Последният скок на лъва

16

Асад Халил погледна през пътеката към гледащия на запад прозорец на чартърния Чесна Сайтейшън, който започваше да се спуска към републиканското летище на Лонг Айланд. В далечината, на около шейсет километра, се виждаше силуетът на остров Манхатън. Полетът от окръжното летище Съливан дотук бе продължил двайсет и шест минути.

От прозореца на десния борд се виждаше огромно гробище с хиляди бели кръстове и надгробни камъни, подредени в редици по зелени поля. В Либия мъртвите не се нуждаеха от такава плодородна земя, защото Коранът обещаваше, че душите им ще се възнесат в рая с неговите непресъхващи потоци и отрупани с плодове дървета.

Двамата му братя, двете му сестри и майка му, които бяха загинали при американските бомбардировки, бяха погребани в прости гробове в началото на пустинята до баща му, който бе убит пет години преди това от ционистите. Сега всички те със сигурност бяха в рая, защото бяха направени на мъченици от неверниците. А той, Асад Халил, беше получил специален статус от великия водач полковник Кадафи като единствен оцелял от семейството мъченици. И с този статус вървеше и огромната отговорност — отмъщението.

От високоговорителя се разнесе гласът на втория пилот:

— Ще кацнем след две минути, господин Деметриос. Моля, закопчайте колана си и вдигнете облегалката на седалката.

Докато самолетът подхождаше към летището, Асад Халил си припомни за момент интересния скок с парашута. Мъчеха го две мисли. Едната бе, че не можеше да е абсолютно сигурен, че е убил жената; втората — че трябваше да се възползва от възможността и да застреля онзи Кори.

Колкото до жената — съпругата на Кори, — тя бе дръпнала главата си и той не беше успял да й пререже гърлото докрай. Не беше свикнал жени да упражняват физическа сила срещу мъж и макар да знаеше, че това е възможно, постъпката й все пак го беше изненадала. Така или иначе, беше прерязал сънната й артерия и тя несъмнено бе изгубила много кръв и беше умряла, преди да стигне до земята.

Колкото до Кори, от самото начало планът бе да го остави за най-накрая. Искаше да удължи страданието му за мъртвата му жена и да го въвлече в игра на надхитряне, която щеше да приключи, когато той, Халил, осакати лицето и гениталиите на Кори по начин, по-лош и от смъртта. И въпреки това… нещо му казваше, че бе трябвало да промени плана си на момента и да застреля Кори, докато той висеше от парашута си — и то с пистолета на съпругата му.

Самолетът докосна пистата и започна да намалява скорост.

Вторият пилот, който май се казваше Джери, обяви:

— Добре дошли на републиканско летище Лонг Айланд.

Защо пилотите винаги го поздравяваха с добре дошъл на място, което нямаше никакво значение нито за тях, нито за него? Правеха го, откакто започнаха пътуването от Санта Барбара в Калифорния до спирките за презареждане в Пуебло, Колорадо, и Хънтингтън, Западна Вирджиния. И накрая, когато бяха капнали на окръжно летище Съливан, вторият пилот отново го беше поздравил и му беше казал:

„Надявам се деловата ви среща да бъде успешна“.

На което Халил, тоест гръцкият бизнесмен, бе отговорил:

„Сигурен съм, че ще бъде успешна“.

Самолетът се насочи към хангарите. Халил погледна през прозореца. Дали властите не бяха открили по някакъв начин как и накъде пътува? Когато в събота сутринта бе кацнал в Съливан, каза на пилотите, че в неделя ще лети до Бъфало, така че бе сигурен, че са попълнили летателен план до този град. Но когато се върна от бизнеса с убиването на жената на Кори, обяви внезапна промяна на плана и поиска да го откарат до летище Макартър на Лонг Айланд по възможно най-бързия начин. За пилотите това не беше проблем — в края на краищата той беше шефът, както повтаряха непрекъснато.

Обясниха му, че не било нужно да изготвят нов летателен план, тъй като денят бил ясен, нямало да навлизат в ограниченото въздушно пространство на Ню Йорк Сити и щели да летят под височината, изискваща подаването на план. Обясниха, че това било ВПП — визуални правила за пилотиране.

Халил знаеше всичко това, но кимаше съсредоточено и петнайсет минути по-късно бяха във въздуха. Десет минути след излитането Халил се престори, че говори по телефона, и обяви поредна промяна на плана до републиканското летище, което бе по-близко от Макартър.

Така. Пилотите не бяха имали време да разговарят с никого от окръжно летище Съливан и нямаше документи, разкриващи новата им дестинация. Тази липса на официални отчети беше изумила Халил при първото му идване преди три години. Още по-изумително бе, че година и половина след мъченичеството на другарите му от 11 септември все още бе възможно да летиш из страната с частен самолет и да не оставяш никакви или почти никакви следи от пътуването си или за пътниците на борда. Достатъчна бе само кредитна или дебитна карта, която да осигури плащането на чартърната компания.

Единственият начин властите да знаят, че е на борда, бе, ако полицията се досети, че е пристигнал в окръг Съливан с чартърен полет и е заминал по същия начин. Никой обаче не знаеше следващата дестинация на самолета, макар че биха могли да се свържат с пилотите по радиото. Те обаче изглеждаха напълно спокойни по време на краткия полет и Халил бе сигурен, че не са получили нито едно съобщение.

Въпреки това в ума му отново изникна лицето на Кори. Този човек му беше създал няколко неочаквани проблема при предишното му идване в Америка. Беше хитроумен и като че ли мислеше един-два хода напред, но така и не беше успял да се добере до него. Нямаше да го направи и сега. Всъщност можеше да се получи обратното.

Халил извади от малкия си сак бинокъл и огледа летището, но не забеляза нищо подозрително.

Бръкна отново и извади мобилния телефон на жената на Кори. Знаеше, че ако властите са открили липсата му, ще се опитват непрекъснато да засекат сигнала му. Колегите от Ал Кайда, които бяха финансирали мисията, му бяха казали, че ако се сдобие с мобилен телефон на федерален агент, ще разполага с една, може би две минути, за да провери информацията в уреда, преди сигналът да бъде прихванат.

Включи телефона на жената и след няколко секунди се чу звън за пристигнало текстово съобщение. Спонсорите му бяха казали, че тези съобщения могат да се прочетат без парола. Това го бе изненадало и беше скептичен, но сега се увери, че е вярно. Натисна бутона ОК и текстът се появи на екрана:

„СРЕЩА В ПОНЕДЕЛНИК, 10:00, В КАБИНЕТА НА ГСА. ТЕМА: ОПЕРАЦИЯ ЩИТ НА СВОБОДАТА, ПОВИШЕНО СЛЕДЕНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ НА ИЗВЕСТНИ ЗАПОДОЗРЕНИ, СПОРЕД ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. УОЛШ“.

Халил изключи телефона и го прибра в сака. Това бе стандартно съобщение. Според отбелязания час бе изпратено, преди да убие жената и да й вземе телефона. Апаратът все още имаше достъп до услугата, което означаваше, че още не са разбрали, че липсва от трупа. Колкото до изпращача, Халил знаеше кой е и ако се отвореше възможност, в близко бъдеще Уолш нямаше да изпраща текстови съобщения.

Така или иначе, федералните агенти все още не бяха вдигнати по тревога.

Самолетът спря при един от хангарите и двата двигателя млъкнаха. Халил отново погледна през бинокъла. Малик, неговият наставник в Либия, бе разпознал у протежето си шестото чувство, с което се беше родил Халил и което го предупреждаваше за опасности. Беше му казал:

„Ти си благословен с тази дарба, приятелю, и ако останеш верен на предопределеността си и на Бог, тя никога не ще те напусне“.

И наистина никога не го бе напуснала. Именно затова той бе все още жив, а толкова много от враговете му бяха мъртви. Вторият пилот — Джери — влезе в салона и попита:

— Добре ли пътувахте, господине?

Халил свали бинокъла и отговори:

— Да.

Вгледа се в лицето на втория пилот за някакъв знак, че е бил предупреден за евентуални проблеми с пътника. Лицето му обаче изглеждаше по детски приветливо и малоумно като на повечето американци, които бе срещал. Ако на физиономията му се беше изписало нещо, Халил щеше да извади пистолета и да заповяда на пилотите да запалят двигателите и да излетят.

Имаше план Б, който включваше полет на ниска височина под радара до едно изоставено летище в затънтените планини Адирондак недалеч от канадската граница. Нарочно бе казал на пилотите, че следващата му дестинация е Бъфало, за да заредят достатъчно гориво, за да стигнат до онова летище, където го чакаше автомобил. И това щеше да е краят на пътуването за двамата летци.

Вторият пилот погледна бинокъла и се поинтересува:

— Трябва да ви посрещнат тук ли?

— Да.

— Виждате ли хората си?

— Не.

Вторият пилот отвори вратата, при което стълбата се спусна до земята, и попита:

— Да ви помогна ли с багажа?

— Не, благодаря.

Вторият пилот слезе на пистата, а другият, Дейв, излезе от пилотската кабина и попита:

— Колко време ще останете тук, господине?

— До утре. Сутринта трябва да замина за срещата ми в Бъфало, отложиха я за един следобед.

— В такъв случай можем да излетим, да кажем, в десет сутринта — отвърна пилотът. — Така ще имате предостатъчно време.

— Отлично. — Халил разкопча колана, взе сака си изпод седалката, прибра бинокъла в него, стана и излезе на пътеката.

Пилотът пръв излезе от салона. Халил го следваше плътно пъхнал ръка в джоба на синьото си спортно яке. Вътре беше 40-калибровият глок на жертвата му, която беше позовал като госпожица Мейфийлд и която през тригодишното му отсъствие бе станала госпожа Кори. А сега вече бе покойната госпожа Кори.

Пилотът и вторият пилот, Дейв и Джери, и пътникът им, господин Деметриос, тръгнаха към близкия хангар.

— Наистина приятен ден — отбеляза пилотът.

— Бил съм в Гърция — каза вторият пилот. — И там времето е великолепно.

