Последната тайна на земята

Глава 5

Пак съм в самолет, помисли си тъжно Ашли, прилепила нос на прозореца. Далеч под нея от единия до другия край на хоризонта се простираха ледници и гранитни зъбери.

Това бе последният етап от двудневното пътешествие. Вчера бяха прелетели хиляда и триста километра от Буенос Айрес до Есперанса, базата на аржентинската армия накрая на Антарктида. Там Ашли за пръв път вдъхна антарктически въздух и и се стори, че белите и дробове се изпълват с ледена вода. Прекараха нощта в местната казарма и на другия ден се качиха отново на аржентинския самолет. Блейкли бе обещал, че преди обяд ще достигнат назначението си — военноморската база на САЩ Мак Мърдо. Ашли изгаряше от желание да прекара повече от двайсет и четири часа извън самолет. Надигна се, за да провери дали Джейсън се държи добре. Бе се настанил до Бен и му обясняваше нещо оживено, като не пестеше ръкомаханията. Бяха се сприятелили, след като спаха заедно в мъжката спалня на казармата в Есперанса.

Бен забеляза погледа и и и се усмихна. Австралиецът показваше забележително търпение. Разказите на Джейсън понякога бяха много дълги.

— С него всичко е наред — каза седналият до нея майор Майкълсън.

Удивена, тя му се озъби.

— Не съм искала вашето мнение.

— Просто исках… — Той леко се намръщи. — Както и да е, няма значение.

Ашли захапа долната си устна. Човекът очевидно се бе опитал да я успокои.

— Съжалявам за думите си. Не исках да ви обидя. Но започнах да се чудя дали постъпих правилно, като доведох Джейсън тук.

Раменете на майора станаха по-малко напрегнати.

— Синът ви има характер. Ще се справи.

— Благодаря. Какво обаче ще прави Бен? Не се е включил в тази мисия, за да става детегледач.

Майорът се усмихна.

— Може би Джейсън ще успее да му предаде част от зрелостта си.

Тя се засмя.

— Този човек-наистина прилича на странстващ панаирджия.

— Обаче си разбира от работата — каза майорът, като кимна в посока към Бен. — Четох досието му. Известен спасител, специализирал се в спасяването в пещери. Преди две години спасил екип от опитни пещерняци в пещерата Лечугиля. Нямало ги осем дни и никой не успял да ги открие. Бен влязъл сам в пещерата и излязъл оттам със счупен крак и четири спасени пещерняци. Познава пещерите. Има сякаш шесто чувство за тях.

— Нямах представа, че… — Тя отново погледна Бен, който бе започнал да играе на карти с Джейсън. Замисли се върху току-що чутото.

— Вашето досие бе също много впечатляващо — каза майорът.

— Моето досие ли?

— Вие сякаш притежавате удивителната дарба да правите нови открития на разкопки, огледани от безброй експедиции.

Тя реагира на похвалата му само с повдигане на рамене. Майорът бе станал много по-разговорлив. А доскоро бе мълчалив и сдържан. Тя се обърна към него.

— Очевидно знаете много за нас. Самата аз обаче получих единствено билети и разписание на полета. Не знам дори собственото ви име.

— Казвам се Денис — представи се майорът. — Доктор Блейкли ще проведе пълен инструктаж на базата Алфа.

Значи майор Денис Майкълсън, помисли си тя. Със собствено име майорът вече почти приличаше на човешко същество. Тя се настани по-удобно в креслото си.

— Откъде сте, Денис?

— От Небраска. Нашата семейна ферма се намира непосредствено извън Норт Плат.

— Защо постъпихте в Морската пехота?

— С брат ми Хари се записахме заедно. Той-си пада много по машините само му дай коли и мотоциклети. Имаше желанието да се заеме с по-големи машини. Чувстваше се щастлив само тогава, когато ръцете му бяха изцапани с масло. — На лицето на Майкълсън се появи топла усмивка, когато спомена брат си.

— А вие? Вас кое ви откъсна от фермата?

— Трябваше да наглеждам Хари. А и както вече казах, фермата ни е непосредствено извън Норт Плат. А Норт Плат е извън света.

— И така, постъпихте на служба, за да видите свят. И сега сте тук, служите на дъното на света.

— Да — каза той почти ожесточено. — Норт Плат никога не ми е домилявал толкова, колкото в този момент.

— Защо тогава не напуснете армията и не се завърнете във фермата?

Лицето му внезапно помрачня. Той свъси черните си вежди и поклати глава, но не каза нищо. Опита се да научи още нещо от него.

— И как така се вързахте с тази скучна мисия? Да пазите група учени?

— Сам подадох молба да бъда включен в нея.

Тя се навъси. Такова решение изглеждаше необяснимо за професионален военен. Една командировка в най-затънтената част на света не носеше нито уважение, нито слава.

— Защо го направихте?

Той повдигна рамене.

— Имам причини — отвърна. Сетне разкопча колана си и стана, като промърмори, че трябва да отиде до тоалетната.

Останала без компания, тя започна отново да изучава пейзажа, простиращ се пред ските на самолета. Върху леда играеха отраженията на слънцето. Колкото повече опознаваше съекипниците си, толкова по-малко ги разбираше. Дали пък това бе нещо ново? Тя май така и не успяваше да разбира хората. Да вземем брака и. Нестихващ меден месец, продължил цели осем години, докато една сутрин, когато се завърна от утринни разкопки — бе и станало лошо, — завари съпруга си в семейното легло в компанията на неговата секретарка. Това я изненада. Дотогава не бе имало никакви предупредителни сигнали. Никакви следи от червило по ризата му или руси косми по сакото му. За нея това си остана пълна мистерия.

Ашли сложи ръка на корема си. Изневярата на Скот не бе най-лошото в тази история. Тя си спомни изведнъж режещата болка и кръвоизлива. Емоционалното претоварване, предизвикано от изневярата му, бе станало причина тя да пометне. Загубата на детето насмалко не я уби. Не се лиши от разум единствено заради Джейсън, тогава седемгодишен.

Оттогава бяха изминали години, но все пак част от нея страдаше, когато си спомнеше за загубата си — Имаше предвид не само загубата на бебето, но и загубата на вяра в хората. Бе решила никога повече да бъде така доверчива, така уязвима.

Отпусна се в креслото и заби поглед в заскрежения прозорец. На самия край на хоризонта се виждаше кула от дим, тъмен образ на фона на синьото небе. Изправи се от седалката. Докато самолетът продължаваше да бръмчи, появи се и източникът на сивия дим. Подобно на пробуждащ се гигант, от плоската равнина изникна планината Еребус.

Вътрешността на камиона додж вонеше на цигари, а самият камион подскачаше в такт със звуците, издавани от касета на Пърл Джем. Зад върха на планината Еребус се подаваше уморено обедно слънце. Шофьорът, млад моряк, движеше главата си в такт с музиката.

— Почти сме у дома — каза им през рамо. — След следващия леден завой сме там.

Пътят от Уилямс Фийлд до базата Мак Мърдо бе грубо издълбан в леда. При завоя камионът подскочи така силно, че ги заболяха зъбите. След това Ашли видя местоназначението им.

Забърса с ръкавица запотения прозорец. Забеляза, че и останалите членове на експедицията правят същото. Базата Мак Мърдо представляваше черно петно на фона на синия леден шелф, обкръжаващ Морето на Рос. На юг се виждаше промишлен комплекс от сиви сгради, зад който имаше огромно сметище. Камионът подскочи още веднъж покрай запалена кофа за боклук, от която се издигаше мазен дим към синьото небе.

Ниско над камиона прелетя вертолет на ВМС, от чийто шум прозорците задрънчаха. На самата база бръмчаха други хеликоптери. Ашли потупа шофьора по рамото.

— Тук винаги ли е така оживено?

Шофьорът направи знак с пръста си.

— Днес е сравнително спокоен ден.

Тя се отпусна отново на седалката си. Прекрасно. Блейкли се усмихна.

— Ще останем на повърхността само един-два часа. Оттам ще продължим направо към базата Алфа. Там е много по-спокойно.

Усмихна се закачливо и погледна през прозореца.

— Всъщност изкараш ли година-две тук, свикваш и с шума, и с миризмата. На мен почти ми липсват — добави той.

— Това място е прекалено замърсено за научна станция — каза намръщено Линда. — Тукашните биосистеми са много крехки.

Блейкли повдигна рамене.

— Отпуснали са ни десет милиона долара за почистване. Ще стане по-красиво.

— Надявам се да е така — отвърна Линда.

Камионът ги остави до циментена сграда. Ашли се загърна по-плътно в анорака си. Вятърът изгаряше бузите и като горещ камшик. Кожата и можеше да замръзне за броени минути, ако не бе защитена. Съекипниците и бързо се устремиха към входа. Тя поиска да се увери, че Джейсън е пред нея. Никак не и се искаше да се загуби някъде.

Топлина. Отвътре сградата бе затоплена, но въздухът бе влажен и лепкав. Усещаше се силна воня на кисела пот. Присви нос и видя, че по коридора бяха закачени много разноцветни анораци.

Блейкли им каза да се съблекат тук.

— Никой няма да ви открадне анораците. Тук за кражбата на анорак бесят.

Ашли помогна на Джейсън да съблече анорака си и го закачи до своя.

— Тук ще останем само за обяд, а после ще продължим направо към базата Алфа — продължи Блейкли. — Столовата се намира в края на този коридор. Нахранете се и си отдъхнете. Ще се срещнем тук след два часа. Непосредствено до столовата има стая за отдих с маси за пинг-понг и билярд. Починете си.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Ашли.

— Не. Трябва да се срещна с командира на базата, за да уточня няколко последни подробности.

След като Блейкли ги напусна, останалите отидоха в столовата. Неколцина моряци ги погледнаха с интерес. Един млад мъж задържа поглед върху Ашли повече време, отколкото и бе приятно, и се наложи тя да го изгледа строго. Като цяло обаче моряците не бяха особено впечатлени от новодошлите. Ашли реши, че след като Мак Мърдо бе база на Националната фондация за научни изследвания, моряците бяха привикнали към постоянен приток на нови лица.

Ашли постави на подноса си две ябълки, дебел сандвич с месо и кутия мляко. Джейсън се бе опитал да зареди своя поднос с пудинги и сладкиши, но тя го накара да ги върне на мястото им.

— Първо ще обядваш, а чак след това ще можеш да хапнеш шоколадов пудинг или един сладкиш.

Джейсън се дотътри до масата с най-малкия сандвич, който можа да открие, без да откъсва поглед от щанда със сладкишите.

На тяхната маса седна Бен. Майор Майкълсън, Халид и Линда заеха съседната маса.

— Почти стигнахме — прошепна Бен на ухото и, докато сядаха. — Намираме се пред прага на един нов свят. Как е самочувствието ви, капитане?

