Последният сребърник

6.

Като цяло промените във Ванкувър му допадаха, особено разрушаването на Гастаун. Всеки втори магазин бе пълен с боклуци за туристите; порцеланови кукли и сувенирни чинии, идиотски дърворезби на несъществуващи тотеми, ламаринени лодки — мечта за пътешествениците, които предпочитаха изчистената хомогенност на пристанищния район пред едновремешната мрачна обстановка. Жул Пениман бе индиферентен към самото място. Предпочиташе стерилизирания свят с изгладените от него гънки. Смразяващата, заложена по проект празнота на този нов, предназначен за туристите крайбрежен комплекс, бе точно от онези неща, които той одобряваше. Той се бе превърнал в един бездушен, лишен от дълбочина квартал на огледала и повърхности. Макар някои от едновремешните магазини да бяха оставени — някоя друга книжарница и няколко бара — те също щяха да бъдат модернизирани и санитаризирани с времето и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Срещата му с Аугуст Пфениг бе протекла интересно. Пениман не си беше хабил думите — приключи сделката с Пфениг и си тръгна незабелязано. Случилото се му напомняше за срещата с Аурей в Ерусалим. Отпътува на юг, качи се на ферибота и сега бе спрял на остров Вашон, разполагайки с около час, преди другият ферибот да се отправи за Сиатъл. След четири часа трябваше да вземе полет от Сиатъл.

На петдесетина ярда от него, в полите на един хълм, чакаше наетата от него лимузина, чийто шофьор почистваше праха от калниците й с парцал. Пениман седеше върху неразгънатата си носна кърпичка на столче, изнесено изпод ръждясалия, боядисан в бяло навес, минаващ за бензиностанция. В мръсния асфалт бяха монтирани две помпи, а зад тях започваше гора, и още гора, сред която тук-там се виждаха покривите на къщи. Всичко изглеждаше прекалено идилично — зеленината, тази атмосфера на пикник, сладостното чувството на уединеност, долавящо се в тишината на това празно, студено и лишено от човешки илюзии място. Зад гърба му се виждаше пролива Пъджет — сивият и неспокоен дом на косатки, делфини и октоподи. Твърде много живот кипеше под морската повърхност, за да бъде доволен Пениман. Той едва понасяше мисълта за това.

Масивът Каскейдс, с покритите си със сняг върхове, се простираше на юг към Орегон и обикновените хора го смятаха за величествен и грандиозен. Но Пениман не вярваше в подобни неща, той презираше склонността на глупавите човешки същества да превръщат всяка шепа пръст и всяко камъче в нещо повече, от това което беше. Обувките буквално му откъсваха краката, а на всичко отгоре по време на пътуването с ферибота му се бе свършил пепто-бисмола. Чувстваше кисел дъх в устата си. Същата сутрин косата му сякаш си бе възвърнала част от живота. Беше започнала да окапва на кичури точно преди да посети Адамс и да размени шарана за нова бутилка еликсир, който обаче не бе оказал същия благотворен ефект и върху краката му. Разбира се, че не можеше да окаже. Не смееше да събуе обувките си, макар че се чувстваше така, сякаш във всяка от тях имаше по един камък, забит в пръстите му. Струваше му се, че е обут в обувки с три номера по-малки и е разменил лявата с дясната. Мислеше, че знае каква е причината.

Погледна часовника си. Щеше да стане лошо, ако изпусне самолета. Не бе необходимо да събужда подозрения сред членовете на новото си „семейство“ в Калифорния… особено подозренията на Роуз. Външността й му харесваше и той изпитваше определено удоволствие да я използва като инструмент за измъчване на този идиот съпруга й. Самият Ендрю беше много лесен, голямото предизвикателство беше да разруши цялото им семейство наведнъж.

Някой се зададе от долната част на пътя. Беше мъжът, работещ в бензиностанцията и момчето. Момчето бе единственият свидетел на потъването на лодката и удавянето на стареца, за когото Пениман знаеше, че е един брадат Пазител на име Саймън Денариус. Толкова беше научил от Пфениг, преди двамата да се разделят.

Във вчерашния „Трибюн“ Се бе появила малка статийка. Пениман сигурно би я пропуснал, ако Пфениг не я бе заградил в червено каре и не бе оставил вестника отворен на същата страница върху плота в магазина си. Пениман не можеше да направи почти нищо в момента, освен да се увери, че разказаното е истина. Според очерка в една от мрежите край пролива Пъджет се била заплела риба. Била огромна — малкото свидетели на случилото се бяха на едно мнение по този въпрос. Можело да бъде и кит, предполагаха те, само дето рибата била грамадна и покрита с различни подводни създания, които я обгръщали като едно многоцветно дълбоководно хилядагодишно палто от морски полипи, хидри, корали и синьо-зелени водорасли.

Изтеглили създанието на остров Вашон, разсекли го и открили друга риба в стомаха му, а в нейния имало трета и така нататък — като перуански кукли от кратуна. От стомаха на последната риба — така се твърдеше в очерка — извадили стара сребърна монета. Рано на другата сутрин монетата била закупена за неправдоподобно голяма сума от един старец с дълга брада, напомнящ пророците от Стария Завет, слязъл в мъглата от ферибота от Сиатъл. Веднага след това той наел гребна лодка и излязъл на риболов. И това беше краят на Саймън Денариус.

Момчето стоеше ококорено пред Пениман. Носеше килната над ухото бейзболна шапка. Джинсите му бяха протрити на коленете, а по бузите му се виждаха мръсни петна от нещо сладко. Дъвчеше с мрачна физиономия — ако не беше езикът му, трябваше да са половин дузина дъвки. Погледът в очите му… не, не беше тъп, а по-скоро отсъстващ. „Вероятно плод на кръвосмешение“, помисли си Пениман в пристъп на отвращение от момчето, което едва ли бе на повече от осем години. Пениман потръпна, без да иска, и усети кисела вълна да се надига в гърлото му. Той намираше децата за непоносими създания, но един мръсен, дъвчещ палавник, като този пред него, заслужаваше по-специално отношение. Преди сто и петдесет години той можеше да бъде пратен на просия, но в съвременния свят беше само едно безполезно мръсно създание. Пениман му се усмихна.

— Значи ти си видял голямата риба, така ли?

— Нищо не казвам.

— Не казваш ли?

— Не казвам, че не съм, но не казвам и че съм.

Служителят от бензиностанцията се усмихна глупаво.

— Точно така, Джими — каза той и му намигна. — Какво ти казах?

Момчето вдигна поглед към Пениман, присви очи и се изплю на земята, улучвайки крака си.

— Колко ще ми платиш? Ако не платиш, няма да ти разкажа нищо.

— Да платя ли? — изсмя се Пениман, сякаш бе чул нещо много весело. — Това ако не е изненада.

— Това не ти е никаква шибана изненада — обади се бензинджията и прокара мазни пръсти през косата си. — Това е бизнес. Момчето трябва да припечелва, така ли е, Джими?

— Ъхъ — съгласи се Джими и продължи да дъвче с присвити очи. — Може и да съм видял стареца да излиза с лодката, може да съм спял, а може и да ме цунеш отзад.

— Колко искаш? — попита безизразно Пениман, беше почнало да му писва.

— Хайде сега, Джими, довърши го! — каза бензинджията и тупна свойски Пениман, сякаш за да го увери, че това особено ще му хареса.

Пениман отскочи ужасен и отвратен, сякаш бе видял до себе си плужек, излизащ от локва слуз или се бе натъкнал на плъхове в помещението за дрехи. Той изтупа ръкава на бялото си палто, изцапан с мръсно масло от ръката на мъжа.

Бензинджията му се ухили.

— Съжалявам, татенце — каза той и избърса ръце в панталоните си в закъснял опит да поправи грешката. — Страхливо копеле си ти, а?

— Първо да чуя — изграчи Пениман, изваждайки четиридесет долара от портфейла си.

Джими изгледа банкнотите с едва доловима погнуса върху малкото си личице.

— Това не е нищо — каза той.

Пениман понечи да възрази, но се спря навреме. Шофьорът чакаше облегнат на излъсканата лимузина, разговаряйки с двама души в работни комбинезони, единият от който махна весело към бензиностанцията и извика нещо от рода на „Разпори го, Гъс“.

Бензинджията се усмихна още по-широко.

— Това съм аз — каза той, — Гъс. — После вдигна една щанга за смяна на гуми с дясната си ръка и плесна с нея по дланта на лявата.

— Какво имаш в обувката? — поинтересува се Джими и направи огромен балон, който звучно се пукна върху носа и бузите му. После извади дъвката от устата си, смачка я на топка в мръсните си ръце и обра с нея полепналите по лицето си остатъци от балона.

— В обувката ли? — попита Пениман, неочаквано ужасен.

Гъс поясни:

— Иска да каже да му дадеш всичко, което носиш. А ако носиш и в обувките си, извади и това. Ние няма да говорим с целия свят. Първо дойдоха от вестника, вчера се появи един от „Фенс Поуст“ или нещо подобно, който беше изминал целия път от Лос Анджелис дотук в разбит шевролет. Маслото кипеше в него като в тиган. Той даде на Джими петдесетачка и ето че днес се появява един мърльо като тебе, който развява две двайсетачки. Това да не ти е Армията на спасението. Изпразвай джобовете.

— Точно така — потвърди Джими. — Това не е Армията.

Пениман въздъхна, опитвайки да се сдържи. Не можеше да си позволи да го пребият с щанга за гуми. Не можеше да позволи и да изпусне самолета. Не можеше и да се надява, че шофьорът на лимузината ще си помръдне пръста, за да го защити. Всъщност можеше да бъде сигурен, че двамата типа, които разговаряха в момента с него, едва ли са тук, чудейки се как да си убият времето. Той наклони портфейла си към Гъс и Джими и извади всички банкноти, които се виждаха в него — почти триста долара.

Гъс ги дръпна от ръцете му, после дръпна и целия портфейл, извади кредитните му карти и документите и ги пусна на асфалта. Пениман не направи опит да си ги прибере. Ако беше по силите му, щеше да убие и двамата в този момент. Те намериха скритата стодоларова банкнота в едно от отделенията и Гъс се обади:

— Я виж тук!

После кимна на Джими. Той със светкавично движение ритна Пениман в коляното и веднага се скри зад Гъс, който изгледа Пениман с поглед, който казваше: „Само опитай!“.

Пениман разтърси яростно глава, прехапа език до откъсване и си помисли, че скоро пак ще се върне тук. Скоро! Когато му дойдеше времето, когато всичките монети станеха негова собственост и той можеше да нрави каквото си поиска. Насили се да се усмихне, опита се да докара на лицето си изражение, признаващо, че е попаднал на по-силни от него и се засмя.

— Добре, получихте всичките? — каза той. — Кажи ми сега за стареца и монетата. Какво стана с монетата?

— Той беше откачен — започна Джими. — Заши монетата в стомаха на една риба, нае лодка на кея от Бил Найлър и загреба към на пролива. На лодката имаше монтирана въдица за марлин и той закачи рибата като стръв. Остана там половин час, пушейки лула, натъпкана с лайна. Чух го да си пее. И тогава онова нещо изплува от океана и го изяде заедно с лодката, точно като в Пинокио. Имам касета с този филм. И мисля, че беше същата риба.

— Ти си мислиш, че момчето те лъже — отсече Гъс, повече като заключение, отколкото като въпрос. — Проклето богато копеле, дошло тук с шибана лимузина. Не си ли само един неблагодарник…

Но Пениман се беше обърнал, отправяйки се на вдървените си крака по изгнилия асфалт към лимузината. Всъщност той беше повярвал на всичко. Беше чул точно това, което подозираше… и от което донякъде се страхуваше. Но не беше сигурен какво означаваше то. Очакваше всеки момент потупване по рамото, след което ръката на Гъс да го извърне към себе си и мазният му юмрук де се забие в него. Не, вече нямаше да пътува без пистолет. Но зад гърба му се разнесе само лудешки смях. В следващия миг една от кредитните му карти свирна покрай ухото му, после се чу изтопуркването на малки крачета. Той се напрегна, очаквайки удар, но усети само някаква ръка да го мушва в гърба. Малка ръка — без съмнение тази на Джими.

Пениман залитна напред, задържа се на крака и продължи да крачи. Нямаше да се обърне. Те искаха от него да се обърне. Той се наведе, качи се в лимузината и заповяда на шофьора да завърти в обратна посока. Намести се на седалката и за първи път помисли за онзи от Лос Анджелис, който бе предложил петдесетте долара. Наведе се да разхлаби връзките на обувките си и тогава усети дъвката на Джими, залепнала за гърба на палтото му. Тя се бе залепила за тапицерията на седалката и сега се разтегляше.

Осветената от слънцето мъгла беше бяла и Ендрю имаше чувството, че седи в къща сред облаците. Освен това като че ли мъглата се сгъстяваше, макар отдавна да бе съмнало. Бризът беше стихнал. Всичко беше влажно — тротоари, стволове на дървета, керемиди по покривите, предното стъкло на метрополитена. Ендрю седеше в колата, включваше от време на време чистачките и наблюдаваше улицата.

Тази сутрин моравата и тротоарът бяха осъмнали покрити с мъртви чайки. Ендрю беше ритнал една от тях, скрита в мъглата. След това ритна втора и когато се наведе, за да я разгледа по-добре, видя трета в канавката. Бяха навсякъде — изпопадали като простреляни. Бродейки сам в мъглата, той беше събрал шестнайсет птици в един кашон и го бе изхвърлил в кофа за боклук. Тази работа му се струваше много странна и той се запита дали не е имало изтичане на отровен газ през нощта, може би поради нечия небрежност във военноморското поделение.

Странно звучаха и новините по радиото — съобщаваше се за река Сан Габриел, която придошла в обратна посока, сякаш бе имало необичайно висок прилив. Но такъв нямаше. Реката просто сякаш бе решила да потече обратно и червеникавите й води бяха наводнили дворове, задръствайки канализацията. Ендрю се замисли над някои неща: странно фосфоресциращия океан снощи, прибоя, дъжда от мъртви птици, реката. Във всичко това се долавяше някаква библейска нотка, някакво предзнаменование, че нещо ще се случи. Самата сутрин обаче се развиваше достатъчно спокойно. Той погледна часовника си.

Минаваше десет. Беше спал до късно — много по̀ до късно, отколкото през последните петнайсет години. Отпи от кафето, което бе успяло да изстине в студения утринен въздух. Нямаше смисъл да се захваща в подобно време с боядисването на гаража. Не, този ден не беше за работа, беше по-скоро ден за размисъл, за четене и за възстановяване от вчерашния ден, който определено се бе оказал най-дългият в живота му.

Беше щастлив, чувстваше се уютно в колата си. Пускаше отоплението за по няколко минути, поемайки риска да бъде открит, но за сметка на това вътре беше топло и някак сънливо. Имаше нещо в миризмата, нещо познато, което в комбинация с мъглата, кафето и морския въздух, нахлуващ през процепа на прозореца, създаваше някакво усещане… не, не можеше да го опише. Сякаш се издигаше с балон във въздуха, напълно спокоен, с нещо приятно в ръката за пиене, и наблюдаваше как неестествено наклонената повърхност на земята се плъзга под краката му.

Мъглата леко притискаше всичко надолу — като едно сиво палто, наметнато на плещите на сгушилия се свят. От клоните на дървото, под което бе спрял, падаха капки влага и чукаха по покрива на колата му, но интервалът беше толкова дълъг, че всяка изглеждаше като последна, а отнякъде, приглушено от далечния шум на трафика и епизодичните самотни крясъци на реещите се чайки, се разнасяше бавното блъскане на вълните по брега.

Чудесна сутрин за разходка по плажа. Снощният прибой сигурно бе изхвърлил на брега мидени черупки и излъскани камъчета, а в тази мъгла и поради студеното време, туристите едва ли бяха успели да ги съберат. Ендрю доизпи кафето си и остави чашата на пода на колата. Идеята му беше да изчака Пениман, ако не за нещо друго, то поне да има какво да докладва на Пикет, когато той се върнеше от Ванкувър с партидата „Уийтабикс“. Но Пениман не излизаше и Ендрю вече започваше да подозира, че го е изпуснал. Това бяха рисковете на успиването.

Той слезе от колата, затвори вратата колкото може по-безшумно и я заключи. Мъглата бе толкова гъста, че нито Роуз, нито Пениман можеха да го видят от дома, и макар да му се искаше да си бе взел шапката, не можеше да рискува да се върне за нея. Мушна ръце в джобовете си и се отправи в югозападна посока към плажа, завивайки по тясната уличка, в която бе дал скокливките на котките. Едва сега се запита дали това не бяха котките на леля Наоми. Каква шега на съдбата можеше да се окаже постъпката му, а? Той прави какво ли не, за да прочисти къщата от тези изчадия, а после се оказва, че ги е нахранил с целия си улов. Те сигурно са го сметнали за побъркан. Рано или късно всички щяха да го сметнат за побъркан — котките, леля Наоми, Роуз, Пениман — всички без Биймс Пикет, който не беше от онези, за които котлето е черно. Ама наистина, колко смешно би било, ако бе дал този царски обяд на котките на леля Наоми. И какво от това, дори на смъртниците в затвора им се полагало едно първокласно ядене, преди да ги отведат, или поне така разказваха.

А котките май го бяха харесали за постъпката му. През последните ден-два те непрестанно се навъртаха около него. Една дори се бе вмъкнала рано сутринта в спалнята му. Ендрю се бе разсънил достатъчно, за да види тварта да седи там, сякаш иска да му каже нещо, или като че ли беше стояла на пост, докато той бе спал.

В началото на пясъчната ивица той се събу, махна чорапите и ги напъха в обувките, завърза връзките им една за друга и ги провеси на врата си. После нави крачолите на панталона си до коленете. Пясъкът беше влажен, студен и го драскаше по ходилата. Океанът още не се виждаше, но се чуваше. За момент той се озова погълнат от мъглата на плажа, без да вижда нищо освен кръглото петно пясък около себе си и без да чува нито звук. Беше абсолютно сам и мисълта за това неочаквано го ужаси. В главата му се материализира убеждението, че Те са някъде тук: караконджулите на Пикет, които, кой знае, може сами да бяха направили мъглата с помощта на машина, монтирана отдолу на кея.

И точно в този миг някакъв човек изникна пред него. Беше невероятно дебел, носеше на главата си някакъв блестящ шлем и беше облечен в риза с щамповани луни и звезди. Пришълец, помисли Ендрю и едва не отскочи назад в мъглата, за да се скрие, но от евтините панталони и обувки на мъжа веднага ставаше ясно, че той не е слязъл от звездите. От друга страна, той беше не по-малко изненадан от срещата. Явно бе някой от местните ексцентрици — като брадатия, който ги бе посетил вчера в мотела — и нищо чудно да беше мистик. Той кимна и мина покрай него, мърморейки под нос. Незабавно след това се появи друг, а след него още трима или четирима. Всички бяха облечени като махараджи и носеха малки дайрета — онези, които можеш да спечелиш на лотария по време на карнавал. Ендрю бързо се размина с тях, внимавайки да не ги погледне в очите.

В бързината си той ритна една огромна раковина и тя се изтърколи по склона на малката дюна към мястото, където вълните облизваха каменистия бряг. Ендрю изтича след нея и я вдигна — черен мурекс с размера на дланта му, който прибоят бе изтръгнал от дълбоките води. Непосредствено до вълните брегът беше покрит с черупки, медузи и заплетени водорасли. Виждаха се морски охлюви, миди, малки морски звезди, рибки и какви ли не още морски създания. Голяма треска с изпъкнали очи лежеше заплетена сред водораслите. Нещо подобно на змиорка, дълга почти колкото капака на метрополитена, лежеше полузаровена в пясъка и вълните се плискаха в източената й опашка. Ендрю съжали, че беше дошъл без чувала си. Какво огромно количество интересни неща бе изхвърлило морето. Можеше да напълни скрина с тях.

Малко по-нататък се виждаше един мъж в сако от туид, със странна прическа, който ровичкаше нещо с кол. Ендрю вдигна яката си и се насочи към него. Ставаше все по-ясно, че плажът бе изпълнен в еднаква степен с ексцентрици и морски създания. Кой знае, можеше да открие тук своя атлант, зачетен в една от откраднатите книги. А можеше и да намери някакви останки от Атлантида, разхвърляни по брега сред бутилки, откъснати рибарски пособия и изпуснати в морето обувки. Не беше изключено всичко това да е случайност — тези ровещи из пясъка странници, дъждът от умрели птици и слуховете за реки, потекли в обратна посока. Типовете по брега или търсеха нещо, или, подобно на Ендрю, подозираха, че има нещо, което си заслужава да бъде потърсено, без да знаят какво точно е то, и по тази причина просто бяха дошли да погледат с надеждата, че то ще им се покаже само.

Както и да е, този човек, независимо от прическата си, изглеждаше по-безопасен от махараджите или мъжа с блестящия шлем и не създаваше впечатлението, че може да хукне или да се окаже призрак, изгарящ от желание да си поговори с някого. А нещото, в което бърникаше, приличаше на тяло. Ендрю се приближи и поздрави с едно кимване. Не, не беше тяло, или най-малкото не беше човешко тяло. Беше една направо невъзможна сепия, дълга осемнайсет или дори двайсет фута, полузаровена в пясъка, с горестни безжизнени очи, вперени в нищото. На всичко отгоре миришеше ужасно и не защото се беше разложила тук, на брега. Миришеше на изгоряло, на прегорял електрически контакт или на препържено до овъгляване месо в стоманен тиган.

— Големичка е, а? — проговори човекът, усмихна се на Ендрю и посочи сепията с лулата си.

Макар да знаеше какво точно представлява, Ендрю попита:

— Да не е сепия? — просто за да даде на човека шанс да покаже колко много знае. Но в мига, когато изрече думите, Ендрю забеляза линията, минаваща през центъра на лицето на мъжа и сърцето му подскочи като на подплашен заек. Той се насили да не се издаде и бързо се огледа да не би Пениман да се въртеше наоколо, наблюдавайки ги отнякъде през мъглата.

— Точно така — каза мъжът, погледна Ендрю и помръдна лулата си. — От рода Loligo. Французите ги наричат poulps.

Ендрю кимна, опитвайки се да поема много бавно въздух през устата си, за да се успокои. Пениман не се виждаше никакъв, но без съмнение беше в другата част на плажа и нищо чудно в този момент да изработваше раджите с монетата.

— Така ли правят французите?

— Това е факт. Испанците ги ядат на сандвичи. Италианците ги пържат в олио или ги пълнят с подправки и сирене. Японците ги предпочитат сурови върху малки квадратни купички с ориз. А диваците по южните морета правят нещо като желе от очите им и го ядат с препечен хляб.

— Случайно да сте готвач? — попита Ендрю с надеждата бързо да реши текущия проблем на леля Наоми. Мъжът като нищо можеше да мине за французин, особено с тази прическа. Но не се оказа готвач. Поклати глава отрицателно. Ендрю се взря в лицето му, което изглеждаше достатъчно честно, но беше бледо и някак прозрачно, сякаш човекът не се бе показвал на слънце по-често от веднъж годишно, и то рано сутрин. Не, нямаше грешка, по лицето му се забелязваше същата линия, която бе поразила Ендрю и Джонсън.

— Какво има?

— Не — побърза да каже Ендрю. — Всъщност, лицето ви… Като че ли е изцапано. Сигурно е пепел от лулата. Извинете ме, че се загледах.

Човекът извади носна кърпичка и започна да се бърше. Линията бързо се изтри във влажния въздух. Без да иска, Ендрю се докосна по челото.

— Да сте виждали един човек тази сутрин? С бял костюм, с брада? С бастун?

— О, да. Видях такъв човек. И дълго си поприказвахме с него. Оказа се фокусник-аматьор и ми показа едни от най-удивителните фокуси с монети и карти, които съм виждал.

Ендрю кимна.

— А търкаляхте ли четвъртинка долар по лицето си?

— За Бога, човече — каза мъжът, — как разбрахте?

— А, той винаги го прави. Казвате, че се разхождал, така ли?

— Заинтересува се от сепията. Спомена, че бил ихтиолог от Скрипс — това е някъде на юг. Интересувал се от функцията на жлезите при шараните, така каза. Ако човек живее достатъчно дълго, може да се натъкне на специалисти по какво ли не, нали ме разбирате? Но явно сепиите не го интересуваха особено. Жлезите на шараните били най-голямата му слабост. Я вижте това.

Ендрю погледна. Сепията беше разсечена по дължина, но разрезът беше толкова прецизен, че Ендрю в началото го бе взел за естествена гънка на кожата. „Какво означава този срез, запита се Ендрю. Нима Пениман беше излязъл да прави дисекции на морските животни?“ С лека гримаса Ендрю се наведе и дръпна кожата около среза встрани, разкривайки огромна кост и кухината на някакъв орган. Цялата вътрешност беше обгоряла, сякаш някой беше палил огън в тялото. Ендрю се изправи и отстъпи една крачка, обръщайки се към океана, за да поеме глътка чист въздух.

— Отвратително, нали? И как вони само — проговори отново човекът, загледан в огнището на лулата си — Вашият приятел май го очакваше, говоря за изгорените органи. Едва не си завря носа вътре, като че ли става дума за разсечени цветя. Носеше и ръкавици със себе си, както и нещо като престилка. Не му се искаше да си цапа белите панталони, предполагам. И знаете ли какво направи?

Ендрю безмълвно поклати глава в очакване да чуе, че Пениман си е приготвил сандвич от сърцето на сепията и го е изял.

— Поровичка се там вътре и извади някаква сребърна монета, омотана във въдичарска корда. Разряза кордата с нокторезачка, изплакна монетата в океана, изсуши я в престилката си, сложи я в джоба си и си тръгна. Просто, ей така. Зачудих се. За момент не знаех какво да мисля, но после си спомних, че е фокусник. Всичко е било номер, разбира се, а аз се хванах. Едно време в Лас Вегас имаше един професионален фокусник, който правеше същото — със златен пръстен и самун хляб във фурната. Вземаше пръстена от някой от публиката, нали разбирате, държеше да е много ценен, правеше така, че да изчезне, а след десет минути помолваше някой случайно избран келнер да му донесе гореща кифла. И тогава…

Но Ендрю вече не го слушаше. Историята с пръстена и кифлата нямаше никакво значение. Но случката със сепията и монетата имаше… по някакъв необясним начин. Нима Пениман се бе опитвал да улови сепията снощи от кея? Определено изглеждаше, че е било така. Беше хванал нещо… нещо голямо при това. Сигурно беше скъсал кордата и бе дошъл на брега тази сутрин, за да я потърси, което само по себе си беше доста странно, освен ако не е бил сигурен, че стръвта, каквато и да е била, е щяла да убие създанието и че силният прибой е щял да го изхвърли на брега. И ако се съди по онова, което Ендрю знаеше, този сценарий се бе осъществил. Какъв обаче бе смисълът на всичко това, не му беше дадено да знае. Той бавно се връщаше по брега, несъзнателно чистейки пясъка от раковината на мурекса.

Спря и се загледа към океана. Мъглата малко неочаквано започна да се разсейва и той гледаше как малки зеленикави вълни се разбиват по плитчините край брега. Пениман, изглежда, бе излязъл на лов за нещо повече от ленива сепия. Ендрю, Пикет, може би и Роуз, също се въртяха около примамките му. Един ден, ако не внимаваха, той леко щеше да подръпне въдицата и те щяха да скочат към нея. И тогава той щеше да навие макарата и да ги напъха в някой стар чувал.

Е, добре, Ендрю щеше да внимава. Пениман доста глупаво подценяваше него и Пикет. Това му беше грешката. Крайно време бе Ендрю да нанесе ответен удар — тънко, разбира се. Достатъчно бе да накара на първо време Пениман да започне да си задава въпроси, просто да поглежда през рамо малко по-често и да бъде по-малко безгрижен и самодоволен. Ендрю кимна на океана и се взря в мъглата, мислейки си, че за да запази Роуз, ще трябва да скрие цялата тази обезпокоителна работа от нея. Нека тя си мисли за Пениман каквото пожелае. Когато му дойде времето, Ендрю ще го демаскира, ще хвърли кал по панталоните му, ще му разбърка косата, ще отреже края на брадата му, ще го изиграе със занитената монета, ще…

— Хей! — извика Ендрю, скочи и махна с ръка във въздуха. — Какво е това?! — той захвърли гигантския мурекс на мокрия пясък и изтръска дясната си ръка. Капка кръв разцъфна на меката кожа между пръстите му. Беше се убол и го болеше адски. Разтри ръката си и се наведе над черупката. Един рак отшелник се подаде навън — огромен и космат — и помаха заплашително с щипците си към него. Окото му беше изнесено на стълбче, като око на лунно създание, и му се стори, че го разглежда от шейсет посоки едновременно. Ракът нарами черупката и се отправи към океана. След малко Ендрю го видя под кристалната вода — една тъмна сянка, потеглила за дълбочините в търсене на някоя приятна, обвита с водорасли подводна пещера, където, кой знае, може би имаше кресло, направено от черупката на мида.

В този миг слънцето разкъса мъглата със снопове ослепителни лъчи и Ендрю установи, че се намира на не повече от петдесет ярда от кея. Плажът беше осеян с хора, които се настаняваха на сгъваеми столове и разпъваха чадъри. Неочаквано отнякъде се появиха смеещи се деца, които бягаха насам-натам. Трио сърфисти с хитри лица изтичаха покрай него, хвърлиха сърфовете си в сутрешния прилив, скочиха на тях с отработени движения и се понесоха навътре.

Подтикван от необясним импулс, Ендрю навлезе широко разкрачен във водата с намерението да се освежи. От години не бе плувал в океана. Помнеше колко добре се беше чувствал дори само като се намокреше. Водата беше пронизващо студена и когато една по-висока вълна го плисна между краката, той се обърна и изтича на брега, усещайки краката си изтръпнали.

Младост, помисли той, и поклати глава. Иди я разбери! Махна с два пръста през рамо към отдалечаващия се рак отшелник, за да му покаже, че не се сърди. Разбираше го много добре. Домът на един мъж, в крайна сметка… Нали това си беше казал снощи. А сега беше време да протегне ръка иззад сенките и да ощипе Пениман. Усмихна се злорадо. Имаше хиляди начини, по които да се направи.

7.

Номерът беше да ги обърка. Това щеше да посее ужас в слабите им сърца. Та нали можеш да изпратиш анонимно писмо някому и то да го парализира, без той дори да схване за какво става дума в него. Том Сойер беше гений на тази техника, без да разбере защо. Ендрю седеше в бара и драскаше заврънкулки по листа пред себе си. Не беше достатъчно да напише „Ще умреш в полунощ“ или „Пази се от пеещи трупове“ или нещо подобно. Такива бележки в театрален стил нямаше да постигнат нищо с културен мъж като Пениман. Не си струваше да прилага и прямата тактика от рода на „Спри да се бъркаш в нашите дела“ или „Раздразни ме още веднъж и ще съжалиш за това“. Това си бяха детинщини. Не можеше да има и намек за Маркиза на Куинсбъри21.

Посланието трябваше да бъде загадъчно, да звучи като лишено от смисъл и за него да не може да се намери разумно обяснение. „Върни дъвката на сестра ми“ не би било лошо, но страдаше от недостатъка, че може погрешно да се интерпретира като хумористично, а това не биваше да се допуска. Ендрю се почеса по главата. Трябваше му нещо кратко, което да изглежда като завършено, макар и не съвсем, или поне не по някакъв разбираем начин. Вече беше адресирал плика и му бе залепил марка. Съзнателно бе сбъркал името от „Пениман“ на „Пенгълман“, което трябваше да изиграе ролята на глазура върху тортата — нещо, което да накара Пениман да повдигне вежди, преди още да е отворил плика. Освен това Ендрю беше напарфюмирал плика и беше избрал марка от рибешката серия в пощата — една японска кои, изглеждаща напълно подходяща за случая. Дори само при вида й Пениман щеше да започне да се поти.

Изведнъж го осени вдъхновение и широко ухилен, той се наведе над листа, хващайки молива с лявата си ръка, за да стане кашата по-гъста. „Измуши тати зигара“ — това написа той с мъка, рисувайки буквите в обратен наклон, които по най-естествен начин се получиха разкривени и неприличащи на себе си. Идеалният вариант. Не означаваше нищо, но звучеше с някакво внушение — пушек може би, защо не дори отровен пушек, кой знае? Зикурат — мистичните пирамиди… не, Пениман определено не можеше да бъде сигурен.

Ендрю се замисли дали да не изреже буквите от някое списание и да ги залепи, но след малко реши, че това изглежда евтино и ще опошли всичко. Повтори буквите, за да станат по-тъмни и ги пооправи с щастлива физиономия. Това ще го довърши. Ендрю едва не се изсмя на глас. И какво ще си помисли Пениман? Нищо. Нямаше абсолютно никакъв начин да намери какъвто и да е смисъл в това изречение и точно в това бе цялата красота на неговия ход.

Писмото просто щеше да го смели, все едно, че бе отпил неразреден спирт. В началото щеше да помисли, че е написано от чужденец, но след това щеше да му се струва все по-малко и по-малко вероятно, че някой чужденец би избрал подобна фраза, да не говорим колко малко вероятно ще му се стори чужденец да сбърка думите по такъв необичаен начин. И след първите няколко момента на объркване, които сигурно щяха да последват след отварянето на писмото, той щеше да го препрочете, да обърне листа и в мозъка му щеше да се спусне мъглата на истинското объркване. А след това щеше да последва моментът на страх и диво безпокойство. Това, щеше да си каже той, е нещо, което аз изобщо не мога да разбера. И самата мисъл, че подобно нещо е възможно, щеше да го парализира.

