Последният сребърник

Пролог

Седеше на задната седалка на шерута — носещо се като вихрушка такси, което се спускаше на пълна скорост от хълмовете край Йерусалим към летище Бен Гурион в Тел Авив. Шофьорът определено бе луд и Пениман се тресеше и люшкаше на задната седалка на стария мерцедес, който вземаше завоите на две колела и преминаваше със скок над дупките по пътя. Усещаше неуютната топлина на кожена торбичка със сребърни монети в джоба си. Денят клонеше към залез, но белите сгради в старата част на Йерусалим пред тях бяха окъпани от слънцето. Малко по-нататък възвишенията на Йерусалим хвърляха сенки върху равнините, простиращи се чак до Средиземно море. Пениман не си спомняше почти нищо. Все пак бяха изминали толкова години.

Беше минавал веднъж през това летище — още когато се казваше летище Лод. А преди това, само Бог знае преди колко години, той бе прекосил морето от Хайфа до Кипър в рибарска лодка, пренасяйки друга от монетите — едва третата от тези, които някога бе притежавал. Екипажът бе усетил, че бяга от нещо и когато през нощта излезе буря, която едва не ги преобърна, кокът — ококорен йорданец с невинни очи — го нарече Йона и в този момент Пениман се бе изправил пред опасността да свърши в морето. А когато монетата засия с огъня на Свети Елм в заредения със статично електричество въздух, те му я взеха, изхвърлиха я през борда и без някой да издаде звук, всички видяха някаква огромна тъмна сянка да се издига от дълбините, за да погълне бавно светещата монета.

Годините бяха разбъркали спомените му. Времето състарява хората… дори тези от тях, които знаят това-онова. Но сега, с монетите в джоба, той се чувстваше отново почти млад, макар усещането да бе малко неестествено — като младежка руменина по бузите на добре охранен вампир.

Погледна назад през прозореца. Нищо не подсказваше, че някой ги преследва. След по-малко от час щеше да бъде на летището и да се качи на самолета на „Пан Американ“, който щеше да го отнесе към Париж и Ню Йорк. После щеше да се отбие във Ванкувър на път за Лос Анджелис, за да посети своя стар приятел, нумизмата Пфениг. Пфениг би могъл да научи за убийството на Аурей и можеше да избяга. Но също така възможно бе да се реши да продава. Може би Пфениг щеше да окаже от онези, които биха свалили цената или поне биха преценили, че е по-добре да продадеш евтино, отколкото да умреш. Светът беше пълен с глупаци, които кой знае защо смятаха, че са избрани да бъдат Пазители. Самият той бе от призваните, но само той, а не някой друг, щеше да определи смисъла на това призвание.

Беше оставил в Йерусалим мъртъв стареца на име Аурей и при добро стечение на обстоятелствата тялото му щеше да си остане заключено в магазина с дни наред, преди някой случайно да го открие. Щорите бяха спуснати, а на прозореца висеше надпис. Отсъства, казваше надписът, отсъства в отпуск. Никой не би очаквал магазинът да бъде отворен по-рано от седмица. Само слепите просяци, работещи за стареца, щяха да знаят, че нещо не е наред. Бяха подушили нещо, нямаше съмнение в това, и подозренията им ясно се четяха зад странните им, по азиатски безжизнени очи. Но те със сигурност бяха луди. Единият беше вървял след Пениман почти половин пряка и бе замръзнал с леко наклонена глава, вслушвайки се, докато Пениман се качваше на таксито, за да отпътува. Пениман бе допуснал грешката да раздруса торбичката, пълна с откраднатите от витрината на магазина сребърни монети. При този звук, монетите в купичката на просяка излетяха като пуканки от врящо масло, след което той бе отворил уста и бе изкрещял толкова остро и пронизително, че писъкът му бе останал недоловим за човешко ухо. Кучетата в околността обаче го чуха и ожесточеният им лай съпроводи таксито чак до магистралата. Но едва ли някой от просяците имаше ключ за магазина. Старият Аурей не би им поверил дори торбичка с шекели, да не говорим за ценните монети. Трупът му щеше да разполага с достатъчно време, за да се разложи.

Пениман потупа джоба на палтото си. Документите му бяха наред. Неприятно бе, че му предстоеше да излети точно от Тел Авив. Мерките за сигурност на Бен Гурион бяха сурови и атмосферата там нямаше нищо общо с пазарното настроение, обхващащо туристите на аерогарите например в Атина или Бейрут. Но това също щеше да държи просяците настрани, което беше добре. Заобикалянето на детектора за метал щеше да бъде интересно. Възнамеряваше да предаде монетите на багаж с документи на Британския музей. Изнасянето на стари еврейски монети представляваше проблем, но произходът на трийсетте сребърника — от които Пениман притежаваше двайсет и пет — беше много по на изток от тук, много, много по на изток, така че те не можеха да имат никаква стойност от местно историческо значение. Нямаше да бъде обвинен, че се опитва нелегално да изнесе антики от Обетованата земя.

Монетите бяха стари още по времето, когато са били опожарявани градовете от равнините и в годините оттогава досега се бяха разпръснали, за да бъдат събрани всички заедно само веднъж през последните няколко хиляди години. А човекът, който ги бе държал в ръката си макар и за малко, ги бе захвърлил в праха и се бе обесил, съжалявайки за злодеянието, предизвикано от собствената му алчност.

Но не му бе позволено да умре. Трийсетте сребърника, събрани заедно, му бяха дарили безсмъртие и оттогава — вече две хиляди години — той бродеше по земята, търсейки покаяние чрез целта, която си бе поставил: сребърниците да останат завинаги разделени. Старият Аурей, комуто бе оказано доверието да бъде таен Пазител, се бе опитал да го предаде и бе издирвал монетите една след друга. Аурей се бе провалил накрая. Жул Пениман не смяташе да се проваля.

Преди двайсет века служители на храма бяха похарчили няколко монети, за да купят нивата на един грънчар, където да бъдат погребвани скитници. Първият от покойниците наследи други две от монетите, които бяха поставени в очните му кухини, за да бъдат затворени очите му за последен път. Свещенослужителят, погребал този мъж, бе решил, че дори някой някога да съумее да събере останалите двайсет и осем, тези две поне ще бъдат загубени завинаги. Но накрая и той бе предал собствената си тайна, защото близостта до сребърниците беше покварила и него самия.

А когато обраха гроба в нивата на грънчаря, се оказа, че двете монети са изчезнали и тогава плъзна слухът, че тежестта им е пробила черепа на мъртвеца, горещината им е прогорила погребалния саван и те са потънали в земята; но някой ден, когато завършат пътуването си през нейното сърце, те ще се появят от другата страна на света и ще поставят началото на хаоса, предшестващ дните на Страшния съд.

Двайсет и осемте непогребани сребърника се разпръснаха поединично, рядко по два или три. Повечето просто бяха прахосани, продавани понякога като редки антики. Попаднали в ръцете на неслучайни хора обаче, те се превръщаха в нещо повече. Бенджамин Аурей бе заровил четиринайсет в пясъка под пода на магазина си и се говореше, че в ранните есенни утрини, час или два преди изгрев-слънце, въздухът над магазина се раздвижвал от неспокойни духове, сякаш предстояло отварянето на кутията на Пандора1.

От много време насам Жул Пениман подозираше, че Аурей притежава няколко от сребърниците, но не бе очаквал и половината от това, на което се натъкна. Колкото и силен човек да бе Аурей, той не би следвало да се надява, че ще може да укрие сребърниците. Те имаха свойството да намират Пазителите, но можеха и да напипват техните слабости. А ако такива липсваха, сребърниците ги създаваха. В началото Аурей не бе нищо повече от обикновен Пазител; бе последовател на Скитника-евреин2, който бе осъден да намери покаяние за греха на предателството си в продължаващата вече две хиляди години грижа сребърниците да останат разделени. Но Аурей бе станал жертва на алчността и корупцията, които по неизбежност го бяха обсебили в процеса на събиране на монетите. И в резултат бе намерил смъртта си.

Жул Пениман не беше ничий последовател. Беше като камък в пустиня, несвързан с никой — нещо, което намира всичко необходимо му в себе си. А за разлика от Аурей бе жив и притежаваше близо, макар и не точно, два пъти повече сребърници. Мощта му щеше да стане невъобразима. И, за разлика от Юда Искариотски, той не страдаше от скрупули…

При мисълта за Юда Искариотски той извади от джоба на палтото си шишенце, пълно с Пепто-Бисмол3 и изпи половината от съдържанието му. В багажа си имаше още.

Таксито изтрополи по капака на уличната канализация, а шофьорът опипа по пода и вдигна бутилка сладко кармелско вино. Пениман се наклони напред, за да възрази, но мъжът пред него само сви рамене, обърна бутилката в устата си и веднага изплю виното през прозореца, изруга и изхвърли както плика, така и бутилката, измърморвайки под нос нещо за оцет. После се обърна и гневно изгледа Пениман като че ли метаморфозата на виното бе негова вина. Което до известна степен си беше истина.

В този миг започна да вали. Големи кални капки зацапаха предното стъкло. Пениман отново погледна през задното стъкло към почти безоблачното небе. Над главите им, преследвайки ги, се носеше един-единствен черен облак, а над пустинята сякаш се бяха събрали хиляди въздушни дяволи, които танцуваха сред вихрушки от прах и изсъхнали клонки. Известно време те съпровождаха колата, образувайки смътно различими човешки форми, като надзъртаха като духове през страничните прозорци. Мъртва птица рухна от небето, удари се с глух звук върху покрива, а после втора се заби в предното стъкло. Дъждът от мъртви птици продължи половин минута и изведнъж небето отново се изчисти и въздушните дяволи изчезнаха. Пениман зачака. Беше очаквал нещо, без да знае какво точно.

Заедно с куфара в касетата на аерогарата бе оставил и оловна кутия. Но по-правилно щеше да бъде, ако я беше взел със себе си. Кожената торбичка не бе достатъчна, за да удържи сребърниците. Дори времето, съвсем неочаквано, се бе поддало на въздействието им, сякаш знаеше, че те… какво?… че бяха попаднали в ръце, които не бяха зли. „Зли“ не беше точната дума. Зло е дума, която се използва от невежите, опитващи се да обяснят сили, от които се страхуват. Жул Пениман не се страхуваше от нищо, освен, разбира се, от това да не му бъде попречено сега — в момента, когато се намираше толкова близко до пълната победа.

В този миг огледалото за обратно виждане се спука и посипа предната седалка с малки парчета. Шофьорът хвърли странично поглед към Пениман. На лицето му бе изписано тревожно недоумение. Таксито се отклони към банкета, после обратно към платното и започна да забавя ход. Пениман беше виждал това изражение преди. Извади портфейла си, дръпна от него снопче шекели и помаха с тях към шофьора. Колата продължи. След десет минути щяха да бъдат в Тел Авив.

Наистина Пениман не притежаваше още всички сребърници. Два все още бяха погребани под земята, а оставаше и онзи, който бе хвърлен в морето. Пфениг — и това изглеждаше почти сигурно — притежаваше друг… или може би сребърникът притежаваше него самия. Оставаше и монетата в Калифорния. Монетата, забулена в мистерия. Но той щеше да се добере до всичките, защото колкото повече притежаваше, толкова по-сигурен бе къде се намират останалите, сякаш сребърниците сами се търсеха и намираха.

— Заобиколи града — нареди Пениман, който не искаше да попада сред тълпите в центъра. Пътят вече бе равен, а въздухът лепкав и топъл. Калният дъжд бе престанал, но небето над Средиземноморието бе почерняло от приближаващите се облаци.

Нещо се бе случило с времето. Налягането падаше и атмосферата като че ли се огъваше в самата себе си, напрегната като спиралата на пружина. Когато таксито накрая спря сред клаксоните на другите коли и Пениман слезе на тротоара, земята под краката му се разтресе, леко наистина, но достатъчно, за да накара забързаните тълпи да оставят багажа си и да спрат… чакайки.

Пениман плати на шофьора и се отправи спокойно към входа на аерогарата, където спря за миг пред вратата с гръб към напиращите зад него хора, за да даде възможност на една възрастна жена с куче да внесе пътните си чанти. Не искаше да стигне до касетата подчертано бързо, не искаше да прилича на човек, обладан от нечиста сила, макар че в действителност едва ли в този момент имаше на света друг, по-обладан от нечиста сила.

Той вдигна поглед към късчето небе, което можеше да види, и направи гримаса при гледката на преплитащите се светкавици; В следващия миг стъклата на прозорците се разтресоха от тътена на гръмотевица и веднага се обляха от шибания от вятъра дъжд навън. Въздухът се насити с мирисът на озон и сяра, а земята отново се разтресе, сякаш надигайки се от дълбок сън.

1.

За да се добере до прозореца на таванското помещение, Ендрю Ванберген реши да използва стълбата за подкастряне на дървета — от онзи вид, с трапецовидни крака и прът за допълнителна опора. Прътът издрънка в медния улук и увисна безпомощно, а стълбата се заклати като махало около него. Той погледна през рамо към смълчаната улица под краката си в тъмнината на нощта и понамести стълбата, обезпокоен, че тя може да се плъзне по гладкия олук и да го хвърли в клоните на камфоровото дърво, израсло до самата стена на къщата. Нямаше какво друго да направи — това бе единствената стълба, която имаше.

Дочуваше през отворения прозорец хъркането на леля Наоми. Всъщност то се чуваше по цялата улица. Тъкмо това можеше да го издаде — не евентуалният шум, който би предизвикал, не драскането на стълбата по стряхата, а неочакваното спиране на хъркането — ако тя се събудеше и го видеше да надзърта през прозореца. Съседите щяха да се изправят в леглата си, чудейки се какво се е случило. Щяха да се запитат дали нещо не им се е причуло. Щеше да бъде също както по време на земетресение, когато човек не осъзнава подземния тътен, скърцането на гредите и стона на стените, докато не спрат.

Само преди час бе лежал в леглото до жена си в спалнята на втория етаж, вслушвайки се в хъркането на леля Наоми, проникващо през пода. Вбесяваше го — хъркането и мяукането на котките й. Не му позволяваше да заспи. Беше обръщал, мачкал и изтезавал възглавницата си, наблюдавайки фосфоресциращите стрелки на стенния часовник, които бавно пълзяха към утрото. Закле се, че когато стане полунощ, ще направи нещо. Отдавна бе превалило полунощ.

Беше останал да лежи, осъзнавайки, че старицата ще проспи цялата нощ като новородена. Щеше да се събуди сутринта към пет, горда, че е станала толкова рано, и въпреки това оплаквайки се. Щеше да каже, че не е могла да мигне, че ишиасът й, синузитът й, и това, и онова не са й дали мира. Щеше да поиска чай с мляко. Леглото й щеше да бъде покрито с котки, а задушливият въздух в стаята й щеше да вони на мазила, кутии с боклуци и стари дрехи. И всичко това заедно щеше да мирише на… на какво? Думите бяха бедни да го изразят. Не, думите просто не можеха да го изразят — те щяха по-скоро да се разбунтуват и да се превърнат в неразбираем брътвеж.

Този април беше най-горещият, който можеше да си спомни. Даже в един часа сутринта температурата навън бе двайсет и седем градуса и въздухът не помръдваше. Океанът тежко въздишаше на една пряка оттук над покривите на къщите. От време на време проблясваха фаровете на коли, завиващи по завоя откъм Сънсет Бийч, отнасящи с рева на форсирани двигатели поредната групичка сънени нощни птици по тихоокеанската магистрала в посока на Белмонт Шор и Лонг Бийч. Те за щастие минаваха твърде далече, за да го забележат, защото къщата бе в края на глуха уличка, редом с още половин дузина подобни. Само в една от всичките светеше, останалите бяха тъмни.

Ендрю бавно се изкачи по стълбата. Беше намазал лицето си със сажди от отдавна неизползваното огнище на камината. Бе облечен в черна риза и черни панталони и беше обут в черни платнени обувки. До стълбата бе подпряна дълга тръба от фибростъкло с примка на единия си край. На триъгълния фронтон на таванското помещение пред него имаше празен брашнен чувал и въже с примка на единия край. Докато лежеше буден в леглото само допреди час — изпотен, изморен и изнервен от хъркането и мяукането, които не му позволяваха поне да се унесе, той бе взел решение да реши проблема с котките още тази нощ. Безсънието беше влудяващо. Нищо на този свят не можеше да се сравни с него, ако ставаше дума за неща, които те докарват до безсилно скърцане със зъби.

Идеята бе да хване в примката някоя от котките, да я пусне в чувала, леко да пристегне отвора му и да повтори операцията със следващата котка. В следващия миг една от тях го изгледа през отворения тавански прозорец. Очевидно намираше неочакваната му поява за досадна и отегчителна. Той й се усмихна и докосна с два пръста чело, имитирайки сваляне на шапка. „Трябва да сме учтиви във всичко“, прошепна си той и надзърна в прозореца, покрай котката. Слава Богу, че нямаше и мрежа за махане.

Вслуша се — в хъркането, в приглушените звуци на далечния пътен трафик, в едва доловимата музика откъм някаква таверна на тихоокеанската магистрала, най-вероятно „Мотела на сърфистите“. Мелодията се носеше покрай него в тишината на топлата нощ, напомняше му за света, ерозираше решимостта му и му пречеше да се концентрира. Луната току-що се бе издигнала над покривите. Трябваше да побърза.

— Мило котенце — прошепна той и издаде тих премляскващ звук към котките. Това им допадна или поне така му се стори. Реши, че няма да ги хвърля в соленото тресавище. Само преди половин час, когато буквално бе полудял от невъзможността да заспи, това му се бе сторил единственият разумен изход. Сега, когато вече бе станал, за да направи каквото трябваше, и когато бе погледнал на нещата в правилната им перспектива, осъзна, че всъщност няма нищо против котките, е, поне нямаше нищо против, ако те живееха на друго място. Не можеше дори да ги занесе при блатото. Знаеше това. Жестокостта му бе неприсъща.

Истината бе, че просто не бе решил какво да прави с тях. Дали да не ги раздаде пред супермаркета на хората. Би могъл да заяви, че са принадлежали на някоя знаменитост — защо не бабата на филмова звезда например, това би било много примамливо. Хората щяха да напират на тълпи за тях. Другата възможност бе да ги даде на съседските деца и да им предложи по долар и половина награда за всяка котка, която вземат и с която не се върнат, дори и още по долар на парче, ако децата не го издадат до края на месеца. Това май щеше да бъде по-опасният вариант — децата винаги са били едно загадъчно, непредсказуемо племе, почти толкова лоши, колкото самите котки. Извади парче сушена риба от джоба на ризата си и го разклати пред отвора на чувала. Котката отвътре на прозореца сбърчи гнусливо нос.

Той се усмихна и кимна, намигайки добродушно.

— Хайде, мило котенце. Това е рибка.

Котката се извърна и започна да се ближе. Той изкачи още едно стъпало и остави рибата на перваза, но котката очевидно не се интересуваше — държеше се като че ли това е стара обувка. Сянката на Ендрю се плъзна по фронтона, издължена и ъгловата под лунната светлина, като карикатура на Дон Кихот. Той изви глава, защото се харесваше в профил повече и му мина мисълта, че с годините започва да заприличва на Байзил Ретбоун, ако, разбира се, съумееше да не надебелее. Примижа, сякаш бе осъзнал нещо, останало скрито за останалите смъртни. Но сянката му беше неспособна да регистрира примижаването, освен това носът му бе недостатъчно извит, а котката на перваза си седеше както преди, създавайки впечатлението, че знае за скритите неща повече дори и от самия него.

Протегна ръка към тръбата и с няколко движения я прихвана в долната й част, докато накрая бе в състояние да я наклони през отворения прозорец. Тръбата обаче изобщо не ставаше за работа отблизо. Котката на прозореца щеше да почака. Той надзърна в полумрака на стаята, изчака очите му да привикнат и се вслуша отново в хъркането. Беше ужасно! На този свят не съществуваше нищо подобно: хъркане, стонове и други звуци, напомнящи му за октопод.

Първоначално, още докато беснееше в леглото, през главата му мина мисълта да опре тръбата в ухото й и да изкрещи през другия й край. Но подобна постъпка можеше да се окаже фатална за нея. Тя боледуваше от десет години — или поне така разказваше — и през по-голямата част от тях бе инвалид. Един глас, крещящ в ухото й в полунощ през петнайсетфутова тръба, просто би я довършил. Аутопсията щеше да установи, че се е превърнала в човешки пудинг. Щяха да го тикнат в затвора. Крясъкът му би разбудил целия дом. Щяха да го смъкнат от стълбата и да зяпнат в изплесканото му със сажди лице. И щяха да последват въпросите: защо е крещял на леля Наоми през тръба? Тя е притежавала котки, нали? И е хъркала, нали? А той… какво?… той се е качил преоблечен като крадец по стълба за подкастряне на дървета до таванския прозорец, разчитайки да я довърши с крясък през фибростъклената тръба, нали?

В същия момент лунните лъчи пробиха през клонаците и осветиха вътрешността на стаята. Там, свита на леглото, се виждаше още една котка. Бе невъзможно да метне примка на главата й. Но върху бюрото имаше трета. Тя бе изправена и гледаше към луната, а очите й блестяха в червен цвят. Стаята беше пълна с котки. Миришеше като в кучкарник, а дюшемето бе покрито с боклуци. Дори океанският бриз, нахлуващ през двете дузини отворени прозорци, не можеше да смекчи вонята. Той направи гримаса и размота въжето, поднасяйки примката в края му над рамката на леглото към шкафа. Котката стоеше там предизвикателно и го гледаше осъдително. Едва не се засрами. Трябваше да действа бързо — да я свали от шкафа, без да удря с тръбата леглото, което би могло да събуди леля Наоми, ако това изобщо бе възможно. О, малко шум не би могъл да навреди, от хъркането й нямаше да се чуе.

Беше го тренирал толкова много в задния двор, когато останалите ги нямаше. Неговият приятел Биймс Пикет му бе помагал, играейки ролята на изненадана котка. По-късно те бяха направили котка от скъсана възглавница, буркан и чувал от зебло и Ендрю я беше залавял от клони на дървета, от храсти и огради, докато не се специализира да го прави с едно ловко хвърляне на примката, последвано от рязко дръпване. Сега номерът беше единствено в това, да закрепи тръбата върху перваза на прозореца, за да намали по този начин част от тежестта й. Щеше да е от полза, ако имаше помощник, макар и само за да държи чувала отворен. Бе поискал от Пикет да го придружи, но той му отказа. Бил човек на идеите, а не на действието.

Ендрю отпусна тръбата върху перваза за момент, наблюдавайки с периферното си зрение странната непомръдваща котка. После взе брашнения чувал, захапа шева на отвора му и го отпусна да виси. Сега беше готов. Леля Наоми изхърка и се обърна в леглото. Той застина със сърце, биещо до изхвръкване и усети някаква студена тръпка да го пронизва въпреки горещината на нощта. Изминаха няколко секунди. Бавно избута тръбата навътре, чудейки се на глупавата котка, която стоеше все така неподвижно. Усмихна се и потисна смеха си. Как би се изразил Дарвин? Подобна твар си заслужава да бъде заловена по такъв начин. Какво друго е това, ако не естествен подбор? Щеше да излови котките, после щеше да завърже един за друг краищата на чаршафа на леля Наоми. Изобщо не бе проблем да я напъха в багажника на колата и да я изхвърли така опакована в тресавището на Гъм Гроув Парк.

Колко лесно бе да се повярва под ярките звезди в небето, че нещо става там, така както става и в притихналия нощен град, прострял се по крайбрежието. Цялата тази случайно получила се смес от различни неща: хората наоколо, дреболиите, които ги вълнуваха, непреставащите машинации на правителства и империи — всичко това бавно се въртеше, подобно на звездите, за да се подреди в схема, невидима за обикновения човек на улицата, но ясна като кристално стъкло за Ендрю. Или най-малкото щеше да стане ясна. Разчистването на къщата от котките щеше да се превърне в първата стъпка към разчистването на съзнанието му, към подреждането на бъркотията, към която понякога му се струваше, че животът му бавно се спуска по свиваща се спирала. Той и Пикет бяха монтирали неговия телескоп в неизмазаната таванска стаичка, съседна на спалнята на леля Наоми, но миризмата на котки ги караше да отиват там с неохота, което, разбира се, бе крайно жалко. Защото съществуваше нещо… някакъв космически ред, може би, в звездните небеса, който го разпускаше, който караше нещата да изглеждат наред въпреки всичко. Очите му не можеха да се наситят на гледката и затова той често оставаше до късно, само и само да се наслади на среднощното небе, когато светлините на града пречеха по-малко.

Всички тези разговори по телевизията през последните седмици за необичайното време и земетресенията бяха обезпокоителни, макар, от друга страна, да доказваха и да подкрепяха неговите подозрения, че нещо витае във въздуха. Върха на всичко обаче беше потичането на река Йордан в обратна посока. Това бе почти като чудесата в Стария завет, макар, поне доколкото бе известно на информационните агенции, до момента да не се бе появил някой Моисей, който да стои зад това явление. Възбудата, естествено, нямаше да бъде толкова голяма, ако не бяха мъртвите птици и калният дъжд. С характерния си евфемистичен стил вестниците говореха за слънчеви изригвания, нарушаване на приливите, но това очевидно си бяха само брътвежи. Ендрю обаче се питаше дали не съществува някой, който знае обяснението, дали има групичка избрани хора, които разбират какво става и си кимат, намигайки си съзаклятнически, когато се случват подобни неща.

На всичко отгоре градчето Сийл Бийч беше пълно със странни типове: мъже от тайни секти, хироманти, екстрасенси с неизвестни възможности. Миналата седмица в Саут Лонг Бийч се проведе семинар на мистиците. И Пикет беше хванал една… някаква жена, която нямаше вид на спиритистка, въпреки че това не й попречи да заяви, че дома на Ендрю излъчва „еманации“! Подобни приказки му бяха неприятни.

Разтърси глава. Беше се унесъл в празни размисли. Мислите му се бяха отклонили, а това не беше добре. Точно в това бе основният му проблем. Роуз — неговата съпруга — му го бе казвала няколко пъти. Той се ухили на котката на шкафа, опитвайки се да я хипнотизира. „Не мърдай“ — прошепна той и бавно разклати примката над главата й. Затаи дъх, застина за миг, после рязко дръпна въжето и тръбата едновременно. Въжето се опъна и изтегли котката от шкафа. Тръбата се плъзна по перваза, наклони се и се блъсна в леглото в същия миг, в който странната котка се стовари на пода с трясък, сякаш се бе пръснала на парчета, а тази, непосредствено до него, изви в ухото му и изскочи на покрива. Котките вътре в стаята се пръснаха като подивели, скачайки, мяукайки и съскайки. Той отново дръпна тръбата, но примката явно се беше закачила за нещо, най-вероятно таблата на леглото.

Лампата светна и той видя леля Наоми, с коса плътно навита на ролки и лице, изкривено в гримаса, наподобяваща риба. Тя притисна нощницата си до гърдите и изпищя, а после сграбчи лампата до леглото и я хвърли към прозореца. Стаята потъна отново в тъмнина, а летящата лампа се тресна в стената на не повече от фут от главата му.

Примката изведнъж се освободи и той политна назад. Пусна тръбата, вкопчи се в улука, но в този момент стълбата се плъзна странично към камфоровото дърво, от което ръцете му загубиха захвата си. Той се заби сред клоните, изкрещя, закачи крака си за някаква тръба на канализацията, откъсна я, удари се в един клон и се вкопчи в него, висейки на четиринайсет фута от земята. Изтегли се на мускули на клона, целият треперейки, и се вслуша в блъскането на врати из дома и виковете на хора. Леля Наоми изпищя повторно. Котките се спасяваха по покривите, алармирайки съседите. Кучетата завиха.

Тръбата и стълбата лежаха на земята. Брашненият чувал се бе заплел сред клонаците. Ако се наложеше, можеше да се качи отново на покрива и да изпълзи до другата страна, за да се спусне по канализационните тръби в задния двор. Те, разбира се, вече щяха да са разбрали, че не си е в леглото, но можеше да им каже, че се е хвърлил да преследва мародера. Щеше да им обясни, че го е изгонил, и дори — защо не? — го е ударил с камък. Този крадец повече нямаше да се гъбарка наоколо след подобно посрещане. Леля Наоми едва ли бе разбрала откъде бе дошла заплахата. Рязкото запалване на лампата едва ли й беше позволило да види добре. Нямаше да го задраска от завещанието си. Щеше дори да му благодари за онова, което бе направил. Щеше…

Някаква светлина освети дървото. На тревата под краката му се събираха хора: жена му, мисис Гъмидж, Пениман. Всички бяха излезли. Разбира се и съседът — старият Кен-или-Ед, както го наричаше жена му. Боже, колко дебел изглеждаше без риза — полугол и интересуващ се от всичко, което не му беше работа. Под лунната светлина приличаше на цефалопод. Плешивото му теме блестеше от пот.

Там долу цареше тишина. След малко се разнесе не съвсем уверения глас на Роуз:

— Ти ли си това, Ендрю? Какво правиш на дървото, миличък?

— Случи се нещо странно. Изненадан съм, че не сте чули нищо. Не можех да заспя, понеже ми беше топло, затова слязох и излязох на верандата…

— Какво си направил? — извика жена му, слагайки ръка на ухото си. — Защо не слезеш? Не те чуваме. И защо си изнесъл стълбата?

— Не съм аз! — извика той в отговор. — Крадецът… — но в този миг леля Наоми провря глава през прозореца и очите й бяха свити като две петцентови монети. Тя отвори уста и го посочи с пръст, сигнализирайки на другите под дървото.

— Отивам при нея — обяви мисис Гъмидж и се отправи към дома.

Ендрю винаги бе мразил тази фраза — „отивам при нея“. Подлудяваше и при по-нормални обстоятелства, а сега най-вече. Мисис Гъмидж имаше цял набор от подобни фрази в запас. Тя винаги беше „налице“ или се „грижеше за неразположените“, или „оказваше помощ“, или „се опитваше да бъде полезна“. Той видя главата й да се скрива под горния ръб на входната врата. Поне си плащаше наема навреме… благодарение парите на леля Наоми. Но леля Наоми държеше тези пари като дамоклев меч над главата й, точно както правеше и с всички останали, и Ендрю знаеше колко омразна е тази ситуация за мисис Гъмидж — тя буквално я разяждаше отвътре. Но мисис Гъмидж беше лукава и не го показваше. Жена му не можеше да прозре истината за ситуацията. За Роуз мисис Гъмидж бе светица — готова по всяко време да се качи с чай на тавана или да играе скрабъл4 цял следобед, стига леля Наоми да я остави да спечели.

„Разбира се, че я оставя да спечели — беше заявил веднъж Ендрю. — Защото я съжалява.“

Роуз обаче не мислеше така. Тя каза, че обяснението е в щедростта на леля Наоми — естествената склонност да се раздава. Но не беше така. Ендрю бе сигурен, че става дума за нещо много по-неприятно. Той мислеше, че в известен смисъл си заслужава леля Наоми да си отиде заедно с парите. Те някак щяха да се оправят. Трябваше да издържат само някакви две седмици, докато започнат да пристигат туристите и той ремонтира заведението така, че да работи и ресторантът. Пътят за тях след това щеше да бъде чист и ясен.

В този момент го полазиха тръпки. Изведнъж бе захладняло. Нощният бриз бе подухнал откъм брега, бе раздвижил листата на дървото и бе проникнал през памучната му риза. На четиридесет и две години той беше загубил ловкостта, с която се катереше като десетгодишно момче. И ето че стигна дотам да се чувства на дървото като в капан. Но щеше да издържи, поне докато не се прибереше Пениман… Пениман и Кен-или-Ед. Колко отвратителна беше главата му. Като тиква с брада.

Ето го там на тревата, вдигнал поглед към примката на края на въжето, завързано за тръбата. Тя бе обхванала здраво шията на гипсова статуетка на котка, чиито червени очи светеха под лунната светлина. Ендрю Ванберген беше рискувал живота и репутацията си, за да отвлече от шкафа една боядисана гипсова котка в един часа посред нощ. Той сви рамене примирително. Съдба. Боговете сигурно са се посмели. Пикет без съмнение щеше да погледне на ситуацията откъм комичната й страна. Също и чичо Артър. Кен-или-Ед хвърли котешката глава в храстите и подпря тръбата на един клон на камфоровото дърво, поклащайки глава отново в знак, че просто не може нищо да разбере, сякаш случилото се надминаваше всичко мислимо.

Приглушеният глас на Роуз отново стигна до него:

— Слизаш ли, миличък? — попита жена му неочаквано, сложи ръка над очите си и се взря между клоните.

Той изчака един момент и после се обади:

— Не, след малко. Ще изчакам. Онзи може да се върне. Нищо чудно точно в този момент да дебне наблизо. Почакай! Какво е това? Към магистралата!

Кен-или-Ед тромаво се обърна, огледа се с див поглед за евентуални крадци. Пениман гледаше безучастно, след това промърмори нещо и тръгна да се прибира. След като не намери нищо, срещу което да се изправи, Кен-или-Ед се върна по улицата на моравата. После обясни на висок глас на съпругата на Ендрю какво най-вероятно е направил крадецът при дадените обстоятелства. Сподели, че на младини е бил полицай, което в ситуации като тази било от полза. Ендрю обърна очи към небето и се заслуша от дървото, потръпвайки отново под бриза. Различаваше с труд темето на жена си.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Роуз дипломатично, после се извини и каза „Не се бави“ на скрития в клоните на дървото Ендрю. „И не се захващай с него самичък! Просто извикай. Ние сме достатъчно, за да ти помогнем, затова забрави за всякакъв глупашки героизъм.“ Ендрю почувства прилив на нежност след думите й. Беше прозряла всичко, сякаш той бе от стъкло. Знаеше, че е така. Не бе успял да я подведе, но за момента не искаше да повдига въпрос.

