Последна борба

Глава VВ ноктите на тигрицата

И наистина, какво ли се бе случило със Сенди Хук?

Като премина благополучно през праговете, той изплува под тях по течението на около петдесет метра, пое въздух и веднага отново се гмурна, защото от брега индианците започнаха силно да го обстрелват.

Но преследването не трая дълго, защото брегът на това място беше скалист и индианците трябваше да преминават през пропасти, да правят големи обходи, а и те скоро бяха прогонени от студа.

Но и Сенди Хук не се чувстваше добре: водата бе ледено студена и плувецът трябваше често да се сблъсква с плаващите по течението ледове и дървета, като рискуваше да си разбие главата или счупи ръцете.

Постепенно смъртна умора завладяваше смелия бандит. Мисълта му започна да работи бавно, сънно. Не искаше за нищо да мисли, а само как по-скоро да си почине!

— Не, така не трябва да продължава — гласно се окуражаваше Сенди. — Ако върви все така, скоро ще отида на оня свят!

И той се отдаде на мили спомени и отново заговори на себе си:

— Ех, ако беше тук моят полуумен англичанин с неговата страст да се боксира! Един малък бокс сега чудесно би стоплил изстиналата ми кръв и би ободрил духа ми не по-лошо от една ароматна глътка ром. Ами горещите извори на Колорадо? Сняг до колене, а ти се къпеш и димиш целият!

И Хук примлясна сладостно.

— Представям си каква мутра е направил Уилмър, когато е узнал, че съм го напуснал, че съм тръгнал на път, без да взема и него!

Бандитът вдигна глава и се огледа наоколо. Недалеч от него, извивайки се, плаваше доста голяма почерняла буца лед, а след нея дърво. Ах, Колорадо, пивниците, уискито след горещото къпане…

— Изглежда съдбата все ми изпраща по нещичко на помощ! — избъбра Сенди и с дватри размаха се метна към плаващия предмет.

Хук заобиколи парчето лед, огледа го и възкликна: — Ледът не струва! Скоро ще се разтроши и тогава ще съм по-зле и от сега. По-добре да опитам щастието си с някой представител от растителното царство. Още повече, че плаването върху греди ми е познато още от детството.

И като впи вкочанените си ръце в дървото, Сенди не така лесно успя да го възседне, но все пак, съвършено изтощен, се просна върху него.

Студеният вятър шибаше плувеца, но Хук не се отчайваше. Като човек, свикнал с приключенията, той бе готов за всякакви изненади. И сега в джоба му се намери малка бутилка, която пазеше като зеницата на окото си. Той внимателно извади бутилката от джоба на панталона си, отчупи гърлото й с един удар о ръба на гредата. Остра подкрепителна течност се изля в гърлото му и като огнен поток пропълзя по жилите му.

— О, какво вълшебно питие е уискито! — избъбра Хук, като не без съжаление захвърли в мътните и студени вълни празната бутилка.

— Интересно е да се знае докъде ще достигнем? Не е ли време да си получа вече багажа? — продължаваше със своите шеги бандитът.

Течението откара гредата с възседналия я Хук в сравнително по-спокойни води, където тя плаваше твърде бавно и лениво, като плавно се поклащаше и се обръщаше от една страна на друга. Хук се опита да гребе с ръце, но гредата продължаваше да се движи бавно. Най-сетне тя ускори своето темпо и заплава ускорено към брега.

След четвърт час Хук, цял измокрен и замръзнал, но доволен от успеха си, излезе на сушата.

Като се огледа, той бързо се ориентира и хукна, минавайки с поразителна ловкост голите храсталаци и черните стебла на горските великани.

Както бе предвидил лорд Уилмър, Хук се насочи към хижата, където бяха ловните припаси на Уилмър.

След два-три часа измореният и силно премръзнал бандит успя да се добере до нея.

Последният километър той едва се влачеше, като мислеше дали хижата не е вече в ръцете на индианците. Тогава трябваше да се прости завинаги с живота си, защото тази хижа бе единственото му спасение — само в нея можеше да се стопли и подкрепи.

