Последните Тюдори

Замъкът УиндзорЕсента на 1563 г.

Елизабет, весела като кос в разцъфнал жив плет, потегля на езда рано сутринта и всичките ѝ дами са длъжни да я придружат, без значение дали са весели или не, независимо дали това им харесва или не. Седя високо върху едър ловен кон и яздя без страх, както съм правила още откакто бях мъничко дете в Брадгейт. Баща ми винаги ме качваше на кон с нормални размери и ми казваше, че ако държа здраво юздите и се постарая конят да разбере кой командва, не би имало значение дали седя малко накриво на седлото заради изкривяването на гръбнака си, а ако говоря ясно и твърдо, нямало да има значение, че съм лека и дребна. Казваше ми, че мога да имам голямо присъствие, макар да съм с нисък ръст.

Докато Джейн, най-голямата ми сестра, искаше да си стои у дома с книгите, а Катрин вечно искаше да си играе със своята менажерия от малки животни в градината или в стаята си, аз все бях в конюшните, застанала върху обърнато ведро, за да вчесвам едрите коне, или се покатервах на дървеното трупче, за да седна без седло върху топлите им, широки гърбове.

— Не можеш да позволиш нещо като това, че си се родила дребна и малко изкривена, да ти попречи — казваше ми баща ми. — Никой от нас не е съвършен, ти не си по-зле осакатена от крал Ричард III, а той е потеглял в дузина битки и е загинал в кавалерийско сражение — никой никога не е казвал за него, че не може да язди.

— Но той е бил много лош човек — отбелязвам със суровостта на седемгодишно дете.

— Много лош — съгласява се баща ми. — Но това се отнасяло за душата, а не за тялото му. Можеш да бъдеш добра жена с тяло, което е малко ниско, и гръбнак, който е изкривен. Можеш да се научиш да стоиш изпъната като кралски телохранител, и можеш да бъдеш красива дребна жена. Ако никога не се омъжиш, тогава можеш да бъдеш добра сестра на Джейн и Катрин, и добра леля на техните деца. Но не виждам защо да не се омъжиш и да нямаш добър брак, когато му дойде времето. Потеклото ти е по-добро от това на всяка жена в кралството, по-добро от това на всички освен децата на краля. Честно казано, няма значение дали гръбнакът ти е крив, ако сърцето ти е праведно.

Радвам се, че имаше такава вяра в мен, и че ме научи да яздя не по-зле от останалите. Той пръв ми постави задачата да стоя изправена и висока, и аз се обучавах да го правя. Прекарвам дълги дни на седлото зад Елизабет и нейния нелеп началник на конницата, и на никого дори веднъж не му хрумва да провери дали успявам да ги следвам и дали съм уморена. Яздя толкова надалече и така бързо, както всяка дама от двора, и съм по-смела от повечето от тях. Никога не се прегърбвам на седлото, нито пък правя гримаси, когато гърбът ме боли в края на дълъг ден. Никога не поглеждам към Робърт Дъдли, за да му намекна, че може да насочи нейно величество към къщи. Никога не очаквам каквато и да е помощ от някого от двамата, и следователно никога не се разочаровам.

Не ездата е това, което ме изморява, но Бог знае, че съм уморена до смърт от Елизабет, и когато преминаваме с тропот по калдъръма при голямата порта на замъка Уиндзор и кралският пазител на портите, Томас Кийс, отправя към мен загрижения поглед на кафявите си очи, аз му кимвам с лека усмивка, за да му дам да разбере, че съм изтощена само от тази кралица, не съм натъртена от седлото, а ме терзае сърдечна мъка.

През цялото това щастливо време, когато горещината на лятото продължава и през есента, докато Елизабет прекарва сутрините си на лов, а обедите си — на пикници и разходки с лодка по реката, вечерите си — с пиеси, танци и маскаради, сестра ми е държана като затворница от чичо ни, ограничена в три стаи с бебето си, откъсната от обичния си син, и лишена от съпруга си.

Нищо не измъчва нашата царствена братовчедка! Всичко доставя удоволствие на Елизабет. Тя се наслаждава на топлото време, докато Лондон изнемогва от горещина, а чумата се разпространява из кралството. Във всяко село, по всеки път извън Лондон има къщи с кръст върху вратата и хора, които умират вътре. Шлюзът на всяка крайречна къща по протежение на Темза е заключен и залостен, за да не могат да влизат баржи от Лондон. Всеки град в кралството копае чумна яма за телата, а във всяка църква се молят чумата да отмине паството им. Всички къщи, в които хората са здрави, залостват вратите си за пътници, всички са станали коравосърдечни от страх. Но нищо от това не смущава Елизабет. Тя флиртува с Дъдли в горещината на деня и се промъква в спалнята му всяка нощ, когато поиска, докато сестра ми се приспива с плач и сънува свобода.

Томас Кийс трябва да остане на пост пред портата на замъка и не може да ми помогне да сляза от седлото, но винаги се намира някой от младите придворни, който бързо се озовава до мен, за да ме свали. Те знаят, че сестра ми и нейните две момчета са следващите наследници на престола, знаят, че високото ми положение е признато от кралицата. Никой от тях не знае колко голямо е влиянието ми и какво мога да направя за тях, ако са любезни към мен. Почти не ги забелязвам. Единствената ми усмивка е за Томас Кийс, кралския пазител на портите: той е единственият, на когото бих се доверила в тази кипяща от съперничества яма, пълна с двулични змии. Томас ми кимва дискретно, докато минавам покрай него, и аз знам, че ще го видя по-късно през деня, когато някой друг развлича Елизабет и тя забравя да ме търси.

— Къде е лейди Мери? — пита тя веднага щом слиза от коня си, сякаш ме обича нежно и цял ден съм ѝ липсвала, а аз пристъпвам напред, за да поема украсените ѝ с красива бродерия кожени ръкавици за езда. Някой друг поема камшика ѝ и тя подава бялата си ръка на Робърт Дъдли, който я извежда от слънчевата светлина в хладния сумрак на замъка Уиндзор, където закуската е поднесена в голямата зала, а испанският посланик я чака да я поздрави.

Занасям ръкавиците в стаите на кралския гардероб, посипвам ги с малко парфюмирана пудра и ги увивам в коприна, а после се връщам в залата да заема мястото си на масата за придворните дами. Елизабет седи на централната маса с испанския посланик от едната страна и Робърт Дъдли от другата. Аз седя начело на масата за дамите: аз съм нейна братовчедка, дъщеря съм на принцеса по кръв. Всички свеждаме глави за благодарствената молитва преди хранене, която Елизабет упорито държи да слуша на латински, за да покаже по-скоро начетеността, отколкото благочестието си, а после слугите внасят кани и легени, за да си измием ръцете. После внасят големи блюда едно след друго. Всички са изгладнели от сутринта, прекарана на седлото, и на всяка маса са поднесени големи късове месо и самуни прясно изпечен хляб.

— Имаш ли вести от сестра си? — пита ме тихо Бес Сейнт Лоу.

— Пиша, но тя не отговаря — казвам. — Позволено ѝ е да получава писмата ми, макар че чичо ми трябва да ги чете пръв, но не отговаря.

— Какво ѝ е? О! Нали не е чума?

— Не, слава на Бога, чумата не е стигнала до Пирго. Чичо ми съобщава, че тя отказва да се храни, и че постоянно плаче.

Изражението на леля Бес е нежно.

— О, Божичко.

— Да — казвам сковано. — Мисля, че когато взе детето на Катрин, кралицата разби сърцето ѝ.

— Но ще ѝ прости и ще ги събере отново. Тя е милостива. А Катрин е единствената наследница от нашата вяра. Елизабет трябва да се обърне към нея.

— Знам — казвам. — Знам, че след време ще го направи. Но тези дни са тежки за сестра ми, докато чакаме. И е жестоко към двете ѝ момчета, които никога не са познавали друго освен затворничество. Бихте ли говорили с кралицата?

— Навярно поне те може да бъдат освободени… — започва Бес, а после млъква рязко, когато кралицата се надига от масата и казва, че ще се разходи с испанския посланик и Робърт Дъдли в оградената със стени градина. Три дами трябва да вървят пред нея, ние, останалите, сме свободни за час-два. Изправяме се и излизаме след нея от залата и правим реверанс, когато тя минава през градинската врата: Робърт Дъдли ѝ подава ръка от едната страна, Алваро де ла Куадра — от другата. Елизабет е там, където обича да бъде — в центъра на вниманието, с по един мъж от двете страни. Мисля си, че ако не беше кралица, със сигурност щеше да е блудница. Когато излизат и стражът затваря вратата зад тях, аз се измъквам тайно в противоположната посока, към главната порта. Тя е залостена, за да не проникне вътре чумата, но при страничната портичка стои на пост красив страж. Когато приближавам, той се покланя и ми подава ръка, за да ми помогне да се покатеря през тесния вход.

Томас стои на пост отвън, пред залостената порта, скръстил ръце върху широките си гърди: огромен мъж в ливреята на Тюдорите, пазителят на кралските порти. Чувствам как се усмихвам за пръв път днес само при вида му.

— Лейди Мери! — възкликва той, когато се появявам внезапно до лакътя му. Смъква се на едно коляно на калдъръма, така че лицето му е на едно ниво с моето, кафявите му очи са любящи. — Задълго ли сте свободна? Ще седнете ли във вратарската къщичка?

— Имам един час — казвам. — Тя се разхожда в градината.

Томас нарежда на един от стражите да го замести и ме отвежда във вратарската къщичка, където ме гледа как се покатервам в големия му стол до масата му. Налива ми чаша разреден ейл от глинената кана в малкия килер и сяда на едно столче наблизо, така че да сме глава до глава.

— Някакви новини от сестра ти? — пита той.

— Нищо ново. Попитах Робърт Дъдли дали би говорил отново с кралицата, но той казва, че няма полза, и само я разгневява повече.

— Трябва да чакате?

— Трябва да чакаме — потвърждавам.

— Тогава предполагам, че нашите дела също трябва да почакат — казва той внимателно.

Слагам ръка върху широкото му рамо и опипвам розата на Тюдорите върху яката му.

— Знаеш, че бих се омъжила за теб още утре, ако можех. Но сега не мога да помоля Елизабет за нищо, не и докато не помилва Катрин. Свободата на сестра ми трябва да бъде на първо място.

— Защо би имала нещо против? — пита той зачудено. — Защо една велика кралица като нея недоволства толкова против сестра ти? Нима това не е съкровен сърдечен въпрос? Графът на Хартфорд носи почтено име, защо сестра ти да не може да живее като негова съпруга?

Поколебавам се. Томас има простите възгледи на честен човек. Стои на портата всеки ден и отговаря за безопасността на една изключително непоследователна кралица. Има хора, които обичат Елизабет и са готови да умрат за нея, които молят да бъдат допуснати в замъците ѝ, за да могат да я видят, сякаш е светица, за да могат да се приберат у дома и да разкажат на децата си, че са видели най-великата жена в християнския свят, отрупана с накити, в бляскаво великолепие на трапезата си. После има и такива, които я мразят много, задето все повече и повече отдалечава страната от Римокатолическата църква: те я наричат еретичка и биха я отровили, или проболи с нож, или биха я пленили. Някои я ненавиждат заради разпуснатото ѝ поведение, други я подозират в прелюбодеяние, а трети дори я обвиняват, че си служи с черни изкуства, че е деформирана, че крие незаконно дете, че е мъж. Мъже и жени с най-разнородни мнения минават под съсредоточения поглед на Томас и въпреки това той упорито мисли най-доброто за тях, доверява им се, доколкото е безопасно, изпраща ги да си вървят у дома, ако смята, че може да представляват опасност, и вярва, че хората като цяло са добри и мили като него.

— Не знам защо Елизабет не може да приеме женитбата на Катрин — казвам, подбирайки внимателно думите си. — Знам, че се бои, че ако Катрин бъде посочена за нейна наследница, всички ще я изоставят и Катрин ще заговорничи срещу нея, точно както прави друга наша братовчедка, Маргарет Дъглас. Но нещо повече: не става дума само за Катрин — на Елизабет не ѝ харесва никой да се жени: не ѝ е приятно вниманието да бъде насочено към който и да било друг, освен към самата нея. Никоя от нас, придворните дами, не очаква позволение да се омъжи. Тя не ни позволява дори да говорим за това. Всички в двора трябва да са влюбени в нея.

Томас се засмива добродушно.

— Е, тя е кралицата — съгласява се. — Предполагам, че може да се разпорежда с двора си, както ѝ харесва. Да дойда ли тази вечер, след като заключа портата?

— Ще се срещнем в градината — обещавам му.

Той улавя малката ми ръка в огромната си лапа и я целува нежно.

— За мен е такава чест — казва тихо. — Мисля за теб по цял ден, знаеш ли, и те гледам как влизаш и излизаш през моята порта. Обичам да те виждам как преминаваш, докато яздиш, толкова високо върху коня си и толкова красива в роклите си.

Облягам буза на главата му, докато той се привежда над ръката ми. Косата му е гъста и къдрава и лъха на чистия въздух на откритите пространства. Мисля си, че в целия този опасен несигурен свят открих единствения човек, на когото мога да се доверя. Мисля, че не знае колко безценно е това за мен.

— Кога ме забеляза за пръв път? — прошепвам.

Той вдига глава и се усмихва на детинското ми държание, заради това, че искам да повтори историята.

— Забелязах те, когато за пръв път дойде в двора, ненавършила десет години, миниатюрно момиченце. Спомням си как те видях върху големия ти кон и се уплаших за теб. А после видях как се справяш с него и разбрах, че си малка дама, с която шега не бива.

— Ти беше най-едрият мъж, когото бях виждала — казвам му. — Кралският пазител на портите на кралицата, толкова красив в ливреята си, и висок като дърво, широк като дървесен ствол, като голям дъб.

— После, когато те назначиха за придворна дама, те виждах в двора, и си мислех, че от всички тях ти си най-веселата и най-сладката дама — казва той. — Когато сестра ти се измъкваше през портата, с качулката върху светлата си коса, аз знаех, че се вижда с любовник, почти ми мина през ума да те предупредя, но ти беше толкова млада и толкова красива, че не можех да бъда човекът, който да внесе тревога в живота ви. Изобщо не смеех да говоря с теб, докато не започна да ме поздравяваш с „добро утро“. Очаквах това с нетърпение — „Добро утро, капитан Кийс“, казваше ти. А аз пелтечех като глупак и не можех да изрека и думичка в отговор.

— Точно така разбрах, че ме харесваш — казвам му. — Говореше съвсем ясно с всички други, но с мен езикът ти се връзваше като на момче. И се изчервяваше! Господи! Такъв голям мъж да се изчервява като ученик!

— Кой бях аз, че да говоря с такава дама? — пита той.

— Най-добрият мъж в двора — казвам му. — Толкова се зарадвах, когато предложи да ме придружиш, когато отивах да посетя Катрин в Тауър. Когато каза, че ще ме ескортираш, и че улиците не са безопасни. Толкова се радвах да те имам до себе си. Беше като да вървя редом с едър и спокоен впрегатен кон: ти си толкова едър, че всеки просто отстъпва от пътя ти. А когато я виждах, и тя беше толкова разстроена, че бях готова да рухна и да заплача заедно с нея, а после излизах и ти ме чакаше, се чувствах утешена дори само от това, че беше там, като планина. Чувствах, че имам съюзник. Съюзник, голям като замък. Силен приятел.

— Със сигурност висок — казва той. — Бих направил всичко за теб, моя малка лейди.

— Обичай ме винаги, както ме обичаш сега — прошепвам.

— Кълна се в това.

Той мълчи за миг.

— Не възразяваш, че съм бил женен преди, нали? — пита тихо. — Нямаш нищо против, че имам деца? Живеят с леля си в Сандгейт, но бих се радвал да им намеря любяща втора майка.

— Няма ли да гледат презрително на мен? — питам смутено.

Той поклаща глава.

— Ще знаят, че си важна дама, макар да се навеждат ниско, за да ти целунат ръка.

— Бих искала да имаме деца — казвам свенливо. — Първо ще се грижа за твоите, а после навярно и за няколко наши.

Той улавя ръката ми и я допира до топлата си буза.

— Е, Мери, ще бъдем щастливи.

Мълчим заедно за момент, после казвам.

— Знаеш, че сега трябва да вървя.

Той се надига от столчето, изправя се в цял ръст и главата му допира тавана. Висок е почти седем фута, от огромните ботуши до къдравата кестенява коса. Когато застана до него, главата ми е на едно ниво с лъснатия му кожен колан. Отваря ми вратата и аз отивам до голямата залостена порта на замъка Уиндзор, а той отваря портичката в нея.

— До довечера — прошепва и я затваря внимателно след мен.

Замъкът УиндзорКоледата на 1563 г.

Моят любим ми подарява златен пръстен, инкрустиран с миниатюрен рубин в цвета на истинската любов: наситеночервено. Аз му подарявам дебел кожен колан, който да обгръща широкия му кръст. Пробивам дупките сама с обущарско шило и врязвам името си и фамилния си герб в дебелата кожа. Може да го носи обърнат навътре, така че никой освен нас двамата да не знае. Когато му го давам и той го изважда от копринената торбичка, която съм направила, се изчервява до ушите, като момче.

Толкова се радвам на пръстена, който ми подари. Пасва на пръста ми като венчална халка, а той казва, че трябва да го нося на безименния пръст на лявата си ръка, когато съм сама, защото това е залог за любовта му към мен и сме обещани един на друг.

— Иска ми се да можехме да се оженим и да заживеем заедно веднага — прошепвам му. Седя на скута му, големите му ръце са обвити около мен. Прегръща ме така нежно, сякаш съм дете, и въпреки това чувствам пулсирането на страстта му към мен като жена, когато поставям пръсти върху здравата му китка.

— И аз го желая — казва той. — Веднага щом кажеш, ще доведа свещеник и свидетели и ще се оженим. А можем и да отидем в някоя църква. Не искам никога да бъдеш принудена да изтърпиш разпитите, които преживя сестра ти. Ще имаме свидетели, а годежът ни ще бъде документиран писмено.

— Те не се интересуват от мен — казвам с негодувание. — Толкова съм малка в очите на Елизабет, че дори не се бои от мен. Не съм като сестра си, та половината кралски дворове на Европа да ме ухажват и да плетат заговори. Моята женитба е личен въпрос: за нея не би трябвало да има значение дали съм омъжена или неомъжена, дали имам пълна къща с деца или само теб, за да те обичам.

— Тогава да се оженим ли тайно? — пита той с надежда. — Осмеляваш ли се?

— Може би догодина — казвам предпазливо. — Не искам да напомням на кралицата за гнева ѝ срещу Катрин. Надявам се съветът да я убеди да освободи сестра ми още този месец. Някои начетени хора предприемат разследвания, които ще докажат, че тя е наследницата, и ще докажат, че бракът ѝ е бил действителен и следователно синовете ѝ са законни наследници. Не мога да мисля за нищо друго, докато това не бъде написано черно на бяло и разгласено.

Томас кимва. Той храни голямо уважение към начетеността на семейството ми, още повече сега, откакто Джейн е призната за теолог и публикуваните ѝ писания се четат навсякъде.

— Пишеш ли някаква част от книгата? — пита той.

— О, не — казвам. — Всичко се върши от един старши писар във върховния съд, Джон Хейлс. Той е виждал оригиналното завещание на краля и казва, че то ясно посочва майка ми и нейния род като наследници след принц Едуард и принцесите. Хейлс доказа, че бракът на баба ни е бил валиден, следователно нашият род е законен и с английско потекло, и протестантски. Сега съпругът на Катрин, Нед Сиймор, плаща, за да получи мненията на духовници зад граница, които да покажат, че бракът между него и Катрин също е бил валиден, с произнесени в тесен кръг обети, а синовете им — законородени. Когато всички доказателства бъдат събрани заедно, Джон Хейлс ще ги обнародва и народът ще се убеди, че Катрин е доказана наследница на кралицата: законородена и законно омъжена.

Томас се поколебава. Той е слабо образован човек, но има много познания за света, и отговаря за безопасността на двореца и кралицата, откакто Елизабет се възкачи на трона.

— Е, красавице, аз не съм нито лорд, нито писар, но не съм сигурен, че това е чак толкова благоразумно. Кралицата не е жена, която при някакви обстоятелства се чувства задължена да се ръководи от всеобщото мислене. Дори цялата страна да мисли едно, тя пак ще направи каквото си е наумила. Помниш ли времето, когато тя беше единствената протестантска принцеса, отстояваща вярата си, когато сестра ѝ беше кралица на Англия? Не промени мнението си тогава, макар че сякаш цялата страна бе срещу нея — от кралицата и всички испанци до последния обикновен човек. Смятам, че ще е нужно нещо повече от книга, за да я убеди.

— Тя все пак се подчини — казвам упорито. — Самата аз си я спомням как посещаваше католическата литургия и роптаеше заради това.

— Излизаше от литургия по-рано — припомня ми той. — Оплакваше се от прилошаване. И показваше на всички, че няма да се примири.

— Да, но Уилям Сесил подкрепя написването на тази книга — настоявам. — И Робърт Дъдли. Каквото Уилям Сесил мисли днес, кралицата го оповестява утре. В крайна сметка ще приеме съветите му. А той и неговият зет, и всичките му съветници са поръчали тази книга и ще се погрижат да бъде публикувана. Кралицата ще трябва да посочи Катрин за своя наследница, щом целият християнски свят казва, че тя е била законно омъжена, а целият Таен съвет казва, че е наследница.

Чуваме как часовникът отмерва часа.

— Трябва да вървя — казвам, почти без да помръдна в топлата му прегръдка.

Той ме сваля от скута си и, като се навежда напред, оправя роклята ми и подръпва ръкавите ми, за да изглади гънките по тях. Внимателен е като камериерката на някоя дама. Докосва шапчицата ми и оправя надиплената ми яка.

— Ето така — казва. — Най-красивата дама в двора.

Изчаквам го да отвори вратата на помещението на стражите и да хвърли поглед навън.

— Хоризонтът е чист — казва и отстъпва назад, за да ме пусне да изляза.

Докато прекосявам вътрешния двор от главната порта до градинските стълби, увита в наметката си, за да се предпазя от ситния снежец, имам лошия късмет да срещна самата кралица, прибираща се от игра на кегли на заледения кегелбан. Вдигнала е над ушите си поръбената си с хермелин червена качулка. Дланта ѝ е върху ръката на Робърт Дъдли, бузите ѝ са порозовели от студа, а очите ѝ искрят. Отстъпвам назад и правя реверанс, като изхлузвам пръстена си с рубин от пръста си и го плъзвам в джоба на наметката си, преди бързият ѝ тъмен поглед да спре върху него.

— Ваше величество.

Томазина, джуджето на кралицата, ги следва и ми прави комична малка гримаса, сякаш за да ме попита къде съм била. Не ѝ обръщам никакво внимание. Тя няма право да показва каквото и да е любопитство относно мен. Не съм длъжна да отговарям пред нея, а ако предизвика кралицата да ме попита, тогава ще я намеря после и ще ѝ кажа да си гледа собствената жалка работа.

— Лейди Мери — казва Елизабет с неприязнен тон. Нямам представа какво съм направила, за да я засегна, но тя е явно недоволна. — Ще ме удостоите ли с присъствието си на обличането ми за вечеря тази вечер?

По-скоро чувствам, а не виждам насърчителната усмивка на Робърт Дъдли. Не смея да погледна направо където и да било, освен в искрящите тъмни очи на Елизабет.

— Разбира се, ваше величество — казвам смирено. — А честта е моя.

— Запомнете го тогава — казва тя с противен тон и профучава покрай мен. Правя реверанс, а когато вдигам глава, улавям бърза съчувствена усмивка от Робърт Дъдли и нахално намигване от Томазина. Той тръгва след кралицата. Тя се забавя.

— Някой пише книга за сестра ти — осведомява ме тя. — Затова кралицата е толкова бясна. Току-що научи за това. Явно там ще пише, че сестра ти ще бъде следващата кралица на Англия. Ще бъдеш сестра на кралицата и леля на следващия крал. Представи си — едно джудже като мен толкова близо до трона.

— Изобщо не съм като теб — казвам студено.

— О, нима мислиш, че ще бъдеш по-висока с голямата корона на главата на сестра ти? — пита тя с усмивка. — Нима издигането ѝ ще те накара да пораснеш? Ще се издигнеш ли по-високо, ако тя те направи херцогиня?

— Не знам за какво говориш — извръщам се, но тя улавя полата на роклята ми в малката си ръка с квадратна длан, толкова подобна на моята.

— Какво има? — питам ядосано. — Пусни ме. Да не мислиш, че ще се караме насред двора като пажове?

— Има хора, които биха платили добри пари, за да видят тази гледка — казва тя весело. — Но аз винаги съм си изкарвала прехраната като миниатюрна дама, никога като смешник.

— А аз пък изобщо никога не съм си изкарвала прехраната — заявявам важно. — А ръстът ми няма нищо общо с каквото и да било. Ще ти бъда благодарна, ако пуснеш роклята ми.

Тя ме пуска, но безочливата ѝ усмивка не изчезва дори за миг.

— Наистина има книга, лейди Мери — казва тя кратко. — Учените я съставят, част по част. Страница, открадната от върховния съд, за да се докаже, че членовете на семейството ви са били посочени като наследници от Хенри VIII, доказателство за брак, което да покаже, че вашата линия е законна, доказателство, че и трите — лейди Джейн, лейди Катрин и вие — сте с английско потекло, протестантки и с кралска кръв.

— Не говори за Джейн — изричам предупредително.

— Погребана в ковчег, голям колкото за дете! — възкликва тя подигравателно, и аз се завъртам на пета и се отдалечавам с гневни крачки, но я чувам как топурка след мен, промъква се покрай мен и ми препречва пътя.

— Трябва да узнаеш останалото — казва ми тя. — Слушай, за свое собствено добро. Всички доклади на учените от Франция и Испания посочват сестра ти Катрин за законна наследница. Кралицата е бясна. Ако ти си поръчала доклада, добре ще направиш да предупредиш писарите си да стоят настрана и да не се набиват на очи. Можеш да кажеш на чичо си да направи едно пътуване до Франция, за да подобри здравето си. По-добре е да не се набиваш на очи и да престанеш да търчиш тайно да се целуваш с пазителя на портата.

Потискам едно шокирано ахване.

— Виждам много неща — добавя тя бързо. — Знаеш как. Никой не ни обръща внимание.

— А защо ти е да ме предупреждаваш? — питам настойчиво. — Когато живееш в сянката ѝ?

— Защото и двете сме джуджета — казва тя без заобикалки. — И двете сме малки жени в много голям и опасен свят. Ниският ни ръст ни прави сестри, макар да искаш да го отречеш. Затова ти казвам — не я оскърбявай. И без това е достатъчно разгневена на семейството ти.

Тя ми кимва леко и дръзко, сякаш за да подчертае думите си, а после се обръща и прекосява с подскачаща походка двора, с вид на момиченце, което тича след учителя си, и аз виждам как вратата към личното стълбище на Елизабет се затваря с трясък след нея.

Замъкът УиндзорПролетта на 1564 г.

Служа на Елизабет през цялата ужасно студена пролет с педантична вежливост, и макар да щрака с пръсти към мен, за да ѝ донеса ветрилото и се оплаква, че я драскам по врата, когато закопчавам сапфирената ѝ огърлица, тя не може да намери какво друго да каже против мен.

Никога не хвърлям дори бегъл поглед към джуджето Томазина, за да ѝ благодаря за предупреждението, а когато при някое движение от танца се оказваме една до друга, сменям мястото си, ако мога, не обръщам внимание на мъничките стъпала на моята сестра по съдба. Не приемам, че ниският ни ръст ни превръща в посестрими. Разбира се, мога да разпозная чертите си в Томазина, в нейната поклащаща се походка, докато крета на късите си крака, в постоянното извръщане на лицето ѝ нагоре, за да може да следи разговор, който се води далече над главата ѝ. Предполагам, че и тя има болки в гърба, както аз след дълъг ден на седлото, и че и на двете ни е омразно, когато хората се обръщат към нас като към деца, погрешно приемайки високия ръст за признак на напреднала възраст или на мъдрост. Но никога няма да приема, че двете с нея сме излети от един и същ калъп. Съществува някакво сходство във външността ни, но само толкова. Трябва ли Елизабет да претендира за родствена връзка с всеки червенокос човек? Трябва ли лейди Маргарет Дъглас да бъде сестра на някой кон? Външността не означава нищо в сравнение с потеклото. Аз съм от кралски произход до мозъка на костите си, а не джудже; аз съм цялата Грей, а не красива играчка. Аз съм наследница на престола на Англия, а Томазина не е наследила нищо особено освен недоразвити кости.

Но една вечер, през ранната пролет, отиваме на вечеря и виждам, че Уилям Сесил отсъства, което е необичайно, а ласкателството и доброто настроение на Робърт Дъдли са малко насилени. Елизабет настръхва като котка, попаднала под изсипала се от прозореца на някоя стая струя вода: всеки може да забележи колко е раздразнителна. Като че ли никой освен джуджето Томазина не знае кой е бил толкова лекомислен, че да ядоса Елизабет, а аз не мога да се заставя да я попитам.

Докато разчистват масите, Робърт Дъдли се привежда над ръката на кралицата и аз виждам как тя кимва на писаря си, който му подава сноп книжа. Той се покланя, взема ги и тръгва да излиза от залата. Аз се промъквам покрай стените, незабелязана от никого, докато главата ми изчезва зад столовете с високи облегалки, срещам се с него точно до големите врати и се измъквам навън, когато ги отварят за него.

— Лейди Мери — казва той и ми се покланя. Вратите се затварят зад нас и ни скриват от погледа на придворните.

— Нещо неприятно ли е станало? — питам го направо.

Той се навежда ниско, за да може да ми говори тихо.

— Да. Някой — предполагам, френският посланик — е дал на кралицата книга, която подкрепя претенциите на сестра ви лейди Катрин за трона.

— Лейди Хартфорд — казвам, наричайки я с името на съпруга ѝ.

Той ми се намръщва.

— Лейди Катрин — повтаря. — Сега не е моментът да утвърждавате един брак, за който кралицата е постановила, че е недействителен.

Вглеждам се в смуглото лице на мъжа, чийто собствен брак щеше да бъде обявен за недействителен, ако вместо това съпругата му не беше убита в най-удобния момент.

— Ние знаем истината — казвам упорито.

— А авторите публикуваха това, което смятат за своя истина — отвръща той с равен тон.

— Не поръчахте ли вие книгата? — питам настойчиво, знаейки, че е така.

— Не — лъже той. — А онези, които са свързани с нея, ще пострадат. Кралицата издаде заповед за арестуване на вашия чичо Джон Грей, за Джон Хейлс, автора, за Робърт Бийл, неговия писар, за доведения баща на Нед Сиймор — Франсис Нюдигейт. Дори за Никълъс Бейкън, лорд-пазителя на Големия държавен печат, който се изказа в полза на сестра ви.

Застивам, потресена.

— Чичо ми — арестуван? Пазителят на Големия държавен печат — арестуван? Но какво ще стане с Катрин? — вкопчвам се в ръкава му. — О, сър Робърт! Не я връщат обратно в Тауър, нали?

— Не.

— Но къде ще отиде тя, ако отведат чичо ми от дома му? Нима ще я оставят там с лейди Грей? Или е освободена? О, сър Робърт, освободена ли е?

— Не — той се изправя. — Лейди Мери, трябва да замина по дела на нейно величество. Трябва да изпратя стражи да арестуват тези мъже за разпит.

Вдигам поглед към красивата му, стройна фигура.

— Вие, да ги арестувате? Вие, който не сте имали нищо общо с книгата, сега ги арестувате?

— Да — казва той лаконично. — Както ми нарежда кралицата.

Няма смисъл да роптая, че той винаги прави каквото иска кралицата, че никога не ѝ се противопоставя. Не можеш да станеш фаворит в двора на един тиранин, без да жертваш принципите си всеки ден. Единственото, което мога да направя, е да се опитам да го убедя да остане на страната на Катрин.

— Сър Робърт, това е жестоко спрямо сестра ми и нейните малки момчета. Те не са направили нищо. Тя не е направила нищо. Някой друг е поръчал тази книга — навярно дори са го сторили ваши приятели — но не е тя. Някой я е написал — но не тя. Някой я е публикувал — не тя. Не можете ли да помолите тя да бъде освободена? Дори ако трябва да арестувате онези други хора?

Той поклаща тъмнокосата си глава и казва:

— Кралицата отказва да ме слуша за това. Отказва да слуша когото и да било. Тя има право да помилва някого само когато ѝ е угодно.

— На нашата братовчедка Маргарет Дъглас ѝ беше простено за далеч по-лоши неща!

— Това е решение на нейно величество. То е във властта ѝ.

— Зная това! — възкликвам. — Тя е…

Той рязко вдига ръка, за да ми напомни, че не може да чува никакви критики към жената, която властва и над двама ни.

— Тя е твърдо решена — продължавам, а когато той се обръща и си отива, прошепвам на себе си: — Твърдо решена да бъде жестока.

Намирам се във вратарската къщичка с Томас Кийс, който наблюдава портата и застаналия на пост страж от малкия прозорец, когато чувам тропот на коне и Томас казва:

— Това е застъпникът на сестра ти, арестуван, бедният човек.

Повдига ме върху едно столче, за да мога да надникна през прозореца и да виждам, без да ме забелязват. Хейлс влиза през портата, яхнал окаян кон, а зад него виждам друг мъж, свел надолу лице, ограден от въоръжена стража.

— Боже мой! А това е моят чичо Джон. Джон Грей, при когото беше настанена сестра ми!

Томас ме оставя и взема черния жезъл, символ на службата му. Чувам вика му, с който нарежда на новодошлите да се представят, а после им отваря портата, пуска ги да влязат и се връща при мен, слага големия си жезъл обратно в ъгъла и разхлабва кожения си колан.

— Но какво са направили? — пита ме: милото му лице е озадачено. — Само заради написването на книгата им ли е това?

— Да — казвам горчиво. — Знаеш, че чичо ми никога не би направил нищо срещу Елизабет. Предан ѝ е от цяла вечност. А самият Джон Хейлс казва, че всичко, което се опитвал да направи, било да докаже, че една протестантка може да наследи престола. Не призовавал Катрин да заеме мястото на Елизабет, а само да бъде посочена за наследница, ако Елизабет умре без син.

— Тайният съвет ще види това — казва Томас с надежда.

— Освен ако не затворят много здраво очи — казвам с горчивина.

Дворецът ГриничЛятото на 1564 г.

Елизабет ме вика в спалнята си, докато се облича за вечеря. Седнала е пред масата си: огледалото ѝ от венецианско стъкло е пред нея, червената ѝ перука — забодена на поставката си, със свещи навсякъде около нея, докато дамите ѝ педантично, грижливо оцветяват лицето ѝ с оловно белило. Тя стои напълно неподвижна, като мраморна статуя, докато сместа от бяло олово и оцет бъде безупречно нанесена от пътя на косата ѝ до врата и надолу до гърдите ѝ. Никой не смее дори да диша по-шумно. Застивам като всички други статуи в стаята, докато тя отваря очи, вижда ме в огледалото и казва, без да движи устните си, по които оловното белило съхне:

— Лейди Мери, погледнете това.

След посоката на сведения ѝ поглед, пристъпвам напред и когато тя мигва в знак на позволение, вземам малката книга, която лежи отворена пред нея.

Заглавието е „Monas Hieroglyhica“24, а авторът е Джон Дий. Посветена е на императора на Свещената Римска империя и дългият предговор настоява читателя да вземе предвид, че символите на планетите имат значение сами по себе си, и могат да се четат като език или като код.

Вдигам очи и срещам тъмните очи на Елизабет в огледалото.

— Прегледайте я — нарежда тя през затворените си устни. — Какво мислите?

Прелиствам малките страници. Покрити са със схеми и астрономични символи и ситен печатен шрифт, който обяснява какво означава всеки от тях, и как всеки се свързва с останалите. Виждам, че има няколко страници с математически изчисления, които демонстрират връзката между символите, и някои, които приличат повече на философски писания или дори на алхимия.

— Не мога да я разбера от пръв поглед — признавам искрено. — Ще трябва да я изучавам много дни, за да я разбера. Съжалявам, ваше величество.

— Аз също не мога да я проумея — Елизабет издишва шумно и облаче бяла пудра литва към огледалото. — Но мисля, че това е изключителен труд. Той обединява символите на древните и науките на мюсюлманите — говори за универсален свят, който съществува успоредно с нашия и зад него, свят, който можем да усетим, но рядко виждаме. Той обаче смята, че тези символи го описват и съществува език, който може да бъде научен.

Поклащам объркано глава.

— Бих могла да я прочета внимателно, ако желаете, и да напиша обобщение — предлагам.

Тя се усмихва съвсем леко, за да не напука боята:

— Ще я прочета със самия автор — казва. — Той е на мое разположение. Но можете да седите и да слушате начетения ни разговор, ако желаете. Просто исках да проверя какво разбирате от това на пръв поглед.

— Не съм имала привилегията да получа вашите познания — казвам тактично. — Но бих се радвала да узная повече. Сигурна съм, че ако мога да ви слушам, бих разбрала повече.

— Но чувам отвсякъде, че сестра ви Джейн е била много начетена — казва тя. — Научих, че Роджър Ашам твърдял, че тя била най-начетената жена на своето време. Пише книга, в която отдава почит на паметта ѝ. Изглежда, в последно време всички искат да издават книги — нямат ли си достатъчно работа за вършене?

— Той се срещна с нея само един-два пъти — казвам, преглъщайки желанието да защитя Джейн от тази стара ревност. — Почти не я познаваше.

— Аз също учех с кралица Катрин Пар, не забравяйте — казва Елизабет, размишлявайки над отдавнашни съперничества.

— И аз — обажда се лейди Маргарет Дъглас от дъното на стаята, отчаяно жадувайки да се включи в разговора и да напомни на Елизабет за родствената си връзка с нея. Елизабет дори не обръща глава.

— Сигурна съм, че тя никога не е чела нещо като тази книга от доктор Дий — казвам в опит да върна Елизабет към настоящето.

— Да — казва тя. — Предполагам, че нямаше да го разбере.