Пикет би бил горд с Ендрю, макар че точно Пикет би изпитал колебания дали да го изпрати. Истината бе, че Пикет твърде много се страхуваше от тези Пазители, които и да бяха те, и щеше да се сепне от мисълта да се опълчи срещу тях. Той беше от онези, които биха се захванали да ги изучават. Ендрю бе човекът, който трябваше да излезе от сянката и да им се противопостави. Той сгъна листа накриво, натъпка го в малкия плик и го дозалепи със скоч. Получи се доста впечатляващ пакет. Реши да отиде с колата до пощата в Нейпълс и да го изпрати оттам, за да заплете следите. А на връщане щеше да се отбие в телефонната компания и да поръча телефон за стаята на Пениман и дериват за таванската стаичка с телескопа. О, Ендрю с готовност щеше да плаща разговорите, освен междущатските, разбира се. А Пениман нямаше да знае за деривата.

За момент се замисли дали да не подсили малко нещата: е, не чак с отрязана конска глава22 в леглото на Пениман и други подобни, но например с гущер в обувката му, а още по-добре с някоя отвратителна субстанция като мед с царевично нишесте, или сяра, разтворена в брилянтина му, а защо не и с някоя шеговита играчка като гумено лайно на носа на обувката му. Ендрю започна да съставя списък — боен план — но после размисли, скъса го и натъпка парчетата в джоба на палтото си. Нямаше да оставя писмени улики срещу себе си. А и поне за момента щеше да изостави идеята за гавра от този тип. Тези неща можеха като нищо да го издадат и при това не бяха на нивото на номера с бележката. Бележката беше върхът.

Два следобед. Мъглата се бе изпарила под слънчевите лъчи, но във въздуха продължаваше да се долавя влага. След час, когато станеше още по-сухо, щеше да извади боята и четките. Колко ли време щеше да му отнеме боядисването на по-голямата част от стената? Към два часа? Щеше да се захване наистина сериозно, но само след изпращането на писмото и посещението в телефонната компания.

Приумицата с бележката го беше разведрила. Най-сетне се захвана за нещо и вече не беше пасивен наблюдател, на когото никой не обръща внимание. Излезе подсвирквайки си, бавно мина с колата покрай къщата на път за булеварда, за да прецени още веднъж какви усилия щеше да му струва боядисването. После потегли, ангажиран в пресмятания каква работа може да свърши човек с неговите способности, след като веднъж запретне ръкави и се захване за нея.

Не бяха изминали и осем минути — той вече караше по крайбрежната магистрала и в момента минаваше моста на „Втора улица“ — когато зърна случайно Пениман да чука с бастуна си по тротоара. Изглеждаше зле и възрастта му най-сетне си личеше. Всъщност, осветен от следобедното слънце, той приличаше на вървяща мумия, а косата му мазно блестеше, сякаш бе използвал половин галон, за да я подреди. Гледката, която представляваше, едва не накара Ендрю да запее.

Той натисна педала на спирачката и понечи да завие по една от малките улички, извеждащи към стадион „Марина“, но после се върна на „Втора улица“ и отби край тротоара. Можеше да загуби Пениман от погледа си. Имаше хиляди улички, в които би могъл да потъне. Най-добре изглеждаше да паркира и да го проследи пеша. Изскочи от колата, заключи вратите, натъпка часовника на паркинга с дребни монети и се понесе по тротоара, за да настигне Пениман. Когато го зърна, той ходеше бързо и целеустремено.

Ендрю изчака за пролука в потока коли. Следваше Пениман отдалече, като спираше от време на време пред витрините, за да създаде впечатление на човек, който няма какво да прави. На една от преките Пениман зави и се скри от погледа му в посока към провлака и Аламитос Бийч, а Ендрю се затича през улицата по следите му. Когато стигна до ъгъла, той забави ход, защото не бе сигурен дали на Пениман не бе хрумнало да се скрие там и да го изчака. Озова се пред магазина на Мъниуърт „Тропически риби“, който сега бе минал в ръцете на племенника на Мъниуърт, известен само като Адамс, работил тук в продължение на години, отравяйки живота на Мъниуърт, докато още бе жив. Беше гадно копеле и магазинът западаше все повече и повече, загубил много от магията си след смъртта на Мъниуърт.

Ендрю пъхна ръце в джобовете си и бавно пристъпи. Щеше бързо да надзърне зад ъгъла и ако Пениман бе там, щеше да се престори, че просто се е запътил към магазина, за да купи златни рибки за храна на жабата си — което, между другото, не беше лоша идея. Жабата сигурно би се зарадвала на някоя друга златна рибка, а в мисълта за една щастлива жаба имаше нещо жизнерадостно и солидно. Можеше също да купи сушени скариди за котките на леля Наоми, ако не за друго, то поне за да циментира впечатлението, че е техен голям приятел. Хм… май трябваше да си го признае. Той почти се чувстваше приятел на котките. Само когато попаднеше в компанията и на шестте наведнъж на таванския етаж, те започваха да го дразнят.

Ето го и ъгъла. Ендрю зави, слезе от тротоара и се отправи към бензиностанцията на „Тексако“, където смяташе съвсем открито да пийне вода от чешмичката. И докато стоеше там, щеше да хвърли поглед към улицата, но така — небрежно, сякаш последната мисъл в главата му е да проследи някого. Но не можа да се сдържи. Изви глава насред улицата, преструвайки се, че му се е приискало да се почеше по врата. Дългият участък, простиращ се чак до пряката с магистралата за Нейпълс, беше пуст: не се виждаше жива душа с изключение на една жена с коса навита на ролки, която поливаше тревата в двора си.

Ендрю продължи в избраната посока, спря пред фонтанчето на бензиностанцията и установи, че е буквално скрито под налепената по него дъвка. Нямаше как, престори се, че пие и след малко се обърна с отвращение. Пениман или се бе вмъкнал в една от къщите по-надолу, или бе влязъл в магазина на Мъниуърт през задната врата. Разбира се, че бе направил точно така.

Сега Ендрю трябваше бързо да решава. Не можеше да си позволи да изглежда, че се мота без работа. Жребият бе хвърлен. Той предпазливо бутна вратата на магазина, моментално протегна ръка нагоре, за да заглуши камбанката на звънеца, която щеше да предупреди за влизането му, и се приготви да изобрази на лицето си приятна изненада, че вижда Пениман. Но външната стая на магазина беше празна.

Чувствайки се като частен детектив във филм от четиридесетте години, той пусна вратата да се затвори зад гърба му и освободи камбанката. В магазина бе тихо с изключение на лекото жужене на аквариумите. Цареше полумрак, нарушаван единствено от двете флуоресцентни лампи на щанда и безбройните двайсет и петватови крушки в рефлекторите на аквариумите, чиято светлина обаче преминаваше отслабена през водата в съдовете и хвърляше един потрепващ мрачен отблясък върху пода. Чуваше се приглушеното бълбукане на аеризаторите и във въздуха се носеше приятната наситена миризма на водорасли, влажен пясък и риба.

Магазинът се състоеше от половин дузина малки стаички, свързани със система от коридори. Пениман можеше да се намира в коя да е от тях, очаквайки го да се появи. Ендрю наклони глава и се вслуша. Някъде отзад се разнасяше едва доловим говор, а миг по-късно се разнесе нисък, неприятен смях.

Той мина на пръсти покрай щанда и попадна сред аквариумите, наблюдавайки хилядите потрепващи рибки, които изплуваха от малки изкуствени подводни пещери, изсечени в камък, украсени с дърво и накичени с елодея, „лисича опашка“ и амазонска режеща трева. Неясният говор се засили, а после съвсем заглъхна. За един кратък миг нещо изтрополи, после се разнесе плисък на вода и отново се възцари тишина. Ендрю надзърна в едно късо коридорче, опиращо в следващата стая с аквариуми. По-нататък имаше просторно складово помещение с врата, която се отваряше в коридора, по който може би беше дошъл Пениман. Ако изобщо бе тук. Защото можеше и да го няма. Ендрю се плъзна в сянката, погледна през рамо, после клекна на четири крака и надникна покрай касата на вратата. Ето, Пениман си беше тук, точно както се беше досетил, но в склада нямаше никой друг. Той стоеше с гръб към Ендрю.

Едната стена на склада представляваше огромен аквариум — над хиляда галона, дори по-скоро към две хиляди. Стъклената стена започваше от средата на височината, стигаше до тавана, беше обхваната в желязна рамка по периметъра си и на всеки четири фута бе допълнително подсилена. Горната повърхност на аквариума излизаше на таванския етаж, така че неговият под сигурно изглеждаше като своеобразен правоъгълен басейн. Цяла дузина грамадни шарани, изглеждащи като позлатени под светлината на невидимите мощни лампи над тях, се бяха сврели в ъгъла на аквариума. Водата не беше спокойна и различни водни растения се бяха откъснали и плаваха.

Изведнъж зад стъклената стена падна голяма мрежа, а миг по-късно се появи глава и ръка, която държеше мрежата. Беше главата на Адамс — онзи негоден за нищо племенник на Мъниуърт, който явно се опитваше да улови някаква риба. Беше съблякъл ризата си и си беше сложил маска с шнорхел, а тъмната му коса се виеше в движещата се вода. Той погледна през дебелото стъкло към Пениман, който нетърпеливо посочи към аквариума. Адамс завъртя мрежата към един голям шаран, отделил се от групичката, сгушена до дъното. Мрежата последва движението на ръката му, преодолявайки съпротивлението на водата с известно закъснение и шаранът с лекота я избягна, но допусна грешката да се завре в далечния ъгъл. Мрежата го последва и той трескаво започна да мушка с нос по стените, събиращи се в неговия ъгъл, объркан от наличието на толкова много възможности за действие. След това бързо се плъзна ниско над дъното, раздвижвайки утайката по него и се омота право в мрежата, която Адамс изтегли от водата.

Откъм тавана се разнесоха най-различни звуци: подскачане, пляскане, псувня и съскането на сгъстен въздух, издуващ пластмасов плик. Миг по-късно на малката, подпряна под наклон стълба се появи и самият Адамс, който с мъка носеше голяма, затворена отвсякъде кутия от стиропор. Пениман пристъпи, за да я хване за единия край, а Ендрю се възползва от момента и се дръпна назад. Не му се искаше да обяснява защо е клекнал край вратата. После бавно се надигна, оправи палтото си и зачака двамата мъже да се отправят към предната част на магазина и да го намерят. И в същия миг камбанката на входната врата мелодично издрънка.

Ендрю се наведе, за да погледне отблизо един аквариум, пълен с тропически рибки. В стъклото се отразяваха две врати — едната към склада, втората към коридора, който водеше в друга стая с аквариуми и по-нататък към останалата част от магазина. Престори се, че разглежда рибите пред себе си. Появи се Адамс и изчезна през втората врата, за да посрещне клиента. Не беше видял Ендрю. Междувременно се чу звукът от затварянето на задната врата — това явно беше Пениман, който бе напуснал така, както беше влязъл.

Ендрю трескаво се замисли. Пениман си беше отишъл — или поне така изглеждаше — което беше добре. Трябваше ли да го последва? Лесно можеше да се измъкне през същата врата. По този начин нямаше да го види и Адамс… и нямаше да се зачуди как така Ендрю бе влязъл, без да бъде чут. Но някакъв инстинкт му подсказваше да не си тръгва, а може би повече не му се искаше да следи Пениман. Властта, която упражняваше този човек над другите, изглеждаше смъртно опасна. Особено днес. В разводнената светлина на склада той бе като самата Смърт, като въплъщение на Злото. Не, Ендрю щеше да изчака Пикет. Пикет скоро трябваше да се върне. Защо да насилва нещата?

И все пак, къде отиваше Пениман с този шаран? Определено не обратно към мотела. Ендрю не би понесъл Пениман да си направи аквариум. Смяташе ли да го изяде? Или да го поднесе като подарък на Роуз? Кой знае, дали не бе започнал да харесва шараните след пътуването си из Ориента. Само Господ знаеше на какви неща не се бе научил Пениман в Ориента! Ендрю безшумно мина през вратата и отново се озова в склада.

Неочакваната поява на Адамс го стресна, но миг по-късно той осъзна, че е в безопасност — пак не го бяха видели. Сега обаче вече не можеше да се измъкне през задната врата. Зачака. Нямаше основания за паника. Беше обикновен клиент и нищо повече. Все още искаше да купи златните рибки за храна и скаридите за котките. След малко, когато моментът му се стореше удобен, щеше да мине в предната част на магазина и да дръпне връвта на камбанката един-два пъти, създавайки впечатлението, че току-що е влязъл.

Концентрира вниманието си върху рибата в аквариума точно пред него: беше една тлъста риба клоун, която лениво се промъкваше през отровните пипала на сините анемонии. Неочаквано Ендрю почувства, че това не е лишено от особен смисъл, струваше му се, че е своеобразна метафора или нещо подобно и той се замисли как най-несвързаните неща се оказват тайнствено свързани, когато бъдат погледнати в правилната светлина — може би лунна, а защо не и светлината на аквариум. Той се запита какво ли могат да означават една риба клоун и анемониите, след което се вслуша в тишината и думите „Мистър Пениман?“, прошепнати от Адамс в задната стая. Адамс изчака, сякаш сам се вслушваше, и после отново повика като конспиратор много тихо и настойчиво. Пениман, разбира се, не можеше да му отговори.

Една ръка неочаквано се спусна на рамото на Ендрю и той едва не изкрещя. Макар че и да бе опитал, нямаше да може, защото на устата му имаше друга ръка. Той замръзна, питайки се дали да не забие лакът в ребрата на нападателя, или да се престори на изненадан клиент, какъвто наистина беше. На един от пръстите на ръката на рамото имаше пръстен, който Ендрю веднага позна — кръгъл пръстен, който напомняше стар дублон или някаква друга смътно позната стара монета.

Той бавно обърна глава и ръката отпусна рамото му. Видя застаналия зад него чичо Артър, който беше вдигнал пръста с пръстена пред устните си. Старецът поклати глава и свали другата си ръка от устата на Ендрю. Ендрю се отпусна. Беше задържал дъха си и сега бавно го изпусна на дълга струя. Понечи да отвори уста, за да каже нещо, но чичо Артър го пресече с жест, отново поклати глава и направи знак с палец през рамо към предната врата. Ендрю кимна и тръгна навън сам, отново задържа камбанката и примижа срещу слънчевата светлина в мига, когато отвори вратата.

Едва навън, на път за „Втора улица“, където беше паркирал, той започна да се чуди какво по дяволите правеше чичо Артър в магазина на Мъниуърт. Той и Мъниуърт бяха приятели, но Мъниуърт беше вече умрял, а чичо Артър не се интересуваше от тропически риби, следователно, нямаше никаква причина да ходи в магазина. О, колко загадки щеше да стовари в краката на Пикет, макар, за нещастие, да нямаше и една скарида, която да стовари в краката на котките.

Та, какво значи правеше чичо Артър там? Този въпрос не даваше мира на Ендрю, който пътуваше по „Втора улица“ към пощата. Да се приеме; че е някаква случайност, би било прекалено просто. През последната седмица Ендрю беше започнал да изпитва недоверие към случайностите. Имаше само два отговора, които го задоволяваха: чичо Артър беше дошъл в магазина на Мъниуърт по същите причини, довели и Пениман — купуването на голям шаран — или и чичо Артър следеше Пениман — едно развитие на нещата, което не би изненадало Пикет.

Пениман бе стигнал до дома преди него. Тъкмо влизаше през предната врата, когато Ендрю спря до тротоара. И не носеше кутията от стиропор. Ендрю се отпусна обратно на седалката и се замисли. Беше почти четири часът и за пореден път той бе съумял да не свърши никаква работа през целия ден, освен да отбягва Роуз. Бе излязъл за мидени черупки сутринта, но бе събрал загадки, всяка от които, дори взета сама за себе си, беше крайно увлекателна.

Но по-добре би било всички те да сочат в някаква посока все пак. А Ендрю разполагаше с бърканица от загадки, като мидени черупки, дрънкащи в торбата, и започваше да подозира, че един ден ще бръкне да извади някоя и тя ще го ощипе по пръста. Трябваше да ги подреди някак, да види в кои от тях има скрити раци, кои миришат на гнило и кои може да вдигне до ухото си и да чуе плискането на вълните. Включи радиото на колата и веднага го изключи. Нямаше никакви извинения да проваля остатъка от деня. Помнеше вчерашния ден — беше започнал така обещаващо, а бе завършил отчайващо. Угощението с ядки в два часа през нощта някак бе позакърпило нещата и го бе спасило. А ето че отново лентяйстваше и проваляше малкото постигнато в отношенията му с Роуз и Наоми.

Беше време да извади боята. Работните му дрехи бяха в гаража. Можеше да ги извади за не повече от шест минути и да започне. Изведнъж изпита желание да обяви намеренията си на Роуз, но го потисна. Нека тя сама да разбере. Той щеше да си подсвирква с четка в ръка и спусната над очите козирка на кепето. Щеше да закачи шпаклата за остъргване на комбинезона и да напъха парцала за забърсване в задния си джоб до ножа за маджун. По улицата щяха да минават хора и вземайки го за професионалист, щяха да спират, за да му поискат мнението по различни въпроси, да се наслаждават на работата му, доволни, че все още има такива, които искат тези стари къщи да светнат. Вече е късно следобед ли? Ами, щеше да отговори той, аз обръщам внимание на времето само когато падне нощта… падането на нощта и пукването на зората — това са двата големи мотиватора на човечеството. Той е бояджия философ. Кой от великите гърци беше говорил по подобен начин? Май Платон.

Вдигна чашата за кафе, която лежеше на пода на колата от сутринта. Последната капка в нея се бе стекла, изсъхвайки в лепкава линия. Изведнъж му се прииска чашата да бе пълна, но той не можеше да рискува да влезе в къщата, за да си свари прясно кафе. Не можеше да рискува и за бира. Трябваше да боядисва с пресъхнала уста, което беше наистина жалко, особено като се вземеше предвид колко скучна работа бе боядисването. От друга страна, пиенето на каквото и да е било беше самостоятелно удоволствие, беше начин на прекарване на времето. Трябваше да се задоволи с вода от маркуча. Той рязко се изправи в седалката, осъзнавайки, че бяха изтекли цели десет минути. Пак се бе увлякъл в бленувания.

В пристъп на решимост той слезе от колата, тихо затвори вратата, мина в задния двор и влезе в гаража. Там, на тезгяха се виждаше торбата с разбитата стъклария. Гледката го потисна, той я вдигна и я захвърли в кофата за боклук в ъгъла. Майната му на разтопеното олово! Нямаше време и за това. И нямаше никаква полза да се опитва да маскира старите си грешки, защото Роуз не можеше да бъде заблудена. Дори и за секунда. Всичко, което можеше да постигне, бе отново да погледнат на него като на неспасяем малоумник, а той повече не можеше да позволи подобно отношение към него. Дръпна работните си дрехи от закачалката, отвори кутията с боя и бързо я разбърка с дървена пръчка. Минута по-късно стоеше пред стената и разстилаше брезент. Майната му и на боядисването на гаража. Къщата представляваше по-едър дивеч.

Започна с изчеткване на праха с помощта на четката с конски косъм, възнамерявайки да разчисти една по-голяма част, преди да се захване със самото боядисване. Какво толкова имаше в едно боядисване? Огледа края на четката, с която щеше да започне. Беше добра — модел „Пърди“ с четириинчов косъм, добре подравнена и чиста. Топна я в боята, изцеди я от обратната страна в ръба на кутията и прокара една двуфутова ивица върху дъсчената стена. В долния край се образува капка, но той я обра и размаза върху останалата част. Отстъпи една крачка и огледа резултата с щастливо изражение на лицето. Пред него беше доказателството, че не е някакъв за нищо негоден тип. Отново топна четката, но изведнъж застина и се вслуша. Чуваха се гласове, единият от които беше гневен.

Той остави четката върху отворената кутия и изтри ръце с парцала. Гласът му приличаше на този на Роуз, и то гневният глас. Не, това не можеше да се търпи. Трябваше да го спре веднага. Никой в къщата нямаше право да спори с нея, може би с изключение на него самия. И ако Пениман й създаваше неприятности… Гореща вълна на гняв мина през тялото му и той тръгна покрай къщата към предния вход, почти тичайки със стиснати юмруци. Тогава се чу втори глас и той наистина беше на Пениман, но той не спореше с Роуз. Женският глас принадлежеше на мисис Гъмидж, а самите гласове се дочуваха през отворения прозорец на спалнята на мисис Гъмидж на долния етаж. Тя единствена заемаше стая на долния етаж — нещо като отделение за камериерка със собствена баня и кухненски бокс. Прозорецът бе едва открехнат.

Ендрю рязко спря, върна се с две крачки назад, после се хвърли към кутията с боя и четката. Взе ги, приближи се на пръсти до отворения прозорец и много тихо и напълно безсистемно започна да маже по стената. Не беше взел четката от конски косъм, а не искаше да губи време да се връща и за нея, така че плескаше боята върху десетгодишната мръсотия. Не смееше да диша, заслушан в гласовете.

— Мислех, че имам право да се надявам на малко повече от това, което получавам — каза през сълзи мисис Гъмидж.

След кратка пауза се разнесе гласът на Пениман:

— Нямам повече. Трябва да си благодарна и на това. Процесът е много бавен, свързан е с извличане, дестилиране, преливане и стареене. Не става за един ден. А и самите риби застрашително намаляват. Когато Адамс ги уби в простотията си благодарение на евтините термостати, които бе купил, трябваше да се чакат шест месеца, преди да могат да се заличат пораженията. И ако не беше отиването ми по спешност до Сан Франциско… Така-а… Да благодарим на небесата, че открих онзи Хан Кои в Китайския квартал. Адамс оправи всичко едва през последния месец, а това означава, че излишъци ще има не по-рано от месец-два.

— Излишък! Аз не моля за излишък. Аз искам съвсем малко. Моля за малко от твоя дял. Можеш да пожертваш. Човек би си помислил, че става дума за наркотик.

— Въздействието му е подобно — каза Пениман тихо с бащински глас. — Нямаш нужда от повече отколкото ти дадох. Аз, обаче, имам. Мисля, че ясно разбираш това. Не усложнявай нещата точно сега. Трябват ни само няколко дни. Знаеш, че е така. Не мога да пожертвам дори и капка. Ако уменията ми не са готови за използване всеки миг в пълната им сила, тогава с нас е свършено — просто не е трябвало да се захващаме с това.

За миг настъпи тишина, през което време Ендрю продължаваше да маже с боята по стената, без да се старае ни най-малко. Абсолютно незаинтересовано той мажеше във вертикална посока, напречно и под ъгъл, наклонил глава, надявайки се разговорът да продължи. Струваше му се, че дочува безмълвния плач на мисис Гъмидж, но тя явно го потискаше, за да не бъде дочута от някой случайно минаващ в коридора пред вратата на стаята й. Ендрю се усмихна. Те изобщо не можеха да се досетят, че врагът стои под прозореца им, навлякъл работен комбинезон и нахлупил шапка. Два заека с един куршум, това правеше той в момента.

Разговорът наистина се поднови. Чу се дрънкане на чаши и промърморването на Пениман за чай. Но Ендрю не долови добре.

— Само малко — каза мисис Гъмидж.

— Защо не се спреш? Това, с което се занимаваме, няма нищо общо с вендетата. Ние стоим над тези неща.

— Не мисля, че стоим над тях — възрази тя след малко. — Ами книгите? И над това ли стоим?

— По дяволите книгите. Какви книги?

— Недей да мислиш, че нищо не съм забелязала. Сигурно си обърнал внимание, че точно аз от време на време чистя из къщата — гласът й се надигна. Само след миг и тя щеше да изпадне в истерия.

— Ш-ш-ш — спря я Пениман, пресичайки кризата.

Ендрю бе озадачен. Целият този разговор бе безкрайно озадачаващ. Дори тишината в момента беше озадачаваща, но в този миг се чу шум от затварянето на задната врата. Това можеше да бъде само Роуз, която бе излязла навън. Щеше да види, че вратата на гаража е отворена и щеше да надникне в него. Там щеше да види капака на кутията от боя, а също и сакото му, метнато върху менгемето на тезгяха. Тогава щеше да мине отпред, за да се убеди, че очите не са я излъгали.

Чу се някакво изсумтяване в пристъп на отвращение, сякаш мисис Гъмидж се опитваше да глътне крастава жаба, и в същия момент през прозореца лъхна някаква отвратителна рибешка миризма, такава задъхваща воня, че Ендрю залитна и извърна лице. И видя Роуз, която стоеше на пътеката. Да, можеше да се предположи. Не, той го беше предположил. Усмихна й се и й махна с четката. Този път поне не го бяха хванали да троши водни чаши или да експериментира с чаши, пълни със студено кафе.

Той се отдръпна от прозореца, преди да каже нещо, отнесе кутията с боя до мястото, където беше постлал брезента и я остави върху него.

— Реших да се възползвам от слънцето и малко да боядисам.

Роуз кимна. Стори му се, че не беше особено щастлива. Той направи крачка назад и вдигна поглед към къщата. Имаше две тесни ивици боя, положени безкрайно грижливо в ъгъла, където бе започнал. И имаше нещо невъобразимо в непосредствена близост до прозореца на мисис Гъмидж. Изглеждаше като рисунка за психологически тест. Той махна с четката в тази посока, опитвайки се да измисли нещо. Отново се бе издънил. Но поне го бе заловила Роуз, а не Пениман. Трудно щеше да се оправдае, ако Пениман го бе видял да подслушва под прозореца. От друга страна, той щеше да разбере какво е станало веднага щом видеше странно боядисаната част от стената. Пениман не беше идиот.

— Изумена съм — проговори Роуз, която неочаквано беше решила, че трябва да е доволна от пакостите на Ендрю, че трябва да погледне по-широко на нещата и беше дошла до извода, че всяка работа е добра работа, а всяко боядисване е добро боядисване. — Но какъв е смисълът да подходиш така невъздържано към тази част?

— Дървото тук е лошо. Плоскостите изглежда се разслояват. Може би благодарение на силното следобедно слънце. Когато това се случи, въпросната част трябва да се намаже плътно, за да се стигне в дълбочина до мястото, където започва разделянето. Боята действа слепващо. Признавам, че в момента изглежда малко странно, но когато боядисам всичко…

Роуз кимна.

— Мисля, че ще е по-добре да караш наред. Тогава, ако не свършиш цялата работа, поне няма да бъде така необичайно.

— Абсолютно си права — призна Ендрю. — Май се поувлякох. Видях, че има проблем и реших веднага да опитам. Просто не устоях на предизвикателството. Нали знаеш какъв ставам, когато нещата опрат до решаването на подобни малки проблеми.

Роуз кимна отново.

— И не трябваше ли най-напред да се почисти? Цялата тази мръсотия…

— Използвам я вместо свързваща субстанция — обясни бързо Ендрю, мразейки се в момента. — Но ще изглежда, добре като се поосвежи, нали?

— Аз специално ще бъда съвсем щастлива както и да се получи — каза Роуз. — Но защо не почистиш накапаното. Не ти остава много от следобеда.

Ендрю взе кутията с боя и отново се приближи до прозореца, като говореше нарочно високо, за да предупреди мисис Гъмидж и Пениман в случай, че още бяха в стаята. Шпионската му операция беше приключила. Ако беше умен, щеше да изнесе прожектор и да се опита да оправи кашата и да почисти, преди да свърши за деня. Роуз щеше да се възхити на упоритостта му, а когато Пениман излезеше сутринта, нямаше да намери нищо подозрително.

— Донеси ми тук вечерята, ако обичаш?

— Щом искаш така — съгласи се Роуз и се отправи обратно по пътеката към гаража. — Но не се преуморявай.

Ето, такава си беше Роуз, винаги се безпокоеше за него. Той топна четката в боята, изправи се и се озова лице в лице с Пениман, който го разглеждаше през прозореца с лукава усмивка.

— Добър вечер — измънка Ендрю изненадан.

Пениман кимна, леко се поусмихна, после се засмя по-силно и след това избухна в такъв пристъп на смях, че Ендрю се изплаши да не се задави. А докато се смееше, Ендрю не можа да се насили да пристъпи макар и крачка към стената, затова започна тайничко да се надява, че Пениман ще се задави и че от този смях просто ще експлодира като пренадут балон.

8.

Вече беше късно — минаваше полунощ. Пениман така и не се бе върнал. Ендрю беше сигурен в това. Можеше да му даде още един час и да дремне междувременно, ако съумееше да заспи. Беше крайно време да надзърне в стаята на Пениман и защо това да не станеше именно тази нощ? Той нагласи малкия работещ на батерия кухненски таймер така, че да го събуди след шейсет минути. И за да приглуши звъна му, завря го под възглавницата на дивана. След това легна и заспа моментално.

Събуди се от сън за прасета, не можа да се ориентира къде се намира и потърси с ръка будилника. После си спомни. Седна замаян и, разтри очи. Трябваше да подпре клепачите си с нещо, за да ги задържи отворени. Гърбът му жестоко го болеше, усещаше че се е схванал. Изведнъж силно му се прииска да легне отново, да легне на този диван и да не стане. Но не можеше. Имаше задача. Изправи се и едва не се просна по лице. Един час сън, а се чувстваше по-скапан от преди — мозъкът му бе като пудинг. После си помисли за предстоящото приключение и това го разсъни. Протегна се, напъха ризата в панталоните си и излезе от дневната.

Топката за тенис, която бе сложил от вътрешната страна на вратата, си беше на мястото. Пениман не се бе върнал. Нямаше да се върне цялата нощ — нещо, което често му се случваше напоследък. Мисис Гъмидж спомена, че била разговаряла с него преди вечеря. Каза, че Пениман бил прекарал по-голямата част от деня в стаята си и след това излязъл да посети свои родственици в Глендейл, където със сигурност щял да пренощува. Но нито Ендрю, нито Роуз бяха виждали Пениман от сутринта, което караше Ендрю да подозира, че Пениман бе излязъл рано и не се бе върнал, а мисис Гъмидж просто бе излъгала. В такъв случай, оказваше се, че Пениман използва мисис Гъмидж, за да си обезпечи алиби. А според Ендрю, всеки който се нуждае от алиби, обикновено се оказва виновен като гибон.

От друга страна, Ендрю много-много не вярваше на мисис Гъмидж, особено след като беше подслушал двамата през прозореца. Беше уверен, че те нещо замислят и че са се съюзили след пристигането им в мотела. Това поне му спестяваше угризенията на съвестта. Защото мисис Гъмидж беше… Човек би помислил, че Пениман би могъл да си намери по-способни съюзници. Но може би връзката му с мисис Гъмидж бе доказателството, че зад фасадата на Пениман няма нищо. Той бе от онези, които само създават впечатление. А това бе нещо, което Ендрю много точно можеше да долови. Ендрю имаше добър усет към фалша.

Той се огледа, търсейки нещо… някакъв предмет, който можеше да изтрака. Приспособленията за камината щяха да свършат работа. Той ги премести както си висяха на етажерката от ковано желязо и я опря наклонена на външната врата. Ако Пениман влезеше сега, цялата къща щеше да разбере. Щеше да се наложи Ендрю да обяснява това-онова, което бе по-добре, отколкото Пениман да се промъкне и да го хване, когато тършува из стаята му.

Той се изкачи крадешком по стълбите, вслушвайки се в хъркането, огласящо цялото стълбище откъм стаята на Наоми на таванския етаж. Слухът му бе напрегнат в очакване на шум от спалнята на Роуз, където тя спеше вече три часа. Не можа да се сдържи и се ухили. Колко възбуждащо бе това промъкване из тъмната къща след полунощ и опълчването срещу силите на злото… а може би и силите на нещо друго.

Една от котките на леля Наоми се показа и застина, оглеждайки го с примигващи очи. След това скочи покрай него и изхвърча към приземния етаж, където седна на задните си крака и се загледа във входната врата. На нейното място се появи втора котка, слезе да се отрие в краката на Ендрю, после седна пред вратата на Пениман и тихо измяука. Котката по-долу измяука в отговор. По необясним за него начин Ендрю почувства, че тези котки нещо си сигнализираха. Той беше сигурен, че те са на негова страна и че отново се грижеха за него.

Изведнъж го обзе увереност и той усети, че сетивата му се изострят. Тази тръпка изчисти сънливостта от главата му. Той ясно си представи разположението в спалнята на Пениман: креслото, бюрото, лавиците с книги, единственото легло, наместено в една ниша в стената, завесата, спусната пред него. Сам беше намерил и закупил по-голямата част от мебелировката. Роуз беше ушила завесата, а Ендрю я бе монтирал на дървена рейка, така че да скрива нишата. Нямаше дори един квадратен инч от стаята, който да не познаваше добре. И наистина нямаше нужда от фенерчето в джоба си, защото тъмнината нямаше да му попречи да се ориентира от носа до кърмата.

Съвсем неочаквано дори и за себе си той кихна. Опита се да заглуши звука с ръка, някак си да го поеме с дланта си. Стисна нос, за да предотврати неизбежното второ кихане и замръзна на стълбището, вслушвайки се отново с лудо биещо сърце. Никой не помръдна. Хъркането отгоре невъзмутимо продължаваше и в неподвижния въздух около него се долавяше само намек от миризмата на котки. Кой знае защо тя му се стори успокоителна и той почувства, че вече няма сили да си налага да ги мрази и те повече не го вбесяваха.

