Последният скок на лъва

7

Парашутизъм.

Правил съм много глупости през живота си и би било трудно да ги степенувам по кретенизъм. Като се изключи Номер едно. Парашутизъм. И то свободно падане. Къде ми е била главата? Явно не съм мислил дори и с другата.

Обаче бих могъл да обвиня великолепната си съпруга Кейт. Когато преди три години се ожених за нея, не знаех, че навремето е била парашутистка. И когато преди половин година си го призна, ми се стори, че каза нудистка, което все някак можех да простя. Не мога да простя на себе си обаче, че успя да ме накара да се захвана с този така наречен спорт.

И тъй, ето ни тук — господин и госпожа Джон Кори, на летището на окръг Съливан, което в общи линии е в десета глуха, в северната част на щата Ню Йорк, много далеч от манхатънската ми територия. Ако си падате по природа и такива неща, планината Катскил изглежда хубаво, а беше прекрасна майска неделя с ясно небе и температури около двайсетина градуса. Най-важното за онова, което предстоеше, бе почти пълната липса на вятър — идеален ден за скачане от самолет. Нима може да има нещо по-хубаво от това?

— Възбудена съм — каза Кейт. Изглеждаше чудесно в сребристия си екип.

— Идеално. Да се връщаме в мотела.

— Това ще ми е първият скок от „Дъглас Ди Си седем Б“ — обясни тя.

— И на мен — признах чистосърдечно.

— Ще е страхотна добавка към списъка на скоковете ни.

— Наистина страхотна.

— Това е последният летящ „Ди Си седем Б“ на света.

— Не се изненадвам.

Погледнах огромния древен четиримоторен самолет. Заемаше по-голямата част от стоянката и май никога не го бяха боядисвали, ако не се броеше оранжевата мълния, минаваща по фюзелажа от носа до опашката. Голият алуминий беше придобил синьо-сивкав оттенък, какъвто може да се види по старите кафеварки. Впечатлението за кафеварка се допълваше от обстоятелството, че всички прозорци на този някога луксозен самолет бяха покрити с алуминий — естествено, без прозореца на пилотската кабина, който би могъл да се приеме за нещо като стъклена цедка… С две думи, самолетът приличаше на пълен боклук.

— Колко дърто е това чудо? — попитах жена си.

— Май е по-дърто и от теб — отвърна тя. И добави: — Но е част от историята. Също като теб.

Кейт е с петнайсет години по-млада от мен, а когато се жениш за толкова млада жена, разликата във възрастта напомня за себе си от време на време — като сега.

— Сигурна съм, че помниш тези самолети — продължи тя. Всъщност имах смътен спомен, че съм виждал подобни машини, когато отидох с родителите си на летище „Айдълуайлд“ (сега „Кенеди“) да изпращаме някакви хора. В епохата преди тероризма имаше едни наблюдателни тераси, на които можеше да се качиш и да махаш. Страхотна тръпка. Зареях се в спомените си.

— Президент беше Айзенхауер.

— Кой?

Когато преди около три години се запознах с Кейт, тя не показваше склонност към сарказма и веднъж ми посочи, че това е един от няколкото лоши навика, които е прихванала от мен. Да бе, точно така, обвинявай съпруга. Също така по онова време не ругаеше и не пиеше много, но всичко това се промени към добро под моето вещо наставничество. Всъщност тя отначало ме накара да обещая да намаля пиенето и ругаенето. За съжаление това ме направи леко слабоумен и почти ням.

Кейт, по рождение Катрин Мейфийлд, беше от някакъв затънтен щат в Средния запад, от онези, над които само прелиташ. Баща й бил агент на ФБР. Госпожа Кори все още използва моминското си име в работата или когато иска да се преструва, че не ме познава. Както вече казах, работата на Кейт е същата като моята — в Антитерористичната спецчаст, двамата всъщност сме партньори на работа, както и в живота. Една от професионалните ни разлики е, че тя е агент на ФБР като баща си и юрист като майка си, а аз съм ченге. Или по-точно бивше ченге, пенсионирано поради три-четвърти инвалидност. Е, не съм точно инвалид, но пък състоянието ми ми осигурява приличен чек всеки месец. За протокола — инвалидната пенсия е резултат от трите зле прицелени куршума, които срещнах на Западна сто и втора преди почти четири години. Всъщност се чувствам чудесно, освен ако не прекаля с пиенето и от дупките по тялото ми не започне да блика скоч.

Кейт прекъсна унеса ми.

— От работата трябва да ни плащат скоковете, както правят военните.

— Напиши докладна.

— Това е важно умение.

— За какво?

Тя подмина въпроса ми и насочи вниманието си към шейсетимата парашутисти, които блуждаеха безцелно наоколо в идиотски шарените си екипи, поздравяваха се ентусиазирано или си проверяваха един на друг раниците и ремъците. Никой — и имам предвид наистина никой — не може да докосне моята екипировка, дори жена ми. Поверил съм живота си на нея в буквалния смисъл на думата, тя е поверила своя на мен, но човек никога не знае кога на една дама няма да й стане криво за нещо.

Кейт, макар и със закъснение, все пак отговори на въпроса ми:

— Теорията ми е, че овладяването на трудни умения като скачането с парашут или алпинизма ти дава увереност в работата дори когато въпросното умение не е пряко свързано с нея.

Моята теория е, че от ФБР трябва да овладеят на първо място някои основни полицейски умения, като например как да използваш метрото или как да проследиш заподозрян, без да те блъсне такси. Но предпочетох да не изказвам мнението си.

Идеята на нашата смесена спецчаст е да се създаде съвместна сила чрез събиране на федерални агенти (които сякаш без изключение са от Айова като Лиза Симс и които си мислят, че в градския транспорт се качва целият град) и ченгета от НЙПУ, които познават града като петте си пръста и вършат по-голямата част от работата на улицата. На практика, макар и да е шантава, концепцията работи. Има обаче известно напрежение и някои малки неразбирателства между мъжете и жените от тези две много различни култури и предполагам, че това се отразява и в брака ми. И може би в нагласата ми.

Както и да е, докато Кейт оглеждаше другите парашутисти, аз погледнах пилота, който стоеше под крилото на самолета и надничаше в единия двигател. Не обичам, когато правят такива неща.

— Пилотът изглежда по-дърт и от самолета — отбелязах. — И какво наднича там, по дяволите?

Кейт хвърли поглед към самолета.

— Джон, да не те е страх?

— Не поставяй под въпрос храбростта ми. — Всъщност точно по този начин беше успяла да ме накара да започна курсовете по парашутизъм. — Ей сега се връщам.

Отидох при пилота, който имаше къса брада с цвета на алуминиевия си самолет. Отблизо изглеждаше още по-стар. Носеше бейзболна шапка на Янките, която сигурно скриваше плешиво теме, джинси и тениска с надпис „Телепортирай ме, Скоти“. Много смешно. Той откъсна вниманието си от вероятно проблематичния десен двигател и се обърна към мен.

— С нещо да ти помогна?

— Да. Как си със сърцето?

— Какво?

— Някаква резервна част ли ти трябва?

— А? О… не, просто проверявам нещо. — Представи се като Ралф и попита: — Ще скачаш ли днес?

Как позна, Ралф? По екипа в черно и синьо? Или може би по парашутната раница на гърба ми, или пък по шлема в ръцете ми?

— Ти ми кажи — отвърнах. Той загря намека и се усмихна.

— А, не позволявай на външния вид да те заблуди.

Не бях сигурен дали има предвид самолета, или себе си.

— От двигателите капе масло. — Показах му локвичките по пистата.

— Ами да де — съгласи се Ралф. — Тези стари витлови самолети направо плуват в масло. Когато се наложи да добавяме, просто изливаме един варел от двеста литра. Проблемът е, когато не виждаш масло.

— Ще успееш ли да го вдигнеш във въздуха?

— Виж сега, вие си имате парашути. Аз нямам. Трябва да ви е грижа единствено да стигнете догоре. А аз трябва да я приземявам тая бракма.

— Добре казано.

— Навремето това е бил луксозен авиолайнер на Америкън Еърлайнс — продължи да ме осведомява той.

— Направо не е за вярване.

— Купих го за жълти стотинки и го преоборудвах да мъкне товари.

— Умен ход.

— За първи път ми се случва да мъкна парашутисти.

— Е, успех.

— Вие тежите по-малко, но пък товарът не задава въпроси.

— И не се разтоварва на четири хиляди метра височина.

Той се разсмя.

Някакъв още по-дърт тип се замота наоколо и двамата с Ралф поговориха около минута за неща, които не разбирах, но които не ми звучаха добре. Накрая старецът се затътри нанякъде.

— Това е Клиф — каза Ралф. — Моят авиомеханик.

Аз пък си бях помислил, че е дядо му.

— На самолета няма компютри, така че за да излетим, са нужни трима души — осведоми ме Ралф и се пошегува: — Единият управлява, а другите двама размахват крилете.

Усмихнах се любезно.

— Клиф се занимава с дроселите на двигателите, смесването на горивото, такива неща — продължи Ралф. — От измираща порода е.

Надявах се, че няма да умре малко след излитането.

Преди да успея да го попитам дали с Клиф са сменили батериите на пейсмейкърите си, дойде младо момиче с джинси и поло. Изглеждаше най-много на дванайсет.

— Ралф, с Клиф направихме обиколката. Изглежда добре.

— Хубаво — отвърна Ралф. — Ще те оставя ти да вдигнеш самолета.

Какво?!

Ралф се сети за обноските си и се обърна към мен.

— Това е Синди. Днес тя ми е втори пилот.

Явно не го бях чул добре, така че пропуснах думите му и тръгнах обратно при Кейт, която разговаряше с един от така наречения ни клуб — един мухльо на име Крейг, който отчаяно искаше да изчука съпругата ми.

Когато ме видя, тъпата му усмивка увехна.

— С Крейг обсъждахме графика на скоковете за следващите няколко седмици — каза Кейт.

— За това ли се е нахилил такъв?

След кратко мълчание Крейг каза:

— Кейт тъкмо ми казваше, че си нещо загрижен относно самолета.

— Така е, но бих могъл да намаля теглото при излитане, като те пратя в болницата.

Крейг се позамисли, после се обърна и се отдалечи.

— Това беше абсолютно ненужно — уведоми ме госпожа Кори.

— Защо си му казала, че съм разтревожен за самолета?

— Ами… попита ме защо разговаряш с пилота и аз… — Сви рамене. — Съжалявам.

Бях наистина вкиснат.

— Ще го обсъдим след скока.

Тя подмина думите ми.

— Започваме да се качваме.

Групата вече се беше помъкнала към самолета. Изглеждаха като щастлива и развълнувана тайфа идиоти — пълна противоположност на десантчиците, които винаги са сериозни и съсредоточени, докато се строяват за качване в самолета. Десантчиците имат мисия, скачачите пък се забавляват. Аз не се забавлявам. Така че явно съм на мисия.

Всъщност носех 9-милиметровия си „Глок“ в закопчания джоб. Кейт също бе взела своя „Глок“ 40-и калибър. Надявам се все някога някой да ми обясни защо ченгетата и агентите на ФБР носят една и съща марка оръжие, но с различни калибри. Ами ако ми свършат боеприпасите по време на престрелка?

„Кейт, ще ми отпуснеш ли малко патрони?“

„Съжалявам, Джон, но моите са по-големи от твоите. Искаш ли дъвка?“

Така или иначе, нямахме нужда от оръжията си при скоковете, но според правилника не можехме да ги оставим в мотела, нито дори в багажника на колата. Ако си изгубиш пистолета или ти го откраднат, кариерата ти загазва сериозно. Така че мъкнем ютиите със себе си. Хей, пък и в зоната за кацане може да има мечки, казва ли ти някой?

Докато вървяхме към самолета, Кейт ме хвана за ръка.

— Хайде да направим само един скок и да пропуснем другите два.

— Платили сме за три, така че ще скочим три пъти.

— Хайде да го решим, когато пак се озовем на земята. Честно казано, не бих имала нищо против да обиколя антикварните магазини.

— Предпочитам да скачам от самолети, отколкото да се мъкна по антикварни магазини.

Тя се усмихна и стисна ръката ми. Знаеше, че още съм ядосан. Понякога подхранваш такива неща с все сили и отказваш дори свирка. Друг път просто ги подминаваш. Затова казах:

— Ще импровизираме.

Един тип от парашутисткия клуб беше застанал на пистата и разделяше хората на групи. Доколкото разбрах, имаше две големи групи, които трябваше да скочат заедно и да се опитат да направят някаква формация. Щяха да се помъчат да счупят някакъв рекорд. Например да направят Най-голямото колело от летящи задници.

Кейт беше достатъчно опитна да участва в някоя от тях, но това не се отнасяше за мен и затова двамата щяхме да скочим заедно, наред с неколцина самотни скачачи и няколко групички от по двама-трима. Макар технически вече да нямах нужда от инструктор за самостоятелните си скокове, Кейт щеше да поеме ролята, за да упражним някои съвместни техники по време на свободното падане. Някой ден щях да стана достатъчно квалифициран, за да участвам в някоя голяма формация, може би с вида на тел за разбиване на яйца.

Всъщност свободното падане ми харесваше, особено когато не ти се налага да се мъчиш да маневрираш, за да хванеш за ръцете някакви непознати. Съпротивлението на въздуха, когато летиш с повече от сто и шейсет километра в час, ми позволяваше да разположа тялото и ръцете си така, че да забавя или ускоря падането, дори да правя кълбета и да се превъртам. Като цяло усещането е по-скоро за летене, отколкото за падане. Честно казано, това ме караше да се чувствам повече Супермен, отколкото и без това съм.

Онзи от клуба сега стоеше на стъпалата, които водеха към големия товарен вход в задната част на фюзелажа. Държеше папка и отбелязваше имената на събиращите се по групи скачачи.

— В първа класа ли сме? — попитах Кейт, докато вървяхме към писаря.

— Да, докато не скочим.

Приближихме оня с папката.

— Кори — заявих високо. — Господин и госпожа.

Той погледна списъка.

— Окей… аха, ето ви. Трети етап, скачате заедно. Можете да се качвате. Отидете в предната част. Втора редица.

— Ще сервират ли обяд?

Типът с папката ме изгледа, но не отговори на въпроса ми, а каза:

— Приятен и безопасен скок, господин Кори.

А как стоеше въпросът с безопасното приземяване?

Кейт поведе по металните стъпала и аз я последвах в тъмния, подобен на пещера салон.

Когато летя с пътнически самолет, винаги се радвам да видя на борда монахини и свещеници. Парашутите обаче също стават. Въпреки това изведнъж ме обхвана някакво предчувствие. Работех в правозащитната система повече от двайсет години и може да звучи като клише, но съм си развил някакво шесто чувство за предстоящи неприятности и опасности. И точно то се обаждаше в момента.

8

Кейт поведе към предната част на самолета. Както казах, прозорците бяха покрити с алуминиеви листа, така че в салона бе по-тъмно, отколкото очаквах. По стените мъждукаха няколко лампи, благодарение на които се виждаше, че салонът е бил опразнен, за да се освободи място за товар. Май се очертаваше да седим на пода, също като товар.

Единствената друга светлина бе слънчевата, която идваше от товарния вход и от прозореца на пилотската кабина горе. Забелязах, че кабината не е отделена с врата — коридорът просто водеше в нея. Вратата, която трябваше да предпазва от отвличане, я нямаше — пък и защо да я има? Ако някой решеше да ни отвлече, можехме просто да скочим от самолета.

