Последната тайна на земята

Глава 31

Линда се промъкна през пространството между скалата и пода. Бе твърде уморена, за да признае пред себе си, че отново става жертва на клаустрофобията в това тясно пространство. В момента километрите камъни над главата и я измъчваха по-малко от сърбежа в очите, болката в мускулите и жалкото положение, в което се намираше.

Бяха изминали два дни, откакто с Джейсън бяха пленени от Халид. Темпото, което той наложи, бе изтощително съвсем кратки почивки, никаква обедна почивка, кратка почивка за закуска и студена суха храна за вечеря. Бе оставил на нея и Джейсън сами да решат дали могат да го следват. Бе я предупредил, че няма да спира, за да ги изчаква. След като трябваше всеки два часа да пренастройва кода върху изпълнения с взрив колан на Джейсън, не можеха да си позволят да изостават. И така цялото време употребяваха в нагаждане към темпото на Халид.

С едно последно усилие Линда се отблъсна от скалата и се изправи на крака. Тунелът тук бе по-широк. Задушливият пушек се бе разнесъл и вече почти не се усещаше, така че се дишаше по-леко. Именно това разреждане на дима бе причина за бясното темпо на Халид. Ако димът се разсееше напълно, преди да разберат как да достигнат базата, щяха да са наистина загубени.

Съществуваше още една причина да се радват на пушека. Досега нито един-единствен хищник не бе препречил пътя им. Линда каза, че вероятно пушекът действа на хищниците като репелент, и Халид мълчаливо се съгласи. При това на лицето му неизвестно защо се изписа тревога и той ускори темпото.

Линда се раздвижи и намести кърпата върху носа си. Светлината на фенерчето на каската и пробиваше мрака пред тях. Халид бе спрял на няколко метра напред и наблюдаваше нещо, намиращо се на пода. Бе стиснал Джейсън за ръката. Какво бе това?

— Ела насам — каза и Джейсън.

Тя се доближи плътно до него и видя какво бе привлякло вниманието на Халид. В центъра на тунела бе разположена петдесетсантиметрова метална кутия, от която излизаха дебели кабели, изчезващи в мрака. Върху кутията бе разположен мрежест овал, наподобяващ миниатюрна сателитна антена.

— Какво е това? — попита тя.

— Това е една от тези специални радиостанции на доктор… на доктор Блейкли — поясни момчето. Изговарянето на името на убития човек го бе смутило. — Тези кабели би трябвало да ни отведат до базата.

— Значи успяхме — зарадва се Линда. — Значи стигнахме.

Халид продължи да върви по тунела, като следваше кабелите.

— Линда — каза Джейсън, като стисна ръката и. — Линда, той няма да ме пусне.

— Ще те пусне, Джейсън. След като вече престанеш да си му нужен като заложник, ще те пусне.

Момчето помълча известно време, преди да продължи.

— Когато стигнем до базата… — гласът му се разтрепери.

— Какво, Джейсън?

— Когато стигнем до базата, ако можеш да избягаш, направи го. Не мисли за мен.

— Няма да те оставя на него — прошепна тя, като спря за миг. — Уверявам те, че ще излезем от положението.

— Той така или иначе е решил да ме убие. Това ми е ясно.

— Джейсън… миличък… Няма да му позволя…

— Изписано му е на лицето — прекъсна я Джейсън. — Гледа ме така, сякаш вече не съществувам. Сякаш вече съм мъртъв.

Линда коленичи и закри лицето му с ръце.

— Обещавам ти, че ще се спасим. И двамата.

Джейсън поклати глава и отмести ръцете и.

— Той е решил да ме убие — повтори и продължи напред.

Тя видя как гърбът му изчезна зад един завой. Дявол да го вземе. Като се изправи на крака, тя го последва. Бе изпълнена с решимост да не позволи на този звяр да стори зло на Джейсън. Настигна момчето и го прегърна през рамо. Двамата не си казаха нищо, докато продължиха да вървят по стъпките на Халид и да следват виещия се кабел.

След още трийсетина минути в тунела се появи светлина. Джейсън я погледна. Тя изключи лампата на каската си и констатира, че повече няма нужда от нея. След като минаха през още един завой, видяха лампи, прикрепени към стените.

Все още светеха! Значи генераторите продължаваха да работят. От разказа на Джейсън бе останала с предположението, че базата е разрушена и потънала в мрак. Може би тя вече бе освободена. Може би вече бяха изпратили подкрепления.

Като продължи по осветената част, тя видя, че Халид бе достигнал изхода на тунела и бе спрял.

— Базата Алфа — каза, без да я поглежда.

Тя с бързи крачки го отмина. Пое си дъх, изпълнена с надежда. Погледна, и сърцето и се сви. Изходът на тунела се намираше на западната страна на пещерата, над малко възвишение. Цялата пещера се разстилаше пред краката и. На около километър и половина се намираше самата база.

Или по-точно това, което бе останало от нея. Базата бе превърната в развалини. Тук-там продължаваха да блещукат светлини, но повечето осветителни стълбове бяха съборени. Малкото оцелели сгради бяха обезобразени от пожари и взривове, а няколко петна с червено сияние навеждаха на мисълта, че някои пожари все още не бяха потушени. Над базата се бе образувала пелена от мръсни облаци, които сякаш се опитваха да прикрият опустошенията. Дори от това разстояние можеха да се забележат човешки тела, разхвърляни като парцалени кукли по пустите улици между разрушените сгради. И което бе най-лошо, нищо, абсолютно нищо не се движеше. Базата бе мъртва.

Линда се опита да попречи на Джейсън да види тази гледка, но той се шмугна покрай нея и втренчи поглед в развалините.

— Асансьорът е изправен — каза Халид. — Можем да продължим.

Джейсън стисна Линда за ръката. Тя обърна изпълнените си със сълзи очи от пепелищата към него. Той бе повдигнал ризата си и и сочеше светещия дисплей на токата. Върху него светеше числото трийсет. Оставаха трийсет минути до избухването на пластичния взрив.

— Халид, време е да се пренастрои таймера на Джейсън — напомни тя.

— Ще оставим това за после — отговори той с груб глас.

Линда погледна Джейсън. Той и отвърна с поглед, изпълнен с примирение.

Оглушен от шума на транспортната шейна, Бен виждаше пред себе си единствено косматия задник на ловеца, пътуващ зад него.

Ловецът се казваше Нобкоби и бе представен от Хари като кръвен брат на Денис. Бе настоял да бъде включен в групата, след като самият Денис не можеше да дойде с тях. Нобкоби щеше да изгуби престиж, ако му откажеха участие в групата. Възприемаше го като задължение към кръвния си брат. Но ако се съдеше по начина, по който Нобкоби се бе притиснал върху шейната си и подскачаше при преминаването над всяка неравност, можеше да се предположи, че съжаляваше, че се бе включил в пътуването независимо от престижа. Другите двама ловци от племето не създаваха впечатлението, че се чувстват по-добре.

Бен присегна и потупа Нобкоби по крака, за да го поуспокои. От допира с него обаче ловецът изпищя от ужас и насмалко не падна от шейната.

— Спокойно, мой човек — изкрещя Бен, опитвайки се да заглуши шума на двигателя и в същото време да изглежда спокоен. Нещо, което е трудна работа, когато крещиш. — Чудесно се справяш. Потрай още малко.

Бен погледна часовника си. Вече пътуваха около час. Ако изчисленията му бяха правилни, щяха да пътуват още около три часа. Трябваше да се озоват горе преди пладне. Нямаше да е зле.

Бен положи чело върху ръката си и затвори очи. Искаше му се равният шум на шейната и равномерното клатушкане да го приспят. Щеше да е хубаво и ловците да се поотпуснат. Помисли си за Нобкоби, оказал се въвлечен в тази история.

Без дори да отваря очи, Бен си представи Нобкоби, чувстващ се като удавник сред морски вълни. Роденият от въображението му Нобкоби обаче се извърна към него и го заговори.

— Аз мога да се движа почти толкова бързо със собствените си крака. Това… това е направо лудешко.

— Ти можеш, но ние не можем — отговори Бен. — Не сме толкова дребни като вас.

— Това е ужасно.

— Престани да се оплакваш — помоли го Бен. Нобкоби внезапно го погледна и разтвори широко очи. Толкова широко, че сякаш напълно побеляха.

— Та ти наистина си хери-хути!

В разговора внезапно се включи още един глас. Познат глас.

— Добре се справяш, Бени. Добре се учиш — каза гласът на Моамба и започна да заглъхва.

— Почакай… Кой се обади? — Бен отвори широко очи и видя, че Нобкоби продължава да го гледа.

— Хери-хути — каза Нобкоби и се извърна.

Бен се замисли за случилото се. Бе успял. Така, както Моамба бе успял да установи контакт с него, той установи такъв контакт с Нобкоби. Дори главата леко го заболя от този безмълвен разговор. Как бе успял да постигне това така лесно? Никога преди не бе притежавал подобно умение.

Отново се разнесе безплътният глас на Моамба.

— Ловците са свикнали да слушат думите на хери-хути. Мозъците им са така обучени, че да приемат нашите мисли. Вашите хора не могат това. — Гласът на Моамба отново заглъхна.

Ужас, помисли си Бен. Много ми дойде. Нали не на Моамба щеше да се наложи да измъква статуетката от касата на Блейкли?

В този момент шумът на двигателя се промени. Хари намаляваше скоростта.

— Какво става? — извика Бен.

— Наближаваме средата на пътя.

— Защо трябва да спираме? — попита Бен, като погледна часовника си. Бе изминал още един час.

— Защото двигателят трябва да изстине. Нагорещил се е до червено. Когато го монтирах, търсех скорост. Не съм го правил да мъкне товари. Все едно да се опиташ да влачиш ТИР със спортна кола.

Влакът внезапно се измъкна от тунела и се озова в пещера с размерите на гараж за два автомобила. На отсрещната стена се виждаше входа на друг тунел.

— Това пък какво е? — попита Бен, като се изтърколи от шейната си. При изправянето си изстена. След това свали раницата си.

Хари, застанал на няколко метра от него, раздвижваше вратните си мускули.

— Моамба ми каза, че по средата на пътя има място за почивка на поклонниците. Реших, че тук можем да се поразкършим, да се изпикаем и да оставим двигателят да изстине.

Нобкоби и другите двама ловци вече бяха напуснали шейните си и се бяха отдалечили на максимално възможното разстояние от влака. Бяха подели оживен разговор. От жестовете им по посока на устройството дори и без превод личеше, че не го одобряват.

— Бензинът ще стигне ли? — обърна се Бен към Хари.

— Ще стигне. Не се безпокой.

— Колко време ще му трябва на двигателя, за да се охлади?

— Нямам представа. Половин час или час.

Бен кимна с разбиране, но продължи да стиска юмруци и да се разхожда напред-назад из тясното пространство. Докато се движеха, не се чувстваше зле. Принудителната почивка обаче направо го убиваше.

— Отпусни се, де! Разполагаме с предостатъчно време — подкани го Хари.

— Знам, знам. — Бен се опита да открие нещо, което да го поразсее. В пещерата обаче такова нещо нямаше. Погледна тримата ловци. — За какво си говорят? — попита.

— Просто си чешат езиците — отвърна Хари. От прозрачна ножница измъкна диамантен нож и започна да си чопли ноктите с него. — Говорят си също за разни стари легенди за времената, когато са живели горе, преди да се спуснат към сегашното си селище.

— Защо са напуснали предишния си дом?

— Доколкото мога да разбера, имало е някакво земетресение, което е наводнило пещерата им. Много от тях измрели. Горе има някакво светилище, което Нобкоби иска да посети. Нещо, свързано с древните им прадеди, които загинали по време на внезапно наводнение. Главите им били заровени в прозрачни камъни. Това нещо не мога да го разбера.

— Предполагам за какво става дума — каза Бен. Спомни си пещерните бисери с черепите. От погледа на Хари разбра, че той го взима за откачен.

— Добре, добре — рече примирено Хари. — Както и да е, след като те се махнали, пещерата им била завзета от краканите. Мръсните гадини я превърнали в място за чифтосване. От тези животни очевидно има няколко стада. Веднъж на десетилетие се събирали в пещерата, за да си търсят партньори.

— Нещо ми подсказва, че сега сме в десетата година — предположи Бен. Опита се да си представи огромните стада от кръвожадни чудовища, подгонени към пещерата от нагона си. Базата Алфа очевидно е била обречена.

— По-добре да проверя шейната — каза Хари.

Като си поигра с двигателя в течение на още двайсетина мъчителни минути, Хари даде знак за тръгване. След кратко суетене ловците отново се наместиха в шейните си и композицията потегли отново на път.

Останалата част от пътуването премина без произшествие. Нямаше никакви пречки или проблеми. Въпреки това пътешествието се стори на Бен продължително. Докато пътуваха, погледна часовника си поне шейсет пъти.

Най-сетне Хари изключи двигателя.

— Последна спирка, приятели.

Един от ловците прескочи Хари, за да стигне до каменната врата пред тях. Задвижи нещо отдясно на вратата, след което тя се отмести и се озоваха в светилището на она. Хари последва ловеца в малката пещера, като изтегли шейната зад себе си.

Когато се озова в пещерата, Бен веднага се изтърколи от шейната си и отиде до изхода. Бързо огледа територията в непосредствена близост до него в очакване да види групи от чифтосващи се чудовища. Нямаше обаче никакви живи същества. Както и преди, водите на тихото езеро нежно се блъскаха в скалите на брега.

Погледна по-надалеч. На километри от тях се виждаха блещукащите светлинки на базата Алфа. На пръв поглед изглеждаше добре, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше, че не бе достатъчно осветена. Бе частично затъмнена.

Въздухът, някога кристално чист, сега буквално порази ноздрите му. Вонеше на застоял пушек и горящо масло. Вещаеше недобри неща.

Глава 32

Първото нещо, което изненада Джейсън, когато се приближиха до базата, бе миризмата. Бе по-силна дори от вонята на мазни сажди. Джейсън защипа носа си с пръсти и се опита да диша през устата. Изпита желание да превърже лицето си с кърпа.

Линда потупа арабина по гърба. На лицето и бе изписана тревога.

— Халид, вече сме близо до базата — каза. — На таймера на Джейсън остават още седем минути.

— В такъв случай ускори ход. Ще го настроя едва след като достигнем лагера.

— Опасно е да се придвижваме така бързо. Нищо чудно наоколо да има още от тези чудовища. Би трябвало да вървим по-бавно.

— Димът навярно ги е прогонил от пещерата, по това няма да трае вечно. Трябва да нанеса удара сега, преди пушекът напълно да се е разсеял.

— Джейсън, хайде да побързаме — подкани го Линда. Джейсън погледна бомбения си колан и видя как цифрата след примигване се промени от шест на пет. Без майтап.

Когато наближиха периферията на базата, източникът на вонята стана видим и всички забавиха ход.

— Джейсън, по-добре не гледай — помоли Линда и се опита да го придърпа към себе си.

Джейсън пренебрегна предупреждението и и проследи с поглед как Халид заобиколи отдалеч трупа на един мъртъв звяр. Линда и Джейсън го последваха. Когато наближиха трупа, разбраха причината за смъртта на чудовището. Стомахът му бе разкъсан от някакво взривно вещество. На метри от туловището се търкаляха късчета метал и части от вътрешности. Джейсън преглътна и насмалко не повърна. Трудно му бе да определи кое бе по-противно, миризмата или гледката.

