Последна борба

Глава IПо бреговете на вълчата река

Беше тъмна и бурна нощ. Нито звезди светеха, нито кротката луна озаряваше земята.

Върху брега на потока, който с тих ромон носеше своите студени води към полите на каменния хълм, пламтеше огън и димът, издигнат като стълб, се разливаше под навеса от преплетените клони на многовековни горски великани.

Край огъня, разположили се върху постлани биволски кожи, седяха хора, които бяха дошли при тоя поток отдалеч, през океана, за да видят истинския живот на Новия свят.

На огъня се печеха късове еленово месо и въздухът бе напоен с тази апетитна миризма.

— Местността е неузнаваема! — казваше единият от дошлите на своя водач. — Какви мечки, ягуари, кугуари се скитаха нощем тук! Сега ги няма! Почти са изтребени!

— А индианците? — запита единият от пътниците.

— Индианците ли? Те и сега още скитат тук, но, разбира се, не са някогашните свирепи и безпощадни червенокожи, с които трябваше неуморно да се води кървава борба. Вече са кротки…

— Които при възможност не биха се отказали да плячкосат някой кон, пък и каквото намерят друго — избъбра вторият водач.

— Вие, чужденците, искате да видите тукашните червенокожи ли? Ех, почакайте. Те няма да закъснеят. Те са като койоти, подутват отдалеч. Ето, дочувам предпазливите стъпки на неколцина индианци, които навярно отдалеч са видели светлината на нашия огън и сега се примъкват насам, за да им се даде нещичко! — отново заговори първият водач.

Само след минута при огъня действително се появиха червенокожи.

Бяха двама: висок старец и едно момиче, почти дете. По тях висяха жалки дрипи, а лицата им бяха бледи и мършави, в погледите личеше глад и страх.

Единият от водачите поиска да ги изгони, но другият го спря.

— Остави ги, Сам! Дай им един кокал и малко сухари и те ще са доволни!

— Как не! Ще трябва да ги следим. Току виж откраднали нещо и ние ще сме отговорни за това.

Но въпреки възражението си той не закачи дошлите. Индианците седнаха малко по-встрани от тях на голата земя.

— Старецът е сляп — каза единият от пътниците шепнешком, като кимна с глава към индианеца, който упорито гледаше в огъня със своите странно блестящи, но неподвижни зеници.

— А момичето е красиво като цвете! — обади се другият пътник. — Трагична участ е това! От господари и владетели на тая страна, най-богатата на света, сега да скитат гладни там, където някога са царували, да просят милостиня от тия, които всичко са им взели…

Чужденците се разпоредиха водачите, без да оскърбяват червенокожите, да им отделят по нещичко от обилната трапеза.

— Маниту да ви благослови за вашата добрина! — с мелодичен глас каза момичето, като поемаше от ръцете на водача голям къс месо и парче хляб. — Дядо ми е стар и недъгав, роднините ни измряха, няма кой да ни помогне. А пък аз не мога да направя нищо. Затова скитаме по поля и гори, лишени и от парче хляб. Не се решаваме да отидем до някоя ферма, защото насъскват срещу нас кучетата.

— Горкото дете! — каза единият от чужденците. Когато се нахраниха, момичето отново заговори:

— Дядо ми ви моли, джентълмени, да му позволите да ви благодари, като ви изпее някоя от нашите старинни песни, от нашите бойни поеми.

— Прието! Нека ни попее! — отговориха почти всички.

И старецът, като доближи огъня, запя с необикновен, трептящ глас. Изпърво пееше тихо, бавно, речитативно, а сетне, завладян от силата на спомените — все по-силно и по-силно. По-властно и по-звучно.

Той скочи внезапно, изправи се в исполинския си ръст и цял озарен от пламъка на огъня, пееше, прострял ръце към него, като че ли на него, а не на хората разказваше своята печална история.

С дълбоко мълчание чужденците слушаха необикновената песен на стареца.

— Какво възпява той? — запита един от чужденците водача.

— Старото време! — с недоволство отвърна водачът. — Възпява онзи известен поход към границите на Канада, когато част от племето се е опитало окончателно да напусне територията на Щатите и да се пресели в Канада, за да се съедини с племето на Горящите лесове и заедно да дадат отпор на белите.

— Той споменава някакви имена. Какво означават те?