На пода видях халки, които вероятно се използваха за закрепване на палети, а сега през тях бяха прокарани найлонови ремъци, за които да се държим.

Кабината беше широка само три метра, което минаваше за доста просторно помещение за самолет от петдесет и някоя си година. Първите четирима парашутисти вече се бяха качили и седяха един до друг на пода с лице към нас, до самата кабина.

На стените бяха залепени номера, така че бързо намерихме втори ред, който логично беше точно зад първия.

— Откъм прозореца или откъм пътеката? — попита ме Кейт.

— Искам да гледам навън — отвърнах, — така че можеш да седнеш до прозореца.

Тя седна до стената от лявата страна, а аз се настаних до нея, хванах се за ремъка за товар и казах:

— Закопчай си колана.

— Приключи ли с тъпите лафове?

— Вдигни облегалката, докато излетим.

Двамата, които се качиха след нас — някакъв тип и момиче, — седнаха от дясната страна на втори ред. Останалите места към опашката също започнаха да се запълват.

Огледах се. Както бях забелязал на влизане, товарният вход беше много широк, но сега установих, че няма врата, а само отвор. Обърнах внимание на Кейт и тя обясни, че се наложило да я махнат заради скока, защото не можела да се отваря по време на полет (затваряла се със скоби, но от външната страна), а по-малката врата била широка само колкото за един човек.

— На груповите скачачи им е нужно колкото се може по-широк изход, за да излязат накуп — обясни тя.

Замислих се над думите й и отбелязах:

— Май ще е студено и шумно без врата.

— Много шумно — съгласи се тя и добави весело — И няма мога да те чувам.

— Ами седни по-близо. Хей, как беше името на онзи италианец?

— Какъв италианец?

— Онзи, чието име трябва да крещим, докато скачаме.

— Джон, какви ги дрънкаш?

— А бе онзи бе… А, сетих се! Джеронимо!

Няколко глави се обърнаха към нас. Кейт се примъкна по-близо до стената и се загледа към мястото, където би трябвало да е прозорецът.

Парашутистите продължаваха да се качват. Гърбът ме болеше в тази поза заради петнайсеткилограмовата екипировка, а задникът ми, който е само мускули без грам тлъстина, започваше да усеща твърдия под. Пълна отврат.

Прилича донякъде на ски, да знаете. Правиш дълго пътуване доникъде, купуваш куп скъпи принадлежности и си заобиколен от фанатични слабоумни, които си мислят, че си прекарват страхотно, като висят цяла вечност по опашки. После следват няколко минути прилив на адреналин или чист ужас — и всичко приключва. Нещо като секса.

Първата ми жена Робин, която също е юристка (обичам да чукам юристки за отмъщение), беше скиорка, но това бе първи брак и не продължи дълго, така че не стигнах по-далече от пистите за начинаещи, когато тя с радост се изпързаля от живота ми. А сега съм някакъв си проклет парашутист. Така де, прекарал съм по-голямата част от професионалния си живот в опасни ситуации — нима това е начин да си почине човек?

— Джон?

— Да, скъпа?

— Един скок, после се връщаме у дома.

— Скъпа, искам да запиша три скока от „Ди Си седем Б“.

— Аз пък ще си навехна глезена при приземяване и ще трябва заедно с парамедика да ми помогнете да стигна де колата.

Вече се чувствах малко виновен, затова казах:

— Не, не. Наистина ми харесва. Ще се държа прилично. Нека се позабавляваме.

— Изложи ме пред Крейг.

— Кой Крейг? — А, онзи тип, дето иска да те чука. — Ще му се извиня, когато всички излезем довечера на питие. — „Ще го причакам в мъжката тоалетна. Това ми е специалитетът.“ — Става ли? Хей, чакам с нетърпение партито след скоковете. Страхотна група парашутисти.

Тя ме погледна изпитателно, търсеше признаци на неискреност.

Видях Крейг да идва към нас между парашутистите. Той беше нещо като старши в клуба и съответно имаше официални отговорности, които включваха проверка дали всички са щастливи, настанени както трябва и дали не са си забравили парашута.

Исках да изкупя вината си пред него — и пред Кейт — за непредизвиканата си изцепка, затова му извиках:

— Хей, Крейг! Излитаме, а? Ще направим страхотен скок, брато!

Крейг ми се усмихна вяло и продължи към пилотската кабина.

Погледнах Кейт. Беше затворила очи. Записах си наум: „Крейг да се държи под око. Вероятен терорист“.

Онзи с папката влезе в салона да провери имената и групите. Какво е станало с личната отговорност, по дяволите? Ако не знаеш къде ти е мястото или с кого трябва да си, по-добре изобщо да не се захващаш с такива неща.

Както и да е, онзи с папката стигна до първите редове и отново провери имената и местата ни.

Крейг излезе от пилотската кабина и го попита:

— Как са нещата, Джо?

— Имаме двама отпаднали и един записал се в последния момент — отвърна Джо. — Общо шейсет и трима скачачи.

— Добре — каза Крейг. — Може би ще изгубим още няколко за втория скок.

Какво?!

— Пилотът е готов, когато ние сме готови — продължи Крейг.

Забелязах, че Джо не носи екип и парашут, и затова заключих, че ще остане на земята с манифеста — просто в случай, че нещо се оплеска. Представих си го как задрасква шейсет и три имена, докато самолетът пикира надолу. Кофти късмет за записалия се в последния момент. А междувременно един от отсъстващите се появява задъхан и казва: „Попаднах в задръстване. Закъснях ли?“ Съдба.

Джо вече беше слязъл. Крейг тръгна към мястото си сред груповите скачачи, но изведнъж спря и се обърна към мен.

— Значи приемам, че днес ще направиш и трите скока, Джон.

— Та аз съм тук, за да скачам! — отвърнах ентусиазирано и го уведомих: — Довечера ще те черпя бира.

Крейг хвърли поглед към Кейт, после се обърна и намери мястото си на пода до задния отвор. Не си беше сложил шлема и забелязах, че има голямо плешиво петно на темето.

Всъщност повечето хора все още бяха без шлемове, макар че неколцина ги бяха надянали. Един се беше качил направо с него и вместо очилата, които носеха повечето, имаше затъмнено стъкло, спуснато. Нали съм ченге, неща като мотоциклетистки шлемове със затъмнени стъкла или скиорски маски моментално привличат вниманието ми. Но в момента не бях изцяло в режим на ченге и не се задълбочих много.

В салона бръмчеше постоянно бърборене, придружавано от време на време от смях. Забелязах, че Крейг си говори с някаква доста засукана дама. Прасето сигурно беше нагласило реда на скокове така, че да може да я държи за ръката, докато падат.

Бях прекарал повечето си зрели години като ерген и този начин на живот не ми липсваше е… може би понякога, съвсем мъничко, но определено не завиждах на Крейг, който със сигурност беше сам и вероятно не можеше да се уреди и в публичен дом с пачка петдесетачки. Кейт наистина бе обогатила живота ми… много… изключително… невероятно… напълно…

— Джон.

— Да, скъпа?

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Стиснах ръката й.

Кейт не се беше омъжвала, преди да се срещне с мен, така че нямаше начин да знае дали съм нормален съпруг. А това определено беше добре за брака ни.

Чух как единият двигател запали, после втори, после и останалите два. Представих си как в пилотската кабина Синди казва на Ралф: „Е, май всичките перки започнаха да се въртят“. А Ралф отговаря: „Много добре, миличка. Сега трябва да излезем на пистата. Махни си краката от спирачките, миличка“.

И ето че наистина започнахме да се движим. Шумът на двигателите бе оглушителен и сякаш всяка част на самолета стенеше и скърцаше, докато обръщахме към пистата.

Бях достатъчно близко до пилотската кабина, за да чуя как Синди попита:

— Ралф, мога ли да излетя оттук?

— Не, скъпа. Изчакай да стигнем до пистата.

Може пък и да съм си го представил.

Рулирахме минута-две, после завихме и спряхме в края на пистата. Синди вдигна оборотите на двигателите, без да забравя да държи краката си върху спирачките, старият самолет се затресе и се напрегна като спринтьор, готов да се втурне напред по дългата бетонна ивица.

Онова не беше ли прескачане в двигателя? Задавяне ли чух? Клиф, включи си слуховия апарат.

Чух някаква комуникация по радиото от кабината и Синди отговори:

— Здрасти, кула. Мога ли, такова, да използвам цялата писта?

Добре де, просто се шегувам.

Самолетът потегли, набирайки темпо, и усетих как става по-лек, когато наближи скоростта за излитане.

И преди да се усетя, се отлепи от земята и вече летяхме.

— Ралф! — изкрещя Синди. — Успях! Успях! Сега какво да правя?

Самолетът вдигна нос и всички стиснахме ремъците. Кейт ме прегърна, привлече ме към себе си и каза в ухото ми:

— Харесва ми да споделям всичко с теб.

Да бе. Следващия път ще споделим една от пурите ми.

Самолетът зави надясно и започна да набира височина, като в същото време описваше широки кръгове, сякаш беше тирбушон. Мястото за приземяване, което представляваше голяма, дай боже свободна от мечки поляна, се намираше недалеч западно от летището, така че по-голямата част от този тридесетминутен полет щеше да мине в кръжене, докато не стигнем височина 4200 метра.

Забелязах, че отговорникът по товаренето седи до зейналия заден отвор с нещо като интерком в ръка — вероятно за да поддържа връзка с пилотската кабина и да ги уведоми, когато всички са скочили.

Зачудих се дали Синди знае, че сме парашутисти. Така де, представям си я как идва в салона, вижда го празен и си изкарва акъла, после тича обратно в кабината и крещи: „Ралф! Клиф! Всички са изпопадали от самолета!“

Кейт доближи устни до ухото ми.

— Хубаво е, че те виждам усмихнат. — И ми лепна една влажна целувка.

Стиснах ръката й и я целунах по бузата.

Е, вече бях във въздуха и с нетърпение очаквах свободното падане и приятното, леко спускане с парашут до земята. Наистина е забележително и сравнително по-безопасно от онова, с което си изкарвам хляба.

9

В салона вече беше много студено и всички си бяха сложили шлемовете и ръкавиците.

Обърнах се към Кейт и издухах към нея облаче пара. Тя също издуха едно към мен и се усмихна.

Самолетът продължаваше да бръмчи и бавно да се издига по спирала.

— Джон?

— Да, скъпа?

Тя доближи устни до ухото ми.

— Прегледай маневрите, които обсъждахме. Питай, ако имаш въпроси.

— Какъв цвят ти е парашутът?

— Когато се стабилизираш, трябва да ме гледаш.

— Обичам да те гледам.

— Последния път не ме гледаше.

— Правили ли сме го преди?

— Не искам да се сблъскаме, докато падаме.

— Лошо.

— Ще поработим заедно, както се разбрахме, после ще ти дам знак да се разделим.

Точно така направи и предишната ми жена. Разведе се на шестия месец.

— Ще отворим парашутите на седемстотин и шейсет метра. Следи си алтиметъра. И помежду ни трябва да има най-малко трийсет метра разстояние — напомни ми тя. — Иначе парашутите могат да се оплетат.

Потупах ножа за спешни случаи в ремъците ми.

— Мога да ти срежа въжетата.

Тя търпеливо продължи да ми обяснява останалите дребни подробности, които трябваше да се извършват предимно безопасно и без да водят до умиране.

Дадох си сметка, че Кейт е много храбра, за да скача с новак. Случва се новаците да предизвикват инциденти. А инцидентите означават сигурна смърт.

— Схванах — уверих я аз. — Разбрано.

Умълчахме се. Самолетът продължаваше да се издига. Погледнах цифровия алтиметър на китката си. Три хиляди метра.

Как се бях озовал тук, по дяволите? Е, отидох в школата за парашутисти, което беше първата ми грешка.

Това стана ноември миналата година, след като двамата с Кейт успешно разрешихме любопитния случай с Бейн Мадокс — споменатия вече зъл гений, който искаше да започне ядрена война, но иначе беше приятен тип.

Шефовете ни от ФАТС ни предложиха да си вземем няколко седмици почивка в знак на благодарност, че сме спасили планетата от ядрено унищожение. Освен това случаят беше доста деликатен, така че началниците искаха да се махнем от града и да стоим настрана от пресата. Кейт предложи Флорида и аз започнах да си събирам плувната екипировка. После изникна историята със скоковете и без да се впускам в интересните подробности, ще кажа, че не след дълго се озовах в един Холидей Ин точно срещу школата за парашутизъм в Диленд, Флорида.

Подобно на всяко място, имащо нещо общо със спорта, Диленд бе насред нищото, далеч от плажа и палмите, за които си мечтаех.

Кейт се записа на десетдневен опреснителен курс и открих, че всъщност имала степен С на Американката асоциация на парашутистите, което й даваше право да бъде инструктор. Трябваше да го разбера, преди да спя с нея.

Колкото до мен, записах се за двуседмичния курс за начинаещи, който за щастие започваше в класната стая, но бързо достигна до 4200 м. височина и нещо, наречено ускорено свободно падане — двама едри типове, Гордън и Ал, скочиха от самолета заедно с мен и тримата пропадахме заедно в голото небе, като те ме държаха за ремъците. Имах шейсет секунди инструктаж, след което те се отблъснаха, махнаха ми и ме оставиха да падам като камък.

Бях направил десетина-петнайсет скока след онези прекрасни две седмици във Флорида и си спечелих степен А на ААП, което ми позволяваше да скачам сам и да започна някои основни съвместни работи с инструктор, който днес щеше да бъде щастливата дама до мен.

Звукът на двигателите се промени и отново погледнах алтиметъра. Четири хиляди и двеста метра.

— Достигнахме крайцерска височина — отбелязах. — След малко ще започнат да сервират напитките.

— Всъщност след малко няма да сме в самолета.

И наистина, отговорникът по товаренето извика на онези от първата група да стават и да се приготвят.

В салона започна оживена дейност — двайсетината скачачи в непосредствена близост до изхода станаха и започнаха да нагласят екипировката си, след което затътриха заучено крака към отвора.

Самолетът сякаш забави скорост, после лидерът на групата даде команда на висок глас и първите скачачи започнаха бързо да напускат самолета и да изчезват безмълвно в смъртоносната бездна. Друг пък би казал, че скачат радостно в ясното синьо небе. Все тая.

Самолетът направи завой към зоната за приземяване, втората група парашутисти стана и процесът се повтори. Задните две трети от салона останаха празни, ако не смятаме отговорника по товаренето.

Беше малко шантаво. Така де, преди няколко минути самолетът бе пълен, а сега гледах празен под. Къде се бяха дянали всички?

— На земята има оператор, както и по един във всяка група — каза Кейт. — С нетърпение очаквам да видя записа на тези скокове.

Сигурно същото се отнасяше и за адвокатите, занимаващи се с дела за злополуки.

Останахме по местата си, докато самолетът направи още една обиколка и се върне към зоната за скачане.

След малко отговорникът ни даде знак, че ни остават две минути, и последната група, която се състоеше от самостоятелни скачачи или парашутисти по двойки и тройки, се изправи, в това число моя милост и инструкторката ми.

Отговорникът ни погледна и вдигна пръст. С облекчение забелязах, че не е средният.

