Последните Тюдори

Замъкът БейнардсЛондон, пролетта на 1554 г.

Чета с нарастващо стъписване тази проповед — единственото сбогуване с по-голямата си сестра, което някога ще имам. Прочитам го отново, само че този път съм бясна. Наистина не знам какво според нея ще правя с това ужасно писмо. Не знам каква полза според нея ще имам от него. Трябва да кажа, че ако аз бях тази, на която ѝ предстоеше да умре, нямаше да напиша подобно писмо на малката Мери. Що за писание! Как изобщо би я утешило? Чета го и го препрочитам, макар очите ми така да се възпаляват от плач, че не разчитам грижливия ѝ, отработен почерк. Няма нищо задраскано, няма мастилени петна. Не е плакала, докато го е писала, както плача аз, докато го препрочитам. Не го е надраскала отчаяно, в пламенно желание да се сбогува с мен, своята малка сестра, която се уповава на нея и я обича толкова много. Не е жадувала да ми каже, че ме обича, че мисли за мен, че е сломена, задето няма да пораснем заедно. Вече никога няма да бъдем две придворни дами, обсъждащи с кикот почитателите си, никога няма да бъдем учени стари дами, четящи на децата си. Тя е премислила тези елегантни абзаци и ги е написала така, както са ѝ дошли на ума, с изящна начетеност, без колебание. И все за Бог. Бог! Както обикновено.

Разбира се, знам точно какво ще направя с него веднага след като свърша с четенето и препрочитането. Няма да го смачкам на топка и да го хвърля в огъня в пристъп на яростна скръб, какъвто беше първият ми порив. Ще направя това, което тя е искала да направя. Дори не беше нужно да ми казва: знаела е, че ще се досетя. Не беше нужно да разваля святата си безпристрастност с практически наставления. Знам какво иска, без да го казва. Трябва да изпратя това писмо, това безчувствено, неподобаващо за една сестра писмо, до нейните тъй наречени важни приятели в Швейцария, а те ще го отпечатат, ще го публикуват и ще го разпратят до всички. И всички ще го прочетат и ще кажат какво прекрасно, благочестиво писмо е това, каква светица е било това момиче, какви мъдри съвети дава на малката си сестра, колко сигурно е, че нейната вяра я е отвела в рая. Какъв късмет имаме всички, че сме били благословени с присъствието ѝ.

Тогава всички ще се възхитят на Джейн и вечно ще цитират това проклето писмо. Ще го отпечатат в Англия и Германия, и Швейцария като прослава на прекрасната начетеност на Джейн Грей, доказателство, че тя е била изключителна млада жена, споменът за която ще бъде вечен, чийто живот ще бъде проповед за младите. А ако някой изобщо се сети за мен, ще си каже, че съм твърде глупаво и лекомислено момиче, за да бъда избрана да получа последното писмо на една мъченица. Ако, пристигайки сутринта на Великден при празната гробница, Мария Магдалена не бе забелязала възкръсналия Христос, мислейки го първоначално за градинаря, и така бе провалила завинаги чудото на Великден за всички, тя би била като мен: второстепенна участничка в най-великата сцена, която напълно се проваля в ролята си. Ако Мария Магдалена се спъваше в някой едър камък и започваше да подскача насам-натам, стиснала палеца на крака си, би приличала на мен. Всички ще запомнят Джейн-светицата. Никой няма да се сети втори път за мен — глупавата сестра, получила последното ѝ значимо писмо. Никой няма да помисли, че съм искала и заслужавала едно последно писмо, истинско писмо, лично писмо. И никой няма и да се сети да помисли за малката ни сестра Мери, която не получава дори една мизерна проповед.

Ако Джейн не бе мъртва, щях да ѝ бъда наистина много сърдита заради това. „Ще те научи да умреш.“ Що за думи, написани до сестра, която винаги я е обичала? Ако беше жива, щях да отида в Тауър начаса и да бутна от главата ѝ черната шапчица и да ѝ оскубя косата, задето е написала такова безсърдечно писмо на малката си сестра, задето ми е написала — на мен! — че би трябвало да се радвам, задето сме изгубили всичките си пари, че би трябвало да съм радостна, задето сме изгубили дома си, че би следвало да изпитвам радост, че имам Библия вместо накити. Сякаш някога бих предпочела да имам стара Библия вместо прекрасния си дом, Библия вместо Брадгейт! Сякаш някой би се радвал на мое място! След като обичам накитите и красивите неща и ги ценя повече от всичко друго на света! Сякаш тя не знае това, сякаш не ми се е присмивала за глупавата ми суетност стотици пъти!

А после си спомням, с ужасено, мъчително преглъщане, като лед в корема ми, че шапчицата ѝ така или иначе вече е свалена от главата ѝ, а главата е отделена от тялото ѝ, и ако дръпна плитката ѝ, главата ѝ ще се люшне като топка на въже в ръката ми, и откривам, че крещя и покривам с ръце тежко дишащата си уста, сподавяйки разтърсващите си ридания.

Заспивам от чисто изтощение в леглото си в тихата къща. Съпругът ми, Хенри, не идва да легне с мен. Предполагам, че никога няма да го направи. Мисля, че вероятно му е забранено дори да ме вижда. Със сигурност не са ни оставяли насаме, откакто кралица Мери се завърна триумфално в Лондон. Предполагам, че семейство Хърбърт отчаяно искат да уредят анулиране на брака и да го освободят от ужасно неблагоприятното положение да има съпруга, чиято сестра е обезглавена за държавна измяна. Сигурно ще пишат признания и ще се кълнат, че почти не са ни познавали — нас, семейство Грей. Само преди девет месеца това бе такъв бляскав брак: тогава бях добър улов, сега съм човек, чието присъствие е смущаващо. Стоя в покоите си, а когато отивам на вечеря, сядам на масата на дамите, свеждам глава и се надявам никой да не ме заговори, защото дори не зная как е името ми: все още ли съм Катрин Хърбърт? Или отново съм Катрин Грей? Не зная коя се предполага да бъда, не знам какво се очаква да кажа. Мисля, че е по-безопасно да не казвам нищо.

Бих се молила за баща си, но не зная кои молитви са позволени. Знам, че вече не бива да се молим на английски, и че е категорично забранено да правим нещо, което не е част от старата литургия. Разбирам латински достатъчно добре — не съм напълно невежа, — просто ми се струва странно да се моля на език, който повечето хора не могат да разберат. Свещеникът обръща гръб на паството си и отслужва литургията, сякаш това е тайна между него и Бог, и това е толкова странно за мен, израснала с масата за Господнята вечеря при олтара, където всички идваха да се причестят с хляб и вино. Хората мънкат отговорите, без да са сигурни в непознатите думи. Никой не знае кое е свято, никой не знае кое е правилно, и никой — дори аз самата — не знае коя съм.

Изправят баща ми на съд и отново го намират за виновен. Мисля си, че тъй като кралицата го помилва веднъж преди, със сигурност ще повтори помилването? Тъй като провинението е същото? Защо да не го стори? Ако измяната не е била счетена за твърде сериозна първия път, толкова по-лошо ли е да бъде извършена отново? Не мога да се видя с майка си, за да я попитам дали се надява да спаси съпруга си, както направи миналия път, защото не ходя никъде. Не излизам от замъка Бейнардс. Не зная дали ми е позволено да излизам. Мисля, че не.

Никой няма да ме попита дали бих искала да отида на гости: никой не ме води никъде с баржата, дори не ме канят да изляза с тях. Никой не ме пита дори дали искам да изляза на езда. Абсолютно никой не говори с мен, освен слугите. Нямам представа дали пазачите на външната порта биха ми отворили големите врати, ако тръгна към тях. Доколкото мога да преценя, съм затворничка в къщата на съпруга си. Доколкото зная, намирам се под домашен арест, самата аз заплашена от обвинение в държавна измяна. Никой не ми казва нищо.

Всъщност никой не ходи никъде. Никой не излиза изобщо, освен свекър ми, който надява най-хубавата си дреха и забързва към съда, за да съди публично многобройните мъже, които бяха негови съюзници само преди броени седмици. Сега те са обвинени в държавна измяна и ги бесят един след друг на всеки кръстопът в града. Самата Елизабет, полусестрата, наследницата, и, доколкото знам, най-добре скритата участница в заговора, е заподозряна в държавна измяна, и аз не мога да кажа, че особено ме е грижа дали ще обезглавят и нея. След като можаха да обезглавят Джейн, която преди всичко никога не е искала трона, не виждам защо да се колебаят за Елизабет, която винаги го е искала толкова силно и е много противно момиче, толкова суетна и такава сплетница.

Не мога дори да виждам малката си сестра Мери, която е с майка ми в лондонската ни къща, Съфолк Плейс. Не виждам никого освен свекър си и така наречения си съпруг на вечеря и в параклиса, където се молим по четири пъти на ден, шепнейки непознати думи отново и отново, в осветения от свещи полумрак. Тогава те не ми говорят, а свекър ми ме гледа така, сякаш е изненадан, че съм още там и не може да си спомни точно защо.

Не му давам повод за оплакване. Благочестива съм като затворена в манастир монахиня — затворена против желанието ѝ в манастир монахиня. Вината не е моя! Родена съм и съм възпитана в реформираната религия и учех латински заради учебните си занимания, а не за да мънкам с някой свещеник. Зная граматиката, но никога не съм учила молитвите наизуст. Затова псалмите и благословиите са толкова безсмислени за мен, колкото ако бяха на иврит. Държа главата си сведена и шепна нещо с благочестив вид. Коленича и се изправям, и се кръстя, когато го правят и всички останали. Ако не бях толкова ужасно тъжна, щях да се отегчавам до смърт. Когато ми съобщават тихо, точно преди литургията, че баща ми е бил обезглавен заедно с другите предатели, се чувствам по-скоро изтощена, отколкото нещастна, и не зная какви молитви следва да бъдат казани за него. Мисля си, че след като кралица Мери е на трона, той сигурно е отишъл в чистилището и е редно да плащаме литургии за душата му, но не зная къде следва да се плащат литургии, след като абатствата са все още затворени, и дали за него би имало полза от тях, щом Джейн каза, че така или иначе не съществувало такова място като чистилище.

Чувствам само колко много, много уморително е всичко това, и единственото, което всъщност ме интересува, е кога ще мога да изляза и дали някога ще бъда отново щастлива. Според мен това сигурно означава, че съм, както каза Джейн, изцяло лишена от дара на Светия Дух, и за момент си помислям, че ще ѝ кажа, че има право и съм една много светска и разглезена глупачка, но ме обзема необяснима тъга, а после си спомням, че никога няма да ѝ кажа нищо, никога вече, и си спомням, че точно затова съм тъжна.

Невероятно е, но майка ми — най-неправдоподобният ангел на света — извършва истинско чудо. Тя постоянно посещава двора, умолявайки кралицата на нас, невинните жертви на бащината ми амбиция, на тримата оцелели от неговото семейство, да ни бъде простена неговата измяна. Почитаемата ми майка преследва благосклонността на кралицата, както ловец преследва охранен елен, и в крайна сметка хваща плячката си натясно и прерязва косматото ѝ гърло. Щом Джейн вече я няма и не може макар и неволно да се превърне в център на какъвто и да е бунт, щом баща ми е мъртъв и погребан, кралицата ни връща една от нашите къщи, Боманър, близо до Брадгейт Парк, и целия прекрасен парк Лъфбъроу, пълен с наш дивеч, и отново ни е позволено да живеем охолно.

— А мечката? — питам майка си, когато ми съобщава за това необичайно опрощение.

— Каква мечка?

— Мечокът от Брадгейт. Опитомявах го. Ще го преместим ли в Боманър?

— За Бога, бяхме на косъм от ешафода, а ти ми говориш за някаква мечка? Изгубихме я заедно с Брадгейт, а също и хрътките и конете. Всички ще отидат при някой фаворит на кралицата. Животът ми е съсипан, аз съм съкрушена вдовица, а ти ми говориш за някаква мечка?

Джейн би ѝ се противопоставила и би настояла мечката да дойде с нас в Боманър. Аз не мога. Нямам думи и не мога да ѝ кажа, че според мен мечката, подобно на господин Носльо, подобно на всяко живо същество, заслужава внимание и грижа, и е достойна за обич. Иска ми се да ѝ кажа, че аз също съм сломена: но не мога да намеря думите за това, а и тя така или иначе не се интересува.

— Върви у семейство Хърбърт — процежда тя. — Донеси вещите си от дома им.

БоманърЛестършир, пролетта на 1554 г.

Съзнавам, че се прибрахме у дома благополучно, че успяхме да снишим глави, когато сърпът мина над нас. Мери, майка ми и аз, господин Носльо и котето Рибън, конете и хрътките (но не и мечката) сме у дома, но не в истинския си дом, а близо до парка, достатъчно наблизо, за да виждаме високите комини на старата ни къща, тъгувайки за нея — но във всеки случай живи, и живеещи заедно в състояние на постоянен тих раздор, което ни подсказва, че можем да говорим, че можем да чуваме, че сме в безопасност.

И че имаме късмет — далеч по-голям късмет от другите. Баща ми така и не се прибра у дома, няма да видя сестра си никога повече. Погребват я на парчета в параклиса, а братовчедка ни Елизабет влиза в Тауър като затворничка, заподозряна за измяна в бунта, предвождан от Томас Уайът и баща ми. Само кралицата може да каже дали Елизабет ще излезе или още от кръвта на Тюдорите ще напои моравата, а тя не казва. Аз със сигурност никога няма да отида там, ако мога да го избегна. Никога. Никога.

Радвам се, че съм на безопасно разстояние от Лондон, но ми се иска да бяхме успели да се върнем в Брадгейт Хаус. Липсва ми стаята на Джейн и библиотеката ѝ с книги, а на господин Носльо му е мъчно за спалнята ми и за малкото му легло на пейката в прозоречната ниша. Мъчно ми е за клетата мечка. Облекчение е да съм далече от мразовитата тишина в дома на семейство Хърбърт, и скоро научавам, че бракът ми е анулиран и може да бъде забравен, сякаш никога не се е състоял. Мери, майка ми и аз живеем заедно, трите оцелели от видно петчленно семейство, а Ейдриън Стоукс, нашият началник на конюшнята, идва с нас в Боманър, реже месото на вечеря и е грижовен към майка ми и добър и мил към Мери и мен.

Поне мога да седя под дървото, където двете с Джейн седяхме и четяхме, и да слушам славея високо в клоните по здрач, а майка ми може да обикаля в галоп наоколо и да ловува, сякаш нищо от това изобщо не се е случвало, сякаш не е губила съпруг и дъщеря, сякаш никога не съм имала по-голяма сестра.

Толкова за загубата на „земите на твоя злочест баща“ — сещам се за писмото на Джейн и си помислям как ще я дразня, че сме си върнали повечето земи, злочести или не. Ще я попитам кое е по-ценно сега — една стара книга или стотици акри? — а после си спомням, както си спомням сепнато всеки ден, че не мога да ѝ кажа, че е сгрешила, че земята непременно винаги ще струва повече от една стара Библия. Че никога повече няма да ѝ кажа каквото и да е.

Мери почти не е пораснала през месеците, откакто сме в Лондон. Все още е миниатюрно създание, красиво дете. Научила се е да стои изправена, преодолявайки лекото изкривяване на гръбнака си, така че поне раменете ѝ са на едно ниво, и ходи и танцува като грациозна миниатюра. Мисля си, че навярно просто е спряла да расте от скръб и никога няма да остарее, също както и Джейн никога няма да остарее. Сякаш двете ми сестри са застинали във времето, едната — булка, а другата — дете. Но не казвам на Мери нищо за това, тъй като тя е само на девет години, не казвам нищо на и на майка си, която е давила най-дребните и слаби животни от всяко потомство, което нейните хрътки някога са имали.

БоманърЛестършир, лятото на 1554 г.

Към средата на лятото майка ми постига още повече: урежда на Мери и мен назначения в двора, така че трите ще бъдем постоянни компаньонки на кралицата, която екзекутира сестра ми и баща ми. Връщаме се в двора като добре приети сродници и никоя от нас, дори малката Мери, не проявява дори за миг каквито и да било евентуални съмнения в това. Напълно прогонвам подобни мисли от ума си. Ако мисля за тези неща, ще полудея. Почитаемата ми майка демонстрира всеки ден верността си и близкото си родство с обичната си братовчедка кралицата, постоянно повтаря „моята прескъпа братовчедка“, старае се никой дори за миг да не забравя, че сме роднини: с кралска кръв, но не претендираме за наследство.

Никой не забравя дори за миг другите братовчедки: незаконородената Елизабет, понастоящем под домашен арест в Удсток, Мери Стюарт, чужденката във Франция, сгодена за френския дофин, и Маргарет Дъглас, омъжена за граф и обсипвана от кралицата с по-висше благоволение, отколкото която и да било от нас, останалите, заради гръмко провъзгласяваната си папистка вяра.

По-хубаво от всяка поетична драма е да се види какво вълнение настава, когато ние, братовчедките, се готвим да се отправим в процесия за вечеря. Елизабет би трябвало да бъде тук и да върви зад своята полусестра. Тя е посочена за наследница в завещанието на крал Хенри и кралица Мери не може да промени това. Посъветва се относно обезнаследяването на Елизабет, но ѝ казаха, че парламентът никога не би го подкрепил. Защо членовете на парламента са били склонни да подкрепят убиването на Джейн, но не и обезнаследяването на Елизабет, това само те, по време на страховитите си заседания, могат да кажат. Но така или иначе Елизабет е все още под домашен арест и навярно няма да се върне в двора никога вече.

Така че кралицата заема мястото си, сама начело на всичките си дами — дребна, набита фигура, скъпо облечена, със сбърчено от тревоги добродушно, ъгловато лице. И — чакай малко! Ето я майка ми, окичена с бижута, винаги в рокля от зелен брокат (която провъзгласява подкрепата ѝ за Тюдорите така гръмко, че и най-глухите техни привърженици да го разберат). Тя е следващата на опашката за трона след Елизабет — и понеже Елизабет не е тук, тя би трябвало да върви точно по петите на кралицата. Но, момент! — никой не смее да оформи процесия, докато не бъдат заети тези първи места — последна, затичала се непристойно, влиза лейди Маргарет Дъглас, известна по-рано като незаконородената дъщеря на Маргарет, кралицата на шотландците, и нейния съпруг — двуженец. Но само известна по-рано като такава, защото сега е законородена — кралица Мери го постанови, папата го постанови. Фактите не са важни, важно е какво казват всички. А ако тя е законородена и е дъщеря на шотландската кралица Маргарет (по-голямата сестра на Хенри VIII), тогава превъзхожда по сан майка ми, която е законородена и е дъщеря на Мери, кралицата на Франция (по-малката сестра). Но в завещанието си той посочва нашата линия на рода, а същото гласеше и завещанието на крал Едуард… така че кой знае кой би трябвало да е следващият наследник? Кой знае кой би трябвало да върви непосредствено зад кралицата? Не и аз, със сигурност. Както и никой от онези, които чакат да влязат на вечеря.

Влизането се превръща в прикрито боричкане. Лейди Маргарет Законната се бута грубо пред мен, а аз отстъпвам назад с престорена почтителност и престорено добри маниери. Тя е фаворитка на кралица Мери, вярна на Рим, гръмко обявява предаността си към братовчедка си сега, когато последната е кралица. Тя е едра жена с гъста посивяваща коса, натикана под старомодна шапчица. Прекарала е живота си, ту губейки, ту възвръщайки си благоволението на стария крал, също влизайки и излизайки от Тауър, и е свикнала да се бори със зъби и нокти за мястото си. До нея аз приличам на прелестна нейна дъщеря, може би внучка. Светлокожа и руса съм, с деликатни черти, тринайсетгодишна, истинска и законна внучка на прочутата с красотата си кралица на Франция от династията на Тюдорите. Отстъпвам назад с тиха, търпелива въздишка: изглеждам сто пъти по-царствена, отколкото тя, докато се вмъква вътре със сумтене.

Те двете с майка ми вървят плътно една до друга, лакът до лакът, почти юмрук до юмрук. По-хубаво е от схватка по борба на селския мегдан, всяка вечер. Кралица Мери поглежда назад и подхвърля по някоя усмивка, по някоя дума на един или друг, и редът е приет. Можем да влизаме на вечеря.

Мери, най-дребната почетна дама на света, върви заедно с мен, сякаш си партнираме в танц. Изглеждаме толкова красиви заедно, та никой не отбелязва, че тя е миниатюрна в сравнение с всички останали. Те ѝ се усмихват и я милват, и казват на майка ми, че трябва да я храни с дивеч и печено месо, за да може да порасне. Никой не мисли, че с нея може нещо да не е наред, а майка ми не казва нищо. Сега, когато най-прекрасната ѝ дъщеря е изгубена за нея, няма да подцени двете, които са ѝ останали. Виждам как понякога Мери оглежда дворцовото джудже, Томазина, така, както злонравно коте предизвиква малка котка. Томазина, която след спирането на растежа си е висока по-малко от метър и двайсет, и изключително горда, показва пълно пренебрежение към Мери.

Когато най-напред срещам двамата Хърбърт, баща и син, имам чувството, че сме непознати. Бракът ми е анулиран, сякаш никога не е бил сключван, и никой от тях не ми казва дори една дума. Графът на Пемброук се покланя, сякаш не може да си спомни напълно коя съм, синът му Хенри свежда глава с престорено съжаление. Пренебрегвам и двамата.

Не ме е грижа за тях, не ме е грижа за нищо в двора. Отново станах млада дама от кралската фамилия. Възстановена съм на мястото си. Едва успявам да повярвам, че изобщо някога съм имала сестра Джейн, защото никой въобще не я споменава. Не съм имала баща, не съм имала сестра Джейн. Малката Мери и аз сме предани почетни дами на кралица Мери, а майка ми я придружава навсякъде като нейна предпочитана братовчедка и старша придворна дама. Имам собствени покои в апартаментите на кралицата, докато Мери спи в стаите за придворните дами заедно с другите момичета. Признати и почитани сме като братовчедки на кралицата, създаваме си нови приятелства и си намираме нова компания.

Аз се запознавам с Джейни Сиймор, която е сестра на Нед Сиймор, красивото момче, което бе дошло да се сгодява за Джейн преди толкова много време. Веднага харесвам Джейни. Тя е умно момиче, отдадена на учението като Джейн: дори пише римувана поезия и въпреки това е закачлива и забавна. Веднага откривам в нея идеална приятелка: тя е красива като мен и начетена като Джейн. Надявала се е да стане зълва на Джейн и е единствената в двора, която говори за нея. Споделили сме една загуба, а сега можем да бъдем приятелки.

Двете сме единодушни за всичко, показваме безмълвно неодобрение, когато кралицата приема предложение за брак от мъж, по-млад от нея с цели единайсет години и хиляда пъти по-привлекателен: ослепително красивият принц Филип Испански, който идва в Англия със свита от прекрасни, смугли приятели и се заема да подлуди от страст всички нас, момичетата, да ни накара трескаво да търсим възхищението им.

Те всички са толкова богати, те са неописуемо, невъобразимо богати! Едно момиче не може да бъде обвинявано, задето потайно научава няколко думи на испански и се моли някой от доновете, почти без значение кой от тях, да я забележи. Тъмните им плащове до един са избродирани със златни или сребърни нишки — истинско злато, истинско сребро. Носят нанизи от злато и верижки от злато на раменете си, преметнати на шиите им като шалове. Шапките им са обшити с перли, носят рубини така небрежно, сякаш са обикновени червени гранати, и всеки един от тях носи нелепо огромно разпятие, което или виси под долните му дрехи, или е окачено на видно място на шията му. Не мога да не се усмихна, като си помисля как би потръпнала Джейн при тази демонстрация както на богатство, така и на ерес само в един суетен акт. Изведнъж усещам липсата ѝ отново, съвсем като в началото, когато си спомням широко отворените ѝ пъстри очи, скандализираното ѝ изражение, присвиването на устните ѝ в знак на неодобрение.

Момичетата от покоите на кралица Мери обсъждат шепнешком дали биха искали да се омъжат за някой от красивите благородници и да заминат за Испания завинаги, и аз си помислям — да, бих искала. Бог ми е свидетел, че искам. Не бих се притеснявала за ерес и праведност: искам да танцувам и да нося на пръстите си цяло малко състояние. Искам някой да ме обича, искам да се чувствам жива, искам да се чувствам лудешки жива във всеки миг от всеки ден, тъй като видях колко бързо може да умре едно момиче. „Ще те научи да умираш!“ Научих се, и искам само да живея. Джейни Сиймор казва, че сърцето ми препуска бурно точно като нейното, че и двете сме момичета, които трябва да живеят живота в галоп. Ние сме млади и трябва да имаме всичко веднага, наведнъж. Тя казва, че това е да бъдеш млада и красива — не като кралицата, която е почти на четирийсет и е мудна като дебела стара кобила, оставена твърде дълго на пасището.

Кралицата се омъжва за принц Филип Испански в Уинчестър, но не изглежда никак добре на сватбата си. Пребледняла е от нерви, а дребното ѝ, квадратно лице приема смръщеното изражение на злонравния ѝ баща, когато е неспокойна. Стойката ѝ е като неговата на ужасните портрети, с разтворени крака под плътната ѝ рокля, на вид като свадлива кокошка. Небеса! Каква решителна стара жена е тя! Зная, вината не с нейна — не съм такава глупачка да мисля, че една жена би трябвало да бъде обвинявана, задето не е млада и красива, — макар, разбира се, да предпочитам младите и красивите, тъй като самата аз съм една от тях. Но поне изглежда възможно най-добре в сватбения си ден, облечена е както подобава, носи златна рокля на венчавката, ръкавите ѝ са избродирани с диаманти — а след това, затаили дъх, започваме очакването, за да разберем дали ще може да му роди син.

Дворецът Хамптън КортЛятото на 1555 г.

Докато понася уморителна бременност в горещо време, кралица Мери се решава да прости на упоритата си полусестра и отстъпва пред увещанията на съпруга си, принц Филип, да освободи Елизабет от двореца Удсток. Нашата сродница идва в двора, облечена много скромно, с шапчица върху рижавата си коса, в протестантско черно и бяло, очарователна и въодушевена като всяка стара мома, която скоро ще стане леля.

Присъствието ѝ само добавя още един „състезател“ в галопиращата надпревара коя дама да върви първа зад кралицата. Но нали, въпреки че може да се състезава за старшинство, не е възможно Елизабет наистина да си мисли, че има някакъв шанс да бъде посочена за наследница на кралицата? Дори самото ѝ присъствие напомня на всички за религиозното разделение, защото всички знаят, че Елизабет е подкрепяната от протестантите наследница, каквато беше и сестра ми.

Когато дворът се премества в Оутландс, майка ми се прибира у дома в Боманър и, без да съобщи предварително на мен или Мери, сваля траура и се омъжва за своя началник на конюшнята, Ейдриън Стоукс, който ни служи и се грижи за конете и хрътките, откакто се помня. Мери казва, че почитаемата ни майка не можела да си позволи да му плаща, а не можела да се лиши от грижите му за конете ѝ, но аз си мисля, че тя се радва да се отърве от името Грей, изписано с огромни ярки букви във всеки незаконен протестантски памфлет и прочуто из целия християнски свят. С Ейдриън Стоукс тя може да погребе предателското си име заедно със своя съпруг-изменник и своята дъщеря-привърженица на реформираната църква, и да се престори, както го правят всички други, че те никога не са съществували.

За нея всичко се нарежда много добре. Тя става госпожа Стоукс (макар да зная, че винаги ще настоява да я наричат лейди Франсес и да ѝ се покланят дълбоко като на кралска особа), но аз все още съм лейди Катрин Грей. Мери все още е лейди Мери, и няма начин да променим имената си, освен ако някой не се ожени и за нас. Няма как да скрием, че ние, редом с Елизабет, Мери Шотландска и Маргарет Дъглас, сме последните останали Тюдори, всички до една с право на трона на кралицата, всички — навъртащи се в кралския двор в очакване на изхода на това бързо зачеване. Една от нас със сигурност ще наследи престола, освен ако кралицата не роди здраво бебе — нещо, което майка ѝ е успяла да направи само веднъж.

Дворецът ОутландсСъри, лятото на 1555 г.

Бог — но не и аз — знае защо нищо никога не се нарежда добре за нас, Тюдорите. Кралица Мери не се сдобива със сина, за когото копнее. Оттегля се в уединение преди раждането с добре оформен и закръглен корем и всички ние, почетните дами, изглеждаме много очарователно, когато седим с нея и шием бебешки дрешки, а когато излизаме, отмятаме глави и казваме, че наистина не можем да обсъждаме интимни женски въпроси с красивите испански придворни. Ясно давам да се разбере, че девойка като самата мен (никога не се споменава, че съм била изоставена съпруга, чийто брак бе анулиран само след броени седмици) не може да коментира състоянието на кралицата днес: такива неща са мистерия за девица като мен. Поддържаме това поведение — абсолютно възхитително е — от седмия месец до изпълването на деветия, а после (вече не толкова убедено) през десетия. Сега изглежда това като че ли се превръща в загадка за всички ни — в еднаква степен за придворните дами и за акушерките. Прикриваме растящото си безпокойство възможно най-добре и казваме, че тя е объркала датите, и раждането ще настъпи вече всеки момент, но дори аз мисля, че това е малко преувеличено.

През това време на очакване Елизабет е олицетворение на подмазвачеството, очарователна към всички дами, грижовна и внимателна към лордовете, силно и показно загрижена за здравето на обичната си полусестра, и прелъстителна като изпъдена от манастир монахиня към съпруга на сестра си, Филип Испански, който явно я възприема като гарант за безопасността му, ако старата му съпруга почине при раждане.

Питам почитаемата си майка какво става с кралицата и защо не получава родилни болки и не ражда детето си като нормална жена — а тя ми се сопва и ми казва, че от всички глупави момичета на света аз би трябвало да съм последната, която да пита къде е престолонаследникът, тъй като тя е първата законна наследница и следователно с всеки ден, в който не настъпва раждане, положението ми се подобрява все повече и повече. Прошепвам: „Елизабет?“ и почитаемата ми майка казва остро: „Обявена за незаконородена от собствения си баща?“ и ме перва по кокалчетата на пръстите с камшика си за езда. Приемам, че няма да получа от нея полезен майчински съвет и не я питам нищо повече.

Отминава още месец и коремът на кралицата просто спада, сякаш е било просто подуване на корема, като на лакома стара овца, преяла с детелина, и сега всички си мълчим, когато тя излиза от уединението и се присъединява отново към двора, сякаш изобщо нищичко не е ставало.

За нея това е истинско страдание, разбира се, защото е лудо влюбена в крал Филип, а той е толкова любезен и търпелив, колкото може да бъде един мъж с по-възрастна съпруга, която си е въобразила, че е бременна и е накарала и двамата да изглеждат като глупаци; всъщност обаче е много смущаващо за всички ни: всички английски придворни, които така се перчехме с плодовитостта на нашата кралица, всички ние, придворните дами, които се суетяхме около нея, придавайки си важност. Най-лоша от всички е Елизабет: прелива от съчувствие, но влиза на вечеря зад кралицата, по петите ѝ, сякаш вниманието на Филип към нея доказва, че тя е наследница, и всички напълно забравят за правата на майка ми и за мен.

При тези обстоятелства — нелепи, непредсказуеми и просто типични за глупостта на всички — откривам, че съм имала злощастието да наследя амбицията на майка си. Всъщност бих очаквала да презра тази амбиция, като се има предвид докъде ни доведе до този момент. Но не мога да се сдържа, неприятно ми е някой да намеква, че не съм наследницата, и започвам да се включвам в боричкането за старшинство всяка вечер.

Въпросът не е толкова в убеждението ми, че би трябвало да съм кралица — нямам желание да изместя кралица Мери, — но наистина искам да бъда нейна наследница. Просто не смятам, че някой друг е достоен за короната. Не мога да бъда щастлива при мисълта Елизабет да бъде кралица, не мога да си я представя на мястото на Джейн, никой не би могъл да си я представи. Толкова е недостойна! Във всяко отношение, от ужасната жълта коса — изобщо не е златиста като моята — до кожата, жълтеникава като на испанка, тя е неподходяща да бъде кралица на Англия. Охотно бих отстъпила заради един малък принц, който е наследник на Испания и Англия, роден в брачен съюз на двама управляващи монарси. Но никога няма да отстъпя заради незаконната дъщеря на моя прачичо — особено след като никой не знае дали Елизабет е дори това. Майка ѝ е била уличена в прелюбодеяние с петима мъже! Елизабет като нищо би могла да е дъщеря на кралския свирач на лютня — кой знае?

Но през това тягостно време на неловко съжаление, без Уелски принц в люлката и с малко изгледи за нова бременност, аз не съм единствената, която мисли за моите права. Изглежда, че съм се превърнала в обект на голям интерес за двама души — всъщност на двама мъже. Единият е бившият ми съпруг, Хенри, лорд Хърбърт, който постоянно обръща глава и ми отправя леки потайни усмивки, когато ние, дамите, минаваме покрай него. Не може да се каже точно, че отвръщам на усмивката: отправям му поглед с изражение, малко подобно на онова, което Джейн придобиваше, когато четеше нещо, което смяташе за неправдоподобно: скептично повдигната вежда, малко надменно изражение. Мисля, че е твърде очарователно и плясвам сестра си, Мери, когато отбелязва, че зяпам Хенри Хърбърт с отворена уста и увиснала челюст, сякаш ми се иска още да сме женени.

Казвам, че едва ли приляга на нея, чиято глава стига само до горната част на корсажа ми, да коментира външността ми.

— Не си по-висока от джуджето на кралицата — казвам с унищожителен тон. — Не ми казвай, че зяпам.

— Не съм джудже — заявява тя твърдо. — Родена съм дребна, но с кралско потекло. Съвсем различна съм от Томазина. Всички така казват.

Не мога да се опълча на дребничката ѝ, излъчваща достойнство фигура.

— О, и кои са всички тези хора, които казват така?

— Аз го казвам — заявява тя с огромно достойнство. — А аз съм тази, която е от значение.

Винаги е оставала напълно необезпокоявана от факта, че е толкова ниска и вече не расте. Джейн ѝ каза веднъж, че джуджетата в някаква езическа страна били почитани като богове, и това я изпълни с гордост. Тя има много високо мнение за себе си, предвид факта, че ръстът ѝ е толкова нисък. Струва ми се много странно да имам една сестра, която е презирала тленния свят, и друга, прекалено дребна, за да желае този свят, а ето ме мен, родена между двете, висока и красива, най-жадуващото за светски удоволствия момиче в целия двор.

— Предполагам, че искаш да се омъжиш отново за него — казва Мери сериозно. — Бих предположила, че начинът, по който се отнесоха с теб, би те отблъснал от семейство Хърбърт завинаги.

Казвам ѝ: нищо подобно! Нищо подобно! Никога не сме били женени, съвсем не! Точно както и тя никога не е била сгодена. Онзи брак е отречен и забравен, и аз нямам представа защо той ми се усмихва така очарователно. Трябваше да ме задържи като своя съпруга, щом ме харесва толкова много, ако бе имал достатъчно разум да се противопостави на нарежданията на семейството си и да последва сърцето си. Но той допусна грешката да ме остави да си отида, и аз предполагам със задоволство, че съжалява за това, сега, когато вижда, че съм център на внимание в двора.

Но другият джентълмен — всъщност благородник, — който проявява интерес към мен, буди още по-голяма изненада: испанският посланик, граф Де Фериа.

Не съм глупачка. Не мисля, че се е влюбил в русата ми красота, макар че е достатъчно любезен да казва, че приличам на статуетка от алабастър, с толкова чиста кожа и с коса, руса като на ангел. Казва ми, че в Испания биха се прекланяли пред красотата ми, че приличам на картина върху рисувано стъкло, изобразяваща ангел — сияйно прекрасна. Наслаждавам се на всичко това, разбира се, но зная много добре, че не външността ми — дори да съм най-хубавата в двора — е това, което го интересува. Разбира се, че става дума за роднинските ми връзки с кралицата, за близостта ми до трона. А ако испанският посланик проявява интерес към мен, не означава ли това, че престолонаследникът на Испания — самият крал-консорт на Англия — също се интересува от мен? Дали не прикрива колко е привлечен от мен чрез един безсъдържателен флирт с Елизабет? Нима всъщност папистите ме подготвят за трона, точно както Джейн беше насила поставена на него от реформаторите? Дали испанците не се надяват, че когато кралицата умре, могат да обявят мен за предпочитана от тях наследница, а Филип да се ожени за мен и да управлява чрез мен?

Не задавам този въпрос открито на испанския посланик: твърде умна съм за това. Естествено, разбирам как трябва да се играят тези игри на власт. А той не казва нищо направо, освен че крал Филип ми се възхищава, и ме пита дали храня топли чувства към Испания? Дали съм непреклонна реформаторка като клетата си сестра или клоня към истинската Църква?

Свеждам скромно поглед, усмихвам се, забила очи в краката си, и казвам, че човек не може да не се възхищава на крал Филип. Не казвам нищо, което би могло да прозвучи еретично или дори спорно, но се заклевам пред себе си, че няма да бъда ничия марионетка. Никой никога няма да ми заповядва отново. Ако някой се кани да ме постави насила на трона, както поставиха сестра ми, ще открие, че съм достойна за кралица сама по себе си: ще открие, че ако поставят короната на главата ми, ще я задържа и ще си запазя и главата. Никой няма да ме изкуши да се съглася на една несигурна узурпация. Никой няма да ме изкуши да настоявам за наследството си. Грижливо и благоразумно ще служа на собствените си интереси. Няма да рискувам нищо за вярата си. Ако Бог иска да заема английския престол, тогава ще трябва сам да положи усилие, за да ме постави там.

Но слушам внимателно, когато испанският посланик отива отвъд ласкателството и се насочва към кроежите. Ако испанците убедят кралица Мери да ме посочи като наследница, а после да ме подкрепя в тази ми роля, със сигурност ще успея.

— А въпреки вярата на сестра си, имате ли естествена склонност към старата религия? — пита ме граф Де Фериа, сладък като мармалада, който изсипва с лъжица в чинията ми.

Вдигам поглед към него изпод ресниците си, когато ме подканва да се отрека от мъртвата си сестра и всичко, в което е вярвала.

— Разбира се, следвам религията на кралицата — казвам непринудено. — Трябваше да науча всичко от самото начало, и да науча и литургията на латински, тъй като съм отгледана в домакинство на реформатори, които се молеха на английски. Но се радвам да уча и да откривам истината — поколебавам се. — Не съм еретичка.

Разбира се, че не съм. Братовчедка ми, кралицата, която се възкачи на трона, уверявайки всички ни в добрите си намерения да позволи на всеки да открива Бог по свой начин, екзекутира сестра ми заради вярата ѝ, а сега въвежда Светата Инквизиция, за да изтезава и други и да гори на клада онези, които споделят религиозните убеждения на Джейн. Не и мен! Не смятам да отида в затвора заради някакъв начин на изразяване. Не смятам да бъда обезглавена, задето съм пропуснала да се поклоня пред нафората или съм забравила да потопя пръсти в купела, или каквото и да било друго нещо, което днес е въпрос на живот и смърт, а вчера дори не е ставало дума за него. Сега олтарите са скрити зад преградата между хористите и нефа на църквата, така че всички действия на свещеника са мистерия. Сега има статуи във всяка ниша и свещ пред всяка от тях. Сега има дни, определени за почитане на светците, когато никой не работи, и дни за пости, когато не бива да ядем нищо освен риба. Има всевъзможни части от ритуала, които трябваше да науча, за да не изглеждам като еретичка, сестра на опасна еретическа мъченица. Свеждам глава и падам на колене и вдъхвам тамяна заедно с най-благочестивите. Няма да допусна някой да ме заклейми като еретичка, понеже обръщам гръб на скрития олтар и не се изправям и коленича точно когато трябва.

Твърдо решена съм на това. Ще бъда покорна. Ще получа цяло състояние от тази изключително благочестива кралица, а после тя ще ми намери някой красив мъж, за когото да се омъжа и от когото да имам прекрасни синове. Тогава ще бъда папистката престолонаследница с предан на вярата поданик в люлката, и не се съмнявам, че ще ме избере за следваща кралица. Това е съдбата ми. Ще подпомогна осъществяването ѝ, но няма да поемам рискове. Затова се усмихвам на посланика на нейния съпруг, който на практика ме пита дали искам да бъда кралица, и се постаравам той да разбере, че в Англия няма никоя по-подходяща.

С изключение, разбира се, на Маргарет Дъглас, която смята, че кралица би трябвало да бъде тя, с изключение на малката Мери, кралицата на шотландците, в нейните дворци във Франция, която си мисли, че това би следвало да е тя, съпътствана от френски войски, които да утвърдят правата ѝ. С изключение на Елизабет, най-малко вероятната наследница на своята полусестра, обезправена от закона, от религията, от нрава си и по рождение.

Елизабет Нещастната идва в двора и въздиша по ъглите, сякаш сърцето ѝ се къса за хвърлените в затвора духовници и мъчениците, които горят в Смитфийлд. Елизабет, лъжкинята, се облича много скромно, сякаш не обича красивите дрехи и скъпите накити. Тя е като паун, скрит в черно оперение. Елизабет идва на литургия и притиска ръка отстрани до тялото си, сякаш изпитва твърде силна болка, за да се поклони пред нафората, а понякога успява да припадне и да я изнесат, за да може чакащите тълпи отвън да я видят как умира за протестантската си вяра и да помислят, че кралицата е жестока към своята полусестра. Елизабет, това дяволито и хитро създание, се съвзема със забележителна бързина и по-късно може да бъде видяна да се разхожда в градините с крал Филип: очите му са вперени в извърнатото ѝ надолу лице, докато се накланя към нея да я чуе какво шепне.

Мисля си, че Елизабет протака нарочно и очаква кралицата, която е все по-болна и по-мълчалива с всеки изминал ден, да умре, и тогава крал Филип да се ожени за нея, Елизабет, и да я направи своя съпруга и кралица на Англия на мястото на Мери. Докато испанският посланик ухажва мен, неговият господар, кралят, ухажва Елизабет, и виждам, че девическата ѝ сдържаност е толкова искрена, колкото и моята, и че и двете се стремим към трона.

Двете с нея се срещаме всеки ден, докато обслужваме кралицата — и се покланяме една на друга с отмерена вежливост, и се целуваме като братовчедки, и аз съм уверена, че и двете си мислим: та ти си по-далече от трона, отколкото аз. Какво ти обещават? И мога да се закълна, че и двете си мислим: а ако някога стана кралица, ще видиш, и още как!

Дворецът УайтхолЛондон, зимата на 1558 г.

И именно затова е такъв ужасен шок, когато, след като има всички основания да посочи мен, която се радвам на прикритата подкрепа на испанците, мен, която демонстрираше по всички възможни начини папистката си благочестивост, в мига, когато става ясно, че болестта и скръбта на кралица Мери ще бъдат фатални, тя посочва Елизабет — Елизабет! — посочва я в последния възможен момент, на смъртното си легло, и половината страна полудява по протестантската принцеса, която сега влиза в Лондон и заема трона си, сякаш тя е законната наследница с кралска кръв, а не незаконородена дъщеря, на която се е усмихнал късметът.

След всичко, което направих, за да се докажа като добра папистка, кралица Мери ми изменя, изменя на гръмко провъзгласяваната си вяра, за която загинаха толкова много хора. Дори не споменава истинската папистка и наследница, другата си братовчедка Мери, кралицата на шотландците, която сега е омъжена за Франсоа Френски и има безочието да се самопровъзгласи за кралица на Англия, като че ли моят клон от семейството не е посочен като по-близък до престола от нейния. Кралица Мери дори не споменава Маргарет Дъглас, макар че обеща да я направи наследница. Измамва всички ни и посочва Елизабет. Елизабет, своята неприятелка!

— Защо кралица Мери не посочи вас? — питам настоятелно майка си, подтикната към откровеност с нея като никога, тласната към искреност от негодуванието. — Защо не посочи мен?

Лицето на майка ми е потъмняло от безсилна ярост. Сега тя ще трябва да служи като любяща братовчедка и придворна дама в покоите на Елизабет, и не очаква едно момиче, достатъчно младо да ѝ бъде дъщеря, и имащо всички основания да храни неприязън към нея, да бъде особено великодушна господарка. Майка ми, която се омъжи за своя началник на конюшните, за да успокои кралица Мери, че не планира да се омъжи за човек, който има права над трона, и че няма опасност да носи син с кралска кръв, сега се оказва лишена от изтъкнато име, а също и без наследник, понеже Ейдриън Стоукс е мъж с неблагороден произход, а всичките ѝ бебета от него са починали. Тя прие незначително положение, за да угоди на кралица Мери, но открива, че всъщност е отстъпила, за да направи място за кралица Елизабет.

— Ще изведеш ли оттук този проклет плъх? — изкрещява тя.

Имам ново кученце, красив женски мопс на име Джоу, която ходи с мен навсякъде. Навеждам се и тихо я изнасям от стаята. Тя скимти и драска по вратата, а после сяда скръбно отвън, за да ме чака.

— Кралица Мери винаги е държала много на семейството си — казва майка ми през зъби. — Въпреки всичко. Възкачи се на трона по волята на баща си и беше твърдо убедена, че тази воля не бива да бъде престъпена. Той призна Елизабет за свое дете и в завещанието си я посочи като наследница на сестра ѝ, кралица Мери. Посочи моя род за наследници на Елизабет единствено в случай, че тя остане без наследници, следователно това е пожелала и кралицата — тя си поема дъх и я виждам как се бори да овладее гнева си: толкова яростна борба, та си помислям, че може да си докара някой пристъп. — В съответствие с традицията. В съответствие със завещанието на крал Хенри, Бог да го прости.

— Но какво ще стане с мен? — питам настойчиво. Казвам си, че цял живот повтарям все това. — Какво ще стане с мен?

— Ти трябва да чакаш — казва майка ми, сякаш не съм вече осемнайсетгодишна и не копнея да живея живота си, да пирувам, да танцувам на всички празненства, да нося прекрасни рокли, да флиртувам с всички подкрепящи реформата млади мъже, появили се внезапно в този вълнуващ нов двор, който припряно зарязва латинския и чете Библията на английски, и в който вече трябва да се молим само два пъти на ден.

— Не мога да чакам — проплаквам. — Чакам всеки ден, откакто татко провъзгласи Джейн за кралица. Единственото, което правя, е да чакам нещо да ми се случи и да се надявам този път то да е хубаво. Джейни Сиймор казва…

— Предостатъчно слушах за Джейн Сиймор — казва майка ми троснато. — Отново ли ще им гостуваш този месец? Не им ли дотегна компанията ти?

— Не, не им е дотегнала, и, да, ще отседна в Хануърт, освен ако не ми наредите да бъда с вас в двора — казвам, отричайки ѝ правото да ме лишава от компанията на най-добрата ми приятелка. — Надали можем да очакваме, че Елизабет ще ни залее с благоволението си, та да е нужно да сме там отрано, за да се докопаме до плячката. Не виждам защо би трябвало да бъда там, след като всички приятели на Елизабет изпълзяват от… откъдето там са се крили. Не смятам, че би трябвало да стоя и да гледам по цял ден как Елизабет си поръчва нови рокли от гардероба, който трябваше да принадлежи на мен.

— Не става въпрос за рокли: роклите не са важни — казва майка ми: отново греши.

Дворецът ХануъртМидълсекс, пролетта на 1559 г.

Вместо да гледам как Елизабет тържествува със съкровищата и трона, които някога принадлежаха на сестра ми и трябваше да бъдат наследени от мен, отивам да отседна при Джейни и майка ѝ, лейди Ан Сиймор, в прекрасната им къща в провинцията. Вземам маймуната господин Носльо и малкото коте Рибън, и новото кученце Джоу, а всички в Хануърт се влюбват в тях и никой не ми нарежда да ги прибера в клетките им. Сигурна съм, че изобщо не липсвам на никого в двора, освен може би на Хенри Хърбърт, чиито продължително задържащи се върху мен погледи ми подсказват какво си мисли сега: че е допуснал голяма грешка, когато е позволил да го разделят от братовчедката на кралицата. Другият ми бивш обожател, испанският посланик, е много сдържан, в очакване да види как царственият му господар — на сигурно място, далече в собствените си земи — ще се справи с новата кралица и дали тя ще го приеме за съпруг, както е обещала.

Съмнявам се, че тя изобщо забелязва отсъствието ми. Разбира се, вълнуващо е това, че всички сериозни испанци изчезнаха, а печалната кралица Мери е мъртва и всички са млади, всички подкрепят църковната реформа и са склонни към кокетство и флирт. Елизабет, в самия център на всичко, главозамаяна от собствената си важност и съзнанието, че най-сетне е в безопасност, ходи навсякъде с Робърт Дъдли, девера на сестра ми Джейн, сякаш са влюбени, внезапно получили ключовете за собствения си палат. На практика постоянно се държат за ръце: трябва да са зашеметени от облекчение. Този внезапен преход от затворническите помещения на Тауър до кралските апартаменти е истинско чудо. Сигурно и двамата са си мислили, че ще положат глави на дръвника, а сега облягат бузи на най-финия лен, с избродирани по него коронки. Майка ѝ е била обезглавена, неговият баща — също. И двамата са дълбали имената си по стените на килия в Тауър и са броили дните до евентуалния съдебен процес. Сигурно е истинско блаженство да изминеш потъналия в сенки ходник до портата и да излезеш, потегляйки към кралския двор. Сестра ми, разбира се, измина обратния път — от кралските покои до ешафода — и именно бащата на Робърт стана причина за хвърлянето ѝ в тъмница. Заговорът за поставянето на Елизабет на трона беше последната капка, която преля чашата, и причина за екзекутирането на Джейн. Не забравям това, когато виждам триумфа им: просешки триумф. Чудя се как не се срамуват.

Но никой освен мен не мисли за това, а и аз се опитвам да пропъдя тези мисли. Новият двор на Елизабет е препълнен с хора, втурнали се обратно насам от Швейцария или Германия, или където там са се крили от Инквизицията. Конете сигурно окуцяват и рухват по пътищата от Цюрих чак дотук. Нашата голяма приятелка, лейди Бес Кавъндиш, овдовяла, омъжена за поредния богат мъж, и убедена лутеранка, се появява в двора и отново е най-добра приятелка с нас и голяма поддръжница на Елизабет. Херцогинята на Съфолк, нашата млада и прекрасна доведена баба Катрин Брандън, също се появява отново, завръщайки се от изгнание със своя втори съпруг от неблагороден произход и две прелестни малки деца. Всичко живо иска служби, имоти и услуги, всички изведнъж се оказват най-добри приятели на най-самотното момиче в Англия. Гувернантката на Елизабет, Кат Ашли, отново е до нея, след известно време, прекарано в затвора „Флийт“ за измяна. Елизабет вече не е презряната нечистокръвна сестра: тя е протестантската принцеса, която възстанови реформираната вяра в Англия, тя е героинята на всички реформатори, сякаш сестра ми Джейн никога не е живяла, сякаш аз — родена поддръжница на реформираната религия, с кралско потекло — не съществувам.

Не получавам признание за това, че съм била сестра на кралица, кралица, царувала само девет дни, но приветствана от всички, които сега се тълпят в протестантския кралски двор. Елизабет не храни чувства на роднинска привързаност: изпитвала е ужас в близост до баща си, безпокойство — в близост до своя полубрат, крал Едуард, който обичаше Джейн толкова нежно, и бе отявлена неприятелка на своята полусестра, кралица Мери. Докато аз бях отгледана от майка, която говореше всеки ден за близкото ни родство с кралската фамилия, Елизабет е израсла сама, майка ѝ е била мъртва, баща ѝ се е женил за други жени. Затова не съм изненадана, че не ме поздравява с удоволствие, и си позволявам да вдигна брадичка, да повдигна вежди, и да ѝ отговарям почти като равна. Да я засенчвам по изящество и красота през всеки ден в тези часове на нейния гръмко провъзгласяван триумф е единственото ми отмъщение. Тя е нелепо суетна, изпълнена с отчаян копнеж да бъде смятана за най-красивото момиче в двора, в Англия, в света — но ето ме мен: слаба и стройна, докато тя е подпухнала от воднянка, с ведър поглед, докато тя е уморена, безгрижна, докато тя всеки ден има нови отговорности и научава за нови неща, от които трябва да се бои; умея да оцелявам също като нея, но съм с бяла кожа и руса, докато тя е — да си го кажем честно — с лош цвят на кожата и рижа. Мога да я подлудя само като прекосявам стаята, и така и правя.

Още по-добре е за мен, че тя със сигурност е твърде заета да мисли за подкрепата, която оказва на протестантите в Швейцария, да се тревожи за утвърждаването на религията на англичаните, за борбата си да бъде провъзгласена за върховен глава на Англиканската църква — сякаш една жена може да заема такъв пост! — за да възрази срещу моите дребни прояви на дързост. Толкова по-добре за мен, че имам Хануърт, където да избягам, защото майка ми ме упреква гневно и ми казва, че съм глупачка да измъчвам една неспокойна млада жена, току-що възкачила се на трона, но аз си мисля за него като за трона на Джейн и приемам Елизабет като суетната, нагло амбициозна дъщеря на един свирач на лютня и една блудница.

Тя обещава, че ще назове наследницата си, но не го прави. Би трябвало да посочи мен, но избягва името ми. Докато не постъпи така, както подобава на една кралица — докато не се омъжи и не роди наследник или не посочи такъв, — няма да спечели уважението ми, а и тя от своя страна не проявява уважение към мен.

— Толкова си права — казва Джейни Сиймор съчувствено. Обръща глава, за да се закашля в ръкава си, и цялото ѝ тяло се разтърсва от силния спазъм. Но тя се усмихва, когато се обръща отново към мен, с блеснали от треска очи. — Права си, всички знаят, че тя не е истинската наследница, всички знаят, че е незаконородена, но няма кой да вземе твоята страна. Всички привърженици на реформираната религия вярват, че Елизабет е най-доброто, което могат да получат, и дори папистите не смеят да предложат Мери, кралицата на шотландците, която е наполовина французойка.

Държа господин Носльо на скута си и го гъделичкам по дебелото коремче. Затворил е очи от удоволствие. От време на време се прозява леко — а може би се смее тихо.

— Ако бях омъжена… — спомням си как семейство Дъдли крояха планове, заеха се да ги осъществяват и се бореха за Джейн. Къде бих могла да бъда сега, ако имах влиятелно семейство, което да организира заговор в моя подкрепа, ако баща ми беше още жив? Ако имах съпруг и баща му осъзнаеше какви бихме могли да бъдем?

— О, да, но семейство Хърбърт няма да рискуват да предприемат нещо срещу Елизабет.

— Никога не мисля за Хенри Хърбърт — лъжа аз, а Джейни улавя погледа ми и избухва в звънък смях, който завършва с пристъп на кашлица.

— Разбира се, че не мислиш. Но все още си наследница на трона, и баща му не забравя това! Сега винаги е толкова любезен с теб!

— Не ме е грижа! — тръсвам глава и поставям господин Носльо да седне на малкия си задник, така че да ни наблюдава със сериозния си поглед.

— Но трябва да се омъжиш — казва Джейни, след като си поема отново дъх. — Елизабет няма да ти намери добра партия за женитба. Иска да ухажват единствено нея. Би превърнала в монахини всички ни, ако можеше. Майка ти нищо ли не планира за теб сега, когато кралица Мери не те посочи за наследница след Елизабет, сега, когато Елизабет не ти обещава, че ще я наследиш?

— Надява се, че Елизабет ще започне да ни оказва благоволение — казвам. — Бих имала възможност за по-добър брак, стига само Елизабет да ни признае — нас, нейните роднини. Но очевидно тя мисли само за себе си. Аз съм съвсем забравена. Дори нямам истинско място в личните ѝ покои. Не съм в най-близкото ѝ обкръжение. Все едно че съм някаква непозната, която се навърта и чака отвън в залата за аудиенции като молителка, когато мястото ми е вътре, като на нейна сродница. Кралица Мери никога не би се отнесла така с нас.

Джейни поклаща глава.

— Това е просто ревност — казва тя, докато вратата към личния ѝ кабинет се отваря и красивият ѝ брат Нед подава глава в стаята и, виждайки, че с Джейни сме сами, влиза.

— Що за мрежи предете, малки паячета такива? — пита той и се тръсва на едно столче до огнището между нашите две места.

Усещам как се поизправям в стола си, повдигам лице към светлината и го накланям под най-подходящ ъгъл. Обожавам Едуард Сиймор още откакто беше сгоден за сестра ми Джейн и тогава ѝ казах, че той е най-красивият млад мъж на света, с най-милите очи: но тя не искаше и да чуе. Сега го виждам почти всеки ден и той ми подхвърля закачки с фамилиарността на стар приятел, но все още си мисля, че е най-красивият млад мъж на света.

— Говорим за женитба — казва Джейни, предизвиквайки ме да възразя.

— Не за нашите женитби — уточнявам припряно. — Не се интересувам от женитба.

— О, колко жестоко! — възкликва Нед и намига. — В двора ще има много разбити сърца, ако живеете и умрете като девица.

Изкикотвам се и се изчервявам, и не се сещам за подходящ отговор.

— Разбира се, че тя трябва да се омъжи — казва Джейни. — И то за някой от възможно най-подходящо семейство. Но за кого? Ти как мислиш, Нед?

— Някой испански принц? — пита той. — Испанският посланик не е ли ваш голям почитател? Някой френски благородник? Нима едно момиче като лейди Катрин Грей, толкова близо до трона, толкова прекрасно, не може да устреми поглед толкова нависоко, колкото пожелае?

— Какво говорите! — възкликвам с престорена скромност, но съм изключително развълнувана от този неуместен разговор. — Решението зависи от близките ми.

— О, не испанец! Тя не иска да заминава за Испания — казва Джейни безгрижно. — Не мога да я пусна да замине. Тя трябва да си намери някой красив англичанин, разбира се.

— Не познавам дори един — заявява Нед. — Никой, който да е достатъчно красив. Не бих имал представа откъде да започна да търся. Всичките ми приятели са невзрачни и не твърде умни, а аз… — млъква рязко и поглежда право към мен. — Нима не бихте обмислили мен? Семейството ми има отлично положение.

Чувствам как руменината плъзва по бузите ми:

— Аз… аз…

— Що за въпрос! — Джейни кашля леко, за да прочисти гърлото си. — Предложение за брак ли правиш, Нед? Внимавай, защото съм свидетелка!

— В отсъствието на някой по-подходящ… — очите му не се откъсват от горящите ми бузи, от устата ми. Толкова е близо и погледът му е толкова интимен, та почти си помислям, че може да се наклони напред и да ме целуне.

— Шегувате се — успявам да прошепна.

— Само ако шегата ви се нрави — отвръща той.

— Разбира се, че ѝ се нрави! — възкликва Джейни. — На кое момиче не би се понравила някоя шега за любовта?

— Да ви напиша ли поема? — пита ме той.

Той е чудесен поет: ако напише поема за мен, бих се прочула само заради това. Наистина мисля, че ще припадна от топлината, която нахлува в лицето ми и от силното пулсиране в ушите си. Не мога да откъсна поглед от топлите му, усмихнати очи, а той продължава да ме гледа в устата, сякаш иска да се наведе напред, доближавайки се все повече и повече до целувката.

— На лов ли бяхте? — питам напосоки. — Как е конят?

Как е конят? Преди изпитвах смущение: сега ми се иска да можех просто да умра. Като че ли не мога да говоря друго освен глупости, сякаш устните ми искат да ме издадат пред него, да го уверят, че не мога да мисля за нищо, когато е толкова близо. Джейни се взира озадачено в мен, а Нед се изсмива късо, сякаш разбира напълно вихъра от глупави мисли, в който се въртя. Изправя се лениво на крака.

— Конят беше много покорен — казва, свеждайки усмихнат поглед към мен. — Нали знаете: подтичваше в тръс насам-натам, галопираше, когато беше нужно. Много добър кон е. Спира, когато му се каже, и това също е приятно.

— Зная — преглъщам, докато Джейни наблюдава и двама ни с внезапно събудено внимание.

— Ще се върна да въведа и двете ви на вечеря — предлага Нед. Когато се изправя в цял ръст, той е прелестно красив, висок, с кестенява коса, с пъстри очи: изглежда строен и силен в бричовете си за езда и високите ботуши. Дръпва надолу жакета си за езда, така че той прилепва към стройната му талия, покланя се на мен и на сестра си и излиза от стаята.

— О, Боже мой! Ти го обичаш! — възкликва ликуващо Джейни и отново избухва в кашлица. Господин Носльо скача от скута ми и отива до вратата, сякаш иска да последва Нед. — Лукаво малко създание такова! През цялото това време си мислех за Хърбърт, а ти обичаш брат ми и си пазила това в тайна през цялото това време! „Как е конят?“ О, Господи! „Как е конят?“

На път съм да се просълзя от смях и срам.

— О, не казвай нищо! Не изричай нито дума повече.

— Какво си мислеше?

— Изобщо не мислех! — признавам. — Само го гледах. Не можех да измисля нищо, докато ме гледаше.

Джейни допира ръка до сърцето си.

— Е — казва тя, поемайки си с усилие дъх, — мисля, че това отговаря на въпроса ни. Ти ще се омъжиш за Нед, а аз ще ти бъда зълва. Ние от семейство Сиймор не стоим по-долу от който и да било благороднически род в Англия, собственият ти баща избра нашия Нед за сестра ти Джейн. Сега ти можеш да се омъжиш за него и колко щастливи ще бъдем! А аз ще бъда леля на един малък престолонаследник. Никой няма да може да отрече положението ти, когато имаш в люлката момче с кръвта на Тюдорите и на Сиймор! Очаквам Елизабет да стане негова кръстница и да го посочи за свой наследник, докато не се сдобие със собствен син.

— Елизабет ще побеснее, ако се оженим — отбелязвам с наслада.

— Напълно. Но после ще трябва да те приеме в личните си покои, като една от старшите ѝ придворни дами. Ще бъдеш нейна роднина по две линии, независимо от това дали ѝ харесва, или не. Тя ще трябва да направи сина ти свой наследник: всеки би настоявал за това. Само си помисли! Моят племенник — крал на Англия!

— Почитаемата лейди Хартфорд — казвам, изпробвайки титлата, сякаш допирам топ плат до лицето си, за да видя цвета на фона на светлата си кожа.

— Отива ти — казва Джейни.

Всичко започва като малко повече от обикновена шега. С Джейни сигурно сме си предлагали взаимно половин дузина кандидати в годините, откакто сме приятелки, но докато Нед язди с нас и се разхожда в градината, въвежда ни на вечеря и залага на победата ни, докато играем карти вечер, той продължава да поддържа сърдечен, закачливо свойски тон в разговорите си с мен, а аз се изчервявам и кикотя и полека, полека започвам да намирам отговори. Постепенно, предпазливо, преминаваме от шега към истинско ухажване, и аз разбирам, че съм истински, искрено влюбена, за пръв и последен път.

Всеки може да го види. Не само Джейни отбелязва, че сме прекрасна двойка, че си подхождаме по ръст, външност и потекло. Всички от прислугата сякаш са се наговорили да ни оставят насаме или да посочват на всеки от нас къде е другият.

