Последните Тюдори

Брадгейт Хаус, ГроубиЛестършир, пролетта на 1550 г.

Обичам баща си, защото зная, че никога няма да умре. Нито пък аз. Ние сме избрани от Бог и вървим по Неговите пътища, и никога не се отклоняваме от тях. Не се налага да си печелим място в Рая, като подкупваме Бог с дела или литургии. Не се налага да ядем хляб и да се преструваме, че е плът, да пием вино и да го наричаме кръв. Знаем, че това са глупости за невежите и капан за папистките глупци. Това знание е нашата гордост и слава. Ние разбираме, както все повече и повече хора напоследък: спасени сме веднъж завинаги. Не изпитваме страх, защото никога няма да умрем.

Вярно, баща ми е светски, греховно светски човек. Иска ми се да ми позволи да се преборя за душата му, но той се смее и казва: „Върви, Джейн, и пиши на нашите приятели, швейцарските реформатори. Дължа им едно писмо — можеш да го напишеш вместо мен.“

Погрешно е от негова страна да избягва разговорите по религиозни въпроси, но това е само грехът на небрежността — зная, че е предан от сърце и душа на истинската религия. Трябва също да помня, че той е мой баща и че дължа покорство на баща си и майка си — каквото и да е личното ми мнение за тях. Бог, който вижда всичко, ще бъде техен съдник. А Бог вече е видял баща ми и му е простил: баща ми е спасен чрез вярата.

Боя се, че майка ми няма да бъде спасена от огньовете на ада, а сестра ми Катрин, която е три години по-малка от мен, деветгодишно дете, почти със сигурност ще умре и никога няма да възкръсне отново. Тя е невероятно глупава. Ако бях суеверна глупачка, наистина щях да помисля, че е обладана от бесове: напълно безнадеждна е. Невръстната ми сестра, Мери, не може да надрасне първородния грях, в който е родена. Съвсем мъничка е. Красива е като миниатюрна версия на сестра ни Катрин, мъничка като кукла. Почитаемата ми майка искаше да я отпрати още като бебе, за да бъде отгледана далече от нас, и да ни спести срама, но баща ми изпитваше твърде голямо състрадание към последното си недорасло дете, и затова тя живее с нас. Не е слабоумна — справя се добре с уроците си, умно малко момиче е, — но не усеща Божията милост, не е една от избраните като баща ми и мен. Човек като нея — чието израстване е сякаш прокълнато от Сатаната — би трябвало да се стреми особено пламенно към спасение. Предполагам, че едно петгодишно дете е твърде малко, за да се отрече от света — но аз учех латински, когато бях на четири, а Нашият Господ е бил на същата възраст, на която съм аз сега, когато отишъл в Храма и проповядвал на мъдреците. Ако не усвоиш пътищата Божии още от люлката, кога ще започнеш?

Уча още от дете. Аз съм най-вероятно най-начетената млада жена в цялата страна, възпитана в реформираната религия, любимка на великата кралица и учена жена Катрин Пар. Аз съм вероятно най-изтъкнатата млада образована жена в Европа, със сигурност най-образованото момиче. Не смятам братовчедка си, принцеса Елизабет, за истински отдадена на науката, понеже мнозина са звани, а малцина — избрани.1 Горката Елизабет не показва признаци да е избрана, а заниманията ѝ с наука са много светски. Тя иска да я смятат за умна, иска да угоди на възпитателите си и да се изтъкне. Дори аз трябва да внимавам да не изпадна в греха на гордостта, макар майка ми да казва грубо, че главната ми грижа би трябвало да е да не ставам крайно смешна. Но когато ѝ обясня, че изпада в грях, тя ме хваща за ухото и заплашва да ме набие. С радост бих приела един побой в името на вярата си, точно както светицата Ан Аскю, но смятам за по-богоугодно да се извиня, да направя реверанс и да седна на масата за хранене. Освен това за вечеря има пай от круши с крем брюле, който ми е любимият.

Наистина не е лесно да бъдеш сияйна пътеводна светлина в Брадгейт. Това е светски дом, а ние сме голямо домакинство. Брадгейт е голяма постройка, тухлена къща, червена като Хамптън Корт, портата с къщата на вратаря се извисява, голяма колкото онзи дворец, и е разположена в огромната гора Чарнуд. Имаме пълно право на това кралско великолепие. Майка ми е дъщеря на принцеса Мери, която беше кралица на Франция, любимата сестра на крал Хенри VIII, следователно майка ми е една от наследниците на престола на Англия, след децата на покойния крал, моите братовчедки принцесите, Мери и Елизабет, които пък са наследници на по-малкия си брат, крал Едуард. Това ни превръща в най-видната фамилия в Англия, и ние никога не го забравяме. Държим пълна къща слуги, повече от триста, за да обслужват петима ни; притежаваме конюшня, пълна с прекрасни коне, и целия парк около къщата, и ферми и села, реки и езера в самото сърце на Англия. Имаме собствена мечка за боеве между мечки и кучета, затворена в клетка в конюшните, собствена яма за бой на мечки с кучета, собствен манеж за бой с петли. Домът ни е един от най-големите в Централна Англия; имаме голяма зала с галерия за музиканти в единия край и подиум за кралските особи в другия. Най-красивите земи в Англия са наши. Израснала съм със съзнанието, че цялата тази земя ми принадлежи, точно както ние принадлежим на Англия.

Разбира се, между почитаемата ми майка и трона стоят трите кралски деца: Едуард, кралят, който е само на дванайсет като мен, и затова управлява с регент, а после — по-големите му сестри принцеса Мери и принцеса Елизабет. Понякога хората не броят двете принцеси за наследници, тъй като и двете бяха обявени за незаконородени и отхвърлени от собствения си баща. Дори нямаше да се числят към кралското семейство, ако не беше християнската доброта на моята наставница Катрин Пар, която ги доведе в двора и издейства да бъдат признати. Нещо по-лошо, принцеса Мери (да ѝ прости Господ) е отявлена и открита папистка и еретичка, и макар да съм длъжна да я обичам като братовчедка, за мен е ужасно да се озовавам в дома ѝ, където се спазват литургичните часове, сякаш живее в манастир, а не в реформирано кралство, понеже сега цяла Англия е протестантска под управлението на крал Едуард.

Не говоря за принцеса Елизабет. Никога не говоря за нея. Нагледах ѝ се предостатъчно, когато и двете живеехме с кралица Катрин и нейния млад съпруг, Томас Сиймор. Ще кажа само, че Елизабет би трябвало да се срамува от себе си и ще трябва да отговаря пред Бог за онова, което направи. Видях го. Бях там, когато се ухажваха, закачаха и лудуваха със съпруга на собствената ѝ мащеха. Тя тласна Томас Сиймор — един забележителен човек — към неблагоразумие, а после и към смъртта му. Провини се в похот и прелюбодеяние — в сърцето си, ако не в леглото му. Тя е също толкова виновна за смъртта му, както ако го беше уличила като коварен заговорник и го бе отвела до ешафода. Със силата на волята си го застави да мисли за себе си като за неин любовник и неин съпруг, а за тях двамата — като за наследници на трона. Може и да не е казала чак толкова много; не беше нужно да казва много. Видях как се държеше с него и знам какво го накара да направи.

Но — не — не съдя. Няма да съдя. Никога не съдя. Това е работа на Бог. Аз трябва да съхраня смирена мисъл, да отклонявам поглед, и да проявявам състрадание като един грешник към друг. И съм сигурна, че Бог също няма да помисли за нея, когато тя се озове в огньовете на ада, умолявайки твърде късно за опрощение, задето не се държа целомъдрено, прояви невярност и амбиция. Бог и аз ще я съжалим и ще я оставим да изтърпява вечното си наказание.

Във всеки случай, тъй като и принцеса Мери, и Елизабет бяха обявени за незаконородени, и явно и двете са неподходящи за трона, тези полусестри на крал Едуард имат по-малко законно право, отколкото дъщерята на любимата сестра на крал Хенри, кралица Мери, тоест майка ми.

И това е именно причината, истинската причина, поради която е толкова важно тя да се задълбочи в изучаване на реформираната вяра и да отхвърли блестящите труфила. Би трябвало да избягва пиршествата и пиенето, би трябвало да танцува само с най-целомъдрените дами от домакинството си, а не да язди по цял ден из околността на онзи свой едър кон, ловувайки какъвто там дивеч има през съответния сезон, сякаш е някакъв гладен полски звяр. Големите гори около нашата къща отекват от нейните ловни рогове, прислугата обхожда ливадите, за да сплаши дивеча и да го накара да се покаже. Кучета умират в ямата за бой с мечки, пред готварницата за месо се колят юници. Толкова се страхувам, че е похотлива (Тюдорите са ужасно похотливи), знам, че е горделива (всички Тюдори са родени тирани), и всеки може да види, че е разточителна и обича светската показност.

Би трябвало да я укоря, но когато казвам на възпитателя си, че събирам смелост да кажа на майка си, че се е провинила най-малкото в гордост, гневливост, лакомия, похот и алчност, той ми казва притеснено: „Лейди Джейн, наистина: по-добре недейте“, и зная, че се страхува от нея, както се страхуват всички — дори баща ми. Това само идва да покаже, че тя има вина за неприсъщата си за една жена амбиция, както и за всичко друго.

Бих била боязлива като всички други слаби създания, но ме крепи вярата ми. Наистина. Това не е лесно, ако си последовател на реформираната вяра. Куражът е лесна работа за папистите — всеки глупак има дузина предмети, които да го наставляват и окуражават: иконите в църквата, стъклописите на прозорците, монахините, свещеникът, хорът, тамянът, опияняващият вкус на виното, което, както сами си внушават, има соления вкус на кръв. Но всички тези неща са суета и празнота. Знам, че съм възвисена от вярата си, защото безмълвно падам на колене в хладен бял параклис, а после чувам Божия глас да говори само на мен, благо като любящ баща. Чета сама Библията си, никой не ми я чете, и тогава чувам Словото Божие. Моля се за мъдрост и когато говоря, знам, че тя е в словата на Библията. Аз съм Негова слугиня и говоря с Неговия глас — и именно затова е толкова ужасно греховно майка ми да крещи: „За Бога, махай се оттук с навъсеното си лице и върви на лов, преди лично да съм те изпъдила от библиотеката!“

Много греховно. Моля се Бог да ѝ прости, както ѝ прощавам аз. Но зная, че Той няма да забрави оскърблението срещу мен, Неговата слугиня, нито пък аз. Вземам кон от конюшните, но не отивам на лов. Вместо това яздя със сестра си Катрин, а един от конярите язди зад нас. Можем да яздим цял ден във всички посоки, без изобщо да излезем от земите си. Яздим в лек галоп през ливади и заобикаляме ниви, където расте овесът, зелен и гъст; прецапваме през бродове и оставяме конете да пият бистрата вода. Ние сме децата на английското кралско семейство, най-щастливи сред тези английски села, благословени с наследството си.

Днес по някаква причина майка ми постоянно се усмихва и ми нареждат да облека новата си рокля от наситеночервено кадифе, която пристигна от Лондон миналата седмица, с пищна черна шапчица и богато надиплени ръкави, тъй като имаме важни гости за вечеря. Питам нашия лорд-шамбелан кой ще идва и той казва, че очакваме бившия лорд-протектор, Едуард Сиймор, херцог на Съмърсет. Той беше в Тауър за държавна измяна, но сега е освободен и се връща в Тайния съвет. Такива са опасните времена, в които живеем.

— И води сина си — казва шамбеланът и се осмелява да ми намигне, сякаш съм някакво безгрижно момиче, което би било глупаво развълнувано от новината.

— О, колко вълнуващо! — възкликва безгрижната ми сестра Катрин.

Въздъхвам търпеливо и казвам, че ще чета в спалнята си, докато стане време да се обличам за вечеря. Ако затворя вратата между спалнята си и общите ни покои, може би Катрин ще схване намека и няма да влезе.

Нищо подобно.

След миг на резбованата врата се потропва, тя подава светлокосата си глава в личната ми стая и възкликва: „О! Учиш ли?“ Сякаш някога правя нещо друго.

— Със сигурност такова беше намерението ми, когато затворих вратата.

Тя не долавя иронията.

— За какво според теб идва тук херцогът на Съмърсет? — пита тя, вмъквайки се в стаята без покана. Мери се влачи зад нея, сякаш покоите ми са кралска зала за аудиенции и всеки може да мине покрай портиера, ако е достатъчно добре облечен.

— Нима водиш тази отвратителна маймуна тук вътре? — срязвам я, когато виждам животното да седи на рамото ѝ.

Тя изглежда потресена.

— Разбира се, че да. Господин Носльо ходи с мен навсякъде. Освен когато посещавам бедната мечка. Страх го е от горката мечка.

— Е, не може да влиза тук и да ми съсипва листовете.

— Няма. Ще седи на скута ми. Той е един много добър господин Носльо.

— Изведи го.

— Няма.

— Изведи го: заповядвам ти.

— Не можеш да ме накараш.

— Аз съм най-голямата, а това са моите покои…

— Аз съм най-красивата и те посещавам от любезност…

Намръщваме се една на друга. Катрин ми показва сребърната верига, която опасва мършавия му черен врат.

— Джейн, моля те! Ще го държа здраво! — обещава тя.

— Аз ще го държа — предлага Мери, така че сега двете се сборичкват да хванат маймуната, която така или иначе не би трябвало да бъде в покоите ми.

— О, просто си вървете! — възкликвам раздразнено. — И двете.

Но вместо това Катрин се обръща и вдига Мери на един стол, където детето сяда, не по-голямо от кукла, и ми се усмихва с неотразим чар.

— Седи изправена — напомня ѝ Катрин и Мери изпъва рамене назад и — изправя гръб.

— Не! Просто си вървете!

— Ще го направим, веднага щом ти задам един въпрос — Катрин е доволна, защото постига своето, както обикновено. Тя е нелепо красива и горе-долу толкова разумна, колкото господин Носльо.

— Много добре — казвам строго. — Задай въпроса си, а после си върви.

Тя си поема дъх.

— Защо според теб херцогът на Съмърсет идва тук?

— Нямам представа.

— Защото аз знам. А защо ти не знаеш? Мислех, че уж си много, много умна?

— Не искам да знам — казвам простичко.

— Мога да ти кажа. Ти знаеш само разни неща от книгите.

— Разни неща от книгите — повтарям думите на невежото дете. — Наистина. Действително знам „неща в книгите“, но ако исках да науча светски новини, щях да попитам баща си, който щеше да ми каже истината. Нямаше да се навъртам да подслушвам родителите си и да слушам клюките на слугите.

Тя скача върху голямото ми дървено легло, сякаш възнамерява да остане до вечеря, а после се обляга на възглавниците, като че ли ще спи тук. Маймуната се разполага удобно до нея и прокарва кльощавите си пръстчета през собствената си коприненогладка козина.

— Има ли бълхи?

— О, да — казва тя с безразличие. — Но не и въшки.

— Тогава го махни от леглото ми!

В отговор Катрин го взема в скута си.

— Не вдигай шум за дреболии, когато всичко е толкова вълнуващо. Идват за годежа ти! — обявява тя. — Ето на! Помислих си, че това ще те накара да подскочиш.

Трепвам толкова леко, че здраво задържам единия си пръст в книгата, за да си отбележа докъде съм стигнала.

— И откъде разбра?

— Всички знаят — казва тя, което означава, че това са клюки на слугите, както предполагах. — О, такава си късметлийка! Мисля, че Нед Сиймор е най-прекрасният млад мъж на света.

— Да, но ти харесваш всичко живо, което носи панталони.

— Има такива мили очи.

— Със сигурност има очи, но те нямат способността да изразяват чувства, а само да виждат.

— И прекрасна усмивка.

— Предполагам, че се усмихва като всеки друг, но не съм си направила труда да погледна.

— И язди прекрасно и има красиви дрехи, и е син на най-влиятелния човек в Англия. Няма по-изтъкнато семейство от Сиймор. Няма никой по-богат. По-заможни са от нас. Дори са по-близо до трона от нас.

Помислям си, но не казвам, че величието на семейството не успя да предпази Томас Сиймор, който беше обезглавен само преди година заради Елизабет, и дори по-големият му брат не успя да го спаси. После братът, самият лорд-протектор, изпадна в немилост, и сега се опитва да се добере отново до властта.

— Красивият син на лорд-протектора — прошепва тя.

Както обикновено, оплита конците.

— Той вече не е лорд-протектор, постът му беше премахнат — поправям я. — Съветът се управлява от лорд-регента, Джон Дъдли. Ако искаш съюз със силните на деня, това са семейство Дъдли.

— Е, той все още е чичо на краля, а Нед все още е граф на Хартфорд.

— Едуард Сиймор — поправям я.

— Едуард или Нед! Кой го е грижа?

— И всички ли казват, че ще бъда сгодена за него? — питам.

— Да — казва тя простичко. — А когато се омъжиш, ще трябва отново да заминеш. Ще ми липсваш. Макар че постоянно се оплакваш, че съм глупава, е много по-хубаво, когато си тук. Липсваше ми, когато живееше с кралица Катрин. Честно, направо се зарадвах, когато тя умря — макар да ми беше много жал за нея, разбира се, — защото се надявах, че ще се прибереш у дома за постоянно.

— Не си отивай, Джейн — проплаква внезапно Мери, която едва успява да следи разговора.

Макар да знам какво е казано в Библията — че един ученик трябва да остави дома си, или братята, или сестрите си, или баща си, или майка си, заради Словото Божие, аз съм доста трогната от това.

— Ако бъда призвана за високо положение в света, ще трябва да отида — казвам ѝ. — Нашият братовчед крал Едуард има благочестив двор, и би трябвало да съм щастлива, че ще живея там, а ако Бог ме призове за високо положение в света, тогава ще бъда пример за подражание за онези, които се уповават на мен. А когато дойде вашият ред, ще ви покажа как да се държите, стига да правите точно каквото ви казвам. Всъщност, ще ми е мъчно за теб, и за малката Мери, ако трябва да замина.

— Ще ти бъде ли мъчно за господин Носльо? — пита Катрин с надежда, като се промъква надолу по леглото и вдига господин Носльо към мен, така че тъжното му личице да бъде близо до моето.

Внимателно избутвам ръцете ѝ.

— Не.

— Е, надявам се, когато дойде моят ред да се омъжа, женихът ми да е красив като Нед Сиймор — казва тя. — А и не бих имала нищо против да бъда графиня на Хартфорд.

Осъзнавам, че това ще бъде новото ми име и титла, а когато бащата на Нед умре, Нед ще стане херцог на Съмърсет и аз ще бъда херцогиня.

— Да бъде волята Божия — казвам, представяйки си ягодовите листа на коронката на една херцогиня, и меката тежест на хермелина върху яката ми. — За теб, както и за мен.

— Амин — казва тя замечтано, сякаш още си мисли за усмивката на Нед Сиймор. — О! Амин.

— Много се съмнявам, че Бог ще те направи херцогиня — изтъквам.

Тя ме поглежда, с разширени сини очи, с кожа, бледа като моята, сега порозовяла:

— О, моли се за мен — казва доверчиво. — Можеш да ми издействаш херцог, ако се помолиш за мен, Джейн. Нали си толкова благочестива: със сигурност можеш да убедиш Бог да ми даде херцог. Помоли Го да е красив.

За да бъда справедлива към Катрин, трябва да призная, че Нед Сиймор е чаровен като всички от семейство Сиймор. Напомня ми за чичо си Томас, който беше най-милият човек, когото съм познавала някога, съпруг на моята наставница кралица Катрин, преди Елизабет да разруши щастието им. Нед има кестенява коса и пъстри очи. Никога преди не съм забелязвала, че тези очи са мили, но сестра ми е права: той се отличава с приятна сърдечност и твърде неустоима усмивка. Надявам се зад онзи многозначителен блясък да не се таят греховни мисли. Той е възпитан в двора, близък е с моя братовчед, краля, затова се познаваме, яздехме заедно и се учехме да танцуваме заедно, и дори учехме заедно. Той мисли също като мен — както мислим всички ние — всички умни млади хора са протестанти. Бих го наричала приятел, доколкото изобщо някой е приятел в мечата яма, каквато е един кралски двор. Той е голям поддръжник на реформираната вяра, така че ни свързва и това, а зад веселостта си има сериозен, вглъбен ум. Братовчед ми, крал Едуард, е посветен на учението и сериозен като мен, затова обичаме да четем заедно. Но Нед Сиймор кара и двама ни да се смеем. Никога не се държи непристойно — братовчед ми, кралят, не търпи около себе си глупаци, — но е остроумен и има чар, притежава онзи силен чар на семейство Сиймор, който му помага да създава приятелства, където и да отиде. Той е момче, чийто вид ви кара да се усмихвате, такова момче.

На вечеря седя с дамите на майка си, той седи с хората на баща си. Родителите ни седят на господарската маса, на подиума над всички нас и оглеждат стаята, гледайки ни отвисоко. Когато виждам накланянето на горделивата брадичка на майка си, си спомням, че „тъй ще бъдат последните първи, а първите — последни, защото мнозина са звани, а малцина избрани“2. Сигурна съм, че специално тя никога не може да бъде избрана, а когато стана херцогиня, ще стоя по-високо от нея и вече никога няма да има правото да ми крещи и да ме ругае.

Когато масите са разчистени, музикантите засвирват и ми е наредено да танцувам с дамите на майка си и със сестра си Катрин. Разбира се, Катрин кокетливо размята пола и я повдига твърде високо, за да покаже красивите си обувки и проблясващите си крака. През цялото време се усмихва към господарската маса, където Нед е застанал зад стола на баща си. Съжалявам да отбележа, че той ни намигва. Казвам си, че намигването е предназначено за двете ни, а не насочено към Катрин. Доволна съм, че ни гледа как танцуваме — но ми пада в очите с това намигане.

После има общи танци и майка ми нарежда да танцувам с него. Всички отбелязват колко добре изглеждаме заедно, въпреки че той е с цяла глава по-висок от мен. Аз съм много дребна и бледа: никое от нас, момичетата Грей, не е с едър кокал; но се радвам, че съм дребна и изящна, а не едро и набито същество като принцеса Елизабет.

— Танцувате прекрасно — казва ми Нед, когато заставаме един до друг и чакаме друга двойка да завърши своята част от танца. — Знаете ли защо сме тук двамата с баща ми?

Движението на танца ни разделя и ми дава време да измисля изпълнен с достойнство отговор.

— Не, а вие? — това е всичко, което успявам да кажа.

Той улавя ръцете ми, докато преминаваме покрай редицата от други танцьори. Изправяме се и образуваме свод с ръцете си, а той ми се усмихва, докато другите свеждат глави и си проправят път.

— Искат да се оженим — казва той весело. — Уредено е. Ще бъдем съпруг и съпруга.

Трябва да застанем един срещу друг, докато друга двойка танцьори минава надолу покрай редицата, така че той може да види как приемам тази негова новина. Чувствам как бузите ми се обливат в топлина и се опитвам да не се усмихна до уши като нетърпелива глупачка.

— Редно е баща ми да ми го съобщи, не вие — казвам сковано.

— Ще бъдете ли доволна, когато го направи?

Свеждам поглед, за да не може да види какво си мисля. Не искам кафявите ми очи да греят като неговите.

— Обвързана съм от Словото Божие да се подчинявам на баща си — казвам.

— Ще бъдете ли доволна да му се покорите и да се омъжите за мен?

— Напълно.

Родителите ми очевидно смятат, че аз съм последният човек, до когото би трябвало да се допитат, защото ме викат в покоите на майка ми едва на следващия ден, когато Едуард и баща му се готвят да потеглят и конете всъщност вече стоят пред отворената входна врата, а уханието на английската пролет полъхва в къщата с възторженото чуруликане на ухажващите се птици.

Чувам как слугите ни изнасят багажа в преддверието долу, докато аз коленича пред родителите си, а майка ми кимва на слугата да затвори вратата.

— Ще се омъжиш за Едуард Сиймор — казва майка ми рязко. — Обещана си, но годежът не е утвърден писмено. Първо трябва да разберем дали баща му ще може да се върне в съвета и да работи с Джон Дъдли. Сега Дъдли е важният човек. Трябва да се уверим, че Сиймор ще се сработи с него и ще се издигне отново.

— Освен ако няма някакъв шанс по другия въпрос… — казва баща ми и поглежда многозначително майка ми.

— Не, той със сигурност ще се ожени за принцеса от чужбина — казва майка ми.

Разбирам веднага, че говорят за крал Едуард, който заяви открито, че ще се ожени за чуждестранна принцеса с достойна за кралица зестра. Аз самата никога не съм мислила нещо различно, макар някои хора да казват, че от мен би станала чудесна кралица, и че ще бъда светлина и пътеводен лъч на новата реформирана религия и ще задвижа религиозната реформа в една страна, която е болезнено колеблива, дори сега. Внимавам да си държа главата сведена и не казвам нито дума.

— Но те толкова си подхождат — изтъква баща ми. — И двамата толкова начетени, и двамата — толкова благочестиви. А нашата Джейн би била такава достойна наследница на Катрин Пар. Отгледахме я за това; кралица Катрин я обучи за това.

Чувствам как очите на майка ми ме оглеждат внимателно, но не вдигам поглед.

— Тя би превърнала двора в манастир! — казва тя през смях.

— Би дала светлина на света — отвръща сериозно баща ми.

— Съмнявам се, че това ще се случи някога. Във всеки случай, лейди Джейн, можете да се смятате обещана за невеста на Едуард Сиймор, докато не ви кажем друго.

Баща ми пъхва ръка под лакътя ми и ме повдига от коленопреклонната ми поза.

— Ще бъдеш херцогиня или нещо по-добро — обещава ми той. — Не искаш ли да знаеш кое може да е по-добро? Какво ще кажеш за престола на Англия?

Поклащам глава.

— Взорът ми е прикован в небесна корона — отвръщам и пренебрегвам вулгарния изблик на смях на майка ми.

Съфолк ПлейсЛондон, пролетта на 1553 г.

Толкова по-добре, че не вземам присърце мисълта за красивия Нед Сиймор като мой съпруг. Завръщането на баща му на власт е краткотрайно и завършва със смъртта му. Уличен е в заговор срещу Джон Дъдли, арестуван, обвинен, а след това екзекутиран за измяна. Главата на семейството е мъртъв, а семейството — отново съсипано. Съпругата му, прочутата с гордостта си Ан Станхоуп, която веднъж прояви престъпната гордост да избута моята наставница, вдовстващата кралица Катрин, настрана, за да може да влезе първа на вечеря, е овдовяла и затворена в Тауър. Нед изобщо не се появява в двора. Имах късмет да избегна женитбата с един млад мъж, който — колкото и да са мили очите му — сега е опозорен син на предател.

