Пощальонът винаги звъни два пъти

Пета глава

Не направихме нищо с котката, нито с таблото. Изобщо нищо не пипнахме. Допълзяхме до леглото и Кора рухна. Плака, после я втресе и цялата се разтрепери. Трябваха ми около два часа, за да я успокоя. Тя се сгуши в мен и чак тогава проговорихме.

— Никога вече, Франк.

— Точно така. Никога вече.

— Трябва да сме откачили! С тоя наш скапан късмет. Добре че се отървахме! Аз съм виновна.

— И аз.

— Не, не, аз съм виновна. Аз го измислих това. Ти не искаше. Следващия път ще те слушам, Франк. Ти не си тъп като мен.

— Само дето няма да има следващ път.

— Никога вече.

— Дори да бяхме успели, пак щяха да се досетят. Те винаги се досещат. Каквото и да правиш, се досещат. Видя ли го тоя как веднага надуши, че нещо не е наред. Чак изтръпвам, като се замисля! Още щом ме видя да стоя там, разбра какво става. А щом тогава разбра, представяш ли си, ако Гърка беше умрял?

— Май не съм дяволска котка, Франк.

— Нали ти казвам!

— Ако бях, нямаше да се уплаша толкова.

— То и аз се уплаших.

— Знаеш ли какво исках, когато спря токът? Исках единствено теб. Като някое малко момиченце, което се страхува от тъмното.

— Нали бях там!

— Много съм ти благодарна! Ако не беше ти, кой знае какво щеше да стане!

— Обаче добре го измислихме, а? Имам предвид, дето се е подхлъзнал.

— Аха, даже той се върза!

— Паднат ли ми ченгета, винаги им разказвам играта! Важното е да знаеш какво да говориш. Трябва да имаш изпипана версия, която да звучи колкото може по-близо до истината. Знам ги аз, доста работа съм си имал с тях.

— Нали успя да оправиш нещата. Винаги ще мога да разчитам на теб, нали?

— Ти си единственият човек, който някога е означавал нещо за мен.

— Не искам да съм дяволска котка, Франк.

— Не, ти си моето бебче.

— Аз съм глупавото ти бебче. Отсега нататък ще слушам. Ти ще мислиш, а аз само ще действам. За това ме бива. Заедно ще се справим.

— Разбира се, че ще се справим.

— Сега да подремнем, а?

— Ще можеш ли да заспиш?

— За пръв път си лягаме заедно, Франк.

— Това харесва ли ти?

— Страхотно е. Направо страхотно.

— Целуни ме.

— Толкова е хубаво, да мога да те целуна за лека нощ!

На сутринта ни събуди телефонът. Тя го вдигна и като се върна, очите й грееха.

— Франк, познай!

— Какво?

— Има фрактура на черепа.

— Много ли е зле?

— Не, но ще го оставят в болницата за около седмица. Довечера можем пак да спим заедно.

— Ела тук.

— Не сега, трябва да ставаме. Време е да отворим.

— Ела тук или ще те напляскам!

— Ти си луд!

Беше щастлива седмица, много щастлива. Всеки следобед Кора ходеше в болницата, но през останалото време бяхме заедно. Успяхме да раздвижим и бизнеса. Държахме заведението отворено през целия ден, всеки си гледаше работата и нещата вървяха добре. Веднъж се изсипаха стотина деца от неделното училище — дойдоха с три автобуса и всичките си взеха по нещо, за да хапват, докато се разхождат в гората. Макар че и без тях бяхме изкарали доста пари. Касовият апарат изобщо не знаеше какво става и нямаше как да ни издаде.

Един ден решихме да отидем заедно до болницата. Когато Кора излезе оттам, отбихме към плажа. Дадоха й жълт бански и червена шапка, едва я познах — изглеждаше като малко момиче. За пръв път си дадох сметка колко млада е всъщност. Поиграхме на пясъка, после влязохме във водата и се оставихме на вълните. Аз обичам да съм с глава към вълните, а тя — да ги посреща с краката си. Лежахме там, носени от водата, и се държахме за ръце под повърхността. Погледнах нагоре. Небе, безкрай — това е всичко, което можех да видя. И се сетих за Бог.

— Франк.

— Да?

— Той утре си идва. Нали знаеш какво означава това.

— Знам.

— Ще трябва да спя при него.

— Само че когато той се върне, ние вече няма да сме там.

— Надявах се да го кажеш.

— Само аз, ти и пътят, Кора.

— Само аз, ти и пътят.

— Двама скитници.

— Двама цигани. Но поне ще сме заедно.

— Именно. Ще сме заедно.

На сутринта си събрахме багажа. По-скоро тя събра нейния — аз нямах много. Бях си купил костюм, облякох го и май това беше всичко. Тя прибра своите неща в една кутия за шапки и ми я подаде:

— Ще сложиш ли това в колата?

— В колата?

— Няма ли да вземем колата?

— Не, няма да я вземем, освен ако не държиш да прекараме още първата нощ в затвора. Да откраднеш чужда жена не е кой знае какво, но да откраднеш кола си е престъпление.

— О!

Тръгнахме. До автобусната спирка имаше към две мили и трябваше да ги изминем на стоп. Всеки път щом чуехме да приближава кола, спирахме и вдигахме палци. Стърчахме като индиански фигури пред магазин за пури, но никой не спря. Може да качат сам мъж, сама жена също, ако е достатъчно глупава да тръгне на стоп, но мъж и жена заедно нямат никакъв шанс.

Подминаха ни поне двайсет коли. Бяхме извървели около четвърт миля, когато тя спря.

— Франк, не мога.

— Какво има?

— Дотук бях.

— С кое?

— С пътя.

— Ти откачи ли? Уморена си, това е. Виж, изчакай ме тук, аз ще хвана кола. Така и трябваше да направим от самото начало.

— Не, не е това. Не съм уморена. Просто не мога. Не мога!

— Не искаш ли да си с мен, Кора?

— Знаеш, че искам.

— А ти знаеш, че не можем да се върнем и да започнем всичко отначало, нали? Трябва да дойдеш с мен.

— Казах ти, че не ставам за скитница, Франк. И не се чувствам циганка. Дори ме е срам, че стоя тук и се моля някой да ме закара.

— Добре, нали в града ще си вземем кола.

— И после какво?

— После тръгваме.

— Не, не тръгваме. Ще преспим в хотел, ще си намерим работа и ще заживеем в някаква вмирисана дупка.

— А досега в какво си живяла? Не беше ли пак в дупка?

— Това е друго.

— Кора, наистина ли ще се предадеш ей така?

— Аз вече съм се предала, Франк. Не мога да дойда с теб.

— Стой малко! Искам да ме чуеш!

— Дотук бях, Франк. Връщам се.

Тя се опитваше да вземе кутията, но аз не я пусках, исках да я нося, за да не я мъкне сама. В крайна сметка Кора успя да я изтръгне от ръцете ми и си тръгна.

Преди да потеглим, беше толкова хубава в синьото си костюмче, със синята шапка, а сега изглеждаше смазана. Обувките й бяха прашни. Хлипаше, от плач дори не можеше да върви като хората.

Аз също се разплаках.