Последният сребърник

12.

Телефонът иззвъня в пет сутринта. Ендрю го потърси в тъмното и едва не го събори от нощното шкафче. Беше Пикет, шепнещ. В гласа му звучеше отчаяние. Имаше неприятности. Намирал се в мазето на някакъв китайски ресторант на име „Бамбуков рай“, на Бродуей, в близост до Чери.

— Какво? — попита Ендрю още замаян. — Говори по-високо. Колко е часът?

В ухото си чу шум сякаш слушалката в ръката на Пикет се удари в нещо или може би бе изпусната. После някой я окачи на вилката: чу се изщракване и след това сигналът на централата. Ендрю извъртя крака и седна на края на леглото, опитвайки се да мисли. Навън едва се развиделяваше.

— Кой беше? — попита Роуз.

— Никой. Пикет.

Тя се обърна и оправи възглавницата си.

— И защо? Да не би още животни да са избягали от зоопарка и да ядат равиоли?

Ендрю се засмя насила, за да не я разсърди. Но му беше ясно, че работата не е за смях. Брадвата беше паднала. Врагът най-сетне се изправяше открито срещу тях. Запита се дали сепията в бандажа ги бе накарала да се задействат, оказвайки се капката, която прелива чашата. Той стана, вдигна панталоните си от пода, обу ги и потърси с поглед в тъмнината вчерашната си риза.

— Не ми казвай, че се готвиш да излизаш! — каза Роуз вече разсънена. — Къде?

Ендрю й отговори със сърдечност, опитваща се да създаде впечатлението, че се готви да излезе на малка разходка, планирана отдавна.

— За риба. Има топло течение. Рибата ще кълве като развързана. Та нали тъкмо ти ме посъветва да излизам по-често. Е, следвам съветите ти. Нищо повече. Няма да се задържам.

— Но днес откриваме заведението. Ти откриваш.

— Няма страшно — успокои я Ендрю, завързвайки връзките на обувките си. — Всичко е готово от снощи. В хладилника. Трябва да нарежем малко зеленчуци за салата, да разбъркаме заливката за гарнитура, но оставих това за следобеда. Но ако искаш, би могла да изпратиш мисис Гъмидж да подреди кухнята.

Роуз се подпря на лакът.

— Мисис Гъмидж не ти е прислужница. Тя е гост, който заплаща престоя си при нас. Значи кухнята е в хаос, а ти излизаш за риба?

— Съвсем за малко. Казах ти, ще се върна преди да си усетила, че ме няма. Трябва да се срещна с Пикет в „Кука за котле“, докато не се е разбрало, че отивам. Казвам ти, няма да остане риба за комка от тази страна на кея Белмонт, ако се забавя най-напред да почистя в кухнята. В океана новините се разпространяват бързо. Сардината казала на костура, костура на камбалата, камбалата на скумрията — и започва масовото преселение. Знаеш как стават тези неща. Те живеят в панически страх от мен и Пикет — той се засмя, целуна я по бузата и излезе, без да й дава шанс да се опомни. Налагаше се да хвърли въдицата и такъмите в метрополитена, просто за да бъде последователен. Но този път щеше да се отбие на рибния пазар на връщане и да купи една-две трески или нещо друго, за да не се връща с празни ръце.

Беше слязъл до средата половината на стълбите, когато се поколеба и бавно се изкачи обратно, затаил дъх. Мина на пръсти по коридора до вратата на Пениман, която бе леко открехната. Знаеше, че няма да изскърца. Бутна я леко и плавно, първо на инч, после още малко. Вътре беше тъмно. Ендрю бе сигурен, че дочува тежко дишане. Някаква отвратителна миризма се долавяше едва-едва и той направи гримаса при спомена. Възможно ли бе това да е вонята от кутията на Пениман? Вече би трябвало да се е разсеяла…

Явно Пениман сам бе отварял кутията. Странно, помисли Ендрю, чието зрение започваше да се адаптира към полумрака. Фигурата на леглото явно бе на Пениман, защото завесата беше дръпната достатъчно, за да се види лицето му. Доволен, Ендрю остави вратата както си беше и се изтегли обратно по коридора.

В този миг телефонът иззвъня отново. Ендрю ахна и се забърза отново към спалнята, надявайки се този път Пикет да говори по-свързано. Второто позвъняване прекъсна по средата и настана тишина, в която се чуваше едва доловим глас. Той спря пред вратата на спалнята и се ослуша. Не, Роуз не говореше с никого, тя явно беше заспала пак. Значи не е бил техният телефон. Ендрю се върна при стълбището, спусна се през три стъпала наведнъж, опитвайки да слиза колкото можеше по-безшумно, излезе през вратата на кухнята, мина през гаража, взе въдицата и сандъчето с такъми, и тихо се качи в метрополитена, вмъквайки пръта през отворения прозорец. Включи на скорост, завъртя ключа на запалването, плавно подавайки газ в мига, когато двигателят подхвана и колата скочи напред. Беше телефонът на Пениман и лично той бе говорил по него.

Пет минути по-късно излезе на крайбрежната магистрала и потегли на северозапад към Лонг Бийч, мислейки си, че би било хубаво, ако имаше… Какво? Пистолет? Бухалка за бейзбол? Разполагаше само с джобното си ножче — многофункционално и с най-разнообразни остриета. Представяше си как го изважда и се опълчва срещу главорезите. Но какво се бе случило? Пикет явно се бе забъркал в неприятности, в това не можеше да има никакви съмнения. Какво беше името на ресторанта? Нещо свързано с бамбука.

Над океана се стелеше мъгла. Ендрю виждаше как тънички пипалца от мъглата се опитват да се прокраднат на брега, докато се носеше по „Оушън булевард“, по който светофарите все още мигаха на жълто. Не се виждаше никой и мисълта, че се носи сам в нощта му се стори донякъде приятна. Беше човек с мисия. Кой знае, може би със смъртно опасна мисия. Спомни си за снощния разговор с Пикет. Трябваше да разкаже на Роуз, да я уведоми, да сподели спокойно с нея бъкащата в него тайна информация, която се свеждаше до това, че мистичното бреме на хилядолетията се бе стоварило на крехките му плещи. Господи, той се бе огънал под тежестта, но не беше пречупен. Тя сигурно щеше да въздъхне и да поклати тъжно глава. Кой би помислил, че нещата могат да се развият по този начин? Може би, ако не се бе поколебал, тя нямаше да се изненада на позвъняването в пет сутринта, макар че сигурно би реагирала на дебнещата го опасност. „Наистина ли трябва да отидеш?“, би попитала тя, „остани с мен още пет минути!“ „Задължения“, щеше да й отговори той, стиснал твърдо челюсти и поглед, вперен в безкрайността. „Необходим съм“ и щеше да тръгне, отмятайки коса назад, за да се изправи очи в очи с мръсниците.

На Чери, точно зад ъгъла, малко навътре от Бродуей, беше паркиран стар зелен покрит камион. На едната му страна пишеше „Хан Кои“, а под името с нарисувана стилизирана златна рибка. Двама азиатци, най-вероятно китайци, стояха до него и ядяха понички от картонена кутия на магазина „Уинчел“. Той отмести поглед от двамата мъже и видя ресторанта — „Бамбуков рай“. Вътре беше светло. Ендрю подмина, без да спира, продължи нагоре по „Чери“ и зави по „Епълтън“. Изгаси двигателя и безшумно се приближи до тротоара.

Кварталът беше чист — стари дървени вили, къщи с плоски покриви в средиземноморски стил, старателно окосени затревени дворове. Чинарите по тротоарите едва започваха да се раззеленяват. Някакво куче излая през един-два двора и рязко замлъкна, сякаш съжалило за това. Ендрю се облегна и се замисли, осъзнавайки едва сега, че няма ни най-малка представа какво точно прави тук. Не, той определено не беше роден за подобни дела, особено такива, свързани със спасяването на света. Или беше? В главата му се рееше смътното подозрение, че става дума за съдба, за нещо предначертано — имаше предвид, че лъжицата в крайна сметка се бе озовала в неговите ръце и че тъкмо той от всички хора се бе оказал последният от всички Пазители. В същия миг се запита дали този факт го прави един от Тях. Определено му се струваше, че трябва да е точно така. И може би именно това бе нещото, за което е бил роден. Може би точно в днешната мъглива утрин завесата се бе вдигнала за последното действие и сега той излизаше на сцената, за да изиграе предопределената му роля на този свят. Огледа се крадешком в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че външният му вид е подходящ за онова, което го очакваше. Косата му стърчеше като стръкчетата на китка броколи. Постара се да я попритисне и приглади с ръце, но след малко се отказа. Налагаше се да бъде приет такъв, какъвто си беше.

Облегна се и се замисли. Пикет е в опасност, това беше ясно. Но каква точно бе опасността? Как трябваше да подходи Ендрю? Ако не внимаваше, това щеше да им излезе през носа. Все пак съществуваха някои обстоятелства, които бяха на негова страна. Първо, беше проявил съобразителността да провери стаята на Пениман. Беше чул позвъняването по телефона. И ако старецът не си беше в стаята, тогава Ендрю би следвало да приеме, че е тук — в „Бамбуковия рай“. Но Пениман не беше навън, беше си у дома в леглото, спящ като младенец, най-малкото допреди телефонът да иззвъни. Ендрю го държеше в ръцете си. Интересно с какво ли се занимаваше Пениман в този момент. Оформяше си прическата? Изваждаше от чекмеджето рибешката отрова? Или лазерния скалпел? Както и да е, докато Пениман не пристигнеше тук, Ендрю можеше да действа, надявайки се че никой не го познава, нито може да разбере кой е. Но когато Пениман се покажеше…

Хан Кои. Но нали точно това бе името на контролния талон на чека… човека от „Толедо“! Това обясняваше камиона с нарисуваната на него златна рибка. Картината започваше да добива очертания: Пикет беше дошъл да огледа какво става там късно снощи с надеждата, че това ще му помогне да разгадае този елемент от ребуса. Явно се беше натъкнал на някого от тях и сега, по неизвестни причини, те го бяха докарали в този китайски ресторант. В главата на Ендрю се стрелна кошмарен образ: Пикет сложен върху маса, покрита с керамични плочки, някакви наемници го държат за крайниците, а Пениман се готви да го разреже на две. Картината не му се стори чак толкова абсурдна.

Слезе от колата, обхванат от чувство на безпомощност. Изведнъж, в пристъп на вдъхновение, се наведе, издърпа една от връзките на обувките си и я хвърли обратно в колата. Изтегли ризата си наполовина от панталоните и заобиколи към багажника, за да вземе якето си за риболов, което беше покрито с петна от кафе и изплескано с десетгодишен слой катран и рибени люспи. Разчорли косата си, макар това да не се налагаше, после се наведе и коленичи в калта. Панталоните му се изцапаха, но той доразмаза мръсотията по тях с ръце и ги избърса в якето си. Три входа по-надолу, на полянката пред къщата, се виждаше захвърлен хартиен плик с празна бутилка в него — точно това, от което се нуждаеше. Ендрю го взе. Сега вече изглеждаше добре: раздърпан безделник, едната му обувка е без връзка и от процепа се подава езикът й. Не, никой не би могъл дори да предположи кой е той, най-вече какъв е той — Ендрю Ванберген, собственик на ресторант, Пазител, последният от Легиона на сребърниците, своеобразен Один на двайсети век, измъкнал се предрешен в една мъглива утрин.

Провери, че и двете врати на колата са отключени и остави ключа на запалването на мястото му. Беше малко рискован ход, но кварталът бе добър, а от друга страна, нещата можеха да се развият по начин, който не би му оставил време да бърка за ключовете из джобовете си. Нищо чудно, ако да се наложи да се доберат до колата, тичайки през глава. Едва тогава бавно потегли надолу по тротоара, зави към Чери и започна да се спуска към Бродуей. Над главата му се разнесе шумният кикот на дивите папагали, които на дузини се носеха на юг, към… към мястото, закъдето се бяха отправили.

Ендрю се насили да не поглежда нагоре. Трябваше да разиграе безразличието на пияница, току-що събудил се на прага на нечий дом. Но му беше приятно да чува папагалите, колкото и странно да бе това, сякаш подозираше, без да има представа за причината, че подобно на котките на леля Наоми и костенурките на чичо Артър, папагалите също му бяха съюзници и се грижеха за него като част от някакъв наложен свише план.

Това бяха глупости, разбира се. Сега трябваше да бъде изключително внимателен. Нямаше време за полети на фантазията. Любителите на понички стояха подпрени на каросерията на камиона, бяха преминали на кафето и разговаряха. Ендрю се прокрадваше безшумно като смъртта благодарение на обувките с меки подметки. Ако сега вдигнеха поглед, той щеше да мине покрай тях и да продължи на юг към Бродуей напълно незабележим. В противен случай, той щеше…

Бързо и тихо се вмъкна в задръстения паркинг зад ресторанта, после си наложи да продължи с по-бавен ход, като се опитваше да наблюдава двамата мъже с периферното си зрение. Те не му обръщаха никакво внимание. Единият се изсмя силно и каза нещо на китайски. Другият също се засмя и му отговори. Още една крачка, последна… и ето, изгуби ги от погледа си, сега те се намираха зад ъгъла на зданието. Сега вече Ендрю се забърза, стрелвайки се покрай отворената, гадно миришеща кофа за отпадъци. Напъха хартиения плик и празната бутилка в един от вътрешните джобове на палтото си.

Нямаше време за чакане. Всеки момент пред входа можеше да спре такси и да изплюе от вътрешността си Пениман, и тогава той щеше да бъде загубен или най-малкото цялата работа щеше да се усложни невероятно. Ниско над паважа на паркинга се виждаше цяла редица прозорци, прашни и покрити с ламарина, прикрепена за рамките с винтове, минаващи през дървени планки. Сигурно бяха прозорците на мазето. Пикет бе споменал, че се намира в някакво мазе. Прозорците бяха достатъчно големи за да може човек с габаритите на Пикет да се промуши през тях.

Ендрю взе решение. Нямаше време за вътрешни дебати със себе си. Извади ножчето от джоба си, изправи острието на отвертката от комплекта и клекна пред един от прозорците.

Лошото бе, че се виждаше от улицата. Всеки случаен минувач би го съзрял и би го взел за крадец. Прибяга приведен до куп кашони, избра два по-големи и ги изтегли до мястото, където бе започнал да работи. Гледаше да избегне шума от влаченето им по асфалта. Следващите два напълно го скриваха откъм гърба му. Той отново извади отвертката.

Безполезно бе да се опита да предупреди Пикет. Беше рано за това. И с какво би му помогнал той? Не, Ендрю трябваше да се надява, че Пикет е вътре. Дори и да не беше, Ендрю пак трябваше да влезе, за да разгледа какво става. И в двата случая влизането през мазето бе добра идея. Винтовете лесно се въртяха в старата дограма и даже изглеждаха хлабави. Той взе парче дърво от един от кашоните, подложи го за по-стабилна опора под острието на ножа и напъна като с лост. Огледа се тревожно над кашоните. Секундите бързо изтичаха. Винтовете изскочиха един по един от отворите и се посипаха по настилката. Той ги забърса с ръка. Миг по-късно последните две планки паднаха, освобождавайки единия от ъглите на ламарината върху рамката. Едва сега осъзна, че се бе изпотил въпреки студения лепкав въздух, но продължи да работи безшумно и уверено, изненадан от това, че точно в този миг мисли за Роуз и за това, че ако със същото настървение и старание се беше захванал да боядисва къщата…

Внимателно подхвана грапавия ъгъл на ламарината и със сила го дръпна. Останалите несвалени дървени планки изскърцаха и прогнилото дърво мина през главите на винтовете. Дръпна отново и този път откъсна ламарината изцяло. Хвърли листа в буренаците край паркинга, скочи на крака и събра с крак винтовете и дървените парчета, след което се сгуши зад кофата за боклук.

Миризмата, която се разнасяше отвътре, беше отвратителна — миризма на вмирисана риба, утайка от кафе и фасове. Той клечеше, опитваше се да успокои дишането си и неспокойно се вслушваше дали няма да се разнесат крачките на поклонниците на понички, които можеха да изявят желание да видят каква е причината за шума. Но не чуваше нищо. Преброи до десет, давайки им възможност да вземат решение. Пак нищо. Надникна предпазливо иззад кофата. Паркингът беше безлюден и притихнал. Върна се при прозореца, затваряйки пътем отвертката, за да изтегли дългото острие.

Сега вече разбираше, че е роден за обирджия. Ситуацията се развиваше с прецизността, с която беше провел операцията с умрелия опосум. Рамката на прозореца имаше ключалка в напречната си горна част. Картината се проясняваше: с течение на времето сградата бе пропадала малко по малко, прозорците се бяха изметнали и навсякъде по стените имаше пукнатини. Той подпъхна острието на ножчето под подвижната част на ключалката и натисна, бутайки едновременно рамката.

Едва не се заби в стената, когато прозорецът неочаквано поддаде и в същия миг обонянието му се задави от миризмата на чесън и риба, а слухът му долови говор в далечината. Мазето беше почти тъмно. Пикет очевидно не бе тук. Иначе би чул и видял Ендрю. И би го чакал под прозореца, за да се измъкне колкото може по-бързо. Не оставаше нищо друго, освен да влезе… с главата напред, легнал по гръб.

Оказа се лесно. Вътре, точно над прозореца, имаше циментов корниз — най-вероятно горната част на основата. Ендрю се хвана за него, намери място върху грубия дървен перваз, минаващ по горната му плоскост, където се захвана, докато не се вмъкна целият. Пусна се на пода, приземи се приклекнал и отново се вслуша — този път в очакване разговорът да спре и някой изненадано да извика. Отново нищо: само още няколко приглушени реплики, смях и звън на чаши.

Ами ако Пикет не беше и там? Ами ако, сети се изведнъж Ендрю в пристъп на безпокойство, ако той изобщо не е имал никакви неприятности? Ами ако той просто е бил много заинтригуван и смятайки, че същото се отнася и до Ендрю, е решил, че той не би имал нищо против да бъде събуден по телефона в пет сутринта? Ами ако обаждането просто е било прекъснато? Мрачни мисли! Мисли, които означаваха, че Ендрю е влязъл с взлом в един напълно невинен китайски ресторант и че когато изплашените готвачи се нахвърлят върху му със сатърите за месо, той няма да има какво друго да направи, освен да се захили и да понесе последиците мъжки.

Не, случаят не беше такъв, за което говореше паркираният на тротоара камион. Какво обичаше да казва Пикет?… Че не вярва в случайните съвпадения. Ендрю запълзя напред. Въпреки че мъглата продължаваше да се сгъстява, навън имаше достатъчно светлина, така че сега, когато зрението му се бе адаптирало към полумрака, мазето му изглеждаше достатъчно осветено. Оказа се, че е по-малко, отколкото изглеждаше отвън, заемаше само половината от площта и една четвърт от него бе заета от тоалетната. Навсякъде се виждаха складирани консерви и сандъци със зеленчуци. Гола, незапалена електрическа крушка висеше на кабел от тавана. Някъде отгоре се разнесе шум от тътренето на маса и столове.

Ендрю се прокрадна по циментовия под и тръгна нагоре по стълбището, ослушвайки се на всяко стъпало. Единственото, което искаше, бе да надзърне. Ако Пикет не беше там горе, в самия ресторант, тогава Ендрю щеше да се измъкне обратно през прозореца и да се отдалечи, залитайки по улицата, озарявайки всеки с глуповата усмивка. Но ако сега, на стълбището срещу него се изправеше някой…

Пак щеше да се престори на пияница, вмъкнал се в мазето, за да поспи. Как съжаляваше, че в дъха му може да се улови само ароматът на паста за зъби, вместо на алкохол, но беше доволен, че не се беше и избръснал. Поспря, извади плика от джоба и отви капачката на бутилката. В нея се виждаха само няколко капки. „Нощен влак“, това беше написано на бутилката. Той изтръска капките върху палтото си и сам се изненада от неочаквано острата миризма на спирт, която го лъхна. Прибра бутилката. Като маскировка не беше чак толкова лошо.

Над главата си чу шум от стъпки. В кухнята нещо издрънча — трябва да беше кухнята, там отдясно, макар вратата й да не се виждаше. Последните шест стъпала изкачи на четири крака, готов всеки момент да се отпусне и да се престори на заспал. Тресеше се целият, като че ли имаше треска и съзнаваше, че ако го хванат, няма да може да убеди никого в нищо. Просто щяха да си го хванат. И в най-добрия случай щеше да се озове в някоя килия в центъра на града.

Намираше се достатъчно високо на стълбището и главата му беше на нивото на пода. Виждаше между краката на масата. Трима китайци в престилки, единият от които с една глава по-високо от другите двама и със странно вълниста коса, сновяха наоколо, нареждаха масите и придвижваха колички за сервиране отрупани с водни чаши и чинии. Очевидно бяха от най-ниската категория келнери, които подреждаха заведението. Старец, наистина много стар, белокос, слаб и с обеца във формата на рибка на едното ухо, седеше край една от масите и пиеше чай. Нямаше и следа от Биймс Пикет. Вече изглеждаше подозрително, че няма следа от Биймс Пикет в цялата сграда. Нищо чудно в този момент Пикет да седеше кротко на бара в „Кука за котле“ и да набива пържола с яйца. Господи, ако наистина… Ами ако наистина обаждането на Пикет е било прекъснато и той се е обадил отново у дома и бе разговарял с Роуз, интересувайки се къде е Ендрю…?

