Последният скок на лъва

3

Асад Халил, либийски терорист, пътуващ с фалшив египетски паспорт, вървеше бързо по ръкава, свързващ самолета на „Ер Франс“ с Терминал 2 на международното летище на Лос Анджелис.

Полетът от Кайро до Париж беше минал спокойно, както и полетът от Париж до Лос Анджелис. Качването на борда на летището в Кайро бе още по-спокойно благодарение на разположените на подходящите места приятели, които бяха помогнали за по-бързото му минаване през паспортната проверка. В Париж имаше двучасов престой в транзитната зала и не се налагаше да минава през втора проверка, която би могла да създаде проблеми. И сега беше в Америка. Или почти в Америка.

Вървеше с останалите към гишетата за проверка на паспортите. Повечето пътници бяха французи, поне по националност — сред тях имаше доста братя мюсюлмани с френско гражданство. Някъде около четвърт от пристигналите бяха египтяни, които се бяха качили на самолета в Кайро и също като него бяха чакали в транзитната зала на летище Дьо Гол, за да продължат с Боинг–777 директно до Лос Анджелис. Във всеки случай Халил реши, че не изпъква сред останалите, а и бе убеден от приятелите си от Ал Кайда, че точно този маршрут ще го доведе поне дотук без проблеми. Оставаше му единствено да мине през паспортната проверка на американците с подправените си египетски документи. Митницата нямаше да е проблем — нямаше какво да декларира и не носеше със себе си нищо, освен омразата си към Америка, която лесно можеше да се прикрие.

Работеха десет гишета и той се нареди на опашка с други пристигащи. Погледна си часовника, който бе нагласил на местно време. 17:40 — натоварен час, което също влизаше в плана.

Асад Халил беше облечен в шито по поръчка синьо спортно сако, жълто-кафяви панталони, скъпи обувки и раирана оксфордска риза с разкопчано горно копче. Знаеше, че дрехите му придават вид на мъж от горната част на средна класа, който вероятно е посещавал правилните училища и не представлява заплаха за никого, освен може би за другарите си по чашка или финансовия си съветник. Беше приелият западния начин на живот египетски турист Мустафа Хашим, носеше потвърдена резервация в хотел „Бевърли Хилс“, а в малкия си сак: „Пътеводител из Лос Анджелис“ — на английски, който владееше почти безупречно.

Огледа служителите на гишетата с надеждата, че сред тях няма хора от арабски произход. Защото те биха могли да създадат проблем. Особено ако завържат с него на пръв поглед приятелски разговор. „И в кой квартал на Кайро живеете, господин Хашим?“ А ако приятелският разговор се водеше на арабски, можеше да се появи проблем с либийския му акцент. Асад Халил се запъти бързо — като повечето пътници към първото свободно гише.

Служителят, мъж на средна възраст, изглеждаше отегчен и уморен, но нищо не му попречи да го изгледа преценяващо. Взе паспорта, визата и митническата декларация и ги загледа, после прелисти паспорта, върна се на страницата със снимката и започна да мести поглед от нея към него и обратно. Халил се усмихна, както правят повечето хора на този етап. Мъжът, май беше латиноамериканец, попита:

— Каква е целта на посещението ви?

„Да убивам“ — помисли Халил, но отвърна:

— Туризъм.

Мъжът хвърли поглед на митническия формуляр.

— В Бевърли Хилтън ли ще отседнете?

— В Бевърли Хилс.

— И сте тук за две седмици?

— Точно така.

— Къде ще отидете след това?

„У дома или в рая“.

— У дома — отвърна Халил.

— Имате ли потвърден обратен полет?

Имаше, въпреки че нямаше да го ползва.

— Да.

— Имате ли резервация в хотел Бевърли Хилс?

Имаше. И знаеше, че не е нужно да я показва, освен ако не му я поискат.

— Да.

Мъжът се взря в дълбоките му тъмни очи и Халил усети, че този служител, видял и чул безброй неща през годините, таи някакво малко съмнение, което можеше да стане по-голямо в следващите секунди на изпитателно наблюдение. Халил остана безстрастен, без да показва никакви признаци на безпокойство или престорено нетърпение.

Мъжът насочи вниманието си към компютъра и започна да трака на клавиатурата, като от време на време поглеждаше паспорта.

Халил чакаше. Знаеше, че самият паспорт изглежда съвсем истински, прилично износен, с няколко входни и изходни визи — все от европейски страни с пряка връзка с Кайро. Информацията в документа обаче не беше истинска. Приятелите му от Ал Кайда, които знаеха много за сигурността на американските въздушни линии, за съжаление нямаха представа какво може да знае, открие или заподозре една компютърна база данни. Както винаги, всичко опираше до човека.

Паспортният служител загърби компютъра, погледна отново египетския турист, поколеба се за секунда, след което отвори паспорта и го подпечата.