— Негово благородие е в двора на конюшнята — казва ми един от конярите, когато се появявам на входа, за да отида на езда.

— Лейди Катрин е в градината и разхожда мопса си — казват му, когато се появява, след като е отишъл да изпълни някаква поръчка на майка си.

— Дамите са в библиотеката… младите дами шият в личните покои… негово благородие се е отдал на молитва, негово благородие ще се прибере у дома по пладне… — всички насочват Нед към мен, а мен — към него, докато вече прекарваме всеки ден заедно, по цял ден, и всеки път, когато го видя, потръпвам, сякаш го виждам за пръв път, а всеки път, когато ме оставя, ми се иска да не си отива никога.

— Обичаш ли го истински? — прошепва Джейни с копнеж, когато уж трябва вече да заспиваме, легнали заедно в голямото ѝ легло с дръпнатите около нас завеси, с мопса, котето и маймуната господин Носльо, сгушени и завити с нас.

— Не мога да кажа — отвръщам предпазливо.

— Значи — да — заявява тя със задоволство. — Защото всеки може да каже „не“.

— Не бива да казвам нищо — поправям се.

— Значи го обичаш.

Разбира се, майката на Нед и Джейни, лейди Ан Сиймор, вижда това по-добре от всеки друг, и една сутрин повиква двете си деца в личния си параклис. Аз не съм поканена. Сигурна съм, че ще забрани и на двамата да се виждат с мен. Ще бъдем разделени, зная го. Ще ме изпратят у дома. Ще стана нежелана тук. Тя ще каже, че една сестра на Джейн Грей не може да бъде виждана да флиртува с бившия годеник на Джейн Грей. Тя е страховита жена, с много високо мнение за себе си. Вторият ѝ брак може да е бил с човек, стоящ по-ниско от нея, но първият ѝ съпруг беше най-изтъкнатият мъж в Англия след краля, и тя настояваше на положението си като съпруга на лорд-протектора. Ще каже на своя син и наследник, че вече е подготвила женитбата му с някоя много високопоставена жена, и че не бива да ме ухажва.

— Направи го — потвърждава Джейни, като се втурва обратно от параклиса в спалнята, която делим. Ахва и притиска ръка до сърцето си. — Дойдох възможно най-бързо. Знаех, че отчаяно ще искаш да научиш какво е казала.

Грабвам котарака Рибън от стола му, за да може Джейни да седне, но трябва да изчакам, докато руменината залива лицето ѝ и пак се отдръпва, и тя си поема дъх. Веднага щом е в състояние да говори, казва:

— Каза на Нед, че не трябва да ти обръща специално внимание, че не е подходяща компания за теб, нито ти — за него.

— О, Боже мой! — възкликвам. Смъквам се на леглото и стискам ръцете на Джейни. — Знаех си! Тя ме мрази! Той какво каза? Ще се откаже ли от мен?

— Той беше чудесен! — възкликва Джейни. — Толкова спокоен. Говореше така зряло. Не се разтревожи ни най-малко. Никога не съм мислила, че ще се противопостави така на майка ни. Каза, че няма нищо лошо младите хора да общуват един с друг, и че нямало причина да те отбягва, било тук или в двора. Почитаемата ми майка каза, че той не бива да ти обръща специално внимание, както прави сега, а той каза, че кралицата очевидно не възразява срещу едно приятелство между вас двамата, тъй като никога не е казала нищо срещу това, и знае, че сте тук заедно.

— Казал е това? — зашеметена съм от увереността му.

— Да. И при това — много хладнокръвно.

— А какво каза майка ви? — питам немощно.

— Изглеждаше изненадана и каза, че нямала нищо против теб, и нищо против приятелството ни, но че несъмнено кралицата има планове за двама ви, и те едва ли са ти да се омъжиш за Нед. Каза, че кралицата няма да иска да допусне своя братовчедка още по-близо до трона, чрез брак с представител на семейство Сиймор.

— О, Елизабет не я е грижа! — възкликвам. — Тя няма планове за мен. Предпочита да няма планове за мен. Не се сеща за мен.

— Е, точно така каза Нед! — възкликва тържествуващо Джейни. — Каза още и че докато и двамата сте свободни, няма причина да не общувате един с друг, и се поклони и излезе, просто така.

— Просто така ли? — повтарям.

— Знаеш как се покланя и си тръгва.

Той се движи като танцьор, пристъпва леко и въпреки това с изпънати рамене, като мъж, с когото шега не бива. Знам точно как се покланя и си тръгва.

Дворецът ГриничЛятото на 1559 г.

В края на гостуването си прибирам домашните си любимци — маймуната господин Носльо, котарака Рибън и кученцето Джоу — в малките им кошници за пътуване и се връщам в двора, за да обслужвам кралицата и да живея с майка си и Мери в по-малки покои от онези, които имахме при царуването на кралица Мери, обзаведени с недостатъчно хубави вещи, които камериерът е избрал за нас, тъй като вече не сме фаворити. Майка ми настоява господин Носльо да седи в клетка и се оплаква, ако Рибън къса протритите гоблени. Не казвам нищо за Нед, а той не идва в двора, както обеща да стори. Не се съмнявам, че майка му го задържа в Хануърт. Ако Елизабет ме признае, както е редно — като своя братовчедка и своя наследница, — майка му незабавно би насърчила любовта ни. Но при сегашното положение се бои от бъдещето, през което братовчедка ми ще е на трона. Елизабет не храни привързаност към роднините си и полага всички усилия да убеди папистите, че не се нуждае от наследница-протестантка.

Майка ми боледува и понякога се оттегля изцяло от двора. Мери отива с нея в Ричмънд. Никой не се бори да застане пръв зад Елизабет: майка ми е изгубила всякакво желание да се бори.

Единственият човек, който изобщо ме забелязва, е испанският посланик, граф Де Фериа, а той е все така очарователен и толкова изпълнен с възхищение, и толкова дружелюбен, че не мога да устоя и му се доверявам. Споделям с него убеждението си, че никога няма да бъда щастлива в Англия, докато Елизабет е кралица, а той казва — така подканващо! — че би трябвало да отида с него и графинята в Испания, където ще ме представят на семействата на всички красиви благородници, които са си отишли у дома с Филип. Казва ми, че има нов договор между Англия и Франция, и че младата Мери, кралицата на шотландците, е била измамена от своите царствени френски сродници, за да постигнат мир. Никога вече няма да ѝ позволят да предяви правото си над английския престол. Тя е отхвърлена. Аз съм единствената наследница на Англия.

Разсмивам се — та как бих могла някога да отида в Испания? Но го уверявам, че винаги ще се съветвам с него, че той е единственият ми приятел, и че няма да се омъжа за никого, без да се допитам до него за избора си. Но не съм толкова недискретна, та да му кажа, че вече съм избрала.

Дворецът НонсъчСъри, лятото на 1559 г.

Отсъствието на Нед от двора се проточва, а сега чувам да се говори, че не бил добре и трябвало да остане при майка си, за да се лекува. Те са много болнаво семейство. Джейни като че ли не е била добре от деня, когато я срещнах, но никога преди не е позволявала това да попречи на присъствието ѝ в двора. Бих предположила, че нищо не може да е по-добро за тях двамата от това да придружат двора на лятното му пътуване — да яздят всеки ден, на чист въздух. Сигурна съм, че това би било най-доброто за тях. Страхувам се, че майката на Нед се опитва да го държи далече от мен, а това е толкова ужасно несправедливо спрямо мен, тъй като не съм сторила нищо, с което да предизвикам нейното или неговото недоволство. За всичко е виновна Елизабет, чието лошо отношение към мен кара всички да ме избягват.

Тя ме тормози по десетки дребни начини. Получавам по-лоши покои, отколкото ми се полагат, вървя отпред в процесиите, но тя не показва благоволение към мен насаме. Не ме кани да си избирам красиви рокли от кралския гардероб — никога не ми дава нищо. Придворните дами получават малко заплащане и трупат състояния от услуги и подаръци: но аз никога не получавам каквото и да било от Елизабет и никой няма да ми плати, за да го представя на кралицата, понеже е добре известно, че тя никога не разговаря с мен.

Изпитвам дребно задоволство, че когато дворът тръгва на път, Елизабет трябва да нареди от кралската гардеробна да предоставят рокли на всичките ѝ дами, а, разбира се, на мен те ми стоят по-добре, отколкото на която и да било друга. Нейното голямо увлечение, началникът на конницата Робърт Дъдли, може и да се опитва да забрави, че някога съм била негова балдъза, но въпреки това вижда колко добре седя върху силен ловен кон. Елизабет може и да не е благосклонна към мен, но не може да скрие, че съм най-красивото момиче в двора, изящна, когато танцувам, зашеметяваща, когато яздя. Доведената ми баба, която била прочута красавица навремето, когато била млада съпруга на моя дядо Чарлс Брандън, ме целува по челото и казва, че съм безспорно най-красивото момиче в двора, както е била тя на моята възраст. Пътуваме няколко седмици, а после отиваме в двореца Нонсъч, приказно място, разположен в прекрасно землище до реката. Собственост е на вдовеца Хенри Фицалан, граф на Аръндел, който не забравя дълга си към семейството на първата си съпруга, моята леля, и ми отрежда видно място във всички развлечения, които е подготвил за двора. Когато Нед Сиймор и Джейни най-накрая се присъединяват към двора, ме откриват да танцувам в поетичните драми и да предвождам лова, възседнала новия си кон, в самия център на летните развлечения.

Благодарение на всекидневния ритъм на дворцовия живот Нед се оказва до мен в параклиса и на закуска, по време на лова и на вечерята, танците и играта на карти. Придворните всеки ден подготвят и провеждат ново забавление. Чичо ми Аръндел е организирал пиеси и поетични драми, танци и пикници, надбягвания и турнири. Робърт Дъдли е навсякъде, добавяйки малки щрихи към красивите церемонии, измисляйки допълнителни празненства. Той е центърът на всичко и никой не може да откъсне очи от него. Той си е възвърнал богатството и кралското благоволение и е озарен от златното сияние на успеха. Кралица Елизабет е открито, очевидно, безсрамно оглупяла от любов по него. Не може да се сдържа и постоянно го търси с поглед, лицето ѝ светва, когато го види. Нещо я привлича през стаята към него. Виждам ги как се търсят и не виждат никой друг. Мисля си, че само аз разбирам напълно това. Зная какво чувства тя, защото за мен е същото.

В залата на съвета в двореца висшите лордове, особено по-старите, свикват заседания на Тайния съвет, докато дворът се забавлява. Постоянно има неотложни неща за обсъждане, всеки ден пристигат пратеници от парламента, които настояват тя да се омъжи за братовчеда на Филип Испански или за френския принц: някой — който и да е! — стига да ѝ осигури могъщ съюзник и шанс за син и наследник. Но Елизабет язди по цял ден редом с Робърт Дъдли и танцува с него по цяла нощ, и всяка жена в двора може да каже на членовете на съвета, че тя дори не ги чува. Сговорчиво се съгласява, че трябва да се омъжи, че за сигурността на кралството ѝ трябва високопоставен чуждестранен консорт, и че един наследник може да подсигури бъдещето на кралството, но тъмните ѝ очи следват Робърт Дъдли из стаята, докато той обикаля красивите момичета, но рано или късно винаги отива при нея.

Всички наблюдават това ухажване, а в опияняващата атмосфера на един двор, където кралицата е открито, лудо влюбена в женен мъж, всички са свободни да флиртуват и дори да се измъкват тайно, за да отидат да се целуват. По-старите мъже и съветници, които са толкова злонравни и сериозни, по-възрастните жени, които толкова настояват на скромността и сдържаността и вечно се връщат към миналото и все опяват какво било едно време, просто остават пренебрегнати, след като кралицата на Англия излиза да язди рамо до рамо с мъжа, за когото започват да шушукат, че е неин любовник: ръцете им са преплетени скришом, когато се прибират.

Със сигурност никой не наблюдава мен, никой не наблюдава Нед. Срещаме се в спалнята на Джейни, когато тя е твърде зле, за да стане от леглото си. Аз съм там, за да се грижа за нея, той е добър брат, който посещава сестра си. Докато тя лежи на възглавниците си и се усмихва сънено на двама ни, ние седим в прозоречната ниша, държим се за ръце и си шепнем. Срещаме се във всеки ъгъл и вход из двора, за да разменим по няколко думи и той едва да докосне с устни ръката ми, шията, ръкава на роклята ми. Когато минава покрай мен в галерията, улавя пръстите ми, когато свири на лютня и пее любовна песен, хвърля поглед първо към мен, сякаш за да каже: тези думи са за теб. Вечер играем карти заедно с Джейни и моята леля Бес, която вече е лейди Сейнт Лоу, и танцуваме заедно, когато призоват да се избират партньори за танц. Всички знаят, че Нед Сиймор винаги партнира на лейди Катрин. Никой друг дори не ме кани да танцувам, никое от момичетата не пърха кокетно с мигли към Нед. Дори старите дами в двора — майка му, майка ми и техните приятелки със зорки погледи — са принудени да отбележат каква красива двойка сме, толкова високи и толкова белокожи и руси, родеещи се с кралското семейство и от двете страни.

Това, което никой не вижда, е че когато танците приключват, ние отиваме в ъгъла на голямата зала и тогава ръката му обгръща талията ми, а той ме обръща към себе си, сякаш все още танцуваме и може да ме прегърне плътно.

— Катрин, ти си моята любима — прошепва той. — Луд съм по теб.

От докосването му ми се завива свят. Мисля си, че ще припадна, но той ме поддържа изправена. Позволявам му да сложи ръка под брадичката ми, позволявам му да повдигне лицето ми към своето за целувка. Устните му са топли и настойчиви, ухае на чисто бельо и портокалова вода. Заравя лице във врата ми и усещам как гризе меката долна част на ухото ми. Вкопчвам се в него, за да го почувствам надолу, по цялата дължина на тялото си: силните му ръце, широката му гръд, твърдото му стройно бедро, опряно в мен.

— Трябва да се оженим — казва той. — Вече не е шега.

Не мога да кимна, защото устата му е върху моята. Той ме пуска за миг и аз слагам ръка на тила му, за да го притегля обратно в целувката.

— Ще се омъжиш ли за мен? — пита той, а устата му отново покрива моята.

Дворецът Хамптън КортЛятото на 1559 г.

Алваро де ла Куадра, новият испански посланик, пристига, вървейки с едри крачки надолу по градинската пътека в епископските си одежди с развети поли, за да ми съобщи новината, сякаш сме приятели и съзаклятници.

— Слава Богу, че ви открих! Кралят на Франция е мъртъв! — казва той.

— Милорд — казвам тихо. Не съм толкова уверена в негово присъствие, както бях с граф Де Фериа. Той изглежда си мисли, че имаме споразумение, сякаш ме е наследил от предишния посланик: по-скоро съюз, отколкото симпатия.

— Бог да го прости — казвам. — Но аз мислех, че просто е получил нараняване по време на турнир? — вървя надолу по чакълената пътека към алеята с тисови дървета заедно с Джейни, която се обляга на ръката ми. Нед ще се срещне с нас там, уж случайно.

— Не! Не! Мъртъв е! Мъртъв! — възкликва посланик Де ла Куадра, като пренебрегва напълно Джейни и хваща двете ми ръце. — Напразно бдяха до леглото му. Направиха всичко по силите си, но нищо не можа да го спаси. Отиде си, Бог да го прости. Синът му, малкият Франсоа, е крал, а вашата братовчедка Мери ще бъде кралица — снишава глас: — Помислете какво означава това за вас!

Мисля. Нямах представа, че френският крал е пострадал толкова сериозно. Мъжете постоянно се нараняват по време на турнирите, но какъв е този участник в турнир, който убива своя крал? Във френския двор сигурно цари бъркотия, а покойният крал ще бъде наследен от сина си, Франсоа II. Така братовчедка ми Мери Стюарт става два пъти кралица. Тя вече беше кралица на шотландците, сега ще бъде и кралица на Франция. Нейната значимост се удвои, утрои, нарасна неимоверно. Сега тя е кралица на огромна страна, която упорито се стреми да стане още по-велика. Сега сам френският крал ще подкрепи претенциите на съпругата си над трона на Англия, с френската армия зад гърба си. Всеки папист в тази страна ще предпочете католичката кралица Мери пред протестантката кралица Елизабет. Много повече хора ще кажат, че тя е била истинската наследница през цялото време. Тя е внучка на Маргарет, шотландската кралица, която беше сестра на Хенри VIII, и на нейния първи съпруг шотландския крал. За разлика от Елизабет тя е безспорно законородена, с кралска кръв по двете линии, и, което е по-важно от всичко останало, ще има зад гърба си огромната мощ на Франция.

— Кралица на Франция и Шотландия — казвам замислено. Ето я, момиче с не по-добро потекло от мен, което не е било посочено в завещанието на Хенри VIII като мен, но тя е кралица на две страни, преди да е навършила двайсет и една години.

— И следователно всичко се променя отново — казва ми тихо посланикът, като ме хваща под ръка и ме отвежда от Джейни, която се насочва обратно към двореца, оставяйки ме насаме с високопоставения ми приятел.

— Не разбирам защо — казвам. — Освен това би трябвало да се прибера с Джейни Сиймор.

— Защото сродниците на новата френска кралица от рода Гиз ще горят от нетърпение тя да заеме трона си в Шотландия и да отхвърли реформираната религия. Защото ще я насърчават да предяви претенциите си за английския трон. Няма да искат мир с Англия като стария крал: те ще искат да управляват Шотландия и да нахлуят в Англия от юг и от север.

Той наистина много ме притеснява и аз се страхувам от тихия му глас, който тъче аргументи, нишка по нишка, като примка.

— Но това няма нищо общо с мен, ваше превъзходителство. Не виждам защо тичате при мен да ми съобщите.

Той се усмихва, сякаш това е новина, която ще ме направи щастлива.

— Ще ви пратя вест — прошепва. — И ще дойдем за вас. За вас ще дойде свита.

— Какво? — питам, защото това е напълно неочаквано. — Каква свита?

Посланикът ми се усмихва така, сякаш имаме някакво отдавнашно тайно споразумение, и казва, че моят миг ще настъпи.

— Ще ви освободим — казва той — от бремето на живота ви тук.

Слава Богу, че Нед се появява бързо от една странична пътека, а после почти отскача обратно назад, когато вижда посланика. Казвам високо: „Ето че братът на моята приятелка Джейни Сиймор идва да ме заведе при нея. Ваше превъзходителство трябва да ме извини“, и се втурвам към Нед, който открито стисва ръката ми. Изчаква само посланикът да се поклони и да ни остави, а после ме взема в обятията си и ме целува.

— Нед, какво си мислят те? — питам възбудено. — Той казва, че ще ме освободят от бремето на живота ми тук. Да ме убият ли смятат?

— Планират да те похитят и да те омъжат за знатен испанец — казва Нед сковано. — Когато го видях с теб, си помислих, че може би те убеждава да заминеш с него. Узнах това от човек, който току-що се върна от Мадрид. Обсъжда се из цяла Европа. Отново им трябва испански съюзник на трона на Англия. Някой, на когото да могат да се доверят. Старият френски крал е мъртъв, а испанците няма да приемат френска кралица за престолонаследница на Англия. Няма да допуснат Франция повече да разширява границите си. Ще те подкрепят срещу Мери, кралицата на шотландците, и ще принудят Елизабет да те посочи за наследница.

— Не мога да направя нищо по въпроса — издавам лек, изплашен стон. — Елизабет трябва да ме избере по собствена воля. Не мога да я принудя. И не мога да бъда неприятелка на Франция! Не могат да ме обявят за такава. Не мога да бъда фаворизираната от испанците престолонаследница на Англия, изправяйки се срещу своята братовчедка, кралицата на Франция. Защо не виждат, че не мога да направя нищо подобно?

Той поклаща мрачно глава.

— Не. По-лошо е. Не вярват, че могат да убедят Елизабет да те посочи за наследница, и не смятат, че тя може да удържи страната срещу френско нашествие в подкрепа на Мери. Няма да допуснат кралица-французойка на трона на Англия. Планът е да обявят теб за законната наследница, и да нахлуят, за да те поставят на трона.

Надавам лек писък:

— Нед! Не могат да ме принудят да направя това!

— Само да можеше майка ти да се съгласи да говори с Елизабет! Само ако Елизабет би се съгласила да те обяви за своя наследница, само да можехме да се оженим, бих ти осигурил безопасност.

— Няма да се омъжа за испанец — произнасям с усилие. — Няма! Няма! Ще се омъжа само за теб — вкопчвам се в него и веднага забравям всичко, освен обвитите му около мен ръце, целувките му по лицето ми, топлината на устата му, която се плъзва върху врата ми. — О, Нед — прошепвам. — Не можем да чакаме повече. Това променя всичко. Не позволявай на испанците да ме вземат. Ще бъда твоя съпруга. Няма да бъда насила поставена на трона като Джейн. Не искам да умра като нея, без никога да съм била обичана.

— Никога няма да го допусна — казва той. — Всички са един от друг по-лоши: кралицата и испанският посланик, майка ти и моята майка. Единственото, за което мислят, е тронът. Изобщо не мислят за нас. Ние сме родени един за друг, трябва да бъдем заедно.

Разтапям се в обятията му: не мога да се интересувам от последиците. Искам да живея, искам да бъда обичана, искам да бъда негова съпруга. Нед изпъшква леко и ме дръпва да седна в една беседка. Притискам се напред към него, той се суети с панталона си, аз повдигам поли като някоя блудница в Съдърк. Не ме е грижа. Не искам да мисля. Не искам да умра млада, без любов. Не искам да изживея дори миг повече без него. Той ме придърпва към себе си и аз ахвам от внезапната болка, която е и наслада, после ахвам отново заради прилива на удоволствие, а сетне въздишам, заровила лице в рамото му, завладяна от усещания, сляпа и глуха за каквото и да било друго, освен за собственото ни приглушено, тежко дишане, а после — дълга дълбока въздишка и тишина.

Можем да останем заедно само за миг. Веднага щом осъзнавам къде съм, какво правя, се смъквам припряно от него, приемам бързата му целувка и се втурвам обратно към стаята си. Сменям роклята си възможно най-бързо, карам дамите си да побързат да стегнат връзките на ръкавите ми, едва изтърпявам бавното пристягане на връзките на корсажа ми, сопвам се на камериерката си, докато прикрепва с игли шапчицата върху разчорлената ми златиста коса, и стигам до покоите на Елизабет почти тичешком и се присъединявам към свитата ѝ най-отзад, надявайки се никой да не е видял, че съм закъсняла.

Тя обхожда покоите с тъмния си поглед, като сокол скитник, който търси плячка, спира се на поруменялото ми лице, връща се към мен.

— А, лейди Катрин — казва тя, макар че не ми е обръщала специално внимание от месеци. Снишавам се в нисък реверанс, преглъщайки страха си. Аз съм възлюбена на виден придворен, аз съм Тюдор. Сгодени сме. Тя със сигурност не може да се похвали със същото.

— Виждам, че не си давате труд да идвате навреме — отбелязва тя. — Не ви видях и в параклиса.

Всичките ѝ дами се присвиват, смутени от лошото настроение на кралицата, образувайки шпалир от рокли между мен и нея, и всички поглеждат към мен. Виждам умореното лице на сър Уилям Сесил, нетърпелив и раздразнен заради отклоненото ѝ внимание. Той е най-довереният съветник на Елизабет, и изчерпаното му търпение е подложено на изпитание, когато тя мъмри дамите си, при положение, че я чакат толкова много кралски дела. Виждам Робърт Дъдли, който ме гледа така, сякаш сме непознати. Виждам леля ми Бес Сейнт Лоу да ме гледа гневно, сякаш ѝ се иска да се държа по-добре, виждам и дребното лице на Мери, полускрито сред придворните дами и гримасата ѝ, когато забелязва смущението ми.

Мисля си колко вероломни са всички те. Сестра ми беше кралица, а аз закъснявам с пет минути с явяването си в залата за аудиенции на Елизабет, защото съм се срещнала с мъж, който ме обича, добър човек, който е готов да ме защитава от враговете на кралството, а те се държат, все едно съм непослушна ученичка и тази незаконородена претендентка има право да ме хока.

Отново правя реверанс, премълчавайки напиращите думи.

— Съжалявам, ваше величество — казвам с възможно най-сладък тон.

— Да не би да сте имали тайна среща с испанския посланик? — пита тя.

Уилям Сесил повдига вежди при недискретността ѝ. Де ла Куадра, испанският посланик, застанал в дъното на стаята, се покланя угоднически, сякаш за да каже: „Съвсем не“.

— Съвсем не — казвам овладяно.

— С френския посланик? — предполага тя. — Защото чувам отвсякъде, че сте недоволна от положението си в двора, и трябва да призная, че не знам как бих могла да ви угодя. Нито пък — казва, наслаждавайки се на злобната си шега — защо би трябвало да ви угаждам, предвид факта, че именно сестра ви зае трона, който се полагаше по право на мен.

Именно това, че говори за Джейн, ме кара да се самозабравя. Изпитвам припламване на гняв, толкова горещ и страстен, колкото по-ранният ми прилив на желание. Няма да допусна тази червенокоса узурпаторка да оскърбява сестра ми.

— Не е нужно да се мъчите да ми угодите — процеждам. — И съм закъсняла само малко.

Тя би могла да остави нещата така: има по-важни неща, за които да се тревожи, отколкото моята дързост. Но оскубаните ѝ вежди се извиват във високи дъги, изненадана е от отговора ми.

— Поне веднъж имате право: не съм длъжна да бъда добра с вас — казва тя злобно. — Със сигурност не сте добра придворна дама. С какво ми помагате, като ми служите? Закъснявате и се държите грубо, майка ви е болна и вечно отсъства, а сестра ви е недорасла. Никоя от вас трите не ми служи така, както подобава на една придворна дама. Или навярно трябва да кажа „никоя от вас, двете и половина жени“?

Гневът ми се разгаря неудържимо, когато тя подхвърля шегата си по адрес на малката ми сестра.

— Не е нужно да правите нищо за мен. Нищо не може да се сравнява с онова, което правите за семейство Дъдли! Със сигурност полагате доста усилия за тях — казвам високо и бавно, гледайки право в бледото ѝ лице с начервените с руж бузи: очите ѝ са разширени от шока.

Бес Сейнт Лоу надава лек писък, виждам и смръщването на Робърт Дъдли. Мери е закрила устата си с ръце, очите ѝ над тях са широко разтворени. Самата Елизабет не казва нищо, но ръката, която стиска ветрилото ѝ, трепери, докато тя се мъчи да се овладее. Не поглежда към Робърт Дъдли при тази обида, отправена към двамата, но хвърля поглед нагоре към Уилям Сесил, който накланя глава, сякаш иска да прошепне нещо в ухото ѝ. Не е нужно да казва нищо: тя знае, че ако ми отвърне с гняв, то ще е все едно да закачи думите ми на вратата на „Сейнт Пол“: всички ще чуят какво съм казала. Сесил шепне настойчиво, казва ѝ да не ми обръща внимание, да подмине избухването ми като шега.

Елизабет разтваря начервените си устни и се засмива високо, като грачеща врана:

— Забавна сте, лейди Катрин — казва тя и се надига от трона си, прекосява по дължина залата за аудиенции и заговаря с някой друг, някой маловажен, сякаш иска да избяга от мен и справедливото ми презрение.

Усещам Нед до мен, още преди да обърна лице и да го видя. Очите му светят от гордост.

— Vivat! — възкликва той. — Vivat regina!19

Намирам се в ужасна немилост, задето съм оскърбила Елизабет. Никоя придворна дама не смее да бъде виждана с мен, а испанският посланик ми се покланя пред хората, но ме избягва насаме. Мисля си, че никой не ми обръща каквото и да е внимание освен Нед, обичният ми Нед. Но ако той ме обича, не ме е грижа дали всички останали ме пренебрегват.

Елизабет е във възможно най-мрачно настроение, измъчвана от кошмарни мисли за това как нашата братовчедка Мери, кралицата на шотландците, ще наследи престола на Франция и влиятелните ѝ сродници ще подкрепят претенциите ѝ за трона на Англия. Никой не смее да я заговори, само Робърт Дъдли може да отклони вниманието ѝ от страховете.

— Внимавай — казва малката ми сестра, Мери, опитвайки се да говори мъдро като жена, по-висока от нея с шейсет сантиметра. — Не можеш да си позволиш да обидиш кралицата. В двора има само една жена, която може да ѝ говори откровено. В двора има само една жена, която може да я укорява.

Засмивам се.

— Да не би да имаш предвид великото възражение на Кат Ашли?

Непринудената усмивка на Мери ме озарява:

— Господи, иска ми се да беше видяла — казва тя. — Беше по-хубаво от театър. Мистрес Ашли на колене, умоляваща кралицата да не показва толкова голяма благосклонност към Робърт Дъдли, настояваща, че тя ще изгуби репутацията си, напомняща ѝ, че той е женен и че кралицата не бива да бъде постоянно в неговата компания, и после думите на Елизабет, че ако обича Робърт Дъдли, не вижда кой би могъл да я спре.

— Но какво казахте всички? — настоявам. — Вие, дамите? — тази сцена се е разиграла в спалнята на Елизабет, когато се обличала. Кат Ашли, някогашната ѝ гувернантка, е единствената жена, достатъчно смела да каже на Елизабет, че страната я смята за завършена блудница, а Робърт Дъдли — за амбициозен прелюбодеец. Сестра ми е извадила голям късмет да бъде зрителка на тази сцена. Държала украсените със златни връхчета връзки на Елизабет, чакайки да ѝ завърже обувките, когато Кат паднала на колене и започнала да умолява кралицата да не се държи като блудница.

— Ние, всички до една, мълчахме, защото не сме дръзки глупачки като Кат Ашли — казва упорито Мери. — Не избухвам необмислено като теб. Мислиш, че ще кажа на кралицата на Англия да не ухажва мъжа, когото обича? Мислиш, че ще ѝ се противопоставя, както се противопостави ти?

— Той не е свободен да обича — казвам строго. — Нито пък тя. Ето това е разликата между тях и нас с Нед. Тя е кралица, която би трябвало да се омъжи в полза на страната си, а той е вече женен мъж — а ние двамата с Нед сме млади, свободни, и двамата — от благороден произход.

— Нима говориш за женитба с Нед? — пита Мери.

Смъквам се на колене пред нея, така че лицата ни да са на едно ниво.

— О, Мери, да, говоря — прошепвам. — Да! Уверявам те, за това говоря.

Дворецът Хамптън КортОктомври 1559 г.

Нед ме гледа отвисоко, възседнал красивия си кон, облечен в тъмносиньо кадифе: жакетът му е избродиран с по-тъмносиня нишка, кадифената му шапка — поръбена с тъмносин ширит. Стоя до главата на коня му, с господин Носльо, вкопчил се в рамото ми, и вдигам поглед към него.

— Как е конят? — питам и двамата се засмиваме при спомена за неловкото ми държание с него, само преди месеци, а ето че сега сме щастливи и самоуверени.

Той отива в Чартърхаус в Шийн, за да поиска от майка ми позволение да се оженим.

— Не забравяй да ѝ напомниш, че Елизабет не може да има възражения — казвам му. — Не забравяй да ѝ кажеш, че съм достатъчно възрастна да знам какво искам.

— Ще ѝ кажа — уверява ме той. — Едва ли има причина майка ти да откаже. Именно това искаха тя и баща ти за сестра ти. Щом съм бил достатъчно добър за Джейн, сигурно съм достатъчно добър за теб. Семействата и на двама ни се издигнаха високо, а после бяха унизени и сега ти нямаш голяма зестра и не си фаворитка на кралицата. Но така или иначе, за мен това няма значение.

— Не бива да бъда унижавана — казвам сприхаво. — И не съм унизена в очите на другите. Испанският посланик каза, че няма друга наследница на Елизабет освен мен. Освен това сега отново се издигам. Тя толкова се гневи на братовчедка ни Маргарет Дъглас, задето изпрати сина си Хенри на коронацията във Франция, че е готова да ми прости, задето съм груба с нея.

Нед ми се усмихва и сърцето ми се преобръща.

— Няма значение кого харесва или не харесва Елизабет. Ние сме родственици на кралицата и следователно тя би трябвало да даде позволението си. Ти си нейна братовчедка и Тюдор, аз съм Сиймор. Тя не може да ни откаже да се оженим.

Ще му трябва един час да стигне до Шийн. Суетя се и оправям седлото му, колана на седлото, стремената, като съпруга.

— Пази се по пътя! — заръчвам, макар да знам, че го придружават хора с неговата ливрея. Няма опасност за него. Има много заплахи срещу живота на Елизабет, но ние, останалите, кралското семейство, сме обичани. Всички помнят, че кралица Джейн, която почина така трагично при раждането на крал Едуард, беше достойна англичанка от рода Сиймор. А ние, Грей, сме обичани заради нашата кралица Джейн. Обикновените хора говорят за нея като за светица. Единствено Елизабет предпочита да се преструва, че Джейн никога не е била коронована за кралица. Единствено Елизабет държи да се преструва, че е последната от Тюдорите.

— Ще се върна вдругиден — казва той. — И ще те нарека своя съпруга, преди да е изтекъл месецът.

Махам му за довиждане и не ме е грижа кой ще ме види да стоя и да го изпращам с поглед. Не се съмнявам в него, не се съмнявам, че майка ми моментално ще даде позволение. Винаги го е харесвала, а Сиймор са изтъкната фамилия. Майка му неохотно даде разрешение за женитбата ни, при условие, че майка ми говори с Елизабет. Не би трябвало нищо да ни попречи.

ЧартърхаусШийн, октомври 1559 г.

Майка ми е болна — много я мъчи далакът (трябва да кажа, че това не е изненадващо при жена с такъв тежък нрав20). Но веднага щом узнава каква е целта на Нед, тя нарежда на мен и Мери да се присъединим към нея и съпруга ѝ, господин Стоукс, и Нед в Шийн. Заявява, че трябва сама да ѝ кажа дали искам Нед за съпруг. Приема ме в залата си за аудиенции както подобава на една дъщеря на кралица, каквато е. Мери върви зад мен като миниатюрна придворна дама.

Всичко е строго и официално като годеж. Казвам на майка си: „Напълно готова съм да обичам милорд Хартфорд“, а тя се надига от стола си, идва до мен, усмихва се, слага ръката ми в неговата и казва, че би се радвала да ме види задомена със сполучливо избран съпруг.

Ейдриън Стоукс, застанал почтително зад нея, който не е благородник, а просто добър и практичен мъж, също ни съветва. Всички сме единодушни, че трябва да внимаваме с кралица Елизабет. Това лято тя беше оглупяла от любов по Робърт Дъдли и не обръщаше внимание на никой друг, но ако искам позволение да се омъжа за братовчеда на покойния крал, тя ще насочи вниманието си към мен и ще ме наблюдава по-зорко. Докачлива е по отношение на положението си като всяко незаконородено дете, и изпълнена със страх за титлата си като всеки узурпатор. Никога, никога не трябва да показваме, че знаем, че сме с по-добро потекло и с по-голямо право над трона, отколкото тя. Трябва да се надяваме тя да пренебрегне факта, че аз, една наследница на Тюдорите, искам да се омъжа за Нед, член на семейство Сиймор, сродник на кралското семейство.

Всички са единодушни, че майка ми трябва да пише на кралица Елизабет и да поиска позволение, а после да отиде в двора да убеди Елизабет лично. Петимата заедно съчиняваме вежливо писмо. Пишем:

Питам — но какво ще правим, ако откаже? Достатъчно злобна е, за да каже „не“. А Нед хваща ръката ми и ми обещава:

— Ако каже „не“, ще се оженим тайно и тя може да отказва колкото си ще.

Така че писмото е изготвено, Мери изпълнява ролята на писар, а майка ми трябва да го препише на чисто с най-хубавия си почерк, но преди да успее да го направи, внезапно се разболява и казва, че не може да отиде в двора, докато е толкова подпухнала и ѝ е лошо, със сигурност за нея би било непоносимо Елизабет да я види, когато изглежда толкова зле: ще трябва да чакаме, докато се оправи.

— Но в такъв случай какво ще стане сега? — питам настоятелно Нед.

— Ще се върна в двора и ще подготвя почвата за писмото — обещава ми той. — Имам приятели: ние сме влиятелно семейство. Мога да помоля някои хора да се застъпят за нас пред кралицата. Имаме разрешението на моята и твоята майка. Не ни е нужно нищо повече.

Замъкът УиндзорЕсента на 1559 г.

Ние с Нед се връщаме в двора поотделно, за да не разбере никой, че кроим нещо, а после сме обзети от колебания. Струва ни се невъзможно да се намесим във водените шепнешком разговори на Елизабет с Робърт Дъдли и да я накараме да ни обърне внимание. Пред нас има опашка от хора: чуждестранни посланици, предлагащи брак, Уилям Сесил с наръч сметки, които тя трябва да подпише, опитващ се да я убеди да подкрепи протестантските шотландски лордове, които се въоръжават срещу своята френска регентка. Сега Елизабет ще бъде посочена за Върховен глава на Църквата, въпреки че е жена. Помислям си как би се възползвала сестра ми Джейн от този шанс да спаси душата на страната и да спаси шотландците от папизъм, и мисълта е горчива. Но е ясно, че кралицата няма време за Нед и мен, и не можем да намерим възможност да я прекъснем.

Дворът жужи от обезпокоителни клюки. Елизабет толкова се безпокои заради французите и шотландците, че не може да изпусне Робърт Дъдли от поглед: но въпреки това приема ухажванията на сър Уилям Пикъринг и всеки ден говори за ерцхерцог Фердинанд така, сякаш възнамерява да се омъжи за него. Сякаш всички, от косовете в отрупаните с ябълки овощни градини до кралицата в покоите ѝ, са с избрания си партньор. Нед и аз сме само една от огромния брой двойки, които се целуват из потъналите в сенки коридори.

Шотландските протестантски лордове се вдигат на бунт срещу регентката Мари дьо Гиз и я побеждават. Обръщат се за помощ към Елизабет, и, разбира се, тя не смее да направи нищо. Ако Джейн беше кралица на Англия, щеше да изпрати армия, за да подкрепи праведната кауза. Но макар че Уилям Сесил спори до изтощение в Тайния съвет и в покоите на кралицата, Елизабет не се осмелява да изпрати нещо повече от една флотилия от кораби, които трябва само тайно да отнесат боеприпаси на шотландските лордове.

Докато всички спорят дали това е достатъчно или кралицата би трябвало да изпрати войска, Нед и аз се измъкваме тайно и се отдаваме на своята тайна любов, безопасно скрита от кралицата и нейните съветници и известна само на неговата сестра Джейни и малката ми сестра Мери. Двете заговорничат в наша полза: Джейни ме кани в покоите си, когато Нед е там, Мери стои на пост, когато се срещаме на кея при реката или в есенните гори край Хамптън Корт. Яздим заедно, зад кралицата и любовника ѝ, докато листата се сипят вихрено в златисто и бронзово навсякъде около нас. Вървим зад тях, внимателно държейки се на крачка разстояние един от друг, а Джоу подтичва зад нас, докато те вървят и си шушукат, хванати под ръка. Елизабет се вкопчва в Робърт Дъдли по време на тази нова криза. Явно не смее да изпълни дълга си към хората от своята вяра. Явно само Робърт Дъдли може да ѝ вдъхне увереност, за да не приема съветите на Уилям Сесил. А мен просто не ме е грижа. Аз съм влюбена, единственото, което искам, е онази рядка подредба на ранните звезди в есенните нощи, която ще ми подскаже, че кралицата е в добро настроение, а майка ми е достатъчно добре, за да дойде в двора да поиска позволение да се омъжа.

Навярно само Уилям Сесил, отдавнашният съветник на кралицата, забелязва тайното ни ухажване, и предполагам, че одобрява. Той е сдържан и мълчалив човек, на когото нищо не убягва. Понякога ми отправя лека усмивка или разменя по някоя любезна дума с мен, когато се разминаваме в галерията или конете ни случайно се оказват редом един до друг, когато дворът излиза на езда. Той предано вярва в реформираната религия и знае, че съм възпитана в същата вяра като сестра си Джейн и никога не бих избрала друга. Начетената му съпруга-протестантка, Милдред, обичаше Джейн, и си мисля, че той търси да открие нещо от сестра ми в мен. Силната му вяра го въодушевява да настоява пред Тайния съвет и кралицата да подкрепят протестантските лордове на Шотландия и да освободят и онова кралство от папата. Знам, че предпочита мен като протестантска наследница, и се застъпва за мен пред съветниците на кралицата, ако не пред нея. Никога не би приел братовчедка ми Маргарет Дъглас, която е наполовина папистка и така или иначе е в немилост, и никога, за нищо на света, Мери, кралицата на Франция, където семейството на майка ѝ, фамилията Гиз, преследва хората от нашата вяра с изключителна жестокост.

Дворецът УайтхолЛондон, ноември 1559 г.

Джейни е с мен, когато пристига пратеникът на доведения ми баща, Ейдриън Стоукс, за да ми съобщи, че майка ми е много зле и няма вероятност да живее още дълго, и че двете с Мери трябва да отидем при нея веднага, и именно Джейни държи здраво ръцете ми, докато примигвам, за да прогоня няколко колебливи сълзи от очите си и си помислям, че сега ще трябва да сложа траур и да се облека в черно, и да отида в мрачната Чартърхаус и да остана там, когато всички други ще сложат най-хубавите си дрехи за коледните празненства.

— Ще трябва да съобщиш на сестра си — казва Джейни.

Мери спи в спалнята на почетните дами, и аз отивам да я намеря. Те стават колкото може по-късно и дочувам шума от лудориите им дори през дебелата дървена врата. Отговорничката на почетните дами наистина би трябвало да ги държи по-изкъсо: от почетните дами се очаква да се научат как да се държат в двора, а не да вдигат врява като улични хулигани и да се замерват с възглавници, както правят сега, ако съдя от писъците и смеховете им.

Потропвам на тежката резбована врата и влизам. Мери подскача върху леглото и плиска близките момичета с каната си за миене, която държи в ръце. Едно от момичетата заплашва да плисне леген със студена мръсна вода, всички се гонят, качват се по леглата и слизат от тях, дърпат завесите им и пищят. Изглежда невероятно забавно. Ако не бях толкова голяма, толкова пораснала, почти сгодена, бих се изкушила да се включа. Но така или иначе, дошла съм да съобщя печални новини.

— Мери! — надвиквам шума и ѝ правя знак да дойде до вратата.

Тя скача от леглото и се приближава, с порозовели бузи, със светнали тъмни очи. Такова миниатюрно същество е, не по-висока от дете, та не мога да повярвам, че е на четиринайсет години. Трябваше вече да е сгодена. Скоро няма да има майка, която да ѝ уреди брак. Но така или иначе, не зная кой би се оженил за нея. Тя е от кралско потекло, но в двора на Елизабет това е само недостатък.

Слагам ръка върху слабото ѝ рамо и се навеждам, за да прошепна в ухото ѝ:

— Излез, Мери. Имам лоши новини за теб.

Тя намята пелерина върху нощницата си и ме следва към галерията пред стаята на почетните дами. Пискливият им смях заглъхва, когато Джейни затваря вратата и застава на известно разстояние от нас.

Давам си сметка, че не зная какво би трябвало да кажа. Тя е момиче, изгубило близките си, преди да стане зряла жена: сестра ѝ и баща ѝ — загинали на дръвника, а сега майка ѝ умира.

— Мери, много съжалявам. Идвам да ти съобщя, че майка ни умира. Ейдриън Стоукс ми писа. Трябва да отидем незабавно в Шийн.

Тя не реагира. Навеждам се по-ниско, за да се вгледам в красивото ѝ личице.

— Мери, знаеше ли, че е болна?

— Да, разбира се, че знаех. Аз съм ниска, не съм идиотка.

— Ще ти бъда добра сестра — казвам неловко. — Вече останахме само ние двете.

— И аз ще ти бъда добра сестра — обещава тя важно, сякаш малкото ѝ влияние изобщо би могло някога да ми бъде от полза. — Не трябва никога да се делим.

Толкова е сладка, че се навеждам и я целувам.

— Скоро ще се омъжа — казвам ѝ. — И когато имам собствена къща, ще живееш с мен, Мери.

Тя се усмихва на думите ми.

— Докато се омъжа, разбира се — казва: смешно малко създание.

ЧартърхаусШийн, зимата на 1559-1560 г.

Най-после Елизабет оказва на семейството ми признанието, което заслужаваме. Оказва почит на майка ми в смъртта така, както никога не я е почитала приживе. Устройва ѝ пищно погребение, достойно за кралска особа погребение в Уестминстърското абатство, с десетки опечалени, придворните са в черно, на щитове са изписани името и кралските титли на майка ми. Мери и аз, в черно кадифе, сме главните опечалени. Докато ковчегът ѝ лежи изложен за поклонение, главният херолд изревава, че Богу е било угодно да призове при себе си: „най-благородната и височайша принцеса лейди Франсес, покойната херцогиня на Съфолк“. Ако не беше вече мъртва, майка ми щеше да умре от радост, задето е официално обявена за кралска особа, и то от херолда на Елизабет.

Джон Джуъл, който е приятел с всички стари духовни наставници на сестра ми Джейн, изнася траурната проповед в духа на реформираната вяра, и аз си казвам, че Джейн може би щеше да е доволна да види, че майка ѝ е погребана по ритуалите на религията, за която умря тя. Странно и болезнено е да си мисля за Джейн, кралица, чиято глава хвърлиха в кошница, а после тялото ѝ бе захвърлено в предназначените за изменниците крипти на параклиса в Тауър, а ето я майка ми, положена за вечен покой с най-пищна церемония, обсипвана с почести, със знамена с гербове, веещи се над погребалната ѝ каляска.

Целите в черно, с черни кожени ръкавици, платени от кралицата, дамите от двора следват ковчега на майка ми, който е покрит с черен саван и златен брокат, за да си личи колко важна личност е.

Бес Сейнт Лоу хваща ръката ми.

— Обичах много майка ти — казва ми тя. — Ще ми липсва. Беше велика жена. Можеш да разчиташ на мен като на приятелка, Катрин. Никога няма да мога да заема мястото ѝ, но ще те обичам вместо нея — за миг, виждайки вълнението ѝ, почти ми идва да заплача за загубата на майка си, но ако си Тюдор, всъщност нямаш родители. Майка ти е твоя покровителка, детето ти е твой наследник, боиш се да не би единият или другият да се провалят. Не е нужно леля Бес да ми казва, че майка ми е била велика жена, и никой не би могъл да каже, че е била добра майка, но е утешително да видя, че дворът най-накрая признава кралското ѝ потекло, а следователно — и нашето.

Но има и още.

Елизабет избира този момент, за да възстанови титлата ни на принцеси по кръв. В смъртта майка ми успява да осъществи амбицията на живота си: да се пребори да бъдем признати от Елизабет, признати за нейни сродници, провъзгласени за особи с кралска кръв, да носим титли на принцеси и следователно да бъдем първи сред всички възможни наследници. Майка ми, да ѝ прости Господ, би сметнала, че смъртта ѝ е била твърде ниска цена, напълно заслужаваща си жертвата. Джейн умря, защото предяви правата на майка ни: сега те се дават на нас, нейните сестри, на погребението на майка ѝ.

Ние с Мери сме изключително достолепни опечалени: държим главите си така вдървено изправени, сякаш вече носим коронки на принцеси. Хвърлям поглед назад, за да се уверя, че тя се държи подобаващо за новите ни почести, и ѝ отправям лека усмивка. Главата ѝ е високо вдигната, раменете — изправени, тя изглежда като миниатюрна кралица. След церемонията се оттегляме в Чартърхаус в Шийн, и аз изгарям от нетърпение да се върна в двора, за да разбера дали най-после Елизабет ще ми окаже истинско роднинско уважение, дали ще ми даде полагащото ми се място в личните си покои и старшинство сред дамите. Би трябвало да вървя само на крачка зад нея до края на живота ѝ, а след смъртта ѝ би трябвало да се възкача на трона. Сега, най-после, ще мога да говоря с нея като с братовчедка за брака си.

— Ще се омъжа веднага щом траурът ми приключи — казвам възторжено на доведения си баща, господин Стоукс. — Добре е да поискаме позволение сега, докато дворът още е в черно и Елизабет е в такова великодушно настроение.

Той изглежда изтощен. Искрено опечален е от загубата на съпругата си. За разлика от нас, нейните две оцелели деца, той истински я е обичал.

— Съжалявам — казва сковано. — Говорих с лорд Хартфорд след погребението. Редно е той да говори с кралицата сега, когато майка ви вече я няма.

— О, много добре. Какво каза Нед? — питам уверено. Държа на скута си Джоу, сгушила се в Рибън, и лекичко подръпвам коприненогладките уши на кучето. — Какво иска — да изчака, докато се върна в двора след траура ли? Или смята да говори с нея сега, докато още отсъстваме?

Ейдриън Стоукс поклаща глава, без да откъсва очи от лицето ми.

— Съжалявам — казва неловко. — Много съжалявам, Катрин. Зная, че майка ви също щеше да съжалява. Но не мисля, че той ще се наеме с това. Всъщност ми го каза. Сега, когато майка ви вече не е тук, за да се застъпи за вас пред кралицата, майка му промени мнението си и не е съгласна бракът да се осъществи. Лейди Сиймор не желае да говори с кралицата без подкрепата на майка ви, нито пък той. Направо казано: никой от тях не смее.

Едва успявам да повярвам на думите му.

— Но тя току-що ме призна за принцеса по кръв! — възкликвам. — Признава ме за член на кралската фамилия! Никога не съм се ползвала с толкова висше благоволение от нейна страна!

— Точно там е въпросът — отвръща той. — Сега, когато сте призната за принцеса, тя ще бъде още по-твърдо решена сама да се разпореди за брака ви, и няма да иска да се омъжите за човек, който сам има права над трона.

— За Хартфорд! — повишавам тон на доведения си баща. — Би следвало да разпореди брака ми с Хартфорд! А вие би трябвало да настоите на това от мое име!

Той поклаща глава.

— Знаете, че нямам влияние, лейди Катрин. Аз съм обикновен човек от неблагороден произход, без голямо богатство. Но зная, че кралицата няма да иска да ви омъжи за лорд, който сам има права над трона. И няма да ви позволи да сключите брак, докато самата тя е неомъжена, и да рискува да родите син, който би имал по-голяма право над трона, отколкото тя самата. Ясно ми е какво си мислят семейство Сиймор: несъмнено кралицата няма да иска в двора момче, което е едновременно Тюдор и Сиймор, докато тя самата не се сдобие със съпруг и син. Семейство Сиймор не искат да поемат риска да я оскърбят.

— Никой от вас не я разбира! — възкликвам. — Тя не разсъждава така, не планира предварително по този начин! Интересува я само да бъде център на вниманието и да задържи Робърт Дъдли до себе си.

— Смятам, че всъщност разсъждава много внимателно — предупреждава ме той. — Мисля, че е наредила да ви наблюдават, и смятам, че няма да поеме риска да позволи раждането на дете, което да има основания да претендира за трона.

— Елизабет не ме следи!

— Уилям Сесил го прави — вижда стъписването ми и безпомощно свива рамене. — Той следи всички.

— Да не искате да кажете, че тя няма да ми позволи да се омъжа, докато самата тя не се омъжи и не роди своя син и наследник?

Той кимва и казва:

— Това е почти сигурно — казва. — Ако го позволи, това би означавало да можете да представите наследник с по-основателно право от нейното.

— Дотогава може да минат години.

— Знам. Но мисля, че тя няма да търпи съперница.

— Тя ще ме съсипе — казвам с равен тон.

Пясъчнорусите му вежди се събират в намръщено изражение, докато се пита какво имам предвид със „съсипване“.

— Надявам се, че не — казва. — Надявам се, че ще внимавате както с репутацията си, така и с кралицата.

Спомням си за беседката, спомням си мига на силна болка и радост, спомням си как хълцах на рамото му и как прошепнах: „Цялата съм твоя“.

— Ние сме сгодени и ще се оженим — казвам.

— Традицията изисква да имаме позволението на кралицата — напомня ми той внимателно. — Такъв беше и законът. Кралицата може да върне този закон. Но и без това семейство Сиймор казват, че няма да молят за този брак.

— А писмото на майка ми, в което молеше кралицата за позволение Нед и аз да се оженим? Мога да го дам на Елизабет, ако никой друг няма куража да го представи. Можем да кажем, че сме го намерили в книжата ѝ, че това е било предсмъртното ѝ желание?

Умореното му лице помръква.

— Онова писмо — казва той. — Именно така разбрах, че ви следят. Писмото на майка ви е изчезнало от покоите ѝ. Шпионирали са майка ви и някой е откраднал писмото ѝ. В името на собствената ви безопасност, Катрин, трябва да забравите всичко това.

— Не могат просто да откраднат писмо до кралицата! Не могат просто да преровят книжата ни и да вземат каквото искат. Кой би направил такова нещо?

— Не зная. Не зная и защо. Но във всеки случай писмото е изчезнало и не можем да го получим обратно. Мисля, че не можете да направите нищо, освен да изхвърлите този човек от мислите и от сърцето си.

— Не мога да забравя! — възкликвам. — Обичам го. Дадох му дума! Сгодени сме!

— Съжалявам — това е единственото, което казва той. А после допълва нещо още по-ужасно. — Той също съжалява, знам. Личеше си. Много съжаляваше, че няма да ви види никога повече.

— Няма да ме види повече? — прошепвам. — Това ли каза?

— Това каза.

В Шийн сме много мълчаливи и потиснати. Господин Носльо трепери в студените течения откъм зле уплътнените врати, а Рибън отказва да излиза да се облекчава навън и да си мокри лапите, така че постоянно чистя след него. Джоу започва да скимти в мига, щом изляза от стаята, сякаш за да каже, че също е самотна.

Поне не съм пропуснала весела Коледа в двора. Джейни ми пише и казва, че там е също толкова ужасно, както когато кралица Мери беше на трона, понеже Елизабет се е поболяла от страх, не може да реши дали да посмее да изпрати английска войска в подкрепа на шотландските протестантски лордове. Разбира се, че е редно да го направи. Това би било решителен и впечатляващ ход: да даде Светото писание на хора, които никога няма да го чуят, освен ако тя не предприеме действия. Но Елизабет не смее да върви по праведния път и се страхува от регентката на Шотландия, Мари дьо Гиз — майката на Мери, кралицата на Шотландия, новата френска кралица. Французите ще нахлуят, за да подкрепят сродницата си срещу бунта на шотландските протестантски лордове, а влязат ли веднъж в Шотландия, какво би ги спряло да потеглят на юг към Елизабет? Сестра ми Джейн щеше мигом да изпрати войска от праведници да подкрепи благочестивите лордове срещу регент-папист. Това би сторил един силен монарх начело на Англия. Но Елизабет в сърцето си не вярва в нищо и няма да води религиозна война. Най-лошото за нея е, че Уилям Сесил, по-ревностен реформатор от цялото мое семейство, е казал, че ако тя не желае да приеме съвета му да подкрепи нашата вяра в Шотландия, той няма да настоява, напуснал е двора и се е прибрал у дома при съпругата си, Милдред.

— Елизабет ще е безпомощна без него — казвам на Мери, докато ѝ чета това: двете сме в личния кабинет на майка ми, а по обрамчените с олово стъклени прозорци се лее проливен, леден дъжд. — Предполагам, че ще изгуби трона, ако французите потеглят срещу нея.

— Със сигурност ще нахлуят, нали? Ако тя обяви война срещу тях в Шотландия? Ще нахлуят през Тясното море от юг и едновременно с това ще се спуснат от Шотландия.

Кимвам, дешифрирайки нахвърляното набързо, тревожно писмо на Джейни.

— Освен това тя няма армия — казвам. — Или пари, за да я свика. Стига да не изпрати Нед в Единбург! — казвам. — Тук „Хартфорд“ ли пише?

— Не — казва Мери. — Хауард. Пише, че Елизабет изпраща в Единбург своя братовчед Томас Хауард. Нед е в безопасност.

Сключвам ръце, сякаш искам да коленича за молитва на пейката в прозоречната ниша.

— О, Господи, само да можех да се върна в двора и да бъда с него! Да можех само да го видя!

— Ако французите нахлуят в Англия, то ще бъде, за да поставят на трона Мери, кралицата на шотландците, а не теб — отбелязва Мери.

— Не искам трона! — възкликвам раздразнено. — Защо никой не проумява това? Искам само Нед.

Дворецът УайтхолЛондон, пролетта на 1560 г.

Казвам, че не искам трона, но не мога да възпра припламването на амбиция, когато се връщам в Уайтхол и откривам, че придворните се отнасят с мен с дълбока почит, както е трябвало да бъде винаги. Главният съветник на кралицата, Уилям Сесил, е спечелил спора за подкрепата на шотландските протестанти и отново заема мястото си: държи да бъдат изпратени английски войски в Шотландия, защитава правата на протестантите — и е съвсем наясно, че аз съм протестантската наследница. Винаги се покланя и разменя с мен по някоя кратка дума за поздрав, сякаш сега проявява интерес към мен, сякаш мисли, че може да дойде моментът, когато ще бъде мой съветник, а Елизабет няма да я има.

Аз съм любимка на всички в двореца. Аз съм обичана принцеса с кралска кръв, вече не съм презряна гостенка. Не съм пренебрегвана бедна роднина, а признатата наследница на кралството. Имам странното усещане, че макар да се намирам на място, което познавам добре, въпреки това всичко е различно. Зад престорените усмивки има нова действителност, сякаш това е второ действие в поетична драма и актьорите са сменили маските си зад параваните и сега същите хора трябва да бъдат приемани като напълно различни.

Братовчедка ми Маргарет Дъглас е нанесла дълбоко оскърбление на кралицата. Един служител на съпруга ѝ, Матю Стюарт, е бил заловен да напомня на френския посланик, че Маргарет е най-близката роднина на нашата братовчедка Мери, кралицата на Франция и Шотландия, а нейният съпруг като граф на Ленъкс е наследник на шотландския престол. Това е очевидно вярно, но всеки би могъл да я предупреди, че за подобни думи ще бъде докладвано незабавно, и Елизабет ще се уплаши и ще побеснее. Маргарет е трябвало да се възползва от най-силното си оръжие — че е изключително невзрачна и стара, и тогава Елизабет би ѝ простила кралското потекло. Във всеки случай всички в двора са изключително развеселени, защото на Уилям Сесил му е наредено да рови из стари документи, складирани в помещението с архивите, за да докаже, че Маргарет Дъглас, дъщеря на сестрата на Хенри VIII, кралицата на Шотландия, е всъщност незаконородена, и следователно нито тя, нито красивият ѝ син Хенри Стюарт могат да имат каквито и да било претенции към трона на Англия. Сякаш репутацията ѝ би могла да бъде по-лоша от тази на Елизабет, чиято майка бе обезглавена за прелюбодеяние с петима поименно назовани мъже!

Благодаря на Бог, че никой не може да постави под съмнение моя произход. Произхождам по пряка и законна линия от любимата сестра на крал Хенри, кралица Мери, омъжена за най-добрия му приятел, Чарлс Брандън, чрез майка ми, безукорно добродетелната и злонравна Франсес Брандън, а сега, когато отново се ползвам с благоволение, приликата ми с красивата ми баба, кралицата, внезапно става очевидна. Много хора отбелязват в разговорите си, че съм красива като онази някогашна принцеса на Тюдорите, и се възхищават на светлата ми кожа и коса, наследени от рода Йорк.

Робърт Дъдли, който постоянно влиза и излиза от личните кралски покои и е открито допускан в кралската спалня, обявен за най-доверен приятел на кралицата, се държи с мен вежливо като със сродница. Между семействата ни съществуват толкова много връзки — той беше девер на сестра ми Джейн, и следователно и мой роднина, — от всички ухажори на моята братовчедка, кралицата, той се ползва с най-голяма благосклонност, и сега на драго сърце си спомня роднинството ни. Внезапно имам приятели там, където преди живеех сред непознати. Почти бих могла да повярвам, че всички ме харесват и че се ползвам с всеобщо възхищение. Започвам да казвам „моята братовчедка, кралицата“, точно както правеше майка ми, и Мери ми се смее, закрила уста с малката си ръка.

Но триумфалното ми завръщане в двора, появата на толкова много нови мои приятели, дори благоволението на кралицата не ме обезщетяват за загубата на Нед. Младият мъж, който свободно, по собствена воля, ме избра за своя любима, който поиска благословията на майка си и позволението на моята, сега минава покрай мен, сякаш не ме вижда, а когато случайно се озоваваме лице в лице, ми се покланя учтиво като на обикновена позната.

Първия път, когато хладният му поглед се плъзва над мен и оттатък, имам чувството, че ще припадна от мъка. Единствено застаналата до мен Мери, чиято глава не стига дори до рамото ми, ме задържа изправена. Ощипва ме по ръката толкова силно, че оставя синина, и ми прошепва:

— Горе главата! По-ведро!

Хвърлям поглед към нея, напълно объркана, а тя се усмихва широко нагоре към мен и добавя: „Петите надолу! Дръж се здраво“, като баща ни, когато ни учеше да яздим, и това ми помага да се опомня. Вървя с ръка върху рамото ѝ и едва успявам да заставя краката си да правят стъпка след стъпка. Отиваме в параклиса заедно: тя ме крепи, сякаш съм болна, и когато коленича зад кралицата, аз свеждам глава и моля Бог да ме избави от тази болка.

Толкова ужасно нещастна съм, като си помисля, че Нед ме изостави, за да избегне недоволството на една кралица, която никога не би пожертвала собствените си удоволствия. Елизабет си позволява да изпитва радост и наслада с любимия си, но аз не мога дори да говоря с мъжа, когото обичам. Гледам я как вика с жест Робърт Дъдли, за да я свали от коня ѝ или да танцува с нея вечер, когато върви с почти опряна на рамото му глава, и го вика в личните си покои, където всички ги оставят насаме, и откривам, че я мразя за себичността ѝ, заради това, че се интересува само от собственото си удоволствие и никога не мисли за мен. Обвинявам я с горчивина за това, че съм разделена от мъжа, когото обичам, и ще умра като самотна стара мома, докато тя се наслаждава на срамна, разпътна, публична любовна връзка.

Сега тя твърди публично, че ще се омъжи за ерцхерцог Фердинанд от династията на Хабсбургите веднага щом той пристигне в Англия — обещава, че ще сключи съюз с Испания, за да опази Англия — но за всички е очевидно, че лъже, и че евентуалният ѝ съпруг ще се превърне в рогоносец още преди корабът му да е акостирал на кея в Гринич.

Сега испанците са узнали това. Новият посланик е наскърбен, свитата му — навъсена. Уилям Сесил е напълно обезумял, докато се опитва да поддържа приятелството ни с огромната мощ на Испания, за да балансира голямата заплаха от страна на Франция. Испанският посланик, Алваро де Куадра, се озовава до мен една вечер, докато вървим покрай реката към осветена беседка, където ще слушаме поезия, и споменава, че ерцхерцогът е чул за красотата ми и много повече би предпочел да се ожени за мен, отколкото да премине през досадно продължителния и дискредитиран процес по ухажването на Елизабет. Някой ден бих могла да бъда велика кралица на Англия с ерцхерцога до мен и испанската мощ зад гърба ми. Междувременно бих могла да бъда нежно обичана ерцхерцогиня със завидно положение в английския двор, център на папистките амбиции.