Толкова по-добре и че никога не допускам амбицията на баща ми да се промъкне в молитвите ми, макар че няма как да не знам, че всички подкрепящи църковната реформа духовници, всички убедени протестанти, всички праведници в Англия, искат да се омъжа за краля и да отведа цяло кралство от пилигрими в небесния ни дом. Не че братовчед ми крал Едуард казва нещо подобно — той настоява, че ще се ожени за принцеса от чуждестранна кралска фамилия: но явно не може да понесе мисълта за папистка принцеса. От всички момичета-протестантки аз съм най-подходящата, предана на религията, която двамата с него споделяме, приятелка от детинство, и дъщеря на принцеса по кръв.

Многозначително е това, че баща ми е наредил да ми преподават реторика — кралско умение; а аз избирам да изучавам арабски и иврит, както и латински и гръцки. Ако някога бъда призвана да поема короната, ще бъда готова. Живях с кралица Катрин Пар: знам, че една жена може да бъде едновременно учен и кралица. Всъщност съм по-добре подготвена, отколкото беше тя. Но няма да изпадна в грях, ламтейки за короната.

Полусестрите на краля не следват примера ми нито в учението, нито в религиозната отдаденост. Иска ми се да го правеха. Те правят всичко по силите си, за да запазят положението си в двора и местата си в очите на света, но не и пред Бог. Никоя от братовчедките ми от кралското семейство не крачи в светлината така, както аз. Принцеса Мери е непоколебима папистка, а един Бог знае в какво вярва Елизабет. Другата пряка наследница, Мери Шотландска, е папистка, отглеждана в греховен лукс в двора на Франция, а се говори, че Маргарет Дъглас, дъщеря на моята пралеля Маргарет, която се омъжила за шотландец, живееща на някакво затънтено място в Йоркшир, също е папистка.

Но принцеса Мери е най-пряката наследница на трона и трябва да ѝ оказваме всяко възможно уважение, каквото и да мислим за религиозните ѝ убеждения. Собствената ми майка и съпругата на Джон Дъдли яздят в свитата на принцеса Мери, когато тя влиза в Лондон с ярка демонстрация на могъщество, сякаш за да напомни на всички, че тя е наследницата на краля и че всички те са най-добри приятели.

Аз единствена от нашето семейство отказвам да се нагиздя в натруфени дрехи и да яздя в свитата на Мери. Няма да се перча като паун с богато избродирана шапчица. Но тя ми изпраща рокли, сякаш се надява да купи роднинската ми обич, а аз казвам на придворната ѝ дама Ан Уортън колко ми е непоносимо да чуя, че суетно създание като принцеса Елизабет е възхвалявано за това, че се облича по-скромно от мен. Няма да нося нищо друго освен най-сдържано и строго облекло. В Англия ще има само един теолог с кралска кръв, една наследница на протестантската кралица Катрин Пар, една девойка, която да води реформираната църква, и това ще бъда аз. Няма да ме видят да се обличам по-ярко от Елизабет, и няма да следвам пъстра папистка свита.

Това беше краят на братовчедската обич. Бездруго не вярвам принцеса Мери да е изпитвала голяма привързаност към мен, тъй като веднъж се изказах оскърбително за огромната кристална дарохранителница, съдържаща нафората за литургията, върху олтара в параклиса ѝ, като попитах придворната ѝ дама защо прави реверанс пред нея. Имах намерение да се преборя за душата ѝ — да я въвлека в разговор на религиозни теми, в който би могла да обясни, че тя, като папистка, вярва, че хлябът е самото тяло на Иисус Христос. Тогава щях да ѝ покажа, че той не е нищо, освен хляб — че самият Иисус е искал учениците да разберат, че по време на Тайната вечеря Той им дава хляб, истински хляб, като в същото време ги приканва да се молят за Него. Той не е искал да каже, че това е Неговото тяло. Не говорел буквално. Със сигурност всеки глупак може да разбере това, нали?

Мислех, че това би била изключително интересна дискусия, която би я довела до истинско осъзнаване. Но за нещастие, макар да знаех точно какво възнамерявам да кажа, тя не отвърна, както очаквах. Изобщо не каза това, което мислех, че ще каже, а само, че се кланяла на Онзи, който е създал всички ни — напълно безсмислен отговор.

— Как? — попитах, малко объркана. — Как може тук да е Той, който е създал всички ни, а хлебарят да е създал Него?

Изобщо не стана както трябва и Бог трябва да ми прости, че не подготвих почвата за спора, повтаряйки довода си три пъти, както в уроците ми по реторика. Справих се много по-добре в спалнята си, отколкото в паписткия параклис в Болийо, и това може да е само защото дяволът закриля своите, а Ан Уортън е под косматото му копито.

Върнах се в стаята си, за да произнеса отново речта пред огледалото. Видях бледото си лице, меднозлатистата си коса, дребните си черти и ситните лунички, разпръснати по носа ми, които, боя се, развалят деликатната ми хубост. Бледата ми кожа е като най-фин порцелан, с изключение на тези ситни точици, които обсипват лицето ми през английското лято като семенца от върбите. Бях невероятно убедителна, когато изпълнявах сама и двете роли в спора; блестях като ангел, когато се борех за душата на въображаемата Ан Уортън. Но истинската Ан Уортън не подлежеше на убеждаване.

Наистина намирам, че хората са много трудни за обръщане към нова вяра: толкова са глупави. Трудно е да издигнеш грешници до Божията благодат. Упражнявах няколко реплики насаме и те звучаха убедително като думи на проповедник, но докато репетирах спора ни, Ан Уортън отиде при принцеса Мери и ѝ каза какво съм казала, и така принцесата разбра, че съм заклет враг на вярата ѝ, което е жалко, защото преди винаги беше мила и се държеше с мен като със своя любимка. Сега ме презира заради вярата ми, на която гледа като на заблуда. Моята изключителна вяра — заблуда! Ще трябва да простя и това.

Знам, че тя едва ли ми е простила това, нито го е забравила, затова не се чувствам удобно, като следвам майка си и яздя в свитата на принцеса Мери, но поне принцеса Елизабет е в по-лошо положение. Тя не може дори да дойде в двора след изпадането си в немилост заради Томас Сиймор. Ако бях на нейно място, щях да мисля, че съм страшно опозорена. Всички знаят, че тя му е била почти любовница, а след смъртта на съпругата си той призна, че планирал да се ожени за Елизабет и да отмъкне короната. Бог да пази Англия от невъздържана жена като Елизабет! Бог да пази Англия от папистка кралица като Мери! Бог да е на помощ на Англия, ако Едуард умре без мъжки наследник и страната трябва да избира между папистката, кокетката, френската принцеса или майка ми!

Принцеса Мери не остава дълго. В кралския двор на брат ѝ не цари веселие. Братовчед ми, крал Едуард, страда от кашлица, от която не може да се отърве. Чувам хриптене, когато седя до него и му чета от произведенията на Платон — философ, когото и двамата обичаме, — а той се уморява бързо и трябва да си почива. Виждам спотаената усмивка на баща ми, когато забелязва, че чета на гръцки на краля на Англия, но всички други само се тревожат, че изглежда толкова болен.

Едуард успява да присъства на откриването на заседанията на парламента, но после се разболява. Членовете на съвета и правниците влизат и излизат от спалнята му и мълвата твърди, че той се кани да посочи наследник и пише завещанието си. Трудно ми е да повярвам това. Той е само на петнайсет — на една и съща възраст сме, — не мога да повярвам, че прави завещание. Твърде млад е, за да се готви да умре. Със сигурност лятото ще дойде, той ще тръгне на кралските си обиколки и в топлото време ще се отърве от кашлицата си и ще оздравее, нали? Мисля си, че ако само се съгласи да дойде в Брадгейт, да седи в градината и да се разхожда край реката, да излиза с лодка в нашите обширни, прекрасни езера, със сигурност ще оздравее. Завещанието му може да бъде съхранено при всички важни документи на съвета и забравено. Той ще се ожени и ще има син, и всички пресмятания кой наследник чия подкрепа може да привлече ще бъдат забравени. Той ще се ожени за някоя принцеса от Европа с огромно състояние, а аз ще стана нейна приятелка и видна придворна дама, вероятно херцогиня. Може да се омъжа за Нед Сиймор въпреки изпадането в немилост на баща му. Той може да си върне титлата; все още мога да бъда прочута с начетеността си херцогиня и светлина пред недостойните.

Дворецът ГриничПролетта на 1553 г.

Дворът заминава за Гринич, любимият дворец на всички, надолу по реката, далече от шума и миризмите на Лондон, чийто кей от златист камък, измиван от прилива два пъти на ден, блести като райски бряг. Този дворец би бил огледален образ на царството небесно, стига да не беше почти пълното отсъствие на благочестие. Баща ми и аз пътуваме с краля в кралската баржа, но Едуард лежи на възглавничките, увит в кожи, сякаш го тресе, и когато от Тауър се разнася ревът на топовете и корабите на котва стрелят с оръдията си, той трепва от шума и извръща бледото си лице.

— Той ще се оправи, нали? — питам тихо баща си. — Изглежда ужасно болен; но нали ще се оправи през лятото?

Баща ми поклаща глава, лицето му е мрачно.

— Той направи завещание — казва. Дочувам как вълнението потрепва в гласа му. — Избра наследника си.

— Не е ли редно короната да отиде при най-близкия сродник?

— Разбира се. Би трябвало да е принцеса Мери. Но как може тя да бъде кралица, когато се е заклела да се подчинява на епископа на Рим? Как може да бъде кралица, когато със сигурност ще се омъжи за чужденец-папист и ще го постави да ни управлява? Не, кралят постъпи правилно, подчини се на Божията воля и я изключи от престолонаследието — точно както направи баща му.

— Може ли кралят да посочи наследника си? — питам със съмнение. — Законно ли е това изобщо?

— Ако тронът му принадлежи, тогава, разбира се, може да назове наследника си — казва баща ми. Гласът му е тих, за да не го чуе момчето, което трепери, увито в кожите, но в тона му се долавя остра нотка, която показва, че няма да търпи възражения. Това са доводи, които се репетират грижливо във всяко кътче на двора. — Короната е имущество, точно както всички притежаваме имущество. Един мъж трябва да бъде свободен да се разпорежда с имуществото си, всеки мъж може да избере наследника си: Хенри VІІІ избра наследниците си. И което е най-важното — един млад мъж като Едуард, възпитан в реформираната религия, в чиято глава никога не е имало и една папистка мисъл, няма да остави трона си на слуга на Рим. Никога не би приел това — а Джон Дъдли ще се постарае това да не стане.

— Тогава кой? — питам, мислейки си, че вероятно знам отговора.

— Кралят — и неговите съветници — биха предпочели най-близкия в линията на наследяването, изповядващ реформираната религия, някой, който вероятно ще има син, за да наследи трона.

— Трябва да има момче, което да наследи престола на Тюдорите?

Баща ми кимва. Това е като проклятие, стоварено върху това семейство. Тюдорите трябва да имат синове, които да заемат трона, а такива се намират необичайно трудно. От шестте си съпруги крал Хенри се сдоби само с един син: Едуард. По-голямата му сестра, Маргарет, имаше само един син, Джеймс, който има само едно момиче: кралица Мери Шотландска, която живее във Франция и е сгодена за дофина. Дъщерята на Маргарет беше от шотландски лорд и е както папистка, така е и вероятно незаконородена; братовчедката Маргарет Дъглас, така че нейният син, Хенри Стюарт, едва ли влиза в сметките. Любимата сестра на крал Хенри, кралица Мери, беше моя баба, и кралят посочи нейния род като наследници; а дъщеря ѝ, моята майка, е още жива. Майка ми има само нас, трите момичета, и със сигурност никога няма да има друго бебе. За принцеса Елизабет не се предвижда годеж — кой би взел кралско копеле с несигурен произход и толкова малко зестра? Принцеса Мери е обещавана и отказвана на почти всеки крал в Европа. Явно сред всички нас не само че няма момче за фамилията на Тюдорите, но няма и изгледи да се появи такова.

— Но никоя от нас не очаква дете — казвам, мислейки си за всички нас, братовчедите от кралската фамилия. — Ако искат тронът да бъде зает от момче от фамилията на Тюдорите, няма такова. Никой от нас, петимата наследници, дори не е сгоден. Никой от нас не е женен.

— Именно затова ти ще бъдеш — казва той рязко.

— Омъжена?

— Незабавно.

— Аз ли?

— Всички.

— Принцеса Мери и Елизабет?

— Не те. Ти, Катрин и Мери.

Дворецът ГриничПролетта на 1553 г.

Катрин изобщо не помага да се защитим от този внезапен план. Почитаемата ми майка ѝ нарежда да дойде незабавно в двора, и Катрин се вълнува от покоите и слугите, храната и роклите си. Облича господин Носльо в жакет в зеления цвят на Тюдорите и купува чисто бяло котенце с парите си за панделки. Кръщава го „Рибън“3, разбира се, и го разнася навсякъде в джоба на пелерината си. Съжалява единствено, че е далеч от конете в Брадгейт и от мечката. Надяваше се да опитоми мечката с доброта, за да може да бъде танцуваща мечка, вместо убиваща. Не е ужасена, както подобава на една девица, от внезапната перспектива за брачен съюз: в пълен възторг е.

— Ще ме омъжват? О, хвала на Бога! Благодаря на Бога! Най-сетне! За кой? За кой?

— За кого — поправям я студено.

— О, кой го е грижа? Кого би трябвало да го е грижа? За кого ще се омъжвам? Кажи ми!

— Хенри лорд Хърбърт — казвам кратко. — Синът на графа на Пемброук.

Тя почервенява като роза.

— О! Такъв красавец! — прошепва. — И е млад, на нашата възраст, не някоя стара купчина кокали — на пръста ѝ е кацнало красиво птиче, и тя го повдига към лицето си и го целува по клюна. — Ще се омъжвам! — казва му. — И то за красив млад лорд! — птицата изчуруликва, сякаш я разбира, а Катрин я слага на рамото си, където тя разперва опашка, за да запази равновесие и накланя глава на една страна да ме погледне, със същия блеснал и любопитен поглед като сестра ми.

— Да — казвам с равен тон. — Напълно приемлив е.

— И е благочестив — казва тя, за да ме ободри. — Племенник е на Катрин Пар. Със сигурност трябва да ти хареса.

— Всъщност го харесвам.

— Колко щастливи ще бъдем! — тя се завърта леко на място, сякаш краката ѝ искат да затанцуват от радост. Птичето плясва с криле и продължава да се държи за пръста ѝ. — И ще бъда графиня!

— Да — казвам сухо. — А баща му ще бъде здраво обвързан в съюз с баща ни и с Джон Дъдли, херцога на Нортъмбърланд.

Тя не мисли за това: как тримата най-могъщи мъже в страната, тримата водачи на реформираната вяра, се сплотяват и женят децата си, за да се подсигурят срещу предателство. Имат толкова малко доверие един на друг, толкова са неверни в общата си вяра, че използват децата си като разменна монета, за да утвърдят споразумението си, като Авраам, отвеждащ Исаак на върха на планината с купчина дърва и нож, за да го изгори като жертва за Бог.

— О, но ти за кого ще се омъжиш? — тя прекъсва за миг самодоволния си танц. — Кого имат предвид за теб? Още ли държат на Сиймор? — тя ахва: — О! Не и кралят? Кажи ми! Кажи ми, че няма да се омъжиш за краля и да бъдеш кралица Джейн?

Поклащам глава и хвърлям поглед към вратата.

— Тихо. Всичко това е, защото кралят е толкова болен. Най-голямата им надежда е да могат да му покажат, че една от нас има син, за да може той да направи това момче свой наследник. Искат двете да се омъжим веднага, да забременеем, и да му предложим момчето за негов наследник.

— Мога да стана майка на краля на Англия? — изписква тя. — Аз? Не ти? Ако родя момче преди теб?

— Може би.

Тя сключва ръце и се засмива от удоволствие.

— Е, за кого ще трябва да се омъжиш?

— Гилдфорд Дъдли — казвам кратко.

Сестра ми се заковава на място.

— Не за Нед Сиймор в крайна сметка? Правят промяна в плана? Ще получиш младия Дъдли?

— Да.

— Онзи високият, русият?

— Да, разбира се.

— Маминото синче?

— Да, Гилдфорд.

— Е, това е разочарование — злорадства тя. — Няма да ти хареса! Предпоследният син на новоизлюпен херцог? Няма да получиш от него ягодовите листа на херцогиня!

Ръката ме засърбява да я зашлевя през глупавото лице.

— Не става въпрос за харесване или нехаресване — казвам спокойно. — Желанието на баща ми е да се съюзи с лорд председателя на съвета. Баща ни е твърдо решен да се омъжим и да споделим легло, за да може да покаже на краля наследниците му, които да бъдат възпитани в реформираната религия. Дори малката Мери ще бъде сгодена — за Артър Грей, сина на барон Уилтън.

Тя надава писък:

— Баронът с белязаното лице? Грозният?

— Да.

— Но Мери е само на осем! А Артър сигурно е на двайсет!

— На седемнайсет е — казвам мрачно. — Във всеки случай Мери е твърде малка, за да се омъжва, и е прекалено дребна. Ако не порасне, как би могла да роди? Има това изкривяване на гръбнака; не мисля, не би могла да роди. Всичко е напълно объркано. Тя е твърде дребна, а ти си прекалено млада, а аз съм обещана пред Бог на Нед Сиймор. Родителите ни са дали нашата дума. Не виждам как някоя от тези сватби може да се състои. Не вярвам, че това може да е Божията воля. Трябва да се съюзиш с мен и да възразиш.

— Не и аз! — възкликва тя енергично. — Няма да се противопоставя на почитаемата ни майка. Ако господин Носльо може да е с мен, ще застана зад теб, докато спориш, но не мога да се изправя срещу нея сама.

— За да не те омъжат за непознат? За да не те омъжат, докато си още дете? — възкликвам.

— О, мога да се омъжа за Хърбърт — уверява ме тя. — Не съм твърде малка. Това може да стане. Не възразявам. Вие, останалите, можете да откажете, ако искате, но аз искам да се омъжа.

— Никоя от нас не може да се омъжи за никого — заявявам.

Настъпва мълчание: Катрин се нацупва.

— О, Джейн, не разваляй всичко! О, моля те, недей! — тя стисва ръцете ми, а птицата изчуруликва насърчително.

— Ще се помоля за това. Трябва да се вслушам в Бог.

— Но ако Бог се съгласи с теб? — проплаква тя. — Кога изобщо Той иска нещо хубаво за нас?

— Тогава ще трябва да кажа на баща ни, че имам съмнения.

Той не ме приема насаме: това само по себе си ме предупреждава, че няма да благоволи да ме изслуша. Бои се от красноречието ми.

— О, за Бога, не ѝ позволявайте да говори до безкрайност — казва винаги майка ми.

Влизам в кралската зала за аудиенции като Даниил, влизащ при лъвовете.4 Крал Едуард не е в двора си. Той е зад затворените врати на малката си приемна, а може дори да се е оттеглил в стаята отзад — негов кабинет и спалня. Тук, навън, дворът се занимава с делата си, сякаш не се е случило нищо лошо. Маркизът на Нортхамптън, Уилям Пар, и съпругата му, Елизабет, ми кимват с особена усмивка, сякаш знаят всичко за всичко — и вероятно е така. Забързано правя малък реверанс и изпитвам още по-голямо смущение.

Майка ми и баща ми играят карти със сър Уилям Кавъндиш и съпругата му, Елизабет, добрата приятелка на майка ми, нашата леля Бес. Масата е в прозоречната ниша, така че разполагат с известно уединение в оживената стая. Родителите ми вдигат погледи, когато влизам през тълпата от хора. Забелязвам, че хората ми правят път. Новината за годежа ми със сина на най-видната личност в кралския съвет сигурно вече се е разнесла, а с нея е нараснала и важността ми. Всички показват уважение към семейство Дъдли. Те може и да са нови в двора, но явно притежават умението да завземат властта и да я задържат.

— Двойка — казва майка ми, сваляйки една карта, и прави разсеян жест на благословия над главата ми със свободната си ръка, докато ѝ правя реверанс.

Леля Бес ми отправя топла усмивка. Аз съм ѝ любимка и тя разбира, че една млада жена трябва да намери сама пътя си в света, водейки се от собствените си светлини.

— Имам дама — казва баща ми, като разкрива картите си.

Майка ми се засмива.

— А навярно и те се броят, в крайна сметка — тя се обръща към мен, много мило: — Какво има, Джейн? Да поиграеш ли идваш? Огърлицата си ли ще заложиш?

— Не я дразнете — намесва се баща ми припряно, когато отварям уста да се отрека от греха на комарджийството. — Какво има, дете, какво искаш?

— Бих искала да говоря с вас — поглеждам майка си. — Насаме.

— Можеш да говориш тук — заявява тя. — Приближи се.

Сър Уилям и съпругата му тактично се изправят и застават малко встрани: нейна светлост — все още с картите в ръка, за да може да се върне към греховната игра без миг забавяне. Баща ми прави знак на музикантите да засвирят и половин дузина дами се подреждат за танц. Мъжете веднага се покланят и се присъединяват към тях, и в шума на танца никой не ме чува, когато казвам:

— Почитаеми татко, почитаема майко, смятам, че не мога да се сгодя за Гилдфорд Дъдли. Помолих се на Бог за напътствия и съм сигурна в това.

— Защо не, за Бога? — пита майка ми. Вниманието ѝ дотолкова не се е отклонило от играта, че продължава да си гледа картите и плъзва няколко крони през масата към купчината в средата, само отчасти съсредоточена върху думите ми.

Лейди Бес поклаща глава, сякаш мисли, че е редно майка ми да ми обърне внимание.

— Обвързана съм с предишен брачен договор — казвам твърдо.

Баща ми хвърля поглед нагоре към бледото ми лице.

— Не, не си.

— Мисля, че съм — казвам. — Всички казахме, че ще се омъжа за Нед Сиймор. Дадохме устно обещание.

— Няма нищо писмено — отбелязва майка ми. На баща ми казва: — Вдигам залога с една крона. Казах ви, че ще се държи така.

— Една дума е толкова обвързваща, колкото и едно писмо — говоря на баща си, чиято дума, като на реформиран християнин, трябва да бъде равна на клетва. — Сключихме споразумение. Вие сключихте споразумение. Нед разговаря с мен, както заръча баща му. Дадох съгласието си.

— Обеща ли? — пита майка ми, внезапно заинтригувана. — Даде ли дума? Каза ли „Да“?

— Казах „напълно“.

Тя се разсмива високо, а баща ми става от масата, улавя ръката ми, пъха я в сгъвката на лакътя си и ме отвежда от майка ми и от танцуващите.

— Слушай сега — казва кротко. — Говореше се за годеж и ние се съгласихме, че той може да се състои. Но всички знаеха, че той зависи от завръщането на Сиймор на власт. Всяко от моите момичета ще се омъжи единствено в полза за семейството.

— А сега всичко се промени. Сиймор е мъртъв, съпругата му — все още затворена за измяна, а синът му изгуби наследството си. Няма полза от каквато и да е връзка с тях. Вие сте умно момиче, сама виждате, че тук всичко е в ръцете да Джон Дъдли. Кралят няма да доживее до старост. Тъжно е, но трябва де приемем този факт. Той ще остави трона си на онази своя братовчедка от реформираната вяра, която роди син, за да заеме мястото му. Една от вас ще роди син, и ще бъде кралица регент, докато нейното момче навърши пълнолетие, а после момчето ще се възкачи на трона. Разбирате ли?

— Ами Елизабет? — питам, макар че ми е неприятно да я предлагам. — Тя изповядва реформираната религия. И е следващата поред близка роднина.

— Не и тя. Няма планове за нейната женитба, а и със сигурност не биха ѝ позволили да си избере съпруг сама, не и след историята с Томас Сиймор. Тя, струва ми се, показа на всички ни, че далеч не е благоразумна девица — баща ми си позволява да се подсмихне леко. — Искаме момче за Тюдорите: едно момиче не ни върши работа. Кралят — Бог да го благослови — се надява да живее достатъчно дълго, за да види наследника си, кръстен в реформирана църква. Не очаквахме това, не се подготвихме за това, но той не е добре и иска въпросът да бъде уреден сега. Ти можеш да направиш това за него. Ще бъде богоугодно дело да успокоиш тревожната му съвест. Омъжи се за Гилдфорд Дъдли, родете дете и кралят ще знае, че има във ваше лице двама млади хора възпитани в лоното на реформираната църква с двама опитни бащи, които да ги съветват, и момче в люлката което да се възкачи след него на трона. Разбираш ли?

— Нима е толкова зле? — не мога да повярвам.

— Така или иначе държи да знае кой ще го наследи, ако умре, преди да успее да се ожени и да се сдобие със собствен син.

— Бебето ще бъде негов наследник?

— Ако няма собствен син.

Това ми се струва като далечна перспектива.

— Но аз дадох дума — казвам. — Вие дадохте вашата. На Нед Сиймор.

— Забрави — съветва ме той кратко. — Едуард Сиймор е мъртъв, а неговото момче Нед е поверено на настойник, който ще постъпи с него така, както намери за уместно. Нито дума повече за това. Трябва да бъдеш покорна дъщеря, Джейн, или ще бъдеш заставена да се покориш.

Майка ми, отегчена от чакане, пристъпва и идва до него.

Събирам смелост.

— Моля, простете ми — казвам на двамата. — Но се помолих на Бог да ми даде напътствия по този въпрос, и смятам, че не мога да се омъжа за никого, без да бъда освободена от обещанието си към бившия граф на Хартфорд. Дадох ви думата си, а вие дадохте вашата на семейство Сиймор. Нямаше обети, но Бог вижда и чува всичко. Не мога просто да се престоря, че никога не съм изричала обещание — почти докарана до сълзи от собствената си дързост, отмествам поглед от колебливия си обичен баща към майка си, чието лице е твърдо и сурово като кремък.

— Не можеш да ни откажеш — заявява майка ми, — защото сме твои родители и ще те принудим.

Дърам ХаусЛондон, май 1553 г.

Тя е права, разбира се. И сякаш за да подчертая важността на семейство Дъдли, аз трябва да отседна в големия им лондонски дворец, Дърам Хаус, където ще се състои и сватбата ми. Ще бъде обща сватба, ще има три булки: аз, сестра ми Катрин и момичето на Дъдли, Катрин, която се омъжва за Хенри Хейстингс, осемнайсетгодишния син на графа на Хънтингдън. Малката ми сестра Мери ще бъде публично сгодена, но сватбата ѝ и споделянето на легло ще почакат, докато стане по-голяма. Всички изглеждат много доволни от това, макар че сигурно виждат, както виждам и аз, че така изтъкнатите мъже на Англия подписват сключването на съюз с кръвта на децата си. Питам се дали съм единствената, която се моли на Бог да ми каже защо тези трима мъже имат такава нужда да бъдат така сигурни един в друг. Каква опасност мислят, че ги застрашава, ако не се обвържат взаимно с брак? Защо трябва шестимата да се женим веднага, на една и съща церемония? Сестра ми Катрин мисли, че това ще ѝ е от полза, тъй като е несъмнено най-красивата от нас, трите булки. Това е единствената ѝ тревога.