Но мисълта, че къщата е пълна с тях, продължаваше да му бъде неприятна. Решимостта му да се справи с тях наистина бе поотслабнала, но все още имаше сметки за уреждане. Трябваше да покаже, че той е господарят в този дом. Но, всяко нещо по реда си, нямаше друг начин. Най-напред Пениман, после котките. Не-е, нямаше да допусне грешката да се захваща с много работи наведнъж. Той мина на пръсти покрай котката, наведе се да я погали и му стана малко неудобно, че крои планове срещу нея. Спря пред вратата на Пениман и за последен път се вслуша. После събра кураж, бавно я отвори и пристъпи напред в тъмнината.

Носът му долавяше миризма на книги, на розова вода и на ром. Осмоъгълното огледало в рамка, поставено върху бюрото, отрази лунен лъч към него. Пак на бюрото се различаваха грижливо подредени тоалетни принадлежности: гребени и четки от черупка на костенурка; ножички за мустаци, бутилки с тоници за коса и лосиони за кожа, плоско парче шмиргел и още едно огледало — с очевидното предназначение да може Пениман да се възхищава на тила си. Крайно невзрачна колекция от вещи, но това бе всичко, с което Пениман можеше да се опита да впечатли някого. Да си наплеска косата и да заприлича на нещастно плашило.

За миг Ендрю помисли какво би станало, ако изхвърлеше всичко през прозореца. Можеше да си достави удоволствието да види как гордостта на Пениман пада на парчета на каменната пътека долу. Тръгнеш ли с горделивите, ставаш надменен, помисли си той. Истина си беше. Ако имаше нещо, което със сигурност можеше да се каже за Пениман, това беше, че той си е надменен. Ендрю пък се отнасяше надменно точно към тази му черта. Той отново се усмихна. Да, това винаги го бе изправяло на крака — гордостта, че бе обикновен човек. Нищо не можеха да му направят, защото нямаше начин да бъде унизен.

Усети се, че се е втренчил в четка за коса, лениво размишлявайки на философски теми. Разтърси глава, прочиствайки мислите си. Нямаше време за подобни неща. Всеки момент ръжените можеха да изгромолят по пода, а това щеше да сложи печален край на мисията му. Ами ако Роуз се събудеше и излезеше в коридора, залавяйки го в момента, когато се измъква от стаята на Пениман? Или пък слезеше долу преди него и намереше железата, пръснати по пода? Кой от двамата щеше да се окаже глупака или лунатика? Той или Пениман? Освен това беше съвсем наясно, че Роуз не е от онези, които биха лежали тресящи се от страх в леглото, докато в къщата се разнасят странни звуци. О, тя просто щеше да наметне хавлията си и щеше да излезе да види какво става. Неочаквано и за себе си той се запита какво всъщност прави, ровичкайки из стаята на Пениман.

А, проблемът с рибешкия тоник — това беше централният въпрос. От друга страна, долавяше се и някаква смес от лосиона за коса, рома и онази характерна за старите къщи миризма. Но също и нещо друго — едва доловимия аромат на нещо сладко и химическо. Какво ли бе то?… Може би, парфюм. Женски парфюм.

Зрението му се беше адаптирало към полумрака, но слабата лунна светлина не бе напълно достатъчна, за да му свърши работа. Той извади фенерчето, включи го и освети последователно един предмет, после втори. В тази стая чекмеджетата просто нямаха край — пет на бюрото, две на масата, шест на вградения под леглото шкаф. Искаше му се да ги разгледа всичките, но това би било груба грешка. Всеки момент Роуз можеше да се събуди и да слезе, тласкана от нежност към него, с намерението да го вдигне от дивана, на който предполагаше, че е заспал, за да го накара да си легне при нея. Трябваше да бърза.

Изведнъж погледът му падна на това, което търсеше, сякаш бе оставено нарочно за него. Върху малката махагонова масичка в началото на нишата за леглото стоеше полупълна отворена бутилчица, до която се виждаше легнала стъклена виала. Странно бе, че Пениман я бе оставил отворена, но още по-странно бе, че тъкмо той я бе оставил така, освен ако не бе толкова самонадеян и уверен в себе си да не допусне мисълта, че някой би могъл да се вмъкне в стаята му по този начин. Ендрю извади малката си термос-манерка от джоба на палтото си, отви капачката, наклони бутилчицата с рибешкия еликсир над нея и отля около четвърт инч — не повече от половин унция — което бе напълно достатъчно да се направят някои лабораторни анализи.

Остави бутилката, зави капачката на манерката и я прибра. Разкъсваше се между желанието да прерови чекмеджетата и да се махне веднага оттук. Какво ли можеше да намери? Отговорът на този въпрос бе: Всичко! Съвсем не бе изключено да открие нещо инкриминиращо в личните принадлежности на Пениман — някаква издайническа писмена декларация, някое издайническо писмо, снимка или рецепта за приготвяне на отрова от риба. Мисълта беше изкушаваща, но актът можеше да се окаже безкрайно опасен. Не, щеше да дойде пак — когато бе по-безопасно и когато разполагаше с повече време. Щеше да повика и Пикет и двамата щяха да свършат работата както трябва: единият щеше да прерови вещите на Пениман, докато другият стои на пост.

Още веднъж завъртя фенерчето през стаята, но тъничкият му лъч бе съвсем недостатъчен, за да му разкрие нещо подозрително — поне нещичко, той би бил доволен и на най-дребната улика. Еликсирът беше добър удар, но какво можеше да се научи от него? Че е бил извлечен от шаран? Това поне му бе известно или най-малкото подозираше, че е така.

Обърна се към завесата, скриваща леглото, пресегна се, хвана я под дървените пръстени, на които бе окачена, и рязко я дръпна.

И видя заспалата в леглото мисис Гъмидж.

Ендрю извика… дрезгаво и мълчаливо като в сън. Захапа юмрук, залитна назад към писалището, парализиран от страх, и отметна ръка, изпускайки фенерчето. То падна на пода и изгасна, а той коленичи на четири крака, търсейки го опипом. Беше се изтърколило под креслото. Пъхна се, за да го извади оттам, поглеждайки през рамо, вече уверен, че мисис Гъмидж е мъртва. Мисълта, че макар и за миг трябваше да остане с гръб към нея, го влудяваше.

Извърна се и се изправи, изоставяйки фенерчето, после с дълги тихи крачки запристъпва към вратата, без да отмества поглед от посоката, в която се намираше тялото на мисис Гъмидж, като дишаше тежко през стиснатите си зъби. Когато стигна до вратата, спря за миг. Все пак, ако тя беше мъртва, може би трябваше да се предприеме нещо… Насили се да се овладее и отново се помъчи да я разгледа от разстояние. Тя лежеше в сянката на нишата, вдървена и ужасна като кукла с образа на старица. Но… дишаше. И в същия миг леко помръдна.

Изведнъж му мина мисълта, че това съвсем не е мисис Гъмидж, а е самият Пениман, сложил маска с нейния образ и това изстреля като от прашка ръката му към дръжката на вратата. Това е лудост, каза си той, вече озовал се в коридора, докато затваряше вратата зад гърба си. Хвърли се покрай бдящата котка и едва не се сгромоляса с главата напред по стълбището. Насочи се към кухнята и мина през нея в помещението на бара. Наля си с разтреперана ръка от бутилката уиски и поддавайки се на подтик, който не можеше да обясни, излезе през вратата към улицата в тъмнината на нощта, заобиколи покрай къщата към задния двор, влезе в гаража, остави чашата на тезгяха и се отпусна на пейката, дишайки тежко като локомотив.

Остана така в продължение на минути, страхувайки се да запали осветлението. Всичките му нощни страхове от детството се бяха спуснали над него. Лицето на мисис Гъмидж, разплуто след къдриците на косата й, беше отвратително. Въздействието му беше като поглед към Медуза Горгона. Той потръпна и пресуши чашата си, вслушвайки се в шумовете навън за стъпки на преследвачи. Представяше си мисис Гъмидж на прага на вътрешната врата на гаража като призрак, като някаква лейди Макбет, носейки се в нощния въздух с окървавени ръце и застинала усмивка на зомби върху лицето. Отново потръпна и се изруга, че не бе скрил в гаража бутилка с уиски. Времето течеше и дишането му се успокояваше. Усети, че е студено. Циментът под чорапите му беше като покрит с лед. Навън бе спокойно, никой не го преследваше, никакви лампи не се запалваха и ушите му не долавяха никакъв шум от затваряне или отваряне на врати. Изведнъж почувства, че повече от всичко на света иска да си легне. В леглото! Компанията на Роуз, дори на спящата Роуз, бе най-скъпоценното нещо, за което можеше да помисли в този момент.

Когато на следващия ден Пениман се прибра у дома, Ендрю седеше в креслото в библиотеката. Беше щастлив да го види отново. Вече бе късен следобед и пощата беше пристигнала само преди половин час. Заедно с бележката.

За щастие пликът бе пострадал по пътя си насам. Очевидно го бяха препратили до местния клон на пощата от офиса в центъра на града и по пътя пликът беше използван като подложка на чаши с кафе, след което някой бе съумял дори да стъпи върху него. Беше се превърнал в полусмачкана топка, облепена със скоч, покрита с трудно определими петна и надписана с детински, полуграмотен почерк.

Ендрю бе избягвал мисис Гъмидж през по-голямата част от деня, но тя се бе държала сякаш нямаше представа, че той се бе натъкнал на нея, докато бе спала в леглото на Пениман. Всъщност, даже се държеше странно приповдигнато и дори му бе намигнала по един отблъскващо фамилиарен начин. Ендрю, разбира се, не можеше да я обвини, че е била в стаята, но в студената светлина на деня вече бе в състояние да генерира теории, които биха могли да обяснят събитията. Изглеждаше доста вероятно — и това бе най-малкото, което можеше да се каже — че Пениман и мисис Гъмидж се познават добре и че споделят обща тайна. Ендрю не можеше да предприеме нищо във връзка с подозренията си, освен да разсъждава върху тях, и се занимаваше точно с това, когато пристигна Пениман, буквално следвайки по петите пощаджията.

Пениман носеше палтото си преметнато през ръка. Изглеждаше особено горд от себе си, на лицето му имаше младежко изражение, което казваше „Майната му на всичко!“ и сякаш току-що бе пресушил половин бутилка вино и виждаше света в розова светлина. Ендрю обикновено кипваше, когато го видеше в подобно състояние на духа, но при моментните обстоятелства, свързани главно с пристигането на писмото и така нататък… Ендрю вдигна поглед, примигна и каза, че Пениман изглежда изненадващо добре днес. Каза го с тон, който подсказваше, че повечето дни Пениман изглежда подчертано нещастен и изморен. След това започна да си подсвирква жизнената мелодийка от Парахода „Уили“, преструвайки се, че заинтересовано чете книгата в ръцете си, макар всъщност да наблюдаваше как Пениман сортира кореспонденцията си до него. Той изгаряше от желание Пениман да отвори плика с бележката тук и сега, а не да я взема със себе си до стаята на горния етаж.

Пениман пое въпросния плик в ръцете си и се вгледа в адреса. След това изпъна ръка, отдалечавайки го от очите си и леко наклони глава, разглеждайки го с неопределимо отвращение. Вдигна поглед към Ендрю, но той четеше с невинна физиономия, погълнат от книгата, с молив в ръка. Пениман извади джобното си ножче, разряза с него плика по ръба, вече държейки го подозрително с палец и показалец, надникна в него, извади сгънатата бележка и я разстла. Ендрю гледаше над ръба на книгата как очите на Пениман да пробягват по редовете на бележката. Той я прочете, после още веднъж, и явно нищо не разбираше. Примигна срещу нея, пак я прочете, този път мърдайки с устни, сякаш се опитваше с всички сили да се концентрира, или кой знае, може би да дешифрира, за да извади смисъл от безсмислицата.

— Има ли нещо? — попита невинно Ендрю и се поизправи в креслото, създавайки впечатлението, че е готов да се притече на помощ на Пениман.

— Какво? — отвърна Пениман. — Не.

— Надявам се, че не са някакви лоши новини?

— Съвсем не. Нищо не е.

Ендрю сви рамене, показвайки, че проблемът не е негов, докато Пениман не пожелае да го направи такъв.

— Стори ми се, че изведнъж пребледняхте. Сякаш ви призля. Защо не седнете за момент?

За миг лицето на Пениман застина в подобие на череп и после изгледа Ендрю с такава втвърдена гримаса на едва сдържана ярост, че по гръбнака на Ендрю пробяга вълна на леден страх и за миг той пожела никога да не бе изпращал тази бележка. Мигът отмина и Пениман леко се отпусна, възвръщайки си контрола.

— Чувствам се отлично, благодаря. Нямам желание да сядам. А съдържанието на това писмо, мисля, изобщо не те засяга — и с тези думи той хвърли последен поглед на посланието, сгъна го обратно — този път подчертано грижливо — и го пъхна отново в плика. После неочаквано погледна Ендрю и изражението му пак се промени. Като че ли анализираше епизода и виждаше Ендрю и случилото се в някаква нова светлина.

Ендрю насили мускулите на лицето си в маска на невинно примирение, сви рамене и отговори:

— Съжалявам. Не е моя работа. Прав сте. Не исках да се натрапвам. Но за момент ми се сторихте така безпомощен, че… Ами… — и той махна с ръка, опитвайки се да създаде впечатлението, че ще забрави за случката, че вече е забравил, че той лично никога не би станал причина за по-нататъшни притеснения на Пениман. — Между другото, днес дойдоха от телефонната компания и инсталираха телефон в стаята ви. Отдавна мислех да го направя. Разноските са за наша сметка, е, само градските разговори, искам да кажа.

Пениман беше принуден да му благодари, макар че явно направи това с усилие. След това се обърна към стълбището, махна един-два пъти с бастуна си по килима, сякаш опитвайки се да си възвърне духа на целеустременост, с който бе дошъл. После се отдалечи, тананикайки си тихо със затворени устни и изтръска ръкава си.

Спря пред първото стъпало, гледайки надолу. Леко се наведе, подпирайки се на бастуна. Ендрю го наблюдаваше, захапал устни, като едва сдържаше смеха напиращ в него. Пениман се наведе за да вземе дребната монета, която лежеше на най-долния пласт от протрития мокет.

Монетата се съпротивляваше. Беше залепнала. Той я чукна с нокът, после я удари с бастуна. Ендрю се наклони напред, готов с коментара. „Паричен проблем?“ щеше да каже той, повдигайки озадачено вежда с престорена изненада от изпълненията на Пениман. Това щеше да сложи точката. Щеше да прозвучи многозначително. Денят беше спечелен от Ендрю и в това не можеше да има никакво съмнение — а номерът със закованата монета просто довършваше започнатото с анонимното писмо. Пениман беше жива развалина: в един миг безукорно действаща машина на достолепие, пригладена с брилянтин и съоръжена с предизвикателно бастунче, а в следващия — прегърбена карикатура на стар несретник, която лази по стълбището, хванала се на стария номер с фалшивата монета.

Пениман рязко се изправи, но не се обърна. Погледна право напред нагоре по стълбището, очевидно обмисляйки нещо. Ендрю не можа да се насили да му заговори в гръб. Не беше в състояние да каже каквото и да е, докато Пениман не се обърнеше с лице към него. Е, добре… Мълчанието му може би щеше да каже повече неща при тези обстоятелства. Той изгледа качващия се по стълбите Пениман, който отново си тананикаше. Тананикането не допадна на Ендрю. Имаше в това тананикане нещо, което не беше хубаво, сякаш с него Пениман зачеркваше Ендрю от живота. Ендрю се надигна и отиде в кухнята, взе малка тесличка от чекмеджето и се отправи към стълбището, за да извади монетата. Жалко беше, че се наложи да я забие в мокета на стълбите, макар че дупката едва ли щеше да се вижда. Изтръгна монетата, мушна я в джоба си и разбута нишките на мокета, за да скрие следите. Прав беше, дупката се скри и никой не можеше нищо да каже.

Кафе-сладкарницата най-накрая беше почти готова. На Ендрю му се струваше, че дори само масата кухненски принадлежности излъчва респект. Това бяха нещата, за които леля Наоми се беше изръсила още преди шест седмици, но те едва сега идваха и се монтираха. Той седеше на бара и почистваше многогодишния слой прах от солниците, правейки едновременно бележки в прихванатия със спирала бележник, докато междувременно трима мъже в джинси и измачкани тениски монтираха печката марка „Уулф“. Беше огромна — шест големи плочи на котлоните, скара с големината на игрище и две фурни, във всяка от които можеше да се събере пуйка за Деня на Благодарността23. До нея се намираше огромната фурна за притопляне, непосредствено до която имаше шкаф с плот за рязане. Плотът беше по идея на Ендрю и той изпитваше скромно чувство на гордост. Беше толкова голям, колкото позволяваше ограниченото пространство в кухнята, а в специално изработени жлебове по краищата му бяха монтирани купи от неръждавейка, така че майстор-готвачът да може да събира нарязаните парчета в тях, да ги сваля и да изсипва съдържанието им в тиганите на печката.

Ръцете просто го сърбяха да се захване с всичко това, да го накара да работи. Беше абсурдно да се мисли, че това оборудване може да създаде храна, която да не е първокласна. Един от приятелите на Пикет беше изработил дървенията — всички шкафове, лавици и самия бар — под надзора на Ендрю, разбира се, и тя изглеждаше точно както трябва. Ендрю бе купил половината дузина масички за по деветдесет долара парчето от вносител на английски антиквариат и бе намерил трите дузини дървени столове в евтините магазини из централната част на Лонг Бийч. Беше платил по десет или петнайсет долара за всеки от тях и не разполагаше с комплект столове в точния смисъл на думата, а по-скоро със случаен набор, върху който приятелят на Пикет бе поработил, дозалепвайки сглобките, поставяйки липсващите напречни пръчки, набивайки къси крачета.

Ендрю се възхищаваше на бъркотията от стари мебели и беше взел решение да продължава в същия дух. Беше закупил на парче посребрени прибори, чашки, чинийки, отделни порцеланови съдове и поставки за салфетки. Беше се натъкнал на безкрайни количества стари покривки за маси от средата на петдесетте години, изпъстрени с цветя в пастелна гама или с абстрактни съчетания на правоъгълници и линии. Освен това беше подбрал двойки солници за сол и пипер във формата на смешни патици, кученца и боядисани клоуни, яхнали щастливи прасенца.

В мислите си виждаше всяка маса като миш-маш от форми и цветове, напомняща за карнавал, наподобяваща калейдоскоп или дървена кутийка, пълна с разноцветни камъчета. Обстановката трябваше да създава уют. През зимните месеци в камината щеше да бумти весел огън, а през лятото прозорците щяха да бъдат широко разтворени. Дори две вилици нямаше да са еднакви, нито две чаши за вино, а сериозните, намръщени бизнесмени, дошли за да обсъдят подновяването на складовите наличности, дооформянето на документите или модернизирането на инфраструктурите, щяха неочаквано за себе си да установят, че солят картофите през хобота на порцеланово слонче. Той виждаше всичко това като един експеримент по проверка на принципите на Ръскин и Морис. Не, те нямаше да си тръгват доволни единствено от храната, трябваше да има и още нещо, което да не можеха да определят. Доволни и леко мистифицирани — такива трябваше да бъдат посетителите — и най-добре щеше да бъде повече да не протака откриването.

Точно тази сутрин беше отскочил за голямата еспресо-машина. Един по-стар Ендрю сигурно би пръснал основната част от парите на леля Наоми за различни дреболии, след което отчаяно щеше да се чуди как да купи и еспресо-машината. Но след онази нощ, прекарана над чиниите с ядки „Чирио“ той беше обърнал нова страница в живота си. И сега работеше над създаването на практични навици в себе си, опитвайки се да стане „Човекът, който се справя“. Дори само боядисването на къщата беше доказателство за намеренията му. Последните ден-два, след победата с писмото и закованата монета, той беше оставил Пениман да се занимава с делата си, беше се държал така, сякаш намеренията на Пениман изобщо не го засягаха. Беше изпитал изкушението да подслуша един от телефонните му разговори, но се беше въздържал. Пениман със сигурност подозираше, че подобен ход не е изключен. Затова Ендрю щеше да изчака връщането на Пикет, след което те двамата щяха да проведат военен съвет. А след това… кой би могъл да каже какво можеше да се случи след това?

От известно време обмисляше идеята за рекламна кампания — например, можеше да ушие две големи готварски шапки — една за себе си, другата за Пикет. И нямаше кой да му попречи да ги, надуе с хелий например, така че те да плуват като облаци над главите им, докато двамата с него ловко манипулират с тел за разбиване на яйца и лопатки за сладкиши в кухнята. Подобна снимка в „Хералд“ щеше да им се отрази много добре. Щеше да демонстрира, че става дума не за обикновена сладкарница, в която работят обикновени готвачи.

Обикновеното си оставаше евтина стока и всеки притежаваше големи запаси от нея. Но тук, тук щеше да има нещо, което посетителите не можеха да очакват и подобна снимка щеше да предаде това усещане. Какво можеше да е то? Определено нещо приятно, нещо с голяма притегателна сила, нещо напълно откъснато от отегчителното ежедневие на работата. Да, щеше да накара Роуз да ушие тези шапки. Тя поне щеше да види дълбокия смисъл в тях. От друга страна, те си оставаха нещо практично, макар да бяха елемент от рекламата. Върховете на шапките, естествено, щяха да бъдат изрязани от тънък винил (както надуваемите плажни топки), а шевовете трябваше да бъдат добре скрити. Нищо работа за Роуз — някакви час-два. Ендрю скицира шапката в бележника си, обърна на друга страница и скицира нова шапка, по-голяма от първата. Нарисува карикатура на Пикет със смешните му мустачки и добави знаменитата надуваема шапка върху главата му като двойна фунийка ванилов сладолед, закрепена на острия си край. Просто голямата готварска шапка беше безсмислена. Тя трябваше да бъде огромна, трябваше да бъде от онзи вид, който оставя посетителите със зейнала уста — нещо трудно в последните дни, когато мъже с шлемове и магьоснически роби търсеха отговори на загадки сред сутрешната мъгла на морския бряг.

Слава Богу, работниците решиха най-после да си тръгват. Ендрю ненавиждаше мотаенето на чужди хора из заведението си, струваше му се, че те го обезчестяват с ругатните и гръмкия си смях, с подсвиркването по минаващите жени през отворената врата. И когато камионът с тях най-сетне замина, Ендрю извади парцал за бърсане и бутилка спрей за почистване, захващайки се да излъска металните плоскости и да подреди нещата. Точно в този момент влезе Кен-или-Ед. Следваше го друг човек, който носеше нещо като планшет.

— Кен — каза Ендрю и се изправи на крака.

— Всъщност, Ед, виж какво, ще премина направо на въпроса! В същия миг обаче мъжът с планшета изсумтя, Ед го погледна и се вцепени. На бара имаше комплект солници за сол и пипер — бяха изработени във формата на мънички смерчове, преплетени един в друг и окачени на керамична поставка. На тях бяха нарисувани намигващи очички, ръце като перките на флипер, преметнати през рамото на партньора. Едната от двете свободни ръце държеше сноп жито, а другата надпис, на който пишеше „Ходил съм в Канзас“. Ендрю се беше опитвал да извади затегнатите им тапи.

Мъжът с планшета се усмихна широко на Ед, порови в джоба на ризата си и извади писалка. Отбеляза с нея нещо на листа върху планшета.

Ендрю ги изгледа с присвити очи, питайки какво по дяволите можеха да искат те от него. Посещението им не приличаше да е само от любезност.

— Та, какъв беше въпросът?

Съседът му кръстоса ръце неуверено.

— Исках да кажа, че някои от нас току-що научиха за закусвалнята, която смяташ да отвориш тук и…

— Закусвалня ли?

— Точно така. Няма да го отречеш, нали? — И той направи широк жест с ръка, обхващайки цялото новоинсталирано оборудване. — Идеята за мотел не беше чак толкова неприемлива. Тя едва ли щеше да съсипе квартала. Но закусвалнята е…

— Закусвалня ли каза? — отново попита Ендрю. — Имаш предвид нещо от рода на „Клифтън“: горещи сандвичи с пуйка, месо или ростбиф със сос? Картофено пюре? Хора на опашка, които си сервират с големи лъжици? — Ендрю го погледна недоверчиво, сякаш не можеше да повярва напълно, че изобщо се е отворила дума за закусвални. Другият мъж се отдалечи от тях, без да престава да пише в планшета си.

Ед направи жест, с който сложи кръст на темата.

— Изобщо не ми пука за картофеното пюре. Ще ме чуеш ли или не? Господ ми е свидетел, че няма да го допуснем. Ето, това исках да ти кажа. Със или без картофено пюре. Не желаем кварталът да се превърне в долнопробен ресторант! Това е незаконно. Ето, довел съм с мен и Джек Дилтън от градоустройствената комисия. Той ми е личен приятел.

— О, склонен съм да ти повярвам — съгласи се Ендрю. — Дори най-нищожният измежду нас има нужда от приятел. Работата е там, че имам разрешително. Въпросът беше уреден преди много време. Малко си закъснял. И кой всъщност те изпрати? Та нали само преди няколко дни ти тичаше полугол по улицата през нощта. Което беше оскърбително за жена ми и мисис Гъмидж. Следващия път си облечи нещо. — Джек Дилтън отново се беше приближил, предусещайки неприятности. Ендрю му кимна и вежливо се усмихна: — Радвам се да се запознаем, мистър Дилман.

— Дилтън — каза мъжът. — Мога ли да видя копие от разрешителното ви?

— Не можете — увери го Ендрю. — Всъщност, изобщо не можете да оставате тук повече. Имате ли ордер за обиск или нещо такова? Нямате, нали? Не можете да имате ордер, защото на дребни служители на комисията не доверяват изпълнението на подобни ордери. Изобщо не мога да си представя за какво сте дошли тук, но все повече съм склонен да си мисля, че това е с идеята да откраднете нещо или извършите злоумишлено нарушение на реда. От известно време някой систематично краде ценни книги от библиотеката ми и пуска на свобода опосуми в спалните на горния етаж през нощта. Ще ми кажеш ли какво правеше ти на улицата онази нощ, Кен?

— Името ми е Ед. Ед Фицпатрик. Мистър Фицпатрик. Ти си луд. Ще издействам това място да бъде затворено. Тук няма паркинг и кварталът не е в търговската зона.

Кожата по лицето на Ендрю се изопна от изумление. Той неочаквано се пресегна и раздруса десницата на съседа си, после също толкова неочаквано я пусна.

— Ти да не си онзи Еди Фицпатрик? Който игра за „Доджърс“ един сезон? Стария Слайдър Фицпатрик?

Точно в същия момент вратата на кухнята се отвори и оттам надникна Роуз с чаша лимонада в ръката.

— О, не исках да ви прекъсвам — каза тя.

Ендрю пристъпи към нея и пое чашата. След това посочи с ръка съседа им:

— Роуз, това е Еди Фицпатрик от „Доджърс“, помниш ли го? Една нощ смени Уоли Муун в мач на „Колизеум“. Извади осем батъри в една игра. Спомнѝ си. Беше същата нощ, когато продавачът на хотдог падна по стълбите и си счупи крака. Кой би допуснал? И то точно от другата страна на улицата… — той се усмихна на Джек Дилтън. — Любител сте на бейзбола, а, мистър Дилман?

Роуз изгледа Ендрю с тежък поглед, от онези погледи, които казваха „Престани да се правиш на глупак!“ и понечи да каже нещо на съседа им. Кен-или-Ед я прекъсна с лице, което започваше да почервенява.

— Съпругът ти е идиот — каза той, гледайки с яростен поглед покрай нея към Ендрю. — И нещо повече, той е един гаден воайор. Така мисля аз. Това е причината, поради която беше на онова проклето дърво онази нощ. Надзърташе в чуждите прозорци. Господи Боже, жена ми чу шум и снощи, и…

Ендрю съблече сакото си и го хвърли към бара, събаряйки случайно една от солниците, която се разби на парчета на пода. Вбесен допълнително от загубата, той сграбчи Кен-или-Ед за рамото и го завъртя към себе си.

— Пет пари не давам кой си всъщност ти — изрева той и замахна с юмрук. — Но да ме наречеш идиот! И воайор! Ще ти…

Кен-или-Ед отскочи назад и вдигна юмруци пред лицето си в стила на боксьорите от началото на века.

— Хайде де! — каза той. — Само опитай! Хайде!

— Нищо няма да опитва! — извика Роуз и пристъпи между тях. — Махай се от къщата ми заедно с приятеля си.

— Точно така… — започна Ендрю, опитвайки да избута Роуз настрани. Това поне беше мъжка работа. Щеше да разбие носа на този глупак. Един добър удар само и…

— Ти също млъквай! И двамата сте глупаци. Сега се махай. Ендрю, седни, за Бога, преди да си се превърнал в глупака, който той казва, че си. Вратата е там, мистър Фицпатрик.

Дилтън вече беше отстъпил във въпросната посока и делово измерваше вратата с рулетка. Изведнъж зад него застана мистър Пениман, който сякаш се беше материализирал в следобедния въздух. Дилтън отскочи назад в стаята, мушнат от бастуна на Пениман и се обърна за да възрази. Появата на Пениман допълнително нервира Ендрю, който сега беше вбесен в толкова много посоки, че просто загуби дар слово.

— И какъв е проблемът? — осведоми се с бавно Пениман, произнасяйки сричките с глас, който като че ли излизаше от машина. В стаята моментално се възцари тишина, а Кен-или-Ед примигна, удивен от факта, че дори само с присъствието си този човек беше съумял да ги накара да замлъкнат.

Пениман се облегна на бастуна си и се усмихна.

— Вие сте от градоустройствената комисия — обърна се той към Дилтън.

— Точно така. Целият този бизнес е незаконен, ако не бъркам. Вратата не е достатъчно широка, на тавана не са монтирани оросители, дори няма алармена инсталация, която да установява наличието на пушек. Това е позор.

— Не ми рекламирайте каталога си, сър. Аз представям тези чудесни хора и мога да ви уверя, че всичко, което става тук, е законно и явно. Известно ми е, че те са се сдобили с разрешително преди няколко месеца и са установили добри отношения с Крайбрежния комитет по управление на бизнеса и Търговската палата.

Ендрю се опита да възрази. Пениман да ги представя! Той не би допуснал Пениман да го представя по какъвто и да е въпрос.

— Ние сами можем… — започна той, но Роуз многозначително го настъпи и той млъкна.

Дилтън изгледа Пениман, а Кен-или-Ед изгледа Дилтън.

— Да вървим — проговори Дилтън и пъхна писалката обратно в джоба си. — Това е безсмислено.

— Пак ще дойдем! — извика Кен-или-Ед през рамо, но заплахата не прозвуча убедително и Ендрю извика „Ха!“, колкото да му покаже този факт. Беше почти щастлив да види, че ризата на дебелака се бе измъкнала по време на мелето, а остатъците от косата му бяха щръкнали като пръчките на стобор.

— Напъхай си ризата! — извика Ендрю през вратата. За миг се почувства опиянен от победата, но след това зърна Пениман, който се усмихваше благодушно.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той на Роуз.

Ендрю вдигна от пода сакото си и го облече.

— Не се затруднявайте — каза той. — Няма какво да се прави.

Роуз отново дари Ендрю с един от онези погледи.

— Благодаря ви — отговори тя на Пениман.

Ендрю понечи да каже нещо, но Пениман много галантно целуна ръката на Роуз и се отправи към вратата, а гледката до такава степен порази Ендрю, че думите му останаха неизречени. Нямаше никакъв смисъл да говори. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше. Ендрю просто би ударил Пениман в тила тук и в момента, ако беше от онези, които биха ударили стар човек. А може би той излъчваше някаква сила, която го караше да се страхува да го удари. Ендрю изхвърли последната мисъл от съзнанието си и се наведе, за да помете парчетата от счупения смерч. И точно преди Пениман да изчезне от полезрението му, Ендрю го дочу да промърморва думите „разстроен“ и „ще се успокои“. След което изчезна, отнемайки му шанса да го убие на място.

Ендрю остана загледан в ръцете си, които беше сложил на бара. После много бавно той взе останалия смерч и го хвърли с всичка сила в стената. Фигурката експлодира в облак от черен пипер. Надписът „Ходил съм в Канзас“ се откърши и се завъртя по плота на бара като пумпал. Роуз го изгледа с провиснала челюст. Без да вдига поглед, Ендрю стовари юмрук върху малкото кухо керамично парче и го разби. Усети някакъв отломък да се забива в ръба на дланта му, но това му достави удоволствие. Избухването му щеше да покаже нещо на Роуз, той беше сигурен в това. Какво точно щеше да й покаже той не би могъл да дефинира, поне не докрай. За да завърши картината, той заби юмрук в една от дървените плоскости откъм предната страна на бара. Ударът се получи с доста по-голяма сила, отколкото бе искал. Не можа да се сдържи и примижа от болка, а кръвта от раната опръска панталоните му. Роуз мълчаливо излезе през вратата, през която беше дошла. Ендрю я гледаше как си отива и усещаше дивата енергия да го напуска. Притисна лявата си ръка върху кървящата рана и сви пръсти, проверявайки дали не е счупил някой от тях. Донякъде се надяваше да е така. Заслужаваше си го. Но от друга страна, тогава щеше да му се наложи да си спомня за случилото се ден след ден в продължение на шест седмици, а точно това наказание едва ли заслужаваше. Би било прекалено много.

