Пощальонът винаги звъни два пъти

Девета глава

Лежахме на земята няколко минути като дрогирани. Беше толкова тихо, че се чуваше клокоченето на бутилката в колата.

— И сега какво?

— Сега идва най-трудната част, Кора, и трябва да си много добра. Сигурна ли си, че си готова?

— След тази нощ съм готова да мина през всичко.

— Ченгетата ще те разкъсат. Ще се опитат да те пречупят. Ще се справиш ли?

— Така мисля.

— Може и да ти лепнат нещо. Не ми се вярва, при толкова свидетели, но все пак не е изключено. Може да те обвинят в непредумишлено убийство. Готова ли си да прекараш известно време в затвора?

— И ти ще ме чакаш?

— Ще те чакам.

— Тогава да. Готова съм.

— Мен не ме гледай, аз съм пиян. Има си тестове, които ще го докажат. Ще им пробутам някакви небивалици, колкото да ги объркам, а като изтрезнея, ще им го разкажа така, че да повярват.

— Добре, запомних.

— Помни също, че си ми ядосана задето съм се напил. И съм станал причина за всичко.

— Да, знам.

— Е, значи сме готови.

— Франк!

— Да.

— Само още нещо. Трябва да се обичаме. Ако се обичаме, другото няма значение.

— Обичаме ли се?

— Аз ще го кажа първа. Обичам те, Франк!

— Обичам те, Кора!

— Целуни ме.

Целунах я, прегърнах я силно и тогава видях мигаща светлина горе на хълма.

— Тичай нагоре. Хайде! Ще се справиш.

— Ще се справя.

— Молѝ ги за помощ! Не знаеш, че е умрял!

— Да.

— Паднала си на земята, като си излизала от колата. Затова имаш пясък по дрехите.

— Добре. Доскоро.

— Доскоро.

Тя тръгна към шосето.

Изведнъж открих, че шапката ми я няма. А вече трябваше да съм до Гърка! Запълзях да я търся. Горе светлините се приближаваха, бяха само на два-три завоя, а аз още нямах и една драскотина по себе си. Отказах се, трябваше бързо да вляза в колата.

И тогава се спънах. Бях стъпил в шапката! Грабнах я и тъкмо скочих в купето, когато колата започна да потъва. Усетих, че се преобръща. Това е последното, което си спомням.

Когато отворих очи, лежах на земята. Наоколо цареше суматоха. Така зверски ме болеше лявата ръка, че ми идеше да крещя. Болеше ме и гърбът, а главата ми бучеше ту по-силно, ту по-слабо. Сякаш земята под мен изчезваше и всичко, което бях изпил, се надигаше в стомаха ми. Едновременно бях в съзнание и не бях, но все пак имах достатъчно ум да се сетя, че дрехите ми са целите в пясък, трябваше да имам правдоподобно обяснение откъде се е взел, така че започнах да се въргалям и да ритам с крака.

В ушите ми нахлу пронизителен звук и разбрах, че се намирам в линейка. До краката ми седеше ченге в униформа. Някакъв лекар се занимаваше с ръката ми. Като я погледнах, пак загубих съзнание — между китката и лакътя беше прекършена като съчка, шуртеше кръв.

Като дойдох на себе си, докторът още правеше нещо по ръката ми, а аз се опитах да мръдна краката си, за да видя дали не съм парализиран.

Писъкът на сирената ме събуди отново. Озърнах се и видях Гърка. Лежеше на носилката до мен.

— Ей, Ник!

Никой нищо не каза. Озърнах се за Кора, но не я видях.

След малко спряха и вдигнаха Гърка. Чаках да вдигнат и мен, но не. Сега вече бях сигурен, че е умрял, и че този път няма да се наложи да им говоря за някаква котка. Ако ни бяха взели и двамата, значи отивахме в болницата, но те отнесоха само него. Към моргата.

Линейката продължи и като стигнахме, се озовах в една стая, където всичко беше бяло. Готвеха се да ми оправят ръката. Домъкнаха един апарат на колела да ми вкарат упойващ газ.