Всекидневно пристигат дрехи от кралския гардероб, дават ни назаем накити от кралската съкровищница, подаряват ни скъпоценни камъни. Моят братовчед, кралят, е твърде болен, за да присъства на сватбата, но ни изпраща топове плат: черно-сребрист тънък плат, украсен с бродирани рози, тънък бял и пурпурен плат, златен и сребърен брокат, украса за шапчицата ми от тринайсет плоски диаманта, седемнайсет големи перли, златен колан. Арената за турнири е белосана и окичена със знамена: ще има турнир. Всеки в Лондон, който има поне рицарско звание, ще присъства на пищната вечеря, която готвачите приготвят цели дни предварително. Ще има дузини блюда, от шадравана в централния вътрешен двор ще се лее вино, стотици ще седнат на вечеря, пременени в най-хубавите си дрехи, и ще изядат десетки блюда, а хиляди ще ги гледат. Аз ще бъда в центъра на вниманието: наследница на Тюдорите, облечена богато като принцеса, омъжваща се за едно от момчетата на Дъдли.

— Това е истински рай — казва Катрин, като вдига шал от виолетова коприна към поруменялото си лице.

— Не, не е — казвам ѝ. — И е ерес да говориш така.

— По-хубаво е от Великден — казва Мери: говорът ѝ е неясен заради сладкиша, който тъпче в устата си.

— Това няма нищо общо с теб — казвам. — Ти ще бъдеш сгодена, но няма да се омъжваш. Няма оправдание за лакомията; и се изправи.

Тя послушно изправя гръб, а Катрин се върти, увита в сребърен брокат, докато чакаме шивачките. Отговорникът за кралския гардероб е изпратил още големи топове кадифе и коприна, и Катрин вече е метнала на главата си като воал парче скъпа дантела.

— Няма оправдание и за суетата — казвам кисело.

— Вече съм наполовина влюбена в него — бъбри оживено Катрин. — Вчера дойде да ми поднесе златна верижка, а като си тръгваше, ми стисна ръката. Какво според теб е имал предвид?

— Майка също ми стисна ръката — казвам, показвайки ѝ синините по китките си. — И тя ми казва, че това е любов.

— Това е майчина любов — заявява Катрин.

Мери поглежда сериозно синините. Майка ни, бавачката ни, гувернантките ни и баща ни са били всяка от нас, по едно или друго време. Възпитателят ми Джон Ейлмър единствен сред хората, които имат власт над мен, никога не е прибягвал до пръчката. Казвам му, че точно затова обичам да уча.

— Това е най-доброто, което би могло да ни се случи — Мери повтаря като папагал, каквото са ѝ казали. — Това ни осигурява място сред наследниците на трона.

— Едва ли е най-доброто за теб — казвам ѝ. — Ти не можеш да родиш краля на Англия.

Тя поруменява леко и казва:

— Аз съм момиче като всяко друго. Сърцето ми е голямо колкото твоето, и не се съмнявам, че ще стана висока.

Упоритият кураж на Мери винаги ме кара да се разтапям. Протягам ръце към нея и се прегръщаме.

— Във всеки случай не можем да покажем непослушание пред тях — казвам над светлокосата ѝ глава.

— Не го ли обичаш? Поне мъничко? — прошепва Катрин.

— Ще го обикна когато се оженим — казвам студено. — Тогава ще трябва да го обичам, защото ще съм обещала така пред Бог.

Сестрите ми са разочаровани от сватбената литургия: надявали са се, че ще бъде на латински, изпълнена с церемониалност и неразбираеми обети, с музика и ек на фанфари, удавена в знаци на кралска власт, пропита със светена вода и задушлива от тамян. Вместо това тя се отличава със семплата правдивост на моята религия и дълбоко се радвам, че Дъдли са благочестиво семейство, обърнало се към реформираната религия, веднага щом кралят даде на своя народ Библията и проповедниците разпространиха словото. Чистотата на нашата сватба е жив укор към папистката принцеса Мери, която многозначително не присъства — нито на церемонията, нито на последвалите двудневни разточителни празненства. Братовчедка ни Маргарет Дъглас също не е поканена. Тя е в Шотландия, гостува на онзи незначителен човек, когото нарича свой баща. Тъй като Джон Дъдли лично ѝ даде писмено разрешение да напусне кралството, предполагам, че е искал тя да му се махне от пътя.

Въпреки заявените си желания, не съм облечена скромно, както следва да се облича една протестантка. Нося рокля в кралско пурпурно, а над нея — връхна дреха от златен брокат, обшита с диаманти и перли. Разпускат кестенявата ми коса по раменете и тя се спуска надолу до кръста ми. За последен път ще я нося пусната, като девица. Аз съм несъмнено най-бляскавата булка, а Катрин, със златистата си коса и с роклята си от сребърен брокат е несъмнено най-прекрасната. Но не ѝ завиждам за радостта ѝ от роклята и външността ѝ. Ако имаше някакъв разум, щеше да знае, че това е просто светска показност. Има танци и турнирни двубои, две театрални трупи, едната — от мъже, другата — от жени, всякакви артисти и музиканти. Семейство Дъдли канят цялото, си домакинство да присъства и разтварят широко портите на голямата си къща, така че всички в Лондон могат да дойдат и да видят нашето великолепие. Всичко това продължава цяла вечност и е помрачено само от неприятност с храната. Някое ястие е било развалено и в резултат на много гости им призлява и повръщат, а други изпразват неконтролируемо червата си. Мнозина, които са преяли и препили в първия ден, са принудени да изпратят извиненията си и да не дойдат през втория. Лейди Дъдли, моята новоизлюпена свекърва е напълно покрусена че е трябвало да прекара половината ден, пъшкайки в покоите си заради разбунтуваните си вътрешности. Не мисля, че това е било поличба, понеже Бог говори чрез Своето Свещено Слово — а не чрез звезди, епидемии от потна болест или урагани. Но наистина приемам като силен укор към майка ми и баща ми това, че сватбата ми кара стомасите на гостите да се преобръщат — точно както отвращава мен.

Ние сме разнородна група. Годеникът на недораслата ми сестра Мери, Артър Грей от Уилтън, се извисява над нея. Той вече е млад мъж и смята себе си за компаньон и приятел на баща си. Прекалено стар е, за да бъде другар в игрите на Мери; тя е прекалено малка, за да му бъде съпруга. Разбира се, тя е прекалено дребна, за да се омъжи и да сподели легло, и мисля, че никога няма да може да легне с мъж и да роди дете, с изкривения си по рождение гръбнак. Разбира се, Артър Грей сигурно тайно я презира. Благодаря на Бог, че ще живеят отделно един от друг няколко години и че тя ще остане у дома с майка ни. Предполагам, че ще уредят разтрогването на брака, преди да ѝ се наложи да отиде при съпруга си.

Новата ми зълва, Катрин Дъдли, е суетно създание. Дали са я на Хенри Хейстингс, високообразован учен и придворен. Той гледа как малката му невеста щъка насам-натам, с търпелива усмивка, която скоро ще излинее. Съпругът на сестра ми Катрин, Хенри лорд Хърбърт, младият син на графа на Пемброук, не казва нито дума на никого през целите два дни. Блед е като смъртник и му е толкова зле, че едва може да стои. Казват, че го извлекли от смъртното му ложе, макар да се кълнял, че не може да отиде до олтара. Едва петнайсетгодишен е. Надявам се да не направи сестра ми вдовица, преди да е станала съпруга. Със сигурност не могат да консумират брака, докато тя е толкова млада, а той е толкова болен, затова ѝ е спестено изпитанието, което натрапват на мен. Тези три съюза, които не могат да бъдат консумирани, само ме карат да се чувствам по-зле. Аз съм единственото момиче, което трябва да бъде както булка, така и съпруга, както на думи, така и на дело.

— Не разбирам защо правиш такава мрачна физиономия — казва Катрин, моята лекомислена сестра. — Знаеше, че ако се омъжиш, бракът ще трябва да е истински и напълно консумиран. За мен щеше да е съвсем същото, ако той не беше болен…

— И за мен — казва Мери.

— За теб не би било същото — казвам на Мери.

— Не виждам защо не — заявява тя упорито.

Прекалено изтощена съм, за да споря с нея.

— Ти си твърде млада — казвам на Катрин.

— Не, не съм — казва тя. — А във всеки случай ти със сигурност не си — тя подръпва леко воала, който нося върху косата си, за да покажа, че вече съм омъжена жена. — Хайде, ти ще си първата, която ще отиде в брачните си покои. Късметлийка.

Чувствам се нечестно принудена, когато майка ми, новоизлюпената ми свекърва и всичките им дами се появяват на вратата, а после идват с мен до булчинските покои, гледат как дамите ми ме събличат, а после рязко ме оставят с моя жених.

Не че е неприятен, нищо подобно. Той е красив млад мъж, светлокож и светлокос, с приятно, открито лице и яркосини очи. Доста по-висок е от мен. Темето ми не стига дори до рамото му, и трябва да изпружа врат, за да погледна нагоре към него, но въпреки високия си ръст има бързи крака — казват, че е добър танцьор — и язди, ловува, участва в турнирни двубои, точно както подобава. Отгледан е в благочестиво домакинство и е начетен. Ако не бяхме женени, не бих могла да кажа нищо против него, освен че търси мнението на майка си за абсолютно всяко нещо. Като някакво голямо бебе, поглежда към нея дори преди да си отвори устата, преди да седне или да се изправи.

Не е мой избор, не би бил мой избор, и се страхувам, че в Божиите очи не съм свободна да се омъжа за него. Но тъй като сме женени, не мога да кажа нищичко против него. Една благочестива съпруга е покорна. Той е поставен над мен, както Адам е бил поставен над Ева. Ще трябва да му се покорявам, каквото и да мисля за преценката му.

Първата ни брачна нощ е толкова смущаваща и болезнена, колкото съм очаквала. Дори не мисля, че щеше да е кой знае колко по-добре, ако се бях омъжила за Едуард Сиймор, макар че той може би щеше да е по-уверен от Гилдфорд и навярно нямаше да ме накара да се почувствам като чак такава глупачка, задето не знам какво трябва да се прави. Трудното е, че никоя от моите книги не ми казва нищо за любовта, освен в най-отвлечен смисъл. В никоя от моите книги не се казва нищо за болката, освен за болката на греха. Никоя от тях не ме предупреждава, че най-лошото от всичко е мъчителното преживяване един напълно непознат мъж да се мъчи да направи нещо с мен — което никой от двама ни не знае точно как да се направи, а когато всичко се обърква, да обвинява мен. Дори не знаех, че нещо не е както трябва, освен че първо болеше, а после беше отвратително. Той не е подтикван от страст или обич, нито пък аз. Изчаквам, докато заспива, а после ставам и се моля за сили да понеса това, както трябва да понасям всичко друго в тази долина на плача, на мястото, което Той ми е определил.

Най-сетне гостите се сбогуват, Катрин отива в новия си семеен дом в замъка Бейнардс, за да настани бледия си, болен съпруг отново в постелята му и да се грижи за него като майка, тъй като собствената му майка е мъртва. Баща ми и майка ми се прибират у дома в Съфолк Плейс с малката Мери; но аз съм оставена в чужда къща, докато слугите разчистват бъркотията от двудневно празненство, със свекърва, заключена в стаята си, и жених, навъсен и мълчалив сега, когато нея я няма, за да му нарежда какво да казва или да върши.

На сутринта ми позволяват да отида у дома, при семейството си, но само в Съфолк Плейс. Копнея за летните поля на Брадгейт, но трябва да остана в Лондон.

— Почитаемата ми майка казва, че можеш да си отидеш у дома, ако искаш — казва грубо младият ми съпруг. — Но казва, че трябва да вечерям с теб другиден и да прекарам нощта в къщата ви.

— Всичките ми книги са там — казвам, опитвайки се да се оправдая. — Трябва да се прибера у дома да уча.

— Почитаемата ми майка казва, че можеш.

Не го питам дали очакват да се върна скоро. Мисля си, че е по-добре да не знам. Навярно ще успея да проточа едно гостуване в лондонската ни къща до лятото, а после, ако кралят тръгне на лятно пътуване, Джон Дъдли и синовете му може да присъстват без съпругите си, а аз може да успея да отида в Брадгейт. Мисълта, че бих успяла да отида там, да яздя в гората и да видя как прибират реколтата, да се разхождам под ягодова луна и да излизам с лодка по езерото, е единственото нещо, което ме поддържа спокойна през първите дни на брака ми. Това и книгите ми, разбира се. Винаги мога да отворя книга и да се скрия в онзи вътрешен, съкровен свят.

Представата, че бих искала да отида в Брадгейт, че бих потърсила при майка си убежище от един дом, по-негостоприемен дори от нейния, ме кара да проумея за пръв път това, което Бог казал на Ева: „Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“.5 Наистина, скръбно е да бъдеш жена, а Ева ни показва, че да си съпруга е още по-лошо.

Лейди Дъдли и майка ми са се споразумели, че мога да живея при родителите си в Съфолк Плейс, стига да посещавам семейство Дъдли редовно и да вечерям често с тях. Така прекарвам първите седмици от брака си. Но лейди Дъдли нарушава тази уговорка, като влиза в личните ни покои преди вечеря, докато Гилдфорд и аз седим в неловко мълчание, и казва:

— Сега трябва да изпратите да донесат дрехите и всичките ви вещи, Джейн. Трябва да останете тази вечер и след това. Вече ще живеете тук.

Изправям се и ѝ правя реверанс.

— Мислех, че ще си отида у дома — казвам. — Майка ми ме очаква у дома тази вечер.

Тя поклаща глава.

— Всичко ще се промени. Негова светлост ми писа, че трябва да бъдете тук. Трябва да останете тук, с нас. Трябва да бъдем готови.

Гилдфорд, изправил се на крака още щом зърва майка си, коленичи пред нея и тя полага длан за благословия върху къдравата му глава.

— Трябва да бъдем готови? Той е по-зле? — пита той възбудено.

Премествам поглед от жената към коленичилия ѝ син.

— Кой е по-зле?

Тя леко цъква с език, раздразнена от невежеството ми.

— Оставете ни — казва на дамите, които са влезли с нея. — Седнете, Джейн. Гилдфорд, скъпи синко, елате тук при мен.

Той застава зад нея, като господин Носльо, когато се вкопчва в Катрин, и наблюдава лицето ми, докато майка му ми казва:

— Кралят, Бог да го благослови, е по-зле. Предполагам, поне знаете, че беше болен?

— Разбира се, че знаех това. Често седя с него.

— Сега е по-зле. Неговите лекари казват, че няма да изкара лятото.

— Лятото ли? — това е невъзможно скоро. Мислех, че може да живее достатъчно дълго, за да се ожени и да има дете. Нямах представа какво се говори — че може да го изгубим, преди да е изтекла годината. — Бог да пази негова светлост — прошепвам, потресена. — Не знаех. Но как е възможно? Мислех, че той само…

— Това не е важно — прекъсва ме рязко тя. — Най-важно е завещанието му.

Всъщност най-важна е безсмъртната му душа. Но не мога да ѝ кажа това сега.

— Той го промени — казва тя. В гласа ѝ прозвънва нотка на триумф. — Промени го, а целият съвет се закле да спази промените — тя хвърля поглед нагоре към Гилдфорд, докато той свежда усмихнато лице към нея. — Баща ви се погрижи за това — казва тя. — Подготвен е за всичко — обръща се обратно към мен. — Кралят изключи полусестрите си от линията на престолонаследието — казва рязко, без да обръща внимание на изненаданото ми ахване.

Изправям се на крака, сякаш трябва да стана, за да намеря смелост да ѝ възразя.

— Не може да бъде — казвам бавно. Знам, че принцеса Мери е следваща поред в списъка на престолонаследниците: каквото и да мисля за религията ѝ, няма как да отрека правото ѝ. Наследниците не могат да бъдат назовавани безразборно. Тронът не бива да бъде отстъпван. Моят братовчед, кралят, знае това, народът знае това. Каквото и да казва баща ми, няма как кралят да може да избере наследника си. Няма момче от династията на Тюдорите. Той не може да предпочете една братовчедка пред друга.

— Ще бъде — казва лейди Дъдли. — И тя ще го разбере със сигурност, когато той умре.

Внезапно ме обзема страх, че това е държавна измяна. Нима не е измяна да се говори за смъртта на краля, нима не е измяна да се говори против принцесите?

— Мисля, че е по-добре да си отида у дома — казвам.

— Ще останете тук — отсича тя. — Сега не е моментът да бягате при майка си.

Презрително поглеждам сина ѝ, на когото явно никога не му се налага да бяга при майка си, понеже винаги е под крилото ѝ.

— Трябва да бъдете тук, за да може съпругът ми да ви отведе в Тауър — обяснява тя.

Ахвам. Последният човек, отведен в Тауър от съпруга ѝ, свърши с глава на дръвника: Едуард Сиймор.

— Не, глупачко такава — казва тя раздразнено. — Ще трябва да отидете в Тауър при смъртта на краля. Ще трябва да бъдете видяна в Тауър. Съпругът ми ще иска да бъдете на сигурно място.

Просто е твърде невероятно, и твърде нелепо, за да го обмисля. Знам, че баща ми и майка ми никога няма да допуснат Джон Дъдли да ме отведе в Тауър.

— Прибирам се у дома — казвам твърдо и отивам до вратата. Никога няма да участвам в това. Баржата ми ме чака на кея, дамите ми ме чакат в галерията. Никой не може да ме спре да си отида у дома, при майка ми, с новината, че семейство Дъдли са полудели, че си мислят, че могат да променят линията на престолонаследие и че искат да ме отведат в Тауър.

— Спрете я — нарежда майката на Гилдфорд.

Той пристъпва напред и хваща китката ми. Нахвърлям се върху му.

— Пусни ме — процеждам, а той трепва и се дръпва назад, сякаш котенцето на Катрин внезапно го е нападнало и му е изподрало лицето.

Не чакам втора възможност. Измъквам се от стаята и си плюя на петите. Тичам през двореца, прекосявам с тропот дървеното мостче.

— Потегляйте! — изричам задъхано, а после се разсмивам, защото съм свободна.

Съфолк ПлейсЛондон, юни 1553 г.

Разбирам, че майка ми е бясна, още преди да съм влязла в стаята или да успея да ѝ кажа колко лошо се е държала с мен лейди Дъдли. Тя крачи нагоре-надолу из личния си кабинет, баща ми седи до масата и я наблюдава мълчаливо, с вдигнати и преплетени пръсти, с предпазливо изражение. Тя се обръща рязко, когато влизам, а после вижда побелялото ми лице.

— Значи са ти казали.

— Лейди Дъдли ми каза — казвам тихо. — Но не разбирам. Тръгнах веднага, татко.

— Кажете ѝ! — нарежда му майка ми. — Кажете ѝ какво направи Джон Дъдли и как всички се съгласихте!

— На краля и на всички нас е ясно, че той няма да доживее да има собствени деца — казва с усилие баща ми. — Неговите лекари се съмняват, че ще доживее дори да види раждането на твоя син.

— А щом принцеса Мери и Елизабет са отстранени, тогава аз съм следващата наследница — заявява високо майка ми.

— Лекарите казват, че му остават седмици, дори не месеци.

— Мили Боже! Толкова скоро? — прошепвам.

— На мен се полага да наследя трона, и то след броени седмици, не след месеци! — изписква майка ми.

— Но кралят беше твърдо решен да си осигури наследник от мъжки пол колкото е възможно по-скоро — продължава баща ми, пренебрегвайки недоволното ѝ сумтене. — И затова пожела да пренебрегне майка ти — за доброто на страната — и да предаде наследството на следващото поколение, на теб и сестрите ти — и на поколението след това: на твоя син, Джейн.

— Но вие казахте…

— Затова посочи теб за кралица, а синът, който родиш, ще бъде крал след теб. Той не може да посочи едно все още неродено момче, затова посочва теб.

— И целият съвет, включително и баща ти, прие това! — възкликва майка ми. — Като изключиха мен! Отхвърлиха ме! И очакват да се съглася! Отиват при краля и писмено ме лишават от правото ми!

— Не виждам какво друго можехме да направим — казва търпеливо баща ми. — Застъпих се много настоятелно за теб, но това беше решение, измислено от самия Едуард, за да се сдобием с крал в рамките на едно поколение.

— То поставя внука на Джон Дъдли на трона! — избухва гневно майка ми. — Затова той запозна съвета с желанието на краля! Джон Дъдли е подготвял това от самото начало: Джейн — коронована за кралица вместо мен, и Гилдфорд Дъдли редом с нея, а онази пасмина, братята Дъдли, стават херцози от кралската фамилия! Докато аз — дъщеря на кралицата на Франция, племенница на краля на Англия — съм подмината. А вие ми казвате, че трябва да се съглася на това!

Баща ми я поглежда кротко.

— Никой не отрича кралската ви кръв — казва той. — Именно това преди всичко накара краля да посочи Джейн. Вашето право преминава към нея, а вие ставате нейна светлост майката на кралицата, най-важната жена в двора след нея.

— Ще трябва да се помоля на Бог за напътствия по този въпрос — казвам му. — Това не може да е правилно. Кралят има сестри.

— Кралят се помоли за Божие напътствие по този въпрос, всички се помолихме — казва той. — Бог му каза, че това е единственият начин да възкачи на трона момче от династията на Тюдорите.

— И аз трябва да го родя? — питам, мислейки си за неумелото, болезнено суетене на Гилдфорд. — Трябва да зачена наследник за Тюдорите, и да родя момче за Тюдорите, след като пет съпруги не са успели?

— Ако такава е Божията воля — напомня ми баща ми. — И ще бъдеш глава на Англиканската църква. Помисли си за това, Джейн. Помисли за това.

Отивам да се моля. Малката ми сестра Мери ме намира в параклиса, на колене, докато се взирам с празен поглед в бялата стена зад голата маса на олтара. Навсякъде около нас като призраци се мяркат сенчестите очертания на рисуваните изображения на светците, показващи се през варосаните стени: фрески, които са били ярки и вдъхновяващи, когато параклисът е бил построен най-напред и хората са имали нужда от такива залъгалки, защото не са имали достъп до Библията и не им е било позволено да се молят пряко на Бог. Трябва да направя всичко, за да спася страната си от ново затъване в онези времена, да робува на някакъв далечен папа, с кралица-папистка, която проповядва лъжи на невеж народ.

— Свекърва ти, херцогинята на Нортъмбърланд, изпрати да те повикат — прошепва Мери. Застава до мен, както съм на колене, и главата ѝ е на същата височина като моята. — Изпрати една от придворните си дами да каже на почитаемата ни майка, че трябва да се върнеш в дома им веднага. Каза, че си проявила непокорство и че всички ще пострадаме, ако не си там, когато се нуждаят от теб.

Вдигам поглед, но упорито не помръдвам.

— Няма да отида.

— Мама каза, че няма да отидеш, каза, че можеш да останеш тук, а лейди Дъдли каза, че в такъв случай щяла да задържи Гилдфорд в дома си, а за теб щели да разгласят, че си непокорна и напуснала мъжа си съпруга.

Неразбиращо поглеждам малката си сестра.

— Трябва да се покорявам на съпруга си. Заклех се да бъда негова съпруга — казвам нещастно.

Очите на Мери изглеждат огромни на бледото ѝ лице.

— Така каза и мама.

— Тя настоява да се върна?

— Трябва да отидеш — Мери кимва. — Мама казва, че такова е желанието ѝ.

Изправям се на крака. Чувствам се толкова изтощена, колкото и братовчед ми, кралят, който се бори за живота си, докато всички се препират за наследството му.

— Тогава ще отида — казвам. — Бог знае какво предстои.

Стомахът ми се бунтува, докато баржата ме откарва обратно към къщата на семейство Дъдли. Виждам високия си съпруг да ме чака на кея, и когато баржата се приближава успоредно на кея, поклащайки се, той се покланя леко. Когато спускат подвижното мостче на брега и гребците привързват здраво лодката към въжетата, той ми подава ръка, за да ми помогне да сляза на кея. Хвърлям поглед нагоре, към празните прозорци на къщата, които сякаш се взират над градината и реката, като че ли ме наблюдават и не са твърде доволни.

— Да, баща ми ме изпрати да ви посрещна — казва той. — Наблюдава ни от прозорците си. Иска да ви види в покоите си веднага.

— Не съм добре — казвам. — Лошо ми е.

— Това няма да ви избави — казва той без капка съчувствие. — Той дойде у дома от Уестминстър в мига, когато научи, че сте отишла в Съфолк Плейс. Против желанията му, против молбата на майка ми, против моите заповеди.

— Наистина ми е лошо — казвам му. — Ще трябва да отида в стаята си. Не мога да се виждам с никого. Помолете баща си да ме извини, кажете му, че трябва да легна.

— Ще съобщя на почитаемата си майка — казва той, — но тя вероятно просто ще дойде в стаята ви и ще ви принуди — поколебава се, като едно нещастно дете, което предупреждава друго. — Не може да заключвате вратата си, знаете. Няма ключ. Ако си легнете, тя просто ще дойде и ще ви измъкне.

— Не може да ме бие — казвам с мрачен хумор.

— Всъщност може.

Той се извръща от мен и ме оставя там, в градината, сама, ако не се броят дамите ми, докато една от тях се приближава, хваща ме под ръка и ми помага да стигна до стаята си.

След броени мигове, точно както е предрекъл синът ѝ, лейди Дъдли отваря вратата, влиза, без да почука, и се надвесва застрашително над мен, с хищно изражение.

— Прилошава ли ви сутрин преди службата в параклиса? — пита тя.

— Да — казвам. Опитвам се да се надигна и да седна, но за моя изненада тя ме натиска обратно на възглавницата.

— Не, лежете, почивайте си. А усещате ли да ви се замайва главата?

— Да.

— Гърдите ви чувствителни ли са на допир?

Намирам този въпрос за толкова интимен от страна на свекърва към снаха, към която не е проявявала досега никакъв интерес, че поруменявам и не отговарям.

— Кога трябва да започне цикълът ви?

Никога нямам представа — понякога закъснява, понякога не идва изобщо.

— Мисля, че е тази седмица, а може да е било миналата седмица.

Ядосаното ѝ лице се присвива в странна конвулсия: разбирам, че е развълнувана. Улавя ръката ми.

— Ще си почивате — казва с внезапно благ тон. — Почивайте си, скъпа.

Пред прозореца ми се разнася тропот от вътрешния двор, когато конниците от семейство Дъдли влизат вкупом в двора и крещят, за да повикат конярите и стражите. Шумът блъска силно в главата ми и аз извръщам лице от ярката светлина на прозореца.

— Можете да отидете в имението в Челси и да си почивате — предлага тя. — Там ви харесва, нали?

Живях там с кралица Катрин, когато беше току-що овдовяла и пишеше книгата си. Това е най-любимото ми място в целия свят.