Пред нас имаше десетима души, подредени да скачат по двама или по трима, а зад нас оставаха четирима, които щяха да скачат самостоятелно. Всички си сложихме очилата или спуснахме маските на шлемовете си и направихме последна проверка на екипировката.

Двете големи групи вече би трябвало да са на земята, да събират парашутите си, да пляскат с ръце, да се прегръщат и да се качват в автобусите, които щяха да ги върнат на летището за скок номер две. Преживях рядък момент на съчувствие, докато стоях готов да последвам съклубниците си в пустотата. Искрено се надявах, че са постигнали своя рекорд, какъвто и да беше той, и че всички са се приземили успешно. Дори Крейг. Чу ли това, Господи?

— Готови! — извика отговорникът. — Тръгвай!

Парашутистите пред мен започнаха да скачат по двама или трима през кратки интервали.

Двойката, която седеше с нас на втория ред, беше пред нас с Кейт и се готвеше да скочи. Приближих се до отвора, усетих вихрения вятър и видях зелено-кафявото поле на четири километра под нас. Ами ако ми се завие свят и падна от самолета?

Двойката пред нас се хвана за ръце и направиха крачка едновременно, след което буквално се гмурнаха навън — като любовници, помислих си, скачащи в… добре де, в басейн.

Пристъпих до отвора и видях неколцина души да падат свободно, което е много странна гледка. Видях също как се отвориха няколко пъстроцветни парашута и изведнъж ми се прииска да скоча, да полетя в небето със скоростта на пикиращ орел и после плавно да се спусна на земята.

Бях готов да се хвърля, но усетих нечия ръка на рамото си и се обърнах. Кейт ми се усмихваше. Усмихнах й се и аз. Забелязах, че самостоятелният скачач точно зад Кейт я е приближил повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да изчака тя да се отдалечи от самолета, преди да скочи и той. Сигурно беше нервен.

Отговорникът каза нещо и осъзнах, че забавям шоуто. Обърнах се отново към отвора и без да се замислям за онова, което трябва да правя и без да крещя Джеронимо, се метнах с главата напред. И ето че падах през небето.

Умът ми обаче беше останал в самолета и за миг в главата ми проблеснаха две мисли — Кейт беше извикала нещо точно когато краката ми се отлепяха от пода, онзи зад нея беше същият, когото бях забелязал преди, с черния екип и затъмненото стъкло на шлема. Беше седнал пред нас, така че би трябвало вече да е скочил. Защо се беше наредил зад нас?

10

Въпреки че шлемът покриваше ушите ми, ревът от въздушния поток бе като товарен влак, минаващ през главата ми. Извих тялото си в полудъга, после разперих ръце и крака и въздухът започна да стабилизира падането ми.

Сега се спусках с около 180 кмч, което беше пределната скорост за тази позиция на тялото ми.

Очаквах Кейт да се появи от дясната ми страна, както се бяхме уговорили, но понеже не я видях, завъртях глава надясно и нагоре. От нея нямаше и следа. Движението промени аеродинамиката ми и започнах да се отклонявам от посоката, към която се придържах. Бързо се върнах в стабилизираното положение с извито тяло и симетрично разперени ръце и крака. Отново започнах да се стабилизирам.

„Къде е Кейт, по дяволите?“

Тъкмо се канех да погледна отново, видях с периферното си зрение как тя ме настига. Това трябваше да се случи много по-рано и тя трябваше да е много по-близо до мен, за да си направим упражнението. Имах чувството, че е забавила скока си със секунда-две. Но защо?

Сега Кейт беше на петдесетина метра от дясното ми рамо. Видях и скачача в черно (който ми се бе сторил твърде близо до нея в самолета) и осъзнах, че той всъщност се е хванал за нея.

„Какво, по дяволите…?“

Дясната му ръка беше обвила тялото й, а с другата като че ли държеше левия ремък на екипа й. Видях също, че краката му са увити около нейните.

Двамата падаха по-бързо от мен заради по-голямото си общо тегло и начина, по който бяха разположени телата им във въздушния поток. След секунди вече бяха под мен и продължаваха да се отдалечават.

Не можех да повярвам на очите си. Какво ставаше? Може би някой от двамата имаше някакъв проблем и се бе вкопчил в другия? Може би онзи тип се беше паникьосал, по някакъв начин бе объркал партньора си или… дявол знае, всичко това беше абсолютно необяснимо.

Кейт и онзи тип вече бяха на няколкостотин метра под мен и продължаваха съвместното си свободно падане с пълна скорост. Изведнъж ми хрумна, че онзи може да е самоубиец и че поради някаква извратена причина е решил да помъкне Кейт със себе си.

После видях малкия водещ парашут да излиза от раницата на Кейт и да се разгъва. Малкият парашут извади основния и той започна да се изпълва с въздух.

„Слава Богу!“

Белият парашут на Кейт с червените шарки вече се беше разгънал напълно и стремглавото й свободно падане приключи с рязко дръпване, което намали скоростта й на около триста метра в минута. Аз продължавах да падам и видях, че стопаджията все още се е вкопчил в нея. Двамата се олюляваха под платнището.

Профучах покрай тях като куршум и по овладян навик погледнах цифровия алтиметър на китката си. 2500 метра. Защо беше отворила парашута си толкова рано? Хванах шнура на моя парашут, извих тялото си, огледах се да видя дали наблизо няма други парашути, след което дръпнах.

Направих необходимото броене — едно хиляда, две хиляда — в очакване дали няма да се наложи да използвам резервния парашут. Погледнах през дясното си рамо, както бях обучен, и видях как водещият парашут излиза навън. Отново се обърнах и усетих рязкото дръпване, когато той се отвори, после още едно, когато помъкна основния парашут от раницата.

Погледнах нагоре, за да потвърдя визуално, че бързото забавяне на скоростта, което чувствах, наистина е резултат от пълното отваряне на основния парашут и че нямам нужда от спасителния.

Вече напълно контролирах нещата и се огледах, за да видя дали Кейт и прилепалото й не ме настигат.

Кейт и пътникът й бяха на шейсет метра над мен и на трийсетина метра отпред. Тя отново се спускаше малко по-бързо поради тежестта на мъжа, който се беше вкопчил в нея. Ревът на вятъра вече беше утихнал значително и изкрещях:

— Кейт!

Тя като че ли не ме чуваше и виждаше, но онзи с нея погледна към мен.

— Кейт!

Трябваше да приближа преди по-бързото спускане на Кейт да ги отнесе твърде далеч под мен, но съвместната работа с отворени парашути е доста опасно начинание — всяко погрешно движение можеше да доведе до оплитане на парашутите, в резултат на което щяхме да полетим към земята като камъни. В Диленд ни бяха показвали ужасяващ филм точно за това нещо и всички от курса бяха схванали посланието.

Точно когато се изравнихме, дръпнах предните върви, с което скоростта ми на спускане стана колкото тяхната и можех да приближа парашута си по-близо до техния. За по-малко от минута между нас имаше само около петнайсет метра, което беше опасно близко.

— Кейт!

Тя ме погледна.

— Какво има? — извиках аз.

Тя изкрещя нещо, но не я чух.

Внимателно приближих още повече и вече виждах, че между тях има къса връв, свързваща ремъка на Кейт и този на мъжа. Това обясняваше как е останал с нея от самия скок от самолета през свободното падане и при рязкото намаляване на скоростта при отварянето на парашута. Но какво ставаше? Кой беше този идиот?

— Кейт!

Тя отново извика, но единственото, което чух, бе „Джон“, последвано от нещо като „Ил“.

Изкрещях на мъжа — бавно, отчетливо и силно:

— Какви… ги… вършиш?

Той като че ли ме чу и ми махна.

— Кой… си… ти?! — извиках.

Той се пресегна, дръпна левите върви на парашута и двамата се понесоха право към мен.

„Мили Боже…“

Пуснах моите върви и скоростта ми се забави, а те продължиха по-бързо и парашутът на Кейт мина само на три метра под краката ми. Този тип беше луд. Абсолютен самоубиец. Сърцето ми заби бясно, устата ми пресъхна.

Отново ускорих спускането и след минута между парашутите ни пак имаше петнайсетина метра. Пуснах вървите, свалих дясната си ръкавица и разкопчах джоба, в който беше пистолетът ми. Нямах представа кой е този тип и какво е намислил, но беше направил нещо много опасно и се бе вързал за жена ми; ако можех да стрелям на сигурно, смятах да го убия.

Кейт също имаше пистолет, но не ми се вярваше, че ще успее да се добере до него, докато оня се е увил около нея.

Вече бях горе-долу на същото разстояние от тях, както когато онова безмозъчно камикадзе се насочи към мен. Изкрещях му:

— Махай се от нея! Веднага! Откопчай се! Откопчай се!

А той се обърна към мен и вдигна маската на шлема си.

Хилеше ми се.

— Здравейте, господин Кори!

Зяпнах го.

Асад Халил.

Сърцето ми направо щеше да изскочи.

— Джон! — изкрещя Кейт. — Това е Халил! Халил! Има…

Халил я удари в лицето и главата й рязко отхвръкна назад.

Извадих пистолета и се прицелих, но се люлеех на въжетата, а Халил се беше извъртял така, че Кейт беше между него и мен. Не можех да стрелям на сигурно, но все пак можех да стрелям и пуснах два куршума вдясно от тях.

Това привлече вниманието на Халил и той се притисна още повече в Кейт.

Прибрах пистолета и заработих с въжетата, докато отново не се изравних с тях на петнайсетина метра.

Асад Халил.

Либийски терорист. Известен в международните антитерористични кръгове като Лъва. А на мен — като чистото зло.

Бях имал нещастието пътищата ни да се пресекат преди три години, когато бях новак във ФАТС. Така и не го бях срещал, макар че двамата с Кейт проведохме някои интересни телефонни разговори с него, докато прекарвахме една гадна седмица в следване на следата от кръв и смърт, която оставяше след себе си от Ню Йорк до Калифорния.

Халил дръпна въжетата на Кейт и отново се понесе към мен.

— Обещах ви, че ще се върна, господин Кори! — извика тържествуващо.

Вперихме погледи един в друг. Като го гледах как виси и се рее в ясното синьо небе, си спомних, че беше демонстрирал голяма показност и оригиналност в убийствата си — всъщност направо ги натикваше в лицата ни и не бях изненадан, че е избрал да се появи отново точно по този начин. Неговото присъствие ли бях усетил днес?

— Жена ви не изглежда много радостна да ме види! — извика той.

„Хайде, Кейт. Стегни се“.

Виждах обаче, че е зашеметена от удара в лицето.

— Искам да видиш това с очите си! — извика Халил.

Забелязах блясъка на отразена слънчева светлина от дясната му ръка. Пистолет.

Отново извадих глока.

Виждах единствено лицето на Халил, което надничаше над рамото на Кейт — и това беше всичко. Нямах възможност да стрелям, а в същото време бях открита мишена за него, както висях под парашута си.

Парашутите ни вече бяха на по-малко от три метра и отново бяхме на път да се сблъскаме. Трябваше да направя нещо. Можех да изхвърля аварийно главния си парашут и да премина в свободно падане, после да отворя резервния и така да се измъкна от Лъва и оръжието му. Но това нямаше да донесе нищо добро за Кейт, така че оставих Халил да доближи с надеждата, че ще имам възможност да стрелям преди него. Парашутите ни вече почти се докосваха. Не откъсвахме очи един от друг. Спомнях си тези тъмни, дълбоко разположени очи от фотографиите, в които се бях взирал толкова време. Държах пистолета насочен към лицето му и се чудех защо още не е стрелял по мен.

Халил пусна още една усмивка и отговори на въпроса ми:

— Днес тя ще умре! А ти ще живееш, за да го видиш! Утре ти ще умреш!

Прицелих се внимателно в лицето му, но преди да успея да дръпна спусъка, той скри глава зад нейната. После видях дясната му ръка да се вдига и осъзнах, че металният предмет в нея не е пистолет. А нож. Неговият или нейният нож за срязване на въжетата.

Видях как острието проблесна, когато Халил замахна. Кейт рязко се дръпна, лявата й ръка се стрелна към лицето на Халил, после тя изкрещя и почти в същия миг видях как кръвта се понесе във въздушния поток.

„О, Господи…“ Нямах възможност да го улуча, но стрелях над главите им.

Халил направи внезапно движение и видях, че е срязал въжето, което ги свързваше. Секунда по-късно пусна Кейт и полетя с главата напред надолу.

Можех да стрелям по него, но долу имаше хора, а Халил в момента не беше проблемът.

Бързо погледнах към Кейт, която висеше под парашута си и кръвта й пръскаше нагоре във въздуха.

Прибрах пистолета в джоба и дръпнах вървите, за да я приближа. Пускането на Халил я бе завъртяло и сега тя бе обърната към мен и виждах раната на гърлото й. Кръвта продължаваше да блика.

— Кейт! — изкрещях. — Притискай! Притискай!

Тя като че ли ме чу и ръцете й се вдигнаха към шията, но кръвта продължаваше да пръска във въздуха.

„Боже мой…“

Погледнах алтиметъра. 2000 метра. Още седем минути, докато стигнем земята. Дотогава щеше да е мъртва.

Трябваше да направя нещо.

Имаше само един начин да я спася.

Насочих парашута си директно към нейния и точно когато двата бяха на път да се докоснат, завъртях тялото си в дъга и докато парашутите се сблъскваха, посегнах към ремъка й с лявата си ръка и се вкопчих в него. Мярнах за миг лицето й и видях, че носът и устата й също кървят от удара на Лъва. Кръвта бликаше през пръстите й от дясната страна на шията, където Халил бе разрязал югуларната вена или сънната й артерия.

„Копеле!“

— Кейт!

Тя отвори очи, после отново ги затвори. Ръцете й се отпуснаха.

Оплетените парашути се свиваха и започнахме да падаме бързо, така че направих единственото възможно нещо. Дръпнах аварийното освобождаване на парашута й и той моментално се отдели, като помъкна мен с моя парашут и остави Кейт да пада свободно. Освободих собствения си парашут и той също се отдели. Сега и двамата падахме с краката напред.

Погледнах надолу и я видях да пада на няколко десетки метра под мен, с ръце над главата. Беше или в безсъзнание, или почти в безсъзнание и не можеше да спре кървенето или да контролира падането си. Развиваше почти пределната скорост от 320 кмч. Направих предно превъртане, така че главата ми да е насочена право надолу, и прибрах ръце и крака, за да мога също да достигна максимална скорост. Двамата се носехме стремглаво към земята — тя летеше към мен със скорост, каквато не бях развивал на такава ниска височина. Всичко долу удвояваше размерите си с всяка секунда, а на мен не ми оставаше друго, освен да чакам.

Барометричните устройства в раниците ни би трябвало да отворят резервния парашут, ако скачачът премине височината триста метра на висока скорост и не е дръпнал шнура, защото е изпаднал в паника, има някаква повреда или е в безсъзнание. Помислих си, че Кейт вече е в безсъзнание и проклетото устройство трябваше да отвори резервния й парашут, моя също, но засега не се случваше нищо, освен фаталното високоскоростно падане към земята.

Можех сам да дръпна шнура на резервния си парашут, но нямаше да го направя, докато не видя парашута на Кейт отворен.

