Последната тайна на земята

Глава 21

Ашли изпищя, защото нещо космато я хвана силно за глезена, като го стисна като менгеме. Какво, по дяволите, бе това? Тя отскочи рязко встрани, като успя да измъкне крака си. Блъсна се в Бен, и по-точно, в ръката, в която държеше пистолета. Той неволно стреля в посока към далечния таван и така се лишиха от един ценен куршум.

— За Бога, жено! — промърмори Бен, като я тикна зад себе си, без да откъсва поглед от глутницата вълкоподобни животни, притиснали лапи към земята.

— В тунела има нещо. То ме хвана за крака. Той се устреми към тунела. Не видя нищо.

— Не виждам никакво… Боже мой!

Сега настъпи ред на Бен да отскочи от отвора, тъй като нещо започна да се измъква оттам.

— Майната му!

Ашли първоначално реши, че вижда пред себе си малко мръсно дете. Голо и потънало в кир. Когато то се изправи и я погледна, тя разбра, че бе сгрешила. Отстъпи още една крачка.

Съществото бе високо около метър и двайсет сантиметра. Бе напълно голо и ако се съдеше по разголените му полови органи, очевидно бе самец. Сплъстената му черна коса бе стегната с кожена лента. Гърдите и краката му бяха покрити с груба, гъста козина.

Ашли първоначално реши, че вижда пред себе си антропоид или доисторически човек. Може би някакъв неандерталец джудже. Някои от чертите му подкрепяха тези и изводи. Над огромните си очи съществото имаше плътни костни гребени. Имаше широк и плосък нос, който душеше въздуха в посока към нея. Изпъкналите му челюстни кости уподобяваха лицето му на муцуна.

Ашли бе изучавала изкопаемите останки на всички хоминиди и въобще на всички предци на човека. Това дишащо и вонящо същество обаче не приличаше на нито един от тях. На пръв поглед наподобяваше австралопитек, но всъщност силно се различаваше от него. Тялото му, макар и мускулесто, не бе така едро, като на ранните хоминиди. Шията му бе прекалено дълга и тънка. Ушите му бяха изумителни: космати и изострени, движеха се напред и назад. Нито един от древните хоминиди не бе притежавал такива черти.

Съществото внезапно направи крачка към тях. Бен повдигна пистолета си.

Като видя оръжието, съществото разтвори уста и оголи острите си зъби. Сетне се извърна към глутницата и махна на животните с мускулестата си ръка. „Унк, унк“, изръмжа им и те с точността на добре сработил се екип се извърнаха и изчезнаха в нивята. Сетне съществото се извърна към Бен и скръсти ръце.

— Какво ще кажеш, Аш? — попита тихо Бен, като насочи пистолета към земята.

— Не знам — отвърна удивено тя. — Струва ми се все пак, че се срещнахме с един от нашите пещерни жители.

Едно от ушите на съществото се отмести от тях. Изглежда, вслушваше се в нещо, тъй като притвори очи. След няколко секунди отново ги отвори. Извърна се и започна да се отдалечава от тях. Походката му бе игрива.

Ашли не откъсна поглед от него. Много и се искаше да го докосне. И костната му система изглеждаше странна, не приличаше на тази на хоминидите. Какво представляваше това същество?

То се отмести на няколко метра, след което спря и отново се обърна към тях. Повторно скръсти ръце. Чакаше ги.

— Струва ми се, че иска да го последваме — каза тя и направи крачка напред. Бен я хвана за лакътя и се опита да я спре.

— Не знаем къде, по дяволите, ще ни завлече — прошепна. — Нищо чудно да сме вече предвидени в нечия вечеря.

Сетне се обърна към очакващото ги същество и заговори със силен глас:

— Задръж малко, мой човек. Накъде ще ни водиш?

То стрелна с поглед Бен, след което се извърна и започна да се отдалечава.

Ашли не откъсна поглед от отдалечаващата се фигурка. Непременно трябваше да научи нещо повече за тези същества. След като реши, че няма какво да губи, тръгна подир него. Преди това се извърна и се обърна към спътника си.

— Според мен няма нищо страшно, Бен. Ако ни бе мислил злото, щеше да насъска срещу нас тези вълци.

Бен поклати глава, но с предпазлива крачка я последва.

Като вървяха на няколко метра зад водача си, озоваха се върху тясна пътека сред жълтата растителност. Преди да продължи по пътеката, съществото измъкна от пояса си — неговото единствено облекло — дълга кама. Представляваше дълъг кристал. Бе диамант!

Бен, разтревожен от мисълта, че може да ги нападне, закри гърдите на Ашли с ръката си.

— Догаомаруби — произнесе то, сякаш обясняваше нещо, и размаха ножа си.

— Добре, добре, приятелю, говори си, каквото си искаш. Само че по-добре прибери този нож отново в гащите си.

— За Бога, той се опитва да разговаря с нас! — възкликна Ашли. — Опитва се да установи словесно общуване! Невероятно!

Съществото отново се извърна и ги поведе през жълтите поля. Подобните на зърна семена, с които завършваха стъблата на растенията, се извисяваха над главата на водача, като достигаха само височината на гърдите на Ашли. Наложи и се да положи усилия, за да върви по тясната пътека, тъй като трябваше непрестанно да разбутва растенията от двете си страни. Съществото, от друга страна, сякаш се плъзгаше по пътеката, без да докосне нито едно стебло. Ашли се почувства като тромава слоница. След час започна по-скоро да блъска растителността, отколкото да я отмества. Бен също си пробиваше път с усилия през гъстата растителност.

— Едно мачете би ми свършило чудесна работа — каза задъхано.

— Или един джип четири на четири — добави тя. — Една почивка би ми се отразила добре.

Сякаш в отговор на молбата им, след малко се озоваха върху разчистена поляна. Пътеката бе пресечена от малък ручей. Над него се издигаше каменен мост. Водачът им ги изчака до моста, като се разположи върху един камък. Не изпускаше камата от ръката си. „Догаомаруби“, повтори, като им посочи две гладки скали.

Ашли погледна озадачено Бен. Той пък — водача.

С жестове им даде знак да седнат. „Догаомаруби“, повтори още по-настоятелно.

— Кани ни да седнем — каза тя, като отиде до един камък и свали раницата си. — Догаомаруби вероятно означава „почивка“.

— Време беше — добави Бен, като се настани на съседния камък.

Съществото се приближи до Бен и му предложи камата си. Бен я взе.

— Благодаря — каза той и се обърна към Ашли. — Да не би да ми я подарява? Трябва ли и аз да му подаря нещо?

— Не знам. Различните култури имат различни обичаи. Понякога се смята за обидно да отвърнеш на подаръка с подарък.

— Какво да направя в такъв случай? Може би той очаква от мен да направя нещо? Да си срежа дланта? Да станем кръвни братя?

Тя повдигна рамене.

Докато разговаряха, водачът им не престана да ги наблюдава. Ушите му мърдаха, докато те си разменяха реплики. По едно време изръмжа шумно и направи крачка към Бен. Взе му ножа, коленичи до него и повдигна крачолите му. — Бен понечи да си отдръпне краката… и застина. Ашли също видя това, което вцепени Бен, и зина от удивление.

— Какво е това? — Приведе се към Бен, за да огледа по-отблизо крака му. Черен плужек, голям колкото дланта и, се бе прилепил към него. Тялото на плужека потрепна и той стана няколко милиметра по-голям.

Водачът им присегна с ножа и умело отстрани животното от крака на Бен. Смукалата му се отлепиха от плътта на спътника и. Две малки розови кръгчета с дупчици в средата показваха къде то се бе заловило за тялото на Бен. От тях изтекоха капчици кръв.

— Гадни пиявици! — възкликна Бен и изтръпна. Изправи се и събу панталоните си. На лицето му бе изписана погнуса. Други пет подобни на пиявици паразита се бяха впили в тялото му. Ашли забеляза, че една от тях бе стигнала чак до дясното му бедро. Погледна собствените си панталони и внезапно и се стори, че по краката и пълзяха хиляди от гнусните създания. Знаеше, че само си въобразява това, но все пак бързо разкопча колана и събу панталоните си. Като затаи дъх, погледна краката си. Две черни твари бяха прилепнали към лявото и бедро, а една, към дясното. Дявол да го вземе! Човек не можеше да знае какви болести носят тези животни.

Бен, гол от кръста надолу, бе позеленял, когато го освободиха от последната пиявица. След като приключи с него, водачът се приближи с ножа към Ашли.

— Аз сама ще се справя — каза тя и подаде ръка, за да поеме ножа.

Водачът погледна първо ръката и, а после — лицето и. Тя подаде ръка още по-настойчиво. Той спря за миг и, изглежда, я разбра. Дори и кимна! Постави дръжката на ножа в ръката и.

Проклети пиявици! С върха на ножа тя отлепи първото смукало, после пъхна острието на ножа под тялото и едва тогава се зае с второто смукало. Последното се оказа малко по-трудно. После намести паразита върху диамантеното острие и го захвърли в ручея така, както бе постъпил водачът им. След това се зае с останалите. Когато приключи и с последния, черното му тяло се оказа върху острието. Водачът им внимателно взе животното с пръсти. Каза „догаомаруби“ и захвърли паразита в ручея.

Бен закопча панталоните си.

— Не вярвам „догаомаруби“ да означава „почивка“ — промълви, той. — Предполагам, че означава „мръсна шибана земна пиявица“.

— Обърни внимание на това, че той не унищожи паразитите — отбеляза тя, докато наместваше раницата си. — Видях, че ги отстранява много внимателно. Сетне проследих какво направи една от пиявиците, пуснати в ручея. Напълни се с вода и изпълзя обратно в нивата.

— Така ли?

— Струва ми се, че ги използват за поддържането на нивите. За напояване. Така, както селяните използват пчелите. Като биологическо оръдие.

— Може и така да е, но пчелите не ти изсмукват кръвта — промърмори Бен.

Ашли го погледна отчаяно и последва водача. Той прекоси моста и запраши отново през нивята. След час съзряха в далечината стадо клатушкащи се животни. Очевидно пасяха. Имаха масивни глави и къси шии. Погледнаха ги, когато преминаха покрай тях.

— Приличат ми на прехранени кенгура — каза Бен.

— Туритури — каза водачът, като посочи животните.

Ашли кимна с разбиране. Бе много удивена от екосистемата, възникнала тук. Неин енергиен източник бяха фитопланктонът и вулканичните газове. Полагаха началото на хранителна верига, основана върху гъби и микроорганизми. Системата нямаше как да не е невероятно крехка и очевидно трябваше да бъде поддържана непрестанно с големи усилия. Подобно на пиявиците, всеки един от живите организми играеше ключова роля за укрепването и защитата на околната среда.

Тя погледна гърба на водача. Какво равнище на разум бе необходимо, за да се поддържа тази екосистема? Едва ли такава богата и разнообразна природна среда съществуваше само по случайност.

Докато вървяха, наблизо прелетя ято птици. Бърз като светкавица, водачът им измъкна прашка и уби една от тях във въздуха. После изчезна в нивята, за да прибере плячката си. След малко се завърна, закрепил птицата на пояса си. Ашли погледна животното. То нямаше пера. Това, което бе взела за птица, всъщност се оказа летящ гущер.

— Надявам се да не ни го поднесат за вечеря — каза Бен, който също бе видял „птицата“.

— По всяка вероятност има вкуса на пилешко — предположи тя и продължи.

Водачът им спря на няколко метра пред тях и приклекна. Ашли последва примера му и направи същото. Опасяваше се, че може би наблизо се е появил хищник. Внимателно огледа саваната.

— Какво става? — попита Бен, който също приклекна зад нея.

Ашли погледна към водача. Оказа се, че той ходи по голяма нужда. Ашли бе изумена.

— Нямат особен вкус към уединението, нали? — усмихна се Бен.

Водачът им приключи заниманието си и се забърса с едно листо. Сетне с помощта на същото листо прибра изпражненията си в малка кесийка на пояса си.

— Чистници са — каза и Бен.

— Просто се грижат за околната среда — подчерта Ашли.

— Какво?

— Енергията на тази екосистема е ограничена. Всичко трябва да се оползотворява. За да може тази крехка система да просъществува, нищо не бива да се пилее.

— Все пак напомни ми да не се ръкувам с този човек.

Водачът им продължи пътя си, без да поглежда назад. Ашли го последва.

След още два часа път и още две почивки за отстраняване на пиявици Ашли забави ход. Цялата бе плувнала в пот. Всички части на тялото и я сърбяха и боляха.

Водачът я погледна. „Дага монд карофи“, каза загрижено.

Тя поклати глава неразбиращо. Отви капачката на манерката си и отпи малко вода.

Водачът посочи отсрещната стена. Пътеката водеше към нея. „Карофи!“ Тя избърса челото си и погледна в същата посока. Сред сенките на стената едва се забелязваха множество черни точици, подредени в редици на различни равнища. Различи структура, подобна на жилищата в пещерата Алфа. Дори и от това разстояние се виждаше, че там е оживено. Сред отворите се движеха малки фигурки.

— За Бога, Бен, погледни! Селище! — извика тя, като се извърна към него.

Изражението на лицето му бе странно. Представляваше смесица от изненада и страх.

— Не чуваш ли нещо? Нещо като бръмчене? — попита я. Погледът му се отмести нагоре и тя видя бялото на очите му.

— Бен?

Той започна да се олюлява, а след малко се свлече върху полето.

Бен се опита да се пребори с мрака. Можеше да чува гласа на Ашли, но така, сякаш се раздаваше от дълбок кладенец. Мракът постепенно го погълна.

Усети как някой го докосна по рамото. В началото, нежно, след това, по-грубо. Бен отвори очи. Дядо му отново го разтърси.

— Бени, нямаш време за дрямка. Трябваш ни — каза дядо му.

Само това ми липсваше, рече си той, като огледа познатата пещера. Отново бе обграден от скали с червени месести плодове. Отново сънуваше. Какво обаче можеше да сънува? Дядо му сега бе гол. Бе облечен само с набедрена превръзка. Гърдите му бяха разкрасени с ярки цветове.

— Какво искаш? — попита го Бен.

— Последвай ме — отвърна дядо му и му посочи пещера, над чийто вход бе издълбана звезда. — Оттук. — Отиде до отвора и влезе вътре.

Бен се опита да го последва, но установи, че не може дори да приседне. Бе сякаш парализиран. — Не мога да се движа! — извика.

— Ще дойдеш, когато можеш. Ти и ние сме едно цяло — отвърна му глас от пещерата.

Мракът го погълна още веднъж. Той се опита да го прогони и този път успя. Около него избухна светлина и той видя пред себе си разтревоженото лице на Ашли.

— Бен? Какво ти стана?

— Не знам — каза той и приседна. — Съвсем не знам.

Когато наближиха селището, Ашли го погледна и зина от удивление. Опита се да преброи жилищата, издълбани в ската, но след като достигна стотното, се отказа. Жилищата бяха отрупани върху склон с формата на мида, дълъг около километър и половина, нещо като естествен амфитеатър. Домовете бяха разположени на поне двайсет равнища, свързани помежду си с издълбани върху склона стълби. На няколко места връзката се осъществяваше с помощта на дебели въжета и примитивни скрипци.

Тези пещерни жилища, макар и да приличаха на откритите в пещерата Алфа, за разлика от тях съвсем не бяха спартански. Напротив, имаха вида на уютни домове. Стените и входовете им бяха покрити с многоцветни черги със сложен рисунък. На други бяха изобразени странни животни и сложни ловувалия. Много площадки бяха осеяни с каменна керамика с жълт, червен и син цвят.

Бен я хвана за ръката, когато излязоха от жълтите ниви и навлязоха в селището. Тя стисна ръката му и забеляза, че каменната повърхност бе полирана почти като стъкло. Такъв блясък можеше да се постигне само след години усърден труд или чрез столетия пешеходно движение.

Продължиха да следват водача и видяха как около тях се насъбра тълпа. Някои ги наблюдаваха отдалеч с широко разтворени очи. Други се престрашиха и докоснаха ръката и дрехите на Ашли. Трети се скриха зад други и само надничаха иззад гърба им. Ашли повдигна поглед към скалистия скат. Видя, че множество малки ръце бяха отместили чергите, за да зърнат пришълците. Стълбите, издълбани в ската между отделните равнища на селището, се изпълниха с хиляди любопитни лица. Безброй малки дечица се бяха струпали около родителите си.

Всичките бяха голи, досущ като водача им. Неколцина обаче бяха украсени с примитивни гердани или шапки от плетена тръстика. Група самци, всичките покрити с черни косми, бяха забучили в носовете си изострени кости.

Водачът им се спря и коленичи върху един камък. Сведе глава и зачака.

Ашли и Бен застанаха зад него. Като погледна над рамото му, Ашли спря погледа си върху една възрастна самка. Бе малко по-слабо окосмена от водача им. Пълните и гърди с големи тъмни зърна бяха провиснали до изпъкналия и корем. Имаше всички признаци на бременност. Ашли тъкмо щеше да отмести погледа си, когато едно внезапно движение привлече вниманието и. От изпъкналия корем на самката се подаде малка ръчица. Присегна нагоре и се залови за козината под едната и гърда. Като използва тази опора, едно писукащо бебе, розово и безкосмено, се изтегли от корема на самката и започна да бозае. Майката не му обърна внимание и продължи да зяпа Ашли. Тя, изумена от видяното, примига. Бебето се разтревожи от оживлението, което бе предизвикало, и се спусна обратно в скривалището си. В една торбичка!

— Погледни, Бен — каза Ашли, като думите и веднага накараха зрителите да отстъпят крачка назад. — Погледни онази майка. Носи детето си в торбичка.

— И какво от това? Ти видя ли пазачите пред входа? Видя ли, че са въоръжени с копия и държат вълци на ремък? Ако решим да се измъкнем оттук, няма да ни е лесно.

— Тази мисъл никак не ме вълнува. Няма да си тръгна оттук, освен, ако не ме изгонят. Има страшно много неща за изучаване. Даваш ли си сметка какво означава това?

— Кое?

— Само двуутробните носят малките си в торбички.

Тези същества очевидно са произлезли от двуутробни животни.

— Страхотна работа! Пленило ни е стадо кенгура! Тя не обърна внимание на думите му и продължи да разсъждава на глас:

— Големите хищници, които ни нападнаха, също бяха ранни двуутробни. Изглежда, че в тази екосистема всички ниши са били запълнени от двуутробни. Как обаче? Как са успели да дойдат тук? Как са успели да оцелеят?

Бен присви рамене.

— Замисли се върху това, Бен. Тук се е развила цяла двуутробна екосистема, при това съвсем изолирано от конкуренцията на бозайниците. В тези пещери еволюцията се е осъществила по един съвършено различен начин.

Шумящата дотогава тълпа внезапно затихна. Настъпи пълна тишина. Бен сръга Ашли и с кимване и даде знак да погледне пред себе си.

От входа на най-голямата пещера излезе прегърбено същество. Бе мъж, покрит с черни косми, но брадата му бе посребряла. Съществото бе с една глава по-високо от техния водач и раменете му бяха широки и мускулести. Придвижваше се с помощта на дълга тояга, която държеше в дясната си ръка. На върха и имаше рубин с размерите на грейпфрут.

Водачът им повдигна глава и започна бързо да говори. Другият, очевидно ръководител на общността, само от време на време отговаряше с кратки реплики. Ашли проследи с поглед разговора. Искаше и се да разбере какво си говорят. Водачът им приключи изложението си и опря чело на камъка пред него.

Вождът им най-сетне се обърна към тях. Погледна първо Ашли, а после, и Бен. Докато ги изучаваше с поглед, разсеяно чешеше корема си. После излая нещо към тях. Ашли естествено не разбра думите му, но от тях тълпата трепна и се отдръпна от пришълците. Някои дори побързаха да се скрият в жилищата си.

Ашли се обърна към Бен.

— Тази работа не ми харесва — прошепна той и повдигна рамене.

Вождът удари с тоягата си по земята и се отдалечи.

В този миг от една съседна пещера излезе крехка фигура, покрита с груба сребърна козина. Придвижваше се така бавно и предпазливо, че на Ашли се стори, че може да чуе пукота на костите му. Подобно на вожда, и той се придвижваше с помощта на тояга. За разлика от вожда обаче наистина се нуждаеше от нея. На върха си тоягата му имаше не рубин, а диамант с формата на круша.

Ашли забеляза, че на гърдите му бе изобразена рисунка с жълт и червен цвят.

— Сигурно ще откача напълно — каза застаналият до нея Бен и се размърда.

— Тихо! — прошепна тя. — Едва ли ще е възпитано да разговаряме помежду си точно сега.

Старецът ги погледна. Тялото му очевидно бе старо и немощно, но погледът му издаваше остър ум и пъргав мозък. Погледна Бен и му кимна. Сетне започна да обяснява нещо на вожда.

— Аш, тази рисунка вече съм я виждал — каза Бен. — Имам предвид рисунката върху гърдите на стареца.

— Какво? Къде? — прошепна тя.

Той преглътна. В гласа му се прокрадна страх:

— В един сън… Бе изрисувана върху гърдите на покойния ми дядо.

— Виж какво, за това ще поговорим по-късно — прекъсна го тя, като стисна ръката му. — В момента най-важното е да разберем какво смятат да правят с нас.

Докато те си шепнеха, спорът между стареца и вожда се разгорещи. И двамата започнаха да повишават тон и да удрят тоягите си в земята. Най-сетне вождът се озъби, строши тоягата си в коляното на две и сърдито се отдалечи.

— А сега, какво? — попита Бен.

Старецът се извърна към тях и вдигна тоягата си. Произнесе само една дума: „Смърт“.

Глава 22

От умора и изтощение Майкълсън се унесе. Бяха изтекли часове, откакто Ашли и Бен го бяха напуснали. Напрегна се, за да чуе преследвачите си. Не чу нищо. Безмълвието се стовари като тежест върху тъпанчетата му. Въздъхна. Добре, че болката в глезена му бе затихнала и се бе превърнала в поносимо смъдене. Реши, че по-късно ще трябва да се опита да оправи и коляното си, но в момента се чувстваше твърде уморен за това. Притвори очи, за да може да се съсредоточи по-лесно. При все това тишината започна да го поглъща. Прозина се и главата му се отпусна. Повдигна я, тъй като знаеше, че трябва да остане буден. Огледа коридора. Бе чист. След няколко минути клепачите му започнаха отново да се затварят. Дишането му стана по-дълбоко. Остана потопен в това странно преходно състояние между съня и бодърстването.

Усети, че нещо докосва ръката му. Отвори веднага очи и рязко отметна глава назад, като насмалко не строши черепа си в стената. Насочи автоматично пушката си към стоящия пред него мъж. Той бе облечен в униформата на морски пехотинец, само че с отпрани ръкави. Това бе невъзможно! Той примига няколко пъти. Сигурно сънуваше. Фигурата обаче не изчезна и му се усмихна. Погледът на Майкълсън се сблъска с погледа на неговия отдавна изчезнал брат.

— Хари? За Бога, та ти си жив!

Брат му отмести цевта на пушката на Майкълсън с крайчеца на пръста си.

— Ако натиснеш спусъка на тази пушка, няма да съм жив — каза уморено Хари.

Майкълсън захвърли пушката встрани и без да обръща внимание на болката в глезена, скочи и прегърна брат си. Не се разплака и започна да се моли всичко това да не е плод на въображението му. Веселият смях на брат му обаче нямаше как да е резултат от халюцинация. Брат му бе напълно реален.

— Слава Богу, слава Богу, слава Богу… — пропя Майкълсън, положил глава върху раменете на Хари.

— Братко, не ни беше лесно да те догоним — каза Хари, като отмести ръка и я прокара през черните си коси.

Майкълсън познаваше добре този жест. Не бе го виждал от дълги години. Косата на Хари от десетилетия бе подстригана късо, по армейски, но тук, в пещерите, жестът се бе завърнал, подобно стар приятел.

Гласът на Майкълсън застина в гърлото му. Понечи да прегърне отново брат си, но изведнъж забеляза, че по цялата му дясна ръка имаше белег. Бе все още розов, съвсем скорошен. Майкълсън присегна с ръка и го докосна.

— Какво ти се случи? — попита.

Хари го изгледа мрачно. Майкълсън се взря по-внимателно в лицето на брат си и забеляза, че под сините му очи се бяха образували кръгове. Имаше погледа на преследван човек. Освен това бе отслабнал. Останките от униформата му висяха върху тялото като върху закачалка.

— Това е дълга история — каза Хари.

— Е, според мен разполагаме с време да ми я разкажеш.

— Не съвсем. Трябва да побързаме. Краканите са близо.

— Кои?