— О, не бих могла да кажа нищо — прошепвам. Ужасена съм, че той се осмелява да ми каже това толкова ясно. Слава Богу, никой не е достатъчно близо, за да ни чуе и не ни е видял никой, освен един от хората на Уилям Сесил, който минава случайно покрай нас. — Ваше превъзходителство, оказвате ми твърде голяма чест. Не мога да слушам такива неща без позволението на моята братовчедка, кралицата.

— Не е нужно да го споменавате пред нея — отвръща той бързо. — Говорих с вас поверително, така че да разберете какво може да бъде. Ако го желаете.

— Всъщност аз не желая нищо — уверявам го.

Вярно е. Вече не желая трона. Искам да бъда съпруга, а не бясно злонравна кралица-стара мома. Искам съпруг, и то никой друг, освен Нед. Не бих могла да понеса докосването на друг мъж. Дори да доживея до преклонна възраст, дори да доживея до цели петдесет години, никога няма да искам никой друг освен него. Разминаваме се в галерията, на вечеря, на отиване към параклиса, в унило мълчание. Зная, че той още ме обича. Виждам го как ме гледа от далечния край на параклиса, а аз съм закрила лицето си с ръце, за да не може да ме види как надзъртам през пръсти към него. Той изглежда така, сякаш се е поболял от копнеж, а не ми е позволено да го утеша.

— Кълна ти се, той те обича повече отвсякога — казва Джейни печално. — Вехне от любов, Катрин. Но майка ни му забрани да говори с теб и го предупреди колко недоволна ще бъде кралицата, ако узнае. Непоносимо ми е, че не сте заедно. Казвам му, че страда от по-тежка болест, отколкото аз. А неговият цяр е точно тук! Ти си лекарството за болестта му.

— Само да би се съгласила майка ви да говори с Елизабет! — възкликвам.

Джейни поклаща глава.

— Не смее. Каза ми, че Тайният съвет настоява Елизабет незабавно да ти намери съпруг, който да не застрашава властта ѝ. Сега, когато е събрана английска войска, за да се сражава с французите в Шотландия, те се ужасяват, че ще ѝ се противопоставиш, или дори ще напуснеш страната. Боят се, че испанците ще те отведат. Искат да бъдеш безопасно обвързана в брак с някой англичанин от низше потекло, който ще те задържи у дома и ще омаловажи правото ти да претендираш за трона.

— Не бих отишла в Испания! — възкликвам отчаяно. — Защо ми е да го правя? Къде бих отишла? Единственият човек на света, за когото бих се омъжила, е тук. Не се интересувам от ерцхерцога или от който и да било друг! И защо трябва да се омъжвам за англичанин с ниско потекло? Защо трябва да бъда оскърбявана?

Ужасена съм от клюката, донесена от Джейни — че искат да ме омъжат за някой незначителен човек и да забравят за мен, но изпитвам още по-силен страх, когато ми съобщават, че шотландските лордове са предложили да бъда омъжена за моя братовчед, графа на Аран, един от отхвърлените ухажори на Елизабет с претенции за наследство в Шотландия, за да може Англия да предложи съперничеща протестантска кралица на бунтовните шотландци, и те да могат да се съберат зад Аран и мен и да разгромят французите. Искат да ме омъжат за Аран и да ме направят кралица на шотландците.

— Какво да правя? — обръщам се към Джейни. — Да не би всички да са полудели? Никога ли няма да престанат да се опитват да ме омъжат за един ужасен мъж след друг? Нима тя ме призна за принцеса само за да ме продаде в някакъв съюз? Трябва да кажеш на Нед, че някой ще ме отвлече, ако той не ме спаси.

Нед не ме спасява: не може. Майка му е забранила, а тя не е жена, която би търпяла непокорство. Той се задоволява само да ме поглежда с копнеж и да се отдалечава. Робърт Дъдли не прави нищо за мен. Мисли само за себе си и Елизабет. До нея е всеки ден в тези опасни времена, и ми се струва, че ако не можеше да се вкопчва в него, тя би изгубила разсъдъка си. С мен, разбира се, разговаря Уилям Сесил, който знае всичко по всички въпроси. Покланя се много ниско, когато излиза от заседанието на Тайния съвет, и ми предлага ръката си, за да тръгнем по галерията към покоите на кралицата. Раздвижвам едва доловимо пръсти, сякаш искам да ме пусне, но той все така държи ръката ми в лека, топла хватка, и така влизаме заедно, а по решителното извиване нагоре на начервените устни на Елизабет съдя, че двамата са се разбрали, че трябва да бъда държана изкъсо, и са разработили движенията на малък танц, който да изпълня.

— О! Братовчедке Катрин — казва тя и се извръща от Робърт Дъдли, сякаш се интересува повече от мен, отколкото от него. — Скъпа братовчедке.

Реверансът ми е толкова лек, колкото се осмелявам да бъде.

— Братовчедке Елизабет, ваше величество — казвам, тъй като днес, изглежда, сме много близки роднини.

— Елате да седнете при мен — казва тя и посочва столчето до стола си. — Цял ден почти не съм ви виждала.

Има много дни, в които е успявала да изтърпи отсъствието ми, и никога преди не съм била канена да седя с нея.

Хвърлям поглед настрана, където Нед наблюдава това представление, изражението му застива и той свежда поглед към земята, сякаш не смее дори да ми се усмихне. Толкова се страхува от недоволството на Елизабет, а аз съм като мишка под лапата на охранена рижа котка.

— Какво миличко кученце! — възкликва Елизабет.

Свеждам поглед към Джоу, която се притиска към краката ми, все едно се страхува, че ще последвам дворцовия протокол и ще я предложа на кралицата, която я гледа без топлота.

— Обичам Катрин като дъщеря — казва кралицата на въздуха над главата ми. Дори на нея, макар да е такава умела лъжкиня, ѝ липсва дързост да срещне погледа ми. Всички приемат това изненадващо изявление с безизразни лица. Виждам будния, заинтригуван поглед на испанския посланик. — Тя ми е като дъщеря — повтаря високо Елизабет. После, сякаш внезапно проумяла значението на думите си, смекчава и понижава тона си и казва: — Сигурно тъгувате много за майка си.

Свеждам глава.

— Да, ваше величество — потвърждавам покорно. — Тя беше изключително предана на мен и на малката ми сестра, Мери.

— О, да, Мери — казва кралицата разсеяно. При споменаването ѝ Мери излиза напред от редицата на почетните дами и кралицата ѝ кимва, докато тя прави реверанс. Явно Мери няма да бъде засипана с прояви на привързаност, само аз.

Елизабет се привежда напред.

— Винаги трябва да ми казвате, ако се чувствате самотна или нещастна — казва тихо. — Зная какво е да си момиче без майка. Зная какво е да си без приятели в един голям кралски двор.

Бих играла ролята си в тази поетична драма по-добре, ако знаех какво, за Бога, се очаква да правя. Кралицата поставя изобилно обсипаната си с пръстени ръка на рамото ми: пръстите ѝ са студени. Питам се кой би трябвало да извлече полза от това представление. Със сигурност не и аз.

— Не съм без приятели в двора, ако имам вашата благосклонност — казвам предпазливо, като вдигам очи и се вглеждам в безизразното ѝ лице.

Тя притиска ръка върху рамото ми.

— Имате я. Вие сте ми много скъпа. В края на краищата, вие сте най-близката ми роднина.

Ето това е! Тя ме назова като своя най-близка роднина. Аз съм нейна наследница. Аз съм следващата в реда за наследяването на трона. Тя го направи и не може да се отметне. Вдигам поглед и виждам, че Уилям Сесил ме наблюдава. Чул е това. Всъщност сигурно е написал сценария и е начертал всеки ход.

— А може ли да се обърна към вас с молба? — взирам се в малките ѝ, лъскави черни очи. В тях не потрепва истинска нежност: тя сключва сделка с мен, сякаш сме продавачки на риба на кея, които претеглят осолена риба-треска.

— Помолете ме! — възкликва тя с престорената си усмивка. — Помолете ме за каквото и да е, и ще видите какво съм готова да направя за една предана и любяща братовчедка!

— Ще го направя — обещавам на нея, обещавам на себе си, и обещавам на Нед в сърцето си.

Робърт Дъдли ми целува ръка с потайната усмивка на един фаворит към друг. Уилям Сесил върви с мен в галерията и ми разказва за хода на войната в Шотландия, сякаш ми е нужно да знам. Осъзнавам, че ме учи на държавническото изкуство, което е изучавал при четири царувания. Иска да зная, че трябва да играя ролята си на протестантската наследница на протестантска кралица. Важно е да разбера, че тронът се ръководи от съветите на лордовете, че лордовете споделят мнението на парламента. Трябва да разбера, че мястото на Елизабет на трона е нестабилно — половината страна тепърва трябва да бъде убедена да се обърне към нашата религия, великите европейски сили са наши естествени врагове, а папата призовава за свещена война срещу нас. Като нейна наследница ще привличам изкушения, конспирации, обещания. Трябва да му докладвам. Не трябва никога да излагам на опасност Елизабет. Трябва да изиграя ролята си в осигуряването на протестантски наследник в протестантска страна.

Хората ми се кланят ниско, докато минавам, а на нас двете с Мери са зачислени още дами, които да ни обслужват. Внезапно се оказва, че имам нужда от някой, който да ми носи ръкавиците. Мери напуска непринудената приятелска среда в стаите за почетните дами и двете заедно заживяваме в по-пищни покои със собствени придворни дами и си създаваме собствен малък двор в двора, двете сме обслужвани като принцеси. Обличам господин Носльо в ливрея със зеления цвят на Тюдорите, а Джоу и Рибън получават плетени нашийници от зелена коприна. Рибън носи звънче от ковано сребро и спи на възглавничка от зелено кадифе.

Движа се навсякъде сред сподавена буря от почтително любопитство. От гардероба ми предоставят прекрасни рокли от кадифени платове и златен брокат. Издигането ми до такова важно положение поражда толкова много въпроси, но няма никой, до когото мога спокойно да се допитам. Възможно ли е Елизабет да е решила да изчака, докато Робърт Дъдли бъде свободен да се ожени, и да ме посочва за своя наследница, за да спечели време? Съпругата му може да умре от някаква болест, или от старост, и Елизабет ще може най-сетне да се омъжи за него. Или пък, дали след като е Върховен глава на Църквата, ще използва властта си да обяви брака на любовника си за анулиран, и сама ще се омъжи за него? Никой не може да възрази срещу поведението ѝ, щом е осигурила на Англия законна протестантска наследница — мен.

А ако е така, не би ли било разумно да ми позволи да се омъжа за мъжа, когото съм си избрала, английски благородник, близък до трона, предан реформатор? Дали ние с Нед не се оказваме внезапно неустоим дар за Елизабет: кралско потекло, протестантски убеждения, и със сигурност плодовити? Ако сложа в люлката законородено момче от династията на Тюдорите, няма ли това да освободи Елизабет да прави каквото пожелае? Ще сложи ли тя край на всички спорове, като осинови бебето ми и даде на Англия този рядък дар: здраво момче от династията на Тюдорите? Ще посмея ли да поискам Нед като благоволението, което тя ми обеща? Ще посмея ли да повикам Нед в новите си покои и да говоря с него пред всички?

Елизабет продължава да демонстрира привързаността си към мен. Седя начело на масата на придворните дами на вечеря, а Мери е настанена върху висока възглавничка в другия край. Само на мен се полага да нося ветрилото на кралицата вечер, само аз държа ръкавиците ѝ, докато вървим заедно към конюшните. Имам нов кон: когато ходим на лов със соколи, държа сокол върху юмрука си. Играя карти с нея, а в параклиса коленича за молитва зад нея. Несъмнено тя ме подготвя да я наследя. Испанският посланик прекратява тайните ни разговори, но се кланя много почтително. Робърт Дъдли ми отправя потайната си, прелъстителна усмивка. Нед среща погледа ми от другия край на залата за аудиенции и знам, че ме желае. Нима, щом мога да помоля братовчедка си кралицата за всякаква услуга, не мога да ѝ кажа, че искам да се омъжа за предан на престола английски аристократ, и че двамата можем да ѝ служим до живот?

Джейни казва:

— Имам изненада за теб. Ела в стаята ми.

До вечеря има още час и другите дами от спалнята са с кралицата и следят как камериерките пристягат връзките на роклята ѝ, всяка застанала с някакъв предмет в ръце: златистата ѝ шапчица, кутията ѝ за бижута, ветрилото ѝ. Всяка от тях чака реда си да пристъпи напред в ритуала по обличането на богинята, за да може тя да отиде на вечеря и да флиртува с мъжа, който е имал късмета да привлече изменчивото ѝ внимание тази вечер. Всяка трета вечер е мой ред да я обслужвам, всяка четвърта вечер малката ми сестра, Мери, стои и държи бижутата. От време на време Джейни се чувства достатъчно добре, за да поднесе златистата шапчица, но тази вечер и двете сме свободни.

Подобно на малки момичета, които бягат от омразна мащеха, ние се промъкваме покрай стаята на почетните дами и Джейни отваря вратата на спалнята си, влизаме… и там е Нед.

Спирам на прага: зная, че го зяпам, сякаш не мога да повярвам, че това е той и ме чака, сякаш е излязъл от сънищата ми.

— Нед? — казвам стъписано.

Той прекосява стаята с една крачка и ме взема в обятията си.

— Любов моя — изрича. — Любов моя, прости ми. Не можех да издържа без теб и миг повече.

Не се поколебавам, не ме възпират гордостта или гневът, ръцете ми се обвиват около врата му, придърпвам главата му надолу, устата му е върху моята, прегръщаме се припряно и несръчно, и после се целуваме. Вкусът му, познатото му ухание, ме кара да потреперя. Идва ми да плача и да се смея едновременно.

— Нед — успявам само да кажа.

Целувката продължава цяла вечност. С някаква частица на съзнанието си отбелязвам тихото щракване на вратата, когато Джейни излиза и я затваря зад гърба си. Хрумва ми, че всъщност би трябвало да изпитвам студенина и гняв към Нед и да го накарам да ме моли за прошка, но го прегръщам по-здраво. Непоносимо би било да го пусна. Не мисля, че изобщо някога ще мога да го пусна да си отиде. Не мога да мисля, нямам мисли, изпитвам единствено страстно желание.

Когато той отпуска хватката си съвсем малко, ми се завива свят и се оставям да се отпусна блажено в прегръдките му. Чувствам, че много дълго съм се опитвала да бъда силна и съм се мъчила да бъда смела, а сега мога да се облегна на мъжа, когото обичам. Той ми помага да отида до пейката в прозоречната ниша. Иска ми се да легна на нея, да почувствам как тежестта му се отпуска върху мен, а бедрото му се притиска към мен, но сядаме един до друг, той е обвил с ръка талията ми, сякаш съм толкова скъпоценна за него, че не смее да ме пусне.

— Ти се върна при мен — казвам само. И повтарям: — Ти се върна при мен? Това не е само… Върна се при мен?

— Разбира се — казва той. — Ти си любовта на живота ми, моята единствена любов.

— Не издържах да те виждам всеки ден и да не те докосна…

— Нито пък аз! Наблюдавах те в параклиса.

— Знам, че ме наблюдаваше — прекъсвам го. — Надзъртах към теб и виждах, че ме гледаш. Толкова много се надявах… молех се…

— Молеше се за какво?

— Молех се за това.

Той улавя ръката ми и я притиска към устните си.

— Имаш го. Имаш мен. Няма да се разделим никога повече.

— Майка ти…

— Ще ѝ обясня. Тя няма да ме спре.

— Но кралицата…

— Ще се оженим — заявява той решително. Чувствам как сърцето ми се изпълва с въодушевление само като виждам твърдо стиснатата му уста. Искам да ме целуне отново.

— Аз ще я попитам…

— Тя е благосклонна към теб, даде това да се разбере ясно от всички. И не само тя, това не е просто нейна прищявка. Сесил я посъветва да те държи близо до себе си. Затова е толкова мила. Ужасена е, че шотландците или испанците могат да ти уредят брак и да те отведат.

— О, Господи — прошепвам. — Не позволявай да ни разделят.

— Никога. Следователно няма да питаме никого, за да не би да откажат. Ще се оженим и ще ѝ съобщим, когато всичко вече е свършен факт. Ще кажем на всички, когато вече е сторено, и какво може да направи тогава тя или който и да е друг?

— Тя може да се вбеси — изтъквам. Всички в този двор са се научили да бъдат предпазливи, за да не си навлекат яростта на Тюдорите. Докато кралица Мери потъваше в отчаяние, Елизабет крещи и хвърля каквото ѝ попадне. Единственият, който може да я успокои тогава, е Робърт Дъдли. Единственият, който може да я съветва, е Уилям Сесил. Тя надвиква всички други.

Нед, моят любим, моят бъдещ съпруг, свива рамене, сякаш тя не го плаши.

— Ще побеснее, но яростта ѝ ще отшуми. Виждали сме я как се гневи на Кат Ашли, виждали сме я да се нахвърля гневно на Сесил, докато се стигна дотам той да напусне двора. Но се върна, и тя последва съветите му. Същото ще бъде и с нас. Тя ще избухне гневно, ние ще си тръгнем, тя ще ни прости и ще ни върне на местата ни, преди да е изтекъл дори един месец. Освен това е в неин интерес да се оженим, така че да бъдеш в безопасност. Сесил ще изтъкне това пред нея. Дъдли ще ѝ каже да бъде благосклонна към влюбените.

— Искам да бъда в безопасност — сгушвам се малко по-близо. — Искам да бъда в безопасност с теб. О, Нед, бленувах за това.

— И аз бленувах за теб — прошепва той. — Написах ти стихотворение.

— Наистина ли?

Той тършува пипнешком във вътрешния джоб на жакета си.

— Нося го със себе си — казва. — Написах го, когато ти беше облечена в черните си траурни дрехи и те гледах с тази златиста коса и толкова бледа като сметана кожа. Ти приличаше на портрет, на мраморна статуя, обвита в кадифе, и си мислех, че няма да те докосна никога повече. Мислех си, че сме като Троил и Кресида, разделени като тях.

— Прочети го! — прошепвам. То всъщност е по-хубаво от романс.

Изпускам тръпнеща въздишка на наслада.

— Може ли да го взема? — никой не ми е посвещавал стихотворение преди, никой не е писал стихотворение дори за Джейн, при все че тя беше толкова начетена и беше кралица. Хората пишеха проповеди за Джейн, но това е нещо истинско, стихотворение, любовно стихотворение от мъж. Дори по-хубаво: любовно стихотворение от поет, от истински поет. Една проповед просто не може да се сравнява с това. Той го пъхва в ръката ми и аз го притискам към сърцето си.

Дворецът ГриничЛятото на 1560 г.

Това е да живееш — мисля си възбудено. Това е да си млада и красива, и жива, а не увлечена от някакво ужасно убеждение, което те кара да се учиш да умираш, а не да се наслаждаваш на живота. На това се надявах, когато излязох от Тауър и оставих там сестра си, за да бъде обезглавена и погребана на късове в параклиса. Такъв вярвах, че трябва да бъде животът ми и такъв е сега: ярък, и страстен, и далеч по-прекрасен, отколкото някога съм мечтала.

С Нед все още се подминаваме мълчаливо, с извърнати погледи, но той ми намига в параклиса и ме притиска съблазнително близо до себе си, когато ме сваля от коня ми. Сега, когато движението на танца ни събира, ръката му е топла и той стиска пръстите ми. Когато по време на танца се озоваваме лице в лице, той пристъпва толкова близо, че мога да почувствам топлия му дъх до ухото си, ръката му върху талията ми е уверена, придърпва ме към него. Ние сме тайни любовници, както някога бяхме тайно отчуждени, а когато се извръщам и се преструвам, че не го виждам, ми идва да се изкикотя. Напълно забравям, че преди ми се искаше да заплача.

През лятото дворът се забавлява и сякаш нищо няма никакво значение. Сякаш всички строги правила на дворцовия етикет са отменени, всички мрачни ограничения на вярата са премахнати. Вече няма „да се научиш да умираш“, няма смърт. Няма страх от бъдещето, нито въпроси кой ще бъде наследник, дали кралицата ще зачене, или пък дали ще има война. Няма нищо друго освен слънчево време, красиви дрехи и прекрасни дни. Цялото мрачно униние в двора на кралица Мери е пометено като стари тръстики от пода, цялата родена от страха подозрителност от годините на крал Едуард вече я няма. Всички мъже, които крояха интриги, планове и заговори срещу престола и един срещу друг, са мъртви, а ние, техните деца, сме се зарекли да живеем заради радостта от живота. Научили сме се да живеем.

Уилям Сесил е заминал за Единбург, за да помири шотландските лордове и тяхната регентка от френски произход. Неохотно потеглилата армия на Елизабет направи достатъчно, за да ни спечели мир, а без надзора на Сесил, Елизабет е безразсъдна, сякаш си мисли, че ако той не гледа, никой не може да я види. Двамата с Робърт Дъдли живеят открито като любовници. Той влиза в стаята ѝ, сякаш ѝ е съпруг, смее ѝ се, взема я в обятията си, подчиняват му се като на крал-консорт.

Всеки ден излизаме на езда, хрътките тичат пред нас. Робърт Дъдли довежда на любовницата си няколко коня, един от друг по-буйни и прекрасни, и двамата яздят един до друг, сякаш са неуязвими. Всеки ден се измъкват от придворните, а после изчезват в гората, появявайки се едва когато стане време да обядват в красивите шатри, които слугите са издигнали в някое сечище и масите са подредени, а виното и водата — налети в чашите. Открито се отдалечават заедно на конете си, безсрамно се връщат, с лица, светнали от неизказана радост. Всички други яздят известно време зад хрътките, а после отвеждат конете си до реката и ги оставят да пият или слизат да се изтегнат лениво в сенките, или се отдалечават към някое тихо и скрито място да се целуват и да си шепнат.

Слънцето е горещо, но сечището е засенчено от свежата зеленина на дъбовете и буковете, а птиците пеят неспирно, сякаш са хор, в съзвучие с музикантите, скрити под клоните. Мирисът на дим от дърва и печено месо се смесва със сочния аромат на стъпкана трева и билки там, където слугите са разстлали килими, рогозки и възглавнички, за да можем да се изтегнем спокойно, да пием вино, да си разказваме истории и да рецитираме стихотворения. Понякога пеем заедно — стари селски песни, — а понякога Нед чете стиховете си, но никога „Тя стоеше в черно“, което е за мен и принадлежи само на мен.

Ние сме двор от млади, красиви хора. По-старите и по-разумните не могат да търпят продължаващите по цял ден пикници, от които се прибираме чак по здрач, яздим един до друг и си нашепваме обещания. Те непрекъснато напомнят за деликатната работа, която Уилям Сесил върши в Единбург, и как всичко може да се окаже напразно, ако Елизабет не дари Англия с наследник. Но облекчението на Елизабет заради края на войната с Шотландия я изпълва с опияняваща радост. Тя тържествува: мисли си, че спечелването на войната я прави неуязвима. Непредпазлива е: мисли си, че любовта е над всичко останало. Дори когато членовете на Тайния съвет предупреждават, че ще се наложи да режат езиците на мъже и жени нашир и надлъж из страната, за да им попречат да говорят, че тя е блудницата на Робърт Дъдли, тя пак се надвесва от прозореца на спалнята си сутрин, полугола, и вика Робърт Дъдли да дойде веднага при нея.

Всички в двора знаят, че двамата имат съседни спални със свързваща врата между тях. Всеки от тях може и да се прибира в собствените си покои вечер, но всички смятат, че камериерът на Робърт Дъдли стои отвън пред вратата му по цяла нощ, защото кралицата на Англия се е промъкнала през скритата врата и е вътре. Дори хората в провинцията, които не би трябвало да са толкова добре осведомени за събитията в двора, казват, че Елизабет е безумно влюбена в своя красив началник на конницата, а мнозина мислят, че двамата вече са женени тайно и че горката му съпруга, каквото и да е името ѝ, ще бъде напусната по заповед на кралицата, точно както бащата на кралицата, крал Хенри, изоставяше съпругите си, за да се ожени за друга жена.

После идва новината, че регентката на Шотландия, Мари дьо Гиз, е мъртва, и властта на французите в Шотландия рухва, след като тя вече не е там, за да я поддържа. Сесил се прибира у дома в Лондон. Сключил е триумфален мирен договор, но сега Робърт Дъдли заявява, че не е получил нищо за цялото си усилно препускане от Нюкасъл до Единбург и обратно. Сега Елизабет иска нещо повече от договора на Сесил: настоява за хиляди лири обезщетение, за връщането на Кале, а на Мери, кралицата на Франция, да бъде забранено да поставя кралския герб върху блюдата си за хранене — всичко, от най-сериозното до най-незначителното. Двамата с Робърт, като кралица и нейният съпруг, стоят един до друг пред целия двор и посрещат Уилям Сесил с тирада от оплаквания.

Разгромът на френското управление в Шотландия би трябвало да бъде честван като победа, но Уилям Сесил, чиито умения доведоха до него, е смазан от неблагодарността на Елизабет, неспособен да скрие гнева си, че тя приема съвети от Робърт Дъдли. Дворът се разделя на съперничещи си лагери: тези, които приемат неудържимия възход на звездата на Дъдли — съпруг и бъдещ крал-консорт — и тези, които казват, че Уилям Сесил трябва да бъде уважаван, както и старите лордове, и че Дъдли е парвеню от род на предатели.

Елизабет, която ми е заявила с обич, че съм ѝ скъпа като дъщеря, обещала ми е, че ще ми бъде като майка, че ще ме осинови законно, че ще ме посочи за своя наследница, забравя напълно за мен в тази нова криза, докато мъжът, който ѝ е бил като баща и мъжът, който ѝ е като съпруг, се гневят толкова един на друг, че не желаят да си проговорят. Всички придворни са убедени, че Сесил ще я изостави, че Дъдли ще я съсипе. Шепне се за заговори за покушение над него: тя среща съпротива от всички страни. Не смее да се съгласи, че една страна може сама да избере наследника на своя престол. Ако на шотландците е позволено да отхвърлят своята кралица Мери, защо англичаните трябва да приемат Елизабет? В своето безпокойство за любовника си, за бъдещето си, за самия си кралски сан, тя не се интересува от мен, не се интересува от никоя друга жена.

— Но на мен ми харесва да бъда забравена — отбелязва сестра ми Мери. — Предполагам, че съм свикнала, след като съм толкова ниска, че очите на другите често не стигат до мен. Но това определено означава, че можеш да правиш каквото искаш.

— А какво искаш да правиш ти, смешно малко създание? — питам снизходително, като се навеждам, за да виждам изящното ѝ лице. — Да не си намислила някоя дяволия, по примера на половината придворни? Да не си влюбена, Мери?

Джейни се засмива грубо, сякаш никой не би обикнал Мери.

— Можеш да вземеш моя ухажор — казва тя. Джейни е ухажвана от стария ни чичо, Хенри Фицалан, граф Аръндел. Бива го да надживява съпругите си — първата му жена беше леля ми Катрин Грей. Сега отново е свободен, заможен и отчаяно копнеещ да влее малко кралска кръв в златната люлка в богато обзаведената детска стая в замъка си, в линията на рода си.

— Не ми трябват твоите огризки — Мери отхвърля богатия аристократ с махване на мъничката си ръка. — Имам си обожател.

Не съм изненадана. Мери притежава чара на Тюдорите и е добросърдечна по природа — мнозина мъже биха се радвали на тези качества у една съпруга. От нея би станала по-добра съпруга, отколкото от Джейни Сиймор, с нейното крехко здраве и трескавата ѝ енергия. Мери е истинска миниатюрна наслада: когато застане пред рицар в броня, може да огледа красивото си лице и съвършено оформените си шия и рамене, отразени в нагръдника му. Ако седи върху възглавница зад висока маса и един мъж вижда само главите и раменете ни, ще му е трудно да реши коя е по-голямата красавица. Само когато тя се изправи, внезапно се разкрива, че е мъничка, наполовина на нормалния ръст. Мисля, че високо на седлото, на кон, е по-красива дори от мен. Има добра стойка, месечните ѝ неразположения са редовни — навярно би могла да има кандидат, навярно би могла дори да се омъжи.

— Всички дами в двора флиртуват. Аз не съм по-различна — казва Мери. — Защо би трябвало да съм различна?

— Е, кой флиртува с теб? — подхвърля насмешливо Джейни.

— Не те засяга — казва моята неустрашима сестра. — Защото си имам свои планове, точно както Катрин си има нейните. И не бих ти позволила да ми се месиш, както се месиш на нея.

— Не се меся, съветвам я — казва Джейни, засегната. — Аз съм нейна близка приятелка.

— Е, не съветвай мен! — казва Мери. — Имам си свой по-голям приятел, по-важен от вас двете, взети заедно.

Замъкът УиндзорЕсента на 1560 г.

Обичам замъка Уиндзор, ездата надолу до заливаните от водата ливади край реката, големия парк със стадата елени, преминаващи тихо сред дърветата, и самия замък, кацнал високо над селцето. Ще празнуваме рождения ден на Елизабет, сякаш е голям празник като Коледа. Робърт Дъдли, в качеството си на началник на конницата, назначава церемониалмайстор и му нарежда да наеме актьори и хорове, танцьори и още хора, които да ни развличат — жонгльори и фокусници. Трябва да има поети, възхваляващи красотата на Елизабет, трябва да има епископи, които да се молят за дългото ѝ и щастливо царуване. Празненството ще продължи с дни, за да ознаменува раждането на момиче, чиято майка умря на ешафода, обвинена в прелюбодеяние и чийто баща не я признаваше за своя дъщеря през по-голямата част от живота ѝ. Едва се удържам да не се изсмея на глас, когато виждам как Елизабет нарежда на придворните да честват деня на раждането ѝ, след като по-старите хора си спомнят какво горчиво разочарование е било невръстното момиченце навремето и колко безразлични са били към нея всички в продължение на толкова много време.

Робърт Дъдли е навсякъде — кралят в този двор, човекът, от когото зависи щастието на Елизабет. Уилям Сесил се е затворил в себе си, изпълнен с мрачна, безмълвна ярост. Трудно извоюваният договор с Франция ще се осъществи, но той не получава благодарности за това. Това не се чества като дипломатически триумф, а той приписва лошата преценка на Елизабет на увлечението ѝ по Робърт Дъдли.

Церемониалмайсторът измисля красив танц, който всички млади дами от двора трябва да научат. Всички ще олицетворяваме различни добродетели. Аз ще бъда „Дългът“, на Джейни се пада да бъде „Честта“. Тя е достатъчно добре, за да танцува, горещата трескава руменина на бузите ѝ е избледняла и поне веднъж очите ѝ не горят от треска. На Мери е възложено да бъде „Победата“ и да стои на върха на висока кула, която скрива мъничките ѝ крака и показва само красотата ѝ. Главният пазител на кралските порти, служителят, който отговаря за безопасността на целия двор, е висок широкоплещест мъж, по-висок от всички останали, затова го повикват да вдигне Мери на върха на кулата. Той ѝ се покланя галантно: тя прилича на фея в краката на великан. По-хубаво е от пиеса. Мери протяга малката си ръка и той я поднася към устните си, а после обвива ръце около миниатюрната ѝ талия и я повдига. Толкова е красиво, че всички ръкопляскат, а някой казва, че господин Томас Кийс, пазителят на портите, трябва да остави задълженията си на заместника си и да дойде да изпълнява роля в поетичната драма. Господин Кийс се покланя, усмихнат, красив в ливреята си в зеления цвят на Тюдорите, а Мери, чиято малка ръка е потънала в огромната му лапа, се разсмива и прави реверанс, със светнало лице.

Нед играе ролята на „Доверието“ и е определен за партньор в танца на Франсес Мютас, която играе женски образ на доверието — каквото и да е това: навярно „Наивността“. Иска ми се тя да се смени с мен, но не мога да я помоля, без да разкрия, че искам да танцувам с Нед, а той не се досеща да ѝ намекне, че тя може да предпочете да бъде „Дългът“. Дори сякаш се наслаждава на компанията ѝ. След като танцът им приключва, те остават заедно, а когато всички излизаме навън да се насладим на залеза и да пием по чаша разреден ейл, той върви с нея и ѝ налива една чаша.

Танцът минава съвършено до последната стъпка. Елизабет, седнала на трона си, се усмихва, докато танцуваме пред нея, макар да предполагам, че би предпочела самата тя да е в обятията на Робърт Дъдли. Зная, че аз бих предпочела да танцувам с Нед, вместо да го гледам. Франсес Мютас си е сложила руж на лицето, сигурна съм в това. Изглежда нелепо и се е вкопчила в Нед като охлюв в стена. Намръщвам му се, за да покажа, че не ми е приятно, а той отвръща недоумяващо на погледа ми, сякаш не може да предположи, че видът на друго момиче, сложило ръка на рамото му, вдигнало поглед към красивото му лице, може да ме подразни. Той е такъв обаятелен млад мъж, усмивката му — толкова очарователна, а очите — толкова ведри, че ми е непоносимо да го виждам определен за партньор на невзрачно малко създание като Франсес. Бих очаквала тя да прояви достатъчно разум, за да прецени, че той копнее да бъде с мен. Нима не може да разбере, че танцът би бил по-красив, ако двамата с Нед сме заедно?

Трябва да стоя до трона на Елизабет, когато испанският посланик Де ла Куадра и другите посланици пристигат да ѝ връчат подаръците за рождения ден. Трябва да демонстрирам, че сме най-добри приятелки, в най-топли отношения. Всички ме приемат като наследницата на Елизабет, а договорът на Сесил доказва, че Мери, кралицата на шотландците, се е отказала от претенциите си над трона на Англия. Елизабет не забравя да обърне глава и да ми се усмихне, и маха с ръка на малката ми сестра. Приятелската ми близост с Елизабет има своя разработена хореография, точно като танците. Тук съм, за да покажа, че Мери, кралицата на шотландците, няма основание да претендира за английския трон: аз съм бъдещата наследница и Елизабет ще ме обяви за такава на следващото заседание на парламента.

Де ла Куадра се покланя много ниско и пристъпва да говори с кралицата, но аз не следя кралските дела: гледам Нед, който върви с Франсес Мютас през тълпата към дъното на залата, където свещите хвърлят приглушени сенки, а ухажващите се двойки се спотайват в нишите. Вече не мога да го видя, а не ми е позволено да отида да го потърся. Това е изпитание за мен, а после чувам, почти в далечината, как Елизабет казва на испанския посланик, че съпругата на Робърт Дъдли е мъртва, починала от рак.

Толкова съм потресена, когато думите проникват до съзнанието ми, че прекъсвам неспокойното си взиране в дъното на залата в търсене на Нед и се втренчвам в Елизабет. Наистина ли каза, че лейди Дъдли е мъртва?

— Или почти мъртва — поправя се тя. — Клетата жена.

Де ла Куадра изглежда толкова слисан, колкото съм и аз. Само добрите обноски го възпират да възкликне:

— Que? Que?21

Защо Елизабет би казала такова необичайно нещо? Как може една жена първо да бъде обявена за мъртва, а после за „почти мъртва“? Нима Елизабет е сляпа и глуха за обикновените добри обноски? Нима не осъзнава, че не е много очарователно от страна на една любовница да разпространява вестта за смъртта на изоставената съпруга като изключително интересен факт? А и тази неяснота — мъртва ли е или не? И ако жената е мъртва, защо Робърт Дъдли не си е у дома, защо не си поръчва траурни дрехи и не урежда погребението ѝ? Ако пък тя е на смъртно легло, защо Робърт Дъдли танцува на празненството за рождения ден на Елизабет, а не е до умиращата си съпруга?

Копнея да намеря Нед и да му разкажа този необичаен разговор, но когато връчването на подаръците приключва, започват всеобщи танци, а аз все още съм принудена да остана на подиума зад Елизабет, която в момента си шушука с Робърт Дъдли. Каквото и да казва тя, докато той се усмихва надолу към нея, без да отмества очи от устните ѝ, едва ли говорят за болести и смъртни ложета.

Нед не е сред танцуващите. Не е и сред мъжете, които гледат как жените танцуват. Не си проправя предпазливо път към горния край на залата, за да бъде близо до мен. Не го виждам никъде, а не мога да видя и Франсес Мютас.

Хваната съм натясно на подиума с Елизабет, а Нед не се появява. Не го виждам отново цяла вечер, макар че дворът се оттегля късно, тъй като Елизабет танцува неспирно, пие за собственото си здраве, и накрая ни извежда от стаята. Нед не се вижда никъде сред мъжете, които се кланят, докато се оттегляме. Франсес Мютас изтичва припряно от една от галериите в последния момент, цялата поруменяла, и се присъединява към процесията от дами, които излизат от стаята.

Толкова съм гневна и оскърбена, че си лягам обляна в сълзи. Не мислех, че мога отново да се почувствам така. Много по-лошо е, отколкото миналия път, когато изгубих Нед. Този път му обещах да стана негова жена, вярвах, че сме на практика женени.

Мятам се неспокойно в горещите чаршафи, и дамата, която спи с мен, промърморва сънено:

— Зле ли ви е, милейди? Да ви донеса ли нещо?

Заставям се да лежа неподвижно, но чувам как нараненото ми сърце тупти в ушите ми. Чувам как часовникът отмерва часа, всеки час от полунощ до пет сутринта, и едва тогава, докато се развиделява и слугите започват да трополят наоколо и да слагат нови дърва върху гаснещите огньове, заспивам.

В параклиса Елизабет изглежда така, сякаш е спала лошо като мен. Не знам какво ѝ е. За нея нищо не може да се обърка. Тя има всички основания да храни надежди. Съперницата ѝ е умираща или мъртва, рожденият ѝ ден се чества из цялото кралство, като на обичана кралица; Робърт Дъдли е до нея, усмихнат и спокоен като уверен жених. Но Елизабет страни от него. Моли да повикат Сесил. Върви заедно с него, склонила глава към него, докато разговарят приглушено. Той я насърчава да остане твърда, а тя трепери и се обляга на него. Става нещо сериозно, но съм толкова заета да търся Нед, че не мога да се безпокоя за Елизабет и внезапните промени в настроението ѝ.

Придворните вървят зад Сесил и Елизабет, които явно не бива да бъдат безпокоени, докато накрая Сесил се покланя и отстъпва назад, а някой друг изтичва напред, за да бъде представен на кралицата и да я помоли за някаква услуга. Уилям Сесил тръгва редом с испанския посланик: Мери и аз вървим зад него, бавният им ход приляга на късите крачки на Мери. Хващам я за ръка.

— Мога да се справя — казва тя и ме отпъжда със свиване на рамене.

— Зная, че можеш. Просто имам нужда от малко утеха. Много съм нещастна.

— Тихо! — казва тя, без никакво съчувствие. Открито подслушва разговора, който се води пред нас. Чувам откъслеци от думите на Сесил през плисъка на водата по речния бряг. Той се оплаква от Елизабет — нещо, които никога, никога не прави, — казва на испанския посланик, че ще напусне двора, че няма да понася това положение и ден повече. Ощипвам Мери по ръката.

— Чуй Сесил! — възкликвам, потресена. — Какво казва? Нима напуска двора отново?

Мери пуска ръката ми и се приближава малко до двамата мъже, докато аз изоставам назад. Никой никога не забелязва Мери: тя би трябвало да стане един от многобройните шпиони на Сесил. Умее да се провира покрай хората като някое просяче, и те никога не я виждат. Следва ги известно време по петите, напълно незабелязана, а после забавя ход и ме изчаква да я настигна: очите ѝ са изпълнени с потрес и широко отворени, сякаш се е взирала в ужасни гледки.

— Той каза, че кралицата и сър Робърт имат намерение да убият Ейми Дъдли, и Робърт ще се ожени за кралицата — прошепва тя тревожно, като почти се задавя с думите. — Самият Сесил го каза! Чух го. Казва, че ще съобщят, че тя има тумор и кралицата ще се омъжи за Робърт, но че народът никога няма да приеме това.

— Нима е казал това на Де ла Куадра? — виждам собственото си стъписване, отразено в лицето на сестра ми. — На испанския посланик? След като всяка дума, която той чува, веднага бива съобщена на Испания? Защо Сесил би му казал такова нещо?

— Каза го. Няма как да съм разбрала погрешно.

Поклащам глава.

— Не звучи смислено.

— Чух го!

— Боже мой, нима наистина ще убият Ейми Дъдли? Не е ли редно да ги спрем?

Виждам собствения си потрес върху лицето на Мери.

— На кого можем да кажем? Как бихме могли да ги спрем? Щом самият Сесил знае и не ги спира…

— Но кралицата не може просто да убие някого, дори и съперница. Това не може да се случи.

— Сесил казва, че това ще я унищожи. Казва, че народът по-скоро ще се надигне срещу нея, отколкото да търпи една убийца на трона. Казва, че си отива у дома.

Не мога да разбера нищо от това. Дали Сесил наистина би изоставил Елизабет? Кралицата, която създаде? Би ли я оставил да извърши ужасно престъпление, което би ѝ струвало душата и кралството ѝ? И ако го е сторил — искам да кажа, ако го стори — дали няма да дойде при мен и да предложи да ме направи кралица на нейно място?

— Каза, че не можел повече да я съветва, докато Робърт Дъдли шепнел в другото ѝ ухо, каза, че хората никога не биха приели един Дъдли като консорт.

— Е, това е съвсем вярно — казвам неохотно, спомняйки си как сестра ми Джейн отказа да коронова брата на този мъж, своя съпруг, Гилдфорд, заради измяната на дядо му. — Никой вече не би приел един Дъдли близо до трона.

— Но да го каже на испанския посланик? — Мери е ужасена. — Той каза на посланика, че тя няма средства, че страната е разорена. Кълна се, каза, че тя и Робърт Дъдли смятат да убият лейди Дъдли. Каза го. Каза го, Катрин! — тя тръсва глава в странен жест, сякаш за да изтръска вода от ушите си. — Не можех да повярвам на това, което чувах. Сесил да обръща гръб на кралицата — в полза на испанците?

— Няма логика — казвам. Но после скръбта ми заради Нед ме надвива. — Нищо няма никакъв смисъл — казвам горчиво, — а този двор е свят на лъжи.

Мери сигурно е чула правилно, защото безпокойството на Елизабет е очевидно. Тя избягва Робърт Дъдли и прекарва възможно най-много време в покоите си, чиято врата е затворена за всички освен за дамите, които я обслужват в спалнята ѝ. Той влизаше и излизаше небрежно, без покана: сега стражите стоят пред вратата и никой не е допускан вътре. За пред хората тя обявява, че е неразположена, но обикаля из покоите си, сякаш се терзае по-скоро духом, отколкото телом. През цялата неделя е като неспокойна котка, снове ту в една, ту в друга посока. Ляга си рано, като се оплаква от главоболие, но си мисля, че я измъчва съвестта. Ако дори половината от онова, което Уилям Сесил каза, е наполовина вярно, тогава тя е поръчала убийството на невинна жена. Помислям си, че това сигурно е невъзможно: но после си спомням, че майка ѝ беше Ан Болейн, а казват, че тя си служела с отрова срещу съперниците си. Възможно ли е Елизабет да трови една съперница? Може ли Елизабет да се застави да убие съперница?

На следващия ден ми се пада да бъда с нея, така че отново трябва да я обслужвам. Тя изглежда бледа и недоспала, и аз също. Не мога да отида да потърся Нед, тъй като не бива да излизам от покоите на кралицата без нейно позволение. Франсес Мютас я няма днес, и аз предполагам, че двамата с Нед се наслаждават на свободното си време заедно. Заедно и без надзор. Мисълта за това е толкова болезнена за мен, че ми е почти непоносимо да стоя до стената, със сключени ръце, със сведени очи, докато Елизабет крачи нагоре-надолу из личния си кабинет: двайсет крачки до един прозорец, двайсет крачки до друг. Робърт Дъдли влиза и тя му казва, че не иска да язди: не иска да излиза тази сутрин, нито пък днес следобед, конете могат да бъдат разседлани и изведени на полето, придворните няма да излизат днес.

Той не я пита защо. Фактът, че не оспорва решението ѝ, ми подсказва, че знае какво не е наред с Елизабет, че споделя вината ѝ. Просто се покланя и изпраща съобщение в конюшните. Докато обръща глава да го предаде на коняря си, виждам как погледът му се плъзва покрай него и мен, и спира върху един мъж, който стои и чака на прага. Това е един от слугите на Робърт Дъдли — той пристъпва напред, с много мрачно лице, и коленичи пред Дъдли.

Потръпвам, застанала зад кралицата, сякаш аз също очаквам лоши новини. Кралицата и сър Робърт се обръщат заедно към мъжа. Ръцете им са близо една до друга и аз си казвам, че ѝ се иска да се вкопчи в него. Мъжът подава писмо и казва на Робърт Дъдли, толкова тихо, че никой освен Дъдли, кралицата и аз не може да чуе, че съжалява, задето носи лоши новини: лейди Дъдли е мъртва.

Кралицата пребледнява толкова силно, че става почти жълта. Помислям си, че ще припадне. Стои вдървена и неподвижна като огромния пазач при портите на двореца. Безмълвна е. Откривам, че и аз се олюлявам — не мислех, че може да направи такова нещо. Никога не бих си го помислила за Робърт Дъдли.

Тя залита, сякаш коленете ѝ са се подкосили. Пристъпвам напред и я хващам под ръка.

— Ваше величество? — прошепвам. — Да ви донеса ли чаша ейл?

Тя ме поглежда, без да ме вижда, и аз трепвам от пустотата в подозрителния ѝ поглед. Помислям си, че навярно това е лице на убийца. Бог да ме пази от черния ѝ поглед. Хвърлям поглед през стаята и забелязвам, че Нед, който влезе зад слугата на Дъдли, също наблюдава двамата. Усмихва ми се предпазливо, с леко озадачено красиво лице, а аз извръщам поглед. Не мога да му кажа какво знам. Той ми измени — при това точно сега.

Робърт доближава уста до ухото на кралицата и ѝ шепне. Тя се обръща сковано и кимва, излиза в залата за аудиенции и се изправя, подпирайки се с една ръка на трона си. Чакам Робърт да ѝ се поклони, а после да се обърне към придворните и да оповести смъртта на съпругата си, но той не казва нищо. Кралицата също не казва нищо. Поглеждат се — продължителен поглед на ужасно съучастничество, докато Уилям Сесил наблюдава мълчаливо от дъното на залата. Изпитвам ужасното чувство, че тази пиеса си има сценарий, но той не ми е известен.

Почти не знам как успяваме да издържим деня. Смъртта на лейди Дъдли все така не е обявена. Поднасят закуската и вечерята: придворните играят игри и слушат музика. Вечерта ни забавляват клоуни, и всички, които не знаят ужасната тайна, се смеят от сърце и ръкопляскат. Елизабет изпълнява всичко като кукла, движена само от волята. Лицето ѝ е безизразно, тя не говори нищо. Следвам я. Струва ми се, че светът свършва навсякъде около мен, изгубила съм единствения човек, на когото мога да се доверя.

Чак на следващия ден, три пълни дни след като Елизабет каза на испанския посланик, че Ейми Дъдли е починала от тумор, новината е оповестена. Елизабет седи на трона си в параклиса, разположена в това свято пространство с почетните флагове на рицарите на жартиерата, окачени по стените, и съобщава, достатъчно високо, за да чуят всички, че за жалост Ейми Дъдли е починала. Хората, които знаят само, че тя е била сломена, задето съпругът ѝ я е изоставил, или че се е оплаквала от лошо здраве, ахват при вестта за смъртта ѝ. Само Мери и аз, и вероятно Уилям Сесил и испанският посланик, сигурно се питаме защо им отне толкова време да направят съобщението.

Елизабет си разменя със Сесил поглед, и по грижливо отработената безизразност на лицата им личи, че са напълно подготвени за това положение. Тя накланя глава, за да изслуша любовника си. Лицето ѝ е като камък. Дъдли свършва да говори, покланя се и отстъпва назад, отдалечавайки се от кралицата, с наведена глава, сякаш скърби за изоставената си съпруга.

— Много съжаляваме за загубата ви — казва властно Елизабет. — В кралския двор ще се носи траур за лейди Дъдли.

Един малък жест на окичената ѝ с пръстени ръка показва на всички, че може да разговарят, и се понася жужене на разговори, много повече вълнение от любопитство, отколкото скръб. Малцина са познавали Ейми Дъдли: Робърт, подобно на други съпрузи-фаворити, винаги се е стараел да държи съпругата си далече от двора. Сега, внезапно, е свободен, възхитително свободен. Хората се обръщат към Робърт, поднасяйки съболезнованията си, но всъщност го поздравяват за необичайно добрия му късмет. Една необичана съпруга да умре в такъв момент! Никой не се съмнява, че той ще бъде новият крал-консорт. Всички приемат, че двамата с Елизабет ще се оженят незабавно. Нед идва към мен. Зад него виждам Сесил, Дъдли и Елизабет, доближили глави, като заговорници. Робърт Дъдли изглежда отвратен, другите двама — мрачно решителни.

— Какъв късмет за Дъдли! — отбелязва Нед. — Сега със сигурност мислят за сватба.

— Те със сигурност мислят — казвам, но той не забелязва как наблягам на местоимението.

— Колко странно — кралицата каза, че Ейми е мъртва, преди Робърт да го съобщи пред двора — отбелязва Джейни, като идва при нас. — Чу я, нали, Катрин? Каза, че лейди Дъдли страдала от някакъв израстък, но после горката жена взела, че паднала по стълбите.

— Така ли? — пита Нед.

— Чух Сесил да казва нещо съвсем различно — Мери идва при нас и заговаря толкова тихо, че всички трябва да се наведем, за да я чуем.

— Какво каза Сесил? — обръща се Джейни към Нед.

— Нед не чу, защото вървеше с Франсес Мютас, а не с нас. Гледаше само нея — казвам остро. — Аз вървях с Мери. Нед предпочете да не бъде с мен.

Джейни премества поглед от бледото ми лице към неговото:

— Катрин, приятели сме със семейство Мютас от цяла вечност. Майката на Франсес беше на служба при нашата сродница кралица Джейн Сиймор. Франсес е добра приятелка и на двама ни.

Повдигам рамо.

— О, сигурна съм. Но защо Нед трябваше да танцува с нея, да се разхожда с нея и да изчезва за цялата вечер с нея, когато имах нужда от него? Когато имах толкова голяма нужда от него.

— Не съм! — възкликва той възмутено. — Танцувах с нея, защото така ни подреди церемониалмайсторът, който отговаряше за танците. Ти също танцуваше с партньора си.

— Не се разхождах с него след това, не му наливах ейл и не прекарах цялата вечер скрита някъде с него. Не хукнах след него и не направих на глупак него и на глупачка — себе си — казвам: смущавам се от собственото си възмущение. — Един Бог знае какво става тук. Имам чувството, че всички са полудели, а ти изчезна някъде. Аз не съм забравила всички обещания, които дадох. Не съм постъпвала безчестно.

Цветът се отдръпва от лицето му и очите му потъмняват от гняв.

— Нито пък аз. Оскърбявате ме, мадам.

Именно това, че ме нарича „мадам“, сякаш сме вече стари и безчувствени, ме кара да му се нахвърля:

— Как можа, Нед? След всичко, което ми каза! След всичко, което обеща. А аз бях като хваната в капан на подиума до кралицата, и те търсех ли, търсех… Не можех да те видя, нямаше как да те намеря, не можех да мръдна оттам и те видях чак когато трябваше да се оттеглим — чувам притеснено как гласът ми потреперва, а после открито се разплаквам, насред залата, където всички могат да ме видят.

Мери идва веднага до мен, обгръща талията ми с ръка и двете се изправяме лице в лице срещу двамата Сиймор, сякаш те са наши врагове.

— Обвинявай ме! — той е пребледнял и разярен. — Обвинявай ме, колкото искаш. Не съм сторил нищо, а ти би трябвало да имаш доверие на мъж, който е готов да рискува всичко за теб.

— Не рискуваш нищо! — възкликвам аз. — Аз съм тази, която отказа на испанците и отхвърли шотландците, затова стоя като пленница тук с кралицата и се кълна, че няма да се омъжа за никого! Бог знае какво може да направи тя, на какво е способна, Бог знае какво е в състояние да причини на една съперница. А аз сторих всичко това за теб: ти не си направил нищо за мен. Такъв си лъжец!

— Не е лъжец — обажда се бързо Джейни. — Вземи си думите назад, Катрин.

— Такъв е, щом тя казва така! — заявява Мери в мигновена проява на преданост.

— Питай Франсес какво ѝ е казал! — изсъсквам на Джейни. — Франсес Мютас, твоята голяма приятелка. Питай я какви лъжи ѝ говори — дали няма да ти стане зълва! Защото аз никога няма да стана.

Побягвам от тях и изтичвам в покоите на дамите, правейки пътьом бърз реверанс към трона. Ще трябва да кажа, че ми е зле и затова съм си тръгнала без разрешение. Ще трябва да си легна. Копнея да си легна и да плача цял ден.

Малката ми сестра, Мери, казва на всички, че ми е лошо, защото съм яла недопечени ябълки и че е най-добре да ме оставят на спокойствие. По-късно идва при мен в стаята ми до помещенията на придворните дами, а зад нея върви прислужник с чиния с месо от кухнята и хляб от фурната.

— Не мога да ям — казвам, като вдигам глава от възглавницата.

— Знам — казва тя. — Всичко това е за мен. Но можеш да си вземеш малко, ако искаш.

Покатерва се в един стол до леглото и ми подава чаша вино, разредено с вода.

— Да не би да си се разделила с Нед? — пита. — Обикаля из двора с лице като свински задник.

— Не бъди толкова вулгарна — отпивам. — Майка ни щеше да те плесне.

— А сестра ни Джейн щеше да затвори очи и да се помоли за търпение — Мери се изкисква. — Но той точно така изглежда. Не мога да лъжа — отчупва залък от едно бяло хлебче и ми го подава. Започвам да го гриза.

— Той ухажва Франсес Мютас — казвам. — Знам, че е така. Мисля, че сърцето ми е разбито.

Мери повдига съвършено извитите си вежди.

— Така или иначе нямаше да можеш да се омъжиш за него — казва. — Никога нямаше да получиш позволение. Освен това има ужасни новини от Оксфорд. Оказва се, че лейди Дъдли изобщо не е била болна. Паднала по стълбите и си счупила врата. И по-лошо — ще има разследване!

— Не е болна? Но всички казваха… И кралицата каза…

— Паднала надолу по стълбите и си счупила врата — повтаря Мери.

— Боже мой! Но какво може да постигне едно разследване?

— Може да открие какво се е случило. Защото хората говорят, че тя не е паднала по стълбите, а някой я блъснал! — казва Мери с уста, пълна с хляб и месо. — И затова сър Робърт трябва да се оттегли от двора и да остане сам по време на траура си. Отива в къщата си в Кю, а Елизабет снове из покоите си като гладна вълчица. Не може да отиде да го види, не може дори да му пише. Той е заподозрян в убийство: тя не може да бъде свързвана с него. Не излиза и живее почти като затворничка в покоите си. Придворните се хранят без нея. Никой не знае какво да прави. А той… той е почти съсипан. Всички казват, че е убил съпругата си, за да се ожени за Елизабет, а някои твърдят, че тя е знаела.

Неимоверно ободрена съм от мисълта, че Елизабет може да изгуби Робърт Дъдли, точно както аз съм разделена от Нед.

— Наистина знаеше! Във всеки случай, знаеше, че Ейми Дъдли ще умре! Но кой твърди, че това е дело на Елизабет?

— Самият испански посланик! — напомня ми Мери. — А той го научил от Сесил. Казал на всички. Тя няма да може никога повече да види Дъдли. Всички казват, че е знаела, че той смята да убие съпругата си. А ако го намерят за виновен в убийство, ще го екзекутират, и така му се пада.

— Никога няма да обезглавят Робърт Дъдли! — отбелязвам горчиво. — Тя никога няма да им позволи. Не и него. Не и нейния фаворит.

— Няма значение кой е, ако е убил жена си — заявява Мери. — Дори Елизабет не стои над закона на страната. Ако разследващите в Оксфордшир се произнесат, че той е убиец, тогава тя не може да го помилва. Освен това не може да се каже, че той е първият от това семейство, който ще бъде обезглавен — вижда лицето ми, когато си спомням за сестра ни, която се подписваше „Джейн Дъдли“. Протяга ръка. — Нямах предвид нея. Никога не мисля за Джейн като за член на семейство Дъдли.

Тръсвам глава при внезапната ярка и жива мисъл за сестра ми и разглезеното момче на семейство Дъдли.

— Никой Дъдли не е стока — казвам злобно. — Но Робърт беше най-добрият от тях.

С Нед отново сме отчуждени. Мислех, че ще дойде при мен веднага и ще ме помоли за прошка, но той не го прави. Нещастна съм без него, но не мога да се заставя да се извиня, когато не съм виновна. Виждам го да се разхожда с Франсес Мютас и да танцува с нея, и всеки път ревността и нещастието ми се зараждат наново. Твърдо решена съм да го накажа за изневярата му, но мисля, че никой не страда освен мен.

В двора цари униние и неловкост. Като че ли никой не е щастлив, докато дните стават по-къси и листата сменят цвета си, а лятото, което сякаш щеше да продължи вечно, си отива малко по малко с всеки изминал ден. Синевата избледнява от небето, а облаците стават сиви, надига се студен вятър и брули долината на Темза.

Елизабет е изгубена и объркана без Робърт Дъдли, който все още отсъства от двора, спотайвайки се в красивата си къща в Кю, облечен в пълен траур и напълно опозорен. И той, както и всички ние, чака как ще се произнесе коронерът в Абингдън и каква ще е присъдата на състава, провеждащ разследването. Може да се върне в двора — той е от семейство Дъдли, в края на краищата: те оцеляват от всичко освен обезглавяване, — но сега вече никога не може да се ожени за кралицата. Дори ако съдебното жури постанови, че съпругата му е загинала при случайно падане, всички ще мислят, че той е подкупил заседателите. Всъщност няма значение дали това е така или не. На съд е изправена неговата репутация, а тя е също толкова мъртва, колкото и клетата му съпруга. Борбата за кралицата приключи. Дори Робърт Дъдли не може да си представи, че някога ще бъде приет като подходящ за неин съветник или приближен придворен от народа, от Тайния съвет или дори от самата кралица. Той сам се лиши от правото си чрез престъплението, с което се е надявал да улесни пътя си към трона.

Уилям Сесил тихо се наслаждава на победата си в отсъствието на стария си съперник. Успява едновременно да изпитва съжаление и да наложи волята си: кралицата трябва да се омъжи за протестантски принц, Робърт Дъдли е опозорен и злепоставен от смъртта на съпругата си. Кралицата, която беше толкова оглупяла от любов, е като сломена вдовица — без мъжа, когото обича. Но решителността ѝ да оцелее като кралица я държи стегнато като менгеме. Тя не казва нито дума за Робърт, а присвитото ѝ дребно лице постоянно е обърнато към Сесил, главата ѝ — наклонена към него да чуе дискретните му съвети, които изпълнява дословно. Никой не се съмнява, че тя ще се омъжи в съгласие с неговата преценка, след като опитът ѝ да се омъжи по любов приключи със смърт и позор.

Отново се ползвам с благоволение, но не мога да кажа, че положението ми е много весело. Елизабет се е поболяла от мълчалив копнеж по мъжа, когото обича; аз, която вървя на крачка зад нея, копнея за Нед. Почти ми идва да ѝ кажа, че разбирам болката ѝ, че изпитвам същото. Но после си спомням, че именно по нейна вина двамата с Нед сме разделени. Не сме обречени от извършен грях, бяхме свободни да се оженим. Но тя е виновна, че съм толкова нещастна. Една дума от нея би ме върнала при единствения мъж, когото някога ще обичам. Но тя отказва да изрече тази дума. Никога няма да я изрече. Иска всички да бъдат самотни и сломени като самата нея.

Замъкът УиндзорОктомври 1560 г.

Застудява и вече няма разходки с лодка по реката. Дворът трябва да се върне в Лондон. Смъртта на Ейми Дъдли е обявена за нещастен случай. На Робърт Дъдли, чийто едномесечен траур е приключил, е позволено да се върне в двора с име, по-чисто отвсякога. Елизабет, принудена да се примири с това, че всички очи са вперени в нея и в любовника ѝ, наясно, че всички го смятат за убиец, го поздравява много сдържано и Робърт Дъдли се присъединява към двора с неприсъща за него мрачност.

Те трябва да бъдат заедно, не могат да се въздържат, всеки вижда това. Но никога повече няма да се говори за брак: Уилям Сесил се е погрижил за това. Именно той разпространи слуховете, че Дъдли ще убие съпругата си, и именно той каза на всички, че народът никога няма да приеме един Дъдли за крал. Всъщност няма значение дали тези две неща отговарят на истината или не: целият християнски свят го вярва, а Елизабет и Дъдли се привеждат под споделеното бреме на срама си.

Братовчедка ми Маргарет Дъглас, горката жена — грозна, стара и с папистки убеждения — е повикана в двора в това унило и мрачно време. Тук е не за да ѝ бъде оказано уважение, а за да я наблюдават. Елизабет, изгубила надежда да изкопчи някаква истина от продължителните разпити на побърканите съветници на Маргарет — двоен шпионин, гадател, изменил на вярата си свещеник — е решила да я държи под око в двора. Знаят, че Маргарет се е свързала с кралицата на шотландците във Франция, но не знаят какво е предложила.

Незабавно всички пререкания за старшинството започват отново, съвсем отначало, когато тя, известна като папистка, която всъщност би трябвало да се смири заради позора си, прави опит да се промуши пред мен, протестантската наследница. Толкова съм нещастна от загубата на Нед, че всъщност не мога да се заставя да проявя достатъчно внимание, за да я блъсна в отговор. Истинско облекчение е, когато позволяват на Маргарет да се върне в дома си в Йоркшир, все още под подозрение, все още папистка, и разбира се, все така стара и грозна.

Решавам да пиша на Нед и да му съобщя, че когато дворът се върне в Лондон и отново подхванем обичайния си градски живот, не желая да го виждам. Зная, че това е безсмислено: няма как да не се виждаме, придворни сме на една и съща кралица, на служба сме в един и същ двор. Ще се виждаме всеки ден.

„Но не желая да танцувам с теб, ти да ми помагаш да възседна коня си, ти да ме придружаваш до параклиса, ти да ми отделяш специално внимание по какъвто и да било начин“, пиша с усилие. Една сълза капва на листа и аз я попивам с ръкава си, за да не може да разбере, че съм плакала над писмото. „Желая ти пълно щастие с Франсес. Самата аз никога няма да се омъжа. Дълбоко съм разочарована от любовта.“

Струва ми се, че това е казано с огромно достойнство. Добавям в писмото скъпоценното стихотворение, което той написа за мен. Никога няма да го забравя. Зная всеки ред. Носех го в ленена кесийка до сърцето си, сякаш беше амулет срещу отчаяние. Но сега решавам да му го изпратя обратно и ще се постарая да го уверя, че го освобождавам от всичките му обещания за любов, от изпълнения ни с надежда годеж, от това да бъдем Троил и Кресида. Изпращам вестоносец с пакета в лондонската къща на Нед на Канън Роу и му казвам да не чака за отговор. Не може да има отговор.

