Повелителите на Севера

Исках тъмнина. В онази лятна нощ имаше луна и тя постоянно се подаваше иззад разпокъсаните облаци, сякаш нарочно, за да ме дразни. А аз исках тъмнина.

Отидох с двете кожени торби до малкия рид, бележещ северната граница на владението ми. Моето владение. Наричаше се Фифхаден и представляваше наградата на крал Алфред за вярната ми служба при Етандун, където при дългия, зелен хълм бяхме победили армията на датчаните. Двете стени от щитове се изправиха една срещу друга и когато всичко свърши, Алфред отново бе крал. Врагът бе разбит, Уесекс оцеля и смея да кажа, че аз свърших доста повече работа от останалите. Жена ми умря, приятелят ми умря, собственото ми бедро бе пронизано от копие и какво получих в отплата? Фифхаден.

Пет кожи — това ще рече името му.1 Пет кожи! Земя, едва стигаща да изхранва четирите семейства роби, които оряха нивите, стрижеха овцете и ловяха риба в река Кенет. На други мъже бяха дадени големи имения, църквата получи необятни гори и пасища, а аз — тези жалки огризки. Мразех Алфред. Този жалък, набожен, стиснат крал, който се отнасяше към мен с недоверие, защото не бях християнин, а идвах от Севера. Бях му върнал кралството при Етандун, а той ме възнаграждаваше с Фифхаден. Копеле.

Както казах, довлякох двете торби до ниския рид, който бе опасан от овцете и обсипан с огромни, валчести камъни, сега белеещи под лунната светлина. Стаих се зад един от тях, а до мен приклекна Хилд — бивша монахиня от Сипанхам, превърната в блудница от датчаните при превземането на града. Сега беше моя жена. Понякога нощем я чувах как се моли и молитвите й бяха все сълзливи и отчаяни. Предполагах, че в крайна сметка пак ще се върне при своя бог, но за момента бе намерила убежище при мен.

— Защо чакаме? — попита тя.

Притиснах пръст към устните си, за да я накарам да замълчи. Хилд имаше издължено лице, големи очи и златиста коса, скрита под забрадката. Жалко бе да се погубва като монахиня. Алфред естествено я искаше обратно в манастира, а аз именно затова я държах при себе си. За да дразня копелето.

Чаках, за да се уверя, че никой не ни наблюдава. Не че беше особено вероятно — хората не обичат да излизат по тъмно, когато всякакви ужасяващи твари бродят по земята. Хилд стискаше разпятието си, но аз се чувствах напълно спокоен. Още от малък се приучих да обичам нощта. Станах скедугенган, което ще рече „ходещ в сенките“ — едно от създанията, вселяващи ужас в сърцата на останалите хора.

Дълго стояхме неподвижно, но наоколо нямаше жива душа освен нас. Тогава извадих своя къс меч на име Жилещата оса, изрязах квадратен чим трева и го сложих настрани. Сетне започнах да копая земята, като събирах пръстта в наметалото си. Острието често попадаше на камък и знаех, че ще се нащърби, но продължих да ровя, докато не се получи дупка, голяма колкото детско гробче. Положих в нея двете кожени торби. Те съдържаха моето злато и сребро, моето богатство, с което сега не исках да се обременявам. Притежавах пет „кожи“ земя, два меча, ризница, щит, шлем, кон и една кльощава монахиня, но нямах мъже, които да бранят имането ми, затова се налагаше да го скрия. Оставих си само шепа сребърни монети, а останалото поверих на земята. Запълнихме отново дупката, отъпкахме пръстта и положихме отгоре чима трева. Изчаках луната пак да се покаже, огледах мястото на нейната бледа светлина и реших, че никой няма да познае къде е копано. Запомних добре разположението му спрямо околните камъни. Един ден, когато бях способен да опазя съкровището си, щях да се върна за него.

— Алфред казва, че трябва да останеш тук — промълви Хилд, вперила поглед в земята.

— Алфред може сам да си пикае в гърлото — отвърнах. — И дано при това се задави и умре.

Той вероятно и бездруго нямаше да оцелее дълго с това разклатено здраве. Беше само на двайсет и девет, с осем години по-голям от мен, но изглеждаше по-скоро на петдесет. Според мен никой не му даваше повече от още две-три години живот. Вечно се превиваше от болки в корема, час по час притичваше до нужника или трепереше от треска.

Хилд докосна земята там, където бе заровено имането.

— Това означава ли, че пак ще се върнем в Уесекс? — попита.

— Означава, че никой нормален човек не пътува през вражески земи натоварен със злато. Тук ще е в безопасност, а оцелеем ли, ще си го вземем. Ако аз умра, ще го вземеш ти.

Тя не отговори нищо. Вдигнахме наметалото с останалата пръст, отнесохме я до брега и я хвърлихме в реката. На сутринта яхнахме конете и поехме на изток. Отивахме в Лундене, защото всички пътища започват оттам. Съдбата бе онази, която ме тласкаше по моя път. Годината бе 878-ма, аз бях на двайсет и една и вярвах, че с меч в ръка ще мога да спечеля целия свят. Бях Утред от Бебанбург — човекът, убил Уба Лотброксон край морето и свалил Свейн Белия кон от седлото му при Етандун. Бях върнал на Алфред неговото кралство, но го мразех в червата, затова и щях да го напусна. Да се върна обратно на север, където бе моят дом.

Лундене е най-големият град в цяла Британия и аз винаги съм обичал порутените му къщи и кривите му, затънали в мръсотия улици. С Хилд обаче престояхме там само два дни, намирайки подслон в саксонска странноприемница западно от останките на римските стени. По онова време градът попадаше в границите на Мерсия и в него бе разположен датски гарнизон. Кръчмите изобилстваха от чуждестранни търговци и корабовладелци и именно един от тях, на име Торкилд, ни предложи превоз до Нортумбрия. Представих му се като Рагнарсон и той, без да разпитва повече, склони да ни качи на кораба си срещу две сребърни монети и ангажимент от моя страна да седна зад едно от греблата. Макар и саксонец по рождение, аз бях отгледан от датчаните и говорех техния език. Хубавият ми шлем, ризницата и двата меча говореха, че съм воин, и Торкилд навярно е заподозрял, че съм беглец от разгромената датска армия, но в крайна сметка какво го интересуваше? За пътуването му бяха нужни гребци. Някои използваха роби за целта, но той смяташе, че те носят само неприятности, и предпочиташе да наема свободни мъже.

Отплавахме с отлива, натоварени с топове платно, масла от Франкия, боброви кожи, конски седла и сбруи и торби, пълни с ценни семена от кимион и синап. Щом веднъж напуснахме града и устието на Темес, вече се намирахме в Източна Англия, но не видяхме почти нищо от това кралство, защото още първата нощ откъм морето нахлу гъста мъгла и обгърна всичко в млечна пелена. Някои сутрини дори не можехме да потеглим, а ако изобщо се придвижвахме, не се отделяхме далеч от брега. Бях решил да се прибера по вода уж за по-бързо, а се оказваше, че пъплим като охлюви сред тинести плитчини, разклоняващи се ръкави и коварни течения. Всяка вечер трябваше да търсим място, за да пуснем котва или да завържем кораба, а веднъж престояхме цяла седмица в забравено от Бога блато, защото една дъска от обшивката на борда се отпра и водата нахлуваше по-бързо, отколкото успявахме да я изчерпим. Трябваше да изтеглим целия съд на брега, за да извършим поправката. Докато запълним цепнатините с кълчища и ги замажем с катран, времето се промени и ние продължихме да гребем на север през безоблачно, искрящо под слънцето море, като все пак спирахме ежедневно за нощувка. Срещнахме към дузина други кораби, всичките бойни и съответно по-дълги и тесни от този на Торкилд. Те също се движеха в нашата посока и допуснах, че са останки от армията на Гутрум, прибиращи се у дома в Дания, а може би отиващи във Фризия или други места, където плячката е по-лесна, отколкото в Алфредовия Уесекс.

Торкилд беше висок мъж, с печален вид, по собствените му сметки навършил трийсет и пет години. Косата му вече бе започнала да се прошарва и той я сплиташе на дълги плитки, стигащи до кръста му. По ръцете му липсваха гривните, свидетелстващи за воински подвизи.

— Аз никога не съм бил боец — призна ми той. — Откак се помня, все се занимавам с търговия, а щом умра, синът ми ще поеме търговията от мен.

— В Йоферуик ли живееш? — попитах.

— В Лундене. Но държа склад в Йоферуик. Там е добро място за купуване на вълна.

— Рикзиг още ли го управлява?

Торкилд поклати глава.

— Рикзиг е мъртъв вече от две години. Сега на трона седи друг, Егберт.

— Имаше един крал Егберт в Йоферуик, когато бях малък.

— Е, този трябва да му е роднина. Син, внук, братовчед, кой го знае. Във всеки случай е саксонец.

— А кой в действителност управлява Нортумбрия?

— Ние, разбира се — отвърна той, имайки предвид датчаните. Нашествениците често слагаха на власт покорни саксонски владетели и този Егберт несъмнено бе поредната марионетка. Това придаваше мнима законност на присъствието на датчаните, но всъщност действителният владетел бе ърл Ивар — датчанинът, притежаващ повечето земя около града. — Казва се Ивар Иварсон — поясни Торкилд не без гордост в гласа — и е син на Ивар Лотброксон.

— Аз познавах Ивар Лотброксон — отбелязах. Съмнявам се Торкилд да ми е повярвал, но всъщност говорех истината. Ивар Лотброксон бе страховит военачалник, изпит като скелет и с дивашки нрав, но приятел на ърл Рагнар, при когото бях отрасъл. Уба, прославеният воин, убит от мен край морето, бе негов брат.

— Ивар държи властта в Нортумбрия — продължи Торкилд, — но не и в долината на река Уийре. Там управлява Кяртан. — При споменаването на името търговецът докосна амулета си с формата на чука на Тор. — Наричат го Кяртан Жестокия, а синът му е по-голям звяр и от него.

— Да, Свен — вметнах горчиво, защото бях имал вземане-даване с Кяртан и Свен. Те бяха мои заклети врагове.

— Свен Едноокия — кимна с гримаса Торкилд и отново докосна амулета на врата си против уроки. — А на север от тях започват владенията на Елфрик от Бебанбург.

Името отново ми говореше много, защото Елфрик от Бебанбург бе собственият ми чичо, заграбил наследствената ми земя, но се престорих на несведущ.

— Елфрик? И той ли е саксонец?

— Да, но крепостта му е твърде силна за превземане — отвърна събеседникът ми, сякаш оправдавайки се защо на един саксонски лорд е позволено да остане в Нортумбрия, — а и не върши нищо срещу нас.

— Значи е приятел на датчаните?

— Поне не е враг. Ивар, Кяртан и Елфрик са тримата силни на деня по тези места. Виж, отвъд планините на Кумбраланд никой не знае какво става. — Търговецът имаше предвид западния бряг на Нортумбрия, граничещ с Ирландско море. — По-рано имаше един велик датски владетел, Хардикнут, но чувам, че загинал в битка. А сега, кой знае — сви рамене той.

Ето това представляваше Нортумбрия — територия на съперничещи си господари, никой от които нямаше особена причина да ме обича, а двама от които и желаеха смъртта ми. И все пак тя бе мой дом. Тук имах сметки за разчистване и затова трябваше да следвам пътя на меча.

Пътя на кръвната вражда. Възникнала преди пет години, в нощта, когато Кяртан и хората му нападнаха дома на ърл Рагнар. Те запалиха сградата, а сетне избиха хората, бягащи от пламъците. Рагнар ме бе отгледал и аз го обичах като баща, а смъртта му още оставаше неотмъстена. Той имаше син и мой приятел, носещ същото име като него, но Рагнар-младши не можеше да осъществи разплатата, защото бе заложник в Уесекс. Затова на мен се падаше да отида на север, да намеря Кяртан и да го убия. А също и сина му, Свен Едноокия, който бе похитил дъщерята на Рагнар. Дали Тира бе още жива? Нямах представа. Знаех само, че съм се заклел да отмъстя. На моменти, докато теглех веслото в кораба на Торкилд, ми се струваше, че постъпвам глупаво да се завръщам в Нортумбрия, където е пълно с мои врагове. Но съдбата ме тласкаше неумолимо, а когато най-сетне свърнахме в широкото устие на река Хъмбър, в гърлото ми заседна буца от вълнение.

Гледката не бе нищо особено — ниски, тинести брегове, прозиращи през ръмящия дъжд, надвиснали върби в плитчините, бележещи леглата на скрити потоци и големи петна от тиня и водорасли, изпъстрящи сивкавата вода. Но тази река водеше към Нортумбрия и аз вече знаех, че съм взел правилното решение. Тук бе моят дом. Не Уесекс, с неговите тучни поля и полегати хълмове. Уесекс бе цивилизован, опитомен от краля и от църквата, но тук, на студения въздух, нещата бяха малко по-диви.

— По тези места ли живееш? — попита Хилд, щом руслото взе да се стеснява и от двете страни.

— Моята родина е по̀ на север. Ето там е Мерсия — посочих южния бряг на реката, — а от другата страна е Нортумбрия. Отвъд Нортумбрия започват варварските земи.

— Кои са варварите?

— Скоти — отвърнах и се изплюх през борда. Преди да се появят датчаните, скотите бяха основните ни врагове. Постоянно нахлуваха откъм север, но после и те, подобно на нас, бяха подложени на нападенията на викингите. Това намали заплахата от тях, но не я премахна съвсем.

Загребахме нагоре по река Уз. Веслата се движеха ритмично в такт с нашите песни, а корабът се плъзгаше плавно под надвиснали клони, покрай гори и ливади. С навлизането ни в Нортумбрия Торкилд махна резбованата кучешка глава от носа, за да не тревожи местните духове. Същата вечер под безоблачно небе стигнахме Йоферуик — главния град на Нортумбрия. Тук бе убит моят баща, а аз, осиротял, бях поет от Рагнар-старши, който ме отгледа и ми вдъхна любовта към датчаните. В този момент аз не гребях, защото бях опъвал мишци цял ден и Торкилд ме бе освободил от смяна. Стоях на носа и се взирах в дима, виещ се над покривите на къщите. После сведох очи надолу към водата и видях първия плаващ труп. Беше на момче, десетина-единайсет годишно, чисто голо, като се изключи препаската около кръста. Гърлото му бе прерязано, но кръв нямаше — дълбоката рана бе чисто измита от водите на река Уз. Дългата му светла коса се поклащаше под повърхността.

Подминахме още две тела, а после вече бяхме достатъчно близо до укрепените стени, за да видим, че по тях има прекалено много хора — хора с копия и щитове. Други стояха покрай кея с ризници и извадени мечове и ни наблюдаваха подозрително. Торкилд даде заповед на висок глас и всички гребла се вдигнаха, а от неподвижните им лопати закапа вода. Корабът продължи да плава по инерция под звука на писъците, носещи се от вътрешността на града.

Бях се прибрал у дома.

Глава първа

Торкилд остави кораба да се върне стотина крачки назад по течението, сетне заби носа му в тинята и скочи на брега близо до една върба. Завърза го с ремък от тюленова кожа за дънера на дървото и се огледа боязливо по посока на въоръжените мъже.

— Ти — посочи ме с пръст, след като се качи обратно на борда. — Иди да разбереш какво се случва.

— Случват се неприятности — отвърнах. — Трябва ли ти да знаеш повече?

— Трябва ми да разбера дали всичко е наред с моя склад. А не ми се ще да разпитвам сам, затова е по-добре да го сториш ти.

Беше ме избрал, защото бях воин и нямаше да изгуби нищо, ако загинех. Повечето от гребците му умееха да се бият, но той правеше всичко възможно да избягва сраженията, защото търговията и кръвопролитията са лоши партньори. Въоръжените мъже вече слизаха надолу по брега към нас. Бяха шестима, но доближаваха колебливо, защото екипажът на Торкилд наброяваше двойно повече, а всеки от тези обветрени мореплаватели имаше брадва и копие подръка.

Надянах ризницата, взех великолепния си, украсен с вълча глава шлем, пленен от един датски кораб край уелския бряг, и препасах Змийския дъх и Жилещата оса. Така, в пълно бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копривата, за да не падна. Ругаейки от убожданията, най-сетне се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди — това бе същото широко крайбрежно пасище, където баща ми бе повел атаката срещу Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и тъкмо се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи подир мен, понесла единствения ни багаж — кожената торба, в която не носехме почти нищо освен запасен кат дрехи, нож и точилен камък.

— Трябваше да останеш на кораба — казах й.

— Не и без теб. Кои са тези хора? — посочи тя към шестимата, които все още се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да скъсяват дистанцията.

— Сега ще разберем — казах и извадих Змийския дъх.

Сенките вече се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнездата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в ризница, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло състояние. Видът ми явно ги респектира, защото, макар и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до друг и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говореше, че вероятно са саксонци.

— Когато човек се прибира у дома — викнах им на английски, — не очаква да го посрещат на нож.

Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, докато останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи — седемнайсет– или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкова непохватно, колкото аз бих държал ралото. Вероятно ме взеха за датчанин, защото слизах от датски кораб. Знаеха, че с дружни усилия могат да убият един датски воин, но че и той ще погуби поне двама от тях, преди да умре. Затова бяха облекчени, но и учудени да чуят родния си език.

— Кой си ти? — попита един от брадатите.

Вместо да отговоря, продължих да вървя към тях. Ако ме бяха нападнали в този момент, щях да съм принуден да избягам безславно или да умра, но крачех с уверен вид. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския дъх се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за дързост, докато всъщност то се дължеше на объркване. Възнамерявах да се назова с измислено име, защото не исках Кяртан или коварният ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортумбрия, но, от друга страна, собственото ми име носеше бойна слава и аз се изкушавах да го използвам, за да ги впечатля. За щастие, вдъхновението ме осени тъкмо навреме.

— Аз съм Стеапа от Дефнашир — обявих и в случай че Стеапа не бе достатъчно добре познат в Нортумбрия, добавих самохвално: — Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътуване към праотците му.

Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка назад.

— Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?

— Същият.

— Милорд — склони глава той. Един от младежите докосна разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха примера му.

— Кои сте вие? — попитах на свой ред.

— Войници на крал Егберт — рече един от по-възрастните.

— А мъртвите? — посочих надолу към реката, където поредният гол труп бавно се поклащаше по течението.

— Датчани, милорд.

— Вие убивате датчани?

— Такава е Божията воля.

— Онзи мъж там е датчанин — кимнах към кораба на Торкилд, — но е и приятел. Него ще убиете ли?

— Ние познаваме Торкилд — бе отговорът. — Ако идва с мир, ще го оставим да живее.

— А с мен какво ще правите?

— Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви почете заради голямото клане над датчаните.

— Това клане ли? — попитах презрително, сочейки с върха на меча към плаващото във водата тяло.

— Не, заради победата над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали?

— Да, вярно е. Аз бях там. — Прибрах Змийския дъх в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали срещу датчаните, но че тези войници са обещали да не го закачат, ако идва с мир.

— Ти какво би сторил на мое място? — викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, за да удържат кораба неподвижно срещу течението.

— Върни се обратно по реката. Намери датски бойци и чакай, докато не разбереш накъде духа вятърът.

— А ти?

— Аз ще остана тук.

Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се изгуби сред лютичетата, от които жълтееше пасището.

— Това е заради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!

Сетне се зае да обръща кораба, което бе трудна маневра, защото килът му бе дълъг почти колкото ширината на река Уз. Но той се справи умело и скоро веслата го понесоха надолу по течението, далеч от моето съществуване. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски пазач убит, а дъщеря му — изнасилена, така че съветът ми действително си е струвал сребърната монета, хвърлена от Торкилд.

— Отпрати ли го? — попита с негодувание единият от брадатите.

— Нали казахте, че може да живее — отвърнах и се наведох да намеря шилинга в тревата. — Та как узнахте за победата на Алфред?

— Един свещеник дойде и ни разказа, милорд.

— Свещеник?

— Да, пристигна чак от Уесекс. Носеше ни послание от Негово Величество.

Близко бе до ума, че Алфред ще иска новината за разгрома над великата армия на Гутрум да се разпространи из цяла саксонска Англия. Оказваше се, че е пратил свещеници на длъж и шир да носят вестта, че Уесекс е победил, а Господ и неговите светии са го дарили с триумф. Един от тези емисари бе пристигнал при крал Егберт в Йоферуик само ден преди мен, поставяйки началото на цялото безумие.

Божият служител бе яздил през цялата завладяна от датчаните Мерсия, скрил расото си във вързоп отзад на седлото. Местните саксонци му бяха предоставяли подслон и свежи коне, бяха го превеждали покрай датските гарнизони, за да стигне жив и здрав до Нортумбрия и да предаде на крал Егберт благата вест. Но онова, което правеше новината още по-близка до сърцата на нортумбрийските саксонци, бе наглото твърдение, че самият свети Кътбърт се явил на Алфред в съня му и му показал пътя към победата. Този сън го споходил през онази пораженческа зима на остров Етелингег, където шепа саксонски бегълци се криеха от датското нашествие. Работата бе там, че за поданиците на Егберт нямаше по-тачен светец от Кътбърт. Северно от река Хъмбър Кътбърт бе същински идол, най-благочестивият християнин, живял някога на земята. В цяла Нортумбрия надали имаше саксонско домакинство, в което да не му отправят ежедневни молитви. Възторгът, че славният местен светец е помогнал за прогонването на датчаните от Уесекс, явно бе изпил и последните капки здрав разум от главата на крал Егберт. Той без съмнение е негодувал, задето датчаните го държат като кученце на каишка, и е имал пълното право да се радва на победата на Алфред. Но е трябвало да го стори тихо — да благодари на отчето, донесло вестта, а сетне да му запуши устата с парцал. Вместо това той бе наредил на Улфхер, своя архиепископ, да отслужи празнична молитва в най-голямата градска църква. Улфхер, който не бе вчерашен, веднага се бе престорил на болен и бе отишъл да се лекува в провинцията. За сметка на това един глупак на име отец Хротуерд бе заел неговото място, изнасяйки в храма пламенна проповед, провъзгласяваща, че свети Кътбърт е слязъл от небесата, за да поведе западните саксонци към победата. Налудничавото твърдение на свой ред бе убедило саксонците от Йоферуик, че Господ и свети Кътбърт са на път да избавят и тяхната земя от гнета на датчаните. Така бе започнала касапницата.

Научих всичко това с влизането ни в града. Научих още, че в него имало по-малко от сто датски войници — останалите отишли на север под командването на ърл Ивар да спрат шотландската армия, пресякла границата. Никой не помнеше такова нашествие да се е случвало преди, но южните Скоти имаха нов крал, заклел се да направи Йоферуик своя столица, затова се бе наложило да му бъде даден урок.

Ивар бе истинският владетел на Южна Нортумбрия. Ако му хрумнеше да се провъзгласи за крал, нямаше кой да му попречи, но по-удобно бе на трона да седи послушен саксонец, който да събира данъците и да държи сънародниците си мирни и тихи. Така Ивар оставаше свободен да върши онова, което бе в кръвта му — да воюва. Той бе от фамилията Лотброк, а те се хвалеха, че никой мъж от тяхното коляно не е умирал в леглото си. Всички загиваха в битка, с оръжие в ръка. Бащата на Ивар и единият му чичо бяха оставили костите си в Ирландия, докато Уба, третият от братята Лотброк, бе паднал от моя меч при Синуит. Сега Ивар, последният от войнолюбивото семейство, настъпваше срещу скотите и се бе заклел да доведе техния крал в Йоферуик, окован в робски вериги.

Смятах, че на никой трезвомислещ саксонец не би му хрумнало да се бунтува срещу Ивар, който се славеше като още по-безпощаден от баща си, но победата на Алфред и твърдението, че тя е вдъхновена от свети Кътбърт, бяха запалили искрата на лудостта в Йоферуик. Проповедта на отец Хротуерд, съобщил гръмовно от амвона, че Господ, свети Кътбърт и свита от ангели идват да прогонят датчаните от Нортумбрия, допълнително бе наляла масло в огъня. А сега и моето пристигане напълно се вписваше в общото безумие.

— Сам Бог те праща — не спираха да повтарят наобиколилите ме мъже, като поясняваха на околните, че аз съм убиецът на Свейн. Докато стигнем двореца по тесните улици, още опръскани с датска кръв, около Хилд и мен вече се бе насъбрала малка тълпа.