Заслужаваше по-добър съпруг от него. Той реши да обърне нова страница в живота им. От утре. Може би щеше да започне с боядисването на гаража. Наистина имаше нужда. Мисълта за това го вкисна. Е, все щеше да направи нещо. Проследи с поглед Роуз, която мина по стъпките на Пениман и затвори входната врата зад себе си. Озовал се сам на ливадата, Кен-или-Ед тръгна да се прибира и за последен път погледна примижал нагоре към върха на дървото, сякаш все още не напълно убеден, че там има някой. В този миг се затръшна и прозорецът на леля Наоми и Ендрю най-сетне остана самичък под процеждащата се през листата лунна светлина, скрит в короната на дървото, заслушан в плахото чуруликане на нощните птици и едва доловимото плискане на вълните.

Семейството на Ендрю бе дошло тук от Айова. Всички бяха холандци със забележителни фамилни имена. Роднините му бяха дузини: лели, чичовци и братовчеди, както и всякакви други, родствените връзки с които така и не му бяха обяснени докрай.

Същото се отнасяше и за фамилията на Роуз с тази разлика, че те бяха холандци с примес на шотландска кръв. Двамата с Роуз бяха израснали в Елтън и се бяха оженили по любов. След това дойдоха фермите, царевицата и непрекъснатото преместване в посока на Колорадо и Калифорния. Постепенно фамилията се разпръсна. Подобно на старите филми, този процес имаше и своите велики моменти, но само ако си взел участие в тях. Имаше и други фрагменти — в по-голямата си част не особено интересни дори и за пряко замесените — в които имаше някакъв по-особен смисъл. Ендрю беше почти сигурен в това. Биймс Пикет би бил абсолютно уверен. Тези моменти не преставаха да излизат на фокус в мътното течение на изтеклото време, отказвайки да потънат и бъдат отнесени в сивото море на забравените спомени. Ето така се развиваха нещата: рухването на империите; новините на първа страница; тъпотиите, изливащи се от телевизионния екран — все неща, които не бяха нищо, наистина нищо, освен една фалшива следа.

Но съществуваха и такива, които имаха значение: начинът, по който бе подстригана брадата на даден човек; подозрително навременното откриване на забравени пари в захвърлен портфейл; подслушаният разговор между двама рибари в утринната мъгла, когато един от тях изважда от океана с мрежа за раци бележка с размит мастилен надпис. О, нещата имаха своята скрита логика.

През 1910 година в Айова, почти четиридесет години преди Роуз да се роди, родителите й живееха във ферма. Семейството се състоеше от цяла дузина хора, включително огромната й баба, която беше толкова дебела, че се заклещваше на вратите. А също маса лели и чичовци, включително и леля Наоми, например. Както и чичо Артър, техен съсед. Той не беше точно чичо, но беше стар и верен приятел, който сега живееше на две мили надолу по „Сийл Бийч булевард“, в старческия дом „Спокоен свят“.

Семейното предание разказваше как една есенна утрин на задната веранда се разнесъл оглушителен шум. Сякаш някакво местно земетресение разтърсвало стъклата на прозорците. Времето било задушно и кой знае защо трополенето и раздрусването не изненадало никой, дори и малките деца. Разни буркани паднали от рафтовете в килера и се счупили, парапетът на верандата простенал, а къщата се разтърсила така, сякаш някакво ужасно провидение чакало нетърпеливо на прага, тропало с крак и проверявало джобния си часовник.

Бабата хванала здраво ръжена и отворила вратата. Десетината деца надзъртали покрай полите й.

Там на площадката стояло прасе, голямо като двуколка, със сребърна лъжица в зурлата си. Чакало и наблюдавало зяпналата срещу него фамилия, докато накрая бабата много внимателно и някак тържествено поела лъжицата. Прасето се обърнало и избягало, мятайки идиотските си крака, завило покрай курника и изчезвало завинаги от живота им. Тънката лъжица носела по ръба си отпечатъците на зъбите му, а на вдлъбната й част имало някакъв полуизтрит профил. Ако се вдигнела на лунна светлина под определен ъгъл, можело да се различи брадатото лице на фараон или на цар от Стария завет с втвърдена брада и неправдоподобна шапка. На изпъкналата страна имало гравирана луна, а може би извита риба или дори и двете, вплетени една в друга — трудно било да се каже, защото и този образ бил неясен и изтрит почти до заличаване.

Събитието възбудило духовете в Елтън в продължение на цяла седмица. Всички разговори се въртели около него, като че ли в онзи ден се било родило едно от десетте деца на баба със същия предмет между зъбите си. Към края на седмицата интересът към лъжицата поспаднал и след не много време никой в семейството или извън него вече не се вълнувал. Но бабата на Роуз не спирала да се грижи за лъжицата и редовно я лъскала. Случило се така, че след години тя била дадена на Наоми, която пък се запознала с бъдещия си съпруг именно покрай нея — или поне така се говореше — и че въпросният съпруг я смятал за нещо като талисман. Лъжицата изчезнала, когато той умрял… или бил убит, както мислеха някои. Роуз научила, че няколко години по-късно младата вдовица издействала трупът да бъде ексхумиран и тялото отворено. Намерили лъжицата в корема му и тя отново се появила на бял свят.

И след още доста години — почти седемдесет и пет години след фамозната поява на прасето в семейната ферма в Айова — Ендрю и жена му се преселиха от Едж Рок в Сийл Бийч и закупиха — отчасти и с парите на леля Наоми — дървена къща с тринайсет стаи с идеята да я ремонтират и отворят като мотел с ресторант. Смятаха да дават стаи под наем за пренощуване за седмица или месец. Щеше да има и кафене с меню, както и бар, отворени и в почивните дни. Леля Наоми щеше да се настани на горния етаж.

Лъжицата й пътувала все на Запад, заедно с нея самата, и сега се намираше в махагонов скрин, украсен с фрагменти от порцелан, редом с колекцията от делфтска керамика и последните напукани остатъци от порцеланов сервиз.

Имаше нещо в тази лъжица. Ендрю се затрудняваше да го дефинира. Нещо неопределено зловещо, подобно на огромен охлюв, може би, или на непозната разновидност на краставата жаба. Лъжицата сякаш видимо излъчваше своя път, водещ назад през прашното гробище в Айова до античните времена. Или може би все още й личеше, че е била изчовъркана от корема на мъртвец. Все неща, които не бяха маловажни.

Лъжицата носеше някакво послание, но той не знаеше какъв точно е смисълът му. Роуз беше безразлична към всичко това. За нея това бе само фрагмент от семейната история и най-вероятно измислен. В края на краищата, тя не е била родена, когато прословутото прасе се появило на задната веранда. И въобще, всичко това подозрително звучеше като поредната история на чичо Артър. Ендрю не можеше да не се съгласи с такава мисъл. Не, звучеше точно като една от историите на чичо Артър, което я правеше още по-любопитна.

И така, бяха се нанесли в дървената къща и запретвайки ръкави, започнаха да разопаковат различни кашони в продължение на седмици наред. После пребоядисаха всичко. Лазеха из студеното мазе, за да подменят ръждясалите тръби на канализацията. Прекараха нова електрическа инсталация на мястото на старата, която представляваше един-единствен кабел, чиято изолация плъховете бяха направили на дантела. Ендрю преобзаведе една от стаите в библиотека, вкара диван и кресла, донесе и ниски табуретки за крака, окачи на стената картина на клипер в открито море. Дори разопакова аквариумите си с намерение да ги направи поне дузина.

Роуз не се съгласи с аквариумите на Ендрю. Нямало време да се грижи за тях. Това беше истина. През по-голямата част от времето в аквариумите имаше каша от полуизгризани водорасли и загниващи риби. Но Ендрю не искаше да отстъпи. Каза, че смята да подреди поне единия — за суринамската крастава жаба. Това бе единственото земноводно, което той продължаваше да понася и жена му не би могла да възрази на тази му любов. Бедната суринамска жаба му приличаше на леля Наоми. Извадена от стъклената кутия, тя започваше да съхне и да се сбръчква. По подобен начин, лишена от кръга на роднините, събрани, за да я скрият, леля Наоми страдаше ужасно и едва ли би могла да оцелее без това благодеяние. Роуз се цупеше на такова сравнение, но разбираше положението на леля Наоми съвсем добре. И за разлика от Ендрю тя рядко се изказваше злъчно за когото и да е било и най-малко за леля Наоми, от чиито пари те вече напълно зависеха.

Ендрю тъжно поклати глава, мислейки за тежкото положение на жабата, която всъщност той вече бе купил от магазина за екзотични животни, принадлежал на бедния стар Мъниуърт, преди да го убият. Беше я оставил на задната веранда във ведро от пет галона, покрито със списание „Лайф“. Ендрю не смяташе да се грижи за жабата през пръсти. Напротив, отнасяше се с нея като с брат. И беше убеден, че душата му няма да струва и пробит цент, ако изостави жабата точно в онзи момент. В крайна сметка той постави аквариума на площадката до сервизния вход, точно зад кухнята и до тяхната спалня.

През първите два месеца след нанасянето двамата с Роуз спяха в стая на долния етаж. Късно една нощ, след като вече бе монтирал аквариума, от площадката пред вратата се разнесе страховит шум — някакво шумолене, пляскане и тропане по капаците на аквариума, последвано от онзи странен Лъвкрафтски5 звук на нещо влачещо се по пода на кухнята. Роуз се събуди плувнала в пот. Крадец — сигурна бе в това. Но шумът беше неестествен и можеше да го издава само някаква гадна твар. Ендрю докопа една от обувките си и през главата му мина мисълта за прасето и неговото изпълнение отпреди седемдесет и пет години на верандата пред онази ферма в Айова. Пусна обувката убеден, че няма да му потрябва. И както беше облечен само с горнището на пижамата, надзърна през полуотворената врата. Очите му съзряха измъкналата се крастава жаба, която, цвъркайки, тромаво подскачаше по линолеума на пода към предната част на дома и по-точно към дневната. Той се изправи пред нея на прага на кухнята, хвана я в шепите си и я пусна отново в аквариума, където й беше мястото, захлупи капака и го затисна с една тухла, преди да се върне обратно в леглото.

Едва призори му мина мисълта, че жабата сигурно се бе отправила към дневната с нещо наум. Там, опрян до далечната стена, стоеше порцелановият скрин, в който бе оставена лъжицата на прасето. Първоначално му се стори невероятно, после доста възможно и накрая бе почти уверен, че целта на жабата беше именно скрина и че тя също е някакъв участник в цялото това приключение. Ендрю остана да лежи цял час, мислейки по въпроса, след което, без да буди жена си, стана, отиде на пръсти до аквариума, извади жабата и я постави на пода. Тя замръзна неподвижна, преструвайки се на умряла.

Разбира се, че щеше да се държи така, докато той стоеше надвесен над нея и я наблюдаваше. Да, беше пропуснал шанса си, даже беше го провалил. А колко по-различни можеха да бъдат нещата: жабата, мислейки, че никой не я вижда, щеше да се придвижи до скрина, щеше с мъка да го отвори по някакъв начин, щеше да извади лъжицата и щеше да се измъкне през процепа за писма на вратата, хванала лъжицата в една от ципестите си лапи. Ендрю щеше да я проследи — до морето, до някаква дупка по стария кей и после през задната врата на една от изоставените платформи, използвани преди години в карнавала. Всичко това, в най-лошия случай, щеше да представлява една симфония от мистериозни действия. А в най-добрия — и това съвсем не изглеждаше чак толкова невероятно — щеше да намекне за някакъв скрит порядък, който щеше да се превърне в доказателство за самото съществуване на Бог.

Но жабата беше останала безмълвна. След няколко безкрайни минути Ендрю я вдигна и за втори път я върна в аквариума й, където тя невинно потъна на дъното и се престори, че спи. Не бе съумял да докаже нищо, но в него остана смътното подозрение, че някоя мъглива сутрин дръжката на вратата ще затрака и отново ще се чуе шум на нещо, което се суети този път на предната веранда. Тогава той ще стане, ще се поколебае за миг, и рязко ще отвори вратата. И там, на верандата, ще стои прасето, ще го погледне благосклонно и ще си поиска лъжицата. Краставата жаба ще се появи отнякъде, ще се прозее, ще се изпъне, а после двамата — тя и прасето — ще вземат лъжицата и ще се отидат.

Ендрю седеше пред кухненската маса, заобиколен от отворени кутии с различни видове зърнени ядки за закуска. Гледаше кафето намръщено. Беше загубило аромата си. Още тази сутрин щеше да плати доставка по пощата на още две кутии. Кафето просто не може да стои в хладилника повече от две седмици. И една седмица му е много. Скъпоценното му ухание се губи по някаква причина. Беше чел за това някъде. Беше събрал в един бележник маса изрезки на тази тема и обмисляше идеята да купи фурна за печене на кафе от магазина на Дидрих. Роуз не беше в особен възторг от идеята.

Тя държеше чашата удовлетворена от качеството и изобщо не разбираше неговата страст към приготвянето на идеалното кафе. Не схващаше, че то трябва да бъде такова или просто не си струва да се прави — биха могли да варят семената на някой плевел например. За нея чашата кафе не беше нищо повече от една чаша кафе. Е, тази преценка бе малко пресилена. Но на нея наистина й липсваше жизненоважната потребност от кафе.

— Просто не мога да разбера — проговори тя, поглеждайки го над ръба на чашата, — защо ти беше необходимо да си намазваш цялото лице със сажди.

— Повтарям ти, че наистина бях излязъл за опосуми — остави той чашата и направи енергичен жест. — Имаш ли представа какво са в състояние да направят опосумите с кабелите по покрива, ако се качат там и решат да се устроят за дълго? Ще бъде същото, както ако изгорим дома до основи. Тези животни излизат нощем. Знаеш това. Целта ми бяха те. Капаните не ги ловят. Прекалено умни са за тях.

— Ти опита ли с капани? — погледна го тя скептично. Той извъртя очи към тавана, демонстративно показвайки, че не вижда необходимостта да опитва каквото и да е било, след като е в състояние с една стълба и една примка просто да залови тези създания. — И казваш, че един от тях влязъл през прозореца, така ли? Там, при котките?

— Точно така — подчертано кимна той. Така беше. Сред котките. Нали го видя да скача вътре и веднага съобрази, че неприятностите няма да закъснеят. Всеки, който разбира какво са опосумите, щеше да се сети и за последствията. Не можеше да допусне животното да събуди леля Наоми. Тя би помислила, че това е гигантски плъх. Затова той сметна за наложително да използва примката, която бяха измайсторили заедно с Пикет. Опосумът бе решил да мине по шкафа, а той по грешка бе спуснал примката върху главата на статуетката. Наистина, ако спалнята на леля Наоми не бе така претъпкана с боклуци, той щеше да залови опосума вместо статуетката. Но събитията се бяха развили така, че зверчето се бе измъкнало обратно през прозореца… всъщност, бе се хвърлило да бяга точно през него и едва не го бе съборило на земята. Роуз сама бе чула суматохата, нали? Ха, и сети ли се някой поне да му благодари за всичко това?

— А каква беше тази дивотия за крадец на покрива и че е избягал към булеварда?

Той примигна, свали поглед върху празната си чаша и отново примигна срещу нея.

— Санитарната служба — каза накрая той. — Понеже присъстваха и съседите, трябваше да се престоря, че е било нещо друго вместо опосуми. Иначе те щяха да съобщят за случилото се и санитарните инспектори щяха да ни сложат катинара. О, изобщо не вярвам на този Кен-или-Ед. Не го ли видя как зорко маршируваше пред къщата? А на всичко отгоре там беше и Пениман. Допускаш ли, че би останал тук дори за секунда, ако бе заподозрял, че се навъртат опосуми? Щеше да си събере багажа и да си вдигне чуковете, а с него и двестате долара месечно. Опитай се да разбереш психиката на опосума. Обикновеният престъпник ще избяга, ако усети, че някой го следи. А на опосума не му пука. Той просто се нанася и в следващия миг Пениман се изнася. И както вече ти казах, изчезват и двестате долара. И после някой надава вой, че опосумите са ни се качили на главите, и в резултат нито цент от клиенти това лято. И толкова с мотела… Опосумите могат да завладеят това място, всъщност те са на път да го сторят — той поклати глава с мрачно предчувствие, показвайки колко е изненадан, че трябва да обяснява толкова елементарни неща.

— Още кафе? — попита жена му, поглеждайки го странично с кафеварката „Чемекс“ в ръка. — Какво не ти харесва в електрическите кафеварки?

Той поклати отрицателно глава на предлаганото кафе.

— Температурата не е каквато трябва да бъде. Много е висока. Когато стигне деветдесет градуса, водата освобождава всички горчиви съставки. Отрова за стомаха. Освен това не е хубаво кафето да бъде в такава непосредствена близост до реотана. От това вкусът му заприличва на терпентин.

— Поизмий си лицето — каза тя. — Още има сажди по него. И ако искаш, обади се на бедната леля Наоми след малко. Обясни й как стоят нещата. Не бих се изненадала, ако вече си приготвя багажа, за да замине.

— Сигурно не би се изненадала и ако разбереш, че ме е накарала аз да й събера багажа, а после да я откарам до гарата, където да поседи три часа, преди да омекне и да се върне обратно тук.

— Просто надникни при нея. Сега там е мисис Гъмидж, но не е редно да очакваш, че тя сама ще изглади нещата. Още повече, че ти си човекът, преследвал…

— … опосуми. Преследвах опосумите — той стана и се отправи към вратата. — Отивам до ресторанта и после ще огледам инвентара, който смятаме да купим. Не си ли виждала наръчника ми на Гросман? Без него съм като с вързани ръце.

— Имаш по-сериозни неща за вършене!

— По-късно. Обещавам да ги свърша днес следобед. Направи ми списък. Или ще отворим този ресторант, или не. Струва ми се, че не желаеш това толкова силно, колкото го желая аз.

— Мисля, че ще ни трябва готвач, а ние не можем да си позволим да наемем такъв.

— Точно така. Готвачът съм аз. Пикет изяви желание да бъде метр-д-отел, докато се изправим на крака. Но ако не оправя веднага нещата там, ще се провалим в началото. Между другото, ще имам нужда от още пари. В преразход сме.

— Говори с леля Наоми.

— Може би е по-добре ти да го направиш, особено след историята с опосумите — той се върна, наведе се над масата, за да я целуне по бузата, опитвайки се да изглежда уверен и че сякаш нищо не се бе случило, а вътре в себе си се закле, че този следобед наистина ще започне да боядисва гаража. Наистина, и то веднага, след като свършеше с оправянето на бара. А относно разговора с леля Наоми… ужасяваше се дори само от мисълта за това.

— Оправи се с нея днес следобед — каза Роуз. — Тя не хапе. Обясни й простичко нещата и ще те разбере. И за Бога, остави тази история с опосумите. Ще си помисли, че си луд. Знаеш, че е така, нали? Помниш ли когато й разказваше колко новородени опосумчета можели да седят в една чаена лъжичка и след това се опита да я убедиш, че именно по този начин майките им ги носят насам-натам? В чаена лъжичка, а? Не говори по същия начин или поне не го прави пред леля Наоми. Знам, че с Пикет можете да си разправяте дивотии по цял следобед, но, за Бога, въздържай се пред хора, които не могат да го разберат.

Той кимна с изражение, което трябваше да успокои Роуз, че му е дала добър съвет. Но тя пак го погледна с проницателния си поглед, прочете го като отворена книга, затова той и намигна и излезе, стараейки се да изглежда жизнерадостен. Разбира се, че беше права. Щеше да се отиде при старицата, след като обядват. Щеше да й занесе бонбони и цветя и щеше да й разкаже за митичния опосум, не, не за да я плаши естествено, нито за да се прави на идиот. Просто щеше да й разкаже, че опосумът бил голям колкото куче, че се опитал да изплаши котките й, щеше да опише как нещастните създания обичат да се завират под чаршафите, смятайки, че това е удобно място да се приютят за дълго. О, ако се постараеше, едва ли би имало нещо, в което да не може да я убеди.

Жул Пениман се бе навел пред кухненската врата и бършеше обувките си с парцал. Вече бяха излъскани — всъщност, бяха нови — и май не се нуждаеха от чак толкова внимание. Но той попиваше капките по тях със същата методичност и онзи специален наклон на главата, с които се разглеждаше в огледалото всеки ден по време на сутрешния ритуал по оформянето на мустачките и брадата. Истината бе, че краката го боляха, сякаш обувките му бяха по-малки с поне два номера. И, по дяволите, практически нямаше какво да направи, освен да скрива болката и да чака да стане непоносима.

Брадата му бе в стил Ван-Дайк, заострена накрая до такава степен, че на нея можеше да се наниже картоф. Сребристата му коса бе пригладена назад и прическата беше от онзи вид, който не би допуснал да се разбърка, освен ако ситуацията абсолютно не го налага. Поръсен с талк, напръскан с розово масло, засукал мустаци нагоре, той спокойно можеше да мине за бръснар. А какъв бе всъщност, никой не можеше да каже. Казваше, че е „излязъл в пенсия“ и се занимава с внос-износ. Носеше бели костюми. Събираше сребърни монети. По собствените му думи, беше „продукт на старата школа“. Преди няколко седмици се бе появил на прага след пътуване из Ориента. Търсел място „за да наблюдава морето“, както сам се изрази. И имал навика да си плаща наема навреме… дори в аванс. Дори само тази му добродетел беше достатъчна препоръка… поне за Роуз.

На всичко отгоре беше и начетен. Първоначално това допадна много на Ендрю, който разигра цяло представление, консултирайки се с него, когато дойде време да организира библиотеката. Те разполагаха с две дузини стари лавици, които можеха да се нареждат една върху друга. Лавиците, заедно с гарнитурата, картината с клипера, лампиона и стария китайски килим, създаваха предпоставките за подреждането на една доста уютна стая. Ендрю прерови собствените си книги, подбирайки онези, с които да запълни полиците. Но мисълта за случайно отбили се туристи, които да прелистват нещо ценно — или, не дай Боже, да го изнесат под колана на панталоните си или в чантичките си — го накара да подходи по-предпазливо. Последва съвета на Пикет и един ден подложи на изкушение леля Наоми с шоколадови трюфели и надуваеми латексови котки. В резултат на следващия ден той и Пикет предприеха сериозна експедиция до книжарницата на Бертрам Смит и след като похарчиха парите на леля Наоми, излязоха оттам с достатъчно кашони, за да натоварят стария пикап.

Но лавиците не можеха лесно да бъдат запълнени. Роуз предложи да наредят по тях разни украшенийца и дреболийки, но Ендрю твърдо се възпротиви. Пениман в пристъп на любезност им зае към двеста тома от собствената си значителна по обем библиотека. Томовете изглеждаха точно както трябваше — със стари тъмни корици, леко прашни, успокояващи — но по-голямата част от тях бяха на леко подозрителни теми или на чужди езици, като немски например. Ендрю се съмняваше тайно в себе си, че Пениман знае тези езици. Струваше му се, че просто иска да се изтъкне. „Пениман е фалшив“, заяви Ендрю пред Пикет и в потвърждение му показа един стар фолиант на немски, изпълнен с нещо, което изглеждаше като алхимически символи. Пикет поклати глава и задълбочено разгледа писанията, а после поиска книгата назаем. Имаше и други книги — върху историята на масонството, върху Илюминатите6, циганите, мормоните и забранените протестантски ритуали.

Ендрю виждаше тясна връзка между вманиачеността на Пениман към бръсненето и интереса му към тайните знания. В това имаше нещо отблъскващо. Роуз не виждаше нищо особено. Но го бе казала гласно, но Ендрю се опасяваше, че след евентуален разговор с Пениман, тя ще погледне на него — на Ендрю — с други очи: ще види старите му ризи, платнените му обувки, скъсани на пръстите, косата му, разрошена на запад сутрин и на изток следобед. Ендрю не можеше да понася Пениман. Дори не можеше да се обърне към него с мистър Пениман. Самото име му звучеше идиотски.

Пениман оправи яката си, изтупа ръце и влезе в кухнята. Поклони се едва доловимо на Роуз — жест, който от самото начало й се струваше „европейски“ и галантен.

— Значи проблеми с опосумите, така ли? Не исках да подслушвам, но беше невъзможно да не чуя поне част от разговора ви.

Роуз се поколеба за миг, поусмихна се и призна, че, да, оказва се, че имат проблеми с опосумите. Но това не би трябвало да тревожи мистър Пениман. Ендрю бил предприел необходимото. По-скоро се безпокоели повече за леля Наоми. Един опосум в нейната стая би могъл да се окаже капката, която ще прелее чашата. Здравето й било толкова крехко.

Пениман кимна.

— Всъщност бих могъл да се отбия при нея тази сутрин. Мога да си представя колко се е разтревожила снощи. Най-вероятно дори не може да се досети за всичко, което стои зад цялата гюрултия — той направи пауза, взе празната чаша на Ендрю и се взря в пъстървата, изрисувана на нея. Остави я леко намръщен. — Като се замисля, установявам, че и аз самият не разбирам напълно всички причини за суматохата. Ендрю, разбира се, е обяснил всичко. Стабилен младеж е той, Розана, стабилен. Няма да намерите друг като него — и отново кимна с любезно изражение на лицето. — Ще ми разрешите ли да ви наричам Роуз? Струва ми се, че през последния месец доста се посближихме. И всички тези официалности направо ме изморяват. А аз съм обикновен човек с обикновени навици, наистина. Именно затова се възхищавам на съпруга ви. Той е толкова… как да кажа? Обикновен, предполагам — и Пениман направи жест с ръка към масата и половината дузина овесени ядки за закуска: „Капитан Крънч“, „Кикс“, „Грейпнътс“, „Уайт Чекс“.

— О, Роуз би било чудесно. Всички ме наричат така — тя леко поруменя и стана, за да налее на Пениман чаша кафе. Той я гледаше усмихнат. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на начина, по който тя се движи — леко, уверено и без излишни действия. Работеше като машина: избърса предната част на готварската печка и вратичките на шкафчетата едновременно наливайки кафето. Той кимна за пореден път без видима причина, освен за да покаже по някакъв начин възхищението си.

— О-о — възкликна той, отпивайки от кафето. — Чудесно! — и раздвижи глътката из устата си, като че ли дегустираше вино. — Колко много интересно изглеждащи приспособления за приготвяне на кафе! Какво е онова устройство с тръбата и клапана?

— Използва се за кипване на мляко. Всъщност мъжът ми има три такива. Само Господ знае защо са му.

Пениман се усмихна широко и бавно поклати глава.

— Той прилича на дете, което обича играчките си, нали? — и вдигна ръка, сякаш предугаждаше реакцията: — Не искам да кажа нищо лошо с това. Честно казано, подобно отношение дори ми допада. Аз съм голям ценител на… как да се изразя?… На ексцентричността… предполагам, че е думата. Това е така… очарователно, по своеобразен начин. Ето онази лъжица за обиране на каймака, например — издължена жаба с отворена уста, седнала на пънче, да, тази с панталоните и накривената шапка. Обзалагам се, че това е нещо, донесено от Ендрю. Прав ли съм? Знаех си. Това място носи отпечатъка на неговото присъствие. Съвсем определено.

Той отново се усмихна и пак кимна, оглеждайки се като човек, който оценява произведенията на шестгодишно дете.

— И какво удоволствие му доставя всичко това, докато се занимава с него, а? Завиждам му. Струва ми се, че аз винаги съм бил прекалено сериозен. Прекалено… възрастен за годините си — той изрече последната фраза с театрално дълбок глас, подчертавайки, че ясно съзнава собствените си недостатъци и че с това прозрение те престават да бъдат недостатъци. Отпи нова глътка от кафето и погледна Роуз с погледа на художник. — Вие сте французойка — каза той с леко присвити очи.

— По линия на майка ми. В далечното минало. Те са били… Как ги наричаха?… Хугеноти. Винаги ми звучи като хотентоти. Живели са няколко години в Холандия, преди да пристигнат в Айова.

— Личи си по скулите ви. Колко прекрасно са изваяни. И моите предци са били французи. Изглежда, имаме доста общи неща.

Роуз му се усмихна, прибра кичур тъмна коса, паднал пред очите й и го напъха под кърпата, която беше пристегнала на челото си.

— Опасявам се, че сега трябва да измия съдините.

— Но разбира се — съгласи се той. — Разбира се. Колко страшно много работа има по откриването на един мотел, нали? Не бих се изненадал, ако през половината от времето мислите да плюете на всичко това. Струва ми се, че имате поне още шест месеца работа, а вие искате да смогнете за туристите през юни. Но Ендрю ще се справи, мисля. Какъв човек, какъв човек, наистина! Не бих искал да ви се натрапвам, но ако този мотел беше мой, бих минал още една четка на западната стена. Слънцето и океанът направо ще сдъвчат боята за броени дни.

— И Ендрю спомена нещо такова. Има го в списъка си.

— В списъка си ли? Но, разбира се, той е човек на списъците. И все пак жалко, че не можете да наемете един истински майстор, който да свърши всичко това. Знаете ли, Роуз, аз вярвам в успеха на вашето начинание. Вече дадох назаем книгите си на Ендрю, на вас бих могъл да заема каквото е необходимо, за да платите на бояджията — и той вдигна ръка, за да спре всякакви възражения. — Не бих го предложил, ако не се налагаше ние, хугенотите, да си помагаме. Не ми казвайте нито да, нито не. Просто помнете, че ви го предлагам. Това място ми харесва. Океанският въздух ми действа добре. Като нищо мога да реша да прекарам тук няколко години, стига Бог да ми дари това време. Нещо ми говори, че имам правото да направя подобно предложение.

— Благодаря ви, мистър Пениман. Както вече ви казах, Ендрю си е записал тази задача и обеща да се захване още днес следобед.

— Жул, Роуз. Никакъв мистър Пениман не искам да чувам повече. Не можем да се връщаме назад.

— Добре, нека бъде Жул.

Пениман докосна челото си и се усмихна. И сякаш спомнил си неочаквано нещо, попита:

— Кажи ми, Наоми събира ли монети? Прилича ми на човек, който… би могъл… какво има? — Роуз сви рамене и поклати глава отрицателно. — Изобщо не събира? Може би като малка, като девойка? Не си ли я чувала да говори за такова нещо… може би е споменавала за една особено ценна монета?

Роуз каза, че не е чувала, удивена от любопитството на Пениман. При други обстоятелства той даже би могъл да й стане приятен. Личеше му, че полага усилия, за да разговаря с хората. Светът имаше нужда от това, но само ако е искрено. Чудеше се дали това усилие е искрено у него, или просто играе някаква роля. Той си тръгна и тя се загледа в него. Походката му бе енергична, той си тананикаше и крачеше с опънати рамене. След миг вратата се затръшна и той се отправи, почуквайки с бастуна си по плочките на тротоара към Оушън Булевард, както правеше всяка сутрин. Около дръжката му се беше обвила змия от слонова кост, която изглеждаше като захапала опашката си.

2.

Ендрю стоеше изправен в онова, което се бе превърнало в бар. Много внимателно той си наля студено кафе. Биймс Пикет го наблюдаваше.

— Значи пълня я веднъж — каза Ендрю, — по този начин. — Той завърши операцията, остави кафеника и взе чашата си. — И изпивам половината, ето така — отпи половината и остави чашата. — Сега отново я напълвам и отново я изпивам — той изля кафето в гърлото си, този път до капка, и пак остави чашата с жест на фокусник, току-що завършил номер на сцената. — Значи тази чаша беше пълна с кафе два пъти. Така ли е?

Пикет го изгледа с присвити очи, преди да кимне.

— И сега е празна, така ли е?

— Така е. Празна е.

— Но забелязваш ли — каза усмихнато Ендрю, — че макар чашата да бе пълна два пъти, аз изпих само чаша и половина и в момента тя е празна — той я обърна с дъното нагоре, за да илюстрира думите си. Една-единствена черна капка звучно падна върху плота на бара.

— Мисля, че разбирам — каза Пикет. Той докосна два пръста на лявата си ръка с десния си показалец, обмисляйки проблема в цялата му дълбочина. — Моят съвет е да оставиш тази работа. Тук няма печалба. Заклевам се. Още Айнщайн на времето го е разбрал.

— Айнщайн ли? И той ли е експериментирал с чаши кафе?

— Не, май беше с чаши чай. И не ги е изпивал като тебе. Мисля, че е било свързано с реките… големите завои по тях. Той ги е разбрал.

— Така ли? Айнщайн? Като е разглеждал чаинките по дъното на чашата?

— Прочел съм го някъде, щом ти казвам — сви рамене Пикет.

Примерът допадна на Ендрю. Науката бе нещо, което винаги му носеше дълбоко удовлетворение. Един от братовчедите на Роуз бе прекарал години в центрофугиране мозъците на жаби, очевидно с неопределената надежда, че ще извлече нещо от експериментите. Статиите, които написа, бяха пълни с изумителни илюстрации. Значи, някой разбива мозъци на жаби, друг измерва кафето с чаши, докато един ден… какво? Трети стъпва на луната. Следващият доближава черна дупка и изчезва в нея. И кой би могъл да каже предварително какъв ще е резултатът, за добро или за зло? Ето, това беше удивителното.