— А, знаете ли? Тукашните индианци почитат две свои жени — Сахеми. Едната се казвала Яла, а другата, която е живяла до неотдавна и била дъщеря на Яла, се казвала Минехаха.

— Сахеми — жени? Нещо като Жана д’Арк при червенокожите? — учудиха се чужденците. — И с какво са били прославени тези жени?

— И двете с неукротимата си свирепост! Яла била погубила толкова много трапери и войници, колкото нито един вожд мъж. Любимото й занимание било да скалпира белите пленници.

— А дъщеря й Минехаха?

— Тя била главната героиня при последните схватки с нашите войски.

— Интересно е това, за което говори старецът.

— Ако искате, бих могъл да ви разкажа тази история, джентълмени. Зная подробности, защото баща ми е бил един от участниците в трагедията и отблизо е познавал всичките герои.

— Разкажете! Разкажете! — нетърпеливо го прекъснаха всички.

Когато червенокожият бард замлъкна, траперът на свой ред започна да разказва страшната и кървава повест на едно минало време. Това бе повест за страшни боеве, за скитания, за нечовешки жестокости, които прилагали и двете страни. Повест за догарянето на оня велик пламък на избухналия преди векове пожар — борбата между червенокожи и бели.

Повестта започваше с това, как някой си млад ловец на име Девандел бил пленен от сиу и го пощадяват благодарение само на молбите на дъщерята на един влиятелен вожд. А това била красавицата Яла, за която той се оженва според индианския обичай.

Но цивилизованият човек бил отблъснат от страстната и не по женски властна Яла. Девандел избягал от сиу и оставил Яла със сина им.

След като се връща в своя цивилизован свят, Девандел се оженва, създава ново семейство, като забравя Яла, но тя не го била забравила. И се заклела, че ще си отмъсти на изменника, който я бил опозорил.

Изминават няколко години… Девандел преживява страшна буря.

При едно въстание на червенокожите Яла успява да плени двете деца на Девандел, който по това време вече командвал един от войсковите отряди на Северноамериканските съединени щати с чин полковник. Пленените деца — момче и момиче — Яла скрива, като искала да ги подложи на нечовешки мъки пред очите на бащата, когото също хваща в плен.

А ето и обстоятелствата, при които Девандел попада в плен. По време на боя полковник Девандел залавя млад индианец, който отвеждал в лагера на индианците малко момиче. Този млад индианец бил синът на Яла, когото тя била родила от него преди години, и дъщеря й Минехаха — от брака й с вожда на враните — Червения облак.

По заповед на Девандел младият индиански воин бил разстрелян като шпионин — бащата не могъл да разпознае в него собствения си син.

Минехаха отмъщава за смъртта на брат си, като издебва Девандел и го ранява с нож в гърба. Така полковникът попада в плен на индианските въстаници.

Яла веднага скалпирала Девандел, без да успее да приложи цялото изкуство на своето отмъщение, защото лагерът на индианците бил наскоро нападнат от американски войски и красивата Яла била убита от един приятел на Девандел. Веднага след това индианският трапер Джон — агент на американските войски — намира полумъртвия Девандел и го освобождава заедно с двете му деца.

Минали години… Един ден нов сахем се появил у неукротимите сиу. Това била дъщерята на Яла, която вече познаваме, отмъстителната Минехаха.

Не след дълго, при едно поредно въстание, индианците жестоко отмъстили на янките за преживените поражения. Голям американски отряд, попаднал в един от каньоните на Колорадо, бил избит и попадналият в ръцете на Минехаха трапер Джон, както някога Девандел, бил скалпиран лично от отмъстителната й ръка. Но той остава жив.

За Джон не оставало нищо друго, освен да тръгне из безкрайните прерии на Далечния запад ида продължи живота си на трапер, живот, изпълнен с хиляди опасности.

Минехаха била злопаметна и отмъстителна. Тя се заклела да му отмъсти още по-жестоко, като убиец на майка й, да убие и двете деца на Девандел, които преди били освободили от същия Джон.

Изминали години. Капризната съдба пожелала да срещне отново героите от тази печална драма: сиу решават да отидат в Канада, водени от силните си вождове. Един от тях била и безпощадната Минехаха.