— Чудовищата — поясни Хари и му даде знак да го последва. — Хайде, войниче, взимай си вещите, че трябва да се махаме оттук.

Майкълсън му подхвърли пушката си и се извърна, за да прибере раницата и манерката. Когато излезе от пещерата, видя, че брат му разглежда пушката с усмивка на лицето. Хари му върна пушката с известна неохота.

— Хубаво желязо. Щеше да ми свърши добра работа, когато охранявах учените. Може би тогава… — той не довърши мисълта си и изражението му стана сурово.

Майкълсън се доближи до брат си и положи ръка върху рамото му. Все още допускаше, че той може да изчезне като облаче дим. Подобно на дух, възприел образа на брат му. Забеляза, че неговите ръце бяха празни. Как бе успял да оцелее тук без оръжие?

— В раницата си имам пистолет… — започна да обяснява.

— Не ми е нужен. Имам приятели.

Приятели ли? Майкълсън огледа още веднъж пустия коридор. Кого имаше предвид Хари?

Брат му издаде звук, от който по гърба на Майкълсън полазиха-тръпки. Звукът бе нещо средно между вой и стон, нещо съвсем нечовешко. Чу се обаче съвсем ясно. Хари продължи да издава странните звуци и Майкълсън го погледна с удивление. Да не би брат му да се бе побъркал по време на усамотяването в пещерите?

— Не стреляй по тях — каза му Хари със съвсем сериозно изражение на лицето.

— За кого, по дяволите, говориш? — попита Майкълсън. Тогава усети някакво движение покрай стените на коридора. Малки фигурки, които дотогава се бяха притиснали към тях, се появиха в тунела. На зеленикавата светлина на мъховете се виждаше, че са въоръжени с ножове и копия.

Майкълсън чу как зад него пада камъче. Извърна се и забеляза, че други подобни същества се бяха появили и откъм тила му.

— Кои са те, Хари?

— Приятели са. Спасиха ми живота.

Едно от съществата се отдели от групата и се доближи до тях. Тръгна към Хари, но не откъсна поглед от Майкълсън. Той стисна карабината си. Съществото, напълно голо, бе високо само метър и двайсет, но тялото му бе жилаво и мускулесто. Рошавата му коса с цвят на пясък бе вързана с кървавочервена превръзка. Огромните му очи огледаха Майкълсън от глава до пети. Щръкналите му уши се движеха във всички посоки, подобно радарни чинии.

Малката фигурка се доближи и Майкълсън огледа въоръжението и. На кръста си имаше пояс, в който бе втъкнат дълъг нож с грубо кристално острие. В ръката си с четири пръста стискаше огромно копие.

Съществото отиде до Хари, подаде му копието и се отдалечи.

— Кои са те? Какво представляват? — попита Майкълсън.

— Те наричат, себе си „мими-суи“.

Едно от съществата направи рязко движение, което стресна Майкълсън, и се озова при Хари.

— Дода фераго — рече съществото, като посочи тунела зад себе си. — Дода кракан!

— Каза, че не сме сами — поясни Хари на Майкълсън. — Краканите са усетили миризмата ни и се приближават. Време е да се махаме.

Сякаш в потвърждение на истинността на това твърдение, зад тях се раздаде рев. Втори и трети рев му отговориха. Ревовете се чуваха от различни места. Животните ги обкръжаваха.

Майкълсън се сети за Ашли и Бен, изгубени в плетеницата от тунели. Доближи се до Хари.

— Слушай, Хари, тук съм с членове от екипа, които… — започна да му обяснява.

— Знам. Някои от моите приятели ги издириха. Твоите хора сега са на безопасно място.

— Къде?

Разнесе се втора поредица от животински ревове.

— Ще ти го покажа — обеща Хари. — Хайде да тръгваме, преди да сме се превърнали в нечия вечеря.

Майкълсън се прилепи плътно до брат си. Някои от малките фигурки го задминаха, други останаха зад него, за да го прикриват. Той се опита да не изостава, като захапа долната си устна, но нараненият му глезен започна отново да се обажда. Разстоянието между него и брат му се увеличи.

Хари спря, хвана ръката на Майкълсън и я метна през рамото си. Тилът им остана да се охранява само от двама или трима от дребните ловци.

— Няма да те изоставя, Денис — каза Хари.

— Аз ви забавям. Не се спуснах тук, за да ускоря смъртта ви.

— Не говори така, братко. Днес убити няма да има — обеща Хари и стисна рамото на Майкълсън. — А и нали точно по този начин спечелихме синята лента на панаира в Кърни за бягане на три крака.

— Ти тогава ги измами — припомни Майкълсън, като лицето му се изкриви от болка.

— Не си спомням и ти да си върна лентата.

Зад гърба им внезапно започна оживен разговор. Един от ловците отиде при тях и прошепна нещо на Хари. Лицето му придоби сериозно изражение и той изръмжа нещо неразбираемо в отговор. Кимна и се придвижи напред. Зад тях остана само една дребна фигурка.

— Какво ти каза?

— Един от краканите се приближава към нас. Не е сигурно дали ще се окажем в безопасност.

Майкълсън стисна зъби. Бе поставил в опасност живота на брат си.

— Казах ти, че…

— Знам, знам, ти винаги си прав, — отвърна Хари. Последният ловец, чернокос и с белег на дясната страна на лицето, спря до него. — Денис, ти тръгни напред и се опитай да достигнеш другите. Нобкоби и аз ще се опитаме да забавим преследвача. Ти помогни на другите да спечелят време.

— Майната му! Имам пушка.

— Вярно е. Аз пък имам опит. Хайде, действай! Майкълсън съзря добре познатата му упоритост в погледа на брат си и разбра, че няма смисъл да се спори.

— Добре. Поне вземи пушката ми — предложи той.

— Може да ти потрябва — отказа Хари и повдигна дългото копие, което държеше в дясната си ръка. — Освен това използването на нетрадиционни оръжия намалява шансовете ни да се сдобием с „ил-джан“ от схватката.

— С какво?

— Става дума за нещо като войнска доблест. Като уважение и признание — поясни той. В тунела се чу стърженето на нокти по каменния под. — Хайде, тръгвайте!

Майкълсън кимна утвърдително и продължи по тунела. В никакъв случай обаче не смяташе да остави брат: си да води битка само с копие. Шмугна се в първия страничен тунел и се огледа. Брат му и другият ловец бяха допрели главите си, като малката фигурка жестикулираше енергично с ръце.

Като се освободи от раницата, Майкълсън свали пушката от рамото и се прилепи към пода на тунела, без да губи от поглед коридора. Зачака, вслушвайки се в засилващия се шум, идващ от приближаващия хищник.

Брат му внезапно се напрегна и премести копието си напред. Очевидно бе забелязал нещо, което бе извън полезрението на Майкълсън. Малкият ловец се притисна плътно до стената. Хари намести основата на копието в една вдлъбнатина на пода и го подпря с крак, като наклони копието така, че острието му да е насочено към вътрешността на тунела. Приведе се, стиснал здраво копието.

В тунела закънтя гневен рев. Сетне се появи и самото чудовище, като запълни цялото пространство. Бе изключително едро, по-голямо от всичките си събратя, срещнати дотогава от Майкълсън. Черно, сякаш намазано с катран, то извиваше глава наляво и надясно и шумно душеше въздуха. Когато съзря Хари, застина и застана върху двата си мускулести задни крака. Направи крачка назад и протегна шия напред, а сетне отвори уста и зарева.

— Майната ти! — изруга Хари на чудовището, като не се отмести от позицията си.

Майкълсън си позволи лека усмивка. Самонадеяният му брат продължаваше да не се плаши от нищо. Легнал по корем, присви очи и подпря приклада на пушката на рамото си. Опита се да се прицели, но брат му бе застанал между него и звяра. Майната му.

Звярът гневно изрева и стремително се нахвърли върху брат му, като преодоля разстоянието между двама им. Всичко стана така бързо, че Майкълсън не успя да реагира. Хари рязко се приведе, когато главата се устреми към него, и сетне се отметна встрани точно в момента, когато звярът се метна върху копието, което проби гърдите му. Дръжката на копието се счупи на две, докато Хари се изтърколи встрани.

Точно тогава дребничкият ловец отскочи от страничната стена и се метна върху шията на чудовището. В ръката си бе стиснал дълъг нож. Със зловещ смях се прицели в очите на звяра. Той отвърна с изпълнен с болка рев и отметна глава, като се освободи от ловеца. Дългото острие на ножа остана да стърчи от лявото око на животното.

Дребният ловец падна върху пода, обаче бързо се отдалечи от разбеснялото се чудовище и запълзя към Хари.

Хищникът забеляза ловеца със здравото си око и разтвори челюсти. Хари се опита да стигне пръв до другаря си и да го измъкне извън обсега на нападателя, но не му достигнаха няколко сантиметра. Малкият човек се озова между челюстите на чудовището. Хари сграбчи половината от дръжката на копието. Явно бе решил да я използва като оръжие, с което да спаси своя приятел.

Майкълсън стисна зъби. Тялото на брат му все още му пречеше да стреля. Хари очевидно бе решил да не остави дребничкия ловец в челюстите на чудовището. Дявол да го вземе! Като затаи дъх, Майкълсън се прицели и натисна спусъка. Изстрелът изтрещя оглушително в тясното пространство.

От този звук всички застинаха. Хари прекрати устрема си към чудовището, като все още държеше в ръка остатъка от копието. Чудовището също замръзна.

— Хари! — изкрещя Майкълсън, и от крясъка му живата картина се разпадна. Звярът се свлече мъртъв на земята с куршум, пронизал мозъка му. При падането освободи плячката си и ловецът изпадна от челюстите му. Хари се затича към приятеля си.

Майкълсън изпълзя от скривалището и се доближи до брат си. Огледа трупа на звяра, който лежеше в средата на тунела.

— Как е? — попита Майкълсън.

— Ще оживее — отвърна Хари, като помогна на малкия ловец да се изправи на крака. — Те са жилаво племе. Размина му се само с няколко дупки на рамото. Няма сериозни увреждания.

— Радвам се да чуя това — каза Майкълсън. После коленичи до ловеца от племето мими-суи и постави ръка върху здравото му рамо.

— Денис, струва ми се, че ти казах да се махаш оттук.

— Не само съм по-възрастен от теб, но съм и по-старши по звание — отсече намръщено Майкълсън.

— Драго ми е да чуя, че си израсъл в службата по-бързо от мен. Иначе можеше и да ме послушаш — произнесе Хари със сериозен вид. — Благодаря ти, Денис.

Мъничкият ловец започна да говори нещо непонятно. В погледа му се четеше болка. Хари му кимна делово. Мъничката фигурка присегна с ръка към нараненото си рамо и накваси пръста си с течащата кръв. После се обърна към Майкълсън.

— Нобкоби иска да сподели своя ил-джан с теб — поясни Хари. — Това се смята за нещо почетно от неговия народ. Нещо като нашето кръвно братство.

Косматият ловец присегна с ръка и остави с пръста си кървав отпечатък върху челото на Майкълсън.

— Бра… братко — изръмжа.

Глава 23

Халид проследи с поглед как Линда прегърна уплашеното дете и положи буза върху главата му. Тя се опита да успокои момчето. Халид отиде до тялото на Блейкли, проснато върху пода. Очите на доктора бяха широко отворени и го гледаха. Дишането му все още бе накъсано и стържещо. Докторът разполагаше с информация, от която Халид се нуждаеше. Информация, необходима за успешното приключване на неговата мисия. Халид коленичи до Блейкли и му предложи манерката си. Сетне наля тънка струйка вода в устата на доктора.

Блейкли затвори очи и жадно погълна водата. Сетне отмести с ръка манерката, като неволно намокри гърдите си.

— Благодаря.

— Какво се случи? — попита Халид. — Как се оказахте тук?

Блейкли започна да говори със затворени очи, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Лагерът… бе нападнат… и бе разрушен — отговори той. Дишаше тежко и често си поемаше въздух.

Първата мисъл на Халид бе, че някой го е изпреварил. Втори агент ли бяха изпратили? От следващите думи на доктора обаче обстановката му се изясни.

— Лагерът бе нападнат от огромни създания. Бяха стотици. Ние избягахме с лодката. Накрая се оказахме тук.

Халид се намръщи, като чу тези лоши новини. Дявол да го вземе, значи бяха много. Искаше му се да вярва, че единствените бяха тези, с които се сблъскаха. Хвърли поглед към поредицата от водопади. Ако по някакъв начин успееха да се завърнат горе, там щеше да ги очаква стадо от тези хищници. Халид приклекна и намести пистолета в кобура му.

— Какво да правим сега? — промърмори тихо. Докторът чу думите му и му отговори. Гласът му бе все още слаб, но вече изпълнен с повече увереност:

— Ще чакаме. Ще оставим тази работа на военните. Щом разберат какво се е случило, ще се появят тук. Ще ни открият.

Халид приглади наболата си буза. Докторът бе прав.

Военните наистина щяха да се мобилизират и скоро да възстановят сигурността на базата. Ако военноморските сили на САЩ пристигнеха тук, неговата мисия щеше да стане много по-трудна, да не кажем, невъзможна.

Разтри уморените си и кръвясали очи. Под клепачите му се бе образувала кир. Трябваше да достигне базата Алфа преди военните. Да заложи и останалите заряди, и да се измъкне оттам. Това щеше да представлява трудна задача дори и за него.

Дали пък това не бе изпитание, изпратено му от, Аллах? Всички природни стихии се бяха опълчили срещу него. Връхлитаха го и сякаш изпробваха силата му. Как иначе можеше да си обясни гнусните чудовища, които го бяха нападнали, безбройните препятствия, ужасите, които го дебнеха зад всеки завой? Това нямаше как да не е изпитание, изпратено му от Всемогъщия.

Той затвори очи, положи длани върху лицето си и започна да се моли на Бога да му даде сили да изпълни мисията си, както и да му изпрати знамение, че той е достоен за нея. Моли се цели пет минути, като слепоочията му започнаха да пулсират. Не се появи обаче никакво знамение. С въздишка седна и положи ръце върху коленете си. Пак нищо.

Най-сетне обаче го видя. От широка пукнатина на стената на пещерата изпълзя облаче мазен дим. Халид се разположи по-удобно.

— Докторе, да не би в базата да е имало пожар? Имаше ли много дим?

— Да, целият лагер бе изпълнен с пушек — отвърна докторът с измъчен глас. — Защо питаш?

Халид с усмивка на лицето му посочи стената.

— Я виж това! Виж пушека! Навярно по този тунел ще успеем да се завърнем — отговори, изпълнен с надежда. Не откъсна поглед от виещия се дим. Възприе го като призрачен пръст божи.

Като все още притискаше Джейсън, Линда също погледна дима, струящ от тунела. Чувствата и бяха смесени. От една страна, изпита облекчение от откриването на обратен път към базата. От друга, ужасяваше се от събитията, които можеше да последват от това. Какво щеше да направи Халид. Той нямаше как да сподели плановете си с Блейкли и с Джейсън, без да ги убие.

Погледна Халид в лицето. Не откъсваше поглед от скалата и очевидно изпитваше странна възбуда. Когато погледите им се срещнаха, тя изтръпна — Задачата е почти изпълнена — каза и той с усмивка. Тя кимна в знак, че го е разбрала. Събитията се бяха развили прекалено бързо. Доскоро тя предполагаше, че ще изминат дни, докато открият път към базата. Смяташе, че щеше да и остане достатъчно време, за да си изработи план и да реши дали да се опита да го спре, или просто да спаси кожата си и да го остави да прави, каквото иска. Някой я дръпна за ръката. Бе Джейсън.

— Линда, какво стана с мама? Жива и здрава ли е? Тя стисна момчето за рамото. Можеше да се опита да го излъже, обаче Джейсън бе хитро дете. Наблюдаваше я със сухи и сериозни очи и очакваше честен отговор.

— Джейсън, не мога да отговоря на въпроса ти. Тя обаче е в компанията на Бен и майор Майкълсън. Значи в добри ръце е.

Джейсън кимна с разбиране.

Халид я докосна по рамото и тя се стресна от този жест. Той и даде знак да се отдалечат на няколко крачки и да поговорят насаме. Сърцето и затуптя лудешки, когато го последва.

Той погледна назад, за да се увери, че са сами.

— Виж какво, искам тази нощ да тръгнем.

Устните и пресъхнаха. Всичко ставаше прекалено бързо. Досущ като при товарен влак, устремил се към разрушен мост.

— Блейкли няма да може да тръгне веднага — възрази тя.

— Не смятам да го взимаме с нас — каза Халид, без да мигне. — Нито него, нито момчето.

— Ти ми обеща, че няма да убиеш никого, ако не кажа нищо — прошепна тя.

— Не мисля да ги убивам. Мисля просто да ги оставя тук.

— Има ли разлика?

Той повдигна рамене.

— Както ти казах, ако те научат нещо за моя план, ще се видя принуден да ги убия. Изоставя ли ги тук, ще имат шанса сами да се спасят.

Докато гледаше Халид, тя си представи как Джейсън умира от глад, а някой звяр разкъсва Блейкли. Колко лесно му бе да осъди Блейкли и Джейсън на жестока смърт. Това чудовище имаше ли сърце.

— Тази мисъл ми е противна — каза тя и преглътна.

— Ще ги изоставим веднага щом заспят — прошепна Халид в ухото и с тона на човек, който се обяснява в любов. — Няма да ти се наложи да ги гледаш в очите.

От тези негови думи тя насмалко не обезумя. Как можеше така хладнокръвно да планира тяхната смърт? Как можеше така просто да ги изостави през нощта?

Как…

В този миг в главата и се роди една идея. Не и оставаше много време да я обмисли и рискът бе голям. Захапа долната си устна. Видя, че Джейсън се усмихваше на нещо, което Блейкли му разказваше. Видя, че очите му светеха радостно на бледата светлина на гъбите. Бяха изпълнени с живот, този живот всъщност оттук нататък бе пред него.

Тя затвори очи, като дообмисли плана си. Можеше да направи това. Бе длъжна да го направи.

— Добре, тази нощ ще отпътуваме — отвърна решително.

Докато Линда само се преструваше, че спи, Блейкли и Джейсън, увити в резервните одеяла, наистина спяха.

Блейкли хъркаше и шумът от хъркането му не можеше да бъде заглушен дори от водата. Присвитите очи на Линда обаче наблюдаваха лицето на Халид, приседнал в спалния си чувал до една скала. Тя продължи да чака. Видя как той склони глава и как сънят почти го надви. Почти. Линда бе успяла да убеди Халид да си починат за малко, като обърна внимание на голямото си изтощение. Само за два часа, както бе му обяснила, колкото да събере сили за следващия етап от пътуването. Той се съгласи. Сетне тя разтвори няколко от таблетките си против депресия във водата на Халид и направи необходимото той да я изпие. Той не успя да долови вкуса на лекарството, тъй като водата така или иначе имаше силен привкус на минерали. Хапчетата нямаше да го потопят в мъртвешки сън, тъй като имаха само слаб успокоителен ефект. В тези количества обаче трябваше да го направят толкова сънлив, че все пак да заспи, докато е на пост. Това щеше да и бъде достатъчно. Видя как брадичката му отново докосна гърдите му. Този път не успя да изправи глава.

Ушите и затуптяха от напрежение и тя се вслуша в дишането на Халид. Бе достатъчно близо до него, за да успее да разбере кога дишането му ще стане равномерно. Знаеше, че не разполага с много време. С бавни движения, които я измъчиха, тя се измъкна от спалния си чувал. За щастие ревът на водопадите заглуши шума, предизвикан от движенията и. Приближи се до него и си взе пистолета и каската, които той бе оставил върху една близка скала. Смяташе да вземе и пистолета му, но той го бе пъхнал в спалния си чувал. Щеше да е прекалено рисковано да се опита да му го отнеме сега. Заради това тя промени плана си. Извади батериите от фенера и каската му.

След като приключи с това, тя отиде при спящия доктор. Постави ръка върху устните му и ги натисна, когато той се събуди и отвори очи. Надвеси се над него и постави пръст върху устните си, за да му даде знак, че трябва да мълчи. След като той се разсъни и успокои, тя му даде знак да я последва. Отдалечиха се на няколко метра. Тя доближи устни до ухото му с надеждата, че ревът на водопада ще заглуши думите и за да не бъдат чути от спящите.

— Трябва да се махнем оттук. Тихо и незабавно. В състояние ли сте да пътувате?

— Да, но защо? Какво става?

Тя му разказа набързо това, което се бе случило. В края на разкритията и гласът и трепереше.

Изумлението на Блейкли непрестанно нарастваше, докато я слушаше.

— Какъв мръсник! Как можах… Аз съм си виновен. Трябваше да се погрижа за една по-внимателна проверка. Наивен съм. Във всичко съм наивен.

Само за седмица докторът бе остарял с няколко десетилетия. Очите му бяха хлътнали, а раменете му — провиснали. Дори косата му изглеждаше по-бяла. Тя сложи ръка на рамото му.

— Трябва да събудим Джейсън и да се измъкнем веднага — предложи тя.

— А защо просто не се нахвърлим върху него и му вземем пистолета? — попита докторът. — Или да го ударим по главата с голям камък?.

— Той е професионален убиец. Действа като машина — каза тя, без да се опитва да прикрие страха си. — Няма да можем да се справим с него. Ако само го нараним, той ще ни убие. Най-безопасно за нас ще е да избягаме. Да навлезем в тъмните тунели, където той без осветление няма да може да ни последва.

— А другите опасности? — продължи докторът. — Без оръжие няма да оцелеем дълго време.

— Прав сте — потвърди тя, като скръсти ръце. — Шансовете ни да оживеем обаче са по-големи, ако избягаме от него.

— Добре. Но няма да взимаме много неща. Само манерките и храната.

— Хайде да събудим Джейсън — настоя тя.

Джейсън се уплаши, когато го разтърсиха. Не можеше да диша! Направи няколко опита да се освободи, докато разбра, че затруднението се дължи на дланта на Линда, поставена върху устните му.

— Тихо, Джейсън — прошепна тя на ухото му и даде знак да мълчи.

Той престана да се съпротивлява, но сърцето му продължи да бие ускорено и главата го заболя. Нови чудовища ли се бяха появили? Приседна и видя как Блейкли събираше кутиите със суха храна, като се движеше като крадец и внимаваше къде стъпва.

Халид се размърда в спалния си чувал. Блейкли и Линда не откъсваха поглед от хъркащия човек. Джейсън се обърна към Линда. На устните му бе застинал въпрос. Тя му даде знак да не говори. Не разбра защо трябва да мълчи. Бързото течение и без това вдигаше достатъчно шум. При все това той се съобрази с жеста и и не произнесе дума.

След по-малко от минута Линда и Блейкли струпаха до него три манерки, фенерчета и торба със суха храна. Блейкли показа на Линда пистолет с широка цев, който бе открил в лодката. Сигнален пистолет, както установи Джейсън. Блейкли се доближи до него и започна да шепне в ухото му.

— Чуй ме, момчето ми, трябва да се махнем веднага. Трябва да изоставим Халид и да вървим бързо. Смяташ ли, че това е по силите ти?

Смутен от чутото, Джейсън все пак кимна утвърдително. От бледото лице и нервния поглед на Линда разбра, че тя изпитва страх. Погледна Халид, легнал в позата на хищник.

Линда и Блейкли бързо си разпределиха малката купчинка от припаси и му дадоха знак да ги последва. Той стана и взе спортния си сак. Блейкли погледна сака и поклати глава.

— Остави го.

И дума да не става! Той можеше да си носи сака. Не беше малко бебче. Поклати глава и притисна сака по-плътно към тялото си.

Докторът понечи да отвори уста, но Линда докосна ръката му и той не каза нищо. После даде знак на двамата да я последват. Джейсън тръгна след нея, а Блейкли остана последен.

Не си казаха и дума, докато пътуваха, дори и след като изоставеният им бивак остана скрит зад стена от сталагмити и скали. Безмълвието подейства потискащо на Джейсън. Стори му се по-страшно от ревящите чудовища и гърмящите пистолети. Всеки странен звук го караше да подскача от уплаха. Стори му се, че всяка тяхна стъпка кънти из пещерата. За щастие след половин час, когато най-сетне достигнаха купчината скали и камъни, водещи към димящия тунел, Линда проговори.

— Погледнете! — Посочи отвора, намиращ се над тях. — Димът вече не е така гъст. Ще можем да дишаме с по-голяма лекота.

— Така е — съгласи се Блейкли. — Това обаче може да ни затрудни в намирането на пътя, водещ нагоре.

Изражението на лицето му бе мрачно.

— Ще се справите ли? — попита Линда.

— Нима имам избор?