Дали от думите му, или от дъха му, но я полазиха тръпки.

— Чувствам се добре — отвърна. — Все пак малко съм напрегната. Изгарям от нетърпение да погледна пещерите.

— И аз — каза той с широка усмивка и протегна към, нея трепереща ръка. — Ето, ръцете ми треперят, преди да се заема за работа.

Тя не можа да разбере дали той не се шегува.

— Да си толкова близо до целта винаги действа на нервите… — отбеляза тя.

— Знам как се чувствате — кимна Бен с разбиране. От две десетилетия ходя по пещерите. Това за мен е първата възможност да натрупам плячка в една нова система.

— Да натрупаш плячка? Какво означава това?

— Аз знам, мамо — каза унило седналият до нея Джейсън. Говореше с пълна уста. — Това е израз на пещерняците. Означава да си първият, който открива нещо ново.

— Ах да… Разбрах. — Тя се усмихна на сина си, пожелал да я впечатли със знанията си.

— Бен ми го обясни. Той и други неща ми разказа. Как се казваше това? Ах, да, девственият проход.

— Какво? — Ашли се обърна към Бен — Вие какви, по дяволите, неща сте разказвали на сина ми?

— Разказах му за девствените проходи — отвърна Бен, като с мъка сдържаше смеха си. — Това са проходи, през които дотогава не е преминавал човек. Така им викат.

— О, да! — каза тя, като изпита внезапен прилив на неудобство. — Аз пък си помислих…

Той я прекъсна с палава усмивка.

— Сетих се какво сте си помислили.

— Значи вие се смятате за следващия Нийл Армстронг?

— Кого имате предвид?

Тя отвърна със снизходителна усмивка на неговото невежество.

— Първия човек, стъпил на Луната. Този, който направи „една гигантска стъпка за човечеството“.

Очите на Бен засияха.

— Точно така! Искам да бъда първият човек, видял нещо дотогава непознато! По-вълнуващо нещо от това няма!

Тя си спомни за тайната гробница на анасазите, която бе открила. Спомни си как пулсът и се ускори и дъхът и секна, когато отмести последния камък, зад който се криеше тайното светилище на първосвещеника. Спомни си влажното ухание на древната погребална камера. За слънцето, което огряваше шията и. Тогава бе първата, която видя тайна, неразкрита в течение на столетия. Сега предстоеше да открие нещо, укривано в течение на хилядолетия. Какво ли щеше да намери? От вълнение започна да чува собственото си сърцебиене. Да, тя разбираше чудесно възбудата на Бен.

— Ще сгреша ли, ако кажа, че и вие се гласите да натрупате плячка? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не. Никак. Надявам се, че ще ни остане време, за да разгледаме тези скални жилища. Готова съм дори да пропусна обяда, ако мога да ги видя още днес. — Отхапа голям залък от сандвича си и установи, че хлябът е влажен, а месото има вкус на гума. — Особено такъв обяд.

Бен се засмя — Военната кухня май много-много не ви допада?

Ашли стана.

— Ще отида да си взема малко пудинг и един сладкиш.

— Това не е честно, мамо! — извика Джейсън.

Джейсън забърса с пръст всички трошици от сладкиша, останали в чинийката му. След това облиза пръста си, наслаждавайки се на вкуса на шоколад.

— Мога ли да си взема още един сладкиш? — обърна се към майка си.

— Ти вече изяде два. Това е достатъчно. По-добре иди в тоалетната и се измий.

— Добре — отвърна Джейсън, промърмори нещо под носа си и стана от стола.

Бен се раздвижи.

— Искаш ли да поиграем малко билярд, след като се измиеш?

Лицето на Джейсън се оживи.

— Може ли, мамо?

— Може, но побързай, защото скоро ще тръгваме.

— След малко ще съм с теб, Бен — извика Джейсън и се затича от столовата в посока към тоалетната, разположена срещу нея. Там нямаше никого. Джейсън се вмъкна в средната клетка и започна да си разкопчава колана.

Докато се наместваше върху седалката, чу как вратата на тоалетната се отваря. Оттам нахлу шум, който секна веднага, след като вратата се затвори. Някой, подсвиркващ си тихо, се вмъкна в клетката отдясно на Джейсън. Без да престава да си подсвирква, остави раницата си на пода. Непосредствено до Джейсън.

Джейсън проследи с широко разтворени очи как ръка, обрасла с черни косми, присегна към раницата и я разкопча. Чу драскането на кибритена клечка. След малко усети миризмата на запалена цигара. Последва шум от разкопчаването на колан, като подсвиркването не секна. Когато свирукащият седна, неволно подритна раницата си и тя падна. От нея в клетката на Джейсън се изсипа малка купчинка кубчета от вещество, наподобяващо сив пластилин, обвити в целофан. От съседната клетка последва порой от ругатни на непознат език. Джейсън проследи с поглед как ръката се присегна към пода и изправи раницата. Сетне тя бръкна и в неговата клетка и прибра кубчетата. Той едва успя да си повдигне краката навреме. Последваха още ругатни. Джейсън забеляза и края на нечий нос, когато човекът се наведе, за да провери дали е събрал всичките кубчета.

Точно в този миг вратата на мъжката тоалетна отново се отвори. Новодошлият се насочи към писоарите. Джейсън чу дръпването на цип, а след малко и добре познатото шуртене. Човекът при писоарите въздъхна. Джейсън чу как съседът му по клетка си закопчава панталоните и после взима раницата си.

Съседът му излезе от клетката.

Човекът при писоарите се обади и Джейсън разпозна акцента на Бен.

— Халид, приятелю, тук не е разрешено да се пуши.

— Знам де, знам, но тези американци са измислили толкова много забрани. Откъде да знам с коя да се съобразявам и с коя не? Искаш ли цигара?

— Благодаря ти, но точно сега ще играя билярд. Вратата на мъжката тоалетна се отвори и Халид излезе.

Джейсън стъпи на пода и се изправи. Докато закопчаваше колана си, огледа клетката. Египтянинът бе пропуснал да прибере едно от кубчетата в целофан. Бе се изтъркаляло до другия край на клетката. Джейсън се присегна и го взе, чудейки се какво да го прави. На допир наподобяваше твърд пластилин. Знаеше, че е редно да го върне на Халид, но в такъв случай той щеше да разбере, че Джейсън го е подслушвал. Тъкмо започна да го пъха в джоба си, когато вратата на клетката рязко се отвори.

— Ето те и теб! — каза Бен. — Майка ти бе започнала, да се страхува дали не си паднал в чинията.

Джейсън се ухили и довърши пъхането на пластилина в джоба.

— Ти какво криеш, приятелю? Да не си успял да докопаш трети сладкиш? — попита го усмихнато Бен.

— А, не, няма нищо — отвърна Джейсън и се засмя.

— Чудесно. Хайде да поиграем малко билярд.

Блейкли се озова под силен вятър, когато пресичаше територията на базата. Кабинетът на командира и се намираше в другия и край, далеч от сметището. Ако Блейкли не се нуждаеше толкова много от това проклето оборудване, щеше да продължи направо към базата Алфа. За съжаление всичките молби и увещания на Роланд бяха пренебрегнати от заинатилия се командир. Без тези проклети схеми свързочното оборудване нямаше да проработи.

Изкачи се по стълбите пред сградата на щаба и един часовой провери документите му. Блейкли го изгледа мрачно, докато чакаше. Един червен вертолет на ВМС на САЩ премина наблизо, като опръска будката на часовоя с ледени парчета. Намръщеният часовой погледна Блейкли.

— Документите ви са наред, доктор Блейкли.

— Благодаря — отвърна Блейкли и влезе в сградата. Проклети правила. Закачи анорака си и тръгна по коридора. Кабинетът на командира се намираше в ъгловата стая на първи етаж. След малко Блейкли се озова при секретаря му, писар с очила с черна рамка и невоенна стойка.

— Трябва да разговарям с командира Сун — каза Блейкли още преди писарят да успее да си отвори устата.

— Имате ли уговорен час с него?

— Кажете му, че е дошъл доктор Блейкли. Той ще ме приеме.

— В момента е много зает.

Блейкли веднага разбираше кога го лъжат. Поклати глава.

— Предайте му, че съм тук.

— Само за момент — каза секретарят и натисна едно копче върху табло с жълти светлинки. Обърна се с гръб към Блейкли, когато говореше, но той успя да дочуе думите му.

— Извинете ме, сър, но тук е дошъл някой си доктор Блейкли и иска да разговаря с вас. Последва пауза, след което секретарят започна да говори още по-тихо — Опитах и това, сър, но той е много настойчив.

Последва още една пауза, при която лицето на секретаря почервеня. Никак не бе трудно да се разбере, че в момента му триеха сол на главата. Разговорът приключи с едно „Тъй вярно, сър“. Секретарят с капчици пот на челото се обърна отново към Блейкли.

— Благодаря ви за търпението, сър. Командирът веднага ще ви приеме.

На Блейкли му стана жал за писаря. Докато заобикаляше бюрото му, успя да го утеши.

— Не се тревожи, синко. Всички знаят, че Сун е задник.

— Пожелавам ви късмет — отвърна секретарят с измъчена усмивка.

Човек сам създава късмета си, помисли си Блейкли, когато отвори вратата, водеща към кабинета.

Командир Сун се бе разположил зад огромно махагоново бюро, така силно лакирано, че изглеждаше мокро. Пред него имаше няколко разтворени папки. Той побутна една от тях с пръст към Блейкли с жест, издаващ погнуса.

— Прочетох молбата ти, Ендрю.

Блейкли никак не обичаше да се обръщат към него с малкото му име, особено пък самодоволни бюрократи като Сун. Не за пръв път си кръстосваха шпагите. В качеството на старши изследовател в Националната фондация за развитие на науката Блейкли неведнъж бе имал проблеми със Сун, старши офицер от ВМС. Нерядко между науката и военните възникваха конфликти особено когато ставаше дума за вещи, съхранявани в бедните складове на тази отдалечена база. Враждебността между двамата се засили, след като Блейкли откри диамантения идол. Все още си спомняше как Сун позеленя от яд, че се бе разминал с толкова много пари и слава. Оттогава сътрудничеството с военните в базата се превърна в нещо, наподобяващо изваждането на болен зъб.

— Струва ми се, че бях съвършено ясен — продължи Сун с презрителна усмивчица в краищата на устните. — Тези интегрални схеми са последните, които имаме на склад. Не мога да разреша ползването им, преди да е пристигнала новата партида.

— Говориш глупости и чудесно го знаеш. Тези схеми са ми необходими за ремонта на една жизненоважна свързочна система.

— Извадил си лош късмет. Не съм ти виновен аз, че твоите схеми са се скапали — каза Сун и повдигна рамене.