Още на следващия ден се връщаме от параклиса, когато Джейни идва до мен с писмо, запечатано с печата на Хартфорд.

— Нося това от Нед — казва смутено. — Неговият пратеник го донесе призори. Мисля, че е стоял буден цяла нощ, за да ти пише. Нареди ми да ти го дам веднага. Моля те, бъди ми отново приятелка. Моля те, прочети го.

— Какво е това? — пита малката ми сестра Мери, промушила се под лакътя ми, с блеснали от интерес очи.

— Не зная — казвам, но чувствам как се изчервявам от удоволствие. Това трябва да е ухажване. Отново ухажване. Един мъж не стои буден цяла нощ да пише писмо, за да изпрати отговора призори, ако се е примирил, че е отхвърлен. Сигурно ме обича. Сигурно ме иска обратно. Сигурно се опитва да ме убеди.

— От Нед ли е? — пита Мери. Дръпва ръката ми надолу, за да може да види печата. — Охо!

— Ти си „охо“ — казвам. Отстъпвам встрани от процесията, която следва кралицата към голямата зала за закуска.

— Не бива да закъсняваш — предупреждава ме Мери. — Ужасно е кисела тази сутрин.

— Ти върви — казва Джейни. — Ако някой пита, кажи, че ми е зле и Катрин ме е отвела в стаята ми.

Мери завърта непочтително очи и тръгва след дамите. Двете с Джейни излизаме през градинската врата и отиваме в студения, пуст вътрешен двор. Отварям писмото.

— Какво пише той? — пита Джейни, с приглушен глас през ръкава, който притиска към устата си, мъчейки се да не кашля от влажния въздух, нахлуващ откъм реката.

Повдигам замъгления си поглед от писмото, но очите ми са толкова пълни със сълзи, че не я виждам.

— Казва, че ще се ожени за мен веднага — прошепвам. — Веднага щом дворът се върне в Лондон. Казва, че не бива да чакаме повече, че няма да слуша предупрежденията на Уилям Сесил, нито който и да било друг. Казва, че Робърт Дъдли го посъветвал да се уповава на времето, но Робърт Дъдли не се уповаваше на времето и е съсипан. Ала Нед казва, че вече няма да се уповава и да чака — избухвам в сълзи и улавям ръцете ѝ. — Джейни! Той ще се ожени за мен!

Дворецът УайтхолЛондон, есента на 1560 г.

Тайният съвет се събира на заседание, на което присъства и кралицата заедно с две от дамите си, които трябва да стоят зад стола ѝ, но аз не съм повикана. Тихо се отдалечавам от залата за аудиенции, нагоре по стълбите, до стаята на почетните дами. Джейни ме чака и отиваме в личната ѝ стая до главните покои.

Тя се суети около мен, сваля шапчицата ми, сресва косата ми и отново прикрепва шапчицата с иглите.

— Това беше кавга между влюбени — казва. — Нищо повече. Слава Богу, че приключи.

Откривам, че се усмихвам, сякаш внезапно се е оказало, че в крайна сметка нищо не е имало значение.

— Написал е такова прекрасно писмо.

— Той е поет — отвръща тя. — Сърцето му е в думите му. А Франсес Мютас не означава нищо за него.

— Изобщо не биваше да я хваща за ръката, след като свършиха да танцуват — казвам.

— Той знае това — съгласява се Джейни.

— А по-късно същата вечер с нея ли е бил?

— Дори не я е видял. Играл карти с лакеите. Закле ми се, че е правил това през цялата вечер, а и сама го видях. Ревността те е подвела.

— Не ревнувам!

Джейни ми отправя поглед, наклонила шава на една страна.

— Нима?

Засмивам се, но усещам присвиване в гърлото.

— Джейни, вината е в това място, пълно с лъжи. И в това, че сме толкова несигурни и нямаме позволение да се омъжим и никога няма да настъпи подходящ момент да го поискаме! А сега, когато Елизабет и Робърт Дъдли са разделени завинаги и той се върна в двора, но не може да бъде с нея, и всички го презират, задето е убил съпругата си, а Елизабет твърде много се страхува дори да говори с него… как отново ще бъде щастлива някога? Никога не можем да поискаме позволение за венчавката си! Елизабет никога няма да позволи щастие на някой друг. Не и когато самата тя е изгубила любимия си завинаги!

В отговор Джейни отива до вратата и прави жест, сякаш за да повика някого. Нед се вмъква вътре. Изправям се на крака.

— Нед — изричам неуверено.

Този път той не ме грабва в обятията си, не ме вдига така, че краката ми да се отделят от пода. Покланя се много сдържано, после казва, сякаш има в джоба си подготвена реч:

— Отдавна храня благоразположение към вас, и понеже не бива да мислите, че възнамерявам да злоупотребя с доверието ви, ще се радвам, ако се съгласите да станете моя жена.

Хваща ръката ми. Чувствам, че треперя. Той изважда пръстен от джоба си и го нахлузва на средния пръст на лявата ми ръка: това е годежен пръстен. Камъкът е диамант, шлифован до блясък, елегантно заострен от двете страни, сякаш иска да свърже сърцата ни с яркия си огън.

— Какво ще кажете? — прошепва той. — Харесвам ли ви за съпруг? Как ви се харесва предложението ми?

— Харесвам и вас, и предложението ви, и с радост ще се омъжа за вас — изричам тържествено.

— Ще станеш ли свидетелка на годежа ни? — пита той Джейни.

— О, да! — ахва тя. Стои пред нас, местейки поглед от единия към другия.

— Аз, Едуард Сиймор, вземам теб, Катрин Грей, за своя съпруга in futuro22 — заклева се той. — И в доказателство на това ти давам този пръстен и тази кесия злато, и святата си дума.

Никога не съм присъствала на годеж. Не знам какво трябва да правя. Вдигам поглед към красивото лице на бъдещия си съпруг.

— Кажи същото — напътства ме той.

— Аз, Катрин Грей, вземам теб, Едуард Сиймор, за свой съпруг in futuro — повтарям обета му. — И в доказателство на това приемам този пръстен и тази кесия злато, и святата ти дума.

— А за това свидетелствам аз — изрича Джейни.

Едуард пуска в ръката ми малка кесия с монети, което символизира, че ми поверява състоянието си, а после слага ръка под брадичката ми, повдига лицето ми и ме целува по устните. Помислям си: никога повече няма да бъда самотна или нещастна.

— Кога ще се венчаем? — прошепвам.

Отново Джейни е тази, която има план.

— Следващия път, когато кралицата отиде на лов, можем да дойдем в къщата ти — предлага тя на Нед. — Ще намеря свещеник.

— Протестантски свещеник — уточнява Нед.

Помислям си как сестра ми Джейн никога не би допуснала да ме венчае свещеник от старата вяра, и му се усмихвам.

— Разбира се — казвам. — Но да не е някой, който ни познава.

— Непознат — съгласява се Джейни, — за да не може да каже на никого и да не знае кои сте. Аз ще бъда единият свидетел. Кой ще е другият? Сестра ти?

Поклащам глава.

— Не, защото когато съобщим на кралицата, тя ще побеснее, а не искам Мери да поеме вината заради мен. Ще доведа прислужницата си.

— Да го направим скоро тогава — казва Нед. — Веднага щом кралицата отиде на лов. Но сме толкова женени сега, колкото ще бъдем и по-късно. Ние сме съпруг и съпруга. Този годеж е също толкова обвързващ, колкото и бракът.

Джейни се усмихва:

— Ще седя в стаята на придворните дами — предлага тя. — Никой няма да влезе.

Тя излиза и вратата се затваря зад нея. Нед я заключва и слага ключа в ръката ми.

— Аз съм твой затворник — казва после. — Можеш да правиш с мен каквото поискаш.

Поколебавам се. Мога да почувствам собственото си желание, мога да го чуя в туптенето на пулса в ушите ми.

— Аз съм твой годеник — казва той с усмивка. — Наистина можеш да правиш с мен каквото поискаш.

Улавям връзките, с които ленената му риза е пристегната на гърлото, и ги подръпвам.

— Искам да свалиш това — прошепвам.

— Искаш ме гол?

Сгорещена съм, сякаш имам треска. Трябва да видя голите му рамене, гърдите му, връзките на панталона му. Копнея да видя стройните му бедра. Усещам топлината, която нахлува в лицето ми, когато обгръща бузите ми в длани и казва: „Благодаря на Бог, че ме искаш така, както те искам аз.“ Изхлузва ризата си и аз леко си поемам дъх при вида на стройното му тяло, после пристъпвам напред и облягам пламналото си и поруменяло лице на топлите му голи гърди.

Той плъзва надолу панталона си: отдолу не носи нищо.

— На твоите заповеди — прошепва.

— Лягай — нареждам, и той се изтяга по гръб, гол, без срам, а аз се плъзвам нагоре по дължината на тялото му и лягам върху него.

Дворецът УайтхолЛондон, ноември 1560 г.

А после трябва да чакаме, и това е едновременно приятна безвременна наслада и болка. Всяка сутрин се надявам, че навярно днес Елизабет ще каже, че отива в Хамптън Корт или в Уиндзор, на лов, или в Ню Хол или в Болийо или където и да е — не ме е грижа къде ще я отведе нелепото ѝ увлечение, стига просто да отиде някъде! Но ден след ден Нед стои в единия край на залата за аудиенции, а аз съм в другия, и трябва да си кимаме вежливо, като приятели, и не смеем да си проговорим, докато вечерните танци не ни съберат, а сега, макар да изпитваме много повече страст, изпитваме и повече страх, и не смеем да отиваме в ъглите на залата, за да си шепнем.

Истинска наслада е да го видя, да си открадна някой миг с него. Мъчително прекрасно е да се събудя сутрин и да видя, че денят е добър за лов: ведър, ясен и студен, и Елизабет със сигурност ще излезе днес? А после, когато тя не казва нищо, е прелестно мъчение да танцувам с Нед и да се измъквам тайно с него за някоя целувка и да не смея да направя нищо повече. Това е страстно ухажване и сега опознавам радостта, която ми носи всяко негово докосване. Това е отсрочена похот, това е осуетена любов, на света няма нищо по-прекрасно от това да бъда в обятията му, освен знанието, че ще бъда в обятията му по-късно… но не сега.

Един ден Уилям Сесил, съветникът на кралицата, идва да седне до мен преди вечеря, докато чакаме в залата за аудиенции кралицата да приключи дългия процес на обличането в личните си покои.

— По-прелестна сте отвсякога — казва ми той. — Ще убедим испанците отново да ви предложат брак. Никога не съм ви виждал да изглеждате толкова добре.

Свеждам поглед. Не съм глупачка. Знам, че ми е приятел, но също така знам, че подкрепя първо вярата си, след това — Англия, после — кралицата, а всички останали идват след това. Видях го да триумфира над французите в Единбург, видях го да триумфира и над Робърт Дъдли в двора, и се кълна, че никога няма да допусна грешката да подценя Уилям Сесил. Единствено Бог и Уилям Сесил знаят какво е готов да направи, за да задържи една кралица-протестантка на трона на Англия.

— Ах, милорд, знаете, че не желая да отивам в Испания или където и да е — казвам. — Сърцето ми е в Англия.

— Значи го пазите зорко? — пита той закачливо, както любим чичо би се шегувал с красива племенница.

— Със сигурност никога не бих го захвърлила на вятъра — отвръщам.

— Е, той е красив млад мъж и двамата много си подхождате — казва той с многозначителна усмивка.

Потискам едно ахване. Сдържаният съветник, който привидно се движи из двора, без да обръща внимание на лекомислените млади хора и дава вид, че не мисли за нищо освен за управлението на държавните дела, е забелязал онова, което никой друг освен Джейни и Мери не знае.

— Може да съм стар, но не съм съвсем сляп — казва той кротко. — Но като нейна наследница, трябва да имате позволението на кралицата да се омъжите, не забравяйте.

„Твърде късно е за това!“, помислям си весело.

— Зная — казвам покорно. — Ще се застъпите ли за мен, сър Уилям? Да я попитам ли сега?

— Всичко с времето си — казва той, сякаш е забравил настойчивостта на младата страст. — Сега тя най-сетне разбира, че трябва да сключи брак за доброто на страната, сега най-сетне съзнава, че това трябва да бъде брак и съюз, а не личен въпрос. Когато се сгоди, ще бъде по-толерантна по въпроса за евентуален брак за вас и за другите дами в двора.

— За всички ни е трудно да чакаме да стане готова, защото се бави толкова — отбелязвам.

Той ми отправя сдържана усмивка.

— За всички нас е трудно да служим на кралица, която се бави с изпълнението на дълга си — казва. — Но тя ще го направи и ще се омъжи за подходящия човек, а вие ще изпълните вашия дълг.

— Сега тя вече в никакъв случай не може да се омъжи за Робърт Дъдли.

По леката усмивка на лицето му не мога изобщо да съдя какво си мисли.

— Всъщност не — казва той почти със съжаление. — А сега, слава на Бога, той го знае така добре, както и всички ние, останалите. Следователно тя ще се омъжи за някой принц от Испания или Франция, или дори от Швеция или Германия, и вие, аз и цяла Англия ще спим по-спокойно нощем.

— Дворът ще ходи ли на лов? — питам, мислейки си за нощите.

— О, да, заминаваме за двореца Елтам, утре.

— Мисля, че може би ще помоля да ме извинят — казвам. — Имам зъбобол.

Той кимва. При все че вижда толкова много, е забравил, че една млада жена не се отказва от един ден на открито заради някакъв си зъбобол. Твърде стар е да прецени, че изпитвам болка, породена не от зъба ми, а от страст.

— Ще уведомя нейно величество — казва той любезно. — Пазете се от студени течения.

Канън РоуЛондон, декември 1560 г.

Двете с Джейни вървим с препъване по речния бряг, подкрепяйки се взаимно в хлъзгавата кал. Мислехме, че най-лесният път от двореца до къщата на Нед на Канън Роу ще бъде покрай брега, тъй като отливът е настъпил, а и не ни наблюдават. Но пътеката е препречена от боклуци — счупени греди и отломки от разбити лодки и отвратителна смет, обувките ми са кални, а Джейни вече се държи за гърдите и се задъхва, когато стигаме до стените на градината на Нед и стъпалата до шлюза му. Сами сме, само двете. Никога преди не сме излизали в Лондон без охрана, други придворни дами, камериерки и спътници. Чувствам се възбудена от приключението, а Джейни не е на себе си от вълнение. Дори не сме довели прислужницата ми за свидетелка. Изпратихме сестра ми Мери на лов с двора, без да ѝ кажем какво възнамерявам да направя. Сметнахме за по-безопасно да дойдем съвсем сами.

Нед е при шлюза, надзъртайки през зъбчатата решетка на вратата, и лично вдига решетката и ми помага да се изкача по стъпалата, които са позеленели от водорасли.

— Любов моя — казва само. — Съпруго моя!

Джейни се качва след нас.

— Къде е свещеникът? — пита Нед. — Мислех, че ще го доведеш с теб?

— Казах му да ни чака тук. Няма ли го?

— Не! Чакам го от зори. Щях да чуя, ако беше подранил.

— Трябва да се върна в двореца до вечеря — предупреждавам ги. — Ще забележат отсъствието ми, ако не съм там.

— Вие влизайте — казва Джейни на двама ни. — Ще отида да намеря свещеник.

— Но къде ще намериш някого? — питам я. Ръката на Нед е на гърба ми и ме подтиква да вляза в малката къща.

— Ще отида в някоя църква — или на кръстопътя при „Сейнт Пол“, ако трябва — казва тя с лек, задъхан смях. — Ще се върна колкото мога по-скоро.

Нед е подготвил стаята си за сватбено пиршество. Върху бюфета има безброй блюда с храна в очакване да бъдат поднесени, има гарафи с червено вино и бокали, изработени от венецианско стъкло, има разреден ейл и дори вода. Всички слуги са отпратени за деня. Леглото му е оправено и аз виждам украсените с бродерия чаршафи, подканващо отметнати назад. Той ме вижда как хвърлям поглед натам и казва:

— Предполагам, че все пак трябва да изчакаме Джейни?

— Да, нали може да влязат?

Той се засмива.

— Тогава желаете ли чаша вино, графиньо?

Усмихвам се широко, когато чувам новата си титла, спомняйки си момента, когато помолих сестра си Джейн да ми измоли херцог. Сигурно го е сторила, и Бог трябва да я е послушал, защото сега имам мъж, който е син на херцог, чиято титла може да бъде възстановена по благосклонността на Елизабет, ако тя изобщо някога прояви такава. Тогава ще бъда херцогиня с кралска кръв.

— Благодаря ви, милорд съпруже.

Той налива една чаша за мен и една за себе си. Сядаме на пейката в прозоречната ниша и се заглеждаме навън, над калния бряг на реката и настъпващия прилив, чайките, които се реят нагоре и се спускат надолу. Той ме настанява така, че да съм с гръб към гърдите му, облегната на него, ръцете му са обвити около мен. Прегръща ме и ме притиска към себе си и никога преди не съм се чувствала толкова сигурно и удобно.

— Никога не съм бил по-щастлив — казва той. — Сякаш всеки миг, който прекарвам с теб, е подарък.

— Зная — казвам. — Обичам те още откакто бях малко момиче и мислех, че сестра ми Джейн ще се омъжи за теб.

— Бог да я прости! Ще те обезщетя за всичко — обещава той. — Никога повече няма да бъдеш сама и изплашена.

— Ще бъда твоя съпруга — казвам. — Не мога да бъда самотна и изплашена, ако сме едно цяло.

Той бърка в джоба си.

— Поръчах да изработят за теб този пръстен. Скицирах го за златаря веднага щом се сгодихме.

Ахвам леко от удоволствие, когато той ми показва свитата си в юмрук ръка, после разтваря пръсти да ми покаже подаръка си. Изящно изработен е. Скрита пружина отваря широкия пръстен и показва пет златни брънки, които оформят вътрешен пръстен.

— И написах стихотворение за теб — казва ми.

Очарована съм. Отново и отново преобръщам пръстена в ръката си, наблюдавайки с възхищение малката закопчалка и как преплетените халки се показват, а после отново се скриват.

— Възел от скрита мощ — повтарям.

— Кълна ти се — казва той. — Никой на този свят не притежава силата да ни раздели.

— Никой — казвам и слагам ръката си в неговата.

Вратата се разтваря шумно без предизвестие и влиза Джейни, трескава и поруменяла, сподирена от червенокос брадат мъж с розово лице, облечен като швейцарските реформатори в черно, обточено с кожи расо.

— Насам — казва Джейни, като посочва към нас двамата с елегантен жест.

Той се разсмива кратко при вида на сплетените ни ръце и оправеното легло и се покланя на двама ни. Нед е приготвил молитвеника и слага венчалния ми пръстен — прекрасния ми венчален пръстен с тайната му мощ — върху разтворената страница. Свещеникът произнася думите на службата по определения ред, а ние повтаряме след него. Замаяна съм: това изобщо не прилича на първата ми сватба в Дърам Хаус, с непознат, когато сестра ми Джейн вървеше пред мен, омъжвайки се неохотно за Гилдфорд Дъдли, след което имаше двудневни пищни празненства. Почти не чувам завалените думи с непознатия акцент, почти не чувам собственото си съгласие. Всичко приключва за броени мигове, Джейни забързано извежда свещеника от стаята и чувам звън на монета, докато парите преминават от едни ръце в други.

Тя се връща след миг.

— Ще пия за ваше здраве — казва. — Моят брат и неговата съпруга. Бог да ви благослови!

— Бог да благослови всички ни — казва Нед. Свежда топлия си поглед към мен, гледайки ме как въртя пръстена му отново и отново върху пръста си. — Става ли ти? — пита.

— Съвършено — казвам.

— А какви деца само ще имате! — предрича Джейни. — И толкова близо до трона! Тюдор от едната страна, Сиймор от другата. Само си представете, че имате момче и то стане крал на Англия?

— Да си представим? — казва Нед многозначително. — Как ще го направим?

— О! Не е нужно да ми намекваш да изляза, тръгвам си! — възкликва Джейни през смях. — Ще чета книга или ще свиря на клавесин, или ще пиша стихотворение, или нещо от този род, не се тревожете за мен. Но не забравяйте, че трябва да си тръгнем преди вечеря. Ще забележат, ако Катрин не е на мястото си тази вечер.

Тя излиза забързано от стаята и затваря вратата след себе си. Сами сме: новият ми съпруг и аз. Той внимателно взема чашата с вино от ръката ми.

— Ще започваме ли? — пита вежливо.

Сякаш сме въвлечени в някакъв странен и прекрасен танц, аз се извръщам от него и той внимателно развързва връзките надолу по гърба на корсажа ми, за да мога да го изхлузя, и аз заставам пред него по фуста. Той развързва връзките на жакета си и двамата изглеждаме еднакво в бялото си, украсено с бродерия бельо. Отново се обръщам с гръб към него и той развързва панделките на талията на полата ми и я пуска на пода. Измъквам се от нея и от фустата и ги оставям там.

С лека усмивка към мен той разхлабва връзките на панталона си и се разсъблича, така че остава гол, ако не се брои ризата: улавя долния ѝ край и я издърпва през главата си, и сега вече мога да го видя целия, цялата му издължена, стройна фигура. Той чува леката ми, страстна въздишка и се засмива, улавя края на долната ми риза и я изхлузва през главата ми, и макар че се извръщам и скръствам ръце на гърдите си, обзета от внезапен свян, той улавя ръката ми и ме придърпва към леглото. Влиза вътре пръв, издърпвайки ме до себе си, и аз се плъзвам между хладните чаршафи и потрепервам, а после той вече е върху мен и ме целува и аз забравям смущението и студените чаршафи и дори венчавката и свещеника. Единствената ми мисъл е „Нед“ и единственото, което мога да изпитвам, е радостта ми от допира на голото му топло тяло до моето, от шепнещите му устни в косата ми до преплетените ни стъпала.

Любим се, а след това задрямваме, после се събуждаме и отново сме изпълнени със страст, сякаш никога повече няма да заспим. Замаяна съм от удоволствие, когато чувам, сякаш от много далече, потропване по вратата и гласа на Джейни, който ме вика:

— Катрин! Трябва да вървим! Късно е.

Стреснат, Нед ме поглежда.

— Сякаш бяха само няколко минути — казва. — Кое време е?

Поглеждам към прозореца. Дойдох тук в студената ярка светлина на мразовито зимно утро, а сега виждам жълтия цвят на залязващото слънце.

— Нед! Нед! Почти залез-слънце е!

— Какви сме глупаци — казва той снизходително. — Ставайте, графиньо моя. Ще трябва да бъда ваша камериерка.

— Побързай — казвам.

Навличам дрехите си и той пристяга корсажа ми, смеейки се на сложните копчета и връзки. Косата ми се спуска надолу и аз искам да я покрия с воал, което би показвало, че съм съпруга, но той казва, че не бива. Трябва да я оставя така, а двата му пръстена да останат скрити до сърцето ми, докато ни бъде позволено да съобщим на всички, че сме женени и споделили легло.

— Ще нося пръстените си на верижка на шията си — обещавам му. — Ще ги слагам, когато съм сама в леглото нощем, и ще сънувам, че съм с теб.

Той нахлузва панталона си.

— Ще бъде скоро — обещава ми. — Знам, че Робърт Дъдли е на моя страна. Ще се застъпи за нас.

— Уилям Сесил също — казвам. — Каза ми го. А Елизабет ще ни прости. Как може да не го стори? Как може някой да каже, че в това има нещо лошо? Собствените ни майки дадоха позволението си.

— Нед! — обажда се Джейни иззад вратата.

Подавам му ключа и той я отваря. Джейни е с блеснали очи, смее се.

— Заспах! — вика тя. — Не е нужно да питам какво сте правили вие двамата. Изглеждате така, сякаш сте умрели и сте отишли на небето.

— Аз наистина отидох — казва Нед тихо. Загръща наметката около раменете ми и излизаме през градинската порта и надолу през малката градина до шлюза. Прииждащият прилив се плиска в стъпалата, които бяха сухи, когато дойдохме, и Нед повиква една ладия, която прави завой и идва при нас. Той отваря вратите на шлюза, а после ми подава ръка да се кача в лодката.

— До утре — казва пламенно. — Ще те видя утре, а тази нощ няма да спя от мисли за теб и днешния ден.

— Утре — казвам. — А после през всеки утрешен ден до края на живота ни.

Вмъквам се в двореца, притичвайки през портичката, вградена в огромните двойни врати, и махам извинително с ръка на огромния пазител на кралските порти, господин Томас Кийс, задето не съм изчакала да отвори церемониално. „Закъснявам!“, извиквам му и виждам добросърдечната му усмивка. Джейни върви бавно зад мен, притиснала ръка към гърдите си, поемайки си мъчително дъх. Отчаяно копнея да сменя роклята си и да стигна до покоите на кралицата навреме за процесията към залата за вечеря, но после забелязвам, че нещо не е наред, спирам и се оглеждам наоколо.

Хората не бързат да се облекат, никой не се е упътил към залата за аудиенции на кралицата. Вместо това сякаш всички са се събрали да шушукат по ъглите и във всяка прозоречна ниша.

За един ужасен миг си помислям, че говорят за мен, че всички знаят. Разменям си изпълнен с ужас поглед с Джейни, а после Мери се отделя от скупчена групичка дами и идва към мен.

— Къде беше? — настоява да узнае тя.

— Какво става? — питам.

— Малкият крал на Франция — казва тя. — Той беше болен, ужасно болен, а сега е мъртъв.

— Не! — възкликвам. Това е толкова далеч от моето гузно бързане да се прибера в двореца навреме за вечеря, толкова несъзвучно с пропития ми с наслада ден. Поглеждам Мери и осъзнавам, че просто не съм проумяла какво казва.

— Какво?

Тя разтърсва китката ми:

— Съвземи се! Кралят на Франция е починал. Следователно сега нашата братовчедка Мери, кралицата на Франция, е вдовстваща кралица. Тронът вече не е неин. Френската армия вече не е зад гърба ѝ. Няма малък дофин в люлката и не е най-могъщата жена в християнския свят. Всичко отново се промени. Тя не е кралица на Франция: само кралица на Шотландия е.

Хвърлям поглед към Джейни, която се е облегнала на една каменна колона и се мъчи да си поеме дъх.

— Тогава аз съм безспорна наследница на Елизабет — изричам бавно. — Елизабет няма никакво основание да се бои от Мери сега, когато тя е само кралица на Шотландия, а договорът на Сесил я изключва от наследяването на английския престол.

Виждам проблясването на амбиция в очите на Джейни и ѝ се усмихвам.

— Ти си наследницата на Елизабет — съгласява се Мери. — Няма друга.

Дворецът УайтхолЛондон, декември 1560 г.

Живея в някакъв сън. Дворецът ми се струва прекрасна страна на чудесата, когато внасят големите елхови и борови клони за зимните празници и палят свещите все по-рано всеки ден. Издигат „арката за целувки“ — преплетените върбови клонки сякаш се огъват под зелените панделки и гипсовата статуя на малък невръстен Иисус в сърцевината ѝ. Завързват я над вратата към залата за аудиенции и двамата с Нед успяваме да се срещаме, уж изненадани, под арката поне по два пъти на ден и той улавя ръцете ми и ме целува по устните, спазвайки празничната традиция. Само той и аз знаем, че се опияняваме взаимно от уханието си, че устните ни са меки и нежни, че всяко докосване е обещание за по-късна среща.

Прозорците са обточени със зеленина и ярко осветени със свещи, а сушените портокали издават остро ухание, смесено с мириса на борова смола, затова си представям, че съм в зимна гора. Всеки ден репетираме танци, и учителят по танци ме хока и казва, че сигурно съм влюбена, защото краката ми се движат без всякакъв ритъм, и всички се смеят, и аз също се смея, от радост. Толкова искам да кажа на всички тях, че е вярно. Влюбена съм и съм обичана. Нещо по-хубаво: омъжена съм, съпруга съм. Озарих ужасната тъмнина, която смъртта на Джейн спусна върху семейството ни, и най-сетне съм свободна от скръбта и вината. Името ми вече не е Грей. Аз съм Катрин Сиймор, графиня на Хартфорд. Аз съм съпруга на един от най-красивите и богати млади мъже в Англия, и когато съобщим на всички за тайния си брак, ще станем най-видните личности в двора, провъзгласените наследници, и всички ще ни се възхищават.

Нед ме отвежда тайно в покоите на Джейни и си открадваме няколко мига за припряно любене. Не ме е грижа дали имаме само минута. Изпитвам толкова трескаво желание да бъда в прегръдките му, че не ме е грижа дали ще ме обладае като някое момиче от Съдърк, облегната на стената, или пък няма време за нещо повече от бърза целувка в затъмнен ъгъл.

Един ден той ме отвежда до тиха прозоречна ниша, далече от шумните придворни и казва:

— Имам нещо за теб.

— Тук ли? — питам кокетливо и съм възнаградена с топла усмивка.

— Тук — казва той с обич. — Вземи това — слага в ръцете ми пергаментов документ.

— Какво е това? — разгъвам го и чета. Това е акт за дарение. Оглеждам го бързо и виждам, че ми е подарил земи, които струват цяло състояние.

— Това са земите, които ще останат твои и след смъртта ми — казва той. — Нямаме родители или настойници, които да изготвят брачния ни договор, така че ти давам това сега. Виждаш ли името си?

Назовал ме е своя нежно обичана съпруга. Притискам документа към сърцето си.

— Благодаря дори само заради тези думи — казвам. — Земята няма значение.

— Нищо няма значение — съгласява се той. — Нито земята, нито състоянието, нито титлите. Нищо освен нас двамата.

В двора пристигат още новини от Франция. Вдовстващата кралица, моята братовчедка кралица Мери, е сложила дълбок траур за младия си съпруг, но това не пречи да бъде отхвърлена от кралската фамилия на Франция. Тя няма да се омъжи за втория син, дори не ѝ се полага да остане във Франция. Елизабет изобщо не храни съчувствие към нея, въпреки че красивата ни братовчедка е изгубила майка си, а сега младият ѝ съпруг е мъртъв. Единственото, което интересува Елизабет — единственото, което чувам, докато стоя зад стола ѝ по време на приглушените ѝ разговори с Уилям Сесил — е въпросът: ако Мери реши да дойде в Шотландия, как ще се отрази това на шотландците? Ще се вдигнат ли на бунт срещу новата си кралица, както се вдигнаха срещу майка ѝ, или ще я приемат в сърцата си в прилив на нежни чувства, като диваци, каквито са?

И в двата случая аз съм станала изключително важна за безопасността на Англия. Никога не е било по-ясно, че Елизабет трябва да ме посочи като своя наследница пред парламента, за да попречи на братовчедка си Мери да предяви претенции за престола. Елизабет се обръща към мен с по-сладка усмивка от обикновено. Не иска да дава на никого каквото и да било основание да мисли, че Мери, кралицата на шотландците, може някой ден да стане Мери, кралица на Англия. „Много далечна роднина“, така я нарича тя, сякаш може да пренапише родословното дърво, от което личи, че всички ние сме равнопоставени сродници. „А и Англия никога няма да коронова кралица-папистка.“

Сесил я гледа така, сякаш не е толкова сигурен.

— Моментът е много подходящ да си изберете съпруг подчертава той. — Защото несъмнено кралица Мери ще се омъжи отново, и вие ще съжалявате, ако тя отнеме някой от вашите кандидати.

Елизабет разтваря широко очи.

— Да не искате да кажете, че Ерик Шведски би предпочел Мери пред мен? — предизвиква го тя. — Наистина ли мислите така?

Това е най-опасният въпрос на света. Елизабет храни всички страхове на пренебрегвано дете: има нужда да знае, че е предпочитана от всички.

— Казвам, че не бихме искали Мери, кралицата на шотландците, да се омъжи за силен и влиятелен владетел и да го изпрати на прага ни — отвръща Сесил съобразително. — Не и някой владетел, когото самите ние бихме искали за съюзник. Трябва да се погрижим, ако тя дойде в Шотландия, да не го стори като принцеса на Франция, Испания или дори Швеция. Ако дойде в Шотландия, най-добре за нас би било да го стори като вдовица без приятели.

— Възможно ли е това?

Сесил поклаща глава.

— Не е вероятно. Но би трябвало поне да можете първа да избирате от най-изтъкнатите мъже в християнския свят. Тя не бива да грабне някого преди вас, понеже е избрала по-бързо.

— Навярно тя няма да се омъжи отново — отбелязва Елизабет.

— Нищо подобно! Тя знае отлично, че трябва да се сдобие с наследник за престола на Шотландия — казва Сесил спокойно. — Израсла е с мисълта, че трябва да го направи, независимо от личните си предпочитания. На осемнайсет е, казват, че е здрава и красива, следователно има вероятност да е плодовита. Всяка кралица знае, че трябва да даде наследник на страната си. Това е дълг на един монарх, вменен от Бога дълг.

— Имам наследница — казва Елизабет, като ми се усмихва през рамо. — Млада и красива наследница на млада и красива кралица.

Правя реверанс и се усмихвам в отговор.

— Никой не може да отрече законното положение на лейди Катрин — казва Сесил с безкрайното си търпение. — Но страната би предпочела момче.

Дворецът УайтхолЛондон, пролетта на 1561 г.

Когато времето става по-топло, мога да се срещам със съпруга си навън, на открито, и всеки ден ние се разхождаме заедно в малките градини, разпръснати като парчета от мозайка около двореца. Тук птиците са толкова питомни, че седят в напъпилите клони над главите ни и пеят, сякаш са щастливи като нас. Връзвам звънче на котарака Рибън, за да предпазя новоизлюпените птичета, които скоро ще се появят в овощната градина, живия плет и в дърветата.

Понякога Нед се промъква до покоите ми, слугите ми изчезват и ни оставят сами. Понякога Джейни ме придружава до малката къща на Канън Роу и дреме в слънчевата зала за аудиенции, докато Нед и аз прекарваме целия следобед в леглото му. Мисля единствено за следващата ни среща: сънувам го, когато спя. Откривам, че цял ден усещам копринено гладкото си бельо, прелестната деликатност на дантелата си, блясъка на брокатената си рокля, сякаш целият свят е по-наситен и осезаем заради моята страст по Нед.

— И с мен е така — казва ми той, докато се разхождаме край реката и усещаме мириса на сол в хладния вятър откъм морето. — Пиша повече отвсякога, и по-гладко и с по-голямо разбиране. Всичко сякаш е по-живо. Светът е по-ярък, светлината — по-златиста.

— Колко се радвам, че сме женени и не сме принудени да бъдем като тях — казвам и кимвам напред, към кралицата и Робърт Дъдли, които се бавят нарочно: дланта ѝ е върху ръката му, докато той шепне в ухото ѝ. — Не бих могла да понеса мисълта, че никога няма да бъдем заедно.

— Съмнявам се, че често са разделени. Цялата страна клюкарства за нея, а сега тя каза на графа на Аран, че няма да се омъжи за него, и всички знаят, че Дъдли е причината. Не искам никога да те видя посрамена като нея. В Европа говорят, че тя блудства със своя началник на конницата.

Поклащам глава осъдително, както подобава на една съпруга.

— Но все пак колко е ужасно да е принудена да се омъжи без любов! — възкликвам. — Никога не бих се омъжила за когото и да е, ако бъдем разделени.

— Нито пък аз — прошепва той. Незабелязан от никого, стиска ръката ми. — Ще обслужваш ли кралицата тази вечер? Може ли да дойда в стаята ти преди вечеря?

— Да — прошепвам. — Обличах я вчера. Днес не се налага да ѝ прислужвам. Ще оставя вратата си отключена.

Великите пости започват и са съвсем небрежно съблюдавани от двора на Елизабет, която сякаш е изхвърлила сезона на постенето заедно с всички папистки ритуали. Както се полага, не ядем месо, но в кухнята приготвят вкусни блюда от всевъзможни видове риба, и се оказва, че протестантската принцеса не смята за месо домашните и дори дивите птици. Не знам какво би казала сестра ми Джейн за това. Според мен Джейн щеше да настоява, че законите относно храненето следва да бъдат строго спазвани, и със сигурност щеше да познава всеки един от тях, включително такива забрани на храни, за които никой не е чувал. Толкова ми се иска да можех да я попитам.

Дори сега, седем години след смъртта ѝ, почти всеки ден откривам, че искам да я попитам нещо или да ѝ кажа нещо. Странно: тя ми липсва много повече, отколкото ми липсва майка ми. Мога да понеса смъртта на майка си, защото тя беше очаквана, защото имахме време да се сбогуваме, защото — честно казано — тя не беше любяща или мила жена. Но смъртта на Джейн бе толкова внезапна и несправедлива, и тя си отиде от мен, преди да мога да я попитам толкова много неща, дори преди да съм се превърнала в жената, която съм днес. И макар че беше благочестива и усърдна в учението и религията си, тя ми беше истинска сестра, заедно бяхме другарки в игрите. Мисля си, че постепенно щях да ѝ стана по-различна сестра, вече не разглезеното момиченце, което познаваше. Мисля, че щеше постепенно да ме хареса, ако можехме да израснем заедно. В онзи ден на Тауър Грийн изгубих сестра, но изгубих и общото ни бъдеще.

Не зная какво щеше да си помисли за това, че двама съпрузи си лягат заедно по време на Велики пости, а после ме напушва кикот, когато си представям как я питам. Дори само въпросът ми би я шокирал! Ако само знаеше къде ме е довела любовта, само да можеше и сама да познае любовта. „Научи се да умираш!“ — от тези думи сърцето ме заболява за нея и ми се иска да ѝ кажа: „Не! Не! Научих се да обичам, и това е като някакво чудо от друг свят, докато умирането е толкова земно.“ Без нейните съвети, и лесно убедена от настойчивостта на желанието и жаждата си за живот, решавам да си лягам със съпруга си както през дните на постите, така и в неделите. Не ме е грижа. Ще си лягам с него през четирийсетте дни на Великите пости и ще приема, че както ги няма чистилището и изповедта, и този грях също вече го няма.

— Но нямаш ли месечно кървене? — пита ме Джейни, когато ѝ разказвам за теологичните си борби със старото учение на Църквата и собствените ми нови реформаторски предпочитания.

— Не — казвам уклончиво, — мисля, че не съм имала от декември насам.

— Не си ли? — тя внезапно застава нащрек.

— Не, не мисля.

— Но вече наближава март! — възкликва тя.

— Знам, но и ти не си имала — казвам. — Знам, защото при двете ни беше по едно и също време, точно преди Коледа, помниш ли?

Тя маха пренебрежително с ръце.

— Аз съм болна! Знаеш, че съм болна и често пропускам цикъла си. Но при мен едва ли има значение! Очевидно не значи нищо. А ти се храниш добре и си напълно здрава и си младоженка, а сега си пропуснала поне един цикъл. Катрин! Нима не разбираш? Може да очакваш дете!

Поглеждам я, обзета от ужас.

— Дете?

— Колко прекрасно! — възкликва тя. — Ако е момче, ще бъде следващият крал на Англия! Помисли си за това!

— Дете? — повтарям, удивена.

— Молих се за това, а сега ще го видя! — казва тя. — Дай Боже да живея достатъчно дълго!

— Защо да не живееш достатъчно дълго? — всичко, което казва, само ме обърква повече. — Нима бебето няма да се роди тази година? Или ще е догодина? Как се определя?

— О, кой го е грижа? Трябва да кажеш на Нед.

— Трябва — съгласявам се. — Какво ли ще каже?

— Ще бъде във възторг — заявява тя уверено. — Кой мъж не би бил във възторг, че съпругата му носи в утробата си престолонаследника?

Чувствам се, сякаш всичко се случва твърде бързо за мен.

— Не бях предвидила да имам дете толкова скоро, във всеки случай не и преди всички да узнаят, че сме женени.

— Какво си мислеше, че ще стане, като си лягаше с него при всяка възможност? — тя ме поглежда, сякаш съм глупачка, а и аз се чувствам много глупаво.

— Но как една жена разбира, че се е случило?

— Много добре си знаела какво се случва! — избухва непристойният смях на Джейни.

Поруменявам.

— Да, делили сме легло, разбира се, но не очаквах, че ще зачена веднага. Майка ми имаше само нас трите, а си лягаше с баща ми всяка нощ в продължение на години.

— В такъв случай хвала на Бога, че си плодовита, а не ялова като всички други Тюдори.

Радвам се за това, но бих предпочела да мисля за наследник на Тюдорите като за нещо в много далечното бъдеще.

— Ще трябва да съобщим на всички, че сме женени — казвам, сега обзета от безпокойство. — Всички ще трябва да узнаят. Ще трябва да им кажем веднага. Преди да напълнея. Кога става това?

— Ще ти простят, че си го пазила в тайна, ако родиш момче — предрича тя. — Ако можеш да дариш Елизабет с момче с кръвта на Тюдорите, наследник на трона ѝ, тогава всичко ще ти бъде простено. Боже мой, Сесил ще му бъде кръстник! Какво облекчение за всички! Син и наследник за Елизабет. Ти ще бъдеш спасителка на Англия.

— Трябва да съобщя на Нед — казвам.

— Довечера — казва тя. — Ела в стаята ми преди вечеря, преди танците. Ще му кажа да ме посети тогава. Ще кажа, че ми е зле и ще пропусна вечерята.

Джейни е оправила за нас собственото си легло, а огънят в решетката на огнището е запален и на масата пред огъня е сложена малка вечеря за двама. Тя отново е нашият добър ангел. Нед влиза тихо, затваряйки вратата след себе си, и мести поглед от сестра си към мен, своята съпруга.

— Какво става? — пита. — Какво има?

Настъпва мълчание.

— Катрин има да ти каже нещо — подтиква ме Джейни.

Опитвам се да се усмихна, но треперя.

— Мисля, че може да очаквам дете — казвам. — Нед, надявам се да си щастлив? Мисля, че може да очаквам дете.

Не мога да не забележа паниката, изписала се по лицето му.

— Сигурна ли си?

— Съвсем не! Не съм сигурна — казвам, толкова изплашена, колкото е и той. — Джейни смята, че е така. Може и да греша.

— Разбира се, че е сигурна — казва Джейни. — Пропусна месечното си кървене през януари.

— Но понякога наистина пропускам по някое — казвам. — И забравям да броя. Така че може да пропусна едно-две.

— Значи не си сигурна? — повтаря той.

— Не си ли доволен? — чувствам, че устата ми трепери. Толкова искам да е във възторг, както беше възхитена Джейни. Защото се боя от последиците за нас и не зная какво ще правим.

Той прекосява стаята с една крачка, улавя ръката ми и коленичи в краката ми, сякаш ще го посвещавам в рицарство.

— Разбира се, че съм доволен — казва, със скрито от мен лице. — Възхитен съм. Няма нищо, което да искам повече, отколкото детето ни, и колко прекрасно е, че то идва толкова скоро.

— Наследникът на престола — напомня му Джейни. — Единственото момче Тюдор от това поколение. Не слагам в сметката синовете на Маргарет Дъглас.

— Ако е момче. И ако не греша напълно — напомням им.

— Момче или момиче, ще обикна това бебе заради прекрасната му майка — казва Нед. Целува ми ръка, а после се изправя и ме целува по устата. Джейни се отправя тактично към вратата, но той ѝ прави жест да остане.

— Чакай, Джейни, трябва да поговорим. Освен това, сега не можем да използваме леглото ти.

Той ми се усмихва и осъзнавам, че ако чакам дете, ще можем да легнем заедно едва след като се пречистя в църква след раждането. Дотогава има много месеци.

— Не съм сигурна — казвам отново. Не мога да понеса мисълта, че няма да се любим, когато изпитвам същото напиращо желание, както винаги, след като дори не съм сигурна, че чакам дете. Нима това също не е остаряло суеверие, което не е нужно да съблюдаваме?

— Разбира се — казва Джейни възхитено. — И трябва да планираме какво да правим.

— Ще трябва да съобщим на кралицата — казва Нед.

— Трябва да ѝ кажем, преди да започна да напълнявам — казвам. — Но не много преди това. Няма нужда да ѝ казваме преди този момент, нали?

— Навярно би трябвало. Тогава можем да оставим да мине известно време преди двете съобщения, за да не е толкова шокиращо за нея. Първо можем да ѝ съобщим, че сме женени, а по-късно да ѝ съобщим, че очакваш дете.

Не казвам нищо. Направо ми прилошава от страх при мисълта да кажа на Елизабет, че сме женени.

— Би трябвало да е доволна — казва Джейни. — Ако в нашето семейство се роди момче, тя ще бъде свободна да остане неомъжена цял живот.

— Би трябвало да е доволна — казвам предпазливо. — Но ако не е?

— О, какво е най-лошото, което може да направи? — пита Джейни дръзко. — Да те отпрати от двора за известно време? Така или иначе ще се оттеглиш в уединение преди раждането, а ако те изпрати в изгнание, можеш да отидеш в Хануърт за раждането и ние с Нед можем също да дойдем.

— Ако изпадне в ярост…

— Защо да изпада в ярост? — пита ме Нед. — Единственото, което сме направили, е да се оженим без нейно позволение. Това не е незаконно, откакто кралица Мери отмени закона, който го забраняваше. Не може да има съмнение, че щеше да разреши, ако я бяхме помолили. Нямаше основания за отказ, няма и основание за недоволство. Хората ще ни обвинят, задето сме избързали, но никой не може да ни вини за почтената ни любов. Родителите ни се съгласиха! Не може да има възражения.

Намирам кураж.

— Ще ѝ кажем — съгласявам се. Настъпва кратко мълчание.

— Кога ще ѝ съобщим?

— Ще трябва да изберем подходящия момент — казва Нед.

— Нека не казваме нищо до края на Великите пости. Може би на празненството за Великден, когато в двора отново стане весела. Ще има музика и танци — ще има театър — тя обича поетичните драми и танците. Ще ѝ кажем, когато е в добро настроение и се забавлява.

— Да, това е добра идея — казва Джейни. Прокашля се леко. — По Великден.

Ако не бях толкова погълната да наблюдавам Нед, за да разбера какво мисли наистина за новините, опитвайки се да прозра дали отвъд добре изиграната му радост не се страхува, както се страхувам аз, щях да видя, че Джейни е по-бледа отвсякога. Тя кашля в ръкава си и там се появява червено петънце кръв.

— Джейни! — възкликвам стъписано.

— Няма нищо — казва тя. — Мехур на устната ми.

На следващия ден тя остава в леглото си, и сега Нед и аз се срещаме в стаята ѝ без преструвки. Всеки ден след службата в параклиса идваме да я видим, и сега за пръв път съзнавам, че е много болна, и че изблиците ѝ на руменина и възбуда са били признаци на тежка треска.

Лекарите казват, че здравето ѝ ще се поправи с подобряването на времето, но не виждам защо са толкова обнадеждени, тъй като слънцето изгрява по-рано всеки ден, птиците започват да пеят пред прозореца ѝ, но Джейни не се подобрява. Една сутрин отивам в стаята ѝ веднага след службата в параклиса, но вратата е затворена, а придворната дама на Джейни седи отвън, с почервенели от плач очи.

— Тя спи ли? — питам. — Какво става?

Мистрес Трифт поклаща глава, с пълни със сълзи очи:

— О, милейди!

— Джейни! Спи ли?

Тя преглъща.

— Не, милейди. Отиде си. През нощта. Повиках лекарите и брат ѝ, а той ще трябва да съобщи на кралицата.

Не разбирам. Не искам да разбера.

— Какво искате да кажете?

— Няма я вече, милейди. Умря.

Хващам се за студената каменна рамка на вратата.

— Но тя не може да е умряла. Видях я точно след вечеря снощи, оставих я, когато си лягаше да спи. Беше трескава, тя винаги е трескава; но не приличаше на умираща.

Жената поклаща глава.

— Уви, горкото момиче.

— Тя е само на деветнайсет! — възкликвам, сякаш това означава, че не може да умре. Би трябвало да знам по-добре: собствената ми сестра умря на шестнайсет, а нашият братовчед кралят — на петнайсет, болен като Джейни.

Мистрес Трифт и аз се споглеждаме вцепенено, сякаш никоя от нас не може да повярва, че Джейни я няма.

— Какво ще правя без нея? — казвам, и гласът ми е жален като на изгубено дете. — Как изобщо ще се изправя пред всичко това без нея?

Тя ме поглежда разтревожено.

— Да се изправите пред какво, милейди?

Облягам чело на дървената, украсена с резба врата, сякаш нуждата ми от Джейни може да ми я върне. Изгубих сестра си, изгубих баща си, изгубих майка си, а сега и най-добрата си приятелка.

— Нищо — прошепвам. — Нищо.

Нед е сломен от загубата на сестра си. Тя е била най-довереният му съветник и най-въодушевената му почитателка. Тя е била първата слушателка на стихотворенията му, тя му ги четеше и предлагаше промени. Тя му каза, че съм влюбена в него, преди аз самата да ѝ кажа. Тя беше негова приятелка и довереница, както беше и моя.

— Тя намери свещеника — казва той.

— Тя ми вдъхна смелост — казвам аз.

— Тя ни показа, че любовта е неустрашима — съгласява се той. — Неустрашима.

— Не зная какво ще правя без нея — казвам, мислейки си за този двор, който е толкова пълен с врагове и полуприятели и неискрени приятели, начело с великата майсторка на преструвките Елизабет, която извръща лъжливото си лице ту в една, ту в друга посока.

— Уилям Сесил казва, че според него би трябвало аз да отида във Франция — отбелязва Нед. — Да присъствам на коронацията на новия крал. Това е голяма чест за мен, но не искам да замина сега.

— Не ме оставяй! — възкликвам веднага. — Любов моя, не можеш да ме оставиш! Не мога да остана тук без двама ви.

— Джейни казваше, че би трябвало да отида — казва той. — Каза, че благосклонността на Сесил е по-хубава от парична издръжка. Неговото приятелство ще ни помогне, Катрин. Той ще съобщи на кралицата за женитбата ни.

— Да, предполагам — съгласявам се неуверено. — Но не мога да мисля за това сега. Не мога да мисля като придворна, при положение, че Джейни току-що почина!

— Ще трябва да уредя погребението ѝ — казва Нед тъжно. — Изпратих съобщение на майка си и ще говоря отново с брат си. И ще кажа на Уилям Сесил, че ще замина, ако мога, ще му кажа, че вече не съм сигурен.

— Ще дойда на погребението — решавам. — Всички знаят, че я обичах като сестра.

— Ти беше нейна сестра — казва Нед. — Във всяко отношение. И си нейна сестра по брак. Тя беше толкова щастлива от това.

Погребението е впечатляващо. Елизабет обявява в двора траур за Джейни, признавайки в смъртта роднинската им връзка чрез крал Едуард, която през повечето време пренебрегваше, докато Джейни бе жива. Горчиво си помислям, че Елизабет не иска братовчеди, не иска наследници, иска всичките ѝ роднини да са мъртви като майка ѝ. Но пищните погребения ѝ доставят удоволствие. Погребва сродницата си с всички почести, които ѝ бе отказвала приживе.

Майката на Нед присъства на погребението на дъщеря си, но оставя своя втори съпруг с ниско потекло у дома. За един безразсъден миг си помислям, че мога да говоря с нея, че това е жена, омъжила се по любов, без позволение, както сторих аз. Но тя е вцепенена в скръбта си. Не се разтапя в сълзи, не се обръща към мен като към възможна снаха, не говори дори със синовете си. Заема мястото си в процесията и изпълнява машинално траурните ритуали, сякаш ѝ се иска това да не се случва, и си тръгва от двора при първа възможност.

Нед няма време за нищо освен за подготовката на погребението, каляската за ковчега, репетициите на хора в Уестминстърското абатство. Почти триста опечалени вървят след ковчега, сред тях съм и аз, и виждам бледото изопнато лице на Нед, осветено от скръбта в тъмнината на голямото абатство. Той поглежда към мен, сякаш чувства любящия ми поглед върху себе си, и ми отправя малка, тъжна усмивка. После прекрасният химн, избран от него, отеква звънко в изпълнение на хора, и Джейни е положена да почива в криптата на семейството си, до нашата. Гробниците на Джейни и на майка ми са една до друга, което е някаква утеха, макар да прави още по-печален факта, че сестра ми Джейн е погребана далече, на парчета, в параклиса на Тауър.

След погребението Нед придружава майка си до Хануърт за няколко седмици, и макар да му пиша, той отговаря само веднъж. Казва, че се моли за душата на Джейни и помага на майка си да опакова дрехите ѝ и малкото ѝ дребни вещи. Пиша веднага и казвам, че ще се грижа за нейните конопарчета, които тя държеше в Хануърт. Но той дори не отговаря на това.

Дворецът УайтхолЛондон, пролетта на 1561 г.

Докато го чакам да се върне в двора, никой не е изненадан от тихата ми скръб. Всички знаят, че двете с Джейни бяхме най-близки приятелки, никой не подозира, че тъгувам и за Нед. Единственото събитие е новината, че братовчедка ми Маргарет Дъглас е изпратила красивия си син във Франция да поднесе семейните им съболезнования за смъртта на френския крал. Сякаш някой се интересува какво прави семейство Ленъкс! Но се мълви, че тя е наредила на сина си Хенри Стюарт да предложи брак на овдовялата кралица. Ако Мери, кралицата на шотландците, иска поредното красиво мамино синче да заеме мястото на онзи, когото е изгубила, тогава ще разполага с такова. Предполагам обаче, че тя ще иска за съпруг мъж, а не момче, което е нечия „маша“. Със сигурност всичките ѝ братовчедки предпочитат мъже, които могат да уважават: Маргарет Дъглас боготвори съпруга си, Матю Стюарт, графа на Ленъкс; вкусът на Елизабет към авантюристите е истински позор, а аз никога не бих обмислила да се обвържа с мъж, когото не мога да уважавам истински.

Няколко дни след погребението откривам малко кръв върху ленената си нощница и предполагам, че е месечното ми кървене, най-сетне настъпило, настъпило със закъснение. Не е много, и няма с кого да се посъветвам. Иска ми се Джейни да беше тук. Тя щеше да преброи дните заедно с мен и да потвърди, че цикълът ми е започнал със закъснение и никога не е имало бебе. Чувствам се такава глупачка, задето съм толкова несигурна, и въпреки това нямам подръка някоя знахарка или стара омъжена жена, която да ми каже какво да правя. Нямам приятелки с пълни с деца детски стаи, а не смея да се допитам до някой, който може да знае, например старите дами, които пазят роклите в кралския гардероб, защото те са ужасни клюкарки, а този двор съществува от клюките.

Това е първото нещо, за което Нед ме пита, когато се връща в двора. Подава ми клетката с конопарчетата, аз възкликвам радостно, отнасям ги в стаята си и ги окачвам на една кука недалеч от прозореца, където по красивите им, обсипани с петънца криле може да грее слънчева светлина.

— Катрин, любов моя, остави ги — моли ме той. — Трябва да говоря с теб.

— Ще отидем в градините — казвам.

Вървя малко пред него и ние отиваме в любимата си малка градина, където тесните чакълени пътеки лъкатушат около ниските живи плетове. Но оградената със стени градина е пълна с градинари, които заравняват чакъла с гребла и подрязват живите плетове.

— Не тук! — казва раздразнено Нед. — Да отидем в овощната градина.

Цветовете са розови и бели, така гъсто обсипали клоните, сякаш те са се привели под розов сняг. Пчели бързат като неспокойни доячки от една разтваряща се пъпка към друга. Чувам глас на кукувица и търся с поглед сивия ѝ гръб. Обичам кукувиците. Чувам ги толкова често и ги виждам толкова рядко.

— Слушай — казва настойчиво Нед. — Получих от Елизабет документ с разрешение за пътуване до Франция — показва ми подписа ѝ — драматично изписаното „Е“ и всички завъртулки. — Но няма да замина, ако очакваш дете. Ако има някаква вероятност да носиш нашето бебе, ще остана и ще съобщим на кралицата заедно.

Ужасът ми от мисълта да се изправя пред Елизабет без подкрепата на Джейни е почти по-силен от ужаса ми от заминаването на Нед.

— Не зная — казвам, разсеяна от кукувицата, която се обажда толкова наблизо, че сигурно е почти над главите ни, скрита в клоните. — Не мисля. Не мога да съм сигурна. Мисля, че имах цикъл, точно след… — не мога да кажа „погребението на Джейни“.

Нед стисва ръката ми.

— Няма да замина без твое позволение — казва той.

— Предполагам, че искаш да отидеш — казвам сприхаво. — В Париж и Реймс, и навсякъде.

— Разбира се, че бих искал да видя тези градове и да присъствам на коронацията на новия френски крал. Искам да опозная света — казва той искрено. — И за нас няма нищо лошо в това, че Сесил ме намира за надежден. Разбира се, че това е прекрасна възможност за мен. Но няма да замина, ако очакваш дете. Няма да те оставя. Обещах. Аз съм твой, Катрин. Твой съм до смъртта.

Поклащам глава. Толкова се страхувам да призная на Елизабет, и съм сигурна, че Джейни е сгрешила и няма никакво бебе. Чувствам, че през тази скръбна пролет изгубих всичко: най-добрата си приятелка, Джейни, и шанса за бебе от брат ѝ, а сега и той заминава.

— Няма го вече. Не мисля, че изобщо го е имало някога — казвам му.

— Не може ли една жена да определи подобно нещо?

— Не зная как би трябвало да се чувствам! — възкликвам. — Чувствам се само изплашена и ми е ужасно мъчно за Джейни, и не смея да се изправя пред Елизабет. Но не чувствам нищо друго. Не съм напълняла, или каквото и да е друго.

Той ме гледа, сякаш би трябвало да съм наясно с подобни мистерии, сякаш всяко момиче на света знае това по природа, а аз съм много глупава, задето не го знам.

— Как се предполага да разбера? — питам настоятелно. — Ако всички знаеха, че сме женени, можех да питам майка ти или някои акушерки. Вината не е моя.

— Разбира се, че вината не е твоя — казва той бързо. — Нито пък моя. Просто щеше да е много по-добре, ако знаехме със сигурност. Ако ти знаеше със сигурност.

Кукувицата изкуква точно над главите ни, аз вдигам поглед и виждам проблясване на красиво изпъстрени с чертички гръдни пера.

— Слушаш ли ме изобщо? — пита той разпалено.

— Най-добре е да заминеш и да се върнеш възможно най-бързо — казвам навъсено. — Предполагам, че нищо няма да се промени кой знае колко за един месец. А хората само ще се чудят, ако откажеш такава възможност.

— Ако ме повикаш, ще се върна веднага — обещава той. — По каквато и да е причина. В мига, когато ме повикаш, ще дойда при теб. Където и да съм. Имам нов слуга и той ще пренася съобщения по мое поръчение, между теб и мен, без да казва на никого. Името му е Глин, нали ще запомниш? И ще му се довериш, когато дойде при теб?

— Ще запомня, но нали ти ще обещаеш само да отидеш на коронацията във Франция и после да си дойдеш право у дома? — питам го. — Няма да тичаш след вдовстващата кралица като онова пале Хенри Стюарт, сина на Маргарет Дъглас.

— Да — обещава той. — Няма да се бавя дълго, само няколко седмици.

— Добре тогава — казвам нещастно. — Върви.

Той измъква иззад гърба си малък свитък и кесия злато.

— Това е за теб — казва нежно. — Моя скъпа съпруго. За всички разходи, които може да имаш, докато отсъствам. А това е завещанието ми. Оставям ти земя на стойност хиляда лири. Хиляда!

— О, не го казвай! — изведнъж отново се обливам в сълзи, като си помислям за Джейни, умряла през нощта, сама, без дори да се сбогува с мен. — Не го казвай. Не искам да наследявам нищо от теб. Просто искам да живея с теб, не да умра. Всички, които обичам, умират, а сега ти заминаваш!

— Във всеки случай го пази добре — казва той, като пъха свитъка в ръцете ми, — а преди да изтече месецът, ще се върна, за да си го поискам от теб.

Дворецът ГриничЛятото на 1561 г.

Всички са толкова заети да се забавляват, че дворът почти не забелязва, когато Нед се сбогува с кралицата. За Елизабет това е любимото време от годината и всеки ден има балове, ловни излети и пикници. Потегляме от двореца Гринич надолу на лов из влажните ливади, които се спускат до реката. Вечер се разхождаме в градините и гледаме как ранните бързолети и лястовици кръжат около високите кулички и се спускат над водите. Гмуркат се в собствените си отражения и разплискват леко водата, когато се отделят от отразените си като в огледало образи.

Елизабет е по-влюбена в Робърт Дъдли отвсякога, напълно неспособна да устои на протегнатата му ръка, когато я кани на танц или да върви редом с него, напълно неспособна да устои на заканите му, когато той заплашва, че ще отиде да живее в Испания, ако тя не се допитва до него като до съпруг. Възвърнал си е всички позиции, които изгуби пред кралицата при смъртта на съпругата си, макар че никога няма да ги възвърне пред придворните. Страната никога няма да го приеме като неин съпруг, а голямата игра на живота на Елизабет е да му обещава достатъчно, за да го задържи близо до себе си, без да разкрива на никой друг в какво му се кълне. Мисля, че нейната измама е далеч по-нелоялна и далеч по-лоша от моята. Аз поне не лъжа Нед, макар че трябва да лъжа всички други.

Уилям Сесил е по-любезен и по-внимателен към мен отвсякога, сякаш се опасява, че Робърт Дъдли ще убеди кралицата да се омъжи за него и страната ще се обърне към мен като нейна наследница. Хората много повече биха предпочели да имат за кралица мен, отколкото която и да е жена, омъжена за човек от рода Дъдли.

— Изглеждате много бледа — казва ми Уилям Сесил загрижено. — Толкова много ли ви липсва обичаният от вас човек?

Налага се да сподавя лекото си ахване, когато си помислям, че говори за Нед, но той има предвид Джейни.

— Много ми липсва — успявам да кажа.

— Трябва да се молите за нея — казва той. — Не се съмнявам, че тя е отишла право в рая. Няма такова нещо като чистилище, та да може с молитви да постигнем освобождаването на нечия душа от него — но въпреки това е утеха да се молим за блаженството на нашите приятели на небето, а Бог чува всяка молитва.

Не му казвам колко пламенно се моля Нед да се прибере у дома скоро. Просто свеждам очи към земята и се надявам, че ще ми позволи да си тръгна и да отида в покоите на кралицата. Там никой не се интересува как изглеждам. Всъщност, Елизабет предпочита да съм бледа и мълчалива.

— А липсва ли ви и брат ѝ, граф Хартфорд? — пита Сесил закачливо.

Този тон е толкова странен за такъв сериозен човек, че рискувам да хвърля бърз поглед нагоре. Той е свел лице и ми се усмихва, тъмните му очи обхождат изпитателно лицето ми. Чувствам, че се изчервявам, знам, че ще го види и ще си направи изводите.

