Последната тайна

LXXI

Проблясвайки с фантастично сияние, острието прониза въздуха с точността на куршум и се заби в ръката на Аркан. Президентът на фондацията веднага пусна епруветката и нададе вик от болка и страх.

В следващия миг тялото на Сикариус се стовари с цялата си тежест върху жертвата. Замаян от болката в ръката и неочаквания сблъсък, Аркан се свлече до отворения фризер. При падането удари главата си в леда и изгуби съзнание.

Епруветката се затъркаля по пода. Като разбра, че предметът му се изплъзва, за част от секундата нападателят се поколеба как да постъпи. Първата му реакция беше да улови епруветката — най-важното нещо в мисията, но се спря. Преди това трябваше да обезвреди другата заплаха.

Колебанието на нападателя обаче беше всичко, от което Томаш се нуждаете, за да се съвземе от изненадата и да реагира. Португалецът разпозна мъжа; беше същият, който го причака в хотелската му стая и едва не му преряза гърлото. Тогава той беше забелязал гъвкавите движения и физическата му сила, затова не се съмняваше, че е способен да убие и четиримата за по-малко от две минути. Единственият му шанс беше да се възползва от моментното разсейване на непознатия и да не му даде време да се концентрира.

Без да губи нито секунда, със съзнанието, че уязвимостта на нападателя е мигновена, историкът използва момента, в който Сикариус беше надвесен над неподвижното тяло на Аркан, за да му нанесе жесток удар в лицето с върха на обувката си.

— На̀ ти!

Покосен от мощния удар, нападателят отметна назад глава и се претърколи на пода. Ритникът беше достатъчно силен да извади от строя за няколко секунди всеки, но не и този мъж. Непознатият веднага скочи на крака и докосна раненото си лице. Носът му беше изкривен, навярно счупен, и от лявата му ноздра шуртеше обилна струя кръв. Той докосна раната, почувства острата болка и погледна яркочервената течност, която беше намокрила пръстите му. Хвърли смразяващ поглед на мъжа, който го беше ритнал, сякаш това вече не беше просто мисия, а лична кауза.

— Скъпо ще си платиш!

Томаш разбра, че беше пропилял шанса си. Беше ударил нападателя с цялата сила, на която беше способен, и не бе успял да го обезвреди.

Беше го направил по-уязвим, разбира се, но онзи вече беше на крака, със счупен и разкървавен нос, и го гледаше с неприкрита омраза. Нямаше съмнение, че дори с наранено лице беше безкрайно по-силен от всеки друг в тази зала.

Но имаше едно малко предимство, което може би беше на страната на португалеца. Това беше епруветката, която се беше търкулнала на пода. Колко ценна беше ДНК пробата на Исус за нападателя? Със светкавично движение Томаш се наведе и грабна замръзналия предмет. Когато се изправи, видя мъжа да пристъпва към него със страшно изражение.

Може би взимането на епруветката не беше толкова добра идея, колкото беше решил в началото, каза си той. Изглежда, непознатият държеше на съдържанието в стъклото повече от всичко друго; и крайна сметка преди това то беше в ръцете на Аркан — първия нападнат. Ако досега Томаш беше просто една пречка, нанесеният ритник и епруветката в ръцете му определено го бяха превърнали в следващата мишена.

Томаш видя как нерешителност сковава двамата полицаи при неочакваните събития, които се случваха с шеметна скорост, но знаеше, че няма време за губене. Гросман и Валентина не бяха виждали нападателя в действие и не можеха да знаят колко опасен е той. Томаш обаче беше изпитал върху себе си ударите на този мъж и имаше ясна представа за опасността, която грозеше всички. Като взе замръзналата епруветка, той самият неочаквано се беше превърнал в жертвен агнец. Така да бъде, помисли си той; важното беше Валентина да се спаси.

— Дайте ми епруветката! — нареди му италианката, протягайки ръка. — Веднага!