— Да, така е при нас — отвърна Халил.

— Откъде точно в Гърция казахте, че сте?

Халил насочи вниманието си към отворената врата на хангара и се загледа вътре.

— От Пирея — отговори, без да спира. — Пристанището на Атина.

— Да бе. Вярно. Бях там веднъж. Приятно място.

Халил също бе ходил там, докато изграждаше измисления си образ.

— Не е чак толкова приятно — отвърна той.

Пилотът реши да смени темата.

— Имате ли къде да пренощувате?

— Предполагам, че колегите ми са уредили всичко.

— Ясно. Е, двамата с Джери ще отседнем в някой мотел и ще ви чакаме тук в девет и половина, за да отлетим в десет. Ако изникнат някакви промени в плановете, имате телефоните ни.

Всъщност, помисли си Халил, вече бяха изникнали промени в плановете. Нямаше да пътува за Бъфало или закъдето и да било с тези хора или със самолета им. Но не им беше работа да го знаят. Всъщност, както щяха да научат в крайна сметка, те бяха щастливци, че ги оставя живи.

Стигнаха до входа на наземния оператор, който щеше да се погрижи за самолета и да намери транспорт и мотел за пилотите.

— Къде ще ви чакат хората ви? — попита Дейв.

Халил не искаше пилотите да видят, че не го чакат никакви делови партньори и че е наел лимузина с шофьор, който да го посрещне на паркинга, така че каза:

— Колегите ми най-вероятно са на паркинга.

— Добре. Ако има проблем, обадете ни се.

— Благодаря.

Пилотите влязоха в офиса на оператора, а Халил тръгна към широкия павиран район между хангарите.

Ако му бяха заложили капан, сега беше моментът той да се задейства — когато пилотите бяха на сигурно място, извън контрола му. Нямаше да може да се измъкне, но може би щеше да изпрати някои от враговете си в ада, преди да се възнесе в рая. Ръката му продължаваше да държи дръжката на пистолета, пръстът бе на спусъка.

Продължи между хангарите до паркинга, който се оказа почти празен. Недалеч от задната част на хангара видя черна лимузина и тръгна към нея.

Шофьорът — с огромни размери и с черен костюм с вратовръзка — спеше в седалката си и хъркането му се чуваше дори при затворен прозорец. На предното стъкло имаше бяла табелка с надпис ГОСПОДИН ГОЛД.

Халил огледа паркинга и се увери, че нищо не го застрашава. Отдалечи се от колата и спящия шофьор, отвори сака и извади мобилния телефон, даден му от покойния Фарид Мансур в Санта Барбара. Знаеше, че това е непроследим телефон за еднократна употреба с двеста предплатени минути.

„Ако ти трябват още, човекът в Калифорния може да следи изговореното време през компютъра си и да доплати“ — беше го уверил представителят на Ал Кайда в Кайро.

Халил едва ли щеше да има нужда от повече минути и за да е сигурен, че той и телефонът ще останат непроследими, беше убил Фарид в Санта Барбара. Хората също трябва да се изхвърлят, когато престанат да са полезни. Набра един номер.

— Амир — отговори мъжки глас.

— Обажда се господин Голд — каза Халил на английски. Последва кратка пауза.

— Да, господине — отвърна Амир. Халил премина на арабски:

— Можете ли да ми кажете дали приятелите ми са у дома?

— Да, господине — също на арабски отговори Амир. — Минах няколко пъти покрай къщата и двете им коли са все още пред нея.

— И са сами?

— Не зная, господине, но не забелязах други автомобили или посетители.

— Добре. Ще се обадя пак. Наблюдавайте внимателно къщата, но внимавайте да не събудите подозрения.

— Да, господине. — И добави: — Таксито ми няма да събуди подозрения.

Халил прекъсна връзката и приближи лимузината — черен Линкълн. При предишното си идване тук беше взел под наем подобна кола, за да стигне от летище Макартър до музея „Люлка на авиацията“, където бе убил двама от пилотите, които бяха бомбардирали Триполи. Нямаше начин да знае кои точно бяха хвърлили бомбата, убила семейството му, но ако видеше сметката на всички, нямаше да има значение.

Почука силно на прозореца на черната кола. Шофьорът се сепна, изправи се и спусна стъклото.

— Господин Голд?

— Да, аз съм.

Едрият мъж понечи да слезе, но Халил го спря.

— Нося само този сак.

Седна на задната седалка зад шофьора. Шофьорът свали табелата от предното стъкло и запали двигателя. Подаде визитна картичка на Халил.

— Казвам се Чарлз Тейлър. В джоба на седалката има вода. Взех и неделни вестници, ако ви се чете. Пост и Нюздей.

— Благодаря.

— Накъде сме? — попита шофьорът.

Халил му даде запомнен адрес в Дъгластън в Куинс, градче до Ню Йорк Сити. Не беше точният адрес на следващата му жертва, но се намираше съвсем наблизо. Шофьорът програмира GPS-а.

— За колко време ще пристигнем? — попита Халил.

— Машинката казва, че за трийсет и две минути — отговори шофьорът. — Само че не ми казва нищо за трафика. Но днес е неделя, така че може би ще успеем за толкова време.

— Бързате ли?

— Не много.

Шофьорът потегли и след няколко минути бяха на Южната щатска магистрала и пътуваха на запад.

— После ще се връщате ли на летището? — попита шофьорът.

— Не съм сигурен.

— Ако искате, цял ден съм ваш.

— Благодаря, но денят ви може да се окаже твърде кратък — отвърна Халил.

— Все тая.

Халил беше запленен от броя на автомобилите по магистралата — големи автомобили, някои само с един човек вътре, много с жени зад волана. А от предишното си идване знаеше, че тази сцена се повтаря из цяла Америка, всеки ден в седмицата. Американците изсмукваха петрола от земята, от пустинните пясъци, и го изгаряха за свое забавление. Някой ден петролът или парите им щяха да изчезнат и те също щяха да последват участта им.

— Не виждам камиони — отбеляза Халил.

— Това е панорамна магистрала — отвърна шофьорът. — Не се разрешава движението на товарни коли, с изключение на доставчици и таксита. Откъде сте? — поинтересува се той.

— От Израел.

— Сериозно? Хей, ама не може да сте дошли от Израел на републиканското летище.

— Дойдох от Маями с частен самолет.

— Така ли? С какъв бизнес се занимавате?

— В сладкарския бизнес съм. В Америка съм известен като Брайън Голд, Сладкаря.

— О… да бе. Май съм чувал за вас.

— Радвам се.

Шофьорът се замисли за момент, после попита:

— Брайън? Това чифутско име ли е? Тоест, израелско?

Всъщност не беше, помисли си Асад Халил, но това бе името, фигуриращо в подправения му американски паспорт. Брайън Голд.

— Брайън е американското ми бизнес име — отговори той. Не говореше иврит и гръцки, но знаеше английски, така че някои от паспортите, които бе намерил в багажа, бяха американски, с американско звучащи първи имена. На по-любопитните обясняваше акцента и ограничените си познания за Америка с двойното си гражданство. Това обикновено беше достатъчно, освен ако човекът не станеше прекалено любопитен и не започнеше да задава още въпроси.

При първото си посещение тук беше открил, че американците са доверчиви хора и приемат всичко без подозрения. Ако го питаха нещо, то бе от невинно любопитство или учтивост. Но според Малик след 11/9 някои американци бяха станали подозрителни към всички чужденци, а и правителството им казваше: „Ако видиш нещо, съобщи го“.

Затова сега Халил бе взел повече мерки и беше нащрек за всяка проява на любопитство, което не е толкова невинно. Шофьорът обаче изглеждаше просто приказлив. Все пак ако по някаква случайност говореше иврит или беше ходил в Израел и искаше да говори за страната, това можеше да се превърне в проблем, който трябваше да се решава.

Понеже бяха заговорили за бизнес, Чарлз Тейлър уведоми господин Голд:

— За ваше сведение, пътуването е предплатено от компанията ви. Трябва само да подпишете.

— Разбирам.

— Включени са и двайсет процента бакшиш, така че не е нужно да се безпокоите за това. Освен ако не желаете, разбира се.

— Разбирам. — Халил се запита дали може да убие толкова тлъст човек с един куршум. Разбира се, нямаше да има проблем, ако стреля в главата му. Но той смяташе да стреля през седалката в горната част на гърба му, така че куршумът да излезе през сърцето.

— Е, по работа ли сте тук, или за удоволствие? — попита шофьорът.

— И двете.

— Точно така трябва да се правят нещата. Харесва ли ви тук?

— Всички израелци обичат Америка.

— Така е. — Шофьорът продължи на запад по магистралата. Халил се загледа в пейзажа навън.

— Онова място, Дъгластън, прилича ли на това, което виждам в момента?

— Ъ? О… горе-долу. С тази разлика, че тук е окръг Насау. Предградията. Таксите тук са високи. Имате среща ли на онзи адрес?

— Да.

— Кварталът е доста добър. Има хубави къщи. И евреи.

И, помисли си Халил, най-малко едно мюсюлманско семейство на име Хейтам. Но скоро мюсюлманските семейства щяха да станат с едно по-малко.

Приятелите му от Ал Кайда му бяха показали снимка на къщата на Хейтам, както и изглед от въздуха, и му бяха обяснили, че домът се намира в района на Куинс, който е част от Ню Йорк Сити, макар да бе жилищен район с частни къщи на хора от средната класа. Бяха го предупредили, че появата на непознат може да породи подозрения, но го увериха, че жителите и посетителите идват от гарата с такси и че ако е облечен добре и действа бързо, ще може да си свърши работата и да се махне без неприятности.

Освен това го бяха посъветвали да размисли за тази работа или най-малкото да я свърши другаде и да не въвлича и семейството на отстъпника. Но Халил бе отговорил:

„Важно е да изпратим ясно послание на другите от нашата вяра, които работят за неверниците. Волята на Аллах е да умрат и семействата им също да платят за греховете им“. И беше добавил: „Хубаво ще е да умрат в дома си, където се чувстват в безопасност. Точно това е посланието“.