Усети как изведнъж омеква. Цялата му ярост бе изтекла като вода от счупен буркан. Прииска му се да изтича след Роуз, да й обясни какво чувства. Беше толкова лесно да го направи. Ставаше дума за Пениман, за постъпката му, когато й беше целунал ръката. Тъкмо това не можеше да понесе. Защото не ставаше дума за галантност, а за… перверзия. Пениман се надсмиваше и над двама им. И Ендрю би могъл да понесе смеха, защото душата му беше достатъчно широка, за да го загърби, но не можеше да допусне лигавият стар мошеник да се промъква към Роуз по този начин. Той едва не удари отново бара с юмрук, но емоциите му бяха по-угаснали. Чувстваше се изпразнен, опустошен. Отпусна се на един от столовете и се загледа през отворената врата, без да мисли за каквото и да е.

Когато седнаха да вечерят, Роуз не направи и намек за следобедните неприятности. Дори беше весела и отвори бутилка испанско шампанско, което направи Ендрю почти щастлив. Все така му се искаше по някакъв начин, уж случайно, да отвори дума за случилото се — така, между другото, и да се опита да обясни мислите си. Но знаеше, че не трябва да обяснява каквото и да е било. Трябваше да се извини. Но разликата между двете беше огромна: едното можеше да направи с лекота, другото му беше много трудно.

А Роуз му наливаше вече трета чаша. Пениман бе излязъл, мисис Гъмидж бе горе и вечеряше с леля Наоми. Бяха само двамата. Този изблик на ярост — това хладнокръвно опустошаване — бе нещо напълно чуждо на Роуз. Не нея никога не би могло да й се случи. Не можеше да го разбере по същия начин, по който дивакът от тропиците не би могъл да разбере какво е лед… Но ето, той продължаваше да измисля възможни обяснения.

Само ако тя не беше толкова мила — с всичкото това шампанско и прочие. Тя ясно му показваше, че е забравила всичко случило се, опитвайки се да направи нещата по-леки за него. И го правеше искрено. Нямаше никаква игра. Просто беше една добра жена, добра по хиляди начини, слава Богу, и добротата й караше Ендрю да се чувства още по-отвратително.

И изведнъж през главата му мина мисълта, че тя прави всичко това по съвет на Пениман, че просто му дава възможност да „се успокой“. При мисълта за Пениман, Ендрю почувства, че изстива. Шампанското вече не му се струваше толкова добра идея. Приятното чувство за пропорционалност, което го бе обхванало, се изпари и в главата му остана само тъпа болка.

Нещата се променяха толкова бързо. Дните сякаш се стрелкаха покрай тях, забързани слепешката към нещо, което никой на този свят не би могъл да му разкрие. И това не бе място, където той самият би могъл да стигне. Повече от половината му живот беше изтекъл, а той се намираше все така далече от мъглявите си цели, както досега. Истината бе, че на осемнайсетгодишна възраст, когато бе пълен с мечти и въодушевление, той се бе намирал по-близко до тях. Как се бе изразила Наоми? — нещо в смисъл, че светът вече не бил онова уютно място, както на времето. Е, май се налагаше да започне да свиква с тази мисъл.

Помнеше времето, когато бе уравновесен както всички, дори повече от останалите. Ендрю-веселяка, такъв бе той. А днес избухваше и при най-малкия повод. Все по-често се събуждаше в лошо настроение, вместо с желание да си подсвирква някаква мелодия. Щеше ли да стане още по-лошо? Щеше ли Роуз да може да го понася? Защо, по дяволите, не можеше да притежава поне малко от Пенимановата галантност и самоувереност?

Шампанското бе свършило. Устата му не се отваряше да предложи да отворят още една бутилка — това наистина би било прекалено. Денят и без това бе достатъчно неприятен, за да го завършва в пиянски ступор, отчаяно преструвайки се, че не е така. Усмихна се на Роуз и се възхити на това колко красива му изглеждаше. Никога не бе имала нужда от грим, макар да изглеждаше страхотно, когато си сложеше. Но когато в края на един дълъг, изморителен ден като днешния, беше полуразчорлена, тогава му се струваше най-красива. Изглеждаше като жена, която е способна на всичко — изглеждаше твърда и създаваше впечатлението, че никога не би направила нещо, което да може да те изненада. Как, дявол да го вземе, беше съумял да свърже живота си с нея? Страшно му се прииска да я попита, но се въздържа. Не беше разумно да продължава да поставя на изпитание късмета си.

А може би нещата не се бяха развили толкова неудачно за него. Нали като се озърнеше, виждаше около себе си уютна къща, пълна с книги, долавяше мириса на море, съзираше стоящата до него Роуз, която се държеше мило, разполагаше с бизнес, който му предоставяше възможност да прави точно онова, което му доставяше удоволствие, та макар и заниманията му да го караха да се чувства малко виновен. За първи път разбра — сякаш шампанското или нещо друго му го бе прошепнало съвсем ясно в ухото — че би се чувствал по-задоволен, ако мислеше по-малко за нещата, за които трябваше да съжалява, и повече за другото, с което небето го бе благословило, може би.

Сигурно беше пиян. Ставаше сантиментален. Кой знае, след малко можеше да запее и да започне да изброява сполуките си. Насили се да стане от масата и установи, че настроението му се бе подобрило. Е, не му оставаше нищо друго, освен да продължава в същия дух, поставяйки внимателно единия крак пред другия. Курс „право напред“, — това бе, което се искаше от него. И освен това Пениман тези дни щеше да си го получи. О, Ендрю щеше да го изработи по такъв начин, че точно Пениман, а не той самият, щеше да изглежда подъл и нищожен в очите на Роуз.

— Отивам да поработя в заведението — съобщи Ендрю и целуна Роуз по бузата. — Почти е готово.

Роуз кимна.

— Аз само ще почистя. Защо дойде този човек днес следобед? Оказа се много по-ужасен, отколкото бих допуснала.

Ендрю поклати глава, доволен, че най-после темата беше отворена.

— Не знам какво му е влязло в главата. Той през цялото време добре знаеше какво правим тук. И сега е решил да ни създава неприятности. Побъркан. Това е всичко, което бих могъл да ти кажа. Но не може да ни направи нищо. Не се безпокой, за Бога. Аз ще се погрижа за всичко. Ще се обадя на чичо Артър още утре. Той има връзки и, кой знае, може би ще бъде в състояние да ни помогне.

— Ще ми олекне, ако го направиш. Но не започвай да се караш със съседите. Обещай ми това. Знаеш какъв си. Ще нараниш някого и ще започнат неприятностите. А, струва ми се, точно това иска онзи. Да започнеш първи.

Ендрю кимна. Като че ли наистина бе така.

— Е, аз нямаше много да го нараня — успокои я той. — Щях само да го цапна по носа — тази мисъл го накара да почувства известна гордост. След като хванеше някого, той нямаше да го пусне, докато не го посмачкаше малко.

— И каква беше тази глупост с бейзбола? Не си спомням някога да съм била на мач.

— А, добре го измислих, нали? — засмя се Ендрю, припомняйки си колко лесно се бе оказало да вбеси Кен-или-Ед или както и да му беше името, и едновременно с това да посее недоумение в душата му. Единственото, което се изискваше, бе известна техника. — Само дето не изскочи през покрива, а?

— А дали беше добра идея да го караш да изскача оттам?

Ендрю сви рамене.

— Е, целта беше постигната. Но все пак доволен съм, че ме спря, защото ще ти призная, — можех да го нараня. Аз съм опасен тип, нали знаеш?

— Точно затова трябва да съм до теб. Признай го.

— Признавам, с удоволствие — той отново я целуна и излезе, подсвирквайки си. Щеше да опита отново с менюто. Трябваше да го занесе в печатницата вдругиден. Пикет трябваше да се върне утре вечер и можеше да му помогне. Освен това — един дребен жест — можеше да покаже последния вариант на Наоми утре сутринта. Кой знае, тя би могла да каже нещо умно като съвет. Погледна назад към Роуз в мига преди да затвори вратата зад себе си. Тя му намигна много весело, после го погледна престорено сериозно с онзи поглед, който казваше „И внимавай“ или „Дръж се както подобава“. И това го накара да се чувства почти както преди.

9.

Ендрю реши да рискува едно-две телефонни обаждания. Пикет несъмнено би бил рязко против подобно намерение. Той би искал да използва телефона на горния етаж, за да подслушва с простата надежда да научи нещо интересно. Шегите по телефона не могат да допринесат с нищо, би казал Пикет. Но Ендрю не мажеше да виси на стълбището по цял ден, чакайки телефонът на Пениман да позвъни. Той беше зает човек, особено с всичкото боядисване, което лежеше на ръцете му.

Вече почваше да усеща нещата — поне що се отнасяше до боядисването. Но просто му призляваше при мисълта, че се налага да изстърже цялата стара и напукана боя от стряхата. Разбира се, с останалите пари на леля Наоми той лесно би могъл да наеме някого, който да почисти къщата и да свърши цялата подготвителна работа. След това той би могъл да се появи на сцената и да боядиса каквото оставаше. Но след всичките си хвалби пред Роуз щеше да изглежда като глупак, ако наемеше някого. Това би било равностойно на самопризнание в некомпетентност и мързел, а и на някои други неща, едно от които бе свързано с разкриване на факта, че по някакъв начин разполага с голяма сума пари в джоба.

Но проклетата боя сякаш се люспеше под самия му нос. И най-малките капризи на времето бяха предостатъчни този процес да се поднови. Ето, днес, късно следобед, беше помел и напълно изненадващо, почти веднага след това, бе задухал най-неочакваният възможен вятър, който при това като че ли излизаше изпод самата къща. Сух и горещ, той полъхна през отвора за проветряване на избата, носейки тебеширено фин прах със себе си, заедно с изсъхналите телца на умрели пчели. Разнесе и някакво стенание, сякаш някой се събуждаше под къщата в пристъп на отвратителен махмурлук. Вятърът се завъртя около него, изду ризата му, напълни косата му с прах и съвсем странно… люспичките стара, изсъхнала боя по дъсчените стени затракаха като челюстите на алигатор и се посипаха като малка жълтеникава градушка. Стените изскърцаха. Половин дузина пирони изскочиха с единствен отчаян писък. След това вятърът стихна, олющената боя застина по тревата и стенанието спря.

Ендрю бе взел чука от гаража, беше дозабил пироните обратно, но неспокойно се беше питал какво, по дяволите, ставаше. Стоновете, това поне бе напълно ясно, идваха благодарение на вятъра, който намираше пролуки през пукнатините около отвора за проветряване — беше или това, или опосумът, който виеше срещу вятъра като куче срещу луната. Да, опосумът все още си беше там и влизаше и излизаше нощем. Но откъде беше дошъл самият вятър? През срещуположния отвор за проветряване от другата страна на къщата? Но там той беше закован с дъски. Ендрю беше подхванал отново стъргането на боята, готов за нов полъх, което можеше да се очаква, ако ставаше дума за естествен вятър. Но повече нищо особено не се бе случило.

Ако този природен феномен се бе случил преди три седмици, той може би само щеше да свие рамене. И щеше да го е забравил до вечерта. Но сега, с всички тези неща, които се случваха по южното крайбрежие… Кой нае дали този вятър не бе една от онези еманации, за които Джорджия — приятелката на Пикет — така тревожно бе разказвала. О, тя бе пълна с фрази за положителните йони. Всъщност, беше заявила, че въздухът около къщата е зареден с тях и че Ендрю трябвало да намери някаква машина, чието име той не бе запомнил както трябва… дали не бе „оргонна кутия“? Или „йонна бомба“? Тя бе споменала, че къщата се намира в „окото“ на мистичния вятър, известен като фьон? Доколкото той бе схванал, ставало дума за електрически товари, разпръсквани от духовете — духове, които се блъскат един в друг като дъждовни капки в облак. Сравнението му се бе сторило крайно забавно. Колко тежък трябва да бе животът на духовете.

И все пак този вятър… Дори да допуснеше, че се намира в центъра на някакви мистични събития, то какво можеше да означава вятърът? Дали зад всичко това не стоеше Пениман? Те двамата — той и Пениман — си бяха нанесли последователно тежки удари. Пениман все още не можеше да се оправи от ефекта на бележката и закованата монета. Старецът се бе опитал да си го върне в заведението, прошепвайки в ухото на Роуз онези фрази достатъчно ясно, за да ги чуе той. И сега, за да изскочи с едни гърди напред в схватката, сигурно бе измислил цялата тази история с лющенето на боята, макар че сигурно само Бог знаеше как бе съумял да направи това. И все пак ситуацията като че ли изискваше следващият удар да бъде на Ендрю. Телефонът щеше да му помогне.

Ендрю реши, че не бива да подхожда небрежно. Напълно бе възможно Пениман да бе замесен в нещо много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. И ако наистина бе така, изискваше се по-деликатен подход. Неговият ход можеше да се характеризира като „деликатна палячовщина“.

Той направи кана лимонада в кухнята и тихо се прокрадна до средата на стълбището, за да се увери, че стаята на Пениман е затворена. Щеше да се обади от телефона в спалнята си, а тя се намираше в далечния край на хола спрямо стаята на Пениман. Не можеше да си позволи да бъде видян да минава през хола, нито да се носи нагоре-надолу по стълбите. Изобщо не биваше да привлича вниманието към себе си, ако искаше да постигне нещо.

Съществуваше вероятност след неговото позвъняване Пениман да се обади по телефона, да се издаде, че има помощници и че е част от някаква по-дълбока конспирация. Ако това станеше, Ендрю трябваше да подслуша обаждането му. Трябваше да изтича по стълбите до таванския етаж, където беше дериватът. И ако Пениман го забележеше, Ендрю трябваше да се престори, че отива да гости на леля Наоми, но това би означавало да забрави за подслушването. Най-трудната част, разбира се, беше връщането от деривата. Е, все още можеше да спомене, че е бил при леля Наоми, но Пениман би могъл да се усъмни в това. А ако Пениман подушеше нещо нередно в предстоящото обаждане на Ендрю или заподозреше съществуването на деривата, тогава той веднага щеше да установи произхода на бележката и вече щеше да бъде нащрек. Целият боен план на Ендрю щеше да бъде компрометиран. Затова той се приближи на пръсти, затаи дъх и се вслуша. Брегът беше чист: вратата бе затворена.

Най-добър ефект щеше да се получи, ако проведеше разговора, говорейки през филтър за кафеварка „Мелита“: черен пластмасов конус, в който имаше хартиен филтър с използвано едро смляно кафе. Ефектът беше наистина поразителен — гласът излизаше през този филтър като глас от обикалящ около земята спътник. Той се вмъкна в спалнята си и тихо затвори вратата. След това постави филтъра пред микрофона на телефонната гарнитура като обърнат обратно мегафон, завря лице в широкия му отвор и набра номера на Пениман. Чу през вратата телефона да звъни миг преди да чуе звъна от централата в ухото си.

— Мистър Пениман? — каза той, потискайки смеха, който напираше в гърдите му.

— Да — отговори Пениман и още в началото в гласа му прозвуча подозрение.

— Мистър Жул Пениман?

— Да, какво искате?

— Трябва да ви предам нещо. От един приятел на изток — едва не се изкикоти Ендрю, но прочисти гърло, за да прикрие издайническото потрепване на гласа си. После жестоко се ощипа по крака.

Настъпи тишина и след малко Пениман се обади:

— Така ли?

Много бавно и старателно, произнасяйки думите сякаш говореше на бавноразвиващ се или на чужденец, Ендрю изрече:

— Той иска да знаете, че ключът за дилемата е в дъвченето на тютюн. Тиу-тиун. Хапка… тутун. Съветът му е да бъде марка „Редман“. Което не е общоизвестно.

Отново тишина, този път доста по-продължителна, която Ендрю трябваше да прекъсне. Затвори телефона. После зарови лице във възглавницата, смеейки се като глупак. Пениман се намираше в другия край на хола. Ако чуеше Ендрю да се смее по този начин — а още по-зле, ако го усетеше да се качва на горния етаж, това означаваше край на цялата кампания. Ендрю отново се ощипа, опитвайки се да го заболи, хвърли филтъра под леглото и бързо излезе, промъквайки се безшумно покрай стаята на Пениман. Вратата продължаваше да бъде затворена.

Наложи се да изчака цяла минута на тавана. Изборът на подходящия момент беше ключовият фактор. Той не можеше да вдигне слушалката, докато Пениман набираше. Пениман щеше да долови кухата тишина на свалената слушалка. Но ако вече говореше с някой… Ендрю задържа ръка над слушалката, отброявайки наум до шейсет, после бавно я свали от вилката. Чу гласа на Пениман, който вече се бе обадил някому.

— Да, точно така.

— Кога?

— През уговорената нощ.

— Вижте, не съм съвсем сигурен, че парите, които предлагате, могат да компенсират неприятностите…

Гласът заглъхна, прекъснат, ако това беше възможно, от необятно мълчание — мълчанието на Пениман, който слушаше, преценяваше и правеше изводи. Оня от другия край на линията разбра по някакъв начин какво означава това мълчание, усети как то затиска собствените му думи и потиска хленча му.

Ендрю слушаше напрегнато. Всеки момент щеше да разбере какво става. Какво означаваше думата „неприятности“? Мълчанието продължаваше. След това гласът на Пениман повтори „През уговорената нощ“.

— Да, разбира се. Аз просто…

В мига, когато човекът неуверено замлъкна, Ендрю изхриптя в телефона.

— Просто…

Ендрю издаде кратък птичи звук, нещо подобно на цвъркането на канарче. С помощта на езика и горната и устна.

— Моля? — попита гласът с извинителна нотка.

— Какво? — попита Пениман. — Не съм…

Ендрю постави слушалката безкрайно внимателно. Излезе от стаичката и се смъкна по стълбите с цялата бързина, на която беше способен. Когато минаваше покрай вратата на Пениман, чу как той нещо си мърмори там вътре, но след няколко секунди вече беше в кухнята. Вдигна слушалката на телефона там и отново набра номера на Пениман. Даваше заето, затова набра още веднъж, и трети път, докато накрая чу сигнал „свободно“ в слушалката. Пениман се обади, но се вслуша известно време, преди да каже „Ало“.

Ендрю превключи крана на умивалника на разпръскване, после пусна докрай топлата и студена вода и без да каже нито дума, наведе слушалката в умивалника колкото може по-близо до струята. Бавно преброи до десет, отдръпна слушалката, захапа ревера на сакото си и изрече гъгниво с пълна уста:

— Марка „Редман“. За нощта са съгласни всички — после веднага прекъсна, обезпокоен дали не е стигнал прекалено далече.

Започна силно да си подсвирква и да трополи с крака, за да създаде впечатлението, че върши нещо сериозно. Наля лимонада във висока чаша, пълна с лед и се заизкачва нагоре по стълбите, продължавайки да си свирка, макар и вече по-тихо. Почука на вратата на Пениман и старецът отвори почти веднага, сякаш беше дебнал зад вратата.

— Чаша лимонада? — попита Ендрю. — Прясно забъркана в кухнята от мен. Боядисвах навън — той погледна покрай Пениман във вътрешността на стаята му. Между вратата и рамката имаше само тясна пролука, но странно… на пода се виждаше един от кашоните за котките на леля Наоми със забита в пясъка малка метална лопатка.

Когато отвори вратата, Пениман го бе изгледал без особени емоции, а след това бе хвърлил един презрителен поглед на чашата. После отвори уста, за да каже нещо, но озадачената физиономия на Ендрю го издаде, че е забелязал кашона и изведнъж изражението му се смени. Пениман разтвори вратата сякаш за да демонстрира, че няма какво да крие и направи широк жест с ръка към вътрешността на стаята.

— Изглежда странно, нали? — каза той. Ендрю поклати глава, опитвайки да се усмихне. — Реших сам да свърша моята част. Ах, тези малки домашни задължения… Роуз е твърде заета за подобни неща, а с това боядисване…

— Ама, разбира се — изрече Ендрю, — а и Наоми едва ли би могла да се справи. Боже Господи, благодарни сме ви, искам да ви уверя в това.

В този момент, широко усмихнат, Пениман пое чашата с лимонада. Ендрю му водеше по точки, нямаше как да не признае това в себе си. И зъбенето с нищо не би могло да му помогне. Той остана в същата поза за миг, сякаш не знаеше какво точно да направи в следващата секунда, като дете, което е било хванато да се занимава с нещо нередно, но съумяло да се измъкне с лъжа и все още с развалено настроение, че е трябвало да излъже.

Ендрю повдигна вежди, възнамерявайки да развие малката си победа:

— Да не би нещо да не е наред?

— О, не — отговори Пениман, преодолявайки момента. — Защо? — гласът му прозвуча малко предизвикателно. Той сякаш само чакаше Ендрю да направи някакъв намек по отношение на котешкия кашон.

— Не, нищо. Това наистина е чудесно от ваша страна. Толкова неприятна работа като почистването на котешките кашони наистина заслужава нещо повече от лимонада. Още повече, че тази е от разтворен прах, макар да не е чак толкова лоша. — Разговорът като че ли замираше. Пениман не криеше нетърпението си да затвори вратата.

— Не, не, добра е — успокои го той. — Всъщност, имам някои неща, които трябва да свърша.

— Да — отговори Ендрю. — Виждам, че е така. Е, добре, в кухнята има още. Забъркал съм една голяма кана. В хладилника е.

Пениман го изгледа вторачено. Започваше видимо да се съвзема.

— В хладилника ли? — каза той с равен глас. След това опита благодарна усмивка и понечи да затвори вратата, но явно размисли. — Между другото, бих желал да ти препоръчам една книга.

— А? — изненада се Ендрю. — Коя по-точно?

— Всъщност, става дума за монография на антропологическа тема. Знам, че не е от любимите ти четива, но ще видиш, че е… поучителна. Бих казал даже, че книгата е чудесна. Посветена е на първобитно племе някъде из Южна Америка, което има традицията да разчленява своите мъртъвци, опасявайки се, че иначе те могат да възкръснат. Режели ги на парчета. Гадничко, не мислиш ли?

Ендрю го изгледа с провиснала челюст.

— Да. Щом казвате, че е така. Ама наистина ли… ги режат на парчета?

— На малки късчета. После разбърквали късчетата на половин дузина трупове и ги заравяли като салата. Ако някой от труповете се опитал да възкръсне, той нямало да има представа кого да преследва, нямало да знае дали тръгне след братовчеда на ръката си или след жената на ухото си.

— Много интересно — изрече Ендрю. — С нетърпение ще я прочета. Но точно в този момент наистина трябва да сляза в заведението. Напоследък само там стоя. Реших малко да си почина и се възползвах от това, за да ви донеса лимонадата. Та, трябва пак да се захващам с боядисването. Ужасна работа.

Той се обърна и изтича надолу по стълбите, проклинайки се наум. Защо му трябваше да се среща с Пениман лице в лице? Временното му предимство се беше стопило, а и едва не се беше издал. Трябваше да остави нещата както си бяха след обаждането със слушалката в умивалника! Може би трябваше след половин час да се обади трети път, а после след още половин час пак да му позвъни. И към обед Пениман щеше да се стряска от всеки шум. А сега беше оплескал всичко. И всички тези намеци. Трябваше да се научи да контролира изражението и гласа си. Но все пак, този котешки кашон… какво, Боже мой, можеше да означава всичко това? Вярно е, че Пениман би направил всичко за да влезе под кожата на Наоми и Роуз, но с каква цел? Просто за да постигне стратегическо предимство пред Ендрю, когато дойде моментът на финалния сблъсък? Ендрю извади каната с лимонадата, огледа се виновно, отпи една трета от съдържанието, избърса ръба и я върна в хладилника.

За пореден път Ендрю погледна джобния си часовник — наближаваше един след полунощ. Пикет закъсняваше. Беше позвънил някъде от околностите на Бейкърсфийлд и бе съобщил, че пътува шестнайсет часа без почивка от Портленд насам. Обаждането му бе прозвучало така тайнствено, сякаш се бе натъкнал на нещо важно, за което не искаше да говори по телефона. Това бе станало в десет часа. Ендрю можеше да дойде от Бейкърсфийлд до Сийл Бийч за три часа, та дори и с раздрънкания стар шевролет на Пикет.

Надзърна през прозореца в сгъстяващата се мъгла. Някъде по магистралата се виждаха сноповете светлина от фаровете на отминаващите коли, които напомняха светещите очи на дълбоководна риба. Тишината беше странна, като че ли мъглата заглушаваше всички звуци. Единствено откъм мръсния перваз на прозореца се разнасяше монотонният шум от капките, падащи от клона на надвисналото дърво.

Беше приключил с менютата. Първоначално, докато не стъпеха на крака, щяха да предлагат фиксирано меню с две възможности за избор на основното ястие. Но всеки петък и събота щеше да се предлага така да се каже „различна тема“, а в събота и неделя сутрин щеше да има и закуска. Но всичко това щеше да започне не по-рано от една-две седмици. Ендрю бе поръчал пликове с идеята да предлага в тях закуска през уикендите на ранобудните рибари, запътили се към кея.

В съботните дни Ендрю щеше да започва с кейджанска24 кухня, която напоследък ставаше популярна — нещо особено досадно, защото Ендрю я обожаваше от години. Той не понасяше идеята да обича модерни неща. Хората можеха да предположат, че обича тези неща, защото са модерни, докато по-често бе вярно точно обратното. И все пак кейджанска кухня… Щеше да забърка такава гъмбо25, от която щяха да се ококорят. Ако Роуз и мисис Гъмидж обслужваха масите, Ендрю готвеше, а Пикет се съгласеше да бъде салонен управител и да помага в това-онова, работата не можеше да не потръгне. Но трябваше изрично да нареди на мисис Гъмидж да не си отваря устата. Абсурд бе да й се разреши да заеква пред гостите — това би означавало просто да ги изгони.

Мислите на Ендрю отново се отклониха и той започна да разсъждава над списъка от текущи проблеми. Сякаш непрекъснато имаше нещо, което не му даваше да се отпусне, вечно се появяваше някой досадник, настояващ да му се плати. Роуз все още не знаеше, че бе дал на Пикет кредитната им карта, за да закупи партидата „Уийтабикс“. Едва ли щеше да й стане по-добре, ако научеше. Тя не можеше да прозре дълбочината на замисъла му и може би това беше за добро. Снощи, след като се бяха помирили с Роуз, Ендрю бе отскочил до супера, за да потърси сусамено масло и сос от стриди, подготвяйки се за вечерта, посветена на китайската кухня, и на щанда за вносни хранителни стоки с изненада се бе натъкнал на лавица с „Уийтабикс“. Обясниха му, че информацията, с която разполага, не е вярна. Стоката не била контрабандно внесена. Стрували по долар и половина кутията. И като се имаше предвид, че в една кутия имаше дузина бисквити, а можеше да сервира две по деветдесет цента порцията, това означаваше печалба от двеста до триста процента, без да се обръща внимание на страничните разноски. Ендрю бе въздъхнал. Беше изпратил Пикет да търси „Уийтабикс“ с най-добри намерение. И никой не можеше да очаква от него да знае всичко.

Пикет едва ли щеше да плати повече от шейсет до осемдесет долара за бензин. Ендрю трябваше да си мълчи и да се постарае да прибере месечната справка по кредитната им карта от банката, преди Роуз да е сложила ръка на нея. Недопустимо бе да забрави, както бе забравил за филтъра от кафеварката, който бе хвърлил под леглото. Тя го беше намерила още същата вечер, след като се бе навела да извади чехлите си. След напразен опит бързо да измисли някаква лъжа Ендрю просто бе отговорил: „Няма да повярваш, ако ти кажа“ и тя бе кимнала в знак на съгласие, отказвайки се от мисълта да го накара все пак да опита. Случката го беше вкиснала, особено с готовността й да го пожали с мълчанието си и способността й винаги да прояви разбиране. Боядисването на къщата бе изиграло ролята на малка компенсация. Но когато цялата тази история приключеше, той щеше да се откаже от късните си лягания. Това щеше да помогне нещата да се оправят. Тя и сега не го упрекваше в нищо, но той беше сигурен, че отсъствието му се чувства и в известен смисъл беше доволен, че е така.

Тази нощ обаче имаше работа. Роуз отдавна си бе легнала и нямаше да има никакъв проблем да разтовари кашоните с „Уийтабикс“, както бе направил с уискито, да ги прибере някъде и после да се престори, че са пристигнали с редовната пратка от някой дистрибутор в Лос Анджелис.

Но къде се губеше Пикет? Личеше си, че е неспокоен, когато се обади, и измърмори нещо неразбираемо за някаква изрезка от ванкувърския „Трибюн“, нещо за убийство и за любопитна книга, която изровил в някаква книжарница в Гастаун. Ендрю беше настоял за подробности, но Пикет не бе пожелал да се разпростира върху тях.

Видя фаровете на завиваща покрай ъгъла кола и за миг долови боботенето на шевролета. Фаровете изгаснаха, двигателят се изкашля и заглъхна. Ендрю излезе на страничната веранда в мига, когато светлото туловище на колата на Пикет изплува от мъглата и плавно спря до тротоара. Вратата се отвори и Пикет и се измъкна с коженото си куфарче в ръка. Той стисна Ендрю за лакътя и го бутна в обратна посока, затваряйки тихо вратата на колата зад себе си, без да вдига прозореца. Двамата влязоха в бара и се загледаха към улицата.

Ендрю отвори уста, за да каже нещо, но Пикет му направи знак да мълчи, продължавайки да го стиска за лакътя. Пръстите му се свиха дори още по-силно, защото в следващия миг се появиха светлините на други фаровете и след секунди едно маневриращо сред мъглата такси спря до отсрещния тротоар. Вратата му се отвори и Пениман слезе с лула с уста. Той подаде банкнота на шофьора и после отброи няколко монети от отворената си длан, преди да се отправи, почуквайки с бастуна си нагоре към поляната. Миг по-късно се чу шум от отваряне и затваряне на входната врата, след което стъпките на Пениман постепенно заглъхнаха нагоре по стълбището.

Ендрю се приближи до бара и с трепереща ръка наля на Пикет чаша бърбън. Пикет изглеждаше като човек, който има нужда от това. Костюмът му бе измачкан и влажен, а косата му бе придобила странна прическа от вятъра по време на пътуването. Ризата се му се бе измъкнала отзад и той неуспешно се опита да я напъха обратно.

— Той ме видя до „Спокоен свят“ — обясни Пикет с гримаса. — Зърнах го в мъглата точно в момента, когато потеглях към булеварда. Тази негова брада го издава навсякъде. — Пикет погледна в чашата си и удари с юмрук по бара: — Какво иска този човек? Това е най-важното. Ние не знаем какво иска той.

Ендрю кимна сериозно. Беше решил да се прави на глупак. Това беше най-сигурният начин Пикет да се успокои. Той беше изморен от пътуването и в това състояние можеше да направи какви ли не грешки. Но моментът беше такъв, че грешките бяха недопустими.

— Може би той не иска нищо. Съвпадението не е кой знае колко странно. Няма нищо необичайно в това, че Пениман е бил навън и че закъснява до това време през нощта. Снощи например той изобщо не се прибра. Тази нощ би могъл да отиде където си пожелае. Мисис Гъмидж спомена, че имал някакъв роднина в Глендейл. Посоката съвпада. Ако се е прибрал по магистралата откъм Сан Диего, тогава е много вероятно да е минал покрай „Спокоен свят“. Ти се отнасяш прекалено подозрително към най-обикновено съвпадение.

— Не се е прибирал снощи ли каза?

— Точно така. Но той е пълнолетен. Може да преспива на други места.

— И това за роднината в Глендейл ти го каза мисис Гъмидж?

— Да, тя ми каза точно това.

Пикет го погледна изпитателно и прибра с пръсти косата от лицето си.

— И ти й вярваш? — Той зададе въпроса с онзи тон, който показваше, че от известно време е допускал, че ще се стигне точно до това.

Ендрю се замисли за момент и после отговори:

— Не. Мисля, че не й вярвам. Но това не го прави невъзможно. Ние не искаме да стигаме до крайности, нали? Не желаем да се изнервяме в този момент. Нашето голямо предимство е в това, че той ни смята за пълни наивници.

— Може би — съгласи се Пикет. — Я виж това — той подаде на Ендрю изрезката, за която му бе споменал по телефона: очерк за отвратително убийство, в което жертвата била разрязана по дължина с такава прецизност, че патоанатомите били изумени. Най-напред бил замразен. Такова бе общото становище, макар съдебният лекар да бе изказал предположението, че същият резултат може да се постигне и с лазерен скалпел. Мъжът — двете му половини — стискал по сребърен четвърт долар във всяка от ръцете си. А защо, никой не можел да изкаже дори предположение. Дали не е бил убит в момент, когато развалял едра банкнота? Изглеждало малко вероятно.

Въпреки че му се повдига повдигаше, Ендрю прочете статията, недоумявайки защо по дяволите Пикет я беше донесъл и едновременно с това чудесно разбирайки причината. Нямаше никакво съмнение, че случката беше зловеща и бе тъкмо от онзи невероятен вид, който можеше да завърти колелцата в главата на Пикет. Но погледнато в дълбочина, изоставяйки всякакви съображения за логичност и разум, в основата на всичко ставаше дума за една смес от инстинкт и страх, за поредните няколко неразплетени нишки от онази мрежа, за чието съществуване те можеха само да подозират.

— Името — подсети го Пикет, — виж името на човека. — В следващата секунда Ендрю залитна и се опря на бара. Разрязаният на две се казваше Аугуст Пфениг. Аугуст Пфениг беше… мъртъв. Но това бе потвърждение, нали? Определено беше потвърждение на нещо. Беше абсолютно невъзможно Пикет да знае, че това име говори нещо на Ендрю. Защото, кога Ендрю беше провел онзи разговор? Та нали Пикет по това време беше във Ванкувър.