— Това с изчезването на кафето не ти ли напомня за безкрайността? Не събужда ли в теб идеята за безграничното пространство. Като малък винаги съм си представял, че там някъде има въжена бариера, подобна на тази, която загражда двора на училището, и тя маркира края на всичко.

— Че защо, през нея би трябвало да се вижда. Въжената ограда все пак…

— Вече не си спомням. Кафе? — той поднесе останалото студено кафе към Пикет и бутна една чиста чаша. Пикет поклати глава отрицателно. — Обичам математическите мистерии — продължи Ендрю, — особено когато ги свалиш на земята, където те се свеждат до чаши кафе и други подобни. Което може да бъде доходоносно занимание за съдържател на ресторант.

Пикет кимна, но изглеждаше объркан.

— Знаеш ли, не съм сигурен, че тя беше напълнена два пъти. Струва ми се…

— Разбира се — каза Ендрю, — разбира се. Съобразих го сам… снощи. Всичко се крие в думите, нали? Какво имаме предвид, като казваме думата „пълня“? Дали искаме да кажем, че чашата е била напълнена два пъти или само е била допълвана? Такава е и думата „прозорец“. Погледни какво пише за нея в речника. Никой на този свят не може да ти каже дали „прозорец“ е онова, което спира вятъра или е дупката в стената, самият отвор. От друга страна, ти можеш да затвориш прозореца, можеш да се прехвърлиш през него, да го измиеш или да го счупиш. Представи си какво би било да си в състояние да минеш през нещо, което е достатъчно твърдо, за да може да се счупи. Езикът е нещо крайно интересно и ще ти кажа, че снощи, след две чашки уиски, ми изглеждаше още по-интересно. Първоначално си мислех, че съм разкрил тайната на бездънната чаша кафе, само че тази тайна работеше срещу моите интереси. Веднага схванах, че не мога да спечеля от това. По-скоро обратното. Да кажем, че налея две чаши, но клиентът изпие само чаша и половина от тях. Губя по половин чаша на всеки две налети. Представяш ли си каква загуба се натрупва с годините. Я да видим. Примерно, двеста чаши дневно, два дни в седмицата и половин чаша изчезва благодарение на математиката… значи губят се петдесет чаши на ден, умножени по… Ще затваряме ли в почивните дни?

— Може би и в понеделник също. Всички затварят в понеделник.

— Да — съгласи се Ендрю. — Не възнамерявахме да работим в понеделник. Сега обаче се обърках. Петдесет, умножено по какво? — той поклати глава и сви рамене. — Както и да е, само исках да ти демонстрирам. Написах кратко обяснение и го пратих по пощата до програмата „Господин Магьосник“ като своеобразна шега. Децата обожават подобни неща. Но не казвай на Роуз. Тя си въобразява, че си губя времето.

— Няма. Не се безпокой за това — Пикет седна на столче пред бара и се загледа към улицата, докато Ендрю отпиваше от студеното кафе и преглеждаше наръчника на Гросман. — Чудя се как ще те намерят клиентите, след като си забутан толкова далече от магистралата.

Ендрю вдигна поглед. Той съставяше списък на инвентара, който щеше да им трябва за бара. По-скоро съставяше три списъка: необходими неща, неща, които бе желателно да има, и неща под въпрос. Беше разделил страницата на три колони, надписвайки всяка с „Н“, „Ж“ и „В“. Тъй като големите теми не допускаха абсолютно организирания подход, той се опитваше да компенсира този им недостатък в малките неща. Първият списък изпълваше цялата колона и дори продължаваше на обратната страна на листа; списъкът „В“ съдържаше само едно нещо: гофрирани сламки, които можеха да се прегъват — забавление за деца, според него. В намеренията му не влизаше да обслужва и деца, поне не на бара. Въпрос на репутация, каза си той.

— Ще трябва да походиш. Ксерографираните листовки не са достатъчни. Дори най-доброто меню в света не е достатъчно.

— По-скоро си мисля, че има смисъл да пробутаме някаква обява в „Хералд“, особено след като работиш на половин ден там — Ендрю взе една от закачливите салфетки и се загледа в изрисуваното на нея ухилено куче, захапало пура. — Не познаваш ли някой в сферата на рекламите?

Пикет кимна:

— Познавам Прингъл, но той не става. Мрази ме за шегата, която си направих с него, като публикувах измислено писмо с името му. Хвали се, че бил един от основателите на „Фондацията Прингъл“, но се оказа, че лъже. Онези хора дори не искат да го приемат сред членовете. Както и да е, бъзиках го на тази тема и сега не можем да се гледаме. Той ще провали всяка реклама, която се опитам да пусна. Мога обаче да се доверя на Мери Кларк. Тя е умна. Разбира от оформление. Освен това говори френски.

— Жалко, че никой друг в Сийл Бийч не говори. Мисля, че ще е по-добре да я пуснем на английски.

— Ама, разбира се, разбира се — съгласи се Пикет с неопределен жест. — Но трябва да има нещо континентално в атмосферата. Не трябва да го представяме като някаква закусвалня с хамбургери. Ще ти подготвя вариант. Остави на мен. Измисли ли менюто?

— Не. Продължавам да експериментирам. Това, че по-рано не съм бил в този вид бизнес, ме спъва. Ясно го усещам. Но мисля, че мога да го превърна в предимство. Всеки клиент тук ще намира по някаква изненада за себе си. Да вземем например „Уийтабикс“. Покажи ми друг ресторант, където ги сервират. Няма такъв. Навсякъде предлагат само от стандартните зърнени ядки — едно и също навсякъде. Това е истината. Човек влязъл отдавна в бизнеса не вижда нищо друго освен самия бизнес, той не може да надскочи себе си и него го духат ветровете на очевидното. Външният човек обаче ще рискува с особеното, защото той знае, че то е специфично. И ще преуспее с наивността си. Ето, това е моето кредо. Като говорим за „Уийтабикс“, кога пътуваш за Ванкувър?

— Вдругиден. Ама ти сигурен ли си, че те са контрабанда? Главата ми просто не побира идеята за контрабандни ядки. Не можем ли да ги поръчаме чрез местните дистрибутори?

— Абсурд. Както ти казах, няма нито един ресторант в континенталната част на Съединените щати, който ги предлага, или поне аз не съм чувал. Но най-добрите ресторанти в Англия и Канада не биха отворили вратите си, без да имат солиден запас от тях. Едно време можеше да се намери друга марка, известна като „Ръскетс“. Естествено „Ръскетс“ не са точно като „Уийтабикс“, но доста приличат на тях — малки плоски бисквитки от бяло брашно. Някои хора ги натрошават, преди да ги залеят с млякото и да сложат захарта, други ги пускат цели в купичките и после ги нарязват с лъжиците си. Имах един приятел, който ги стриваше с ръце в самото начало. Попитах защо го прави. Ако му харесват така, би могъл да избере която и да е било от другите марки, без да забележи разликата. Точно това е идеята — стратегия. Да се предложи на клиентите нещо необикновено. Нека бъде пълноценна, здрава храна, но не я предлагай като при конкурентите, защото провалът ти е гарантиран.

— Но представяш ли си какъв път имам да бия до Канада с пикапа?

— Не ходи с пикапа. На границата вероятно конфискуват кутиите с „Уийтабикс“, защото се хвърлят на очи. Постави се на мястото на митничарите: те ще се запитат защо, по дяволите, един човек ще прекарва контрабандно „Уийтабикс“ в стар пикап, след като в документите му пише, че трябва да е на семинар на редакторите на колони за нещастно влюбени. А и пикапът ще ти скрои някоя изненада по пътя. Напълни багажника на колата си. Това ще е достатъчно. Ще докараме пак след няколко месеца — той замълча и помисли. — Аз плащам бензина.

Пикет кимна с физиономията на човек, който напълно се доверява на наивната гениалност на Ендрю, който можеше да прозре истинската същност на нещата, виждайки в сърцевината им, от обратната им страна, отвътре навън и от горе на долу. Беше много лесно да се усъмни в преценката му, но Пикет винаги гледаше с подозрение на лесните неща. Простотата винаги бе най-доброто прикритие. Да речем, че го хванеха на границата с товара „Уийтабикс“. Какво му пречеше да се престори на наивен: „Контрабанда ли? С ядки «Уийтабикс»?“ И какво щяха да му сторят, да не би да го застрелят?

— Между другото, кога ще излезе първата колона за нещастно влюбени? — поинтересува се Ендрю.

— По̀ следващия петък. Продължавам да се занимавам с оформлението. Ще излиза всеки ден в „Хералд“, но ако се получи добра, не виждам защо да не се отделя рано или късно. Джорджия ще ми помага.

— И много ли са писмата? Откъде знаят адреса, на който да ги изпратят?

— А, писмата ги измислям аз, заедно с адресите и всичко останало. А Джорджия им отговаря. Но тя е прекалено пряма. Не е достатъчно съпричастна, по мое мнение. Съветва всички да плюят на това. Давам й веднъж писмо от една жена в Саутгейт, чийто съпруг е загубил интерес към нея. „Отслабнете, направете си козметична операция на лицето и му кажете да се маха по дяволите“ беше съветът на Джорджия. Моят съвет бе да си купи прозрачна нощница и няколко пакета билки за баня. Това се оформя в стандартния ми отговор.

— Какви билки за баня?

Пикет кимна:

— Може да се поръчат чрез женските списания — малки пакетчета със сушени ябълки, розови пъпки и лавандула. Слагаш ги във ваната заедно с шампоана и другите ароматични масла, влизаш в нея, намигайки на партньора си, нали разбираш, така… провокативно. И това го превръща в сексуално динамо.

— И всичко това плува по повърхността на водата, така ли? Бог да ни е на помощ. Няма ли по-лесен метод?

— По-лесният метод е чрез гняв — отговори Пикет. — Мнението на обществеността е, че хората имат нужда от него. Именно това е една от причините, поради които отивам във Ванкувър. Семинарът там представлява водещият форум по въпросите на нещастно влюбените.

— Ето тук мненията ни се различават — отсече Ендрю. — Науката, занимаваща се с ядките за закуска, препоръчва курс в обратна посока и аз смятам да докажа, че това е правилният път. По дяволите яростта. По дяволите всичките водещи форуми. Ако аз водех тази колона, щях да препоръчам въздържане от брак. Или избираме този път, или се превръщаме в диви животни, носещи се в обратната посока. Защо не ги посъветваш да натрупат в леглото плодове със символично значение — праскови, банани, разрязани смокини и други подобни. Наречи този подход фройдистки, макар и само за да му придадеш легитимност. И се подписвай като „Д-р Пикет“ — Ендрю прегледа списъка си отново и мина по него с гумата. — Записах пикели за лед, куки за лед, черпаци за лед, прътове за събаряне на ледени висулки, кофички за лед, формички за лед и оцветители за лед. Какво съм пропуснал?

— От кои формички? — наклони глава Пикет.

— С формата на сирени, жаби, смешни шапки и обувки с висок ток. Ще се въздържа от непристойната тема. Никакви очни ябълки, буболечки или голи жени.

— Разумно е — кимна Пикет в знак на съгласие. — Без кич. — Той прегледа на свой ред списъка. — Каква е тази „бъркачка“?

— Не ми е съвсем ясно. Речникът не дава други производни след „бъркотевица“. Но мисля, че има нещо общо с разбъркването.

— Не можеш ли да използваш обикновена лъжица в такъв случай?

— Иди в „Кука за котле“, ако предпочиташ лъжиците. Тук ще използваме бъркачки. Или поне така си мисля. Ще се обадя на Уолт, за да разбера какво точно представлява това.

Пикет се доближи до витрината към улицата и изтри малко кръгче в препарата, с който беше намазана, за да вижда по-добре.

— Разгледах книгите на Пениман, няколко от тях.

— И какво? — попита Ендрю.

— Мисля, че си струва да бъде наблюдаван.

— Защо? Да не си пада по сребърните прибори? И да изчаква удобния момент, за да ни обере и да се изпари през прозореца?

— Едва ли е точно това. Мисля, че не му е необходимо да обира когото и да е било. Нещо ми подсказва, че старият ти чичо Артър може да знае нещо за него, макар че едва ли би ни казал. В този човек е интересно не само името.

— Имена, имена, имена. Помниш ли какво говореше за стария Мъниуърт? Ако има някой, за когото да е по-малко вероятно да бъде замесен в тези неща, то аз не знам кой може да е този човек. Горкият нещастник… свърши прикован на легло от някаква болест. И какво му имаше?

Пикет се намръщи.

— Не съм съвсем сигурен. Може да е било от възрастта. Някакво заболяване на костите. Та той не можеше да стане от стола си до самия край.

— И накрая го намериха насечен на парчета в магазина му от някакъв крадец-наркоман! Каква гледка беше, Господи — Ендрю потръпна, спомняйки си написаното за случая във вестника. — Но ето какво ще ти кажа: ако Мъниуърт е бил замесен в някакви тъмни сделки, той нямаше да умре по този начин. Знаеш, ме съм прав. Щеше да бъде нещо по-екзотично. Нещо от рода на Фу Манчу.

— Точно обратното. Това, което смяташ, съвсем не е необходимо. Нали по този начин щеше да се разбере кои са. Тези хора биват разкривани по най-незначителните улики, а не благодарение на нещо очевидно за всички. Нали не си ги видял да идват и да си отиват в лимузини? А видя ли с какъв бастун се разхожда Пениман?

— Разбира се.

Пикет го погледна и бавно кимна.

— Помниш ли шапката на Мъниуърт — онази, с въдичарските принадлежности?

— Смътно.

— Е, аз си я спомням. На тази шапка висяха различни неща, които никой нормален въдичар не би и помислил да използва като примамка за риба. Повечето от тях играеха ролята на димна завеса, ако разбираш какво ти говоря. Но един от предметите се различаваше — морска змия, увила се около самата себе си и захапала опашката си. И какво мислиш, че се е надявал да улови с нея? Някоя сляпа риба? Това изобщо не беше примамка и спокойно можеш да цитираш мнението ми по въпроса. А дяволът, който го бе насякъл, съвсем не беше изпаднал наркоман, излязъл за двайсетачка. Знаеш ли, че убиецът умря, преди да стигне до съдебната зала?

— Така ли? — погледна го с широко разтворени очи Ендрю.

— Това е факт. Бил е отровен. Дали са му бъркани яйца с дроб от отровна риба. Свършил с нос в чинията. Прочетох го в полицейски рапорт.

— Точно като онзи… как му беше името? Мъжът с очилата. Или името му ми напомняше за очила… абсурдно име. Трябва да си го е измислил. Помниш ли? Един морски капитан. Умря в Лонг Бийч през 65-а. А бе ти ми разказа за него. Не бяха ли намерили рибешка отрова в чашата му с уиски?

Пикет сви рамене, но го направи с физиономията на човек, който ясно вижда истинската същност на нещата.

— Такова предположение беше изказано впоследствие. Хейстингс вдигна голям шум с хипотезата си, но истината бе, че мъжът беше стар — на деветдесет и осем години — и вече го бяха погребали. На никого не му пукаше какво го е убило. Можеше да го отнесе птеродактил и това едва ли щеше да прекъсне нечий обяд. Ето го и Пениман — каза Пикет, насочвайки вниманието си към събитията на улицата. — Къде, по дяволите, ходи всяка сутрин? Защо не сме го проследили досега?

Ендрю поклати глава:

— Нямахме време. Роуз буквално ме преследва с нейния списък. А той е толкова дълъг, че с него може да се застеле улицата. Тя не разбира деликатните моменти в подготовката на един бар за откриване, в подреждането на целия проклет ресторант, дявол да го вземе. А има съмнения в способността ми да ръководя нещата. Не ми го е казала направо, но аз го чувствам. Проклет да бъда, ако отстъпя точно сега. Не може да няма тук нещо, което да съм в състояние да направя както трябва. Роуз е поела горния етаж и се справя. Не мога да не го призная.

— Е — каза Пикет и отново седна на столчето, — готов съм да се обзаложа, че твоят приятел с бастуна е нещо много повече, отколкото си представяме. Хващам се на бас, че той би могъл да ти разкаже някои работи относно отравянето на човек с вътрешностите на риба, само дето няма как да отвориш дума на тази тема, когато си говорите. Или би се озовал с някакъв полуизяден сандвич в ръката, преди да обърнеш внимание на ухилената му физиономия от другата страна на масата. И това ще бъде последното нещо, което очите ти ще видят, преди да си се възнесъл на небето… Виж това — Пикет бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам изрезка от вестник… снимка. Той се огледа и едва след това я разгъна. Снимката беше на човек в болнично легло — очевидно мъртъв. До леглото му стояха трима други: лекар, някакъв заплашителен тип, облечен в костюм… и човек, който поразително приличаше на Жул Пениман. Снимката обаче беше неясна и третият мъж можеше да бъде който и да е.

— Кой е той? — попита Ендрю.

— Пениман — отвърна Пикет, без да се поколебае.

— Така ли пише там?

— Не, не пише така. Споменава се за „неидентифицирано трето лице“. Но защо не я разгледаш по-добре?

Ендрю присви очи върху снимката. Приличащият на Пениман държеше нещо на отворената си длан — две монети, доколкото можеше да се различи — и изглеждаше като че ли в този момент ги подава, или току-що са му били подадени, или се готви да направи нещо с тях… като например да ги положи върху очните кухини на мъртвеца.

— Мили Боже — прошепна Ендрю, — дали не иска да ги сложи върху очите на трупа? Не знаех, че този обичай още се прилага.

— Зависи от кои, не мислиш ли?

— Какво значи „кои“? — вдигна поглед Ендрю.

— Вездесъщите „те“ — поясни Пикет. — Кого мислиш, че имаме предвид, когато се изразяваме по този начин?

Ендрю отново поклати глава:

— Не знам. Мислех, че това е просто начин на изразяване. Удобна фраза. Нищо повече от това. И ако се опиташ да си представяш лице зад всички тези изречения, направо ще полудееш, не разбираш ли? Това си е чиста проба шизофрения.

— Но може и да не е. Когато зад тези неопределени фрази всъщност има лице. И, опасявам се, нашият случай е именно такъв. Защото са замесени неизвестен брой от така наречените „Пазители“.

— Извинявай — усмихна се Ендрю, — не разбрах кои. Загубих нишката на мисълта ти.

— Те. Нали това се опитвам да ти обясня. Тук изобщо не става дума за безпредложни изречения. Пазителите са се появили в дълбока древност и името се отнася за хора с определена функция… смъртно опасна — Пикет снижи глас и хвърли поглед към вратата на кухнята. — Чел ли си легендите за Скитниците-евреи?

— Че те много ли са? Аз мислех, че е имало само един.

— С годините може да са се събрали цяла група. Бродили са из Европа. Селяните оставяли кръстосани гребла по угарите на нивите си, под които онези спели. Било нещо като магически тотем, който ги предпазвал. Животните им носели храна. Имало и един тип, който играел главната роля — безсмъртен магьосник. Останалите били негови последователи, които можели да продължават своя живот с тайни средства. Сглобявам тази история фрагмент по фрагмент, но мога отсега да ти кажа, че в нея се говори за риба и монети и само Бог знае точно какви талисмани и символи. И повярвай, не ти разправям измислици. Говоря ти самата истина и ако искаш вярвай, ако искаш недей, но аз мисля, че сме захвърлени в центъра на събитията.

— Значи, ти твърдиш, че има… какво?… цяла дружина от „тях“? И какво искат те от теб?

Пикет сви рамене:

— Не забравяй, че не знам достатъчно. А всяко невежество тук е смъртно опасно. Не изключвам, че е възможно те да контролират всичко. Всичко. Мен, теб, стълба пред портата, защо не дори и въртенето на планетата.

Ендрю щракна с пръсти. Изведнъж се бе досетил. Беше чел за тези неща в един роман.

— Като в Балзак! Как се казваше… „Тринайсетте“. За „тях“ ли ставаше дума?

Пикет го погледна уморено. После поклати глава.

— Това, което Балзак е знаел по въпроса, ти можеш да го събереш в шапката си. Някои от тях може да са били създадени в Париж, естествено. Или където и да е. Дори тук.

— Тук, в този мотел?

— Нали това ти казвам. Един от тях вече е тук, макар и не задължително в мотела. Тук — в Сийл Бийч.

— Значи, казваш ми, че Пениман…

— Нищо не ти казвам. Някои неща знам, а за други мога само да предполагам. И все пак отнасяй се по-любезно с него, за да не се окажеш от погрешната страна на отровната риба.

За миг през главата на Ендрю мина мисълта, че той няма представа коя е правилната й страна, затова лениво мушна пръст в изрезката, която все още стоеше пред него.

— Кой е мъртвецът, тогава?

— Джек Раби7 — каза простичко Пикет.

Ендрю изведнъж изстина. Погледна пак снимката. Третият определено можеше да бъде и Пениман. Но монети върху очите на покойника… самата идея беше прекалено морбидна. И освен това, какъв бе изводът? Какъв би могъл да бъде смисълът на всичко това?

— Защо е необходимо да му слагат монети върху очите — попита Ендрю, сгъна снимката на две и я подаде на Пикет. Струваше му се, че й се е нагледал предостатъчно. Тя намекваше за неща, за които не искаше да научава повече.

— Аз нищо не съм казвал за монети в очите му, ти го изрече. Лично на мен не ми изглежда, че се канят да правят точно това. Аз мисля, че това е заплащане. Някой е умрял и някой друг го е убил. Сребърниците са възнаграждение за извършената услуга. Заплащане за дълга серия предателства.

— Евтино се предлага, не мислиш ли? — каза Ендрю, говорейки за Пениман или който и да бе третият.

— Не сме видели монетите, нали?

— И защо мислиш те са го направили?

— Не мисля, че те са го направили. Струва ми се, че един от тях го е направил, работейки срещу интересите на другите. Има нещо в тези монети…

Ендрю се опита да се задълбочи отново в наръчника на Гросман — съвсем неочаквано всички подробности в него за различни видове джин и битер започнаха да му се струват много полезни за здравето и приятни за обмисляне. Когато в разговорите за конспирациите се стигнеше до детайлите, от това му настръхваха косите. Нещо витаеше във въздуха. Беше го почувствал още снощи, докато чакаше на дървото. И не беше сигурен, че е готов за това нещо. Този Пикет с неговите мистерии! Истината е, че ако не ровиш за тях, няма и да се сблъскаш с тях. Не се занимавай с тези неща — това щеше да го посъветва Роуз. Колко разумен съвет.

— Защо мислиш, че препоръчва ножовете за плодове да са от неръждаема стомана?

— Кой? Пениман?

— Не, Гросман. Какво му е лошото на един нож от въглеродна стомана? Той запазва острието си по-дълго.

— От него плодът потъмнява. А от неръждаемата стомана не потъмнява. Има някаква химия във всичко това. Не мога да го обясня по-добре. Аз бих ти препоръчал стъклен нож. Използват ги накъде.

— Те ли? — попита Ендрю, представяйки си Пениман да излиза от мъглата със стъклен нож в едната ръка и ужасна риба в другата.

— Не, не Те. Забравих къде. Дали не беше в един хотел в Сингапур.

Ендрю кимна с облекчение.

— А какво ще кажеш за един от ножовете Гинзу8? Видях да ги рекламират по телевизията. Убеждаваха, че може да блъскаш по тях с чук, без да им стане нищо.

Пикет го погледна озадачено.

— И защо е необходимо да го правиш?

— Нямам представа — отговори Ендрю, клатейки глава. — Мисля, че може да ти се наложи само от общи съображения. Смятам да се доверя на Гросман. Мотото ми е да не се доверявам на нищо модерно. Така че „ножове от неръждаема стомана — три броя“.

Списъкът му изглеждаше доста впечатляващ, но щеше да има нужда от цяло състояние, за да го изпълни. И въпреки това не можеше да се примири с мисълта барът му да остане недоокомплектован. В сърцето си беше човек, който искаше или всичко, или нищо.

— Ти чел ли си книгата на Балзак? — попита той Пикет.

— Преди години.

— Как беше името на стареца? Ферагус. Точно така. Спомняш ли си: „Истинска драма се криеше в начина, по който бе отпуснал съсухрените си клепачи“. Представи си какво нещо само — „съсухрени клепачи“. О, как ми допада идеята на романа — за Тринайсетте, за Унищожителите.

— Никак няма да ти хареса, ако вземат та влязат сега през вратата.

— Значи, наистина мислиш, че са Те.

— Не — отсече Пикет. — Нашите са друг тип. Онези не са Те. Онези Тринайсет нито ги има, нито някога са съществували. Това, с което се сблъскваме днес, не е измислица. Мистър Пениман е… който и да е, и аз пак ти напомням да внимаваш с него.

— Но тогава има ли наши тринайсет?

— Откъде да знам? Може да са десет, а може и да са една дузина.

— Дяволска дузина, ако питаш мен. А… точно така ще наречем ресторанта.

— Какво, „Дяволската дузина“?

— Звучи доста хранително, не мислиш ли? И с всички тези тринайсеторки наоколо, ми се струва подходящо. Това ще бъде нашата шега.

— Звучи ми малко евтино. Като ресторант от верига, като сладкарница.

— Тогава, да го наречем „Тринайсет“. Само това. И дори е много добре. Нали това е адресът ни. „Едит Съркъл“ номер 13. Съдбата отново се намесва в наша полза. Ето, такива работи най ми харесват — тайнственият двоен смисъл. За обикновения човек това си е просто адрес. Но за онзи, който върви из мъглата, това наименование означава нещо. И на теб ти харесва, признай. Числото е символ на предзнаменование.

— Звънко е — сви рамене Пикет. — Но…

— Никакво „но“ — отряза Ендрю. — В него се съдържа някаква неотвратимост — той неочаквано погледна Пикет, след това надникна през полуотворената врата, през която се излизаше в коридора към кухнята. Очевидно задоволен от резултата, продължи шепнешком: — Като говорим за отрови и конспирации, как беше името на твоя човек в „Борба с гризачите“? Онзи, когото интервюира за вестника?

— Биф Шато.

— А, точно той. Как можах да забравя подобно име. С какви отрови разполага той?

— Най-вече антикоагуланти.

— Те действат бързо, не беше ли така? Даваш на опосума една доза и… какво?… умира за по-малко от час.

Пикет поклати глава:

— Не, не мисля, че е точно това. Повечето от тях са с кумулативно действие. Плъхът си гризва малко в понеделник, хапва във вторник, продължава да се храни с апетит до четвъртък. Седмица по-късно вече е болнав. И тогава, доколкото разбрах, цялата му кръв изведнъж се превръща на па̀ра или нещо подобно и започва да се просмуква през всяка пора на кожата му. Отвратително, но ефективно.

— Случвало ли им се е някога да убият куче по грешка?

— Май, да. Но рядко. Кучето би трябвало да изяде маса отрова. Предполагам, че биха могли да убият и слон, ако разполагат с достатъчно време, за да го направят както трябва.

Ендрю кимна и поглади бузата си.

— Може ли този Шато да ми даде един мъртъв опосум?

— Според мен дори и повече. Непрекъснато намират умрели опосуми из дворовете на хората, които ги вземат за огромни плъхове. Мисля, че и сега на сметището има поне половин дузина.

— Имам нужда само от един — каза Ендрю. Той пристъпи до прозореца и погледна навън, сякаш изведнъж се беше разбързал. Улицата беше потънала в сянка, защото слънцето се намираше зад къщата, но покривите блестяха под ослепителните му лъчи, а по главния път Пасифик Коуст, на една пряка оттук, тълпи от босоноги младежи се отправяха към плажа, за да се порадват на топлата пролетна вода. Вслушвайки се, Ендрю погледна и назад към коридора. Някъде на втория етаж виеше прахосмукачката. Роуз нещо работеше. Бог да я благослови, помисли си Ендрю, докато двамата с Пикет се измъкваха през задната врата, отправяйки се към стария метрополитен на Ендрю, паркиран до тротоара. Усещането, че Роуз се е хванала на работа, опитвайки се да подчини на себе си дървената къща, бе същото като спокойствието, което го обземаше сутрин, когато слагаше кафето на огъня. Това бяха миговете, в които мъжете намираха упование. Те им даваха опора в живота.

Имаше дни, когато му се струваше, че стената, подът, столовете, на които сядаше, са станал и прозрачни и всеки миг ще престанат да съществуват, така както изгасва пламъкът на свещ, оставяйки след себе си единствено размиващата се във въздуха струйка дим. Тогава отнякъде се появяваше Роуз, стиснала в ръка парцал за прах, чук или ножици за подстригване на стобора, и столовете, стените и подът се материализираха отново от въздуха и дружелюбно му се усмихваха. О, без нея той щеше да се превърне в медуза, в безтелесен призрак. Знаеше това и си го повтаряше всеки ден.

И затова можеше да бъде простено късогледството й, когато ставаше дума за кули от бирени кутии, внос на ядки за закуска или точния избор на бутилката джин или скоч. Защото за тези случаи тя разполагаше с него — гения на този вид неща. И беше спокойна, че няма да й се наложи да се главоболи с тях.

Метрополитенът изръмжа в посока на магистралата, изхвърляйки от ауспуха си тъмен облак. С малко повече късмет, Роуз нямаше да ги чуе и той щеше да се прибере по-късно, без да го усети. Пикет щеше да поиска да спрат в „Спокоен свят“, за да се видят с чичо Артър, но нямаше време за това. Сега ставаше дума за бизнес. Той трябваше да се оправи с леля Наоми днес следобеда или щеше да има неприятности.

Милата стара леля Наоми. През деня — когато не хъркаше и котките й пръсваха по покривите на съседите — му беше толкова лесно да погледне благодушно на нещата. И мисълта, че Роуз върши работа в момента, правеше това дори още по-лесно. Понякога. Истината бе, че в други случаи беше по-лесно да се чувства виновен. Той въздъхна, объркан от собствените си мисли. Добре, той би могъл да поеме в ръцете си деликатните неща. В това беше силата му. Никой не би трябвало да иска нещо повече от него. Какво беше казал баща му по въпроса? „Ако е лесно, щяха да намерят някой друг да го свърши.“ Или нещо в този смисъл. Тази мисъл можеше директно да се приложи в момента, макар че едва ли бе възможно да се обясни защо беше точно така. В този момент той осъзна, че Пикет нещо му говори… пита го за нещо.

— Какво? Извинявай?

— Попитах те за какво ти е отрова?

Същата нощ Ендрю остана до късно в библиотеката. Мисис Гъмидж и леля Наоми играха скрабъл до единайсет и после си легнаха. Роуз беше заспала преди няколко часа. Пениман се прибра в десет. Към полунощ къщата бе тъмна и единствената светлина в нея идваше от лампиона в библиотеката. Ендрю се чувстваше като конспиратор, но на практика не конспирираше с никого. Планът от началото до края си беше лично негов. Не го бе обсъдил дори с Пикет, макар приятелят му да се бе съгласил да дойде рано сутринта, уж на път за кея с въдицата. В шест сутринта, помисли Ендрю и се усмихна, историята ще бъде разказана.

Той изчака да стане точно полунощ не от други съображения, а заради романтиката. След това, усещайки някаква празнота в гръдния си кош, се отправи нагоре по стълбите към тавана, носейки мъртвия опосум в сак. Беше започнал да се вмирисва, макар да го бяха намерили вчера в Гардън Гроув разкъсан може би от котките. Трябваше му малко късмет, за да изиграе картите си правилно. Стълбището бе тъмно, но той не смееше да използва фенерче. Да го открият точно сега, би означавало… Трудно му беше да каже какво. Щяха да го отведат. Мъже в бели престилки щяха да му задават измамно прости въпроси. Щяха да му центрофугират мозъка и да стигнат до своите заключения.

Той предпазливо стъпи на перваза на малката ниша на капандурата, извеждаща на покрива. Събитията от предната нощ изключваха използването на стълба. Виждаше сянката от телескопа на Пикет през отвора на капандурата. Бавно и внимателно той го премести встрани, отвори капака и излезе на покрива. Слава Богу, наклонът не беше голям. Издърпа сака след себе си, остави го на покрива и предпазливо се придвижи по асфалтовите керемиди към мястото, където още от снощи бе останал пръта, подпрян сред клоните на камфоровото дърво. Беше си на мястото.

Изтегли го през листата, прекара го над един от клоните и го положи с примката пред себе си. Луната нямаше да изгрее поне още един час, това поне бе научил миналата нощ. Опосумът му му сътрудничеше по най-добрия начин. Мъртвите опосуми не могат нищо да разкажат, помисли той и се усмихна. Затегна примката около шията му и теглейки пръта зад гърба си, крадешком се промъкна към прозореца на леля Наоми.

Беше затворен. Естествено, че щеше да бъде. Да не беше луда да се излага на опасността от нови мародери. Миналата нощ бе посяла страх в сърцето й. Ендрю бръкна в задния си джоб, извади от него дълга шпатула, провря я в процепа между двете крила на лошо прилепените прозорци. Миг по-късно вече бе вдигнал езика на заключалката. В горещата нощ не полъхваше никакъв бриз, който да наруши съня на леля Наоми.