— Добре дошли в Съединените щати, господин Хашим. Приятно прекарване.

— Благодаря.

Мъжът постави печат на митническия формуляр и Халил събра документите си и тръгна към конвейера за багажа.

Беше с още една стъпка по-близо до изхода, който се виждаше зад района за митническа проверка.

Застана при въртележката и зачака. Даваше си сметка, че го следят на мониторите също както и останалите пътници на Ер Франс. Именно тук хората понякога се издаваха, защото не подозираха или пък забравяха, че ги наблюдават. Халил възприе позата и празния поглед на другите уморени пътници, които се взираха в отвора на конвейера.

Честно казано, на гишето за паспортна проверка сърцето му затуптя малко по-бързо и това го изненада и дори го подразни. Много отдавна се беше тренирал — поне ума си — да остава спокоен при всички обстоятелства и тялото му се подчиняваше: кожата му си оставаше суха, устата му влажна, лицето и мускулите не се напрягаха и не издаваха страх. Все още обаче не се бе научил да контролира сърцето си — а ако можеше да се види или чуе, то щеше да издаде всичко, което умът се опитваше да преодолее. Помисли си, че това е интересно и може би не чак толкова лошо. Щом предстоеше да се бори и убива, беше добре, че сърцето му е готово като пистолет с вдигнат ударник.

Чу се рязък звън, замига червена светлина и конвейерът тръгна. След пет минути Халил взе куфара си и го задърпа към гишетата за проверка.

Имаше възможност да си избере инспектор и избра един, който му се стори по-небрежен. Млад мъж (никога не избирай жена, особено ако е привлекателна). Подаде му митническия формуляр. Мъжът го прегледа и попита:

— Нещо за деклариране?

— Не.

Мъжът погледна черния куфар зад Халил.

— Ако го отворя, ще намеря ли нещо, което не би трябвало да е там?

— Не — искрено отвърна Халил.

— Значи няма хашиш? — пошегува се мъжът. Халил отвърна на усмивката му с усмивка.

— За жалост.

— Благодаря.

Халил продължи нататък. Изходът бе само на десет метра и той знаеше, че ако смятат да го спрат, ще го направят именно там. Разбира се, нямаше оръжие, но знаеше, че са малцина онези, които не е в състояние да обезвреди или обезоръжи, а и се намираше близо до вратата, през която можеше да избяга в препълнения терминал. Имаше вероятност и да не успее да се измъкне, но ако се сдобиеше с нечие оръжие, можеше да убие доста от тях, като междувременно застреля и неколцина пътници. Не се боеше от смъртта — страхуваше се от залавянето. Провалената мисия плашеше душата му.

На няколко метра от вратата спря, пусна дръжката на куфара и се престори, че проверява джобовете си дали документите и портфейлът са на място, както правеха мнозина, преди да излязат от охранявания район. Всеки, който го наблюдаваше, щеше ясно да види, че не изгаря от нетърпение да се махне оттук. А самият Халил щеше да види дали някой не проявява интерес към него. Знаеше, че американците и особено ФБР рядко прибягват до превантивни или прибързани арести. Но те следят. И продължават да те следят. Виждат с кого се срещаш, къде ходиш и какво правиш. И седмица или месец по-късно си правят арестите и ти благодарят за оказаната помощ.

Мина през вратата и се озова в оживения терминал.

Малка група посрещачи очакваше пристигащи приятели или роднини. Друга група — шофьори с ливреи — стоеше в редица с табелки с имената на очакваните пътници.

Халил мина покрай тях и последва знаците, които го отведоха до стоянката за таксита. Излезе от Терминал 2 и се нареди на късата опашка. Такситата вземаха клиентите на конвейер. Само след минути той седна в едно и каза на шофьора:

— Хотел Бевърли Хилс.

Докато таксито излизаше от летището, Халил разсеяно забеляза, че денят е прекрасен. Беше идвал веднъж в Лос Анджелис и в района северно от града и тогава всеки ден като че ли беше чудесен. Че защо иначе някой би пожелал да живее на такова място?

— За първи път ли сте в Ел Ей? — попита шофьорът.

— Не.

— Харесва ли ви тук?

— Щом идвам пак.

— По работа или за удоволствие?

Убиването на господин Чип Уигинс щеше да е работа и удоволствие едновременно, така че Халил отговори:

— И двете.

— Пожелавам ви да си прекарате хубаво и да направите много пари.

— Благодаря.

Извади пътеводителя от сака си и се престори, че го чете. Шофьорът разбра намека и се умълча.

Халил измъкна от сака и огледалце и го постави между страниците на пътеводителя — държеше го вдигнат пред лицето си. Огледа колите зад тях, но не забеляза евентуални преследвачи. Излязоха на магистралата и поеха на север към Бевърли Хилс.

След половин час отбиха по дългата алея с палми, която водеше до измазания с розов хоросан хотел на хълма.