Бях идвал в двореца на Йоферуик и преди. Той представляваше римска сграда от дялан бял камък, с масивни колони, поддържащи керемидения покрив, сега пробит на места и закърпен с почерняла слама. Подовете бяха плочести и украсени с мозайки, изобразявали навремето римски божества. Но тези мозайки сега бяха изронени и покрити с рогозки, също изпоцапани с кръвта от предния ден. Голямата зала вонеше на кланица и бе забулена в дим от пламтящите факли, забучени по стените.

Новият крал Егберт се оказа племенник на стария крал, притежаващ същото лукаво лице и сприхава уста като своя чичо. Когато се появи на издигнатата платформа в дъното на залата, изглеждаше уплашен — и нищо чудно, защото устатият Хротуерд бе отприщил портите на ада и той се досещаше, че Ивар и датчаните неминуемо ще се върнат да търсят отмъщение. И все пак приближените на Егберт бяха увлечени от еуфорията, сигурни, че победата на Алфред вещае окончателния разгром на нашествениците и приемащи появата ми като поредния знак свише. Аз бях изтикан напред сред викове, възвестяващи на краля кой съм. Той самият имаше объркан вид, който стана още по-объркан, щом един глас — познат глас — ме извика по име.

— Утред! Утред!

Обърнах се нататък и зърнах отец Уилибалд.

— Утред! — извика отново той, явно във възторг да ме види. Егберт смръщи вежди, местейки поглед между него и мен.

— Утред! — възкликна за сетен път отчето и игнорирайки краля, излезе напред да ме прегърне.

Отец Уилибалд беше добър човек и добър приятел — западносаксонец, навремето служил като капелан във флотата на Алфред. Съдбата бе решила не друг, а тъкмо той да бъде изпратен в Нортумбрия, за да донесе вестта за победата при Етандун.

Глъчката наоколо стихна и Егберт реши, че е време да утвърди авторитета си, като се намеси.

— Та, значи, името ти е…?

— Стеапа! — рече един от мъжете, ескортирали ни от речния бряг.

— Утред! — провъзгласи Уилибалд със светнали от вълнение очи.

— Аз съм Утред от Бебанбург — признах, неспособен повече да поддържам заблудата.

— Мъжът, който уби Уба Лотброксон! — обяви Уилибалд и се опита да вдигне дясната ми ръка, за да покаже какъв съм герой. — А също онзи, който повали от седлото Свейн Белия кон при Етандун!

Чудесно. До два дни присъствието ми в Нортумбрия вече щеше да е известно на Кяртан Жестокия, а до три — и на чичо ми Елфрик. Ако имах и капка здрав разум, щях да грабна Хилд под мишница, да се измъкна от тази зала и да поема на юг със същата скорост, с която архиепископ Улфхер бе напуснал Йоферуик.

— Значи си бил при Етандун? — попита Егберт.

— Да, господарю.

— И какво стана там?

Те вече бяха чули историята на битката от Уилибалд, но той им бе поднесъл свещеническата версия, изпълнена с чудеса и молитви. Аз им дадох онова, което искаха — разказа на боеца, с всички пикантни подробности за посечена плът и мъртви датчани. През цялото време един свещеник със свиреп взор, четинеста коса и разчорлена брада ме прекъсваше с викове „алилуя“. По-късно разбрах, че е отец Хротуерд, същият, чието слово бе вдигнало Йоферуик на кървав бунт. Той беше млад — не много по-възрастен от мен, но имаше мощен глас и властна осанка, които допълнително се подсилваха от страстта на убежденията му. Всяко „алилуя“ бе съпроводено от обилни пръски слюнка, а щом стигнах до отстъплението на датчаните, пръснали се като пилци по склона на Етандун, Хротуерд скочи напред и се обърна към тълпата:

— Това е Утред! — викна, ръгайки ме в обгърнатите от ризницата ребра. — Утред от Нортумбрия, Утред от Бебанбург, убиецът на датчани, воинът господен, наказващият меч! И той е дошъл при нас, точно както блаженият свети Кътбърт е посетил Алфред в неговия час на изпитание! Това е знак от Всевишния!

Присъстващите заликуваха, кралят доби още по-уплашено изражение, а Хротуерд, винаги готов да се впусне в поредната пламенна проповед, започна с пяна на уста да описва предстоящата гибел на всички датчани в Нортумбрия.

Успях някак да се изплъзна от Хротуерд и да си проправя път до края на издигнатата платформа, където стоеше Уилибалд. Там го улових за кльощавата шия и го завлякох в един коридор, водещ към личните покои на краля.

— Ама че си идиот — изръмжах му. — Ама че си безмозъчен задник. Би трябвало да те изкормя още тук и сега и да хвърля карантиите ти на прасетата.

Уилибалд отвори уста и я затвори отново с безпомощен вид.

— Представяш ли си какво ще стане, щом се върнат датчаните? Същинска кървава баня!

Ново беззвучно отваряне и затваряне на уста.

— Затова ще ти кажа какво ще направиш сега. Ще прекосиш река Уз и ще тръгнеш на юг толкова бързо, колкото те държат краката.

— Но това е вярно — проплака умолително той.

— Кое е вярно?

— Че свети Кътбърт ни дари победата!

— Вярно, друг път — скръцнах със зъби. — Всичко е измислица на Алфред. Ако Кътбърт действително му се е явил в Етелингег, защо не ни е казал още тогава, а е чакал, докато не свърши битката? — Направих пауза, през която Уилибалд издаде хърхорещ звук. — Чакал е, защото това никога не се е случвало.

— Но…

— Съчинил си го е, защото иска нортумбрийците да признаят водачеството на Уесекс в битката срещу датчаните. Иска да стане крал на Нортумбрия, нима не разбираш? И не само на Нортумбрия. Не се съмнявам, че е изпратил глупци като теб да разправят и на мерсийците, че някой от техните любими светци му се е явил.

— Но това е така! — прекъсна ме той и видял озадачения ми вид, побърза да поясни. — Напълно си прав. Свети Кенелм също е разговарял с него в Етелингег. Дошъл в съня му и му обещал, че ще победи.

— Нищо подобно не се е случвало — възразих с цялото търпение, на което бях способен.

— Напротив! — настоя той. — Алфред сам ми го каза! Това е пръст божий, Утред.

Улових го за раменете и го притиснах към стената на коридора.

— Имаш избор, отче. Или се омитай от Йоферуик, преди датчаните да са се върнали, или си наклони главата на една страна.

— Да си наклоня главата? — попита неразбиращо той.

— Да. За да те халосам по едното ухо, та всички глупости, с които е пълна, да се изсипят през другото.

Той не се поддаде на увещанията ми. Славата на християнския Бог, възпламенена от кръвопролитието при Етандун и раздухана от лъжата за свети Кътбърт, озаряваше Нортумбрия с пълна сила и клетият Уилибалд бе убеден, че е свидетел на началото на велики събития.

Същата вечер имаше пир — жалко угощение от солена херинга, сирене, корав хляб и вкиснало пиво — и отец Хротуерд изнесе нова страстна реч, в която заяви, че Алфред от Уесекс е пратил мен, най-славния си боец, да водя отбраната на града и че небесното воинство ще се притече на помощ на Йоферуик. Уилибалд само повтаряше „амин“ и „алилуя“, вярвайки на глупостите му като малко дете. Едва на следващия ден, когато сивкава мъгла обгърна града и започна да ръси хладен дъждец, пристигането на ангелите взе да му се вижда не чак толкова сигурно.

Хората напускаха домовете си. Носеха се слухове за датски въоръжени отряди, събиращи се на север. Хротуерд продължаваше да бълва своите проповеди и дори поведе из улиците шествие от свещеници и монаси, понесли реликви и знамена, но всеки бе наясно, че Ивар навярно ще се върне дълго преди свети Кътбърт и ангелите да се спуснат от небесата. Крал Егберт изпрати да ме повикат, защото искал да разговаря с мен, но аз прецених, че дните му са преброени, и не откликнах на поканата. Егберт можеше да се оправя сам, както намери за добре.

Същото важеше и за мен — трябваше да се махна от града, преди гневът на Ивар да се стовари отгоре му. Намерих своя шанс в пивница „Кръстосаните мечове“ край северната порта, в лицето на един датчанин на име Болти. Той бе оцелял при клането, защото беше женен за саксонка и нейното семейство го бе защитило. Щом ме зърна в кръчмата, дойде и попита дали не съм Утред от Бебанбург.

— Аз съм — отвърнах.

Той седна срещу мен, кимна почтително на Хилд и щракна с пръсти, за да повика сервитьорката. Беше пълен човек, с плешиво теме, сипаничаво лице, счупен нос и подплашени очи. Синовете му, и двамата полусаксонци, се повъртаха отзад. Единият изглеждаше на двайсет, а другият — пет години по-млад, а на поясите им висяха мечове, с които явно не бяха свикнали.

— Познавах ърл Рагнар-старши — каза Болти.

— Аз също. Но теб не те помня.

— При последното плаване с „Летящата усойница“ аз му продадох такелажа и дръжките за веслата.

— Измами ли го? — попитах саркастично.

— От къде на къде? — докачи се Болти.

— Питам, защото го обичах. Беше ми като баща.

— Знам. — Мъжът замълча и погледна крадешком към Хилд. — Ти беше много млад тогава и водеше със себе си едно слабо, тъмнокосо момиче.

— Значи наистина ме помниш — усмихнах се и изчаках, докато ни сервират пивото. Направи ми впечатление, че Болти, макар и датчанин, носи кръст около врата си.

— Какво да се прави — сви рамене той, забелязал, че го наблюдавам. — Човек трябва някак да оцелява в Йоферуик. — Сетне дръпна яката на дрехата си и ми показа амулета на Тор, скрит отдолу. — Жертвите на клането бяха предимно езичници.

— Има ли много покръстени датчани? — попитах.

— Намират се — призна неохотно събеседникът ми. — Искате ли да поръчам и нещо за хапване?

— Онова, което искам, е да знам защо дойде да говориш с мен.

Той търсеше начин да напусне града и да отведе своята саксонска съпруга заедно с двамата синове и двете им дъщери колкото се може по-далеч от задаващото се бедствие. За целта му бяха нужни въоръжени придружители и сега ме гледаше с умолителни, отчаяни очи, без да подозира, че целите ни напълно съвпадат.

— И къде смяташ да отидеш? — попитах.

— Не и на запад — рече с потръпване той. — Чувам, че в Кумбраланд се леела кръв.

— Там винаги се лее кръв. — Кумбраланд бе частта от Нортумбрия, лежаща отвъд планините и граничеща с Ирландско море. Нападаха я както скотите от Страт Клота, така и норвежците от Ирландия и бритите от Северен Уелс. Известен брой датчани се бяха заселили в Кумбраланд, но не достатъчно, за да го опазят от опустошителните набези.

— Бих се върнал в Дания — каза Болти, — но тук няма бойни кораби. Единствените, останали по кейовете на Йоферуик, са на саксонски търговци. Ако изобщо се осмелят да отплават, веднага ще бъдат плячкосани от датските бойни съдове, които несъмнено кръстосват из устието на Хъмбър.

— Е, и?

— Затова искам да отида на север и да се присъединя към Ивар. Мога да ти платя.

— И смяташ, че ще съумея да те преведа през земите на Кяртан?

— Във всички случаи ще се чувствам по-спокойно със сина на Рагнар до себе си — призна той. — А и ако се разбере, че пътуваме заедно, още мъже ще се присъединят към нас.

И така, аз го оставих да ми плати, като поисках шестнайсет шилинга, две кобили и един черен жребец, който някакъв човек водеше из улиците и му търсеше купувач. От цената на последния на Болти леко му призля, но страхът да не остане на произвола на съдбата в Йоферуик го накара да се бръкне с цели четирийсет шилинга. Животното бе обучено за битка — тоест не се стряскаше от силни шумове и се подчиняваше на всяко притискане с коляно, позволявайки на ездача да борави свободно с щита и меча. Жребецът явно бе задигнат от датчаните, избити през последните дни, и никой не знаеше името му. Нарекох го Уитнер, което значи Мъчител, защото постоянно се заяждаше с двете кобили и ги хапеше.

Кобилите бяха за отец Уилибалд и Хилд. Казах на свещеника да върви на юг, но сега той бе твърде уплашен и не искаше да се отделя от мен. Така в деня след запознанството ми с Болти всички поехме на север по стария римски път. С нас дойдоха още дузина мъже, сред които трима датчани и двама норвежци, успели да се скрият от безчинствата, предизвикани от Хротуерд. Останалите бяха саксонци, бягащи от мъстта на Ивар. Всички имаха собствени оръжия, а Болти ми даде пари, за да им платя. Надницата им не бе висока — само колкото за храна и пиво, но присъствието им щеше да отблъсне евентуални набези през време на дългия преход.

Изкушавах се да отида в Сюнингсвейт — някогашното селище на Рагнар, но знаех, че няма да заваря много от хората му там, защото повечето го бяха напуснали. Една част от тези бойци бе загинала при Етандун, а друга беше още с разгромената армия на Гутрум, останала в Мерсия. Гутрум и Алфред бяха сключили мир, като Гутрум дори се бе покръстил, което според Уилибалд представляваше истинско чудо. Накратко, в Сюнингсвейт трудно щях да намеря убежище от убийствените амбиции на чичо си и от омразата на Кяртан. Така, без ясен план за своето бъдеще, се оставих на волята на съдбата и тръгнах да ескортирам Болти на север, към земите на Кяртан, които лежаха като тъмен облак напряко на пътя ни. Да минем през тях означаваше да платим дан, и то немалка. Само на могъщи военачалници като Ивар, чиито сили превъзхождаха тези на Кяртан, се отдаваше да прекосят река Уийре безплатно.

— Ти можеш да си позволиш цената — реших да подразня Болти. Всеки от синовете му водеше кон с дисаги, които според мен бяха натъпкани с монети, опаковани в плат или овчи кожи, за да не дрънчат.

— Не и ако поиска дъщерите ми — отвърна той. Дъщерите му бяха близначки, дванайсет– или тринайсетгодишни, тъкмо узрели за женитба. Ниски, пълнички, светлокоси, с чипи носове и неразличими една от друга.

— Смяташ ли, че ще го направи?

— Той взема каквото си поиска, а се знае, че обича млади момичета. Макар и да подозирам, че в случая би предпочел да вземе теб.

— Защо смяташ така? — попитах с равен глас.

— Чувал съм историята. Ти си станал причина синът му да загуби окото си.

— Синът му загуби окото си — отвърнах, — защото разсъблече дъщерята на ърл Рагнар.

— Но той обвинява теб.

— Вярно е — съгласих се. Тогава всички бяхме още деца, но детските обиди понякога не зарастват, а аз не хранех и капка съмнение, че Свен Едноокия с радост би взел и двете ми очи в отплата за своето.

Ето защо с наближаването на Дънхолм свърнахме на запад към хълмовете, за да избегнем съгледвачи. Беше още лято, но хладният вятър бе довял ниски облаци и ситен дъжд, така че бях доволен от своята подплатена с кожа ризница. Хилд бе намазала металните й брънки с ланолин, изцеден от прясно остригана вълна, който я пазеше от ръждата. Същото бе сторила с шлема и с остриетата на мечовете ми.

Докато се катерехме по добре отъпканата пътека, забелязахме на километър-два зад себе си друга група, а в размекнатата пръст имаше свежи следи от копита, издаващи, че още хора са минавали преди нас. Подобно усилено движение трябваше да ме накара да се замисля. Кяртан Жестокия и Свен Едноокия печелеха от таксите за преминаване през земите им — ако някой откажеше да плати, биваше ограбен, поробен или убит. Те нямаше как да не знаят, че пътниците се опитват да ги заобиколят, използвайки планинските пътеки. Болти яздеше безгрижно, изцяло осланяйки се на моята бдителност, и ни разправяше истории за това как Кяртан и Свен забогатели от търговия с роби.

— Те залавят всички, независимо дали са датчани или саксонци, и ги продават отвъд морето. Ако си късметлия, понякога може да откупиш роб обратно, но цената ще бъде висока. Колкото до свещениците — той хвърли поглед към отец Уилибалд, — убиват ги наред.

— Така ли?

— Да, страшно ги мразят. Смятат ги за зли магьосници, затова ги заравят до кръста в земята и оставят кучетата да ги разкъсат.

— Какво казва той? — попита Уилибалд, дръпвайки кобилата си встрани, преди Уитнер да успее да я гризне.

— Че ако Кяртан те пипне, ще те убие, отче.

— Ще ме убие?

— Да, ще нахрани с теб кучетата си.

— О, мили боже — изпъшка Уилибалд. Той се чувстваше нещастен и изгубен далеч от дома, сред суровия северен ландшафт. Хилд от своя страна изглеждаше цъфтяща. Беше деветнайсетгодишна и изпълнена с кротка търпимост към житейските несгоди. Произхождаше от сравнително заможно саксонско семейство — последното от осем деца, и бащата я бе обрекъл в служба на църквата, след като майката едва не бе умряла при раждането й. Така на единайсет години Хилд, чието пълно име бе сестра Хилдегит, се бе озовала в манастира в Сипанхам. Там бе живяла сред монахините, отдадена на пост, молитва и ръкоделие, докато не се бяха появили датчаните, за да я обезчестят.

Понякога още плачеше в съня си и аз знаех, че си припомня униженията, на които са я подлагали, но бе щастлива да е далеч от Уесекс и от постоянните напомняния, че трябва да се върне в лоното господне. Уилибалд веднъж се опита да я скастри за греховния й начин на живот, но аз го предупредих, че ако го стори пак, ще му пробия втори пъп, по-голям от рождения, и той млъкна. Сега Хилд попиваше с детински възторг новите гледки и впечатления, а бледото й лице доби златист оттенък, чудесно подхождащ на косата й. Беше умна жена — не най-умната под слънцето, но изпълнена с практична мъдрост. Вече съм достатъчно стар, за да знам, че някои жени са истинско главоболие, а други — лесни за общуване, и Хилд определено спадаше към вторите. Може би защото бяхме приятели. Бяхме също и любовници, но без да сме влюбени, и тя понякога изпитваше пристъпи на вина. Но ги запазваше за себе си и своите молитви. Отново бе започнала да се смее и да изпитва удоволствие от простите неща, но понякога я обгръщаше тъга. Тогава започваше да хленчи, дългите й пръсти диреха разпятието и аз знаех, че нейният Бог за сетен път е впил нокти в душата й.

Така без достатъчна бдителност от моя страна навлязохме сред хълмовете и Хилд бе първата, която забеляза конниците. Общо деветнайсет на брой, повечето в кожени туники, но и трима с ризници. Пътеката вървеше отстрани на стръмен склон, като под нас се пенеше бурна река. Конниците бяха зад гърба ни и не се опитваха да приближат. Виждаха, че сме въоръжени, и нямаха за цел да завързват схватка, а само да се уверят, че ще продължим на север, към неизвестната съдба, очакваща ни там.

— Защо не им се опълчим? — попита настоятелно Болти.

— Тринайсет срещу деветнайсет? — повдигнах вежди. — Бихме могли, ако тези тук наистина се сражават — посочих мъжете, на които той плащаше да ни придружават, — но надали ще е така. Те стават за плашене на бандити, но не са толкова глупави да вдигнат оръжие срещу хората на Кяртан. Ако ги поведа в бой, най-вероятно ще се присъединят към врага и ще си поделят с него дъщерите ти.

— Но… — започна той, ала после млъкна, защото най-сетне можехме да видим какво има пред нас. Това бе пазар на роби, устроен на мястото, където река Уийре навлизаше в по-широка долина. Тук над коритото й бе прехвърлен мост, а след него се простираше доста голямо село. Робите бяха охранявани от още войници. Конниците, които ни следваха по петите, леко скъсиха дистанцията, но щом спряхме, също застанаха на едно място. Огледах се наоколо. Селото бе твърде далеч, за да видя дали Кяртан или Свен са там, но бе логично да допусна, че ако хората са дошли от Дънхолм, то един от двамата господари на града ги предвожда. Болти бръщолевеше паникьосано нещо отстрани, но аз не му обърнах внимание.

Още две пътеки водеха към селото от юг. Всички такива подходи положително бяха завардени от още конници и по тях цял ден се стичаха пътници. Те се събираха в долината като стадо в кошара и онези, които не можеха да си платят, биваха пленявани.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Болти.

— Да ти спася живота — отвърнах. После се обърнах към една от двете близначки и поисках от нея черния платнен шал, който носеше като пояс на кръста си. Тя го размота и с трепереща ръка ми го подаде. Увих го около главата си, като покрих устата, челото и носа си и помолих Хилд да го забоде с карфица.

— Какво правиш? — изписка отново Болти.

Не си направих труда да му отговарям. Вместо това нахлузих шлема върху шала. Той прилепна плътно, карайки лицето ми да изглежда като маска от полиран метал върху черен череп. Виждаха се единствено очите ми. Разхлабих Змийския дъх в ножницата, за да съм сигурен, че се вади лесно, и сръчках Уитнер няколко крачки напред.

— Сега съм Торкилд Прокажения — рекох на Болти. Гласът ми излизаше през плата глух и неразпознаваем.

— Кой? — зяпна той.

— Торкилд Прокажения — повторих, озъртайки се назад. Отрядът, който ни бе следвал, се връщаше обратно на юг, вероятно да съпроводи следващата група, мъчеща се да мине гратис. — А сега с теб ще отидем да се спазарим.

— Аз пък защо да идвам? — занарежда отчаяно Болти. — Нали те наех да ме охраняваш?

— Това и правя — отвърнах и дадох знак на всички да ме последват. Саксонската му съпруга взе да ридае, сякаш оплакваше мъртвец, и аз й изръмжах да мълчи. Щом стигнахме на два-три хвърлея от селото, спрях и се обърнах към него: — Оттук нататък сме само двамата.

— Мисля, че ще е най-добре да преговаряш сам… — започна той, но не успя да довърши, защото дланта ми се стовари върху задницата на коня му. Животното скочи напред, така че трябваше да го догонвам.

— Запомни — казах. — Наричат ме Торкилд Прокажения и ако издадеш кой съм всъщност, ще убия теб, жена ти и синовете ти, а дъщерите ти ще продам за курви. Е, кой съм аз?

— Т-торкилд — заекна Болти.

— Торкилд Прокажения — допълних. Вече бяхме в селото, представляващо мизерна купчина от ниски каменни постройки със сламени покриви. В средата му имаше поне трийсет или четирийсет охранявани пленници, а отстрани, близо до каменния мост, на тревата бяха разположени маса и пейки. На масата седяха двама мъже и се черпеха с кана пиво, но единственото, което възприемаха моите очи, бе друго.

Шлемът на баща ми.

Той бе поставен върху масата. Богато обкован със сребро, със забрало, изобразяващо озъбена паст. Бях го виждал толкова пъти. Дори си бях играл с него като малък, макар че ако баща ми ме хванеше, ядях бой. Татко го носеше в деня, когато загина при Йоферуик, а Рагнар-старши го купи от мъжа, който го бе посякъл. Сега принадлежеше на един от убийците на самия Рагнар — Свен Едноокия. Щом Болти и аз приближихме, Свен се изправи и аз усетих как космите по врата ми настръхват. Знаехме се от деца и нямаше как да сбъркам широкото, плоско лице с единственото свирепо око. На мястото на другото имаше сбръчкана дупка. Той бе висок и широкоплещест, с дълга коса и буйна брада — наперен млад мъж с богата ризница и два меча, дълъг и къс, висящи на колана му.

— Още гости — оповести пристигането ни той и посочи пейката откъм отсрещната страна на масата. — Седнете и нека поговорим делово.

— Иди да седнеш — изръмжах тихо на Болти.

Той ме погледна отчаяно, после слезе от седлото и отиде до масата. Вторият мъж бе мургав, чернокос и много по-възрастен от Свен. Носеше черно наметало, което го правеше да изглежда като монах, с тази разлика, че на врата му висеше сребърен чук на Тор. Пред него имаше дървена табла с хитроумно изработени отделения, пълни с различни монети, които проблясваха на слънцето. Свен се настани отново на мястото си, наля чаша пиво и я постави пред Болти, който сред кратко колебание също седна.