Това не беше в плана, помисли си португалецът. Ако даде епруветката на Валентина, ще я превърне в главна мишена на нападателя. Томаш не можеше да го позволи в никакъв случай. Не би имала никакъв шанс, ако мъжът се заеме с нея.

Съзнавайки, че не притежава физическата сила, нито военната подготовка, които да му позволят да се изправи срещу бойната машина, която в момента правеше втора крачка към него, Томаш се обърна и хукна да бяга, здраво стискайки епруветката в лявата си ръка. Усети суматоха зад себе си, чу стъпки и задъхано дишане. Не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че непознатият го следва.

— Спри!

Гърленият вик на мъжа само още повече изплаши Томаш. Историкът се шмугна в коридора, между машини и фризери, в които навярно се съхраняваше рядък генетичен материал. Не беше лесно да тичаш с тяло, напъхано в скафандър, две кислородни бутилки на гърба и визьор пред очите. Но адреналинът му помогна, давайки му допълнителни сили. Като стигна до края на пътеката, сви рязко вляво, после вдясно и се вмъкна в друг успореден коридор.

Обърна глава, опитвайки се да зърне преследвача с периферното си зрение, доколкото му позволяваше визьорът, но не го видя. В този миг усети, без да го е планирал, че му се предоставя възможността, от която се нуждае. Трябваше да я използва.

Спря пред един рафт с лабораторни материали и с бързо движение окачи епруветката с ДНК от Исус на малък метален статив, където висяха други подобни съдове. Какво по-добро място да скрие замръзналата мостра, която в най-неподходящия момент беше вдигнал от пода?

Без да губи повече време, той отново хукна по коридора. Тогава разбра, че се нуждае от план. Тичането не беше достатъчно; рано или късно преследвачът му щеше да го хване. Какво да прави? Най-добре беше да се измъкне оттук, разбира се. Но как? Изходът от залата беше блокиран от блиндираната врата и за да избяга, трябваше да я отключи.

Наистина, от всички вътре само Арпад Аркан знаеше паролата, която отваря вратата, но Томаш смяташе, че вече я е отгатнал. Трябваше само да стигне до мястото и да разполага с достатъчно време да въведе кода и да отвори вратата. След това щеше да излезе и да остави отворено, като по този начин позволи на нападателя да го последва. Това беше най-добрият начин да се увери, че няма да нападне тримата му приятели. Не че толкова го бе грижа за Аркан и Гросман; тревожеше се за Валентина.

Като стигна до дъното на коридора, зави надясно. Вече имаше план; сега оставаше да го изпълни. Нямаше да е лесно, но не беше и невъзможно. Първо трябваше да стигне до блиндираната врата. Спомни си, че изходът беше някъде напред, в посоката, в която тичаше. Дали щеше да успее да стигне дотам?

В този миг забеляза, че е изгубил преследвача си от поглед, и се поколеба, неспособен да реши дали това е добър, или лош знак. Би било добре, ако е успял да го заблуди, но го изпълниха съмнения. Вярно, беше успял да се измъкне благодарение на изненадващо бързата си реакция. Но не смяташе, че тича чак толкова бързо. Как тогава да си обясни внезапното изчезване на нападателя?

Един силует внезапно изникна пред него, препречи пътя му и отговори на въпроса му.

— Липсвах ли ти?

Беше нападателят, с неговия дрезгав, почти стържещ глас. Последният път, когато го чу, беше в стаята в Америкън Колъни в Йерусалим — зловещ шепот, който се процеждаше през устните, долепени до ухото му, докато нападателят го държеше в смъртоносна прегръдка. Този път думите не бяха прошепнати, а изстреляни с арогантността, хладнокръвието и страховития глас на ловец.

Опита се да побегне назад, но се подхлъзна на полираната като ледена пързалка зала и се просна на студения под. Видя непознатия да се хвърля към него и в този миг разбра, че е загубен.