Линда стисна доктора за рамото и след това се обърна към Джейсън:

— А ти, Джейсън? Ще можеш ли да изкачиш тези скали?

— Колко му е — отвърна той самоуверено.

— В такъв случай да побързаме. Нямам представа колко време ще остане Халид под въздействието на лекарствата.

Халид сънуваше, че се държи за наметалото на майка си, докато черната буря се спускаше върху нейното село в пустинята. Опита се да я предупреди, че се задава буря, но тя продължи да разговаря с останалите облечени в наметала фигури, без да обръща внимание на воя на приближаващия вятър. Той я задърпа за дрехата, опитвайки се да привлече вниманието и, но тя го отблъсна с движение на бедрото си. Тогава той се затича към шатрата, без да откъсва поглед от задаващата се на хоризонта вихрушка. Обърна се отново към групата покрити с наметала фигури, сред които беше и майка му. Изкрещя силно, като гласът му заглуши вятъра. Този път те го чуха и се извърнаха. Той отвори уста, за да ги предупреди повторно, когато видя лицата, надничащи под наметалата. Не бяха лица. Бяха черепи! Жълти, излъскани от пясъка черепи, гледащи го изпод черните наметала. От гънките на дрехите им към него се протегнаха мъртвешки ръце. Той отстъпи в посока на ревящия вятър и в гърлото му застина писък.

Халид внезапно се събуди и в началото бе малко объркан, тъй като ревът от кошмара му продължаваше да се чува. След миг съобрази, че това бе шумът на близкия водопад. Като преглъщаше трудно, все още с чувството, че гърлото му е пълно с пясък, той се измъкна от спалния си чувал. Посегна към манерката си. Нямаше я. Изправи се.

След като огледа празните спални чували, даде си сметка, че са го измамили. Прокълна я. Извади пистолета си, сякаш очакваше нападение. Огледа се. Не видя никакви признаци на живот. Погледна към далечния димящ тунел, откъдето все още се подаваше тънка ивица черен дим. Поне успя да разбере накъде е тръгнала.

Подритна с крак разпиляната екипировка, опитвайки се да разбере какво е останало. Всички фенери бяха изчезнали. Също и батериите. Не разполагаше с източник на светлина. Бръкна в джоба и извади запалката си. Натисна я. Появи се пламъче. Това бе огънят, с който щеше да осветява пътя си. На лицето му се появи самоуверена усмивка. Щеше да и даде един урок. Скоро тя щеше да опознае гнева му и да моли за милост. Той щеше да се превърне в черната буря от своя кошмар. Безмилостна и неудържима.

Глава 24

Ашли отстъпи крачка и се запита дали сетивата и не я подвеждат. Как бе възможно това същество да говори английски? Вероятно ставаше дума за съвпадение, за редуване на звуци, което по чиста случайност наподобяваше една английска дума.

„Смърт!“ — повтори старото среброкосо същество, като разтърси тоягата си, сякаш се опитваше с този жест да и помогне да разбере смисъла на казаното от него. Сетне подпря тоягата си върху земята и се облегна уморено на нея. Гледаше тъжно. „Добори доби“, каза най-сетне с уморен глас.

След тези думи сред съществата около нея настъпи брожение. Малцината любопитни, които все още бяха останали, бързо се прибраха в пещерите си и бързо закриха входовете им с черги. Никой повече не надникна иззад тях.

Останаха само няколко дребни същества, тези с диамантените копия. Дори и тези войници обаче не скриха, че се чувстват неловко.

— Аш, ще си имаме неприятности — каза Бен. Тя го погледна. Очите му се бяха разширили.

— Какво ще правим, Бен? — попита го, вече смутена от погледите на съществата.

— Откъде да знам? Нали от двама ни ти си антропологът?

— Би трябвало… — започна Ашли, но думите и бяха прекъснати от трясъка, с който тоягата на старото същество се удари в земята. То искаше да привлече тяхното внимание.

— Добори доби! — каза съществото и посочи Бен с дълъг изкривен пръст. После се извърна и като куцаше, се отдалечи.

— Почакай! — извика Бен.

Съществото се извърна към него, но това му струва много усилия. Очевидно бе уморено. Кашляше силно и с мъка се крепеше върху тоягата си.

То погледна Бен с огромните си влажни очи. Повдигна пръст и докосна с него края на ухото си. Отмести пръста към центъра на рисунката върху гърдите си, непосредствено над сърцето. Извърна се и след малко изчезна в отвора на една пещера.

— Аш, ти какво разбра?

— Трудно ми е да преценя. Той искаше да ни съобщи нещо. Какво обаче?

Тя преглътна, тъй като в гърлото и се бе образувала бучка. Огледа се. Не видя нищо. Заедно с Бен бяха останали сами. Там, където започваха жълтите ниви. Пред тях бяха стените, върху които бе разположено селото.

Обърна се и видя, че на открито са останали десет стражи. Бяха застанали пред стълбите, които водеха към втория ред на жилищата. Нямаше стражи, които да им попречат да се завърнат в нивята.

Тъкмо щеше да предложи да си тръгнат, като се опитат сами да открият пътя през полето, когато от скалата се разнесе дълбок тътен, бавен и ритмичен. Ниските вибриращи звуци стигнаха до гърдите и и пронизаха цялото и тяло, сякаш то представляваше изопната струна на лък. Знаеше, че дори и да запуши ушите си с пръсти, пак щеше да чува глухия звук.

— Барабани — обясни Бен, без това да е необходимо.

— Много култури използват барабани при церемониални ритуали — уточни тя и отново погледна към жълтите ниви. Особено при ритуалите, свързани със смъртта, помисли си, но премълча това.

Бен обаче знаеше какво означаваха барабаните. Бе гледал много филми за Тарзан и си даваше сметка, че туземците изпитват безпокойство. Колкото и да е странно, самият той се чувстваше спокоен. Даваше си сметка, че бе редно сърцето му да тупти ускорено и дланите му да са овлажнели от страх. Чувстваше се обаче разтоварен, сякаш наблюдаваше събитията с чужди очи. Още от момента, когато старецът докосна гърдите си с пръст, Бен се изпълни с необяснимо спокойствие. С всеки пореден барабанен тътен главата му започна да се изпълва с мисли. Сякаш барабаните му казваха нещо. Бум. Наближава смъртта. Бум. Трябва да оцелеем и да живеем. Бум. Има само един изход. Бум. Докажи каква е кръвта ти.

— Бен? — Пред него се появи лицето на Ашли. Гласът и изглеждаше тънък в сравнение с тътена на барабаните. — Бен, добре ли си? — попита тя, като размаха ръка пред очите му.

— Добре съм. Просто се опитвам да съобразя какво става.

— Ти мърмореше нещо. Каза нещо за кръвта.

— А, нищо особено.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Като се има предвид нашето положение, чувствам се чудесно — отвърна той с усмивка, надявайки се тя да не разбере лъжата му. В същото време се чудеше какво става с него. — Чудесно се чувствам — повтори. При все това тревогата и не се разсея.

— Имаш ли представа какво гласят? — попита тя, като продължи да гледа скалите.

Той повдигна рамене. Съществата можеха да ги убият по най-различни начини. Като ги намушкат с копия. Като ги обсипят с камъни. Като насъскат подобните на вълци животни срещу тях. Като ги хвърлят на пиявиците да изсмучат кръвта им. Кой можеше да знае това? Бен разтри слепоочията си. Колкото и да е странно, той знаеше. Щяха да бъдат нападнати от въздуха. Смъртта наближаваше. Как обаче, по дяволите, знаеше това?

Извърна се и погледна нагоре, към пространството над нивите. Върху покрива на този свят се виждаха само светещи гъби. Той обаче бе сигурен в това, което предстоеше да се случи. Дори знаеше от коя посока ще бъдат нападнати. Присви очи и погледна наляво. Тогава ги видя. Представляваха черни точици на фона на зеленикавото сияние. Приближаваха бързо и размерът им видимо се увеличаваше. Посочи ги с пръст.

— Погледни натам, Ашли. Виждаш ли ги?

— Какво? Къде?

Той хвана брадичката и и намести главата и в правилната посока.

— Навярно се отзовават на повика на барабаните — каза Бен. — Очевидно ги възприемат като покана за вечеря.

— Какво представляват? — запита тя.

— Нещо гладно. Много бързат да се озоват при нас.

— Колко патрона каза, че са ти останали? — Ашли посочи с поглед пистолета на кръста му.

— Само два — отвърна той, като огледа отново хоризонта. Опита се да преброи летящите черни фигури. Вече бяха доста по-големи и се виждаше как размахват широките си криле. — Според мен в ятото има не по-малко от петнайсет животни.

— Значи няма да можем да се спасим със стрелба — констатира Ашли. — Може би трябва да се скрием в полето. Там няма стражи.

— Не, там ще бъдем напълно беззащитни. Трябва да си намерим прикритие — каза Бен и погледна към селото. Барабаните вече кънтяха по-силно и на по-малки интервали, като му пречеха да мисли ясно. Огледа селото. Всички отвори вече бяха надеждно закрити с плътни тъкани. Нервните стражи, застанали при стълбищата, го следяха с присвити очи и стискаха здраво копията си. Между него и няколко отвора на най-ниското равнище нямаше пазачи. Той сръга Ашли с лакът и и посочи шестте черни отвора.

— Какво ще кажеш да се скрием в някой от тях?

— Стражите ще ни позволят ли? Тези техни копия никак не ми харесват.

— Забележи, че те пазят само пътя, водещ нагоре. Колкото до жилищата на най-долния етаж, никой не ги охранява.

— В такъв случай по-добре е да рискуваме. Погледни! — Що за твари са, за Бога? — възкликна Бен. Ятото вече бе наблизо. Създанията имаха ципести кожени криле, широки по няколко метра, криви черни клюнове и абаносови опашки, по-дълги от ръката му. Очите им бяха неописуеми. Досущ като очите на голямата бяла акула, черни и немигащи.

— Страхотни хищници, няма що! — каза Ашли. — Навярно са наследници на птеродактилите. Хайде да се скрием някъде, че вече са съвсем наблизо.

Бен отмести поглед от наближаващото ято, което вече бе само на петдесетина метра от тях.

— Бягай! — изкрещя и я блъсна напред. Стражите не направиха никакъв опит да ги спрат. Барабаните внезапно спряха и на тяхно място се възцари тягостна тишина. Бен ускори ход, за да не изостава от Ашли.

Зад себе си чу силен тътен, последван от още няколко, сякаш нещо тежко падаше върху земята. Ятото бе кацнало и наоколо се разнесе зловещо грачене.

Ашли вече почти бе достигнала най-близкия отвор. Останалите пет се открояваха като черни дупки върху стената. Той внезапно си спомни посланието, чуто от барабаните: „Има само един изход.“ Отново огледа отворите. Бяха шест. А изходът бе само един. Забеляза малка рисунка, издълбана върху входа, към който се бе запътила Ашли. Представляваше кръг с триъгълник в него. Не бе символът, който му трябваше. Не биваше да се влиза там.

Той ускори ход и успя да спре Ашли тъкмо в момента, когато тя се канеше да се шмугне през отвора. Изтъркаля се по земята, като удари рамото си.

— Бен, какво правиш?

— После ще ти обясня. Последвай ме.

— Бен, пази се! Зад тебе е!

Той рязко се извърна и извади пистолета си в движение. Знаеше какво ще види. Животното бе по-високо от щраус, но за разлика от стройната птица бе цялото от мускули и клюн. Нападна го, като се опита да го изкорми с кривия си клюн. Дявол да го вземе! Вече бяха започнали да му омръзват създанията, които се опитваха да го изядат. Стреля два пъти в черепа му, втория — почти от упор.

— Разкарай се! — изкрещя и отдръпна Ашли. Сетне започна да оглежда изображенията над отворите. Чу как трупът на убития от него звяр е разкъсван от събратята си. Върху задната част на крака му падна струя от гореща кръв. Той се затича и започна да се моли да успее да спечели достатъчно време благодарение на това занимание на хищниците.

Продължи да оглежда изображенията. Над следващия вход бе изобразена начупена линия с кръг върху нея. Над следващия — начупена стрела. Над по-следващия — кръг, вписан в друг кръг. Рисунката наподобяваше геврек. Нито един от тези знаци не му вършеше работа и той отмина тези отвори.

Тогава го видя. Над входа на следващия тунел имаше грубо изображение на звезда. То сякаш взриви мозъка му. Веднъж бе сънувал как неговият дядо му даваше знак да го последва в тунел, върху който бе изобразена същата звезда. Това бе мястото, откъдето имаше изход!

Той стремително се пъхна в отвора, като повлече и Ашли. Когато влезе в пещерата, насмалко не се сблъска с една фигура, застанала само на два метра от входа. Светлината бе достатъчна, за да може да различи познатата рисунка върху гърдите и. Старецът повдигна малка ръка и я положи върху рамото на Бен. Измърмори нещо с плътен глас, но думите му бяха напълно разбираеми:

— Ти си един от нас!

Ашли освободи ръката си. Какво всъщност ставаше? Отмести се, за да даде път на стареца. Като използваше тоягата си като патерица, той застана между тях и после отиде до входа. Даде им знак да се приближат.

— Какво става, Бен? — попита Ашли. Той повдигна рамене и отиде при мъжа. Ашли се намръщи и го последва. Наложи и се да се приведе, за да види добре какво става навън.

Навън ятото хищници вече се бе разправило по канибалски с мъртвия си събрат, от когото бяха останали само няколко кости и сухожилия. Две от крилатите чудовища се опитаха да си пробият път към по-горните равнища, но острите копия на стражите ги задържаха на разстояние.

Някъде отляво се чу подсвиркване и от останалите пет отвора излезе малко стадо блеещи копитни животни пришпорвано от копията на други членове на племето. По размери наподобяваха дребни говеда, макар и в главата да приличаха по-скоро на коне с остри извити бивни. Животните се опитваха да отстъпят и очите им бяха побелели от ужас. След като се озоваха на открито пространство, разпръснаха се във всички посоки. Движенията им привлякоха вниманието на ятото и след малко създанията с остри, клюнове се втурнаха след копитните животни.

— Ако бяхме влезнали в който и да е от другите тунели, щяхме заедно с тези животни да бъдем изпратени на заколение — поясни Бен. — Това бе изпитание.

Ашли понечи да отмести поглед от касапницата, но преди да го направи, видя как едно малко копитно животинче се отдели от останалите и застана непосредствено пред пещерата им, когато я видя. Очите му бяха изпълнени с неописуем ужас. Изблея жаловито и я погледна. Тъкмо в този момент един хищник се доближи откъм гърба му и протегна остър клюн с ясното намерение да го убие. Без да се замисля, Ашли изскочи от пещерата, хвана малкото животно за шията и го вмъкна вътре.

— В такъв случай ще осигуря спасение и на това дребосъче — каза тя задъхано и го повлече навътре в пещерата.

Старецът я погледна. Очите му издаваха, че е потресен. Застанал гърбом към входа, той не забеляза, че клюнът се бе устремил към него. Крилатият хищник бе решил да не се отказва лесно от плячката си.

Ашли понечи да го предупреди. Вдигна ръката си и отвори уста.

Още обаче преди да успее да издаде звук, старецът, без въобще да се обръща, извъртя тоягата си. Звукът, предизвикан от сблъсъка между тоягата и клюна, изкънтя в целия тунел. В тези тънки старчески ръце все още се криеше изненадваща сила. Без да откъсва поглед от Ашли, старецът промърмори нещо и после положи ръка на рамото и. Сетне им даде знак да го последват във вътрешността на тунела.

Навън се чу силна шумотевица, сякаш някой дрънкаше с празни тенджери. Бен се отмести от входа и отиде при Ашли.

— След като нахраниха тези гадини, сега ги пропъждат с шум — възмути се той.

— Да, държат се като дресирани папагали — отбеляза тя. После стана и последва стареца. Малкото копитно животинче заситни след нея, като блееше тихо.

— Можеше да загинеш — каза Бен, като погледна животното.

— Действах импулсивно — обясни Ашли. — Реших, че ако ти не бе направил правилния избор, навън на негово място можеше да се окажем ние двамата. Не можех просто да го оставя да загине — въздъхна тя. Малкото животинче започна да се трие в нея и опря нос до ботуша и.

— Струва ми се, че си спечели нов приятел — усмихна се Бен, като я стисна за рамото.

— И без това Джейсън винаги е искал да си имаме домашно животинче — сподели тя и се облегна върху него.

Продължиха да вървят заедно по тъмния тунел, осветен само тук-там от ивици фосфоресциращи гъби.

— А сега кажи ми как откри правилния отвор — попита тя след няколко минути. Почувства как тялото му се напрегна.

— Аш, сигурно ще си помислиш, че съм откачил.

— След това пътуване вече мога да повярвам във всичко — отбеляза тя и погледна гърба на старото същество, вървящо пред тях. Същество, което говореше английски и чието племе бе с милиони години по-древно от човечеството. Да, вече наистина бе готова да погледне много по-широко на света.

— Добре — започна той и си пое дълбоко дъх. — Помниш ли, че ти казах, че бях виждал и преди символа върху гърдите на стареца?

— Да. Май беше сънувал дядо си.

— Е, точно така е. В този сън дядо ме отведе до отвор на тунел, върху чийто вход бе изобразен същият знак. Каза ми, че е безопасно.

— Ти сериозно ли говориш? — запита тя, като спря.

— Нали сме живи? — засмя се тихо Бен.

— И преди ли си се проявявал като ясновидец?

— Не. Ако бях притежавал и по-рано това качество, сега нямаше да си имам тези неприятности. Щях да се грея на слънцето в Лас Вегас в очакване на поредното си представление.

— Защо в такъв случай това се получи сега? Той и отвърна с нервен смях и ускори ход.

— Имам едно предположение, но ми се струва много неубедително.

— Какво е то?

— Става дума за сънищата, свързани с това място. Имах доста такива сънища още от деня, когато взех решение да се включа в тази експедиция. Откакто се спуснахме долу, станаха по-чести и по-ясни.

— Значи смяташ, че това има нещо общо с пещерата?

— Не с пещерата, а с него. — Той посочи голия гръб на стареца. — Струва ми се, че той установи контакт с мен. Още, когато започнаха да бият барабаните, главата ми се изпълни със странни думи и мисли.

— Телепатия ли имаш предвид? Защо обаче се получава само при теб?

— Знам ли? Дали пък това няма някаква връзка с моята аборигенска кръв?

Тя отново погледна сините му очи и русата му коса.

— Ако съдя по външността ти, тази кръв едва ли ще да е много.

— Навярно е в достатъчно количество.

— Защо смяташ, че това има някаква връзка с твоето потекло?

— Имам предвид образите в моите сънища. Първо се появи дядо ми, облечен в традиционна аборигенска носия. След това се повтори кошмарът от детските ми години, свързан с пещерата. После чух думите, изречени от барабаните: „Докажи каква е кръвта ти.“ Всичко това ме навежда на мисълта, че става дума за някаква способност, свързана с древната ми кръв.

Тя си пое дълбоко дъх. Здравият разум и логиката насмалко не я накараха да се подиграе на тези думи. Те нямаше как да не бъдат бабини деветини. От друга страна пък, Бен бе доказал истинността им, като избра спасителния вход. Ашли се сети и за думите на свой колега, защитил дисертация за аборигенските племена. Бе и казал, че в живота им има много мистика. Че разговарят с духове. Че сред тях има старци, способни да контактуват на големи разстояния с помощта на сънища.

— Самият аз първоначално реших, че това са глупости — продължи Бен. — Един мой приятел, абориген, с когото бяхме изследвали заедно пещери, ми разказа много странни неща. Така обаче и не му повярвах.

Ашли разсеяно побутна малкото копитно животинче, тъй като то се тикаше в краката и. То изблея и се отмести встрани.

— Каква връзка може да съществува между австралийските аборигени и едно неизвестно племе от разумни антарктически двуутробни? — попита тя.

— Нямам представа. Не съм забравил обаче скалното изображение, което ти откри в пещерните жилища в базата Алфа. Все още му се чудя.

— Какво точно имаш предвид?

— Става дума за овала с мълнията. Спомняш ли си, че тогава ти казах, че вече бях виждал това изображение? В австралийските скални рисунки.

— Да, ставаше дума за някакви духове на аборигените.

— Точно така. За духовете, които уж научили аборигените да ловуват. За духовете „мими“.

Старецът се извърна и ги погледна. Промърмори нещо под нос. То прозвуча като „гота трифлука мими-суи“. Ашли и Бен се спогледаха.

— От нас двамата ти си телепатът — прошепна Ашли. — Какво каза?

Бен присви рамене и поклати глава.

Старецът, изглежда, усети тяхната обърканост и тежко въздъхна. Посочи гърдите си. „Мими-суи“, каза. След това очерта с ръка пространството около себе си, цялата мрежа от тунели на племето. „Мими-суи“, повтори.

— Все още не мога да разбера нищо — озадачи се Бен. Ашли го спря с жест.

— Ми… ми… суи — засрича, като се постара да произнесе с правилно произношение. После посочи стареца с пръст.

Старата му шия изпука, когато я приведе. После се извърна.

Ашли бе удивена. Това бе невъзможно.

— Та той назова името на племето си: „мими-суи“ — обясни тя със затаен дъх, — Мими, скалните духове на аборигените. Става дума за тях.

Очите на Бен се разшириха, когато успя да осъзнае смисъла на чутото. Още преди да успее да изрече и дума, тунелът свърши и се озоваха в голяма пещера, осветена от гъби, прилепнали по стените и тавана. Ашли погледна с удивление колоните, които крепяха високия таван. Не те сами по себе си привлякоха толкова вниманието и. Бяха обвити с гъста растителност. Белите стебла завършваха с месести червени плодове, висящи като японски лампи.

— Дявол да го вземе, отново се озовах тук — промълви Бен зад гърба и.

Бен се поколеба, преди да последва Ашли и стария им водач в пещерата. Огледа, я внимателно, сякаш очакваше да чуе призрачни гласове и да види дядо си нейде из сенките. Нищо подобно обаче не се случи. При по-внимателно оглеждане месестите плодове се оказаха единственото общо нещо между тази пещера и пещерата от сънищата му. Скалните образувания бяха по-различни, а растителността не бе така гъста. Пое си дълбоко дъх и тръгна подир Ашли. Тя спря и протегна ръка към един от червените плодове.

— Струва ми се, че и те са вид гъба. Обърни внимание на отсъствието на листа и на сложната коренна система. Наистина приличат на гъби. Линда би се побъркала от радост, ако види това нещо.

— Всичко това е наистина много интересно. Понеже стана дума за нея, ще ти напомня, че имаме приятели, които разчитат на нас.

— Знам това, Бен. Не съм го забравила. Може би местните хора, щом имат елементарни познания по езика ни, биха могли да ни обяснят как да се измъкнем оттук.

— Тогава, нека ги попитаме — предложи Бен. Ашли обаче поклати глава и продължи да следва стареца.

— Преди всичко трябва да спечелим доверието им. Номерът ти с нашето отърваване от хищниците ни помогна, но ми се струва, че те все още изпитват някакво подозрение към нас. Нямат ни доверие. Трябва да действаме предпазливо, ако не искаме главите ни да се озоват на дръвника.

Междувременно достигнаха центъра на пещерата. Тук подът бе равен и скалните колони и месестите плодове ги нямаше. В самия център бе издълбана плитка яма, с дълбочината на човешка длан. Камъкът около отвора бе излъскан като стъкло и украсен с кървавочервени рисунки.

Старецът се подпря на тоягата си.

— За Бога, погледни рисунките! — възкликна Ашли. Изостави Бен и се доближи до една рисунка, за да я разгледа по-отблизо. Коленичи, за да види изображението на звяр, нападнат от група дребни бойци. — Виж, боята има цвета на тези странни плодове. Гъбите вероятно се използват за направата и.

— Страшна работа — каза той саркастично, — Попаднали сме в ателието на някой смахнат художник.

— Не, според мен това е по-скоро религиозен храм. Примитивните култури отдават особено голямо внимание на изображенията. На идолите, статуите, рисунките и други подобни. Нека разгледам за няколко минути. Току-виж науча нещо от тях. — След това се премести при следващата рисунка, без да обръща въобще внимание на Бен.

Той почувства погледа на други очи. Очите от неговите сънища, които сега сякаш пробиваха тила му. Обърна се. Старецът, застанал от другата страна на рисунките, само стрелна с поглед Ашли, преди да се втренчи отново в него със сивите си очи. После му кимна и седна с кръстосани крака на пода, като остави върху тях тоягата си. Даде му знак да направи същото.