— Е, кой си ти? — попита го Свен.

— Болти Ериксон — отвърна другият. Трябваше да го повтори, защото първия път гласът му изневери.

— Болти Ериксон, значи. Аз пък съм Свен Кяртансон, а баща ми е господар на тази земя. Чувал ли си за Кяртан?

— Да, милорд.

— Мисля, че ти се опитваше да избегнеш пътните ни такси, Болти — усмихна се Свен. — Познах ли?

— Не, напротив.

— Откъде идваш?

— От Йоферуик.

— Поредният търговец от Йоферуик! Ти си третият за днес. И какво има в дисагите на онези коне?

— Нищо, милорд.

Свен леко се приведе напред и изпусна гръмка пръдня.

— Съжалявам, Болти — рече ухилено, — чух само някаква гръмотевица. Нищо ли каза? Но аз виждам четири жени, а три от тях са доста младички. Твои ли са?

— Да, жена ми и дъщерите.

— Ех, жени и дъщери, колко ги обичаме — поклати глава Свен, сетне погледна към мен. Усетих свиване под лъжичката, макар да знаех, че лицето ми е увито в плат, а очите, засенчени от шлема. — А този кой е?

Трябва да му е било любопитно, защото аз имах царствен вид. Ризницата, шлемът и оръжията ми бяха от най-добро качество, а гривните по ръцете ми издаваха воин от висок ранг. Болти преглътна мъчително, но не каза нищо.

— Попитах кой е този — повтори по-високо Свен.

— Името му — отговори пресекливо търговецът — е Торкилд Прокажения.

Свен направи неволна гримаса и сграбчи амулета на врата си, за което не можех да го виня. Всички изпитват ужас от сивкавата, безчувствена плът на прокажените и обикновено ги прогонват в пустошта, където да живеят и умрат както заслужават.

— Защо си повлякъл прокажен със себе си?

Болти не разполагаше с отговор.

— Защото аз също пътувам на север — обадих се за първи път и приглушеният ми глас прозвуча кънтящо от вътрешността на шлема.

— И какъв е поводът за пътуването ти?

— Омръзна ми да седя на юг.

Свен долови враждебността в отговора ми, но я отдаде на безсилие. Навярно подозираше, че Болти ме е наел като охрана, но на няколко крачки от нас имаше петима войници, въоръжени с копия и мечове, а в селото — поне още четирийсет. Той отпи от чашата си.

— Чувам, че в Йоферуик имало безредици? — попита търговецът.

— Вярно е — отвърна Болти. Виждах как дясната му ръка нервно се свива и разпуска под масата. — Саксонците убиха някои от нас.

Другият въздъхна, сякаш тази новина го е опечалила.

— Ивар няма да остане доволен.

— Къде е Ивар? — оживи се леко Болти.

— Доколкото знам, някъде в долината на Туеде и води шотландския крал Аед като танцуваща мечка със себе си. — Свен сякаш се наслаждаваше на тази имитация на дружески разговор, придаваща лустро на почтеност на извършващия се пладнешки грабеж.

— Е — промени темата, като поспря, за да пръдне отново, — с какви стоки търгуваш?

— Кожи, вълна, платове, грънци — заизрежда Болти, сетне спря, боейки се да не е казал твърде много.

— Аз пък търгувам с роби — рече Свен. — А този — посочи мъжа до себе си — е Гелгил. Той купува робите от мен, а ти водиш три млади жени, от които с него можем да изкараме добра печалба. Колко ще платиш, за да ги откупиш? Предложи ми достатъчно и можеш да си ги задържиш. — Той се усмихна дружески, сякаш предложението му бе най-естественото нещо на света.

Болти остана като втрещен, но после измъкна кесията изпод дрехата си и започна да отброява сребро на масата. Свен наблюдаваше трупащите се монети и щом ръката на другия се забави, само го подкани с насърчителен жест. Накрая се насъбраха трийсет и осем шилинга.

— Това е всичко, което имам, милорд — рече смирено Болти.

— Всичко, което имаш? Съмнявам се, Болти Ериксон. Но ако е вярно, ще ти позволя да запазиш една дъщеря и едно от ушите си. Другото ще остане при мен за спомен. Какво ще кажеш, Гелгил? — обърна се Свен към седящия до него.

Гелгил бе странно име и аз предположих, че мъжът с черното наметало е дошъл отвъд морето, защото най-доходоносните пазари за роби бяха в Дифлини в далечна Франкия. Онзи отвърна нещо, което не успях да доловя, и Свен кимна.

— Доведете момичетата тук — викна на хората си. Болти ме погледна ужасено, сякаш очакваше да ги спра, но аз не сторих нищо, когато двама от тях се упътиха към чакащата група.

Докато войниците нареждаха на Хилд и близначките да слязат от конете, Свен бъбреше за предстоящата реколта. Съпровождачите, наети от Болти, наблюдаваха безучастно случващото се. Жена му се опита да протестира, но после избухна в истеричен плач, докато водеха дъщерите й и Хилд към масата. Свен ги приветства с престорена учтивост, а Гелгил стана да ги огледа, опипвайки телата им, сякаш бяха добичета за продан. Видях как Хилд потрепери, щом бръкна в пазвата й, за да провери стегнатостта на гърдите й. Но интересът му бе насочен основно към по-младите.

— По сто шилинга за всяка — рече със странен акцент, след като ги инспектира. — Без тази — кимна към Хилд. — За нея петдесет.

— Но тя е хубава — възрази Свен. — Другите приличат на прасенца.

— Близначки са — поясни Гелгил. — Близначките се харчат добре. А високата е твърде стара. Сигурно е на деветнайсет или двайсет.

— Девствеността е толкова ценна стока — обърна се Свен към търговеца. — Не си ли съгласен?

Болти трепереше от глава до пети.

— Ще ти платя по сто шилинга за всяка от дъщерите си — рече отчаяно.

— О, не — поклати глава Свен. — Толкова иска Гелгил. Аз също трябва да припечеля нещо. Можеш да ги задържиш и трите, ако ми платиш общо шестстотин шилинга.

Цената бе астрономическа и тъкмо това бе идеята, но Болти не се сепна от нея.

— Само две от тях са мои, милорд — провлачи жаловито и посочи към мен. — Третата е негова жена.

— Твоя? — изгледа ме Свен. — Водиш жена, прокаженико? Значи оная работа още не ти е окапала? — Явно намираше това за забавно и войниците наоколо се засмяха угоднически. — И какво ще ми платиш за своята женичка?

— Нищо — отвърнах.

Той се почеса по задника. Войниците продължаваха да се хилят. Бяха свикнали да виждат съпротива и да я смазват и им бе забавно да наблюдават как господарят им дере кожи от пътниците. Свен си наля още пиво.

— Хубави гривни имаш, прокаженико, а шлемът няма да ти трябва, щом пукнеш, затова ето какво ще ти предложа. Дай ми ги и си върви с жената по живо, по здраво.

Аз не помръднах, нито продумах, но леко стиснах с колене хълбоците на Уитнер и усетих потръпването на едрото животно. То бе свикнало с битки и копнееше да се впусне напред. Може би Свен долови напрежението на жребеца, защото от мен не се виждаше друго освен страховития шлем с вълчата муцуна и черните дупки на очите. Във всеки случай през лицето му премина сянка. Но вече бе вдигнал залога и не можеше да отстъпи, ако искаше да съхрани достойнството си. Трябваше да играе докрай.

— Какво, да не си глътна езика? — попита презрително, сетне махна на двамата, които бяха довели жените. — Егил! Атсур! Свалете му шлема!

Вероятно смяташе, че е в безопасност, защото разполагаше с куп войници в селото, а аз бях сам. Че съм победен още преди неговите хора да са ме доближили. Единият от тях носеше копие, а другият посегна към меча си, но още преди да го изтегли наполовина от ножницата, Змийския дъх бе в ръката ми, а Уитнер се движеше. Той отдавна напираше да атакува и сега скочи със скоростта на Слейпнир, осмокракия кон на Один. Първо се заех с онзи отдясно, който вадеше меча. Змийския дъх се стовари отгоре му като мълнията на Тор и мина през шлема му, сякаш бе направен от брезова кора. Уитнер, подчинявайки се послушно на натиска на коляното ми, вече се извърташе към Свен, когато копиеносецът ме нападна отляво. Трябваше да забие острието си във врата или гърдите на коня, но вместо това се опита да ме наръга в ребрата. Жребецът се наведе рязко и тракна с огромните си зъби в лицето му. Мъжът залитна назад, избягвайки на косъм ухапването, препъна се и падна на тревата. Аз вече вадех крак от стремето и без да се занимавам повече с него, използвах инерцията, за да се стоваря върху Свен. Той в последния момент понечи да се изправи, но пейката му попречи и аз го повалих по гръб, като му изкарах въздуха от гърдите. Скочих бързо на крака и опрях върха на Змийския дъх в гърлото му.

— Егил! — викна Свен на войника, съборен от Уитнер, но онзи не посмя да се намеси, виждайки острието, притиснато в гушата на господаря си.

Болти хленчеше. Беше се напикал — усещах миризмата на урината и чувах как капеше по земята. Гелгил стоеше напълно неподвижно и ме наблюдаваше с изпито, безизразно лице. Хилд се усмихваше. Половин дузина войници ни бяха наобиколили, но не предприемаха нищо при вида на окървавения ми меч, заплашващ Свен. Уитнер бе до мен, пръхтеше разгорещено и ровеше с копито в опасна близост до главата му. Свен се взираше в мен с единственото си око, изпълнено с омраза и страх. Аз изведнъж отстъпих встрани и го изкомандвах:

— На колене!

— Егил! — възкликна пак умолително той.

Войникът с рошава черна брада и зеещи ноздри на мястото на носа, отсечен при някоя битка, насочи копието си.

— Мръднеш ли, господарят ти умира — предупредих го. Егил благоразумно отстъпи назад и аз прокарах острието си по бузата на Свен, пускайки струйка кръв.

— На колене! — повторих. Щом той се подчини, се наведох, извадих двата му меча от ножниците и ги положих на масата до шлема на баща си.

— Искаш ли да убиеш търговеца на роби? — попитах Хилд, посочвайки към мечовете. Не ми беше приятно Гелгил да стои зад гърба ми.

— Не — каза тя.

— Исеулт би го убила. — Исеулт бе предишната ми жена и нейна приятелка.

— Бог е наредил да не убиваме — заяви Хилд. Това бе една от заповедите на християнството, също толкова безсмислена според мен, колкото и да се заповядва на слънцето да върви от запад на изток.

— Болти — подвикнах вече на датски. — Убий търговеца на роби.

Онзи не помръдна. Беше твърде уплашен, за да изпълни заръката, но за моя изненада двете му дъщери излязоха напред и взеха мечовете на Свен. Гелгил опита да побегне, но масата му препречваше пътя. Едното момиче замахна яростно, улучи го по главата и той падна. Сетне с дружни усилия се заловиха да го кълцат. Не виждах какво става, защото бях зает да пазя Свен, но чувах виковете на мъжа, възклицанията на Хилд и виждах потресените лица на войниците пред себе си. Близначките пъшкаха и сумтяха от усилие. Отне им дълго време да довършат Гелгил и никой от войниците наоколо не се намеси. Всички стояха с извадени оръжия и ако поне един от тях имаше малко ум, щеше да разбере, че няма да посмея да убия Свен, защото от неговия живот зависеше моят живот. Резнех ли му гръкляна, щяха да ме направят на кайма. Но твърде много ги плашеше мисълта какво ще им стори Кяртан, ако синът му умре заради тях, а аз притисках меча достатъчно силно, за да го накарам да хърхори от ужас.

Зад мен касапницата най-сетне приключи. Рискувах да погледна през рамо и видях доволните, опръскани в кръв физиономии на близначките.

— Те са дъщери на Хел — казах на войниците наоколо. Хрумването беше удачно, защото Хел е противната, демонична богиня, властваща над труповете на мъртъвците, които не са загинали в битка. — А аз съм Торкилд и залите на Один са пълни с мъже, убити от мен! — Зрителите затаиха дъх, а Свен взе да трепери и аз се изпълних с вдъхновение. — Аз съм Торкилд Прокажения — продължих с дълбок, кънтящ глас — и съм мъртъв от много години, но Один ме изпрати от своите селения, за да взема душите на Кяртан и неговия син.

Те ми повярваха. Видях как неколцина докосват амулетите си, а един копиеносец дори падна на колене. Исках да убия Свен още тогава и може би трябваше да го сторя, но бе нужен само един скептичен глас, за да разкъса мрежата от магически измислици, която бях изтъкал. В момента се борех не за своето отмъщение, а за общата ни безопасност и се налагаше да избирам между двете.

— Ще оставя този червей да си върви у дома и да отнесе вестта за моето идване на баща си — казах. — Но вие ще тръгнете първи. Всички до един! Излезте извън селото и ще го пусна. Оставете пленниците си тук.

Войниците само ме гледаха като истукани и аз завъртях острието, карайки Свен да изпищи.

— Вървете! — викнах.

И те тръгнаха. Крачеха бързо, изпълнени с благоговеен страх. Болти гледаше любимите си щерки и примигваше на парцали. Казах на момичетата, че са се справили отлично и могат да вземат по шепа монети от масата. Те се върнаха при майка си, стискайки среброто и окървавените мечове.

— Добри деца са — подхвърлих на Болти, а той, без да отвърне нищо, заподтичва подир тях.

— Не ми даде сърце да го убия — промълви Хилд, сякаш засрамена от слабостта си.

— Няма значение — махнах с ръка. Държах меча опрян в гърлото на Свен, докато не се уверих, че хората му са се отдалечили на достатъчно разстояние на изток. Пленниците, най-вече млади момчета и момичета, останаха в селото, но никой от тях не смееше да ме доближи.

Изкушавах се да кажа истината на Свен, да му разкрия, че е бил унизен от един стар враг, но историята за Торкилд Прокажения бе твърде добра, за да я пропилявам. Щеше ми се да го питам и за Тира, сестрата на Рагнар-младши, но се боях, че ако е жива и проявя интерес към нея, няма да живее още дълго, затова си премълчах. Вместо това сграбчих Свен за косата и извих главата му назад, така, че да ме погледне право в забуленото лице.

— Дойдох тук, на средната земя, за да убия теб и баща ти — казах. — Ще те намеря отново, Свен Кяртансон, и следващия път ще взема душата ти. Аз съм Торкилд — онзи, който броди в нощта и оръжията са безсилни срещу мен, защото вече съм труп. Така че носи моите поздрави на баща си и му предай, че мъртвият мечоносец е пратен за него и че тримата заедно ще отплаваме със „Скидбладнир“ за Нифлхайм. — Нифлхайм бе страховитата бездна, където отиваха недостойно умрелите, а „Скидбладнир“ — корабът на боговете, способен да се сгъва и побира в кесия. После пуснах Свен, минах зад него и го ритнах в гърба така, че се строполи по лице. Вече можеше да изпълзи встрани, но не смееше да помръдне. Сега представляваше бито псе и макар да ме сърбяха ръцете да го довърша, прецених, че ще е по-добре да отнесе зловещата ми измислица на баща си. Кяртан щеше да узнае не само че Утред от Бебанбург се е появил в Йоферуик, но и че свръхестествено създание е дошло от отвъдното, за да го убие — а аз исках сънищата му да са изпълнени с кошмари.

Свен остана все така неподвижен, докато откачах тежката кесия от колана му и го лишавах от седемте сребърни гривни. Хилд отряза част от наметалото на Гелгил и оформи нещо като торба, в която изсипа монетите от подноса. Дадох й да носи и шлема на баща ми, след което се метнах отново на гърба на Уитнер. Потупах го по шията, а той тръсна глава и изцвили, сякаш разбираше колко добра работа е свършил.

Вече се канехме да тръгваме, когато странните събития взеха още по-чудат обрат. Някои от пленниците, осъзнавайки, че наистина са свободни, поемаха към моста над реката, докато други бяха толкова объркани или отчаяни, че тръгнаха на изток, подир войниците. В този момент изведнъж се разнесоха песнопения и от една от ниските каменни постройки се изнизаха редица фигури в раса. Бяха общо седем на брой — най-големите късметлии от всички в този ден, защото, както узнах впоследствие, омразата на Кяртан към християните действително била толкова силна, че убивал всеки свещеник или монах, без да се блазни от евентуалния откуп за тях. Заедно със седмината вървеше и един млад мъж, приблизително на моята възраст, окован в робски вериги. Висок, красив и добре сложен, но облечен в изпокъсани дрипи. Дългата му, къдрава коса бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла, също както и ресниците. Имаше сини очи и гладка, загоряла от слънцето кожа. Лицето му изглеждаше изваяно от камък — толкова ясно изразени бяха скулите, челюстта и носът — и все пак твърдостта на чертите се омекотяваше от безгрижно изражение, предполагащо, че намира живота за постоянен източник на изненади и забавни приключения. Щом видя Свен да пълзи край копитата на коня ми, той заряза пеещите духовници и притича към нас, грабвайки пътьом меча на войника, когото бях убил. Държеше го неловко заради окованите си ръце, но това не му попречи да го вдигне над главата на Свен.

— Не — произнесох аз.

— Не? — Младежът ме погледна с открита, невинна усмивка и неволно изпитах симпатия към него.

— Обещах да му пощадя живота.

Русокосият размисли за секунда.

— Ти може да си обещал, но аз не съм.

Говореше на датски.

— Ако го убиеш, после аз ще трябва да убия теб.

— Защо? — попита онзи с искрица в очите. Не тревожно, а сякаш наистина искаше да знае.

— Защото такъв е законът.

— Но Свен Кяртансон не признава закони — изтъкна той.

— Става дума за моя закон. Освен това искам да отнесе съобщение на баща си.

— И какво по-точно?

— Че мъртвият мечоносец е дошъл за него.

Младият мъж наклони глава встрани, сякаш преценяваше духа на съобщението. Накрая явно го одобри, защото пъхна меча под мишница и с известен труд разхлаби връвта, пристягаща панталоните му.

— Можеш да отнесеш едно съобщение и от мен — каза на Свен, започвайки да пикае отгоре му — и то е следното: кръщавам те в името на Тор, на Один и на Локи!

Седмината духовници, сред които трима монаси и четирима свещеници, наблюдаваха тържествено церемонията, без да протестират срещу богохулството, съдържащо се в нея. Русокосият пика дълго време, като насочваше струята така, че да измокри цялата коса на Свен. Щом най-сетне свърши, се препаса отново и ме попита:

— Ти ли си мъртвият мечоносец?

— Да — отвърнах.

— Стига си хленчил — срита той Свен, сетне се обърна към мен с поредната ослепителна усмивка. — Тогава може би ще ме удостоиш с честта да ми служиш?

— Да ти служа? — учудих се. — И от къде на къде?

— Аз съм Гутред — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Знам за Гутрум. Срещал съм и един-двама мъже, наречени Гутвер и Гутлак, но за първи път чувам за Гутред.

— Аз съм Гутред, синът на Хардикнут.

Името все още не ми говореше нищо.

— И защо трябва да служа на Гутред, сина на Хардикнут?

— Защото преди да дойдеш, бях роб. А сега… сега заради твоята поява съм крал! — Думите му излизаха с толкова ентусиазъм, че чак се задъхваше.

Усмихнах се под платнената маска.

— Добре, крал си, но на какво?

— На Нортумбрия, разбира се — дойде ведрият отговор.

— Вярно, така е — нададе ревностно глас един от свещениците.

Така мъртвият мечоносец срещна поробения крал, Свен Едноокия отпълзя при баща си, а събитията, връхлитащи Нортумбрия, ставаха все по-необичайни.

Глава втора

Когато плаваш в морето, понякога се случва да се отдалечиш твърде много от брега, да се надигне буря и теченията да те повлекат със злостна сила. Тогава вълните се разбиват на бяла пяна над бордовете и нямаш друг избор, освен да се оставиш на волята на боговете. Свиваш платната, преди да са се скъсали, и прибираш веслата, защото са безполезни срещу стихията. Мълвиш молитви, гледаш причернялото небе, слушаш воя на вятъра, търпиш брулещия дъжд и само се надяваш корабът да не се обърне или натъкне на подводна скала.

Така се чувствах и аз в Нортумбрия. Едвам избягал от лудостта на Хротуерд в Йоферуик, бях унизил Свен, който сега щеше да жадува смъртта ми повече от всичко на света — стига естествено да вярваше, че мога да бъда убит. Не смеех да остана в средната част на кралството, където враговете ми бяха твърде многобройни, нито да отида на север към Бебанбург, моята собствена земя. Там чичо ми ежедневно се молеше да умра и да го оставя законен наследник на заграбеното, а аз не исках да улеснявам сбъдването на желанията му. Така омразата на Кяртан, жаждата за мъст на Свен и злобата на чичо ми Елфрик бяха ветровете и вълните, запратили ме на запад, към хълмовете на Кумбраланд.

Следвахме римската стена, която ги пресичаше. Тази стена е удивително съоръжение, минаващо през цялата земя, от море до море. Направена е от камък и следва долини и възвишения, без да прекъсва, брутална и безмилостна. Срещнахме един пастир, който никога не бе чувал за римляните и смяташе, че е построена от древни гиганти и че когато настъпи краят на света, през нея ще нахлуят варварите от Севера, носейки със себе си смърт и разруха. Сетих се за това пророчество същата вечер, докато наблюдавах как една вълчица тича с изплезен език по стената. Тя ни хвърли бегъл поглед, после скочи от нея и побягна в южна посока. В наши дни зидарията е цялата изронена, между камъните растат цветя, а горната част е покрита с дебел слой торф, но все пак гледката е поразителна. Днес също умеем да строим каменни сгради от рода на църкви, манастири или домове на велможи, но подобна стена изобщо не е по силите ни. А и не беше само тя. Покрай нея минаваше широка канавка, а отвъд канавката — гладък, застлан с плочи път. На всеки няколко километра се издигаше наблюдателница, а два пъти на ден подминавахме укрепления, приютявали навремето римските войници. Покривите на казармите им отдавна бяха изчезнали и сега те бяха дом на гарвани и лисици, макар че в една такава постройка открихме гол мъж с дълга до кръста коса и сплъстена, сива брада. Беше много стар — твърдеше, че е над седемдесетгодишен. Беше неприятна гледка, само кирлива кожа и кости, но Уилибалд и седмината духовници, които бях спасил от Свен, коленичиха пред него, защото бил прочут отшелник.

— Навремето е служил като епископ — довери ми Уилибалд, след като получи благословията на кльощавото същество. — Имал е богатство и почести, челяд и слуги, но е пожертвал всичко, за да служи на Бог в уединение. Истински светец.

— А не допускаш ли, че просто му хлопа дъската? — попитах. — Или че има зла и проклета жена, от която е избягал?

— Той е откликнал на зова господен и с времето ще бъде канонизиран, помни ми думата!

Хилд бе слязла от коня и ме гледаше умолително. Явно копнееше също да получи благословията на отшелника и искаше моето разрешение. В крайна сметка не бе моя работа какво ще прави, затова свих рамене. Тя моментално коленичи пред похотливо хилещия се старец, който се почеса по чатала и положи кръстния знак върху двете й гърди, като натискаше силно с пръсти, за да опипа зърната й. Изпитах силно желание да сритам дъртото копеле и още сега да го пратя в редовете на мъчениците. Той продължи, като положи ръце върху косата й и взе да бръщолеви някакви молитви. Хилд тръпнеше от възторг, а накрая се изправи просълзена от благодарност. Старецът ме изгледа злобно изпод вежди и протегна костелива длан, сякаш очакваше да му платя за услугата. Вместо това му показах чука на Тор и той изсъска проклятие измежду двата жълти зъба, останали в устата му. После го оставихме на пустото мочурище под унилото небе да фъфли своите молитви.

След като минахме северно от стената, се разделих с Болти. Той вече беше в безопасност, защото това бе територия на Бебанбург, патрулирана от войниците на Елфрик, а също на датчаните, живеещи върху моята земя. Аз продължих на запад покрай стената в компанията на отец Уилибалд, Хилд, крал Гутред и седмината освободени духовници. Бях успял да разкъсам оковите на Гутред и сега кралят роб яздеше кобилата на Уилибалд с две железни гривни, от които висяха по няколко брънки ръждива верига. Той бъбреше непрестанно.