Изведнъж взеха да спорят. Появи се някакъв, който каза, че е лекарят на затвора, и останалите се издразниха. Знаех за какво е цялата работа — заради теста за алкохол. Ако ме бяха упоили веднага, тестът щеше да покаже много по-високо съдържание на алкохол, защото едната от пробите се взема с духане, а тя е най-важната. Лекарят на затвора ме накара да духна през един маркуч в нещо стъклено, в което имаше течност като вода, но от дъха ми тя пожълтя. После ми взе кръв и някакви други проби, слагаше ги в шишенца. Едва тогава ме упоиха.

Когато се съвзех, вече лежах в друга стая, главата ми беше бинтована, ръката също и имах слинг. Целият ми гръб беше стегнат и налепен с лейкопласт, едва можех да мърдам. До леглото ми седеше ченге и четеше вестник. Имах свирепо главоболие, болеше ме и гърбът, а в ръката ми болката пулсираше.

След малко дойде една медицинска сестра, даде ми хапче и заспах.

Събудих се по обед. Донесоха ми да ям. После влязоха още две ченгета и ме сложиха на носилка. Отнесоха ме долу и ме качиха в линейка.

— Къде отиваме? — попитах.

— На разпознаване.

— На разпознаване — повторих аз. — Това се прави когато някой умре.

— Точно така.

— О, не! Значи са загинали!

— Само единият.

— Кой?

— Мъжът.

— Така ли? А жената? Пострадала ли е?

— Не много.

— Май съм загазил, а?

— Внимавай, момче. Ако искаш да говориш, няма проблем. Но да знаеш — всичко, което кажеш, може да се обърне срещу теб, ако се стигне до съд.

— Прав си, благодаря ти.

Спряхме пред една погребална агенция в Холивуд и ме вкараха вътре. Кора вече беше там, изглеждаше смазана. Блузата й, взета назаем от полицейската надзирателка, й стоеше така, сякаш около талията й е натъпкано сено. Костюмът и обувките й бяха мръсни. Окото й беше затворено от отока.

Надзирателката беше с нея. Следователят стоеше с гръб към някаква маса, а до него стърчеше друг мъж, може би секретар. В ъгъла имаше пет-шест човека, гледаха намусено. Сигурно бяха съдебните заседатели. Пазеха ги ченгета. Видях и някакви други хора, които полицията постоянно караше да застанат на мястото, на което трябвало да стоят. Погребалният агент стъпваше на пръсти и от време на време примъкваше по някой стол. Донесе един за Кора и един за надзирателката.

В дъното на стаята имаше маса и върху нея нещо покрито с чаршаф.

Скоро след като ме нагласиха до една маса, следователят почука с молива си и се почна. Първо — разпознаване на трупа. Вдигнаха чаршафа и Кора се разрева. Честно казано, и на мен ми стана гадно от това, което видях. Тя погледна, аз погледнах, заседателите също погледнаха и чаршафът се спусна.

— Познавате ли този човек?

— Това е съпругът ми.

— Името му?

— Ник Пападакис.

Дойде ред на свидетелите. Сержантът разказа как са му се обадили и той тръгнал веднага с двама полицаи, като повикал и линейка, как изпратил Кора с една кола, за която лично се погрижил, как качили мен и Гърка в линейката и как Гърка умрял по пътя и го оставили в моргата.

После някакъв селяк на име Райт разказа как е карал надолу по склона, когато чул женски писък, а след него удар. Видял ни да падаме в урвата с включени фарове, после видял Кора на пътя да маха с ръце. Той слязъл с нея до нашата кола и се опитал да ни извади, но не можал и изпратил брат си да търси помощ. След малко надошли още хора, полицаите успели да ни извадят и ни вкарали в линейката.

Братът на Райт повтори горе-долу същото и как се върнал да търси полиция.

Накрая започна лекарят на затвора. Той каза, че аз съм бил пиян, Гърка е бил пиян, но Кора не. Обясни от счупването на коя точно кост е умрял Гърка.

Следователят се обърна към мен и ме попита искам ли да дам показания.

— Ами да.

— Трябва да те предупредя, че всичко, което кажеш сега, може да бъде използвано срещу теб. Не си длъжен да даваш показания, освен ако сам не поискаш.

— Нямам какво да крия.