Алтиметърът ми показваше шестстотин метра и знаех, че тези парашути трябва да се отворят сега. Взирах се в падащата на няколко десетки метра под мен Кейт и точно когато изгубих всякаква надежда, видях как резервният й парашут излиза от раницата и започва да се пълни с въздух. Да!

Сграбчих шнура, но преди да успея да го дръпна, моето барометрично устройство също се задейства. След няколко секунди малкият парашут се отвори напълно и тялото ми рязко премина от пределна скорост до бързо, но поносимо спускане.

Не откъсвах очи от Кейт. Ръцете й висяха отпуснати, главата й бе клюмнала на гърдите. Определено беше в безсъзнание… не мъртва… в безсъзнание.

Парашутът й се понесе към гъстата гора и аз насочих своя в същата посока. Тя бе на трийсетина секунди преди кацане и се замолих да се приземи на откритото, преди да стигне дърветата. Така или иначе кацането й щеше да бъде неконтролирано и можеше да си счупи нещо — или по-лошо, ако улучи дърветата.

Откъснах за момент очи от нея и огледах полето. Всички бяха осъзнали, че се е случило нещо много сериозно, и тичаха към носещия се парашут на Кейт. Видях също дежурната линейка да лети през полето. Къде беше Халил?

Кейт достигна земята на двайсетина метра от линията на дърветата и преди парашутът да я покрие, забелязах, че се удари силно, без да направи никакъв опит да контролира приземяването.

„По дяволите!“

Аз също се стоварих тежко на земята, приклекнах, претърколих се през рамо, скочих на крака, освободих се от парашута и спринтирах към Кейт.

Втурнах се през събралата се около нея тълпа, като виках:

— Направете път! Дръпнете се!

Тълпата се раздели и след секунди коленичих до жена си.

Кейт лежеше по гръб, очите й бяха затворени. Лицето й е мъртвешки бяло, в петна кръв. Устата и носът и кървяха от удара, раната на шията също кървеше, което означаваше, че сърцето и още работи.

Притиснах силно сънната й артерия под раната и кръвта спря. Задържах пръсти на място и проверих пулса с другата си ръка. Беше много бърз — сърцето препускаше, за да компенсира намалялото количество кръв и да поддържа кръвното и налягане. Още минута-две и нямаше да има какво да изпомпва.

Доближих лице до нейното.

— Кейт!

Никакъв отговор.

Поставих ръка на гърдите й и усетих бързо биещото сърце. Дишането й беше съвсем плитко. Лошо.

Тълпата около мен стоеше безмълвна, но някакъв тип зад мен попита:

— Какво стана, по дяволите?

Линейката спря на три метра от нас. Двама парамедици изскочиха с носилка и медицинско оборудване и се втурнаха към нас.

— Прекъсната артерия! — Извиках им.

Обърнах се отново към Кейт.

— Всичко е наред. Всичко е наред, скъпа. Само се дръж, Кейт. Дръж се.

Към двамата парамедици се присъедини жена — беше шофьорът на линейката и тримата много бързо прецениха ситуацията.

— Продължавайте да притискате — каза единият парамедик.

Другият пъхна в гърлото на Кейт тръба за дишане, а първият измери кръвното налягане, провери дишането, после и сложи система с физиологичен разтвор на едната ръка и още една на другата. Вторият закрепи на тръбата духало и започна да го стиска, за да вкара въздух в белите и дробове.

Бързо се консултираха дали да не й сложат яка, но решиха, че е твърде рисковано при прекъсната сънна артерия. Обърнаха Кейт на една страна и шофьорката на линейката пъхна дъска под нея, после я върнаха в начално положение и я завързаха с ремъци. Бързо качиха дъската на носилката и отново я завързаха с ремъци, докато аз продължавах да притискам артерията. Шофьорката вдигна задната част на носилката, така че краката на Кейт да са по-високо от главата й.

Парамедиците не бяха сигурни дали трябва да продължа с пациента им, освен ако аз също не се нуждая от медицинска помощ. Размахах служебната си карта.

— Федерални служби. Да вървим.

След минута всички бяхме в линейката и тя се носеше максимално бързо по неравното поле. Парамедиците, казваха се Пит и Рон, изглеждаха много мрачни, което потвърждаваше прогнозата ми.

Стоях над Кейт, притиснал с пръсти гърлото й. Двамата разрязаха костюма й и бързо я огледаха за други наранявания. Не откриха нищо външно, макар да не бяха сигурни за счупени кости или вътрешни рани.

Виждал съм всичко или по-голямата част от това неведнъж през двайсетгодишната си кариера на ченге и винаги съм се мъчел да бъда безпристрастен към тези отчаяни животоспасяващи процедури — дори когато аз самият се търкалях на улицата с три куршума в тялото. Но сега… сега умът ми бе съсредоточен върху всеки дъх, който поемаше Кейт.

Когато се увериха, че Кейт е стабилизирана, парамедиците поставиха на гърдите и ЕКГ датчици и включиха монитора.

— Нормален синусов ритъм… — каза Пит, — но силна тахикардия от порядъка на сто и четиридесет.

Не попитах какво означава това.

— Колко има до болницата?

— Ще стигнем за десет минути — отвърна Пит.

— Добре ли сте? — попита ме Рон.

— Нищо ми няма.

— Доста тежко паднахте — каза той. — Защо не починете малко? Аз ще продължа да притискам.

— Това е жена ми.

— Добре.

— В костюма й ще намерите документите и от ФБР, оръжието й и може би мобилния й телефон — казах им. — Тези неща ми трябват.

Пит прерови остатъците от костюма на Кейт, извади документите, подаде ми ги и каза:

— Няма нито оръжие, нито телефон.

Прибрах документите в джоба си. Може и да не беше взела телефона си. Но определено носеше пистолета.

Излязохме на някакъв селски път. Шофьорката пусна светлините и сирената и бързо набрахме скорост.

Наведох се и допрях устни до челото на Кейт. Кожата й беше студена и влажна.

Шофьорката говореше по радиото. Чух я да казва:

— Имаме нужда от противошокова зала. — И добави: — Наистина критично.

Парамедиците следяха сърцето на Кейт, кръвното налягане и дишането, проверяваха пулса и температурата. Аз поисках стерилна кърпа и почистих кръвта от лицето й.

Погледнах я.

Беше направила защитно движение точно когато Халил прерязваше гърлото й и той бе пропуснал югуларната вена и другите кръвоносни съдове. И това вероятно беше спасило живота й, защото господин Асад Халил беше много способен убиец и рядко — ако изобщо се случваше — оставяше набелязаната си жертва жива.

Независимо дали Кейт оцелееше или не, Асад Халил все още имаше недовършена работа — с мен. И това бе добре, защото щеше да се задържи тук поне докато аз не довърша своята работа с него.

Накрая попитах:

— Каква е прогнозата?

Няколко секунди двамата мълчаха, после Рон отговори:

— Състоянието й е много сериозно.

— Какво се е случило, по дяволите? — попита Пит.

— Раната е от нож — отвърнах.

И двамата само ме гледаха.

— Видяхте ли онзи с черния костюм, който се беше закачил за нея? — попитах.

— Да… — отвърна Рон. — Насочи парашута си към другата страна на гората. Не разбрах защо… но сега е ясно. Знаете ли кой е той?

Определено знаех. Най-лошият ни кошмар. Лъвът се беше върнал.

11

Докато линейката летеше към болницата, извадих мобилния си телефон и набрах 911. Представих се на оператора като пенсиониран детектив от отдел „Убийства“ на НЙПУ и служител на федерална правозащитна организация. Бързо обясних, че съобщавам за опит за убийство на ЧС — член на службата и поисках да ме свържат с щатската полиция.

След няколко секунди разговарях с дежурен офицер от управлението на щатската полиция в Либърти, щата Ню Йорк. Описах му случилото се и добавих:

— Аз съм съпруг на жертвата, която е агент на ФБР. Нападателят е все още на свобода. — Съобщих му мястото на инцидента. — Трябва да изпратите хора, които да се опитат да го открият.

— Разбрано.

Но знаех, че Асад Халил няма да се мотае наоколо с екипа си и да си сгъва парашута. Сто на сто бе имал и кола от другата страна на гората и отдавна се беше махнал.

— В момента сте на път за Регионалния медицински център Катскил, така ли? — попита дежурният.

— Да. Искам полицейско присъствие в болницата и освен това бих желал да се срещна със старши следовател от отдел Убийства.

— Ще ви свържа със задната стая — каза дежурният.

— Благодаря. — Задната стая бе мястото, където работех навремето.

След трийсетина секунди се обади друг мъж.

— Следовател Харис. Дежурният ми обясни ситуацията и предаде искането ви за полицейско присъствие в болницата.

Разговаряхме около минута като ченге с ченге.

— Изпратихме хора на местопрестъплението да търсят извършителя, ще пратя и други в болницата — каза следовател Харис. — Ще видя дали мога да намеря старши следовател от Убийства, който да се срещне с вас.

— Благодаря.

— Как е жена ви?

Погледнах Кейт и отвърнах:

— В критично положение.

— Съжалявам… Можете ли да опишете извършителя?

— Да. Либиец по националност, на възраст около… трийсет, казва се Асад Халил, висок, мургав, с гърбав нос, въоръжен и опасен. Обадете се на дежурния офицер на Федерал Плаза двайсет и шест в Ню Йорк, те ще ви дадат повече подробности и ще ви изпратят снимка на този тип. Министерството на правосъдието го издирва за множество убийства на територията на страната. Той е международен терорист, търсен също така от Интерпол и половината свят.

Настъпи кратко мълчание, след което следовател Харис каза:

— Разбрано… Леле! Добре, ще се свържа със старши следовател Милър, който ще се срещне с вас в болницата.

— Благодаря. — Дадох му номера на телефона си, затворих, поех дълбоко дъх и отново погледнах Кейт. Кожата й беше влажна, около тръбата за дишане се беше събрала кръв.

Обърнах се към Рон и Пит.

— Да не сте казали и дума за това, което чухте преди малко.

Продължавах да притискам силно артерията на Кейт, но в същото време си давах сметка, че като не позволявам кръвта й да изтече, намалявам и кръвоснабдяването на мозъка й.

Парамедиците на няколко пъти светнаха с фенерче в очите й и изглеждаха оптимистични, че все още има признаци на мозъчна дейност. Вдигнах клепачите й и погледнах сините й очи. Стори ми се, че животът в тях помръква.

Все още бяхме в селски район и се тревожех, че сме далеч от болницата. После обаче видях пред нас бяла шестетажна сграда с червен надпис:

Екипът ни чакаше на входа за спешни случаи и откараха Кейт право в противошоковата зала. Бързо попълних някакви формуляри и една сестра ме заведе в малка чакалня пред операционната.

— Ще оперира доктор Андрю Голдбърг — каза ми. — Той е най-добрият съдов хирург в болницата. Ще се срещне с вас след края на операцията. Вие по-добре се обадете, на когото решите, че трябва.

Бях сам в чакалнята, така че може би това бяха всички спешни случаи в окръг Съливан през тази майска неделя. Поне засега.

Като стана въпрос за това, разкопчах джоба си, в който бе пистолетът. Не знаех дали щатските полицаи вече са пристигнали, а бях сигурен, че Асад Халил знае, че Кейт ще бъде докарана именно тук, жива или мъртва, и че именно на това място ще се намира и жертва номер две — Джон Кори. Ако изпечен убиец ти каже, че ще ти види сметката утре, не приемай графика му буквално. Утре може да означава и по-късно днес.

В чакалнята влезе някаква медицинска сестра. Бях сигурен, че ще ми съобщи най-лошата новина, но тя просто ми подаде найлонова торбичка.

— Личните вещи на съпругата ви.

Поколебах се, после взех торбичката.

— Благодаря.

Зачаках я да съобщи нещо за Кейт, но вместо това тя каза:

— Когато имате свободен момент, моля да минете през пункта на сестрите да се подпишете.

— Добре… Тя как е?

— Подготвят я за операция.

Кимнах и сестрата си тръгна.

Погледнах нещата в торбата и извадих портфейла на Кейт. В него имаше малко пари. Имаше и моя снимка. Поех дълбоко дъх и огледах другите неща — гребен, дъвка, пакетче кърпички, гланц за устни. Най-отдолу намерих годежния й пръстен.

Прибрах торбичката в един джоб на костюма. Налагаше се да приема, че Халил е взел пистолета й. А какво бе станало с телефона? Дали не беше паднал от джоба й? Или го беше оставила в мотела или в колата? Не исках да си помислям, че Асад Халил е взел и телефона й с всичките й записани номера.

Като стана дума за телефони, излязох в коридора и извадих моя.

„Вие по-добре се обадете, на когото решите, че трябва“.

Иначе казано, на следващия най-близък. Започнах да набирам номера на родителите на Кейт в Минесота. Но какво щях да им кажа? Както вече споменах, баща й беше агент на ФБР, сега пенсионер. Можех да говоря с него като мъж с мъж, като правозащитник с правозащитник… като зет с тъст. Но може би щях да имам повече — и по-добри — новини по-късно.

Трябваше да се обадя в службата.

Би трябвало да звънна в оперативния център на ФБР, но през уикенда щях да попадна на някой дежурен офицер, който можеше да се окаже зелен новобранец. Следовател Харис сигурно щеше да се обади именно там. Но след 11/9 агентите на НЙПУ можеха да наберат един пряк номер и да се свържат с дежурния командир, който бе детектив от НЙПУ. Предпочетох именно това, без да се съобразявам с протокола.

Набрах прекия номер и след няколко позвънявания ми отговори женски глас.

— Детектив Линч.

Познавах я.

— Здрасти, Джанет. Кори съм.

— Здрасти, Джон. Какво има?

— Съобщавам за опит за убийство на федерален агент от известен терорист — отговорих.

— Ох… Господи. Кой? Имам предвид, кой е жертвата?

— Кейт.

— Господи! Как е тя? Къде сте?

— Тя е… в критично положение. Намираме се в Регионалния медицински център Катскил.

— Ох, Джон, толкова…

— Разговорът записва ли се?

— Да. Записва се.

— Добре. Нападателят беше Асад Халил.

— Асад…? Либиецът?

Направих пълен и да се надяваме свързан доклад за всичко случило се до момента, в който стоях в коридора на болницата и се оглеждах да видя дали не идва някоя сестра или хирург, за да ми съобщи добра или най-лошата новина.

Джанет беше разстроена и не задаваше много въпроси, освен за Кейт. Каза ми, че ще се моли за нея. Благодарих й.

— Обади се на Уолш и Парези и им кажи, че Лъва се е върнал.

— Добре…

Джанет беше нова във ФАТС и съответно слабо запозната с посещението на Асад Халил в Съединените щати преди три години. Малкото, което й бе известно, бе свързано предимно с факта, че Халил беше убил трима души от Антитерористичната спецчаст — Ник Мокти от НЙПУ, рецепционистката Нанси Тейт и агента на ФБР Мег Колинс. Подробностите около посещението на Асад Халил бяха засекретени, но имената на нашите хора, които бяха станали негови жертви, се съобщаваха на всеки новоприет в службата.

Освен това Джанет бе виждала и афиша с надпис ТЪРСИ СЕ в стаята за почивка. На него имаше снимка на Асад Халил, а през трите години доста агенти бяха добавили надписи като „отрепка“ и „убиец на ченгета“. Аз самият бях написал „Задникът ти е мой, боклук“.

Е… сега ми се отваряше шанс.