— Това, което трябва да направим — заяви на втория ден от пътуването, — е да съберем армия в Кумбраланд, с която да прекосим хълмовете и да превземем Йоферуик.

— А после? — попитах.

— Продължаваме на север! — възкликна възторжено той. — На север! В наши ръце ще падне Дънхолм, а после и Бебанбург. Не ти ли харесва идеята?

Разкрих на Гутред истинското си име, като му казах, че съм законният владетел на Бебанбург, а също и че той никога не е бил превземан.

— Значи е здраво укрепен, а? — отвърна Гутред. — Подобно на Дънхолм? Е, ще видим, щом му дойде времето. Но, разбира се, трябва първо да довършим Ивар. — Той говореше така, сякаш да се победи най-могъщият военачалник в Нортумбрия е детска игра. После изведнъж му хрумна друго. — А защо да не сключим сделка с Ивар? Знам, че той има син, а аз имам сестра за женене. Ако ме признае за крал, може да станем съюзници.

— Откъде знаеш, че някой вече не е взел сестра ти, докато си бил в плен? — прекъснах го.

— Че кой ще я вземе? Тя прилича на кобила в лицето.

— Кобила или не, щом е дъщеря на Хардикнут, надали ще липсват кандидати.

— Докато баща ми беше жив, да. Но сега? — Гутред поклати неуверено глава.

— Нали сега ти си крал? — Естествено, не вярвах нито за миг на измислицата му, но нищо не пречеше да се поразвлека.

— Вярно! Значи все пак ще я искат, нали? Въпреки лицето й.

— Наистина ли прилича на кобила?

— Е, малко — направи гримаса Гутред. — Но не е съвсем за изхвърляне. А и е крайно време да се задоми. Трябва вече да е на петнайсет или шестнайсет! Мисля, че синът на Ивар ще е добра партия. Така двамата ще сключим съюз, а той ще ми помогне да се справя с Кяртан. А също да дадем един добър урок на копелетата от Страт Клота.

— Виж, с това съм съгласен — отбелязах.

— Те убиха баща ми, представяш ли си? А мен превърнаха в роб! — Той се ухили широко.

Хардикнут, бащата на Гутред, бе датски ърл, установил се в Кеър Лигалид, главния град на Кумбраланд. Хардикнут се беше провъзгласил за крал на Нортумбрия — малко самонадеяно, но западно от хълмовете се случваха странни неща. Човек можеше да се провъзгласи и за крал на луната, ако пожелае, без никой извън Кумбраланд да му обърне и най-малко внимание. Хардикнут не бе представлявал заплаха за по-големите владетели около Йоферуик. Всъщност не бе представлявал заплаха за никого, защото Кумбраланд бе едно диво и тъжно място, вечно нападано от норвежците откъм Ирландия, а също от ужасяващите диваци от Страт Клота. Кралят на последните, Еохайд, спореше за титлата крал на Шотландия с Аед — същият, срещу когото се биеше Ивар.

Баща ми обичаше да казва, че наглостта на скотите няма край. Те имаха претенции към земите на Бебанбург и преди да дойдат датчаните, семейството ми постоянно се сражаваше с тях. Като дете ме бяха учили, че шотландските племена са много, но двете най-близки до Нортумбрия са самите Скоти, в момента предвождани от Аед, и онези от Страт Клота, които живееха на западния бряг и никога не припарваха до Бебанбург. Затова пък нападаха Кумбраланд и преди две години Хардикнут, решавайки да ги накаже, бе повел малка армия към планините на север. Там Еохайд му беше устроил засада и го бе убил, а сина му бе поробил.

— Защо не е убил и теб? — попитах.

— Трябваше — съгласи се с усмивка Гутред, — но отначало не знаеше кой съм, а докато разбере, жаждата му за кръв вече бе преминала. Затова просто ми тегли един хубав бой, а после каза, че ще съм негов роб. Обичаше да ме гледа как му чистя нощното гърне. Идеята бе да ме унизи допълнително, разбираш ли?

— Като те направи домашен прислужник?

— Защото е женска работа — поясни Гутред. — Но си имаше и хубава страна. Прекарвах цялото си време сред момичета, което ми допадаше.

— И защо избяга от Еохайд?

— Не съм. Гелгил ме купи от него. При това плати доста скъпо — рече с гордост младежът.

— Защо, за да те продаде на Кяртан? — попитах.

— О, не! Канеше се да ме продаде на свещениците от Кеър Лигалид! — той кимна към седмината мъже в раса, отървали кожата заедно с него. — Спазарили се за мен предварително, но Гелгил качил цената, а после те се натъкнали на Свен, който естествено ги пленил. Баща му Кяртан искаше да ме върне обратно в Дънхолм, а Гелгил не смееше да му се опълчи, така че всички бяхме обречени, докато ти не се появи.

Това не бе съвсем лишено от смисъл и аз продължих да разпитвам, докато не сглобих цялата история. Оказваше се, че Гелгил, известен и от двете страни на границата като търговец на роби, бе купил Гутред от Еохайд за безбожна сума не защото струваше толкова, а защото свещениците го бяха наели да го стори.

— Двеста шилинга, осем вола, два чувала малц и един обкован със сребро рог, толкова платиха за мен — заяви с достойнство младежът.

— И на Гелгил не му се е досвидяло?

— Той играеше само като посредник в сделката. Парите не бяха негови.

— А чии?

— На свещениците. Трябва да са опоскали среброто от цял Кумбраланд.

— Но защо Еохайд се е съгласил да те продаде?

— Защо не, на толкова висока цена?

— Нали е убил баща ти. Твой дълг е да му отмъстиш и той чудесно го знае.

— Мисля, че ме харесваше — отвърна Гутред и аз му повярвах, защото в него наистина имаше нещо харизматично. Гледах го всеки ден и присъствието му не носеше нищо освен щастие, а в неговата компания целият живот изглеждаше някак по-ведър. — До самия край ме караше да му чистя гърнето, но престана да ме рита всеки път, щом се наведях. А също обичаше да си говорим.

— За какво?

— О, за всичко! За боговете, за времето, за лова и риболова, за това как се прави хубаво сирене, за жените… Той не ме считаше за боец и всъщност бе прав. Естествено, аз съм крал и като такъв трябва да предвождам хората си, но не ме влече. Еохайд ме накара да се закълна, че никога няма да тръгна на война срещу него.

— И ти се закле?

— Разбира се! Аз също го харесвах. Може да му отвличам добитъка и да убивам всички мъже, които изпрати в Кумбраланд, но това не е война, нали?

И така, Еохайд бе прибрал парите на църквата, а Гелгил бе отвел Гутред на юг в Нортумбрия, но вместо да спази условията на сделката и да го предаде на свещениците, бе свърнал на изток, преценявайки, че може да спечели повече, ако го предложи на Кяртан. Свещениците бяха тръгнали по петите му, настоявайки да си приберат стоката, и тогава всички заедно се бяха натъкнали на Свен, който пък бе видял собствен шанс да спечели от Гутред. Младежът бе син на Хардикнут и законен наследник на Кумбраланд, което означаваше, че струва значителен откуп. Свен бе планирал да го отведе в Дънхолм, където несъмнено е щял да убие божиите служители. Но се бях появил аз с лице, увито в черен плат, и ето че сега Гелгил бе мъртъв, Свен прогизнал в пикня, а Гутред — свободен.

Разбирах всичко това, но не виждах защо седем саксонски духовници ще идват чак от Кеър Лигалид да платят цяло състояние за Гутред, който бе не само датчанин, но и езичник.

— Защото съм техен крал, разбира се — обясни ми Гутред, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. — Макар че и аз самият вече не се възприемах като такъв, след като Еохайд ме плени. Но щом това е желанието на християнския Бог, кой съм аз, та да му противореча?

— Техният Бог те иска за крал? — повдигнах учудено вежди.

— Да — рече сериозно Гутред. — Защото съм избраният. Смяташ ли, че трябва да се покръстя?

— Не.

— Аз пък мисля, че трябва, просто за да покажа признателност. Боговете не обичат неблагодарниците, нали?

— Това, което боговете обичат — отвърнах, — е хаосът.

В този ден боговете бяха доволни.

Кеър Лигалид представляваше жалка гледка. Норвежците го бяха ограбили и опожарили две години по-рано, след смъртта на бащата на Гутред, и той така и не беше възстановен. Останките му се намираха основно на южния бряг на река Хедене, където водната преграда бе предоставила известна защита от мародерстващите скоти. Тя обаче не бе спряла последващия рейд на викингите, пристигнали с флотата си нагоре по течението. Те бяха обрали всичко по-ценно, изнасилили жените, които им хванат окото, избили безполезните мъже и взели останалите като роби. Тези викинги идваха от селищата си в Ирландия и бяха врагове със саксонците, ирландците, скотите и дори понякога със собствените си братовчеди датчаните, които не бяха пощадили в Кеър Лигалид. Пристигнахме по здрач и минахме през порутените порти, навлизайки в порутеното селище. Дъждът, ръмял през целия ден, най-сетне престана и изпод червеникавите облаци на запад надникнаха мъждиви слънчеви лъчи. Те озариха ризницата ми, лъскавия шлем с озъбената вълча глава, гривните по ръцете ми и дръжките на двата меча и някой извика, че кралят идва. Аз наистина приличах на крал в пълното си бойно снаряжение, яхнал буйния Уитнер, който час по час мяташе грива и риеше земята с копита.

Въпреки окаяното си състояние градът гъмжеше от народ. Тук-таме се срещаха възстановени сгради, но повечето хора се тълпяха в овъглените руини заедно с добитъка си. Нямаше начин това да са оцелелите от нашествията — бяха твърде многобройни. Оказа се, че са жители на Кумбраланд, доведени в Кеър Лигалид от своите свещеници с обещание за идването на нов крал. И ето че сега от изток пристигаше величествен воин на черен кон, с озарени от залязващото слънце доспехи.

— Кралят, кралят! — подеха още гласове и от пепелищата и импровизираните заслони наизлизаха мъже, жени и деца, за да ме зяпат. Уилибалд се мъчеше да разсее заблудата, но думите му, изречени на уесекски, се губеха сред всеобщата врява. Очаквах Гутред също да протестира, но вместо това той нахлупи качулката на главата си и досущ заприлича просто на поредния свещеник. Някои от зрителите коленичеха при преминаването ни, а сетне ставаха и тръгваха подир нас. Хилд се смееше, а аз я улових за ръка, та да язди до мен като кралица. Тълпата растеше все повече с приближаването ни до билото на ниския хълм, където бе построена голяма нова сграда. Очаквах, че е някакъв палат, но се оказа църква, от чиито двери излязоха свещеници и монаси, за да ни приветстват.

В Кеър Лигалид цареше лудост. Различна от тази в Йоферуик, където се лееше кръв, но все пак лудост. Жени плачеха, мъже викаха, деца се кокореха с пръст в уста. Майки ми протягаха бебетата си, да ги докосна за късмет.

— Трябва да спреш това! — рече Уилибалд, успял да ме настигне и да се хване за дясното ми стреме.

— Защо?

— Защото тези хора са в грешка, разбира се! Гутред е кралят!

— Че какво пречи аз да стана крал? — произнесох бавно, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала.

— Утред! — възкликна потресено Уилибалд.

— Не виждам с какво съм по-лош. Имам си потекло и всичко останало.

— Гутред е кралят! Сам абатът го е провъзгласил!

Така бе започнала лудостта в Кеър Лигалид. Градът бил свърталище на гарги и диви зверове, докато отвъд хълмовете, от Линдисфарена, не се появил абат Едред. „Линдисфарена“, разбира се, е манастирът недалеч от Бебанбург. Разположен е на източния бряг на Нортумбрия, докато Кеър Лигалид се намира в западния й край. Абатът, прогонен от датските нашествия, дошъл в Кеър Лигалид и построил новата църква, пред която се намирахме. А също така видял Гутред в своите сънища. Днес, разбира се, всеки нортумбриец знае историята за това как свети Кътбърт се явил на абат Едред и му посочил бъдещия крал, но тогава, в деня на пристигането на Гутред в Кеър Лигалид, тя звучеше просто като поредната лудост в един побъркан свят.

Хората не спираха да ме величаят, затова Уилибалд се обърна и викна на Гутред:

— Кажи им да престанат!

— Народът иска крал — отвърна онзи, — а Утред прилича на такъв. Нека обере лаврите за момента.

Неколцина млади монаси, въоръжени със сопи, държаха разбунената тълпа далеч от църковните двери. Едред бе обещал чудо и народът от дълго време чакаше то да се случи, затова и реагираше така на появата ми. А аз действително приличах на славен воин. През целия си живот съм следвал пътя на меча. Ако съм имал избор, което неведнъж се е случвало, всеки път съм предпочитал да извадя оръжието, вместо да реша спора с думи. Повечето хора не са устроени така. Те жадуват мир. Искат да гледат как растат децата им, да сеят семена и да знаят, че ще доживеят жътвата, да се кланят на своите богове, да се грижат за семейството си и никой да не ги закача за нищо. Но съдбата бе решила да живеем във времена, раздирани от насилие. Датчаните се появиха покрай бреговете ни на своите дълги кораби, увенчани със зверски глави, за да грабят и поробват, да насилват и убиват. В Кумбраланд, която е най-дивата част от саксонските земи, безчинстваха не само те, но също норвежците и скотите и никой не можеше да бъде спокоен за утрешния ден. Мисля, че щом разрушиш мечтите на някого, запалиш дома му, опропастиш реколтата му, изнасилиш дъщерите му и поробиш синовете му, ти пораждаш лудост. Разправят, че при свършека на света боговете щели да се опълчат един срещу друг, хората да обезумеят, реките да потекат алени от кръв, небето да се изпълни с писъци, а великото дърво на живота да се сгромоляса с гръм, който да бъде чут и до най-далечните звезди, но всичко това тепърва предстои. А тогава, през 878-ма година, когато бях още млад, в Кеър Лигалид вилнееше просто малка лудост. Тя беше лудостта на надеждата, на вярата, че един крал, появил се в нечий сън, ще сложи край на хорските страдания.

Абат Едред чакаше в края на кордона от монаси и щом конят ми стигна до него, вдигна ръце към небето в знак на благодарност. Беше висок мъж, стар и беловлас, с изпито, сурово лице, ястребови очи и — нещо странно за свещеник — препасан на пояса меч. Не можеше да види лицето ми, скрито зад шлема, но дори след като го свалих, продължи да ме смята за краля. Вторачи се в мен, сетне свали ръце и направи нисък поклон.

— Добре дошъл, господарю — изрече с гръмлив глас. Монасите край него паднаха на колене. — Добре дошъл! — повтори той.

Това беше забавен момент. Все пак Едред бе назовал Гутред за крал под предлог, че свети Кътбърт му го е показал насън. А ето че сега вземаше мен за богопомазания, което означаваше, че или Кътбърт му е показал погрешно лице, или Едред е лъжливо копеле. А може би свети Кътбърт беше лъжливото копеле. Във всички случаи чудото — а сънят на Едред категорично се възприемаше за чудо — бе крайно подозрително. Веднъж разправих случката на един свещеник, а той отказа да ме слуша. Само ми изшътка, прекръсти се и хукна да си казва молитвите. Целият живот на Гутред бе предопределен от един сън, а истината бе, че Едред не можа да го разпознае, макар днес никой да не ми вярва за това. Уилибалд, разбира се, подскачаше наоколо като ужилен и се мъчеше да поправи заблудата, докато не го цапнах зад тила да престане. После посочих Гутред, който вече бе свалил качулката си, и казах на Едред:

— Ето това е вашият крал.

За секунда той остана като втрещен, после лицето му се сгърчи от безсилна ярост, защото разбра — може би единствен сред присъстващите, — че измамата му може да бъде разкрита. Но бързо съумя да се овладее, поклони се на Гутред и повтори приветствието. Онзи отвърна с обичайната си приветливост, след което двама монаси бързо му помогнаха да слезе от коня и го поведоха в църквата. Ние ги последвахме, като аз наредих на някои от пазачите да държат Уитнер и кобилата на Хилд. Те отначало се възпротивиха, защото също искаха да видят какво ще стане в храма, но мирясаха, след като ги заплаших, че ще им счупя остриганите темета, ако животните се изгубят.

Вътрешността беше тъмна. Около олтара и покрай основния проход, където пееха и се кланяха монаси, горяха лоени свещи, но техните пропукващи, димящи пламъчета едва смогваха да разсеят гъстия мрак. Църквата бе голяма — по-голяма дори от онази, издигната от Алфред в Уинтансестър, но строена набързо, със стени от неодялани трупи. Щом очите ми привикнаха, видях, че покривът е направен от грубо навързани снопи тръстика. Имаше петдесет-шестдесет духовници и към две дузини танове, ако по-видните и богати хора на Кумбраланд можеха да се величаят с този ранг. Последните бяха заобиколени от свои последователи и аз с любопитство отбелязах, че някои носят на вратовете си кръстове, а други — чука на Тор. Значи сред множеството имаше датчани и саксонци, които не враждуваха помежду си, а се бяха събрали в подкрепа на Едред и на обещания от него крал.

Тук беше и Гизела.

Разпознах я веднага — високо, тъмнокосо момиче, с издължено и много сериозно лице. Носеше сива наметка и отначало я взех за монахиня, докато не видях гривните по ръцете и масивната сребърна закопчалка на шията й. Имаше големи очи, които сега сияеха от сълзи на радост. Щом я забеляза, Гутред се впусна към нея и двамата се прегърнаха горещо. Накрая той я освободи от обятията си и импулсивно я доведе при мен.

— Това е сестра ми Гизела — я представи. — А това е лорд Утред, комуто дължа свободата си.

— Благодаря, милорд — каза тя, но аз останах безмълвен. Усещах присъствието на Хилд до себе си, но въпреки това не смогвах да снема взор от Гизела. Петнайсет-шестнайсетгодишна по думите на брат й, но още неомъжена, съдейки по свободно пуснатите й черни коси. Изобщо не намирах, че прилича на кобила — за мен това бе неземно лице, лице, способно да възпламени гръдта на мъжа и да го преследва с години. Дори и днес мога да го видя пред себе си — издължено, с възтънък нос и тъмни очи, чието изражение понякога бе унесено, а друг път палаво и игриво. Още щом ме погледна за първи път, разбрах, че съм изгубен. Орисниците, предящи нишката на съдбата, ми я бяха изпратили и нищо вече нямаше да бъде същото.

— Още не си се задомила, нали? — попита я загрижено Гутред.

— Разбира се, че не — отвърна тя, докосвайки косите си. Щом се омъжеше, те щяха да бъдат сплетени и прибрани. — А ти?

— И аз не съм.

В този момент абат Едред дойде да отведе Гутред, а Гизела трябваше да се върне при своята придружителка. Пътьом се обърна да ме види през рамо и леко се препъна. Никога няма да забравя усмивката, с която ми отправи този взор между отпуснатите си клепки.

— Хубава девойка — каза Хилд.

— Предпочитам да имам хубава жена — отвърнах.

— Тогава най-добре се ожени.

— Аз съм женен — напомних й и това беше самата истина. Имах съпруга в Уесекс на име Милдрит, която ме мразеше, но сега се намираше в манастир. Нямах представа дали се счита за моя или за Христова невеста, а не ме беше и грижа.

— Но това момиче май ти хареса.

— Всички момичета ми харесват — опитах да се измъкна. Гизела междувременно се бе изгубила сред тълпата, напираща да наблюдава церемонията. Тя започна с това, че абат Едред откачи колана с меча от кръста си и го препаса върху дрипавите дрехи на Гутред. Сетне загърна новия крал в хубава зелена мантия, обточена с кожи, и положи бронзов обръч връз русата му коса. Накрая, под нестихващите песнопения на монасите, го поведе из цялата църква, та всички да го видят. Държеше дясната му ръка вдигната и несъмнено мнозина са се зачудили защо владетелят им встъпва в длъжност с робски окови на китките. Посетителите коленичеха. Гутред познаваше мнозина от датчаните, служили някога на баща му, и ги поздравяваше приветливо. Кралската роля му прилягаше, защото бе умен и добросърдечен, но аз се чудех дали наистина я приема сериозно, или просто се забавлява. Мисля, че я разглеждаше просто като поредното приключение, макар и безспорно по-приятно от чистенето на изпражненията на Еохайд.

Едред ни удостои с проповед, която, за щастие, не трая дълго, макар че я изнесе и на двата езика. Датският му куцаше, но все пак бе достатъчен, за да извести сънародниците на Гутред, че Бог и свети Кътбърт са го избрали да властва над тези земи и че славата неизбежно ще го следва по петите. После отведе новокоронясания в средата на храма, където се бяха скупчили доста монаси. Щом те се отместиха да им сторят път, в мъждивата светлина се разкриха три сандъка, заобиколени от горящи и пропукващи свещи.

— Сега кралят ще положи обет! — обяви Едред на присъстващите. Повечето християни коленичиха и дори част от езичниците датчани последваха примера им. Моментът трябваше да бъде внушителен, но Гутред наруши цялата тържественост, като се озърна към мен и се провикна:

— Утред, ела! И ти трябва да си тук!

Едред се наежи, но Гутред бе непреклонен, защото трите сандъка го тревожеха. Бяха украсени с позлата, имаха тежки метални закопчалки, а и потрепващите светлинки наоколо го навеждаха на мисълта, че става дума за някаква християнска магия, затова предпочиташе да сподели риска с мен.

— Как те нарече той, Утред ли? — изгледа ме подозрително абат Едред.

— Лорд Утред командва моята гвардия — вирна нос Гутред. Това ме произвеждаше в командир на нещо несъществуващо, но запазих сериозна физиономия. — Затова ако ще се полагат обети, той трябва да ги полага заедно с мен.

— Утред — повтори с хладен тон абатът. Нямаше как да не знае името, защото идваше от манастира на остров Линдисфарена, разположен насред бащините ми земи.

— Аз съм Утред от Бебанбург — казах достатъчно гръмко, за да се чуе във всяко кътче на църквата. Вестта предизвика сподавен шепот сред монасите. Някои се прекръстиха, а други ме загледаха с нескрита ненавист.

— Какво общо имаш с този човек? — обърна се абатът към Гутред.

— Той ме спаси и е мой приятел — отвърна младежът.

Едред също направи кръстния знак. Не му се нравех още от самото начало, когато ме бе сбъркал с краля от пророческия си сън, но сега кипеше от омраза към мен, защото от семейството ми се очакваше да брани манастира „Линдисфарена“, който сега лежеше в руини, докато Едред, неговият абат, бе прокуден в изгнание.

— Елфрик ли те изпраща? — ме попита.

— Чичо ми Елфрик — изрекох презрително — е самозванец, крадец и глупак. Един ден ще разпоря вонящия му търбух и ще го пратя под дървото Игдрасил, та драконът Нидхьог да се нахрани с него.

Едва тогава на абата му просветна.

— Значи ти си синът на лорд Утред — рече, плъзвайки взор по гривните на ръцете ми, скъпата броня, дръжките на мечовете и чука на Тор около врата ми. — Момчето, отгледано от датчаните.

— Аз — отвърнах саркастично — съм момчето, убило Уба Лотброксон край южното море.

— И както вече казах, е мой приятел — настоя Гутред.

Абат Едред потръпна, после леко склони глава, сякаш да покаже, че се примирява с неизбежното.

— Добре, но ще се закълнеш във вярност на крал Гутред — изръмжа към мен.

Репликата ме завари неподготвен. Клетвите са сериозно нещо. Ако изпълнех искането, вече нямаше да съм господар на себе си. Щях да се превърна в собственост на този новоизлюпен крал, длъжен да му се подчинявам и да му служа на живот и смърт до сетния си ден, а от тази мисъл ми призляваше. Гутред забеляза колебанието ми и се усмихна.

— Аз ще те освободя — прошепна на датски, давайки ми да разбера, че и той като мен приема цялата церемония на шега.

— Заклеваш ли се? — попитах.

— Да пукна, ако лъжа!

— Пристъпваме към полагане на обетите — оповести Едред в опит да възвърне поне част от тържествената обстановка в църквата, която сега бръмчеше като кошер. След няколко кръвнишки погледа от негова страна паството поутихна и той отвори единия от двата по-малки сандъка. В него имаше книга в подвързия, обсипана със скъпоценни камъни.