Е, тогава вече Ендрю щеше да го убие и да става каквото ще със съдбините на света. Той бавно тръгна заднешком надолу по стълбите, плъзгайки се като сянка. Трябваше да се маха оттук. Изведнъж осъзна, че не му стига въздухът. Задиша тежко и учестено. Почувства, че му се завива свят. Ако сега паднеше по гръб по стълбището… Отпусна се тежко на стъпалото, борейки се със замайването, завря глава между коленете и си наложи да диша равномерно. Трябваше му само секунда… така беше все пак по-добре, ако припаднеше.

Долови някакво преместване, сякаш някой се движеше… долу, зад него. Напрегна слух. Това просто бе невъзможно, освен ако още някой се бе вмъкнал през прозореца, а това би означавало, че е блокиран както отпред, така и отзад. Пое отново надолу, взирайки се обезпокоено, и наистина долови някакво преместване, драскане, последвано от тежка въздишка. Звуците идваха откъм банята, която — колко странно, наистина! — имаше резе отвън на вратата. Резе, което беше залостено. Някой беше заключен в банята. Ендрю се усмихна. Знаеше кой е този някой. Добре… щеше да бъде опасно, но беше добре.

Той хвърли поглед нагоре по стълбището и завъртя топката на бравата в мига, когато изтегли резето. Дръпна вратата и приклекна заплашително досущ като Джеймс Бонд, готов да разкъса на парчета всеки, който се намира зад вратата. Беше само Пикет, с див поглед в очите, опрял гръб в умивалника, очакващ Бог знае кого… несъмнено Пениман, който според него идваше с набор отвратителни инструменти за изтезание.

Пикет се отпусна като парцалена кукла, но умивалника му помогна да запази равновесие. Отвори уста да каже нещо, но Ендрю поклати глава и вдигна поглед нагоре по стълбите, преди да му кимне, че вече може да излезе от банята. Изчака го, след това затвори вратата и отново я залости с резето. Посочи с ръка към мазето, намигна и тръгна в тази посока, следван по петите от Пикет. Помогна на приятеля си да излезе през прозореца пръв, след което Пикет го измъкна на асфалта на паркинга. Ендрю се пресегна и затвори прозореца в мига, когато лампата в мазето светна. Двамата се втурнаха към кофата за боклук.

Времето летеше. Виждаше се някой да се движи из мазето, да премества сандъци и да избира зеленчуци. Разнесе се дори мотив от песен, след което лампата изгасна и настъпи тишина. Ендрю сръга Пикет между ребрата и му се ухили. Приятелят му изглеждаше ужасно — раздърпан и с торбички под очите, — но очевидно не го бяха били. Явно го бяха запазили за Пениман, без съмнение. Щяха да обсъдят това в колата.

Ендрю изпитваше дълбоко удовлетворение от себе си и едва се удържа на порива да се изсмее високо. Той обмисли светкавично нов план и шепнешком го съобщи на Пикет, предупреждавайки го за главорезите на улицата и за многото опасности, които ги дебнеха на всеки ъгъл. Същността на плана се свеждаше до следното: Ендрю щеше да се измъкне на улицата, преструвайки се на скитник и щеше да тръгне към тротоара, и ако любителите на понички ги нямаше, щеше да направи знак на Пикет. Двамата щяха да си плюят на петите към очакващия ги метрополитен. Не беше сложно. Щеше да измъкне Пикет оттук, а Пениман можеше да се пени, колкото си иска.

Събирайки в юмрук всичките си жизнени ресурси, Ендрю тръгна, започвайки с предпазливо надничане покрай ръба на кофата и изнасяйки крак напред, но в същия миг едно такси зави на скорост покрай ъгъла с „Чери“ и рязко спря. Задната врата се отвори и от нея прегърбен се измъкна Пениман. Той се изправи и мушна ръка през прозореца, очевидно плащайки сметката на шофьора.

Ендрю отскочи назад, сгуши се, каза „Пениман!“ и дръпна Пикет на асфалта. Двамата напрегнато се ослушваха. Разнесе се трясъкът на затваряща се врата на кола и таксито замина. Е, щяха да изчакат Пениман да влезе и после щяха да се втурнат към колата. Майната им на главорезите! Защото в мига, в който Пениман дръпне резето на банята и разбере, че жертвата му се е изплъзнала, пред ресторанта щяха да изскочат поне дузина мъже.

Но Пениман не влезе. Той се отправи право към тях, тананикайки си „Зип-а-ди-ду-да“, сякаш се намираше във върхова форма и се радваше на една отлична сутрин.

Ендрю и Пикет се снишиха между нахвърляните кашони и сандъци, наблюдавайки през тях приближаващите се светли обувки на Пениман и долавяйки съвсем отчетливо почукването на бастуна му. Нямаше време да се скрият под нещо, нямаше време за хитри планове. Ендрю се обърна към Пикет с поглед, в който се надяваше приятелят му да прочете, че оттук нататък играта загрубява. Те двамата лесно биха се справили с Пениман въпреки бастуните му и рибешките му отрови. Но ако той носеше в себе си и пистолет…

Пениман спря пред кофата за боклук, достатъчно близо, за да я хване с ръка, наклонил лицето си достатъчно ниско, за да го зарови в боклука. Беше невъзможно да види Пикет и Ендрю, освен ако не заобиколеше от другата страна. Но какво търсеше този човек? Някакви ужасни рибешки вътрешности, които да добави към отровата? Не, той просто стоеше. Ендрю и Пикет не дишаха. Утринта беше неестествено тиха.

Но не съвсем. Разнесе се тежко, почти дрезгаво, учестено дишане и някакво душене. После боклукът в кофата се раздвижи, сякаш Пениман ровеше из него с бастуна, и вонята от скапаната риба, изгнилите зеленчуци и хранителните отпадъци като че ли сякаш се удвои. Ендрю едва не се задави и сложи ръка на устата си, без да откъсва поглед от обувките на Пениман. Старецът изпъшка и отри носа на едната си обувка в прасеца на другия си крак. Съвсем неочаквано той се изправи на пръсти, наведе се още по-дълбоко в кофата и изпусна нисък, сладостен стон, после задиша като локомотив и пръстите на краката му затрепериха.

Ендрю загуби ума и дума, а Пикет, ако се съдеше по израза на лицето му, едва се сдържаше да не припадне от отвращение… не от кошмарната миризма на прогнило и прокиснало, която се бе спуснала над тях, а от отблъскващата страст на Пениман, който, поне доколкото можеше да се прецени по потрепващите му крака и запъхтяното му дишане, изживяваше момент на върховно наслаждение.

Изведнъж Ендрю скочи на крака и стовари странично длан по кофата, която избумтя като тъпан. Полезрението му се бе стеснило в един лъч, сякаш гледаше през тръба. Не беше в състояние да каже каквото и да е било. Но в главата му се въртеше като на безконечна лента картината на това чудовище, изпаднало в екстаз от гадостта в кофата, което галантно бе целунало ръката на Роуз, бе…

Той замахна през кофата с десния си юмрук, изненадвайки напълно Пениман. Старецът залитна назад, спасявайки се на косъм и устата му затрепери. Той вдигна бастуна си и го стовари в пространството слепешката. Ендрю се хвърли около кофата към него, напипа някаква празна бутилка и я запрати покрай рамото му. Бутилката се заби точно в прозореца, през който се бе развила спасителната операция. Наоколо се посипа натрошено стъкло и няколко от натрупаните на куп сандъци паднаха. Пениман извика и в същия миг се разнесе шум от тичащи крака, съпроводен от оглушително грачене, което, кой знае защо, идваше от небето.

Пикет блъсна Ендрю в рамото, отклонявайки го от Пениман, който го чакаше с вдигнат бастун.

— Хайде! — изкрещя Пикет и задърпа Ендрю. — Остави го! Да вървим!

Ендрю, залитайки, тръгна след него, но се обърна с крак във въздуха, преди да е направил първата си крачка. Да се откаже! Не, сега вече той не можеше да се откаже. Щеше да довърши Пениман и да става каквото ще. Щеше да го смачка със собствения му бастун, щеше да го…

В този момент двамата мъже, които бяха чакали отвън, единият с малка дървена бейзболна бухалка в ръка, тичешком заобиколиха ъгъла на сградата и се хвърлиха право към Ендрю. Пикет излезе зад гърба им и разби на парчета една от щайгите в главата на първия, който му попадна. Мъжът падна, повече от изненада, но след миг скочи на крака. Въз въздуха се разнесе какофония от звуци: Пениман ругаеше, Ендрю ревеше заплахи, чуваше се тропотът на тичащи крака, а в небето крещяха ненадейно появилите се папагали. Ендрю се обърна да посрещне двамата нападатели и в същия миг Пикет се хвърли на гърба на онзи, когото беше ударил с щайгата. И точно тогава от задната врата се появиха нови двама — от келнерите с бели престилки в ресторанта — и макар Ендрю да съумя да пласира добър десен нрав в рамото на своя противник, новодошлите подкрепления го забиха в гипсовата стена, приковавайки ръцете му с телата си. Пикет се бе проснал на паркинга, а отърсилият се от него мъж стоеше с вдигната над главата му бухалка.

— Стоп! — изкомандва Пениман. Китаецът с бухалката се наведе и безцеремонно дръпна Пикет, за да го изправи на крака. Пениман се усмихна, вдигна лявата ръка до устата си и леко захапа кутрето си. — Аз ще се погрижа за това — каза той. — Дръжте ги така.

Ендрю съзнаваше, че диша тежко, но въпреки ситуацията усещаше неестествено спокойствие. Закле се в себе си да не изпуска над нервите си, както се бе случило онзи следобед с Кен-или-Ед. Пениман черпеше жизнените си сили от подобни ситуации.

— Косата ви е разрошена — съобщи Ендрю между другото и неодобрително присви очи. — Бих предложил гребена си, но не…

Бастунът изсвистя във въздуха и спря на половин инч от носа му. Ендрю се отдръпна и ахна, а Пениман се усмихна. После извади от джоба си гребен и го прекара през косата си с трепереща ръка. Реакцията му не можеше да спре Ендрю. Той трескаво обмисляше. Започваше да се развиделява. Колите по улицата ставаха все повече и повече. Имаше всички основания да се опитва да спечели време, за да останат поне още няколко минути на паркинга с надеждата да привлекат вниманието на съседите или на хората в някоя от минаващите коли.

— Не разбирам петте книги — обади се той.

— Какво? — погледна го остро Пениман.

— Петте книги, които откраднахте. Защо точно тези пет? Та те нищо не струват. Това са пет книги, които аз бих могъл да открадна.

Пениман не направи опит да се преструва на изненадан, а просто сви рамене:

— Това няма никакво значение.

Пениман обичаше да приказва. Той гледаше на себе си като на философ. Ендрю знаеше за тази му слабост. Склонността му към празни брътвежи го бе издала.

— Наистина не мога да разбера, особено за Пого.

Пениман широко отвори очи, показвайки му, че очаква продължението и че е склонен да го изслуша.

— Само преди месец — започна Ендрю — аз бих заявил, че всеки приятел на Пого е и мой приятел. Всеки, който чете Уолтър Кели, би следвало да има правилната настройка за това. Слабоумници и позьори не биха могли да го разберат. На мен ми правите впечатление на човек, който кима с разбиране на… кой например?… Сартр. Може би Ман. Някой изтънчен и пълен с… дивотии, ако питате мен. Но не и на Пого. Питам се, какво означава всичко това? И ми се струва, че то може да се разглежда като индикация, че вие сте в известен смисъл загубена душа. Има нещо във вашето страстно желание да бъдете… дали бих могъл да използвам думата „добър“? Човек, който не може да е чак толкова пристрастен към… към… да кажем, към събирането на котешки изпражнения или такъв, на когото му текат лигите от изгнилите боклуци в кофа за отпадъци — Ендрю го погледна с любопитство, дари го с онази многозначителна усмивка на доморасъл психолог и с благодушното, състрадателно изражение на лицето, за което знаеше със сигурност, че ще го накара да побеснее. Напрегна се, готов да избегне удара с бастуна. Но нищо подобно не се случи. Пениман го гледаше втренчено и дишаше накъсано. Възцари се неловко мълчание.

— Свърши ли?

Ендрю сви рамене и погледна крадешком през паркинга към пустата улица. Разговорите бяха безполезни.

— Вкарайте ги вътре — нареди Пениман с уста, замръзнала във втвърдена линия. — В кухнята — допълни той с неприятна интонация, целяща да разкрие, че кухнята не е точно кухня, а средновековна килия на ужасите.

Ендрю изкрещя и едновременно с това отскочи встрани, повличайки пазача със себе си. Пикет, схванал идеята, макар без да разбира смисъла й, също изкрещя, а изненаданият Пениман отстъпи крачка назад, мислейки, че Ендрю ще се нахвърли върху него и диво замахна с бастуна, улучвайки в гърба на мъжа, който държеше Ендрю за ръката. Продължавайки да крещи, Ендрю заби крак зад гърба си с надеждата да размаже пръстите на своя противник и се изви, за да го държи като преграда между себе си и бастуна.

Беше напразно. Мъжът се затича напред и блъсна Ендрю в стената на ресторанта. Това беше краят и единственото, което Ендрю бе съумял да постигне, бе да вбеси Пениман. Чуваше папагалите да кръжат над главите им и се препъна, докато го блъскаха към вратата.

И тогава, без никакво предупреждение, на паркинга се възцари хаос от пърхащи и грачещи папагали. Спуснаха се като облак — един зелен, дрезгаво грачещ облак от тежки папагали, които се нахвърлиха като бойци, започнаха да пляскат с криле навсякъде около тях, забивайки нокти и клюнове в лицата на хората. Пениман опита безсмислен удар с бастуна срещу безбройните нападатели, но се отказа и се наведе с ръце върху главата си. Единият от келнерите побягна към улицата, преследван от три-четири папагала, впили се в ушите му като демони.

Пениман се наведе още по-ниско, стараейки се да не позволи на птиците да се доберат до шията му, свил се на топка, но видимо ужасен от мисълта, че белите му панталони можеха да докоснат мръсния асфалт на паркинга. Един от папагалите — огромен и червеноглав, от тези, които обитават край Амазонка — се бе вкопчил в гърба му и напъха извития си клюн в яката на палтото му, когато старецът свали едната ръка от лицето си в безуспешен опит да се отърве от птицата.

Папагалите изобщо не проявиха интерес към Ендрю, и Пикет. Можеха да бъдат оприличени на кавалерия, пристигнала на помощ само за миг. Цяла минута Ендрю наблюдаваше смаян, блъскайки се в стената на ресторанта, защото неговият пазач, който не беше изпуснал ръката му, се мяташе насам-натам, подскачаше в гротесков танц и махаше с ръка, пазейки се от папагалите. Съзирайки най-сетне добрата възможност, Ендрю удари бандита с лакът в корема, изви се в същия момент и го ритна в коляното.

Два папагала се спуснаха към него, очевидно за да му помогнат, защото единият заби ноктите си в бузата на мъжа и го закълва по носа, дърпайки го наляво-надясно, сякаш се опитвайки се да му го откъсне. Извивайки от болка, нещастникът сграбчи птицата и я дръпна, но не можеше да се освободи от нея, без да загуби и носа си, така че хукна настрани облян в кръв, крещейки за помощ. Тогава Ендрю хукна нагоре по „Чири“ към метрополитена, благодарейки на небесата, че папагалите се бяха озовали на негова страна и че никой не се беше впил в неговия нос по грешка. Пикет трополеше зад него, а мъжете на паркинга бяха методично изтласкани назад към стената, борейки се вече само да опазят очите.

Нито един от папагалите не последва Ендрю и Пикет, когато те на един дъх се изкачиха тичешком по стръмната улица и спринтираха по моравата към мястото, където беше паркирана колата. Когато за миг се обърнаха назад, видяха Пениман да се стрелва през отворената врата на ресторанта с разкъсани панталони и чорлава коса. Той се опитваше да се освободи от палтото си, което бе провиснало под тежестта на един решен на всичко папагал.

Ендрю завъртя ключа и рязко потегли, а Пикет успя да се вмъкне в поднасящата кола и да затвори вратата. Метрополитена прелетя покрай два стона и зави със свирещи гуми на ъгъла с „Уисконсин стрийт“ към дома. Когато навлязоха в Химено, над главите им прелетя ято грачещи папагали на път към океана. Без да разбират нищо, Ендрю и Пикет ги проследиха с поглед, докато ятото не се скри над върховете на дърветата.

Беше още рано. По-точно казано, беше още твърде рано да се прибират. Въпреки страшно многото работа, която го очакваше, нямаше никакъв начин Ендрю да се прибере в този час и да заяви сериозно, че са приключили с риболова, а от друга страна, изглеждаше абсурдно просто да влязат и да си признаят всичко. Не още. Обсъдиха тези въпроси, докато закусваха в едно сепаре на „Кука за котле“.

Каква ли би била ползата, ако разкриеха всичко точно сега? Роуз щеше да бъде въвлечена, което само по себе си беше лошо. След като списъкът на злодеянията беше попълнен и с опит за отвличане, щеше да се наложи да уведомят полицията. Но какво, щяха да попитат властите, е правил Пикет, прониквайки незаконно в частен дом в района на Толедо?

Защото, както Ендрю беше заподозрял, тъкмо това бе направил той. Пикет си бе тръгнал снощи с адреса, даден му от Ендрю, и, просто ей така, беше паркирал в Нейпълс, за да види какво има на този адрес. Къщата се намирала на самия бряг и в задната си част излизала на тъмна уличка. Точно там имало незаключена врата, която направо го подканвала да влезе. Пикет се беше промъкнал и беше слязъл в мазето, разбирайки, че постъпва идиотски, но все още под спомена за успеха в библиотеката. Мазето се оказало цяла лаборатория, пълна с книги и оборудвана с апаратура, която изглеждала като алхимическа. На масата имало огромен шаран с одрана кожа, прецизно разтворен със скалпел, но, странно, сърцето му все още туптяло, сякаш Пикет бе прекъснал по средата някакъв експеримент.

И, разбира се, оказало се, че е точно така. Някакви хора пристъпили иззад сенките и му отсекли пътя за отстъпление. Държали се така сякаш го очаквали. Вързали го и го оставили така в продължение на часове. Наближавала утринта, а той не можел да заспи. Мъжът, който действал със скалпела — стар китаец, който приличал на Фу Манчу със златната си обеца във форма на рибка — се държал приятелски, но не от състрадание, а по-скоро на базата на убедеността си, че Пикет е вече покойник и като такъв не представлява заплаха и с него може да се разговаря без страх.

Триста години — такава била възрастта на стареца, или поне той така заявил. Пикет му повярвал. Защо да не повярва? Той изглеждал на тази възраст по някакъв трудно определим начин… сякаш му личало, че е бил свидетел на триста години вълнения, загадки и чудеса. Той изрязал една малка жлеза от шарана, жлеза, която казал, че използва за извличане на еликсира, който Пениман така ревностно пазел. Това бил серум на дълголетието и средство да се компенсира убийственият ефект от притежаването на сребърниците. „Мистър Пениман силно се нуждае от еликсира — обяснил старецът, клатейки глава, сякаш този факт особено го натъжавал. Много силно. Когато за първи път ме посети, той беше в закрита инвалидна количка, направо мумия, неспособна да върви и да преглъща. А сега… — и той свил рамене, оставяйки на Пикет да се досети сам. Добър клиент. Много добър клиент“.

Ухилен, Хан Кои предложил на Пикет унция от еликсира, размесен в сок от портокали, мислейки вероятно колко е забавно да предложиш нещо, което е свързано с безсмъртието на човек, който може да се раздели с живота в следващата секунда.

Още преди да го откарат в „Бамбуковия рай“, Пикет се убедил, че Пениман е само клиент на Хан Кои, но не и партньор. Пениман плащал добре за еликсира — факт, потвърден от сумата на чека, — достатъчно добре, за да бъде Хан Кои щастлив от предоставилата му се възможност да извърши услуга на Пениман, задържайки шпиониращия Пикет поне до утринта, така че Пениман да може да се наспи, преди да зададе няколко деликатни въпроса.

Пикет отпиваше от кафето и клатеше глава — каква дълга нощ! Бяха го откарали в ресторанта и го бяха затворили незавързан, което показвало колко са били уверени в себе си. След това залостили входната врата и прибрали ключа, след което отишли в кухнята да си направят чай. Пикет се хвърлил към телефонния автомат и набрал номера на Ендрю, но не успял да каже практически нищо, защото те го засекли в същия момент. После го заключили в банята и той останал там, мислейки, че първият човек, когото ще види, когато вратата се отвори, ще бъде Пениман. Но вместо това, на вратата се показал Ендрю…

— Но колко зрелищно им избягахме, а?

Пикет кимна.

— Какво ще кажеш за папагалите? Ако не бяха те…

Пикет прекара пръст по гърлото си, илюстрирайки недвусмислено каква щеше да бъде съдбата им, ако не се бяха появили папагалите.

Те продължиха да се хранят мълчаливо, хвърляйки неспокойни погледи към вратата.

— Какво ще правим с Пениман? — попита Ендрю.

— Нищо — отговори Пикет.

