Последна борба

Глава VIIГробницата на Сиу

Генерал Феърсайт се отнесе приятелски към спасилите се от плен ловци и приятелски поздрави Джордж Девандел, като му припомни, че познава баща му.

— Обаче — прибави той, като навъсено погледна бойното поле, покрито с труповете на червенокожите — съвсем неочаквана победа е тази битка и ако не бяха нашите картечници, Бог знае дали бихме победили!

— Но затова пък победата ни е пълна!

— Не очаквам да ни донесе особена слава — махна с ръка генералът. — Погледнете! Повече от две трети от убитите са деца и жени. Наистина и те взеха участие в боя, и те като безумни се хвърляха срещу нашите войници с оръжие в ръце, но все пак тежко е да виждаш, че се биеш не с войници. Безусловно, тук са паднали последните останки от някогашното многочислено и могъщо племе сиу. Спасили са се според мен не повече от петдесет души!

Приближилият се по това време към разговарящите Джон се намеси:

— Затова пък избягаха хората, които бяха най-виновни от всички за избиването на цялото племе сиу! Видях как избяга Минехаха. Огледах цялото поле — сред труповете не се намери нито нейният, нито на баща й — знаменития Червен облак.

— Мен това никак не ме тревожи! — отвърна равнодушно генерал Феърсайт. — Вярно е, че за залавянето на Минехаха и баща й е определена солидна премия, но… Но щом не съществува самото племе сиу, какво може да направи сега тя?

— Значи вие, генерале, не ще изпратите никой, който да преследва бегълците? — попита индианският агент.

— И не мисля! — отвърна Феърсайт. — За да преследвам пръснатите по полята и горите на тая дива местност индианци, ще трябва да остана тук няколко дни, а наредбите ми налагат да бъда на моите стари позиции. Щом приключи превързването на ранените и евакуирането на пленените, ние се връщаме!

— А какво мислите да правите с военната плячка, генерале?

— Скоя? — учуди се генералът. — Освен оръжие, сиу не притежава нищо друго. Оръжието, разбира се, ще прибера, защото за това имам специални инструкции. Всичко друго не ме интересува. И мисля, че в тая пустиня не ще се намерят такива, които да мислят, че могат да спечелят нещо от сиу.

— Щом е тъй, можем ли да ви помолим да ни снабдите с необходимите бойни припаси, да си изберем нещо от конфискуваното оръжие и да вземем няколко коня? Струва ми се, че вие заловихте цяло стадо мустанги, така че пет-шест от тях няма да ви разорят.

— Да, разбира се. Ще имате всичко, от което се нуждаете. Но вие ще тръгнете оттук заедно с моя отряд.

— В никакъв случай! Ако вашите войници бяха заловили Минехаха, то тогава бихме се присъединили към отряда. Но тя все още е на свобода и наше задължение е да я преследваме докрай. Лично аз няма да се успокоя, докато или тя, или аз не се преселим в най-добрия свят!

— Но какви сметки имате толкова с любителката на скалпове?

— Твърде големи и кървави сметки, генерале! Днес тя трябваше да приключи с нашия живот на позорния стълб, но от мъките ни избавихте вие. Значи работата започва отначало…

— Това си е ваша работа. Аз свърших моята тук — сви рамене Феърсайт. — Последните сиу няма вече да минат границата на Канада, където вечно да подстрекават своите съплеменници срещу нас и аз мога спокойно да се завърна в нашия лагер, което с удоволствие ще сторя час по-скоро! По-далеч от тия трупове, по-далеч от тая гробница на сиу!

След час и половина янките напуснаха мястото на кървавата трагедия. Ловците се позабавиха още малко: те трябваше да се приготвят добре за преследването на избягалите сиу. Трябваше да се снабдят с добро оръжие, да вземат охранени, тренирани, издръжливи и послушни коне от индианската чарда. И най-сетне — да се погрижат и за амуниции: от вещите, които индианците им отнеха при пленяването, изчезна най-ценното, а в купищата изоставени неща в напуснатите палатки на изтребеното племе да се намери нещо повече или по-малко подходящо не бе лека работа.

Девандел с всички сили настояваше пред своите спътници да напуснат незабавно мъртвия лагер. Дори на него, каления войник, свикнал с такива картини, му бе невъзможно да остане повече в тоя лагер на мъртвите.

Скоро след пладне, като привърши своите приготовления, малкият отряд тръгна по следите на последните сиу.

— Къде и защо трябва да ги преследваме? — полюбопитства лорд Уилмър преди тръгването.