— Това е голямото евангелие на Линдисфарена — рече благоговейно абатът, като извади книгата и я вдигна високо, така че оскъдната светлина заигра по камъните. Монасите се закръстиха усърдно, а той подаде тежкия том на стоящия отстрани свещеник, който го пое с треперещи ръце. После се наведе към втория малък сандък. Щом вдигна капака, отвътре се показа съсухрена отрязана човешка глава със затворени очи. Гутред неволно трепна от отвращение и боейки се от магия, ме улови за дясната ръка.

— Това са мощите на свети Осуалд — каза Едред с пресекващ от вълнение глас. — Някога крал на Нортумбрия, а сега блажен светец, възнесъл се при всемогъщия Бог.

Освободих се от хватката на Гутред и пристъпих напред, за да погледна по-добре. Навремето, преди двеста години, Осуалд бе царувал не само над Бебанбург, но и над цяла Нортумбрия. Бе загинал в битка срещу мерсийците, които го насекли на късове, затова се чудех как главата му е останала цяла след касапницата. Бузите й бяха хлътнали, а кожата — пергаментова, но инак изглеждаше съвсем непокътната. Косата бе дълга и сплъстена, а вратът увит в парче пожълтял плат. Челото бе увенчано с диадема от позлатен бронз. Мумифицираните устни се бяха свили, разкривайки няколко от зъбите.

— Възлюбени свети Осуалд, пази ни, напътствай ни и се моли за нас — рече, кръстейки се, Едред. Монасите, паднали на колене, се кланяха безспир. — Свети Осуалд — продължи абатът — е воин господен и докато той е на наша страна, нищо не може да ни се опълчи.

После той се обърна към последния и най-голям сандък. Църквата притихна. Християните бяха наясно, че изваждайки на показ тези реликви, Едред призовава небесните сили за свидетели на обетите, докато езичниците датчани, макар и да не разбираха докрай какво се случва, бяха впечатлени от магията, изпълнила просторната сграда. И кулминацията на тази магия явно тепърва предстоеше, защото монасите се бяха проснали по корем върху пръстения под. Едред се молеше горещо, мърдайки безмълвно устни край последния сандък. Ръцете му бяха сключени, а очите — вдигнати към гредите на тавана, край които пърхаха врабчета. Молитвата му продължи дълго. Накрая той дръпна двете тежки бронзови закопчалки и вдигна масивния капак.

В сандъка лежеше труп. Беше увит в ленено платно, но очертанията на тялото се виждаха ясно. Гутред пак ме улови за ръка, сякаш можех да го предпазя от магиите на Едред. Абатът междувременно отгърна внимателно платното. Отдолу се показа мъж в бяла епископска одежда, с бродирано наметало отгоре. Лицето му бе покрито с малка квадратна кърпа, обточена със златна нишка, а от главата бе паднала смачкана митра. Златен кръст, украсен с гранатови камъни, лежеше полускрит от ръцете, сключени молитвено върху гърдите. На един от костеливите пръсти имаше пръстен с рубин. Някои от монасите се задъхваха, сякаш не можеха да понесат светата сила, струяща от трупа. Дори Едред бе леко пребледнял. Той опря чело в ръба на ковчега, сетне вдигна глава и ме погледна.

— Знаеш ли кой е това?

— Не — отвърнах.

— В името на Отца и Сина и Светия дух — с пресекващ глас абатът улови крайчеца на златотканата кърпа и я дръпна, разкривайки восъчно лице, осеяно с по-тъмни петна — това е самият свети Кътбърт. Най-прославеният, най-блажен и възлюбен от всички небесни застъпници. О, мили боже, спаси и помилуй нас, грешните. — И той, коленичил на пода, се заклати напред-назад.

До десетгодишна възраст аз бях отгледан с истории за свети Кътбърт. Знаех как той научил хор от тюлени да пее псалми, а орлите му носели храна на един малък остров недалеч от Бебанбург, където се усамотил за известно време. С молитвите си можел да усмирява бурите и така избавил безброй моряци от удавяне. Ангелите слизали да си приказват с него. Веднъж спасил цяло семейство, като заповядал на пламъците, обхванали къщата им, да се върнат в ада, откъдето са дошли. Имал навика посред зима да влиза до шия в леденото море. Стоял така по цяла нощ и се молел, а на сутринта, щом излезел на плажа, монашеското му расо било още сухо. В безводни години карал извори да бликват от съсухрената земя, а ако птиците крадели новозасетия ечемик, им нареждал да го върнат обратно в браздите и те го слушали. Или поне така разправяха.

Положително беше най-таченият светец на Нортумбрия — онзи, който бдеше над нас и към когото насочвахме молитвите си, за да може да ги прошепне в ухото на Бога. А ето че сега лежеше в резбования и позлатен дървен сандък, изпънат по гръб, с чернеещи ноздри, хлътнали бузи и леко зяпнала уста, в която изсъхналите венци бяха оголили редките зъби така, че приличаха на кучешки. Един дори бе счупен. Клепачите на очите бяха затворени. Моята мащеха имаше гребен, за който се твърдеше, че принадлежал на светеца. Тя все се хвалеше как намерила в него косми, които имали цвят на чисто злато, но косата на този мъртвец бе черна като катран. Дълга, права и зализана назад от високото чело към монашески остриганото теме. Едред внимателно наложи митрата върху главата му, сетне се наведе и целуна рубинения пръстен.

— Забележете — каза с проникновен глас, галейки едната от костеливите ръце — как плътта е незасегната от тление. Това е истинско чудо и безспорен знак за святост. — Той се наведе пак и този път целуна светията право в полуотворените, пепеляви устни. — О, преблажени Кътбърт, напътствай ни и ни води към слава в името на онзи, който умря на кръста заради нас и от чиято дясна страна сега седиш ти във вечно великолепие и блясък, амин!

— Амин! — повториха монасите. Най-близките се бяха надигнали от пода, за да видят нетленните мощи, и повечето плачеха, съзерцавайки жълтеещото лице.

— Пред теб, млади човече — обърна се отново към мен Едред, — е духовната сила на Нортумбрия. В тези сандъци са заключени нашите чудеса, нашите съкровища, нашата слава, светините, посредством които общуваме с Бога и търсим неговата закрила. Докато те са в безопасност, и ние сме в безопасност. А някога — тук той се изправи и гласът му стана суров — всички те бяха под закрилата на господарите на Бебанбург, но тази закрила им изневери! Езичниците връхлетяха, изклаха монасите, а обитателите на крепостта се скриха зад нейните стени, вместо да излязат и да се бият с тях. Но нашите предци съхраниха Христа в сърцата си и оттогава ние бродим из пустошта, носейки символите на вярата със себе си. И един ден ще построим велик храм, а светлината на тези реликви ще озарява обетованата земя. Към тази земя аз водя своя народ! — Той махна с ръка, сочейки тълпите извън църквата. — Бог ми е пратил армия и тази армия ще триумфира, но не аз ще я водя в битка. Всевишният и свети Кътбърт ме дариха с видение, в което ми показаха нейния предводител, нашия крал. Показаха ми крал Гутред!

Тук абатът улови ръката на Гутред и я вдигна високо, предизвиквайки овациите на множеството. Самият Гутред имаше по-скоро слисан, отколкото царствен вид, а аз просто сведох очи към покойния светец.

Знаех, че приживе Кътбърт е бил епископ и игумен на манастира в Линдисфарена — островът, разположен северно от Бебанбург. Почти двеста години тялото му бе лежало в манастирската крипта, докато викингските атаки не бяха станали твърде застрашителни. За да спасят светите мощи, монасите ги бяха отнесли във вътрешността на страната и оттогава бродеха с тях из цяла Нортумбрия. Едред негодуваше, задето моето семейство не бе защитило манастира и обитателите му, но силата на Бебанбург, кацнал върху издадената над вълните скала, бе именно в неговата недостъпност. Само глупак би напуснал стените му, за да се бие. Ако трябваше да избирам дали да запазя Бебанбург, или да спася някаква реликва, с лекота бих се простил с целия християнски календар. Съсухрени трупове на светци има под път и над път, но непревземаеми крепости се срещат рядко.

— Представям ви — извика Едред, все още държейки ръката на Гутред — краля на Халиверфолкланд!

Краля на какво? За миг помислих, че слухът ми изневерява, но не. Едред действително бе казал Халиверфолкланд, което означаваше Земя на народа на светеца. Явно това име бе избрал за кралството на Гутред, а под „светец“, естествено, се разбираше блаженият Кътбърт. Дотук добре, но всеки владетел на тази земя щеше да се окаже като овца сред вълци. Вълците бяха Ивар, Кяртан и моят чичо. Те разполагаха с истински армии от обучени войници, докато Едред се надяваше да сътвори чудо от една мечта. И все пак за момента Кеър Лигалид бе най-доброто ми убежище в Нортумбрия. За да ме намерят тук, моите врагове трябваше първо да прекосят хълмовете, а освен това лудостта започваше да ми се нрави. В лудостта се крие промяна, а в промяната се крие шансът за богатство.

— А сега — Едред пусна Гутред и се обърна към мен — ти ще се закълнеш във вярност към нашия крал и страната му.

Гутред ми смигна крадешком и аз покорно коленичих, посягайки към десницата му, но Едред ме спря.

— Ще се закълнеш на светеца.

— На светеца?

— Положи ръце върху пресветите ръце на Кътбърт — нареди абатът — и произнеси словата.

Подчиних се и усетих под пръстите си големия пръстен с рубина. Побутнах камъка, за да видя дали няма да се разклати, но той изглеждаше здраво закрепен в обкова си.

— Обещавам да бъда твой последовател и да ти служа вярно — казах на трупа. Помъчих се да завъртя целия пръстен, но костеливите, мъртви пръсти се бяха вкопчили в него.

— Заклеваш ли се в живота си? — попита строго Едред.

Направих сетен опит, но пръстенът все така не помръдваше.

— Заклевам се в живота си — произнесох тържествено, без ни най-малко да се притеснявам. Как може една клетва, дадена на мъртвец, да бъде обвързваща?

— А вричаш ли се да служиш на крал Гутред?

— Да.

— И да бъдеш враг на всички негови врагове?

— Винаги.

— И да славиш името на свети Кътбърт до края на дните си?

— И това също.

— Тогава можеш да целунеш светията.

Наведох се през ръба на ковчега по посока на скръстените ръце.

— Не! — изпротестира Едред. — По устата!

Провлачих колене напред, превих гръб и целунах сухите, дращещи устни.

— Слава на Бога — възкликна Едред. После накара и Гутред да се закълне във вярност на Кътбърт, а цялата църква стана свидетел как кралят роб коленичи и целуна трупа. Монасите запяха, а на паството бе разрешено да мине покрай ковчега и да види светите мощи. Щом дойде редът на Хилд, тя цялата потрепери, по лицето й рукнаха сълзи, а нозете й се подкосиха, така че трябваше да я вдигна и отведа встрани. Уилибалд остана не по-малко впечатлен, но неговото лице просто грееше от радост. Колкото до Гизела, тя не се поклони на трупа. Само го огледа с любопитство, но той очевидно не значеше нищо за нея, от което си направих извода, че още е езичница. Сетне с усмивка вдигна очи към мен и те ми се сториха по-ярки дори от рубина върху пръста на светеца.

Така Гутред се възцари в Кеър Лигалид. За мен всичко представляваше пълна безсмислица, но това бе магическа безсмислица. Мъртвият мечоносец се врече във вярност на един покойник, а робът стана крал. Боговете се превиваха от смях.

Много по-късно проумях, че съм постъпил точно както би искал Алфред. Налял съм вода в мелницата на неговата църква. По онова време се водеха две войни. По-явната бе между саксонци и датчани, но имаше и друга, между християнство и езичество. Повечето саксонци бяха християни, а повечето датчани — езичници, поради което изглеждаше, че двете съвпадат, но в Нортумбрия благодарение на хитростта абат Едред конците се оплетоха.

Избирайки Гутред за крал, Едред на практика приключи войната между саксонци и датчани в Кумбраланд. Гутред, естествено, беше датчанин, което означаваше, че сънародниците му ще го следват. Но понеже бе провъзгласен за владетел от саксонски духовник, саксонците бяха не по-малко склонни да го подкрепят. Така двете най-големи враждуващи племена в Кумбраланд се обединиха. Бритите, от които имаше немалко из тези места, също бяха християни и техните свещеници ги посъветваха да приемат избора на Едред, което те и сториха.

Да провъзгласиш някого за крал е едно, а това той да се закрепи на власт — съвсем друго, но Едред бе премислил тактиката си удачно. Гутред имаше добро сърце, но също бе син на покойния Хардикнут, назовал себе си крал на Нортумбрия, така че имаше претенции към короната, а никой от тановете на Кумбраланд не бе достатъчно силен да ги оспори. Те се нуждаеха от общ предводител, защото твърде дълго се бяха боричкали помежду си, а също бяха страдали от нашествията на норвежците от Ирландия и на диваците от Страт Клота. Обединявайки датчани и саксонци, Гутред разполагаше със значително по-големи сили да се опълчи на тяхната заплаха. Сред местните владетели имаше само един потенциален съперник на име Улф — датчанин, притежаващ земи южно от Кеър Лигалид. Той бе по-богат от всеки друг тан в Кумбраланд, но стар, сакат и без синове, поради което се врече в лоялност на Гутред. Неговият пример убеди и още датчани, че това е верният път. Те коленичиха един подир друг пред новия крал, а той ги изправяше, поздравяваше ги по име и ги прегръщаше.

— Май наистина трябва да стана християнин — каза ми в утрото след пристигането ни.

— Защо?

— Вече ти обясних защо. За да покажа благодарност. Впрочем не трябва ли да се обръщаш към мен с „милорд“?

— Да, милорд.

— Боли ли според теб?

— Кое, да те наричам „милорд“?

— Не — изсмя се Гутред. — Да се покръстиш.

— От къде на къде ще боли?

— Знам ли. Не те ли приковават за кръст или нещо подобно?

— Разбира се, че не. Просто те окъпват с вода.

— Аз и без това се къпя — смръщи вежди той. — Защо саксонците не се къпят? Нямам предвид теб, ти се къпеш, но повечето саксонци — не. Да не би да им харесва да ходят мръсни?

— От къпането може да се простудиш.

— Е, аз не се простудявам. Та това било, значи? Просто едно окъпване?

— Да, и трябва да приемеш правилата им.

— Като например да се откажеш от другите богове?

— Естествено.

— И да имаш само една жена?

— Да, за това са особено придирчиви.

Гутред размисли.

— И все пак смятам, че трябва да го направя, защото богът на Едред наистина има сила. Ето, виж оня мъртвец. Истинско чудо е, че толкова време не се е разложил!

Датчаните бяха запленени от реликвите на Едред. Повечето не разбираха защо група монаси ще разнасят един труп, една глава на мъртъв крал и една богато украсена книга из цяла Нортумбрия, но разбираха, че тези неща са свещени и това ги впечатляваше. Светините притежават мощ. Те са пътека от нашия свят към по-великите светове на отвъдното и още преди Гутред да пристигне в Кеър Лигалид, някои датчани бяха приели покръстването като начин да се възползват от тази мощ за лична облага.

Аз не съм християнин. В наши дни не е здравословно да си го признавам, понеже епископите и свещениците имат твърде голяма власт и е по-лесно да се преструваш на вярващ, отколкото да плаваш срещу течението. Закърмен съм с християнството, но на десетгодишна възраст, щом се озовах в семейството на ърл Рагнар, открих, че старите саксонски богове, които са също богове на датчаните и норвежците, ми допадат повече от един Бог, принадлежащ на толкова далечна страна, че досега не съм виждал никой, който да е стъпвал там. Тор и Один са бродили из нашите хълмове, спали са в нашите долини, любили са нашите жени, пили са от нашите ручеи и това ги прави някак близки и родни. Друго, което харесвам при тях, е, че не са обсебени от хората. Имат си свои вражди и любовни авантюри и през повечето време изобщо не ни обръщат внимание, докато християнският Бог сякаш си няма друга работа, освен да се занимава с нас. Измисля всевъзможни правила, заповеди и забрани и се нуждае от стотици свещеници и монаси, които да следят за спазването им. Струва ми се доста мрачен Бог, макар църквата все да повтаря колко много ни обичал. Никога не съм си позволявал глупостта да мисля, че Тор, Один или Ходер2 ме обичат, макар и понякога да се надявам, че ме считат достоен за тях.

Но Гутред искаше мощта на християнските реликви да работи за него, поради което, за огромна радост на Едред, помоли да бъде покръстен. Церемонията се състоя под открито небе, пред голямата църква, където младият крал бе потопен в огромна бъчва с речна вода, докато всички монаси издигаха молитвено ръце нагоре и славеха Бога. После го загърнаха в мантия, а Едред го короняса повторно, полагайки върху мократа му коса диадемата от позлатен бронз на покойния крал Осуалд. Намазаха челото му с миро, дадоха му меч и щит и го накараха да целуне както евангелието от Линдисфарена, така и устните на свети Кътбърт, чийто ковчег бе изнесен за целта отвън, пред очите на цялото множество. Гутред даваше вид, че се радва на случващото се, а абат Едред толкова се трогна, че измъкна украсения с гранати кръст от съсухрените пръсти на светията и го окачи на врата му. Впрочем украшението не се застоя дълго там — след като кралят бе показан с него на парцаливите си поданици сред руините на Кеър Лигалид, то бе върнато на мъртвия си собственик.

Вечерта се състоя пиршество. Храната бе оскъдна — само пушена риба, варено овнешко и корав хляб, затова пък пивото се лееше като река, така че на другата сутрин всички бяха махмурлии за първия Уитан, или кралски съвет на Гутред. Като датчанин той, естествено, не бе привикнал на подобни събития, където присъстваха всички танове и висши духовници, но Едред настоя Уитанът да се проведе без отлагане, а Гутред да го председателства.

Срещата се състоя в голямата църква. През нощта бе валяло и от рехавия тръстиков покрив се процеждаше вода, така че присъстващите постоянно се местеха, стараейки се да избегнат студените капки. Нямаше достатъчно столове или табуретки, затова насядахме по застлания с рогозки под, образувайки широк кръг около Едред и Гутред, които се настаниха край отворения ковчег на Кътбърт. Бяхме общо четирийсет и шестима души — половината духовници, а другата половина едри земевладелци от Кумбраланд, както саксонци, така и датчани. Обстановката бледнееше в сравнение с кралските съвети в Уесекс. Нямаше блясък, нито показно богатство. По ръцете на датчаните дрънчаха гривни, а неколцина саксонци носеха сребърни брошки, но всичко изглеждаше повече като сборище на фермери, отколкото като заседание на държавни големци.

Едред обаче имаше грандиозни идеи. Той започна, като ни запозна със събитията в останалата част от Нортумбрия. Знаеше какво се случва там, понеже получаваше доклади от свещениците из цялата страна. Според тези доклади Ивар още бил в долината на река Туеде, където водел люти, но разпокъсани сражения срещу силите на шотландския крал Аед.

— Кяртан Жестокия се спотайва в крепостта си и няма да излезе оттам, за да се бие — продължи Едред. — Остава единствено Егберт от Йоферуик, а той е слаб.

— Ами Елфрик от Бебанбург? — вметнах аз.

— Елфрик се е заклел във вярност на свети Кътбърт — отвърна абатът — и няма да стори нищо, което би накърнило паметта му.

Това може и да бе истина, но не пречеше любимият ми чичо да поиска моята кожа в отплата за верността си. Не казах нищо повече, само слушах как Едред предлага да сформираме армия и да се отправим на поход през хълмовете, за да превземем Йоферуик. При тези думи присъстващите се спогледаха изумено, но никой не дръзна да възрази — толкова силен бе авторитетът му. Мъжете очакваха, че от тях ще се иска да бъдат готови за отблъскване на нови атаки на викингите откъм Ирландия или евентуално на Еохайд от Страт Клота, а не да тръгнат из далечни земи, за да свалят крал Егберт.

Улф, най-богатият датчанин на Кумбраланд, накрая се намеси. Той бе възрастен, вероятно прехвърлил четирийсетте, осакатен и покрит с белези от честите сражения, но можеше да осигури петдесетина обучени войници на Гутред. За останалите части на Британия това би изглеждало скромно, но за Кумбраланд представляваше значителна сила. Сега той поиска да знае защо трябва да води хората си отвъд хълмовете.

— Ние нямаме врагове в Йоферуик — отбеляза, — а същевременно рискуваме да нападнат земите ни тук, докато ни няма.

Повечето присъстващи датчани замърмориха в знак на съгласие, но Едред бързо напипа слабото им място.

— В Йоферуик има несметни богатства — каза.

— Богатства? — повдигна вежди Улф, все още предпазливо.

— Сребро — кимна Едред. — А също злато и скъпоценни камъни.

— А жени? — попита някой.

— Йоферуик е гнездо на разврата — кимна Едред. — Дяволско свърталище, пълно с похотливи и сладострастни жени. Град на порока, който трябва да бъде пречистен от светото воинство.

При споменаването на похотливите и сладострастни жени очите на датчаните светнаха и повече никой не възрази на идеята да се нападне Йоферуик. След като градът бъдеше превзет — подвиг, който Едред изобщо не подлагаше на съмнение, — походът трябваше да продължи на север.

— Мъжете от Йоферуик ще подсилят нашите редици — заяви той. — Кяртан Жестокия е страхливец и няма да излезе срещу нас. Ще се крие в своята твърдина като паяк в мрежата си. И нека гние там, докато не настъпи часът да го смажем. Елфрик от Бебанбург също няма да създава проблеми, защото е християнин.

— Той е коварно копеле — изръмжах, но никой не ми обърна внимание.

— Тогава ще победим Ивар — продължи Едред. Зачудих се как нашата паплач ще се справи със стената от щитове на Ивар, но той явно не хранеше никакви съмнения. — Бог и свети Кътбърт ще се сражават редом с нас. Ще станем господари на Нортумбрия и Божията милост ще озари Халиверфолкланд, а ние ще издигнем на свети Кътбърт храм, който ще смае света.

Ето кое бе съкровеното желание на Едред — храмът. Заради него се вихреше цялата лудост. Храм на един мъртъв светец. С тази цел бе издигнал Гутред за крал, а сега гласеше война с цяла Нортумбрия. А на следващия ден пристигнаха осемте черни конници.

Разполагахме с общо триста петдесет и четирима мъже на боеспособна възраст, от които едва двайсет имаха метални ризници, а към стотина — кожени. Повечето от онези с ризниците имаха и прилични оръжия от рода на мечове или копия, докато другите бяха въоръжени с брадви, сърпове, коси и мотики. Едред ги величаеше като Армията на светеца, но ако аз бях този светец, веднага щях да си плюя на петите и да избягам обратно на небесата в очакване на нещо по-добро.

Една трета от армията ни се състоеше от датчани, а останалите бяха най-вече саксонци, макар че имаше и неколцина брити с дълги ловни лъкове. Лъковете можеха да бъдат страховити оръжия, затова нарекох бритите Гвардията на Кътбърт и им заръчах да бранят трупа на светеца, който явно щеше да ни придружава в завоевателната кампания. Тя щеше да започне веднага щом съберяхме достатъчно храна за бойците и фураж за конете. От последните разполагахме едва с осемдесет и седем, затова пристигането на ездачите бе повече от добре дошло.

Както споменах, те бяха общо осем, като водеха и четири резервни коня. Всички животни бяха тъмнокафяви или черни. Мъжете имаха хубави метални или кожени ризници, черни наметала и боядисани в черно щитове. Пристигнаха в Кеър Лигалид откъм изток, следвайки римската стена, която продължаваше от другата страна на реката. Прекосиха коритото й през брода, защото старият мост бе съборен от норвежците.

Те не бяха единствените новодошли. Хора се стичаха постоянно от всички страни — монаси, но също и бойци, обикновено носещи брадви или обковани с желязо тояги. Особеното при осмината бе, че се появиха в пълно бойно снаряжение. Бяха датчани и обясниха на Гутред, че идват от името на Хергист, който притежаваше земя в местност, наречена Хегостелдс. Хергист вече бил стар и не можел да дойде сам, затова изпратил най-добрите си мъже.

Водачът им, на име Текил, изглеждаше опитен воин — с четири гривни по ръцете, дълъг меч и твърдо, уверено лице. Всички бяха трийсетинагодишни с изключение на един, който бе съвсем млад, почти момче. Той бе и единственият без гривни за заслуги.