Начервяват устните ѝ и почернят миглите и веждите ѝ. Капват беладона в очите ѝ, за да ги накарат да заискрят. Аз стоя и държа книгата, в очакване да разбера дали съм освободена. Тази вечер не е мой ред да ѝ служа, не е вечерта, в която е мой ред да гримирам белосаната, лицемерна стара кралица. Тази вечер би трябвало да съм свободна да правя каквото пожелая, но тя ме държи тук, защото се притеснява дали съм достатъчно умна да разбера нещо, което е неясно за нея, опасявайки се, че моята отдавна мъртва сестра е била по-начетена от нея.

— Но не мислите, че това е ерес, нали? — тя се надига от масата и дамите поднасят полата на роклята така, че да може да стъпи в нея, издърпват я нагоре и я завързват на кръста ѝ.

— Не бих могла да изкажа мнение — казвам предпазливо. — Ваше величество би преценила това най-добре. Но винаги съм ви чувала да говорите благосклонно за Джон Дий.

— Така е — потвърждава тя. — И се радвам, че той се върна в Англия с такива познания! Ще започна да чета книгата му утре. Можете да се присъедините към нас.

Правя реверанс, сякаш съм изключително признателна.

— Благодаря ви, ваше величество. Ще очаквам с нетърпение да се уча от двама ви.

Джон Дий, тъмноок, облечен в тъмна роба като учен, е заобиколен от листове хартия. Върху всеки има надраскани символи, един — насочен към друг, всеки един — обяснен с дузина кратки бележки. Виждам, че рисува малки ръце с пръст, обвинително насочен към абзац, на който иска да обърнем особено внимание. Елизабет, разтворила книгата му на скута си, седи сред тази буря от елементи на познанието, със светнали от внимание очи. Томазина, подобно на изискано облечено луксозно кученце, коленичи в краката ѝ. Аз сядам на едно столче отстрани: никога няма да се свивам на пода, докато Елизабет седи.

Джон Дий говори за символите на звездите: онова, което е показано в небесата, съответства на това, което става на земята.

— Каквото е горе, това е и долу — казва той.

— Можете ли в такъв случай да предсказвате женитбите на владетелите? — пита Елизабет.

— С голяма точност, ако разполагам с датите, времето и мястото на раждането им, които биха ми посочили техния астрален дом — отвръща Дий.

— Това не е ли астрология? — питам го, а в тона ми се долавя предупреждение.

Той кимва, оценявайки предпазливостта ми.

— Не, защото аз не целя да предскажа зло — казва той. — Незаконно е да се предсказва смъртта на един владетел, но е безвредно да се предсказва неговото щастие — приковава проницателния си поглед в Елизабет. — Може ли да избера най-подходящия ден за женитбата ви, както избрах този на коронацията ви?

Елизабет се разсмива превзето.

— Не и моята, добри ми философе. Знаете, че нямам такова желание. Току-що бях принудена да разочаровам ерцхерцог Фердинанд. Казах му, че по-скоро бих предпочела да бъда стара мома-доячка, отколкото омъжена кралица!

— Безбрачието е призвание — отвръща Джон Дий, а аз полагам усилие да запазя сериозно изражение при представата за Елизабет като монахиня. Не смея да погледна Томазина, която е свела глава.

На известно разстояние от нашия омагьосан кръг дамите въздишат от отегчение и пристъпват от крак на крак. Придворните стоят до стените, разговаряйки помежду си, а един-двама се облягат на ламперията от изтощение. На никого не е позволено да седне, въпреки че Джон Дий чете от книгата си вече два часа.

Дий взема друг лист и го показва на кралицата, но в този момент Уилям Сесил влиза тихо в стаята и се покланя.

— Простете, че се натрапвам на научните ви занимания — казва той тихо. — Но нали искахте да узнаете веднага щом кралицата на шотландците даде позволение съпругът на лейди Маргарет Дъглас да влезе в Шотландия.

Младият Хенри Стюарт, моят красив роднина, който се прозява в един ъгъл, дочува изреченото шепнешком име на майка си и вдига поглед, но Елизабет и Сесил са доближили глави.

— Нима кралица Мери се е съгласила? — възкликва тя, криейки широката си усмивка зад изрисувано ветрило.

Сесил се покланя.

— Да.

Тя го хваща за ръкава и го придърпва по-близо. Само ние с Томазина можем да чуем как се съветват шепнешком.

— Но аз попитах само защото бях сигурна, че тя ще му откаже достъп до шотландските му земи — прошепва тя. — Попитах само за да подразня Мери и да отклоня вниманието ѝ, докато тя преговаряше с Дон Карлос Испански.

— В такъв случай спечелихте повече, отколкото възнамерявахте — казва Сесил с угоднически тон. — Надхитрихте я. Защото тя е дала позволение както на графа на Ленъкс, така и на сина му да влязат в Шотландия, а като паписти те със сигурност ще я отделят от нейните съветници-протестанти. Да заминат ли или ще е по-безопасно да задържим младежа тук?

Елизабет повиква с жест Хенри Стюарт, лорд Дарнли, светлокос младеж, красив като момиче. Той е мой братовчед, тъй като е син на лейди Маргарет Дъглас, но не мога да кажа, че помежду ни има кой знае какви топли роднински чувства. Никога не съм харесвала майка му, която се възползва от несправедливостта на Елизабет — на свобода е, докато сестра ми е затворена, нейните близки се издигат, докато тези на сестра ми губят позициите си. Убедена съм, че се вижда като наследница на трона, докато всички знаят, че е редно наследницата да е Катрин.

Самият Хенри Стюарт се върна от Франция, за да изпълнява ролята на малко птиче в клетката на кралския двор: той чурулика безспир в угода на кралицата, но вратичката на клетката никога не се отваря. Майка му е готова да го постави навсякъде, където може да го видят: смята го за неустоим. Публична тайна е, че тя се надяваше той да се ожени за Мери, кралицата на шотландците, но кралицата успя да устои на обещанията, сипещи се от розовите му устни в първите дни на вдовството ѝ. Сега той се покланя ниско на Елизабет и кимва на мен, но никой от нас не губи много време в любезности към другия. Той е суетен млад мъж, който твърде малко се интересува от която и да било жена с какъвто и да е ръст. Това, което умее до съвършенство, е да угажда на по-възрастни благосклонни жени, които изпитват наслада от компанията на едно красиво момче, като например майка му или кралицата. Най-много от всичко обича да се напива и да обикаля из града, като си търси белята заедно с други хубостници. Така или иначе, не привличам вниманието му и той не прахосва никаква част от него за мен.

— Можете да кажете на баща си, че той е получил своето разрешение за пътуване от кралицата на шотландците, по моя молба — казва Елизабет на Хенри Стюарт. Той се изчервява като момиче и пада на едно коляно. Елизабет му се усмихва. — Ще искате ли да заминете за Шотландия с него? — пита тя.

— Не и да ви оставя! — възкликва той, сякаш сърцето му ще бъде сломено. — Искам да кажа, простете ми, говорих твърде прибързано. Ще сторя каквото заповядате, каквото заповяда баща ми. Но не искам да напускам този двор заради друг. Та нима човек изоставя слънцето, за да отиде при луната?

— Ще бъдете длъжен да заминете, ако баща ви има нужда от вас — заявява Елизабет.

Очите му блестят, докато отмята дългия си перчем от челото: възхитителен е като невръстен златист шпаньол.

— Не може ли да остана?

Елизабет протяга ръка към него и отмята русите къдрици от подобното му на листенце от роза лице.

— Можете — казва тя благосклонно. — Не мога да се лиша от вас. Вашият баща, лорд Ленъкс, ще отиде и ще уреди делата си в своите земи, а вие ще останете при мен на сигурно място като птиче в гнездото.

Сесил вдига вежди, отбелязвайки нежния тон на кралицата, и не казва нищо. Хенри Стюарт се осмелява да улови ръката на нейно величество и я притиска към устните си. Елизабет се усмихва и му позволява тази волност.

— Никога няма да ви оставя — кълне се той. — Не бих могъл да го понеса.

Разбира се, аз знам, че няма, защото Томас Кийс има заповеди да не го пуска да излезе през портата. Но това е поетичната драма на изтънчената рицарска любов, а тя е по-важна от която и да е банална истина.

— Зная, че никога няма да го сторите — измърква Елизабет като охранена котка, от удоволствие, че той ѝ обръща внимание.

— Не съм като Робърт Дъдли! Не заминава ли той за Шотландия, за да се ожени за кралицата? — пита Дарнли, ръсейки сол в раната.

Лицето на Елизабет се присвива конвулсивно под грима.

— Той заминава от обич към мен — заявява тя.

Дворецът УайтхолЛондон, есента на 1564 г.

Джеймс Мелвил, сладкодумен шотландски омайник, нает от своята кралица, Мери, да убеди Елизабет да я обяви за наследница, идва в нашия двор в края на лятото. Дните са топли, но нощите застудяват: листата сменят цвета си и пламтят в бронзово, златисто и червено. Елизабет, която обича горещото време, нарочно удължава летните си удоволствия и настоява да излизаме с кралската баржа, за да гледаме залеза по реката, макар че с настъпването на здрача из долината повява студен вятър.

Кралицата повиква шотландския дипломат да седне до трона ѝ в центъра на баржата. Аз съм от едната страна, Кат Ашли, отново ползваща се с благоволение — от другата. Джуджето Томазина стои върху един сандък на носа, за да може да наблюдава движението на сребристото течение на реката. Извръщам поглед от нея. Не ми е приятно да я виждам как стои там като дете, и маха на рибарите и на гребците в ладиите.

Елизабет и шотландският съветник седят плътно един до друг, почти допрели глави. Каквото и да казва, тя се надява да го запази в тайна. Но аз мога да разчета сдържаната му усмивка така ясно, както сестра ми Джейн можеше да чете гръцки. Зная точно какво му казва — казва му, че е длъжен да убеди Мери, кралицата на шотландците, да се омъжи за Робърт Дъдли, и в отплата тя ще получи правата на сестра ми Катрин: ще бъде посочена за наследница на Елизабет. Обещава му, че Катрин ще бъде държана под домашен арест до този момент, че всяка възможна кампания в нейна защита ще бъде потушена, че всякакви публикации ще бъдат спрени. Елизабет предпочита Мери, кралицата на шотландците, за своя наследница, а сестра ми ще бъде пренебрегвана от всички, докато бъде постигнато споразумение по въпроса.

Не смея да хвърля поглед отсреща към Кат Ашли, която сигурно приема тази лудост със същото неодобрение, с каквото гледа на нея и Мелвил, както и Уилям Сесил, толкова, както и неохотният жених, самият Робърт Дъдли. Не смея да погледна никоя от дамите от страх да не би някоя да ми намигне. Никоя от нас не вярва, че когато настъпи моментът той да замине, Елизабет ще събере сили да пусне любовника си да си отиде. Никоя от нас не вярва, че Мери ще приеме с признателност един отхвърлен любовник. Никоя от нас не мисли, че Робърт Дъдли — въпреки огромната си амбиция — ще посмее да се прицели чак толкова високо, в една кралица, която не е вече компрометирана заради това, че му е любовница. Но Елизабет демонстрира по всякакъв начин, че е твърдо решена и не спира да шепне сериозно на шотландския посланик, докато, най-накрая, той кимва в знак на съгласие, покланя се и отстъпва назад.

Елизабет се обляга в стола си и се усмихва на обичната си Кат.

— Ще го направи — казва тя само. — Ще я убеди. И тя ще приеме Дъдли.

— Разбирам защо Мелвил е готов да опита — заради огромното удовлетворение да види своята кралица като престолонаследница на Англия. Но дали Дъдли ще приеме? Вие ще го приемете ли?

Елизабет обръща глава.

— Робърт е единственият човек, на когото имам достатъчно доверие, та да го изпратя при нея — казва тя полугласно. — Затова и не мога да я поверя на никой друг освен на него. Ако тя се омъжи за дон Карлос Испански или за френския херцог, тогава ще се сдобием с враг на задната си врата, а през река Туид тук ще се изсипят папистки свещеници. Но Робърт ще ме спаси, както е правил преди. Ще се ожени за нея и ще я обуздае.

— Но ще трябва да го оставите да си отиде — казва внимателно Кат. — Ще трябва да го изпратите в обятията на друга жена.

— Навярно няма да е скоро — казва Елизабет уклончиво. — Нима уреждането на това няма да отнеме дълго време? И може всички понякога да се събираме заедно. Може да организираме северен двор в Йорк или Нюкасъл, или Карлайл, всяко лято, за цялото лято. Може да организираме Съвет на Севера и Робърт да го ръководи. Освен това, веднага щом тя забременее, той би могъл да се прибере в Англия.

— Да забременее — повтаря Кат, с очи, приковани върху лицето на кралицата. — Тя е млада и плодовита. Говори се, че нощем плаче в леглото си за съпруг. Ами ако се влюби в сър Робърт и от тази любов двамата създадат дете? Мислила ли сте как ще се почувствате, когато научите, че тя носи неговото бебе? Как мислите, че ще се почувства той, когато съпругата му носи престолонаследника на Шотландия и Англия, в чиито вени тече кръвта на Дъдли? Не се ли опасявате, че тогава и той ще я обикне? Нима всеки мъж не би погледнал съпругата си с любов при това положение?

Виждам как Елизабет става още по-бледа под боята по лицето си. Предполагам, че стомахът ѝ се свива от ревност.

— Той би трябвало да стане баща на принц — защитава тя собствената си идея. — Той е мъж, напълно достоен да владее кралство. И преговорите навярно ще отнемат толкова време, че тя ще е преминала детеродните си години, преди да се оженят.

— Тя е на двайсет и една — заявява Кат. — Колко време мислите, че можете да протакате?

Елизабет придърпва кожената наметка на раменете си и обръща лице с яростно изражение към мен. Трепвам пред гневния поглед на тъмните ѝ очи.

— Всичко е по-добро от сестра ѝ — казва рязко и кимва с червенокосата си глава към мен. — Няма да търпя съперница в близост до себе си. Няма да допусна моята наследница да създаде дом с един Сиймор, прибавяйки още един кралски герб към своя, докато всички се стичат на нейна страна. Няма да допусна в двора си една млада жена като Катрин Грей, та всички да ни сравняват.

Дворецът УайтхолЛондон, есента на 1564 г.

Никой не вярва, че кралицата възнамерява да се раздели с Робърт Дъдли. Но тя убеждава Джеймс Мелвил, че наистина има такова намерение, а Уилям Сесил подготвя среща на шотландските и английските пълномощници в Бърик за подписване на брачно споразумение и съюз. Джуджето Томазина ме гледа с потайна усмивка, сякаш ние двете, които виждаме Елизабет, когато не се перчи пред шотландския посланик с танцовите си умения или музикалните си познания, или начетеността си, знаем повече, отколкото тези мъже, които са задължени да ѝ се възхищават. За да превърне фаворита си в достоен кандидат, тя решава, че той трябва да стане граф на Лестър и барон Денби, и целият двор присъства в голямата зала, за да види как Робърт Дъдли, син на предател и внук на предател, коленичи пред кралицата и се изправя като граф. Кралица Мери трябва да бъде убедена, че Елизабет обича Робърт Дъдли като брат и го уважава като член на Камарата на лордовете. Но Елизабет не може дори да приключи тази шарада, без да развали постановката. Когато той коленичи в знак на покорство, тя го погалва по тила. Испанският посланик вижда това, всички го виждаме. Тя със същия успех може да оповести пред света, че го обича и той е напълно под нейна власт. Невъзможно е: Мери, кралицата на шотландците, никога няма да приеме огризките на Елизабет, когато те дори не са избутани отстрани на чинията ѝ. Сякаш слюнката на Елизабет още лепне по него.

Дворецът УайтхолЛондон, зимата на 1564 г.

Бързам да отида в двора една вечер през ноември, когато студената мокра мъгла се надига откъм реката и ръси ситни капчици около факлите във вътрешния двор, когато Томас се появява, излизайки от сянката на входа към главната порта, сякаш ме е чакал.

— Томас! — възкликвам. — Какво правиш тук? Не мога да спра. Трябва да отида в голямата зала.

Едрото му лице е намръщено, мачка шапката си в голямата си ръка.

— Трябваше да те видя.

— Какво става?

— Неприятности за теб — казва той унило. — О, Мери, Бог знае, че ми се иска да можех да ти го спестя.

Преглъщам страха си.

— Какво има? Да не би Катрин? Или някое от момчетата ѝ?

Той се смъква на едно коляно, така че главата му е на една височина с моята.

— Не, слава Богу, тя е в безопасност като птиче в кафез. Става дума за чичо ти. Починал е.

— Тя го е обезглавила? — изричам шепнешком най-големия си страх.

— Не, не. Не е толкова лошо. Казват, че умрял от скръб.

Заставам неподвижна и притихвам. Той никога не ми е бил любящ роднина — но бе наказан със затвор, задето подкрепи Катрин, и ѝ беше добър настойник. Сега, когато той е мъртъв, тя изгуби закрилника си. Още един представител на нашето семейство умря, застигнат от недоволството на една Тюдор. Наистина, те са сурови господари, няма как да бъдат обичани.

— Дано Бог спаси душата му — казвам.

— Амин — изрича Томас благочестиво.

— Но какво ще стане с Катрин? О, Томас! Мислиш ли, че кралицата ще я освободи сега? Тя не може да остане в Пирго без него.

Той улавя ръката ми и я държи между широките си длани.

— Не, хубавице. Това е още една лоша новина. Изпращат я при Уилям Питър. Самият аз видях как стражата потегля да я вземе, сякаш е затворничка, която може да избяга. Не я освобождават, местят я и ще я пазят още по-строго.

Намръщвам се.

— Сър Уилям Питър ли? Още ли е жив? Мислех, че е болен. Сигурно е поне на сто и две години.

Той се намръщва.

— Още няма шейсет, но го натоварват с тежко бреме. Навярно е бил единственият, който не е успял да се измъкне — поглежда ме, едрото му лице е сбърчено от загриженост: — Може пък всичко да е наред. Той има голяма къща, може да ѝ хареса там. Може да позволят на момченцето ѝ да си играе в градините.

— Къде? Къде живее той?

— Ингейтстоун Хол в Есекс. Била си там, помниш ли? Намира се на половината път до Ню Хол.

— Трябва да я видя — заявявам с внезапна решимост. — Трябва да отида да я видя. Не мога повече да понасям това.

Изчаквам Елизабет вече да е приключила с вечерята и да е танцувала с новия граф, Робърт Дъдли. Той полага извънредни старания да очарова Елизабет и да я разсмива, и всички продължават да ги поздравяват за неговото издигане до такова високо положение и за нейната добра преценка, задето е разпознала колко изключително ценен е този човек. Но дали е направила достатъчно, за да убеди кралица Мери да го вземе? Барон или не, граф или не, Мери, кралицата на шотландците, няма да приеме огризките на Елизабет без твърдо обещание, че ще получи правата на сестра ми, и на срещата в Бърик между шотландските и английските съветници се полагат усилия да се постигне споразумение. Елизабет е твърдо решена Мери да се омъжи за Робърт Дъдли и да бъде посочена за нейна наследница. Мери настоява провъзгласяването ѝ за наследница да предшества женитбата. Никой не пита как две кралици, които си имат толкова малко доверие, могат да сключат трайно споразумение.

Но Елизабет поне е в добро настроение тази вечер. Подавам ѝ сатенената нощница, затоплена пред огъня, докато някой друг поднася захаросани плодове, а трета дама ѝ носи сладко вино, а пък камериерите, отговарящи за спалнята, пробождат леглото с меча и поглеждат под него в търсене на врагове, сякаш наистина вярваме, че тя ще прекара повече от десет минути вътре, след като вратата бъде затворена. Изчаквам я, докато се настани в стола си край огъня и ѝ бъде осигурено всичко, което може да ѝ потрябва, приближавам се до нея и коленича.

— Не се снишавайте повече, лейди Мери, или ще паднете под панера за дърва — казва тя и всички се засмиват. Усещам невъзмутимия поглед на Томазина върху лицето си, докато ме оскърбяват пред всички тях. Изправям се в пълния си ръст. Дори сега съм само на нивото на недружелюбния поглед на Елизабет.

— Ваше величество, моля ви за много голяма услуга — изричам тихо.

— Помислихте ли внимателно? — пита тя. — Преди да ме помолите за голяма услуга?

— Да.

В очите ѝ танцуват весели искрици:

— „Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?“25

Изчервявам се до алено, докато всички се засмиват подмазвачески на остроумието на кралицата.

— Искам да добавя блясък към репутацията ви на милостив владетел, а не височина към собствения си ръст — казвам тихо. Мога да почувствам очите на Томазина, приковани върху лицето ми, сякаш искат да ме изгорят.

Благосклонността изчезва от лицето на кралицата като изтрита, сякаш е прокарала гъба по бялото олово.

— Не мога да се сетя за никой, който да заслужава милостта ми — отбелязва тя.

— Сестра ми Катрин — казвам много тихо. — Изгубихме чичо си, нейния тъмничар. Току-що научих, че той е починал от скръб заради недоволството на ваше величество. Това, че извърнахте от него красивия си лик, го уби. Зная, че сестра ми Катрин не се храни и плаче по цял ден. Тя също страда от неодобрението на своята велика кралица. Боя се, че няма кураж да живее без вашата благосклонност. Умолявам ви поне да ми позволите да я посетя.

Отнема ѝ само миг да обмисли прошението ми. Виждам, че Томазина е затаила дъх. Дамите ѝ чакат. Аз чакам.

— Не — казва тя.

Мога само да пиша на Катрин.

Дворецът УайтхолЛондон, зимата на 1564 г.

Докато чакам и се надявам на отговор, сър Уилям Сесил тръгва до мен в галерията един ден, като скъсява дългите си крачки, за да ги изравни с моите дребни, и се навежда, за да може да вижда лицето ми.

— Научих, че сте писали на сестра си?

Предполагам, че е прочел писмото веднага щом го дадох на пажа си и го помолих да го предаде на Катрин в Ингейтстоун. Всъщност написах последния абзац, за да го види кралицата.

— Да — казвам сдържано. — Никой не ми каза, че не ми е позволено да ѝ пиша. Питах я за здравето ѝ и я уверявах в сестринската си обич.

— Писмото беше напълно приемливо — уверява ме той. Спира и, накланяйки леко глава, ме кани да седна до него на пейката в една прозоречна ниша, където може да вижда лицето ми, без да се привежда. Придърпвам ниско столче и стъпвам на него, за да се покатеря на пейката. Той знае, че не искам помощ, и когато се настанявам, сяда до мен.

— Имам да ви съобщя печални новини за лорд Хартфорд — казва той.

Първата ми мисъл е, че зет ми е починал. Мисля си, че тази новина ще погуби сестра ми. Стисвам зъби и не казвам нищо. Вдигам очи към лицето му и го чакам да заговори.

— Той е изведен от попечителството на майка си и изпратен да живее при сър Джон Мейсън в къщата му в Лондон — казва Уилям Сесил.

— Защо?

Старият придворен свива рамене, сякаш за да ми даде да разбера, че не може да каже, а освен това аз знам също така добре, както и той, че едва ли съществува основателна причина. Елизабет няма повод да проявява омраза към Нед и неговото малко момче, сина на сестра ми, освен че той беше в двора ѝ, а се влюби в друга жена.

— Съжалявам за това — казва той унило.

— А Теди, момченцето, отива с баща си?

Сесил свежда глава.

— Не.

Толкова съм разстроена, че едва успявам да проговоря:

— Къде е отвела момчето на Катрин?

— Оставен е при баба си в Хануърт. Може да живее по-свободно с нея в семейния си дом.

— Отглеждан като сирак?

— В семейния си дом, от баба си. Ще бъде на сигурно място под нейните напътствия.

— Боже мой, сърцето на Катрин ще бъде разбито!

Съветникът на Елизабет знае всичко за сърдечната мъка. Само кимва.

Овладявам се.

— Има ли нещо, което можем да направим? — питам тихо. — Каквото и да е? Има ли нещо, което можем да направим, за да ги съберем отново всички заедно?

— Не още — казва той кротко. — Но имам известни надежди.

— Какви?

— Ако шотландската женитба на Робърт Дъдли се провали, то кралицата на шотландците никога няма да бъде посочена за престолонаследница на Англия. Нашата кралица ще разбере, че няма наследница освен лейди Катрин.

— А женитбата между кралицата на шотландците и Робърт Дъдли отменена ли е? — питам.

Сесил подбира думите си.

— Шотландците ни предизвикаха да разкрием картите си — казва той тихо. — Казаха, че ще го приемат, ако тяхната кралица бъде обявена за престолонаследница на Англия. Поканиха го в Единбург, но мисля, че сега, когато се стига до това, нейно величество няма да му позволи да замине. Не можем да им предадем Робърт Дъдли. Той ще остане в Англия.

Новината, която Уилям Сесил ми съобщава шепнешком, е безкрайно важна. Отново няма друга наследница-протестантка освен сестра ми. Докато си поемам неуверено дъх, виждам, че Уилям Сесил ме наблюдава.

— Ще стане това, което пожелае нейно величество — казвам смирено.

Уилям Сесил кимва одобрително.

— Сигурен съм, че ще отсъди правилно.

Той измъква писмо изпод черния си кадифен жакет:

— Това дойде първо при мен, както и трябваше. Но е за вас. Съжалявам, че няма добри новини.

Поглеждам разчупения печат. От Катрин е. Усмихвам се на дързостта ѝ. Тя използва печата на Сиймор с ангелските криле върху сгънатото си писмо. Печатът е разчупен, а писмото — прочетено. Шпионите на сър Уилям виждат всичко. Той се изправя, покланя ми се и ме оставя да прочета писмото си от сестра си.

Дворецът УайтхолЛондон, пролетта на 1565 г.

Красавецът Хенри Стюарт, лорд Дарнли, получава разрешение за пътуване, за да отиде при баща си в Шотландия, и Елизабет му дава съгласието си да замине. Двамата съветници на Елизабет — Робърт Дъдли и Уилям Сесил — въодушевено приемат неговото отпътуване, всеки по свои собствени себични причини. Робърт Дъдли би изпратил и самия дявол в Шотландия да се ожени за кралицата, ако така самият той остава на сигурно място у дома, а Сесил смята, че Хенри — говорещ френски, културен и благовъзпитан, с прекрасни обноски, братовчедът, когото нашата сродница лейди Маргарет Дъглас натрапва на Мери още от мига на нейното овдовяване — ще отвлече вниманието на кралицата от опитите да сплоти и управлява народа си. Предрича, че Хенри Стюарт ще предизвика безкрайни неприятности.

Никой освен майка му не мисли, че кралицата на шотландците ще приеме красивия младеж сериозно: Елизабет никога не би го приела. Но Сесил смята, че Хенри Стюарт и баща му, графът на Ленъкс, които се сприятеляват с всички шотландски лордове, будят гнева на влиятелния проповедник Джон Нокс, подклаждат стари съперничества и предявяват права над принадлежащите на съпругата на Ленъкс земи на семейство Дъглас, ще объркат нещата в Единбург толкова, че Мери няма да може да се справи. Ожесточено подкрепящите протестантството шотландски лордове ще намразят превзетото и негодното да управлява английско момче-папист и ще организират заговор срещу него, разбивайки крехката подкрепа, която Мери си е спечелила.

От своя страна Робърт Дъдли отчаяно се бои да не бъде прокуден в Шотландия и оженен за жена, която сигурно го ненавижда като прелюбодеец и убиец на съпругата си. Той знае, че каквото и да казва сега, Елизабет никога не би му простила, ако се ожени за друга. Той залага всичко на неспособността ѝ да го остави да си отиде. Подтиква я да изпрати Хенри Стюарт на негово място, като средство за отвличане на вниманието в двора на Мери — нищо повече.

Никой не споменава дори, че красивият лорд Дарнли може да бъде подходящ съпруг и съветник за кралица Мери, че може да се погрижи тя да остане вярна на Англия, и да служи като английски посланик и разумен съветник. Той още няма двайсет години и е прекарал живота си под суровата власт на своята майка-папистка, ту глезен, ту хокан от нея. Отгледан е като придворен: той е чаровен, мил и забавен, приятен в компания. Но на никой не му минава и през ум, че може да се държи като умел дипломат, дължащ преданост най-вече на Англия. Всички смятат, че изпращането му не е нищо повече от глупост и губене на време.

Мисля, че го подценяват. Смятам, че зад миловидното му лице се крие алчно сърце, а красивата му външност може да омае самотната френска кралица, която е заобиколена от сърцати, шумни мъже на действието, които настояват на правата си. Не всички сме като Елизабет: да изпитваме страст към мъж, който прилича повече на конекрадец, отколкото на благородник. Но нито Сесил (макар да изучава вкусовете ѝ още от момичешките ѝ години), нито смуглият Робърт (към когото тя показва предпочитания от толкова отдавна), могат да проявят такова живо въображение, та да си представят, че друга жена може да предпочита много повече друг тип мъже. Мисля, че младият Хенри притежава голям чар, ако харесвате красиви кукли — но, тъй като самата аз съм нещо като красива кукла, не приемам това като нещо изненадващо.

Не мога да кажа, че харесвам лорд Дарнли, и не съжалявам, когато си тръгва от двора. Толкова е развълнуван от свободата си, че забравя съперничеството на майка си с моята и ми се усмихва за пръв път досега.

— Когато звездата ми изгрее, няма да забравя сестра ви — казва той изключително мило. — Кой може да се съмнява в благосклонността, която кралицата проявява спрямо нашия клон от семейството? Вие и сестра ви ще изгубите значението си и тогава ще се застъпя за вас.

— Тя отчаяно се нуждае от приятели — казвам въздържано. — Но ние се уповаваме изцяло на нейно величество.

Той махва с ръка на придворните, които са се събрали да го изпратят. Покланя се грациозно като танцьор, обръща се и се мята на седлото. Конят му скача със свити крака: той го държи здраво за юздата и седи уверено, докато животното се изправя на задни крака. Докосва за поздрав шапката си и изпраща въздушна целувка на Елизабет, а тя му се усмихва благосклонно. Наистина изглежда красив като ангел на кон. Питам се колко ли време след като изчезне от погледа ѝ, тя ще съжали, че го е оставила да си отиде.

Отговорът е: по-малко от месец. Бих могла да избухна в смях, ако не трябваше да стоя изправена и неподвижна, докато тя беснее нагоре-надолу из стаята си. Сър Уилям Мейтланд, съветникът на шотландската кралица, пристига от Единбург и носи необичайната молба на кралица Мери да се омъжи за благородния поданик на Елизабет — Хенри Стюарт, лорд Дарнли. Елизабет побелява от гняв и се оттегля в личния си кабинет. Сесил и Дъдли влизат и излизат като неспокойни човечета на пружина, изскачащи от кутийките си. Навътре: за да слушат как Елизабет крещи гневно, че Хенри Стюарт е вероломен като майка си, Маргарет Дъглас, като баща си, Матю Стюарт, граф на Ленъкс, и че Мери е глупачка и той ще разбие сърцето ѝ, и ще провали шанса ѝ някога да бъде посочена за престолонаследница на Англия. Навън: за да се срещат с лордовете от Тайния съвет и да разберат дали има някакво законово средство, някакви забранени взаимоотношения, някакъв начин, по който могат да откажат позволение за този брак или — ако той вече се е състоял — да го обявят за невалиден.

За мен това е по-забавно от пиеса — безумно комична пиеса — да гледам как тези високопоставени мъже се залавят да погубят невинното желание на една жена. Не мислят за нищо освен за постигането на собствената им цел, победата на собствената им политика. Изобщо не изпитват съчувствие към една влюбена жена, млада жена без съветници, самотна млада жена, на която натрапват един красив млад мъж, в двор, кипящ от размирици, и която няма къде другаде да отиде.

— Дори не може да се каже, че той е особено възхитителен млад човек — казвам на Томас Кийс. Студен следобед е и ние сме се разположили от двете страни на огъня в личната му стая над шлюза. Един от неговите служители е на пост пред главната порта. Механизмът за вдигането и свалянето на подвижната решетка на шлюза е от другата страна на стената и никой не може да я вдигне без позволението на Томас. Той е налял малко вино в глинен съд и, докато гледам, внимателно изважда ръжена от нажежените до червено въглени и го пъха във виното, което започва да кипи. Съскането на врящата течност и мирисът на греяно вино с подправки изпълва стаята. Той ми налива една чаша и взема една за себе си.

— Изтънчен малък благородник — казва той. — Но се боя се, че не върви по Божиите пътища.

Това е крайно осъдително изказване от страна на Томас — моят Томас, който никога не говори лошо за никого. Поглеждам го над ръба на чашата си:

— Защо, какво знаеш за него?

Той ми се усмихва.

— Аз пазя портата — напомня ми. — Никой не влиза, без да го видя. Зная кой го посещаваше — не са най-достойните мъже. И често го виждам. Отбива се да посещава войниците ми — казва кратко. — Да пие с тях — когато не са на пост. Няма да кажа повече от това: не е подходящо.

Зяпнала съм заради скандалните му намеци.

— Никога преди не си ми казвал подобно нещо.

— Не подобава да говоря за това — казва той. — Нито пък е редно да го чуваш. Моята годеница не се занимава с клюки.

Усмихвам му се широко:

— Имаш много високо мнение за мен, Томас. Основната разменна монета в двора са клюките. Ти току-що ми даде цяло състояние под формата на скандал, ако реша да го продам.

Той кимва.

— О, аз съм богат на скандални сведения. Нима не се досещаш, че пускам хора да влизат и излизат по всяко време? Чувам всичко, но не го повтарям.

— Радвам се за това — казвам. — Защото не бих започнала да идвам тук, ако мислех, че ще разкажеш за това някому.

Той поклаща глава.

— Не и аз.

— Да не би да си приемал съобщения от сър Уилям Питър? Или да си научил някакви новини за сестра ми? — питам го.

— Знам само това, което знаеш ти: че тя е паднала духом, че той е неподходящ домакин, уморен и болен стар човек. Наредено му е да я пази строго и да не харчи пари за нея. Това е нещастен дом.

Мисълта, че Катрин, която винаги беше толкова ведра и закачлива, е смазана под бремето на скръбта в един беден дом, ме кара да сведа глава и да вперя поглед в червената жарава, сякаш искам да видя там по-добро бъдеще за нея. Чувствам тъгата ѝ като бреме върху собствените си рамене, нейният глад присвива в спазми собствения ми стомах.

— Трябва да настъпят добри времена — казва Томас насърчително. — А колкото до нас… не можем ли да се оженим, макар и тайно, и да бъдем заедно? Нима можем да влошим положението на сестра ти или нейните дечица? При това кралицата е погълната от делата на другата кралица: сигурно няма да си прави труда да се занимава с нас?

Поглеждам едрото му честно лице, топло в светлината от огъня. Толкова съм уморена да му отказвам, толкова се уморих да бъда предпазлива и нещастна. Толкова съм уморена да бъда презряната малка сестра на светицата в Тауър и мъченицата от Ингейтстоун, че му подавам ръка.

— Да — казвам. — Нека поне ние двамата бъдем щастливи.

Дворецът УайтхолЛондон, лятото на 1565 г.

Насърчена съм да бъда дръзка, защото влиянието ми в двора се увеличава, докато Елизабет се изпълва с все по-голяма и по-голяма омраза към другата си братовчедка, братовчедката-папистка, вероломната братовчедка, двуличната братовчедка, старата братовчедка, вбесяващата братовчедка, амбициозната братовчедка, лицемерната братовчедка Маргарет Дъглас, която си спечели всички тези епитети заради това, че с позволението на Елизабет изпрати в Шотландия съпруга си, а след него — красивия си син, и заедно с тях двамата, се издигна до престола на Шотландия и изглежда решена да се възползва от това.

След дни на цупене и злобни подмятания Елизабет нарежда на Маргарет Дъглас да остане в покоите си в двора и да не се вижда с никого, а след седмица на такова студено отношение подписва заповед за ареста ѝ. Този път лейди Маргарет няма да живее сред удобства в прекрасен дом, а вместо това прави краткото плаване с баржа до Лондонския Тауър. Не се е провинила в нищо повече от престъплението да има красив син, който замина за Шотландия, а сега отказва да се върне. Срещу нея не е повдигнато обвинение, не може да бъде повдигнато: не е извършила измяна или престъпление. Държат я затворена в Тауър само за да сплашат момчето и да го накарат да дотича обратно при майка си. Използват я като стръв, за да подмамят сина ѝ.

Но не се получава. Роднините на Елизабет има по-силен и упорит характер, отколкото тя е предвидила в сметките си. Сестра ми, разделена от съпруга си и сина си, отказва да обяви единия за мерзавец, а другия — за копеле. Маргарет Дъглас, затворена в Тауър, няма да нареди на момчето си да се прибере у дома, за да бъде затворено с нея. Тя организира свое собствено малко домакинство в Тауър и чака добри новини от Шотландия. Нима кралицата на шотландците ще позволи бъдещата ѝ свекърва да бъде затворена, нима посланиците на Франция и Испания ще допуснат Елизабет да преследва една прочута папистка? Маргарет Дъглас, по-жилав стар боец, отколкото чувствителният ѝ съпруг и деликатният ѝ син, си е поставила за цел да надживее гоненията, на които я подлага Елизабет.

Кралицата и целият ѝ двор са поканени на една от най-големите сватби на годината: женитбата на Хенри Нолис, синът на Катерина Кери, братовчедка на Елизабет и първа дама на спалнята ѝ. Тя е голяма приятелка на доведената ми баба, Катрин Брандън, тъй като и двете са непоколебими поддръжнички на протестантската вяра и предпочетоха да избягат в Европа, вместо да живеят под властта на кралица Мери. Върнаха се в двора на Елизабет по едно и също време и тя ги посрещна с отворени обятия. Разбира се, заради религията си те боготворят сестра ми Джейн и винаги ме карат да се чувствам като по-дребна и незначителна версия на великата протестантска мъченица. Но въпреки това предпочитание ги смятам за свои приятелки, особено доведената ми баба, Катрин Брандън, херцогинята на Съфолк.

Сега синът на Катерина Кери, Хенри, ще се жени за прочутата с богатството си Маргарет Кейв в Дърам Хаус и вече от седмици Елизабет настоява да ѝ показваме най-хубавите ѝ рокли, за да може да избере най-пищната, надявайки се да засенчи булката и всички останали.