След като заобиколиха вонящия труп, Линда внезапно изстена и притисна главата на Джейсън към гърдите си. Преди това той обаче успя да види обезглавеното тяло на един от хората от базата, захапано от челюстите на чудовището. Този път не се опита да се измъкне от прегръдката на Линда.

Когато отминаха останките, Линда го пусна и го потупа по гърба. Видя, че Халид бе спрял, очевидно потресен от видяното. Лицето му бе побледняло.

— Не искам Джейсън да гледа повече такива неща — каза Линда. Халид кимна с разбиране.

— Всъщност ние почти достигнахме мястото, където исках да се озова. То се намира недалеч оттук. Движете се тихо.

Халид тръгна по пътеката между две разрушени дървени сгради. Когато го последва, Джейсън видя как изпод купчина счупени дървени греди и стъкла стърчат крака във войнишки обувки. Веднага отмести поглед от тях.

Базата бе съвсем безмълвна и единственият звук бе шумът от техните стъпки.

Халид спря за миг и се огледа, сякаш, за да определи координатите им, и сетне продължи на север. След по малко от минута достигна един от широките над метър естествени стълбове, свързващи далечния таван с пода на пещерата.

Свали раницата от гърба си и я разтвори. Извади оттам алпинистко въже и го подхвърли на Линда.

— Вържи момчето тук — нареди той.

— Какво? — Тя захвърли въжето и отказа да изпълни заповедта, — Останали са му три минути. Ще пренастроя таймера едва след като го вържеш.

— Защо…

— Времето ти изтича! Направи го веднага.

Линда погледна таймера на Джейсън. Сетне се наведе и взе въжето.

— Съжалявам — каза на Джейсън, докато го притискаше към каменната колона.

— Вържи първо ръцете зад гърба му.

Джейсън видя, че на лицето и се изписа тревога, докато омотаваше въжето около китките му. Забеляза, че е на път да се разплаче. Това го разтревожи повече, отколкото самото завързване.

— Няма страшно — прошепна и.

Тя омота въжето и около кръста му.

— Завържи го както трябва. Ще пропилееш скъпоценни секунди, ако се наложи аз да го вържа повторно.

Линда стегна въжето и завърза набързо един възел.

— Приключих — каза тя и приседна с оклюмала глава. — Направих, каквото поиска — рече му сърдито. — Хайде! Пренастрой таймера!

Халид провери състоянието на въздуха и стегнатостта на въжето. Сетне се приведе и натисна нещо по малката клавиатура до дисплея. Появи се числото 120. Джейсън разполагаше с още два часа.

— Защо правиш това? — попита Линда.

— Поради две причини. Първо, момчето ни забавя, а ми предстои да поставя още петнайсет заряда, С твоя помощ ще свърша тази работа за по малко от два часа. Втората причина е свързана с мотивацията ти. Нима да се завърна, за да пренастроя таймера, преди да съм поставил всичките петнайсет заряда. Ти ще се видиш принудена да ми помагаш колкото се може по чевръсто.

— Аз вече ти обещах, че ще ти помагам. Нямаше защо да правиш това.

— Твоята дума нищо не струва — отвърна и той жлъчно. Тя не му каза нищо, Джейсън видя, че Халид взима две носни кърпи и се доближава до него. Опита се да се отдръпне, но въжетата бяха стегнати яко. Халид натисна челото на Джейсън с длан, като прилепи задната част на черепа му към каменната колона. Сетне извади една от носните кърпи и я натика в устата на Джейсън. Преди да се усети, той върза устата му с втората кърпа.

— Остави момчето на мира! — изкрещя Линда и задърпа Халид за ръката. Той грубо я отблъсна встрани и довърши възела.

— Не искам този хлапак да започне да крещи веднага след като се отдалечим. Би могъл да привлече отново чудовищата — каза. После посочи колана на Джейсън. Числото там вече бе 116. — Хайде, че времето си тече.

Линда коленичи до Джейсън и го погали по бузата. Той се опита да запази спокойствие.

— Обещавам ти, че ще се върна — прошепна тя. Джейсън и кимна, като едва сдържаше сълзите си.

Тя го прегърна и не се отдръпна от него до момента, Когато Халид грубо я задърпа.

— Хайде!

Линда за последен път стисна раменете на Джейсън, след което се извърна и тръгна подир Халид. Джейсън проследи с поглед как те изчезнаха в тъмнината. После стъпките им заглъхнаха. Бе останал сам.

Лампата на каската на Бен проряза ивица светлина в мрака и той поведе групата към светлините на базата Алфа. Вървеше внимателно. Често спираше и се вслушваше в тишината. Макар и да не виждаше никого, той знаеше, че тримата ловци, въоръжени с ножове и копия, бяха в близост до него и търсеха признаци на присъствието на кракани. Ловците се движеха без фенери и бяха тихи като призраци. Единственото, което Бен чуваше, бе стърженето на ботушите на Хари по скалната повърхност.

Бен премести пистолета в другата си ръка и избърса дланта в панталона. Пожарите бяха нагорещили пещерата и от вонята на дим се дишаше трудно. Облиза напуканите си устни и отвинти капачето на манерката си. Само овлажни устата си с вода, след което се обърна към Хари.

— Очаквах тук да са останали много от тези чудовища.

— Може би горещината и димът са ги прогонили.

— Тази работа не ми харесва. Всичко изглежда прекалено лесно. От опит знам едно най-неприятните неща се случват именно когато всичко изглежда добре.

— Бъди внимателен, приятелю — отвърна Хари и повдигна рамене.

Отдясно се чу шум, който привлече вниманието им.

— Това е Нобкоби — каза Хари. — Да отидем при него. Открил е нещо.

Бен тръгна подир светлината на фенера на Хари, подскачаща по неравния под. Нобкоби бе приклекнал до димяща купчина животински изпражнения. Държеше шепа от тях под носа си. Обърна се към Хари и му каза нещо съвсем тихо.

— Казва, че са пресни — преведе Хари.

— Радвам се да чуя това — каза Бен и запуши носа си. — Щях да съм много разочарован, ако се бяха развалили.

— Той смята, че са на не повече от час. Открил е още една купчина. Предполага, че става дума за глутница от поне пет животни. Две от тях са самци.

— Нима е могъл да разбере всичко това просто като души лайната им?

— Това му е работата.

— Какво да правим в такъв случай? Дали да ги заобиколим?

Хари коленичи и започна да разговаря шепнешком с Нобкоби. Другите двама ловци бяха на метри от тях, като сканираха със слух периферията. Ушите им непрестанно мърдаха. Накрая Хари се изправи и се завърна при Бен.

— Решихме, че е най-добре да тръгнем подир групата — каза. — Изглежда, са се отправили към базата. Краканите се движат на компактни групи. Ако срещнат други животни по пътя си, или ще ги убият, или ще ги накарат да се присъединят към тях. Няма опасност в глутницата да има изоставащи зверове.

— Добре — каза Бен и подритна купчинката тор. — Ако рекат обаче да се завърнат по същия път, самите ние ще се превърнем в кракански лайна.

Халид следеше Линда отблизо и проверяваше дали свързва правилно жиците. Много добре. Започнала бе да се учи как да се държи. Това бе деветият заряд. След като той и обясни какво трябва да прави, като постави два заряда, тя свърза последните три. Този път ръцете и не трепереха.

Той постави още един заряд и видя, че тя поглежда часовника си. Халид знаеше, че им остава цял час до момента, когато трябва да бъде пренастроен таймера на Джейсън. Оставаха му само още шест заряда, така че щеше да се справи навреме.

— Сега натисни жълтото копче на приемника — каза и, като го посочи през рамото и.

— Чудесно. Всичко е активирано и е достатъчно само да подам сигнал.

Когато наближиха базата, Бен видя глутницата кракани. На фона на светлините на лагера, вече оказал се съвсем наблизо, ясно се очертаваха техните триъгълни глави и четинести гребени.

Глутницата наброяваше общо седем животни — през последния час към нея се бяха присъединили още две. Водеше по-едрият от двамата самци, зад него в рехав строй следваха самките, а накрая вървеше най-малкият самец, когото Бен кръсти „Малкия Тим“. Той очевидно изпълняваше ролята на ариегард на глутницата, тъй като бе малко отдалечен от основната група и често се извърташе назад. Очевидно усещаше, че нещо не е съвсем наред, тъй като често душеше въздуха.

— Много предпазливо копеле е — прошепна Хари на ухото на Бен, докато временно се скриха зад една скала.

В отговор Бен само кимна. Въздържаше се да говори, за да не би да привлече вниманието на зверовете.

Пътуването бе изпълнено с напрежение. По време на похода си глутницата се срещна със самотен войнствено настроен самец. Членовете и веднага го нападнаха като акули и превърнаха в купчина кървави парчета месо.

Бен изтръпна, като се сети за гледката. Тук, на откритото пространство, нямаше много места за криене. Ако глутницата случайно усетеше присъствието им… Бен разтърси глава и пропъди тази мисъл от нея.

Надникна иззад скалата. Видя, че глутницата вече бе навлязла в периферията на базата и бе започнала да потъва в сенките на оцелелите сгради.

— Чисто е — каза Хари и махна с ръка на тримата ловци. — Да вървим!

Бен също се изправи и го последва. Като заобиколи скалата, кракът му попадна в невидима дупка и той падна. Когато пистолетът му се удари в каменния под, от дулото му изскочи огън. Изстрелът прокънтя из пещерата.

Наистина много тихо влизане в базата се получи, помисли си Бен.

От мрака на базата отново се подаде главата на влечуго, което започна да шари насам-натам и да търси нещо. Малкия Тим отново се бе озовал на светло.

Джейсън започна да се опитва да се освободи от въжетата, когато чу изстрела. Направи опит да издърпа кърпата в устата си, но не успя дори да си помръдне езика. Бе му почти невъзможно да диша през устата. Уплаши се, че може да се задуши, и пое силно въздух през носа. Сенките около него продължиха да танцуват.

Първата му мисъл бе, че Халид бе застрелян Линда и сърцето му се разтуптя. Сетне из пещерата изкънтя откос, изстрелян от автоматично оръжие. Това не бе. Халид! Опита се отново да се пребори с носната кърпа. Може би щеше да успее и да нададе вик за помощ.

Чуха се още изстрели.

Наближаваха ли? Вслуша се. Ушит му затуптяха и не можа да определи посоката ин източника на звука.

Още изстрели.

Да! Той започна да прави още по-трескави усилия. Сетне съобрази нещо и застина.

По какво стреляха?

Бен нахълта през вратата на една от малкото оцелели бетонни сгради. Нобкоби, като дишаше тежко, нахълта след него. Бързо огледа помещението и разбра, че е спалня — от двете му страни имаше по ред легла. Бен обаче не се увлече в огледа и бързо надникна през вратата, откъдето бе влязъл. Видя как краят на опашката на един кракан изчезна зад другия ъгъл.

Много добре. За тяхно щастие преследваше ги една от по-бавните самки. Още няколко бързи движения, и щяха да се отърват от нея. Какво обаче бе станало с Хари? Дали бе успял да се промъкне в базата?

Бен стисна юмруци. Добре, че поне самият той бе жив и водеше борба. Замисли се над възможните варианти за по-нататъшни действия и разтри челото си. Можеше да се опита да отиде при Хари, но щеше да му бъде много трудно да го открие. Можеше също така да се опита да достигне офиса на Блейкли и да вземе статуетката. Това щеше да бъде най-разумното, но не му се искаше да остави Хари и останалите ловци на милостта на съдбата.

И все пак какво можеше да направи? Пистолетът, с който разполагаше, нямаше да му бъде от голяма полза. Така или иначе трябваше да се надява, че Хари и другите ще се появят. Хари познаваше добре базата и знаеше накъде ще се запъти Бен.

Отвори вратата на сградата, подаде се навън и се огледа, за да определи координатите си. Вляво се намираше шахтата на асансьора, а през две смачкани палатки бе разположено езерото, така че се ориентира. Добре, имаше приблизителна представа за местоположението си. Офисът на Блейкли се намираше на около километър. Стига, разбира се, мостът, преминаващ над цепнатината, да бе цял. Ако му се наложеше да заобиколи огромната пукнатина, щеше да удължи пътя си с четири километра. Като отчиташе компанията на кръвожадните кракани, предпочиташе да ползва краткия път.

Пое си дълбоко дъх и даде знак на Нобкоби да го последва. Дребният ловец, държащ в ръката си копие, по-дълго от собственото му тяло, го послуша. Бен тръгна напред, като се движеше в близост до сенките и често сменяше едно скривалище с друго.

Погледна Нобкоби. Ловецът се бе подпрял небрежно на дръжката на копието си, очите му бяха полупритворени и чешеше гърба си. Откъде това спокойствие?

Отново се разнесоха пет изстрела, този път още по далеч от тях. Едва тогава Бен съобрази какво ставаше. Хари умишлено стреляше, за да привлече зверовете към себе си и да разчисти пътя на Бен към кабинета на Блейкли.

Бен погледна Нобкоби и леко сръга с лакът ловеца.

— Ти това май го знаеше, приятелю, нали така? Хайде да вървим — подкани Бен и после ускори крачките си, като разчиташе на Хари да примами краканите.

Като ускори ход, Бен достигна цепнатината след две минути, но спря, когато видя моста. Или по-точно това, което бе останало от него.

— Майната му — промърмори. — Няма ли нещо, което да е наред?

От моста бяха останали единствено две счупени греди, стърчащи на около метър над черната зееща бездна. Опита се да прецени разстоянието. Поне десет метра го деляха от другата страна. Прекалено голямо разстояние, за да може да го прескочи. Щеше да им се наложи да тръгнат покрай… Той чу силен шум зад себе си и подскочи. Извърна се и видя как един от краканите се измъкна от пространството между две сгради и застана на площадката пред бездната. Това бе Малкия Тим, препречил единствения път към плетеницата от сгради и палатки. Създанието изсъска и тръгна напред.

— Мамицата ти, мръсно копеле — изруга Бен, като отстъпи крачка и повдигна пистолета си. — Значи Хари не успя да те измами — продължи. Сетне се прицели и стреля.

Създанието отскочи леко встрани от изстрела и докосна с лапа шията си. Бен видя, че там има тънка струйка кръв. Бе улучил мишената си, но куршумът не бе навредил особено на дебелокожото животно. То се устреми към него.

Когато Бен стреля повторно, Нобкоби се скри зад него. Този път Бен не улучи, но шумът от изстрела спря животното. То се задържа на едно място и започна да оглежда противника си.

Мръсното копеле едва ли не кроеше план за действие. Бен отстъпи още една крачка. Пропастта бе вече само на около метър зад гърба му. Извърна се, за да каже на Нобкоби да се опита да се спаси, докато самият той отвлича вниманието на животното, но не видя никого зад себе си. Нобкоби вече бе изчезнал. След миг обаче Бен забеляза дребничкия ловец, стъпил на гредата на моста на няколко метра над него. Завързваше въже на остатъка от осветителен стълб. Какво бе намислил?

Бен отново обърна лице към противника си. Звярът просто поклащаше глава и оглеждаше пистолета, сякаш се опитваше да разбере дали представлява опасност за него.

Кракът на Бен се подхлъзна върху гладката скала, когато отстъпи още една крачка. Позволи си да рискува и надникна още веднъж през рамо. Нобкоби се бе отдалечил от моста и стоеше на една ръка разстояние от Бен.