— Защо Хергист е решил да праща хора чак от Хегостелдс? — поинтересува се Гутред.

— Прекалено близо сме до Дънхолм, милорд — отвърна Текил. — И господарят ни се надява да унищожиш това гнездо на оси.

— Тогава сте добре дошли — рече Гутред и позволи на осмината да коленичат пред него и да му се закълнат във вярност.

Същия следобед бях излязъл в полето южно от Кеър Лигалид да обучавам личната му гвардия. Бях подбрал трийсетина читави мъже, водейки се единствено от принципа половината да са датчани, а другата половината — саксонци. Мъчех се да ги накарам да образуват стена от щитове, в която всеки датчанин да има саксонец за съсед. Резултатите бяха плачевни и аз се молех само да не им се налага да го правят в истински бой. Датчаните, привикнали от малки да боравят с оръжие, бяха малко по-добри, но им липсваше нужната дисциплина.

— Щитовете ви трябва да се застъпват — им крещях, — иначе сте мъртви! Искате ли врагът да ви разпори? Да видите как червата ви увисват до глезените? Ако не, докоснете проклетите щитове. Не така, задници такива! Десният ръб да излезе пред левия ръб на съседа! Ясно?

— Би трябвало да включиш хората на Текил в гвардията ми — подхвърли Гутред, наблюдаващ упражнението отстрани.

— Не искам да ги включвам — отвърнах.

— Защо?

— Защото не ги познавам.

— Не познаваш и тези тук — посочи той мъжете в редицата.

— Стига ми да знам, че са идиоти и че майките им е трябвало да си държат кълките събрани. Какви ги вършиш, Клапа? — викнах на един едър и непохватен млад датчанин. Бях забравил истинското му име, но всички го наричаха Клапа, което означава тромав. Беше селско момче, силен като бик, но схващаше малко бавно. Сега мигаше на парцали, докато крачех към него. — Кажи ми какво се очаква от теб?

— Да стоя близо до краля — изломоти той.

— Правилно! — кимнах, защото това бе първият и най-важен урок, който трябваше да набия в главите на новоизлюпените си гвардейци. И все пак не това бе отговорът, който очаквах. — А сега да чуем какво трябва да правиш в стената от щитове — издумках го с юмрук по мускулестата гръд.

Той помисли секунда-две, сетне лицето му грейна.

— Да държа щита високо!

— Браво! — възкликнах, повдигайки щита му. — Не си го мотай около пръстите на краката! А ти какво се хилиш, Райпър? — Райпър беше саксонец, слаб и жилав като невестулка за разлика от масивния Клапа. Прозвището му означаваше крадец, защото си беше именно такъв. Ако законите се прилагаха стриктно, трябваше да го жигосат и нашибат с камшици, но аз харесвах дяволитостта в живите му очи и се надявах да направя от него ловък убиец. — Знаеш ли какво си ти, Райпър? — ударих с длан по щита му. — Ти си един ерслинг. Клапа, какво значи ерслинг?

— Задник, милорд.

— Точно така, задници! А сега щитовете горе! Горе, казах! Да не искате хората да ви се смеят? — посочих към другите групи мъже, разиграващи сражения из голямата ливада. Воините на Текил също бяха тук, но седяха на сянка и само гледаха случващото се, демонстрирайки, че нямат нужда от обучение.

— Знаеш ли — обърнах се към Гутред, — не бива всички добри бойци да са включени в гвардията ти.

— Защо? — попита той.

— Защото така ще се окажеш обграден, щом всички други избягат. И ще те убият. Няма да бъде приятно.

— Същото се случи с баща ми в битката срещу Еохайд — призна младият крал.

— Предлагам да сложим Текил на единия фланг, а Улф и неговите войници — на другия.

Улф, вдъхновен от мечтите за купища сребро и похотливи жени, бе зарязал тревогите и вече нямаше търпение да тръгне срещу Йоферуик. Той още не знаеше за пристигането на черните конници, защото се бе отправил извън Кеър Лигалид с хората си да събира фураж и храна.

Разделих гвардейците на два отряда и ги накарах да се бият помежду си, като първо им наредих да увият мечовете в плат, за да не се изколят. Желание не им липсваше, но имаха още много да учат. В крайна сметка щяха да станат бойци, освен ако първо не срещнеха армията на Ивар, в който случай щяха да умрат. След известно време, щом крайниците им натежаха, а лицата им плувнаха от пот, обявих почивка. Забелязах, че датчани и саксонци сядат поотделно, но това бе нормално да се очаква. Изграждането на доверие не става за един ден. Поне можеха що-годе да общуват помежду си — в Нортумбрия датският и саксонският език до голяма степен се бяха преплели. Те бездруго имаха сходно звучене и хората се разбираха едни други, стига да произнасяха думите ясно и отчетливо. Понякога дори беше трудно да разбереш кой е датчанин, а кой саксонец. Имаше и такива от смесени родители — датски баща и саксонска майка, но не и обратното.

— Мисля да се оженя за саксонка — сподели ми Гутред. Бяхме стигнали до края на съседната нива, където няколко жени кълцаха слама и я разбъркваха с овес. Щяхме да носим сместа за храна на конете по време на похода.

— Защо си решил така? — попитах.

— За да покажа, че Халиверфолкланд принадлежи и на едните, и на другите.

— Казва се Нортумбрия, а не Халиверфолкланд — вметнах раздразнено.

— Все едно — сви рамене той, сякаш названието нямаше значение. — Но държа саксонката да бъде красива. Подобно на Хилд, само дето Хилд е твърде стара.

— Стара? — подсмихнах се.

— На мен ми трябва някоя тринайсет-четиринайсетгодишна, току-що напъпила и готова да ражда бебета. — Гутред прескочи един нисък плет и слезе по стръмния бряг към ручея, течащ на север към река Хедене. — В Йоферуик дали ще се намерят хубави саксонки?

— Но държиш да е девствена, нали?

— Определено — кимна той след кратък размисъл.

— В такъв случай може и да са останали една-две в Йоферуик.

— Жалко, че ти си с Хилд — рече неопределено той.

— В смисъл?

— Ако не бяхте заедно, от теб можеше да стане добър съпруг за Гизела.

— Хилд и аз сме само приятели — отвърнах, което бе самата истина. От поклонението пред тялото на свети Кътбърт насам тя се бе вглъбила в себе си и избягваше ласките ми. Знаех, че усеща зова на своя Бог и я питах дали не иска отново да стане монахиня, но тя само поклати глава и отвърна, че още не е готова.

— Но май е ще по-добре да я омъжа за някой крал — продължи Гутред, без да обръща внимание на думите ми. — Да речем, за Аед от Шотландия. Да го усмиря с брачните окови. А още по-полезно ще бъде да я дам за сина на Ивар. Смяташ ли, че е достатъчно красива?

— Разбира се, че е!

— Конска муцуна — засмя се Гутред на стария й прякор. — Като малки с нея идвахме да се къпем тук. — Той свали ботушите си, остави ги на брега и нагази срещу течението. Аз го последвах покрай ручея, привеждайки се под надвисналите клони. Около ушите ми бръмчаха мухи, а дрехите ми лепнеха от пот. Денят бе душен и горещ.

— Да не си решил да ловиш риба под камъните? — попитах.

— Не, търся един остров.

— Надали ще е много голям — подхвърлих. Ручеят бе широк едва няколко крачки и дълбок до коляно.

— Стори ми се достатъчно голям, когато бях на тринайсет.

— Достатъчно голям за какво? — шляпнах една конска муха върху ризницата си. Жегата почти ме караше да съжалявам, че съм я надянал, но от опит знаех, че човек трябва да привиква с нея като с втора кожа — иначе се чувства тромаво и неловко в боя. Махнех ли я, ми се струваше, че боговете са ме дарили с криле.

— За мен и за една саксонка на име Идит — ухили се Гутред. — С нея загубих девствеността си. Беше сладко момиче.

— Вероятно все още е.

— Не — поклати глава той. — Намушка я бик и умря.

После продължи да гази, подмина обрасла с папрат плитчина и след петдесетина крачки нададе радостен вик, защото бе открил мястото. Настигнах го и съжалих бедната Идит — невзрачното островче бе скалисто и трябва здравата да бе протрило кльощавия й задник.

Гутред седна и започна да мята камъчета във водата.

— Смяташ ли, че можем да победим? — ме попита.

— Вероятно ще ни се удаде да превземем Йоферуик, стига Ивар да не се е върнал.

— А ако се е върнал?

— Тогава сме мъртъвци.

Челото му се смръщи.

— Можем да преговаряме с Ивар.

— Това би направил Алфред — отвърнах.

— Чудесно! — ободри се Гутред. — А аз ще му предложа Гизела за снаха.

Пуснах последното покрай ушите си.

— Но Ивар няма да преговаря с нас. Той ще се бие, защото е Лотброк и си служи с приказки само когато му трябва да печели време. Вярва в меча, копието, щита, бойната брадва и в смъртта на враговете си. С такива като него не можеш да преговаряш — трябва да се биеш, а ние нямаме армия за целта.

— Но щом Йоферуик падне — възрази енергично кралят, — тамошните хора ще се присъединят към нас. Армията ни ще нарасне.

— Наричаш това армия? — подсмихнах се. — Ивар води закалени в сражения воини. Изправим ли се едни срещу други, нашите датчани ще се присъединят към тях.

Върху честното му лице се изписа неподправена изненада.

— Но те се заклеха във вярност към мен!

— И все пак ще минат на негова страна — уверих го мрачно.

— Какво препоръчваш тогава?

— Да превземем Йоферуик — отвърнах след кратък размисъл, — да го плячкосаме и да се върнем пак тук. Ивар няма да ни последва, защото не го е грижа за Кумбраланд. Тогава ще можеш да управляваш тук и да се надяваш той да те забрави.

— Едред няма да остане във възторг.

— Какво иска той?

— Своя храм.

— Може да го построи и тук.

Гутред поклати глава.

— Решил е да го направи на източния бряг, защото там живеят повече хора.

Предположих, че идеята на абата е да издигне светилище, което да привлича хиляди поклонници и да пълни сандъците на църквата с пари. Тук, в пущинаците на Кеър Лигалид, трудно можеше да разчита на реки от вярващи.

— Но нали ти си господарят — възразих. — Ти даваш заповедите, а не Едред.

— Вярно е — рече сухо той, мятайки поредното камъче. После ме изгледа особено. — Кажи ми кое прави Алфред добър крал?

— Кой казва, че е добър?

— Всички. Според отец Уилибалд е най-славният владетел от Карл Велики насам.

— Зарежи Уилибалд. На него чавка му е изпила ума.

— Не харесваш ли Алфред?

— Мразя проклетото копеле.

— Но той е воин, създател на закони…

— Никакъв воин не е! — прекъснах го презрително. — Той ненавижда сраженията. Трябва да ги води, но не му допадат, а е и прекалено кекав, за да застане в стената от щитове. Виж, за законите съм съгласен. Направо ги обожава. Мисли си, че ако въведе достатъчно закони, на земята ще настъпи рай.

— Но защо тогава хората го смятат добър? — попита озадачено Гутред.

Загледах един орел, кръжащ високо в небесната синева, и се помъчих да отговоря безпристрастно.

— Алфред е справедлив. Държи се честно с околните, или поне с повечето от тях. Можеш да разчиташ на думата му.

— Това не е ли хубаво?

— Но същевременно е набожен, досаден и вечно угрижен киселяк — допълних. — Това е истинската му същност.

— Аз също ще бъда справедлив — заяви Гутред. — Ще накарам поданиците да ме харесват.

— Те вече те харесват — уверих го. — Но трябва и да се боят от теб.

— Да се боят? — Идеята явно не му се понрави.

— Нали си крал.

— Аз ще бъда добър крал — рече разпалено той. И тъкмо тогава хората на Текил ни нападнаха.

Трябваше да се досетя. Осем въоръжени до зъби мъже не прекосяват планини и гори, за да се присъединят към чужда кауза. Те бяха нарочно изпратени и не от някой си Хергист от Хегостелдс, а от Кяртан Жестокия. Бесен от причиненото на сина му унижение, той бе изпратил черните конници да ни издирят. Не им бе отнело дълго да разберат, че сме поели покрай римската стена, и ето че сега заварваха Гутред и мен сами на дъното на тази уединена долина в жаркия летен ден.

Те се впуснаха надолу по сипея с оръжия в ръце и аз успях да извадя Змийския дъх, но Текил и още двама ме отблъснаха назад към ручея. Отначало успях да парирам атаката, но скоро се озовах по гръб във водата. Един от мъжете притисна гърдите ми с коляно, а друг задържа главата ми под повърхността, докато с ужас не осъзнах, че се давя. Светът около мен потъмня. Исках да извикам, но от устата ми не излизаше нито звук. После Змийския дъх бе изтръгнат от десницата ми и изгубих съзнание.

Свестих се върху малкото островче. Осмината бяха наобиколили Гутред и мен, държейки мечовете в готовност. Текил ритна встрани острието, опряно в гърлото ми, и приклекна до мен.

— Утред Рагнарсон, нали? Ако не се лъжа, наскоро си имал среща със Свен Едноокия, който ти праща поздрави — рече ухилено. Не отвърнах нищо и той продължи: — Няма ли случайно да извадиш сгънатия кораб „Скидбладнир“ от кесията си и да отплаваш с него към Нифлхайм?

Продължих да мълча, само дишах хрипливо и изкашлях малко вода. Исках да се бия, но беше безнадеждно. Текил бе изпратил двама от своите хора да доведат конете, но оставаха още шестима опитни воини, които ни наблюдаваха зорко.

— Жалко, че не хванахме и курвата ти — рече Текил. — Кяртан искаше да се позабавлява с нея.

Събрах цялата си останала сила и опитах да стана, но един от мъжете ме сръчка с оръжие в корема. Текил само се засмя, сетне разкопча и свали колана ми. Опипа кесията и кимна доволно при звъна на монетите.

— Чака ни дълго пътешествие, Утред Рагнарсон, а не искаме да ни избягаш. Ситрик, оковите!

Младото момче, единственото от групата без гривни по ръцете, доближи неспокойно и извади от кожена торба два чифта робски окови.

— Него можете да оставите тук — кимнах към Гутред.

— О, Кяртан би желал да окаже гостоприемство и на него, но не чак толкова, колкото да поднови познанството си с теб — рече шеговито Текил, сетне ми смигна и извади от пояса си тънък нож, толкова остър, че ръбът му изглеждаше назъбен. — Впрочем, Утред Рагнарсон, за да сме сигурни, че няма да ти хрумне да избягаш, той заръча да ти резна сухожилията на краката. Без сухожилия човек не може да тича, нали? Също така ще ти извадя едно око. Свен поиска да оставя едното за него, но каза, че няма нищо против да извадя другото, за да те направя по-послушен. А аз искам да бъдеш послушен. И така, кое око предпочиташ да ти извадя, Утред Рагнарсон? Лявото или дясното?

За пореден път премълчах, но признавам, че бях здравата изплашен. Помъчих се отново да стана, но двама мъже бяха приковали ръцете ми към земята. После върхът на ножа докосна кожата точно под левия ми клепач и Текил се усмихна.

— Кажи сбогом на окото си, Утред Рагнарсон.

Ярката светлина на слънцето се отразяваше от острието, изпълвайки взора ми с нетърпимо сияние. И днес, толкова години по-късно, още виждам това сияние.

И още чувам писъка.

Глава трета

Пищеше не друг, а Клапа — остро и пронизително, като млад нерез, който бива скопяван. Звучеше повече като вопъл на ужас, отколкото като боен вик, и нищо чудно, защото Клапа никога по-рано не бе влизал в бой. Останалата гвардия на Гутред го следваше по петите, но той я предвождаше, носейки се като тромав, кръвожаден дивак. Беше забравил да махне предпазното парче одеяло от меча си, но беше толкова едър и як, че дори увито, оръжието действаше като боздуган. Нашите нападатели в момента бяха само шестима, така че трийсетте младежи, спускащи се по стръмния бряг, ги пометоха като вълна. Усетих острието на ножа да се плъзга по скулата ми, когато Текил се претърколи встрани. Опитах да го сграбча за ръката, но той се оказа твърде бърз. После Клапа го халоса по черепа и го повали на земята. Видях, че Райпър се кани да го заколи, и извиках:

— Не! Трябват ни живи!

Въпреки предупреждението ми двама от черните конници загинаха. Единият, намушкан поне на дузина места, още се гърчеше във водата, оцветявайки я в червено с кръвта си. Клапа бе захвърлил оръжието и държеше Текил притиснат към чакълестия бряг със зверската си сила.

— Браво, момче! — потупах го по рамото и той се ухили широко. После взех меча и ножа на Текил, докато Райпър довършваше падналия във водата. Само един от нашите бе получил рана в бедрото, а останалите стояха невредими наоколо, щастливи и чакащи похвала като кученца, хванали първата си лисица. — Добре се справихте — казах им и това бе самата истина, защото благодарение на тях Текил и трима от хората му станаха наши пленници. Сред тях бе и младият Ситрик, още държащ торбата с оковите. В яда си я грабнах от ръцете му и го цапардосах с нея по главата.

— Искам да заловите и останалите — казах на Райпър.

— Кои останали?

— Той изпрати двама мъже да доведат конете. Открийте ги и ги хванете.

Ударих Ситрик още веднъж, понеже исках да го чуя как вика, но той само стисна мълчаливо устни, макар по слепоочието му да се стичаше кръв. Гутред още седеше на островчето с изумен израз върху красивото си лице.

— Няма ми ботушите — каза, сякаш това го вълнуваше повече от факта, че се бяхме спасили на косъм.

— Забрави ли, че ги остави на брега? — напомних му и изритах Текил. Кракът вероятно ме заболя повече, отколкото неговите обгърнати в ризница ребра, но се чувствах гневен и унизен. Препасах оръжията си и свалих четирите гривни от ръцете му. Той само ме изгледа безизразно, макар че знаеше участта си.

Пленниците бяха отведени в града, но двамата липсващи мъже, навярно дочули суматохата, си бяха плюли на петите. Докато организираме преследването им, те се изгубиха надалеч. Проклинах това забавяне, защото не исках да отнесат на Кяртан новини за мен. Най-разумно за тях бе да прекосят реката и да препуснат с всички сили покрай римската стена, но те, явно считайки минаването през Кеър Лигалид за твърде рисковано, поеха на югоизток. А така също, вместо да зарежат излишните коне, от алчност ги поведоха със себе си. По многобройните следи от копита не беше трудно да ги открием, още повече че се намираха в непозната за тях местност. В потерята се включиха над шейсет души и до вечерта ги обградихме край една рехава горичка.

По-възрастният излезе напред да се бие. Разбираше, че му остават броени минути живот, и бе твърдо решен да се възнесе в залите за пиршества на Один, вместо да изпита ужасите на Нифлхайм. Той се спусна откъм дърветата на уморения си кон с вик на уста. Докоснах с пети хълбоците на Уитнер, но Гутред ми прегради пътя.

— Мой е! — заяви и завади меча си. В следващия момент жребецът му отскочи встрани, защото по-едрият Уитнер, обиден, задето му се пречкат, го ухапа по хълбока.

Гутред утвърждаваше репутацията си като крал. Той не обичаше сраженията и имаше далеч по-малък опит от мен, но знаеше, че трябва да се справи собственоръчно, иначе хората щяха да кажат, че се крие зад моя гръб. Всъщност удаде му се доста сполучливо. Точно преди сблъсъка с човека на Кяртан конят му се спъна, което бе в негова полза, защото избегна удара, докато неговият собствен меч улучи китката на противника и я счупи. После вече не бе трудно да го събори от седлото и да го накълца до смърт. Не изпитваше удоволствие, но бе длъжен да го стори, а с времето случката се превърна в легенда. Пееха се песни за това как Гутред от Нортумбрия погубил шестима злодеи в люта битка. Всъщност злодеят беше един, а той извади късмет, че конят му се препъна. Но подобни неща се очакват от кралете — те трябва да са късметлии. По-късно, щом се прибрахме в Кеър Лигалид, му подарих стария шлем на баща си като награда за проявената смелост и той остана много доволен.

Наредих на Райпър да убие втория мъж, което той стори с обещаваща наслада. Задачата му не бе трудна, защото мъжът бе страхливец и само търсеше начин да спаси кожата. Захвърли оръжието и коленичи разтреперан, крещейки, че се предава, но аз имах други планове за него.

— Какво зяпаш? — подканих Райпър и той с вълча усмивка стовари меча си отгоре му.

Взехме дванайсетте коня, свалихме всичко по-ценно от труповете и ги оставихме за храна на дивите зверове. Преди това обаче заповядах на Клапа да отсече главите им.

— Да им отсека главите? — повтори гигантът, мигайки с биволски очи.

— Да, Клапа, а тези тук са за теб — подадох му две от сребърните гривни на Текил. Той ги изгледа така, сякаш никога преди не бе виждал подобни съкровища.

— С какво съм ги заслужил, милорд?

— Та ти ни спаси животите!

— Всъщност Райпър ни доведе. Каза, че не бивало да оставяме краля сам, а вас от доста време ви нямаше.

Дадох на Райпър другите две гривни, а после Клапа се залови за работа, научавайки колко трудно е всъщност да пресечеш човешки врат. Щом приключи, отнесохме кървавите трофеи в Кеър Лигалид, а аз заръчах да снемат главите и от двата трупа в реката.

Абат Едред искаше да обеси останалите четирима пленници, но аз го убедих да ми остави Текил поне за една вечер. Накарах да го доведат в руините на стара сграда, строена още от римляните. Стените й бяха от дялан камък, прорязани от три високи прозореца. Покрив нямаше, а подът бе покрит с черно-бяла мозайка, чийто мотив отдавна се бе изгубил поради изронените плочки. Запалих огън в средата на помещението и по стените заиграха причудливи сенки. През прозорците нахлуваше бледа светлина, щом облаците се плъзнеха встрани и разкриеха лицето на луната. Райпър и Клапа довлякоха Текил и се канеха да останат, за да видят какво ще правя с него, но аз ги отпратих.

Текил, вече лишен от ризницата си, бе облечен в мръсна туника. Китките и глезените му бяха стегнати в същите окови, които бе подготвил за мен. Седнахме от двете страни на огъня и той се взря в мен така, сякаш намираше положението си за забавно. Лицето му, макар и изранено и подуто, имаше силни, правилни черти и аз си помислих, че навярно бих харесал този човек, ако бяхме приятели, наместо врагове.

— Ти си мъртвият мечоносец, нали? — заговори първи той.

— Защо смяташ така?

— Той е носел шлем със сребърен вълк, а аз видях същия шлем на главата ти.

— Може би ми го дава назаем понякога.

Текил леко се подсмихна.

— Мъртвият мечоносец е уплашил Кяртан и сина му до смърт, но не това е била целта ти, нали?

— Това е била целта на мечоносеца.

— А сега, след като отсече главите на четирима от хората ми, предполагам ще ги изпратиш обратно на Кяртан?

— Да.

— За да го уплашиш още повече?

— Именно.

— Но главите трябва да са осем, иначе сметката не излиза.

— Пак позна.

Той направи гримаса, облегна глава на стената и зарея взор нагоре към облаците, плаващи пред непълната луна. Сред руините виеха кучета.

— Кяртан обича кучетата — каза. — Има цяла глутница от тях. Страховити създания. Кара ги да се бият помежду си, та да оцелеят само най-силните. Държи ги в Дънхолм и ги използва за две цели. — Той млъкна и ме изгледа с присвити очи. — Това искаш от мен, нали? Да ти разкажа за Дънхолм. Кои са силните и слабите му страни, колко хора го охраняват и как можеш да го превземеш.

— Всички тези неща, и не само тях.

— Заради кръвната ти вражда? Животът на Кяртан в замяна на този на ърл Рагнар?

— Ърл Рагнар ме отгледа — казах. — Обичах го като баща.

— Ами неговият роден син?

— Алфред го държи за заложник.

— Значи на теб остава да изпълниш дълга. — Текил сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Няма да ти е лесно, особено ако трябва да минеш през кучетата. Те живеят като лордове, в своя собствена зала. А под пода на залата е съкровището на Кяртан. Купища злато и сребро, които той дори не поглежда. Просто ги държи заровени в земята.