Ако се появяха проблеми, ако тя отново се събудеше, тогава смяташе да остави опосума, където си беше, и да бутне пръта обратно сред листата на дървото. Щеше да прекоси покрива до гаража и оттам да скочи на горния капак на пикапа. Прозорецът на библиотеката беше широко отворен и вред него имаше складиран куп тухли. Щеше да се озове в стола си за по-малко от две минути, а единственото, което щяха да намерят на покрива, бе мъртвия опосум. Беше обмислил плана си следобеда и бе направил оглед откъм улицата. Сякаш самото провидение се бе погрижило всичко да си е на мястото: купчината тухли, опосумът, прътът, лежащ под дървото — всичко му бе поднесено като на табла, опаковано и пристегнато с панделка. Ако имаше късмет, нямаше да се налага да използва варианта с бързото изтегляне. Щеше да бъде много по-чисто, ако съумееше да остави опосума в спалнята на леля Наоми и да й даде възможност сама да го намери сутринта.

В стаята не помръдваше нищо. Леля Наоми гротескно хъркаше, без това да пречи на котките. Той пъхна пръта през прозореца едва дишайки. Най-зрелищно щеше да се получи, ако пуснеше опосума направо на леглото й, но това най-вероятно щеше да я събуди и тя щеше да изписка. По-добре близо до вратата, за да изглежда като че ли животното се е опитвало да се измъкне, но не е успяло. Той нагласи пръта и започна да отпуска въжето. То веднага се отпусна, опосумът шльопна на пода и Ендрю мигновено изтегли пръта през прозореца.

Затвори го, плъзна се към дървото и спусна пръта през листата, така че да остане подпрян на същия клон, на който бе стоял целия ден. Приведен, напрегнал слух, той преброи до шейсет. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Тя даже не бе помръднала.

Върна се при прозореца, извади пак шпатулата и бутна резето в заключено положение. Миг по-късно беше при капандурата, премести телескопа на Пикет на мястото му и бутна сака зад оголените проводници, свързани за откритите клеми. Спусна се на пръсти по тясното стълбище, изми ръцете си в умивалника в кухнята и отвори кутия бира, за да отпразнува. Часовникът показваше едва 12:13, а той беше свършил цялата работа.

Прекалено напрегнат, за да може да заспи, той легна на дивана с намерението да почете, а след половин час си отвори още една бира. Почете още малко, но нямаше настроение за това, защото мислите му непрекъснато се отклоняваха и в един момент осъзна, че е заинтригуван от сложната изработка на чашите за кафе. Това го насочи към сребърните прибори за хранене, после към медните тенджери и тигани, и към големите сита, през които можеха да се изцедят по двайсет фунта фетучини. Замечта се по екстравагантните шапки на майсторите-готвачи, помисли си дали да не си сложи и той такава, застанал пред невъзможно огромна еспресо-машина, представляваща плетеница от тръби и кранове, издигаща се до тавана.

Събудиха го удари по вратата. Едновременно с тях се разнесе писък, идващ отнякъде… отгоре, където беше тавана. Ендрю излезе в дневната, триейки с ръка лицето си. Чувстваше се като премазан, обезводнен скитник. Загърната в хавлията си, Роуз се втурна покрай него към входната врата. Рязко я отвори и видя през себе си Пикет с въдица и сандъче с принадлежности в ръка и по изключение с шапка. Той отвори уста, за да изпее ролята, която двамата с Ендрю бяха разработили вчерашния следобед, но Роуз се втурна към стълбището, викайки на Ендрю да я последва.

На горния етаж се сблъскаха с мисис Гъмидж, сложила ръка през устата си и застанала пред отворената врата на стаята на леля Наоми. Миризмата на опосума прискърбно се беше засилила в ранните утринни часове. В ограниченото пространство на стаята тя даже надвиваше миризмата на котките, които изглежда бяха имали съвсем малко време да се позанимават с тялото му. Бяха го проучили колкото да се откажат и да го оставят на мира. Перфектно. Ендрю прехапа устна и намигна на Пикет.

Леля Наоми седеше изправена в леглото си, все още с ролките в косата от снощи. Дишаше като чайник.

— Как — осведоми се тя с кух, жалостив глас — се е озовала тази твар в стаята ми?

Ендрю избута мисис Гъмидж от пътя си.

— Донесете ми лопата за изгребване — каза той, поемайки нещата в свои ръце. — От гаража. Широката, с алуминиевата дръжка.

— Аз ще отида — обади се Пикет и изтича надолу по стълбите.

Ендрю огледа изучаващо мъртвия опосум.

— Котките са се справили с него — и кимна на леля Наоми, която го гледаше сякаш бе говореща маймуна. — Котките — обясни той с по-висок глас, — те са го уморили. Вижте го, целият е в драскотини. Като при китайците — Смъртта на хилядата порязвания. Много неприятна работа — и той поклати глава. Пикет се качи, трополейки с лопатата в ръка. — Какво мислиш? — попита го Ендрю загрижено.

Пикет го изгледа и после проговори:

— Изглежда сякаш… какво?… сякаш са котките, мисля — и той се наведе, за да погледне отблизо, но изкриви лице и се дръпна назад. — Доста са го измъчили, а?

Ендрю кимна.

— Не ти ли прилича на онзи, който видяхме на задната ограда преди два дни? На големина е същият.

Пикет кимна.

— Сигурен съм, че е той — после погледна към Роуз, която го разглеждаше с особено тежък поглед. — Е, не мога да се закълна, че е той. Не бих го подписал. Но ако ме накарат да го разпозная в полицията… — гласът му заглъхна и той се престори, че отново разглежда създанието, като клатеше глава, сякаш не можеше да повярва.

Роуз седна на леглото до леля Наоми и я потупа през одеялото по крака.

— Не можеш ли да го махнеш оттук? — попита тя Ендрю.

— Веднага. Дръпнете се, мисис Гъмидж. Един мъртъв опосум ще слезе по стълбите. Защо не се обадите в „Борба с гризачите“? Там има един мъж на име Биф Шато, когото съм използвал в миналото. Това е точно по неговата част. И все пак, да благодарим на Бога за котките, а? Това място щеше да е истински ад без тях. Нито една стая нямаше да е гарантирана от тези чудовища. И как вони само, а?

По стълбите се чуха нови стъпки и след малко се показа самият мистър Пениман. Натрапник, помисли си Ендрю. Беше намерил време да измасажира скалпа си. Можеше да се случи какво ли не — да ги нападнат крадци, пещерни хора, марсианци, и той нямаше дори да изругае. На Ендрю му хрумна, че този момент е особено удобен, за да се спъне и стовари разкапания опосум в лицето на Пениман. Никой нямаше да може да каже, че не е станало напълно случайно. Но реши да не го прави. Номерът с опосума можеше да се сравни с произведение на изкуството. И не беше необходимо да го превръща във фарс.

— Извинете, мистър Пениман — каза Ендрю, минавайки покрай него на площадката. — Намерихме един опосум, който е решил да полудува в спалнята на Наоми. Тероризирал я е, докато не се намесили котките. Бог да ги благослови, както вече казах. Господ обича котки. На света няма нищо друго като тях — и той продължи странично надолу, държейки пред себе си лопатата. Пикет го следваше по петите. — Котките… доколкото знам, са свещени животни в Борнео — допълни той през рамо и продължи да говори дълго след като Пениман вече не можеше да го чуе. Ако млъкнеше, щеше да се задави от смях. Щеше да изпадне в конвулсии. Щеше да се наложи да извикат доктор, който да му даде успокоително. И цялата успешно проведена операция щеше да се провали.

Видя мисис Гъмидж да излиза от кухнята. Знаеше резултата: току-що бе изслушала съобщението на телефонния секретар в „Борба с гризачите“. Нямаше какво друго да бъде. Беше ясно още когато я изпрати да се обади, но тя не бе помислила за това. Нещата, за които мисис Гъмидж не мислеше, можеха да запълнят цяла книга. Та нали още нямаше и шест сутринта. Единственото, което би могла да направи, бе да остави чрез секретаря съобщение за случилото се, което Шато щеше да изслуша доста по-късно. Още по-късно днес той щеше да изпрати човек с микробуса, който щеше да знае стотици истории за побъркани опосуми, които на пълчища бродят по света.

Ендрю беше оневинен. Нямаше какво да се усуква по въпроса. В момента той държеше истината на лопатата. Бяха си позволили да се усъмнят в разказа му за опосума, нали? Е, ето ви го! Ендрю едва не се изсмя гръмко. Беше поел юздите в ръцете си и бе извел на спасителния бряг носещата се към хаоса сутрин, и го бе направил точно под носа на Пениман. Смяташе да посети леля Наоми по-късно, след като тя се успокоеше, след като махнеше отвратителните ролки от косата си. Щеше да й поиска малка сумица за нуждите на ресторанта. Петстотин долара биха… Всъщност, не биха стигнали за нищо. Хиляда обаче щяха да му позволят да купи нещата, предвидени за бара, а с остатъка можеше да купи и по една бутилка от различните видове малцово уиски. Вносителят, към който се бе ориентирал, имаше в листата си четиридесет и две марки по тринайсет долара средна цена. Което правеше петстотин и колко… и нещо. Не беше добър в сметките.

Поспря, за да се усмихне на излизащата през вратата мисис Гъмидж и й благодари за безполезния телефонен разговор. Тя му се усмихна в отговор и кимна. Пикет стоеше до тях мълчаливо с шапка в ръка. Мустаците му имаха крещяща нужда от подстригване.

— Отивам при Наоми — обяви мисис Гъмидж. — Ще й занеса чая.

Ендрю й намигна.

— Направете го, мисис Гъмидж. Бих предложил да е от лайка заради успокоителното му въздействие. Избягвайте всичко, което съдържа кофеин. Аз сам бих й го занесъл, но този приятел спешно трябва да бъде изхвърлен в кофата за смет, преди къщата да се е изнесла заради него. След това отивам за риба. Мисля, че сте се виждали с мистър Пикет?

Мисис Гъмидж кимна, продължавайки да се усмихва с всичките си зъби.

— Да, разбира се, че сте се виждали — продължи Ендрю. — И то много пъти. Е, довиждане в такъв случай. Ако позвънят от „Борба с гризачите“, кажете им, че тялото ще бъде в кофата зад гаража. При нормални обстоятелства би трябвало да се обърнем към друга служба, но аз държа в случая да бъдат именно те. Защото разполагат с необходимото, за да проверят за наличието на чумни бълхи.

Мисис Гъмидж примигна. Ендрю й кимна, излезе през вратата, изсипа тялото на опосума в празната кофа за смет, захлупи я с капака и подпря лопатата на картонената стена на гаража. Пикет го последва в прохладната тъмнина вътре и изчака на прага Ендрю да запали осветлението.

— Това е най-хилещата се жена, която някога съм срещал — каза той и нахлупи шапката си. — Щях да допусна, че е восъчна статуя, ако не знаех, че е жива. Или робот. Не можеш да имаш доверие в подобно лице. Невъзможно е да прочетеш мислите му.

Ендрю кимна, занимавайки се с някаква торбичка, пълна с бели гранули, оставена на тезгяха. Отстрани с черен флумастер беше надраскано нещо невъзможно — символите на химическо съединение.

— Тя има речник от около трийсет фрази, повечето от които се отнасят до чая, скрабъла и сменянето на спалното бельо на бедната Наоми. И всички те звучат като програмирани. Мен ако питаш, тази жена има някакъв тъмен мотив, за да прави всичко това.

Пикет видя, че той развързва и после завързва обратно торбичката. Беше неспокоен.

— Каква е? Хлоро… нещо?

— Хлорофасинон — обясни Ендрю. — Не, още не съм я замесил в нищо. Най-добре би било с мокра ярма, от която да се оформят курабийки — той остави обратно торбичката с видимо отвращение. — Мислех да ги пръсна така, че да изглежда като че ли се опитвам да тровя опосумите. Може би Роуз щеше да приеме нещата малко по-сериозно, ако го бях направил.

— Сигурен съм, че щеше да погледне напълно сериозно — съгласи се Пикет. — Защото, представи си какво би станало, ако наистина отровиш нещо? Опосум, например. Но, ако отровиш някоя котка, Боже опази? Тогава с теб е свършено.

Ендрю изгледа торбичката.

— Ще се мразя цял живот, ако отровя каквото и да е било. Идеята беше само за отклоняване на вниманието — един съпътстващ ход за затвърждаване на впечатлението. И се наложи единствено след провала на отвличането на котките. Роуз прозря истината. Значи трябваше по някакъв начин да я изработя, да я накарам да се усъмни в себе си. Да я накарам да разбере, че съм бил напълно сериозен, когато й разказах за опосумите.

— Ти да не би наистина да си сериозен? Моят съвет е да оставиш всичко това. Като при риболова — срязваш примамката и се измиташ. Жалко е, че в околността няма поне един опосум. Това щеше да помогне.

Ендрю въздъхна.

— Май има. Струва ми се, че един живее под къщата. От него му хрумна и цялата идея.

— Добре тогава! Покажи го на Роуз. Това е твоето доказателство, и то точно там, където ти трябва.

— Не мога да кажа, че наистина има опосум под пода. Тя ще иска да го махна оттам.

Пикет изгледа втренчено Ендрю като човек, опитващ се да извлече някакъв смисъл от празни приказки.

— Чакай сега! Да не искаш да ми кажеш, че въпреки отровата и мъртвия опосум в стаята на Наоми, въпреки страховете да не те хванат на покрива посред нощ, онова, което ти действително искаш, е да опазиш опосума, който се е настанил под къщата ви?

Ендрю сви рамене и после кимна с виновно изражение.

— Те са такива сладури, с този нос и всичко останало.

— Е, щом е така, аз не мога да ти помогна по никакъв начин — заяви Пикет. — След като сам не си в състояние да решиш кои са приоритетите ти.

— Не издържам, когато чуя за „приоритети“. Това ме изморява — Ендрю взе торбичката с отрова. Държеше я така, сякаш в нея имаше свита на кълбо змия или цяло гнездо паяци. — Трябва да я изхвърля веднага на боклука, докато още мога да разсъждавам логично. Но не казвай на Шато, моля те. Не бих искал да разбере, че съм се отървал от нея, след като изпросих от него цели пет фунта за унищожаването на несъществуващи плъхове.

Пикет поклати глава.

— Изхвърли я. Аз бих направил така. Страх ме е от отровите, особено след като Пениман се навърта наоколо. Човек просто не знае какво може да намери в бирата си.

— Дадено — кимна Ендрю, излезе навън, хвърли торбичката в друга кофа за смет и я издърпа на колелцата й далече от гаража, така че служителите на „Борба с гризачите“ да не се натъкнат случайно на нея, когато търсят опосума.

— Оставих си въдицата и сандъчето с принадлежностите в дневната — спомни си изведнъж Пикет.

— Иди и ги вземи. Аз ще събера своите. Най-добре да не идвам с теб вътре… поне засега — неясно защо, идеята да се изправи лице в лице с Роуз го изпълваше с ужас. Щеше да изчака да се уталожи пушилката.

В мига, когато Пикет се обърна, за да отиде, входната врата се хлопна и пред тях се появи мисис Гъмидж, която носеше капещ филтър за кафеварка, задръстен със смляно кафе.

— Не мога да хвърля това в умивалника — усмихна им се тя. — Ще задръстят септичния резервоар.

— Нямаме септичен резервоар — усмихна се в отговор Ендрю. — За хора като нас има само обикновена канализация.

Тя прекоси задния двор и вдигна капака на кофата, която Ендрю току-що беше преместил. Остави го на земята, погледна вътре подозрително и после изтръска утайката.

— В тази няма опосуми — каза тя радостно и се наведе, за да вземе капака. После го захлупи шумно и забързано се върна в къщата, мърморейки за „бедната Наоми“, която „така се изплаши“. Гласът й постепенно заглъхна.

Вратата отново се затръшна, а Пикет продължаваше да стои на празната веранда, потънал в мисли. Погледът му беше изпразнен от съдържание, което означаваше, че той най-сетне започва да вижда някакви неща в истинската им светлина. Съзнанието му бе потопено в заговори, разчленяваше ги на съставните им компоненти, после отново ги сглобяваше в началния им вид, скачаше от отровните риби на убийците, на нощните светлини в небето, а в мислите му изплуваха Мъниуърт и Пениман, чичо Артър, носещ се през потънали в нощна мъгла петролни полета в червената си, натъпкана с електроника кола, тресяща се по неравностите на пътя, търсещ с поглед издайническата светлина на непредпазливо открит фенер, която в мига на съзирането й щеше да му разкрие тайните манипулации на световните банки и машинациите на правителствата. Той се обърна на вдървените си крака и тръгна за въдицата си.

3.

Каквото и да ставаше, усещането бе сякаш падаше нощта, усещане, че двайсет века на битки, на предателства, на цивилизации и премествания на континентите се разбиват в каменна стена. Нещо завършваше пълната си обиколка — понесено от вятъра, нахлуващ от изток. Горещ и някак тънък вятър — пустинен вятър, наситен с мириса на пелин и речни корита, опитващ се да издуха керемидите от покривите през нощта, разпръскващ листата на чинарите, поемащ морската пяна от гърба на студеното северно течение, блъскащо вълните си в основите на кея, за да полети над почти безлюдния морски бряг.

Вятърът неуспешно се опита да изтръгне вестника от ръцете на Жул Пениман, седнал до масичка от секвоя в сянката на стария кей, отпивайки кафе от пластмасова чаша. И докато седеше там, наблюдавайки морето над ръба на вестника, той мислеше, че нещо на този свят се бе изтръгнало на свобода, беше се събудило и се промъкваше към него, а защо не и редом с него, през пустошта. Той се усмихна и поглади брадата си, после бръсна с нокът някакъв конец от коляното на белите си панталони. Усещаше тежкото му дрезгаво дишане в свистенето на вятъра, възприемаше го като мелодията на фалшиво свирещ оркестър. И макар в момента да долавяше само намек за звука на тромпетите, в близките дни щеше да се изсипе градушка и дъжд от огън и кръв, при това може би буквално. Надяваше се да е така.

Кафето беше направо ужасно — най-вероятно бе сварено още сутринта и после само бе подгрято на котлона. Ендрю Ванберген правеше отлично кафе. Това поне не можеше да му се отрече. Не че този въпрос особено вълнуваше Пениман — кафето си беше кафе. Пиеше го, защото трябваше да запълни с нещо стомаха си — все още му се налагаше да прави това. Но му се искаше да види този свят освободен от странните си малки привички. Ако зависеше от него — както не бе изключено скоро да стане — той щеше да направи така, че плажовете да се изчистят от пясъка, а мидените черупки да се стрият на прах и да се размесят с цимент. И щеше да навира всичко, наистина. Полепналите по основите на кея миди и ракообразни му причиняваха страдание почти в същата степен, в която страдаше от слънчевата светлина. Гръмкият смях на невидим рибар се забиваше в тила му като назъбеното острие на нож за чистене на риба.

Бяха изминали само четири седмици след пътуването му из Близкия изток. Сребърниците бяха на сигурно място и той очакваше деня, когато щеше да притежава всичките. Един-единствен от оставащите пет продължаваше да го озадачава и той предполагаше, че по някакъв начин, по някое време в древността, нещо е било направено, за да стане неразпознаваем. Но щеше да намери и него. Някой знаеше къде се намира и какво представлява и беше само въпрос на време да изтръгне тази информация от когото трябва, дори ако се налагаше да се справи с всеки поединично.

Той не бе единственият, който долавяше нещо във вятъра. През последните месеци във вестниците — при това не в таблоидите9, а и във вестниците на големите градове — се бяха появили много разкази за странни събития. Някаква коза се качила в кабината на камион, собственост на малко известна фирма за доставки, и освободила ръчната спирачка. После насочила камиона надолу по склона на някакъв хълм точно в едно дърво и скочила миг преди той да избухне в пламъци, които го изпепелили. Две прасета преди месец тероризирали магазин за понички, избягали през паркинга с цяла дузина захаросани понички и ровили на входа на една млекарница, докато шокираният продавач не им дал да пият мляко. И когато в крайна сметка ги заградили, оказало се, че играят сложна игра на асфалта на паркинга, бутайки поничките насам-натам със зурлите си. От Хънтингтън Бийч пък съобщили за хипопотам, появил се изненадващо от мъглата рано сутринта, за да изчезне също така бързо и неочаквано. Трийсет кита се бяха изхвърлили на брега в Мексико.

За журналистите тези случки може и да бяха крайно забавни, но не и за Пениман — за него те бяха ясно проявление на демоничните сили. Сякаш някаква невидима ръка разбуждаше природата от дълъг летаргичен сън, за да я използва в серия от контраходове на една конспирация, която той не разбираше. Едва ли имаше нещо, което по-малко да му допада от това, което не разбираше.

Някой щеше да се надигне, за да заеме местата на Мъниуърт и Аурей. И когато Пениман се справеше с Пфениг, някой на този свят, неподозирайки нищо, щеше да заеме неговото място, ако, разбира се, някоя от монетите го откриеше. Целият номер бе в това да ги познае, когато се появят, а те щяха да се появят… и един от тях щеше да носи неоткриваемия сребърник. Вече хилядолетия всички Пазители работеха като едно цяло, но през всичкото време нечия сянка падаше над всичките им начинания. Имаше тайни посещения, изчезващи сребърници, сребърници, появяващи се наново в притежание на маймуни или в коремите на опосуми, след като са били загубени в продължение на десетилетия и всичко това се развиваше като една тайнствена симфония, оркестрирана… от кого?

Пениман знаеше пазената в дълбока тайна самоличност на човека, който дирижираше оркестъра, знаеше кой е този таен наблюдател. И знаеше, че същият този човек търси собственото си избавление с цената на това да гарантира, че монетите никога няма да се съберат. Едно добро деяние, продължаващо цели две хилядолетия. Но Пениман не знаеше като какъв се представя този човек. Не беше възможно да потърси „Искариотски, Юда“ в телефонния указател на Сийл Бийч и да намери адреса му. Този човек можеше да бъде кметът на града, телевизионен техник или, още по-вероятно, онзи скитник, който спеше опрял гръб на бетонната тоалетна зад кея. Можеше да се представя за какъвто си поиска. Имаше определена процедура, която бе в състояние да разкрие самоличността на някой от Пазителите, но техният господар не бе подвластен на подобен тест, не, ако не бъде разкрит директно. Е, скоро той трябваше да се намеси по някакъв начин, който и да беше. Пениман щеше да го накара. Опитваше се да го постигне от близо двеста години — събирайки и криейки сребърниците, давайки един, за да получи два, готов на всякакво престъпление, купувайки и продавайки крале и президенти, множейки съкровището си от сребърници. Днес гърнето вече бе почти пълно. Почти.

Хаосът настъпваше и това бе добре дошло за Пениман. Понякога — доста често напоследък — той предпочиташе да слуша смущенията по радиото вместо музиката на станциите. Съзнателно търсеше този дрезгав, хаотичен писък, изпълнен със среднощен ужас и преставаше да чува лигавия смях на човешките същества, преструващи се на радостни. Той извади плоското шише от джоба на палтото си и изпи остатъка на розовия с тебеширен вкус антацид. Почувства мравки да полазват по темето му и за миг му се стори, че вдишва прах. Буквално усети пулса му да забавя ход като стар ръждясал двигател. С трепереща ръка потърси стъкления мускал в джоба на панталоните си. Погледна с присвити очи капката еликсир на дъното и поклати недоволно глава. Направи гримаса, изпи капката, запуши мускала и го прибра.

Изля остатъка от кафето на пясъка и кимна на човека, който се приближаваше към него по плажа. Усещаше еликсира да се разлива по артериите му, връщайки му силата. Мъжът, който идваше срещу него, бе един досадник, чиято глава бе пълна с глупости за летящи чинии. Беше настоял Пениман да посети една от сбирките на литературното им общество и не искаше и да чуе за отказ. Съществуваше възможност този мъж да знае повече, отколкото изглеждаше, и — защо не? — можеше да е Пазител и да притежава сребърник. Можеше монетата да се намира в джоба му дори в този момент. Беше ли такъв наистина? Пениман направи жест към стола и леко се надигна сякаш в знак на приветствие. Порови в джоба си, извади сребърен четвърт долар и намигна на мъжа, който сядаше с широка и глупава усмивка на лицето си.

— Я виж това — каза Пениман и щракна с палец монетата във въздуха. Тя изчезна, след което Пениман с изражение на безкрайно удивление я извади от ухото на мъжа.

На половината път до кея имаше телескоп, закрепен на стар ръждясал триножник, боядисан в безвкусно бяло и червено, който в ясно време можеше да се използва, за да се види навътре в морето остров Каталина. Но можеше да се насочи и на север към пристанището на Лос Анджелис, както и на юг към петролните полета на Хънтингтън Бийч. Висок старец с късо подстригана коса пусна десетцентова монета в процепа на телескопа и го завъртя към плажа, внимателно настройвайки го на фокус. До телескопа беше паркирана червена кола — малка електрическа кола, като количките, използвани на игрищата за голф за пренасяне на стиковете на играчите, представляваща двайсет процента използваемо пространство и осемдесет процента перки и обтекатели, сякаш беше стар кадилак, умален от магьосник. Енергията се черпеше от двайсетволтов акумулатор, който се зареждаше от контакта в стената и ставаше за придвижване по кея, ако собственикът й бе много стар или не можеше да използва краката си.

Артър Ийстман погледна през обектива. Лицето на човека, когото наблюдаваше, не издаваше нищо, освен че той чака нещо или някого. Вятърът духаше с някакво отчаяние, като бавния ручей на столетие, изнизващо се към своя край, като тихото шумолене от прелистването на последните страници на книга. Това никак не харесваше на чичо Артър. Следващата седмица щеше да покаже. Той завъртя телескопа към морето. Нищо.

Механизмът на телескопа изщрака и той се закова на статива. Чичо Артър слезе от малката площадка, на която бе монтирано устройството. Можеше да се разходи надолу по кея и да види как върви риболовът. Пресният въздух щеше да му подейства добре. Но точно в същия миг зърна племенника на Наоми — Ендрю Ванберген, който хвърляше въдицата си редом с младия Пикет и двамата гръмогласно се смееха. Очевидно още не го бяха видели. Май щеше да бъде най-добре да ги остави да се занимават. Пикет имаше навика да задава твърде много въпроси. А котлето вреше и около него се бяха събрали прекалено много готвачи. Излишно бе и Пикет да се приближи със солницата в ръка. Той беше добро момче — и двамата бяха свестни — и времето им щеше да дойде. Но не още. Щеше да ги остави да ловят риба.

Качвайки се в колата си, той забеляза, че Пениман е подхванал разговор с един от идиотите приятели на Ендрю. Пениман явно бе стигнал до ръба на отчаянието. Той забавляваше човека с фокуси с монети. Чичо Артър седна на седалката и се замисли за около минута, после отново хвърли поглед към морето и безшумно се отдалечи с колата си от кея надолу към „Мейн стрийт10“.

Още същия следобед леля Наоми беше посетена от доктор.

— Страшно се е изплашила — прошепна докторът, когато Ендрю надзърна през вратата. После излезе на стълбищната площадка и бутна вратата зад себе си. Ендрю тъжно поклати глава, криейки плика с шоколадови бонбони зад гърба си. Докторът направи пауза, колкото да свали очилата си, после бавно и внимателно започна да ги бърше с къс от хартиена салфетка, сложи ги отново, леко примижа, пак ги свали и ги избърса допълнително, превръщайки обикновените си действия в своеобразна драма. Ендрю го гледаше, насилвайки се да издържи.

— Да не става от леглото — това е моят съвет. Но ще й трябва и спокойствие — докторът беше пълна нула. Ендрю веднага го прозря. Нещо в погледа му го издаваше и сякаш казваше на света: „Не знам нищо по който и да е въпрос, затова ще се престоря на много загрижен“. Беше идеалният лекар за леля Наоми, която искаше лекар, който да не знае нищо. Един свестен лекар на негово място просто щеше да я посъветва да стане от това легло, да спре да хленчи, да изхвърли котките и да проветри стаята в продължение на една седмица.

Докторът почти не притежаваше брада, сякаш бе еволюирал за едно поколение от рибите. Косата му бе окапала на две симетрични места, така че бе плешив като лешояд над челото и в самия център на главата си и вчесваше тясната ивица коса, останала му между двете голи петна така, че половината падаше напред, а другата половина бе заметната назад. Това го правеше да изглежда като че ли е нахлупил рядък вид вносна шапка.

Този човек преглеждаше по домовете срещу чудовищна такса, която леля Наоми с удоволствие заплащаше. Ендрю беше доволен, защото в противен случай именно на него щеше да се падне задачата да я превози през града до кабинета на доктора. Доктор Гарибалди, така беше името му. Въпреки знойната жега бе облечен в черен костюм и носеше вратовръзка.

— Има нужда от движение, нали разбирате — каза той, поглеждайки странично Ендрю като човек, разкриващ тайна, която не бива да бъде споделяна.

— Ясно, почивка в леглото и раздвижване — кимна Ендрю и попита: — А шоколад може ли да яде?

Докторът енергично поклати глава:

— Не бих я посъветвал. Много е калорично за нея.

— Алкохол?

— Не повече от чаша сухо бяло вино с яденето.

— Какво точно й има — поинтересува се Ендрю, — освен, че е инвалид?

— Ами — започна докторът — сложно е да се обясни на неспециалист. Вените и артериите, нали разбирате, са като малки тунели, ако мога да се изразя така, за да може кръвта да… как да ви кажа?… да преминава през тях, може би. — Той направи жест с двете си ръце, прекарвайки едната през другата, като кола минаваща през тунел. — Следвате ли мисълта ми? — попита той. Ендрю се усмихна и кимна. — Когато човек е млад, в тях има известна еластичност, не много по-различна от тази на гумен маркуч.

Ендрю широко разтвори очи, смаян от дълбоките познания на доктора в сферата на анатомията.

— Аха-а-а… започвам да схващам — каза той. — Еластичност?

— Да, наистина. Налягането, разбирате ли. Сърцето е като помпа…

— Всичко това има библейски прецедент, струва ми се… на тази еластичност. При изгонването на евреите, ако не греша.

Докторът остро го погледна и поклати глава, сякаш не разбираше съвсем добре.

— Мойсей — започна Ендрю — бил излязъл в шубраците… разбирате ли? Търсел нещо. Не си спомням какво точно, дали не беше охраненото теле. Можем да проверим веднага, ако се наложи. И, ако си спомням правилно същността на притчата, той завързал магарето си за едно дърво и извървял половин миля.

Докторът го гледаше втренчено. Ендрю се усмихна сладко. Не си струваше да се изсмива на глас може би, но си струваше да го изгледа и той изчака за реакция в продължение на шест секунди. Не се случи нищо особено, освен че докторът не сваляше поглед от него. Мисли си, че съм луд, мина през главата на Ендрю. Често изпадаше в подобни ситуации. Като случая с малките опосумчета и чаената лъжица. Този свят не е бил създаден с чувство за хумор. И възприемаше сам себе си прекалено сериозно. Веднъж на шега съобщи на автомонтьора в една бензиностанция, че нещо не е наред с „Джонсъновите щанги“ в неговия метрополитен. Мъжът избърза мръсните си ръце в панталоните и го погледна със същия поглед, с който сега го гледаше докторът. „Няма такова нещо“, заяви той и поклати глава, за да покаже, че от всички живи идиоти на този свят, които бе виждал, никой не може да се сравни и на половина с това, което представлява Ендрю.

Докторът отвори чантата си, хвърли бърз поглед във вътрешността й и се отправи към стълбите.

— И никакво кафе. Най-вече кафе. Киселините могат да разрушат защитното покритие в стомаха й. А кофеинът!… Добре, запомнете: не трябва да се преуморява. Изобщо. Това е най-лошото. Предписах й валиум. Бедната душа има нужда от спокойствие. Разбрах, че тази сутрин нещо я е разтревожило — намерила някакво животно в стаята си.

— Точно така — потвърди Ендрю, който изпита чувство на срам в този момент. — Става дума за опосум. През нощта го разкъсали котките. Прочетох някъде, че са тръгнали да мигрират… на юг. Говори се за настъпващ ледников период според „Сайънтифик Американ“. Четете ли го?

— Да… Искам да кажа, чета го когато мога. Аз съм зает човек, непрекъснато обикалям по домовете и така нататък. Котките ли имахте предвид? — той отново избърса очилата си, погледна Ендрю и отстъпи заднешком надолу по стълбите. — Ще намина пак след седмица. И дръжте настрана тези твари от стаята й, защото на котките не може да се разчита.

Ендрю го последва, мислейки си, че ако той беше плешив, щеше да си татуира нещо в центъра на темето — в самия център, така че никой да не го вижда, освен ако се наведе. За миг му мина и мисълта да напише нещо на главата на доктор Гарибалди с флумастер, но това щеше да е невъзможно, освен ако докторът не заспи или умре. От друга страна, ако беше мъртъв, нямаше да има особен смисъл да го прави, освен ако не възнамеряваше да възбуди известно удивление и подозрение между патоанатомите и преките му роднини. Най-добре щеше да е, ако е невъзможно надписът да бъде разбран. „Като се хващаш за работа, мислеше си той, наблюдавайки доктор Гарибалди да минава през дневната в посока на входното стълбище, поне я свърши както трябва.“ Ще трябва да се напише на темето му нещо, което да няма разумно обяснение. Безсмислено навързани срички би било едно добро решение. Но ако са римувани, ще е още по-добре, защото в този случай ще се създаде впечатлението, че означават нещо. Представяше си как Пикет забелязва надписа върху главата на доктора. Очите му се ококорват и после той пада по лице в храстите.