— Този… Пфениг — каза Ендрю, остро поглеждайки приятеля си. — Кой мислиш, че е той?

— Беше братовчед на Мъниуърт — каза с равен глас Пикет. — Запознахме с него една нощ в Белмонт Шор — магазина на Мъниуърт. Не помниш ли? А, чакай, забрави това. Аз се запознах с него. Онази вечер ти не беше с мен, нали? — Ендрю завъртя глава отрицателно и не отговори нищо. Пикет продължи: — Той беше с трицветна кои, за която бе платил цяло състояние. Тогава се почувствах малко странно… — всички проявяваха необясним интерес към един голям шаран… — Пикет спря и странично погледна Ендрю: — А ти кой мислиш, че е бил той, по дяволите? Разбрах, че името му ти е познато.

Ендрю му разказа за телефонното обаждане и цялата история с монетите. Пикет слушаше и очите му се присвиваха все повече и повече. Той удари с юмрук в дланта на другата си ръка, направи жест на Ендрю да замълчи, после неспокойно закрачи напред-назад.

— Това няма значение. И всичко доказва една моя теория. Обадих се на властите в официалното си качество на представител на пресата. Направо ги попитах дали убийството има връзка с неотдавнашната смърт на братовчеда на Пфениг — Лейман Мъниуърт. Служителят на телефона ми довери, че изобщо не е чувал за подобен братовчед и настоя да разговаря с мен. После сложи ръка на микрофона и нещо каза, след което се обади друг детектив, който съобщи, че знае всичко, каквото има да се знае за Мъниуърт, и че двете убийства не са свързани. Изказа съжаление за печалната участ на фамилията Пфениг-Мъниуърт и толкова. Обвини ме, че искам да направя сензация, сякаш случаят се нуждаеше от такава.

— И това не те ли задоволи? — запита Ендрю.

— Да ме е задоволило! Боже Господи в небесата, че как нямаше да ме задоволи? Какво друго можеше да означава отрицанието освен потвърждение, че връзка съществува. Пфениг беше мъртъв само от два дни, а полицията ми твърдеше, че между убийствата няма връзка. Очевидно е било решено да се твърди това, можеш да ми вярваш на думите!

Ендрю сви рамене:

— Хайде сега да пренесем кашоните „Уийтабикс“, преди мъглата да ги е превърнала в хартиена каша, прозорецът ти е отворен.

— Почакай малко — поклати глава Пикет. — Нека твоят човек на горния етаж първо да заспи — той сложи пръст на устните си, за да накара Ендрю да замълчи, после се прокрадна към вратата, която водеше към кухнята. Рязко я отвори и отстъпи назад, сякаш беше сигурен, че ще види Пениман приклекнал там, кой знае, може би със стъклена чаша, долепена до ухото и с изненадано изражение на брадатото си лице. Но там нямаше никого. Някъде на втория етаж часовникът удари веднъж, после втори път. — Часът е два — каза Пикет, затвори вратата и отново се обърна с лице към приятеля си. — Сега ще ти разкажа за моите детективски изпълнения. Започнах с това, че потърсих телефонен указател. В него намерих адреса на книжарницата на Аугуст Пфениг и на магазина му „Аркана“ в Гастаун. И представи си, човекът беше мъртъв — убит по най-отвратителен начин, — а магазинът си работеше както обикновено. И аз купих в него ето това — Пикет щракна ключалките на куфарчето си и извади от него една стара книга. Корицата й беше от охреножълт одърпан марокен, станал трошлив с годините. Пикет я остави върху бара и кимна към нея, като че казваше „Виж я“.

Заглавието върху подвързията беше с позлатени букви, но бе толкова избледняло и неясно, че Ендрю я отвори на титулната страница. На нея пишеше Le Cochron Seul и се твърдеше, че е преведена от Маркиза де Камбремер. Ендрю вдигна поглед към Пикет.

— Няма автор.

— Мисля, че това е сборник със стари легенди. Вероятно е творение на множество автори, както е с Библията. Според мен тази маркиза няма нищо общо с написването на книгата.

— Малко звучи като сирене, не мислиш ли?

— Сирене ли? — попита Пикет озадачен.

— Името на жената.

— А-а, сиренето е камембер. Но това няма нищо общо с никакви сирена. А и нас изобщо не ни интересува как се казва тя. Интересува ни книгата, за Бога.

— На мен лично нищо не ми говори — каза усмихнато Ендрю.

— Добре, тогава дръж се за шапката. Заглавието означава „Единственото прасе“ или нещо близко до това. Не мога да разбере що за заглавие може да е това, но виж фронтисписа26. Ето, това ми направи впечатление. Когато влязох в книжарницата, продавачът я разглеждаше.

Ендрю се подчини. Там, лошо изчертани с мастило от сепия, се виждаха лицевата и обратната страна на монета с назъбен ръб: на едната имаше някакво подобие на мъжко лице, а на другата обхваната от лунен сърп риба. Рибата също изглеждаше някак назъбена, като морска змия може би или като легендарния Левиатан, и беше захапала опашката си.

Пикет изглеждаше горд с находката си и започна отново да говори. Но Ендрю гледаше рисунките и не можеше да повярва на съществуването им. Почувства някаква кухина в гърдите си и установи, че диша тежко и накъсано. Опита се да каже нещо, да прекъсне Пикет, но не го направи. Реши да остави Пикет да продължи. Пикет бе карал в продължение на деветнайсет часа, очаквайки с нетърпение момента, когато щеше покаже на Ендрю тази книга и легендата за незнайната монета, която френският текст пресъздаваше. Ендрю не смяташе да го разочарова.

— Та, значи фактът, че това е илюстрация на монета, веднага ми направи впечатление — продължаваше Пикет, който започваше отново да се разпалва. — Но това, което ме изненада от самото начало, бе, че вече бях виждал нещо подобно. И никога няма да се досетиш къде.

Ендрю сви рамене. Беше сигурен, че Пикет никога не бе виждал лъжицата на леля Наоми или още по-точно неговата лъжица. Отново почувства, че въздухът не му стига.

— Върху шапката на Мъниуърт. Нали помниш, че ти разказвах за въдичарските му принадлежности. Е, точно това беше рибата, която се беше захапала за опашката. Разбира се, в митологията образът на змия, захапала опашката си, е достатъчно често срещан. Но ми се стори много странно да видя подобен символ висящ от шапката на Мъниуърт. Помисли си само: Мъниуърт е мъртъв, убит. Пфениг също. А книгата се намира в магазина на Пфениг. И някакъв негов служител проявява подозрително нездравословен интерес към нея. Погледни рисунката: разклонена гръбна перка, несъразмерно голяма глава, полускрит зад нея лунен сърп. Не може да има и сянка на съмнение — миниатюрно копие на същия символ висеше на шапката на Мъниуърт. Аз лично го видях. „Ха!“, извиках сам на себе си. Я какво невероятно съвпадение! И колкото повече си мислех за него, толкова по-невероятно ми изглеждаше. Та, дръпна ме нещо за езика и аз поисках да говоря със собственика — с Пфениг, де — просто за да разбера как ще реагира продавачът. Нямало го Пфениг, бил в провинцията, казва ми той. Което, естествено, си е чиста проба лъжа. Пфениг в този момент лежеше в полиетиленов чувал в отделна камера на моргата. И неговият човек не можеше да не го знае. Споменавам, че съм приятел на Мъниуърт, но онзи само свива рамене. Обявявам, че искам да купя книгата, с която, както ти казах, онзи се занимаваше точно когато влязох. А той нещо става неспокоен, опитва се да ме разубеди. Заяви ми, че не може да я продаде на никаква цена. Била просто „любопитна антика“, така ми обяснява. Нищо ценно. Нищо, което бих желал да притежавам. Казвам му, че страшно искам да я притежавам и тогава той измисля, че била вече продадена. Бил я запазил за човек, който бил приятел на Пфениг. Казвам му, че и аз съм приятел на Пфениг и после му казвам да назове цената. Точно това му заявих, разбираш ли: „Назовете вашата цена, сър!“ и плеснах кредитната ти карта пред него. Ще ти спестя подробностите, но накрая той каза цената. Ще ти призная, в наше време тези кредитни карти са толкова добри, колкото ако извадиш пари в наличност — и Пикет широко се усмихна, подчертавайки стойността на своята победа.

— Не се съмнявам — отговори умърлушено Ендрю и потъна в стола. Роуз щеше да го убие. Той се поколеба дали да попита Пикет с колко го беше издоил продавачът, но не го направи. Знаеше, че няма да може да заспи, ако научи. Сега вече наистина трябваше да дебне пристигането на баланса по сметката им, да плати изцяло каквото трябва и веднага да унищожи документа.

— И какво още направи този продавач?

— Ами, той знаеше за Пфениг, можеш да се обзаложиш на това. Виждаше се в очите му — някакъв първичен страх. Мислех, че ще избяга, преди да е сложил книгата в плика и ще ти кажа, че едва не го направи. Продаде ми я, прибра всички пари от касата в джоба си и вече беше навън и заключваше, преди още да съм изминал половината пряка до колата си. Мислех си по въпроса през цялото време, докато пътувах от Ванкувър насам и стигнах до извода, че притежаваме книга, която не ни се полага, и точно това беше причината, поради която не ми допадна, че се натъквам на Пениман още край „Спокоен свят“. А ти ми каза, че го нямало почти трийсет и шест часа в деня, когато е бил убит Пфениг. Мисля, че е бил във Ванкувър, ето това мисля. И нещо повече, мисля, че той е „приятелят“, който е искал да се сдобие с книгата.

Изведнъж Ендрю се почувства страшно изморен. Главата му се въртеше от всичките тези подробности и детайли на загадката. Сети се за разрязаната по дължина сепия на плажа и за Пениман, който се беше ровил във вътрешностите й с цел да изрови някаква сребърна монета. Помисли и за лъжицата, скрита зад книгите в стаята му, за лицето, което се различаваше откъм предната й страна и за лунния сърп с рибата върху изпъкналата обратна страна. Спомни си за леля Наоми, която му я беше подарила, правейки от този прост жест едва ли не ритуал. Представи си разрязаното на две тяло на Пфениг. И в този миг го полази студена тръпка. Кредитната карта!

— Те знаят името ми — каза той с изпразнен от емоции глас.

Пикет сви рамене:

— Забрави за имената. Та те живеят в собствената ти къща! И изобщо нямат нужда от името ти — той си наля още бърбън и седна. Личеше му, че е безкрайно изтощен.

Пикет, разбира се, беше прав. Ендрю отново отвори книгата на фронтисписа, просто за да се убеди.

— В къщата живее и още нещо — каза той, без да обяснява повече. — Почакай само половин минута.

Стана, излезе с изморена походка, мина през кухнята и тръгна нагоре по стълбите, за да донесе лъжицата.

Знаеше, че фенерчето принадлежи на Ендрю Ванберген, но не знаеше какво прави под стола в спалнята му. Някой беше влизал в стаята му, докато той бе пътувал. Погледна образа си в огледалото и се усмихна. Наклони глава. Имаше една клиника в Париж, където присаждаха коса по такъв начин, че човек да не излиза от там с глава, приличаща на палмова горичка. Имаше освен това един шаман, някой си професор М’гулу в Замбия, който можеше направо да възстановява косата. Процедурата на африканеца обаче включваше използването на отвратителни субстанции върху скалпа и пеенето на мистични фрази. Жул Пениман беше привърженик на клиничния подход. Той не можеше да функционира много добре в земна, ритуална обстановка. Това, в по-голямата си част бе вражеска територия. Пениман предпочиташе антисептичната чистота на неръждаемата стомана и пластмасовите повърхности добре обработени с химически стерилизатори.

Макар сребърниците да вършеха добра работа по отношение продължаването на живота му, те не бяха така положително настроени към косата. Оказваха някакво трудно доловимо влияние, предизвиквайки отслабване и последваща дебилност, макар да бе възможно да се свикне с първоначалната отпадналост, болките и трошливите кости. Но през последните петдесет години Пениман буквално бе нападнат от оплешивяване, прогресиращо по абсолютно случаен начин. Еликсирът, разработен от Мъниуърт и помощниците му, беше свършил работа и поне докато го имаше, той се чувстваше в превъзходна форма. Не беше заболявал дори от простуда. Но започваше да подозира, че дори и еликсирът има граници — сякаш постепенно бе станал неподатлив към въздействието му — също както ако беше приемал опиат — и вече не помагаха дори увеличените дози… Да, в това отново имаха пръст сребърниците. Но нищо не можеше да се направи. За всичко на този свят имаше цена, която трябваше да се плаща.

Огледалото разкриваше, че косата му изтънява, при това някак неестествено, на петна. Той внимателно я приглади назад, проверявайки в огледалото какъв е резултатът. Налагаше се да направи нещо и за ушите си. Това определено бяха части от тялото, които не спираха да растат, независимо от възрастта и растежът им май се стимулираше от лекарството на Мъниуърт. Ушите представляваха най-голямата неприятност, защото не можеха да се скрият. Идеята за хирургическа намеса го отвращаваше. Човек се чувстваше така уязвим на масата на хирурга. Но той не можеше да допусне да изглежда смешен, а прекомерно големите уши, ако не нещо друго, бяха откровено комични.

Имаше някои аспекти на проблема, срещу които не би имал нищо против, ако беше млад, свързани с онези части от тялото, които за разлика от ушите можеха да се прикрият. Беше стигнал до положение, когато благодарение на веригата клубове, която притежаваше, можеше да си определи царска заплата, но бе загубил вкус за подобни неща още преди години. Развратът му бе омръзнал след известно време и се бе отказал от това, както впрочем се беше отказал от всичко останало. Дори в младежките си години не бе съумял да разбере смисъла на душевните терзания, които обикновените хора наричаха с думата „любов“. Защото не ставаше дума за нищо друго освен форма на страх — притискане към другия, подобно на слепец, озовал се на непозната улица, който се улавя за близкото дърво или стълб на уличното осветление просто за да се ориентира, вслушвайки се в шума на минаващите коли. Пениман не изпитваше подобни страхове. За него непознатото не криеше тайни и той не се чувстваше неудобно в тъмнината.

Обичаше да мисли за човешкото сърце като за часовников механизъм — нещо съставено от колелца и скъпоценни камъни. Беше виждал сърце в една лаборатория в Мюнхен по време на войната. То беше извадено от тялото и поставено в стерилна стъкленица с прикачени към него гумени тръби и циркулиращи по тях течности. В гледката нямаше нищо сантиментално — най-обикновено механично устройство, по-неприятно може би от изкуственото поради това, че представляваше един ужасен къс месо, и защото бе така живо.

Ако плановете му се проваляха, щеше да се наложи да отиде в парижката клиника и да поиска да се погрижат и за ушите му. Но ако плановете му не се проваляха, тогава нямаше да има никакво значение.

Онова, което не можеше ясно да разбере бе лекия аромат на парфюм по одеялото му. Знаеше естествено чий е парфюмът, но какво бе правила тя в леглото му? Между тях никога не бе имало подобни взаимоотношения. Самата идея го изпълваше с ужас. Идеята за какъвто и да е било физически контакт го ужасяваше, а контакт от този вид — двойно. Какво по дяволите беше намислила тази жена? Дали не изживяваше по този начин някакви свои фантазии? Ако бе така, то тя сигурно се бе смахнала и най-добре за него щеше да бъде, ако тя изчезнеше през перилата в края на кея при първата мъглива нощ. Мозъкът му се опитваше да разреши мистерията. Защо върху постелките, а не под тях? Очевидно не ставаше дума за обикновено спане в леглото. А и какво беше обяснението за фенерчето на Ендрю Ванберген? Беше ли го взела тя от него? Ендрю от време на време го носеше закачено на джоба на ризата си. Би било безкрайно просто да му го открадне. И все пак, защо?

Съществуваше вероятността, разбира се, тя изобщо да не бе влизала в стаята му — че всичко това е дело на Ендрю, че той е намокрил парче плат с парфюма й и го бе отрил върху одеялото му. И пак същият въпрос — защо? Защо да не се вмъкне крадешком и пак така да излезе? Защо да оставя издайнически следи? Просто защото не е с всичкия си? Това изглеждаше най-логичният отговор, особено след като ставаше дума за нещо, в което е замесен Ендрю Ванберген. Един абсолютно луд човек — извън всякакво съмнение. Определено не можеше да има друго обяснение за бележката, която бе пристигнала по пощата. Лицето на този идиот му бе разкрило всичко по-добре от отворена книга. И съдържанието на бележката — един безсмислен, малоумен брътвеж. Никакво съмнение, че е дело на Ендрю. Този човек беше класически клиничен случай. И какъв досадник само. Рано или късно щеше да се наложи да протегне ръка и да го смаже, още повече сега, след като Пениман се бе убедил, че Ендрю не е Пазител.

И все пак, защо ще оставя фенерчето? И защо ще краде от еликсира? Пениман не бе скрил втората половина достатъчно добре. Тласкан от някакъв импулс, той остави четката за коса и огледалото и се наведе до леглото, за да дръпне едно от чекмеджетата в основата му. Там, под сгънатите пуловери, лежеше пакет загърнат в кафява хартия от месарницата. До него се виждаше кожена торбичка, плексигласов куб с капак и кутия от сребърно-оловна сплав, създадена от Арчибалд Нокс и изработена от „Либърти и Компания“ през 1904 година, по времето когато Пениман беше прахосвал богатството си в престорен интерес към изкуството. В крайна сметка бе преодолял и тази си слабост. То — изкуството — се беше оказало също така прозрачно като останалите му слабости и не си заслужаваше времето. С течение на годините енергията му се фокусираше върху все по-малки и по-малки предмети, за да се стигне до момента, когато той се бе отърсил от тривиалния младежки ентусиазъм към изкуството, алкохола, тютюна и останалите „продукти на времето“. За да престане да обича каквото и да е било. Може би „обича“ не беше правилната дума.

Кутиите в чекмеджето не бяха докоснати. Все пак извади сребърната. Трябваше да намери по-сигурно място. Някой беше тършувал из стаята му, когато него го нямаше… при това нощем, ако се съдеше по фенерчето. Сигурно беше, че един слабоумник като Ендрю не би проявил интерес към сребърниците. Но Пениман бе пропътувал много мили, беше се сблъсквал с много силни мъже, за да рискува сега, особено с човек толкова ирационален като Ванберген.

Освен това продължаваше да стои въпросът за последните четири сребърника. Скоро щеше да стане свидетел на излизането от земята на два от тях. За третия, той знаеше това със сигурност, щеше да му се наложи да отиде на риболов. Но рибата сама щеше да дойде при него. Беше установил, че натрупаните на едно място сребърници привличат останалите към себе си. И колкото повече натрупваше, толкова по-силно беше притеглянето. Вече притежаваше двайсет и шест и дори в този момент малкото липсващи се търкаляха, плуваха и пробиваха земните пластове, насочени към него. И когато пристигнеха, нямаше повече да се налага да пие от шарановия еликсир, за да изкопчи още някоя друга година продължение на живота си. Както се бе случило с Юда Искариотски, когато той бе решил да се самоубие от угризения на съвестта — върху него щеше да се спусне проклятието на безсмъртието. Е, за Пениман това нямаше да бъде точно проклятие.

И Пфениг знаеше това, знаеше какво идва със сребърниците. Всички като него знаеха. И се преструваха, че са безразлични към идеята. Приемаха своите една-две монети и ставаха Пазители. Нищо повече от преструвка, мислеше Пениман, и бе уверен, че е прав. Старият Аурей бе събрал повече сребърници, отколкото бе здравословно за него и тяхната сила беше започнала да го смазва. Той просто бе белязан с тях. Притежанието дори на един сребърник би превърнало обикновения човек в инвалид. Четиринайсет накуп бяха направили от Аурей забележителен противник с неговите послушни просяци и способността му да вика духове. Пфениг и Мъниуърт си бяха нищожества. Пазители! Ако задачата им беше да се противопоставят на събирането на сребърниците, то те бяха достойни за съжаление. И един по един бяха намерили смъртта си.

Но четвъртият сребърник… къде се намираше той? Беше напълно ясно, че някога в миналото е бил променен и после загубен. Беше някъде тук. Той знаеше с висока степен на сигурност, че нито Роуз, нито Ендрю подозираха за неговото съществуване. Отдавна би почувствал, ако те знаеха. Монетата беше променена — такава бе истината — и то променена доста умно.

Смътно съмнение се стрелна в глъбините на съзнанието му — просто като сянка. Ами ако Ендрю и приятелят му идиот не бяха онези глупаци, за които ги вземаше? Ами ако тъпотата, която излъчваха, беше само една грандиозна маска? Ами ако те знаеха точно какво правят, но действаха толкова тънко, че той не можеше да разбере и мозъците им излъчваха намеренията им на честота, която той беше неспособен да възприеме? Ендрю не беше Пазител — срещата им на верандата беше разкрила това на Пениман. Когато Пениман се бе изправил срещу Пфениг за първи път след връщането си от Ерусалим, сребърният четвърт долар, с който смяташе да направи теста, просто бе изскубнат от ръката му и бе ударил Пфениг по челото. И ако Пфениг бе имал достатъчно ум в главата си, той би напуснал страната веднага. Но той не се бе оказал толкова умен. Беше ли Ендрю Ванберген по-умен? Беше ли съумял да скрие променения сребърник по-хитро?

И тази възрастна дама — леля Наоми. Пениман щеше да се заеме с нея още днес следобед. Усещаше, че тя е от тежките случаи. Много по-трудно щеше да бъде да я заинтригува с фокусите си с монети, отколкото Ендрю или когото и да е било от останалите. Наоми едва ли щеше да бъде в настроение да обръща внимание на евтини фокуси в дневната. Трябваше да я настрои по някакъв начин… може би с подарък. И ако тя притежаваше някой от сребърниците, тогава… не, нямаше да го направи. Не можеше, особено сега, когато до обявеното „търсене на съкровище“ оставаха някакви си два дни. Освен това беше обещал да я остави на мисис Гъмидж. Налагаше се да бъде търпелив.

Пениман затвори чекмеджето и отнесе сребърната кутия до тоалетната масичка, където отново се огледа в огледалото. Отстъпи една крачка и се наслади на начина, по който подстриганата му брадичка щръкваше напред. Щеше да остави монетите в депозитна касета. Това щеше да му свърши работа до деня, когато Ендрю щеше да отиде да търси своето съкровище. Но тогава трябваше да ги вземе от касетата, защото в противен случай в банката щяха да станат свидетели на една изумителна сребърна вихрушка, докато двете погребани монети приближаваха към повърхността на земята. Нямаше представа дали силата на привличането щеше да бъде достатъчно силна, за да изтръгне сребърните пломби от устите на хората или да свали сребърните им пръстени от ръцете, но това не бе изключено, особено ако последният сребърник се намираше наблизо. Защото когато и трийсетте се окажеха в непосредствена близост, силата им можеше да предизвика всичко. И той, притежаващият сребърниците, щеше да стане проводник на тази сила.

Усмихнат, чувствайки се много по-добре дори само от мисълта за това, той разгледа зъбите си в огледалото и отвори капака на кутията. В същия миг навън се разнесе пронизителния писък на вятър, който въртеше праха, после слухът му долови отлющването на старата боя от дъсчените стени и скърцането, с което старите гвоздеи се разхлабваха в гнездата си. Бяха ли сребърниците в състояние да разглобят къщата и да я сринат в развалини? Да я срутят върху тъпата глава на онзи идиот Ванберген, който се занимаваше с глупашкото си боядисване някъде там долу? Едва не се изкуши да погледне. Но това без съмнение само щеше ненужно да усложни нещата, а единственото, което би получил щяха да бъдат само няколко мига удоволствие. А можеше да доведе и до неговата смърт. Той затвори капака на кутията, взе бастуна си и излезе. Въпреки че го очакваше, леко се стресна, когато от небето падна мъртво врабче. Спря усмихнато поглед върху него за секунда и продължи.

Застанал на кея, Ендрю зарови кукичката на въдицата си в кутията замръзнала аншоа, после набоде с върха на рибарския си нож една стрида и я закачи на втората кука. На третата закрепи оранжево-кафяво късче от мида, преметна куките през перилата и бавно отпусна кордата в сивите води на океана. Слънцето още не бе изгряло и двамата с Пикет бяха сами на кея, два дни след завръщането му.

— Ще хапнеш ли още един шоколад? — обърна се той към приятеля си с въпросително извити вежди.

— По-скоро бих пил още една чаша кафе — поклати глава Пикет. — Вчера спах до три следобед. Бях направо скапан.

— Нищо чудно — съгласи се Ендрю. — Битката със силите на злото не е лека. Направо те изцежда. И аз спах до късно.

— Ще трябва да влезем. Скоро, бих казал.

Ендрю кимна. И той мислеше така. Не беше научил остатъчно в стаята на Пениман. Някъде там се намираха отговорите, но те едва ли щяха да се саморазкрият на един плах човек. Двамата с Пикет трябваше да бъдат по-смели.

— А защо не го направим днес? Мисис Гъмидж спомена нещо за излизане. Роуз ще откара леля Наоми в „Спокоен свят“. Пениман без съмнение ще бъде извън дома през по-голямата част от деня, каквито и да са заниманията му. Да се вмъкнем веднага щом той излезе.

Пикет кимна, загледан над перилата към морето. Ендрю нави макарата. Аншоата я нямаше — явно изгризана от костур. Той отчупи парченце от шоколада, притисна с пръсти лепкавата маса от кокосово брашно и шоколад около кукичката, спусна я обратно във водата и отпусна достатъчно корда, преди да усети, че тежестта пада на дъното. Погледна Пикет изучаващо и се обади:

— Но защо тя беше в стаята му? Защо ще души наоколо, след като двамата са комбина?

— Може и да е душила. Ако те действат заедно, тогава тя може да влиза и излиза от стаята му когато си пожелае. Кой знае, може би на него не му пука дали тя е в стаята му, или не е.

— А, не, с това няма да се съглася. Очевидно е, че те не са равни като партньори. Генералът е той. И ако питаш мен, тя дори не е лейтенант. Само обикновен редник с аспирации. Не ми говори, че той би бил щастлив да научи, че тя е влизала в стаята му.

— В такъв случай на нея й е трябвал еликсирът — заключи Пикет. — Същото, за което си влязъл и ти. Чула те е да се промъкваш по стълбището и се е скрила зад завесите, точно като във филм. И когато си ги дръпнал встрани, престорила се е, че спи. Прав си, че той едва ли би искал тя да влиза в стаята му. Ако тя не се е безпокояла, че ще бъде открита, тогава тя би застанала срещу теб, за да те попита ти какво търсиш там. И не го е направила, защото за твое щастие и двамата не е трябвало да влизате.

Те се отдадоха на риболова, без да проговорят няколко минути. После Пикет изсипа остатъците от кафето си на кея и проговори:

— Сега, разбира се, е ясно какво се е случило на Пфениг.

— Ясно ли е? — попита Ендрю.

— Ясно като път към черква. Бил е разрязан надве, защото в него е имало нещо, което е трябвало да бъде извадено.

— Като сепията на плажа — обади се Ендрю.

— Да, точно като сепията на плажа. Но не ми се вярва Пфениг да е глътнал монетата. По-скоро си мисля, че е организирал да му бъде имплантирана по хирургически път.

— Защо, за Бога… — започна Ендрю, но Пикет нетърпеливо го прекъсна.

— За да не попадне в нечии ръце… в ръцете на Пениман, за да бъдем съвсем точни. Всички улики сочат нататък. Изрезката от вестника със снимката от смъртта на Джек Раби. Телефонното обаждане на Пфениг. Опитите на Пениман да приложи фокуса с монетата върху всеки ексцентрик в нашия град. Точно той е разрязал Пфениг надве и е измъкнал от тялото му една жизненоважна за него монета.

— Братовчедът на Роуз има колекция от монети — спомни си Ендрю. — Някои от тях са дяволски ценни. Той търси къдрав четвърт долар, доколкото знам, но такъв трудно се намира както без пари, така и с пари. Особено за без пари. Разбрах от него, че ще му трябва половин милион, за да си купи запазен екземпляр.

— Тук не става дума за монета от този вид. Знаеш това много добре. Никой не би изковал лъжица от подобна монета. Просто няма смисъл. Човек прави от монетата лъжица, за да я промени, да я маскира. И Пениман не е колекционер на монети в онзи смисъл. Предложи му къдрав долар и той няма да примигне, повярвай ми. Какво ще кажеш за онази неразбория край пролива Пъджет и рибата с монета в корема? Това не ти е никакъв къдрав долар — и Пикет поклати глава, спомняйки си препускането насам от Ванкувър. — Онзи тип на бензиностанцията ми каза, че съм имал нужда от нови уплътнения. Тези хора винаги се опитват да те оскубят за нищо. Освен това се пошегува с името ми27. Проклети селяндури.

— Каква е тогава?

— Кое? Монетата ли? Не знам. Мисля… не, не съм сигурен. Но съм готов да си заложа и последния си долар, че е адски стара. Монетите първоначално са бил магически тотеми. Знаеш това, разбира се.

— Разбира се — каза Ендрю. — Та това всеки го знае, нали? Казваш, че са били?

— Това е факт. Били са лунни дискове, ето това е. Играта на карти е същото нещо — картите са дестилат на колодата за тарот, която на свой ред е произлязла от една дори още по-стара колода. Ще ти кажа, че не бих се изненадал, ако и най-обикновената монета не съдържа в себе си малко магия, наследена от древността. А тази твоя лъжица, повярвай ми, е била изработена от монета, която е невероятно древна. По-древна, отколкото двамата с теб изобщо бихме могли да си представим. Същото е и с шарана?

— Какво? — попита Ендрю озадачен. Споменаването на тази дума му припомни, че лови риба и той нави макарата, за да установи, че една морска звезда яде шоколада му. Той я откъсна от куката и я хвърли обратно във водата.

— Шарана. Не си ли виждал картина на два шарана, извити около себе си като ин и ян28. Това е същото като картините на риба или змия, захапала опашката си, като дръжката на бастуна на Пениман или онзи шапка в магазина на Мъниуърт. И няма да повярваш, но същият мотив беше изгравиран върху дървената врата на магазина на Пфениг в Гастаун. Е, ти можеш да си помислиш, че съм откачил, но аз ще ти кажа, че всички тези разговори за магия не опират само до символика: шаран завит на колело, лунни дискове, монети, копчетата на ризата ти, жетоните за пътуване с автобус, подреждането на семенцата в цвета, цикъла на сезоните, въртенето на планетите в небето. Прочети Юнг. Всичко се свежда до едно и също. Ние сме потънали в магически тотеми. Заобиколени сме от малки илюминаторчета, отворени към безкрайността, даващи ни възможност да хвърлим бегъл поглед на безсмъртието, ако сведем нещата до земните ни термини. Дори най-тривиалните боклуци, пръснати по крайбрежния пясък, също както отрупаните с лишени от смисъл предмети лавици на вехтошарските магазини, означават нещо… но само ако погледнеш на тези неща под правилен ъгъл и носиш необходимите очила.

— Но какво означава това? — възкликна Ендрю и отново нави макарата. Наистина нямаше търпение. Това беше основният му проблем, когато станеше дума за риболов. И стръвта от шоколад не му бе помогнала. Мидата я нямаше, а стридата беше наполовина изгризана. Той насече още една аншоа на парченца, набучи ги и на трите кукички и хвърли главата и опашката в морето. — Ще ти кажа, че ме измъчват съмнения — заяви той, освобождавайки застопоряващия механизъм на макарата. — Да допуснем, че всичко това е истина — всичко, за което ти говориш, да кажем, че копчетата на ризата ми означават и нещо друго, освен че са си копчета. И какво тогава? Искам да кажа, какво следва за онзи, който не подозира това? Какво следва за човека, който не вижда — как беше в стихотворението? — „безкрайността в една песъчинка“? Той просто си закопчава ризата и отива да се купи хамбургер. Но ти поглеждаш хамбургера и започваш да си мислиш за кръгове, лунни дискове, увити на кръг змии и планети, носещи се в пространството. Онзи другият поглежда хамбургера и вижда само мръвката говеждо. Разбираш ли какво искам да кажа? Ако и двамата паднете мъртви на излизане от закусвалнята, ти ще отидеш в гроба си с глава, пълна със загадки, а той ще отиде в своя с пълен стомах. Така че какво наистина означава всичко това?

— Нямам абсолютно никаква представа — отговори Пикет. — Но съм решен да разбера.

10.

Метрополитена пъплеше по „Сийл Бийч Булевард“ към „Спокоен Свят“. Ендрю и Пикет миришеха на риба, защото бяха пипали с ръце аншоата, но това едва ли щеше да направи впечатление на чичо Артър. Всъщност нямаше никакъв начин да се разбере как той би реагирал на каквото и да е, при положение, че беше на деветдесет и две, може би и по-стар — вероятно по-стар — и че се усмихваше, намигаше или изглеждаше крайно изненадан в моменти, които за околните изглеждаха случайно избрани. Така че миризмата на риба и изцапаните с катран и рибешки люспи джинси бяха без значение. Не би се променило нищо дори ако сложеха маймунски маски или космически шлемове. Чичо Артър със сигурност нямаше да скочи изумен даже и ако му се представеха с фракове и вратовръзки на идване направо от бръснарницата.

Те завиха покрай огромния, изработен от отделни ребра въртящ се глобус, който маркираше входа за „Спокоен Свят“ и бяха подложени на разпит от осемдесетгодишен старец на пропуска, който позвъни във вилата на чичо Артър, използвайки телефона на стената, и влезе с него в озадачаващ разговор. Той сложи ръка върху микрофона, обърна се към Ендрю и каза:

— Той иска да знае дали ти си човека с овцете.