— Нямаше да се скапят, ако ми беше дал нови схеми, а не стари, които си свалил от бракувано оборудване — отвърна Блейкли и положи свитите си юмруци върху масата. — Тези нови схеми са ми необходими веднага. Няма да ти позволя да провалиш този екип.

— В такъв случай ще трябва да изчакаш следващата доставка. Ще пристигне след три седмици.

— И без това закъсняваме.

— Решението, което ти съобщих в качеството си на командир на базата, е окончателно — заяви Сун и се отпусна в креслото си.

На Блейкли му омръзна да си губи времето с това мръсно копеле. Изправи се и се присегна през бюрото. Сун веднага отскочи назад с шокирано лице. Блейкли потисна усмивката си. Копелето бе решило, че Блейкли ще го бие. Глупак! Блейкли придърпа телефона. Това, което му гласеше, беше много по-неприятно.

Без да обръща внимание на възраженията на Сун, набра един номер и съобщи парола. Сигналът премина през няколко телефонни оператора и накрая връзката бе установена. Като чу добре познатия му глас, Блейкли започна да докладва за проблема си.

— Сър, не мога да се разбера по един въпрос с командира на базата. — Настъпи кратка пауза. След това Блейкли продължи… — Точно така, сър! Той е тук.

С усмивка подаде слушалката на Сун.

— Началникът ти иска да говори с теб.

Блейкли проследи с поглед как лицето на командира първо побеля, а после стана яркочервено. Разбра, че отново става свидетел на триене на сол на главата.

— Да, да, разбрах — каза Сун с бодър глас. — Да, господин министре, незабавно! Разбрах указанията на президента.

Глава 6

Само още една минутка, и всичко ще приключи. Ашли, макар и да бе затегнала здраво колана си във вертолета на ВМС, бе стиснала силно релсата над главата си. След един внезапен рязък завой я стисна така, че кокалчетата на ръцете и побеляха. Зад очите и се появи признак на главоболие. Дано най-сетне приземят тази измишльотина, помисли си. Сякаш в отговор на желанието и, вертолетът рязко се насочи към повърхността.

Джейсън нададе лек вик, когато машината се устреми към заледената скална стена. Целият видим хоризонт бе запълнен от скатовете на Еребус. Стори и се, че преминава покрай безкрайна поредица от заснежени скали и черни скатове, издигащи се към небесата.

Ашли затвори очи. Усети, че стомахът и се придвижва към гърлото.

Джейсън я задърпа за ръкава.

— Мамо, трябва да видиш това!

— Не сега, миличък — отвърна тя и се освободи от ръцете му.

— Трябва да видиш дупката! Страхотна е!

Ашли изстена и отвори едно око. Светът се бе превърнал в наклонена чиния и базата при Еребус се разстла пред тях, докато кръжаха около нея. Районът бе обсипан с оранжеви палатки, наподобяващи циреи върху бяло тяло. От лагера с палатките започваше път от спечена кал, водещ към черно устие в скалистия скат на Еребус. Бе достатъчно голямо, за да може през него да премине двуетажен автобус. От отвора излизаше сняг, сякаш дишаше.

Вертолетът изправи курс и се спусна върху площадката за кацане. Наоколо се разлетяха лед и сняг.

Гласът на Блейкли успя да надвие шума на транспортния хеликоптер…

— Всичко е наред, приятели! Отвън ни очакват две моторни шейни, който ще ни отведат до отвора!

— Оттук нататък ще се движим само надолу — каза седналият срещу нея Бен и се ухили.

След като синът и си издейства място до прозореца в тясната кабина, Ашли се оказа притисната между Джейсън и Бен. Линда, необременена от син, се разположи на мястото до шофьора. Другите членове на експедицията ги последваха във втората шейна.

Пред тях се появи отворът на тунела. Първоначално бил естествена пукнатина дълбоко в хълбока на Еребус. С помощта на взривни вещества и минно оборудване пукнатината бе разширена и превърната в проход във вулканичната планина. Ашли затаи дъх, когато шейната навлезе в тунела, достатъчно широк, за да се движат едновременно по него два камиона. Съвсем нормално двупистово шосе, разположено дълбоко в сърцето на вулкана.

Стените на тунела, начупени и грапави в резултат на взривовете и прокопаването, бяха осветени от халогенови лампи, окачени на тавана. Шейната направи завой и дневната светлина изчезна. Оттук нататък пътят бе осветяван само от лампите. Шофьорът включи фаровете и те разкъсаха мрака пред тях.

Усещането бе, че се движат по равна повърхност. Ашли обаче бе предварително информирана, че се движат надолу. Когато стигнеха края на шесткилометровия тунел, щяха да са се спуснали на близо километър и половина.

Напредваха бавно. Макар и да се движеха с бързината на охлюв, поради неравния под шейната подскачаше и Ашли от време на време залиташе към Бен.

— Извинявай — каза му, като се отлепи от рамото му.

— Не се безпокой. На мен ми е приятно.

Тя го изгледа сърдито. Този човек нямаше ли да се вразуми?

— Имате ли нещо против да отворя мъничко прозореца си? — попита Линда, — Струва ми се, че е някак си… задушно.

Ашли присви вежди. Линда бе побледняла и устните и бяха сухи и напукани. Вероятно и на нея не и бе допаднал полетът с вертолет. Съчувстваше и, но студът навън бе убийствен.

— Не знам. Не бих искала Джейсън да настине. Може би…

— Малко чист въздух няма да ни навреди — каза Бен, и стисна Ашли за ръката, — Джейсън, имаш ли нещо против?

Ашли погледна ръката на Бен. Той продължаваше да я държи, сякаш така му бе по-лесно да общува с нея. Тя понечи да му каже нещо, но премълча.

Синът и с поглед, вперен в тунела, и отворена уста им махна с ръка.

— Не, нямам нищо против.

— Чудесно — отвърна Бен. — Линда, отваряй. Джейсън, завий се по-добре.

Линда отвърна с измъчена усмивка и се обърна. Свали стъклото с няколко сантиметра и в кабината нахлу леден вятър. Прилепи нос до отвора и пое дълбоко въздух. Очевидно почувства облекчение.

Бен пусна ръката на Ашли. Тя се зави по-плътно с анорака си и стегна качулката около лицето си. Реши да заговори Бен, но видя, че той не откъсва загрижен поглед от Линда.

Примирила се с положението, Ашли се отпусна и започна да следи с поглед лампите, преминаващи над главите им.

Алиса се спусна в хралупата на Белия заек.

Блейкли, седнал до шофьора, наблюдаваше мигачите на моторната шейна пред тях. Междувременно бе успял да огледа електрозахранващите и свързочните кабели, закрепени по стените. Всичко бе наред. Стига командирът на базата да не се опиташе в последния момент да саботира усилията му, всичко щеше да бъде както трябва.

Халид, заел задната седалка, се наклони към него.

— Колко още ни остава?

Блейкли се извърна, за да погледне геолога в лицето.

— След около десет минути ще достигнем асансьорите на шахтата. Ще бъдем в базата Алфа преди вечеря. Така че се отпуснете и се наслаждавайте на пътуването.

Халид с кимване даде знак, че е разбрал. Блейкли забеляза, че египтянинът се завръща към предишното си занимание наблюдаването на кабелите и лампите. Очите му не изпускаха и най-малката подробност.

Блейкли се намести отново на седалката си. Разбираше напрегнатостта на геолога. Това чакане наистина лазеше по нервите.

Ашли раздвижи мускулите си, схванати от пътуването. Хвърли бегъл поглед върху втората моторна шейна, от която слизаха пътниците, и сетне се втренчи отново в масивния асансьор — клетка от стоманени пръти.

Джейсън оглеждаше огромните сандъци, изпълващи задната половина на пещерата. Приличаше на мишок, изучаващ разпилени детски играчки.

— Джейсън! Не се отдалечавай от мен, миличък!

Синът и махна с ръка, че я е чул.

Блейкли даде знак на Бен да му помогне и махна с ръка към асансьорите.

— Я ми помогнете да отворя тези врати.

Бен и майор Майкълсън разтвориха вратите и дадоха път на останалите. Джейсън влезе пръв в асансьора. Бен разроши косата му.

— Готов ли си за пътуването, приятелю?

Джейсън се усмихна, когато огледа големия колкото гараж асансьор, способен да побере две снежни шейни.

— Страхотен е!

Ашли огледа вътрешността на асансьора. Таванът и подът представляваха масивна валцована стомана, боядисана в червен цвят, но стените бяха направени от стоманени пръти с три сантиметра дебелина. Асансьорът приличаше на гигантска клетка за птици.

— Сега ще изминем разстояние, равняващо се на около двеста етажа — каза Блейкли, след като вратите се затвориха. — Прокопаването на шестстотинметровата шахта, свързваща тази площадка с пещерата долу, ни отне близо цели три години.

После натисна един лост и асансьорът започна да се спуска. Ашли усети добре познатото и залитане, когато асансьорът замърка.

Стисна Джейсън за ръката. Дали тази машина бе достатъчно надеждна? Сподели опасенията си с Блейкли.

— С този асансьор сме спускали и издигали тежки товари — усмихна се той. — Дори и няколко камиона. С групата ни няма да има проблем.

После почука с ръка металната стена на клетката. — Този асансьор поддържа живота на базата Алфа — продължи той. — Поддържан е като скъп швейцарски часовник и е охраняван като кралска корона.

Ашли забеляза, че Халид се усмихва. Очевидно женските и страхове му се струваха забавни. Още един мъжага, безстрашен до безразсъдство. Забеляза, че той внимателно оглеждаше клетката, сякаш я изучаваше.

Докато екипът продължаваше да се спуска, настъпи неловка тишина. Единственото осветление бе единична лампа на покрива на клетката. Имаха чувството, че висят свободно в пространството.

Ашли почувства потребност да наруши мълчанието и се обърна към Блейкли.

— Знаете ли, има нещо, което отдавна ме тревожи. Струва ми се, че тревожи и някои други сред нас.

— Да? — запита Блейкли замислено.

Бен се оттласка от стената, на която се бе облегнал. Останалите също впериха любопитни погледи в Ашли и Блейкли.

— Нека бъдем искрени. — каза тя. — За какво сме дошли на този континент? За да го изследваме или за да го озлочестим?

Блейкли присви удивено вежди.

— Всички знаем, че науката не е чак толкоз рентабилна. — Ашли махна с ръка в посока към стените на асансьора. — Тук залогът е много по-голям от едно обикновено археологическо проучване.