— Казах на щатската полиция в Либърти да се обадят в оперативния център на ФБР и да поискат снимки на Асад Халил по имейл или по факс, заповед за арестуването на кучия син и афиша с „Търси се“ — казах на Джанет. — Свържи се с Центъра и се погрижи всичко да бъде направено така, както трябва.

— Разбрано.

— И никакво разгласяване пред медиите. Случаят е засекретен.

— Ясно. Джон, много съжалявам.

— Благодаря.

Затворих, намерих мъжката тоалетна и измих кръвта на Кейт от ръцете си.

Гледах как кръвта й изчезва в канала и за миг се върнах четири години назад, на Сто и втора улица, когато собствената ми кръв изтичаше от тялото ми в канавката, а партньорът ми Дом Фанели, вече покойник, стоеше над мен и казваше: „Дръж се, Джон. Дръж се“. Дръж се, Кейт. Дръж се.

Наплисках лицето си с вода и пийнах няколко глътки. Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаше медицинска сестра и сърцето ми прескочи.

— Един полицай от щатската полиция дойде да ви види — каза тя.

Последвах я до пункта на сестрите. Някакъв мъж със спортно яке разговаряше с една от тях и си водеше бележки в детективски бележник. Видя ме, хвърли поглед към окървавения ми екип, после тръгна към мен и протегна ръка.

Здрависахме се.

— Старши следовател Мат Милър, Бюро за криминални разследвания — представи се той и добави — Част Ф, Либърти.

Вече знаеше кой съм, както и коя е Кейт, така че отговорих:

— Благодаря, че дойдохте.

Следовател Милър беше осигурил една малка стая за почивка и двамата седнахме на пластмасови столове с маса помежду ни. Под спортното яке той носеше джинси и блуза за голф и останах с впечатлението подсилено от миризмата на дървени въглища, че му се е наложило спешно да напусне някакво барбекю. Имаше вид на интелигентен човек, както би трябвало да се очаква от един старши следовател от щатското Бюро за криминални разследвания. Доколкото можех да преценя, беше около четиридесетте — донякъде млад за поста си, така че беше или много умен, или имаше добри връзки. Надявах се да е първото. Започна с думите:

— Съжалявам за съпругата ви.

— Благодаря.

Следовател Милър учтиво поиска да види личните ми документи и ми зададе няколко предварителни въпроса.

Щатската полиция е добра организация, много опитна и дисциплинирана. В Антитерористичната спецчаст имаме неколцина щатски полицаи от БКР. Бях сигурен, че подхождат за тази задача, но също така не се съмнявах, че ФБР ще се изсипе в окръг Съливан и ще поеме случая. Но засега онова, което ми трябваше, бе щатската полиция да плъзне навсякъде и да търси Асад Халил, преди да е успял да се измъкне. Или преди да се появи тук.

Във връзка с това следовател Милър каза:

— Току-що ми се обадиха полицаите от местопрестъплението. Открили са следи от гуми в края на гората. Водят до един път. Не са открили парашутистки екип или парашут, но продължават да търсят. — Запозна ме с подробностите на издирването, но заключението му бе вярно.

— Ако следите са от колата на извършителя, той има двайсетина минути преднина, а ние дори не знаем какъв точно автомобил да търсим. Все пак блокираме пътищата и се оглеждаме за мъж, който да отговаря на описанието. Или за такъв, който има парашутистки костюм или парашут в колата си.

— Няма да ги намерите у него — казах аз. Всъщност, освен ако не беше затъпял неимоверно през последните три години, Асад Халил бе замислил измъкването си най-малко толкова грижливо, колкото и покушението. Все пак нямаше да му е лесно да се измъкне от района, щом щатската полиция затягаше примката.

— Кажете на хората си, че този тип е въоръжен и много опасен и че няма да се поколебае да убие ченге.

— Вече се е опитал да убие агент на ФБР — съпругата ви. Така че това ни е известно — отвърна той и добави: — Спомням си случая с Халил. Преди около три години. Беше пристигнал с въоръжена охрана на летище Кенеди и беше избил охраната си и други хора на земята. Точно в същия ден пристигна онзи самолет с отровните изпарения, които бяха убили всички на борда.

— Точно така. — Всъщност полетът беше един и същ. Асад Халил лично се бе погрижил за отровните изпарения, които бяха убили всички, с изключение на него. Но този случай беше толкова дълбоко засекретен и дезинформацията от страна на властите бе толкова голяма, че малцина знаеха какво се бе случило в действителност. Аз бях един от тях, но не беше нужно да споделям всичко това със следовател Милър. Трябваше просто да му дам достатъчно информация, за да си свърши работата.

— По онова време се смяташе, че заподозреният е работил за либийското разузнаване. Той е професионален убиец.

Подобно на повечето ченгета, следовател Милър не бе особено впечатлен. „Професионален убиец“ не фигурираше в речника му. Заподозреният беше просто убиец. Това го устройваше, както устройваше и мен.

Следовател Милър продължи по същество:

— Следовател Харис ми каза, че сте разговаряли с него и че сте се свързали със службата си, предаде ми и някои подробности около случилото се. Разположили сме униформени и цивилни полицаи на този етаж. Един човек е на пост пред операционната. От работата ви получихме по имейл снимки на предполагаемия извършител. Вече са разпратени на всички патрулни коли и местни управления в окръга и съседните окръзи.

— Добре.

— Освен това получихме и афиша „Търси се“. Виждам, че Министерството на правосъдието е обявило награда един милион долара за този тип.

— Точно така.

— Избягал от федералното правосъдие и се издирва за убийство на агенти на федерални правозащитни служби. Предполагам, че имат предвид въоръжената му охрана по време на полета.

— Точно така.

Както и още трима на земята.

— Няма обаче конкретни подробности относно неговото… бягство и какво е направил след тези убийства.

Милър ме погледна за повече информация.

— Е, не обичам да използвам думите „национална сигурност“, но в общи линии нещата опират до това — отвърнах. — Като се има предвид това, аз и службата ми бихме желали вашите хора да държат медиите по-далеч от болницата. Бих искал също да уведомя вашето управление и болницата, че няма да бъдат публикувани медицински доклади — без имена и подробности около нападението. Не нищо.

— От службата ви бяха пределно ясни по този въпрос.

Следовател Милър сигурно се чудеше как всичко това се е стоварило точно на неговата глава през този спокоен следобед в тази обетована земя. Все пак не зачепка въпроса с националната сигурност.

— Сигурен ли сте, че човекът, когото сте видели по време на скока, е същият като онзи на афиша? Асад Халил?

— Сигурен съм. — Милър щеше да повярва на думата ми, но все пак добавих: — Аз и жена ми работехме по случая с онези убийства.

Той се замисли.

— Значи… този тип е нападнал жена ви… защото е работила по случая ли?

— Явно.

— Вие или съпругата ви имали ли сте личен контакт с него? Да сте го разпитвали? Да сте го вбесили?

Е, двамата с Кейт проведохме няколко телефонни разговора с Халил и аз определено го бях вбесил. Но ако бях имал личен контакт с него, нямаше да се стигне до разпити и сега единият от двама ни щеше да е покойник.

— Не мога да ви дам подробности, но ще ви кажа, че това е второто му покушение срещу нас.

Той вдигна вежди, записа си и попита:

— А първият път е бил преди три години, така ли?

— Да.

— Значи със съпругата си сте работили заедно по случая?

Следовател Милър трябваше да зададе стандартните въпроси, но те нямаха отношение към това разследване или към задържането на нападателя, а аз се опитвах да му кажа, че информацията е класифицирана. Все пак отговорих.

— Да, работихме заедно. — Реших да сменя темата и да внеса в разговора ни малко личен момент. — Тогава тя не ми беше съпруга — обясних. — Запознахме се по време на разследването.

А сега, мислеше си той, тя можеше да бъде убита заради това разследване, от същия тип.

— Тя ще се оправи — казах аз, колкото на него, толкова и на себе си.

Той ме погледна. Сигурен съм, че се чудеше защо ли мисля така. Сестрите не му бяха казали същото и вече се беше сетил, че вероятно става дума за убийство. Бил съм на неговото място много пъти, без да зная дали жертвата ще се справи. В такива случаи не знаеш какво глаголно време да използваш.

— Мислите ли, че онзи тип има съучастници? — попита следовател Милър.

— Единак е — казах аз. — Последния път, когато дойде в Щатите, имаше неколцина неволни съучастници, но после се отърва от тях. Така че има вероятност да откриете един-два трупа в района.

Той отново си записа, отпи глътка кафе и ми зададе още няколко стандартни въпроса, на които отговорих.

Исках да съдействам на щатската полиция да залови Асад Халил, но нямаше да успеят да го направят, като използват обичайните детективски похвати. Ако го хванеха, щеше да е чист късмет на някоя патрулна кола, или защото някой местен е съобщил, че в местния супермаркет някакъв странен тип търси камилбургер.

Освен това имаше вероятност в момента Халил да се намира не другаде, а в самата болница.

— Имаме си работа с професионалист, с много добре обучен убиец, който не прави обичайните грешки, на които разчитаме при издирването на глупави убийци — казах на Милър. — Асад Халил не изпитва страх във вида, в който го разбираме ние, но в същото време не е и самоубиец. Той е много целеустремен и целта му днес беше да убие жена ми и да ме остави жив, за да го видя с очите си. В случая се провали… и може да го знае или да не го знае. Затова искам от вас да осигурите денонощна полицейска охрана в болницата и пред стаята на съпругата ми, докато не успея да я върна в града.

Той кимна.

— Разбрано. Вие самият искате ли охрана?

— Мога сам да се погрижа за себе си.

Не се съмнявам, че си помисли: „Прочутите последни думи“, но запази професионалната си учтивост.

— Хубаво — каза той. — Въоръжен ли сте?

— Да.

— Добре. Къде е оръжието на съпругата ви?

— Не беше в парашутисткия й екип — отвърнах. — Извършителят може да й го е взел, или пък е паднал в зоната на приземяване. Глок двайсет и две, четиридесети калибър, модел на ФБР.

Следовател Милър си записа.

— Ще пуснем доброволен екип да претърси зоната за приземяване.

— Парамедиците могат да ви посочат точното място — казах и добавих за доклада му: — Покушението стана на около две хиляди и четиристотин метра над него.

Той кимна замислено.

— Невероятно.

— Наистина невероятно. — Сетих се още нещо. — От клуба имаха видеокамера на земята, така че е възможно да са записали инцидента.

Той си записа и се поинтересува за клуба.

— Хлабава организация — отвърнах. — Сигурен съм, че Асад Халил не е от редовно плащащите членския си внос. Свържете се с Крейг Хоузър. Той може да ви даде повече подробности. — Зачудих се дали клубът е направил другите си два скока. — Може би все още са на летището — казах на следовател Милър. — Всички членове на клуба са отседнали в мотел Хай Топ в Монтисело.

— Къде са служебните документи на съпругата ви? — попита той.

— У мен. Телефонът й Некстел, изглежда, е изчезнал.

Той се замисли.

— Ако извършителят го е взел, значи разполага с всичките й телефонни номера. Освен ако не използвате парола за достъп.

Колкото и да не е за вярване, не ти трябва парола, за да видиш телефонния указател. Съвсем свободно можеш да четеш и текстовите съобщения. Само гласовата поща е защитена, така че ако телефонът на агент се окаже в неподходящи ръце както вероятно бе станало, неоторизираният, в случая Асад Халил, разполага с телефонните номера и има достъп до всички получени съобщения, като същевременно може и да изпраща свои. Освен това апаратът имаше и уоки-токи функция.

— Няма парола за телефонния указател, за уоки-токи функцията и за текстовите съобщения.

Той повдигна вежди, но не коментира.

— Ще кажем на екипа да се оглежда и за мобилен телефон.

— Добре.

Ако Халил наистина разполагаше с телефона на Кейт, от предишния ми опит с него изобщо нямаше да се изненадам, ако ми се обадеше да изрази съболезнованията си за смъртта на жена ми.

— Няма да е зле да пратите човек в мотела да огледа стаята ни и да види дали телефонът не е там — посъветвах следовател Милър. — И също да провери дали някой не ни е търсил.

Той не изглеждаше много раздразнен от това, че му казвам как да си върши работата.

— Ще го направим.

— Мога ли да ви помоля и за една услуга? Не мисля, че ще се връщам в мотела, така че бихте ли се погрижили да освободите стаята на господин и госпожа Кори и да приберете вещите ни?

Той кимна и ми спести обясненията ми какво да прави с думите:

— Ще поставим наблюдателен екип в случай, че някой реши да ви потърси там.

— Умно — казах аз. — И още нещо. Колата ми е паркирана на летището…

— Ще ви я докараме.

— Благодаря. Можете да я огледате за телефона — добавих ненужно.

Дадох му ключовете и номера и го помолих да докарат Черокито с багажа ни при болницата. Между ченгетата по цял свят наистина съществува силна връзка и сме готови да си помагаме професионално във всичко — дори с прекомерните искания, стига да е възможно. Затова попитах следовател Мюлер:

— Ако се случи да задържите този тип, ще ме уведомите и ли незабавно?

— Разбира се.

— А ще ме оставите ли десетина минути насаме с него?

Той се усмихна малко насила, поколеба се и отговори:

— Ако ми кажете, че е въпрос на национална сигурност, да.

— Благодаря. — Имаше и още нещо. — Няма да е зле да проверите колата за прясно инсталирано проследяващо устройство и да видите дали сред личните ни вещи няма нещо, на което не му е мястото там.

Той не си записа това, а ме попита:

— Наистина ли смятате, че този индивид е толкова… изтънчен?

— Определено.

Той не пожела да попита защо мисля така и да чува отново думите „национална сигурност“, така че каза само:

— Добре. Ще го направим. После обсъдихме още някои детайли около инцидента и непосредствените ни задачи, които включваха охрана, блокиране на пътищата, пропускателни пунктове и разпространяване на снимката на Халил. Всъщност Асад Халил най-вероятно отдавна бе напуснал окръг Съливан и околностите — освен ако в момента не беше в коридора, облечен в хирургически дрехи.

Накратко се спряхме върху обичайните процедури — изпращане на полицаи или следователи с фотографии на заподозрения в мотели, агенции за автомобили под наем, ресторанти и бензиностанции, гари и автогари, пунктове за плащане на магистрали и т.н. с надеждата, че някой може да го идентифицира.

Колкото до начина му на придвижване, при предишното си посещение Халил беше използвал частни чартърни самолети, така че бе напълно възможно да е долетял до окръг Съливан и да го е напуснал по същия начин. Споделих това със следовател Милър и той каза, че е пратил човек на летището да провери пристигналите и заминалите чартърни самолети. Онова, което най-много ме бе впечатлило у Халил, като не броим ума и находчивостта му, бе скоростта на атаките и измъкването му. Може би още по-впечатляващо бе шестото му чувство за опасността.

Не можех да споделя със следовател Милър подробности около предишните убийства на Асад Халил, понеже бяха частично засекретени, но го запознах с начина на действие на заподозрения, в това число със способността му да приема множество образи, за да се добере до жертвите си.

— Например тази сутрин беше парашутист. Сега може да е санитар в болницата. Колегите го наричат Лъва заради липсата му на страх. Но има нещо повече — той притежава инстинктите на котка. На голяма гадна котка.