— Боже мой! — ядосано му отвърна сеНди Хук. — Бях забравил тази лепка!

— Но къде отиваме — продължаваше да пита Уилмър.

— Там, където не сме!

— Защо отиваме?

— Да търсим ланшния сняг!

— Предпочитам да ловя бизони, а не сняг! — обидено заяви англичанинът. — Аз ви плащам за това, да ми помагате в лова, а не да търсим сняг.

— Но защо се сърдите, ваша светлост? Точно там ще намерим най-много бизони! Настанете се добре върху коня си.

Но англичанинът нямаше и намерение да се качи върху седлото.

— Какво чакате още? — попита го Джон.

— Още не съм получил сутрешното си разгряване по бокс. За това занимание аз плащам редовно, затова имам право да го получавам редовно.

— Искате си поредния бой? — засмя се Джон и се обърна към Хук:

— Не съм любител на бокса, но така ми е дотегнал този ваш полуумен клиент, че и мен ме сърбят юмруците. Не бихте ли ми позволили днес да ви заместя в лекцията?

— С най-голямо удоволствие! Натупайте го здравата! — бързо се съгласи Сенди, който тайничко вярваше, че англичанинът като добър боксьор веднъж завинаги ще убие желанието на индианския агент да се състезава с юмруци.

Лордът високомерно се съгласи Хук да бъде сменен с Джон и веднага зае изходна позиция.

Борбата бе продължителна и разпалена и може да се каже, че изпърво Джон бе нокаутиран, за удоволствие на англичанина и изненада на бандита, който очакваше поражение за стария ловец.

Джон стоически понасяше началните неуспехи, очаквайки благоприятен момент. Постепенно Уилмър започна да се изморява, дишането му се ускори, движенията отслабнаха, ударите станаха безредни.

И ето, дойде ред на ловеца, херкулесовата сила на когото позволяваше да се владее под многобройните тежки удари на лорда.

— Джон минава в атака! — забеляза наблюдаващият състезанието Девандел. — Браво, Джон! Ах, Джон! Вие навярно го убихте!

И наистина разгорещеният ловец, спомнил си младините, се засили и нанесе на Уилмър такъв удар по челото, който би могъл да убие дори бизон. Уилмър падна подкосен на земята и се зарови в снега.

— Но, Джон, какво направихте! Та вие ми убихте кокошката, която ми снасяше златните яйца! — плесна с ръце искрено огорченият Хук.

Но всички опасения излязоха напразни. Уилмър скоро се показа от купчината сняг, като се озърташе тъпо наоколо с мътен поглед и избърбори:

— Много, много съм доволен! Тоя човек, макар и разбойник, умее да се бие професионално!

И олюлявайки се, тръгна към своя кон.

Като отминаха неколкостотин метра от Мъртвия лагер, Девандел спря коня си и се обърна назад.

— Какво има, мистър Девандел? — заинтересува се Хук.

— Нищо! — отвърна младият офицер загрижено. — Мисля, че неочаквано и за самите нас присъствахме на едно действително историческо събитие: днес приключи завинаги битката на бялата раса с племето сиу…

— Е, за какво сте се замислили! — сви рамене Хук. — Аз пък си мисля, че днес едва не свърши под юмруците на Джон историята на благородния лорд Уилмър. Едва не се скъса нишката на живота на милорда, а оттам и нишката на неговата благотворителност към мен… Така че това е много по-важно от избиването на всички червенокожи по света!

И той пришпори коня си напред.

След час групата преследвачи стигна малък хълм, обрасъл с храсталак.

— Стой! — изкомандва, като едва задържаше коня си, Джон. — Ще трябва тук да пренощуваме. Храсталакът ще ни послужи за отлично скривалище: ако се разположим сред него, не ще бъдем открити от пръснатите из околността индианци, а от друга страна — оттук лесно ще можем да наблюдаваме всичко, което се върши наоколо. Това също не е без значение.

— Вие допускате, че можем тук да се срещнем с червенокожите? — запита го недоумяващо Девандел.

— Не само че допускам, но съм убеден, че червенокожите са наблизо, и затова смятам за уместни някои предпазни мерки. Не забравяйте, че всички ние, включително и полуумният англичанин, сме шест души, а с Минехаха избягаха около петдесетина избрани войници! С такъв силен противник не бихме могли да се оправим в открит бой!

— А какъв е вашият план?

