Последна борба

Глава VIIIПо следите

Още веднъж дръзката пролет се осмели да атакува вещицата зима. Лъхна топлик, заиграха светлите пролетни капки върху покритите със сняг полета и сънените лесове. Но и зимата не отстъпваше. Като събра последни сили, повика на помощ среднощната буря и посрещна пролетта с черни облаци, които скоро превърна в страхотни виелици. Пролетта отново избяга в своя дом към топлия юг, а зимата победителка остана да ликува, като бързаше да погребе живота, скривайки земята под топъл саван.

Снегът бе толкова дълбок, че пътуването с коне бе много трудно и отиващото на север, погубено от Яла и Минехаха племе сиу можеше да вземе на ден само трийсет до трийсет и пет километра, а канадската граница бе още тъй далеч…

Шестимата ловци, които се спуснаха да гонят сиу, упорито се движеха по стъпките им, като закъсняваха само с няколко часа и без да се отклоняват от пътя. Да се намерят следите на бегълците, не бе особено трудно: на едно място лежеше трупът на паднал от глад и преумора кон, на друго се търкаляха домашни вещи, изхвърлени поради невъзможност да се носят. Върху пресния сняг се очертаваше пътят, образуван от стъпките на конете на сиу, а по-нататък преследвачите намериха още топла пепел от огън, където бяха нощували бегълците.

Но когато нямаше никакви следи, когато бегълците явно са се отбили встрани, тогава излизаше Джон и без колебание повеждаше спътниците си на такова място, където веднага откриваха близостта на индианците.

Това наподобяваше на чудо, изглеждаше свръхестествено и не се поддаваше на никакво обяснение. Когато Девандел, заинтересуван от този феномен, запитваше Джон като как постига всичко това, получаваше един и същ отговор:

— Насочва ме една идея, един стремеж, под чиято власт съм: да отмъстя на Минехаха! Не мога да мисля за нищо друго! Дори когато спя, сънувам окончателната среща с Минехаха, последната разплата с нея.

— Да, това обяснява нещата — отвърна Девандел.

— Аз или тя — продължи Джон. — Тя или аз! За двама ни място под небето няма!

— Звучи като заклинание! — каза Девандел.

— Не мога да отговоря как именно го постигам, но всякога зная, чувствам накъде трябва да вървим. Повече не ме питайте. Сам нищо повече не зная…

На Девандел оставаше да се задоволи с обяснението, че Джон притежава особен дар на ясновидство. Но едва ли този дар бе дар от небето. Ставаше дума за кървава мъст, за довеждане докрай изтребването на последните сиу, а не внушено от небето примирие и прощаване…

Изобщо пътят на преследвачите бе толкова труден и пълен с лишения, колкото и пътят на преследваните. Много пъти ловците се спираха, защото губеха сили и не можеха да се движат, без да рискуват да загинат. Но всички търпяха и понасяха безинтересното скитане по следите на сиу безропотно, с изключение на маниака англичанин, който с всеки изминал ден ставаше все по-непоносим. Като не срещаше никъде бизони, той често изказвате недоволството си от Сенди Хук, дразнеше се, вписваше в бележника си всевъзможни глоби, заплашваше Хук, че ще го държи съдебно отговорен, като го натовари с всичките деловодни и съдебни разноски.

Всяка сутрин и вечер в определеното време лордът искаше, без да обръща внимание на особените обстоятелства, Хук да му дава полагащите му се уроци по бокс. Така се налагаше да се бият и по време на виелици, с покрити от сняг тела, и под проливен пролетен дъжд. Биеха се и под светлината на огъня, и когато бледото пролетно слънце заливаше с радостни елмазни лъчи снежните равнини. Размахваха юмруци и тогава, когато отрядът преследвачи съвсем доближаваше отряда на индианците и когато внезапно всички следи на сиу се изгубваха и ловците биваха завладявани от смътна тревога, от страх да не се разминат с врага или да попаднат в засада.