Растителността бе много буйна, забеляза Халил, и в този чудесен майски ден цъфтяха хиляди цветя. Сигурно Райската градина е изглеждала по този начин. Само че тук змиите бяха много и голата плът никога нямаше да стане повод за смущение.

Халил плати на шофьора, позволи на портиера да вземе куфара, но задържа сака, влезе в хотела и се регистрира под фалшивото си име. Младата рецепционистка го увери, че всички сметки, в това число и извънредните, са предплатени от фирмата му в Кайро и че не е нужно да й дава кредитна карта. Халил я уведоми, че тази вечер може и да не се върне в хотела и че не желае нежелани услуги, събуждания по телефона или сутрешен вестник. Всъщност искаше единствено спокойствие и уединение.

Заведоха го до апартамента му в основната сграда — просторен и слънчев, на втория етаж, с изглед към плувния басейн. Асад Халил излезе на малкия балкон и се загледа към басейна. Мъже и жени се разхождаха и се бяха излегнали по шезлонгите. Зачуди се на мъжете, които позволяват съпругите им да бъдат гледани полуголи от други мъже. Не се чудеше на жените, които не показваха срам. Жените си бяха безсрамни, стига да е позволено.

Откри, че се възбужда от тези жени, и когато на вратата се позвъни, трябваше да си свали сакото и да го държи пред себе си, докато отваря. Да, това бе друго нещо, което умът му контролираше трудно.

Беше пиколото с куфара му. Поинтересува се дали се е настанил добре и дали се нуждае от още нещо.

Халил го увери, че всичко е чудесно, и когато пиколото си тръгна, сложи на вратата табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и си разопакова багажа. После седна на бюрото, отвори бутилка вода и зачака мобилния телефон. Той иззвъня и Халил отговори:

— Хашим.

— Обажда се Габар — каза гласът на английски. — Добре ли пътувахте, сър?

— Да, благодаря. Как е баща ви?

— Много добре, благодаря.

След като уречените думи бяха разменени, Халил каза:

— Пет минути. Купил съм цвете за съпругата ви.

— Благодаря, сър.

Халил затвори и отново излезе на балкона. Сега забеляза, че много от мъжете са тлъсти и че доста от тях са с млади жени. Сервитьорки разнасяха подноси с напитки по шезлонгите и масите. Беше час за коктейли — времето да си замъглиш ума с алкохол. Асад Халил си припомни римските развалини в родната си Либия и си представи как тлъстите римляни в баните пият вино, поднасяно им от млади робини.

— Свине — каза той високо. — Тлъсти свине за ножа.

4

Асад Халил мина през фоайето на Бевърли Хилс с цвете в ръка и хвърли безизразен поглед на неколцина други араби — мъже, които подражаваха като маймуни на облеклото и маниерите на американците и европейците. Знаеше, че тези хора са по-опасни за исляма дори от неверниците. С тях щяха да се разправят след това, без капка жалост.

Портиерът го попита дали ще желае такси. При предишното си посещение тук преди три години Халил беше забелязал, че в този град никой никъде не ходи пеш. Дори до следващата пресечка се отиваше с автомобил. Всъщност беше изненадан, че хотелът не предлага столове с колела и електромотори за гостите, решили да слязат до басейна. Римски свине.

— Чакам кола — отвърна той.

— Да, сър.

Един син Форд Таурус — чакаше наблизо — спря пред входа. Шофьорът не слезе, а само му даде знак. Халил бързо се качи на предната седалка и потеглиха.

— Добра вечер, господине — каза на арабски шофьорът, който се бе представил като Габар.

Халил не отговори.

Шофьорът подкара по дългата алея и каза:

— Наел съм стая на истинското си име в хотел Бест Уестърн в Санта Барбара.

Халил кимна и попита:

— И какво е то?

— Фарид Мансур, господине — отвърна шофьорът, но не попита какво е истинското име на пътника.

— И с какво се занимаваш тук, Мансур? — поинтересува се Халил.

— Доставям колети, господине.

— Добре. Моите колети при теб ли са?

— Да, господине. В хотелската ми стая, според инструкциите. Два заключени куфара, за които нямам ключове. Нали така, господине?

— А другите две неща, които поисках?

— Тук са, господине. В багажника.

— А картата?

Мансур мълчаливо му подаде пластмасова карта.

Халил я разгледа. От съображения за сигурност върху нея бе отпечатана съвсем малко информация. Нямаше го дори името на летището, на което можеше да се използва, нито конкретния портал, който отваряше. Всъщност върху нея имаше само числа.

— Как се сдоби с тази карта? — попита Халил.