Старият вълк на степта, индианският агент Джон, със своите неизменни спътници — траперите Хари и Джордж, придружавайки младия Девандел — сина на полковника, попадат в оная част от територията на Небраска, където именно минавали преселващите се в Канада сиу.

Така съдбата решила отново да срещне непримиримите врагове.

Била бурна и тъмна пролетна нощ.

На сутринта младият лейтенант Девандел заедно с трапера Хари решили да отидат на лов, като оставят в наскоро построената върху брега на силния поток землянка индианския агент Джон и втория трапер Джордж.

Към полунощ вярното ловно куче на Джон вдига тревога. Лаят на Дръж, както се казвало кучето, известявало за приближаваща опасност.

Кучето се отличавало с невероятно развито обоняние и също като господаря си ненавиждало червенокожите.

— Боя се — надигнал се от своето спартанско легло индианският агент, — боя се, Джордж, че нашите момчета са сполетени от беда! Тук непременно скитат червенокожи!

— Може би случайно е минала някоя мечка и това е подразнило Дръж.

— Не, това не е случайно минаваща мечка. Чуй го как лае.

Не случайно губих време с Дръж, докато го обуча в така наречената военна сигнализация. Ако бе само някакъв звяр, то Дръж просто би ръмжал. А сега лаят му означава, че наблизо има червенокожи.

— Е, какъв е лаят му?

— Три пъти излая късо и тревожно и сетне още два пъти.

— Е, ти си го познаваш по-добре.

— Да. Това означава, първо, че наблизо има червенокожи. И второ — има и бели. Нашите другари отсъстват, следователно сигналът може да е и за тях. А първият може да ни казва, че червенокожи ги гонят. Още тая нощ ще трябва да офейкаме оттук, защото е невъзможно да влезем в открита борба с индианците. Срещу всеки от нас те ще противопоставят цял отряд. И се боя, че тази наша непредпазливост може да ни струва много скъпо.

— Ех, казвах на Девандел да не идваме тук! — ядосваше се Джордж.

— Ти забравяш чия кръв тече във вените на този юнак. Той е достоен син на полковник Девандел!

— Ще отида, казва, да разузная, за да представя на нашия командир генерал Феърсайт точни сведения за движението на индианците.

— Неговият покоен баща някога беше скалпиран от оная жестока Яла, както аз от дъщеря й Минехаха — отвърна мрачно Джон. — У Джордж Девандел, слава на Маниту, засега поне скалпът му е оцелял.

— Но може би само засега — прекъсна го траперът Джордж.

— Но по дяволите! Та някога тая същата Минехаха, още като малко дете, бе в ръцете ми и само пръста си да мръднех, бих свършил с нея. Защо не го сторих тогава? Колко хора щяха да са ми благодарни, ако още тогава бях свършил завинаги с нея…

— Каква полза да се ядосваш за минали неща — прекъсна го траперът. — Вие, чичо Джон, напразно се измъчвате. По-добре да разберем дали нашите приятели не се нуждаят от помощта ни. Чувате ли? Сякаш Девандел и Хари стрелят…

— Да, чувам! По-добре от теб чувам, макар след скалпирането да страдам често от хрема, а при такива случаи ушите заглъхват.

Ловците напълниха пушките и излязоха пред землянката. Те се ослушаха внимателно.

Нощта бе бурна. Разлялата се река, по която плаваха мръсни парчета трошлив лед, бучеше. Ледените пластове, носейки се стремглаво надолу, се блъскаха един о друг, триеха се о скалистите брегове на Вълчата река и милиони гласове вещаеха идването на пролетта, вещаеха, че е дошло време волната река да се освободи от зимния плен, като разкъса своите ледени окови.

Шумеше гората и от време на време се чуваше пукотът на отчупени вейки, падащи върху мократа земя.

— Чуваш ли нашите? — тихо отбеляза индианският агент.

— Да. Чувам изстрелите на Хари и карабината на лейтенанта. А това означава, че още не се е стигнало до ръкопашен бой. Засега се обстрелват на значително разстояние. А какво ще кажеш ти, Джон, за изстрелите на индианците?

— Какво мога да кажа… — почеса се траперът, като внимателно се вслушваше в приближаващите изстрели. — Намирам, че индианците не са много. Не повече от петнайсетина души, чичо Джон!