— Точно така, това сме ние — отговори Ендрю.

Пазачът надзърна неуверено към задната седалка, очевидно изпълнен с подозрение.

— Багажника са — обясни Ендрю. — Плюшени играчки за племенницата. Коледа — той намигна на пазача, който кимна, за да му покаже, че разбира от Коледа, та макар и да беше едва след осем месеца, после измърмори нещо в слушалката и я окачи. В пристъп на неочаквана сърдечност той им махна с ръка да минават и се загледа след тях, докато се насочваха на запад към апартаментите и вилите, осеяли полето. Във въздуха се носеше тежката миризма на напоена с петрол земя, примесена със соления вкус на бриза откъм океана.

— Намирисва ли ти? — каза Пикет и вдигна прозореца си.

— Обожавам тази миризма — призна Ендрю. — Това е дар, нали… говоря за способността ни да подушваме този свят, така както го чуваме и виждаме.

— Казвам, не ти ли намирисва тази дивотия с овцете? Та ние не носим с нас никакви овце.

— Винаги се съгласявай с всички. Това е мотото ми. Ако очакват овце и ние им кажем, че са в багажника, тогава изведнъж се оказва, че ние сме очакваните. Ipso facto, както бе се изразил един логик.

Пикет кимна. Наистина беше логично.

— Онзи там всред розите не е ли чичо Артър?

Ендрю зави към тротоара, паркира метрополитена в зоната за посетители и дръпна ръчната спирачка.

— Хо! — извика той, за да обяви, че бяха пристигнали. Нямаше никакъв смисъл да се прокрадват до стареца, без да ги забележи. Чичо Артър се обърна, огледа ги малко озадачено, сякаш бе очаквал хората с овцете. След това присви очи, направи с ръка козирка над тях, и изглежда ги разпозна, защото им махна с ръка да се приближат.

— Помогнете ми да измъкна тази приятелка оттук — каза той.

Пикет надзърна любопитно през рамото му.

— Каква приятелка?

— Костенурка. Голяма. Ето я. Ей там, виждате ли я. Черупката й е почти с цвета на гипсова стена. Я ми помогнете да я измъкна. Приятелката, доколкото се досещам, иска да си дремне още малко и се опита да се скрие под бръшляна.

Сега я видяха — костенурка пустинник със светлокафява черупка. Беше прибрала краката си вътре и беше извила малката си островърха опашка настрани, сякаш се готвеше да посрещне буря. Пикет се наведе и я вдигна, изпъшквайки малко изненадан от тежестта й. Наистина беше голяма.

— Къде искате да я оставя? — попита Пикет.

Чичо Артър потегли към гаражите.

— В колата — отговори той. Пикет погледна Ендрю, а той само сви рамене. Двамата го последваха.

Червената електронна кола чакаше в клетката си като нещо току-що приземило се от звездите. Ендрю винаги се бе възхищавал на огромните й стабилизатори и малката кабинка. Колата му приличаше точно на онова, на което трябваше да приличат колите в една от паралелните вселени. На пода се виждаше ниско изрязан кашон, набутан под волана. Пикет намести костенурката в малкото за нея пространство на кашона между листата от салата, върху която беше предвидено да седи.

— Да не ви открадне колата? — попита Ендрю и се усмихна.

Чичо Артър го погледна сериозно.

— Кафе? — попита той.

— О, да — прие веднага Пикет. — Бих изпил една чаша.

Чичо Артър отново погледна Ендрю, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ти не беше ли племенникът? — осведоми се той.

— Точно така. Аз съм съпругът на Роуз. Така да се каже племенник на Наоми.

— Правилно, такъв си. Разбира се. А ти трябва да си Спигот29?

— Пикет, сър. Биймс Пикет. Мисля, че преди няколко месеца се запознахме. На кея.

— А-а — чичо Артър се загледа някак не уверено в лицето на Пикет. — Помня мустаците — по лицето му премина неопределима гримаса. — Беше се надвесил и чистеше камбала. Беше почти надолу с главата, доколкото си спомням. За момент ми се стори, че устата ти е на мястото на челото и че имаш много странна глава с коса отдолу. После разбрах, че бъркам. Бяха мустаци. Мустаци! Каква гротескна идея. Знаете ли, че по мое време беше патентовано устройство за изгаряне на бради и мустаци?

Пикет примигна и неволно вдигна ръка към лицето си.

— Така ли?

— Механично устройство. Правеше ги на пепел. Превъзнасяха го като края на бръснача. Чудо от бъдещето.

— Не се съмнявам — проговори Пикет.

Чичо Артър го изгледа, така, като че ли неочаквано беше решил, че Пикет всъщност се съмнява.

— Аз ги продавах. Ходех от врата на врата. Е, не беше точно като прахосмукачките. Не беше възможно да се направи демонстрация на живо. Използвах манекен. Главата му беше натъпкана с коса. Изтегляш значи колкото ти трябва брада през дупките в брадичката, опираш машинката до нея и я изпепеляваш. Миришеше ужасно. Мисля, че точно това попречи да се продава добре. А веднъж даже подпали манекена.

— Ха — обади се Пикет съчувствено, докато влизаха в дневната на чичо Артър. Вътре миришеше като в обор. Артър се обърна към Ендрю, намигна и направи жест с палец в посока на Пикет. Ендрю беше мистифициран. Нямаше представа дали старецът разиграваше някакъв номер, или просто чивията му хлопаше. Но дълбоко в погледа му се долавяше проницателност, някаква умора от познанието, която слагаше край на всякакви предположения за старческа сенилност. А Ендрю притежаваше непоклатима вяра в собствената си способност да чете погледа на другите. От друга страна, това, което чичо Артър говореше, не звучеше чак толкова странно. Макар често да изглеждаше така поради способността на стареца да скача от една тема на друга, сякаш в момента в който някой отвореше дума за нещо, той прекарваше предстоящата размяна на реплики в главата си със светкавична бързина и скачаше в някаква отдалечена в бъдещето точка или започваше да говори на някаква смътно свързана с несъстоялия се разговор тема. Освен това, той не бе забелязал нищо неестествено в чичо Артър, когато той се бе появил в магазина на Мъниуърт. Намеренията му тогава съвсем не изглеждаха налудничави, точно обратното. И все пак, често това, което правеше, караше хората да си задават въпроси за него.

— Извинете ме, че забравих — обади се изведнъж Пикет, — но малко съм объркан по отношение на името ви.

— Артър — каза чичо Артър и погледна Пикет, сякаш му имаше нещо.

— Артър…?

— Ийстман.

— А-а, разбира се. Ийстман. Не знам защо ми се въртеше друго име. Как беше, Ендрю? Ти ми го каза, не помниш ли? Когато си спомняхме за старите дни, там в Айова. Не мога точно да се сетя. Нещо като Лик… Ама май не ставаше дума за това.

— Лакедем — намеси се чичо Артър. — Но това беше преди много години. Малко го американизирах.

Откъм коридора се чу изшумоляване. Ендрю и Пикет се обърнаха и видяха втора костенурка, по-голяма и от първата, която излизаше от спалнята. Някой беше нарисувал пейзаж на гърба й. Зад нея се виждаше трета, която душеше светлозеления мокет, вероятно мислейки, че би могъл да стане за ядене и ако души достатъчно дълго, ще намери някое парче, което да може да се яде.

Чичо Артър тръгна към кухнята, а Пикет, възползвайки се от предоставилата му се възможност, отиде в другия край на хола. Следвайки го по петите му, Ендрю се озова в почти празната спалня на чичо Артър. В нея имаше древна чамова маса, килната върху разхлабените си крака и стар стол с права облегалка, който изглеждаше нечовешки неудобен. В центъра на стаята се намираше леглото, по-скоро един голям нар. Стаята спокойно можеше да бъде убежище на отшелник. Друга костенурка надзърна изпод леглото. Виждаха се две украшения: късо парче конопено въже, висящо на стената. Изглеждаше така, сякаш щеше да се разпадне при първото затръшване на вратата. Въжето беше завързано в примка. А над леглото, привързани с друго въже, бяха окачени два стари плуга, висящи от тавана.

Пикет се озърна неспокойно и Ендрю реши, че той търси с поглед нещо по-ясно.

— Това е противозаконно — прошепна той на Ендрю, който сви рамене.

— На него му харесва — каза Ендрю. — На времето е спял на чувал пълен с кокосово влакно, но леля Наоми го накарала да използва нар. Това е единствената му отстъпка пред комфорта, сякаш се опитва да получи опрощение за някакъв чудовищен грях. Но ако питаш мен, това си е просто част от неговата смахнатост.

— Не ми се вярва — възрази Пикет, — това за смахнатостта. Зад нея винаги има нещо повече.

Точно в този момент костенурката реши да напусне убежището си под леглото и малко странично се отправи към крака на Пикет. Ендрю се наведе да я погали и тогава в спалнята влезе чичо Артър с чаша кафе.

— Те са навсякъде — старецът направи уморен жест с ръка. — Не им обръщайте внимание. Знае ли някой от вас, че измежду всички създания, като изключим прасетата, сепиите имат най-висок коефициент на интелигентност?

Пикет поклати глава и взе чашата кафе, студено кафе, както се оказа. После тримата заедно се върнаха към хола.

— Лед? — попита чичо Артър.

— Не — каза Пикет. — Малко ми е рано за лед. Та, казахте, прасетата?

— Не, сепиите. Учените са ги поставяли в буркани с капаци и се оказало, че сепиите само за секунди разбират как да отвият капаците. Е, дайте на едно дете буркан и го гледайте какво ще прави.

— Може би ако детето имаше смукала на пръстите… — започна Ендрю и се наведе да потупа по черупката изрисуваната костенурка, която беше дошла да се присъедини към тях в дневната.

Пикет почти незабележимо поклати глава към Ендрю, предупреждавайки го да си държи устата затворена и да забрави за шегичките си.

— Това, което направо ме смайва, са прасетата — каза той, отпивайки от редичкото кафе с дъх на цикория. Вкусът му беше като на отрова за мравки.

На масата, точно до стола на Ендрю, имаше ксероксно копие на каталог. „Алигаторите на Маями“ пишеше на титулния лист. На всяка страница имаше списък на наличните животни, които можеха да бъдат поръчани по пощата: хипопотами, жирафи, каймани, антилопи, дори слонове. Можеха да бъдат поръчани с наложен платеж чрез отдела за превоз на товари по въздуха към летището на Лос Анджелис. Единственото, което човек трябваше да подсигури, беше камион. Развеселен, Ендрю лениво го прелистваше, докато стигна до раздела домашни животни. Някой беше попълнил половин дузина от бланките, сякаш се опитваше да създаде ферма.

— Не, нищо не може да се сравни с прасето — каза Ендрю.

Пикет се плесна по коляното.

— Напълно споделям това чувство — съгласи се той. — Доколкото ми е известно, те могат да бъдат дресирани точно като кучетата или котките. Чувал съм за един в Буена Парк, който научил една свиня да брои. Тя удряла с крак по земята, броейки и изгрухтявала, когато стигнела до правилната сума. Удивително!

— Кара те да си мислиш за чудесата на вселената, нали? — попита Ендрю, цъкайки с език към изрисуваната костенурка, която се бе заклещила под масичката за кафе и сега се опитваше да се освободи.

Чичо Артър кимна мъдро с глава:

— Аз винаги съм бил приятел на прасетата — потвърди той.

Разговорът замираше. Пикет опитваше да заговори стареца на различни теми, но опитите му се проваляха.

— Значи поръчваш си животни, така ли? — попита Ендрю и помаха с каталога.

Артър сви рамене.

— В известен смисъл. Преди много години се захванах да работя като биолог, изучаващ света на дивите животни. Тогава се заинтересувах от миграционните навици на определени видове, по-специално свинете и още по-точно дивите прасета. Повечето хора нямат представа какво става с онези домашни животни, които избягат от уюта на стопанския двор. Те изпълняват определени… функции, може би. Там, навън, има повече такива животни, отколкото можете да си помислите и те живеят своя живот, отървали се от робството — чичо Артър поспря и впери проницателния си поглед в Ендрю. После продължи: — Прасетата са направо една раса. Пусни някое на свобода и не можеш да кажеш къде ще се озове. Все едно да пуснеш във въздуха балон със завързано за него писмо, ако следвате мисълта ми. Може да стигне до най-невероятните места, главно поради въздушните течения, разбира се. Дивите прасета са част от същия феномен, с разлика, че са устойчиви на въздушни течения. Друга е… силата, която движи едно освободено прасе. Всъщност, имам монография по въпроса. Но това беше преди повече от петдесет години.

Пикет кимна разбиращо и намигна на Ендрю.

— В прасетата май е запечатана част от историята, нали?

— Много съкровени моменти от нея, сър.

— Господи, Ендрю — извика неочаквано Пикет, сякаш току-що си бе спомнил за това. — Не донесе ли едно прасе някаква лъжица във фермата на Наоми? Невероятна история, ако питаш мен.

— Не, светата истина или поне така знам. Ти не си ли чувал тази история, чичо?

Старецът сви рамене:

— Ами, истина е. Една стара сребърна лъжица. Много странна. Но аз не бих я докоснал дори и с вилата за тор. Не я докосвайте и вие, момчета. И, за Бога, не яжте с нея! Оставете я на мира. Нали и самото прасе де я е искало, а?

Пикет поклати глава.

— Иска ли я някой друг? — попита чичо Артър.

— Какво? — попита Ендрю. — Да я иска ли? Не, не мисля.

— Само Жул Пениман — обади се Пикет и изгледа Ендрю с поглед, който трябваше да му подскаже, че съзнателно е насочил разговора в тази посока.

— Пениман, значи? И получи ли я? — прозя се неочаквано чичо Артър, като че ли започваше да намира разговора за безкрайно тривиален и изморителен.

Ендрю поклати глава:

— Не, разбира се. Той…

— Тогава нека да продължава да бъде така — старецът извади джобното си ножче и много внимателно започна да оформя ноктите си. После неочаквано погледна към входната врата: — Проклятие, още една се измъкна навън.

Това беше нарисуваната костенурка, която се бе освободила от масичката за кафе, беше минала през вратата и бе потеглила по ливадата. Третата костенурка се приближаваше към прага, само на няколко инча от свободата.

— Аз ще я върна — извика Пикет и скочи на крака.

— Сложи я в колата — каза чичо Артър. — Върху другата. Аз ще ги изкарам. Да се поразходят.

Няколко минути по-късно трите костенурки бяха скупчени една върху друга в кашона, а четвъртата седеше на предната седалка до шофьора. Пикет беше пренаредил костенурките в кашона така, че най-голямата се намираше най-отдолу. Заедно те представляваха една костенуркова пирамида — нещо като икона на езически бог.

— Колко много са — промълви Пикет. — Къде отиват?

Чичо Артър закопча палтото си от туид, извади носната си кърпичка и избърса праха от капака на колата.

— Ами, насам-натам. Нищо определено. Наоми ми каза, че вие, момчета, ще участвате в търсенето на съкровището. — Той се качи в колата и сложи чифт тънки кожени ръкавици с изрязани пръсти.

Пикет го погледна неразбиращо:

— Търсене на съкровище ли…? — започна той, но Ендрю го прекъсна.

— Да, смятаме. Но аз бях забравил за това — той за миг беше изгубил дар слово, питайки се как по дяволите можеше Наоми да знае за това им намерение. Сигурно отново благодарение на подслушания разговор на верандата. Но защо беше сметнала за необходимо да информира чичо Артър?

— Тогава, момчета, ще направите ли една услуга на стареца, а?

— Разбира се — заяви Пикет.

— Вземете и вашата лъжица, когато тръгнете за там. Бих искал да я погледна. Не съм я виждал не знам откога. Честно ще ви кажа, просто не знам какви спомени ще събуди тя в главата ми.

— Разбира се. Щом искаш да я видиш — каза Ендрю. — Бих могъл да ти я донеса утре, дори по-късно днес, ако трябва. Няма защо да чакаш дотогава за такова нещо.

— Не, не — той замаха с пръст към Ендрю някак изплашено и лицето му видимо пребледня. — Не я искам. Пазете я за нощта на съкровището. Искам да я вземете точно тогава. Може да ни потрябва. И нито дума на този Пениман или който и да е било друг. Вие двамата не можете ли да напуснете града за два дни, а? И да я вземете с вас?

— Невъзможно. Отваряме сладкарницата утре вечер. И трябва да приготвим готварските шапки. Ще ни снимат от KNEX — една малка реклама, която съумях да извоювам. Защо?

— Нищо. Тогава я пазете. Не се доверявайте на Пениман.

— А, точно това няма да стане — успокои го Ендрю. — Ти какво знаеш за него?

— Знам, че не е добър човек. Той и аз имаме малки различия във възгледите. Но не споделяйте с него, че съм казал това. Изобщо не му споменавайте за мен. Той не знае за различията. Не говорете и за костенурките, прасетата и за каквото и да е. Нито дума — чичо Артър кимна като изпечен конспиратор и запали малкия електродвигател. Чу се някакво изщракване, колата потегли на заден ход към паркинга и се отправи по пътя. На половината на пътя до улицата, сякаш поддавайки се на импулса да мине по-напряко, колата се стрелна по ливадата, подскочи от една тухла в ъгъла на цветна леха и се стовари от тротоара на платното. Завъртя се на мъничките си колелца и изчезна от погледите им в югоизточна посока.

— Да вървим! — извика Пикет и се хвърли към метрополитена. Ендрю го последва, заразен от неговата настойчивост. Двамата едновременно отвориха срещуположните врати на колата, и се вмъкнаха. Ендрю запали двигателя и миг по-късно колата излетя на празната улица всред черен облак от изгорели газове.

— На ъгъла наляво — каза Пикет. — Трябва да го проследим. Щял да ги поразходи, моля ти се… костенурките!

Ендрю остро зави на ъгъла. Видяха чичо Артър да изчезва триста-четиристотин ярда по-надолу покрай редица гаражи.

— Оттам няма изход — възкликна Ендрю и превключи на втора, докато на свой ред приближаваха тясната уличка с гаражите. — Няма къде да отиде.

— Просто го следвай — нареди Пикет и се хвана за арматурното табло, приближавайки лицето си на инчове от предното стъкло. — Не го изпускай. Това е жизненоважно.

Ендрю изви глава и погледа възбуденото лице на своя приятел.

— Няма проблем — успокои го той. — Няма да го изпусна.

И точно тогава го загубиха. Уличката зад гаражите се извиваше в широка дъга и свършваше, опирайки в пожарен хидрант в самия край на някаква поляна с цветни лехи. Чичо Артър не изпитваше уважение към тревата и цветята — той се бе проврял между хидранта и стената и сега се носеше през ливадата, право покрай веригата пръскачки, а гумите на малката му кола оставяха дълбоки бразди в пръстта.

— Бързо назад, за Бога! Заобиколи! — Пикет беше като подивял от възбудата на преследването.

Ендрю включи на задна и се понесе с пълна газ по уличката, като едва не загуби контрол върху колата. Натисна клаксона и си проби път на основната улица през цяла група коли със сивокоси шофьорки, които чинно натиснаха спирачки, за да му дадат възможност да се измъкне. Метрополитена изрева с двигателя си, залитна в посока на задънената уличка, спря със скърцане на спирачките и се измъкна от нея. Някакъв клаксон прозвуча нетърпеливо зад гърба му, но Ендрю не се обърна да види кой е. Той също започваше да се опиянява от скоростта, така че когато колата отново скочи напред, гръмко се изсмя и смушка Пикет.

— Отпусни се! — извика той. — Ще го настигнем.

Бил скапан шофьор, а? Само да можеше Роуз да го види сега, как катапултира из „Спокоен Свят“ в преследване на един мъничък автомобил, пълен с костенурки и каран от един невъзможно странен старец. Колко хора биха могли да се похвалят, че са правили това? Изведнъж той осъзна, че чичо Артър отново им беше изчезнал, така че намали, докато наближаваха поредния завой и се изнесе надясно. Какво говореха пилотите на състезателни автомобили за завоите? Влизай на спирачка, излизай с газ… нещо такова. Той стисна зъби и натисна педала на газта. Колата поднесе и гумите изсвистяха. Май би не беше чак толкова досадно, че Роуз да не може да го види?

— Ето го пак! — изкрещя Пикет и се улови за челото.

— Дръж се! — извика в отговор Ендрю и качи лявото колело на колата на тротоара, докато дясното мина по малка циментова естакада за инвалидни колички. Те също се понесоха през ливадата, а Ендрю погледна в огледалото дали някой вече не ги преследва. Идеята да бъде подгонен от натоварена до козирката кола, пълна с престарели полицаи от „Спокоен Свят“, му се видя силно привлекателна. Роуз щеше да го извади под гаранция от местния затвор. Щеше да го намери вързан с белезници за някой стълб. Изсмя се. Стой настрани от пръскачките, помисли си той, и отби отново към улицата. Ако метрополитена се скапеше сега…

— Намали, за Бога! — извика Пикет. Пред очите им растеше стена с врати за гаражи. Ендрю изви волана, поднесе на сантиметри от нея, защото една от гумите се плъзна по влажната кал на пътя. Някаква жена със стик за голф в ръката изтича по ливадата и извика нещо. Ендрю й отговори с клаксона, отново заби крак върху педала на газта и рязко се насочи към улицата. Бяха спестили около стотина ярда. Започваше да усвоява уроците на чичо Артър. Старецът беше смел, това не можеше да му се отрече.

Изведнъж отново видяха пред себе си чичо Артър, който се отправяше по улицата надолу към търговския център. Насочваше се към южния портал. В момента се движеха прекалено бързо — само миг и щяха да връхлетят върху него и щеше да стане очевидно, че го преследват. Ендрю рязко зави и колата излетя зад редица кофи за боклук, където спряха.

— Ще му дадем някоя секунда — обясни Ендрю, дишайки тежко.

— Не му давай повече от това — предупреди Пикет. — Трябва да се махнем оттук. Ако някой се обади на портала и съобщи за нас, пазачите ще започнат да стрелят в мига, в който ни видят. Имат разрешително да носят оръжие, дявол да ги вземе. И от тези старци не можеш да очакваш да погледнат снизходително, когато става дума за опустошаването на ливадите им.

— Е, нали ти настояваше да го проследим. Аз само… — Ендрю изведнъж включи на задна, заобиколи кофите и пак излезе на улицата, без да забравя да провери какво става зад тях. Видя една кола, приличаща на служебна, която се прокрадваше към изхода на уличката на стотина ярда от тях. — След нас са! — каза той и отново почувства прилив на адреналин.

— През портала! — изкрещя Пикет и рязко се обърна, за да се убеди, че е истина. — Бързо, преди да са ни разпознали и да се обадили по радиото на портала.

Ендрю се поколеба. Изкушаваше се да направи обратен завой, да се отправи предизвикателно срещу дебнещата кола, да мине на скорост покрай нея с натиснат клаксон, да се подаде през прозореца, правейки подигравателни жестове с двете си ръце, да се втурне в лудо преследване по преплетените улички, да събаря пожарни хидранти, да мачка пощенски кутии, да пръска гълъбите по тревата, да пробие път през плетената ограда и да се понесе по пропитата с петрол земя, влачейки петдесет фута от мрежата със себе си. „Мотив ли?“, щеше да попита, когато го задържат, и щеше да се изсмее.

Но само се усмихна на Пикет. Приближаваха портала. Пред тях имаше кола. Тя намали ход, за да мине по малките извити стоманени палци, които се виждаха в настилката на платното. В караулката имаше само един пазач. Ендрю чу телефона му да иззвънява в мига, когато колата пред тях ускори ход. Поддавайки се на някакъв див импулс, той включи на първа и бавно мина под прозореца на караулката.

— Недей — прошепна Пикет.

— Остави на мен — кимна Ендрю с абсолютна увереност.

Пазачът, който държеше телефонната слушалка, погледна пред стъклото към тях и се вцепени. После извика в микрофона „Да!“, допълни „Те са!“, пусна слушалката и се хвърли към вратата.

— Давай! — извика Пикет с отчаяние в гласа.

Чу се някакво изщракване и двете дървени крила на портала започнаха да се затварят. Ендрю ги гледаше с каменно лице. Пикет го удари с юмрук по рамото и пак изкрещя „За Бога!“. Пазачът започна да бърка в джоба си. За какво? Пистолет, значка или кутия бира? Ендрю се изсмя презрително и понечи нещо да каже, но в този миг кракът му беше изритан от съединителя и обувката на Пикет се стовари върху крака му на газта. Метрополитена се стрелна напред, мина под полуспуснатата бариера и с поднасяне изскочи навън.

Ендрю трепна, изправи се в седалката, хвана по-здраво волана, извика нещо неразбираемо и взе прекалено остро десния завой.

— Махни си проклетия крак! — изрева той и отново завъртя волана. Подхванат от инерцията, Пикет се заби във вратата. Губейки равновесие, той натисна още по-силно газта с крака на Ендрю, който от своя страна стъпи върху съединителя. Двигателят изрева, облак газове излетя от ауспуха, а Ендрю освободи съединителя, очаквайки да чуе скърцането на повреден двигател. После тежко се отпусна върху крака на Пикет.

— Ох! — Дявол да те вземе! — изкрещя Пикет и се понесоха покрай задницата на паркирала кола, за да се завъртят в свободното пространство на паркинга на „Спокоен Пазар“. Някаква количка за пазаруване отхвръкна напред. Ендрю най-сетне освободи крака си, натисна спирачката. После хвана с разтреперани ръце волана и бавно пое към изхода към „Уестминстър Булевард“ и нагоре по улицата, за да завие в паркинга на парогенератора на Хайнс. Спря сред колите и изгаси двигателя.

Остана за момент така и после каза:

— Тук няма да ни намерят — дишаше тежко, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Слезе от колата и мина отзад, за да види какво бе станало с джантата, която се бе ударила в тротоара. Беше смачкана, сякаш някой я бе блъскал с чук. — О, майната му — каза Ендрю. Не би могло да се каже, че човек не може да се размине от джанти за метрополитени. Предната броня също беше вдлъбната, явно след сблъсъка с количката за пазар. Преследването не бе минало без жертви.

Пикет не проговори, когато Ендрю се качи обратно в колата.

— Съжалявам за крака върху газта — каза той след минута. — Но какво по дяволите искаше да кажеш на пазача? Нали ти обясних, че те имат право да носят оръжие.

— Изпитах неудържимото желание да му изрецитирам нещо — призна Ендрю и отново се ухили, припомняйки си онова неземно чувство, което се бе спуснало върху съзнанието му в мига на предизвикателството към пазача.

— Да му изрецитираш ли?

— Имах предвид Вакел Линдзи — и Ендрю изпусна въздуха от гърдите си със свистене, вече успокоен напълно. — „Бумли, бумли, бумли, бум!“ — изрецитира той и удари с юмрук таблото пред себе си. — „Удари с метлата по вратата!“ Как мислиш? Щеше ли да свърши работа?

— Разбира се — каза Пикет. — Разбира се, че щеше. И то как — изви се той в седалката и погледна покрай колите назад към улицата. — Той не беше в търговския център.

— Кой? Пазачът ли?

— Не. Чичо ти. Колата му не беше паркирана пред търговския център. Значи е продължил нататък. Но накъде? Загубихме го, защото се мотахме като…

Ендрю се намръщи.

— Защо не го кажеш? Аз се мотах. Да тръгваме. Няма да ни преследват. Пазачите нямат никакви права извън загражденията, а и няма да се обадят на полицията за такова нещо. Градската полиция няма да изпрати патрулни коли за сдъвканите им ливади. А и аз нямах намерение да го правя… да разрушавам. Просто се увлякох.

Пикет мълчеше.

— Сега отиваме в санитарната служба и ще поговорим с Шато. Ще ми се да разберем какво е установил относно рибешкия еликсир.

— Добре — въздъхна Пикет. — Но къде по дяволите носеше старецът тези костенурки и защо? Как да разберем това сега? Това беше жизненоважно. Сигурен съм, че е така.

Ендрю сви рамене и те се включиха в трафика, продължавайки по „Уестминстър булевард“ към „Студебейкър Роуд“ с намерението да направят обратен завой и да се насочат отново на изток, към периферията на петролните полета. Жизнено… може, но Ендрю не разбираше защо. Жизненоважни бяха цяла дузина други работи: боядисването на още една стена от къщата, подреждането на кухнята и най-сетне поемането на известна отговорност за някои неща. А ето, че лудуваше по улицата като осемнайсетгодишен. Да, ако имаше нещо, за което не се чувстваше отговорен, това бе проклетата съдба на света и машинациите на измислените от Пикет тайни властелини. И по дяволите цялата тази бъркотия от монети и магия! Ето резултата — огънатата джанта.

Майната й и на свинската лъжица. Изобщо не я беше искал. Изобщо. Едва ли не бе готов да я даде на Пениман, просто за да му се махне от главата. Само че Пениман беше гаден плужек и Ендрю не би му дал и петак, освен ако не беше закрепен за забит в дъските пирон. Усмихна се, въпреки че не му беше до смях. Е, добре, той и Пикет можеха да поговорят с Шато, а той, разбира се, щеше да им каже, че не знае нищо за еликсира, който спокойно можеше да се окаже някакво екзотично рибено масло. След това щяха да се приберат у дома. Ако побързаха, можеха да стигнат до единайсет. Ендрю щеше да се погрижи да се разбере, че са се върнали и щеше да представи нещата така, като че ли са били за риба целия предобед. Е, това не можеше да се нарече точно лъжа, беше по-скоро нещо като самосъхранение. И освен това, беше му за последен път. Два дни щеше да се занимава изключително със заведението и готварските шапки, които Роуз, с безкрайната си мъдрост, се бе съгласила да ушие. Даваше му шанс да се самодокаже по неговия си странен начин. Той разбираше това. Тя му се доверяваше. Не можеше да я предаде.

Ендрю удари с ръка по волана. Тази сутрин едва не си лепна черно петно. И то за какво, моля ви се? Е, добре, щеше да обърне тази страница, щеше да бъде добър, достоен за нея…

— Я ускори? — обади се ненадейно Пикет.

— Какво?

— Казах малко да дръпнеш. Минималната скорост тук е 45 мили в час. А ти си с колко, с двайсет?

— Да, извинявай — наистина се бе движил с двайсет мили в час и при това се отклоняваше към десния банкет. Скръцна със зъби и ускори, зави на светофара и обърна посоката в неочаквано смрачилата се утрин.

Спускаше се мъгла и слънчевата светлина периодично просветваше с всеки следващ облак на мъглата. Тъмните силуети на петролните сонди изпъкваха някак отчуждено и самотно във влажния въздух, а приличащите на насекоми глави на помпите се вдигаха и спускаха като някакви стоманени скакалци, пръснати по случаен начин из двестате акра пустош. Дори зад вдигнатите прозорци на метрополитена се долавяше миризмата на петрол. Нефтените полета бяха изоставени — нито хора, нито постройки се виждаха по тях и само една-две бараки разнообразяваха пейзажа. Въпреки решимостта си Ендрю забави колата. Приливът на енергия по време на преследването го беше опустошил.

— Там! Почакай! — извика ненадейно Пикет. — Спри!

Машинално Ендрю завъртя волана и отби в някакъв път, който извеждаше към полетата, а зад гърба му се разнесе възмутеният вой на клаксон.

— Там, зад навеса — нареди Пикет, свали прозореца и провря глава навън.

Колата намали ход и спря. Ендрю изключи двигателя, вслуша се в кухата тишина на мъглата и към далечното „скръц… скръц…“ на помпите.

— Какво има?

— На север. В тази посока — каза той и посочи. — Това не е ли неговата кола? Разбира се, че е тя.

Ендрю присви очи. Предното стъкло започваше да се изпотява. Пикет беше прав. Пред тях се виждаше задната част на колата на чичо Артър, полускрита зад куп дървени палети.

— Виждаш ли го?

— Не — каза Пикет. — Да, ето го, до оградата, край олеандрите. Нещо прави. Да вървим.

И преди Ендрю да успее да възрази, Пикет беше изскочил от вратата и се носеше на прибежки към далечната петролна помпа. Чичо Артър беше на стотина ярда по-нататък, зает с нещо, в което вземаха участие и костенурките. Ендрю ясно различаваше кашона на земята на десетина фута от мястото, над което се беше надвесил старецът. Извади ключовете и последва Пикет, чувствайки се като глупак. Щяха да ги хванат, ето това щеше да стане, и да ги арестуват за навлизане в чужда собственост. А когато полицията хвърлеше един поглед на метрополитена, двамата щяха да бъдат идентифицирани като хулиганите, тероризирали „Спокоен Свят“.

Той се приведе зад Пикет, който стоеше притиснат към ръждясалата мрежа на оградата, частично прикрит от петролната помпа.

— Взел е костенурките — обясни ненужно Пикет. — Но какво има от другата страна на оградата.

— Арсенал на флотата — отговори Ендрю.

— Какво по дяволите прави той? Я да се приближим — Пикет се шмугна в мъглата към купа палети и Ендрю отново го последва, поглеждайки през рамо към колата си. Наоколо все така нямаше никой. Някъде настрани от тях през мъглата се чуваше шумът на летящите по магистралата коли. Трябваше да отбие по-навътре, така че метрополитена да не се вижда от пътя. А така можеше да ги издаде. Но можеше и да имат късмет. Може би полицията, ако минеше оттук, щеше да помисли, че колата е на някой от работниците.