— Много прост! Слушайте внимателно! Индианците ще тръгнат към канадската граница, за да търсят спасение на английска територия. Следователно ние без особен труд ще можем да определим техния път и да тръгнем след тях, без да ни виждат. Провизии, бойни припаси и оръжие бегълците нямат много. Значи, те ще бъдат принудени да изпращат своите фуражири на малки групи. С такива отделни групи ние лесно ще можем да се справим, като ги нападаме при всеки удобен случай и ги изтребваме на части.

— Добре сте го намислили, Джон! — съгласи се Девандел.

— Да, така ще можем да обезсилим групата им и да намалим по възможност нейния състав. А тогава чак можем да рискуваме и в открит бой. Това ще бъдат само останки от отряда им. Заклех се аз да свърша с Минехаха и ако някой ми каже, че пет минути след смъртта на тигрицата ще дойде и моят ред да загина, ще му отвърна: готов съм! Но по-напред тя, а след това и аз!

— А не се ли опасявате, Джон, че можем ние да бъдем преследвани от индианците?

— Ако не допуснем непоправими грешки и не извършим глупости, то ние от такъв обрат на нещата сме почти гарантирани. Именно затова реших да спрем тук, в храсталаците. Убеден съм, че преди да напуснем това място, червенокожите ще са се върнали в изоставения си лагер!

— За да отдадат последна почит на загиналите ли?

— Ами! Не им е сега да се грижат за погребението на убитите! Те отлично знаят, че тая работа ще свършат много скоро дивите зверове. Ако някой бъде удостоен с такава подобаваща почит, то ще бъдат най-много двама-трима от най-знаменитите войни. Индианците ще се върнат в своя лагер, за да последват нашия пример: да приберат всичко, което би могло да им послужи при по-нататъшното пътуване. И аз съм уверен, че за да се върнат в лагера, те ще изберат пътя, който минава край този хълм. Сигурно вече са осведомени от разузнавача си, че Ферсайт е заминал на юг. Следователно пътят е чист. А най-удобно е да минат оттук И след дватри часа ще можем да видим отново всичките си предишни познайници.

— А дотогава какво ще правим?

— Ще трябва да се подкрепим солидно. Провизии имаме достатъчно!

Под ръководството на Джон двамата трапери се заеха да запалят огън. Скоро той се разгоря, но димът не можеше да привлече индианците, защото снегът валеше непрекъснато.

След двайсетина минути обядът от силен бульон и печено месо бе готов. Щом се нахраниха, пътниците веднага загасиха огъня.

— Погледнете неканените гости, които отиват на пир! — привлече вниманието на другарите си Джон, сочейки движещите се по покритото със снежна пелена поле черни точки.

— Какво е това? Хора ли са, или що? — попита лорд Уилмър. — Да не са бизони?

— Нито едното, нито другото! — отвърна му Хук. — Това са моите братовчеди — сивите вълци.

И наистина тия четирикраки мародери, чули от десетки и стотици километри гърмежите, подушили неочакваната плячка, бързаха към бойното поле.

— Обаче пълчищата са невероятно много! — тревожно отбеляза Девандел, наблюдавайки препускащите вълци. — Какво ще стане, ако тия зверове предпочетат първо нас?

— Днес няма да ни нападнат — уверено отвърна Хук. — Те отлично разпознават живия враг от мъртвия, а според техния вкус и замръзналото месо върши същата работа!

— Все пак трябва да сме подготвени за всякаква изненада! — предупреди другарите си Джон. — Забелязвам някакво смущение в препускащите на отделни групи вълци. Като че има някаква тревога в редиците им. Няма да ме учуди, ако тая тревога е предизвикана от връщащите се в лагера индианци, които вече са наблизо. Но, да! Вижте, това са те!

— Минехаха! — избъбра Хук. — И Черния облак редом до нея.

Малък отряд индианци действително бързо прекоси равнината и отмина към Гробницата на сиу.

— Надявам се да не ни забележат! — каза Девандел.

— В никакъв случай! — уверено отвърна Джон и без да отклони поглед от препускащите индианци, добави:

— Препускат като бесни! Всъщност това е обяснимо при тяхното положение.

— Да, трябваше да напуснат квартирите си, без да си вземат необходимата мебел — засмя се Хук. — Положението им е четириъгълно, настроението — виолетово… — пошегува се той.

— Няма ли да ги последваме? — запита Девандел.

— Не! Защо е необходимо? — сви рамене Джон. — Сами ще се уверите: не ще минат дватри часа и те, натоварили конете си с каквото могат, ще се върнат по същия път.

— Ами ако на връщане ни нападнат?