— Добре тогава. Какво знаеш за случая?

— Това, което знам, е че аз карах. После усетих как колата потъва под мен, нещо ме удари и друго не помня.

— Ти ли караше?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, че ти си карал колата?

— Да, сър, аз карах.

Това беше версията, която исках да им пробутам сега, а после да я отрека. Мислех си, че ако на първо време им разкажа някаква измишльотина, а след това нещо съвсем различно, ще изглежда някак по-достоверно. Ако им бях дал перфектно изпипан вариант от самото начало, той щеше да е прекалено перфектен и прекалено изпипан. Гледах да не стане пак като първия път, исках в началото да изглеждам лош, а после, като се разбере, че не съм карал колата, да няма нищо, за което да се хванат. Много ме беше шубе от оная глупост с перфектното убийство, защото предишния път точно тя ни прецака. Малко да се бяхме издънили и потъвахме. Докато сега аз бях лошият и даже нещо да се издъни, нямаше как да изглеждам по-лош от това. Колкото по-зле изглеждаше в очите на всички моето пиянство, толкова по-малка беше вероятността да допуснат, че става въпрос за убийство.

Ченгетата се спогледаха, а следователят ме зяпаше все едно съм откачил. Нали току-що всички чуха, че когато са ме измъкнали, съм бил на задната седалка.

— Сигурен ли си, че ти си карал?

— Напълно.

— И си пил?

— Не, сър.

— Нали чу резултатите от алкохолните проби?

— Не знам за пробите, знам само, че не бях пил.

Той се обърна към Кора:

— Кой караше колата?

— Аз.

— А къде беше този човек?

— На задната седалка.

— Беше ли пил?

Тя погледна встрани, преглътна и заплака.

— Трябва ли да отговарям на това?

— Не трябва да отговаряте на никакви въпроси, ако не желаете.

— Не желая.

— Добре тогава. Кажете ни със свои думи какво се случи.

— Аз карах. Нанагорнището беше много дълго, колата загря и мъжът ми каза да спра и да изчакам да се охлади.

— Колко беше загряла?

— Над деветдесет и пет.

— Продължавайте.

— После тръгнахме да се спускаме и загасих двигателя, но като стигнахме долу, още беше горещ. Спряхме, изчакахме десетина минути, тръгнахме пак нагоре и не знам какво стана. Беше стръмно, колата губеше скорост, минах на втора наистина много бързо, мъжете приказваха. Не знам, може да е от рязката смяна на скоростта, не знам. Усетих как от едната страна колелото хлътна и им извиках да скачат, но вече беше късно, колата започна да се върти и да се преобръща и после се озовах на шосето.

Следователят се обърна към мен:

— Какво се опитваш да направиш? Да я предпазиш ли?

— Не забелязвам тя да ме предпазва — казах.

Заседателите излязоха и след малко се върнаха със заключението, че лицето Ник Пападакис е загинало в резултат на автомобилна катастрофа на „Малибу Лейк Роуд“, причинена в цялост или частично от мен и Кора и от нашите криминални действия. Предложиха да бъдем задържани до произнасянето на съда.

По-късно тази вечер в болницата с мен беше друг полицай. На сутринта той ми каза, че щял да идва мистър Сакет и нямало да е зле да се подготвя. Едва се движех, но помолих бръснаря на болницата да ме обръсне. Исках да изглеждам добре, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Знаех кой е Сакет — районният съдия.

Около десет и половина той се появи. Полицаят излезе и останахме сами.

Беше грамаден мъж с плешива глава и жизнерадостно изражение.

— Я да видим сега! Как си?

— Добре съм. Малко съм разстроен, но иначе съм добре.

— Както разправял оня, който паднал от самолета „беше страхотно пътуване, само малко екстремно“!

— Съвсем точно казано.

— Слушай, Чеймбърс, не си длъжен да говориш с мен, ако не искаш. Дойдох да видя какво представляваш, а и защото от опит знам, че един откровен разговор може да ми спести много работа. Понякога това е и начин да се зададе правилна посока на делото, и да се подготви справедлива защита, пък и дето има една дума, когато всичко свърши, ще можем да се разберем.