— Разбира се — казвам. — И двамата ми липсват.

— И няма нищо, което би трябвало да кажете на кралицата… или на мен? — намеква Уилям Сесил внимателно.

Хвърлям бърз поглед към него: не ми е приятно да се шегува с това.

— Казахте ми, че е добре да изчакам подходящия момент да говоря с нея.

— Да — казва той безстрастно. — И сега моментът няма да е подходящ.

Стисвам устни.

— В такъв случай ще говоря с нея, когато ми кажете, че мога — казвам.

Ще намеря смелост да говоря с кралицата и да повикам Нед у дома, за да можем да се изправим пред нея заедно, веднага щом Уилям Сесил каже, че моментът е подходящ. Дотогава оставам онемяла от страх пред нея. Не смея да кажа на Уилям Сесил колко далече сме стигнали, без да имаме нито неговото позволение, нито подкрепата на Робърт Дъдли. Разбира се, Нед беше сигурен, че както Уилям Сесил, така и Робърт Дъдли доста добре се досещат какво сме намислили, а всеки би се обзаложил, че един красив млад мъж като Нед и една прекрасна принцеса като мен биха се влюбили един в друг, ако им е позволено да прекарват всеки ден заедно. Така че навярно е по-добре да проговоря скоро, с надеждата, че Уилям Сесил ще застане на моя страна.

Но ако с този закачлив тон Уилям Сесил не ме подканва да му се доверя, а, тъкмо напротив, ме предупреждава да не се женя за Нед? Иска ми се да беше говорил по-ясно, преди ние да се оженим и да споделим легло, и Нед да замине.

Има и по-лошо: откривам, че малко ми прилошава сутрин и че не мога да ям месо, особено месо с тлъстина, преди вечерта. От него ми се обръща стомахът и това е странно, тъй като по времето за закуска винаги съм гладна, стигала съм до вълчи глад след службата в параклиса и постенето. Сестра ми Джейн казваше, че съм чревоугодница, а аз се смеех и казвах… но сега няма значение какво съм казвала, тъй като няма да ѝ го кажа отново никога вече, а сега понасям само хляб и мляко, а понякога дори не и това. Мопсът Джоу седи на скута ми на закуска и изяжда по-голямата част от порцията ми. Мисля, че гърдите ми са наедрели, а също и малко чувствителни на допир. Не зная със сигурност, и все още няма кого да попитам, но според мен това показва, че може да чакам дете. И какво ще правя, ако е така?

Лейди Клинтън, почитаемата ми леля Елизабет Фицджералд, моя роднина, която обичаше сестра ми Джейн, ме спира в галерията и отбелязва, че не съм толкова весела без моите приятели, двамата Сиймор. Чака, сякаш би трябвало да кажа нещо в отговор. Лейди Нортхамптън, която идва зад нея, ми заявява направо, че ако съм влюбена в Нед Сиймор, тогава бих сторила по-добре да кажа на кралицата и да издействам тя да му нареди да ме направи почтена жена. Стоят една до друга — приятелките на Елизабет, довереничките на Елизабет, двойка харпии, сякаш знаят всичко, сякаш скъпоценната ми тайна изобщо прилича по нещо на техните ужасни отдавнашни флиртове по време на предишното царуване, в онези отдавнашни години, когато са били млади, красиви и с нежни сърца.

Бузите ми пламват от срам, задето говорят за мен и Нед така, сякаш сме някаква обикновена двойка глупаци, които се държат тайно за ръце. Те не могат да знаят, не могат да разберат, че ние сме дълбоко влюбени а освен това сме и женени.

— Ако ви е обещал женитба и ви е изоставил, редно е да кажем на кралицата — прошепва лейди Клинтън. — Всички виждаха, че сте неразделни, а после той внезапно изчезва. Ще се застъпя за вас.

Ужасена съм, задето си мислят, че може да съм се държала разпуснато. Бясна съм, задето ме смятат за такава глупачка, че да бъда изоставена от неверен любовник. Аз съм престолонаследница на Англия! Аз съм сестра на Джейн Грей! Има ли вероятност да падна дотам, че да легна с мъж, който не ми е съпруг, и да се налага да разчитам на лелите си да го доведат у дома при мен? Но не мога да им кажа, че сме женени и че той е заминал с мое позволение. И не мога да се заставя да споделя с която и да е от двете стари харпии (които са най-малко трийсетгодишни), че съм омъжена жена, която очаква дете. Сподавям яростта си и просто се усмихвам любезно, като казвам, че Джейни наистина ми липсва много силно. Те приемат гневните сълзи за скръб и двете казват, че тя е била прекрасно момиче и загубата е ужасна, и никоя от нас не казва нищо повече за Нед.

Изглежда, че всички освен мен са обзети от пълно лятно щастие. Всички се ухажват, само аз стоя настрана. Елизабет и Робърт Дъдли не крият любовта си: ходят навсякъде заедно, понякога дори се държат за ръце пред погледите на всички. Тя се отнася към него като към съпруг и равен на нея, и всички знаят, че ако искат издръжка, пенсия или прошка за някое престъпление, тогава една дума от Робърт Дъдли струва колкото думата на кралицата, тъй като едното следва другото, сякаш тя няма избор по въпроса, нито собствен език за каквото и да е друго, освен за да ближе чувствените му устни.

Той раздава щедро благоволението си. Тя му е отпуснала огромни суми и разрешения да налага данъци върху доходоносни занятия. Едва не му даде и херцогска титла, но сега го потупва по бузата и заявява, че семейството му ще се издигне отново. Вече никой не споменава, че съпругата му почина при изключително подозрителни обстоятелства преди по-малко от година и как тогава всички го обвиняваха, че има пръст в това. Никой не си спомня, че баща му бе екзекутиран за измяна, а също и дядо му преди това. Аз го помня — но пък бащата на Робърт Дъдли постави родната ми сестра насила на трона, а оттам — на ешафода. Всички други в двора предпочитат да се държат така, сякаш Дъдли произхожда от най-видно семейство и винаги се е ползвал с доверие и обич.

Нещата в страната не стоят така, разбира се. Получавам тайни съобщения от хора, които ме уверяват, че ако има бунт срещу Елизабет и нейния разпътен любовник, ще ме подкрепят. Дори не ги чета подробно. Веднага ги давам на Уилям Сесил, който казва тихо: „Нейно величество е благословена с такава лоялна наследница. Тя ви обича за това.“

Иска ми се да кажа лукаво: „Е, не дава особен външен израз на обичта си.“ Иска ми се да попитам: „Обича ли ме достатъчно, та да ми позволи да бъда щастлива? Или ме обича само толкова, че да ме държи в такава мъчителна несигурност?“

Защото, макар всички да знаят, че аз съм наследницата, тя все още не ме е провъзгласила официално за такава чрез указ на парламента, а сега, когато Мери, кралицата на шотландците, обяви, че се връща в Шотландия, мнозина казват, че Елизабет би трябвало да посочи нея за своя наследница и така да сключи мир с нея и Шотландия и Франция.

— Вашият приятел Нед е бил добре приет в Париж и ми пише, че Мери, кралицата на шотландците, няма да потвърди мирния договор и настоява да се върне в Шотландия, поддържайки претенциите си към английския трон — казва ми Уилям Сесил. — Той изпълнява добре ролята си на мой шпионин в кралския двор на Франция. Бил е посрещнат като принц. Той и синът ми Томас са се срещнали с всички важни хора във Франция, а Нед ми каза много неща за тайните на двора, които не знаех.

— А кога се прибират у дома? — опитвам се да придам на гласа си възможно най-ведър и небрежен тон.

— Скоро, надявам се. Никога не съм срещал млади мъже, които да харчат повече пари — отвръща Сесил, с което не ми казва нищо.

Трябва да получа уверение, че Нед се връща скоро. Пиша му, а когато не получавам отговор, ме обзема тревога, че е забравил обещанията си към мен, че е влюбен в друга жена. Нареждам да пуснат слугата Глин в покоите ми в мига, щом пристигне, но той така и не идва. Пиша отново на Нед, за да му съобщя, че все още не знам нищо със сигурност, но прилошаването ми се е уталожило и това ме кара да си вярвам, че съм си внушила и че то не е означавало нищо. Той не отговаря и на това писмо. Не съм имала ново месечно кървене и със сигурност съм напълняла. Връзвам връзките на корсажа си все по-свободно и мога да се закълна, че коремът ми се закръгля все повече и повече с всеки изминал ден. Но не мога да повярвам, че вътре в мен има бебе. Струва ми се, че са минали безброй месеци, откакто Нед лежеше с мен и прокарваше жадуващата си ръка по гладките ми хълбоци. Мина половин година: със сигурност мина толкова време, та не мога да повярвам, че има бебе, и въпреки това не мога да потисна страха си, че то съществува.

Прислужницата ми, мистрес Лий, отбелязва, че гърдите ми са по-големи, а талията ми е наедряла, и аз я питам как една жена разбира, че чака дете, и колко скоро след първата брачна нощ се появява бебе. Тя е толкова потресена, че успява да ме уплаши: очите ѝ се изцъклят и тя прошепва: „Милейди! Срамота! Милейди!“

Заклевам я да пази тайна. Тя е моя прислужница от години: би трябвало да знае, че никога не бих си позволила безчестно поведение. Казвам ѝ, че съм омъжена жена и ѝ показвам пръстена си и воала, които нося като знак, че съм съпруга. Казвам ѝ, че пазя на сигурно място в кутията си за бижута писмото с предложението на Нед за брак и завещанието му, в което ме назовава като своя съпруга. Обяснявам, че бебето ще бъде следващият наследник на трона, а тя ми казва, че една жена може да преброи колко време ще мине до раждането. Казва, че се броят десет месеца от последния месечен цикъл, и че ще мога да определя дали детето ще е момче или момиче по това как лежи в утробата и по това, какво ми се яде — сладки или солени неща. Ако изпитвам гадене като при морска болест в първите месеци, бебето няма да загине по море. Ако отстраня котенцата от покоите си, ще бъде почтен мъж. Мисля си, че половината от това сигурно са глупости, но това е единствената помощ, с която разполагам.

Трябва да разчитам на нея да ми помогне. Тя може да пресметне заедно с мен кога ще се роди бебето, ако изобщо има бебе, може да ми помогне да скрия прилошаването си. Казва ми, че в това няма да има нищо трудно, но точно сега сестра ѝ е болна у дома и там имат нужда от нея. Давам ѝ позволение да замине за седмица, за да помогне с прибирането на сеното, и после тя просто се изпарява.

Просто ей така! Изобщо не се връща при мен, макар че е на служба при мен от години, и това ме кара да си дам сметка, че наистина съм в много голяма беда. Щом мистрес Лий ме напуска без предупреждение, бяга от двора и от доходоносната служба заради тайната ми, тогава това сигурно е опасно бреме. Щях да ѝ платя цяло състояние да остане с мен и да ми помага — щях да ѝ дам цялата кесия със злато от Нед, — но тя предпочете да бъде далече. Или ме мисли за опозорена, или за заплашена от истинска опасност, и какъвто и да е случаят, не иска да има нищо общо с мен, и аз отново съм съвсем сама.

Само да имах някой, който да ми помогне да реша как да постъпя! Пиша отново на Нед чрез английския посланик в Париж, макар че дори не зная дали още е там. Съобщавам му, че конопарчетата са добре и за комичната преданост на мопса Джоу — тя сякаш разбира, че имам нужда от приятел. Започнала е да спи на леглото ми и не мога да се размърдам, без да дойде да подуши лицето ми. Съобщавам му, че кралицата и Робърт Дъдли се държат като съпруг и съпруга в първите изпълнени с опиянение месеци от брака. Пиша му, че мистрес Лий е избягала и си нямам никого, който да ме посъветва. Казвам, че не зная със сигурност в какво състояние съм, но че бих била много по-щастлива, ако е тук. Не искам тонът ми да е жалостив, сякаш го умолявам да си дойде у дома, но наистина чувствам, че съм самотна с тревогата си и без съпруг, а сега се нуждая от него толкова много.

Не получавам отговор.

Зная, че има десетки причини да не ми отговори, но, разбира се, се опасявам, че ме е забравил или се е влюбил в някоя френска папистка. Ами ако прекрасната вдовстваща кралица Мери се е увлякла по него и иска да го отведе в Шотландия като свой крал-консорт, и няма да го видя в Лондон никога повече? Пиша отново, и макар че чакам ли, чакам, няма отговор.

— Моето момче и вашият приятел Нед Хартфорд продължават към Италия — отбелязва Уилям Сесил пред мен, сякаш това е приятна новина. — Освен ако не ги повикаме у дома. Какво мислите, лейди Катрин? Да им кажем ли да се връщат и да зарежат забавленията си?

Иска ми се да кажа: наредете му да дойде! Вместо това поглеждам към връзките на обувките си над гладкото очертание на корсажа си, и усещам как ме сърби коремът, притиснат здраво към банелите.

— О, кажете им да се забавляват! — възкликвам великодушно. — Тук всички сме щастливи, нали?

Уилям Сесил не е щастлив тук. Разбирам това по дълбоката бръчка между веждите му, по усещането, че сякаш лъже, когато се включва в безгрижното бъбрене на придворните. Бои се от завръщането на Мери, кралицата на шотландците, в нейното кралство. Притеснява го това, че Елизабет, една кралица, има намерение да предаде трона си на друга кралица, сякаш не е имало Адам, създаден в Рая, сякаш жените могат да посочват наследниците си, сякаш е редно наследниците им да бъдат жени. Омразна му е мисълта за папистка наследница на английския престол — това ще разруши делото на живота му по утвърждаването на Англия като протестантско кралство, — но Елизабет няма нищо против красивата ѝ братовчедка да бъде близо до нея. Сесил вижда в лицето на Мери, кралицата на шотландците — или в лицето на който и да било папист — свой враг по отношение на религията, твърдо решен да преобърне делото на живота му. Но знае, че е достигнал предела на властта си. Не може да убеди кралицата да мисли за своята братовчедка Мери като за враг. Не може да я убеди да се омъжи за подходящ кандидат. Не може да я застави да забременее. Тя няма да дари страната със син. А аз толкова се страхувам, че ще го сторя. Толкова ме е страх, че съм на път да дам на страната син и наследник с кралска кръв, а никой не знае за това освен мен. И дори аз не съм сигурна.

За момент почти си помислям, че мога да му кажа истината. Той ме отдръпва от другите дами, като внимателно слага длан върху ръката ми.

— Да повикаме ли граф Хартфорд? — пита ме внимателно. — Имате ли нужда от него у дома, лейди Катрин?

Отмятам глава назад и се засмивам така весело, както Елизабет, когато се преструва на безгрижна.

— Небеса, не! — уверявам го. — Нямам нужда от никой мъж, най-малко пък от графа!

Плаваме с баржи по реката, Елизабет седи на трона си в кралската баржа, с музиканти редом с нея, по бреговете се трупат хора да ни гледат. Робърт Дъдли е до нея, както винаги, всичките ѝ дами, включително и аз, сме се разположили на палубата и изглеждаме красиви и важни. Никой не забелязва отсъствието на Джейни, тя не липсва на никого, освен на мен. Сестра ми Мери е като изящна малка кукла, разположила се на висока седалка. Намигва ми: сякаш никога нищо не тревожи Мери. Помислям си, че може да ѝ кажа колко много се страхувам, че очаквам дете и съм изоставена от съпруга си, но после си спомням, че тя е моята малка сестра и че по-голямата ни сестра винаги се опитваше да ни предпазва от нещастие и отиде на ешафода, без нито за миг да говори за съмнения или страхове, след като ми написа писмо с добри съвети, най-добрите съвети, които можеше да даде при тези обстоятелства. Няма да бъда по-недостойна сестра от Джейн. Няма да обременя Мери със страховете си.

Посланици, графове, лордове седят в голямата баржа, пият най-хубаво вино и клюкарстват. Виждам как Робърт Дъдли свежда тъмнокосата си глава към Елизабет и шепне в ухото ѝ и я виждам как тя обръща глава и се усмихва. Те са толкова силно, толкова видимо влюбени, та аз внезапно забравям, че това е моята братовчедка с изключително труден характер и изпитвам съчувствие към нея като към всяка друга млада влюбена жена. Виждам, че копнее за него, от начина, по който извръща към него глава, до начина, по който се вкопчва в украсените с резба ръкохватки на стола си, за да се възпре да не посегне към него. Помислям си: познавам това. Разбирам това. Аз също съм изпитвала това. И отмествам поглед, преди да може да види опасното знание в изражението ми.

— Наистина, това е позорно зрелище — казва тихо някой в ухото ми, и аз се обръщам към лорд Пемброук, някогашния си свекър, който стои до мен и ме следи с поглед, докато наблюдавам Елизабет.

— О, не знам — казвам, показвайки невинност и невежество, като че ли едното е равностойно на другото.

— Е, Бог да ви благослови за това — казва мъжът, който побърза да ме изхвърли от къщата си без благословия, без сбогуване.

От високия си стол Мери ми се усмихва и ми кимва, сякаш за да ме посъветва да направя каквото мога с този необещаващ материал.

— Липсвахте на всички нас в дома Хърбърт — казва той надуто. — Зная, че синът ми съжалява, задето бе разделен от красивата си малка съпруга.

Нямам какво да отговоря на този внезапен изблик на лъжи. Разширявам очи и запазвам мълчание, за да разбера накъде бие.

— И зная, че го харесвахте — намеква той. — Бяхте влюбени от детинство, което е много хубаво. Навярно бихте могли отново да покажете благосклонност към него. Сега сте видна дама, навярно с голямо бъдеще, но нали няма да забравите младежката си любов.

Тук има толкова много неща за оспорване, че слагам ръка върху корсажа си, в който коремът ми се притиска твърдо, и усещам леко пърхане, подобно на ромон. Свеждам глава.

— И така, ето го моят син Хенри, по-влюбен от всякога — заключава баща му и, точно като участник в пиеса отстъпва встрани, за да разкрие друг актьор, и пред мен застава Хенри Хърбърт, далеч по-здрав от бледото момче, което помня от сватбения ни ден, красив, усмихнат и привидно дълбоко влюбен в мен.

— Не очаквах това — казвам му, докато баща му забързано се отправя да коленичи пред Елизабет.

— Простете ми — казва Хенри рязко. — Знаете, че никога не съм искал да ви изоставя. Помните колко бързо се развиха събитията, и че беше невъзможно да знаем кое е правилно, а аз бях болен и трябваше да послушам баща си.

За миг притварям очи. Спомням си ужаса и хаоса, и осъзнаването, че с Джейн е свършено и че нищо не може да я спаси.

— Спомням си — казвам сковано. Спомням си достатъчно добре, че ме пуснаха толкова бързо, сякаш бях опарила пръстите им. Но помня, че никой от нас не знаеше какво да прави, със сигурност не и боязливият младеж, който ми беше съпруг.

— Никога не съм мислил, че ще ни разделят — казва той искрено. — Мислех, че обетите ни са истински. Мислех, че сме женени и че ще бъдем съпруг и съпруга. Нямах представа, че може да ни разделят.

Спомням си, че го желаех, както едно момиче желае представата за съпруг. Спомням си прекрасната, бляскава и красива женитба, изящната си рокля и двудневното празненство. Спомням си него, ужасно болен, но опитващ се да върви с мен зад Джейн и Гилдфорд Дъдли към олтара. Спомням си Джейн, напрегната като изопнатата струна на лютня, незнаеща как да постъпи, каква е святата Божия воля, ужаса ѝ от короната, куража ѝ, когато я прие.

Усмихвам се при мисълта за своята непреклонна сестра.

— Да, спомням си всичко.

Той вижда усмивката и решава, че тя е заради него.

— Сега сте наследница на кралицата… — подхваща.

— Не ме е провъзгласила пред парламента — предупреждавам го, гледайки с едно око към трона, където Дъдли се е настанил до нея така, че са почти преплетени като змии: тя почти седи в скута му.

— Вие сте единствената протестантска наследница — поправя ме той. — И най-харесваната от хората. Тя ви нарече своя наследница пред целия двор.

Свеждам глава.

— Ако се оженим… — казва ми той много тихо. — Ако се оженим отново, както се оженихме преди, и имаме момче, тогава това момче ще бъде крал на Англия.

Докато казва това, изпитвам странно чувство, сякаш стомахът ми се е преобърнал от внезапен позив за повръщане или въздушно мехурче. Помислям си: възможно ли е детето да се раздвижва, когато става дума за великото му призвание? Като при Елисавета в Библията? „Светците и грешниците да са ми на помощ!“ — помислям си. Ако бебето ми се е раздвижило, тогава трябва да се омъжа — незабавно! И Хърбърт е толкова подходящ, колкото и всеки друг. Всъщност по-добре Хърбърт, отколкото който и да е друг, тъй като той дойде при мен, понеже баща му иска да се оженим отново, а Елизабет едва ли може да забрани, тъй като сме били женени преди. Тогава това беше отличен брак: добър е и сега. Той го иска, баща му го иска, кралицата не може да го забрани… а аз трябва да се омъжа за някого. Бог знае кога Нед ще се прибере у дома. Единствено Светата Дева знае защо той не отговаря на писмата ми. Тя, подобно на мен, е търсила мъж, който да бъде баща на детето ѝ. И тя както мен, е знаела, че не може да бъде твърде придирчива. Трябва да се омъжа за някого, ако в утробата ми се раздвижва бебе.

Движението в корема ми е толкова силно, та не мога да повярвам, че той не го вижда. Посягам към него: той не знае, че сграбчвам ръката му за опора.

— Всъщност имаме щастливи спомени — казвам напосоки. Потя се: той сигурно вижда ситните капчици пот по бялото ми лице.

Той взема ръката ми и казва:

— Никога не съм мислил, че не сме женени. Винаги съм те имал за своя съпруга.

— Аз също, аз също — казвам напосоки. С внезапен ужас се запитвам дали всъщност бебето не е на път да се роди, дали няма да дойде точно сега, пред всички. Трябва да отида в задния край на баржата и да намеря място, където мога да седя и да стискам зъби и да се опитам да удържа, молейки се това плаване да приключи скоро и да мога да стигна до стаята си. Не мога да допусна да се появи тук. Не мога просто да го изтърся пред двора! На борда на баржата! На кралската баржа! В най-хубавата си рокля!

Той свежда глава и ми показва нещо в дланта си. Това е старият ми венчален пръстен, от отдавнашния ни сватбен ден.

— Ще го приемеш ли обратно, за годежа ни? — прошепва.

— Да! Да! — възкликвам. Толкова отчаяно искам да си отиде, че почти изтръгвам пръстена от ръката му.

— Ще ти изпратя портрета си.

— Да, да.

— А ти нали ще ми изпратиш своя?

— Да, разбира се. Но моля те, извини ме сега…

— Отново сме сгодени.

— Сгодени сме.

Такава глупачка съм! Онова силно повдигане не е било започващо раждане, а раздвижване на плода в утробата ми — но кой да знае, че чувството е толкова ужасно? В Библията няма нищо, което да те предупреди за това усещане — сякаш всеки момент ще умреш. Но сега, когато ми се случи, зная какво е. Няма съмнение, че очаквам дете, няма как да го отрека дори пред себе си. Сега често долавям това странно движение, което кара стомаха ми да се бунтува от ужас. Бебето се движи без моята воля, така че понякога, докато лежа в леглото си, подутият ми корем леко подскача и се сгърчва и почти го виждам как се движи, сякаш държа котенце под нощницата си. Но не е котенце — щях да зная какво да правя с едно котенце, изобщо не бих имала нищо против едно котенце — бебе е и то такова, за което нямам позволение да зачена или запазя, или родя. Но независимо дали ми е позволено или не, без значение дали го искам или не, това дете идва, като ужасна, неудържима стихия, като дъждовен облак, който се носи през открита околност, тъмен и застрашителен и напълно неудържим.

— Добре ли си? — пита ме Мери с откровеността на по-малка сестра. — Защото изглеждаш подпухнала като кралицата, когато е болна, и си толкова сприхава напоследък.

Копнея да ѝ кажа, че съм влюбена в Нед, но че нямам никаква вест от него. Че уж трябваше да отсъства седмици, но го няма от месеци. Копнея да ѝ кажа, че сме женени, но той ме изостави, а сега очаквам дете и не мога дори да се оплача от начина, по който се отнесе с мен, тъй като бракът беше тайна, а бебето — още по-ужасна тайна, и няма как да го пазя повече в тайна. Така или иначе по някое време то ще трябва да се роди, и тогава с тайната ми е свършено, и ще бъда посрамена като някоя блудница, вързана за талига, за да бъде нашибана с камшик.

— Зле ми е — казвам унило. — Чувствам се ужасно зле. О, Мери, иска ми се да можех да ти кажа колко ужасно зле съм.

Тя се придърпва нагоре и сяда на пейката в прозоречната ниша до мен, със стърчащи навън малки стъпала.

— Да нямаш треска?

— Не, не, не е болест — отричам предишните си думи. — Просто не се чувствам добре.

— Да не ти липсва Нед?

— Ни най-малко.

Тя ми се намръщва: хубавото ѝ лице е нацупено, сякаш изобщо не може да ме разбере.

— Имам приятел, таен приятел, няма да ти кажа името му, но никога не бих се отрекла от него — предлага ми тайната си в замяна на моята собствена. — Казва, че ме обича и аз знам, че го обичам. Няма да кажа нищо повече. Искам само да ти покажа, че мога да пазя тайна, че съм напълно зряла жена, макар и много дребна. Можеш да ми кажеш, че обичаш Нед и мога да добавя това към тайните, които трупам. Можеш да споделиш тайната си с мен.

Надавам лек стон на отчаяние при мисълта, че сестра ми може да се забърка в моето ужасно положение.

— Не говори за него — казвам ѝ. — Който и да е, твоят таен приятел. И не говори с него. Не го пази в тайна. Забрави го. Дори не си мечтай за него. А ако поиска да се ожени за теб, тогава му кажи, че никога не можеш да се омъжиш без позволението на кралицата.

— Тя никога няма да ми позволи да се омъжа — Мери отхвърля навъсено думите ми с леко свиване на рамене. — Твърде много ще се страхува да не я даря с някой дребен престолонаследник. Не иска принц от династията на Тюдорите, висок само четири фута.

Толкова съм ужасена от тази мисъл, че ахвам:

— Но нима няма да имаш дете с нормален ръст?

— Кой знае? — тя отново присвива закръглените си рамене — миниатюрна кокетка. — Кой знае как стават тези неща? Във всеки случай непременно ще гледам да си избера висок любовник, за да уравновеся нещата.

— Мери, не можеш да имаш любовник! Не можеш да говориш така дори на шега. Закълни ми се, че няма да се срещаш с никого. Че ще се откажеш от тайната си.

— Това заради Нед ли е? Да не сте се оженили тайно?

Затискам устата ѝ с длан и я поглеждам гневно.

— Не изричай нито дума повече — казвам. — Наистина, Мери. Не казвай нищо повече. Нямам тайна, а ти никога не трябва да имаш.

Мери отблъсква ръката ми.

— По-спокойно — казва тя с безразличие. — Не съм аз тази, която ти създава неприятности. Няма смисъл да ме щипеш. Но и не клюкарствам. Несъществуващата ти тайна е в безопасност с мен — приплъзва се до ръба на пейката в прозоречната ниша и скача леко на пода. — Но Хенри Хърбърт не е подходящ за теб, помни ми думите. Този човек е като ветропоказател: накланя се според посоката на вятъра. Прави каквото му каже баща му, а баща му не мисли за нищо друго, освен за тяхното семейство. Точно сега си мислят, че ще бъдеш посочена от парламента за наследница, вместо кралица Мери, и ще наследиш престола, когато Елизабет умре. Затова така са те наобиколили, все едно те обичат. Не си и помисляй, че хранят обич към теб.

— Не мисля, че някой ме обича — казвам мрачно.

Мери хваща ръката ми и я допира до бузата си.

— Аз те обичам — казва. — А аз имам голямо сърце. Във всеки случай по-голямо от сърцето на Хенри Хърбърт.

— Той е единствената ми надежда — казвам унило.

— Наистина ли смяташ да се омъжиш за него? — пита ме тя невярващо. — Защото те предупреждавам: че той показва твой портрет из целия двор и казва, че двамата сте сгодени. Хората ме питат. Отрекох.

Бебето ми се размърдва, сякаш за да изрази несъгласие. Ахвам леко.

— Не смея да му откажа.

— Даде ли ти пръстен? — пита настойчиво Мери.

— Да. Старият ми венчален пръстен отпреди. Запазил го е. Даде ми също и гривна и кесия със злато, за да докаже, че е искрен. Баща му ми даде една брошка от майка му.

— Поискай от кралицата позволение да се омъжиш за него, докато сме на път — съветва ме Мери. — Тя е в най-доброто си разположение на духа, когато дворът е извън Лондон, а тя и Дъдли ще бъдат заедно по цял ден — а също и по цяла нощ. Или пък… защо не помолиш Дъдли да се застъпи за теб? Това лято самият той е влюбен: той е на страната на любовта, опълчила се срещу света. Не може да призовава за предпазливост: с всичка сила я пришпорва да се омъжи за него. Ако това е желанието ти. Макар че не мога да разбера защо би го искала.

Примигвам.

— Дори не съм приготвила нещата си — казвам, без връзка с разговора. — Не мога да намеря пътната кошница на господин Носльо.

— Ще ти помогна — казва моята пълна с изненади малка сестра. — Престани да плачеш. Нед ще си дойде у дома скоро и ще предяви отново правата си на твой съпруг или ще се омъжиш за Хенри. И в двата случая получаваш дом и съпруг. Някой ще те обича заради теб самата. Във всеки случай аз те обичам. Какво повече искаш?

На път: по пътя към УанстедЛятото на 1561 г.

Потегляме от Лондон и първата вечер спираме в двореца Уанстед, където лорд Ричард Рич, който изостави Джейн толкова бързо, ни посреща като горд собственик. Робърт Дъдли го пренебрегва, повдига кралицата, за да я свали от коня ѝ, и я пренася през прага, сякаш това е домът му, а тя е негова невеста. Елизабет се смее възхитено, а Ричард Рич успява да докара една слаба усмивка.

Слугите са разопаковали дрехите и накитите ни, но всичко в Уанстед е толкова фино, че ще използваме техните чаршафи и покривки и златните и сребърни блюда. Виждам как Елизабет оглежда пищния парк около голямата къща, и разбирам, че дворът ще ловува утре. Ще трябва да си измисля извинение: дори само десет мили езда ми докараха такава силна болка, че едва успявам да стоя изправена, когато ме свалят от коня. Със сигурност не мога да галопирам зад хрътките.

— Писмо за вас — един от облечените в ливреи слуги на Рич се покланя и ми подава писмо с името ми отпред.

— Писмо ли?

За миг дори не го вземам. Взирам се в него с растяща надежда, после бавно, зачудено, протягам ръка. Чувствам се така, сякаш някой ми подава ключа, за да избягам от затвора на тревогата.

Най-после Нед ми е писал — най-сетне. Навярно е писал от крайбрежието и вече се е върнал в Англия и язди на север, за да ме намери. Толкова се радвам да видя писмото му, та напълно забравям негодуванието си, задето идва толкова късно. Няма значение. Нищо няма значение. Ако дойде при мен сега, можем да си признаем: мога да разваля годежа си с Хенри Хърбърт и можем да съобщим на кралицата и всичко ще се нареди. Както казва малката Мери, толкова мъдра за годините си: дом и съпруг — какво повече искам?

Но после виждам, че това не е почеркът на Нед, и печатът не е неговият. Още щом го вземам в ръце, надеждите ми угасват. Излизам от оживения двор на конюшнята, където конярите поемат конете от придворните и ги извеждат на тучните ливади, и влизам в градината, където дърветата хвърлят прохладна сянка над каменна пейка и мога да седна, да облегна схванатия си гръб и да си прочета писмото.

От Хенри Хърбърт е. Ужасно е.

Едва не изпускам листа. Струва ми се, че ще припадна: ужасът ме е оставил без дъх. Прочитам го отново. Той ме нарича блудница: казва, че всички мъже говорят за мен. Чувствам как сърцето ми блъска, а бебето в корема ми е притихнало и не помръдва, сякаш то също е застинало от ужас пред оскърблението към майка си.

— Нед — прошепвам нещастно. Не мога да повярвам, че той би останал надалече и би допуснал да ми се случи това ужасно нещо. Не мога да повярвам, че любовната ни история ще завърши с такава катастрофа: бебе в корема ми и Хенри Хърбърт — тъкмо Хенри Хърбърт! — да ме обвини, че съм блудница.

Той знае, че очаквам дете. Не назовава Нед, но ще има други, които ще се сетят достатъчно бързо, за да съсипят доброто име на Нед заедно с моето. Трябва да върна подаръците на Хърбърт и да го помоля да си мълчи. Явно се гневи, задето съм се опитала да го впримча, и ако трябва да бъда напълно честна, не мога да кажа, че греши и съм невинна. Не мога да го виня за възмущението му. Щях да се омъжа за него и да използвам името му, за да скрия ужасния си позор. И, разбира се, в сърцето си винаги съм знаела, че няма как да ми се размине. Можеше да родя, преди да стигна до олтара. Щеше да се наложи да му кажа още в мига, щом се оженим, и тогава той щеше да се разгневи дори повече от сега.

Но после щях да бъда негова съпруга, а бебето ми щеше да получи името му, а аз да си спечеля убежище, макар и временно. Но какво друго можех да сторя? Мислех си, че ако мога просто да бъда нечия съпруга, когато родя, това ще ми бъде достатъчно. Бебето ми щеше да има име, аз щях да имам съпруг. Сега ще бъда открито опозорена при раждането на бебето си и заклеймена като блудница от един млад мъж, за когото едновременно се опитах да се омъжа и да го превърна в рогоносец.

Отпускам глава в ръцете си и заплаквам, скрила лице в страницата на жестокото му писмо. Наистина не знам какво ще правя. Наистина нямам представа как би трябвало да постъпя сега, и точно в този миг бебето се обръща и сяда тежко в мен, притискайки корема ми, така че трябва веднага да побързам към нужника, за да се облекча отново. Помислям си: Боже мой, това е беда. Това е най-ужасната беда, която можех да си представя, и се случва на мен. Бях толкова щастлива като съпруга на Нед и приятелка на Джейни, като наследница на кралицата и сестра на една светица, а сега съм изпаднала толкова ниско. Много ниско. Толкова ниско, че изобщо не виждам как някога ще се издигна отново.

Не е трудно да убедя дамите от личните покои на Елизабет, че не съм добре. Измъченото ми изражение ограбва момичешката ми хубост, и не мога да спя нощем, защото бебето рита и ме притиска, веднага щом легна. Имам тъмни сенки под очите, а прекрасната ми кожа с цвят на сметана е съсипана от избилите по нея петна. Всеки би предположил, че страдам от някаква стомашна болест. Подпухнала съм, сякаш имам воднянка, и постоянно имам болки в гърба и в слабините. А всеки ден, докато прислужвам на кралицата, трябва да стоя права до безкрайност, докато тя седи, разхожда се и танцува. Принудена съм да правя реверанси с изправен гръб, принудена съм да се усмихвам. Мисля си, че това е като продължително изтезание, по-лошо от който и да е инструмент за мъчения в Тауър, и че би било по-добре да си призная и да приема присъдата си, вместо да продължавам всеки ден с тези лъжи в устата си и тази постоянна болка. Едва ли би могло да е по-лошо, ако ме разпъваха на дибата.

Пътуването продължава — от една красива къща до други дружелюбни домакини, Елизабет е весела и доволна, с Робърт Дъдли до себе си по цял ден: той танцува с нея по цяла вечер и спи в стая, съседна на нейната, през нощта. Те са като млади влюбени, флиртуват и се шегуват, играят карти и се смеят заедно. Толкова са щастливи заедно, колкото бяхме Нед и аз — преди тя да го отпрати и да ме обрече на самота и позор.

Пиша на една от камериерките си, останали в Уестминстър, и я моля да отиде при сандъка ми в съкровищницата, да извади ковчежето ми с накити и да ми изпрати всичко, което Хенри Хърбърт ми даде. Трябва да му върна глупавия му портрет и медальона с къдрица от косата му вътре. Похарчила съм парите му, така че не мога да ги върна.

Дворецът ПиргоЕсекс, лятото на 1561 г.

Не получавам никаква вест от камериерката си и се опасявам, че не е получила писмото ми или не може да намери нещата ми, или нещо се е объркало. Преди да пиша отново, за да ѝ кажа да побърза и да направи каквото ѝ е наредено, дворът пристига в новата къща на моя чичо Джон Грей в Пирго. Той е трогателно горд с къщата си: кралско имение, подарено му от кралицата. Убеден е, че подобен знак на благосклонност към него със сигурност трябва да се отнася и до мен. Възлага ми основни роли в развлеченията за кралицата: иска от мен да бъда начело на танците. Не може да разбере защо отбягвам вниманието ѝ.

— Губиш привлекателността си — оплаква се той. — Какво става с теб, момиче? Надебеляла си. Не можеш да преяждаш, докато не бъдеш посочена за наследница на кралицата и провъзгласена от парламента. Кралицата не търпи лакомници. Всички искаме красива наследница, която изглежда като плодовито момиче. Но ти изглеждаш изтощена.

— Знам. Съжалявам — казвам кратко.

За момент се питам дали мога да му кажа, че съм затънала в грях, далеч по-ужасен от лакомията, но поглеждам лицето му с грубо изсечени черти и не смея да му кажа, че поредната племенница от семейство Грей е пропиляла шансовете си за трона.

— Какво държиш под наметката си? — пита той внезапно.

— Това е котето ми, на име Рибън — казвам.

Той не се усмихва на красивия бял котарак.

— Що за нелепост — казва. — Внимавай да не го видят хрътките ми: ще го разкъсат.

— Писмо за лейди Катрин — казва неговият главен отговорник за поднасянето на храната и ми връчва писмо с фамилния герб на Пемброук. — Вестоносецът чака отговор.

— О, наистина ли? — ободрява се чичо ми в миг. — Пише ти Хенри Хърбърт, нали? Баща му разговаря с мен неотдавна. Каза, че може да помислят за подновяване на годежа ви. Отвори го, момиче.

— Предпочитам да го прочета по-късно — казвам. Устата ми е много пресъхнала.

Той се засмива.

— О, не се смущавай от мен — казва, обръща се към отговорника и започва да обсъжда с него приготовленията за вечерята на кралицата, докато аз разчупвам печата и разгъвам единствения лист.

Имам чувството, че ще повърна. Чета думите и ги препрочитам. Той знае, че съм на път — нима си въобразява, че нося портрета му със себе си навсякъде? Горкият глупак: предполагам, че да. Колко е суетен — помислям си напосоки. Колко глупав. Колко се радвам, че няма да се оженим — а после си помислям: о, Боже, ако няма да се женим, ако смята да ме разобличи като блудница, какво ще правя?

— Наред ли е всичко? — иска да разбере чичо ми. — Не изглеждаш особено щастлива? Кавга между влюбени?

— Всичко е наред — казвам, запъвайки се при изричането на лъжата.

Ако Хенри не си получи обратно писмата и обяви, че съм любовница на Нед, тогава ще изгубя благоразположението на кралицата, а чичо ми и всичките ми роднини ще го изгубят заедно с мен. Мери ще трябва да напусне двора, и къде ще отиде? Няма да получаваме заплащане като дами на кралицата, няма да получаваме подкупи от просители, нито подаръци от нея. Моят позор ще съсипе цялото ми семейство. А къде ще се роди това бебе, и кой ще плаща за издръжката му?

— Всичко е наред — оголвам зъби в безрадостна усмивка. — Всичко е съвсем наред.

— Добре, добре — казва той бодро. — Ще поискаме от кралицата разрешение двамата с Хенри Хърбърт да се ожените, навярно докато е отседнала тук. Ако тази вечер мине добре, и тя е в добро настроение, а? Само да видите колко огромен е марципаненият ми замък! Само дано успеят да го пренесат от готварницата, без да го изпуснат! Казвам ти, направо не си намирам място от вълнение! Време е да се омъжиш, млада Катрин.

— Не още — преглъщам надигаща се жлъчка. — Все още недейте да говорите с кралицата, умолявам ви. Милорд Хенри е недоволен от мен заради нещо дребно. Трябва да му изпратя малък подарък. Ако успея да изпратя прислужницата си до Уестминстър, тя може да ми го намери.

Той се разсмива.

— О, млада любов! Млада любов! Такива трудности си създавате! Изпрати му притисната между страниците на книга роза от живия ми плет и това ще е повече от достатъчно за него, ще видиш. А аз ще се застъпя за теб пред кралицата, когато е в добро разположение на духа, веднага щом ми дадеш знак.

— Ще дам — казвам лекомислено. — Дотогава не говорете. Ще ви дам знак.

Той ме потупва по рамото.

— Върви да се преоблечеш в най-хубавата си рокля — казва. — Ще устроим за нейно величество вечеря и забавления, които ще помни през цялото си царуване.

— Ще отида — казвам послушно. — Благодаря, чичо. Много благодаря.

— И прибери всичките си домашни животни в конюшните — казва той. — Няма да търпя да цапат новата ми къща.

Държа Рибън в пътната му кутия, защото е ужасно лекомислен и има навика да изчезва, но тайно вмъквам кучето Джоу и маймуната господин Носльо в покоите си и им оставям на разположение стаята си. Бог да ги благослови, те са единствените създания на света, които държат на мен. Няма да ги оставя в конюшните, каквото и да казва чичо ми.

Изкарвам вечерта като уморен стар актьор, играейки ролята си на любима племенница на чичо си, втора най-любима братовчедка на кралицата — след Мери, кралицата на шотландците, — и нейна назована наследница, с машиналната точност на човек, който ходи насън. Не мога да измисля какво да направя. Не мога да измисля кой би могъл да ми помогне. Не мога да възпра Хенри Хърбърт да оповести позора ми пред баща си, а после — и пред останалия двор. Дори да можех да намеря проклетите му подаръци за спомен и да му ги изпратя навреме, гордостта му е толкова наранена, суетата му — толкова засегната, та се съмнявам, че това ще го накара да си мълчи. Затова трябва да помисля — ако проговори и ме посрами, тогава кралицата ще узнае моментално, а също и Уилям Сесил, и Робърт Дъдли, и лейди Клинтън, и чичо ми, и доведената ми баба Катрин Брандън и леля ми Бес Сейнт Лоу, и всички, които ме даряваха с благосклонността си в миналото, ще ме намразят, задето съм разпуснато момиче и лъжкиня.

Помислям си: трябва да кажа на някой, който може да бъде мой приятел и да застане между мен и кралицата. Трябва да избера някой от всички тези двулични, себични придворни. Трябва да намеря един човек, когото мога да обременя с ужасната си тайна, и да се надявам, че ще ме подкрепи.

Бих могла да кажа на Уилям Сесил — той е най-добрият съветник, когато се налага да се справиш с кралицата, и ме подкрепя като протестантска принцеса и наследница. Против всички паписти е, така че винаги ще предпочита мен пред Мери, кралицата на шотландците, или Маргарет Дъглас. Аз съм единствената протестантска принцеса. Обещал е да подкрепя каузата ми. Но не мога да му кажа. Просто не мога. Не бих могла да погледна в онези кафяви очи, кротки и тъжни като на куче, и да му кажа, че го лъжа от месеци, че съм се омъжила тайно и съм легнала със съпруга си, а сега съм го изгубила и той е заминал — кой знае къде, със сина на самия Сесил, — оставяйки ме да се изправя пред гнева на кралицата сама. Прекалено е. Не мога да го кажа. Не мога да се заставя да изрека думите. Твърде посрамена съм, за да се изповядам на мъж като Уилям Сесил.

— Добре ли си? — сестра ми Мери е до мен, вдигнала е поглед и се взира в лицето ми. — Направо си позеленяла.

— Гади ми се — казвам. — Не ме гледай. Не искам никой да ме гледа.

— Какво става с теб напоследък? — пита настойчиво тя. — Ужасно си неспокойна.

Примигвам, за да прогоня от очите си внезапно появилите се сълзи.

— И все плачеш! — недоволно казва тя. — Да не би Нед да те е напуснал?

— Да — казвам и думата пада от устата ми като камък, когато осъзнавам истината. — Каза, че щял да пише, а не писа. Каза, че щял да отсъства няколко седмици, а го няма от месеци. Не отговаря на писмата ми и дори не зная къде е. Така че всъщност мога да кажа, че ме остави. Остави ме преди цяла вечност. И не зная какво да правя без него.

— Хенри Хърбърт? — предлага тя.

— Той ми се гневи, задето съм влюбена в Нед. Знае всичко за това.

Тя присвива красивата си уста.

— Не можеш ли да бъдеш щастлива без нито един от двамата?

— Бяхме си дали обещание — казвам. Дори сега не мога да кажа истината даже и на сестра си. — Чувствам се злепоставена.

Мери вдига лице към мен и избухва в смях.

— За Бога! Родната ни сестра умря на дръвника заради Словото Божие. Ето това означава да бъдеш изложена на риск. Тя умря, защото беше дала дума пред Бога и не желаеше да се откаже от нея. Нима ще допуснеш животът ти да бъде съсипан заради едно дребно обещание? Любовно обещание? Към мъж? Просто забрави обещанието си! Наруши го!

— Това изобщо не е същото като с Джейн — казвам.

— Разбира се! Най-добре е много да се стараем изобщо да не бъдем като Джейн. По-добре е да живеем за радостта и да се стремим към удоволствие. Онова, на което смъртта на Джейн би трябвало да ни научи, е че животът е скъпоценен и всеки ден е дар, който трябва да ценим. Измени на думата си! Наруши клетвата си! Оттегли обещанието си!

— Не на това искаше да ни научи тя — казвам, сещайки се за „Научи се как да умираш“.

— Не мисля, че тя беше много добра учителка или много добър пример — казва Мери дръзко.

Толкова съм потресена, сякаш Джоу внезапно се е изправила на задни крака и е заговорила. Нямах представа, че малката ми сестра изобщо е мислила за това. Винаги съм считала, че е твърде малка да разбира случилото се с Джейн и — за свой срам — смятах, че поради дребното си телосложение тя изобщо не чува всички обсъждания и спорове, които бушуват толкова нависоко над красивата ѝ шапчица.

Тъмните ѝ очи заискряват от раздразнение, а после тя се усмихва.

— Ще открия собствената си философия и ще живея собствения си живот — казва ми тя. — И няма да се боя от нищо.

Подминава ме и някой я кани на танц. Виждам я как се подрежда в редица с другите момичета, които са два пъти по-високи от нея, но не са и наполовина толкова красиви, а нито една от тях — толкова умна. Мисля си за нея — висока по-малко от четири фута, но напълно безстрашна, и си помислям: не мога да съобщя на кралицата, не бих могла да съсипя бъдещето на Мери.

Мисля, че ще кажа на леля ни Бес — лейди Сейнт Лоу. Не е най-отзивчивата и състрадателна жена на света, но обичаше майка ми и ми обеща приятелството си. На погребението на майка ми каза, че мога да се обръщам към нея. Тя е жена с огромен опит, омъжвала се е за трима мъже, изгубила съм бройката на децата ѝ. Тя ще знае признаците на бременността и колко време трябва, за да се роди едно бебе. Сигурно разбира как любовта може да те тласне отвъд границата, която навярно не би трябвало да преминаваш. Освен това е приятелка и довереница на Елизабет. Ако приеме добре новината ми, тогава нима не може да предаде признанието ми и да оправи всичко?

Взела съм решение, но не мога да намеря подходящия момент или дори подходящите думи. Не смея да говоря открито, когато сме под покрива на чичо ми: за мен е непоносима мисълта, че рискувам да му навлека позор. Ако Елизабет се ядоса, ще излее яростта си върху всички и не мога да го изложа на пороя от остри, язвителни думи, който тя отприщва, когато смята, че с нея са се отнесли нечестно. Затова чакам, докато лятната обиколка на двора бавно продължава на изток, ден след ден, през влажни дни и летни бури, една нощ има толкова силна гръмотевична буря, че комините се люлеят по покривите и всички мислят, че светът свършва, докато стигаме до Ипсуич, и тогава усещам болка, нова болка, която се стрелка от слабините към ребрата ми, и си помислям: о, Господи, тялото ми се разкъсва, трябва да кажа на леля Бес и да намеря лекар или тази тайна ще ме погуби, докато бебето излиза от мен.

Къщата на господин МорХай Стрийт, Ипсуич, лятото на 1561 г.

Изчаквам до настъпването на нощта, макар че през това лято дворът е толкова весел и безгрижен, че Елизабет си ляга едва към полунощ. Но когато настава пълна тишина и слугите заспиват на сгъваемите маси в голямата зала на къщата на градския първенец, или увити в наметалата си край голямото му огнище, оставям Джоу, хъркаща на възглавницата ми, господин Носльо до нея, и котарака в кошницата му, промъквам се до покоите на семейство Сейнт Лоу, потропвам на вратата, и когато чувам леля Бес да се обажда: „Кой е?“, се вмъквам вътре на пръсти.

Тя седи в леглото по нощница и чете Библията си на светлината на свещ, под брадичката ѝ е завързана нощна шапчица. Слава Богу, спи сама. Ако имаше компаньонка, нямаше да мога да кажа нито дума. Съпругът ѝ е потеглил преди двора. Той е капитан на стражата на кралицата и главен иконом и трябва да се увери, че мястото, където ще отседнем следващата нощ, отговаря на строгите изисквания на Елизабет. Така че Бес, съпруга само от две години, е разделена от съпруга си, за да може Елизабет да се настани с любовника си в най-големия лукс, който сър Уилям Сейнт Лоу може да уреди. Така се въртим всички около нея, около тази кралица, на която е толкова трудно да се угоди, сякаш не е отгледана в малка къща, и не е била щастлива, ако успее да се добере до стари дрехи за доизносване, лишена от име, титла и приятели.

— Кой е? — пита Бес, а после, когато ме вижда, се усмихва: — О, Катрин, скъпа моя. Какво има? Зле ли ти е?

Затварям вратата зад гърба си и отивам до леглото.

— Лельо Бес… — започвам, а после чувствам, че не мога да кажа нищо, не мога да ѝ разкажа нищо. Не мога да се заставя да изрека нито дума.

— Какво има, Катрин? Какво има, скъпа? — пита тя. Изглежда загрижена. Помислям си, че ако имах майка, която ме гледаше така, щях да мога да ѝ кажа всичко.

— Аз… аз…

Очите ѝ се присвиват.

— Какво има? — пита настойчиво тя. — В беда ли си?

В отговор разтварям тежките дипли на нощната си роба. Под нея бялата ми ленена нощница прилепва към закръглените ми гърди, към налятата ми талия. Тя може да види недвусмислената извивка на издутия ми корем, малката очертана трапчинка на пъпа ми, която се е издала навън, макар да съм пристегнала корсажа си.

Тя затиска уста с двете си ръце, а над пръстите ѝ кафявите ѝ очи се разтварят широко в ням писък.

— Мили Боже, какво си направила? — прошепва тя.

— Омъжена съм — казвам отчаяно.

— Какво? За Хенри Хърбърт ли?

— Не, не, обещах му единствено от отчаяние, но той знае за това.

— Мили Боже!

— Омъжена съм за Нед Сиймор.

— Така ли?

— Да. Но той замина и не ми пише.

— Отрича женитбата?

— Не зная. Надявам се, че не.

— Знае ли за това?

— Не знам. Не бяхме сигурни. Джейни знаеше.

— От каква полза е това за когото и да било? — пита гневно лейди Бес. — Тя е мъртва, а той е изчезнал. Някой друг знае ли? Уилям Сесил?

— Не, не, не можех да му кажа. Не можех да кажа и на лейди Клинтън, и…

— За какво, по дяволите, ти е да казваш на мен? — изсъсква тя, все още с ръце върху лицето. — Защо, по дяволите, реши да кажеш на мен?

— Мислех, че ще ми помогнете?

— Никога! — заявява тя.

— Но, лейди Сейнт Лоу — майка ми… вашето старо приятелство? Вие ми обещахте…

— Обичах майка ти, тя беше добра към мен, когато се омъжих за втория си съпруг в дома ви, също и после, когато се омъжих за третия. Забележи това, дете: омъжих се. Омъжих се официално, със знанието на всички. Тя по-скоро би те убила, отколкото да те види в това състояние и без съпруг, който да може да бъде открит. Нямаше да ме помоли да ти помогна: щеше да те изгони от двора на някое място в провинцията и да се моли на Бог бебето да се роди мъртво и да можеш да скриеш срама си.

— Лейди Бес…

— Нямам средства — казва тя категорично като генуезки банкер, който отказва заем. — Нямам средства, за да ти помогна да се справиш с това. Никой няма. Никой няма достатъчно. Ще трябва да заминеш.

— Не се нуждая от пари…

— Нуждаеш се — казва тя. — Отчаяно. И от дом, и от съпруг, и от застъпник, който да обясни на кралицата. Не мога да ти предложа никое от тези неща, а дори да ги имах, не съм сигурна, че бих изложила на опасност всички възможности, които имам на този свят, заради едно глупаво, глупаво момиче като теб.

Разплаквам се безпомощно.

— Но аз нямам къде да отида… — не съм си представяла, че тя ще се ядоса толкова. — Къде мога да отида? Лельо Бес, моля те! Не разполагаш ли с някое място, където мога да отида? Не мога ли да отида в твоята къща?

Тя отново запушва устата си с ръка, за да сподави писъка.

— Един наследник на Тюдорите да се роди в моята къща? Дете, което е наполовина Тюдор и наполовина Сиймор? Нима не знаеш, че тя ще погледне на това като на заговор? Не! Не! Не чуваш ли какво казвам? Елизабет би ме изхвърлила от двора, ако дори узнае, че разговаряме, ако дори само научи, че знам за това. Върви. Върви сега и не казвай на никого, че си говорила с мен, защото просто ще го отрека.

— Но какво да правя? — питам я настойчиво.

Сенките подскачат и падат върху изплашеното ѝ лице, докато посяга към свещта до леглото си.

— Върви и се скрий някъде, роди детето, дай го някъде — изхвърли го, ако трябва — и се върни в двора, преструвайки се, че това никога не се е случвало — съветва ме тя. — И изобщо не казвай на никого, че си говорила с мен. Бъди сигурна, че аз никога няма да го призная.

— Скъпа лельо Бес, умолявам ви! Моля ви, не духвайте свещта!

Чува се леко духване и стаята потъва в тъмнина.

Стоя невярваща в тъмното, а после се отправям с препъване към вратата.

Лягам си, но не спя. Бебето отново се е изместило. Мисля, че се е смъкнало по-ниско, защото издутината на корема ми не е толкова високо. За миг си помислям, че навярно е умряло и се смалява и че така може да е най-добре за мен. Но после то се присвива и ме ритва толкова силно, та дори за миг не мога да се престоря, че е мъртво.

Освен това изпитвам внезапен прилив на обич към бедното малко създание. Не искам да е мъртво. Не мога да желая смъртта му. Когато лейди Сейнт Лоу каза, че е по-добре да се надявам то да се роди мъртво, я сметнах за чудовище. Помислих си, че отива отвъд границите на жестокостта. Няма да изоставя това клето малко същество, не бих си представила да притисна възглавница върху личицето му и да го захвърля в някоя канавка. Ще помня духването на свещта и тъмнината, докато съм жива. Как можа? Но няма смисъл да плача заради лейди Бес, когато трябва да помисля какво мога да направя и къде мога да отида.

Избърсвам очи и сядам в леглото си. Трябва незабавно да направя нещо: болката е като менгеме, което стиска корема ми, сигурно става нещо. Макар че леля Бес даде ясно да се разбере, че няма да направи нищо за мен, тя ми даде идея — по-добре е да се махна от двора и да родя това дете тайно, може би да го оставя при някое добросърдечно семейство, и да се върна в двора. Когато Нед се прибере у дома, ако изобщо се прибере у дома, и ако все още ме обича, ако всичко това е ужасна грешка, тогава можем да поискаме позволение да се оженим, да обявим, че сме съпруг и съпруга, и да представим бебето, новия наследник на трона.

Поне Робърт Дъдли би бил доволен от това. Така Елизабет би се сдобила с мъжки наследник, комуто може да завещае престола: така би била свободна да се омъжи за Робърт. Уилям Сесил би се радвал на един протестантски наследник. Но трябва да намеря място, където да се оттегля в уединение в очакване на раждането, където тайната ми ще е в безопасност.

Копнея да отида в стария си дом в Брадгейт, но там всички ме познават и новината ще стигне до двора с бързината, с която може да язди един шпионин. Иска ми се да можех да отида в Хануърт и да бъда в дома на Нед, но майка му отказа да подкрепи женитбата ни, когато я помолихме: съмнявам се, че би ме приела топло, ако съм сама, а Джейни няма да е там, както бе обещала. Не смея да отида неканена и не смея да кажа на майката на Нед защо се нуждая от дом. Не мога да кажа на чичо си, не мога да се заставя да му призная истината, не искам да навлека позор на новия му дом. Имам нужда от някой, който притежава обширни земи и много къщи, който може да ми даде убежище, докато се роди бебето ми. Някой, който може да плаща за дойка и да подкупи хората, за да запази тайната ми. Някой, който да има куража да ме скрие от кралицата, някой, който би поел риска да си навлече недоволството ѝ, за да ѝ осигури наследник.

Мисля си, че това могат да бъдат само Уилям Сесил или Робърт Дъдли: никой друг не разполага с това, което лейди Бес нарича „възможности“, сякаш всички ние сме скъперници, които пазят репутацията си като натрупано богатство. Не мога да се принудя да говоря за ухажване и тайни обещания с Уилям Сесил. Той е толкова стар и толкова изключително почтителен: говори с мен като любящ чичо. По-скоро бих признала на истинския си чичо Грей, отколкото да кажа на Уилям Сесил. Освен това той вече ме попита и аз го лъгах безочливо през цялото време на тази дълга бременност, и той няма да забрави това. Но Робърт Дъдли винаги се е държал любезно с мен. Сприятели се с Нед, признава положението ми на престолонаследница. Възстанови репутацията си, след като уби съпругата си: никой в страната не се ползва с по-голямо доверие в двора и не разполага с по-големи възможности. Притежава десетки къщи, които кралицата му е подарила — нима не може да ме скрие в една от тях? Решавам да му кажа на сутринта, а после отново лягам и се опитвам да спя.

Обръщам се, после се преобръщам на другата страна. Безсмислено е да лежа в леглото си. Тежко се мятам ту на една, ту на друга страна като изхвърлен на брега кит, но не мога да се наместя удобно, понеже бебето притиска сърцето ми, така че едва мога да дишам, и се отпуска тежко в корема ми, така че се налага да стана отново, за да се облекча в нощното гърне. Умът ми препуска, усещам туптене в ушите си, сякаш съм в опасност. Няма да мога да заспя, докато не призная на Робърт Дъдли и той не ми обещае убежище. Сигурна съм, че си ляга късно. Казвам си, че ще отида при него веднага и ще му съобщя незабавно, ще хвърля състоянието си в ръцете му, а съдбата си — на неговата милост.

Решителността ми ме отвежда до вратата му и аз потропвам тихо на нея. Тя се отваря бързо, сякаш някой е стоял нащрек от другата страна, и камериерът на Робърт, Тамуърт, поглежда навън в галерията.

— Лейди Катрин! — възкликва тихо той, излиза навън, хваща ме за ръката и ме дръпва вътре. — Не стойте там, някой може да ви види.

Затварям вратата зад гърба си и виждам някой да се размърдва в голямото легло с балдахин.

— О, добре дошла! — възкликва Дъдли весело, отмята завивките и застава до леглото, чисто гол, сякаш очаква любовница. Когато вижда, че съм аз, сепнато се дръпва назад при вида на зашеметеното ми лице, и дръпва част от завивките си, за да ги увие около кръста си. Голите му рамене са широки, а гръдта му е мускулеста и яка. Не мога да не се запитам коя ли жена е очаквал, гол в леглото си, така смугло красив, задрямал, докато тя успее да дойде при него. Не мога да не отбележа, че е добре сложен и си помислям, че всяка жена би се радвала Тамуърт да я отведе до това легло, както очевидно е свикнал да прави.

— Можеш да си вървиш, Тамуърт — казва Дъдли кратко. — Чакай отвън, пази на вратата.

Тамуърт намята плаща над нощната си риза и излиза през вратата. Чувам как столът изскърцва, когато той сяда в галерията да пази усамотението ни и отбелязвам, че това е нещо привично за него.

Робърт хвърля поглед към другата врата на спалнята си и казва:

— Говорете по-тихо.

— Това стаята на кралицата ли е? — Едва мога да повярвам, че дори по време на пътуването на двора те имат съседни стаи със свързваща врата — следователно всички клюки трябва да са верни.

— Няма значение. Говорете по-тихо — той пристъпва безшумно до свързващата врата и плъзва добре смазаното резе, за да я заключи. — Какво искате, лейди Катрин? Не би трябвало да сте тук.

— В беда съм, в ужасна беда съм — отвръщам.

Той кимва.

— Каква?

Почти нямам представа откъде да започна.

— С Нед Сиймор бяхме тайно сгодени — подемам.

Тъмните му очи са приковани върху лицето ми.

— Глупаво — казва кратко.

— После се оженихме тайно.

Той присвива очи.

— Лудост.

— После той замина за Франция, а сега е в Италия с Томас Сесил.

Сега той не казва нищо, просто ме гледа.

— А аз очаквам дете.

Челюстта му увисва.

— Мили Боже.

— Знам — гласът ми трепери, но поне този път не плача. Мисля си, че съм стигнала до някакво място отвъд сълзите. Паднала съм възможно най-ниско: съобщавам позорна тайна на любовника на кралицата, в стаята му след полунощ. И това е единственият начин, който мога да измисля с надеждата да преживея тази ужасна поредица от събития.

— Уилям Сесил знае ли?

Помислям си — ето как стоят нещата. Превърнала съм се в пул за игра, който видните личности да местят насам-натам.

— Не, дойдох при вас. Първо при вас.

— Е, не биваше да идвате при мен — заявява той направо. — Не и по въпрос като този.

— При кого тогава? — питам настойчиво. — Защото нямам приятели, нито родители — срещам критичния поглед на тъмните му очи. — Нямам по-голяма сестра, която да ме посъветва — напомням му: на този мъж, чието заговорничене доведе до смъртта ѝ. — Нямам баща — „Пак по ваша вина“, допълням наум.

Той се завърта из стаята, нахлузва през глава ленена риза и навлича панталон, за да прикрие голотата си.

— Трябваше да отидете при кралицата по-рано.

— Да, но сега вече не мога да отида — възразявам. — Казах си, че може да ми позволите да живея в една от по-малките ви къщи, някъде далече, и да родя детето си.

— Никога — казва той. — Скандалът, който ще се разрази над вас, ще бъде невъобразим. Всички ще си помислят, че това дете е мое или че вие сте кралицата, която ражда тайно моето копеле. Ще съборите трона. Да не мислите… — той млъква рязко и изругава. — Не. Не мислите такова нещо, нали?