— Права сте — каза Блейкли, като свали очилата си и разтри основата на носа си. — Позволете ми обаче да ви уверя, че аз съм преди всичко учен. За мен тази мисия винаги е била и продължава да е научна мисия. Това е и една от причините да определя именно вас за ръководител на този екип, професор Картър. Искам тази мисия да си остане научно начинание. Не живеем обаче във вакуум. Не крия, че мисията същевременно има и някои важни икономически и политически аспекти. Моля ви да не бъдете прибързана в съжденията си. Така успяваме да плащаме сметките. Сдобихме се и с необходимото оборудване. И успяхме да комплектуваме първокласен екип — завърши Блейкли, като обгърна с поглед нея и останалите.

— И все пак какво ще трябва да дадем в замяна? — попита Ашли. — Ако всичко приключи с един разяден от мини и взривове континент, цената ще е прекалено голяма. В края на краищата аз бих могла да живея и без да науча тайната на скалните жилища.

— Наистина ли мислите така, професор Картър? — отвърна Блейкли с тъжен поглед.

Тя понечи да отговори утвърдително, но така и не намери сили да изрече една лъжа. Бе помолила Блейкли да бъде искрен с нея. Можеше ли да не му отвърне със същото? Спомни си за диамантената фигурка, сияеща на слабите лъчи на залязващото слънце. Дявол да го вземе.

— Пристигаме — каза той, след като кимна в посока към пода.

Точно, в този момент силен полъх отметна качулката й. Горещ вятър! Пространството около тях бе внезапно окъпано от светлина. Асансьорът току-що бе достигнал пещерата.

Таванът и, осветен отдолу, бе изпълнен с гигантски сталактити, същински планини, обърнати наопаки. Някои от тях достигаха пода на пещерата и образуваха гигантски стълбове. Естествени колонади. Асансьорът се спускаше зад стълб, два пъти по-широк от отвора на шахтата. Ашли забеляза, че някой вече бе успял да го ошари. Върху стълба бе изобразена стрелка, насочена надолу, придружена от текст „До пъкъла — 2 км.“ Бен се намръщи.

— Пещерата е осквернена — каза. — Това говори не само за лош вкус. Сред пещерняците се смята, че носи нещастие.

— Това нещо да се почисти още днес — каза навъсено Блейкли на помощника си Роланд.

Ашли разтърси глава. От края на носа и полетяха капчици. Изтри веждите си. Бяха влажни. Влажността навярно достигаше сто процента. Въздухът обаче бе невероятен! Тя си пое дълбоко дъх. Бе изключително чист.

Протегна глава встрани, но гледката бе закрита от огромния стълб. Жалко. Много и се искаше поне да зърне скалните жилища.

— Мамо, виж! — Джейсън посочи дъното на пещерата.

Като въздъхна отчаяно, тя застана на пръсти и подпря чело на студената решетка. Подът на пещерата бе изпъстрен със сгради и палатки, осветени от прожектори и лампи. Една дълбока цепнатина, подобна на черна рана, разделяше лагера на две. Над нея бе прокаран ярко осветен мост. Бяха достигнали местоназначението си.

Това бе базата Алфа.

— Погледни натам! — възкликна Линда. — Виждат се риби!

Ашли застана зад Линда, сложи ръка на рамото и и надникна.

На самия край на базата Алфа, като отразяваше светлините и, се намираше гигантско езеро от няколкостотин декара. Повърхността му бе набраздена от спокойни вълни. От височината на клетката можеше да се види как няколко негови обитатели се плъзват и стрелват под стъклената повърхност. Гледката определено бе едновременно странна и поетична.

— Супер — възкликна Джейсън.

— Така е, приятелю — съгласи се Бен и леко докосна Ашли с лакът. — Изумително, нали?

Ашли кимна утвърдително, запленена от видяното. Почти забрави доскорошните си съмнения.

— Добре ли съм запомнила? Дължината на пещерата от осем километра ли беше?

— Приблизително — отвърна Блейкли усмихнато. Бен подсвирна от удивление.

След няколко минути клетката докосна пода на пещерата. До нея се появи униформен охранител, готов да ги отведе в отредените им жилища. Блейкли погледна екипа си.

— Пристигнахме у дома!

Глава 7База Алфа, Антарктида

Ашли огледа с доволна усмивка тичащия из стаята си Джейсън. Собствената и стая в двустайния апартамент бе не по-малко впечатляваща. Все още и бе трудно да повярва, че всеки член на експедицията разполага със собствен апартамент в жилищното помещение на базата. Удоволствията от участието в мисията ставаха все по-големи. Дантелени завеси, орехови мебели, масивни тапицирани кресла, скъпи тапети. Кой можеше да повярва, че се намират на три километра под земята?

— Виж, мамо, истински „Пентиум“! — възкликна Джейсън, като посочи едно бюро в ъгъла на стаята. — Не е някоя бавна кутия!

Не и бе приятно да разваля доброто му настроение, но рано или късно щеше да и се наложи да го стори.

— Това е, за да има на какво да си пишеш домашните. Джейсън се извърна към нея с отворена от удивление уста.

— Та лятото едва сега започва, мамо!

— От теб искам да учиш само по два часа дневно. Докато не съм при теб, ще трябва да си оползотворяваш времето. В базата има библиотека. Искам да вземеш две книги оттам, докато отсъствам, и после да преразкажеш писмено съдържанието им.

— Чудесна лятна ваканция, няма що! — възкликна тъжно изненаданият Джейсън.

— Ще я прекараш много приятно. Роланд ще… — Тя бе на път да каже „ще те наглежда“, но знаеше, че Джейсън няма да и прости това. — …Роланд ще ти прави компания. Ще те навестява, докато ме няма. Очаквам да се държиш добре с него.

Джейсън, разгневен, все още продължаваше да я гледа намръщено.

— Ако се държиш възпитано и направиш това, което ти казах, без да мрънкаш, за теб ще има някои приятни изненади.

— Слушам — отвърна той с недоверие. — Какви например?

— Преди всичко открих в базата специалист по бойни изкуства, при когото можеш да продължиш уроците си. Ако искаш до края на годината да се сдобиеш с жълт пояс, ще трябва да тренираш, докато ме няма.

Черният облак по лицето на Джейсън започна да се разсейва.

— И освен това тук има електрически мотоциклети и водни ски.

— Защо електрически?

— Тук броят на двигателите с вътрешно горене е ограничен, за да не се уврежда екосистемата. Военните са решили да допринесат с нещо за запазването на пещерата — отвърна Ашли. Спомни си за недоволството на Бен от грубото отношение към крехката екосистема, докато разглеждаха базата. Вниманието и обаче веднага бе повторно привлечено от мусенето на Джейсън. Тя оправи косата си и продължи — Джейсън, това не е всичко. Тук можеш да се занимаваш с други работи с баскетбол, риболов и какво ли още не. Ще има как да се развличаш, докато отсъствам. Освен това доктор Блейкли ми обеща, ако ти наистина се учиш както трябва, да те допусне до контролната стая, за да можеш да наблюдаваш хода на експедицията. Оттам дори ще можеш да се свържеш с мен.

— Ами, предполагам, че в такъв случай всичко е наред — отвърна Джейсън все още малко недоволен.

— И, последно, тук имат кабелна телевизия. — Тя кимна в посока към хола. — Сто и петдесет канала, всичките декодирани.

— Леле, веднага ще ги проверя!

Джейсън се затича към хола, но тя го хвана за ръкава.

— Не бързай, момчето ми. След половин час ще вечеряме, така че се приготви.

— Ти пък, мамо… Не може ли човек малко да се поразвлече? — промърмори Джейсън, докато се отправяше към банята.

Тя се усмихна. Всичко беше както у дома. Само дето се намираха на три километра под земната повърхност.

— За какво си се замислила, малката? — попита Бен, като се доближи до Линда.

Тя бе застанала до брега на езерото, наречено „Бездънната яма“ от местните шегобийци. Само на половин метър от тях една скала бе оплискана от вълните, предизвикани от преминаването на военна понтонна лодка. Той почеса брадясалата си буза.

Тя се извърна към него и той видя как в очите и се отразяват светлините на базата.

— Учудващо е наистина — каза тя и посочи тавана на пещерата на няколкостотин метра над главите им. — Все едно, че сме на открито.

Той кимна в посока към водата.

— Да не си решила да плуваш съблечена?

— Аз, не, но ти би могъл — отвърна тя с усмивка.

— В никакъв случай! Ще ми скриеш дрехите и после ще стана за смях на цялата база.

Усмивката и стана по-широка.

— Не това имах предвид. В това езеро наистина може да се плува. Разбрах, че някои от морските пехотинци го правят. Водата е съвсем топла, двайсет и осем градуса по Целзий. Измерих и температурата. Затоплена е от вулканичните газове.

— Странно е наистина — съгласи се Бен. — Горе има лед и убийствени ветрове, а тук топла вода и тропически бриз.

— Не е чак толкова странно. Чух, че водите около остров Десепшъп недалеч от брега, понякога достигат температурата на термални извори. Вулканичната активност е така силна, че водата понякога направо кипи. При това само на няколко метра от ледниците.

— Хайде де — каза той и присви вежди, сякаш се съмняваше в думите и.

— Вярно е — отвърна тя и леко го сръга с лакът.

— Вярвам ти — усмихна се той в отговор. — Бил съм и в други пещери, затоплени от подводни течения. Не е чак толкова рядко срещано явление. Просто се пошегувах.

— Разбрах — рече тя. В този момент една риба с кехлибарен блясък подскочи във въздуха само на метър от брега и стресна Линда. Бен присви очи.

— Виж какво, девойко, искам да си поговорим. Тя избърса капките от лицето си.

— За какво?

— Наблюдавам те от доста време и… как да ти кажа… Тя повдигна ръка.

— Съжалявам, Бен. Не съм забравила, че танцувахме в Буенос Айрес, но това беше само за да се поразтоваря. Иска ми се отношенията между нас да си останат съвсем делови.

Бен се ухили, когато съобрази, че Линда го подозира в опити да я сваля. При нейната външност навярно се бе пренаситила на такова отношение.

— Не, госпожо, съвсем не това имах предвид.

— А какво?

— Дълги години съм развеждал цели стада туристи по пещерите и, как да ти кажа, веднага надушвам кога ще си имам неприятности с тях. Казах ти, че те наблюдавам от доста време. И в пренаселения бар, и сега, в пещерата, си доста раздразнителна. Учестено дишане, запотени длани, побледняло лице… — Бен видя как тя заби поглед в земята, докато го слушаше. — Та затова и пожелах да си поговорим насаме. Струва ми се, че имаш някакъв проблем, който ти се иска да разрешиш. Тя го погледна с потънали в сълзи очи.

— Прав си, Бен. Проблемът ми са затворените пространства.

— Клаустрофобия?

Тя разтри челото си, отново сведе поглед и кимна утвърдително.

— Предстои ни пътуване из много затворени пространства — каза Бен. — Достатъчно е един да се паникьоса, за да застраши живота на всички ни.

— Това ми е известно. Аз обаче взимам лекарства против нея и освен това се лекувах в продължение на години. Ще се справя с изпитанията.

