Последният скок на лъва

20

Преспах на стола в стаята на Кейт и на сутринта излязох на паркинга, намерих джипа и взех някакви дрехи от багажа. Преоблякох се в интензивното, отново седнах до Кейт и я загледах как спи. Една сестра дойде да провери показателите й и я помолих да прибере окървавения ми парашутистки екип в найлонов плик и да го предаде на щатските полицаи, които вероятно щяха да го поискат като доказателство. Може пък и да не им беше нужен, но аз не го исках и се надявах, че през остатъка от живота си едва ли ще видя подобен екип.

Кейт се събуди. Изглеждаше забележително добре за човек, стоял на прага на смъртта, но дежурният хирург реши да остави тръбата за дишане, така че Кейт не можеше да говори, а се налагаше да ми пише бележки. Едната гласеше:

„Намери Халил, преди той да намери теб“.

— Ще го намеря — уверих я.

Но всъщност аз не бях следващата му цел, както очаквах. Винс Парези ми се беше обадил вчера следобед с новината за Гейб Хейтам, жена му и дъщеря му. Смъртта на един от нашите, наред със семейството му, в собствения му дом, беше променила напълно случая от опит за убийство на федерален агент в… ами, в нещо напълно различно. Няма да кажа, че преследвачите бяха станали преследвани, но определено изглеждаше по този начин.

Познавах Гейб, харесвах го и го уважавах. Беше извънредно полезен при предишното идване на Асад Халил. Предполагах, че Халил също знае това — или просто беше научил, че в спецчастта има американец от арабски проход, и бе решил, че Гейб Хейтам е предател и заслужава да умре. Но защо да убива жена му и дъщеря му? Защото се е случило да са си у дома? Не, Халил го беше планирал по този начин. В неговия свят нямаше невинни цивилни. Както и да е, Парези ми каза и че според следователя на местопрестъплението Гейб е оказал съпротива. Браво на теб, Гейб.

Би трябвало да обвинявам себе си, че не се бях сетил по-рано за Гейб Хейтам… а когато се сетих, може би трябваше да съм по-настоятелен пред Парези. Но нямах намерение да се бичувам с този пропуск. Смятах да пипна Асад Халил и да го дам на правосъдието. Или, както все по-често казваме напоследък, ние щяхме да му въздадем правосъдие.

Така или иначе, не казах на Кейт за избиването на семейство Хейтам. Щях да го направя, но не точно сега.

„Как я караш?“ — написа ми Кейт.

— Чудесно — отвърнах. — Само съм малко депресиран, че пропуснах следващите два скока.

„Искам пак да скачам“ — написа тя.

— Страхотно. — Следващия път няма да качим либийския терорист с нас. Зачудих се дали пък не мога да съдя Крейг, че е пуснал Асад Халил в клуба.

Дойде поредната сестра да провери мониторите, системите или каквото там и аз използвах момента да помисля за случая.

Колкото до новинарското отразяване на убийството на семейство Хейтам, според Парези НЙПУ под силния натиск на Министерството на правосъдието разследвало случая като нахлуване на неизвестен извършител или извършители с неизвестни мотиви. Можехме да минем с тази версия около седмица, преди пресата да надуши нещо или да стане прекалено любопитна. Или докато не се появи още някои труп на федерален агент. Моят например. Но тъй като работех в правозащитен орган, беше донякъде по-лесно да държа журналистите на тъмно и да ги храня с боклуци, особено след като беше намесена националната сигурност.

Освен това след 11/9 ФБР бяха получили едва ли не военновременни правомощия по силата на Пейтриът Акт и други по-малко известни закони и разпоредби. Но не бяха само законите — нагласата на Министерството на правосъдието също се беше променила и хората, които вършеха реалната работа, бяха станали по-агресивни и по-неразговорливи пред медиите.

Колкото до медийното отразяване на случилото се в окръг Съливан, нещата не бяха трудни. Първо, всичко се бе случило на затънтено място и второ, за свидетелите покушението изглеждаше като нападение на ненормален — каквото си беше в действителност. Името на жертвата бе премълчано от властите. Край на изявлението за пресата.

Като стана въпрос за споделяне и разпространяване на информация, казах на Кейт, че ще се обадя на родителите й и ще им кажа за станалото — естествено, без да ги тревожа. Нещо от сорта на:

„Здрасти, госпожо и господин Мейфийлд, един ислямски терорист клъцна гръкляна на дъщеря ви, но тя вече е добре“.

„Не, аз ще им се обадя, когато разкарат шибаната тръба от гърлото ми“ — написа Кейт със стегнатия си почерк.

— Бъди така добра да не ругаеш — казах аз.

„Намери ми лаптоп, за да мога да пращам имейли и да влизам в интернет“ — написа тя.

Не исках да прочете нещо за Хейтам, затова започнах да шикалкавя.

— В интензивното лаптопите са забранени. Излъчват микровълни и разни такива неща, дето могат да прецакат мониторите.

Тя като че ли се хвана, така че може би беше вярно.

Д-р Голдбърг дойде да провери пациентката си и се ухили до уши. Хубаво е да спасиш нечий живот, вероятно това дори те кара да се чувстваш много добре. Докато бях детектив от отдел Убийства, срещите ми с почти всички жертви на престъпление ставаха в моргата, а не в болницата. И ако трябва да съм честен, аз самият съм пратил неколцина извършители на двете места и това не ме е карало да се чувствам добре. Е… с някои изключения.

Като стана въпрос за сурово правосъдие, отново си спомних последния си разговор с Асад Халил по телефона на Кейт преди три години. Беше казал:

„Просто исках да се сбогувам с теб и да ти напомня, че ще се върна“.

Явно беше развил силна лична неприязън към мен и към Кейт. Пък и ние не си падахме особено по него. Така де, кучият му син се опита да ни убие. Нищо чудно, че професионалните ни отношения — между престъпник и правозащитник — се бяха изродили в нездрава лична вражда. Асад Халил се беше отказал от планираната си мисия, а аз се бях отказал да се опитвам да го арестувам. Новата игра се казваше „Убий другия“. Проста работа. Така че когато преди три години ми обеща, че ще се върне, аз му отговорих с ентусиазъм:

„С нетърпение очаквам пак да се срещнем“.

И точно тогава той ми каза:

„Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот“.

Погледнах Кейт в леглото й и си припомних, че не беше особено щастлива, че Асад Халил я нарича курва. И, честно казано, изобщо не я виня за това. От друга страна, трябва да се имат предвид някои културни различия и, както й бях обяснил тогава, в качеството си на федерален служител тя трябва да се отнася с разбиране към по-традиционното възпитание на Асад Халил относно ролите на представителите на различните полове. Да се надяваме, че ще успеем да изгладим тези различия, преди да го убия.

Д-р Голдбърг говореше нещо и изглеждаше много доволен от възстановяването на пациентката си. Увери ни, че след около два дни Кейт може да бъде преместена с медицински хеликоптер в града, да полежи още няколко дни в болница, после да остане у дома и да се върне на работа в рамките на един месец. Звучеше добре, но ясно личеше, че на Кейт това й се струва твърде дълго време.

След като докторът си отиде, тя ми написа:

„Искам да се върна на работа следващата седмица“.

— Хайде първо да те приберем у дома — отвърнах. — Искам да преценя степента на мозъчното ти увреждане.

Тя се опита да направи знака на мира, но беше останала без сили и успя да вдигне само средния си пръст.

Исках колкото се може по-скоро да се заловя за работа, но прекарах още половин час с нея. Тя изписа сума ти въпроси за това как върви случаят и й казах всичко, което знаех, с изключение на смъртта на семейство Хейтам. Освен това пропуснах да спомена, че телефонът й пистолетът й са изчезнали и вероятно са в ръцете на нападателя й. Подобни неща наистина могат да разстроят едно ченге или агент на ФБР и макар Кейт да нямаше вина, щеше да го приеме зле. Не исках и да се впускам в подробности какво точно се случи, след като скочихме от самолета, но от въпросите й се виждаше, че тя търси някакво уверение, че е направила всичко по силите си да окаже отпор на Асад Халил. Това беше въпрос на его — подобно на повечето жертви на нападение, Кейт се чувстваше насилена. Професионалната й чест също бе накърнена. Татко й е бил агент на ФБР и малкото му момиченце би трябвало само да се справя с големите лоши типове и тъй нататък.

Така че бях съвсем откровен.

— Той е по-едър и по-силен от теб. Освен това беше замислил нападението и не е глупав. Ти направи всичко възможно и спаси живота си, като отби ножа. Това е реми. Следващият рунд е наш.

Тя кимна замислено и написа:

„Опитах да го изритам в топките, но беше увил краката си около моите“.

— Точно затова ги е бил увил.

Използвах възможността да й кажа, че екипът на Бърза помощ се е представил невероятно и че трябва да ги похваля пред шефа им.

Тя кимна.

Определено не исках да се надувам и да изтъкна как храбро рискувах собствения си живот, когато я пуснах в свободно падане, за да не й изтече цялата кръв, преди да е стигнала до земята. Нямах намерение и да споменавам, че бързо и професионално спрях кървенето през онази критична минута преди пристигането на парамедиците. Не, Джон Кори е скромен човек и да видя Кейт жива и здрава бе единствената награда, която ми трябваше за геройските ми постъпки.

Сигурен съм обаче, че Кейт щеше да поиска да прочете пълния ми доклад за инцидента, в който бях задължен да изложа подробно всички тези неща. Пък и сигурно щеше да поиска да види видеозаписа на скока. После щеше сама да си направи изводите за храбростта и бързия ум на съпруга си. И, естествено, аз щях да кажа:

„Просто си свърших работата“.

Можеше също да спомена, че Крейг е припаднал, като е видял кръв.

— Е, трябва да ида в службата и да си подготвя доклада — казах. Умът й явно се беше зареял нанякъде, така че добавих: — Много писане ме чака.

Тя кимна разсеяно, после почна да пише. Обърна бележника към мен.

„Искам да го убия“.

Откъснах страницата и я прибрах в джоба си. Дори след 11/9 не ни е позволено да казваме — да не говорим да пишем такива неща.

— Ще го задържим и ще го дадем на правосъдието — уверих я.

Естествено, тя знаеше, че Джон Кори има наум нещо друго, и прокара пръст през гърлото си. Намигнах й.

Тя отново започна да пише и ми подаде бележника.

„Както и миналия път, Халил има хора тук. Убива връзките си. Ако изникне някой мъртъв либиец, провери мобилния му телефон и записите и виж с кого е разговарял напоследък. Един от номерата ще е на Халил. Започнете да го следите“.

Усмихнах се и й върнах бележника.

— Умно. — Трябваше само да намерим мъртъв либиец с мобилен телефон и нещата щяха да са в наши ръце. — Мисля, че току-що издържа неврологичния изпит.

„Късмет на твоя“ — написа тя.

Отново се усмихнах.

— Връщам се в службата. Ще поддържам връзка с болницата и ще те махнем оттук при първа възможност. Дотогава си почивай и слушай докторите. — И добавих: — И тъй като нямаш друга работа, мисли за случая.

Целунах я по бузата, тя хвана ръката ми и я стисна. После написа:

„Много, много внимавай“.

Имаше право.

21

Първо се отбих при сестрите и им напомних да си отварят очите на четири, макар да смятах, че непосредствената заплаха е отминала — Асад Халил несъмнено беше в района на Ню Йорк Сити, където беше убил Гейб и семейството му. Нищо обаче не му пречеше да се върне тук, ако реши, че Кейт е жива. Тя щеше да е в по-голяма безопасност в болницата Белвю в Манхатън, където охраняването на ранени жертви, свидетели или затворници е нещо обичайно. Така де, сигурно последния път, когато са охранявали жертва в окръга Съливан, нещастникът е бил ранен от мускет. Както и да е, измислих парола (Лудия Джон), която щеше да ми позволява да съм в течение на състоянието на Кейт.

После отидох при асансьорите, където имаше нова смяна униформени щатски полицаи, и си побъбрих с тях. Вече не бях толкова обезпокоен за Кейт, така че май направих малко по-добро впечатление на тези двамата. Освен това бях с хубави панталони и скъпо спортно сако — бях го приготвил за партито след скоковете, когато смятах да навра главата на Крейг в тоалетната чиния.

— Този тип е добър актьор — повторих им няколко пъти. Добрата шега винаги се запомня, затова добавих — Ако се съмнявате за някого, попитайте го дали случайно не пуши Кемъл и не си ли пада по яхането на камили.

Ченгетата се усмихнаха учтиво.

Удовлетворен, че тук всичко е под контрол, медицински и друг, слязох с асансьора до фоайето, отидох в магазина за подаръци, купих едно симпатично плюшено лъвче и помолих да го качат в стаята на Кейт. Аз съм грижовен тип. И като стана дума за лъвове и ръмжене, стомахът ми започна да негодува, така че си купих някакъв боклучав снакс и кафе излязох на паркинга и се качих в джипа. Започнах двучасовото пътуване обратно до Манхатън.

Беше поредният идеален ден, а през май планините наистина изглеждат чудесно. Разбирах защо Кейт понякога казваше, че трябва да си вземем някое местенце тук. Отворих пликчето личинки от сирене или нещо подобно и започнах да ги тъпча в устата си. Как си позволяват да продават такива боклуци в болница?

Телефонът ми иззвъня и отговорих. Имам си хендс-фри за докато карам — просто пускам волана.

Беше капитан Парези.

— Как е Кейт? — попита ме.

— На път към възстановяването.

— Добре. А ти как си?

— На път към Ню Йорк.

— Добре. Виж, рано сутринта някакъв човек открил труп на гара Дъгластън, недалеч от къщата на Гейб. Жертвата е шофьор на лимузина, намерен е зад волана на линкълна си, прострелян през облегалката на седалката.

Съвпадение? Надали.

Парези ми даде още някои подробности около убийството, в това число положението на трупа — полегнал, със спусната облегалка, покрит с вестник.

— Кой вестник? — попитах.

— Кой вестник ли? Мисля, че Нюздей.

— Значи може да е умрял от скука.

— Според съдебния лекар човекът е умрял около вчера по обед, плюс-минус няколко часа — продължи Парези. — По-късно ще разполага с по-подробна информация, но това съвпада с времето на… убийството на семейство Хейтам.

— Ясно. Жертвата да не е господин от Близкия изток?

— Докладът на съдебния лекар го описва като пълен бял под четиридесетте, според документите Чарлз Тейлър. Криминалистите са намерили два куршума в таблото. Четиридесети калибър. Балистичната експертиза ги сравнява с досието на оръжието на Кейт.

— Аха. Няма да се изненадаме, ако открием съвпадение нали?

— Определено няма. Снели са много отпечатъци от лимузината, както и от дома на Хейтам. Разполагаме ли с отпечатъците на Халил?

— Да. Снети в посолството ни в Париж преди три години.

— Хубаво. Е, ако намерим съвпадение, нещата са ясни. Шофьорът на лимузината и семейство Хейтам.

— Да. Плюс това, както спомена вчера, Халил се е обадил на полицаите в къщата на Гейб от мобилния му телефон и заплашил, че аз ще съм следващият убит. Освен това каза също, че някой, вероятно Асад Халил, е използвал телефона на Гейб и се е обадил на Уолш, за да се поинтересува за състоянието на Кейт. Също така Кейт разпозна нападателя си като Асад Халил, да не споменаваме, че аз също го идентифицирах. Така че, да, може би имаме сериозни улики срещу него.

Капитан Парези явно долови лекия сарказъм в гласа ми, защото каза сухо:

— Трябват ни съдебни доказателства, за да си вържем гащите, детектив. Не е нужно да ти казвам какво могат да направят адвокатите с показанията на свидетелите и с косвени улики.

Всъщност наистина знаех на какво са способни адвокатите и защо на обвинителите им трябват съдебни доказателства. Много от тези глупости биха могли да се избегнат, ако терористите се съдеха от военни трибунали вместо от федерални съдилища. В този случай обаче беше по-добре съдът и затворът да се пропуснат и да се продължи направо с моргата.

Капитан Парези продължи:

— Освен това под седалката на шофьора са намерили две гилзи четиридесети калибър и пластмасова бутилка за вода с две дупки на дъното.

— Бутилката си е похват на Халил от предишния път — осведомих го. — Не е най-добрият заглушител, но е по-добре от нищо и явно го устройва напълно.

— Ако куршумите са от пистолета на Кейт, това би могло да означава, че Халил не разполага със собствено оръжие — предположи Парези.

— Ако Халил има връзки в страната, а съм сигурен, че има, значи разполага със собствено оръжие. — Изводът се налагаше сам. — Той е избрал да използва оръжието на Кейт, за да ни „каже майната ви“.

— Да… така излиза… Балистичната експертиза показва, че Гейб също е убит с пистолета на Кейт.

На капитан Парези май му беше малко неудобно, че се налага да ми казва, че оръжието на Кейт е убило Гейб, а може би и шофьора на лимузината. Реших да сменя темата.

— Има ли нещо друго?

— Свързахме се с компанията на шофьора в Лонг Айланд и разбрахме, че господин Тейлър е трябвало да вземе клиент на име Брайън Голд от републиканското летище и да го откара там, където той му каже — продължи с новините Парези. — На фирмата е било предплатено с кредитна карта и се опитваме да открием собственика. Оказа се някаква корпорация в Лихтенщайн… Къде е това, по дяволите?

— На гъза на географията.

— Ясно де. Корпорацията се казва Глобъл Ентъртейнмънт, има си пощенска кутия или нещо подобно.

— Аха. Глобъл Ентъртейнмънт. Кажи на Уолш да не губи прекалено много време в проследяването на парите — посъветвах го. — Министерството на финансите да си се занимава с това.

— Съгласен. Проверяваме GPS-а на Тейлър за евентуални следи.

— Правилно. Добре, значи Чарлз Тейлър е откарал Асад Халил, известен като Брайън Голд, до къщата на Хейтам, така ли? — попитах и сам отговорих на въпроса си. — Малко вероятно. Халил се е срещнал с някой друг, вероятно на гарата, след като е видял сметката на Тейлър. — Припомних си предишното посещение на Халил и съвета на Кейт. — Оглеждайте се за мъртъв шофьор на такси от либийски произход.

След няколко секунди благоговейно мълчание Парези каза:

— Разполагаме с такъв. Как се сети?

— Дай подробности.

— По-добре Уолш да ти ги даде.

— Добре. Само ми кажи дали са намерили мобилен телефон у мъртвия либиец.

— Не. Но в момента проверяваме записите на номера му.

— Отлична детективска работа. И къде се е появил този труп? Как е бил убит?

Парези подмина въпросите ми.

— Следваща тема. Съдебният лекар потвърди, че дъщерята на Гейб е умряла от наръгване с нож в сърцето. Нищо изненадващо. Съпругата пък е умряла от счупване на врата — Парези за момент замълча. — И онези цветя върху гърдите на дъщерята… Този тип е много безсърдечен убиец — заключи той. — Прави нещата отблизо и лично.

— Точно така. — Например използва телефона на Гейб, за да се обади на ченгетата, които току-що са открили три трупа в къщата. Халил никога не изпускаше възможността да ни бръкне в задниците. Ясно ли ви е вече?

Капитан Парези продължи:

— Въз основа на заключението на съдебния лекар за часа на смъртта, на откритото от двамата полицаи и на факта, че Халил не е претърсил къщата на Хейтам, вероятно сме се разминали с него с… може би само с няколко минути.

— А двамата полицаи вероятно са се разминали със смъртта си — осведомих го.

Последва мълчание, след което Парези каза:

— Ще ми се да бях пратил патрулна кола по-рано. Може би щяхме да… да предотвратим това. Съпругата всъщност е била жива, когато е пристигнала полицията. Умряла е в линейката.

— Давай нататък — казах. Парези мълчеше.

При предишното си идване Асад Халил беше или голям късметлия (той сигурно би казал, че е благословен) или много умен. Този път обаче беше направил почти фатална грешка с убийството на Гейб и семейството му. Това бе обнадеждаващ знак. Или просто еднократно недоглеждане от негова страна — а той се учеше от грешките си.

Парези се възползва от възможността да ми напомни:

— Твърде е вероятно ти да си следващият, който ще си има вземане-даване с него.

Да. Той много държи да се видим лично.

— Уолш и всички във Вашингтон го искат жив — напомни Ми Парези.

— Е, мислят си, че го искат, капитане. Но какво всъщност ще правят с него? Ако го заловим на територията на Съединените щати, не можем да го пратим в Гуантанамо. Наистина ли държат този тип да бъде съден от федералния съд в Ню Йорк, където може да каже неща, които пресата и публиката не бива да чуват? Все пак цялото дело е засекретено — напомних му.

— Това го знам. Влязох в САД. Във файла на Халил има повече хиксове, отколкото дори в моя живот.

Винс Парези се беше женил много пъти, така че схванах шегата и се засмях възпитано. Системата за автоматизирани досиета е еквивалент на Гугъл във ФБР. Достатъчна е само ключова дума и паролата ти, за да се запознаеш на практика с всеки случай — приключен или не — в базата данни на ФБР. Има обаче файлове с ограничен достъп, при които виждаш само редове хиксове.

Все пак можеш да научиш нещо от тези файлове — като например датата на създаването на файла или към кого трябва да се обърнеш, за да получиш пълен достъп. Аз обаче бях виждал файла на Халил и в него нямаше повече от онова, което можеше да се научи от афиша. Да не говорим за подсказка към кого да се обърнеш, за да разкараш хиксовете.

— Къде е досието, което сте водели с Гейб за Халил? — попита Парези.

— Ще го изровя, като пристигна в службата.

— Добре. Къде си сега?

— На живописното Шосе седемнайсет. На час и половина път от бюрото ми.

— Обади се, като дойдеш. По обяд имаме среща в кабинета на Уолш. Разполагаме с още информация, Уолш ще ти разкаже по-подробно.

— Кажи ми ти. Имам час и половина за убиване.

— Не искам да му съсипя презентацията.

— Кой ще присъства на срещата?

— Другият ловец на лъвове Джордж Фостър, ти и аз. Уолш иска нещата да останат в тесен кръг.

С други думи, скрити-покрити. Кейт и Гейб също щяха да участват, но групата Ловци на лъвове се смаляваше.

— Уолш смята, че си неуправляем и непредвидим — сподели капитан Парези. — Така че внимавай на срещата.

Неуправляем и непредвидим? Аз?

Изсипах остатъците от личинките в устата си, задъвках, сетих се за последния ми случай и му напомних:

— С Кейт спасихме света от ядрено унищожение.

— А напоследък какво си направил?

— Ами… в момента съм просто примамка за лъв.

— Или следващото му блюдо.

Парези затвори.

22

Продължих по Шосе 17.

Използвах времето да помисля за Гейб и някои от нещата, които ми беше разкрил за Асад Халил преди три години. Гейб никога не се бе срещал с Халил до вчера, но беше успял да изгради нещо като психологически профил на своя събрат по вяра. Беше ми обяснил за кръвната вражда — задължението на арабина да отмъсти за убийството на член от семейството. Това беше причината, която мотивираше Асад Халил много повече от политическата идеология и религията. Американците бяха убили семейството му и за него беше въпрос на чест да убие виновниците — както и онези, които се опитват да му попречат да изпълни дълга си. Такива като мен. И Кейт. И Гейб. И може би други.

Гейб беше споменал и за старата арабска традиция на самотния воин, на отмъстителя, който сам по себе си е законът, нещо доста подобно на американския герой каубой. Беше ми изрецитирал стих, който в известен смисъл обобщаваше всичко това:

„Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска, другар единствен; по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“.

Следователно беше много вероятно Асад Халил да пожелае да се срещне с Джон Кори насаме, очи в очи, без съучастници и с една-единствена цел — да се види кой е по-добрият мъж, по-добрият убиец.

Нямах абсолютно нищо против. Обичам предизвикателствата.

Телефонът ми иззвъня.

Беше следовател Мат Милър. Поинтересува се за Кейт и след като разбра, че се връщам в Манхатън, каза:

— Конфискувахме колата, която открихме на паркинга на летището.

Каза също, че са снели отпечатъци, влакънца и т.н. Нямаше съмнение, че разполагаме с достатъчно веществени доказателства, показания на очевидци и косвени данни, за да осъдим Асад Халил за какви ли не престъпления. Оставаше ни единствено да го открием.

Самият Халил изобщо не се опитваше да прикрива престъпленията си и не даваше пукната пара, че оставя следи кой ги е извършил. Единственото, което го вълнуваше ако изобщо го вълнуваше нещо, бе да остане на крачка пред нас и да се върне в Пясъчландия с още резки по стоманата. А моята единствена грижа бе да не позволя това да се случи. Смених темата и попитах Милър:

— Разговаряхте ли с Крейг Хоузър? Шефът на парашутисткия клуб?

— Да. Лично. Не знае почти нищо за новопостъпилия, който се води заподозрян.

— Сигурен ли сте?

— Да… защо? Да не мислите, че знае повече от онова, което казва?

Никога не използвам положението си на полицай за уреждане на лични сметки, така че не трябваше да го правя и сега.

— Много е загрижен за съпругата ви — каза Милър. — Иска да я посети в болницата.

— Запишете го в списъка.

— Аз… какво…?

— Майтапя се. Хей, останалите от клуба направиха ли си другите два скока?

— Не. Нямаха тази възможност.

— Ясно. Зоната за приземяване се е превърнала в местопрестъпление. Добро основание.

„Ще си поискам да ми върнат парите“.

— Не, не е заради това. Старият самолет, който използваха, имал проблем при излитането. Един от двигателите се подпалил. Прекалено голям теч на масло или нещо подобно обясни Милър.

Аха! Знаех си. Само да кажа на Кейт.

— Няма нито един пострадал — увери ме Милър. Съдба. Зачудих се дали Синди е била на щурвала.

„Ралф, онзи двигател трябва ли да пуши така?“

— Освен това конфискувахме като доказателство видеозаписа на скока ви — съобщи Милър.

— Добре сте направили.

Той се поколеба за момент, после каза:

— Изгледах го. Невероятно. — И добави: — Вие сте храбър мъж, детектив Кори.

Така си е, но казах само:

— Значи сте видели на какво е способен Халил.

— Видях. Но той не е храбър. А луд.

— Вярно, малко му хлопа дъската — съгласих се. Нали вече му го бях казал.

— Добрах се до записа, преди операторът да успее да го продаде на вечерните новини — увери ме следовател Милър. — Освен това предупредих всички членове на клуба да не говорят пред пресата, докато тече разследването.

— Къде е видеозаписът? — попитах.

— У ФБР — отвърна той.

— Някой от ФБР или Антитерористичната спецчаст споменавал ли ви е за други нападения, които биха могли да са дело на заподозрения?

— Не. Защо?

— Просто питам. Мисля, че можете да приемете, че Асад Халил вече е извън вашата юрисдикция.

— Смятате, че е излетял с онзи Сайтейшън ли?

— Може би. Нали ви казах — миналия път използваше чартърни полети.

— Добре. Но Уолш като че ли смята, че все още може да е някъде тук.

— Вие си знаете — отвърнах уклончиво. — Нещо друго?

— Не. Съобщиха ми обаче, че вие не сте главен следовател по случая и че трябва да говоря само с онзи, който го е поел.

— Добре. Хайде обаче все пак да поддържаме връзка.

— Нямах предвид това.

— Но ми се обаждате — напомних му.

— Еднократна проява на вежливост.

Ясно. Казах му като ченге на ченге:

— Е, надявам се, че от ФБР също ще са вежливи с вас.

Нямаше какво да отговори на това, но сподели:

— Изтърсиха ми се цели шестима федерални агенти.

— Те са от правителството и са се изтърсили, за да ви помогнат — уверих го и му напомних: — В случая е замесена вътрешната сигурност, така че могат да поискат от вас да вършите или казвате — или да не вършите или казвате — някои неща, които според вас би трябвало да вършите или казвате.

Той не отговори. Пак нямаше какво.

— Като например, смятате ли да разговаряте с жертвата? — продължих.

Той отново не отговори и разбрах, че от ФБР вече са му казали да забрави за разговор с Кейт.

— Казаха ми, че ще преместят съпругата ви утре сутринта — каза следовател Милър.

Това вече беше новина. Явно искаха да я изведат от юрисдикцията на щатската полиция и да я върнат в Манхатън, където можеха да държат нещата потулени и да не допуснат изтичане на информация.

Като че ли темите ни за разговор се изчерпаха, така че казах:

— Благодаря, че се обадихте.

— Дръжте ме в течение как се развиват нещата.

Не можех да му обещая подобно нещо, но казах:

— Ако го намеря, ще ви уведомя незабавно.

— А ако той ви намери, ще разбера от новините — засмя се той.

„Хич не е смешно, следовател Милър“.

Затворих и продължих по щатската магистрала, после излязох на автострадата, чийто знак обещаваше: НЮ ЙОРК 80 КМ.

Включих радиото и преслушах няколко местни станции да видя дали ненормалният парашутист не е влязъл в новините, но не чух нищо. Говорителят премина на национални новини и вече бях сигурен, че въздушният инцидент няма да бъде споменат в медиите.

Значи ФБР и ФАТС бяха свършили половината от работата си — бяха задържали пресата на тъмно и бяха снесли куп глупости на местната полиция. Сега федералните можеха да контролират издирването на Халил и сами да решат какво да правят с него, ако го пипнат.

Вестниците със свободни колонки можеха да изхабят малко мастило за убийствата, но бях сигурен, че това ще са само съобщения без никакви спекулации и никакъв намек за връзка помежду им.

Влязох в Ню Джързи и шофьорите моментално обезумяха — лъкатушеха от една страна на друга, набиваха спирачки без никаква причина и даваха сигнали, противоположни на онова, което смятаха да направят. От човек се очаква да остави ума си да се зарее, когато кара в Ню Джързи, затова престанах да обръщам внимание на пътя и се замислих за онова, което ми беше казал Винс Парези.

Май тази обедна среща в кабинета на Уолш се очертаваше да бъде посветена не толкова на Асад Халил, колкото на Джон Кори. Явно се бях превърнал в проблем.

Обикновено не съм параноичен относно кариерата си, защото, първо, съм добър в това, което правя, и, второ, работата не ми трябва. Старият ми приятел Дик Карнс, бивш служител на НЙПУ, сега частен детектив, разследващ миналото на заподозрени лица (бизнес, който процъфтя след 11/9), ми предлага да му стана партньор.

„Два пъти по-малко работа, два пъти повече пари, никакви шефове и никакви глупости“.

Звучи ми като кътче от рая. Но засега определено предпочитах да стоя с федералните, докато двамата с господин Халил не се срещнем за един последен път.

23

Докато приближавах тунела Холанд, погледнах през река Хъдсън към мястото, където се бяха издигали Близнаците. Гениите, захванали се с възстановяването на Световния търговски център, все още спореха какво да построят там и със скоростта, с която работеха, щяха да минат най-малко още две или три години, преди да поставят първата колона. Междувременно дупката в земята се бе превърнала в една от най-големите туристически атракции и постоянно напомняне за един отвратителен ден.

Докато чаках на опашката за плащане, дойде някакво младо униформено ченге от Пристанищни власти.

— Рутинна проверка на сигурността, господине. Мога ли да видя документите ви?

Защо точно мен? Нима изглеждам подозрително? Сигурно е заради големите ми сини очи. А в същото време пред мен Абдул е влязъл в шибания тунел с автовлак, пълен с Бог знае какво, а на него само му махват да продължи.

— Господине?

Показах му значката на НЙПУ и федералната си карта.

— Приятен ден, детектив — каза ченгето.

— Защо точно мен?

— Проверяваме наслуки. Всяка шеста кола.

— Бихте ли заложили на конни надбягвания по този начин?

— Просто правя това, което ми е наредено. Приятен ден.

Вдигнах прозореца и влязох в тунела.

„По-добре е да не правиш това, което ти е наредено“ — помислих си. — „Аз поне не го правя. Покажи малко инициатива и здрав разум, иначе току-виж си изгубил този тунел“.

Излязох от тунела и подкарах по оживените улици на Долен Манхатън. На Бродуей има отделени места за паркиране на държавни служители, макар че след 11/9 оставянето на коли пред Федерал Плаза 26 е забранено. Поради някаква необяснима причина обаче паркирането е разрешено пред съседната сграда на Бродуей 290 — „За държавни служители, забранено за терористи и коли-бомби“. Намерих си едно хубаво местенце и паркирах.

Докато търсех къде Кейт е скрила разрешителното за паркиране (в жабката? Под седалката? Зад сенника?), едно униформено ченге дойде небрежно до колата и почука на прозореца.

Свалих стъклото и ченгето каза:

— Само за държавни служители.

— Знам. Търся разрешителното. — Подадох му документите и размахах полицейската си значка, докато ровех под седалката. Защо Кейт всеки път го слага на различно място, по дяволите?

Ченгето, на чиято табелка пишеше Тимънс, ми върна документите.

— Благодаря, детектив.

И понечи да се разкара, но аз реших да се възползвам от шанса.

— Да знаете нещо за убийството на таксиметровия шофьор? Арабоамериканец. Либиец. Станало е… май вчера.

— Къде?

— Не знам. Колко таксиметрови шофьори от арабски произход са убити напоследък?

— Един. Вчера следобед, на Мъри Стрийт. Имаме описание на заподозрения.

— Значи има заподозрян?

— Да. Снимката му е в колата ми.

— Ясно. Хей, ако бяхте жена, къде щяхте да сложите разрешителното за паркиране?

Мислех си, че ще ми каже, че аз съм детективът, но той мъдро рече:

— Изобщо не бих и помислил да бръкна там.

— Ясно. Та как е бил очистен онзи тип?

— Нещо като ледокоп в главата.

— Ох. Как се казва жертвата?

Сигурен съм, че се чудеше защо не съм задал тези въпроси на шефа си, и си помислих, че отново ще поиска да ми види документите, но той отговори:

— Амир… и някаква арабска фамилия.

— Може да е в чантата й. Би ли сложила разрешителното в чантата си?

— Не зная. Но ще трябва да го намерите, иначе ще ви вдигнат колата. Тук е строго охранявана зона.

— Знам. Работя тук. — В зоната за вдигане на коли-бомби. — А как се казва заподозреният?

— Нямаме име.

— Но имате снимка.

— Да. Но без име. Интересно.

— Откъде дойде снимката?

— Не знам — отговори той. — Но търсим друг арабин. Последния път, когато са го видели, бил с тъмносиньо спортно сако, жълто-кафяви панталони и светлосиня риза.

Последния път, когато го видях аз, Халил носеше черен парашутистки екип и черен шлем. Предположих, че описанието е от пилотите — те сигурно бяха единствените останали живи, които можеха да кажат как е бил облечен.

— Има ли някакви особености около инцидента? — попитах.

— От отдел Убийства казват, че не е обир, така че май Абдул А е познавал Абдул Б и може би двамата са имали някакви разногласия.

— Ясно. След като нямате име обаче как може да сте сигурни, че заподозреният е арабин?

— Така ми казаха — отвърна той. — Онзи от снимката определено не е ирландец.

Припомних си афиша.

— Мургава кожа, пригладена черна коса, гърбав нос и очи на ненормален?

— Да. Снимката е в колата. Искате ли да я видите?

— Не.

— На пода е — каза Тимънс.

— Би трябвало да я държите на таблото.

— Не, разрешителното за паркиране. На пода зад вас е.

— Сериозно? — Обърнах се и наистина, проклетото разрешително беше на пода. Аз ли го бях сложил там?

Както и да е, ченгето се разкара. Взех разрешителното, сложих го на предното стъкло, заключих колата и тръгнах към Федерал Плаза 26.

Беше наистина хубав ден и всички на улицата изглеждаха радостни, че са живи. Аз също. Обзалагам се, че дори Асад Халил беше радостен, че е жив. Беше прекарал една чудесна неделя. Петима мъртви. Почти шестима. И може би още няколко, за които все още не знаехме. Изумително. Ако приемех, че бакшишът Амир е бил убит от задника Халил, това означаваше, че Халил е бил в Манхатън вчера, на няколко пресечки оттук. Значи първо окръг Съливан, после републиканското летище, Дъгластън, Куинс и накрая Манхатън. Движеше се бързо, също като миналия път.

Преди три години Асад Халил беше дошъл в Америка да убие останалите живи пилоти от американските ВВС, бомбардирали Триполи през 1986 г. Имената на пилотите би трябвало да са строго секретна информация и никой във Вашингтон не искаше американското общество, военните или светът да знаят, че в американската сигурност е направен пробив и че американски служители са били убити в домовете си, защото са си свършили работата отвъд океана. Подобно нещо не би се отразило добре на бойния дух или на онова, което днес се нарича вътрешна сигурност. И определено не би се отразило добре на имиджа на американската мощ.

Ето защо от Вашингтон не казаха нито дума за онези убийства преди три години и успяха да попречат на пресата да намери връзката между тях. Същото се случваше и сега.

Този път обаче разбирах какво става. И затова изходът щеше да е различен. Не непременно по-добър от предишния път, но различен.

24

Пред Федерал Плаза 26 има будки на охраната, която е поета от частната фирма Уакенхът Секюрити. Това положение е израз на някакво напредничаво мислене от Вашингтон, което минава под названието „аутсорсинг“. Така де, защо да използваш опитни федерални служители, които трябва да изпълняват дълга, когато за два пъти повече пари можеш да получиш някакъв дебелак с тъпа униформа, който има проблем с изваждането на пистолета от кобура? Можете да ме наречете циник, но май виждам как някои хора правят сериозни пари от подобни държавни контракти. Май няма да е зле и аз да се „аутсорсна“.

Както и да е, минах през охраната и влязох в сградата през входа на Дуейн Стрийт. Голямото лоби се охраняваше от втори ешелон, този път от предприятие на име „ФБР-полиция“. Охранителите бяха униформи и юрисдикцията им беше строго ограничена в рамките на федералната собственост. Така че, ако терористите започнеха да стрелят от тротоара, на теория ФБР-полиция можеше единствено да гледа от прозорците и да окуражава с викове онези от Уакенхът. Надявах се, ако това се случи, някой да се сети да се обади на НЙПУ. Насочих се към охранявания район около асансьорите. Федерал Плаза 26 е, както можете да се досетите от името, правителствена сграда и нейните 44 етажа дават подслон на различни ядящи данъци агенции, повечето пълни с цивилни служители, измъчващи се до смърт върху въпроса как най-добре да служат на американското общество.

Етажите от 22 до 29 обаче са друга работа. Именно там се замират ФБР и Антитерористичната спецчаст наред с други охраняващи закона и националната сигурност организации, които ще оставим неназовани. Добре де, ще назова една от тях — ЦРУ. Всъщност по-голямата част от офисите им са от другата страна на Дуейн Стрийт, на Бродуей 290, по-нова и по-хубава федерална сграда, но имаме щастието да приютим неколцина другари по оръжие и при нас. И обратно, имаме хора от ФАТС на Бродуей 290. Предполагам, че целта на това е да не слагаме всичките си яйца в една кошница в случай, че някой самолет или камион-бомба види сметката на някоя от сградите. В най-лошия случай — и двете. Стават такива гадости. Именно затова си имаме „Уакенхът“. И именно затова имам медал „Сейнт Майкъл“ в чекмеджето на бюрото си.

Също на Федерал Плаза 26 се намира Дирекция имиграция и митници, която работи в тясна връзка с нас за откриването на нелегално пребиваващи чужденци, които биха могли да застрашат националната сигурност. Вършат си добре работата, особено след 11/9, но за съжаление миналия месец спипаха чистачката ми от Коста Рика — подозирам, че Том Уолш им е подшушнал за нея. Майтап?

Приближих дебелите плексигласови стени, които ограждаха асансьорите, и вкарах кода си, за да отворя вратата. Познавам повечето от „ФБР-полиция“ и те също ме познават, но за да се покажа като примерен и прилежен служител, извадих документите си, а един тип, Уолт, каза:

— Съжалявам за случилото се с детектив Хейтам и семейството му.

— И аз. Някакви новини по случая?

Той поклати глава.

— Само каквото има по вестниците. Ама че жалко. Така де, ченге да бъде убито от обирджия.

— Да. — Уолт не спомена срещата на Кейт с побъркания парашутист, така че явно вестта за това още не се беше разпространила.

Дойде един асансьор, качих се и натиснах бутона на 28 етаж, където Том Уолш си има голям ъглов кабинет.

Докато се качвах, се замислих за Асад Халил, който, така да се каже, бе свикал тази среща. Наистина уникален индивид, надарен с някаква природна интелигентност и добри примитивни инстинкти. Трябваше да му призная всеотдайността му към мисията и способността му да действа в чужда и враждебна обстановка. Така де, този тип беше някакъв шибан камилски жокей, който сигурно не можеше да направи разлика между банкомат и автомат за презервативи, но въпреки това го виждаме в Америка да скача от самолети, да си наема чартърни полети, да вижда сметката на хора в домовете и колите им и да изкарва всички нас последните тъпаци.

Вярно, беше добре обучен служител на либийското разузнаване и беше прекарал известно време в Европа. Но „либийско разузнаване“ е оксиморон и в общи линии. Халил беше прост селяк от една затънтена като външен кенеф страна, така че нищо от това не обясняваше постиженията му.

Вярно, при предишното си идване разполагаше с ресурси и бях сигурен, че сега също разполага — като покойния Амир, чиято глава Халил бе сбъркал с леден блок. Но местните либийци бяха само отчасти причина за успеха му — той имаше акъл и кураж. Още по-лошо — вярваше, че Бог е на неговата страна. И все пак… това не обясняваше находчивостта му в стил Джеймс Бонд и изтънчения му начин на действие. И тогава ми просветна.

Борис.

Излязох от асансьора и спрях в коридора. Борис. Бивш служител на КГБ, нает от либийското разузнаване да обучи Асад Халил. Борис не само беше обучил Халил на изкуството на убиване, заблуда, маскиране, измъкване и изплъзване. Той му беше обяснил как да се оправя в западния свят — практични неща като резервиране на билети, отсядане в хотел, уреждане на чартърен самолет, наемане на кола и всички останали неща, които бе правил тук преди три години и които правеше и днес. Освен това Борис говореше почти безупречен английски, научен в старата школа за американски проучвания на КГБ, и беше запознал мотивирания си ученик с по-фините детайли на американския английски.

И това доведе до следващата мисъл — Халил искаше да убие Борис.

Първият и единствен път, когато се срещнах с Борис, беше преди три години в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, малко след като Халил ни се беше изплъзнал. Всъщност самият Борис беше поискал да се срещне с мен и с Кейт. Бяхме прекарали приятен час в бъбрене за единственото общо нещо помежду ни — Асад Халил.

Борис беше посочил, че либийците са възнамерявали да сложат край на деловите си отношения с него и на живота му, след като предаде на Халил и последните си уроци. Той обаче беше успял с малко помощ от страна на ЦРУ да се измъкне жив от Либия и когато двамата с Кейт се срещнахме с него, снасяше информация на новите си приятели в Управлението, а покрай това сигурно споделяше и някои стари тайни на КГБ. А в замяна според стандартните процедури на ЦРУ, Борис щеше да получи американски паспорт и някакви други облаги, може би доживотна доставка на Марлборо и Столичная, по които, доколкото си спомням, доста си падаше.

Борис (без фамилни имена, моля) беше забележителен човек и би ми се искало да прекарам повече време с него, но това бе еднократна среща и бяхме заобиколени от копои на ЦРУ, които се държаха като съпруги и го подритваха под масата всеки път, когато той и водката започваха да приказват твърде много. Двамата с Кейт също бяхме съпровождани от неколцина от ФБР, които допринесоха за ограничаването на разговора. Спомням си обаче, че той спомена, че винаги е искал да види Ню Йорк и че може би ще се срещнем отново.

Спомням си също края на разговора, когато Борис сподели пред нас с Кейт следното за Асад Халил:

„Халил е съвършена машина за убиване и със сигурност ще се върне да убие онези, за които не е имал време“.

Вече и сам бях стигнал до това заключение, но нали съм все наопаки, отговорих:

„Той е обикновен човек“.

На което Борис отвърна:

„Понякога се чудя“.

Явно Асад Халил беше придобил митичен ореол в умовете на приятелите и враговете си, също като Карлос Чакала, така че ако успеех да се добера до него и да му прережа гърлото, сигурно щях да стана известен като Джон Кори Лъвоубиеца. По-добре от Джон Кори Неуправляемия. Нали? Двамата с Том Уолш щяхме да отлетим за Вашингтон за обяд в Белия дом.

„Любимите на президента наденички гушнати прасенца специално за вас, господин Кори“.

Имаше и вероятност хората във Вашингтон да не погледнат така положително на убиването на Халил.

„Обвиняваме ви в предумишлено убийство, детектив Кори“.

Предумишлено? Мислил бях за това само преди три години.

Така или иначе, Борис беше завършил нашия час на чай с водка със следните думи: „Във всеки случай поздравявам Ви, че сте оцелели. Не губете нито миг от живота си“.

Благодаря за съвета. Надявах се и самият Борис да се е възползвал от него. С две думи — харесвах го, но не харесвах онова, което бе направил, а именно — че е създал чудовище. И бях сигурен, че Борис също щеше да съжалява — ако вече не се бе срещнал с творението си.