Спомни си снимката на къщата и попита:

— Възможно ли е цивилен служител… или може би полицай… да си позволи да живее в Дъгластън?

Шофьорът се замисли за момент.

— Да, предполагам. Ако жената също работи и нямат много посерковци.

— Моля?

— Деца.

— Аха, разбирам. — Беше му казано, че жената на полицай Хейтам работи извън къщи. В Либия съпругите не работеха, но пък полицаите крадяха пари, така че живееха добре. Колкото до децата, семейство Хейтам имаше една дъщеря, Надя, която може би си бе у дома.

Не беше трудно да убиеш един човек, дори и двама. Но трима души в една къща означаваше усложнения. Повечето мюсюлмански семейства имаха много деца, но този полицай, който бе палестинец, беше приел твърде много американски навици. И греховете му се утежняваха от факта, че бе избрал да работи за онази група, така наречената Антитерористична спецчаст. Всъщност това бе антиислямска лига на християнските кръстоносци и ционистите, обединени в сатанински съюз против исляма. И Джибрал Хейтам, който беше сменил името си на християнския му вариант Гейбриъл, бе извършил възможно най-лошия грях срещу вярата си, предлагайки услугите си и познанията си върху исляма на неверниците.

Единствената грижа на Халил бе, че някой от службата на отстъпника може да стигне до заключението, че Хейтам също е в списъка на жертвите. Миналия път, когато беше дошъл да отмъщава, Халил не беше установявал пряк контакт с Хейтам, макар че бе научил за предателя и щеше да го убие, ако имаше тази възможност. Но не смяташе, че ФБР ще мислят за това сега и че ще го чакат. А и според Амир, който наблюдаваше къщата, нямаше данни, че са там.

Мислите му отново се върнаха към Кори. Подобно на Хейтам, Кори беше полицай, работещ с ФБР в Антитерористичната спецчаст. От опита си в Европа Халил знаеше, че полицията често е по-опасна за него от силите за вътрешна сигурност и разузнавателните агенции. Полицаите мислеха по различен начин и понякога стигаха до заключения, за които разузнавачите не бяха обучени да мислят.

Затова беше възможно Кори да не бе повярвал на заплахата му, че той ще е следващият убит, и може би се беше замислил кой ще е следващата му жертва. Ако бе така, сигурно си беше помислил най-напред за агента на ФБР Джордж Фостър. Или може би беше толкова разстроен, че не мислеше за нищо друго, освен за мъртвата си жена. Така или иначе, Халил скоро щеше да разбере дали са пред, или зад него.

Единственият човек, за когото от ФБР със сигурност знаеха, че фигурира в списъка на Халил, бе покойният господин Чип Уигинс. При последното си идване тук хората на ФБР или може би Кори — бяха направили някои заключения и го чакаха в дома на Уигинс в Калифорния.

Този път обаче господин Уигинс, който бе последният в списъка на Халил, фигурираше на първо място. И сега, когато от ФБР започнеха да търсят Уигинс след смъртта госпожица Мейфийлд, щяха да открият, че този път са закъснели да го спасят.

„Последните ще бъдат първи“.

— В този район се срещат и иранци — каза Чарлз Тейлър на израелския си пътник. — Нали се сещате, хора, които се махат оттам и са натрупали малко пари. Може би има и пакиси.

— Пакиси?

— Пакистанци. Араби. Разни такива. — Чарлз Тейлър май си мислеше за допълнителен бакшиш от господин Голд. — Нямаме нужда от тези хора тук. Нали така?

— Точно така.

— Имам предвид, след единайсети септември… Не искам да кажа, че всички ни мислят лошото, но… хей, та и вие в Израел си имате бомбени атентати. Нали?

— Да.

— Ще вземе да стане някоя гадост и тук.

— Сигурен съм, че ще стане.

17

Халил си погледна часовника. Двадесет и две минути, откакто бяха напуснали летището. След още пет минути GPS-ът даде гласово напътствие и шофьорът влезе в жилищния район.

Къщите изглеждаха доста състоятелни, повечето бяха изградени от тухли и камък. Дърветата бяха големи, останалата растителност — тучна и добре поддържана. Предателят Хейтам живееше добре.

— Спрете колата, ако обичате — каза Халил.

Шофьорът отби до тротоара.

Халил извади телефона на мъртвата жена от сака си и го включи. След няколко секунди се чу звън и на екрана замига икона за пристигнало съобщение. Той натисна бутона и го прочете:

„НЙ АТС — АГЕНТЪТ НА ФБР КЕЙТ МЕЙФИЙЛД НАПАДНАТА В ОКРЪГ СЪЛИВАН, ЩАТА НЮ ЙОРК. ВЕРОЯТЕН ЗАПОДОЗРЯН — АСАД ХАЛИЛ, ИЗВЕСТЕН ТЕРОРИСТ, ЛИБИЕЦ ПО НАЦИОНАЛНОСТ. СЪСТОЯНИЕТО Й Е ЗАСЕКРЕТЕНО. ПРОВЕРЕТЕ ИМЕЙЛИТЕ СИ ЗА ПЪЛНИ ПОДРОБНОСТИ, ДОПЪЛНЕНИЯ И ИНСТРУКЦИИ ЗА ДЕЙСТВИЕ ИЛИ СЕ ОБАДЕТЕ НА ОПЕРАТИВНИЯ ЦЕНТЪР. ТРЕВОГА ЖЪЛТО, ОТВАРЯЙТЕ СИ ОЧИТЕ И БЪДЕТЕ НАЩРЕК. УОЛШ, ГСА НЙ АТС“.

Халил изключи телефона и го върна в сака. Значи когато бяха изпратили новината, все още не бяха знаели, че телефонът на жената е у него — и съобщението е било получено от всички федерални агенти, в това число и от мъртвата.

Или… или са знаели, че телефонът е у него, и не са прекратили услугата, защото са се надявали, че ще е толкова глупав, че да използва телефона, и ще могат да следят движението му. Или да му пращат фалшиви съобщения.

Замисли се над думите „нападната“ и състоянието й е „засекретено“. Можеше ли това да означава, че не е мъртва? Или не биха обявили за смъртта й в подобно съобщение? Това го разтревожи, но той пропъди тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху следващата жертва. Щеше ли съобщението да предупреди Хейтам, че вероятно се намира в опасност? Може би Хейтам не го беше прочел, а и да го бе направил, защо му е да си помисля, че го грози нещо?

Инстинктът, който никога не го бе подвеждал, му казваше да игнорира възможността да са му заложили капан в къщата. Щеше да надуши опасността, но в момента надушваше единствено кръвта на Джибрал Хейтам. Извади предплатения телефон и набра номер.

— Амир слуша.

— Голд се обажда — каза Халил на английски. — Как са нещата при вас?

— Все същото, господине — отговори Амир.

— Къде сте в момента?

— Паркирал съм на място, откъдето да виждам къщата.

— И няма нищо, което да ви притеснява?

— Не, господине.

— Ще ви се обадя пак. — Халил затвори и се обърна към шофьора. — Малка промяна на плана. Трябва да се срещна с един човек, който идва от града с влака.

— Няма проблем. — Шофьорът вкара информацията в GPS-а. — Гарата е само на няколко преки.

След три минути шофьорът стигна до малкия източен паркинг на железопътната гара на Лонг Айланд.

Халил видя стоянка, но в този неделен следобед таксита нямаше. Няколко коли бяха оставени на паркинга, а перонът бе празен. На плексигласовия навес имаше надпис ДЪГЛАСТЪН, точно като на снимката, която му беше показал Малик. Наставникът му имаше доста либийски източници в Ню Йорк, сред които таксиметрови шофьори и дори дипломати от либийската мисия в ООН, и беше избрал това място, но имаше и две алтернативни места в случай на проблеми.

— Спрете до ей онзи ван — каза Халил.

Шофьорът зае мястото до големия ван, който скриваше лимузината от улицата.

Удовлетворен, че ще може да си свърши работата тук, Халил набра номера и Амир вдигна веднага.

— Чакам ви на паркинга на гара Дъгластън — каза Халил и затвори.

— Каза ли кога ще дойде? — попита шофьорът.

— След няколко минути.

Халил взе бутилката вода от джоба на седалката, отвори я и я изпи почти цялата.

— Искате ли да се преместя при перона? — попита шофьорът.

— Не.

Халил отвори сака и извади автоматичния Колт 45-и калибър, който му бе дал покойният му сънародник в Санта Барбара. Другото предимство на чартърните полети бе, че човек може да носи оръжие на борда на самолета, без никой да знае — не че на някого всъщност му пукаше.

— Ще слезете и ще се срещнете с вашия човек на перона ли? — попита шофьорът.

— Не.

Халил опря бутилката в гърба на предната седалка, в горната част на гръбнака на дебелия мъж, противоположно на сърцето му. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого. И тъкмо да дръпне спусъка, се отказа, прибра колта в сака и извади от джоба си пистолета на госпожица Мейфийлд. Да, нямаше да е зле балистичната експертиза да покаже, че убийството е извършено с оръжие на агент на ФБР. Пъхна дулото на пистолета в гърлото на бутилката.

— Ще изляза да дръпна една цигара — каза Чарлз Тейлър.

— Можете да пушите и тук. — Халил дръпна спусъка и пистолетът подскочи в ръката му в мига, в който приглушеният гръм изпълни купето.

Тейлър политна напред, но коланът го задържа и го върна назад. Главата му клюмна на една страна. За всеки случай Халил стреля отново в пълната с дим пластмасова бутилка и тялото на мъжа отново политна напред и бе дръпнато назад към кожената облегалка. Халил пое дълбоко дъх през носа, наслади се на миризмата на изгорял барут и прибра пистолета в джоба си.

Пъхна двете гилзи и димящата бутилка под седалката, взе сака, слезе от колата и отвори вратата на шофьора.

Двата куршума 40-и калибър бяха минали през огромното тяло на мъжа и се бяха забили в таблото. Бялата риза на Тейлър бе станала червена от прясната кръв, но добре насочените куршуми бяха спрели сърцето му бързо и кървенето не беше голямо. Добра работа.