— Дори този бар в Буенос Айрес ти се отрази зле.

— Това е, защото тогава не си взех хапчетата. Помислих си, че няма да ми потрябват. Шумната тълпа и шумната музика направо ме изненадаха. Ще се справя с тази мисия.

— Сигурна ли си в това? — попита той и я хвана за раменете.

Тя издържа погледа му.

— Сигурна съм. Не се тревожи.

Още една риба скочи от водата. Този път плясъкът и не стресна Линда. Продължи да гледа Бен право в очите.

Той замълча за малко, опитвайки се да си изясни нейната решимост.

— Взе ли си въдица? — попита я след малко.

— Защо?

— Защото ще ти потрябва, ако си решила да наловиш образци от фауната през това пътешествие.

— Разбрах те — отвърна му тя с усмивка. — Нали няма да споделяш това с никого?

Бен я пусна, взе плосък камък и го захвърли така, че той подскочи няколко пъти върху гладката повърхност.

— Какво да споделям? — попита той.

Колкото повече се променя животът, толкова по-неизменен си остава, помисли си Ашли, вгледана в чинията пред себе си. Там, в димящ сос маринара, плуваше парче набъбнал кашкавал и вълни от чесново ухание докосваха обонянието и. Отново лазаня. Ашли се усмихна, тъй като бе яла лазаня за последен път в деня, когато Блейкли и направи предложението си. Храната бе същата, но не и обстановката. Тук имаше ленени покривки, порцеланови съдове, кристални свещници и махагонова маса. Нямаше особена прилика с кухненския бокс в нейния трейлър. Набоде залък на вилицата си.

— Професор Картър — започна Блейкли, — договорих се с научния сътрудник доктор Харолд Симски да ви разведе из северната стена. Той ще ви потърси утре някъде към осем сутринта.

Ашли побърза да изяде залъка си, преди да отговори.

— Тъй като ще разполагам само с един ден, бих предпочела да започнем по-рано. Да кажем, към шест сутринта.

— Ще уведомя доктор Симски — усмихна се Блейкли.

— И аз бих искал да огледам северния скат — обади се Бен, след като се изкашля и избърса капка мазнина от брадичката си.

— Нямам нищо против — отвърна Блейкли. — А вие, професор Картър?

Ашли си представи как Бен пълзи до нея в някоя тясна пещера и я притиска с тялото си.

— Стига да не ми се пречка из пътя, не възразявам.

— Кой? Аз да се пречкам? — възмути се престорено Бен и разтвори ръце.

— Други кандидати има ли? — обърна се Блейкли към останалите участници в групата.

— Аз бих искал да дойда — вдигна ръка Джейсън.

— Според мен това не би било разумно — отвърна строго Блейкли. — В този район има твърде много сипеи и ями. Тук е по-безопасно.

Джейсън се обърна към Ашли.

— Мамо, ти нали…

— Може да дойде с мен — прекъсна го Линда. — Ще изследвам езерото. Районът, който ще оглеждам, е в периметъра на лагера. Нали ще ми помогнеш, Джейсън? — обърна се към момчето.

— Нали нямаш нищо против, миличък? — каза Ашли на поруменялото дете.

— Разбира се. Това ще ми бъде много приятно — отвърна Джейсън с малко унил глас.

— Значи договорихме се — усмихна се Линда. — Ще изследваме езерото заедно с Джейсън.

Бен, седнал до Джейсън, леко го сръга с лакът.

— Уредихме се, приятелю — прошепна на Джейсън. Уж тихо, но така, че Ашли да го чуе. — Сега и двамата си имаме гаджета.

Джейсън се опита да прикрие усмивката си с ръка. Ашли въздъхна отчаяно. Мъже.

Започнаха да гасят светлините. От прозореца си Халид проследи как лампите започнаха да изгасват една по една. Фалшивият залез трябваше да напомни, че е време за сън. Блейкли вече бе обяснил колко е важно в една напълно тъмна среда да се поддържа денонощен ритъм. Непрекъснатото редуване на фазите на светлина и мрак подпомагаше работоспособността.

Това се вписваше напълно в плановете му. Сенките са добро прикритие.

След малко само тук-там останаха да светят отделни лампи. Както и лампата на асансьора. Светлинният и лъч, излизащ от тавана, бавно описваше овали около сталактитите — черни пръсти, сочещи надолу.

Погледна часовника си. Десет часът. Бе време да се заеме с работа. Излезе от стаята си и после тихо се измъкна от оградата. „Нощта“ бе все още топла и въздухът бе пренаситен с голяма почти осезаема влага. Обстановката с нищо не напомняше сухите нощи в родния му край. Пустинният пясък запазваше топлината си дори и в леденостудени нощи. Небето бе осеяно със звезди, подобни на огньовете на джихада на Аллах.

Докато прекосяваше жилищната част на лагера и криволичеше сред няколко декара, обсипани с палатки със защитен цвят, Халид не се измъкна от сенките. В същото време се стараеше походката му да е естествена, така че да не привлече ничие внимание, ако случайно бъде зърнат. В по-отдалечената част на лагера, разположена зад дълбока цепнатина, се намираха изследователските лаборатории и щабът на военните. Обектът, към който се бе устремил, асансьорът, също бе разположен там.

Единственото препятствие за преодоляване бе мостът над цепнатината. Още от асансьора бе забелязал, че е охраняван. Един самотен часовой обаче не, го плашеше. Халид продължи да прекосява палатковия лагер.

След като заобиколи разположена в края му сглобяема къща, видя моста. Бе направен от дърво и метал и имаше осветителни тела по ъглите. Едно от тях не светеше. Мостът бе охраняван от часовой, облегнал се на лек стълб и провесил пушка на рамо. Районът беше чист.

Халид бръкна в джоба си и стъпи в островчето от светлина до моста, след което се запъти към цепнатината. Часовоят го забеляза, отдръпна се от стълба и свали пушката от рамото си. Халид се доближи до ръба на цепнатината и застана на метър от моста. Приведе се напред и надникна в мрака. Дъното на цепнатината представляваше тъмна загадка.

Часовоят, млад момък със селски вид и сламено руса коса, се обади.

— Внимавайте! Тази пръст е много ронлива.

— Да, да, внимавам. Само исках да погледна — отвърна Халид. Бръкна в гръдния джоб на якето си и забеляза, че часовоят въобще не обърна внимание на това заплашително движение.

Чудесно.

Извади от джоба кутия „Уинстън“ и взе оттам нова цигара. Пъхна я в устата си, прибра кутията в джоба и измъкна от него червена запалка „Бик“. С крайчеца на окото си проследи часовоя. Той бе съсредоточил вниманието си върху пламъка.

Халид загаси запалката и я пусна в страничния си джоб, до ножа.

— Искаш ли цигара? — обърна се към часовоя.

Часовоят повдигна рамене.

— Ами да, благодаря — каза след малко. Напусна поста си и се отправи към мястото, където бе застанал Халид, до ръба на бездната, Халид измъкна отново пакета с цигари и го разтърси така, че да се подадат повече.

— Вземи си няколко.

Часовоят пъхна една цигара в устата си и прибра друга в джоба на униформата си.

— Имаш ли огънче?

— Естествено — отвърна Халид и бръкна в джоба си. Стисна дръжката с ръка и се изкашля шумно, за да заглуши прищракването на копчето на предпазителя. — Дъното на тази пропаст било ли е обследвано?

— Не — отвърна часовоят, като премести поглед към черната цепнатина. — Много е дълбока.

— Чудесно — отвърна Халид. След това с рязко движение измъкна ножа и го заби дълбоко в гърлото на разсеяния морски пехотинец. Постара се да пререже ларинкса, за да не се чуе никакъв шум. Така и стана. Нямаше писък. Чу се само бълбукане.

Като отстъпи крачка, за да избегне струята от артериална кръв, Халид блъсна часовоя в бездната. Часовоят за миг се опита да се задържи на крака. Очите му бяха широко разтворени от ужас и гърдите му бяха покрити с кръв. Сетне политна в мрака.

Халид се вслуша. След като изминаха доста секунди, чу се тъп удар.

Доволен от стореното, прекоси моста и отново се скри в сенките. Сега вече трябваше да се движи не само безшумно, но и бързо. Насочи се направо към асансьора, като избягваше осветените места. За негово щастие те бяха малко на брой и отдалечени едно от друго.

След четири минути бе вече при асансьора. Районът бе добре осветен, но неохраняван. Нямаше никого. Военните, разположили се в края на света, бяха прекалено спокойни относно собствената си безопасност.

След няколкоминутни наблюдения Халид се приведе и се устреми към голямата метална кутия, където се намираше двигателният комплекс на асансьора. Измъкна от вътрешния джоб на якето си кубче с пластичен взрив и го прикрепи към една зле осветена част от механизма. За миг се поколеба. Тук не биваше да се работи небрежно. Извади още едно кубче и го прикрепи до първото. Така бе по-добре. Това бе повече от достатъчно, за да се образува кратер на мястото, където сега бяха двигателите. Грижливо свърза бомбата с кабел, така че да може да я възпламени с подходящ сигнал на дистанционното си управление. Огледа резултата от работата си и на тънките му устни се появи усмивка.

Това бе застраховка. Когато настъпеше подходящият момент, щеше да избяга, без никой да може да го последва.

Направи още един оглед и изчезна в мрака.

Глава 8

Седем часът сутринта? На нея и се струваше, че е все още полунощ. Ашли поклати глава и се втренчи през предното стъкло на електрокара. Поради затвореното пространство и опасността от пренасищане на пещерите с въглероден окис двигателите с вътрешно горене бяха забранени. Изключение бе направено единствено за няколко моторни лодки.

Електрокарите, подобни на колички за голф и кръстени „мулета“ от войниците, бяха единственото истинско превозно средство, използвано за придвижване в пещерата Алфа.

Ашли забърса с ръка запотеното стъкло на мулето. Мракът се нарушаваше единствено от светлината на предните фарове. До нея бе седнал доктор Симски, млад и луничав мъж, току-що сдобил се с научната си степен, и стискаше здраво с две ръце кормилото.

Откъм задната седалка хърканията на Бен, наподобяващи изстрели с двуцевки, заглушаваха тихото бръмчене на електрическия двигател. Тя се извърна и го погледна. Как можеше човек да спи в такава обстановка? Вече пътуваха цял час по неравен път. След едно по-яко подскачане на мулето тя зае предишната си поза.

— Трудно ми е да повярвам, че седя до известната професор Картър — каза доктор Симски. — Четох вашите материали за проучванията в Гила. Бяха удивителни. А сега ето ви тук, при нас.

— Благодаря — отвърна Ашли. Младият учен и се стори прекалено ентусиазиран. Сутрешното кафе все още не и бе подействало, а от мириса на озон, разнасящ се откъм батериите на мулето и се гадеше.

