Пощальонът винаги звъни два пъти

Шеста глава

Качиха ме до Сан Бернардино. Оттам минаваха влакове, мислех да хвана някой товарен и да поема на изток.

Е, не стана точно така. Попаднах на някакъв смотаняк в един билярден клуб и го хванах да играем на осем топки с една в страничния джоб. Този беше най-големият мухльо, който някога се е раждал, обаче имаше приятел, който наистина можеше да играе. Само дето и той не беше чак толкова добър. Повъртях се край тях около две седмици, тоест докато им измъкнах двеста и петдесет долара. Прибрах им всичко, което имаха. После трябваше да изчезна. Хванах един камион за Мехикали и се замислих за моите двеста и петдесет долара. С тези пари можехме да отворим сергия за хот-дог на плажа и след време да се пробваме с нещо по-сериозно.

Така че слязох от камиона и тръгнах обратно към Глендейл. Завъртях се на пазара — край местата, където Кора и Гърка купуваха продукти за ресторанта. Надявах се да я видя. Дори й звъннах един-два пъти, но все той вдигаше телефона и трябваше да се правя, че съм сбъркал номера.

Когато не висях на пазара, влизах в клуба една пресечка по-надолу. Там веднъж видях някакъв да упражнява единични удари. Личеше си, че е зелен — по начина, по който държеше щеката, си личеше. Започнах да играя сам на съседната маса. Реших, че двеста и петдесет долара са окей, ако ще продаваме хот-дог, но триста и петдесет ни устройваха идеално.

— Какво ще кажеш за една игра със скрита топка, а? — подхвърлих небрежно.

— Не съм я играл тая игра.

— Нищо особено, просто слагаш едната топка в страничния джоб.

— Не, твърде силен си за мен.

— Аз? И мен хич ме няма.

— Е, добре, обаче само една приятелска игра.

Започнахме, и аз му пуснах три-четири топки за да клъвне. През цялото време клатех глава и цъках с език, уж се чудя какво става.

— Твърде силен, а? Голям майтап! Аз по принцип не съм толкова зле, ама сега нещо не ми върви. Дай да сложим по долар, да живне малко играта.

— Става, един долар може.

Заложихме и аз го оставих да вземе още четири-пет топки, ако не и повече. Правех се на изнервен и между ударите си бършех дланите с носна кърпа.

— Май не съм толкова добър, колкото си мисля. Искаш ли да сложим по пет долара, за да си върна парите, и после да пийнем по нещо?

— Става, нали е приятелска игра. Не ми е за парите. Правим ги пет долара и край.

Оставих го да вземе нови четири-пет топки. Така добре се преструвах, че ако някой ни гледаше отстрани, щеше да си помисли, че съм получил най-малко сърдечен удар, плюс още няколко други болежки.

— Гледай сега, достатъчно мозък имам, за да разбера, че не съм във форма, обаче дай да ги направим двайсет и пет, та да се изравним, и после вече ще седнем да пийнем — примолих се аз.

— Това ми е множко.

— Какво толкова, нали играеш с моите пари!

— Добре. Нека да са двайсет и пет.

И тогава го почнах. Такива удари правех, че и Хопи1 да ми завиди. Вкарвах топките в джобовете с тройни рикошети в стените на масата, а един път биячът ми прескочи топка и влезе. Оня пък играеше като слепец — грешеше, вкарваше си бияча, запрати една топка в погрешен джоб и нито веднъж не направи рикошет.

Но в крайна сметка, когато излязох оттам, бях олекнал с двеста и петдесет долара и с един часовник за три кинта, който си бях купил, за да следя времето, докато се озъртам за Кора. Да, силен бях, но не достатъчно.

— Ей, Франк! — Беше Гърка, тичаше към мен през улицата. — Къде си бе, разбойник? Дай да ти стисна ръката! Как можа да избягаш точно когато най-много имах нужда от теб!

Ръкувахме се. Главата му още беше бинтована и гледаше странно, обаче носеше съвсем нов костюм. По жилетката му пълзеше златната верижка на джобния му часовник. Имаше черна шапка, килната настрани, морава вратовръзка, кафяви обувки и размахваше грамадна пура.

— О, Ник! Как си, мой човек?

— А, добре съм. По-добре няма накъде. Ами ти защо избяга от мен? Много ти се ядосах!

— Нали ме знаеш. Не ме свърта на едно място.

— Ама че момент избра да изчезнеш! Иначе какво правиш? Хайде, признай си, все нещо си захванал! Я ела с мен да взема пържолите и ще си говорим.