Когато приседна, Бен усети, че краката му са натежали от умора. Вероятно вече бе вечер. Късна вечер. Въздъхна и се намести върху каменния под. Зае удобна поза и започна да си мечтае за голяма бутилка, пълна с топла бира.

После насочи очи към стареца. Забеляза, че той продължаваше да го гледа съсредоточено, без да произнесе и звук. Просто го гледаше внимателно със сивите си очи. Очевидно искаше нещо от него. Какво ли?

Бен го изгледа усмихнато. На лицето му се появи една от тези усмивки, които уж превръщаха и крокодилите в кротки котенца. Старецът обаче само се намръщи в отговор и с изражението си даде да разбере, че продължава да очаква нещо. Ами, с нищо не мога да му помогна, помисли си Бен и позволи на клепачите си да се затворят, като се отпусна още повече. Бе решил достатъчно загадки за този ден. Сега единственото, което му се искаше, бе да открие място, удобно за спане. Главата му бавно се свлече върху гърдите му. Може би имаше нужда само да подремне за малко.

Започна да потъва в съня, макар и все още да долавяше със слуха си шума, който предизвикваше Ашли, докато се преместваше от една рисунка към друга. Бе много приятно да се освободиш от натрупаното през деня напрежение, като му позволиш да се просмуче в скалата. Дишането му стана по-дълбоко и дори започна леко да хърка. Ако само можеше да…

— Бени, чедо, време е да се събудиш! Бен рязко отвори очи. Кой, по дяволите… Все още бе в същата пещера. Все още бе обграден от колоните и от месестите плодове. Насреща му обаче вместо древното същество бе седнал с кръстосани крака дядо му. Махна с покритата си с петна ръка в посока към него. Бен се огледа. В помещението нямаше никого, нямаше я дори и Ашли. Той протегна шия и се заслуша. Странна работа. Все още можеше да я чуе, да чуе как се премества наляво и да си говори нещо под носа, но иначе бе станала невидима за погледа му.

— Бени, момчето ми, какво търсиш?

— Къде съм? Дядо му повдигна изкривен от артрит пръст и докосна с него главата си.

— Тук си, момчето ми.

Бен пое дълбоко дъх и пулсът му се ускори. Това бе безумие. Дядо му и цялата пещера започнаха да потъват в мрака.

— Кротко, момчето ми. Трябва да се успокоиш. Ако си възбуден, нищо няма да се получи.

Като преглътна с мъка, Бен започна да схваща какво става. Заповяда на тялото си да се отпусне, като започна с пръстите на краката. Образът отново се избистри.

— Ха така, Бени. Така е наистина по-добре.

С усилие на волята Бен си наложи да диша дълбоко и равномерно.

— Ти не си дядо ми — каза.

— Така е, не съм — каза дядото и широко се усмихна. След малко образът му бавно се сви и сгърчи. Очите му станаха по-големи, а веждите му — по-гъсти. Върху коленете му имаше тояга. На мястото на дядо му се бе появило старото сакато същество.

— Разбира се, именно това е истинският ми образ — каза то. — Името ми е Моамба.

Гласът на древния човек все още звучеше като гласа на дядо му. На Бен се стори много странно, че гласът излиза от такова едно нечовешко лице. Как? Защо? Главата му се изпълни с въпроси.

— Бени, нито един от двама ни не познава езика на другия. Заради това разговарям с теб на езика на нашия разум. Твоят разум превежда моите мисли в образи и думи, които можеш да разбереш.

— Значи, ти открадна спомена за дядо ми, за да ми се представиш, така ли?

— Това не го направих аз, а ти. Твоят разум извика образа на дядо ти, за да ти покаже един хери-хути.

Бей си представи строгото трезво лице на дядо си.

— Какво, по дяволите, представлява един хери-хути? — попита.

— Хери-хути съм аз. Хери-хути си и ти. Това сме хората, способни да общуваме чрез сънищата. Да виждаме отдалеч какво се крие в тъмните пътеки на неизвестното.

— Защо мислиш, че аз съм такъв?

— Защото мога да прочета историята на твоята кръв. В твоите вени още от далечното минало тече кръвта на един силен хери-хути. При това наистина много силен. Все още не си усвоил това умение, обаче с течение на времето то би могло да задмине дори и моето. Това е необходимо на селото, за да оцелее.

— Какво имаш предвид под оцеляване?

— Аз съм последният човек от моя народ, който притежава това качество — каза Моамба и на лицето му внезапно се изписа болка. — В течение на дълги години видях как останалите хери-хути напускат този свят, докато останах само аз. Сега дори и аз не мога да поведа ловците, за да нахранят нашия народ и опазят границите ни от краканите. Ловците се отправят на лов сами, като слепци. Без помощта на един хери-хути е много трудно да разбереш какво се крие зад следващия завой и така изгубихме много ловци. Всички нощи се изпълват с плача на вдовици. Народът ни няма да оцелее дълго време, ако не се открие нов хери-хути, който да го напътства. — Старецът посочи Бен с пръст. — Ти си този хери-хути.

— Аз ли?

— От дълги години зова хора с тази способност в нашето село. Само ти се отзова.

— Не може да няма и други. Други, как да го кажа, като теб. Може би някое друго село ще се съгласи да сподели своя хери-хути с твоето.

— След Разпръсването изгубихме връзката с другите села — поклати глава Моамба. — Понякога, като сънувам, долавям образи на Изгубените. Възможно е обаче и в сънищата си да приемам това, което ми се иска, като действителност.

— Въпреки това не можеш да очакваш от мен да… Моамба отново се превъплъти в образа на дядо му със сърдито лице.

— Кръвта вода не става! Ти си един от нас!

Бен отвори уста, за да възрази, когато внезапно се разнесе гласът на Ашли.

— Бен! Непременно трябва да видиш това! Думите и разпръснаха образите около него и ли на дядо му бе погълнато от мрака. Той отвори очи и отърси глава, сякаш да се освободи от паяжините на съня си.

— За Бога, как можеш да заспиваш в такъв момент — възкликна удивено надвисналата над него Ашли.

— Какво казваш? — попита той и разтри слепоочията си. Все още леко пулсираха.

— Ела да ти покажа нещо — подкани го Ашли, не обърна внимание на последния му въпрос. Отдалечи се на няколко метра, коленичи до една рисунка и даде знак да се приближи.

Бен погледна към стареца. Той все още не откъсваше поглед от него.

Като потрепера леко, Бен се изправи и отиде Ашли, без все още да знае какво да и каже.

— Какво откри, Аш?

— Погледни този петроглиф. Представлява триптих.

— Трип… Какво?

— Триптих. Три свързани рисунки. Погледни последната. — Бе се надвесила над три червени кръга и гледаше последния от тях.

Бен коленичи до нея, без да вярва напълно на очите си. В третия кръг бе изобразена картата на континентите в Южното полукълбо.

— За Бога, та това е Австралия!

— Знам. Рисунката е груба, но доста точна. Сега виж останалите две.

Бен огледа рисунките. В първата бе изобразен австралийският континент, свързан с антарктическия с широка сухопътна ивица. Във втората бе показано как връзката между двата континента се прекъсва.

— Какво ще кажеш за това?

— Това е връзката! Това обяснява как австралийските мими или поне някои от тях в крайна сметка са се озовали тук.

— Все още не мога да те разбера.

Ашли въздъхна, сякаш вече му бе дала изчерпателен отговор.

— Преди много хилядолетия между континентите е съществувала сухоземна връзка. При движението на континенталните плочи и промяната на равнището на океаните сухопътните връзки са се появявали и изчезвали често, понякога само в течение на месеци. Вкаменените останки на различни животни също потвърждават наличието им. В Антарктида са открити множество вкаменени останки на изчезнали двуутробни видове.

— Значи според теб…

— Точно така! Виж първата карта. Това е сухопътната връзка. На втората карта тази връзка изчезва. На третата са показани континентите, вече откъснати един от друг.

— Как обаче са могли тези хора да научат за тази работа? Че и да нанесат знанията си върху карта?

Ашли приклекна.

— Те очевидно са станали свидетели на това нещо. После са го нанесли на карта. Така, както са направили американските индианци. После с помощта на устни предания и на рисунки са запазили спомена за случилото се.

— Ашли посочи Австралия и Антарктида върху третата карта. — Някога между тези континенти е имало връзка. После нещо е накарало тези хора или поне някои от тях да напуснат Австралия. След прекъсването на сухоземната връзка са се оказали в плен тук.

Бен погледна още веднъж изображенията. Представи си народ, принуден да се укрие в ледения континент, вървящ по каменен мост. Докосна с пръст Антарктида. Две племена били разделени.

— За Бога, той спомена Разпръсването — промърмори. — Нищо чудно Моамба да е имал предвид точно това.

— Кой? — попита Ашли, като отлепи носа си от средната рисунка.

— Аш, може би ще е най-добре да приседнеш, преди да чуеш това, което ще ти разкажа сега — помоли Бен. Забеляза, че тя с присвити вежди го слуша много внимателно. След като обясни как бе общувал преди минути със стареца, веждите и се раздалечиха и се повдигнаха.

— Ти искаш да ми кажеш, че той може да ти говори — възкликна, след като го изслуша. — Значи те наистина владеят някаква първична телепатия. Той в момента слуша ли ни? — попита, като погледна стареца. — Чете ли мислите ни?

— Не ми се вярва. Необходимо е и двамата да сме в състояние на транс. Подобно на аборигените, които трябва да потънат в сън, за да установят контакт помежду си.

— Той наистина ли е последният човек от племето, притежаващ тази способност?

— Да. С изключение на мен — потвърди Бен.

— От гледна точка на популационната генетика, загубата на тази черта у племето изглежда логична — рече замислено Ашли. — Тази общност е просъществувала в състояние на пълна изолация в течение на хиляди поколения. Браковете в тази затворена група, лишена от притока на свеж генетически материал, няма как да не отслабят сложната плетеница от гени, обуславящи тази способност, и в крайна сметка да я разкъсат — добави. После се обърна към Бен. Широко разтворените и очи бяха придобили стъклен блясък. — Бих могла да посветя целия си живот на изучаването дори само на тази една-единствена черта на тази популация. Това би променило коренно антропологията. Думата ми е, че…

— Аш, всичко това е наистина много интересно, но все пак трябва да се измъкнем оттук. Най-малкото, за да спасим Майкълсън и останалите.

— Прав си — отвърна Ашли, внезапно изтрезняла от думите му. — Ще разполагаме с много време за изследване, след като се завърнем в базата Алфа. Ти попита ли Моамба как да се измъкнем оттук? — Тя кимна към стареца.

— Не. А и не вярвам той да пожелае да ми съдейства в това. Иска да остана тук. Да заема неговото място в племето.

— Това би могло да се превърне в проблем — разтревожи се Ашли, като забарабани с пръсти върху брадичката си. — В цялата тази работа обаче отсъства логика. След като си чак толкова важен за племето, защо се опитаха да те убият?

— Не знам.

— Очевидно не всички в племето споделят становището на Моамба. Онова младо биче с рубинената тояга, вероятно вождът на селото, едва ли желае да се мотаем тук. Може би…

Зад гърба им внезапно настъпи оживление. Бен се обърна и видя една добре позната му фигура да куцука към тях измежду колоните. Последва я малка група въоръжени същества, които разклатиха с копията си червените гъби.

— Та това е Майкълсън! — възкликна Ашли.

Погледът на Бен се плъзна върху множеството копия, които следваха майора. Огледа групата въоръжени бойци. Повечето държаха небрежно преметнати през рамо копия, а други бяха подпрели ръце върху ножниците си.

Бен отиде до Майкълсън и го потупа по рамото. Забеляза кървавите петна по лицето му.

— Какво се случи? Изглежда, че и ти си минал през месомелачката.

Ашли се присъедини към тях. Лицето и придоби загрижено изражение, когато огледа раните му.

— Нищо ми няма — заяви Майкълсън смутено, като избягваше да среща погледите им. — Повечето от тази кръв не е моя. А и това не е най-важното. Вижте какво, не разполагаме с много време.

Групата бойци зад тях се раздвижи. Майкълсън се обърна. През тълпата си проби път висока фигура на мъж, облечен с извехтяла и разкъсана военна униформа. Когато се доближи до Майкълсън, Бен успя да забележи родовата връзка между двамата. Същото съчетание от черна коса и сини очи. Същия крив нос.

— Това е брат ми Хари — поясни Майкълсън.

— Не се шегуваш, нали? — попита Ашли. — Значи най-сетне успя да го откриеш.

— Всъщност той ме откри. От три месеца живее в компанията на тези… тези същества.

Бен забеляза как Хари одобрително разглежда тялото на Ашли.

— Каза ли им? — обърна се Хари към брат си.

— Не. Тъкмо щях да го направя.

— Съжалявам — каза Хари на Бен и Ашли. — Помислих си, че сте бегълци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бен.

— Мислех, че вече знаете — каза Хари. — Иначе щях да се постарая да ви открия по-рано.

— За какво става дума? — настоя Ашли. Искаше и се да накара Хари да им съобщи най-сетне това, което продължаваше да премълчава.

— Става дума за базата Алфа — отвърна вместо него Майкълсън, след като се изкашля. — Разрушена е. Била е нападната от тези динозаври.

Ашли застина с отворена уста. Сетне се извърна бавно към Бен. Очите и бяха изпълнени със страх.

— Това не може да бъде — прошепна тя. — Ами Джейсън?

— Успокой се — каза Бен, като я прегърна и притисна към себе си. — Сигурен съм, че още при първите признаци за опасност Блейкли го е извел на подходящо място.

Неговите думи сякаш и подействаха. Поне и дадоха основание, върху което да гради надеждите си. Тялото и престана да трепери. Измъкна се от прегръдката на Бен и на лицето и се изписа решителност.

— Трябва по-скоро да отидем там — каза. — Длъжна съм да узная какво точно се е случило.

Бен почувства, че тя е готова да се разплаче.

— Разбирам те — отвърна. — Ще тръгнем незабавно за базата.

— Слушайте, не можем просто така да… — започна Хари. Спря по средата на изречението и подскочи, прекъснат от силен шум.

Бен рязко се извърна и видя как към тях се е устремил вождът на селото. Удари с новата си тояга по пода и шумът от удара закънтя в пещерата.

— Май някой е много ядосан — прошепна съвсем тихичко Бен.

При появата на селския вожд Моамба се изправи с усилия, помагайки си с тоягата. Обърна се към него и го заговори. Размениха си разгорещени реплики и накрая вождът след поредица от ръмжения удари с тоягата си по тоягата на Моамба. Лишен от опора, старецът се свлече на пода.

Бойците, обкръжили групата, изохкаха от ужас. Неколцина от тях се обърнаха с гръб. Вождът изгледа уморено останалите, като дишаше тежко. Накрая донякъде се поуспокои и помогна на Моамба да се изправи. Спорът между двамата продължи по-тихо и накрая дори настъпи момент на неловко мълчание, след като погледите им се срещнаха. Вождът изръмжа, удари още веднъж с тояга по земята, сякаш, за да даде знак, че разговорът е приключил, и се отдалечи.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се Майкълсън към Хари.

— Предстоят ни неприятности — отвърна Хари. Лицето му бе изцяло побледняло.

Глава 25

Джейсън разбра, че става нещо неприятно още в момента, когато двамата възрастни започнаха да си говорят тихо. Тунелът непосредствено пред тях бе блокиран от старо свлачище. Останал бе единствено малък отвор с размерите на тиква. От него се просмукваше задимен въздух, който вееше в лицата им. Джейсън се вгледа в двамата възрастни, приклекнали до свлачището.

— Не можем да се върнем — каза Линда. — Той ще ни издебне.

— В такъв случай ще трябва да открием друг път към базата Алфа — каза Блейкли. — Може би ще трябва да преминем през някой от страничните тунели — добави. Гласът му бе дрезгав, а очите му, възпалени и влажни.

Джейсън огледа пътя, по който бяха дошли. Като стисна носа си, за да не усеща вонята, погледна ивиците черен дим, които преминаваха покрай него. Миришеха на изгорели автомобилни гуми. Можеше да долови неприятната им миризма дори и с езика си. Влажната кърпа, с която бе обвил лицето си, не помагаше кой знае колко.

При все това никой не се оплакваше от дима, тъй като той им сочеше посоката, която трябва да следват. Предния ден бяха преминали покрай множество кръстовища и понякога се колебаеха откъде точно трябва да продължат. Сега димът, просмукващ се през тунелите, безпогрешно им сочеше верния път.

— Да опитаме страничните тунели ли? — попита Линда. — Не знам дали трябва да го направим. В другите тунели не се усеща въздушно течение. Там въздухът изглежда застоял.

— Нима имаме друг избор? — възрази докторът, като се закашля. — Пък и най-сетне ще се измъкнем от този проклет дим.

— Може би ще успея да се промъкна през дупката — каза Джейсън, като застана до Линда.

— Прекалено тясна е, миличък. Няма да успееш — отвърна му Линда с тъжна усмивка.

— Нека самият аз да проверя — помоли Джейсън, като се промуши между Линда и Блейкли. Закашля се от гъстия дим, просмукващ се през Отвора.

— Не бързай, Джейсън — каза Блейкли, като го прегърна през рамо. — Не знаем доколко е устойчиво това свлачище. Пък и Линда е права. Отворът е прекалено малък.

— Нека проверя! — настоя Джейсън, промуши се под ръката на Блейкли и приклекна. Димният поток, понесъл се към него, бе толкова плътен, сякаш можеше да се пипне с ръце. Като пъхна ръка в него, той се удиви от силата на течението. Имаше усещането, че си е подал ръката от движещ се автомобил. Изумлението му обаче веднага премина в гадене, тъй като отклони част от пушека и той се насочи право към лицето му. Закашля се и отдръпна ръката си. Пое си силно дъх, за да изпълни дробовете си с чист въздух, при което пред очите му заблестяха искрици.

— Внимавай, момче, това може и да те убие! — скара му се Блейкли, като положи ръка на рамото му. На лицето му се появи лека усмивка.

Джейсън с почервеняло лице отблъсна ръката му. Вече бе изпълнен с решимост да изследва отвора. Преди да успеят да му попречат, той пое чист въздух и стисна очи и устни. После се пъхна направо в димния поток.

Силното въздушно течение започна да го отблъсква назад, но той заби пръстите на краката си в почвата, за да се задържи. Успя да вкара ръка и рамо през отвора и сетне започна да се върти, за да си пробие път през него. Само ако можеше да вкара и главата си… След секунди обаче осъзна, че отворът бе твърде тесен, за да успее да се промуши през него. Разочарован се отдръпна и се изтърколи встрани, като изпусна с усилие задържания в дробовете въздух. След малко видя как Блейкли размахва ръка пред носа му.

— Голяма услуга щеше да ни направиш. Насмалко да задушиш и нас заради непослушанието си.

— Аз само исках да…

— Стига детинщини! Вече разбрахме, че трябва да приемем реалността и да потърсим друг път. Този тунел представлява за нас задънена улица.

Джейсън се опита да запази лицето си.

— Успях обаче да видя, че това стеснение е дълго около шейсет сантиметра. След него тунелът отново се разширява. Според-мен само този малък участък не е наред. Ако успеем да преминем през него…

— Освен, ако случайно не криеш под ризата си лост за разкъртване на камъни, съобщението ти няма да ни е от голяма полза.

Джейсън се почувства победен и оклюма глава.

— Поне се опита да направиш нещо — реши да го утеши Линда, като положи ръка на коляното му. — А и с нищо не ни навреди. Дявол да го вземе, ако бях малко по-съобразителна, щях да открадна едно кубче в целофан от пластичния взрив на Халид. Щяхме да взривим прохода и да си пробием път — добави. После вдигна брадичката му с ръка. — Гордея се с теб.

— Благодаря — отвърна Джейсън, като се опита безуспешно да потисне усмивката си. Тя разроши косата му и се обърна отново към Блейкли:

— Бой се, че не ни остава друго, освен да потърсим нов тунел, Блейкли промърмори нещо в отговор, но Джейсън бе престанал да ги слуша. Вместо това се замисли над думите на Линда. Кубчета в целофан? Пластичен взрив? Ами ако случайно… Той се изправи.

Отиде до Линда и я дръпна за ръкава. Тя го погледна. Блейкли също го погледна и се намръщи. Намесата на Джейсън в разговора им не му бе приятна.

— Какво има, Джейсън? — попита Линда, като приглади русата си коса.

— Линда, ти спомена за някакъв взрив. Струва ми се, че имам малко такъв…

— За какво говориш? Откъде го имаш? — попит; Блейкли.

— Джейсън, кое те кара да мислиш, че разполагаш с взрив? — каза Линда, като положи ръка на рамото му.

Джейсън, забил поглед в краката си и без да поглежда никого в лицето, разказа за случая в тоалетната, когато раницата на Халид се бе отворила и съдържанието и се бе разпиляло.

— Струва ми се, че имам такова едно кубче в сака си — завърши, като посочи с поглед червения сак с надпи „Найк“. — Ей, сега ще ви го покажа.

Разтвори ципа на сака си и започна да се рови него. Трябваше да им разкаже това по-рано. Сега щеш да си има неприятности. Търсенето бе трудно, тъй като сакът бе пълен със спортна екипировка. В него освен това имаше и оранжева хартия, тесте карти, които се бяха разпилели, и много монети за машината за видеоигри. Къде обаче бе кубчето?

— Просто изсипи съдържанието му на земята — кае отчаяно Блейкли и понечи да вземе сака от Джейсън.

— Почакайте! — каза Джейсън и измъкна своята игра „Нинтендо“ от сака. — Може да се счупи — поясни и прибра в джоба на якето си.

Докторът обърна сака и го разтърси. Цялото му съдържание се изсипа на земята. И тримата започнаха да търсят.

Джейсън внимателно прибра резервния си комплект бельо така, че да не се вижда. Щеше да го е срам, ако Линда видеше боксерките му. Докато ги наместваше в хавлиената кърпа, забеляза добре познатия му сив материал. Взе го и го подаде на Линда.

— Ето го.

— Много хубаво самолетче — каза тя, като се усмихна, след като огледа фигурката.

— Помислих си, че е някакъв вид пластилин, само доста твърд — каза той и повдигна рамене.

— Ти сигурен ли си, че точно това е взривното вещество? — попита Блейкли с известно съмнение в гласа.

Линда откри сред вещите и парче смачкан целофан.

— Да, това е същият целофан, с който бяха опаковани и останалите кубчета — потвърди.

Блейкли взе самолета и започна да го разглежда, сякаш бе крехко и скъпо произведение на изкуството.

— Добре. Разполагаме с взрив, но няма с какво да го възпламеним. Трябва ни детонатор.

— Какво представлява детонаторът? — попита Джейсън.

В отговор Блейкли само се намръщи, но Линда обясни.

— Това е малко взривно устройство, което възпламенява пластичния взрив.

— Нещо като пиратка?

— Да — отвърна Блейкли. — За съжаление тук няма будки за продажба на пиратки.

Като се порови в страничното джобче на сака, Джейсън извади оттам малката тъмночервена пиратка, която дотогава бе успял да укрие от любопитни погледи.

— Това ще свърши ли работа?

— Вие как мислите? — обърна се Линда към Блейкли. — Дали ще свърши работа?

— Според мен да — отвърна Блейкли, като се усмихна. В отговор Линда също се усмихна, извърна се и притисна Джейсън.

— Ти си пълен с изненади, млади човече. — Той поруменя.

— Моля ви, не казвайте на мама нищо за пиратката. Направо ще ме убие.

Халид приклекна при разклона на тунелите. Пъхна се първо в единия, сетне, в другия. Започна да души въздуха, подобно на хрътка, попаднала на следа. В левия тунел имаше слаба миризма, дразнеща обонянието. Дим. Продължи вляво, като държеше запалката пред себе си. Внимателно бе настроил пламъка на минимум, за да пести бутана. Ако той свършеше, Халид нямаше да може да изпълни мисията си. Затова и пазеше грижливо малкото пламъче.

В пълния мрак дори и то се оказа достатъчно, за да освети пътя му на няколко метра пред него. Той продължи с бързи крачки напред, без да си позволява почивки. Нямаше представа на какво разстояние се бяха отдалечили Линда и нейната група. Така или иначе бяха оставили следи, от които разбра, че се движи във вярна посока: стъпки в калта, обвивка от хранителен продукт, място, където някой бе уринирал и миризмата на амоняк се бе запазила. Бяха наблизо.

Размишляваше за различни неща, докато напредваше по еднообразните тунели. Тренираното му тяло продължи преследването, като заобикаляше сипеите, прескачаше пукнатините и преодоляваше свлачищата. То бе изпълнено с адска воля да съкрати разстоянието, делящо го от бегълците.