— Нищо? Ще го оставим да се измъкне след всичко това? Ами онази история с боклука? Ти не мислиш ли, че той…

— Аз мисля, че това напълно обяснява гадориите в неговото чекмедже, нали? Някои мъже си изрязват порноснимки, други…

— Господи Боже мой — въздъхна Ендрю. — Та той бил двойно по-голямо чудовище, отколкото аз си мислех, че е. Не мога да му позволя да остане у дома. Обзалагам се, че няма и да опита. Ако ме питаш, ние повече няма да го видим. Той ще изпрати да му вземат вещите.

— Нищо подобно — отсече Пикет. — Той ще се върне, все така мазен, щастлив и пълен с комплименти. И ти ще му позволиш да остане. Търсенето на съкровището е само след два дни. Котлето е на огъня и ние трябва да го оставим да закъкри. Не става дума за нещо, което може да бъде спряно — това, срещу което сме се изправили, така или иначе ще се случи, независимо дали ни харесва или не. И за твое добро, за доброто на Роуз и на мотела, най-добре е да го оставим да се случи, замесвайки колкото може по-малко хора. А ако Пениман се опита да измисли нещо, ние ще го надхитрим, това е всичко.

Без да казва нищо, Ендрю обра остатъка от жълтъците с парче тоуст. Може би в думите на Пикет имаше някаква истина. Платната бяха вдигнати и корабът се носеше през бурното море. Не оставаше нищо друго освен да се яхне гребенът на вълната. Някой, Ендрю бе абсолютно сигурен в това, стоеше на руля… може би чичо Артър, а може би друг, който не беше излязъл от сянката. И моментът не беше особено подходящ да изхвърлят баласт или да променят курса.

След закуската те се отправиха към рибния пазар на „Оушън Булевард“, като внимаваха някой да не ги следи. Купиха две скални трески и един спарид, хвърлиха ги в торбата и се отправиха към Нейпълс за колата на Пикет. Пикет се качи в нея и си замина. Обеща да дойде в заведението по-късно следобеда и да поеме задълженията си. Вечерта се оформяше като прелюбопитна.

Когато Ендрю се прибра у дома, беше едва девет часа. Той изглеждаше ужасно в якето си, макар да беше напъхал ризата обратно в панталона и да бе завързал отново обувката си. Роуз го изгледа изпитателно.

— Хванахте ли нещо?

— Не беше зле.

— На кея ли?

— В самия край — и той вдигна торбата.

— Студено ли беше?

— Ами… — започна Ендрю с някакво неприятно предчувствие. Роуз се държеше хладно и в гласа й имаше нещо. Усмихна се, за да я ободри.

— Това старо яке вече за нищо не става. Вятърът сигурно прониква през всичките му дупки.

Ендрю кимна.

— Беше си студено. Но когато въдицата е в ръцете ти…

— От KNEX се обадиха тази сутрин и промениха времето.

— Какво? За колко?

— За вечерта, докато готвиш.

Ендрю направи гримаса.

— Това не е добре. Аз просто не мога да нося една от онези шапки, докато готвя. Идеята ми беше да се поразходим навън-навътре с тях. Така че да бъде по-широко, преди да отворим за посетителите.

Роуз сви рамене.

— Трябваше да им кажеш, че съм излязъл и че ти не можеш да промениш нищо. И трябваше да ми кажеш веднага.

— Всъщност — започна Роуз, почиствайки плота с кърпа, — аз направих повече от това. Отидох на кея да те потърся към седем часа.

— Дявол да го вземе — излъга Ендрю, — точно тогава отскочихме до кръчмата да закусим.

— Не, не е било това — продължи Роуз. — Защото аз ви потърсих и там. Сервитьорката каза, че ви познава и двамата и че още не сте се появявали. И след като не можах никъде да те намеря, реших, че не ми остава нищо друго освен да потвърдя по телефона промяната. Изобщо… струва ми се, че ако този мотел или ресторант означава макар и нещичко за теб…

— Разбира се, че означава! — струваше му се, че тя всеки момент ще се разплаче, че вече й е писнало от неговото странно поведение. Ендрю пристъпи към нея с идеята да я прегърне през раменете, да я окуражи. Може би вече идваше моментът, когато трябваше да й обясни някои неща. Но тя сбърчи нос и се дръпна встрани.

— Какво, за Бога…?

— Какво? — попита Ендрю. — А, нищо. Спирт от консервираните червеи, които използваме за стръв. Нали знаеш как ги приготвят — и той разпери успокоително ръце, при което якето му се разтвори и разкри хартиения плик с бутилката, която все още беше във вътрешния му джоб. Гледката го ужаси. Защо по дяволите не беше…? Той извади бутилката и направи още по-неопределен жест, объркан от това как ли изглежда в очите й. Беше невинен. Не, беше дори повече от невинен. Беше…

Бутилката се изплъзна от плика и падна на покрития с линолеум под и се разби. Зелени стъклени парчета се пръснаха навсякъде. Етикетът, с цяло съзвездие отломки все още залепени по него, се завъртя в странен дервишки танц и спря на прага на вратата за дневната, където стоеше изумена леля Наоми. Старата дама се обърна и бързо излезе, оставяйки двамата сами.

13.

Ендрю беше сломен. Чувстваше се празен. Случилото се направо бе избило почвата изпод краката му. Не можеше да се насили да измисли поредната лъжа… тази с червеите беше предостатъчна. Роуз демонстративно отвори долапа, в който прибираха метлата и лопатката.

— Нека аз да го направя — каза Ендрю.

— Не.

— Не е както ти изглежда.

— Изглежда ми като счупено стъкло.

— Искам да кажа, че…

Роуз спря и го изгледа здраво стиснала челюсти.

— За Бога, само не ми казвай, че ти е хрумнало колко са удобни старите бутилки за затискане на хартия или нещо подобно. Не ми казвай нищо. Не продължавай. Излез и почисти кухнята в заведението. Не искам да знам къде си бил тази сутрин. Не мога дори да си представя какво би могло да бъде. И не искам да си представям какво е било. Махни се оттук и ме остави да почистя това. Трябва да заведа леля Наоми при доктор Гарибалди до половин час, така че моля ти се не ми се пречкай — ще ми помогнеш повече, отколкото можеш да си представиш.

Ендрю кимна:

— Да. Съжалявам — каза той и излезе през вратата към заведението. — Всичко ще бъде готово за довечера. Не се безпокой. Държа нещата под контрол. — Роуз мълчаливо метеше парчетата от бутилката, опитвайки се да ги събере изпод столовете. — Ще ми бъде много приятно аз да отведа леля Наоми…

Роуз го прекъсна с поглед, който казваше много неща и Ендрю бързо се измъкна в убежището на своето заведение.

През целия ден се държа така, сякаш нищо особено не се бе случило, сякаш бе приел всичко казано от Роуз и сякаш издънките му от сутринта бяха забравени. Беше отвратително, че всичко това се бе случило в добавка към несполуките с Пениман. Ставаше ясно, че не му е било писано да се радва на успех.

Но той усещаше вътре в себе си, че жизнерадостната фасада е само една лъжа. Знаеше това и не можеше да го забрави дори и за миг. Изпълваше го някакъв кух страх, че инцидентът с бутилката е нанесъл поражения, които не могат да бъдат заличени с обикновено намигане, хилене и прости извинения. По-скоро беше един последен удар. И чия бе вината за всичко това? Негова. Той бе измислил плана за освобождаването на Пикет, но по всичко личеше, че е неспособен да се предпази от неприятности в собствения си дом. Не можеше да се справи и с най-елементарните домакински задължения, без да оплеска нещата и да заприлича на клоун.

Разбира се, част от всичко това се дължеше на Пениман. Бе много важно да не се забравя това. Точно Пениман бе онзи, който забиваше клина все по-дълбоко.

И пак точно Пениман бе човекът, който се появи по обед елегантен и усмихнат, съвсем неприличащ на човек, разкъсан на парчета от папагали. Точно в този момент Ендрю се бореше с взетата под наем бутилка със сгъстен хелий. Щеше да му излезе безкрайно по-евтино да отиде с шапките до химическата компания и да ги напълни на място, но това значеше да има камион със специални легла за надутите шапки, а той не искаше да наема такъв. И освен това, ако една от шапките изпуснеше, тогава се налагаше да я откара за поправка до дома и после обратно за надуване, а денят не бе достатъчно дълъг за това.

Така че той тъкмо изваждаше бутилката хелий от багажника на метрополитена, когато пристигна самият Пениман. Ендрю усети как кръвта във вените му започва да тече по-бързо. Щеше ли да има сега сблъсък между тях двамата? О, следващия път Пениман нямаше да му позволи никакви волности. Щеше да нанесе удар и едва тогава щеше да разговаря. Ендрю трябваше да бъде готов за подобна възможност.

Но как да го постигне, без да отпочне Армагедон32 тук, на тротоара? Мястото беше крайно неподходящо за Последната битка.

Пениман му махна весело с ръка:

— Време за жътва, а? — обади се той. — Да ти помогна ли?

— Не, благодаря — дрезгаво изрече Ендрю. После прочисти гърлото си, решен да играе играта докрай. — Снопът е само един, а аз имам и количка. Дреболия наистина. — Бутилката се държеше прилично. С глух звук тя тупна в количката и се задържа върху нея. Ендрю я пристегна. Не можеше да рискува да падне и клапанът да се счупи. Прекара я по тротоара и през паркинга, насочвайки се към задната част на къщата. Не обръщаше никакво внимание на Пениман, макар да виждаше с периферното си зрение, че старецът стои и го наблюдава, сякаш бе убеден, че Ендрю няма да има нужда от помощта му.

Това, от което той имаше нужда, очевидно бе да се надприказват. Но Ендрю нямаше да му даде този шанс, още по-малко, след като Роуз си беше у дома. Мисълта за това бе изкушаваща, но последиците можеха да бъдат опасни. Ендрю можеше да загуби контрол над ситуацията и да се издаде по някакъв начин, че притежава лъжицата, че лъжицата е един от сребърниците, а това щеше да означава неговия край. Не, не можеше да рискува. Неслучайно чичо Артър ги бе помолил да се махнат от града. Да не поема предизвикателства бе най-добрата алтернатива… от този момент нататък.

Но как го сърбеше езикът да спомене по някакъв повод за папагалите, та макар и само да види как би реагирал Пениман. Колко приятно би било да подметне, че Ендрю изобщо не е бил изненадан от появата им, че едва ли не ги е очаквал, или още добре, че сам е предизвикал появата им в онзи критичен момент с виковете и крясъците си. Нищо чудно Пениман да го погледне с уважение него след това. Да, това бе почти сигурно. Тогава щеше да разбере, че Ендрю не се бе блъскал насам-натам слепешката, че е част от една Организация, че е служител в Легиона на сребърниците и че всяка стъпка, която предприема го води в една очаквана посока с планирани последици.

Но какво му пукаше на Ендрю дали Пениман гледа на него с уважение? Този проблем си беше негов — нали именно той искаше да бъде харесван и уважаван от хората, които сам презираше. Това, което трябваше да направи в този момент, бе да хване Пениман за носа тук, на тротоара, и добре да го раздруса. Но Роуз си беше у дома, при това заедно с леля Наоми, която продължаваше да страда от някакви вътрешни кръвоизливи. И доктор Гарибалди имаше проблем с определянето на точното лекарство. А болестта й се усложняваше. Изглежда, кръвта й бе много разредена. Беше й предписал свръхдози витамин K и диета на авокадо. Труден момент за Наоми.

И докато откарваше бутилката към дома, Ендрю почувства, че му е мъчно за нещастната жена. Тъкмо започваше да се оправя и й натресоха това ново лекарство. Без сам да знае защо, той напълни една купа „Уийтабикс“, поръси ги със захар, наля мляко от каната и се качи при нея. Почука на вратата й и влезе. Гледката на купичката с ядки, изглежда, я поободри.

Тя седеше до прозореца и гледаше самотния океан. После вдигна малко тъжния си поглед към него и каза:

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред. — Той помисли, че му говори за себе си, но не беше така. Тя имаше предвид него и Роуз. — Тя скоро ще разбере истината — каза Наоми и бръкна с лъжица в купичката. — Ти просто направи онова, което трябва да направиш.

Когато слезе долу, Ендрю се чувстваше малко по-бодър, даже поспря да погали котките, които се въртяха на долната площадка. После, на път за заведението, каза две думи на жабата, интересувайки се как е със здравето, но създанието просто плуваше във водата с разперени ципи и не правеше нищо. Ендрю се усети, че по необясними причини очаква едва ли не тя да му отговори. Това, каза си той, е първата крачка към лудостта. Но после си спомни за папагалите и сви рамене.

Обръщайки се към вратата на ресторанта, той забеляза, че Роуз бе свалила тухлата за затискане на капака на аквариума и бе подпряла с нея задната врата, за да я задържи отворена. Той спря и се замисли. Ако той бе направил това, Роуз щеше да му посочи грешката. Тя така и не бе изпитала особен ентусиазъм по отношение на тварта, нито се възторгваше от идеята, че жабата може да се измъкне и да тръгне да шляпа из къщата. А ето, точно тя й даваше тази възможност. Е, добре, нищо не му струваше да прояви великодушие и да не й посочва противоречията в собственото й поведение, нито да й напомня за лекцията, която му бе прочела. А ако забравеше да сложи отново тухлата и жабата се измъкнеше… Ендрю сви рамене. Тогава това щеше да му даде коз в ръцете, нали?…

Изведнъж се почувства като отрепка. Какви усилия полагаше да се самосъжалява. Измисляше дребни прегрешения на Роуз. Смяташе да използва тази дреболия с тухлата, за да си възвърне част от загубеното достойнство. Но не можеше да върне нищо и той много добре го знаеше. Единственото, което щеше да постигне, бе да стане още по-достоен за презрение.

В този момент се сепна и преряза самосъжалението още в корен. Не, нямаше да допусне тъпата грешка да подхваща битка за нищо, просто за да хвърли вината върху някого. Почувства приповдигнатост. Видя Роуз, която идваше от задния двор към отворената врата с килима от библиотеката, който беше изтупала. Усмихна й се. Е, можеше да подметне нещо за тухлата, нещо незлобиво, нещо, което само щеше да разкрие загрижеността му от възможните последици, свързани с махането й от капака на аквариума, но щеше да завърши с фраза, която да покаже, че той е преизпълнен с доверие в способностите на Роуз.

И отново изпита рязка смяна на настроението. Приповдигнатостта му се дължеше на гордостта и той знаеше, че е така. Изненада се от бързата смяна на емоции. Удивително колко трудно бе човек да остане за дълго в едно състояние. Едни чувства изместваха други и направо ги поглъщаха. Трябваше да се бориш непрестанно с тях и точно когато си помислиш, че всичко най-сетне е добре балансирано и се развива както трябва, то се срутва и за пореден път разбираш, че си бил най-големият глупак да вярваш, че доброто ти настроение е нещо трайно. И все пак, подобно осъзнаване на същността на нещата бе нещо добро. Винаги когато се самопоздравяваш, че си се измъкнал от най-голямата неприятност, това означава, че си бил затънал в най-дълбоката дупка.

За първи път този ден Ендрю се изсмя с пълен глас. Наистина имаше нещо смешно в тези разсъждения, в извисяванията и рухването на мрежата от вина, угризения, желание и радост, която движи хората сякаш са седнали в кола, построена от луд, и която се опитват да управляват, само за да установят, че воланът се върти напълно свободно, и че гумите буксуват. Но той усещаше с някакъв инстинкт, че ще стигне закъдето бе тръгнал — където и да бе това — въпреки мъглата; въпреки шегите на колата и извиващия се заобиколен път.

Отново взе решение да не казва на Роуз нищо за цялата история около Пениман. Чувстваше се достатъчно силен, за да я защити. Знаеше, че би бил щастлив да й прехвърли част от отговорността, да свали част от бремето от себе си, точно така, както бе оставил кухнята в хаос, надявайки се, че Роуз или мисис Гъмидж, или елфите, или котките, или който и да е било ще почисти вместо него. Това беше шансът му да обърне нещата, шансът да стигне до успешен край.

И когато битката бъде спечелена или загубена, когато задълженията му към Легиона на сребърниците отпаднат, тогава Роуз щеше да научи какво бе станало. Цялата истина щеше да й бъде разказана. Но трябваше да бъде търпелив, трябваше главата му да бъде бистра, защото усещаше, не, направо знаеше, че тази нощ ще има неприятности.

Всичко се свеждаше до лична схватка между него и Пениман. И макар в началото да бе дребното надхитряне онази нощ на верандата, сега вече ставаше дума за смъртно опасни неща. Пениман щеше да направи своя ход, при това съвсем скоро. Нали точно затова бе дошъл така издокаран и весел днес. Вътре в душата му кипеше омраза, но на лицето му имаше маска. Маска, която той щеше да свали тази нощ. Ендрю бе готов да се обзаложи на това.

Проблемите започнаха отрано. Беше вече шест часа, а екипът на KNEX така и не се бе появил. Трескавите обаждания на Ендрю до студиото бяха безрезултатни. Още първия път му казаха, че екипът бил излязъл. Не можело да се свържат с тях. Отлагането било невъзможно: ако изобщо снимките бъдели направени, това трябвало да стане тази нощ. След което в слушалката се чу пукане, последвано от сигнала на централата. Следващите позвънявания се блокираха от сигнал „заето“ и когато накрая, след половин дузина опити, на Ендрю му се стори, че отново е успял да се свърже, в слушалката се чу тишина, нарушавана от глас в далечината, който звучеше като цвъркането на хуманоидно насекомо. Обхвана го подозрението, че тези телефонни проблеми не са случайни и в същия миг му се стори, че долавя приглушен смях, последван от разпадане на връзката.

Оказа се, че ще имат много посетители. Започна да му се струва, че гъмбо-то няма да стигне и че трябва да приготви още. Дори и с помощ обаче, процесът щеше да му отнеме един-два часа. Изпита желание да седне на стол и да изпие халба бира. Но бидона не работеше както трябва. От него течеше плътен поток от пяна, след която в халбите оставаше по четвърт инч бира. Пикет се бе опитал да отстрани проблема и се бе провалил, така че сега бе ред на Роуз да покаже какво може. Но Ендрю трябваше да я повика, за да нареже лук и чушки.

А само допреди час като че ли всичко се развиваше по мед и масло. Запалиха огъня и струпаха отстрани на камината куп евкалиптови цепеници. Всички маси бяха подредени и, благодарение на Роуз, на всяка имаше мъничък букет сини благовонни секирчета, подредени около розов карамфил. Пак на всяка маса бяха сложени солници за сол и пипер, редом с кристална захарница и чифт свещи. Цялостният ефект, за който допринасяха басмените покривки, дъбовите столове и различните прибори и съдове, навяваше такъв домашен уют, че на Ендрю му се прииска той да е един от безгрижно хранещите се и на него да му сервират. И тогава осъзна, че тази мисъл е доказателството, че е успял и че заведението ще върви на добре. Роуз, изглежда, мислеше същото.

Пикет беше дошъл облечен в черен смокинг и обувките му бяха излъскани. Самият му външен вид подсказваше, че е забравил за своите демони и дяволи тази вечер и се готви да си достави удоволствие. Той взе мисис Гъмидж за ръка и двамата стигнаха до споразумение как точно да сгънат и подредят салфетките до чашите. Мисис Гъмидж щеше да налива обикновеното кафе, а Пикет щеше да отговаря за приготвянето на по-екзотичните видове кафе и щеше да обслужва бара. Роуз щеше да обслужва масите и да мие чиниите, а мисис Гъмидж — когато Пикет намереше за възможно да се лиши от помощта й — щеше да й помага във всичко. Леля Наоми щеше да пише сметките и да събира парите и, разбира се, щеше да внимава котките да не влизат.

Котките обаче настояваха свободно да си влизат и излизат, криейки се зад рафтовете и под масите. Ендрю не се примиряваше и ги гонеше, усещайки, че губи благоразположението си към тях от последните дни. Но котките не разбираха от дума. Те си влизаха, колкото и да не му харесваше на Ендрю, и накрая той се предаде, предупреждавайки леля Наоми да внимава и да бъде готова да ги изпъди в мига, в който някой от клиентите се оплаче. В четири следобед Ендрю беше убеден, че всичко ще бъде наред и ще върви с безпроблемността на автоматичен часовник. Само две маси бяха резервирани и те не можеха да се провалят. Просто защото щяха да бъдат повече от посетителите.

В пет часа всичко бе подредено и във въздуха се долавяше атмосферата на очакване. Пикет бе излъскал чашите, които отдавна си бяха чисти, проверявайки ги на последните слънчеви лъчи за незабелязани отпечатъци от пръсти и водни петна. Мисис Гъмидж беше сварила на леля Наоми чаша чай в кухнята на дома. Тя продължаваше да настоява, че чаят е природен лек, така че леля Наоми, за да не й противоречи, пиеше по половин дузина чаши на ден. В радостната суматоха стрелките на часовника приближаваха към шест часа.

Ендрю, който за момент бе останал без работа, бе излязъл от кухнята, за да прегледа бара: халбите за бира, бутилките, малкия хладилен бокс, пълен с бира и бяло вино; джунджуриите, които бе закупил от „Полски и Синове“. Алкохолът, с който разполагаха, беше от най-добро качество. По-голямата част от него щеше да бъде прахосана за коктейли. Трябваше да направят нещо, за да ограничат подобни поръчки. Коктейлите не бяха силната страна на Пикет. Ендрю се чувстваше като генерал, който оглежда бойното поле преди битката, доволен, че войските му са добре разположени, оръдията — заредени, маскировката — идеална, а във въздуха се долавя сладката миризма на победата.