— Така е. Какво по-точно искате да ви кажа?

Постарах се да звуча лукаво.

Той седна и ме изгледа отвисоко.

— Да започнем от началото, ако искаш.

— За пътуването ли?

— Именно. Искам да чуя всичко за това пътуване.

Стана и закрачи из стаята.

Вратата беше точно до леглото ми. Отворих я рязко — ченгето беше някъде в коридора и сваляше една медицинска сестра.

Сакет избухна в смях:

— Не, не те записвам, това го има само по филмите.

Пуснах една срамежлива усмивка. Точно така го исках. Хвана се на номера ми.

— Добре де, добре, глупаво беше от моя страна. Ами ще започна от началото. Ясно е, че съм загазил, а сега и да лъжа, няма да се оправят нещата.

— Правилно разсъждаваш.

Разказах му как съм напуснал работата си при Гърка, как след време съм се сбутал с него на улицата и той ме е помолил да се върна, после как ме е поканил на това пътуване до Санта Барбара, как сме се наливали с вино, как сме тръгнали и как съм подкарал колата.

Сакет ме спря:

— Значи ти си карал?

— Е, точно вие да ми зададете тоя въпрос!

— Какво се опитваш да кажеш, Чеймбърс?

— Опитвам се да кажа, че много добре знам какво твърдеше тя на разпознаването. Чух и доклада на полицаите. Знам и къде са ме намерили. Така че аз знам много добре кой е карал. Знам, че е карала тя. Но ако трябва да разкажа нещата както ги помня, ще кажа, че аз карах. Не съм лъгал следователя. Все още ми се струва, че аз бях зад волана.

— Но ти излъга, че не си пил.

— Ами да. Бях пиян до козирката, а и нали ми дадоха упойка. Да, излъгах. Но сега съм добре, вече съм с всичкия си, и знам, че само истината може да ме измъкне от тая каша. Бях пиян. И единственото, което ми мина през ума тогава, беше да не признавам, че съм карал пиян. Мислех, че ако разберат, край с мен.

— Това ли ще кажеш пред съда?

— Да. А това, което изобщо не мога да схвана, е как така тя е карала. Нали аз запалих колата, на тръгване! Даже си спомням, че някакъв стоеше там и ми се смееше. Как така тя е била зад волана?

— Карал си, да. Ама само пет фута.

— Искате да кажете пет мили.

— Искам да кажа пет фута! После сте се сменили.

— Леле, трябва да съм бил по-пиян, отколкото си мислех.

— Е, да, това е нещо, на което заседателите винаги се хващат. Звучи достатъчно абсурдно, но понякога истината е точно такава. Да, сигурно ще се хванат.

Той седеше там и си гледаше ноктите, а аз едва се сдържах да не се разсмея. Добре че продължи да задава въпроси, така спрях да мисля как съм го хързулнал.

— Кога започна работа при Пападакис?

— Миналата зима.

— И колко време се задържа?

— Допреди месец. Може и шест седмици да са минали.

— Значи си работил за него шест месеца?

— Там някъде.

— Какво си правил преди това?

— Обикалях. Нищо особено.

— Пътувал ли си на стоп? Возил ли си се в товарни влакове? Изпросвал ли си ядене тук-там?

— Да, сър.

Той отвори някаква папка, извади цял куп документи и започна да ги разглежда.

— Бил ли си във Фриско?

— Там съм роден.

— А в Канзас Сити? В Ню Йорк? В Ню Орлиънс? В Чикаго?

— Навсякъде съм бил.

— Даже в затвора?

— Ами да, когато човек не работи и от време на време прави по някоя пакост, нормално е да си има разправии с полицията. Да, сър, бил съм и в затвора.

— А бил ли си някога в Тъсксън?

— Там ме опандизиха, мисля, че лежах десет дена. За нахлуване в чужда собственост.

— В Солт Лейк Сити? В Сан Диего? В Уичита?

— Бил съм на всичките тези места.

— В Оукланд?

— Там ме осъдиха на три месеца. Сбих се с един жп полицай.

— Доста си го потрошил.

— Е, понатупах го, но да бяхте видели мен! И аз доста пострадах.

— В Лос Анджелис?