Всичко това до непоносимост действаше на нервите, дразнеше, подлудяваше. Голямо бе търпението на Хук, който получаваше за всеки урок, тоест за всяко натупване известна сума от бездънните джобове на Уилмър, но най-сетне и неговото търпение бе изчерпано: той стана мрачен, държеше се с лорда грубо и предизвикателно, дори заплашваше да го изостави.

Девандел, най-образованият човек в компанията, трябваше да употреби всичките си сили, за да попречи на окончателното скарване.

— Казвате, че се е побъркал, мистър Девандел! — сърдито му отговаряше Хук. — Добре! Но дали въобще някога е имал ум? Защо сам не си строши главата в стената, а постоянно търси моята? Хубаво умопобъркване, не ще и дума!

— Трябва да сте по-снизходителен — увещаваше го Девандел.

— Освен това вече стана товар за всички ни! Заради неговото боксиране често изпускаме дивеча и гладуваме. На мен ми се спи, а той стои над мен със свити юмруци!

— Но той ви плаща за това!

— Проклети да са парите му, макар да са изковани от чисто злато.

— Вие сам сте решили така съдбата си.

— Да, но сега заради него можем да попаднем в такава беда, от която може и да не се отървем лесно!

— Да, така е.

— А и ако не бе той, вече да сме предприели нещо срещу Минехаха, а заради него можем и да я изпуснем. Не, ще трябва да запратя по дяволите тоя титулуван боксьор!

— Сам прецени.

— Ние, грубоватите, необразованите, полудивите, водим такъв живот, лутайки се из пустините, сред хиляди опасности. Това е нашият занаят, нашият хляб. И ние, като тези послушни сиу, сме може би осъдени на скорошно изчезване, защото светът се мени и скоро и за нас няма да има място в него. Ние не бихме вирели при друга обстановка! Но тоя наследствен пер на Англия, притежаващ колосално богатство… и при това образован… Какво го тегли при нас? Какво го тласка да се навира там, където не му е мястото?

Лорд Уилбър улови промененото настроение на Хук, но намери едно твърде остроумно обяснение, което, разбира се, хармонираше с неговото маниакално състояние.

— Вие, Сенди — настоя той високомерно, — започвате да се развращавате! На вас ви повлияха тия разбойници от широките пътища, тия нечестни хора, с които станахте много близки, въпреки моето предупреждение. Пазете се, Сенди! Дружбата с тия недостойни хора ще ви окачи на бесилката! И аз смятам, че най-вредно е влиянието върху вас на тоя мистър Девандел, тоя несъмнено избягал от някой затвор каторжник!

— Внимавайте да не кажете такова нещо пред самия Девандел, милорде! — отвърна бандитът.

— Защо?

— Защото мистър Девандел, първо, е офицер, а, второ — той е син на знаменития воин, името на когото е записано в историята на Далечния запад.

— Синът — разбойник, бащата — мошеник! Презирам ги и двамата!

— Добре, добре! Можете да презирате когото си искате, но не изказвайте вашето презрение, защото може да ви струва скъпо!

Но съветите на Хук само наливаха масло в огъня. Бе ясно, че работата се изостряше и водеше до скандал. Твърде възможно бе той да избухне на третия или четвъртия ден от пътуването, но се разиграха събития, които отклониха общото внимание от чудачеството на полуумния потомък на наследствените законодатели на Англия. Първото от тия събития бе една твърде оригинална среща, която си струва да бъде изложена малко по-подробно.

Това стана в една ранна утрин. Още от вечерта край лагера на ловците се навъртаха голям брой гладни вълци, които дебнеха момент, за да нападнат хората и ги разкъсат Затова пътниците бяха принудени да вземат изключителни предпазни мерки, да поставят двойна стража и да спят с оръжие в ръце, като всеки момент бъдат готови да прогонят четириногите хищници.

На разсъмване стоящият на пост Джон разбуди своите другари, на които каза, че чува някакви странни звуци, като че ли човешки гласове и кучешки лай. За миг всички скочиха на крака и с пушки в ръце започнаха да се взират в предутринния здрач.