— Всъщност, господине, не аз се сдобих с нея. Беше ми дадена от един наш общ приятел тук — отвърна Мансур. — Поръчаха ми да ви предам, че е взета назаем от друг приятел, човек на вярата, който няма да се нуждае от нея през следващите два дни. Но трябва да върна картата на общия ни приятел, за да може той да я предаде на собственика й. — И за да потвърди неведението си по въпроса, добави: — Не зная за кое летище е и до кой точно район дава достъп, но се надявам, че вие знаете.

— Защо каза летище? — попита Халил.

Фарид Мансур осъзна грешката си и опита да я потули.

— Общият ни приятел… той май го каза… но може и аз да съм разбрал погрешно или…

— Няма значение.

— Да, господине.

Халил прибра картата в джоба си.

Стигнаха до края на алеята и Фарид Мансур попита:

— Желаете ли да отидем в Санта Барбара още сега?

— Да.

Мансур понечи да завие надясно по Сънсет Булевард, но Халил го спря.

— Карай направо.

Мансур пресече Сънсет Булевард и продължи по Кенън Драйв с неговите големи частни къщи.

Халил погледна в страничното огледало, не забеляза евентуални преследвачи и попита:

— Колата е под наем, нали?

— Да, господине. Наех я за три дни, според инструкциите.

— Добре. — Значи колата нямаше да липсва на никого до понеделник.

Халил се загледа през страничния прозорец и Мансур отбеляза:

— Тук живеят богатите. Филмови звезди и акулите от филмовата индустрия.

— Греховете са добре платени тук — отбеляза Халил. Мансур отговори точно така, както се очакваше:

— Тук да. Но в ада ще трябва да платят много по-висока цена.

Халил не отговори на това и попита:

— От коя точно част на Либия си?

— От Бенгази, господине.

— Защо си тук?

Мансур се поколеба за момент.

— За да изкарвам пари за родителите си, господине, както и за родителите на жена ми, които живеят в Бенгази. — И побърза да добави: — Мечтата ми е да се върна в родината.

— Ще се върнеш.

— Да, господине.

— А жена ти? И тя ли е тук с теб, господин Мансур?

— Да, господине. Както и четирите ни деца.

— Добре. Обучени ли са във вярата ни?

— Разбира се, господине. Изучават Корана в училището към джамията.

— Добре. А жена ти знае ли, че ще отсъстваш от дома си два или три дни?

— Да, господине.

Двамата се умълчаха и Фарид Мансур осъзна, че този човек го кара да нервничи. Беше виждал хора като него в Либия, а понякога и тук, в джамията. Споделяха една и съща вяра, но по различен начин. И този човек… гласът му, поведението, очите… този човек беше по-различен дори от другите, които бяха различни. Този човек го плашеше.

Фарид Мансур не беше сигурен накъде да кара, но заподозря, че пътникът му е загрижен да не ги следят, затова направи няколко произволни завоя.

Излязоха на улица със скъпи магазини.

— Това е Родео Драйв, господине — отбеляза Мансур. — Само много богатите могат да пазаруват тук.

Халил продължи да мълчи.

В края на улицата с безбройните магазини обаче каза:

— Санта Барбара.

Мансур зави надясно по Уилшир Булевард и пое на запад съм залязващото слънце.

Продължиха по широкия булевард с неговите магазини и небостъргачи, в които имаше апартаменти и офиси. Трафикът бе натоварен и се движеха бавно.

— Много коли има тук — отбеляза Мансур.

— Изсмукват петрола от земята — отвърна Халил. Мансур си позволи да се засмее.

— И плащат добре за него.

— Да. От колко време си тук?

Мансур се поколеба.

— От осем години. — И добави: — Твърде дълго.

— Да, твърде дълго — съгласи се Халил. — Значи си бил в Бенгази, когато американците бомбардираха града.

— Да. Помня онази нощ. Петнайсети април осемдесет и шеста. Бях малко момче.

— Уплаши ли се?

— Разбира се.

— Намокри ли гащите?

— Господине?

— Понеже аз ги намокрих.

Фарид Мансур не знаеше какво да каже, така че си замълча.

— И аз бях момче, живеех в Ал Азизия в Триполи. Един от самолетите им прелетя точно над покрива, на който бях, и пусна бомба. Не пострадах. Но намокрих гащите.

— Аллах е бил милостив, господине — успя да каже Фарид Мансур.

— Да. Но майка ми, двамата ми братя и двете ми сестри се преселиха в рая онази нощ.

Мансур пое дълбоко дъх и тихо рече:

— Дано вечно обитават при ангелите.

— Да. Ще обитават.

Продължиха да пътуват в тишина. Накрая Халил попита:

— Защо правиш това?

Фарид Мансур обмисли отговора си. Да каже, че го прави за родината или вярата, означаваше да признае, че знае, че тук има нещо повече от това да помогне на гостуващ сънародник. Фарид Мансур не беше направил нищо незаконно — може би ако не се брои пластмасовата карта — и ако седящият до него смяташе да извърши нещо такова, той не искаше да научава за това.

— Мансур? Попитах те нещо.