Но ако Борис беше жив, трябваше да го открия и да го предупредя, че някогашният му ученик се е върнал в САЩ, за да уреди някои стари сметки. Естествено, трябваше да приема, че от ЦРУ вече са се погрижили за информатора си, но пък с тези типове човек никога не може да е сигурен от кого вече нямат нужда.

Освен добронамерения ми мотив да предупредя Борис исках също да се допитам до него как най-добре да се добера до Асад Халил. Борис със сигурност щеше да има нещо наум. Макар че най-вероятно щеше да ме посъветва да се наведа и да кажа сбогом на задника си.

И накрая, ако Борис все още бе жив, от него ставаше добра стръв. Нали така?

Всъщност стръвта за Лъва беше в изобилие — моя милост, Борис, Джордж Фостър, а вероятно и други хора, за които не знаехме. Плюс Кейт, ако Халил беше разбрал, че е жива.

Разбира се, да не забравяме и Чип Уигинс, бившия летец от ВВС, чиято бомбена мисия над Либия беше дала началото на тази прискърбна верига събития. Бях обаче абсолютно сигурен, че Чип Уигинс вече се е срещнал с Асад Халил и съответно — с неизбежната си участ. „Ще се върне да убие онези, за които не е имал време“. Бях сигурен, че на тази среща ще науча резултата от издирването на Уигинс.

Отворих вратата на коридора с личния си код и докато вървях към кабинета на Том Уолш, си помислих, че няма да е зле да забравя за Борис по време на срещата. Така де, от ФБР правят същото с мен, нали? Като при случая с иранския дипломат, че отивал в Атлантик Сити. Каквото повикало, такова се обадило.

25

Кати, секретарката на Том Уолш, ме поздрави и каза:

— Господин Уолш ще дойде всеки момент. Влизайте и сядайте.

— Благодаря — Забравих за протокола и я попитах — Той къде е?

Тя се поколеба за момент.

— Отсреща.

Което означаваше Бродуей 290, иначе казано — ЦРУ. Влязох в ъгловия кабинет на Уолш. Капитан Парези вече се беше настанил на кръглата заседателна маса срещу специален агент на ФБР Джордж Фостър. Изглеждаха мрачни. Забелязах също, че са сервирани бутилки вода (което означава дълга среща) и че няма бележници. Значи нищо не биваше да излезе от тази стая. Здрависах се с двамата.

— Как е Кейт? — попита Джордж.

— Почива си, благодаря.

— Направо невероятно — отбеляза той.

— Джордж, точно ти знаеш по-добре от всеки друг, че не е невероятно — отвърнах.

Той кимна.

Джордж присъстваше на срещата, защото беше участник и свидетел на събитията на летище Кенеди преди три години и според стандартната процедура на ФБР случаят Халил беше негов до живот — който се надявах да не бъде скъсен от гореспоменатия задник. И както казах, Джордж беше член на екипа Ловците на лъвове наред с Кейт, мен и Гейб Хейтам, който пък беше нашият спец по арабските въпроси.

Размених няколко думи с капитан Парези, който се държеше малко хладно, което пък означаваше, че неговият шеф Том Уолш, вече е определил тона спрямо Джон Кори.

Няма значение, че жена ми едва не беше убита — нали сега беше добре. Колкото до това, че неотдавна бях спасил света от ядрена катастрофа — ами, както обичаме да казваме тук, какво си направил за нас напоследък?

— Няма да бъда изваден от този случай — казах на Парези.

Той отговори заобиколно:

— Ценим всеотдайността ти и миналия ти опит със заподозрения.

За да утвърдя напълно тона, отговорих:

— Дрън-дрън.

Отидох до единия от големите прозорци. Ъгловият кабинет на Уолш гледа на юг и от двайсет и осмия етаж можех да видя по-голямата част от Долен Манхатън. На югоизток беше централата на НЙПУ, известна също като Полис Плаза 1 — подобна на крепост сграда от червени тухли, където работих мъничко преди много години и работата ме беше направила по-луд, отколкото си бях поначало. Но все пак бях научил как вървят нещата в Централата, което ми помогна на Федерал Плаза 26.

По-нататък на изток бе Бруклинският мост, който прекосява Ист Ривър и свързва остров Манхатън с Бруклин. Около половината от сравнително малобройните мюсюлмани в града живееха в Бруклин и около деветдесет и осем процента от тях бяха честни, здравата работещи граждани, дошли в Америка в търсене на нещо, което липсваше на местата, които бяха напуснали. Имаше обаче един, може би два процента, които си имаха проблеми със закона, и друга, още по-малка бройка, която представляваше заплаха за националната сигурност.

Като стана въпрос за това, дори терористите се нуждаят от място, където да се избръснат, така че трябваше да се сетя къде в Ню Йорк смята да се скрие Асад Халил. Всъщност би трябвало да се досетя — предполагам, че не би се сврял в някой мюсюлмански квартал в предградията, където щяхме да го търсим и където някой можеше да се сети, че новодошлият струва милион долара, ако го предаде на федералните. Така де, Халил не можеше да ги избие всичките, както беше направил с Амир бакшиша.

Криенето в някой мотел също би било проблем за него заради охранителните камери и стотиците посетители и служители, които можеха да го разпознаят от снимката, която щеше да разпространи полицията.

Много по-добра възможност за Халил беше някой публичен дом, където можеше да си уреди нещо за чукане, докато се крие — разбира се, стига да нямаше някакви сексуални смущения.

Друга възможност бе някой евтин хотел или стая под наем, където се плаща предварително и не се задават въпроси. Или, както вече бях предположил, професор Халил можеше да се настани в някое факултетно общежитие на Колумбийския университет.

Най-вероятно обаче бе Асад Халил да се е притаил в някой апартамент, нает на името на една или друга фирма от покровителите му и използван от колегите му при посещенията им в Ню Йорк. Това е стандартната процедура в добре финансирания свят на международния тероризъм и за съжаление, въпреки всичките ни усилия, рядко откриваме тези скривалища — обикновено скъпи апартаменти в Манхатън, ако не извадим късмет да проследим някой подозрителен тип до сградата.

В този случай обаче бях сигурен, че покровителите на Халил няма да настанят толкова важен убиец в някое вероятно компрометирано скривалище. Щяха да намерят някакво ново и чисто място, специално за него.

Погледнах на югозапад, където се бяха издигали Близнаците. Спомних си, че предишният обитател на този кабинет Джак Кьоних нарочно беше разположил бюрото си така, че да вижда двете кули. Това му напомняше всеки ден за първата атака срещу Световния търговски център от 26 февруари 1993 г. Кучите синове бяха успели при втория опит и Джак Кьоних, който се беше взирал в кулите всеки работен ден, умря в едната от тях заедно с предшественика на Парези Дейвид Стайн и с още неколцина от службата, които бяха отишли на среща там.

Оттук не можех да видя наблюдателната платформа, но с Кейт бяхме ходили веднъж там и си представих как поседелите от цялата страна и целия свят се взират в голяма дупка, която временно беше играла ролята на масов гроб на близо три хиляди човешки същества. Ако сте един от десетките хиляди оцелели, които бяха в кулите онази сутрин или сте пътували натам като Кейт и мен, едва ли би имало ден от живота ви, през който да не се питате защо ви се е разминало.

На прозореца на Уолш имаше ваденка, показваща черен силует на двете кули, и надпис „11/9 — НЕ ЗАБРАВЯЙ!“

Към който бих добавил:

„Ако забравиш, ще се случи пак“.

На няколко преки оттук беше и Мъри Стрийт, където Амир Бакшишът беше очистен от последния си клиент. Като имаме предвид какъв пътник беше Асад Халил, какво е правил в Долен Манхатън в неделя?

Може би нищо, освен да убие таксиметровия си шофьор. Но имаше и по-добри места да направи това. Това подсили подозрението ми, че Халил има намерението да остане и да действа в Манхатън. В такъв случай какво в Манхатън би могло да го привлече? Ами, Джон Кори живееше на Източна 72-ра улица. Винс Парези и младата му съпруга номер три бяха на Сентръл Парк Запад, а Том Уолш, подобно на семейство Кори, живееше в уважавания Горен Ист Сайд. Другите потенциални мишени на Халил, като например Джордж Фостър, работеха тук.

Можехме да се надяваме, че Халил не знае домашните ни адреси, но все пак разполагаше със служебните, а всички ние следвахме една повече или по-малко предсказуема рутина. Е, не и аз, но това се отнасяше с пълна сила за Уолш, Парези и Фостър.

Кото ме доведе до мисълта, че Асад Халил има много добър източник за господин и госпожа Кори. Как иначе щеше да знае, че ще скачаме с парашути в неделя сутринта? Този тип може и да работеше сам, но имаше доста сериозна поддържаща сила в Ню Йорк. Като Ал Кайда може би.

Тъкмо обърнах гръб на прозореца, когато Том Уолш влезе в кабинета си. Всички се ръкувахме.

— Моля, седнете — каза Уолш.

Хвърли дебела папка на масата и заяви:

— Добри новини няма, затова започвам направо от лошите.

26

Преди да започне с лошите новини, Том Уолш призова за минута мълчание за Гейб, жена му и дъщеря му. Хубав жест от негова страна и всички сведохме глави.

Не зная много мюсюлмански молитви, но знаех за какво Гейб би искал да се моля, затова се замолих да намеря Асад Халил и да го накарам да плати за делата си. Амин.

Няколко думи за Том Уолш. Той е млад за този пост — някъде на трийсет и пет — и Кейт твърди, че изглеждал доста добре, макар че по мое мнение прилича на онези зализани момченца, които можете да видите в рекламите за мъжко облекло.

Както можете да се досетите, от ФБР са загрижени за личния живот на агентите си и доколкото ми е известно, Том Уолш води изключително нравствен живот въпреки подозренията ми, че носи дамско бельо. Правилно се сетихте, просто се майтапя.

ФБР по принцип предпочита агентите му да са женени и с деца, но господин Уолш никога не се е женил, макар да има дългогодишна връзка с някаква юристка. Виждал съм по-добрата му половинка на няколко служебни събирания и веднъж в апартамента му. Двамата изглеждат добра партия — хладни, отчуждени, амбициозни и нарцистични. Не живеят заедно, но и да живееха, всеки от тях щеше да се нуждае от отделна спалня за егото си.

Минутата мълчание изтече и Том Уолш започна с:

— Открихме Чип Уигинс.

Тъй като добри новини нямаше, явно и тази бе лоша.

— Както и подозирахме, мъртъв — осведоми ни Уолш.

Значи пенсионираният офицер от ВВС Чип Уигинс беше мъртъв. Но Асад Халил все още бе тук. Друг на негово място щеше да си тръгне за вкъщи след изпълняването на милята. Халил обаче имаше нов списък на жертви, който включваше Кейт, семейство Хейтам и други, сред които вероятно и колегите ми на тази маса. Докато Уолш се консултираше с бележките си, размених погледи с Парези и Фостър. Естествено, Парези вече знаеше за смъртта на Уигинс, но Джордж Фостър изглеждаше изпадал и по-блед от обичайното. Отпи дълга глътка вода. Уолш продължи:

— Елууд Уигинс, известен също като Чип, е работил като товарен пилот за фирмата „Алфа Еър Фрейт“ със седалище Санта Барбара, Калифорния. — Последва допълнителна информация за Уигинс, която вече ми беше известна. Спомних си също, че Чип Уигинс бе свестен тип и свободи дух — някой би казал безотговорен — и трудно можеше да си го представиш в боен реактивен самолет, да пуска бомби по вражески цели. Беше преживял това, но не и последиците от него.

— И тъй, следвал е определена рутина, което не е добре, когато някой те търси — отбеляза Уолш.

Благодаря, че го споделяш, Том. Използвах възможността да напомня на всички, че съм работил по този случай.

— Уигинс летеше за „Алфа“ и преди три години, когато дамата с Кейт се срещнахме с него в дома му във Вентура. Сериозно го натиснахме да се премести или да смени работата.

Което беше моят начин да кажа, че сме направили всичко по силите си да извадим Уигинс от радара на Халил.

— Е, трябвало е да се вслуша в съвета ви — отбеляза Уолш. — Добре, ето как са се развили нещата. От местния клон на ФБР в Санта Барбара опитали да намерят Уигинс в неделя следобед, малко след като са получили искането от нас, но той не бил в дома си.

Запозна ни с издирването на Уигинс от ФБР, после продължи по същество:

— По-късно следобед един от агентите, Скот Фрейзър, отишъл до офиса на „Алфа Еър Фрейт“ на летище Санта Барбара. Първото, което забелязал, бил син Форд Експлорър на паркинга, който отговарял на описанието на колата на Уигинс. Това се потвърдило и от номера на автомобила. Когато Фрейзър влязъл в офиса на „Алфа Фрейт“, дежурният му казал, че Уигинс ще лети отново в неделя вечерта, но не можел да обясни защо колата му е паркирана отвън. Фрейзър поискал да види самолета на Уигинс и двамата отишли на стоянката. След като видял, че пилотската кабина е празна, Фрейзър влязъл в товарния салон.

Естествено, тук Уолш замълча за по-драматичен ефект. Знаех какво щеше да намери Скот Фрейзър.

Уолш извади три пратени по имейл снимки от папката си и ни ги плъзна по масата.

Погледнах моята. Беше цветна, на… човек. Седеше на пода, опрял гръб в стената, с черни панталони и бяла риза, почервеняла от кръв, макар че от снимки не бива да се правят заключения. Не бива и да се приема, че човекът на снимката е мъртъв, но Уолш бе казал, че Уигинс е мъртъв, а лицето наистина приличаше на неговото. Потвърждението бе, че главата на Чип Уигинс почиваше в скута му.

— Господи… — промълви Парези.

Хвърлих поглед към Джордж, който се взираше безизразно в снимката. Лицето му беше по-бяло и от това на Уигинс.

Уолш ни остави да изучаваме снимките няколко секунди, след което каза:

— Според докладите на криминалистите от местопрестъплението и на съдебния лекар Уигинс е паркирал самолета, слязъл е от него и е бил на площадката, когато е бил ударен четири пъти с тежък тъп предмет — щанга, която, ако се вгледате по-добре в снимката, ще видите да стърчи от врата му. — Описа подробно местата на ударите и заключи: — Естествено, тези наранявания са го обездвижили, но вероятно е бил в съзнание или полусъзнание.

Точно така. Жертвата трябва да е будна за обезглавяването. Да не говорим, че трябва да е будна и за лекцията, която Халил очевидно бе изнесъл на горкия Чип Уигинс, преди да му резне главата.

„Господин Уигинс, една от бомбите ви уби двете ми сестри, двата ми братя и майка ми. А сега, господин Уигинс…“

Уолш продължи с възстановката на престъплението:

— След като довел жертвата до безпомощно състояние, нападателят я качил в самолета, където отрязал главата от врата с помощта на касапски трион. Бавно и болезнено: — Добави абсолютно ненужно.

Помислих си, че Джордж ще припадне, но той пое дълбоко дъх и се стегна. Парези — започваше да се вбесява — измърмори:

— Копеле мръсно.

Отново погледнах снимката, която безпроблемно събуждаше цялата ярост и омраза към Асад Халил и другарчетата му джихадисти. Ако трябва да съм честен със самия себе си, отвореше ли ми се възможност, не бих се поколебал нито за миг да прережа гръкляна на тоя кучи син. Сигурен съм, че Асад Халил и Джон Кори нямат много общо помежду си, но в крайна сметка и двамата знаехме как се уреждат сметки.

Том Уолш си поиска снимките — подобни неща не бива да се размотават безпризорно.

— Това е много деликатен случай — напомни ни той. — Нищо от казаното тук не бива да напуска тази стая, освен ако аз не кажа нещо друго.

— Смятам да разкажа на Кейт за срещата — обадих се аз.

Уолш се поколеба, но накрая каза:

— Разбира се. Тя е участвала в първия случай. Във връзка с деликатната информация обаче трябва да говориш с нея неофициално в случай, че бъде призована да свидетелства при някакво бъдещо разследване.

Том Уолш мислеше с оглед на някакви заключителни сценарии. Той е юрист, шефовете му от централата на ФБР и Министерството на правосъдието също са юристи. Ето защо всичко трябва да е законно и коректно, дори във войната с тероризма. От друга страна, полицията и ЦРУ бяха същински каубои. Човек може да спори вечно за достойнствата на юристите и каубоите и никога да не стигне до окончателно решение кой е по-пригоден за успешното свършване на работата. Но съм наясно, че преди 11/9 командваха юристите. Сега каубоите получиха малко повече свобода да си разиграват кончетата.

И за да станат нещата още по-сложни за Том Уолш, той играеше ролята на балансьор по заповед от Вашингтон, като се опитваше да задържи Асад Халил и в същото време да отрича съществуването на Асад Халил. А междувременно броят на труповете се бе увеличил от пет на шест.

— Имало е и друго убийство в Калифорния, най-вероятно свързано с този случай — каза Уолш.

Поправка. На седем.

27

Том Уолш направи справка с папката си.

— Преди да продължим с това убийство, нека само да кажа, че не знаем кога и как Асад Халил е влязъл в страната, но най-вероятно е използвал най-прекия маршрут и е пристигнал в международното летище на Лос Анджелис с фалшив паспорт и виза от някоя арабска страна. Човек като него, разполагащ с подходящи чуждестранни ресурси, лесно може да мине през митническия контрол.

Правилно. Най-добрият начин да влезеш в страната е през летище, но Халил нямаше как да е пътувал като либийски гражданин — ние нямаме дипломатически отношения с Либия и самолетите им не пътуват дотук. Значи е трябвало да пристигне с някоя друга авиокомпания, а в митническата си декларация и формулярите е заявил, че посещава страната като турист — версията с бизнес командировка е много лесна за проверяване. И ако са му задавали някакви въпроси при проверката, е отговарял просто и едва ли е споделил мечтата на живота си да види Дисниленд. Освен това е трябвало да има потвърдена хотелска резервация, макар че е малко вероятно да е отседнал във въпросния хотел. След като е направил справка с компютърния списък на известни терористи, персони нон грата, престъпници и други боклуци, служителят е подпечатал паспорта му и го е поздравил с добре дошъл в Съединените щати.

— Проверяваме записите от видеокамерите на няколко летища — каза Уолш. — Снощи от клона ни в Санта Барбара са посетили офиса на Стърлинг Еър Чартърс на летището. Това е компанията, която е собственик и оператор на Сайтейшън-а, с който Халил е прелетял от окръжното летище Съливан до републиканското на Лонг Айланд.

Прегледа някакъв имейл и продължи:

— В събота, около седем сутринта, някакъв мъж се появил в офиса на Стърлинг и се представил като Христос Деметриос. Резервацията била направена от компанията му в Атина, Хидра Шипинг. Срещнал се с пилота и втория пилот и заминали по разписание, като първо кацнали в Пуебло, Колорадо, където презаредили, после спрели за ново зареждане в Хънтигтън, Западна Вирджиния, откъдето продължили до окръжно летище Съливан, където кацнали в осемнадесет и тринадесет местно време. Господин Деметриос, разпознат на снимката като Асад Халил от служителя на Стърлинг и от пилотите, наел кола, а двамата пилоти отишли в местен мотел със заръката да са готови за полет на следващата сутрин, неделя, някъде след десет сутринта. Дестинацията била Бъфало.

Уолш за момент се замисли.

— Нашите агенти, които разговаряли с пилотите в мотела им снощи, казаха, че според описанието господин Деметриос бил донякъде дистанциран и може би малко надменен, но не показвал никакви признаци на безпокойство в Санта Барбара, нито по пътя до окръг Съливан. Като се има предвид, че е обезглавил човек само няколко часа преди пилотите да се срещнат с него и че е пътувал за въздушната си среща с Джон и Кейт, лично аз бих казал, че си имаме работата с изключителен психопат — заключи Уолш.

„Как успя да се сетиш, Том?“

Уолш продължи да описва одисеята на Асад Халил в страната.

— А когато Халил се качил в самолета в окръг Съливан, той току-що… е бил нападнал Кейт, а пилотите казаха, че изглеждал съвсем спокоен… и се усмихвал.

Изглеждаше изумен или силно впечатлен, че кучият син не е бил развълнуван от въздушното си нападение. Това ме накара да осъзная, че Уолш не разбира напълно месианската чалнатост на Асад Халил. Така де, човекът все пак е тръгнал на джихад и е обгърнат от небесна светлина или нещо подобно.

— Единственото, което пилотите намерили за малко странно, било, че пътникът им вече не носел брезентовия сак, в който вероятно е държал парашутисткото си оборудване. Освен това променил летателния план от Бъфало за летище „Макартър“, а по време на пътуването го сменил отново до републиканското летище. Определено знае как да се измъква от властите — заключи Уолш.

Факт е, че след третото си убийство серийните убийци набират по-голяма самоувереност. Освен това започват да надобряват. Но после кривата на научаване започва да се изравнява и самоувереността се превръща в небрежност. Не бях сигурен къде точно по тази крива се намира Асад Халил или дали изобщо пасва на профила на обикновен сериен убиец. Затова не биваше да го чакаме да направи грешка от небрежност; трябваше да влезем в ума му, както бяхме направили миналия път, и да го издебнем. Няма проблем. Нали така?

Засега кучият син беше допуснал само една истинска грешка — не ме уби, когато имаше възможност да го направи.

Том Уолш погледна към мен, Джордж Фостър и Винс Парези и продължи:

— Жертва номер седем. Фарид Мансур, мъж, от либийски произход. — Том Уолш по принцип е скромен, но понякога на човек просто му се приисква да се изфука. — Предположих, че Халил има някаква връзка в Калифорния, и като си спомних за практиката му да елиминира онези, с които работи, поисках от клона ни в Ел Ей да направят справка в полицията на Южна Калифорния и да видят дали наскоро не е имало убийство или подозрителен фатален инцидент, свързан с човек от близкоизточен произход.

Погледна ни, за да се увери, че сме оценили гения му. Кимнахме прилежно на блестящия ум на шефа.

— Полицията на окръг Вентура съобщила за тяло без документи, открито под легло в хотел Бест Уестърн недалеч от летище Санта Барбара. Пак под леглото имало окървавени мъжки дрехи. В момента кръвта от тях се съпоставя с кръвта на Чип Уигинс. Стаята била резервирана на името на Фарид Мансур и полицията свързала това със съобщението за изчезнал човек, подадено от американката от либийски произход госпожа Хала Мансур, чийто съпруг изчезнал в петък. Тя идентифицирала тялото. Проверката на господин Фарид Мансур установи, че е свързан с други имигранти от Близкия изток, които са влизали в полезрението ни. Фарид Мансур бил удушен с гарота, най-вероятно струна от пиано.

Може би Халил не беше успял да намери ледокопа в багажа си.

— Нямаме представа какво е предал Фарид Мансур на Асад Халил, но можем да предположим, че са обичайните фалшиви документи, пари, оръжие и може би парашутисткото оборудване, както и някаква информация за Уигинс — продължи Уолш.

— Да не забравяме и триона — напомних му.

Уолш ме дари с един от онези погледи и ни увери:

— Клонът в Ел Ей продължава с разпитването на приятелите на Мансур, както и с разследването на покупките му, телефонните обаждания и тъй нататък. Ако попаднем на нещо, ще ви уведомя. — Направи многозначителна пауза. — Някакви въпроси? Или коментари?

— Какво да правя с тукашните либийци? — попита Парези.

— Ограничи се с наблюдение — отвърна Уолш. — Никакви разпити по улиците и никакви призовки да дойдат за справка.

— Капитан Парези ми каза за идеята ти да пуснеш съобщение до телефона на Кейт, че имаме информатори в либийската общност — казах аз.

Уолш избегна погледа ми.

— Стандартна дезинформация. — И добави: — Всъщност идеята май беше твоя.

— Не, не — казах аз. — Ти се сети за нея.

Продължихме по други теми и прехвърлихме няколко предположения. Накрая Уолш ни погледна и рече:

— Трябва да приемем, че Халил отново е готов за удар. Не знаем къде, кога, как или кого, но ако може да се съди по нападението срещу Кейт, убийството на Гейб и заплахите към Джон, нека приемем, че сега мишената му е спецчастта.

Лицето на Джордж Фостър от бяло стана сиво. Дори Парези, който по принцип е спокоен и се държи като мачо, изглеждаше малко обезпокоен. Така де, не ставаше дума за абстракция — седем трупа и Кейт в болницата.

Уолш ме погледна.

— Ти определено си мишена. Затова може би е по-добре да се снишиш. Например да си стоиш у дома, докато Кейт се възстанови.

Усетих какво следва и отвърнах:

— Нямах предвид точно това. Виж какво, Том, склонен съм да изиграя ролята на примамка, стига да измислим някакъв добър план.

— Можем да обсъдим това по-късно — каза Том. — Оценявам предложението ти обаче — не забрави да допълни.

После смени темата:

— Имаме още едно убийство, което вероятно е свързано с Асад Халил. — Погледна ме. — Капитан Парези ти е казал за шофьора на такси, който е либиец, нали?

— Да.

— Как успя да го предвидиш?

— Просто стилът на Халил е такъв — отвърнах. — При предишното си идване използва таксиметров шофьор либиец, за да го откара от летище Кенеди до Ню Джързи, където го уби горе-долу по същия начин, по който е убил — тук беше моят момент за себеизтъкване — Амир на Мъри Стрийт.

— Изобщо не съм споменавал името на убития, нито мястото, където е извършено убийството — каза Парези.

— Вярно е, не си — съгласих се.

Естествено, той попита:

— Откъде научи това?

Нямах намерение да му казвам, че съм успял да побъбря с патрулиращо ченге. Исках да остана в разследването на случая, така че трябваше да запазя ореола си на осведомен и поддържащ връзка с висши сили, така че отговорих:

— От свои източници.

Това не беше прието много добре от двамата ми шефове.

— После ще поговорим за това — обеща ми Парези.

Уолш също остави въпроса за после и продължи:

— Оръжието, с което е било извършено убийството, не е открито, но съдебният лекар е открил пробивна рана в черепа на покойния и вероятно аутопсията ще установи дълбоко нараняване в мозъка, каквото може да се причини ледокоп или някакъв подобен инструмент. Смъртта не е настъпила незабавно — допълни той. — Всъщност жертвата е успяла да излезе от таксито и е умряла на улицата.

Това не ми приличаше на онзи Асад Халил, когото познавах. Нормално е да не желаеш жертвата ти да се мотае като зомби в средата на улицата, докато ти се опитваш да увеличиш разстоянието между теб и нея.

Собственият ми мозък, който работи достатъчно добре, изрови една банална история — Лев Троцки, стар болшевик, напърдял гащите с комунистическите си другарчета, бил убит в Мексико Сити от един тип, работил за предшественика на КГБ. Използваното оръжие било ледокоп — и Троцки брал душа цял ден, преди да умре. Така че ако в случая личеше обучението на Борис, човек трябва да приеме, че руснакът ще се сети да каже на Халил:

„Много си падаме по нещата за пробиване на лед, Асад, но трябва да го надупчиш поне два-три пъти“.

Отбелязах си да обсъдя това с Борис, ако ми се удаде възможност. Или може би с Халил.

Уолш продължи да ни запознава с убийството:

— Полицията не е открила мобилен телефон у убития или в таксито. Опитахме да проверим телефонните разговори от мобилния и домашния телефон на убития, но открихме, че той е нямал домашен телефон, а мобилният му — какъвто несъмнено е имал — или не е бил записан на негово име, или е бил от предплатените, без никакви записи. С две думи, задънена улица.

Не беше най-добрият подбор на думи, но нищо чудно. Както бях открил, повечето имигранти от Близкия изток идваха от места, където оставянето на записи за съществуването ти не е добра идея — и тази нагласа беше пренесена в Америка, което правеше работата ми доста по-трудна.

— Предполагаме, разбира се, че таксиметровият шофьор е бил убит от Халил… макар че би могло и да е съвпадение — продължи Уолш.

— Халил го е убил — казах аз, без да се допитват до мнението ми. — Иначе защо сте го обявили за издирване и снимката му е във всяка полицейска кола в града?

Нито Уолш, нито Парези ме попитаха откъде зная това, макар че вече би трябвало да са стигнали до заключението, че Джон Кори все още е включен в Синята мрежа. Е, така беше, но с всяка година след пенсионирането ми източниците ми в НЙПУ ставаха все по-малко и вече все по-трудно се добирах до съществена информация. Но пък все още можех да размахам значката си и да поговоря с някое патрулиращо ченге.

— Отдел Убийства на нюйоркската полиция разследва убийството и ще ни държи в течение — завърши Уолш.

После ни запозна с още някои новини, сред които очакваното откритие, че лихтенщайнската Глобъл Ентъртейнмънт и атинската Хидра Шипинг са фиктивни корпорации. Интерпол и националните полиции на двете страни се занимаваха със случаите.

В полицейския, разузнавателния и антитерористичния бранш винаги казваме:

„Важно е да се знае кой е изстрелял куршума, но още по-важно е да се разбере кой е платил за това“.

Именно. И ако разбереш това, можеш да си представиш по-мащабната картина.

Кой стоеше зад Асад Халил? И защо? Той не би могъл сам да се справи с всичко това. Познанията ми по геополитика са ограничени, но знаех, че Либия и смахнатият й президент полковник Муамар Кадафи се бяха кротнали, след като им набихме канчетата през 1986 г. А след 11/9 се бяха смълчали още повече. Така че, не биха рискували да подкрепят някогашния си побъркан терорист — срещу това нямаше да спечелят нищо, освен още бомби.

Следващият обичаен заподозрян беше Ал Кайда, но тук не виждах почерка им — освен ако нямаха някаква изгода от ставащото. Което ме доведе до мисълта танто за танто.

Явно някаква терористична организация, разполагаща с ресурси, беше осигурила на Асад Халил средства, фиктивни корпорации, паспорти и сведения за набелязаните му жертви, сред които ние с Кейт. Но мисията на Асад Халил „е негова мисия“, не много мащабна и всъщност незначителна на фона на постиженията във войната срещу Съединените Щати. Убийствата на Асад Халил определено изглеждала дребни в сравнение с 11.9. Така де, премахването на господин и госпожа Кори едва ли заемаше челно място в списъка на Ал Кайда, което това означаваше, че от Халил се очаква да отговори на услугата с услуга. Той трябваше да удари някоя голяма мишена за благодетелите си — сграда или паметник, или може някоя важна клечка или клечки.

Мислех си за всичко това, докато Уолш продължаваше приказва, този път предимно на Джордж Фостър. Чаках да стигне до въпроса кой може да стои зад Асад Халил и възможността от по-мащабна атака, вероятно с оръжие за масово поразяване. Но това като че ли не фигурираше в главния ред на Уолш. Може би по-нататък. Уолш приключи с Джордж, който явно беше направен разследващ агент по време на умственото ми отсъствие. Имах реален проблем с това, но бях донякъде загрижен за бъдещото ми място в случая.

„Хубава вратовръзка, Том“.

— Разполагаме с нещо, което бих искал да видите — каза Уолш, взе дистанционното и включи телевизора в ъгъла. След няколко секунди гледахме как тайфа задници скача от самолет. Първата сцена явно бе заснета от парашутист по време на свободно падане и образът малко играеше, както можете да се сетите и сами. Въпреки това успях да разпозная двадесетината идиоти, пропадащи в нищото в позата на Супермен и опитващи се да се хванат за ръце и да направят еленски ташак или нещо подобно. Стори ми се, че видях Крейг да размахва ръце като ранена патка крилца.

Уолш беше вперил поглед в екрана, ме попита невярващо:

— Ти правиш това нещо?

— С Кейт направо го обожаваме — отвърнах. — Трябва да опиташ и ти.

„Лично ще ти сгъна парашута“.

Уолш превъртя напред. Следващата сцена бе заснета от земята с телеобектив и ясно успях да различа няколко разноцветни парашута на синия фон на небето. Уолш пусна записа забавен. Видях свободното падане на Кейт и закачения за нея Халил. После видях как самият аз се спускам към тях двамата, след което парашутът на Кейт се отвори, а след него и моят. В кабинета цареше пълна тишина, но се чуваше как хората на земята разговарят. После нечий мъжки глас каза:

— Вижте!

Уолш спря картината и се обърна към мен.

— Не е нужно да гледаш това.

Не отговорих и той продължи на забавен кадър. Докато действието се развиваше, Уолш поиска да коментирам, но отговорих:

— Ще включа всичко в доклада си.

Видях се как изваждам пистолета си и стрелям два пъти към Халил, но всичко ставаше на такава височина, че никой, освен мен не можеше да види какво правя.

Междувременно хората на земята започнаха да разбират, че нещо не е наред, и гласовете станаха по-високи и по-развълнувани.

Дори на забавен кадър и с телеобектив беше трудно за наблюдателите — както на земята, така и в стаята — да видят или проумеят какво се случва. Аз обаче познах момента, когато Халил преряза гърлото на Кейт, и казах на останалите.

След това можеше да се види как Халил преминава в свободно падане. После парашутът му се отвори и той се насочи към гората.

Халил беше излязъл от кадър и погледнах в центъра на картината. Насочвах се към Кейт. После парашутите ни се оплетоха и свиха, на земята се чуха викове. Някой изпищя.

В следващия момент моят парашут се отдели, после и този на Кейт. И ето че отново бяхме в свободно падане.

За непосветения изглеждаше, че двамата с Кейт летим към смъртта си, но хората на земята разбираха, че оплетен парашут всъщност е по-лошо от падането без парашут.

— Какво става, по дяволите? — попита Парези.

— Трябваше да се освободя от основните ни парашути, за да стигнем до земята, преди да й е изтекла кръвта — обясних. — Спокойно, резервните парашути ще се отворят.

„Нали все пак съм тук“.

— Господи… — промълви Парези.

С Кейт пропадахме сякаш цяла вечност, преди резервният й парашут да се отвори, после и моят. Дори на забавен кадър личеше колко бързо се спускаме и несъзнателно се стегнах за предстоящия удар. Никак не ми се искаше да повтарям това изпълнение.

Кейт стигна земята първа, а преди моето приземяване операторът явно беше спрял да снима, защото следващата сцена бе на летящата към нас линейка. После имаше нова сцена — аз в далечината, коленичил над Кейт. След това се виждаха само гърбовете на хора в парашутистки екипи — тичаха към спрялата линейка. Чуваха се развълнувани викове.

Операторът също тичаше с тълпата, без да спира да снима, и на няколко пъти успях да видя себе си и парамедиците, събрали се около Кейт. Операторът като че ли смяташе да се опита да приближи още до нас, но не успях да видя дали е успял, защото Уолш изключи телевизора. Последваха няколко секунди мълчание.

— Страшно добре си се справил — каза Уолш.

Не отговорих.

— Не мога да повярвам, че онзи задник е направил това — каза Парези сякаш на себе си.

— Да направим петнайсет минути почивка — предложи Уолш.

Излязох от стаята и тръгнах към асансьорите.

Спусках се сам в кабината. Затворих очи и започнах да пропадам в празното пространство… да летя със сто и шейсет километра в час, жена ми пръскаше кръв във въздушния поток, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.

„Кучи син. Гаден кучи син!“

— Имаш само един шанс с мен, задник такъв — казах на глас. — Получи го и го пропиля. Време е да си платиш.

28

Седнах на бюрото си и се загледах над ниските прегради между кабинките. Все още беше обедна почивка и Федландия пустееше — нещо много нетипично за едно полицейско управление в които и да било час на денонощието.

През няколко бюра беше работното място на Гейб Хейтам. Забелязах, че хората от Човешки ресурси вече са разчистили и са прибрали нещата в шест хубави бели кутии лични и работни. Запитах се дали Гейб има роднини, които да получат личните му вещи.

В другия край на голямото помещение бяха кабинките на агентите на ФБР. Погледнах към бюрото на Кейт.

Капитан Парези влезе и тръгна към мен.

— Посещаване на бедняшкия квартал ли? — поинтересувах се.

Той седна на стола за посетители.

— Как я караш?

— Супер.

— Мисля, че си в посттравматичен стрес — каза той.

Явно Уолш беше измислил основателна причина да ме прати в отпуска за известно време. Не отговорих.

— Никой тук — увери ме Парези и махна с ръка към празните бюра — няма да си помисли нещо лошо за теб, ако поискаш да си до жена си известно време. От един мъж се очаква подобно нещо, щом е за съпругата му.

Не съм сигурен, че бих приел брачен съвет от човек, който се е женил три пъти.

— Откъде научи за убийството на Амир повече, отколкото ти казах? — попита той.

— От мои си източници — отвърнах.

Той смени темата:

— Ще взема досието ти на Халил.

Извадих ключовете от джоба си и отключих шкафа до бюрото. В най-долното чекмедже имаше папка с надпис „Програма Ислямска общност“. Извадих я и я подадох на Парези. Той погледна индекса, усмихна се и отбеляза:

— Надявам се, че си чел внимателно тези записки.

— Не знаеш ли, че тъкмо аз организирам състезанията мокра бурка в пушалните на Бей Ридж?

Той отвори папката, прелисти страниците и ми зададе няколко въпроса. Запознах го накратко с дейността на Ловците на лъвове през изминалите три години.

— Като че ли никой от мюсюлманската общност като цяло не е чувал за Асад Халил. Малкото либийци обаче знаят за него. Баща му, капитан Карим Халил, е бил голяма клечка в правителството на Кадафи и семейството на Халил е било близко с това на Кадафи — обясних. — Капитан Халил бил убит в Париж, уж от израелски агенти, което го направило мъченик за исляма и му осигурило безусловен пропуск в рая. — И добавих — Всъщност самият Кадафи е наредил удара.

— Защо?

— Според ЦРУ Кадафи е имал сексуални връзки с госпожа Халил. Мамчето на Асад.

— Сериозно?

— Сложно е, но от ЦРУ се опитаха да снесат тази информация на Асад Халил и да го накарат да види сметката на Кадафи.

Парези се замисли, но не коментира.

— Мога да кажа само толкова и това е всичко, което е необходимо да знаеш… а, и дръж под око момчетата от Бродуей двеста и деветдесет.

Парези кимна.

— Преди да се пресели в рая, Карим Халил живеел със семейството си в бившия италиански военен лагер в Триполи Ал Азизия — продължих аз. — Това е привилегирован квартал, където Кадафи също притежавал къща. Било приятно и спокойно местенце до нощта на петнайсети април осемдесет и шеста, когато четири американски самолета F–111, част от по-голяма атакуваща група, пуснали върху лагери осем големи гадни бомби и наред с останалите убили осиновената дъщеря на Кадафи и както вече ти казах, цялото семейство на Асад Халил — майка му, двете му сестри и двата му братя.

Капитан Парези поумува над това и попита:

— А кучият син как е оцелял?

— Не знам — отвърнах. — Но самият Асад Халил би ти казал, че е пощаден от Бог, за да отмъсти за себе си и за великия си вожд Муамар Кадафи.

— Ясно. Значи още е бесен след всички тези години.

— И аз щях да съм бесен на негово място.

— И тъй, Чип Уигинс е бил последният от онези осем пилоти.

— Беше — съгласих се.

— Значи е време Халил да си върви у дома.

— На негово място бих си тръгнал. Ти също. Но нали се сещаш, той така или иначе е тук, така че защо да не види сметката на още неколцина на заминаване?

— Явно омразата му гризе здраво червата — отбеляза капитан Парези.

— Мислиш ли?

Парези отново прелисти папката.

— Тук има ли нещо друго, което мога да използвам за откриването му?

— Имената и информацията за свръзка на хората, с които сме работили по цял свят — хора от чужди разузнавания, полицейски агенции, Интерпол и информатори.

— Добре. Някой да го е засичал?

— Не. Изчезна безследно за три години. От друга страна, лошите типове обикновено го правят, преди да се появят отново за някоя голяма мисия.

Парези кимна.

— Явно се е подготвял за това.

— Или пък се е сражавал в Афганистан или Ирак.

Парези отново кимна и попита:

— А как стои въпросът с наградата от един милион? Да има претенденти?

— Не, но се появиха няколко заинтересовани групи.

— Ясно. Точно така намираме деветдесет процента от кучите синове, които търсим. Парите си вършат работата.

— Освен ако хората не се насират от страх. Или ако онзи, когото търсим, не се е превърнал в легенда. Колко предлагаме в момента за Осама бин Ладен?

— Мисля, че двайсет милиона.

— А за Саддам Хюсеин?

— Двайсет и пет.

— И имаме ли напредък?

— Ще видим.

Поговорихме още малко и се стигна до въпроса къде може да се крие Халил. И двамата бяхме съгласни, че едва ли се е сврял в някой мюсюлмански квартал, където детективите от спецчастта със сигурност щяха да го търсят — или където някой може да реши, че дори някакъв си мизерен милион си е доста изкусителен.

— Както се вижда, Халил е добре финансиран и има сериозна подкрепа, вероятно от някоя мрежа или клетка в Ню Йорк — казах аз. — Които и да са тези хора, те вероятно разполагат с няколко тайни убежища в Манхатън — апартаменти, наети от някоя фиктивна корпорация за посещаващи града колеги. Могат да имат апартамент дори в твоя блок — добавих.

Парези се усмихна криво.

— Или в твоя.

— Да де. Или в блока на Уолш. Важното е, че Асад Халил не спи на дивана на братовчеда Абдул в Бей Ридж и не пие чай в някоя пушалня. Той е напълно откъснат от сънародниците си, докато не му притрябва нещо от тях, а дори и тогава има един или двама представители, така че не му се налага да си има вземане-даване директно с човека, с когото се среща в крайна сметка. Например, когато Фарид в Калифорния и Амир в Ню Йорк са се срещнали с Асад Халил, това е била първата им среща — и последната.

Парези за момент се замисли.

— Ако Халил е прочел съобщението на Уолш до телефона на Кейт, може да се е уплашил. Което е и добро, и лошо. Добро, защото го откъсва от либийските му контакти, а лошо, защото не ни остава много надежда да проследим някой Абдул, който да ни отведе до друг Абдул, а той — до Халил.

— Да. Но лично аз предпочитам Халил да е подплашен и изолиран от контактите си. Знаем за три блока с тайни апартаменти в Манхатън — напомних му. — Трябва да ги следим денонощно.

— Правим го.

— Сигурен съм обаче, че благодетелите му са му осигурили място, което не е било използвано досега.

Парези обмисли всичко това и заключи:

— Няма да е лесно да намерим този тип по обичайния начин.

— Но ще го намерим.

— Да. Убийците винаги оставят следи, а понякога се прецакват на местопрестъплението.

— Правилно. А ние имаме предимството да познаваме поне един от хората, които е замислил да убие.

Капитан Парези като че ли си припомни, че той също може би е в списъка на Халил, и каза:

— Ще обсъждаме личната безопасност в кабинета на Уолш.

— А сега може би е по-добре да обсъдим мисълта ти какво друго се кани да направи Халил, за да се отплати на благодетелите си — отвърнах.

Той помълча няколко секунди, после каза:

— Ще е преливане от пусто в празно. Не разполагаме с никаква информация за тази възможност.

— Трябва обаче да мислим и за това и да потърсим данни за по-мащабна терористична атака — посочих.

— Трябва да го задържим бързо, за да не ни се налага да се безпокоим за това — уклончиво отговори той. — Ще му зададем тези въпроси, когато го пипнем.

Явно капитан Парези не искаше да се спира на въпроса, който сам беше повдигнал. Или най-малкото не искаше да се спира на него заедно с мен.

Винс Парези е свестен тип, честно ченге и подобно на мен, беше попаднал в различен свят на криминално правосъдие от онзи, в който беше работил преди. Бяхме се нагодили към новите обстоятелства и се надявахме, че правим правилните неща за истината, справедливостта и американския начин на живот. И мисля, че в повечето случаи беше така — само дето от време на време изникваше нещо шантаво и ни се казваше да си затваряме устата. А като доказателство, че сме аутсайдери, нито веднъж не поискаха от нас да вършим неща, които могат да повдигнат въпроси. Искам да кажа, че тия неща ги правя на своя отговорност.

Парези явно беше на същата вълна, понеже каза:

— Усещам, че май мислиш да се занимаваш с проблема на своя глава. Така че нека те посъветвам нещо — недей. Но ако все пак решиш да го правиш, бъди внимателен и гледай да успееш. Издъниш ли се, ще повдигнат обвинения срещу теб. А ако не си внимателен, ще си мъртъв. — И добави: — това извън протокола.

Не отговорих — за протокола.

Парези си погледна часовника.

— Закъсняваме с една минута. — Стана и тръгна към асансьорите.

С папката ми, разбира се.

Изчаках още минута и го последвах.

29

Том Уолш не коментира закъснението ми поради факта, че Джордж Фостър също го нямаше. Освен това забелязах, че Парези е успял да се отърве от папката ми за Халил.

Уолш ме погледна.

— Джон, нека да започна с това, че си свършил изумителна работа по този случай и оценяваме твоята всеотдайност, особено предвид сериозното раняване на Кейт и стреса, под който…

— Благодаря.

— След обмисляне на ситуацията и след като се посъветвах с капитан Парези, настоятелно те съветвам да си вземеш отпуска, за да можеш да си със съпругата си по време възстановяването й.

