Последната тайна

I

Четката отстрани пръстта, която в продължение на векове бе покривала камъка, прониквайки и в най-тесните процепи. Когато облакът от кафеникав прах се разсея, Томаш Нороня приближи очи до камъка като човек, страдащ от късогледство, и огледа работата си.

По дяволите!

Имаше още пръст. Той въздъхна дълбоко, избърса челото си с опакото на ръката и се приготви за още няколко движения с четката. Тази работа не му се нравеше много, но се примири; знаеше, че в живота невинаги правим онова, което ни се харесва. Все пак, преди да започне отново, той се възнагради с минута почивка. Вдигна поглед да се полюбува на пълната луна, чиято светлина обгръщаше в сребърен ореол величествената Траянова колона. Определено предпочиташе да работи нощем; през деня трафикът в центъра на Рим предизвикваше хаос. Шумът от клаксоните и страшният грохот на каменотрошачките бяха просто кошмарни.

Томаш погледна часовника си. Вече беше един часът след полунощ, но той беше решен да се възползва от времето, което му осигуряваше сънят на римските шофьори, и да свърши възможно най-много работа. Щеше да си тръгне оттам в шест, когато колите заприщят улиците и концертът на клаксоните и каменотрошачките започне отново. Тогава щеше да се прибере да поспи в малкия хотел на „Виа дел Корсо“. Иззвъняването на телефона в джоба му го изненада. По това време? Кой, по дяволите, би му се обадил в един сутринта? Погледна екрана, прочете името и натисна бутона със зелената слушалка.

— Какво става? — обичайното тревожно хленчене на майка му прозвуча в слушалката. — Сине, кога ще се прибереш? Вече е късно.

— Мамо, вече ти казах, че съм в чужбина — обясни Томаш, запасявайки се е търпение. Това бе третото й обаждане за последните двадесет и четири часа и се налагаше да повтаря едно и също. — Следващата седмица се връщам и ще ти дойда на гости в Коимбра.

— Но къде си, момче?

— В Рим. — Щеше му се да добави, че й го казва за хиляден път, но сдържа раздразнението си. — Не се тревожи, веднага щом се върна в Португалия, ще дойда да те видя.

— Какво правиш в Рим?

Почиствам камъни, понечи да отговори. И това е самата истина, помисли той, хвърляйки отчаян поглед към четката.

— Тук съм по работа, по молба на фондация „Гулбенкян“ — обясни Томаш. — Реставрират руините на форума и Траяновия пазар в Рим и аз дойдох да наблюдавам работата.

— И откога си археолог?

Добър въпрос! Въпреки че болестта на Алцхаймер понякога замъгляваше разсъдъка й, майка му беше задала напълно основателен въпрос.

— Не съм. Всъщност форумът има две големи библиотеки и нали знаеш, щом стане въпрос за стари книги…

Разговорът не продължи дълго и в момента, в който затвори, Томаш се почувства виновен заради раздразнението си по време на разговора. Майка му нямаше вина за моментите на амнезия, породени от болестта. Понякога беше по-добре, друг път — зле; напоследък състоянието й се влошаваше и тя задаваше едни и същи въпроси. Белите петна в паметта й го напрягаха, но трябваше да бъде търпелив.

Отново хвана четката, приближи я до камъка и започна да го почиства. При вида на облака, който се надигна от парчето камък, си помисли, че дробовете му, също като тези на миньорите, вече са пълни с противния кафяв прах, който полепваше навсякъде. Следващия път щеше да носи хирургическа маска. А може би все пак беше по-добре да зареже тази работа и да се заеме с барелефите, които красяха Траяновата колона. Той вдигна поглед към монумента. Винаги бе искал да разгледа отблизо бойните сцени от войната с даките, гравирани на колоната, които познаваше само от книгите. След като така и така беше тук, защо да не ги огледа на живо? Дочу някакво шумолене зад гърба си и обърна глава. Видя отговорника за реставраторските работи, професор Понтиверди, да ръкомаха шумно, разговаряйки високо с някакъв господин с вратовръзка, на когото с пронизителен глас казваше да изчака на мястото си. След това се приближи до Томаш с любезна усмивка.