Халил намери лоста на седалката и свали облегалката максимално назад. После се пресегна през мъртвеца и взе двата неделни вестника от съседната седалка. Остана изненадан от размерите и тежестта им. Постла страниците на Нюздей върху лицето и тялото на шофьора. Беше сигурен, че кръвта няма да се просмуче през хартията. Пъхна Пост под мишница.

Изключи двигателя, взе ключовете, затвори вратата, след което заключи всички врати с дистанционното. Щяха да минат много часове и може би чак на сутринта някой щеше да забележи спящия шофьор, очакващ клиента си.

— Приятни сънища — каза му Халил. Тръгна към минаващата покрай малкия паркинг улица като държеше под око къщите от другата страна. На петдесетина метра от него мъж и жена разхождаха куче, две деца с велосипеди се движеха насреща му. В Триполи му бяха казали, че християнският шабат е тих и спокоен ден в жилищните райони и явно наистина беше така. След като децата го подминаха, Халил видя една шахта на отводнителен канал и пусна ключовете през решетката.

Застана до една улична лампа, отвори вестника и зачете някаква статия за самоубийствените атентати в Багдад. Не му харесаха думите „терорист“ и описанията на „мерзавските малодушни атаки“. Халил знаеше, че е нужна храброст, за да станеш мъченик, и се възхищаваше на такива мъже и дори жени, които се жертваха за исляма. Лично той нямаше намерение да става мъченик за вярата — смяташе да бъде нейният меч. Но ако се стигнеше до мъченичество, беше готов за него.

Дочете статията и изхъмка. Само преди няколко седмици американският президент бе обявил край на войната. Е, той би могъл да му каже, че това е война без край. Защо ли този арогантен човек не можеше да разбере това?

Едно жълто такси приближи бавно и спря на няколко метра от него. Халил забеляза светлинния знак, че колата не приема поръчки. Шофьорът свали стъклото.

— Господин Голд?

Халил кимна, настани се на седалката зад него и каза на арабски:

— Яла мимше3.

Колата потегли.

— Закарай ме при къщата.

— Да, господине. — Амир хвърли поглед на пътника си в огледалото. Не знаеше нищо за този човек, освен че също е либиец, приятел на приятел. И приятелят ясно бе дал да се разбере, че този мъж, който поради някаква причина се представяше за евреин, е много важен човек и че Амир е избран да служи на родината си, като помага на сънародника си. Освен това мъжът щеше да му даде хиляда долара в знак на благодарност.

Отново погледна в огледалото. Очите на пътника бяха черни като нощта, но въпреки това горяха като въглени.

— Гледай пътя, не мен.

— Да, господине.

Амир — караше бавно — направи няколко завоя през тихия квартал.

Да, мислеше Халил, днес е ден, посветен на семейството, и може би американците ходеха на църква сутринта, след което се посвещаваха на светските аспекти на християнския шабат — излизаха в парка или на плажа, където мъже, жени и деца се показваха полуголи едни пред други. Естествено, не биваше да се забравя и неделното пазаруване. Американците пазаруваха седем дни в седмицата, сутрин, обед и вечер, дори по време на шабат и свещените дни.

„Те са двеста и петдесет милиона и разпиляват цялата планета — беше му казал Малик в Триполи. — Парите са техният бог, а харченето им — свещен дълг. Особено за жените. Като скакалци в нива са“.

Халил насочи мислите си от Малик към таксиметровия шофьор.

— Продължаваш ли да съблюдаваш правилата тук?

— Разбира се, господине. Жена ми и шестте ми деца също. Молим се по пет пъти на ден и четем от Корана всяка вечер.

— Защо си тук?

— Заради парите, господине. Парите на неверниците. Пращам ги на близките ми в Триполи. Скоро всички ще се върнем в родината си — добави той. — Ако е рекъл Аллах.

Зави по една трилентова улица с тухлени къщи и каза:

— Къщата е напред, от тази страна.

— Подаръкът у теб ли е?

— Да, господине. — Амир взе от пода найлонова торба и му я подаде.

Халил отвори и извади букет, увит в зелена хартия и целофан. Измъкна от сака си двайсетсантиметров нож и го пъхна в букета с острието нагоре. После каза:

— Остави ме при къщата и паркирай на място, откъдето можеш да виждаш цялата улица. Обади ми се, ако видиш полицейска кола или някой подозрителен.

— Да, господине. — Амир спря пред двуетажна тухлена къща със синя външна врата. Халил я познаваше от снимката.

Огледа района, но не забеляза нищо обезпокоително. Още по-важно бе, че не чувстваше никаква опасност. И въпреки това текстовото съобщение със сигурност бе стигнало до телефона на Хейтам. А може би му се бяха обадили и на домашния номер.

На негово място по-предпазлив човек щеше да се махне, но предпазлив е друга дума за страхливец.

Слезе бързо от таксито, държеше цветята в лявата си ръка. Глокът бе в десния джоб на сакото му, колтът — затъкнат в колана.

Тръгна към къщата по алеята, на която бяха паркирани две коли. Ако някой го видеше, едва ли щеше да заподозре нещо в мъжа с хубаво спортно сако, вървящ с букет към дома на приятел. Трябваше да благодари на някогашния си учител Борис Руснака, който му бе разкрил колко удобни са цветята — стара и изпитана измама, често използвана от КГБ.

„Човек с цветя и усмивка на лице не се възприема като опасен“ — казваше Борис.

Да, и Халил щеше да му благодари лично, преди да му изтръгне сърцето. Усмихна се.

В края на алеята имаше гараж, който се свързваше с къщата с бяла ограда с портал. Халил си спомни въздушната снимка. Отзад имотът бе заобиколен от висока стена и жив плет, имаше двор с мебели и някакво приспособление за готвене навън. Според Малик Халил трябвало да очаква, че семейството може да е навън. Нямаше куче. От задния двор се чуваше музика — западна музика, която дразнеше неприятно слуха му.

Той излезе от прикритието на къщата и надникна над ниската ограда, като в същото време бръкна за глока. Ако го очакваха, щяха да са точно там. Дворът обаче бе празен и Халил отвори портала и бързо отиде до задната врата на къщата. Изведнъж осъзна, че музиката вече идва иззад него и се обърна. На шезлонга, който бе с гръб към портала, седеше момиче на петнайсетина години. Печеше се на слънце почти голо, само по малък бял бански като онези, които Халил бе виждал в Европа. На земята до шезлонга имаше включено радио. Момичето като че ли спеше.

Халил тръгна към шезлонга. Позна момичето от фотографията — Надя, дъщерята на Хейтам. Докато я приближаваше, погледна назад към къщата, но не видя никого на прозорците или при вратата.

Спря до момичето и го огледа. В Либия щяха да я бичуват за такова разголване, а майка й и баща й също щяха да си понесат наказанието, че са позволили това. Майка й можеше дори да бъде екзекутирана, ако шериатският съд постови така. Нямаше значение. Скоро всички щяха да са мъртви.

Извади ножа от букета.

Момичето явно бе доловило присъствието му или беше усетило, че нещо скрива слънцето, и отвори очи.

Не видя ножа — видя единствено лицето на Халил и протегнатия към нея букет. Отвори уста и Халил заби ножа в голите й гърди между ребрата, дълбоко в сърцето. Тя го зяпна, но от отворената и уста излезе съвсем тих дъх и тялото й почити не помръдна. Халил завъртя ножа и го пусна, после хвърли цветята върху гърдите й.

Обърна се, извади глока и тръгна право към къщата. Вратата беше отключена и той влезе в задното антре, пълно с обувки и якета. Отдясно имаше проход, през който се виждаше кухня. При умивалника стоеше жена, с гръб към него. Беше с къси панталони и блузка без ръкави, боса. Готвеше.

Халил мина през прохода. Вече виждаше цялата кухня, във всекидневната нямаше никого. Погледна към отворената врата, който водеше към предната част на къщата, и чу викове на тълпа — някакво спортно предаване по телевизията или радиото. Прибра пистолета в джоба си, пристъпи в кухнята и направи две широки крачки към жената.

— Надя? — каза тя и докато обръщаше глава да погледне през рамо, Халил запуши устата й с едната си ръка, постави другата на тила й и я натисна към умивалника. Тя държеше нож, и преди да успее да замахне, Халил извъртя главата й, така, че тя почти изцяло се обърна към него. Погледите им се срещнаха за секунда, преди Халил да усети как вратът й се счупи. Ножът падна от ръката й.

Жегата започна да потръпва и Халил внимателно я свали на пода, където тя продължи конвулсивните си движения.

Погледите им отново се срещнаха и той остана да я гледа няколко секунди, мъчеше се да определи дали ще умре, или ще остане парализирана от шията надолу. Лично за него нямаше значение, макар че би предпочел да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. След година-две голите й крака и ръце нямаше да изглеждат на мъжете така привлекателни.

Извади глока, мина през отворената врата и спря в коридора. Пред него бе предната врата, отдясно имаше стълбище, а отляво — голям вход, през който се чуваше спортното предаване.

Тръгна натам с насочен напред пистолет. На дивана срещу него лежеше мъж, който със сигурност бе Джибрал Хейтам. Беше по къси панталони и синя тениска, също бос. Лежеше с лице към телевизора, който в момента показваше реклама на бира. На масичката до дивана също имаше кутия бира. Джибрал Хейтам беше заспал и Халил си помисли дали да не го застреля в главата и да продължи с другите си задачи. Предпочиташе обаче да поговори, ако има възможност — а сега имаше.

Огледа спящия мъж и остана удовлетворен, че наблизо няма оръжие, макар на масичката да имаше телефон — Некстел като онзи, който бе взел от жената на Кори. Взе го и видя, че има получено текстово съобщение. Натисна бутона и текстът се появи — същият, който беше прочел на телефона на Кори. Предупреждението бе пристигнало навреме за Джибрал Хейтам, но за негово съжаление той го беше проспал или не бе оценил значението му за себе си.