— Какво си намис…

Преди Бен да довърши въпроса си, Нобкоби се затича към повредения мост. За Бога, той ще се опита да скочи над пропастта, помисли си Бен. Това бе самоубийство. Видя как Нобкоби се затича уверено по единичната тънка греда, сякаш бягаше по равна повърхност. В последния миг дребният ловец изнесе копието си напред, подпря тъпия му край в гредата и полетя във въздуха. После се претърколи върху земята от другата страна на бездната.

Бен едва сега забеляза, че Нобкоби бе вързал другия край на въжето за кръста си. Въжето сега висеше над бездната.

Силен рев го накара да се обърне. Малкия Тим се бе втренчил в избягалата плячка и очевидно бе раздразнен от това. Погледът на черните му очи се пренасочи към Бен. Той видя как на муцуната на звяра се появи нещо като усмивка и успя да оцени дължината на жълтите му зъби. Животното направи крачка към него.

Бен, чийто пистолет бе насочен все още към главата на животното, си даде сметка, че шансът да го улучи там е малък. А пък да му нанесе смъртоносен изстрел на това място направо не му бе по силите. Насочи пистолета към една по-достъпна мишена, корема на животното. Ако бе разбрал правилно намерението на Нобкоби, Бен щеше ща се нуждае само от няколко допълнителни секунди.

Натисна спусъка. Куршумът потъна в хълбока на Малкия Тим и животното отстъпи няколко крачки.

Бен не чака повече. Извърна се и се затича към повредения мост. Както бе предположил, Нобкоби вече бе завързал другия край на въжето на един стълб на отсрещната страна. Бен вече разполагаше с въжен мост, прекаран над бездната.

Зад него се разнесе рев. Животното идваше! Бен насмалко не се подхлъзна, когато под краката му вместо каменна повърхност се оказа дървена. Като разпери ръце, достигна края на гредата и скочи.

Опита се да се хване за въжето, като протегна ръцете си колкото се може по-широко встрани. Успя да се залови за въжето с една ръка и се намръщи, тъй като рамото го заболя от рязкото движение. Сетне се хвана за въжето и с другата ръка. Остана да виси една секунда в това положение, като дишаше тежко.

Въжето се разлюля. Какво, по дяволите, ставаше? Бен се извърна и видя как Малкия Тим бе започнал да блъска стълба, на който Нобкоби бе вързал въжето. Ако стълбът не издържеше, въжето нямаше да има на какво да се крепи.

Бен погледна надолу и видя още веднъж черната бездна. Започна да се придвижва с ръце по въжения мост, но засилващото се люлее на въжето затрудняваше движенията му.

Нямаше да успее.

Когато въжето внезапно омекна в ръцете му, разбра, че е познал.

Глава 33

Линда, присвила се в полуразрушената тоалетна, осъзна две неща. Първо, че не бе възможно да поставят с Халид всички взривни заряди, преди времето на Джейсън да изтече. Оставаха само двайсет минути, през които трябваше да поставят цели три заряда. Второ, разбра, че Халид въобще не бе имал намерение да освобождава Джейсън.

Погледна Халид, подал глава през счупената врата на сградата. Силно миришеше на дезинфектиращо вещество с ухание на шишарки. След започването на стрелбата той прекрати поставянето на заряди и се скри в най-близкото убежище.

— Времето на Джейсън изтича — каза му Линда.

— Знам, но престрелките се водят точно между нас и момчето — каза Халид. — Очевидно има оцелели. Не знам по какво стрелят, но предпочитам да съм по-далеч от него.

Отвратително копеле, помисли си Линда. Веднага си намери извинение. Мръсникът въобще не бе имал намерението да се връща при Джейсън. Така или иначе проумя намеренията на Халид. Той поставяше взривните заряди в основата на най-големите колони. На тези, които свързваха пода на пещерата с тавана и. Намерението му бе да взриви основните от тях така, че таванът да се срути. Вулканът да се стовари върху пещерите.

Забеляза освен това, че той се движеше в кръг и крайният му пункт беше близо до асансьора. Смяташе да постави зарядите, да се качи на асансьора и да избяга. Като остави Джейсън, превърнат в човешка бомба.

Разбира се, стрелбата наруши хитро скроените му планове.

Внезапно из пещерата се разнесе сърдит рев. Бе едно от тези създания. Изглеждаше ядосано. Тя забеляза, че при всеки пореден рев Халид се присвива. Тези създания предизвикваха у него нещо по-силно от обикновен страх. Започна да мърмори под носа си нещо на арабски. Звучеше като молитва.

Стана и приятно да наблюдава как хладнокръвният Халид най-сетне се бе уплашил. Бе парализиран от страх и се боеше да излезе от скривалището си. Времето обаче изтичаше.

— Трябва да тръгваме — каза твърдо Линда. Халид я погледна с мътни очи. Тя не изчака той да я наругае и продължи.

— Стрелбата се доближава до нас, Халид — каза тя и посочи към вратата. По каквото и да стрелят, то идва в тази посока. Към нас.

Той стисна юмруци, но жестът му издаде, не гняв, а страх и безсилие.

— Ами тогава, да тръгваме — каза. Обикновено спокойният му глас този път бе изпълнен със страх.

— Да тръгваме.

След като Малкия Тим събори стълба, на който бе вързано въжето, прозвуча изсвистяване, подобно на удар с камшик. Бен стисна с все сила омекналото въже, когато полетя в бездната. Надяваше се Нобкоби да бе успял да го закрепи здраво откъм другия край. Примига, когато видя как стената на бездната стремглаво се доближава към него. Щеше много да го заболи, но не трябваше да изпуска въжето. Ако го пуснеше, щеше да се превърне в размазано петно върху дъното на пропастта.

Извърна се, за да поеме удара в стената с краката си, но това не се оказа от голяма полза. Когато се удари в стената, стори му се, че е скочил от десететажно здание. Ударът на лявото му бедро в стената почти го заслепи от болка, но той не му обърна внимание. Бе съсредоточил вниманието си само върху едно нещо да не изпусне въжето, да накара своите десет пръста да го стискат с все сила. Отблъсна се от стената и после отново се доближи до нея. Този път двата му крака поеха спокойно сблъсъка и той остана да виси на пет метра от ръба на пропастта.

От другата и страна Малкия Тим си съдираше гърлото от гняв. Суетеше се като безумец напред-назад около разрушения мост, сякаш търсеше начин да премине от другата страна.

— Върви по дяволите! — изкрещя му Бен в отговор.

Малкия Тим застина при този звук и се наведе ниско над пропастта. Бен знаеше, че животното го вижда. За миг се побоя дали краканът няма да скочи върху него, независимо че щеше сам да загине. Чудовището обаче вместо това изсъска за последен път и се устреми обратно към плетеницата от сгради. Слава Богу, отърва се от него.

Бен въздъхна и реши за малко да си почине. Усещаше как във вътрешността на единия му крачол течеше кръв. Трябваше да се изкачи, преди силите му да отслабнат.

Омота единия си крак с въжето и си позволи да освободи едната си ръка, за да го прикрепи по-здраво към пояса си. Вече обезопасен, започна спокойно да се изкачва нагоре.

Когато достигна ръба на пропастта, Нобкоби му помогна да се претърколи над ръба и. Бен легна на каменния под и започна да диша учестено. Ловецът докосна с пръст окървавения крачол на панталоните му и каза нещо на гърления си говор. В думите му прозираше загриженост.

— Това е дреболия. Нищо ми няма — каза той, като се повдигна на лакти. — Да не забравя, приятелю благодаря ти за спасението. По едно време си помислих, че чудовището ще ни изяде.

Нобкоби, объркан, смръщи вежди.

— Както и да е, това няма значение. — Бен се опита да стане. Раненият му крак обаче му попречи. Не беше счупен, но адски го болеше. Като заподскача на един крак, Бен се отдалечи от ръба на пропастта.

— Да вървим, че трябва да намерим касата. Нобкоби го последва, но след няколко метра хвана Бен за ръката и му посочи капките кръв, които капеха от раната му.

— Казах ти, че ми няма нищо. В кабинета на Блейкли трябва да има пакет за оказване на първа помощ — обясни Бен и понечи да продължи. Дребният ловец обаче бе настоятелен и не го пусна. Почна да поема въздух с носа си и след това доста убедително възпроизведе ръмженето на кракан.

— Искаш да кажеш, че оставям следа? Всъщност прав си. По-добре е да не им оставяме такива покани.

Бен съблече окървавените си панталони и ги изцеди. Останал по гащета, огледа раната си. Бе голям разрез, преминаващ по горната част на бедрото. Щеше да остави грозен белег, но нищо повече. Като се намръщи, използва последните капки вода в манерката си, за да промие раната. Сетне пристегна горната част на бедрото си с кърпа, за да спре кървенето.

— Сега доволен ли си? — попита Бен, като навлече отново панталоните си.

По лицето на ловеца отново се бе изписало отегчение. Очевидно бе доволен.

— Добре, да тръгваме — каза Бен и отново започна да се прехвърля от една сянка към друга. Една среща с миризливите кракани му бе достатъчна и не искаше да се сблъсква с други.

Пътят бе чист. След пет минути се озова пред вратата на офиса на Блейкли. Стъклената врата бе разбита, но инак бетонната административна сграда бе непокътната. Като се промъкна през развалините, стигна до металната врата, водеща към канцеларските помещения. Нищо и нямаше. Опита се да я отвори, но бе заключена.

— Майната му! — изруга и удари с юмрук по вратата. Натисна още веднъж дръжката.

— Ало? Има ли някой там? — чу се глас иззад вратата. Слава Богу! Някой бе оцелял. Бен забарабани с юмрук по вратата.

— Отворете! Аз съм Бен Бръст от изследователския екип.

— Това безопасно ли ще е? — попита гласът след малко.

— Засега — да. Отворете.

Той чу как ключалката щрака и след миг вратата се отвори. Пред него бе застанала дребна блондинка с права коса. Хубавият и някога костюм сега висеше върху отслабналото и тяло като върху закачалка.

— Санди? — Бен разпозна Секретарката на Блейкли. — Добре ли си?

— Слава Богу, че си тук! — каза тя, затича се към него и го прегърна.

Нобкоби се доближи до Бен и промърмори нещо, като сочеше към вратата.

Санди едва сега забеляза голия дребен ловец. Очите и се разшириха и пръстите и стиснаха с все сила ръката на Бен. Леко изписка и се отдръпна.

Бен даде знак на Нобкоби да излезе навън, за да не я плаши повече. После хвана Санди за ръката и я поведе към офиса на Блейкли.

След като влязоха в него, Бен отиде до касата, където се съхраняваше диамантената фигурка. Идолът на племето мими-суи. Не знаеше как да я отвори, но в базата щяха да се намерят достатъчно експлозиви и взриватели за целта. Хари знаеше къде се намират тези неща и как да се използват. Къде обаче бе сега Хари?

— Какво беше това… това създание? — попита Санди, след като седна в едно кресло.

— Приятел е. Един от жителите на пещерата.

— Как… Искам да кажа, кога…

Той се доближи до нея.

— Историята е много дълга, но можеш да ми повярваш, че е приятел. Няма да ти стори нищо лошо.

Тя притисна ръце към гърдите си и потрепера.

— А ти как така остана тук? — попита Бен. — Защо не се евакуира заедно с другите?

От погледа и пролича, че тя го взе за обезумял.

— Нямаше никаква евакуация. Те ни нападнаха внезапно. Не остана време за евакуация. Всички са мъртви.

— Как така? Нима отгоре не изпратиха подкрепления?

— Радиовръзката бе прекъсната почти веднага. В деня след нападението чух двигателя на асансьора и отидох да погледна какво става.

Лицето и побеля, когато разказа какво се бе случило.

— Асансьорът бе пълен с войници. Те обаче нищо не знаеха — каза и погледна Бен с изпълнени със скръб очи. — Нищо не знаеха! Шумът привлече дузини от тези създания. Когато вратата на асансьора се отвори, войниците бяха буквално накъсани на парчета. — Санди закри лицето си с ръце. — След това никой не направи опит да слезе.

Бен кимна с разбиране.

— При положение, че Мак Мърдо е на края на света, няма нищо учудващо — каза. — Вероятно ще им бъде нужна поне седмица, за да предприемат контраофанзива. Дотогава ще трябва да разчитаме само на себе си.

Санди започна да хлипа.

— Ще се справим. — Потупа я по ръката, опитвайки се да я успокои.

— Всички избягаха оттук — проплака тя. — Останах сама. Нищо не можах да направя.

— Какво стана с Блейкли?

— Когато го видях за последен път, бягаше оттук заедно с момчето Джейсън.

— Знаеш ли дали са успели да стигнат до безопасно място? — попита Бен с разтуптяно сърце.

— Нямам представа какво се е случило. Заключих се тук. Обаче писъците… Писъците продължиха цели дни. След това настъпи тишина. Нищо не се чуваше. Абсолютно нищо. Това нещо, безмълвието, беше най-страшното — каза тя и го погледна. — Реших, че съм оцеляла само аз.

— Б, не си само ти — отвърна и той и се изправи. Какво щеше да каже на Ашли? Погледна часовника си. Бяха изминали четиринайсет часа, а му предстоеше да разбие касата и да се завърне в селото на племето. Нямаше да му остане достатъчно време, за да огледа цялата база, след като наоколо се разхождаха зверове. Спря пред касата и стисна юмруци. Къде, по дяволите, бе Хари? Реши да се обърне към Санди.

— Дали случайно не знаеш каква е комбинацията на касата на Блейкли?

Тя кимна утвърдително и му каза комбинацията.

Е, може би най-сетне късметът му щеше да проработи. Завъртя диска според указанията и и тежката врата на касата се отвори. За миг му се стори, че статуята не е там, но после я откри, опакована в кафява хартия. Повдигна я, махна хартията и погледна статуята срещу светлината на лампата. После прокара пръст по изпъкналия и корем. Реши, че статуетката ще му донесе късмет.

Точно тогава в стаята нахлу Нобкоби, На лицето му бе изписана уплаха.

Бен съобрази, че късметът още не му се бе усмихнал.

По лицето на Джейсън се стичаха сълзи на безсилие. Все още не можеше да повярва на ушите си. За миг му се бе сторило, че само си въобразява, но нямаше как да сбърка акцента. Това бе Бен. Чу го как разговаря с някого и удря с юмрук по нещо. При това бе съвсем наблизо. Не успя да различи думите му, но това несъмнено бе Бен. Джейсън се опита да изкрещи, но кърпата бе затиснала гърлото му и успя да издаде само тих стон.

После чу хлопването на врата, след което отново настъпи тишина. Напрегна се, за да чуе отново гласа на Бен. Не чу нищо. Навярно Бен бе влязъл в сградата.

Джейсън се опита да се освободи от въжетата. Щеше да му бъде достатъчно да освободи само едната си ръка, за да махне превръзката. Трябваше да открие някакъв начин да се обади на Бен, когато той излезеше от сградата. Защото ако не успееше… Погледна дисплея на колана си. Докато го наблюдаваше, числото 11 бе сменено от числото 10.

Трябваше му помощ, и то бързо. Опита се отново да се пребори с въжетата, но безуспешно. Значи трябваше да опита нещо друго.