Линда дръпна Джейсън още по-назад зад завоя, като се надяваше Блейкли наистина да знае какво върши. Не бе изключено цялата система от тунели да се стовари върху главите им. При все това тя бе убедена, че са длъжни да рискуват. Връщането по обратния път можеше да бъде само гибелно.

— Искам и аз да наблюдавам — каза Джейсън.

— Не, миличък, опасно е. По-добре вземи това и го пъхни в ушите си — отвърна Линда и му подаде два тампона за уши, взети от аптечката. — Когато ти дам знак, закрий си ушите и си запуши устата.

— Защо?

— Защото експлозията ще е много силна. Би могла да повреди тъпанчетата ти.

— Но моля те, нека да наблюдавам — продължи да настоява Джейсън.

Внезапно пред тях се появи Блейкли. Изглеждаше напрегнат.

— Всичко е наред. Оформих така заряда, че взривната вълна да не се насочи към нас. Готови ли сте?

— Да. Добър стрелец ли си? — попита Линда.

— Приличен. Но при това налягане… — той не довърши мисълта си и повдигна рамене.

— Имаш възможност само за един изстрел.

— Знам — каза той и вдигна сигналния пистолет. Пиратката на Джейсън бе пъхната в пластичния взрив и целта бе тя да бъде запалена от безопасно разстояние с точен изстрел. Блейкли даде знак и на двамата да се отдръпнат повече.

— Късмет — каза му Линда, като отмести детето зад себе си.

Блейкли избърса изпотените си вежди с ръкав и после се отдалечи на няколко крачки в тунела, за да заеме удобна позиция за стрелба. Тя забеляза, че устните му бяха придобили лилав оттенък. Стресът и задушният въздух влошаваха здравословното му състояние. Тя се възхити на спокойствието му, докато наблюдаваше как затъква ушите си с памук. После той и даде знак с пръст и се прицели с пистолета.

От своя страна, тя посочи на Джейсън да закрие ушите и затвори устата си. Той изпълни указанията и, но продължи да се опитва да надникне иззад гърба и към мястото, където бе застанал докторът.

След като закри уши, тя чу лекия пукот на сигналния пистолет, досущ като този на играчка. После видя как Блейкли спуска пистолета. Нищо не се случи.

Той се извърна към нея, повдигна рамене и понечи да каже нещо. Точно тогава взривът избухна. Предизвиканата от него въздушна вълна изпревари шума. Тя видя как вълната повдигна Блейкли, отлепи го от земята и го блъсна в стената.

Преди да успее да му се притече на помощ, Линда също бе повдигната от въздушната вълна и се стовари върху Джейсън. Шумът, който последва, наподобяваше издавания от невидим товарен влак, движещ се с голяма скорост. Бе толкова силен, че разумът и се опита да не му обърне внимание. Сетне последва глухо бучене. В тунела се образува облак от прах и дим, който насмалко не я задуши. Забеляза Джейсън в светлината на лампата на каската си. След малко и двамата бяха обвити от няколко слоя прах.

Линда помогна на Джейсън да се изправи на крака. Той бе стиснал лакътя си и се мръщеше, но не изглеждаше ранен. Все още замаяна от дима, тя не съобрази в коя посока да търси Блейкли. Може би беше ранен. Включи и фенера, който висеше на пояса и, с надеждата, че неговата светлина ще пробие мрака по-успешно от фара на каската и. Раздвижи светлинния лъч из прашния облак. Не видя нищо.

— Струва ми се, че там виждам светлина — каза Джейсън, като повдигна ръка. С другата започна да измъква памучните тампони от ушите си.

Тя също видя слаба светлинна, която се приближаваше към нея. Отдъхна си с облекчение. Устреми се към нея с надеждата, че ще види Блейкли, и че пътят пред тях е разчистен.

— Почакай! — изкрещя внезапно Джейсън, като се опита да я улови за ръкава.

— Какво има? — попита го тя. После погледна фигурата, която излезе от пушека и се озова в обсега на светлината на фенера и. Не беше Блейкли. Отстъпи крачка назад. Не можеше да бъде!

В едната си ръка фигурата държеше запалка, а в другата — пистолет. По дясната му буза се стичаше струйка кръв, която течеше от рана по челото му.

— Колко е хубаво, че бурята на моето идване бе предшествана от гръм — каза Халид и насочи пистолета гърдите на Линда.

Блейкли изстена. Гърдите му се раздираха от болка. Първата му мисъл бе, че сърцето отново се обажда. След миг обаче забеляза, че болката се засилва или отслабва в зависимост от това дали вдишва, или издишва. Вероятно бе счупил някое ребро. Прокара ръка по десния си хълбок. Остра болка непосредствено под мишницата му потвърди неговото подозрение. Да, определено бе счупено, но само едно. Дявол да го вземе, сякаш не му стигаха останалите му проблеми. Облегна отново глава на стената, затвори очи и придърпа влажната си носна кърпа върху лицето си. Макар да вонеше на сополи и пот пак това бе за предпочитане пред вдишването на праха, раздвижен от експлозията.

Реши да изчака прахът да се слегне и после да помоли Линда да му помогне да превърже гърдите си, преди да продължат. Въздъхна и се подготви да се поотпусне за малко, но внезапен пристъп на страх го накара да отвори очи. Ами ако взривът не бе разчистил достатъчно скална маса, за да могат да преминат? Или пък, не дай Боже, бе предизвикал срутването на друга част на тунела? Дали пък не бе счупил реброто си ей така, за нищо? Бе длъжен да провери.

С изкривено от болка лице и като скърцаше със зъби, той присегна към фенера, закрепен на кръста му. Измъкна го с усилие. И се намръщи. Имаше усещането, че някой го ръга с тъпо копие, и при това безмилостно го върти. Опита се да се пребори с болката, повдигна фенера и го включи. Лъчът му бе блокиран от слягащ се облак от каменен прах и дим. Видимостта не бе по-голяма от десет метра.

Дали пък нямаше да открие мястото на експлозията, ако се придвижеше няколко метра напред? Дали не бе сложил заряда както трябва? Не, това бе невъзможно. Бе действал точно в съответствие с инструкциите на Ханс, германския експерт по минно дело от базата Алфа.

Имаше само един начин да провери какво се бе случило. Изправи се на крака. Болката се засили, но само толкова, колкото от очите му да потекат сълзи. Щеше да бъде по силите му да я понесе, поне за кратко време. Пое дълбоко дъх и се подготви да тръгне. Още преди да направи първата стъпка, чу ехото на глас зад себе си. Бе гласът на Линда. Слава Богу, че поне тя бе добре. Насочи светлинния лъч към гласа. Светлината обаче се сблъска със стена от черен дим, а бученето в ушите му заглуши почти всички звуци. Той поклати глава и насочи отново лъча към мястото на взрива. Не след дълго останалите щяха да се придвижат натам.

Направи крачка напред, решил да огледа мястото на взрива, преди да пристигнат. Усети болката от копието още по-дълбоко. Реши, че трябва да започне да диша повърхностно, тъй като съществуваше опасност парче от счупеното ребро да пробие белите му дробове.

След още две крачки спря, за да си почине. Челото му отново плувна в пот. Това бе опасно и за сърцето му, но отчаянието го накара да продължи напред. Освен това държеше пръв да разбере дали все пак не е поставил заряда както трябва.

Като осветяваше пътя с фенерчето, той стигна до мястото, където доскоро бе каменната стена, и се усмихна. През образувалия се отвор сега можеше да премине и малко слонче.

Внезапно иззад него изкънтя пистолетен изстрел. Без да се замисля, Блейкли отскочи встрани. При движението гърдите му се изпълниха с вълна от горяща жарава. Причерня му пред очите и започна да възприема лъча на фенера си като слабо пламъче.

Направи крачка напред и притисна гърдите си с ръце, сякаш по този начин можеше да потисне болката. Закашля се под кърпата, закриваща лицето му, и усети пристъп на остра болка, която го накара да коленичи. След като усети миризмата на собствената си кръв върху кърпата, той с рязко движение я отмести от лицето си. Пред очите му започнаха да светят движещи се искрици, докато се опитваше с усилие на волята си да не изпадне в безсъзнание.

Чу се втори изстрел.

Линда присви очи, когато куршумът се удари в скалата над главата и и при рикошета изсвири покрай ухото и. Халид, със спокойно изражение, на лицето придружаваше думите си с изстрели, като стреляше по стените около нея. Тя закри с ръка главата на Джейсън и се опита да го успокои, докато той се притискаше до нея.

— Надявах се, че ще осъзнаеш важността на моята мисия — каза бавно Халид.

— Халид — започна Линда. Бе и трудно да говори, но така или иначе трябваше да се опита да го вразуми. — Халид, ти не ни остави никаква възможност за избор. Не можех да ти позволя да ги изоставиш, за да ги обречеш на сигурна смърт.

Преди да се усети, Халид се спусна към нея, с неподозирана бързина я отблъсна встрани и стисна Джейсън за ръката. Тя изгуби равновесие и падна на земята, като силно удари коляното си.

— Недей, Халид! — изплака тя с очи, изпълнени със сълзи. — Недей! Ще направя всичко каквото кажеш!

За миг той сякаш се поколеба и отпусна ръката с пистолета; После бързо притисна Джейсън към гърдите си и долепи дулото до слепоочието му. Очите на детето бяха широко разтворени от страх, а устните му пребледняха. Опита да се освободи, но Халид знаеше как се държи заложник. Въпреки трескавите гърчове на Джейсън пистолетът не се отлепи от слепоочието му. Линда разбра, че положението му е безнадеждно.

— Остави детето! — разнесе се гласът на Блейкли. Внезапната му поява изненада Линда. Халид отскочи крачка назад.

Блейкли се бе подпрял с ръка на стената на тунела, като държеше в другата сигналния пистолет, насочен към Халид. Линда знаеше, че в пистолета нямаше заряд, но това може би не бе известно на Халид. За миг сърцето и се изпълни с надежда. Видя как от устните на доктора капеше кръв и чу затрудненото му дишане. Навярно експлозията го бе наранила.

— Остави детето — повтори Блейкли с измъчен глас. — Пусни го.

Сигналният пистолет се залюля несигурно в отслабващата му ръка.

— Пусни го веднага! — извика Блейкли, като се озова между Линда и Халид.

Халид си даде вид, че се отдръпва от пистолета. Но с бързината на нападаща кобра изби пистолета от ръката на Блейкли с удар на своето оръжие.

— Празните закани са опасни, докторе — предупреди го той. — Видях как използвахте заряда, за да пробиете отвора. Впрочем да не забравя да ви благодаря за това.

Блейкли се закашля и се отпусна до стената. От болката и изтощението устните му бяха станали тесни и сини. От устата му продължаваше да се стича струйка кръв.

— Съжалявам — прошепна на Линда.

Тя отиде при Блейкли, докато Халид направи крачка назад и отново опря пистолета до слепоочието на Джейсън. Провери пулса на доктора. Бе слаб и с прекъсвания. Трябваше да му се окаже незабавна медицинска помощ. Обърна се към застаналия на няколко метра зад нея Халид.

— Моля те, прекрати това — започна да го умолява. — Всички можем да тръгнем заедно на път. Пусни момчето.

Без да откъсва поглед от нея, Халид направи нещо удивително. Приведе се и остави пистолета си на земята. За миг сърцето и се изпълни с радост. Халид обаче от тайно място над обувката си извади друг пистолет, по-малък. Притисна новото оръжие към Джейсън, когото все още държеше здраво. Момчето не можеше да помръдне от прегръдката на Халид.

— Искаш момчето да живее, така ли? — попита Халид с присвити очи. Ритна пистолета към Линда. — Убий доктора!

Тя погледна оръжието така, сякаш бе нещо отровно. Нещо, което се боеше да докосне.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се към Халид.

— Натоварени сме с твърде много баласт. Ще взема с нас или момчето, или доктора. Ти решавай. В пистолета има един куршум. Искам да застреляш Блейкли. Ако не то направиш, ще застрелям момчето.

— Не! — изкрещя тя, като се отдръпна от пистолета.

— Тогава ще умре момчето. Изборът е твой. Аз съм само инструментът.

— Халид… Моля те… Не ме карай да правя това! — проплака тя с очи, плувнали в сълзи.

Обади се Блейкли:

— Вземи пистолета. — Думите му бяха толкова спокойни и делови, че тя присегна неволно към пистолета. Ръката и обаче застина над него.

— Хайде!

Тя взе пистолета. Той бе все още горещ от изстрелите. Стисна го с две ръце, сякаш се боеше да го държи само в едната. Погледна към Халид.

— Разполагаш само с един патрон, мила моя — каза той, сякаш четеше мислите и. — Дори и да успееш да ме улучиш, момчето ще е мъртво, преди да си натиснала спусъка.

— Защо? — попита тя с изтънял глас. — Защо ме караш да правя това?

— Защото се нуждая от помощ. И от подчинение. Ще те науча да се подчиняваш.

— Не мога. Не мога просто така да убия човек.

— Виж какво, ще трябва да направиш това — намеси се Блейкли с грапав и измъчен глас. — Трябва да спечелиш време. Той така или иначе смята да избие всички ни.

— Но…

Блейкли се изкашля. Очите му бяха изпълнени със със сълзи. Лицето му бе изкривено от болка.

— Направи го. Аз така или иначе няма да успея да се измъкна оттук жив.

— Не мога… — прошепна тя с оклюмала глава. Блейкли се доближи до нея, положи ръка на главата и и задочна да говори на ухото и:

— Жена ми умря преди четири години. Децата ми са големи. Радвал съм се на седем внука. Животът ми бе пълноценен. Животът на Джейсън обаче едва сега започва. — Повдигна главата и, а сетне и ръцете, в които стискаше пистолета. Намести цевта на челото си. — Бъди силна, Линда.

— Не, моля ви, не — извика тя и по бузите и се стекоха сълзи.

Той затвори очи, като все още придържаше ръката и със своята. Тя усети как неговият пръст изтласква нейния от спусъка.

— Знам какво правя — прошепна той. — Няма да позволя на това мръсно копеле да победи — добави и намести пръста си върху спусъка. Тя видя как пръстът му помръдва от изстрела и от отката пистолетът изскочи от ръцете и. Падна на земята, като от цевта му се показа струйка дим.

Изумена от случилото се, тя застина на мястото си. Ръцете и все още бяха повдигнати, сякаш продължаваше да държи пистолета. Блейкли се бе свлякъл встрани и погледът му бе втренчен в насрещната стена. На челото му се бе появила дупчица с размерите на десет центова монета. Раната изглеждаше съвсем малка. Можеше да бъде закрита от обикновена лепенка.

— Не! — изстена тя, като започна да се мята. — Не, не, не…

Внезапно до нея се появи Джейсън и я прегърна. Халид бе пуснал момчето. Джейсън не каза нищо и се вгледа с широко отворени очи в неподвижното тяло на Блейкли.

Линда се обърна към Халид. Пистолетът му бе насочен към нея.

— Ти обеща, че няма да сториш зло на детето.

— Няма — отвърна той. Гласът му бе хладен, лишен от каквото и да е съчувствие към мъртвеца, лежащ неподвижно върху земята. — За разлика от твоята дума моята има стойност. Време е обаче да ти преподам следващия урок.

— Не можеш да ме държиш вързана през цялото време — възрази Линда. Бе се опитала да се освободи от въжетата, но те само още по-силно се врязаха в плътта и.

— Съобразителна си, Линда — рече той подигравателно, развеселен от опитите ида се освободи. — Ще ни се наложи да изминем доста дълъг път, преди да стигнем до базата Алфа. Не искам да те изгубя отново — добави. Сетне сграбчи Джейсън за ръката и го поведе надолу по тунела. — Можеш да си сигурна в това.

— Какво правиш? Та ти обеща да не му причиниш: нищо лошо? — извика тя, уплашена, че може да направи нещо на Джейсън.

— Не се безпокой, ще изпълня обещанието си — отвърна той и изчезна зад един завой.

Тя погледна към тунела до себе си. Сърцето и туптеше така силно, че и бе трудно да диша. Какво бе намислил? Направи още един опит да разхлаби въжетата, с които бе омотана.

Огледа се отново. Лъчът на каската и бе съвсем слаб. Димът обаче се бе поразсеял и вече можеше да се диша без маски. Въпреки това все още продължаваше да дразни очите и носа.

Изви глава в другата посока, за да се опита да разбере какво прави Халид. От време на време оттам се чуваха някакви звуци. Какво ли вършеше?

Изминаха близо два часа, преди да чуе стъпки по каменния под. Халид и Джейсън се връщаха. От изтощение насмалко не заспа. За последен път бе спала около четирийсет часа преди това.

— Добре ли си, Джейсън?

Той кимна утвърдително, но изражението на лицето му бе странно.

Халид се приближи до нея и развърза ръцете и.

— Ще ида да устроя бивак. Ще останем тук около шест часа и после ще продължим.

Докато разтриваше почервенелите си китки, тя забеляза, че Халид не държеше пистолет. Това и се стори странно, тъй като след смъртта на Блейкли той през цялото време бе с пистолет в ръка. Обърна и гръб и се отдалечи, като я остави насаме с Джейсън. Безгрижието му я изненада. Тя можеше да вземе момчето със себе си и да побегне. Знаеше обаче, че не си струва да прави това. Той щеше отново да ги открие. Все пак това внезапно отсъствие на предпазливост у него я хвърли в недоумение.

— Стори ли ти нещо лошо? — обърна се тя към Джейсън, като коленичи до него.

— Не… Обаче… не можах да му попреча — отвърна той и внезапно избухна в сълзи.

— Какво стана, Джейсън? Разкажи ми. Плачът на детето премина в конвулсии:

— Той… Той… Не искам да умра!

Тя го притисна към себе си, за да го успокои. След няколко минути изплака последните си сълзи.

— Обещавам ти, че ще те измъкна оттук — каза му тя. Надяваше, че ще може да изпълни обещанието си. — А сега си поеми дълбоко въздух и ми разкажи какво се случи.

Той повдигна ризата си. Тя се приведе към него с предположението, че ще открие някакви следи от физическо насилие. Това, което Джейсън и показа, обаче беше по-лошо.

— За Бога! Какво ти е сторил? — възкликна Линда. Джейсън внимателно докосна черния найлонов пояс, плътно обвит около кръста му и притискащ телцето му. Под пояса изпъкваха кубчета от сив пластичен взрив, свързани помежду си с многоцветни жици. Тя се взря по-внимателно в токата на широкия пояс. Към нея бе прикрепено устройство е осветен дисплей и с малка клавиатура с размерите на визитна картичка. Устройството бе свързано с кълбо от многоцветни жици. Върху дисплея имаше малки червени цифри, които намаляваха стойностите си.

— Защо? — промърмори тихо Линда.

— Каза, че по този начин ще ми даде урок по послушание — отвърна момчето. — На всеки два часа Халид трябва да набира секретен код, иначе бомбата ще се взриви. Ако направя опит да сваля колана, пак ще се взриви.

— Мръсно копеле — изруга Линда и раменете и се разтрепераха. — Значи сега, ако избягаме или пък ако нещо му се случи… — тя не довърши мисълта си.

— Тогава ще избухне — продължи детето. — Той ми каза, че нямало да ме боли.

— Той ти е обяснил всичко това? Що за чудовище този човек?

— Хитро — отвърна Джейсън с тънък гласец.

Глава 26

Ашли дръпна Хари за ръкава. Забеля за, че приликата му с майор Майкълсън е много голяма. Особено сега, когато бе стиснал устни и гледаше строго, като между веждите му се бе появила дълбока бръчка.

— За какво, по дяволите, спореха? — попита. Моамба вече бе последвал вожда, а и доста бойци с бяха пръснали в различни посоки. Тя се огледа. Все още бяха обградени от неколцина туземци с копия. В погледите им се четеше недоверие.

— Какви неприятности ще си имаме пък сега? — обърна се тя отново към Хари.

— „Неприятности“ е меко казано — отвърна той, след като изгледа известно време пазачите с присвити очи. Решили са, че вие двамата трябва да умрете.

— Защо? — попита Ашли с широко разтворени очи. А вие с Майкълсън?

— Ние двамата бяхме осиновени от групата на бойците. Те се придържат към строг кодекс на честта. Наричат го „ил-джан“. На това нещо не могат да попречат дори и старейшините. Вие двамата, за разлика от нас сте обявени за чужденци. Могат да ви използват като изкупителни жертви.

Ашли се обърна към Бен. Нормално бе да се разтревожи от заплахата, надвиснала над собствения и живот. Дишането и се учести и от мисълта за съдбата на нейния син. Тя не можеше да си позволи да умре. Поне не преди да се е убедила, че Джейсън е жив и здрав.

Бен продължаваше да наблюдава голите бойци около тях, но тя съумя да привлече вниманието му.

— Знам, знам — каза той, сякаш четеше мислите и. — Ще се измъкнем и ще открием Джейсън.

— Ами Моамба? — обърна се тя отново към Хари, след като си пое дълбоко дъх. Хари поклати глава.

— Борада, вождът, настрои останалата част от племето срещу вас. Старецът обаче показа характер. Издейства случаят да бъде поставен пред съвета на племето. Насрочен е за утре сутринта.

— Ами ако тази нощ избягаме? — каза Бен. Хари поклати глава и въздъхна.

— Изключено е. По пътя ще попаднете на много зверове и капани. А дори и да успеете да се промъкнете покрай тях, тези малки човечета познават чудесно територията си. Ще ви прережат гърлата още преди да сте чули стъпките им.

— Хич да не очакват, че ще им дам да ми отрежат главата ей така, без съпротива — каза Бен. — Ще им…

Ашли го прекъсна.

— Хари, ще ни дадат ли възможност да се изкажем на този съвет?

— Предполагам, че да.

— Ти ще можеш ли да преведеш думите ми?

— Да. В най-общи линии, но ще се постарая.

— Много добре. Спрямо нас се държат враждебно, но ако съдя по петроглифите им, изглеждат доброжелателно настроени. Всичките си помагат помежду си. Грижат се за слабите и за сакатите. Представляват едно голямо семейство.

— Мен ме възприеха като свой — съгласи се Хари. Ашли кимна утвърдително.

— Нещо ги е потресло и заради това са изнервени — каза. — Ако разберем какво е, може би ще успеем да спасим кожите си.

— А ако не успеем? — рече Бен.

— Ако не успеем, ще се бием — отвърна хладно Ашли.

Някъде вътре в пещерата се разнесе внезапно ударът на гонг, от който скалата едва ли не започна да вибрира. Въоръжените стражи възприеха това като сигнал и отведоха групата в съседна пещера, до която стигнаха през плетеница от тунели. Бен и Ашли бяха тикнати в нея, след което неколцина пазачи застанаха на пост до изхода, за да не им позволят да излязат.

— Заедно с Денис трябва да пренощуваме в пещерата на бойците — каза Хари. — Утре сутрин обаче веднага ще се явя тук. Може би ще успеем да ги разубедим.

— Постарай се наистина да си тук — отвърна му Бен. — Не обичам неясните обещания.

Ашли изчака братята да излязат и сетне огледа пещерата. На пода бяха оставени широки метър възглавници с одеяла с различни шарки, сгънати върху тях. В ъглите на стаята се виждаха каменни корита, пълни с вода.

— Предполагам, че това е нашата килия — каза Бен, като ритна една от възглавниците.

Ашли, скръстила ръце на гърдите си, кимна утвърдително. След напрегнатия ден се чувстваше без сили.

— Всичко ще се оправи — каза Бен, като я прегърна през рамо. Изрече тези думи толкова спокойно и уверено, че Ашли го погледна озадачено, сякаш очакваше на негово място да види друг човек. Къде бе изчезнала неговата обичайна нахаканост? Той я хвана за рамото.

— Тревожа се за Джейсън — каза тя, като се отпусна в прегръдката му. — Неизвестността е направо убийствена. Ами ако…

— Успокой се, на момчето нищо му няма — отвърна Бен, като положи пръст върху устните и. Думите му прозвучаха така убедително, че тя му повярва. Тя го погледна в сериозните сини очи. Те вече не бяха очите на лекомислен шегаджия. Изпита желание да му прехвърли грижите си, да положи всичките си страхове и тревоги върху тези широки рамене, поне за известно време.

Старите рани в душата и отново я заболяха. Опита се да ги преодолее. Без да и позволи да изрече и дума, Бен се надвеси над нея и на мястото на пръста, с който бе докоснал устните и, постави своите. Неговите устни притиснаха нейните и не им позволиха да изрекат и дума.

Тя едва успя леко да изстене. Сетне устните му се плъзнаха по гърлото и и брадясалата му буза докосна нейната, докато той се опитваше да достигне основата на шията и. Отпусна се в нежната му и силна прегръдка, отметна глава назад, като му предложи по-голям достъп до шията си.