На масата имаше и портфейл и Халил го прибра заедно с телефона в джоба си. Погледна тениската на Хейтам и видя на нея Близнаците, отпечатани в златно, с думите „НЙПУ/ФБР Антитерористична спецчаст“. Отдолу беше написано „11/9 — Не забравяй“.

Изплю се върху тениската, после седна във фотьойла срещу дивана. Наблюдава няколко секунди жертвата си, после огледа помещението.

В родната му страна такава къща на два етажа и със собствена градина щеше да е дом на човек с положение. Тук те бяха стотици и хиляди и принадлежаха на обикновени хора, с автомобили пред тях, с телевизори и хубави мебели вътре. Разбираше защо толкова много правоверни от по-бедните ислямски страни емигрират в Америка, страната на християните и евреите, и не ги заклеймяваше за постъпката им, стига да запазваха обичаите и вярата си. Всъщност един ден Америка щеше да стане като Западна Европа, за която сега ислямът мислеше като за безкръвно завоевание.

Хейтам обаче беше покварен до крайност от тази морално пропаднала нация — живееше сред чифути и неверници, продаваше душата си на враговете на исляма. Халил изрецитира на глас стих от Корана:

— Вярващи, не взимайте юдеите и християните за ближни.

Гейбриъл Хейтам се размърда на дивана.

Телевизорът отново започна да предава спортното състезание — американската национална игра бейзбол. Тя наистина се развиваше толкова бавно, че би могла да приспи всеки.

Халил погледна дистанционното до кутията бира на ниската масичка, взе го, огледа го и изключи телевизора.

Гейбриъл Хейтам отново се размърда, после се прозя, надигна се и зяпна объркано черния екран. Посегна за дистанционното и едва тогава видя Асад Халил.

Спусна краката си от дивана и изръмжа:

— Кой си ти, по дяволите?

Халил извади глока от джоба си и го насочи към него.

— Наистина съм от ада. Не мърдай, или ще те убия.

Гейбриъл Хейтам впери поглед в оръжието, после погледна натрапника.

— Вземи каквото искаш и…

— Млъквай. Ще разбереш какво искам, когато разбереш кой съм.

Хейтам се вгледа в лицето му и Халил видя как бавно го разпозна. Гейбриъл Хейтам кимна, после каза тихо:

— Къде е жена ми?

Халил от опит знаеше, че ако кажеш на жертвата, че любимата й е мъртва, тя става безразсъдна и понякога опасни затова отговори:

— Жена ти и дъщеря ти са на сигурно място.

— Искам да ги видя.

— Ще ги видиш. Скоро. Но първо ще отговориш на някои въпроси. От службата ти свързаха ли се с теб да ти кажат, че съм се върнал?

Хейтам кимна.

— Ако казваш истината, защо спеше? — Халил се усмихна. — Би трябвало да си по-бдителен.

Извади телефона на Хейтам от джоба си и му прочете съобщението, после каза на арабски:

— Ако беше буден да прочетеш това, може би сега нямаше да чакаш смъртта си. — Хейтам не отговори и Халил кимна към кутията бира и каза, отново на арабски: — Защо пиеш алкохол? Той замъглява ума и от него ти се приспива. Виждаш ли?

Гейбриъл Хейтам пак не отговори. Погледът му се стрелна из стаята.

Халил знаеше, че Хейтам търси начин да излезе от ситуацията, че преценява разстоянието помежду им и замисля някакъв агресивен ход. Стана, но преди да успее да отстъпи, Хейтам награби масичката и я метна към него, след което се хвърли напред.

Халил отби летящата масичка и изстреля куршум в гърдите на мъжа, но пропусна сърцето му. Преди да успее да стреля отново, Хейтам сграбчи дясната му ръка. Последваха няколко секунди борба, преди Халил да усети как раненият губи сили. Освободи се и отстъпи назад.

Гейбриъл Хейтам стоеше несигурно на крака, притиснал с лявата си ръка кървящата рана на гърдите си и протегнал дясната към нападателя си. От устата му течеше кръв.

Халил знаеше, че битката е приключила. Оставаше само да отправи последното проклятие, което предателят щеше да отнесе със себе си в ада.

— Ти обърна гръб на вярата си и продаде душата си на неверниците — каза той на арабски. — Заради това, Джибрал Хейтам, ще умреш и ще гориш в ада.

Коленете на Гейбриъл Хейтам се подгънаха и той се свлече на пода, взираше се в Халил.

— Жена ти и онази курва дъщеря ти са мъртви, а ти скоро ще бъдеш при тях.

— Копеле мръсно! — изкрещя Хейтам изненадващо силно. Опита се да стане, но отново рухна на колене и закашля кръв.

Халил насочи глока към лицето му.

— Ще те убия с пистолета на християнската ти колежка Мейфийлд, с която също ще се срещнеш в ада.

На устните на Хейтам се издуха кървави мехури и той немощно промълви на арабски:

— Ти ще гориш в ада… ти, Халил…

Халил се прицели в челото на предателя, но преди да успее да дръпне спусъка, телефонът в джоба му иззвъня. Той го извади и погледна дисплея. На него пишеше АТС–3.

Погледна отново Хейтам, който още беше на колене. Вече притискаше раната си с двете си ръце, но между пръстите му продължаваше да тече кръв.

Телефонът спря да звъни и секунда по-късно избибипка.

Може би това обаждане целеше да предупреди Хейтам и ако наистина бе така, полицаите щяха да са тук след минути.

Халил прибра телефона на Хейтам в джоба си, извади своя и се обади на Амир.

— Виждаш ли полицейски коли? Някаква суматоха?

— Не. Щях веднага да…

— Идвай бързо.

Затвори, вдигна пистолета и стреля в челото на Хейтам, после бързо отиде до предния прозорец и погледна към улицата.

Телефонът на Хейтам иззвъня пак. Телефонът в кухнята започна да му приглася. Да, вече бяха съвсем близо.

Ако полицията пристигнеше, можеше да излезе от задния двор и да избяга през съседната къща. Или да ги изчака. Ако бяха само двама в една кола, лесно можеше да ги убие, докато приближават къщата. Винаги е по-лесно да убиеш, отколкото да бягаш.

18

Излезе през предната врата, бързо мина по пътеката и се качи в таксито.

— Тръгвай.

Амир натисна газта.

— Не много бързо. Карай по същата улица.

След по-малко от минута срещу тях се появи полицейска кола в синьо и бяло.

— Господине…

— Продължавай.

Полицейската кола се движеше бързо, но не беше включила сирените или светлините си.

Когато приближи, Халил видя двама униформени — жена зад волана и мъж до нея. Говореха си и като че ли изобщо не обърнаха внимание на заетото такси.

Щом полицейската кола се изравни с тях, Халил се извърна.

— Погледни в огледалото и ми кажи какво виждаш.

Амир погледна в огледалото и след секунди докладва:

— Колата намалява… да, обърна и спира пред къщата…

— Продължаваме към Манхатън.

— Да, господине.

След няколко минути бяха на входа за скоростната магистрала на Лонг Айланд в посока на запад към Манхатън.

Халил извади от джоба си телефона на Хейтам. Разбира се, полицаите вече бяха открили мъртвия Хейтам и скоро щяха да установят, че мобилният му телефон липсва, и щяха да започнат да следят сигнала. Затова беше необходимо да изключи телефона. Преди това обаче го огледа. Вече бе забелязал, че е същият като на мъртвата Мейфийлд и по нищо не се различава от останалите мобилни телефони — с тази разлика, че моделът, използван от федералните агенти, имаше допълнителна характеристика, която позволяваше на притежателя да води радиовръзка с подобни апарати.

В Триполи му бяха показали как се прави и Халил отвори указателя, който се различаваше от телефонния указател. Прелисти го и видя серия имена и фамилии, следвани от едноцифров или двуцифров номер. Видя имената Кори, Джон и Кори, Кейт, както и Уолш, Том и още тридесет или четиридесет имена, вероятно без изключение на федерални агенти.

Скоро щяха да изключат услугите на този телефон, така че радиоуказателят щеше да е безполезен, но за да се позабавлява, трябваше да се възползва от останалото време. Обади се на Уолш, шефа на агенцията.

Онзи отговори почти моментално.

— Гейб, търсехме те. Получи ли съобщението за Кейт?

— Да — отвърна Халил. — Какво е състоянието й?

— Тя… кой се обажда?

— Гейб.

— Кой си ти, по дяволите?

Халил се усмихна и отговори:

— Джибрал Хейтам, от ада. Очаквам ви тук, господин Уолш.

— Къде е Гейб? Кой…?

— Върви в ада — каза Халил на арабски и прекъсна връзката.

Да, бяха търсили Хейтам и вече го бяха намерили. Със семейството му.

Известно време пътуваха мълчаливо. Накрая Амир прочисти гърлото си и попита на арабски:

— Къде по-точно в Манхатън, господине?

— До Световния търговски център.

Амир не отговори.

— Не искам да минаваме през пункт за плащане — добави Халил.

— Да, господине. Ще пресечем реката по Бруклинския мост.

Халил отвори портфейла на Хейтам. Намери малко пари, шофьорската му книжка, полицейската карта, както и картата му на федерален агент от Антитерористичната спецчаст. Погледна трите снимки в портфейла. На едната беше дъщеря му Надя, другата беше на жена му, чието име, доколкото си спомняше, беше Фара, което означава радост. Третата беше на цялото семейство. Накъса снимките на парченца и ги изхвърли през прозореца.

При предишното му идване в Америка на властите им бе нужно много повече време да разберат какво прави тук. Този път обаче знаеха. И Халил се радваше, че е така. Сега играта бе по-интересна и доставяше много повече удоволствие.

Отново включи телефона на Хейтам и отвори телефонния указател. Набра домашния номер на предателя.

На второто позвъняване отговори мъжки глас.

— Ало?

— Господин Хейтам? — каза Халил.

— Кой се обажда?

— Брайън Голд. С кого разговарям?

Мъжът не се представи, а каза:

— Господин Хейтам не може да се обади в момента.