— Веднъж. Само за три дни.

— И как стана така, че се хвана на работа при Пападакис?

— Случайно. Нямах пукната пара, на него пък нямаше кой да му помага. Влязох случайно, имах намерение да изпрося нещо за ядене. Но той ми предложи работа и останах.

— Чеймбърс, не ти ли се струва малко странна тая история?

— Не ви разбирам.

— След всичкото това обикаляне, без да си работил ни един ден, ти изведнъж се спираш, сядаш си на задника и оставаш на това място толкова време!

— Ако трябва да съм честен, не ми хареса особено.

— И все пак остана!

— Ник беше един от най-свестните хора, които съм срещал. Изкарах малко пари и се опитах да му кажа, че напускам, обаче сърце не ми даде след всичките перипетии с тези негови помощници. Като си удари главата, нали вече го нямаше в къщата, духнах. Беше кофти от моя страна, но какво да направя, засърбят ли ме краката, тръгвам. Изнизах се тихомълком.

— И после, един ден след като ти се върна, той взе че умря.

— Карате ме да се чувствам виновен. Вероятно няма да кажа това на съдебните заседатели, но на вас ви го казвам: мисля, че вината до голяма степен е моя. Ако не се бях върнал и ако не бях седнал да се наливам с него оня следобед, може би сега щеше да си е жив и здрав. Разбирате ли, това може да няма никакво значение, но може и да има. Никой не знае. Бил съм пиян и нямам представа как е станало. Или пък ако тя не возеше в колата двама пияници, щеше повече да внимава, нали? Както да е. Това си мисля сега.

Хвърлих едно око да видя дали е лапнал въдицата. Той дори не ме гледаше.

Изведнъж скочи, приближи се до леглото ми и ме хвана за рамото.

— Я стига, Чеймбърс, престани да ме будалкаш! Защо остана при него цели шест месеца?

— Не разбирам.

— Разбираш и още как! Видях я, мога да се досетя защо си останал. Беше в офиса ми вчера. Окото й беше насинено и пак беше хубава. За такова нещо много мъже са зарязвали пътя, колкото и да са ги сърбели краката.

— И пак са се връщали на него. Грешите, сър.

— Връщали са се, но не задълго. Тази жена е твърде хубава, за да я оставиш. Ето сега, имаме катастрофа. Вчера започва разследване за убийство, а днес всичко приключва. Всичко се изпарява в едно голямо нищо. За каквото и да се хвана, все изскача по някой свидетел — и като събера всичко се оказва, че нямам случай! Знам, че двамата с нея сте го убили и колкото по-бързо си признаеш, толкова по-добре!

Тук вече нямаше нужда да си крия усмивката — просто защото нямах такава, казвам ти! Онемях! Опитах се да проговоря, обаче нищо не излизаше от устата ми.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Вие ме нападате! Карате ме да кажа нещо, което никак не е добро за мен. Какво очаквате да кажа?

— А колко приказлив беше преди малко, когато ми пробутваше ония лафове, как само истината ще те измъкне от тая каша. Защо млъкна сега, а?

— Ами вие съвсем ме объркахте!

— Тогава дай да караме поред, за да не се объркваш. Да започнем оттам: ти си спал с тази жена, нали?

— Няма такова нещо.

— А когато Пападакис е бил в болницата? Ти къде спа тогава?

— В моята стая.

— А тя си спа в нейната? Да бе! Нали я видях! Ако аз бях там, щях да й строша вратата, ако ще да ме обесят за изнасилване после. И ти така би направил. И така си направил!

— И през ум не ми е минавало подобно нещо.

— Ами всичките тия разходки до Хасълманс Маркет в Глендейл? На връщане какво правехте?

— Ник ме пращаше!

— Не те питам кой те е пращал. Питам те какво правехте.

Разби ме, трябваше да предприема нещо, и то веднага. Единственото, което ми хрумна, беше да се ядосам.

— Добре тогава. Да речем, че сте прав и съм спал с нея. Аз не съм спал, но да речем, че съм. Ако всичко беше толкова просто, за какво ми е да убивам мъжа й? Що за глупости! Слушал съм много за хора, които биха убили, за да получат нещо, което нямат. Но не бях чувал някой да убие за нещо, което вече има!