— Обожавам това място — казвам. — Но мислех, че съпругът ви настоява да бъда тук?

— О, не, не, не. Можете да отидете там, докато чакаме новини — казва тя. — Гилдфорд ще ви посещава, а съпругът ми ще ви изпраща новини. Дамите ви могат да ви придружат — усмихва се, потупвайки студената ми ръка. Никога преди не е била толкова внимателна с мен. — Там можете да сте спокойна и да се храните добре. Родила съм тринайсет бебета — казва поверително тя. — Знам всичко за тези неща.

Нима тази луда жена мисли, че очаквам дете? Че нося в утробата си внука ѝ? Е, каквото и да има предвид, нямам намерение да споря с нея, ако ме изпраща в Челси без Гилдфорд.

— Ще поръчам да приготвят покоите ви в Олд Манър — казва тя. — Можете да отидете с нашата баржа, веднага щом я подготвят за вас. Вижте колко добре се грижа за вас! Но засега си почивайте.

Затварям очи, а когато ги отварям, нея я няма.

Олд МанърЧелси, юли 1553 г.

Трудно ми е да повярвам, че моята приятелка, моята наставница, моята почти майка кралица Катрин не е с мен тук, в Челси. Всеки път, щом вдигна очи от страницата, очаквам да я видя до масата ѝ, как чете и си води бележки.

Това беше нейният дом, а аз бях любимата ѝ повереница, малко момиче, което тя извайваше по свой образ и подобие, обичана като дъщеря. Разхождахме се заедно в градините, играехме в овощната градина, седяхме край реката, и всеки ден, неизменно, учехме в прекрасните стаи, от които се разкрива гледка към градините и по-нататък, към реката. Ако са ѝ липсвали тълпите и вълнението в кралския двор, то тя никога не показа това. Тъкмо напротив, живееше, както винаги бе искала: като начетена, отдадена на науките дама, откъсната от един греховен свят, щастлива с мъжа, когото обичаше, най-сетне свободна да се посвети на учение и молитва. Именно от тази библиотека изпрати книгата си на печатарите. Тук канеше най-изтъкнатите учени на нашето време да изнасят беседи. Сега имам чувството, че просто е отишла в градината или е тръгнала да се разходи по галерията, и че всеки момент може да я видя, и това ме утешава. Животът, който тя си създаде тук, е животът, който искам за себе си: този покой, който носят заниманията на ума.

В този период на тишина и спокойствие избирам да прочета всичко, каквото намеря, за джуджетата, тъй като мисля, че сестра ми Мери не е просто с тънки и крехки като на птиче кости, или с по-малко от нормалното тегло, или расте бавно — баща ми е използвал всички тези оправдания, за да я задържи у дома. Боя се, че тя може никога да не стане по-едра или по-висока, и се питам каква ли е причината за подобно нещо. Не научавам почти нищо от гръцките философи, но в древен Египет е имало богове-джуджета и някои джуджета-придворни с високо потекло. Пиша, за да разкажа подробно на Мери за това, но не коментирам поведението на джуджетата в римските императорски дворове. Не е подходящо млада жена, която е дъщеря на наследница на трона, да узнава такива неща. Всъщност, изненадана съм изобщо да го намеря в библиотеката на Катрин Пар.

Живея тук почти сама, ако не се броят дамите ми. Гилдфорд идва на кон през ден да ме види, съобщава ми новините, които са му известни — а те никога не са кой знае колко — и после се връща в двора, където продължават себичното си бдение над горкия ми братовчед, умиращия крал. Понякога Гилдфорд се храни заедно с нас, но обикновено вечеря с родителите си и спи в тяхната къща. Дамите ми ме питат дали ми липсва — такъв красив съпруг, при това сме женени отскоро — а аз им се усмихвам леко и казвам „не особено“. Никога не казвам, че е огромно облекчение да съм свободна от тежкото му присъствие в леглото ми, когато се поти под дебелите завивки, а неговата страна от леглото увисва надолу под тежестта му. Той е длъжен да ме посещава, точно както аз съм длъжна да го търпя: по закона на Църквата и по нареждане на родителите си ние сме длъжни да лягаме заедно; но не мога да си представя защо една жена би правила това за удоволствие или дори би го търсила.

Но все пак си спомням, че кралица Катрин беше най-щастлива в сутрините, когато Томас Сиймор излизаше бос от покоите ѝ. Знам, че майка ми се наслаждава на времето си с баща ми, а лейди Дъдли очевидно е абсурдно отдадена на свекър ми. Навярно това е нещо, с което ще свикна, когато стана по-висока и по-силна. Навярно, понеже това е плътско удоволствие, трябва да имаш много плът, за да изпиташ насладата. Ако не ми призляваше така и не бях така трескава, навярно щеше да е по-добре. Но не мога да си представя да бъда толкова охранена и здрава, че да копнея за неумелите тласъци на Гилдфорд или да се кикотя, когато ме плесне по задника.

Това е единственият път, в който откривам, че книгите ми ме предават. Има някои гръцки писания за зачеването на деца, но в тях се говори все за фазите на луната. Има някои ужасяващи рисунки, изобразяващи как разрязват тялото на мъртва майка, за да извадят бебето, и много теология за това, как девица заченала нашия Господ от Светия дух — а има и някои задълбочени автори, които оспорват вероятността на това. Но изглежда, че никой не е писал нищо за истинска жена. Сякаш аз и представителките на моя пол съществуваме единствено като символ. В книгите не се казва нищо за странната смесица от болка и срам, която Гилдфорд и аз понасяме заедно, неловко и без нито дума. Там не пише нищо за това как от болезненото съвкупяване се създава бебе. Не мисля, че някой е съвсем наясно, а, разбира се, не мога да попитам.

Гилдфорд говори с мен на сутринта: казва ми, че болестта на краля е оповестена пред парламента и в църквите се молят за оздравяването му. Принцеса Мери и принцеса Елизабет са поканени в двора, и двете чакат новини в домовете си в провинцията.

— Ще дойдат ли? — питам.

— Не знам — казва той. — Баща ми сигурно знае.

— Какво ще стане? — питам го.

— Не знам. Баща ми сигурно знае.

— Не можеш ли да го попиташ?

Той прави странна, леко смръщена гримаса:

— Не. Ти питаш ли баща си какви са плановете му?

Поклащам глава.

— Той говори с Джон, Амброуз или Робърт — Гилдфорд изрежда имената на по-големите си братя. — Говорят помежду си, знаят какво става. Но те са много по-големи от мен; били са в двора и са участвали в битки. Могат да го съветват, той ги слуша. Аз съм само… — млъква, без да довърши.

— Какво си?

— Стръв за улавянето ти — казва той, със суров тон, сякаш иска да обиди и двама ни. — Тлъста муха за глупава пъстърва.

Поколебавам се, пренебрегвайки грубостта и болката в гласа му.

— Но как ще разберем какво да правим?

— Някой ще ни съобщи — казва той. — Когато им потрябваме, ще ни повикат. Мъртвата муха и пъстървата, заедно.

За пръв път го възприемам като млад мъж, още ненавършил двайсет години, който е длъжен да се подчинява на семейството си, както аз съм длъжна да се подчинявам на моето. За пръв път го виждам да се безпокои, питайки се какво ни готвят. За пръв път си мисля: ние сме в едно и също положение, заедно. Ще имаме общо бъдеще, ще съзреем заедно, заедно трябва да се изправим пред онова, което ще се случи, каквото и да е то. Отправям му лека, свенлива усмивка.

— Просто трябва да чакаме?

Изненадващо, той докосва пръстите ми със своите, сякаш споделя чувството ми, че съм затворена в клетка, като мечката в Брадгейт, в очакване кучетата да дойдат.

— Трябва да чакаме — съгласява се.

Мери Сидни, по-голямата сестра на Гилдфорд, е тази, която идва един следобед, загърната в наметало и с нахлупена качулка, като героиня в някоя от поемите, които обича толкова много, с блеснали от вълнение тъмносини очи, с треперещо слабо тяло.

— Трябва да дойдете! — казва тя: шепне, въпреки че сме сами в личния ми кабинет, ако не се броят дамите ми, седнали в прозоречната ниша, за да може последната светлина на залязващото слънце да пада върху книгите, които четат.

— Баща ви ли ви изпрати да ме повикате?

— Да! — възкликва тя възбудено. — Трябва да дойдете незабавно.

— Не съм добре — казвам ѝ. — Постоянно ми прилошава, сякаш ме тровят.

— Разбира се, че не ви тровят. Трябва да дойдете сега.

Поколебавам се.

— Вещите ми, книгите ми…

— Хайде, само за едно посещение. Няма да ви трябва нищо. Елате сега.

— Както съм? Без нищо?

— Да! Да!

Дамите ми донасят пелерината и шапката ми. Няма време да си сменям роклята. Вземам една кожа, с която да се загърна в баржата, защото над потъмняващата вода духа студен вятър.

— Хайде! — възкликва Мери Сидни. — Побързайте.

Баржата на Дъдли ни чака, но херцогските вимпели и щандартът са сгънати и завързани. Качваме се на борда без нито дума и гребците отблъсват безмълвно баржата от кея и започват да гребат, бързо и гладко. Веднага си помислям, че са сбъркали и се движим в грешна посока — нагоре срещу течението, на запад, отдалечаваме се от града. Не разбирам. Ако горкият ми братовчед е по-зле, би трябвало да отиваме при него в двореца Гринич, надолу по реката. Но нахлуващият прилив е с нас и лодката се изстрелва като пружина напред с всеки плясък на веслата във водата, така че Мери и аз, седнали една до друга на седалката под навеса, се полюляваме напред-назад при всяко движение. Допирам ръка до корема си, където усещам спазъм на страх, или гадене, или и двете.

— Къде отиваме? — питам.

— Сион Хаус — казва тя.

Ахвам леко. Сион Хаус е мястото, където държаха Катрин Хауард, преди да бъде отведена в Тауър и обезглавена.

— Сега това е къщата на баща ми — казва Мери нетърпеливо, сякаш се досеща, че се страхувам. — Той просто иска да се срещне с нас там.

— За какво?

Тя поклаща глава.

— Не знам — обляга се назад, пъхва скръстените си ръце под наметката и се взира над главите на усърдните гребци, над потъмняващата река, докато гористите брегове и полята се плъзгат покрай нас. Минаваме покрай заливани от водата ливади, където чаплите се издигат с бавно пляскане на криле от потъналата във влага земя и се скриват във високите дървета; минаваме покрай мокро пасище, където джапащите в калта говеда ни поглеждат укорително, сякаш ние, а не собствените им тежки копита, сме виновни, че сме размътили мръсната им вода за пиене. Минаваме покрай земи, обрасли с гъста гора, където дърветата се огъват и се свеждат към собствените си отражения, и единственото, което виждам, е клон, срещащ се с отразен клон, и зелени листа, свеждащи се към по-зелени водорасли. Последният отблясък на слънцето помръква, Мери оправя кожената наметка около раменете ми, а зад нас изгрява тънка, намаляваща луна, която хвърля по гладките като стъкло води бледа жълтеникава светлина като блуждаещ огън, примамващ ни нататък към гибелта ни.

— Наистина ли не знаеш защо са ме повикали? — питам Мери много тихо, сякаш притъмняващото небе не трябва да чуе.

Тя поклаща глава, като че ли също не смее да наруши мълчанието, а една кукумявка надава своя вопъл и после я виждам, светла като призрак, с разперени рошави криле, докато прелита с лъкатушене от едно дърво до друго, а после чуваме отново скръбния ѝ зов. Чак след часове Мери възкликва: „Ето!“, и виждам светлините. Това е Сион Хаус.

Сион ХаусАйзълуърт, юли 1553 г.

Закотвят внимателно лодката на кея, привързват я здраво, спускат дъсченото мостче и ни се покланят, докато слизаме. Слуги с факли осветяват дългата алея нагоре до голямата къща. Почитаемият ми свекър е преустроил старото абатство в частна къща, но е оставил цели стени и каменната ажурна украса на прекрасните прозорци, които стоят мрачни и бледи на лунната светлина, така че почти мога да доловя тихо като шепот църковно песнопение и напевните молитви на монахините около скелета на някогашния им дом.

Минаваме покрай камъните, сякаш са без значение: зъбите на череп на старо бойно поле. Не обръщаме внимание на падналите статуи, една златна стрела в тревата, парче камък, издялано във форма на бръшлянова клонка, горната част на саркофаг. Мери Сидни не поглежда нито надясно, нито наляво, аз също, докато вървим през отломките на старата вяра, нагоре по малко стълбище, през голямата входна врата, и навътре и все по-навътре, докато се озоваваме в дълго помещение, мрачно заради тъмната дървена ламперия, навярно тук е седяла абатисата сред другите благочестиви жени. Сега стаята е отекваща и празна, в огромната каменна решетка на огнището има студени въглени, а единствената светлина идва от канделабър от ковано желязо с поклащащи се пламъчета на свещи, поставен до тежък стол. По дървените стени се виждат избелели правоъгълници на местата, където са били свалени изображенията на свещени сцени: и правилно, защото Проклет да е, който направи издялан или излят кумир, Гнусота пред Господа6; но на една мрачна стая това придава окаян вид.

Поглеждам Мери и питам:

— Къде са всички? Защо дойдохме тук?

— Не знам — казва тя, но вече съм сигурна, че лъже.

Тя отива до вратата и я отваря, за да се ослуша. От далечната кухня дочуваме тракане на тенджери и звука на гласове, но в големите стаи, в които се влиза от огромното преддверие, цари тишина. Мери затваря вратата и ме поглежда, сякаш се пита какво да прави с мен. Увивам наметката по-плътно около слабото си тяло и отвръщам на погледа ѝ.

— Очите ти са огромни — казва тя ни в клин, ни в ръкав. — Не се плаши толкова. Трябва да бъдеш смела.

— Не съм изплашена — лъжа.

— Приличаш на заловена кошута.

Вярата ми би трябвало да ме крепи така здраво сега, както и когато съм на сигурно място в леглото си в Брадгейт. Зная, че Бог е с мен.

— Господи, Боже мой, виках към Тебе; и Ти ме изцели.7 — казвам тихо.

— О, за Бога — казва Мери нетърпеливо. — Дошла си само да вечеряш със свекъра си! — довлича едно столче до масивното огнище. След миг колебание следвам примера ѝ и сядаме като две стари клюкарки от двете страни, а тя хвърля върху жаравата подпалки и един малък пън. Огънят не излъчва топлина, а потрепваща светлина, която изтласква тъмните сенки в ъглите.

— За краля ли става дума? — прошепвам.

— Да — казва тя.

— Посочил ли ме е за кралица?

Тя стиска устни, сякаш за да задържи думите в устата си.

— Скоро… ли ще бъде?

Тя кимва, сякаш това е твърде ужасно, за да го изрече, и след това седим в мълчание, а после вратата се отваря и влиза един лакей, облечен в ливреята на семейство Дъдли.

— Негова светлост желае да ви види в голямата зала — казва той.

Мери и аз го следваме надолу по стълбите, той разтваря широко двойните врати, и влизаме в ярко осветената зала. За миг съм заслепена от свещите и светлината на огъня: стаята е препълнена с видни благородници на кралството и многобройните им придружители. Богатството пламти ярко от скъпоценните камъни по шапките им и от дебелите златни верижки, обточили дузина широки гърди, тлъсти като гърдите на охранени, гушести гълъби. Разпознавам половин дузина от тях. Болнавият съпруг на сестра ми Катрин отсъства, но баща му, Уилям Хърбърт, е тук, неговият шурей, Уилям Пар, маркиз на Нортхамптън, стои до него. Франсис Хейстингс и Хенри Фицалан разговарят, доближили глави, но замлъкват, когато ни виждат. Влизането ни възцарява внезапна тишина в залата и моят свекър, Джон Дъдли, кимва на Мери, сякаш за да ѝ благодари за някаква услуга, а после, един след друг, всички до един смъкват шапките от главите си и застават мълчаливо. Оглеждам се, почти очаквайки да видя, че зад мен е влязъл кралят, или може би принцеса Мери. Но после самият Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, най-важният човек в съвета, отривисто смъква обшитата си с перли шапка и ми се покланя много ниско.

— Кралят е мъртъв — казва той. — Бог да приеме безсмъртната му душа. Той ви посочи за своя наследница. Вие сте кралица, Бог да благослови и да пази Ваше Величество.

Гледам го неразбиращо и си помислям глупаво, че всичко това сигурно е сън: вечерното плаване по реката, безмълвната къща в края на дългото пътуване, студеното огнище, а сега тези видни личности, които ме гледат, сякаш би трябвало да зная какво да правя, докато те ми прикачват титлата, с която ме правят предател.

— Какво? — изричам само. — Какво?

— Вие сте кралица — повтаря Джон Дъдли. Оглежда стаята. — Бог да пази кралицата!

— Бог да пази кралицата! — изревават всички, с широко отворени усти, с внезапно поруменели лица, сякаш, като изкрещят нещо в един глас, то ще стане истина.

— Какво? — повтарям. Мисля си, че след миг ще се събудя и това ще ми се струва нелепо. Ще бъда в леглото си в Челси. Навярно ще разкажа на Гилдфорд ужасния си сън и той ще се смее.

— Доведете съпругата ми — казва тихо Джон Дъдли на мъжа пред вратата, и ние чакаме в неловко мълчание. Никой не среща погледа ми, но всички ме гледат. Не спирам да се питам какво искат да направя. Изричам кратка молитва: „Свети Отче, кажи ми какво да правя. Изпрати ми знак.“ После влиза свекърва ми, лейди Дъдли, и майка ми е с нея. Това би трябвало да ме успокои, но когато виждам тези две съперничещи си неприятелки, сплотени във внезапна решителност, това ме изплашва по-силно отпреди. Елизабет Пар също влиза и застава до съпруга си, маркиза на Нортхамптън, а изражението ѝ е възбудено и сурово.

Майка ми улавя студените ми ръце в груба хватка.

— Джейн, моят братовчед, кралят, е мъртъв — казва тя високо, сякаш оповестява кралското си потекло пред стаята.

— Едуард — мъртъв?

— Да, и назова теб като новата кралица — не успява да се сдържи и добавя: — Пренебрегвайки правото ми.

— Горкият Едуард! О! Едуард! — възкликвам аз. — Спокоен ли беше краят му? Болестта му ли го погуби? Имаше ли свещеник при себе си?

— Няма значение — казва свекърва ми, без да губи време за душата на братовчед ми. — Назова вас за следваща кралица.

Поглеждам я в решителното лице.

— Не мога да бъда кралица — казвам простичко.

— Но си — настоява майка ми. — В крайна сметка той назова нашия род. Вие наследявате чрез мен.

— Но какво ще стане с принцеса Мери?

— Собственият ѝ баща я обяви за незаконородена в завещанието си, а освен това ние никога няма да приемем папистка кралица — намесва се лейди Дъдли. — Никога.

— Принцеса Елизабет? — прошепвам.

Този път никоя от тях не си прави труда да отвърне. Дори не назовавам Мери, кралицата на шотландците, въпреки че нейното право е също толкова валидно, колкото и нашето.

— Не мога да го направя — прошепвам на лейди Дъдли и хвърлям изкосо поглед към пълната с мъже стая. — Наистина не мога.

— Длъжна сте.

Един по един членовете на съвета падат на колене, докато всички се озовават на височината на раменете ми и аз се чувствам като обсадена от решителни гномове, не по-високи от малката ми сестра.

— Недейте — казвам нещастно. — Милорди, умолявам ви, недейте — чувствам как сълзите се стичат по лицето ми — за клетия ми братовчед, издъхнал толкова млад, и за мен, сама в тази ужасна стая с тези ужасяващи мъже, паднали на колене, и тези жени, които не искат да ми помогнат. — Недейте. Не мога да го направя.

Сякаш не съм казала нищо, сякаш са глухи за моя отказ, те се скупчват по-близо, както са на колене. Кошмарно е. Изправят се; идват един след друг да се поклонят ниско и да ми целунат ръка. Иска ми се да отдръпна ръцете си, но майка ми ме крепи с една ръка около гърба ми и хватка под мишницата. Лейди Дъдли държи ръката ми протегната, за да могат тези именити, непознати мъже да притискат месестите си устни към стиснатия ми юмрук. Давя се с риданията си, сълзите се леят по лицето ми, но никой не обръща внимание на това. — Не мога — проплаквам. — Принцеса Мери трябва да наследи трона. Не аз.

Извивам се в хватката им. Мисля си, че ще ме завлекат на ешафода. Проявих неподчинение към братовчедка си Мери веднъж, когато оскърбих вярата ѝ. Не се осмелявам да го направя отново. Да предявиш претенции към трона е акт на държавна измяна, наказуема със смърт. Не смея да го направя. Няма да го направя.

Вратите на голямата зала се отварят и баща ми и Гилдфорд влизат заедно.

— Татко! — проплаквам, сякаш зова Спасителя. — Кажете им, че не мога да бъда кралица!

Той идва до мен и аз изпитвам неимоверното облекчение на спасено дете. Мисля си, че той ще ме спаси от тази мъка и ще каже на всички, че не мога да бъда кралица. Но той също ми се покланя ниско, както не е правил никога преди, а после казва с най-строгия си глас:

— Джейн, вие бяхте посочена за наследница от нашия покоен обичен крал. Негово право беше да ви посочи: ваш дълг е да приемете наследството, което той ви даде. Това е ваш вменен от Бога дълг.

Надавам лек писък:

— Не! Не! Не, татко! Не!

Майка ми затяга хватката си върху раменете ми и ме разтърсва леко.

— Тихо — изсъсква полугласно. — Родена си за това. Би трябвало да се радваш.

— Как бих могла? — задавя ме ридание. — Не мога! Не мога!

Като обезумяла оглеждам строгите лица, търсейки някой, който може да разбере и да поеме ролята ми. Гилдфорд се приближава до мен и улавя ръката ми.

— Бъди смела — казва. — Това е огромна възможност за нас. Това е прекрасно. Толкова се гордея с теб.

Гледам го неразбиращо, сякаш говори на руски. Какво има предвид? Какво казва? Той се усмихва със своята усмивка на красиво дете, а после ме пуска и се отправя към майка си. Никой не се интересува от отказа ми, никой не чува, че не искам да заема трона. Ще ме короноват с или без мое съгласие. Аз съм като хванат натясно заек с оплетен в примка крак. Мога да се извивам и обръщам, мога да пищя, но нищо няма да ме спаси.

ТауърЛондон, юли 1553 г.

Нося нова рокля от зелено кадифе със златна бродерия. Сигурно тайно са поръчали да я ушият по мой размер, в очакване на този ден. Когато завързват корсажа на кръста ми, си казвам, че е стегнат като примка около врата ми. Именно тогава разбирам със сигурност, че това не е изненадващо наследство от умиращия ми братовчед, моментен акт; това е план, съставян от доста време: мерките на талията ми са били съобщени на шивачката преди много месеци. Моят свекър Джон Дъдли, главата на съвета, сигурно е ръководил и подготовката на одеждите, и на коронацията, баща ми е дал съгласието си, а всички лордове от съвета са се заклели да го подкрепят, а после бедният ми, изтощен от болестта братовчед Едуард го е приел като свое и им е наредил да се обърнат срещу неговата полусестра Мери, законната наследница.

Майка ми се е съгласила да бъде подмината в моя полза. Сигурно се е борила с гордостта си в продължение на седмици. Всички са имали месеци да успокоят съвестта си — ако някога са имали такава. Но аз трябва да се обърна със страховете си към Бог и да се преборя с вменения си от Бога дълг само в рамките на няколко дни, а сега трябва да облека новата си украсена със златна бродерия зелена рокля, да се кача в кралската баржа, да седна на трона под златния балдахин, и да бъда откарана с развяващите се кралски вимпели в Тауър, за да се подготвя за коронацията си.

Пътувала съм в кралската баржа само като спътница на братовчед си, но сега седя в средата, на трона, и чувствам как студеният вятър повява от реката към това изложено на показ място. Когато се изравняваме с кея, виждам стотици хора по цялото протежение на речния бряг и вътре в Тауър, взиращи се в мен, и се чувствам засрамена, когато слизам от баржата и отивам към Лъвската порта под знамената, които не мога да приема за свои. Изненадва ме радостта, която буди у мен присъствието на Гилдфорд — придружител в самотния ми ужас. Той улавя ръката ми, за да върви с мен, а после отстъпва назад, за да ме пусне да мина пред него, така красиво, сякаш танцуваме на сватбата си. Радвам се за балдахина над главата си, сякаш той ще ме защити от Божия взор, докато вървя към измяната. Майка ми върви зад мен и държи шлейфа ми, дърпа го наляво и надясно, като орач, който насочва инатлив кон и го пляска с поводите, за да го принуди да прокарва бразди в тежката пръст.

Когато влизаме зад закрилящите стени на Тауър, виждам, че тук има още тълпи от хора, които чакат да ме поздравят. Сред групата от дами е и сестра ми Катрин. Обърканият ѝ поглед среща моя.

— О, Джейн — казва тя.

— Наричай я „ваше величество“ — процежда майка ми и мята встрани шлейфа на роклята ми, сякаш хвърля поводите на кон.

Катрин свежда покорно златокосата си глава, но поглежда към мен със зашеметени сини очи, докато минавам покрай нея. Тръгва зад мен, бледият ѝ съпруг се мъкне унило редом с нея. Отиваме в кралските покои и аз поруменявам от смущение, когато нахълтваме грубо в личните покои на Едуард, в кралския параклис, в кралската спалня. Не виждам как бих могла да остана тук: със сигурност няма да спя тук — как бих могла да спя в леглото на краля! Всичко, което му е принадлежало, е било набързо изнесено, а подът — преметен и покрит с нови тръстики, сякаш е мъртъв вече от месеци, а не от четири дни. Въпреки това имам чувството, че може да влезе всеки момент и ще бъда посрамена, задето ме е хванал да се перча в стола му.

Но това вече не са покоите на Едуард, неговите лични стаи: те трябва да бъдат мои, и докато стоим там, смутени от чувството, че не сме на мястото си, вратата се отваря с трясък и цяла процесия от служители на кралския гардероб тежко внасят безброй големи сандъци с рокли и накити от гардероба и съкровищницата. Всички прекрасни рокли, носени от Катрин Пар, са тук. Спомням си я облечена в тях. Наметките, които принадлежаха на Ана от Клев, перлите на Сиймор, френските шапчици на Ан Болейн, испанската златна бродерия на най-първата кралица, починала още преди да се родя. Единствените рокли, които ми стават, са малките, красивите одежди, принадлежали на Катрин Хауард, обезглавена за държавна измяна, когато е била само с няколко години по-голяма от мен, принудена да встъпи в брак като мен, станала кралица, преди да се е научила да бъде зряла жена.

— Прекрасни обувки — казва Гилдфорд и ми показва бродерията и диамантите по носовете на обувките.

— Няма да нося обувките на мъртво момиче — казвам, потръпвайки.