— Да, господине… Аз… Помолиха ме да направя услуга на сънародник и…

— Някога да си привличал вниманието на властите?

— Не, господине. Живея кротко със семейството си.

— А жена ти? Тя с какво се занимава?

— С онова, с което се занимава всяка добра жена. Грижи се за дома и семейството.

— Добре. Значи малко допълнително пари са добре дошли.

— Да, господине.

— Цената на петрола пак се е повишила.

Мансур си позволи да се усмихне.

— Да, господине.

— Предполагам, нашият общ приятел ти е платил хиляда долара.

— Да, господине.

— Ще ти дам още хиляда.

— Благодаря, господине.

— И това цвете за жена ти.

Халил сложи цветето над жабката.

— Благодаря, господине.

Колата летеше на север по крайбрежната магистрала към Санта Барбара.

— Би трябвало да стигнем хотела след по-малко от два часа — каза Мансур.

Халил погледна часовника на таблото. Беше 19:30, слънцето потъваше в океана. По хълмовете от дясната му страна бяха накацали големи къщи, до една обърнати към морето.

— Това е по-живописният път до Санта Барбара, господине — каза Фарид Мансур. — Ако желаете, в неделя можем да се върнем по автострадата.

На Халил не му пукаше за пейзажите, пък и нито той, нито Фарид Мансур щяха да се върнат в Бевърли Хилс в неделя. Но за да го успокои, отвърна:

— Както кажеш. — И добави: — Оставям се в ръцете ти.

— Да, господине.

— А ние и двамата сме в ръцете на Всемогъщия.

— Да, господине.

Всъщност, помисли си Халил, Мансур щеше да се озове в ръцете на Всемогъщия след около два часа и най-сетне щеше да се прибере у дома.

А колкото до Чип Уигинс, който бе един от пилотите, бомбардирали Триполи преди седемнадесет години, и който може би бе убиецът на семейството му, той щеше да е в ада още преди слънцето да изгрее.

След това Халил щеше да продължи към Ню Йорк, за да уреди една друга недовършена работа.

5

На няколко километра северно от Санта Барбара Фарид Мансур зави към хотел Бест Уестърн, заобиколи сградата и спря на паркинга отзад. Халил слезе.

— Отвори багажника.

Мансур се подчини и Халил надникна вътре. В багажника имаше дълъг сак. Отвори го. Вътре имаше тежка щанга и касапски трион. Халил докосна острите му неравни зъби и се усмихна.

Затръшна капака на багажника и каза на Мансур:

— Заключи.

Мансур заключи колата с дистанционното, Халил взе ключовете и му махна към хотела.

Влязоха през задния вход — Мансур го отвори с картата си. Завиха по някакъв коридор и спряха пред стая 140. На дръжката на вратата бе окачена табелка НЕ БЕЗПОКОЙТЕ. Мансур отвори с картата и отстъпи настрана, за да направи път на госта си, но Халил му махна да влезе пръв, последва го и заключи. Взе картата от Мансур и я прибра в джоба си.

Беше приятна стая с две големи легла. На едното имаше багаж — черен куфар и черен брезентов чувал.

— Кога нае стаята? — попита Халил.

— В три следобед, господине. За две нощи. Трябва да я освободя вдругиден, до един на обед.

— Сам ли донесе багажа?

— Да, господине. От мястото, където оставихме колата.

Халил отиде до багажа и извади от портфейла си два малки ключа — бяха му ги дали в Кайро.

Отключи брезентовия чувал, разкопча го и видя няколко комплекта дрехи, но по-голямата част от съдържанието му бяха други неща, които бе поискал за мисията си.

Фарид Мансур беше отишъл при прозореца и се взираше към паркинга.

Халил затвори и заключи чувала, после отвори куфара. Вътре бяха другите неща, които щяха да са му нужни за мисията — пари в брой, кредитни карти, подправени паспорти и документи, няколко карти, бинокъл, мобилен телефон и зарядно. И един Коран.

В куфара имаше и малък сак и той отвори и него. Вътре намери инструментите на смъртта, които бе поискал — автоматичен пистолет 45-и калибър с резервни пълнители, дълъг остър като бръснач нож и няколко по-малки. Имаше и кожени ръкавици и гарота. Ледокопът, за който беше помолил, също бе там.

Доволен, че всичко е наред, Халил хвърли поглед към гърба на Мансур, сложи си кожените ръкавици, взе гаротата от струна на пиано и каза тихо:

— Дръпни завесите.

Мансур дръпна завесите, без да се обръща. Халил пристъпи зад него.

— Моля ви, господине — каза Мансур.

Халил преметна металния клуп през главата му и дръпна дървените дръжки. Жицата се стегна и Мансур инстинктивно се опита да я дръпне от гърлото си, от устата му се разнесе задавен писък. Халил стегна още повече и Мансур залитна напред и най-сетне падна по лице на пода. Халил яхна гърба му, като продължаваше да дърпа гаротата. Там, където жицата се впиваше във врата, започна да се процежда кръв.