„Наистина не може“ — помисли Халил.

— Тогава госпожа Хейтам? Или Надя?

— Не могат да се обадят. Близък ли сте на семейство Хейтам?

Халил се усмихна.

— Не, не съм. А вие кой сте?

— Полиция. Боя се, че има… смъртен случай в семейството.

— Ужасно. Кой е починал?

— Не мога да разгласявам тази информация, сър. Откъде се обаждате?

— Всъщност обаждам се от мобилния телефон на господин Хейтам.

— Вие… Какво?!

— Моля, предайте на господин Джон Кори от Антитерористичната спецчаст, че ще бъде следващият навестен от Асад Халил. Обещавам.

Изключи телефона и погледна Амир, който се преструваше, че е изцяло погълнат от пътя. Естествено, беше чул всяка дума и Халил беше наясно какво се върти в ума му за случилото се в къщата.

Излязоха от продължаващата на юг магистрала. Халил погледна през десния прозорец, видя в далечината силуета на остров Манхатън и попита:

— Къде бяха те?

— Моля? О… — Амир посочи на югозапад. — Там.

Халил се загледа през прозореца. Сега си спомни, че при предишното си идване всъщност беше видял Близнаците, докато пътуваше в същия район с такси, карано от друг сънародник — човек, който бе имал същата участ, каквато щеше да има и Амир.

Съжаляваше за смъртта на невинните си сънародници, но беше необходимо да запуши устата на всеки, който беше видял лицето му и как е облечен. Това включваше и дебелия шофьор на лимузината, щеше да включи и пилотите на самолета, ако се беше отворила възможност. И със сигурност включваше Амир, който вече разбираше какво се случва, а дори да не го разбираше напълно сега, щеше да разбере в най-близко бъдеще, когато чуеше или прочетеше за убийствата в Дъгластън. Освен това Амир бе чул как Халил използва истинското си име, когато се обади в дома на Хейтам. Халил трябваше да го следи внимателно, подобно на Фарид Мансур, Амир може би се беше досетил какво го чака и можеше да се опита да се измъкне, вместо да приеме съдбата си като Мансур.

— Вършиш огромна услуга на нашата кауза, Амир — каза Халил. — Ще бъдеш награден и семейството ти в Триполи ще бъде много облагодетелствано от службата ти за страната ни, за великия ни водач полковник Кадафи и за исляма.

Амир помълча секунда повече от необходимото, след което кимна.

— Благодаря, господине.

Халил си спомни, че Малик винаги го бе предупреждавал да не извършва прекалено много инцидентни убийства. Убит мъж и дори жена е като да оставиш следи по пътя си.

„Убивай онези, които трябва да убиеш, и онези, които си се заклел да убиваш, но се опитвай да бъдеш милостив към другите, особено ако са от нашата вяра“.

Халил уважаваше съвета на Малик, който бе по-възрастен и беше видял много през живота си, в това число и войната на италианците и германците срещу британците и американците, при която пясъците на Либия станали червени от кръвта им. Малик бе казал на протежето си:

„Асад, на този свят няма по-прекрасно нещо от това да гледаш как християни се колят едни други, докато синовете и дъщерите на исляма им викат да продължават“.

„Да“ — помисли Халил. — „Малик е видял и направил много, и е избил своята бройка неверници. Но понякога беше твърде предпазлив с американците и това се дължеше на бомбардировките“.

Мислите му се върнаха към онази нощ на 15 април 1986 г. и можеше да се види като млад мъж на плоския покрив на сградата в старата италианска колониална крепост Ал Азизия в Триполи. Беше там с млада жена… но не можеше да я види, нито да си я спомни… единственото, което си спомняше, бе размазаното петно на летящия към него самолет, адският огън, бълващ от опашката му, и оглушителният рев на двигателите му… след което светът се взриви. И жената умря.

Дори да бе свършила тогава, онази нощ пак щеше да е най-лошата в живота му. Но после… после той се върна в дома си, след бомбардировката, откри развалини… и телата на по-малките си сестри — деветгодишната Адара и единадесетгодишната Лина. А също и на двамата си братя, Есам на пет години и Кадир, който бе на четиринадесет, с две години по-малък от него. А след това откри майка си: умираше в спалнята, от ушите и устата й течеше кръв… и го попита за децата… и умря в ръцете му.

— Майко?

Амир се стресна и натисна спирачките.

— Господине?

Халил се отпусна в седалката и започна да се моли наум. Амир го погледна в огледалото, после продължи напред.

Вече наближаваха Бруклинския мост.

Асад Халил гледаше през прозореца. Забеляза някакво магазинче за храна, над което имаше надпис на арабски. Видя и две забулени жени и попита:

— Този район мюсюлмански ли е?

— Срещат се, господине, но много повече са южно оттук, в Бей Ридж — отвърна Амир. — Американците го наричат Бейрут — добави и се изсмя насила.

— А къде е Брайтън Бийч? — попита Халил.

— Още по на юг, господине. Там са руснаците.

Халил знаеше това. Брайтън Бийч беше мястото, където живееше Борис. И където щеше да умре.

Излязоха на Бруклинския мост и Халил погледна през реката към високите небостъргачи на остров Манхатън. Наистина място на богатство и власт — и бойците на джихада лесно можеха да се обезкуражат, когато гледаха този пейзаж или когато пътуваха през страната. Спомни си обаче римските руини в Либия — само те бяха останали от най-великата империя, която бе виждал светът. В крайна сметка, помисли си, и най-големите армии и флотилии са нищо, когато хората не вярват в нищо. Богатството на империята покварява хората и властите и те не могат да се сравняват с онези, които вярват в нещо по-висше от търбусите си и които почитат Бог, а не златото.

Усещаше, че американската империя е прехвърлила зенита на своята мощ и слава и, подобно на Рим, е започнала дългото пътуване към разрухата и смъртта. Не очакваше да доживее до погребението й, но децата на исляма, родени и неродени, щяха да наследят руините на Америка и Европа и да завършат завоеванието, започнато от Пророка преди тринадесет столетия.

Погледна към мястото, където се бяха издигали Близнаците. Моментът, когато се бяха срутили, беше началото на края.

Минаха моста и Халил каза:

— Откарай ме първо до Федерал Плаза двайсет и шест.

— Господине?! Но това е сградата на ФБР!

— Зная какво е. Карай.

Амир като че ли се поколеба, но зави по една тиха уличка.

В тази част на града имаше малко коли и пешеходци. Халил знаеше, че това е правителственият район. Огромните сгради се извисяваха към небето и скриваха слънцето.

След няколко минути Амир излезе на широк булевард намали и посочи една сграда отляво — издигаше се на сто метра над тротоарите.

— Това е.

— Паркирай от другата страна на улицата — каза Халил-Амир спря на Бродуей, срещу главния вход на Федерал Плаза 26.

Сградата бе заобиколена от открити пространства, а малката уличка, минаваща южно от правителствения комплекс, беше преградена с бариери. Имаше и полицейска кола.

Амир явно очакваше въпрос и обясни:

— След великата победа от единадесети септември онази улица, Дуейн Стрийт, е затворена за автомобили.

Халил гледаше как някакъв мъж с костюм и куфарче в ръка върви по улицата. Усмихна се и си помисли, че може би смъртта на Мейфийлд е накарала колегите й да работят на техния шабат.

Желанието му бе да проникне през охраната на тази сграда по време, когато малко хора са по работните си места, и да стигне до горните етажи, където се намираше Антитерористичната спецчаст. И да избие всички, които са по кабинетите си.

Малик нарече плана безумен.

„За теб е приемливо да станеш мъченик за каузата на нашия народ, Асад — каза му — но не мисля, че ще постигнеш много, преди да те убият. Или още по-лошо, да те заловят“.

А Халил отговори:

„Най-великите герои на исляма са били онези, които са нахлували сами във вражеския лагер през нощта и са отсичали главата на водача на противниците в собствената му шатра“.

„Така е“ — съгласи се Малик. — „И ако имаше кон и меч, и враговете ти също бяха въоръжени с мечове и спяха в шатрите си, това би било добро дело и бих го одобрил. Но те уверявам, дръзки ми приятелю, че няма да стигнеш по-далеч от лобито на сградата, преди да те убият или хванат“.

Халил не му възрази, но сега отново си помисли, че наставникът му бе прекалено предпазлив. Американците като цяло бяха арогантни, военните и хората от специалните им служби се смятаха за непобедими, а това ги правеше нехайни. И беше сигурен, че не са научили нищичко на 11 септември и през изминалата оттогава година и половина.

Във всеки случай приятелите му от Ал Кайда му бяха казали, че ще изберат целта и че от съображения за сигурност, тя няма да му бъде разкрита до самия край на мисията.

Амир прекъсна мислите му.

— Господине? Може би е по-добре да не се заседяваме тук твърде дълго.

— Неспокоен ли си, Амир?

— Да, господине.

— Не правиш нищо нередно, Амир — напомни му Халил. — Така че недей да се държиш като прегрешил.

— Да, господине.

— Тръгвай.

Амир превключи на скорост и бавно потегли на юг по Бродуей.

— Към Световния търговски център ли?

— Да.

Амир продължи на юг.

— Има наблюдателна платформа, от която можете да видите мястото. — Помълча и добави: — Превърнало се е в туристическа атракция.

— Добре. Моля се в идните години да се появят още подобни атракции.

Амир не отговори.

Завиха на запад по Кортланд Стрийт и Амир каза:

— Близнаците се намираха точно отпред, сър. Платформата е отдясно, на една пресечка по-нататък. Ако искате да видите дупката в земята, ще спра близо до нея.

— Да, добре — отвърна Халил. — Но първо трябва да видя сградата на Държавните приходи. Казаха ми, че се намирала на Мъри Стрийт.

Амир не се поинтересува защо пътникът му иска да види тази сграда, а зави надясно по Чърч Стрийт и мина покрай наблюдателната платформа.

Халил видя доста хора да се качват и да слизат от дългата платформа, но иначе улиците тук бяха почти пусти.