— Тогава изрежи диамантите и ги дай на мен — Гилдфорд се засмива. Тършува в раклите като кученце, което измъква играчки. Майка му се усмихва снизходително, докато той закрепва обшита със скъпоценни камъни шапка върху русата си глава и намята кадифена пелерина на раменете си.

Катрин ме поглежда с широко разтворени сини очи.

— Добре ли си? — пита тя.

— Оставете ги — казвам раздразнено на Гилдфорд. — Няма да нося стари кожи и накити.

— Защо не? — пита настоятелно той. — Това са кралските вещи. Защо да не изглеждаме възможно най-добре? Кой има по-голямо право на това от нас?

Обръщам се към Катрин.

— Мисля, че съм добре — казвам неуверено. — А ти?

— Казват, че съм твоя наследница — изрича тя със слаб глас. — Казват, че съм следващата кралица след теб.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам на глас.

— Ти ще заемеш трона, ако умра? — питам.

Лицето ѝ е като на кукла, застинало и красиво, безизразно, без никаква мисъл.

— Надявам се това да не стане — казва тя безпомощно. — И заради двете ни.

Ръката ѝ посяга към джоба на пелерината ѝ.

— Котето Рибън ли държиш там? — питам.

Тя поклаща глава.

— Не ми позволяват.

Уилям Полет, престарелият маркиз на Уинчестър, пристъпва напред с кожена кутия, поръбена със злато по ъглите и затворена със златна закопчалка. Поглеждам го, сякаш ми носи отровна змия.

— Мислех си, че е добре да пробвате короната — казва той с беззъба усмивка. — Пробвайте!

— Не я искам! — възкликвам с внезапно отвращение. Това е короната на Едуард: за мен няма и капка съмнение, че би трябвало принцеса Мери да е следващата, която да я носи. — Не я искам!

— Аз ще я нося — казва внезапно Гилдфорд. — Дайте ми я. Ще я пробвам.

— За вас ще намерим друг размер — казва маркизът и се усмихва на съпруга ми. — Тази е твърде малка за вас. Ан Болейн я носеше на коронацията си.

Как може подобна вещ да не бъде прокълната? Последната кралица, която я е носила, умряла, преди да са изтекли и три години, откакто я нахлупили на главата ѝ. Хващам Гилдфорд за ръка и го издърпвам встрани от отворената кутия и златната корона, натежала от скъпоценни камъни.

— Не може да бъдеш коронован за крал — казвам му тихо. — Само ако парламентът го поиска, а аз те удостоя с кралската титла. Ти не си посочен като наследник на Едуард. Аз съм наследница. Ако ще бъда кралица, ти трябва да бъдеш мой съпруг, а не крал.

— Гилдфорд е крал-консорт — прекъсва ме майка му, идвайки зад нас. — Той ще бъде коронован за крал редом с вас.

— Не — чувствам, макар и объркана, че това е по-лошо от моята узурпация. Аз поне съм Тюдор. Аз поне съм в линията на престолонаследието. Моят род поне бе назован в завещанието на крал Хенри. Но Гилдфорд е син на събирач на данъци, екзекутиран за измяна. Не може да заеме престола, дори мисълта за това е нелепа. Това е оскърбление към кралската линия. — Моят братовчед кралят назова мен, като дъщеря на майка ми. Ако Гилдфорд бъде коронясан, става очевидно, че не действаме като хора с кралска кръв, а водени от греховна амбиция. Братовчед ми беше богопомазан в кралски сан. Аз наследявам трона от него. Аз съм Тюдор и кралица. Гилдфорд е просто представител на семейство Дъдли.

— Ще разберете, че Дъдли са най-важното семейство в страната! Ще научите, че моят съпруг е човекът, който издига и сваля кралете! — нахвърля се яростно майка му върху ми. — Ние ви направихме кралица, и ще направим нашия Гилдфорд крал.

— Не е така! Аз предадох на Джейн наследственото си право! — майка ми надига глас и идва бързо до мен. — Джейн трябва да заеме трона. Не синът ви.

— Виж какво предизвика сега! — прошепва ми яростно Гилдфорд. — Такава си глупачка! Аз съм ти съпруг! Защо отказваш да ме короноваш? Аз съм твой господар, ти се закле да ми се покоряваш, как мога да бъда нещо друго освен крал, когато ти си кралица? А виж сега! Разстрои майка ми.

— Не мога да променя това! Помолих се за Божие напътствие, Гилдфорд. Бог ме призова на това високо положение. Не го искам, но виждам, че Той ме е призовал, за да изпита вярата ми. Но не е призовал теб. Той не призова теб. Ти не си кралски наследник: аз съм.

Пребледнял от гняв, той не може да намери подходящи думи, за да ми отговори.

— Непокорна съпруга! — изсъсква ми. — Противоестествено създание! Дори само това е измяна! Да не говорим за останалото!

— Не изричай тази дума! — изсъсква майка му, когато той се завърта на пета и изхвръква от стаята. Сподиря го с яростен поглед и се втурва след него. Оставят ме трепереща от гняв и скръб, с отворената кутия с короната на Ан Болейн на масата пред мен, а сестра ми се взира в мен с широко разтворени очи.

Маркизът на Уинчестър, който постави началото на всичко това с лъжливото си обещание за корона пред Гилдфорд, се обръща към чичо ми Хенри Фицалан, граф на Аръндел, и Уилям Хърбърт, свекъра на Катрин, повдигайки вежди, сякаш за да попита как страната ще се управлява от такова враждуващо помежду си семейство.

— Мислех, че всичко това е уговорено? — пита лукаво.

— Уговорено е — казва бързо свекърът на Катрин. Той поне не иска трудности: този заговор е и негов. Синът му до него кимва, сякаш знае всичко по въпроса.

— Не беше уговорено с мен — казвам. Внезапно усещам как Божията десница се разперва над мен. Внезапно разбирам какво искам. Не съм глупачка и знам как е правилно да постъпя сега. Вече не се давя в страх: виждам пътя си. — Ще приема короната, тъй като Божията воля е да го направя, понеже мога да върша Божието дело. Но за Гилдфорд не е предопределена такава съдба. Аз съм тази, която наследява короната от крал Едуард, Бог да приеме душата му, а Гилдфорд, моят съпруг, заема трона редом с мен.

По-скоро усещам, отколкото виждам, че сестра ми Катрин се е промъкнала малко по-близо, сякаш за да каже, че е тук като моя наследница, че ние сме момичетата с кралска кръв, определени за наследници. Не сме глупачки или пионки. Съпругът ми няма да бъде коронован за крал; нейният съпруг няма да бъде коронован за крал.

— Но той трябва да има титла — отбелязва свекърът на Катрин замислено. — Кралска титла. В крайна сметка…

Не довършва, но всички знаем какво би казал — в крайна сметка херцогът на Нортъмбърланд едва ли би направил всичко това, само за да постави на трона дъщерята на Хенри Грей. Кой го е грижа за мен, в края на краищата? Как моето възкачване на трона би облагодетелствало семейство Дъдли? Поне Гилдфорд трябва да се сдобие с титла в резултат от извършеното през този ден: семейството му ще си поиска дължимото. Не връзвай устата на вол, който вършее8, а семейство Дъдли са лакоми волове.

— Ще го направя херцог — предлагам. — Това е титла за член на кралското семейство. Ще бъде херцог Кларънс.

Последният херцог Кларънс е бил удавен в бъчва с малвазия точно на това място, заради самонадеяната си амбиция. Не ме е грижа дали ще направят сравнението.

Спя със сестра си Катрин в кралското легло, а една от дамите ми спи на сгъваемо легло на пода до нас: копринено гладките чаршафи са затоплени за мен със златна грейка, дюшекът — прободен с меч, за в случай, че там има скрит убиец. Гилдфорд не идва при мен, а на сутринта болката в стомаха ми е по-силна и когато се събуждам, откривам, че месечното ми неразположение е настъпило и кървя.

Катрин изскача от леглото и смъква завивките.

— Колко отвратително! — възкликва тя. — Защо направи това? Не знаеше ли, че цикълът ти идва?

— Не — казвам. — Невинаги идва по едно и също време. Откъде да знам, че ще дойде сега?

— Не можеше да избереш по-лош момент или място.

— Не можеш да твърдиш, че съм го избрала! — разбира се, това не се е случвало никога преди в покоите на краля: никога не е имало кралица в тези покои, в това легло. Всички кралици живеят в апартаментите на кралицата. Ние с Катрин трябва да изнесем изпоцапаните чаршафи до пералното помещение, и отговорникът за бельото изглежда отвратен. Толкова ужасно съм посрамена. Трябва да поискам да ми донесат чисто бельо и леген, за да се измия, и слугите внасят кани с гореща вода и ароматизирани кърпи. Чувствам се толкова опозорена, че когато най-накрая стигам до параклиса, обронвам лице в ръцете си и се моля на Бог да кървя до смърт и да бъда освободена от този ужасен дълг.

Веднага щом стигам до залата за аудиенции и сядам на трона, получавам съобщение от свекърва си. Една от нейните дами влиза и прави нисък реверанс — като пред кралска особа, — изправя се и ми казва, че нейна светлост херцогинята на Нортъмбърланд няма да бъде в двора тази сутрин, и че тя и синът ѝ лорд Гилдфорд се връщат в къщата си в Сион.

— Понеже отказвам да го направя крал? — питам направо.

Искреността ми я кара да примигне.

— Милорд Гилдфорд казва, че не е достатъчно да бъде херцог, и ако не е крал, тогава явно не може да бъде съпруг на кралицата.

— Той ме оставя? — питам стъписано.

Тя се изчервява, съзнавайки, че това е ужасно оскърбление. Отново се снишава в реверанс и остава така, забила поглед в пода.

Отново ме обзема яростната решителност, която сега разпознавам като силата на Бог, действащ чрез мен. Той ми дава сила. Дава ми яснота. Обръщам се към чичо си Хенри Фицалан, графа на Аръндел, застанал до мен:

— Моля, отидете при милорд съпруга ми и му кажете, че неговата кралица заповядва той да остане в двора — казвам през зъби. — И съобщете на нейна светлост майка му, че очаквам и нея тук. Никой от тях не може да си тръгне без позволение. Те знаят това.

Той ми се покланя и излиза от стаята. Оглеждам другите лордове: някои от тях крият усмивките си. Зная, че ще бъда посрамена от кръвта, която ще се просмуче и ще изцапа роклята ми, ако не отида веднага в нужника. Поглеждам Катрин за помощ, а в отговор тя ме поглежда неразбиращо. Няма представа какво да прави.

— Не съм добре — казвам. — Отивам в личните си покои.

Всички се отпускат на колене и аз минавам покрай тях, следвана от дамите си. Едва мога да си стоя на краката от болката в корема, и вървя със странна походка, промъквайки се с едното рамо напред, като се опитвам да не позволя на кръвта да се процеди, но се заставям да стигна до кралските покои и не заплаквам от болка и ярост, докато вратата не се затваря и не оставам сама.

Никога не съм кървила толкова обилно.

— Тровят ме — прошепвам на камериерката си, докато тя изнася окървавените парчета плат и водата с цвят на ръжда. — Нещо ужасно се е объркало.

Тя ме поглежда със зяпнала уста. Не знае какво да прави. Внезапно се е оказала на служба при кралицата на Англия, а сега ѝ казвам, че ме убиват. Никой не знае какво да прави.

ТауърЛондон, юли 1553 г.

Вместо да се подобрява, положението се влошава. Моят девер, греховно красивият Робърт Дъдли, не е успял да арестува принцеса Мери — или лейди Мери, както следва да я наричаме сега всички. Той препуска из цял Норфолк, сменяйки постоянно конете, за да е сигурен, че никой няма да ѝ помогне: но не я е задържал.

Половината лордове ми казват, че тя със сигурност ще избяга в Испания, а това трябва да се предотврати на всяка цена, защото тя ще ни нападне с папистка армия, за наша собствена гибел и вечно проклятие над цяла Англия. Другата половина казват, че трябва да ѝ бъде позволено да замине, така че да е във вечно изгнание и да няма кой да поведе бунт срещу мен. Вместо някое от тези две неща обаче тя прави именно онова, което е най-лошо за нас, онова, което никой не е предвидил, че една жена може да направи: издига знамето си в големия си замък в Кенингхол, пише на членовете на моя съвет и им заявява, че е законната кралица и че ще бъдат помилвани за измяната си, ако незабавно я допуснат в Лондон, за да заеме престола.

Това е най-лошото нещо за праведната кауза на реформацията. Зная, че Бог не иска тя да заеме трона, и че всичките ѝ обещания, че ще разреши всички вероизповедания и няма да натрапва ереста си на добрите християни на Англия, които толкова наскоро видяха светлината, са част от дяволското дело за отхвърляне на всичко, в което Катрин Пар вярваше, което Едуард постигна и което се заклех да продължа. Принцеса Мери не бива да върне страната към Рим и да унищожи шанса ни да създадем кралство от праведници. Длъжна съм пред Бог да ѝ се противопоставя, затова настоявам някой да събере армия и да отиде да я залови. Ако трябва да бъде затворена в Тауър за измяна, така да бъде. Тя имаше всички шансове да постигне добро разбиране на Словото Божие: учеше с Катрин Пар, точно както и аз, но упорстваше в заблудата си. Ако я заловим и съветът заяви, че тя трябва да умре за държавна измяна, измяна срещу мен, така да бъде. Ще намеря куража да я изпратя, и нея, и всички еретици, на ешафода. Няма да бъда слаба брънка в могъщата армия на Бог. Аз съм призвана, избрана съм, ще понеса страданието като добър войник на Иисус Христос, няма да се покажа недостойна, след като съм избрана.

Прекарвам часове на колене в покоите си, сестра ми Катрин коленичи до мен, докато се моля за напътствие, а сестра ми Мери — до нея. Катрин не е постигнала духовно единение със светците. Виждам, че дреме и я смушквам с лакът в ребрата, а тя се сепва и казва: „Амин“. Няма значение. Трябва да бъда непоколебима и вярна. Катрин е моя другарка и моя сестра. Може да спи, точно както Свети Петър спял, докато Иисус страдал духом: дори така ще правя стъпка след стъпка към ореола на святост.

В отговор на претенциите на принцеса Мери, че е законната наследница, съветът ме провъзгласява за кралица, и лордовете-наместници са разпратени в графствата си, за да се погрижат всички да узнаят, че кралят е мъртъв, а аз съм посочената от него наследница. Из цял Лондон са разлепени прокламации, свещениците оповестяват новината от амвоните си.

— Някой противопоставя ли се? — питам нервно баща си.

— Не, не, не се чува нито дума — успокоява ме той. — Никой не иска испанците да ни нападнат, никой не иска да се връщаме към върховенството на папата.

— Принцеса Мери със сигурност има поддръжници в страната — казвам неспокойно.

— Лейди Мери — поправя ме той. — Човек би предположил, че е така — но никой не се застъпи за нея, каквито и да са съкровените им убеждения. Разбира се, страната сигурно гъмжи от паписти, но те не се обявяват в нейна защита. Джон Дъдли се разпорежда от толкова време, подготви почвата. Стига испанците да не се опитат да се месят.

— Трябва да свикаме армия — нямам представа как се събира армия.

— Правим го — казва той. — Аз ще ги водя.

— Не — казвам внезапно. — Наистина, татко, не мога да се справя с това без вас. Не ме оставяйте при семейство Дъдли, с Гилдфорд и ужасните му родителите. Не ме оставяйте тук само с майка ми и момичетата и без никой, който да се застъпи за мен в съвета. Мама не казва нищо против лейди Дъдли, с Катрин все едно че нямам никого край себе си, Мери е прекалено малка. Трябва да имам някого тук.

Той се поколебава.

— Зная, че майка ви би предпочела да не тръгвам срещу нейната братовчедка принцеса Мери. А и не съм човек на военното дело…

— Джон Дъдли трябва да отиде! — възкликвам. — Всичко това е негова идея. Този план е негов. Освен това той потуши бунта на Робърт Кет само преди четири години. Би трябвало той да отиде.

— Не се разстройвай — казва баща ми, спирайки предпазливо поглед върху избилата руменина по лицето ми и повишения ми тон. Поглежда дамите ми и кимва на майка ми, сякаш да я подкани да дойде и да ме успокои.

— Не съм разстроена — казвам бързо. Трябва да успокоявам всички, постоянно. — Просто имам нужда близките ми да бъдат около мен. Гилдфорд има своите: братята му работят за него, майка му е тук, баща му направи всичко това за него. Защо дворът да е пълен с членове на семейство Дъдли, а вие да бъдете отпратен, така че само Катрин, Мери и мама да са тук с мен?

— Ще остана, не се безпокой. Бог е с нас и ти ще бъдеш кралица. Армията на Джон Дъдли ще залови принцесата, дори тя да стигне до замъка Фрамлингам и да издигне кралския си флаг там.

— Лейди — напомням му. — Лейди Мери. И кралският флаг не е неин. Мой е.

Джон Дъдли организира голяма прощална вечеря, преди да потегли от Лондон: странно съчетание от греховно перчене и греховен страх. Речта му не е героична. Чела съм достатъчно история, за да знам, че един мъж, готвещ се да потегли в поход, за да защити вярата си и своята кралица, би трябвало да говори войнствено. Вместо да изтъкне праведността на каузата си и сигурността на победата си, той предупреждава всички, че рискува живота и репутацията си, предава им истинско безпокойство вместо лъжлива увереност.

Гилдфорд и аз седим един до друг, вперили поглед в залата: балдахинът от златен брокат е над моя стол, не над неговия, столът ми е издигнат по-високо от неговия, докато баща му заплашва членовете на съвета, че ще ги предаде, ако те го предадат. Това не е реч, каквато би държал Цезар, преди да потегли в поход под всеобщи акламации, и аз го казвам на Гилдфорд.

— Но и тези хора тук едва ли са предани римски трибуни — отвръща той с унищожителен тон. — Нито един от тях не е достоен за доверие. Всеки от тях би изменил, ако сметне, че е застанал на губещата страна.

Каня се да обясня защо не е прав, когато баща му внезапно се обръща към нас, прави един от претенциозните си ораторски жестове, и заговаря за мен. Казва им, че съм наложена от тях кралица, поставена на трона принудително, вместо по свое искане. Ние с Гилдфорд примигваме един към друг като две бухалчета в гнездо. Ами предопределената ми от Бога съдба? Ами правото на братовчед ми да ми завещае трона си? Ами законното право на майка ми, утвърдено от завещанието на Добрия крал Хенри и предадено на мен? Бащата на Гилдфорд представя възкачването ми на трона да изглежда по-скоро като заговор, отколкото като Божие дело, а ако е имало заговор, това е държавна измяна.

Джон Дъдли потегля на североизток към Съфолк, а онези от нас, останали в Лондон, се заемат с делата по управлението на държавата, но докато не узнаем, че лейди Мери е заловена, си остава усещането, че това е по-скоро маскарад, отколкото истинско управляване. Гилдфорд не оспорва името или титлата си, но всеки ден вечеря сам, тържествено, седнал на трон като крал под балдахин от златен брокат, и му поднасят по петдесет блюда, които той после разпраща на многобройните придворни, които е поканил в двора, за да създаде у тях впечатление за величие. Понякога изпитвам безумното чувство, че той узурпира моята узурпация: заговор в заговора, грях върху грях. Той и неговата свита от негодници прекаляват с пиенето и се държат буйно, грубо и шумно. Чувам крясъците и песните, докато се храня с дамите в покоите си. Това би било достатъчно лошо, тъй като лакомията е скрита опасност за спасението, но по-лошото е, че Гилдфорд получава вести от баща си и брат си, преди новините да бъдат съобщени на мен.

Брат му, лорд Робърт, е човекът, който събира войска срещу лейди Мери в Норфолк, баща му, Джон Дъдли, е човекът, който потегля срещу нея от Лондон към Фрамлингам. Съвсем естествено дворът на Гилдфорд е мястото, където мъжете отиват да питат за новини: моят двор се състои от дами и сме лесни за пренебрегване. Не че съобщенията не стигат до мен: вестоносците наистина идват, всеки знае, че трябва да докладва на монарха. Но първо отиват да кажат на мъжете. Разбира се, дворът на една кралица със сигурност е обитаван предимно от дами, но как ще бъда властваща кралица, ако не съм в центъра на съветите на мъжете?

За мен това е загадка, която не бях предвидила. Мислех, че щом се заставя да приема короната на краля на Англия, ще разполагам с властта на английския крал. Сега разбирам, че поемането на властта като кралица е различно нещо. Мъжете са ми се заклели във вярност, прегъвайки коляно, но не демонстрират мъжка преданост към една жена, а — честно казано — аз съм много дребна и крехка, и дори с Божията подкрепа не съм внушителна.

А тези мъже са вероломни. Още същата нощ, след като Джон Дъдли потегля в поход, научавам, че Уилям Полет, маркизът на Уинчестър, който така лекомислено прибърза да предложи короната на Гилдфорд, се е изнесъл в собствения си дом в Лондон без позволение, а свекърът на Катрин, Уилям Хърбърт, също се опитва да замине. Нямам намерение да приема това несъобразяване с Божията воля, веднага повиквам маркиза и му нареждам да се върне на поста си.

Свиквам членовете на Тайния съвет и им казвам, че ще наредя да заключват портите на Тауър всяка вечер по здрач и очаквам по това време всеки лорд от съвета да е вътре. Очаквам всички дами да са на мое разположение, както и сестрите ми, майка ми и свекърва ми, както и съпругът ми. Те ме поставиха на трона в Тауър, и ще трябва да останат до трона и в Тауър с мен. Само ако се държим заедно, със светците в небето, ще възтържествуваме, докато Джон Дъдли препуска към лейди Мери като дявол, отправил се да си прибере дължимото.

Уилям Хърбърт се вмъква обратно в залата ми за аудиенции преди полунощ. Стоя будна до късно заедно с майка си и свекърва си, лейди Дъдли. Дори Гилдфорд е с нас, трезвен като никога. Синът на Хърбърт, все още блед и болнав, влиза в стаята зад него: сестра ми Катрин върви на половин крачка зад младия си съпруг.

— Трябва да останете тук, милорд — казвам рязко. — Имаме нужда от вас тук, в случай че има новини. По всяко време може да се наложи да свикаме съвет.

Той ми се покланя, но не казва нищо. Няма как да се защити.

— Освен това очаквам сестра ми да ми прави компания — казвам. — Не можете да я отведете без мое позволение.

Не мога да се възпра и хвърлям поглед към майка си, за да видя дали е съгласна с мен. Тя кимва: дори лейди Дъдли прави лек жест на съгласие. Всички знаят, че трябва да се държим заедно.

— Никой не може да си тръгне — казва Гилдфорд, сякаш вече не съм казала това достатъчно ясно. — Такова е желанието на баща ми.

Трябва да работим заедно: не може да изглеждаме разединени. Ние сме Божии войници — трябва да маршируваме в крак — затова съветът се събира и всички се споразумяваме да пишат на лорд Ричард Рич, който ми се закле във вярност, но сега е изчезнал, и да му напомнят, че трябва да ми остане верен. Графствата от Норфолк се колебаят, а Изтокът става несигурен. Възникват опасения, че моряците на корабите в пристанището ще се обявят в подкрепа на Мери. Провеждат срещата, изпращат писмото, но по-късно сутринта Катрин идва в покоите ми и ме дръпва за ръкава, докато пиша, и аз правя петно върху хартията.

— Виж какво направих заради теб! Какво има? — питам я.

— Заминаваме — изрича тя с едва доловим шепот. — Трябва да тръгна още сега. Свекър ми казва така — тя ми показва маймуната, седнала в сгъвката на лакътя ѝ. — Трябва да прибера господин Носльо в клетката му. И той трябва да дойде.

— Не можете да заминете. Казах му. Казах на всички. Ти беше там, чу. Всички трябва да останете.

— Знам, че им каза — отговаря тя. — Именно затова дойдох при теб сега.

Поглеждам я. За пръв път в живота ни, когато я поглеждам, я виждам не като леко дразнеща по-малка сестра, част от познатия пейзаж на Брадгейт, като бледа роза в градината, покрай която минавам всеки ден, а като истинско момиче, истинско като мен, млада жена, страдаща така, както страдам аз. Поглеждам бялото ѝ лице и тъмните ѝ, пламенни очи, усещам напрежението, което излъчва, и изпитвам не съчувствие, а силно раздразнение.

— Какво ти става? Защо изглеждаш толкова посърнала?

— Всички заминават с нас — казва тя нещастно. — Много от тях, във всеки случай. Твоят съвет — Тайният съвет — идва с нас в замъка Бейнардс. Разбраха се със свекър ми, Уилям Хърбърт, да се срещнат там. Изоставят те и отиват с него. Съжалявам, Джейн. Не мога да ги спра… — тя млъква, без да довърши, с леко свиване на рамене. Очевидно не може да попречи на най-видните лордове в страната да постъпят, както намерят за уместно. — Наистина казах, че не бива да… — подема тя немощно.

— Но аз им заповядах да останат тук! Какво си мислят, че ще правят във вашия дом?

— Боя се, че ще провъзгласят за кралица лейди Мери.

Аз само я гледам, потресена.

— Какво?

Тя отвръща на погледа ми и казва:

— Аз също трябва да тръгвам.

Очевидно е длъжна да се подчини на младия си съпруг и всесилния му баща.

— Не можеш.

— Можем ли да попитаме някого?

Толкова е нелепа.

— Да попитаме кого? Да попитаме какво?

— Как да постъпим? Можем ли да изпратим вест и да попитаме Роджър Ашам?

— Учения? Какво мислиш, че би могъл да направи той? Сега, когато моят Таен съвет ме напуска заедно с твоя свекър и провъзгласява за кралица една папистка?

— Не знам — подсмърква тя.

Разбира се, че не знае. Тя никога нищо не знае.

— Татко трябва да им каже — прошепва Катрин. — Татко трябва да каже на членовете на Тайния съвет да не идват в замъка Бейнардс и да не се обръщат срещу теб. Аз не мога.

— Е, кажи му да им каже! Доведи го тук веднага!

— Отказва. Вече го молих. Почитаемата ни майка отказва.

За миг мълчим, усещайки се повече като сестри, отколкото някога преди, сплотени в страха, и тогава ми става ясно, че невинаги става онова, което е редно, че светците невинаги маршируват неудържимо към небето, че благочестивите не триумфират задължително, че ние двете имаме не по-голям авторитет от малката Мери. Маймуната, господин Носльо, измъква кърпичката на Катрин от джоба ѝ и я пъхва в ръката ѝ.

— Ами аз? — питам.

За пръв път виждам, че в очите ѝ има сълзи.

— Дали би могла да дойдеш и ти? — казва Катрин. — Да дойдеш в замъка Бейнардс с всички? — тя преглъща мъчително. — Да кажеш на лейди Мери, че съжаляваш? Че е било грешка? Да дойдеш с мен?

— Не ставай глупава — казвам рязко.