Както бе вързан към стълба, внезапно го осени една идея. Може би…

Раздвижи бедрата си. Трябваше да бръкне с лявата ръка в джоба на якето си. Затвори очи, докато се гърчеше и напрягаше. Почувства как пръстите му докосват познатата пластмасова кутия. Като внимаваше да не я изпусне, успя да я измъкне от джоба си. Тя обаче се заплете в плата. Спря и си пое дъх. Не биваше да бърза. Съсредоточи се, бавно я измъкна от джоба си и въздъхна с облекчение. Играчката бе единственото нещо, което Халид му бе позволил да запази.

Помоли се на Бога батериите да не са се изтощили, когато включи играта. Кутийката започна да издава познатия му звън. Постави звука на максимум. Звукът не бе особено силен, но ако Джейсън извадеше късмет, странният звук щеше да бъде чут от Бен, когато излезеше от сградата.

Започна да чака. Моля те, Бен, побързай. Какво щеше да стане, ако батериите се изтощят? А и Бен дали вече не си бе тръгнал? Ами ако таймерът стигнеше до нула, преди Бен да го чуе? Главата на Джейсън се изпълни със страшни мисли.

Съобрази обаче, че бе забравил още едно основание да се тревожи. Някъде вдясно се подаде черна остра муцуна. Ами ако звукът бе привлякъл не Бен, а някой друг? Джейсън чу съсък и видя как ноздрите на муцуната започнаха да се отварят и затварят. Изтърва играчката си и застина. След малко видя цялото създание. От корема и шията му се стичаше кръв, но то не обърна внимание на раните си, когато бавно се насочи към него.

Глава 34

Ашли бе сигурна, че синът и бе жив и здрав. Нямаше как да бъде иначе. Тя прекара целия ден в работа в пещерата на умбо, като се стараеше ръцете и умът и да са непрестанно заети. Оглеждаше и измерваше различни неща и после правеше записки в бележника си.

Погледна часовника си. Вече бе късна вечер. Бен трябваше да е тръгнал обратно към селището. Ами ако не бе научил нищо за Джейсън? Или пък ако въобще не се завърнеше? Колко още време можеше Ашли да издържи, без да обезумее?

Въздъхна, седна и се вгледа в силуета на дремещия Моамба, седнал със затворени очи. Бе единственият и страж. Бе наредил на другите да се махнат и нареждането му бе изпълнено безпрекословно.

Погледна черния отвор, в който бе потънал Бен. Можеше да се опита да се скрие в него. Ако Моамба наистина дремеше, може би… После поклати глава. Щеше да и се наложи да пълзи дълго време. Сигурно щяха да я заловят. Пък и не можеше да изостави Майкълсън. Дори и ако станеше някакво чудо и тя успееше да избяга, щяха да убият него вместо нея.

Моамба внезапно отвори очи и я погледна. Той се опита да се изправи на крака, но от дългото седене се бе схванал. Ашли отиде до него и му помогна да стане.

Той погледна отвора на пещерата, водещ към селото.

— Какво става? — попита тя.

Той запуши устата и с ръка и и даде знак да го последва. Като използва тоягата си като патерица, той се промъкна през изхода и я отведе в сенчеста вдлъбнатина от другата страна на тунела.

Какво всъщност ставаше? Не и се наложи да чака дълго, за да разбере това. По тунела се разнесе мекият звук на кожа, стъпваща върху камък. Някой идваше. Кой обаче?

Тя втренчи поглед в слабо осветения тунел, но Моамба я придърпа в сенките. Тя зачака и затаи дъх. От стъпките стана ясно, че идват поне няколко души.

Групичката премина покрай скривалището и и влезе в пещерата на умбо. Тя преглътна, когато разпозна хилавото тяло на един от тях. Бе Синджари.

Другите двама бяха съвършено различни от него. Докато той бе висок и костелив, те бяха прегърбени и мускулести. Бе обаче съвършено ясно кой е старшият. Бе достатъчно Синджари просто да се намръщи, за да почнат останалите двама да се суетят. А суетене имаше доста. От жестовете и командите на Синджари ставаше ясно, че той издава нареждания, които се изпълняват с неохота.

Накрая, след като началникът им излая нещо, двамата яки скотове се пъхнаха в тунела, водещ към пещерата Алфа.

Какво ставаше? Ашли не разбра и думичка, но Моамба очевидно бе разбрал всичко. Тя почувства, че и той е напрегнат, и част от неговото напрежение се предаде и на нея. Усети, че и тя стиска юмруци. Синджари очевидно се гласеше да направи нещо лошо, нещо, което да навреди на нейната група.

Моамба внезапно изскочи от укритието и това я стресна. Той нахлу в пещерата на умбо и тя бързо се устреми след него. Синджари се извърна към тях с широко разтворени очи и зинала от удивление уста.

Моамба се засили към него и почти го докосна. Удари така силно по пода с тоягата си, че от нея се разлетяха трески. Синджари отстъпи крачка, очевидно смутен от внезапната поява на своя враг.

Ашли застана до Моамба, когато той обсипа Синджари с разгневени думи. Синджари даваше вид, че отстъпва под напора им. Докато обаче очите на слугите му бяха изпълнени със страх, от неговите бликаше ненавист и заплаха. Ашли успя да види как той посяга към ножа, втъкнат в пояса му.

Отвори уста, за да предупреди Моамба, но думите заседнаха в гърлото и. Как можеше да го предупреди? Не разбираше и дума от езика му. Видя как Синджари стисна дръжката на ножа. Моамба обаче бе виден водач. Синджари нямаше да се осмели…

Без каквото и да е предупреждение Синджари скочи напред и заби дългата диамантена кама в гърдите на Моамба. Ножът прекъсна сърдитата му тирада. Старецът погледна дръжката, стърчаща от гърдите му, с любопитство, сякаш наблюдаваше странна буболечка. Изкашля се и на устните му се появи кръв.

Ашли, застинала от изненада, най-сетне изкрещя, когато Синджари измъкна камата и я заби за втори път в гърдите на Моамба. Старецът се олюля и се освободи от острието.

Синджари повдигна отново камата, като се прицели във врата на Моамба. Ашли обаче вече се бе нахвърлила върху нападателя. Заби тока на ботуша си в ребрата му и го отхвърли встрани. Докато той изгуби време, за да запази равновесие, тя застана пред Моамба. Старецът вече се бе свлякъл на пода. Измежду пръстите му, притиснати към гърдите, струеше кръв.

Синджари се извърна към нея.

— Махай се оттук, мръсно копеле! — изкрещя Ашли.

Той разтри удареното си ребро с една ръка, а с другата си поигра с камата. Усмивката му бе само от зъби и не излъчваше никаква топлота. Той имаше нож, а тя нямаше.

Тя погледна тоягата, изхлузила се от ръцете на Моамба.

Синджари не и предостави време да си изготви план за действие. Нахвърли се върху нея. Тя обаче бе живяла дълги години с четирима братя и бе тренирала карате, което бе изострило рефлексите и. Отскочи встрани и успя да улови забързалия се Синджари за китката. Като премести тежестта си върху единия крак, с удар с бедрото успя да събори мръсника на пода. Тя чу пукота, издаван от чупеща се кост, и се усмихна. Ножът на Синджари се затъркаля между камъните.

Тя направи две крачки и ножът се оказа в ръката и. Дай да видим какво ще направи това копеле, след като си разменихме ролите, помисли си. Синджари бе започнал да се отдръпва, като стискаше лявата си ръка. Отдалечи се от нея и се премести в другия край на пещерата. Очевидно бе се отказал от битката.

Без да откъсва поглед от Синджари, тя отиде до Моамба. Бе легнал на гръб и дишаше тежко и учестено, вперил невиждащ поглед в тавана. Бе изпаднал в шок.

Нуждаеше се от незабавна помощ. Как обаче да му я окаже?

Ашли скочи, след като видя как Синджари внезапно се изправи. Даде му знак с ножа, обаче той не се доближи. Вместо да направи това, се оттегли към малкия отвор. Погледна я с изпълнени със злоба очи, след което се пъхна в него и изчезна.

Веднага след изчезването му тя чу звука на много крака, разнасящ се откъм тунела. Слава Богу, идваше помощ.

Тя се извърна тъкмо в момента, когато в пещерата нахлуха група воини с извадени копия. Всички започнаха да стенат, когато видяха проснатата върху пода окървавена фигура на Моамба. Сетне почти едновременно погледите им се извърнаха към нея. Бяха пълни с гняв и осъждане.

Тя погледна окървавената кама, която все още държеше в ръката си. Дявол да го вземе.

— Успокой се — каза Бен, като се опита да хване Нобкоби за трескаво движещите се ръце. Опита се да разбере жестовете му и гърлено изречените му думи, но без никакъв успех. Опитите му да постигне това само изнервиха и двамата.

Бен погледна Санди. Тя се бе свила в най-отдалечения ъгъл на кабинета на Блейкли и мълчеше. Нямаше как да получи помощ от нея.

Пусна ръцете на Нобкоби. Защо го нямаше Хари? Той владееше техния език.

Нобкоби внезапно присегна и докосна с пръст челото на Бен. После докосна с пръст собственото си чело. Бен го изгледа озадачено. Дребничкият ловец повтори жеста си и очите му започнаха да се изпълват с раздразнение.

Тогава Бен разбра — Нобкоби искаше да общуват с помощта на умението му на хери-хути. Ловецът не можеше пръв да установи контакт, тъй като не разполагаше с тази способност, но това бе по силите на Бен. Трябваше да повторят това, което постигнаха в тунела.

Бен с кимане даде знак, че е разбрал, и прикани с жест Нобкоби да седне на дивана. Ловецът изгледа подозрително големия кожен диван и вместо това седна на пода със скръстени крака. Бен повдигна рамене и направи същото, като застана с лице срещу ловеца.

Като затвори очи, Бен се опита да забави дишането си и да успокои възбудения си разум. Опита се да си представи, че се намира в задния двор на овцефермата на баща си с топла бира в ръка и предстоящ безметежен ден.

— Какво правиш? — внезапно го попита Санди. Бен се намръщи и повдигна ръка, но не отвори очи.

— Всичко е наред, Санди. Ще те помоля за известно време да не вдигаш шум.

— Но…

— Просто се успокой — каза той. Думите му бяха насочени не само към Санди, но и към самия него. Трябваше да е спокоен.

Чу недоволното и роптаене, но не и обърна внимание и отпи от топлата си бира, като се отпусна по гръб на стола си. Започна да мисли за Нобкоби и да си представя плоското му лице и мършавия му врат. Внезапно ловецът се появи пред Бен, също седнал на стол.

Нобкоби се огледа наоколо си с присвити очи. Стана и се подпря на верандата, като огледа огромното небе. От единия до другия край на хоризонта нямаше нито, един облак. Той сякаш се уплаши, а сетне се извърна към Бен и го погледна.

— Тук всичко е толкова голямо! — каза Нобкоби и потрепера.

Бен изпита известно неудобство от това, че бе показал на клетия човек такъв необичаен за него ландшафт. Нали обаче Моамба бе постъпил по същия начин със самия него? Освен това имаше много силно желание да види овцефермата.

— Успокой се, Нобкоби. Размерите не са най-важното — каза.

— Какво?

— Няма значение. Това бе една глупава шега — каза Бен и отпи още една глътка от бирата. Вкусът и наистина бе божествен. — Та кажи сега, какво искаше да ми съобщиш?

Нобкоби нервно преглътна.

— В пещерата чух много странен звук. Нещо, което не бях чувал преди.

— Що за звук беше?

Нобкоби смръщи лице и възпроизведе чутия звук. Прозвуча като тананикане. На Бен му се стори, че му звучи познато.

— Повтори го, ако обичаш — помоли Бен и се концентрира, като затвори очи. Къде бе чул това нещо? Внезапно отвори широко очи и подскочи от стола. — За Бога, та това бе проклетото дрънчене на играта „Нинтендо“ на Джейсън! Бе слушал тези дразнещи звуци поне хиляда пъти, откакто беше тук.

— Къде чу това? — попита глухо Бен.

— Отидох да го търся. Отидох да търся нещото, което издаваше този звук. Насмалко обаче не се сблъсках с проклетия кракан, който ни преследва. Хитрия кракан. Той също тръгна по посока на звука.

— Дявол да го вземе! — изруга Бен и се измъкна рязко от съня си. Картината се разпадна на многоцветни ивици и той отново се оказа пред Нобкоби в кабинета на Блейкли. Изправи се бързо на крака. Нобкоби направи същото.

— Санди, ти стой тук — каза Бен, докато поставяше нов пълнител в пистолета си. — Заключи вратата. Ако започнем да чукаме, отвори я бързо.

— Какво става? — попита го тя, след като с кимане му даде знак, че е разбрала.

— Сега нямам време да ти обяснявам. Просто заключи вратата и не вдигай шум — отвърна Бен и излезе в коридора. Чу как вратата хлопна зад него, а след малко и щракането на ключалката.

— Заведи ме до мястото, където се разнасяше звукът — каза Бен на Нобкоби. Ловецът го погледна с недоумение. Дявол да го вземе, нямаше време за нов контакт.

Бен възпроизведе мелодията и започна да се озърта, след което повдигна рамене.

Нобкоби с кимане даде знак, че е разбрал, и тръгна към вратата Бен стисна дръжката на пистолета така силно, че пръстите му побеляха от напрежение. Дали не бе закъснял? Не, нямаше как да е закъснял?

Заедно с Нобкоби излязоха навън. Тъкмо когато завиваха зад ъгъла, пред тях внезапно се появи Хари. Изненаданият Бен насмалко не го простреля.

— Виждам, че си успял — каза Хари, целият плувнал в пот. — Хайде, да прибираме статуята и да се махаме оттук. Останалите ловци все още отклоняват краканите оттук, но няма да издържат дълго. Трябва да…

— Вече я взех — прекъсна го Бен.

— Чудесно!

— Имаме обаче друг проблем. При това трябва да побързаме — каза Бен. Даде знак на Нобкоби да продължи и набързо описа обстановката на Хари.

— Значи, мислиш, че е момченцето на Ашли, така ли?

Бен кимна утвърдително.

— Лоша работа. Моментът съвсем не е подходящ за видеоигри.

Нобкоби им даде знак да замълчат и прошепна нещо на ухото на Хари. Той се намръщи и преведе чутото на Бен.

— Точно на това място Нобкоби е видял Малкия Тим. Музиката се раздавала от близката съборена сграда.

Бен даде знак, че го е разбрал. Този път реши да стъпи здраво с двата крака върху твърда скала, преди да продължи. Не му се искаше да повтори предишната, груба грешка, която бе привлякла вниманието на глутницата. Групата продължи тихо, като заобиколи смачкана палатка, преди това използвана за войнишка столова. По земята около тях се търкаляха тенджери и тигани.

След минута тихо придвижване чуха познат звук нечии нокти стържеха по камъка и се чуваше тежкото дишане на голямо туловище. Нобкоби, който се движеше на няколко метра пред Бен и Хари, подаде глава иззад купчина съборени дъски, за да проучи обстановката.

Отдръпна се незабавно и се притисна към дъските. Даде знак на Бен и Хари да не мърдат.

Бен видя как голямата опашка на звяра помете няколко търкалящи се тенджери. Кънтящият им звук отекна силно в безмълвието на мъртвия лагер. После опашката изчезна от полезрението им.

Нобкоби даде знак с ръка да продължат. Бен тръгна пръв. Подаде се едва-едва иззад ъгъла, за да огледа пространството пред тях.