Прав е. Не бях мислила за това. Не съм способна да мисля.

— Не можехте да изберете по-лош момент — казва той, говорейки почти на себе си. — Кралицата на шотландците се връща в Единбург, без да е подписала мирния договор…

— То идва — настоявам. — Независимо дали кралицата на шотландците ще заеме трона си или не. Бебето идва. Трябва да отида някъде.

Той прокарва ръка през тъмната си къдрава коса:

— Кога?

Поглеждам го.

— Какво „кога“, сър Робърт?

— Кога очаквате бебето си? Кога ще се роди?

— Не зная — казвам. — Не съм сигурна. Скоро, мисля.

— За Бога! — той губи самообладание и повишава тон. — Сигурно знаете кога сте се омъжили и сте консумирали брака си. Сигурно имате някаква обща представа.

— Оженихме се през декември, в неговата къща — казвам. Усмихвам се при спомена как двете с Джейни се подхлъзвахме и пързаляхме в калта, докато вървяхме по брега към къщата на Нед.

— Значи следващия месец — казва Робърт.

— Така ли?

— Нещо такова. Обикновено трае около девет месеца.

— Така ли?

— Нима не знаете? За Бога! Не ви ли прегледа акушерка?

Не мога да призная, че си лягахме заедно, преди да се оженим.

— Как можех да се видя с акушерка?

Раздразнението внезапно го напуска, когато осъзнава колко напълно сама съм. Нямам майка, която да ме посъветва, сестра ми е мъртва, а не си намерих приятелка, която да замести Джейни. Паднала съм толкова ниско, че съм била принудена да отида при него.

— Да, разбира се — казва тихо. — Бедното девойче.

— Надявах се да ми помогнете — казвам смирено. — Заради сестра ми Джейн. Тя се омъжи за брат ви. Планът беше на баща ви. Оттогава нищо не върви както трябва за нас.

Жестът му ме кара да замлъкна.

— Повече нито дума за нея — казва. — И не ви прилича да споменавате името ѝ. Не и във вашето състояние.

— Аз съм омъжена жена — заявявам твърдо. — Тя нямаше да ме осъди, задето съм се омъжила по любов.

— В такъв случай къде е съпругът ви?

Запъвам се:

— Знаете, че не ми е известно.

— Изобщо не сте получили вест от него?

Поклащам глава.

Робърт Дъдли се отпуска в един стол до огнището, но не ме кани да седна. Хващам се за високата облегалка на другия стол и се облягам на нея. Той взема нож от една странична масичка и го върти насам-натам, улавяйки с него светлината, докато мисли.

— Значи няма никакво съмнение, че детето е от Нед — казва. — Сега ми кажете истината. Категорично.

— Никакво съмнение — казвам, преглъщайки оскърблението.

— И когато се прибере у дома, ще го признае за свое?

— Не може да отрече.

— И имате доказателство за женитбата си?

В отговор му показвам верижката на врата си, с годежния пръстен с диамант и венчалния си пръстен с пет брънки.

— Виждам, че имате пръстен — казва той сухо. — Кои бяха свидетелите ви?

— Джейни — казвам. — Но тя е мъртва.

— Но имаше и други присъстващи?

— Само свещеникът.

— Истински свещеник, със собствена енория?

— Познат на Джейни.

Той кимва.

— И имате писма от Сиймор. Даде ли ви пари? Даде ли ви документи за поземлено дарение?

— Имам писмо, което потвърждава годежа, а в завещанието му съм посочена като негова съпруга и наследница — казвам гордо.

Робърт кимва.

— Имам стихотворение — казвам.

Той слага ръка на челото си и разтърква очи, сякаш се опитва да сдържи смеха си.

— Оставете това. Сега слушайте, Катрин. Не мога да ви изпратя в укритие. Това би направило нещата по-лоши за вас и много лоши за мен. Ще съобщя на кралицата това, което ми казахте, и ще трябва да се изправите пред нея. Тя ще се разгневи много. Не е бивало да се омъжвате без нейно позволение — след като сте наследница на трона, вашият съпруг е от огромна важност за сигурността на кралството. Но вече е свършено, а, слава Богу, можехте да направите много по-лош избор. Той не е испански шпионин или папист, няма претенции в Шотландия. От добро семейство е — реформатор, слава Богу, и се ползва с благосклонност, — а вие очаквате дете, и ако родите момче, това ще облекчи част от натиска върху нея.

— Тя би могла да се омъжи за когото иска, ако има мъжки наследник от протестантско семейство — отбелязвам.

Тъмните очи на Дъдли се стрелват светкавично към мен.

— Наистина би могла — съгласява се той. — Но не е ваша работа да говорите за това. Не се опитвайте да се правите на умница. Съвсем явно е, че не сте такава. Така че ще се приберете в стаята си, а на сутринта си измийте лицето, облечете се и си оправете косата, и чакайте да ви повикам. Ще събудя кралицата рано и ще ѝ кажа това, което ми разказахте.

Понечвам да кажа, че не може да събуди кралицата, че никой не може да влиза сутрин в спалнята ѝ, докато тя не нареди. Но после си спомням свързващата врата между спалните им и разбирам, че Робърт Дъдли може да идва и да си отива, както пожелае.

— Ще ѝ кажете ли, че много, много съжалявам? — питам тихо. — С Нед се влюбихме. Все още го обичам. Никога няма да обичам никого освен него. Не го направих, за да я оскърбя. Не мислех за нищо, освен колко много го обичам.

— Ще направя всичко по силите си да обясня — казва кратко Робърт. — Но още сега мога да ви кажа, че тя никога няма да го разбере. Сега си вървете.

Цяла сутрин чакам в стаята си да ме повикат при Елизабет. Призлява ми от страх. От месеци ми прилошава сутрин от бременността: сега ми призлява от страх пред кралицата. Питам се дали някога отново ще се почувствам добре. Питам се дали някога отново ще бъда щастлива. Мисля си за горката си сестра и как тя очакваше да чуе от сестрата на тази кралица дали ще живее или ще умре, и си мисля, че е странно и жестоко и неразбираемо, че Джейн трябваше да умре заради вярата си и че аз трябва да се боя до смърт, защото съм влюбена, и че двете никога няма да можем да поговорим за това. Ще родя племенника ѝ, а той никога няма да я познава.

По пладне една от дамите, Пеги, надзърта през вратата и казва:

— Тя пита за вас. Потегляме по реката. Избрахте лош ден да се скриете.

— Вика ли ме? — в миг се измъквам от стола си и се изправям на крака, пренебрегвайки усещането за замайване.

— Просто иска да знае къде сте. Казах, че сте се успали. Но е по-добре да си покажете лицето.

Поглеждам се набързо в малкото си огледало от ковано сребро. В меките тонове на отражението си виждам красавица: кожа с цвят на сметана, златиста коса, тъмни очи.

— Хайде — казва Пеги сопнато. — Вече се качват в лодките.

— Тя иска да тръгна с вас по реката?

— Не казах ли току-що именно това?

Забързвам зад нея и двете отиваме до кея. Не мога да повярвам, че Елизабет смята да ме разпитва по време на плаването по реката. Мислех, че ще изпрати да ме повикат в мига, щом Робърт Дъдли говори с нея. Не мога да разбера какво става. Елизабет е в лошо настроение от момента на пристигането си в Ипсуич. Градът пламенно поддържа реформираната религия, а Елизабет въздиша по старите ритуали на Църквата. Свещениците тук имат съпруги, а Елизабет копнее за обрекли се на безбрачие духовници, облечени в най-пищни одежди. Тя е такава глупава смесица от реформизъм и папизъм: не гледа на вярата си сериозно като Джейн. Обещали са ѝ да представят пред нея пиеса на лодки по водата, за да отклонят ума ѝ от оплакванията ѝ и всички трябва да заемем местата си на един от големите търговски кораби, да вечеряме и да гледаме пиесата, подготвена за забавление на Елизабет.

Робърт Дъдли е до нея и среща неспокойния ми питащ поглед с изражение на пълно безразличие. Явно не трябва да търся никаква помощ от него. Елизабет накланя глава в отговор на реверанса ми, но не ме повиква при себе си. Не е нито ядосана, нито обзета от съчувствие, същата е, каквато е винаги — смразяваща. За момент си помислям, че не може да ѝ е казал каквото и да е, че куражът му е изневерил в последния момент. Един лек жест с ръка зад гърба му ме предупреждава да не казвам нищо и да не правя нищо, и аз отново правя реверанс и отстъпвам назад.

Корабът е закотвен, а отливът го кара да изопва въжето и да се люлее и накланя. Движението е ужасно — корабът се люшка едновременно от една на друга страна и нагоре-надолу. Далеч по-лошо е от плаването в баржа с весла. Чувствам как жлъчният сок се надига в дъното на гърлото ми, а устата ми е пълна със солени пръски.

— Ще обядваме — казва Елизабет, сякаш може да разгадае изражението на побелялото ми лице и знае, че се страхувам, че няма да успея да не повърна. — А — казва тя. — Стриди!

Поднасят на кралицата прочутите колчестърски стриди, а тя плъзва поглед към Робърт Дъдли и пита:

— Вярно ли е, че събуждат похот у непредпазливите?

— Не само у непредпазливите — отвръща той и двамата се разсмиват заедно.

— Навярно девици като лейди Катрин и мен не бива да ги вкусват? — казва тя. Слугата, схванал намека, незабавно ми предлага голямото блюдо със стриди на Елизабет. Тъй като тъмните ѝ очи са приковани в мен, съм принудена да си взема една.

— Зависи дали харесвате вкуса — обяснява Робърт. — Аз самият не мога да му се наситя.

Тя се засмива и плесва ръката му, за да не посегне към нова стрида, но ме наблюдава. Не мога да откажа да изям подарък от блюдото на кралицата, и вдигам стридата към устата си. Мирисът на водорасли и видът на слузестата, лепкава стрида ще ми дойдат в повече. Знам, че никога няма да мога да я преглътна. Знам, че ще се посрамя пред двора. Усещам в устата си соления вкус на горещ жлъчен сок, чувствам как стомахът ми се бунтува и надига.

— Bon appetit! — пожелава ми кралицата, без да откъсва острия си поглед от позеленялото ми лице.

— И на вас, ваше величество — казвам, отварям уста, изсипвам стридата вътре и я преглъщам. Затварям устата си като капан и я задържам.

Кралицата се засмива толкова силно, че се налага да се вкопчи в ръцете на Робърт.

— Само да си видите лицето! — възкликва. — Вземете си още една! — умолява ме тя. — Вземете си още.

Удава ми се да разговарям насаме с Робърт Дъдли чак вечерта след службата в параклиса. Успявам да застана до него, докато заемаме местата си в голямата зала.

— Казахте ли ѝ? — питам настойчиво.

— Казах ѝ, но тя не желае да говори за това, докато не се върнем в Лондон — казва той. Хвърля поглед напред към най-горната маса, където кралицата обръща рижата си глава назад, за да го потърси с поглед. — Извинете ме.

— Не е ли ядосана? Ще ми прости ли?

— Не знам — казва той. — Казва, че не иска да говори за това до прибирането ни в Лондон. Вие как мислите?

Не зная какво да мисля, освен че всеки ден от обиколката ни сигурно ме доближава все повече до оттеглянето ми в уединение за раждането, а единственият човек, който има мнение по въпроса — не кой да е, а тъкмо Робърт Дъдли (от всички акушерки, които една млада жена би могла да избере), — смята, че сигурно ще родя през септември. Слава Богу, до септември вече ще сме се върнали в Лондон и тогава кралицата ще ми каже как трябва да постъпя. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това всекидневно мъчително пътуване, тези ужасни нощи на веселие и този всекидневен ужас от разкриването.

Дворецът УайтхолЛондон, лятото на 1561 г.

Получавам позволение да потегля преди свитата на кралицата и да се върна в Лондон. Никой не споменава причината, но го приемам като благосклонност, извоювана ми от Робърт Дъдли, въпреки че той не казва нищо, а кралицата се държи така, сякаш той изобщо не е проговарял. Незабавно отивам в кралските хранилища за скъпоценности, за да намеря малките подаръци за спомен, които Хенри Хърбърт ми даде като залог, че ще спази думата си, но кутията, където пазя скъпоценните си книжа — писмото на Нед, с което потвърждава годежа ни, завещанието му, което пазя с такава обич, и любовните писма на Хърбърт — не е там, където я оставих.

— Взехте ги със себе си! — казва прислужницата ми. — Защото казахте, че са ценни за вас. Така че ги взехте на пътуването.

— Но аз писах на Табита да ги намери тук, и тя каза, че липсват. Не бяха у мен. Не ги взехме.

Тя изглежда озадачена.

— Сигурна съм, че ги опаковах. На сигурно място ли са всичките ви накити?

— Накитите ми нямат нищо общо с това! — възкликвам. — Ясно си спомням, че ви поръчах да занесете кутията с книжата на отговорника за гардероба и да поръчате да ми ги приберат в хранилището за скъпоценности.

— О, онази кутия! — възкликва тя, лицето ѝ внезапно се прояснява. — Да, взех ви я.

— Е, тогава идете да я намерите. Защо не я донесохте веднага? — внезапно обзета от изтощение, се отпускам на леглото си, а после на вратата ми се почуква силно. Скачам на крака и я отварям сама. Отвън стои капитан от личната охрана на кралицата и двама йомени зад него.

— Лейди Катрин Грей — казва той.

— Очевидно — казвам остро. — Кой ме търси?

— Арестувана сте — казва той. — Нарежда ви се да дойдете с мен в Тауър.

— Какво? — просто не съм в състояние да разбера какво казва.

— Арестувана сте. Трябва да дойдете с мен в Тауър. Можете да вземете три жени да ви обслужват. Те ще ни следват с вещите и дрехите, които са ви необходими.

— Какво?

Той влиза в стаята, без да ми отговори, и се покланя: протегнатата му ръка показва, че трябва да изляза през отворената врата. Бебето ми се обръща в корема ми под твърдия корсаж. Тръгвам натам, накъдето ми сочи капитанът. Той слага длан върху долната част на гърба ми, а аз трепвам и се отдръпвам. Непоносимо ми е да ме докосват. Не искам да доближава тежката си ръка до корема ми, където бебето ми внезапно ритва и ме кара да ахна леко.

— Насам — казва той, мислейки си, че ще извикам. — И не създавайте смут, ако обичате.

Много съм далеч от мисълта да създавам смут. Сляпо покорна съм, зашеметена като ударена с чук между очите юница в кланицата, отправяща се към касапина. Придворните дами са се събрали като стреснати кокошки на прага на залата за аудиенции и ме гледат ужасено, сякаш съм се разболяла от чума и им се иска да отдръпнат полите си от страх да не се заразят, но аз почти не ги виждам. Заслепена съм от собствения си потрес.

— Тауър? — повтарям тихо, но думите ми се струват безсмислени.

Капитанът тръгва пред мен, а хората му вървят отзад. Като сцена в пиеса е. Следвам го. Не знам какво друго мога да направя. Но наистина не разбирам какво става.

— Трябва да си взема конопарчетата — казвам внезапно. — И кученцето. А имам и котка, и маймуна, много ценно животно.

— Дамите ви ще ги доведат — заявява той и хвърля поглед през рамо, за да се увери, че не изоставам. Вървя по стъпките му и той ме извежда от двореца, през частните градини, към реката. Оглеждам се с надеждата да видя някой познат, който би се съгласил да отнесе съобщение от мое име, но кой би приел такова съобщение? Пък и какво би гласяло то?

— Това заради испанците ли е? — питам. — Защото не съм разговаряла с тях, и казах на Уилям Сесил всичко, което някога са ми казвали.

Вървим мълчаливо през портата към кея. Пазителят на кралските порти, Томас Кийс, е на пост. Задържа портата отворена за нас и прегъва огромното си тяло в поклон пред мен.

— Милейди — казва почтително.

— Господин Кийс — казвам безпомощно.

Капитанът тръгва начело към пристана, на стъпалата ни чака баржа без отличителни знаци. Той ми подава ръка, за да ми помогне да сляза по стъпалата и аз вървя внимателно, смутена от големия си корем и теглото си, които ме карат да залитам напред. Качвам се по дъсченото мостче и сядам в задната част на баржата. Един навес ми пази сянка от следобедното слънце и ме крие от всички, които гледат от двореца. Объркано се питам дали Уилям Сесил е изпаднал в немилост, както изпадаха съветниците на крал Хенри, и дали е грешка да споменавам името му.

— Докладвам и на Робърт Дъдли — казвам. — Никога не изменям на предаността си към кралицата и на нейната вяра.

— Заповедите ми бяха да ви придружа. Не знам нищо повече — казва капитанът.

Екипажът се оттласва от брега и вдига веслата си, а после, когато баржата е отблъсната от пристана, ги потапят едновременно във водата. Човекът, който отмерва ритъма им, удря веднъж барабана, те всички забиват греблата във водата и баржата се устремява напред, а аз се олюлявам на мястото си. Барабанът бие отново и отново и баржата ме люлее в ритъма му. Слънцето хвърля ослепителен блясък по водата, бебето тежи в корема ми. Ужасно ме е страх, а не знам от какво трябва да се боя. Иска ми се Нед да беше тук. От все сърце ми се иска Нед да беше тук.

Като никога в живота си, нямам какво да кажа: нито един вик на протест, нито дори порой от сълзи, нито дума. Толкова съм потресена, че съм изгубила дар-слово. Докато навремето Елизабет рухна на стъпалата към шлюза, заплака в пристъп на самосъжаление и се постара думите ѝ да бъдат записани, аз оставам безмълвна. Слизам от баржата, поемам протегнатата ръка, която ми помага да се кача по стъпалата. Тихо, като изплашено дете, отивам, накъдето ме водят, нагоре по каменните стъпала и през градинската порта към вратата на къщата на коменданта: голямата къща в оживеното, оградено със стена селце, което включва както монетния двор и арсенала, така и съкровищницата и двореца, затвора и мястото за екзекуции.

Помагат ми да се кача по тясното стълбище до прилично голяма спалня в предната част на къщата, и когато се отпускам на един стол, излизат и тихо затварят вратата. После чувам как ключът се завърта в ключалката. Не е продължителен, ужасен, стържещ звук — това е смазана ключалка, която се използва често. Аз съм само поредният затворник.

Къщата на коменданта, ТауърЛондон, лятото на 1561 г.

Когато ставам на сутринта и поглеждам през обкованите с олово стъкла на малкия прозорец, виждам моравата, където построиха ешафода и обезглавиха сестра ми. Ако примижа и се извърна много наляво, мога да видя параклиса, където погребаха отсечената ѝ глава до дребното ѝ посечено тяло. Спя в леглото, което бе нейно, когато беше кралица. Плача във възглавниците ѝ. Седя в стария ѝ стол. Гоблените, окачени по стените, са тези, които висяха в спалнята ѝ.

От другата страна, отвъд Бялата кула и извън полезрението ми, са конюшните, където тя положи ръка върху поводите на коня на баща ни и го умоляваше да не я изоставя. Чувам металическия звук на портата, която се отвори пред него в онзи ден. Това е мястото, на което сестра ми бе коронована, където стана жертва на измяна и където умря. Баща ми също е погребан тук. Това е мястото, на което Елизабет, с изключителна жестокост, избра да ме затвори.

Тя избра внимателно момента, като безсърдечна механична кукла, каквато е всъщност. Усмихваше ми се по време на пътуването, махаше на тълпите край пътя. Проявяваше благосклонност към мен пред испанския и френския посланик. Не каза нищо, дори на Робърт Дъдли, когато той ѝ съобщи новината, която отключи ревнивата ѝ ненавист. Тя даде на всички — дори на мен — да разберем, че все още съм наследница, точно както бях преди той да ѝ предаде признанието ми, че съм нейна братовчедка, нейна придворна дама, фаворитка, момиче, на което гледа като на своя дъщеря. Всъщност тя се държеше така, сякаш той не бе казал нищо, сякаш не бе чула нищо. Сякаш никога не бе направено признание, и Бес Сейнт Лоу и Робърт Дъдли също не бяха казали нищо.

Тя ми позволи да се върна по-рано в Лондон и — когато можеше да действа лесно и бързо, тайно и без никой да ѝ попречи — нареди да ме арестуват и затворят под ключ в тези три стаи, с изглед към Тауър Грийн, където обезглавяването на сестра ми се разиграва отново и отново в представите ми всеки път, щом погледна навън през прозореца.

Разбира се, тя няма да ме обезглави. Не съм толкова страхлива, че да си представям, че нещата са по-лоши, отколкото са в действителност. Тя се гневи, но аз не съм извършила престъпление. Ще ме държат тук, в относително удобство, с домашните ми животни и дамите ми, докато се роди бебето, докато Нед се прибере у дома, а после двамата ще я помолим за прошка и ще бъдем освободени и ще трябва да отидем да живеем тихо в Хануърт, докато тя забрави или ми прости. В най-лошия случай ще се отнася с мен така, както с нашата братовчедка Маргарет Дъглас — с подозрение и неприязън. Подобно на нея, ще отгледам своя син, в чиито вени тече кръвта на Тюдорите, и ще се смея тайно.

Независимо дали това ми харесва или не, ако родя момче, то ще бъде следващият крал на Англия: моите права ще преминат към него. Това може да направи Елизабет по-мила към мен, тъй като тя ще може да го възпита като свой наследник, и тогава никой не може да настоява тя да се омъжи. Но, тъй като става дума за Елизабет — безплодна Тюдор от тираничен род, — то може да я накара да ме намрази още повече, мен, по-красивата и по-млада братовчедка, сторила онова, което тя не може. С Елизабет човек никога не може да бъде сигурен. Не мога да предположа какво мисли. Никога не бих си представила, че ще хвърли в затвора жена, кого трябва всеки момент да роди, и не е сторила нещо по-лошо от това да се омъжи за младия мъж, когото обича.

Докато тя утвърждава управлението си, цялата страна и аз осъзнаваме, че тя е едновременно могъща и безскрупулна. Наистина смятам, че тя е тиранин, не по-добра от баща си, но не се боя, че ще ми стори нещо по-лошо от това да ме задържи в този позорен плен до раждането на сина ми. Иска да бъда унизена, и триумфира. Всъщност наистина ме унизи много.

— О, не, тя подготвя нещо далеч по-лошо — казва сестра ми Мери, като се покатерва в един от високите ми столове за хранене и се обляга назад: малките ѝ крачета стърчат пред тялото.

— Какво може да бъде по-лошо? — питам.

Мери е единственият ми посетител, въпреки че дворът се е върнал в Лондон, и е придружена от жена, която със сигурност ще ни шпионира и ще докладва всичко, което кажем. Никой друг не идва да ме види. Позволено ми е да ме обслужват три дами, изпратени са ми роклите ми и блюдата ми с фамилния герб и сребърните ми вилици, конопарчетата, които Джейни ми подари, в тяхната клетка. С мен са и половин дузината кученца на Джоу в тяхната кошница, а Джоу наглежда всички тях, докато Рибън наблюдава нея. Господин Носльо изучава стените и огнищата на трите стаи отново и отново, обикаля отново и отново, отива от гоблена до полицата на камината, от масата — на пода, и отново високо горе. По-мъчно ми е за него, отколкото за мен самата, тъй като господин Носльо обича огряната от слънцето градина, а тези стаи са винаги тъмни и задушни през деня и студени нощем.

— Кралицата е решила, че е имало заговор — казва Мери тихо. — Мисли, че испанците са уредили женитбата ти с Нед и че ще я свалят от престола и ще направят теб кралица, а него — консорт, а синът ви ще бъде отгледан като наследник, съперник на френската кандидатка — кралицата на шотландците.

Взирам се в Мери:

— Това е лудост. Нед е по-убеден протестант от когото и да било в Англия, а аз съм сестра на Джейн Грей! Никой не може да мисли, че бихме приели папизма заради трона на Англия. Никой не би могъл да предположи, че бихме се съюзили с испанците!

На вратата се потропва и шпиониращата жена се разсейва.

— Но тя вярва, че е така — прошепва Мери бързо. — Защото това е нещо, каквото тя самата би направила. Тя беше готова да стори всичко, за да стане кралица. Не осъзнава, че не всички хора са еднакви. Никога не би се омъжила по любов, затова не вярва, че ти си го сторила.

— Някой трябва да ѝ каже, че не съм имала подобни намерения! — възкликвам. — Робърт Дъдли трябва да ѝ каже. Уилям Сесил ще ѝ каже, че винаги съм му докладвала за думите и постъпките на испанския посланик!

Мери поклаща умната си главица:

— О, Господи, в двора положението е много по-лошо! Сега тя подозира и тях двамата. Робърт Дъдли — защото е знаел за женитбата ти…

— Защото самата аз му казах! А той ѝ съобщи още на другия ден!

— А Нед е във Франция и на път към Рим. Тя смята, че той ще докладва на папата.

— Той е с Томас Сесил! Нима Уилям Сесил вярва, че родният му син е станал папист?

— Именно, казах ти, в двора е ужасно. Тя не спира да пита защо двамата биха отишли в Рим, ако не за да се срещнат с папата? Сесил знаел ли е? Това негов заговор ли е? Положението изглежда много тежко.

— Само ако приемаш всичко за държавна измяна.

Шпиониращата ни жена се връща на мястото си и мести поглед от едната от нас към другата, боейки се, че е пропуснала нещо. Отправяме ѝ любезните си, красиви усмивки.

Мери скръства малките си ръце в скута и ме гледа спокойно:

— Точно това мисли през цялото време. Особено за нас, братовчедките.

Изправям се и изопвам надиплената си рокля върху корема, за да може да види колко съм наедряла. След позора от ареста ми се обличам в свободни рокли и всеки може да види, че наближава времето ми за раждане.

— Приличам ли на жена, която се готви да избяга в Испания? Приличам ли на жена, способна да поведе изменническа армия срещу кралицата на Англия?

— Не, на мен не ми приличаш — казва Мери овладяно. — Ще отида да говоря със Сесил.

— Не, не прави това — толкова се страхувам да не арестуват Мери като съучастница в заговор. Ако са достатъчно луди да арестуват мен, са достатъчно луди и да обвинят Мери. — Не прави нищо. Просто си стой кротко в двора и служи на кралицата възможно най-добре. Опитай се да се държиш нормално. И не идвай пак твърде скоро.

— Не искаш да ме виждаш?

Долавям, че е засегната.

— Не искам да се излагаш на опасност. Не искам още едно от момичетата Грей в Тауър. Две стигат. И двете сме също толкова невинни, колкото беше Джейн. Не искам да бъдеш заключена тук, където убиха Джейн и измъчват мен.

Тя се избутва до ръба на стола, леко се спуска и стъпва на краката си. Отива до прозореца и се изправя на пръсти, за да погледне навън към моравата, където умря сестра ѝ.

— Не се съмнявам, че тя е на небето — казва упорито. — Не се съмнявам, че си се омъжила по любов, а не заради някаква стратегия. Не се съмнявам, че съдбата ни е да направим онова, което ни се струва правилно, без значение какво мислят хората.

Затварям очи, за да прогоня гледката на дръвника.

— Сигурна съм, че тя е на небето — съгласявам се. — И наистина се омъжих по любов, и още го обичам. И, разбира се, трябва да живеем, както ни диктува собствената ни съвест; но наистина искам да бъдеш много предпазлива с поведението, приятелите и вярата си.

— Предпазлива съм — казва Мери, която не се бои от нищо. — Получих позволение от Уилям Сесил да те посетя и после трябва да му докладвам впечатленията си. Аз съм както твоя сестра, така и негов шпионин. Мисля, че всеки шпионира за някого.

— Можеш да му кажеш всичко — казвам. — Нямам нищо за криене — улавям любопитния поглед на шпионката, влязла заедно със сестра ми. — Нямам нищо за криене — повтарям.

— Знам — казва Мери. — Ще кажа на Уилям Сесил, че е най-добре да те пуснат да отидеш в Хануърт. Редно е да родиш бебето си, което ще е потомък на рода Сиймор там, в семейния дом на Нед, и е редно синът ти да бъде кръстен в семейния си параклис.

ТауърЛондон, есента на 1561 г.

В малката къща на коменданта е горещо и задушно, а не ми позволяват да излизам от стаите си, нито да се разхождам в градината, нито да се качвам на плоския покрив на близката кула, където бих могла поне да подишам малко въздух вечер и да виждам как слънцето залязва.

Всеки ден комендантът на Тауър, сър Едуард Уорнър, идва в стаята ми и ме пита кой е знаел за нашата любов с Нед и кой е знаел, че сме женени, кой е бил свидетел на годежа и женитбата, и кой ни е насърчил да го направим и да го пазим в тайна.

Задава същите въпроси отново и отново, докато господин Носльо дращи по каменните стени и нещастно къса разнищения ръб на гоблена, люлеейки се печално на висящия край, сякаш е въже и той бие траурна камбана.

Отново и отново казвам на сър Едуард, че сме били просто двама млади влюбени, свидетелката беше Джейни, че никой друг не знаеше, освен може би слугите, и, разбира се, свещеникът, а той записва всичко много внимателно и казва, че свещеникът ще бъде издирен и че трябва да се надявам онова, което той каже, да потвърди думите ми. Казвам, че кутията ми с книжа, доказваща всичките ми твърдения, е в кралското хранилище за скъпоценности и ще я намерят, стига само да я потърсят. Казвам, че вече съм разказала всичко това на Робърт Дъдли, а комендантът казва, че това е отбелязано. Пита какво съм казала на Бес Сейнт Лоу, и аз се запъвам, спомняйки си тъмнината, която последва внезапното духване на свещта.

— Бес Сейнт Лоу? — повтарям, със слаб глас.

— Арестувана е за разпит — казва той печално. — Всъщност аз лично я разпитах за ролята ѝ в тази конспирация.

— Мили Боже, и тя ли е тук?

Той кимва.

— Заподозряна в предателски заговор с вас.

— Сър Едуард! Това е толкова погрешно! Аз просто ѝ казах, че очаквам дете и я моля да ми помогне, защото беше приятелка на майка ми! Бог е свидетел, че не е имало никакъв заговор. Тя изкрещя, че изобщо не е бивало да идвам при нея и ме отпрати от стаята си. Не пожела дори да говори с мен, когато бях в беда.

Той записва това, много бавно, дума по дума. Налага се да прехапя устна, за да прикрия нетърпението си.

— Сър Едуард, наистина, кълна ви се, това е история, в която има само любов и може би лекомислие, но когато видя Нед…

— Граф Хартфорд се прибира от Франция — казва ми той.

Коленете ми внезапно се подкосяват, търся опипом стола зад гърба си и се отпускам в него.

— Трябва да седна — прошепвам. Дъхът ми секва при мисълта да го видя отново. Забравям, че сме в такава беда. Мога само да мисля, че той си идва у дома, при мен.

— Той се прибира у дома?

— Наредено му е да се прибере у дома за разпит.

— Питайте го каквото щете! — възкликвам тържествуващо. — Той ще каже същото като мен.

— Ще го питам — казва той, по-мрачен от всякога. — Защото ще дойде тук. Той също е арестуван.

Довеждат Нед по здрач, под прикритието на тъмнината, чувам тежките стъпки на ботуши по калдъръма под прозореца ми. С него вървят много затворници, окръжени от стражи, плачеща жена със сведена глава, вкопчена в ръката на друг мъж, някой, който роптае и изостава, мъж, преметнал ръка през нечие рамо. Сигурно са около дузина, арестувани всички заедно.

Отначало не разбирам кои са тези хора. После осъзнавам с нарастващ ужас, че Елизабет е наредила да арестуват Нед и слугите му; брат му, снаха му, доведения ми баща, Ейдриън Стоукс, слугите ми, дами от спалнята на кралицата; слуги на Бес Сейнт Лоу: всеки, който някога ме е познавал, е арестуван за разпит. Кралицата ни преследва, както баща ѝ подлагаше на гонение семейство Поул — до последното малко момче. Хранилището за скъпоценности е претърсено за кутията с книжата ми, покоите ми са изтърбушени и претърсени. Сандъците на Нед от Франция са конфискувани, а къщата му в Лондон — претършувана от избата до тавана. С цялата мощ на огромната си шпионска система Елизабет е предприела огромна операция за изкореняването на обширен заговор. Шпионите на Сесил търсят връзка между поддръжниците на сестра ми Джейн, съюзниците на Испания, враговете на Елизабет и всеки, който би предпочел законен наследник на трона пред жена, която официално е била обявена за копеле. Кралицата е убедила сама себе си, че има заговор, организиран от протестантите в Англия и испанците в чужбина, целящ да постави мен на английския престол и да попречи на Мери Стюарт изобщо някога да стане кралица и да предаде страната в ръцете на френските си роднини.

Стражите около Нед спират за миг при портата на къщата на коменданта, а после влизат, изчезвайки от погледа ми. Мисля си, че ще го доведат в моите стаи, за да живее с мен, и хуквам към вратата, сякаш бих могла да я разтворя широко, а после си спомням, че съм заключена вътре, и отстъпвам назад. Подръпвам надиплената си рокля: толкова се страхувам, че ще се стресне от наедрелия ми корем. Той обичаше тясната извивка на талията ми — дали ще му се видя грозна в тези последни дни на бременността си? Нагласям косата си, оправям шапчицата си. Отивам да седна в стола си, а после се изправям отново, до огнището. Иска ми се да заудрям по вратата в нетърпението си да го видя.

После чувам ужасния тропот от изкачването им по каменните стълби, които минават покрай покоите ми. Подминават вратата ми, не спират, за да влязат, продължават нагоре до стаите на горния етаж. Надавам вопъл на разочарование, изтичвам до вратата и притискам лице към нея, като се опитвам да различа стъпките на Нед, опитвам се да разпозная дишането му. Чувам вратата над моята да се отваря, чувам ги да влизат, чувам тропота, докато пускат торби по земята и влачат със стържещ звук тежките столове по настлания с каменни плочи под, а после затръшването на вратата, стърженето на ключа в ключалката и тропота на стражите надолу по стълбите.

Той е над мен. Ако тропне с ток по пода, ще го чуя. Ако изпищя с пълен глас, той ще ме чуе. Стоя в продължение на дълги минути, вдигнала лице към тавана: кученцата скимтят, сякаш също копнеят за него, надявайки се да чуят една дума от съпруга ми, който най-сетне е у дома.

Вече всеки ден получавам странни спазми, а коремът ми изпъква толкова явно, та си мисля, че бебето сигурно идва.

— Не мога да продължавам така — казвам отчаяно на сър Едуард. — Нима искате да умра при раждане като Джейн Сиймор?

Той изглежда неспокоен.

— Само да бихте си признали — казва. — Само ако склоните да си признаете, бих могъл да уредя да ви изпратят при чичо ви или в Хануърт, и акушерките ще могат да дойдат.

— Не мога да призная нещо, което не съм извършила — казвам. Плача от болка и самосъжаление. Намирам се в наистина безизходно положение, защото кой изобщо би могъл да докаже на една кралица от династията на Тюдорите, че не е в опасност? Всички монарси от фамилията на Тюдорите мислят, че са в смъртна опасност, често без причина. Крал Хенри виждаше въображаеми врагове навсякъде и от страх убиваше свои добри приятели и съветници.

— Омъжих се за благородник, по искрена любов. Настоявам да видя съпруга си. Трябва поне да му кажете, че съм тук, на етажа под него, и че скоро ще родя.

На вратата се потропва. Разбира се, сърцето ми подскача, сякаш това може да е Нед, внезапно освободен и идващ да ме спаси. Сър Едуард ме поглежда с подозрение.

— Очаквате съобщение? — пита той.

— Не очаквам нищо. Надявам се на милост.

Той кимва на застаналия до вратата страж, а той маха резето и отваря вратата. Един от слугите на коменданта е.

— Какво искаш, Джефри? — пита сър Едуард рязко.

Мъжът се покланя. Държи букетче късни рози, червени рози.

— За младата дама са — казва. — От граф Хартфорд.

Наситено червени са, в червения цвят на фамилията Ланкастър. Никой в двора на Тюдорите за нищо на света не би поднесъл бяла роза. Протягам ръка и сър Едуард нервно ги разтърсва, да не би от тях да изпадне бележка. После разделя букета, търсейки съобщение, и ме пита какво означават червените рози за мен, дали са някакъв знак. Казвам, че означават, че Нед мисли за мен, затворена само на един етаж под него. Отново сме под един покрив, както не сме били от месеци. Сега той знае, че очаквах дете, когато ме остави, и как страдах в негово отсъствие. Казва ми, че ме обича.

— Това е всичко — казвам. — Той е поет. За него цветята са като думи. Червените рози ми казват, че още ме обича. Червените рози символизират истинска любов.

При все че е изпратен от Елизабет тъмничар и шпионин, сър Едуард не може да скрие, че е трогнат.

— Е, можете да ги задържите — казва той и най-сетне ми ги подава.

— Благодаря — казвам. Поднасям ги към устните си. — Това са най-скъпоценните цветя, които съм получавала някога през живота си. Ще му предадете ли колко се радвам да ги получа и колко съм щастлива, че отново сме заедно, макар и тук, в тъмницата, където бащите и на двама ни бяха затворени някога? Ще му кажете ли, че все още го обичам и че не съжалявам — че никога няма да съжалявам — задето ме обичаше и се ожени за мен? Кажете му, че всеки ден се моля да бъдем отново заедно като съпруг и съпруга, както се надявахме да бъдем.

Той поклаща глава.

— Ще му кажа, че харесвате цветята — казва. — Не мога да запомня останалото.

— Можете да го запишете — казвам със смях. — Записвате всичко друго, което казвам или правя. Защо не и това?

Цветята на Нед разцъфват, втикнати в колана на широката ми талия. Слагам ги в косата си, поставям една пъпка под възглавницата си и притискам последната в страниците на Библията при Песента на Соломон — възхвалата на любовта. Простила съм му, сякаш никога не е заминавал. Простила съм му това опасно място. Обичам го. Той е разумен. Той е мой съпруг и не сме сторили нищо нередно.

Мери идва отново при мен.

— Сигурна ли си, че е благоразумно да идваш? — питам, прегъвайки наедрелия си корем, за да я целуна по бузата.

— Идвам с позволение: искат да говоря с теб с надеждата, че ще кажеш нещо уличаващо — казва Мери без негодувание в гласа, сочейки една прислужница, която прави реверанс и застава до вратата, слушайки всичко, което казваме.

— Но как стигна дотук?

— Вървях пеш. Господин Томас Кийс, кралският пазител на портите, ни придружи. Чака долу да ме отведе обратно.

Не обръщам внимание на шпионката на кралицата. Така или иначе всички в Тауър докладват за мен: всяка дума, която изричам, се отбелязва. Разпитват ме всеки ден и слушат дори молитвите ми. Могат да слушат колкото искат: единственото, което ще чуят, е че обичам съпруга си, както е редно.

— Нейно величество в добро здраве ли е? Моля се за доброто ѝ здраве — казвам.

— За съжаление не е — отвръща Мери. — Много е уморена и е много унила. Не може да се храни. Мисля, че е много разстроена заради опасенията си от заговор. Убедена е, че е имало голям заговор срещу нея. А шотландският посланик е дошъл в Лондон да настоява да обяви тяхната кралица Мери за своя наследница — вместо теб. Разбира се, това би било ужасна грешка. Тя се чувства като под обсада.

Свеждам глава.

— Трябва да постъпи както намери за добре — казвам смирено. — Но нашият род, произхождащ от сестрата на краля, посочен в завещанието на краля, род на англичани, встъпили в лоното на реформираната религия, има най-основателно право.

— Тя трябва да направи каквото желае — съгласява се Мери. — Но каза на шотландския посланик, че ако назове наследника си, това би било все едно сама да спусне погребалния си саван пред очите си. Каза, че владетелите не могат да харесват собствените си деца.

Мери среща очите ми с ясния си поглед. Оформям с устни думите: „Напълно луда!“, и тя кимва в знак на съгласие.

— Иска ми се да можех да я помоля за прошка и да я успокоя, че няма никакво основание да се бои от мен — казвам заради подслушващата жена. Всички знаем, че никой не може да каже нищо, което би излекувало Елизабет от мнителността и страха. — Постъпих прибързано от любов. Тя би трябвало да гледа на мен може би като на глупачка, но не и като на свой враг.

— Тя се съмнява във всички — казва Мери. — Хвърли в затвора цялото семейство Сиймор, и дори и горкия ни доведен баща, Ейдриън, който не носи отговорност за нас и нямаше представа какво вършиш в двора. Тя дори се опасява, че Уилям Сесил е знаел за женитбата ти и я е насърчил.

Искрено съм удивена, че тя би се усъмнила в човека, който я съветва още от младежките ѝ години.

— Би трябвало да е сигурна, че Уилям Сесил никога не се грижи за друг освен за нея. Разбира се, че той не знаеше за това. Щеше ли да изпрати Нед далече от мен и да ме хвърли в отчаяние, ако подкрепяше сватбата ни и искаше да зачена?

— Точно това казах — казва Мери и кимва на чакащата жена, сякаш за да я подкани да докладва всичко това. — А тя знае, че аз също не съм знаела нищо за това.

— Беше тайна — казвам простичко. — Искахме тайна венчавка, така че не знаеше никой освен Джейни. Повтарям им го отново и отново.

— Уморително — отбелязва сестра ми. — Всеки ден ли те питат?

— Всеки ден идват и трябва да се изправя пред тях и отново и отново ме питат какво сме правили и как сме се срещали, и кой е знаел.

— Карат те да стоиш права?

Отправям ѝ иронична усмивка.

— Не могат да изтезават дама от аристокрацията, но със сигурност могат да ми причиняват страдания. Поне сега имам акушерка, която ме посещава, и тя казва, че всичко е наред.

— Казва ли кога ще дойде бебето?

— Не знае точно. Никой не знае. Мисли, че ще е скоро.

Жената при вратата се размърдва и Мери казва:

— Не ми е позволено да оставам твърде дълго. Разрешават ми само да дойда и да се уверя, че си добре и че имаш всичко необходимо.

— Имам нужда да видя съпруга си — казвам ѝ. — Имам нужда да се срещна с кралицата.

Мери прави лека нацупена гримаса и свива рамене. И двете знаем, че казвам това заради шпионката. На Мери е позволено да ми носи ябълки, но не и свободата ми.

— Ще дойда пак другата седмица — тя се надига от столчето и оглежда домашните ми животни. — Някой разхожда ли кученцата? Вони ужасно.

— Почти не се усеща миризма — казвам. — Освен това вонята е от крепостния ров. Надявам се комендантът да ме пусне да изляза в градината и тогава мога да ги изведа всичките. Щом не ми позволява да живея удобно, ще трябва да търпи миризмата.

Дните са много дълги, а стаята ми е гореща и задушна. Играя си с кученцата и подсвирквам на конопарчетата, пускам ги да летят из стаята и ги викам да се върнат в ръката ми. Господин Носльо дращи мъчително в подножието на каменните стени, а после се катери по столовете и прави летящ скок от една украсена с резба облегалка към друга. Скача върху драперията на стената и се хваща за нея с едната си миниатюрна черна ръчичка, а после се хвърля в прегръдките ми.

— А как ли ще се разбираш с едно бебе? — питам го. — Трябва да бъдеш мил и да не го щипеш.

Ослушвам се за Нед и понякога чувам стъпките му по пода. Той ми изпраща малки подаръци и всяка сутрин и вечер потропва с тока си, за да ме увери в любовта си. Не му позволяват да ми изпраща нищо написано и все още разпитват и двама ни всеки ден. Чувам ги как се качват вкупом по стълбите до стаята му и слизат обратно долу след час. Мисля си, че се надяват да докажат, че сме заговорничили заедно срещу кралицата, но към края на месеца лордовете, които Сесил изпрати да ни разпитват, явно вече са толкова уморени от разпитите си, колкото и аз. Без да се наговаряме, разказваме една и съща история — простата истина, и те трябва да повярват, че това е било брак по любов, че не сме очаквали кралицата да погледне на нас като на нещо друго освен двама млади влюбени, неспособни да устоят на чувствата си. Всъщност това беше очевидно за всички от самото начало. Единствено изпълнената със страх Елизабет смяташе, че това сигурно е конспирация. Единствено безсърдечната Елизабет би търсила друго обяснение, когато всички други биха видели пролет, младежка страст и лекомислие.

ТауърЛондон, есента на 1561 г.

Забелязвам, че въпросите се променят. Вече не питат кой е знаел за плановете ни, кои са били приятелите ни в двора, колко често съм се срещала с испанския посланик. Сега вземат друга посока. Започват да се съсредоточават върху това кой е присъствал на годежа, кой е бил свидетел на венчавката. Питат за слугите: кой е приготвил студените меса, които Нед поднесе в стаята си? Кой е поднесъл виното? Кой е бил свещеникът? Питат за Джейни.

— Значи не ви беше познат, този тъй наречен свещеник? — пита ме сър Едуард. Тримата разпитващи мъже са ми позволили да седна, тъй като съм се оплакала, че съм уморена и времето ми наближава, а пък е и късно вечерта.

— Както казах, когато ме попитахте най-напред.

— Не беше обвързан с определена църква?

— Не мисля. Джейни изтича навън и го доведе.

— Откъде?

Звучи толкова неправдоподобно, когато ме разпитват така.

— Не знам. Мисля, че отиде някъде, където свещениците проповядват, навярно до кръста при „Сейнт Пол“. Просто го доведе, когато се върна, и той извърши венчавката, а тя му плати десет лири.

Мъжът в края на масата вдига глава:

— Откъде взе десетте лири?

— Не знам! — казвам нетърпеливо. — Може да са били нейни собствени пари, може Нед да ѝ ги е дал.

— Откъде знаете, че изобщо е бил служител на Църквата? — пита сър Едуард с важен тон.

— Защото носеше обшито с кожи расо като протестантски свещеник от Швейцария? — предполагам раздразнено. — Защото дойде с Джейни, която отиде да търси свещеник? Защото носеше Библия и отслужи венчалната литургия? Защото каза, че е свещеник? Как иначе? Препис от дипломата ли трябваше да му поискам? Защо бих се съмнявала в него? Защо бихте се съмнявали в него сега?

Те се споглеждат: смутени са, и аз разбирам, че някой им е казал да следват този нов курс на разпит противно на желанията им.

— А пръстенът?

Гордо протягам ръка, за да им покажа върху безименния пръст на лявата си ръка заострения диамант на Нед, който той ми подари за годежа ни, и венчалната ми халка от него с петте брънки. От сватбения ни ден ги носех на верижка на шията си: сега са на пръста ми.

— Неговите пръстени — казвам. — Изобщо не съм ги сваляла от сватбения си ден — притискам ги към устните си.

Мрачните им изражения стават по-унили.

— А писменото предложение на графа и завещанието му, преди да замине за Франция, когато ви назовава като своя съпруга? — пита сър Едуард.

Знае, че не са у мен. Всички знаем, че книжата ми са изчезнали. Онази глупачка, прислужницата ми, мисли, че е занесла кутията с книжата ми в хранилището за скъпоценности заедно с другите неща, които исках да бъдат пазени на сигурно място в Лондон, докато съм на лятно пътуване с кралицата. Но когато отишла да я потърси, кутията липсвала, а после бях арестувана и сега никой не може да я намери.

— Пазех го при другите си книжа — казвам. — Само да можех да отида в покоите си, съм сигурна, че мога да я намеря.

— Покоите ви са претърсени — казва той, сякаш съм някаква престъпница. — Претърсени са и ковчежетата ви в хранилището за скъпоценности. Никой не може да открие никакви книжа, които да докажат, че сте били омъжена.

Посочвам с жест към корема си, който изпъва роклята ми:

— Мисля, че е очевидно за всички, че съм омъжена.

Сър Едуард прочиства гърло.

— Бракът може да е недействителен — казва той смутено. — Ако не е бил извършен от истински свещеник. Графът и сестра му може да са ви подмамили да сключите неистински брак, извършен от мним свещеник и да сте не по-омъжена от… — млъква рязко, сякаш не му хрумва пример за неомъжена, но обезчестена жена — макар да съм готова да се обзаложа, че кралицата е тази, която изниква в ума му.

— Сър Едуард, злоупотребявате с положението си — казвам тихо. — Разбира се, че съм омъжена. Аз съм лейди Сиймор, графиня Хартфорд, и е редно да помните, че съм от кралско потекло. Никой не може да оспорва думата ми.

Той свежда глава: тези разпити са трудни както за мен, така и за него.

— Моля да ме извините, имах предвид единствено, че нямаме доказателства.

— Нямам нужда от доказателства, защото бях там — настоявам. — Приятелката ми Джейни никога не би ме измамила по такъв начин. Защо би сторила подобно нещо, след като искаше да се оженим? Брат ѝ е мой законен съпруг. Никога не би ми изменил. Защо да го прави? Искаше да се ожени за мен почтено, по любов. Това и направихме. Попитайте го сами.

— Наистина го питаме — казва последният мъж до масата, като вдига поглед от бележките си. — Но той е единственият друг човек, когото може да попитаме. Не сте имали свидетели освен сестра му, а сега тя е мъртва и не можем да открием този ваш свещеник, нямаме и писмени доказателства.

— Тогава ще трябва да приемете думата ми, и думата на граф Хартфорд — казвам гордо. — А това би трябвало да е достатъчно за всеки в Англия. Един брак между двама души, сключен пред Бога, е достатъчно добър за Бог и за закона. Знаете го така добре, както и аз. Дори не се нуждаехме от свещеник, за да имаме истински брак: предпочетохме да повикаме такъв, за да дойде и да отслужи брачната литургия, но бракът щеше да е законен, дори ако само си бяхме разменили обети пред Бог. Не ни трябваше свидетел, Бог видя, че тази женитба е действителна. Това направихме. Това е достатъчно добро за мен и трябва да е достатъчно добро за вас, и за онзи — който и да е той — който ви е казал да ме разпитвате така.

Толкова съм уморена от този тежък разговор, че когато си отиват, слизайки вкупом по стълбите и оплаквайки се един на друг, че не стигат доникъде, лягам в леглото си и спя до ранните часове на утрото. Придворната ми дама ми поднася хляб, месо и разреден ейл за закуска, а също и няколко сливи, но не мога да ям нищо. Чувствам се неспокойна и кръстосвам стаята, взирайки към реката и над моравата. Бебето е станало много кротко и неподвижно и — сигурна съм — се е спуснало по-ниско в корема ми, така че се чувствам още по-едра и тромава.

Озадачена съм от този нов разпит. Питам се дали са решили да се опитат да отхвърлят женитбата ми, след като не могат да докажат конспирация. Но каква полза биха имали да ме посрамят? И кой изобщо би повярвал подобно нещо за така болезнено честолюбив млад мъж като Нед? Кой би повярвал, че една млада жена, сестра на благочестивата Джейн, няма да бъде венчана от протестантски свещеник?

После, внезапно, когато се заглеждам над реката и кръжащите чайки, изпитвам чувството, че вътрешностите ми се преобръщат, усещането е толкова силно, та си помислям, че всеки момент ще умра. Вкопчвам се в облегалката на един стол и задъхано ахвам от болка. Страданието е толкова силно, че дори не мога да изпищя. Дамата, която ме обслужва, се стрелва напред, а после отскача назад, тъй като по каменния под избликва водопад от червена вода. Господин Носльо се хвърля със скок към един гоблен и почва да се катери по него, кученцата се втурват в кутията си и скимтят. Котаракът Рибън подушва водата и се отдалечава, като тръска лапа.

— Боже мой, бебето идва! — възкликва дамата ми. — Водите ви изтекоха, а дори не сте в уединение!

Болката си отива така внезапно, както е настъпила, и на мен почти ми идва да се засмея при мисълта, че затворничеството в Тауър не е подобаващо уединение преди раждането. Разбира се, редно е да бъда в затъмнена стая и с мен да има две акушерки, две дами, които да ме обслужват, две прислужници, дойка и бавачки, които чакат да вземат бебето, съпруг, който крачи нервно между параклиса и масата с вечерята си. Разбира се, нищо не е така, както трябва да бъде. Но нищо няма да попречи на това бебе да дойде.

— Кажете на коменданта на Тауър да повика акушерката и се погрижете някой да съобщи на граф Хартфорд — казвам. Иска ми се да заплача от чист ужас, че трябва да се изправя пред това изпитание без майка си или сестра си, или която и да е добра и любяща жена. — Кажете му да се моли за мен и детето ни.

Тя заблъсква по вратата и минава цяла вечност, преди да чуем бавните стъпки на стража да се изкачват по стълбите.

— Пуснете ме да изляза! Трябва да видя сър Едуард! — изкрещява тя в отговор на измънкания му въпрос през дебелата врата. — Бебето идва!

Успявам да стигна до ъгъла, където на стената има обикновено разпятие, а пред него — разтворената Библия. Успявам да коленича и да се помоля. Успявам да изчакам, докато болката дойде отново, и се моля за безопасността на бебето и за себе си, и се моля акушерката да дойде скоро, защото Бог е свидетел, че имаме нужда тук от поне един човек, който да знае какво прави.

Когато акушерката отваря с трясък външната врата и се втурва нагоре по стълбите, чувам над себе си съпруга си, моят верен любим Нед, да блъска по заключената си врата: „Какво става? Какво става?“ — чувам го да крещи, дори през дебелото дърво на собствената ми врата.

— Нед! Нед! Бебето ни идва! — изкрещявам нагоре към обкования с греди таван. Господин Носльо се хвърля към неоправеното ми легло и пъха глава под възглавницата. Чувам как стъпките на Нед бързо прекосяват пода, а после той крещи, приглушено, сякаш притиска устни към каменния под на килията си, отчаяно копнеещ думите му да стигнат до мен.

Не мога да чуя какво казва — подът е от ломен камък, студен и плътен. Но не е нужно да го чувам. Зная, че ме обича, зная, че сигурно ще изпитва мъчително безпокойство, докато успея да му изпратя съобщение, че съм добре, а бебето му е здраво. И когато акушерката се втурва вътре и вратата се затръшва и залоства зад нея, намирам малко щастие в съзнанието, че докато понасям болките тук долу, Нед е само един етаж над мен, на колене, притиснал лице към каменния под, ослушва се за първия вик на своето бебе, моли се за мен, своята съпруга.

Изпитанието е продължително, макар акушерката да казва, че е бързо като за първо дете и че е седяла при жени, които са понасяли това с дни. Опитвам се да запуша ушите си за мрачните ѝ предсказания и ужасните ѝ разкази за смърт при раждане и мъртвородени бебета, а придворната ми дама я прекъсва, за да каже:

— Но нейна светлост се справя много добре!

— Лейди Катрин се справя възможно най-добре — съгласява се старата вещица.

Ахвам, когато едната от контракциите приключва, и я поправям:

— Лейди Хартфорд — настоявам. — Аз съм графиня Хартфорд.

— Както кажете, милейди — казва тя: погледът ѝ се плъзва бавно, отдалечавайки се от моя, и това ме кара да се запитам отново дали някой не се опитва да докаже, че женитбата ни изобщо не се е състояла и на нея ѝ е наредено да не се обръща към мен с името на съпруга ми.

Не мога да мисля, умът ми е толкова замъглен от болка и страх, докато се разхождам нагоре-надолу в интервалите между болките, а после лягам на леглото да си отдъхна. Имам чувството, че се разцепвам — ужасно усещане, сякаш ме разсичат на четири, без да са проявили милостта да ме обесят. Помислям си за Джейн, която отиде на смърт само на хвърлей камък от този прозорец, и си представям мъчителната болка, която сигурно е изпитала, когато брадвата се е стоварила, и си мисля, че навярно умирам в Тауър, както умря сестра ми, както умря баща ми, и че всичко, на което мога да се надявам, е че в края на тази агония ще ги видя на небето.

Акушерката, която ме наблюдава как се разхождам, а после спирам да се облегна на един стол и да изстена от болка, внезапно оставя вретеното си и казва:

— Вече идва. Най-добре се пригответе.

— Какво да правя? — питам трескаво. — Какво ще стане сега?

Тя се засмива късо и казва:

— Трябваше да се сетите да зададете този въпрос по-рано, лейди Катрин — казва.

— Лейди Хартфорд — изсъсквам, отстоявайки получената си чрез брака титла с навярно последния си дъх. — Аз съм съпруга на граф Хартфорд.

С грубо движение тя ме бутва на длани и колене, и, подобно на раждаща кобила, аз пъшкам и се напъвам, както ме напътства, и си почивам, когато ми нареди, а после изпитвам най-странното усещане — плъзгане и сгърчване — и тя казва:

— Бог да ви благослови и да ви помага, имате момче.

Бебето ми, виконт Бийчам, ще бъде кръстено Едуард, на баща си и предците си. Той може да проследи потеклото си до Едуард III и още по-назад. Тъй като е от кралско потекло по майчина и бащина линия, раждането му би трябвало да бъде посрещнато с празненства, с топовен салют и провъзгласяване из целия християнски свят, но мен само ме слагат да си легна, завиват го до мен, и никой дори не ме посещава. Занасят го да бъде кръстен в параклиса на Тауър, и горкото ми момченце е кръстено в купела, който се издига над гробниците на семейството му. Сякаш криптата за предателите в Тауър е фамилният ни параклис. Леля му е погребана под купела, а също и дядо му Грей. Дядо му Сиймор също е погребан там. Дори не е кръстен от свещеник, а от сър Едуард, коменданта на Тауър, неговия тъмничар, защото проклетницата, която е Върховен глава на Англиканската Църква, Елизабет, отказва да пусне ръкоположен свещеник в тъмницата, за да благослови душата на новородения ѝ братовчед. Това ме кара да заплача. Толкова е долно. Тя е толкова долна. Да забрани на свещеник да благослови едно невинно бебе. Тя е по-долна и от най-долните.

ТауърЛондон, зимата на 1561-1562 г.

Не мога да бъда нещастна, при положение че бебето ми гука в люлката си и се усмихва, когато ме види. По-забавен е от който и да е домашен любимец, изцяло очарователен е. Дори господин Носльо разбира, че сред нас е дошъл принц и му служи със същата примесена с възхищение изненада, която дамите ми показват, когато тичат да вземат парче плат, за да го положат на рамото ми, когато той се оригва леко, след като се е нахранил, или държат размахващите му се ръчички и пълнички крачета, докато го разповивам.

Кърмя го сама, като че ли съм селско момиче, и се смея, като си помисля, че в своята тирания Елизабет ми даде най-голямата радост, която някога съм познавала. Ако бях родила малкия виконт в кралски дворец, както подобава на потеклото му, щяха да го измъкнат от ръцете ми още в мига, щом се роди, и щях да съм принудена да живея разделена от него. Щяха да го държат в кралска детска стая, а аз щях да бъда с двора — където и да се намира по това време, дори и ако се налагаше да бъда далече от него в продължение на седмици. Щеше да бъде отгледан като непознат за мен, а първата му усмивка щеше да бъде отправена към кърмачката му. Но тъй като съм затворница, а той — толкова невинен, колкото и аз — също е хвърлен в тъмница, ние сме като птичета в клетка, които пеят и чистят перата си заедно, щастливи като моите конопарчета.

Той се гуши в мен нощем, спи в ръцете ми. Свиквам да се будя и да се ослушвам за тихото му, бързо дишане. Понякога лежи толкова неподвижно, че допирам ухо до мъничкия му, подобен на копче нос, за да се убедя, че е жив и здрав, и че на сутринта ще отвори очи, сини като великденче, и ще ми се усмихне.

Казват ми, че той е добро бебе. Наистина, никога не плаче. Но ме упрекват, че го разглезвам, защото го вдигам на ръце веднага щом се размърда, нося го със себе си от стая в стая, държа го на скута си, когато чета или пиша, и го слагам на издутите си гърди в мига, щом бутне личице в корсажа ми. Млякото бликва с лекота, любовта също идва. Това е щастие, каквото никога не съм си представяла. Не знаех, че е възможно да обичаш едно дете толкова много, че раждането му да е наслада, а животът му — истинско чудо, и нищо, нищо няма да ме накара да съжалявам за него.

Наричаме го Теди. Всеки ден провесвам синя панделка от прозореца си, така че баща му, когато погледне надолу от собствения си прозорец, да види, че синът му е добре. Иска ми се да можеше да види как двамата, точно както Джейни обеща, сме създали прелестно красиво бебе. Той има моята светла коса и дребни, изящни черти; има издълженото стройно тяло на Нед. Достоен е да бъде принц. Разбира се, той е принц. Наследник е на Елизабет и следващият поред в линията на престолонаследието, без значение дали тя го признава или не.

Нямаше коледни подаръци за това малко момче от двора, начело на който ще застане един ден. Посещава ме само Мери и носи музикална кутийка, която разпознавам от голямата зала за приеми в Хамптън Корт.

— Откраднах я — признава тя откровено, навива я и я слага пред Теди, който не ѝ обръща никакво внимание.

— Мери!

— Не я смятам за собственичка на кралските съкровища — заявява тя безцеремонно. — Те са повече твои, отколкото нейни. Ако ще бъдеш пренебрегвана като наследница заради това, че имаш извънбрачно дете, защо да служа на кралица, за която всички знаят, че е блудница на Дъдли? Родена от блудницата Болейн?

Моментално хвърлям поглед към вратата, но днес там не чака шпионин.

— Точно така: никой не дойде с мен освен Томас Кийс, кралският пазител на портите, който беше така добър да ме придружи. Чака долу.

— Нали не подслушва? — питам неспокойно.

— Не ме шпионира. Той е истински приятел — казва тя. Покатерва се в един от мръсните, опърпани столове и поклаща глава. — Всичко отново се промени. Никой не ме следи. Вече не ги е грижа какво казваш. Приемат, че си действала, водена от любов, и няма заговор за разкриване. Отказаха се от разпитите и освободиха всички затворници освен теб и Нед.

Толкова съм доволна, че сключвам ръце.

— Приемат женитбата ни? Ще бъдем освободени?

— Не, мисля, че планът е да отхвърлят женитбата и да те опозорят.

Разочарованието не е изненадващо. Казвам си, че съм очаквала това, когато промениха въпросите миналата година. Но със син в прегръдките ми и със съпруга ми под същия покрив, не ме интересува особено какво говорят хората за мен. Зная истината и знам какво е Нед за мен и аз — за него, и кой се интересува какво казва Елизабет? Веднага щом бъдем свободни, можем да се оженим отново и кой ще го е грижа тогава?

— Дали когато отрекат женитбата ни, тя ще ни пусне да си вървим?

Не е нужно никоя от нас да уточнява коя е „тя“. В ума ми Елизабет се е превърнала в чудовище. Една кралица от династията на Тюдорите погуби сестра ми, другата ще ми отнеме доброто име.

Мери прави лек жест с ръка, който може да е както потвърждение, така и отрицание.

— Би направила всичко, за да те задържи под ключ, но причините ѝ се изчерпват. Представиха на Тайния съвет резултатите от разпитите на семейство Сиймор и на леля Бес, и твоите и на Нед и беше очевидно, че двамата сте се оженили тайно по любов. Потърсиха свещеника, който ви е оженил, но не можаха да го намерят. Не мисля, че са търсили много усърдно. Но така или иначе, сте си разменили обети, а ти имаш пръстен. Това е женитба в тесен кръг. Майката на Елизабет не е получила много повече. Членовете на Тайния съвет я чакаха с дни да измисли някакво престъпление или да измисли някой закон, който може да твърди, че сте нарушили, но тя не казва нищо.