— Ех и ти! — ядосваше се Джон. — Вярно е, че към нашите приятели наближава само малък индиански отряд. Може би наистина само дванайсетина или петнайсет души. Но я се вслушай по-добре! Отпуши си ушите! Нима не чуваш и нещо друго?

— Да, да! — загрижено избъбра траперът. — към нас приближава голям конен отряд. Чувам цвиленето на мустангите! Идват оттатък, за да застанат между нашите и реката…

— Вярно е. Но едва ли ще успеят. Нашите са съвсем наблизо. Индианският агент не грешеше. Само след десетина минути лейтенант Девандел и неговият спътник траперът Хари, задъхващи се от умора, стигнаха до землянката и разказаха за станалото. Индианците, според тях, били останали назад, но това не означавало, че няма да дойдат скоро тук. Да се бранят в землянката е немислимо. Червенокожите биха я завзели с пристъп само за половин час.

— Трябва да се бяга, и то веднага! — с досада се съгласи Джон. — Но вие, джентълмени, какво научихте от обиколката?

— Съвсем малко — отвърна лейтенантът. — Горящите лесове, както се наричат сега нашите стари познайници сиу, имат не по-малко от шестстотин войници, добре въоръжени. Те биха минали границите на Канада, ако не бе болестта на техния вожд — Големия крак. По време на пътуването той заболял от злокачествено възпаление на белите дробове и преселниците били принудени да го носят на ръце, което доста забавило похода им.

— А нашите приятели вече тук ли са? — запита индианският агент, като се готвеше за път.

— Кои именно? — попита лейтенантът.

— Кои! Разбира се, че за Минехаха ми е думата, млади човече!

— Тук са и Минехаха, и баща й — Червения облак.

— Лоша ни е работата, значи! Където е Минехаха, там всичко е лошо. Да побързаме, да побързаме, джентълмени!

— А как ще бягаме? — поиска да узнае плана на агента единият от траперите. — Нали сме притиснати до реката?

— Ама че работа, чичо Джон! Лодки откъде ще намерим?

— Глупав си ти още! — равнодушно му отвърна старият горски скитник. — Пък аз смятах, че вече си поумнял, Джордж. Нима за хора като нас са необходими лодки? Може би ще ме попитате дали някой параход няма да ни бъде предоставен!

— Но как ще…

— Върви с мен и ще видиш!

И бягащите, като прибраха всичко, което успяха в бързането си, се спуснаха към бързите мътни води на реката. Те изоставиха дори верните си мустанги, завързани край землянката. Намръщеният Дръж летеше пред тях, като от време на време известяваше със заучения си лай присъствието на някой горски обитател.

По пътя си бегълците неведнъж бяха принудени да заобикалят гигантските трупи, лежащи по наклонения бряг, а когато стигнаха реката, без особен труд намериха две доста големи трупи, вече наполовина потопени в реката, които като че чакаха само лек тласък, за да заплават по течението.

— Ето ги нашите лодки! — извика индианският агент. — Бързо отсичайте с брадвите клоните, които пречат за удобството на пътниците, и тръгвайте!

С тези думи Джон пръв заби секирата в лежащото до него дебело стебло и след няколко минути го бутна във водата и се метна на него…

— Трети звънец, моля! Повече пътници и товар параходът не приема! — пошегува се той, като се отдалечаваше от брега.

Всъщност импровизираният кораб действително не можеше да приеме повече нито пасажери, нито товар, без да рискува да се обърне.

На единия край на този кораб седеше Дръж, който през цялото време лаеше и хвърляше гневни погледи във вечерната мъгла, а на другия край се бяха настанили Джордж и Джон.

Вторият труп послужи за лодка на младия офицер Девандел и трапера Хари.

Преди да потеглят, бегълците се въоръжиха с дълги пръти, които трябваше да им служат за весла, но едва дърветата се отместиха на няколко метра от брега, когато прътите се оказаха излишни: придошлата вода подхвана и бързО понесе трупите с техните пътници с неудържима сила.

— А къде отиваме? — попита Джордж мълчаливия индиански агент. — Нали напред има прагове?

— Преди да достигнем прагове, поне десетина пъти ще имаме възможност да се разделим с нашите лодки.

— Какво искаш да кажеш? — наостри уши траперът.

— С помощта на индианците! Наведи глава! Веднага!