За миг той се спря и я погледна в очите. Бузите му бяха поруменели от страст. Тя разбра, че това бе последната и възможност да го спре. Замря от уплаха при възможността да му се отдаде и да стане отново уязвима за болката и разочарованието.

Сякаш усещайки опасенията и, той се отдръпна назад. Пламъкът в очите му премина в топлота. Никога дотогава не бе срещала мъж, едновременно толкова страстен и изпълнен с нежност. Тя почувства как ръката и се повдигна и започна да гали гъстата му коса. Прилепи се към него, подобно на удавница, опитваща се да достигне повърхността.

Опиянена от прегръдката му, тя му позволи да я вдигне и сетне нежно да я положи върху покрития с възглавници под.

Бен не можеше да заспи и продължаваше да гледа каменния таван. До него лежеше Ашли. Бе положила ръка върху гърдите му и прехвърлила крак върху корема му. Тя се раздвижи в съня си и желанието му отново се пробуди. Прояви сила на волята, за да не потъне отново във властта на тяхната страст. Знаеше, че тя се нуждае от сън. Следващият ден щеше да бъде изпълнен с предизвикателства. При все това не можа да се удържи и докосна с пръст извивката на дясната и гръд. Тя изстена тихо в съня си.

Тъкмо когато бе намислил да целуне слепоочието и, над него се спусна тъмна завеса. Той отново потъна в мрака, откъснат от светлината и от Ашли.

— Време е, Бени! — изненада го един глас.

В мрака отново се появи образът на неговия дядо, седнал със скръстени крака върху една възглавница само на няколко метра от него. Бен изстена и също приседна. Докато се опитваше да фокусира поглед върху дядо си, той се превърна в Моамба.

— Наложи се да изчакам доста време да чуеш зова ми — рече старецът.

Бен се изкашля и огледа голото си тяло. То още продължаваше да издава неговата страст. Бен се закри с ръце.

— Зает бях — рече.

— Струва ми се, че три пъти е повече от достатъчно — изкашля се Моамба. — Време е да поговорим.

— Прав си — отвърна Бен, като придърпа одеялото върху скута си. — Имам много въпроси към теб. За какво, по дяволите, на вашия вожд са му притрябвали нашите глави?

— Той и хората от селото са уплашени. Мнозина загинаха. Краканите зачестиха набезите си в нашата територия. Унищожиха цели стада от нашите домашни животни. Изненадаха нашите часовои, като нахлуха дълбоко в земите ни и убиха много от тях.

— Това какво общо има с нас?

— Битката ни с краканите се води от безброй поколения. След разпиляването на народа ни те останаха тук заедно с нас. Когато потърсихме убежище в подземния свят, за да избягаме от тях и от студа, те ни последваха. Сетне един голям катаклизъм затвори обратния път към горния свят и останахме тук, долу, всички.

— Как успяхте да оцелеете?

— Приспособихме се. Вие създадохте машини и железни сечива, за да ви помогнат във вашия живот. Ние пък създадохме живи сечива — растения и животни, — които да ни служат. Чрез много усилия се научихме да правим селекция на тези, които в най-голяма степен съответстваха на нашите потребности, и после ги размножихме. Научихме се да произвеждаме храна — каза старецът и след това посочи стените. — Научихме се да произвеждаме дори светлина, която да ни улеснява. Ние се адаптирахме. Краканите обаче не се адаптираха. Останаха тук, в периферията на нашите земи, като се препитаваха с остатъците от нашия труд. Не ме разбирай обаче зле — те са много хитри. Непрестанно се опитват да открият пролуки в нашата охрана.

— След като сте съобразителни, защо не направихте опит да ги изтребите до крак? Да им видите сметката…

— Не бива да го правим — поклати глава Моамба. — Както ние им трябваме, за да оцелеят, така и те са ни нужни със същата цел. Изпражненията им съдържат вещество, което ни е необходимо за производството на храната ни. Без него растенията биха загинали. А след тях — и ние. Съзнателно изпращаме нашите стари домашни животни, тези, които не дават мляко, в територията на краканите, за да има с какво да се хранят.

— Значи вие самите изхранвате тези чудовища. Нищо чудно, че са се размножили толкова.

— Трябва да поддържаме числеността им, за да произвеждат достатъчно тор. Основната работа на ловците ни е да събират тора и да го носят тук.

— Излиза, че са събирачи на лайна — вметна Бен. — Няма какво друго да кажа за тези доблестни воини.

— Те са наистина доблестни. Навлизането в царството на краканите представлява голям риск. Особено, ако не разполагат с помощта на един хери-хути — отвърна старецът и го погледна многозначително.

— Нека не говорим повече по този въпрос — каза Бен. Боеше се, че Моамба отново ще поиска от него да остане тук и да помогне на селото. На същото село, което сега искаше смъртта му. — Все още не си ми казал коя е причината за тази проклета смъртна присъда, която ни бе издадена.

— Тъкмо мислех да поговорим за това. В течение на много поколения създадохме редица средства, с които да се пазим от краканите, да ги държим по-далеч, от нас. Едно от основните ни средства за отбрана е тинайфори. Наскоро…

— Почакай малко — прекъсна го Бен. — Какво представлява това?

Моамба стисна замислено устни и присви очи.

— Вие нямате дума за нея — отговори. Присегна зад себе си и откъсна малко светеща гъба от стената. — Нещо като тази гъба, само че убива. Оградихме централната пещера с плътна преграда от тинайфори. С него защищаваме нашето село.

— И как така тези чудовища, краканите, започнаха изведнъж да преодоляват вашата защитна преграда и да ви нападат внезапно?

— Отговорът представлява тайна, известна само на сектата на бойците и на вождовете — каза Моамба и се изкашля. Продължи да говори по-тихо, сякаш се опасяваше да не бъде подслушван. — Тинайфори е започнало да умира. Почернява и се разлага, като бариерата между нас и краканите изтънява. След време тази преграда може напълно да изчезне. Бен си представи как глутници от зверовете нахлуват в долината. Макар тези хора да му бяха издали смъртна присъда, при мисълта за възможната касапница изтръпна.

— И все пак какво общо има това с нас?

— Тинайфори започна да загива малко след пристигането на твоите хора.

— Как така?

— Не знам. Някои от бойците и аз вярваме, че това е поличба. Че това е знак, че е време да се завърнем в горния свят. Мнозина от другите обаче смятат, че вие сте демони, които искате да ни изтребите.

— Предполагам, че сред тях е и вашият вожд.

— Да. Както и повечето от останалите.

— И как очакваш да го убедим, че не е така? Не ми се вярва да възприеме сериозно честната дума на един демон.

— Така е. Заради това утре прави това, което ще ти кажа. Ще ни помогне твоят другар Хари. Без това да му е известно, докато спи, го уча на основите на нашия език. Помагам му да го научи. Вслушай се в думите му.

— Какво си намислил?

Моамба вдигна ръка в знак на сбогуване, контактът бе прекъснат и фигурата му изчезна.

— Утре ще научиш — каза му преди това.

Глава 27

На следващата сутрин Ашли започна да се разхожда напред-назад из пещерата, като се опитваше да осмисли информацията, съобщена на Бен от Моамба, единствения им съюзник в племето.

Как бе възможно да се преборят със суеверието? Подобно на много мисионери, избити по най-различни краища на света от суеверни туземци, и тя се чудеше какво може да направи.

Бен се доближи отзад и я прегърна, като опря лице до нейното.

— Ако продължаваш да се разхождаш така, ще издълбаеш бразда на пода — каза и.

Тя въздъхна. Той бе прав. Сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Мисълта и се превключи на друга тема.

— Виж какво, исках да ти кажа нещо за снощи — започна неуверено тя.

— Какво? — отвърна той и се притисна по-плътно до нея.

— Ами, думата ми е, че… Това, че ние… Не искам да си мислиш… Искам да знаеш, че това бе само моментна слабост.

— Ето що, госпожо, не се опитвай да се измъкваш от случилото се. Аз не съм играчка само за една нощ. Да не би сериозно да мислиш, че можеш просто да ме използваш и да ме захвърлиш?

Тя неловко се усмихна и се измъкна от прегръдката му. Внезапно се почувства неудобно от физическата близост с него. Дали бе наистина искрен. Малко ли бяха другите мъже, които се бяха клели във вечна любов, а сетне се бяха измъкнали от леглото и и изчезнали в нощта? Ами бившият и съпруг? Скот и се бе клел във вечна любов и вярност, а ето какво се получи. Тя постави ръка на корема си, като си спомни и болката, и загубата.

Отдалечи се от Бен, като се опита да не обръща внимание на обидата в очите му.

— Трябва да решим какво ще правим — каза. — В случай че не бъдем убедителни. Майкълсън все още има раница, пълна с оръжия. Би трябвало…

Пред входа на пещерата настъпи оживление и след малко Хари си проби път сред пазачите и дойде при тях. Зад него куцукаше Майкълсън, като използваше едно от счупените копия като патерица. Ашли тайно почувства облекчение от идването им. Зарадва се, че се появиха хора, които прекъснаха интимния разговор.

— Хари, успя ли да научиш нещо? — попита го тя. В отговор той кимна утвърдително.

— Цяла нощ бях буден и се опитвах да измъкна информация от местните клюкари. Тук също си произвеждат пиячка, като използват за целта един мъх. Има вкуса на топла паста за зъби. И все пак махмурлукът си е махмурлук.

— Говори по същество — обади се мрачно Бен. — Не разполагаме с много време.

Ашли го погледна изненадано. Бен нямаше навика да прекъсва хората така грубо.

Хари примигна няколко пъти, преди да заговори. Може би бе уморен, а може би наистина страдаше от махмурлук.

— Както и да е, това питие развърза някои и други езици. Изглежда, че почти всички са убедени, че вие избивате една тяхна скъпоценна гъба.

— Това ни е известно — каза Ашли.

— Как, по дяволите, научихте… — отвърна той удивено.

— За това ще говорим после. Кажи ни по-добре какво чу за днешното заседание на съвета. Ще ни бъде ли дадена възможност да се защитим?

— Слуховете са, че ще ви защищава Моамба. Макар и да е стар, мнозина предпочитат да не се карат с него. Така че нищо чудно да разполагаме с възможност да ги разубедим.

— Все пак нуждаем се от резервен план — каза Ашли и погледна към Майкълсън. Забеляза, че той все още имаше пистолет в кобура си. — Как сме с въоръжението?

Той се потупа по кобура.

— Разполагаме с това, с един Калашников 47, десантен вариант, и със сгъваемата ми пушка, която е в стаята на Хари.

— Какви са шансовете да се измъкнем оттук със стрелба?

— Не бих заложил и пукнат цент за тях. Залата, където заседава съветът, се намира дълбоко в скалата. Съмнявам се да е по силите ни да успеем да се измъкнем оттам. А дори и да успеем, ще ни предстои да открием обратния път.

— Значи, по-добре ще е да се стараем да бъдем убедителни — намръщи се Ашли.

Някъде далеч от тях започнаха отново да бият барабани. Пазачите до входа се оживиха. Един от тях излая някаква заповед.

— Време е за шоуто — каза Хари.

Първото нещо, което направи впечатление на Ашли в пещерата на съвета, бе подът. Скалата бе полирана гладко, като огледало, и изглеждаше хлъзгава, сякаш беше от черен лед. В центъра на помещението имаше малък отвор. Каменни стълбове, също полирани така гладко, бяха разположени в кръг. Стълбовете бяха изкусно украсени с въжета, направени от гъби, светещи със зелена и червена светлина. Други подобни фосфоресциращи въжета украсяваха стените.

Около отвора в центъра на помещението бяха разположени осем големи възглавници с различни цветове. Ашли огледа отвора с любопитство. Бе единствената част от помещението, грубо издълбана в скалата и лишена от всякакво полиране. Разумът и, макар и изпълнен със страхове за Джейсън, за самата нея и за Бен, продължаваше да е на антрополог. Вълнуваше се от многото тайни, свързани с тези хора. Какво бе културното значение на тези отвори? Имаше ги в почти всички скални жилища, които бе разгледала, включително и в базата Алфа. Първоначално бе решила, че са обикновени огнища, но след като се запозна с живота на обитателите, на пещерите, отхвърли това предположение. Все още не бе видяла нито едно запалено огнище. При толкова много минерални извори с гореща вода, топлина от вулканичен произход и недостиг на дървета тя не виждаше културна необходимост от толкова много огнища. Какво, по дяволите, представляваха отворите в такъв случай?

Ръката на един от пазачите докосна гърба и. Тя влезе в пещерата.

— Ние май сме първите посетители — каза Бен.

Ашли се отмести встрани, за да влезе Хари. Майкълсън въпреки нараненото си коляно, бе отишъл в пещерата на ловците, за да вземе оръжията и ги приготви за действие. Пистолетът на майора бе на гърба и. Бе го пъхнала в пояса си и закрила с ризата си. Ако нещата не се развиеха както трябва, можеха с помощта на пистолета да отидат до района на ловците и да се присъединят към Майкълсън. И към неговия арсенал.

Една жена от племето влезе през друга врата. В ръката си държеше тояга, украсена с аметист. Провисналите и гърди отбелязваха принадлежността и към женския пол, а издутият и корем навеждаше на мисълта, че по всяка вероятност е бременна. Тя коленичи на една от възглавниците, а от двете и страни застанаха стражи. Умишлено не обърна внимание на Ашли и нейната група, като избегна погледите им, докато се наместваше на възглавницата.

С леко кимване обаче удостои с внимание следващото същество, което влезе в пещерата. То не бе приятно за гледане, тъй като му липсваше едната ръка и лицето му бе набраздено от дълъг белег. Провлачваше леко левия си крак, докато се придвижваше към една пурпурна възглавница, и се отпусна върху нея с тежка въздишка.

— Това е Тругула, ръководителят на клана на воините — поясни Хари на Ашли. — Има неугледна външност, но умът му е остър.

Думите на Хари, макар и едва-едва прошепнати на ухото и, очевидно достигнаха слуха на Тругула. Погледна ги строго изпод вежди. Хари се отмести от Ашли и не каза нищо, когато една процесия от важни фигури зае местата си по останалите възглавници. Не след дълго зад тях заеха позиции множество въоръжени стражи. Ашли се раздвижи, за да намести пистолета си в по-удобна позиция. Макар да и убиваше на гърба, създаваше чувство за сигурност.

Моамба премина покрай Ашли и се устрои върху карирана червено-жълта възглавница. Той също не даде вид да е забелязал присъствието им.

Последен пристигна вождът на селото Борада. Хари и бе казал, че той е син на предишния вожд. Заел длъжността в знак на признание на уважението към баща му.

Мнозина от останалите старейшини го търпели, но не се радвал на особена почит. Бил твърде лековат и взимал решения прекалено импулсивно. Съветът предпочитал да обмисля дълго решенията си, понякога в продължение на години. Дори и когато ставало дума за сравнително прости въпроси. Младият и с избухлив характер вожд смущавал с поведението си останалите старейшини.

Въпреки това вождът не останал без поддръжници. Хари посочи на групата един изключително мършав мъж, чиито уши и очи шареха във всички посоки. Ръцете му непрестанно наместваха възглавницата под него, сякаш се опитваше да открие по-добра позиция за твърдия си задник.

— Това е Синджари — каза Хари. — Мазен сикофант на Борада. Пазете се от него. Колкото е подъл, толкова е и хитър.

— Човек би казал, че и лек полъх на вятъра би го прекършил — рече Бен.

— Не подценявайте този изрод. Именно той убеди вожда, че вие двамата трябва да бъдете убити. Съобразителен мръсник е. Знае как да се възползва от хорските страхове и да извлича полза от тях.

Вождът удари три пъти с тоягата си по пода и едва след това седна.

Хари се намести между Бен и Ашли, за да може да им превежда.

Ашли предположи, че тяхната съдба ще бъде първата точка от дневния ред, обаче сгреши. Първата точка бе свързана с прибирането на реколтата. В течение на дълго време се умува дали трябва да се разреши на копитния добитък да пасе по нивите още един месец. След дълги спорове, по време, на които Моамба задряма, бе взето решение да се пристъпи към прибирането на реколтата веднага.

Ашли се поразкърши, очаквайки сега да започне да се обсъжда съдбата им. Отново сгреши. Единствената жена, членуваща в съвета, Джусири, се изправи, за да вземе думата. Един от стражите и помогна да стане, вероятно от уважение към големия и корем.

Ашли започна да пристъпва от крак на крак. Какво щеше да стане по-нататък? Безкрайното очакване започна да я дразни. Дори и Бен даде признаци на нетърпение.

Видя как Джусири отиде до малкия отвор в средата на пещерата. Останалите старейшини я обкръжиха. Мнозина от тях не скриваха удовлетворението си.

Ашли зина от удивление, когато видя това, което последва.

— Това е грозно — коментира Бен и захапа устната си. Джусири бръкна в торбата на корема си с две ръце.

С напрегнато лице, но и с гордост в погледа, тя измъкна оттам кафеникаво пъстро яйце с размерите на яйцето на щраус. Коремът и веднага спадна. Останалите старейшини започнаха да удрят с тояги по пода и да издават одобрението си с викове. Тогава Джусири внимателно положи яйцето в малкия отвор. Отворът представляваше гнездо, съобрази Ашли. Гордата майка отстъпи крачка назад.

— За Бога! — възкликна изумената Ашли. — Та те не са просто двуутробни! Те снасят малките си!

— Какво? — попита Бен, който все още не бе променил изражението на лицето си.

— Говорихме за това с Линда. Те снасят яйца, досущ като краканите. Те са бозайници, които снасят яйца. Смята се, че представляват еволюционна връзка между влечугите и бозайниците, като са наследили черти и от едните, и от другите. Снасят яйца като влечугите, но са окосмени и кърмят малките си като бозайниците. Доскоро се предполагаше, че това е задънена улица на еволюцията.

— Тази група май се е отклонила от улицата — вметна Бен.

— Какво правят сега? — обърна се Ашли към Хари.

— Това е церемония, свързана с именуването. Джусири предлага детето си на племето.

Ашли видя как Моамба с усилия се надигна от възглавницата и отиде при яйцето. Коленичи и постави внимателно двете си ръце върху него.

— Какво прави? — попита Ашли. Въпросът и бе отправен към Хари, но и отговори Бен:

— Опознава яйцето и детето, което е в него. Ашли го погледна озадачено. Той обаче поклати глава, сякаш сам не знаеше как бе успял да научи това.

Моамба се обърна към майката, без да отлепва ръце от яйцето. Усмихна и се и промърмори нещо.

— Детето е здраво — преведе Хари.

Сетне Моамба рязко се изправи, като насмалко не изтърва яйцето извън гнездото.

— Усетих го! — каза Бен, като подскочи до нея. — Досущ като нероден младенец е, когато рита!

— Какво си усетил? — попита Ашли. Бен отново просто поклати глава.

Ашли видя как Моамба още веднъж положи ръце върху яйцето с по-голяма нежност отпреди. Ръцете му затрепераха, очевидно не само вследствие бремето на годините. Отново се обърна към Джусири, чието лице сега бе загрижено. Със сълзи на очи и каза нещо.

Тълпата нададе радостни викове и започна да удря с тояги по пода.

— Какво става? — обърна се Ашли към Хари. Бе нетърпелива да чуе превода. Бен обаче отново го изпревари.

— Детето е хери-хути — каза. — Притежава способността да вижда и да говори с разума си — добави. После се обърна към Ашли. — Самият аз наистина почувствах как детето се размърда.

Моамба се изправи. Бе толкова радостен, че не се възползва от патерицата си. Удари с тояга по пода, за да успокои тълпата. След като оживената глъчка премина в тих шепот, проговори отново. За да придаде по-голяма сила на думите си, удари още два пъти с тоягата.

— Назовавам това дете Тушама — преведе Хари. — „Този, който вижда нашето бъдеще“. Тълпата отново се оживи. Името на Тушама бе произнесено от множество присъстващи.

— Е, поне ще са в добро настроение, когато дойде време да решават съдбата ни — каза Бен.

— Надявам се това да не стане причина за отсрочка на решението — каза Ашли. — Не ми се иска да изгубя още един ден.

Сакатият Тругула сякаш бе разбрал думите и, с удар на тоягата си помоли за внимание и предложи да се вземе решение за съдбата на Ашли и Бен. В отговор на това мнозина, включително и Борада, кимнаха в знак на съгласие.

Сетне мършавият като кост Синджари с удар на тоягата си поиска да вземе думата. Преводът на Хари смрази пришълците.

— Вярно е, че днешният ден е изпълнен с радост. Не можем обаче да забравяме, че е изпълнен и със скръб. Нима плачещите вдовици са малко?

Думите му отрезвиха останалите.

— Това са демони, които искат да ни унищожат — каза Синджари и ги посочи с дълъг мускулест пръст. — Започнахме да измираме още в момента, когато те дойдоха и оскверниха нашия свят. Опитахме се да другаруваме с тях — той кимна в посока към Хари, — но въпреки това продължаваме да измираме. Според мен е знаменателно това, че тъкмо в момента, когато решаваме да убием демоните, се появява нов хери-хути. Това е божествена поличба. Трябва да прогоним демоните от нашия свят! Без да се бавим!

Няколко глави закимаха в знак на съгласие с думите на Синджари.

Ашли присегна към гърба си и натика пистолета за по-сигурно по-дълбоко в пояса си. Започна да оглежда препятствията, стоящи по пътя между нея и изхода.

С удар на тоягата си Моамба взе думата.

Бен се поуспокои, след като реши, че Моамба ще говори в тяхна защита. Присегна към Ашли и стисна ръката и.

— Той ще ги вразуми — каза.

Моамба изчака шумът на тълпата да утихне, преди да проговори. Синджари с присвити очи дращеше по тоягата си. Очевидно бе изнервен. След като обаче Моамба произнесе първите си думи, на мършавото лице на Синджари започна да се появява една все по-широка усмивка, разкриваща много зъби. Хари започна да превежда.

— Синджари е прав, когато казва, че много от нашите защитни прегради се сринаха. Че много от нашите хора загинаха. Разсъждавах дълги часове по този въпрос, като се молех на боговете и търсех напътствията на нашите прадеди. В резултат на това стигнах до един-единствен отговор. — Моамба посочи с тоягата си Бен и Ашли. — Синджари е прав! Причината е в тях!

Глава 28

Майкълсън се бе надвесил над арсенала си и го оглеждаше; една сгъваема карабина, един десантен Калашников 47, два пистолета и четири кутии с муниции калибър 34. Защо ли не бе взел и един гранатомет за тази мисия? Тъжно поклати глава.

Намръщи се, тъй като си даде сметка, че при каквато и да е битка, нямаше да имат шанс да излязат живи от тази пещера. Приклекна и лицето му се изкриви от болка, тъй като коляното му се обади.

Зад гърба му една двойка се съвкупяваше, без въобще да се крие от останалите ловци, и техните охкания и стонове нарушаваха тишината. След като през миналата нощ той преспа тук заедно с Хари почти успя да свикне с тази непосредственост. През нощта също стана свидетел на бурна изява на подобни страсти. Въпреки това той предпочете да им даде гръб. Започна да наблюдава един от воините, който правеше нещо в ъгъла.

Съществото изглеждаше старо и с посивели слепоочия. Бе мършаво, но с остър поглед. Държеше в едната си ръка диамантен връх на копие, а с другата намаза повърхността му със сива паста. Дори на бледата светлина на гъбите пролича как в необработения диамант започна да сияе червеникава светлина. Като цъкна с език в знак на удовлетворение, то намаза още по-плътно със същата паста краищата на необработеното острие. Те започнаха да сияят със силна яркочервена светлина.

Изуменият Майкълсън проследи с поглед как оръжейникът с помощта на друго сечиво започна да обработва върха, като наточва краищата на вече размекнатия диамант. Пастата сякаш бе омекотила повърхността на кристала и и бе придала друга плътност. Ако се съдеше по напрегнатите мускули на ръцете на съществото, все още бе запазила някаква твърдост, може би като на оловото. Майкълсън видя как занаятчията превърна диаманта в острие със зловещ вид.

Значи така го правеха тези хитреци, помисли той. Обработваха парчета диамант с помощта на паста, размекваща кристала. Накрая старото същество потопи творението си в гърне с вода. След това измъкна от него все още мокрото острие и го почука с костен чук. То закънтя, подобно на кристална чаша. Бе се втвърдило достатъчно.

Майкълсън се изправи и се опита да разкърши крака. Любовната двойка бе приключила сексуалните си занимания и бе задрямала прегърната. Той успя да раздвижи краката си, но ниският таван не му позволи да се изправи.