— Първо, повтарям: те нямат работа с нас, второ, коне имат, както видяхте, малко, а товарни — никак! Значи ще бъдат принудени да натоварят само ездитните си коне. Докато дойдат с такъв товар дотук, конете им ще бъдат изморени и не ще могат да галопират. При тия условия, ако индианците не разполагаха със скорострелни пушки, ние бихме могли да ги нападнем, като ги обстрелваме отдалеч и отстъпваме, ако те се опитат да настъпват и имат надмощие. Но със скорострелките шега не бива…

— отвърна Джон.

— Но и скорострелните пушки не ги спасиха, както видяхме — забеляза офицерът.

— Това бе така, мистър Девандел, защото белите освен пушки имаха и оръдия, които също влязоха в действие! Индианците никога не могат да устоят на топовете ни!

— Но аз знам случаи, когато те също са имали оръдия!

— Да, спомням си. Вождът Сребърните коси или Сребърния скалп, един своего рода червенокож Наполеон, е разполагал в началото на трийсетте години с цяла артилерия, като е карал пленените мексиканци да му отливат топове от мед, взета от мексиканските рудници. Но от това нищо не излязло, защото индианците, както знаем, са чергари и сами не могат да си построят постоянни оръжейни работилници за потребните боеприпаси. Така артилерията на Сребърния скалп, която бе вдигнала повече шум, отколкото да върши работа, се оказа съвсем безполезна и самите индианци скоро я изоставиха. Ако се намерят останки от нея, те биха могли да намерят място в някой музей като историческа рядкост.

— А къде е била и какво е станало с нея?

— В двора на една мексиканска хасиенда и служи за изстрелване на халосни снаряди при именни дни на хасиендероса, съпругата му, дъщерите и почетните гости…

Докато трая този разговор, започна да мръква и снегът заваля отново. Нашите пътници, след като се погрижиха да нахранят и мустангите си, за да бъдат напълно готови за път, се разположиха на върха на хълма, легнаха върху взетите бизонови кожи, поставиха стража и заспаха.

Но техният сън не продължи дълго. Откъм Мъртвия лагер вятърът донасяше отгласа на пушечна стрелба.

— Стрелят! Там се води бой! — пръв скокна леко спящият и неспокоен Девандел.

Джон също се надигна, прозявайки се. Вслуша се, сетне равнодушно се отпусна на своето импровизирано легло и каза:

— Бой ли? Може би сеч! Това е по-вярното. Това са огромните тълпи вълци, които са нападнали лагера и червенокожите ги разгонват с гърмежи. Двукраките не обичат четириногите да им се бъркат в работата.

— Но стрелбата се усилва!

— Какво от това? Изгладнелите вълци са много смели и сляпо нападат хората, макар да са въоръжени. Почакайте, скоро ще свърши.

И наистина стрелбата, която бе неколкократно подновявана, скоро започна да отслабва, сетне спря, като само изрядко долиташе ехото от единичните гърмежи, с които индианците прогонваха най-упоритите нападатели.

Към полунощ отрядът на индианците премина по хълма върху тежко натоварените коне.

В същото време, когато предните конници се бяха изравнили с хълма, изгря луната върху ясното небе и озари със своята прозрачна светлина покритата с пресен сняг равнина. Върху тоя бял фон отчетливо и ясно се очертаха силуетите на индианците, които минаваха на не повече от триста метра от мястото, където се криеха ловците. Хук грабна карабината си и се прицели в предния ездач, който бе във великолепна бяла наметка.

— Не стреляй, Сенди! — спря го Джон.

— Но това е Минехаха! Сигурен съм, че ще я улуча!

— При тая светлина, която мени очертанията и мами разстоянията? Съмнително е! Минехаха няма да ни избяга. А ако стреляте сега, ще подхвърлите на опасност всички ни. Сам скоро ще се убедите в това! Вижте, друг отряд индианци минава зад хълма. Това означава, че можем да попаднем между два огъня и тогава всичко ще бъде загубено!

Ръмжейки, Хук отпусна карабината и индианците преминаха безпрепятствено, необезпокоявани.

Шествието им завършваше един малък отряд от пет души, които яздеха ненатоварени и силни коне.

Като видя този ариергард, Джон каза:

— Погледнете! С тези храбреци ще се сблъскаме преди другите! Те пазят тила на отряда и се движат насам-натам. Първо с тях ще трябва да се справим и то по възможност по-скоро!

Струпалите се облаци отново скриха луната, снегът заваля и всичко стихна. Само свирепият вой се чуваше от време на време, и то все по-отдалеч. Това бяха вълците, които отслужваха помен на последните сиу…