Старши следовател Милър не си отбеляза това и не мисля, че щеше да го спомене на инструктажа.

Бих могъл да добавя, че Халил обича вкуса на човешка кръв. В буквалния смисъл. И това ме накара да се зачудя дали не е… Изхвърлих тази мисъл от главата си.

— Само си помислете що за мислене има човек, готов да си създаде толкова много проблеми само за да пререже нечие гърло — казах аз.

Следовател Милър явно вече си мислеше по въпроса.

— Да — отвърна той. — Това е като… онези ритуални убийци.

— Точно така. Убиването е вторично. Ритуалът е основното.

Той кимна.

— Поради което не е посегнал и на вас този път. — Беше му хрумнало нещо интересно и го сподели: — Вие сте следващият в списъка му, така че всъщност не е нужно да го търсите. — И добави ненужно: — Той сам ще ви намери.

Кимнах.

— Но няма да знаете къде или кога.

— Всяко време и място ме устройват.

Той нямаше отговор на това. Реших, че съм предложил на следовател Милър цялото си съдействие и съм му предоставил добра информация и предложения. Трябваше да говоря и с други хора, а той трябваше да задейства куп неща, така че станах.

— Ще бъда в болницата, докато не изникне още нещо.

Дадох му визитка с номера на мобилния си телефон и той направи същото.

— Обещавам, че ще направим всичко възможно да пипнем този тип. Не се безпокойте за нищо друго, освен за жена си — каза ми. И тъй като явно не желаеше още жертви на своя територия, добави: — Пазете се.

Стиснахме си ръцете и излязох.

Е, винаги съм знаел, че този ден ще настъпи, но не бях подозирал, че ще се случи на 4200 м. над някакво пасище в северната част на щата Ню Йорк.

Халил винаги сам избираше времето, мястото и начина за нападение. Но сега познавах мисленето му малко по-добре. Освен това елементът на изненада беше изчезнал, макар че за него това правеше играта само малко по-интересна.

Спомних си последните думи, които ми бе казал по телефона на Кейт преди три години.

„Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот“.

Ако не беше затворил, щях да му обещая нещо подобно, но той си го знаеше. И сега, три години по-късно, и двамата знаехме, че единият от нас ще е мъртъв в най-близко бъдеще.

12

Отидох при сестрите да се подпиша за личните вещи на Кейт и да видя дали няма нещо ново около операцията, както и да проверя мерките за сигурност. Екипът на болницата вече знаеше, че Кейт не е обикновена жертва на инцидент, както и кой съм аз. Главната сестра госпожа Карол ме увери, че пред операционната и при асансьорите имало униформени полицаи. Всички на смяна, в това число и охраната на болницата, били инструктирани да се оглеждат за човека от фотографията, раздадена им от щатските полицаи.

Колкото до състоянието на госпожа Кори, сестрите нямаха нова информация, но госпожа Карол ме посъветва да ида в чакалнята на хирургията, защото д-р Голдбърг щял да ме търси именно там. Освен това останах с впечатлението, че никой не иска да ме вижда как се мотая наоколо по окървавен парашутистки екип.

Обещах да се върна в чакалнята, но имах нужда да съм ченге, докато чакам, така че вместо това отидох при асансьорите, където стояха двама щатски полицаи — по един на всяка врата.

Показах им картата си и се представих като съпруг на жертвата, което обясняваше окървавения екип.

Двамата бяха инструктирани и изглеждаха интелигентни и бдителни. Дори и да не им се вярваше особено, че е възможно извършителят да цъфне в болницата, за да се осведоми за жертвата си, успяваха да го скрият добре. Поисках да видя снимката на заподозрения, която им бяха дали, и по-възрастният, полицай Вандерворд, ми я даде.

Погледнах цветната фотография, направена в американското посолство в Париж преди три години, когато Асад Калил се бе явил там и се бе обявил за беглец от американското правосъдие. Казал, че се предава и че желае да сътрудничи на американските разузнавателни служби.

Предлагал сделка. Бил подложен на предварителен разпит от ЦРУ в Париж, но настоявал да бъде прехвърлен в Ню Йорк (не във Вашингтон) и после млъкнал, докато не удовлетворили исканията му и не го качили на „Боинг 747“ до летище Кенеди. Някой би трябвало да надуши нещо нередно, но Асад Халил бил толкова ценен изменник, че ЦРУ, ФБР, Главното разузнаване и всички останали позволили на малоумната радост да размъти здравия разум и опита им.

С Мейфийлд бяхме част от екипа, пратен на летище Кенеди да посрещне Асад Халил и двучленния му ескорт агент на ФБР и служител на ЦРУ. В комисията по посрещането бяха също така Ник Монти и Мег Колинс, и двамата убити от Халил, както и цивилната държавна служителка Нанси Тейт, която бе много приятна дама.

Оцелелите от комисията по посрещането бяхме моя милост, Кейт, агентът на ФБР Джордж Фостър и господин Тед Наш от ЦРУ, който се размина на косъм със смъртта онзи ден, оцеля като по чудо при атентата от 11/9, но не пропусна срещата си със смъртта от ръцете на Кейт Мейфийлд. Животът е странно нещо. Но това е друга история.

Вгледах се внимателно във фотографията на Халил. Беше мургав, в началото на трийсетте, с гърбав нос, лъскава черна коса и дълбоки тъмни очи. Бях научил, че либийците са мешавица от народи, обичащи да си играят с мечове — местни северноафрикански бербери, картагенци, римски завоеватели, варварите вандали и накрая — арабските пълчища на исляма.

Предполагам, че всичко това се бе смесило в кръвта и чертите на Халил и той можеше да се представи за египтянин, италианец, грък и дори израелец. В сърцевината си обаче си оставаше един и същ — убиец.

Дори говореше малко италиански, както и немски и френски, тъй като бе живял и действал в тези страни. Справяше се доста добре и с английския и при телефонните ни разговори с радост бях открил, че разбира неформалните ми изрази — като например, че си пада по чукането на камили и че майка му си разтваря краката за либийския президент Муамар Кадафи. Да, следовател Милър, определено го бях вбесил. И явно продължаваше да е бесен. Аз също.

Върнах снимката на полицая и казах:

— Този човек е убивал хора из цяла Европа и Америка, в това число служители на правозащитни служби. Той е много опасен и много умен и не се отказва, докато не си свърши работата. Чертите на лицето му са характерни, но въпреки това успешно е променял външния си вид. Онова, което остава непроменено, са очите му — посъветвах ги. — Ако видите тези очи, те може би ще са последното, което виждате. Така че бъдете нащрек.

Двамата ме изгледаха така, сякаш съм малко смахнат, но кимнаха вежливо.

Докато вървях към чакалнята на операционната, телефонът ми иззвъня и видях на екрана домашния номер на шефа ми Том Уолш, главен специален агент на ФБР в нюйоркската АТС.

Отговорих и Уолш каза:

— Джон, много съжалявам. Как е Кейт?

— Още е в хирургията. — Не свалях очи от вратите към операционната.

— Господи… Не мога да повярвам. — После продължи по същество: — Чух доклада ти пред Джанет. Ще отделим всички необходими ресурси, както и тези на колегите ни в местните и федералните служби, за да задържим този тип.

Благодарих му, разбира се, макар да си мислех, че това се подразбира.

Том Уолш беше свестен тип, макар да ни се е случвало да си имаме разногласия. Освен това е политическа твар и проверява ветровете от Вашингтон средно по четири пъти на ден. И както вече казах, си пада по спестяването на информация и премислянето на всеки ход. Най-лошият му недостатък обаче е подценяването на ченгетата, които работят за него. Показа го и сега, като ме попита:

— Джон, сигурен ли си, че човекът, когото си видял, наистина е Асад Халил?

— Абсолютно сигурен.

— Значи си го идентифицирал?

Май току-що бях отговорил на този въпрос.

— Разговаряхме, Том. Докато висяхме от парашутите. Кейт беше съвсем близо до него, на петнайсетина сантиметра, нос до нос — и тя го идентифицира по име. Халил. Това достатъчно сигурно разпознаване ли е?

Уолш не толерираше сарказма от страна на своите агенти от ФБР, но беше научил, че хората от НЙПУ в АТС са малко чешити — особено извънредните типове като мен, които спокойно можеха да му кажат да си вземе работата и да си я напъха отзад.

Като стана въпрос за това, работата ми трябваше, за да открия Асад Халил. Така че може би нямаше да е зле да съм мил с Том.

— В доклада си изказваш предположението, че Асад Халил в КОНЩА1 с намерението да отмъсти на хора от спецчастта, които са работили по първоначалния случаи преди три години — каза Том Уолш.

— Точно така.

— И именно затова е нападнал Кейт.

— Намирам предположението за много логично.

— Да… обаче… това изглежда като много засукан план. Не мислиш ли?

— Психопатите си падат по засукани ритуали, Том.

— Знам… но…

Том Уолш знаеше, че трябва да е по-търпелив с мен, колкото обикновено. Жена ми бе в критично състояние, а аз не бях на себе си. Не че му пукаше за емоционалното ми равновесие (стига да не засегне предвидимо непредвидимото ми поведение), но го беше грижа за Кейт, която бе от неговите хора. Харесваше я като човек и професионалист, пък и загубата на агент не се отразява добре на кариерата на началството. Все се пак в случая Уолш имаше известно оправдание, тъй като Кейт не беше на работа, когато се бе случило всичко това.

Всъщност ми каза следното:

— Не знаех, че с Кейт сте парашутисти.

— Смятахме да те изненадаме.

Той смени темата.

— Докладвал си, че служебното оръжие на Кейт е изчезнало, както и мобилният и телефон.

— Правилно.

Уолш направи интелигентно наблюдение:

— Пистолетът в ръцете на Халил е проблем, но най-вероятно той вече разполага със собствено оръжие. Истинският проблем е телефонът.

— Съгласен. Но това може да бъде и възможност.

— Точно така. От отдел „Анализ на комуникациите“ се опитват да проследят сигнала му.

— Добре. Но съм сигурен, че Халил го е изключил. Той не е глупак. Възможността ще се появи, ако го включи, за да използва указателя на Кейт.

— Правилно. Но ако приемем, че е от схватливите, той ще знае, че не може да държи телефона включен повече от минута-две, преди ОАК да засекат сигнала. Сигурен съм, че има свой телефон за дълги разговори, и тъй като не знаем номера му, може да ни отнеме време, докато проследим сигнала му — ако и когато се обади по някой от апаратите си.

Том Уолш по принцип не говори поучително с хората, но има много тънка граница между това кога казва очевидното и кога смята, че ти дава нова информация. Потиснах желанието си да го уведомя, че съм наясно с технологията, и казах:

— Може пък да ни се отвори възможност.

— Може. Помниш ли онзи саудитец, дето беше забравил да изключи мобилния си?

— Помня. — И казах очевидното — Саудитецът беше немарлив и тъп. Асад Халил не е.

— Повечето от тях са тъпи.

В твърдението на Уолш имаше известна истина. Повечето от тях наистина са тъпи. Но дори тъпаците изкарват късмет, а ако трябва да сме честни, понякога ние сме по-тъпи и от тях. Точно така се стигна до 11/9 — заради техния тъп късмет и заради нашите тъпи глави, заврени в тъпите ни задници. Вече сме взели сериозни мерки в това отношение, но и другата страна е станала малко по-умна. В конкретния случай Асад Халил започна като умен преди три години и, както вече казах, едва ли беше затъпял при последното си идване тук.

Продължих темата с глупостта:

— Предполагам, че си изпратил съобщение до всички агенти за инцидента.

— Разбира се — отвърна Том Уолш.

— Ако телефонът на Кейт наистина е в ръцете на Халил, сега той е в състояние да чете всичките ни текстови съобщения — напомних му.

Последва кратко мълчание, после Уолш изруга:

— Мамка му!

Извадих телефона си и видях, че също съм получил съобщението на Том, макар да не бях чул сигнала. Отворих го и го прочетох: „НЙ АТС — АГЕНТЪТ НА ФБР КЕЙТ МЕЙФИЙЛД НАПАДНАТА В ОКРЪГ СЪЛИВАН, ЩАТА НЮ ЙОРК. ВЕРОЯТЕН ЗАПОДОЗРЯН — АСАД ХАЛИЛ, ИЗВЕСТЕН ТЕРОРИСТ, ЛИБИЕЦ ПО НАЦИОНАЛНОСТ. СЪСТОЯНИЕТО Й Е ЗАСЕКРЕТЕНО. ПРОВЕРЕТЕ ИМЕЙЛИТЕ СИ ЗА ПЪЛНИ ПОДРОБНОСТИ, ДОПЪЛНЕНИЯ И ИНСТРУКЦИИ ЗА ДЕЙСТВИЕ ИЛИ СЕ ОБАДЕТЕ НА ОПЕРАТИВНИЯ ЦЕНТЪР. ТРЕВОГА ЖЪЛТО, ОТВАРЯЙТЕ СИ ОЧИТЕ И БЪДЕТЕ НАЩРЕК. УОЛШ, ГСА НЙ АТС.“

Значи Асад Халил най-вероятно бе прочел точно това, направо от ръката на шефа. Уолш правилно не споменаваше състоянието на Кейт и Халил сигурно се чудеше дали денят му е бил успешен, или не. Както и да е, сега той знаеше, че всички го търсят. Но това така или иначе му беше известно.

— Незабавно ще прекъснем услугата до този номер.

— Добра идея. Но преди да го направиш, изпрати още едно съобщение: „Двама либийски информатори от Ню Йорк се обадиха с информация за Халил в КОНЩА. Проверете имейлите си за подробности и инструкции относно залавянето на заподозрения“. Или нещо от сорта.

Уолш помълча няколко секунди, след което каза:

— Добре. Ще го направя.

И щеше да си го припише. Обясних му в случай, че не е схванал напълно:

— Това би трябвало да го подплаши и може би да го държи настрана от източниците му тук и да попречи на плановете му за играта.

— Да. Добре.

После продължихме да обсъждаме мобилните телефони, тъй като в момента разполагахме само с тази тема.

Докато го слушах с половин ухо, ми хрумна нещо, за което би трябвало да се сетя още преди час.

— Трябва да предупредиш и Джордж Фостър.

— Да… предупредили сме всички за покушението срещу Кейт. Нали видя текста.

— Видях го. Но искам да кажа, че Халил е дошъл да си отмъщава, а Джордж бе в екипа, който трябваше да го посрещне на летището преди три години, и после работеше по случая. Трябва да приемем, че Халил знае името му.

— Добре.

Исках да втълпя на Том Уолш колко сериозен е проблемът — както и да съсипя деня му, — така че добавих:

— Не изключвай възможността Асад Халил да обмисля покушение и срещу теб.

Настъпи мълчание, после Уолш рече:

— Нямаме представа какви са намеренията му, ако не се брои нападението срещу Кейт. И между другото, чудя се защо просто не е извадил пистолет и не ви е видял сметката и на двама ви на земята? Нали разбираш? Тази въздушна атака с нож наистина изглежда лишена от смисъл.

— За теб — да. Но не и за него. Когато отидеш в службата, извади досието на Лъва и виж какво е свършил при предишното си посещение тук и как го е направил.

— Добре. Джон, контролираме информацията по случая, така че внимавай какво казваш, дори пред щатската полиция.

— Мисля, че споменах това в записания си доклад.

— Да. Освен това насам са тръгнали агенти от Вашингтон и ще назнача детектив и агент на ФБР от АТС.