— Кой ги пази?

— Това е една от задачите на кучетата. Втората е да убиват хора. За Кяртан е нещо обичайно да ти извади очите, а после да те хвърли на тях, за да те разкъсат. А може и да те одере жив, късче по късче. Виждал съм как го прави.

— Кяртан Жестокия — промълвих.

— Ненапразно го наричат така.

— Защо тогава му служиш?

— Той е щедър господар. На света има четири неща, които обича — кучетата, парите, жените и сина си. Аз обичам две от тях, а Кяртан не се скъпи.

— А двете, които не обичаш? — попитах.

— Мразя псетата му — призна Текил, — а синът му е долен страхливец.

— Свен? — учудих се. — Не помня да е бил страхливец като дете.

Текил протегна крак и примигна от болка, щом оковите се впиха в глезена му.

— Когато Один изгубил едното си око, познал мъдростта. Но когато Свен изгубил своето, познал само вкуса на страха. Сега има кураж да тормози слабите, но не и да се изправи пред силен противник. Виж, баща му е друго нещо.

— Кяртан беше смел боец.

— И досега си е такъв. Смел, зъл и жесток. Вече знаеш и че има цял палат кучета, готови да те разкъсат. И това, Утред Рагнарсон, е всичко, което ще ти кажа.

— Ще ми кажеш и още — поклатих глава и се наведох да добавя дърва в огъня.

— И защо ще го правя?

— Защото имам с какво да се пазаря.

— Живота ми?

— Не, начина, по който ще умреш.

Той разбираше какво имам предвид и отвърна с крива усмивка.

— Чувам, че монасите искали да ме обесят?

— Да, защото са лишени от въображение. Но аз няма да им позволя.

— И какво ще направиш? Ще ме дадеш на хлапетата, които наричаш войници, за да се упражняват с мен?

— Ако не проговориш, точно това и ще направя, защото се нуждаят от тренировки. Но с една малка подробност. Ти няма да имаш меч.

Не загинеше ли с оръжие в ръка, Текил нямаше да отиде във Валхала и това бе достатъчно, за да му развърже езика. Той ми разкри, че Кяртан има три отряда мъже в Дънхолм, наброяващи общо към сто и петдесет души, но около крепостта живеят и други, готови да се стекат, ако ги призове. Заедно с тях числеността на армията му можеше да достигне четиристотин добре обучени бойци.

— И всички са му верни — предупреди ме Текил.

— Защото е щедър към тях ли?

— Никога не им липсват сребро и жени. Какво повече може да иска един воин?

— Например да отиде в небесните селения — отвърнах и той кимна пред тази истина. — Откъде се вземат робите? — попитах.

— От търговци като онзи, когото ти уби. Или пък ги намираме сами.

— И ги държите в Дънхолм?

— Не, там отиват само младите момичета. Останалите пращаме в Гирум, където също са разквартирувани войници на Кяртан. — Това не бе лишено от логика. Аз бях ходил в Гирум — малък град на южния бряг на река Тине, някога дом на прочут манастир, разрушен от Рагнар-старши. Мястото се намираше близо до морето, което го правеше удобен пункт за превоз на роби. Старите римски фортификации на Гирум съвсем не бяха така надеждни като Дънхолм, но това едва ли имаше значение, защото при опасност гарнизонът бързо можеше да се изнесе по посока на основната крепост, като вземе със себе си и робите. — А Дънхолм — завърши Текил — не може да бъде превзет.

— Защо? — попитах скептично.

— Пресъхна ми гърлото — каза пленникът.

— Райпър! — извиках. — Знам, че се криете отвън. Донесете нещо за хапване.

Дадох му гърне пиво, хляб и студено козе месо. Докато ядеше, той ми описа Дънхолм, уверявайки ме, че всеки щурм срещу него е безполезен.

— Предполагам, че достатъчно голяма армия ще се справи — казах.

— Единственият подход е от север — поклати глава той. — А този подход е толкова стръмен и тесен, че колкото и голяма да е армията, само шепа хора могат да атакуват едновременно.

— Някой опитвал ли е досега?

— Ивар ни навести веднъж. Постоя три-четири дни, огледа обстановката и си тръгна. Преди него идва и Рагнар-младши, но се задържа още по-малко. С обсада може и да стане, но тя трябва да трае поне година, а кой ще си позволи да храни обсаждаща войска цяла година? Казвам ти, Дънхолм е като Бебанбург — непревземаема твърдина.

И все пак съдбата ме тласкаше и към двете места. Седях и размишлявах, докато Текил оглеждаше оковите си, сякаш чудейки се дали има начин да ги строши. Естествено, такъв начин нямаше.

— Е, кажи ми как ще умра — рече накрая.

— Имам само още един въпрос.

— Питай — сви рамене той.

— Тира. Дъщерята на Рагнар.

Текил сякаш се учуди, че я познавам, но после съобрази, че навярно сме отрасли заедно.

— Хубавата Тира — произнесе саркастично.

— Жива ли е?

— Да, и се води жена на Свен.

— В какъв смисъл се води?

— Мина през леглото му, разбира се, но от сума време насам не я е докосвал. Бои се от нея. Затова тя стои заключена, а Кяртан слуша сънищата й.

— Слуша сънищата й?

— Боговете говорят чрез нея. Поне според него.

— А според теб?

— Според мен кучката просто е луда.

— Но все пак е жива? — вторачих се в него през пламъците.

— Ако наричаш това живот.

— Имаш предвид лудостта?

— Тя се самонаранява. — Текил прокара ръба на едната си длан през другата, имитирайки нож. — Вие, реже си месата и бълва проклятия. Дори Кяртан не смее да я доближи.

— А Свен?

— Свен е буквално в ужас от нея — сви презрително устни той. — С радост би я пратил на онзи свят.

— Тогава защо още не го е сторил?

— Защото кучетата не я закачат, а Кяртан си е втълпил, че тя има пророчески дар. Казала му е, че мъртвият мечоносец ще го убие и той наполовина й вярва.

— Мъртвият мечоносец наистина ще го убие — промълвих. — А утре ще убие и теб.

Текил прие спокойно новината.

— Лесковите пръчки?

— Да.

— А аз ще бъда с оръжие в ръка?

— И в двете ръце, ако искаш. Това няма да ми попречи.

Той кимна, затвори очи и отново облегна глава на стената.

— Ситрик е син на Кяртан — рече след малко.

Ситрик беше името на младежа от групата им.

— Брат на Свен? — учудих се.

— Полубрат. Майка му беше саксонска робиня. Кяртан я хвърли на кучетата си, защото реши, че е опитала да го отрови. Може наистина да е било така, а може и просто да го е заболял коремът. Във всеки случай псетата я разкъсаха. Ситрик оцеля, защото беше мой прислужник и аз се застъпих за него. Добро момче е. Ще постъпиш разумно, ако го оставиш жив.

— Но ми трябват осем глави — напомних му.

— Да, вярно — кимна уморено той.

Съдбата е неумолима.

Абат Едред искаше да види четиримата обесени. Или удавени. Или удушени. Във всеки случай ги искаше мъртви, опозорени и забравени.

— Те нападнаха нашия крал и затова заслужават поганска смърт! — заяви с пяна на уста. Аз само свих рамене и му обясних, че съм обещал на Текил да умре достойно, за да отиде във Валхала вместо в Нифлхайм. Едред се вторачи в чука на Тор на шията ми и изграчи, че в Халиверфолкланд не можело да има милост за злодеи, посегнали на избраника на свети Кътбърт.

Спорехме на склона на хълма, точно под новата църква. Четиримата затворници, вързани и оковани, седяха на земята, пазени от гвардията на Гутред, а мнозина от жителите на града се бяха скупчили наоколо в очакване на присъдата. Едред увещаваше краля, че всяко показване на слабост сега би подронило авторитета му. Духовниците, естествено, го подкрепяха, като най-пламенни сред тях бяха двама новопристигнали млади монаси на име Джанбърт и Айда. И двамата бяха дошли пеша през хълмовете откъм Източна Нортумбрия. Покорството им пред абата ме караше да мисля, че са били изпратени там на мисия от него самия. Във всеки случай сега бяха отново в Кеър Лигалид и страстно желаеха на затворниците безславна и болезнена смърт.

— Да ги изгорим! — призоваваше Джанбърт. — Така, както езичниците са изгорили безчет свети мъченици! Нека геената огнена овъгли плътта им!

— Да ги обесим! — настояваше Едред.

Аз за разлика от тях усещах нарастващото негодувание сред присъединилите се към нас датчани от Кумбраланд, затова дръпнах Гутред встрани.

— Смяташ ли, че можеш да останеш крал без подкрепата на датчаните? — го попитах.

— Разбира се, че не.

— Но на тях не би им допаднало, ако изтезаваш сънародниците им до смърт. Ще решат, че предпочиташ саксонците пред собствената си кръв.

Гутред доби тревожен вид. Той дължеше трона си на абата и знаеше, че за да го удържи, му трябва подкрепата и на двете страни.

— Как щеше да постъпи Алфред на мое място? — попита.

— Щеше да се моли. И да накара всички свещеници и монаси да се молят заедно с него. Но накрая пак щеше да стори всичко необходимо, за да съхрани кралството цяло. — Гутред само примигваше насреща ми и аз повторих бавно: — Всичко необходимо.

Той най-сетне кимна и се упъти обратно към Едред.

— След ден или два — произнесе достатъчно високо, за да го чуят повечето присъстващи — ние ще се отправим на изток. Ще прекосим хълмовете и ще отнесем нашия блажен покровител в нов дом, в обетованата земя. Ще съкрушим враговете си, които и да са те, и ще се заселим там. — Говореше на датски, но думите му начаса биваха превеждани на английски от поне трима-четирима души. — И това ще се случи — повиши още глас той, — защото моят приятел, абат Едред, е получил видение свише. По време на нашия поход Бог и свети Кътбърт ще ни съпровождат и с тяхна помощ ще изградим невиждано, свято кралство, охранявано от магията на християнството. — При думата „магия“ Едред се понамръщи, но премълча. Макар религиозните схващания на младия крал да имаха още трески за дялане, цялостният дух на речта му допадаше. — И това ще бъде кралство на справедливостта! — провикна се Гутред. — В него всички хора ще имат вяра в Бога и краля, макар и не всички да се кланят пред един и същи бог. — Тук тълпата се заслуша внимателно, а Джанбърт и Айда дори понечиха да протестират, но Гутред продължи: — Аз няма да бъда крал, налагащ на едни свои поданици обичаите на други. И ако обичаят на тези мъже — той посочи към Текил и останалите пленници — е да умират с меч в ръка, то така и ще стане. И нека небесата се смилят над душите им.

Настана гробна тишина. Гутред се обърна към Едред и додаде на английски много по-тихо:

— Някои смятат, че не можем да победим датчаните в двубой. Е, сега ще им докажем обратното.

Абатът, полагайки видимо усилие, кимна вцепенено:

— Както наредите, господарю.

И така, лесковите пръчки бяха донесени.

Датчаните разбират добре правилата на схватката, ограничена от тези тънки клони с обелена кора. От нея само един участник може да излезе жив. А ако някой от двамата напусне ограденото пространство, всеки има право да го убие, защото се е превърнал в нищожество. Гутред изяви желание лично да се изправи срещу Текил, но личеше, че го прави само защото това се очаква от него, без действително да гори от нетърпение да се сражава лице в лице със закален воин. За разлика от мен.

— Аз ще ги довърша всичките — рекох и той не възрази.

Вече съм стар. Толкова стар, че понякога и сам губя сметка на годините си, но трябва да са минали поне осемдесет, откакто майка ми е починала при моето раждане. Малцина живеят толкова дълго, а онези, които са заставали в стена от щитове, рядко достигат и до половината. Виждам как околните ме наблюдават, чакат да умра и, без съмнение, скоро очакването им ще се сбъдне. Понижават глас, когато са край мен, за да не ме безпокоят. Досадно е, защото не чувам и не виждам както преди, ставам да пикая по няколко пъти на нощ, костите ми са схванати, а старите рани ме болят. Вечер, когато си лягам, винаги вземам до леглото Змийския дъх или някой друг от мечовете си, за да стисна дръжката му, ако смъртта дойде за мен. И в мрака, докато слушам прибоя на вълните и свистенето на вятъра под стрехите, си припомням какво е било да съм млад, строен, силен и бърз. И арогантен.

Защото бях точно такъв. Бях Утред, убиецът на Уба. През 878-ма година, в която Алфред победи Гутрум, а Гутред се възкачи на трона в Нортумбрия, бях едва на двайсет и една, но името ми бе известно навред, където мъжете кръстосваха остриета. Бях воин, човек на меча и се гордеех с това. Репутацията ми бе известна на Текил. Той също имаше опит, бе участвал в поне двайсет сражения, но щом прекрачи лесковите пръчки, вече знаеше, че ще умре.

Не твърдя, че не се боях. Хората са ме наблюдавали из бойните полета на цяла Британия и са се чудели как не изпитвам страх, но, естествено, не е било така. Всички изпитваме страх. Той се прокрадва в нас като влечуго, впива нокти, мъчи се да обезсили мускулите ни, да отслаби вътрешностите ни, да ни накара да хленчим и треперим. Но трябва да захвърлим страха, да се доверим на изкуството си и тогава дивата ярост ще ни доведе до победен край. Мнозина са се домогвали до смъртта ми, за да се кичат после с хвалбата, че са убили Утред, но никой досега не е успял, а и вече съм твърде стар, за да падна в битка. По всичко изглежда, че ще дочакам края като немощен старик. Wyrd bið ful aræd, казват хората и това е вярно. Съдбата е неумолима.

Съдбата на Текил беше да умре. Той бе въоръжен с меч и щит, върнах му и ризницата, за да не може никой да каже, че съм имал преимущество, докато аз самият се биех без никакви доспехи. Дори без щит. Бях дързък и самоуверен, а и знаех, че Гизела гледа отстрани, затова мислено посветих двубоя на нея. Той не трая дълго въпреки моето накуцване. То ми остана за спомен от онова копие, пронизало дясното ми бедро при Етандун, но не забавяше рефлексите ми. Текил се втурна вихрено напред, надявайки се да ме събори с щита и после да нанесе удар, но аз ловко му се изплъзнах и продължих да се движа. Това е ключът към победата при дуела с мечове — да не спираш да се движиш. Да танцуваш. В стената от щитове си скован и не ти остава друго, освен да отблъскваш, да сечеш и да държиш щита високо, но между лесковите пръчки пъргавината означава живот. Не изпускай инициативата и се старай да извадиш противника от равновесие. Текил не можеше да се мери с моята бързина, а и доспехите го забавяха допълнително. Щом нападна отново, го оставих да мине покрай мен и после, докато се обръщаше, стоварих Змийския дъх в основата на врата му, точно над брънките на ризницата. Понеже нямаше шлем, острието се впи в гръбнака му и той рухна в прахта. Убих го бързо и той отиде във Валхала, където ще ме посрещне един ден.

Тълпата избухна в овации. Мисля, че саксонците биха предпочели да видят пленниците изгорени живи, удавени или стъпкани с коне, но все пак оценяваха бойното изкуство достатъчно, за да ме аплодират. Гизела се усмихваше благосклонно, а Хилд изобщо не гледаше. Тя се бе дръпнала встрани заедно с отец Уилибалд. Напоследък двамата прекарваха дълги часове заедно и положително обсъждаха християнски теми, но това не ме засягаше.

Следващите двама противници излязоха с посърнали лица. Текил бе техният водач, а човек води хората, защото е по-добър боец от тях. В неговата внезапна смърт те виждаха своята собствена и никой не ми оказа сериозна съпротива. Вместо да атакуват, се мъчеха да се предпазят, а вторият бе достатъчно ловък, за да парира ударите ми отново и отново. Накрая замахнах отвисоко, той вдигна щита и аз го подсякох с крак през пищялките. Секунда по-късно публиката приветства и неговата гибел.

След тях остана единствено Ситрик, младежът. Монасите, които бяха напирали да обесят датчаните, но които сега с нечестива наслада наблюдаваха почетната им смърт, бързо го набутаха в ограденото пространство. Личеше, че той не умее да държи меч, а щитът само го обременяваше. Можех да го убия с един замах, почти толкова лесно, колкото да смачкам муха. Той също го знаеше и по бузите му течаха сълзи.

Нуждаех се от осем глави. Имах седем. Гледах младежа, а той не смееше да вдигне взор. Вместо това го бе забил в земята, в кървавите дири, останали от влаченето на предните три тела. После му призля и падна на колене. Тълпата го обсипа с подигравки, а монасите ми крещяха да го довърша. Но аз чаках да видя какво ще стори и го видях как побеждава страха си. С неимоверно усилие спря да хленчи, овладя дишането си и се изправи на разтреперани нозе. Прикри се с щита, подсмръкна и ме погледна в очите. Кимнах към меча му и той послушно го вдигна, за да умре като мъж. По челото му още имаше спечена кръв на мястото, където го бях цапнал с оковите.

— Как се казваше майка ти? — попитах го, а той само преглътна. Езикът му бе залепнал за небцето. Виковете на монасите ставаха все по-нетърпеливи. — Как се казваше майка ти? — повторих.

— Елфлед — заекна той, но толкова тихо, че едва го чух. Смръщих вежди и Ситрик изрече името отново, вече по-силно: — Елфлед.

— Елфлед, милорд — поправих го.

— Наричаше се Елфлед, милорд.

— Саксонка ли беше?

— Да, милорд.

— Вярно ли е, че се е опитала да отрови баща ти?

Той размисли, но явно реши, че истината вече с нищо не може да му навреди.

— Да, милорд.

— Как? — трябваше да повиша глас, за да надвикам шума на тълпата.

— С черните семенца.

— Татул?

— Да, милорд.

— На колко си години?

— Не знам.

— Баща ти обича ли те? — попитах, преценявайки, че трябва да е към четиринайсет. Този въпрос го озадачи.

— Да ме обича?

— Да, Кяртан. Нали си негов син?

— Аз почти не го познавам, милорд — отвърна той, и нищо чудно. Кяртан трябва да бе наплодил поне стотина копелета в Дънхолм.

— А майка ти?

— Тя ме обичаше, милорд — рече Ситрик и очите му отново се навлажниха.

Пристъпих крачка напред и той трепна, но се овладя.

— На колене — наредих му.

— Искам да умра достойно — възпротиви се момчето с изтънял глас.

— На колене! — изръмжах. Тонът ми го ужаси и той сковано се подчини. Когато обърнах Змийския дъх, затвори клепачи, навярно очаквайки да го ударя с дръжката, но после невярващо ги отвори отново. — Вземи го и изречи думите — подадох му меча. Няколко секунди Ситрик само ме гледаше, но после бавно пусна своето оръжие и щита и улови дръжката на Змийския дъх. — Изречи думите — повторих, полагайки длани върху неговите.

— Ще бъда твой слуга, господарю — промълви той, вирнал лице към мен. — И ще съм ти верен до смъртта си.

— И след нея — допълних.

— И след нея. Кълна се.

Джанбърт и Айда се окопитиха първи. Двамата монаси прекрачиха лесковите пръчки с викове, че момчето трябва да умре, защото такава е волята Божия. Ситрик се сепна, когато изтръгнах Змийския дъх от ръцете му и го завъртях. Острието, прясно окървавено и нащърбено от касапницата, изсвистя и сетне застина с връх, опрян в шията на Джанбърт. Изцяло бях в плен на яростта — сляпата ярост на битката, замрежила погледа ми като червена мъгла. Трябваше да впрегна цялата сила на волята си, за да не позволя на Змийския дъх да отнеме още един живот. Мечът го желаеше и аз го усещах как трепери в десницата ми.

— Ситрик е мой слуга и ако някой го нарани, ще се разправя с мен. Пипнеш ли го с пръст, монахо, ще те съсека, без да ми мигне окото — извисих глас, отблъсквайки Джанбърт назад. Най-сетне успях да откъсна оръжието от гърлото му и се обърнах към тълпата: — Има ли някой тук, който да отрича, че Ситрик ми принадлежи? Който и да било?

Мълчание. Над Кеър Лигалид премина порив на вятъра и всички можеха да усетят в него дъха на смърт, затова си държаха езиците зад зъбите, но това не уталожваше гнева ми. Отчаяно копнеех някой да приеме предизвикателството.

— Хайде, излезте напред — викнах. — Можете да го убиете още сега, както е коленичил, но първо ще трябва да убиете мен.

Джанбърт ме преценяваше с проницателните си очи. Имаше тясно, мургаво лице и особен белег край устата, останал навярно от детинство, който й придаваше подигравателна извивка. Исках да изтръгна гнилата душа от това изпосталяло тяло. Той също искаше моята, но не смееше да помръдне. Никой не помръдна, докато Гутред не престъпи лесковите пръчки и не протегна ръка на момчето.

— Добре дошъл — каза.

Отец Уилибалд, който бе дотичал веднага, чувайки яростното ми обръщение към тълпата, също се намеси. Не посмя да ме докосне, но все пак имаше куража да застане пред мен и леко да отклони Змийския дъх встрани.

— Може вече да прибереш меча.

— Момчето ще живее! — процедих.

— Да — закима той. — Момчето ще живее.

Гизела наблюдаваше случващото се, а очите й блестяха, както когато бе посрещнала брат си от робство. Хилд пък наблюдаваше Гизела.

Аз на мен все така не ми достигаше една глава.

Потеглихме призори — армия, отиваща на война.

Хората на Улф съставяха авангарда, следвани от орда духовници, понесли трите скъпоценни сандъка на абат Едред. Подир тях на бяла кобила яздеше Гутред. Гизела вървеше до брат си, а ние с Хилд бяхме непосредствено отзад. Тя водеше Уитнер за юздата, макар че щом се умореше, аз настоявах да се качи на седлото му.

Хилд все повече приличаше на монахиня. Беше сплела дългата си златиста коса на плитки, увити около челото, а отгоре носеше бледосива качулка. В същия цвят беше и наметалото й, а на шията й висеше прост дървен кръст, който тя час по час попипваше.

— Не ти дават мира, нали? — заговорих я.

— Кои?

— Свещениците. Отец Уилибалд. Настояват да се върнеш в манастира.

— Ако някой не ми дава мира, това е Бог — отвърна Хилд с усмивка, сякаш за да ми покаже, че не иска да ме товари със своята дилема. — Напоследък се моля на свети Кътбърт.

— И той отговаря ли ти?

— Просто се моля — рече кротко тя, докосвайки кръста. — Това е началото.

— Не ти ли харесва да бъдеш свободна? — попитах рязко.

— Та аз съм жена — изсмя се Хилд. — Как мога да бъда свободна? Подобно на имела, и аз се нуждая от дърво, за което да се прикрепя. Без дървото съм нищо. — Говореше без горчивина, сякаш просто описваше очевидна истина. И беше права. За момиче от добро семейство пътищата бяха два — да бъде дадено на църквата или на някой мъж. Такава бе женската орис. Познавах една жена, която й се възпротиви, но Хилд по-скоро приличаше на пословичния вол, комуто в празничен ден липсвал яремът.

— В момента си свободна — възразих.

— Не, завися от теб, Утред. А ти полагаш всички грижи да не ме засрамваш. — Тя погледна към Гизела, която тъкмо се смееше на някаква шега на брат си. Имаше предвид, че не й обръщам гръб, за да ухажвам Гизела, но, честно казано, бях на косъм да го сторя. Хилд видя изражението ми и побърза да добави: — В много отношения ти си добър християнин.

— Нима?

— Винаги се мъчиш да постъпваш правилно, нали? Затова сега искам да ми обещаеш нещо.

— Какво — осведомих се предпазливо.

— Че няма да откраднеш главата на свети Осуалд, за да попълниш бройката до осем.

Засмях се облекчен, че обещанието не засяга Гизела.

— Честно казано, мина ми през ума.

— Знам, но няма да ти свърши работа. Прекалено стара е, а и Едред няма да остане доволен.

— Това си е негов проблем.

— Седем глави са достатъчни — настоя тя, игнорирайки репликата.

— Осем ще бъдат още по-добре.

— Алчността е порок, Утред!

Въпросните глави сега бяха зашити в чувал и натоварени на магаре, водено от Ситрик. Около чувала кръжаха рояци мухи и се носеше такава непоносима смрад, че Ситрик се придвижваше напълно сам.