Внезапно оживление при изхода на пещерата на ловците привлече вниманието му. Шумотевицата на тълпата издаваше страх. Майкълсън допусна, че причина за това може да е опит на групата на Ашли да се изтегли, и взе зареден пистолет. С лакти си проби път до малката тълпа, струпала се в центъра на помещението. Като отмести един ловец, застина, след като видя причината за оживлението.

Четирима ловци бяха донесли тяло, положено в грубо оплетена мрежа. Неподвижният труп бе положен до краката му. Майкълсън забеляза, че униформата на тюлена бе по-кървава, отколкото при последната им среща. Като съзря бледото лице и стъкления поглед разбра, че няма смисъл да се опитва да му измерва пулса.

— Вилянуева, дявол да го вземе — промърмори. Прибра пистолета си, коленичи до тялото на приятеля си и стисна ръката му.

— Майната му! — изруга. На челото на тюлена имаше дупки от куршуми. Две. Това очевидно не бе самоубийство. Някой го бе убил. Кой ли?

Ашли успя да се удържи и не изкрещя. Сякаш бе малко това, че изгубиха цял един ден, а сега и Моамба, единственият им съюзник, ги предаде. Тя стисна юмруци и раменете и потрепериха. Точно в този момент Джейсън можеше да е изложен на опасност. Затвори очи. Детето и трябваше да е добре…

— Сигурно не си разбрал правилно това, което каза Моамба — обърна се Бен към Хари. — Той обеща да ни помогне.

— Тихо, моля те! — отвърна Хари, като отмести ръката му. — Опитвам се да изясня.

След като отправи обвинението си, Моамба започна отново да говори. Вероятно, ще се опита да затегне примката около вратовете ни още по-здраво, помисли си Ашли. Огледа отново помещението и изходите и започна да брои стражите.

Хари започна да превежда отново. Бавно, но все по-уверено.

— Тези пришълци в нашия свят причиниха гибелта на тинайфори — продължи спокойно Моамба. — Разбрах това от шепота на нашите прадеди.

Откъм страната, където се намираха угодничещите на Борада, се разнесе невъобразим шум на тояги, удряни в пода. Ашли обаче забеляза, че Синджари, дясната ръка на вожда, се въздържа от изразяването на одобрение с подобни удари. На лицето му обаче се появи усмивката на победител.

Моамба поиска тишина със знак на ръката си, преди да продължи.

— Тези пришълци обаче не са демони. Те са същества като нас, направени от кръв, сухожилия и кости. Те ни причиняват зло не поради злонамереност. Правят го поради своето невежество.

Усмивката на Синджари на бърза ръка се преобрази в гримаса.

— Няма значение — прекъсна го той. — Нашите събратя загиват и законът е съвсем ясен в това отношение. Виновниците трябва да умрат. Дори и ти си съгласен, че са виновни. Да гласуваме!

Хари престана да превежда и облиза изсъхналите си устни. После погледна Ашли.

— Казах ти, че този човек е мръсно копеле — процеди той.

В отговор Ашли кимна, без да откъсва поглед от Моамба. На лицето на стария хери-хути се появи сянката на усмивка. Той повдигна ръка.

— Уважаваният Синджари твърди, че законите ни са съвсем ясни по този въпрос. Ще призная още веднъж учеността му. Той е напълно прав. Когато някой е виновен за смъртта на друг, трябва да умре. Законът постановява това — каза Моамба и за миг замълча. Синджари се опита да се обади, но Моамба го изгледа намръщено и той замълча.

Моамба се подпря с мъка на тоягата си, сякаш заседанието бе изсмукало силите му. Започна да говори бавно, за да даде възможност на Хари да превежда спокойно.

— Основната дума в нашия закон е думата „отговорност“. Аз не казах, че пришълците са виновни. Казах, че те са причината за случилото се. Те допуснаха грешки и неволно ни навредиха, тъй като не познаваха нито нас, нито нашия начин на живот. Не можем да искаме отговорност от хора за действия, които са извършили несъзнателно.

— Това са справедливи думи — обади се Борада. — Резултатът е един и същ.

— За думи ли говориш? — отвърна Моамба, като втренчи поглед във вожда си. — Благодарение именно на тези думи твоята дясна ръка все още се държи за китката ти. Спомням си, че имаше едно малко момче, което пусна стадо трефероши от оборите им. Те тогава унищожиха близо една десета от реколтата. Според закона ръка, която вреди на добруването на племето, трябва да бъде отрязана.

— Тогава бях съвсем малък — оправда се Борада. — Не знаех какво правя. Не можеш да ме държиш отговорен за…

Синджари присегна и докосна вожда за коляното. По този начин се опита да го накара да замълчи, за да не говори повече глупости.

Моамба се обърна към останалите старейшини. Изглеждаше още по-прегърбен отпреди.

— Аз съм стар човек — продължи. — Много по-стар от когото и да е от вас. Познавам ви добре и са ми известни вините на всеки. Нито един обаче не се е лишил от ръка, крак или нос. — При последната дума посочи към Синджари. — Грешките са част от всяко учение. Тези пришълци сега се учат. Трябва да ги научим какво да правят, а не да ги убиваме.

В пещерата настъпи оживление. Синджари се разшава върху възглавницата си. Един от неговите приближени се наведе и прошепна нещо в ухото му. Синджари кимна и сетне се изкашля.

Хари отправи към Ашли поглед, който сякаш казваше „пак почна“. Започна да превежда думите на Синджари така, сякаш оставяха горчив вкус в устата му.

— Моамба, както винаги, е мъдър и думите му ни дават повод за размишление — започна той. — Откъде обаче му е известно, че вредата, нанесена на нашата защитна тинайфори, е неволна? Как пришълците са нанесли тази вреда? По какъв начин?

Страхотен въпрос, помисли си Ашли. Как ли щеше да отговори старецът?

— Разсъждавах по този въпрос дълги дни и получих отговор на него — каза Моамба. — Чрез своите грешки те нарушиха равенството между женския дух она и мъжкия дух умбо. Предизвикаха неравновесие, което разкъсва тъканта на нашия свят.

В помещението се разнесе шепот. Дори Синджари не каза нищо.

— Как може да се спре това? — попита Джусири.

— Ще ви обясня това и всичко ще ви стане ясно — отвърна Моамба. — Тогава ще разберете защо закрилям тези чужденци. Убием ли ги, ще се лишим от единствения начин да поправим стореното.

— Това е хитрост — възрази презрително Синджари. — Единствената му цел е да отложи гласуването. Нека да гласуваме сега. Нека да ги унищожим, преди те да са унищожили нас.

Борада положи тежката си ръка върху рамото на Синджари и му даде знак да замълчи.

— Нерядко са ме обвинявали, че съм склонен да действам прибързано — каза. — Този път обаче ще се подчиня на решението на съвета. Според мен трябва да изслушаме Моамба. Въпросът е твърде сериозен.

От думите на вожда Синджари сякаш се смали.

— Обясни ни, Моамба — продължи Борада, — как се е случило това и как трябва да го спрем.

Моамба кимна и се отправи към изхода на залата. Останалите членове на съвета го последваха. Стражите дадоха знак на Ашли и групата и да тръгнат след старейшините.

— Знаех си, че старецът няма да ни предаде — каза Бен на Ашли.

— Все още не сме се измъкнали оттук — отвърна Ашли, но за пръв път се почувства обнадеждена. Племето познаваше чудесно пещерната система, така че с негова помощ може да се озоват в базата Алфа час по-скоро. Нагоди крачките си към тези на старейшините, макар да и се искаше да ги подкани да вървят по-бързо.

След като прекоси няколко тунела и се изкачи по вито стълбище, прокопано в скалата, съветът се озова в пещера, която едва можеше да го побере. За да надзърне в нея, на Ашли се наложи да се промъкне между стената и Тругула, който миришеше на мокро куче.

— Къде сме? — прошепна Ашли.

Хари повдигна рамене и неволно бутна Тругула с рамото си. В отговор водачът на ловците изръмжа нещо сърдито. Хари присви очи и се наведе към Ашли.

— Само не искай от мен да ти преведа това.

— Ти за пръв път ли идваш в тази пещера? — попита Ашли.

— Да. Тази част от селището принадлежи на религиозната секта. Твърде затворени хора. Аз обикновено си стоя при ловците.

Ашли примига и се опита да види Моамба. Всички погледи бяха съсредоточени върху него.

Нещо светна със силен блясък в краката на стареца, но тя не успя да открие източника на светлината.

— Повдигни ме — обърна се тя към Бен.

Той и помогна да стъпи върху прегънатото му коляно и да се повдигне. Тя застана на един крак, като се подпря с едната ръка на рамото на Бен, а с другата, на стената, за да запази равновесие. Главата и се издигна високо над тълпата, така че видя цялата фигура на Моамба. Хари започна да превежда думите му.

— Доведох ви тук, защото на всички ви е добре известно значението на тази пещера. Това е домът на умбо, на мъжкото начало — каза Моамба и посочи нещо с тоягата си.

Там върху каменен пиедестал бе положено нещо, познато на Ашли. Нещо, което блестеше ярко на слабата светлина. Сякаш я събираше и връщаше обратно във вид на сияйни стрели. Бе кристален идол, висок около половин метър. Диамантен. Подобен на този, който и бе показал Блейкли преди няколко месеца. Този обаче имаше ясна изпъкналост под голия си кръст. Бе близнак на другия, само че от мъжки пол.

— Това е умбо — заяви Моамба. — Тук му е мястото и тук трябва да остане. За да защищава нашия свят. Не му е по силите обаче да го защищава сам. Той е само половината от цялото. Другата половина, она, женският дух, я няма.

— Вярно е — обади се Синджари. — Пришълците я откраднаха.

— Не са я откраднали. Първото ни селище бе опразнено. Нямало е как да знаят, че тя бе нашата връзка с далечното ни минало. Тя бе оставена там, за да помогне на нашите прадеди да ни открият в новото ни селище. Сега я няма. Равновесието между умбо и она бе нарушено от хора, които не познават нашите обичаи, и смути силите, осигуряващи целостта на нашия свят. Това взаимодействие трябва да бъде възстановено.

— Ще се постигне, като убием нашествениците — заяви Синджари. Огледа се наоколо, за да види реакцията на останалите, но видя само разтревожени лица.

— Не е така — каза Моамба. — Равновесието може да бъде възстановено единствено като се върне она на мястото и.

Логиката на стареца изглеждаше безупречна. Така я възприе и Ашли, макар и да не повярва в нито една дума от чутото. Старейшините около нея, включително и вождът на племето, закимаха в знак на съгласие. С изключение на един от тях.

Синджари отиде в центъра на пещерата. Кокалестото му тяло започна да се тресе от вълнение.

— Моамба още веднъж доказа мъдростта си — рече и се извърна към тълпата. — Ясно е, че трябва да убием пришълците, оцелели след нападението на краканите, и да си възвърнем она. Да я върнем на мястото, където трябва да бъде!

Думите му бяха последвани от одобрителни възгласи, но не се чуха удари с тояги по пода. Това, изглежда, го смути. Той удари силно с тоягата си, сякаш се опитваше да подкани останалите да сторят същото.

Моамба обаче не позволи на одобрителните възгласи да продължат. Хари следеше думите му.

— Гневът на уважавания Синджари, изглежда, го е заслепил и го е накарал да забрави един важен закон на племето. — Моамба се обърна към якия вожд. — Борада, кажи ни какво се случи, след като ти изпусна трефероши от обора и те унищожиха посевите ни.

— Заедно с баща ми поправихме обора и засадихме повторно изпотъпканите площи. Това ни отне три цели дни без почивка.

— Точно така. Бе ти дадена възможност да поправиш грешката си. Пришълците заслужават и на тях да се предостави такава възможност. Нека те поправят собствената си грешка.

Сред тълпата отново се чуха одобрителни възгласи. Дори и Тругула удари по земята с тояга в знак на съгласие. Синджари обаче не бе готов да се признае за победен.

— Пришълците не са от нашето племе — рече. — Нашите закони не важат за тях. Какво може да им попречи да избягат, като вземат она и оставят нашия свят да загине?

— Те наистина са различни — съгласи се Моамба. — Достатъчно е човек да ги погледне, за да види това. Различията обаче са незначителни — добави. После обърна тоягата си към Ашли, Хари и Бей. — Елате при мен.

Какво ли ще стане? Ашли реши, като отчиташе пит-булската настойчивост на Синджари, че ще бъде опасно да се окажат отдалечени от единствения изход, преграден от целия съвет и от стражите.

Бен помогна на Ашли да стъпи на земята и разтри крака си.

— Добре, че не си с обуща с високи токове — оплака се той.

— Бен, ние направо ще рискуваме живота си, ако отидем там.

— Довери се на стареца — каза Бен. — Той ще ни измъкне от това положение.

Бен се промуши през тесния проход, направен от тълпата, като спря за миг само колкото да хване Ашли за ръката и я поведе със себе си. Зад тях тръгна и Хари.

Когато се оказаха изправени пред стена от втренчени в тях очи, Моамба застана между нея и Бен и отново започна да говори. Хари продължи да им превежда.

— Тези чужденци могат да се сторят странни и дори грозни на някои от нас. Някой обаче би могъл да реши, че и Тругула с неговите белези и рани също е странен и дори неугледен, но това не му пречи да бъде един от нас… Важното у хората е състоянието на духа — добави и се потупа по гърдите с тоягата. — В това отношение не сме толкова различни.

Моамба направи пауза и посочи с тоягата си Хари.

— Ето един чужденец, който доказа доблестта на своя народ. Доказа, че този народ заслужава ил-джан не по-малко от нашето племе. Ето още един чужденец, притежаващ способностите на хери-хути. — Този път обърна тоягата към Бен. — Тази способност е дар от боговете. Щяха ли нашите духове да дарят някого с тази способност, ако не го смятаха достоен за нея?

Накрая той посочи с тоягата си Ашли.

— Боговете ни разкриха доброто у тези хора и по друг начин. Пришълецът с дарбата на хери-хути пося семето си в нея по време на последния сън. — Моамба постави ръка върху корема на Ашли. — Семето пусна корени и боговете я благословиха с дете. Дете, заченато тук, в нашето село. Ново дете на племето.

Ашли примига няколко пъти, вгледана в ръката върху корема и. Този човек се шегуваше! После погледна Бен. Бе зинал от удивление.

— Това, че боговете ги благословиха с дете, означава, че са ги признали за достойни хора. Кои сме ние, за да ги съдим?

В този момент Синджари удари с тояга по земята.

— Твърдиш, че този… нашественик е хери-хути. Отде да знаем дали е така?

Мълчанието бе прекъснато от Борада.

— Достатъчно, Синджари. Да се обвинява в лъжа Моамба, който е служил на нашето племе в течение на поколения, е грубост, която няма да позволя. Отстранявам те от по-нататъшното обсъждане на този въпрос. — След тези думи докосна рубинения накрайник на тоягата си с устни.

Тълпата издаде възглас на удивление. Ашли погледна въпросително Хари. Той се наведе към нея.

— Подобно нещо се случва тук много рядко. Тукашното общество е много отворено за свободното слово. Такова запушване на устата се смята за голямо наказание.

— Дано устата на Синджари си остане запушена — промърмори под нос Ашли и нетърпеливо се размърда. Какво щеше да реши съветът? Щеше ли да ги накаже със смърт, или да ги оправдае? Успял ли бе Моамба да ги убеди? Тя погледна корема си и преглътна. Моамба наистина можеше да бъде много убедителен.

Оказа се, че Борада не бе приключил изказването си.

— Вярвам на Моамба. Смятам, че на чужденците трябва да се предостави възможност да поправят грешките си. Ти знаеш ли къде се намира она? — обърна се към Бен. Хари побърза да преведе думите му.

Бен кимна утвърдително.

— Ще я върнеш ли на мястото и?

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Бен.

— В такъв случай ще гласувам екзекуцията да бъде отменена, в случай че тази мисия бъде изпълнена успешно. И аз обаче имам някои резерви, подобни на съмненията на Синджари. Нуждая се от гаранция. Самката ти ще остане тук, докато изпълниш мисията си. Ако това не бъде сторено в рамките на един ден, тя ще загине — приключи вождът и удари с тоягата си по пода.

След тези думи старейшините сториха същото в знак на съгласие. Всички с изключение на Синджари, комуто бе забранено да изказва мнение, и на Моамба. Старият хери-хути просто изгледа първо Бен, а после, Ашли. И двамата видяха, че очите му бяха изпълнени с тъга, когато в крайна сметка повдигна тоягата си и удари с нея три пъти по пода. По този начин даваше израз на своето съгласие.

Глава 29

— Не мога просто така да я оставя тук — Бен се обърна към Моамба. Останалите старейшини вече бяха напуснали пещерата на умбо и в нея бяха останали само неколцина въоръжени стражи. Бен погледна към Ашли. Тя се бе привела над сияещия образ на умбо и изучаваше фигурката. В поведението и продължаваше да надделява любопитството на антрополога. Ръката и затрепера, когато докосна с пръст фигурката.

— Съжалявам, но не ми бе по силите да направя повече — каза Моамба. Думите му бяха преведени от Хари. — Разполагаш с днешния ден, за да се подготвиш щ да събереш група ловци. След това ще имаш още един, за да върнеш она. Ако не, Борада ще убие Ашли. И нероденото ти дете.

— Искаш да кажеш, че тя наистина е бременна? — попита Бен и разтри слепоочията си с краищата на кръстите.

Той кимна утвърдително.

— Значи ще ставам баща… — произнесе Бен и поклати глава. Събитията се развиваха твърде бързо. Ветровете вееха от най-различни посоки.

Старецът се приближи до Бен и произнесе нещо гърлено достатъчно тихо, за да може Хари да го разбере, след което докосна челото на Бен. От този допир цялото същество на Бен се изпълни с усещане за мир и спокойствие, сякаш бе взел хладен душ след горещ ден под австралийското слънце. Бен въздъхна. Как успя да направи това? Моамба се отдалечи.

Успокоен, Бен започна да разсъждава трезво, а не под натиска на емоциите си. Трябва да планира действията си. Селските старейшини му бяха предоставили цял ден, за да си изработи стратегия. Пътешествието дотук бе доста продължително. Дори и да разполагаше с карта, за отиването до пещерата Алфа ще му е необходимо повече от ден. Бен се обърна към Хари.

— Ти сигурен ли си, че преводът ти бе точен? Само един ден ли ни предоставят? Двайсет и четири часа?

— Почти. Тяхното денонощие се нарича кукуру и всъщност продължава двайсет и шест часа.

— Това е добре. Печелим два часа. Предполагам, че не ти е известно да има по-кратък път към базата Алфа.

— Знам един такъв път, но той ще ни отнеме поде ден и половина. И това при положение че не попаднем на кракани. Самият аз бях решил да се завърна в базата, след като ми зарасне ръката и се посъвзема, но Денис ме изпревари.

Моамба внезапно удари с тояга по пода. Изглеждаше смутен. Даде им знак да се доближат до стената. Там с известно затруднение произнесе няколко думи на английски.

— Ще покажа… бърз път… нагоре — рече. Очевидно бе схванал смисъла на техния разговор.

Моамба отиде до отсрещната стена и натисна с края на тоягата си една каменна изпъкналост. Тя се прибра в стената и след малко част от привидно монолитната скала се отвори като врата.

— Тайна врата! — възкликна Бен, наведе се и надникна в разкрилия се пред очите му тунел. — Води към още едно от тези тесни тунелчета. — Даде знак на Ашли да се приближи.

Моамба застана настрана с Хари и двамата започнаха да разговарят оживено.

— Трябваше да съобразя — каза Ашли, като коленичи до Бен. — Светилищата на много култури разполагат с тайни помещения и проходи.

Ашли приклекна, сякаш разочарована от мисълта, че може да изпусне една важна антропологическа връзка. После внезапно скочи.

— Боже мой, каква съм глупачка!

— Какво има?

— За тунела ми е думата. Мога да отгатна накъде води.

Удивеният Бен я изгледа въпросително.

— Сега сме в пещерата на мъжкия дух. Готова съм да се обзаложа, че в светилището на женския дух в пещерата Алфа съществува друга такава тайна врата, която е останала незабелязана от нас. Става дума за нещо като символичен девствен канал, свързващ мъжкия с женския дух.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че оттук има пряка връзка с горната пещера.

— Сигурна ли си в това? — попита обнадеждено Бен. — Ако си права, бихме могли да избягаме оттук. Да се измъкнем всички на свобода.

— Не бива да правим това — отвърна Ашли. — С малките си тела те ще ни настигнат за броени секунди, не бихме имали никаква възможност да избягаме. Освен това Моамба и неговите хора се опитват да ни приемат. Става дума за едно изключително важно изпитание на контакта между нашите народи. Не искам да ги разочаровам. Като антрополог не мога да си позволя да разруша връзката, която те се опитват да създадат с нас.

— Ами ако…

— И дума да не става — прекъсна го тя. Бен обаче видя, че очите и са изпълнени с болка. Че едва се удържа да не влезе в тунела, за да отиде да търси своя син.

На няколко крачки от тях Хари и Моамба вече бяха приключили разговора.

— Бас държа, че няма да ми повярвате — каза отривисто Хари, за да привлече вниманието им. — Няма да ми повярвате, но този тунел… — …води направо към базата Алфа — довърши мисълта му Ашли.

— Откъде разбра? — понита Хари. От удивление на челото му се появиха бръчки.

— Просто в един момент съобразих, че съм антрополог — отвърна кисело Ашли. — Какво друго научи от Моамба?

— Ако съм го разбрал добре, тунелът е дълъг около петдесет километра.

Бен погледна тунела. Прецени, че ще трябва да се издигнат на около три километра и половина.

— Придвижването ще бъде дълго — предположи той. — Вероятно ще отнеме по-голямата част от един ден.

— Може би не — каза загадъчно Хари. — Да се измъкнем оттук. Трябва да отидем при Денис. Започвай да планираш действията си.

— Хари, помоли Моамба да ни помогне да подготвим плана си — предложи Бен. — Той познава добре тези пещери.

Хари се обърна с няколко думи към Моамба, като си помагаше с жестове. Старецът му отвърна нещо и поклати глава. Хари преведе чутото.

— Отговори ми, че му предстои да свърши много неща, които ще ти обясни по-късно. Превеждам ти обаче доста свободно. Буквално каза, че ще те „сънува“ по-късно.

— Да тръгваме — въздъхна Бен. — Днес ни предстои много работа.

Когато си тръгна, извърна се отново към Моамба.

Очите на стареца буквално го пронизваха. Тази нощ навярно ще имам интересни сънища, помисли си Бен, докато следваше Ашли към изхода.

Когато се озова в пещерата на ловците, Ашли огледа изумено проснатото там тяло на Вилянуева. Бе твърде изненадана, за да може да каже нещо. Почти бе забравила за хората, с които се раздели в диамантената пещера. Бе решила, че те там са в по-голяма безопасност от нея. Като видя дупките от куршуми в челото на тюлена, съобрази, че тук опасностите не бяха свързани само с пещерите и техните обитатели.

— Това навярно го е сторил Халид — каза Майкълсън.

— А Линда? — попита Ашли. — Ловците видели ли са я?

— Не знам. Не разполагам с преводач — отвърна майорът. Кимна към брат си, който бе започнал оживен разговор с един ловец на име Томарсу. — Да се надяваме, че Хари ще научи някакви подробности за случилото се.

Ашли се изтормози, докато гледаше мъртвешки бялото лице на Вилянуева. Когато отмести поглед встрани, забеляза нещо. В купчина от захвърлени предмети съзря нещо познато, флуоресциращо в зелен цвят. Шейната и. Смяташе, че вече я е изгубила. Забеляза, че до нея бе оставена и червената шейна на Бен.

Бива ги да оползотворяват всичко, помисли си. Това всъщност бе напълно естествено за местните хора, след като разполагаха с толкова малко ресурси.

Разговорът между Хари и Томарсу стана по-шумен и оживен. Ашли обърна поглед към тях. Хари бе започнал да прегъва пръстите си, сякаш броеше. В един момент, като че ли отчаян, той сви ръката си в юмрук и прекрати разговора.

— За какво спорихте? — попита го Ашли, когато той се завърна при групата.

— Говореше безсмислици — отвърна Хари. — Започна да ми описва нещо, което прилича на престрелка. Шумът от нея привлякъл ловците към диамантената пещера. Когато отишли там, заварили само този мъртъв войник.

— Вилянуева — уточни Ашли. — Беше от нашия екип.

Хари кимна утвърдително, но смръщените му вежди продължаваха да издават загриженост.

— Когато го попитах за съдбата на другите двама, той каза, че ги проследили до една пещера, където имало водопад, и видели как те си устройват там бивак.