Докторът излезе през входната врата и застана на площадката отвън. Ендрю се ръкува с него и забеляза, че ръката му прилича на гъба, от която, ако се стисне по-силно, ще се посипят спори. Рязко я пусна.

— Понеже говорехме за животните в стаята й, докторе… имам предвид котките — с всичката козина, шум, кашони, в които спят, недоизядената храна. Това едва ли й е от полза. Ще ми бъде много трудно да се разделим с тях, но може би това се налага. Всички ние ги обожаваме — и аз, и жена ми — но сме длъжни да направим някои жертви, за да можем макар и в най-малка степен да помогнем на Наоми да се пооправи.

— Ако ставаше дума за астма или алергия — каза докторът с гримаса на лицето, — щях да се съглася. Но в случая имаме обща отпадналост, така да се каже. И котките могат да й повдигнат духа. — Той направи пауза и намигна на Ендрю. После се наведе напред и прошепна в ухото му: — Тя ще надживее и двама ни, ако се въздържа от висококалорична храна, тютюн и алкохол — и се забърза към колата си като малко затлъстяло зверче — мармот или ракун.

Ендрю се върна в къщата и подсвирквайки си, се изкачи по стълбите с плика шоколадови бонбони в ръка. Почука два пъти на вратата, после леко я открехна и надзърна вътре. Видя леля си Наоми, подпряна на възглавници. Изглеждаше изморена, но, от друга страна, кой не би се изморил да лежи по цял ден в стая, пълна с котки? Всъщност, когато се взря по-отблизо, той видя, че тя е не толкова изморена, а по-скоро смазана: от обстоятелствата, от лекарите, от опосумите, от света като цяло.

Леля Наоми беше неразгадаема и това бе проблемът й или поне един от проблемите. Или беше това, или просто си беше празноглава. Истината бе, че Ендрю не бе успял да разбере що за човек бе тя… не съвсем. Той се отнасяше със смесени чувства към неразгадаемите хора, към източните мистици, към хората, смятащи се за гении и към онези всезнаещи, захапали лули, хора, които срещаше в книжарниците или магазините за екзотични животни. Техните познания никога не можеха да се дефинират ясно и поради това — макар като малък да бе решил, че просто не е достатъчно умен, за да установи дълбочината на знанията им — когато порасна, той започна да става подозрителен.

Страданието на леля Наоми беше нещо подобно. Беше това, беше онова, беше нещо трето: нещо я щракаше, нещо я срязваше, обземаше я апатия. Железните капсули не помогнаха, ортопедичните възглавници й донесоха пристъпи на главоболие. Цяла армия доктори я посети през време на дългия й живот, и онези, които се бяха оттеглили първи, бяха същите, които определиха причините за страданията й като „психосоматични“. Чичо Артър бе препоръчал нещо, наречено „масаж в леглото“ — устройство, което беше продавал на младини по домовете. Представляваше електронен апарат, който тихо бръмчеше и разместваше пълнежа на матрака й. По неизвестни причини, малко след като Ендрю го включи в мрежата, устройството се повреди и благодарение на някаква ексцентричност на физическите закони беше станало причина крачето на нощното шкафче да се подгъне, след което апаратът вече не можеше да се изключи, докато Ендрю, който чу заплашително блъскане по тавана и виковете на леля Наоми, не бе изтичал по стълбите и не бе дръпнал кабела от контакта.

Ендрю определено предпочиташе болестите, които можеха да се дефинират по-конкретно. Ако бе доктор, той нямаше да издържи и десет минути при леля Наоми. Веднъж, след като бяха дискутирали смъртта на съпруга на Наоми след само две години брачен живот, Ендрю беше споделил с Роуз „Че кой не би умрял?“, опитвайки да се пошегува. Не беше много смешно наистина и Роуз го бе погледнала смразяващо.

Имаше някакви тайни в миналото на леля Наоми — както се казва, и тя имаше нейните скелети, скрити в гардероба. Обстоятелствата около смъртта на съпруга й бяха една от тези тайни. Мисис Гъмидж знаеше за тези обстоятелства. Двете жени бяха първи приятелки от училище, ако подобно нещо изобщо бе мислимо. В един момент отношенията им бяха охладнели, защото и двете се бяха влюбили в един и същи мъж — Майлс Лептън — но за него се бе омъжила леля Наоми. Той бил силно впечатлен от историята с лъжицата на прасето и беше съумял да си я изпроси, или поне така бе подразбрала Роуз. Мисис Гъмидж — която, разбира се, по онова време още не е била мисис Гъмидж — се почувствала измамена и ги проклела, но след смъртта на Лептън старите рани бяха започнали бавно да заздравяват. Изминали години, преди между двете жени да настъпи помирение. Мисис Гъмидж дошла на Запад, след като не успяла в живота, а леля Наоми благородно се бе съгласила да я приеме в дома си. Това бе наскърбило душата на Ендрю. Все пак ставаше дума за неговия дом. И той бе човекът, който бе приел мисис Гъмидж, което не попречи леля Наоми да се превърне в нещо като светица за тази си постъпка.

Той се усмихна лъчезарно на леля Наоми:

— Как се чувстваш? — попита той и предпазливо седна на края на леглото. Тя отвори едното си око и го погледна сякаш той бе някакво създание от зоологическата градина, случайно попаднало в чужда клетка. — Малко шоколад?

— Не понасям шоколад — каза тя, въздишайки. — Не можеш да си представиш какво ми причинява.

— Наистина ли? — поклати глава Ендрю, опитвайки неуспешно да си го представи. — Донесох ти трюфели. Натурални. Аз съм много предпазлив с консервантите. Четох статия за химическите консерванти в шоколадите — цял списък с отрови, дълъг половин миля.

Наоми запази мълчание за момент, после отвори очи и погледна плика с бонбоните. Топлият следобеден бриз издуваше като балон завесите на прозореца.

— Не можеш ли да наместиш възглавниците на една стара жена? — попита тя съвсем неочаквано.

— Разбира се, разбира се — Ендрю стана и след като леля Наоми се наклони напред, той поизправи половин дузината възглавници, подреждайки ги във формата на каньон. Тя се облегна назад и веднага отскочи напред, сякаш се бе убола на скрит сред тях кактус.

— О-о-х, гърба ми — извика тя и изкриви лице. — Размачкай ги, Ендрю. Не мога да понеса такова нещо.

— Разбира се! — извика той, макар че не можеше да разбере какво точно е онова нещо, което гърбът й не можеше да понесе. Невъзможно бе да я задоволи, невъзможно бе да се справи със сложните й болести. — Ето сега. Ето. Леко се отпусни само на инч. Как е така?

Тя се намести сред възглавниците като в прекалено гореща вана, сви рамене и направи кисела гримаса. После разтърси глава, поносимо неудовлетворена. Все пак, нали не го накара да ги пренарежда повторно. Беше разбрала, че е безнадеждно и изражението на лицето й казваше: „Е, какво точно искаш?“.

— Сметана — обади се той, — какао и масло. Само това, разбира се, и малко ароматизатори. Но никакви химикали за придаване на вкус… единствено екстракт от орехи, капка алкохол и плодове. Чудесна храна за здравето. Доктор Гарибалди ги препоръча.

Тя го погледна изпитателно. Ендрю се усмихна, мислейки си, че когато доктор Гарибалди мине пак оттук, той може наистина да й ги препоръча. Леля Наоми щеше да се погрижи това да стане. Тя взе един бонбон и гризна от него. След това, без да каже дума, кимна към нощното шкафче, нареждайки на Ендрю да остави плика там.

— Донесох ги по-скоро в жест на примирие — поясни Ендрю и едва-едва сви рамене. — Онзи инцидент с опосума… обвинявам себе си за случилото се. И ако не бяха котките ти…

Тя не проговори. Съдейки по тишината, можеше да е мъртвец, дъвчещ бонбони.

— Поставих капани навсякъде около къщата… нещо като линията Мажино11. Мисля, че мога да гарантирам, че нито едно от тези създания повече няма да се появи на прозореца. — Отново тишина, по време на която леля Наоми спря да дъвче и облиза шоколада от пръстите си. Ендрю се усмихна: — Би ли искала телефон в стаята си? — попита той.

Тя отвори широко очи.

— За какво ми е? — и го погледна така, сякаш беше казал нещо неприлично. — Един телефон ще ме подлуди, звънейки през целия ден. Това искаш, нали? О, ти ми стана ясен още от самото начало и аз го казах на Роуз, когато те представи. Телефон, моля ти се!

— Имах предвид твой собствен телефон, разбира се. Не дериват. С твой собствен номер. За да говориш с приятелките си, да звъниш в аптеката. Да се обаждаш долу. Можем дори да поставим телефон и в стаята на мисис Гъмидж. Ще бъде по-добре, отколкото да я викаш със звънец на връв.

— Аз нямам приятелки.

— Е — започна Ендрю, противопоставяйки се на изкушението да свие рамене и да кимне. — Имаш мисис Гъмидж.

— Мисис Гъмидж — произнесе с лишен от чувство глас леля Наоми, сякаш това бе всичко, което можеше да каже по темата мисис Гъмидж. После присви очи и се загледа в пространството концентрирана, може би, върху един кратък период от далечната история, когато тя и мисис Гъмидж са били млади.

— Какво искаш тогава? — попита Ендрю търпеливо. — Телевизор?

Тя отхвърли предложението, като махна с ръка.

— Нови очила?

Тя се престори, че задрямва.

Нищо нямало да я задоволи, освен Ендрю да си тръгне и да изпрати мисис Гъмидж при нея. Щял да си тръгне, обеща Ендрю. И то веднага. В крайна сметка, тя имала нужда от почивка. Той направи кратка пауза, опитвайки се да измисли някакъв начин да й поиска хиляда долара за ресторанта. Трябваше да излъже, нищо друго не можеше да помогне. Чуваше ято диви папагали да се карат сред клоните на рожковите в двора на съседите. Напоследък се навъртаха тук — трийсетина на брой, долетели от Мексико, едри амазонски папагали.

— Освен шоколадите имам и една специална изненада — каза той усмихнато.

Тя зачака, веейки си с малкото японско ветрило, което беше взела от нощното шкафче.

— Намерих майстор-готвач за ресторанта. Мисля, че би одобрила. Всъщност, когато разговарях с него, мислех си най-вече за теб. Учил се е на занаята в Париж… при Жиро. Имал е магазин за сладкиши в Пасадина. Истината е, че той направи тези трюфели. Това отчасти е причината да ти ги донеса, за да добиеш представа за това, какъв човек ще имаме в кухнята.

Тя отвори почти незабележимо едното си око като жаба, преценяваща нищо неподозираща муха. Неясно как си беше създала репутацията на гурме12, макар за себе си Ендрю да бе убеден, че не би могла да разпознае телешко от теленце кърмаче от месо на млекодайна крава. Беше установил, че доста обича да пийне нещо, но отново перверзното начало в него му казваше, че тя не се вълнува много от вида на питието. Беше почти убеден, че и мисис Гъмидж има същите вкусове, главно за да не дразни леля Наоми. Колкото до Роуз, то тя беше доста въздържана. Съветите на доктор Гарибалди щяха да намерят благодатна почва при Роуз.

Новината за наемането на френски готвач като че ли малко посъживи леля Наоми. Тя кимна на Ендрю по начин, който едва ли не казваше „добро момче“.

— Казваш, че на практика си наел този човек? Кога?

— Вчера — излъга Ендрю. Нямаше такъв човек, но един ден можеше и да се появи. Така че беше само половин лъжа. — Съобщих му, че е одобрен, но той трябва да изкара още две седмици в Пасадина. Френското понятие за чест, нали разбираш. След това ще се премести при нас. Изнемогвам, за да подготвя ресторанта. В момента инсталират оборудването, което купихме с твоята помощ. Скъпа работа — наемане на готвачи, купуване на това-онова, запълването на складовете. Тези чуждестранни готвачи не признават нищо друго освен пресни продукти. Изобщо не става дума да се превози камион консерви от пазара. Работя с трима различни доставчици, двама от които осъществяват вноса. Пикет се е захванал с оформянето на менюто. Ще ти бъдем много благодарни… лельо… ако намериш време да хвърлиш едно око, когато нещата добият завършен вид.

— Ще бъда доволна да погледна — каза тя. — Не би било пресилено да кажа, че имам известен опит в това отношение.

— Сигурен съм, че е така — въздъхна Ендрю. — Страхувам се само, че менюто няма да бъде… толкова изискано може би, колкото си свикнала — и той прочисти гърлото си. — Както споменах, разноските по наемането на готвача и останалото…

Тя го погледна проницателно.

— Колко искаш?

— Не, не. Не става дума за това. Доктор Гарибалди спомена пред мен, че състоянието ти е доста деликатно. Е, това е. Мисля, че при подобни обстоятелства наемането на чуждестранен готвач не може да се нарече лукс, нали? Казах го и на Роуз.

— Колко искаш?

Ендрю поклати глава малко тъжно, сякаш ядосан на себе си, и после я потупа по рамото:

— Ами — започна той, — ще бъда съвсем откровен и ще кажа, че става дума за заплатата на този човек един месец в аванс, към която се налага да добавя стойността на различните медни тенджери, тигани и съдове за смесване. Той просто не беше съгласен да работи с нещо по-обикновено. Освен това настоя и за една еспресо-машина. Обзалагам се, че няма да оспориш необходимостта й. Всъщност искаш ли чаша кафе веднага?

— Нима вече си я купил? Еспресо-машината? Аз помислих, че искаш пари и за нея, а ти вече я използваш.

— Не, не, не — засмя се Ендрю и се плесна с театрален жест по коляното. — Имам една малка, която прави по една чаша. И устройство за кипване млякото на пара. Но за ресторанта ще ни трябва нещо по-голямо. Просто ми мина през ума, че една хубава голяма чаша кафе ще ти дойде добре с още няколко бонбона. Но понеже ме притискаш за отговор, нека кажем примерно… две хиляди. Към края на месеца се надявам да съм спечелил обратно по-голямата част от тях. По думите на Роуз, ние практически сме готови да приемаме наематели — тя смята, че до края на седмицата ще се оправим. Приготвил съм фирмената табела и чакаме да дойде човек да я закрепи отпред с лице към булеварда. — Всички тези приказки за връщането на парите бяха само проформа. Леля Наоми никога не беше искала парите си, от което Ендрю се чувстваше виновен, а това от своя страна го караше да не пропуска да предложи връщането им, въпреки че беше невъзможно.

Леля Наоми кимна уморено и малко механично и направи жест на Ендрю да напусне стаята.

— Ще отида да приготвя кафето — завърши той и тръгна подсвирквайки си към кухнята. Обичаше да се занимава с машинарията за кафе: мелачки, приспособления за загряване на пара, дори термометри — ако поискаше да свърши работата както трябва. Той насипа кафе на зърна в мелачката, закрепена на стената, нагласи я на свръхфино и след малко разполагаше с половин чаша смляно кафе, което изсипа в горната част на кафеварката за еспресо, предназначена за загряване на котлон. След няколко минути гъстата течност, черна като тинята по шахтите на уличната канализация, но, за разлика от нея, ухаеща удивително, започна да бълбука нагоре по тръбата на кафеварката и едновременно с това се разнесе изсъскването на клапана за парата. Той кипна малко мляко в една чаша, доля в нея кафе и преди да сложи две лъжички захар, изсипа останалото кафе по дъното на медния тиган в мивката. След двайсет минути той щеше да блести като нов.

Когато влезе при леля Наоми да остави кафето до плика с шоколадите, тя му подаде чека. Веднага разбра, че бе набивала шоколадови трюфели, докато беше сама. Чековата книжка не се виждаше. Държеше я скрита. Заедно с нея криеше и малкото бележниче, в което вписваше всички пари, които бе дала досега. От време на време му даваше да зърне бележничето, може би за да му напомни, че нищо не се забравя.

Той събра всичките си сили, наведе се и я целуна по бузата. Две минути по-късно вече беше навън и вървеше по пътя към банката. Две хиляди! Двойно повече от това, на което смееше да се надява. Защо не бе поискал три? Но ако го беше направил, тя щеше да му се изсмее в лицето и тогава нито шоколадът, нито измислицата с френския готвач щяха да му помогнат. Освен това дори да беше написала чек за по-голяма сума, банката можеше да забави изплащането му с една седмица, за да провери дали всичко е наред. Защото не можеше да се каже, че бяха напълно доволни от начина, по който Ендрю поддържаше сметката си при тях. А и не бяха от онези, които с готовност инвестират в съмнителни нови начинания. Банкерите си оставаха хора без въображение, това беше истината. Другата истина бе, че двете хиляди щяха да отидат за изплащането на някои сметки. Напоследък сметките просто не спираха да го затрупват. Не след дълго някои от кредиторите щяха да започнат да стават досадни. Може би отчаянието им щеше да подтикне леля Наоми да го авансира с още малко. В крайна сметка завещанието й беше написано. Когато Наоми си отидеше от този свят, всичко щеше да остане на Роуз. На старицата сигурно й беше все едно дали те ще получат парите си сега или след края на дните й.

Както и да е, двете хиляди трябваше да му стигнат за момента. Роуз нямаше и да чуе за тях, докато един мрачен ден в неизвестното бъдеще леля Наоми не реши да извади бележничето и да покаже на Роуз какъв прахосник си е избрала за съпруг. В този бъдещ момент Роуз най-вероятно нямаше да може да си спомни за какво точно са били използвани различните суми. Да, тя щеше да бъде смаяна от размера на дълга, който са натрупали. Но такъв е животът. Миналото си е минало. Без тези пари не можеше да има мотел и определено би било невъзможно да имат и ресторант — по-точно истински ресторант. Бизнесът беше в кръвта му. Както не можеше да се спечели на хазарт, без да заложиш, така и той нямаше да има медните кухненски съдове, ако бе свит. Но трябваше да поработи относно френския готвач. Да залепи брада и мустаци на Пикет не беше решение на проблема. Беше чувал за някакво училище за майстор-готвачи в Белфлауър и нищо нямаше да му струва да позвъни там и да се поинтересува има ли випускници, които си търсят работа. Щеше да наеме едно момче за седмица, колкото да угоди на Наоми и Роуз, а после щеше да го изгони и да се захване сам с готвенето.

Беше още ранна вечер, когато Ендрю мина с колата си по крайбрежния булевард, вслушвайки се в отдавна познатото му тракане на двигателя на стария метрополитен. Нищо не разбираше от механика и беше щастлив от това. В живота му нямаше време и за такива неща, още повече, че имаше други, по-добри, и то колкото си пожелае човек. Всъщност именно с някои от тях се бе занимавал този следобед. Беше се отбил в „Полски & Синове“ — вносители и дистрибутори на спиртни напитки, чийто магазин бе на „Бийч булевард“ в Уестминстър. Когато излезе от него, беше купил два кашона уиски, четири дузини чаши от по една пинта и повечето неща от списъка, съставен с помощта на Гросман. Багажникът и задната седалка бяха задръстени, а в портфейла му все още се мъдреше по-голямата част от парите на леля Наоми. Подсвиркваше си нещо без мелодия и гледаше през прозореца на колата.

Хубавото време май свършваше. Небето над океана беше сиво и вятърът стихваше. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки върху буренясалите руини на малките кейове и картонените стени на бунгалата. Той мина покрай нахвърлени ръждясали котви, натрупани на купчини боядисани шамандури и нещо, което изглеждаше като стар бетонен мост, рухнал преди време и вече полузатънал в плитчините на соленото мочурище Болса Чика. Поделението на военната флота се намираше отдясно: огромна площ, приличаща на пасбище или ранчо, с пръснати тук-там заплашително изглеждащи бункери, приклекнали като жаби сред покрити с трева могили. В склоновете на някои от тях се виждаха широки дървени врати, обрасли в буренаци и виеща се растителност. Какво имаше под нея си оставаше тайна.

Той намали скоростта и се качи на банкета на пътя. Група хора се бе скупчила около един от крайпътните павилиони, на които обикновено се продаваха ягоди, царевица и домати през пролетта и лятото, или тикви през есента, израсли на правителствен терен, където плодовете и зеленчуците се отглеждаха само като форма на хитра маскировка. Но дървените капаци на този павилион бяха затворени, така че хората — няколко семейства с деца — не бяха спрели, за да напазаруват. Имаше нещо друго. Зад Ендрю спря още една претъпкана кола и от нея се изсипаха към половин дузина деца, които с крясък профучаха покрай него, а една огромна жена, загърната в някаква дреха, се измъкна тромаво след тях и им завика да мируват.

Ендрю ги последва просто защото изведнъж му стана интересно — една постъпка, която Пикет би одобрил. Видя окачен надпис, на който, колкото и невероятно да бе това, се рекламираше акция по търсене на съкровище. Текстът се позоваваше на сродна обява в „Сийл Бийч Хералд“ — вестника на Пикет. Нямаше никакво съмнение, че точно тя бе станала причина за това струпване на хора. Надписът обещаваше, че ще бъдат заровени безчислени съкровища и се приканваше обществеността да ги изкопае в нощта срещу неделя 24-и, когато изгрее луната. Допускаше се използването на джобни фенерчета, но не и нещо по-голямо, и на участниците се разрешаваше да задържат всичко намерено. Казваше се, че щяло да има диамантен пръстен в херметически затворена стъклена кутия, стъклена преса за хартия в дървена кутия и талони за обяд на двама души в ресторанта за морска храна на Сам, които, Ендрю имаше основание да предположи това, едва ли щяха да бъдат поставени в каквато и да е било кутия. В допълнение на горното, щели да бъдат заровени петстотин детски играчки и истински сандък със съкровище, пълен с кварцови кристали, флуорит и торбички с фалшиви диаманти и стъклени мъниста. Нямало да се раздават карти на местността. Участниците се приканваха да си донесат лопати.

Ендрю помнеше за подобни инициативи от миналото. Преди колко?… Почти преди трийсет и пет години. Това бе често използвана практика в централната част на окръг Ориндж, където разрастващата се градска част изтласкваше назад портокаловите и зеленчукови градини, а цената на земята се бе вдигнала до такава степен, че дребните фермери просто не можеха да я задържат. За известно време фермерите възприеха модата да оставят жителите да им прекопаят парцелите. Като стимул се заравяха фишеци с дребни монети и други ценности от този род и се даваше възможност на бедняците от предградията да свършат за една нощ работа, за която се изискваше една седмица. На Ендрю този номер винаги му се бе струвал евтин, но той по принцип одобряваше идеята поради тайнствеността и романтиката, неизбежно свързвани с копаенето на лъжливи съкровища из буренясали поляни на лунна светлина. Това допадаше на чувството му за… за какво? Определението на въпросното чувство някак му се изплъзваше.

Качи се в колата и подкара нататък, продължавайки да мисли за случилото се. Такова нещо можеше да има своето място преди четиридесет години, когато стотици дребни фермери притежаваха по някое парче земя — няколко акра, не повече — покрай пътищата, водещи на юг към брега, и продаваха продукцията си, за да преживеят. Но това бе преди години, а днес останалата обработваема земя беше вече притежание на големите компании за недвижима собственост, които — не беше ясно точно как — отдаваха за обработка под аренда малки парцели, за да направят някои икономии в данъците, с които бяха облагани. Вече никой не „прекопаваше“ земята.

И все пак тези съображения по никакъв начин не означаваха, че рекламираното нощно търсене на съкровище не е рожба на тайни мотиви, нали? Той особено внимаваше за подобно порочно прибързано правене на изводи. Защото то много лесно можеше да накара хората да повдигнат вежди. Ендрю подозираше — някакъв инстинкт дълбоко вътре в него му говореше, че на Роуз понякога се налага да примирява с постъпките му. Тя, в най-добрия смисъл на думата, беше традиционалист. И нищо повече. Тя беше традиционалист, а той не беше. Изпълненията му я изморяваха. Знаеше, че е така, макар да искаше да не е истина. Но понякога му се струваше, че те двамата обитават различни светове, не, различни вселени. Нейната беше подробно картографирана. Улиците, за които човек можеше да предположи, че вървят от север на юг, действително вървяха от север на юг, и то седем дни в седмицата, а ако фермерът садеше тикви, обяснението бе, че наближава Хелоуийн13 и той разчита да ги продаде с печалба. Но в света на Ендрю улиците се пресичаха под различни ъгли и дори се извиваха. В най-неподходящите моменти те потъваха в мъгла, която скриваше постоянните промени в околния пейзаж. Прегърбени фермери садяха тикви с цел извиващите им се стебла да покрият под себе си могилите, в които бяха заровени незнайни оръжия, умело скрити от зорките очи на спътниците в небето, обикалящи високо, самите те скрити в небесата.

И макар да бе убеден, че разбира нейния свят с лекота, че погледът му е в състояние да огледа без проблем всяко негово ъгълче, той бе точно толкова убеден и че тя няма представа за неговия. За нея той бе просто лекомислено хлапе, разтворило широко очи без видима причина. Ентусиазмът му й беше необясним като затворена книга. В най-лошия случай може би го смяташе за абсолютно луд, но тази мисъл, точно в този момент, докато караше колата, не го тревожеше особено. Много по-лошо бе това, че тя го намираше за инфантилен с тези кафеварки, с книгите, пресите за хартия, с пристрастеността му към бирените чаши, ядките за закуска, старата му кола, която — така се изрази тя веднъж, когато й беше кипнало — никой възрастен човек не би и помислил да подкара. Но той беше напълно сериозен в тези си увлечения. Това бяха нишките, изплитащи тъканта на неговия свят. Издърпани една по една, изследвани поотделно, те може би щяха да изглеждат глупави и лекомислени, но тогава какво щеше да остане от тъканта? Нищо, което да си заслужава да се занимава човек с него. Купчина боклук за вехтошаря. Ето, това беше истината, но Роуз не я разбираше. Преструваше се, че разбира, когато й обясняваше, но в очите и гласа й имаше нещо, което го караше да се чувства като шестгодишно момченце, което показва своята любима играчка на майка си. Тази мисъл го подлудяваше.

Продължи да кара с някакво чувство на самосъжаление, забравяйки да включи светлините на колата. Не можеше да каже на Роуз за глупостите на Пикет относно Пазителите. Така щеше да докаже някои неща. Един Господ знае какво би се случило, ако тя научеше, че той най-безсрамно е взел две хиляди долара от леля Наоми днес следобед, докато от него се очакваше само да пооправи това-онова. Вместо това бе обещал да наеме френски готвач, а Пикет пътуваше към Ванкувър, за да натовари багажника на шевролета си с кашони „Уийтабикс“, като при това щеше да закупи бензин с кредитната карта на фирмата, макар Роуз изрично да бе настояла тя да се използва само при абсолютно наложителна необходимост. Той не искаше да дава кредитната карта на Пикет, но портфейлът му в онзи момент бе празен. Сега, няколко часа по-късно, вече беше пълен. Такъв е животът. Непредсказуем. Мислиш си, че пътят е чист, сценарият е написан и в този миг — Бам! — поема те вихрушката на някакво ново объркване, нахлула през прозореца и обърнала по пътя си няколко стола.

Разнесе се ревът на клаксон и колата пред него рязко отклони встрани. Неусетно се беше озовал в лентата за насрещно движение. Върна се в своята лента, но сърцето му продължаваше бясно да тупти. Роуз винаги внимаваше, когато кара. Той не, вярно беше. Нямаше никакво право да влиза в спор с нея, когато му го казваше. Единственото човешко същество на земята, твърдеше тя, което кара по-лошо от теб, е чичо Артър, който е на деветдесет и две.

На всичко отгоре тя изпитваше съмнения в целесъобразността от честите му срещи с Пикет. Пикет си беше спечелил реномето на човек, който се занимава със заговори и заплахи и, според Роуз, макар да не го бе казвала на глас, Ендрю вече се бил заразил. Пикет вярваше в теорията, че онова, което е очевидно, най-вероятно е лъжа, че истината е скрита и до нея може да се достигне само като се игнорира така наречения здрав разум.

Ендрю караше и мислите му продължаваха да скачат. Сети се за днешната незабравима сутрин, за номера с опосума и подозренията на Пикет относно мисис Гъмидж. Характерно за Пикет бе, че гледаше скептично на скептиците. Едва не се сби с един от тях сутринта в кафето до кея, след като двамата изхвърлиха опосума и отидоха на риболов. Бяха имали късмет със скокливките и им посветиха цялото си внимание до девет часа. След това оставиха рибата в чувал от зебло в багажника на метрополитена и отидоха да закусят в „Кука за котле“. Един мъж на име Джонсън седеше на бара и обираше жълтъка на яйцата с препечена филия бял хляб. Познаваха се от книжарницата, където известно време бяха ходили на сбирки на литературния кръжок.

Джонсън беше от тези, на които всичко им бе ясно. Нищо на света не можеше да го изненада. „Не съжалявам за нищо“, бе заявил той на една от сбирките със сърдечния си глас, сякаш се тупаше в гърдите, след което бе изпил на един дъх халбата с бира и бе примляснал. А сега седеше на бара, топеше жълтъците и поглъщаше по половин филия наведнъж, без да се мъчи да дъвче. Пикет не можеше да го понася и веднага щом влязоха, Ендрю усети, че Пикет ще се заяде с него, докато той самият би желал да стои в най-далечния ъгъл на кафето, да кима разсеяно с глава и да не предизвиква Джонсън. Пикет, освежен от четирите часа, прекарани край морето, изпитваше желание този път да му даде да се разбере.

Джонсън им каза, че бил чел стари годишнини на научнофантастични списания. И попаднал на есе, което правело на нищо целия ентусиазъм на Пикет по въпроса за летящите чинии — буквално избивало опорите под краката му, обясни Джонсън, хилейки се. После кимна на Ендрю и се премести, за да им направи място на бара. Ендрю не обичаше да седи на бара. Струваше му се, че там се превръща в обект на всеобщо внимание. Но Пикет веднага се настани и разтвори менюто, подсмихвайки се към Джонсън, който монотонно разправяше за неидентифицираните летящи обекти.

— Това, което прави нещата напълно ясни — обясни Джонсън, избърсвайки лицето си със салфетка, — е, че когато тези обекти се появят, те винаги се описват в контекста на съответната епоха. Схващаш ли какво имам предвид?

— Не — отговори Пикет.

— Искам да ти кажа, че и преди сто години те са били нещо не чак толкова необикновено, нали? Но тогава са изглеждали като каруци със сено и са имали криле, пропелери или гребни колела. Прочетох едно описание на жител на Сиу Сити в Айова, който твърдял, че е видял въздушен кораб — обърни внимание, в 1896 година! — с формата на индианско кану с надут балон над него. От кораба се спуснала кука, която го закачила за дъното на панталоните му и го повлякла през пасбище с крави — Джонсън се усмихна пак, после се засмя на глас и се затресе от въодушевление. Хвърли остър поглед към останалото в чинията му яйце и го наряза на парчета с ръба на останалата коричка. — Пасбище с крави!

— Все още не съм сигурен, че разбирам какво искаш да ми кажеш — проговори Пикет. — Историята е забавна, но…

— Нали? — прекъсна го Джонсън. — Сега се концентрирай. Не е трудно да се схване. Уверявам те, не е.

Пикет седеше с каменно изражение.

— Разбираш ли — продължи Джонсън, размахвайки коричката, — такива са били нещата през 1896. През 1925 историята е подобна, но вече няма канута, няма пропелери и гребни колела. Тогава се появяват онези тумбести ракети, които познаваш от кориците на пълп-списанията14. След това идват чиниите, а днес се говори за цилиндрични кораби, изработени от блестящ метал, които се движат много, много бързо. И какво следва? Това е важното! Че всичко е заблуда, игра на въображението, измишльотина. Ако не беше, в описанията щеше да има някаква логика. Както и да е, разказах ти най-същественото от есето.

— Кой е авторът? — поинтересува се Пикет, продължавайки да седи много неподвижно и да разбърква кафето си.

— Азимов. С него малко трудно се спори. Неумолима логика, поне от моя гледна точка. Прави на нищо и никакво цялата шумотевица около НЛО. Ти какво мислиш? — той се наклони напред, за да зададе въпроса си през Пикет към Ендрю.

— Страхотно — каза Ендрю. — За мен въпросът е приключен.

Пикет погледна възмутено Ендрю, а после се обърна към Джонсън, вече разгорещен. За Ендрю нещата бяха напълно ясни. Пикет щеше да избухне. Джонсън винаги съумяваше да го провокира. По тази причина се отказаха да посещават литературния кръжок. Целта му бе да накара Пикет да влезе в спор, да го докара до бяс в евентуалния разговор, а после Джонсън щеше да си отиде, подсмивайки се, и явно спечелил.

— Очевидно е, че те са се появявали в различни кораби — възкликна Пикет. Закуските им пристигнаха и Ендрю започна да се храни, но Пикет не обърна внимание на храната. — Та в това е цялата красота. Те не искат да се издават, за Бога. Става дума само за маскировка, ето за това става дума. Изобщо не би ме изненадало, ако онези пришълци, които са влачили с куката по пасбището твоя човек, са същите, които се появиха в летящото яйце преди шест години над Сан Франциско. И защо не? Ако разполагат с технология, която им е позволила да долетят дотук от звездите, то те определено ще имат и технологията да построят каквито си искат летателни апарати. Господи, помисли си за Детройт, например. Там в понеделник могат да построят камион, а във вторник от конвейера ще слезе автомобил с гюрук и в това няма нищо удивително. Нещо повече…

Но на Пикет не бе даден шанса да довърши, защото Джонсън изведнъж престана да му обръща внимание, повика сервитьорката и се захвана да урежда сметката си. После остави на бара четвърт долар като бакшиш и почеса крайчеца на носа си.