— Чувам лай на много кучета! — каза тихо Девандел. — Но какво ще е това, решително не мога да разбера!

— Защото вие, мистър Девандел, не сте били никога в тия близки до Канада области. — отвърна хладнокръвно Джон. — Чували ли сте някога, че канадците през зимата впрягат кучета вместо коне, които отлично могат да теглят по дълбокия сняг лека шейна?

— И вие мислите, че някой идва с шейна, впрегната с кучета?

— Не само мисля, но съм и уверен в това! И още съм уверен и в това, че по петите на тия хора идват и други…

— Също с кучета?

— Не, това са конници! А тъй като гласовете идват от оная страна, където се намират преследваните от нас сиу…

— Трябва да предположим, че ще се сблъскаме с техния отряд!

След четвърт ч ас от близката гора @профуч а ниска шейна, влачена с поразителна бързина от дванайсет великолепни канадски кучета. Нашите ловци можаха ясно да видят, че в шейната имаше само един пътник, цял покрит с кожи, седнал върху черен продълговат сандък.

Постоянно оглеждайки се назад, той неспирно плющеше с дългия си камшик, гонейки и без това изморените кучета.

— Индианци! — прошепна Джон. — Ще минат край нас на стотина крачки! Пет души са! Това са разузнавачите на Минехаха и на нас се представя случай да свършим с тях…

Минаха пет минути. Шейната като вихър се понесе край едно залесено място, което служеше като скривалище на ловците, и веднага след нея гонещите я индианци.

— Стреляйте! — изкомандва Джон.

Пет изстрела бяха изстреляни почти едновременно. Тримата предни конници паднаха в снега. Останалите двама обърнаха мустангите си и като вихър се понесоха назад. Но пак загърмяха пушките и един от ездачите разтвори ръце и падна на гърба си; конят на другия се изправи на задните си крака, свали ездача от гърба си и сам падна смъртно ранен. А хвърленият индианец в миг скокна и се хвърли като стрела към гората.

Да се гони бе немислимо, защото той бягаше по извънредно пресечена местност, където мустангите на всяка стъпка биха падали в снега.

— Да го оставим! — каза Джон, като сваляше още димящата карабина. — Той едва ли ще спаси кожата си, защото главният отряд е далеч. Да намери кон е немислимо, а останал сам в гората, пиши го загинал.

— А какво ще правим ние?

— Ще тръгнем по следите на пътника с шейната, когото избавихме от удоволствието да бъде скалпиран. Не зная дали няма да го сполети друга опасност. Видях как след шейната му летеше глутница вълци, които, както изглежда, са го гонили отпреди, подушвайки плячката. Но чувате ли? Ето, той стреля!

Преди още ловците да отидат на помощ на незнайния пътник, той се показа на равнината, идвайки тоя път към полянката, където бяха нашите ловци.

Цяла тълпа четирикраки врагове летяха след него, като подскачаха пред обезумелите от страх кучета.

— Той хвърли товара си на земята, за да може да бяга по-лесно! — забеляза Джон, като видя как от шейната падна черният сандък и веднага бе заобиколен от вълците. — Навярно там има нещо за ядене, иначе вълците не биха се задържали около него.

— Помощ! Помощ! Ще ме изядат вълците! — с пресипнал глас викаше дошлият, като с поразителна ловкост стреляше срещу хищниците.

Разбира се, че не стана нужда да вика повторно за помощ, защото ловците с дружен залп повалиха най-предните вълци, сетне започнаха да стрелят безспирно, като не хвърляха на вятъра нито един от патроните си.

— О, благодаря ви, джентълмени! — избъбри спасеният, като спираше шейната на полянката. — Благодаря ви от мое име и от името на потопеното в дълбока скръб семейство на мистър Смитсън. Нека Бог успокои дуШата му в своето лоно!

— Но какво се е случило? За какъв Смитсън говорите? — учудено запита Джон. — Какво общо имаме с този Смитсън и неговото потопено в скръб семейство?