— Ами ако ти и аз кажем, че всичко е било грешка? Ако те подкрепя и кажа, че не си го направила умишлено? Че са те принудили?

Виждам я как стисва по-здраво жакета на маймуната, сякаш животното също може да даде показания.

— Невъзможно.

Тя поклаща глава и казва:

— Така си и мислех — подава ми влажната си кърпичка и излиза от стаята без нито дума повече.

Оглеждам се. Сега виждам, че някои от дамите ми ги няма и си давам сметка, че не са присъствали и на молитвите тази сутрин. Покоите ми опустяват: хората ме изоставят.

— Никоя от вас да не си тръгва оттук — казвам рязко, и те внезапно вдигат глави, сякаш са се канели да избягат от Тауър в мига, щом изляза от стаята. Това е невярност, това е вероломство. Мисля си, че жените са особено склонни към безчестие. Мразя ги за това, но не мога да направя нищо срещу тях сега. Не мога да си представя как могат сами да понасят себе си, как могат да се молят. Бог ще им плати за неверността им към мен, Неговата дъщеря. Божиите мелници мелят бавно, но затова пък изключително ситно, както тези знатни дами и техните безчестни съпрузи ще научат.

Отправяме се на вечеря както обикновено. Гилдфорд седи до мен на по-нисък стол, балдахинът от златен брокат се простира над мен. Оглеждам залата — не се носи жужене на разговори, сякаш никой няма апетит. Почти ми идва да свия рамене. Нали всички искаха това — защо биха съжалявали за собствените си действия? Нима не знаят, че този свят е долина на сълзите и всички ние сме нещастни грешници?

Голямата врата в края на залата се отваря и влиза баща ми, вървейки сковано, сякаш го болят коленете. Вдигам поглед, но той не ми се усмихва. Тръгва към мен: разговорите замират и стаята утихва, докато той се приближава.

Застава пред мен, като отваря и затваря уста, но все така не казва нищо. Никога преди не съм го виждала такъв. Изпитвам смразяващия страх, че предстои да се случи нещо ужасно.

— Татко? — питам. Тогава той внезапно вдига ръка, улавя единия край на балдахина от златен брокат и дръпва толкова силно, че прътите, които го крепят над стола ми, падат настрана като отсечени дървета, с тракане, а платът се разкъсва.

— Татко! — възкликвам, а той се обръща рязко към мен.

— Това място не ви принадлежи. Трябва да се предадете на съдбата — казва той внезапно.

— Какво?

— Трябва да свалите кралските одежди и да се задоволите с живота на обикновена жена.

— Какво? — повтарям, но сега се опитвам да печеля време. Предполагам, че сме изгубили, и той е избрал това странно поведение — говори по-скоро като на сцена, отколкото като баща, говорещ на обичната си дъщеря, — за да може да бъде съобщено, че е смъкнал балдахина от златен брокат със собствените си ръце. А може би думите му изневеряват: но не изневеряват на мен; на мен те никога не ми изневеряват. — Свалям ги много по-охотно, отколкото ги сложих — казвам. — От покорство към вас и майка ми извърших тежък грях.

Той изглежда зашеметен. Сякаш е проговорил плющящият балдахин, или онзи тромав глупак Гилдфорд, който стои със зяпнала уста до мен.

— Трябва да се откажете от короната — казва баща ми отново, сякаш споря и искам да я задържа, и излиза от стаята, преди да мога да отговоря. Не се покланя.

Надигам се от трона и се отдалечавам от разкъсания балдахин. Отивам в личните си покои, а дамите ми ме следват. Виждам, че една от тях се спира да говори с прислужника на баща ми.

— Ще се помолим — казвам веднага щом вратата се затваря.

— Простете — обажда се жената от дъното на стаята. — Но баща ви изпрати съобщение да каже, че можем да си тръгнем сега. Мога ли да си събера нещата и да си отида у дома?

В тишината на опустелите стаи дочувам ликуването отвън, пред портите на Тауър. Първенците на града са наредили от фонтаните да се лее червено вино и всеки глупак и нехранимайко се напива и крещи: „Бог да пази кралицата“. Отивам да потърся баща си. Той ще знае как да постъпя. Навярно ще ме отведе у дома в Брадгейт.

Отначало не мога да го намеря. Не е в тронната зала, нито в кралските покои зад нея. Нито в залата за аудиенции, нито в личните покои. Няма го в апартаментите на Гилдфорд, които са тихи като никога. Дори Гилдфорд е потиснат, играейки карти само с половин дузина приятели. Изправят се на крака, когато ме виждат, аз питам Гилдфорд дали е виждал баща ми и той отговаря отрицателно.

Не спирам да попитам защо е толкова блед и напрегнат, защо буйните му приятели са така необичайно тихи. Искам да намеря баща си. Няма го в Бялата кула и затова излизам навън и изтичвам през моравата до параклиса „Сейнт Питър“ — мисля си, че може да се моли сам пред малкия безмълвен олтар, но го няма и там. Отнема ми доста време да отида до конюшните, и точно когато влизам, чувам камбаните на „Сейнт Пол“ да бият, отново и отново — силен, оглушителен шум, не звънтенето, което отброява часа, а неспирен звън, отново и отново; после се присъединяват всички други камбани — какофония, сякаш всички камбани на Лондон звънят едновременно. Отвъд стените на Тауър чувам хората да крещят и ликуват. Гарваните изхвърчат рязко от дърветата в градините на Тауър и от скритите си места за кацане навсякъде из Тауър и се издигат с кръжене нагоре сред шума като тъмен облак, злокобен, буреносен облак, и аз затискам ушите си с длани, за да пропъдя шума от неспирните викове, камбаните и внезапно обзелия ме страх от грачещите птици. Чувам се как казвам раздразнено: „Нямам представа за какво е този шум!“ Но всъщност знам.

Изтичвам в двора на конюшнята като бедно момиче, с изкаляни поли, притиснала ръце към главата си, и откривам, че баща ми е стъпил на издигнатото стъпало за възсядане на коня, и се качва на седлото. Отивам до коня и слагам ръка върху повода му.

— Какво става, татко? — налага се да крещя, за да надвикам шума от камбаните. Портата на конюшнята се разтваря с трясък, когато половин дузина конярчета изведнъж изтичват навън и я оставят незалостена. — Какво, в името Божие, става сега?

— Изгубихме — казва той и се навежда ниско от седлото да положи длан върху главата ми, сякаш ме благославя за сбогом. — Бедно дете. Това беше огромен риск, и ние загубихме.

Продължавам да не разбирам. Струва ми се, че не разбирам нищо. Не чувам. Това е проблемът: че не чувам какво казва. Звънът на камбаните е толкова силен, гарваните — толкова шумни. Сигурно съм го чула погрешно.

— Какво сме изгубили? Разбрах, че се оттегляме. Знаех, че тя защитава Фрамлингам. Битка ли е имало? Войската на Джон Дъдли победена ли е?

— Никаква битка. Тя спечели, без дори един меч да бъде изваден от ножницата. Лондон провъзгласи Мери за кралица — казва той. — Въпреки всичко, което направих за теб. Затова бият камбаните.

Свалям ръка от поводите и се отдръпвам със залитане назад от големия кон, и баща ми моментално приема това като сигнал да потегли. Без нито дума повече пришпорва коня си към отворената порта и двора на конюшните. Затичвам след него.

— Но какво правите? — изкрещявам към него. — Татко! Къде отивате?

— Аз съм просто човек — казва той, сякаш това обяснява всичко.

— Къде отивате?

— Ще се присъединя към онези, които провъзгласяват Мери за кралица, а после ще отида да я помоля за прошка.

Тичам до коня му, докато той язди към портата, но не мога да се движа в крак с него. Изоставам. Портата е широко разтворена и виждам как отвън хората танцуват на улицата и се прегръщат, други хора, надвесили се навън от прозорците, съобщават с викове какво виждат на онези на улицата, и през цялото време — ужасният шум на камбаните на стотици църкви, звънтящи и биещи едновременно из цял Лондон.

— Татко, спрете! Чакайте ме! Какво да правя?

— Ще те спася — обещава ми той, а после пришпорва коня си, минава в лек галоп през отворената порта и през тълпата, преди някой да успее да разпознае в него бащата на момичето, което беше кралица в продължение на по-малко от две седмици.

Стоя като глупачка, загледана след него. Той ще ме спаси: това трябва да ме утешава. Потегли оттук, за да ме спаси. Настъпи огромен обрат, но баща ми отиде да оправи нещата. Трябва да чакам тук, той ще се върне и ще ми каже какво трябва да правя сега. Каквото и да сме правили тук — а сега то ми се струва като сън, след който се събуждаш и едва не се разсмиваш, и благодариш в молитвата си на Бог, че те е избавил от кошмара, защото той е бил толкова странен и безумен — каквото и да сме правили тук, то е свършило. Или поне аз предполагам, че е свършило. Освен ако обратът не е временен и не бъдем върнати на власт.

Баща ми ще ме спаси, както обеща, че ще стори. Джон Дъдли сигурно има план. По-добре ще е да се върна в покоите си и да се погрижа никой друг да не си тръгне. Не искаме да изглеждаме непокорни. Не искаме да бъдем като лаодикийците — хора, осъдени за безразличие, защото се колебаят9, не искаме да посрамим Нашия Господ, когато зърнем враговете Му. По-добре да изглеждам така, сякаш съм толкова сигурна в земния си баща, колкото и в моя Отец на небето.

Започвам да си мисля, че са ме направили кралица за един ден, както правят на коледните тържества, глупачка с хартиена корона, която си мисли, че е истинска кралица, че скиптърът ми от блестящи гирлянди е тежък, а задълженията ми — важни. Започвам да си мисля, че ставам за посмешище. Страхувам се, че хората ми се присмиват.

Ще умра от смущение, ако наистина е така: мога да понеса всичко, но не и да бъда смешна, и затова трябва да остана в покоите си и да наредя на дамите си да останат с мен, а на свитата на Гилдфорд — да остане край него. Собственият ми баща смъкна балдахина от златен брокат и аз не нареждам на никого да го вдигне отново. Тронът е отнесен без нито дума, големият държавен печат е изчезнал някъде, ключовете на Тауър са изчезнали от куката, а покоите ми са празни.

А сега откривам, че съм пропуснала момента да задържа дамите си при мен. Както в края на лятото, когато в Брадгейт забелязвам, че лястовиците кръжат около купичките все по-бързо и по-бързо, а после изведнъж няма никакви, а аз дори не знам в кой ден са си тръгнали. Точно като лястовиците, и моите дами са изчезнали от покоите ми. Не знаех, че ще си отидат, не ги видях да си тръгват. Дори майка ми я няма, изчезнала като черен бързолет. Отишла си е, без да ми каже, вземайки Мери със себе си. По-ядосана съм на нея, отколкото на Катрин, защото тази пречупена тръст10 поне дойде при мен да каже, че ще трябва да си тръгне. Единствените жени, останали в Тауър, са няколко съпруги на незначителни благородници, прислужниците, съпругата на коменданта на Тауър, която живее тук, и свекърва ми, лейди Дъдли. Изоставена тук, тя изглежда ужасно, като кит, заседнал на студен бряг, случайно изхвърлен на сушата. Седи на столчето си с празни ръце, без Библия за четене, без ризи за шиене, бездействаща жена с рухнали планове.

— Имате ли вест от съпруга си? — питам настойчиво.

— Предал се е — изрича тя задавено, с дрезгав от мъка глас. — В Кеймбридж. Предал се на онези, които едва предния ден се гордееха, че е техен предводител.

Кимвам бързо, сякаш думите ѝ ми звучат смислено, сякаш изобщо я чувам, но всичко това далеч надхвърля възможностите ми да разбера. Никога не съм чела нищо, което да ме подготви за обрат като този. Не мисля, че някога е имало обрат като този, не и в някоя история, която съм изучавала. Пълно поражение без битка? Никаква защита? Голяма армия, събрана и потеглила в поход, но после обърната кръгом, за да си тръгне кротко? Прилича повече на вълшебна приказка, отколкото на исторически летопис.

— Е, ще си отида у дома — решавам. Говоря решително, но тайно се надявам, че тя ще ми нареди да отида в къщата ѝ в Лондон или ще ми заповяда да чакам тук баща ми да ме спаси.

Тя поклаща глава:

— Не можете. Затвориха портите на Тауър — казва. — Нима мислите, че щях да съм тук с вас, ако можех да си тръгна? Вие бяхте кралица, но сега сте затворничка. Вие залостихте портите, за да задържите хората си вътре: сега те са залостени, за да не пуснат вас да излезете. Никога повече няма да видите дома си. Дай Боже аз да успея.

— Аз ще отсъдя това! — процеждам и се обръщам, излизам от стаята и отивам в големия апартамент на Гилдфорд.

Почти празен е. Спирам за миг пред вратата, когато от мириса на старо печено месо ме връхлита вълна от гадене. Няколко души са се събрали до огнището, в далечния край. Няколко слуги събират бокали и мръсни блюда. Гилдфорд е сам, седнал на големия си стол, прътите на натруфения му балдахин от златен брокат, символ на тщеславието му, са се килнали пиянски на едната и на другата страна. Той прилича на шут, който се преструва на крал, но без двор.

— Всички си отидоха — казвам му, когато се изправя и ми се покланя.

— Ще си вървим ли? — пита той. — Майка ми каза ли, че вече можем да си отидем у дома?

— Каза, че са залостили портите, за да ни попречат да излезем, и са арестували баща ти.

Той придобива ужасено изражение и казва:

— Трябваше да го предупредя. Трябваше да отида с него. Само да бях тръгнал с него, редом с него, като негов син.

— Пиян си — казвам злобно. — И не знаеш нищо.

Той кимва, сякаш това са интересни сведения.

— Права си — казва ми. — Права и по двата въпроса. Наистина съм пиян. И не знам нищо — надава лек кикот. — Можеш да си съвсем сигурна, че половин Лондон ще е пиян тази нощ, и всички до един няма да знаят нищичко. Най-вече няма да знаят нищо за нас: за нас, семейство Дъдли.

Гилдфорд пиянства с дни, в новите си покои в кулата Бийчам, където е затворен, без свитата си, без приятелите си, само с двама слуги, които го измъкват от леглото сутрин и го натикват в него вечер. Не му е позволено да излиза извън покоите си, затова предполагам, че е затворник, докато лейди Мери ни помилва. Майка му се е отдала на мълчаливо бдение в покоите ми. Много лоша компания е.

Ровя се в книгите си. Странно, но нямам нищо за правене. Не ми позволяват да напускам Тауър, портите са затворени, но зад високите стени мога да ходя, където поискам — през моравата до параклиса, до помещенията с архивите, до градините, до конюшните. Обичам вечер да се разхождам по крепостните валове между кулите, от които се открива гледка към реката. По-хладният въздух успокоява разбунтувания ми стомах. Още кървя, още ми е лошо. Нещо ме трови. Не мисля, че ще се оправя, докато баща ми не ме отведе обратно в Брадгейт. Започнах да сънувам, че съм в спалнята си у дома, с изглед към езерото, но после се събуждам и чувам шума на града, виждам безцветните утринни небеса и осъзнавам, че все още съм далече от дома си.

Чувам тропот откъм портата при кулата Байуърд и надзъртам от стената, за да видя кой влиза. Затворници са, обградени са от стража, има половин дузина мъже. Чувам дюдюкането на тълпата отвън пред портата, заглушено, когато портата се затръшва и резетата са спуснати. Едва различавам лицето на затворника, който върви най-отпред. Господи, това е свекърът ми, Джон Дъдли, пристъпва гордо с вдигната глава и шапка в ръка, а сега разпознавам синовете му сред групата изпаднали в немилост. Благодаря на Бог, че баща ми не е сред тях. Семейство Дъдли са арестувани, а баща ми е свободен. Сигурно ще се срещне с нашата братовчедка принцеса Мери и ще обясни как се е стигнало дотук, застъпвайки се за освобождаването ми. Благодаря на Бог, че семейство Дъдли са тези, които ще бъдат обвинени за всичко това. Планът беше техен и всички го знаят. Те хранят големи амбиции от години: сега ще бъдат принизени, и така им се полага.

Затворниците са разделени. Моят свекър отива в кулата „Сейнт Томас“ над шлюза, а синовете му са отведени в кулата Бийчам, за да споделят стаите на брат си Гилдфорд. Гледам ги как слизат по стъпалата, като навеждат глави, за да влязат през ниската врата, и не изпитвам нищо — нито съчувствие, нито страх за тях. Възниква кратка схватка, когато Джон Дъдли се опитва със сила да слезе по стъпалата, за да бъде със синовете си. Виждам, че най-младият, Хенри, плаче. Предполагам, че Гилдфорд ще се радва да бъде с братята си, но ще разбере, че пиянството и незнанието на нищо няма да го спасят сега, когато баща му е арестуван.

Помислям си, че е по-добре да се върна в покоите си, но когато стигам там, откривам, че дрехите и книгите ми са преместени; сега ще живея в къщата на господин Натаниъл Партридж, надзирател на онази част от Тауър, която е отделена за затвор на високопоставени благородници. Къщата е красива, гледа навътре, към градините, с изглед към Бялата кула. Стаите ми са достатъчно големи и удобни. Все още имам три придворни дами и един лакей. За мен е все едно: казвам на госпожа Партридж, жената на тъмничаря: „Външната показност не значи нищо за мен. Докато имам книгите и учението си и мога да се моля, не ми трябва нищо друго.“

Тя прави малък реверанс — не дълбок и почтителен, както преди да влязат арестуваните мъже от рода Дъдли. Намирам това за много дразнещо, но после си спомням, че става дума за външна показност, за която изобщо не ме е грижа.

— Оставете ме — казвам тихо. — Ще пиша.

Мисля си, че ще запиша разказа си за тези дни и ще го изпратя на моята братовчедка принцеса Мери. Мисля си, че би трябвало да ѝ обясня как всичко случило се не е било мое дело, и, ако предсмъртните желания на моя братовчед краля трябва да бъдат пренебрегнати, тогава съм доволна отново да стана поданица, а тя отново да бъде наследницата: всъщност, доволна съм тя да бъде коронована за кралица. Бог знае, че като Тюдори сме се нагледали на промени. Родната ѝ майка бе отхвърлена и бракът ѝ бе обявен за невалиден, а титлата ѝ — отнета. Самата тя е била принцеса, а после е ставала „лейди Мери“ два пъти в живота си. Именно принцеса Мери ще разбере, че титлата може да бъде отнета така лесно, както и да бъде натрапена, и че съвестта ми е чиста.

На следващия ден чувам суматоха под прозореца на спалнята си. Като притисна лице към студеното стъкло на прозореца, мога едва-едва да различа фигурата на младия Хенри, лорд Хейстингс, слабоватият съпруг на Катрин Дъдли; той сякаш напуска кулата Бийчам, където са задържани момчетата Дъдли. Смее се, разтърсвайки ръката на друг мъж, който явно е дошъл със заповедта за освобождаването му. Комендантът на Тауър, сър Джон Гейдж, стои отстрани с шапка в ръка. Явно младият Хенри отново е важна личност, вече не е обвинен предател като новите си шуреи. Разбира се, принцеса Мери със сигурност ще бъде милостива към приятелите си, а Хенри е роднина на нейната гувернантка, Маргарет Поул, която умря точно на същото място, където те сега така безгрижно си разменят комплименти. Хенри сигурно се радва да напусне Тауър, който е такова злополучно място за семейството му. Докато го гледам как си отива, насочил се с едри крачки към главната порта, виждам, че влиза друг мъж.

Разминават се без дори най-малък жест на разпознаване, затова решавам, че сигурно е някой непознат, а после осъзнавам, че, разбира се, Хенри Хейстингс няма да покаже, че е познал човек, който влиза вътре. Подобно на моя съпруг, който твърди, че бил пиян и не знаел нищо, през тези дни никой няма да знае нищо и да разпознава никого. Всеки, който е бил свързан със семейство Дъдли, ще иска да покаже, че не знае нищо и не разпознава никого. Хенри Хейстингс ще приема за непознат всеки, който влиза в Тауър: но собственият му баща е оставен тук, напълно пренебрегнат. Сега не е безопасно да познаваш когото и да е. Ето как се прави — Хенри подминава този новодошъл, без да хвърли дори един поглед към него, само леко отдръпване, леко извръщане на глава, за да не се срещнат очите им.

Усмихвайки се на тази печална жива картина, аз го изпращам с поглед, а после насочвам вниманието си към новодошлия. Отначало не го разпознавам. Главата му е сведена, стъпките му са бавни, изглежда като всички мъже, които влизат тук сега: сякаш някой им е изкарал въздуха с юмрук, смалени са до ръста на гномове, както изглеждаха, когато до един коленичеха пред мен.

Но кой все пак е този новодошъл мъж, който влиза в затвора, влачейки крака? Кой от моите многобройни самозвани съветници е принуден сега да се изправи лице в лице със стореното зло? Виждам само темето и тила му, но изпитвам увереност, че го познавам — нещо в позата на приведените му рамене, нещо в тътрещите се крака. Извиквам. Внезапно заблъсквам по дебелото стъкло на прозореца, наранявайки дланите си, когато ги стоварвам върху обкованите с олово стъкла. Крещя, но той не може да ме чуе. Този сломен човек е единственият, на когото мога да се доверя.

— Баща ми! Татко! Татко!

Искам позволение баща ми да бъде настанен в моите покои. Това е глупаво от моя страна: той не е гост в кралския дворец, аз вече не съм кралица, за да разпределям покоите. Намирам се под домашен арест, а той е затворник в килиите. Осъзнавам, че всичко се е променило: всичко. Той не само не може да живее с мен: не ми е позволено дори да го виждам. Настоявам да видя майка си.

— Тя дори не е в Лондон — казва неловко главният надзирател на Тауър, господин Партридж. — Съжалявам да ви го съобщя, ваше… — запъва се с титлата ми. — Както и да е, няма я.

— Къде е тя? — питам. — У дома ли е?

— Не е в дома ви — казва той. Говори бавно, подбирайки внимателно думите си. — Отиде при кралицата да моли за помилване.

Изпитвам такова облекчение, че почти ми идва да заплача. Разбира се! Ще говори с братовчедка си, за да издейства помилване за баща ми. Хвала на Бога!

— Тя ще повика мен и баща ми. Ще се приберем у дома в Брадгейт.

— Наистина, надявам се.

— Къде е кралицата?

Той изглежда несигурен, сякаш мисли, че е по-добре да не знам.

— Идва насам — казва. — Пътува към Лондон, с чести почивки. Придвижва се бавно.

— Искам да видя и нея — казвам дръзко. В края на краищата, тя ми е братовчедка. Някога бях нейната малка любимка. Тя знаеше, че не съм от нейната вяра, и въпреки това ми предлагаше красиви рокли. Сега ми се иска да бях по-вежлива в противопоставянето си на нейното погрешно мислене. Но въпреки това ние все още сме сродници. Редно е да говоря с нея. Би било по-добре да обясня направо на нея. Съчинявам оправдание, но навярно би трябвало да ѝ се извиня лично.

Той гледа към пода, към носовете на ботушите си, не вдига очи.

— Ще съобщя, че молите за аудиенция с нейно величество кралицата — казва. — Но ми казват, че няма да бъдете освободена.

— Докато кралицата не ме повика — казвам.

— Дотогава — но той не говори толкова уверено като мен: а аз се преструвам.

ТауърЛондон, август 1553 г.

Гледам през прозореца, като осиротяло дете, но никога повече не виждам баща си, макар да виждам как още много мъже от кратко просъществувалия ми съвет биват арестувани. После, с течение на дните, виждам как те, един по един, излизат отново. Всички са освободени. Разбира се, кралицата е милостива. Защо да не бъде? Тя срази този зле обмислен бунт и спечели чрез всеобщо одобрение онова, което, като еретичка, никога не би могла да заслужи. Би трябвало да благодари на враговете си, вместо да ги наказва, защото те сплотиха народа зад нея. Тя ги кара да плащат огромни глоби — всеки от тях ще ѝ плати цяло състояние.

Помислям си иронично, че не ѝ остава друго, освен да прояви милосърдие — ако екзекутира всеки член от своя Таен съвет, прегънал коляно пред мен, изобщо няма да разполага с Таен съвет. Всеки благородник в Англия настояваше да бъда коронована за кралица: тя няма друг избор, освен да ги освободи. Вместо да ги обезглави, ще събере средства, точно както правеха навремето баща ѝ и дядо ѝ: взема пари от тях и ги обвързва да ѝ служат, налагайки ужасни глоби върху имуществото им.

— Баща ви е бил освободен — подхвърля придворната ми дама след сутрешните молитви.

— Какво? Откъде знаете?

— Тръгнал си е през нощта, малката прислужница на семейство Партридж ми каза.

— Избягал ли е? — изричам със запъване. Не мога да разбера какво е станало.

— Не. Бил е освободен. Но предпочел да си тръгне без много шум, преди портите да се отворят на разсъмване. Малкото момиче предположи, че ще искате да знаете, че той е в безопасност. Тя почита реформираната религия като вас. Гордеела се да му носи ейл от кръчмата и пайове от фурната. Смятала, че за нея е чест да служи на човек, рискувал живота си за реформираната вяра.

Кимвам като малка кукла, която се поклаща, когато я потупате с пръст. Кимване, кимване, кимване. Отивам до ъгъла, който съм си отделила за молитва и за четене на Библията. Коленича и благодаря на Бог, задето баща ми е в безопасност, за милостта на кралицата и за убедителността на онази велика жена, майка ми. Сигурно е обещавала луната и звездите, за да издейства кралско помилване за съпруга си. Би трябвало да се радвам много, че е била така убедителна и че е работила в полза на баща ми. Баща ми е в безопасност. Това е най-важното. Би трябвало да се радвам много. Не си позволявам да се запитам защо не е дошъл да ме види, преди да си тръгне, нито защо не съм освободена заедно с него. Знам, че родителите ми, които винаги са изисквали послушание от мен, ще ме повикат при себе си в мига, когато им потрябвам. Знам, че отново ще бъдем всички заедно. Знам, че ще бъдем у дома, в Брадгейт. Никой няма да ни го отнеме, никой няма да ме прогони от малката ми спалня, от изящната градина, полята, горите, библиотеката със стотици книги. Единствено Бог в Своята милост знае колко ще се радвам да се озова там.

Лятото става все по-горещо. Стаята ми е студена и влажна нощем, и задушна в два следобед. Позволяват ми да се разхождам в оградената градина пред къщата на семейство Партридж, а понякога двете с госпожа Партридж се разхождаме по стените, откъдето се открива изглед към реката. По здрач откъм морето полъхва свеж вятър. Когато усещам мириса на сол, носен от прохладния въздух, се чувствам внезапно възвисена, сякаш мога да се издигна и да се рея по него като крякащите чайки. Чувствам се така, сякаш мога да разперя криле и да полетя с тях. Градът ми се струва тих. Изненадана съм. Бих предположила, че благочестивите не биха понесли кралица-папистка, бих предположила, че ще въстанат срещу нея, но изглежда, че съчетанието от принцеса Мери, прикритата власт на Испания и ужасяващата мощ на Антихриста направиха онова, което моите съветници се кълняха, че не може да бъде направено — поставиха една жена-папистка на престола на реформирана Англия и никой не каза и една дума против нея.