— Знаеш ли какво е имало във въздушния кораб? — попита той, усмихвайки се на Пикет и Ендрю.

Пикет объркано примигна.

— Какво? Какъв въздушен кораб?

— Онзи в Айова, над пасбището с кравите. Прасета. Това е разказал човекът. Били прасета. Откраднали му парите… и една рядка монета сред тях. Такива са думите му. Мога да се закълна. Бил обран от прасета. Разбира се, така историята се пръска по шевовете си, нали? Много е просто. Не е необходимо да си Шерлок Холмс, за да сглобиш истината. Според мен той просто се е натъкнал на прасетата. Вероятно те са били на пътя и са го съборили в канавката. Това обяснява защо панталоните му били скъсани. Загубил е някакви пари, сред тях може и да е имало някоя сребърна монета, които по начало не е трябвало да са в него, защото жена му планирала да напазарува с тях. Може да е смятал да ги даде за бутилка, кой знае. Е, не е можел просто да стане, да се прибере у дома и да си признае всичко, нали? Прасетата и така нататък. Нали е щял да изглежда като глупак. Затова е измислил цялата история от игла до конец: прасета-пришълци, куки, които го влачат по пасбища с крави, редки монети. Превръща се в герой, а не в глупак, и вече не е онзи жалък нещастник, посмачкан от прасетата. — Джонсън спря, изгледа ги внимателно и после уверено кимна с глава: — Монетите от джоба му са се изсипали във водата в канавката, където се е изцапал. Решил да обясни всичко с най-голямата лъжа, която бил в състояние да измисли, знаейки, че хората ще се хванат. Винаги така става — колкото е по-невероятно, толкова по-добре. Но помнете ми думите, джентълмени, можете спокойно да се обзаложите, че жена му много-много не му е повярвала. Прав ли съм? Да, прав съм. Абсолютно прав! Няма съпруга, която да не е десет пъти по-проницателна от слушателите. Какво мислиш, Ендрю?

Ендрю сепнато го погледна, объркан от тази история с прасета и редки монети. Но не беше необходимо да прониква в помислите на Джонсън. Нямаше нищо за проникване. Джонсън не беше достатъчно дълбок. Дъното се виждаше само като го погледнеш в очите.

— Мисля — обади се Ендрю, — ако наредиш слушателите в редица, те няма да стигнат оттук дори до Глендейл.

— Ученото си е учено — възкликна Джонсън и стана. — И за теб се отнася, синко — обърна се той към Пикет, сграбчи го за ръката и я раздруса, преди Пикет да съумее да си я издърпа обратно. — Трябва да тръгвам — обясни той. — Имам среща с един човек за един кон. Нали ме разбирате? Звездолетите… страшно интересна история от началото до края. Пак ще поговорим.

Пикет понечи да проговори, защото искаше последната дума да остане в него, искаше да довърши мисълта си:

— И все пак, както исках да кажа, автомобили с гюрук във вторник…

— Да — каза Джонсън и тръгна. — Точно така. С гюрук. Следващия път пришълците може би ще карат автомобили с гюрук. Прасета със слънчеви очила — той се изкиска, мина през вратата, оставяйки я да се затръшне зад гърба му и махна за последно с ръка през рамо.

Пикет беше оставил изстиналите си яйца на бара. От Джонсън му се бе отщяло да яде. Платиха и си тръгнаха, забравили за колата с рибата в багажника, изминавайки двете преки до мотела. Ендрю се опита да върне разговора на успешно приключилия епизод с опосума, но ентусиазмът му не намери отклик в Пикет, който продължаваше да повтаря, че ще убие Джонсън, че ще го направи за посмешище в „Хералд“, че преди да приключи с него, ще направи цяла дузина номера, за да го смачка, да му отрови живота. Още днес следобед, когато потегли за Ванкувър, ще състави няколко писма на нещастно влюбени и ще ги публикува в „Хералд“ от името на Джонсън.

— Какво мислиш за чертата с молив през центъра на лицето му? — попита неочаквано Пикет. — Доказателство за лудост, според мен.

— Поредната му дивотия — сви рамене Ендрю. — Добре че не попитахме. Той искаше да го попиташ, не разбра ли? Вероятно си беше подготвил някакво идиотско обяснение, някакъв майтап и ние щяхме да станем за смях.

Пикет кимна.

— Но ако си я беше начертал нарочно, изглежда, забрави за нея. Нали го видя как я размазва със салфетката.

— Просто беше много разпален с кравешката си история. Не трябваше да му създаваш повод. Каква ти беше ползата?

— О, аз мога да го продам на маймуните — заяви Пикет и седна в шевролета си. — Хайде, довиждане — той включи двигателя с рев и потегли към крайбрежната магистрала, отнасяйки кредитната карта на Ендрю в посока на Ванкувър. Щеше да отсъства около седмица.

Едва късно следобеда Ендрю се сети, че е оставил метрополитена, паркиран край кея. Изтича дотам и отвори багажника. Рибата се беше втвърдила като парчета от папиемаше15. Изтръска чувала в боклука зад ресторанта „Синьор Корки“ и бе незабавно наобиколен от дузина котки. Махна им за сбогом и потегли за „Полски & Синове“, чувствайки се като благодетел.

И ето че най-сетне се прибираше след един адски дълъг ден. Паркира колата край тротоара. Не бе успял да се захване с боядисването на гаража, както възнамеряваше, но разполагаше с достатъчно време, за да реши този въпрос. Бързината никога не водеше до добри резултати. Над улицата се бе спуснал здрач и прозорецът на леля Наоми бе затворен като преграда срещу попълзновенията на нощните животни. Ендрю заключи колата. Моментът не беше удобен да разтоварва покупките си. Щеше да изчака Роуз да отиде някъде или да си легне. Можеше да й каже, че е бил в Белфлауър, за да поговори с випускниците-готвачи, което не беше напълно лъжа. Бе позвънил в училището все пак и беше записал името на един потенциален кандидат — млад французин, израсъл наистина в Лонг Бийч, но съхранил някакви следи от френски акцент.

Мъглата нахлуваше на вълма между къщите и облизваше покривите. Нощта се оформяше като подходяща за антикотешка акция, но май беше изиграл етюда с опосума по доста твърд начин. Наистина, през целия днешен ден му бе вървяло. Може би щеше да бъде най-добре да си легне по-рано. Това би доставило удоволствие на Роуз. Можеше да бъде възприето от нея като доказателство, че в него има някакви остатъци на разумност. Той се изкачи до площадката пред вратата, удовлетворен от деня. И подскочи, без да иска, виждайки Пениман седнал в плетен стол и захапал лулата си. Изглеждаше по-излъскан и по-вдървен от обикновено, приличаше на восъчна статуя или на мумифициран труп и на всичко отгоре на Ендрю му се струваше, че долавя миризма на риба откъм него, сякаш се бе полял с рибено масло. Пениман свали лулата от устата си и посочи празния стол до себе си:

— Седни — каза той.

4.

Ендрю стоеше като вкаменен и гледаше пушещия Пениман на потъналата в полумрак площадка пред вратата. Изведнъж го налегнаха страховете на Пикет с видения за отровни риби и тайни общества. Тлеещото въгленче в лулата на Пениман гореше като реещо се в здрача око. Ендрю отвори вратата, пресегна се към вътрешната страна на стената и щракна ключа на външната лампа.

— Прибрах се! — извика той, защото не му се искаше да излезе, че се е върнал по-късно.

Роуз му отговори някъде отвътре.

— О — каза тя.

Ендрю се обърна и незаинтересовано подметна на Пениман:

— Седим на тъмно, а?

— Да, наистина — чу се в отговор. — Тъмнината ми действа изненадващо успокоително. Тя е като утроба. Или гробница. Странно нещо е това езикът, нали?

— Така е — Ендрю седна срещу него, така че да може да вижда през прозореца движещата се напред-назад в кухнята Роуз. Гледката го успокояваше, но и го караше да се чувства неопределено виновен и изненадващо за себе си той се улови, че мисли къде ли е забутал бояджийските си принадлежности. Утре сутринта, преди още да е напекло, трябваше да се захване с този гараж. Нямаше да му отнеме много време.

Днешният вестник лежеше накуп до стола на Пениман. Една смачкана страница бе захвърлена в сянката, сякаш Пениман бе прочел в нея нещо, което не му бе допаднало и в пристъп на ярост я бе смачкал и захвърлил. Имаше нещо странно в нея, което привлече погледа на Ендрю. Той се наведе, за да я разгледа по-добре и откри, че тя изобщо не е смачкана, а всъщност представлява оригами16 с формата на раздута риба с костеливи малки хриле, сгънато от раздела с комикси на „Хералд“. Гледката необяснимо го тревожеше, макар Ендрю да не бе сигурен точно с какво.

Мъглата безшумно се стелеше по моравата, скривайки от погледа им дърветата на тротоара. Едва полъхващият откъм океана бриз шумолеше в клоните на дърветата, въздишаше сред храстите и тревата и въртеше мъглата. Белезникавите й кълбета перфектно хармонираха на белия костюм на Пениман и вонящата му лула. Той го погледна странично с тайнствен поглед и проговори:

— Прекарах известно време на Изток — и кимна към рибата-оригами, която като че ли обясняваше всичко. — Изящни неща, нали? Като листчетата на цвят. Мъглата ще се разтвори в нощта… като отлитащите години, като самия живот. — Той въздъхна и уморено махна с ръка — жест, отправен може би към самия живот.

Ендрю кимна. Той не можеше да понася Пениман. Този човек се дължеше, сякаш бе на сцена.

— Така и не се научих да сгъвам хартия — каза той. — Не мога да сгъна дори шапка от вестник — Пениман не сваляше поглед от него, явно очаквайки нещо повече, нещо по-философско, сякаш забележката относно хартиените шапки не би могла да бъде основното в думите на Ендрю. Ръката на Ендрю потрепваше върху коляното му. Той широко се усмихна:

— Сестра ми обаче можеше. Тя можеше да сгъне… ами, всичко.

С гъвкаво движение на китката си Пениман разтвори длан. Не нея се виждаше монета от четвърт долар. Той погледна Ендрю с широко отворени очи, внушавайки му „Гледай сега!“, с ловко движение на палеца я прехвърли върху обратната страна на дланта си и започна да я преобръща само със ставите на пръстите. След това я претърколи обратно на дланта си, улови я между палеца и показалеца, направи рязко движение с тях и монетата изчезна нагоре в ръкава на палтото му.

Ендрю се притесни. Хубав номер, нямаше никакво съмнение, но той не схващаше какво иска да му каже Пениман. Все пак се усмихна, извади монета от своя джоб — петцентова — и започна да я балансира във вертикално положение на върха на пръста си. Започваше да възприема тази среща на предната площадка като своеобразно състезание, като едно изпитание на ума, хармонията или логиката, сякаш те бяха съревноваващи се ученици в школа за рядка разновидност на бойните изкуства, които се обучаваха да пристъпват крадешком по оризова хартия, без да вдигат никакъв шум или да пазят равновесие на един крак подобно на блатна птица.

Пениман кимна при вида на изправената монета и одобрително се усмихна, когато Ендрю изви ръка, оставяйки монетата да се търколи по наклонения му пръст, после по ръба на дланта му, след това по лакета, излитайки във въздуха, преди да я улови. Той леко се поклони. Като цяло изпълнението му превъзхождаше номера с търкалянето по ставите на Пениман. Ай финала му с ръкава беше направо аматьорски. Всеки би могъл да го направи.

Пениман не каза нищо. Той отново измъкна отнякъде своя четвърт долар и с безкрайно сериозно изражение на лицето започна да го напъхва в ухото си. И изведнъж, страшно изненадан, го извади от устата си, затвори го в шепите си, раздруса ги, отвори ги и със смайване установи, че е изчезнал.

Евтин номер, помисли Ендрю, питайки се дали може да си спомни някой друг фокус с монета. Някъде в кутия от обувки, превързана с канап, имаше петцентова монета със занитен на нея пирон. Идеята беше монетата да се закове на пода, след което можеше да умреш от смях, гледайки хората, опитващи се да я вдигнат. Реши, че ще запомни и ще изиграе този номер на Пениман впоследствие — тогава, когато няма да заподозре нищо. В момента обаче, това не му помагаше. Той просто не можеше да си спомни никакъв фокус. Е, би могъл да закрепи четвъртинки в очите си иди десетцентови монети в ноздрите или ушите си, но съмнително бе, че Пениман щеше да се впечатли от това. Всъщност едва ли някой би се впечатлил… В най-лошия случай Пениман щеше да тъне в догадки какво бе имал предвид Ендрю. Обаче в това да пъхаш центове в ноздрите си имаше нещо лишено от достойнство.

Колебанията му видимо изтощиха Пениман, който повече не можеше да го чака да измисли нещо. Той извади един пенс от джоба на ризата си, кимна към него с глава и го пусна с плоската страна в огнището на лулата си, покривайки огънчето. Ендрю зачака, чудейки се какво по дяволите имаше предвид този човек. Пениман му намигна и в същия миг пенсът се запали — пламна за миг и угасна като погълнат от тютюна. Пениман свали лулата и се поклони, признавайки себе си за победител.

Ендрю, кавалерски поклати глава със съжаление, бесен на себе си, че се бе хванал на номера с горящата монета. Тя очевидно бе евтин фалшификат, купен за петдесет цента в магазин за предмети, с които да си направиш шега с някого — един пенс, пресован от изсушен тютюн. Та нали тъкмо затова го държеше в джоба на ризата си вместо в този на панталоните, където без съмнение щеше да се натроши. Нищо чудно Пениман да имаше цяла шепа подобни монети, които вадеше и възпламеняваше с цел да впечатли непознати или да повлияе някак си на конкурентите си в света на внос-износа. Сигурно ги бе купил на Изток след като му бе писнало да се учи как да сгъва хартия.

— Голяма работа си ти — обади се Пениман, плесна се по коляното и се облегна в стола си. — В теб има нещо… как да се изразя?… нещо игриво. Харесвам тази черта в хората. Не се среща толкова често. Всички са така отвратително сериозни — той изръмжа последната дума, за да изрази насмешката си, после изчука лулата си и наново я запали, издухвайки огромен облак дим към покрива на верандата. — Пътувал си, нали?

— Е — каза Ендрю, бесен, — не кой знае колко. Към Средния запад. Или по-скоро откъм Средния запад насам. Прекарах също известно време и в Канада. Роуз и аз успяваме понякога да отскочим до Сан Франциско. Обожаваме Сан Франциско.

Пениман кимна:

— Имам партньори в Китайския квартал. Живях там известно време. Значи, не си напускал континента, така ли?

— Не, освен Канада… — започна Ендрю. После спря, улови се, че е казал глупост и вътрешно пребледня. — Не. Бих желал, естествено, но с мотела и всичко останало…

— Наистина — въздъхна Пениман. — От теб обаче лъха на нещо европейско. Затова и попитах. Може да е спортната кройка на панталоните ти. Напомня ми за една от Провинциите — лозя, улици, покрити с чакъл, прегърбени старци в градините на задните си дворове. Или, не, точно това е — за Средиземноморието, за гръцките рибари — той помълча и тъжно поклати глава, припомняйки си. След това, с малко изкуствен патос, изрецитира: — „Остарявам… остарявам… и вече за пет пари не ставам“ — той погледна изпитателно Ендрю с притворени очи. На Ендрю му се прииска да му бръкне в окото. Пениман пак се облегна като преуспяващ човек, който е съумял да се изрази приемливо добре. — Също и косата ти… тя е така объркана. Нарочно ли го правиш? Искам да кажа, съзнателно ли й придаваш този външен вид? Тя е така… толкова е… в твой стил. Разбираш ли ме?

— Не съвсем. Не. Просто не я вчесвам и това е всичко. Да се вчесва косата е само загуба на време — каза го с намерение да уязви, но почувства, че прозвуча като недостойно оскърбление. Каквото и да беше играта, която в момента играеха, Ендрю губеше и ясно съзнаваше това.

— Исках да кажа, че много малко хора биха… имали куража, да носят косата си по този начин. Само това. Иначе й се възхищавам. Майната му на света! Какво разбират останалите? — Той отново поклати глава и се загледа в дъските на пода на площадката с красноречив поглед, сякаш е установил тази истина твърде късно, че маникюрът и изящно скулптираната му брада не са нищо повече от обикновена суетност, нищо друго освен детински страх да остави нещата такива, каквито са.

За Ендрю целият този цирк бе напълно прозрачен. И все пак в приказките на Пениман нямаше нищо, което би оправдало да го удари… да го цапне по чутурата. Или дори да го оскърби по очевиден начин. Пениман изведнъж се оживи, сякаш току-що си бе спомнил къде е оставил двайсетдоларова банкнота, която бе смятал за загубена, или сякаш беше забравил името си и изведнъж то прорязва съзнанието му като мълния. Той пак извади четвъртинката долар.

— Сетих се за още един — оповести той и я размаха във въздуха. — Почакай. Нека подходим по-спортно към този трик. Обзалагам се на долар, че няма да можеш да го повториш и дори най-напред ще ти го покажа. Ако пожелаеш да опиташ, двамата залагаме по долар, а ако мислиш, че не ти е по силите, тогава сме квит. Какво ще кажеш?

— Да опитаме — каза Ендрю, който с хиляда и четиристотинте долара от парите на леля Наоми в джоба си, можеше да си позволи да загуби един. Освен това той винаги си беше ловък при фокусите с монети. Щеше да прибере паричките на Пениман и да влезе в къщата, подсвирквайки си.

Пениман прихвана монетата с двата си показалеца откъм двете й страни, притисна ръба й върху челото си точно под линията на косата и търкаляйки я между осите на пръстите си я прекара по дължината на носа си, през устните и надолу по брадичката. И толкова — обикновена проява на ловкост на ръцете. Понадигна се от стола и пусна четвъртинката в джоба на панталоните си.

— Става — каза Ендрю и извади долар.

Пениман извади на свой ред банкнота от джоба на ризата си, размаха я във въздуха и я мушна обратно на същото място, опитвайки се да създаде впечатлението, че тя ще си остане там и че само след миг ще й прави компания банкнотата на Ендрю.

— Опитай с една от моите — каза той и извади друг четвърт долар от джоба на сакото си, подаде го на Ендрю, който веднага го стисна между показалците си, опря го в челото си и подчертано бавно го претърколи надолу по лицето си. До самия край на брадичката. Можеше да го търкаля до копчето на ризата си, ако бе пожелал и затова погледна многозначително Пениман с поглед, целящ да му покаже това. Пениман се намръщи и сви рамене, а после извади долара и го подаде на Ендрю.

— Не са много хората, които могат да го направят — каза той. — Ръката ви, сър, е много твърда, много твърда.

— Я виж — обади се неочаквано Ендрю, взирайки се в четвъртинката на Пениман, която все още бе в ръцете му, — сребърен е. Внимавайте да не го загубите.

— Така ли? — престори се на изненадан Пениман. — Ах, дявол да ме вземе… — той го пое така, че слабата светлина на площадката се отразяваше от извивката в главата на Джордж Вашингтон. — Я, виж! Колко мислиш, че би могъл да струва? Долар?

— Може — отговори Ендрю, свивайки рамене.

Пениман разтвори очи в подигравателно изумление.

— Представяш ли си? — възкликна той. — Цял долар — после прибра монетата, облегна се и се усмихна с онази усмивка, която сякаш казваше, че сега е ред на Ендрю да измисли следващата занимавка на открито.

Точно в същия миг Ендрю успя да види вестника по-добре. Отчасти скрита под оригамито се виждаше рекламата за съкровището. Той взе вестника и прочете обявата, заклевайки се в себе си, че няма да продума нищо на Пениман, докато той не се обади… вежливо. Не намери нищо в обявата, което по някакъв начин да издава истинския й замисъл. Най-обикновена обява, която очевидно желаеше да рекламира нещо. Оказваше се, че местна благотворителна фондация е отстъпила парцела за въпросната нощ. Аха, ето го… с най-ситните букви, разбира се. Таксата за участие беше пет долара за възрастни и три за деца. Колко ли пълни с хора коли щяха да се изсипят със стърчащи от багажниците лопати само за да открият, че трябва да платят, за да им се разреши да копаят. Щяха ли да се сетят, че като сложат своите пет или три долара в кутия, могат да получат своето съкровище, без да си цапат ръцете? Както и да е, вече щеше да е твърде късно за това. Щяха да платят, защото в противен случай децата им, настроили се да изкопаят златото йод лунната светлина, щяха да писнат и да проглушат ушите на родителите си.

Изглеждаше, че парите отиваха за почтена цел, макар че каква точно бе тя, рекламата не разкриваше. Прочитането й създаваше впечатление за леко либерално-политическа окраска: световния глад, световния мир, световната разумност — неща, безкрайно ефимерни, за да се дефинират ясно.

— Какво мислиш за това? — попита Пениман така неочаквано, че Ендрю изпусна вестника.

— Какво? Ами, не знам. Звучи ми интересно, предполагам, копаене на съкровища и така нататък. Все неща, които страшно биха ми допаднали като дете.

— Разбрах го веднага, щом го зърнах. Казах си, ето нещо, което Ендрю Ванберген ще може да оцени. Това би допаднало на чувството му за… — той спря и се усмихна. — Обзалагам се, че си чел Стивънсън, нали?

Ендрю кимна безмълвно, питайки се какво ще последва.

— Знаех си. „Островът на съкровищата“. Прочетох я, когато бях тринайсетгодишен. Много ми допадаха и есетата му, въпреки че бях малък. Не че в тях имаше нещо гениално. Сега го разбирам. Но в младежките ми години те сякаш излъчваха сияние. — С приключенския си оптимизъм и мрачните размишления. Произведенията му винаги ми напомняха за войници с дървени саби. Наистина. Безкрайно стилни, все пак. Без особено съдържание. Страхотни за деца. Майната му на съдържанието! Нека да го забраним. Нека всички четат само книжки за момченца и станат пирати, а? — той енергично кимна с глава и подхвана нещо за пиратите, завършвайки с „А-а-гх!“, което, ако точно в този момент Роуз не бе извикала от прозореца, можеше да му струва живота. Бесен и хилещ се със стиснати зъби, Ендрю едва забележимо му кимна и се отправи към къщата, оставяйки го където си беше.

Той услужливо изгаси осветлението навън, за да даде възможност на Пениман да стои колкото му се иска в гробницата на утробата. Този човек някак се бе досетил, че Ендрю страстно желае да вземе участие в търсенето на съкровището. Как бе съумял да разбере, бе невъзможно да се каже, но той напълно съзнателно си бе правил майтап с него. Всички тези приказки за приключения и рошавата коса. Какъв идиот. Много умно, няма що! Нямаше значение, че по-голямата част от нещата си бяха истина и че Пениман бе пълен с лъжи и неискреност. Точно това обясняваше презрението на Пениман към подобни неща. Затова и презираше Ендрю, всъщност. Истината винаги се оказваше презряна в очите на хора, които по природа са фалшиви. Е, да върви по дяволите! Този човек нямаше да го изплаши до степен да не вземе участие в търсенето на съкровището. Ендрю щеше да бъде там и щеше дори да вземе със себе си Пикет. Боже мой, той можеше дори да убеди и Роуз да тръгне с тях. Щяха да си приготвят нещо за ядене през нощта, щяха да вземат и бутилка вино. Сирене. Пушени стриди. Сардини. Купички с ягоди.

— Какво? — попита Роуз. — Я занеси тази чиния на леля Наоми, ако обичаш. Мисис Гъмидж излезе.

— Да. А, нищо. Просто мислех на глас.

— Стори ми се, че спомена нещо за стриди. Помниш ли онзи пикник на хълмовете край Медосино, когато ядохме пушени стриди и шоколад?

— Да — каза Ендрю, усмихвайки се. — На теб ти хареса. Беше щастлива тогава.

— И сега съм щастлива — възрази тя и го погледна леко озадачена. — Какво е това на лицето ти?

— Какво? На лицето ми ли?

— Погледни се в огледалото.

Той се взря в огледалото над умивалника. През лицето му, започвайки от челото, спускайки се по носа и брадичката му, имаше линия от графит, въглен или кой знае какво. Миг по-късно той разбра всичко — номерът с четвъртинката долар. Пениман го бе изиграл, беше го направил да изглежда глупак. Той явно бе натрил назъбената периферия на монетата, може би с молив, и след това бе изманипулирал Ендрю да я прекара по лицето си. Ендрю щеше да го убие, да го… Изведнъж той си спомни за Джонсън, който размазваше подобна линия със салфетка в „Кука за котле“. Той се отпусна, питайки се какво ли би могло да означава това и едва не сложи ръка върху пилето на леля Наоми.

— Какво има? — попита Роуз и дръпна един стол, за да седне.

Ендрю махна небрежно с ръка.

— А, нищо — каза той. — Разтърсен бях, когато го видях. Май съм разговарял с онзи младеж в школата в Белфлауър и през цялото време са ме смятали за глупак. Бог знае какво са си помислили.

— Ще ти кажа, че и аз не знам какво да мисля.

— Казах ти, нищо особено. Най-обикновен експеримент. Знаеш ли, лицата на лудите са напълно симетрични. Лицата на нормалните не са. При тях има почти невидими разлики — едното око е по-силно притворено, едната буза се спуска към брадичката едва доловимо по-рязко от другата. Но при лудите… можеш да им разсечеш лицето на две — или по-скоро снимката на лицето — и да наложиш двете половини една върху друга. Това е. Страшно интересна работа.

Роуз кимна, сякаш отнасяйки се със съчувствие към идеята за разрязването на фотографиите на лудите на две или каквото там предлагаше Ендрю и сякаш съвсем ясно разбираше защо Ендрю, след като бе разбрал особените лицеви характеристики на смахнатите, беше прекарал линия през средата на собственото си лице и бе отишъл в друг град.

— Храната на Наоми изстива — каза тя и го потупа по ръката.

Ендрю понечи да изтрие лицето си с кърпата за чинии, но Роуз рязко я дръпна и му подаде рулото с хартиени салфетки, напъхвайки за по-сигурно кърпата през дръжката на вратичката на хладилника.

— Току-що я извадих от чекмеджето — обясни тя. — Искам да се научиш да използваш хартиени салфетки. Няма защо да ми увеличаваш работата.

— Добре — каза Ендрю, — просто за миг престанах да съобразявам — той започна да се бърше с хартиената салфетка, но само размаза линията. Майната й, така или иначе трябваше да вземе душ. Чувстваше се така, сякаш бе носил едни и същи дрехи цялата седмица. Проклетият Пениман. О, Ендрю щеше да му го върне на публично място с монетата с пирона. Щеше да се смее и да го сочи с пръст, след това щеше да му извие носа и да го прати да си събере багажа. Можеха да минат и без скапаните му двеста долара. След малко се отказа, пусна смачканата салфетка на плота на бара и се отправи с чинията за леля Наоми през дневната. Погледна крадешком какво става навън. Пениман го нямаше.

Вратата на спалнята на леля Наоми беше открехната, но вътре цареше полумрак. Предполагайки, че е будна, Ендрю бутна с рамо вратата и надникна.

— Вечерята — каза той с весел глас. Леглото беше празно. Наоми седеше в креслото си и се взираше през малкия прозорец към океана. Дочуваше се приглушеното бучене на разбиващи се вълни, както и крачките на някой, вървящ по тротоара долу, но през отворения прозорец не се виждаше нищо освен спусналата се сива мъгла. Една котка се отърка в крака на Ендрю, преструвайки се на приятелски настроена.

— Пиле „а-ла-Роуз“ — обяви Ендрю, оставяйки подноса. — С ориз и с… още нещо. Изглежда като патладжан и е нарязано на малки квадратчета — той се усмихна към тила на леля Наоми, питайки се дали старата жена е още жива, или е умряла в креслото. В същия миг разбра, че несъзнателно гали котката, изгледа я сурово и се изправи. — Вижда ли се нещо?

— Мъглата е много гъста — разнесе се гласът на леля Наоми, която беше решила, че няма за какво да се обръща. — Обичам да гледам океана. Бих искала да мога да изляза на покрива. Щях да прекарвам цялото си време там, съзерцавайки.

— Какво например? — поинтересува се Ендрю. — Как корабът ти пристига?

— Той отплава преди много години, за нещастие. Но никой не би могъл да каже какво се крие там в далечината, чакайки. Чете ли във вестника за онзи кит, опитал се да навлезе нагоре по течението на река Сакраменто? Как го бяха нарекли?… някакво глупаво име. Но ако можеха да го разберат, тогава щяха да се смеят с другия ъгъл на устата си. Чудя се какво ли си мислят, че той прави.

— Не знам — обади се Ендрю, напъвайки се да измисли нещо забавно… може би някакво нелепо място, към което се беше отправил отклонилият се от курса си кит. Ако се беше отклонил. Леля Наоми май не мислеше така. А и той нямаше настроение за шеги. По някакъв неясен начин присъствието на старата дама, втренчила се в мъглата и говореща за разни неща, които дебнеха в морето, притъпяваше чувството му за хумор. През главата му дори мина мисълта, че всеки миг тя ще се обърне към него и вместо лице, той ще види череп с хилещи се дупки, досущ като онези, които се появяваха във филмите на ужаса през късните часове по телевизията.

Неочаквано тя се завъртя заедно с креслото, изгледа го малко странно, ахна и се понадигна, като че ли неговото лице се бе превърнало в хилещ се череп.

— Кой ти направи това? — попита тя.

Ендрю се обърка. Докосна с пръст бузата си и сви рамене.

— Моля? — каза той. Щеше да прояви снизходителност към нея. Да, точно така щеше да постъпи. Разбра това в един миг на просветление. Тя бе откачила. Привиждаха й се неща. Кой знае, може би както го гледаше в този момент с широко отворените си очи, тя виждаше отдавна покойния си съпруг, Свети Августин или директора на училището, където бе учила. Не беше по силите му да се справи с подобен проблем. Не трябваше и да се опитва. В крайна сметка тя бе леля на Роуз, а не негова. Трябваше да извика Роуз. Тя щеше да знае какво трябва да се направи. Кой знае, можеше да каже, че точно случката с опосума бе докарала леля Наоми до това състояние. И ако някога се разбереше, че точно той бе…

— Тази линия на лицето ти — прошепна тя. — Кой ти направи това?

А, линията, помисли си Ендрю. Но, разбира се. Значи още не беше откачила.

— Никой не ми я е правил — възрази той. — Четох една книга за шизофрениците. Много интересни и страшни неща за симетричните лица, и…

— Книги. Никаква книга не си чел. Някой ти е сторил това, а ти нямаш и смътна представа защо. Като дете си. Кажи ми. Кой е този човек. Размазана е, нали? Трябва да е размазана.

На Ендрю започваше да му кипва. Коя си мислеше, че е тя, да го нарича дете? Беше се хахнала от линията на лицето му и си позволяваше да го нарича, да нарича него, дете! Но все пак му бе дала две хиляди долара тази сутрин, нали? Той се замисли за парите в портфейла си, за пълния с напитки багажник на колата му, за шансовете да измъкне още една хилядарка от нея в близките дни, особено след като я представеше на френския готвач, който смяташе да доведе от Лонг Бийч. Май най-добре щеше да бъде да не се обижда. Старите хора най-често не се опитваха да се държат оскърбително. Освен това тя беше права все пак.

— Мистър Пениман — призна той. — Да, размазана е. Точно смятах да я измия.

— Пениман!

— Точно така. Една малка шега от негова страна. С долар, натрит в стружки от молив. Много забавно. А всъщност хлапашка работа. Говорихме на верандата.

— Да. Със сребърен четвърт долар.

Ендрю я изгледа втренчено, обхванат от една съвсем нова вълна от емоции, която едва не го удави под себе си.

— Откъде знаеш това?

Тя махна с ръка.

— Знам го отдавна. Стой надалече от този човек. Всичко, което ще ти каже, е от значение. С човек като Пениман не е възможно да си бъбриш просто така. Сега знам кой е той. Повярвай ми, за тебе ще бъде най-добре да се държиш настрана от него. Ето — продължи тя, топвайки края на салфетката си в чашата вода до леглото й, — виж дали ще можеш да се избършеш с това.

Ендрю се усмихна и взе салфетката. Нека проявим разбиране, мислеше си той. Няма да казвам нищо. Започна да трие линията, после погледна изцапаната салфетка. Погледна се в огледалото над нощното й шкафче и отново затърка, докато линията не изчезна. Върна салфетката на леля Наоми, поблагодари й и се обърна да си върви.

— Почакай — спря го тя и се взря в него. — Ще ми направиш ли една голяма услуга?

— Всичко, което пожелаеш — обеща той.

— Вземи старата сребърна лъжица от скрина. Онази, която Роуз нарича свинската лъжица.

Озадачен, Ендрю изтича надолу по стълбището и миг по-късно се върна с лъжицата.

— Давам я — каза Наоми.

— На Роуз? — уточни Ендрю.

— Не, на тебе. Въпреки някои различия между нас, аз съм почти сигурна, че ти си човек на честта. Изслушай ме внимателно. Тази лъжица вече е твоя. Беше моя собственост много дълго време, но вече се отказах от нея. Сега принадлежи на теб. Искаш ли я?