— Сам ли си?

— Що за тъпи въпроси! Разбира се, че съм сам! Кой да стои в ресторанта? Ти избяга и ние с Кора не можем да излизаме заедно. Ако единият тръгне нанякъде, другият е в заведението.

Един час ги купувахме тия пържоли, защото Гърка беше твърде зает да ми разправя за счупения си череп и за това как лекарите не били виждали такова чудо, и какъв кошмар изживял, понеже нямало кой да му помага, и как назначил двама души един след друг, но единия уволнил още същия ден, а другият сам духнал на третия, и не само духнал, ами обрал касата. Накрая каза, че дава мило и драго да се върна.

— Слушай, Франк, утре с Кора отиваме в Санта Барбара. Все пак и ние трябва да поизлезем малко! Ще има фиеста. Ела с нас, а? Как ти се струва? Ще седнем, ще поговорим. Искам пак да работиш при мен, Франк. Какво ще кажеш да отидем заедно на фиестата?

— Ами… чувал съм, че не е зле.

— Супер е — музика, танци, момичета. Хайде бе, Франк! Какво ще кажеш?

— Не знам, наистина не знам.

— Кора ще се разсърди, ако разбере, че съм те видял и не съм те взел. Знам, че се държеше малко кофти с тебе, но всъщност тя те харесва. Даже каза, че си много свестен. Хайде, ще отидем тримата, знаеш ли колко хубаво ще си прекараме!

— Окей, ако тя няма нищо против, става.

В ресторанта имаше десетина човека, а тя пак беше в кухнята. Миеше чинии с бясна скорост.

— Ей, Кора! Виж кого ти водя.

— Боже! Този пък откъде се взе?!

— Срещнах го в Глендейл. Идва с нас в Санта Барбара!

— Как си, Кора? — попитах.

— Хей, откога не сме се виждали! — Тя си избърса набързо ръцете и да се здрависа с мен. По ръката й беше останал сапун.

Кора излезе с поръчка, а ние двамата седнахме. По принцип той й помагаше да сервира, обаче сега така се разпали да ми показва нещо много важно, че я остави сама. Извади един дебел тефтер, в който се мъдреше сертификатът му за натурализация, после брачното му свидетелство, после разрешителното му за работа, после негова снимка като войник в гръцката армия, после снимка от сватбата и изрезки от вестници, разказващи за инцидента във ваната. Всъщност в тях се говореше най-вече за котката, но нали се споменаваше и името му и как бил закаран до болницата в Глендейл, и как се очаквало да се възстанови. Имаше изрезка и от гръцкия вестник, който излизаше в Лос Анджелис — беше статия, посветена на него, не на котката, даже включваше снимка от времето, когато е бил келнер, както и историята на целия му живот. После идваше ред на рентгеновите снимки — в тефтера имаше поне пет-шест. Правили са му всеки ден по една, за да наблюдават дали се възстановява добре. Гърка беше залепил няколко двойки листа и ги беше изрязал като рамки, така рентгеновите снимки се виждаха съвсем ясно, като вдигнеше тефтера срещу светлината. По-нататък имаше сметка от болницата, сметка от лекаря и сметка от медицинските сестри. Общо триста двайсет и два долара, не е за вярване!

— Хубаво, а? — попита Гърка.

— Страшно е! Всичко събрано и подредено.

— Още не съм приключил де. Ще го оцветя в червено, бяло и синьо. Гледай сега. — Той ми показа няколко страници, които вече беше нашарил.

Имаше завъртулки, изрисувани с мастило и след това оцветени. Над сертификата за гражданство се мъдреха две американски знамена и орел. Над войнишката снимка — два кръстосани гръцки флага и пак орел. Над брачното свидетелство — две гургулици на клонче. Още не беше измислил какво да сложи над останалите неща. Предложих му над изрезките от вестници да нарисува котка с подпалена опашка и да оцвети пламъка в червено, бяло и синьо. Идеята му хареса. Не схвана защо му казах да сложи над лиценза за работа ястреб, сграбчил две знаменца, на които пише ПРОДАВАЙ ДНЕС. Видя ми се неуместно да му обяснявам, а и не си струваше. Обаче най-после разбрах защо се беше наконтил така и защо вече не сервираше. Тоя грък имаше фрактура на черепа, а такова нещо не се случваше всеки ден на тъпак като него. Държеше се като италианец, отворил дрогерия — те веднага щом си получат онова нещо, на което пише „фармацевт“, с червения печат и всичко останало, слагат един сив костюм с поръбена в черно жилетка и изведнъж стават толкова заети, че нямат време да приготвят лекарства. И повече никога не пият сода с шоколадов сладолед. Та и Гърка така — нали в живота му най-после се беше случило нещо голямо.