— Човекът, който се занимава със случая тук, е старши следовател Мат Милър от Бюрото за криминални разследвания. — Дадох му мобилния номер на Милър и добавих: — Изглежда компетентен и вече изпрати свои хора да търсят Халил.

— Добре. Ще помагаме по всякакъв начин, по който можем.

— Той го очаква с нетърпение.

— От ЦРУ също могат да проявят интерес към случая — предупреди ме Том Уолш.

Най-добрият отговор на това е да не отговаряш, така че казах:

— Има един човек, когото трябва да намериш. Елууд Уигинс, известен също като Чип Уигинс. Той е един от участниците във въздушното нападение в Либия от осемдесет и шеста и фигурираше в първоначалния списък на жертвите, но успяхме да се доберем до него преди Халил. Държим го под отчет. Последният му известен адрес е Вентура, Калифорния. Когато го намерите, кажи на местния клон на ФБР да се срещнат с него и да го предупредят, че либиецът се е върнал. Освен това той има нужда от закрила. — Всъщност бях сигурен, че Чип Уигинс вече има нужда по-скоро от гробар. — Но може и да сме закъснели.

Уолш помълча известно време, след което отговори:

— Добре. Ще те оставя да се върнеш при Кейт…

— Тя е още в операционната.

— И ако мислиш, че ще ти трябва отпуска, за да си с Кейт…

— Ще ми трябва, след като намерим Халил. — И без това се стигна до тази тема, така че казах: — Предполагам, че аз съм разследващият агент по случая.

Последва мълчание, после Уолш измънка:

— Ами…

— Том. Не си играй с мен.

— Извинявай, детектив. Мисля, че все още съм главният в тази спецчаст.

— А аз мисля, че трябва да съм РА.

— Работата е там, Джон, че ако Кейт… се влоши или нещо такова, ще ти е нужно известно лично време, а аз имам нужда от човек, който да докара случая докрай.

— Аз ще го докарам докрай. Много съм мотивиран.

— Да, но не знаеш как ще се почувстваш, ако Кейт… виж, ако трябва да съм съвсем честен, може да станеш твърде емоционално замесен, за да… преценяваш обективно, когато имаш вземане-даване с мюсюлманската общност.

Помислих си, че ще спомене нападението на Голямата птичка срещу мен, но той не го направи.

— Имам много добри отношения с мюсюлманската общност в Ню Йорк — уверих го.

Това наистина беше така, макар че май бях проявил малко грубост към някои от тях, но това бе непосредствено след 11/9. През последната година или някъде там бях далеч по-добър. Е… ако не броим Голямата птичка. Но пък той не беше американски гражданин.

— Джон, ето какво — ще бъдеш назначен по случая, но не мога да обещая, че ще бъдеш главен разследващ агент. Ще си помисля още. Междувременно Джордж Фостър ще води разследването от страна на ФБР, а ти работиш добре с него. Точка по въпроса.

Нямаше смисъл да възразявам и да го ядосвам, така че отстъпих.

— Добре.

— Хубаво. Ще говоря с капитан Парези и ще му кажа да ти се обади. — И добави: — Помолих от болницата да ме държат в течение. Моля се за Кейт.

— Благодаря.

— И още нещо. Ако щатската полиция го залови и ако още нямаме свои агенти на място, бъди така добър да не разговаряш със заподозрения и не прави нищо, което би могло да компрометира случая.

— Защо ми е да правя подобно нещо, Том?

— И не забравяй, Джон, че Халил може да се окаже истинска съкровищница на информация, която можем да измъкнем от него.

— Няма да го убия.

Уолш не отговори директно на уверението ми.

— Знам, че си гневен, но не се поставяй в лоша ситуация — каза само и ми напомни: — Ние не отмъщаваме, а раздаваме правосъдие.

Нима има разлика?

— Ясно — отвърнах.

Затворихме и тръгнах обратно към чакалнята.

Отидох до прозореца и се загледах в пейзажа и планините.

Слънцето все още беше високо над далечните върхове, открояващи се на безоблачното синьо небе. Утрото на 11 септември 2001 също обещаваше прекрасен ден, също като този.

С Кейт бяхме пристигнали поотделно в Северната кула и двамата предполагахме, че другият е в сградата, така че когато тя се срути, аз си помислих, че тя е мъртва, а тя си беше помислила, че аз съм загинал. Това промени живота ни, но не и кариерите ни.

Продължавах да се взирам през осветения от слънцето прозорец. Светът беше прекрасен и деветдесет и пет процента от хората на този свят бяха прекрасни. За съжаление, прекарвах по-голямата част от живота си с останалите пет процента и се опитвах да ги стопя до около четири.

Още преди години почти бях превъзмогнал историите за „дълг, служа и защитавам“ и т.н., и онова, което най-много ме мотивираше през по-голямата част от полицейската ми кариера, бе собственото ми его — бях по-умен от всеки убиец, имал дързостта да види сметката на някого в ловния район на Джон Кори. После се появи Антитерористичната спецчаст и започна да се обажда и малко патриотизъм, особено след 11/9.

А сега всичко това се бе свело до лично отмъщение и молба към Бог да ми помогне да убия Асад Халил. И бях сигурен, че точно в този момент Халил моли Бог за същото благоволение. Молитвите на един от двама ни щяха да бъдат чути.

13

Стоях в празната чакалня и гледах часовника на стената. Беше минало повече от час, откакто вкараха Кейт в операционната, и започвах да си мисля, че това може би е лош знак. Колко време е нужно да ти изтече кръвта? Не много. А колко време трябва за оправянето на прекъсната артерия? Може би два часа.

Телефонът ми иззвъня и видях, че е номерът на капитан Винс Парези. Отговорих.

— Джон, как е тя?

— Още е в операционната.

— Майко Божия… Не мога да повярвам. Ти как си?

— Добре съм.

— Въртя телефоните, откакто научих от Джанет. Ще опипаме този боклук, Джон — увери ме той.

Позволих си да се поусмихна на познатата полицейска ругатня. Двамата с Парези имахме известни различия, но бяхме кръстосвали едни и същи улици и познавахме боклуците, когато се натъквахме на такива.

Парези продължи по същество:

— Изслушах доклада ти и няколко пъти разговарях с Том Уолш. Мисля, че двамата с него сме единодушни в този случай.

— Това е добре. — Капитан Парези беше командващ детективите от НЙПУ, зачислени към АТС, и мой пряк началник, докато Том Уолш беше шеф на Кейт и главен специален агент на цялото шоу. Иначе казано, обръщах се към главния специален агент с „Том“, а към Парези — с „капитане“.

— Том ми каза за телефона на Кейт и че Халил може да е прочел някои от текстовите ни съобщения — продължи Парези.

— Така е. Ти какво си изпращал?

— Ами… Съобщих на всеки детектив от спецчастта да се яви и незабавно да се започне наблюдение на обичайните места, където се събират ислямски радикали — джамии, пушални, клубове и тъй нататък, като обърнат специално внимание на либийската общност.

— Добре. Само детективите ли го получиха?

— Да. Значи Халил не е получил съобщението по телефона на Кейт.

— Хубаво. Не е нужно да споделяме всичко с обекта.

— Правилно. Чакаме разрешение да привикаме обичайните заподозрени на разпит и се свързваме с източниците си в мюсюлманската общност.

Капитан Парези продължи със стандартните процедури при такива ситуации. Всичко това ми беше познато, естествено, но Парези държеше да го чуя от собствената му уста.

Дори да оставим тероризма настрана, беше нападнат агент на ФБР, при това омъжена за пенсионирано ченге. Това водеше до едва доловима разлика в реакцията на полицията. Понякога разликата е по-осезателна и някои от онези, които не изгарят от желание да сътрудничат, се сдобиват с цицини.

Парези ме попита за някакви предположения въз основа на предишния ми сблъсък с Асад Халил, както и какво знае ФАТС за него и към кого трябва да се обърне.

Е, вече беше разговарял с Том Уолш, който явно не се бе показал особено услужлив или пък самият той не знаеше много. Трябваше да си помисля какво мога да кажа на Парези и какво си оставаше засекретено или с ограничен достъп.

Разбира се, досието на Халил така и не беше затваряно и след като той изчезна преди три години, тогавашният главен специален агент на ФАТС Джак Кьоних беше сформиран специален екип, състоящ се от Кейт, моя милост, Джордж Фостър и единствения служител с арабски произход в спецчастта, детективът от НЙПУ Гейбриъл Хейтам. Целта на екипа бе да провери всяка следа и улика, имаща нещо общо с Асад Халил. Кьоних ни беше дал не особено не особено остроумното име Ловците на лъвове и трябваше да докладваме директно на него.

Джак Кьоних бе мъртъв, както и предшественикът на капитан Парези Дейвид Стайн. И двамата бяха убити при рухването на Северната кула и през годините следите и сведенията от местни източници, различни чуждестранни разузнавателни служби и Интерпол малко по малко бяха секнали. Според една теория Асад Халил срещнал края си в някакъв неизвестен и неоповестен начин, може би като герой на джихада, сражаващ се в Ирак, Афганистан или някъде другаде. Обърнахме се и към Гуантанамо, за да видим дали случайно не се е озовал там, но не беше. Според друга история либийското разузнаване ликвидирало Асад Халил поради някаква причина, може би защото беше повече пречка, отколкото предимство. Аз лично смятах, че Халил кара курсове по културно разнообразие в Колумбийския университет.

Така ли иначе нито аз, нито Кейт не бяхме повярвали за миг, че мълчанието на Халил означава, че е мъртъв и е прекратил кариерата си. За съжаление, оказахме се прави.

— Относно какво знаем… досието на този тип във ФАТС е доста тъничко, но можеш да го прегледаш, когато стигнеш до компютъра си.

— Уолш каза същото.

— Има и друго компютърно досие, което съдържа пълен отчет за случилото се преди три години. То обаче е строго секретно. Само от Вашингтон могат да ти дадат достъп него, но най-вероятно няма да го направят.

— Да бе. Защо им е да споделят информация с хора, които издирват този тип?

Всъщност след 11/9 информацията се споделя доста повече, но старите навици умират трудно, а когато се намеси и ЦРУ, можеш да се смяташ за късметлия, ако ти кажат кого трябва да търсиш, а всичко с печат „Строго секретно“, което им дадеш, си остава у тях.

— Преди три години Кьоних и Стайн назначиха мен, Кейт, Джордж Фостър и Гейб Хейтам да следим случая. Никой не е отменял това назначение и сме събрали едно досие за Халил. Гейб може да ти го даде — казах му. — При предишното си идване тук Асад Халил работеше за либийското разузнаване и контактите му тук бяха с либийци. В нашето досие има имена, адреси, снимки и подробности за либийци, живеещи в района на Ню Йорк, с които сме разговаряли през годините. Това е добра отправна точка за наблюдение. Колкото до поканите за разговор, не мисля, че е разумно да намекваме на либийската общност, че търсим Асад Халил. Засега нека само ги наблюдаваме и да видим дали някой няма да се обърне към нас.

— Ще обсъдя това с Уолш и ще поискам досието от Гейб — каза той. — Предполагам, че Уолш разполага с копие на сведенията.

Не отговорих, което означаваше не.

Капитан Парези ми зададе още няколко въпроса за случилото се преди три години и докато отговарях, в главата ми цъфна друга мисъл, която трябваше да ме споходи много по-рано, но… както и да е.

— Някой да се е чувал с Гейб Хейтам? — попитах.

— Не знам. Защо?

— Въпросът е знае ли Асад Халил за съществуването на Гейбриъл Хейтам, американец с арабски произход, работещ за Антитерористичната спецчаст? Ако знае, Гейб също може да се окаже мишена за Халил, който ще го вземе за предател.

— Да… това е идея. Добре, ще звънна на Гейб.

Възползвах се от възможността да кажа:

— Бих искал да говориш с Уолш и да ме направите разследващ агент по случая.

Той явно беше подготвен за това.

— Налага се да се съглася с Уолш, че може да не си най-добрият за работата. — И ми напомни: — Включен си в случая, а между нас казано, може би ще е по-добре да не бъдеш начело. Така няма да ти се налага да се занимаваш с глупости и ще имаш по-голяма свобода да… да си свършиш работата. Нали ме разбираш?

В думите му имаше логика, че и подтекст.

— Добре — казах аз. — Разбирам.

— Хубаво. — Парези предпочете да смени темата. — Мислиш ли, че този задник има и някаква друга мисия тук? Тоест, всичко ли опира само до лично отмъщение? Или е дошъл да вдигне нещо във въздуха? Да разпръсне антракс? Нали се сещаш?

Добър въпрос.

— Не съм сигурен — отвърнах. — Но инстинктът ми казва, е дошъл по своя работа, а именно — да клъцне хората, които го вбесиха преди три години. Може би плюс неколцина, за който още не знаем.

Но капитан Парези беше дошъл от отдел „Разузнаване“ на НЙПУ, така че имаше опит за този свят.

— Но дори този път да не работи за либийското разузнаване, някой — като Ал Кайда например — трябва да подкрепя този тип и може би сделката с помагачите е да получи пари и средства да дойде тук, за да уреди личните си сметки, а в замяна да взриви Бруклинския мост или нещо подобно.

— Това е идея. Какво мисли Уолш?

— Не сме обсъждали теории. В общи линии той иска от мен просто да поставя тези хора под око.

— Ясно. Халил е единак, но е възможно да изникне нещо — казах. — Като начало един-два трупа. Между другото, той убива хората, които му помагат да убива хора.

— Така ли? Кофти. Каква е историята? Не знам как е започнало всичко това.

— Започнало е на петнайсети април осемдесет и шеста, когато Рейгън изпрати бойни самолети да цепнат задника на Либия — Асад Халил изгубил цялото си семейство при бомбардировките.

— Без майтап? Явно продължава да ни е бесен.

— Явно. Това не е публична информация — обясних му. — Защото донякъде оправдава действията на Халил преди три години. — Пък и не искаме да объркваме новинарските медии с въпроси за морални равнозначности и тъй нататък.

— Да бе, ясно. Какво по-точно е направил преди три години? Имам предвид, освен убийството на двамата му пазачи и трима от нашите на земята?

— Уолш спомена ли ти Чип Уигинс?

— Не. Кой е пък този?

Явно Уолш не искаше да споделя тази информация с младшия си партньор. И за да бъда честен спрямо него, първото посещение в Америка на Асад Халил беше, както казах, предимно засекретена информация и тепърва предстоеше да се определи каква част от нея може да бъде съобщена. Въпреки това не оставих капитан Парези с празни ръце.

— Уигинс е един от пилотите на самолетите, бомбардирали Триполи. Халил пристигна преди три години и започна да ги избива по списък.

— Леле…

— Не мога да разкрия повече от това, капитане, но мога да ти кажа, че двамата с Кейт попречихме на Халил да убие Уигинс.

— Разбирам — каза капитан Парези след кратък размисъл. — Знаем ли къде се намира Уигинс?

— Последният му известен адрес е Вентура, Калифорния.

— Обзалагам се, че и Халил знае къде е. Уигинс вече е мъртъв — заключи Парези.

— Най-вероятно.

— Със сигурност. Най-напред би се погрижил за недовършената работа. После… Кейт. Всъщност защо не Кейт и теб?

— Искаше да гледам как умира.

— Ненормалник.