Прекарвам следобедите си в четене, а вечерите си — в писане. Не възразявам срещу малката къща, срещу градината под нея, с портата към моравата и Бялата кула на Тауър, открояваща се отсреща. Мога да живея в собствен свят, като монах в килията си. Работя по нов превод на псалмите, а също и по писмото си, провъзгласяващо невинността ми пред кралицата. Сигурно се налага да ѝ обясня, че щом е освободила всички освен старшите ми съветници — Джон Дъдли и синовете му, — тогава може да освободи и мен. Простила е на майка ми, по силата на чийто произход бях поставена на трона, която всъщност е по-близо от мен до короната, освободи свекърва ми, лейди Дъдли, която настояваше да пробвам короната. Може да ме освободи. Безсмислено е да не го стори.

— Свекърва ти отиде при кралица Мери — прошепва ми сестра ми Катрин по време на едно от редките си посещения, когато ми носи чисто бельо и лекарство, тъй като все още имам спазми в корема и още кървя малко. Маймуната господин Носльо се крепи на рамото ѝ и скрива тъмното си личице в ръцете си. — Херцогинята лейди Дъдли отиде при кралица Мери, но кралицата дори не пожела да я приеме.

— Нима! — забавлявам се като някоя развратница на рибарски кей, на която са съобщили дребна клюка. Разпознавам недостоен проблясък на семейна гордост. — Нима! Наистина ли! Тя знаеше ли, че кралицата се е срещнала с почитаемата ни майка?

— Да, но разбира се, почитаемата ни майка е от кралското семейство и любимка на нашата братовчедка, кралицата. Семейство Дъдли от кралско потекло ли са? — тя се усмихва.

— Не, разбира се, че не, но той е херцог.

Катрин поклаща глава:

— Не за дълго. Мисля, че ще му отнемат състоянието и титлата.

— Но защо? След като кралицата прости на толкова много други?

— Той направи нещо ужасно — изтъква Катрин. — Знаеш какво имам предвид…

Тя млъква, без да довърши, и ме поглежда, разтваряйки широко очи, сякаш аз, толкова по-начетена и по-добре образована от нея, трябва да знам думите, които тя отказва да изрече. Подава пръст на седналия на рамото ѝ господин Носльо, и той го хваща, сякаш за да се успокои.

Поглеждам я с каменно изражение, а после виждам как сълзите с лекота избликват в сините ѝ очи.

— Джейн! Знаеш!

— Кълна ти се, че не знам какво имаш предвид, а ококореният ти поглед не ми казва нищо.

— Той се държа като предател — прошепва тя. — Опита се да постави мнима кралица на трона. Това е грях срещу короната, страната и Бог. Всички казват, че той трябва да умре. Защото е бил предател. Не говорим за това, че е разпращал призиви или е писал писма, както правеше баща ни. Не са били думи, а дела. Поведе истинска армия срещу кралицата, а синовете му провъзгласиха мнима кралица със силата на оръжието. Всички ще бъдат екзекутирани. Трябва да бъдат.

Все още я гледам неразбиращо.

— Да умрат? Момчетата Дъдли?

Струва ми се невъзможно тези петима красиви млади мъже да умрат. Не е възможно баща им — такъв пресметлив, лукав мъж — да стигне до ешафода. Момчетата са твърде жизнени, баща им е твърде умен. Никой от тях не може да умре.

— Ти също, Джейн — казва тя, говорейки бавно, сякаш обяснява нещо на малката ни сестра, Мери. — Всъщност разбираш, нали? Понеже ти беше мнимата кралица, която издигнаха. Мъжете Дъдли трябва да умрат, задето са провъзгласили мнима кралица, а ти беше тази кралица. Затова казват, че ти също ще трябва да умреш.

Поглеждам красивата си сестра, единствената, осмелила се да изрече тази ужасна лъжа.

— О, не, не могат да ме убият — потресена съм, че тя изобщо би казала нещо подобно.

— Знам! — тя е напълно съгласна с мен. Господин Носльо кима сериозно с глава. — И аз си мисля, че не могат. Със сигурност не могат, нали? Но, Джейн, въпреки това казват, че ще стане така.

Катрин е глупачка и аз знам това от цяла вечност. Дори не споря с нея, защото какъв е смисълът да изтъквам авторитети и да ѝ давам страници, които тя просто не може да прочете? Със същия успех мога да говоря на маймуната или на котенцето ѝ. Знам, че не съм сторила нищо друго, освен да се подчиня на баща си и майка си, а после да се подчинявам на съпруга си и на неговите баща и майка. Това не е измяна. Изобщо не е престъпление. То е вменен от Бога дълг: „Почитай баща си и майка си, за да живееш дълго на земята, която Господ Бог твой, ти дава“.11

Кралица Мери, която учеше също като мен с кралица Катрин Пар (ние четирите — Катрин, Мери, Елизабет и аз — се привеждахме заедно над книгите), ще знае това така добре, както го зная аз. Ще „живея дълго“ на земята, защото съм почитала баща си и майка си. Би било против Божиите заповеди, ако ме екзекутират, задето съм се подчинила на родителите си. Това би означавало отхвърляне на истинността на Библията, а това е недопустимо.

Завършвам обяснението си за кралицата, и когато оставам напълно удовлетворена от него по отношение на реториката, граматиката и чистотата на страниците, ѝ го изпращам. Очаквам да го прочете, да проследи доводите ми и да се разпореди да ме освободят. Давам ѝ ясно да разбере, че не съм имала представа защо Мери Сидни ме е отвела в Сион Хаус, и че самата Мери вероятно също не е знаела. Самата аз не съм искала короната, и все още не я искам. Когато са ме убедили в законността и правилността на това деяние, съм направила най-доброто, което съм могла. Не виждам какво друго би могъл да иска някой от мен. Трябваше да се подчиня на родителите си и да последвам логиката на един довод. Всъщност, мислех, че това е правилната постъпка — но не мога да бъда обвинявана, задето мислех, че Божието дело ще се върши най-добре от кралица, която изучава Словото Му и следва законите Му, а и не е обвързана с Рим. Не обяснявам това на кралицата, защото знам, че няма да се съгласи, а една праведна дума невинаги е приятна, въпреки че аргументът е неоспорим.

Пиша подробно, казвайки на новата кралица, че съм получила съвет — всъщност заповед — да приема короната, от онези, които са били поставени над мен като по-възрастни и по-мъдри. „Прегрешението, което ми се приписва, не произтичаше изцяло от самата мен“, пиша — казвам го възможно най-тактично, предвид факта, че целият ѝ двор и всичките ѝ сегашни съветници преди бяха мои. Не се поколебавам да назова Джон Дъдли, или съпругата, или сина му: всъщност изтъквам, че от момента, в който бях принудена да заживея с тях, се чувствам зле, вероятно съм била тровена.

Докато чакам отговора ѝ, продължавам с учението си и с работата по превода. Поръчвам още книги. Трябва да се допитвам до авторитетите, докато работя, и е изключително дразнещо, че някои от тези книги не са на мое разположение сега, защото папата е постановил, че те са забранени и никой няма право да ми ги носи. Забранени! Забраняват книги, писани за Библията от задълбочени тълкуватели на Словото Божие. Ето как Антихристът си проправя път в умовете на мъжете и жените. Така религията подкрепя политическата тирания. Не съм изненадана, когато не успявам да се добера до изследванията, които ми трябват, и затова трябва да цитирам по памет и да си отбележа в полето на листа да ги проверя, когато ме пуснат да се върна на свобода в собствената си библиотека в Брадгейт, където мога да чета всичко, което искам.

Опитвам се да не се разсейвам от носещите се откъм Сити гръмки звуци — ликуване, ек на фанфари и звън на черковни камбани. Подострям перото си и обръщам страницата на гръцката граматика, която изучавам. Сега чувам виковете на чираците и жените, които пищят от радост. Не се качвам на стените да погледна надолу: мога да предположа защо е целият този шум. Всъщност не искам да виждам как братовчедка ми влиза триумфално в Лондон през Тауър Гейт и освобождава фаворитите си от затвора. Просто се надявам скоро да ме повика.

Разбирам, че първо виновните трябва да бъдат съдени и екзекутирани, преди кралицата да ме помилва. Но ми се иска да ми беше спестена гледката как мнимите свещеници и дори самият онзи стар антихрист, Стивън Гардинър, врагът на реформата, обвинителят на кралица Катрин Пар, влиза в параклиса на Тауър да отслужи литургията за пребоядисалите се изменници. Вземам възглавничката си, за да коленича на нея, опирам гръб в прозореца и облягам чело на студената каменна стена, за да се помоля за безсмъртната си душа, докато проклетият старец изнася проповед и вдига нафората и в общи линии прави магия и практикува езичество в параклиса, където толкова неотдавна се молех пряко на Бог, без да е нужно някой да се върти насам-натам в шумолящи одежди пред скрития олтар, като размахва кадилница с тамян или пръска вода.

Не всички мислят като мен. Моят свекър Джон Дъдли се отрича от вярата си, прави признания и се самобичува пред приготвения от пекаря хляб и направеното от лозарите вино, преструвайки се, че те са тялото и кръвта Божии с надеждата да угоди на кралицата и да си спечели няколко години окаян живот в замяна на загубата на цялата слава небесна. Хляб от хлебаря, вино от избата — клетият еретик се кълне, че това са истинската кръв и тяло на Бог. Това не е вяра като нашата. Това е суеверие и магия. Той е изгубил безсмъртната си душа в жалкия си опит да откупи живота си.

Извеждат него и сър Джон Гейтс, който му служеше, и сър Томас Палмър, който не е сторил нищо повече от стотина други като него, извеждат тримата на Тауър Хил и ги обезглавяват като обикновени престъпници.

Дълбоко съм потресена. Не мога да жаля за Джон Дъдли. Нямам причина да скърбя за него. В последния си час моят свекър се превърна в папист и затова загина от ужасна смърт, предавайки истинската реформирана вяра на братовчед ми, краля, и моята — далеч по-ужасно предателство от измяната, която призна. Накрая смяташе да замени сигурността на вечността за няколко дни греховен живот, и тогава направи грешния избор, както постъпи и с мен.

— Аз съм съвсем млада — казвам на сестра си Катрин, която идва да ме посети без покана, — но не бих изоставила вярата си от обич към живота! Но ти може би ще кажеш, че неговият живот беше сладък и той копнееше да го запази…

— Не, не бих казала това…

— Следователно, може да кажеш, той сигурно е мислел, че заради това си струва да пожертва спасението на душата си…

— Наистина, не бих…

— Не го беше грижа какво му струва. Всъщност причината е основателна, защото този, който би живял дори в окови, само и само за да бъде жив…

Тя е останала без дъх от опитите да ме прекъсне:

— Не бих казала нищо от това! — възразява. — Но мога да разбера защо един съпруг и баща на такива красиви момчета не би искал да ги остави, защо би положил всякакъв обет, за да запази живота си.

— Бог казва, че който се отрече от Него пред човеците, и Той ще се отрече от него в царството на Своя Отец небесен12 — заявявам.

— Но когато кралицата ти прости, ще трябва да се молиш с нея — напомня ми Катрин. — Аз вече го правя. Седя зад нея и подражавам на всичко, което прави. Наистина, Джейн, за мен няма значение. Изправяне и навеждане, поклон и прекръстване. Защо е толкова важно? Не би се обявила против литургията, нали? Би правила всичко, което искат от теб, би се покланяла, когато издигнат причастието…

— Това е помия. Причастието, както го наричаш сега, е помия — заявявам, а тя закрива лицето си с длани и ме поглежда сериозно през пръстите си.

— Джейн… — прошепва.

— Какво?

— Тези приказки ще те отведат до ешафода.

— Никога няма да се отрека от Господ, моя Бог — заявявам.

— Джейн… — повтаря тя.

— Какво?

— Не искам да те изгубя.

Разсейва ме движещата се издутина в джоба на наметката ѝ.

— Какво държиш там?

— Котенцето Рибън. Донесох го. Помислих си, че може да го искаш за компания.

Тя измъква от джоба си бялото котенце със сини очи. То отваря уста в мъничка розова прозявка и размърдва миниатюрно розово езиче. Има остри зъбки, а лапите му висят отпуснато от съня.

— Не искам котенце — казвам.

Тя изглежда нелепо разочарована:

— Няма ли да ти бъде добра компания? Сигурна съм, че изобщо не е еретик.

— Не ставай глупава.

ТауърЛондон, ноември 1553 г.

Така наречената милостива кралица нарежда ние, затворниците, които отрекохме нейните ереси и следваме възкръсналия Бог, да вървим точно като Него пред хората. Знам, че тя, а не аз, е опозорена от този театър. Не се боя да бъда съдена за измяна: радвам се за това. Мога да дам показания от подсъдимата скамейка, мога да бъда като Даниил, който се явява пред съда. Готова съм. Ще бъда съдена с шепата останали затворници в Гилдхол — най-публичния позор, който тя може да измисли.

Тя не осъзнава, че за мен това е нещо свято. За мен е чест да вървя от Тауър до Гилдхол за процеса си. За мен това не е по-голям позор, отколкото е било позор за Иисус да носи кръста Си. Тя мисли, че ще ме изложи на оскърбленията на тълпите, но това ще бъде моето мъченичество. Радвам се да го направя.

По улиците от Тауър до Гилдхол се редят гвардейци: нашето затворническо шествие се предшества от секирата на палача, а след нея върви архиепископ Томас Кранмър, благочестивият свещеник, който ни даде английския молитвеник и който преведе псалмите с моята скъпа кралица Катрин. Той е в Тауър, откакто се противопостави на кралицата за въвеждането на папистката литургия. Той беше мой учител заедно с кралица Катрин, познавам го добре: имам пълна вяра, че щом той върви след брадвата, Господ върви пред нея. Горда съм да вървя зад такъв добър човек. Бих го последвала до портите на рая.

Но за нещастие аз не вървя точно по стъпките му, защото непосредствено след него върви съпругът ми, Гилдфорд, блед и явно уплашен, и едва тогава идвам аз, ескортирана от две придворни дами. Зад нас идват двама други членове на семейство Дъдли: Амброуз и Хенри. Поне те изглеждат изпълнени с достойнство и гледат дръзко.

Нося черна рокля, черна шапчица, поръбена с кехлибар, и черна наметка, украсена с кожа. Държа в ръце отворен молитвеник и го чета, докато вървя, макар че дребният шрифт танцува пред очите ми, и, честно казано, не виждам нищо. Няма значение: зная молитвите наизуст. Важното е, че го нося, че привидно го чета: всеки, който ме погледне, може да види, че се уповавам на Словото Божие, както е изречено от Неговия Син, както е написано в Неговия завет, както е преведено от кралица Катрин и мен. Не се уповавам на мънкането на някой свещеник или продължителната служба на латински, която ме посреща в Гилдхол. Спасена съм от вярата си в Словото, не от кръстенето и помазването, от пищните одежди и размахването на кадилницата, което продължава, докато съдиите влизат, прекръстват се и прошепват: „Амин“, а после правят всичко по силите си, за да покажат, че това е противопоставяне на папист срещу реформатор, лъжи срещу истина, ерес срещу Бог, овце срещу кози, те срещу мен.

Процесът се оказва просто рецитиране на безсмислици от мъже, които знаят прекрасно какво е станало, но не смеят да го кажат сега на онези, които го знаят също толкова добре, но чието бъдеще зависи от отричането му. Всички лъжат. Аз не съм подканена да говоря, а само да направя признание. Нямам възможност да обясня силата на Словото Божие.

Съдиите, които са също толкова виновни, колкото и обвиняемите, осъждат всички мъже да умрат така: да бъдат завлечени до мястото на екзекуцията си, а там — обесени и след това съсечени, коремите им — отворени и вътрешностите им извадени, а след това ръцете и краката им да бъдат отсечени. Това е обесване, изкормване и разсичане на четири, и е точно като разпъване на кръст. Екзекуцията ще се състои на Тауър Хил, който би трябвало да прекръстят на Голгота. Слушам присъдата и дори не трепвам, защото просто не мога да повярвам. Най-скъпият приятел и ментор на кралица Катерина да бъде изкормен заради ерес? Именно Томас Кранмър извърши последно миропомазване на умиращия крал Хенри. Написа „Общия молитвеник“. Как може да е еретик? Как може дъщерята на неговия приятел да го изкорми?

Що се отнася до мен, моето положение е по-лошо и също толкова противоречиво. Осъждат ме на смърт или чрез обезглавяване, като изменница, или чрез изгаряне на Тауър Грийн, като еретичка. Слушам лъжите, които изричат и смъртните наказания, с които заплашват, и изражението ми остава каменно. Ан Аскю, една обикновена жена, беше изгорена жива на кладата в Смитфийлд заради нашата вяра. Нима мислят, че Нашият Спасител, който я подкрепяше, ще измени на мен? Нима мислят, че не дръзвам да стана мъченица като нея? Осмелявам се — а те ще се осмелят ли?

Имам вяра. Мисля, че ще произнесат присъдата, но ще отлагат отново и отново, а след като всички се успокоят и забравят за нас, ще пуснат всички по домовете ни: Томас Кранмър, момчетата Дъдли, мен. Смъртната присъда е заплаха, която да всее страх у другите и да ги накара да си мълчат и да се покоряват. Това не е участта ми. Ще чакам, ще уча, няма да се боя. Времето ще отмине, и аз ще бъда освободена, за да се прибера у дома в Брадгейт, ще седя на писалището си под отворения прозорец и ще чувам птиците в дърветата и ще усещам уханието на сеното, носещо се от полъха на летните ветрове, и заедно с Катрин и Мери ще играем на криеница в гората.

— Не ме е страх — обяснявам на Катрин.

— Тогава си луда!

Улавям ръцете ѝ, които подръпват роклята ѝ и пълната с плодове кошница, която е закрепила на коленете си и я полюшва като бебе, като племенника, с когото никога няма да се сдобие от мен.

— Не ме е страх, защото зная, че този живот е просто една долина на скръбта, през която минаваме — казвам ѝ пламенно. — „Блажен човек, чиято сила е в Тебе, и чиито пътеки в сърцето са насочени към Тебе. Като преминават долината на плача, те намират извори в нея, и дъжд я покрива с благословия.“13

— Какво? — пита тя объркано. — За какво говориш сега?

Притеглям я да седне до мен на пейката в прозоречната ниша.

— Готова съм — казвам ѝ. — Няма да се посрамя.

— Помоли кралицата за прошка! — казва тя внезапно. — Всички други го сториха. Не е нужно да отхвърляш религията си, просто трябва да кажеш, че съжаляваш за бунта. Тя прочете писмото ти. Знае, че вината не е била твоя. Пиши ѝ отново и ѝ кажи, че знаеш, че си сгрешила, че ще анулираш брака си, че ще ходиш на литургия, и тогава можеш да живееш спокойно в Брадгейт, а аз ще живея с теб и можем да бъдем щастливи.

Сестра ми надава лек писък.

— Какво искаш да кажеш? Какво говориш пък сега?

— Това е стихотворение, което написах.

Тя кърши разтревожено ръце. Опитвам се да я хвана, но тя скача на крака и отива до вратата.

— Мисля, че си луда! — възкликва. — Луда си, щом не се опитваш да си спасиш живота!

— Умът ми е насочен към небесата — казвам спокойно.

— Не, не е — казва тя с хапливо сестринско остроумие. — Мислиш си, че тя ще ти прости, без да се извиниш. Мислиш си, че ще спечелиш там, където Джон Дъдли се провали. Мислиш, че ще провъзгласиш вярата си и всички ще ти се възхитят за нея, както прави Роджър Ашам, учителят, и онзи смешен човек в Швейцария.

Улучва болното ми място. Бясна съм заради оскърблението към моя духовен наставник, Хайнрих Булингер14.

— Завиждаш! — изсъсквам ѝ. — Назоваваш изтъкнати мъже, но никога не си разбирала учението им.

— За какво да завиждам? — тя повишава тон. — За това ли? — жестът ѝ обхваща свързаните помежду си стаи с ниски тавани, гледката към оградените градини, стените на Тауър отвъд тях. — Ти си в тъмница, осъдена на смърт, съпругът ти е затворник, осъден на смърт. Тук няма нищо, за което бих завиждала! Искам да живея. Искам да се омъжа и да имам деца. Искам да нося красиви рокли и да танцувам! Искам живот. И зная, че ти също го искаш. Никой не би могъл да иска да умре за вярата си на шестнайсет години. В Англия! Когато на трона е собствената ти братовчедка? Тя ще ти прости! Тя прости на баща ни. Просто я помоли за прошка и си ела у дома в Брадгейт и нека бъдем щастливи! Помисли си за спалнята си там, за книгите си. Помисли си за пътеката покрай реката, където яздим!

Извръщам се от нея, сякаш ме изкушава. По-лесно е, ако мисля за нея като за светско изкушение, малко създание с лице на гаргойл, а не красивата ми руса сестра с нейните простовати вкусове и глупавите ѝ надежди.

— Не — казвам. — „Защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери.“15

Чувам как тя тихо изхлипва, когато се обръща с лице към вратата и потропва по нея, за да я пуснат да излезе. Не е научена да спори, както съм научена аз още от невръстна възраст: тя е образована, но не и начетена. Много невероятно е някога да успее да ме убеди в каквото и да е, тази моя глупава малка сестра. Но съм трогната от сълзите ѝ. Бих я утешила, ако можех, но нали съм призвана. Не се обръщам към нея, но ѝ напомням:

— „Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от свекърва ѝ.“16

— Майка — казва тя с приглушен шепот иззад ръкава си. Попива стичащите се сълзи.

Толкова съм изненадана, че я хващам за рамото и я обръщам с лице към мен:

— Какво?

— Майка — повтаря тя. — Трябва да е син от баща му и дъщеря от майка ѝ, не от свекървата. Сбърка го, защото мразиш лейди Дъдли. Това просто показва теб, Джейн. Това не е Словото Божие. Това е твоят опит да си отмъстиш на семейство Дъдли. Надяваш се, че кралицата ще ти прости, без да промениш вярата си, и тогава Джон Дъдли, който умря, отричайки се от вярата си, ще изглежда като страхливец и еретик, а ти ще изглеждаш по-смела от него.

Пламвам от гняв заради наивността ѝ.

— Мъченица съм на твоята глупост! Не разбираш нищо. Удивена съм, че познаваш Писанието, но го използваш погрешно, за да разклатиш увереността ми. Сега си върви и не се връщай.

Тя се обръща към мен и сините ѝ очи пламтят от гнева, присъщ на Тюдорите. Тя има гордост, също като мен.

— Не заслужаваш обичта ми към теб — казва, със собствената си глупава логика. — Но въпреки това я имаш, когато най-малко я заслужаваш. Защото виждам бедата, в която си изпаднала, дори ако ти си твърде умна, за да разбереш.

ТауърЛондон, февруари 1554 г.

Мислех, че кралицата ще ме освободи за Коледа, но дванайсетте празнични нощи идват и отминават, и докато останалата част от страната чества Божието рождество с литургия на латински, аз славя Нашия Господ, както подобава на една добра християнка, с молитви и размишления, без езическо внасяне на зеленина, без маскарад или идолопоклонство, без излишък на пиене или храна. Всъщност не мисля, че съм отбелязвала някоя Коледа толкова правилно преди — денят ми беше изцяло посветен на молитва и размишления върху раждането на моя Спасител, и четене на Библията ми. Нямаше подаръци, нито пиршество, и именно така винаги съм искала да прекарвам Коледа, а никога преди не са ми позволявали такава уединена чистота. Толкова се радвам, че съм сама и постя.

— Колко напълно окаяно! — проплаква Катрин. Тя идва от лондонската ни къща, с подаръци от майка ми и баща ми и нова шапчица от собствения си гардероб. — Джейн, не можа ли да намериш една клонка бодлива зеленика? Няма дори бъдник в огнището?

Тя пуска малка питомна червеношийка, която е донесла със себе си, и птичката кацва на празната каменна полица и чурулика, сякаш и тя се оплаква, че няма зеленина и музика.

Дори не отговарям на Катрин: само я гледам настойчиво, докато виждам как устната ѝ потреперва и тя казва безпомощно:

— Нима не си ужасно самотна?

— Не съм — казвам, макар истината да е, че съм.

— Сигурно ти е мъчно за нас, сестрите ти, дори ако не ти липсва почитаемата ни майка.

— Имам науките си — но те не заместват разговора, дори безгрижния, лекомислен разговор на невежи момичета.

— Е, ти ми липсваш — казва тя упорито, сгушва се в обятията ми и заравя мокрото си лице във врата ми и хлипа силно в ухото ми. Не я отблъсквам, а я прегръщам по-здраво. Не казвам: „И ти ми липсваш“, защото какъв би бил смисълът и двете да се разплачем? Освен това, аз водя живот като ученичка на Бога. Не би трябвало да ми липсва нищо. Ако имам Библията си, не се нуждая от нищо друго. Но я прегръщам здраво, сякаш държа кученце: успокояващо е, макар и безсмислено.

— Имам да ти кажа една тайна — казва тя, притиснала влажната си буза към ухото ми.

— Казвай — не сме сами, но придворната ми дама седи на известно разстояние, до прозореца, за да има светлина за ръкоделието си. Катрин може да ми шепне на ухото, и жената ще си помисли, че плачем заедно.

— Татко събира армия — изреченото достига едва-едва до слуха ми.

Чувам я с усилие. Постаравам се да държа лицето си скрито.

— За да ме спаси ли?

Давам вид, че плача на закръгленото рамо на Катрин, макар че трябва да се сдържа да не заподскачам и запищя от възторг. Винаги съм знаела, че баща ми няма да ме изостави тук. Винаги съм знаела, че ако почитаемата ми майка не успее да убеди кралица Мери да ме освободи, тогава баща ми ще ме вземе със сила. Винаги съм знаела, че никой от тях няма просто да ме остави тук. Аз съм най-голямата им дъщеря, наследница на кралицата на Англия. Не е като да съм нищожество, което би могло да бъде лесно забравено.

— Не е ли ужасно опасно? — питам.

— О, не мисля така — прошепва сестра ми в отговор. — Вече никой не иска кралица Мери. Не и сега, когато ще се омъжва за испанския принц.

Умът ми се върти вихрено. Не знаех нищо за това.

— Тя се омъжва?

— За Филип Испански.

— Ще има бунт срещу него? Ще ме поставят на трона на нейно място?

— Така мисля — казва уклончиво Катрин. — Мисля, че това е планът.

— Не е бунт в подкрепа на Елизабет, нали? — питам, внезапно обзета от подозрение.