Точно преди вечеря успях да я хвана насаме, той се беше качил горе да се измие и двамата останахме в кухнята.

— Мислеше ли си за мен, Кора?

— Ами да, как да те забравя толкова бързо!

— И аз много мислех за теб. Как си?

— Аз ли? Добре съм си.

— Звънях ти няколко пъти, но все той вдигаше телефона. Не знаех какво да му кажа и затварях. Изкарах малко пари!

— Браво! Радвам се, че нещата при теб се развиват добре.

— Изкарах пари и после ги загубих. Мислех да ги използваме за начало, но ги пропилях.

— И аз не знам къде отиват пустите пари.

— Наистина ли мислеше за мен?

— Да.

— Не ти личи.

— Личи ми каквото трябва.

— Една целувчица?

— Ще вечеряме. Ако ще се миеш, отивай.

Ей така беше цялата вечер. Гърка пак донесе от онова сладко вино и изпя сума ти песни. Седяхме си там и за Кора аз бях просто някой, който някога е работил за тях, само дето тя не можеше да се сети как му е името. Това беше най-жалкото завръщане в историята.

Дойде време за лягане. Изчаках ги да се качат в спалнята и излязох навън. Чудех се дали да остана и да се захвана пак с Кора, или да духна и да се опитам да я забравя. Не знам колко време съм вървял, но доста се отдалечих. И тогава чух скандала. Тръгнах обратно. Като стигнах до къщата, вече можех отчасти да доловя за какво става дума.

Кора крещеше като луда, че трябвало да се разкарам. Гърка мънкаше нещо в смисъл, че иска да се върна на работа. Опитваше се да я накара да млъкне, но тя нарочно викаше, че и аз да я чуя. Мислеше, че съм си в стаята.

Изведнъж всичко утихна. Вмъкнах се в кухнята и се ослушах, но бях толкова сащисан, че чувах само ударите на сърцето си: бум-бум, бум-бум. Стори ми се, че сърцето ми бие странно, и тогава разбрах — сърцата в кухнята бяха две.

Светнах лампата.

Тя стоеше там в червено кимоно, пребледняла като мляко. Гледаше ме втренчено. В ръката си държеше дълъг нож. Пресегнах се и го взех.

Когато продума, шепотът й наподобяваше съскане на змия.

— Защо трябваше да се връщаш?

— Наложи се. Това е.

— Изобщо не се е налагало! Щеше да ти мине! Тъкмо бях започнала да те забравям, и ти взе, че се върна! Майната ти, Франк, защо трябваше да се връщаш!

— Кое да ми мине?

— Тоя тефтер знаеш ли за какво му е — да го показва на децата си! Сега иска дете! Иска дете, и то веднага!

— Ами ти защо не тръгна тогава с мен?

— За какво да тръгвам? За да спя по фургони? Затова ли да тръгвам? Кажи де!

Какво да кажа? Сетих се за моите двеста и петдесет долара, но какъв смисъл имаше да й казвам, че съм ги имал, след като вече ги нямах.

— Не ставаш, това е. Просто не ставаш. Така че защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Защо се върна? Остави ме да живея!

— Слушай, забаламосай го с това бебе за малко и ще измислим какво да правим. Не ставам за нищо, Кора, но те обичам, заклевам се.

— Заклеваш се значи. И какво правиш? Той ме води в Санта Барбара, за да се навия за бебето. А ти какво? Ти идваш с нас. Ще спиш в съшия хотел! Ще пътуваш в колата с нас!

Спогледахме се. Аз, тя и Гърка в колата! И двамата знаехме какво означава това. Лека-полека разстоянието помежду ни намаляваше. Докоснахме се.

— Божичко, Франк! Няма ли друг изход?

— Та ти преди малко беше тръгнала да го ръгаш с нож!

— Това беше за мен, не за него.

— Кора, явно така ни е писано. Опитахме всичко друго.

— Не мога да родя някакво мазно гръцко бебе, Франк! Просто не мога! Ти си този, от когото искам да имам дете! Умен си, но не ставаш.

— Не ставам, но те обичам.

— И аз те обичам.

— Забаламосай го нещо. Само тази нощ.

— Добре. Само тази нощ.