— Пълен — съгласих се аз.

— Е… може би сега нещата ще се обърнат. Имам предвид, помисли — онзи Уигинс, ако вече му е видяна сметката, той е бил лесна мишена. Изобщо не е предполагал какво ще му се натресе. Същото се отнася и за Кейт. А сега всички са трудни мишени. В това число и ти. Нали? Следващият ход на Халил ще е последният му.

Това звучеше много оптимистично, но все пак отговорих:

— Да се надяваме.

— Добре — каза Парези. — Сега тръгвам към службата. Ще се обадя на Гейб, ще му кажа да дойде и ще прегледаме твоята папка.

— Кажи му да се пази. И може би няма да е зле семейството му да замине на ваканция или нещо такова. Има жена и дъщеря, ако не се лъжа.

— Добре…

— Ще дойда в службата веднага щом мога.

— Джон, изобщо не се безпокой за това. Грижи се за Кейт. Ще поддържаме връзка. И ми се обади, ако… ако Кейт се влоши.

Като едното нищо можеше да се наложи да му се обадя още след малко.

— Има вероятност да не се справи — казах.

Последва кратко мълчание, после Парези каза:

— Ще се справи. Моля се за нея. Тя е яко момиче.

Затворихме и седнах на един от столовете в чакалнята. Кейт беше в ума ми, но се опитах да мисля за Асад Халил и да вляза в неговия ум.

Асад Халил беше шоумен, фукльо и подобно на доста психопати му харесваше да дразни властите. А властите нямат нищо против да бъдат дразнени с телефонни обаждания и писма от хора, които търсят. Наричаме това следи.

Освен това Халил беше дошъл да си отмъщава, а отмъщението и омразата изопачават преценките ти и могат да ти докарат залавяне или смърт. Това му се размина на косъм при предишното му идване. Не се съмнявах, че този път Асад Халил ще бъде заловен или убит. Но нямах представа колко хора ще избие, преди да го пипнем, нито дали Кейт или аз ще доживеем да видим случая приключен.

Чух тежки стъпки по облицования с плочки под… мъж, сам.

Бръкнах в джоба с пистолета и вперих поглед във вратата.

14

Вратата се отвори и се появи мъж на средна възраст със зелени хирургически дрехи и маска на врата. Погледите ни незабавно се срещнаха и следващата половин секунда продължи цяла вечност.

— Господин Кори?

— Да.

Тръгнахме един към друг, той протегна ръка и се представи като д-р Андрю Голдбърг. Постави другата си ръка на рамото ми и каза:

— Тя си почива в интензивното.

Затворих очи и кимнах.

— Жизнените й показатели са стабилни — продължи той. — Кръвното налягане и дишането са добре.

Отново кимнах.

Той ме поведе към столовете и изведнъж се сетих, че е бил на крака повече от два часа и има нужда да седне. Следващата ми мисъл бе, че иска аз да седна за останалата част от съобщението му, която може и да не е от най-добрите.

Седнахме един до друг и той повтори тихо:

— Операцията по затварянето на разреза на дясната й сънна артерия беше успешна.

Кимнах за пореден път.

— Забелязах контузия по лицето й и устните й бяха подути, но анестезиологът каза, че няма разклатени или избити зъби — каза той. — Вероятно нараняването е в резултат от удара в земята.

Всъщност бе резултат от удара на Асад Халил, но премълчах.

— Във всеки случай, това не е важно — продължи той. — Има и други контузии от падането, но не мисля, че се е стигнало до вътрешни наранявания и кръвоизливи, макар че може да има фрактури на костите. Ще я пратим на рентген при първа възможност.

— Кога по-точно?

— Не съм сигурен. Раната беше дълбока прободна, но няма засегнати други важни кръвоносни съдове — югуларната вена и другите вени и артерии са непокътнати, трахеята също не е засегната. Доколкото разбрах, раната е от нож.

Кимнах. Ударът беше замислен да пререже гърлото й и всичко в него. Но Кейт беше направила нещо и го бе предотвратила. Надявах се, че е успяла и да го изрита в ташаците.

— Каква е прогнозата? — попитах.

Той остана мълчалив секунда повече от нужното, след което отвърна:

— Несигурна.

— Защо?

— Ами… изгубила е шест единици кръв2 и ние — както и вие, доколкото разбрах — трябваше да прекъснем достъпа на кръв… до мозъка…

Знаех какво предстои и зачаках присъдата.

— Шест единици е значителна загуба на кръв — продължи д-р Голдбърг. — Освен това трахеята й е подута, което може да е довело до ограничаване на достъпа на кислород преди парамедиците да я интубират. — Замълча за момент. — Просто все още не знаем дали няма да има неврологични увреждания.

— А кога ще разберем?

— Малко след като излезе от упойка — отвърна той. — Може би след час или два.

Не отговорих.

Той се поколеба, после погледна окървавения ми екип.

— Разбрах, че някакъв парашутист се е лепнал за нея при скока и я е ранил с нож.

— Да.

— Предполагам, че не е било случайно.

— Може би сте забелязали щатските полицаи пред операционната — отвърнах.

Той кимна.

— Имате ли други въпроси?

— Не.

Д-р Голдбърг стана, аз също.

— При първа възможност ще й бъде направен пълен преглед, в това число и неврологичен — каза той. — Междувременно можете да се обадите на сестрите от интензивното отделение. Предполагам, че ще искате да сте тук, когато дойде в съзнание.

— Разбира се.

Стиснахме си ръцете.

— Благодаря — казах аз.

Той ме потупа по рамото и ме посъветва:

— Малко молитви няма да навредят. Починете си в кафенето. Ще мине време, преди да имаме новини за вас. Тя е в добри ръце, повярвайте.

Д-р Голдбърг излезе от чакалнята. Изчаках няколко минути да се отдалечи, след което излязох в коридора и тръгнах по табелите към интензивното.

Представих се на сестрите като Джон Кори, съпруг на Кейт Мейфийлд, току-що пристигнала от операционната. Показах им служебните си документи и казах, че работя в правозащитна агенция. Сестрите като че ли се отнесоха със съчувствие към първото и с безразличие към второто.

В ситуации като тази законът на Мърфи работи с пълна сила и не можех да съм сигурен, че екипът от интензивното е получил същата информация като хората от операционната, затова казах:

— Съпругата ми беше жертва на покушение. Нападателят е все още на свобода и може да се опита отново да се добере до нея.

Това вече привлече вниманието им. Попитах дали са им казали това и дали в отделението има щатски полицаи. Никой не им беше казал нищо и не бяха виждали никакви полицаи.

— Не бива да разкривате местоположението или състоянието на пациентката на никого, освен на оторизирано медицинско лице или представител на властите, който може да се идентифицира — казах им. — Разбирате ли?

Една сестра, която се представи като Бети и май беше старша, отговори:

— Разбирам. Ще се обадим на охраната.

— Благодаря. Обадете се също на сестрите от хирургичното отделение и им кажете да прехвърлят щатските полицаи тук.

Една от сестрите вдигна телефона.

— Ако някой търси детектив Кори, ще бъда до леглото на съпругата си — казах на Бети и останалите четири сестри.

Бети — гледаше някакъв картон, вероятно този на Кейт ме погледна.

— Все още нямам указания за посетители.

— Вече имате.

Бети си отбеляза нещо на картона и ме поведе към интензивното.

— Тук не сме свикнали с такива неща — каза ми, докато вървяхме по коридора.

— И се надявам никога да не свикнете.

Тя бутна двойните врати и влязох след нея. С картон в ръка Бети ме поведе към леглото на Кейт и ми каза тихо:

— Не се стряскайте от вида й и от мониторите и системите. Сложена е на апарат, за да диша по-добре. Доктор Голдбърг е великолепен хирург, уверявам ви.

Стигнахме до леглото на Кейт. Застанах до жена си и я погледнах. Лицето й донякъде бе върнало цвета си, дишането — благодарение на апаратурата — изглеждаше равномерно.

Около шията й имаше дебела превръзка, в ръцете й влизаха тръби, а под одеялото имаше проводници, свързани с три различни монитора. Погледнах екраните. Всичко изглеждаше нормално, макар кръвното й да бе малко ниско.

Бети също хвърли поглед към мониторите и ме увери:

— Показателите й са добри.

Поех дълбоко дъх и се загледах в Кейт. Устата й беше подута от удара на Халил. „Копеле мръсно“. Наведох се и я целунах по бузата.

— Здрасти, красавице.

Отговор нямаше.

Бети ме посъветва да седна на стола до леглото. Седнах.

— Натиснете копчето за повикване, ако имате нужда от нещо. И никакви мобилни телефони.

След което се обърна и излезе.

Взех ръката на Кейт. Беше хладна и суха. Усетих пулса й. Не откъсвах очи от лицето й, но то оставаше безизразно. Гледах надигането и спускането на гърдите й и на няколко пъти хвърлях поглед на мониторите.

Аз самият също бях раняван и едва не изгубих живота си, така че знаех през какво е преминала Кейт в онези минути, когато кръвта изтичаше от тялото й — ужасно плашещия бясно ускорен пулс, падащото кръвно налягане, което причинява ужасно пищене в ушите, усещането как се вледеняваш отвътре — чувство, различно от всяко друго… — като смърт… а после умът се замъглява…

Когато се бях събудил в Презвитерианската болница в Колумбия, нямах спомен защо съм там и какво ми се е случило. Нямах право на посетители, но партньорът ми Дом Фанели се беше намъкнал насила в отделението и започна един дълъг и тъп разговор защо „Метс“ са по-добри от „Янките“. Естествено, не бях съгласен с него и той се върна в отдела и започна да разправя на всички, че определено съм получил мозъчно увреждане. Усмихнах се на този спомен и на спомена за Дом Фанели, който загина на 11/9.

Погледнах отново Кейт. „Твърде много смърт има в тази работа“ — помислих си.

Замолих се Кейт да се справи с това, както се бях справил аз, въпреки всички медицински прогнози. Но ако останеше увредена, щях да напусна работа и да се грижа за нея. След като убия Асад Халил.

15

Продължих бдението си край леглото на Кейт. Държах я за ръката и търсех признаци, че излиза от упойка.

Телефонът ми беше на вибрация и за последния половин час имах три позвънявания, но ги оставих на гласовата поща.

Прослушах първото обаждане от Том Уолш, който каза:

— Научих от болницата, че Кейт е излязла от операция и е в интензивното. Радвам се да го чуя. Освен това разговарях със следовател Милър за издирването на Халил. Все още няма новини. Звъннах на Джордж Фостър, той разбира положението. — Направи пауза. — Като че ли не можем да открием Гейб. — Отново пауза. — Нито пък Чип Уигинс в Калифорния. Обади ми се.

Второто обаждане беше от Винс Парези, който в общи линии каза същото като Уолш за Гейб Хейтам, но добави:

— Малко съм загрижен за Гейб. Не можем да се свържем и с жена му. Изпращам патрулна кола до дома му в Дъгластън. Радвам се, че Кейт се справя. Обади ми се.

Аз също бях загрижен за Гейб Хейтам и семейството му. Теоретично всеки агент е достъпен денонощно и седем дни в седмицата по мобилния телефон или чрез текстово съобщение. Но ако не си на работа, може и да не проверяваш служебния си телефон толкова често, колкото би трябвало. Пък днес беше хубав неделен ден и може би Гейб бе отишъл със семейството си на плажа или в някой увеселителен парк. Или пък беше… мъртъв.

Колкото до Чип Уигинс, по време на срещата ни преди три години беше товарен пилот. Така че може би беше във въздуха. Или под земята.

Третото обаждане бе от следовател Милър, който ми съобщаваше, че колата и багажът ми са на паркинга на болницата, а ключовете са оставени на сестрите в интензивното.

Освен това инспектор Милър каза:

— Колата и багажът са чисти. Не открихме телефона на съпругата ви в стаята или в автомобила, а претърсването на мястото на приземяване все още не е дало резултат. Проверихме окръжното летище и открихме даден под наем Ентърпрайз на паркинга. Наемателят бил някой си Марио Роселини, но данните му във формуляра са фалшиви. Шарките от гумите на колата вероятно съответстват на следите при гората. Взехме латексови отпечатъци и се опитваме да направим сравнение. Колата е поставена под наблюдение. Освен това направихме справка в летището. Днес сутринта е кацнал един Сайтейшън, който отлетял тридесет или четиридесет минути след инцидента. Дестинацията му е неизвестна, не се знае дали е имал пътници. Не е оставен летателен план. В момента проверяваме това. Вашият човек Уолш не каза категорично дали вие сте разследващият агент по случая, но ми се обаждайте директно, ако ви трябва още нещо — допълни той и завърши с: — От болницата научих, че операцията на жена ви е минала успешно. Поне една добра новина.

Прибрах телефона в джоба си и се замислих за обаждането на следовател Милър. Беше повече от очевидно как се е измъкнал Асад Халил — по въздуха. Но накъде? Нямаше летателен план, така че би трябвало да е полет на късо разстояние и малка височина.

Другото интересно бе, че колегата ми, главен специален агент на ФБР Том Уолш, не ми беше съобщил тази информация. Но ако трябва да сме честни, не бях сигурен за хронологията на всички тези обаждания, нито кой с кого и кога е разговарял.

Отново насочих вниманието си към Кейт и се наведох към нея. Опитах да видя по лицето й някакъв признак, който да ми даде представа за умственото й състояние, но физиономията й не разкриваше нищо.

Доколкото знаех, има различни степени на умствено увреждане и трябваше да се подготвя за всичко от слабо до… каквото и да било.

Мина още половин час. Отбиха се няколко сестри, като една ми донесе кафе. Помолих за химикалка и бележник, за да мога да си водя бележки.

Използвах времето да си припомня подробно събитията отпреди три години и да се опитам да приложа този безрадостен опит към онова, което предстоеше. Искаше ми се Кейт да можеше да ми помага в това и бях сигурен, че щеше да има някои идеи, които да прехвърлим.

По едно време реших да се разходя в коридора, но ми се стори, че тя помръдва.

Загледах я внимателно. Тя помръдна глава, после видях дясната й ръка да потрепва. Понечих да натисна копчето за повикване, но реших да изчакам.

На всеки няколко минути помръдваше ръка или крак, а главата й се въртеше от едната страна на другата.

Наведох се и я докоснах по ръката.

— Кейт?

Тя отвори очи, но продължи да се взира в тавана.

— Кейт?

Тя обърна глава към мен и погледите ни се срещнаха.

— Кейт. Чуваш ли ме? Никаква реакция.

Тръбата за дишане не й даваше да говори, така че взех ръката й в моята и казах:

— Стисни ми ръката, ако ме чуваш.

След няколко секунди тя стисна ръката ми. Усмихнах се и попитах:

— Знаеш ли кой съм?

Тя впери поглед в мен, после кимна колебливо.

— Стисни ми ръката, ако знаеш защо си тук и какво ти се случи — казах.

Тя си дръпна ръката от моята.

— Кейт? Кимни, ако знаеш защо си тук.

Тя вдигна дясната си ръка и направи някакви неопределени движения, които приличаха на тремор или начало на пристъп. Посегнах към копчето, но после осъзнах, че се прави, че държи химикалка.

Грабнах химикалката и бележника от шкафчето и ги пъхнах в ръцете й:

Тя написа нещо, след което обърна бележника към мен. На него пишеше:

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Наведох се и я целунах по бузата.