Не отговорих.

Той се опита да подслади сделката.

— Разбира се, отпуската ще е платена.

— Колко време? — попитах.

— Един месец. — И добави: — А може и повече.

— Всичко това ще приключи в рамките на седмица — осведомих го.

Той не коментира предсказанието ми, а продължи:

— Бих те посъветвал да стоиш в апартамента си и да излизаш само за покупки и други належащи нужди.

— Мога ли да гледам Янките?

— Не. Ще имаш предостатъчно време да напишеш доклад за инцидента и да ми подготвиш конфиденциална записка относно всичко, което знаеш за Асад Халил и за случилото се преди три години.

Хвърлих поглед към Парези. Очаквах да каже на Уолш:

„Том, Джон току-що ми даде цяла папка точно по тази тема. Ще ти направя фотокопие“.

Капитан Парези обаче не каза това. Капитан Парези беше прецакван от ФБР толкова много пъти, че предпочиташе да запази това за себе си. Защо да споделя информация? Никой не го прави. Естествено, фантазиите му бяха, че той и детективите му (без детектив Кори) ще намерят Асад Халил без помощта на ФБР. Конкуренцията е хубаво нещо. Не сме някакви социалисти. И определено не сме екипни играчи. Ние сме индивидуалисти. Американци. Каубои.

— Джон? — каза Уолш.

Погледнах го.

— Току-що казах, че бих искал този доклад и записката в рамките на седемдесет и два часа.

Прииска ми се да го уведомя, че след седемдесет и два часа всички може да сме мъртви. Така нямаше да ми се налага да пиша тъпия доклад за инцидента и идиотската записка. Но се сдържах и отговорих:

— Няма проблем.

— Молбата ти за отпуска няма да остави негативен отпечатък върху кариерата ти — увери ме той. — Нищо лошо няма в това да искаш да си със съпругата си в подобен момент.

Това започваше да става малко досадно, да не говорим, че и глупаво. Така де, тук нямах кариера. А договор. И някой ден ще взема да седна да го прочета и да видя какво трябва да направя, за да се разкарам оттук.

Уолш май си помисли, че мълчанието ми означава колебание или че не вярвам на думите му, така че добави:

— Ще сложа в досието ти похвала, с която ще ти благодаря за службата ти като цяло и за изключителната ти работа по този случай.

— Аз също — вметна Парези.

Благодаря ти, Юда. Май колкото по-малко казвах, толкова повече получавах. Ако можех да си държа устата затворена за десет минути, сигурно щях да спечеля безплатно возене с такси и карта за градския транспорт. Обаче просто исках да се махна оттук и затова казах на Уолш и Чарези:

— Оценявам загрижеността и вниманието ви.

— Този случай, подобно на всички останали, е засекретен и с ограничен достъп — напомни ми Уолш. — Подписал си декларация, че няма да обсъждаш, разкриваш и разгласяваш нищо, свързано с работата ти тук.

Погледнах си часовника.

— И ще те помоля също така да не обсъждаш случая с никого от службата, нито с градската полиция или който и друг правозащитен орган или разузнавателна агент, освен ако лично не съм ти разрешил — добави той.

— Ясно.

— Същите ограничения се отнасят и за Кейт — напомни Уолш.

— Добре. Приключихме ли?

— Не. Върху случая има информационно затъмнение, наредено отгоре — продължи той. — Така че не е нужно да казвам, че не бива да разговаряш с журналисти.

После премина на следващата тема.

— Помолих Винс — кимна към капитан Парези в случай, че съм забравил кой всъщност е Винс — да осигури охрана за теб и за Кейт.

— Във фоайето на блока ти денонощно ще има хора от ОСО — осведоми ме Парези.

Имаше предвид отдел „Специални операции“ — хората, с които бях работил миналата седмица при наблюдението на иранския дипломат. Те са част от Антитерористичната спецчаст и са предимно детективи от НЙПУ, но сред тях има неколцина агенти на ФБР. Специалността им е не само наблюдение, но и контранаблюдение и охрана. Добри са в работата си, но можех да ги подхлъзна, ако ми се наложи.

— Вие двамата също трябва да си осигурите подобна за защита — посъветвах ги.

— Двамата с капитан Парези вземаме необходимите мерки — отвърна Уолш.

— Добре. Значи една грижа по-малко.

Всички решихме, че това е смешно, и се усмихнахме одобрително. После ги осведомих:

— Няма да позволя да ме следят.

Последва мълчание, след което Уолш каза:

— С теб ще има хора, когато си навън.

— Мога и сам да се грижа за себе си — напомних им. — Имам си и оръжие.

— Виж какво, Джон, не искаме да губим още един човек — рече Парези, усмихна се и поясни: — Дори теб. Ти, аз, Том, Джордж и може би още някои ще получим охрана от ОСО. Така може и да пипнем онзи тип.

Та като стана въпрос за това, казах на Уолш:

— Все още съм склонен да играя ролята на примамка.

— Мисля, че вече всички сме примамки — отвърна той.

— Позна. — Уолш най-сетне бе стигнал до безрадостното заключение, че няма идея как да открие Асад Халил — освен ако не остави самия Халил да намери нас. Официално всички бяхме под закрилата на полицията и ФБР, но, за съжаление, бяхме жива стръв. Така че имах правото да напускам апартамента си за покупки и други „належащи нужди“. В действителност — и извън протокола — Уолш и Парези не даваха и пет пари къде ще ходя, стига да съм съгласен да не се отказвам от охраната си.

Добър план, но не беше мой. Моят план не предвиждаше да бъда следен от ченгета и агенти на ФБР, които можеха да подплашат Халил, да арестуват Халил и дори да убият Халил. Моят план включваше само двама души — Джон Кори и Асад Халил.

— Джон, в този случай може да има роля за теб и вероятно тя е именно тази — каза Парези.

Не отговорих.

— Типично шпионска работа — обясни ми Уолш. — Официално си вън от случая, но неофициално си примамката.

— Схванах.

— Добре. Съгласен? — попита той.

По-добре яйце в ръката вместо птица в небето и тъй нататък.

— Съгласен.

— Ще носиш бронежилетка, когато излизаш — осведоми ме Парези. — Ще ти дадем GPS предавател и радиостанция, за да можеш да говориш с охраната, докато си навън. Знаеш процедурата.

Кимнах.

— Можеш да вземеш всичко това от Техническия отдел на тръгване.

— Добре.

С това темата май се изчерпа.

— Поискахме утре следобед медицински хеликоптер на НЙПУ да вземе Кейт и да я прехвърли в Белвю — каза Уолш.

— Хубаво. Ще дойда.

— Добре — рече Уолш. — Някой ще ти прати съобщение или ще ти се обади за часа на излитане от площадката на Трийсет и четвърта улица.

— Хубаво.

Уолш си погледна часовника, после мен.

— Някакви въпроси? Нещо неясно?

— Да — казах аз. — Струва ми се, че Асад Халил трябва да се отплати на хората, които са финансирали пътуването му дотук и са му осигурили информация и логистика. Нали така?

— Съгласен съм, че има помощници. Но нямам представа как трябва да им се издължи. — И добави: — Може би онова, което прави в момента, е достатъчна отплата.

— Не мисля — казах аз.

— Е, можеш да си сигурен, че не си първият, който се е сетил за това, детектив. Вашингтон си дава сметка за положението и контраразузнаването работи.

— Добре. От Вътрешна сигурност смятат ли да вдигнат нивото на тревога?

Естествено, Уолш се опитваше да ме постави на мястото ми. Така наречената Голяма картина, ако изобщо съществуваше, не ми влизаше в работата, освен ако и когато Том Уолш или някой над него не я направи моя работа. Точно така се стигна до 11/9.

Погледнах през прозореца към мястото, където се бяха издигали Близнаците.

— Просто имах чувството, че трябва да го спомена.

— Благодаря. Ще бъде включено в протокола — увери ме той.

— Самата среща е извън протокола — изтъкнах аз.

— Срещата е административна. Нещо друго?

Ами, да, Том. Искам да ти кажа за Борис, който може да ни бъде важен източник за залавянето на Асад Халил. Но ти си такъв задник, Том, че ще спестя това за себе си. Или може би вече знаеш за Борис и спестяваш информацията за себе си. Така или иначе, „начукай си го“.

— Джон?

— Нищо друго.

— Добре. — Той се изправи, аз се изправих, капитан Парези също се изправи.

— Благодаря за отделеното време и мненията ви, господа — каза Уолш и продължи с кратка реч: — Случаят е сложен за нас не само в професионален, но и в персонален план.

„Да де. Някой се опитва да ни убие“.

— Но най-добрият начин да го разрешим задоволително е да оставим настрана личните си чувства и да следваме процедурите и директивите — продължи той.

На мен ли говореше?

Уолш премина на фазата агитиране:

— Не става въпрос за нас, а за сигурността на страната ни. Именно затова сме тук и именно върху това работим. Нямам съмнение, че ние, със съдействието на колегите ни във войната срещу тероризма, ще въздадем справедливост на този човек.

Всички се ръкувахме и двамата изпратиха поздрави на Кейт, после двамата с Парези се втурнахме към вратата. Аз се добрах пръв до нея, но точно преди да изляза, Уолш ме спря.

— Джон, искам да ми отделиш още минутка.

— Отбий се при мен, преди да си тръгнеш — каза ми Парези. Върнах се в кабинета на Уолш, но не седнах.

— Пристигна неофициално оплакване, препратено ми от Държавния департамент — каза той. — Става въпрос за инцидент, който уж се случил по време на наблюдението ти миналата седмица в казино Тадж Махал в Атлантик Сити.

— Съжалявам, че използвах служебната си кредитна карта за купуване на жетони — отвърнах.

— Всъщност свързано е с нападение върху ирански дипломат от ООН в мъжката тоалетна.

— Нека да си проверя записките и ще ти се обадя.

Той ме изгледа за момент.

— Преди си показвал склонност към грубо правосъдие. После напомни: — Тук не работим по този начин.

— Правилно.

— Не се занимаваме с разплата — добави той. — Нито с лични отмъщения.

— Ясно.

Уолш смени темата.

— Защо мислиш, че всичко ще приключи в рамките на една седмица?

— Предчувствие — отвърнах.

Той обмисли отговора ми и каза:

— Предполагах, че имаш по-логична причина за това твърдение.

— Добре. Ето как стоят нещата. Халил е започнал с убийството на онзи Фарид и скриването на тялото му, след което продължи с Уигинс, Кейт, семейство Хейтам, шофьора на лимузината и бакшиша. И всичко стана толкова бързо, че нямахме никаква идея, нито време да реагираме. Сега сме си отворили очите на четири и очакваме следващия му удар. И да не забравяме, че не посегна на мен, когато му се беше отворила възможност. Не искам да прекалявам с лъвската метафора, Том, но той си играе на котка и мишка с мен и с нас. Убиването е второстепенно в играта, а той определено има план за нея, план, който включва мен и може би теб, Винс и Джордж, както и други, за които засега не предполагаме. Но той знае, че не може да започва да очиства хора един след друг и да очаква, че следващата му жертва просто де седи и ще чака смъртта си. Затова ще се случи ето какво. Халил ще действа бързо, най-вероятно в рамките на една нощ и когато открият първия труп, последната жертва вече ще е мъртва. Всичко е планирано и готово за изпълнение — заключих аз. — Съжалявам, че не мога да ти кажа за коя точно нощ става дума, но не мисля, че Халил ще се мотае тук повече от седмица.

Няколко секунди Уолш мълча, после каза:

— Това предполага, че Халил наистина планира да убие още хора.

— Да, това е предположението ми. Но може и да греша. Може да е приключил — с изключение на мен.

Уолш кимна в знак на съгласие.

— Да, може би ти си единствената причина да е все още тук.

— Това ще се разбере.

Уолш не отговори на коментара ми.

— Но може пък вече да се е махнал. Може тук да е станало твърде напечено за него.

— Тук е.

— Ами… добре тогава. Нали искаме да е тук.

— Аз искам да е тук.

Уолш ме изпрати до вратата и ми напомни почти импровизирано:

— Ако го намериш и ако го убиеш — и ако не успееш да докажеш, че е било при самозащита, — ще ти бъде повдигнато обвинение в предумишлено убийство.

Не отговорих.

— Този тип ни трябва жив — добави той.

— Защо?

— Защото жив е по-ценен, естествено. Освен това ние не убиваме хора. И дори не ги удряме в слабините. А ги изправяме пред федералния съд като обикновени престъпници.

Не смятах, че идеята е особено добра, но премълчах.

— Асад Халил ще влезе в затвора — увери ме Уолш. — Завинаги.

— Не можем да сме сигурни, Том.

— Разбира се, че можем. — Уолш стигна до сърцевината на въпроса. — За теб убиването на Асад Халил е свързано не толкова с личната ти защита или защитата на Кейт, колкото с чистото и просто отмъщение. Око за око. Искам обаче да се замислиш дали доживотният затвор не е по-лош от смъртта. — И добави: — Това се отнася както за Халил, така и за теб.

— Асад Халил е повече от заслужил смъртно наказание, но и двамата с теб знаем, че правителството никога не иска смъртни присъди в подобни случаи, дори когато става въпрос за масови убийства — посочих аз.

Уолш се замисли, после каза:

— Не искаме да създаваме мъченици на исляма. А да гният зад решетките.

И също така не искаше да разстройваме световната общност с примитивните закони, предвиждащи смъртно наказание. Нямах желание да споря с него. Исках да успокоя нещата, така че казах:

— Разбирам позицията ти.

Естествено, Уолш не ми повярва.

— Помисли за себе си, за Кейт и за страната.

— Непрекъснато го правя, Том.

— Искам да ми обещаеш, че ако разполагаш или получиш някаква информация за местоположението на Халил или ако той се свърже с теб, ще ме уведомиш незабавно.

— Че какво друго да правя с тази информация?

— Ако не можеш да ми обещаеш това, преди да излезеш оттук, то аз ти обещавам, че ще направя всичко по силите си да те задържа за твое добро. С гривни на глезените, домашен арест, изобщо пълната програма.

Мисля, че блъфираше. Искаше да съм навън с хора, които да ме следят. Аз бях най-добрият му и може би единствен шанс да се добере до Асад Халил. От друга страна, не трябваше да наричам това блъф, ако исках да остана свободен.

— Джон?

Погледнах го в очите.

— Разбирам, че не става дума за мен — казах му. — Можеш да разчиташ, че ще те държа напълно в течение, ще координирам всичко със службата, няма да се отдалечавам от охраната и че ако по някакъв начин установя контакт със заподозрения, ще следвам всички правила относно използването на оръжие. — И добавих — Обещавам.

Това като че ли го направи щастлив.

— Добре — каза той и побърза да ме увери: — Постъпваш правилно.

— Зная.

Скрепихме сделката с ръкостискане и излязох от кабинета с мисълта, че е прав и че онова, което бях казал току-що, е наистина правилно и най-доброто за всички.

Отмъщението не е справедливост.

Но още преди да стигна до асансьорите се бях върнал до момента, когато видях как Халил прерязва гърлото на Кейт.

Моментните пристъпи на здрав разум са наистина плашещо нещо.

30

Слязох до двайсет и шестия етаж да взема някой неща от бюрото си, но преди да го направя, отидох до бюрото на Гейб да потърся неговото копие от папката на Халил. Намерих я в шкафа, със същия етикет — „Програма Ислямска общност“.

Забелязах друга кутия, отбелязана с Хейтам — „лични“. Отворих я. Вътре нямаше кой знае какво — предимно дреболии, но забелязах Коран на арабски, както и книга с арабски поговорки на английски, с отбелязани страници. Отворих я на една от тях и прочетох подчертаната поговорка:

„Смъртта се бои от него, защото има сърце на лъв“.

Върнах книгата в кутията и видях снимка в рамка, две усмихнати привлекателни жени, явно жената и дъщерята на Гейб. Загледах ги. Давах си сметка, че тези две жени са мъртви, убити най-хладнокръвно от Асад Халил. Можех да разбера мотивите и противната логика на другите покушения, но дори след десетилетие работа в областта все още се шокирах от лишените от мотиви убийства — извършени просто така, заради спорта. И те искаха този тип да бъде заловен жив?

Затворих кутията и отидох при бюрото на Кейт. Взех червен флумастер и написах на блока хартия:

„Добре дошла отново, скъпа. С любов, Джон“.

Върнах се при бюрото си и прослушах гласовата си поща, като прескочих повечето съобщения. Търсех обаждане от Асад Халил. Бях му дал служебния си телефон преди три години с молбата да звънне да се видим, когато отскочи отново насам. Господин Халил не се беше обаждал, но пък разлагаше с мобилните телефони на Кейт и Гейб, така че вече имаше всичките ми телефонни номера и бях сигурен, че ще го чуя.

Влязох в компютъра, проверих имейлите си и разпечатах няколко. Разпечатах също и десет екземпляра на разпратената от НЙПУ снимка на Асад Халил и ги сложих в папката на Гейб.

Хората започнаха да се връщат от обяд, за да видят как върви войната с тероризма. Не исках да се въвличам в разговори с колегите, така че заключих всичко и тръгнах към асансьорите.

Трябваше да мина през техническия отдел да си взема проследяващото устройство и жиците, но забравих. Май трябваше да се отбия и при капитан Парези, но бях подложен на много силен стрес, който явно се отразяваше зле на паметта ми.

Излязох навън, качих се в джипа и отидох до Мъри Стрийт да видя сцената на последното — надявах се — престъпление на Халил.

Паркирах срещу сградата на Държавни приходи и си представих улицата в неделя следобед. Никой не живееше в този квартал и офисите са били затворени, така че улицата би трябвало да е била почти пуста. Асад Халил не я беше подбрал напосоки. Донякъде познаваше района — или лично, или най-вероятно от информация от някой с по-голям опит в Ню Йорк. Онова, което виждах при тези убийства, бе крайният продукт на доста компетентна и добре информирана група, живееща и работеща в Ню Йорк. Халил беше убиецът звезда, останалите бяха негови представители, мениджъри и букмейкъри.

Напуснах Мъри Стрийт и продължих към апартамента си на Източна 72-ра.

Жилищният ми блок е от осемдесетте, безличен, но доста скъп, подобно на повечето жилищни сгради в Горен Ист Сайд. След 11/9 цените на наемите и на имотите в Манхатън се сгромолясаха, като в зона на военни действия, но след като мина около половин година, без да бъдем атакувани с антракс и без да гръмнат някоя мръсна бомба, отново скочиха до ненормални височини.

Влязох в подземния гараж и извадих глока. Обикновено не се прибирам с пистолет в ръка, освен ако някой задник се опитва да паркира на моето място, но в последно време нещата се бяха променили и както ми каза навремето един стар патрулен полицай:

„Най-сигурният начин да си изгубиш главата е като си я завреш в задника“.

Огледах се, паркирах и тръгнах към асансьора, като държах папката с лявата си ръка, а дясната стискаше дръжката на пистолета в джоба ми.

Във фоайето веднага забелязах някакъв тип, седнал на стол до отсрещната стена. Носеше джинси и оранжева риза с някаква емблема — доставчик. Всъщност на масата до него имаше две кутии за пица. От мястото, където бе седнал, можеше да вижда входната врата и асансьора на гаража, а така също вратата към аварийното стълбище, товарния асансьор и пътническия асансьор. Сега обаче гледаше към мен.

Портиерът Алфред ме поздрави от бюрото си, но не му обърнах внимание и тръгнах към доставчика, който се изправи, когато го приближих. Пицарията на Марио — най-добрата в НЙ. Бях деветдесет и девет процента сигурен, че е ченге, което е добра вероятност за почти всичко в живота, но не и за такива неща като да се опиташ да пресечеш оживена улица или да внимаваш да не ти светят маслото.

Докато го доближавах с ръка в джоба, попитах:

— По работа ли?

Той кимна.

— Детектив Кори?

— Същият.

— Аз съм детектив А. Дж. Настаси, от „Специални операции“. Зачислен съм към охраната ви — обясни ненужно и ми напомни: — Срещали сме се няколко пъти.

— Вярно.

Познавам доста мъже и жени от „Специални операции“, но непрекъснато приемат и нови, тъй като броят мюсюлмани, които трябва да бъдат следени, неизменно расте.

— Знаете ли защо ми е необходима охрана? — попитах го.

— Инструктиран съм.

Извадих една от снимките на Халил от папката.

— Знаете ли кой е този тип?

— Имам същата снимка — отвърна той.

— Да, но знаете ли кой е?

— Казаха ми, че е професионален убиец, чужденец, въоръжен и опасен — отговори Настаси. — И че е възможно да се маскира.

— Абсолютно правилно — казах и допълних: — Това е най-лошият кучи син на планетата.

— Ясно.

— Имате ли бронежилетка?

— Не излизам от къщи без нея.

— Добре. В кутиите наистина ли има пица?

Той се усмихна.

— Не.

Денят май не се очертаваше щастлив.

Побъбрихме известно време за процедурите, на колко смени ще се редуват, какъв е планът на коридорите, кога смятам да излизам и да се прибирам и така нататък.

— Работете с дежурните портиери — посъветвах го. — Те познават живеещите, някои от обичайните посетители и доставчиците.

— Разбрано.

— Кого трябва да уведомите, когато излизам от сградата?

— Всъщност имам писмени инструкции и телефони за вас — каза той и ми подаде запечатан плик.

Прибрах го в джоба си и отидох при Алфред, който беше останал зад бюрото си. Той ме поздрави отново и попита:

— Проблем ли има, господин Кори?

— Ти как мислиш, Алфред?

— Ами… не съм сигурен какво става.

— Е, тогава ще ти кажа. Разбира се, знаеш, че не работя за Агенцията за опазване на природната среда, нали?

— Да, господин Кори, зная.

— И че госпожа Кори не е келнерка на коктейл партита, както ти каза.

Той се усмихна неуверено.

— Подозирах, че се шегува.

— Точно така. Всъщност и двамата работим в правозащитната система.

— Да, господине. Известно ми е.

На сутринта на 11/9 двамата с Кейт бяхме пристигнали тук поотделно, почернели от пушек и сажди, а Алфред стоеше тук със сълзи в очите.

Алфред е свестен тип, харесва и мен, и Кейт. Харесваше и бившата ми жена Робин, неоснователно високоплатената адвокатка на престъпници. Апартаментът беше неин. Когато се разделихме, Робин ми даде парите за наем за седем години, всички мебели и някои полезни съвети.

„Дай го под наем, както е обзаведен, и ще натрупаш пари“.

Но Джон ергена малко го мързеше да се мести, пък и ми харесваха кварталните барове и южният изглед от балкона. Кейт също хареса блока и квартала, така че още сме тук.

Освен това сградата се охранява и сега беше един от онези редки моменти, когато бях доволен от електронните ключалки, охранителните камери и денонощния портиер, който не би пуснал с лека ръка Джак Изкормвача.

Като стана въпрос за това, сетих се да попитам нещо Алфред.

— В блока има ли апартаменти без наематели? Например апартаменти на някакви фирми?

— Не, господине.

Извадих снимка на Асад Халил и я сложих на тезгяха.

— Детектив Настаси даде ли ти такова нещо?

— Да, господине.

— Задължително да предадеш снимката на следващия портиер.

— Зная.

— Добре. Да съм получавал някакви доставки? Тиктакащи пакети и тъй нататък?

— Не, господине. Само съботната поща.

Зачудих се дали колегите ми не са сложили бръмбари в апартамента или дали колегите на Асад Халил не са се вмъкнали в него, за да отмъкнат резервните ми ключове.

— Някой да е влизал в апартамента ми? От телефонната компания? Или електротехник?

Алфред провери книгата за посетители.

— Никой не е идвал, докато ви нямаше. — После попита: — Как мина уикендът ви?

— Интересно. — Знаех, че трябва да му кажа. — Госпожа Кори претърпя малък инцидент и ще отсъства два-три дни.

— Съжалявам.

— Добре е — уверих го. — Но няколко седмици и двамата ще работим вкъщи.

— Да, господине.

— И не очакваме посетители и доставки.

Алфред не е глупак и работи тази работа вече двайсетина години, така че е виждал какво ли не — неверни половинки, семейни скандали, може би някоя и друга елитна проститутка, купони, излезли извън контрол, и Бог знае какво още. С две думи, един манхатънски портиер знае кога да бъде нащрек и кога да гледа в друга посока.

— Имам багаж в джипа — казах му. — Моля те, кажи да го качат в апартамента ми.

— Да, господине.

— И се погрижи джипът да бъде заключен. Нека прислужникът в гаража даде резервните ключове на теб. После ще ги взема.

— Да, господине.

Има ред малки, но важни неща относно личната безопасност, които не бива да се забравят, и съм съветвал безброй свидетели, информатори и други изложени на риск как да вземат предпазни мерки. А ето че сега трябваше сам да следвам собствените си съвети. Така де, ако някой наистина иска да се добере до теб, ще го направи; не е нужно обаче да му улесняваш живота. Всъщност най-добрият начин да предотвратиш нападението е пръв да спипаш другия.

Отидох до кутиите във външното фоайе и си взех пощата, която се състоеше предимно от сметки и каталози. Единственото нещо, което изглеждаше подозрително, бе плик от „Рийдърс Дайджест“, който ми съобщаваше, че вече съм спечелил пет милиона долара.

Отидох при асансьорите и се качих на 34-ти етаж. Когато двамата с Кейт слизахме със същия асансьор в събота сутринта, най-големите ми грижи бяха свързани с движението през почивните дни в окръг Съливан, качеството на хотелската стая и това, че ще трябва да скачам от самолет.

А в същото време Асад Халил бе прекосявал страната с чартърния „Сайтейшън“ и пътищата ни щяха да се сблъскат, но само той бе знаел това.

Не играя много добре ролята на жертва и обичайната ми мярка да не ставам такава се състои в това да съм сигурен, че имам резервен пълнител за пистолета. Определено не ми харесваше идеята да бъда дивеч за този кучи син и да ми се налага по цял ден да се озъртам през рамо. А онова, което наистина ме вбесяваше бе, че проклетият задник си беше въобразил, че може да ме заплашва, да се опита да убие жена ми и да оцелее, за да го разказва на внуците си.

Ако Асад Халил си мислеше, че той е вбесен, значи нямаше представа какво представлява това състояние.

31

Влязох в апартамента си с ключ в лявата ръка и „Глок“ в дясната.

Познавам жилището си много добре и пет минути по-късно бях проверил всяко помещение и килер. За негова радост, Асад Халил го нямаше.

Потърсих също и следи, че някой е влизал, но нищо не изглеждаше пипано, макар да ми бе трудно да преценя за шкафчето и тоалетната масичка на Кейт, които винаги изглеждат като след взлом.

Следващият ми приоритет беше барът, където си налях малко обяд.

Седнах на бюрото в дневната и се обадих в Регионалния медицински център Катскил. Представих се като Джон Кори и се поинтересувах за съпругата си, Кейт Мейфийлд Кори. Сестрата от интензивното ми съобщи, че нямат пациентка с такова име, което бе правилният отговор.

— Обажда се Лудия Джон — казах аз.

Мълчание, после:

— О… да… — Увери ме, че Кейт е добре.

— Все още ли е интубирана?

— Да.

— Кога ще я изпишат?

— Тук пише утре сутринта — отговори сестрата.

— Добре. Моля, кажете й, че Лудия Джон я обича и че ще дойда за изписването.

— Ще й предам — каза тя.

Затворих и разпечатах плика, който ми бе дал детектив Настаси. В общи линии беше записка на ФАТС, която ме уведомяваше за статута ми на охранявана персона. Към това имаше няколко имена, телефонни номера и имейли на хора от отдел „Специални операции“, на които да докладвам кога ще излизам и къде смятам да ходя. Освен човека или хората във фоайето трябваше да има наблюдатели извън блока, но трябваше да ги предупреждавам най-малко един час по-рано, че ще излизам, за да осигурят мобилен екип, който да ме последва. Трябваше да нося проследяващото устройство, жиците и бронежилетката и да установя радио и телефонна връзка с мобилния екип. Някой трябвало да ми се обади или да ме посети, за да отработим всичко това.

Мобилните екипи на „Специални операции“ са много опитни в наблюдението и контранаблюдението първите наблюдават и/или следят заподозрения, а вторите наблюдават или следят дали първите са наблюдавани или следени, но понякога назначават прекалено много хора за едно нещо. Представих си как вървя по улицата, следван от дузина детективи и агенти на ФБР и половин дузина необозначени автомобили, пълзящи покрай тротоара.

С две думи, дори да беше сляп като шейх Омар Абдел-Рахман4, Асад Халил нямаше как да не забележи, че не съм сам. Искам да кажа, че ако това бе просто защитна операция, можеше и да проработи. Но ако от мен се очакваше да бъда стръв в капана, Лъва нямаше да ме захапе.

Подозирах, че Уолш и онези, пред които се отчита, не са съвсем наясно що за операция всъщност провеждат. Полицията и ФБР често използват примамки или хора под прикритие при удари, разбиване на канали за наркотици и т.н., но официално никой никога не е изправял човек като движеща се мишена за известен убиец. Подобно нещо не е безопасно за човека или за цивилните, които могат да се окажат на пътя на куршумите. Както винаги, има си правила — но има също реалност и целесъобразност.

Знаех, че Том Уолш, Винс Парези и Джордж Фостър също имат охрана, но се чудех дали тя е явна с униформени ченгета и обозначени коли, като охраната на кмета, или скрита като моята. Предполагам, че характерът на охраната би трябвало да зависи от това дали тримата господа са склонни да играят ролята на стръв, или просто държат да останат живи.

Докато се наслаждавах на мисълта как Том Уолш го карат на работа в бронирана кола, мобилният ми телефон иззвъня. Търсеше ме Парези.

Изкушението да не отговоря на шефа си беше огромно, но исках отрано да демонстрирам пълното си съдействие и добро поведение, което по-късно щеше да стане лошо, така че приех обаждането.

Шефът прескочи любезностите и мина направо по същество.

— Трябваше да се отбиеш при мен, преди да си тръгнеш.

— Съжалявам. Толкова съм стресиран…

— Трябваше да минеш и през Техническия отдел.

— Днес ли?

— Ще пратя някой да ти ги донесе.

— Чудесно. Вкъщи съм си.

— Срещна ли се с човека от СО?

— Детектив А. Дж. Настаси, доставчик от „Пицарията на Марио“. Доста бързичко е цъфнал тук. Още преди да се съглася да ме охраняват.

— Цъфнал е, Джон, за да се увери, че никой не е влязъл в апартамента ти и не те дебне там.

— И правилно — похвалих го аз. — Вие тримата с охрана ли сте?

— Не ми се вярва, че сме мишени — отвърна той. — Но иначе, да, вземаме необходимите предпазни мерки.

— Няма да е зле да пратиш жена си извън града за известно време, капитане — посъветвах го.

Той не отговори и си помислих, че може би трябва да уточня коя точно жена имам предвид. Не можеше да прати всички. Много скъпо щеше да му излезе.

— Прочете ли записката относно режима на охрана? — попита той.

— Два пъти.

— Някакви въпроси?

— Никакви.

— Добре. Том ми каза, че разбираш, че това е екипно начинание.

— Точно така.

— Аз съм прекият ти началник. И нося отговорност за теб. Така че не ме прецаквай.

Аз пък бях мишена за побъркан терорист, а шефът ми се тревожеше единствено за кариерата си.

— Екип сме — отвърнах.

— Добре. — Последва кратко мълчание. — Джон, може да поискаме от теб да посетиш определени места.

— Сериозно? Париж ли имаш предвид?

— Места, до които можеш да стигнеш пеша, с автобус, метро или такси.

— Аха, схванах. Места, където Халил би могъл да ме проследи и където сте разположили ударни отряди.

— Нещо подобно.

— Май не съм чак толкова защитен от посегателство.

— Ти сам изяви желание за тази роля — напомни ми той.

— Къде ли ми е бил акълът?

— Естествено, решението си е твое.

— Виж какво, нямам нищо против да съм стръвта в капана, но ако прекалите с охраната ми, ще подплашите Лъва.

— Предпочитам това, отколкото да допусна Лъва да те убие.

— Сигурен ли си?

Парези игнорира въпроса ми.

— Шансовете наблюдаващият екип да засече Халил, преди той да засече теб, са много големи.

Замислих се над думите му.

— Е, и двамата знаем от опит, че нещата могат да се развият и другояче. Ето обаче едно нещо, върху което да поумуваш — Халил не работи сам. Той има мрежа тук, хора, които са подготвили мисията му. Така че не мисля, че самият Асад Халил ще кисне под уличната лампа и ще чака да изляза от апартамента си. А ще са хора, чиито лица не познаваме и които ще поддържат връзка помежду си и с Халил. И когато се появи възможност, Халил ще се появи за срещата си с Джон Кори.

Парези помълча няколко секунди, после попита:

— Наистина ли мислиш, че разполага с такива ресурси тук?

— Наистина. И смятам, че които и да са, тези хора не са нови в играта и познават терена. Само си помисли какво направи Халил досега — посочих. — Това не е дело на единак.

— Знам… но ние сме винаги по-добри и по-умни от тях. Е, почти винаги.

— И както винаги, контранаблюдателният екип ще се оглежда за всеки, който може би върви след нас — продължи той. — Или след теб.

Когато правиш подобни неща — следиш хора, оглеждаш се за такива, които следят теб, залагаш капани и цялата останала веселба — никога не можеш да си сигурен как точно ще се оплеска всичко. Така че реших да не споря за подробностите.

— Предложението ми да съм стръв си остава.

— Добре. — Парези премина на по-весели теми. — Полицейският хеликоптер, който ще вземе Кейт, ще излети от площадката на Източна трийсет и четвърта точно в седем сутринта. Кейт ще бъде преместена в Белвю. В шест и половина пред блока ще те чака кола.

— Благодаря.

— И спокойно можеш да ми се обаждаш с всякакви въпроси, мисли или информация, която си спомниш или получиш.

— Ще го направя.

— И се пази.

— Ти също.

Затворихме и си налях още една доза. Взех също предплатения си мобилен телефон от барплота в кухнята. Важно е да имаш такъв апарат, ако си дилър на наркотици, кръшкащ съпруг, терорист или просто честен тип като мен със служебен телефон, който не иска данъкоплатците да поемат върху плещите си и частните му обаждания.

Взех питието си и се настаних в креслото си „Ла-З-Бой“. Така обичам да се правят нещата — лъскава кожа, променяща наклона си облегалка за четене, гледане на телевизия, спане или за да се преструваш на умрял, когато жена ти иска да й помогнеш с миенето на чиниите. Избрах полулегнало положение за пиене на скоч и набрах номера.

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз — отговори женски глас. — С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Джон Кори — казах аз. — Бих искал да говоря с господин Карнс.

— В момента го няма. Да му предам нещо?

— Да, аз съм приятелят на госпожа Карнс. Трябва да говоря с него.

— Ъъъ… вие сте…?

— Приятел от колежа на Карнс.

— О… помислих, че… Изчакайте, моля.

Записан глас ми благодари за обаждането и ме подкани да изчакам. Последва записаната раздувка:

— В „Карнс Инвестигейтив Сървисиз“ работят много вещи и квалифицирани мъже и жени с дългогодишен опит в правозащитните органи. Ние предлагаме експертна помощ в области, свързани с проучването на личните и професионалните истории на бъдещи служители. Моля, изчакайте.

Последва възторжената мелодия от „Бонанза“, която напълно ме убеди, че съм се обадил на подходящите хора.

Както и да е. Старото ми приятелче, бивш детектив първа степен в НЙПУ Дик Карнс беше работил за кратко в Антитерористичната спецчаст, където наред с другите неща научи и как точно работят федералните. После напусна ФАТС и основа агенция, която правеше проучвания на хора, кандидатстващи за държавна работа. В старите времена това нещо се вършеше предимно от ФБР, но, както вече казах, новата мода се нарича аутсорсинг — ФБР има по-важни неща за вършене, отколкото да проверява някой си Рамзи Рашид, който иска да работи в „Охрана и безопасност“ на летището.

По-важното за мен бе, че Дик Карнс беше събрал голяма база данни и имаше добри връзки в различни правителствени агенции, в това число и ФБР, с които си помагаха взаимно в работата.

В слушалката се чу гласът на самия господин Карнс.

— От колко време продължава това?

— Откакто беше на смяна от полунощ до осем, а аз — от четири до полунощ.

— Не си пил от пиячката ми, нали?

— Нима бих направил подобно нещо на приятел?

След като приключихме с приветствията, той попита:

— Как е Кейт?

Предпочетох да не навлизам в тази тема от самото начало.

— Добре е. Как е Мо?

— Все още ме търпи. Как я караш на Федерал Плаза?

— Раста и се уча, посрещам новите предизвикателства с увереност и ентусиазъм, като в същото време развивам добри навици в работата и общуването с хората.

— Направо съм изненадан, че още не са те изхвърлили с ритници.

— И аз. Виж сега, Дик, трябва ми една услуга.

— Ало? Джон? Връзката нещо се разпада.

Ама и той е един комедиант…

— Важно е и е строго конфиденциално — казах аз.

— Добре… искаш ли да се срещнем?

— Не ми е позволено да излизам.

— Да не те е хванала?

— Всъщност намирам се под домашна охрана от отдел „Специални операции“.

— Господи! Какви си ги надробил, по дяволите?

— Не съм дробил нищо, Дик. Има ли буболечки при теб? На телефона и в офиса?

— Ъъъ… не. Тоест, проверявам. А при теб?

— Обаждам се от предплатен телефон и съм сигурен, че апартаментът ми е чист.

— Добре. Но защо се тревожиш за това?

— Радвам се, че попита. Ето как стоят нещата. Търся един тип на име Борис. Руснак, бивш агент на КГБ, към петдесетте. Последно известно…

— Задръж малко. Борис кой?

— Не знам. Затова питам теб.

— Ти не работеше ли за ФБР? Така де, те биха могли да ти помогнат.

— Аутсорсвам нещата.

— Да не искаш да кажеш, че е официално? И се плаща?

— Не.

— Стига, Джон. Това е рискован бизнес.

— Да кажем, че е частен въпрос. Като проверка на съпруг. Или може би на кредит.

— Последните два пъти, когато ти правих подобни услуги, целият се изпотявах, че ще ме пипнат и ще си изгубя лиценза.

— Ама ти си лицензиран, така ли?

— И договора с правителството.

— Последно известно местожителство Вашингтон, преди три години. Записваш ли си?

— Ти си абсолютен задник.

— След като напуснал КГБ, този човек е работил за либийското разузнаване.

— Какво?!

— После им изменил — всъщност избягал от Либия с помощта на ЦРУ и се озовал във Вашингтон, където се срещнах с него преди три години…

— Определено не искам да имам вземане-даване с неща, в които има пръст Компанията.

— Не искам от теб подобно нещо. Мисля, че след като ЦРУ е изстискало всичко от Борис, той е минал през програмата за установяване на бивши съветски граждани, която се грижи за и държи под око такива като него. Но в Щатите тази програма не се води от ЦРУ, така че въпросните съветски граждани обикновено се прехвърлят на ФБР. Схващаш ли?

— Да.

— Значи Борис е регистриран в някой клон на ФБР.

— Ясно. Миналият октомври пак проверявах руснак по твоя молба — напомни ми той. — Някакъв Михаил не знам кой си. Живееше в Бостън и…

— Помня. Получи ли чека ми?

— Трябваше да се обадя в клона на ФБР в Бостън заради него и те започнаха да ме разпитват за какво ми е притрябвала тази информация.

— За твоята работа, Дик. И те са ти я дали.

— Да… но… не е съвсем редно.

— Дик, ако не беше важно…

— Добре. Значи нямаш фамилно име, а само време и място, когато е бил видян за последен път.

— Да. Борис, бивш служител на КГБ. Колко такива може да има?

— Джон, трябва ми нещо по-…

— Пуши „Марлборо“ и пие „Столичная“.

— Че защо не го каза от самото начало? Момент да проверя в компютъра.

— Виж, мисля, че имаме две възможни местоположения за Борис. Вашингтон и Ню Йорк. Половината руснаци се озовават по тези места. Така че се обади на източниците си от ФБР на двете места и кажи… а бе измисли нещо.

— Да бе. Измисли нещо. Какво да измисля, по дяволите…?

— Импровизирай. Правиш му проверка за нова месторабота. Правителството ти плаща точно за такива неща, Дик.

— Но обикновено ми дават фамилията на човека, Джон. Както и друга полезна информация като адрес, настояща месторабота и всичко, което вече е написал в кандидатската си молба. Аз правя проверки на известни хора, а не ги издирвам.

— Какво стана със стария оправен Дик Карнс?

— Зарежи глупостите. Добре… ето какво мога да направя… Мога да дам на Бюрото името на един руснак, когото наистина проверявам по поръчка на ФБР… и да вметна, че този тип като че ли има връзки с друг руснак на име Борис, когото също трябва да проверя. На възраст около петдесетте бивш служител на КГБ, работил за либийското разузнаване, избягал тук и видян за последен път преди три години във Вашингтон.

— И пуши „Марлборо“. Идеално.

— Да… и може би ако онзи от ФБР, с когото ще разговарям, реши да не ми задава много въпроси откъде ми е известно всичко това за Борис и ако не решат сами да проучат въпроса, може би ще ми дадат някой Борис, който да отговаря на въпросната информация.

— Виждаш ли? Проста работа.

— Така си мислиш. Къде да се пробвам най-напред? Във Вашингтон или в Ню Йорк?

Помислих и отговорих с надежда:

— В Ню Йорк.

— Хубаво. Връзките ми с Федерал Плаза са по-добри от тези във Вашингтон.

Това ми припомни да го попитам:

— Предложението ти за работа още ли е в сила?

— Не.

— Защо? Имам страхотни връзки във Федерал Плаза двайсет и шест.

— Нещо не оставам с такова впечатление.

Не ме попита за какво изобщо става въпрос, защото явно не желаеше да научава. Знаеше обаче, че отново съм се забъркал в нещо, а освен това се намирам под някаква домашна охрана, да не споменаваме и това, че го питах за работа. Реших малко да му разясня нещата и да го мотивирам допълнително.

— Всъщност Кейт не е добре. Беше нападната от ислямски терорист.

— Какво?!

— Оправя се. Рана от нож във врата. От няколко дни е в болница, после ще бъде поставена под охрана у дома.

— Слава Богу. Значи… нападателят е все още на свобода?

— Да.

— И сега търси теб ли?

— Аз търся него.

— Ясно. И този Борис, който е работил за либийското разузнаване…?

— Има нещо общо.

— Добре. Ако Борис е в Щатите, ще ти го открия.

— Знам, че ще го откриеш. Възможно е обаче да е починал наскоро.

— Добре. Жив или мъртъв. Как да се свързвам с теб?

Дадох му номера на предплатения телефон.

— Информацията ми трябва в рамките на двайсет и чет ри часа. Или по-малко.

— Ако затвориш този телефон, може и да се захвана за работа.

— Много поздрави на Мо.

— Моля се за Кейт.

„А за мен няма ли да се помолиш, Дик?“

— Благодаря.

Затворих и си допих питието.

Шансовете Дик Карнс да открие Борис бяха около петдесет на петдесет. Вероятността Борис да е все още жив беше по-малка. Но ако Дик успееше да го намери жив, двамата с Борис можехме да поговорим как да решим общия си проблем.

Алкохолът малко ми завъртя главата, а и не бях спал много в последно време, така че се излегнах в креслото, затворих очи и се прозях.

Видях размазана картина как държа Халил, докато Борис дялка черепа му с ледокоп… после Борис държеше Халил, докато му демонстрирах хирургическа интервенция в югуларната вена… и по ръцете ми се стичаше адски много кръв…

32

В каньоните на остров Манхатън утрото е малко тъмно, но беше ясно, че предстои още един хубав майски ден — идеално време за полети.

Във фоайето имаше нов човек от „Специални операции“ — Детектив Лу Рамос, който беше предпочел да се прави на „Доставчик на гевреци“ — добър избор за шест и половина сутринта. Още по-доброто бе, че имаше истински гевреци в голяма торба, както и кафе за мен.

Трябваше да остана във фоайето до пристигането на колата, така че си побъбрих с детектив Рамос, който като че ли изпитваше страхопочитание към моя милост по някаква причина. Бог знае какво му бяха надрънкали на Федерал Плаза 26. Рамос, ще охраняваш легендарния детектив Джон Кори от отдел „Убийства“ на НЙПУ, пенсиониран с три куршума в тялото, който сега върши неоценима и опасна работа за нас в борбата със „световния тероризъм“.

— Ако нещо се случи с вас, докато съм на смяна, аз съм В-Ъ-Н — сподели детектив Рамос.

— А как мислиш, че ще съм аз? Т-Р-У-П.

Както и да е, харесваше ми да се отнасят към мен като с ВИП персона, макар да не си падах по причината за това отношение.

Отпих от кафето и се замислих за предишния следобед. Бях разопаковал багажите, прерових за бръмбари, но не открих нищо подозрително. Може би трябваше да спра да си въобразявам, че Асад Халил е чак толкова умен — или че колегите ми са така коварни. Параноята е хубаво нещо, ама отнема страшно много време. От друга страна, най-щастлив се чувствам, когато ме хване параноя. Така де, мисълта, че враговете и приятелите се опитват да се доберат до теб, е изключително възбуждаща.