Но и в такъв критичен момент неговата бдителност не го напусна. При входа той внимателно огледа земята, като отбелязваше и най-дребните следи. Неговият остър поглед не откри нищо подозрително.

И ето, той е най-сетне в хижата.

След не повече от пет минути в огнището весело пламтеше огън, клокочеше чайник, на шиш се печеше голям къс сушено еленово месо — всичко от запасите на Уилмър.

След закуската Сенди се натри със спирт, наля порядъчно количество от същото шише в стомаха си и легна да спи, като стисна здраво своя верен нож.

За да си отпочине по-добре, Хук се разсъблече, като остана почти по костюма на Адам.

Спеше спокойно и дълбоко, но нещо в него бе все нащрек. И той чу в съня си бързи стъпки, сетне нервно потропване на вратата. В миг Сенди скочи.

— Кой е? — извика сънено той.

— Отворете, Сенди! — чу се отговорът. — Аз съм лорд Уилмър.

— Лорд Уилмър? — изненада се Сенди. — Кой дявол ви доведе тук, милорде?

— Моля, без комплименти! — сериозно отвърна Уилмър. — Не забравяйте, че между нас има неизмерима пропаст. Но, хайде, отваряйте! И се опитайте по-скоро да ми посмачкате носа, както сторихте тази сутрин, преди да ме напуснете така безсрамно! Според уговорените условия, вие сте длъжен два пъти на ден да се боксирате с мен, а днес това бе изпълнено само веднъж. И за това, че ме напуснахте, без да ме предупредите, смятам да ви глобя с десет долара.

— Как, да ме глобите десет долара? Добре! Сега ще ви покажа как се налагат такива безчовечни глоби! Вмъквайте се вътре и затворете вратата, защото вятърът ще ни издуха — изрева бандитът.

Лорд Уилмър влезе вътре и Хук, поразен от неговия вид, отстъпи назад: лордът беше в костюм, който съвсем не подхождаше за разходка из гората — той беше почти гол. Когато напусна Последния дом на атабаските, преди да се хвърли във водата, Уилмър бе свалил от себе си всичко, което можеше да затруднява плуването му, и пристигна в хижата, покрит с ледена кора, вместо риза.

Когато Хук се отдръпна назад, полуумният англичанин сметна, че това е заемане на боксьорска поза и размаха юмруци, като съвсем ненадейно му нанесе силен удар в хълбока. Сенди, разбира се, не му остана длъжен и му отвърна със здрав удар, като го запита:

— Но как се добрахте, ваша светлост, дотук?

— По морския път — флегматично отвърна лордът, като продължи да размахва юмруци под носа на Хук.

— А-а! Без тия! — отби бандитът още веднъж удара на Уилмър и пак го блъсна в ребрата.

Боят продължи не повече от две минути. Силите се оказаха съвсем неравностойни, защото Хук си беше отпочинал, отспал си бе, стоплен и подкрепен от силното питие, а лордът едва се движеше от умора и студ. Скоро Уилмър получи такъв тежък удар, че се строполи бездиханно на пода и на Хук се наложи да го свестява, като му наля в устата от същия чист спирт, с който сам се бе разтривал и подкрепял.

Уилмър бързо отвори очи, стана и клатейки се, седна при масата, като каза:

— Благодаря ви, Сенди! Тоя път отлично ме натупахте!

— Надявам се, че ваша светлост е най-сетне доволен!

— Да, много! И ви прошавам глобата!

— Не желаете ли още един подобен удар?

— За днес е достатъчно! Утре сутринта…

— Всякога съм готов да бъда полезен на ваша светлост! Но сега нямам възможност да остана повече при вас. Преди да съмне, ще трябва да достигна до лагера на генерал Феърсайт, за да ..

— Зная, зная! За да арестуваш опия бандити — Джон и неговите спътници!

— Да, да! За да арестувам ония бандити! — засмян отвърна Хук. — С една дума, аз трябва моментално да ви напусна. А какво ще правите вие, милорде?