В този миг се появи първата група, облечена в костюми и кожени палта и изглеждаща доста весела. Пикет едва успя да ги разположи до камината, когато на вратата се показа втората група: много възрастна двойка, придружавана от много млада двойка. Младежите очевидно бяха внуци. Старецът беше практически глух и все му се струваше, че не е обслужван достатъчно добре. Пикет им предложи места на три пъти, преди старецът презрително да изрази съгласието си и още със сядането да поръча препечени филийки без масло. Пикет вежливо обясни да фиксираното меню и невъзможността да му предложи препечени филии без масло, но старецът се успокои едва когато спътниците му го убедиха да се откаже. Следващият му ход бе да вземе в ръка солницата, която представляваше синьо керамично кученце с надути бузи. Той я изгледа недоверчиво и я остави, скривайки я зад вазата с цветята. Ето, оттук ще започнат неприятностите с котките, мина през главата на Ендрю, който гледаше през отворената врата на кухнята.

Точно тогава се появи третата група — този път без резервация: четири жени от „Спокоен Свят“. Те разкриха, че работят в редакцията на „Спокойна разтуха“ и отговарят за рубриката, която прави преглед на ресторантите. Зад тях, предизвиквайки изненада и възмущение в Ендрю, пристъпваше в компанията на жена си Кен-или-Ед, който изглеждаше много приветлив. Той зърна Ендрю на прага на кухнята и се втурна към него ръкомахайки и извинявайки се, като изостави на самата врата сбръчканата си съпруга.

Ендрю скръцна със зъби. Тук имаше нещо нечисто. Имаше нещо гнило в Сийл Бийч. Кен-или-Ед да му се прави на великодушен. Как можеше да го обвини, че е маша на Пениман пред Роуз и леля Наоми, без да бъде сметнат за ненормален от групата на вестника.

Ендрю се стегна. Ясно, трябваше да работи като луд. Не можеше да си позволи дори една бира. Роуз беше направила нещо с бидона и сега от него течеше относително приемлива струя. Една от котките стоеше в ъгъла, втренчена в гъмбо-то, а друга точно влизаше в помещението, оглеждайки се за подходящ скут, в който да скочи. Ендрю изсъска на минаващата покрай него мисис Гъмидж да се погрижи за котките, но тя трябвало да „се погрижи за масите“, както сама се изрази, и й трябвали прибори.

Екипът на KNEX се появи почти в седем часа. Бяха двама души, нарамени с камери и явно бяха имали тежък ден, защото изглеждаха капнали. Боже всемогъщи, помисли Ендрю, като хвърли поглед на неочакваната суматоха в заведението. Пикет придружи екипа до масата в ъгъла и после мина покрай останалите посетители, за да обясни какво става. Старецът не скриваше скептицизма си. Той погледна видеокамерата с присвити очи и, хвърляйки на масата салфетката си, заяви, че не иска салата и че не може да понася проста храна. Искал супа. Пикет му се усмихна лъчезарно. Супата ще му бъде донесена всеки миг, а после отново обясни за видеооператорите, които междувременно размахваха оборудването си и се шегуваха един с друг на безсмислено висок глас. Старецът се запита какво става с препечените му филийки, а младата дама на неговата маса търпеливо му повтори, че такива не се предвиждат.

Ендрю се скри в кухнята. Още не бе надул шапките. Дори не знаеше ще могат ли да бъдат надути. Брилянтната му идея да направи реклама на ресторанта с оригиналните готварски шапки изведнъж му се стори тъпа и той почувства, че вътрешно заема отбранителна позиция. Чу стареца, който поради глухотата си говореше ненужно високо, да казва: „Казаха ми, че нямало да има препечен хляб!“

В кухнята влезе мисис Гъмидж и усмихнато се огледа. На лицето й беше застинало изпразнено от съдържание и изражение на иронично удивление и тя изглеждаше като човек, който не е съвсем наясно къде точно се намира. Намери някаква лъжица на плота, изплакна я, избърса я и отново излезе. Пристигна поредната група гости. Заведението започваше да се пълни. На хората трябваше да бъдат сервирани салати, да им бъдат дадени прибори за хранене, да им се поднесе това, да им се предложи онова, да им… Ендрю почувства умора. Гърбът го болеше, а ръката му сякаш щеше да се откъсне от лакътя. Трябваше да пие аспирин. Имаше усещането, че само за два дни се е състарил с десет години.

Изведнъж в ресторанта се разнесе вик. Ендрю познаваше този глас. Беше се опасявал, че ще го нададе старецът, лишен от любимия си тоуст, но не бе познал. Гласът принадлежеше на Кен-или-Ед и звучеше доста грубо.

— Правилно си разбрал, да те вземат дяволите! — изрева той, очевидно на Пикет. — В моята салата!

Последва женски писък. Оставяйки кованото котле на огъня, Ендрю се показа на вратата. Погледът му падна на мисис Кен-или-Ед, която се бе изправила, беше кръстосала ръце върху раменете си и лицето й беше маска на ужасена изненада. Водната й чаша се бе катурнала, столът й бе паднал назад. Останалите посетители бяха видимо неспокойни, надзъртаха под масите и вдигаха салфетките си. „Котките!“, помисли Ендрю и изведнъж кипна.

Но не ставаше дума за котките.

— Беше буболечка! — изкрещя Кен-или-Ед. — Проклет бръмбар! В проклетата ми салата!

— Трябва да е било маслина — опита се да го успокои Пикет.

— И аз видях — обади се мисис Кен-или-Ед.

Пикет се опита да успокои обстановката.

— Каквото и да е било, изглежда, е изчезнало, нали така? — той се обърна и погледна Ендрю, който не беше помръднал от прага. Лицето на Пикет беше пребледняло. Сякаш от небитието се появи захилен операторът от KNEX заедно с видеокамерата си. Беше висок азиатец, вероятно китаец. Изглеждаше адски познат.

— Спокойно, спокойно — намеси се Ендрю и излезе сред масите. — Аз сам подредих тази салата, късче по късче. И мога да ви уверя, че в нея няма нищо, което не би трябвало да бъде там. Нали сам щях да забележа нещо по-особено, а? Това не ви е някоя от онези набързо забъркани салати. Това е така да се каже „Салата-nouvelle“. Подреждането при нея е поне толкова важно, колкото е важен вкусът. Консистенцията й от еднакво значение както за около, така и за небцето. Върхът в изкуството да се аранжира една салата е… А, ето че идва и тостът за нашия мил посетител!

Беше се появила Роуз, носейки две квадратни филии препечен хляб без масло. Старецът изведнъж се разтопи от умиление, сякаш едва сега се бе натъкнал на нормален човек в този ресторант.

— А на мен някой ми събори чашата! — извика мисис Кен-или-Ед. — Не знам какво беше. Но нещо се появи на масата.

Ендрю й се усмихна и с още по-ожесточена усмивка потупа Кен-или-Ед по гърба. Мъжът отскочи встрани и за миг изглеждаше като че ли му се иска да ритне масата. Ендрю изправи чашата.

— Да не я е ритнала буболечката? — попита той. А на Пикет каза: — Нова чаша за мисис Фицпатрик.

Междувременно камерата жужеше, фиксирайки целия епизод. Ендрю се обърна към оператора и се усмихна в обектива.

— Ще те съдя, докато те спукам — прошепна той и намигна на мъжа. Семейство Фицпатрик сграбчи палтата си и изхвръкна навън, затръшвайки вратата зад гърба си, като мисис Кен-или-Ед не пропусна да погледне Ендрю с физиономията на човек, който е отпил глътка терпентин. Изведнъж Ендрю се сети кой е операторът. Беше го видял днес сутринта в „Бамбуковия рай“.

Значи така! Бръмбар!

— Извинете, приятели — каза Ендрю. — Опасявам се, че семейството, която току-що ни напусна, има своето извинение. Това беше Еди Фицпатрик, който на времето играеше за „Доджърс“. Беше ударен от силен пас по линията в последния си сезон. Остана в кома година и половина. Може да сте чели за случая. Така и не успя да се възстанови напълно. Те живеят от другата страна на улицата и ние ги поканихме на откриването за сметка на заведението. Не излизат от къщата си вече петнайсет години, защото той разви някаква фобия от насекоми. Мислех, че ще му помогнем да я преодолее. Но май…

До него се приближи Роуз, усмихвайки се с най-милата си усмивка.

— Нещо в кухнята…

Ендрю помаха с ръка на обезпокоените гости и забързано влезе в кухнята, където погледът му падна на нажеженото до червено котле върху печката. Той избута Пикет настрана.

— Майната му! — каза Ендрю, гледайки димящото котле. — Е, поне е достатъчно горещо — и с тези думи той изсипа две чаши олио и две брашно, бъркайки енергично с бъркалката. — Налейте на всички по питие за наша сметка! — обърна се Ендрю към жена си. После попита Пикет: — Позна ли онзи с камерата? Китаеца?

Пикет поклати глава отрицателно.

— Той беше един от домакините ти тази сутрин.

— Я стига! — възрази Пикет недоверчиво.

— Залагам честта си. Подай ми проклетата дръжка за котлето.

— По-добре чуй какво имам да ти кажа. В салатата на онзи идиот наистина имаше буболечка.

— Това не е възможно.

— При това голяма като мишка. Сякаш е вносна.

— В такъв случай мръсникът му с мръсник сам си я е сложил. Защото аз съм абсолютно сигурен, че никаква буболечка не е имало, когато правех салатата. И откъде би могла да се появи толкова голяма?

— Мен ако питаш…

— Разбира се — предугади мисълта му Ендрю. — От Шато, санитарната служба. Той имаше колекция от уникални екземпляри. Пениман си е взел една, мръсният… Няма кой друг да е бил. Същата работа е и с KNEX. Трябваше да се досетя веднага след като сами се предложиха така изненадващо…

— Почакай — спря го Пикет. — Ти не знаеш дори и половината. Можеш ли да се сетиш как падна чашата?

— Тя я е съборила, разбира се. Или скапаният й мъж…

— Ъ-ъ. Не позна. Беше твоята жаба. Проклетата ти жаба от верандата.

Ендрю връчи телта за разбиване на Пикет и изтича да провери аквариума. Жабата я нямаше. Аквариумът беше празен. Лекият отразяващ капак лежеше на линолеума и влажна следа водеше към входа на ресторанта. Ендрю бързо се върна обратно в кухнята, където Пикет стържеше по дъното на котлето с телта.

— Къде по дяволите е отишла? — попита той и пое нещата в ръцете си.

— Завря се сред цепениците край камината. Мисля, че още е там и яде буболечката. Не мога да кажа откъде изскочи, но грабна бръмбара от масата и се изпари. Да благодарим на Бога, че жената не видя жабата. Тогава сигурно щяха да я хоспитализират.

— Е, жабата направо заслужава медал — каза Ендрю. — За мен това е Жабата на годината. — Но колко удачно се получи всичко, помисли той. Роуз да махне тухлата от капака точно днес. И после жабата… Свърши си работата в единствения възможен миг.

Леля Наоми си подаде главата през вратата.

— Мистър Пениман пристигна — съобщи тя.

Ендрю извъртя очи към тавана.

— Пресвета Богородице…

— Сега ми повярвай — обади се Пикет. — Той е тук само за да наблюдава. И ще бъде доста озадачен, че твоят приятел от отсрещната страна на улицата си е отишъл.

Операторът с камерата цъфна на вратата, заснемайки Ендрю точно в мига, когато огромна капка напалмово гореща мазнина се плъзна по телта за разбъркване и цопна в открития огън. Огънят избухна в дълъг език. Ендрю го плесна с кърпата за подсушаване на чинии, но изпусна телта. Капчици горяща мазнина поръсиха задната стена на печката.

— Сода за хляб! — извика Пикет и се огледа безпомощно, докато камерата безмилостно фиксираше епизода в едър план.

Ендрю пак замахна с кърпата.

— Какво? — извика той в отговор. — В другата кухня. В къщата.

В този момент Роуз си проби път покрай оператора, раздрусвайки кутия бира с пръст на отвора. Дръпна пръста си и насочи пенливата струя към островчетата горяща мазнина, след това отново запуши кутията, пак я раздруса и отново поля с бира. Пламъците изгаснаха задушени от пяната.

— Това е най-бързият начин да се изгаси огън — обясни тя на Ендрю, който в същия миг завърташе ключа на котлона под прегорялата гъмбо. Кухнята беше изпълнена с пушек. Роуз включи вентилатора на аспираторната уредба и облакът дим за няколко секунди изчезна. След това затвори отворената до момента врата под носа на мъжа с камерата, за да ограничи разпространяването на дима. — Накарах мисис Гъмидж да сервира на всички шербет33. Така ще спечелим малко време. Има гъмбо достатъчно за всички, макар да казах на операторите, че няма.

Ендрю размаха телта, гледайки с гняв чернилката на дъното на котлето.

— О, аз ще им кажа още някои неща…

— Къде са шапките? — пресече го Роуз.

— Какво? А, отзад. Заедно с бутилката хелий.

— Тогава нека да приключим с тях. Извади ги.

— Това е страхотна идея — съгласи се Ендрю. — Погрижи се, ако обичаш — кимна той на Пикет. — В задната им част има клапан. Напълни ги с хелий през него. Не ги надувай. Не ни трябват балони, ние търсим ефекта на носещ се облак. Кажи им, че имам страшно много работа тук и че ще трябва да дойдат за малко и веднага да излязат щом си готов.

— Добре — отговори Пикет.

Ендрю погледна развеселено Роуз:

— Гледката ще бъде незабравима — успокои я той. Вътре в себе си знаеше, че няма да се получи добре. Идеята му с шапките беше опорочена. Без значение колко добра бе в началото, ходът на Пениман я бе неутрализирал. Хората на KNEX щяха да намерят начин да се погаврят. Пениман щеше да им помогне.

Но Ендрю не можеше да махне с ръка на усилията на Роуз. Тя бе вложила часове труд над шапките, над проклетите кривнати шапки. Той трябваше да събере душевните си сили, трябваше да се престори на изумен, когато собственият му план за шапките се провалеше с гръм и трясък. Не можеше да разкрие, че Пениман има собствен контраплан, който вече е пуснат в ход. Не можеше да разкрие каквото и да е. Налагаше се да приеме ролята на нищо неподозираща жертва.

— Значи какво? — обърна се той към Роуз. — Няма нужда от повече гъмбо. — Изпитваше искрено облекчение, че това бе така. Последното нещо, което му се искаше в този момент, бе да вари още един казан гъмбо. Сложи котлето в умивалника и пусна водата върху него.

— Засега не — отговори Роуз, докато Пикет излизаше през вратата.

Другият човек от екипа на KNEX — брадат мъж, облечен като дървосекач, надзърна в същия миг и изръмжа нещо в смисъл, че става късно.

Роуз затвори вратата под носа му.

— Предполагам, че мистър Пениман е последният ни гост за тази вечер.

— Пениман — обади се Ендрю с кух глас. — Защо не му сервираме умрели плъхове, просто ей така?

Роуз реши да игнорира забележката му.

— Той седи на масата при дамите от „Спокоен Свят“. Те са истински сладурани. Много харесаха салатата, обзавеждането и камината. Една от тях се извини от името на мистър Фицпатрик. Сподели колко е ужасно, че е бил в кома така дълго.

Ендрю й се усмихна. Но мисълта, че Пениман наистина би могъл да изпита наслаждение, ако му се сервира плато умрели плъхове, изтри усмивката от лицето му. Той бутна вратата към заведението и провери какво става там. След тръгването на семейство Фицпатрик атмосферата се бе поуспокоила. Погледът му се спря на изцяло облечения в бяло Пениман, който омайваше четирите старици и им разказваше за Китай. Той вдигна два пръста към несъществуващата шапка в поздрав към Ендрю и приятно се усмихна. Ендрю затвори вратата и дълбоко пое въздух.

— Добре ли си? — поинтересува се Роуз.

— Напълно. Все още не мога да се оправя от пожара. Но онзи номер с бирата беше страхотен.

Роуз кимна.

— Да, но защо не насипеш гъмбо-то? Едва ли ще имаме нужда от повече от пет порции.

— С лекота — отговори Ендрю. После се наведе над долапа, извади от него две консервени кутии говежди бульон, отвори ги и изля съдържанието им в приготвената гъмбо. С какво още разполагаше…? Голяма консерва месо от раци, бутилка със стриди. Е, щеше да я поразреди малко. Но нямаше да прави повече. Роуз излезе от заведението в момента, когато Пикет влизаше… или по-скоро се опита да го направи.

Той мъкнеше една от шапките, напълнена до три четвърти от обема си с хелий. Всички посетители наблюдаваха онемели. Старецът с тоста се бе изправил и жестикулираше с лъжицата си. Шапката отчаяно се мъчеше да се издигне във въздуха, но Пикет беше завързал връвта й около врата си. Той с мъка си проби път по коридора към кухнята, потупвайки я от двете страни като някаква огромна възглавница.

— Сложи му престилката — нареди дървосекачът от KNEX. — Да, така е добре. Това е театър, нали? Ето, дай му голямата бъркалка. Поставете я в онази тенджера, мистър Пикет. Точно така. Какво по дяволите е онова нещо? Скарида? Това скарида ли е? Боже господи! А, точно така. Нека виси на телта. Хващаш ли го в кадър?

Операторът изсумтя неясно, но камерата тихо жужеше.

— Направи нещо с нея — нареди секачът.

— Какво? — не разбра Пикет.

— Ами… отхапи й главата.

— Записвате ли и звук? — попита Ендрю. — Защото, ако записвате в момента…

— Майната им на гласовете. Ще озвучаваме по-късно. Кой по дяволите си ти?

— Аз съм собственикът…

— Стой тогава по-назад. Размахай я. Едър план на проклетата скарида, Джек. След това изтегли назад и искам общ план на цялата кухня. Хвани шапката. А! Аз я хванах. Пусни връвта, Спикет. Нека оставим шапката да изплува в заведението. „Избягалата шапка“ — така ще я кръстим. Точно така.

И преди Ендрю да може да се намеси, секачът се наведе и дръпна връвта на шапката на Пикет, която се издигна към тавана. Мъжът я забута към вратата, опитвайки се някак да я затисне с нея. Шапката обаче се закачи за пантата, а когато мъжът я задърпа, един от шевовете й се разпори. Разнесе се съскане на изпуснат газ и тя се спусна на пода като джин, изпуснат от бутилката, който се прибира обратно, след като е изпълнил волята на освободителя си.

— Ах, майка му… — каза дървосекачът. — Съжалявам. Някой да донесе другата.

Ендрю скръцна със зъби.

— Забрави за другата. И тази беше много. Мисля, че снимахте каквото трябваше.

— Да, но след монтажа не знам какво ще остане…

Прекъсна ги трясъкът на чиния в пода на ресторанта.

Операторът мигновено се извърна и очите му се ококориха в очакване на сензацията. Какво ли е сега това, помисли Ендрю. Котките? Или Кен-или-Ед, върнал се с автомат в ръката? А може би жабата, нахвърлила се върху стариците от „Спокоен Свят“?

Оказа се, че е Пениман, който по необяснима причина бе изпаднал в апоплектичен пристъп. Чинийката му за хляб лежеше на парчета на покрития с плочки под. Изражението му беше отнесено и той дишаше ускорено, сякаш се опитваше да намери липсващия му кислород. Ендрю беше виждал вече подобен израз върху неговото лице. От гърлото му се изтръгваха звуци, които говореха, че се задушава, примесени на равни интервали с неуспяващи да се оформят напълно тънки писъци. Косата му — идеално вчесана, когато бе дошъл — се разпадаше в малък смерч от пърхот, обувките му тропаха по пода и всяко тропване се съпровождаше от спазъм на болка по лицето, но странно, това сякаш разкриваше маска на едно невероятно удоволствие.

Врата към улицата се отвори и през нея нахлу Кен-или-Ед, следван по петите от Джек Дилтън.

— Аз съм санитарният инспектор! — обясни на висок глас Дилтън. След това видя състоянието, в което бе изпаднал Пениман, и онемял се втренчи в него. После се обърна безпомощно към Кен-или-Ед.

Във въздуха се долавяше гадна миризма — миризмата на отдавна развалена риба, на разложена плът, на тиня от канализацията. В самия край на плота на бара, на не повече от два фута от лакътя на Ендрю, стоеше чашата с лъжици, която Ендрю предвидливо бе сложил на лавицата. Половината от лъжиците липсваха. Достатъчни бяха само три секунди, за да стане ясно какво бе станало. Мисис Гъмидж бе избрала лъжицата, донесена от прасето, и съвсем невинно я бе дала на мистър Пениман, който бе загребал с нея от гъмбо-то.

„И, за Бога, не яжте с нея!“ — така бе казал чичо Артър.

Мистър Пениман беше изпаднал в абсолютно безпомощно състояние, а странните му напъни бяха напълно неконтролируеми. Пикет и Ендрю се хвърлиха едновременно към неговата маса. Ендрю се добра пръв, но когато бръкна във вмирисаната гъмбо и се опита да вземе лъжицата, Пениман издаде някакво мяукане, измъкна се с мъка от стола и с мъченическо усилие я дръпна обратно.