Вчера следобед доставиха и нещата от техническия отдел и сега бях надянал жиците и проследяващото устройство, за да демонстрирам готовността си да съдействам и способността си да следвам инструкции.

Освен това носех бронежилетка под ризата, която бе ушита така, че да изглежда добре върху бронираното ми бельо. Бях избрал и спортно сако, също скроено според бронежилетката и с допълнително място за пистолета в кобура на колана. Не съм суетен, но е важно да изглеждаш добре, когато си с оръжие и броня — току-виж твоя снимка попадне във вестниците.

Бях посветил остатъка от следобеда на четене на досието на Халил. Нямаше много неща, които да не можех да си спомня, но преглеждането на всичките ни бележки — моите, на Кейт, на Джордж Фостър и на Гейб — и записките ни за издирването на неуловимия либийски задник из цял свят ме накара да осъзная колко усилия бяхме положили през тези три години и как кучият син беше успял да изчезне вдън земя. Изобщо не бях виждал подобно нещо през годините ми във ФАТС. Обикновено някой вижда някого, получаваме вест от информатор, който се оглежда за награда, или постъпват сведения от разпити на затворници или от прехванати комуникации между терористични групи или страни, които подкрепят терористи. Но за тези три години не бяхме попаднали на нито една следа. Сякаш Асад Халил беше изпаднал от планетата или никога не бе съществувал.

Не знаех къде се е спотайвал през това време и с какво се е занимавал, но знаех, че сега е тук, знаех какво е направил и какво си мисли, че ще направи. Така че бях сигурен, че това ще е последната ми възможност да го убия.

Към шест вечерта се бях обадил в болницата да се поинтересувам за Кейт (почиваше), после прекарах известно време пред компютъра, прегледах личната си поща и съобщих на някои приятели и роднини за дребния инцидент с Кейт, че ще заминем за няколко седмици и няма да можем да си проверяваме имейлите.

На домашния телефон нямаше много записани обаждания. В днешно време всеки те търси на мобилния — освен онези, които наистина искат да се чуят с теб. Асад? Обади се на Джон.

После започнах доклада си за инцидента.

„Двамата със специален агент Мейфийлд обичаме скоковете с парашут и членуваме в парашутистки клуб, чийто президент е един лайнар на име Крейг Хоузър, който иска да чука специален агент Мейфийлд…“

Да опитаме отначало.

„През май планината Катскил може да бъде невероятно красива, с бели гълъби, реещи се в лазурното небе…“

Както и да е, докладът нещо не вървеше, така че погледах новините, в които се съобщи за нахлуването с взлом в Дъгластън, Куинс, и за трагичното убийство на тричленно американско семейство от арабски произход. Репортерът спомена, че мъжът е бивш градски полицай, но не добави, че работи за Антитерористичната спецчаст — това „спец“ можеше да накара хората да се замислят. Всъщност журналистът каза:

— Властите разследват версия за убийство от омраза.

Точно така си беше. Но не от онзи вид, който се предполага. Все пак добро попадение.

Нямаше съобщение за злополуката с Кейт, нямаше и да има. Не се спомена нито дума и за убития таксиметров шофьор на Мъри Стрийт, нито пък за застреляния дебеланко Чарлз Тейлър в лимузината му при гара Дъгластън. Федералните се бяха погрижили за това.

Легнах си сам, което не ми харесва — и за пръв път от много време спах с оръжието си.

И ето че сега бях във фоайето на жилищния си блок, нагъвах геврек с масло, отпивах кафе и чаках да ме откарат до вертолетната площадка.

Пред блока спря патрулна кола и двамата с детектив Рамос излязохме. Зад волана седеше униформен полицай, който се представи като Кен Джаксън. Друг, на име Ед Рейгън, ми отвори задната врата, за да се кача. Настаних се, полицай Рейгън седна до шофьора и потеглихме.

Стигнахме до вертолетната площадка на Източна 34-та на Ист Ривър за петнайсет минути. Благодарих на Ед и Кен и понечих да сляза от колата, но Кен ми съобщи, че трябва да остана вътре. Бях охранявана персона и тъй като самият аз съм бил охрана преди време, си спомних неколцина задници предимно политици, които правеха работата ми трудна, проявих разбиране и останах вътре, докато полицай Рейгън излезе и заеме позиция до колата.

Иначе казано, полицията вземаше мерки срещу евентуален снайперист, докато Асад Халил си мислеше да ми резне главата.

Оцветеният в синьо и бяло хеликоптер на НЙПУ вече беше на площадката — „Бел 412“, използван предимно за спасителни операции на море и екипиран като линейка.

Болницата „Белвю“, където щяха да откарат Кейт, също се намираше при реката, на няколко преки южно от вертолетната площадка. Белвю поемаше „чувствителните“ случаи — болни или ранени затворници, както и ранени свидетели и жертви, за които се смяташе, че са изложени на допълнителен риск. Като Кейт.

Джаксън получи съобщение, полицай Рейгън отвори вратата ми и ме съпроводи до чакащия хеликоптер. Благодарих му, качих се в кабината и се огледах.

Както вече казах, това бе напълно оборудвана линейка и спасителна машина, така че беше пълна с всевъзможно спасително и медицинско оборудване, в това число застопорена носилка на колела, която изглеждаше удобна, но не чак колкото моя „Ла-З-Бой“.

Двигателят се включи и в кабината стана доста шумно.

Освен пилота и втория пилот, които бяха от НЙПУ, в хеликоптера имаше и човек от специалните части, въоръжен с автомат М–5. Нима щяхме да правим въздушен десант? Онзи от специалните части ми махна за поздрав и затвори вратата, от което вътре стана малко по-тихо.

Забелязах, че на борда си имаме и дама — със син шлифер и бели панталони. Протегна ми ръка и се представи, като се мъчеше да надвика рева на двигателя:

— Хедър. Спешна помощ.

Здрависахме се и аз отговорих:

— Джон. Картечар.

Тя се усмихна.

Изглеждаше приятна дама, може би на петдесет или шейсет — а може и по-млада, може би на двайсет и пет, с дълга огненочервена коса, зашеметяващи сини очи и лице на скандинавска богиня.

— Е, значи отиваме да вземем жена ви? — попита тя.

— Кого?

— Жена ви.

— О… да. — „Вярно бе, женен съм“.

Заех мястото срещу нейното, хеликоптерът се издигна над площадката и се плъзна странично над реката. Продължихме издигането си, докато летяхме на север, следвайки Ист Ривър.

— Харесва ли ви да летите с хеликоптер? — попита Хедър.

— Обожавам хеликоптерите. А вие?

— Не съм толкова сигурна.

— Можете ли да плувате?

Тя отново се усмихна.

Хедър си носеше „Пост“. Зарови бялото си като от алабастър лице в страниците и зачете с огромните си кадифеносини очи.

Насочих вниманието си към прозореца от лявата ми страна и се загледах в плъзгащите се покрай нас небостъргачи на Манхатън. Следвахме Ист Ривър до пресичането й с Хъдсън, продължихме още известно време на север, след което завихме на запад към окръг Съливан.

Хедър остави вестника и попита:

— Кой й е срязал сънната артерия?

— Някакъв психопат — отвърнах. Тя хвърли поглед към човека от специалните части.

— Мислите, че може да опита пак ли?

— Нямаме намерение да рискуваме.

— Има късмет, че е оживяла — осведоми ме тя. — При такива случаи изходът обикновено е фатален.

— Знам.

— Получава много специално обслужване — отбеляза Хедър.

Естествено, отговорих:

— Защото е много специална дама. — „Но не ме разбира, Хедър. Всъщност разбира ме, и то много добре“.

— Носите бронежилетка — посочи Хедър. А тя изглеждаше така, сякаш прекарва контрабандно балони.

— Да — отвърнах. И защо ли бях профукал хилядарка за ризата и спортното сако? За протокола я уведомих: — И не само бронежилетка. От НЙПУ съм. Пенсиониран.

— Доста сте млад за пенсионер.

— По инвалидност.

— Умствена ли?

Усмихнах се.

— Всички питат това.

Тя се разсмя. Дадох си сметка, че на връщане, освен Хедър ще бъде и жена ми, така че поуспокоих малко топката и попитах:

— Мога ли да взема част от вестника?

— Разбира се.

След около трийсет минути във въздуха шумът на двигателя се промени и започнахме да се снишаваме. В далечината различих пистата на окръжно летище Съливан, където преди не чак толкова много време беше започнала цялата тази отвратителна каша.

След малко забелязах и голямата бяла сграда на Регионалния медицински център Катскил и площадката за вертолети до нея.

Кацнахме. Двигателят затихна, перките спряха да се въртят и вратата се отвори.

— Моля, останете в машината — много професионално и може би малко хладно ми каза Хедър.

Самата тя слезе и бързо тръгна към болницата. Човекът от специалните части също слезе и зае позиция между хеликоптера и сградата. Забелязах и двама униформени полицаи от щатската полиция, въоръжени с карабини, при входа. Мерките може и да бяха прекалено строги, но явно някой беше решил да не поема никакви рискове.

Гледах как изкарват количката на Кейт от болницата и я бутат към хеликоптера. Беше със зелено болнично облекло и бяла нощница, но нямаше системи и дихателна тръба, което беше добър знак. Държеше плюшения лъв в скута си. Видя ме при вратата, усмихна се и ми махна. Махнах й в отговор.

Четирима санитари я качиха с количката на борда. Отстъпих настрани, за да направя място, и веднага щом я сложиха на носилката, отидох при нея.

— Здрасти, красавице.

Целунахме се.

— Радвам се да те видя — рече тя.

Гласът й бе малко дрезгав, но не го споменах.

— Аз се радвам да те видя. Изглеждаш страхотно.

И наистина изглеждаше добре. Устните и бузата й все още бяха малко подпухнали там, където я беше ударил Халил, но цветът на лицето й се беше върнал и си беше сложила лек грим, за да прикрие синините. Върху раната й имаше лека превръзка, около която се виждаха черни и сини петна.

Един от санитарите ми даде торба с шлема и обувките й. Подписах се за багажа, подписах и документите за изписване, застрахователните формуляри, писменото отказване от претенции и нещо, което приличаше на допълнение към завещанието ми и приписваше цялото ми движимо и недвижимо имущество на болницата.

Двигателят отново се включи и минута по-късно бяхме във въздуха.

Седях до Кейт, държах ръката й и я гледах. Бузите й бяха малко хлътнали. Тя потупа лъва.

— Доста съмнителен вкус.

— Така е — признах. — Но е важно посланието.

Така и така бяхме на тема лъвове и тя попита:

— Наистина ли ни трябва човек от специалните части?

— Стандартна процедура — отвърнах.

Хедър дойде при нас.

— Здравейте. Аз съм Хедър, спешна помощ. Как се чувствате?

— Идеално.

Хедър зададе на Кейт няколко медицински въпроса, постави на челото й лепенка-термометър, измери й кръвното и каза:

— Всичко е наред. Сладко лъвче.

— От съпруга ми — отвърна Кейт и ми се усмихна.

Помислих си, че Хедър ще каже: „О, Джон е съпругът ви?“, но тя просто се отдалечи и седна на мястото си.

— Много е хубава — отбеляза Кейт.

— Кой?

— Сестрата.

— Хайди ли?

— Хедър.

— Така ли?

Както и да е, побъбрихме малко, но не по работа. Гласът й бе слаб, увещавах я да не говори прекалено много и й помагах да отпива вода от бутилката.

— Успях да хапна малко пюре сутринта.

Защо все пюре? Защо винаги тъпчат болните с пюре? Когато бях в Презвитерианската болница в Колумбия, след като си получих трите куршума, непрекъснато ми даваха пюре. Защо ми е да ям пюре, по дяволите?

— А ти си ял на закуска геврек с мак.

Прокарах език по зъбите си. Нима се бях усмихвал на Хедър с макови семенца в устата?

— Снощи мина един от централата да види как съм — каза Кейт. — Казваше се Питърсън.

Не е необичайно някой от Вашингтон да се интересува от ранен при изпълнение на служебния си дълг агент, но бях сигурен, че в случая не става въпрос само за съчувствие и протокол.

— Напомни ми да не говоря с никого за инцидента — продължи Кейт. — Сякаш се нуждая от припомняне.

Не коментирах.

— Излязох в отпуска по болест, така че ще съм си вкъщи, докато се възстановиш.

— Не е необходимо — рече тя. — Мога да помоля майка ми да дойде.

„Аз пък мога да застана на балкона със залепена на челото мишена“.

— Джон?

— Отпуската не е по мое желание — казах. — Но никакви приказки за работа, докато не се прибереш у дома.

— Добре. — После попита: — Би ли скочил отново? „Да, ако майка ти дойде. От балкона“. Естествено, не го казах.

— Мисля си за нещо друго — отвърнах. Новините за случилото се с онази летяща бракма напираха неудържимо. — От клуба не искали да извършат другите два скока след инцидента, но Крейг настоявал. Били си платили, а случилото се с теб не трябвало да разваля тренировката им.

Погледнах я, но не можех да преценя дали се е хванала. Затова продължих с истинската част от историята:

— Излетели и няма да повярваш, но единият двигател се подпалил и трябвало да кацат аварийно.

— Боже мой!

— Двигателят, от който течеше масло. Същият, който ме беше разтревожил.

— Сериозно?

— Така ми каза един от щатските полицаи — отвърнах и добавих скромно. — Имам нюх за неприятностите. Шесто чувство.

— Някой пострадал ли е?

— Не, но Крейг изпаднал в истерия и трябвало да му дават успокоителни.

Тя май прие думите ми скептично, но каза:

— Не ги виня, че са продължили скоковете. Планирахме ги от месеци.

— Е, следващия път трябва да си изберат по-добър самолет.

— Ти си много умен, Джон — призна тя, за да ме отклони от темата. — Трябваше да се вслушам в думите ти. — Усмихна се. — Е, какво ти е предчувствието за този хеликоптер?

Хедър се бе върнала и се включи, преди да успея да отговоря:

— Джон каза, че обожавал хеликоптери.

— Сериозно? — изненада се Кейт. Хедър пак й премери кръвното и установи, че леко се е повишило.

Както и да е, обратният полет мина гладко, бързо и без инциденти. Нямаше зенитна стрелба, ракети земя — въздух и преследващи ни самолети. Когато приближихме площадката, погледнах навън и видях полицейски патрулни коли, готови да затворят магистралата ФДР, така че чакащата линейка да стигне до спешното отделение на Белвю за не повече от минута.

— Наистина предпочитам да се върна у дома — каза Кейт. — Чувствам се отлично.

— Ще се върнеш след някой и друг ден.

— Правя посещения по домовете, ако имате нужда от човек — осведоми ни Хедър.

Страхотно.

— Благодаря, но майка ми ще дойде — отговори Кейт.

Всъщност нямаше да дойде. Не и при сегашните обстоятелства. Но реших да не задълбавам в темата.

Погледнах Кейт, после навън към Манхатън. Кучият син, който се беше опитал да я убие в окръг Съливан, сега беше тук. Но нямаше да напусне града.

33

От НЙПУ бяха поставили униформено ченге точно пред вратата на единичната стая на Кейт. Всъщност половината от етажа беше охранявана зона и повечето пациенти бяха гости на НЙПУ или Изправителния департамент. Изписват ги в тапицирани вагони или катафалки. Интересно място.

Кейт не повдигна въпроса за нападението на Халил, но съм сигурен, че то занимаваше мислите й, а е най-добре травмата да не се потиска, а да се говори за нея.

— Видях видеозаписа на скока — казах й. Тя помълча известно време, после попита:

— Какво са успели да снимат?

— Трябва да го видиш сама. И да прочетеш доклада ми.

— Само не се надувай както обикновено — посъветва ме тя.

— Виждам, че се връщаш към старото си аз.

Тя се усмихна и хвана ръката ми.

— Знам, че спаси живота ми.

— Можем да поговорим за всичко това, когато се прибереш у дома — рекох аз.

„Или сега, ако искаш“.

Тя смени темата и се насочи към належащите въпроси. Подобно на Хедър, беше забелязала наедряването ми. Обсъдихме промените в статуса ми и нейния като охранявана личност, макар да не споменах, че може и да излизам на дълги разходки нощем.

Не споменах за двете убийства в Калифорния и за петте в Ню Йорк. Щях да го направя, но убийствата по принцип слагат край на разговорите, така че обсъдихме някои идеи, теории и възможни стратегии.

Кейт бе имала време и мотивация да мисли за всичко това и беше стигнала до същите заключения като мен и до които в крайна сметка стигнаха и Парези и Уолш: Халил е най-лошият тип човек за издирване — много добре обучен, дисциплиниран и мотивиран единак без близки съучастници, без приятели и семейство в района и без обичайни или предполагаеми места, където би могъл да се навърта.

Освен това Кейт бе съгласна, че Халил най-вероятно разполага с ресурси тук — с хора, които не са имали пряк контакт с него преди, но му осигуряват средства и информация.

Обсъдихме и възможността да е планирал някакви фойерверки за финално изпълнение.

— Може и да е така, но най-напред ще се погрижи за личните си работи, както миналия път — каза Кейт. Замисли се за момент. — Като Чип Уигинс. Някой погрижил ли се е за него?

— Всъщност да. Халил.

— О… Боже мой…

— Именно. Миналата седмица в Санта Барбара.

Разказах й за убийството на Чип Уигинс, без да й спестявам подробностите около обезглавяването му.

— Започва оттам, откъдето остави нещата. — Разказах й и за Фарид Мансур, американеца от либийски произход.

Тя кимна.

— Чип беше приятен човек.

— Халил определено е на друго мнение.

Разказах й и за убийството на Амир на Мъри Стрийт.

— Помниш, че миналия път Халил също видя сметката на таксиметров шофьор, нали?

Кейт кимна и заключи съвсем правилно:

— Той е в града.

Следващата й мисъл бе, че аз, Джон Кори, съм следващият, който най-вероятно ще има среща с Асад Халил — естествено, стига да го видя, че идва.

— Джон, охраната е денонощна, нали?

— Разбира се.

— Внимавай. И не предлагай да… примамиш Халил.

— Разбира се, че няма.

Беше време да й кажа за Гейб, но започнах по-отдалеч.

— Мислят, че Халил вероятно е взел на мушка Антитерористичната спецчаст, така че в списъка му може да има и други — Джордж Фостър, дори Винс или Том.

— Да, Халил вероятно разполага с известна информация за начина на действие и структурата на управление на службата. — Това я доведе до друга мисъл. — Гейб също. Той е от арабски произход и е в екипа Ловци на лъвове.

Хванах ръката й.

— Гейб е мъртъв.

Тя не отговори. Разказах й какво се е случило с Гейб, жена му и дъщеря му и отново не й спестих нито една подробност така и така скоро щеше да прочете докладите, но не й казах, че е убит с нейното оръжие.

— Полицията го нарича влизане с взлом или може би престъпление от омраза — завърших аз. — От следите на местопрестъплението се вижда, че Гейб е оказал съпротива.

Разказах й също за убийството на шофьора на лимузината недалеч от къщата на Гейб.

Кейт се загледа в тавана с насълзени очи. Накрая промълви:

— Какво са направили горките жени, че… да умрат по такъв начин?

Изглеждаше уморена и гласът й отслабваше.

— Ще те оставя да почиваш — казах й аз. Тя ме погледна.

— Измъкни ме утре оттук.

— Ще опитам.

Казах й, че ще се върна привечер, стига да мога. Целунахме се, след което отидох при сестрите и казах на дежурната, че госпожа Кори иска да бъде изписана на следващия ден.

Сестрата направи справка с картона си и ми съобщи, че госпожа Кори първо трябва да бъде подложена на медицински преглед. Освен това изписването й било маркирано.

— Тоест?

— Тоест това не е само медицинско решение.

— Тоест?

— Тоест трябва да уведомим определени хора, преди да бъде изписана.

Тоест Уолш или онзи, от когото получаваше заповеди, беше решил да остави специален агент Кейт Мейфийлд в Белвю, за да могат да я държат под контрол и по-далеч съпруга й, когото тя обичаше така много и когото ФБР й беше отмъкнало за едно специално поръчение, а именно — да играе ролята на жива стръв.

Хората от Федерал Плаза 26 и във Вашингтон понякога ме впечатляват с начина си на мислене. Казвам го всеки път, когато мислят като мен.

Сестрата нямаше да ми каже, а и едва ли имаше представа кои по-точно са въпросните „определени хора“.

— Вижте дали госпожа Кори не се нуждае от успокоителни — казах й аз, благодарих и си тръгнах.

34

Върнах се у дома и успях да преполовя доклада си, като внимавах да не разкрасявам фактите и да оставя действията ми сами да говорят за себе си. И предвид, че Кейт щеше да чете това, я представих доста прилично, като описах как се е борила с нападателя и тъй нататък. Дори й приписах онзи ритник в топките на Халил.

Гледах новините в пет. Бяха зарязали историята с нападението и убийствата в Дъгластън, Куинс. Това беше вчерашна новина и нямаше да се появи отново, освен ако нямаше арест по случая или ако медиите не решаха да отразят погребенията. Гейб щеше да бъде погребан като инспектор с всички почести и трябваше да разбера повече за подробностите.

Течащият в дъното на екрана текст съобщаваше, че нивото на тревога е жълто, каквото си беше от много месеци. Никога вече нямаше да стане зелено и от много време не беше ставало оранжево. Лично аз харесвам оранжевото — привлича вниманието на всички и дава теми за разговор по коктейлите. Като стана въпрос за това, беше час за коктейли и имах време за един малък преди пристигането на шофьора и телохранителя ми за посещението ми в болницата.

Докато се чудех дали да е водка не мирише, или скоч обичайното, предплатеният ми телефон иззвъня.

Малко хора имаха този номер, но можеше да е Кейт.

Взех телефона от масичката.

— Кори слуша.

— Мога ли да говоря с мъжа в къщата? — попита гласът на Дик Карнс.

Явно имаше добри новини.

— Да, госпожо — отвърнах. — Ей сега ще го повикам.

Той се разсмя.

— Джон, мисля, че го намерих. Точно тук, в Ню Йорк.

— Жив?

— Да… предполагам. Онзи от тукашния оперативен отдел, който ми даде информацията, не спомена, че е мъртъв.

— Добре. — Макар да не беше задължително от ФБР да разберат моментално, че един от подопечните им бегълци е изчезнал или е претърпял злополука.

— Готов ли си да записваш?

Взех тефтера и молива от масичката.

— Давай.

— Добре. Борис Корсаков. — Прочете ми фамилията буква по буква. — Отговаря на описанието ти за приблизителна възраст и че е бивш служител на КГБ. Онзи от ФБР не спомена нищо за либийското разузнаване или предишните му адреси, но каза, че е по програмата за установяване на бивши съветски граждани.

— Добре… предполагам, че това е достатъчно.

— Виждал си този тип, нали?

— Да.

— Тогава си включи компютъра. Пратих ти снимката, която ми дадоха от ФБР.

— Момент.

Отидох в свободната стая, която двамата с Кейт бяхме направили на домашен кабинет — а не стая за мама, — и влязох в системата.

— Как е Кейт? — попита Дик.

— Много по-добре.

Отворих имейла. От екрана ме гледаше Борис. Моят Борис.

— Получи ли я?

— Да. Той е, Дик. Ти си гений.

— Абсолютен виртуоз по баламосването съм. Въртях онзи от ФБР на малкия си пръст.

И продължи да приказва. Слушах любезно и търпеливо. Дик Карнс, който не беше сигурен дали може или дали трябва да прави това, сега ме уверяваше, че било фасулска работа. Накрая обаче се усети.

— Направо си съдрах задника, докато се добера до подходящия човек и докато го убедя, че имам право на достъп до такава информация.

Продължавах да гледам снимката на Борис. Беше як на вид и си спомних колко впечатлени бяхме двамата с Кейт от него — не само от думите, но и от поведението му. Възможно ли бе Асад Халил да се справи с този тип? Не бих си помислил подобно нещо преди три години, когато се срещнах с Борис, но…

— Джон? Казах, че имам адреса му.

— Браво.

— Живее в Брайтън Бийч, Дванадесета улица, номер триста петдесет и пет, заедно с половината от руснаците в Ню Йорк. Апартамент шестнайсет А. Там е от почти три години.

— Добре.

Явно бяха изпълнили желанието на Борис да бъде настанен в Ню Йорк и той беше избрал квартал, където няма да страда от носталгия и където бившите момчета от КГБ се събираха на бутилка водка и си спомняха добрите стари времена, когато са били млади и мразени.

— Не успях да науча номера на мобилния или домашния му телефон, но се сдобих със служебния.

— И той става.

Дик ми продиктува телефонния номер.

— Къде работи? — попитах.

— Е, тази част ще ти бъде забавна, така че я оставих за последно…

— Само не ми казвай, че работи в руска баня и търка мъжки задници.

— Странно, точно това се канех да кажа. Ето как стоят нещата. Борис е собственик и управител на руски нощен клуб в Брайтън Бийч. Помниш ли, ходехме в някои от тях с Иван лудия руснак, когато бяхме ергени и…

— Аз бях ерген. Ти си женен от трийсет години.

— Добре де. Помниш ли онова заведение? Как се казваше бе? „Россия“. Онези дългокраки руси…

— А знаеш ли как се казва това заведение?

— Да. „Светлана“. Май не сме били там. Намира се в крайбрежната алея до Трета улица.

— Добре… И е собственост на Борис?

— Е, при руснаците кой може да ти каже кои са му партньорите в сянка? Всичко е руска мафия. Нали? Може да е просто подставено лице.

— Може. Но е възможно и ЦРУ да са му отпуснали заем.

— Мислиш ли? Хей, трябва да си помислим дали да не се чупим в Русия и да отворим там американски нощен клуб.

— Ти иди пръв. Аз ще остана и ще въртя тукашния ти бизнес.

— Можем да го обсъдим. Сега какво да правя с Василий Римски?

— С кого?

— Онзи, когото проверявах. Кандидатства за работа в Сметната палата — счетоводител е. Най-обикновена проверка. А току-що казах на ФБР, че си има вземане-даване с бивш човек на КГБ на име Борис Корсаков. Трябва ли да го споменавам в доклада си?

— Направи каквото е най-добро за страната, Дик.

Той се разсмя.

— Хей, кажи ми после какво се е получило.

— Дадено.

— Защо не засичам нищо по вестниците?

— Защото е здравата потулено. — Поколебах се. — Видя ли онази история за домашното нахлуване и убийствата в Куинс?

— Да. Ченге и семейството му.

— Е, това ченге работеше за ФАТС.

Дик замълча за момент.

— Господи… И е свързано с нападението срещу Кейт ли?

— Да.

Той отново се смълча.

— Затова ли си под домашна охрана?

— Трябва да станеш детектив — отбелязах. — Добре, страшно съм ти задължен за това. Отивам да видя Кейт…

— Пази се.

— Благодаря за напомнянето. Ще ти звънна другата седмица.

Затворих, разпечатах цветната снимка на Борис и написах отдолу „Нощен клуб «Светлана», Брайтън Бийч“. После написах бележка и на Кейт: „Кажи на Винс и Том, че трябва да се видят с Борис. Кажи им и защо“.

Хрумна ми, че оставям бележки, сякаш не очаквам да се прибера.

Преди да изляза, си сипах малко „Столичная“, за да отпразнувам откритието и да пожелая дълъг живот на Борис. Или поне достатъчно дълъг, за да имам време да се видя с него.

35

Строго охраняваният етаж в Белвю е най-лошото от най-лошите места — болница, управлявана като затвор. Името ми фигурираше в списъка с оторизираните посетители, а благодарение на полицейската значка и федералните документи минах през пропускателния пункт без много разправии. Е, имаше си и добри страни — Асад Халил нямаше начин да стъпи на този етаж.

Всъщност Асад Халил не би трябвало да има представа, че госпожа Кори е жива, добре и тук. Все пак се запитах дали приятелите му в Ню Йорк не преглеждат некролозите или публичните записи за смъртта на Кейт. Не че съм параноик, но ако Халил разбереше или заподозреше, че Кейт не е мъртва, местните му приятели сигурно щяха да се сетят, че се намира точно тук. Можехме да пуснем фалшив некролог, както правим понякога, но тогава телефонът ми щеше да се стопи от звънене и половината самотни жени в блока щяха да ми чукат на вратата с касероли в ръце. Така че никакви некролози, но си отбелязах да кажа на Уолш да се погрижи за издаването на фалшив смъртен акт.

Седнах до леглото на Кейт и й казах, че трябва да остане известно време в болницата. Тя вече го знаеше и това не я правеше особено щастлива. Кейт обаче е федерален агент от кариерата и прави онова, което е най-добро за Бюрото, екипа и мисията. Аз на нейно място вече щях да се спускам от прозореца на въже от чаршафи.

Забелязах, че плюшеният лъв е обесен за врата на шнура на щорите.

— Мина ли през психотеста? — попитах.

Тя се усмихна.

— Опитвам да се уредя в лудницата, за да сме заедно.

Побъбрихме известно време и Кейт ми каза, че й звъннал Том Уолш, който, виждате ли, бил единственият човек на Федерал Плаза 26 освен Винс Парези, който знаел, че тя е в Белвю.

— Помолих го да ми прати мобилния телефон и го попитах у кого е оръжието ми.

Не отговорих.

— Той каза, че телефонът и пистолетът ми липсвали и вероятно са у нападателя — продължи тя.

— Щатската полиция все още ги издирва — отвърнах.

— Същото каза и Том… — Тя помълча известно време. — Не си спомням… но мисля, че може да е взел пистолета ми…

— Не се безпокой за това. Той си има предостатъчно пистолети.

— Но ако телефонът ми е у него, има достъп до указателя. — Погледна ме. — Ще ти се обади.

— Надявам се. — Реших да сменя темата. — Имаш ли нужда от нещо?

— От изписване.

— Скоро ще стане.

— Споделих с Том идеята си да проверят мобилния на убития таксиметров шофьор и да видят с кого е разговарял, но нямало никакви записи за телефона му.

— Да. Добра идея, но без резултат.

Известно време тя се взираше в тавана, после каза:

— Тук се чувствам толкова безпомощна… така безполезна…

Опитах се да я накарам да се почувства по-добре.

— Ти си единственият човек на планетата, който е оказал съпротива на Асад Халил и е оцелял, за да разказва за това.

Тя се усмихна насила и ми напомни:

— При това два пъти. Не ме улучи — не улучи и двама ни преди три години.

— Правилно. И ще съжалява за това.

— Той защо… защо не се опита да убие и теб? — попита Кейт.

Явно отново започваше да мисли за всичко това.

— Защото ти му пречеше — отвърнах.

Тя ме погледна и каза:

— Мисля, че искаше да видиш как умирам.

За да я отвлека от неприятните теми и да я успокоя, започнах да й разказвам как ходя навсякъде заобиколен от екипи от „Специални операции“ и че жилищният ни блок е под непрекъсната охрана.

Кейт кимаше разсеяно и си личеше, че умът й е някъде другаде. Накрая ме погледна и каза:

— Ние оставихме Халил да се измъкне, Джон.

Не отговорих и тя продължи:

— Имахме шанс да го убием или заловим преди три години, а…

— Кейт, не искам отново да минавам през всичко това какво сме можели или е трябвало да направим. Направихме най-доброто, което можехме. Покрай нас летяха куршуми.

Тя не отговори, но всъщност бях доволен, че е повдигнала въпроса и го е поставила на разискване. Факт бе, че двамата с Кейт бяхме последните, общували с Асад Халил, макар че така и не го видяхме. Той бе стрелец със снайпер, а ние бяхме мишените му. И макар че разполагаше с огнево преимущество, все някак можехме — аз можех — да му видим сметката. Това все още тормозеше Кейт. Мен също.

— Никой друг не е повдигал този въпрос — напомних й. — Никой нищо не е казвал. Така че не бъди по-сурова със себе си или с мен, отколкото бяха шефовете ни.

Тя отново не отговори, но не бях сигурен, че казаното от мен наистина е вярно. Факт бе, че така и не видяхме досието на Халил и никога нямаше да го видим. Не беше особено трудно да си представя, че Джон Кори и Кейт Мейфийлд са станали удобни изкупителни жертви. И може би точно така ни виждаше Том Уолш.

В полицейската работа онзи, който се измъква, е онзи, за когото мислиш повече, отколкото за успеха си. И си мислиш за това още повече, когато онзи, който се е измъкнал, се върне.

— Сега имаме шанс да… приключим с това — каза Кейт.

— Да. Пък и преди три години казах на Халил по телефона, че с нетърпение очаквам реванш — напомних й.

Дадох си сметка, че трябва да кажа нещо за Борис, преди Кейт да се е сетила за него и преди да е споменала името му пред Уолш.

— Когато разговаря с Том, каза ли му за отскачането ни до Лангли, след като Халил се измъкна? — започнах.

Тя не отговори няколко секунди.

— Не… Бях забравила за срещата с Борис. Ще му кажа…

— Недей.

— Защо?

— Ами… Бих искал да си припиша заслугите за тази информация. Не забравяй, трябват ми всички заслуги, до които мога да се добера.

Тя се замисли и стигна до друго заключение.

— Надявам се, че не работиш в тази посока на своя глава.

— Какво искаш да кажеш? — попитах невинно.

— Знаеш какво искам да кажа, Джон. Правиш го непрекъснато.

— Не е вярно. — Правя го само когато мога.

— Имаш нуждата да спестяваш нещо за себе си и си мислиш, че така получаваш някаква власт или нещо подобно, а после изведнъж скачаш пред всички и…

— Задръж. Не съм единственият на Федерал Плаза, който спестява неща за себе си.

— Не е там въпросът. Важното е, че си длъжен да споделяш с началниците си всичко, което знаеш…

— И смятам да го направя. — „Но не днес“. — Първо, не съм сигурен дали Борис може да помогне по някакъв начин за разрешаването на случая. И второ, и аз, и ти не знаем нищо за Борис, не знаем дори фамилното му име. Така че как бих могъл да го открия самичък? Ето защо със сигурност ще предам информацията на Том Уолш, който ще може да го открие за няколко часа — стига Борис все още да е жив.

Кейт се замисли.

— Добре. Ще те оставя ти да говориш с Том за Борис.

— Ще го направя.

Тя отново се замисли и каза:

— Халил ще търси Борис.

— Така е — съгласих се. — А може и вече да го е намерил.

Тя кимна.

— Спомням си разговора ни с него… Останах с впечатлението, че си дава сметка, че е създал чудовище.

Бях напълно съгласен.

— Разполагал е с много материал, с който да работи.

Кейт все още асимилираше всичко това.

— Бихме могли да използваме Борис, за да заложим капан на Халил.

— Да, бихме могли.

Мина един санитар и остави менюто за вечеря. Кейт си отбеляза някои неща и ми подаде листа.

— Вземи си нещо. Ега ти кухнята — затворническо-болнична.

— Неразгаданата месна мистерия ми изглежда добре — отбелязах.

— Много смешно. Маруля с бешамел?

Отказах се да вечерям. Погледахме малко телевизия и разговаряхме, докато пристигне храната й.

От медицинска гледна точка Кейт можеше да бъде изписана след един-два дни, но Уолш щеше да се опита да я задържи тук, докато съпругът й и нейният нападател не осъществят последната си среща.

Руските нощни клубове отварят късно и щях да остана с Кейт до изтичането на часовете за свиждане, но тя каза, че е уморена (или уморена от мен), така че я целунах за довиждане и казах:

— Опитай се да си починеш.

— Че какво друго ми остава да правя тук?

— И помисли какво друго може да планира Халил.

— Мисля. Ти къде ще ходиш сега?

— На единственото място, което ми е разрешено. У дома.

— Добре. — Тя се усмихна. — И да не тръгнеш по клубове.

Странно, но го каза.

— Пази се, Джон. — Тя стисна ръката ми. — Обичам те.

— И аз те обичам. До утре сутринта.

Излязох от стаята и побъбрих с полицейската й охрана — дама на име Минди, която ме увери, че е наясно, че нападателят на Кейт не е обикновен малоумен престъпник. Каза също, че дори Конан Варварина нямало да се добере до тази врата — а ако все пак успеел, нямало да мине покрай Минди Дисейкъбс.

Не бях толкова загрижен за Конан Варварина, колкото за това, че Асад Задника може да се достави тук в сандък с клизми или нещо подобно.

Пожелах лека нощ на Минди и тръгнах през отделението, като обърнах внимание на залостените врати на стаите и униформените въоръжени мъже и жени от Изправителния департамент.

Ако бях Асад Халил, как щях да проникна тук и да се добера до Кейт? Ами, като за начало щях да се оставя да ме хвърлят в пандиза (с неизяснена самоличност), после да симулирам сериозно заболяване, което щеше да ми осигури изпращане в Белвю, зад залостена врата. След това Асад Халил не би трябвало да има проблеми с излизането от стаята и намирането на Кейт.

Но не трябваше да му приписвам свръхестествени способности, нали? А и той дори не знаеше, че Кейт е тук.

Слязох с асансьора и се срещнах с охраната си във фоайето — бяха все още полицаите Кен Джаксън и Ед Рейгън, на които сигурно толкова им бе писнало от мен, колкото и на мен от тях.

След петнайсет минути бях в блока си на Източна 72-ра.

Във фоайето киснеше детектив Луис Рамос, онзи с гевреците. Спрях и поговорих малко с него, после отидох при бюрото на Алфред.

Той остави вестника си („Уолстрийт Джърнъл“; явно не е зле да си в крак с финансовите новини) и попита:

— Как е госпожа Кори?

— Много по-добре, благодаря. Забравих да си взема ключовете от колата.

— У мен са. — Алфред отвори едно чекмедже и извади ключовете.

— Трябва да взема някои неща от гаража — продължих. — Или ми услужил с ключа си за товарния асансьор?

— Разбира се. — Той извади ключа и го сложи на бюрото, а аз го взех заедно с ключовете от колата в случай, че детектив Рамос наблюдаваше. Пожелах лека нощ на Алфред и тръгнах към асансьорите.

Другият начин да се измъкна, без да минавам през фоайето, беше противопожарното стълбище, но там имаше камери, а мониторът се намираше на бюрото на портиера, където Рамос и всеки друг можеше да гледа кой се изкачва или слиза — или да прегледа записите по-късно. Товарният асансьор не се наблюдаваше и стигаше до гаража, където смятах да отида.

Качих се в апартамента си. Вече си бях избрал клубното облекло.

36

Бях извадил тъмносивия костюм и сивата вратовръзка, които обикновено слагам за сватби и погребения, копринена риза и ромбоидни копчета за ръкавели, подарък от бившата ми жена. Обувките ми бяха истински италиански „Граватис“, а часовникът — „Ролекс Ойстер“, купен от една много бивша приятелка на улицата за четиридесет долара, така че може и да не беше съвсем оригинален. Завърших тоалета с бронежилетката, макар че този път забравих жиците и проследяващото устройство. Облякох се, като не пропуснах глока, и застанах пред огледалото. Руска мафия? Италианска мафия? Странно облечено ирландско ченге?

Пъхнах една от снимките на Асад Халил в джоба на сакото, излязох от апартамента и отидох до товарния асансьор, който се намираше в другия край на 34-ти етаж. Всички други асансьори спираха във фоайето и трябваше да минеш през него, за да стигнеш до асансьора за гаража. Товарният обаче беше един вид експресен и от съображения за сигурност трябваше да поискаш ключа за него — което вече бях направил.

Детективите, огледали сградата преди връщането ми у дома, сигурно се бяха сетили, че товарният асансьор може да се използва за измъкване, но дори да беше така, не ме смятаха за потенциален беглец. В края на краищата бях техен колега, поставен под охрана, а не под домашен арест. Поне засега.

Вратата се отвори, влязох в голямата кабина и натиснах копчето за гаража. Асансьорът подмина фоайето и продължи към подземието, където идваха доставките.

Спря в гаража и слязох. Дотук добре.

Или пък бях попаднал в капан в гаража и изходът се наблюдаваше от екипа на улицата? Естествено, не можех да изляза пеша по рампата или да изкарам зеления си джип, без да ме спипат. Всъщност, ако работата беше възложена на мен, аз бих сложил наблюдатели тук. А може би наблюдател имаше и щяхме да се срещнем всеки момент? Ако нямаше, бях намерил начин да се измъкна от собствения си блок.

Отидох до будката на дежурния пазач. Беше някакъв възрастен господин, когото не познавах. Гледаше телевизия.

— Извинете — казах. — Трябва ми превоз.

Той откъсна вниманието си от телевизора даваха мач на „Метс“ и попита:

— Кой е номерът ви?

— Не — обясних му. — Не искам колата си. Искам превоз.

— Май си сбъркал мястото, пич.

— Ще ти дам петдесетак, ако ме закараш до Шейсет и осма и Лекс. Виж, имам час при проктолог.

Той ме погледна.

— Защо не идеш пеша?

— Хемороиди. Хайде… как се казваш?

— Ърв. Викат ми Гомп обаче.

— Защо?

— Защото така се казвам. Ърв Гомпрехт. И ми викат Гомп.

— Добре, Гомп. Шейсет долара.

— Нямам кола.

— Имаш двеста коли. Избери си някоя. Можеш да слушаш мача по радиото — уверих го.

Гомп ме огледа — копринена риза и тъй нататък — и реши, че съм човек, на когото може да се има доверие. Или мафиот. Така че каза:

— Добре. Но трябва да действаме бързо.

Метнах три двайсетачки на тезгяха, той ги прибра мълниеносно и свали един ключ от дъската.

— Този тип не си е използвал колата от два месеца. Има нужда от раздвижване.

Както и да е, след минута бях на предната седалка на „Лексъс“ седан последен модел, а Гомп караше нагоре по рампата.

— Правя от време на време подобни неща за някои старци, но никой никога не ми е плащал шейсет кинта — призна той.

— Караш ме да се чувствам глупак, Гомп.

— Ти пък. Исках да кажа, че обикновено… хей, кво правиш бе?

— Връзвам си обувките.

— Ааа…

Останах наведен и усетих как колата завива надясно по 72-ра. Изчаках да спрем на светофара на Трето авеню и чак тогава се изправих.

Погледнах в огледалото, но не видях обичайните модели автомобили, използвани от ФАТС. Щеше да е голям майтап Лиза Симс да е в този екип и точно тя да ме спипа. Да бе, наистина голям майтап.

— В блока ли живееш? — попита Гомп.

— Не. На Източна осемдесет и четвърта. — Протегнах ръка. — Том Уолш.

Гомп се здрависа с мен.

— Радвам се да се запознаем, Том.

— Приятелите ми ми викат „Задника“.

— Ъ?

Господи, дано от ФБР да разпитат този тип довечера.

И като взех това предвид, го попитах:

— Да не си ченге? Или от ФБР?

Той реши, че е много забавно.

— Не, от ЦРУ съм.

„Хич не е смешно, Гомп“.

Светна зелено и продължихме по 72-ра, като слушахме мача по радиото.

— От „Метс“ ли си, или от „Янките“? — попита той.

— От „Метс“ — излъгах.

Гомп беше типичен дърт нюйоркчанин с акцента и всичко останало и изведнъж осъзнах, че тези като него намаляват с всяка година и че ми липсват старите времена, когато животът бе по-прост и по-глупав.

След няколко минути стигнахме ъгъла на Лексингтън и 68-а и казах:

— Ще сляза тук.

Гомп отби и спря.

— Имаш ли и друг път нужда от превоз, Том, търси ме в гаража.

— Благодаря. Може би утре. На уролог съм.

Слязох от колата и се спуснах по стъпалата до метрото. Направих справка с картата, използвах картата си за градския транспорт на въртележката и намерих перона си.

За жителите на Манхатън Брайтън Бийч е някъде към Португалия, но влак В пътуваше в тази посока, така че имаше начин да стигна.

Влакът дойде, качих се, после слязох и се качих отново точно преди вратите да се затворят. Бях гледал този номер в един филм. Всъщност един задник, когото следях преди пет години, май също го беше гледал.

Няма да описвам продължителното пътуване под земята, но след по-малко от час се намирах на надземната част от линията, високо над пустошта на Бруклин. Спомних си, че пътувах с тази линия от дома ни в Долен Истсайд до Кони Айланд като хлапе, когато Кони Айланд бе моето вълшебно лятно царство край морето. Спомних си също как прахосвах всичките си пари по стрелбища, въртележки и за хотдог, а накрая трябваше да моля някое ченге да ми даде центове за обратния път.

И до днес не се справям много добре с парите и Джон Кори все така оплесква нещата, но сега ченгето, към което се обръщам при нужда от помощ, е моя милост. Порастването е голяма гадост.

Слязох на Оушън Паркуей и се спуснах по стъпалата към Брайтън Бийч Авеню, което минава под железопътната линия. След всички тези игри на криеница и досадното пътуване с метрото за Борис щеше да е по-добре да е жив и да е в клуба си — или поне в апартамента си, който не беше много далеч оттук. Добрата новина бе, че ако от ФБР ме следяха, все още щяха да са на 68-а улица и да се мъчат да напъхат картите си в четеца на въртележката. А ако беше някой детектив от НЙПУ, със сигурност щях да го забележа.