— Професор Норона…

— Нороня — поправи го Томаш, развеселен от факта, че никой не можеше да произнася правилно името му. — Казва се „ня“, като баня.

— Ах, ясно! Нороня!

— Точно така!

— Mi dispiace professore13, но тук има един полицай, който настоява да говори с вас.

Томаш хвърли поглед към човека с вратовръзката, който стоеше на десет метра от тях между руините на двете стени. Прожекторите, поставени, за да осветяват форума, очертаваха силуета му. Не приличаше на служител на реда. Може би защото не носеше униформа.

— Онзи там полицай ли е?

— От Криминална полиция.

— И е тук заради мен?

— Много ми е неудобно. Опитах се да го отпратя, разбира се, казах, че не може да безпокои хората по това време. Един часът сутринта е, Dio mio14! Но този идиот настоява да разговаря с вас и вече не знам какво да сторя. Казва, че е изключително важно, спешно и така нататък.

Понтиверди се наведе към Томаш и присви очи:

— Професоре, ако не искате да го изслушате, само кажете. Ако трябва, ще се обадя на министъра! Дори и на президента! Но няма да позволя да ви безпокоят — и наперено размаха ръка във въздуха. — Траян ни е оставил тази невероятна архитектурна творба и вие ни помагате да я реставрираме. Какво са незначителните въпроси на полицията пред нещо толкова великолепно? — И допълни, като почти докосна с показалеца си носа на Томаш: — Ако трябва, ще говоря с президента!

Португалският историк се засмя.

— Успокойте се, професор Понтиверди. Нямам нищо против да разговарям с полицая. Как ви хрумна?

— Чуйте ме, професоре! Чуйте ме! — Той енергично размаха пръст към мъжа с вратовръзката и разпалено добави: — Знайте, че не ми коства нищо да пратя този imbecille, този cretino15, този stronzo16 да върви на майната си!

Цивилният полицай побесня.

— Наричате ме imbecille? Мен?!

Разтреперан от възмущение, италианският археолог се обърна към полицая и насочи обвинително пръст към него:

— Да, глупак такъв! Теб! Точно теб! Imbecille! Cretino!

Като видя, че нещата излизат извън контрол, Томаш дръпна професор Понтиверди настрана.

— Успокойте се — каза той с най-мекия тон, на който беше способен. — Няма проблем, професоре, ще говоря с господина. Всичко е наред.

— Никой няма право да ме нарича imbecille! — протестираше полицаят с почервеняло от гняв лице, заплашително размахвайки юмрук във въздуха. — Никой!

— Imbecille!

— Успокойте се!

— Stupido!17

Като разбра, че няма да успее да укроти нестихващия гняв на италианския археолог, а полицаят все повече се нервира, Томаш бързо тръгна към костюмирания. Без да обръща внимание на безбройните обиди, които двамата събеседници си разменяха, носещи се като невидимо въздушно течение покрай него, той хвана за ръка полицая и го отведе настрана.

— Искали сте да говорите с мен? — попита той, като леко побутваше полицая по рамото, опитвайки да сложи край на спора. — Елате.

Цивилният полицай изкрещя още две псувни по адрес на Понтиверди, като жестикулираше усилено, но накрая се остави да го отведат.

— Porca miseria!18 — въздъхна, обръщайки се към португалеца. — За какъв се мисли този… този scemo19? Видяхте ли го? Mamma mia!20 Що за малоумник!

Когато реши, че са се отдалечили на безопасно разстояние, Томаш спря при „Виа Бибератика“ и се взря в посетителя.

— Е, кажете. Какво искате от мен?

Полицаят пое дълбоко дъх, за да регулира дишането си. Явно не можеше да се отърси от въздействието на скандала. Извади бележник от джоба и прегледа записките си, докато оправяше яката на сакото си.

— Професор Томаш Нороня от Нов лисабонски университет?

— Да, аз съм.

Полицаят се загледа в дървеното стълбище, което свързваше Форума на Траян с нивото на улицата, и направи знак с глава да го последва.

— Имам заповед да ви заведа във Ватикана.