Амир зави наляво по Мъри Стрийт — еднопосочна улица с мрачни офис сгради. Покрай тротоара имаше няколко паркирани коли, но не се виждаха никакви движещи се автомобили. Пешеходци също нямаше.

Амир посочи наляво.

— Това е сградата на американската данъчна служба.

— Спри срещу нея.

Амир отби и спря срещу сградата.

— Ще се върна пеша до наблюдателната платформа — каза Халил.

— Да, господине. — Амир изключи двигателя и попита предпазливо. — Ще имате ли още нужда от услугите ми?

— Мисля, че не.

— Добре, господине… Нашият общ приятел спомена за компенсация…

— О, да. Забравих.

Халил се наведе и извади от сака ледокопа и бейзболна шапка с надпис „Метс“ над козирката.

— Свърши чудесна работа — каза на Амир.

— Благодаря, господине.

Халил стисна дървената дръжка с дясната си ръка, огледа се, за да се увери, че са сами, после прецени положението на главата на Амир и разстоянието до тавана. Замахна силно. Върхът с лекота проби черепа на Амир и влезе през горната дясна част на главата му.

Дясната ръка на Амир се стрелна назад и хвана ръката на Халил, която продължаваше да държи ледокопа.

— Какво… Какво пра…

— Спокойно, приятелю. Не се разстройвай.

Хватката на Амир започна да отслабва. Халил знаеше, че парчето метал в мозъка му може и да не го убие незабавно, така че трябваше да изчака вътрешните кръвоизливи да си свършат работата. Амир обаче не бързаше да умира и Халил започна да губи търпение. Погледна през прозорците на таксито и през задното стъкло видя как някакъв млад мъж завива по Мъри Стрийт. Беше цивилен и едва ли беше полицай, но можеше да създаде проблем.

— Какво… — отпаднало повтори Амир.

Халил измъкна ледокопа от черепа му, прибра го в джоба на сакото си, нахлупи бейзболната шапка на главата на Амир и му каза на арабски:

— Ангелите ще те възнесат в рая. — Пресегна се през седалката и взе телефона на Амир от джоба на ризата му. Имаше твърде много регистрирани обаждания между този номер и неговия.

Взе сака и слезе от таксито. Мъжът на тротоара вече беше на по-малко от трийсет метра и Халил тръгна към него. Човекът явно не беше забелязал случилото се в таксито и Халил не искаше да го убива на улицата, но можеше и да се наложи. Разминаха се и Халил погледна през рамо, докато онзи приближаваше таксито.

Мъжът хвърли поглед към колата, но не спря и Халил продължи към ъгъла на Чърч Стрийт. Отново погледна назад и се сепна, когато видя, че Амир е слязъл от таксито, все още с бейзболната шапка на главата, размахваше немощно ръце и се мъчеше да върви към него. Мъжът, който беше подминал таксито, вече беше с гръб към него и не го забеляза. Амир се свлече на улицата.

Халил продължи напред, като се проклинаше, че е избрал ледокопа. Може би пистолетът бе по-добър избор и за двамата. Така или иначе, работата беше свършена без особени трудности и след като зави по Чърч Стрийт, Халил знаеше, че вече е в безопасност. Пусна телефона на Амир в един канал.

По Чърч Стрийт имаше малко коли и пешеходци и Халил забеляза, че повечето хора са на няколко пресечки пред него, близо до покритата платформа, гледаща към мястото, където борците на джихада бяха постигнали великата си победа над американците. „Ускори крачка“ — изгаряше от нетърпение да види резултата от делото им.

Докато вървеше, си помисли за случилото се преди няколко минути. Научаваше по нещо всеки път, когато убиеше човек; научаваше как хората посрещат смъртта, което бе интересно, но не и поучително. Интересуваха го техниките на смъртта — избраният инструмент, подбирането на времето и мястото, издебването на жертвата, подходът и разбира се, решението дали смъртта да е бърза и безболезнена, или бавна и мъчителна. Работа ли беше това, или удоволствие? Знаеше, че смъртта на Амир няма да е моментална, но би трябвало да е бърза и сравнително безболезнена. И въпреки това той се бе вкопчил в живота и си бе причинил ненужно страдание. Спомни си, че именно Борис преди много години го бе съветвал в определени случаи да избира ледокоп. Лесно се крие, бърз и тих е, и прониква навсякъде в тялото — беше му казал руснакът. — „Освен това е почти безкръвен и винаги смъртоносен, ако се забие в мозъка или сърцето“.

Трябваше да каже на всезнаещия Борис какво се бе случило с Амир. Може би дори щеше да му демонстрира проблема.

Помисли си и за жената на Кори и беше доволен от избрания метод, който нямаше как да не впечатли сънародниците и колегите му и в същото време да не внесе смут и страх в сърцето на неприятеля. Единственото му съжаление бе, че смъртта й бе сравнително безболезнена и може би твърде бърза. Колкото до Кори, той щеше да се моли за смърт, след като Халил приключеше с него. Малко работа, много удоволствие.

Стигна платформата и стъпалата, по които се стигаше до върха. Тръгна след млад мъж и жена по шорти и тениски. Държаха се за ръце. В Европа също му се беше случвало да види мъже и жени да влизат в християнските катедрали с голи крака. Запита се дали за тези хора съществува нещо наистина свято. Изкачи стъпалата и видя, че платформата е покрита и че на нея има петдесетина души, повечето облечени непочтително като младата двойка пред него. Забеляза също, че почти всеки има фотоапарат и снима огромната дупка в земята. Някои дори позираха на перилата, с гръб към нея.

На различни места имаше написани на ръка надписи. Един гласеше:

Халил си спомни подобни надписи в катедралите на Европа, надписи, призоваващи за тишина и уважение. Нима имаше нужда от такова припомняне? Подобни неща бяха абсолютно ненужни в джамия.

Друг надпис гласеше:

Самият Халил предпочиташе да се моли за десетимата мъже в двата самолета, за бойците, които бяха станали мъченици за исляма.

Забеляза по перилата и множество букети и това го накара да си помисли за дъщерята на Хейтам. Прекрасна млада жена, но определено не и скромна. Най-суровото наказание винаги бе запазено за онези, на които е била дадена светлина и които са се извърнали от нея. За семейство Хейтам нямаше място в рая — тях ги очакваха единствено вечните огньове на ада.

Погледна огромния изкоп. Изненада се, че не са останали никакви развалини и че земята е гола. Изкопът беше укрепен с бетонни стени, които се издигаха от дъното до върха, може би почти петдесет метра. Надолу водеше широка отъпкана рампа, а на дъното имаше спрени камиони и оборудване.

Погледна към мястото, където се беше намирала Северната кула, и си спомни първия атентат на 26 февруари 1993 г., когато един натъпкан с експлозиви микробус се взриви в подземния паркинг. Пораженията върху сградата бяха малки, а убитите бяха само шестима, макар че имаше около хиляда ранени. Борците на джихада бяха загрижени, че тази провалила се атака ще предупреди американците и че те ще се досетят, че Близнаците отново могат да се превърнат в мишена. Но американците не бяха направили подобни заключения, макар Халил да си мислеше, че дори идиот би трябвало да се сети какво да очаква в бъдеще.

Погледна над изкопа към повредените сгради около унищожения район. После вдигна очи към небето, в което се бяха издигали кулите, и си спомни записите, които бе гледал — как хора скачат от горящата сграда и летят стотици метри надолу към смъртта си. Светът бе видял тези записи и навсякъде хората публично изразяваха съчувствие, шок, ужас и много гняв. Но Халил беше видял и чул, че насаме, а понякога и открито има и други емоции, не толкова съчувствени към американците. Всъщност някои хора бяха доста щастливи, при това не всички те бяха мюсюлмани. Американците не бяха толкова обичани, колкото си мислеха. И когато откриха това, като че ли бяха единствените изненадани. Някакъв мъж на средна възраст, който стоеше наблизо каза на жена си:

— Трябва да изтрием тези кучи синове от лицето на земята.

— Харолд. Не говори така.

— Че защо?

Жената като че ли беше усетила, че мъжът до тях може би е чужденец. Вероятно мюсюлманин. Побутна съпруга си, хвана го под ръка и го помъкна настрани.

Халил се усмихна.

Видя малка група младежи и девойки с тениски, на които имаше лице на брадат мъж и надпис „Какво щеше да направи Исус?“

Помисли си, че това е много добър въпрос, и макар да бе изучавал християнските завети, които наред с еврейските бяха свещени за всички мюсюлмани, не можа да намери задоволителен отговор. Исус беше велик пророк, но неговото послание за любов и опрощение не достигаше до Асад Халил. Много повече му допадаха суровите слова и действия на еврейските пророци — те по-добре разбираха истинското сърце на мъжа. Исус, реши той, е заслужавал да умре от ръцете на римляните. Те бяха осъзнавали опасността от човек, проповядващ мир и любов.

Малката група младежи беше коленичила при перилата и се молеше безмълвно. Халил не се съмняваше, че молитвата им е не само за загиналите, но и за враговете им, и че молят Бог да им прости. И това беше добре. Това беше първата крачка към победата над враговете. Самите римляни станали християни и започнали повече да се молят, отколкото да воюват. И накрая също си получили заслуженото.

Слънцето се беше изместило на запад и осветяваше лицата на хората: опечалени, но повечето дошли да търсят зрелище. Някои всъщност, помисли Халил, не проумяваха какво им се е стоварило на главите, а други само смътно разбираха защо се е случило. Беше сигурен, че мнозинството вижда това събитие като отделен инцидент, без никакъв контекст и смисъл. Американците живееха за момента, без история и съответно без пророчество. Тяхното невежество и арогантност, любовта им към комфорта и неподчинението им пред Бог бяха най-големите им слабости. Моментът, в който живееха, отминаваше — и за тях нямаше бъдеще.

Вой на сирени го изтръгна от унеса му. Той погледна назад Чърч Стрийт и видя две полицейски коли с включени светлини да се движат бързо към Мъри Стрийт. Предположи, че се отзовават на повикване за мъртъв таксиметров шофьор. Или може би не съвсем мъртъв. Но дори да бе оцелял, Амир знаеше по-малко и от самите полицаи.