Не бях идвал в Брайтън Бийч може би от петнайсет години, пък и тогава се бяхме отбивали само няколко пъти с Дик Карнс и едно ченге от руски произход, Иван, който беше роден тук, познаваше района и знаеше езика. От всички интересни етнически анклави в Ню Йорк този е най-интересният и най-малко посещаваният от туристи. Бих казал, че мястото си е съвсем реално, но в него има нещо нереално.

Тръгнах на изток покрай булеварда. Много коли, много хора, много живот на улицата. Някакъв тип продаваше руски черен хайвер на сергия, десетачка за унция. Страхотна цена. Никакви режийни, никакви посредници. И никакви хладилници.

Стигнах до 4-та улица и тръгнах на юг към океана, който дори успявах да надуша оттук.

Хората по улицата изглеждаха добре охранени. Явно в района нямаше глад. Колкото до облеклото… ами, беше интересно. Можеше да се види всичко — от скъпи костюми като моя до фалшиви дизайнерски дрехи и множество възрастни дами, които си бяха донесли одеждите от Родината-матушка. Въпреки мекото време видях неколцина с кожени шапки, а доста от по-старите жени бяха със забрадки. Да не би случайно да бях пропуснал спирката си и да бях слязъл прекалено на изток?

Вече започвах да се чудя дали идеята ми е добра. Искам да кажа, изглеждаше добра, когато ми хрумна в Манхатън. Но сега не бях толкова сигурен.

Първата ми грижа бе, че можех да оплескам една добра следа. Не е страшно да го направиш, когато си вършиш работата и нещата просто загрубеят. Но когато работиш за себе си, ако прецакаш разследването, лайняната буря ще те връхлети с такава сила, че няма да можеш да се изровиш от нея дори с булдозер.

Другата ми грижа, която не бе точно грижа, беше, че тази вечер Асад Халил може да е тръгнал на същата мисия, на която бях тръгнал и аз. Определено не се нуждаех от помощ, за да се справя с Халил, ако сме един срещу един, но винаги е добра идея да имаш подкрепление в случай, че противникът има числено превъзходство. От друга страна, ако Халил беше сам, аз също бих искал да съм сам с него.

Приближих Брайтуотър Кърт и различих осветения вход на „Светлана“ в една огромна стара сграда със зазидани прозорци, която се простираше на стотина метра покрай тротоара. Тръгнах покрай фасадата и стигнах до ъгъла, където, както и очаквах, имаше страничен вход към заведението.

Забелязах също облак сив дим пред клуба и ако можех да виждам през него, щях да различа маси, столове и много мъже и жени, които пафкаха усилено. Винаги е приятно да излезеш да подишаш чистия и здравословен солен въздух.

Отидох до парапета и се загледах към плажа и Атлантическия океан. Беше малко след десет вечерта, но долу още имаше хора — разхождаха се или седяха на групички. Не се съмнявам, че пиеха от бистрата продукция на Матушка Русия. Нощта бе ясна и звездна, лунният сърп изгряваше на изток. Навътре в океана се виждаха светлините на товарни кораби, танкери и един презокеански лайнер.

Летище „Кенеди“ се намираше на петнайсетина километра на изток и се загледах във върволицата светлинки, които се спускаха и издигаха от него. Едно от нещата, които още ме поразяват, беше пустото след 11/9 небе — светлините и шумът бяха изчезнали и се беше възцарила зловеща тишина. Спомних си нощта, когато стоях на балкона и видях първия самолет от четири дни насам. Бях развълнуван като хлапе от затънтената провинция, което никога в живота си не е виждало пътнически самолет. Извиках Кейт на балкона и двамата зяпахме като омагьосани как самотният самолет се спуска към летището. Цивилизацията се беше върнала. Отворихме бутилка вино, за да го отпразнуваме.

Обърнах се и огледах дългата алея. Стотици хора се разхождаха в топлата въпреки ветреца вечер. Родители бутаха колички, семейства вървяха и разговаряха, групи младежи и девойки започваха ритуалите преди чифтосване. Имаше и много млади двойки, които един ден също щяха да бутат колички.

Светът наистина бе хубав, пълен с хубави хора, които вършеха хубави, нормални неща. Но имаше и лоши типове, с които се занимавах аз и които си падаха повече по смъртта, отколкото по живота.

Свалих си халката — не за да мина за свободен пред мацките в бара, а защото в този бизнес не е нужно да издаваш каквато и да било лична информация.

Огледах се още веднъж, за да съм сигурен, че не ме следят, след което тръгнах към червения неонов надпис СВЕТЛАНА.

37

Как да опиша това място? Ами, представляваше интересна смесица между стар руски разкош и нощен клуб от Вегас, проектиран вероятно от човек, който е гледал прекалено много пъти „Доктор Живаго“ и „Казино Роял“.

В дъното имаше голям бар във формата на подкова с частичен изглед към океана и по-добър изглед към клиентите. Минах между масите и се намърдах между някакъв едър тип с пъстроцветен костюм и безцветна блондинка, която беше облякла коктейлната рокля на дъщеря си.

Повечето мъже на бара бяха с подобни на моя костюми, така че не бях в позиция да критикувам.

Както и да е, въпреки облеклото ми едва ли изглеждах като типичен руснак, но барманът ми каза нещо на руски — или може би местен бруклински.

— Кво да бъде?

Зная около шест руски думи и прибягнах до две от тях.

— „Столичная“, пожалуйста.

Барманът се отдалечи и огледах коктейлния салон. Освен лъскавите костюми имаше и много типове с разгърдени ризи и куп златни вериги на вратовете, и много жени, които имаха повече пръстени, отколкото бяха пръстите им. Забраната за пушене като че ли се спазваше, макар че имаше постоянен поток хора, които излизаха навън да запалят. Говореше се смесица от руски и английски, понякога с един и същи човек, но доминиращият език бе руският.

Водката ми пристигна и използвах третата си руска дума.

— Спасибо.

— Дапишали? — попита барманът.

— Пожалуйста. — Трудно можеш да сгафиш с „моля“.

През стъклената стена виждах ресторанта. Помещението беше огромно, може би за четиристотин души, и почти всички маси бяха заети. Борис се справяше доста добре. Или се беше справял добре, преди Асад Халил да му резне главата.

В дъното на ресторанта различих голяма сцена, на която четиричленна банда пееше някаква смес между „Ай Ем Си Ей“ и „Песен на волжките бурлаци“. Дансингът беше препълнен с млади и стари двойки, както и с малки момиченца, които танцуваха едно с друго, и обичайните възрастни дами, които си раздвижваха изкуствените стави. Сцената всъщност приличаше на много от етническите сватби, на които съм присъствал, и си помислих, че и сега съм се натресъл на някакво празненство. Най-вероятно обаче това си беше обикновена вечер в „Светлана“.

В името на точното докладване и защото съм обучен да наблюдавам хората следва да отбележа, че в тълпата имаше и доста хващащи окото мацки. Май беше същото и последния път, когато бяхме в „Россия“ с Дик Карнс и Иван.

Дамата до мен — може пък да беше някоя от мацките отпреди петнайсет години — май проявяваше интерес към новото момче. Надуших как люляковият й парфюм се сгорещява. Не искам да прозвуча грубо, но цомбите й висяха над питието ми и спокойно можеха да се използват за стол.

— Вие не русин — каза ми тя със силен акцент.

— По какво познахте?

— Ваш руски ужасен.

„И твоят английски не е от най-добрите, скъпа“.

— Често ли идвате тук — попитах я.

— Да, разбира се.

После ми каза правилното произношение на „спасибо“, „пожалуйста“ и „столичная“ оказа се, че бъркам ударенията и ме накара да ги повторя след нея.

Явно не се справях особено добре.

— Може би още една водка помогне — посъветва ме тя.

И двамата се разсмяхме и се запознахме. Тя беше Вероника, от Канзас. Не бе, от Курск. Представих се като Том Уолш и за момент се замислих дали да не й дам домашния му телефон. Може би по-късно.

Поръчах по още едно питие. Тя пиеше коняк; помнех, че руснаците си падат по коняк — пък и защо не, щом е двайсет долара малкият? А аз не можех дори да го впиша в служебните си разходи.

Както и да е, спомних си прочутия афоризъм на Ницше — че най-честата форма на човешката глупост е да забравиш какво се опитваш да правиш — и казах:

— Трябва да се видя с един човек в ресторанта, но после пак може да се засечем.

— Да? И кого търсите?

— Управителя. Събирам средства за „Грийнпийс“.

Вероника се нацупи.

— Няма ли да танцувате с мен?

— С удоволствие. Изчакайте ме.

Обърнах се към бармана.

— Сервирай на дамата още един коняк, щом свърши с този, и го пиши на сметката ми.

Вероника вдигна чашата си към мен.

— Спасибо.

Сметката дойде и платих в брой, естествено, тъй като не исках да оставям следи в служебната си кредитна карта или в „Америкън Експрес“ — тогава трябваше да обяснявам за „Светлана“ на Кейт.

— Ще се видим после — обещах на Вероника.

— Може би. Може би.

Прекосих салона и влязох в ресторанта. Миришеше наистина добре и празният ми стомах изкъркори. Намерих стойката на метрдотела и се насочих към стоящия там господин с черен костюм. Той ме изгледа за момент, реши, че съм чужденец, и ме заговори на английски.

— С какво мога да ви помогна?

— Идвам да се видя с господин Корсаков — отвърнах. Той изглеждаше малко изненадан, но не каза:

„Господин Корсаков изгуби главата си снощи. Съжалявам, но го изпуснахте“.

— Той очаква ли ви?

Значи Борис беше жив и тук.

— Негов стар приятел съм — отвърнах. Дадох му визитката си и той я зяпна. Предположих, че чете английски; предположих също, че прочетеното не му е харесало — Антитерористична спецчаст и тъй нататък, затова му казах: — Не съм по работа. Моля ви, отнесете визитката на господин Корсаков. Ще изчакам тук.

Той се поколеба.

— Не съм сигурен, че е тук, гуспудин… — отново погледна картичката ми — Кури.

— Кори. Аз пък съм сигурен, че е тук.

Той извика един от подчинените си да държи фронта и го загледах как отива към дъното на ресторанта и изчезва зад една червена завеса.

— Гледал ли си „Доктор Живаго“? — попитах младока, който беше дошъл да го замести.

— Моля?

— Сцената в ресторанта, където младият застрелва дебелия Род Стайгър, който чукаше Джули Кристи.

— Моля?

— И аз бих получил куршум за нея, братче. Получавал съм три за по-малко. Капиш?

Пристигна една група и новобранецът тръгна да ги съпроводи до масата им.

Огледах просторния като пещера ресторант. Масите бяха покрити с позлатени покривки, на които имаше бутилки водка, кофи с шампанско и подноси с планини от храна, а гостите се трудеха здравата да напъхат всичко това там, където му е мястото. Бандата в момента свиреше „От Русия с любов“, което си беше малко шантаво.

Стената зад сцената се издигаше на около шест метра — цели два етажа — и сега забелязах, че в центъра й, под тавана има голямо огледало, което отразяваше кристалните полилеи. Бях сигурен, че е огледално стъкло, през което някой може да наблюдава цялото заведение долу. Може би там беше кабинетът на Борис, така че махнах с ръка.

На сцената излязоха три певици — всичките високи, руси естествено, красиви, облечени в тесни рокли с метални пайети, които сигурно можеха да спрат куршум от „Магнум 357“. Пееха нещо на английски за руски кокичета, което ми се стори странно, и ми трябваше известно време, докато си дам сметка, че всъщност става дума за „руски момичета“. На Кейт това място определено щеше да й хареса.

Сигурно вниманието ми бе насочено изцяло към кокичетата, защото не видях кога метрдотелът се е върнал.

— Благодаря, че изчакахте — каза възпитано.

— Мисля, че идеята беше моя.

Беше ми довел един възедър младеж — късо подстриган блондин със сурово лице и обемист костюм, който едва ставаше на тялото му на щангист.

— Това е Виктор. Той ще ви отведе при господин Корсаков.

Бих се ръкувал с Виктор, но ръката ми трябваше, така че казах „спасибо“ с ударението и изговора на Вероника, но няколко октави по-ниско.

Последвах Виктор през пълния ресторант — беше си като да следваш парен локомотив през цветна леха.

Водачът ми раздели червената завеса с масивното си туловище и се озовах в коридор, който водеше към стоманена врата. Виктор я отключи и влязохме в малка гола стая с два стола, друга стоманена врата на отсрещната стена и асансьор. Единственото друго нещо беше камерата на тавана, която се въртеше на 360 градуса.

Виктор използва друг ключ за вратата на асансьора и ми даде знак да вляза. Предположих, че другата стоманена врата води към стълбище, и забелязах, че тя също е заключена.

И тъй, ако бях Асад Халил… щях да избера друго място, на което да видя сметката на Борис.

Докато се изкачвахме, попитах Виктор:

— Та ти си майсторът сладкар, така ли?

Той продължи да гледа право напред, но се усмихна. Малко хумор помага за прехвърляне на мост над пропастта. Освен това явно разбираше английски.

Вратата на асансьора се отвори към антре, подобно на онова долу, отново с камера, но с още една стоманена врата — този път с кръгла шпионка и масивно резе, каквито можете да видите на затворническите килии.

Виктор натисна едно копче и след секунди резето изстърга и вратата се отвори.

— Радвам се да ви видя жив — каза Борис.

— И аз вас — отвърнах.

38

Борис ми посочи един огромен тапициран фотьойл и се настани в друг такъв срещу него. Беше с черен европейски костюм и копринена риза с разкопчана яка. Подобно на мен, носеше „Ролекс“, но подозирам, че неговият струваше повече от четиридесет долара. Все още изглеждаше в прилична форма, но не бе така жилав и корав, какъвто го помнех.

Виктор остана в стаята и прие поръчката за питие на шефа си — бутилка ледена водка.

Борис наля в две кристални чаши, вдигна своята и каза:

— Здраве.

— Наздоровье — отговорих аз, което май означава „здраве“ — или може би „обичам те“?

Така или иначе, водката, чийто етикет бе изписан на кирилица, се хлъзна добре по гърлото.

Борис ме чакаше да кажа нещо — като например защо съм тук, — но аз обичам да прекарвам няколко минути в приятелско мълчание, което понякога изважда другия от равновесие и го кара да си мисли, че има необявено посещение от ченге. Пък и Виктор все още бе тук и Борис трябваше да му каже да се махне. Борис обаче беше от хладнокръвните и мълчанието не го обезпокои. Отпи от водката си и запали цигара, още беше на „Марлборо“, без да ме пита дали нямам нещо против и без да ми предложи.

Точно като онзи виц за двамата руснаци, които отиват в бар, поръчват си бутилка водка, сядат и пият цял час, без да проронят нито дума. Накрая единият казва:

„Хубава водка“ а другият отговаря: „Да пиеш ли си дошъл, или да дрънкаш глупости?“

Огледах просторната стая без прозорци, която приличаше по-скоро на дневна, отколкото на офис. Паркетът бе застлан с ориенталски килими и цялото помещение беше пълно с мешавица от руски предмети — може би антики — като икони, фаянсова печка, сребърен самовар, рисувани мебели и купища дрънкулки. Изглеждаше много уютно, точно като дневната на баба, стига баба ви да се нарича Светлана.

Борис забеляза интереса ми към вехториите и наруши тишината с думите:

— Това е работният ми апартамент.

Кимнах.

Той посочи една двойна врата.

— Там имам кабинет и спалня.

Аз имах същите неща на Източна 72-ра и като че ли и двамата щяхме да се сврем в работните си апартаменти за известно време, макар че Борис все още не знаеше това.

Както казах, неговият английски беше почти перфектен и бях сигурен, че е научил много нови думи от последната ни среща — като „отчет за приходите и разходите“, „работен капитал“ и тъй нататък.

Сигурен бях и че не е свикнал да го размотават.

— Благодаря, че се отбихте — каза той. — Беше ми много приятно да поговорим.

После каза нещо на Виктор, който отиде до вратата, но не я отвори, преди да погледне през шпионката. Може би това бе нормалната предпазна мярка за руски клуб. Или параноя. Или пък нещо друго. Борис стана.

— Тази вечер съм доста зает.

Останах във фотьойла си и отвърнах:

— Виктор може да си върви.

— Той не знае английски — уведоми ме Борис.

— Моментът не е подходящ да го учи.

Борис се поколеба, после каза на Виктор да си обира крушите, което на руски май е една дума.

Виктор излезе и Борис заключи вратата.

Станах и погледнах през огледалния прозорец, който заемаше половината стена и разкриваше изглед към ресторанта долу и към бара зад стъклената стена. Вероника още беше там. На задната стена на ресторанта над мястото на метрдотела имаше високи прозорци, гледащи към плажа и океана. Доста добре, Борис. Либия ряпа да яде.

Точно отдолу беше сцената и през редиците прожектори, скрипци и друго сценично оборудване успях да различа двама акробати — мъж и жена, които летяха из въздуха с лекота и грация.

— Хареса ли ви представлението? — попита Борис. Явно ме беше видял да чакам при стойката на метрдотела.

— Добро шоу изнасяте — отвърнах.

— Благодаря.

Обърнах гръб на прозореца-огледало.

— Добре сте се справили.

— Изисква много работа и грижи — отговори той. — Редовно ме посещават какви ли не държавни инспектори — пожарна, здравеопазване, алкохол. Знаете ли, че повечето от тях не вземат подкупи?

— Страната се е понесла към ада — съгласих се аз.

— И трябва да се справям с нечестни доставчици, крадлив персонал…

— Избийте ги.

Той се усмихна.

— Да, понякога ми липсва някогашната ми работа в Русия.

— Заплащането е било гола вода.

— Но пък властта беше опияняваща.

— Не се и съмнявам. А някогашната работа в Либия липсва ли ви?

Той поклати глава.

— Ни най-малко.

Вече сигурно се беше сетил, че съм дошъл да поговорим за единственото нещо, което бе общо помежду ни — и съвсем правилно. Аз обаче бях казал, че посещението ми е неофициално, така че трябваше да остана верен на думата си и да оставя Борис да ме попита за любимата ни тема.

Той ми предложи още едно питие. Приех. Колко водки станаха? Две, за които платих, а това беше второто черпене. Границата ми през работно време е пет. Четири, ако смятам, че може да се наложи да вадя пистолета.

Като стана въпрос за оръжия, бях сигурен, че не съм единственият в помещението с такова, макар че Борис почти сигурно нямаше разрешително. Ах, добрите стари времена в СССР, когато КГБ е управлявал всичко. Но парите също са хубаво нещо. Все пак пари и власт са най-добрата комбинация.

Преди да се срещнем с Борис в централата на ЦРУ, с Кейт не бяхме подробно инструктирани за чина и длъжността му в някогашния КГБ, нито в кое управление е бил и каква е била същинската му работа. След това обаче един агент на ФБР сподели с нас, че Борис бил агент на СМЕРШ, което означава, че е имал разрешително да убива — нещо като Джеймс Бонд на лошите. Ако го знаех преди това, пак щях да се срещна с него, но едва ли щях да го намеря за толкова очарователен. Колкото до Кейт… какво пък, тя винаги си е падала по лоши момчета.

Всъщност не ми пукаше особено с какво си е вадил хляба Борис в Съветския съюз. Това беше минало. Притесняваше ме обаче, че се беше продал на една разбойническа държава и беше обучил човек като Асад Халил. Сигурен съм, че сега съжаляваше, но пораженията бяха нанесени и никак не бяха малки.

Така и така бях прав, използвах възможността да се разходя из просторното помещение и да разгледам дрънкулките. Борис с удоволствие ми разказа за иконите, лакираните дървени кутии, порцелана и всичките си други съкровища.

— Всички са антики и са много ценни — обясни ми.

— Което е и причината да си осигурите такава добра охрана — предположих аз.

— Да, точно така. — Видя, че го гледам, и добави: — Естествено, най-ценното нещо тук съм аз. — Усмихна се и обясни: — В бизнес като този човек може да си спечели неприятели.

— Също като в предишния — напомних му.

— Както и във вашия, господин Кори.

— Май няма да е зле да се огледаме за някакъв друг — подметнах.

Той се замисли за момент и напълно правилно заключи.

— Старият бизнес винаги те следва.

Това беше моят шанс да поема нещата и да кажа: „Като стана въпрос за стария бизнес, имам лоши и още по-лоши новини“, но исках първо да преценя по-добре този човек. Така де, не бях тук само за да го предупредя; бях дошъл да потърся помощ за решаването на общия ни проблем.

Отново си помислих за онзи час с Борис в централата на ЦРУ и си спомних, че ми беше трудно да съчетая онзи приятен мъж с човека, обучил Асад Халил срещу пари. Ние с Кейт — ченге и агент на ФБР — бяхме продукти на възпитанието и на произхода си и морално безтегловният свят на Борис, свят на международни интриги, двойни сделки и убийства, не беше начинът, по който живеехме и работехме. От друга страна, ЦРУ като че ли нямаше никакъв проблем с миналото на Борис. Той бе част от техния свят и от ЦРУ не правеха морални оценки — просто бяха щастливи, че им снася информация.

— За какво сте се замислили? — попита Борис.

— За срещата ни в Лангли — отвърнах.

— Хареса ми. Бях сигурен, че ще се видим отново. Стига да не се случи нещо с вас — добави той.

— Е, засега не се е случило нищо прекалено фатално, така че ето ме тук.

Оставих думите ми да увиснат във въздуха и продължих обиколката на стаята. На стената имаше стар съветски плакат с карикатура на Чичо Сам, който по някаква причина приличаше по-скоро на евреин, отколкото на англосаксонец. Държеше торба с пари в едната си ръка и атомна бомба в другата. Беше стъпил с разкрачени крака върху планетата и под ботушите му бяха вратовете на горките местни жители от цял свят. Съветският съюз — СССР — беше обкръжен от американски ракети, всички насочени към Родината Майка. Не можех да прочета руския текст и иконографията бе може би малко неясна за мен, но мисля, че схванах общата идея.

Борис забеляза, че изучавам плаката, и каза:

— Късче носталгия.

— Носталгията вече не е онова, което беше — отвърнах. — Ще ви намеря постер на Норман Рокуел.

Той се разсмя, после каза:

— Някои от американските ми приятели все още намират този плакат за обиден.

— Не мога да си представя защо.

— Студената война свърши. Вие спечелихте — напомни ми той. — Ако са оригинални, тези плакати са доста скъпи, този например ми струваше две хиляди долара.

— Не са кой знае колко за успешен предприемач.

— Да — съгласи се той. — Сега съм капиталистическа свиня с торба пари в ръката. Шантаво нещо е съдбата.

Отново запали цигара, но този път предложи и на мен.

Отказах.

— Как ме открихте? — попита той.

— Борис, все пак работя за ФБР.

— Разбира се. Но приятелите ми в Лангли ме увериха, че цялата информация за мен е засекретена.

— Това може да ви шокира, но ЦРУ лъже — отвърнах.

И двамата се усмихнахме.

После той отново стана сериозен.

— И всяка информация за мен е с ограничен достъп. — Дръпна от цигарата. — Е, какво искате да знаете, господин Кори?

— Хайде да минем на ти — отвърнах. — Викай ми Джон.

— Добре, Джон. Какво искаш да знаеш?

— Е, радвам се, че попита. — Смених темата и тактиката. — Виж какво, пия на празен стомах.

Той се поколеба за момент.

— Разбира се. Къде са ми обноските.

— Не, трябваше да се обадя предварително. Не се притеснявай. Мога да се обадя и да поръчам пица.

Той отиде до телефона на масата.

— Няма проблем. Ако не си забелязал, това е ресторант.

— Вярно бе. — Борис имаше саркастична жилка, което показва интелигентност и добро душевно здраве, както често ми се налага да обяснявам на съпругата си.

Домакинът ми заговори по телефона на руски и чух думата „закуски“, за която от приятелчето си Иван знам, че означава мезе. Някои думи просто ти се загнездват в ума. Разбира се, Борис можеше да казва също и: „Добавете сънотворно в борша“.

— Правите ли гушнати прасенца? — попитах, преди да затвори.

Той ме погледна и добави към поръчката си:

— Колбаса en croute.

Какво?!

Както и да е, той затвори и се обърна към мен.

— Защо не седнеш?

Седнах и двамата се поотпуснахме, отпивахме от водката и се наслаждавахме на момента, преди да започна с онова, което той знаеше, че няма да му хареса.

— Забравих да те попитам — каза Борис. — Как е онази мила дама, с която беше в Лангли?

Както вече казах, в този бизнес никога не бива да разкриваш лична информация, така че отговорих:

— Засичаме се на работа от време на време. Добре е.

— Радвам се. Много ми хареса компанията й, Кейт, нали така? Много поздрави.

— Ще й предам.

Той се усмихна.

— Бях останал с впечатлението, че сте повече от колеги.

— Така ли? Хей, да не си мислиш, че бих изпуснал подобно парче?

Той сви рамене и ми даде безценен съвет:

— Жените са трудни за разбиране.

— Сериозно? — За майтапа казах: — Мисля, че е женена за някакъв от ЦРУ.

— Лош избор.

— И аз така мисля.

— Толкова лош, колкото да избере човек от КГБ.

Усмихнах се и попитах:

— Женен ли си?

— Да — отвърна той без особен ентусиазъм.

— За руско кокиче ли?

— Моля?

— За руско момиче ли?

— Да.

— Деца?

— Не.

— Е, как се запознахте?

— Тук.

— Ясно. Обзалагам се, че е хубаво място да се запознаваш.

Той се разсмя, но не отговори.

— А ти? — попита ме.

— Никога не съм се женил.

— И защо, ако мога да попитам?

— Никоя никога не ме е поискала.

Той се усмихна и ме осведоми:

— Мисля, че би трябвало да поискаш тях.

— Е, тая няма да я бъде.

— Бях забравил за чувството ти за хумор — рече Борис. Последва кратко колебание — Ако искаш, мога да ти пратя жена.

— Сериозно? За вкъщи?

На Борис наистина му харесваше чувството ми за хумор. Разсмя се.

— Да. Ще я сложа в кутията с остатъците от яденето.

Подобно щедро предложение, известно понякога и като капан, беше сериозно нещо и трябваше да отговоря.

— Благодаря за предложението, но не искам да се възползвам от гостоприемството ти.

— Нямаш грижи — каза той. — Но ако размислиш, обади ми се.

Хрумна ми, че Борис всъщност има и друга основателна причина за всичките тези мерки за сигурност, освен личната безопасност и охраната на произведенията на изкуството — неочакваните посещения на госпожа Корсакова.

Домакинът ми най-после подхвана въпроса за гардероба ми.

— Изглежда, си доста заможен.

— Просто се облякох за случая.

— Тъй ли? Този часовник струва… към десет хиляди долара, ако не се лъжа.

— Не ми струваше нито цент. Свалих го от един труп.

Той запали поредната цигара и каза много хладно:

— Да, и аз имам някои сувенири.

Реших, че е време да задвижа нещата и попитах:

— Правителството даде ли ти заем за този бизнес?

— Защо питаш? И защо не знаеш?

Не отговорих на тези въпроси, а зададох друг:

— Чувал ли си се с приятелите си от Лангли напоследък?

— По официална работа ли си тук? — отвърна той с въпрос.

— Да.

— В такъв случай ще трябва да те помоля да си вървиш и да се обадя на адвоката си.

— Можеш да го направиш, когато пожелаеш. Това не е Съветският съюз — уверих го.

Той пренебрегна забележката ми.

— И защо трябва да говоря с теб?

— Защото твой граждански дълг е да съдействаш при разследването на престъпление.

— Какво престъпление?

— Убийство.

— Чие убийство?

— Ами, може би твоето.

Това налагаше още едно питие и той си наля.

— Асад Халил се е върнал — казах, без да е необходимо.

Той кимна.

— Изненадан ли си?

— Ни най-малко.

— Аз също.

Прозвуча кратка мелодия — Чайковски — и Борис стана, отиде до вратата и погледна през шпионката. Зачудих се къде ли е мониторът на охранителната камера.

Борис отвори и влезе келнер с количка, следван от Виктор.

Виктор затвори и пусна резето, а келнерът започна да сервира храната на черна лакирана маса. Борис сякаш забрави за лошата новина и се зае да му дава разпореждания. Масата скоро се отрупа с храна и бутилирана минерална вода, след което келнерът се зае да поставя ленени салфетки, прибори и кристални чаши.

— Моля — каза Борис. — Сядай.

Седнах, а Борис изпрати келнера и Виктор до вратата, заключи след тях и се настани срещу мен.

— Харесва ли ти руската кухня?

— Че кой не я харесва?

— Това е пушена чига, онова там е маринована херинга, а това е пушена змиорка…

Изреди всички ястия и започнах да губя апетит. Завърши с:

— И най-неустоимото — гушнати прасенца.

Гушнатите прасенца всъщност представляваха парчета тлъста наденица (колбаса?), увита в нещо като пържени кнедли. Поставих няколко в чинията си заедно с други неща, който изглеждаха безопасни.

Борис си наля минерална вода и започна да нагъва.

Наденичките се оказаха изненадващо добри. Тлъстото винаги върви добре с тестено, но голямата награда отиде у маринованите домати.

— Как разбра, че се е върнал? — попита Борис.

— Уби няколко души — отвърнах.

— Кои?

— Нямам право да разкривам нищо, но мога да ти кажа, че е завършил мисията си от миналия път.

Борис спря да се храни.

— Искам да знаеш, че когато го обучавах, не го подготвях за някаква конкретна мисия, а просто как да действа на Запад.

— И как да убива.

Той се поколеба.

— Ами… да, и да убива, но това са умения, които трябва да владее всеки агент… в случай, че се наложи да ги използва.

— Всъщност — посочих аз, — Халил не е бил агент на разузнаването, на когото може да се наложи да убива. А същински убиец — обучен от теб. Точно затова дойде тук.

Борис се опита да подходи към темата от друг ъгъл.

— Разбери, че нямах представа за мисията на Халил в Америка. Либийците определено не биха ми казали подобно нещо. Обясних това на ЦРУ — добави той. — И те ми повярваха, защото е логично и защото е истина. И съм сигурен, че са ти казали това преди срещата ни.

Не отговорих.

— Ако от ЦРУ са смятали, че Халил е щял да убие американски пилоти, щяха ли да ме измъкнат от Либия? — риторично попита Борис. — Щяха ли да ме оставят жив?

Добър въпрос, на който нямах добър отговор. Едно знаех със сигурност: ЦРУ и Борис Корсаков бяха сключили дяволска сделка — те му спасяват живота, а той им изпява всичко. Може да имаше и още нещо, но нито Борис, нито ЦРУ щяха да кажат на Джон Кори какво е то. Официално Борис Корсаков, бивш агент на КГБ и най-вероятно убиец, беше продал услугите си на разбойническа държава и беше обучил на изкуството на убиването един, а може би и повече от техните бойци на джихада. Но самият Борис нямаше кръв по ръцете според самия него и беше добре дошъл в Америка като легитимен беглец. Ако оставим настрана моралните съмнения, финансово Борис се справяше доста добре да не говорим, че и живееше чудесно, а останалите от нас, които все още бяхме в този бизнес, не ядяхме хайвер, заобиколени от вино, жени и песни. Да, животът не е честен, но пък и не би трябвало да награждава предателството и да плаща мизерни заплати за верността.

От друга страна, всички правим избори и живеем — или умираме — според последствията от тези избори.

Във всеки случай Борис се опитваше да реабилитира репутацията си, доколкото я имаше, и аз трябваше да продължа нататък, но вместо това казах:

— Предполагам, че от ЦРУ са ти разказали за всичко, което направи Халил преди три години.

— Не всичко. Не беше необходимо да знам.

— Но каза, че знаеш, че е убил американски пилоти.

— Да… това ми го казаха.

— Борис, тези тъпи номера са малко старички — казах.

— За теб — може би. Не и за мен.

— Ясно. — Не се опитвах да открия каквато и да било истина с тези въпроси, а само да го поставя в защитна позиция, и го бях постигнал. — Добре. Да продължим нататък. Ти яж, аз ще говоря. — Отместих чинията си. — Халил е в страната вероятно от около седмица. Убил е последния пилот, участвал във въздушната атака — свестен тип, казваше се Чип, после уби още няколко души, при това, без да си прави труда да скрие кой е. Така че, да, знаем, че е тук. Всъщност е в града.

Борис не се озърна през рамо или нещо подобно, но спря да дъвче. Така де, този тип беше корав, но (а) беше обучил въпросния убиец, така че знаеше колко е добър и (б) Борис несъмнено беше поомекнал — умствено и физически — през последните три години. Докато Асад Халил несъмнено беше станал по-корав и по-добър в работата си.

— Хрумна ми, че Халил има да урежда някои сметки с теб — продължих аз. — Ако греша, кажи ми и ще си ида.

Борис ми наля още минерална вода, така че продължих:

— Честно казано, не очаквах да те открия жив.

Той кимна и естествено отговори:

— Даже съм изненадан, че ти си жив.

— Имаш късмет, че съм жив. Виж, знам, че и двамата сме в задължителния му списък, така че реших да поговорим.

Борис кимна.

— Може би приятелката ти Кейт също е изложена на опасност.

— Може би. Но ще ти дам малко повече информация, отколкото е нужно да знаеш — в момента тя се намира на място, което е по-сигурно и от твоето. Направихме го, за да редуцираме броя на потенциалните мишени — излъгах. И му казах добрата новина — Така че май останахме само ти и аз.

Той прие думите ми добре, в смисъл, отвърна с шегичка:

— Можеш да преспиш тук на дивана.

— Ти също трябва да останеш тук.

— Може би.

— Жена ти ще те разбере.

— Уверявам те, че няма. — Замисли се за момент, после каза: — Всъщност тя утре пътува за Москва.

— Това е добре.

Борис си наля коняк, наля и на мен и каза:

— Предполагам, че имаш по-добър план от това да се криеш.

— Всъщност наистина имам. Планът ми е да те използвам примамка и да пипна Халил.

— Не съм сигурен, че планът ти ми допада.

— Вижда ми се идеален.

Той се усмихна пресилено, но не отговори.

Моята нова работа беше да съм стръв и аз нямах проблем с това. Всъщност исках да съм единственият човек с възможност да убие Асад Халил. Но Борис Корсаков също беше мишена и бях длъжен да му го кажа, а освен това трябваше да загърбя собственото си его и гнева си в името на мисията. Нямаше да съм очарован, ако Борис видеше сметката на Халил, но в крайна сметка кучият син така или иначе щеше да е скочил в сандъчето.

— Имате ли изобщо някаква информация, че той знае къде съм? — попита Борис.

— Нямаме — отвърнах честно. — Но защо да не приемем, че знае къде си? Разполагал е с три години да те открие. А освен това си има приятели в Америка.

Борис кимна и се усмихна.

— Всъщност споменаван съм в няколко публикации за храна или за руската имигрантска общност.

— Надявам се да не са публикували и твоя снимка.

Той сви рамене.

— Няколко пъти. Това е част от бизнеса ми — обясни той този пропуск в сигурността. — И ако трябва да съм честен, нямам нищо против известността и не мислех за личната си безопасност.

— Явно не си. — После попитах: — Това ли е истинското ти име?

— Да. ЦРУ ме увещаваха да го сменя, но… то е всичко, останало от моето минало.

— Ясно.

„И сега ще го изпишат на надгробния ти камък“. Е, предполагам, че Борис Корсаков се бе чувствал в безопасност в Брайтън Бийч, Бруклин, въпреки че беше вбесил либийското разузнаване, Асад Халил, а може би и старите си приятелчета от КГБ. Но не можеше да се чувства напълно спокоен с това минало, което бе и поредната причина за всички ключалки и резета на вратата.

— И тъй, да приемем, че Халил знае, че си собственик на „Светлана“ и че имаш жена и апартамент на Дванайсета улица — казах аз. — Можеш да бягаш, можеш да се криеш, но можеш също и да седиш тук и да го чакаш, а аз ще пратя хора, които да го чакат заедно с теб.

— Е, ще си помисля — отвърна той. — Междувременно ти и твоята организация би следвало да измислите някакъв друг начин да го пипнете — или да го убиете.

— Мисля, че го познаваш по-добре от федералните — измъкнах аз.

Той се замисли за момент, после каза:

— Да, ще е труден за откриване. Но той ще те намери.

— Борис, това ми е известно. Аз не се крия. Възможно е вече да е открил теб — напомних му. — Въпросът е аз как да го намеря?

Борис се облегна в стола си и запали поредната цигара.

Загледа се в нищото и заговори сякаш на себе си:

— Въпреки всичките си недостатъци Съветският съюз никога не е подценявал американците. Ако не друго, по-скоро ви надценявахме. От друга страна, Халил е от култура, която подценява Запада и особено американците. И в това може би е неговата слабост. — Замисли се за момент. — Той не се интересува от пари, жени, комфорт… няма пороци и смята, че онези, които имат, са слаби и покварени. — Отново замълча, после продължи: — Наричат го Лъва заради храбростта му, заради това, че е невидим, заради бързината му и способността му да усеща опасността. Но по отношение на последното… той често пропуска сигналите за опасност заради вярата си, че е силен физически, умствено и морално и че враговете му са слаби, тъпи и покварени. — Погледна ме. — Веднъж го предупредих за това, но не си направих труда да го направя отново.

Беше се увлякъл в спомените си за ученика си, така че не го прекъснах.

— Халил имаше наставник. Един старец, Малик, който беше донякъде мистик. Подобно на мен, Малик се опитваше да го научи на предпазливост, но също така го беше убедил, че е благословен, че има специални способности, шесто чувство за опасността и способност да усети, когато плячката му е наблизо. Пълни глупости, естествено, но Халил им вярваше и затова прави глупави неща. Досега му се разминава и това само подхранва безразсъдното му поведение. Но може би късметът му е на път да му изневери.

— Може би — съгласих се, макар че едва ли бихте се съгласили с мен.

Всъщност малцината убийци, мислещи, че Господ е на тяхна страна, на които бях попадал, представляваха проблем. Те определено не бяха благословени от Бог, но си мислеха, че са и това ги правеше непредсказуеми и по-опасни от средния безмозъчен главорез. Борис дръпна от цигарата.

— Той беше отличен ученик — много бърз, много интелигентен. А също и много мотивиран, но онова, което го мотивираше, беше омразата. — Погледна ме. — Както знаеш, американците убиха цялото му семейство.

Не отговорих.

— А омразата замъглява преценката — правилно отбеляза Борис.

Отново не отговорих, но се замислих за тази странна двойка — Борис Корсаков и Асад Халил, учител и ученик от два противоположни края на вселената. Бях сигурен, че Борис се е справил добре с обучаването на младото си протеже как да убива и да бяга, но в края на обучението Асад Халил си бе останал същият умопобъркан, какъвто е бил в началото.

— Той е единак — продължи Борис. — Не се нуждае от приятели, жени, дори от колеги, макар че използва хора и после се отървава от тях. И така, как да намериш подобен човек? Е, както вече казах, няма да го намериш — той ще те намери. Но когато това стане, има по-голяма вероятност да направи грешка в сравнение с професионалните убийци — грешка в преценката, а оттам — и в тактиката. И с това, господин Кори, искам да кажа, че той ще пропусне възможността да пръсне безопасно главата ти от двеста метра, а ще те нападне по най-личния начин. По начина, по който напада лъвът — със зъби и нокти. Той има нужда да вкуси кръвта ти. И както котката си играе с мишката, той често си играе с жертвата си и й се подиграва, преди да я убие. Това е важно за него. Така че ако оцелееш при първоначалната атака, имаш възможност да отговориш. Това е всичко, което би могло да ти бъде от помощ — завърши Борис.

Е, като не броим Малик мистика, не научих кой знае какво ново. Всъщност двамата с Кейт неотдавна се бяхме запознали съвсем отблизо с начина на действие на Халил. Но не беше лошо да чуя потвърждение на собствените си мисли и заключения.

— Значи трябва да се наведем и да кажем сбогом на задниците си, така ли? — попитах.

Той се усмихна и като добър домакин ми направи комплимент:

— Имам чувството, че можеш да се справиш със ситуацията, ако възникне такава. — И, естествено, добави: — Аз също.

Може би не трябваше да спирам тренировките във фитнес залата. Върнах се към предишното си предложение:

— Друг начин да хванеш или убиеш лъв е да сложиш примамка в капана.

Той явно вече беше обмислил това.

— Да. Ако лъвът ти трябва жив, слагаш жива коза в клетка и когато лъвът влезе, вратата на клетката се затваря. Лъвът влиза в капана, но козата е изядена. Ако пък лъвът ти трябва мъртъв, връзваш козата за някое дърво и докато лъвът я убива, стреляш. И в двата случая козата е мъртва. Но козите са заменими.

— Добър довод. Но ние знаем, че не си коза и ще се погрижиш за безопасността си — уверих го.

Той не беше толкова уверен в това. Честно казано, аз също не бях.

— Първо ти опитай — каза Борис.

— Добре. После ще ти кажа как съм се справил.

— Да, стига да си в състояние. — Все пак добави: — Идеята е интересна и може би е единственият начин, по който да го заловиш или убиеш. Но имай предвид Джон, че докато ти му залагаш капан, той може да подготвя капан за теб.

— Имам го предвид.

Борис продължи с лъвската метафора:

— И няма да си първият ловец, тръгнал по дирята, който открива, че лъвът е направил кръг и вече е зад него.

— Чудесна аналогия. Ще го запомня.

— Няма да е зле.

Следващият ми въпрос не беше точно по темата, но трябваше да знам отговора.

— Ти ли научи Халил как да убива с ледокоп?

Погледна ме, отначало изненадан, после малко смутен.

Така де, въпросът не беше от абстрактните. Поколеба се, преди да отговори.

— Мисля, че да. Защо питаш?

— Защо питам според теб?

Той не отговори на въпроса ми.

— Този идиот никога не беше виждал ледокоп и когато му го показах, беше като дете с нова играчка.

— Не се и съмнявам.

— И какво, жертвата умря ли?

— И още как. Но май й е отнело известно време.

— Колко удара? — попита той.

— Само един.

Борис изглеждаше раздразнен, може би дори разочарован от стария си ученик.

— Казах му два или три.

— Хлапетата не слушат.

— Той не е хлапе. Той е… идиот.

— Всъщност откъде идва тази любов на руснаците към ледокопите? — попитах. — Не видяхте ли сметката и на Троцки с такова нещо?

Темата явно се видя интересна на Борис.

— Ами, както можеш да си представиш, в Русия има много ледокопи и затова те са често срещано оръжие, особено през зимата.

— Уф. Трябваше да се сетя.

Борис ме изгледа за момент. Сигурен съм, че се питаше дали не се бъзикам с него. Подхвана играта, като взе един остър нож от масата.

— Ако не знаеш как да използваш това, няма да нанесеш фатална рана. Ще улучиш кост, ще забиеш острието в мускул или ще нанесеш няколко рани, които не са смъртоносни, и противникът ти ще има възможност да избяга или да те нападне. Дори дълбоката рана в корема не е фатална, освен ако не улучиш артерията. Ножът е добър преди всичко за гърлото — обясни той и го опря до врата си. — За югуларните вени или сънните артерии, ето тук. Ударът е фатален, но труден за нанасяне, ако си с лице към противника. Трябва да си зад него, за да му прережеш успешно гърлото. Нали? — Остави ножа и продължи: — А ледокопът лесно прониква в черепа от всеки ъгъл, а също така може да пробие гръдния кош и да стигне до сърцето дори жертвата да носи дебело зимно облекло. И в двата случая раната е фатална, макар че смъртта не настъпва веднага.

Като че ли се усети, че се е увлякъл, и се усмихна малко насила.

— Може би темата не е подходяща за маса.

— Аз я повдигнах. Ти просто я разви.

— Опитай коняка.

Отпих малка глътка, колкото да не го обидя. Въпреки целия погълнат алкохол Борис изглеждаше съвсем свеж — може би отрезвяващата мисъл, че е белязан да умре, държеше ума му бистър.

— Този път ти трябва да се погрижиш за него — каза той. — Не го ли направиш, няма да имаш нито ден покой.

— Ти също.

Той пренебрегна забележката ми.

— Как е успял да се измъкне миналия път?

Борис имаше опит в играта, така че това не беше просто професионален или академичен въпрос.

— Определено не мога да ти кажа повече от онова, което са ти казали приятелите ти от ЦРУ преди три години — отвърнах. — Ако не знаеш, значи не са искали да научаваш.

И тъй като стана дума за ЦРУ, го попитах:

— Какво ти казаха от Управлението за интереса им към Асад Халил?

Той помълча известно време.

— Почти нищо. От собственото си обучение и опит обаче останах с впечатлението, че интересът на ЦРУ към Халил не е същият като интереса на ФБР.

— В смисъл?

— В смисъл, естествено, че ЦРУ искаха да използват Халил за свои собствени цели.

— Които са?

Той сви рамене.

— Ако не знаеш, значи не са искали да научаваш.

Време беше да измъкна малко информация.