Слабостта на Елизабет към Мери, кралицата на шотландците, се е превърнала в омраза, тихомълком подклаждана от Уилям Сесил, който изтъква, че сега Мери вече никога не може да бъде наследница на престола на Англия: доказала е, че е непокорна, доказала е, че е ненадеждна и е отхвърлила Робърт Дъдли, презрително вирвайки красивия си нос.

Красивият Хенри Стюарт, отзован у дома в Англия, се отрича от предишната си преданост към Елизабет и ѝ се противопоставя, отказвайки да се върне. Елизабет е извън себе си от това непокорство, тази нелоялност, и — най-вече, по мое мнение — заради вбесяващото предпочитание към друга. Младежът предпочита искрената любов на една прекрасна двайсет и две годишна кралица пред неумолимата, неутолима суетност на нейната трийсет и една годишна братовчедка. Това не е изненадващо за никого освен за Елизабет. В гнева си Елизабет заявява, че папистката кралица никога няма да получи титлата на наследница, че сега нейната братовчедка-папистка Маргарет Дъглас е нейна неприятелка, а синът и съпругът ѝ са по-лоши от предатели.

Вдигам един чифт гъсто обсипани с бродерия ръкави, а после — друг. Тя не харесва нито един от двата. Оставям ги и вдигам трети чифт. Това може да отнеме цял ден. Кралският гардероб е пълен с богато украсени рокли, ръкави и фусти. Елизабет поръчва нови всеки сезон, и нищо никога не се изхвърля. Всяка рокля е напудрена и натъпкана със стръкове лавандула и окачена в ленен калъф, за да не я нападат молците. Тя може да прегледа и обмисли стотици рокли в решимостта си да помрачи щастието на една булка в сватбения ѝ ден. За дамите ѝ обличането е по-лесно: трябва да носим или черно, или бяло. Само на кралицата се полага да пламти в цвят сред нас: само на нея ѝ се полага да ѝ се възхищават.

Но не ме е грижа каква рокля е избрана, нито какво ще ми наредят да облека, защото няма да бъда там. Сватбеният ден на Хенри Нолис и Маргарет Кейв ще бъде и моят сватбен ден, и аз съм по-сигурна в своето щастие, отколкото в тяхното. Омъжвам се за човек, когото познавам и обичам, и на когото имам доверие: техният брак е уреден от родителите им и разрешен от кралицата, която не би го позволила, ако смята, че в него има и помен от страст или любов. Трябва да се възхищават единствено на нея и на никоя друга жена.

Най-сетне кралицата си избира ръкави и е ред на друга дама да отвори ковчежетата с накити, за да може тя да си избере огърлици, верижки, обици и брошки. Едва когато всички неща са изложени и сравнени едно с друго, едва когато всички сме единодушни, че тя ще бъде най-богато и най-добре облечената, най-прекрасната жена на сватбата, започваме да я подготвяме за обличане.

Оредяващата ѝ коса е грижливо разресана с четка и пристегната на темето ѝ в рехав кок. Мери Ратклиф, почетната дама с най-сигурна ръка, излиза напред с гърненце прясно приготвено оловно белило, а Елизабет сяда неподвижно и затваря очи, докато Мери нанася бялото олово и оцета с усърдни, внимателни мазки от челото с оскубаните ѝ вежди до зърната на гърдите ѝ. Процесът е дълъг. Вратът, гърбът и раменете на кралицата също трябва да бъдат оцветени: роклята, която е избрала, е с дълбоко деколте и през сияещото бяло не може да прозират грозни белези от едра шарка.

Когато бузите на кралицата изсъхват, Томазина се изправя върху едно столче, напудря с руж хлътналите ѝ бузи и нанася кармин върху тесните устни. Леля ми Бес пристъпва напред с кафяв молив и изписва две извити вежди.

— Господи! Какво ли не правя за красотата! — възкликва кралицата и всички се засмиваме заедно с нея, сякаш за нас това е забавно и разумно, а не нелепо всекидневно задължение.

Неимоверно внимателно, Бес Сейнт Лоу нахлузва голямата червена перука върху посивяващата коса на Елизабет, докато Елизабет я държи пред главата си, а после се поглежда в огледалото, за да одобри ефекта.

Отмята халата си и сяда на стола си, гола с изключение на пищно избродираната си фуста, протегнала единия си крак за копринените си чорапи.

Дороти Стафорд се навежда и грижливо ги вдига до коленете на Елизабет, а после завързва и жартиерите.

— Знаете ли какво състояние ще донесе Маргарет Кейв на семейството? — пита я Елизабет.

— Лейди Катерина ми каза, че тя ще наследи цялата земя на баща си в Кингсбъри, Уорикшир — отвръща Дороти.

Елизабет прави малка гримаса, сякаш мисли какво би направила, ако е била такава наследница, вместо незаконна дъщеря, пренебрегната заради законната наследница. Зад изрисуваната усмивка изражението ѝ е кисело.

Кралицата се изправя, когато дамите притискат корсажа към корема ѝ, а после минават зад нея и започват да нанизват връзките през дупките, като ги затягат здраво. Кралицата се вкопчва в колоната на леглото, за да се задържи.

— По-стегнато — казва тя. — Никоя от вас не дърпа така добре като Кат.

Някогашната гувернантка на Елизабет, Кат Ашли, като никога отсъства от изпълнението на задълженията си. Тя е на легло и се оплаква от задух и умора. Елизабет ходи при нея всяка сутрин, но всъщност усеща липсата ѝ само когато дърпат връзките на корсажа ѝ. Само Кат ги дърпа здраво, така че корсетът на Елизабет да легне съвсем плътно върху празната ѝ, безплодна утроба.

Дороти Стафорд поднася на Елизабет кринолина, за да стъпи в него, издърпва го над стройните ѝ хълбоци и го завързва на талията ѝ, а после поставя навито парче сатен отгоре.

— Удобно ли ви е, ваше величество? — пита тя и Елизабет прави гримаса, сякаш за да каже, че страда за доброто на Англия.

Пристъпвам напред и поднасям избраните ръкави, докато Елизабет стъпва във втора фуста. Докато една от дамите я връзва отзад, аз повдигам ръкавите и Елизабет промушва едната си ръка, а после другата. После се засмива, както прави винаги, и казва:

— Лейди Бес, вие ми завържете ръкавите. Лейди Мери никога няма да ги стигне.

Усмихвам се, като че ли не съм чувала това сто пъти преди, и леля Бес привързва ръкавите към корсажа, докато Дороти помага на кралицата да се пъхне в самата рокля.

Ние сме като армия от мравки, които се опитват да преместят мъртъв заек. Събираме се около нея, издърпваме бухналите краища на вътрешните ръкави през изящните, украсени с бродерия прорези, затягаме кукичките и копчетата, нагласяваме роклята над обръча на кринолина и рулото от плат, така че да се издига високо около хълбоците ѝ. Когато се отдръпваме назад, тя казва: „Обувки“, и младата Джени се смъква на колене, за да завърже връзките на най-хубавите обувки на нейно величество.

Тя стои, докато я окичваме с бижута и ги закопчаваме здраво. Казва, че ще сложи пелерина над всичко това, за да слезе надолу по реката до Дърам Хаус, и ние нагласяваме шапчицата върху извисяващата се червена перука. Тя стои високо над мен, виждам я като създадено от човешка ръка чудовище, наполовина от конски косъм и коприна, морски перли и бяло олово. Казвам си: това е последният ден, в който ще се боя от вас. Ще се устремя към постигането на най-съкровеното си желание, както стори сестра ми, както всъщност сториха и двете ми сестри, както вие никога не се осмелявате да сторите. Дай Боже да съм наистина толкова дребна, че да не се принизите дотам да ми обръщате внимание. Дай Боже, след като не съм нито ваша съперница по външност, нито заплаха като наследница, да мога да се омъжа за незначителен мъж без благороден произход, както направи майка ми, както стори доведената ми баба, и да скрия името си в неговото. Като доведената ми баба, която бе Катрин Брандън, но сега е Катрин Бърти, аз ще се откажа от внушителното име Грей и ще ме наричат Мери Кийс.

Елизабет тръгва към вратата на своя кабинет. От нас, дамите, се очаква да я последваме, без да се бавим, за да погледнем собствените си отражения или да оправим роклите си. Вървя зад нея, както изисква положението ми. В отсъствието на изпадналата в немилост Маргарет Дъглас аз съм първа в двора. Ще се измъкна, когато всички се качват на баржата.

Минаваме през личната градина на Елизабет до кея, а там стои бащата на булката, потънал в сериозен спор с новия испански посланик, дон Диего Гусман де Силва. Сепнато се разделят, когато виждат Елизабет, а после сър Амброуз Кейв обяснява, че френският посланик обядвал с него преди венчавката, а сега държи да остане, но отказва да се види с испанския посланик. Ясно е, че кралицата не може да се намеси в дипломатическа кавга — най-малкото, когато всеки знае, че Франция и Испания се надпреварват да подкрепят кралицата на шотландците срещу любящата ѝ братовчедка в Англия.

За момент си казвам, че Елизабет ще изпадне в един от гневните си пристъпи и никой от нас няма да присъства на сватбата, и ще трябва да изпратя някого при Томас, за да му съобщя, че нашата сватба също ще трябва да бъде отменена. Но после го виждам да се извисява много над всички други мъже в двора, до портата на личната градина на Елизабет, в очакване да се погрижи кралицата да се качи благополучно на своята кралска баржа. Топлите му тъмни очи се спират върху мен, а после погледът му безизразно се плъзва нататък. Толкова съм облекчена, че знае, че разбира, че няма да разиграе сцена на гняв и разочарование, както правят тези глупави посланици.

На Уилям Сесил е възложено да реши проблема. Той и сър Никълъс Трокмортън, посланикът на кралицата в Шотландия, отиват заедно в Дърам Хаус да разчистят пътя за кралицата. Моят Томас трябва да ги придружи. Виждам ги как минават през портата: Томас я задържа отворена за двамата благородници и ги следва отзад със сдържана почтителност.

Кралицата е необикновено търпелива. От това разбирам, че е твърдо решена да присъства на сватбата на Хенри Нолис. Елизабет държи на тази сватба и е готова на големи отстъпки, за да е сигурно, че няма да ѝ попречат да отиде. Тя сяда, а някой довежда музикантите, които се изсипват от двореца, мислейки, че са приключили работата си за днес, и свирят за нея, докато придворните стоят бездейно наоколо и бъбрят, нащрек в очакване да привлекат вниманието ѝ, неспокойни като чакащи коне. След по-малко от половин час градинската порта се отваря отново и моят Томас въвежда сър Уилям и сър Никълъс: и двамата се усмихват.

— Моля — подканва Уилям Сесил кралицата. — Моля, качвайте се на баржата си. Френският посланик напусна трапезата, за да направи услуга на всички ни, и можете да се явите на сватбата.

Това е възможно най-доброто стечение на обстоятелствата за мен. След забавянето всички са толкова нетърпеливи да потеглят, че никой изобщо не ме забелязва.

Докосвам ръката на Мери Ратклиф.

— Не мога да дойда. Толкова силно ме боли коремът, че не вярвам да издържа в параклиса — казвам.

— Ще поискаш ли позволение?

— Не я е грижа — казвам убедено. — Не ми се иска да я забавя допълнително. Ако попита за мен, кажете ѝ, че ми е прилошало и съм помолила да бъда извинена.

Придворните се отправят надолу към пристана, чуваме вика, когато гребците вдигат веслата в готовност.

— Върви — казвам. — Хайде, не я карай да чака!

Мери се отдалечава забързано, а аз оставам в пустата градина. Обръщам се и влизам обратно вътре в двореца, и, подтикната от внезапно хрумване, се връщам през личния кабинет и влизам в спалнята на кралицата.

Обзема ме странно изкушение да потършувам из нещата ѝ. Навсякъде има разпръснати толкова много красиви вещи — гърненцата и боите върху масата, скъпоценностите в своите ковчежета, панделките и дантелите, като играчки в твърде претрупана детска стая на разглезено дете. Слугите ще влязат скоро — да почистят и разтребят и да оправят всичко, но междувременно никой не ме безпокои. Вземам празното гърненце от оловното белило и мацвам малко под очите си. Веднага го изтривам. Цветът е толкова яркобял, че заприличвам на актьор с маска. Не подобрява с нищо външността ми: нямам белези от шарка и бръчки, които да крия.

Свалям шапчицата си, разпускам косата си и я разресвам внимателно, плавно, с позлатената отзад четка за коса на кралицата. Четината на четката се плъзга през светлата ми коса и тя се спуска като водопад по раменете ми. Оставям четката и я сплитам грижливо, като използвам собствените си игли за коса да я намотая плътно до главата си, и да сложа шапчицата си отгоре. Мисля си, че тази нощ Томас Кийс ще свали шапчицата ми и ще разпусне косата ми, и я напръсквам с малко розово масло, което Елизабет държи на масата си, вдъхвайки топлото, сладко ухание.

Грижливо измъквам русите си косми от четката ѝ за коса, където проблясват сред тънките сиви кичурчета, а после я връщам на мястото ѝ, точно където я е оставила придворната ѝ дама. Мацвам малко кармин на устните си и се възхищавам на резултата; слагам малко руж по бузите си. Вземам молива на Елизабет и оцветявам веждите си, както прави тя. Цветът изпъква твърде много и аз го изтривам отново с долната част на дланта си. Изпаднала съм в палаво настроение, чувствам се като дете, което си играе до тоалетната масичка на богатата си майка.

По тишината във всички стаи съдя, че всички придворни са в Дърам Хаус, затова се надигам от масата и се усмихвам на отражението си в посребреното огледало. В кутии из цялата стая има накити, които принадлежат на кралицата, но и през ум не ми минава да открадна нещо. Аз съм сестра на Джейн Грей, аз съм сестра на Катрин Грей: тя е законната наследница на всичко това. Всичко това е наше: не се съмнявам, че един ден ще седя тук по право.

Поканила съм три от сродниците си да вечерят с мен: Маргарет Уилоуби, моята любима братовчедка, и двете момичета Стафорд. Мога да им се доверя, че ще опазят тайната ми, но няма да рискувам да бъдат обвинени заради сватбата ми, вземайки ги за свидетелки. Вместо това повиквам камериерката си, която приема отсъствието на двора като повод сама да си вземе почивка, и тя идва в покоите ми възбудена и забързана, питайки се какво искам от нея. Казвам ѝ да почака и ще разбере. После на вратата се потропва и тя забързва да я отвори, и там, изпълвайки входа, привел глава под горния праг на вратата, е моят любим, моята голяма любов.

— Девет часът е — казва той и ние чуваме как часовникът бие, за да докаже точността му. — Готова ли си, скъпа?

Изправям се на крака и му подавам ръка:

— Готова съм.

— И нямаш колебания? — пита той предпазливо. — Сигурна ли си?

Усмихвам му се. Не ми трябва руж, за да ме накара да поруменея от желание.

— Сигурна съм — казвам. — Обичам те от толкова отдавна, Томас. Ще бъда горда да стана твоя съпруга.

Той свежда глава, хваща ръката ми и тръгваме начело, а трите ми приятелки и малката камериерка, Франсис, ни следват през пустия дворец до стаите на Томас над шлюза.

Жилището му е претъпкано: тук са брат му и неколцина от приятелите му. Томас е наел свещеник, който чака с отворен молитвеник. Обръщам се и казвам на шаферките си:

— Всички трябва да излезете и да чакате отвън. Ако някога някой ви попита, можете да кажете, че не сте били свидетели, стояли сте отвън пред вратата.

Всички сме обзети от нервна възбуда. Те се смеят, докато излизат, аз също се кикотя. После се обръщам отново към Томас и осъзнавам колко сериозно е това, което се готвим да направим.

— А ти сигурен ли си? — питам го на свой ред. — Защото кралицата е във вражда с всичките си наследници. От всичките ѝ роднини аз съм единствената, останала в двора. Тя може да ни приеме като свои близки или да ни намрази. Може да се зарадва, че съм се отказала от името на прочутия си род, но може пък да ме намрази заради щастието ми. Не мога да предвидя какво ще направи.

— Сигурен съм — казва той. — Каквото и да се случи. Сигурен съм, че искам да се оженя за теб.

— Тогава да започваме — казва свещеникът. Той подема словата на брачната служба, които не очаквах някога да чуя да се четат за мен. Подава молитвеника си на Томас, който поставя отгоре златна венчална халка, достатъчно малка за пръста ми, и ние двамата с Томас обещаваме да се обичаме и да си бъдем верни, докато смъртта ни раздели.

Разбира се, мисля за сестра си. Тя не ме помоли да стана свидетелка на сватбата ѝ: предпазваше ме, точно както аз предпазвам сродниците си, оставяйки ги отвън, пред вратата. Но съм чела всички показания от процеса заради женитбата ѝ, и от разследването срещу съпруга ѝ, и знам всичко за стаята на Нед с поднесеното вино и храна, и че Джейни Сиймор е била единствената им свидетелка, и как, когато свещеникът ги оставил, те си легнали заедно и заспали, и трябвало да скочат и да се облекат взаимно, а тя трябвало да се прибере тичешком в двора. Зная колко много го обичаше, и че нищо нямаше да я възпре да се омъжи за него. Зная какво ѝ е струвало, и знам, че правя същия избор като нея — да се омъжа за един човек по любов, да живея живота си в пълнота и да приема последиците от злобата на Елизабет. Защото няма да се уча да умирам, нито да живея живота си, сякаш е полуживот. Искам да бъда съпруга, а може би и майка. Искам Томас за свой съпруг повече, отколкото искам да оцелея в този безплоден и мрачен двор. Аз съм на двайсет години. Готова съм за живот. Искам любов, искам истински живот, искам съпруг.

Вечеряме заедно — семейството на Томас и моето. Томас гордо представя сина си от първия си брак, а аз го поздравявам като негова нова майка. Томас ме запознава с брат си и с най-добрия си приятел, който настоя да бъде свидетел, и един свой стар приятел на служба при епископа на Глостър. Те изпитват леко благоговение пред мен и високопоставените ми роднини, но докато седим заедно в малка стая, споделяйки тайно празненство, храна и вино, всякакъв свян се стопява, а Томас се държи толкова спокойно, сърдечно и почтително, че никой не може да се чувства неловко. Много скоро вече разговаряме оживено, смеем се и казваме: „Шшт, шшт“, въпреки че дворът е далече и празнува по-бляскава сватба, макар и, смея да кажа, не и по-изпълнена с любов.

Най-добрият му приятел ми казва:

— Никога не съм го виждал толкова щастлив. Никога не съм мислил, че отново ще бъде щастлив след смъртта на първата си съпруга. Толкова се радвам за него. Наистина, вие сте цяла благословия за него.

Синът му ми казва:

— Толкова се радвам, всички толкова се радваме, че татко отново е щастлив.

Томас ми казва:

— Ти ми принадлежиш.

Наясно с ограниченото време и възможното завръщане на кралицата, те не се задържат, след като хапват и пийват за наше здраве. Томас ги изпраща през портата си, а хората му са изненадани, че той не пази на портата, докато кралицата се върне. „Не и тази вечер“, казва той тихо и никой не оспорва думите му.

Докато той изпраща гостите си през предната порта, а моите сроднички — обратно по стаите им, аз заключвам вратата и се събличам. Не знам дали да остана по долна риза или да я съблека. Донесла съм си нощница за тази най-първа нощ, и тя е много фина, но не знам дали да седна до огъня, облечена в нея, или да се пъхна в леглото гола. Смея се на себе си, задето се тревожа за подобно нещо, когато съм се омъжила за човека, когото обичам, без позволението на една пословично ревнива кралица, и имам много по-основателни поводи за тревога; но все пак съм булка в първата си брачна нощ. Естествено е да се притеснявам за тези подробности. Искам да му доставя удоволствие, искам да ахне, когато ме види, в бродирана коприна до огнището му или в леглото му. Искам да си носим взаимно радост.

Наполовина съм в леглото и наполовина извън него, когато той похлопва на вратата, затова трябва да нахлузя набързо прекрасната си вишневочервена копринена нощница и да побързам да отворя, така че когато той влиза, не съм нито сластно разположена в леглото, нито царствено седнала до огнището, а изчервена, смутена и неподготвена.

Той носи поднос с вино и малки сладкиши.

— Не и още храна! — възкликвам.

— Аз не съм дребен човек — казва той с усмивка. — Трябва да си поддържам силите.

— Харесвам те точно какъвто си — казвам. — Бог знае, смятам, че ще си ми достатъчен и такъв, какъвто си сега. Нямам нищо против да ти прималее от глад.

— Опитай това — моли ме той, и „това“ се оказва изключително вкусен бадемов сладкиш от кухнята на самата кралица, набързо приготвен за нас като услуга от един от собствените ѝ сладкари.

— Вкусно е — казвам с пълна уста. — Но готвачът знае ли повода?

— Казах, че ще вечерям с най-прекрасното момиче, което съм виждал някога — казва Томас. — Той сам предложи да приготви малък сладкиш.

Отпивам от виното. Томас ме гледа.

— Да си легна ли, а ти да дойдеш при мен? — пита той мило. — Ще бъде както ти поискаш.

Осъзнавам, че съм неспокойна. Осъзнавам, че се настройвам да бъда смела. Осъзнавам, че съм се плашила напразно, че пред мен стои мъж, който ме обича искрено. И аз също го обичам. Каквото и да излезе от този брак и консумирането му, ще го посрещнем заедно, с искрена любов.

— Идвам — казвам, развързвам колана на халата си и го пускам на пода, без страх. Виждам как обхваща с поглед закръглените ми гърди, миниатюрната ми талия, леката извивка на гръбнака ми, която изтласква едното ми рамо пред другото. С изключение на това малко изкривяване, аз съм безупречна, красавица в миниатюра. Тръсвам глава и косата ми се спуска напред и скрива поруменялото ми лице, ухаеща на рози.

— Идвай веднага — отвръща той и изхлузва панталона си, смъква ризата си и протяга ръце към мен. Повдига ме, както съм гола, и ме слага във високото, широко легло. Идва след мен, търкулва се към мен като повалено дърво, взема ме в обятията си и ме притиска към големите си гърди. — Скъпа моя — изрича нежно. — Любов моя.

Не оставам със съпруга си цяла нощ. Вече съм обратно в покоите си, когато дворът се прибира, дамите ми ме събличат и ме слагат да си легна, без да осъзнават, че съм се присъединила към тях едва когато са се върнали. Камериерката Франсис поема обувките ми с напълно безизразно лице. Мисля си, че ще лежа будна, неспособна да заспя от радост, но в мига, щом главата ми докосва възглавницата, заспивам и се събуждам чак когато момичето влиза в стаята, понесло дърва, за да накладе огъня.

Тази сутрин е мой ред да обслужвам Елизабет, затова се измивам, обличам и забързвам към покоите на кралицата, и едва когато съм на половината път дотам, се опомням и си казвам: той ме обича. Снощи ме прегръщаше като мъж, удавен в най-дълбока любов. Ожени се за мен. Обича ме. Аз съм негова съпруга.

Това е като песен, която звучи отново и отново в ума ми през целия ден. Докато Елизабет се среща с посланици, излиза на езда с Робърт Дъдли, връща се изгладняла за закуската си, флиртува с испанския посланик, надявайки се да го убеди, че сериозно мисли за женитба, а после печели пари на карти, преди да въведе придворните на вечеря, цял ден, мисля само: той ме обича. Снощи ме прегръщаше като най-дълбоко влюбен мъж. Ожени се за мен. Обича ме. Аз съм негова съпруга.

След като дворът приключва с вечерята и разчистват залата за танци и за трупа акробати, аз отивам до предната порта и там е Томас, извисяващ се като мощно дърво, и пуска гражданите на Лондон, дошли да видят танците.

— Добър ден, лейди Мери — казва ми той на висок глас. — Добър ден, госпожо Кийс — казва ми тихо.

— Добър ден, съпруже — казвам и вдигам усмихнато лице към него. — Дойдох да разбера дали да дойда тайно в стаята ти, когато дворът заспи.

— А как иначе — казва той, като се преструва на обиден. — Всъщност, очаквам те. Очаквам много покорно поведение от съпругата си.

— Ще го имаш — обещавам му. Виждам един от хората на Уилям Сесил да се приближава до портата, усмихвам се на Томас и се измъквам. — Дадох ти дума.

Първата нощ спим необезпокоявани до зори в прегръдките си. Когато главата му лежи до моята на възглавницата, ние сме като равни: широкото му чело — допряно до моето малко, нежната му целувка върху усмихнатата ми уста. Дългите му крака се изпъват надолу до най-долния край на леглото, стъпалата му стърчат над ръба, а аз заемам само горната половина на леглото, но един до друг, със завесите, спуснати около нас, ние сме равни, ние сме едно.

Втората нощ се събуждам в полунощ и чувам как камбаната на Уестминстърското абатство бие отново и отново — ниският, натрапчив звук, който оповестява, че някой е умрял.

„Елизабет“, прошепвам в мига на събуждането си: желанието идва преди думите, желанието предшества мисълта. Събуждам се, обзета от радост, докато наполовина сънувам, наполовина вярвам, че този камбанен звън оповестява смъртта на Елизабет и сестра ми ще стане кралица на Англия.

Томас също чува погребалната камбана, изскача като пружина от леглото и се привежда, за да не се удари в гредите на покрива.

— Трябва да вървя — казва и припряно се напъхва в ливреята си. Аз също ставам и нахлузвам долната си риза.

— Да ти пристегна ли връзките? — обръща се той, на половин път до вратата.

— Ще се справя. Върви — казвам кратко. Знам, че сигурно държи да изпълни дълга си, да бъде на портата, за да посрещне лошата вест, която идва, каквато и да е тя.

Той излиза от стаята си тичешком, а аз намятам главата си с кърпа като жена от простолюдието, слизам по стълбите и прекосявам двора. Мисля си, че ще се добера до покоите си незабелязана, но там, излизаща от покоите на придворните дами, е Томазина. С един бърз поглед тя забелязва, че съм полуоблечена, че косата ми се спуска свободно. Но няма време за подмятания.

— За Кат Ашли е — казва, надвиквайки настойчивия звън на камбаната. — Бог да я прости. Изгубихме я.

— Изгубихме я? — изричам глупаво.

— Умря. Отпадаше бързо. Кралицата е съкрушена — казва Томазина. — Напусна танците и нареди камбаните да бият, а дворът да сложи траур. Казва, че Кат ѝ е била като майка.

— Беше — съгласявам се сериозно, но си казвам: а дори изискващата се от една дъщеря преданост не възпря Елизабет да арестува Кат и да я задържи в Тауър.

Втурвам се в стаята си и си слагам припряно шапчицата, а после хуквам към покоите на кралицата и откривам залата ѝ за аудиенции затъмнена, със затворени капаци на прозорците, всички вътре обсъждат новината с приглушени гласове. Вътре в личните покои на Елизабет придворните, удостоени с благоволението да бъдат там, си разменят реплики с нисък шепот. Кат Ашли ще липсва на мнозина, но всички разбират, че това оставя сред дамите на Елизабет свободно място, което една амбициозна жена би могла да запълни, и празнина сред съветниците ѝ, от която някой алчно ще се възползва.

Отивам до вратата на спалнята. Леля Бес излиза, с изморен вид, докато чакам отвън.

— Ще ме заместиш ли за час? — моли тя. — Кралицата държи две от нас да бъдат там през цялото време, за да седят с нея и да скърбят.

Кимвам и влизам.

Капаците на прозорците в стаята са затворени, а огънят е запален: тъмно и задушно е. Елизабет лежи в леглото, придърпала завивките чак до брадичката си, напълно облечена, изхлузила е само обувките от краката си. Надиплената ѝ яка се е смачкала около врата, гримът се е размазал по очите ѝ, оловното белило е оставило петна по възглавницата ѝ, по кривналата се червена перука. Но в скръбта си тя изглежда почти като дете. Страданието ѝ е толкова искрено и явно, като това на който и да е сирак по улиците. Елизабет е винаги сама, макар да пълни двора си с ласкатели и опортюнисти, а сега, след смъртта на жената, която е до нея още от детството ѝ, отново го осъзнава. Кат Ашли е дошла при нея, когато тя е изгубила всичко. Била е обичана принцеса, дъщеря на обожавана съпруга, после — отхвърлена, забравена, титлата и името ѝ са били отнети. Когато Кат Ашли е дошла при малкото момиче, е открила едно почти съсипано дете. Тя изгражда отново гордостта ѝ, научава я на любов към познанието и към вярата. Научава я да оцелява и да бъде хитра, да не се доверява на никого. По онова време Кат е била единствената жена на света, която е обичала Елизабет, а сега вече я няма. Елизабет заравя лице във възглавницата, за да заглуши разтърсващите си ридания, и аз си казвам — да, сега тя наистина е сама, сега навярно ще разбере какво е да обичаш искрено някого и да бъдеш откъснат от него. Сега навярно тя ще изпита съчувствие към Катрин, една самотна жена, разделена от съпруга и сина си.

Уилям Сесил идва в покоите на кралицата, чака ме да изляза в кабинета и ме моли да занеса съобщение на кралицата, която не напуска леглото си.

Поколебавам се.

— Тя не приема никого — казвам. — А Бланш Пари ще бъде първа камериерка на спалнята.

Той се привежда, за да може да говори тихо в ухото ми.

— Би било добре да чуе това първо от вас — казва, — след като не мога да вляза.

— Не съм най-подходящият приносител на лоши новини, когото бихте могли да изберете — казвам неохотно. Усещам зараждащо се чувство на ужас в стомаха си, макар да мисля, че едва ли може да е станало нещо лошо със сестра ми: Уилям Сесил не би ме изтезавал така, ако Катрин беше болна. — Какво става?

— Хенри Стюарт, лорд Дарнли, се е оженил за кралицата на шотландците — казва Сесил тихо. — Не повишавайте тон.

Не е нужно да ме предупреждава да не възкликвам. Зная колко катастрофално е това за Англия. Запазвам безучастно изражение.

— Хенри Стюарт?

— Да. А тя го е направила крал.

Сега изражението ми е застинало като маска. Мери, кралицата на шотландците, сигурно е лудо влюбена, за да даде короната и трона на младеж, който може да бъде купен за една златна монета. Предполагам, че толкова е искала отново да бъде съпруга на крал, та е решила да създаде един, предпочитайки да пренебрегне факта, че Хенри е съвършен придворен, но изцяло лишен от царственост.

Уилям Сесил се възхищава на неподвижността и мълчанието ми и продължава:

— Тя сама се постави в такова положение, че вече да не може да претендира за трона на Англия — папистка, а сега и с този безличен съпруг. Не е заплаха за нас. Никога нямаше да приемем Дъдли като крал на Англия: със сигурност няма да приемем Дарнли. Няма да приемем крал и кралица-паписти, и дори французите няма да я подкрепят, след като е омъжена за човек като него.

— Това ще я погуби — прошепвам. — Тя захвърли бъдещето си заради едно момче.

— Да — потвърждава Сесил. — Явно са я убедили, че той и баща му могат да сразят враговете ѝ. Вече я убедиха да събере армия, за да воюва срещу собствения си народ, срещу протестантските лордове: собствените ѝ хора, изповядващи нашата религия. Тя превърна себе си в наш враг. Така че остана само един възможен наследник за Англия. Мери, кралицата на шотландците, е явен враг на нашата религия, Маргарет Дъглас е нейна свекърва, сестра ви е единствената останала наследница. Сега кралицата ще проумее това, така че ѝ занесете сама новината, и стойте пред нея, докато ѝ съобщавате, за да осъзнае какви предани близки има.

Яростта на Елизабет към нейната съперница, другата кралица, бързо измества скръбта ѝ. Тя се привдига от леглото, поръчва погребение в тесен кръг за Кат Ашли, а после нахълтва в залата на Тайния съвет, настоявайки да обявят война на шотландците.

В Шотландия има бунт. Полубратът на кралицата на шотландците, граф Мъри, се е обърнал срещу нея. Макар да я посрещна топло в Шотландия и по-рано да я съветваше, той е убеден протестант и не може да приеме натрапения от кралицата-папистка високомерен крал-папист. Макар че дълбоко в себе си не проявява интерес към религиозните борби, Елизабет решава да подкрепи незаконородения Джеймс Стюарт, граф Мъри, срещу неговата миропомазана кралица и полусестра. Изпраща му цяло състояние в злато, за да плаща на поддръжниците си, а всички вестоносци ни носят новини за измяната му и искания за още помощ. Членовете на Тайния съвет се питат помежду си, дори питат нас, дамите, какво си е наумила кралицата, та подкрепя един бунтовник срещу коронована кралица, като изпраща пари, но не и армия, правейки достатъчно, за да го насърчи, но не достатъчно, за да подсигури победата му. Френският посланик идва в двора, обзет от ярост, и казва, че ако Елизабет подкрепи протестантските бунтовници срещу една законна кралица-католичка, наполовина французойка, французите също ще се намесят… тогава изведнъж Елизабет губи пламенността си по отношение на протестантската кауза и незаконородения бунтовник, внезапно си спомня лоялността си към една своя посестрима-кралица. Да отхвърлиш една жена, която е на власт, означава да отхвърлиш всички жени на власт. Изведнъж Елизабет става нейна съюзница.

Освен това всички новини, които получаваме от Шотландия, съобщават за триумфа на младата кралица, а Елизабет мрази да бъде на губещата страна. Кралица Мери събира армия и я повежда сама: преследва своя полубрат в продължителна поредица от сражения, и накрая го прогонва през границата. От нашия гарнизон в Нюкасъл-на-Тайн той моли за подкрепления, успява да се добере с последни сили до Лондон, изплашен, и остава слисан, когато Елизабет го упреква строго за проявената нелоялност спрямо неговата кралица и полусестра. Двете с Томазина се споглеждаме подигравателно, когато Елизабет изоставя Мъри и протестантската кауза в Шотландия в развалини, а двора — в недоумение за истинските ѝ желания.

Но тя не ме изненадва. Защото в начина, по който се отнася към мен, или в отношението ѝ към Катрин и малките ѝ момчета, няма логика. Елизабет е движена от страха и взема внезапни, основаващи се на страх решения, а после ги променя. Сега Мери, кралицата на шотландците, никога няма да стане престолонаследница на Англия, но въпреки това Елизабет не признава сестра ми: бои се от една безсилна жена в плен също толкова, колкото и от въоръжена съперница на границата си. Отказва да освободи сестра ми, която може да умре под домашен арест, ако не успее да се събере отново със съпруга си и малкото си момче. Дворът, Тайният съвет, съюзниците на кралицата, дори враговете ѝ, напразно очакват от Елизабет последователна стратегия. Не разбират, че злобата, а не стратегията я тласка срещу нейните братовчедки: сестра ми и кралица Мери. Съперничеството, а не политиката, е това, което я убеждава. Зная това, защото от нейната злоба и съперничество страдат всичките ѝ братовчедки: аз също.

Дворецът УайтхолЛондон, лятото на 1565 г.

Лежа в обятията на Томас, заслушана в равномерното му дишане, и гледам как тъмното небе в прозореца срещу леглото му бавно избледнява, а после се обагря в прасковенорозовата руменина на изгряващото слънце. Не се размърдвам, не искам да го събудя: искам този миг никога да не свършва. Изпитвам дълбоко усещане за покой и радост с този едър мъж до себе си, с ръцете му, обвити около мен, с топлия му дъх, полъхващ по тила ми.

Разнася се остро, леко потропване по вратата и аз мигновено заставам нащрек, обзета от страх. Никой не знае, че съм тук: не бива да ме открият тук. Надигам се и Томас веднага се изправя на крака и се измъква от леглото. Спи като страж — винаги е готов да се събуди. Движи се като голяма котка, пристъпвайки безшумно, а аз грабвам чаршафа, притискам го към тялото си, за да прикрия голотата си, и скачам от високото легло. Отстъпвам назад в стаята, за да не могат да ме видят от вратата. Томас нахлузва панталона си, хвърля поглед да се увери, че съм скрита, кимва ми да остана тиха и неподвижна и изрича към залостената врата:

— Кой е там?

— Томазина, джуджето на кралицата! — чува се настойчиво съскане. — Отваряй, Томас Кийс, едър глупак такъв.

Той прикрива усмивката си и маха резето на вратата, препречвайки я с ръка. На нея не ѝ се налага да навежда глава, за да се вмъкне в стаята, и ме вижда.

— Знаех си, че ще си тук — казва задъхано. — Значи е вярно. Омъжена си. По-добре ще е да се облечеш и да дойдеш веднага. Тя е узнала.

Зяпвам я.

— Как?

Тя поклаща малката си глава.

— Не знам. Попита за теб веднага щом се събуди тази сутрин, Бог знае защо, и тогава откриха, че не си в леглото си.

— Мога да измисля нещо — трескаво навличам роклята си, Томас затяга връзките ми. — Мога да кажа, че съм била при болна приятелка.

— Чакайте, оставете на мен — казва Томазина и го избутва настрана. — Непохватен едър глупак. Трябва да вървя. Не може да те открият с две такива като нас в стаята ти, Томас Кийс! Наистина ще е огромен скандал!

За пръв път не я поправям. Не казвам, че тук не сме две джуджета, че едната е принцеса, а другата — джудже, че не сме две еднакви създания. Не спирам, докато натиквам стъпалата си в малките си обувки и пъхам чорапите в джоба на наметката си. Тя е дошла да ме предупреди, защото вярва, че сме сестри по съдба, една малка жена, която помага на друга в опасен свят. Няма отново да отрека близостта си с нея. Сега тя се прояви като моя приятелка и като сестра.

— Кой ѝ е казал? — питам настоятелно. Прибирам дългата си коса и нахлупвам шапчицата отгоре. Томазина бързо и опитно я прикрепва с две игли.

— Една от камериерките — казва тя. — Не посмя да постъпи иначе. Само ѝ каза, че не си в леглото си. Не и къде си. Но всички знаем, че двамата се ухажвате от месеци. Женени ли сте?

— Да.

— Без позволение от кралицата?

— Няма закон, който да го забранява — казвам педантично. — Имаше закон, но той беше отменен.

Тя се разсмива и казва:

— Кралицата няма нужда от закон, за да изрази недоволството си. Питай Маргарет Дъглас. Питай сестра си. Бог да ти е на помощ.