— Жалко, че не бяхте с нас още от самото начало. Боя се, че тук вече не е останало нищо за изследване. Успяхме да изследваме, да огледаме и да опишем всеки квадратен сантиметър. Всичко се съдържа в материалите, които ви изпратих снощи.

Тя разтри зачервените си очи. Бе чела тези материали до четири часа сутринта. След два часа сън само няма как да се събудиш с удоволствие.

— Щеше да е хубаво, ако ми бяхте изпратили тези материали по-рано по факс. Добре е да бях успяла да се запозная с тях много по-внимателно, преди да видя тази находка.

— Права сте, но всичко това се смята за поверително. Бе ни наредено да не го обнародваме преди вашето пристигане.

— Пуста тайнственост! — промърмори тя, докато наблюдаваше как мулето пълзи из сенките.

— Ще ви покажа основните райони веднага щом пристигнем. Като гид, ако нямате нищо против.

Майната ти, помисли си тя.

— Сигурна съм, доктор Симски, че вашият екип е работил най-старателно. Вих предпочела обаче да изследвам обекта сама. За да усетя мястото, ако щете. Изучаването на един археологически обект предполага нещо повече от описване и документиране.

— Какво искате да кажете?

Тя си пое дълбоко дъх. Как да се изрази това с думи? Колкото повече работиш на едни разкопки, толкова повече усещаш тяхната индивидуалност. Или характер, ако щеш. Разкопките в Гила бе почувствала по един начин, а разкопките в Чако, по друг. Именно това „усещане“ и помагаше да разбере в дълбочина някогашните обитатели на селищата и техните обичаи.

— Не ми обръщайте внимание. Просто имам този навик.

— Както желаете. — Той повдигна рамене. — Ще ви оставя да оглеждате сама. Исках да проверя повторно някои обекти.

Тя кимна с разбиране. Чудесно. Бе започнал да и лази по нервите.

Отпусна се отново на седалката и позволи на пътя да я приспи. Тъкмо бе притворила повторно очи, когато доктор Симски с рязко движение закова мулето.

— Пристигнахме — каза той.

Тя се огледа. Отвъд светлините на фаровете цареше пълен мрак.

— Къде е? — попита Ашли.

— Първо трябва да включа генератора — обясни докторът и отвори вратата. Вътрешното осветление на електрокара се включи. Бен се събуди с недоволно ръмжене.

— Пристигнахме ли? — попита с дрезгав глас и прокара ръка през косите си.

— Да — отвърна тя, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение. Ако искаш, сега можеш да си доспиш.

— И да изтърва гледката? И дума да не става.

Тя проследи с поглед как младият доктор с фенерче в ръка отиде до отсрещната стена, където се намираше генераторът. Той се приведе и започна да бърника в устройството. Ашли се намръщи и слезе от електрокара. Много се боеше да не би тромавите военни изследователи да бяха увредили разкопките. Историята на древни общества нерядко бе унищожавана под краката на невежи хора.

След малко генераторът кихна, изкашля се и започна да бръмчи равномерно. Започнаха да се включват прожектори, от чиято светлина очите я заболяха след дългото пътуване в мрака. Северната стена се освети подобно огромна театрална сцена.

— Леле! — възкликна Бен, застанал междувременно до нея.

Покрай цялата стена, изпълнена с изкуствени пещери, бе изградено огромно скеле от метални тръби и груби дъски. Жилищата бяха разположени на пет различни равнища. Според нея най-високите се намираха на около четирийсет метра височина. Различните равнища на скелето бяха свързани помежду си с метални стълби или с груби дървени стъпала. Тя погледна наляво. Изкуствените жилища се простираха дори над езерото. Тук-там над водата, подобно тераси, стърчаха каменни площадки.

— Е, Ашли, как ти се струва? — попита Бен.

— Бих могла да прекарам тук години.

— Кой според теб е построил тези неща?

— В едно съм сигурна — това не е построено от homo sapiens.

— От кого в такъв случай?

— Предполагам от някаква по-ранна разновидност на човека. Обърни внимание на размера на пещерите. Няма нито една по-висока от метър и двайсет. Прекалено малки са, за да са построени от съвременен човек. Може и да са прокопани от homo erectus, но и в това се съмнявам. Тя се усети, че започва да разсъждава на глас — Да ги е прокопало неандерталско племе? Не знам. Никъде не са открити следи от толкова голямо неандерталско селище. А и как биха могли да дойдат тук неандерталците? Ще трябва да огледам пещерите отблизо.

— Не е ли редно да изчакаме доктор Симски?

— Не вярвам да е необходимо — каза тя и се запъти към стената. В движение сложи на главата си миньорска каска. Зад гърба си чу хрущенето, предизвикано от обувките на Бен.

— Стъпвайте внимателно! — извика доктор Симски. — Наоколо има много пукнатини. Някои са дълбоки.

Тя му махна с ръка в знак на благодарност, но не му обърна внимание. Той за каква я взимаше, за неопитна новачка ли? Ускори ход.

Внезапно нещо я хвана изотзад. Тя реагира инстинктивно с рязко движение на лакътя си.

— Ох! — каза Бен, като я пусна и направи, крачка назад. — Опитах се да те опазя от стъпването в тази дупка.

Посочи и дупката пред краката и без да престава да разтрива слънчевия си сплит.

— Ти този лакът специално ли си го наточила?

— Извинявай — каза тя и покри лакътя си с длан, сякаш се опитваше да го прикрие. Черната дупка, дори и след като Бен я предупреди, едва-едва можеше да се различи от черната скала.

— Можеше да си изкълчиш глезена.

— Благодаря.

— Няма защо. Все пак следващия път, когато те докосна, опитай се да не ме убиваш.

Тя поруменя от неудобство и се зарадва, че все още не бяха достигнали осветените от прожекторите скатове. Благодарение на мрака той не успя да забележи червенината по лицето и.

— Да проверим долните жилища — каза тя, като се откъсна от него. Бе и трудно да определи дали бе смутена от собствената си неловкост, от неговите действия, или от нещо друго. Бен никак не приличаше на бившия и съпруг. Скот с душевността на счетоводител бе поначало затворен и често мрачен. Много рядко споделяше какво мисли. Колкото до Бен, неговата откритост и добро настроение изглеждаха неизчерпаеми.

Достигнаха входа на едно от жилищата.

— Давам път на дамата — каза Бен.

Ашли отбягна погледа му и приклекна, като освети вътрешността на пещерата с лампата на каската си. Помещението имаше дълбочина от около пет метра. Стените, неукрасени с нищо, съвсем очевидно бяха издълбани в скалата и после полирани. Тя поглади гладката повърхност с ръка, изненадана от съобразителността и упорството на тези ранни човеци. С примитивните им инструменти навярно им бе отнело години да оформят така всяка една пещера.

Пещерата бе празна. В нея нямаше нищо, което да съдържа сведения за някогашните и обитатели. Тя се приведе и запълзя навътре. Нямаше да е зле да огледа помещението отблизо.

Каската и започна да стърже по тавана, когато се промъкна през малкия отвор. На пода, в близост до входа, имаше малка вдлъбнатина. Вероятно бе древно огнище. Тя навлезе навътре. Нищо. Приседна за миг и се замисли кой ли е построил тези домове.

— Откри ли нещо?

Тя се обърна към Бен, коленичил до входа с каска на главата. Блокираше изхода.

— Много странно — каза тя.

— Кое?

— Къде ли са отишли?

— Вероятно са измрели. — Той сви рамене. — Изчезнали са. Досущ като динозаврите.

— Не. Това никак не се връзва със състоянието на тези жилища.

— Какво искаш да кажеш?

— Първите изследователи са открили само шепа счупени сечива и примитивни каменни съдове. Истината е, че подобни примитивни жилища поначало са претъпкани от артефакти. Тук обаче няма нищо.

— Вероятно са се преместили другаде и са взели имуществото си със себе си.

— Точно така! — кимна тя, впечатлена от интуицията на Бен. — Защо обаче са напуснали? Защо са прекопавали тези жилища в течение на десетилетия, а после внезапно са ги напуснали? Как ще обясниш диамантената статуетка? Защо са я оставили?

Бен не каза нищо.

— Ох, да можех да прекарам повече време тук — каза тя и удари скалата с опакото на ръката си.

— Защо? Доколкото разбрах, вече са пречесали всичко с гребен.

— Не е така. — Ашли поклати глава. — Често пъти се пренебрегват важни следи. Дори и след години разкопки. Ще ми бъде необходимо повече време.

— Защо трябва това да те тревожи? Нищо чудно да открием много отговори на тези въпроси по време на нашата експедиция.

— Надявам се да си прав — отвърна тя и започна да пълзи обратно към изхода. Бен и подаде ръка. Пое я и усети, че е гореща. Той я придърпа към себе си и тя бе изненадана от силата му. Левият и крак се подхлъзна в кухината на огнището и тя падна на гръб, като Бен се стовари върху и. Носът на Бен се бе оказал на сантиметър от гърдата и.

— Разчитам този път да не ме удряш — каза той.

— Извинявай, подхлъзнах се — оправда се тя. Бе поруменяла, тъй като тялото му силно притискаше нейното.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна ухиленият Бен и се изкашля. — Още няколко такива подхлъзвания и ще трябва да се оженим.

— Просто се махни от мен — нареди тя сърдито. Искаше и се гласът и да прозвучи строго, но не успя да постигне това. Започна да се смее шумно и неудържимо. — Говоря ти сериозно… — успя да му каже между два пристъпа на смях. — Слез от мен!

Като я изгледа удивено, той се отдръпна от нея.

— Смехът ти е приятен — отбеляза.

Ашли избърса сълза от окото си, без да престава да се смее. Отпусна глава на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Погледна нагоре. И го видя. Бе там, на тавана, непосредствено до изхода.

— Дявол да го вземе!

Присви очи и погледна още веднъж тавана. Да, това не и се бе сторило.

— Дявол да го вземе! Тя приседна.

— Какво ти е? — попита Бен. На лицето му бе изписана тревога.

— Тези пусти любители казаха, че са огледали всеки квадратен сантиметър. Че не са открили никакви произведения на изкуството. Никакви рисунки. Какво, по дяволите, е това в такъв случай? — каза тя, като посочи към тавана.

— За какво говориш? — попита Бен, като се опита да извие глава.

— За да го видиш, трябва да легнеш. Струва ми се, че точно поради това не са го открили.

Тя се отмести встрани, за да може и той да легне до нея. После обърна глава, за да освети мястото с лъча на фенерчето на каската си.

— Погледни точно там!

В кръга на светлината на фенерчето имаше древна каменна рисунка. На тавана бе издълбан овал с дължината на човешка ръка. Бе разделен на две от начупена линия, наподобяваща мълния.