— В ЦРУ със сигурност знаят, че Асад Халил е в Америка — посочих. — Никой ли от Лангли не ти се обади да ти каже: „Хей, Борис, старото ти приятелче се е върнало в сигурно иска да прибере главата ти в сака си, но ние ще те защитим“?

Борис сто на сто си беше помислил за това в секундата, след като му казах, че Халил е тук, а аз изобщо не бях спирал да мисля по този въпрос.

— Отношенията ми с тях са… сложни. Всъщност не съществуват от последния ми инструктаж. Прехвърлиха ме на ФБР и вече не се чувам с тях. И именно това е причината тук да си ти, а не някой друг.

Всъщност не това беше причината да съм тук — работех на свободна практика. Колкото до това, че ФБР е бавачката на Борис, между Бюрото и ЦРУ често имаше несъгласия относно програмата за установяване на бивши съветски граждани. Понякога ставаше въпрос просто за дребни спънки, друг път — за безразличие от страна на ФБР. Борис нямаше никаква стойност за Бюрото и сега се намираше във висящо положение. Но ако някой от ЦРУ или ФБР си дадеше сметка, че Борис Корсаков е станал примамка за Лъва, веднага щяха да цъфнат тук. Както винаги, проблемът със системата беше в лошата комуникация, защитните стени между агенциите и лоша институционна памет. Благодарение на това Джон Кори можеше да хапва мариновано цвекло с Борис Корсаков. Или… може би ФБР и ЦРУ вече се бяха заели с това и половината от клиентелата на „Светлана“ бяха федерални агенти, които — за разлика от мен — не казваха на Борис, че Халил може да му дойде на гости. Е, съвсем скоро щях да разбера дали посещението ми тук е било записано от някой колега.

— Надявам се, че нежеланието ми да стана стръв, както се изрази, няма да бъде използвано срещу мен — каза Борис.

— Разбира се, че не. Ние защитаваме всички граждани… а бе, ти гражданин ли си?

— Не.

— Ох, ами тогава… по дяволите…

— Но имам американски паспорт.

— Аз също. Май няма да е зле двамата с теб да заминем за Москва с жена ти.

— Предпочитам да съм в Ню Йорк с Асад Халил, отколкото в Москва с жена си — уведоми ме той.

Пропуснах това покрай ушите си и го уверих:

— Дори да не искаш да играеш ролята на стръв, можем да ти измислим някаква защита.

Той имаше друга идея.

— Знаеш ли, тук съм в пълна безопасност и нямам намерение да напускам това място… докато Халил не бъде убит, заловен или не избяга… така че не съм сигурен, че се нуждая от охраната ви. Всъщност плащам доста солидна сума за собствената си защита.

В думите му имаше подтекст и си помислих, че Борис си дава сметка, че не иска от НЙПУ или ФБР да се мотаят из „Светлана“ по куп причини, било то основателни или не чак толкова.

Хрумна ми също, че Борис стига до някои от заключенията, до които бях стигнал и аз — той също искаше да убие Асад Халил без участието на полицията или ФБР. И неговите причини минаваха отвъд моето просто желание за отмъщение и намиране на така желания покой. Заподозрях, че Борис иска смъртта му, защото Асад Халил знае прекалено много за него. И онова, което знаеше, можеше и да не съответства на онова, което Борис вече бе казал на ЦРУ преди три години — че не е знаел, че Халил ще дойде в Съединените дати, за да убива американски пилоти например. Ето защо не искаше Халил да бъде заловен жив и разпитан от ФБР и ЦРУ. Борис нямаше да е първият беглец негражданин, върнат в старата си родина. Всички тези предположения може и да бяха погрешни, но определено имаше някаква причина Борис да иска пръв да се добере до Халил.

Може би другата причина беше наградата, за която сигурно беше чувал.

— За залавянето на Халил, било то жив или мъртъв, има награда от един милион долара — казах. — Знаеше ли го?

— Предположих — отвърна той. — Не са много пари точно за него… но аз не мисля да го залавям… казах, че смятам да се защитя.

— Стига, Борис. Знам какво си мислиш. Че ако някой може да залови или убие Асад Халил, това си ти.

Той не отговори.

— Само не ставай твърде самонадеян — посъветвах го. — Халил не е прекарал последните три години във въртене на нощен клуб и пиене на водка.

Това го раздразни, както си и знаех. Той се наведе към мен.

— Не се страхувам от него. Аз го научих на всичко, което знае. И няма да е зле, ако успея да му преподам един последен урок.

— Ох, започна се. Ти си научил онзи млад кретен на всичко, което знае, и все още можеш да му нариташ задника.

Борис не отговори.

— Е, ще предам заявлението ти, че не желаеш охрана. Твое право е да откажеш полицейска защита и определено не си длъжен да играеш ролята на примамка — казах му официално. — Но не можеш да попречиш да наблюдават имота ти, нито движението ти. — И добавих: — Все пак би било по-лесно и по-добре за всички, ако ни сътрудничиш и действаме координирано.

— Имам… бивши колеги, на които имам доверие, че ще ми помагат и ще ме защитят.

— Имаш предвид стари пушки от КГБ, които знаят как да се справят с изроди като Халил и какво да правят с него в задната стаичка, след като го пипнат ли?

Борис отново запали цигара.

— Без коментар.

— Ако някак успееш да го заловиш жив, обади се най-напред на мен.

— Щом настояваш.

Борис явно губеше желание за разговори и беше време да си тръгвам. Следващото, което трябваше да направя, бе да докладвам за тази среща на Уолш и Парези. Можеше да ми се размине с това, което бях направил дотук — ченгетата и агентите често правят нещо, без да казват на шефа си всичко, което са намислили. Но ако не направиш бърз и пълен доклад за нещо такова, загазваш здравата.

От друга страна… не трябваше дори да съм тук. Така де, Уолш май съвсем ясно се бе изразил за ограничените ми задължения и право на движение, както и че трябва да нося проследяващото устройство. Друга причина да не докладвам бе, че двамата с Борис като че ли бяхме на едно мнение по въпроса. Халил не трябваше да бъде задържан — а убит.

Изправих се и казах:

— Утре можем да поговорим още.

Борис сякаш не ме чу. Беше потънал в размисъл.

Както вече казах, Борис не беше глупак и навремето беше играл далеч по-опасни, коварни и сложни игри от тази. А определено си личеше, че кагебейският му ум е буден и работи. Не се съмнявах, че се е заинтересувал и се вълнува, че отново се връща към стария бизнес. Погледна ме.

— Някой знае ли, че си тук?

„Ами, Вероника знае. Виктор. Ти“. Това не беше въпросът, който исках да чуя. И имах добър, силен отговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че знаеш какво искам да кажа. Защо си сам?

— Защото работя сам. Като Джеймс Бонд.

Борис поклати глава.

— С теб би трябвало да има и агент на ФБР. Не искам да покажа неуважение, Кори, но ти си полицейски детектив, както ми беше казано преди три години. Къде е партньорът ти от ФБР?

— На бара.

— Не. Мисля, че сам си се заел с този проблем, и ми се струва, че разбирам защо.

— Мисли каквото си искаш. Утре ще се върна с хората си.

Той се замисли, после ме погледна и рече:

— Дай ми седмица. Дай седмица на себе си. Мисля, че един от нас ще реши проблема по начин, който е най-добър за нас.

Естествено, отговорих:

— Не става дума за нас. А за закона, справедливостта и националната сигурност.

Борис отново поклати глава.

— Не. Става дума точно за нас.

Не исках да задълбавам в темата, така че я смених.

— Имаш визитката ми. Трябват ми и твоите телефони.

Той извади картичка и химикалка от вътрешния си джоб, написа номерата и ми я подаде.

— Моля, дръж ме в течение.

Извадих снимката на Халил и му я връчих.

— Да опресниш паметта си.

Той я взе, без да я поглежда.

— Паметта ми не се нуждае от опресняване.

— Е, тогава я размножи и я раздай на хората си.

— Да, благодаря. Между другото, много го бива да променя външния си вид.

— Точно така. И снимката е правена преди три години, макар да имам информация, че изглежда по същия начин. Пък и очите никога не се променят.

Борис погледна снимката.

— Да… тези очи.

Тръгнах към вратата и казах:

— И сам ще се оправя.

— Боя се, че не. — Борис стана, отиде до телефона, включи интеркома и каза нещо на руски, след което се обърна към мен. — Искам да ти задам въпрос, който може да се окаже важен и за двама ни.

Обичам важни за мен въпроси, така че отговорих:

— Давай.

— Имаш ли представа дали Халил действа сам или работи за либийското разузнаване, или може би за някоя друга група?

— Защо питаш?

— Ами защото това определено би трябвало да се отрази на неговите… възможности. На способността му да открие онова, което трябва да знае за нас. И вероятно би трябвало да се отрази и на мисията му.

— Ясно. Е, не мога да отговоря директно на този въпрос, но ще кажа, че изглежда, разполага с помощ.

Борис кимна.

— В такъв случай можеш да си сигурен, че ще направи нещо различно от миналия път.

— Не схващам накъде биеш, Борис.

Той ме погледна.

— Ще взриви бомба. Или може би ще бъде биологична атака. Антракс. Или химическо оръжие. Може би нервнопаралитичен газ.

— Мислиш ли?

— Да. Трябва да се отплати на онези, които му помагат в личното му отмъщение. Не си ли се замислял за това?

— Мина ми през ума — признах аз. — Но съм сигурен, че това няма да се случи, преди да си е уредил сметките с теб и мен.

— Ясно. — Нямам навик да дискутирам подобни неща с хора като Борис, но той имаше опит с Халил и навремето бе работил в този бизнес, така че му казах: — Помисли върху това и ми кажи до какви изводи си стигнал.

— Добре.

В стаята отново прозвуча Чайковски. Борис отиде до вратата, погледна през шпионката, дръпна резето и отвори.

Виктор отстъпи настрани, за да ми направи място. Докато излизах, се обърнах към Борис.

— Ако гледаш през шпионки, можеш да си докараш сериозно очно и мозъчно нараняване, ако от другата страна те гледа дуло. Или ледокоп.

Той явно се подразни от критиката ми към предохранителните процедури.

— Благодаря, детектив.

— Къде е мониторът на камерата? — попитах.

— Има един в кабинета ми, а в ей онзи шкаф има телевизор. Един от каналите е настроен за камерите.

— Би трябвало да го ползваш.

— Благодаря още веднъж.

— И аз ти благодаря за отделеното време и гостоприемството. — Прекрачих прага, после направих едно от стегнатите си обръщания кръгом. — О, и още нещо. Чип. Пилотът, убит от нашия човек. Халил му отрязал главата.

Борис запази самообладание.

— Никога не съм го учил на такова нещо.

— Може би си има нов учител — предположих.

Излязох от апартамента на Борис. Вратата зад мен се затвори и чух как резето се спуска.

Горкият Борис — сврян на работното си място без съпруга и без какво друго да прави, освен да яде, да пие, да гледа през онова огледало, може би да пуска някой руски канал, да слуша музика и евентуално да се наслаждава на компанията на една-две дами. Но дори това започва да писва след няколко дни. Добре де… може би след няколко седмици.

Виктор посочи към асансьора, но аз му казах:

— Хайде да слезем по стълбите.

Той се направи, че не ме разбира.

— Стига, Виктор. Знам, че преподаваш английски в Бруклинския колеж. — Отидох до стоманената врата на стълбището и Виктор я отключи.

Беше в общи линии авариен изход, а пожарните инспектори по принцип не обичат да виждат ключалки и резета, но Борис сигурно им бе казал:

„Вижте, момчета, много хора искат да ме убият, така че трябва да се заключвам.“

Или пък махаше вратите, когато му идваха на проверка.

Оставих Виктор да води и тръгнах след него. Вратата долу също беше заключена и Виктор отново бръкна за ключ. Влязохме в малката стая с камерата, после Виктор отключи вратата към коридора и го последвах през червената завеса в ресторанта.

Е, охраната беше добра, но все пак твърде много зависеше от човешкия фактор и два ключа — един за асансьора и един за всички стоманени врати. Освен това вратата на апартамента трябваше да се залоства ръчно. Борис имаше нужда от електронни ключалки за всички врати между външния свят и себе си, както и до по-лесен достъп до мониторите на камерите.

Може да имаше и други мерки за сигурност, които не виждах — паникбутон или може би защитена стая, но в крайна сметка основното в личната сигурност си е бдителността и едрокалибреното оръжие.

Виктор ме изпрати през ресторанта, който вече бе започнал да се изпразва.

— Някой иска да убие шефа ти — казах му. — Така че, не си дръж главата завряна в задника.

Той не отговори, но кимна.

— Имаш ли оръжие?

Той отново не отговори, но потупа лявата страна на сакото си.

— Трябва да поработиш над произношението — посъветвах го.

Както и да е, промъкнах се през бара покрай Вероника и излязох през задната врата. Наближаваше полунощ и алеята и плажът бяха почти пусти.

Ако моите хора ме следяха, сега със сигурност някой ще да дойде при мен. А ако ме следяха хора на Халил, времето и мястото за среща бяха подходящи като всички други.

Останах около минута на място, но като че ли никой не проявяваше интерес към мен.

Отидох до предния вход на „Светлана“, където чакаха няколко таксита.

По обратния път към Манхатън, докато минавахме по Бруклинския мост, отново ме споходи мисълта (вече подкрепена и от Борис), че Асад Халил наистина е замислил нещо голямо за финал — нещо, което ще се хареса на поддръжниците му и ще му осигури кредитна линия за следващата му мисия. И единствените, които стояха между него и кулминационната точка, бяха Борис Корсаков и Джон Кори.

Така че да, Борис беше прав. Ставаше въпрос за нас — за него, за мен и за Асад Халил. Както и за миналото, което ни следваше и ни настигаше.

39

Таксито от Брайтън Бийч ме беше оставило в подземния гараж и с четиридесет долара по-беден, което не е много за застраховка живот. Бях взел товарния асансьор до апартамента си. Никой от охраната ми като че ли не беше забелязал отсъствието ми. Не исках да вкарвам момчетата в беля, така че трябваше да се погрижа никога да не ме хващат, че съм се изнизал без тях.

Както и да е, сега бе седем сутринта, сряда — само някакви си седемдесет и два часа, след като двамата с Кейт се бяхме събудили в мотел „Хай топ“ в окръг Съливан, развълнувани от предстоящите скокове от самолета. Както се казва, нямахме си и представа колко вълнуващо щеше да се окаже всъщност.

Нямах никакви конкретни планове за деня, което ми напомни, че проблемът с нищонеправенето е, че не знаеш кога си приключил.

Възползвах се от възможността да изпълня ежедневните си упражнения, мотивиран не от суетата, а от грижи за здравето — в случая това означаваше, че трябваше да съм в добра форма, ако двамата с Халил решим да се сборим. Борис беше прав — атаките на Халил бяха от къси разстояния и лични и ако успееш да оцелееш след първоначалното изненадващо нападение, имаш шанс да отвърнеш. Именно затова Кейт беше все още жива.

Докато се приготвях да отида на свиждане на Кейт в Белвю, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Парези.

— Да?

— Къде беше снощи? — поинтересува се капитан Парези.

Опа. Време беше да изляза на светло.

— Посетих Кейт в болницата.

— Това го знам. Какво направи след това?

Наистина беше време да изляза на светло.

— Откараха ме у дома.

Последва мълчание, след което Парези рече:

— Дежурният в лобито, Рамос, докладва, че е звънял на домашния и мобилния ти телефон и че портиерът те е търсил по домофона, но не си отговорил.

Крайно време да изляза на светло.

— Бях мъртъв за света още към десет вечерта. — Или пиех водка с Вероника? — Какво е искал Рамос?

— Нищо — отвърна Парези. — Просто проверка на връзката и да разбере какво е положението.

С други думи, Парези нямаше доказателства, че наистина съм излизал, така че малко се окопитих.

— Капитане, аз съм ченге, а не някакъв информатор от мафията, който трябва да бъде следен по двайсет и четири часа в дено…

— Животът ти е в опасност, детектив Кори. Освен това ти се съгласи да…

— Не съм се съгласявал да спя с пазачите си.

Отново последва тишина.

— Добре — рече накрая Парези. — Както се очертава, знаеш ли къде ще бъдеш довечера.

Не отговорих и не се поинтересувах от подробности.

— Но първо малко домашни въпроси — продължи Парези. — Погребението на Гейб, жена му и дъщеря му беше вчера. Била е скромна религиозна церемония, но ще отслужим паметна служба за него и семейството му някъде през следващата седмица, ако е възможно. — И добави: — В зависимост от това как се развият нещата.

Ясно. В зависимост от това кога са нашите погребения.

— Добре — казах аз.

— Как е Кейт? — попита Парези.

— Достатъчно добре, за да излезе от болницата, но Уолш я държи там и нито тя, нито аз сме особено щастливи от това.

— Там е в по-голяма безопасност, пък и е по-добре да не е с теб у вас.

Не коментирах коментара му, а казах:

— Има нещо, което трябва да направиш. Да се погрижиш възможно по-скоро да бъде издаден и регистриран смъртен акт в окръг Съливан и да кажеш на Регионалния медицински център Катскил да променят записите си по съответния начин.

— Добре… щом мислиш, че някой наистина ще тръгне да проверява това.

— Да приемем, че Халил е обсебен на тема вярно отчитане на труповете.

— Добре. Ще го направя. Да си получавал или да си спомняш нещо, за което трябва да знам?

Това беше в общи линии последна възможност да изясня въпроса с Борис Корсаков. Бях преценил всички за и против докладването за срещата си с него. Борис обаче правилно беше решил, че действам на своя глава, и ме беше помолил за седмица без намесата на полиция или ФБР — седмица, през която да види дали Халил няма да се опита да му види сметката на негова територия, в нощния клуб. Разбира се, целта на Борис беше да затвори завинаги устата на Халил, макар че всъщност не ми пукаше особено какви са желанията на руснака — това начинание не беше негово. Но пък интересите му можеха да съвпаднат с моите. Трудно решение.

— Джон?

И че моли да му пратя полицията да го защитава. Нямаше и да се учудя, ако коварният кагебеец вече бе офейкал в Москва с жена си — или на френската Ривиера без нея. Не бих го обвинявал, ако постъпи така.

— Ало? Джон?

— Нищо не се сещам — казах аз и смених темата. — От „Специални операции“ да са открили нещо необичайно около тайните квартири на лошите?

— Не.

— Опитваме ли се да открием други тайни квартири, за които не знаем?

— Проверяваме за корпоративни наематели, които са се сторили подозрителни на агентите, предлагащи наемите. Но проверките отнемат много време и едва ли ще попаднем на нещо.

— Ясно. Хрумна ми, че ако бях от приятелчетата на Халил в Ню Йорк, щях да наема нещо на моята улица, офис или апартамент, да монтирам на прозореца миниатюрна камера и да наблюдавам външната врата на монитор, намиращ се в офиса или апартамента.

Парези помълча известно време, после отвърна:

— Добра идея… но на улицата ти има цял куп блокове — хиляди апартаменти и офиси…

— Знам. Нали живея тук. Няма да е зле да отделиш хора да проверят това, капитане.

— Ще го направя. А ти по-добре не излизай на балкона.

— Тъкмо щях да те поканя на питие на чист въздух.

Парези понякога оценяваше черния ми хумор, но сега не бе един от тези моменти.

— Трябва да ти кажа, че сме пръснали хората в много посоки, но ще видя дали няма да успея да издействам от оперативния офис на ФБР малко подкрепления.

Припомних си безрезултатното наблюдение на иранския дипломат и го посъветвах:

— Изтегли от хората, които наблюдават. Този случай е приоритетен.

— Зная. Но нямаш представа колко много сведения, заплахи и улики сме оставили без разследване през последните месеци.

Замислих се над думите му.

— Възможно е да са планирани за отвличане на вниманието.

Той помълча, после каза:

— Може би. Никога не съм си помислял, че ще бъдем затрупани… нали се сещаш?

— Светът се промени — напомних му.

— Да. Но ние сме си старите. — И реши да се пошегува и той. — Затова си още на работа.

Много смешно.

— Има ли някакви данни за мобилния телефон на Кейт или на Гейб? — попитах.

— Както знаеш, и двата са с прекъснати услуги, но отделът за следене на информацията следи дали някой няма да ги включи, за да използва указателите им.

— Добре. Наблюдението на мюсюлманските квартали дава ли някакви резултати?

— Не.

— Предполагам, че си отменил всички отпуски и че всички работят извънредно.

— Това е ясно. Всъщност, Джон, позволи ми да те уведомя, че въпреки недостига на хора ФАТС, ФБР и НЙПУ работят по случая с пълни сили. И нека ти напомня, че ти не участваш в разследването. В отпуска си.

— Тогава защо ми задаваш въпроси?

— Ние задаваме въпроси — осведоми ме той. — Ти не следва да задаваш въпроси. Нито пък да съветваш.

Е, може и да се колебаех дали да не му кажа за Борис, но вече място за съмнения нямаше. Ами да! Та аз наистина не участвах в разследването.

— Джон?

— Разбирам.

Парези продължи с малко по-мек тон:

— Искаме да се съсредоточиш върху миналото. Да си припомниш всяко нещо, което би могло да ни е от полза.

— Колата и шофьорът чакат — казах аз. — Нещо друго?

— Да, причината, поради която ти се обадих. Довечера излизаш на лов.

Вълнуваща новина.

— Добре. Какъв е планът?

— В десет вечерта ще излезеш от блока, ще тръгнеш пеша по Седемдесет и втора и ще влезеш в Сентръл Парк…

— Може да ме пребият.

Парези игнорира възражението ми и продължи:

— Използваме парка, защото всички го познаваме и сме тренирали там наблюдение и контранаблюдение.

— Ясно. — Един път се изгубих там.

— Малко преди десет ще се срещнеш във фоайето с ръководител от „Специални операции“, който ще ти даде маршрута ти и различните места, които трябва да посетиш в парка. После ще установиш връзка с наблюдаващите екипи на улицата и тръгваш.

— Звучи добре. Само че не искам парад след себе си и духов оркестър пред мен — предупредих го.

— Естествено. Ще бъдеш прикриван, но не прекалено охраняван.

— Ще ти кажа мнението си, когато видя как стоят нещата.

— Добре. Нямаме нищо против да се учим. Проба и грешка, нали така.

— Само без грешки, ако обичаш. Уведомихте ли охраната на парка?

— Да. Знаят какво предстои и ще поддържаме контакт с тях.

— Добре.

Парковата охрана има силно присъствие през нощта и включва конни полицаи, цивилни ченгета, обозначени и необозначени коли. Всъщност присъствието е прекалено силно.

— Само ги дръж настрани от маршрута ми — казах на Парези.

— Разбрано — отвърна той и продължи с инструктажа: — На различни места в парка ще има специални екипи с уреди за нощно виждане и снайпери.

— Не забравяй да им кажеш как съм облечен.

Парези продължи, без да се засмее дори веднъж:

— Местата, където ще спираш и ще се мотаеш, са водоеми — лодките, после при езеро Белведере, може и при Резервоара. Наблюдаващите и специалните екипи държат на водоемите, защото така подстъпите на Халил ще бъдат ограничени и районът, който трябва да бъде покрит от екипите, е по-малък. С други думи, от едната страна те прикрива водата — обясни той и пак реши да се пошегува: — Можеш ли да плуваш?

— Не. Но пък за сметка на това мога да вървя по вода. И какво трябва да правя на тези места и по това време, освен да изглеждам като примамка?

— Добър въпрос. Нямам добър отговор, но си мисля, че след като наскоро си изгубил жена си… просто не те свърта вкъщи. Нали се сещаш? Шляеш се с наведена глава, сядаш на някоя пейка, скриваш лицето си в длани… или може би носиш бутилка — не истински алкохол, естествено — и се правиш на малко пийнал. Знаеш как се постъпва в такива случаи.

— Може пък да изглеждам така, сякаш се каня да се удавя в езерото.

— Да… защо пък не… Както и да е, няма да правиш крос. Ще вървиш бавно, ще следваш маршрута и ще слушаш инструкциите по радиото. Тия неща ще ги уточните с шефа на „Специални операции“.

— Ясно.

— И не забравяй, Джон — както сам каза, ако някой следи блока ти и чака да излезеш, това може да не е самият Халил. Така че ако лошите са на улицата, в коли или в някоя сграда на улицата ти, може да им отнеме известно време, докато се свържат с Халил и в същото време те следят. Контранаблюдаващият екип ще открие, ако някой е тръгнал след теб, така че ще разберем, ако играта е започнала. Ясно? И не забравяй най-важното: ако искаме планът да проработи, трябва да те засекат как излизаш от блока. Нали? Така че се мотай, но не прекалено очебийно.

— Ясно.

— Някакви въпроси?

— Не.

Идваше ред на пропагандата.

— Това далеч надхвърля дълга ти, Джон, и всички ние оценяваме готовността ти да се изложиш на опасност. Довечера може да се чувстваш самотен, но бъди сигурен, че няма да си сам. Том, аз и всички от ФАТС и от „Специални операции“ ще мислим за теб и ще се молим всичко да е наред и да успееш.

— Благодаря. И къде по-точно ще мислите и ще се молите за мен?

— Аз ще съм вкъщи, на повикване. Живея на Сентръл Парк Запад, така че мога да стигна за няколко минути.

— Добре. Значи ще можем да позираме заедно с мъртвия лъв.

— Искаме да го заловим жив, ако е възможно — не пропусна да ме уведоми той.

— Разбира се. А Том къде ще бъде?

— Също вкъщи, до телефона.

— Къде е жена ти, капитане?

— Извън града.

— Правилно. — Можех да попитам къде е и приятелката на Том, но нея не я грозеше опасност. Защо ли? Ами защото е баракуда и Халил не би я наранил от професионална солидарност. Да споделя ли това с Парези? По-добре не.

Както и да е, май бяхме приключили с всички точки, така че казах:

— Тръгвам за болницата.

— Много поздрави на Кейт. Ще поговорим по-късно, преди да излезеш.

Затворих и без да обръщам внимание на предупреждението на Парези, излязох на балкона и се загледах в сградите от другата страна на улицата. Наистина, имаше хиляди прозорци, от които се откриваше добър изглед към мен и балкона ми, както и към главния вход на блока ми. Освен това имаше десетки покриви, много от които бяха по-високи от балкона. Най-лесният начин да убиеш Джон Кори бе да поставиш снайперист на някой покрив или в който и да е от всички тези апартаменти и офиси. Дори не беше задължително стрелецът да е много добър. Но ако това трябваше да стане, вече щеше да се е случило.

Оттук виждах Сентръл Парк в края на 72-ра — повече от триста и двайсет хектара поляни, гори, фонтани и езера, паркови постройки и безброй тъмни местенца през нощта. Идеално място за тази игра, но може би твърде очебийно.

Подобно на лъва, на който бе кръстен, Асад Халил можеше да надуши опасността, но гладният лъв рискува заради храната. А Лъва вече би трябвало да е изгладнял.

40

Алфред беше на смяна. Поздравих го с добро утро и признах:

— Не мога да намеря ключа за товарния асансьор.

— О…

— Ще продължа да търся, но междувременно… — Бутнах към него една двайсетачка. — Ако е нужно да се направи нов…

— Да, господин Кори. Имам резервен, но ако не можете да го намерите, ще се обадя на ключар.

— Сигурен съм, че ще го намеря, но задръж това за неприятностите.

— Благодаря господин Кори.

— Няма за какво. — И най-добре не споменавай нищо.

В лобито имаше нов човек от охраната, този път жена. Седеше в едно от креслата и четеше „Таймс“. До нея имаше торба на „Блумингдейл“. Не я познавах, така че отидох при нея и се представих.

— Киера Лиантонио, „Специални операции“ — представи се и тя.

Беше привлекателна, добре облечена жена под или може би над трийсетте — човек вече не може да е сигурен. Така иначе, беше твърде млада за детектив от НЙПУ, така че я попитах:

— ФБР?

— Личи ли?

— Боя се, че да.

Откъде ги вземат тези хлапета? Естествено, направо от школата в Куонтико. Като Лиза Симс. Предполагам, че назначение като това се смята за подходяща тренировка на агент новобранец. Защо трябва да ме пазят професионалисти?

— Ще отсъствам два-три часа — казах на специалния агент Лиантонио. — Можете да си починете, ако желаете.

Тя кимна.

Между другото, изобщо не ви препоръчвам да питате ченге или агент от нежния пол дали носи бронежилетка — все едно да я питаш дали не е бременна, като едното нищо ще го приеме погрешно. Но аз съм изкусен и я попитах:

— Защо не носите бронежилетка?

— Нося — отвърна тя.

— О… добре.

Виждате ли?

Както и да е, тя изглеждаше много самоуверена, точно по начина, по който са самоуверени току-що излезлите от Куонтико агенти и по начина, по който бях самоуверен аз, когато завърших Академията. Намираш се в чудесна физическа форма, внимавал си в часовете, имаш пистолет и знаеш как да го използваш, носиш значка, която ти придава авторитет. Единственият проблем е, че нямаш представа какво те очаква.

— Съпругата ми работи в Бюрото — казах на госпожица Лиантонио.

— Зная.

— А знаете ли къде се намира и защо е там?

— Дочух нещо.

— Добре. Защото не се нуждае и не иска съквартиранти. Бъдете нащрек — добавих: — Става въпрос за много лош тип.

Тя не отговори, но кимна.

Излязох от блока и зачаках под козирката с въоръжената си охрана отново Ед Рейгън пристигането на джипа на патрулния екип.

Шофьорът беше нов и се казваше Ахмед нещо си. Сред трийсет и петте хиляди ченгета си имаме не повече от петдесет с близкоизточен произход и ми се бе паднало едно от тях.

Бъбрехме, докато пътувахме към Белвю. Ахмед се оказа свестен тип и пускаше свежи лафове от сорта на „В момента те отвличам“. Е, ако си мюсюлманин в НЙПУ след 11/9, определено трябва да имаш чувство за хумор. Ед Рейгън демонстрира интереса си към културата на Ахмед с въпроса:

— Какво е определението за кротък арабин?

— Арабин, останал без муниции — отвърна той.

И аз знаех няколко добри лафа, но не исках да се покажа културно нетолерантен. Добре де, само веднъж.

— Как можеш да ослепиш арабин? — попитах.

— Слагаш му пред лицето предно стъкло — отвърна Ахмед.

Така или иначе, Ахмед караше доста по-добре от пакистански бакшиш, само дето от време на време правеше шантави неща, но аз знаех, че се опитва да види дали си нямаме опашка.

Знаех също, че си имаме опашка, както си имахме за всяко пътуване до Белвю. Иначе казано, ако лошите ни следяха и ако виждаха, че правя редовни посещения в болницата, можеха да стигнат до заключението, че (а) ходя на така належащите ми консултации при психиатър или (б) посещавам пациент. А ние не искахме да им даваме повод да мислят за това.

Както и да е, при цялото ми уважение към шофьорските качества на някои родени зад граница хора, повечето от тези господа не могат да проследят кола дори да са завързани за задната и броня.

Стигнахме до Белвю без инциденти и без компания. Слязох от колата и казах:

— Ще ви се обадя.

Физически Кейт изглеждаше още по-добре, но ми каза, че започва да се съклетясва и иска да се махне.

Можех да й напомня, че е по-добре да лежи в болницата, отколкото в гроба, но реших да проявя съчувствие към душевното й състояние и я посъветвах:

— Приеми го като трудно назначение, с което можеш да се справиш.

— Измъкни ме оттук.

— По-добре да поговориш с тъмничаря си.

Кейт — беше си осигурила лаптоп от Федерал Плаза — изсумтя:

— Тъкмо му пиша доклада си за инцидента.

— Браво. Можеш да напишеш и моя. Все пак инцидентът се случи и с двама ни, нали?

Тя веднага смени темата.

— Мама и татко искат да им идем на гости веднага щом съм в състояние да пътувам.

— Честно казано, не ми се ходи в Монтана.

— В Минесота, Джон. Там се оженихме.

— Да де. Все тая.

Тя отново смени темата и ме попита:

— Какво прави снощи?

— Снощи ли? Ами… разглеждах албума от сватбата.

Кейт мина на следващия въпрос:

— Какво ще правиш довечера?

— Ще пускам хартиени самолетчета от балкона.

— Том поиска ли да… да излезеш и да видиш дали Халил няма да те проследи?

Добър въпрос, за който ми трябваше завоалиран отговор.

— Ами, обсъдихме това с Парези. Но само като последна възможност — ако не можем да открием Халил чрез стандартните методи и процедури.

— Не си длъжен да го правиш. Подобно нещо не фигурира в ничия длъжностна характеристика.

— Ние имаме личен интерес да задържим Асад Халил — напомних й в случай, че е забравила.

— Защо не изчакаш, докато не изляза оттук? Тогава ще мога да участвам и аз.

Кейт е голямо момиче, освен това е в бизнеса, така че отговорих без церемонии:

— Защо си мислиш, че си все още тук? За да си на сигурно място, докато двамата с Халил видим кой кого ще намери пръв.

Тя пак се умълча, после попита:

— Имаш ли добър план?

Е, на мен планът ми се виждаше добър — имах доверие на наблюдаващите екипи и знаех, че от моя страна изпълнението ще е безупречно, както винаги. Но един стар тип от армията навремето ми беше казал, че и в най-добре подготвената битка, плановете рядко оцеляват след първия контакт с врага.

— Джон?

— Става въпрос за стандартно и безопасно наблюдение и контранаблюдение, с участието на специален екип в случай, че арестът е невъзможен. — Всъщност щях да се погрижа арест да е невъзможен.

— Кога ще го правиш? — попита тя.

Не ми се искаше да си губи съня заради това, така че я излъгах.

— Нали ти казах — когато изчерпим всички останали възможни.

Тя кимна.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

— Ако не изляза оттук до неделя, ще се обадя на адвоката си и ще си извадя заповед за освобождаване.

— Вземи една и за мен. А също и пеперони пица. — Погледнах я сериозно. — Не си прецаквай кариерата.

Междувременно беше станало дванайсет и Кейт настоя да обядвам с нея. Прегледах менюто и казах:

— Ще си взема антидиетичен костур с побъркани зеленчуци.

Тя се усмихна, което беше добър знак.

Докато поглъщахме обяда, който се оказа не чак толкова лош, и разказах повечето неща, които се бяха случили през последните един-два дни.

— Щатската полиция намери ли оръжието и телефона — попита Кейт.

— Още ги търсят.

— Халил може да те убие с моя пистолет — каза тя и ме погледна.

— Не. Аз ще го убия с моя. — Всъщност бих предпочел да използвам ножа си. Или може би ръцете.

— Ако ти се обади, искам да му предадеш едно съобщение от мен.

— Не мога. Ти си мъртва — напомних й.

— Ами… когато го пипнем, искам да го видя жив. Искам да го разпитам… Искам да го претърсят на голо пред мен.

Явно специален агент Мейфийлд все още беше бясна и това бе здравословна нагласа, макар че съвсем доскоро искаше да види Халил мъртъв. Сега беше пренастроила фантазиите си за отмъщение и искаше да го види унизен и затворен до живот. Бих искал да й помогна за осъществяването на желанието й, но все още се придържах към План А — убий го. Все пак отговорих:

— Ще е забавна гледка.

Тя кимна и попита:

— Каза ли на Том за Борис?

Знаех, че не мога да излъжа, защото щеше да пита и Уолш, така че отговорих:

— Не съм.

— Защо?

Добър и логичен въпрос. Не можех да се измъкна от него, но и не исках да й казвам истината, така че прибягнах до последното убежище на съпрузите и приятелите:

— Довери ми се.

— Какво пък трябва да означава това?

— Довери ми се.

Тя ме изгледа и след няколко секунди каза:

— Ти ще свършиш или в гроба или зад решетките.

— Нито едното, нито другото.

— Обади ли се на Дик Карнс, както правиш винаги, когато заобикаляш ФБР?

Не отговорих.

Погледите ни се срещнаха и тя каза:

— Разкажи ми за Борис.

Поех дълбоко дъх и й разказах за разходката си до Брайтън Бийч и „Светлана“, без да спестявам нищо — освен Вероника.

— Борис ме убеди да му дам една седмица и аз приех — завърших. — И сега искам от теб същото. Между другото, имаш много поздрави от него.

Тя премисли много бързо чутото и попита:

— Ти да не си луд?

— Да, но това няма нищо общо.

Кейт се замисли дълбоко, после въздъхна:

— Не съм го чувала това.

Кимнах.

— Обади се на Том — посъветва ме тя.

Станах и се наведох да я целуна, а тя задържа главата ми и ми даде една дълга страстна целувка, след което каза:

— Зная, че довечера ще търсиш Халил. Внимавай. Моля те. Очаква ни още дълъг живот.

— Зная, че ни очаква. — Стиснах ръката й. — Ще ти се обадя.

Върнах се у дома и посветих останалата част от следобеда на бумащини.

Отново разговарях с Парези, който нямаше кой знае какви новини, освен:

— Всички са на крак за довечера.

— Хайде да не се превъзбуждаме.

— Да… но поне правим нещо, а не просто реагираме.

— Правилно. Най-добрата защита е доброто нападение.

Бях забелязал, че Том Уолш не ми се обажда, и предположих, че иска да се дистанцира от мен или от цялата операция в случай, че нещата се оплескат. Ако обаче довечера успеех да закова Халил, Уолш чакаше в апартамента си с кола пред блока, готов да сподели момента с мен.

— Ако довечера всичко мине добре, ще се видя с Том и фотографа му в парка — казах на Парези.

Той не отговори на забележката ми, а каза:

— Късмет и успешен лов.

В пет следобед почистих глока си и взех три допълнителни пълнителя с 9-милиметрови патрони. Освен това почистих личното си оръжие, стар „Смит и Уесън“ 28-и калибър, специален полицейски модел. Скорострелните автоматични системи като тази на „Глок“ понякога засичат и макар никога да не ми се е случвало, това е напълно възможно, така че не е зле да си имаш и прост револвер — по-малко вероятно е да направи цък-цък точно когато искаш да чуеш бум-бум.

Порових в гардероба и избрах някакви дрехи за разходка из парка, после намерих и стария „Кей-бар“, който е в семейството ми, откакто чичо Ърни е служил в Пасифика като морски пехотинец. Според чичо Ърни това нещо вече било пускало кръв, така че не беше просто нож — беше минал през бойно кръщение.

Прокарах пръст по острието и взех точилото от кухнята. И докато точех големия нож, донякъде разбрах как са се чувствали древните воини в навечерието на битка — или днешните войници, точещи щиковете си преди атака. Наточването на стоманата не е свързано толкова с режещия ръб на острието, колкото с режещия ръб на душата и духа, това е древна духовна връзка с всеки мъж, изправял се пред противник и смърт, мъж, който е стоял с другарите си, но е бил сам, със своите собствени мисли и страхове, очакващ сигнала да се изправи срещу врага и срещу самия себе си.

41

В десет вечерта слязох във фоайето, където ме чакаше началникът от „Специални операции“ специален агент Боб Старк. Познавах го, беше от свестните типове.

Носех сиво-кафяви панталони, бели маратонки без светлоотразители и бял вълнен пуловер. Навън ръмеше, така че бях взел жълто-кафяв шлифер и шапка в същия цвят. Получи се доста тъп костюм и се надявах, че няма да попадна на някой познат. Естествено, без да броим либиеца. По-важното бе, че се надявах Халил или приятелчетата му да не си дадат сметка, че съм облечен така, че да се виждам в тъмното.

Със Старк обсъдихме мисията. Взех от него карта в случай, че се загубя — случва ми се от време на време в парка. Направихме проверка на радиовръзката и се уверихме, че проследяващото устройство работи нормално.

Естествено, бях си сложил бронежилетката, глокът се намираше в кобура на бедрото, а револверът беше пъхнат в колана ми отляво, за да мога да го извадя бързо.

Старк забеляза армейския нож, но не каза нищо.

Освен това бях взел и белезници, както е по правилник, макар да се съмнявах, че ще тръгна да ги използвам.

Като стана въпрос за залавянето му жив, Боб ми предложи флакон сълзотворен газ.

— Благодаря, но си забравих чантичката — отвърнах.

След като се увери, че съм в пълна готовност, той каза:

— Добре, аз ще съм в свързочния микробус. Позивната ми е СО Едно, ти си Пешеходец…

— Ловец.

— Няма… добре, ти си Ловец. Както знаеш, каналът е отворен, така че когато говориш, всички от наблюдателния, контранаблюдателния и специалния екип ще те чуват. Гледай обаче трафикът да е минимален. Моите хора ще разговарят с мен по клетъчното радио, а аз ще предавам на теб, макар че ако изникне нещо спешно, ще го чуеш направо от някой от екипите.

— Разбрано.

— Успешен лов, детектив — каза той.

— Ако стане късно и времето се развали, ще ми кажете ли, ако тръгнете да се прибирате? — попитах.

Той се усмихна.

— Моментът не е подходящ да се шегуваш с ФБР.

— Уместна забележка.

И се започна.

Излязох навън и спрях под лампите на козирката, после тръгнах към тротоара и спрях за момент там, като се преструвах на унил и незнаещ накъде да тръгна. Това бе единственото място, където можех да бъда забелязан от лошите, така че се позадържах, без да е прекалено очебийно.

Източна 72-ра е широк двупосочен път с много платна, движението е натоварено и затова ми беше трудно да определя дали някой ме следи от улицата или от някоя кола. Наблюдателният екип обаче досега щеше да го е забелязал, а Старк не говореше в слушалката ми.

Предвид факта, че Халил беше планирал всичко това години наред и че имаше помагачи тук, предположението ми бе, че приятелите му са наели апартамент или офис на тази улица — както бях споделил с Парези. Освен това му казах, че тези типове сигурно следят денонощно вратата на блока с миниатюрна камера, монтирана на някой от хилядите прозорци. Това си е съвсем стандартен метод за наблюдение от безопасно разстояние и изисква единствено пари и хора, които нямат нищо против да се взират по цял ден и по цяла нощ в монитора и да гледат входната ми врата. Ако искаш да убиеш някого, не е зле да знаеш къде се намира и накъде е тръгнал.

Обърнах се надясно и поех към Сентръл Парк. Ако ме бяха видели, Абдул вече би трябвало да се обажда на Амин, който пък щеше да звънне на Асад.

Вървях бавно по тротоара, който въпреки късния час и лекия дъжд все още беше пълен с хора. Хрумна ми, че ако Халил не се е заврял накъде в района, ще му е нужно известно време да стигне до парка и да се свърже с приятелите си, които ме следят. И че ако не са професионалисти, те може да ме изгубят преди появата на Асад.

Следователно… ако наистина имаха апартамент или офис на Източна 72-ра, той би трябвало да е не само наблюдателен пост, но и мястото, където живее и се крие Халил. Ето това се казва съкварталец.

Продължих напред и в ухото ми се разнесе гласът на Боб Старк.

— Ловец, тук СО Едно. Чуваш ли?

— Ловец чува — казах на малкия микрофон под ризата ми.

— Добре, с теб сме. Мисля, че си сам.

— Добре. Все пак ще спра при входа на парка, за да видите дали някой не проявява интерес към мен.

— Ясно. Имаме двама души там. Мъж и жена, непосредствено зад входа.

Описа ми облеклото им.

— Гледай да държиш хората си по-далеч от мен, след като вляза в парка — казах. — Не искам да подплаша опашката си.

— Добри сме в работата си.

— Знам. Просто искам да кажа, че мога да се погрижа за себе си.

— Както кажеш. Следващия път можеш да тръгнеш самичък.

— Не ставай докачлив — отвърнах.

— Разбрано.

Между другото, ако вървите по някоя нюйоркска улица и си говорите сами, никой не ви обръща внимание — освен може би другите, които си говорят сами.

Както и да е, пресякох Пето авеню и застанах до ниската именна стена, която огражда целия парк. Около входа все още имаше улични продавачи и тъй като трябваше да се помотая тук, използвах възможността да си купя хотдог с чили. Всъщност два. Та това можеше да е последното ми ястие, нали така?

Седнах на една мокра пейка и задъвках, като се мъчех да приличам на унил вдовец — трудна работа, когато държиш ръцете си два великолепни хотдога. Приключих с вечерята и влязох в парка. Видях двамата от екипа на една пейка. Изглеждаха точно като любовници — не като съпруг и съпруга, а като любовници, защото се държаха за ръце и разговаряха. Добре де, това беше гадничко. По-важното бе, че изобщо не ме погледнаха. Усетих, че са истински професионалисти.

Продължих да вървя и докато навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в парка, далеч от Пето авеню, бях поразен от това как се променя усещането и настроението — сякаш се бях върнал във времето, когато остров Манхатън е бил целият в гори, поляни и скали. Можете обаче да видите осветените небостъргачи около парка, а в самия него има павирани алеи и украсени улични фенери. Тръгнах по една от алеите на север към първата ми спирка, която беше Лодките.

Дъждът беше прогонил големите тълпи посетители, а също така държеше останалите настрани от поляните. Всъщност наоколо нямаше много хора, което беше добре. Продължих на север, след което завих по пътеката, която ме отведе до навеса за лодки при езерото.