После се измъква през вратата.

— Побързай! — чувам подканването ѝ и топуркането на краката ѝ надолу по стълбите.

Томас навлича надиплената си риза и посяга към ливреята си.

— Какво ще правим? — пита той. — Да дойда ли с теб при кралицата?

— Не. Бездруго не можеш да влезеш, ако тя е в спалнята си.

— Служа ѝ вярно, откакто се възкачи на трона — отбелязва той. — Тя знае, че съм ѝ предан.

Стисвам устни и се въздържам да кажа какво мисля за уважението на Елизабет към преданите ѝ служители. Питайте Робърт Дъдли какви са наградите за вярна служба към нея, питайте Уилям Сесил.

— Ще ѝ напомня за това, ако каже нещо — обещавам му.

Повдигам се на пръсти, а той се привежда за целувка. Не е целувка за късмет или бързо „клъвване“. Той обвива ръце около мен и ме прегръща. Целува ме пламенно, сякаш може да не се целунем никога повече.

— Обичам те — казва тихо. — Ела при мен на портата веднага щом можеш, за да ми съобщиш, че всичко с теб е наред. Или ми изпрати съобщение, че всичко е наред.

Усмихвам му се храбро.

— Ще дойда веднага щом мога — казвам. — Чакай ме. Чакай ме.

Отивам тичешком в залата за аудиенции на кралицата. Тя вече се пълни с молители и посетители, които се надяват да уловят мимолетното ѝ внимание, докато минава през залата, за да отиде в параклиса. Половината от тях ще молят за снизхождение или помилване за мъже или жени, арестувани за ерес или измяна, или от подозрителност. Затворите са препълнени със заподозрени, дворът — претъпкан с близките им. Членовете на Тайния съвет смятат, че папистите ще въстанат срещу Елизабет в подкрепа на Мери, кралицата на шотландците. Смятат, че братовчедка ми Маргарет Дъглас е съзаклятничила с Франция и Испания да постави своя син-папист и кралицата-папистка на трона. В страната цари страх и мнителност, а сега аз също се страхувам и съм под подозрение.

Минавам през тълпите до вратата на личния ѝ кабинет. Хората ми правят път — знаят, че съм едно от момичетата Грей. Виждам съчувствените погледи на хора, чийто собствен живот е в такава опасност, че са дошли в двора за помощ. Хора, над които е надвиснала сянката на ешафода, ме съжаляват. На вратите към личния кабинет на Елизабет стоят двама стражи. Разтварят широко вратите пред мен и аз влизам.

Повечето дами на кралицата и някои от камериерките ѝ вече са тук и явно всички до една говорят за мен. Възцарява се ужасно мълчание, когато влизам в стаята и оглеждам тези жени, които са мои приятелки от единайсет години. Никой не казва нито дума.

— Къде е Бланш Пари? — питам. Тя е новата главна камериерка на спалнята, сигурно знае пред колко голяма беда съм изправена. Лейди Клинтън кимва към затворената врата.

— При нейно величество е. Тя е много недоволна.

Носят се тихи разговори, но никой не ме заговаря пряко. Сякаш не смеят да се обръщат към мен от страх да не прихванат заразата на измяната. Никоя не иска да се представи като моя близка приятелка, макар че в един или друг момент почти всички се гордееха да се нарекат мои приятелки.

— Вярно ли е? Омъжена ли сте, лейди Мери? — изтърсва изведнъж една от по-младите дами, прави реверанс и почервенява до уши. — Моля за извинение — прошепва.

Не съм длъжна да ѝ отговоря, но не смятам да отрека сега. Никога няма да отхвърля женитбата си или мъжа, когото обичам. Нещо в мен ме кара да си кажа: „Но това е напълно нелепо! Имам една сестра, екзекутирана заради това, че предяви права над трона, и друга, затворена заради това, че се влюби — а ето ме и мен, с пръстен в джоба и с брак, сключен в тесен кръг: нито претендирам за трона, нито се омъжвам за благородник.“

— Много ли е ядосана? — питам.

Някой подсвирква леко, сякаш призовава буря26.

— Трябва ли да вляза?

— Трябва да чакате тук — казва лейди Клинтън. — Тя ще ви повика.

— Ще отида в стаята си да си сменя шапчицата — казвам. Никой не казва, че не може да отида и затова аз отново излизам през вратите, минавам през залата за аудиенции, сподирена от боязливи погледи, и нагоре по тесните стълби до покоите си. Камериерката ми, с побеляло лице, разресва косата ми с четката и прикрепва шапчицата ми с иглите, без да каже нито дума. Не ѝ казвам нищо.

Когато се връщам в кралския кабинет, някой е повикал Уилям Сесил и той стои в прозоречната ниша и говори с доведената ми баба, Катрин Брандън, и Бланш Пари. Всички други чакат на прилично разстояние и напрягат слух да чуят, без да смеят да се приближат. Когато влизам в стаята, сър Уилям вдига поглед и ме вижда. Усмихва ми се уморено и аз прекосявам стаята и вдигам поглед към него. Нейна светлост доведената ми баба стои зад мен, сякаш е готова да се застъпи за мен.

— Ето на това се казва суматоха — казва тихо сър Уилям, и аз си помислям — слава Богу, най-после някой, който знае, че това е брак по любов, който не означава нищо за никого, освен за нас, които се обичаме. Ще оскърби кралицата, тъй като всяка любов с изключение на нейната безсърдечна преструвка я оскърбява. Но ето един здравомислещ човек, който съзнава колко маловажно е това.

— Съжалявам, че не поисках разрешение — казвам тихо.

— Значи сте омъжена? — иска да се увери той.

— Да, за господин Томас Кийс.

Сянка на усмивка преминава по лицето на стария държавник.

— Мисля, че той сигурно е най-едрият джентълмен в двора, а вие — най-малката дама.

— Джон Дий би казал, че ние сме противоположностите, които съставят цялото — отбелязвам.

— Нарушението е много сериозно — казва сър Уилям и кимва към затворената врата на личния кабинет.

— Нарушението е много малко. Нейно величество може и да е много оскърбена, но няма основание за това.

Той свежда глава, когато го поправям.

— Да вляза ли? Мога да обясня, че това е съвсем личен въпрос.

— Бих я въвела… — предлага баба ми.

Бланш поклаща глава.

— Не иска да ви вижда — казва кратко. — Тя е много ядосана, лейди Мери. Сякаш не ѝ стига всичко друго…

— Това е нищо — казвам упорито. — А всичко друго — ако имате предвид женитбата на сестра ми с млад благородник — също не беше основание за оскърбление. Женитбата на Мери, кралицата на шотландците, е въпрос от национална важност, но няма нищо общо с нас. Сестра ми и аз постъпихме като частни лица — Оглеждам другите дами от спалнята. — Никоя от нас ли не бива да се омъжва?

Уилям Сесил прочиства гърло.

— Трябва да отидете в Уиндзор — казва той. — Докато нейно величество провежда разследване.

— Ще се застъпя за вас — казва баба ми.

— Разследване на какво? — питам настоятелно. — Имаше брак, сключен в тесен кръг. Имаше свидетели. Семейството му беше там, една прислужница ми беше свидетелка. Имаше свещеник, който ще потвърди, че бракът е действителен. Не е нужно да провеждате разследване, за да узнаете всичко. Аз ще ви кажа всичко. Господин Кийс ще ви каже всичко.

Уилям Сесил изглежда уморен.

— Навярно. Но нейно величество желае да отидете в Уиндзор, докато провежда разследване.

Улавям ръката му и вдигам поглед към него.

— Сър Уилям, съобщавате ни, че има заговор от испанците да финансират кралицата на шотландците. Кралицата на шотландците се омъжи за престолонаследника на Шотландия и нанесе поражение на протестантите, които се бунтуваха срещу нея. Сега ли е моментът вие и Тайният съвет да се тревожите за мен?

— За мен, малката? — намеква той с усмивка.

— Аз съм възможно най-малкият и незначителен човек в двора. Сърдечните ми дела са изключително маловажни.

— Тя настоява — казва той кротко. — Съберете си нещата.

Иска ми се да отида направо при Томас пред портата, но две дами ме придружават до покоите ми, за да ми помогнат да опаковам книгите, книжата, дрехите и накитите си. После, когато съм готова да тръгна, пред вратата се появяват двама стражи и ме отвеждат надолу по тайното стълбище до шлюза. Оглеждам се за Томас при голямата порта на двореца, но него го няма, а заместникът му на пост не вдига поглед, така че не мога да му дам знак. В прозорците на стаята над шлюза, където живяхме заедно като съпруг и съпруга, не се виждат светлини, капаците са затворени. Той или е там вътре, под арест в тъмнината, или вече са го отвели някъде другаде.

— Искам да видя съпруга си, Томас Кийс — казвам на пазача до мен. — Настоявам.

— Заповедите ми са да бъдете откарана с баржа в Уиндзор — казва той.

— Пазителят на кралските порти — напомням му. — С военен ранг и безукорна почтеност. Настоявам да ми позволите да го видя.

Той свежда глава към мен.

— Отведоха го в града — казва, много тихо. — Вече си отиде, милейди.

Замъкът УиндзорЛятото на 1565 г.

Държат ме в три хубави стаи с изглед към горния вътрешен двор на замъка Уиндзор. Външната врата се заключва нощем, но през деня отпред стои страж и той се съгласява да ме придружи, ако искам да изляза в кралската градина. Позволяват ми да се разхождам навсякъде зад стените на замъка, но не ме пускат да излизам. Стаите са просторни и с мен са двете ми дами и три камериерки. Тези покои са по-хубави от стаите, с които разполагаше Катрин в къщата на коменданта на Тауър, и разполагам с повече свобода, отколкото Джейн имаше там. Толкова се радвам, че не съм задържана в Тауър — това щеше да е непоносимо. Не бих могла да вървя по същата пътека като затворената си сестра, не бих могла при събуждането си да виждам моравата, където убиха сестра ми, мъченицата. Поне това е по-добре.

Живея тихо, отивам на служба в параклиса на замъка два пъти дневно: съпровождат ме стражите, вървящи пред и зад мен. Чета, уча, шия и съчинявам музика. Няма нищо за вършене, но поне не съм на колене пред тиранка, която ме мрази.

Пиша на сестра си Катрин, че аз също съм се омъжила по любов и че също не съм имала предвид нищо лошо, а просто съм искала да бъда щастлива с един добър мъж. Пиша, че аз също съм оскърбила кралицата с женитбата си, но че се надявам тя да ми прости и да прости и на Катрин. Давам писмото на коменданта на замъка, но не знам дали ще преодолее шпионите на Сесил и ще стигне до сестра ми.

Пиша на Томас Кийс. Това писмо е по-трудно. Той не е поет като горкия Нед Сиймор. Ние никога не сме се ухажвали с думи и красиви фрази. Затова пиша кратко и не очаквам никой да му предаде писмото ми. Няма значение дали пиша само за да го видят шпионите. Томас не се нуждае от уверенията ми в любов, нито аз — от неговите. Ние сме влюбени, ние сме женени, познаваме сърцата си. Колкото и кратко да е писмото, той знае, че го обичам така страстно и толкова силно, колкото и най-великият поет, макар че редовете са кратки.

Дърветата в парка сияят ярко като бронзовите и златни верижки на кралицата, а цветята в градината губят цвета и листенцата си и от тях остават само стъбла с опърпани главици. Последните летни дни са дълги и топли, и аз всеки ден се изкачвам по виещите се стъпала до върха на кулата, където мога да виждам реката и сновящите по нея лодки. Макар винаги да я търся с поглед по залез-слънце, кралската баржа така и не идва за мен.

Една вечер, докато отивам обратно към стаята си, комендантът на замъка ме спира и казва, че трябва да събера нещата си и да си тръгна на другата сутрин.

— Освободена ли съм? — питам го.

Той свежда глава, за да скрие смущението си, затова разбирам, че не съм.

— За да отседнете при сър Уилям Хотри — казва тихо. — Разбрах, че става дума за кратък престой.

— Защо? — питам направо.

Той се покланя отново.

— Милейди, не ми казват.

— Но защо сър Уилям Хотри?

Той прави безпомощен жест.

— Не знам нищо повече от това, че трябва да ви придружа до къщата му.

— Изглежда, че и на мен не ми се полага да зная нищо.

ЧекърсБъкингамшир, есента на 1565 г.

Ездата от Уиндзор ни отнема цял ден, през реката и през Чилтърнските хълмове, и отново ме обзема щастие, веднага щом се качвам на коня и оглеждам зеления хоризонт, кръстците слама в нивите и спретнатите селца, където хората излизат да зяпат стражите и мен, и коняря ми, който язди до мен, и прислужницата ми, която язди на допълнително седло зад един от стражите.

Не носим щандарт, затова никой не знае, че съм затворничка на кралицата. Това е поредното доказателство за страховете на Елизабет. Тя не иска страната да знае, че е арестувала още една своя братовчедка без основателна причина. Още от самото начало на затворничеството на Катрин хората настояваха тя да бъде свободна и възразяваха Маргарет Дъглас да бъде задържана заради това, че синът ѝ се е оженил за съперницата на кралицата. Но аз не очаквам никой да вика името ми, както викаха в подкрепа на Катрин или подкрепяха Джейн. Няма никой, който би дошъл да ме избави: всичките ми приятели са в двора на Елизабет, в нейна власт. Семейството ми е изгубено за мен. Моят най-скъп и най-надежден съюзник е съпругът ми, а не зная къде е, нито как да му предам писмо.

Сър Уилям Хотри, възрастен човек на почти четирийсет и пет години, с богатата му млада съпруга, застанала зад него, ме поздравява пред входа на красивата си къща в Чекърс и ме хваща за ръка, за да ме въведе вътре. Отнася се към мен с причудлива смесица от почтителност — защото съм сестра на единствената наследница на трона — и безпокойство — защото е принуден да се съгласи да ме държи като своя затворничка.

— Насам — казва вежливо, като ме повежда нагоре по стълбите до североизточното крило. Отваря една врата, която води към миниатюрна стая, голяма колкото да побере легло, маса и стол. Мигновено се отдръпвам.

— Къде са покоите ми? — питам го. — Не мога да се настаня тук.

— Кралицата нареди — казва той смутено. — Мисля, че ще останете тук само една-две нощи. Нямаше друга сигурна стая… — гласът му заглъхва.

— Сър Уилям — казвам искрено, — не съм направила нищо лошо.

— Убеден съм — казва той кротко. — И следователно със сигурност ще бъдете помилвана и повикана да се върнете в двора. Това е само за малко, за една-две нощи.

Оглеждам се. Прислужницата ми стои неуверено на прага: почти няма място за нея.

— Прислужницата ви ще бъде настанена наблизо и ще седи с вас през деня и ще ви поднася храната — казва сър Уилям. — Можете да се разхождате в градината, когато пожелаете, заради здравето си.

— Не мога да живея така — казвам.

— Няма да ви се наложи! — уверява ме той. — Става дума само за кратък престой. Не се съмнявам, че тя ще ви прости и ще се върнете в двора.

Той отново прави жест, подканяйки ме да вляза в стаята, и аз влизам. Изпитвам ужас да ме докосва. Мразя да ме побутват или повдигат. Никой не трябва да мисли и за миг, че може просто да ме вдигне и да ме постави там, където иска да бъда, без мое съгласие. Отивам до малкия прозорец и придърпвам едно столче, така че да мога да застана достатъчно високо, за да погледна през парка. Прекрасно е, като Брадгейт, като моя дом. Мили Боже, сякаш са минали безброй години, откакто Джейн, Катрин и аз бяхме деца у дома.

Виждам залеза в малките квадратни стъкла на високия си прозорец. Вечерта е прекрасна, слънцето се спуска, а луната се издига. Намислям си желание, докато гледам луната, както правя, откакто бях малко момиче и сестра ми Джейн ми каза, че това били езически глупости и би трябвало да се моля, а не да прахосвам мислите си за суетни, напразни желания. Вечерницата стои като малък диамант на хоризонта и докато гледам звездата, аз си пожелавам свобода, а към всички звезди в небето изпращам желанието си за свободата на Томас.

Потропването, а после и звукът на отварящата се врата зад мен ме кара да се обърна. Това е горкият сър Уилям, видимо изморен и разтревожен.

— Дойдох само да се уверя, че имате всичко необходимо.

Кимвам, без да отговоря. Вечерята беше мизерна и той го знае. На кралска особа е редно да се поднасят двайсет блюда. Тази вечер се храних като беднячка.

— Ще пиша на кралицата и ще я помоля да ме освободи — казвам. — Ще вземете ли писмото ми и ще се погрижите ли да стигне до нея?

— Да — казва той. — И ще добавя и прошение от свое име. Тя трябва да прояви милост към вас и към сестра ви, и към вашата братовчедка лейди Маргарет. И към по-малкия син на лейди Маргарет.

Обзема ме тревога за малкото момче:

— Нима говорите за Чарлс Стюарт? Нима е арестуван? Та той е просто дете.

Той кимва с нещастно изражение.

— Държат го в частна къща на Север.

— Той е само на десет години! — възкликвам. — Майка му е в Тауър, баща му и брат му — в Шотландия. Защо кралицата не го остави в дома му сред неговите слуги и приятели? Той е безпомощен и е съвсем сам на света. Не представлява заплаха за никого. Сигурно е самотен и изплашен дори при това положение, съвсем сам у дома. Защо да го настаняват в чужда къща и да го обявяват за затворник?

Настъпва мълчание. И двамата знаем защо. Като предупреждение към всички нас, че недоволството на кралицата ще връхлети върху нас и дори върху децата ни, дори върху невинни невръстни деца. Като предупреждение към всички ни, че тя е Ирод. Не обича никого от роднините си, докато не умрат, та да може да ги погребе с почести. Не ѝ харесва никоя от братовчедките ѝ да бъде където и да е другаде, освен в тъмница. Обича ги, когато са в гроба.

Сър Уилям поклаща глава.

— Със сигурност се моля тя скоро да освободи всичките ви братовчеди.

Пиша на Уилям Сесил с молба да обясни на нейно величество, че Катрин и аз никога не сме изрекли и една съзаклятническа дума срещу нея, че — за разлика от кралицата на шотландците или лейди Маргарет — никога не сме подчертавали близостта си до трона. И двете се влюбихме, но това не е престъпление. Оженихме се без позволението ѝ, но това не е незаконно.

Получавам в отговор кратка неподписана бележка, която гласи, че сестра ми и малкото ѝ момче в Ингейтстоун са добре, по-големият ѝ син е при баба си в Хануърт, съпругът ѝ — все още затворен в Лондон. Моят съпруг, Томас Кийс, е в затвора „Флийт“. Анонимният автор на бележката пише, че ще бъдат направени постъпки пред кралицата да предостави повече пространство на всички ни — особено на Томас Кийс, който е държан в много ограничено пространство. Въпросът ще бъде поставен пред кралицата „в първия удобен момент“.

Седя в малката си стая с бележката в ръка дълго време, преди да дойда на себе си и да я пъхна в жаравата на огъня. Разбирам, че кралицата все още е в такова ужасно настроение, та никой, дори Уилям Сесил, не смее да ѝ предложи нещо. Знам и друго, отдавна го знам — че тя не изпитва топли чувства или великодушие към мен или към сестра ми. А сега знам, че Томас страда заради мен. Питам се какво точно има предвид авторът на бележката с „много ограничено пространство“. Страхувам се, че са затворили Томас в малка стая. В затвора „Флийт“ има килии, които са ниски и влажни. Плъховете притичват по пода. Нима са затворили красивия ми едър съпруг в клетка?

Знам, че за него е позор да бъде хвърлен в затвора „Флийт“ — обичайно място за престъпници, фалшификатори и пияници. Когато сър Уилям идва на другия ден, преди поднасянето на оскъдната ми вечеря, го питам дали има някакви новини за Томас Кийс.

Той отново добива познатото ми притеснено изражение. Свежда очи към пода, лицето му се набръчква от тревога, той докосва сребристосивата си коса.

— Нямам новини, чух само слухове — подема той.

— Моля ви, кажете ми — казвам. Чувствам как от корема към дъното на гърлото ми плъзва болка, и осъзнавам, че това е скръб и копнеж. Обичам Томас, а го погубих. Никога не съм мислила, че ще ми се прииска да не се бяхме женили, но ще се науча да си го пожелавам, ако той страда заради мен.

— Моля ви, кажете ми всичко, което знаете, сър Уилям.

— Хвърлили са го в затвора „Флийт“ — казва той. — Но поне зимата идва и сезонът на чумата отмина.

Значи писмото е истина, както и предполагах. Затворът на Томас се намира на река Флийт, най-мръсната река в Лондон. През зимата ще е влажно и ужасно студено. Затворниците трябва сами да плащат за дърва за огрев, за завивки на леглото си. Ако семейството на Томас не му изпраща пари и храна, той ще гладува. Не е млад: ще се поболее, затворен натясно там.

— Дали са му много малка килия — казва сър Уилям много тихо. Оглежда малката ми стая, малкото пространство от двете страни на леглото, масата и стола, натикани в ъгъла, малкия, високо разположен прозорец. — Разбира се, той е много едър мъж.

Представям си Томас, както го видях за пръв път, застанал пред голямата порта на двореца Уайтхол, пъхнал палци в лъскавия си кожен колан, с изопнати широки рамене, внушителното му присъствие, елегантността му. За едър човек е доста бързоног, и с бърза мисъл. Виждам го в мислите си как се усмихва, когато ме види, как се смъква на едно коляно, за да говори с мен.

— Колко малка е стаята му? — не ми е съвсем ясно какво ми казва сър Уилям. — Точно колко малка?

Той прочиства гърло.

— Не може да се изправи в нея — казва неохотно. — Трябва да се привежда. И освен това е твърде дълъг за нея. Не може да легне изпънат в леглото си. Принуден е да се свива.

Спомням си Томас, как стъпалата му стърчаха от долния край на леглото му. Висок е почти седем фута. Не са го затворили: смачкват го.

— Сигурно страда — казвам безизразно.

— И не го хранят — каза той, със засрамено изражение. — Лови дивеч и птичета с прашка от прозореца на килията си, за да има месо за ядене.

Затискам устата си с ръка, за да удържа надигналото се гадене.

— Това е смъртна присъда — казвам тихо.

Сър Уилям кимва.

— Толкова съжалявам, милейди.

Значи тя спечели. Ще се отрека от женитбата си и ще я помоля за прошка като роб. Може да ме държи като свое дворцово джудже, като свой евнух. Ако склони да освободи Томас, преди да е осакатял, ще се съглася да не го виждам никога повече, и никога да не споменавам името му. Пиша писмо на Уилям Сесил, в което се унижавам до крайност. Моля за прошка, сякаш съм най-ужасна грешница. Пиша, че бих предпочела да умра, отколкото да си навлека недоволството ѝ. Подписвам се с моминското си име, старото си име, Мери Грей. Не споменавам Томас. Показвам, че той не означава нищо за мен, че съм го забравила, че бракът ни никога не го е имало. А после трябва да чакам. Трябва да чакам, за да разбера дали тя е великодушна в пълната си победа, макар да не е била великодушна никога преди.

ЧекърсБъкингамшир, зимата на 1565 г.

Агнес Хотри не храни особено мили чувства към мен, тъй като средствата за издръжката ми идват от нейните домакински разходи, а съседите ѝ, които я посещават, за да я поздравят за коледните празници, не бива да се срещат с мен. Тя не печели нищо от това, че ме държи в къщата си: не може дори да ме показва. Но тъй като, с изключение на старата ѝ леля и братовчедка ѝ, съм единствената, която би оценила клюките, които научава от Лондон, трябва да дойде при мен, защото ще се пръсне от нетърпение да говори.

— Трябва да ви съобщя — казва тя. — Трябва да кажа на някого — макар че не бива за нищо на света да казвате на милорд, нито на когото и да било, че съм говорила с вас за кралицата.

— Няма да слушам никакви изменнически думи — казвам бързо. — Не мога да слушам.

— Това не е измяна и е общоизвестно — казва тя бързо. — Лорд Робърт Дъдли е предложил брак на кралицата и тя се е съгласила да се омъжи за него на Сретение Господне!

— Не е възможно! — възкликвам. — Сигурно сте чули погрешно. Готова съм да се закълна, че тя никога не би се омъжила за него, нито за когото и да било.

— Ще се омъжи! Ще се омъжи! Готвят се да се венчаят на Сретение Господне.

— Откъде чухте това? — все още не ми се вярва.

— Всеизвестно е — казва тя. — Сър Уилям лично ми каза, но го чух също и от моя приятелка, която има братовчедка на служба при херцога на Норфолк, който заявил, че женитбата не трябва да се състои, но не може да я предотврати. О! — Тя се сепва внезапно, когато мисълта я осенява. — Ами вие? Ако се омъжи, ще ви освободи ли?

— Няма причина да не ме освободи сега — казвам. — Едва ли може да се каже, че съм нейна съперница за вниманието на лорд Робърт. Но със сигурност, ако е омъжена и ако роди син, ще има още по-малко основание да държи затворена мен или сестра ми. Ако се омъжи, навярно ще позволи и на придворните си дами да се омъжат.

— Каква сватба ще бъде! — възкликва Агнес. — Тя със сигурност ще помилва затворници в чест на сватбата си.

— Сретение Господне — казвам, мислейки си за Томас, свит натясно в студената си килия, лежащ на влажния под, оставян да гладува. — Това е чак през февруари.

ЧекърсБъкингамшир, пролетта на 1566 г.

За мен няма коледно празненство в Чекърс. Страхувам се, че няма радост за сестра ми в Ингейтстоун, нито за съпруга ѝ в Лондон в къщата на сър Джон Мейсън. Навярно Теди в Хануърт получава подарък за Коледа от баба си, може би джинджифилово човече: но досега сигурно вече знае, че никога няма да получи коледна благословия от майка си или баща си. Знам, че съпругът ми Томас ще студува и гладува отчаяно. Когато времето застудява и през януари завалява сняг, си го представям, приведен през малкия си прозорец, как наднича да види дали може да улови някое врабче заради оскъдната хапка месо по малките му кости. Предполагам, че лови плъхове с капани и ги яде. Представям си го как седи над малък огън и се опитва да се стопли. Представям си го присвит в леглото му през нощта, в това непознато за него досега, мъчително положение — никога да не може да се изтегне, да стои по цял ден с приведени рамене, да спи със сгънати крака.

Научавам, че в двора в Лондон също не е много весело. Елизабет изпада в ревниво отчаяние при новината от Единбург, че нейната съперница-кралица и братовчедка очаква дете. Мери, кралицата на шотландците, и нейният млад съпруг Хенри, лорд Дарнли, скоро ще дадат на Шотландия престолонаследник с кралска кръв, а на Англия — още едно дете с права над трона на Елизабет. Когато сър Уилям ми съобщава това, за миг ме обзема рядко чувство на задоволство, че съм далече от двора. Не мога да си представя на какъв тормоз ще бъдат подложени придворните дами от Елизабет, ако кралица Мери роди момче. Толкова ми се иска да можех да съм с Катрин и да я чуя как се кикоти при тази мисъл. Ние раждаме нови наследници с бързината, с която Елизабет отхвърля старите. Щеше да е забавно, ако не беше толкова жестоко.

Робърт Дъдли остава уверен, че Елизабет ще се омъжи за него на Сретение Господне, в съответствие с клетвата си, но януари идва и отминава, а после отминава и Сретение Господне, без Елизабет да даде съгласието си. Не зная как го залъгва — вероятно с поредното обещание или поредното убедително забавяне, — но нейният свещеник заявява в проповед, че празникът Сретение Господне вече не съществува, че сега това е ерес, така че навярно денят за годежа на Робърт е изчезнал заедно със старата традиция.

Раздразнителността на Елизабет по отношение на съперничките ѝ се превръща в страх, когато кралица Мери обявява, че е законната кралица на Англия. Въпросът кой следва да бъде посочен за наследник на Елизабет внезапно губи значимостта си, тъй като кралица Мери обявява Елизабет за узурпаторка. Разполага с подкрепата на новия папа, Пий V, за да изкаже подобно твърдение, и така цяла Европа се обръща срещу Елизабет. Испанците подкрепят кралица Мери заради вярата ѝ, французите я подкрепят по семейни причини, а половин Англия е готова да се вдигне в нейна защита, ако премине през границата начело на папистка армия. Би могла да поведе свещена война в сърцето на Англия и да спечели трона по право и с благословията на папистката Църква. Разбира се, когато ме пускат в леденостудената градина за кратка половинчасова разходка, аз си мисля само, че моето нарушение и простъпката на Катрин стават още по-маловажни в сравнение с обявяването на война от страна на кралица Мери. Но знам, че то сигурно е хвърлило Елизабет в примесен с ревност ужас. Тя няма да бъде в състояние да мисли за нищо друго. Няма да говори за никой друг. Няма да има милост към никого.

Пиша на Уилям Сесил, като му напомням, че Катрин и аз не сме направили нищо, за да подкрепим претенциите си да бъдем наследници на Елизабет, че никога няма да предявим правата си. Че сме протестантки, от същата религия като него и кралицата, че ако бъде застрашена от своите братовчеди-паписти, тя може да потърси нашето приятелство, може да покаже на всички, че подкрепя общата ни религия. Можем да я подкрепим пред двора. Можем да подкрепим претенциите ѝ над престола. Съвсем накрая пиша, че го умолявам — ако не друго — да предостави на Томас Кийс по-голяма килия и позволение да се разхожда навън.

Отричам се от него, пиша. Нека бракът ни бъде анулиран, сякаш никога не се е състоял. Няма да го видя никога повече, стига само да го освободите.

Отново се подписвам като Мери Грей, отричайки любовта си, отричайки брака си, отричайки самата си същност. Отново чакам новини.

Чувствам се като глупачка, задето не предвидих какво ще последва. Шпионите на Уилям Сесил си играят с лорд Дарнли, сякаш е малко кученце като мопса на сестра ми. Обучават го, учат го на разни номера. Първо вземат на подбив крехкото му мъжество и казват, че не е наистина крал, щом слуша жена си, а сега тя му отказва кралска титла. Заявяват, че тя разчита не на него, мъжа, изпратен от Бог да властва над нея, а на съветника си, своя секретар, Давид Рицио. Намекват, че тя се подчинява на италианеца, че го предпочита пред младия си съпруг, дори че си ляга с него: навярно бебето, което носи, е негово, а не е Стюарт. Подхранват пиянския му, покварен млад ум с фантазии за похот и предателство, така че той нахлува в спалнята ѝ със зареден пистолет, който насочва към издутия ѝ корем и настоява тя да му предаде Рицио. Разбира се, Сесил и Елизабет не биха имали нищо против пистолетът да гръмне и да убие кралицата и бебето по една злощастна случайност. Красивият младеж Дарнли, с половин дузина приятели, извлича секретаря на кралицата от личния ѝ кабинет, докато той крещи за милост, вкопчен в роклята ѝ, и те го намушкват до смърт на тайното стълбище на кралицата. Ужасна смърт, ужасен заговор. Ето как Елизабет и нейният съветник се справят със сериозното политическо предизвикателство. Би трябвало да се радвам, че сестра ми и аз сме само хвърлени в затвора.

Надявам се, че зет ми, Нед Сиймор, може да бъде освободен. Неговият тъмничар, сър Джон Мейсън, който го мразеше, е починал и съветът не може да намери заместник. Никой не иска да бъде пазач на английски благородник, задържан без обвинение и без основателна причина. Питам лейди Хотри дали приятелката ѝ в двора мисли, че има вероятност кралицата да изпрати Нед да сподели затворничеството на Катрин. Ако е с него, това би преобразило живота ѝ. Всеки месец научавам, че тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в самота и скръб. Агнес казва „не“ — Елизабет не би рискувала появата на още един син за рода Сиймор, още един наследник за нейния трон. Но мисля, че тя сигурно греши. Нима, при положение, че от Шотландия идват такива новини, Елизабет не трябва да освободи Нед, а после и нас, останалите? Трябва да покаже на страната, че подкрепя протестантската кауза срещу папистката претендентка.

Защото кралица Мери подкрепи каузата си и преобърна изцяло резултата от заговора. Хитроумно завъртя съпруга си, онзи безхарактерен младеж Дарнли, в пълен кръг. Отрече страха и ужаса си от това, че е бил в състояние да я нападне и да убие верния ѝ съветник, изтръгна го от пиянското обкръжение на неговите приятели-изменници. Сега той е изцяло против тях и отрича, че е имал каквото и да е участие в нападението срещу съпругата му и убития ѝ съветник. Кралица Мери лично потегля срещу изменниците и спечелва обратно подкрепата на протестантските лордове в Шотландия. Тя е бърза и храбра, побеждава враговете си и се сприятелява с други. В опит да не изгуби опора в този опасен танц, сега Елизабет казва на всички, че е опечалена от ужасните събития в Шотландия и се бои за безопасността на скъпата си братовчедка. Открито настоява пред Мери да внимава, особено като се има предвид, че е бременна.

Разбира се, това не заблуждава никого, но кара всички да се запитат дали Мери ще посмее да поведе победоносната си войска на юг и да нахлуе при нас през границата. Тя обяви Елизабет за незаконородена и за узурпаторка. Убеди се, че Елизабет е нейна неприятелка, която постига целите си чрез убийства и тъмни замисли. Кралица Мери осъзна собствената си сила. Какво ще направи сега?

Не мога да не се запитам дали ще потегли към Англия и дали папистите няма да се вдигнат да я посрещнат като освободителка и избавителка. А ако дойде, и ако победи, дали ще освободи другите си братовчедки? Първо би освободила свекърва си, Маргарет Дъглас, но после — защо не Катрин и мен? Дали тя, която и сама има бебе, ще бъде милостива към моите малки племенници? Оставам без дъх при мисълта, че може би една папистка кралица ще освободи сестрите на Джейн Грей. Със сигурност не може да ни бъде по-лоша братовчедка или кралица, отколкото е Елизабет.

ЧекърсБъкингамшир, лятото на 1566 г.

Всеки ден започва все по-рано и гледам как по дърветата от моя прозорец се появява едва доловима, бледа зеленина, която бавно се превръща в наситенозелени, избуяли пролетни листа. Когато се разхождам в градината, загръщам раменете си с шал вместо с тежка наметка, а навсякъде около мен се носят птичи песни. Една сутрин чувам кукувица, толкова високо и ясно, че за миг сякаш съм обратно в Брадгейт и Катрин ме дърпа за ръката и прескача браздите на прясно разорана нива с думите:

— Хайде! Хайде! Навярно ще я видим. Кукувицата носи късмет.

Толкова силно копнея да съм свободна през този сезон. Виждам питомните зайци под зеленеещите живи плетове и дивите зайци, които тичат с дълги подскоци през мъглите на поляната за игра на кегли в ранното утро. Чувам лая на лисиците нощем, и как кукумявките си разменят любовни призиви от един висок комин до друг. Толкова силно усещам собствената си младост и собствената си свежест в този млад сезон на разцъфващ живот! Нощем не мога да спя от страстен копнеж по Томас. Имахме толкова малко време заедно, и въпреки това кожата ми помни всяко докосване. Искам да обичам съпруга си. Искам да лежа, притисната към издълженото му едро тяло. Не ме е грижа къде ще живеем, не ме е грижа дали сме бедни, не ме интересува дали ще сме в немилост. Ако мога да бъда свободна с него, ще бъда щастлива.

А после научавам добри новини, навярно началото на радостта за мен, крехка и лека като зеленеещите дървета, които се разлистват. Тъмничарят на Катрин, сър Уилям Питър в Ингейтстоун, е твърде болен, за да продължава да я държи в къщата си. Навярно Бог не е забравил нас, наследниците. Нед е без тъмничар, а сега и Катрин. Наистина мисля, че е възможно сестра ми да дойде при мен, а може би всички да бъдем пуснати и държани заедно под домашен арест. Нима не би било по-евтино и по-лесно да ни държат под домашен арест в една къща? Пиша на Уилям Сесил и казвам, че ще бъда много по-щастлива, ако могат да ни затворят заедно. Че със сигурност за нейно величество би било много по-удобно, ако сме на едно място, че сестра ми ще има нужда от по-малко слуги, защото ще се грижа за малкото ѝ момче, ще се старая да се храни, ще ѝ правя компания.

И така ще е по-икономично, пиша, за да бъда съвсем убедителна. Защото можем да споделяме огъня и слугите си. Питам го дали би помолил за това нейно величество, а също и Томас Кийс да бъде пуснат да живее при децата си в Кент. Ще се съглася никога да не го виждам, а той ще обещае никога да не ме вижда. Но е по-ужасно от борбата между мечки и кучета да държите едър човек като Томас в тясна килия. Това не е християнско милосърдие. Не бихте държали така дори едър вол в малък обор. Той не е направил нищо, освен да ме обича, и никога не би поискал ръката ми, ако не го бях насърчила.

Получавам един от редките отговори на сър Уилям Сесил. Той пише, че сестра ми Катрин ще бъде поверена на грижите на друг верен придворен, изваден от забвение, толкова стар, че е с единия крак в гроба: сър Джон Уентуърт, който живее в Госфийлд Хол. Тя ще живее в западното крило, ще бъде обслужвана от дамите си. Синът ѝ Томас, който никога не е живял другояче, освен като затворник, който не е виждал открито небе през своите три години на този свят, ще остане с нея.

Колкото до господин Кийс, ще му бъде позволено да се разхожда в двора и да разтъпква дългите си крака, пише Уилям Сесил с искрица от някогашния си хумор. Кралицата е склонна да прояви милост към него, а има мнозина, които настояват за прошка за вас и лейди Катрин в тези смутни времена. Преди всичко — аз.

Не съм съвсем сигурна какво точно има предвид Сесил със „смутни времена“, тъй като това са единствените времена, които познаваме, откакто неговото протеже се възкачи на трона, но през юни научавам, че най-накрая се е случило най-лошото за Елизабет: шотландската кралица Мери е родила. Още по-лошо за Елизабет, която насърчаваше съпруга на Мери да стреля в пистолет в корема ѝ, младата жена е оцеляла след раждането. Още по-лошо — бебето е здраво. А най-лошо от всичко за Елизабет: момче е. Братовчедката-папистка, също като братовчедката-протестантка, има здрав син и наследник за трона на Англия. Елизабет, трийсет и две годишна, неомъжена, необичана, сега има две братовчедки с момчета в люлката. Не може да отхвърли всичките.