Ендрю примигна. Истината бе, че не държеше особено на лъжицата. Тя имаше странна история, не представляваше кой знае какво като реликва и едва ли струваше нещо. Основната й функция беше да събира прах. Той я завъртя под светлината и се загледа в деликатните фигурки върху вдлъбнатата й повърхност. Изглеждаше като че ли тя бе изтеглена от дръжката, защото фигурките бяха съразмерни в загребващия край на лъжицата, но се издължаваха към дръжката. Беше толкова тънка, че той би могъл да я извие с палец и показалец. Среброто беше топло, почти горещо, но тази топлина май се дължеше на това, че той я стискаше в ръката си. Интересна вещ. Винаги я бе гледал в захлас. В момента я усещаше в ръката си като вълшебна пръчица. Изведнъж почувства, че не иска да я връща. Искаше да я задържи. И в същия миг усети, че е страшно изтощен. И как иначе. Беше стоял буден половината от нощта, а на всичко отгоре бе станал на зазоряване. Гърбът му се бе схванал. Един горещ душ щеше да му дойде съвсем добре. Щеше да го изправи на крака веднага.

— Ще ми бъде много приятно да я притежавам — отговори той. — Веднага ще я върна в скрина.

— Бог да те благослови — изрече леля Наоми и се усмихна с една от много редките си усмивки. При това искрено. Ендрю изведнъж почувства прилив на нежност към нея и се зачуди на тъгата, която се долавяше в усмивката й. „От възрастта е“, помисли той. Не може в усмивките ти да няма поне мъничко тъга, когато стоиш в сянката на надгробната си плоча. Това е проява на съжаление за изминалото време, какво друго. Сигурно с лъжицата я свързваха много мили спомени. Тя бе единственото, което й бе останало от нейния съпруг… като изключим парите му, разбира се. Тя бе връзката с онази ферма в Айова. В същия момент леля Наоми проговори с изненадващо нисък глас:

— Но аз не бих я оставила в скрина, ако бях на твое място. Щях да помисля за нещо по-сигурно. Защото тази лъжица е много по-ценна, отколкото предполагаш… и е много древна. Тя сама ще ти разкрие стойността си в известен смисъл. Ще видиш. Сега иди и я скрий на сигурно място.

Ендрю й се усмихна в отговор. Тя явно се опитваше да изглежда тайнствена.

— Не се безпокой — каза той. — Ще бъде в безопасност. — В същия миг Роуз го извика. Той вдигна два пръста към челото си сякаш сваляше несъществуващата шапка, излезе на стълбищната площадка и пъхна лъжицата в джоба си малко замаян от цялата тази тайнственост. По средата на стълбите се сети, че леля Наоми като нищо би могла да подслуша разговора му с Пениман долу на верандата. И двамата бяха възкликнали доста силно при вида на сребърния четвърт долар. Да, сигурно ги бе чула. Изобщо не бе посветена в никакво мистериозно познание, а само искаше да изглежда така.

Роуз беше в дневната и държеше в ръката си телефонната слушалка. Обаждаха се от Ванкувър. Озадачен, Ендрю пое слушалката, очаквайки, макар това да бе невъзможно, да чуе гласа на Пикет.

Но не беше Пикет. Беше мъж, който съобщи, че се казва Аугуст Пфениг, че се занимава с монети, книги и любопитни старинни предмети и че се обажда от магазина си на крайбрежната улица. Попита дали Ендрю произхожда по линията на айовските Ванбергенови и дали не е свързан по брак с айовските Цволенветерови, а когато Ендрю призна, че всичко това е истина, Пфениг въздъхна най-сетне задоволен. Името му бе смътно познато на Ендрю, сякаш се бе натъкнал на него в някоя статия от вестника и го бе запомнил заради странното му звучене. Напъна се да си спомни, докато мъжът нещо му говореше, но съзнанието му не можа да свърже името с конкретно лице.

Говорът на Пфениг беше бавен, внимателен и създаваше впечатлението, че едновременно принадлежи и на възрастен човек и на човек, който непрекъснато пресмята нещо, докато говори. В него се долавяше фалшива жизненост, която Ендрю веднага разшифрова като престорения интерес на търговец. Не понасяше такива хора, още по-малко понасяше търговците, бърборещи неясни приказки за общи приятели, понеже това винаги се оказваше най-плоска лъжа. Но все пак беше интересно, че един подобен тип се обажда чак от Канада. Това най-малкото гарантираше, че той няма да цъфне на вратата му, опитвайки се да му пласира нещо. Като крушки за лампи, например. Напоследък Ендрю буквално бе засипан от обаждания за крушки — някаква благотворителна фондация се опитваше да ги пробута по петнайсет долара парчето, гарантирайки, че те ще надживеят всеки и ще продължават да светят дълго след като умреш и червеите те изгризат.

Този човек обаче не предлагаше крушки. Купуваше, без да продава каквото и да е. Бил се специализирал в наследствени бижута и библиотеки. Обясни, че с труд е намерил следите на Ендрю. Сподели, че след смъртта на зет си престанал да бъде в течение на развоя на нещата в Южна Калифорния и каза това така, сякаш Ендрю беше длъжен да знае кой е въпросният зет.

— Е — продължи Пфениг, — сега искам да подновя старите контакти. Напоследък нещата вървят към разруха, нали? Годините си минават.

Ендрю призна, че това е точно така, погрешно възприемайки го за заключителна фраза на този Пфениг, който се бе обадил чак от Ванкувър просто за да побъбрят. Дали не беше един от старите приятели на Роуз от училище, едно от онези отдавна забравени познанства от Ориндж Сити. Той закри микрофона с ръка и прошепна името му на Роуз, която стоеше до него и чакаше, изпълнена с любопитство. Роуз сви рамене и поклати глава отрицателно. Ендрю също сви рамене, за да покаже, че нищо не разбира. Гласът на мъжа заглъхна.

— Извинявайте — намеси се Ендрю вежливо. — Опасявам се, че не разбрах последните ви думи. Връзката е лоша.

В слушалката се разнесе тежко дишане, като че ли някой продухваше дробовете си с кислород.

— Не съм съвсем добре — обясни неочаквано човекът. — Болен съм. Прикован съм на легло. Може ли да говорите малко по-високо?…

Раздразнен, Ендрю изрече директно в микрофона с отчетлива дикция:

— Казах „Какво?“.

Отново тежко дишане и за миг Ендрю помисли, че разговорът просто ще прекъсне, но в този момент човекът на име Пфениг продължи:

— Имам основания да вярвам — каза той, — че вие сте колекционер и се надявам, че ще можем да разменим някои неща просто така, в духа на колекционерството, естествено. Моят интерес не е финансов.

Ендрю кимна. Изплю камъчето най-сетне. Не се занимавал с тези неща заради парите, а? Просто така, заради тръпката. И се обажда от Ванкувър заради малките радости на колекционера, нали? Пфениг продължаваше монотонно да говори, споменавайки за семейни библии, книги с псалмопения, преводи от холандски или, може би, требници. След това премина на готварски книги, старинни медицински фолианти и наръчници за лечение на болести в домашни условия. Ендрю обаче не притежаваше нищо подобно. Имаше едно полуразпаднало се копие на „Готварска книга за Белия дом“, но Пфениг не се интересуваше от нея. „Извън кръга на моите интереси е“, обясни той, след което премина на предмети на изкуството, кована мед и грънчарство.

— Имам ваза в стил „Роузвил“ — опита се да помогне Ендрю. — В цветен мотив — розово и зелено. Доста рядка, доколкото ми е известно. Но не искам да я продавам.

— Много жалко — цъкна със съжаление Пфениг. — Моят зет на времето остави в мен впечатлението, че вие можете да ми предложите някои редки монети. С какви разполагате?

Ендрю се замисли. Доколкото си спомняше, все още пазеше останките от детската си колекция от пенсове и половин дузина овални десетцентови монети, доста сплескани, след като ги бе поставял на жп релсите, но освен тях…

— Сигурен ли сте, че е ставало дума точно за мен? — попита той. — Може би… а-а, братовчедът на жена ми колекционира монети. Споделял е с мен съжалението си, че не може да попадне на къдрав четвърт долар. Бил доста скъп и щял да му струва колкото останалата част от колекцията му.

— Аз имах предвид някоя странна монета — прекъсна го Пфениг и продължи с описанието на това, което търсеше: лице с ястребов поглед от едната страна и странен рунически символ от другата. Сребърна монета, но не толкова изтъркана, колкото би могло да се очаква, имайки предвид възрастта й. Подобно сребро вече не се изработва, да, изобщо не може да се намери в наши дни.

— Наистина много съжалявам — каза Ендрю. — Някой е сбъркал. Всъщност аз не съм голям нумизмат. Опасявам се, че изобщо не си падам много по колекционирането.

— Искате да ми кажете, че не притежавате такава монета, това ли е?

— Точно така, мистър…

— А била ли е някога в ръцете ви? Може би сте я продали вече?

— Не, аз всъщност…

— Моля ви, помислете добре. Готов съм да ви предложа значителна сума. Повече от човека, с когото преговаряте в момента. В никакъв случай не позволявайте да попадне в ръцете му. Ще ви се обадя пак.

— Нямам никаква монета! — започна Ендрю. — Какъв човек? — Но Пфениг беше прекъснал разговора. В следващия миг в слушалката се чу сигнал на централата.

— Кой беше? — попита Роуз.

— Не знам — сви рамене Ендрю. — Един мъж от Ванкувър, който купува и продава различни предмети.

— Не трябваше да му позволяваш да ти губи времето по този начин. Трябваше твърдо да му заявиш, че не разговаряш с такива като него и да прекъснеш. Ти си прекалено вежлив и само си прахосваш времето с такива.

— Какво значи „такива“? Какъв беше той? Той по някакъв начин ни познаваше. Откъде да знам как? „Такива“! Аз вярвам във вежливостта. Такъв съм си. Вежливостта струва толкова евтино.

Роуз поклати глава и изчезна в кухнята, явно нежелаейки да влиза в спор колко евтина е вежливостта. Ендрю направи крачка след нея с намерението да не оставя нещата така. Щеше да запита Роуз какво има тя против вежливостта. И как, за Бога, след като не бе чула разговора, можеше да знае, че… Но припомняйки си разговора с Пфениг, мислите му се объркаха. За какво всъщност беше този разговор? Дали онзи не бе сбъркал номера? Или по-скоро, дали не го бе сбъркал с някой друг? Защото никой не би могъл да препоръча. Ендрю като нумизмат.

— Яденето изстива — обади се Роуз от кухнята. Изглежда изморена, мина през главата на Ендрю в мига, когато забоде вилицата си в пилето. Цялата тази подготовка по отварянето на мотела я изтощава. Но след излизането на рекламата в „Хералд“, която бе изпратила, тя работеше двойно повече, в случай че бизнесът потръгнеше по-рано от очакваното. Беше още съвсем рано, разбира се, и тя бе права, когато казваше, че може да мине известно време, преди да започнат да идват много клиенти.

— Има ли ефект от рекламата? — поинтересува се Ендрю, решавайки да забрави дискусията по въпросите на вежливостта.

— Един човек — кимна Роуз. — Смахнат, ако се съди по външния му вид. Заприлича ми на Мойсей. Появи се днес следобед и проведе разговор с мистър Пениман на верандата. Дори помислих, че му е приятел, но се оказа, че търси „полупостоянен“ пансион. Така се изрази. Не знам какво точно имаше предвид.

— Каза ли му, че става дума за двеста долара месечно?

— Не, така и не стигнахме до това. Но дори да се бе стигнало дотам, едва ли щях да му кажа подобно нещо. Той имаше брада. Трябваше да я видиш. Изглеждаше като Габи Хейс и бе облечен в халат.

— Хавлия?

— Не, някакъв източен халат, мисля. Спомена, че е член на някакво „общество“. Не си спомням точно кое. Каза, че бил очарован от мястото ни, или нещо такова… и особено от книгите ти. Каза, че около къщата имало „атмосфера“. Трябваше да видиш шапката му.

— Книгите ми ли? Да не си му позволила да рови из книгите ми? Каква шапка?

— Беше от онези, не знам как ги наричат, шапки… старомодни клоунски шапки… като конус с кръгла периферия и пискюл на върха.

Ендрю кимна, макар все още да не се бе примирил с това, че някой е бърникал из книгите му, но щастлив все пак, че Роуз не бе дала стаята под наем. Само това им липсваше, да им се натресе някакъв странен фанатик. Може би от атлантите? Какво привличаше тези хора към Южна Калифорния, към брега и към мотела?

— Изгони го, така ли?

— Не, не съм го гонила. Струва ми се, че мистър Пениман го разубеди.

— Отново Пениман! И заради него трябва да се простим с двеста долара на месец. Що за гаден бизнес върти Пениман…?

— Бизнесът му изобщо не е гаден. Ти сам не би дал стаята под наем на онзи човек. О, извинявай. Да, ти би му я дал. Предполагам, от вежливост.

Ендрю кипна:

— Какво аз бих направил, не е… Пениман по-добре да стои настрана от нашия бизнес. Нямаме нужда от гадните му пари и можем да се примирим, ако престане да вмирисва всичко наоколо на розова вода и рибено масло.

Роуз стана и започна да прибира чиниите, без да каже нещо. След една дълга минута мълчание, тя попита:

— Защо си толкова против мистър Пениман? Да не те дразни, че косата му е винаги подстригана и добре вчесана?

Собствената коса на Ендрю беше чорлава. Добре, признаваше го. Имаше нужда от подстригване и приличаше на раздърпан от вятъра храст. Но той стоеше над подобни дреболии. На времето бе пресметнал колко часа е прекарал пред огледалото, вчесвайки я старателно, мислейки, може би, че ако съумее да го направи както трябва, ще види в огледалото един друг човек — истинския Ендрю Ванберген, уверен в себе си, непоклатим, способен да мине по паяжина, без да остави следи. Но косата му беше отказала да му сътрудничи. Малки къдрици изскачаха от края на сресаната част, от което главата му заприличваше на счупен стенен часовник от анимационен филм, с изскочила пружина, поклащаща се в горната му част. Часовете, които бе прекарал, притискайки тези немирни кичури, се равняваха на година и четвърт. Е, добре, той беше сложил край на това.

Роуз тракаше с чиниите в умивалника.

— Не трябва да се страхуваш от хората просто защото те са по-различни — обади се тя, — или защото не можеш да ги разбереш. Понякога ми се струва, че ти мразиш всичко, което не разбираш.

— Аз ли? — попита недоверчиво Ендрю. — Та нали ти не даде стая на бедния брадат нещастник само защото носел шапка. Че на кой му пука от шапката му? Пет пари не бих дал дали я носи или не. Дори бих му завидял, че я има. Бог да благослови шапките.

В същия миг отнякъде се появи мисис Гъмидж — дребна, сива, прегърбена, тананикаща си някаква мелодийка. Тя отвори чекмеджето с джунджурии и започна да рови в него.

— Само за секунда — каза тя с извинителна нотка в гласа си. — Не ми обръщайте никакво внимание.

— Разбира се — съгласи се Ендрю. — Та, за какво говорих…?

— Нямахме ли една малка пластмасова кутийка с малки отвертчици? — попита мисис Гъмидж и примигна към Ендрю.

— Ние ли? — разтвори широко очи Ендрю, когото формулировката на фразата беше оставила без думи.

— Отзад, мисля — помогна Роуз.

— А — произнесе мисис Гъмидж, наклони глава към Ендрю едва ли не съчувствено, опитвайки се да му покаже, че разбира колко трудни са някои неща за него, и че тя не се обижда. — Точно поправях ключалката на вратата на банята, за която така и не ви остава време, мистър Ванберген. Обичам да се захващам с такива дреболийки.

Той остави думите й без коментар, въздържайки се да не захвърли костта от пилето към нея. Когато тя си тръгна, подчертавайки колко съжалява за необходимостта да им се „натрапи“, той се обърна към Роуз:

— Ние? Нашите отвертчици? И за каква проклета ключалка става дума? Какво й влизат в работата ключалките на вратите за баните.

Роуз го погледна със спокойно лице.

— Успокой се — каза тя. — На кой му пука? Не ставай дребнав. Тя не искаше да каже нищо лошо с това.

И двамата замълчаха. Ендрю мразеше да му казват да се успокои. Но човек не можеше да не го направи, когато му го кажеха, защото отказът е ново доказателство, че се налага да се успокои. Иска ти се да хукнеш като побеснял, да крещиш и да чупиш различни неща, но не можеш. Трябва да си разумен. Насили се да бъде разумен, осъзнавайки, че благодарение на мисис Гъмидж напълно е изпуснал нишката на разговора, който бе водил с Роуз. В настаналата тишина ясно се чуваше цвъркането на жабата на задната веранда, която може би разговаряше с една от котките.

— И не ме е страх от Пениман — заяви той, снижавайки глас. — Но лесно различавам отрепките. Аз ще го изхвърля, имай го предвид. Вече ни струва двеста долара месечно и този факт напълно компенсира двестате, които ни плаща, нали? Изхвърляме го и сме квит.

Роуз миеше чиниите и ги трупаше в чистия край на умивалника.

— Направи сметката отново — предложи тя простичко.

— Каква сметка. Това тук не ти е математика, а е… морал. Ето, това е. Защото се примиряваш с нещо дяволско. Нищо чудно скоро всичко гнило да ти изглежда напълно нормално. Дай на такъв като Пениман и най-малък повод, и скоро той ще ни управлява. Не виждаш ли как се държи. Да прогони брадатия! Как може точно той да ми говори за бради.

— Свърши ли с чинията?

— Какво? — сепна се Ендрю. — О, да. Мисля, че да. И какво искаше онзи от книгите ми?

— Не е искал нищо от книгите ти. Просто се вгледа в тях за миг. В библиотеката. Както и да е, заинтересуваха го книгите на мистър Пениман, а не твоите. Онези, чуждите, на средните лавици. Извади една и започна да я прелиства, но мистър Пениман охлади любопитството му. Не мога да кажа как. Просто даде да се разбере, че този човек си позволява твърде много. Двамата никак не си допаднаха. Веднага се разбра. Човекът изведнъж реши, че няма нужда от стаята, но ми се струва, че книгите направо го влудяваха. Все пак излезе навън с високомерно изражение на лицето. После се спря на площадката пред вратата и размениха няколко думи с мистър Пениман, който се държа много мило през цялото време.

— Мило! — измърмори Ендрю. — Как съумява да се държи мило? И каква е връзката с всичко това?

— Е, на теб може да не ти е ясно, но на мен ми допада. Да си мил е толкова евтино.

Ендрю замълча. Този път го бе хванала натясно.

— Както и да е, човекът постоя на верандата, говорейки с мистър Пениман за фокуси с монети. И толкова. Дори не ми се вярваше, че го прави сериозно. Искаше да поогледа това-онова като хората, оглеждащи къща за продан. Най-обикновено любопитство според мен.

— Добре де — обади се Ендрю, — защо, но дяволите, Пениман ни зае тези книги, щом не му харесва хората да се ровят из тях? Така или иначе те са си най-обикновен боклук. Фокуси с монети, казваш?

— Точно така. Не мога да кажа нищо за книгите му. Имам още малко работа. Би ли намерил време да свалиш чинията на леля Наоми?

— Да, мога да намеря малко време — и Ендрю излезе от кухнята като смазан. По някакъв странен начин нощта се бе изкофтила. Болката в гърба му направо го убиваше. Трябва да беше седалищният му нерв… Ето как се бе развил денят: той се бе прибрал у дома богат и тържествуващ и ненадейно, без да има и най-малка вина за това, се бе натъкнал на машинациите на Пениман и мисис Гъмидж. Е, трябваше да направи нещо по въпроса. Домът на един мъж, в крайна сметка, се предполагаше, че е неговата крепост. И той щеше да изхвърли мошениците в рова зад стените на крепостта. Разговорът му с Пфениг обаче продължаваше да го безпокои. Част от съществото му желаеше да мисли, че става дума за някаква досадна грешка, но другата част мърмореше полугласно, че името би трябвало нещо да му говори и че няма никаква грешка.

Влезе в спалнята, възнамерявайки да се преоблече в по-свободни дрехи и да се помотае няколко минути, преди да се срещне отново с леля Наоми. Бог знае какво щеше да е намислила този път — нищо чудно отново да бе изпаднала в транс, съзерцавайки мъгливата нощ през отворения прозорец.

Книгите му — неговите хубави книги — запълваха лавиците на две от стените. Виждаха се имената на Бъроуз и Х.‍Д. Уелс. Имаше Уудхаус и Дикенс. Нито един от томовете не представляваше особена ценност. Той по-скоро бе притежател на книги, отколкото колекционер. Събираше каквото му попадне. Това бе истината. Мислеше си за това, докато седеше на ръба на леглото, облегнал се на лакти. Книгите обаче съставляваха част от самия него, представляваха част от атмосферата, в която живееше. Не, беше нещо повече от това. Те бяха своеобразна бариера. Бяха като бетонните основи на къща и на тях се крепеше сградата на живота му. Те спираха термитите на перваза на прозореца, задържаха цялата структура, когато земята се разтресеше. Само един поглед към тях бе успокояващ, дори ако беше в лошо настроение. Пениман! Едно насекомо, която се бе промъкнало маскирано, за да загризе дъските на дюшемето. Беше само една буболечка, та макар и Роуз да не го разбираше.

Естествено Ендрю не можеше просто да го изхвърли навън. Парите не бяха никак малко. Роуз щеше да му подаде ножицата за подкастряне на стобора заедно с прахосмукачката и щеше да му каже да оправи всичко сам. Но ако тя вдигнеше ръце, това означаваше край на мотела, край на всичко. В главата му изплува картина: той е щастлив, десет години по-стар, може би малко понапълнял, седнал на маса в ъгъла на ресторанта, в камината лудува весел огън, в ръката му има халба с „Бас Ейл“, на горния етаж всичко е наред, майстор-готвачът се труди в кухнята, а парите просто се сипят. Доста приятна мечта… да, уютна мечта. Но едва ли щеше да се сбъдне, ако единственото му занимание бе да изхвърля гостите навън.

Той въздъхна и дръпна чехлите си. Погледна към лавиците, надигна се и с наклонена глава се захвана да чете заглавията. Ето, една книга липсваше. Сигурен бе в това. Приближи се още, огледа заглавията и се напрегна да си спомни как ги беше подредил. Липсваха две… не, три книги. Бяха го обрали.

5.

— Какво, какво! — прошепна той, като си помисли в първия миг, че е преглеждал наскоро липсващите книги и просто е забравил да ги върне на местата им. А може и изобщо да не ги бе изваждал от кашоните. Може още да бяха в гаража. Но не беше така и той ясно го съзнаваше. Беше направо невъзможно: книгите ги нямаше и толкова. Някой ги беше взел и изглеждаше напълно ясно кой бе този човек. Разгневен, той взе химикалка от шкафчето и се огледа за лист хартия. Не видя, затова извади хартиената носна кърпичка от джоба си, опъна я върху шкафчето и започна да пише върху нея: „Щастливо си подскачам“ липсваше, която бе надписана на Мортън Джонуоли от Уолт Кели. Нямаше ги и две книги на Дон Блендинг: „Хавайски нощи“ и „Къщата на скитника“ — и двете надписани, макар подписите практически да не струваха нищо. Какво друго? Нищо особено. Неподписан екземпляр на Уидърспуун „Ливърпулски срещи“ и екземпляр от книгата на Герхарди „В очакване на Рая“. Това беше, поне на пръв поглед. Един странно селективен крадец — луд или някой, който е посветил част от времето си, за да проучи как стоят нещата.

Ендрю мушна химикалката в джоба си и напипа там лъжицата. Извади я, огледа се за някое тайно място и след като не му хрумна нищо по-добро, я пъхна на полицата зад съчиненията на Чарлз Дикенс.

— Роуз! — извика той, крачейки към вратата. Кражба в дома им — това беше последната капка. — Роуз!

Роуз се показа от кабинета с парцал за бърсане в ръката.

— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?

— Кражба, ето какво. Книгите ми… откраднати.

— Всички?

— Не, избрани екземпляри. Знаел е какво да търси. Твоят човек с шапката. Той е бил. Не каза ли, че той само е разгледал някои книги в библиотеката?

— Ами, така беше — каза Роуз. — Поне докато аз бях там. Едва ли се е промъкнал обратно, докато аз си мислех, че е с мистър Пениман на верандата.

— Ще ти кажа, че точно това е направил. Виж какво, нека отсега нататък аз да разговарям с тези хора, а? Както вървят нещата, ще ни откраднат и дрехите от гърба.

Роуз се обърна към стаята, от която бе излязла.

— С удоволствие — съгласи се тя. — Разговаряй с когото пожелаеш.

— Ще го направя, да знаеш — извика Ендрю след нея, осъзнавайки в същия миг, че сопването му бе прозвучало меко и глупаво. Не беше сигурен, че дори на него самия е ясно какво искаше да каже с това. Но, Господи, нямаше да позволи да го крадат, и то в дома му! Още по-малко от някой дебелак в източен халат с клоунска шапка. Накъде отиваше светът? Нима започваше да се вмирисва под носа му? Той изтрополи гневно нагоре към спалнята на леля Наоми, готов да даде на котките да се разберат, ако някоя от тях го пожелаеше. Но те явно бяха излезли през прозореца, а леля Наоми спеше в креслото си. Взе полупразната чиния и излезе, мърморейки под носа си, докато слизаше по стълбите.

Остави я на кухненския плот, излезе в задния двор и отвори капака на кофата за боклук, мислейки, че е постъпил прибързано с изхвърлянето на плика с отровата, макар да не му бе съвсем ясно по каква причина точно в този момент иска да го задържи — кого или какво иска да отрови. Крадецът, естествено, отдавна се бе изпарил.

Изведнъж осъзна, че крачи безцелно, като изплашен, че светът може да рухне върху главата му, а той не знае с какво да го подире. Трябваше да направи нещо, все пак. Явно живееше в свят на плъхове, които ставаха все по-смели и по-смели с всеки изминал ден. Кофата за боклук беше празна. Отровата я нямаше. Изненадан, той отвори и другата кофа. Опосумът също го нямаше. Може би санитарните инспектори бяха дошли за опосума, но бяха намерили и отровата и бяха взели и нея. Е, да вървят по дяволите.

Върна се обратно. Беше едва девет часа, а нощта се оформяше като една от най-неприятните от месеци насам. До половин час Роуз щеше да си легне и нямаше да му проговори. Беше начумерена. Но, за Бога, да покани престъпници в дома им и да им разреши да си избират от книгите му — това не беше хубава постъпка. Той влезе в библиотеката и седна на един стол, но почувства веднага, че не може да остане седнал. Имаше нужда от разходка, това беше. Разходка в мъглата. Обичаше миризмата на мъгла и миризмата на океана малко по-нататък. Беше като еликсир.

Отправи се към предната врата и в мига, когато ръката му посегна към дръжката, осъзна, че не може просто така да излезе. Роуз щеше да помисли, че е излязъл сърдит и по никакъв начин после нямаше да може да я убеди, че просто е искал да прочисти главата си. Върна се обратно в кабинета, където тя седеше и шиеше калъф за възглавница.

— Прииска ми се да поизляза — каза Ендрю и й се усмихна.

— Много хубаво.

— Само да се поразходя. Трябва да помисля по някои въпроси.

— Каква чудесна идея.

— Този проклет човек с халата…

Роуз поклати глава и се намръщи. След това взе в ръце калъфа и го обърна наопаки, разглеждайки шева в ъгъла. Повече не каза нищо.

Секунда по-късно Ендрю се измъкна навън и излезе в мъглата на нощта. Чувстваше се по-обречен от когато и да е било. Изглежда имаше сили, които заговорничеха срещу него. Съвсем неочаквано се сети за двете хиляди долара на леля Наоми и си помисли, че може би някои неща се бяха развили както трябва.

И в този момент, сякаш всички мрачни събития тази вечер бяха съзрели удобна възможност да скочат и напълно да омърсят всичко — той почувства отвращение към парите в портфейла си. Какво друго означаваха те, освен че той зависеше от старата леля Наоми? Ето Роуз — тя седеше в кабинета и шиеше, правеше нещо, за Бога. А той какво беше? Един човек, който дебнеше наоколо, за да изтръгне с измама парите на една сбъркана старица, която се преструваше, че презира, без да го чувства наистина. Той беше достойният за презрение. Той беше подъл и жалък и по този въпрос не можеше да има две мнения. Роуз го бе разбрала какъв е още в началото. И щеше да бъде голям късметлия, ако тя изобщо някога му проговореше. Не тя му бе откраднала книгите. Истината бе, че тя се бе примирявала с тях. Защото те задръстваха всеки свободен ъгъл с къщата. Но Роуз не го упрекваше за това. Дори ги почистваше от прах. С радост ги бе подреждала по лавиците, докато той просто ги бе оставил разхвърляни насам-натам. И не беше нейна вината, че някакви субекти, принадлежащи към тайни общества, се бяха промъкнали, за да ги откраднат.

Всъщност, какви бяха тези „общества“? Какви бяха тези типове с халати и смешни шапки? Напоследък подобни работи започнаха да витаят във въздуха: Пикет с приказките си за отровните риби; Пениман, които сновеше в тъмнината, създавайки впечатлението за човек, обсебен от странно познание; леля Наоми с нейната лъжица и изненадващия й страх от сребърни четвъртинки долари; а сега и този „атлант“ или какъвто там беше, крадящ книги. Той като че ли много добре знаеше какво му бе трябвало, сякаш бе навестявал дома им по-рано и бе проучил това, което му бе необходимо.

Мъглата се стелеше тежка и влажна. Нямаше и помен от бриза. Той вървеше по уличката, мина покрай задната част на „Синьор Корки“, излезе отляво на „Мейн стрийт“, подмина заведението на Уолт, после „Кука за котле“ и половин дузина тъмни магазини, за да се озове накрая на стария кей. Какво означаваше всичко това? Беше ли прав Пикет? Ставаше ли нещо? Нещо тайнствено и огромно? Възможно ли бе шепа древни старци да манипулират развоя на събитията по света и, дори последното да беше истина, какво правеха те в Сийл Бийч? Мисълта му се стори много забавна и той едва не се изсмя на глас, но нощта беше толкова тъмна, мъглива и смълчана, че смехът му нямаше да подейства. По-скоро щеше да направи нещата още по-ужасни.

И все пак тази мисъл… няколко старци, които като кукловоди им нареждаха какво да правят, караха ги да подскачат, да танцуват, да се кланят и да раболепстват, сякаш човечеството бе един огромен фарс и се намираше в прискърбното положение да не може никога да схване една шега, защото то самото представлява нечия шега. Тази мисъл му изглеждаше съвсем правдоподобна, особено в такава нощ.

Е, дори и така да беше. Защо трябваше това да го вълнува? Все пак някой трябваше да дърпа юздите. Защо да не са тези бродещи Пазители? Ендрю не можеше да се организира да ръководи един мотел. Слава Богу, че не му бяха възложили задачата да се управлява света! Но Роуз би могла и да опита. Ако се погледнеше на нещата от философската им страна, какво значение имаше кой точно дърпа конците, ако го оставеха на мира и ако някой не дръпнеше по грешка онзи конец, който би съборил всичко? Само че май не го оставяха, нали?

Установи, че се намира на края на кея, точно до бараката на Лен, и се взира в мъглата. Единственото, което различаваше, бяха водите на океана, непосредствено под краката му. Вълните плавно се надигаха гладки и мазни, почти с цвета на мъглата. Ръцете му стискаха ръждясалия железен парапет, покрит с капчици влага, а във въздуха се носеше миризмата на риба. Покрай стената на бараката водата изпълваше един огромен басейн, в който рибарите — в по-добри нощи от тази — почистваха улова си.

Изведнъж движещият се океан се превърна в олицетворение на всички тайнства на Вселената. Спомни си, че като малък бе попаднал на книга, в която се описваше залавянето на смятаната за отдавна изчезнала риба край бреговете на Източна Африка. В книгата имаше и рисунка на черната риба със странно подредени хриле, люспи с големината на палец и уста, пълна със зъби. Науката бе изненадана. Тази риба бе отдавна изчезнала. Дотогава бе откривана само като вкаменелост. И ето че сега една от тях се мяташе в мрежата, което означаваше, че в дълбините на океана има и други, носещи се сред тъмните води между… между какво? Кой би могъл да каже?

Но най-смайващото бе, че всички се бяха изненадали. Рибарите естествено не бяха между изненаданите. Те бяха прекарали живота си в океана, подхвърлени от вълните в малките си лодки, надничайки пред борда в гъстата маса на саргасовите водорасли и заплетени сред тях, бяха наблюдавали слънцето да залязва, нощта да се спуска и обагрената в зелено луна да изгрява над водата като някаква Венера сред тихия плясък на неспокойни създания, които раздвижваха повърхността на тъмните води и отново се скриваха в дълбините.

Тези хора сигурно се бяха удивлявали хиляди пъти на сенките, минаващи под играещите в нощния здрач вълни, под дребните им нестабилни лодки. Нищо, излязло от морето, не би ги изненадало. Нещо вътре в тях щеше да се обади и да кажа: „Най-сетне. Ето го. Излезе.“ Точно същото усещаше в момента и Ендрю — нищо на света не би го изненадало: пришълци, кацнали в летящи чинии; прасета, носещи лъжици рано сутрин; разкритието, че Скитникът-евреин си играе със земята, сякаш тя е един часовников механизъм. Беше прочел в една книга с предания историята на един магьосник, излязъл на риболов в Средиземно море, като използва магическа монета вместо стръв. Магьосникът уловил огромна риба — самият Левиатан17 — и точно в мига, когато гигантът погълнал монетата, друга огромна риба се спуснала като сянка от небесата и погълнала Луната. Монети, монети, монети… А сега и телефонното обаждане на този Пфениг. Беше влудяващо, но щеше да намери своето обяснение. Всичко намираше своето обяснение. Или го намираше, или не.