— Как какво, Ще ви последвам!

— Но вие нямате нито капчица сила. Ще паднете още щом излезете оттук!

— В никой случай. Нужно ми е само да се стопля и да сръбна нещо Най-сетне, нали няма да вървим пеш, а с кон? Аз ще се кача на друг, а не на вашия, но ако се почувствам зле, ще ви помоля…

— Да ви набия отново.

— Не, казах вече, че за днес ми стига! Просто ще ви помоля да ме завържете за гърба на мустанга!

— Но защо искате да дойдете с мен? Не е ли по-добре да се наспите добре в хижата?

— Не, така съм решил — кимна с глава лордът.

Хук знаеше, че с този упорит човек нищо не може да се направи, щом си е наумил нещо, и като сви рамене, започна да подготвя лорда за предстоящото пътуване.

Англичанинът, като затвори очи и опъна дебелите си крака, предостави пребитото си от юмруците на Хук тяло в ръцете на бандита, който не закъсня ловко и бързо да подложи това насинено тяло на основен масаж и сетне разтри благородните крайници на Уилмър със спирт.

— Готово, милорде! Уилмър отвори блажено очи.

— Вие сте чудодеец, Сенди! — възкликна той. — Мисля, че само от скромност се обявявате за обикновен ловец.

— А какво съм всъщност? — засмя се Сенди Хук.

— Вие ли? Мога да се хвана на бас, че сте чистокръвен аристократ.

— Точно така! Ваша светлост попадна точно в целта. Разбира се, че съм аристократ. Баща ми бе граф, а майка ми — полковничка Или точно обратното, не си спомням добре. Но ще ви помоля да запазите това в пълна тайна. Защото в противен случай може да избухне война между Швейцария и Турция, а пък аз не желая това. Но стига празни приказки. Нямам време за дърдорене Да вървим!

Хук бързо се облече, доведе отнякъде два бодри коня и като качи Уилмър на седлото, сам скочи на гърба на втория кон.

— Хайде, хайде, ваша светлост, по-бързо! — извика той.

— Моля, бутнете тоя кон — помоли Уилмър, чийто мустанг се дърпаше назад и не искаше да мръдне от мястото си.

— Сега, сега! — отвърна Хук и шибна с камшик вместо упорития мустанг, неговия конник.

— Достатъчно, достатъчно! — завика Уилмър. — Вие не биете коня, а мен.

— Мислех, че бия проклетото животно.

— Не, върху мен стоварвате ударите!

— Нима? — учуди се искрено Хук — Каква случайност. Мисля, че удрям четирикракото животно, а съм удрял двукракото. Да вървим, милорде! Бутнете по-силничко с шпорите вашата кранта.

Само след минута двамата ездачи препускаха в галоп по течението на Вълчата река, която лениво носеше своите мътни води.

Малко преди съмване един от часовоите на генерал Феър сайт чу човешки гласове и конски тропот.

— Стой! Кой е! Нито крачка напред или ще стрелям! — извика командващият отряда сержант, като препречи пътя на нощните странници.

— По-тихо, по-тихо, приятелю! — отвърна от тъмнината насмешливият глас на Сенди Хук. — Моля по-внимателно с огнестрелното оръжие. Защото вие, поради необразованост и липса на деликатност, можете да продупчите една скъпа кожа, която е неразделна собственост на негова светлост лорд Уилмър.

— Къде е тая кожа? — учудваше се сержантът, като не виждаше никакъв вързоп или какъвто и да е багаж зад седлото на конете.

— На втория кон. Той я е нахлузил на гърба си — отвърна му със същата насмешка неуморният Сенди Хук. — Но не това е голямото зло, сержант. Ето най-важното: вие сте от хората на Феърсайт, нали? Е, тогава заведете ни час по-скоро при генерала. Имам важни новини за него!

След около час целият лагер на генерал Феърсайт се раздвижи: кавалерията, която притежаваше четири картечници, се готвеше за поход срещу племето сиу, което се бе осмелило да нападне белите ловци Главната задача на Феърсайт бе да се опита да залови знаменитата Минехаха, жената сахем на сиу и баща й — Червения облак.