Надникнаха покрай купа палети в гробно мълчание. Чуваха чичо Артър нещо да си тананика. А може би говореше на костенурките. Той се наведе, взе една и после изчезна сред олеандрите. Чу се някакво шумолене на храсти, после той се изправи, отстъпи назад и взе последната костенурка от кашона. Изглеждаше, че ги пуска на свобода и че ги подбутва в шубраците, може би под оградата. Беше очевидно: той насочваше своята дивизия костенурки към терена на военноморския арсенал. Миг по-късно беше отпратил и последната.

В костенурката се забелязваше нещо странно — тя сякаш носеше някакъв ярък колан.

— Какво, по дяволите…? — започна шепнешком Ендрю и изведнъж видя точно какво беше — колан наистина, изработен от сребро в стила на индианците Навахо във формата на свързани един с друг цветове. Чичо Артър отново се завря в олеандрите.

— Свързано е със съкровището — прошепна Ендрю в ухото на Пикет. Пикет се обърна, за да го изгледа. Ендрю сложи пръст на устните си и направи знак с глава към колата, минавайки на пръсти покрай палетите. Трябваше да изтичат до пътя и да се измъкнат, преди да бъдат забелязани. Но вече беше късно. Чичо Артър беше свършил с последната костенурка и се връщаше към колата си без да подозира за присъствието им. Ако изтичаха сега, той със сигурност щеше да ги види. Пикет разбра опасността, сгуши се ниско и дръпна Ендрю за ръкава, принуждавайки го да клекне до него. И двамата тръгнаха по часовниковата стрелка, за да останат скрити. Чуха шума от затръшването на вратата на малката кола, после двигателят леко забръмча. Веднага тръгнаха обратно на часовниковата стрелка, защото чичо Артър потегли напред. Останаха скрити така, наблюдавайки как старецът нрави завой в обратна посока около сондата и се насочва към тях, изсвирвайки с клаксона в момента, когато мина покрай мястото, където клечаха. Колата подскочи на някаква бабуна и пое на изток, очевидно към дома.

— Проклятие! — каза Пикет високо и мушна ръце в джобовете на панталона си. — Този сигнал беше за нас. Той е знаел, че сме тук. Дори и за миг не сме успели да го заблудим.

— Откъде би могъл да знае? Метрополитена не се вижда от мъглата, а и аз съм сигурен, че не ни видя. Мисля, че изсвири на костенурките.

Двамата се отправиха към магистралата и Пикет любопитно го погледна.

— Какво знаеш за всичко това? Не ми се виждаш изненадан, че го видя да покрива костенурките със сребро и да ги изпраща в мъглата. И каква е тази история с търсенето на някакво съкровище? Да не иска да го търси с помощта на костенурките?

Те се отправиха назад към „Сийл Бийч булевард“ и магистралата, а Ендрю разказа на Пикет за загадъчното търсене на съкровище. Пикет, в типичен са себе си стил, не намери идеята за така невинна, както смяташе Ендрю. Ендрю му разказа и за начина, по който подобни акции са били организирани в миналото, опитвайки се да му внуши, че не става дума за някакъв прецедент, а за истинска мистерия. Но Пикет отхвърли внушенията му с небрежен жест с ръката.

— Това е ключът за всичко, не виждаш ли? — настояваше Пикет. — А и старецът искаше да занесем там лъжицата. Защо? И каква е ролята на костенурките? Защо, о небеса, този човек ще се занимава с превоз на селскостопански животни? Това бих искал да знам. Каква е цялата тази история с прасетата. „Единственото прасе“ — какво заглавие за книга, а? Не би означавало кой знае какво, ако не беше тази част на историята. Сега трябва да поработя в библиотеката. Искаш ли да отидем до Лос Анджелис?

— Аз не мога — отклони идеята Ендрю. — Не мога днес. Не мога и до края на седмицата. А ти да не се отказа да бъдеш метрдотел?

— Разбира се, че ще бъда — успокои го Пикет. — Ще бъда там с цялото си великолепие.

— Добре, виж тогава… Не приемай тези неща толкова насериозно. Вероятно става дума за някаква дивотия, която изобщо не ни засяга. Може да изглежда безкрайно странна и много важна в два часа през нощта, но светлината на деня я разкрива като глупава — няколко старци, които се занимават с щуротии. Прав ли съм?

Пикет го изгледа с възмущение:

— Един мъж е разрязан на две във Ванкувър. Друг мъж е погълнат от гигантска риба в пролива Пъджет. Цяло стадо изрисувани костенурки се носят из засадените с тикви полета на арсенала на флотата. Има… Я, почакай! Ти къде скри лъжицата между другото?

— Зад книгите — отговори Ендрю.

— Бих се постарал малко повече на твое място. След като си ровичкал в стаята на Пениман, логично е да предположим, че и той ще прерови твоята. Махни лъжицата оттам. Закопай я под къщата.

— Не обичам да се завирам под къщата. Там има паяци.

— Тогава я занеси в сладкарницата. Той нали отбягва да ходи там?

— Да — отвърна Ендрю. — Страх го е да не се натъкне на мен, предполагам. Страхливец е, ако се заловиш сериозно с него и отбягва прякото противопоставяне. Добре, ще я скрия на по-безопасно място. Остави това на мен.

Пикет кимна, загледан през прозореца, видимо погълнат от идеята да се порови един ден в библиотеката и да се натъкне на Отговора. Те отбиха към „Гардън Гроув“ и спряха в паркинга на санитарната служба, където двама работници в кафяви работни комбинезони разбъркваха царевично брашно и отрова за плъхове в огромна дървена вана. Ендрю намери място за паркиране и изгаси двигателя. Пикет завъртя огледалото за обратно виждане към себе си и се огледа в него, приглаждайки косата и мустаците си.

— Дявол да го вземе — промърмори той, раздразнен от това, че не можеше да се справи с един кичур, щръкнал след дебненето из мъглата. Ендрю се захили, Пикет се намръщи и слезе от колата.

С всичката деловитост, на която беше способен, Пикет влезе енергично през стъклената врата и кимна на секретарката, която веднага се усмихна широко и повдигна вежди, опитвайки се да предаде приятната си изненада, че от всички хора на този свят, които се бе надявала да дойдат, тъкмо Пикет беше сторил това. После леко поруменя и погледна Ендрю, който приятелски й се усмихна. Пикет леко прочисти гърло и попита:

— Джорджия заета ли е?

— Тя е в евфемизма.

— А-а — проточи Пикет.

Точно в същия момент по мокета зад тях се разнесоха стъпки и се появи приятелката на Пикет. Ендрю се запита дали с нейната ориенталска роба и черните си сандали модел „Китайски град“ тя не приличаше повече на мистик, отколкото на секретарка.

— Ендрю — започна Пикет с ненужно широк жест с ръка, — познавате ли се с Джорджия?

— Мисля, че сме се срещали поне половин дузина пъти.

— А — стресна се Пикет, — разбира се.

— Здрасти, Биймси — обади се тя и намигна на Ендрю.

— Биймси? — прошепна Ендрю и Пикет криво му се усмихна.

Тя беше дребничка и симпатична е весели бръчици около очите, хубава уста и не съвсем подредена къдрава коса. От нея се излъчваше някаква атмосфера на непукизъм — необходима защита може би за един прорицател в света на невярващите. Ендрю я попита:

— Може би двамата с Биймси бихте искали да останете насаме за някоя друга минута?

Бузите й пламнаха, а Пикет заекна и веднага се наведе да разгледа внимателно витрината с препарирани плъхове и различните примери за пораженията, които могат да нанесат: сдъвкан кабел; изгризано авокадо, запазено за вечни времена в стъкленица с Люцит; измъкната тапицерия на кресло.

— Колко информативно — произнесе той със слаб глас. — Представяш ли си какво би могъл да направи един плъх на вашия таван?

— Просто невъобразимо, нали? — съгласи се Ендрю, усмихвайки се на Джорджия, която пристъпи една крачка напред, сякаш за да обясни любопитните експонати на витрината. Ендрю пристъпи към близката врата, която стоеше леко открехната.

— Надявам се, че мистър Шато е в офиса си?

— Да — отговори тя. — Не мисля, че е зает с нещо важно в момента. Преди малко го посети един джентълмен, но вече си тръгна.

— Е, аз ще надникна само за минутка и ще ви оставя да си побъбрите за витрината.

На лицето на Пикет се появи изражение на човек, който се чувства наполовина предаден и наполовина изпитващ облекчение от това и докато Ендрю минаваше през вратата, двамата подхванаха сериозен разговор, който Ендрю не направи опит да се подслуша.

— Как е? — обърна се той с радостна физиономия към мъжа, който седеше зад претрупаното бюро, подпрял с две ръце главата си.

— Какво! — стресна се мъжът и събори на пода една дебела илюстрована книга за насекомите. Лицето му издаваше опасението, че през вратата му би могло да влезе нещо ужасно.

— Мистър Ванберген!… Вие сте, нали? — Той някак странно се засмя. Беше кръглолик с почти ангелска физиономия, която носеше следите от наскоро преживян страх. Мъжът несъзнателно погледна покрай Ендрю към паркинга, който се виждаше през далечния прозорец. Изведнъж се отпусна. Стената зад него беше покрита с безкрайно много листа, по които се виждаха набучени и изсушени буболечки — хиляди, някои от тях огромни, други микроскопични и всички, като се изключеха размерите им, идентични за окото на лаика. Ендрю винаги бе подозирал, че този вечен взор от страна на безкрайно многото очи на бръмбарите не може да не се отрази по някакъв начин на човек и, ето, пред себе си може би виждаше свидетелство, че това не би могло да се размине току-така.

— Добре ли се чувстваш? — попита загрижено Ендрю. — Извинявам се, че нахлух така ненадейно.

— Да. Не. Бях… задрямал за момент. Аз… аз мисля, че е въпрос на биоритми. В момента съм в низходящ клон. Наистина се чувствам отпаднал — и той махна неопределено с ръка.

— Съжалявам. Няма да ти губя времето. Аз самият бързам. Какво научи за рибешкия еликсир?

Мъжът направи опит да се усмихне.

— О, да. Този… как го нарече? Еликсир? А, няма за какво да се безпокоиш?

— Извинявай, не те разбрах — каза Ендрю и примигна озадачено. — Не съм се безпокоял, само исках да разбера какво, за Бога представлява той.

— Разбира се, разбира се. Страшно съжалявам за него.

— Съжаляваш ли?

— Счупи се. В умивалника. Бутилката беше много плъзгава. Изпуснах я и течността изтече в канализацията. Цялата. На всичко отгоре и водата течеше. Това е най-жалкото. Изми даже остатъците по парчетата. Нямаше с какво да направя анализа. Разочарован съм, честно казано. Тази субстанция ми изглеждаше много интересна, макар и не съвсем по моята част — и той се наведе, за да вдигне книгата за насекомите, отбягвайки погледа на Ендрю.

— Значи загуби се всичката?

— Да, опасявам се, че е така — той деликатно се изкашля с ръка на устата. — Изхвърлих парчетата в кофата за боклук. Джейкокс тази сутрин в шест я откара с камиона.

Ендрю отвори уста, за да каже нещо, после размисли и се вгледа в мъжа пред себе си. Пристъпи една крачка по-близо, наведе се и погледна по-внимателно. Знаеше, че разкрива прекалено големия си интерес. Издаваше се напълно, но не му пукаше. През центъра на челото на Биф Шато минаваше издайническа линия, която леко се отклоняваше на мястото, където преминаваше върху носа и беше размазана от ръката на Шато, който се бе държал за главата, когато Ендрю бе влязъл при него.

11.

— Платено му е! — извика Пикет, когато потеглиха с раздрусване от паркинга и се отправиха обратно към магистралата.

— Не мисля — каза Ендрю. — Той беше направо полудял от страх. Никога не съм виждал някой друг така да се страхува. Явно си помисли, че аз съм Пениман и се връщам да се доразправя с него. Трябваше да видиш изражението на лицето му. Ужас в най-чист вид. Струва ми се, че се е опитал да се съпротивлява преди да се предаде. Шато за мен е честен мъж и той не би се разделил с еликсира лесно. Може би Пениман го е заплашил със същото, с което се е справил с Пфениг — и Ендрю неочаквано за себе си потръпна при мисълта за това.

Пикет кимна.

— Добре, тогава сега знаем срещу какво сме се изправили, нали така? Бяхме доста небрежни до момента. Пениман сигурно вече е намерил лъжицата. Докато тази сутрин лудувахме из „Спокоен Свят“, той сигурно доста се е постарал да я намери. Този човек изобщо не стои на едно място. Очевидно е, че те е проследил вчера, когато си донесъл тук еликсира. Той е много внимателен. Вече знаем това. Каза, че си го чул да отказва на мисис Гъмидж, че не й е дал дори капка, макар че го е умолявала за това. Всичко става ясно: еликсирът е стоял така наяве онази нощ, понеже мисис Гъмидж се е готвела да си открадне от него. Когато си кихнал в коридора, тя се е скрила, точно както предполагаше. И макар ти да си взел само унция, тя е отсипала повечко. Пениман се връща и вижда, че запасите му са изтънели, докато се е занимавал с разфасоването на Пфениг. Може наистина да му е липсвала само една унция и за нас това не е кой знае колко. Но кой би могъл да каже? Ама какво е една унция при наркотиците — унция кокаин или унция хероин? Та той сигурно е готов да убие за такова количество. Но какво прави той след това: оглежда се наоколо и намира фенерчето ти, какво по-просто от това. Едно, две, три. Проследява те по магистралата на следващата сутрин и разбира, че е постъпил правилно, защото ти спираш да си поговориш с Шато. Изчаква те да си тръгнеш, после влиза на свой ред при него и провежда един кратък разговор. Знаеш ли какво е казал Пениман на Джорджия?

— Не — изграчи Ендрю.

— Казал й е, че се навъртали два досадни плъха, които иска да унищожи. Намерил бил следи от „изпражненията им“, по думите му. Било прекалено милосърдно да ги застреля, това й казал. Щял да ги хване в капана, да ги сготви на яхния и да нахрани котките в дома. И всичко това е станало тази сутрин. Преди по-малко от половин час. На него историята му изглежда забавна.

— Страх ме е, че той…

— Има още нещо — прекъсна го Пикет. — Не може да има никакво съмнение, че тъкмо той е бил човекът, който ме е следил онази нощ, когато се върнах от Ванкувър. Никакво съмнение. Прав ли съм? Признай, че съм прав. Не искам повече никакви приказки за случайни съвпадения. Не вярвам в тях.

— Прав си, така че помогни ми. Казвах го преди, ще го кажа пак. Трябва да действаме — Ендрю се загледа през прозореца към пустите полета, покрай които минаваха, полета из които бродеше натоварената със сребро войска на чичо Артър. — Това, което не мога да разбера — продължи той, измервайки Пикет с присвитите си очи, — е какво по дяволите се разиграва около нас.

Пикет погледна часовника си. Те отбиха от магистралата и се вляха в трафика по булеварда на път за дома.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Пикет. — Трябва да се поровя час-два в библиотеката. Може и да разбера нещо. Изчакай ме. Ако той те залови да бърникаш из стаята му сам…

— Няма — бързо отговори Ендрю. — Няма да ме залови в нищо. Аз съм прекалено много за него. Знам как да се справям с такива. Трябваше да видиш лицето му, когато четеше бележката, която му пратих по пощата… абсолютно недоумение. Като лодка без рул! — Ендрю за миг се ободри от спомена, но чувството бързо отмина. Той стисна зъби в порив на твърда решимост. Пениман! Този кучи син! О, Ендрю щеше да предприеме необходимите стъпки, и то незабавно.

— В такъв случай трябва да продължаваме да го държим в това състояние — разцентрован. Поне до момента, когато можем да предприемем нещо конкретно.

— Остави това на мен — успокои го Ендрю.

Пикет заби юмрук в дланта си.

— Трябва да разберем защо ходи из града и плаши хората. И, за Бога, Ендрю, не губи тази лъжица! Това е първата ти задача, като се върнеш у вас. Аз ще се кача с теб.

— Не, недей. Нали знаеш каква е Роуз. Трябва да се държим така, сякаш сме били на риболов целия преди обед. Не можем да нахълтаме пълни с мистерии и планове. Ти прибра ли такъмите в торбата?

Пикет кимна, а Ендрю спря до тротоара.

— Боядисването нещо не ти върви, а? Каква е тази каша там до прозореца?

Ендрю изгаси двигателя.

— Това е резултатът от шпионската ми акция. Такъмите?

— Да. В торбата са, заедно с якето ми за риболов и термоса.

— Отлично — каза Ендрю, слезе от колата и заобиколи до багажника. На висок глас заради отворения прозорец, той продължи: — Не е лошо за една сутрин, а? — и повдигна тежката торба в двете си ръце, намигайки на Пикет.

Приятелят му схвана намека:

— Тежи, а? — обади се той. — Трябва да е… колко?… поне двайсет фунта.

— Опа — каза Ендрю. Неочаквано го прободе чувството на вина, но и някаква едва доловима гордост, че не всичко е лъжа. Освен това, вероятно никой не ги слушаше или наблюдаваше. Той тръшна капака на багажника и проследи с поглед Пикет, който прибра торбата в своята кола, качи се и потегли, но не преди да подгрее двигателя добре и няколко пъти да го форсира. А след това, събирайки душевните си сили, Ендрю влезе в задния двор с физиономията на човек, който е доволен от прекараната сутрин.

Роуз беше в кухнята и миеше чинии, а леля Наоми седеше до масата и пиеше кафе, изглеждайки удивително добре.

— Миришеш на риба — каза Наоми и сбърчи нос.

Ендрю се усмихна жизнерадостно.

— Е, това е един от рисковете на спорта. Какво е това? „Трикс“? Лельо! „Трикс“? Ти? Да не си решила да спечелиш наградата? Я да видим? — той вдигна кутията и разгледа задната й страна. — Светеща сепия! Извади ли я вече? — наклони кутията така, че да види какво има на дъното й и едва не изсипа зрънцата на ядките на масата. — Ето я! — и изтегли една малка кремава на цвят блестяща сепия, дълга три инча и направена от еластична пластмаса. Усмихвайки се на Наоми, а после и на Роуз, той каза: — Трябваше да побързате. Сега вече е моя. Съветът ми към вас е следващия път веднага да изсипете кутията в купа. После извадете премията и върнете обратно ядките. Дори няма да се наложи да миете купата, просто я избършете — и прибра сепията в джоба си.

Роуз го плесна по рамото с кърпата за бърсане на чинии.

— Радвам се, че й се зарадва толкова много — каза тя, окачи кърпата и посипа умивалника с прах за лъскане. — На теб само тя ли липсваше. Наградата в кутията „Трикс“ е твоя за това, че стана рано. Уловихте ли нещо?

Ендрю кимна обезсърчено.

— Трябваше да видиш каква морска звезда хванах на стръв от шоколад — той цъкна с език, за да предаде впечатлението, че морето е било пълно с какви ли не създания и че не е останало нищо, което да не се бе хванало на въдицата му. — Пикет току-що прибра пълна торба в багажника си… май беше към двайсет фунта.

Чувстваше се достоен за съжаление… това измъкване. Беше срамота и той добре го съзнаваше. Щом се бе занимавал с нещо важно, ама наистина важно, то защо по дяволите не й го кажеше? Искаше да я предпази? Отчасти. Защото всичките им занимания изглеждаха глупости? Да. Защото страстно желаеше да изиграе ролята на герой, да стане най-сетне ясно за всички, че държи нещата под контрол и че подобно на чичо Артър в неговата привидна лудост се крие някакъв метод? Да, точно това беше истината. Той искаше да е герой, нали? — герой, преследващ злодея Пениман. Ставаше дума за гордост и суетност. Ясен беше на себе си и понякога, когато настроението му бе подходящо, направо се мразеше, че е такъв. Но защо не искаше да си почине? Защо ден след ден се измъчваше с мисълта, че просто не е достатъчно добър? Имаше моменти, когато направо му се повдигаше. Целуна Роуз по бузата и изтича по стълбите до спалнята, за да не му се наложеше да каже още някоя лъжа.

Лъжицата си беше зад книгите. Бе леко топла, когато я взе в ръка, и дланта му някак се сви от досега, като пипалце на охлюв, отвратена от докосването. И освен това изглеждаше чудовищно тежка. Тежестта й сякаш го затисна. Изведнъж се почувства страшно изморен. Беше станал рано. Всички тези занимания с Пениман го изцеждаха. Пениман, дяволите да го вземат, беше виновен Ендрю да страда от всички тези съмнения към себе си. Пениман и нечестивата сила, която този човек излъчваше. Точно това бе начинът, по който той работеше. Остра болка проряза гърба на Ендрю и изведнъж той почувства, че от всичко на света най-много би искал да легне и заспи.

Пребори се с това чувство. Спането беше прекалено лесно. Имаше работа за вършене. Ставаше дума за уязвеното му себеуважение. Сложи лъжицата в джоба си и бавно потегли надолу по стълбите, като се държеше за перилата. Мина покрай Роуз й Наоми и без да каже дори дума, влезе в заведението. Огледа се нерешително, после взе една голяма чаша, подбра половин дузина различни лъжици от чекмеджето, пусна ги в чашата и постави лъжицата, донесена от прасето сред тях. После положи чашата на дървената лавица, която обикаляше едва ли не половината помещение и свършваше в зидарията на каменната камина. Между книги и различни джунджурии, чашата изглеждаше напълно невинна, като още едно украшение и беше доста над нивото на човешки поглед, за да привлече нечие внимание. Чувствайки някакво облекчение и борейки се с натрапчивото желание да поспи, Ендрю тръгна към гаража и четката за боядисване. Време беше да запретне ръкави.

Стаята на Пениман изглеждаше точно както преди две нощи. Този човек беше патологично прибран. Единствената промяна бе, че сега в стаята миришеше на нещо друго — познатата миризма на стара къща. Прозорецът беше затворен, бризът не нахлуваше и отсъстваше издайническата воня на рибешкия еликсир, както и ароматът на парфюм.

В останалата част от къщата не се раздаваше нито звук. Роуз беше излязла заедно с леля Наоми — първото излизане на старата жена от близо година. Доктор Гарибалди се бе появил тази сутрин и бе отпратен, но не преди да успее да възкликне, че възстановяването на Наоми граничи с чудо. Никога не бил виждал нещо подобно през живота си. Но той също никога не беше виждал подобно заболяване, което продължаваше да нарича евфемистично с фразата „обща дебилност“, затова неговата изненада нямаше необходимата тежест. Бил открил намек за вътрешен кръвоизлив, който го притеснявал, но докато Наоми не отидела при него за изследване… Наоми обаче в момента не се интересуваше от никакви изследвания.

И Пениман беше излязъл. Както и мисис Гъмидж. Ендрю и Пикет бяха сложили веригата на вратата. Ако някой опиташе да влезе през парадния вход, дрънченето на веригата щеше да го издаде, те щяха набързо да приберат каквото трябваше, да излязат през задната врата в гаража, оставяйки я незаключена и — ако някой повдигнеше въпрос за предната врата — щяха да се престорят, че не са имали никаква представа, че вратата е останала заключена. Никой не би се досетил, че са се ровили из нещата на Пениман — освен Пениман, разбира се. Той беше напълно способен да залепи със слюнка косъм на чекмеджетата, за да провери после дали някой не ги е отварял.

Но на кого му пукаше? Пениман знаеше, че те са се хванали с него, а те знаеха, че той се е заловил с тях. Така че какво? Ендрю изпитваше изкушението да направи огледа очевиден. Може би дори трябваше да влиза два-три пъти седмично в стаята му, просто за да нервира Пениман, и той да започне да си мисли, че всички тези влизания и тайно ровене из вещите му са безцелни занимания, каквито те най-вероятно наистина бяха, още повече че двамата приятели нямаха и най-малка представа какво търсят.

Ендрю потупа джоба си. Там бе гумената сепия от кутията с ядки. Извади я, разгледа я и се усмихна на тъповатата мъдрост изписана на лицето й. Беше предназначена за един от чорапите на Пениман. Пикет нямаше да одобри идеята. Той възприемаше заниманията им напълно сериозно. Това, което той не искаше да схване бе, че и Пениман гледаше на нещата повече от сериозно и точно в това бе очарованието на номера със сепията в чорапа. Пениман нямаше да може да проникне в смисъла на това, както не се бе оказал в състояние да разбере смисъла на бележката по пощата. А Ендрю долавяше, че идеята на писмото излизаше извън способностите и на Пикет. „Какво казваш, че си му написал?“ — бе го попитал Пикет озадачен. После бе повторил няколко пъти фразата на Ендрю на себе си, сякаш я опитваше на вкус. „Но защо цигари? Нямаше ли една песничка Изпуши, изпуши, изпуши тази цигара? Как ти се струва?“ И той я бе изтананикал, припомняйки си мелодията, убеден че в текста има някакъв смисъл, защото не можеше да няма. Така и не бе разбрал. Защото ставаше дума за инстинкт, а не за логика, защото бе невъзможно да анализираш такова нещо и да стигнеш до някакъв друг извод, освен че е безсмислица. Тъкмо затова ефектът върху Пениман беше толкова съкрушителен. Ендрю бе убеден в себе си, че е най-добре да не казва нищо на Пикет за сепията, преди да са излезли. Той едва не се изсмя на глас, представяйки си ужаса на Пениман, когато се опиташе да обуе чорапа си. Дали това не беше някакво огромно насекомо? Отрязан пръст — на крак? Щеше да изтръска нещото на пода и на лицето му щеше да се изпише пълно недоумение, после щеше да изругае…

— Заеми се с бюрото — обади се неочаквано Пикет от другия край на стаята. — Хайде, събуди се. Да свършваме и да се махаме за Бога.

Ендрю примигна.

— Да, разбира се.

Пикет се наведе над нишата с леглото и предпазливо изтегли едно от чекмеджетата.

— И по-внимателно. Нека не му оставим и най-малката следа.

— Можеш да ми викаш „Сам предпазливия“ — успокои го Ендрю и започна да изтегля едно по едно чекмеджетата на шкафчето, докато не попадна на това с чорапите. Всички чифтове бяха старателно сгънати надве и подредени в плавно преливане на цветовете от светло към тъмно. Ендрю напъха сепията в един кремав на цвят чорап по средата на първата купчинка, после много предпазливо опипа по ръбовете на чекмеджето и в пространството между чорапите. Не намери нищо. Долното чекмедже беше запълнено с бельо, в по-голямата си част копринено. Ендрю изпита отвращение от идеята да рови и в него, но го направи. Някъде под гащетата и тениските той попадна на огромен ластичен бандаж с основа от тънка пластмасова мрежа, напомнящ за скелета на цефалопод или на особено неприятен вид земноводно. Той тихо подсвирна и го вдигна.

— Остави това обратно! — изсъска Пикет.

— Какво, по дяволите…? — започна Ендрю. — Това не може да е за човек…! — ненадейно го осени идеята да вземе обратно сепията и да я пусне в ластичното съоръжение като кофа в кладенец. После можеше да опъне колана на рамката на прозореца и да изстреля сепията в прозореца на дневната на Кен-или-Ед. Той отново дръпна чекмеджето с чорапите, за да си вземе сепията, питайки се дали това не би могло да стане причина за някоя издънка. Изстрелването на сепия от ластичен бандаж определено нарушаваше кардиналното правило за артистична изтънченост — по някакъв трудно определим начин. И най-добре беше да не уточнява точно как. Е, налагаше се да направи компромис… просто щеше да остави сепията в бандажа. Пикет сам се бе съгласил, че не трябва да позволяват на Пениман да се съвземе, нали? Ендрю погледна Пикет, който бе с гръб към него, после напъха заредения бандаж сред съседите му, пооправи следите от ровичкането и затвори чекмеджето.

В средното чекмедже не намери нищо друго освен ризи — изумително количество ризи — колосани, закопчани и сгънати. Хрумна му, просто така между другото, че с много малко риск би могъл да донесе стотина гумени играчки и да подготви по една изненада във всяка дреха на Пениман…

И в четвъртото чекмедже не намери нищо освен вратовръзки и носни кърпички, както и чифт тиранти в пластмасова опаковка. Най-горното чекмедже, както можеше да се очаква, бе неизбежното чекмедже за всичко — отново старателно подредено, макар и полупразно. Имаше кутия с дребни монети, две джобни ножчета и няколко пътни карти, едната от които на централната част на Ванкувър. Ендрю я вдигна, за да я покаже на Пикет, после я пусна обратно. До картите лежеше чекова книжка във винилова обвивка. Беше от онзи двоен на ширина формат, който бизнесмените предпочитаха.

И тук попадна на нещо интересно. Всеки чек беше откъснат от съответния му контролен талон и на всеки талон беше четливо написано на чие име е бил издаден чекът. Поредното доказателство за вманиачеността на Пениман. Ендрю се запита колко ли пъти дневно си мие ръцете Пениман. Информацията на контролните талони нищо не му говореше — случайни имена и също толкова случайни дати. Той и Пикет можеха да проверят по-голямата част от тях, разбира се, но това би им отнело седмици и каква щеше да бъде ползата? Без съмнение щяха да разберат кой е прал ризите на Пениман и кой го е подстригвал, но нямаха време за подобни безсмислени усилия.

Изведнъж Ендрю се сети за нещо. Броейки на пръсти, той пресметна датата, на която бе проследил Пениман до магазина на Мъниуърт. И, разбира се, имаше изплатен на тази дата чек, на човек с някакво азиатско име с адрес на „Толедо“. Ендрю не можеше точно да разчете името и успя само да разбере, че е късо и започва с К.‍ Сумата беше значителна — почти хиляда долара. Сигурно бе за еликсира. Пениман беше тръгнал в тази посока, носейки живия шаран в плик и се бе появил два часа по-късно у дома с виалата с еликсира. Логиката беше ясна. Ендрю дръпна прикрепената за чековата книжка химикалка и записа информацията върху дланта си, просто за да бъде сигурен, че няма да я забрави, после незаинтересовано прелисти следващия талон. Беше от чек, написан на името на Едуард Фицпатрик.

Кен-или-Ед. Точно от другата страна на улицата. Ендрю беше смаян. Какво означаваше това сега? Пениман беше платил за нещо на този човек. Тогава цялата тази история с градоустройствената комисия е била измислена. И то от Пениман. И му бе струвала двеста долара. Джек Дилтън! Той сигурно не е нищо повече от някакъв пияница, когото са намерили подпрян на някой ъгъл в Уимпи.

За миг Ендрю изпита изкушението да избухне в ярост, да разпердушини стаята на Пениман. Ах, този лъжлив, смрадлив… да целува ръката на Роуз! Ендрю изживя отново целия инцидент и с мъка се въздържа да не разкъса чековата книжка. Преброи до десет… много бавно. Когато реши да остави чековата книжка на мястото й, чу Пикет леко да си подсвирква. Добре, информацията може да му бъде полезна. Ако скъса книжката, Пениман ще научи, че е разкрит. А сега Ендрю може да изиграе картите си, колко и слаби да бяха те.

— Я виж това — обади се Пикет. Ендрю пъхна чековата книжка обратно в чекмеджето, затвори го и пристъпи към Пикет за да му помогне. Той беше коленичил пред най-долното дясно чекмедже в основата на леглото. В него се виждаше разтворена кожена торбичка със сребърни десетачета — буквално хиляди на брой.

— Но какво…

— Всички ли са сребърни? — поинтересува се Ендрю.

Пикет мушна ръка в тях, вдигна я, оставяйки ги да изтекат през пръстите му, подобно на търсач на съкровища в пещерата на пиратите. После кимна.

— Изглежда.

— Мислиш ли, че просто ги колекционира? Аз събирам центове, например. Това нищо не доказва, за Бога!

— Но ти не ходиш по градовете, за да разрязваш хората надве, нали? И все пак един Господ знае за какво са му. На нас не ни помагат с нищо, а?

Ендрю поклати глава.

— Какъв е онзи пакет там? Прилича ми на опаковани книги.

Пикет измъкна почти квадратен пакет, който беше опакован в кафява хартия с подгънати и подлепени краища като коледен подарък.

— Скоч-лентата изглежда доста нова — отбеляза Пикет, отлепяйки едно от ъгълчетата. — Още не се е хванала здраво. Да рискуваме ли?

— Разбира се, че ще рискуваме. Ще ги откраднем и ще сложим на тяхно място „Рийдърс дайджест“.

— Нищо подобно — възпротиви се Пикет. Лентата се отлепи, без да забере от хартията. Щеше да се залепи обратно без да се забележи. Ендрю се наведе над рамото на Пикет, докато приятелят му внимателно разопаковаше пакета. Надписът върху най-горната книга го накара да залитне: „Хавайски нощи“ от поета Дон Блендинг — една от петте книги, които бяха откраднати от спалнята на Ендрю. Значи не е бил никакъв атлант. През цялото време си е бил Пениман и никой друг.

— Този кучи син… — започна Ендрю и спря. Всички книги бяха там: и Уолт Кели, и Герхарди, и „Ливърпулски срещи“ — и петте. Ендрю дръпна пакета от ръцете на Пикет.

— Хей, по-внимателно! — извика приятелят му. — Да не ги разбъркаш.

— Какво значи „да не ги разбъркаш“? Че това са си мои книги. И ще си ги взема точно сега. Пениман е един най-обикновен крадец! Смятах го за престъпник от световна класа, а той бил в състояние да падне дотам, че да открадне чужди книги!

— Трябва да ги върнем на мястото им.

— Трябва ли, каза? Аз ще ти кажа какво трябва — трябва да го разобличим. Ще ги покажа на Роуз, точно както си бяха опаковани. И ще й кажа, че това е веществено доказателство и тя ще се съгласи. И ще разбере къде са били книгите ми. И ще изхвърлим Пениман оттук. Заедно с всичката му обработена коса.