Ендрю потръпна. Беше забравил да си облече сакото. Бе излязъл по чехли и му се струваше, че те са пълни с мъгла, а той пристъпва по кея обут в чифт аквариуми. Роуз вероятно си бе легнала вече. Щеше да е заспала. Ужасно би било да я буди, за да оправят недоразумението помежду си. Но не можеше и да остави нощта да изтече просто така. Немислимо бе да допусне неловко мълчание сутринта на закуска.

Обърна се, за да поеме към дома, и едва не се просна по лице, съзирайки Пениман, който държеше бастуна си в едната ръка, забучил вонящата лула в устата си, застанал на не повече от петнайсетина фута от него, сам-самичък на кея. Беше облечен в бялото си палто и се бе надвесил над перилата, взирайки се в морето. На Ендрю му се стори, че държи въдичарска макара, клати я над водата… кой знае, може би се опитваше да улови камбала и да я издърпа с голи ръце. Един лъч се отрази в онова, което бе привързано на края на кордата; дали беше стръв или кука за бас18… не, в полумрака и мъглата Ендрю не можеше да различи добре. Чу се звук от цопването й във водата и в същия миг кеят се разтресе, сякаш някаква огромна вълна се бе разбила в основите му. Съвпадение, разбира се, но Вселената като че ли бе на служба на Пениман, съдействайки му в неговото позьорство и преструвки.

Ендрю реши, че дори няма да се поинтересува какво се опитва да улови Пениман. Щеше да го игнорира напълно. Губеше всеки път, когато проявяваше интерес към този човек. Без да вдигне глава, Пениман попита:

— На разходка, а? — и подръпна кордата.

— Точно така — сърцето на Ендрю блъскаше като машина, бълваща пирони. Той веднага се насочи към „Мейн стрийт“. Виждаше уютната светлина на уличните лампи, смаляващи се в посока към магистралата и фаровете на кола, която зави към кея, но се отдалечи по улицата.

— Търсиш ли нещо? — поинтересува се Пениман точно в мига, когато Ендрю мина покрай него.

— Не, само се разхождам. Малко чист въздух.

— Има нещо във въздуха тази нощ, нали?

— Мъгла — отговори Ендрю, кимна и се отдалечи, страстно желаейки да не беше по чехли. Помисли за момент какво ли е направила мъглата от косата му, но отхвърли мисълта, отбелязвайки все пак, че тя някак си не бе навредила на косата на Пениман и се запита как става така. Да, имаше нещо във въздуха тази нощ, точно както Пениман се бе изразил. И не беше нито мъгла, нито тъмнина. Носеше се вече от седмица и без съмнение щеше да продължава да се носи, докато чертите му не се избистрят от сивотата и то се обяви пред света.

В мига, когато Ендрю слезе от кея на пясъка, луната надзърна през една пролука в мъглата, сякаш пожелала да хвърли един бърз поглед на човека, дръзнал да излезе на лов за тайни. Една вълна леко се разби по протежение на бреговата ивица и блесна в призрачна фосфоресценция под лъчите на луната, която изглеждаше необичайно бледа, далечна и самотна някъде там горе, намигайки и подскачайки в звездните небеса като отражение на сън. В следващия миг мъглата затвори пролуката и погълна изцяло луната. Ендрю тръгна за дома, влачейки крака по безлюдния плаж. Надвесената над перилата на кея фигура на Пениман едва се различаваше. Вълните повече не блестяха във вече безлунната нощ, но там, навътре във водата, под тежките плавно преместващи се вълни, се виждаше белезникаво сияние, сякаш цяла дружина водни гоблини събираха ракообразни от основите на кея на светлината на подводна свещ, или може би някакво сияйно дълбоководно чудовище се бе измъкнало от подводната си пещера, привлечено от стръвта на Пениман.

Къщата беше тъмна — всички бяха заспали. Пениман, разбира се, разиграваше идиотските си игри на кея, независимо от това каква бе крайната му цел. Ендрю стоеше отвън, подпрян на едно дърво и се чудеше какво точно да каже на Роуз. Реши най-напред да пийне — чаша бира може би. Все още не можеше да се отърси докрай от гадното усещане, което го бе обхванало. Разходката не бе помогнала напълно. Книгите му ги нямаше, Пениман го бе направил да изглежда глупак, но най-лошото бе, че той сам се бе направил на глупак, карайки се на Роуз за глупости.

За миг му се прииска да запуши лула — точно такова нещо му трябваше навън в нощ като тази. Щеше да го успокои. Но той поставяше пушенето между пороците, от които бе пощаден, затова отхвърли мисълта. В храстите нещо изшумоля — без съмнение една от котките на Наоми бе излязла, за да изцапа цветните лехи. Дявол да ги вземе. Може би трябваше да отиде в магазина за фермерски принадлежности и да вземе от онези антикотешки колчета. Ако не можеше да се насили да хваща в капан тези създания, то поне можеше да им помогне да разберат кой командва тук и да ги постави на място.

Но не беше котка. Показа се един опосум, душещ с изострения си глупав нос. Беше от големите, излязъл на нощен лов. Отправи се към една дупка под къщата, пъхна лапа зад капака, който я покриваше, изкърти го и се шмугна в тъмнината. Ендрю отиде да разгледа по-добре. Преградата изобщо не бе закована както трябва, а само бе поставена под наклон, и не можеше да бъде сериозно препятствие пред един решен да постигне своето опосум.

В пръстта около отвора се виждаха дузина отчетливи отпечатъци от лапите му. Кой знае дали Пикет не беше прав… може би наистина трябваше да ги покаже на Роуз. Това би циментирало някои неща. И би премахнало всякакви подозрения. Той постави капака отново върху отвора и се замисли. Беше голям любител на опосумите. Харесваше му да мисли, че в околността има диви създания, които живеят в градските условия на Южна Калифорния, без да забелязват, че крайбрежните гъсталаци и тучните ливади са унищожени още преди сто години.

Спомни си първия път, когато зърна ято диви папагали да се понася над главата му. Имаше нещо едва ли не мистично в зеленикавото кресливо ято тропически птици, стрелнало се в небесата над Лонг Бийч, за да се спусне през счупените прозорци на изоставена сграда. Папагали и опосуми — това бяха странните балансьори на мъртвата, бездушна технология на модерната епоха.

Усмихна се. Късничко беше за такъв като него да разказва врели-некипели истории за опосуми, настанили се под къщата им. Наведе се и заличи следите на животното. Нямаше да казва на Роуз. Можеше да вземе насериозно приказките му за това какви чудовища са опосумите и да поиска да сложи капани и да ги излови. Освен това те можеха да си останат скрит коз. Когато нещата загрубееха и всички повярваха, че е луд, тогава можеше да ги доведе до тази дупка и да им посочи с ръка. Леговището на опосумите щеше да бъде неговата реабилитация.

За момента тази реабилитация не му беше необходима. Дори мисълта за нея стана причина в главата му да нахлуят спомените за всички загубени този ден битки. Влезе в къщата и се отправи в кухнята, за да си налее питието. Пиенето, за щастие, не бе един от пороците, от които се бе отказал. Отвори вратичката на кухненския бюфет и разгледа чашите, колебаейки се между изкушението да пие бира в една от фирмените халби на „Пилзен“, или да опита вино в една от изсечените от кристал чаши на високо столче. И двете имаха своите предимства. Правилно избраната чаша беше точно толкова важна, колкото правилният избор на питието.

Накрая реши да се спре на чаша вино, вместо халба бира. Бирата имаше някакъв умъртвяващ ефект върху него, докато виното само го успокояваше. То почти веднага го изпълваше с усещане за пропорция. Имаше балансиращ ефект, изправяше кила на лодката му. Но ако изпиеше повече, лодката се преобръщаше и потъваше.

Винените бокали бяха натикани зад безлични евтини чаши, купени с голямо намаление и когато ги размести с ръка, една от тях падна в умивалника и се пръсна на парчета. Той замръзна. Не смееше дори да си поеме дъх, в очакване на суматохата. Мисис Гъмидж щеше да се довлече, бърборейки като гибон, щеше да се хвърли към метлата и лопатката, успокоявайки го: „Оставете тази малка каша на мен, мистър Ванберген, аз ще се погрижа. Чаша ли изпуснахте? Е, човек не може да предвиди всичко, нали така?“ И след тези или подобни глупости щеше да го изтика встрани и да направи от всичко това цяло шоу, допълнително отравяйки му вечерта.

Интересно… не се беше събудила. Не се долавяше никакво шумолене, никакъв шепот, не светнаха лампи. Сега щеше да почисти парчетата стъкло сам.

Взе един хартиен плик и започна да събира крайно внимателно по-едрите парчета от умивалника и още в началото убоде палеца си в остро като игла късче. Обля го топлина и му се стори, че парченцето се заби. Не можеше да се насили да погледне веднага, но след малко вдигна пръст към светлината. Ето го, там беше. Ако не си бе рязал така старателно ноктите, може би щеше да съумее да го извади. А сега трябваше да използва пинсети. Като внимаваше да не докосне нещо с палеца си, той отвори с коляно вратата на банята. После хвана пинсетите с лявата си ръка и внимателно измъкна парченцето. Видя капка кръв да разцъфва на убоденото място. Изстиска палеца си, за да елиминира всякаква опасност от инфекция и ругаейки, пусна парченцето в кошчето за боклук. После прибра пинсетите и се върна в кухнята. Нямаше да докосне друго парче стъкло. Нищо не бе така коварно, както натрошеното стъкло. И без това, изглежда, бе събрал всички по-големи парчета от умивалника. Пусна водата и последните ситни отломки се отправиха в мелачката за боклук, монтирана в сифона на мивката. После я включи. Чу се скърцане, последвано от воя на двигателя. Явно не беше отстранил всички едри парчета. Мелачката спря с проскърцване и блокира в заклинило се парче стъкло.

Той замръзна, вслушвайки се в ръмженето на мотора, решен да го остави, докато прегрее и прегори. Така му се падаше. Щеше да си изпати за това, щеше да се наложи да извика човек да я оправи, който без съмнение щеше да открадне поне половин дузина от книгите му на тръгване. Размисли и я изключи. Трябваше да намери тръбен ключ и да избие ината на мелачката. Това бе единственият разумен изход от създалото се положение. Само дето щеше да разбуди цялата къща. А това не биваше да става. Мисис Гъмидж щеше да се появи и щеше да измисли нещо, за да включи мелачката. Не се ли бе опитвал да смели стъкло? Правил ли е това? Или може би е правил онова? Не мислеше ли, че пликът за боклук под умивалника…?

Той отвори нервно вратичката на бюфета и отново се изправи срещу чашите. Евтините стояха като самодоволни наперени глупаци. Нищо не говореше в тяхна полза, дори възрастта им. Бяха в някакъв нюанс на масленозеления цвят, напръскани тук-там със златни капки — представата на някой малоумник за стил. Той и Роуз ги бяха получили като сватбен подарък — по всичко личеше, от слепец. Ендрю никога не ги бе харесвал. Бяха осем на брой и през дългите години се бе счупила само една — тази, която бе съборил в умивалника. С това темпо — по една на всеки петнайсет години — те все още щяха да бъдат комплект поне от четири, когато той си отидеше от този свят. Тази мисъл го ужаси. И то при положение, че доживееше до деветдесет. Щеше да умре смазан и бърборещ несвързано, а в бюфета, без дори да им личи, че са били използвани, тези отвратителни чаши щяха да чакат, знаейки, че ако се изключеха по-големи земетресения, щяха да оживеят поне още шейсет години, и то с лекота. Това беше непоносимо.

По-точно той не беше в състояние да го понесе. Свали две от чашите — щеше да бъде лудост да се опита да пренесе и седемте наведнъж — и ги изнесе през задната врата. Намери в гаража чувал от зебло и стара изцапана с боя тениска. Уви чашите в парцала, сложи ги в чувала, остави го на пътеката до задната веранда, с мъка изрови голям колкото пъпеш гладък къс гранит, изкачи се на верандата и го пусна върху чашите. Разнесе се благословеният глух звук на нещо смачкано, не, не звън на разлитащи се парчета, а окончателният звук на чаши, изравнени със земята. Сякаш бе нанесъл удар от името… на какво?… на изкуството може би. Тънка чувствителност. Общи принципи. Взе отново камъка и се качи на верандата, за да го пусне отново и в този миг външната лампа светна.

Камъкът се стовари с познатия тъп звук и се изтърколи настрани в тревата. На прага застана Роуз, видимо озадачена. Ендрю й се усмихна, чувствайки се като краля на глупаците. Понечи да каже нещо, но от гърлото му се разнесе някакво изграчване. Сви рамене безпомощно. Трескаво се мъчеше да измисли някоя правдоподобна лъжа. Може би риба в торбата. Отишъл е на риба, хванал е две скокливки и е смятал да ги убие и изчисти. Нямало нужда да го отлага за сутринта. Най-добре било да ги остави в хладилника за през нощта. Как обаче можеше да обясни, че използва за целта камък с големината на главата му.

— Какво правиш? — попита Роуз с глас, напълно лишен от чувство за хумор.

— Нищо — отговори Ендрю. — Исках да кажа, че експериментирам с една нова идея по отношение на стъклото — защо да не се изработят най-различни неща от натрошено стъкло и разтопено олово. Хрумна ми тази нощ, докато стоях на кея. Там, в бараката, има една горелка за продан, която би могла да се използва, за да се разтопи олово и да се направят най-разнообразни тежести за въдици. Та, помислих си, защо да не го разтопя и да го излея в калъпи заедно с натрошено оцветено стъкло. Какви преси за хартия, монограми и орнаменти за врата могат да се получат — той й се усмихна, слезе от верандата, взе камъка и много старателно го постави на мястото му в цветната леха.

— Обади се Пикет — съобщи Роуз. — Искаше да ти разкаже за две маймуни, избягали на свобода в Сан Франциско. Някакъв ясновидец уж имал видение, в което те се хранят с равиоли19 в ресторант на Норт Бийч.

— Обадил се е да ми предаде това? Какъв е смисълът?

— Не съм сигурна. Първоначално реших, че е някаква шега — маймуни, ясновидци, равиоли и други подобни — но не разбрах каква е солта на шегата. Може да ти я предавам неправилно. Той обаче звучеше истински развълнуван и не знам защо смяташе, че и теб ще те заинтересува. Както и да е, лягам си отново. Чух шум и не знаех на какво се дължи — тя погледна през парапета на верандата към торбата. Прозя се, мушна ръце в ръкавите на нощницата си и влезе в тъмната къща, без да каже нито дума повече.

Ендрю чу вратичката на бюфета в кухнята да се отваря и миг по-късно да се затваря. И той погледна към торбата. Тя представляваше един тъжен, глупав предмет, проснат на мократа от мъглата площадка. Роуз знаеше вече с какво се бе занимавал, а това блокираше всички бъдещи опити да строши чашите. Дори случайно да счупеше някоя, сега щеше да изглежда като че ли са го хванали дяволите и го е направил нарочно. В момента беше прозрачен като опаковка на сандвич. Налагаше се да купи с парите на леля Наоми калъп за отливки от магазина на Лен. После щеше да имитира някакъв опит да отлее нещо от натрошеното стъкло и олово, както бе разказал. Нямаше ни най-малка представа какво точно щеше да се получи, но трябваше да го направи. Не го ли направеше, дните му бяха преброени. Недопустимо бе да бъде хванат в лъжа. Готов бе да обърне лъжата наопаки, да изкриви реалността, но нещата трябваше да изглеждат истински. Точно както постъпи с опосума. Можеше да повтори номера и с натрошеното стъкло. Защото ако в лудостта му имаше някаква логика, тогава тя не бе истинска лудост, нали?

Хвърли торбата на тезгяха в гаража и се замисли дали Пазителите на Пикет не действат точно на този принцип. Ами защо да не предизвикват страхотни трусове на икономиката или правителствата, да кажем, като пускат в действие някаква малка, но добре пресметната лъжа, или с помощта на незабележимо намигване, направено в необходимата посока, което като малко камъче, подскачащо по склона на хълма, повлича със себе си скали и канари, и една от тях, съвсем изневиделица, цапва по главата един нещастен банкер, облечен в костюм с жилетка, докато замислено разглежда лихвените проценти. Може би той умира на място и точно когато разтревожените му помощници заподозрат, че този камък от небитието може да означава нещо, точно тогава започва тайно движение на капитали към и от сейфовете или по кабелите на компютърните мрежи, докато в един момент вложителите подушат нещо нечисто и се втурнат панически да теглят от банката. И ето, в резултат, финансовата империя потъва в пепел, банкрутирали предприемачи се хвърлят от прозорците, правителства на страни от третия свят рухват и на никой никога не му минава през ума, че първото камъче е било ритнато от туткав старец в шалвари, който с една ръка плеви розите си, а с другата задейства лостовете на Вселената.

Преди две седмици чичо Артър бе донесъл двайсет и две установки „Ексер-Джини“, закупени от пътуващ търговец. В „Спокоен Свят“ не гледаха с добро око на тези хора. Самият пансион беше ограден със стена, за да се ограничи техният достъп. Един от тях обаче бе съумял да се промъкне, и то през охраната, с цял багажник, пълен с „Ексер-Джини“, чието предназначение бе да подлъжат някой да се подпре на тях и да започнат да го сгъват в кръста с ужасяваща скорост с надеждата, че от това той може да се изцери. Чичо Артър беше закупил цялата партида. Търговецът го бе обявил за „представител на фирмата за Западното крайбрежие“. Устройствата в момента бяха натрупани в дъсчения шкаф, завинтен за стената на гаража.

Беше направил това един следобед по време на пълнолуние. Роуз не бе пропуснала да отбележи връзката. Роуз не можеше да си спомни времето, когато чичо Артър да не е бил още стар. В семейството всички знаеха, че възрастта му се отразява най-зле, когато има пълнолуние. Когато нямаше луна или се виждаше само малък сърп, той беше жизнен, раздразнителен и подозрителен. Странно! Ендрю не можеше да разбере тази работа. Беше му ясно само, че в произхода на думата „лунатик“ има нещо повече от обикновено суеверие. Все същото: и в най-невероятните поверия имаше някакво зрънце истина.

„Чичо Артър не бива да живее сам“ — това бе заявила Роуз по повод неговата лунна лудост, особено след закупуването на двайсет и двете „Ексер-Джини“-та. Фамилията за пореден път бе поклатила съжалително глава — нещастният старец, отново го прекараха. Последният път бе с кашон акумулаторни батерии и устройство за зареждане, което бе избухнало в пламъци, след като бе оставено включено една нощ и в резултат едва не подпали къщата.

Но Пикет разбираше нещата по-добре от фамилията. „Старческата деменция, отбеляза той, няма нищо общо.“ И никой не можа да разбере какво бе имал предвид чичо Артър или дори Пикет, който подозираше, че знае кой е в действителност чичо Артър — или по-скоро, какъв е той — макар да бе заявил, че засега няма да разкрие това пред никой, включително и пред Ендрю. Пикет не можеше да каже защо се бе наложило закупуването на двайсет и двете „Ексер-Джини“. А за кого бяха предназначени оставаше забулено в тайна. Нека си стоят в дъсчения шкаф до деня на истината, кому могат да попречат дотогава? Трябва да бъдат там, защото трябваше да чакат тъкмо там и още защото, по думите на Пикет, когато нещата опират до действията на чичо Артър, трябва да се има предвид, че нищо, което той казва или прави, не е случайно или без определена цел. Всичко било точно пресметнато. Това бе казал Пикет по повод закупуването на комплекта „Ексер-Джини“, както и за среднощните излизания на чичо Артър с червената му електрическа кола. Не изпитвайте съмнения към „Ексер-Джини“-тата, такъв беше съветът на Пикет, или по-точно, такъв беше съветът му до пристигането на Пениман. Оттогава досега, Пикет вече подлагаше на съмнение всичко.

Естествено имаше и по-прости отговори. Почти винаги бе възможно да се намерят такива, но Пикет не виждаше никаква полза от тях. На времето чичо Артър бил изумителен пътуващ търговец — спирал от къща на къща, от град в град, от щат в щат, а още по-рано дори и от континент на континент, обикаляйки земята като калайджия, който си предлага стоката. Нямало нищо, което да не бил продавал, по думите на леля Наоми, нямало врата, пред която да не се бил изправял и звънец, на който да не е позвънявал. Кариерата му се равнявала на кариерите на десетима обикновени търговци, натрупани една върху друга, и едва ли съществувало кътче по глобуса, без значение колко далече оттук, от което да нямал някакви спомени.

Такъв инстинкт трудно би умрял, мислеше си Ендрю, бродейки из смълчаната къща с чаша бира в ръка. Виното в хладилника беше изчезнало — отново ръката на мисис Гъмидж, без съмнение. Минаваше полунощ, а не него не му се спеше. Спречкването с Роуз бе направило невъзможен съня, особено след разговора на задната веранда. Седна в библиотеката и се загледа в книгите. Може би трябваше да почете, за да се разсее. Трябваше да бъде нещо солидно, макар и не вълнуващо. Дикенс щеше да свърши работата — и то нещо забавно от Дикенс. Или защо не „Вятър във върбите“? Точно така: безкрайни, покрити с детелини ливади, стигащи до бълбукащи ручеи; разговори за домашното огнище, за Коледа, за халби с бира, за пикници, за разходки с лодки и весели компаньони. Нещата не бяха наред и след като не разполагаше с чаша вино, за да ги оправи, беше му необходима поне книга.

Отвори книгата наслуки — толкова често я бе препрочитал, че началото и краят не означаваха нищо за него — и откри, че бе попаднал на „Гайдаря пред портите на утрото“. Рати и Моул бяха потеглили да открият малката видра, загубила се надолу по реката. Всеки момент щеше да пукне зората. Светът се обръщаше с лице към утрото. В бриза се долавяше нежна мелодия, промъкваща се между шубраците. Нещо витаеше във въздуха — нещо… За миг Ендрю помисли, че знае какво е това нещо. Наистина знаеше, но не можеше да го изрази с думи. Не бе от онези неща, които знаеш с мозъка си, а от другите, които се усещаха чрез мравките по гърба, чрез свиването на стомаха. И не бе като евтините машинации на хора от рода на Пениман, а нещо по-различно, такова, каквото хора като него не могат да доловят или най-малкото ненавиждат — от нещата, с които те не искат да имат нищо общо и желаят да унищожат. Точно в този момент Ендрю чувстваше, че той самият страстно го желае, каквото и да бе то. Затвори книгата и остана да седи. Късният среднощен час бе много подходящ за тази атмосфера, в която душата намираше отдих, образно казано. Когато настъпеше утрото с неговите гаражи, очакващи да бъдат боядисани, подозрителните типове със странни шапки, навъртащи се под претекста, че желаят да наемат стая, тогава това чувство щеше да се изпари, да се разтвори във въздуха и да отлети може би наблизо, но достатъчно далече. И той отново щеше да се натъкне на него, когато най-малко очакваше, и да вдъхне отново от обещанието за райски небеса в едва полъхващия бриз, за мястото на „моите въжделения“, както се бе изразил Рат.

Ендрю вдигна поглед и с изненада установи, че в кухнята свети. Беше изгасил лампата преди повече от час. Беше късно — към един или два сутринта. Чу се изскърцването на стол, избутан назад и дрънченето на лъжица в купа. Изправи се и се приближи на пръсти. Като нищо можеше да бъде Пениман. На Ендрю му беше писнало от срещи с Пениман днес.

Оказа се, че е сбъркал. Беше леля Наоми по нощница. За миг челюстта на Ендрю провисна, защото фактът, че леля Наоми ходи из къщата, бе много необичаен. Тя толкова рядко напускаше стаята си, че той беше започнал да я възприема като част от мебелировката там и едва ли щеше да се изненада повече, ако бе видял нощното й шкафче или закачалката й за дрехи да слязат в кухнята. На леля Наоми й се бяха прияли ядки за закуска. На масата пред нея имаше половин дузина опаковки и тя ги гледаше, явно колебаейки се на кой вид да се спре. При вида на опаковките Ендрю осъзна, че умира от глад. Стомахът му роптаеше, сякаш не бе ял от месеци. Това, от което имаше нужда, бяха именно ядки.

— Здрасти — обади се той с усмивка на лицето.

Тя го погледна сепнато, изненадана, че са я заловили да яде ядки точно в този час.

— Смяташ да хапнеш?

— Ами, да — кимна тя.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Съвсем не — отговори тя и кимна към отсрещния стол. Държеше се почти приятелски, сякаш актът на закусването с ядки бе най-радостното нещо на света.

— Аз самият съм привърженик на „Чирио“ — заяви Ендрю и извади от бюфета една купа и за себе си. — Повечето хора най-напред наливат млякото, а после поръсват със захар. Аз го правя по другия начин, защото предпочитам захарта да остана на дъното. След като свършиш с млякото, може да се изгребе с лъжицата. По този начин става чудесно — и докато говореше, се сети, че точно за това го бе предупреждавала Роуз — да се въздържа в разговора от дивотии, които жена като леля Наоми не би могла да разбере.

Тя кимна, сякаш наистина бе схванала, взе кутията „Пшеничен Чекс“ и изсипа от нея колкото да напълни около една трета от купичката.

— Номерът — каза тя — е да не се пълни купата. Защото човек би желал да вкуси от всичките. Това е само въпрос на умереност. Безсмислено е да се тъпчеш с първия попаднал ти сорт.

Съветът се стори на Ендрю абсолютно необорим, защото повече или по-малко той мислеше по същия начин. Каква приятна изненада бе откритието, че леля Наоми притежава известни познания в тази деликатна област.

— А какво мислиш за люспичките? Винаги съм смятал, че проблемът с царевичните люспички е в това, че се разпадат. Веднага подгизват.

Тя отново кимна:

— Слагаш прекалено много мляко — обясни тя — и направо ги удавяш в него. Използвай по-малко и после разрови с лъжицата. Нека част от люспичките останат сухи над повърхността му. Забелязала съм, че при пшеничните проблемът е избегнат. Те се задържат цели по-дълго. Както е и с подсладените ядки. Захарната глазура пречи на млякото да ги навлажни веднага. Е, поне докато не се разтопи. Но никога не съм имала особено доверие в тях. Още с появяването им на пазара реших, че са измишльотина.

Ендрю сви рамене, решавайки да не влиза в спор. Истината бе, че имаше слабост както към „Трикс“, така и към „Захарните пуканки“. Страхуваше се да не я пропъди. Ако заявеше пристрастността си към подсладените ядки, това можеше да предизвика нежелани усложнения.

— А помниш ли „Ръскетс“? — попита той. — Онези малки бисквитки от пресовани една за друга люспички?

— Разбира се — тя замълча, погледна го изпитващо и след малко попита: — Ти от кои беше? От тези, които ги обичат натрошени или обратно?

— Не обичам да ги натрошавам. Абсолютно! Единственият начин да го направиш, е да ги притиснеш към стената на купата, така че да се подадат частично над млякото, както спомена преди малко, и да ги разделиш една от друга с лъжицата, за да имаш малко сухи люспички с останалата част. Естествено на дъното остава купчина овлажнели люспички, но това не може да се избегне. А случайно да си попадала на „Уийтабикс“?

— От години не съм — отвърна тя. — Яла съм ги в Лондон, когато бях добре със здравето. Тогава пътувах много. Да-а, това е проблемът на прикованите към леглото — светът вече не е едно уютно място за тях.

— Всъщност — започна Ендрю — по едно стечение на обстоятелствата разполагам с канал за доставка на известно количество „Уийтабикс“. За заведението. Приятелят ми Пикет ще ги докара от Канада. Дори си мисля, че ще мога редовно да те осигурявам с известен запас.

— Ще ми бъде приятно. Колко малко са изненадите в наше време, колко малко са утехите.

— Сигурно е отвратително — изрази съчувствие Ендрю. — Не мисли, че проявявам любопитство, лельо, и можеш напълно основателно да ми кажеш да си гледам работата, но не съм съвсем наясно какво точно е заболяването ти. Трябва да е нещо много неприятно, след като не можеш да си позволиш да мръднеш навън.

Тя поклати глава, загледана към вратата на кухнята.

— Това е само един кръст — каза тя иносказателно, — който трябваше да поема.

— Аха — обади се Ендрю, който всъщност нищо не разбра. Реши да не проявява настойчивост, като подсигуровка срещу възможността да не разбереше нищо или, още по-лошо, срещу опасността да се окажеше, че става дума за някакво трудно определима женска болест, за която не искаше да слуша. — Хареса ли шоколадите?

— Да, не бяха лоши, благодаря ти. Спомена, че ги е направил новият ти готвач, така ли е?

Ендрю примигна срещу нея. Лъжите, изглежда, имаха свойството да бъдат безсмъртни. Върху него се стовари непреодолимото желание да извади портфейла си и да върне на леля Наоми останалите хиляда и четиристотин долара, както и да си признае всичко. Въздържа се, пое дълбоко дъх, усмихна се широко, кимна утвърдително с глава и точно в този миг в кухнята влезе примижалата от светлината Роуз и го спаси.

— Виж ти! — каза той и се изправи. Беше му много приятно да види Роуз така неочаквано, и то не само защото появата й бе прекъснала обсъждането на качествата на френския готвач. — Една купичка ядки?

Тя хвърли поглед на масата, намигна весело на леля Наоми и се съгласи:

— Да, защо не. Идеята ми се струва страхотна.

Ендрю се отправи за още една купичка и лъжица. Познавайки вкусовете й, той избра опаковка „Грейпнътс“ и въпросително наклони глава към нея. Тя се усмихна и кимна, после се прозя и сложи ръка на устата си.

— Двамата с леля Наоми дискутирахме тайните на ядките за закуска — обясни Ендрю. — Оказва се, че тя е направо експерт.

Известно време се храниха в мълчание и единственият звук, който се чуваше, бе от тракането на лъжиците. Една от котките избра точно този момент, за да влезе, обикаляйки без определена цел. Ендрю се наведе да я погали. Остави пред нея купичката си на покрития с линолеум под. Ядките отсъстваха, но купичката бе наполовина пълна с подсладено мляко. Котката го подуши и се захвана да лочи, поспирайки, за да се огледа, очевидно недоумявайки се защо Ендрю не бе възприел тази практика преди много години.

— Свърших — заяви леля. Наоми, изправи се и се подпря на бастуна си. Изглеждаше застрашително слаба, с остри скули и аристократично лице, което даваше да се разбере, че едно време тя е била страшно красива. Ендрю се изненада от приликата й с Роуз. И двете бяха високи и царствени, сякаш произхождаха от едно от кралските семейства в планините на Бохемия. Но докато Наоми бе стегната и строга, Роуз бе малко размъкната и земна. В компанията едновременно и на двете Ендрю се чувстваше като дръвник.

— Беше чудесно — продължи леля Наоми. — Може би ще го направим и друг път. Тази вечер съм много по-добре. Не съм била по-добре от трийсет години насам. Сякаш съм била повалена от треска и днес пристъпът е отминал. Лека нощ, Розана, Ендрю — и след тези думи тя си тръгна, куцукайки, като отказа с поклащане на глава на Роуз да й помогне по стълбите. Роуз я остави.

— Време е да си лягаш, не мислиш ли? — попита тя и се усмихна. — Денят ти сигурно е бил изморителен.

Ендрю сви рамене. Така беше.

— И твоят — каза той.

— Затова си легнах. А ти непрестанно се измъчваш и се бориш с различни неща. Престани да се замисляш така дълбоко. Спи повече. Защо не излизаш за риба по-често? Помниш едно време, когато и двамата ставахме рано, за да посрещнем на кея зората? Защо вече не го правим?

— Не говориш за утре, надявам се? Само не утре заранта.

— Не, не утре. Но някой път.

— Разбира се — каза Ендрю. — Не мислех, че това още да ти харесва.

— Тогава престани да мислиш, нали ти казах. Каква е ползата? Пълен си с тревожно очакване, безпокоиш се за неща, които не са станали и най-вероятно никога няма да се случат. Изтощаваш се, за да бъдеш готов да избегнеш някакви фантоми. Но не е необходимо да избягваш и мен. Знаеш, че е така, нали?

— Разбира се — измънка Ендрю, който не беше в състояние да каже нещо друго. Наистина го знаеше. Но не знаеше защо толкова често пропуска да си го спомни.

— Вероятно си права — той стана, събра чиниите, пусна водата в умивалника и ги подреди в него. — Виж — похвали се той, — хартиени салфетки. Ставам добър! — след което откъсна две салфетки от рулото, избърса се, и ги хвърли в кошчето за боклук. Роуз поклати глава и го изгледа с престорена сериозност.

Изведнъж го налегна страшна умора. Какъв дълъг ден. Двамата отидоха в библиотеката, за да изгасят настолната лампа. Подтикван от трудно обясним импулс, той й почете откъс от книгата, а после тя я взе от ръцете му и сама прочете още малко. След това остави книгата на лавицата, щракна ключа на лампата и двамата отидоха да спят.