Това, което прави тя, разбира се, е каквото прави винаги. Бяга и се преструва, че нищо не се е случило. Готвачът в Чекърс е приятел с един кралски камериер и ние научаваме всичко за изисканите празненства в Кенилуърт, когато Робърт Дъдли хвърля цялото си състояние в нозете на своята кралица и толкова неуловима любовница. Научаваме, че цяло ново крило е построено само заради нейното гостуване, и се организират поетични драми, ловни излети, имало специално поръчана пиеса и фойерверки. След разочарованието си на Сретение Господне той се хвърля в нов опит за ухажване. Тази година е напускал двора в пристъп на гняв или отчаяние два пъти, и двата пъти тя се унижава да го моли да се върне. На всички е ясно, че тя не може да живее без него. Той сигурно се пита дали това е ясно за нея.

Седя в мъничката си стая и си представям как братовчедка ми Елизабет гледа фойерверките, отразяващи се в голямото езеро в Кенилуърт, и се опитвам да потуша горчивата си ярост. Не съм меланхолична затворница като сестра си Катрин, не се предавам на скръбта. Не мога да простя на Елизабет за безумното ѝ отношение към нас. Мисля за нея като за злобна луда жена, и когато пиша едно от редовните си писма с молба за помилване, обещавайки безсмъртна вярност, лъжа като всичките ѝ придворни. Тя създаде двор от лъжци, а аз съм най-лошата.

ЧекърсБъкингамшир, есента на 1566 г.

Научавам, че тя отново държи Робърт Дъдли в несигурност, но това отговаря на предвижданията ми. Вярвам, че той винаги ще бъде на прага на женитбата с нея и никога няма да може да го прескочи. Смятам, че тя никога няма да се омъжи за когото и да било. Заявих го преди години, бих се заклела в това сега. Винаги ще го държи достатъчно близо, за да съсипе живота му, но никога достатъчно близо, за да съсипе своя. Връща се в Лондон от Кенилуърт и сега трябва да свика парламента. Нуждае се от средства. Харчи цяло състояние, за да предизвиква неприятности в Шотландия: шпионирането и бунтът никога не излизат евтино. Но парламентът отказва да ѝ отпусне пари, ако тя не обещае да посочи наследник. Виждат, че имат възможност да ѝ диктуват. Протестантският парламент иска само една наследница — сестра ми Катрин, която да бъде наследена от своя син от рода Сиймор.

Един ден, когато се разхождам в градината и се възхищавам на ярките цветове в дърветата на парка и вихрушката от златисти листа около краката си, виждам бяло квадратче на пътеката пред мен. Вдигам го в миг и го разгъвам.

Пъхвам го в джоба си, а когато се връщам в стаята си, го изгарям в празната решетка на огнището и разбърквам пепелта с ръжен. Откривам, че се усмихвам. Навярно скоро ще мога да прекося стая, по-широка от три метра и половина. Ще се разхождам в градина и ще излизам през градинската порта. Навярно следващата пролет ще чуя носеща късмет кукувица в Брадгейт Парк.

Неохотният ми домакин идва при мен в малката ми стая. Носи бричове и ботуши за езда, топла наметка, преметната през ръката му, шапка в ръка: този път не е смутен, а грейнал в широка усмивка. Покланя ми се ниско, докато аз седя на единствения си стол пред отворения прозорец. Веднага заставам нащрек като елен, който души въздуха за миризмата на ловни хрътки. Какво става сега?

— Виждате, заминавам. Отивам в Лондон — казва той.

Кимвам, запазвайки спокойно и заинтригувано изражение, докато мислите ми бушуват като вихър.

— Моля ви да останете кротко и спокойно в къщата ми, докато ме няма — казва той. — Ако се възползвате от отсъствието ми, за да се опитате да си тръгнете, недоволството на кралицата ще се стовари много тежко върху мен и върху съпругата ми. Не смея да се сблъскам с него. Разбирате.

— Нямам къде и при кого да отида, и не бих изложила вас или сестра си на подобна неприятност — обещавам му. — Не се съмнявам, че кралицата ще накаже сестра ми и племенниците ми, ако избягам.

Той се покланя отново.

— Освен това се надявам да се върна с добри новини за вас и лейди Хартфорд, вашата царствена сестра — казва.

Забелязвам, че когато говори за Катрин, упоменава кралския ѝ сан и титлата, получена чрез брака ѝ.

— О, нима?

Той хвърля поглед зад гърба си, за да се увери, че никой не се мярка край отворената врата. Затварям прозореца и се обръщам към него. Изведнъж се превръщаме в съзаклятници, които се пазят да не бъдат подслушани от шпиони.

— Викат ме в парламента — казва той. — Ще настояваме кралицата да посочи наследника си. Единствено парламентът може да вдигне данъците според нейното желание, следователно можем да поставяме условия. Като никога всички сме единодушни, съветниците от двора не пораждат разделение между нас, и сме единни с Камарата на лордовете. Ще настояваме тя да посочи наследника си, и това да бъде да бъде лейди Хартфорд и после нейният син.

Идва ми да подскоча и да плесна с ръце, но седя като принцеса, каквато съм, и накланям глава.

— Радвам се да го чуя — е всичко, което казвам.

— Надявам се, че когато бъдете освободена — казва „когато“, не казва „ако“ — ще кажете на сестра си, лейди Хартфорд, че съм ви бил толкова добър домакин, колкото ми е било позволено да бъда.

— Ще ѝ кажа това — обещавам. — И ще ѝ кажа, че сте отишли в Лондон, когато са ви повикали и че не сте щадили усилия да се присъедините към другите, за да убедите кралицата да посочи сестра ми за своя наследница.

Той се покланя ниско като на член от кралското семейство.

— Освен това — добавям — ще ви бъда много задължена, ако посетите господин Томас Кийс в затвора „Флийт“ и поискате да бъде освободен.

— Ще повдигна въпроса пред останалите членове на парламента — обещава той. — Разбира се, никой не бива да бъде задържан без обвинение. — Чака, в случай че имам още указания. — Да се застъпя ли за вас пред някого от двора?

Усмихвам му се. Няма да назова приятелите си или малкото си сродници. Няма да улича никого.

— Нека всичко се върши открито — казвам. — Застъпете се за мен и сестра ми пред всички.

В отсъствието на моя пазач ми позволяват да се разхождам и да седя в градината. Уча и пиша, чета Библията си и рисувам. Дори се опитвам да нарисувам няколко фрески по стените на стаята си, спомняйки си буквите, издълбани от момчетата Дъдли в издадената част на каменната стена около комина в Тауър преди толкова много време. Мисля си, че ако двете с Катрин бъдем освободени и тя бъде посочена за наследница и ни върнат у дома, тогава на тази дълга болезнена история на семейна нелоялност и загуба на любов ще се сложи край и невинните деца ще бъдат освободени. Мисля си за малките си племенници и се моля двамата да израснат в прекрасната къща на баща си, под грижите на двамата си родители, знаейки, че са законни наследници на престола, сигурни, че ще заемат мястото си. Мисля си, че Катрин ще бъде добра кралица на Англия: няма да узурпира правомощия, нито ще си служи с шпиони и изтезания, за да постигне целите си. Момчето ѝ, което е неин наследник, ще бъде достоен протестантски крал, крал от родовете Сиймор и Тюдор като клетия ми братовчед крал Едуард.

След седмица лейди Хотри получава писмо от съпруга си и ми го донася в малката ми стая. Потропва на вратата и влиза, когато се обаждам:

— Влезте!

— Съпругът ми изпрати писмо от Лондон, за да ми съобщи как напредват — казва тя и прави много нисък реверанс. — Помислих си, че ще искате да научите новините.

— Да, искам — казвам. — Моля, седнете.

Тя се настанява на едно столче край огнището, а аз оставам в стола си за хранене, така че главите ни да бъдат на една височина. Тя разгъва писмото и го преглежда.

— Той пише, че Камарата на общините се е обединила с Камарата на лордовете, за да изложат настояването си пред кралицата и че е имало гневни сцени — казва тя. — И двете Камари категорично настояват лейди Катрин да бъде посочена за наследница на кралицата. Тайният съвет е съгласен с парламента. Кралицата е имала спор с херцога на Норфолк, с Робърт Дъдли и с графа на Пемброук.

Слушам внимателно. Това са главните съветници на кралицата: графът на Пемброук беше някогашният свекър на Катрин. Никога не бих помислила, че ще рискува да възрази на кралицата относно Катрин. Няма вероятност някой от тези мъже да спечели нещо от признаването на Катрин. Елизабет трябва да разбере, че правят това за доброто на страната. Нито пък някой от тях би възразил на кралицата, освен ако не са сигурни в успеха си.

— Сега им е забранила да идват в залата ѝ за аудиенции — чете лейди Хотри. Вдига поглед към мен. — Това е необичайно, нали?

— Да — казвам кратко.

— Повикала е трийсет мъже от Камарата на общините и не позволява на говорителя да дойде при нея — чете лейди Хотри. — Съпругът ми пише, че им крещяла.

Обръщам глава, за да прикрия една усмивка. Предполагам, че провинциалните членове на парламента са били ужасени от гнева на кралицата, която е можела да ги арестува без предупреждение и да ги задържи без съдебен процес. Но те не са показали слабост. Настояли са на правото си да я съветват, и съветът им е бил, че тя трябва да се омъжи и да роди наследник, и да посочи такъв отсега.

Лейди Хотри взема последния лист:

— Той се прибира у дома — казва. — Пише, че работата му е приключена. Пише, че са постигнали победа.

— Тя е посочила Катрин? — прошепвам невярващо. Това е единственият изход, който остава на Елизабет, ако Камарите са се изправили, сплотени, срещу нея. — Посочила я е?

Лейди Хотри сгъва писмото и ми го подава:

— Вижте сама. Заявила го е под клетва. Отпуснали са ѝ средствата, а тя е обещала, че ще посочи наследницата си.

Поглежда ме и казва:

— Убедили са я да се съгласи. Мислехте ли, че ще успеят?

Надавам треперлив смях.

— Не смеех да се надявам: можех само да се моля за това. Те са проявили кураж, а тя е била убедена най-сетне да направи каквото трябва.

Лейди Хотри поклаща замислено глава.

— Тя е необикновена жена, а и не е длъжна да отговаря пред никого.

— Отговаря пред Бог — казвам овладяно. — А Той ще ѝ поиска сметка за Катрин и за нейните момчета, Теди и Томас, за съпруга на Катрин, Нед, дори за Маргарет Дъглас и нейното момче Чарлс, и за мен и Томас Кийс. Бог, който ни обеща, че и едно врабче не пада на земята без Неговата воля, ще попита кралицата на Англия къде са братовчедките ѝ.

ЧекърсБъкингамшир, зимата на 1566 г.

Кралица Мери Шотландска е припаднала и е смъртно болна в своето обхванато от смут кралство след заболяване на далака. В безсъзнание е от часове: топлят студеното ѝ тяло. Бог знае какво ще стане. Нейният син и наследник все още е малко бебе — ако тя умре, няма да има кой да го защити. Казват, че последните ѝ думи били молба към Елизабет да бъде негова закрилница.

Това е все едно да помоли кукувица да пази яйцата, лежащи до нея в гнездото. Все едно да помоли кукумявка да закриля мишка. Все пак виждам колко умел е този ход: дори на смъртното си ложе Мери надхитрява Елизабет, подмамва я, като ѝ предлага за стръв момче с кралско потекло. Ако Елизабет се съгласи да бъде закрилница на престолонаследника на Шотландия, признава родствената връзка. Елизабет, жадуваща за влияние в Шотландия, все още разкъсвана между обичта и омразата към своята по-красива, по-млада съперница-кралица, не може да устои. Получавам кратка неподписана бележа с почерк, който не разпознавам, и заключавам, че е от Уилям Сесил.

Това е всичко, но то е краят на надеждата ми. Елизабет наруши клетвата си пред парламента и пред своите лордове. Предпочете Мери пред Катрин, папистка пред протестантка. Смята, че е видяла възможност, размахана пред нея от Мери, която може и да е на смъртно легло, но въпреки това има повече ум в студеното си малко пръстче, отколкото Елизабет в цялото си безкрайно лукавство. Кралица Мери предложи бебето си като стръв и Елизабет скочи в капана. В надеждата си, че Мери умира, тя ще приеме останалото без майка момче като свое. Той ще бъде неин осиновен син и следващият крал на Англия.

Изпращам на Катрин коледно писмо, но нямам какво да ѝ подаря. В отговор тя ми пише и прилага в писмото верижка от златни брънки.

Препрочитам писмото отново и отново, докато го запечатвам в паметта си, а после го изгарям в малкото огнище в стаята си. Слагам на врата си нейната златна верижка и си мисля, че този дребен предмет идва от жена, която има права над съкровищницата на Англия.

Това не е единственият ми коледен подарък. Моите домакини ми подаряват няколко панделки, а прислужницата ми поръбва една от фустите ми с красива дантела. Подарявам на лейди Хотри скица на градината, каквато я виждам от прозореца си. Ако можех да видя повече, щях да нарисувам повече, но дори гледката ми е ограничена.

ЧекърсБъкингамшир, пролетта на 1567 г.

Лорд Дарнли, онзи буен и жесток син на моята братовчедка Маргарет Дъглас, е мъртъв. Момчето, от което всички смятаха, че няма да излезе нещо добро, свърши по ужасен начин, голо и удушено в градината, къщата му — в руини зад него. Някой — а всички твърдят, че това е дело на протестантските лордове — взривил къщата му, Кърк о’Фийлд, с барут, и го заловил, когато бягал. Не беше писано този младеж да умре в леглото си — убиец, заплашил собствения си нероден син и съпругата си, покварено дете, разглезено от амбицията на майка си, — но все пак всички са потресени, че е загинал от такава ужасна смърт, и ужасени от мисълта какво означава това за кралицата на шотландците, едва съвзела се от болестта си, а сега подозирана от мнозина, че е убила съпруга си.

Елизабет, едва прикриваща насладата си от нещастието, взривило съглашението между нея и кралицата на шотландците, точно както къщата Кърк о’Фийлд е унищожена от взрив, сега е преизпълнена с жалост към сломената майка на коварното момче. Нашата братовчедка лейди Маргарет Дъглас е освободена от Тауър и ѝ е позволено да отседне при Томас Саквил в Саквил Плейс. Малкият ѝ син Чарлс се присъединява към нея, за да я утешава в ужасната ѝ загуба. Смъртта на нейния сифилистичен син-убиец някак оправдава собствената ѝ измяна. Лейди Маргарет е освободена: Катрин и аз, които не сме виновни в нищо, оставаме затворници. Елизабет не може да мисли за нищо друго, освен как да отговори на нашата братовчедка кралица Мери.

Докато обзетите от ярост шотландски проповедници заявяват, че никоя жена не може да властва, Елизабет е подтикната да подкрепи братовчедка си. Но не може да го направи искрено. Обнародва съвети към шотландската кралица, като изтъква контраста между самата себе си — обреклата се на безбрачие кралица — и скандалната, току-що овдовяла, два пъти омъжвана кралица. Препис от това писмо дори стига до мен в Чекърс, и аз го прочитам, удивена, че кралицата нарича себе си предана братовчедка и приятелка, казва, че съжалява повече за опасността, която застрашава Мери, отколкото за смъртта на Дарнли, и че Мери трябва по-скоро да съхрани честта си, отколкото да гледа снизходително онези, които са ѝ направили услугата да убият съпруга ѝ, „както казват повечето хора“.

Не знам дали „повечето хора“ някога са казвали, че Мери е убийцата на Дарнли преди разобличаващата защита на Елизабет, но съм съвсем сигурна, че всички ще го кажат сега. Виждам пръста на Уилям Сесил във всичко това: убийството в нощната градина, опетняването на репутацията на кралицата-папистка, внезапният изблик на доверие и престорена жалост от страна на Елизабет. Смъртта на Дарнли съсипа Мери, точно както я съсипа и женитбата ѝ с него. Разруши споразумението, което можеше да постигне с Елизабет, точно както планираше Уилям Сесил.

Това не беше убийство, извършено тихомълком, чрез блъсване по няколко стъпала в затънтена къща, с подкупени съдебни заседатели, които да отсъдят случайна смърт. Това беше огромна експлозия в сърцето на Единбург посред нощ, когато кралицата е отказала да спи със съпруга си в обречената къща през същата онази вечер. Сякаш е знаела, казват хората. Сякаш барутът е бил сложен там от човек, когото е познавала.

Макар да съм заключена в стаята си и ограничена до пределите на градината, слуховете стигат до мен. Готварницата в Чекърс кипи от клюки, конярчетата са големи поддръжници на шотландския лорд Джеймс Хепбърн, граф Ботуел, който винаги се е борил за протестантската кауза, и който действа просто, прямо и жестоко. Перачките са изпълнени с жалост към горкия лорд Дарнли, взривен в леглото си или удушен от онези варвари, шотландските лордове, по заръка на коварната му съпруга. Цяла пролет скандалът става все по-възмутителен и заплетен, докато през април научаваме, че Мери Шотландска, е избягала от своята столица, а през май — че се е омъжила за убиеца на съпруга си — Джеймс Хепбърн, граф Ботуел.

ЧекърсБъкингамшир, лятото на 1567 г.

В сравнение с тази нова катастрофална женитба на кралицата на шотландците, моят брак по любов с Томас Кийс и дори този на Катрин с Нед Сиймор бледнеят и се превръщат в дребна простъпка. Ние се влюбихме в почтени мъже, свободни да се оженят. Никой дори не е наясно дали Ботуел има съпруга. Но кралица Мери се омъжва за него без помен от срам, облечена в изискан траурен тоалет: черна кадифена рокля, цялата избродирана със златна и сребърна нишка. Моля лейди Хотри непременно да разбере за роклята, и тя наистина е от безбожно скъпо черно кадифе с истинска златна бродерия и алена фуста! Тя е едновременно булка и вдовица. Може да е убийца: безспорно се омъжва за убиец. Опозорена е в очите на света: французи, испанци и англичани, паписти и протестанти. Тя погуби сама себе си. Явно е, че не може да бъде престолонаследница на Англия.

Чакам сър Уилям да дойде при мен и да ми съобщи, че ще изляза на свобода. Продължителната тайна кампания на Уилям Сесил срещу шотландската кралица, тайният му план за нашето наследяване на престола, най-сетне е изпълнен. Вече не може да има причина ние със сестра ми да бъдем задържани. Сър Уилям Хотри ми казва, че братът на Робърт Дъдли, Амброуз, посетил Нед Сиймор, престъпвайки заповедта, която гласи, че зет ми не бива да има посетители; и го е уверил, че сестра ми Катрин ще бъде посочена за наследница, а семейство Дъдли ще я подкрепят.

Неспокойна съм в задушната си стая. Отварям и двата прозореца и гледам навън. Когато излизам за разходката си, крача нагоре-надолу из красивата лятна градина, обикаляйки отново и отново по външната пътека като опитомена катерица, който обикаля в кръг из клетката си. Всеки път, когато чуя тропот на копита, си мисля, че сигурно е пратеникът на кралицата, който идва да ме освободи. Вече едва ли остава много време.

Лейди Хотри ми разказва клюките от Лондон. Съпругът на лейди Маргарет Дъглас, изплашеният баща на лорд Дарнли, е избягал от Шотландия и е допуснат да влезе в Англия. Поканен е в двора, а лейди Маргарет е свободна да се присъедини към него. Той разказва за една бунтуваща се Шотландия. Шотландските лордове са против Ботуел и против своята кралица. Кралица Мери — жертва на Ботуел, съпруга на Ботуел — не може да запази авторитета си. Точно както винаги се е опасявала Елизабет, една омъжена кралица неминуемо се принизява до нивото на съпруга си. Мери дойде в Шотландия като вдовица на френски крал, облечена в рокля в най-яркото бяло27. Не може да удържи страната като съпруга на Ботуел, облечена в прелъстително черно с червена долна дреха. Отнасят се към нея с привидна почит, но я затварят в островния замък Лохлевън. Съперницата на братовчедка ми, която беше толкова свободна и могъща, сега е затворничка също като нас.

И точно като нас нашата пленена братовчедка сега зависи от благосклонността на Елизабет. Никой друг не може да нареди на шотландските лордове да уважават своя монарх. Никой друг не държи армия по границата, шпиони в готовност, а и повечето лордове са нейни платени васали. Но вместо да нареди възстановяването на власт на една посестрима-кралица, Елизабет се вслушва в другата ни братовчедка, Маргарет Дъглас, която настоява за правосъдие заради смъртта на сина си: иска екзекутирането на снаха ѝ и попечителство над внука ѝ, малкия наследник. Всички тези праведни искания за унижаването на шотландската кралица много допадат на Елизабет, но тя не може да ги приведе в изпълнение.

Най-силното от всички убеждения на Елизабет е, че законът на страната не важи за кралиците. Иска всички да мислят, че една кралица може да допуска грешки — може да допуска фатални грешки в личния си живот — и въпреки това да е годна да управлява. Ако хората казват, че една кралица не може да бъде влюбена в женен мъж, в какво положение би поставило това Елизабет и Робърт Дъдли? Ако хората казват, че един нежелан съпруг или съпруга не могат да бъдат безмилостно убити, тогава как би трябвало да се обясни заключението на коронера за случайната смърт на Ейми Дъдли? Елизабет би искала малкият син на Мери Стюарт да ѝ бъде поверен, би искала да види смъртта на баща му отмъстена, но безопасността на майка му като кралица е свещена. Нищо не е по-важно за Елизабет, дъщеря на обезглавена кралица, отколкото всички да разберат, че кралиците не могат да бъдат обезглавявани. В Англия никога повече не може да бъде обезглавена кралица.

ЧекърсБъкингамшир, лятото на 1567 г.

Шотландските лордове са тези, които слагат край на патовата ситуация: те не разбират английската кралица и случайно провалят собствената си кауза. Обявяват, че тяхната кралица, Мери, чиято кралска воля е прекършена от помятането на две момчета-близнаци в островния ѝ затвор, се е съгласила да предаде правата си над трона. Заставили са я да абдикира в полза на сина си, и тя се е съгласила да бъде незначителна личност: затворничка без титла. Те смятат, че това е техният триумф, но той обръща Елизабет в един миг против тях. Сега тя отказва да признае малкия принц Джеймс като крал Джеймс VI Шотландски. Казва, че той не може да бъде използван да измести майка си: малкото момче не може да узурпира майчиния си трон, лордовете на една кралица не могат да ѝ отнемат властта. Никога, никога, никога, един наследник не може да бъде поставен на мястото на монарха — това е нейният най-голям страх в живота. Тя се нахвърля гневно на Сесил, заявява, че детронирането на кралица Мери няма да бъде допуснато. Към кралиците трябва да се отнасят с уважение, те не могат да бъдат съдени и намирани за недостойни. Тя е готова да поведе Англия на война, за да защити своята посестрима-кралица, Мери.

Сега Елизабет се насочва към своята отправяща гръмки искания и наскоро реабилитирана братовчедка Маргарет Дъглас. Лейди Маргарет настоява снаха ѝ Мери, кралицата на шотландците, да бъде хвърлена в затвора завинаги или изправена на съд и екзекутирана за отвратителното престъпление — убийството на съпруга си. Едно от двете, за нея няма особено значение кое, стига бебето да бъде доведено в Англия и лейди Маргарет да може да се нарече баба на крал и да доживее той да наследи троновете на Шотландия и Англия.

Уилям Сесил играе дългата си игра: мълчи. Привидно се съгласява с кралицата, че едно посегателство върху друга кралска особа не може да бъде прието, но изтъква, че всяко нахлуване в Шотландия вероятно би накарало шотландските лордове незабавно да убият кралицата. Биха изпаднали в паника — казва той гладко и убедително, взирайки се в ужасеното лице на Елизабет. За Англия е далеч по-добре да отправи един умерен протест, да преговаря със самопровъзгласилия се регент, лорд Мъри, вероломния полубрат на Мери, и да се опита да уреди изпращането на бебето на юг, когато това бъде удобно.

Разбира се, протестантските лордове на Шотландия никога няма да предадат своя принц на такава убедена папистка като Маргарет Дъглас. Разбира се, детето никога няма да бъде поверено на лейди Маргарет, която провали сина си. Елизабет е толкова вбесена от събитията, че не желае да говори с изтъкнатия си съветник или любимата си братовчедка; и имам повече основания отвсякога да предположа, че ще се обърне към нас. Трябва да се обърне към нас. Какви други близки са ѝ останали?

ЧекърсБъкингамшир, лятото на 1567 г.

Остава Катрин, затворена в Госфийлд Хол, без вина за каквото и да е престъпление, обичана от половин Англия, момчето ѝ — възпитавано като член на рода Сиймор с кралска кръв, в укритие. Остава Мери, затворена в Лохлевън, вероятно убийца, със сигурност прелюбодейка, мразена от половин Англия и будеща ужас у собствените си братя по вяра, момчето ѝ — държано от нейния полубрат, съпругът ѝ — принуден да бяга. Коя е по-добрият избор като наследница? Кой е по-добрият избор за Англия? Разбира се, Елизабет в чудовищната си извратеност подкрепя Мери и призовава за нейното освобождаване.

Шотландците вземат парите ѝ, но не предприемат нищо. Сесил умело блокира всякакви надежди за английско нахлуване в Шотландия. Решимостта на Елизабет избледнява. Сесил предлага тя да потегли на обичайната дворцова обиколка, Робърт Дъдли ѝ обещава идилично лято — защо да не бъде щастлива? Елизабет оставя настрана нещастието на братовчедка си и потегля редом с любовника си, отново бягайки от бедата.

ЧекърсБъкингамшир, лятото на 1567 г.

Лястовиците пристигат в градините на Чекърс и летят ниско вечер. Чувам как славеят пее в гората по здрач. Лятото е най-тежкото време да бъдеш затворник. Чувствам се така, сякаш всички освен мен са свободни и живеят живота си, пеейки по здрач. Струва ми се, че всяко живо същество си търси другар и намира радост — всичко, всеки — освен мен и сестра ми.

Тази вечер съм много унила. Обикновено се опитвам да чета или да украсявам тясната си стая с рисунки по стените, или да изучавам Библията или нещата, написани от сестра ми Джейн, но тази вечер заставам на един стол до отворения прозорец, облягам брадичка върху ръцете си и се заглеждам навън, към потъмняващия хоризонт, натам, където самотната звезда се появява като сребърна главичка на топлийка на фона на тъмносиня копринена рокля, и знам, че съм далече от семейството и от приятелите си, и няма да видя мъжа, когото обичам, никога повече. Никога в този живот.

Чувствам, че лицето ми е мокро от сълзи, и знам, че това не е подходящ начин да прекарам вечерта. Това няма да ме накара да се почувствам по-добре на сутринта, няма да съм научила нищо, като се гмурна до дълбините на скръбта си. Не съм от жените, които казват, че винаги се чувстват по-добре, след като се наплачат хубаво. По-скоро презирам подобни жени. Обикновено постоянно си намирам занимания и избягвам миговете на скръб за загубата на свободата ми и загубата на сестрите ми и ужасната участ, която сполетя семейството ни, защото сме родени Тюдори. Избърсвам лицето си с ръкав и се опитвам да открия у себе си благочестивата увереност на Джейн или дори твърдата решителност на майка ми. Не мога да бъда мекосърдечна и уязвима като Катрин, иначе просто ще се предам на отчаянието като нея.

Готвя се да затворя прозореца и да си легна, за да се опитам да проспя времето до следващия ден, за да се спася от бавно влачещите се самотни часове на нощта. Посягам и слагам ръка върху резето на прозореца, а после чувам по пътя да се задават коне, няколко коня, може би шест, отряд от мъже, яздещи по пътя от Лондон към Чекърс. Това е тропотът на копита, който очаквах. Напрягам слух. Да, определено не са отминали. Завиват към къщата и сега се надвесвам от прозореца, взирайки се в полумрака да видя дали пред тях се развява щандарт, и чий флаг носят в отривист тръс по това време на вечерта.

Ако някой е дошъл за мен в летния здрач, някой, твърдо решен да ни освободи, някой, който рискува, докато Елизабет е на лятно пътуване, а Сесил е успял да си „открадне“ една седмица в новия си дом, тогава ще тръгна с него, който и да е. Дори да ме отведе в бедност във Франция или Испания, дори и да ме въвлече в опасност и бунт, ще тръгна. Няма да прекарам още едно лято тук, затворена в клетка като някое от конопарчетата на Катрин. Няма да остана. Не ме е грижа дали ще умрем, докато яздим към крайбрежието, или ако корабът ни бъде пленен и потопен в морето. По-скоро бих предпочела да се удавя, отколкото да прекарам още една нощ в това малко легло, загледана в белия таван и в рисунките, които съм надраскала по стените. Бих предпочела да умра тази нощ, отколкото да преживея още един ден в затвора.

Ездачите се появяват на завоя на пътеката и сега мога да ги видя. Пред себе си носят знамето на Тюдорите. Не е някой разбойник, а съобщение от Елизабет. Носи го лорд, който язди сред стражата си, по поръчение на кралицата. Най-сетне, най-сетне, това трябва да е свободата ми. Единствената възможност е тя да ме освобождава. Всяка друга заповед би била донесена от един-единствен пратеник, задаващ се с бавна, тежка стъпка. Най-сетне, хвала на Бога, хвала на Бога за това, тя ме освобождава и ще изляза от тази проклета къща и кракът ми няма да стъпи в нея никога повече.

Затръшвам прозореца и скачам от столчето. Разтърсвам прислужницата си, която дреме в един стол.

— Среши ми косата — нареждам ѝ. — Дай ми най-хубавата ми шапчица. Сър Уилям ще почука на вратата всеки момент. Отвори му. Идва да ми съобщи, че ще бъдем освободени.

Тя разтваря раклата и изважда шапчицата ми и аз стоя с блъскащо в гърдите ми сърце, докато тя прикрепва с фиби русата ми коса, а после наглася шапчицата ми отгоре. Свалям венчалната халка от пръста си, целувам я, окачвам я на верижка и ѝ казвам да я закопчае на врата ми. Тя пристяга връзките на ръкавите и полите на роклята ми, аз разпервам широко ръце като малка кукла, за да може да намести корсажа, и точно когато казва: „Съвършено, ваша светлост“, на вратата се почуква и аз срещам погледа ѝ, усмихвам се и казвам: „Най-сетне. Хвала на Бога. Най-сетне.“

Сядам на стола си и тя отваря вратата ми, прави реверанс на сър Уилям и отстъпва назад, за да го пропусне да влезе. Той влиза в стаята и се покланя ниско. Зад него виждам капитана, който е довел хората си до входната врата, с шапка в ръка: покланя се, когато ме вижда, а аз накланям глава.

— Лейди Мери — сър Уилям се покланя. — Има внезапна промяна.

Не мога да сдържа усмивката си.

— Чух конете — казвам.

— Дошли са да ви отведат от нас — казва сър Уилям, смутен. — Без предизвестие, разбира се. Но ще ни е мъчно да се разделим с вас, ваша светлост.

Промъквам се до ръба на стола и се смъквам на крака. Поднасям му ръката си и той пада на едно коляно, за да я целуне.

— Бог да ви благослови — казва дрезгаво. — Хвала на Бога, че сте свободна.

— Вие сте любезен домакин — казвам. — Но, разбира се, се радвам да си тръгна.

— Трябва да си приготвите нещата и да тръгнете сутринта — казва той. — Надявам се, че това ще е удобно.

Готова съм да изляза оттук и да оставя старото легло, стола, малката маса и пъхнатото под нея столче. Готова съм да оставя дрехите си и да изляза боса, по долна риза, ако мога да стигна до Брадгейт тази вечер.

— Прекрасно — казвам.

Началникът на стражите зад сър Уилям се покланя и казва:

— Ще тръгнем след закуска, ваша светлост. В седем часа, ако ви е удобно?

Накланям глава.

— Прекрасно — казвам отново.

Сър Уилям се поколебава:

— Не питате къде отивате?

Усмихвам се леко. Мислила съм само за свободата си. Толкова отдавна мечтая да се махна оттук, че не съм помислила къде ще отида. Мислила съм само, че ще изляза на кон през този каменен вход и че мога да отида навсякъде. Ще трябва да отида в Лондон и да посетя съпруга си, Томас, ако още е затворен. Ако са го освободили, ще отида където е той — Кент, предполагам. Не ме интересува. Искам единствено свободата си. Искам да съм на път, почти не ме е грижа накъде води пътят.

— Разбира се. Трябваше да попитам. Къде отивам?

— При доведената ви баба, херцогинята на Съфолк — казва той. — В къщата ѝ в Лондон. Ще ви придружа.

За мен това е без значение. Искам да отида в Лондон, за да уредя освобождаването на Томас, а почитаемата ми баба Катрин е една от последните ми живи роднини. Винаги съм я харесвала, а тя е жена с богат светски опит — фаворитка на крал, чието благоволение бе смъртоносно. Напълно подходящо е да отида при нея, а когато сестра ми бъде освободена, най-добре е и тя да дойде при нас.

— А сестра ми?

— Не знам какво е решено за нейна светлост — казва сър Уилям. — Но можем да се надяваме.

Забелязвам, че вече можем открито да се надяваме. Забелязвам, че той се надява. Ще отида при доведената си баба. Ще освободя съпруга си. Без съмнение ще видя Робърт Дъдли или брат му Амброуз, тъй като сега те проявяват интерес към свободата ни. Ще се видя с Уилям Сесил, ще посетя Катрин и малкия си племенник и ще спечеля свобода за тях. Най-сетне Елизабет се е вразумила и е разбрала, че не може да подкрепи Мери, кралицата на шотландците, пренебрегвайки сестра ми и мен. Може да има само една наследница на Елизабет и това е сестра ми Катрин. Отново ще заемем местата си в света. Ще бъдем свободни, ще бъдем отново заедно. Може даже да бъдем щастливи. Защо не? Катрин и аз винаги сме имали жизнерадостен темперамент. Отново ще бъдем свободни да сме щастливи.

По пътя от Чекърс към ЛондонЛятото на 1567 г.

Потегляме в седефената светлина на английската лятна утрин, най-хубавото време от деня на най-хубавия сезон в Англия. Слънцето е изгряло зад редица бледи облаци, които лежат като кремави панделки по Чилтърнските възвишения, и ние яздим на изток, в златната светлина на стария римски път, прав като меч — Ейкман Стрийт.

Яздим в малка процесия: авангардът, после малка пролука, за да не яздя в прахта, вдигана от конете им, после аз и сър Уилям и началникът на стражата, а зад нас — останалите мъже. След два часа спираме да напоим конете и да се нахраним, и сър Уилям ме пита дали съм уморена.

— Не — казвам. — Добре съм.

Това е лъжа. Гърбът ми вече е схванат, а краката ме болят от страничното седене на седлото, защото яздя, както ме научи баща ми: отказвам да седя на допълнително седло, седнала като селско момиче зад някой глупак. Яздя собствен кон и изпъвам гръб, за да седя гордо на седлото, но съм била затворена в миниатюрна стая толкова дълго време, че съм изгубила силата и енергията си. Но не съм изгубила волята си за живот или пламенното си желание за свобода. Бих предпочела да умра от болката, присвита на седлото, отколкото да призная, че съм уморена, от страх да не би началникът на отряда да каже, че трябва да се върнем в Чекърс и да тръгнем отново на път, когато успее да намери носилка. Нищо няма да ме върне обратно в затвора. По-скоро ще яздя с напукани ръце и кървящи крака, отколкото да се върна в онази малка стая и към малкото квадратно късче небе, което виждах от прозореца.

Това е като повторно раждане, с небесния свод, извисяващ се над мен и вятъра, полъхващ леко по бузите ми, със слънцето пред нас. Пренебрегвам болката в гърба си и схващането на цялото си тяло. Усещам уханието на орловите нокти и цветчетата на увивния боб в живите плетове. Когато преминаваме през високите хълмове, където пасат овцете, чувам чучулига, която се издига високо над мен, изпявайки все по-висока нота след всеки размах на мъничките си криле. Лястовици се спускат и кръжат над селските езерца, хората ни гледат и ни махат от нивите, кучета тичат и джафкат по петите на конете. Когато настигаме един амбулантен търговец по пътя, той мята вързопа си на земята и ме моли да спра и да погледна стоката му. Замаяна съм от гледките и звуците на обикновения свят: не съм вярвала, че ще мога да им се радвам отново.

По пладне спираме да се нахраним, а в четири следобед началникът на отряда довежда коня си до моя и казва:

— Ще спрем да пренощуваме в Хедстоун Манър в село Пинър. Очакват ни.

Мигновено ме обзема тревога.

— Не искам да бъда затворена — казвам.

— Не — казва той. — Свободна сте. Ще имате собствена спалня и лични покои, и ще се храните в залата заедно с нашите домакини, ако желаете. Това не е нов затвор.

— Няма да ме измамите — казвам, спомняйки си как Катрин излезе от Тауър, за да живее при чичо си, и мислеше, че съпругът ѝ ще дойде при нея.

— Кълна се, че ми е наредено да ви отведа при херцогинята на Съфолк — уверява ме началникът на отряда. — Но не бихме могли да приключим пътуването в един ден. Утре сутринта ни предстои половин ден езда.

— Много добре — казвам.

Моят домакин, лорд Роджър Норт, ме поздравява с подобаващо уважение. Явно ме посрещат като сестра на наследницата на английския престол. Съпругата му, Уинифред, обърква движенията, когато ми прави реверанс: навежда се много ниско, опитва се да покаже подобаващото уважение към кралска особа, опитва се да се смъкне по-ниско, така че да сведе глава пред мен, но аз го обръщам на смях и тя ме отвежда до спалнята ми. Две прислужнички от къщата са налели гореща вода, за да се измия, а собствената ми прислужница е извадила чиста нощница от малката торба с вещите ми.

Вечерям сама в стаята за гости, вместо на господарската маса в залата. Изпитвам стеснение след толкова дълго — двегодишно! — уединение. А подозирам, че сред вечерящите в залата ще има както доброжелатели, така и шпиони. Не съм готова за оживлението и шума на една голяма зала. От толкова време съм толкова самотна, че не мога да привикна към многобройни гласове, всичките говорещи едновременно.