Пикет поклати глава многозначително.

— Аз вярвам, че Пениман е един от най-могъщите и опасни хора на този свят. Дори не помисляй да се оправяш с него по такъв начин.

— Ако е такъв човек, тогава защо ще краде книги? Господи, не разбираш ли, че тези книги даже не са редки? Можеше да си ги купи в града. Можеше да ги потърси и да ги намери в „Книжна многотия“. Та нали аз сам съм си ги купувал там. Като изключим Пого, останалите не струват и десет долара. Най-могъщият човек на земята не може да има нужда да краде книги.

— Не се опитвай да ми демонстрираш способностите си по логика — отсече Пикет. — Дори в тази секунда президенти и свещеници вършат невероятни неща. И не могат да се отърсят от навиците си. Не арестуваха ли онзи съдия миналата седмица, защото се е разхождал гол по шапка. Е, той също не е изпитвал нужда да ходи гол, нали? И, Боже Всемогъщи, който си на небесата, още по-малка нужда е имал от шапката си! Аз не изминах ли хиляди мили, за да ти вкарам контрабандно ядки за закуска? Какво би казала Роуз, ако разбере? Я забрави тази работа за нуждата. Освен това, ако съобщиш на Роуз, че Пениман е откраднал тези книги от теб и че ги е опаковал в хартия и ги е скрил в чекмеджето си, не мислиш ли, че тя ще си зададе някои въпроси? И няма ли да се досети, че си ровил в стаята му?

— Ще й покажа чековата му книжка.

— Каква чекова книжка? — присви очи Пикет.

— Чековата книжка на Пениман — обясни Ендрю и кимна към шкафчето. — Там има доказателство, че той е платил на дебелака от другата страна на улицата. И че го е пратил да ни създава неприятности. Роуз стана свидетел на цялата кавга.

— Може би — произнесе Пикет с известно съмнение. — А какво ще й кажеш, когато те попита защо си ровил из нещата му?

— Не знам.

— Всъщност, какво ще стане, ако тя ти повярва и поиска да предприемете нещо срещу него? Казах ти, той е опасен човек. Нали не искаме да го стряскаме точно в този момент по такъв дребен повод.

— Дребен!

— Да — потвърди Пикет. — Дребен. В сравнение с това, което е сторил на Пфениг, това е толкова дребно, че даже нямам думи. Няколко книги… За които ти сам признаваш, че не са никаква ценност. Изчакай и наблюдавай, това е съветът ми. Не замесвай Роуз. Довери ми се. Тя не би искала да бъде замесвана — той пое книгите от ръцете на Ендрю, грижливо ги опакова и прекара пръст по скоч-лепенката, за да прилепне по-добре, преди да ги остави обратно в чекмеджето. — Още една кутия. От непрозрачен плексиглас и с неопреново уплътнение. Прилича ми на водонепроницаема… Я, да видим по-отблизо.

Ендрю мълчеше, все още бесен за книгите. О, щеше да си ги върне, това бе сигурно. И щеше да поиска обяснение от Пениман за тях. И щеше да го накара да се изпоти, преди да е свършил с него. И…

— Дявол да го вземе! — изкрещя Ендрю и отстъпи назад. — Какво, по… Затвори я!

Разтърсващо задавяща воня изпълни стаята. Ендрю изхърка и залитна към прозорците, отвори ги широко и опря лице в мрежата, поемайки живителния свеж въздух. Чу Пикет да шумоли зад гърба му. Напълни дробовете си с въздух и направи крачка към вътрешността на стаята, където приятелят му се бореше с кутията, опитвайки се да я затвори и да притисне капака достатъчно плътно, за да щракне ключалката и да стегне капака към неопреновата лента. Той хвърли кутията към Ендрю и изхвръкна навън, като едва се удържаше да не повърне, преди да е излязъл през вратата. Събирайки всичката си решителност, Ендрю намести капака, натисна го с коляно и с облекчение чу ключалката да щраква. После остави кутията обратно в чекмеджето и с последните остатъци въздух в гърдите си скочи отново към прозореца.

Слава Богу, навън духаше тежък бриз, изкачваше се по тясната им уличка и нахлуваше през прозореца. Само след минути и миризмата в стаята щеше да стане почти поносима. Ендрю усещаше, че повече няма да му прилошее. Но първото поемане на тази воня… Пикет едва се бе измъкнал преди да изплеска всичко вътре.

И все пак, защо? Какъв беше смисълът на тази кутия пълна с… с какво всъщност беше пълна? Ендрю бе зърнал съдържанието само с крайчеца на окото си и нищо не можеше да разбере. В съзнанието му се бе запечатал образът на част от муцуната и окото на мъртъв опосум — главата сигурно беше отрязана. Но това не бе възможно, нали така? Беше прекалено фантастично, за да му повярва. А в кутията имаше и други гадости. Това насочи мислите му към спомена за Пениман и кашона с котките. Беше невероятно и чудовищно. Можеше да има едно-единствено обяснение — шега. Шега на един болен мозък. Явно Пениман бе очаквал да влязат в стаята му и бе приготвил една запечатана кутия, просто в случай, че я намерят. Колко ли се бе смял, докато я бе приготвял? Значи опосумът изобщо не е бил прибиран от службата за борба с гризачите. Пениман го беше прибрал. Ендрю си го представяше как седи и реже, така както беше рязал сепията на плажа, сигурно както беше рязал и Пфениг. След това сигурно се бе качил да „подправи“ пясъка в кашона на котките. Този човек беше ходещо превъплъщение на ужаса.

Ендрю затвори прозорците, огледа се, за да се убеди, че всичко е на мястото си и излезе от стаята. Идеята да поставя свои клопки беше престанала да му се нрави. Беше загубил вкус за подобни неща.

— Изобщо не мога да си представя защо — каза Пениман, седнал на трикракото столче в кухнята. Роуз работеше пред умивалника. Беше вечер. Ендрю режеше зеленчуци в заведението.

— Липсва ли нещо? Откраднато ли е нещо? — новината явно бе обезпокоила Роуз. Това не беше никак хубаво — някой да влезе в стаята на мистър Пениман. Слухът можеше само да навреди на надеждите им да открият един уважаван мотел.

— Не, нищо не е откраднато. Поне аз не открих нищо. Истината е, че не притежавам много неща, които струват кой знае колко. Какво толкова може да се вземе от стаята на един старец? Нямам дори джобен часовник. Но идеята… мисълта моето, какво казват, sanctum sanctorum, да бъде нападната от някакви кокошкари…! Слава Богу, че бях излязъл. Вероятно са влезли през прозореца, както онези, които Ендрю пропъди преди няколко нощи. Малко ме изненадва, че Ендрю не ги е чул. Сигурно е бил зает със заведението, тракал е с чашите и така нататък. Кой би помисли, че един толкова спокоен район може да стане свърталище на крадци, а?

Роуз поклати глава, без да каже нищо, но изглеждаше като човек, който си събира мислите. Накрая се осмели да попита:

— Ще извикаме ли полиция?

Сега беше ред на Пениман да направи пауза. Той сви рамене и неопределено помръдна глава.

— Мисля, че не. За какво да ги викаме? Нищо не е откраднато. Винаги има шанс подозренията да се насочат в грешна посока, когато полицията се намесва в този вид проблеми. Могат да им хрумнат разни идеи. Ами онзи ваш досаден съсед от другата страна на улицата? Я си представете, че дойде и започне да пелтечи, че е видял Ендрю на дървото…

— Добре — съгласи се Роуз. — Ще послушам съвета ви. Всъщност аз самата мисля, че тези неща трябва да си останат тук. Ако това означава да се спестят някои неприятности на Ендрю…

— Не казвайте нищо повече — вдигна ръка Пениман. — Отварянето на заведение е такъв стрес. Ексцентричността на Ендрю може да бъде обяснена. Дори оправдана. Как се чувства той, по-добре ли е?

Роуз го погледна:

— Не разбирам какво имате предвид, но за да довърша изречението си, ще допълня: ако на Ендрю могат да му бъдат спестени някои неприятности относно влизането с взлом, аз ще бъда благодарна. Това само ще го натовари излишно.

— Разбира се, разбира се. Напълно ми е ясно какво искате да кажете. След онзи сблъсък с градоустройствената комисия отпреди няколко дни… Вижте, Роуз, аз не съм прагматичен психолог, но ми се строи, че Ендрю онзи ден едва си сдържа нервите. О, аз не бих искал да му го натяквам. Това си е негова работа… и ваша, разбира се. Опасявам се, обаче, че развива някаква неприязън към мен. Бих искал да не е така. Аз му се възхищавам, възхищавам се на хора като него…

— Сигурна съм, че преувеличавате. Ако за него може да се каже нещо определено, това е, че той е целенасочен, макар да е имало моменти, когато ми се е искало да не е такъв. Как бих желала да си сложи чехлите и да се отпусне. Но той не може да го направи. Той винаги има нещо да нрави, винаги се занимава с някакви свои полузавършени проекти, опитва се да вникне в неща, в които може би няма нищо. Но съм сигурна, защото го познавам, че ако прогони своите демони, онова, което ще остане няма да е толкова ценно. Харесвам го такъв, какъвто е и мога да ви успокоя, че не е нужно да се безпокоите за него. Ще му кажа част от истината. Ще му кажа, че сте изразили опасение, че някой е бил в стаята ви, но тъй като нищо не е откраднато, това най-вероятно е дело на мисис Гъмидж, която е подреждала. Предполагам, че не е изключено?

Пениман кимна и широко разтвори очи.

— Защо да не допуснем тази възможност, а? Тя май отсъства в момента, нали? О, да знаете колко се възхищавам на лоялността ви! Ако бях по-млад и ако не бяхте вече… Добре, добре… Не ми се сърдете — той се усмихна и намигна. — Дръжте се за вашия съпруг. Той би могъл да използва част от вашата енергия и сила — Пениман стана, излезе от кухнята, а после и през входната врата. Роуз стоеше, без да помръдва, и гледаше над кухненската маса.

От другата страна, в кухнята на заведението, Ендрю режеше зеленчуците на плота за рязане. От време на време спираше и се оглеждаше. Утре вечер всичко щеше да стане факт. До момента имаше само две резервации, но той очакваше още. Екип на кабелната програма щеше да дойде и да фиксира на лента шоуто с готварските шапки. Беше много доволен, че се бяха обадили да намекнат за тази възможност. Репортаж по телевизията беше много повече от някаква си снимка в „Хералд“.

Всичко трябваше да стане гладко и с лекота. В кулинарния бизнес най-важното беше правилният разчет на времето… както и предварителната подготовка. Мразеше да реже лук. Неясно как, но винаги излизаше от ритъм и обикновено приключваше, плачейки на шест инча от проклетия му лук. Колко беше нарязал? Осем глави? Трябваше да стигнат. Нямаше никакъв смисъл да вари десет галона гъмбо за една дузина хора. Но и нямаше да се стиска.

Той плъзна купчинката нарязани камби към една от купите по краищата на масата, след това изсипа шепичка черен пипер на зърна в мелничката с форма на гаубица и го смля. Вече бе стрил чесън с пресичката, а също беше нарязал шунката и трите фунта наденица. Беше почистил и хълмчето скариди, но ги беше оставил с главите от съображения за стил. Цяла флотилия щипки на раци стърчаха от съда с прясна вода, за да се поизкиснат от солта.

Когато в единайсет вечерта Пикет почука на вратата откъм улицата, Ендрю беше почти приключил. Котките на леля Наоми не бяха спрели да сноват навън-навътре, оглеждайки се и намигайки на скаридите и общо взето започваха да свикват с обстановката. Първоначално Ендрю бе понечил да ги изгони, но после се отказа. Трябваше да си признае, че постепенно в него се бе зародило някакво по-топло чувство към тези самотни създания. Дори му хрумна, че не би било толкова зле да бъде котка — те бяха удивително добре информирани. Малко се озадачаваше от тази смяна на отношението си към тях. Добре помнеше какво се бе опитал да направи, за да прочисти къщата само преди две седмици, а ето че сега им подхвърляше по някоя скарида. Всичко бе тръгнало може би от онзи момент, преди да влезе за първи път в стаята на Пениман, когато му се бе сторило, че котките се грижат за него, че играят същата игра, която играеше и той, и че са от неговия отбор. Не би се изненадал, ако разбереше, че и чичо Артър обича котките.

— Седни — нареди му Пикет и си личеше, че буквално не го сдържа от направените открития. — Наложи се да ме изхвърлят в десет. Но ако ме бяха оставили, щях да прекарам нощта там. Това е направо монументално. Говорих с Роб, който е от отдела за справки. Помниш ли го?

Ендрю изцеди мазнината от наденичките и шунката, които беше пържил и я изсипа през тензух в мерителна чашка.

— По-бавно — каза той. — Още малко и ще експлодираш. Аз си наложих да я карам по-бавно и по-спокойно тази нощ — като робот. Само така всичко ще бъде наред. „Седем пъти мери, веднъж режи“, това е мотото ми. Кой Роб, казваш?

— Рендал Роб. От литературния кръжок. Той заплаши Джонсън веднъж за погрешно цитиране на Левитикус.

— Онзи със стоманения поглед и косматите вежди. Избухлив тип?

— Точно за него ти говоря! Той ме разведе из цялото мазе на библиотеката. Няма да повярваш какви неща е натрупал там: за тайните общества, апокрифни масонски текстове, държани в тайна трактати на Илюминатите, литература за света в центъра на кухата Земя. Изумително. Между нас казано, властите смятат, че последният пожар в библиотеката не е дело на обикновен пироман. Сред тази колекция в мазето явно има неща, които някой много иска да бъдат унищожени.

— Я виж ти! — изненада се Ендрю. — Аз пък си мислех, че този Роб работи в един от филиалите. Някъде в Глендейл.

— В Ийгъл Рок, искаш да кажеш. Неотдавна са го прехвърлили оттам. Никакъв филиал не е достатъчен за човек с неговия размах. Той е един от старата школа библиотекари — стърчаща коса, очила и познания за много странни неща. Тези хора са такива. Лесно добитата информация не ги интересува. На тях им харесва да се натъкнат на някакъв интересен факт тук, на любопитно съвпадение там и изведнъж да потеглят по една невероятно извиваща се пътека от намеци, загатвания и твърдения, която ги извежда в мътните дълбини на истинската история — онази, която ни бива поднасяна, след като се изглади и пренареди, но истинската същност на която те не искат да знаем.

— Отново те?

— Точно така. Те зависят от нея. Но слушай нататък. Той познава Пениман. Кажи ми сега Пениман, откъде твърди че е дошъл? Някъде от изтока, нали? Появи се в града като Били Боунс30, нали? Търсел си гнезденце, от което да се наслаждава на морето, а? Е, добре, всичко това е лъжа. Роб го познава от библиотеката. Навъртал се е там в продължение на шест месеца, търсейки нещо, и е бил твърде предпазлив, за да разкрие. Казал, че идва от името на „Бритиш Мюзиъм“ по някакъв страничен проект. Изследването му било свързано с монети и с библейските тайни. Това е сигурното. Ти и аз знаем какви точно монети го интересуват. Но защо? Задавахме си този въпрос, нали?

Ендрю кимна и запали газта под котлето, нагласяйки да са му под ръка телена бъркалка и лъжица с дълга дръжка.

— И то тъкмо днес — потвърди той. — Но тук има един нюанс и той е свързан с въпроса „какво?“. Аз видях картина на тази монета и като че ли притежавам такава, която е била изкована в лъжица и която е била разнасяна из Айова в устата на прасе, но нямам и най-малка представа какво означава всичко това.

— Е, добре, хвани се тогава за масата. Роб прегледа моята книга от Ванкувър. Монетата е определено една от трийсетте — Пикет изрече фразата подчертано бавно и многозначително.

— Аха — каза Ендрю, отбелязвайки, че олиото в котлето започва да дими и се концентрира върху процеса на приготвянето на гъмбо-то.

— Трийсетте сребърника.

— Да, трийсетте. Започваме! — Той изсипа три чаши брашно и димящото олио, бъркайки с телта, за да разбие бучките. Пламъците облизаха страните на котлето и опърлиха космите на ръката му. — Дръжката! — изрева той.

— Трийсетте сребърника — повтори Пикет, без да откъсва поглед от него.

— Добре — извика Ендрю, сграбчи бъркалката с лявата си ръка и размаха дясната настрани, за да я охлади. — Ще платя! Само ми дай проклетата дръжка и после намали газта. Господи, колко е горещо това!

Пикет примигна, отиде да вземе дръжката, която Ендрю без да помисли, беше оставил извън обсега си на масата.

Ендрю върна телта в дясната си ръка и вмъкна лявата в специално изработената дръжка за котлето. Пикет намали газта и предпазливо надникна в котлето.

— Какво, по дяволите, е това? — поинтересува се той.

— Сега ще видиш. Процесът е много деликатен. Ето, започва да си сменя цвета. Ако макар и за миг спреш да бъркаш, ще стане на пепел. И тогава можеш само да я изхвърлиш. Дръпни се настрани — той взе голямата купа с нарязаните зеленчуци и бавно изсипа съдържанието й върху кипящото олио с брашното. Огромен облак пара се изду над котлето, докато Ендрю го дърпаше настрани, без да спира да бърка. Най-лошото беше отминало. Задачата щеше да бъде изпълнена с успех. Продължаваше да разбива сместа и тя постепенно спря да бълбука.

— Изглежда като дявола, нали? — изкоментира Пикет. — Какво ще правиш с това? Надявам се, че вече си се отказал да тровиш котките?

— Никога не съм имал намерение да тровя проклетите котки! Това е за ядене — обясни Ендрю. — Смесва се с три-четири галона бульон, добавя се всичкото това месо, скаридите и малко лют пипер.

— Цялата тази мазнина? Какво е това, супа от олио?

— Това е божието възнаграждение за скромните ни добродетели — натърти Ендрю, плакнейки бъркалката. Изгаси печката и затвори готварската книга, която досега беше лежала на масата.

Със сърдито изражение на лицето Пикет взе книгата и погледна корицата, на която се виждаше изненадващо дебел мъж със затлъстяло лице, който се хилеше над невероятен куп салами и ракообразни.

— И ти готвиш по книгата на този тип?

— Я го погледни — каза Ендрю. Този човек знае как да яде. Той е изял повече от всички нас взети заедно. Онова, което този мъж не е изял, ти можеш да го побереш в шапката си. А ти коя готварска книга ми предлагаш, „Хиндуистки наръчник за диетично хранене“ ли?

Пикет поклати глава осъдително:

— Супа от олио с глави от скариди. От прегоряло олио с глави от скариди — поправи се той, седна обидено, извади джобното си ножче и се престори, че почиства ноктите си, без да каже нито дума повече.

— Е, добре, докъде бяхме стигнали? — обади се Ендрю и се усмихна с най-предразполагащата си усмивка. Готвенето, което оставаше за утре, беше дреболия. Тънката работа бе свършена, и то преди единайсет часа. Роуз можеше да се гордее с него. В момента тя се намираше на втория етаж и слепваше готварските им шапки. Беше направила слаб опит да възрази срещу габаритите им и срещу това, че трябваше да ги ушие от къс еластичен найлон с размера на чаршаф. Но Ендрю беше надделял, обяснявайки й своята теория за ползата от излишеството. На сутринта Ендрю щеше да отиде за една бутилка сгъстен хелий. Телевизионният екип от KNEX трябваше да се появи към четири часа следобед, около час преди вратите да се разтворят за посетителите. Обаждането им и предложението да направят репортаж беше цяло чудо. Обясниха му, че чули слуховете за новото заведение. Искали да отговорят на интереса на хората, да разкажат една простичка човешка история за това как местните жители търсят място в бизнеса — такива неща. Готварските шапки били нещо естествено — онзи комичен нюанс, който публиката щяла да хареса. Работата определено се подреждаше както трябва.

Изведнъж Ендрю забеляза, че Пикет се намира в странно състояние. Той явно беше откачил на тема монетите, а Ендрю временно бе изключил поради готварските си задължения. Крайно време беше да се върне на темата.

— О, да. Точно така. Сега се сещам. Трийсетте сребърника. Точно както от Заветите. Юда Искариотски и прочее.

— Не „точно както“ — отговори Пикет и сгъна ножчето си. — А абсолютно същите проклети монети! Това е, което се опитвам да ти набия в главата. Дни наред го подозираш, но това, което намерих в Лос Анджелис, напълно го потвърждава.

Ендрю подсвирна.

— Та те сигурно струват цяло състояние. Кой би могъл да каже колко? Все едно че са религиозни реликви. Продай на някой кост от престаряла чайка и му кажи, че това е всичко останало от десния пръст на Свети Петър.

— Не. Този път, не. Защото винаги са съществували само трийсет от онези монети.

— Какво значи „винаги“?

— Искам да кажа дотолкова, доколкото е било установено. Става дума за трийсет магически сребърника, изковани в най-дълбока древност.

— Ако ги посадим, ще поникнат ли? — Ендрю изпитваше някаква неестествена веселост от успеха на гъмбо-то и от това, че всичко се развива точно както трябва. Ухили се на Пикет, опитвайки се да го развесели.

— Ако събереш всичките на едно място — продължи Пикет с равен и убийствено сериозен глас, — можеш… един господ знае какво би могъл да сториш. Но работата е там, че Пениман събира тези монети и изглежда ги е намерил почти всичките.

— „Изглежда“, казваш. Е, със сигурност не е събрал всичките и няма да успее да го направи.

— Историята е дяволски дълга. Нека да ти я разкажа. Не съм дремал на едно място. Случай сега. Изведнъж се оказва, че десет милиона неща намират своето обяснение. Точно това ме убеди — пасват и най-дребните подробности. Мислил ли си някога да събориш масите на сарафите в храма? Ама наистина да си мислил за това?

— Защото Той не харесва в Неговите храмове да се вършат подобни неща.

— Половината от тази история — подхвана Пикет — никога не е била разказвана. Сребърниците са били събирани. Така мисля аз. От свещенослужителите. Една конспирация толкова всеобхватна и така мащабна, че е начертала пътя на съвременната история. Тъкмо събраните сребърници са довели до неизбежното предателство — до срутването, ако предпочиташ да го наречем така, на небето върху земята. Те представляват физическо превъплъщение на злото и са били съзнателно разпръснати цели две хиляди години, и…

— И сега Пениман отново ги събира. Двете монети на онази снимка с убития Джек Раби…

— Предателство след предателство, зло след зло.

— Но той не е събрал всичките, защото в нас е…

Пикет скочи към него, размахвайки ръце:

— Не го казвай. Намигвай два пъти, когато искаш да я споменеш. Къде е той всъщност?

— Навън, както обикновено. Или поне беше преди час.

— Скрита ли е.

Ендрю кимна.

— По гениален начин. Но какво ще направи той, когато събере всичките сребърници?

— Остави това — отвърна Пикет, — не знам. И не искам да научавам. Но има още. Дори не съм одраскал повърхността на цялата тази загадка. Чуй какво е открил Роб. Става дума за част от цяла дузина легенди, идващи от най-затънтените краища на Европа и Близкия изток. Но сега наистина се хвани за нещо. Защото ще паднеш, уверявам те.

Пикет вдигна някакво ксероксно копие и прочете на глас: „Когато луната е стара, той е много стар, но когато е млада, той също се подмладява…“. А сега това: „… и той може да намери покой само между два кръстосани плуга“. Пикет остави листа и седна мълчаливо.

— Кой казва това? — попита Ендрю.

— Някой си Христостум Дудулеус Вестфалус. Седемнайсети век.

— Вестфалус?

— Името е измислено. И освен това няма никакво значение. Но легендата я има във всички времена, започвайки поне от втори век насам. Този Вестфалус само я е записал. Ето друго, чуй сега откъс от една книга, наречена „Любопитни митове на Средните векове“:

— Отново прасета — обади се Ендрю.

— Точно така, прасета. Ето друг пример: този път в превод от френски. Става дума за жизнеописание на — слушай добре — легендарния Исак Лакедем. Какво ще кажеш за това? Името е изопачено от староеврейски и означава Исак стария или Исак от изтока. Смятало се е, че той е Скитника-евреин и за него е било известно, че е изпитвал също като Франциск-Асиски любов към домашните животни, особено към прасетата, Господи Боже мой. Но чуй, чуй:

— Кой е той тогава?

— Почакай, ето още един откъс. Този път от „Енциклопедия Британика“, десето издание:

— Искариот? Звучи ми малко общо, като банда скитници. Да не искаш да ми кажеш, че те са се подвизавали из западното полукълбо, държейки под око сребърниците?

— Казано накратко, става дума точно за това. Но са се провалили в задачата си и това, което досега се е пекло, всеки момент може да се случи.

Ендрю остана смълчан, обмисляйки чутото. После попита:

— Кой е чичо Артър?

Пикет сви рамене:

— Знаеш каквото знам и аз. Всичко съвпада, какво ще кажеш: името, неясното му минало, прасетата, домашните животни, фазите на Луната, дори кръстосаните плугове. Ако питаш мен, аз съм готов да заложа и последния си цент, че чичо Артър е Юда Искариотски.

Ендрю отново замълча, този път от изумление:

— И живее в Сийл Бийч? В „Спокоен Свят“? При това шофира електронна кола?

— А защо не?

Сега беше ред на Ендрю да свие рамене. Защо не, наистина?

— И ти си мислиш, че той дебне да Пениман да не събере сребърниците?

— Точно това си мисля: да не позволи на когото и да е било да събере сребърниците! Знаеш ли, че Пениман е бил наскоро в Близкия изток — по време, съвпадащо с всички необясними събития: дъжда от мъртви птици и потичането на Йордан в обратна посока. Какъв извод правиш за онзи невъзможен прилив миналата седмица? За мъртвите чайки, които бяха покрили улицата? А помниш ли какво разказваше Джорджия за психическите смущения в нашия район?

— Смяташ, че са тук, така ли? Но не бяха в стаята му. Щяхме да ги намерим.

— Да, щяхме. Но той не би ги крил там, още повече сега, след като мисли, че сме по петите му. Къде е тя, между другото? — и Пикет подчертано намигна два пъти.

Ендрю намигна в отговор.

— Нека това си остане моята малка тайна, а? На безопасно място. Та кажи ми нещо повече за Пфениг. За Мъниуърт.

— Пазители, точно както предполагах, действащи в съдружие с чичо Артър. И леля Наоми също, ако си представям правилно нещата. Тя е наследила… нали се сещаш какво… от покойния си съпруг. Знаеш добре историята. Но тя е от късметлиите. Още е жива.

— Може би защото даде проклетото нещо на мен!

Пикет сви рамене. После потръпна, сякаш изведнъж му бе станало хладно и плесна с ръка по коляното си.

— Сетих се за нещо — извика той. — Джонсън е бил прав… онази сутрин в „Кука за котле“. Нали разказваше за прасетата — едно време в Айова, — които взели участие в онази история на пасбището. Разбира се, че са били прасета. И са взели монетата на мъжа! Как ти се вижда? Не мога да понасям този нещастник. Какво удачно хрумване от негова страна. Както и да е, от всичко което научих, става ясно, че Пениман е успял да разкрие всички Пазители и да им открадне без никаква милост сребърниците. Точно както е постъпил с Пфениг. Роб намери следите на две монети в апокрифите. Те така и не били намерени след неуспешния опит на Юда да се обеси: били погребани заедно с тялото на един странник в нивата на един грънчар, за която се споменава в Завета. Няма никакво съмнение, че третата монета е в корема на онази риба, появила се в пролива Пъджет. Как е попаднала там, дори не мога да предположа. И знаеш ли какво? Обзалагам се, че рибата вече не е в пролива. Или е край южните брегове, или е на път за тук. Имаме основания да смятаме, че по-голямата част от монетите са били пръснати по света и са се появявали тук-там, вършейки поразии. Точно сребърниците са донесли безсмъртие на Юда Искариотски. Такова е въздействието им. Той не е могъл да се обеси, въпреки че искрено го е желаел. Оттогава той търси покаяние в една, по всяка вероятност, безкрайна във времето задача. И мисията му продължава вече две хиляди години.

— Но той изглежда така щастлив, толкова весел, позволява си да лудува с колата по ливадите. Да не смяташ, че онова парче въже на стената…

— Определено. А и защо да не бъде щастлив? Този човек се събужда всяка сутрин с ясна цел. До момента е могъл да се похвали с умерен успех в разработването и провеждането на един огромен по мащаби и невероятно сложен в отделните си детайли план. Но идва момент, когато служителите му започват да измират, да бъдат убивани и на сцената се появява Пениман, който прибира сребърник тук, после два там…

— Това сигурно му е отнело векове. На колко ли е години? Изобщо доколко ли години могат да изкарат Пазителите? Разбирам, че чичо Артър трябва да е безсмъртен, но защо и някой от Пазителите?

— Не съм сигурен, но предполагам, че притежаването на един-два сребърника може да има този ефект. Не забравяй и рибешкия еликсир. Имам някои идеи във връзка с това, включително твоят азиатец на „Толедо“.

Ендрю изпъшка:

— Да знаеш как бих искал да мога да ти помогна. Но с това заведение и всичко останало… — и той направи широк жест, включващ основно готварската печка. — Подозирам, че ако се издъня още веднъж, Роуз направо ще ме убие. Или просто ще ми събере нещата в една чанта и ще я изнесе пред вратата. Няма как, ще трябва да оставя съдбините на света в твоите ръце.

— Много се заблуждаваш — отговори му Пикет напълно сериозно. — Ако питаш мен, светът лежи на плещите на последния от Пазителите.

— Последния от Пазителите ли?

— Надявам се, че е скрита добре.

— О — каза Ендрю. — Да. Нищо чудно, че напоследък се чувствам леко отпаднал. Наричай ме Атлас. — Но каза това без хумор. Не му беше никак весело.

Пикет погледна приятеля си в лицето.

— Я, ела с мен до прозореца за малко. Искам да огледаме улицата.

Полузамаян, Ендрю последва приятеля си. Двамата застанаха под светлината на почти пълната Луна, която започваше да се издига над океана. Мъглата се беше разсеяла и лунната светлина проникваше през витрината и хвърляше мекото си сияние по дъбовите маси. Пикет внимателно разгледа челото на Ендрю, който беше дълбоко замислен.

— Питам се дали ако имахме сребърен четвърт долар и малко ситна пепел… Но това би означавало смъртта ти в мига, в който Пениман те зърне.

— А, той вече ми изигра този номер.

— Да, но когато го е направил, е имал пред себе си съвсем друг човек.

— Какво мислиш, че търси по този начин?

— Особен белег. Споменава се за него и в „Британика“, и в книгата от Ванкувър. Невидим в нормални условия, както е невидим текстът, написан със симпатично мастило, но материализиращ се под въздействието на сребро и пепел, така както се проявява фотография. Белегът избледнява след време, но за известен период е неизличим. — Пикет извади поредния ксерографиран лист от свитъка, с който беше дошъл, и зачете: — „Говори се, че подобен белег е имало на челото на Скитника-евреин. Ксемола твърди, че ставало дума за червен кръст, прикриван с помощта на черна лента и точно по това Инквизицията напразно се е опитвала да го открие“. Това беше от „Британика“. Ето ти сега и откъс от „Единственото прасе“ в превод на Роб. Сам ми го написа. Слушай:

— „Последователите му“, казваш — изрече Ендрю и машинално потри челото си. — Знаеш ли, никога не съм гледал на себе си като на нечий последовател, още по-малко на последовател на Юда Искариотски.

— О, но той не е същият човек от Заветите. А и няма защо ти да гледаш на себе си като на такъв или инакъв. Ти си един от малцината избрани. За момента си последният от малцината избрани. Много са били проверените — каза дълбокомислено Пикет, — но малко са избраните измежду тях. — Той напъха ксерокс — копията и разните бележки в джоба на палтото си, сложи ръка върху дръжката на вратата и каза: — Не знам дали ти е направило впечатление, но в нощта, когато ще търсим съкровището, ще има пълна луна.

— Така ли?

— Точно така. И ще бъде доста опасно. Не бихме могли да разчитаме на чичо Артър точно тогава, ако тези писания за влиянието на фазата на луната са верни. Той би трябвало направо да се тресе от слабост. Може и да не е с всичкия си. Според мен нещата ще зависят само от нас.

— Само от нас — прошепна Ендрю, докато Пикет излизаше навън в нощта. После се върна до прозореца, без да гледа към нещо конкретно, забелязвайки някак с периферното си зрение колата му, която се отдели от тротоара и се понесе към магистралата. Обърна се към кухнята и спря поглед на хаоса след приготвянето на гъмбо-то и остатъците от нарязаните зеленчуци. Мисълта да се занимава с нещо толкова делнично като почистване на кухня, сравнено с мистичното знание, което Пикет му беше разкрил, го отвращаваше. Без да разбира какво прави, той пресипа супата в няколко пластмасови туби с капак и ги напъха в хладилника. Гърбът го болеше. Беше изморен, а утрешният ден щеше да бъде дори още по-тежък. Щеше да почисти кухнята сутринта. Сега имаше нужда от сън. Погледът му попадна на чашата с лъжиците. Стори му се, че тя излъчва някакво сияние в полумрака.

— Последният от Пазителите — той пое дълбоко въздух. — Кой знае, може би най-важният човек на света…

Идеята запърха в главата му като врабче, но не можеше да се задържи за нещо по-солидно, така че да я хване, изучи и извлече някакво задоволство от нея. Излезе и изморено се качи по стълбите, изгарящ от желание да каже на Роуз, но с ясното съзнание, че не може да го направи.