Животното бе с гръб към него и опашката му се мяташе. Поглеждаше ту наляво, ту надясно, като шумно ръмжеше. Зави встрани и за миг спря, сякаш бе видяло нещо.

Бен затаи дъх. След като едрото животно се отмести, и той видя това, което то бе забелязало. Джейсън бе вързан за една от колоните. Очите му бяха разширени от ужас. Краканът обаче започна да кръжи около колоната, като душеше въздуха и ръмжеше. Очевидно бе озадачен от това, че жертвата му не се опитва да избяга. Досущ като котките е, прецени Бен, не е свикнало храната му да е неподвижна. Бързо се извърна и показа на Хари това, което бе видял, преди да го заговори шепнешком.

— Искам да разкараш това копеле оттук. Така, както си разкарал останалите. Дай ми възможност да освободя Джейсън и да го отведа на безопасно място. После ще се срещнем в кабинета на Блейкли.

Хари даде знак, че го е разбрал.

— Бъди обаче много внимателен — предупреди го Бен. — Това копеле е голям хитрец.

Хари размени няколко тихи реплики с Нобкоби. След това двамата тръгнаха в източна посока, за да отвлекат вниманието на звяра от мястото, където се намираше Бен.

Той изчака да заемат позиция и затаи дъх. Молеше се да не чуе писъка на Джейсън. Създанието едва ли щеше да чака още дълго. Необичайната гледка щеше да му омръзне и щеше да нападне.

Бен, напрегнат до краен предел, внезапно подскочи. На изток от него внезапно се разнесе дрънченето на тенджери и тигани. Това бяха Хари и Нобкоби. Бе време да действа. Внимателно надникна иззад ъгъла, за да проследи реакцията на кракана.

Той бе застинал с щръкнали уши. Сетне бавно извърна глава в посока към звука. После спря и отново погледна вързания за колоната Джейсън. Нямаше да се поддаде на уловката. Поне нямаше да стори това, преди да види сметката на безпомощната плячка. Направи крачка към Джейсън.

Върви по дяволите, каза си Бен и вдигна пистолета. Преди обаче да успее да стреля, в откритото пространство внезапно изскочи Хари с две смачкани тенджери в ръце.

— На теб говоря, дебеланко. Не искаш ли да си поиграем? — обърна се Хари към звяра и за по-голяма убедителност удари двете тенджери една в друга.

Гласът и дрънченето привлякоха вниманието на животното. То изрева и се устреми към войника. Бързината на реакцията му очевидно изненада Хари, защото насмалко не падна, когато отстъпи крачка назад. Бен стисна зъби. Бягай, войниче! Хари сякаш чу безмълвната му заповед, защото веднага изчезна в мрака.

Бягащият човек се оказа прекалено голямо изкушение за чудовището. То се затича зад Хари и също изчезна в мрака.

Бен не чака повече. Затича се към Джейсън веднага след като престана да вижда опашката на чудовището.

По почернялото от сажди лице на Джейсън се стичаха сълзи. Момчето все още гледаше в посока към изчезналия звяр. Слава Богу, изглеждаше, че иначе нищо му няма. Бен се доближи до него. Шумът, издаден от стъпките му, привлече вниманието на Джейсън. Лицето му за миг се изкриви от ужас, преди да разбере, че пред него е Бен. Сетне последва поток от нови сълзи.

Бен се оказа до него след броени секунди. Прегърна го, силно и измъкна кърпата от устата му, като се зачуди кой бе вързал момчето. Сега обаче нямаше време за въпроси. Джейсън трепереше.

— Не се безпокой, синко. С мен си в безопасност.

Джейсън обаче продължи да плаче, като се мъчеше да каже нещо между хлипанията си.

— Опитах се… да привлека вниманието ти… с моята играчка — проплака той. Сетне изпусна електронната игра и тя издрънча върху каменния под.

— Правилно си постъпил — каза Бен. Извади ножа си и започна да реже въжетата.

— Мама… мама добре ли е?

— Добре е. И тя е на безопасно място.

Джейсън внезапно се разтрепери сред разрязаните въжета. Трепереше така силно, че затрудни Бен, когато започна да развързва ръцете му. Накрая все пак Бен успя.

— Стой мирен за малко. Трябва да махна последното въже Това, което е омотано около теб.

— Искам да видя нещо — изкрещя Джейсън. Изглеждаше много уплашен.

— Какво?

Джейсън повдигна разкопчаната си риза. Бен едва сега забеляза светещия дисплей, поставен върху токата на колана на Джейсън. Върху него светеше цифрата 6.

Джейсън погледна дисплея и изстена.

— Това пък какво е?

— Това е бомба — отвърна Джейсън с поглед, изпълнен с отчаяние.

— За какво, по дяволите, говориш?

Джейсън посочи сивите пакети пластичен взрив, прикрепени към колана.

— Постави ги Халид. За да контролира Линда. Трябва да избухне след шест минути.

— В такъв случай ще го сваля — каза Бен и присегна с ножа си.

— Ако се опиташ да го свалиш, ще избухне. Само декодирането може да го обезвреди.

— Кой знае кода?

— Халид. А той е някъде наблизо и залага други бомби.

Гадно копеле, само да успея да го докопам, помисли си Бен.

— Е, все ще се намери начин да се обезвреди. Хари е специалист по взривните вещества — каза Бен и закри лицето си с ръце. По дяволите. Как щеше да докара тук Хари. Нали си бяха уговорили среща след около половин час при офиса на Блейкли? Стисна юмруци и ги притисна към слепоочията си. По дяволите, човече, мисли!

Бен видя как цифрата 6 върху дисплея бе сменена от цифрата 5.

Ашли се отпусна върху възглавниците в малката пещера. Още веднъж я бяха затворили в килията и. На входа и бяха застанали трима пазачи, чиито диамантени ножове блестяха на слабата светлина на гъбите. Тя се бе опитала с жестове и като повтаряше името на Синджари, да ги убеди в своята невинност. Усилията и се оказаха напразни. Единственият и свидетел, Моамба, агонизираше.

Пред входа на помещението се чуха звуци и след малко в него бе въведен и Майкълсън. Той силно куцаше, но успя да запази равновесие и не падна.

— Тези идиоти ми взеха оръжията — каза той, като се доближи до Ашли. — Всичките оръжия. Имаш ли представа какво става тук?

— Съжалявам. Аз съм виновна за всичко — простена тя. — Оказах се на неподходящо място в неподходящо време — добави и му разказа как Синджари бе нападнал Моамба и как тя се бе намесила. — Заловиха ме, тъй да се каже, на местопрестъплението. Когато ни завариха, Моамба бе намушкан в гърдите, а аз се бях надвесила над него с оръжието в ръка. Можеш ли да им кажеш нещо?

— Какво ще се случи, според теб?

— Не знам. В момента всички са загрижени най-вече за Моамба.

— Смяташ ли, че старецът има шанс да оцелее?

— Не ми се вярва. Изгубил е много кръв. При неговите умствени способности той щеше лично да разобличи Синджари, ако му бе по силите. Щеше да направи това телепатически, на всички дължини на вълната. Щом не съобщава нищо, значи и мозъкът му може би е мъртъв. Ако умре, не вярвам и ние двамата да имаме шансове за оцеляване, независимо дали Бен ще се справи със задачата си, или не.

— На Бен му остават още осем часа — каза Майкълсън, като погледна часовника си.

— Сега ми се иска той въобще да не се завръща — въздъхна Ашли. — Както са разгневени, сигурно ще екзекутират и него заедно с нас, дори и да донесе статуята. По-добре ще е да си остане горе.

— Той няма да направи това.

— Знам — каза тя, отпусна се върху една възглавница и даде знак на Майкълсън да направи същото. — Жалко, че няма как да го предупредя. Да предупредя Хари и Бен, че не трябва да се връщат.

— Няма как да го направиш. Хайде, успокой се. Бен ще се завърне заради теб.

— В такъв случай ще трябва да открия някакъв начин да разоблича Синджари пред селяните. Да се опитам да установя контакт с тях. Те обаче едва ли ще пожелаят дори да ме изслушат. Разумът им е замъглен от гняв.

— Може би Хари ще се завърне заедно с Бен, преди Моамба да умре. Хари ще им преведе думите ти.

— Дори и да го направи, смяташ ли, че ще му повярват? Синджари е един от техните старейшини. Неговите думи ще натежат пред моите.

— Тогава ще се нуждаем от доказателства. Какво според теб е смятало да постигне това мръсно копеле?

— Според мен опита се да попречи на мисията на Бен. Иска да я провали.

— Ако можем да намерим доказателства, ще имаме шансове да придадем убедителност на твърденията ти.

— Как? — попита отчаяно тя.

— Като го заловят на местопрестъплението при завръщането му. Единственият удобен път между пещерата Алфа и селището е през това тунелче. Ако се е вмъкнал там, оттам и ще трябва да излезе.

— И как предлагаш да го хванем, след като сме заключени в тази килия?

— Не мога да имам отговори на всички въпроси — отвърна Майкълсън и повдигна рамене.

Тя се замисли върху безрезултатността на обсъждането им и поклати глава.

— Всичко ще зависи от това, дали Моамба ще е жив, когато Бен и Хари се завърнат — каза. — Ако…

Пазачите пред входа внезапно започнаха да ридаят. Цялото селище също се изпълни с плач. Бе толкова силен, че проби дебелите каменни стени, сякаш бяха от хартия. От този плач космите по ръцете на Ашли настръхнаха.

Майкълсън закри ушите си с ръце и притвори очи.

Плачът секна така внезапно, както започна. Възцари се пълна тишина. Създаде се усещането, че нещо жизненоважно е отстранено от въздуха.

Ашли забеляза, че един от стражите я наблюдава. Очите под косматите му вежди бяха изпълнени със сълзи и с още нещо — с омраза.

— Какво стана? — попита Майкълсън.

— Времето не ни достигна. Моамба умря.

Бен тъкмо се изправяше, когато бе застигнат от удара. Стори му се, че пространството между ушите му се взривява. Прималя и се отпусна на коленете си. В първия миг помисли, че е избухнала бомба, подобна на прикрепената към кръста на Джейсън. Когато отвори очи, видя, че Джейсън го наблюдава озадачено.

— Добре ли си? — попита момчето, очевидно неразбрало какво се бе случило.

— Струва ми се, че да… — отвърна Бен и след това светът пред очите му потъна в мрак.

Какво, по дяволите, се бе случило? Опита да се възпротиви, но започна да плува в тъмно пространство без звезди. Нямаше на какво да се опре. Нямаше на какво да се противопостави. В тъмнината пред него се появи бледа жарава. Той я възприе като фар и не откъсна поглед от нея. След миг тя се превърна в ярък пламък. Заговори го с гласа на дядо му, като потрепваше при всяка произнесена дума.

— Бен… Бен… Трябва да побързаш…

Бен разбра, че му се обажда Моамба. Обаче в съвсем неочакван момент.

— Какво става? Нещо не е наред ли? Ашли добре ли е?

— Слаб съм… Уморен съм… — Пламъкът отново се превърна в малка светлинка. — Трябва да побързаш… — продължи гласът и после тя проблесна още веднъж. — Опасност…

Светлинката изгуби блясъка си, а после напълно изчезна. Потънал в мрака, Бен усети пустота в сърцето си. Разбра, че Моамба не бе прекъснал просто контакта, а бе изчезнал. И нямаше да се върне. Когато реалният свят около него се появи отново, Бен усети, че по бузата му се стичат сълзи.

— Бен, какво ти е? — понита го Джейсън и разтърси рамото му.

— Добре съм — отвърна той на момчето и стана от каменната повърхност, върху която бе легнал. Моамба бе мъртъв. Бен бе напълно уверен в това.

— Ти припадна.

— Не се тревожи. Сега ми няма нищо — каза той и потупа момчето по коляното, като се запита за смисъла на последното послание на Моамба. Бе казал на Бен да се завърне незабавно. Да не губи повече време. Защо обаче трябваше да бърза? Нали му оставаха още седем часа до момента на завръщането? Навярно имаше сериозна причина за това. Навярно бе възникнала някаква нова опасност.

Джейсън го погледна загрижено, но не каза нищо.

Бен погледна дисплея върху колана на момчето. Върху него все още светеше цифрата 5. Моамба му бе казал да побърза. Трябваше да открие начин да се свърже с Хари, за да обезвреди бомбата.

Сетне се замисли… За Бога, как не можа да съобрази по-рано?

Та той разполагаше с начин да се свърже с Хари. По-точно, с Нобкоби, който можеше да извика Хари. И той можеше да направи това, което бе направил Моамба. Вярно, че не се бе опитвал да го прави от такова разстояние, а и едва ли Нобкоби щеше да е отпуснат и ненапрегнат, но това бе възможно. Моамба вече го бе правил. Трябваше да се опита и той.

— Джейсън, знам, че това, което ще направя сега, ще ти се стори много глупаво, но трябва да се съсредоточа. Не вдигай шум.

— Добре, но…

— Тихо, ще разговаряме по-късно — каза Бен. Сетне седна, скръсти крака, затвори очи и започна да диша дълбоко. Опита се да си представи дома на своето детство близо до Перт. Оранжевия прах. Кенгурата, скачащи наоколо. Родния край.

Отново се намести върху скърцащ стол на верандата, този път без бира. Вместо това съсредоточи цялото си внимание върху образа на Нобкоби и си представи, че ловецът е седнал до него. Представи си подробно всички черти на ловеца. Белега върху бузата му и сивата ивица коса върху главата му. След известно време образът се превърна в реалност и изненаданото лице на Нобкоби го погледна и изчезна.

Дявол да го вземе! Бен започна отново да се съсредоточава. Стой там, Нобкоби, нали ме видя за миг? Знаеш какво искам. Хайде, изслушай ме.

Не се появи нищо. Бен продължи да се съсредоточава и му се стори, че изтичат минути. Минути, които не му достигаха.

Тъкмо когато му идеше да изкрещи от отчаяние и да се откаже, Нобкоби се появи. Изглеждаше недоволен.

— Какво искаш? — изръмжа. — Препънах се и насмалко не паднах при първото ти обаждане. Нали сега трябва да…

— Достатъчно! Искам Хари да дойде при мен, и то веднага!

— И без това се бяхме запътили към теб. Този кракан очевидно никак не те обича. Отказа се да ни преследва и тръгна обратно към теб. Ти в безопасност ли си?

— Не. Имаме проблем. Искам с Хари да забравите за Малкия Тим и да се срещнем в офиса. Тичайте колкото се може по-бързо.

— Добре ще е и ти да сториш същото. Краканът тича към теб.

— Побързай — отвърна Бен, но Нобкоби вече бе изчезнал.

Бен излезе от състоянието си и видя, че Джейсън го наблюдава.

— Какво правиш? — попита детето.

— Това е много дълга история. Хайде, че скоро можем да имаме компания — отвърна Бен. Въздъхна с облекчение, когато видя, че дисплеят сочи цифрата 4. В света на сънищата времето течеше по твърде странен начин. Струваше му се, че е прекарал в него много повече от миг. — Можеш ли да тичаш?

— Разбира се — отвърна Джейсън, като раздвижи краката си. Личеше си, че е изпълнен с енергия.

— Да тръгваме тогава — каза Бен, хвана го за ръката и двамата започнаха да се отдалечават от мястото, където се намираха. А и започна да се чува шумът от стъпките на приближаващия кракан. Двамата смениха бързия ход с бързо тичане. Офисът се намираше на по-малко от сто метра от тях. Бен стигна до него, теглейки Джейсън за ръката, за по-малко от минута. Цифрата на дисплея се промени от 4 на 3 тъкмо когато влязоха в коридора. Побързай, Хари, побързай.