Ловецът мигновено се наведе и над главата му @профуч аха десетина куршума от винтовките на червенокожите, които бяха вече дошли до реката. За да не бъде толкова явен прицел, Джон се изтегна върху гредата, като се държеше за дръжката на секирата. Джордж се опита да последва неговия пример, но едва не се изтърколи във водата.

— Не, по-добре да седна! — избъбра той. — Само че краката ми мръзнат в ледената вода.

— Ами вдигни ги над главата си — посъветва го хладнокръвно индианският агент. — Това е твърде полезно за кръвообращението, както съветват някои. Пък и ако ранят единия ти крак, а може и двата, няма да се оплакваш от мазолите си.

— Стига сте се шегували, чичо Джон — недоволно отвърна траперът.

— Е, какво. Да почна да плача ли? — избъбра агентът.

В това време от плаващия пред тях ствол, на който бяха лейтенант Девандел и траперът Хари, се чу вик.

— Отиваме към остров. Да спрем ли на него?

— Да огледаме! — отвърна Джон. — Ако трябва да спрем, ще спрем. Ако трябва да слезем, ще слезем! Да не забравяме, че сме пред праговете, а да ги минем с тия греди, е повече от съмнително.

— А тук са и тези кръвожадни червени дяволи!

— Ей, Богу! Тая Минехаха има свръхусет. Подушва присъствието ни от десет мили.

— Дръжте се, дръжте се, деца! Параходът ни наближава острова — извика лейтенантът. — Скачайте на брега, но внимавайте да не си измокрите краката!

Всъщност под писъка на куршумите на яздещите по брега индианци бегълците бяха завлечени от течението към наводнения бряг на едно островче, на което растяха много дървета.

И да искаха, бегълците не можеха да отидат по-далеч, защото трупите, които им служеха за салове, се врязаха дълбоко в крайбрежните храсталаци и безнадеждно се заплетоха в тях, а от друга страна, както изглежда, веднага зад островчето водата от потока бурно се спущаше от порядъчна височина, разкъсвана от стърчащите на дъното като зъби на гигантски животни остри, черни скали, които заплашваха да раздробят на парчета тялото и на най-смелия плувец.

— Дръжте оръжието високо — предупреди пътниците старият индиански агент. Кучето Дръж така се наежи, че и опашката му се изправи. — Главата си залагам, че този остров само временно е такъв. Всъщност това е част от суша, доста голям нос, където сигурно са се събрали доста от обитателите тук. И както се случва, откъснати от сушата, тия обитатели са изгладнели до последна степен. По-силните са се хранили с по-слабите. Но изглежда, че запасите са на привършване и нашето идване ще им дойде доста добре. Да бъдем готови за среща с тия обитатели — мечки, ягуари…

— А карабините за украшение ли ще ни служат? — обади се, като разтриваше вкочанените си крака, траперът Джордж. — Така ще ги подгоним…

— Внимавай те да не ни подгонят така, че… Не зяпай! Не зяпай! — извика Джон.

И веднага гръмна към някаква доближаваща се сянка.

В отговор на изстрела се чу яростен мечешки рев и една грамадна сива мечка се изправи на задните си крака почти на десетина крачки пред тях.

В същия миг полунаводненият остров оживя от гласовете на разтревожени зверове.

— Господи! — изплашено се провикна Джордж, като продължи да изпразва в мечката своята карабина. — Та ние сме попаднали в същинска зверилница!

— Като при господата Хагенбек и сие — засмя се Джон, като доубиваше с нов изстрел ранената мечка. — Запалете огън! — извика той. — Огънят ще помогне да се запазим от компанията на това късокрако животинче.

Бегълците бързо се втурнаха и като избраха удобна позиция, запалиха няколко огъня и продължиха да стрелят зад тази огнена барикада по лутащите се из острова подплашени диви животни.

Обезумели, те изпълваха всичко наоколо с яростните си ревове, в тоя хаос от звуци се сливаха ревът на мечките, мученето на бизоните, гладното мяукане на ягуарите, ревът на свирепите кугуари…

А като допълнение на тоя концерт, отдалеч се дочуваха виковете на преследващите ги индианци.

— Ама че концерт! Дълго ще се помни! — каза индианският агент. — Моля, моля, лейди и джентълмени! Вход безплатен. Желаещите могат да се гостят и с някое куршумче!