— В него е! — извика Ендрю, за да предупреди Пикет, че има нужда от помощ.

Преструвайки се, че помага на Пениман, Ендрю се опита да дръпне лъжицата обратно. Но Пениман започваше да се съвзема. Глуповатото ухилване на лицето му постепенно преминаваше в пресметлива усмивка. Ендрю го ощипа под мишницата, влагайки всичките си сили, после изви ръката си, готов ако трябва да изтръгне къс от плътта му. Това бе ощипване достойно за спасяването на човешката раса.

— Хайде, мистър Пениман! — каза той през зъби. — Ей сега ще се оправите. Сигурно забравихте да си изпиете лекарството.

— О, милият! — извика една от стариците-журналистки, показвайки тъгата си при мисълта, че мистър Пениман се е отнесъл с такова пренебрежение към лекарството си.

— Мозъчна недостатъчност — обясни Ендрю и в същия миг Пениман изохка високо от болка и се раздели с лъжицата, захвърляйки я с немощен замах към огъня в камината. Бърза като светкавица, една от котките на леля Наоми скочи във въздуха, захапа я и изхвръкна през вратата в тъмнината на нощта.

— Я да видя аз тази супа! — каза заканително на Пикет Джек Дилтън и се насочи към вратата по следите на котката.

— Господи Боже! Какво…! — заподскача Кен-или-Ед. Джек Дилтън го погледна удивено и в следващата секунда направи същото. През вратата изведнъж нахлуха котки, които сякаш бяха дебнали в засада. Те се хвърлиха в нозете им, раздираха на парцали крачолите на панталоните и забиваха нокти в прасците им, докато двамата мъже подскачаха в някакъв невъзможен танц, ругаеха и тропаха с крака.

— Махнете ги! По дяволите! — изкрещя Дилтън и удари Кен-или-Ед с такава сила по рамото, че той залитна, а после се наведе, за да удря котките с ръце.

Пикет се стрелна между тях със супата — искаше да я излее навън на уличката. Леля Наоми, куцукайки, се приближи и извика:

— Затвори вратата! Така ще докараш тук всяка котка в квартала. Това е ресторант, а не…!

Операторът с камерата се примъкна по-наблизо, заснемайки целия епизод. Роуз провали намеренията му, размазвайки уж случайно пръст, натопен във фъстъчено масло, по обектива на камерата.

— Хей! — извика той, докато тя го извеждаше навън, тласкайки Кен-или-Ед и Джек Дилтън пред двама им. Леля Наоми затвори вратата. Котките бяха изчезнали. Лъжицата беше изчезнала. Вмирисаната гъмбо беше изчезнала. Пениман се извини с финес на четирите дами с трудна за предаване гримаса на лицето. Беше победен и се държеше както подобава на един джентълмен.

— Ще отида да полегна — насили се той да каже. Но в очите му Ендрю можеше да прочете най-отвратителния вид неподправена омраза, която някога бе виждал. От тази гледка го полазиха тръпки. Искаше му се да намигне, да каже нещо, което да поразведри стареца, но не можеше да го направи. Затова само кимна и едва-едва се усмихна. Пениман излезе следван от мисис Гъмидж, чиято глава се тресеше сякаш бе парализирана. В същия миг се върна Роуз заедно с Пикет.

Ендрю отиде в кухнята и след дълго ровене из шкафа извади бутилка скоч и наля два инча в една чаша. Допълни чашата с вода и я изпи на един дъх, подпирайки се на плота. След това, вече дишайки малко по-спокойно, той се върна в ресторанта, където всички седяха като онемели, и обяви, че според него всички имат нужда от едно питие за сметка на заведението. Извади бутилки сотерн34, портвайн и шери и погледна Пикет.

— Къде е лъжицата?

Пикет сви рамене.

— Довери се на котките — каза той и тръгна по масите за да вземе поръчките.

— Къде е Фицпатрик? — обърна се Ендрю към Роуз, която сваляше чашите.

— Изгоних го. Казах му, че ще се обадя в полицията. Това не му допадна особено. Ти беше прав. Този човек не е наред. Другият, Дилтън, налиташе да се бие с него на улицата и говореше нещо за някакви сто долара. Ако питаш мен, те още са навън и се бият. Няма да се преструвам, че разбирам какво става. — Ендрю се захили, недалеч от мисълта да излезе навън и да погледа. Но това едва ли бе най-разумното в момента.

Леля Наоми, без да изглежда и в най-малка степен развълнувана, се отправи към масата на четирите старици. Миг по-късно дамите клатеха съчувствено глави, цъкаха с езици и обменяха спомени за медицински проблеми, с които се бяха сблъсквали. Леля Наоми се премести на съседната маса при възрастната и младата двойки.

— Каква беше тази отвратителна воня? — осведоми се възмутено старецът. Двамата от другата маса, които бяха пристигнали първи, кимнаха с глави и показаха, че отговорът ги интересува.

Ендрю чу леля Наоми да казва:

— Виждате ли, това е малко деликатен въпрос…

Ендрю се приближи, прочиствайки гърло, за да й спести притеснението.

— Съжалявам, приятели — започна той. — Това беше една наистина доста бурна вечер. Горкият мистър Пениман. Когато изпадне в подобен пристъп, той страда от тотална мускулна релаксация. Опасявам се, че той… — след което се наведе и прошепна нещо в ухото на младия мъж и на джентълмена от съседната маса.

Всеки от тях на свой ред прошепна нещо в ухото на съпругата си, а младата госпожица обясни тихо на баба си, която каза:

— О, горкият човечец, колко притеснително! — след което съобщи печалната истина в ухото на стареца, който седеше без да помръдва, с изражение на озадачено неодобрение.

— Какво, какво? — провисна челюстта му. — Изцапал си е… Мръсник такъв…

— Ама той не е можел да се устиска, за Бога. Било е напълно неконтролируемо.

— Така се случва с обесените — обяви на висок глас старецът.

— Да, мисля, че е вярно — прошепна Ендрю, отстранявайки се от масата, доволен, че старецът бе казал това. Новината вече се знаеше и в останалата част от заведението. Или поне посетителите си мислеха, че знаят.

Роуз го пресрещна, докато той се прокрадваше към кухнята.

— Какво, за бога, им каза за бедния мистър Пениман? — попита го тя.

— Ами — започна Ендрю. — Казах им единственото, което ми дойде наум: че той е получил пристъп и е загубил контрол над телесните си функции. Какво друго би могло да послужи за обяснение? Е, не става дума за престъпление. Все пак става дума за възрастен човек.

Роуз го изгледа внимателно.

— Какво имаше в гъмбо-то? Какво й сложи, за да я подсилиш?

— Абсолютно нищо! — заяви Ендрю обидено. — Ако искаш провери сама в тенджерата.

Роуз го направи. И наистина, на гъмбо-то й нямаше нищо. Беше превъзходна.

— Добре — съгласи се Роуз. — Недей да се възгордяваш, но дамата от вестника каза, че никога не се е хранила по-добре, нито се е чувствала по-уютно в ресторант.

— Така ли каза?

— Да, и двойката от другата страна на пътеката го потвърди. Очевидно твоята гъмбо се е превърнала в гвоздея на вечерта.

Ендрю престорено изви вежди. В този момент се отвори външната врата и през нея влязоха операторът и дървосекачът, който бяха оставили някъде своята техника. Лицето на Ендрю се помрачи и той понечи да излезе от кухнята, но Роуз го хвана за ръката.

— Поканих ги да изпият по една бира. Нека не усложняваме нещата. Казах им, че ще очакваме с голям интерес техния репортаж, ако решат да го излъчат, че се надяваме той да представи ресторанта ни в добра светлина и намекнах, че ако това не стане, ние ще предприемем съответните действия. Но не исках да задълбочавам по този пункт. Просто не исках да ги нервирам.

— А-а — проточи Ендрю, трескаво размишлявайки. — Да ги успокоим, така ли? С бира и приятелски разговор. Права си. Дявол да го вземе, ако искат могат дори да опитат от гъмбо-то. Струва ми се, че е в кръвта им да размахват камерите по този начин — той се усмихна на двамата мъже и ги покани с жест на една от свободните маси.

Половин час по-късно заведението беше почти празно. Освен Ендрю, Роуз и Пикет, бяха останали само двамата от KNEX. Леля Наоми се бе качила в стаята си, но не без помощта на Роуз по стълбите. Ендрю внимаваше във всяка своя дума пред двамата от студиото на кабелната телевизия. Беше ведър, безгрижен и леко небрежен. Допускаше, че двамата му събеседници са озадачени от случилото се тази вечер. Тези хора едва ли бяха допускали, че ще станат свидетели на подобни бурни събития.

Когато си тръгнаха, заведението беше обедняло с шест бири, но двамата изглеждаха напълно добронамерени. Изглеждаше напълно възможно да са преминали на тяхна страна. Може би това бяха обикновени добри хора, хванали се в мрежата на Пениман, без сами да знаят как и сега бяха напуснали вражеските редици благодарение на заведението, гъмбо-то, бирата и веселия разговор. На края Ендрю беше почти приятелски настроен към тях.

Пет секунди след като излязоха, се разнесоха викове. Ендрю, Пикет и Роуз изтичаха на улицата.

— Какво става? — извика Ендрю, мислейки, че някой може да го е нападнал. Може би Кен-или-Ед най-сетне бе окончателно откачил и отново се бе върнал. Нищо подобно, на улицата се виждаха само двамата и спореха на паркинга. Викайки. Китаецът направо беше побеснял. Нещо се било нахвърлило върху камерата му и бе разкъсало цялата лента. Нещо с нокти.

— Пак гадните котки! — викаше дървосекачът, изведнъж изтрезнял и вбесен.

Но не бяха котките, Ендрю бе сигурен в това. Някаква почти електрическа тръпка на радост и възбуда премина през тялото му и той изведнъж се почувства като човек сред приятели, като шаман, който може да призове вятъра или птиците и да ги изпрати по света със задача; като вълшебник, който може да накара дъбовете в гората да затанцуват. Рамката върху вентилационния отвор беше бутната настрани. Ендрю хвърли таен поглед към нея, без да смее да повярва, че това би могло да бъде истина, но знаейки, че не може да бъде нищо друго. Именно опосумът се бе разправил с лентата и бе потопил последния кораб на Пениман. Точно така — той се беше скрил под къщата. Ендрю различаваше мекия блясък на кръглите му очи под светлината откъм улицата. После той се шмугна на тъмно.

На улицата се виждаше куп размотана лента, накъсана, мръсна и провлачена едва ли не до брега и обратно. Няколко коли бяха минали през нея. Ендрю никога не би допуснал, че в една видеокамера може да има толкова много лента. Изглежда опосумът беше съумял да изтегли и последния инч от лентата, беше я дърпал, дъвкал и скачал отгоре й, а накрая я беше замотал из шубраците.

— Дявол да го вземе — промълви операторът, без да помръдва. На Ендрю му се стори, че е изплашен като човек, който трябва да отговаря пред някого. Пет минути по-късно двамата си тръгнаха, а развлачената лента беше събрана и натъпкана в една от кофите за боклук в задния двор.

Половин час по-късно Пикет също си тръгна, а Роуз изморена се бе качила в спалнята. Слава Богу, мина през главата на Ендрю, че утре ресторантът нямаше да бъде отворен. Дори само почистването щеше да им отнеме половин ден. И какво значи? Пениман беше дошъл така самодоволно, а си бе отишъл като парцал. Кен-или-Ед беше една човешка развалина. Заведението им щеше да бъде рекламирано с апломб в „Спокойна Разтуха“, да не говорим за „Хералд“ — вестника на Пикет. Пикет беше написал своя очерк още преди три дни не без помощта на Ендрю.

За последен път тази нощ Ендрю излезе навън, носейки втората готварска шапка, която бе надул до опасна степен и чинийка прясно мляко в ръка. Цъкайки с език пред вентилационния отвор, за да предупреди опосума, той остави чинийката на едно по-тъмно място и после заобиколи към предния вход на къщата.

В дневната на семейство Фицпатрик светеше, но когато Ендрю тръгна да пресича улицата, лампата изгасна, сякаш го бяха видели и може би искаха да се скрият зад завесите и тайно да наблюдават. Той остана на тротоара. Издутата шапка се поклащаше над главата му, осветена от уличната лампа, подобно на купест облак, духан от морския бриз. В следващия момент той се обърна и тръгна в обратна посока доволен от мисълта, че те просто не знаят какво да си мислят за него. Беше убеден, че тази гледка — той, застинал в полунощ на тротоара с плаващата над главата му шапка — е много над способността им да проумеят. Да, много повече, отколкото им позволяваха умствените възможности.

Абсолютно задоволен от края на вечерта той тихо влезе обратно у дома и тръгна по стълбището към спалнята и леглото.

14.

Когато се събуди рано сутринта много преди съмване, лъжицата беше в джоба на панталоните му. Тя падна и издрънча в краката му, когато той се наведе да ги вземе. Кой я бе оставил там? Котките? А защо не, помисли Ендрю, пристъпвайки на пръсти в спалнята. Котките най-вероятно бяха долу и играеха на карти с папагалите, опосумите и жабите, обмисляйки заговор срещу Съветите.

Роуз още спеше, а къщата бе тъмна и смълчана. Ендрю слезе долу, излезе на задната веранда, свали тухлата и капака от аквариума на жабата и зарови лъжицата сред камъчетата, с които бе посипано дъното, поставяйки като допълнителна маскировка парче вкаменено дърво над това място.

Жабата си плуваше напълно невинно както обикновено, сякаш изобщо не бе провалила плановете на един маниак снощи, но не пропусна да се скрие сред евкалиптовите цепеници, преди Ендрю да я намери и сложи обратно в съда. Жабите, мислеше си Ендрю, са абсолютно непроницаеми създания. Ендрю искаше да достави на жабата удоволствие по някакъв специален начин, но нищо не му идваше наум. Така че жабата се спусна на дъното, настани се върху вкамененото дърво и обърна към Ендрю безизразния си взор като наемен убиец специалист по бойните изкуства, който не крие сериозните си намерения. Беше напълно ясно, че който и да посмееше да опита да вземе лъжицата, трябваше да се справи най-напред с нея и щеше да съжалява, че се е осмелил.

Доволен от резултата, Ендрю се хвана на работа и час по-късно продължаваше да мие в мрачно настроение мръсните чинии в кухнята. Прозорците бяха разтворени, той долавяше познатата смесица от мирис на пустиня, дъх на пелин и аромат на разпукващи се сапунени мехурчета, характерна за бриза, носещ се откъм Санта Ана. Заведението беше вече почистено и масите подредени отново, въпреки че трябваше да чакат чак до следващия петък. На плота до него мълчаливо лежеше евтино „уоки-токи“, чийто звук бе усилен до максимум.

Кризата вероятно щеше да се разрази точно днес. Търсенето на съкровището бе насрочено за довечера. Луната щеше да бъде пълна. Утринните лъчи над покривите на изток излизаха като от кървава рана и се размиваха в небето, а въздухът тежеше от пеещия вятър. Две малки земетресения разтърсиха земята малко след два сутринта, последвани от трето два часа по-късно — дълбоко и разтърсващо, което ги бе накарало да скочат в леглата, изтръгнати от дълбокия си сън. Още при първото земетресение Роуз бе станала и се бе разходила из къщата, убедена, че е чула долу нещо да пада на пода. Странно, но по време на третото не се бе събудила, но то бе разсънило Ендрю достатъчно, за да се захване със заведението.

Никога преди не се бе чувствал така изпълнен с предчувствия, с абсолютната сигурност, че всичко на този свят е свързано, че подобно на Пикетовите пръстени и змии всичко се върти в един огромен сложен порядък — вятърът, ритмичното разбиване на океанските вълни, реещите се над главите чайки, далечните крясъци на папагалите, приглушените от земната твърд отгласи на подземни катаклизми — и всичко това е взаимосвързано, представлявайки едновременно с това материализация на нещо още по-голямо, макар и невидимо, нещо надвиснало над тях.

И ако призовяха Ендрю, той щеше да откликне, забравяйки за дивотиите с въдиците и живарниците, пълни с глупости. А ако настъпеше утрешния ден, Роуз щеше да го разбере. Макар сега да мислеше, че той не е с всичкия си, по-късно тя щеше да го разбере. Защото вятърът откъм Санта Ана носеше със себе си съдбата му над стари вестници, прах и окапали листа.

Вече бе спирал пред прозореца половин дузина пъти, наблюдавайки небето да просветлява, чудейки се на студената, смълчана утрин. Някъде в полите на хълмовете, недалеч от планините Сан Габриел, бе избухнал пожар и въпреки яркото изгряващо слънце, северозападният хоризонт оставаше катранено черен. Усещаше странна отмалялост, някаква лекота и слабост, сякаш тялото му бе изрязано от стиропор и оплетено от онзи пушек, който се виеше над хълмовете. Ако имаше късмет, щеше да е свършил с чиниите и дори може би щеше да е измил умивалника, преди да са му позвънили, така че когато Роуз надникнеше и видеше, че пак го няма, поне щеше да разбере, че не се бе мотал без работа и че не е оставил поредната бъркотия за мисис Гъмидж.

И точно когато бършеше последната чаша, от „уоки-токи“-то се разнесе пукот. Ендрю натисна бутона за разговор и каза:

— О.

— Излезе — беше гласът на Пикет.

Ендрю хвърли на земята кърпата за подсушаване.

— Чака ли го такси?

— Откъм твоята страна. Би трябвало да го видиш през прозореца. Но не си губи времето. По-добре излез отзад и заобиколи пред портичката на градината. Аз съм легнал на седалката. Не тръгвай към моята кола, преди да ти свирна. Но тогава тичай с всички сили, за да го прехванем. Той е взел със себе си торбичката с монетите.

— С монетите ли?

— Не си ли спомняш онази торба с десетачета в чекмеджето му? Е, взел ги е със себе си.

Ендрю изключи устройството, пъхна го в джоба на палтото си и порови из килера за провизии които да вземе със себе си. После, без да гаси светлината, за да не привлече ненужно вниманието на Пениман, той се измъкна тихо през задната врата, прекоси с няколко скока буренясалата градина на мисис Гъмидж, бутна портичката и надзърна покрай ъгъла точно в мига, когато таксито се отдалечаваше. В същия миг Пикет натисна клаксона, изправи се на седалката и включи двигателя на своя шевролет. Ендрю се понесе и секунди по-късно скочи в отворената врата на колата, а Пикет потегли на скорост.

Последваха таксито по магистралата Пасифик Коуст и оттам излязоха на „Сийл Бийч булевард“. Движението още не бе оживено, така че се придържаха на около двеста ярда зад него. Ендрю разкъса опаковката пуканки, изтръска малко в шепата си и се захвана звучно да ги унищожава една по една. — Какво още имаш? — попита Пикет.

— Я да видя — потупа се Ендрю по джобовете. — Замразен чипс и меденки.

Пресякоха Уестминстър, докато Пикет шофираше с лявата си ръка и изтръскваше в устата си с дясната съдържанието на плика с меденките.

— Обзалагам се на десет цента, че знам къде отива.

— Разбира се, че отива там. Но какви са намеренията му? Смята ли и той да копае?

Пикет сви рамене.

— Не знам дали не е по-добре да се отправим за „Спокоен Свят“ и да събудим чичо Артър. Може би той ще иска да узнае, че играта започва.

— По-добре да не го правим — възрази Пикет. — Мисля, че сега по-важното е да го проследим. Иначе може да пропуснем всичко интересно. И освен това след онзи ден не знам дали на портала няма да ни чакат с нетърпение. Не можем да си позволим да се забъркваме в неприятности. Не сега.

Ендрю кимна и пусна празната кутия в морето от боклуци, книги и якета на пода. Точно тогава таксито спря на паркинга пред пазарния комплекс на „Спокоен Свят“. Пикет мина с колата си покрай него, насочи се нагоре по една странична уличка и спря точно пред магазина за понички на мисис Чапман.

— Наведи се — нареди той.

И двамата се снишиха. Ендрю можеше да види над облегалката на седалката Пениман, който почукваше с бастуна си през паркинга, запътил се към далечния банкет на улицата откъм петролното поле. След малко той се скри от погледите им зад ръба на стена от сгуробетон. Ендрю и Пикет изскочиха от колата, притичаха до стената и надникнаха над нея. Пениман подбираше пътя си и вятърът вдигаше в краката му малки вихрушки прах.

— Само за секунда — каза Ендрю и се стрелна към магазина за понички.

— Две с глазура — съобщи Пикет в гърба му. — И забрави за кафето. Може да ни се наложи да бягаме.

Няколко минути по-късно Ендрю се върна, опитвайки се да напъха странично в устата си една от пухкавите адски вкусни понички на мисис Чапман.

— След първите шест ще си почина — обяви той и поднесе на Пикет отворения плик.

Пикет измъкна една поничка за себе си.

— Насочил се е към петролното поле в участъка срещу парогенератора, където Артър пусна костенурките си. Сега още няма никакъв смисъл да го следваме там — ще ни забележи моментално. Но когато навлезе из олеандрите…

— Точно така — съгласи се Ендрю, гледайки над оградата. Пениман вече се беше отдалечил доста и завиваше към полето.