На другата сутрин се събуждаме, отиваме на службата в параклиса и закусваме рано, и в девет, според часовника над конюшните, сме отново на път. Конят ми е отпочинал и макар че краката ми са натъртени и схванати, аз съм изпълнена с такава наслада от свободата, че се усмихвам широко на началника на стражата, а когато стигаме до една отсечка от прав сух път, казвам на сър Уилям, че можем да яздим в лек галоп.

Движа се толкова бързо, та имам чувството, че летя. Навеждам се напред и пришпорвам коня нататък, и от гръмкия тропот на копитата, хвърчащата кал и вятъра в лицето ми ми се иска да запея от радост. Свободна съм, зная, че съм свободна. Най-сетне съм свободна.

Селцата по пътя за Лондон са свикнали с пътниците, които постоянно се движат по Уотлинг Стрийт, търсят с поглед знамето и когато виждат кралския флаг, ме разпознават и викат името ми. Началникът на групата се приближава с коня си до мен.

— Казаха ни да не привличаме внимание към себе си — казва извинително. — Ще бъдете ли така добра да покриете глава с качулката на пелерината си, милейди? Няма смисъл да привличаме тълпа.

Вдигам качулката си, без да възразявам, и си помислям, че кралицата сигурно е останала с твърде малко доброжелатели, щом такава незначителна родственица като мен може да бъде приета като опасност, ако я видят на пътя.

— Къде е сестра ви? Къде са лейди Катрин и хубавите ѝ момчета? — изкрещява някой, докато яздим към входа в източната част на града.

— Къде са малките принцове? — провиква се някой и аз виждам как началникът на стражата прави гримаса. — Къде са момчетата Сиймор?

Дръпвам качулката си още по-напред и доближавам коня си до него.

— И аз задавам същия въпрос — казвам сухо на сър Уилям.

— Това е въпрос, който аз не смея да задам — казва ми той.

Абатството на минориткитеЛондон, лятото на 1567 г.

Пристигаме с тропот до къщата на доведената ми баба, някогашното абатство на миноритките. Всъщност някога това беше нашата къща. Спомням си как баща ми ми каза, че ни била подарък от младия крал Едуард, и си спомням как се отдръпнах смутено от масивната врата от тъмно дърво и отекващите каменни галерии на някогашния манастир. Разбира се, изгубихме я, когато Джейн беше убита — когато изгубихме всичко.

Доведената ми баба, Катрин, ведра и красива жена на близо петдесет години, излиза от залата, облечена в пътното си наметало. Сепва се, когато ни вижда върху потните ни коне пред вратата ѝ в Лондон.

— Мери! Скъпа! Мислех, че идваш другия месец! Казаха ми, че ще пристигнеш другия месец — тя повиква с жест един от своите облечени в ливрея коняри и казва. — Помогни на лейди Мери да слезе от коня си, Томас.

Мъжът ми помага да сляза, а после почитаемата ми баба коленичи, за да ме целуне топло.

— Толкова се радвам, че си освободена и поверена на грижите ми — казва тя. — Добре дошла, дете. Изглеждаш много бледа. Не е изненадващо.

Вдига поглед към сър Уилям.

— Как стана така? Казаха ми, че ще я доведете при мен, преди да е изтекъл месецът. Сега заминавам, за да отида в Гринич.

Сър Уилям се смъква тежко от седлото и се покланя:

— Стражата дойде да я отведе неочаквано онзи ден — казва. — Заповеди. Но през изминалата година нейна светлост вече отчаяно копнееше да бъде свободна — продължава той. — Щеше да е жестоко да я задържим дори ден повече. Честно казано, не мисля, че щях да успея да я задържа дори ден повече. Бог е свидетел, че тя си заслужи свободата.

По лицето на доведената ми баба преминава сянка. Тя се обръща към мен:

— Но нали знаеш, че не си освободена?

— Какво?

Тя се обръща към сър Уилям и казва:

— Не е свободна. Поверена е на грижите ми. Оставена е под моя опека.

Сър Уилям изругава и се обръща към коня си, за да сподави ругатнята си. Обръща се обратно към нас, поруменял и пламнал от гняв, а в очите му има сълзи.

— Не е освободена? — повтаря. — По чии заповеди се върши това… — преглъща думите, които може да се тълкуват като измяна. — Мислех, че трябва да дойде при вас като при своя баба, а после да отиде където пожелае. Мислех, че ще я приемете и ще я отведете обратно в двора.

— Влезте — казва почитаемата ми баба, давайки си сметка за чакащите слуги и за хората, шляещи се по улицата. Въвежда ни в голямата зала във вътрешността на къщата, а после се отправя настрана, към стаичката на портиера, за да се усамотим. Там има маса и стол и поставка за писане на съобщения и сметки. Облягам се на масата, обзета от внезапно изтощение.

— Скъпа моя, седни — казва ми тя мило. — Сър Уилям. Ще изпиете ли чаша ейл? Или вино?

Непоносимо ми е да седя. Имам чувството, че ако седна, ще затръшнат вратата и няма да ме пуснат да изляза повече. Стоя неловко, с гръб, схванат от двудневната езда, изпълнена с мъчително чувство на ужас.

— Не съм ли свободна? — едва успявам да говоря, усещам устните си подути и вцепенени, сякаш някой ме е зашлевил силно през лицето. — Мислех, че съм свободна.

Тя поклаща глава.

— Под моя опека си, както горкият ти малък племенник е под опеката на баба си в Хануърт. Но кралицата не те освобождава. Трябваше да обещая да те държа затворена.

— Не мога — изтръгват се думите от мен. Чувствам как сълзите идват и надавам разтърсващо ридание. — Почитаема бабо, не мога да бъда държана затворена. Трябва да мога да излизам навън. Не мога да понеса да бъда държана в малка стая като кукла в кутия. Не мога да го понеса, почитаема бабо. Ще умра. Кълна се, че ще умра, ако не мога да излизам на езда, да излизам навън и да се разхождам свободно.

Тя кимва, с бледо лице. Хвърля поглед към сър Уилям и пита:

— Много строго ли я държахте?

Той гневно свива рамене:

— Какво можех да направя? Беше ми наредено да ѝ позволявам да се разхожда в градината само колкото бе наложително заради здравето ѝ. Но я оставях да излиза навън по цял ден, всеки ден, доколкото можех. Наредиха да разполага с една стая, малка стая, и една прислужница, без никакви съобщения, посещения или приятели. Дори не биваше да говори със слугите ми. Аз самият не биваше да разговарям с нея.

Почитаемата ми баба се обръща към мен:

— Не плачи, Мери — казва тя твърдо. — Ще направим каквото можем. И поне си поверена на мен и можеш да живееш с мен и децата ми: Сюзън и Перегрин. И можем да говорим свободно и да учим, да пишем и да мислим.

— Трябва да бъда свободна — прошепвам. — Трябва да бъда свободна.

Доведената ми баба поглежда към сър Уилям.

— Тъкмо тръгвах за Гринич — повтаря тя. — Лейди Мери може да дойде с мен. Идват ли след вас каруци с вещите ѝ? Или ще изпратите всичко направо в Гринич?

— Тя няма почти нищо — казва сър Уилям отривисто. — Дойде при мен почти без нищо. Няколко гоблена, една-две възглавници.

Доведената ми баба възприема чутото, местейки поглед от сър Уилям към мен:

— Но в такъв случай къде са нещата ѝ? Къде е наследството ѝ? Майка ѝ беше принцеса по кръв, имаше голяма къща, пълна със съкровища. Това семейство е богато. Притежаваха къщи и земи, изключителни права и привилегии. Къде са роклите и накитите ѝ от двора?

Сър Уилям поклаща глава:

— Знам само, че тя дойде при мен като беднячка, и не изпратиха нищо след нея. Ще ви предам всичко, което ѝ принадлежи. Много съжалявам, че то не е повече, милейди — кимва ми. — Ще ви дам всичко необходимо от Чекърс — предлага. — Само поискайте.

— Не искам нищо — поклащам глава. — Не искам нищо освен свободата си. Мислех, че съм свободна.

— Ще хапнеш нещо и после ще слезем надолу по реката до Гринич — заявява почитаемата ми баба. — А после ще се погрижим и за покоите, мебелите и дрехите ти. Нейно величество ще осигури каквото липсва, а аз лично ще говоря с Уилям Сесил да се погрижи за теб и да те освободи. Не се страхувай. Ще бъдеш свободна, скъпа, кълна се: ти и сестра ти, а също и нейните момчета.

Поглеждам я: тази жена, превърната в изгнаница и преследвана заради вярата си, тази жена, която се е омъжила за човек с по-долно от нейното потекло, за да може да обича свободно и да живее свободно.

— Моля ви, помогнете ни, почитаема бабо — казвам тихо. — Готова съм да обещая на кралицата всичко, ако се съгласи да ме освободи. Мен и Катрин, моята клета сестра.

Да стъпя на борда на баржата на семейство Съфолк е все едно да пристъпя обратно в миналото, когато плавах с придворните надолу по реката към Гринич или гледах зелените ливади, нижещи се покрай нас, докато плавахме нагоре по реката към Ричмънд. Денят е горещ и над вонящия град е надвиснала тежка мараня, но е приятно да бъда в центъра на течението, под копринения сенник, пърхащ в прохладния ветрец, който вее срещу течението откъм морето. Чайките крякат над главите ни, а всички камбани на Лондон отмерват със звън часа, сякаш честват свободата ми. Духът ми се повдига, когато преминаваме покрай познатите каменни стени на Тауър и зейналия, разположен откъм водата вход на подвижната решетка при шлюза. Поне не навлизам оттам към затворническите килии. Намирам се под опеката на доведената си баба, но пътувам в баржата ѝ към кралски дворец, а слънчевата светлина топли лицето ми и вятърът с мирис на сол вее в косата ми, и виждам нещо повече от квадратно късче небе.

Когато наближаваме Гринич, реката се разширява, а после виждам любимия дворец на Тюдорите — нашия любим дворец — като бряг на мечтите, сякаш се носи по водата: кеят изглежда златист в светлината на слънцето, големите порти стоят отворени. Изглежда толкова красив и приветлив, та не мога да повярвам, че това изобщо ще прилича на затворничество — не и в тази прекрасна къща с врати, широко разтворени към пищните градини, ливади и овощни насаждения.

Елизабет не е тук. Тя е на лятно пътуване в замъка Фарнам в Гилдфорд, и тук има само няколко слуги, заети с непосилната задача да освежат и ароматизират стаите, да разчистят прашните стари тръстики и да посипят свежи зелени листа и билки във всички общи помещения. Слугите на почитаемата ми баба я очакват и се строяват пред покоите ѝ в двореца и ми се покланят, когато влизам заедно с нея. Почти съм забравила колко много слуги са нужни за обслужването само на едни покои, на една взискателна жена. Толкова съм свикнала с тясната си стая и единствената си прислужница, толкова съм свикнала с един-единствен прозорец, гледащ към малко квадратче небе, и с тишината. Почитаемата ми баба влиза начело в личната си трапезария, настанява се на издигнатия подиум и ми показва с жест, че трябва да седна до нея. Поливат ни със сребърна кана и леген, за да си измием ръцете, и ни донасят студен разреден ейл и блюдо с плодове и месо, а управителят на домакинството в Гринич докладва на почитаемата ми баба за поддържането на покоите ѝ тук, за непозволеното отсъствие на един от камериерите, за повишаването на цената на виното.

Нямам апетит. Тя ме наблюдава със зоркия си поглед, докато слуша управителя си и, след като той приключва, покланя се и се отдръпва назад, тя казва:

— Трябва да се храниш, скъпа.

— Не съм гладна — казвам.

— Сигурно си гладна — настоява тя. — Яздила си дълго, а после и плаването по реката. Знаеш, че победата ти е в това да оцелееш и да процъфтяваш. Да гладуваш и вехнеш, означава да свършиш работата на враговете си вместо тях.

— Нямам врагове — казвам упорито. — Не си създадох никакви врагове, когато бях на служба при кралицата, и се омъжих по любов за човек, който беше свободен да ме обича. Нямам съперници, нито врагове, и въпреки това съм затворена от две години. Никой не ме е обвинил в нищо, никой не е свидетелствал срещу мен. Никой няма причина да ме мрази.

Тя кимва.

— Знам. Не можем да говорим за това тук. Но във всеки случай, трябва да се храниш. Целта ти трябва да бъде да оцелееш…

Не казва „и да надживееш Елизабет“, но и двете знаем, че има предвид точно това.

— Ще оцелея — казвам. Усмихвам ѝ се леко. В решителността ѝ — силната воля на жена, която умее да оцелява — виждам пример за подражание за себе си. — Вие оцеляхте.

Тя прави малък, причудлив жест — свиване на рамене, което е усвоила от своята прочута с красотата си майка-испанка.

— Един придворен трябва да умее да оцелява. Аз съм родена и израсла в двора и се надявам да умра между копринени чаршафи, като фаворитка.

— Мога да разчитам на грандиозно погребение — казвам язвително. — Независимо къде ще умра. Кралицата обича да оказва почит на близките си, когато са мъртви и не я застрашават.

Тя се усмихва леко и казва:

— Тихо. Щом можеш да се смееш, значи можеш и да ядеш. Казаха ми, че сестра ти е потънала в дълбока скръб и гладува нарочно. Това не е пътят към победата. Ще ѝ пиша и ще дам този съвет и на нея. Това знаеше моята приятелка кралица Катрин, това знаеше майка ти. Една мъдра жена живее дълго и се надява на промяна.

Дворецът ГриничЕсента на 1567 г.

Покоите ми в Гринич са подходящо обзаведени, а кралицата лично ми изпраща няколко сребърни съда за ейла и виното, след като доведената ми баба предоставя на Уилям Сесил списък с нещата, от които имаме нужда. Не мисля, че се церемони особено, когато се впуска в тирада, описваща бедността ми. Не мисля, че пести възхвалите си за начина, по който съумяваме да поддържаме своето домакинство. Баба ми е изгубила всичките си хубави вещи в годините на изгнанието си, докато пътуваше в Европа, с една стъпка пред папистките шпиони, готови да я завлекат обратно в Англия, за да бъде съдена за ерес. Сега е твърдо решена нито тя, нито близките ѝ да страдат отново. Ползва се с голямо благоволение в двора на Елизабет и очаква завръщането на двора в Гринич, когато ще се застъпи за освобождаването ми. Уверена е, че ще ме освободят, че на Нед ще бъде позволено да отиде в Хануърт, че сестра ми Катрин и Томас ще се присъединят към него и Теди, че семейството ще бъде свободно и ще се събере отново. Вярва, че искрената преданост на Елизабет към протестантската вяра ще надделее над неестествените ѝ, настойчиви демонстрации на привързаност към папистката ѝ братовчедка, над остатъците от семейната ѝ вярност към Мери, кралицата на шотландците, и продиктуваната ѝ от страха защита на правата на кралиците, дори на една кралица, която е сторила толкова малко, за да заслужи тази защита.

— Бъди смела! — казва ми бодро херцогинята, когато ме вижда да се разхождам уморено в градините, загледана към реката, където корабите разпъват платна, спускат буксирните въжета и явно са готови да потеглят, свободни като птиците, които кръжат около мачтите им. — Бъди смела! Другата пролет ще отидеш където пожелаеш, обещавам ти. Ще се застъпя за съпруга ти, за сестра ти, за зет ти и за онези две невинни малки момчета. Животът ти няма да свърши в затвора, както стана с горката ти сестра Джейн. Ще бъдете освободени, вярвай!

Наистина ѝ вярвам. Съпругът ѝ, Ричард Бърти, се навежда, целува ми ръка и ми казва, че ще настъпят добри времена. Всички страдат в този изпълнен със смут свят, но Бог възнаграждава онези, които са Му предани. Той ми напомня, че баба ми бе повикана у дома, когато нейната религия стана общоприета вяра на Англия, и вече не беше прокълната еретичка, а една от избраните.

— Освен това — казва ми почитаемата ми баба — Елизабет не може да събере войска за Мери, кралицата на шотландците. Даде на клана Хамилтън огромен подкуп, но те няма да съберат армия за Мери. Настоя европейските страни да изтощят Шотландия с глад. Но дори французите, някогашните роднини на Мери, няма да подкрепят търговска блокада върху Шотландия. Без испанска подкрепа, без французите, Елизабет не може да направи нищо за братовчедка си: не може да действа сама.

— Или във всеки случай не смее — допълва Ричард Бърти тихо.

Почитаемата ми баба се засмива и плясва съпруга си по ръката.

— Не е в интерес на Елизабет да възстанови кралицата-папистка на трона ѝ — казва тя. — Кралицата, нашата кралица, никога няма да работи против интереса на своята протестантска страна. Независимо от копнежите на сърцето ѝ, тя винаги съхранява трезв ум. Можеш да бъдеш сигурен в това.

— Мога да бъда сигурен в Уилям Сесил — казва Ричард Бърти. — На него съвсем не му е потрябвала една папистка в беда.

— А междувременно — питам, — какво става с Мери, бившата кралица на Шотландия?

Баба ми свива рамене, сякаш за да каже: „Кой го е грижа?“

— Затворена е — казва. — Сигурно ѝ липсва синът, когото предаде, сигурно скърби за бебетата, които изгуби. Сигурно съзнава, че постъпи като глупачка. Боже мой, сигурно съжалява с цялата си душа, че се омъжи за онова вероломно момче, после допусна убийството му, а след това се омъжи за убиеца му.

— Не съм сигурна, че има доказателства за съучастието ѝ в убийството на лорд Дарнли — вмятам.

Доведената ми баба повдига вежди.

— Тогава кой? — пита тя. — Кой би имал полза от смъртта на онзи безполезен младеж, ако не опозорената му съпруга и нейният любовник?

Отварям уста да възразя, но замлъквам. Не зная истината по въпроса, не знам какво може или не може да е направила моята опасна и прекрасна братовчедка. Но знам, че тя, също като Катрин и мен, ще намрази затвора си, ще се блъска в решетките като изплашена птица. Знам, че ще бъде като нас, твърдо решена да бъде свободна. Знам, че и тя като нас ще направи всичко, за да бъде свободна. В това е единствената ни сила. И с това сме опасни сами за себе си.

Мисля, че двете с Катрин имаме шанс. Късметът, който се беше обърнал срещу нас още откакто Джейн отплава нагоре срещу течението към Сион в баржата на Дъдли, и не се възпротиви, когато поставиха насила короната върху главата ѝ, най-после се промени. Внезапно сестра ми е свободна поради смъртта на своя стар пазач, на когото беше поверена. Това събитие изненадва единствено онези, които се надяваха да скрият сестра ми и никога вече да не им се налага да мислят за нея. Горкият стар Уентуърт беше на повече от седемдесет години: възразяваше срещу разноските по издръжката ѝ, заявяваше, че от него не може да се очаква да се справи, а сега избегна изпълняването на дълга си, потъвайки в безкрайния покой на смъртта.

Толкова съм привикнала към лоши новини, че изпитвам единствено ужас, когато през ранния септември виждам почитаемата си баба да идва към мен по заравнената с гребло чакълена пътека с един-единствен лист хартия в ръка. Веднага ме обзема страх, че нещо не е наред. Първата ми мисъл е за съпруга ми, Томас Кийс, затворен във „Флийт“, а втората е за сестра ми Катрин и малкото ѝ момче.

Затичвам към нея, обувките ми хрущят по камъните.

— Почитаема бабо! Лоши новини ли?

Тя се опитва да се усмихне.

— О, Мери! Да не би да четеш мисли като джудже на панаир?

— Кажи ми! — възкликвам.

— Седни, скъпа.

Страхът ми нараства все повече и повече. Отиваме до малка каменна скамейка в една беседка от жив плет със златисти листа. Покатервам се на пейката, за да ѝ угодя, и се обръщам към нея.

— Кажи ми!

Тя разгъва писмото.

— Става дума за сестра ти. Става дума за клетата ти скъпа сестра.

Това е писмо от изпълнителя на завещанието на стария човек: незначителен човек, въвлечен в големи събития. Той пише на Уилям Сесил, за да съобщи, че вдовицата Уентуърт не може да поеме отговорността за Катрин и сина ѝ, макар да я обича нежно като дъщеря. Господин Роук Грийн пише предпазливо, че не е получил указания къде трябва да отиде Катрин и какви са нарежданията на кралицата по отношение на нея. Самият той е твърде беден, живее твърде скромно, за да подслони такава важна дама. Вдовец е — ако имал съпруга, биха могли да я приютят под скромния си покрив. Разбира се, никой не би допуснал тя да живее при него сега, при положение, че няма господарка на къщата, която да се грижи за нея, а домът му е малък и тесен и самият той е беден. Но въпреки всичко — но въпреки всичко — това е третото му писмо, а никой не му е казал какво трябва да се направи! Докато високопоставените благородници в кралския двор решават кое да е следващото място, където да отиде Катрин, докато Катрин буквално няма къде да отиде — дали да я покани в собствената си къща? С това той не цели да изрази съчувствие, или каквито и да било предубеждения за или против нейната кауза или претенциите ѝ. Но тя е млада и крехка, красива и много отпаднала, гладува, защото е изгубила надежда да види отново съпруга и детето си. Почти не става от леглото си, рядко спира да плаче. Може ли господин Роук Грийн да ѝ осигури покрив над главата, докато кралицата в своята мъдрост, реши какво да се прави с тази бедна и слаба жена? Защото тя не може да остане там, където е сега, а ще умре, ако продължават да я лишават от грижи.

Подавам писмото на почитаемата си баба.

— Тя няма къде да отиде — казвам без заобикалки.

Лицето ѝ светва.

— Така казва той.

— И въпреки това изглеждаш доволна?

— Да, защото мисля, че това е шансът ни да я освободим.

Чувствам как сърцето ми внезапно започва да препуска.

— Мислиш, че може да го позволят? Ще я поканиш ли тук?

Тя ми се усмихва.

— Защо не? Както ни уведомиха, тя няма къде другаде да отиде.

Почитаемата ми баба пише на кралицата, пише на Уилям Сесил, пише на Робърт Дъдли. Дворът е в замъка Уиндзор. Отлагат връщането си в Лондон: времето е толкова хубаво, всички изпитват неохота да се върнат, за да се изправят пред неотложния въпрос как да подкрепят шотландската кралица — братовчедка! владетелка! — без да се противопоставят на шотландските лордове, нашите религиозни съмишленици. Елизабет не знае какво да прави и би предпочела да избегне проблема, като остане в Уиндзор и флиртува с Робърт Дъдли. Нейна светлост доведената ми баба трябва да пише до един двор, който не обича да се занимава с проблеми и затруднения. Затова им предлага решение, просто решение: Катрин да дойде да живее при баба си и да доведе със себе си малкото си момче. Нед да бъде поверен на грижите на майка си в Хануърт. Томас Кийс да бъде изпратен при семейството си в Кент. Всички ще поемем задълженията да не създаваме неприятности, да не изпращаме писма, да не поддържаме връзка с каквито и да било фракции; но да живеем като обикновени поданици, и — тъй като не сме извършили престъпление — да бъдем свободни.

Тя изпраща писмата: до Уилям Сесил в любимия му нов дом, Бърли Хаус, до Робърт Дъдли, който е неотлъчно до Елизабет в Уиндзор, и до самата забавляваща се кралица, и очакваме с надежда отговор.

Той идва направо от Уилям Сесил. Двамата тайни любовници Дъдли и Елизабет сигурно са решили да възложат на него да ни пише. Щастието им, свободата им в ожънатите златни поля на Англия, не бива да бъдат смущавани. Времето е прекрасно, ловът — добър, никой от двамата не иска да се занимава с държавни дела. Елизабет ликува, че е успяла да омае Дъдли за още една година. Знам, че Робърт Дъдли ще се застъпи за освобождаването на Катрин, но едва когато сметне, че може да го направи, без да предизвика неприятности. Няма да допусне нищо да смути спокойствието на кралицата, когато е щастлива с него.

Уилям Сесил лично пише, че Катрин все още не може да дойде при нас. Пише „все още“ и го подчертава. За този сезон тя ще бъде настанена при надежден верен човек — сър Оуен Хоптън в Кокфийлд Хол, Съфолк.

— Мили Боже, кой е той? — раздразнено пита доведената ми баба. — Откъде продължават да намират тези нищожества?

— В Кокфийлд Хол, Съфолк — казвам, като чета писмото през рамото ѝ. — Погледни това…

Посочвам едно кратко изречение. Нейно величество настоява лейди Катрин и синът ѝ да бъдат държани в пълна изолация. Никой от тях да не получава писма и подаръци и да не приема гости, посетители или пратеници от чужди страни.

Баба ми ме поглежда.

— Какво мислят, че ще направи тя? — пита ме настойчиво. — Не знаят ли, че е толкова тъжна, та едва говори? Че почти не яде, че е изтощена? Че рядко става от леглото си, че плаче постоянно?

Преглъщам скръбта си при мисълта за сестра си, отново сама и преместена още по-далече от мен.

— Каза ли им?

— Разбира се, че им казах. А освен това Сесил знае всичко.

— Какво иска от нас кралицата? — питам. — Нима просто иска да умрем затворени в усамотение и мълчание, на някое затънтено място, където никой няма да се оплаче, ако просто умрем от скръб?

Доведената ми баба не ми отговаря. Поглежда ме безизразно, сякаш няма какво да каже. Осъзнавам, че съм изрекла истината и тя няма воля да я отрече.

Дворът се връща в Хамптън Корт, но не нареждат на баба ми да се яви там.

— Не искам да ставам повод за изпадането ти в немилост пред кралицата — казвам ѝ. — Зная, че трябва да мислиш за собствените си деца, Перегрин и Сюзън, зная, че трябва да ги опазиш. Не може да допуснеш домът ти да пострада от немилостта, която следва братовчедките на Елизабет.

Тя накланя глава на една страна и ми отправя ироничната си усмивка.

— И с по-лошо съм се сблъсквала, знаеш — казва. — Служех на кралицата, научила Елизабет на цялото познание, което сега тя демонстрира с такава гордост. Служех на кралицата, която показа на Елизабет как да управлява. Служех на кралицата, която помагаше при писането на молитвеника и даде на Елизабет — и на сестра ти Джейн — теологични познания. Служех ѝ, когато я обвиниха в ерес и държавна измяна. Никога не забравям Катрин Пар и няма да започна да се страхувам от Елизабет сега.

— Аз се страхувам от нея — признавам и изпитвам внезапно странно облекчение, защото загърбвам дързостта, която бе като нишка, лъкатушеща из целия ми живот, откакто за пръв път бях употребена като пионка в семейните си съюзи — малко момиче, твърде младо, за да се интересува някой от съгласието му пожертвано в съюз с Артър Грей. — Няма да се преструвам, че съм смела. Страхувам се от нея. Мисля, че тя ще ме погуби. Мисля, че вече ме погубва. Мисля, че желае смъртта ми и тази на Катрин и че винаги я е искала.

Моята неустрашима доведена баба ми отправя най-ведрата си усмивка.

— Оцелей — напомня ми тя. — Оцелей и се надявай на по-добри времена.

Времената не са по-добри за хората от нашата религия във Франция. Кралят, под силното влияние на роднините си от фамилията Гиз, подлага на гонения хората от нашата вяра, и накрая те се вдигат на свещен религиозен бунт. Разбира се, Англия, основната протестантска сила, би трябвало да изпрати на хугенотите оръжия и пари, би трябвало да им изпрати армия, за да победят своите владетели-паписти. Но Елизабет, както винаги, може да изпълни своя дълг само наполовина. Тя знае, че би трябвало да попречи на папистките управници на Франция да убиват и погубват нейните събратя по религия. Но протестантите на Шотландия отхвърлиха нейната братовчедка, кралицата-французойка от рода Гиз, и тя не може да търпи тази заплаха спрямо кралската власт. Знае, че би следвало да е враг на папата, който — говори се — е готов да я анатемоса, с което тя ще се превърне в личност, която трябва да бъде презирана, която може да бъде убита. Но един протестантски водач в Шотландия, Джон Нокс, е човекът, който нарича нея и Мери, кралицата на шотландците, „чудовищно сборище на жени“, негодни да управляват, и подтиква всички здравомислещи мъже да се вдигнат срещу тях. Елизабет е толкова засегната от това неуважение, мисленето ѝ — толкова объркано, че намразва Джон Нокс по-силно, отколкото папата, и смята, че е редно да запази добри сестрински отношения с Мери като нейна посестрима-кралица, за да му се възпротивят.

Изпращам бележка на сестра си: най-верният човек на Ричард Бърти я пренася, скрита в крачола на панталона му. Сигурно по времето, когато стига до Катрин, бележката вече мирише силно на потта му. Не знам дали тя ще може да отговори. Не знам дори дали ще доживее да я види. Не знам как е.

Човекът на Бърти ми съобщава, че внася писмото в спалнята ѝ в чувал с дърва за огъня, но няма как да се разбере дали го е прочела, и отговор няма.

Дворецът ГриничЗимата на 1567 г.

Не викат в Уестминстър никого от нас — нито почитаемата ми баба, нито децата ѝ, нито мен, но клюките се носят надолу по реката от слуга на слуга, предавани от амбулантни търговци, носени от продавачи на свещи, и охотно споделяни от доячките. Всички в Лондон, та дори и ние, знаят, че Елизабет най-сетне се готви да се омъжи, и изборът ѝ е паднал върху ерцхерцога на Австрия, Карл II, син на покойния император на Свещената Римска Империя, Фердинанд.

Това ще бъде могъщ съюз, осигуряващ на Англия подкрепата на най-великата сила на Европа — Хабсбургите. Ще ни опази от посегателствата на която и да е от континенталните сили, ще бъдем неуязвими за враждебността на папата. Ще означава, че сме възстановени на мястото си в християнския свят, а не еретици, прокудени извън лоното на вярата. Можем да помогнем на Мери, кралицата на шотландците, или да не го сторим — както желаем. Нейното падение или възход няма да ни застрашава, ако имаме Хабсбургите като съюзници.

Ще постигнем това на почти нищожна цена. На Елизабет няма да ѝ се налага да сменя религията си, страната няма да смени религията си. Няма да бъде принудена да го постави, като съпруг, над себе си. Той няма да е крал-консорт. Той е по-малък син в семейството: съвсем наясно е какво значи да си на второ място. И навярно най-хубавото от всичко — ерцхерцогът няма да сменя религията си, но и няма да изтъква това публично, във всеки кралски дворец ще има параклис, а с него ще пътува свещеник. Той ще слуша католическа литургия, но няма да я натрапва на никой друг. Ще покажем, както и е редно, в тази страна, която беше папистка и протестантска, и отново папистка и пак протестантска, отново и отново, с редуването на владетелите, че можем да живеем в хармония. Че има един Бог, но различни начини да се обръщаме към Него. Че Божията воля е да се обичаме помежду си. Иисус не казва никъде, че трябва да се преследваме до смърт. Никой пасаж в Библията не изискваше смъртта на Джейн, никой човешки или Божи закон не изисква нашето затворничество.

Но мен не ме вълнува тази бляскава перспектива пред моята братовчедка Елизабет. Ако бях свободна, нямаше да губя и миг от времето си за това. Елизабет убеждава членовете на съвета си, че възнамерява да се омъжи за ерцхерцога. Никога не би ме убедила, че някога ще постави човек на мястото на Робърт Дъдли, но членовете на Тайния съвет изпитват огромно облекчение при това разрешение на въпроса с наследяването — а за да ги заблуди още повече, тя иска мнението и съвета им.

Целта на това е най-вече да удовлетвори онези лордове и членове на камарата на общините, които миналата година поискаха тя да посочи наследник и настояха той да бъде протестант — искаха сестра ми Катрин. Сега Елизабет, подобно на някой шарлатанин на пазара, който с измама измъква медни монети от джобовете на лековерните, казва, че е приела съвета им да се омъжи, че е наумила да се омъжи за Хабсбург-папист, че щастливата двойка (без съмнение) ще има дете, така че не е нужно тя да посочва нито Мери, кралицата на шотландците — хваната като в капан на своя остров, — нито Катрин, държана под ключ при сър Оуен. Но Елизабет може да обещае, че ще роди бебе, красив син, който ще бъде племенник на императора на Свещената Римска империя и внук на Хенри VIII, и целият свят може да ликува, че любовта е намерила начин там, където омразата не можа, отново да породи съгласие между папизма и протестантството и всички ще могат да бъдат щастливи — освен, разбира се, Катрин и аз, и Мери, кралицата на шотландците. И трите ще бъдем оставени в плен завинаги и (дано) забравени.

В откъслечни реплики и отделни думи, клюката идва от Лондон и стига не само до нас — разнася се из цялото кралство. Макар че кралица Елизабет привидно желае и е готова да се омъжи за благото на страната, макар да е убедила императора на Свещената Римска империя, че ще приеме брат му, членовете на съвета са разединени и, използвайки тяхната несигурност като щит, Елизабет крие решението си да живее и умре като неомъжена жена. Нейният братовчед Томас Хауард, херцогът на Норфолк, казва, че не може да има опасност за кралството, но може да има голяма полза, ако тя се омъжи за такъв велик владетел, а вярата му не е пречка. Ерцхерцогът е отправил такива предложения и е дал такива обещания, че можем да приемем съпруга на кралицата като папист, стига да слуша своята литургия в тесен кръг. Не е така — казват останалите членове на съвета: Франсис Нолис, убеден протестант, Робърт Дъдли, убеден привърженик на семейство Дъдли. Протестантските лордове сър Уилям Хърбърт, графът на Пемброук, и сър Уилям Пар, маркизът на Нортхамптън, се сплотяват, за да предупредят кралицата, че страната не може да търпи един съпруг-папист, няма да се радва на едно бебе, което ще е наполовина католик. Робърт Дъдли намеква, че освен това и фактът, че е чужденец, прави кандидата непривлекателен. Някой казва на кралицата, че той е грозен, че всички Хабсбурги имат ужасно безволеви брадички: нима иска да се омъжи за човек, който прилича на катерица?

Точно преди Коледа Елизабет изпраща вест на императора на Свещената Римска империя и най-накрая казва, че не може да се омъжи за брат му, ерцхерцог Карл. Разбира се, цялата фамилия на Хабсбургите е неимоверно оскърбена, а в очите на целия католически християнски свят Англия остава упорито изпаднала в ерес. Щеше да е по-добре за всички ни, ако тя изобщо не си беше дала труда да се преструва, че е склонна. Сега ни възприемат като вероломни и ненадеждни. Французите, които преследват всеки протестант в кралството си, са особено злостни, а Елизабет отново е без наследник, ако не се брои детронираната кралица Мери в затвора си и бедната ми сестра в своя. Ние сме се озовали отново там, където, изглежда, сме винаги — играем си с наследяването на кралството, така че Елизабет да може да остане свободна да обича Робърт Дъдли.

Дворецът ГриничПролетта на 1568 г.

Сър Оуен Хоптън, новият тъмничар на Катрин, пише на Уилям Сесил, молейки го да изпрати лондонски лекар в Съфолк. Сестра ми, все по-отпаднала всеки ден заради гладуването, сега е тежко болна.

Доктор Саймъндс е изпратен да прегледа дамата, пише Сесил дипломатично, оставяйки неясен въпроса кой е взел скъпоструващото решение да изпрати при сестра ми най-добрия лекар в Лондон. Но това не е първото му посещение и той не храни надежди. Най-добре е да се молим за душата ѝ.

— Трябва да отида при нея — казвам на доведената си баба. — Трябва да пишеш на Сесил и да поискаш разрешение да бъда до нея. Той няма да откаже. Ще разбере, че тя не може да умре сама. Трябва да отида.

Тя е пребледняла от тревога.

— Знам. Знам. Ще му пиша, ти самата също можеш да пишеш, и ще изпратим писмото веднага.

— Мога ли да тръгна без позволение? Мога ли да отида сега?

Тя сключва ръце и казва:

— Не бива. Ако кралицата научи, че съм те оставила да напуснеш дома ми без позволение, ще те отнемат от мен и кой знае къде ще те настанят тогава?

— Тя умира! — заявявам. — Нима не ми е позволено да се сбогувам с умиращата си сестра? Последната от близките ми?

Тя отривисто слага лист хартия пред мен.

— Пиши — казва кратко. — И ще тръгнем веднага щом ни позволят.

Не получаваме позволение. Получаваме сноп книжа, препратени ни от кабинета на Уилям Сесил. Отгоре е написал бележка с уверен почерк: Страхувам се, че дори да бяхте потеглили незабавно, щяхте да закъснеете твърде много. Лейди Катрин е мъртва.

Поглеждам доведената си баба, сякаш не мога да повярвам, че такава новина ми е съобщена толкова лаконично. Нито една съчувствена дума, нито дума, за да се отбележи каква трагедия е загубата на една млада жена, само на двайсет и седем години. Сестра ми. Моята прекрасна, весела, любяща, родена с кралско потекло сестра.

Почитаемата ми баба развързва панделката, с която са пристегнати листовете, и казва:

— Това е описание на последните ѝ часове. Бог да я прости, такова красиво дете. Да ти го прочета ли?

Покатервам се на пейката в прозоречната ниша на личния ѝ кабинет.

— Моля те — казвам вцепенено. Чудя се, че не плача, а после осъзнавам, че съм прекарала живота си в сянката на ешафода. Никога не съм очаквала някоя от нас да преживее управлението на Тюдорите. Почитаемата ми баба приглажда листа върху коляното си и прочиства гърло.

— Тук пише, че тя се подготвяла да умре, докато всички в дома я молели да се бори за живота си. Не е била сама, Мери — лейди Хоптън била с нея и я уверявала, че с Божието благоволение може да оживее. Но Катрин казала, че Божията воля не е тя да продължи да живее, и че е по-добре да се изпълни Неговата воля, а не нейната.

Хвърля поглед към мен, за да види дали не ми е трудно да понеса това. Знам, че изглеждам спокойна: не чувствам нищо друго освен ледено отчаяние.

— Рано сутринта, точно когато се развиделявало, повикала сър Оуен Хоптън и го помолила да отнесе няколко съобщения от нейно име. Помолила кралицата да ѝ прости, задето се омъжила без позволение, казала: „Бъдете добра към децата ми и не им вменявайте вината за моята грешка.“ — Доведената ми баба отново вдига поглед към мен. Кимвам ѝ да продължи.

