Пощальонът винаги звъни два пъти

Втора глава

Около три часа пристигна някакъв побеснял селяндур — бяха залепили стикер върху едно от малките триъгълни прозорчета на колата му. Трябваше да сваля стъклото, да отида до кухнята и да го сложа на пара, за да махна лепенката.

— Енчилади, а? Вие тук знаете как да ги правите!

— Какво искаш да кажеш с това „вие тук“!

— Ами ти и мистър Пападакис… Ти и Ник. Тези, дето ги ядох на обяд, бяха супер.

— Така ли…

— Да ти се намира някакво парче плат, да хвана това нещо?

— Не искаше да кажеш това.

— О, да, точно това исках да кажа.

— Мислиш ме за мексиканка.

— Няма такова нещо.

— Напротив. Не си първият, който си мисли така. Виж какво, аз съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Ясно ли ти е? Може да имам тъмна коса и да приличам на мексиканка, но съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Гледай да го запомниш, ако смяташ да се задържиш тук.

— Чакай сега. Ти не приличаш на мексиканка.

— Пак ти казвам: аз съм бяла като теб.

— Ама не, изобщо не приличаш на мексиканка! Мексиканките са с огромни задници и грозни крака. Циците им са вирнати до брадичката и кожата им е една такава жълта, а по косата им все едно има свинска мас. А ти си дребничка, имаш хубава бяла кожа и косата ти е мека, начупена… нищо че е черна. Единственото мексиканско нещо у теб са зъбите. Всички мексиканки имат бели зъби, това трябва да им се признае.

— Преди да се омъжа, фамилията ми беше Смит. Не прилича на мексиканска, нали?

— Не, не прилича.

— Пък и не съм от тоя край. От Айова съм.

— Смит значи. А как ти е първото име?

— Кора. Може да ми викаш така, ако искаш.

Тогава разбрах — не енчиладите я караха да се чувства тъмнокожа, нито пък черната й коса, а бракът й с тоя грък! Тя дори се страхуваше, че може да ми хрумне да я наричам мисис Пападакис.

— Дадено. Кора. Какво ще кажеш ти да ми викаш Франк?

Тя се приближи до мен и се захвана да ми помага. Беше толкова близо. Ароматът на тялото й. Подуших я като животно. Изстрелях направо в ухото й, почти като шепот:

— И как се омъжи за тоя грък?

Тя подскочи все едно я бях шибнал с камшик.

— Теб какво те интересува?

— Доста ме интересува.

— На ти стъклото.

— Благодаря.

И излязох.

Бях получил онова, което исках. Уцелих я по болното място, и отсега нататък нямаше да й мине през ума да ми върти номера. Можеше никога да не ми каже „да“, но поне нямаше да ме баламосва. Защото знаеше, че съм наясно.

По време на вечерята Гърка й се развика, че не ми е сложила достатъчно пържени картофи. Той се напъваше да ме задържи, искаше да ми е добре, за да не реша и аз да си взема шапката като другите преди мен.

— Дай му на човека да яде!

— На печката са, не може ли сам да си вземе?!

— Няма проблем — казах, — още не съм изял тези.

Гърка обаче продължи да мърмори. Ако имаше малко акъл в главата си, щеше да се досети какво стои зад всичко това. Тя не беше жена, която би позволила на един мъж да си вземе сам. Това й го признавам. Но той беше тъпак и продължаваше да нарежда. Седяхме на масата в кухнята — Гърка в единия край, тя в другия, аз по средата. Не я поглеждах, но виждах роклята й. Беше от онези униформи, каквито носят медицинските сестри в болниците и в зъболекарските кабинети; с такива ходят и жените в пекарните. Беше я облякла чиста сутринта, но сега изглеждаше измачкана и не така свежа. Усещах аромата й.

— Е, хайде де, какво ти е? — подкани я Гърка.

Тя стана да вземе картофите, роклята се разтвори за миг и зърнах бедрото й. Като ми сипа, не можах да докосна яденето.

— И сега какво? След всички тези разправии той не ще да яде! — каза тя.

— Добре де, няма проблем. Но ако иска да яде, поне да има.

— Не съм гладен. Хапнах доста на обяд — обадих се аз.

Гърка се държеше като победител. Сега вече великодушно можеше да й прости.

— Тя иначе не е лоша. Моето ангелче. Гълъбицата ми тя.

После ми намигна и се качи горе.