— О, не — казва тя. — Елизабет е станала папистка. Помоли кралицата да ѝ изпрати разпятия и потири за собствения ѝ параклис, и облече капелана си в епитрахил и филон.

Дори празноглаво същество като Катрин не може да е разбрало погрешно подобни знаци.

— Във всеки случай, ти си сигурна, че баща ни идва за мен?

Тя кимва. Схванала е поне този факт.

— Сигурна съм.

Разделяме се и очите ѝ блестят, а бузите ѝ са поруменели.

— Вземи птицата, когато си тръгваш — предупреждавам я. — Знаеш, че не ги харесвам.

Да чакаш избавление, знаейки, че небесният и земният ти баща не са забравили преданата си дъщеря, да бъдеш на прага на приключението. Това осветява дните ми и прави молитвите ми пламенни и изпълнени с надежда, вместо изпълнени с оправдания в очакване на помилване. Знаех, винаги съм знаела със сигурност, че хората на Англия, бидейки свободни да четат, свободни да мислят и свободни да се молят пряко на своя Спасител, никога не биха се върнали към робството за ума и душата, което предлага папистката Църква. Винаги съм знаела, че ще се вдигнат срещу Антихриста веднага щом им стане ясно, че вярата им бива предавана. Беше въпрос на време, беше въпрос на вяра. Трябва да чакам и да бъда търпелива, както е търпелив Той.

Нещо повече: можех да предупредя кралица Мери, че всеки съпруг би поискал да вземе короната — защото именно това се случи с мен. Именно това направи Гилдфорд веднага щом ме провъзгласиха за кралица. Сигурно и нашата братовчедка, единайсетгодишната Мери, кралица на шотландците във Франция, ще открие, че обещаният ѝ съпруг също ще узурпира властта ѝ, веднага щом стане достатъчно възрастен. Бог е поставил съпрузите над техните съпруги. Те ще предявят права за мястото си, дори ако съпругата е кралица и следва да бъде поставена над тях. Кралица Мери може да е достатъчно възрастна, за да ми бъде майка, но смятам, че аз бих могла да ѝ кажа: така правят мъжете. Женят се за жена, която ги превъзхожда, и моментално започват да ѝ завиждат за положението, и незабавно узурпират властта ѝ. Ето защо в тази страна никога не е имало управляващи кралици, само регенти в отсъствие на краля. Ето защо в Тайния съвет няма херцогини. Ако един мъж спечели почести, те му принадлежат; спечели ли ги жена, тогава те принадлежат на съпруга ѝ. Ето защо кралицата екзекутира Джон Дъдли, но пощади мен. Прочела е онова, което написах, видяла е, че тронът е наследен от мен, но пожелан от Дъдли за сина му. Разбрала е веднага, че аз може да съм вярна, но Гилдфорд е алчен. Можех да я предупредя, че всеки съпруг би отмъкнал властта ѝ и че английският народ никога няма да приеме крал-испанец. Тя е на власт от няма и осем месеца, а вече се самоунищожи. Жал ми е за нея, но не изпитвам угризения, че баща ми вдига оръжие срещу нея.

Така трябва да бъде: така може да умрат всички еретици.

Чакам часа на избавлението си, но той не настъпва. Чакам Катрин да дойде и да ми каже какво става, но изведнъж и тя престава да ме посещава. Вече не ми позволяват да се разхождам в градината или по плоските покриви на постройките на Тауър, но никой не иска да ми каже причината. Дните са тъмни, с мъгла, носеща се откъм реката, и надвиснали облаци. Казвам на госпожа Партридж, че бездруго не искам да се разхождам в градината. По това време на годината не расте нищо, дърветата са без листа, самата морава е просто едно кално петно. Няма нужда някой да ми забранява. Зимното време, а не волята на кралицата, ме държи затворена. Госпожа Партридж стисва устни и не казва нищо.

Отнякъде в Сити чувам викове и изстрели. Без съмнение това е баща ми, който идва за мен начело на армията си. Книгите ми са спретнато подредени на масата ми, листовете хартия — вързани заедно. Готова съм да си тръгна.

— Какво става? — питам тихо госпожа Партридж.

Тя се прекръства, сякаш това е естествен жест за прогонване на лошия късмет.

— Да ви прости Господ! — възкликвам веднага при този ужасен жест. — Що за нелепо ръкомахане е това? Каква полза според вас ще донесе то на някого? Защо не вземете направо да плеснете с ръце, за да сплашите и прогоните Сатаната, като така и така сте започнали?

Тя ме поглежда право в очите.

— Моля се за вас — е всичко, което отвръща, и излиза от покоите ми.

— Какво става? — изкрещявам. Но тя затваря вратата зад гърба си.

Тауър, ЛондонЧетвъртък, 8-ми февруари 1554 г.

Имам посетител. Джон Фекнам, чието идолопоклонство ясно личи от дългото му кремаво вълнено расо, пристегнато на кръста с кожен ремък, и бялата качулка, която отмята назад от квадратното си, поруменяло лице. Бенедиктински монах, дошъл да посети мен, бедната глупачка.

Задъхал се е от изкачването по стълбите до покоите ми.

— Стръмно — успява да изрече, а после свежда глава в поклон. — Лейди Дъдли, дойдох да говоря с вас, ако се съгласите да ме приемете — говори с грубоватия акцент на касапин или млекар, нищо подобно на изтънчения изговор на моите получили образованието си в Кеймбридж домашни учители. Кара ме да се усмихна — сякаш краварят изнася проповед.

— Нямам нужда да ме напътства слепец в тъмнината — казвам тихо.

— Имам тежки новини за вас — наистина изглежда доста съкрушен от онова, което има да ми съобщи. Помислям си за баща си, който идва към мен сега, начело на армията си, и усещам спазъм на страх в чувствителния си стомах. Надявам се нищо да не се е объркало. Но нима, ако нещо се беше объркало, биха изпратили непознат еретически свещеник да ми го съобщи? Охранен еретически свещеник с кръгло лице и груб акцент? Това е оскърбление спрямо мен.

— Кой ви поръча да ми съобщите тези новини? — питам. — Кой натовари вас, един пълен и тежък човек, с такива тежки новини?

Той въздъхва отново, сякаш е не само уморен, но и тъжен.

— Не съм дошъл да споря с вас — казва. — Съветът ми нареди да ви съобщя новината, а кралицата лично ми заповяда да ви освободя от суеверието, в което сте израсли.

— Да ме освободите от суеверието, в което съм израсла? — повтарям студено.

— Да.

— С колко време разполагате? — усмихвам се насила.

— Не дълго — казва той много тихо. — Потвърдиха смъртната ви присъда. Толкова съжалявам. Ще бъдете обезглавена утре. Изобщо нямаме много време, лейди Дъдли.

Изпитвам чувството, че самите му думи са ме убили с един удар. Не мога да дишам, стомахът ми, постоянно присвиван от болезнени спазми, внезапно се укротява. Струва ми се, че сърцето ми престава да бие.

— Какво? Какво казахте?

— Наистина съжалявам, дете мое — казва той кротко.

Вглеждам се в широкото му поруменяло лице.

— Какво?

— Вие и вашият съпруг, Гилдфорд Дъдли, ще бъдете екзекутирани. Утре.

Виждам, че в очите му има сълзи. Сълзите и неловкото му държание, поруменялото му лице, хрипкавото му дишане ме убеждават повече от думите му.

— Какво казахте? Кога?

— Утре — казва той тихо. — Може ли да поговоря с вас за безсмъртната ви душа?

— О, твърде късно е за това — казвам. Не мога да мисля ясно: ушите ми шумят и осъзнавам, че това е от учестеното биене на сърцето ми. — О, няма достатъчно време да се обърне внимание на толкова много неща. Не мислех… не мислех… — честно казано, не мислех, че братовчедка ми, кралицата, ще се превърне в хищник: но виждам, че фалшивата ѝ религия я е подлудила, както подлудява толкова много хора.

— Бих могъл да помоля да ми дадат повече време да се преборя за душата ви — казва той с надежда. — Ако бих могъл да им кажа, че разговаряме. Ако можех да ги уверя, че има надежда да се разкаете.

— Да — казвам. — Добре — дори един ден може да даде на баща ми време да стигне до мен. Трябва да остана жива, за да може да ме спаси. Той се приближава с всеки изминал ден, знам това. Няма да ме предаде; аз не трябва да го предавам. Дори сега може би води битка на юг от реката. Трябва да бъда тук, когато прекоси моста.

Тауър, ЛондонПетък, 9-ти февруари 1554 г.

Джон Фекнам идва призори, както обеща, и носи със себе си своята кутия с фокуси — хляба и виното, потира и епитрахила, свещи и тамян, и всички принадлежности и дрънкулки, които може да събере, за да заблуди наивниците като селски шарлатанин, който създава забавления за глупавите деца. Поглеждам дървената му кутия, поглеждам и честното му лице.

— Няма да сменя религията си, за да запазя главата на раменете си — казвам. — Мисля за душата си.

— Аз също — казва той кротко. — А кралицата ни даде три дни да говорим по религиозни въпроси.

— Винаги съм обичала да уча и да споря.

— Тогава говорете с мен сега — казва той. — Обяснете ми какво разбирате под тези свети думи… „Вземете, яжте — това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен.“17

Едва не се засмивам.

— Не мислите ли, че съм оспорвала смисъла на това почти през целия си живот?

— Зная го — казва той овладяно. — Знам, че сте възпитана в заблуда, бедна моя сестро.

— Не съм ваша сестра — поправям го. — Имам само две сестри. Ако имахме брат, нямаше да бъда тук сега.

Чувам тропота на стражи при Лъвската порта и шум от много мъже, влизащи в Тауър. Чувам вик: „Стой!“ и шум от стъпките на много мъже, на които посочват килиите. Знам, че изглеждам стресната.

— Бих искала да видя…

Той не помръдва от мястото си, затова предполагам, че знае кого водят арестуван в Тауър. Отивам забързано до прозореца и поглеждам през градината. Разпознавам баща си, клетия си баща, и разнородна група мъже, обезоръжени, със спуснати знамена, без коне, явно разгромени.

Обръщам се обратно към Фекнам и питам:

— Баща ми е арестуван отново? Дойдохте тук със съвети, но не ми казахте това, едничкото нещо, което не знаех, което трябва да знам?

— Той отново извърши измяна — казва той безцеремонно. — Той и сър Томас Уайът се опитаха да влязат в Лондон начело на армията си.

— За да ме спаси! — възкликвам с внезапен гняв. — Кой би могъл да го вини, задето се опитва да ме спаси, когато съм осъдена на смърт, а той ме е обичал през целия ми живот? Аз съм любимата му дъщеря, благочестива като него, отдадена на науките като него. Как би могъл такъв човек да остави дъщеря си да умре, без да си помръдне пръста да я спаси? Никой не би могъл да иска това от него.

За миг мълчим. Гледам го в лицето, поруменяла и със сълзи в очите, а той изглежда изпълнен с негодувание, като касапин, търгуващ със свинско месо, когото са измамили на пазара за месо с цената на надениците. Свежда глава и бързо избиващата руменина се разлива по бузите му.

— Не се е вдигнал на бунт заради вас — казва кротко, и думите му отекват като погребален камбанен звън. — Не за вас, скъпа моя. Вдигна се на бунт, за да постави принцеса Елизабет на трона. Но именно защото той се вдигна в нейна защита, ще екзекутират вас. Съжалявам, дете мое.

— Събрал е армия за Елизабет? — не мога да повярвам. Казвала съм на баща си що за момиче е Елизабет. Защо би се вдигнал на бунт за нея, толкова податлива във вярата си и толкова ненадеждна като гостенка в нечий дом?

— Да.

— Но защо да убиват мен, ако баща ми се е вдигнал на бунт в подкрепа на Елизабет? — прошепвам. А после, като човек на познанието, каквато съм, допълвам: — Няма смисъл. Няма логика.

Кривата му усмивка ми подсказва, че е съгласен.

— Испанските съветници на кралицата искат да покажат, че никой не може да оцелее след бунт срещу тях… — поправя се, — срещу нейно величество.

Това не ме интересува особено. Грижа ме е само за баща ми.

— Не е идвал за мен? Изобщо не е възнамерявал да ме спаси? Всичко е било заради Елизабет, а не заради мен?

Фекнам разбира, че това е най-лошото.

— Щяхте да бъдете освободена, сигурен съм — вижда как устните ми се извиват надолу и гневните сълзи в очите ми. — Не можем да знаем какъв е бил планът на заговорниците, докато не признаят. Да се помолим ли на вашия Отец в небесата, който ви обича? Винаги имате Него.

— Да — казвам унило и коленичим заедно, за да изречем на английски молитвата Pater Noster, молитвата, на която сам Иисус ни е научил, в която се казва на всички ни, че Бог е „Отец наш“. Имам Баща на небето, дори да нямам такъв на земята. Брат Фекнам се моли на латински. Аз изричам думите на английски. Не се съмнявам, че съм чута. Не се съмнявам, че той също е чут.

Тауър, ЛондонСъбота, 10-ти февруари 1554 г.

Повдигат обвинение срещу баща ми и той ще бъде изправен на съд за участието си в заговора. Било е голяма, изменническа конспирация и като нищо е можела да успее. Смятали са да поставят Елизабет на престола и да я омъжат за Едуард Кортни, нашият братовчед от рода на Плантагенетите, човек от нашето семейство и от нашата вяра. Елизабет отрича да знае каквото и да било за това, разбира се. За толкова добре образовано момиче тя съумява да бъде забележително невежа, когато ѝ изнася. Но тази конспирация означава, че нашата братовчедка кралица Мери трябва да гледа на всичките си сродници като на заплаха. Елизабет, аз, Катрин, дори малката Мери, Маргарет Дъглас и Мери, кралицата на шотландците, във Франция — всяка от нас би могла да бъде провъзгласена за кралица на Англия, измествайки нея. Всички имаме еднакво право и еднакви основания, всички сме заподозрени.

Толкова съм измъчена, че за мен е истинско облекчение, когато на вратата се потропва и влиза Джон Фекнам: едрото му червено лице е нагънато в предпазлива усмивка, русите му вежди — вдигнати нагоре, сякаш се страхува, че не е добре дошъл.

— Можете да влезете — казвам нелюбезно. Поемам си дъх и произнасям подготвената си реч: — След като ми бяха отпуснати тези дни живот, за да разговарям с вас, макар тъй малко да скърбя за тежкото си положение, че го смятам за по-явна проява на Божието благоволение към мен, отколкото Той е показвал към мен във всеки друг предишен момент.

— Подготвили сте се — казва той, разпознавайки начаса началните думи за дебат, и оставя книгите си на масата и сяда, сякаш знае, че преборването за душата ми ще е трудна работа за един заблуден еретик като него.

Тауър, ЛондонНеделя, 11-ти февруари 1554 г.

На почитаемата ми майка и Катрин е позволено да посетят баща ни: а Катрин оставя баща ни и майка ми насаме — както винаги искат да бъдат — и идва в стаята ми.

Не знае какво да ми каже, а и аз нямам какво да ѝ кажа. Седим в неловко мълчание. Тя поплаква малко, заглушавайки хлиповете си с ръкава на роклята си. Докато седи толкова близо, взирайки се в мен с изпълнените си със сълзи очи, не мога да уча, да пиша или да се моля. Не мога да чувам дори собствените си мисли. Просто съм уловена във вихъра на нейните угризения, страх и скръб. Все едно, че съм натъпкана в буталка за масло: чувствам как започвам да гранясвам. Не искам да прекарам последния си ден така. Искам да опиша своята дискусия с Джон Фекнам с мен, триумфа си над погрешното му мислене. Искам да подготвя речта си за ешафода. Искам да мисля, не искам да чувствам.

Чуваме шума от каруците, които карат дървото за построяването на ешафода, и работниците, които викат да им дадат инструментите и насочват каруците към моравата. При всеки тътнещ звук от стоварването на дърво върху камъните на настилката, при всеки стържещ звук на триона и удар на чук Катрин трепва: красивото ѝ лице е бяло като суроватка, очите ѝ са с цвета на мастило.

— Ще умра за вярата си — казвам ѝ внезапно.

— Ще умреш, защото баща ни се присъедини към бунт срещу коронованата кралица — избухва тя. — Дори не беше заради теб!

— Може и така да казват — отвръщам спокойно. — Но кралицата обърна гръб на онези, които вярват в истинския път към Бог, наруши обещанието си, че хората могат да изповядват вярата си така, както им диктува съвестта, и хвърля страната под властта на епископа на Рим и испанските благородници. Следователно се обърна срещу мен заради вярата ми и затова ще умра.

Катрин затиска ушите си с ръце.

— Няма да слушам изменнически думи.

— Ти никога нищо не слушаш.

— Заради баща ни изгубихме всичко — казва тя. — Всички сме съсипани.

— Земни блага — казвам. — Те не значат нищо за мен.

— Брадгейт! Брадгейт не значи нищо за теб! Защо говориш така? Домът ни!

— Би трябвало да обърнеш ума си към дома на нашия Небесен Отец.

— Джейн — умолява ме тя, — кажи ми една мила дума, една сестринска дума, преди да се сбогуваме!

— Не мога — казвам простичко. — Трябва да съсредоточа ума си върху пътуването си и радостната му крайна цел.

— Ще се видиш ли с Гилдфорд, преди да умре? Той помоли да те види. Съпругът ти? Ще бъдете ли заедно за един последен път? Той иска да се сбогува.

Нетърпеливо поклащам глава пред мъчителната ѝ сантименталност.

— Не мога! Не мога! Не искам да виждам никого освен брат Фекнам.

— Бенедиктински монах! — изписква тя. — Защо би се видяла с него, а не с Гилдфорд?

— Защото брат Фекнам знае, че съм мъченица — избухвам. — От всички вас единствено той и кралицата разбират, че умирам за вярата си. Ето защо искам да видя само него. Ето защо той ще дойде с мен до ешафода.

— Ако просто склониш да признаеш, че тук не става въпрос за вярата ти, че това няма нищо общо с вярата ти — а само за бунта на баща ни в подкрепа на Елизабет, — тогава изобщо няма да се налага да умираш!

— Именно затова не искам да говоря с теб или Гилдфорд — казвам във внезапен бурен изблик на недостоен за една светица гняв. — Няма да слушам никой, който иска от мен да гледам на това като на каша, забъркана от един глупак, която води до смъртта на дъщеря му, една пионка. Да! Татко трябваше да ме спаси, но вместо това потегли в подкрепа на друга пионка и провалът му ме обрече на смърт! — връхлитат ме гняв и скръб. Повишила съм тон, крещя ѝ, задъхвам се. Чувствам, че трябва да се добера отново до душевното равновесие, до спокойствието. Именно затова не мога да споря за земни неща със светски хора. Затова не мога да понеса да я виждам, да виждам когото и да е от тях. Затова трябва да мисля, а не да чувствам.

Тя ме поглежда с отворена уста и разширени очи.

— Той стана причина за нещастието ни — прошепва.

— Няма да умра с мисълта за това — изсъсквам ѝ. — Аз съм мъченица за вярата си, а не заради някаква глупава случайност. Никога няма да умра, и баща ми също никога няма да умре. Ще се срещнем на небето.

Пиша на баща си. Винаги съм знаела, че няма да умре, а сега се отправям на пътуване и не се съмнявам, че ще го видя в края на пътуването.

Тауър, ЛондонПонеделник, 12-ти февруари 1554 г.

Две от дамите ми, госпожа Елън и Елизабет Тилни, стоят с мен до прозореца в очакване на новината, че моят съпруг от осем месеца и половина е мъртъв. Отдръпват ме от прозореца, улавяйки в здрава хватка ръцете ми, раменете ми, все едно съм дете, сякаш не бива да виждам истината. Комендантът на Тауър, Джон Бриджис, стои на вратата, със сурово изражение на лицето, и се опитва да не чувства нищо.

— Мога да гледам — отърсвам ги от себе си. — Не ме е страх от смъртта — искам да знаят, че дори в долината на смъртната сянка съм напълно безстрашна. Искам да го забележат.

Бог ме подкрепя, но въпреки това съм ужасно потресена, когато каруцата минава покрай прозореца ми, връщайки се с трополене от ешафода на Тауър Хил. Знаех, че е бил обезглавен, но не бях мислила, че тялото ще бъде с една глава по-късо, отколкото си го спомням. Истинската му глава е търкулната в кошница до окървавеното тяло. Окаяна гледка е, като в кланица, където животните вече не са красиви зверове, а само нарязани, одрани части. Ето го единственият мъж, когото някога съм приемала в леглото си, и който беше за мен такава заплаха, такава сила. Ето го, посечен, като забранена книга с откъснати страници. Тялото му е безглаво: изглежда толкова странно. Пуснали са красивото му лице в кошница и са хвърлили трупа му в окървавена слама. Това е ужас, за който не бях подготвена. Винаги съм мислила за смъртта като за сияйния бряг, никога — като за заклано животно, вкочаняването на познато тяло, късове от тялото на момче в мръсна каруца.

— Гилдфорд — прошепвам, почти за да си напомня, че това е той, а не някаква актьорска измама.

Палачът, в черни одежди, с висока черна качулка, която прави безликата му глава гротескно висока, върви с тежки стъпки зад каруцата. Закарват я до параклиса, а палачът отива да застане до новопостроения ешафод на моравата, скръстил ръце върху брадвата си, със сведена глава. Сепнато осъзнавам, че е тук не като част от процесията за Гилдфорд, а със съвсем друга цел. Дошъл е да ме обезглави. Макар да мислех, че съм подготвена, това така ме стряска, че сърцето ми спира. Времето ми настъпи. Колкото и да е несправедливо — всъщност, колкото и да е нелогично и неправилно — аз също ще бъда смалена, скъсена, обезглавена.

Спирам, за да напиша нещо в молитвеника за Джон Бриджис. Пиша подробно, вглъбена в този последен миг. Аз съм себе си. Думите никога не умират. Помислям си: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“18 Мисля, че разбирам това: тялото ми ще умре, но думите ми ще живеят. Окървавените останки от тялото на Гилдфорд ме потресоха — но все така се уповавам на думите, които никога не умират. Моята учителка и наставница Катрин Пар разбираше това. Тя посрещна смъртта без страх. Аз ще направя същото.

„Имайки предвид, че пожелахте една толкова незначителна жена да пише в толкова ценна книга, добри ми господин комендант“, започвам.

Толкова много ми харесва това „имайки предвид“. Мисля, че притежава неподправено достойнство. Написвам един абзац, после втори, след това се подписвам, а брат Фекнам ме поглежда и казва кротко:

— Не може да пишете повече. Време е.

Готова съм. Длъжна съм да бъда готова. Няма нищо повече за писане. Написах описание на дискусиите си с брат Фекнам, писах на кралицата, на баща си, на Катрин. Сега, най-накрая, написах сбогуване и довърших работата си. Облечена съм в черната си рокля и държа в ръце молитвеника си, отворен.

— Готова съм — казвам и усещам скръбно присвиване, от което ми се приисква да възкликна: „Чакайте! Само почакайте за миг! Трябва да направя още нещо! Един миг, една секунда, един удар на сърцето още…“

Джон Фекнам тръгва начело, а аз държа молитвеника си — английския си молитвеник — пред себе си и се опитвам да чета от него, докато слизаме по тесните стълби, през малката градина, излизаме през градинската порта и бавно се отправяме към ешафода на моравата. Разбира се, не мога да виждам наистина думите, докато слизаме по стълбите и вървим по градинската пътека: никой не би могъл. Но това отново показва на всички, че вървя към ешафода с молитвеник пред мен. Кралица Катрин Пар написа тези молитви, преведе ги от латински. Ето ме и мен, вървяща към ешафода с това доказателство за праведността си в ръка. Това е нашето дело. Готова съм да умра за него. Ще умра с него в ръцете си.

Дамите зад мен хълцат ли, хълцат, в сподавен, мъчителен плач. Надявам се всички да могат да видят, че не плача като тях. Надявам се всички да виждат, че се моля, докато вървя, с молитвеника пред себе си, и цялото ми излъчване е дълбоко благочестиво, показващо, че съм сигурна във възкресението. Всички се изкачваме по стълбата към ешафода и се събираме на платформата. Много малко хора са дошли да видят как ставам мъченица. Изненадана съм колко са малко. Заговарям им.

Страхувах се, че гласът ми ще трепери, но не трепвам. Моля се за Божията милост и казвам ясно на всички, че Божията милост ще ме спаси — не молитвите на някой свещеник, не платените литургии в издигнат в памет на душата ми параклис. Моля хората да отправят молитви за мен, докато съм жива, искам да разберат, че нямам нужда от молитви след смъртта си, защото ще отида право на небето. „Няма чистилище“, иска ми се да добавя, но всички знаят, че именно това имам предвид.

Чета „Помилуй ме, Боже“ на английски, защото Бог може да разбира английски и е суеверие да мислим, че трябва да се обръщаме към Него на латински. Джон Фекнам ме следва, изричайки думите на латински, и си помислям колко прекрасен език е това, и колко сладко звучи днес, звънлив и преплитащ се с английските думи във влажния, наситен с мокра мъгла въздух, с чайките, крякащи над реката. Спомням си, че съм само на шестнайсет и никога повече няма да видя реката. Не мога да повярвам, че никога повече няма да видя хълмовете на Брадгейт, или пътеките, където двете с Катрин се разхождахме под дърветата, или старото си пони в полето, или затворената в клетка стара мечка в ямата. Молитвата продължава странно дълго време, безвременно, и аз съм изненадана, когато свършва и трябва да предам нещата си: ръкавиците и кърпичката си, молитвеника си. Дамите трябва да ме подготвят за това, за моята последна поява като кралска особа. Свалят шапчицата ми — черната ми, поръбена с кехлибар шапчица — и яката ми. Внезапно времето направо започва да препуска, а има неща, които искам да кажа, които съм искала непременно да видя преди този момент. Сигурна съм, че има последни думи, които би трябвало да изрека, спомени, които би трябвало да извикам отново в паметта си. Сега всичко се случва прекалено бързо.

Коленича. Чувам въздържания глас на брат Фекнам. Слагат ми превръзката на очите, преди да съм зърнала за последен път чайките. Исках да погледна облаците, исках непременно да зърна за последен път небето. Внезапно опознавам страха и ме връхлита бялата слепота от нахлузената посред бял ден превръзка на очите.

— Какво да правя? Къде е? — изпищявам, обзета от паника, а после някой насочва ръцете ми към дръвника и плътният допир до солидната му, груба квадратна повърхност ми подсказва, че участта ми е неизбежна. Това наистина е материалният свят: това е най-материалното нещо, което някога ще докосна. Осъзнавам, че е последното нещо, което някога ще докосна. Вкопчвам се в дръвника, дори усещам зърнестата повърхност на дървото. Трябва да положа глава върху него. Усещам, че превръзката на очите е мокра от сълзите ми, меки и топли по затворените ми клепачи. Сигурно плача. Но поне никой не може да види, а каквото и да стане после, зная, че не е смъртта, защото никога няма да умра.