— Помолила кралицата да бъде добра към лорд Хартфорд, нейния съпруг, и казала: Знам, че новината за моята смърт ще бъде тежка за него. Помолила той да бъде освободен и му изпратила годежния си пръстен с диамант, и венчалния пръстен с пет брънки.

— Помня го — прекъсвам я. — Тя ми го показа.

— Върнала му я е заедно с един траурен пръстен — гласът на почитаемата ми баба е сподавен. — Горкото момиче. Горкото, мило, прекрасно момиче. Каква трагедия! Тук пише, че го помолила — както аз му бях вярна и предана съпруга, така и той да бъде любящ и искрен баща на децата ми. Тук пише, че поръчала траурния пръстен с портрета си преди месеци — сигурно е знаела, че умира. Поръчала да го гравират за него.

Стоя прегърбена на пейката, с лице, сведено към коленете, приведена като наскърбено дете, с ръце върху очите. Почти ми се иска да запуша ушите си, за да не мога да чуя последните любящи думи на сестра си. Имам чувството, че потъвам в дълбините на загубата.

— Какво пише? — питам. — Какво пише на пръстена?

— „Докато живях — твоя.“

— Това ли е всичко? — питам. Мисля си, че сигурно съм стигнала до самото дъно на океана от тъга. Сякаш дълбините са се затворили над главата ми.

— Пише, че били камбаните за нея и селяните се молели за оздравяването ѝ.

— Казала ли е нещо за мен?

— Казала: „Сбогом, добра сестро“.

Чувам думите, които Джейн каза на Катрин, които Катрин сега казва на мен. Но аз нямам с кого да се простя. Сега, когато Катрин вече я няма, за мен няма сестра. Осиротяла съм и съм сама.

— После казала: „Господи Иисусе, приеми душата ми“, склопила очи със собствените си ръце и ни напуснала.

— Не зная как да понеса това — казвам тихо. Оттласквам се до ръба на пейката и се смъквам на пода. — Наистина не зная как да го понеса.

Почитаемата ми баба улавя ръцете ми, но не ме притиска в обятията си. Знае, че скръбта, която чувствам, е огромна и не може да бъде лесно утешена.

— „Господ даде, Господ и взе: (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне.“28 — казва ми тя.

Разбира се, нашата братовчедка, кралицата, удостоява Катрин с великолепно погребение. Колко обича погребенията, особено на близките си! Катрин е погребана в селската църква в Йоксфорд, далече от дома си, далече от вечното жилище на майка си, далече от фамилния параклис на съпруга си, но Елизабет нарежда на двора да сложи траур и успява да придаде скръбен израз на лъжовното си лице. Присъстват седемдесет и седем опечалени, изпратени официално от двора, заедно с херолд и дворцови служители: гербът на Катрин присъства навсякъде в параклиса върху знамена, вимпели и флагчета. За нея е направено всичко, което може да възвеличи една принцеса от династията на Тюдорите. В смъртта Катрин получава признание и почести така явно, както бе преследвана и пренебрегвана приживе.

Елизабет не ми позволява да присъствам. Разбира се, че не. Тя обича наследниците си само когато умират преди нея. Последното, което иска, е някой да изтъкне, че ако Катрин е била принцеса на Тюдорите, тогава малката ѝ сестра също е такава — и последната от рода. Последното нещо, което ѝ трябва, е жива братовчедка, особено когато привидно е в траур за друга, която е удобно мъртва. На доведената ми баба е позволено сбогуването в смъртта, което ѝ бе забранено, докато Катрин бе жива, и тя се връща много мрачна и казва, че трагедията на живота ѝ е принудата да погребва деца.

Оставам в стаята си, обзета от гняв и печал. Едва мога да дишам от мъка заради загубата на сестра си и омразата си към кралицата. Почти не се храня: налага се да ме убеждават да хапвам нещо поне веднъж на ден. Мисля си, че изобщо не би имало значение, ако умра, защото не можах да се сбогувам със сестра си, а и не мога да се грижа за децата ѝ. Не мога да бъда със съпруга си, нито да се грижа за децата му. Елизабет ме направи толкова самотна, колкото е тя, единствено дете, каквото е тя, сирак, каквато е тя. Мисля си, че сърцето ѝ сигурно е толкова малко, колкото и моето, въображението ѝ — закърняло до възрастта, когато майка ѝ е умряла и никой не е знаел коя е тя. Може да съм дребна, но не съм — каквато е тя — смъртоносно дребнава.

Решавам дори да не ставам от леглото, докато почитаемата ми баба потропва на вратата и казва:

— Имаме посетител. Няма ли да дойдеш в залата ми за аудиенции и да разбереш кой е дошъл да те види?

— Кой? — питам нацупено, без да помръдвам от възглавницата.

Тя подава глава край вратата с лека усмивка — първата, която виждам от месец насам.

— Сър Оуен Хоптън, пазачът на Катрин, е дошъл да те види. Завел е момчето на Катрин, Томас Сиймор, при брат му и баба му в Хануърт. Занесъл сватбените ѝ пръстени и съобщенията ѝ на Нед Сиймор. А сега е дошъл да те види.

Отмятам завивките и скачам от леглото. Камериерката ми влиза зад баба ми с малката ми рокля, ръкавите и шапчицата.

— Помоли го да почака, идвам — казвам.

Почитаемата ми баба ме оставя да се напъхам припряно в дрехите си и да я последвам в залата ѝ за аудиенции. Пред нея стои висок уморен мъж, с шапка в едната ръка и чаша вино в другата. На пода, близо до вратата, има кутия и висока, покрита с плат клетка. Той оставя виното и шапката и когато влизам, се покланя, с ръка на сърцето.

— Лейди Мери — казва той, — за мен е чест.

Присвивам се уплашено, когато коленичи пред мен, сякаш съм кралица.

— Моля, станете — казвам.

— Толкова съжалявам за новината, която нося — казва той, като става на крака, но се привежда, за да може да вижда лицето ми. — Научих се да обичам и почитам сестра ви през краткото време, докато къщата ми беше благословена с нейното присъствие. И двамата със съпругата ми бяхме много опечалени от смъртта ѝ. Бяхме готови да направим всичко за нея. Всичко.

Разбирам, че трябва да пренебрегна собствената си скръб, за да му отговоря. Смъртта на една принцеса не е същото като лична загуба.

— Разбирам — казвам. — Зная, че не сте можели да направите нищо, за да я спасите.

— Направихме всичко по силите си — казва той. — Погрижихме се да може да се храни. Тя нямаше апетит, но ѝ поднасяхме храна от собствените ни готварници, макар да не бяха подсигурени пари за деликатеси.

Мисълта за отмъстителното скъперничество на Елизабет ме кара да настръхна, но аз вдигам лице и му се усмихвам:

— Напълно сигурна съм, че е намерила уютен последен дом при вас — казвам. — И ако някога самата аз доживея по-щастливи времена, няма да забравя, че сте били добри със сестра ми.

Той поклаща глава:

— Не, не търся отплата — казва. — Не дойдох за благодарности. Да я познавам, означаваше да познавам една велика жена. Беше привилегия.

Представям си как Катрин щеше да приеме издигането си до величие. Никой освен мен не би споделил горчивото ѝ остроумие. Успявам само да кимна.

— Донесох ви някои от нещата ѝ — казва той. — Съпругът ѝ, графът на Хартфорд, каза, че ще е добре да ви донеса книгите ѝ, една Библия и няколко граматики. Графът каза, че трябва да получите италианската граматика, на която е имало посвещение от самия автор за най-голямата ви сестра, лейди Джейн Грей.

— Благодаря ви — казвам.

— И ви донесох това — казва той малко по-притеснено.

Виждам как погледът на почитаемата ми баба се насочва към клетката в дъното на стаята.

— Не и маймуната! — възкликва тя.

За пръв път от седмици имам чувството, че може да се засмея, колкото и неуместно да е това сега. Макар че всички ще помнят трагедията на сестра ми, аз ще помня също и колко наивна и очарователна бе тя. Това, че нейният пазач е предприел скръбното си пътуване из Англия с кутия книги и домашно животно в клетка, е толкова типично за младата жена, която представляваше такава смесица от огромна страст и забавни прищевки.

— Какво имате за мен?

— Маймуната — казва той, гледайки с едно око към почитаемата ми баба, която изрича високо:

— Категорично не!

— Ние самите наистина не можем да я задържим, а херцогинята на Съмърсет каза, че няма да я търпи в Хануърт.

— А аз няма да я приема тук! — настоява баба ми.

Той смъква покривалото от клетката и там е господин Носльо, с тъжно изражение, както винаги, седнал в един ъгъл, като малък езически бог, треперещ от студеното посрещане. Кълна се, че когато ме вижда, той ме разпознава и идва с надежда до вратичката, като прави малък жест с пръстите си с черни връхчета, сякаш превърта ключ.

— Ето, познава ви. Не искаше да излиза, откакто умря господарката му — казва сър Оуен насърчително. — Вехне от мъка по нея като истински християнин.

— Глупости — дочува се откъм големия стол на баба ми, но тя не ми забранява да отворя клетката и господин Носльо — един по-стар и, струва ми се, по-тъжен господин Носльо — излиза с подтичване и скача в ръцете ми.

— Искам да го задържа, ако може? — обръщам се към нея.

— Ех, вие, момичета! — казва тя, сякаш Джейн, Катрин и аз все още сме деца заедно и молим за неподходящи домашни любимци.

— Моля те! — възкликвам и долавям тона на Катрин в гласа си. — Моля те, той няма да пречи, обещавам — спомням си един слънчев ден в спалнята на Джейн, и как Катрин отказваше да го изведе, и лъжеше за въшките му.

— Е, добре, задръж го — казва тя снизходително. — Но не бива да къса разни неща или да разхвърля из покоите ми.

— Ще го поддържам чист и спретнат — обещавам ѝ. Чувствам как той стисва здраво палеца ми в ръчичката си, сякаш се ръкуваме, за да скрепим някакво споразумение. — Тя наистина го обичаше толкова много.

— Тя имаше любящо сърце — отбелязва сър Оуен. — Имаше много любящо сърце.

Някой е поръбил малкия жакет на господин Носльо с черен ширит, така че той е в траур за младата жена, която го обичаше. Скръбните му очи ме поглеждат и аз го притискам към себе си.

— А котката и кучето ѝ?

Посърналото му лице става още по-унило.

— Котаракът вече е стар и живее в двора на конюшнята ни. Те не са предани животни, знаете. Не ми хрумна да я хвана и да я донеса.

— Не — казва припряно доведената ми баба. — Наистина не. Не ни трябва още една котка.

— А малкият мопс, Джоу… — поколебава се той.

— Нима сте довели и нея?

— Уви, не можах — казва той.

— Защо? — питам, но мисля, че разбирам.

— Тя беше неотлъчно до леглото през последните дни на лейди Катрин. Никога не се отделяше от нея, изобщо не се хранеше. Беше истинско малко чудо. Нейна светлост каза да слагаме месото за кучето на пода в спалнята ѝ. Тя обръщаше внимание на кученцето си, не го забравяше, дори докато се подготвяше да се яви пред Бог.

— Продължавайте — казвам.

— Кучето спеше в долния край на леглото ѝ и когато нейна светлост затвори очите си със собствената си ръка, кучето издаде лек звук, като хленчене, и положи глава в краката ѝ.

Доведената ми баба прочиства гърло, сякаш не може да понесе тази сълзлива сцена.

— Наистина ли? — питам.

— Наистина — казва сър Оуен. — Трябваше да вземем тялото, нали разбирате, и да го балсамираме и да го запечатаме в олово. Всичко бе направено така, както подобава да бъде погребана една принцеса, знаете.

Знам. Кой би могъл да знае по-добре от мен?

— Кученцето вървеше след тялото, сред първите опечалени, и, да ви призная честно, всички бяхме прекалено мекосърдечни, за да я отблъснем. Не смятахме да проявяваме каквато и да е непочтителност, не и към лейди Катрин, Бог ми е свидетел. Но тя винаги позволяваше на кученцето си да тича навсякъде след нея, и затова го оставихме да ни следва, въпреки че господарката му я нямаше вече.

— На погребението имаше прекрасна погребална каляска, много внушителна, покрита с черно и със златен брокат, както подобава, отпред вървеше херолдът, а отзад — седемдесет и седем опечалени от двора, и моето домакинство, и много, много местни хора, и дребни поземлени аристократи от далечните околности. Нейна светлост също беше там: всичко бе направено прекрасно — той се покланя на баба ми. — Всички последваха погребалната каляска до параклиса, а малкото куче също ни последва, макар че в онзи момент никой не го забеляза, заради знамената и херолда и почитанията от двора и всичко останало. Нямаше да го допусна, ако го бях забелязал, но, да ви призная честно, бях толкова опечален, сякаш тя ми беше родна дъщеря — не искам да бъда непочтителен, никога не забравях високото ѝ положение. Но тя беше най-прекрасната дама, на която съм служил. Не очаквам да видя подобна на нея никога повече.

— Да, да — казва доведената ми баба.

— Тя бе положена да почива в параклиса, на гроба ѝ беше поставена изящно украсена плоча, всички знамена и вимпели бяха поставени наоколо, после всички се прибраха у дома, след като бяха казали молитвите си. Никой не се помоли за душата ѝ — уточнява той, гледайки с едното си око към баба ми, убедената протестантка. — Вече всички знаем, че няма чистилище. Но всички се помолихме тя да отиде на небето и да се освободи от страданията, а после всички се прибрахме у дома.

— Но кученцето не се прибра у дома с нас. Остана само в параклиса — странно малко създание. И никой, дори конярчето, което толкова го обичаше, не можеше да го махне оттам. Предложихме му малко хляб, за да дойде, и дори месо. То не искаше да яде нищо. Завързахме парче връв на врата му и го издърпахме, но то изхлузи нашийника си и се върна в параклиса, за да спи на надгробната плоча, така че го оставихме. То затвори очи и пъхна нос под лапата си. А на сутринта, бедното малко създание, беше неподвижно и студено — бе предпочело да не живее без господарката си.

Поглеждам баба си и виждам, че устата ѝ трепери по същия начин, както знам, че трепери и моята. Прехапвам устните си отвътре, за да не заплача за смъртта на малкия мопс, за да не заплача за смъртта на сестра си, за да не заплача за провала на рода си, и всичко това — без причина, без никаква причина.

За миг всички мълчим, а после сър Оуен проговаря:

— Но конопарчетата ще бъдат докарани с каруцата, която идва зад мен — казва той, внезапно станал по-бодър.

— Да не говорите за конопарчетата на Джейни Сиймор?

— Техните малки, а може би пиленцата на техните пиленца — казва той. — Тя ги оставяше да мътят и да излюпват яйцата си, трябваше да раздадем няколко и да задържим други няколко, както заръча тя. Но имам една клетка хубави пойни конопарчета, която идва след мен в каруцата.

Абатството на минориткитеЛондон, пролетта на 1568 г.

Бес Сейнт Лоу, нашата семейна приятелка и понякога — съюзница, постигна един триумф през миналата година, който ме кара да се усмихвам всеки път, когато се сетя за нея. Леля Бес погреба третия си съпруг и отиде пред олтара за четвърти път, като богата наследница — но този път надмина себе си: улови в мрежите си Джордж Талбот, граф на Шрусбъри, и сега е най-богатата жена в Англия, на второ място само след кралицата, притежавайки почти целия район Мидландс.

Трябваше да бъда по-тъжна малка жена, отколкото съм, за да не се разсмея на глас при мисълта за огромния напредък на леля Бес. Някога тя беше наша приятелка и част от свитата ни в Брадгейт, а сега е графиня. Леля Бес, родена като бедно момиче и овдовяла млада, извадила късмета да се ползва с благоволението на майка ми, сега е видна личност, благодарение на изключителния си делови нюх, и благодарение на брака си. Разбира се, мисля, че добрият ѝ късмет може да ми е от полза. Земевладелка като леля Бес, с хиляди къщи на свое разположение и акри ферми и села, много лесно може да ме подслони в една от тях. Тя се ползва с доверието на кралицата: може да гарантира, че няма да избягам или да заговорнича с испанците, нито нещо друго, от което кралицата се преструва, че се бои, за да ме държи в плен. Ако леля Бес склони да каже една дума в моя защита (макар да не забравям, че никога не каза нищо в полза на сестра ми Катрин), тогава все още мога да живея свободно някъде близо до Уингфийлд Манър, замъка Тътбъри или Чатсуърт Хаус, или която и да е от другите половин дузина къщи, които притежава. Ако тя ме приюти, няма да имам нужда от настойник, ще освободя доведената си баба от задълженията ѝ и сприхавото недоволство на Елизабет, ще бъда далече от Лондон и напълно забравена, и ще мога да бъда свободна.

Казвам на баба си, че според мен Бес може да се застъпи за мен пред кралицата и би могла да предложи да ме подслони, и тя ме насърчава да пиша на новата графиня и да я помоля да използва влиянието си над кралицата — защото все още е придворна дама, макар и вече със значително по-високо положение. Мисля си, че една малка къща, една много малка къща в невзрачно селце, може да ме направи много щастлива. Може да прибера децата на Томас Кийс да живеят при мен, дори ако не мога никога да го виждам. А на господин Носльо ще му хареса една малка овощна градина, сигурна съм.

Замъкът ГримсторпЛинкълншир, лятото на 1568 г.

Нашата братовчедка Елизабет понася скръбта си от загубата на сестра ми Катрин толкова добре, че дворът прекратява траура след месец и забавленията по случай майския празник са сред най-веселите, провеждани някога. Съвзема се толкова добре от тревогите си заради своята братовчедка Мери, кралицата на шотландците, все още държана в тъмница, че си разменя писма с тъмничаря на Мери и настойник на малкото ѝ момче, лорд Мъри — коварния полубрат на кралицата. Когато научава, че той е отворил кралската съкровищница и разпродава прочутите накити на Мери на онзи, който предложи най-висока цена, Елизабет превъзмогва своето прословуто безпокойство за братовчедка си и прави предложение. Потресаващото му предателство и фактът, че краде от собствената си полусестра и миропомазана кралица, престава да смущава Елизабет, която предлага най-много и печели наддаването за перлена огърлица от шест реда, за сума, далеч надхвърляща цената ѝ. Представям си Мери, затворена в замъка Лохлевън, както аз съм затворена в къщата на баба си в Гримсторп, и си мисля колко ли горчиво трябва да е за нея да научи, че братовчедката, на която се е надявала да я спаси, е сключила сделка с похитителя ѝ и носи перлите ѝ.

Но моята братовчедка Мери не губи време да брои загубите си и да скърби за бебетата, които е пометнала. По-късно през май научаваме, че е избягала от плен, избягала като обзета от отчаяна смелост жена, и си помислям: иска ми се да имах нужната храброст, пари и приятели, за да направя същото. Мери прекосява езерото с гребна лодка, преоблечена като паж, събира армия и предизвиква вероломния си полубрат да се срещне с нея на бойното поле. Елизабет би трябвало да изпрати армия, за да я подкрепи — на всеослушание е обещала да го направи, — но вместо това изпраща благопожеланията си, а от тях няма особена полза. Кралицата на шотландците е победена. Това е било последното ѝ поражение и сега тя бяга и никой не знае къде е.

Сигурно се лута някъде из дивата пустош на Шотландия. Битката е била в покрайнините на Глазгоу, на запад, в непознати за нея земи, не на място, където е вероятно тя да намери приятели. Нейният съпруг и най-голям съюзник, Ботуел, е изчезнал. Братовчедка ѝ Елизабет не прави нищо, за да ѝ помогне. Мери е съвсем сама. В продължение на дни не чуваме нищо, а после научаваме, че яздила трийсет мили след разгрома на полесражението, трийсет мили нощем, по суров и неравен терен в тъмнината. Намерила е безопасно укритие — абатство, където обичат своята кралица и вярата ѝ. Ако англичаните ѝ се притекат на помощ сега, всичко все още може да се преобърне в един миг. Мери може да си върне трона, Елизабет може отново да има своя братовчедка за кралица на съседното кралство.

Знаем това: дори доведената ми баба, нейното семейство и аз, изгнаници от двора, в къщата на почитаемата ми баба в Гримсторп в Линкълншир, знаем това, защото цялата страна знае, че Мери се е обърнала за помощ към Елизабет и ѝ е изпратила подарък в знак на вярност. Това е предмет с такава сила, че Елизабет не може да откаже. Това е пръстенът, диамантеният пръстен, който Елизабет ѝ даде преди пет години, когато се закле във вечна обич и приятелство, и каза на Мери да я повика в случай на нужда, и че няма да ѝ измени.

Следя тази история — целият свят следи тази история, — сякаш е някое от вълнуващите предания, разпространявани от продавачите на балади. Това е неустоима история за една велика кралица, заклела се непременно да изпрати помощ на друга, а сега е дошъл мигът за изпълнение на обещанието. Нямам търпение да науча къде е Мери. Нямам търпение да науча какво ще е следващото ѝ действие.

Мисля, че Елизабет трябва да ѝ изпрати помощ. Трябваше да изпрати войски в подкрепа на Мери, още когато тя избяга от затвора си. Но сега — нашата братовчедка е беззащитна бегълка, сега изпраща пръстена, който неминуемо ще ѝ осигури подкрепата на Елизабет. Елизабет трябва да бъде вярна на своята дадена на всеослушание клетва, трябва да избави нашата братовчедка, шотландската кралица.

Няма новини за изпращане на някаква специална помощ за Шотландия. Но, разбира се, Елизабет би могла тайно да изпрати средства и да не казва на никого. Със сигурност не се събира армия, защото щяхме да узнаем за това, дори и тук, в затънтената провинция. Предполагам, че Елизабет ще се срещне с членовете на Тайния съвет и ще ги убеди, че трябва да подкрепят Мери, така че самото кралско величие да не бъде заплашено. Мисля си, че навярно тя ще свика парламента и ще посочи Мери за своя наследница — най-сетне ще намери сили в себе си да я посочи — за да могат шотландците да разберат, че не могат да нападат сродницата и наследницата на Елизабет, че е в техен интерес да я върнат на престола ѝ, така че Мери да може да предаде своята титла на сина си и накрая троновете на Шотландия и Англия да бъдат обединени.

Има слухове, че французите се канят да я отвлекат от крайбрежието на Шотландия. Тя е тяхна сродница и е отчаяна. А ако я спасят, преди ние да го направим, и кралицата на шотландците се озове във френски ръце, как Англия ще бъде опазена от нападение? Няма ли тя да сключи друг брак с велик владетел, да спечели обратно кралството си и да запомни братовчедка си Елизабет като невярна нарушителка на свята клетва, ненадеждна съюзница, вероломна сродница? Няма ли да мисли за англичаните като за вероломни врагове? Няма ли да завземе със сила трона, който следваше да ѝ бъде предложен по право?

По всичко личи, че Елизабет ще спаси нашата братовчедка и ще я постави отново на трона ѝ. Има наложителни причини да го направи. Няма основателен довод за какъвто и да е друг курс на действие. Като сродница, като посестрима-кралица, като жена, дала святата си дума, Елизабет трябва да помогне на Мери. Не може да откаже.

Но все така не научаваме нищо. Пиша сама на леля ми Бес и я моля, ако е възможно, в удобен момент да попита кралицата дали може да бъда освободена, за да живея в една от нейните къщи. Моля за това в името на обичта, която знам, че хранеше към майка ми и която обеща на сестра ми. Питам я и за новини. Знае ли какво става с моята братовчедка Мери, кралицата на шотландците, и дали тя ще бъде спасена? Знае ли изобщо някакви новини?

Преди да получа какъвто и да е отговор на писмото си, баба ми влиза в моята стая, където чета на латински с една придворна дама, и казва:

— Никога няма да познаеш какво стана сега.

Моментално скачам от стола си, изплашена. Не съм свикнала на живот, в който се очакват добри новини.

— Какво има?

— Мери, кралицата на шотландците, е прекосила залива Солуей, напуснала Шотландия, слязла на суша в Англия, и написала открито писмо до Елизабет, в което казва, че очаква да бъде върната в Шотландия незабавно, с английска армия в нейна подкрепа.

Помислям си, че би трябвало да съм развълнувана. Това е поредният дързък и блестящ ход. Мери подтиква Елизабет към действие. Елизабет не може да увърта, както прави винаги, когато нашата братовчедка проявява такава храбра решителност. Но не изпитвам вълнение. Изпитвам ужас.

— Кралицата отговори ли?

Почитаемата ми баба е развълнувана.

— Съпругът ми, Ричард, е с двора в Гринич, и казва, че Елизабет и Сесил изготвят условията. Елизабет заявява, че Мери трябва да бъде върната на власт в Шотландия със силна армия. Шотландците трябва да знаят (всички трябва да знаят), че не могат просто така да свалят от престола една кралица. Уилям Сесил е съгласен, така че Тайният съвет ще се съгласи. Никой няма да настоява, че една кралица може да бъде унищожена от човек като Джон Нокс, и то на самия ни праг. Парламентът ще трябва да гласува средства, ще трябва да бъде свикана армия. Кралица Мери ще бъде изпратена у дома в Единбург, а Елизабет ще трябва да изпрати армия, която да се сражава за нея.

— Ще го направи ли?

— Правила го е преди. Изпрати армия в Шотландия срещу регентката-католичка. Спечели онази битка. Знае, че може да бъде направено — почитаемата ми баба се замисля. — А и няма да се стигне до това. Шотландските лордове не искат война с Англия. Половината от тях вече са на заплащане при нас. Ако Елизабет и Сесил съберат армия, шотландците ще разберат, че трябва да си вземат обратно кралицата и да се помирят с нея. Ботуел беше този, когото не можеха да преглътнат: много от тях искрено обичат кралица Мери.

— Харесва ми да си я представям свободна — казвам. — Знам, че е папистка и навярно грешница, но се радвам, че е извън замъка Лохлевън и е свободна, каквото и да последва. Често си мисля за нея: прекрасна като Катрин, близо до нея по възраст, и ми харесва да мисля, че точно тя от всички нас, братовчедките, е свободна.

Има една братовчедка от династията на Тюдорите, която не се радва на свободата на кралица Мери. Нашата братовчедка Маргарет Дъглас, отмъстителна като харпия, връхлита в двора със съпруга си, граф Ленъкс, и двамата — облечени в дълбок постоянен траур за сина си, нехранимайкото Хенри Стюарт, лорд Дарнли, за да се хвърлят просълзени в краката на Елизабет: искат да получат правосъдие за сина си. Кралица Мери е негова убийца, трябва да бъде изпратена обратно в Шотландия в окови, трябва да бъде изправена на съд за убийство. Елизабет трябва да я арестува, тя трябва да бъде изгорена като мъжеубийца.

Кралицата приема с раздразнение исканията на братовчедка си. Дарнли замина за Шотландия по нареждане на майка си и отказа да се прибере у дома в Англия, когато Елизабет му нареди: тя няма никога да забрави това. Той вдигна оръжие срещу съпругата си: всички чухме, че насочил зареден пистолет към корема ѝ, когато беше бременна. Със сигурност е станал жертва на шотландските лордове, които го мразеха; но няма сигурни доказателства, че кралица Мери е била замесена в заговора. При това досега братовчедка ми Маргарет би трябвало вече да е наясно, че Елизабет има гъвкава съвест. Как според нея е умряла Ейми Дъдли?

Елизабет обяснява, съвсем спокойно, че шотландците не могат да съдят кралицата си, никой народ не може да изправи миропомазания си монарх на съд. По същия начин Елизабет няма власт над Мери. И двете са кралици и Елизабет не може да арестува Мери или да я затвори. Кралиците създават закона, следователно са над закона. Тя е сигурна, че Мери ще може да даде подробно обяснение, когато се срещне със свекърва си. Това е личен въпрос между тях. Накратко, никой не се интересува особено от мнението на Маргарет Дъглас. За да бъдем честни, никой никога не се е интересувал от него.

Но ме обзема смут, защото дните стават по-топли, а нямам отговор от леля Бес, графиня Шрусбъри, както се нарича сега, и никакви новини от двора, че ще бъда преместена някъде другаде. Смущава ме мисълта, че все още съм затворничка, макар и при доведената си баба, а в същото време Мери, кралицата на шотландците, е поверена на грижите на сър Франсис Нолис в замъка Карлайл. Изглежда, че Елизабет не разполага с обвинение, което да повдигне към която и да е от нас двете, нейните братовчедки, но и двете сме все още затворнички. Нима мисли, че може да държи и двете ни, докато умрем от отчаяние като Катрин?

Елизабет изпраща на Мери малко дрехи: тя няма нищо, освен роклята за езда, с която е избягала. Но когато започват да разопаковат пакета, дрехите се оказват малко по-добри от обикновени дрипи: две скъсани долни ризи, две парчета черно кадифе, два чифта обувки: нищо друго.

— Защо ѝ е да оскърбява братовчедка си, кралицата на шотландците? — пита ме баба ми. — Защо ѝ е да се отнася с нея така презрително?

Двете поглеждаме към опърпаното столче за крака и двата парцаливи гоблена, които представляват покъщнината ми от толкова отдавна, към очуканата чаша, която Елизабет изпрати от хранилището за съдове, за да я използвам.

— За да я предупреди — казвам бавно. — Както предупреди Катрин, както предупреждава мен. Че без нейното благоволение сме бедни, че сме затворници без нейното благоволение. Може и да твърди, че не може да арестува друга кралица, но ако кралица Мери е гостенка на Франсис Нолис и не може да си тръгне, тогава каква е, ако не затворничка на Елизабет? Мислиш ли, че братовчедката Мери разбира посланието? Че е затворничка като мен?

Замъкът ГримсторпЛинкълншир, лятото на 1568 г.

Тайният съвет се събира в двореца Гринич и обявява, че Мери, кралицата на шотландците, ще трябва да се изправи на съд. Не може да бъде върната в Шотландия от английска армия, без да бъде доказана невинността ѝ. Трябва да бъде обвинена, че е убила съпруга си, а наказанието за убийство на съпруг — престъпление, представляващо форма на измяна, тъй като е както убийство, така и бунт срещу естествения порядък на нещата — е смърт чрез изгаряне. Удивително е, че Елизабет не упреква членовете на съвета, задето не са се съгласили с нея — което подсказва на всички ни, че те говорят от нейно име, казвайки онова, което тя не смее. Но Елизабет все пак постановява, че Мери не може да дойде в двора, за да даде обяснение на действията си, като една кралица пред друга. Казва, че двете с Мери не могат да се срещнат, че репутацията на шотландската кралица е опетнена от слуховете. Представата, че жена, провинила се в прелюбодеяние, не може да присъства в двора на Елизабет, щеше да е смешна, ако не беше толкова ужасна, когато се отнася за нашата сродница Мери. Как изобщо ще бъде безпристрастно изслушана, ако не ѝ е позволено да говори? А ако членовете на Тайния съвет, този хор, дирижиран от Елизабет и Сесил, казват, че тя трябва да бъде съдена за убийство, без да може да говори в своя защита, тогава тези двамата със сигурност са решили, че тя е виновна и трябва да умре.

Но Мери е твърде хитра за тях. Тя отхвърля изрезките кадифе и старите обувки, нарича това „нежелан дар“, и сър Франсис, смутен, с дрипите в ръце, казва, че служителят от гардероба е допуснал глупава грешка. Мери казва, че е кралица: носи хермелин, тя е кралска особа. Никой не бива да ѝ изпраща дрехи, подобаващи за друг сан, освен за кралски. И — също така — никой не може да я изправи на съд: тя е миропомазан монарх: единствено Бог може да я съди.

Елизабет отстъпва, ловко и бързо, както само Елизабет умее. Пише на братовчедка си, че това няма да бъде съдебен процес, защото — разбира се! — една кралица не може да бъде изправена на съд. Това е разследване на поведението на полубрата на шотландската кралица, лорд Мъри. Не е обвинена тя, а той. Ще разследват дали е действал предателски, а после ще я върнат на власт. Ще премахнат петното от името ѝ и ще я върнат на трона. Ще бъде освободена от бремето на скандала и ще може отново да вземе сина си под своя опека.

— Ще бъде свободна — казвам. — Благодаря на Бога, че поне тя ще бъде свободна.

През юли най-после получавам отговор от моята леля Бес. В писмото използва новия си печат: лъв, изправен на задните си лапи. Усмихвам се, когато го поглеждам и счупвам печата. Харесва ми да си представям леля Бес с герб, на който е изобразен изправен на задните си лапи лъв: много е подходящо.

Изпускам писмото на пода. Чувствам се така зле, както в деня, когато Катрин беше отведена в Тауър, а Елизабет ми нареди да ѝ подам ръкавиците.

— Тя никога няма да се измъкне — предричам. — Мери никога няма да се измъкне. Елизабет я държи оплетена в паяжината си, както държи мен. И двете ще умрем в затвора си.

Замъкът ГримсторпЛинкълншир, Коледата на 1568 г.

Коледата в Гримсторп е ярка и студена, а баба ми е в двора, затова ние със слугите ѝ празнуваме тихо в нейно отсъствие. Позволено ми е да се разхождам в градините, надолу до конюшните и из целия вътрешен двор на прекрасния замък, но когато пада снегът и пътеките се покриват с гъсти преспи, не мога да стигна по-далече. Нямам нищо против да стоя затворена заради снежните преспи: знам, че снегът ще се стопи.

Доведената ми баба ми изпраща писмо с коледен подарък — златна чаша — и ми съобщава новините. Пише предпазливо, за да не може никой шпионин да твърди, че тя заговорничи с мен.

Имам радостни новини за Нед Сиймор, графа на Хартфорд, пише тя, избягвайки да споменава, че той е мой зет. Освободен е от затворничеството и може да живее свободно в дома си в Уилтшър, Улф Хол. Синовете му, Теди и Томас, остават при баба си в Хануърт, но могат да пишат на баща си и могат да ти пишат и да получават писма от теб. Знам, че това ще ти достави голяма радост.

За миг спирам да чета и се замислям за малките си племенници, синовете на Катрин, и за баща им, все още разделен от тях: но поне могат да си пишат. Наистина, Елизабет се превърна в чудовищно могъща кралица. Всички можем да бъдем единствено там, където тя е склонна да ни позволи.

Доведената ми баба дава ясно да се разбере, че ходът на разследването, което трябваше да разгледа предателството на коварния полубрат на Мери, кралицата на шотландците, е изцяло преобърнат. Лорд Мъри е предоставил на разследването ковчеже с писма, които според слуховете доказват, че кралицата е убийца на съпруга си и разпътна любовница на Ботуел. Не коварният полубрат, а самата кралица е изправена на съд — както Елизабет се закле, че никога няма да се случи.

Не всички писма имат вид на написани с истинския ѝ почерк, тактично обяснява доведената ми баба. Затова някои хора се съмняват, че са нейни.

Съвсем сигурна съм в това. Предполагам, че шпионите на Уилям Сесил преправят и преписват писма като послушни деца, приведени над учебниците си, трескаво фалшифицирайки. Но така или иначе, на Елизабет ѝ липсва смелост да стигне до окончателно заключение и началото на новата година заварва шотландската кралица и мен, задържани в нашите затвори: аз — в Гримсторп, тя — в замъка Болтън, облечена в скъпите си кралски одежди, които настоя да ѝ препратят от Лохлевън, и двете — надяващи се на свободата си с идването на пролетта.

Тя не просто се надява: пише на Филип II Испански, заявявайки, че е задържана неоснователно от Елизабет. Това може да ѝ спечели свободата, но със сигурност ще ѝ спечели непоклатимата враждебност на Уилям Сесил и всички протестанти. За разлика от нея, аз нямам на кого да пиша. Единствената ми роднина с кралско потекло е моята единствена неприятелка: Елизабет.

Замъкът ГримсторпЛинкълншир, пролетта на 1569 г.

Едва успявам да повярвам, че този миг настъпи, но дойде пролет, земята се освобождава от здравата хватка на зимата, потоци текат край пътеките, и както пленената ми братовчедка Мери, така и аз ще бъдем освободени. Сезонът, който винаги ме е призовавал с песента на птиците, е сезонът, в който ще изляза на свобода. Кралица Мери ще се върне в Шотландия и ще заеме трона си. Разследването срещу нея се срина и Елизабет знае, че не може да държи царствената си братовчедка под ключ без основателна причина. Няма да задържи под ключ дори мен, а аз не мога да разчитам на застъпничеството на Филип II и католическите крале. Сякаш Елизабет се е вгледала в ужаса, който създава, видяла е пътя, по който върви. Ако успееше да докаже обвинението срещу братовчедка си Мери, щеше да се наложи да я екзекутира. Ако продължи да ме държи затворена за неопределено време, какво друго е това, ако не смъртна присъда? Непостоянна, страхлива, Елизабет се обръща от преследването на наследниците към освобождаването ни с надеждата, че Мери в Единбург и аз някъде далече ще ѝ създаваме по-малко неприятности, отколкото когато ни държи в плен.

— Предвижда се да отседнеш при сър Томас Грешам — казва баба ми. — Ще ми липсваш, скъпа, но ще се радвам да знам, че си в Лондон, а следващия път, когато в двора има свободно място, ще станеш придворна дама. Ще се върнеш там, където беше преди.

— Тя мисли, че ще се върна да ѝ служа? — питам стъписано.

Баба ми се смее.

— Ще ѝ служиш. Това е най-добрият начин да дадеш да се разбере, че не представляваш опасност за нея, не си съперница. Спомни си, че собствената ѝ сестра я затвори, а после я повика в двора. Тя мисли, че може да направи същото с теб.

— Но ще бъда свободна?

— Ще бъдеш свободна.

Улавям ръцете ѝ и казвам:

— Никога няма да забравя, че ме приюти.

— Това не беше нищо особено — казва тя шеговито. — Не забравяй, че приех и проклетата маймуна.

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, лятото на 1569 г.

Яздя към Лондон през най-богатите земи на Англия. От двете страни на пътеката ливадите са прясно окосени и аз усещам замайващия аромат на зелено сено. По хълмовете отвъд полята овце се трупат заедно с охранените си агнета под небрежния надзор на пастирчетата. В мочурливите ливади до реката кравите пасат тучната трева, а когато минаваме покрай тях вечерта, виждаме как момичетата излизат с ведрата върху кобилиците си, носейки столчетата си за доене.