Двамата с нея седяхме сами, без да си кажем и дума. Гърка се върна, носейки бутилка и китара. Наля ми сладко гръцко вино, от което ми се додрайфа.

След малко запя. Гласът му беше тенор, но не от ония мижави тенорчета, които пускат по радиото, не — той беше голям тенор. На високите тонове слагаше по едно проплакване, все едно слушаш плоча на Карузо. Само дето на мен не ми беше до пеене, с всяка минута ми ставаше все по-зле.

Той видя изражението ми и ме изведе навън:

— Ела на въздух и ще ти мине.

— Добре съм.

— Сядай. Тихо сега.

— Хайде, прибирай се — подканих го аз. — Май преядох, но ще се оправя.

Върна се в къщата и аз повърнах всичко. Тоя обяд беше ад, може би заради картофите. Или заради виното. Така болезнено желаех тази жена, че дори не можех да задържам храна.

Към полунощ задуха силно и после го обърна на буря. На сутринта видяхме, че вятърът е отнесъл табелата.

— Леле-е-е, гледай какво е станало! — вайках се аз.

— Страшен вятър! Цяла нощ не можах да заспя — оплака се Гърка.

— Вярно, силен беше. Я виж табелата.

— Счупена е.

Продължих да я човъркам, а той се мотаеше наоколо и гледаше какво правя.

— Откъде я взе тая табела? — попитах.

— Тук си беше.

— За нищо не става. Чудно ми е как изобщо успяваш да въртиш бизнес с такава табела.

Отидох да напълня бензин в една кола и го оставих да мисли. Като се върнах, той още мигаше срещу табелата, която си висеше над входа на ресторанта. Три от лампите бяха заминали. Включих кабелите и половината от останалите също не светнаха.

— Сложѝ нови лампи, закачѝ ги и ще стане! — каза той.

— Щом казваш.

— Че какво й е?

— Старомодна е. Никой вече не слага табели с крушки. Има си неонови, виждат се по-добре и горят по-малко ток. Освен това, какво пише на нея? „Двата дъба“ и това е! Тая част, на която пише „таверна“, не е осветена изобщо. Е, „двата дъба“ няма как да ме накарат да огладнея. Няма да ме накарат даже да спра. Тая табела не върши работа, не разбираш ли.

— Закачи ги, ще стане.

— Абе, защо не си вземеш нова табела?

— Имам работа.

Не след дълго Гърка се върна с един лист хартия, беше си нарисувал нова табела с цветни моливи — в червено, бяло и синьо. На нея пишеше:

— Жестоко! Поне ще спират да се изпикаят.

Оправих му думите и сложих тук-там по някоя завъртулка.

— Ник, за какво ти е тая табела? Защо не отскочиш до града да поръчаш нова? Ще стане супер, ще видиш! Доброто място си личи по табелата! Не ми ли вярваш?

— Добре, вярвам ти! Ще отида!

Лос Анджелис беше на по-малко от двайсет мили, а той се наконти, все едно ще ходи до Париж. Тръгна веднага след обяда. Аз взех една празна чиния, забравена отвън, и влязох в кухнята.

Тя беше там.

— Тая чиния беше останала.

— Благодаря ти.

Чинията с вилицата в нея дрънчеше като дайре в ръката ми. Оставих я.

— Мислех и аз да тръгна с него, обаче вече бях започнала да готвя и реших, че е по-добре да остана — каза тя.

— И аз имам работа.

— По-добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Понякога и от най-малкото нещо може да ти призлее. Например, ако смениш климата.

— Не, май преядох.

— Какво става?

Някой блъскаше по вратата.

— Изглежда се опитва да влезе — измънках.

— Да не би да е заключено, Франк?

— Сигурно съм заключил.

Тя ме погледна и пребледня. Приближи се до летящата врата и надникна. После отиде до ресторанта, но след минутка се върна.

— Тръгна си — каза.

— И аз не знам защо съм заключил.

— Забравих да отключа!

Пак тръгна към ресторанта, но аз я спрях.

— Нека си стои заключено.

— Е как ще влизат хората, ако е заключено? Трябва да сготвя. Ще взема да я измия тая чиния.

Тогава я грабнах и впих устни в нейните.

— Хапи ме! Хапи ме!

Ухапах я. Забих зъби толкова надълбоко, че усетих как кръвта блика в устата ми и се стича по шията й, докато я носех нагоре по стълбите.