— Ето, сега навлиза — съобщи Пикет. — Броим до десет!… Хайде! — Двамата се втурнаха приведени по пътя, завиха към петролното поле и района на старата сонда, а след това се скриха зад планината от палети, иззад която бяха наблюдавали манипулациите на чичо Артър с костенурките.

Пениман надникна през шубраците на олеандрите, после се наведе и изчезна сред тях.

Пикет сложи ръка на рамото на Ендрю:

— Нали го видя къде влезе? Даваме му секунда. Да вървим!

Отново се втурнаха, стараейки се да го правят колкото може по-тихо, убедени, че Пениман не може да ги види, но обезпокоени, че може да ги чуе. Вятърът все пак щеше да заглуши стъпките им. Олеандровите храсталаци бяха гъсти и преплетени, обхващаха един участък от пътя около петнайсетина ярда широк и от три ярда разстояние изглеждаха като непревземаема стена. Но веднага зад листака някой бе изсякъл тунел и човек можеше да мине под най-външните клони, излизайки след малко в задната част до плетената ограда. Олеандрите се бяха сплели с оградата, така че с течение на годините старата ограда от бодлива тел бе станала едно цяло с шубрака.

— Ето го — прошепна Ендрю.

Той различаваше мястото, където оградата беше разсечена и запретната от едната си половина, за да бъде пристегната с обикновена тел. Образуваше се нещо като врата на панти, а отвореното крило се задържаше в това положение от клоните на олеандрите. Телта, използвана за придържане, беше лъскава и чиста и най-вероятно бе вплетена в мрежата на оградата преди не повече от месец-два. От другата страна на оградата се намираше територията на флотския арсенал, половината засадена с домати, другата половина — угар, очакващ есенните тикви. Колчетата на доматите бяха единствената възможност за прикриване, така че бе изключено да продължават по-нататък, защото щяха да бъдат видени. Освен това те самите можеха да виждат като на длан Пениман, който пристъпваше през буците пръст на браносаната нива. На известно разстояние в западна посока се виждаше облак прах, оставен от трактор, разораващ земята, а на изток се издигаха зелените гърбици на бункерите с оръжия.

Ушите на Ендрю долавяха бръмченето на мухите и слабото жужене в далечината на невидим самолет.

— Боже, колко е самотно тук — прошепна той и довърши втората си поничка.

Пикет мълчеше.

— Какво прави той, как мислиш? — Ендрю захапа третата и веднага разбра, че повече не му се иска. Нямаше как, доизяде я, питайки се откъде бе в него тази страст към поничките и защо не можеше да ги остави на мира.

— Гледай — каза Пикет.

Ендрю погледна и веднага разбра какво правеше Пениман. Той буквално засяваше полето със сребърни моменти — хвърляше ги с цели шепи. После се премести двайсетина фута по-нататък, продължавайки да разпръсква десетачетата в широк кръг, който явно щеше да го изведе обратно при олеандрите.

— Но какво, за Бога…? — промърмори Ендрю.

— Същото както костенурките, пристегнати с колани — обясни Пикет. — Целта е да бъдат привлечени двата сребърника.

В същия миг Пениман откри една от костенурките. Те го видяха да я вдига и после веднага да я пуска, когато създанието героично се изпика върху обувките му. Ругатнята му ясно прозвуча в неподвижния въздух. После той отново се наведе и започна да прави нещо с животинката, явно сваляйки сребърния й колан, преди да продължи посева със следващата шепа десетачета. Вече гледаше в краката си, внимавайки за следващи костенурки.

Към седем и половина си бяха у дома след половин дузина кафета в „Кука за котле“. Вятърът откъм Света Ана се бе усилил и въздухът беше изпълнен с шумоленето на клони, примесено с най-различните случайни удари и трясъци на един оставен на волята на вятъра. Ендрю се качи да посети леля Наоми, носейки със себе си нова купичка с „Уийтабикс“ и всичко необходимо за всеки случай. Както можеше да се очаква, тя седеше на прозореца и наблюдаваше океана пред няколкото съседски покрива. Две от котките й седяха до нея.

Прибоят стоварваше вълните си в основите на кея, гребените на вълните облизваха дъното му и се пръскаха на бяла пяна от поривите на духащия откъм брега вятър. Дълги застрашително надигащи се вълни се разбиваха на около двеста ярда от брега, пречупваха се в разбушувалия се океан, бързо набираха мощ отново и се стоварваха в плитчините с гръм, който сигурно се чуваше на мили оттук. Спасителите бяха оградили с кордон входа за кея; който стенеше под натиска на стихията. През почти равни интервали откъм хоризонта се надигаше могъща вълна, бързо се приближаваше и се разбиваше в перилата на кея, блъскаше водите си известно време около караулката в самия му край и после се изтегляше в пенливи струи за нова атака. Плажът беше почти изцяло под водата, а приливът продължаваше да се надига.

Радиото на леля Наоми работеше. Съобщаваха, че земетресенията от ранната утрин са били с епицентър в хълмовете на Холивуд и че има поражения в зоологическата градина. Избягалите животни — главно маймуни и свине — бродели из Грифит Парк, макар някои да бяха съумели да се доберат през хълмовете до уличките на китайския квартал. Прилепи на ята бяха излетели от каньоните, напускайки досега неизвестни пещери и разломи, а сухото корито на Лос Анджелис ривър се бе напукало като черупката на орех, освобождавайки ручейчета подземна вода през множеството пукнатини.

— Напомня малко за звука на първата тръба, а? — изкоментира Ендрю, допълвайки купичката с ядки.

Леля Наоми кимна:

— Никога не съм си помисляла, че ще доживея да го видя — тя потупа една от котките, която гледаше втренчено към купичката с ядки.

— Ще дойдеш ли с нас да търсим съкровището тази нощ?

— Чувствам се много изморена — поклати тя глава.

— Може би доктор Гарибалди…

— Доктор Гарибалди вече не се занимава с моя случай — отговори тя с пренебрежителен жест. — Предполагам, че е рак… цялото това кървене… а той е такъв глупак, че не може да го разбере.

Ендрю не знаеше какво да каже. Някак незабелязано и за него самия той беше заобичал леля Наоми и всичките й котки, може би защото бе разбрал какво я беше движило през годините, или още по-точно, защото бе разбрал какво й бе пречило през годините. Тя се бе превърнала в негов съмишленик, особено с нейния ентусиазъм към ядките „Уийтабикс“ и радостта, която изпитваше от чаша кафе. Беше се оказало, когато той се бе потрудил да й обърне внимание, че съвсем не е глупачка и че без никакво съмнение много добре разбираше какво прави той с парите, които му даваше в аванс… и не просто разбираше, а може би дори… одобряваше?

Снощи, преди да отворят за посетителите, тя надълго и нашироко беше говорила, при това напълно сериозно, на тема чаши за пиене, споменавайки за разликите във вкуса на бирата, когато се пие от халби и от бутилки, непропускайки да вмъкне една тънка забележка относно незаслужено пренебрегваните добродетели на хартиените чаши. Той бе рискувал да сподели за войната, която бе водил с чашите за уиски в кухненския бюфет, и тя му бе предложила да помогне. Оказваше се, че е пълна с философия и е съвсем наясно, че всички малки всекидневни удоволствия, всички чудесни дреболии, са, както сама се бе изразила, украшенията на човешкия дух. Ендрю чувстваше, че се просълзява, мислейки сега за всичко това.

— Ами — започна той, — Пикет и аз ще отидем там. Да копаем за съкровището, искам да кажа. Според мен, ще стане голямо приключение.

— Може би по-голямо, отколкото би ти се искало — каза леля Наоми.

Настъпи мълчание. След това по радиото отново започнаха да бърборят за някакво сблъскване в морето, за рибарска лодка, която била излязла към Сан Педро и опитвайки се да се пребори с вълнението, се сблъскала край носа на остров Каталина с огромен, покрит с ракообразни кит…

Ендрю се замисли.

— Има нещо във вятъра — обади се той.

— И в океана — тя помълча, преди да продължи: — Защо не отделиш малко време днес на Роуз? Неделя е. Изведи я на разходка. Ето, вземи — тя взе портмонето си от нощната масичка бръкна в него. — Яжте навън — тя му подаде четири двайсетачки и затвори пръстите му върху тях, без да се главоболи този път да ги записва в бележничето си.

Нощта падна рано. Сякаш нямаше време за здрач. Над развълнуваните води на океана се издигна пълна луна и хвърли сребристото си сияние над браздите на нивата за тикви, където двеста-триста души се движеха насам-натам, вечеряха на открито и говореха с приглушени гласове. Апокалиптичното време някак бе свалило градуса на карнавалната атмосфера, която Ендрю беше очаквал. Сякаш хората, насядали кой където завари, долавяха напрежението във въздуха. Когато от време на време някое от децата надигнеше глас, това звучеше също така неуместно като в църква и от него нощта сякаш започваше да вибрира.

Някой бе дотъркалял варели за петрол, пълни с нарязани дъски за строеж, които бяха полети с бензин и запалени, така че тук-там из паркинга се издигаха пламъците на някаква имитация на лагерни огньове. Кой знае защо ефектът беше странен и почти навяваше мисълта за надвиснал катаклизъм, вместо да топли и създава ведро настроение.

Когато пристигнаха с метрополитена, Ендрю имаше усещането, че хората едва ли не трябва да му аплодират, сякаш бяха длъжни да знаят кой точно е той. Но те нямаше да повярват, дори ако им се кажеше, и изглеждаха настървени да копаят и да намерят херметически запечатания пръстен или талоните за вечеря в ресторанта с морска храна. Бяха донесли значително количество инструменти за копане. Децата носеха градински лопатки. Ендрю беше взел лъжицата, а Пикет бе с празни ръце.

Забелязаха Пениман веднага, защото той вървеше сам на около петдесетина ярда от останалите. Някъде в началото на колоната паркирали коли се виждаше таксито му. Шофьорът седеше вътре и четеше вестник. Пениман вървеше леко накуцвайки, сякаш имаше нещо в обувката си. Ендрю бе готов да се обзаложи, че става дума за някакво забранено от правилата иманярско устройство, но съзнаваше, че нищо не може да се направи. Основните играчи тази нощ нямаше да се съобразяват с правилата. Те само привидно щяха да бъдат спазвани, доколкото бе възможно.

Между разпалените огньове бяха изнесени две маси със сгъваеми столове. Край тях насядаха половин дузина дами, приличащи на пенсионерките от „Спокоен Свят“, и започнаха да прибират от всекиго по пет долара, давайки в замяна билети и малки карти, готови да отметнат в дългите списъци намерените съкровища. Ендрю позна в една от жените посетителката, която щеше да пише във вестника, но не й се обади, защото бе прекалено неспокоен за дребен светски разговор. Така че след като двамата с Пикет платиха билетите си, бързо се отправиха към пътеката, която отвеждаше в полето, където колелата на една червена електронна кола вдигаха малък облак прах. Колата, подскачаща по неравностите на пътеката, возеше най-стария човек на земята. Чичо Артър най-сетне бе благоволил да се появи и Ендрю беше безкрайно доволен да го види.

Задоволството му обаче се поизпари, когато старецът с мъка бутна вратата навън и се смъкна от колата. Беше рошав и раздърпан и изглеждаше толкова стар, че като нищо би могъл да мине за разопакована мумия в стъклена кутия. Ендрю и Пикет спряха като вкаменени. Гледката уби в зародиш опита на Ендрю да махне приветствено с ръка. Пикет обаче направи крачка напред и вежливо се здрависа, без да успее да скрие удивлението си от челото на чичо Артър, върху което съвсем отчетливо се виждаше розов знак във формата на кръст. Ако Пикет и Ендрю не знаеха онова, което знаеха, сигурно щяха да го възприемат за белег.

Тихата нощ изведнъж бе разтърсена от глас зад гърба им, който изрече:

— Ти!

Ендрю се извърна рязко и видя мистър Пениман, който гледаше към челото на чичо Артър.

За един кратък миг сълзливите очи на чичо Артър се избистриха и той погледна остро към Пениман.

— Аз — отговори той простичко.

Пениман се изсмя гръмогласно и на Ендрю му се прииска да го цапне по мутрата. Но това вече беше отминал етап и тази нощ нямаше да има време за подобни неща. Използвайки възможността да го огледа отблизо, Ендрю видя, че Пениман е препасан в безвкусен колан от сребърни долари в тройна редица, пристегнат върху сребърна ризница. Този път беше оставил бастуна си, но се подпираше на сребърна лопата. Той с нищо не показа, че е забелязал присъствието на Ендрю и Пикет, но изглеждаше доволен, че най-сетне е разбрал, кой е действителният му противник. Обърна се и закуцука към събралата се тълпа, която се натискаше в очакване на старта пред ограничителното въже.

— Лъжицата е в колата — прошепна Ендрю, когато Пениман се отдалечи достатъчно.

— А? — наведе се към него чичо Артър, опрял треперещата си ръка на фуния върху ухото.

— Казвам, лъжицата е в нас!

— Проклета луна! — въздъхна старецът, но дори това усилие го разтърси целия. Той отстъпи крачка назад, едва не се спъна и затвори очи за момент.

После примигна към двамата приятели, сякаш се събуждаше, и изгледа Ендрю с присвити очи.

— Едно време бях в Албърта35 — каза той, кимайки.

Ендрю преглътна с труд, мъчейки се да разбере каква беше тази работа с Алберта. Нещата кой знае защо не се връзваха едно с друго. Може би чичо Артър още не бе казал онова, което бе важното…

Но изглеждаше, че го е направил. Той стоеше пред тях, примигваше начесто и се клатеше под вятъра.

— Строяхме път — поясни той.

— Аха — намеси се Ендрю. — Говорехме за лъжицата…

В същия миг се разнесе експлозия — кълбо жълт огън освети целия западен хоризонт, сякаш целият Лонг Бийч бе хвръкнал във въздуха.

— Петролен пожар! — извика Пикет. — Изглежда, е на Сигнал Хил!

Друга експлозия разтърси нощта и нов език светло син пламък се изтръгна и облиза небето. Нощта изведнъж се събуди с писъка на сирени, а от изток полъхна горещ вятър.

Тълпата стоеше безмълвна. Ако бе побягнал, макар и само един, всички щяха да го последват. Но цяла минута изтече и хората гледаха замръзнали, невярващи на очите си. Постепенно осъзнаха, че нищо не може да се направи и няма къде да се бяха. Пожарът не представляваше заплаха, той беше на няколко мили оттук. А и те бяха платили по пет долара… Старицата-журналистка дръпна въжето и пусна всички на полето, крещейки за купчини монети, диамантени пръстени, играчки. „Ура!“, извика някой и изведнъж всички се оживиха и разтичаха, сякаш от запад ги осветяваха фойерверки, а не избухналите резервоари с гориво.

Чичо Артър отново погледна с присвит поглед Ендрю и попита:

— Ти синът ли беше?

— Господ да ни е на помощ — прошепна на себе си Пикет.

— Аз съм племенникът — обясни Ендрю. — Помните ли ме?

— Разбира се — отговори старецът. — Естествено. Брадатия, с овцете. Отряза ли я?

— Какво да отрязвам? Аз не нося брада.

— Имахме едно устройство — започна той, мислейки напрегнато, — което можеше да ти изгори цялата брада. Направо можеше да ти изпече главата като картоф, ако не внимаваш. Предлагах го по домовете. Мисля, че го предлагах. Как бих искал сега да имам едно такова в ръцете си — той изгледа Пикет с особено тежък поглед. — Споменах ли, че съм бил в Алберта? Защо не избръснеш тези проклети смешни мустаци? — поинтересува се той. — Изглеждаш като проклета стоножка.

— Донеси лъжицата — каза Пикет, усмихна се и кимна на чичо Артър. После сръчка Ендрю така, че едва не го запрати към колата. — Седнете, сър! Ще ви бъде по-леко.

— Ох — махна отвратено с ръка чичо Артър към него и се отпусна на седалката на колата си. Бог му беше свидетел колко далече беше стигнал, но неговата роля във Войната за сребърниците се изчерпваше, поне за тази нощ.

— Проклетата луна! — изсъска Пикет, докато Ендрю забързано се връщаше с лъжицата в джоба си. — Защо всичко трябваше да се случва точно тази нощ?

— Не знам дали не трябва да се погрижим за него. Да повикаме някого — Ендрю погледна с тъга към стареца, чиято глава се бе отпуснала върху гърдите му. Той изглеждаше дълбоко заспал и дишаше с труд.

— Нали е на две хиляди години — каза Пикет и се отправи към полето. — Няма да умре, преди да му е дошло времето, а ако е дошло, нека Господ да е на помощ на всички ни. И всички лекари на света не биха стрували и монетата в телефона, с която да ги повикаш.

В продължение на цял час късметът не ги споходи. Ендрю носеше лъжицата в задния си джоб, но това не му харесваше. Винаги му се бе струвало, че в нея има нещо отвратително, но сега се чувстваше така, сякаш в задния му джоб бе намерил убежище някакъв пулсиращ отровен гущер. Топъл при това и то не защото беше притиснат до плътта му. От десет минути насам беше ставала все по-гореща и по-гореща, така че накрая се наложи да я извади и увие в носната си кърпичка. След това се бе поохладила, за да се нагрее и охлади още два пъти, докато се препъваха по браздите на нивата.

Хората около тях щастливо копаеха осветената от луната земя. Чуваха се писъци и крясъци. Едно момче изтича покрай тях, виейки от възторг, притиснало до гърдите си малка пластмасова кутийка, пълна с фалшиви диаманти. Друго размахваше шепа кристали за полилеи. Слаба жена в прекомерно къса рокля изрови голям колкото юмрука й аметист, после тихо изруга и го хвърли обратно в дупката, а миг по-късно малко момиченце, което едва ли имаше четири годинки, го вдигна и заразглежда на лунната светлина, възхитено от мекото сияние на камъка. Около половин час след старта от края на полето се разнесе възторжен крясък. Диамантеният пръстен беше намерен. Половината от търсачите си тръгнаха, ръмжейки недоволно.

Навсякъде можеха да се намерят сребърни десетачета, пръснати безразборно. Ендрю и Пикет намериха костенурка без колан, която съвсем целенасочено се бе запътила към заграждението. Оставиха я да върви където пожелае. Стана един часа. Пениман неуморно се трудеше: можеха да го видят методично да забива сребърния връх на лопатата си в изчислени от него точки.

Точно тогава лъжицата започна отново да се нагрява. И Ендрю започна да схваща за какво ставаше дума. А ставаше дума, при това буквално, за детската игра „топло-студено“. Щеше да заложи на това предположение. Спряха да бродят неориентирано и започнаха да следват сигналите на лъжицата, преструвайки се заради Пениман, че нямат нищо предвид. Когато минаха покрай стареца, на не повече от десетина фута, върхът на сребърната му лопата застина във въздуха, а дръжката се завъртя, отскубна се от ръцете му и цялата лопата се заби на шест фута от него, така че острието й потъна в почвата.

— Да вървим! — прошепна Пикет настойчиво и Ендрю се престори, че не е забелязал странното поведение на Пенимановата лопата. Когато го подминаха и отново обърнаха глави, той трескаво копаеше сред облак прах, разхвърляйки големите буци настрани.

— Лъжицата ли беше причината за това? — попита Ендрю.

— Трябва да приемем, че е така — каза Пикет. — Или е намерил една от монетите. Но дори да е така, ние не можем да се откажем. Не можем да се бием с него. Не още. И още по-малко можем да го правим, докато носиш лъжицата в задния си джоб. Защото по този начин той може да свърши, като спечели всичко. Още ли е гореща, или започва да се изстудява?

— Направо пече — отговори Ендрю. — Ох!

— Там! — извика Пикет тихо.

Между буците блестеше с отразена светлина къс сребро. Наведоха се да погледнат. Лъжицата в джоба на Ендрю започна да вибрира и той трябваше да се пребори с неудържимото желание да я измъкне оттам и да я захвърли колкото може по-далече. Струваше му се, че тя тежи цял тон и притиска краката му в изкопаната земя с такава сила, че той ще си остане прикован на място.

Оказа се костенурката, която Пикет бе видял. Беше полузаровена, сякаш се бе опитала да преспи останалата част от пролетта. На гърба й се виждаше нарисуваният вече поолющил се пейзаж и беше пристегната с колан от среброто на навахите.

— Внимавай — предупреди Ендрю, когато Пикет се наведе, за да я вдигне от земята. — Нали помниш какво се случи на Пениман тази сутрин?! — Мисълта за Пениман напомни на Ендрю, че старецът може като нищо да ги наблюдава, затова той пристъпи зад гърба на приятеля си, за да го заслони. Не си струваше да се саморазкриват пред Пениман в този момент. Ендрю видя, че той продължава да копае, макар и вече не така настървено, сякаш се бе поуморил.

— Мили Боже — промърмори Пикет. — Ще погледнеш ли това?

От долната страна на костенурката, залепена сякаш по магнитен път за колана, имаше топка слепени десетачета, голяма колкото портокал. Пикет я откъсна и преобърна в ръката си, накланяйки я под лунната светлина. — Ето едната — каза той, прокарвайки пръст по периферията на една по-голяма монета, която се открояваше сред десетачетата. — А, не, и двете са тук. Залепили са се като сандвич една за друга. Имаме и двете.