— Значи Линда е жива, така ли?

— Сега чуйте най-странното. Когато го попитах колко души са били, той каза, че четири.

— Четирима? — попита Бен.

— Точно така. Зададох му този въпрос няколко пъти. Отговорът му бе категоричен четирима — каза Хари и протегна четири пръста.

Отговорът му смути Ашли. Независимо от всичко, което се бе случило в последно време, — тя държеше да знае…

— И къде са сега тези четирима души?

— Томарсу каза, че влезнали в един тунел, който миришел на смърт, и неговите хора не се решили да ги последват.

— На смърт?

— Точно така се изрази. — Хари повдигна рамене. Известно време всички мълчаха. Ашли наруши мълчанието.

— Както и да е. Да не се занимаваме сега с това, нека по-добре съсредоточим вниманието си върху непосредствените ни проблеми. Хари, ти загатна, че може би ти е известен по-бърз начин да преминем през тунела.

— Може би — оживи се Хари. — Стига да успея да го подкарам. Ела да го видиш. — Поведе Ашли и останалите в една съседна пещера, малка като кутийка. — Не е много широка — призна, — но съм си у дома.

В един ъгъл бяха струпани дебели зелени възглавници и смачкано одеяло. Останалата част от мебелировката на килийката на Хари се състоеше от пъстър набор от примитивни инструменти и остриета на копия и от нещо продълговато, покрито с мушама. Ашли се намръщи, тъй като усети силна миризма на бензин. Бензин?

Хари ги последва и се промуши покрай нея.

— Всички останали в базата Алфа са електрически — обясни той. — Бръмчащи играчки и толкоз. Аз обаче монтирах на моята двигател с вътрешно горене. На мен ми трябва мощ.

Сетне хвана края на мушамата.

— След като бяхме нападнати, моите приятели, ловците, я докараха от последния ни лагер — продължи. — Беше доста потрошена, но аз я постегнах.

Дръпна мушамата и под нея се оказа транспортна шейна. Една от големите.

— Направих я от алуминий, за да бъде по-лека. Блейкли ми позволи да я донеса тук, тъй като тогава не знаехме, че ще трябва да отделим по-голямо внимание на боеприпасите. От много акъл дойдох тук всичко на всичко с един пищов. Какъв глупак бях!

— Тази шейна изправна ли е? — попита Ашли. Не и се искаше разговорът да се отклонява в друга посока.

— Почти. Можеше да се сгъне и да стане по-лесно преносима, но блокира в разгънато състояние. Това обаче не би трябвало да е проблем, тъй като пътят води право нагоре. Двигателят е изправен, но разполагам с един-единствен резервоар с гориво, така че от дълго време не съм го запалвал. А вероятно ще се наложи да донастроя едно-друго.

— Има ли достатъчно бензин, за да стигнем горе? — попита Бен, който коленичи до шейната и започна да я разглежда отблизо.

— Би трябвало да има предостатъчно.

— Хари едно време се занимаваше със състезателни мотоциклети — каза Майкъл сън. — Разбира от мотори.

Ако казва, че ще тръгне, значи наистина ще тръгне.

— С нейна помощ ще спечеля няколко часа — прецени доволен Бен.

— Има само един проблем — сподели Хари. — Предната ос е изкривена. Ако успея да я оправя, всичко ще е наред. Няма да е зле обаче да си изготвите и един резервен план. За всеки случай.

— Добре — прие Ашли. — След като аз съм единственият заложник, който трябва да остане тук, предлагам с Бен да замине който и да е друг, само не и аз. Колкото по-малко хора тук бъдат застрашени от опасност, толкова по-добре.

— Не, госпожо! — възрази Бен. — Ще пътувам сам. Сам ще се оправя.

— Ще ти трябват подкрепления — отвърна Ашли. — Все още нямаме представа колко кракани се разхождат из базата Алфа.

— Тя е права — обади се Хари. — Съветът позволи малка група ловци да те придружат. След като с брат ми сме официални кръвни братя с ловците, можем да дойдем с теб. Повярвай ми, подкрепления наистина ще ти потрябват. Мога да привържа вашите леки пластмасови шейни към моята. Ще ви изтегля набързо чак на върха.

— Няма да оставя Ашли сама — заяви Бен и лицето му почервеня от решителност. — Тя…

— При Ашли ще остана аз — прекъсна го Майкълсън. — Коляното ми никак не го бива, така че ако дойда с вас, само ще ви забавя. Може би заедно с Ашли ще подготвим и някакъв резервен вариант за действие. Стига да се наложи.

Бен понечи да възрази, но осъзна сериозността на доводите му.

— Добре! Хари, нека дойде с мен. Знай обаче, Майкълсън, че каквото и да стане, искам да видя отново майката на детето си.

— Ще я видиш, Бен.

В отговор Бен кимна. Ашли обаче се замисли. Майка? Тя бе успяла да изхвърли тази мисъл от главата си, но думите на Бен я върнаха обратно. Погледна корема си. Майка? Дори и не осъзна какво е редно да чувства след това откритие. В майчинството обаче имаше нещо, което и бе съвършено ясно.

— Бен, непременно трябва да откриеш Джейсън. Дори и да провалиш мисията. Обещай ми това.

— Ще се опитам — отвърна Бен. — Знаеш, че ще се опитам.

— Не се опитвай. Направи го.

Бен присегна към нея и я притисна в прегръдките си. Сълзите, които дотогава сдържаше, най-сетне потекоха. Тя се отпусна в ръцете му.

Глава 30

Бен лежеше буден в килията си. Знаеше, че трябва да си поспи. След цял ден, заделен на планирането на операцията, подготовката на оръжието и избора на ловците, които трябва да го придружат, разумът му все още се занимаваше с подробностите на предстоящата мисия. Ами ако не успее? Той се обърна на левия си хълбок, като потъна във възглавниците и размести тънкото одеяло, с което бе обвил краката си. Пред очите му продължаваше да стои лицето на Ашли. Вечерта я бяха отвели в отделна килия. Охранявана. Беше заложница. Не им позволиха дори да прекарат нощта заедно.

Обърна се по гръб и въздъхна тежко. От тези тревожни мисли нямаше никаква полза. Може би е по-добре малко да се поразкърши. Пък и тъкмо ще провери докъде е стигнал Хари. Надигна се от възглавниците и се отправи към изхода.

След няколко минути се озова при пещерите на ловците. Хари се бе привел над разглобената шейна. Частите и бяха разпилени върху каменния под. Майкълсън надничаше през рамото му. Разнесе се силен шум.

— Майната му! — извика Хари и рязко се отмести от шейната.

— Какво не е наред? — попита Бен, като отиде при тях. Хари държеше в ръцете си две половинки от алуминиев прът.

— Лоша работа. Натиснах твърде силно и счупих оста.

— Можеш ли да я поправиш? — Сърцето на Бен се сви.

— Не вярвам да успея. Размекнах алуминия чрез нагорещяване и се опитах да изправя оста, а тя се счупи. Трябваше да изчакам да поомекне, обаче се боях да не отслабя метала. Съжалявам, Бен, но провалих цялата работа. — Хари захвърли двете парчета на пода.

— Ти направи каквото можа — каза Майкълсън и сложи ръка на рамото на Хари.

— Майната му! Изложих се! — отвърна Хари и отмести ръката на брат си.

— Не се тревожи — успокои го Бен. — Ще използваме пластмасовите шейни, ще се изкачим с тях. Ще се позабавим малко, но в крайна сметка ще се справим — добави. Искаше му се да е прав. Дали обаче това забавяне няма да предопредели успеха или неуспеха на тяхната мисия?

— Слушай, хрумна ми нещо — каза Майкълсън на Хари.

— Какво? — попита Бен.

Майкълсън с уморен и раздразнен поглед го стрелна през рамо и му посочи изхода.

— Виж какво, Бен, най-добре иди си легни. Остави тази работа да я свършим двамата с брат ми. И без това те чака дълъг път, така че най-добре ще е да си поспиш.

Бен му отвърна с уморен поглед. Знаеше, че майорът е прав.

— Ще се видим сутринта — каза Майкълсън и му обърна гръб. Съсредоточи цялото си внимание върху брат си и шейната.

Докато Бен отиваше към килията си, продължи да мисли за възможните последици от лошата новина. Дори ако изминаването на петдесетте километра им отнеме осем часа, пак ще им остане цял ден, за да изпълнят задачата си. Трябва да успея, каза си заинатено.

Внезапно си даде сметка, че тунелите, по които вървеше, му бяха непознати. Извърна се и погледна отрязъка на тунела зад гърба си. Май трябваше да завие на друго място, покрай голямата скала.

Вниманието му обаче бе привлечено от неочаквано стържене. На слабата светлина видя как в тунела се появява мършав призрак. Застина, изненадан от призрачния вид на фигурата, осветена от слабата зеленикава светлина на гъбите и наподобяваща дух от отвъдното. Когато обаче тя го доближи, той веднага разпозна кокалестото същество. Бе Синджари, старейшината, който така упорито бе настоявал да бъдат убити.

Когато той се доближи до него, Бен видя, че е придружен от двама ското подобни пазачи. Бяха много грозни. Повечето хора от племето бяха дребни и гъвкави, но тези двамата наподобяваха яки булдози. Бяха настръхнали и го гледаха застрашително. Синджари спря пред Бен и вдигна тоягата си, за да му препречи пътя, след което излая нещо на двамата стражи.

Двете яки създания се запътиха към Бен.

Ашли, макар и напълно изтощена физически, не можеше да заспи. Слепоочията и пулсираха, а натъртеното и бедро и причиняваше болка. Мислеше си за Бен и за прегръдката му, за уханието на неговата коса, за пръстите му, които галеха гърба и шията и. Предната нощ в момент на слабост бе отишла твърде далеч и оставила у него погрешно впечатление за истинските и чувства. Зави се още по-плътно с одеялото, уплашена от още по-страшната действителност. Дали наистина всъщност го бе подвела?

Погледна светещия циферблат на часовника си. Оставаха още два часа до мига, когато часовникът ще започне да отброява времето до момента на изпълнение на смъртната и присъда. Мислите и бяха изпълнени с прекалено много тревоги. Какво се бе случило с Джейсън? И с Линда? Какво ще се случи с Бен? Ще загине ли в опита си да я спаси? Беше ли въобще в състояние да я спаси? И най-лошото ако той се провали, ще умре ли, без да узнае съдбата на сина си?

Тя притисна одеялото до лицето си и не успя да сдържи сълзите си. Времето бе започнало да изтича.

Бен отстъпи крачка, за да се отдалечи от озъбените създания, които бяха започнали да му се хилят заплашително. Не бяха въоръжени, но Бен не се почувства спокоен от това. Отстъпи още една крачка, размишлявайки как да постъпи. Можеше, разбира се, да се опита да избяга, но те щяха да се нахвърлят върху него както диви кучета динго върху кенгуру. Най-добре ще бъде да остане на мястото си.

— Добре, копелета — изръмжа, по-скоро, за да се съсредоточи, отколкото, за да уплаши противниците си. — Хайде сега да проверим дали шиите ви са трошливи.

Разрови пода с пета, за да издълбае в него вдлъбнатина, в която да стъпи по-устойчиво. Подготви се за нанасяне на удар, когато нещо внезапно го сграбчи отзад. Напрегнат като пружина, рязко се завъртя, за да порази невидимия нападател. Успя да спре тъкмо навреме.

Това бе Моамба.

Старецът пусна рамото на Бен и задържа поглед върху юмрука му само за миг. После погледна двамата стражи, които застинаха на мястото си. Изръмжа им нещо и копоите на Синджари се оттеглиха с наведени глави и подвити опашки.

Господарят им обаче остана на мястото си и продължи да препречва тунела с тоягата си. После изсъска нещо на Моамба. В отговор старецът просто повдигна рамене, от което Синджари затрепера от гняв и разтърси тоягата си.

Моамба докосна Бен по рамото и даде знак да го последва. После и двамата се отдалечиха от Синджари. Ругатните на старейшината обаче дълго време кънтяха зад гърба им.

Като последва Моамба в пещерата и тръгна сред гъбите, Бен се вгледа в каменните стълбове и те му се сториха странни. Когато премина оттук предния път в компанията на Ашли, Бен така се бе загледал в червените гъби, че възприе колоните като естествени каменни стълбове. Сега обаче ги разгледа по-внимателно и разбра, че е сгрешил. Прокара пръст върху грапавата и неравна повърхност на един от стълбовете. За Бога, та това бе вкаменен ствол на дърво. Огледа пространството около себе си и зина от удивление. В пещерата имаше цяла малка гора от вкаменени дървета.

Моамба изръмжа нещо нетърпеливо и отново привлече вниманието му. Даде знак на Бен да седне до края на кръга от боядисани глифове. Бен откри удобно място и се настани на каменния под, а старецът бавно седна срещу него. Бен вече знаеше какво очаква от него Моамба. Затвори очи и нареди на тялото си да се отпусне, като първо даде тази команда на пръстите на краката. Разумът му бе изпълнен с толкова много мисли и страхове, че му бе трудно да се съсредоточи. Опита отново да се отпусне, но пак без особен успех.

Тъкмо щеше да се откаже от опитите си, когато внезапно го заля вълна на спокойствие. Знаеше, че това бе дело на Моамба, и позволи на тази вълна да укроти тревожните му мисли.

Мракът зад клепачите му се изпълни с цветове. Отново видя за миг образа на покойния си дядо, насложен върху лицето на Моамба. Познатото лице успокои сърцето му, подобно на любима стара мелодия. Образът на Моамба се избистри.

— Трябва да бъдеш по-внимателен, Бен — смъмри го старецът. — Не бива да се разхождаш сам из селото. Тук все още има хора, които биха предпочели да те видят мъртъв или да се провалиш. Синджари не е от хората, които лесно се отказват от намеренията си.

— Ти как разбра, че си имам неприятности?

— Това е част от задълженията на един хери-хути. Да вижда онова, което другите не виждат.

— Благодаря ти. Много съм ти задължен. Тъкмо щях да отнеса един бой.

— Не. Щеше да бъдеш убит. Тези двамата са от рода на Синджари. Те са силарис, отровните.

Една мисъл внезапно смути спокойствието на Бен, подобно на камъче, хвърлено върху повърхността на спокойно езеро.

— Какво ще стане с Ашли? Тя ще бъде ли в безопасност, когато замина?

— Да. Охраняват я хората на Тругула. Той ще я закриля. Никой, дори Синджари, няма да наруши спокойствието и.

— Сигурен ли си в това?

— За нея ще се погрижа лично аз. Имай ни доверие. Ще пазим жена ти, докато се завърнеш.

— Тя не ми е… Както и да е, самият аз не съм все още наясно с нея. Моля те обаче да се погрижиш за безопасността и, докато се завърна. Защото аз наистина ще се завърна.

— Ти ще се провалиш, Бен.

Изуменият Бен реши, че не го е чул добре.

— Какво каза?

— В състояние съм да надникна зад тесните пътеки на времето. Ако тръгнеш на път в това състояние, ще се провалиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си хери-хути, но не вярваш в това — рече Моамба и посочи гърдите си. — Трябва да поемеш наследството си или ти и много други хора ще загинат.

— Не виждам обаче как…

На мястото на Моамба отново се появи покойният дядо на Бен.

— Окото на твоя разум избра този образ от паметта ти, когато за пръв път ти се обадих. Но ти се отказа от наследството на дядо си. Срамуваше се от него. Ако искаш да успееш, трябва преди всичко да се научиш да цениш собствената си кръв, да уважаваш потеклото си не по-малко, отколкото уважаваш този образ. Единствено тогава ще имаш възможност за успех.

— В такъв случай какво трябва да сторя, за да успея?

— Вслушай се в гласа на кръвта си — отвърна старецът и опря юмруци до гърдите си.

— Ти обаче какво разбираш под… — започна Бен. Образите се размиха и той потъна в пълен мрак. Единствено думите на Моамба продължиха да кънтят в ушите му. „Вслушай се в гласа на кръвта си.“ Бен примига и погледна неподвижната фигура на Моамба. Искаше да му зададе много въпроси. Моамба обаче се надигна с помощта на тоягата си.

— Почакай! — спря го Бен. — Искам да разбера смисъла на думите ти.

— По-добре си поспи — отвърна му Моамба с гърлен глас. Сетне даде гръб на Бен. Очевидно бе решил, че му е казал достатъчно.

Да спя? Бен не повярва много в тази възможност.

Ашли се събуди внезапно. Бе изненадана от мисълта, че наистина бе успяла да заспи. Една жена от племето влезе в килията и. Носеше поднос, пълен с плодове с най-различни цветове и с димящо месо. Отиде до плосък камък, достигащ височината на коленете и, и положи храната върху него.

Сърцето на Ашли се сви, когато си спомни къде се намира. Тъкмо бе сънувала, че се намира в малкия си трейлър в пустинята на Ню Мексико. Джейсън и Бен си играеха в прашния двор и небрежно стъпкваха плахия и опит да създаде градинка в двора. Всъщност бе редно да съобрази, че сънува, защото единственото нещо, което растеше в тази градинка, бяха странните червеникави гъби. Най-странното обаче бе, че бе възприела с лекота Бен в ролята на баща. Отново погледна корема си. Бен — баща?

Тихо хъркане привлече вниманието и към купчината възглавници до нея. Тя приседна, тъй като веднага разпозна русия кичур, подаващ се изпод съседното одеяло. Това бе Бен! Какво правеше тук?

Присегна да го събуди и хъркането му внезапно секна. Рязкото му събуждане я сепна. Той разтри очите си.

— Колко е часът? — попита. Тя обаче не обърна внимание на въпроса му.

— Как успя да минеш покрай стражите?

Той се приповдигна на лакът. Очите му бяха зачервени, а по брадата му бе набола четина.

— Дори и тук, долу, човек трябва да се оправя с връзки. Моамба им нареди да ме пуснат. Бях длъжен да се уверя, че ти няма нищо.

— Защо не ме събуди?

— И да наруша прекрасния ти сън? В никакъв случай! Какво е това ухание?

Горещото месо върху подноса бе изпълнило пещерата с миризми, които отправяха предизвикателство към апетита. Стомахът и се присви от глад.

— Това е закуската — каза тя въодушевено.

Бен приседна на възглавниците и едва тогава забеляза голата сервитьорка.

— Не са особено срамежливи, нали? — отбеляза той. После се измъкна от завивките и като се обърна с гръб към нея, бързо навлече, панталоните си.

Ашли също използва момента, за да се облече.

Двамата се нахвърлиха върху храната като изгладнели скакалци. След известно време тя отмести с ръка каменния съд.

— Е, аз си хапнах достатъчно. За последна вечеря това не беше зле. — Бен възприе думите и като удар.

— Това няма да бъде последната ти вечеря, Аш! Обещавам ти го. Ние наистина ще се измъкнем оттук!

Тя се усмихна. Не бе я разбрал правилно.

— Исках да кажа, че това бе последната твоя вечеря тук преди заминаването ти. Не моята.

— Разбрах те — каза Бен, но лицето му запази мрачното си изражение. То я разсмя.

— Аз пък си помислих…

— Знам — прекъсна го тя и пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Тя се присегна и стисна пръстите му. — Разбрах те, Бен. Това е много мило.

— Просто мило? — Думите и сякаш го нараниха. Погледна сплетените им пръсти и продължи, без да отмества поглед от тях — Аш, вече би трябвало да знаеш какво чувствам към теб. Не искам да ме възприемаш само като мил.

Тя се опита да издърпа ръката си, но той я задържа.

— Бен… — Тя не знаеше какво да каже. Една част от съществото и искаше да изкрещи шумно, че го обича. Друга част обаче бе уплашена. След Скот и след помятането тази част от нея не искаше отново да бъде наранена и лековерна. Та тя едва успя да оцелее след първото си разочарование. Благодарение на Джейсън продължи да живее, а сега и сина и го нямаше. Струпването на прекалено много вълнения и пречеше да разсъждава с яснота. Как можеше да ги изрази с думи?

Не и се наложи да го направи. Той пусна ръката и и се отдръпна. Гласът му премина в шепот.

— Е, време е да тръгвам. Хари и останалите навярно вече ме чакат.

Той се обърна с гръб към нея. Личеше му, че е оклюмал. Тя понечи да каже нещо, за да го утеши. Искаше и се да го помоли да не я разочарова. Щеше ли обаче това да бъде справедливо. Тя не каза нищо.

Когато Ашли отиде в пещерата на умбо, видя, че там бяха Хари и тримата ловци, които щяха да се включат в екипа на Бен. Хари изглеждаше удивително бодър и свеж за човек, който бе работил цяла нощ. Бяха дошли и други членове на племето. Моамба разговаряше с Тругула. Други селски старейшини нямаше. Ашли се зарадва, че не видя Синджари.

— Успяхме! — каза Хари, целият сияещ.

— Наистина ли успя да поправиш оста? — попита Бен с развълнуван глас.

— Ела сам да се увериш. Няма да повярваш — отвърна Хари и му даде знак да го последва. Отправиха се към мястото, където се намираше Майкълсън, надвесил се над една от пластмасовите шейни.

Ашли забеляза, че към алуминиевата моторна на бяха закачени още четири, флуоресциращи. Ловците бяха прибрали всички изоставени шейни, включително и тази на Вилянуева. Тя погледна жълтата шейна на мъртвия си приятел и я полазиха тръпки. Реши, че това е лоша поличба. Огледа труда на Майкълсън. Той приключи затягането на едно въже и така се образува малък влак.

— Това бе идея на Денис — поясни Хари и повдигна голямата шейна, като внимаваше да не докосне двигателя. — Погледни внимателно. Тази малка част превръща шейната в най-скъпото возило на планетата.

— Добре е направена — каза Бен и подсвирна от удивление. Ашли също я огледа. Частта сияеше на слабата светлина.

— Това дали наистина е направено от материала, за който си мисля? — попита тя.

— Позна — потвърди Хари. — Ос от чист диамант.

— Дали ще издържи? — попита Бен с известно съмнение.

— Проверих я няколко пъти на якост. — Хари повдигна рамене. — Стори ми се, че ще свърши работа. Пък и имаме ли избор? Или ще я използваме, или ще трябва да се мъкнем със собствена тяга на пластмасовите шейни.

— Чудесно, мой човек, ще пътуваме в разкош — усмихна се Бен, като поглади диаманта с пръст.

— Значи вече сте готови за път — каза Ашли и се отдръпна, за да може Хари да намести шейната на стартова позиция. Почувства се смутена. Отдавна знаеше, че те ще отпътуват. И все пак мисълта, че Бен ще я напусне и тя ще остане сама, и може би дори ще загине, и се стори прекалено страшна. Побоя се, че може да се разплаче. Бен усети настроението и и я прегърна.

— Не би трябвало да чакаме повече — рече. — Вече трябва да пестим всяка минута.

В отговор Ашли просто кимна. Не каза нищо. Бе я страх, че може да не издържи.

Хари даде знак на ловците да заемат местата си и им посочи шейните. Очевидно той щеше да поведе групата, тъй като познаваше най-добре моторизираната шейна. Бен щеше да заеме втората шейна и да помага за успокояването на тримата нервничещи ловци, незапознати с този вид транспорт.

Ашли застана встрани, за да не пречи на заминаващите, които товареха последните пакети и изслушваха последните указания. Моамба се приближи до нея и протегна ръка. Тя го погледна в очите. Той се опита да и вдъхне кураж, като леко я стисна за рамото.

След като всичко бе готово, Бен се завърна при нея. Заниманията му по отпътуването му на пръв поглед го бяха подмладили, но в очите му се четеше тъга.

— Обещавам ти, че ще разбера какво става с Джейсън. И че ще се завърна.

Тъй като ръката на Моамба, положена на рамото и, и придаде увереност, тя намери сили да отговори.

— Знам, че ще го сториш, Бен. Вярвам в теб.

След тези думи за пръв път осъзна, че наистина му вярваше. Че му бе поверила живота си. Че му бе поверила сигурността на своя син. Очите и се изпълниха със сълзи, които се стекоха по лицето и.

Той бързо я целуна по бузата, а сетне се обърна и отиде при шейната си.

Ашли пристъпи крачка напред. Не можеше просто така да се разделят, без да му каже какви чувства изпитва към него.

— Бен! Искам да знаеш, че…

Думите и бяха заглушени от запаления двигател на моторната шейна. Тя плавно навлезе в тунела, като повлече зад себе си цялото влакче.

Тя видя как Бен навлезе в тунела върху жълтата шейна на Вилянуева. Притисна ръце към гърдите си и усети как сърцето и се сви.

— Бен. Аз те обичам — прошепна.