Мансур зарита и тялото му се загърчи. После се отпусна безжизнено.

Халил остана върху него. Изчака цяла минута, преди да отпусне гаротата.

— Ангелите ще те отнесат в рая — каза на мъртвия.

Коленичи до трупа, извади портфейла от джоба му, след което го преобърна по гръб. Очите на Фарид Мансур се взираха сляпо в него. Устата бе отворена в безмълвен писък.

Беше намокрил гащите. Сфинктерът му също се беше отпуснал и в стаята се носеше слаба воня, доста дразнеща обаче.

Халил прибра гаротата и избута трупа под едното легло. Извади от куфара будилник и го нави за два и половина след полунощ. Имаше пет часа за почивка — съвсем достатъчно.

Извади автоматичния колт от малкия сак, провери пълнителя, вкара патрон в цевта и затъкна оръжието в колана си.

Извади Корана от куфара, после изгаси всички лампи, освен нощната и легна, без да се съблича. Отвори Корана и прочете стих за човека под леглото.

— Където и да сте, Бог ще ви събере всичките при възкресението.

После прочете още някои любими стихове, изгаси лампата и затвори очи.

Стори му се, че чува някакъв звук под себе си, но може би бяха просто газове, излизащи от трупа.

Спомни си за момент предишното си посещение тук и как бе измамен при окончателното отмъщение на последния останал жив пилот от въздушното нападение над Триполи. Този път господин Уигинс нямаше да избегне участта си. Същото се отнасяше и за човека, който го беше измамил — Джон Кори.

И за други.

Асад Халил не заспа. Подобно на лъва, на който бе наречен, той само отпусна тялото си и остави сетивата си будни. Припомни си арабската поговорка — „Никой чувства умора в деня на победата“.

6

Будилникът не го събуди — беше буден, — а само му каза, че е два и половина. Асад Халил стана, отиде до тоалетната, пийна няколко глътки вода и излезе от стаята, като не пропусна да се увери, че табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ си е на мястото. Когато някой — било чистачката, било следващият гост — откриеше тялото на Мансур, Халил щеше да е далеч от Калифорния.

Излезе в прохладната тъмна нощ, качи се в колата и потегли. По пътя извади парите от портфейла на Мансур и го хвърли в канавката заедно с цветето от таблото.

Улиците бяха пусти и след десет минути Халил наближи североизточния ъгъл на летище Санта Барбара. Тази част от комплекса бе далеч от основния терминал и бе запазена за частни самолети, чартърни компании и товарни машини.

Бяха го предупредили да е нащрек за патрулната кола на летището, която правела периодични обиколки на района, но не видя никакви движещи се автомобили от другата страна на оградата. Мина през отворения портал и стигна до дълъг тесен паркинг, където имаше няколко ниски постройки. Повечето бяха тъмни, но една имаше осветен надпис СТЪРЛИНГ ЕЪР ЧАРТЪРС. Това бе втората му цел.

Продължи покрай още няколко сгради. На паркинга бяха спрени общо три коли, в този час не се виждаше нито човек, нито движещ се автомобил. Дотук информацията, с която разполагаше, бе точна. Ал Кайда в Америка не беше направила мисията му възможна както вярваха, но трябваше да признае, че го бяха улеснили. Асад Халил, Лъва, бе убивал враговете на исляма из цяла Европа и Америка без ничия помощ, но от Ал Кайда му бяха предложили помощта си при американската му мисия, а в замяна той трябваше да изпълни тяхна поръчка в Ню Йорк. И щеше да го направи, но не и преди да приключи с личното си отмъщение. На двеста метра от сградата на Стърлинг Еър Чартърс имаше друг осветен надпис — АЛФА ЕЪР ФРЕЙТ, местоработата на господин Чип Уигинс. Халил видя до офиса черен Форд Експлорър, който отговаряше на снимката, която му бяха показали в Триполи. Господин Уигинс, бивш лейтенант Уигинс от Военновъздушните сили на Съединените щати, тази нощ беше на работа. Днес бе петък и според графика си господин Уигинс трябваше да дойде отново на работа чак в неделя вечерта, но всъщност днес беше последният му работен ден.

Халил спря тауруса срещу Алфа Еър Фрейт, до колата на Уигинс. Изключи фаровете и двигателя, слезе и провери номера на експлоръра. Наистина беше на Уигинс. Отвори багажника, взе сака с щангата и касапския трион и го преметна през рамо.

Тръгна бързо през паркинга към прохода между сградата на транспортната компания и съседната постройка. Между тях имаше висока ограда с портал, който водеше към стоянките на самолетите. Халил използва картата за достъп, която бе получил от Фарид Мансур дано бъде награден с място в рая за саможертвата си, отвори портала и се промъкна в охранявания район.