Ендрю натисна с ръка джоба си, в който лъжицата се дърпаше и танцуваше. Беше сигурен, че ако не я натиска, тя ще откъсне джоба му. И двамата продължиха да бродят, преструвайки се, че все още търсят. Пениман сериозно се бе вживял и мушкаше наслуки с лопатата — беше се отказал от дупката, която с такова настървение бе копал допреди малко. Ендрю беше сигурен, че всеки миг той ще се сети какво се бе случило с лопатата му и ще се нахвърли върху тях. Без никакво съмнение той щеше да изпита безкрайно подозрение, когато те напуснеха нивата и се отправеха към дома. Почти всички си бяха тръгнали вече, но Пениман сигурно си мислеше, че Ендрю и Пикет ще стоят докато успеят или докато не признаят поражението си. Затова да си тръгнат, значеше да признаят, че са успели.

Лагерните огньове бяха изгаснали. Самотен газов фенер гореше на масата, където старицата от редакцията на „Спокойна разтуха“ четеше книга. Тя махна радостно на Ендрю, посочи към списъка на масата и разтвори широко очи, питайки се дали не бе намерил нещо хубаво. Той също й махна в отговор, събрал цялата си воля да изглежда спокоен и може би едва-едва разочарован, макар в действителност вътрешно да се тресеше от безпокойство. Ако Пениман не ги бе видял да говорят с чичо Артър, ако не беше видял кръста на челото на стареца, тогава съществуваше минималният шанс да си помисли, че те са дошли просто за да се поразсеят с изкопаване на фалшиви скъпоценности и дребни монети и сега си отиваха у дома, защото са уморени, както всички останали хора.

Сега положително всичко ще разбере, мислеше си Ендрю.

— Сложи топката с десетачетата в багажника — каза той на Пикет, докато двамата забързано се отправиха към метрополитена. — Аз ще взема лъжицата отпред при нас.

— Добре — съгласи се Пикет. — Нека бъдат разделени. И нека потеглим оттук сякаш нищо не е било. Само ако Пениман се опита да ни настигне и се хвърли към таксито, само тогава ще настъпиш педала.

Те затвориха капака на багажника, качиха се в колата и потеглиха.

Ендрю се насилваше да кара бавно по неравностите.

— Какво по дяволите прави онзи?

— Мисля, че… Да. Намери я. Костенурката. Трябваше да вземем с нас проклетия колан! Защо, дявол да го вземе, забравихме да вземем колана? Сега вече знае. Захвърли лопатата си настрани. Идва насам. Сега настъпи яко!

И Ендрю настъпи, превключвайки на втора, понесъл се към края на черния път.

— Само да не заседнем в нивата! — предупреди го Пикет, когато се забодоха в една бразда.

— Нали ме познаваш — ухили му се Ендрю и измъкна колата на заден ход, — страшилището на „Спокоен Свят“.

И метрополитена се понесе като камила през пустинята. Светлините на магистралата светеха пред тях, където все още имаше няколко самотни коли, пълни с хора, които се чудеха къде да отидат. Луната беше жълта и огромна и сякаш отразяваше пожарите, които бушуваха на север и запад. Сигнал Хил беше целият в пламъци и представляваше раздухвана от вятъра огнена топка. Гумите на колата изхвърляха назад камъчета и пръст.

— Каква нощ! — прошепна Пикет.

— Точно каквато би трябвало да очакваме — каза Ендрю. — След нас ли са?

— Да. Не. Виждам фаровете му.

Метрополитена се сгромоляса на платното на магистралата и със свистене на гумите се понесе наляво по „Студебейкър роуд“.

— Тук е много открито — оплака се Ендрю. — Нито има къде да се скрием, нито можем по някакъв начин да се отървем от него.

— Просто карай, както никога не си го правил! Аз ще следя за полиция.

И Ендрю потегли към дома. Ако се стигнеше до схватка, той искаше това да стане на познат терен, в близост до съюзници — Роуз и леля Наоми. Освен това брегът неясно защо го привличаше… с кея и с разбиващите се вълни. Беше настръхнал от течащия във вените му адреналин. Сетивата му бяха изострени и той се чувстваше уверен. Вече чуваше океана, който се блъскаше като огромна раковина и да въздишаше със звука на рухващи епохи.

Те прелетяха по магистралата и завиха назад по „Пасифик Коуст“ към река Сан Габриел.

— Виж! — извика Ендрю.

— Какво, какво? — Пикет въртеше глава във всички посоки и се взираше Бог знае в какво наистина.

Ендрю беше видял прасе — огромно, голямо колкото малък хипопотам. Излизаше от леглото на реката и се отправяше към околия Ориндж. То се заклати на прекомерно малките си копита, вперило невиждащ поглед, макар че погледна за миг метрополитена, който профуча покрай него. Ендрю намали, двамата извиха шии и без да може да обясни защо, Ендрю махна с ръка над покрива на колата и примигна със светлините. След малко колата навлезе в града.

— Върви в нашата посока! — извика Ендрю ликуващ по неясни причини.

— Да — въздъхна Пикет. — Това е добър знак. Не виждам Пениман. Сигурно сме му се изплъзнали. Измъкнахме се оттам в последния възможен момент.

Завиха на ъгъла с „Мейн Стрийт“, после надолу по малка уличка и накрая се озоваха пред дома. В кухнята светеше. Несъмнено леля Наоми или Роуз ги чакаше и хапваше, за да си запълни времето.

Оказа се мисис Гъмидж. Ендрю беше смаян. На плота лежеше пластмасов плик, пълен с бял прах. На печката беше сложен чайника, а на плота се виждаха още чашата за чай на леля Наоми и кутия чай марка „Ърл Грей“.

— О! — извика тя и хвърли кърпата, която държеше, върху пластмасовия плик. Но Ендрю вече го бе познал. Тя не бе реагирала достатъчно бързо. Това отровата за плъхове с антикоагулиращо действие, с която той така наивно си бе мислил, че ще може да заблуди Роуз преди една седмица. Мисис Гъмидж я бе извадила от кофата за боклук. Останалото беше ясно: думите на Пениман за „лични вендети“, настойчивостта, с която мисис Гъмидж преследваше леля Наоми да пие чай, чаша след чаша, необяснимите вътрешни кръвоизливи, от които тя страдаше…

— Убийца! — изрева Ендрю, дръпна настрана кърпата и изпразни съдържанието на плика в умивалника. Отвори и двата крана, проклинайки се за глупостта, с която…

— Недей! — извика на свой ред Пикет, махайки с топката десетачета. — Това е улика! Не я изливай в умивалника!

— Ау! — изкрещя Ендрю и се плесна по задния джоб. Оттам се издигаше дим, придружен с острата миризма на изгоряла тъкан.

— Лъжицата! — кресна Пикет, а Ендрю замахна с ръка, издърпа димящата носна кърпичка и моментално пусна лъжицата на пода, където тя подскочи, за да се доосвободи от кърпичката, и започна да се върти бързо, все по-бързо и по-бързо, като побесняла стрелка на компас.

Мисис Гъмидж скочи от стола си. Хвърли се покрай Ендрю, който се опита да й прегради пътя, но тя се хвърли върху въртящата се лъжица, разбрала какво е това и жадна да го притежава. Ендрю я ритна настрани към задната врата и аквариума на жабата, после се обърна, за да я прогони.

— Изведи я оттук! — извика той на Пикет.

Мисис Гъмидж отстъпи към дневната, сякаш предавайки се, но изведнъж рязко се извърна, отвори чекмеджето с ножовете и извади от него голям нож за разфасоване на месо. Без нито дума, тя замахна към Пикет, който се изви и отскочи назад. Изумен от наглостта й, Ендрю изостави преследването на лъжицата, сграбчи керамичната кана до ръката си и замахна да я хвърли към нея. Проклинайки, жената изскочи през отворената врата, следвана по петите от Ендрю с каната в ръка, който се чудеше как да я спре, преди да е сторила някаква поразия.

Вратата на дневната с трясък се разтвори и в рамката застана Пениман с револвер в ръка. Лицето му бе мъртвешки бледо, а ръката му опасно потрепваше. Потрепваха и ъгълчетата на устните му, главата му бе някак вдървено извита настрани, брадичката му бе щръкнала напред, сякаш някаква невидима сила го натискаше отзад по тила…

— Аз ще взема това — съобщи той на Пикет.

15.

Преди Пикет да успее да помръдне, да пусне топката монети или да я хвърли, или да се опита да цапне стареца по главата с нея, Пениман пристъпи напред, опря дулото в челото му и дръпна петлето на ударника.

Чу се шум от затваряне на врата и стъпки на горния етаж. Това, без съмнение, беше Роуз, която бе станала да види какво става.

Стой горе, мислеше напрегнато Ендрю с полузатворени очи. Стой горе, дяволите да го вземат. Не слизай.

Зад столовете надничаха котки, провираха се из ъглите и примигваха на праговете на вратите. Някъде отдолу, под къщата, се чу драскане. Това пък кой беше? Опосумите? Вятърът блъскаше по прозорците и стенеше в процепа на пощенската кутия.

— Сега другата! — каза Пениман. Той насочи револвера към Ендрю, който ужасено се сви. — Бързо или ще те прострелям в корема — от стареца вонеше като от демон и той с труд дишаше през потъмнелите си зъби. В очите му светеше омраза, желание и поквара. По стълбището се разнесоха стъпки.

— Тя е на пода в кухнята — изсъска мисис Гъмидж. — Той я изпусна там.

Пениман им направи знак с револвера да тръгнат към кухнята, после рязко го пъхна в джоба си, оставяйки ръката си там. В другата край на стаята стоеше Роуз и оправяше полите на хавлията си.

— Е — обади се тя и малко сънливо се усмихна, — намерихте ли съкровището?

— Да — каза Ендрю, — прекарахме чудесно. Имаше много съкровища. След малко ще се кача.

Роуз кимна.

— Хубаво — каза тя, — ако не възразявате, няма да остана при вас. Не съм облечена подходящо.

— Разбира се — съгласи се Пениман, който с мъка се контролираше. Роуз обаче не забелязваше нищо нередно. Тя кимна и се отправи обратно нагоре по стълбите. Ендрю се почувства така, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Не го вълнуваше какво ще стане, стига то да не засегнеше Роуз по някакъв начин.

Размахал отново пистолета, Пениман ги избута към кухнята.

— Къде е? — попита той.

Мисис Гъмидж се поколеба и в погледа й нещо издайнически проблесна. С недоловима за окото бързина Пениман я удари по бузата с опакото на ръката, в която държеше пистолета и я запрати в кухненския шкаф. Тя измуча от болка и се сви там.

Ендрю тръгна напред, но Пениман мигновено се извъртя към него, насочвайки пистолета.

— Нещастен страхливец — каза Ендрю, проклинайки се за безсилието си. — На пода е. Под аквариума. Вземи си я.

Цялата група се придвижи към задната врата. Лъжицата обаче не беше там. Ендрю погледна по-внимателно капака на аквариума, колебаейки се дали жабата пак… Но, не, жабата си плуваше както обикновено и ги съзерцаваше през стените, а тухлата притискаше капака.

— Къде е? — повтори Пениман и отново направи заплашително движение към мисис Гъмидж.

— Беше там! — изви мисис Гъмидж. Погледът й бе изпълнен с омраза. — Кълна се, че беше. Преди пет минути само. Опитах се да се добера до нея заради теб. Опитах…

— Млъквай! — извика Пениман. — Вещица! Ти уби мъжа си, за да се добереш до тази монета. Готова си да ме предадеш във всеки момент. Но аз ще я измъкна от теб, преди да се е съмнало. Ще видиш. Сега навън!

Групата прекоси задния двор, мина през портичката, а след това по улицата и се насочи към „Мейн стрийт“. Ендрю крачеше напрегнат и готов за всичко, но нямаше и най-малка представа как точно да постъпи с тази си готовност. Да хукне да бяга? Любопитно какво щеше да постигне по този начин. Да се хвърли върху Пениман, за да бъде прострелян и оставен да лежи с изтичаща кръв в тъмната уличка? Или още по-лошо, да стане причина за смъртта на Пикет? Как би искал да може да обмени мисли с приятеля си, да си направят някакъв знак поне, но Пикет изглеждаше пребледнял и изморен и гледаше упорито в земята, докато се придвижваха напред.

Пениман с видима болка вървеше на петите си. Някъде зад „Синьор Корки“ той спря за почивка. Със свободната си ръка старецът бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам сгъваем нож. Без да ги изпуска от око и като ги държеше под прицел, той извади едно от остриетата, провря го под кожата на едната от обувките си и я разряза с видимо облекчение. После разсече горната част на обувката и разкъса чорапа, когато върхът на ножа се закачи в него.

Ендрю едва не се задави. Изобщо не бе очаквал онова, което се видя в изрязаната обувка на Пениман, сред мръсотията и праха на уличката. Не си виждаха никакви пръсти, никаква плът. Наместо тях се виждаше лъскавата черна и загрубяла маса на раздвоено копито — една отвратителна гледка под лунната светлина. Пениман се захвана с другата си обувка.

Лицето му потрепваше, а косата му стърчеше на петна мазна и объркана. Той облиза устни с език като на змия. Мисис Гъмидж го гледаше като хипнотизирана, невярваща на очите си, и изплашена. Приличаше на човек, когото злото едновременно отвращава и привлича, а очите й бяха като на полуразкаял се мъчител, който не може да направи вече нищо друго, освен да кърши ръце като грешник.

Ендрю се отстрани от нея и револверът се завъртя в неговата посока. Веднага спря. Пениман се изправи вече с усмивка на лицето. Хвърли ножа в храстите и извади от джоба на палтото си своята сребърна, подрънкваща, облицована с олово кутия. Изпод капака й напираше пара и се разнасяше миризма на сяра и на пъкъл. Двата сребърника танцуваха в джоба му и той отново облиза устни, питайки се, би могъл да си позволи да извади слепените една за друга монети, да разкъса обвивката на покриващите ги десетачета и да добави двата сребърника към колекцията си. Завря лице във вонята и дълбоко пое дъх. Чертите на лицето му застинаха, ръката с револвера трепна конвулсивно, сякаш искаше да захвърли оръжието настрана, да отвори кутията, да завре пръсти в среброто и да го остави да изтече през тях.

Изкушението направо го разкъсваше, но той прибра кутията, вероятно осъзнавайки, че не може да направи нищо, без да се раздели с револвера си. Искаше още два сребърника. Това бе всичко. Още два преди слънцето да изгрее над изморената земя.

Отново потеглиха, излизайки на безлюдната „Мейн стрийт“. Той направи знак да вървят към кея. Прибоят стоварваше върху него цялата си мощ, разтърсвайки основите му. Лампите по стълбовете все още светеха, но светлината им изглеждаше някак немощна и разводнена под сиянието на огромната луна, надвиснала над града като газова лампа, заплашваща да се пръсне всеки миг. Вятърът пресрещаше вълните със стена от пясък. Порой метеорити се заби в морето някъде навътре.

Ендрю дебнеше за своя шанс още от мига, когато минаха под охранителното въже, с което спасителите бяха заградили входа към кея. Нямаше никаква представа дали този шанс ще се материализира и в каква форма би могло да стане това. Но знаеше без сянка от съмнение, че с готовност ще скочи в океана, ако Роуз паднеше сред вълните и се налагаше да бъде спасена. Би застанал на пътя на куршума, за да спаси Пикет. Но би ли направил същото, за да спаси лишения от образ анонимен свят? Да спре Пениман? Какво щеше да се случи, ако кажеше „Майната му на револвера“ и тръгнеше към него? Или да остави това на мисис Гъмидж? Тя изглеждаше готова за големи дела. Само дето не подхвръкваше, докато вървяха, наблюдавайки Пениман с крайчеца на окото си, добре осъзнавайки, че той носи в себе си едно пагубно съкровище, което бе събирал с векове, а тя би могла с един добре обмислен ход да…

Не, Пениман беше престанал да бъде човек. Беше се превърнал в създание на сребърниците, в творение на злото и такива като мисис Гъмидж му бяха безкрайно ясни. Знаеше докъде може да им се довери. Той подкани и тримата да вървят надолу по кея, подминавайки бетонните тоалетни, улеите за измиване на рибата, кулата на спасителите, сергиите за закуски, насочвайки се към самия край, към тъмната и брулена от вятъра къщичка на Лен.

Океанът представляваше една огромна мазна равнина, в която гърбиците на вълните с настървение се носеха към брега. Лунната пътека като изваяна от слонова кост, се простираше в далечината, сякаш беше магистрала и осветяваше водните дълбини със странно сребристо-зеленикаво сияние. Някъде на запад пожарът продължаваше да бушува на Сигнал Хил и озаряваше с пламъците си северните квартали на Лонг Бийч. Накрая всички застанаха пред рибарската къщичка, очаквайки Пениман да разкрие плана си. Но каквото и да направеше, Ендрю не би могъл да му помогне с лъжицата. Защото нямаше и най-малка представа какво се бе случило с нея. Кой знае, може би котките бяха избягали с нея, също както бяха постъпили прасетата в забавния разказ на Джонсън. Но лъжицата беше извън досега на Ендрю, и на добър й път! Както и да е, той щеше да направи каквото съдбата пожелаеше от него…

Заплашвайки ги с револвера, Пениман извади сребърната кутия и я постави върху тресящия се кей. Ендрю се държеше здраво за перилата, гледаше летящите пръски на вълните и очакваше онази вълна, която щеше да ги помете и хвърли с морските глъбини. Огромна черна сянка пресече лентата на лунната пътека като облак, тласкан от нощния бриз. Но небето беше абсолютно чисто и осеяно с хиляди звезди. Имаше нещо във водата или по-точно под водата, а не в небето.

Ендрю насочи вниманието си към морето. Ето, пак! Сега виждаше някаква издутина сред гребените на зараждащите се вълни, издутина, която внимателно намираше път над пясъчното дъно… може би кит, призован от монетите и готов да изпълни волята на човека, когото сребърниците бяха обладали с нечестивата си сила. Фосфоресциращото море беше пълно с всякакви риби, освен Левиатан — чакащото чудовище. Ендрю ги виждаше всичките: игривите скокливки, скумрията, корюшката, костурът, скалната треска, змиорките — всички те напираха към повърхността. И по посипаното с миди дъно пълзяха разни твари: морски охлюви, раци отшелници, омари. Струваше му се, че ги наблюдава като в транс. Но това не беше сън. Пикет също ги виждаше. А Пениман, без съмнение, съвсем ясно чувстваше присъствието на онова нещо сред вълните. Разбира се, че бе така — нали затова бе дошъл тук. Морското създание носеше във вътрешността си последния от трийсетте сребърника.

В същия миг кеят се разтресе, сякаш бе ударен от вълна. Заклати се, изскърца, простена, заплаши да се разпадне, направи опит да се пресуче надве й да рухне в океана. Ендрю се задържа и се хвърли настрани, когато движението под краката му отново започна. Разнесе се шум на разцепващо се дърво и пукащ цимент и една от опорните колони се пръсна на парчета, които се посипаха във водата.

Пениман чукна слепените десетачета като яйце върху изтърканите плочи на кея и огради с шепи разпадащото се кълбо, отделяйки безпогрешно двата сребърника. После отвори капака на кутията си, хвърли двете монети сред събратята им и отново затвори с щракване, а кеят отекна с ново разтърсване като контрапункт на затварянето на кутията. Пениман залитна, но запази равновесие. После се усмихна и хвърли поглед към морето.

Сега вече не приличаше на човек. Белият му костюм беше накъсан и изцапан с кал от нивата. Разкъсаните му обувки едва-едва прикриваха онова, в което краката му се бяха превърнали, а лицето му, което явно също беше подвластно на тази метаморфоза, се бе извило в подобна на козел пародия на човешко лице.

— Ще започна с теб — обърна се той изведнъж към Пикет. — Ти май си детективът, умният, така да се каже. Да видим сега колко си умен, когато наградата е толкова висока. Кажи ми къде е сребърникът или ще ти пръсна черепа в името на настъпващото царство.

— Тук е — чу се глас зад Ендрю и когато той се обърна, не можа да повярва на очите си, виждайки Роуз, застанала в отворената врата на къщичката на Лен.

Пениман насочи револвера си към нея, леко изненадан и с намек за усмивка, който пробяга по лицето му, за да бъде сменен от изражение на маниакална видиотеност.

— Вижте! — извика Ендрю и посочи с пръст по дължината на кея, където една малка кола подскачаше по „Мейн стрийт“ и се насочваше към тях. Тя спря и някой слезе от нея. Беше чичо Артър.

Револверът изгърмя. Ендрю се хвърли диво върху Пениман, без да дава и пет пари за съдбата на света, желаейки единствено да привлече стрелбата върху себе си, да… В същия миг ръката му се блъсна в някаква стена от студена влажна глина и почти веднага тялото му се заби в нея, а после се изтърколи на палубата на кея. Той мигновено скочи на крака озадачен, но пак се нахвърли върху Пениман, без да мисли. От дулото на револвера се вдигаше струйка дим. Пикет залитна и се хвана за рамото, а когато Ендрю за втори път скочи на крака, Пениман насочи револвера към Роуз, която се хвърли назад към леля Наоми и двете изчезнаха в тъмнината на къщичката.