— О, така ли? Не си чувал значи! Ще ти кажа защо си го убил. Като начало — заради имота, който е струвал на Пападакис точно четиринайсет хиляди долара, платени до последния цент. Както и за оня коледен подарък, който ти и тя сте си мислели, че ще получите, като се качите на корабчето и видите океанските вълни. Също и за оная малка застрахователна полица на Пападакис за десет хиляди долара.

Няма да забравя лицето му, изведнъж всичко около него почерня и едва не паднах от леглото. Свестих се чак когато видях, че ми подава чаша вода.

— Пийни си, ще ти мине.

Пих, налагаше се.

— Мисля, че това ще ти е последното убийство за доста дълго време напред, Чеймбърс, но ако някой ден решиш да опиташ пак, гледай да няма намесени застрахователи. Те са готови да похарчат пет пъти повече за такъв случай, отколкото на мен някога ще ми бъдат отпуснати, и имат детективи, пет пъти по-добри и от най-добрите, които аз някога бих могъл да наема. Знаят си работата и сега ти дишат във врата. За тях всичко това са пари. Там ви е грешката.

— Да пукна, ако лъжа, не знаех за никаква полица! Сега чувам от вас!

— Нещо прежълтя.

— Вие на мое място нямаше ли да прежълтеете?

— Какво ще кажеш да ме спечелиш на своя страна? Искам пълно самопризнание. Ще повдигнем обвинение и ще видя какво мога да направя за теб в съда. Може да поискам смекчаване на присъдата и за двама ви.

— Не става.

— Тогава какви са тия локуми, дето ми ги разтягаш — за истината и как ще кажеш каквото трябва на съдебните заседатели? Да не мислиш, че ще се измъкнеш?

— Майната му, вие си поддържайте вашата версия, аз ще стоя зад моята! Нищо не съм направил! Ясно ли е?

— Майната му, викаш. Правиш се на корав, а? Добре, сега вече ще си го получиш. Сега ще ти кажа какво ще чуят съдебните заседатели. Първо, ти си спал с нея, нали така? После Пападакис пада и си удря главата и вие двамата си прекарвате чудно: нощем в леглото, денем на плажа, държите се за ръце и си гукате. Тогава ви идва тая гениална идея: така както си е фраснал главата, ще го накарате да си направи застраховка срещу злополука и после ще го убиете. Ти се махаш, за да й дадеш време да го обработи. Тя го омайва и го убеждава да сключи застраховка срещу злополука, която му струва само четирийсет и шест долара и седемдесет и два цента. И готово! Два дни по-късно Франк Чеймбърс случайно се натъква на Ник Пападакис. Ник го врънка да се върне на работа. Както знаем, Ник и жена му вече са планирали пътуването си до Санта Барбара, така че колко му е и Франк да дойде. Ей така, заради доброто старо време. Ти отиваш, напиваш Гърка, напиваш и себе си, но не чак толкова, слагаш две бутилки вино в колата, за да заблудиш ченгетата и тръгвате към Малибу. Това се казва идея! В единайсет часа през нощта тя иска да види няколко къщи с по някоя и друга морска вълна отпред. Но не стигате дотам. Спирате. И както сте спрели, ти халосваш Гърка с една от бутилките. Много са удобни за целта, нали, Чеймбърс? Точно така си постъпил и с жп полицая в Оукланд. Значи ти халосваш Ник, а тя пали колата, докато стои на стъпалото, ти се пресягаш отзад, хващаш волана и дърпаш смукача. Не ти трябва много газ, защото си на втора. После тя държи волана и натиска спирачката, защото ти трябва да слезеш от колата. Обаче да не забравяме, че си подпийнал и си прекалено бавен, а тя е малко по-бърза от необходимото. Така тя успява да скочи, а ти оставаш заклещен вътре. Мислиш ли, че заседателите няма да повярват на това? Ще повярват и още как, защото аз ще докажа всичко стъпка по стъпка — като се започне от малкото ви пътешествие към Малибу, та чак до смукача. И когато го докажа, вече няма да има смекчаващи обстоятелства, драги, а ще има едно въже, на което ти ще увиснеш. И когато го срежат, ще те погребат до всички ония тъпаци, на които не им е стигнал акълът да сключат изгодна сделка, за да избягнат бесилката.