— Защо не говори?

Красивото лице на Мери се разкривява от злобен кикот.

— Защото е уплашена — прошепва тя. — Ужасена. Половината страна би предпочела Мери, кралицата на Шотландия, за кралица на Англия, защото са паписти, а другата половина, протестантската половина, биха предпочели теб сега, когато си омъжена за англичанин и имаш син и наследник. Всъщност никой не иска нея — една безплодна кралица, особено след като е влюбена в мъж, който е убил съпругата си.

Ахвам леко при злобното описание, направено от Мери на Елизабет и нейния любовник, Робърт Дъдли.

— Е, те не я искат — казва тя без заобикалки. — И кой може да ги вини? Страната не е по-благоденстваща, отколкото когато Мери беше на трона; не е и по-спокойна. Сега сме застрашени както от Франция, така и от Испания, а нашата кралица отказва да се омъжи, за да ни осигури съюзник. Всеки има собствени предпочитания за наследника, а Елизабет каза само, че не можем да наследим престола, защото баща ни е бил екзекутиран за измяна, а братовчедка ни Маргарет Дъглас не може да стане наследница, защото родителите ѝ не са били женени. Така остава само Мери, кралицата на шотландците, а Елизабет отказва да провъзгласи и нея! Хората искат да знаят в какво положение са и кой ще бъде следващият крал, и ако тя не иска да им каже, те ще решат сами.

Хвърлям поглед към люлката.

— Теди — казвам простичко. — Трябва да е Теди. Аз идвам след Елизабет, а Теди е мой син.

— Разбира се — казва Мери. — Всеки знае това. Именно затова членовете на Тайния съвет не могат да се заставят да постановят, че тя може да те държи в тъмница, без да си извършила никакво престъпление. Знаят, че може да си майката на следващия крал на Англия. Помниш ли какво беше, когато кралица Мери наближи Лондон и всички придворни на Джейн хукнаха към нея, за да ѝ кажат, че са сгрешили? — изсмива се рязко. — Колко много, много се разкайвали?

— Аз също хукнах — казвам. — Или по-скоро свекър ми и съпругът ми хукнаха.

— Майка ни хукна. Баща ни хукна. Всички я молеха за прошка. Завлякоха и мен да ѝ направя реверанс. Именно от това се бои Елизабет. Всички трябва да са приятели с наследника, очевидно е. Затова никой не смее да предприеме ход срещу теб, докато не се уверят, че никога няма да бъдеш наследницата, а тя отказва да каже и това — накланя глава настрана. — По същата причина никой не смее да се застъпи за теб от страх пред лошия ѝ нрав.

— Тя не може да ме обезнаследи — казвам.

— Не смее дори да опита. Говори против нас в тесен кръг, но никога не би повдигнала въпроса пред парламента или дори пред Тайния съвет. Но Теди…

— Единственият начин да обезнаследи Теди би бил да обяви, че той е незаконороден — изричам бавно.

— Именно — казва Мери. — Значи това е следващото, което злата вещица от рода на Тюдорите се кани да направи — надвесва се над люлката, сякаш иска да бъде добра фея, противопоставяща се на злата орисница от приказката. — Ще се опита да представи това невинно дете за незаконородено и неподходящо да наследи трона. Единствено по този начин може да отрече, че той е неин наследник — да го обяви за незаконороден. И това — от жена, за която се знае, че е незаконородена.

Мери е напълно права. През февруари, когато ледът белее по вътрешността на прозореца всяка сутрин и е тъмно по дванайсет часа в денонощието, сър Едуард потропва на вратата и влиза с поклон.

— Ваше благородие — казва той, за да избегне да се обръща към мен с моминското ми име или с името ми по мъж.

— Сър Едуард?

— Дойдох да ви съобщя, че сте призована в двореца Ламбет утре, за да бъдете разпитана от самия архиепископ.

— За какво ще ме пита?

Сър Едуард изглежда смутен.

— За мнимата женитба — казва тихо.

— Не знам нищо за някаква мнима женитба — заявявам с леден тон.

Той сочи към листа в ръката си. Виждам кралския печат и засукания подпис на самата Елизабет.

— Тук пише „мнима женитба“ — казва.

Усмихвам му се, подканвайки го да осъзнае горчивата ирония.

— По всичко личи, че това е едно много честно разследване, нали?

Той свежда глава.

— Съпругът ви също трябва да отиде — казва тихо. — Но е наредено да пътувате в отделни лодки и да не се виждате.

— Предайте му, че го обичам — казвам. — И му кажете, че никога няма да се отрека от него, от любовта ни или от нашия син.

— Казвате „любовта ви“? — подтиква ме той.

— Любовта ми и нашата женитба — казвам уморено. — Никой няма да ме подмами да отрека истината.

Матю Паркър — сега удостоен с титлата на Кентърбърийски архиепископ като отплата за това, че е един от малцината духовници, събрали сили да подкрепят Елизабет — беше сред онези, които поставиха сестра ми Джейн на трона, но не очаквам да прояви благосклонност към мен и да се противопостави на кралицата сега. Той се ожени за съпругата си веднага щом духовниците бяха освободени от обетите си за безбрачие, но не очаквам и да защити брака ми. Той получи своя сан от Елизабет и никога няма да ѝ се противопостави. Няма да намеря справедливост в двореца на архиепископа в Ламбет, не повече, отколкото в Тайния съвет.

Но жителите на Лондон са на моя страна. Когато баржата ми излиза стремително от шлюза сред завихрената, тъмна речна вода и се отправя нагоре срещу течението, виждам как хората спират за миг по бреговете, надзъртайки към баржата, а после ги чувам как викат над студените сиви води.

Моментът, избран за отвеждането ми в двореца на архиепископа, е бил грижливо преценен, за да се избегне това. Приливът нахлува нагоре по реката и баржата се носи бързо, тласкана от ледения вятър, но не достатъчно бързо, за да изпревари новината, че лейди Катрин, невестата на красивия Нед Сиймор, най-сетне е излязла от Тауър и отива в Ламбет. По времето, когато гребците насочват баржата към кея при двореца, всички на конския ферибот са се стълпили откъм страната, която е най-близо до баржата ми, а хората по речния бряг и на кея ме приветстват с бурни възгласи.

Изправям се, за да могат да ме видят. Махам с ръка.

— Милейди, моля ви, елате насам — казва неспокойно лакеят на архиепископа, но не може да ми попречи да се усмихна на тълпата и да приема подвикваните благословии.

— Не се бойте от нищо! — изкрещява ми някой.

— Бог да благослови вас и хубавото ви момче!

— Бог да пази кралицата! — вика някой друг, но не уточнява кого има предвид.

Махвам им с ръка, сякаш приемам лично благословията, и влизам толкова бавно, колкото се осмелявам, в тъмния сводест вход на двореца, за да могат всички да видят, че съм затворница, която влиза на разпит, че съм млада — все още съм само на двайсет и една, — че съм красива. Аз съм — както винаги съм била, както винаги ще бъда — законната наследница на кралицата на Англия, сестра на светицата кралица Джейн, и сега хората също започват да мислят така.

Дворецът ЛамбетЛондон, зимата на 1562 г.

Познавах архиепископ Паркър, когато той беше просто домашен свещеник на свекъра на Джейн, Джон Дъдли. Той и други реформатори се срещаха постоянно да обсъждат теологията на реформираната Англиканска църква, а Джейн си пишеше с техните религиозни съветници. Предполагам, че никога не ме е забелязвал — бях твърде незначителната по-малка сестра, — но аз си го спомням в двора на Джейн, когато тя беше провъзгласена за кралица, и си спомням как се изпари така бързо, както и другите, прехвърляйки верността си от протестантската кралица към папистката — въпреки всичките си обещания. Тогава не го ценях особено като съветник на една светица, не го ценя особено и като архиепископ сега.

Той има безочието да ме кара да чакам в личния му кабинет, а когато влиза, с него върви писар с мрачно лице, който сяда до една маса, без да ми поиска разрешение, топва перото си в мастилница и чака да запише всичко, което ще кажа. Ако бях пропуснала да забележа, че дискретно бяха изпратили за мен баржа, на която не се развяваше щандарт, ако не бях обърнала внимание на мразовитото преддверие и хладния поздрав от някогашния приятел и религиозен съмишленик на сестра ми, щях да се досетя от вдигнатото в готовност перо на писаря му, че това не е разговор между духовен съветник и млада жена, имала нещастието да ядоса една злонравна кралица. Това е разпит и са му наредили какво точно да докладва. Трудността за него — макар той все още да не го знае — е че никога няма да отрека почтения си брак, да се откажа от мъжа, когото обичам, или да допусна детето ми, виконтът, да бъде обявено за незаконен син на Нед Сиймор.

Архиепископ Паркър ме гледа печално.

— По-добре да ми разкажете всичко за този мним брак — казва той добросърдечно. — По-добре е да ми се изповядате, дете.

Поемам си дъх да заговоря и виждам внезапно появилата се надежда в очите му. Ако може да се върне при Елизабет и да ѝ съобщи, че съм се признала за неомъжена, че никога не съм била омъжена, тогава тя ще бъде доволна от него и ще продължи да пренебрегва полускритото присъствие на собствената му предана съпруга, макар да не ѝ се нрави представата за женени духовници. Ако може да ѝ каже, че отглеждам малко болнаво копеле в Тауър, тогава не е нужно самата тя да се чувства принудена да се омъжва и да ражда. Ако може да я увери, че реформаторската кауза не разполага с наследник, тогава тя може да заяви на Мери, кралицата на шотландците, че въпросът с наследяването на английския престол все още не е уреден, и да примамва онази млада жена с изгледи за мир и наследство.

— Ще ви се изповядам — казвам със сладък тон и виждам как писарят топва връхчето на перото си в мастилото и чака, затаил дъх. — Макар да знам, милорд, че вие и сестра ми Джейн бяхте на едно мнение — една обзета от смут душа би трябвало да се изповядва пряко пред Бога? — давам му един миг да отбележи това, а после продължавам: — Независимо от това признавам, че обикнах млад мъж от благородно потекло и че както майка му, така и моята знаеха, че сме влюбени и възнамеряваме да се оженим. Смятаха да поискат разрешение от кралицата, но тогава майка ми умря. Признавам, че се сгодихме пред свидетел, а после се оженихме пред свидетел, и бяхме венчани от свещеник, но без позволението на кралицата. Признавам, че легнахме заедно в брачното ложе и той ме направи своя съпруга. Признавам, че имаме красиво невръстно момченце, което е рижо и своенравно като всеки Тюдор. Признавам, че не мога да разбера защо съм затворена, нито защо ме приканвате да ви се изповядам.

Това е ясно и силно начало на разпита, който продължава цял ден, а писарят дращи страница след страница, докато архиепископът отново минава с мен през всичките ми предишни отговори. Явно е, че в това, което сме направили, няма нищо незаконно. Единствената им надежда е да се пречупя и да излъжа, за да получа свободата си. След целодневен разпит именно архиепископът е изпит и блед, аз съм поруменяла и гневна. Той настоява да излъжа под клетва, а аз отказвам. Нещо повече: презирам го, задето се опитва да принуди мен, една млада жена, току-що привдигнала се от родилното ложе, да обявя сина си за копеле, а съпруга си — за мерзавец.

— Ще прекъснем за днес. Трябва да отида да се моля, а вие — мадам — по-добре премислете упорството си — казва архиепископът немощно.

Кимвам му леко, сякаш го отпращам, и се обръщам към вратата.

— Да, вървете да се помолите — препоръчвам му.

— Ще се видим отново вдругиден и се надявам да ми разкажете истината — казва архиепископът.

Спирам за миг на вратата, докато пазачът ми я задържа отворена, за да изляза, и той може да чуе какво казвам и да го повтори из цял Лондон, ако желае:

— Днес ви казах истината — заявявам ясно. — Ще ви кажа същото утре или когато ме попитате. Омъжих се законно, а синът ми е виконт Бийчам.

ТауърЛондон, зимата на 1562 г.

Като притисна буза към студеното стъкло и още по-студеното олово на прозореца в къщата на коменданта, мога да видя стъпалата, които водят надолу от моравата към шлюза, и чакам тук, докато бузата ми се смръзва все повече и повече, от зори до изгрев-слънце, за да видя как пазачът излиза от входната ни врата, отвеждайки Нед до баржата.

Моят любим, единственият мъж, когото някога ще обичам, е между четирима стражи: двама вървят начело, други двама го следват отзад, сякаш мислят, че той би избягал и би оставил мен и бебето си в затвора. Предполагах, че ще го отведат при архиепископ Паркър днес, веднага след като аз дадох показания, и когато си отива, се извръщам от прозореца, отивам до Библията си и полагам замръзналото си лице върху нея и се моля той да ми е верен.

Разбира се, той би могъл да ми е верен и въпреки това да допусне някоя грешка, която да позволи на архиепископа да отсъди в наш ущърб. Ако Нед е забравил поръбеното с кожи расо на свещеника или чуждестранния му акцент, тогава показанията му няма да съответстват на моите. Ако мисли да защити репутацията ми, като отрече, че сме били любовници преди женитбата си, тогава те ще се възползват от лъжата му. Ако показанията ни се различават по която и да е точка, тогава те ще се опитат да изкарат, че бракът е бил недействителен, а историята ни — скалъпена, за да запазим благоприличие.

Не мога да не се боя от това. Беше преди толкова време! Преди цяла година, и тогава се вкопчвахме във времето, което имахме заедно, и действахме толкова припряно! Изгубих книжата, а Нед така и не узна името на свещеника. Изгубихме Джейни, която бе единственият ни свидетел и единствената ни приятелка. Има толкова голяма вероятност Нед да забрави нещо — от миналата година насам той е бил във Франция и Бургундия и Италия, а после понесе и шока да бъде призован у дома като арестант. Но имам двата му пръстена, и знам стихотворението му наизуст. Никой не би могъл наистина да мисли, че всичко това е било скалъпено. Но никой всъщност не се интересува от истината. Те просто искат да обявят сина ми за незаконороден, така че Нед и аз и Теди да бъдем отпратени надалече, опозорени и забравени.

Задържат Нед цял ден. Когато го връщат обратно, вече се е стъмнило напълно, а и тогава не го връщат в къщата на коменданта. Чакам го да влезе във входа и съм запалила свещ на прозореца си, готвейки се да му помахам. Но отначало изобщо не мога да го видя, виждам само поклащащите се пламъци от факлите на пазачите му, докато се отправят начело от тъмния сводест вход към високата Бяла кула, мрачно издигаща се на фона на нощното небе. Но когато излиза изпод сводестия вход, той спира, отмята качулката си и поглежда право нагоре към прозореца ми. Подавам свещта си от прозореца, за да може да види мъничката светлинка, потрепваща на вятъра, и да знае, че тя свети за него, че съм му вярна, както се уповавам да ми е верен той.

Казват му нещо, за да го накарат да продължи, и той вдига ръка към мен и подминава къщата на коменданта, подминава вратата ми и прекосява моравата, за да стигне до мрачно извисяващата се кула. Изкачва се по стъпалата до вратата на входа и когато той се приближава, тя се отваря и се затваря с трясък зад него, и аз разбирам, че е казал нещо или те са измислили нещо, което им позволява да го задържат в кралския затвор, в килия. Вече не е в къщата на коменданта, като почитан лорд, задържан под домашен арест. Сега е в Тауър, където държат предателите, и ги измъчват.

В продължение на четири дни ни водят при архиепископа и обратно и всеки път, когато се е срещал с Нед, той ме пита за различна подробност: някои от подробностите са действителни, други — изфабрикувани, сигурна съм, а трети просто не мога да си спомня или никога не съм знаела. Чувствам се все по-неспокойна и по-неспокойна, а по-раншната ми дързост се превръща в страх. Моля го да разбере, че бяхме женени, че сключихме добросъвестно брак пред Бога. Умолявам го да разбере, че ако призовавам Бог за свой свидетел, не мога да излъжа. Аз съм сестра на Джейн Грей — има ли вероятност да се позова напразно на Словото Божие? Чувам как тонът на гласа ми се променя от презрителен в умолителен. Архиепископът изглежда все по-спокоен и все повече и повече като човек, който получава отговорите, които иска. Писарят дращи все по-бързо и по-бързо. Не смея да мисля какво ще последва.

ТауърЛондон, лятото на 1562 г.

Не се случва нищо. Мъчително е, но не се случва нищо. Просто трябва да чакам. Помислям си за Джейн, която живееше в къщата на семейство Партридж в безкрайно очакване кралица Мери да ѝ прости и да я пусне на свобода, сигурна, че нейно величество непременно ще ѝ прости и ще я освободи — а после как свещеникът дойде да ѝ съобщи, че ще умре на другата сутрин. Понякога нощем се събуждам, обляна в сълзи, сънувайки, че съм Джейн и че времето ми на чакане свършва и че на другата сутрин ще трябва да извървя краткия път до моравата. Но после се претъркулвам в леглото си и протягам ръка към бебето си в люлката му, порозовяло от плач, гладно и чакащо да бъде нахранено, с нетърпеливо ритащи крачета, притискам го до гърдите си и усещам как суче, и знам, че има силен, невинен живот, който не може да бъде погубен, и че една сутрин, един ден, ще изведа това малко бебе на свобода.

Малката ми сестра Мери ме посещава и носи кошница млади аспержи.

— Някой ми даде това от градината си — казва уклончиво и с усилие вдига кошницата и я слага на масата. — Помислих си, че готвачът на коменданта може да ти ги задуши с прясно масло.

— Ще го направи, благодаря ти — казвам. Навеждам се да я целуна и тя се покатерва на пейката в прозоречната ниша. — Това прозорецът на Нед ли е? — пита и поглежда отсреща към Бялата кула, където на една от пантите се развява син шал.

— Да. Сутрин окачва шал, за да ми покаже, че е добре, а аз правя същото — казвам. — Ако е болен, ще окачи бял шал, а ако бъде освободен, там няма да има нищо.

Тя кимва. Не пита какъв флаг ще бъде развян от прозореца, ако новините са лоши. Никой в Тауър не иска да се готви за лоши новини. Единствено сестра ми Джейн имаше куража да очаква смъртта си и да ми пише да се науча да умирам.

— Дворът напуска Лондон — казва тя. — Аз също трябва да замина. Тя не се държи грубо с мен, а сякаш нямам нищо общо с теб и изобщо не съм нейна сродница. Отнася се с мен като с коя да е от дамите си. Харесва всяка от тях повече от мен: обръща повече внимание на джуджето Томазина. Придружавам навсякъде двора и се храня заедно с дамите. Тя почти не говори с мен и често не забелязва присъствието ми. Но с други се държи далеч по-лошо.

— О, към кого се отнася по-зле? — питам, заинтригувана.

— Например към братовчедка ни Маргарет Дъглас — казва Мери тихо. — Тя е под домашен арест в Чартърхаус в Шийн, заподозряна в измяна.

Заглушавам ахването си, като затискам устата си с ръка.

— Още една задържана братовчедка? И то в старата ни къща?

— Казват, че се опитвала да уреди брака на сина ѝ Хенри Стюарт с Мери, кралицата на шотландците.

— Опитвала ли се е?

— Почти със сигурност, но защо да не се опита? Това би бил прекрасен брак за него, подходящ брак за нея, а един англичанин като крал-консорт в Шотландия би бил по-добър за нас, отколкото един французин.

— Цялото семейство ли е арестувано?

— Мисля, че съпругът ѝ е задържан тук, в Тауър. Но синът ѝ е изчезнал.

Вдигам ръце към главата си, сякаш искам да си оскубя косите.

— Какво? Това е лудост.

— Знам — казва Мери унило. — Елизабет е побъркана от страх като баща си. А аз трябва да ѝ служа. И съм длъжна да я следвам накъдето ѝ хрумне.

— Само да можеше да се махнеш — прошепвам.

Мери поклаща глава.

— Биха го използвали срещу теб. Не, ще отида на лятното пътуване и ще се преструвам, че ми доставя удоволствие.

Слагам ръка върху нейната.

— Къде отивате тази година?

— На север. Планирано е да отседнем в Нотингам, а тя е поръчала да подготвят пиеса. Всички ще участват. Аз също. Играя ангел на мира, който седи на люлка. Това е поетична драма, която се нарича „Британия и кралят“. Продължава три дни.

— Небеса!

— Започва с Атина Палада, възседнала еднорог — казва тя. — Това трябва да е Елизабет, предполагам. Следвана от две жени на коне — Благоразумието и Умереността. На следващия ден: Мирът. Последния ден: Злобата е повалена и всички пеем.

Не мога да не се засмея на мрачното ѝ изражение и саркастичното описание.

— Сигурна съм, че ще бъде красиво.

— О, да, ще има лъвове и слонове и какво ли не. Но целта е да бъдат показани две сплотени жени, приятелството между две жени. А другото послание е, че британските крале наследяват престола по кръв, а не се избират.

— Какво иска да каже? Възможно ли е да отправя послание към Мери Стюарт?

— Опитва се. Елизабет иска да каже на кралица Мери, че са владетелки на Британия заедно, могат да управляват заедно: Мери — на север, Елизабет — на юг, и че Мери ще бъде нейна посестрима-кралица и наследница. На практика ѝ обещава трона. Казва, че той се предава по наследство на най-близкия сродник. Не по избор, не според религията, не по желание.

Правя три крачки през малката стая, докато масата ме принуждава да спра.

— Най-сетне тя се осмелява да ме отрече открито.

— Все още не открито, все още не отричане — казва Мери ядосано. — Поетичната драма няма да бъде представена пред широка публика. Никой няма да я разбере, освен ако няма класическо образование — наложи ми се да я обясня на половината дами. Тя няма смелост да го обяви сама. Отстранява те, като кара онзи подлизурко архиепископ Паркър да ѝ свърши работата: обявява го в поетична драма. Иска дворът да знае, че не си нейна наследница, че си опозорена, че синът ти е незаконороден, но не смее да го каже пред цялата страна.

— Мили Боже, Мери, нима архиепископът е обявил, че бракът ми е недействителен?

— Да. И провъзгласи онова клето бебе за копеле — Мери кимва мрачно към люлката, където невинният ми син спи кротко, без да знае, че му отнемат името. — Бог да му прости. Тя се надява, че никой няма да се застъпи за жена, опозорила се заради похот, и никой няма да подкрепи едно незаконородено бебе. Ти си опозорена, а той е обезнаследен. Нед, разбира се, е представен като непочтен.

Вдигам едно от кученцата и го притискам под брадичката си за утеха.

— Архиепископът е лъжец — казвам само.

Мери кимва.

— Всички го знаят.

За миг седим в унило мълчание.

— А аз съм принудена да танцувам в проклетата ѝ поетична драма — процежда тя. — През първия ден съм в свитата на Палада, после седя на люлката си, а в последния танцувам за Мира. Тя знае какво прави, когато кара да участвам в танците, които изпращат послание на онази папистка Мери. Аз, сестрата на Джейн Грей, отправям обнадеждаващо послание към една папистка наследница на Англия.

— Знае какво прави — съгласявам се. — Излекувала се е от страха си от нас. Ти никога няма да родиш син, сигурна е в това. А сега никой няма да подкрепи сина ми, заклеймен като копеле на нецеломъдрена майка.

— О, тя спечели — казва Мери пренебрежително. — Дори не заговорничехме срещу нея, а тя работеше срещу нас, сякаш сме най-злите ѝ врагове. Маргарет Дъглас се ограничаваше само да преследва амбициите си за своя син, но също е обявена за предателка. Не е твърде любяща сродница тази наша кралица. Близостта с нея не носи кой знае каква радост. Мислиш ли, че ще те освободи сега, след като те съсипа?

Ставам и отивам до прозореца.

— Какво правиш? — пита тя, когато го разтварям широко.

— Ще окача черна панделка — казвам тихо. — Като знак за лоши новини. Защото вече никой няма да настоява за освобождаването ми.

Дворът напуска Лондон и аз си представям как Мери седи на люлката си като ангел на мира и танцува за Елизабет в поетичната драма, която казва на Мери, кралицата на шотландците, че тя — една папистка, една французойка — ще бъде наследница на Елизабет и че ние ще бъдем забравени. Мисля си, че е трудно за мен тук в Тауър, докато мъжът, когото обичам, е затворен на сто ярда от прозореца ми, но навярно е още по-трудно за сестра ми Мери да служи с усмивка на една жена, за която знае, че е моя неприятелка, нейна неприятелка, отмъстителна неприятелка на всяка жена, която приема като своя съперница.

Времето се затопля и аз отварям прозореца си нощем и чувам косовете в овощните градини да пеят сладко до все по-късно всяка вечер, докато се ухажват и строят гнездата си. Окачвам звънче на врата на Рибън, за да не може да лови голишарчетата, а всяка сутрин оставям на перваза на прозореца натрошения хляб от закуската си и наблюдавам червеношийката, която се спуска и се перчи пред стъклото, като пъчи червените си гърди и отстоява мястото си.

Вечер уча: чета книгите, които Джейн остави тук, в библиотеката на коменданта, изучавам Библията, която тя ми изпрати, препрочитам писмото ѝ до мен, до нейните приятели и учители, виждам я едновременно като своя сестра и като героиня. Опитвам се да намеря в себе си нейния кураж, нейното усещане за предопределеност. Тя винаги вярваше, че е стъпила на свят път, без значение дали този път ще я отведе до трона или до ешафода, винаги знаеше, че върви към Бог. Страхувам се, че сигурно ме е намирала за много вятърничава и лекомислена. Сега съм по-благоразумна и ми се иска да можех да ѝ го кажа.

Теди заяква и се буди само по веднъж нощем, за да суче. Питам коменданта дали може да излезем навън на топлия летен въздух, за да почувства Теди слънчевата светлина по кожата си, и той казва, че придворната ми дама може да го разхожда в градината или край реката всеки ден.

— Никой не ми е казал, че това невинно бебе е арестувано — казва ми той и ми се струва, че долавям нотка на негодувание в тихия му глас и си помислям — ето това е да служиш на Елизабет. Поемаш с надежда по един път, а после откриваш, че тя отива по-далече, отколкото диктуват логиката и смисълът, по-далече, отколкото можеш да понесеш.

Лягам си рано, лежа в полумрака, докато стаята бавно притъмнява, и се питам какво ще стане, когато Мери, кралицата на шотландците, отвърне на посланието в поетичната драма на Елизабет. Могат ли тези две непоколебими съперници наистина да сключат мир? Ще бъдат ли — както предложи веднъж Мери — две кралици на един остров? Ще устроят ли наистина знаменателна среща помежду си, ще станат ли приятелки? Може ли Елизабет най-сетне да е открила човек, равен на нея, на когото може да се довери?

А ако наистина се срещнат, ако се сприятелят, ако всяка обикне величието на другата, ще стана ли аз толкова незначителна, че Елизабет да освободи Нед и мен от затворничеството ни? Дали най-голямата ми амбиция сега не е да бъда забравена от всички, които казваха, че би трябвало един ден да стана кралица?

На външната врата се потропва и ключът се завърта шумно в ключалката. Ставам от леглото си, намятам робата на раменете си и отивам да отворя. Прислужницата ми спи с Теди, а придворната ми дама пристига тук всеки ден. Няма никой, който да отвори вратата ми отвътре през нощта, освен мен. Това не е проблем — никой не идва вечер, след като вечерята е поднесена. Сигурно е някой страж със съобщение: не смея да се надявам на помилване.

— Кой е там? — обаждам се малко неспокойно, но не мога да чуя отговора, докато плъзвам назад резетата, а когато отварям вратата, там стои страж и един по-висок мъж с качулка, спусната толкова напред, че не мога да видя лицето му.

Посягам да затръшна вратата, но той бързо протяга ръка.

— Не ме ли познаваш? — прошепва. — Съпруго?

Това е Нед, това е Нед, това е Нед, моят съпруг, красив и усмихнат. Той кимва на стража и бутва вратата ми, за да я отвори. Грабва ме в обятията си и целува лицето ми, косата ми, затворените ми мокри клепачи, устните ми.

— Нед — ахвам. Не мога да си поема дъх.

— Любов моя. Съпруго моя.

— Свободен ли си?

— Господи! Не! Подкупих пазача за един час с теб. Кити, толкова те обичам. Никога не съм преставал да те обичам. Да ми прости Бог, задето те оставих. Изобщо не биваше да заминавам.

— О, знам! Знам! Трябваше да бъда по-твърда. Но знаех, че ще се върнеш. Не получи ли писмата ми?

— Не! Не съм получил писма от теб! Не можех да разбера това! Получих само едно, когато ми наредиха да се върна, и ми казаха, че очакваш дете и си арестувана. Нямах представа какво да правя. Французите ми казаха, че съм в по-голяма безопасност, ако остана при тях, отколкото ако се върна у дома да се изправя пред Елизабет. Молеха ме да не ги напускам, но не можех да те изоставя тук.

— Не си получил писмата ми? Писах! Пишех често, умолявах те да се прибереш у дома. Не може да са се изгубили.

Поглеждаме се: осенява ни истината, съзнанието, че сме заобиколени от врагове.

— Нед, пишех толкова често: не може да е било случайно. Сигурно са ги откраднали.

— От самото начало сме заобиколени от шпиони — казва Нед и ме притегля към спалнята. Отмята мантията си с качулка, смъква жакета си и изхлузва ризата си през главата. Отслабнал е от затворничеството си, а кожата му е бледа в полумрака. Изведнъж оставам без дъх от желание, настойчиво като неговото.

— О, но трябва да видиш Теди!

— Ще го видя, ще го видя, но първо трябва да видя теб. Мечтая за теб от толкова отдавна.

Минали сме през вратата и стоим до леглото ми. Не се поколебавам дори за миг. Отмятам завивките и се вмъквам вътре. Нед се надвесва напред, гол до кръста, и изхлузва нощницата през главата ми. Вдигам ръце и тя се смъква и се надипля.

— Закле ли се пред архиепископа, че сме женени?

— Да! Нито веднъж не му позволих да каже, че не сме.

Той се засмива късо.

— Аз също. Знаех, че няма да ме предадеш.

— Никога. Никога няма да се отрека от теб.

Протягам ръце към него, а той изхлузва тесния си панталон и идва към мен. И двамата сме настойчиви и страстни. Разделени сме от повече от година: още тогава не можехме да се наситим един на друг. Мечтаех за този момент и болезнено копнеех за докосването му. Той се поколебава над мен, вглежда се надолу в изпълненото ми с възторг лице.

— Любов моя — прошепвам му и той се спуска върху мен, както сокол връхлита върху плячка.

Имаме само един час заедно, и когато той се измъква с препъване от леглото ми и аз му помагам да навлече ризата си, това ми напомня за сватбения ни ден, когато се обличахме един друг, суетейки се с връзките, а Джейни и аз трябваше да бързаме да се приберем за вечеря.

— Сега ми покажи сина ми! — възкликва той.

Въвеждам го в стаята на прислужницата, където нашето бебе спи в люлката си до леглото ѝ. Ръката ѝ все още е протегната, за да може да го полюшва, когато се размърда. Той спи сладко, по гръб, с ръце, стиснати в юмручета над главата му, с поруменели бузи, с розово мехурче от млякото, което е сукал, върху горната му устна.

— Мили Боже, толкова е прекрасен — прошепва съпругът ми. — Нямах представа. Мислех, че бебетата са грозни. Той притежава цялата ти красота: прилича на съвършена малка кукла.

— Упорит е като теб — казвам. — Не е особено съвършена кукла, когато някой го ядоса. Реве за храната си като гладен лорд и не търпи никакво забавяне.

Предпазливо се връщаме на пръсти в стаята ми.

— Сама ли го кърмиш?

— Нямаше кой друг да го прави! — засмивам се на потресеното му изражение. — Отглеждах го така, както бедните жени гледат кърмачетата си. Давах му собственото си мляко и собствената си обич, и той заяква от тях.

Той целува ръцете ми, устните ми, лицето ми, целува ме като умиращ от глад човек, който би вкусил всичко.

— Ти си ангел. Ти си ангел за него и за мен. Утре вечерта ще дойда отново.

— Можеш да дойдеш отново? — едва мога да повярвам. Как така?

Той избухва във възхитителния си смях, който не съм чувала толкова отдавна.

— Тъй като сме публично обявени за греховни любовници, изглежда, ни е позволено да бъдем заедно, макар да бяхме разделени, когато бяхме съпруг и съпруга. Сър Едуард ми даде позволението си, сякаш за да каже, че след като сме наказани толкова жестоко за един грях, със същия успех можем и да му се насладим. Пъхвам в ръката на пазача по някоя монета и той ме води при теб.

— Можем да бъдем заедно? — не ме е грижа дали ще прекараме остатъка от живота си в Тауър, ако можем да спим в обятията си и той може да вижда сина си.

— Не така се надявах да живеем, но това е най-доброто, което можем да направим засега — казва той. — И все още имам надежди. Елизабет не може да се противопостави на всичките си съветници, а Уилям Сесил и Робърт Дъдли знаят, че не сме се провинили в нищо, освен в любов. Те са наши приятели. Искат протестант-наследник на трона, а ние го имаме. Ще работят срещу Мери, кралицата на шотландците: никога няма да я приемат. Не се отчайвам, любов моя.

— Нито пък аз — казвам: куражът ми се усилва при думите му. — Не се отчайвам. Никога няма да се отчая, ако мога да бъда с теб.

ТауърЛондон, лятото на 1562 г.

Напук на всичко, въпреки злобата на кралицата, ние сме щастливи. Майката на Нед му изпраща наемите и доходите от земите и лихвите му, и следователно той е заможен затворник. Подкупва стражите и поръчва всичко, каквото ни трябва. Идва при мен всяка вечер и вечеряме заедно, играем с бебето си и се любим. Светлата част на денонощието се превръща във време на чакане, през което уча, грижа се за детето ни и пиша писма до приятелите си в двора. Сър Едуард, комендантът на Тауър, ми позволява да се разхождам в градината и аз вземам бебето и го слагам върху някой шал на затоплената от слънцето трева, за да може да рита с крака и да гледа чайките, които кръжат в синьото небе над него.

Нощта е времето, когато започва истинският ми живот, когато стражът тихо въвежда Нед в стаята ми, и ние говорим и четем заедно. Той ме гледа как кърмя сина ни, как го повивам върху дъската и го предавам на прислужницата за нощта, а после вечеряме хубаво с деликатеси, които майка му изпраща от Хануърт и лакомства, доставяни в Тауър безплатно — подаръци от жителите на Лондон.

Всеки ден Нед или аз получаваме бележка или писмо от някой, който обещава подкрепата си, ако обжалваме присъдата си. Някои от тези хора обещават, че ако избягаме, ще намерим убежище. Един-двама дори предлагат да съберат войска и да ни освободят. Изгаряме моментално всички тези писма и никога дори не говорим за тях. Елизабет е постановила, че сме прелюбодейци: не трябва да ѝ даваме възможност да измисли по-лошо престъпление, което да ни припише. Няма да ѝ дадем никакво основание за процес по обвинение в държавна измяна.

Но така или иначе тя не ни обръща внимание това лято. Навярно мисли, че е направила всичко по силите си да ни съсипе, и е насочила вниманието си към други дрязги. Арестува най-скъпата си приятелка и придворна дама Кат Ашли, задето се е застъпила за кандидатурата на принц Ерик Шведски. Елизабет е по-обидена сега от факта, че Кат ѝ препоръчва брак, отколкото беше, когато Кат я предупреди, че хората я възприемат като блудница. Кой може да предположи какво ще пробуди страховете на Елизабет? Никой не знае какво ще направи тя в следващия момент. Станала е толкова наплашена и толкова жестока, че е хвърлила в тъмница собствената си обична гувернантка, жената, за която казва, че ѝ е била като майка.

— По какво обвинение? — питам настоятелно Нед.

— Никакво обвинение — отвръща той. — Няма обвинение. Елизабет не се придържа към собствения си закон. Кат Ашли е арестувана по някакъв каприз. Бог знае какво ще стане с нея. Навярно Елизабет ще посочи престъплението ѝ, а може пък Кат ще бъде задържана за няколко дни, а после освободена и отново да се радва на благоволение. Може би Елизабет ще нареди освобождаването ни по същия начин.

Ние сме няколко души, задържани без причина, без никакво обвинение, жертви на ревността или страховете на Елизабет. Братовчедка ми Маргарет Дъглас е подложена на разпит, обвинена по силата на дузина мъгляви шпионски доклади, задържана под строг домашен арест. Съпругът ѝ, Матю Стюарт, граф Ленъкс, е задържан тук, някъде в Тауър. Никога не сме го виждали, нито да се разхожда по покрива на някоя кула, нито дори да гледа навън през някой прозорец. Боя се, че го държат изолиран, и знам, че няма да издържи на подобно отношение. Никога не е бил фаворит на кралицата, а съпругата му е нейна съперница за короната. Той не притежава достатъчно силен дух, за да преживее враждебността на Елизабет. Синът им Хенри Стюарт също е твърде слаб, за да се изправи срещу нея: толкова по-добре за него, че избяга във Франция. В двора оживено се шушука, че братовчедката Маргарет наела некроманти и гадатели, че е предсказала смъртта на Елизабет, че насърчавала Мери, кралицата на шотландците, да се омъжи за Хенри Стюарт и да обедини Англия и Шотландия под свое управление…

— Какво? — прекъсвам Нед. — Как Елизабет търпи това? Ако Маргарет е извършила всичко това, защо я държат в Шийн, сякаш се е провинила в нещо дребно, докато ние сме под ключ тук, за толкова по-маловажно провинение?

— Ако докажат обвинението в некромантия срещу нея, могат да я изгорят като вещица — казва той сериозно. — Не ѝ завиждам заради Шийн, ако подготвят такова обвинение срещу нея. Могат да я отведат от Чартърхаус в Шийн до Смитфийлд дори без съдебен процес, ако докажат, че ползвала услугите на вещица, за да предскаже смъртта на кралицата.

Бебето е в прегръдките ми, суче и спи. Размърдва се, когато го стисвам по-здраво.

— Би ли могла Елизабет наистина да стигне дотам, че да убие собствената си братовчедка? — питам го много тихо. — Би ли могла да извърши подобно нещо?

Той поклаща глава. Не знае какво може да направи тя. Никой от нас не знае на какво е способна тя.

— Имам новина за теб — казвам, нарушавайки мълчанието. — Имам да ти кажа нещо тази вечер. Надявам се, че ще те направи щастлив.

Той ми поднася ранни ягоди — подарък от безименен приятел, от полята на Кент.

— Кажи ми.

— Пропуснах месечното си кървене и мисля, че очаквам дете — опитвам се да се усмихна, но устните ми треперят. Толкова се страхувам, че ще се ядоса, че това ще ни докара нови неприятности. Но той пуска лъжицата си, заобикаля масата, коленичи до мен и ме взема в прегръдките си. Този път радостта му е неподправена. Обвива мен и малкия Теди в една топла прегръдка.

— Това е най-добрата новина, най-добрата новина, която можех да чуя — казва той. — Като си помисля, че си толкова здрава и плодовита, а аз съм толкова силен, че да заченем дете на това ужасно място, което е видяло толкова много смърт. Слава на Бог, който донесе светлина от мрака! Това е като истинско чудо. Да създадеш бебе зад стените на затвора, е все едно да отблъснеш самата смърт.

— Значи наистина си щастлив? — искам да се уверя.

— Бог ми е свидетел! Да! Това е прекрасна новина.

— Ще съобщим ли на сър Едуард?

— Не — решава той. — Няма да казваме на никого. Ще го запазим в тайна, както си направила преди. Можеш ли да го скриеш от прислужницата си? От дамите си?

— Ако остана така слаба, както преди, тогава никой няма да узнае чак до последните месеци — казвам. — Преди почти не ми личеше.

— Да изберем кога и къде да съобщим — казва той. — Пазиш могъща тайна: нека я съхраним, за да я използваме възможно най-добре. О, любов моя, толкова се радвам. Добре ли се чувстваш? Мислиш ли, че отново е момче?

Усмихвам се.

— Още един наследник за Елизабет? Мислиш ли, че ще се радва да се сдобие с още един малък кралски родственик?

Усмивката му става сурова.

— Мисля, че не може да продължава да отхвърля синовете ни, а ако имаме двама, това прави довода два пъти по-силен.

— А ако имаме момиче?

Той взема ръката ми и я целува:

— Тогава ще я кръстим Катрин-Джейн на прекрасната ѝ майка и леля ѝ, светицата, и Бог да благослови дъщеря ми и майка ѝ, несправедливо затворени тук.

ТауърЛондон, лятото на 1562 г.

В града става по-горещо и аз започвам да се страхувам от чумата. През лятото винаги има епидемии, затова дворът потегля на пътуване — за да може дворците да бъдат почистени и Елизабет да съхрани безплодното си тяло далече от всяко неразположение. Това е първата година, която прекарвам в Лондон през лятото, и вонята от реката и от крепостния ров около Тауър ме изпълват с ужас. Не е нужно човек да е голям лекар, за да разпознае мириса на болест. Лондон мирише на смърт и аз се страхувам да дишам въздуха.

Приятелката на Елизабет от детинство и нейна придворна дама Кат Ашли е преместена от Тауър заради безопасността си. Все още е в немилост, но Елизабет не иска да позволи обичната ѝ Кат да бъде застрашена дори от най-малка опасност. Но ние сме оставени тук, изложени на болестните изпарения от канавките и реката. Тя оставя бебето ми тук — където знае, че върлува болест.

— Да пиша ли на Уилям Сесил, за да го помоля да ни премести? — питам Нед една вечер.

Той държи бебето в прегръдките си и му пее песничка, която сам е съчинил. Бебето гука от удоволствие, сякаш разбира римуваните думи, приковало тъмносините си очи върху любящото лице на баща си.

— Не и докато не получим новини от двора — казва той и вдига поглед към мен. — Настъпват големи промени и те ще ни се отразят. Кралицата се опитваше да сключи съюз с кралицата на шотландците, но във Франция е започнало ужасно преследване на протестантите. Те открито се бунтуват срещу властта на рода Гиз и призовават Елизабет на помощ. Тя иска да се срещне с кралица Мери, но сега мисля, че няма да може. Дори Елизабет няма безочието да се сприятели открито с жена, чиито роднини екзекутират протестанти. Когато Елизабет се върне в Лондон през есента, протестантските свещеници и парламентът ще я принудят да се съгласи, че не може да се съюзи с Франция, след като французите са опетнени с кръвта на хора от нашата вяра. Самите сродници на Мери Шотландска, фамилията Гиз, изтребиха безмилостно мъже и жени от нашата Църква. Елизабет не може да въвлече Англия в съюз с една дъщеря на рода Гиз. Никой не би го приел.

— Ако тя се откаже от съюза си с Мери, тогава няма кой да бъде неин наследник освен мен и Маргарет — отбелязвам.

— И негова невръстна светлост тук — казва баща му. — Ако бъдеш така добра да му отстъпиш правото си. Лорд Бийчам е следващият мъж в линията на наследяването. Виждаш ли колко строго ме гледа? От него ще стане велик крал.

— Тя го обяви за копеле — казвам със сдържано негодувание.

— Всеки знае, че това е лъжа — казва баща му, моят съпруг. — Дори не му обръщам внимание.

ТауърЛондон, лятото на 1562 г.

Дворът се връща в двореца Хамптън Корт през късното лято и тогава е взето неохотното решение, че Англия трябва да защити протестантите във Франция. Елизабет губи надежда за съюз с Мери, кралицата на шотландците, и събира смелост да нареди укрепяването на Хавър, за да защити протестантите-хугеноти от войските на Гиз. Всички очакват Робърт Дъдли да командва английската войска и се понася приглушен повсеместен ропот за фаворитизъм, когато кралицата настоява той да остане у дома и изпраща вместо него брат му Амброуз. Робърт Дъдли е твърде ценен за нея, за да го излага на опасност, дори в свещена война в защита на нашата религия.

Тази война може да бъде нашето спасение. Почти сигурно е, че Елизабет ще освободи Нед, за да командва отряд.

— Граф Ленъкс също много би се радвал да бъде освободен — доверява ми сър Едуард, моят тъмничар. — Горкият, той няма нужния темперамент, за да понесе затворничеството.

— Бих казала, че то не се харесва на никого — казвам сприхаво.

— Той роптае много заради свободата на вашия съпруг и това, че можете да се срещате. Собствената му съпруга, лейди Маргарет, много му липсва. Той плаче от самота в стаята си нощем.

— Тогава не е бивало да заговорничи срещу кралицата — казвам строго.

— Ако го е сторил.

— Да, разбира се. Но какво става всъщност с него?

Комендантът се накланя към мен, сякаш може да го чуе някой друг освен господин Носльо на рамото ми и Теди в прегръдките ми.

— Доста е разстроен, горкият. Дращи по вратата и вика съпругата си. Казва, че стените се приближават и го притискат и ме моли да отворя прозорците.

— Нима полудява? — питам.

— Не е добре — потвърждава сър Едуард. — Някои хора не могат да понесат това, знаете ли. А и не всички затворници живеят така весело, както вие и негова светлост.

— Много сме признателни — казвам. Вярно е. Щастливи сме като конопарчетата в клетката им, ние тримата: съпругът ми, нашето бебе и аз. А сега изпитвам и допълнителната радост от съзнанието, че още едно бебе е на път.

ТауърЛондон, есента на 1562 г.

Чакам посещение от малката си сестра, Мери, с нарастваща увереност, че тя ще дойде и ще ми съобщи, че ще бъдем освободени, но тя не идва. Изпраща ми бележка, с която съобщава, че все още са в Хамптън Корт и кралицата е на легло с някаква болест: повикани са лекари, но никой не знае какво ѝ е.

— Не, по-лошо е, тя е смъртно болна — прошепва Нед, като идва в стаята ми рано, целува сина си и го подава обратно на прислужницата. — Ела тук — казва и ме притегли към пейката в прозоречната ниша, където можем да говорим насаме. Господин Носльо скача горе и сяда тържествено между нас.

— Смъртно болна? Мислех, че просто отново има пристъп на воднянка.

— Имам приятели в двора, които ми изпращат новини. Сериозно е, много сериозно. Кити, кралицата е прихванала едра шарка. Вярно е: едра шарка, и тя вече е в безсъзнание. Не може да говори или да се движи. Кой знае, може вече да е умряла. Може би лежи мъртва в този момент. Тайният съвет е свикан на спешно заседание. Постоянно получавам съобщения. Опитват се да изберат наследник, ако Елизабет умре.

— Ако умре? — изричам задавено думите. Тя е такова проклятие и такъв бич в живота ми, че ми е трудно да си представя свят без нея. — Да умре? Елизабет може да умре?

— Да! Не ме ли чуваш? Може да умре. Изглежда немислимо, но е повече от вероятно. Тя има едра шарка, а не е силна. На легло е и температурата ѝ се покачва. Тайният съвет е свикан. Трябва да изберат наследник, ако тя не проговори. Онемяла е от температурата, умът ѝ блуждае. Говорят за Хенри Хейстингс, за Мери, кралицата на шотландците, или за Маргарет Дъглас — той замълчава, усмихва ми се, очите му блестят. — Но най-вече, разбира се, настояват за теб.

Поемам си дъх. Спомням си деня, в който короната беше предложена на Джейн и тя знаеше, че трябва да я приеме.

— За мен — казвам безизразно. Мисля си за Джейн и колко ужасно опасна е амбицията, мисля си за изкушението на короната и за бъдещето на сина си.

— Завещанието на Хенри VIII посочва майчиния ти род непосредствено след Елизабет — казва той спокойно. — Не майката на Маргарет Дъглас, не шотландската линия, а първо майка ти, а после теб. Елизабет каза, че наследството би трябвало да следва естествения ред, но Тайният съвет няма да допусне на престола на Англия Мери, кралицата на шотландците, която е наполовина Гиз, в момент, когато сме във война с Франция и нейното семейство. Завещанието на стария крал Хенри посочваше твоя род. Завещанието на крал Едуард посочваше първо Джейн, а после теб. Има само една протестантска наследница от рода на Тюдорите. Това си ти. Всичко сочи към теб.

Мисля. Поемам си дъх и си помислям за сина си и за бебето, което би трябвало да се роди като принц. Моето затворничество е изострило амбицията ми. След страданията, които понасям за това, че съм наследница, не мога да премълчавам правата си над престола.

— Готова съм — казвам, въпреки че гласът ми трепери леко. — Готова съм. Мога да нося короната на сестра си.

Той издишва шумно, сякаш изпитва облекчение, че зная своя дълг към страната си, че съм подготвена да заема мястото си на трона.

— Елизабет може да е мъртва дори сега и може да ти носят короната. Може да идват с прилива на баржа от Хамптън Корт.

— Да идват при мен тук, в Тауър?

— Тук в Тауър.

Помислям си какво ужасно злощастие би било да започна царуването си тук, където Джейн започна и завърши своето. А после си помислям колко глупава мисъл е това. Би трябвало да подготвям речта си за мига, в който ще дойдат да ми съобщят, че Елизабет е мъртва.

— Възможно ли е да има война? — питам настоятелно. — Ако заема престола, папистите ще се вдигнат ли срещу мен?

Той се намръщва.

— Почти сигурно не. Не биха имали подкрепа. Мери, кралицата на шотландците, не може да ни нападне, докато във Франция цари смут и безпорядък, а близките ѝ не могат да изпратят френски войски да я подкрепят. Маргарет Дъглас води война чрез писма, но не разполага с армия и с подкрепа в страната. Самата тя е арестувана, а съпругът ѝ плаче на решетките на прозореца си и не може да ѝ бъде от помощ. Хенри Хейстингс е от старата кралска фамилия и няма подкрепа. Няма никой друг. Това трябва да е твоето време. Това трябва да е подходящият момент за теб — той кимва към затворената врата на стаята на прислужницата. — И за него. Безспорния наследник.

На вратата се потропва тихо и аз скачам на крака, събарям масата и разливам виното.

— Сега ли? — питам. Чувствам как сърцето ми блъска като чук и си помислям за бебето, защитено и безмълвно в корема ми, и за брат му в съседната стая. Помислям си, че ние сме новото кралско семейство и може би ми носят короната.

Нед прекосява стаята с три големи крачки и отваря вратата. Там стои стражът, придружен от още един мъж.

— Вестоносец, милорд — казва почтително стражът. — Каза, че трябвало да ви види.

— Добре сте направили, че сте го довели при мен — казва Нед непринудено. Стражът отстъпва назад и пратеникът влиза в стаята.

Не мога да откъсна очи от свитъка в ръката му. Навярно върху него е кралският печат, навярно членовете на Тайния съвет ми съобщават за смъртта на Елизабет и ме уведомяват, че са на път към нас.

Нед настоятелно протяга ръка. Пратеникът му дава свитъка. Това е кратко набързо надраскано съобщение.

— Пише, че трябва да ви се доверя — обръща се Нед към мъжа. — Какви са новините?

— Кралицата посочи Робърт Дъдли.

— Какво? — възклицанието на Нед е толкова високо, потресът му — толкова голям, че чувам как Теди проплаква в стаята на прислужницата, и тя отваря вратата и надниква оттам.

— Няма нищо! — казвам ѝ заповеднически и ѝ махвам да се върне при бебето. Обръщам се към вестоносеца: — Сигурно грешите. Това не може да бъде.

— Посочи го за протектор на кралството, а членовете на Тайния съвет се заклеха да го подкрепят.

Ние с Нед си разменяме стъписани погледи.

— Не е възможно — прошепвам.

— Какво казва господарят ви? — пита настойчиво Нед.

Мъжът се ухилва:

— Казва, че няма да спорят с една умираща жена, но че съпругата ви трябва да бъде готова — обръща се към мен и прави дълбок поклон, какъвто се полага на кралска особа. — Казва, че сигурно не остава много. Никой не би подкрепил един Дъдли, и никой не желае да приеме още един протектор. Кралицата си е изгубила ума от треската. Като посочи Робърт Дъдли, тя даде на членовете на Тайния съвет правото да короноват когото поискат. Тя не е в състояние да разсъждава правилно: не могат да я вразумят. Никой за нищо на света няма да му даде короната. Кралицата отхвърли собствения си род, тя е предателка спрямо собствения си престол. Всеки знае, че наследницата трябва да бъде лейди Хартфорд — и той ми се покланя отново.

Нед кимва, съобразявайки бързо.

— Нищо не може да се направи, докато кралицата е жива, Бог да я благослови — казва той. — Едва после можем да предприемем някакъв ход. Ние сме нейни верни поданици, докато диша. Ще се молим за нейното оздравяване.

— Да — казва мъжът. — Ще се върна в Хамптън Корт и ще съобщя на милорд, че разбирате. Ще научите веднага, щом има повече новини.

— Живеем в необикновени времена — казва Нед, говорейки почти полугласно. — Времена на чудеса.

Разбира се, ние не можем да спим. Дори не лягаме заедно на леглото и не се целуваме. Не можем да ядем. И двамата сме неспособни да правим каквото и да е, освен да обикаляме неспокойно из двете стаи и да гледаме през прозореца навън, в тъмната градина, за да видим дали към нас не се е насочил полюляващият се пламък на приближаваща факла. Сменям роклята си, за да изглеждам възможно най-добре, когато лордовете дойдат с короната. Покривам с парче плат клетката на конопарчетата, за да заспят и да не пеят. Кучетата кротуват в сандъка си, прибирам и господин Носльо в клетката му. Макар и без зала за аудиенции, без свита, ние излъчваме възможно най-голямо достойнство. Сядам в единствения хубав стол, а Нед стои зад мен. Не можем да се сдържим да не позираме, като актьори в жива картина, която трябва да представлява величието, след като в този миг пратеникът може би язди към нас, за да ни съобщи, че сценарият е готов, че ролите са се превърнали в реалност.

— Ще се отплатя на коменданта на Тауър — отбелязвам.

— Нито дума — предупреждава ме Нед. — Молим се за оздравяването на кралицата, Бог да я благослови.

— Да — съгласявам се. Питам се дали е грешно привидно да се моля за здравето на една жена, а тайно да се надявам тя да умре. Иска ми се да можех да попитам Джейн: това е точно от онези неща, които тя щеше да знае. Но наистина, как мога да искам Елизабет да живее, след като тя е такава неприятелка на мен и на невинния ми син?

— Моля се за нея — казвам на Нед. Мисля си, че ще се моля тя да отиде право на небето, и да не съществува чистилище, защото ако има, тя никога не би се измъкнала оттам.

Чуваме първите трели на птичи песни, отекващи високо в тихата ни стая, а после една по една пойните птици започват да зоват деня. Един дрозд запява звънка песен със сребрист глас, висок като на флейта. Размърдвам се на мястото си и виждам, че Нед гледа навън през прозореца.

— Разсъмна се — казва той. — Трябва да вървя.

— Без съобщение!

— Всеки вестоносец ще ме намери достатъчно лесно — казва той иронично. — Никъде няма да отида. Ще бъда заключен в килията си в Тауър. А ако дойде съобщение за теб, ще ме повикат веднага след като ти съобщят… — той млъква, без да довърши. — Помни: ако някой пита, молила си се цяла нощ за нейно здраве — допълва после. — Била си тук сама.

— Ще кажа това. И наистина, молих се — кръстосвам пръсти зад гърба си заради тази полуистина. — Ще дойдеш ли утре вечер?

Той ме взема в обятията си.

— Непременно. Непременно, любима. И ще ти изпращам всички новини, които чуя. Изпрати придворната си дама при мен по времето за вечеря и ще ѝ кажа какво съм чул от Хамптън Корт — той отваря вратата, а после се поколебава. — Не се подвеждай от клюки — казва. — Не излизай от стаята си, освен ако самите членове на Тайния съвет не дойдат при теб. Би било фатално, ако те видят да приемаш короната, а после Елизабет оздравее.

Толкова се страхувам от нея, че направо изтръпвам при мисълта да допусна такава грешка и да бъда принудена да се изправя пред нея по истинско обвинение в измяна.

— Няма! Няма! — обещавам му. Заклевам се пред себе си, че никога няма да бъда кралица за девет дни като сестра си. Ще бъда кралица до края на живота си или изобщо няма да бъда. Така или иначе, не мога да предизвикам събитията. Всичко зависи от силите на една болнава жена на почти трийсет години, бореща се с една от най-опасните болести на света.

— И се моли за здравето ѝ — казва Нед. — Постарай се хората да видят, че се молиш за нея.

Чуваме как вратата долу се отваря и стражът прошепва дрезгаво нагоре по стълбите:

— Милорд?

— Идвам — отвръща Нед. Целува ме жадно по устата. — До довечера — обещава ми. — Освен ако нещо не се случи днес.

Налага се да чакам цял ден. Комендантът на Тауър, сър Едуард, идва да ме посети и ме намира на колене пред Библията ми.

— Сигурно сте чули, че кралицата е болна — казва той.

Изправям се на крака.

— Цял ден се моля за нея. Бог да я благослови и да ѝ даде сила — казвам.

— Бог да я благослови — повтаря той, но потайният поглед, който отправя към мен, ми показва че съзнава онова, което зная и аз — ако тя премине от безсъзнанието към смъртта, тогава Англия ще има нова кралица, а малкото момче в люлката ще бъде Едуард, принц на Уелс.

— Може би искате да се разходите в градината — предлага сър Едуард.

Кимвам.

— Ще отидем сега.

Не мога да седя на едно място, а не мога и да отида никъде. Не мога да се съсредоточа върху четенето, а не смея да се отдавам на блянове.

— Луси, донеси топката на Теди.

Чакам и чакам, стряскайки се всеки път, когато чуя вика, с който искат паролата откъм къщичката на вратаря, и големите порти се отворят със скърцане, но няма други новини от Хамптън Корт. Елизабет се е вкопчила в продължителна, безмълвна битка за живота си, а членовете на Тайния съвет искат услуги в замяна на избирането на наследника на трона. Никой няма да се съгласи с избора на Елизабет — Робърт Дъдли да стане лорд-протектор. Самият Дъдли — при положение, че собственият му баща е погребан в параклиса на Тауър, обезглавен за измяна — знае, че това е невъзможно, макар да съм убедена, че пламенната му амбиция, амбицията на рода Дъдли, сигурно се е разгоряла, когато най-напред е научил за това.

Той сигурно ще подкрепи кандидата на своето семейство, Хенри Хейстингс, който се ожени за момичето на Дъдли в онази поредица от сватби, в която омъжиха набързо и двете ни с Джейн, за да укрепим властта на рода Дъдли. Дори сега, осем години след смъртта на Джейн, старият заговор на Дъдли за трона се завърта като воденичен механизъм, неспособен да спре — едно колело, после друго и накрая големия воденичен камък, който разтърсва цялата постройка. Заговорът е в ход, водата се лее, воденичното колело се върти, но никой няма да подкрепи Дъдли.

Никой няма открито да подкрепи и Мери, кралицата на шотландците. Тя е папистка, а роднините ѝ воюват с хугенотите и събират войска, за да се бият с английските войници в Хавър. Изведнъж тя се е превърнала във враг на Англия, и никога няма да възстанови репутацията си на владетел, готов да толерира нашата религия. Много малко хора предпочитат Маргарет Дъглас. При все че е от кралското семейство, тя е широко известна като папистка, хвърлена е в затвора за най-дяволско престъпление. Никой не би приел такава жена за кралица на Англия. Няма никой друг от кралско потекло и изповядващ реформираната религия, освен мен. Никой друг, чийто род да е посочен от завещанието на краля. Аз ще нося короната на сестра си.

Цял ден чувам това в главата си, като църковно песнопение, докато играя с Теди в градината и му помагам да се изправи и го оставям да скача на скута ми. Цял ден чувам отново и отново: „Ще нося короната на сестра си, ще сбъдна мечтата ѝ. Ще довърша задачата, с която Джейн се зае, и в небесата ще настане ликуване.“

Когато идва време за вечеря, изпращам придворната си дама да прислужва на съпруга ми. Изпращам кошница праскови като подарък и тя ги занася на трапезата му. Връща се при мен, стиснала устни, сякаш за да задържи някаква тайна.

— Милейди, нося съобщение.

— Какво има? — чувам в главата си: „Ще нося короната на сестра си, ще сбъдна мечтата ѝ.“

— Негова светлост поръча да ви предам, че — слава Богу — кралицата се е съвзела. Излязла е от унеса, а мехурите по кожата ѝ са се спукали. Той каза, че, хвала на Бога, тя била по-добре.

— Хвала на Бога — повтарям високо. — Молитвите ни бяха чути. Бог да я благослови.

Обръщам се и влизам в къщата, като оставям Теди с прислужницата, макар че той вика след мен и вдига ръце, за да го взема. Не мога да допусна никой да види горчивината в изражението ми. Тя се е възстановила — тази вероломна сродница, тази зла кралица. Съвзела се е, а аз все още съм тук в тъмницата и никой няма да дойде да ме освободи. Никой няма да дойде да постави короната на главата ми днес.

ТауърЛондон, зимата на 1562 г.

Елизабет се възстановява, сякаш самият дявол се е грижил за нея със сатанинска нежност. Зълвата на Джейн, Мери от рода Дъдли, едва не умира, прихващайки шарката от Елизабет, и губи прочутата си красота. Не изпитвам жал към нея. Именно тя отведе Джейн с баржата до Сион в нощта, когато я направиха кралица. Това бе необмислено пътуване и сега Джейн е мъртва, а Мери ще прекара остатъка от живота си, криейки обсипаното си с белези лице от света, сякаш амбицията на семейство Дъдли е унищожила красотата на дъщеря им.

Кралицата се е възстановила, но в страната цари смут. Всички знаят, че тя е била близо до смъртта и не е имало никакво решение за наследник, а сега от богатите благороднически домове на Лондон по улиците светкавично плъзва мълвата, че тя се е опитала да направи сина на един предател, внука на един изменник, лорд-протектор на кралството.

Нашата кралица се е опитала да превърне любовника си в тиранин като Ричард III. Хората са ужасени, че е можело да изневери на дълга си, умирайки, без да посочи наследник, предавайки страната в ръцете на един фаворит. Хората говорят за други кралски фаворити и опасността, каквато може да бъде един неуверен крал. Нед постоянно получава съобщения от приятелите си и от моите поддръжници, събиращи се на вечери, организирани в тесен кръг от лордовете-реформатори, които заявяват, че трябва да бъде посочен наследник на престола и че това трябва да бъда аз.

— Уилям Сесил е твърдо решен ти да бъдеш посочена за наследница — уверява ме Нед. — Казва, че никой друг няма по-неоспоримо право, било то по религиозна линия или по наследство, че Елизабет знае това, че всички знаят това. Казва, че трябва да бъдеш освободена. Всички са единодушни.

— Тогава защо сме все още тук? — питам.

Седим заедно в стаята ми, сгушени в опърпаното кресло, което едно време служеше за трон на Джейн. И двамата сме полуразсъблечени, затоплени от леглото, увити в одеяло пред огъня, сити от целувки и докосвания.

— Трябва да отбележа, че съм бил и на по-лоши места — притиска ме близо до себе си.

— Бих прекарвала всеки ден от живота си с теб по този начин — казвам, — но не под ключ. Елизабет освободи Маргарет Дъглас и съпруга ѝ, граф Ленъкс. Защо не освободи и нас?