Бен присегна, докосна рисунката с ръка и подсвирна. Продължи шепнешком.

— Знаеш ли, това ми се вижда познато.

— Какво искаш да кажеш? — Тя се побоя да не би да и отвърне с пошла шега.

— И друг път съм виждал нещо подобно. Показа ми го дядо ми.

— Шегуваш се.

— Говоря ти съвсем сериозно — отвърна той с глас, в който личеше изненада от видяното. — Прапрабаба ми е била чистокръвна гагуджа, член на едно от аборигенските племена в района Джувар. Не съм ли ти говорил за това?

— Не.

— Това е самата истина, драга госпожо — каза той и се усмихна на сантиметър от носа и.

Този човек не преставаше да я изненадва. Или пък си измисляше разни неща. Тя го погледна и забеляза, че сините му очи я гледат напълно сериозно. Не каза нищо и погледна отново рисунката.

— Нещо конкретно ли ти напомня?

Той присви рамене, при което я докосна по рамото.

— Това, което съм виждал, не е съвсем същото. Много прилича обаче на символа, който използват гагуджите за изобразяването на един от своите призрачни народи от духове. Става дума за един от най-древните им народи, народа мими.

Тя се опита да осмисли тази информация. Възможно ли бе да има някаква връзка? Това да бе дело на някое загубено аборигенско племе? Тези жилища обаче бяха на възраст от над пет милиона години. Бяха съществували еони време, преди аборигените да се появят на австралийския континент.

Погледна още веднъж овалната рисунка и леко се намръщи. Вероятно ставаше дума за съвпадение. Нерядко най-различни култури ползваха едни и същи универсални символи. Дали и в този случай не е нещо подобно?

— Какво още можеш да ми кажеш за духовете мими? — попита тя. — Що за духове са били?

— Ох, става дума просто за бабини деветини!

— Продължавай, ако обичаш. В много митове има зрънца от истина. Кажи ми какво знаеш.

— Мими са били духове, обитаващи скалите — каза той и докосна стените на пещерата.

Тя сякаш внезапно осъзна, че отвсякъде са обградени от скали, и студена тръпка пролази по гърба и.

— Мимитата научили първите бушмени да ловуват и рисуват. Към тях изпитвали голямо уважение. И голям страх…

Точно тогава при нозете им се появи доктор Симски.

— Какво правите? — попита. В гласа му укорът се бе примесил с неловкост.

Ашли осъзна позата, която бяха заели, и се измъкна от пещерата.

— Струва ми се, че бяхте правили оглед на този район.

— Така е. Защо казвате това?

— Погледнете какво има там. На тавана. — Тя кимна към мястото до Бен.

Докторът се вмъкна в пещерата и легна до австралиеца.

— За Бога! — възкликна. — Наистина е удивително.

Какво според вас означава това?

— Нямам представа, но съм решила на всяка цена да го разбера — отговори тя, като сложи ръце на бедрата си.

Линда, седнала върху едно одеяло, наблюдаваше как вълните на езерото заливат крайбрежните скали на метър от нея. Водата, кристална като прозоречно стъкло, бе изпълнена с малки рибки и други морски създания. До нея имаше разтворена кошница с храна, приготвена от готвача във войнишката столова. Върху книжна чиния бяха оставени два недоядени сандвича от салам и кашкавал.

— Приличат на малки чудовища — каза Джейсън.

Усмихната, Линда хвърли поглед към момчето, надвесило се над обектива на портативния и микроскоп „Никон“. Наблюдаваше образци от езерна вода.

— Тези с конусовидната форма се казват тинтиниди — поясни тя. — Правоъгълните се казват диатоми.

— Те какво представляват? Малки буболечки?

— Не съвсем. Повече наподобяват растения. Заедно с други подобни организми образуват семейство, наречено фитопланктон. Поемат слънчева светлина и я превръщат в енергия така, както правят това растенията.

— Щом обаче им трябва слънчева светлина, като на растенията, как оцеляват тук, в тъмното? — попита сериозно Джейсън.

— Въпросът ти е съвсем уместен — каза тя, като разроши косата му. — Нямам представа. Допускам обаче, че някъде има подводно течение, което докарва част от повърхностната вода тук, в подземното езеро. Водата му е много солена. Наподобява разредена морска вода.

— А какво им е толкова важното на тези… — Джейсън надникна отново в микроскопа. — На тези буболечки?

Докато Линда обмисляше отговора си, погледът и се плъзна върху лагера. Забеляза, че военните, които бяха в близост до цепнатината, разделяща лагера на две, бяха много оживени. Вероятно провеждаха някакво учение.

— Та какво им е важното? — повтори въпроса си Джейсън.

— Искаш ли да ти изнеса една научна лекция? — обърна се тя към момчето.

— Разбира се! — отвърна то с въодушевление.

— Добре, ти сам си го изпроси — усмихна се тя, приятно изненадана от неговата любознателност. — Планктонът е строителната материя на живота. Когато се намираме на сушата, тревата превръща слънчевата светлина в енергия. После кравата изяжда тревата. После ние изяждаме кравата. Това е начинът, по който ние поемаме слънчевата енергия. В морето обаче слънчевата светлина се превръща в енергия от фитопланктона. После него го изяждат малки създания като тези медузи. После пък тях ги изяждат малки рибки. Тях пък ги изяждат по-големите риби и така нататък. Както виждаш, дори и в морето енергията на слънчевата светлина се предава като щафета. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да. Че тези малки планктончета са като нашата трева.

— Точно така. Те са затревените площи, които крепят тази екосистема.

— Чиста работа — кимна Джейсън с разбиране.

— Значи ние направихме първата стъпка и установихме, че водата е жива. След като доядем сандвичите си, ще трябва да уловим някои от създанията, които живеят във водата. Видях съвсем близо до брега няколко морски звезди и морски гъби. Ще ми помогнеш ли да хванем някои от тях?

— Разбира се!

— Един от морските пехотинци ми обеща после да ми улови някои от светещите риби — каза Линда. Фосфоресцирането на големите риби бе събудило интереса и. Никога дотогава не бе виждала подобни създания и мисълта, че би могла да открие нов вид, я вълнуваше.

— Защо не се заемем с това още сега? — попита Джейсън, като се надигна. — Видях…

— Не бързай, моето момче! — Тя му посочи чинията с недоядените сандвичи. — Първо трябва да приключиш със закуската си. Докато майка ти се прибере, аз отговарям за теб.

— Добре, добре — Джейсън присви устни и се отпусна отново върху одеялото.

— Да побързаме обаче, че ни предстои риболов — каза тя и, му подаде сандвича. Отхапа и залък от своя.

— Ще ловим само големи риби — отвърна той с усмивка. — Само най-големите. Може и да ги сготвим за вечеря.

— Светещите риби ли? Страхотно.

— Така е. И да спре токът, пак ще можеш да знаеш какво ядеш.

Джейсън се разсмя. Тя също се усмихна, като почти забрави километрите скална маса, надвиснали над главите им.

Бен забеляза как Ашли се навежда, за да огледа по-добре олтара. Тялото на тази жена наистина имаше приятни извивки. Той свали каската си и избърса потното си чело с червена кърпа. Времето напредваше и стомахът му бе започнал да се обажда. Слава Богу, че това бе последната пещера, която им предстоеше да разгледат. Въздъхна, след като видя как тя изважда рулетка. За днес е достатъчно, промърмори под носа си. Още от сутринта се чувстваше непотребен, като пето колело на каруцата, докато се мъкнеше подир Ашли и доктор Симски. Отбиваха се във всяко отделно жилище, като правеха измерения, стържеха пода и стените и взимаха проби от нещо. Скучна работа. Бе се надявал да остане повече време насаме с нея, обаче след откриването на рисунката двамата доктори се държаха като хрътки, попаднали на гореща следа. Нищо не можеше да ги отклони от работата им. Нито шега, нито приказка. Бе станал невидим за тях.

— Значи, това е мястото, където открихте диамантената фигурка? — попита Ашли, като се надвеси над нисък каменен пиедестал, извисяващ се от пода на една от пещерите. — Пиедесталът е издълбан в самата скала, образуваща пода. Това навежда на мисълта, че това помещение още от самото начало е било предназначено за тази цел. Във всички останали помещения на това място има отвори за огнища. Тази пещера е единствената, където няма овално изображение над изхода.

Бен бе застанал върху скалната изпъкналост, която изпълняваше ролята на стъпало към пещерата. Хвърли поглед към водната повърхност, разстилаща се под него. Пещерата се намираше на най-горния ред и бе разположена върху частта от скалата, надвиснала над езерото. Ако нямаше скеле, и на него щеше да му е трудно да я достигне.

Ашли се обърна към доктор Симски, приклекнал в дъното на пещерата.

— Когато вашите хора откриха статуетката, тя накъде гледаше? Навътре или навън?

— Ами… — Докторът застърга с крак върху повърхността. — Тук се получи една малка неприятност. Първият, който влезе вътре, я блъсна, така че не знаем накъде е гледала.

— Кажете ми какво друго сте забатачили — каза Ашли, като докосна с ръка каменния олтар.

Доктор Симски поруменя.

Бен, комуто цялото това мотаене бе омръзнало, реши да се обади.

— Че какво от това? Има ли значение дали е гледала навътре, или навън или е лежала на шибания си гръб?

— Да, има огромно значение — отвърна троснато Ашли с присвити очи. — Това е единственият значим артефакт, открит в обекта. Някога без съмнение е имал огромно значение за тукашната култура. Ако е гледала навън, статуетката, по всяка вероятност е била пазач, който е трябвало да прогонва злите духове. Ако е гледала навътре, най-вероятно да е била използвана при ритуали.

Бен се почеса зад ухото. Под каската му бе потекла струйка пот.

— Добре де… Ако погледнем нещата в тяхната цялост, има ли значение дали е бил пазач, или просто ритуален предмет? Това как ще ни помогне да проумеем голямата тайна, да разберем къде са отишли?

Ашли отвори уста да му отговори, но веднага я затвори със звук, наподобяващ щракане.

— Отказвам се — промълви едва-едва, докато мина покрай него и се спусна надолу.

Бен веднага съжали за думите си. Инстинктивно разбра, че бе обезсмислил всичките си опити да впечатли и очарова Ашли.

— Почакай! — извика подире и доктор Симски я последва.

— Вървете по дяволите и двамата! — извика тя, без дори да се обръща.

Пътуването до базата Алфа премина мълчаливо.

Глава 9

— Мамо! Да знаеш само каква риба уловихме! — Джейсън разпери ръцете си докрай и насмалко не събори Линда, седнала до него на масата. — Бе по-голяма от това!

— Значи наистина голяма риба — съгласи се Ашли.