Толкова се радвам да яздя, че не искам пътуването да свършва: но не след дълго стигаме до Бишъпсгейт, където се намира прекрасната къща, построена от сър Томас със състоянието, което е спечелил, съветвайки моята фамилия, Тюдорите, как да управляват деловите си начинания. Именно сър Томас предупреди кралицата, че трябва да изтегли от обращение некачествените монети и да сече нови, сър Томас бе този, който живееше в Антверпен и бранеше интересите на английските търговци, и именно сър Томас даде съвет да бъде построена голяма зала в Лондон, където търговците да могат да се срещат и да обменят новини, да потвърждават лицензите и монополите и да купуват взаимно дялове в компаниите си.

Спираме пред красивата му лондонска къща, почти дворец, и слугите в ливреите на дома му разтварят двойните врати и аз влизам. Няма кой да ме посрещне, освен управителя на домакинството, който ми се покланя и ми предлага да ме отведе до покоите ми.

— Къде е сър Томас? — питам, като изхлузвам ръкавиците си за езда и ги подавам на придворната си дама. — А лейди Грешам?

— Сър Томас е болен, оттегли се в стаята си, а лейди Грешам излезе — казва той, явно смутен от това, че пренебрегват дълга си, и от липсата на уважение към мен.

— Тогава по-добре да ме отведете до покоите ми и съобщете на лейди Грешам, че може да се яви при мен веднага щом се върне — казвам остро.

Следвам го нагоре по голямото стълбище и той ме превежда покрай няколко големи двойни врати до една единична врата, разположена в ъгъла на сградата. Отваря я. Влизам. Не е миниатюрна като кутийка стая, каквато трябваше да търпя в Чекърс, но не е и голяма, красива стая, подобаваща на красивата къща. Това е малко помещение без приемен салон, и е ясно, че няма да живея тук като принцеса със собствен малък двор.

Оттатък има спалня с голямо легло и еркерен прозорец над шумната улица отдолу, така че мога да наблюдавам като някоя любопитна търговска съпруга и да виждам как търговците на сър Томас идват и си отиват, а служителите влизат в канторите си.

— Казаха ни, че няма да е задълго — казва извинително управителят на домакинството. — Казаха ни, че отивате в двора.

— Така смятам, и това ще свърши работа за момента, ако нямате нищо по-добро — казвам хладно. — Моля, отведете дамите и прислужничките ми до стаите им. Може да донесете вино и вода и нещо за ядене. Може да оставите всичко в стаята отпред.

Той излиза с поклон и аз се оглеждам. Доста приятно е — Бог знае, че е хиляда пъти по-хубаво от Тауър — и е достатъчно добро, докато се върна в двора.

Случва се най-прекрасното, най-доброто нещо, което би могло да ме споходи: чудесно само по себе си и предвестник на бъдещо щастие. Не мога дори да помисля за него, без да ми се прииска да падна на колене и да благодаря на Бог за милостта. Моят съпруг, обичният ми съпруг Томас Кийс, е оцелял след студа и глада и тясната килия в най-ужасния затвор в Англия, и най-сетне е освободен. Получавам новината в бележка от него, лично, първата, която получавам, откакто се разделихме с една целувка, с прощалната ни целувка. Това е първата бележка, която някога ми е писал. Знам, че не е особено начетен и не му е лесно да се изразява писмено, затова запазвам като съкровище късчето хартия и грижливия почерк. Това е по-хубаво от стихотворение, по-хубаво от балада, това са искрените думи на един честен мъж, моя честен мъж.

Не мога да се заставя да изгоря това, макар да съм изгаряла всяко друго писмо, което съм получавала. Пъхам го във френската Библия, принадлежала на Катрин, където, от вътрешната страна на корицата, Нед Хартфорд е записал датите на раждане на синовете си, моите племенници. Плъзвам я между страниците и я гледам всеки ден.

Първата ми работа е да пиша на баба си в двора и да я помоля да говори с кралицата, за да разбере кога ще мога да започна да ѝ служа.

Може и да не харесвам мястото, където живея, но то поне е промяна на обстановката и знак, че съм на път към свободата си. В това отношение имам по-голям късмет от Мери, шотландската кралица, която в крайна сметка не потегля към Шотландия — нейният полубрат се е отметнал от обещанието си да се съгласи със завръщането ѝ, а протестантските лордове също ѝ нямат доверие. Тя ще продължи престоя си при леля ми Бес в Уингфийлд Манър, докато се изяснят условията за завръщането ѝ. Настанена е в много красива къща и ще бъде обслужвана подобаващо, но не ѝ завиждам. Подобно на мен, тя е във временно избран за нея дом, близо до свободата, но въпреки всичко не съвсем свободна. И двете трябва да чакаме прилива на състрадание у Елизабет, а той рядко достига висока точка.

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, лятото на 1569 г.

Дворът е на лятно пътуване, когато до нас в Лондон достига изключително необичайна новина. Изглежда, че нашата братовчедка Мери, кралицата на шотландците, е надхитрила домакинята си, моята леля Бес, и е извършила нарушение: същото, каквото извърши Катрин, същото, каквото извърших аз. Колкото и да е абсурдно, макар и омъжена за изчезналия граф Ботуел, тя е дала обещание за брак и — сякаш това не е достатъчно ужасно за кралицата-стара мома — изборът ѝ е паднал върху изтъкнат английски благородник. Всички казват, че тя е сгодена за Томас Хауард, херцог на Норфолк — роднина на Елизабет по линия на семейство Болейн, — а той е избягал от двора на Елизабет и никой не знае къде е отишъл.

Сър Томас излиза забързано от къщи рано сутринта и се връща чак в полунощ. Нищо не е по-омразно за търговците от несигурността, а ако Елизабет трябва да изпрати армия срещу семейството на родната си майка, семейство Хауард, тя ще е принудена да се сражава с по-голямата част от хората на Норфолк, и е невъзможно да се предвиди как ще свърши това. Войните на Братовчедите ще се повторят отново. Ще бъде война, по-ужасна от онези във Франция — религиозна война. Две кралици ще се сражават за бъдещето на Англия. Това ще бъде катастрофа за страната ми и за трона на сестрите ми.

Елизабет прекъсва лятното си пътуване и припряно отвежда целия двор в замъка Уиндзор, за да се готви за обсада. Прекарала е живота си в ужас, очаквайки точно такова събитие, а сега си го навлече сама. Винаги се е бояла, че наследницата ѝ ще се омъжи за силен и влиятелен мъж и двамата заедно ще я нападнат, и сега мисли, че Томас Хауард ще вдигне цялата източна част на страната срещу двора, а лордовете от Севера ще свикат закоравелите си в битки войски, за да избавят кралицата на шотландците. И за двете територии се знае, че са папистки: на нито едно от тези места не обичат Тюдорите.

Чувам как отрядите от граждани и чирачета се обучават да защитават Лондон. Разтварям широко прозореца си, за да погледна навън и да ги видя как крачат наперено нагоре-надолу, нарамили дълги дръжки от метли вместо пики.

Казват, че херцогът на Норфолк ще потегли към Уиндзор, казват, че лордовете на Севера ще щурмуват къщата на леля ми Бес и ще отведат гостенката ѝ със сила. Леля Бес и съпругът ѝ, графът на Шрусбъри, които толкова се гордееха, че дават подслон на кралица, трябва набързо да я отведат от Уингфийлд Манър в замъка Тътбъри и да подготвят мястото за обсада. Англия отново се разделя на два лагера — както преди — и дългата игра на Елизабет на насъскване на една религия срещу друга, на един съюзник срещу друг, на една братовчедка срещу друга, рухва във всеобща паника.

Лордовете на Севера яздят под знаме, на което са изобразени петте Христови рани. Превръщат това в свещена война и всеки папист в Европа ще ги подкрепи. Това е нов поход като онзи, който едва не събори от власт стария крал Хенри VIII, и предателските енории на Севера съобщават със звън на камбани, че се вдигат в подкрепа на старата религия и младата шотландска кралица.

Горката ми леля Бес! Получавам новини за нея от своя домакин, сър Томас, който разговаря накратко с мен, когато ме среща, докато прекосявам голямата зала, за да отида в градината. Казва ми, че тя побягнала на юг, препускайки усилено с малък отряд, в опит да се измъкне от настъпващата северна армия, която преминава като вихър през Англия. На леля Бес е наредено да отведе кралица Мери зад стените на замъка в Ковънтри, преди лордовете от Севера да заловят нея и хората от домакинството ѝ и да избият всички. Елизабет е събрала армия от лондончани, сър Томас е изпратил собствените си хора и те маршируват на север, но няма да са в състояние да сторят нищо, ако всяко село е против тях, а всяка църква отслужва литургия и се обявява в защита на свободата на Мери, кралицата на шотландците. Почти със сигурност ще пристигнат твърде късно. Съветът на Севера на Елизабет е хванат натясно в Йорк, обкръжен от лордовете от Севера. А все още няма новини за армията от Норфолк и нейния предводител Томас Хауард, който може би напредва към Ковънтри, за да спаси годеницата си, а може би марширува към Лондон, за да завземе трона ѝ.

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, зимата на 1569 г.

Сър Томас ми съобщава, че испанците са събрали армада, въоръжена и готова да отплава от Испанска Нидерландия, да пристигне да подкрепи армията на Севера и да освободи Мери, кралицата на шотландците. Казва, че ще бъде възможно да сключим мир с испанците — те вероятно ще се задоволят с връщането на кралица Мери на шотландския ѝ трон и обявяването ѝ за наследница на Елизабет, — но северните лордове може и да не бъдат удовлетворени толкова лесно.

— Мислите ли, че херцогът на Норфолк, испанците и лордовете от Севера могат да бъдат накарани да се предадат взаимно? — питам.

Той прави гримаса: гримаса на лихвар, гримаса на търговец на злато, който съпоставя един риск с друг и ги преценява.

— Предателството винаги е възможно — е всичко, което казва. — Това е единственото, което ни е останало.

Елизабет изважда късмет. Елизабет винаги е имала късмет, а сега щастието ѝ се усмихва отново. Томас Хауард, херцогът на Норфолк, се пречупва пръв — покорява се на властта ѝ. Не събира армия, а ѝ се предава, а за отплата тя го арестува и го изпраща в Тауър. Испанците не тръгват на бой, защото се съмняват, че армията на Севера ще потегли с тях; северната армия се отказва и се връща в собствените си студени хълмове, защото без испанците не смее да предизвика Елизабет, а Елизабет, която не е правила нищо, освен да се крие зад яките стени на замъка Уиндзор, идва триумфално в Лондон и се провъзгласява за богоизбран победител.

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, пролетта на 1570 г.

Всички казват, че горката ми леля Бес е изгубила четвъртия си съпруг. Но този път той не е бил застигнат от смъртта, оставяйки ѝ щедро наследство: изгубила е своя граф, станал жертва на любовта, на скандална, разпътна любов, защото всички казват, че той е влюбен в моята братовчедка Мери, кралицата на шотландците, и именно затова не е успял да я опази или да предупреди за бунта.

Това е достатъчно да накара Елизабет да го намрази, задето се възхищава на Мери, и да намрази горката леля Бес — сякаш вини нея за неустоимото привличане на красивата кралица. Бес губи благоволението на Елизабет, към което се е стремила цял живот. Има и по-лошо за леля Бес — тя и нещастният ѝ съпруг не могат да живеят в прекрасната ѝ къща (спомням си как тя ми писа за своите многобройни къщи), защото трябва да пазят строго шотландската кралица и тя трябва да бъде затворена под ключ в мрачния и влажен замък Тътбъри. Мери е затворена на ужасно място, леля Бес е затворена с нея, също както аз съм затворена в красивата къща в Бишъпсгейт, а неохотните ми домакини са затворници заедно с мен.

Но няма как да се предскаже каквото и да било. Моят домакин, сър Томас, ми казва, че несигурните времена се отразявали зле на стойността на парите и вече не знаел каква е стойността на един шилинг спрямо едно су. Когато го питам какво е станало сега, той ми казва, че лорд Мъри — вероломният полубрат на кралицата и регент на Шотландия — е бил застрелян и сега шотландските лордове искат завръщането на кралицата на шотландците. Миналото лято не желаеха да я приемат, когато Елизабет смяташе да я върне, сега я искат обратно, но Елизабет вече се бои от нея. Вместо законната кралица, Елизабет изпраща съпруга на моята братовчедка Маргарет Дъглас, граф Ленъкс, за да стане регент.

Дори аз съм наясно, че няма вероятност този избор да се приеме добре: нима той наистина ще донесе мир на една разединена страна? Нима ще поздрави своята ненавиждана снаха, когато тя се върне в кралството си? Ще направи ли нещо друго, освен да подложи на гонения шотландските лордове, които обвинява, че са убили сина му, и така да поднови битките им, всичко да започне от самото начало?

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, лятото на 1570 г.

Държа в ръце нещо рядко и скъпоценно: писмо от моя съпруг, Томас. Пристигна при мен, внесено в чистото ми бельо, следователно някой е подкупил някоя перачка да ми донесе този единствен лист. Хартията е хубава — сигурно е отишъл при писарите в замъка Сандгейт и е купил един лист, — а той пише с ясен, спокоен почерк, не като учен човек, но почерк, който може лесно да бъде разчетен от всеки, подходящ за изпращане на кратка заповед до някой вратар, застанал наблизо.

Любов моя, аз съвсем не съм наблизо. Но те чувам. Бог знае, че винаги, винаги ще се ослушвам за гласа ти.

За мен трябва да е добра новина, че Томас Хауард, родственикът на кралицата, е освободен от Тауър, без да му бъде повдигнато обвинение и остава в Лондон под домашен арест. Ако той, втори братовчед, виновен в това, че се е сгодил за една кралица, може да бъде освободен, ако тя може да бъде върната в Шотландия, тогава е безсмислено да държи мен затворена.

— Помолих за освобождаването ви — казва ми сър Томас сковано, когато идва до вратата на моя кабинет, за да направи посещение на вежливост. — Убеден съм, че ще ви освободят догодина.

Пиша на Томас:

Подписвам се „МК“ като „Мери Кийс“. Не отричам любовта си към него, нито брака си с него, и целувам сгъвката на листа, а после разтопявам восък, капвам го отгоре и поставям фамилния си печат. Той ще се сети да свали печата и да вземе целувката.

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, пролетта на 1571 г.

Сър Томас е извън себе си от вълнение, а злонравната му съпруга най-сетне има някаква радост в живота си. Елизабет идва да посети търговската зала и магазините, които той е построил, а после ще вечеря в къщата му. Необичайно е, че ще поднесат пиршество на моята братовчедка кралицата в стаите под моите, но на мен не ми се полага да присъствам. Макар да съм в къщата по нейно нареждане, не бива да бъда виждана.

— Да не я виждам? — питам безцеремонно. За миг съм помислила, че просто ще се присъединя към нейната свита от дами на влизане и тя ще използва това гостуване да ме вземе отново на кралска служба без извинение за ареста ми, без коментар. Елизабет е толкова странна в нравите си и толкова студена по сърце, че съм я смятала за напълно способна да ме приеме обратно в двора, без да бъде изречена и дума повече.

— Не — казва лейди Грешам сърдито. — Помолих съпруга си да обясни на лорд Бърли, че би било по-добре, ако изобщо не сте в къщата ни, за да не би да възникне неудобно положение, но той казва, че ще останете в стаята си и че не съществува неудобство за никого.

— Лорд Бърли? — питам.

— Новата титла на сър Уилям Сесил.

Кимвам. Виждам, че старият ми приятел е възнаграден за нестихващата си враждебност към шотландската кралица.

— Ще останете в покоите си — заявява тя.

— Както казахте.

— И няма да вдигате шум.

Разтварям широко очи при грубостта ѝ:

— Не възнамерявах да танцувам — казвам. — Или да пея.

— Не трябва да се опитвате да привлечете вниманието ѝ — поставя условие тя.

— Скъпа лейди Грешам — казвам надменно, въпреки че горната част на шапчицата ми стига до подмишницата ѝ. — Прекарах живота си в опити да избегна вниманието на моята братовчедка, кралицата. Няма вероятност да ревна гръмогласно в поздрав към нея, когато присъства на пиршество в къщата ви. Само се надявам, че успеете да направите всичко в съответствие с предпочитанията ѝ. Мисля, че не сте били често в двора? Живеете в града, нали? И не сте от благороден произход?

Тя надава приглушен, яростен писък и се втурва навън, оставяйки ме да се смея. Да измъчвам лейди Грешам е главното ми развлечение. А едно кралско гостуване ще ми предостави широко поле за действие.

Всъщност всичко минава съвършено. Елизабет вечеря в залата за пиршества на семейство Грешам и гледа пиеса, която възхвалява могъществото и величието ѝ. После се разхожда из огромното, безумно творение на сър Томас — неговата търговска зала. Търговците не се събират тук, както правят в Борсата в Брюж. Златарите, бижутерите и продавачите на стоки не са се преместили в неговите малки магазини: предпочитат традиционните си сергии или предните стаи на къщите си, на оживените градски улици. Сър Томас е помолил всичките си арендатори да донесат стоката си, за да я види кралицата, и ѝ прави подаръци във всеки магазин. Елизабет приема жадно подаръците и ласкателствата като охранена рижа котка и повиква херолд да оповести, че оттук нататък залата ще се нарича Кралска борса, а сър Томас най-сетне ще печели пари тук и гербът му със скакалеца може да подскача из цял Лондон.

— А вие ще бъдете освободена — казва лейди Грешам, като подава навъсеното си лице през вратата на личния ми кабинет в края на деня. Поруменяла е от самодоволство и вино. — Сър Томас помоли кралицата и тя каза, че можете да ни напуснете.

— Ще се радвам да си тръгна — казвам, запазвайки спокоен тон пред тази непривлекателна приносителка на добри новини, твърде неправдоподобен ангел вестител. — При съпруга си ли ще отида?

— Не знам — казва тя, неспособна да ме подразни с отказ. — Но със сигурност си отивате.

Грешам Хаус, БишъпсгейтЛондон, есента на 1571 г.

Чакам заповедта да опаковам книгите си и да прибера господин Носльо в пътната му клетка, но такава не идва. После научавам, че Уилям Сесил е зает с други въпроси. Разкрил е голям заговор за пленяването на кралица Елизабет. Томас Хауард е обвинен, че съзаклятничи с Испания за събирането на армия, за да поставят Мери Стюарт на трона на нейно място. Дворът е обезумял от страх и никой няма да освободи друга наследница, друга Мери, дори ако това съм само аз и всички знаят, че не съм направила нищо. Томас Хауард е върнат в Тауър, стражата в къщата на моята леля Бес е подсилена, и Елизабет отново държи в плен трима братовчеди.

Пиша на Томас:

Нямам отговор от него, но това не ме безпокои, защото навярно все още не е получил писмото ми или не може да ми предаде тайна бележка. Седя в прозоречната ниша с изглед към лондонската улица, когато виждам как докторът пристига и го пускат да влезе през предната врата под прозореца ми. Не съм се оплаквала от никакви признаци на лошо здраве и затова се питам кой ли го е повикал и дали лейди Грешам не се е отровила от прекомерната си жлъч.

Сър Томас лично отваря вратата и доктор Смит влиза в стаята. Значи е дошъл да посети мен. Изправям се на крака, изпълнена с безпокойство. Ако ме освобождават, защо са изпратили лекаря ми? Защо и двамата са толкова мрачни?

Не чакам да съобщят за него или той да се поклони.

— Моля ви, кажете ми — изричам бързо. — Моля ви, кажете ми веднага какво сте дошли да ми съобщите. Моля ви, кажете ми веднага.

Двамата мъже се споглеждат и тогава разбирам, че съм изгубила любовта на живота си.

— Томас ли? — питам.

— Да, милейди — казва докторът тихо. — Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че той е мъртъв.

— Съпругът ми? — казвам. — Моят Томас, Томас Кийс? Кралският пазител на портите, най-едрият мъж в двора? Който се ожени за мен?

Продължавам да мисля, че със сигурност има грешка. Не може моят Томас да е оцелял във „Флийт“ през зимата, да е успял да се върне в Кент, да напише, че ще дойде при мен, а после да не издържи и да умре, преди да се съберем отново. Не е възможно нашата любовна история, такава чудата, невероятна история, да завърши толкова нещастно. Все си мисля, че това е някой друг Томас, не моят Томас, който е висок като дърво, с изпънати назад рамене и с мили очи, оглеждащи зорко всеки, който идва до портата му.

— Да, милейди — казва отново докторът. — Страхувам се, че е мъртъв.

Остърли ПаркМидълсекс, пролетта на 1572 г.

По-късно, много по-късно, ми казаха, че при тези думи съм рухнала, че съм пребледняла и мислели, че никога няма да отворя очи. Не съм проговорила и мислели, че новината ме е убила. Когато все пак се събудих в леглото си, попитах дали е вярно, а когато ми казаха: „Да, да, Томас Кийс е мъртъв“, затворих отново очи и се обърнах с гръб към стаята. С лице към стената, чаках да ме споходи смъртта. Тогава ми се струваше, че съм изгубила всеки, когото някога съм обичала, и всеки, който ми принадлежи, че животът ми е безсмислен, загуба на време, че служи единствено, за да разгневява кралицата още повече, че тя се е превърнала в чудовище, че подобно на баща си се е превърнала в чудовищния Кърт — огромен звяр, който живее в недрата на Англия и поглъща най-светлите ѝ и прекрасни деца.

Това, че злобата на Елизабет разби сърцето на най-големия мъж в Англия, онзи голям мъж с голям дух, не доказва мощта ѝ, а показва силата на злото у една жена, когато тя не мисли за друго, освен за себе си. Елизабет черпи сила от суетата си. Всеки, който намекне, че друга жена е за предпочитане пред нея, трябва да умре. Всеки мъж, който предпочете друга жена пред нея, трябва да бъде прокуден. Дори някой като Томас, който ѝ служеше предано и чието предпочитание падна върху една малка жена, която стигаше само до широкия му кожен колан, дори на Томас не можеше да бъде позволено да живее щастливо, щом отмести поглед от Елизабет към друга жена — към мен.

Преместват ме в Остърли Парк, провинциалната къща на сър Томас Грешам, сякаш местят труп. Мислят, че ще умра сама в провинцията и че цялото неудобство ще приключи. Такова е и моето безмълвно желание. Сигурно такава е Божията воля и аз не желая да извърша скверно дело спрямо Него, като се самоубия, но не се храня и не говоря. Лежа със затворени очи, а възглавницата под главата ми е винаги влажна, тъй като сълзите постоянно се процеждат изпод затворените ми клепачи, докато плача за съпруга си, Томас, независимо дали съм будна или спя.

Дните стават по-къси и в три следобед в спалнята ми е тъмно като нощ, а после бавно, бавно, златната светлина започва да се връща по белите стени и сутрин чувам птичи песни отвън пред прозореца, небесата просветляват все по-рано и по-рано и аз си мисля, че съпругът ми, обичният ми съпруг, никога не би ме посъветвал да се предам. Той ме обикна, когато бях малко момиче върху прекалено голям за мен кон. Обичаше куража ми, обичаше непобедимия ми дух. Навярно мога да намеря отново онзи кураж и онзи дух, от любов към него.

И си помислям, че ако не друго, мога да лиша Елизабет от победата, каквато ще е смъртта на всичките ѝ братовчеди. Мисля си за Мери, кралицата на шотландците, очакваща връщането си в Шотландия, твърдо решена да се върне при народа и сина си. Мисля си за Томас, херцога на Норфолк, подготвящ собствената си защита в Тауър. Мисля си за моята братовчедка Маргарет Дъглас, сега овдовяла, тъй като съпругът ѝ загина при някаква схватка в Шотландия, която никога не спира да иска справедливост, никога не спира да предявява правата на своя шотландски внук над трона, и си помислям: проклета да съм, ако спестя на Елизабет проблема как да се справи с трима живи наследници. Проклета да съм, ако угодя на Елизабет чрез безмълвното оттегляне на поредната съперница. Аз съм сестра на Джейн Грей — наричат я първата протестантска мъченица, — няма да си тръгна кротко: тя не го стори. „Научи се да умираш!“ не означава да легнеш като мопса Джоу, с лапа върху носа, и да се предадеш. „Научи се да умираш!“ означава да обмислиш как смъртта ти да има смисъл, както има смисъл животът ти.

Затова след дългия, безмълвен период на траур ставам, защото обичам съпруга си и искам да изживея остатъка от живота си, за да го докажа, и защото презирам Елизабет и през остатъка от живота си ще живея така, че да ѝ създавам неудобства. Когато пролетта идва, ставам. Толкова е просто. Привдигам се и си подреждам косата, в която между златистото прозират сребърни нишки, както приляга на вдовица, поръчвам черен плат от магазините на сър Томас в Лондон, и споря с лейди Грешам колко плат ми е нужен за ушиването на рокля в траурно черно. Искам да е с пищни гънки и красиво ушита. После научавам, че нейният глупав, глупав съпруг (защото този човек е глупак, при все че разбира от делови въпроси) е отишъл при Уилям Сесил да пита дали действително мога да се обличам като вдовица. Сякаш това има значение за него, сякаш има значение за тях! Сякаш за една кралица би трябвало да е от значение дали една вдовица ще носи черно заради любовта на живота си. Сякаш подобава на една кралица да падне толкова ниско, че да се тревожи за черната фуста на най-дребната от своите поданици, сякаш е редно някой да ми откаже да нося черна рокля, когато нося огромна любов в сърцето си.

Спечелвам своята черна рокля и печеля свободата си. Позволяват ми да се разхождам в градините в Остърли и дори да взема кон и да яздя през парка. Господин Носльо харесва овощната градина на Томас Грешам и когато идва сезонът на ранозрейките, често може да бъде открит да оглежда малините или ранните череши. Придирчиво подбира плодовете, и няма как да не заподозра, че му доставя особено удоволствие да дразни нашия домакин. Неведнъж, когато сър Томас е изпратил вест от Лондон, за да поиска праскови от парника си, съобщавайки на домашните си, че дава важна вечеря на изтъкнати гости, откриваме, че господин Носльо го е изпреварил. Знае как да отключва вратата на парника, влиза пръв и изяжда най-хубавите плодове. Понякога гризва само по малко от всеки плод. Бих очаквала сър Томас да се възхити на метода на господин Носльо за вдигане на стойността, но той не се възхищава.

Пиша на Уилям Сесил и казвам, че след като сега е признато, че бракът ми е бил действителен, бих искала да живея там, където живееше съпругът ми, в Сандгейт в Кент, и да отгледам децата от първия му брак като свои. Сега те са сираци, а аз съм вдовица: би било услуга за енорията и радост за мен, ако грижата за тях може да ми бъде поверена.

Отнема му дълго време да отговори, но знам, че си има много други тревоги. Томас Хауард, херцогът на Норфолк, е бил изправен на съд по множество обвинения, но само едно от тях звучи убедително — а то е най-тежкото. Предпочел кралица Мери пред кралица Елизабет, имал намерение да се ожени за красивата по-млада жена, и кралицата иска той да умре заради това. Знаел е, че има заговор за освобождаването на шотландската кралица и може да е препратил известна сума пари за тази цел. Не е сторил кой знае какво друго. Не се присъединил към заговора, покорил се на кралицата и я помолил за прошка. Тя не приела оправданието, че той е обещал брак на шотландската кралица, че ѝ дължи подкрепата си. Това е последното оправдание на света, което човек може да изтъкне пред жена като Елизабет — тя не може да търпи друга жена да бъде удостоявана с внимание. Затова Томас Хауард е бил изправен на съд и признат за виновен, а кралицата може да предпочете да го помилва или да не го стори. Междувременно той чака в Тауър, както чакаше сестра ми Джейн, както чакаше Катрин, както чакам аз тук в Остърли, да узнаем какво е угодно на кралицата.

И именно сега, когато намират Томас Хауард за виновен в държавна измяна, задето ѝ е предложил брак, когато съпругът на Бес е в немилост, понеже се е влюбил в нея, внезапно, репутацията на Мери Стюарт се оказва съсипана. Тайният съвет позволява пълното разгласяване на писмата ѝ, прочутите писма от посребреното ковчеже — фалшифицирани и скалъпени. Уилям Сесил е зает и книжата, които някога бяха толкова тайни, че не можеха да бъдат показвани дори на кралските съветници, сега са разпространявани с такава лекота, че всяко момче, въртящо шишове в някоя готварница, и всяка кухненска прислужница в Лондон, може да си купи екземпляр и да прочете, че кралица Мери не е законна кралица, защото е развратничила с Ботуел и е взривила съпруга си.

Потресен от това и изплашен от множеството други предупреждения на Сесил, парламентът отправя призив Мери да бъде обвинена и екзекутирана. Все още нежелана, вероломна гостенка на леля ми Бес, шотландската кралица трябва да чака, за да види какво ще направи Елизабет. Предполагам, че Елизабет ще държи всичките си братовчеди — всички нас — затворени за неопределено дълго време, докато красотата на Мери повехне, докато преданата армия на Томас го забрави, докато умрат от сломено сърце. Но не може да накара мен да се почувствам дребна и нищожна. Аз и без това съм дребна. Не може да разбие сърцето ми: то е погребано с моя съпруг, Томас Кийс.

Когато най-сетне получавам вест от Сесил, той отхвърля молбата ми. Кралицата все още не иска да се връщам към нормалния живот. Не ми е позволено да се грижа за доведените си деца, не ми е позволено да отгледам децата на Томас, както ме помоли той. Но тя не трябва да мисли, че ще умра тихо и кротко, за да ѝ угодя. Нито за това, нито за каквото и да било друго.

Сейнт Ботолфс-уидаут-ОлдгейтЛондон, пролетта на 1573 г.

И най-накрая… спечелих. Толкова просто и прекрасно е. Надживях злобата на Елизабет и оцелях от ревността ѝ.

Видях я как излага обичната ми сестра на опасността да умре от чума, а после я оставя да умре от отчаяние. Видях я да излага невръстните ми племенници на опасност от болести и липса на грижи. Видях я да екзекутира своя братовчед Томас Хауард и да хвърля в затвора своята братовчедка, една кралица — а кой би си помислил, че е възможно да бъде хвърлена в затвор една кралица на шотландците и сродница на кралската фамилия на Франция? Но аз видях Елизабет да прави всичко това. И накрая, видях как злобата ѝ към мен се изтърква от прекомерна употреба. Не аз съм тази, която се уморява и се предава, а Елизабет. Най-сетне тя ме освобождава.

Първо ми позволява да отседна при доведения си баща, Ейдриън Стоукс, в Боманър, така че се връщам в семейния си дом. После, сякаш уморена от дългогодишно преследване, ме освобождава и обещава да възстанови издръжката ми. Няма по-голям смисъл в освобождаването ми, отколкото имаше в арестуването ми. Не представлявам опасност за нея сега, не представлявах опасност преди. Това е просто поредната кралска прищявка.

Но не ме е грижа: не призовавам за справедливост, нито се оплаквам, че можеше да ме освободи преди седем години, изобщо не беше нужно да нарежда да арестуват обичния ми съпруг, можеше да пусне на свобода Катрин, не беше нужно тя да умира. Зная, че ние предизвикваме страха и лудостта на Елизабет. Но не се оплаквам. Тя ми отпуска издръжка, освобождава ме. Мога да си позволя да живея сама, целувам доведения си баща и новата му съпруга, и очарователните ѝ деца, купувам си къща и се установявам като собственичка на дом в Лондон, горда и свободна като лейди Грешам, но далеч по-щастлива.

Лондон е прекрасен през пролетта. Това е най-хубавото време. Селата, които граничат със стените на града, са пълни с ярки бели кокичета и празнично обрасли с жълти нарциси, които се поклащат на вятъра. Господин Носльо, който вече старее, разбира, че най-сетне сме се сдобили със собствен дом, и по цял ден седи върху червена кадифена възглавничка на стол с висока облегалка в преддверието, където може да следи как членовете на малкото ми домакинство влизат и излизат, сякаш е малък вратар. Подарявам му покрит с гъста бродерия кожен колан и куртка в зеления цвят на Тюдорите в памет на кралския пазител на портите, когото никога няма да забравя.

Виждам се с децата на съпруга си, както му обещах. Дъщеря му, Джейн Мерик, ме посещава често, и ме моли да стана кръстница на дъщеря ѝ, която кръщава Мери, на мен. Имам и други посетители. Идват приятели от някогашните ми дни в двора, шаферките от сватбата ми, а Бланш Пери, главна камериерка на спалнята на кралицата, идва от време на време да си говорим за старите дни. Знам, че ако искам да се върна на служба при Елизабет, Бланш ще се застъпи за мен, и ми идва да се прегърна сама от радост при мисълта, че съм готова да обмисля това. Истинското ми място е в двора, но неприязънта ми към Елизабет е толкова силна, че може да предпочета изгнанието. Все още не знам. Ще реша. Имам свободата да избирам.

Имам и други посетители. Баба ми и децата ѝ идват при мен винаги, когато са в Лондон, и аз често вечерям с тях и оставам да пренощувам. Зет ми, Нед, пише с новини за племенниците ми, и ще им гостувам в Хануърт през лятото. По-малкият, Томас, е човек на науката като сестра ми Джейн, поет като баща си. Изпращам му книги, препоръчвани от свещениците, които ме посещават, за да изучаваме и обсъждаме новата теология, която настоява полупапистката Църква на Елизабет да стигне по-далеч с реформата и целомъдрието. Купувам новите книги, ходя да слушам проповеди и се осведомявам за хода на споровете.

Леля Бес, тази приятелка на семейството ни, на която не може да се разчита в трудни моменти, ми идва на гости, когато е в Лондон. Не може да се застави да говори за раздора в домакинството си, но всички знаят, че „моят съпруг, графът“ е пропилял огромното си състояние за подслона и охраната на своята царствена гостенка, и че тя все още пресушава средствата му, тъй като Елизабет така и не изпраща кралицата с почести обратно в Шотландия, нито я прогонва позорно във Франция. Бес живее отделно от съпруга си, доколкото е възможно, но не е успяла да спаси богатството и навярно именно това я наскърбява най-много.

Тя говори с обич за децата си и за големите си строителни планове. Надява се да спаси състоянието си от дълговете на графа и да запази достатъчно собствени пари, за да построи голяма нова къща до стария си дом Хардуик Хол, а иска и да основе династия. Нейният граф може да ѝ е изменил, но амбицията никога няма да ѝ измени. Само един Бог знае кого ще избере тя за съпруг на бедната си дъщеря.

— Как ти се струва Чарлс Стюарт за моята Елизабет? — пита тя. — Той е сродник на самата кралица и брат на покойния крал на Шотландия.

Поглеждам я потресена.

— Мислиш, че ще получиш разрешението на Елизабет за такъв брак?

Тя издава леко пухтене, сякаш духва свещ, и по някаква причина това ме кара да застина.

— О, не, така че може би да не говорим за това — казва после. — Но кажи ми, колко плащаш на управителя си тук? Лондонските слуги не са ли ужасно скъпи?

Оставям я да измести темата на разговора и си позволявам да забравя, че е говорила за това. Леля ми Бес беше в добри позиции, когато имаше на герба си изправен на задните си лапи лъв. Никой не знае докъде ще стигнат тя и семейството ѝ.

Преди да си тръгне, я развеждам навсякъде из малката си къща, от спалните на прислугата в таванските помещения до спалнята и личния си кабинет долу. Тя се възхищава на библиотеката с книгите ми, опипва голямото ми легло с балдахин.

— Всичко е много добре — казва ми както една жена, издигнала се от нищото, на друга, която е изгубила всичко и го е спечелила обратно.

Показвам ѝ голямата си зала и сребърните прибори в бюфета. Двайсет души могат да се хранят от сребърни блюда на трапезата ми, а сто души могат да бъдат настанени в залата под нас. Понякога организирам пищни вечери, каня, когото си избера. Господин Носльо ни наблюдава тихо, докато се възхищаваме на моите съкровища.

Превеждам я през къщата до кухните и ѝ показвам шиша в огнището и специалния съд за събиране на соса от печеното, готварницата за месо, кухнята за приготвяне на сладкиши, помещението за мляко и сирене, избата, пивоварната и маслобойната.

— Това е истински дом — казва тя, сякаш е мислила, че една дребна жена ще има нужда само от кукленска къща.

— Така е — казвам. — Това е моят дом, и ми отне дълго време да се сдобия с него.

Зад къщата имам конюшня и излизам на езда, когато пожелая. Излизам толкова надалече и за толкова време, колкото ми харесва. Никой вече няма да ми казва, че мога да стигам само до портата или да виждам небето само през малко квадратче стъкло. Мисля си за сестра ми Катрин, за това колко мила и колко наивна беше тя, за преданата ѝ, неотклонна любов към съпруга ѝ и за това колко храбро бранеше него и синовете си. Мисля си за съпруга си, Томас Кийс, и как го държаха, хванат натясно като мечката в Брадгейт, огромен красив звяр, смазан от жестокостта на пазачите си. Мисля си за Джейн и нейната решимост да говори за Бог, когато можеше толкова лесно да си замълчи, за да остане жива, и си мисля, че тя избра съдбата си, а аз избрах своята.

Радвам се, че не избрах мъченическа смърт като Джейн, и се радвам, че не разбих сърцето си като Катрин. Радвам се, че обичах Томас и че знам, че още го обичам. Радвам се, че Елизабет не ме унищожи, че ѝ се противопоставих и никога не съжалих за това, и че моят малък живот, живот на малък човек, за мен беше живот на величие.

Приглаждам черната си рокля. Винаги нося черно като почтена богата вдовица. Спомням си как хората ми казваха, че Мери, кралицата на шотландците, избрала черно, бродирано със сребърна и златна нишка, за сватбената си рокля, и си мисля: ето, това е начинът да бъдеш изискана вдовица! Това е начинът да бъдеш кралица. Под черния си брокат нося алена фуста като нея, и тя се показва в пищни цветни отблясъци, когато се разхождам из хубавата си къща или когато излизам на улицата. Червеното е цветът на дързостта, червеното е цветът на живота, червеното е цветът на любовта, следователно е и моят цвят. Ще нося черната си бродирана рокля и червената си фуста до деня, в който умра — и когато и да настъпи той, ако онова бедно, лишено от любов и неспособно да обича създание Елизабет е още на трона, знам, че поне ще ме удостои с великолепно погребение, достойно за последната принцеса на Тюдорите.