Войниците оживено разговаряха, че за залавянето на Минехаха е обещана премия от десет хиляди долара, а за главата на баща й — пет хиляди долара.

Отрядът се придвижваше бързо. А пред отряда почти летеше на своя кон неуморният Хук.

Лорд Уилмър и тоя път не пожела да се раздели с Хук, но тъй като не можеше да се държи здраво на седлото, то Хук, по негова молба, привърза англичанина за седлото на мустанга, където странният англичанин тутакси заспа.

Как прекараха тая нощ четиримата ловци, нашите читатели знаят вече. На разсъмване, когато кавалеристите на Феърсайт потеглиха, Червения облак също вдигна своите хора и даде заповед да бъдат готови за път.

Четиримата пленници те докараха на брега.

Вълчата река беснееше много по-силно от преди. Нейните мътни води влачеха към праговете грамадни маси лед, които се въртяха и блъскаха със страшен трясък.

В студения въздух играеха милиарди снежинки и падайки върху заледената земя, покриваха я с белоснежна пелена, която заличаваше всякакви следи.

Зимата се върна и празнувате своята победа над немирната пролет…

При бреговете на островчето, където бе пещерата на атабаските, индианците бяха скрили три големи сала.

Войниците при пълен ред се настаниха върху тия салове. Пленените разделиха на две групи: на първия сал качиха индианския агент, към когото се проявяваше особено внимание, вероятно като личен враг на жената сахем, и с него трапера Джордж. Върху другия сал пък бутнаха младия Девандел и втория трапер Хари.

Преминаването на реката траеше около половин час и не бе безопасно, защото индианците трябваше да се борят и със силното течение, и с прииждащите към саловете ледени блокове, които заплашваха да ги разрушат.

Легнали на дъното, пленниците едва виждаха околните брегове и Джон тъжно се взираше в мъгливия простор с напразната надежда да зърне някакви следи от близка помощ.

Тъмният лес бе страховит и навъсен, небето бе буреносно-сиво, както бяха куршуменосиви и студените вълни на Вълчата река.

Като гледаше тия вълни, които с шум се удряха о саловете, индианският агент неволно си мислеше за участта на смелия бандит Хук.

— Сигурно е загинал! Едва ли Сенди е успял да се спаси!

Като преминаха реката, индианците качиха пленниците на четири мустанга, като, разбира се, взеха всички предохранителни мерки против евентуални бягства, и се отправиха на север, като подгонваха немилостиво конете и спираха нарядко, за да си отдъхнат.

— Не може да се каже — мърмореше Джон, — че пътуваме комфортно.

И наистина, ако индианците, които свободно препускаха на своите коне през девствените гори, все пак се уморяваха, то какво би могло да се каже за пленниците, чиито ръце бяха грубо завързани, а краката им здраво притегнати под корема на мустангите с кожено ласо?

Обаче ловците с всички сили се стремяха да запазят своето достойнство и да не дадат да се разбере от индианците, че неудобствата ги измъчват.

— Потърпете, потърпете още малко! — тихо ободряваше своите другари индианският агент. — Има и по-лошо от това!

— Какво по-лошо от това, чичо Джон?

— Мълчи, Джордж! Много се разглези през последните години! Нима така трябва да хленчи един трапер? Искам да те подсетя, че занапред ни очакват още по-лоши неща, отколкото клатушкането върху гърбовете на мустангите. Току виж ни хвърлили в някоя яма, сетне ще ни вържат на стълба за изтезаване, като дори ще ни заставят да им пеем!

— Не ще дочакат такова удоволствие! — със стиснати зъби процеди Девандел. — Помня разказите на моя баща за изтезанията, на които са били подлагани в негово време белите ловци или пленените от червенокожите войници, но помня и думите му, че е било позор да искаш милост или да стенеш пред тях. Ще съумея и аз сега да понеса тези мъки, без да чуят никакъв стон от мен.