Знаеше обаче как е облечен Халил и че в момента се намира на наблюдателната платформа при Световния търговски център. Така че май беше време да се маха оттук.

Отправи безмълвна молитва за падналите мъченици и завърши с любимите си стихове от една стара арабска бойна песен.

„Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска, другар единствен; по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“.

19

Асад Халил седеше сам на една пейка в Батъри Парк. Беше научил, че мястото се нарича така, защото навремето на южния връх на остров Манхатън имало фортове и артилерийски батареи, които защитавали града. Сега тук имаше приятен парк с изглед към залива, а врагът беше вътре в града.

Отвори бутилката вода, която бе купил от един уличен търговец, отпи голяма глътка, после изми петънцата кръв на Амир по дясната си ръка.

Прибра бутилката в сака можеше да му потрябва и извади мобилните телефони на двамата мъртви федерални агенти. Включи ги и видя, че все още работят, което го изненада. Помисли си, че вероятно полицията или ФБР все още не са забелязали липсата им. Американците действаха като типични каубои и първата им грижа винаги беше оръжието. Отвори текстовите съобщения на телефона на Хейтам и видя едно ново — от КАП. ПАРЕЗИ, ФАТСНЙПУ. Знаеше, че това е началникът на Кори. Съобщението бе кратка заповед, нареждаща на полицейските детективи да започнат наблюдение на мюсюлманските общности, като обърнат „СПЕЦИАЛНО ВНИМАНИЕ НА ЛИБИЙСКАТА“.

Това следваше да се очаква и изобщо не го разтревожи. Потенциалните му помощници в Америка не бяха само либийци — имаше и приятели от Ал Кайда от други ислямски страни. Единствените му либийски контакти до момента бяха Фарид в Калифорния и Амир в Ню Йорк, но сега и двамата бяха в рая, далеч от наблюдението на американците.

Телефонът на Хейтам нямаше други съобщения и той го изключи.

Отвори съобщенията на телефона на Мейфийлд и видя едно ново от Уолш. Гласеше:

„ДО ВСИЧКИ АГЕНТИ НА ФБР И ДЕТЕКТИВИТЕ НА НЙПУ: ДВАМА ЛИБИЙСКИ ИНФОРМАТОРИ ОТ НЮ ЙОРК СЕ ОБАДИХА С ИНФОРМАЦИЯ ЗА ХАЛИЛ В КОНЩА. ПРОВЕРЕТЕ ИМЕЙЛИТЕ СИ ЗА ПОДРОБНОСТИ И ИНСТРУКЦИИ ОТНОСНО ЗАЛАВЯНЕТО НА ЗАПОДОЗРЕНИЯ. УОЛШ, ГСА АТС/НЙ“.

Изключи телефона на Мейфийлд и се замисли. Ако бе вярно, съобщението създаваше известни проблеми за него и задачата му. Нямаше да знае на кого може да има доверие.

Осъзна обаче, че ако съобщението от Уолш е било изпратено до всички агенти и детективи, би трябвало да се появи и в телефона на Хейтам. А там го нямаше. Когато го беше пратил, Уолш не беше знаел, че Асад Халил ще се сдобие и с телефона на Хейтам. Тогава защо го нямаше в телефона на Хейтам? И защо бе налице в телефона на Мейфийлд? Тя беше мъртва, когато съобщението е било пратено.

Следователно съобщението беше фалшиво, изпратено само до телефона на Мейфийлд, за който Уолш явно вече подозираше, че е в ръцете на Асад Халил. И именно затова телефонът й все още работеше.

Облегна се и се загледа към осветената от слънцето вода. Е, може би все пак бяха хитроумни. Но недостатъчно.

Или… може би съобщението бе истинско, но не беше изпратено до всички детективи и агенти, въпреки обръщението. Може би не бяха имали доверие на Хейтам. Или може би Хейтам не беше включен поради някаква друга причина.

Всъщност Халил не знаеше всичко, което трябваше да се знае за начина на работа на Антитерористичната спецчаст. Тя си оставаше в известна степен загадка за либийското разузнаване и за приятелите му от Ал Кайда — за разлика от другите организации като ФБР например.

Така или иначе, съобщението притежаваше всички издайнически признаци на дезинформация и трябваше да го разглежда именно по този начин. Борис, който дни наред му бе обяснявал подобни неща, сигурно щеше да остане доволен.

„Англичаните са майстори на дезинформацията“ — беше му казал той. — „Американците са се научили от тях, французите си въобразяват, че е тяхно откритие, а немците не са достатъчно ловки, за да измъдрят добра лъжа. Колкото до вашите някогашни колониални владетели италианците, те вярват на собствените си дезинформации и действат според тях“. Беше завършил лекцията си с думите: „Но най-добрият разпространител на дезинформация на света е КГБ“.

Халил не искаше да обижда учителя си, като го предизвиква, но въпреки това му напомни, че КГБ вече не съществува и че „може би е“ следва да се замени с „беше“.

Борис бе свикнал с обидите на Халил, независимо дали изтънчени, или не, и само се изсмя между две чаши водка. Малик бе посъветвал Халил да е по-снизходителен към руснака. „Той е изгубена душа от изгубена империя, безбожен и забравен от Бога корабокрушенец, изхвърлен на нашия бряг. Използвай го, Халил, но имай съжаление към него. Той никога няма да се измъкне жив оттук“.

Но Борис се беше измъкнал от Либия с помощта на ЦРУ. Беше се продал на американците и правеше за тях онова, което бе правил за либийското разузнаване — издаваше тайни срещу пари. И едва не предаде Асад Халил. Но съдният му ден вече наближаваше.

Съобщението от Уолш несъмнено бе лъжа, но Халил трябваше да действа така, сякаш е истинско. Точно това би го посъветвал Борис.

Колкото до Мейфийлд, държаха телефона й работещ, но той бе сигурен, че не бяха опазили нея жива. От гърлото й бликаше твърде много кръв, докато летеше към земята. Халил беше добър в преценяването на това — беше виждал и причинявал подобно кървене и то винаги завършваше със смърт. А ако по някакъв каприз на съдбата беше оцелял, умът й беше пострадал, което бе много по-лошо от смъртта на тялото. Запита се какво ли прави Аллах с онези осакатени хора, чиито духове нито се възнасят в рая, нито биват запратени в ада. Може би имаше някакво място, където отиваха тези души, за да чакат крайното решение. Място, на което мъртви умове контролират бездушни тела — нещо много подобно на американски мол.

Върна се в реалността. От залива подухна ветрец. Паркът се пълнеше с хора, излезли да се насладят на приятния ден. Гледаше ги как се разхождат или тичат, как карат велосипеди и ролери. На пейката срещу него се настани една двойка и започна да се прегръща непристойно. На друга пейка двама мъже по къси панталони седяха твърде близко един до друг, пиеха вода от бутилките си, разговаряха и се усмихваха. Халил беше виждал такива в Европа, но никога в Либия или някъде другаде в ислямския свят.

Въпреки прекараните в Европа години и краткото си посещение в Америка Халил не беше свикнал с тази публична проява на привързаност, с показването на гола плът и с непринуденото общуване между мъже и жени — или между мъже и мъже или жени и жени. Това не бе угодно на Бог и го караше да се чуди как такива безсрамни хора продължават да са богати и силни.

Отново си помисли за римляните. Един екскурзовод в Римския музей в Триполи бе казал:

„Те пропилели спечеленото с труд богатство на предците си и живеели като личинки в разлагащия се труп на собствената си империя“.

Да, помисли си Халил, а когато вече не можели да намерят добри мъже за легионите си или за работна ръка в империята, започнали да плащат на варварите да им вършат работата. А после златото им свършило.

Отвори пликчето фъстъци, което бе купил заедно с водата, и разчупи един. Едва сега си даде сметка, че не е хапвал нищо от сутринта.

Започнаха да се събират гълъби. Халил им хвърли няколко фъстъка и настана истинска суматоха. Наблюдаваше как птиците се борят за храната и забеляза, че някои са по-агресивни от другите. Имаше и такива, които стояха настана и дори не се опитваха да се включат в борбата. Хвърли още фъстъци, този път с черупките. Гълъбите се усетиха, че трябва да се доберат до храната, и закълваха черупките, но непрекъснато въртяха глави от една страна на друга с надеждата да намерят обелени ядки.

„Дори птиците им са мързеливи“ — помисли Халил и се усмихна.

Надалеч от парка се намираше Уолстрийт, центърът на финансовата мощ на американците. Борците на джихада много спореха дали да не изберат тази улица за следващата си атака. Някои казваха, че трябва да се направи и че това ще осакати американската икономика. Други твърдяха, че ако бъде оставен непокътнат и действащ, Уолстрийт може да причини на американската икономика повече щети и от сто бомби. Трети пък бяха на мнение, че Уолстрийт скоро ще си се срути сам.

Халил споделяше последното становище.

Фъстъците бяха на привършване.

Извади бинокъла от сака и погледна зелената статуя в залива. Тя сякаш стоеше върху водата. Знаеше, че това е може би най-големият символ на Америка, най-познатият и най-представителен паметник на онова, което беше наречено „американска мечта“ и „американско обещание“. Чувал бе, че всички американци, без разлика от политически възгледи, етнически произход и положение в обществото, се отнасят към тази статуя с благоговение. Може би именно тя беше набелязаната цел, която скоро щеше да му бъде разкрита. Продължи да се взира в зелената статуя, в тази жена в роба, вдигнала факел над главата си, и я видя как се катурва от каменния си пиедестал и рухва по очи във водата. Да, това би било подходящо сбогуване — постоянно напомняне за неговата визита и изумителна картина, която ще обиколи целия свят.

Свали бинокъла и отвори пълната си с фъстъци шепа. Един гълъб приближи предпазливо. Докато навеждаше глава да клъвне една ядка, Халил сви пръсти и му прекърши шията.