Придържаше се към сенките покрай сградата на Алфа. После приклекна до един контейнер за боклук и огледа района. Зад редицата сгради бяха стоянките, където бяха паркирани множество малки и средно големи машини. До гърба на сградата на Алфа имаше два малки двумоторни самолета с емблемата на фирмата на опашките. Беше му казано, че тези машини са две от общо трите на компанията и обикновено се връщали между полунощ и един, както бе станало и днес. Третият самолет от флота на Алфа, който отсъстваше, бе бяла двумоторна Чесна, пилотирана от господин Уигинс — нейният курс обикновено приключваше към три или четири сутринта. Халил погледна светещия циферблат на часовника си. Вече бе 2:58. Надяваше се, че господин Уигинс се движи в график и няма да закъснее.

Остана скрит в сянката на контейнера, взираше се в летището. В далечината се виждаха светлините на главния терминал, както и лампите на пистите. Малко машини излитаха и кацаха в този час, така че Халил веднага забеляза светлините на малък самолет, който се спускаше към най-близката писта.

Самолетът кацна и два бели лъча разсякоха мрака и осветиха пътеката за рулиране, водеща към стоянките.

Халил не помръдваше, ослушваше се за приближаващи хора. Ако някой се появеше, имаше две възможности — щангата или пистолета. Бягството не фигурираше като опция. Дълго бе чакал този момент и сега бе съвсем близко до Уигинс, последния от осмината пилоти, които бяха пуснали бомбите си върху Ал Азизия в Триполи, където беше живял и където бе загинало семейството му.

Двумоторният самолет продължаваше да рулира към него и Халил се замоли именно това да е машината, която му трябваше. Когато самолетът приближи, видя, че е бял, и му се стори, че вижда на опашката му емблемата на Алфа. Отвори сака и извади тежката щанга.

Самолетът влезе в стоянката и спря на десетина метра от него. Светлините му угаснаха, двата двигателя замлъкнаха и нощта отново стана тъмна и тиха.

Халил наблюдаваше и чакаше. Откъм самолета се чу скърцане, после вратата от лявата страна се отвори и един мъж слезе.

Стоянките бяха слабо осветени и Халил не можеше да е сигурен, че е Уигинс, но това беше неговият самолет, автомобилът на паркинга също бе негов, а и времето на пристигането му съвпадаше. Нямаше да се притесни, ако убие по погрешка някой друг, само че това щеше да предупреди Уигинс, а и властите, че той, Асад Халил, отново е тук.

Пилотът носеше нещо — вързани с въжета клинове за запиране — и се наведе да постави първия зад лявото колело на самолета.

Халил грабна сака и затича, преодоля десетте метра до машината за секунди.

Пилотът поставяше втория клин пред колелото, но чу шума, обърна се и се изправи.

Халил — вече беше при него — на мига разпозна лицето от фотографиите. Наистина бе Чип Уигинс. Уигинс впери поглед в него.

— Кой си ти?

Халил беше пуснал сака и държеше щангата с две ръце. Замахна, стовари я с все сила върху лявото рамо на Уигинс и му счупи ключицата.

Уигинс изрева от болка, залитна и падна. Халил замахна пак и му счупи дясната капачка, после отново — този път счупи левия пищял. Последният удар счупи дясното рамо на Уигинс.

Виковете на пилота вече едва се чуваха — беше на път да изгуби съзнание.

Халил се огледа, после хвърли щангата и сака в кабината. Коленичи до Уигинс, хвана го за ризата, вдигна го и го преметна през рамо. Изправи се, качи го в самолета и затвори вратата.

Товарният отсек беше тъмен и таванът бе нисък, така че се наложи да се движи приведен към задната част. Пусна изпадналия в безсъзнание Уигинс и го нагласи да седи, опрял гръб в стената.

Извади касапския трион и коленичи върху краката на Уигинс. После извади от джоба си ампула амоняк и я счупи под носа му. Главата на Уигинс се отметна назад и Халил го плесна по бузите.

Уигинс изстена и очите му се отвориха.

Халил доближи лице до неговото.

— Аз съм, господин Уигинс. Асад Халил, когото очаквате вече три години.

Уигинс впери поглед в него, но не каза нищо. Халил доближи уста до ухото му и прошепна:

— Вие, или може би някой от покойните ви другари от ескадрилата, убихте майка ми, братята ми и сестрите ми. Така че знаете защо съм тук.

Отдръпна се и погледна жертвата си. Уигинс гледаше право напред, по бузите му се стичаха сълзи.

— А, виждам, че съжалявате за стореното — рече Халил. — Или може би просто изпитвате физическа болка. Но със сигурност никога не сте изпитвали духовната болка, която нося в себе си, още от момче. И, разбира се, никога не сте изпитвали физическата болка на срутваща се върху вас къща, която изстисква живота от тялото ви.