Бен стигна до вратата, водеща към офисите, и почука.

— Аз съм, Бен — извика. Чу отключването на бравата и вратата се отвори. Оттам се подаде разтревоженото лице на Санди. Тя забеляза Джейсън и очите и се разшириха от изненада.

— Открил си момчето! — възкликна. Затича се към него и горещо го прегърна.

— За какво беше това бързане? — чу се глас зад тях и в помещението се появи Хари. Зад него тихичко стъпваше Нобкоби.

Бен забеляза как очите на детето се разшириха от изненада, когато видя за пръв път представител на племето. После стисна Хари за рамото и го придърпа към себе си.

— Джейсън е опасан с взривни вещества. Разполагаме само с няколко минути, преди да избухнат. Искам да ги обезвредиш.

— Какво става, по дяволите? Я да видя — каза Хари и отиде при Джейсън.

Като чу думите на Бен, Санди пусна Джейсън, сякаш бе чумав, и отиде в другия край на коридора.

Джейсън посочи колана, но така и не откъсна поглед от Нобкоби, докато Хари коленичи пред него. Цифрата 2 светеше с яркочервен цвят. Хари опипа устройството и накара Джейсън да се обърне с гръб, за да може да го огледа внимателно.

— Хъм. — Бе единствената му реакция.

— Е? — каза Бен.

— Това вече съм го виждал. Конфекция е. Взривателят е поставен в тази малка тенекиена кутийка. Дори и да разполагах с време и инструменти, не бих могъл да го обезвредя, без да рискувам. Ако не знаем кода, това чудо ще гръмне.

— Мамицата му! — изруга Бен. — Значи спукана ни е работата!

Хари повдигна рамене и присегна към колана.

— Не го прави! — изкрещя Джейсън, Хари въобще не му обърна внимание и разкопча колана. Той просто се разтвори и се свлече от кръста на Джейсън. Хари се изправи и взе колана. Държеше го далеч от себе си, сякаш бе отровна змия.

— Бях разбрал, че ще избухне, ако се свали — каза Джейсън.

— Кой ти каза това? — попита Хари.

— Халид.

— Излъгал те е. На самия колан няма никакъв кабел.

Джейсън се разтрепера.

— Значи, аз съм могъл всеки момент да го сваля… — каза. Бен остана с чувството, че момчето изглеждаше разстроено повече от това откритие, отколкото от възможността да бъде взривено.

— Добре. А сега, ако нямате нищо против — каза Хари и посочи цифрата 1, светеща на циферблата — това нещо ще избухне.

Бен грабна колана от Хари.

— Всички идете в задната част на сградата — разпореди той. — Аз ще го захвърля колкото се може по-далеч, и сетне ще тичам.

Хари поведе всички към коридора, докато Бен се запъти към изхода.

— Не хвърляй като момиченце — каза Хари на Бен. — Това чудо е бъкано от пластичен взрив.

— Ти по-добре отведи хората в другия, край на сградата — извика Бен и изскочи като мълния оттам. Отдалечи се от нея, за да намери открито пространство, където да захвърли колана. Тъкмо когато замахна с ръка, пред него се появи звярът. Застанал само на десетина метра пред него, раненият кракан зае позиция, наведе глава и започна да съска заплашително. Бе блокирал пътя на Бен.

Той присегна към пистолета си, но не го откри. Бе го оставил в помещението. Отстъпи няколко крачки.

Малкият Тим разтвори челюсти и издаде тържествуващ рев.

— Майната ти! — каза Бен, захвърли колана към зиналата паст, сетне се обърна и се затича към сградата. Позволи си да надзърне през рамо и видя, че чудовището се опитва да измъкне колана от устата си с помощта на предните си лапи.

Мръсно копеле, току-що захапа по-голям залък от този, който можеш да поемеш.

Бен прекоси разбитата входна врата и се устреми към коридора. Тъкмо когато достигна прага, взривът разкъса света зад него. Силата на взривната вълна го повдигна във въздуха и го захвърли в коридора.

Той се опита да падне правилно, когато докосна пода, но все пак нещо в тялото му изпращя. Върху него заваляха парчета мазилка. Веднага последва вълна от задушаващ дим.

— Бен, добре ли си? — попита внезапно появилият се до него Джейсън.

Бен в отговор само изстена.

— Я да го видя — каза Хари и коленичи до него. Бен се повдигна на ръце и колене и започна с кашляне да изхвърля отровния дим от дробовете си. Нещо в основата, на врата го заболя. Струваше му се, че бе изкълчил рамото си. Щеше обаче да оживее. Сетне погледна загриженото лице на Джейсън.

— Когато се измъкнем от цялата тази бъркотия ще ти купя тиранти — обеща му. — Не ни трябват повече колани.

Когато взривът избухна, Халид разбра, че духът на Линда е сломен. Това пролича в погледа и. Тя изгуби доста време за поставянето на последното взривно устройство, като се стараеше да не поглежда часовника си, макар че времето на Джейсън изтичаше. Бе свързала два кабела неправилно и насмалко не задейства детонатора. Халид тъкмо поправяше грешката и, когато откъм базата се разнесе експлозията.

След като ехото и утихна, Линда просто погледна Халид.

— Не ни достигна времето — опита се да се оправдае той, макар че въобще не бе мислил да спасява детето. Погледна я внимателно. Очакваше тя да се развика или да се нахвърли върху него. Тя обаче не го направи. Просто го погледна с хладни мъртви очи. Бе жена, която вече се бе предала.

Чудесно. Точно сега не му трябваше жена, която да му пречи. Значи бе започнала да се учи на изпълнителност. Пустинното слънце изгаряше тези, които не се движеха достатъчно бързо. Той поклати глава.

— Да довършим започнатото — разпореди се бързо. Тя се извърна и погледна базата, където се бе издигнал облак от дим.

— Нищо не се получи — каза глухо.

— Кое? — попита той, като спря за миг да работи с малката си отвертка.

— Стълбът… Стълбът, за който бе вързан Джейсън. Нищо му няма.

Той се взря в стълба. Тя бе права. Стълбът въобще не бе повреден. Как се бе получило това?

Огледа разсейващия се облак. Нещо не бе наред. Взривът бе избухнал на запад от стълба.

— Момчето сигурно е успяло да се отвърже и се е отдалечило от стълба — предположи той.

Думите му сякаш запалиха у нея искрица надежда, но след това тя наново оклюма. Взривът така или иначе бе избухнал, макар и не до колоната.

— Да тръгваме — каза Халид.

Тя не възрази.

Глава 35

Бен седна в коженото кресло в кабинета на Блейкли и започна да разтрива изкълченото си рамо. Трябваше да се движи. Като стоеше на едно място, рамото започваше да го боли. Хари преди това го бе наместил, макар и по доста болезнен начин.

Седналият до него Джейсън, все още напрегнат, подритваше дивана с крак. Момчето бе преминало през адски изпитания. Междувременно бе разказало всичко, случило се до момента, когато Бен го откри.

Санди, седнала на стол зад бюрото на Блейкли, омотаваше кичур от косата си с пръсти. Под очите и имаше тъмни кръгове.

— Клетият доктор Блейкли — простена тя.

Бен кимна в знак на съгласие. Засрами се от всички подозрения, които бе изпитвал спрямо ръководителя на тази окървавена експедиция. Не заслужаваше да умре по такъв начин.

— Всичко е готово, Бен. Да вървим — каза Хари, който най-сетне се появи на вратата.

Бе време да се тръгва. Посланието на Моамба се бе отпечатало върху разума на Бен. Чакането бе мъчително, но Хари бе настоял Бен да си почине за няколко минути, докато той организира едно по-бързо завръщане при Ашли. Докато се изправяше, Бен усети отново силна болка в рамото.

— Покажи ми това, за което говориш — обърна се към Хари и присви очи от болка.

— Извън сградата е. Ела да го видиш — подкани го Хари и му даде знак да го последва.

След като каза на Джейсън да остане на мястото си, Бен тръгна по коридора подир Хари. Входът бе напълно разрушен и вратата висеше на пантите си.

Хари махна с ръка на двамата ловци, които бяха отвели краканите далеч от тях. Бяха се завърнали и въобще не личеше да са уморени от многочасовия поход. Хари потупа приятелите си по раменете и излезе навън.

— Веднага, след като отпътуваш, и аз ще тръгна заедно с момчето — каза Хари. — Ще взема асансьора, за да го отведа на безопасно място. Ти обаче трябва да побързаш.

— Знам. Пази и себе си, и момчето. Наоколо се върти един луд, който залага бомби и на други места, не искам Джейсън отново да попадне в лапите му — каза Бен и погледна за пръв път плиткия кратер, образувал се при експлозията. Имаше почти два метра в диаметър. Повърхностните скали изглеждаха обгорели. Не видя никъде трупа на Малкия Тим и мрачно се усмихна. Взривът навярно бе разкъсал звяра на малки парченца. Обърна се към Хари. — Кажи сега, какъв коз криеш в ръкава си?

— Ще видиш — отвърна ухиленият Хари и го поведе малко встрани от сградата. — Ето го и моя шедьовър — каза гордо.

До стената на сградата бе подпрян черен хромиран мотоциклет. Бен подсвирна от изненада.

— Открих го в жилищния район, след като разузнах околността. Реших, че с него може да се пътува по-бързо из тунела. Това чудо ще изпревари който и да е кракан.

— Страхотна идея — съгласи се Бен и удари с ръка по седалката. — Бензин има ли? Готов ли е за път?

— Да.

— В такъв случай да действаме. Не знам къде е този мръсник Халид или какво крои, но според мен не трябва да чакаме повече…

— Какво ще кажеш за жената, която държи като заложник? За биоложката? — попита Хари. — Трябва ли да я търсим?

Бен затвори очи и стисна юмруци. Представи си нервната усмивка на Линда. Ненавиждаше думите, които му предстоеше да произнесе.

— Не — каза с напрегнат глас. — Това е прекалено рисковано. От това, което чухме, предполагам, че тя вече е мъртва. Просто изведи това момче с асансьора и толкоз.

— Добре. В такъв случай да тръгваме — подкани Хари.

След броени минути Хари подготви всичко необходимо. Бен се качи на мотоциклета с плячкосана отнякъде пушка, поставена под лявото бедро. В раницата му нямаше нищо друго освен статуята на она, завита в хартия.

Един от ловците — Бен така и не си спомни името му — неохотно се устрои на задната седалка на мотоциклета. Бен въздъхна, обърна се към Хари и му посочи дребничкия ловец.

— Тази статуя мога да я върна и сам — каза.

— Да пътуваш сам не е безопасно. Можеш да попаднеш на други глутници. Тръгвай!

Джейсън, застанал до мотоциклета, очевидно бе разтревожен от това, че Бен ги напуска.

— Ще се върна — успокои го Бен. — Следващия път на задната седалка ще видиш майка си.

Джейсън се Опита да се усмихне, но тревогата не изчезна от лицето му.

— Бен, пази се.

— Добре, добре — отвърна Бен и запали двигателя. Мотоциклетът изрева и Бен неволно се усмихна. След малко усмивката му премина в гримаса, тъй като спътникът му от задната седалка го бе стиснал така силно през кръста, че почти наруши кръвообращението му. Бен потупа ръката, която го стискаше. — Спокойно, мой човек. — Прегръдката се поразхлаби, но съвсем малко.

Бен махна за последно с ръка и потегли с умерена скорост. По повърхността бяха разпилени твърде много неща, за да кара със скорост, по-голяма от тази на бягащ човек. След малко обаче, когато започна да свиква с управлението на мотоциклета, увеличи скоростта и на лицето му разцъфна широка усмивка. Профуча покрай терен, обсипан със смачкани палатки, и се запъти на изток, за да заобиколи пропастта, тъй като мостът бе разрушен. Постара се да не забелязва човешките трупове, които срещаше по пътя. Това прилича на верижна катастрофа, помисли си мрачно и усмивката му изчезна.

За щастие само след няколко минути той успя да се отдалечи от базата и да се доближи до северната стена. Пое си дълбоко от тукашния въздух, който бе по-чист, и се зарадва на отслабването на вонята на дим и гниеща плът.

Когато се устреми към далечните скални жилища, подскачайки върху черния път, той се озърна и потърси с поглед кракани. Не ги видя. Чудесно знаеше обаче, че отвъд светлината на фара му може да се крият цели стада от тези животни.

Пое си дъх и продължи. Дланите му овлажняха. Продължи да се оглежда, като се опитваше да надзърне през черната пелена, обграждаща мотоциклета. Чу се далечен рев, но иначе други признаци на присъствие на чудовищата нямаше. За щастие стигна до северната стена, без да срещне никакви кракани. Всичко изглеждаше необичайно лесно.

Загаси двигателя.

Дребничкият ловец веднага скочи от мотоциклета и се отдалечи от него, сякаш го възприемаше като някакво зловещо същество. Бен взе фенера и пушката и последва пъргавия си партньор до редицата, където бе разположена пещерата на она. Малкият ловец влезе пръв в нея. Бен го последва.

Ловецът, намиращ се само на крачка пред него, внезапно отскочи назад и се свлече в ръцете му. Какво, по дяволите, ставаше? Бен видя, че от малката му гръд стърчи дръжката на кама. Ловецът се загърчи в ръцете му и сетне застина. Бен го пусна на земята.

Отрова.

Насочи фенера си към пещерата. Освети двама приклекнали членове на племето, мускулести и много познати. Това бяха силарис, отровните.

Бен отстъпи на крачка от входа, за да може да насочи пушката си. В момента, когато поставяше приклада на рамото си, нещо го удари в тила. Той се свлече на колене и пред очите му заиграха искри. Падна напред, като пушката се измъкна от омекналите му пръсти.

От болка не виждаше почти нищо, но все пак успя да забележи как мършавата фигура на Синджари се приближава към него. Синджари изтри кръвта на Бен от тоягата си, надвеси се над него и го погледна в очите. Усмихна се, когато видя, че Бен губи съзнание.

— Казвам ти, че цялата тази работа е измислена от проклетия Синджари — убеждаваше го Ашли, докато се разхождаше, нервно из пещерата. Майкълсън погледна пазачите, застанали пред входа им.

— Така ни гледат, че едва ли ще имат желание да ни изслушат, дори и да говорим техния език — каза той. Ашли също се взря в четиримата пазачи.

— Знаеш ли кое е най-лошото в цялата тази история? — попита. — Най-лошото е, че тези хора винаги ще ни възприемат като убийци. И аз ще съм виновна за това. Близо десетилетие се занимавам с антропология, и ето че не успях да установя контакт с едно непознато племе.

— Ашли, престани да се самообвиняваш! Обстановката е съвсем необичайна и това се получи по вина на Синджари, не по твоя вина.

— Ако имаше начин да поправя грешката си… — процеди Ашли през зъби. — Ако…

Стражите внезапно се оживиха и Ашли не довърши мисълта си. Направи крачка напред, за да види кой е дошъл, и видя обезобразеното от белези лице на Тругула, началник на ловците и добър приятел на Моамба. Това не вещаеше нищо добро.

Ашли си даваше сметка, че не бива да пропилява тази възможност. Може би Тругула щеше да я изслуша.