Опитах се да забележа хората от екипа, но освен двамата, които вървяха хванати за ръце на петдесетина метра зад мен, не успях да идентифицирам никого.

Опитах се да видя дали не ме следи и някой друг, но като че ли никой не проявяваше интерес към моя милост. Всъщност гласът в слушалката каза:

— Ловец, тук СО Едно. Изглежда, си сам. Ясно?

— Ясно — отговорих.

И това беше всичко. Нямаше друго за казване. Стигнах до навеса, където се пазеха лодките модели за запалянковците, спрях на каменната площадка между навеса и езерото и загледах водата. Някъде на отсрещния бряг беше специалният екип със снайперите си. Онези момчета можеха да улучат дъвка в устата на човек, без да му одраскат зъбите, но изглежда, аз бях единственият посетител тук.

Покрай брега имаше пейки и аз седнах на една, като се мъчех да изглеждам унило — което не е трудно, когато задникът ти е мокър и дъждът става все по-студен.

Останах десетина минути и тъкмо се канех да стана, когато Старк рече:

— Някой те приближава от север.

— Разбрано.

Извадих глока и го сложих в скута си.

Чух приближаващи стъпки отдясно и погледнах към ъгъла на навеса.

Някакъв мъж — висок мъж — стоеше под светлината на един фенер. Гледаше ме. После бавно тръгна през площадката към мен.

Носеше дълго черно палто, което бе прекалено дебело за това време на годината, както и голяма торба от онези, които мъкнат бездомниците. Когато приближи, започнах да различавам лицето му.

Следях го как приближава, но не беше Асад Халил — макар че можеше да е някой от приятелчетата му.

Той се настани на съседната пейка и ме попита:

— Как я караш?

— Жена ми умря и смятам да се удавя в езерото.

— Сериозно? Съжалявам, човече. Виж, такъв е животът…

— С кого говориш? — попита Старк.

— Не зная. Момент — отвърнах и се обърнах към господина. — Как се казваш?

— Скип. А ти?

— Том Уолш. Момент. Със Скип — казах в микрофона.

— Кой Скип?

Преди да успея да се поинтересувам как е фамилното му име, Скип ме попита:

— На кого говориш?

— На мен си. Ти не си ли говориш сам?

— По дяволите, не. Само лудите си говорят самички.

— Ловецо, кой е това? — попита Старк.

— Ти арабски терорист ли си? — попитах Скип.

— Да бе — отвърна той. — Арабски терорист съм.

— Казва, че бил арабски терорист — казах в микрофона.

— Какво правиш, по дяволите?! Разкарай този тип.

— Прието. — Обърнах се към Скип. — Трябва да си вървиш.

— Кой казва това?

— Гласът в главата ми.

— Да ти се намира някой долар?

— Ще му дам някой долар, но няма да е зле да го провериш, когато се махне — казах на Старк. — И си искам парите обратно.

В слушалката се чу смях — смееха се хора от екипите.

— С кого говориш бе? — отново ме попита Скип.

— С извънземни. — Извадих два долара, но Скип вече си беше тръгнал.

Реших да последвам примера му и казах:

— СО Едно, Ловецът е на път.

— Разбрано.

Тръгнах към следващия водоем — езеро Белведере, което бе на половин километър на северозапад.

Вървях бавно през района, известен като Разходката, който е с множество дървета и е чудесно място за засада, макар че ми се струваше, че съм единственият наоколо. Но нали знаете, понякога човек има усещането, че го наблюдават. Стигнах до Белведере и Старк ми каза:

— Разходи се около езерото.

Трогнах бавно около езеро Белведере, известно също като езерото на костенурките. За тази вечер може би най-подходящ щеше да е Езерото на тъпата патица.

Завърших обиколката, без да попадна на нищо интересно. Спрях до сградата на име Замък Белведере, седнах на една мокра пейка и се загледах в езерото.

— Ловецът почива — казах в микрофона.

— Виждаме те — отвърна Старк. — Никой не те следеше, но остани малко.

Поседях петнайсет-двайсет минути, после Старк каза:

— Мислим, че ако имаше компания, досега да сме разбрали. Затова може и да спестим Резервоара.

— На мен пък ми е забавно — отвърнах.

Стори ми се, че някой изстена в слушалката ми.

— Ти решаваш — каза Старк.

Станах.

— Ловецът е на път. Откъде искаш да мина?

— Покрай Голямата поляна, от запад — отговори Старк.

— Разбрано.

Тръгнах да заобикалям Голямата поляна по пътеката покрай гората. Нямаше жив човек, с изключение на някакъв тип с колело, който караше към мен. Продължих да вървя и когато доближихме, видях, че ме гледа. Докоснах дръжката на револвера.

— Ловецо, аз съм онзи с колелото — каза глас в слушалката ми.

— Прието.

Той ме подмина и продължи нататък.

Аз също продължих. Отляво видях някакъв човек да разхожда куче между дърветата. Кучето душеше по начина, по който душат кучетата, преди да се изсерат, а човекът говореше по мобилния си. Сигурно казваше на жена си или на половинката: „Защо аз трябва да го разхождам всеки път, когато вали? Това е твоето куче“. И така нататък. Бях еди-къде си, направих еди-какво си.

Продължих напред, но се озърнах към кучкаря, за да се уверя, че той и псето не са терористи.

Вече виждах жилищните блокове на Сентръл Парк Запад и си представих как Винс Парези седи в приятния си топъл апартамент с чаша вино в ръка и се чуди какво всъщност става днес, че трябва да кисне до телефона. Всъщност Парези имаше у тях базова радиостанция и можеше да следи целия радиотрафик, в това число и моята жица, така че казах:

— Капитане, оттук виждам дома ти. Махни ми.

В слушалката се чу смях, но шефът не отговори. Както и да е, вече беше към единайсет и половина и продължаваше да ръми. Застудяваше, бях подгизнал и вече единственото, което можеше да ме направи щастлив, беше Асад Халил. И като стана дума за него, бях напълно сигурен, че мога да му резна гръцмуля, преди наблюдаващите екипи да успеят да се намесят.

Пресякох Напречната улица при 86-а и отдясно видях светлините на Парковата охрана. Работата не е лоша, ако обичаш да си на открито. От друга страна, има и зими. Никоя работа не е идеална. Дори тази.

Така или иначе, пред мен беше Резервоарът, който представлява голям водоем с дължина близо осемстотин метра. Покрай него има алея за тичане и видях двама души, които правеха крос заедно. Кой ненормалник ще излезе да тича посред нощ?

— Ловецо, имаме хора при Резервоара — каза Старк. — Докладват, че има само неколцина спортуващи. Никой не те следи, така че мисля, че е време да прекратим.

— Смятам да направя една обиколка — отвърнах. Отново се чуха стонове, този път повече и по-силни. Стига де, пичове. Аз съм онзи, който се мъчи да бъде спипан от терорист.

Излязох на алеята и започнах да тичам обратно на часовниковата стрелка, както е по правилата. Маратонките и чорапите ми бяха мокри и чувах как краката ми жвакат.

Алеята е дълга около два километра и половина и след около пет минути започна да ми харесва, което е първата коварна стъпка към превръщането на нормалния човек в крос-зомби. Естествено, вече бях оставил всяка надежда да се видя с Асад Халил, но ако някой от аверите му гледаше, сега сигурно звънеше на Халил и му казваше:

„Този тип ще умре от пневмония или инфаркт, преди да успееш да го убиеш. Идвай по-бързо“.

Както и да е, направих обиколката за двайсетина минути, което не е чак толкова зле. До такава степен се бях джазирал, че поех дълбоко дъх и казах на Старк:

— Ще направя още една.

— Задръж — отвърна той. — Опитвам се да убедя специалния екип да не те застреля.

— Стига де. Само още една…

— Край. Край на операцията. Наблюдаващите и контранаблюдаващите екипи докладват, че всичко е спокойно. Време е да се прибираме.

— Добре… ама ще се върна през парка. — Казах му маршрута си покрай източния край на парка и поех по трикилометровия път обратно към блока си.

Вървях на юг по пътека, която ме отведе покрай задната част на музея „Метрополитън“, който беше отляво и египетския обелиск отдясно. Погледнах извисяващия се каменен стълб, който бе на около 3500 години, и в главата ми се заформи дълбоката мисъл:

„Адски е древно, мамка му“.

Както и да е, продължих напред — разочарован и странно въодушевен. Беше точно както го бе казал Парези — ние правихме нещо, което е по-добре от това да бездействаме, по-добре, отколкото да седим и да чакаме онзи задник да направи следващото си движение.

За тази вечер операцията беше приключила, но бях все още нащрек и се надявах екипът ми да не се е разотишъл, докато съм все още в парка.

— СО Едно, тук Ловец — казах. — Още ли сте с мен?

Мълчание.

— СО Едно, тук Ловец. Ехо?

— Май всички си тръгнаха — каза Старк.

— Майтапиш се, нали?

— Майтапя се. Хайде ускори малко крачка. Всички искат да се прибират.

Не си падам по майтапи в сериозни ситуации — освен ако сам не ги правя.

— Направи ми една услуга — казах. — Обади се в Белвю, прескочи централата и кажи някой от охранявания етаж да отскочи през стаята на жена ми и да й предаде, че се прибирам.

— Разбрано.

Продължих напред с мисълта, че все още има някакъв шанс да установя контакт с врага. Но врагът или беше в неведение, че съм в парка, или ме бяха видели, бяха съобщили на Халил и той бе надушил капана. Но аз бях готов да го направя отново утре вечер и всяка следваща вечер, стига Уолш и Парези да вярваха, че планът може да проработи, и стига да желаеха да отделят необходимите ресурси. Всъщност това бе всичко, с което разполагахме. Единственият друг начин да намерим Халил беше да го чакаме да задейства собствения си план срещу нас.

Пред мен беше статуята на Алиса в Страната на чудесата. Спрях да я разгледам. Лудия шапкар ми приличаше на Уолш.

Продължих напред, излязох от парка на Пето авеню и 72-ра и поех към дома. Улицата бе тиха, дъждът беше започнал да се засилва.

— Утре вечер ще пробваме друго място — каза Старк.

— Благодаря — казах на всички. — Чудесно се справихте.

Осем-девет гласа измърмориха нещо в отговор. Влязох във фоайето. Дежурен бе не друг, а специален агент Лиза Симс.

— Как мина? — попита тя веднага.

— Добра репетиция.

Тя кимна и каза:

— Съжалявам за съпругата ти.

— Благодаря. Добре е.

— Хубаво. — Лиза извади нещо от джоба си и ми го подаде. Оказа се сребърен жетон от „Тадж Махал“. — За късмет.

Усмихнах се.

— Благодаря. Миналия път подейства.

Тя също се усмихна.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от добър сън.

— Да. Но ти ще трябва да стоиш будна.

— Вярно… е, ако те замъчи безсъние… тук съм.

Как трябваше да го разбирам това?

Пожелах й лека вечер, отидох до асансьора, качих се и извадих глока.

Влязох в апартамента с пистолет в ръка. Бях оставил всички лампи включени и пак си бяха така. Претърсих стаите, върнах се при вратата и я залостих. Резето беше добро, но не от най-добрите, макар че никога не се бях притеснявал за това. Ако някой използваше таран, можеше да се справи с ключалката и с резето само с един-два удара.

Не ставах параноичен или страхлив — просто мислех за възможно най-черния сценарий.

Лошите типове понякога могат да са умни и хитри, но умните хора знаят и кога да не са умни и хитри, а да използват груба сила. Скорост, изненада и фронтална атака — и щях да летя трийсет и четири етажа от балкона си, без парашут. А Халил щеше да ми маха за сбогом и да ми вика: „Това е последното ти свободно падане, господин Кори!“ Пляк.

Това направо крещеше за питие, но също така налагаше да съм абсолютно трезвен. Така че си налях половин питие. Наистина го мразех това копеле.

Замъкнах дивана в антрето и запречих вратата с него. После облякох сухи дрехи и седнах в креслото си. Включих телевизора и попаднах на един чудесен стар филм с Джон Уейн — „Опасността препуска по хълмовете“. Когато Джон започна престрелка с лошите, насочих револвера към екрана и му помогнах. Бам, бам. Внимавай, Дюк! Бам.

Легнах си към два след полунощ. Вратата на спалнята има добро резе, както бях установил по трудния начин от двете си съпруги и една приятелка. За първи път се случваше аз да го пускам.

Бях абсолютно вбесен, че ми се налага да живея по този начин, това беше против обучението ми и против природния ми инстинкт да играя нападащия. Понякога обаче се налага просто да чакаш другия да направи своя ход. Е, когато това станеше, играта щеше да приключи бързо.

Потънах в неспокоен сън. Сънувах, че двамата с Халил излизаме на голяма арена от противоположните краища и вървим един към друг. Беше нощ, стадионът бе празен и бе много тихо, само няколко лампи светеха, по полето имаше тъмни сенки и двамата крачехме през светлина и мрак. Накрая се изправихме лице в лице, на няколко стъпки един от друг в кръг от светлина. Кимнахме си, после той извади нож от колана си и видях, че е покрит с кръв — с кръвта на Кейт. И той го близна. Извадих собствения си нож — стария „Кей-бар“ — и го вдигнах, за да го види. Той отново кимна и тръгнахме един към друг. Лампите на стадиона внезапно угаснаха… и можех да чуя дишането му в мрака. После се озова толкова близко до мен, че го надуших. Чух го да казва: „Запазих те за последно“. Хвърлих се към гласа в тъмното и усетих по гърдите си топла кръв, но не знаех дали е негова, или моя — или и на двама ни.

Събудих се задъхан и плувнал в пот. Седнах в леглото, вперих поглед в тъмното, представих си лицето му и казах на глас:

— Аз пък те запазих за себе си.

42

Четвъртък сутрин. Времето бе по-добро в сравнение с вчера и приех това като знак, че днес ще убия Асад Халил. Може пък да исках прекалено много.

Говорих с капитан Парези и обсъдихме снощната операция, но нямаше много за казване, освен че е минала добре и че всички — особено моя милост — са свършили чудесна работа. Целта на операцията обаче, Асад Халил, не се беше появила. А точно тогава щяхме да открием колко добри сме всъщност. Парези каза, че вече разполага с хора, които да проверят жилищните блокове и офис сградите на Източна 72-ра, започвайки от тези срещу моя блок. Уведоми ме, че за това ще са му необходими най-малко десет дни — естествено, освен ако не изкараме късмет по-рано.

— Готов ли си за още една вечерна разходка? — попита той.

— За каквото и да е стига да не съм в апартамента.

— Добре довечера ще опитаме нещо различно. Искам да дойдеш в службата към шест вечерта. Вземи такси. Може пък да те проследи някоя кола от Таксиметрови услуги „Пясъчландия“. Но дори това да не стане, трябва да приемем яли да се надяваме, че Федерал Плаза се наблюдава от лицата или от някоя от околните сгради. Става ли?

— Да не искаш да кажеш, че ние може би сме под наблюдение? Това законно ли е?

— Всъщност най-вероятно е. Добре, някъде към девет вечерта. Ще напуснеш сградата и ще продължиш пеша към Кота нула. В района около Световния търговски център след смрачаване е доста тихо и ти просто ще се мотаеш — тъжен, самотен, унесен в мисли за живота и смъртта. По някое време ще продължиш към Батъри Парк. Ще импровизираме, ще преценим какво е най-добро по-нататък.

— Добре. Ти къде ще бъдеш?

— Ще остана в службата, за да съм наблизо.

— Хубаво. А Том?

— И той.

— Искам аз да избера мястото за утре вечер — казах.

— Няма да провеждаме операцията през уикенда — отвърна той. — През почивните дни из града се мотаят твърде много хора.

В това имаше резон, но не останах особено щастлив.

— Опитай да размислиш — казах му. — Разполагаме само с това, освен ако не го намерим по старомодния начин.

— Да. Всъщност през уикенда ще използваме освободените от наблюдение хора, за да тропаме по вратите в квартала ти.

— Добре, но…

— Освен това, Джон, другата възможност е той да те намери.

— Така е. Но трябва да съм на линия за него.

— Ти си на линия и в апартамента — посочи той. — Може пък да опита точно това през уикенда.

Не исках да споря с него и вече мислех да се измъкна от охраната си и да проверя самичък дали Лъва не ме дебне.

— Да видим какво ще стане довечера — рече Парези. — Всъщност Халил може и да се е разкарал.

— Тук е.

Обадих се на Кейт.

— Снощи към един дойде една сестра и каза, че имала съобщение за мен — каза тя. — Помислих си, че си мъртъв.

— Не бих ти оставил подобно съобщение.

— Хич не е смешно.

— Съжалявам, но не мога да набирам вътрешни номера в болницата след полунощ.

— Днес сутринта Том ми прати нов мобилен телефон, така че вече можеш да ми се обаждаш направо.

— Добре.

— Къде беше снощи?

— На разходка в Сентръл Парк. Водя се унил вдовец, който обмисля дали да не се удави в езерото.

Тя не коментира, но май си помисли, че идеята не е чак толкова лоша.

— Прикриваха ме — обясних. — Може би повече от необходимото. И може би Халил и приятелчетата му са надушили играта ни.

Тя помълча известно време, после каза:

— Той е дошъл тук със собствената си игра.

— Така е.

— Довечера ще излизаш ли?

— Да. Тръгвам от Федерал Плаза, следва Световният търговски център, Батъри Парк, после… може да отскоча до някоя пушалня.

— Бих дала всичко да видя Джон Кори да пие чай с араби в пушалня.

— Все някои трябва да го направи.

Кейт помълча, после каза:

— Малко е тревожещо да си помислиш, че тук може да има работещи клетки. Имам предвид истински клетки, с компетентни и опасни хора.

— Да.

Никога не бяхме откривали подобна организира активност в Ню Йорк, но има отделни индивиди и малки групи заподозрени, които са толкова невежи и откровено тъпи, че просто ги държахме под око с надеждата, че ще ни отведат до някой човек или група, представляващи реална опасност. Но ако разполагаше с помощ, Асад Халил нямате да използва бандите, които не можеха да се усетят, че ги наблюдаваме от години.

— Би било добре, ако всичко това ни отведе до истинска клетка, може би на Ал Кайда — каза Кейт. — Именно затова Халил ни трябва жив.

— Да.

Но ако бъдеше заловен жив, Халил нямаше да проговори — естествено, освен ако ЦРУ не го изведеше от страната й не го разпиташе с по-усъвършенствани методи. Но нямаше гаранции, че това ще се случи. А ако се случеше, никога нямаше да научим какво е казал Халил. Освен това използването на мъчения за изтръгване на информация не й допада. Така че моят план си оставаше най-добрият — да му прережа шибаното гърло.

Но в същото време не съм и голям фен на хладнокръвни е убийства… така че нямаше да е зле Халил да ме постави в положение, в което да нямам избор — или при което изборът не е съвсем ясен. Така де, той нямаше намерение да залови мен жив.

— Джон?

— Ясно. Трябва ни жив.

— Говори ли с Том за Борис? — попита ме специален агент Кейт Мейфийлд, явно във връзка с темата за буквалното спазване на закона.

— Пиша чернова на паметна записка.

— Обади му се.

— Том е изчезнал за мен — уведомих я.

— Има си телефон.

— Кейт, аз ще се оправя с това. Темата е приключена.

Тя я смени.

— Мислиш ли, че Том, Джордж и Винс са в опасност?

— Том на какво мнение е? — попитах.

— Не го изключва, но и не е съвсем убеден, че може да е мишена.

— Аха. — Гробищата са пълни с такива хора. — Кажи на Том, че искаш оръжие.

Няколко секунди тя не отговори.

— Пред вратата ми денонощно стои униформен полицай.

— Дори ченгетата трябва да пикаят понякога. Сдобий се с пистолет. Ако Том откаже, аз ще ти дам. Не проверяват за оръжие на излизане.

— Добре.

— Довечера няма да мога да дойда. Трябва да съм в службата в шест вечерта.

— Разбирам. — Кейт ми даде новия си телефонен номер. — Обади ми се довечера с добри новини.

Е, ако новините бяха лоши, обаждането нямаше да е от мен.

Поработих върху доклада за инцидента, после започнах дълга паметна записка за целия случай, още от самото начало преди три години. Записката съдържаше всички засекретени подробности, които знаех, както и собствените ми мисли и теории за разни неща, като например ролята на ЦРУ в първоначалния случай. Нямах представа към кого е адресирано това. Може би към бъдните поколения, към онзи, който ще продължи да работи по случая, ако изляза от играта.

Под заглавието „Халил II“ разказах за неотдавнашната си среща с Борис Корсаков, което ми напомни, че не съм го чувал, откакто го бях оставил в „Светлана“ да размишлява върху срещата си с любимия си ученик. Това можеше да означава, че е мъртъв, но мисля, че щях да го науча от новините или може би по официалните канали. Най-вероятно Борис просто нямаше какво да ми каже. Или, както бях предположил, се беше измъкнал от града — умен ход, макар че един егоистичен бивш агент на КГБ едва ли би постъпил така. А както бях открил преди много време, най-честата причина за смъртта сред алфа-мъжкарите е егото. Трябваше да го имам предвид.

Използвах служебния си мобилен телефон да звънна на Борис — надявах се, че ще познае номера, който му бях дал, и че ще вдигне. Или пък нечий друг глас щеше да ми каже:

„Халил на телефона“.

— Добър ден, господин Кори — поздрави ме Борис Корсаков.

— Подобно. Къде си?

— Там, където се видяхме за последно.

Естествено, можеше да е навсякъде.

— Стори ми се, че дочувам някакви тиролски песни.

Той се разсмя.

— Не, чуваш хора на Червената армия да изпълнява „Калинка“.

— Сериозно? Кажи им да си починат малко.

— Момент.

Хорът на Червената армия си прибра инструментите и се махна.

— С напредването на възрастта човек става носталгичен — сподели Борис.

— Така е. На съседната пресечка живее един стар немец, който адски тъгува по Третия райх. Е, нещо ново при теб?

— Нищо. При теб?

— Същото. Къде е госпожа Корсакова?

— В Москва.

Момиче с късмет.

— Виж, отново се чудя за предложението ми да поставим заведението ти под наблюдение. Какво мислиш?

— Обеща ми една седмица — без колебание отговори той.

— Борис, не съм обещавал подобно нещо. А и да съм, вече си възвърнах здравия разум. Надявам се и при теб да е така.

— И двамата стигнахме до правилното решение по въпроса — каза той. — Не бива да се колебаеш.

— Е, правя го. Какво смяташ, че ще постигнеш, като седиш заключен в кабинета си?

— Може би нищо повече от това да остана жив, докато намериш Халил. Но ще видим.

— Няма да се заеме с теб, ако знае, че си се барикадирал. Всъщност това само ще му подскаже, че знаеш, че е тук.

— Често прекарвам в кабинета си дни наред, когато жена ми я няма — каза той. — Така че това не е необичайно.

— Така ли? И какво правиш по цял ден?

— Ела ми на гости и ще видиш.

Изсмя се по онзи начин. Мъжете са свине. Върнах се на основната тема.

— Виж, Борис, нямаш особени шансове да убиеш или заловиш Халил. Мисля, че се нуждаеш от помощта ми. Искам да поставя заведението ти под наблюдение и да ми позволиш да заложа капан. Ще излезеш от крепостта си, ще се върнеш в апартамента, ще правиш дълги разходки по алеята и ще се занимаваш с обичайния си бизнес, а аз ще поставя около теб хора, които да те защитават и да спипат Халил, ако се опита да те нападне. Правил съм това хиляди пъти. Досега не съм изгубил никого — уверих го. „Дори себе си“.

Той като че ли се замисли над думите ми.

— Ще си помисля.

Разбрах, че усуква, и го попитах:

— Защо искаш да го убиеш?

— Не съм казвал, че искам да го убия.

— Добре, тогава какво искаш да обсъждаш с него?

— С човек като Халил не може да има обсъждане.

— В такъв случай каква е целта ти? Намерението ти?

— Да се защитавам, докато не го заловиш. Или аз да го заловя тук.

— И след това да го предадеш на полицията или ФБР.

— Правилно.

— Но ако го направиш, той ще пропее — и то не „Калинка“.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Добре. Ще бъда по-ясен. Твоята версия за участието ти и информацията ти за мисията на Халил тук преди три години вероятно се различава от версията на Халил за същата мисия.

Отговор не последва.

— Знаел си много добре, че ще дойде тук да убива военни пилоти, и си го обучил именно за това — продължих аз. — Но си баламосал ЦРУ и те са ти повярвали…

— Изобщо не ми повярваха. Но сметнаха за изгодно да кажат, че ми вярват.

— Добре — значи те мислят, че имаш пръст и знаеш за тези убийства. Но ако Халил бъде заловен и разпитан от ФБР, той ще те замеси в тези убийства и най-доброто, което можеш да очакваш от Министерството на правосъдието, е конфискация на всичките ти имоти и еднопосочен билет за чужбина. А най-лошото — обвинение в съучастие в убийство.

Той се замисли и отговори:

— Те няма да позволят това да се случи.

— Кои те?

— Приятелите ми от Лангли.

— Сигурен ли си? Чувал ли си се с тях?

— И да се бях чувал, нямаше да ти кажа.

— Опитай.

— Темата е приключена.

— Добре, в такъв случай ще поставя заведението и апартамента ти под наблюдение.

Естествено, не исках да правя подобно нещо — исках лично да открия Халил. Но не можех да пропусна тази възможност. Да му заложа втори капан, първият капан, в които примамката бях аз, като че ли не проработваше. Освен това бях законово и може би морално задължен да разкажа на Том Уолш за Борис.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита той.

— Разбира се.

— Защо дойде при мен сам?

Добър въпрос.

— Ами, отивах към Кони Айланд и изведнъж ми хрумна, че Борис Корсаков може би живее в Брайтън Бийч.

— Струва ми се много малко вероятно.

— Така е. Добре, клубът и апартаментът ти ще бъдат поставени под наблюдение в рамките на следващия един час и ако решиш да излезеш малко на чист въздух, ще бъдеш следен. Освен това бих искал да сътрудничиш на тази операция и да ни позволиш да разположим неколцина от хората ни вътре в клуба. Става ли?

Той не отговори на това, а каза:

— Дойде сам, защото искаш да го убиеш. Не да го заловиш, Кори, а да го убиеш.

— Не помня да съм казвал подобно нещо.

— Да, но го каза. Би искал ти самият да го направиш, разбира се, но би приел ако и аз свърша работата. Важното за теб — а и за мен също — е той да бъде убит.

— Борис, мисля, че си бил прекалено дълго в КГБ.

— Достатъчно дълго, за да знам как да реша един проблем. Разбираме се, така че не е нужно да казваш нищо — продължи той. — Помисли си обаче за онова, което си беше наумил, когато дойде тук… неофициално.

— Е, ако трябва да съм честен с теб, вече размислих.

— Не. Опитваш се да оправдаеш пред себе си неортодоксалния начин за справяне с Асад Халил.

Тук беше прав, но нямах намерение да го признавам, така че казах:

— Не ти се обадих за сеанс по психотерапия.

— И двамата сме видели това-онова от света и разбираме как стават нещата — отвърна той. — В Лангли ми казаха съвсем малко за замесването ти с Халил при предишното му идване и от техните думи, както и от наученото от самия теб преди три години, стигнах до заключението, че имаш някакви лични причини да желаеш смъртта на Халил. Той изпитва същото към теб, както и към мен. Така че защо не махнем другите и не оставим нашия разговор там, докъдето бяхме стигнали, когато излезе от кабинета ми?

Замислих се. Добре де, какво лошо имаше в това да оставя Борис да се опита да убие Халил? Нищо. Но за Борис щеше да е много лошо, ако Халил убиеше него. Това обаче не беше лошо за мен — всъщност, макар и да не ми се признава, Борис щеше да си получи заслуженото от ръцете на чудовището, за чието създаване бе помогнал.

Но ако Борис убиеше Халил, тогава да, трябваше да приема, че не аз съм онзи, който го е направил. Но така или иначе Халил щеше да е мъртъв.

— Кори? Чуваш ли ме?

— Добре. Казах една седмица. Това означава до вторник.

— Хубаво. Това е правилното решение и за двама ни.

— Надявам се да мислиш същото и когато откриеш, че Халил се е настанил в кабинета ти.

Борис пропусна това покрай ушите си.

— Както споменах, не бих се изненадал, ако Халил се опита да убие и приятелката ти, госпожица Мейфийлд. Така че може би няма да е зле да я предупредиш.

— Остави това на мен — отвърнах. — Помисли ли си какво друго може да е планирал Халил, освен да ни види сметката?

Той помълча известно време.

— Ами, както казах, той ще трябва да се отплати на някого за това пътуване до Америка. Мога обаче да ти кажа, че при предишното си идване Халил не беше обучен да борави с експлозиви, химическо или биологично оръжие.

— Е, поне една добра новина. Не си имал време за това ли?

— Това е извън моята специалност.

— Ясно. Но е възможно да се е научил на нещо ново през изминалите години.

— Разбира се. Но държа да знаеш, че не го е научил от мен.

— Ясно. Значи ако започнем да се изприщваме от нервно-паралитичен газ или антракс, ти нямаш нищо общо.

— Правилно. И ако има някаква голяма експлозия…

— Вината не е твоя.

— Точно така.

— Добре, но… имаш ли някакви подозрения или предположения за евентуалните мишени? Онзи задник да ти е споделял нещо? Като: „По дяволите, Борис, мразя да гледам жени да пазаруват по супермаркетите“. Нали се сещаш.

— Да, сещам се. — Борис помълча малко. — У него има, как да се изразя, един антиматериалистичен светоглед. Така че може и да се прицели в нещо като супермаркет, но… какви реални щети би нанесло това?

— Майтапиш ли се? Борис, това е Ню Йорк. Не си ли виждал всички онези дами на Пето авеню?

Той се разсмя.

— Иска ми се да можех да ти помогна в отгатването на възможната мишена… но този човек мрази твърде много неща. Не обича жените, макар че не е обратен. Той е… пуритан. Подобно на водача си Кадафи, той може да се уедини в пустинята за седмици, за да се моли, и да живее на хляб и вода. Отхвърля всички удобства и материални неща, с изключение на облеклото и оръжията си.

— Не е от веселите.

— Определено. Всъщност той е доста отегчителен. Но относно омразна мишена… Най-силната му омраза е просто към Америка и всичко свързано с Америка, така че разполага с прекалено много мишени.

— Ясно.

— Смята Америка за покварена, упадъчна и слаба.

— Че какво й е лошото на упадъчността?

Борис отново се разсмя.

— И мен смяташе за упадъчен. Можеш ли да си представиш?

Ами да, можех, но вместо това казах:

— Може би се нуждае от една нощ в „Светлана“.

— Не би му се отразило зле — съгласи се той. — Халил има един любим афоризъм: „Американците знаят твърде много за златото, но са забравили стоманата“.

Какво пък, в това може и да имаше някаква истина, но не го признах пред Борис.

— Нека те попитам нещо по-конкретно за ЦРУ и Халил. Не е нужно да отговаряш, но ако мълчиш, може да се налови да прекратим сътрудничеството.

Мълчание, така че го попитах:

— ЦРУ замесено ли е по някакъв начин с Асад Халил?

Отново мълчание.

Зачаках.

Най-сетне той каза:

— Това не е нещо, което искаш да знаеш.

— Тогава защо попитах?

Отново последва мълчание.

— Разбираш, че приятелите ми от Лангли не ми дадоха много информация при разговора — каза той. — Всъщност те ми задаваха въпроси. Но като опитен следовател знаещ, че човек може да научи много неща от самите въпроси.

— И ти какво научи?

— Научих… че ЦРУ и КГБ имат много общо помежду си.

Не коментирах и зачаках за още.

Представих си как Борис пали цигара и отпива от водката си.

— Нямам представа дали Халил и ЦРУ не са имали някакво споразумение тогава… или сега — каза той. — Но ще ти кажа следното — когато някоя страна бъде подложена на атака, народът се сплотява около правителството. Видя го на единайсети септември. А когато страната не е атакувана — или не е била атакувана от… да кажем, почти две години, тогава хората забравят. И може би стават критични към правителството и критикуват методите му за борба срещу врага. Специално в Америка хората негодуват срещу всяко ограничение на свободите им. Нали така? Така че какво е решението на правителството? Да върне властта на народа ли? Не. Решението е още една атака.

Отново не отговорих, но напълно разбирах какво има предвид. Борис обаче беше… ами, руснак. Човек от КГБ. А подобни типове обожават конспирациите. И страшно обичат да откриват разни тайни заговори и тъй нататък. Така че когато го бях помолил да помисли, бях натиснал копчето на неговите „Досиета Х“.

— Кори?

— Извинявай, водех си бележки за филмов сценарий.

— Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Не и този път — уверих го.

— Благодаря за обаждането. И за седмицата.

— Няма за какво. И не забравяй да ми се обадиш, ако се случи да го убиеш при самозащита.

— Първо на адвоката си, после на теб.

— Станал си истински американец, Борис.

— Благодаря. — Той помълча малко, после каза — Каквото и да е замислил за теб, Кори, няма да е приятно.

— Така е. За теб също. И може би ще си първи.

Той не отговори на това и затворихме. Взех си една бира и седнах на балкона.

Е, вече може и да знаех малко повече за главата на Халил, но това не ме доближаваше до откриването му. Не бях по-близо и до отгатването какво друго е замислил. Все пак бях малко по-уверен, че наистина е замислил нещо — нещо химическо, биологично или, да не дава Господ, ядрено. Нещо, дадено му от неговите благодетели.

Колкото до Борис и конспиративните му теории… какво пък, Борис не беше първият, който си мисли, че има хора, за които още една атака ще е добре дошла. Но приветстването на атаката и конспирацията за предизвикване на атака са две много различни неща.

Другата ми мисъл бе, че не биваше да съзаклятнича с Борис Корсаков, бивш убиец от КГБ. Понякога обаче ти се налага да си партнираш с някой лош. Както казват арабите, врагът на моя враг е мой приятел. Освен това удвоявах шансовете Халил да бъде мъртъв, преди да е задействал някакво оръжие за масово поразяване. Или да ме е убил. И това беше целта ми. По-късно можех да се тревожа какво да обяснявам на Том Уолш — ако изобщо се наложеше.

Довърших бирата си и погледнах към сградите от другата страна на улицата. Ако Халил бе някъде там, представлявах изкусителна мишена за него. Но после си спомних съня, който беше нещо като обобщение на всичко, което знаех за този човек — как е убивал досега, и кой е и какъв е. Щяхме да се срещнем. Вероятно часът и мястото щяха да са избрани от него, не от мен, но определено щяхме да се срещнем.

43

В пет и половина взех такси до Федерал Плаза 26.

Прекарах няколко часа зад бюрото си в наваксване с имейлите и паметните записки и прослушване на гласовата си поща. Нямаше нищо свързано с Халил, което потвърди заключението ми, че случаят се намира под много строг контрол. Колкото до другите случаи, по които работехме с Кейт, те явно бяха разпределени на други детективи и агенти. И какво, още ли бях на работа тук? Предположих, че да, докато случаят Халил не бъде разрешен по един или друг начин.

Не видях Том Уолш, което засили подозрението ми, че се дистанцира от мен и от операцията — но не до такава степен, че да не цъфне на сцената, ако убия или заловя търсения либийски терорист. Запитах се обаче дали ще се появи, ако аз бъда пречукан и Халил се измъкне. Подобен изход едва ли щеше да е подходящ за фотографии. Така или иначе, ако го бях видял, със сигурност щях да му кажа за Борис. Стига да не забравех.

В осем вечерта се срещнах с Парези и Старк и тримата обсъдихме подробно операцията.

В девет излязох от сградата, облечен почти като миналия път, с тази разлика, че сега носех шапка на „Янките“ — така че ако попадна на Халил, той да може да изкрещи:

„Пукни, янки!“

Извървях краткото разстояние до мястото на Световния търговски център и забелязах, че порталът на наблюдателната платформа е заключен. Районът, който беше съсипан при рухването на Близнаците, беше пуст в този час.

Направих пълна обиколка на обекта, чиито страни са с дължина около половин километър. На няколко пъти спирах да погледна огромния изкоп, частично осветен от прожектори за стадион. На дъното на дълбоката яма имаше машини и купчини строителни материали. Всички отломки на практика бяха изчезнали, но от време на време продължаваха да се появяват човешки останки.

„Копелета“.

От страната на Либърти Стрийт се намираше дългата рампа, която се спускаше към строителния обект. Беше преградена от две високи порти от телена мрежа, сега заключени. От другата страна на портите се виждаше голямата удобна каравана на охраната от Пристанищните власти, която пазеше единствения вход към изкопа. До портите беше паркирана кола на Пристанищна полиция, използвана от двете ченгета в караваната.

Е, не очаквах да открия Асад Халил близо до поста на охраната, така че продължих по Уест Стрийт, която минава между Световния търговски център и сградите на Световния финансов център, който беше толкова повреден при рухването на кулите, че районът бе отцепен с огради. Мястото приличаше на военна зона — каквато всъщност си беше.

На отсрещната страна на изкопа различих осветената наблюдателна платформа и ми хрумна, че Асад Халил не би могъл да пропусне тази туристическа атракция, докато е в Ню Йорк. Представих си го как стои там, гледа надолу в пропастта и се мъчи да скрие усмивката си от хората около него.

— Сам си — уведоми ме гласът на Старк в слушалката.

— Разбрано.

Тръгнах към Батъри Парк, който е на около осемстотин метра южно от Кота нула. Батъри Парк е приятно и тихо място, макар и не пуст. Често можеш да се натъкнеш на някои романтици, които седят и съзерцават морето и Статуята на свободата или се качват на ферибота до Стейтън Айланд. Евтин начин да излезеш с момиче на среща. Правил съм го.

Беше приятна вечер и в парка имаше неколцина души, в това число двойката от екипа, която бях видял в Сентръл Парк — отново седяха на една пейка, хванати за ръце. Дано поне да се харесваха.

— Не ми изглежда обещаващо — казах в микрофона.

— Може би все още е твърде рано — отвърна Старк. — Хайде да се разходим по някои тъмни и тихи улички. После ще се върнем тук.

Хареса ми как Старк използва множественото число, сякаш и той се разхождаше. Не, аз се разхождах заедно с помощта от наблюдаващия екип, а другата половина бяха обозначени коли. Колкото до момчетата от специалните части, тях ги караха от едно място на друго и стояха предимно в микробуса си, за да не изкарат акъла на хората.

Докато вървях из тихите улици на Финансовия дистрикт, се обадих на Кейт, за да я успокоя. Вдигна още на първото позвъняване.

— Чаках да ми звъннеш. Къде си?

— Прекрачвам някакви пияни борсови брокери.

— Внимавай, Джон.

— Обичам те.

Да си женен за човек от бранша си има своите предимства. Безпокоиш се за другия, но това е информирано безпокойство. И колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

Продължих разходката си из почти пустите улици на Долен Манхатън, върнах се в Батъри Парк, после отново свих и Световния търговски център.

Около полунощ всички стигнахме до заключението, че никой не ме следи. Намерих едно такси недалеч от Федерал плаза 26 и поех към дома.

По пътя отново се обадих на Кейт.

— Нямахме късмет. В такси съм, прибирам се.

— Добре. Но не го прави отново. Нервите ми няма да понесат още една подобна вечер.

Ето и нагледен пример за теорията ми за предимствата да си женен за човек от бранша.

— Уикендът ми е свободен — казах й. — Поспи малко. Утре ще се видим.

Явно от мен не ставаше примамка за лъв. Което можеше да означава, че Халил и местните му контакти нямат представа, че се мотая из града. Или пък знаеха, но бяха душили капана. Или Халил си беше заминал.

Не. Тук беше. Знаех, че е тук. И, както предположи Кейт (и както подозирах и аз), той имаше свой собствен план за Джон Кори. Не беше стигнал дотук с толкова много омраза в сърцето само за да ме остави жив.

Във фоайето на блока си побъбрих с двамата от охраната, пожелах лека нощ на нощния портиер, качих се в асансьора, извадих глока и тъй нататък.

Апартаментът ми бе чист от терористи, налях си уиски със сода и се пльоснах в креслото.

Реших тази нощ да не се барикадирам — нали съм на разположение у дома. Завъртях креслото да гледа към антрето, сложих пистолета в скута си и задрямах.

Непрекъснато сънувах как разбиват вратата и в някои от сънищата си стрелях по тъмните силуети, очертани на светлината от коридора. В други сънища не можех да си намеря пистолета. Един път оръжието засече.

Откъде се вземаха всичките тези глупости? Обикновено сънувам секс.

Петък сутрин. Слънчевите лъчи проникваха през вратата на балкона и изглежда, се очертаваше поредният приятен ден. Днес също щеше да е хубаво време да убия Асад Халил.

Банята е опасно място, както знае всеки, който е гледал „Психо“. Така де, стоиш гол и беззащитен, не можеш да чуеш нищо от течащата вода. Затова вместо душ взех вана в компанията на глока си, който може да стреля и мокър.

Посетих Кейт в Белвю. Беше прекарала лоша нощ и твърдо беше решила, че днес ще се махне от болницата.

— Няма да прекарам уикенда тук — заяви твърдо.

Определено не исках все още да се връща в апартамента.

— Виж какво — предложих й, — ако до понеделник не се случи нищо, двамата с теб ще отлетим до… мястото, където живеят родителите ти…

— Минесота.

— Точно. Само изчакай.

Тя не отговори.

Определено не ми се ходеше до Източна кравешка поляна, Минесота, но може би щях да успея да оставя Кейт при родителите й и да се върна тук. Баща й разполагаше с истински малък арсенал, а побърканата й майка е запален стрелец и се справя с пушката по-добре от повечето мъже. Освен това, разбира се, Халил дори не подозираше, че Кейт е жива. Доколкото знаех.

Като стана въпрос за това, я попитах:

— Поиска ли пистолет от Том?

— Поисках. Правилникът на болницата обаче забранява на пациентите да са въоръжени.

Ама че тъпо правило. Искам да кажа, може би престъпниците на този етаж не бива да са въоръжени, но защо трябва да се отнася и за всички останали?

— Джон… моля те.

Извадих револвера си от кобура и го пъхнах под възглавницата й.

— Ще спиш по-добре с господин Смит и господин Уесън.

Тя кимна, но не отговори. Сложих лаптопа на леглото й.

— Влез в сайта на Медицинската служба на окръг Съливан.

Тя се поколеба, но влезе в системата, намери сайта и откри, че Кетрин Мейфийлд Кори е починала в Регионален медицински център Катскил. Като причина за смъртта беше отбелязано убийство.

Помълча малко, после каза:

— Предполагам искаш да кажеш, че не бива да се оплаквам, че съм тук.

— По-добре тук, отколкото долу. — Иначе казано, в градската морга.

— Добре. Значи в понеделник.

Останах за обяд — пюре на скара с контрабанден грах и като се хранехме Кейт ме попита дали в понеделник вечер ще излизам отново.

— Не съм чул да е планирано — отвърнах. — Това е загуба на време.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Не знам, но… Халил няма да се хване в такъв очевиден капан.

— Не е чак толкова очевиден. Освен това действа добре на бойния дух и прави шефовете щастливи. Пък и никога не можеш да си сигурен от кой храст ще изскочи заекът.

Тя хвана ръката ми.

— Джон, Халил явно е обмислил това. Казах ти, той е заложил свой капан. За теб.

— Надявам се.

— Не се надявай.

— Виж, Кейт, аз също мога да забелязвам капани.

— Знам, че можеш. Знам също, че ще влезеш право в него, защото си мислиш, че можеш да обърнеш нещата. Имаш огромно его.

Водещата причина за смъртта сред алфа-мъжкарите.

— Два билета за Минеаполис. За понеделник — каза тя.

— Мислех си, че искаш да идем в Минесота.

— С нетърпение чакам да се махна от града — каза тя. — Ще ни е от огромна полза.

— Да бе. — Трябваше ли да й напомням какво стана миналата неделя, когато бяхме извън града? Може би все пак не.

Станах.

— Добре, трябва да тръгвам.

— Ще вляза в интернет и ще резервирам билетите.

— Страхотно.

Естествено, нямах намерение да заминавам с нея. Освен ако Асад Халил не бъдеше труп до понеделник. А ако беше, определено нямаше да ходя в Минесота. Щеше да е излишно.

— Имаш револвер под възглавницата — напомних й.

— Може би това ще подобри обслужването тук.

— Ще се видим довечера.

— Почини си довечера, Джон — каза тя. — Тук съм добре.

— Сигурна ли си?

— Ще се видим утре сутрин.

— Добре… ще ти звънна по-късно.

— И да не вземеш да се измъкнеш от охраната, за да видиш дали Халил не те чака някъде — предупреди ме тя.

Съпругите се научават да четат мисли. Или може би просто съм предсказуем.

— Не бих направил толкова опасно нещо — отвърнах.

— Разбира се, че не би — съгласи се тя. — Хайде да си звъним на всеки час.

— Става.

Целунахме се и излязох.

Прекарах следобеда в писане и мислене, както и в тренировки. Здрав дух в здраво тяло. По-лесно е да поработиш с тялото.