— И от мен! — обади се и друг трапер.

— Аз бих предпочел да избягам! Но ако това не стане, то и от мен не биха чули оплакване тези червенокожи зверове! Не бих ги предизвикал, за да свършат по-скоро с мен! В това навярно лесно ще успея!

Джон дълбоко въздъхна и нещо измърмори под носа си. Ако офицерът и траперът надникнеха в душата му, щяха да зърнат голямото му съмнение.

— Лесно е да се каже! — мърмореше индианският агент. — Опитайте се да изтърпите мъките, на които червенокожите дяволи са способни да подлагат своите пленници, пък тогава говорете!

В това време индианският отряд бе изминал няколко десетки мили и спря в лагера на сиу на път за Канада.

Лагерът на сиу бе доста обширен. Той се състоеше от около сто и петдесет отделни вигвама с най-различна големина Сред обикновените вигвами се забелязваха по-големите и по-богатите, тоест на вождовете — на Минехаха и на главния вожд на преселването — Големия крак. При тези два вигвама, пред които горяха огньове, имаше групи млади войници, които изпълняваха службата на телохранители и ординарци на вождовете.

Пленниците очакваха, че веднага при пристигането им ще бъдат отведени при любителката на скалпове — Минехаха, но се излъгаха. Индианците на Червения облак ги закараха в тъмен и мръсен вигвам, вонящ и задимен, свалиха ги от мустангите и като им вързаха отново ръцете и краката, най-безцеремонно ги хвърлиха вътре.

Там бе студено и същевременно вонящият въздух ги задушаваше, но с това все още можеха да се примирят, тия, които бяха свикнали да бъдат волни на чистия въздух.

И все пак невъзможната мръсотия бе нетърпима. По кожите, които покриваха стените на вигвама, пълзяха отвратителни насекоми, които не пропуснаха да се нахвърлят върху злополучните пленници като върху отдавна желана плячка.

Пръв почувства това мъчително неудобство Девандел. — Дявол знае що за гадост е това! — изръмжа той. — Живи ще ни изядат тия паразити! Нарочно ли са ги събрали тук, заради нас?

— Това все още не е нищо! — отвърна хладнокръвно Джон.

— Вижда се, мистър Девандел, че нямате реална представа за живота на индианците. Само Бог знае какво е това: невежество ли, стоицизъм ли — лъжливо разбиран и още по-лъжливо прилагане, Но факт е, че индианците живеят в нечувана мръсотия, в поразително нехигиенична обстановка.

Лекарите, които са посещавали селищата на индианците с научна цел, буквално са се ужасявали, когато са виждали каква е обстановката там, при какви условия живеят червенокожите. Индианците не познават какво е печка, а зимите тук са толкова люти, че без отопление е немислимо да се живее. Понякога те затоплят вигвамите си, като палят огън направо на пода.

Димът едва намира някаква пукнатина, за да излезе, но, разбира се не всичкият успява: значителна част остава вътре, като буквално отравя въздуха. Казват, че индианците имали железни организми. Може би.

Джон отново се размърда.

— Със собствените си очи видях как от един вигвам извадиха седем трупа на задушили се. Това бе цяло семейство от седем човека — въздъхна той.

— А нали тези индианци все пак посещават домовете на белите? Невъзможно е да не знаят как са уредени домовете им, не могат да не познават удобството дори от една примитивна печка.

— Но защо не ползват печки, макар подвижни?

— Защо ли, мистър Девандел? Защото това за тях е греховно! Тук се е намесила тяхната религия или по-точно техните жреци, тоест техните прословути медицинмени, които държат само на старите традиции. И още — старите магьосници сквау.

— Това ги държи далеч от цивилизацията и докога ли? — обади се мистър Девандел.

— През петдесетте години едно от племената на Централните щати, което все пак бе вкусило от цивилизацията, започна да ползва печки. Вождът на това племе дори бе придобил прозвището Желязна печка, защото си бе купил от белите преселници подвижна желязна печка, с която бе обзавел своя вигвам, и пътувайки, навсякъде носеше със себе си и тая „вавилонска кула“, която у всички, които я видеха, предизвикваше завист — си спомняше Джон.