Тя се обърна към Майкълсън и го хвана за раменете.

— Какво… — започна Майкълсън.

— Мълчи. Ще се опитам да го накарам да ни повярва. Това може би е единствената възможност да се сдобия със съюзник — каза. Обърна Майкълсън така, че да застане с лице към нея. После се наведе към Тругула и посочи майора. — Моамба — каза и още веднъж го хвана за раменете. — Моамба — повтори. Направи крачка назад и посочи себе си. — Синджари — рече. Възпроизведе за миг неговата игрива походка и сетне отново посочи себе си. — Синджари — повтори.

Тругула просто я погледна, без да реагира.

Тя присви очи от досада, но продължи да имитира Синджари. Като застана пред Майкълсън, тя извади въображаем нож от въображаема ножница и сетне го заби два пъти в гърдите на Майкълсън. Сетне направи крачка назад и отново посочи гърдите си.

— Синджари! — каза ожесточено.

Тругула присви очи и на обезобразеното му лице се изписа гняв.

— Синджари! — изсъска Тругула. — Синджари! — повтори и направи крачка към Ашли.

Тя не се поддаде на внезапното си желание да се отдалечи. Знаеше, че трябва да остане на мястото си, ако искаше да бъде убедителна. Погледна Тругула в очите, без да примигва, когато той се доближи плътно до нея.

Той продължи да я гледа няколко минути и едва тогава проговори. Очевидно му бе трудно да се справя с думите. Посочи с пръст главата си.

— Моамба… е мъдър — каза. После стисна Ашли за рамото. — Моамба… ти вярва.

Тя даде знак с кимане, че го е разбрала, за да го поощри да говори.

— Хари очевидно се е занимавал с него — промърмори Майкълсън.

Вождът на ловците се обърна към майора.

— Кръвен брат — каза и скръсти ръце на гърдите си. — Вярвам ти — добави. Обърна се към Ашли. — Тругула… Тругула… вярва… на теб.

Правилно ли го чу? Правилно ли го разбра? Значи той и вярваше! Ашли се поддаде на порива си и прегърна Тругула с разплакани очи. Той обаче се измъкна от прегръдката и.

— Опасност! — предупреди. — Опасност тук! Тръгвайте! Сега! — добави и я поведе към изхода.

— Почакай! — отвърна Ашли, като освободи ръката си. — Ако наистина ни имаш доверие, кажи това на другите. Няма защо да бягаме.

Той я погледна смутено. Не я разбираше. Хвърли поглед към вратата, а после, отново към Ашли.

— Тругула ти вярва — каза с измъчен глас и посочи с ръка към селото. — Те не ти вярват.

Ашли разбра, че той иска да им помогне да избягат от това място. Да избягат от обвинителите си. Не допускаше, че неговите сънародници ще повярват в нейната невинност. Селяните изпитваха силно подозрение към чужденците.

— Тръгвай. Веднага — повтори Тругула.

— Не — отвърна Ашли и не помръдна от мястото си.

— По-добре ще е да го послушаме — обади се Майкълсън.

— Ако избягам, ще излезе, че признавам вината си. Не мога да позволя тези хора да ни възприемат като хладнокръвни убийци.

— Много рискуваме, Ашли.

— Ти нали преди малко каза, че трябва да потърся начин да докажа своята невинност? Тогава реших, че това е наивно. Ако Тругула обаче ни помогне, би могло да се получи нещо.

— Би могло, казваш. Доста лекомислено постъпваш, като залагаш нашия живот.

— Трябва да се опитам — каза тя и го погледна в очите.

Линда почувства, че краката и бяха натежали. Тътреше се след Халид като на автопилот, като се движеше механично. Погледна го. Той си пробиваше път към асансьора. Тя знаеше, че винаги ще го ненавижда и презира. Сега обаче душата и бе опустошена.

Бе измамила Джейсън. Бе му обещала, че ще се завърне. Спомни си погледа му, когато го завързваше за колоната. Той знаеше, че ще умре. Тя трябваше да се опита да го спаси, но страхът я бе прекършил. Бе изпитала страх от Халид. И от смъртта. Със своето бездействие бе предрешила съдбата на Джейсън.

По бузата и се стече сълза. Целият и живот бе преминал под сянката на страха. Под сянката на клаустрофобията или на някакъв друг страх. Той бе неин постоянен спътник. Същият този страх в крайна сметка бе породил нейната слабост и бе предизвикал смъртта на едно дете.

След смъртта на Джейсън страхът и изчезна. Бе останало само чувството за вина.

— Чуваш ли нещо? — попита я Халид.

Линда не чуваше нищо. Не му отговори. Бе и трудно да говори.

— Я виж това! — каза Халид.

Линда погледна към мястото, посочено от него. На разстояние, голямо колкото дължината на футболно игрище, мракът бе пробит от светлинни лъчи. Те осветяваха кулата на асансьора. Там нещо се движеше. Клетката на асансьора се спускаше към базата. Някой идваше.

Тя се вгледа по-внимателно и видя как през решетките на асансьорната клетка се подаваха пушки и други оръжия. Клетката бе заприличала на таралеж. Пристигаха подкрепления.

— Вече са близо — прецени Халид и очите му се превърнаха в тънки цепки. — Ще изчакаме още няколко минути.

Линда, доволна от тревогата на Халид, си позволи да се усмихне:

— Струва ми се, че няма да излезеш оттам.

Халид я погледна, свали раницата си и започна да се рови в нея. Извади оттам малък предавател. Бе различен от този, с който трябваше да се взривят зарядите.

— Какво правиш?

— Приведи се — каза и той и натисна копчето. Върху устройството просветна зелена светлина. Халид я сграбчи в ръцете си и се скри зад една частично разрушена сграда. Чу се силна експлозия и към тях се понесоха скални парчета и пушек.

След като по-голямата част от дима се разнесе, Халид погледна натам. На мястото на площадката на асансьора имаше димящ кратер. Единственият оцелял прожектор осветяваше зловеща картина. Сякаш в забавен кадър, останалата част от кулата започна да пада. Асансьорната клетка, лишена от всякаква опора, се устреми към входа на пещерата. Макар и ушите на Линда още да кънтяха от взрива, тя успя да чуе човешки писъци.

Затвори очи. Стори и се, че времето е спряло. Сетне чу звука. Звукът, който се получи, когато асансьорната клетка се сгромоляса върху повърхността. Продължи да се вслушва. Писъците бяха престанали.

Халид се приближи до нея и запали цигара с леко трепереща ръка.

— Радвам се, че заложих тези заряди още през нощта, преди групата да се отправи на път. Още от самото начало си давах сметка, че мисията може да завърши по този начин. Планирах всичко навреме.

— А сега какво ще правим? Няма как да напуснем базата.

Той изхвърли облак дим към далечния таван.

— Сега ще трябва да се свържа със своите началници и да им доложа обстановката. Дано свързочният център на Блейкли да е изправен.

— А после?

— После ще умрем — каза той и повдигна рамене.

Глава 36

Проклетият Синджари! Бен започна да се свестява. Опита се да стане. Остра болка прорязваше тила му при всяко движение. Ехото на експлозията, която го бе пробудила, все още продължаваше да кънти в пещерата.

Бен изстена и се изправи. Краката му трепереха. Погледна далечната горяща база. Какво се бе случило? Така или иначе вече знаеше отговора, Халид.

Дали трябваше да се завърне в базата. Животът на Хари и другите може би беше застрашен. Разтри с пръст тила си и погледна часовника. Времето му изтичаше. Бе изгубил близо час. Трябваше да отиде при Ашли. Трябваше да я освободи.

Преди всичко обаче трябваше да разбере какво се бе случило. Седна на пода на пещерата и затвори очи, като позволи на мислите си да се движат свободно. Представи си Нобкоби и то призова.

Отговорът дойде почти незабавно. Образът на Нобкоби веднага се появи от мрака. Мустаците му бяха опърлени.

— Какво се случи? — попита Бен. — Джейсън добре ли е?

Задъхан, Нобкоби кимна утвърдително.

— Това, дето беше като клетка, е разрушено. Хари и брат ми отидоха да търсят врага ти и да го спрат. Отведох момчето и жената в мястото офис. В безопасност са. Аз ги пазя. Хари каза, че трябва да побързаш.

— Знам.

— Извикай помощ.

Бен прекъсна контакта и се изправи. Трябваше да върне статуята, преди… Дявол да го вземе! Даде си сметка, че нещо липсваше. Пушката му продължаваше да лежи на пода, там, където я бе изтървал. Бен претърси малкото помещение. Раницата му я нямаше. Нямаше я и статуята, която беше в нея.

Синджари!

Мръсното копеле не го бе убило, защото бе намерило това, което му трябваше, за да провали мисията. Без статуята Ашли щеше да загине.

Мръсно малко копеле. Бен огледа помещението и спря поглед върху алуминиевата транспортна шейна с диамантена ос. Извади нож от пояса си и преряза въжето, с което бяха прикрепени към нея пластмасовите шейни. Дали пък…

Ашли разбра, че Тругула бе смутен от молбата и, но той накрая отстъпи и се съгласи да я отведе заедно с Майкълсън в стаята на умбо. За да стигне дотам, Тругула избута останалите ловци, някои, от които очевидно решиха, че вождът им е обезумял. Той обаче чрез блъскане и заплахи си проби път.

Майкълсън започна да се разхожда из пещерата, като гледаше с неодобрение мъжката статуя на умбо.

— Това е само мое предположение — поясни той. — Не бих искал да рискуваш живота си само заради него.

— Разсъжденията ти са логични. Синджари вероятно ще се опита да се завърне в селото оттук. Трябва просто да го изчакаме. Да се изправим пред него.

— Ами ако вече се е завърнал?

— Не вярвам да е успял — успокои го Ашли. — Ако това бе станало, досега да сме го разбрали. Щеше да е проглушил цялото село с обвинения срещу нас.

После огледа отново малкото помещение. Изглеждаше пренаселено, тъй като в него освен Тругула се намираха и още шест ловци. Други ловци охраняваха входа. Очевидно връщането му щеше да се узнае в селото и да дойдат и други хора. Ашли се надяваше да заловят Синджари, преди това да стане. Една тълпа можеше да бъде много лоша и да не и позволи да докаже невинността си.

Сякаш в потвърждение на страховете и в тунела се разнесе глъчка. Някой заговори на висок глас. Внезапно помещението като че ли се взриви, тъй като в него нахълтаха изведнъж много тела. Няколко фигури, уж борещи се, се изтърколиха в пещерата.

Майкълсън я прикри с тялото си. Тругула също препречи достъпа до нея.

Тя видя как ловците се опитваха да окажат съпротива на новодошлите туземци, наподобяващи булдози, но те бързо надделяха. Бяха много повече, едно просто одраскване, с техните ножове и копия причиняваше гърчове у пострадалите от тях.

След малко само тя, Майкълсън и Тругула не се търкаляха на земята. Бяха обкръжени от поне десетина от ниските мускулести нападатели.

— Силарис! — каза презрително Тругула и се изплю в посока към тях.

Нападателите не направиха опит да се доближат. Очевидно мисълта, че могат да нападнат един от старейшините на племето, ги смущаваше.

Зад гърба им се разнесе шум, който привлече вниманието на всички към отвора на малкия тунел, водещ към горната пещера. Ашли видя как от него се измъква Синджари, последван от двама свои грозни съплеменници. Ашли ги разпозна — това бяха същите двама, които го бяха придружавали и преди. Забеляза и приликата между тях и другите, които бяха блокирали изхода. И едните, и другите бяха хора на Синджари, хора от неговия род.

Синджари се ухили, при което всичките му зъби лъснаха. Не му се наложи да каже и дума. Просто извади кама и тръгна към Ашли.

Тя изстена, след като съобрази, че неволно бе вкарала всички в капан.

Бен задвижи шейната на Хари на максимална скорост и скоро престана да забелязва очертанията на каменните стени. При спускането достигна скорост от осемдесет километра в час. При острите завои шейната отскачаше към тавана.

Присви очи и се напрегна, тъй като трябваше да натисне спирачката навреме, веднага щом усетеше, че наближава изхода. Излитането от тунела с тази скорост щеше да е равносилно на сигурна смърт. Отмести малко встрани пушката, защото му убиваше на бедрото.

Хайде, изходът трябваше да, е наблизо. Ако успееше да се съсредоточи и да използва способностите си на хери-хути, може би щеше да разбере колко още път му остава.

Отпусна се и опита да заповяда на сърцето си да тупти по-бавно. Още преди обаче да достигне необходимото състояние, някой му се обади. Някой търсеше контакт с него. Пред лицето му се появи призрачен образ. Лице, набраздено от белези. Тругула.

— Побързай! — каза му лицето, след като примига няколко пъти.

— Знам, че трябва да бързам. Това вече ми го съобщиха — отвърна Бен.

— Тогава виж какво става през моите очи.

В течение на няколко секунди тунелът изчезна и Бен се озова в пещерата на умбо. Видя какво става. Сърцето му се сви и връзката се прекъсна.

Изгарящ от гняв, Бен увеличи скоростта.

Майкълсън се опита да спре запътилия се към Ашли Синджари. Старейшината обаче само леко помръдна китка и петима силарис се нахвърлиха върху майора.

Ашли обърна поглед към Тругула. Той също правеше напразни усилия да се освободи от ръцете на двама силарис. И от него нямаше да получи помощ.

— Той не помага. Той слаб — каза Синджари.

— Та ти говориш английски — изуми се Ашли.

— Изучавам враговете си. Това ми е нужно да…

— Да ги опознаеш? — изказа предположение тя.

— Не, да ги убивам — отвърна той, като не скри усмивката си от наивния и отговор. Сетне доближи камата до брадичката и и зловещо се ухили.

— Отрова. Нали това правилна дума? — попита, като погледна мъртвите ловци.

Тя кимна утвърдително.

Той сряза собствения си пръст и сетне махна небрежно с ръка.

— Аз водя силарис. Отрова не убива нас. Ние силни. Ние ръководим.

— А Борада? Аз пък си мислех, че той е вашият вожд.

— Борада? — Синджари изръмжа презрително. — Борада не умен. Аз ръководя Борада.

Ашли си даде сметка, че превратът е бил подготвен много преди тяхното появяване в селището. Вероятно пристигането им бе застрашило плана на Синджари. Той обаче бе съумял да го оползотвори в собствена изгода.

— Сега аз командвам. Аз казвам да убият всички вас. И всички други, които идват тук.

— Няма да спечелиш тази битка — отвърна Ашли. — Ловците на Тругула няма да ти го позволят.

Синджари я погледна лукаво и посочи Тругула.

— Много лошо. Той помогна на вас да убиете Моамба — изрече и потупа гърдите си с камата. — Аз проверявам. И аз го спирам — завърши и разсече въздуха с камата си.

Значи Тругула щеше да бъде квалифициран като съучастник. Като съзаклятник. Мъртъвците не говорят. Ашли погледна Тругула, но очите му бяха полупритворени.

Синджари също забеляза това. Насочи пръст към ранения ловец, за да привлече неговото внимание. Започнаха да си разменят гневни думи. Сърдити думи. После Синджари му даде гръб и отново се обърна към Ашли. Посочи Тругула с пръст.

— Не умен. Иска помощ. Тук обаче няма никого. Моамба мъртъв. Сега твой ред — завърши с гнусна усмивка. Синджари хвана Ашли за гърлото с костеливата си ръка и точно в този момент откъм отвора на малкия тунел се разнесе страхотен шум. Синджари се извърна, за да провери какво става.