Бях изял последната консерва чили и в апартамента не беше останала никаква храна, освен онази в бутилките, така че в шест следобед се обадих на охраната и си поръчах пица пеперони, което е добро за душата. В седем домофонът избръмча.

— Пицата идва — съобщи някой от СО.

Отключих вратата и я оставих отворена, после извадих глока и отстъпих в антрето. Ако пицата се окажеше с аншоа, с доставчика беше свършено.

Някой почука на вратата, после я отвори и на прага се появя капитан Винс Парези с кутия за пица. Прииска ми се да имах фотоапарат вместо пистолет.

Парези забеляза, че прибирам оръжието, но не коментира, а каза:

— Реших да ти направя компания тази вечер.

Намирисваше ми на идея на Кейт. Или на Уолш. Или пък на самия Парези му бе хрумнало, че Кори се нуждае от компания и грижи. Бях поласкан.

— Много мило от твоя страна.

— Да. Вземи пицата.

Взех кутията и забелязах, че Парези мъкне и бутилка вино под мишница.

— Да хапнем на въздух — предложих.

— Не бива да излизаш на балкона — напомни ми той.

— Живей опасно.

Изнесох пицата на балкона и я сложих на масичката. Парези остана в дневната. Отидох в кухнята за тирбушон, чаши и салфетки.

След кратко увещаване той дойде на балкона и си поделихме виното му и моята пица. Беше приятна петъчна вечер и далеч долу улиците на града започваха да се оживяват.

Виното не беше лошо, пицата също си я биваше, но разговорът беше малко принуден. Освен това Парези непрекъснато се оглеждаше към съседните сгради. Не ставаше за компания тоя човек. Накрая каза:

— Онези копелета могат да пречукат и двама ни тук.

— Не ставай параноик. Още вино?

— Хайде да влезем вътре — предложи той.

— Че тук си е хубаво — възразих аз. — Ако Халил искаше да ми види сметката със снайпер, вече да го е направил. Замислил е нещо друго за мен.

— Мислех за себе си — отвърна Парези.

Но явно не искаше да си помисля, че не е толкова храбър или луд като мен, така че извади две пури и запалихме.

Той си наля остатъка от виното.

— От „Анализ на комуникациите“ са засекли телефона на Кейт преди няколко часа. Тръсна пепелта и продължи — Сигналът е продължил седем или осем секунди. Сякаш някой е проверявал телефонния указател, след което го е изключил.

— Откъде е идвал сигналът?

— Клетката, записала телефона й, има покритие между Четиридесет и четвърта и Четиридесет и трета улица.

— Добре… пратихте ли хора там?

— Пратихме, но предполагам, че сигналът е идвал от движеща се кола.

— Ясно. Таксиметрови услуги „Пясъчландия“. Е, поне знаем, че телефонът на Кейт е в Манхатън.

— Да. И се надявам това да означава, че Халил също е в Манхатън. — Кимна към града под нас. — Някъде там.

— Може пък да ти звънне.

— По-вероятно ще звънне на теб. Обади ли ти се, искам да ни съобщиш в рамките на пет секунди.

— Същото се отнася и за вас с Том.

Той кимна.

Отново погледнах към високите жилищни блокове и офис сгради по улицата. Някои прозорци бяха осветени, други тънеха в мрак и подозирах, че в някое от онези помещения някой гледа към нас.

— Как върви проверката на Седемдесет и втора? — попитах.

Парези хвърли поглед към сградите и отвърна:

— Куп врати, на които да хлопаш. Някои от сградите дори нямат портиер или охрана, с които да говорим…

— Проверете дали на някоя пощенска кутия не пише „Тайна квартира на терористи“.

Той подмина забележката ми.

— Половината от вратите, на които чукаме, изобщо не се отварят. Дори някои от офисите не отварят, при това в нормално работно време.

— Тогава разбийте вратите.

Той отново пренебрегна думите ми.

— Мисля, че покрихме около половината апартаменти и може би осемдесет процента от офисите. Наистина ли мислиш, че имат тайна квартира или наблюдателен пост тук?

— Вижда ми се логично. Ние го правим, защо да не го правят и те?

Той кимна.

— Би било чудесно, ако засечем телефона от другата страна на улицата.

— Не са чак толкова тъпи — напомних му.

— Напротив, тъпи са — възрази той.

— Бяха тъпи, Винс. Но поумняват. Може и да нямат нашите технологии, но знаят с какво разполагаме и как да го заобиколят.

Той сви рамене.

— Не ги подценявай — посъветвах го. — И в никакъв случай не подценявай Асад Халил.

— Ясно. Как е пурата?

— По-добра от виното, но не може да се сравнява с пицата.

— Как е уискито ти?

— По-старо от хлапетата, които пазят в лобито.

Парези се усмихна и ми напомни:

— Не ни достигат хора. Особено през уикендите. Вярно. И може би недостигът щеше да стане още по-голям преди изтичането на този уикенд.

Кейт се обади и остана доволна, че съм у дома с гости.

— Пихте ли? — поинтересува се.

— Не. Все още пием.

— Лека нощ, Джон. Обичам те.

— И аз те обичам.

С Винс видяхме сметката на половин бутилка уиски и той си тръгна малко преди полунощ. Не бях сигурен дали има охрана и не исках да го питам. Мъжкарите не задават и не отговарят на такива въпроси.

Както и да е, след като изкусих съдбата и се оказа, че тя не се интересува от мен тази вечер, се махнах от балкона и си легнах.

Спокойна нощ. Но имах онова чувство, което изпитвам, когато не се случва нищо от онова, което предстои да се случи.

44

Събота. Лек дъжд с прогнози за превалявания в неделя. Добро време за убиване на либийски терорист. Обадих се за държавната си кола в десет сутринта и посетих Кейт в Белвю.

Тя изглеждаше в добро настроение — нали скоро й предстоеше да се махне от болницата.

— Том нищо против ли няма, че ще излизаш? — попитах.

— Нищо. Стига да отида при родителите си.

— Добре. А знае ли, че искаш да замина с теб?

— Да. Устройва го.

Това беше изненадващо.

— Сигурна ли си?

— Да. Убедих го, че не бива да продължаваш да правиш това.

— На мен ми харесва да го правя.

— Е, на мен пък не ми харесва. Проведох много откровен разговор с Том… Тежък разговор. И му казах, че, първо, не може да ме държи тук против волята ми и второ, Вашингтон може и да не одобри, че използва теб, един извънреден агент, като жива стръв за залавянето на терорист. Ако ти се случи нещо…

— Чакай малко. Аз сам предложих да участвам.

— Аз пък не съм. А и ти така и не се посъветва с мен.

Животът и работата ми май бяха по-прости, преди да се оженя. И двата пъти.

— Том така или иначе не вярва, че планът ще проработи, а той изисква много човешки ресурси и средства, които могат да се използват по по-добър начин за залавянето на Халил. — И дойде ред на основния аргумент. — Всъщност, ако се случи нещо в града и се окаже, че половината от екипите наблюдават апартамента ни и вървят след теб, Том ще има да изписва кофи мастило във Вашингтон. Затова иска ние — и двамата — да се махнем оттук и да се качим в самолета за Минеаполис в понеделник.

Кейт е умна жена и знаеше по-добре от мен как да си играе с Том Уолш. Аз пък бях сигурен, че той ще предпочете неговите федерални агенти да убият или заловят Асад Халил, така че да не му се налага да позира пред обективите с моя милост.

— Не се муси — каза Кейт. — Правя го за нас.

— Ами… трогнат съм… но това не е старият печен специален агент Мейфийлд, която познавах.

— Джон… съвсем наскоро се разминах на косъм със смъртта — отвърна Кейт. — Подобно нещо те променя.

— Да… И на мен веднъж едва не ми изтече кръвта. Но го преживях.

Тя хвана ръката ми.

— Джон, ако ме обичаш, няма доброволно да се излагаш на опасност.

— Разбира се, че те обичам. Но не искам до края на живота си все да се озъртаме през рамо.

— Джон, в момента тук и по целия свят има стотици хора, които търсят Асад Халил. Ще го открият и без твоята помощ.

Кейт явно имаше момент на слабост. Случва се. Но, доколкото я познавах, нямаше да продължи дълго. След два дни с майка си щеше да се върне в Ню Йорк и да рита врати в Бей Ридж.

— Резервирах билети за нощния полет до Минеаполис — каза тя и продължи с другите лоши новини: — Освен това се обадих на родителите ти и им казах, че ще им отидем на гости във Флорида, веднага след посещението при нашите. Така че планирай да те няма за два месеца. В платен отпуск сме.

— Два… месеца?! С твоите и с моите родители?!

— Не е ли прекрасно?

— Мога ли да ползвам пистолета ти?

Тя ме погледна.

— Този случай започва прекалено много да те обсебва, а това не е здравословно. Трябва да се махнеш оттук.

Не отговорих.

— Искаше ми се да заминем утре, но докторите ми забраняват да пътувам до понеделник, така че Том иска да остана в болницата дотогава — каза тя. — Смята, че тук е по-безопасно за мен, и не иска да се връщам в апартамента. Портиерът и съседите може да ме видят и информацията може да изтече до неподходящите хора, които ме мислят за мъртва.

— Правилно.

Освен това Том не искаше да я разубедя. Мисля, че на това му викат разделяй и владей. Том е задник. Ама наистина. Кейт се погрижи да е сигурна, че съм разбрал всичко това.

— Решено е. Всъщност това е заповед, детектив. — После обърна плочата. — Джон, обичам те. Ти спаси живота ми и по този начин ти се отплащам.

Явно ми се губеше някоя брънка от тази логична верига. Трябваше да говоря с Уолш и с Парези, но засега казах:

— Добре. В понеделник за Индианаполис.

— Минеаполис.

— Вярно бе. Добре, трябва да вървя.

— Няма къде да ходиш. Остани за обяд. — Усмихна се. — Днес десертът е предсрочно пуснати фурми.

Сигурно го беше измисляла цяла сутрин. Усмихнах се, но май усмивката ми не беше от най-искрените, защото тя каза:

— Радвай се, Джон. За една седмица ще станеш нов човек. По принцип си се харесвам, какъвто съм си, дори всички да мислят другояче.

И тъй, последва дълъг следобед в болничната стая, но успях да изглеждам щастлив и да споделям радостта на Кейт.

— Чувствам се много по-добре, като знам, че тази вечер няма да излизаш — каза ми тя, когато си тръгвах.

— И аз.

— И преди да си тръгнем, ще се обадиш на Том и ще му разкажеш за Борис.

— Слушам, госпожо.

— И се погрижи багажът ти да е готов в понеделник сутринта, за да имаме време.

— За какво? О… да. Да. — Най-сетне нещо, което да одобря.

— До скоро.

Целунахме се и излязох.

Е, разполагах с по-малко от четиридесет и осем часа, преди да замина в изгнание. Дотогава ми оставаха един, може би два хода. А може би не осъзнавах напълно факта, че съм нокаутиран от шефа и жена си — идеалният двоен удар. Ама че гадост.

Върнах се в апартамента и звъннах на Парези, за да се оплача от развоя на събитията и да видя дали няма да се застъпи за мен. Обаждането ми обаче беше прехвърлено на гласовата му поща, така че му оставих съобщение, което представляваше приятен баланс между професионална загриженост и лично разочарование. Добавих към това няколко общи заплахи и страховити предсказания за надвиснала катастрофа. Това обикновено кара шефовете да размислят кое е най-добро за случая, а и за тях самите.

После звъннах на Том Уолш, но беше събота и Том явно не приемаше служебни обаждания — или поне моите. Оставих му съобщение относно грижите му и убедително настоях за продължаване на операцията или най-малкото да ми бъде позволено да се върна в службата и да работя по случая. Справях се доста добре, докато не изтърсих:

— И ще съм много благодарен, ако в бъдеще говориш първо с мен и после с жена ми. — Не исках да приключвам кисело, така че добавих: — Обади ми се, за да можем да го обсъдим като мъже, вместо да се криеш зад гърба ми… — Опа. — Обади ми се.

Затворих.

Ако беше отговорил и ако се съгласеше, че трябва да остана и да работя по случая, щях да му разкажа за Борис. Така или иначе щях да му разкажа във вторник, когато изтичате времето, в което Борис да види дали Халил няма да се опита да му види сметката. За съжаление, май щях да звъня на Том от някое кравешко пасище.

Докато се приготвях за вечерното си посещение в Белвю домашният ми телефон иззвъня. Обаждащият се беше скрил номера си — пишеше „Блокиран“.

Никой във ФАТС, в това число Парези и Уолш, не би се обадил на този номер, а Кейт нямаше да крие номера на мобилния си. Така че може би бяха родителите ми. Или пък нейните. Но и при техните обаждания не пишеше „блокиран“, а „Досадно обаждане“.

Е, най-добрият начин да разбера… Вдигнах слушалката.

— Кори слуша.

Мълчание. Знаех кой е.

— Аз съм — каза глас със странен акцент.

Не отговорих.

— Господин Кори? Обажда се Асад Халил.

— Очаквах обаждането ти — казах хладно.

— Знам, че си го очаквал. Открих номера ти в мобилния телефон на жена ти и се обаждам, за да изкажа съболезнованията си за смъртта й.

— Това е наистина извратено.

— Както и за смъртта на твоя приятел и колега господин Хейтам.

— Ти уби също така жена му и дъщеря му. Що за човек си?

— Не разбирам въпроса ти.

— Ще гориш в ада.

— Не, ти ще гориш в ада. Аз ще живея вечно в рая.

Не отговорих. По линията настъпи тишина и чух на заден план минаващи автомобили.

— Преди три години ти казах, че ще се върна, и виждаш, че спазих обещанието си — каза той. — Несъвършен човек съм, господин Кори. Невинаги спазвам думата си, но когато обещая, че ще убия някого, го убивам.

Отново не отговорих.

— При предишното ми идване приказваше доста повече — напомни ми той. — Е, знам, че си опечален от смъртта на жена ти, а това прави човек… по-неразговорлив. И може би не толкова арогантен и нагъл.

Отново не отговорих и оставих мълчанието да се проточи.

Отдел „Анализ на комуникациите“ не подслушваше телефона ми, но наблюдаваха номера и щяха да проследят всяко обаждане до източника му — който в случая със сигурност беше мобилен телефон.

Халил сякаш четеше мислите ми.

— В момента пътувам в автомобил и този телефон скоро ще бъде изхвърлен през прозореца — каза той. — Разполагам с много телефони, господин Кори. Няма да ме намериш по този начин.

— Но въпреки това ще те намеря. И ще те убия. Обещавам ти.

— Не си достатъчно умен, за да ме намериш, нито достатъчно мъж, за да ме убиеш. Аз ще те намеря и ще те убия.

— Аз не се крия, задник такъв. Знаеш къде живея и къде работя. Ако ти стискаше, щеше вече да си опитал. А вместо това убиваш беззащитни жени и мъже, които не са ти направили нищо, както и сънародници, които са ти имали доверие. Ти си шибан страхливец.

Той не отговори и си помислих, че е затворил, но после отново чух фоновия шум. Накрая той рече:

— Мислеше ли, че съм страхливец, когато всички скочихме от онзи самолет? Всъщност ти беше онзи, който изглеждаше уплашен.

— Не, задник, ти изглеждаше като насран от страх, когато изстрелях няколко куршума по теб. Намокри ли гащите?

Той не отговори пряко, а каза с вече не толкова хладнокръвен глас:

— Казах ти, че ще убия онази курва, и го направих. И ти я гледаше как умира, как кръвта й изтича като на уплашено агне с прерязано гърло… Аз пък вкусих кръвта й.

Поех дълбоко дъх.

— Достатъчно глупости. Трябва да се срещнем…

— За съжаление, този път не можем да се срещнем. Обещавам ти обаче, че ще се върна. И ще те убия.

— Защо бягаш?

— Не бягам. Свърших работата си тук, с изключение на теб, а това може да изчака. Така ще имаш време да се замислиш за участта си.

— Да не би да те е страх от мен?

— Господин Кори, не се опитвай да ме провокираш като миналия път. Тогава ме ядоса и затова жена ти е мъртва, затова можеш да смяташ и себе си за мъртъв.

— Трябва да се срещнем и да приключим с това. Още сега. Ще изляза сам…

— Моля. Не говориш на някой идиот. Когато се срещнем, аз ще избера времето и мястото и ще съм сигурен, че си сам.

— Да не би да си изминал целия този път само за да ми кажеш, че си отиваш?

— Доколкото имаш представа, вече съм си отишъл. Или може да съм все още тук и да размисля дали да не се видя с теб, преди да си тръгна.

Всичко това започваше да звучи като пълна идиотщина. Искаше да ме накара да повярвам две неща — първо, че се е махнал и мога да се отпусна, и второ, че още е тук и трябва да се тревожа.

— Трябваше да се опиташ да ме убиеш, когато имаше тази възможност, тъпако — казах му.

— Ти, господин Кори, си тъпак, ако мислиш, че бих те убил толкова бързо, както убих жена ти. Всъщност за теб съм замислил по-интересен край. Искаш ли да ти го кажа?

— Щом ще те накара да се почувстваш по-добре, че бягаш.

— Е, да видим дали ти ще се почувстваш по-добре, когато чуеш какво съм ти приготвил. Първо смятам да отрежа гениталиите ти. После ще махна лицето ти. Ще го обеля от черепа ти. Талибаните в Афганистан го правят, господин Кори — сподели той. — Виждал ли си снимките? Човекът е жив, но няма лице — само две очи, които гледат от черепа. Затова, разбира се, не можем да видим страха и болката му. Той обаче може да види собствения си череп в огледалото, което поставяме пред очите му. А след като дадем лицето и гениталиите му на кучетата, го оставяме да се самоубие. И те всички се самоубиват. Или молят някой да ги убие. Животът едва ли е добър без гениталии и лице. Не си ли съгласен? Точно това съм замислил за теб, господин Кори. Следващия път, когато се срещнем. Очаквам с нетърпение този момент. Е, дотогава…

— Чакай малко. Искам отново да ти напомня, че твоята майка е била курва и е чукала онзи задник лидера ви, за когото знаеш, че е убил баща ти, за да може да яха майка ти.

Чух дишането му по телефона и ми се стори, че ми е малко бесен.

— Ще се срещнем — каза накрая. — Довиждане, господин Кори.

Връзката прекъсна.

Е, добър разговор се получи. Никакви шикалкавения. Ей това им харесвам на психопатите. Казват си всичко, ясно и недвусмислено.

Но дали го бях вбесил достатъчно, за да го накарам да се задържи тук и да се опита да се разправи с мен? Дали щях да се изправя лице в лице с него? Или подбрах лошо израза?

Сега би трябвало да се обадя на Уолш или Парези, но… набрах мобилния на Борис. Ако беше жив, щях да му кажа, че съм се чул с Халил, и щях да го посъветвам да будува през нощта. Всъщност можеше дори да прескоча до Брайтън Бийч да му правя компания. Това можеше да е последната и най-добрата ми надежда да намеря Халил. Обаждането ми се прехвърли на гласова поща.

— Кори се обажда — казах аз. — Току-що се чух с либийския ни приятел. Обади ми се при първа възможност.

После набрах телефона на „Светлана“, за да видя дали заведението не е затворено заради смъртта на собственика. Отговори ми мъж с руски акцент, а на заден план чух музика и разговори на висок глас.

Потърсих господин Корсаков и мъжът ми съобщи, че той не е на разположение, но мога да оставя съобщение.

— Кажете му да се обади на господин Кори — казах аз. — Важно е.

Затворих. Е, Борис явно все още беше жив. Помислих си, че е станал като канарче във въглищна мина — ако той умре, колко още му остава на Джон Кори?

С две думи, Асад Халил нямаше да ходи никъде, преди да е приключил работата си. Не знаех кого мразеше повече, Борис или мен, но бях сигурен, че той самият е наясно кой е следващият в списъка му.

В Белвю Кейт все още беше в приповдигнато настроение. Седнахме на единствените два стола в мрачната стая и погледахме телевизия. По „Хистъри Чанъл“ имаше специален филм за Саддам Хюсеин. Сравняваха го с Адолф Хитлер, който беше любим герой на Хюсеин. Така де, ако идолът ти е Адолф Хитлер, значи наистина имаш проблем.

Гледахме телевизия, но умът ми беше другаде.

Всъщност бях виждал снимки на бойци срещу талибаните в Афганистан с напълно обелени лица и черепи, покрити с кръв, разкъсани мускули и сухожилия. Кейт също ги бе виждала на една информационна сесия в Бродуей 290, провеждана от ЦРУ, които бяха сметнали, че трябва да знаем с какъв враг си имаме работа в Афганистан. Картината наистина струваше колкото хиляда думи и всички разбрахме посланието й. Стомасите ни също. Естествено, след това беше обедната почивка. Тия в ЦРУ са големи майтапчии.

Както и да е, явно Халил беше прекарал последните няколко години в Афганистан с талибаните. Цяло чудо е обаче, че са го изтърпели.

Помислих си дали да не разкажа на Кейт, че съм разговарял по телефона с Асад Халил.

„А, между другото, днес се чухме с Халил. Иска да се видим, за да ми клъцне семейните бижута и лицето. Как така не бива да оставам тук? Не мога да бягам. Ще изгубя уважението на хората“.

Колкото до уведомяването на шефовете за разговора, май петте секунди, с които разполагах, бяха отминали.

Разбира се, щях да докладвам за позвъняването на Халил, стига в онова, което беше казал, да имаше някаква полезна информация. Но като се изключи касапската история, той каза само, че си тръгва или вече си е тръгнал от Ню Йорк. А това си бяха чисти глупости. Уолш обаче можеше да не ги приеме за такива.

Между другото, още нямах никаква вест от Борис.

— Джон?

— Да, скъпа?

— Попитах това ще те притеснява ли?

Беше свалила марлята. През гърлото й минаваше десетсантиметров пурпурен белег.

— Много е секси — уверих я.

— Грозно е.

Дали Кейт щеше да продължи да ме обича с обелено лице? Знаех, че да — а и нямаше да й се налага да се оплаква, че не се бръсна. А как стоят нещата със семейните бижута? Това би могло да е проблем.

— Важното е онова, което е вътре — казах й. — Пък и можеш да използваш грим.

Останах за вечеря съботна галавечеря и Кейт заяви, че забранява да говорим за работа, щом сме щели да разпускаме, трябвало да насочим мислите си към хубави неща като бране на малини и плаване с кану в гъмжащото с гадини езеро до къщата на родителите й.

— Баща ти разказва истории за ФБР часове наред — напомних й.

— Ще поговоря с него.

— А и не пие.

— Родителите ми не одобряват алкохола.

— Аз също не го одобрявам. Просто го пия.

— Имаш заповед да дойдеш с мен в Минесота — напомни ми тя. — Така че се възползвай от нея по най-добрия начин.

Кимнах, но мислите ми се върнаха към разговора с Асад Халил.

Така и не ме беше попитал къде съм, защото знаеше къде живея. И не се съмнявах, че няма да се махне оттук, докато не свърши онова, за което беше дошъл. Така че ми оставаше единствено да го чакам да направи своя ход, според неговите условия и в неговия момент. Щеше да е точно така, както е било винаги.

Ето защо трябваше да съм тук, когато настъпи моментът. Не в Монтана, не в Мичиган, не в Минесота — просто тук.

45

Неделя сутрин. Моите пазители от „Специални операции“ ми предложиха да ме придружат до някоя църква, ако имам подобни желания. Миналата неделя бях заплашван със смърт от падащ от самолет терорист, така че сериозно се замислих, преди да реша да погледам телевизионната литургия от „Сейнт Пат“, по хавлия. Все пак бях в църквата. Духом. По обед направих поклонничеството си до Белвю. Кейт беше във весело настроение и се сетих за затворниците в навечерието на освобождаването им.

— Събра ли вече багажа? — попита ме.

— Всичко е в пълна готовност. — Да бе.

— Нещо ново по случая?

— Не, доколкото ми е известно. Ти какво научаваш от Том?

— Нищо. Мисля, че е заминал за уикенда.

— Сериозно? — Значи главният специален агент на нюйоркската Антитерористична спецчаст заминава да си почива в провинцията, докато най-гадният терорист на планетата е в града.

— Том трябва да си почине — казах на Кейт. — Никога не се е случвало нищо лошо през уикендите.

Тъй като беше неделя, отделението беше оживено, свещениците правеха обиколките си и предлагаха причастие и Божието послание за любов на онези, които се нуждаеха най-много от него — убийци, изнасилвачи, търговци на дрога и други отрепки, за които имаше надежда за избавление — с изключение на осъдените политици, които нямат души за спасяване.

Аз не бях във весело настроение като Кейт и тя го усети, но се справи с положението, като го игнорира. Щастието, смяташе тя, е заразно като сифилитичния наркоман в съседната стая — само една целувка и го пипваш и ти.

Връхната точка на посещението ми обаче беше католическият свещеник, който влезе в стаята. Приличаше на деветнайсетгодишно хлапе и се казваше отец Брад. Стоеше между мен и вратата, така че погледнах към прозореца. Щях ли да оцелея при скачане от деветнайсетия етаж? Заслужаваше ли си да опитам?

Както и да е, свещеникът се оказа свестен тип и тримата побъбрихме. Естествено, той разбра, че съм католик — надушват подобни неща за секунди. Кейт му каза, че е методистка, така че пуснах стария си лаф:

— Не те попита по какъв начин се предпазваш от бременност.

Отец Брад се изкиска, но си помислих, че Кейт всеки момент ще припадне.

Свещеникът се зарадва да установи, че Кейт не е престъпничка — приличаше на свястно момиче — и се зарадва още повече, че съм присъствал на сутрешната литургия в „Сейнт Патрик“. Всъщност, не казах това, но явно това си беше помислил въз основа на онова, което може и да бях споменал.

Знам куп страхотни лафове за папата и си помислих, че ще ги намери за смешни, но той трябваше да се заеме с по-тежките случаи, така че благослови и двама ни. И ако трябва да съм съвсем честен, това ме накара да се почувствам някак си по-добре. Може би молитвите ми да намеря и убия Асад Халил щяха да бъдат чути.

Кейт посвети следващите няколко минути на критикуване на поведението ми пред отец Брад, но аз вече бях изпълнен със Светия Дух, така че просто се усмихвах. Мислех си и за Кървавата Мери, с която щях да се срещна, когато се прибера у дома.

— Утре ще ме вземат оттук в четири следобед — напомни ми Кейт. — Ще ми трябва един час да си приготвя багажа.

Тоест два. Не, три.

— Така че това ще ни даде време да се погушкаме — заключи тя.

Аз пък си мислех, че ще правим секс.

— Първо гушкане, а после събиране на багажа — предложих.

— Ами… добре.

Направих няколко танцови стъпки. Останах за неделния обяд, който не беше никак лош — особено цирозният гъши дроб.

Свиждането завърши с горчиво-сладка нотка.

— Ти си храбър мъж, Джон — каза ми Кейт. — Знам, че не искаш да оставяш този проблем да се решава от други. Но ако се случи нещо с теб… с живота ми ще е свършено. Така че помисли и за мен. За нас.

Ако нещо се случеше с мен, моят живот също щеше да е свършил, но отговорих в духа на сантимента:

— Имаме още много години пред нас. — Освен ако не пукнех от отегчение по време на вечеря със семейство Мейфийлд. Оставих Кейт в добро настроение нейно, не мое и слязох при шофьора.

С мен имаше само един федерален все пак беше неделя почивен ден за ФБР и за терористите. Казваше се Престън Тайлър или може би Тайлър Престън и не бях сигурен, че е достатъчно голям, за да кара нещо различно от селска каруца. Все пак успяхме да излезем благополучно на пътя и той попита:

— Капитан Парези свърза ли се с вас?

— Не.

— Не искаше да се обажда, докато сте в болницата, но каза, че ще ви прати съобщение.

— Добре.

Погледнах телефона си и наистина видях текстово съобщение от Парези — бях го пропуснал. Вероятно беше пристигнало, докато получавах благословия от отец Брад, и сигурно съм помислил онази вибрация, която усетих, за… Както и да е, отворих съобщението, което гласеше:

„НОВО РАЗВИТИЕ НА НЕЩАТА. ОБАДИ СЕ ВЕДНАГА“.

Видях в това ръката на Светия Дух. Или може би добре свършена детективска работа.

Звъннах на мобилния номер на Парези.

— Какво има?

— Е, май намерихме тайната квартира — или някаква тайна квартира — отвърна той.

— Къде?

— Където и предполагахме — срещу твоя блок.

Ние? Мислех, че идеята беше моя.

— В десет и осемнайсет сутринта в Командния център се получило анонимно обаждане от мъж, който съобщил за подозрителна активност на Източна седемдесет и втора, номер триста и двайсет, което е жилищен блок — продължи Парези. — Казал, че имало, цитирам: „Подозрително изглеждащи хора, които влизат и излизат по всяко време“.

Същото можеше да се каже за половината жилищни блокове в Манхатън. Но явно този случай беше различен.

— Къде си в момента? — попита той.

— На около пет минути от мястото.

— Добре. Аз съм на място. Апартамент двайсет и седем дванайсет.

Затворих и се обърнах към Престън, който не беше тукашен.

— Остави ме на Източна седемдесет и втора триста и двайсет.

— Къде е това?

Мама миа! По-добре да се бях качил при някой пакистански бакшиш. Или дори либийски.

— Между Първо и Второ.

— Авеню ли?

— Точно така.

Откри номера, който се оказа хубава сграда отпреди войната, около тридесететажна. Минавал съм безброй пъти покрай нея, но неизвестно защо никога не ми е хрумвало, че в апартамент 2712 може да има терористи.

Слязох от колата и погледнах на запад, към отсрещната страна на улицата и моя блок, който е между Второ и Трето авеню. Оттук виждах балкона си, а от апартамент 2712 който беше на 27-и етаж някой снайперист спокойно би могъл да улучи чашата ми за коктейли в ръката ми.

В пищно украсеното старо фоайе имаше четирима детективи от НЙПУ в случай, че се появят наемателите терористи. Преминахме през ритуала на представяне, един от тях се обади по радиостанцията си горе, а друг ме придружи до асансьора и после до апартамент 2712. Натисна бутона на звънеца вместо мен и Парези отвори лично и ми каза:

— Изтрий си краката.

Майтапът в случая бе, че апартаментът не беше чист — всъщност беше ужасно мръсен и надушвах миризмата още от прага.

Влязох и Парези, който беше единственият човек в помещението, ме попита:

— Как е Кейт?

— Щастлива и здрава.

— Хубаво. Чистият въздух ще й се отрази много добре. На теб също.

Отложих тази тема за по-нататък и попитах:

— С какво разполагаме тук?

— Както виждаш, имаме мизерен апартамент — едностайно ателие в хубава сграда в западащ квартал.

Реши, че е смешно, и се усмихна.

— Чукахме на тази врата два пъти през последните два дни, но никой не отвори. Името на наемателя е „Истърн Експорт Корпорейшън“ със седалище в Бейрут, Ливан. Държат това място от две години.

— И никога не сме виждали лоши момчета да щъкат тук?

— Не. Квартирата не фигурира в списъка ни.

— А какво казва портиерът?

— Казва, че били трима или четирима, не е сигурен. Приличали на чужденци и се появили само преди две или три седмици. Почти не ги виждал и били много тихи.

— Това не съответства на думите на онзи, който е съобщил за подозрителни на вид хора, влизащи и излизащи по всяко време — посочих.

— Да, не съответства — съгласи се той.

Огледах ателието, което имаше кухненски бокс и две отворени страни — една за банята и една за килера, който бе празен. Боядисаните в бяло стени бяха голи. Единствените мебели бяха три разнебитени фотьойла и четири противно изглеждащи матрака на пода. По чаршафите нямаше достатъчно доказателства, че някога са били бели.

Освен това в помещението имаше два лампиона и голям телевизор на евтина стойка.

— Има малко храна, кърпи и тоалетни принадлежности, но не и облекло или багаж — каза Парези. — Явно са се изнесли.

— Ясно. Случайно в хладилника да има камилско мляко?

— Не, но храната е предимно близкоизточна.

— Значи въпросните чужденци не са норвежци — заключих. — Кога ще пристигнат криминолозите?

— Скоро. Чакам и разрешение за обиск. Влязохме при неотложни обстоятелства с шперца на домоуправителя по подозрение, че вътре може да има мъртъв или умиращ човек.

— Кой е казал това?

— Анонимният по телефона и домоуправителят — отвърна Парези.

Естествено, никой от двамата не беше казвал подобно нещо, но пък винаги трябва да обясняваш какво правиш в нечие жилище без заповед. По-лесно е при корпоративните наематели, но дори името на фирмата да е „Преработка на отпадъци Ал Кайда“, ти е нужна заповед за обиск.

Отново се огледах, но нищо в апартамента не подсказваше, че е нещо различно от свърталище на наркомани или може би убежище за катастрофирали извънземни. Но не и в този квартал. И не къде да е, а на две крачки от блока ми.

— В умивалника има мокра гъба, така че… колко време й трябва на една гъба, за да изсъхне? — попита Парези.

— Какъв цвят е?

— Синя.

— Шест часа.

Заобиколих матраците, отидох до единия от двата прозореца и го отворих. Погледнах наляво и видях моя блок, както и балкона си. Чудесно място за стрелба. И също така достатъчно близко, за да монтират видеокамера някъде тук, насочена към входната врата на блока.

Отстъпих назад и погледнах дъската под прозореца.

— Ето там — рече Парези.

Отидох до втория прозорец и погледнах широкия боядисан перваз. Беше покрит с прах, но в центъра му имаше чисто петно.

— Май тук са оставяли кофата с виното — предположих.

— Да. А жицата от кофата е стигала до телевизора.

Отидохме до телевизора, който бе сравнително нов модел. Макар да нямаше прикрепени кабели, апаратът беше настроен да приема сигнал от камера. „Шоуто на Джон Кори“. Риалити предаване.

— Ако тези типове са били тук, за да те наблюдават, значи са те видели да излизаш от апартамента за разходките ти — рече Парези. — И са ни гледали как вечеряме с пицата и виното — добави той.

— Точно така. — И бяха решили да не предприемат нищо. Защото Халил имаше свой собствен план. Освен това ме бяха виждали да се качвам в кола по няколко пъти на ден, но не можех да зная дали са ме проследили до вертолетната площадка или до Белвю. Но все пак мисля, че наблюдаващата кола след нас щеше да ги засече. Въпреки всичко си беше малко обезпокоително и страшно.

Парези се беше умислил.

— Добре, значи имаме трима или четирима приличащи на чужденци типове, които си падат по близкоизточна кухня и по една случайност имат изглед към блока ти, а знаем, че Асад Халил се опитва да те убие — каза той. — В такъв случай можем ли да приемем, че живеещите тук са арабски терористи, които са те следили? Или става въпрос просто за съвпадение?

— Съвпадението е подозрително — съгласих се аз. — Има и още едно съвпадение — обаждането е дошло точно преди тези типове да се изнесат. Помисли си пак за мократа гъба. Следователно информаторът е бил един от хората на Халил.

— Блестящо, Джон. И сега би трябвало да повярваме, че Халил и приятелчетата му са се върнали в Пясъчландия.

— Точно така. И защо анонимният сигнал е постъпил в Антитерористичната спецчаст, а не при ченгетата или оперативния отдел на ФБР? Абсолютно безсмислено е.

— Казах ти, че тези типове са тъпаци — напомни ми той.

— Вярно, често им се губят тънкостите на измамата — съгласих се, — но сега успяха да ни накарат да се съмняваме.

Той кимна.

— Макар цялата тази работа да прилича на уловка, целяща да ни накара да си помислим, че Халил и хората му са си тръгнали, трябва да го вземем предвид и да действаме по съответния начин.

Може би сега беше моментът да кажа на капитан Парези, че наскоро съм имал разговор с въпросния боклук и че боклукът също е намекнал, че се маха от града. Но исках ли наистина да подкрепям тази възможност?

Освен това трябваше да съм съобщил за това навреме, точно както трябваше да докладвам за контакта си с Борис Корсаков веднага след осъществяването му. Затова сега имах проблем и макар че сам си го бях създал, не беше времето да се изяснявам. Щях да го направя, когато се озова в пущинаците на Минесота, където заплахите от дисциплинарно наказание щяха да са дългоочаквано избавление.

Освен това, ако си признаех сега, щях да бъда незабавно отстранен от случая заради лошо поведение. И пак щях да имам около двайсет и четири часа, преди да ме пратят в изгнание.

Като стана въпрос за това, казах на Парези:

— Вчера не отговори на позвъняването ми.

— На кое по-точно? — попита той. — На онова, че си ядосан, че те пращат извън града ли?

— Същото.

Той ме погледна.

— Джон, тук трябва да се съглася с Уолш, че това е най-добро за нас, за теб и особено за Кейт.

— Винс, не е най-доброто за разследването. Не е най-доброто за войната срещу тероризма, за страната и особено за американското общество.

— Имаш много високо мнение за собствената си значимост — отбеляза той.

— Така си е. — Е, явно съдбата ми беше решена, но въпреки това не се предадох. — Очевидно искате да ме държите в течение. Нали затова съм тук.

— Започна малко да ми доскучава тук сам, а ти живееш наблизо — отвърна той. — Пък и това тук, изглежда, има нещо общо с някой, който иска да те убие.

— Да бе. Защо тогава да не поддържаме връзка, докато се наслаждавам на няколко седмици почивка? И ще се погрижа да съм на разположение за бързо отскачане обратно до Ню Йорк, ако сметнеш, че си попаднал на нещо.

Той се замисли и отговори:

— Ще го обсъдя с Уолш. Темата е приключена.

Помотахме се известно време из апартамента, като внимавахме да не докосваме и да не разместваме нищо, за да не хвърлим криминолозите в истерия. Напомних на Парези, че разполагаме с отпечатъците на Халил в базата данни на ФБР, както и с образци от неговата ДНК, взети преди три години в американското посолство в Париж.

— Като гледам това място, тук има достатъчно ДНК, за да създадем живот и да го арестуваме — отбеляза Парези.

Добро попадение, Винс. Иска ми се аз да го бях измислил. Във всеки случай криминолозите обичат мръсните къщи и беше почти сигурно, че ще успеят да установят тук следи от Асад Халил.

— Какво са правели тези хора тук по цял ден по цяла нощ, по дяволите? — риторично попита Парези.

Добър въпрос. Аз лично бях на път да полудея в апартамент, близо пет пъти по-голям от този, пълен с всевъзможни удобства, с балкон с чудесен изглед и с добре зареден бар. Тези типове обаче не се интересуваха от удобствата и забавленията, те бяха търпеливи, целенасочени и изпълняващи свещена мисия. Не беше задължително това да ги прави по-подготвени за тази битка — липсваше им свобода на мисълта и те подценяваха нашата всеотдайност и готовност за борба, но те доказваха, че са по-яки, отколкото бяхме предполагали.

Отговорих на риторичния въпрос на Парези.

— Седели са тук, гледали са денонощно блока ми по телевизора, после са се молили, обсъждали са политиката и религията и са чели Корана.

— А как са се забавлявали?

— Току-що ти казах.

— Да бе. Трябвало е да направят състезание по почистване на къщата. — Парези си погледна часовника и отново зададе риторичен въпрос: — Колко време е нужно за издаването на една шибана заповед за обиск?

— Днес е неделя — напомних му. — Беше ли на църква?

— Пътувах, когато получих обаждането. А ти?

— В „Сейнт Пат“. Къде е Уолш?

— Двамата с дамата му са извън града за уикенда.

— Да не скачат с парашути?

— Да се надяваме — с половин уста отвърна той. — Можем да се свържем с него.

Освен ако на екрана на телефона му не се изпише „Джон Кори“.

Побъбрихме още няколко минути, после от службата дойде детектив Ан Маркъм със заповедта за обиск. Огледа помещението и каза:

— Искам тази кочина да се опразни, преди криминолозите да са дошли.

Много смешно. Както и да е, дойдоха две момчета от екипа за събиране на улики на ФБР (не искаха да бъдат оставени навън), а после пристигнаха криминолозите от НЙПУ и изритаха всички ни.

— Знаеш ли, Джон, Халил наистина може да си е отишъл — каза ми Парези, когато слязохме във фоайето. — Така че не се вкисвай толкова много, че ще излизаш във ваканция.

— Абсолютно сигурен съм, че това е уловка — отвърнах. — Понякога му викат трик. И целта на този трик е да ни накарат да свалим гарда и да ограничим лова. Схващаш ли?

— Да, схващам. Но може би е станало твърде напечено за тях, когато започнахме да тропаме по вратите.

— Утре сутринта ще проведем среща на шефовете, за да обсъдим нещата.

— По кое време да дойда?

— Какво ще кажеш за по никое. Устройва ли те?

— Не сваляй гарда, Винс — посъветвах го. Парези не отговори на това, но ми подаде ръка.

— Благодаря, че игра примамка. Приятно пътуване. Не се впрягай. Много поздрави на Кейт. Ще поддържаме връзка. — И добави: — Ще се видим след няколко месеца.

А може би много по-скоро.

Върнах се в апартамента си и излязох на балкона със следобедната си Кървава Мери. Отишли си били, така ли? Често едно тъпо заблуждение може да се използва за прикриване на някоя хитра измама. А може би тези типове и Асад Халил наистина се бяха запътили обратно към Пясъчландия? Мисията е изпълнена? Мисията е прекратена? Или мисията продължава?

Асад Халил беше обиколил половината свят, за да зачерква имена в списъка си, а още не беше отметнал моето. Нито това на Борис.

А какво стана и с големия финал, който очаквахме? Дали вече бяха отровили питейната вода? Дали бяха разпространили антракс? Или бяха оставили някъде цъкаща бомба?

Беше един от онези случаи, в които тишината е оглушителна.

Погледнах към прозореца, който ме беше наблюдавал в продължение на две или три седмици. Вече ги нямаше там по къде бяха сега? Къде беше Асад Халил?

Не ми оставаше много време, така че топката беше в неговата половина. Хайде действай, задник такъв.

Прекарах остатъка от следобеда в събиране на багажа, което най-сетне направи пътуването реалност за мен.

Времето се изнизваше и си помислих дали да не взема телефона — с други думи, дали да не започна да досаждам на хора, които разполагат с по-малко информация за Асад Халил от мен и които не искат точно в неделя да им звъни някакъв обсебен перко, чиято жена е в болницата, сложен е под домашна охрана и се чуди какво да прави.

Все пак реших да се обадя на Том Уолш с надеждата, че си е върнал здравия разум или може би е бил изяден от мечка, което би ми дало възможност да се върна на работа в понеделник сутринта.

Започнах да набирам номера му, но си го представих как се опитва да смъкне дрехите на дремещата си приятелка в някоя романтична къщичка в провинцията, така че реших да му пратя съобщение:

„ОТКРИВАНЕТО НА ТАЙНАТА КВАРТИРА НА И.72-РА ПРОМЕНЯ ПОЛОЖЕНИЕТО — ДА ОБСЪДИМ НОВАТА СТРАТЕГИЯ В ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН“.

Звучеше добре. Ако бях началник, щях да се хвана на въдицата.

Помислих си също дали да не отида в службата да поработя със Системата за автоматизирани досиета и да видя дали в досието на Халил не се е появило нещо ново — нещо различно от името му и редовете хиксове. На това му викат хващане за сламки.

Но най-много от всичко чаках телефонът ми да звънне с надеждата, че нещо ще се случи.

Към пет следобед реших да се обадя отново на Борис с теорията, че ако все още е жив, това означава, че Халил не е започнал финалната си прочистваща операция.

Борис не отговори на мобилния си, но не го направи и Асад Халил или някой детектив от отдел „Убийства“, така че оставих още едно съобщение на метрдотела да ми се обади. Този път казах „неотложно“. Представих си Борис с някаква девица (това означава момиче, нали? Не мъж), как я налива с шампанско и я омайва с подвизите си в КГБ, а оркестърът на Червената армия поддържа настроението.

Десетина минути по-късно домашният телефон звънна. На екрана се изписа „Анонимно обаждане“, така че вдигнах.

— Джон, толкова се радваме, че двамата с Кейт ни идвате на гости — каза познат мъжки глас.

— Момент, сър, тъкмо пъхах дулото на пистолета в устата си — отговорих на господин Мейфийлд. Всъщност казах: — И ние го очакваме с нетърпение.

— Как ти се струва Кейт? — поинтересува се той. — Наистина ли се чувства добре?

— Никога не съм я виждал в по-добра форма. — „И аз съм добре, благодаря“.

И така нататък.

Двайсетина минути по-късно се обадиха родителите ми от Флорида явно всички се бяха наговорили. На телефона беше майка ми.

— Тук е горещо и влажно — уведоми ме тя. — И ще стане още по-зле, когато дойдете. Вземете си удобни дрехи. Имаме лосион колкото щете. Знаеш колко лесно изгаряш. И ще се храниш здравословно, с много риба и зеленчуци.

Посегнах към глока.

— Двамата с жена ти играете ли бинго?

Вкарах патрон в цевта.

— Кажи му, че съм се запасил здравата с уиски — извика баща ми на заден план.

Оставих пистолета.

В шест следобед се обадих да ме закарат до Белвю.