— При това фосфоресцираше! Това значи, че светеше! Ашли забеляза, че синът и бе предпочел да седне до Линда. Вероятно двамата бяха прекарали незабравим ден.

— Беше синя. С големи зъби.

— Това ми звучи доста интересно, приятелю — каза Бен, който влезе в столовата с все още влажна от душа коса. — Сигурно е била същински звяр.

— Здрасти, Бен! — Джейсън го приветства с широка усмивка. — Жалко, че те нямаше.

— Съжалявам, приятелю, но трябваше да помагам на майка ти — отвърна Бен. Седна на масата на два стола през Ашли.

На нея и стана ясно защо бе предпочел да е по-далеч. Разбърка граховите зърна в чинията си с вилица и призна пред себе си, че този следобед се бе държала като същинска кучка.

Замисли се дали да не се извини за следобедното си избухване. Тъкмо понечи да го стори, когато вратата на столовата се отвори и оттам нахълта Халид.

— Добър вечер на всички — каза и седна от другата страна на Линда. — Извинявам се за закъснението си, но се срещнах с доктор Блейкли. Помоли да ви предам, че е много зает и няма да може да вечеря с нас.

Ашли забеляза, че още един от членовете на групата отсъства.

— Някой да знае къде е майор Майкълсън? — обърна се към тях.

— Аз — каза Линда и вдигна ръка. — Всъщност не съвсем. Един морски пехотинец, който ми помогна днес при риболова, ми каза, че майор Майкълсън се е преселил във военната част на базата. От другата страна на бездната.

— Защо? — Ашли се озадачи. — Та тука има много свободни помещения. Сградата е практически празна.

— Предполагам, че подготвя другите двама военни за пътешествието — отвърна Линда. — За нашите телохранители ми е думата.

Страхотно, помисли си Ашли. Още двама мъже с пушкала ще се мъкнат с нас. Прецени обаче, че моментът не е подходящ за вайкане. Намираха се в навечерието на едно приключение. А и в качеството си на ръководител на групата трябваше да каже нещо. Нещо впечатляващо. Нещо, което да повдигне настроението. Макар в главата и да нямаше такава мисъл, остави вилицата и се съсредоточи. Опита се да открие подходящи за случая думи, докато наблюдаваше как останалите привършват вечерята си. Дори и в момента, когато Бен забърса соса в своята чиния с парче черен хляб, тя все още нямаше представа какво ще каже. Всъщност майната им на „подходящите“ думи. Ашли се изкашля.

— Бих искала, да вдигна тост — каза тя и повдигна своята чаша с вода. Останалите я изгледаха изненадано. — През последните няколко дни изживяхме заедно много неща. Може и да ни е трудно, обаче утре ще започнем едно пътешествие, чийто успех ще зависи от способността ни да работим като екип. И да не съм съгласна във всичко с Блейкли, трябва да призная, че той комплектува страхотен екип. И така… — Ашли вдигна чашата си по-високо — пия за нас. За екипа!

— За екипа! — повториха хорово присъстващите и вдигнаха чаши.

— За вас, момчета! — Джейсън размаха чашата си с кола.

— Ами ние, момичетата? — попита го Линда и разроши косата му.

— Е, нали всички ме разбрахте. — Джейсън се изчерви.

— Разбрахме те — каза Линда, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти.

От неудобство Джейсън стана морав.

Докато Ашли се усмихваше на сина си, усети как някой я потупа леко по рамото. Зад нея бе застанал Бен. Наведе се и прошепна нещо на ухото и.

— Искам да поговорим. Имаш ли нещо против една малка разходка след вечеря?

— Ами… — Тя се поколеба, тъй като предложението му бе съвсем неочаквано. — Трябва да изчакам да си легне Джейсън.

— Добре, нека се разходим след това. Само за няколко минути.

— Толкова ли е важно? Не може ли да почакаме до сутринта?

— Предпочитам да махна тази грижа от главата преди лягане.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Предполагам, че ще мога да ти отделя малко време. След половин час устройва ли те?

— Да. Ще те чакам пред входа. Ще взема и яке. Тя кимна утвърдително и го изчака да излезе.

— Джейсън, хайде да се прибираме — каза след малко. Синът и, вече с по-нормален цвят на лицето, тъй като Линда сега оказваше внимание на Халид, отмести стола си. Той рязко изскърца.

— Може ли да погледам телевизия?

— Да, но само половин час, след което ще си легнеш. Тя го прегърна, притисна го към себе си и махна с ръка на останалите двама.

— Утре ще се видим!

След като остави Джейсън пред телевизора, излъчващ в момента „Островът на Гидигън“, Ашли навлече жълт пуловер.

— След малко ще се върна.

Джейсън и махна с ръка, когато излизаше, без да откъсне поглед от екрана, Ашли отвори вратата и видя как Бен разговаря с един часовой. Той си взе довиждане с морския пехотинец и се отправи към нея.

— Благодаря ти, че дойде.

— Е, и? — каза тя и скръсти ръце на гърдите.

— Защо не се поразходим до тази пропаст? — Той посочи към другата половина на лагера. — Казват, че била много романтично място.

— Ако си мислиш, че… Виж какво, не съм дошла тук за такива неща — каза тя и премести ръце на кръста си.

— Просто се шегувам — каза Бен и се ухили.

— За какво все пак искаше да поговорим?

— Хайде, ела. Да се поразходим. Имам желание да видя този разлом. Едва успях да го зърна, когато го прекосихме вчера. — Бен и подаде ръка. — Да вървим.

Тя не обърна, внимание на ръката му и го задмина.

— Не мога да отсъствам дълго. Джейсън ме чака. Той я настигна и двамата тръгнаха заедно.

— Искам да поговорим за днешния следобед…

— Разбирам те — прекъсна го тя и повдигна ръка. — Давам си сметка, че не реагирах правилно.

— Не мисля така. Аз се държах като глупак.

— Наистина ли чувстваш вина? — Тя го погледна в лицето.

— Да. Пъхах си големия нос там, където не му е работа.

Тя го погледна съсредоточено. Обърна внимание на сериозния му поглед и на решителната му челюст, леко осветена от лампата на една близка палатка.

— Слушай — започна неуверено, като гърлото я сви и гласът и стана по-плътен, — има нещо, което ме смущава.

— Какво? — Той се опита да я улови за ръката, но тя се отдръпна.

— Предполага се, че тук аз съм водачът. Че аз съм тази, която трябва да ръководи и да мотивира екипа. Оказа се обаче, че дори един обикновен въпрос може да ме изкара от релсите. Велик водач съм, няма що — гласът и леко потрепери.

— Не бъди толкова строга към себе си — каза Бен. Присегна към нея и улови ръката и този път. Допирът и подейства като електрически удар. Направи слаб опит да я отдръпне, но той я бе стиснал здраво.

— Ето какво, Аш, на теб просто не ти стигна време — продължи Бен. — Остана ти само един-единствен ден за разглеждането на пещерите, а пък аз започнах да те разсейвам с глупави въпроси.

— Въпросите ти не бяха глупави. Моят отговор беше такъв. — Тя се опита да освободи ръката си, но той я притисна още по-силно. — Струва ми се, че е по-добре да продължим разходката си — предложи, като едва успя да се освободи.

— Да… Права си… — Той погледна встрани.

Продължиха да се разхождат мълчаливо из лагера. Мълчанието скоро стана тягостно.

— Знаеш ли — започна тя. — Имах достатъчно време, за да поразсъдя кое ме накара да избухна този следобед. Осъзнах, че ти беше прав.

— За какво?

— За статуетката. Засега все още не е толкова важно да се разбере в коя посока е гледала. Понякога така се вживявам в подробностите, че ми се губи по-голямата картина. Когато ти ми обърна внимание на това, аз избухнах. Моля да ме извиниш.

— Ти беше много напрегната. Освен това обичам откровените хора.

Ашли се усмихна.

— Хора като теб — прошепна той.

— Благодаря ти, Бен — отвърна тя.

После заобиколиха една сглобяема къща и се оказаха пред тъмен разлом. Над него имаше осветен мост. Веднага щом се показаха, на светлина, чуха гласа на часовоя.

— Не мърдайте.

Пушката, насочена към тях, придаваше убедителност на думите му.

— Достъпът до този район е ограничен — каза часовоят.

— Боже мой — прошепна Бен, когато към тях се доближи още един часовой, — а казаха, че това място било романтично.

Часовоят разгледа пропуските им с безизразно лице. После даде знак с ръка на часовоя от другата страна на моста.

— Документите ви са редовни. Извинявам се за безпокойството, обаче мерките за сигурност са засилени.

— Защо? — попита тя.

— Съжалявам, госпожо, но тази информация е поверителна — отвърна часовоят. После се извърна и се запъти към моста.

— Ти какво мислиш за това? — Ашли се обърна към Бен.

— Кой може да разбере военните? — Той повдигна рамене. — Всички са шутове.

— Знам. С удоволствие бих ги блъснала всички в проклетата пропаст.

— Видя ли, че между нас има нещо общо? — каза Бен.

Извърна се на петите си, досущ като военен, и я поведе обратно към спалното помещение. Отново и предложи ръката си. Този път тя не я отблъсна.

Блейкли се отдръпна от клавиатурата и се протегна. Погледна часовника на стената. Бяха изминали няколко минути след полунощ. Времето напредваше. След девет часа екипът щеше да се отправи на път.

— Най-сетне имаме зелена светлина — чу глас зад гърба си.

Блейкли се обърна към лейтенант Брайън Флатери, началник на свързочната служба.

— Знаех си, че тези нови схеми ще свършат работа. С тази комуникационна мрежа ще можем да контактуваме с екипа където и да се намира на планетата.

— Това е много хубаво — съгласи се Флатери. — Обаче…

— Не се оплаквай. Този път всичко ще е различно.

— Така и не открихме тялото на Уомбли — каза Флатери с поглед, забит в пода. — Открихме само едно кърваво петно…

— Знам, знам.

— Не знаем все още нищо за съдбата на първия екип. А оттогава изминаха четири месеца. Ами изчезването на часовоя, който беше на пост пред моста?

Блейкли го прекъсна, като повдигна ръка. Известно му бе, че в лагера се носят много слухове.

— Този път сме се подготвили. Ще поддържаме постоянна връзка.

— Не е ли редно тази група да бъде предупредена за рисковете?

— Майор Майкълсън и двамата му подчинени са в течение на всичко — каза Блейкли. — Според мен това е достатъчно. Ще съобщя на останалата част от екипа някои подробности, но не е необходимо да научат всичко. Този път вече сме наясно с рисковете. Освен това разполагаме и с необходимото въоръжение.

— В последното не можем да бъдем сигурни. Блейкли присви очи и се взря в ивицата от зелени светлинки върху комуникационния пулт. Една от тях примигваше. Той я почука и мигането секна.

— Сега няма за какво да се тревожим.