— Нищо такова не се е случило!

— Какво искаш да кажеш — че сама го е направила?

— Не казвам, че някой го е направил. Оставете ме на мира! Няма такова нещо!

— Откъде си толкова сигурен? Нали уж си бил пиян?

— Да. И не знам да се е случвало такова нещо.

— Значи искаш да кажеш, че тя го е направила?

— Не, не искам да кажа това! Искам да кажа само това, което казвам!

— Слушай, Чеймбърс, в колата е имало трима души: ти, тя и той. Той със сигурност не е убиецът. Ако и ти не си, остава тя. Нали така?

— И кой казва, че има убиец?

— Аз казвам. Ето че все пак стигнахме донякъде, Чеймбърс. Може би ти не си го убил. Казваш, че това е истината. Казваш също, че не си имал нищо общо с тази жена, като се изключи това, че е омъжена за твоя приятел. Следователно е редно да направиш нещо по въпроса, нали така? Редно е да подадеш жалба срещу нея.

— Каква жалба?

— Ако тя е убила Пападакис, значи е искала да убие и теб. Не я оставяй да се измъкне, на някои хора това може да им се види много странно. Трябва да си последният мухльо, за да позволиш да й се размине. Убива мъжа си, за да получи застраховката, опитва се да убие и теб. Трябва да направиш нещо по въпроса!

— Ако е така може и да направя. Но не съм сигурен дали е така.

— Е, ако ти го докажа, ще се наложи да подадеш жалба, нали?

— Разбира се. Ако го докажете.

— Добре тогава, ще го докажа. Когато спряхте, ти слезе ли от колата?

— Не, не съм слизал.

— Брей, мислех, че си бил пиян и не помниш, а ето че за втори път си спомняш подробности!

— Не помня да съм слизал от колата.

— Обаче си слизал. Чуй какво казва един от свидетелите: „Не обърнах внимание на колата, само видях, че зад волана седи жена. Вътре имаше и един мъж. Като минавахме, той се смееше. Имаше още един, който беше отвън и повръщаше.“ Значи ти си бил отвън и си повръщал. И точно тогава тя е фраснала Пападакис с бутилката. Като си се върнал при тях, ти си седнал отзад и си се отнесъл. Не си забелязал нищо, защото си бил много пиян. Пападакис и той е бил пиян, и по нищо не си е личало, че всъщност е вече мъртъв. Тогава тя е минала на втора, дала е газ със смукача, качила се е на стъпалото, изскочила е навън и колата е излетяла право в урвата.

— Това нищо не доказва!

— Доказва! Според свидетеля Райт докато колата се е премятала надолу, жената е била на завоя и е махала за помощ.

— Може да е скочила в движение.

— Ако е скочила в движение, защо си е взела чантата? Как мислиш, може ли жена да кара кола с чанта в ръка? А дали като скочи в движение ще има време да си вземе чантата? Няма начин, Чеймбърс. Изобщо няма начин да скочиш от седан, който се премята надолу. Тя просто не е била в колата, когато вие сте полетели. Това вече доказва нещо, нали?

— Не знам.

— Какво искаш да кажеш с това не знам — ще подпишеш ли жалбата, или не?

— Не.

— Слушай, Чеймбърс, тая кола неслучайно е полетяла надолу секунда по-рано, отколкото ти си очаквал. Било е „или ти, или тя“.

— Оставете ме! Не знам за какво говорите.

— И сега така стоят нещата — или ти, или тя. Ако нямаш нищо общо с тая работа, по-добре подпиши. Защото ако не го направиш, аз вече ще знам със сигурност, че си замесен. И заседателите ще го знаят. Както и съдията, а и тоя, дето ще ти нахлузи примката.

Той ме гледа около минута, после излезе и се върна с друг човек, който седна и попълни някаква бланка. Сакет пристъпи до мен и ми я подаде.

— Ето тук.

Подписах. Дланите ми бяха толкова потни, че се наложи оня да подсушава листа.