Устните на Уигинс се размърдаха, но се чу само тих стон, който премина в скимтене.

Халил виждаше, че мъжът е на път отново да изгуби съзнание, така че го зашлеви и заговори по-високо.

— Чуй ме! Измъкна ми се веднъж, но сега съм ти замислил много неприятна смърт и трябва да си буден за нея.

Уигинс стисна очи, устните му затрепериха.

Халил се пресегна и извади от сака касапския трион. Вдигна го пред лицето на Уигинс и отново го зашлеви.

Уигинс отвори очи и загледа неразбиращо триона. После разбра. Очите му се разшириха, челюстта му увисна и той успя да изплаче:

— Не…

Халил натика носна кърпа дълбоко в отворената му уста.

— Да. Касапски трион. Ти си животно, а аз съм твоят касапин.

Уигинс се опита да се съпротивлява, започна да върти глава, но Халил го сграбчи за косата и опря зъбите на триона отляво на врата му.

Уигинс нададе приглушен от носната кърпа писък.

Халил бавно и търпеливо почна да реже плът и мускули. Приглушените писъци продължиха.

Кръвта течеше все по-силно, пропи бялата риза на Уигинс и започна да се събира на локва на пода. Движенията и писъците ставаха все по-слаби, макар Халил да знаеше, че жертвата му все още изпитва чиста болка и ужас, че й режат главата.

Режеше откъм задната част на врата, за да не прекъсне сънната артерия или югуларната вена, което щеше да убие Уигинс прекалено бързо. Усети как зъбите на триона застъргаха по прешлените. За съжаление, нямаше начин да направи още срезове, които да причинят болка, но не и смърт.

Вече го беше правил това — в Афганистан, където един боец от талибаните го запозна с по-фините моменти на обезглавяването. Жертвата бе западен работник, а използваният инструмент беше голям афгански нож, с който Халил определено имаше трудности, особено с прекъсването на прешлените. С триона беше много по-лесно и съответно по-приятно — но не и за Уигинс, разбира се.

Дръпна главата на Уигинс назад за косата и го погледна. Лицето му бе бяло като тебешир, а очите, макар и отворени, изглеждаха мътни и безжизнени.

Вече не можеше да получи повече удоволствие от това, така че започна да реже бързо. Прекъсна най-напред лявата сънна артерия и югуларната вена. Дланите и ръцете му до лактите се оплискаха в кръв. После преряза трахеята, дясната сънна артерия и вената, докато главата не остана да се крепи за тялото единствено на шийните прешлени. Колкото и странно да бе, сърцето на Уигинс продължаваше да изпомпва кръв, но и това скоро приключи.

Халил дръпна главата за косата, преряза прешлените и я отдели от тялото.

Задържа я за косата и се загледа в лицето на Уигинс, което се поклащаше леко от една страна на друга.

— Вече сте в ада, господин Уигинс, а моето семейство се радва в рая.

Захвърли триона, изправи се и внимателно постави главата на Уигинс в скута му. После взе щангата и я заби във врата му, докато не стигна до средата на тялото.

Излезе от самолета и затвори вратата. После се погрижи да довърши работата на Уигинс — постави клиновете под другото колело, така че самолетът да не се набива на очи.

Ако информацията му бе вярна, машината щеше да остане тук до неделя вечерта, когато господин Чип Уигинс, който бе ерген и живееше сам, трябваше да се яви отново за редовните си полети. Господин Уигинс щеше да закъснее (или може би да подрани, тъй като изобщо не беше оставял самолета), а когато го откриеха, той, Асад Халил, щеше да е прекосил континента — и да е зачеркнал още имена от списъка си, преди някой да разбере, че се е завърнал в Америка.

Мина бързо през стоянката, излезе през портала и след няколко минути вече се отдалечаваше от летището.

Върна се в хотел Бест Уестърн и захвърли окървавените дрехи под леглото при Фарид Мансур.

Взе душ и се преоблече в друго спортно сако, панталони и риза, след което посвети няколко часа на четене на Корана. В шест сутринта се просна на пода с лице към Мека и изрецитира фаджр, сутрешната молитва за възхвала на Бог.

После си събра багажа и излезе от хотела през задния вход.

Прибра куфара и брезентовия чувал в багажника, остави малкия сак на седалката до шофьора и след десет минути отново беше на летището.

В този час вече бе оживено. Халил спря до сградата на Стърлинг Еър Чартърс, взе си багажа, заключи колата и влезе в офиса.

Младият мъж зад бюрото го погледна и попита:

— Какво ще обичате?

— Казвам се Деметриос. Имам резервиран чартърен полет до Ню Йорк — отвърна Халил.

Младият мъж стана.

— Да, сър. Документите са налице, пилотите са готови за полет, самолетът също е в готовност. Можем да излетим веднага щом сте готов.

— Готов съм — каза Халил.