— Сега ще разберете. Надявам се да не ми откажете да изпълня един свещен дълг относно тленните останки на мистър Смитсън.

— Какъв дълг? Какви останки?

— Иначе — продължаваше по-спокойно обясненията си този чудак — проклетите вълци ще разкъсат моите петстотин долара, спечелени с труд и мъка!

— Но обяснете ни най-сетне! Какъв е онзи черен сандък, който захвърлихте от шейната? Там има нещо за ядене ли?

— О, да? Твърде вкусно ядене! — гримасничеше чудакът, сочейки с пръст мястото, където се търкаляше в снега сандъкът, все още заобиколен от вълчето стадо. — Ако нямаше в него нещо за ядене, нима вълците щяха да го нападнат? Побързайте, джентълмени! Иначе вълците всичко ще унищожат!

Ловците отидоха до мястото, където бе захвърлен сандъкът, и с десетина сполучливи изстрела разгониха зверовете, които се навъртаха около сандъка с надеждата, че спасеният пътник ще си подели с тях плячката. Скоро и той пристигна с шейната си.

— Е, отворете го! Покажете какво има вътре! — подкани го Джон. — Може би ще го поделите с нас? Припасите ни са съвсем на привършване!

— С удоволствие! Само че не ми се струва да бъдете доволни от това!

— Защо? Ние не сме толкова придирчиви!

— Все едно .. Знаете ли, че в тоя сандък лежи сам мистър Смитсън!

— Как? — опули очи Джон. — Лъжете ли ни?

— Ами! Защо да ви лъжа Не, това не е обикновен сандък, а погребален ковчег. Знаете ли, аз се занимавам с превозване на умрели. На сто и петдесет километра оттук има меден рудник, където работят рудничари А където има рудничари, всякога се случват разни истории и мнозина умират внезапно било от куршум, било от нож. Мистър Смитсън бе твърде непредпазлив, постоянно се натъкваше на чужди ножове, а преди пет дни така неловко, че предаде грешната си душа на Бога, а тялото — на нашата транспортна кантора, като завеща да бъде непременно изпратен в родния му град. Е, аз взех грижата да изпълня последната воля на тоя добродетелен гражданин и примерен съпруг, който толкова обичал семейния живот, че единадесет пъти бил съден за многоженство…

— Тю!… — презрително плю Джон. — Значи това е ковчег?

— Съвсем истински!

— А в ковчега тялото на Смитсън?

— Точно така.

— И нямате никакви провизии?

— Нито троха! Но, джентълмени, недалеч оттук аз попаднах на мечи следи и зная мястото, където е тяхното леговище. Ако ми обещаете подялба на плячката, ще ви посоча мястото.

— Добре! А с вашия товар какво ще правите?

— С тленните останки на мистър Смитсън ли? Ще трябва да ги взема със себе си, иначе вълците ще изгЪлтат моите петстотин долара.

— За какви петстотин долара говорите?

— Ах, Боже мой! Нима не ви казах, че съм ангажиран да доставя тялото на почтения многоженец на една от неговите жени? За това ще трябва да получа петстотин долара. Пътните разноски са за моя сметка. И, уверявам ви, макар уважаемите руднничари с всички сили да се стараят да ми доставят повече клиенти, като се мушкат едни други, като се стрелят, колят, избесват и прочие, все пак моят занаят не е чак толкова доходен, както може да се предполага. Пречи ни конкуренцията, която снижава цените до минимум. Така например миналата година получих за един покойник по седемстотин долара, по-миналата — по хиляда, а още по-преди — по хиляда и двеста! А какво значи един покойник, за когото ни плащат само петстотин долара? Това, извинете, е боклук, а не покойник. А конкуренцията е толкова безпощадна, че за в бъдеще сигурно ще мъкнем тия сандъци за триста, а може би и за двеста долара! Но не! Мен не ще ме изиграят! Вече съм си поспестил един порядъчен капиталец и мога да хвана в медните рудници нещо друго, като оставя на конкуренцията те да си возят пияниците и полуумните за каквато цена искат, ако ще и даром, и то под угрозата, че могат да попаднат под изстрелите на индианци или да напълнят търбусите на вълците, както щеше да стане днес пред вашите очи.