Ашли подскочи, когато видя как от отвора излита транспортната шейна. Тя прелетя през пещерата и събори няколко силарис.

Бен, спечелил достатъчно време, се измъкна от отвора. Успя да се изправи на крака още преди да забележат, че е пристигнал. Повдигна пушката и я насочи към Синджари.

— Мой човек, я пусни госпожата.

Синджари изсъска и се опита да забие камата в гърдите и.

Бен стреля.

Ашли видя как лявата половина от главата на Синджари отхвръкна встрани. Тялото му се задържа изправено около половин секунда, като не изпускаше камата, и сетне се свлече на пода.

Двама силарис се нахвърлиха върху Бен. Той отново се прицели и след два изстрела още две тела се изтърколиха върху пода.

— Още има ли?

Внезапно зад групата силарис сякаш по вълшебен начин се появи отряд ловци с дълги копия.

— Запознайте се с моите приятели — каза усмихнато Бен. — Обадих им се, преди да пристигна. Връзката чрез хери-хути може да доведе всички телефонни компании до фалит.

Останали без водач, силарис не оказаха особена съпротива и бързо бяха отведени навън.

Ашли се затича към Бен и го прегърна.

— Ти си жив и здрав! Просто нямах представа какво е гласял Синджари — удиви се тя, притисна се към Бен и изрече думите, които дълго време бе таила в гърдите си — Обичам те.

— Това пък какво беше? Я повтори — каза той и леко се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Аз… Аз те обичам.

Той отново се отпусна в прегръдките и.

— Знаех си, че ме обичаш. Просто се чудех кога ще го разбереш и самата ти.

— Престани! — усмихна се Ашли и го целуна.

— Да знаеш, че горе, над нас, има някой, който също много очаква да го прегърнеш и целунеш — прошепна Бен на ухото и.

Тя се отдръпна от него и стисна раменете му силно.

— Да не би да искаш да кажеш, че…

— Джейсън е жив и здрав. Само дето е малко шокиран. Като всички нас.

Очите и се изпълниха със сълзи и замъглиха усмивката на Бен. Той я прегърна. В неговите прегръдки тя за пръв път усети, че е част от семейство. Чувство, което дотогава не бе познавала.

Без да се измъква от прегръдката на Бен, Ашли видя как в помещението влезе Борада. На лицето му бе изписано смущение. Отиде до Тругула и двамата започнаха разговор, изпълнен с енергични жестикулации. Очите на Борада се изпълниха с изумление.

— Ще те оставя за малко, за да проверя дали няма да си имаме още неприятности — прошепна Бен.

След като Тругула приключи изложението си, вождът погледна с погнуса тялото на Синджари. После се обърна към Ашли и Бен и наклони тържествено глава в посока към тях. Ашли така и не разбра дали по този начин той изразяваше благодарност, или извинение.

Бен се извърна.

— Насмалко щях да забравя. — Отиде до тялото на Синджари и развърза кесията, прикрепена към пояса на мъртвеца. Бръкна в нея и извади оттам диамантената статуетка. — Она! — произнесе Бен и повдигна фигурата така, че да я видят всички. Сетне внимателно постави женската статуя върху пиедестала редом до мъжката фигура. — Хубава двойка са, нали?

Глава 37

Джейсън седеше в едно мръсно кресло в разрушената чакалня до кабинета на Блейкли. Държеше в скута си пукнатата играчка „Нинтендо“ и се опитваше да я оправи. Хари и съществата, които го придружаваха, бяха някъде навън. Патрулираха и пазеха. След взривяването на асансьора Хари взе мерки районът да бъде добре охраняван.

На Джейсън му бе наредено да стои заедно със Санди в кабинета на Блейкли. Тя обаче го нервираше. През цялото време гледаше някаква точка в пространството и си оправяше косата с пръсти. Дори не забеляза как той стана от креслото.

Все още размишляваше над това, как Бен го бе спасил. Надяваше се той скоро да се завърне заедно с майка му.

Застина, тъй като внезапно чу тих стържещ звук непосредствено до сградата. Това сигурно бе Хари или някой от приятелите му. Звукът се разнесе повторно. Наподобяваше шума, издаван от влачени дъски.

Джейсън тихо се изправи и направи крачка напред към стаята, където бе безопасно. Чу обаче звука още веднъж и любопитството му надделя. Доближи се до разрушения вход на сградата.

Щеше само да надникне. Можеше пък и да види нещо интересно.

Като затаи дъх, за да не може никой да го усети, той се промъкна зад едно обърнато бюро, откъдето имаше поглед към пространството отпред. Взря се, очаквайки звукът да се повтори, за да може да установи източника му. Боеше се дори да примигне, за да не пропусне нещо. Не видя нищо, освен кратера, образуван от експлозията, и отломките около него. Нищо не помръдваше.

Тъкмо реши да се прибере, когато…

Той едновременно го видя и чу. На около двайсет метра от него изпод купчина дъски и тухли се подаде муцуна. Бе едва забележима, тъй като черните камъни и обгорелите дъски около нея бяха добър камуфлаж. Ако не бе шавнала, нямаше да я забележи.

Муцуната пак се размърда и размести отломъците. Сега Джейсън забеляза и черно око. Стори му се, че гледа право към него. Това бе звярът, който се въртеше около него, докато бе вързан. Бен го бе кръстил Малкия Тим. Джейсън застина, тъй като се уплаши да не би да привлече неговото внимание.

Видя как животното отново отпусна глава върху земята. Очевидно все още бе замаяно от взрива и му трябваше време, за да възстанови силите си. Джейсън реши, че трябва да предупреди някого, че животното е оцеляло.

В този миг чу друг звук.

Глас. Познат глас. Женски глас. Жената плачеше.

Видя как в откритото пространство се появи Линда и се вгледа в кратера. Лицето и бе мръсно, косата и сплъстена. Очите и бяха изпълнени със сълзи.

Зад нея се появи Халид с цигара в уста.

— Чиста работа — разнесе се гласът на Халид. — Момчето го няма.

Линда се доближи до кратера и започна да обикаля около него. Джейсън съобрази, че тя щеше да мине само на метър от укрилото се наблизо чудовище. Той изскочи от укритието си и се устреми като стрела към кратера.

— Линда! Върни се! Бягай! — закрещя.

Линда подскочи, когато чу гласа му, и размаха ръце.

— Джейсън? — извика. Неговите думи и неговата поява я шокираха. Тя се подхлъзна и падна в кратера.

— Пази се!

С див рев звярът изскочи изпод купчината развалини, подобно на дяволче, скрито в кутия. Сетне се изправи. На мястото, където трябваше да бъде ръката му, стърчеше бяла кост. Целият му хълбок бе обгорен. Нахвърли се върху Линда, която се присви в дъното на кратера.

— Не! — изкрещя Джейсън.

Уплашеният Халид реагира, като започна да стреля бясно по създанието. Звярът се извърна към него, привлечен от шума на изстрелите. Халид започна да крещи и се опита да бръкне в джоба си. Очите му така се разшириха, че сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Бе толкова изплашен, че практически не реагира, когато чудовището го захапа. Само глух стон излезе от устните му в мига, когато животното го повдигна с челюстите си.

Теглото му обаче се оказа твърде голямо за омаломощения звяр. Той отново се сгромоляса с трясък върху развалините, без обаче да изпуска Халид от челюстите си.

Ужасената Линда се придвижи на четири крака към противоположната страна на кратера. Лицето и се вцепени, когато видя как звярът се отдалечи с египтянина.

Тялото на Халид започна да хрущи между зъбите на чудовището. Ръцете му обаче бяха свободни. В едната си ръка държеше пистолет, но не стреляше. Вместо това се опитваше да измъкне нещо от джоба си. След рязко движение той нададе радостен вик. От устата му започна да тече кръв, но той успя да освободи ръката, с която бе бъркал в джоба си. В нея държеше нещо, което Джейсън веднага разпозна. Халид му го бе показвал и преди. Бе малък радиопредавател за дистанционно взривяване на бомби.

Линда също го забеляза.

— Недей! — изкрещя.

На изкривеното от болка лице на Халид се появи нещо като усмивка. От устата му започна силно да шурти кръв. Той повдигна ръка.

Преди обаче да успее да натисне копчето, звярът размърда челюсти и удари тялото му в земята. Предавателят излетя от ръката му и падна на около метър разстояние от него.

Халид протегна ръка, за да го вземе, но устройството се оказа извън обсега му. Джейсън видя как движенията на умиращия звяр станаха по-забавени. Очите на Халид се изпълниха с болка, когато се опита да се измъкне от стиснатите челюсти и да достигне предавателя. При втория опит успя да го докосне с пръсти.

Джейсън реши да не чака повече и се устреми към него.

— Върни се! — извика Линда.

Той не и обърна внимание и сграбчи предавателя само секунда, преди ръката на Халид да се озове на същото място. Халид го напсува и от устата му изхвърчаха кървави слюнки. Джейсън направи крачка назад.

— Дай ми го, момче!

— Не — отвърна Джейсън и отстъпи на безопасно разстояние от Халид.

— Тогава умри — каза Халид и вдигна другата си ръка. Тази, в която държеше пистолета. Можеше да стреля почти от упор.

Последното нещо, което Джейсън видя, бе пламъкът, който излезе от дулото на пистолета.

Ашли се изправи и раздвижи краката си, когато пристигнаха в пещерата на она. После подритна алуминиевото превозно средство на Хари. Бе пътувала цели четири часа, седнала върху Бен. Кръстът и се бе схванал. Дявол да го вземе!

— Хайде — обади се Бен. — Чисто е. Да вървим. Ашли се измъкна от малкото помещение и влезе в базата Алфа. Преди това не бе сигурна, дали ще види пак това място. Макар и уморена до смърт, успя да се усмихне. Най-после!

Когато обаче видя другото транспортно средство, усмивката и изчезна.

— Мотоциклет? — каза Ашли, докато се спускаше към Бен.

— Трябва да го върна на Хари. Човекът прави страхотни машини.

Тя кимна с разбиране и седна на седалката зад Бен. За нещастие наложи се Денис да остане при племето. Нараненият му крак нямаше да им позволи да се придвижат достатъчно бързо нагоре. Той щеше да пътува по-късно пешком в компанията на ловците.

— Готова съм да пътувам, ако ще и на муле. Трябва да видя Джейсън — настоя тя.

— Знам, знам. Смущава ме обаче това, че не мога да се свържа с Нобкоби. Дръж се — каза Бен. След няколко минути те вече летяха през мрака към далечните светлини на базата.

Ашли се притисна към Бен и положи буза на рамото му. Прегърна го още по-силно. Почти чуваше как тупти сърцето му.

— Оглеждай се за кракани — извика Бен, като се опитваше да надвие шума на двигателя. — Тези гадини са плъпнали из цялата пещера.

— Карай направо към базата. Хич не ме интересува какво ще се окаже на пътя ни. Прегази го.

Продължи обаче да се оглежда, докато пътувала. Бяха потънали в пълен мрак. Когато наближиха базата, той премина в полумрак. В осветената и част въздухът се изпълни с воня.

— Боже мой! — възкликна тя и присви нос.

— Скоро ще свикнеш.

Не и се искаше да свиква. Когато видя опустошената и разрушена база, затвори очи. Как бе успял Джейсън да оцелее?

— Почти стигнахме — изкрещя Бен.

Внезапно откъм дясната им страна иззад обърнат автомобил се подаде окървавената муцуна на главата на влечуго. Бен я забеляза навреме и даде газ. Ревът на останалия зад тях звяр скоро заглъхна.

— Ей там е — каза Бен.

Тя вече бе разпознала мястото. Макар и обгоряла, сградата, в която се намираше кабинетът на Блейкли, беше на мястото си. Бен намали скоростта и зави покрай ъгъла и.

Сърцето на Ашли изстина от това, което видя в този миг.

Не! Тя скочи от мотоциклета. Огромният труп на един от хищниците лежеше само на няколко метра от сградата. В челюстите му се намираше неподвижното тяло на Халид. Лицето му бе бледо, а немигащите му очи гледаха към тавана.

Не това обаче я уплаши. Хари се бе надвесил над малка фигурка, сгърчила се върху каменната повърхност.

Не, за Бога! Не след всичко това, което вече изживях!

— Почакай! — Бен я настигна и я хвана за ръката.

Тя обаче освободи рязко ръката си и се устреми към Хари. Когато я забеляза, той се изправи. Бен се присъедини към тях.

— Това не е Джейсън, Аш. — Бен постави ръка върху рамото и. — Точно това се опитвах да ти обясня. Още като видях лицето ти, стана ми ясно за какво мислиш.

— Кой е? — попита, като погледна мъртвия дребен ловец с дупка от куршум върху гърдите. Бен се наведе към мъртвеца и положи ръка на рамото му.

— Това е Нобкоби. Нищо чудно, че не успях да се свържа с него. Какво се случи? — обърна се към Хари.

Хари, готов да се разплаче, започна да му обяснява.

— Бях отишъл до асансьора, за да видя дали има оцелели. Ловецът остана да пази сградата. Докато ме нямаше, Халид и Линда се върнали. После обясни как краканът нападнал Халид, който пък, се опитал да взриви цялата пещера, преди да умре.

— Ловците го следели през цялото време, очаквайки да настъпи удобен момент да се намесят. Когато Джейсън грабнал предавателя, Халид се опитал да го убие. Нобкоби обаче успял да блъсне момчето встрани и куршумът попаднал в него.

— Той е спасил детето ми! — промълви Ашли, като коленичи до Бен.

— Така е — потвърди Хари. — Джейсън отнесъл удар в главата. За няколко секунди изгубил съзнание, но му няма нищо. Сега за него се грижи Линда.

— Мамо!

Ашли рязко се извърна към сградата. Пред разбития и вход стоеше Джейсън с обвита с бинт глава.

— Джейсън!

Тя се затича към него и двамата се прегърнаха.

— Миличък мой! Съжалявам за всичко, което си преживял! — Ашли го притисна към гърдите си.

— Мамо, обичам те!

Тя продължи да го притиска в прегръдката си.

— Мислех, че съм очистил тази мръсна гад — каза Бен, като посочи огромния труп на звяра.

— Кожата му очевидно е не по-малко дебела от твоята — вметна Хари.

От входа излезе Линда с усмивка на лицето. Джейсън я забеляза и се измъкна от прегръдката на майка си. Избърса носа си и пооправи превръзката си. Очевидно бе почувствал неудобство от така видимата демонстрация на синовна любов.

Ашли се усмихна. Нима синът и вече бе пораснал?

— Погледнете! — каза внезапно Хари и посочи към покрива.

Линда се изправи и също обърна поглед към мястото, накъдето гледаше Хари.

От покрива се спускаха светлини. На слабата светлина на няколкото оцелели прожектора се видя как от шахтата на асансьора надолу се спускаха парашути. Нови и нови, един след друг. Всеки от парашутистите държеше в ръка халогенен фенер, който размахваше във всички посоки. След броени минути на Ашли и се стори, че парашутистите бяха стотици. Разпръснаха се във всички посоки, сякаш изпълниха цялата база. Приличаха на светулки в топла пролетна вечер.

— Кои са тези? — попита Джейсън.

— Струва ми се, че кавалерията е дошла да ни се притече на помощ — отвърна Хари.

— Време беше — добави саркастично Бен.