— И какво стана с този индианец? — попита Девандел.

— Ами какво! — продължи Джон. — Срещу „греховната новост“ зареваха отвред. Индианските шамани скитаха от лагер на лагер, като разбунваха духовете на полубезумните сквау с разказите си за въвеждането на печки, което означавало оскверняване на Великия дух или на Всемогъщия Маниту. Тези шамани внушавали, че всеки индианец, който си купи такава дяволия, ще започне да побелява, докато се превърне в презирания от индианците бял човек.

— Който се обзаведе с печка, той ще трябва да има и постоянно жилище — допълни размишленията му Девандел. — А който си обзаведе къща, то той изменя на общината, защото общината води само подвижен, скитнически живот. Следователно той ще се счита за изменник, за предател! Той няма да е вече индианец!

— Точно така! — отвърна Джон. — Така се сложи край на тази цивилизована придобивка. По настояване на най-влиятелните индианци всички печки бяха унищожени, захвърлени в блатата или пък заровени в земята, а на всички, които биха се съблазнили да ги изровят оттам, се отправяха люти проклятия и заклинания от шаманите!

— Да! Борба на стария, умиращ бит с новия! — замислено каза Девандел.

— Да, това е борба на старото с новото! — добави опитният ловец, като посочи още редица аналогични истории из живота на червенокожите. — Ето, да вземем например неокачествимата мръсотия, която сега виждаме в индианския вигвам.

— А знаете ли, че тази мръсотия е обявена за свещена? — намеси се в разговора и друг трапер. — Червенокожите са си изработили специална теория: който се бои от мръсотията, той е изнежен, следователно, не може да бъде войник, не е индианец, а предател, изменник! А какви са резултатите от това?

— Ами да, резултатите са налице. Сред индианците трудно ще срещнеш някой, който да не страда от кожна болест. Крастата за тях е нещо съвсем обикновено — допълни Джон.

— Има и по-лошо! Цели селища са заразени от прилепчива екзема! Други пък държат при себе си прокажените като равноправни членове на семейството! — възмутен каза Девандел.

— И мрат индианците като мухи наесен! — допълни го Джон.

— Да, върху американците лежи голям грях: ние предприехме изтребването на червенокожите! — с огорчение отбеляза Девандел.

— Всъщност това изтребление не е нищо в сравнение с болестите, които ги унищожават без наша вина — намеси се и траперът Хари.

— През четирийсетте години сред червенокожите върлуваше страшна шарка. Някой бе пуснал приказка, че шарка @га е пренесена от белите с цел за по-бързото им изтребване, за да могат янките по-безпрепятствено да заемат земите им… — продължи Джон.

Но Девандел го прекъсна:

— Тогава, доколкото зная, един богат и многолюден индиански род е влязъл в контакт с белите, поискал е тяхната помощ и военният лекар Макфърсън е ваксинирал против шарка около сто и петдесет души. Струва ми се, че това е било през 1842 година.

— А вие знаете ли какво произлезе от това? — отново го прекъсна Джон. — На следващата пролет всичките тия спасени от шарката червенокожи са били избити без жал @ост от своите сънародници, които ги обявили за нечисти!

— И това зверство е било извършено пак в името на Маниту, на Великия дух, комуто, според шаманите, ваксинирането е нанесло най-тежкото оскърбление — отвърна Девандел.

— Да, джентълмени, каквото и да се говори, но червенокожите сами са си виновни за своето изчезване от лицето на земята. — заключи Джон.

— Като че над тях тегне някакво проклятие — замислено отбеляза траперът Хари.

— Така е! — отвърна Девандел. — Но не може да се отрече, че и ние, янките, не се държим твърде добре с индианците…

— Но да не говорим повече за това. Наистина голям грях лежи на душата ни! Какво да се прави… Такава е била волята на съдбата — заключи Джон.