Ендрю отново се блъсна в лепкавата, гумена, невидима стена и отново се озова по гръб. Той трескаво се озърна и видя, че чичо Артър се е качил обратно в колата и се носи с пълна газ към тях, макар това да изглеждаше, че става мъчително бавно. Пениман се обърна и стреля в приближаващата кола, предното стъкло се покри с паяжина от пукнатини, колата залитна встрани, отблъсна се от перилата и продължи в тяхната посока.

В този миг от сенките изскочи мисис Гъмидж с писък, от който косите на Ендрю настръхнаха. Той беше забравил за нея в концентрацията си да победи Пениман. Тя скочи върху гърба на Пениман в мига, в който той стреля към колата и може би защото вниманието му бе отклонено, макар и за кратко, но защитната стена отсъстваше, за да я спре, както беше възпирала досега Ендрю.

Писъкът й обаче я издаде, така че старецът се извърна в мига след натискането на спусъка, продължи страничния си замах, изрева с широко отворена уста, а в очите му блесна омраза, последвана от наслаждение, когато ударът му се стовари в нея. Тя залитна назад, перилата на кея се забиха малко под кръста й, а в следващия миг ръката на Пениман се вкопчи в гърлото й и пресече писъка, главата се отметна назад с пукота на пречупена кост и тя прелетя заднешком през перилата, и падна по цялата си дължина в морето. Цялата схватка продължи няколко секунди.

Леля Наоми се измъкна на прага на къщичката и замахна с бастуна си към главата на Пениман, точно когато той отново се обръщаше към тях. От гърдите му се изригваше безсмислен вой, сякаш той разбираше, че убийството на мисис Гъмидж изисква някаква реакция — смях, кискане, дюдюкане — но човешкото в него вече беше прекалено малко, за да прецени какви емоции биха били най-уместни в тази ситуация. Очите му широко се отвориха и той изръмжа в лицето на леля Наоми.

Ендрю видя как бастуна й неочаквано спира на един фут от стареца, сякаш Пениман отново бе издигнал магическата защитна стена около себе си, защитаван от сребърниците. Той сграбчи върха на бастуна във въздуха и преди Ендрю да съумее да реагира или да скочи, Пениман дръпна леля Наоми към себе си, сграбчи я за китката, изви я и опря дулото на револвера в главата й.

Всички замръзнаха. Електронната кола спря на петдесетина фута от тях. Ендрю беше напълно блокиран. Героиката в този момент бе напълно безполезна: Не можеше да се добере близо до Пениман, не докато Пениман владееше сребърниците, и не докато държеше в ръцете си леля Наоми. Кеят за пореден път се разтресе и едва не събори всички. Океанът беше неестествено притихнал, така че последният тласък не можеше да има нищо общо с прибоя. Защото и прибой нямаше, а водите над крайбрежните плитчини бяха равни в очакване нещо да се случи. Пениман дрезгаво се изсмя и гласът му прозвуча сякаш някакъв звяр бе прекарал ноктите си по дъска.

— Вземи я — каза Роуз и подаде лъжицата.

— Да — потвърди Пикет. През раната в якето му се стичаше кръв. — Той все още не притежава всички. Има още един в кита. Него не може да вземе. Защото на кита не му пука от револвера му.

Пениман дълбокомислено кимна, сякаш потвърждаваше заключенията на умно четиригодишно хлапе.

— Сложи я в джоба ми — нареди той на Роуз.

— Не се приближавай до него! — извика Ендрю.

Пениман сви рамене, повдигна малко дулото и стреля през косата на леля Наоми. Роуз изпищя и залитна назад към вратата. Леля Наоми трепна и се наведе напред, явно невредима. Пениман се изсмя:

— Искам я сега — каза той.

Роуз пристъпи напред, за да му я даде. Той, разбира се, не можеше да я вземе, защото с едната ръка държеше леля Наоми, а другата револвера. Роуз трябваше да я сложи в джоба му, както бе поискал. Ендрю чакаше настръхнал и готов да скочи, ако се наложеше. Ако невидимите сили не отблъснеха Роуз, тогава и той щеше да проникне през тях. Щеше да събори стареца на земята и да го рита, докато го смачка. Само да докоснеше Роуз…

Но Пениман дръпна леля Наоми да се изправи и се обърна между Ендрю и Роуз, насочвайки оръжието си ту към единия, ту към другия. В мига, в който лъжицата се озова в джоба му и когато Роуз сграбчи старата жена за раменете и я дръпна към себе си, той я пусна.

Очите му се бяха обърнали нагоре, така че под всеки ирис се виждаше полумесец от налято с кръв бяло. Зъбите му тракаха и дишането му излизаше на пресекулки. Някаква вътрешна сила го извиваше и той изглеждаше като човек, погълнал шепа евтини пирони. Ръката му видимо трепереше, когато той извади отново сребърната си кутия, постави я на кея и я отвори. Двайсет и осем сребърника лежаха вътре и излъчваха зловещо зеленикаво сияние под светлината на лампата. Във въздуха се разнесе зловоние, сякаш тялото на Пениман беше от презряло сирене или от мъртва, гангренясала плът. Кеят за пореден път се разтресе. Морското създание видимо ставаше нетърпеливо.

Лъжицата обаче не искаше да се събере в кутията. Беше прекалено дълга. Пречеше на капака да се затвори. Кожата по лицето на Пениман се размърда като нападната от пълчище насекоми, изразявайки само за секунда цяла дузина емоции, докато той душеше и се лигавеше над скъпоценната си кутия. Накрая коленичи, за да насили капака върху дръжката на лъжицата. Чу се щракването на ключалката, Пениман се изправи с кутията в ръка, отстъпи в самия край на кея, залитна при поредното раздрусване на основите и устните му се размърдаха, но от тях не се изтръгна нищо друго, освен неразбираем брътвеж.

След това той се качи на перилата. Огромното туловище на морското създание се полюшваше на повърхността — един невероятно дълъг кит, изглеждащ като илюстрация на палеозойските океани.

В този миг Ендрю осъзна, че това е крайната цел на Пениман. Пикет грешеше. Пениман вече нямаше нужда от револвера си. Той просто щеше да скочи в зейналата паст на кита, за да се озове в корема му, където се намираше последният сребърник. Пениман беше като един съвременен Йона36. Но това бе един покварен Йона. Защото когато китът след време го изплюеше на някой от плажовете на Южна Калифорния, това нямаше да стане поради милостта на Бога. Нито пък Пениман щеше да бъде все още човек. Той щеше да представлява нещо съвсем друго.

Чу се слабичкият клаксон на колата и Ендрю отскочи встрани, миг преди колата да профучи по кея. Тя се насочи като стрела към мястото, където Пениман стърчеше върху перилата, леко приклекнал, като готвеща се да излети морска птица, вкопчил се в кутията, в револвера и прехвърлил ръка през стълба на осветлението. Той смело се изправи, захвърли оръжието в морето и в същия миг колата на чичо Артър немощно се удари в стълба. Ендрю се хвърли напред и през капака на заклещената кола понечи да сграбчи копитото на Пениман. Пениман се завъртя около железния стълб, размахвайки кутията в свободната си ръка, опиянен от магията на сребърниците с див, предизвикателен поглед в очите. Опита се да се закрепи по-стабилно и да изчака най-удобния момент, за да се хвърли в устата на кита.

Кеят отново се разтресе, този път застрашително, бетонът се напука, а Ендрю политна назад върху перилата. Опита се да се хване за нещо, но краката му се плъзнаха между пръчките на перилата. Главата му тежко се удари в някакъв железен стълб, докато той с последни сили се държеше за дървения перваз в самия край на кея, почти ридаейки от усилието да се задържи надвиснал над вълните. Видя с периферното си зрение, че Пикет се прокрадва към него, докато кеят стенеше и се тресеше.

Ендрю поклати глава и усети остра болка да го прорязва в мястото, където стълбът го бе ударил. Тялото му се отпусна от тежестта и умората, поражението и болката. Не беше спал втори ден. Какво толкова очакваха от него? Беше безсилен да помогне сам на себе си, да не говорим за света. Не можеше да направи нищо друго, освен да виси така и да се подготви за падането в студените води на океана.

По яката на ризата му се стичаше кръв от разсечената кожа на главата му и неясно как, но дивата бъркотия около него избледня и той се концентрира върху тази тъничка струйка. Беше по-лесно да се държи така и да чака, да чака някой да направи нещо с него, отколкото той да прави нещо за някого.

Пикет не бе успял да се добере до него. Не можеше да му помогне. Държеше се за перилата на десетина фута от него — лявата му ръка беше окървавена. Роуз и леля Наоми чакаха прегърнати, подпрени на стената на къщурката и Ендрю чуваше Роуз нещо да му вика, окуражавайки напълно ненужно и двамата да се държат.

Тогава леля Наоми се хвърли напред през кея към Ендрю. И тя извика нещо, но той не я разбра. После спря, залитна напред, едва се задържа на крака и хвърли бастуна си. Бастунът отскочи, изтрака и се плъзна към Ендрю, който пусна с едната си ръка скъпоценния перваз, за да го хване. После раздруса енергично глава, за да се съвземе от шока на болката, да се свести и да се върне отново на този свят.

Ендрю вдигна лице под вятъра, а кеят пак се надигна. Изправи се на крака с бастун в ръката. Видя сврелия се зад волана на мъничката си кола чичо Артър и чу, че двигателят й още работи. Пениман балансираше на върха на перилата. Ято морски птици кръжаха около него, дърпаха дрехите му и кълвяха очите му. Той се опитваше да ги прогони, размахвайки ръката с кутията. При поредното разтърсване Пениман бе захвърлен назад, притиснал кутията до гърдите си, а целият край на кея — палубата, стълбът на осветлението, перилата и всичко останало — започваше да се откъсва от останалата част със стона на извиващ се метал и пукота на разкъсвани болтове.

Ендрю се хвърли напред, замахна с бастуна като с бейзболна бухалка — с двете ръце — и стовари извития му край през пръстите на Пениман. Разнесе се писък и трясък — писъкът беше на Пениман, а трясъкът бе от удара на кутията в железния стълб на осветлението, който като в каданс падаше в морето.

Ендрю отново замахна с бастуна, но недобре затворената ключалка на кутията се отвори и сребърниците се посипаха като струя в океана. За миг в очите на Пениман се появи ужас от непонятното поражение, а после той се хвърли след монетите като фигурка на човече от анимационен филм, докато краят на кея продължаваше да се разпада парче по парче. Ендрю захвърли бастуна на леля Наоми и скочи назад към перилата, за да се спаси, раздирайки коленете на панталоните си по грубата повърхност на кея. Добра се до спасителния дървен перваз и се вкопчи в него.

Обърна се навреме, за да види как Пениман полита в морето, зърна за миг копитата му да проблясват и отново да се превръщат в краката на един стар, много стар човек, изоставен от магията на сребърниците, които вече не бяха негово притежание. Пениман обърна лице към небето и лъчите на луната осветиха жълтата кожа и дълбоко хлътналите очи на една мумия, на човек отдавна умрял, но полусъхранен от забравени еликсири. В следващия миг той цопна в морето като нещо сглобено от пръчки и клечки.

Червената електронна кола вдигна гейзер след него, отнасяйки със себе си и чичо Артър. И точно когато Ендрю премисляше дали да се пусне и той след тях и да се опита да издърпа нещастния чичо Артър от стихията, огромното туловище на кита тласна кея за последен път, отвори паст като входа на пещерата на Аладин и погълна Пениман, Ендрю и колата в добавка.

След това създанието плесна с опашка, обърна се към океанските простори и изчезна сред тях.

Повърхността на морето кипеше от риба, но в следващия миг всичко застина и макар светлината на зората едва да се долавяше, Ендрю успя да види, че всички риби са се стрелнали към дъното в преследване на сребърниците, които бавно се преобръщаха и изчезваха в дълбочината.

Неочаквано и небето се изпълни с птици — чайки, пеликани, папагали, гарвани, дъждосвирци — които се спускаха и кълвяха пръснатите по кея сребърници, и захапали ги в клюновете си, отлитаха незнайно къде. Ендрю се прехвърли през огънатите железа на перилата и се превъртя по гръб на разрушения кей. Нещо го бодна в рамото. Той седна и погледна. Беше лъжицата.

Взе я и някак инстинктивно замахна с ръка, за да я хвърли сред новопоявилите се вълни. Нека отиде при рибите, мина през главата му. Нека те я откарат на някой друг континент, но да я махнат от живота му завинаги. Но нещо го възпря.

Светлината на изгряващото слънце се плъзгаше по гърба на нещо, което се носеше към тях точно по средата на кея, подтичвайки в странен късокрак тръст. Беше Единственото Прасе и бе абсолютно невъзможно да бъде сбъркано, защото неговият час бе настъпил. То равнодушно мина покрай групичката сънливи рибари, които в този момент идваха заедно с утринта и пое курса на колата на чичо Артър, право през кръжащите птици, покрай Наоми и Роуз, покрай разтворилия уста Пикет, приближавайки на един фут от мястото, където Ендрю седеше, държейки лъжицата в изпънатата си ръка.

Абсолютно прецизно прасето захапа лъжицата, незабавно се обърна и пое в тръст отново. Ендрю го гледаше да се смалява в далечината и да изчезва нагоре по „Мейн стрийт“, отправило се един Господ знае на къде.

Епилог

Биймс Пикет се чувстваше малко като Том Сойер, сякаш раната му беше значка или най-малкото трофей. Но беше само прострелян. О, колко му харесваше как звучи думата „прострелян“. Тя внушаваше как на косъм се бяха развили нещата и как той се бе хвърлил настрани, осуетявайки усилията на професионален убиец от световна класа.

Джорджия бе обявила, че мотелът е почти изчистен от мистичните еманации. Имало остатъчно въздействие, може би в праха под къщата, нещо подобно на мириса на нафталин по пуловер току-що изваден от шкафа за дрехи. Океанският бриз щеше да го разкара скоро.

Малката кола, в която бе влязъл, потегли рязко, включи се в трафика, лудешки задмина един камион и се провря под носа на стреснат пешеходец. Но Пикет продължаваше невъзмутимо, държейки с една ръка волана, а с другата кашона, заклещен зад неговата седалка — кашон с една бройка „Ексер-Джини“. Очевидно това бяха чудесни устройства за заздравяване на коремните мускули. Бог му бе свидетел, че той имаше нужда от това. Трийсет и петте долара бяха разумно похарчени. Джорджия се бе захванала сериозно с него: диета, модни дрехи, подстригване за по двайсет долара. Беше си поставила за задача да го цивилизова и направи съвременен човек. Роуз бе отправила същата заплаха по отношение на Ендрю, особено след като той си бе признал всичко и бе поел на свой гръб гаврата кредитната им карта. Но след това бе поомекнала. Джорджия обаче гледаше на Пикет като на предизвикателство.

— Значи, нов акумулатор, а?

Чичо Артър кимна и направи абсурдно широк завой в обратна посока, за да излезе на „Мейн стрийт“.

— Корозирала е цялата. Бронята е полепнала с водорасли. Някой беше патентовал машина за обработка на кафяви водорасли. Знаеш ли, че съм продавал такива по бреговете на Мейн37?

— Така ли? А къде беше през последните дни?

— Насам-натам. Почивах. Ти ходил ли си в Скотсдейл?

Пикет поклати глава.

— Не. А ти там ли беше? В Аризона? Мислехме, че потъна.

— Аз ли?

— Не си бил в Скотсдейл.

— Не съм се удавил. А какво стана с мустаците ти?

— Приятелката ми ме накара да ги обръсна.

— Добро момиче. С остро око.

— Значи си бил в Скотсдейл?

— Само веднъж. Страхотно място. Продавах улуци за дъжд. Лош избор за град като Скотсдейл. Направо можеш да фалираш — чичо Артър се ухили на Пикет и отвори очи малко по-широко, вероятно за да намекне, че той не беше фалирал.

Пикет бе задоволен. Той знаеше къде е бил чичо Артър. Може да се подуши по тапицерията на колата. Това, че една кола все още можеше да върви, след като е паднала в океана и е била погълната от риба, си беше чисто доказателство за нещо… но дали ставаше дума за нещо механично или нещо духовно, Пикет не беше съвсем наясно. Може би и за двете.

Пикет се бе опитал да обясни нещата на Роуз и Ендрю. Той лично бе очаквал завръщането на чичо Артър. Точно това подозрение го бе отвело в „Спокоен Свят“ тази сутрин. Беше почукал на вратата на чичо Артър, след което тя се разтвори и на прага застана старецът в шлифер и с очила за четене. Не чу добре името на Пикет, затова го отведе при гаража и му продаде една „Ексер-Джини“. Просто така. А сега двамата бяха на път за „Кука за котле“.

Пикет се засмя й се плесна по коляното. Целият номер бе в това, че Ендрю и Роуз все още смятаха стареца за умрял. Точно след минута и половина — е, по-малко, ако чичо Артър пак минеше на червено — Пикет и той щяха да спрат пред вратата на „Куката за котле“, а може би щяха пътем да отнесат някой от часовниците за паркиране или да се блъснат в перваза на тротоара, а защо не и да паркират върху него. Ендрю и Роуз, които седяха до прозореца, щяха да поемат дълбока глътка и да разлеят кафето си. Ендрю щеше да се задави и да стане от стола си, прекатурвайки го назад. Щяха да изтичат навън, пощурели от радост и почуда, направо като побъркани, а чичо Артър много спокойно и с всички подробности, сякаш на света не можеше да има нищо друго, което да им бъде по-интересно, щеше да разкаже как е продавал улуци в пустинята, въпреки че малката му електронна кола миришеше като дълбоководна миниатюрна подводница на китове и море и от ударената й броня висеше сноп водорасли.

Не можеха да ловят риба на кея заради пораженията, които хората смятаха, че бурята му беше причинила. Районът отново бе заграден и от мястото, където се намираха, се виждаха искрите на електрожена, с който трима мъже работеха, увиснали на скеле над океана. Роуз и Ендрю, разбира се, знаеха, че причината не беше в бурята, а просто, че една гигантска риба бе изкъртила края на кея, но нямаше полза да го твърдят. Колкото по-малко се разбереше, толкова по-добре.

Затова бяха хвърлили въдици от скалистия пристан малко по на юг и отпиваха кафе от термоса. Поне до момента рибата изобщо не кълвеше, но това не ги вълнуваше ни най-малко. Заслужаваше си да станат поне заради изгрева. А това, че бяха излезли двамата на риболов и че цялата лудница и всички злодейски планове бяха зад гърба им, това си беше направо празник. След по-малко от час имаха среща с Пикет в „Куката“ на бекон с яйца. Във въздуха се долавяше полъхът на наближаващото лято, а утринта бе топла и прекрасна.

— Значи си била ти — каза Ендрю. — Била си замесена в цялата тази история от самото й начало.

Роуз сви рамене и хвърли пластмасовата си стръв на двайсетина ярда навътре. После бавно започна да намотава.

— Лъжицата принадлежеше и на мен, така както принадлежеше на леля Наоми, когато мъжът й умря или по-точно, когато мисис Гъмидж го уби. Но последното не го знаех. А би трябвало да се досетя. — Тя се замисли. — Бедният чичо Артър — въздъхна тя накрая.

— Бих искал… ами… — той остави мисълта си недовършена и превключи на по-жизнерадостна вълна: — Значи ти хранеше опосума под къщата, а? Признай си. И тухлата върху капака на аквариума — пак ти си я свалила нарочно. Направо съм изумен. Никога не би ми хрумнало. Дори и за миг. Обзалагам се, че си и таен почитател на „Уийтабикс“. Понякога… понякога не мога разбера каква си. Понякога ми се иска… — той бе стигнал до края на жизнерадостната тема.

— Понякога просто трябва да спреш да преценяваш. Между другото, къщата изглежда великолепно — имам предвид боята. Казвах ли ти го вече?

— Да — въздъхна Ендрю. — Каза ми го. Но можеш да ми го кажеш още няколко пъти, ако държиш. Господи, как само мразя да боядисвам.

— Искаш ли да ти помогна?

Ендрю понечи да каже „не“. После помисли. Истината бе, че искаше, при това даже много искаше.

— Да — отговори той. — Шоколад? — И той й подаде опаковката.

— Шоколад ли? — погледна подозрително Роуз. — Толкова рано сутринта? И откъде го изрови?

— Истината е, че винаги имам по няколко в сандъчето с такъмите. Няма нищо по-хубаво от това, когато си на риба.

Тя обели едно от двете парчета в опаковката и го захапа. Един рак изпълзя изпод скалите и я погледна. Тя му хвърли троха от кокосовия пълнеж на сладкиша и го нарече „мистър Краб“.

Ендрю се захили. Крабът се скри от погледите им, отнасяйки лакомството. Роуз сгъна рибарски нож и го сложи в сандъчето. Оставаше им още половин час до срещата в „Кука за котле“.

— Най-добре да тръгваме — предложи тя.

Ендрю кимна.

— Последно хвърляне — той използваше старата си макара с корда за четиринайсетфунтов улов и поплавък от една унция. — Гледай сега — каза той, закачи на дънната кукичка парченце шоколад, после заметна въдицата в ниска дълга дъга. Изчака лекото трепване в момента, когато куката бе докоснала дъното. Роуз, скептична, но весела, наблюдаваше Ендрю да обира кордата.

И точно в този момент, сякаш вселената беше на тяхна страна, кордата трепна, дръпна се, Ендрю малко я отпусна, намигна на Роуз, подсече и като се наведе към силно огъналия се прът, започна да намотава макарата.