— Стига сте бърборили! — прекъсна го Джон. — По-добре ни покажете къде сте видели мечата бърлога.

И малкият отряд смело се спусна да търси по-голям лов, при което напред вървеше с шейната си странният преводач на рудничарски трупове.

— Ох, съвсем не ми харесва новият ни познайник! — избърбори Хук, като хвърли мрачен поглед върху шейната. — Това е мошеник от първа величина!

— И на мен не ми харесва! — спокойно се включи в разговора и Девандел. — Но ние скоро ще се разделим с него, още щом свършим работата си с мечките!

— Едва ли! Струва ми се, че тоя смелчага много прилича на нашия налудничав лорд Уилмър. Между двамата има нещо много общо. И това общо е прилепването!

— Какво? — учуди се офицерът.

— Да, да! Прилепването. Ето, към мене се прилепи Уилмър и вече не се отделя от мен. И тоя мошеник ще се лепне за вас и не ще можете да се отлепите вече от него.

— А, това с мен няма да се случи! — засмя се Девандел.

— Може и нещо по-лошо да се случи! — завърши разговора ексбандитЪт.

Превозвачът на трупове не излъга ловците. Не след дълго той ги заведе на място, където многобройни следи сочеха близостта на меча бърлога. Малко време беше необходимо, за да се намери и започне стрелбата. Ловците бяха попаднали на цяло мече семейство, състоящо се от две големи мечки и три малки. Последните не се брояха, защото не бяха опасни за въоръжените хора. Но пък с двете възрастни шега не биваше. Като видя хора и отлично разбирайки за какво са дошли, грамадният самец решително се нахвърли върху ловците, а самката прикри с тялото си малките. Мечката се движеше толкова бързо, че няколкото куршума сякаш не я засегнаха, или в най-добрия случай, може би само я одраскаха. На пет крачки от ловците мечката бе сериозно ранена, което забави вървежа й, но тя и сега не спря.

На пътя й се бе изпречил Девандел. Младият офицер гръмна почти в упор в гиганта, но нямаше време отново да напълни пушката си. Двамата трапери и Джон бяха също беззащитни, защото и техните пушки в този момент бяха празни.

Оставаше само лорд Уилмър, който невъзмутимо наблюдаваше от разстояние на своя кон. Пушката висеше на гърба му.

— Стреляйте! — викна му Девандел, като отскочи встрани.

— Аз стрелям само по бизони! — свивайки рамене, също така невъзмутимо отвърна маниакът.

— Вие луд ли сте? — завика Хук. — Стреляйте! Мечката ще разкъса офицера!

— Дори и не мисля да се набърквам в такива нечисти работи! — с олимпийско спокойствие му отвърна лордът.

Но мечката не успя да разкъса Девандел. Джон със светкавична бързина извади револвера си и изстреля шест куршума от такова разстояние, че те буквално изгориха козината на мечката. Гигантът тежко се строполи на земята.

След не повече от две секунди бе решена и съдбата на женската, която все още прикриваше своите малки.

След успешния край ловците се заловиха да дерат плячката. Когато свършиха работата си, започнаха да обсъждат всичките перипетии на преживяното.

— Вашият ученик, Хук, се държа възмутително! — каза сърдито Девандел.

— Да го вземат дяволите! Не може да се разчита на него! — сърдито поклати глава ексбандитът. — Отказвам се от всякаква солидарност с него! Аз също съм възмутен! Нима е прилично? Човек, който умее да стреля не по-лошо от трапер, най-спокойно да гледа как другарите му се излагат на смърт, без да помръдне и пръста си! Това, според мен, е неокачествима мерзост! Но чакайте! Този случай преля чашата на търпението ми! Ей сега ще му дам да се разбере!

И Хук решително закрачи към стоящия встрани лорд Уилмър.