— Не са освободени — поправя ме той. — Позволено му е да живее с нея, но все още са под арест. Елизабет трябваше да му позволи да отиде при съпругата си, защото той не може да понася затворничеството.

— Аз също не мога да понасям затворничеството! — възкликвам. — Навярно тя ще ни позволи да живеем под домашен арест. Бихме могли да помолим за това, щом не са съгласни да ни освободят напълно. Бих могла да родя бебето си под твоя покрив в Хануърт.

— Когато бъдем освободени, никога повече няма да се връщам тук. Само по веднъж годишно, за да положа цвете на гробовете на близките ни — зарича се Нед.

— Дори не и за коронацията ми, така ли? Такава е традицията.

— Ще създадем нова традиция — казва той. — Няма да допусна синът ми отново да влезе зад тези стени — нежно докосва закръгления ми корем. — Никой от синовете ми.

— Най-много харесвам замъка Уиндзор — казвам сънливо.

— Хамптън Корт — заявява Нед. — И навярно ще построим нов замък.

— Нов дворец — поправям го. — Няма да ни трябва замък. В страната ще цари мир. Можем да построим красиви дворци и къщи и да живеем като кралско семейство сред нашите поданици.

— Богоугоден мир най-сетне — казва той.

— Амин — замълчавам за миг, представяйки си нов прекрасен дворец, който можем да наречем „Сиймор Корт“. — Това ще стане, нали? — Защото имахме толкова много надежди и ни сполетяха толкова много беди.

Той обмисля думите ми.

— Наистина, мисля, че този път трябва да стане. Тя наистина няма друг надежден наследник, а този път стигна твърде далеч дори за приятелите и съветниците си.

ТауърЛондон, зимата на 1562 г.

Ние с Нед прекарваме затворническа Коледа с подаръци, донесени от града, и зелени клонки от градината на коменданта. Гощаваме се царски. Лондончани оставят по нещо пред портата на Тауър всеки ден: храна и дребни подаръци. Толкова съм трогната, задето изпращат подаръци за Теди. Един лондонски златар му изпраща лъжица, на чиято дръжка е гравиран фамилният ни герб — ангелските криле, един майстор на играчки му изпраща дървено люлеещо се конче. Той е изключително развълнуван от това, макар че все още не умее да върви, държейки го между краката си. Вместо това го бута пред себе си навсякъде, където ходи, и ми нарежда да подвиквам: „Дий!“ Той може да казва само: „Хии!“, а баща му се оплаква, че първите му думи би трябвало да бъдат: „За Сиймор!“

Храним се сами, всеки в собствената си стая, но Нед идва в стаите ми веднага след като съдовете бъдат раздигнати от масата, а слугите му се оттеглят за през нощта. Стражът го пуска да влезе и ние отиваме в леглото за коледните целувки. Откакто коремът ми наедря, не сме се любили, но отърквам лице в голите му гърди и той ме разсъблича, за да може да гали гордата извивка на корема ми.

— Не вреди ли на детето, като се пристягаш толкова? — пита той.

— Не мисля — казвам. — Крих Теди до последните месеци.

— Толкова се радвам, че съм с теб този път — той заравя лице в топлите ми гърди. — Сигурно съм най-щастливият мъж, задържан някога зад тези стени.

Изкисквам се.

— Не дълбаеш ли в камъка? Не броиш ли дните?

— Моля се за освобождаването ни — казва той сериозно. — И мисля, че то ще настъпи скоро. Кралицата трябва да свика парламента, ако иска пари за армията си във Франция. А парламентът отказва да ѝ отпусне средства, ако не посочи наследника си. Хванали са я натясно. Всички лордове от Тайния съвет се срещат насаме още от Дванайсетата нощ, и най-много са тези, които желаят ти да бъдеш посочена за нейна наследница.

Изпускам едва доловима въздишка.

— Значи признават, че сме женени?

— Винаги са го знаели — уверява ме той. — Просто не смееха да ѝ се противопоставят преди. Освен това нали накараха и двама ни да се закълнем, че бракът ни е валиден, пред архиепископа на Кентърбъри, който записа това, за да го представи пред кралицата на Англия. Кентърбърийският архиепископ чу брачните ни обети. Едва ли можем да бъдем по-законно женени. Вече никой не може да го отрече.

Засмивам се гласно.

— Не бях мислила за това! Какви глупаци са! Да се вкарат сами в капан, когато се надяваха да хванат нас.

— Глупаци — казва той с дълбоката наслада на любовник в обятията на своята възлюбена. Никой друг няма значение, никой друг не е важен за нас двамата, преплетени в леглото, докато огънят хвърля потрепващи отблясъци по полуголите ни тела: — Глупаци в глупав свят, изгнаници от света на нашата радост.

ТауърЛондон, пролетта на 1563 г.

Мери идва да ни види и носи за Теди няколко прясно изпечени хлебчета във форма на хора с очи от черни стафиди, от кралската пекарна, натоварена е с дребни подаръци.

— Небеса, какви са тези неща? — питам я.

Тя се смее, изсипвайки подаръците върху масата.

— Докато вървях през града, хората ме разпознаваха и ми даваха неща за теб. Едва не ме премазаха. Стражът, който ме придружи, показа на коменданта всички неща, които носеше, за да се увери, че сред тях няма бележки.

— Подаръци ли? — питам.

— Всевъзможни малки играчки и дреболии. Хората те обичат. Всички ми казват, че би трябвало да бъдеш освободена и да ти позволят да живееш със съпруга си. Всички в Англия смятат, че не си направила нищо лошо и трябва да бъдеш освободена. Всички — имам предвид наистина всички — от дамите в двора до развратниците в Смитфийлд.

— Защитават ме, така ли?

— Мисля, че са готови да потеглят на поход в твоя защита.

Не казваме нищо и само се споглеждаме за миг.

— Никакъв поход — казвам тихо. — Както и да е — хвала на Бога, че не си прихванала едрата шарка — казвам и я целувам. Неудобно ми е да се привеждам и тя го забелязва веднага.

— Върху мен шарката ще е доста едра — отбелязва тя. — Какво става с теб? Да не си наранила гърба си, та си толкова схваната?

Изчаквам я, докато успее да се намести на стола, а после притискам пръст върху устата ѝ за да ѝ попреча да извика.

— Чакам дете — прошепвам в ухото ѝ.

Тя остава с широко отворени очи в хватката ми, докато я пускам.

— Боже мой, как? — пита настойчиво.

Засмивам се. Мери е винаги толкова практична.

— Откакто ни обявиха за виновни, комендантът пуска Нед да идва при мен през повечето нощи — казвам. — Подкупваме стражите и прекарваме цялата нощ заедно.

— Кога очакваш раждането?

— Не съм сигурна. Скоро, мисля, след около месец.

Тя изглежда неспокойна.

— Катрин, трябва да го пазиш в тайна, защото всички в двора говорят за теб. Хората, които призовават за освобождаването ти, биха полудели, ако узнаят, че носиш второ бебе. Ще щурмуват Тауър, за да те освободят, а пазачите ще разтворят портите. Мисля, че Елизабет ще бъде принудена да те посочи за своя наследница, да признае брака ти за действителен, а сина ти — за безспорен наследник.

— Наистина ли? Знам, че лордовете я съветват да посочи мен…

— Тя присъстваше в парламента, а на църковната служба преди откриването сам деканът, в проповедта си, ѝ каза, че трябва да се омъжи! После двете камари на Парламента, една след друга, ѝ заявиха, че трябва да посочи наследника си. Няма да приемат избора на Робърт Дъдли, направен от нея на прага на смъртта. Тя стигна твърде далече. Изгуби лоялността на лордовете и парламента с тази грешка. Говори с лордовете от съвета много откровено и им каза, че изборът трябва да бъде неин, а те ѝ заявиха категорично, че е длъжна да се омъжи и да роди наследник или да посочи такъв, че няма да се оставят да бъдат управлявани от страстите ѝ.

Ахвам:

— Не е възможно да са казали това!

— Просто не мога да ти опиша сцените в двора. Тя повика Хенри Фицалан, графа на Аръндел, и той ѝ каза в лицето пред всички нас, дамите, че ако смята да се ръководи от страстите си, тогава той и останалите лордове ще предотвратят това.

— Осмелил се е да ѝ го каже?

— Да. И не беше единственият. От болестта ѝ насам всичко е различно. Не мога да ти опиша колко много е променено всичко. Според мен тя смята, че се е издала. Всички видяха колко много обича Дъдли. Постави го по-високо от благото на кралството. Лордовете и съветниците ѝ смятат, че е предала страната си. Вече никой ѝ няма доверие, никой не вярваше, че ще стигне чак дотам да посочи Дъдли за владетел на Англия. Всички смятат, че се е посрамила и е предала всички ни.

— Какво каза тя на Хенри Фицалан?

— Беше разярена: започна да вилнее, а после избухна в сълзи. Никога не си виждала такова нещо. Ние, дамите, не знаехме какво да правим. Тя не можеше да си поеме дъх от плач, а той просто я погледна, поклони се и излезе, тогава тя изтича в спалнята си и затръшна вратата като ядосано дете. Не излезе до края на деня — но изобщо не го повика отново.

Поглеждам Мери. Напълно зашеметена съм от това описание как Елизабет се е държала като разгневено дете вместо като властна кралица.

— Боже мой, тя е изгубила властта си — казвам. — Щом Фицалан може да я упреква, тя губи влиянието и властта си над придворните.

— А Робърт Дъдли е изгубил изцяло своето влияние. Казах ли ти, че когато беше на прага на смъртта, тя завеща цяло състояние на камериера му?

— На Тамуърт ли? — питам, спомняйки си мъжа, който стана от леглото си и отиде да пази пред вратата, без да покаже изненада или да задава въпроси, сякаш го бе правил многократно.

— Пред лицето на смъртта — подчертава Мери. — Затова сега това доказва, че той е пазил пред вратата, докато тя е била с Дъдли. Тя е напълно опозорена, и Дъдли също.

— Никой не го подкрепя като протектор на кралството?

Мери прави презрителна гримаса.

— Нито един. Дори той самият не говори в своя полза. Казва, че Хенри Хейстингс би трябвало да бъде наследник, но това е само защото Хейстингс му е зет. Самият Дъдли не смее да предяви претенции за поста на протектор. Изборът се е дължал на замайването от треската и показва, че единственото нещо, за което кралицата мисли, когато е на косъм от смъртта, е да остави кралството си на своя любовник и да скрие тайния им срам, като плати на камериера му.

— И парламентът ще я принуди да посочи наследник?

— Няма да ѝ отпуснат пари за войските във Франция, ако не го стори. Хванали са я натясно. Трябва да изпрати пари на войските си, а парламентът е склонен да ѝ ги даде единствено ако посочи наследник — ако посочи теб.

— Не може да посочи никой друг?

— Няма никой друг — очите на Мери блестят. — Не мога да ти опиша колко много приятели имам в двора сега. Би си помислила, че съм шест фута висока. Всички са ми приятели и всички са съкрушени заради теб. Имам десетки съобщения за теб. Всички знаят, че наследницата трябва да си ти. Дори Елизабет. Тя трябва да го оповести вече всеки момент.

Замълчавам за миг, за да се насладя на триумфа си.

— Сигурно ли е, Мери? Няма да понеса още една фалшива надежда.

— Сигурно е — казва тя. — Ще трябва да посочи теб. Трябва да посочи някого, а няма кой друг.

— И да ме освободи — казвам.

— Разбира се, да те освободи — потвърждава сестра ми.

— И Нед, и да го признае за мой съпруг.

— Длъжна е. Не може да противопостави една женска прищявка на волята на парламента. Обяви пред всички, че е готова да приема съвети и да посочи наследник, а никой не я съветва да посочи друг освен теб.

— Много белези ли има от шарката? — питам, мислейки си за безумната суетност на Елизабет.

— Прави всичко по силите си, за да го прикрие. По лицето има само няколко следи и ги прикрива с руж. Отрязаха ѝ косата, когато имаше треска, затова носи перука от червен конски косъм. Но изглеждаше добре, когато отиде в парламента, облечена в поръбената си с хермелин алена мантия. Един-двама души казаха, че изглеждала толкова млада и здрава, че можела да ги дари с наследник догодина, стига само да склони да се омъжи сега.

— Но тя никога няма да се омъжи по тяхна повеля — предричам.

Мери поклаща глава.

— Готова съм да се закълна, че ако не може да има Робърт Дъдли, никога няма да приеме никого. Според повечето хора самата тя е показала това, посочвайки го за свой наследник.

— Тогава защо не разбира, че аз трябваше да се омъжа по любов? — питам. — Ако е толкова дълбоко влюбена, че е готова да рискува кралството си? Защо не ми съчувства?

Мери поклаща глава в отговор на жаловития ми въпрос и заявява:

— Защото не е като теб. Ти не я разбираш. Всички мислят, че тя е жена, поддала се на поривите на страстта, че сърцето ѝ е на първо място. Но тя не е. Тя е жена, която чувства страстите си, но не се оставя те да я насочват. Тя е решителна и себична. Никога няма да се откаже от Робърт Дъдли, но и никога няма да се омъжи за него. Обича трона си повече, отколкото него. Той все още мисли, че тя ще бъде неспособна да му устои, но според мен греши. Ще открие, че е сключил възможно най-лошата сделка: винаги близо до Елизабет, но никога на трона.

— Говориш така, сякаш тя е тиранин — прошепвам.

Мери повдига извитата си вежда и казва:

— Тя е Тюдор. Всички Тюдори са тирани.

Ахвам и притискам с ръка корема си, където съм почувствала силно движение. Превивам се, задъхана от болка.

Мери мигновено застава нащрек. Скача от стола и протяга ръка нагоре, за да сложи длан върху превития ми гръб.

— Какво има? Какво има?

— Нещо се движи — изричам задавено и чакам дали болката ще дойде отново. Изправям гръб. — Мили Боже, ужасен спазъм.

— Бебето ли идва? Време ли е вече?

— Откъде да знам кога му е времето? — възкликвам като обезумяла. — Не мога да се видя нито със знахарка, нито с лекар — чувствам как усещането приижда отново, и този път се хващам за ръкохватките на стария трон и дишам запъхтяно като куче през пристъпите на болката. — Не, това си го спомням — казвам, когато отново успявам да си поема дъх. — Идва сега.

— Какво мога да направя? — Мери запретва ръкави и се оглежда из стаята.

— Нищо! Не трябва да правиш нищо! — достатъчно добре съм, за да знам, че не бива да открият Мери тук, да помага при раждането на поредния престолонаследник на Англия. — Трябва да си вървиш и да не казваш нищо за това.

— Не мога да те оставя в това състояние!

— Веднага! И не казвай нищо за това! — притискам здраво корема си, сякаш искам да забавя неумолимото движение на бебето и неудържимия ритъм на болките. — Върви, Мери! Веднага щом се измъкнеш благополучно, ще изпратя прислужницата си при коменданта и той ще ми доведе акушерка. Но ти не бива да знаеш за раждането. Ще трябва да чакаш новини заедно с двора, а после да се престориш на изненадана.

Тя почти танцува на място от безсилен гняв.

— Как мога да те оставя? Родната си сестра? Без помощ? Тук? Където Джейн… където Джейн…

— За да опазиш себе си — изричам задъхано. Болката идва отново. Чувствам как потта избива по лицето ми, по целия ми корем. — Толкова държа на безопасността ти. Кълна се, че е така. Върви, Мери, и се моли тайно за мен.

Превита съм над стола, така че тя се протяга на пръсти и ме целува по лицето.

— Бог да те благослови и да те пази — прошепва пламенно. — Тръгвам. Повикай прислужницата си веднага. Непременно ми изпрати новини.

Излиза на пръсти от стаята, а стражът я оставя да излезе и спуска резетата зад гърба ѝ. Чакам няколко мига, носейки се върху нова вълна от болка, а после изкрещявам:

— Луси! Ела при мен!

Настъпва пълен безпорядък. Стаите са разчистени за раждане, а стражите от Тауър тичат из града да търсят акушерка, която да дойде веднага и кърмачка, която да има мляко. Слугите от Тауър довличат в спалнята ми един диван и завързват въже за колоните на леглото ми, за да го дърпам по време на болките, докато аз крача нагоре-надолу из стаите и се вкопчвам в облегалката на някой стол, когато ме връхлетят болките. Те вече идват начесто: едва успявам да се съвзема между тях. Кучетата се пречкат навсякъде, а господин Носльо седи върху един от дървените капаци на прозореца и ме наблюдава със загриженост в блестящите си кафяви очи. Изпращам съобщение на Нед и когато хвърлям поглед навън през прозореца си, докато крача напред-назад в опит да облекча постоянната тъпа болка в гърба, виждам, че шалът на перваза на прозореца му е сменен. Развява щандарта на фамилията Сиймор и аз се засмивам гласно на радостта му, и се налага да се закрепя, подпирайки се на стената.

Придворната ми дама, госпожа Ротър, влиза, побеляла като бельото си, а една дебела жена с червено лице я следва.

— Милейди — казва госпожа Ротър. — Нямах представа! Ако ми бяхте казали, щяхме да се подготвим. Това е най-добрата акушерка, която можахме да намерим набързо.

— Не се стеснявайте от мен! — намесва се жената, говорейки с острия акцент на човек, роден и израсъл в Лондон.

— Не се стеснявам — уверявам я. — Надявам се, че ще се грижите добре за мен и за бебето ми. Това е второто ми раждане.

Тя улавя ръцете ми в успокояващата си месеста хватка, докато прислужниците зад мен застилат дивана с чисти чаршафи и внасят кани с гореща вода, кърпи и чаршафи, и ленено платно, накъсано за пелени.

Луси вдига Теди на хълбока си.

— Да го изведа ли? — пита нервно. — И не е ли по-добре кучетата да излязат?

Внезапно ме завладява умора.

— Да. Оправете всичко — казвам на госпожа Ротър и Луси. — Искам да легна.

Те ме завеждат до дивана и ме оставят да си почивам между болките.

— Кажи на негова светлост, че съм добре — прошепвам на Луси. — Кажи му, че съм весела.

Бебето се ражда същата вечер — прекрасно момче, точно както се молех. Слагат ми превръзка с мъх, за да възпрат кървенето, пристягат гърдите ми с ленено платно и ме оставят да лежа в опърпаното голямо легло. Намерили са кърмачка и тя седи до мен и храни бебето. Показваме го на Теди, който сочи и възкликва: „Хии!“, сякаш за да подкани бебето да стане. Но не позволяват на Нед да дойде при мен.

Комендантът на Тауър, сър Едуард, прошепва през полуотворената врата от външната стая:

— Изпратих новината в двора, лейди Хартфорд. Страхувам се, че ще бъдат изключително изненадани.

— Благодаря ви — казвам и се облягам назад на възглавниците. Замаяна съм от изпития след раждането греян ейл с подправки. Знам, че придворните няма да са просто изненадани. Онези, които искат сигурност, че престолът ще бъде наследен от протестант, ще бъдат във възторг — тоест, почти всички. Онези, които преценяват доколко основателни са претенциите ми, ще видят, че основанието ми се е удвоило. Единствено Елизабет ще ми завижда за това красиво бебе и щастието ми ще ѝ се зловиди. Ще трябва да почакаме да видим какво ще направи, за да си отмъсти.

Тя предприема светкавичен и злобен ход. Комендантът на Тауър, сър Едуард, е заключен в собственото си подземие, а на Нед е наредено да се яви в Звездната палата23, за да отговаря по обвинение в обезчестяване на девица с кралска кръв в дома на кралицата, в бягство от затвора и второ посегателство над жена с кралска кръв.

Когато той потегля от Тауър, за да се изправи пред обвинителите си, провесвам флага на Сиймор през перваза си, за да разбере, че децата и съпругата му са добре, че държим на името си и че никога няма да се отречем от него.

Разбира се, той не се отрича от нас. Но не знам какво казва, нито как понася разпита си, докато не получавам неподписана бележка от Мери, написана с неузнаваем почерк.

ТауърЛондон, лятото на 1563 г.

Кръщавам бебето си Томас Сиймор, но не допускат никого в Тауър за кръщението му. Негови кръстници са двама от пазачите в Тауър, които му дават име в купела в параклиса на Тауър, докато придворната ми дама го държи. Донасят ми го обратно, вече със спасена мъничка душа, но няма кой да извърши пречистването ми. Мисля си, че със сигурност съм добра протестантка, защото сега отхвърлям още едно от тайнствата на старата Църква. Ставам от леглото, измивам се, сменям бельото си и се помолвам насаме, и толкова.

Не мога да получавам новини, ако изключим дворцовите клюки, които ми носи госпожа Ротър. Тя казва, че братовчедка ми лейди Маргарет Дъглас и слабоватият ѝ съпруг, Матю Стюарт, живеят тихо и скромно в дома си и гледат да не привличат вниманието, докато недоволството на Елизабет ги отмине. Сега, когато те — които бяха виновни в толкова много неща — са освободени, жителите на Лондон се гневят още повече заради моето затворничество, и сега хората започват да говорят, че сестра ми Джейн е очаквала дете в Тауър, точно като мен, и бебето ѝ е било убито, когато е умряла. Омразно ми е да виждам как използват името ѝ, но съм трогната, че си я спомнят като мъченица и казват, че щяла да ги дари с момче и наследник за Англия. Казват, че аз също съм несправедливо хвърлена в затвора. Същите хора, които призоваваха „Нашата Елизабет“ да бъде спасителка за реформираната религия в Англия, сега заявяват, че тя е станала толкова лоша, колкото бяха гонителите ѝ преди. Казват, че тя измъчва сестрата на тяхната протестантска мъченица. Нейната войска се провали във Франция и не съумя да защити протестантите, а сега победените ѝ войници се прибират унило у дома, болни и ранени, без заплащане, окаяни и метежни, с редици, оредели и от ужасно избухване на чума.

Най-необичайната новина обаче ми е съобщена не от госпожа Ротър, а от малката ми прислужница Луси, която я научила от готвачката на горкия комендант, а тя пък — от един от кралските готвачи, направо от кралската трапеза. В опит да промени мнението на всички и да я превърне в безопасен избор за наследница, Елизабет ще нареди на Робърт Дъдли да се ожени за Мери, кралицата на шотландците.

Влудява ме фактът, че не мога да съобщя това на Нед, затворен в Бялата кула без възможност да дойде при мен. Той щеше да се залива от смях заедно с мен над това безумно предложение за брак. Елизабет сигурно си е изгубила ума, щом мисли да предложи опозорения си любовник на друга кралица, особено толкова бляскава и достолепна. Предложили са на Мери дон Карлос — престолонаследника на Испания. Защо би обмисляла брак с един от поданиците на Елизабет? И то опетнен от подобен скандал? Но Елизабет така отчаяно иска да избегне моето законно предявяване на права върху престола, че е измислила този невъзможен план, за да мога да бъда пренебрегната в полза на един посрамен фаворит и една французойка-папистка, чието семейство току-що е разгромило нашата английска армия.

Елизабет стига и по-далече. Предлага двете с Мери да заживеят по някакъв начин заедно, тя, Дъдли и Мери да живеят заедно в някой голям дворец. Ще бъдат две кралици, делящи един двор, делящи си един остров, а вероятно ще си споделят и Робърт. Това е необичайна, скандална, безумна идея, и си представям как членовете на Тайния съвет, Уилям Сесил и самият Робърт Дъдли си скубят косите.

Явно Елизабет пише писма до Мери (градът жужи от клюки): кокетни писма, сякаш писани от любовник до дамата на сърцето му. Смята да ѝ изпрати пръстен с диамант, като годежен пръстен. Обещава вечна любов и приятелство. Казва, че ако Мери някога е в нужда или опасност, може да призове могъщата си посестрима-кралица и Елизабет ще дойде при нея — непременно. Елизабет прави онова, което ѝ се удава най-добре — използва човешката близост в името на политическите си цели.

А после — точно като баща си, който проявяваше благосклонност към един фаворит за сметка на друг, та двамата да се намразят помежду си — Елизабет се обръща към Маргарет Дъглас, нашата изпаднала в немилост братовчедка, и показва на света, че предпочита нея пред мен, ако наследницата трябва да е англичанка. Лейди Маргарет никога не е трябвало да се изправя пред обвинителите си като мен. Показанията на онези, които твърдяха, че е наела гадатели и некроманти да предскажат смъртта на Елизабет, до едно са пренебрегнати. Тя беше освободена от затвора без дори петънце върху репутацията си и ето че сега се появява в двора, приета благосклонно: синът ѝ, красивият Хенри Стюарт, завърнал се от Франция, следва навсякъде едрата ѝ фигура, както изящен платноход следва баржа. Маргарет Дъглас намеква на всички, че Хенри Стюарт би бил подходящ съпруг за кралицата на шотландците — същата идея, която оскърби кралицата по-рано! — но сега това може да бъде изречено, сега може да бъде обмисляно. Робърт Дъдли например би погледнал благосклонно на един такъв неравностоен брачен съюз, пък било то и само за да спаси себе си.

Лудост е да питаме какво мисли една луда жена. Безумие е да разпитваме една глупачка. Но наистина — какво си мисли кралицата, та би простила на един предател, би изложила на риск собствения си трон, би се отказала от любовника си и би посочила неприятелката си за наследница — само и само за да ми попречи да се възкача на трона след смъртта ѝ? Винаги съм я намирала за необяснимо отмъстителна: сега я намирам за напълно безумна. Защо би рискувала всичко, за да ми попречи да бъда почитана? Защо за нея е толкова важно да ме унижава и наказва?

Мога само да предполагам, че я измъчва ревността от детските ѝ години, когато е живяла в постоянно безпокойство, питайки се кой ще бъде удостоен с благоволение от баща ѝ. Първо се е разпореждала със своята полусестра, Мери Тюдор, която е била принудена да ѝ прислужва като малка, а после Елизабет бе унизена, когато приливът се обърна и Мери бе удостоена с благоволение. Видя презираната си полусестра да се възкачва на трона, приветствана от всички в първите месеци на царуването си. Елизабет винаги е приемала другите жени като свои съперници. Предполагам, че е мразела мащехите си, после своята полусестра, след това горката Ейми Дъдли, а сега мен. Сигурно ме мрази ужасно ожесточено, щом е готова да пожертва Робърт Дъдли, давайки го на друга жена, за да ми попречи да получа короната. Започвам да си мисля, че е луда като баща си.

Но това само ме кара да се боя от нея повече, и да ми се иска да можех да поговоря с Нед за тези надигащи се тревоги. Вече не става дума за политика, за стратегия. Това не е кралица, избягваща една наследница, защото се бои, че тя ще отклони вниманието на двора от трона: това е жена, която стига до огромни крайности, за да уязви една съперница. Готова е да изгуби любовта на живота си и да посочи неприятелката на страната си за своя наследница, за да ми попречи да наследя престола и да ми попречи да живея щастливо с Нед и децата ни. Колко ли трябва да ме мрази, за да стигне дотук? Колко ли ѝ е омразна представата за щастлив брак с обичани деца, щом би провалила себе си, за да съсипе живота ми. И докъде ли може да стигне, за да ми отмъсти, задето съм по-млада, по-красива, по-щастлива, и по-подходяща наследница на короната, отколкото беше тя!

Не забравям, че видях злобата ѝ към нейната полусестра, Мери. Гледаше я как умира, и я измъчваше, докато умираше: флиртуваше със съпруга ѝ и ѝ отказваше всякаква утеха. Не забравям, че Ейми Дъдли умря сама в своя дом и че убиецът ѝ така и не бе назован, но че Елизабет знаеше за смъртта ѝ, преди тя да бъде оповестена. Съперничеството на Елизабет е нещо, от което една жена би трябвало да се бои. Помислям си за моята братовчедка Мери, кралицата на шотландците, и се моля никога да не се озове във властта на Елизабет като мен. Сещам се за Маргарет Дъглас и си мисля, че е истинско чудо, че е била освободена. Започвам да се питам дали Елизабет е също толкова фатално опасна за роднините си, както свирепият ѝ баща беше за своите.

ТауърЛондон, средата на лятото 1563 г.

Времето става ужасно горещо и слънцето напича силно каменните стени на Тауър, докато стават твърде ярки за гледане и твърде горещи на допир. Крепостният ров се превръща в слузеста, воняща канавка, пълна с животинска тор и мърша, приливите не го прочистват, а само разбъркват мръсотията, и после се оттеглят, оставяйки гниещи водорасли и мъртва риба. Вечер усещам вонята на разложение от реката и ужасната смрад на болест откъм града.

Лордовете настояват Нед, бебетата и аз да бъдем освободени от Тауър и да ни бъде позволено да живеем в провинцията. Всяко лято в Лондон върлуват болести, но тази година има вероятност да избухне чума. Завръщащите се от Франция войници, жалки и разгромени, страдат от различни болести и са лишени от препитание. Лежат из улиците и просят, кашлят и плюят в отворените канавки, които текат лениво по средата на всички улици, задръстени с боклуци. Времето е сухо, с дълги задушни дни, няма дъжд, който да отмие противната мръсотия, и никакъв ветрец, който да отвее болестните миазми от улиците.

Луси идва при мен, пребледняла, и ми казва, че майка ѝ, която живее извън стените на Тауър и се занимава с прането ми, се е разболяла и е на легло. Има онези ужасни отоци под мишниците и бубоните в слабините, които са признак на чумата. Луси се тресе от страх.

— Тя пра бельото ви едва вчера — казва. — Лично го донесох. Сложих го на бебето — трепери от безпокойство. — Бог да ни е на помощ, ваша светлост. Никога нямаше да го направя! Не знаех! Ами ако бебето прихване чумата?

Вратата в дома на Луси е закована с дъски и белязана с червен кръст. Не пускат Луси да вижда майка си: на всички е забранено да влизат. Болната се мята неспокойно в леглото, сама в къщата си. Ще живее или ще умре в самота, но знае, че най-вероятно ще умре, а дъщеря ѝ не може да ѝ занесе дори чаша чиста вода. Страдащите от чума се молят за смърт, когато треската им се усилва, а отоците по тялото им ги карат да плачат от болка, но никой не може да отиде при тях.

— Не съм виждала брат си — казва Луси неспокойно. — Той е на служба при херцога на Норфолк.

— Тогава навярно е извън града заедно с двора — казвам безпомощно. — Навярно са в безопасност в Уиндзор с кралицата.

— Да сваля ли отново бельото на бебето? И да го изпера пак?

Новороденото ми дете е лежало в бельо от заразената с чума къща през половината ден.

— Да, изпери го — казвам несигурно — и, Луси, запали билки на прага и на прозорците.

Елизабет, безсърдечната кралица, не излага на опасност собственото си здраве, макар че оставя мен и малките ми момчета в сърцето на заразения с чума град. Затваря се в замъка Уиндзор и на никого не е позволено да отива от Лондон в двора ѝ. Дори е поръчала да построят бесилка в покрайнините на града, за да бесят всеки, който дръзне да се приближи. Една порта и огромният ѝ вратар не са достатъчни за Елизабет — тя трябва да бъде охранявана от палач, — но оставя мен и бебетата ми тук, в най-гъмжащото от зарази място в Англия.

Най-лошото е, че никой не знае защо един човек прихваща болестта, а друг бива пощаден. В добра година всички на една цяла улица може да останат здрави, а един човек, може би в къща точно в средата, да умре. Но в лоша година цялата улица помръква и само в една малка къща, заобиколена от смъртта, палят свещ и използват всички предпазни средства, до които успяват да се доберат. Докато августовската жега продължава упорито, става ясно, че това е лоша година, една от най-лошите. Енориите трябва всяка нощ да изпращат талиги, които да извозват и погребват мъртвите, и се говори, че навярно по хиляда души умират всяка седмица.

Всеки ден изпитвам все по-голям ужас за себе си, за момчетата си и за Нед в Тауър.

— Стойте далече от момчетата — казвам неспокойно на госпожа Ротър и Луси, на всеки, който влиза в Тауър от заразения град. — Аз ще се грижа за тях днес. Изхвърли всичкото бельо, донесено от перачките от Темза. И почисти стаята, премети подовете и ги поръси с благоуханни билки.

Луси ме гледа с навъсено негодувание. Скръбта ѝ по майка ѝ я е озлобила.

— Синът ви Томас спеше с дойката си — казва тя. — Пелената, която носи, беше поръбена от мъртвата ми майка. Ако мислите, че чумата се прихваща от допир, момчето може вече да е болно.

Простенвам леко от страх. Помислям си, че ако изгубя когото и да е от двамата си сина, ще умра от мъка. Казвам си, че точно на това се надява Елизабет. Моли се да умра, и синовете ми да умрат, без никой да може да ѝ припише вината. Ще бъда като Ейми Дъдли, нейна жертва, която всички са забравили.

Провесвам от прозореца син шал, за да може Нед да види, че сме добре, и стоя до прозореца, докато виждам ответното синьо пърхане на стената му. Знам, че сигурно крачи ожесточено напред-назад на своя етаж, пише на всичките ни приятели в двора. Една година с тежка чумна епидемия превръща затворничеството в Тауър в смъртна присъда. Тук, в самото сърце на града, обкръжени от воняща канавка, всяко парче плат от дрехите ни и всичко, което ядем, идва от заразения град и е минало през ръцете на половин дузина души, преди да стигне до нас.

Лично пиша на Уилям Сесил и го моля да изпрати Нед и мен и бебетата ни извън Тауър в провинцията. Никога, през целия си живот, не съм прекарвала доброволно лятото в Лондон. Смея да предположа, че и той не е. Никой, който има къща в провинцията или дори малка селска вила, не остава в града през чумните месеци.

Цял ден чакам отговор, но отговор не идва. Казвам си, че Сесил сигурно вече е напуснал града, отишъл е в прекрасната си нова къща в Бърли, или навярно е на сигурно място в замъка Уиндзор с веселящите се придворни и се крие зад стражите при входовете на града, където бесилката очаква всеки, потърсил убежище при малцината облагодетелствани. Как ще преживея това лято, ако всички заминат и забравят за мен? Колко ли ще е щастлива Елизабет да се върне в Лондон през есента и да открие, че съм мъртва и погребана в общ гроб за жертви на чумата, с повитите трупчета на бебетата ми, хвърлени вътре заедно с мен.

Не знам дали да затворя прозорците, за да възпра опасните миазми, които лъхат откъм реката, или да ги разтворя широко в опит да поддържам прохлада в задушната стая. Вечер, когато малките заспят, увивам главата и раменете си с шал и се разхождам в градината на коменданта. Новоназначеният мъж, сър Ричард Блаунт, който замени горкия сър Едуард, ме наблюдава от прозореца си. На портата стои пазач. Чувствам се ужасно уморена и се питам дали това не е признак на чума. Ако бубоните набъбнат както изтощението и лошото предчувствие, тогава може и да не дочакам зората.

Готвя се да се обърна и да вляза обратно в къщата, когато чувам някакво дрънчене. Не е камбаната, която бие тревога, а по-плътен тон, с прекъсвания, който звучи някак сприхаво. Чувам скърцане от колела на каруца, когато звукът се приближава, сякаш талига, дрънчаща пътьом с камбанка, е влязла през входа и се насочва покрай дома на пазача и къщурките на слугите. Камбаната отеква отново и отново, а после чувам вика, който се разнася след всеки звън:

— Изнесете мъртъвците си! Изнесете мъртъвците си!

Бог да ни е на помощ, талигата за извозване на починалите от чума е влязла в самия Тауър. Сигурно има чума в къщичките на слугите или сред конярите. Вдигам шала върху устата си, влизам бързо вътре и слагам резето на вратата, сякаш искам да попреча на смъртта да влезе.

Получавам бележка от Мери: влажна е от оцет. Някой я е поръсил с вкиснало вино с надеждата да попречи на чумата да полепне по хартията.

Пера сама бельото на момчетата. Извеждам Теди да си играе рано сутрин: пладнешкото слънце е опасно горещо за един Тюдор като него, със светлата му кожа и медночервена коса, а вечерните мъгли носят болести. Мия сама нашите съдове, но водата идва от кладенеца в Тауър: понякога виждам, че е размътена от мръсотия, а не мога да направя нищо и по отношение на храната, която идва от кухните на коменданта. Бебето суче от жена, чието мляко може да е заразено. Няма как да знам, но не смея да го оставя да гладува, като я отпратя сега. Луси продължава да се чувства добре, аз я наблюдавам за всякакъв признак на слабост или треска и ѝ давам да разбере, че не ми харесва постоянно да влиза и излиза. Госпожа Ротър изпраща съобщение, че сестра ѝ е болна и че заминава с нея в провинцията. Изразява съжаление, че трябва да ме изостави, но не смее да се бави. Селата извън Лондон затварят вратите си за всички от града, и ако не замине сега, тя ще трябва да спи в плевни и обори с болни хора, които бягат от болестта.

Наблюдавам прозореца на Нед и там всеки ден се вее синята кърпичка, която ми показва, че той е добре. Давам на един от пазачите сребърно пени, за да съобщи на Нед, че никой от нас не е болен и се надяваме да ни освободят. В отговор той ми изпраща стихотворение:

Поръсвам го с пепел, преди да го поема от ръката на пазача, и го държа на една ръка разстояние, докато чета. Запазвам думите в сърцето си. Изгарям листа.

ТауърЛондон, лятото на 1563 г.

В ранното утро, докато е все още хладно, чувам тропота на множество крака, изкачващи се по стълбите към покоите ми, което означава посещение от сър Ричард, новия комендант на Тауър. Заставам до опърпания си трон, с господин Носльо на рамото, с Томас в ръцете ми, с Теди до мен, пъхнал ръка в моята. Луси стои зад мен. Казвам си, че приличаме повече на бедно семейство от поразени от чумата просяци, отколкото на наследниците с кралска кръв, които се мяркат в кошмарите на Елизабет.

Вратата се отваря, сър Ричард влиза и се покланя:

— Простете — казвам, — но стражите трябва да останат отвън. Страх ме е от чумата.

— Разбира се — казва той. Прави им знак и те отстъпват назад. — Радвам се да кажа, че не е нужно да се боите повече. Ще бъдете освободена.

Залива ме такава радост, че не съм в състояние да чувам ясно.

— Какво?

Той кимва.

— Да, милейди. Ще бъдете освободена от Тауър. Можете да си тръгнете днес. Можете да си тръгнете тази сутрин.

— Освободена ли?

— Да — потвърждава той. — Благодарение на Бог — и на милостта на нашата велика господарка, кралицата.

— Бог да я благослови — прошепвам. — Мога да си тръгна, когато пожелая?

— Приготвил съм коне за вас и каруца за вещите ви.

Посочвам към нащърбената маса и опърпаните столове:

— Няма нищо, което да си струва да взема. Луси може да опакова дрехите ни в миг.

Той се покланя и казва:

— Ще чакам нареждането ви. Най-добре ще е да тръгнете колкото е възможно по-скоро, преди да стане прекалено горещо.

— А граф Хартфорд идва ли с мен? — питам, когато той стига до вратата.

Той се покланя:

— Негова светлост също е освободен.

— Хвала на Бога — казвам. — Благодаря на милостивия Бог, задето отговори на молитвите ми.

Приготвили сме багажа си и сме готови за път след по-малко от половин час. Няма да позволя на нищо да ме забави. Износените мебели могат да бъдат докарани с каруцата зад нас, заедно с един сандък с дрехи. Конопарчетата ще пътуват в покритата си с шал клетка, а мопсът Джоу — с потомците си в една кошница, със завързана отгоре мрежа, за да бъдат сигурно опазени в откритата каруца. Господин Носльо ще влезе на сянка в клетката си. Ще държа Теди на седлото пред себе си, а дойката ще носи Томас, пристегнат към тялото ѝ. Луси ще язди на дамско седло зад един страж, а ако Теди се умори, ще го вземе на ръце.

Представям си как влизаме на коне в Хануърт: чистите очертания на къщата, ярката слънчева светлина, сладостта на въздуха, майката на Нед, лейди Ан, застанала на стъпалата при входа, чакаща да поздрави внуците си: момчета, които са едновременно Тюдор и Сиймор, наследници на трона на Англия.

Сър Ричард е в двора на Тауър с натоварената каруца и един пазач. Когато ме виждат да идвам, те възсядат конете си, а после виждам съпруга си, Нед, да се задава под свода на конюшните, заобиколен от стражи. Прекосява двора с няколко бързи, големи крачки. Преди някой да успее да го спре, улавя ръцете ми и ги целува, търсейки по лицето ми надигащата се руменина на желанието, после ме взема в обятията си и ме целува по устата. Изпитвам прилив на обич. Обвивам ръце около него и се притискам към тялото му. Благодаря на Бог, че най-сетне се събрахме отново и тази нощ ще спим в едно и също легло. Идва ми да заплача от облекчение, и благодаря на Бог, че с тревогите ни е свършено.

Лицето му сияе като моето.

— Любов моя — казва той. — Пощадени сме от чумата и се събрахме отново. Благодаря на Бога.

— Няма да се разделим никога повече — обещавам му. — Закълни се.

— Никога повече разделени — обещава ми той.

— Сега трябва да видиш момчетата си, преди да потеглим.

Теди помни баща си, въпреки дългите дни на раздяла, и затичва към него с протегнати ръце. Нед грабва сина си и аз виждам колко малко е момчето ми, когато високият му баща го държи в ръцете си, притиснато до широката му гръд. Теди обвива ръка около врата на баща си и притиска лице към бузата му. Томас му отправя беззъбата широка усмивка, с която дарява всички, и помахва с лепкава ръчичка.

— Колко са красиви, колко добре изглеждат! Кой би си помислил, че бихме създали такива ярки цветя на това мрачно място? — казва Нед. — Наистина, това е чудо.

— Така е — казвам. — А сега ще започнем брачния си живот с две момчета, двама синове и наследници, в твоята семейна къща. Отиваме в Хануърт, нали?

— Да. Трябва да благодарим на майка ми за това освобождение. Знам, че постоянно пише на Уилям Сесил за нас. Тя ще иска да сме у дома.

Комендантът идва до мен.

— Милейди, трябва да тръгнем сега, ако смятаме да предприемем пътуването, без да изтощим твърде много децата. По-късно ще стане много горещо.

— Разбира се — казвам. Улавям закръгленото задниче на Теди, но той се вкопчва по-здраво в баща си и настоява: „Теди — Тата! Тата!“

— Да язди ли Теди с мен? — пита Нед. — Не мисля, че ще успеем да го откопчим от мен дори с лост.

— Искаш ли да яздиш с тате, върху големия му кон? — питам го.

Теди повдига сияещото си лице от врата на баща си и кимва:

— Теди — тате. Дий!

— Теди може да седи пред баща си, а когато поиска да си почине, Луси може да го носи, тъй като язди на дамско седло — предлагам.

— На коня на ваше благородие е паднала една подкова — казва комендантът на Нед. — Ковачът го подковава в момента. Ще се забави още няколко минути. Най-добре да оставим нейно благородие да започне пътуването си, за да може да си почива, както ѝ харесва. Каруцата ще се движи толкова бавно, че ще я настигнете по пътя.

— Много добре. Теди може да почака с мен и ще ви настигнем. Ще го държа здраво — обещава ми Нед. Целува ме отново, над главата на малкия ни син. Изпитвам миг на рядка радост, когато прегръщам съпруга си и по-големия си син заедно, с ръка върху рамото на съпруга ми, другата — обвита около малкото ми момче.

— Ще се видим по пътя — поставям длан на бузата на сина си. — Бъди добро момче, слушай баща си и не си сваляй шапката.

— Доб’е — казва послушно момчето ми, вкопчено здраво във врата на баща си.

— Направо ме задушава — съпругът ми се усмихва. — Не се бой, че ще падне. Вкопчил се е в мен, сякаш е господин Носльо.

Целувам го отново, после се покатервам на издигнатото стъпало, а оттам — на седлото. Всички са на конете и ме чакат. Помахвам с ръка на Нед и на сина си и следвам стражите на излизане от двора на конюшнята.

— Ще се видим след малко! — провиквам се. — До скоро.

Копитата на конете трополят по калдъръма на главната порта. Минаваме под свода на портата и когато сянката ѝ пада върху мен, се надига оглушителен рев. Отвъд входа, от двете страни на пътя са се подредили пазачите от Тауър, а по моста над рова са се струпали слугите от Тауър. Докато минавам покрай тях с коня си, стражите вземат с оръжията си за почест, отдават ми чест като на кралица, потеглила да заеме трона си, и излизам аз на слънчевата светлина във взрив от ликуване, докато слугите хвърлят шапките си във въздуха, а жените правят реверанси и ми изпращат въздушни целувки. Най-сетне съм свободна: мога да усетя мириса на свободата по ветреца и в радостния крясък на чайките.

Усмихвам се и махам на слугите от Тауър, а после виждам, че отвъд моста и най-далечния шлюз се трупат гражданите на Лондон, научили някак, че сме свободни, а пазачите изтласкват хората назад от пътя: те ликуват и дори размахват рози в поздрав за мен.

Минавам през всички тях, сякаш начело на кралско шествие. Все още се боя от чумата, затова не спирам, за да приемам цветя, а освен това пазачите ми, със сурови лица, си проправят път през тълпата, която се разделя пред тях. Но продавачките на риба и уличните търговки, младите прислужнички, стариците и кръчмарките, всички облечени в грубите си работни престилки, изблъскват пазачите и хвърлят рози и листа пред мен, така че конят ми върви по пътека от цветя и разбирам, че жените от Лондон са на моя страна.

Проправяме си с криволичене път покрай Тауър Хил и издигащия се там ешафод, на който баща ми се прости с живота, и аз свеждам глава в почит към паметта му, припомняйки си безнадеждната му борба срещу кралица Мери. Мисля си колко ли щеше да се радва да види поне едната си дъщеря да излиза от Тауър свободна, с бебето си, сподиряна от благородния си съпруг и наследника си. За мен е горчиво да си спомням за него и за това, че тласна Джейн към смъртта, затова обръщам глава към кърмачката, която язди зад стража с Томас, привързан към гърдите ѝ, и ѝ правя знак да се изравни с мен, за да мога да видя момчето си, и се изпълвам с надежда за бъдещето.

Именно тогава забелязвам, че яздим на север, вместо на запад, и казвам на офицера, който язди пред мен:

— Това не е пътят за Хануърт.

— Не, милейди — казва той вежливо, като дръпва поводите да удържи коня си. — Толкова съжалявам. Нямах представа, че не са ви казали. Имам заповеди да ви отведа в Пирго.

— При чичо ми?

— Да, лейди Хартфорд.

Толкова съм доволна да чуя това. Ще се чувствам далеч по-удобно при чичо си в прекрасната му нова къща, отколкото в дома на Нед в Хануърт. Майката на Нед може да е писала на Сесил за сина си, може би дори е убедила кралицата да ни освободи, но не получих благопожелания от нея, дори след като я дарих с двама внуци. Много повече бих предпочела да отседнем при чичо ми в семейния му дом, отколкото при нея, стига той да ми е простил за измамата, с която трябваше да си послужа спрямо него.

— Той покани ли ме? — питам. — Изпрати ли съобщение за мен?

Младият мъж свежда глава.

— Не зная, ваша светлост. Заповедите ми бяха да отведа всички ви в Пирго, и да се погрижа да стигнете благополучно там. Не знам нищо повече.

— И Нед знае, че трябва да ни последва? Той мислеше, че отиваме в Хануърт.

— Той знае къде отивате, милейди.

Яздим в продължение на около два часа, през села, където вратите са решително затворени, покрай ханове със залостени кепенци. Никой не иска да има нищо общо с пътниците от Лондон. Всички по този път бягат от заразата, а когато подминаваме хора, които вървят пеш, те се отдръпват назад и се притискат към живия плет, та дори конете ни да не ги допрат лекичко. Страхуват се от нас толкова, колкото и ние от тях. Взирам се в тях, опитвайки се да забележа по тях някакви признаци на чума, а дойката притиска Теди плътно до себе си и издърпва шала си върху лицето му.

Когато слънцето се издига над главите ни и започва да прежуря, става твърде горещо, за да продължаваме да яздим. Командирът на стражата предлага да спрем и да си починем в сенките на гъстата гора. Дойката взема Томас и го нахранва, а ние, останалите, обядваме с хляб, студено месо и разреден ейл. Донесли сме всичко от готварниците на Тауър: трябва да се моля храната да не е заразена.

— Имам нужда да си почина — казвам. Мисля си, че ако Нед е тръгнал малко след нас, сега ще ни настигне и ще мога да подремна с него в сянката на дърветата, и за пръв път в живота си ще можем да бъдем заедно без измама. Ще спя в обятията му и когато се събудя, ще видя усмивката му.

— Погрижете се някой да следи за съпруга ми, негова светлост, по пътя — предупреждавам командира на нашата стража.

— Поставил съм постове — казва той. — А той ще види щандарта ви от пътя.

Разстилат килими и шалове върху тревата и аз свивам наметалото си на вързоп под главата си. Лягам и затварям очи, като си мисля, че ще си почина за миг и скоро ще чуя тропота на конете на Нед и неговите стражи, препускащи към нас. Усмихвам се сънливо, мислейки си колко ще е развълнуван Теди, че е на гърба на едър бърз кон, яздейки с баща си, извън стените на Тауър, за пръв път в живота си. Представям си колко здраво се е вкопчил в баща си, и нежността, с която Нед го притиска към себе си.

А после заспивам. Изпитвам такова облекчение да съм извън поразения от чума град, че тревогите ми се изпаряват. Това е първият ми сън на свобода от две дълги години насам, и аз си казвам, че въздухът е по-сладък, когато не полъхва през решетки. Сънувам, че съм с Нед и децата в къща, която не е нито Хануърт, нито Пирго, и си мисля, че това е пророческо видение и че ще заживеем щастливо заедно в наша собствена къща, в двореца, който казахме, че ще построим, когато стана кралица. Спя, докато мистрес Феърлоу, дойката, внимателно ме докосва по рамото и ме събужда, и разбирам, че това не е сън, че съм свободна.

— Трябва да продължим — казва тя.

Усмихвам се и се надигам да седна.

— Нед тук ли е вече?

— Не — казва тя. — Не още. Но е малко по-хладно.

Има няколко облачета, скриващи диска на яркото слънце, и хладен ветрец повява откъм хълмовете.

— Слава Богу — казвам. Поглеждам кърмачката. — Той нахрани ли се добре? Можем ли да продължим?

— О, да, ваша светлост — казва тя и се изправя на крака. — Искате ли го?

Вземам обичното си невръстно момченце в обятията си и той се усмихва широко, когато ме вижда.

— Почти ми се струва, че е по-тежък, отколкото тази сутрин — казвам ѝ. — Добре се храни.

— Истински лондонски мъж със здрав апетит — казва тя одобрително.

Стражите довеждат коня и началникът им трябва да ме повдигне, за да ме качи на седлото. Помислям си, че Нед ще ме свали от седлото в Пирго — със сигурност ще ни е настигнал дотогава — поемам юздите и потегляме напред.

Вече се спуска перленосив вечерен здрач, когато минаваме през парка около големия дворец с кулички в Пирго. Чичо ми излиза от голямата входна врата, за да ни поздрави: членовете на домакинството му — слуги, арендатори и благородници — са се подредили на стъпалата. Това е дружелюбно посрещане, но той не се усмихва: изглежда неспокоен.

— Почитаеми чичо! — толкова се надявам, че ми е простил, задето го излъгах в лицето: ще разбере, че не можех да направя нищо друго.

Той ме сваля от коня ми и ме целува достатъчно вежливо, както е правил винаги. Посочвам към дойката и към Томас:

— А това е най-новият ти роднина. Царственият му брат, виконт лорд Бийчам, идва след нас с баща си. Изненадана съм, че не се присъединиха към нас, но на неговия кон падна подкова, когато тръгвахме, и се наложи да закъснеят.

Той само хвърля поглед към бебето, а после отново насочва вниманието си към мен и казва само:

— По-добре влез вътре.

Пъха ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме въвежда през големите двойни врати в предната част на къщата, в пищна приемна зала. Съпругата му не се вижда никъде, което е странно, тъй като бих очаквала да ме поздрави. В края на краищата, аз съм графиня, а сега вече и провъзгласена за наследница на престола на Англия.

— Къде е лейди Грей? — питам малко сковано.

Той изглежда притеснен.

— Изпраща почитанията си и ще дойде при вас по-късно. Влизайте, влизайте, ваша светлост.

Повежда ме нагоре, през внушителната приемна зала, после през втора, по-малка стая, и накрая — в кабинет с доста голяма спалня зад него. Познавам тези покои: те не са най-добрите в дома. Елизабет отсядаше тук в по-хубав апартамент. Помислям си, че ще настоявам за него, но преди да успея да проговоря, той затваря вратата и ме натиска да седна в един стол.

— Какво има? — питам го. Изпитвам внезапен пристъп на страх, който не мога да си обясня. Той обикновено е толкова уверен, и въпреки това сега като че ли не е сигурен какво следва да каже. Обикновено е наперен, а сега изглежда объркан. — Почитаеми чичо, какво не е наред?

— Тук ли ти казаха, че идва лорд Хартфорд? — пита той.

— Да, разбира се. Язди зад нас — отвръщам.

— Не мисля така. Съобщиха ми, че трябва да бъдеш настанена тук сама.

— Не, не — възразявам. — Трябваше да потеглим от Тауър заедно тази сутрин. Той се забави само защото подковаваха коня му. Идва зад нас и води Теди — нашия син, малкия лорд Бийчам. Теди настоя да язди с баща си. Той ще го качи пред себе си на лъка на седлото си. Предполагам, че се бавят толкова, защото Теди иска да държи поводите.

Той се поколебава отново, а после улавя двете ми ръце в своите студени ръце и казва:

— Скъпа моя Катрин, дълбоко съжалявам, но трябва да ти съобщя, че бедите ти не са приключили. Не си освободена, а лорд Хартфорд също не е свободен. Няма да бъдете настанени заедно. Отвеждат го в Хануърт, където почитаемата му майка ще отговаря за него, а теб изпращат тук, където ми е наредено да те държа като затворничка.

Толкова съм зашеметена от думите му, че не мога да кажа нищо. Само гледам чичо си и чувствам как не мога да затворя уста.

— Не — казвам простичко.

Той е невъзмутим, не мигва.

— Боя се, че е така.

— Но тя ме освободи, по молба на всички, за да мога да напусна града заради чумата!

Не е нужно никой от нас да уточнява коя е „тя“.

— Не, не е така. Придворните я убедиха, че не можеш да бъдеш оставена в Тауър в такава опасност, но не те е помилвала, нито ти е простила, и със сигурност не те е освободила. Трябва да бъдеш държана тук, от мен, затворничка също както щеше да бъдеш, ако беше все още поверена на стражите в Тауър. Имам заповеди, че не бива да виждаш и да общуваш с никого, освен със слугите от домакинството ми, а те трябва да не ти позволяват да си тръгнеш оттук — той замълчава. — Или дори да излизаш навън.

— Чичо, не може да си се съгласил на това? Да бъдеш мой тъмничар?

Той ме поглежда безпомощно.

— По-добре ли щеше да бъде да откажа и да те оставя да умреш от чума в Тауър?

— Затваряш ме? Собствената си племенница?

— Какво друго мога да направя, ако тя заповядва така? По-добре ли щеше да е да ме затвори в Тауър с теб?

— А Нед? Моят съпруг?

— Майка му обеща да го държи в две стаи в къщата си. Той също не е помилван, нито му е простено. Родната му майка е негов пазач.

— Синът ми! — възкликвам в пристъп на паника. — О, Боже мой! Чичо! Нашето малко момче, Теди. Оставих го да язди с Нед, като си мислех, че ни следват. Къде е Теди? Тук ли идва? Ще го изпратят ли тук при мен?

Чичо ми, пребледнял от собствената си тревога, поклаща глава и казва:

— Ще живее с баща си и баба си в Хануърт.

— Не с мен? — прошепвам.

— Не.

— Не! — изпищявам. Изтичвам до вратата и натискам дръжката на бравата, но когато тя се завърта, а вратата не се отваря, разбирам, че слугите на собствения ми чичо вече са ме заключили вътре. Блъскам с две ръце по дървото. — Пуснете ме да изляза! Искам сина си! Трябва да взема сина си!

Извъртам се и сграбчвам ръката на чичо си. Той ме отблъсква, пребледнял.

— Чичо, трябва да ги накарате да изпратят Теди при мен — избъбрям към него. — Той няма и две години! Никога не се е отделял от мен. Той не е като момче от кралската фамилия, което е прекарало живота си със слуги: никога не сме се делили! Аз съм единствената, която му прави компания, полагала съм майчини грижи за него нощ и ден. Ще умре без мен. Не мога да бъда разделена от него.

— Имаш бебето си — казва той немощно.

— Имам две деца! — настоявам. — Родих две деца, трябва да имам две деца! Не можете да ми отнемете едното. Не можете да ѝ позволите да ми отнеме сина! Това ще ме убие: за мен това е по-лошо от смъртта. Трябва да получа момчето си.

Той отново ме натиска надолу в дървения стол.

— Успокой се. Ще пиша на Уилям Сесил. Той си остава твой приятел. Членовете на Тайния съвет работят за свободата ти: това може да е въпрос само на броени дни. Всички знаят, че ти си наследница по право, по кръв, и посочена за такава от Тайния съвет. Всички знаят, че не можеш да бъдеш държана в затвора неопределено дълго време.

Мълча, а той ме наблюдава, докато се извъртам на мястото си, скривайки се от тревожния му поглед и притискам лице към дървената облегалка на стола.

— Тя ми отне съпруга, а сега взема сина ми? — прошепвам сломено. — Защо ѝ е да ме спасява от смърт, щом прави живота ми по-лош от смъртта? Трябва да бъда с момчето си. Той е съвсем мъничък — още няма и две години. Трябва да бъде с мен. Трябва да го държа при мен. Как ще се справи без мен? Кой ще го слага да си легне?

Вдигам глава и поглеждам лицето на чичо си, разкривено от тревога.

— О, Господи — възкликвам. — Той ще си помисли, че съм го изоставила. Ще си помисли, че съм го напуснала. Сърчицето му ще бъде разбито. Той трябва да бъде с мен. Не мога да живея без него. Кълна ти се, ще умра, ако ми го вземат.

— Знам — казва чичо ми. — Навярно тя ще се умилостиви. Със сигурност трябва да се смили.

Вдигам глава.

— Това надхвърля границите на жестокостта — казвам. — По-добре да бях умряла в Тауър от чума, отколкото да изгубя сина си.

— Знам.

Дворецът ПиргоЕсекс, есента на 1563 г.

Двамата с чичо ми пишем прошение до кралицата. Той идва при мен всеки ден и правим дребни поправки по написаното. Тя е човек на познанието: харесва изящното писане. Не е толкова отдадена на учението като сестра ми Джейн, но една умела фраза винаги ще привлече вниманието ѝ.

Изпращаме първа чернова на Уилям Сесил, за да я прегледа, и я получаваме обратно с коментарите му, надраскани в полетата на листа, после я преписваме отново. Трябва да изпипаме прошението до съвършенство. Трябва да я убеди, че искрено съжалявам, задето съм се омъжила без позволение. Трябва да я убеди — без тонът да е свадлив, — че настоявам, че съм омъжена за негова светлост, и че двете ни бебета са законни наследници. Трябва да я увери, че — макар да съм наследница на майка си и правнучка на Хенри VII — никога няма да оспоря властта на Елизабет, докато е жива, нито ще предявя права над трона при смъртта ѝ, без да ми е дала това право. Ако е възможно да я уверим, че никога няма да изгуби красотата си, че никога няма да остарее и никога няма да умре, бихме добавили един абзац, в който да заявим под клетва и това.

Трябва някак да я убедя, че съм пълна нейна противоположност. Тя е толкова суетна, та не може да си представи някой да не е като нея. Може да си представи единствено свят по свой образ и подобие. Но аз съм напълно различна. Аз оставям сърцето да ръководи ума ми, докато тя е вечно пресметлива. Аз се омъжих по любов, докато тя продава мъжа, когото обича, в брак с Мери, кралицата на шотландците. Аз имам две прекрасни невръстни момчета, а тя е безплодна. А най-голямата разлика между нас е, че аз не очаквам трона на Англия. Дори не очаквам да бъда посочена за наследница на тази цена — а това е всичко, което тя е искала някога още от детството си, когато бе провъзгласена за копеле и изключена от нашата пряка линия на наследяването, това е всичко, което я интересува сега.

Най-сетне чичо и аз изпращаме завършеното прошение до Робърт Дъдли в качеството му на наш приятел и главен съветник на кралицата. Странно, собствената му съдба е несигурна, също като моята. Може да се окаже в необичайното положение да бъде любовник на кралицата на Англия и съпруг на кралицата на Шотландия: може да бъде крал-консорт, какъвто брат му за малко не стана. Само един Дъдли би могъл да се надява на такъв изход от амбицията и страстта: само една Елизабет би могла да си го представи.

Това, което не знаем, е какво може да си представи кралица Мери. Всички трябва да чакаме да видим дали срамът да приеме отхвърления любовник на братовчедка си е цена, която си струва да плати, за да бъде посочена за наследница на престола на Англия. Всички чакаме да видим дали Елизабет ще събере сили да издигне Дъдли до положението на граф Лестър, за да бъде приемливо той да се ожени за кралска особа, а после да го отпрати. Всички чакаме да разберем дали Тайният съвет ще настоява Елизабет да ме посочи за наследница, тъй като тя им обеща, че ще последва съвета им. Робърт Дъдли обещава да представи прошението ни, когато моментът бъде подходящ, когато тя е готова да му обърне внимание. Всички знаем, че единствено Робърт Дъдли може да породи благосклонност у кралицата, само Робърт Дъдли може да я подмами да се почувства щастлива, но дали е толкова могъщ, че да може да я убеди да бъде великодушна? Може ли той да накара Елизабет — върховния глава на Църквата — да постъпи като християнка?

Не може. Това е навярно първото нещо, което някога му е отказала. Всички мислехме, че не може да му устои, че не може да му откаже нищо. Но това дребно нещо, този благоразумен, великодушен, трезв акт на помилване, е нещо, което е неспособна да извърши. Тя знае, че съм сломена, разделена от съпруга си и от сина си, държана в изолация в къщата на чичо си, принудена да завися от него за заплащането на храната и дрехите ми. Бебето ми е затворено заедно с мен без никаква собствена вина, малкият ми син — откъснат от мен, а съпругът ми — държан като затворник от собствената си майка. Елизабет знае, че това е жестокост към две благороднически семейства и че по този начин отива против законите на страната и правосъдието. Би трябвало да ни освободи — ние не сме заплаха за нея и не искаме нищо, освен да се обичаме и да бъдем заедно, — а тя отказва да го направи.

Изглежда, че ще живея и ще умра в затвора за престъплението да се омъжа за любимия си, защото Елизабет Тюдор не можа да се омъжи за своя. Това е ревност, стигнала до необичайни размери. Това е гибелна злоба, и когато получавам отказа ѝ, ме обзема опасението, че само смъртта ще ме освободи. Подобно на всички Тюдори, тя призовава смъртта. Сестра ѝ уби моята. Тя ще убие мен. Това може да завърши единствено със смърт: моята или нейната.