Армията ни представляваше странна гледка. Без духовниците наброявахме триста и осемнайсет мъже, придружавани от поне още толкова жени и деца, както и от обичайните глутници кучета. Свещениците и монасите бяха шейсет или седемдесет и аз с радост бих заменил всеки от тях срещу войник или дори срещу кон. От триста и осемнайсетте бойци надали щяха да се намерят и сто, способни да застанат в стена от щитове. Всъщност не бяхме войска, а сбирщина.

Докато вървяха, монасите пееха — предполагам на латински, защото не разбирах нито дума от песента им. Бяха увили ковчега на свети Кътбърт във фино зелено сукно, избродирано с кръстове. Същата сутрин един гарван се бе изцвъкал върху него и аз отначало го приех за лоша поличба, но после се сетих, че гарванът е птица на Один, който вероятно просто показва презрението си към мъртвия християнски светия. Приветствах удачната шега на Бога, спечелвайки си неприязнени погледи от Айда и Джанбърт.

— Какво ще правим, ако стигнем в Йоферуик и се окаже, че Ивар се е върнал?

— Ще бягаме, разбира се.

— Май си в добро настроение — засмя се тя.

— Естествено.

— Защо?

— Защото съм далеч от Алфред — отговорих и осъзнах, че говоря истината.

— Алфред е добър човек — скастри ме Хилд.

— Сигурно, но кой се радва на компанията му? Кой иска да пие на трапезата с него? Да си разменя шеги или гатанки край огнището? Да пее с него? Единственото, което го вълнува, е волята на неговия Бог. Постоянно измисля закони, за да му угоди, и каквато и услуга да му направиш, все ще е недостатъчна, защото жалкият му Бог иска още и още.

Тя прие светотатствените ми слова с обичайната си кротка усмивка.

— Алфред би искал да се завърнеш.

— Иска меча ми, не мен — изсумтях.

— А ще се завърнеш ли?

— Не — отсякох твърдо и се помъчих да надзърна в бъдещето, за да проверя дали съм прав. Но нямаше как да знам какво ми готвят трите предачки, изпод чиито пръсти излизат нишките на съдбата ни. С тази събрана от кол и въже армия се надявах да унищожа Кяртан и да си върна Бебанбург. Здравият разум ми казваше, че е невъзможно, но здравият разум никога не би допуснал и че един бивш роб ще бъде приет за крал наравно от саксонци и датчани.

— Никога ли? — настоя скептично Хилд.

— Никога — кимнах и почти чух смеха на предачките. Боях се, че съм орисан да бъда свързан с Алфред, и негодувах, защото това означаваше, че не съм господар на себе си. Но и аз да бях като имела, за който говореше тя, имах и друг дълг. Имах кръвна разплата за довършване.

Следвахме римския път през хълмовете. Отне ни доста време — цели пет дни, но не можехме да се движим по-бързо заради монасите, мъкнещи върху раменете си ковчега на светията. Всяка вечер те казваха молитви, а всеки ден към нас се присъединяваха нови и нови хора, докато накрая, в плоската като тепсия равнина пред Йоферуик, вече наброявахме близо петстотин мъже. Улф, който вече се титулуваше ърл Улф, продължаваше да води шествието под своето знаме с орлова глава. Той постепенно се бе привързал към Гутред и заедно с мен спадаше към най-доверените му съветници. Едред, естествено, също бе близък с краля, но нямаше с какво да помогне по военните въпроси. Както и останалите духовници, смяташе, че Бог просто ще ни дари победата и приносът му се ограничаваше дотук. Улф и аз, от друга страна, определено имахме какво да кажем и то бе, че петстотин недообучени войници далеч няма да стигнат за превземането на Йоферуик, ако Егберт е решил да го отбранява.

Но Егберт се бе предал на отчаянието. В свещената книга на християните има история за един цар, който видял надпис на стената. Чувал съм я неведнъж, но не помня подробностите, освен че царят пирувал, а на стената се появили думи, които го уплашили. Мисля, че били написани от християнския Бог, но и в това не съм сигурен. Мога да повикам свещеника на жена ми — защото съм й позволил да държи един в къщата — и да го питам, но той само ще се влачи в краката ми и ще досажда с молби да увелича дажбите от риба, пиво и дърва за огрев за семейството му, а аз не искам да го правя, затова ще минем без подробностите.

Историята ми се наби в главата при влизането ни в града онзи ден. Уилибалд, разбрал, че няма да срещнем съпротива, ръкомахаше и викаше със сълзи на очи, че Егберт е видял надписа на стената. Повтаряше го отново и отново. Тогава не схващах смисъла, но сега разбирам какво е имал предвид — че кралят си е давал сметка за своето поражение още преди битката да се е състояла.

Град Йоферуик очакваше завръщането на Ивар и много от жителите му, боейки се от мъстта на датчаните, го бяха напуснали. Егберт, естествено, имаше своя гвардия, но повечето от войниците бяха дезертирали, намалявайки числеността й до двайсет и осем души, при това не всички готови да умрат за един обречен крал. Останалите жители също не бяха в настроение да барикадират портите или да бранят стените, затова ние влязохме като на парад и дори бяхме посрещнати радушно. Според мен местните решиха по-скоро, че сме дошли да ги браним от Ивар, отколкото да вземаме короната на Егберт, но щом разбраха, че ще имат нов крал, също не бяха разочаровани. Най-вече ги ободри присъствието на свети Кътбърт. Едред веднага разположи ковчега със светеца в архиепископския храм и отвори капака, а хората заприиждаха да видят с очите си нетленните мощи и да се помолят пред тях.

Самият архиепископ Улфхер още отсъстваше от града, затова пък отец Хротуерд бе тук и продължаваше с налудничавите си проповеди. Двамата с Едред веднага си допаднаха. Що се отнася до надписите по стените, единствените, които аз видях, бяха тебеширените кръстове по вратите на къщите. Те означаваха, че вътре живеят християни, но повечето датчани също си ги бяха сложили като предпазна мярка срещу грабежи. А нашите бойци искаха плячка. Едред им бе обещал планини от сребро и сладострастни жени, а сега правеше всичко възможно да предпази града от безчинства. Всъщност такива почти нямаше. Жителите бяха достатъчно благоразумни да предложат по някоя монета или почерпка, вместо да бъдат ограбени. Гутред пък откри в двореца сандъци с пари и ги раздаде на войската. Ядене и пиене по кръчмите имаше достатъчно, така че за момента мъжете на Кумбраланд бяха доволни.

— Как би постъпил Алфред? — попита ме Гутред онази първа вечер в Йоферуик. Вече бях започнал да свиквам с този въпрос. Той явно бе напълно убеден, че Алфред е достоен пример за подражание.

В случая ставаше дума за участта на Егберт, когото бяхме заварили в спалнята му. Първата ни работа бе да го завлечем в голямата зала, където той коленичи пред Гутред и му се закле във вярност. Беше странно да се види как един крал коленичи пред друг на фона на старинната римска зидария и под светлината на пропукващите, димящи факли. Подир Егберт се тълпяха придворните и слугите му, чакайки своя ред да се преклонят и врекат в лоялност на новия господар. Егберт изглеждаше стар, болнав и нещастен, докато Гутред, напротив, целият сияеше. Бе навлякъл ризницата на своя предшественик — не че в момента се нуждаеше от нея, но тя му придаваше по-царствен вид. Като цяло бе радушен и усмихнат. Вдигна детронирания владетел от пода, целуна го по двете бузи, а после любезно го настани на стола до себе си.

— Убий дъртото копеле — препоръча му Улф.

— Смятам да проявя милост — рече величествено Гутред.

— Смяташ да проявиш глупост — озъби му се Улф, който се намираше в кисело настроение, защото не бе открил в Йоферуик и една четвърт от очакваната плячка. За сметка на това пък бе открил две момичета близначки, които го разведряваха донякъде.

След като церемониите приключиха, а Едред изрече нескончаема молитва, Гутред пожела да се разходи с мен из града. Реших, че иска да се покаже с новите доспехи или да проветри главата си от задимените помещения на двореца. Той поръчваше пиво във всяка кръчма, шегуваше се с хората на датски и английски и целуна поне петдесет момичета, но после ме отведе до крепостните стени и там известно време крачихме в мълчание. Щом стигнахме източния им край, аз спрях и се загледах през полето към реката, виеща се като лента от ковано сребро под лунната светлина.

— Там умря баща ми — казах.

— С меч в ръка?

— Да.

— Това е добре — рече Гутред, забравяйки за момент, че е християнин. — Но е било тъжен ден за теб.

— Напротив. Тогава срещнах ърл Рагнар. А и никога не съм обичал особено баща си.

— Нима? — учуди се той. — Защо?

— Защото беше мрачен звяр. Хората все търсеха одобрението му, а той го даваше неохотно.

— Значи на него си се метнал.

— Аз? — учудих се на свой ред.

— Скъпият ми Утред — усмихна се той. — Целият преливащ от заплаха и гняв. Та кажи ми какво да правя с Егберт?

— Каквото предлага Улф, естествено.

— Улф би убил всички, за да си спести проблеми по-късно. Но как би постъпил Алфред?

— Няма никакво значение как би постъпил Алфред.

— Напротив, има — настоя търпеливо Гутред. — Затова ми кажи.

В него имаше нещо, което ме караше винаги да говоря истината — е, или почти. В случая се изкуших да отвърна, че Алфред би завлякъл стария лисугер на пазарището, за да му отсече главата пред всички, но знаех, че това няма да е вярно. Алфред бе помилвал своя братовчед предател Улфхер след битката при Етандун, а също бе оставил между живите племенника си Етелуолд, макар този племенник да имаше по-основателни претенции към трона от него самия.

— Алфред би го пощадил — въздъхнах. — Но Алфред е един благочестив глупак.

— Не смятам така.

— Той постоянно се бои от Божието неодобрение.

— Разумно е да се боиш от подобно нещо.

— Убий Егберт! — възкликнах невъздържано. — Ако не го убиеш, той ще опита да си върне кралството. Притежава земи южно оттук, където може да събере мъже. Оставиш ли го жив, ще отведе тези мъже при Ивар, а Ивар ще го качи пак на трона. Егберт е твой враг!

— Той е един болнав и уплашен старец — поклати невъзмутимо глава Гутред.

— Тогава го отърви от мъките му. Аз ще го сторя, ако искаш. Досега не съм убивал крал.

— А би ли искал?

— Специално за този нямам нищо против. Той е оставил своите поданици да избиват датчани. Не е толкова безобиден, колкото го мислиш.

— Познавам те, Утред — поклати пръст Гутред. — Ти искаш да се хвалиш, че си човекът, убил Уба край морето, свалил Свейн Белия кон от седлото и изпратил крал Егберт от Йоферуик при праотците му.

— А също така пролял кръвта на Кяртан Жестокия — добавих — и на Елфрик, узурпатора на Бебанбург.

— Радвам се, че не съм твой враг — рече лековато той, сетне смръщи лице. — Тукашното пиво оставя кисел вкус в устата.

— Защото го правят различно — поясних. — Впрочем какво те посъветва абат Едред?

— Същото като теб и Улф. Да убия Егберт.

— Е, веднъж и той да е прав.

— Но Алфред нямаше да го стори.

— Алфред е владетел на Уесекс. Не е изправен пред заплахата на Ивар, а Егберт не му е съперник.

— Но е добър крал — настоя Гутред.

В яда си изритах крепостната стена.

— Защо ти е да го оставяш да живее? За да те харесват хората ли?

— Нямам нищо против хората да ме харесват.

— Те трябва да се боят от теб — извиках. — Ти си крал! За да им вдъхваш страх, трябва да си суров и безпощаден.

— Алфред вдъхва ли страх?

— Да — отговорих, удивен, че всъщност действително е така.

— Защото е безпощаден?

Поклатих глава. Едва сега истината изплуваше в съзнанието ми. Алфред беше милостив, но поданиците му въпреки това се бояха от него. Сякаш разбираха, че макар да са под негова власт, той също се подчинява на друга, по-висока власт — властта на Бога. Колкото и да се мъчеше, все не успяваше да угоди напълно на своето божество. За себе си отдавна бях приел, че съм грешен, но Алфред никога нямаше да се примири с подобна мисъл.

— Хората се страхуват от неговото недоволство — казах.

— Е, тогава искам да се страхуват и от моето недоволство — заключи меко Гутред.

Нямаше смисъл да го убеждавам повече. Вдъхновен от примера на Алфред, той пощади живота на Егберт и в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Изпрати стария крал в един манастир южно от реката, като заръча на монасите да не го пускат да излиза извън стените, което те и сториха. До една година Егберт умря в мъчителни болки от някаква болест, която го остави само кожа и кости. Погребаха го в голямата църква на Йоферуик, но аз не бях там да видя церемонията.

Междувременно лятото бе в разгара си и аз всеки ден с опасение поглеждах на север, очаквайки армията на Ивар. Но вместо него самия пристигаха само слухове за битките му със скотите. Слухове имаше постоянно и повечето не бяха верни, така че аз не бих се осланял на тях, но Гутред реши да им повярва и пусна повечето си хора обратно в Кумбраланд да прибират жътвата. Това силно отслаби гарнизона на Йоферуик. Неговите лични гвардейци останаха и аз всяка сутрин ги карах да се упражняват с мечове, щитове и копия, а всеки следобед — да поправят крепостната стена, която на много места бе порутена. Смятах за глупаво да се лишим от толкова бойци, но Гутред заяви, че без зърно ще умрем от глад, а и бе сигурен, че ще се върнат. Те действително се върнаха. Улф ги доведе от Кумбраланд и поиска да знае как точно ще бъде ангажирана събралата се армия.

— Ще поемем на север, за да сразим Кяртан — рече Гутред.

— И Елфрик — настоях аз.

— Разбира се — кимна кралят.

— Каква плячка можем да вземем от Кяртан? — попита Улф.

— Огромна — отвърнах, сещайки се за разказите на Текил. Предпочетох да премълча за свирепите кучета, пазещи златото и среброто. — Той е червив от пари.

— Е, тогава е време да наточим мечовете.

— А Елфрик е още по-богат — добавих, макар да нямах идея дали наистина е така.

Но наистина вярвах, че можем да завладеем Бебанбург. Той още не бе превземан от враг, но това не означаваше, че е недостъпен. Всичко опираше до Ивар. Победяхме ли него, Гутред щеше да стане най-могъщият човек в Нортумбрия. А Гутред бе мой приятел и аз разчитах, че ще ми помогне не само да си разчистя сметките с Кяртан и да отмъстя за Рагнар-старши, но и да си върна своите земи и крепостта край морето. Това бяха мечтите ми в онова лято. Смятах, че ме чака розово бъдеще, стига само да осигуря кралството на Гутред, но бях забравил за зложелателството на трите предачки, седящи в корените на света.

Отец Уилибалд искаше да се върне в Уесекс и аз не го винях. Той беше западносаксонец по рождение и Нортумбрия не му понасяше. Помня как веднъж ядяхме задушено кравешко виме и аз си облизвах пръстите, повтаряйки, че не съм хапвал така добре от дете, а той седеше позеленял и не можеше да преглътне дори късче. Тогава му се подигравах, че е мекушав южняк, а Ситрик, който ми беше прислужник, му донесе хляб и сирене. С Хилд си разделихме порцията му — тя също беше южнячка, но не придиряше толкова. Същата вечер, докато се мръщеше на гозбата, Уилибалд ни сподели, че иска да се върне при Алфред.

От Уесекс не се чуваха почти никакви новини, освен че цари мир. Победеният Гутрум, естествено, трябваше да се покръсти като част от капитулацията си. Той прие християнското име Етелстан, което значеше „благороден камък“, а Алфред му стана кръстник. Примирието се спазваше и това в общи линии бе всичко, което знаехме.

Гутред реши да изпрати делегация при Алфред. За целта подбра четирима датчани и четирима саксонци, преценявайки, че подобна смесена група би пътувала най-необезпокоявано на юг. Самото послание се носеше от Уилибалд, който го написа саморъчно, дращейки с перото върху къс нов пергамент.

— С Божията помощ — диктуваше му Гутред — аз завладях кралство Нортумбрия…

— Което вече се нарича Халиверфолкланд — прекъсна го Едред.

Гутред махна великодушно с ръка, колкото да покаже на Уилибалд, че сам може да решава дали да вмъкне фразата, и продължи:

— И съм решен, разчитайки на благоволението Господне, да управлявам тази земя в мир и справедливост…

— Малко по-бавно, господарю — помоли се Уилибалд.

— Да науча населението й как да вари свястно пиво…

— Да науча населението й… — заповтаря с прилежно изплезен език Уилибалд.

— Не, не, отче! — засмя се Гутред. — Пропусни това.

Клетият Уилибалд. Писмото беше толкова дълго, че за довършването му се наложи да бъде разпъната, остъргана и подрязана още една агнешка кожа. В него се говореше как блаженият Кътбърт предвождал праведната армия до Йоферуик и как Гутред щял да изгради храм на светията. Споменаваше се и че има още врагове, които могат да попречат на делото, но с лековат тон, сякаш Ивар, Кяртан и Елфрик бяха просто непослушни хлапета. По-нататък се искаше благословията на Алфред и той биваше уверяван, че християните от Халиверфолкланд всеки ден се молят за него.

— Бих искал да му изпратя подарък — рече Гутред. — Какво ли ще го зарадва най-много?

— Някоя реликва несъмнено — измърморих кисело аз.

Предложението бе добро, защото Алфред не ценеше нищо така, както светините, но в Йоферуик нямаше много такива. Архиепископската църква бе съхранявала десетки съкровища, включително гъбата, наквасила с вино устните на разпнатия Исус, и оглавника на Валаамовото магаре — макар и да не знаех кой е Валаам, а още по-малко защо магарето му е свято, — но всички те бяха отнесени от Улфхер, а никой не знаеше къде в момента се намира той. Лично аз допусках, че се е присъединил към Ивар. Хротуерд заяви, че притежавал семка от смокиновото дърво, споменато в евангелието, но щом отворихме сребърната кутийка, съхраняваща предполагаемата семка, вътре нямаше нищо освен прах. Накрая аз предложих да изпратим два от трите зъба на свети Осуалд. Едред отначало подскочи, но после реши, че идеята не е чак толкова светотатствена. Донесоха клещи, сандъчето с главата на мъртвия крал бе отворено и един монах извади два от дългите, пожълтели зъби. Поставихме ги в красиво сребърно гърненце, което Егберт бе използвал да си държи пушените стриди.

Делегацията потегли една късна августовска сутрин. Гутред дръпна Уилибалд настрани за последни заръки — да предаде на Алфред, че макар той, Гутред, да е датчанин, също е и християнин и че Нортумбрия не бива да бъде считана за враг, а, напротив, да й се пращат воини за подкрепа в битката за правата вяра. Последното ми се стори малко прекалено, защото Уесекс имаше достатъчно свои врагове, за да се тревожи за участта на Нортумбрия.

Аз също размених няколко думи с Уилибалд насаме. Съжалявах, че си отива, защото бе добър човек и го харесвах, но виждах също, че няма търпение да зърне отново Уесекс.

— Ще направиш ли нещо за мен, отче? — попитах.

— Стига да е по силите ми — бе предпазливият отговор.

— Предай на краля моите поздрави.

Върху лицето му се изписа облекчение — явно бе очаквал по-обременителна заръка, а и не се бе излъгал, както тепърва предстоеше да узнае.

— Той сигурно ще иска да знае кога ще се завърнеш.

— Когато му дойде времето — казах, макар да нямах друга работа в Уесекс, освен да си прибера заровеното във Фифхаден имане. Вече дори съжалявах, че съм го оставил там, защото, честно казано, не желаех повече да виждам тези земи. — Има и друго. Искам да намериш ърл Рагнар.

— Кого, заложника ли? — погледна ме с разширени очи той.

— Същият. — За да го накарам да внимава, го сграбчих за раменете и стиснах с такава сила, че той примигна. — Намери го и му кажи, че отивам на север да диря Кяртан. Че сестра му е оцеляла и аз ще направя всичко, за да я намеря и спася. Кълна се в живота си. И още, веднага щом го освободят, да дойде тук. Запомни ли? — Накарах го да повтори всичко и да се закълне в кръста на шията си, че ще предаде думите ми дословно. Последното не му се понрави, но понеже се боеше от моя гняв, сграбчи малкото разпятие и положи тържествен обет.

После делегацията потегли.

А ние отново разполагахме с армия, защото жътвата бе приключила. Часът за настъпление на север бе ударил.

Гутред се отправи на север по три причини. Първата бе Ивар, който трябваше да бъде сразен, втората — Кяртан, чието присъствие бе като зловонна язва в Нортумбрия, и третата — Елфрик, който трябваше да се подчини на властта му. Ивар бе най-силен от всички и положително щеше да ни победи, ако поведеше армията си на юг. Кяртан не криеше толкова сериозна заплаха, но докато той бе жив, в Нортумбрия нямаше да се възцарят мир и покой. Най-безвреден от тримата бе Елфрик.

— Значи чичо ти е крал на Бебанбург? — попита Гутред в началото на похода ни.

— Като такъв ли се величае? — попитах гневно.

— Не, не. Твърде умен е, за да го прави, но на практика би могъл. Земите на Кяртан служат като преграда, така че влиянието на Йоферуик не се простира по-далеч от Дънхолм.

— Навремето предците ми действително са били крале — заявих.

— Наистина? — учуди се Гутред. — На кое, на Нортумбрия?

— На Берниция — отвърнах, но Гутред никога не бе чувал името. — Така се е наричала цяла Северна Нортумбрия, а Йоферуик и околностите са попадали в рамките на кралството Дейра.

— А после какво, съединили ли са се?

— Ние сме убили техния крал. Но това е било много отдавна, още преди появата на християнството.

— Тоест и ти имаш претенции за властта по тези места? — попита той и аз останах удивен да доловя подозрение в гласа му.

— Господарю — засмях се, — ако само ми върнеш Бебанбург, ще коленича пред теб и ще се закълна в доживотна вярност пред теб и наследниците ти.

— Наследници, а? — оживи се Гутред. — Виждал ли си Осбурх?

— Да, виждал съм я. — Осбурх беше саксонка, племенница на Егберт — четиринайсетгодишно, тъмнокосо момиче с кръгло, миловидно лице.

— Ако се оженя за нея, Хилд ще й стане ли придворна дама?

— Предполагам, че ще бъде поласкана, но най-добре да питаш нея — кимнах към Хилд, която крачеше след нас. Бях очаквал, че ще иска да се върне в Уесекс заедно с Уилибалд, но тя заяви, че още не е готова да се изправи пред Алфред.

Прекарахме първата нощ в Онрипум, където Гутред, Едред и духовниците се настаниха в малкия местен манастир. Армията ни вече наброяваше близо шестстотин души, половината от които на коне, и лагерните ни огньове озариха надалеч околните поля. Като началник на кралската гвардия аз се разположих най-близо до сградата заедно с хората си. Сега те бяха общо четирийсет млади мъже, повечето оборудвани с ризници, плячкосани от Йоферуик.

По време на първата стража седях заедно с Клапа и двама саксонци. Ситрик също беше с нас. Наричах го свой слуга, но той бързо усвояваше меча и щита и имаше всички изгледи след година-две да се превърне в полезен воин.

— Главите в безопасност ли са? — попитах го.

— Че аз дори оттук подушвам как вонят — подхвърли Клапа.

— Не вонят повече от теб, Клапа — срязах го аз.

— В безопасност са, милорд — рече Ситрик.

— Трябват ми осем глави — въздъхнах и обгърнах с пръсти шията на момчето. — Много ти е тънък вратът.

— Тънък, но жилав — възрази той.

Тъкмо тогава вратата на манастира се отвори и отвътре крадешком излезе Гизела, загърната в черна наметка.

— Трябва да сте в леглото, милейди — подразних я шеговито аз.

— Не ме хваща сън. Искам да се поразходя. — Тя ме изгледа предизвикателно. Устните й бяха полуотворени, а светлината на огъня се отразяваше от зъбите и блестящите й очи.

— Къде по-точно?

— Все едно — сви рамене тя, без да откъсва взор от мен.

— Е, добре — казах, мислейки си за спящата вътре Хилд. — Клапа, назначавам те за началник на стражата в мое отсъствие. Ако Ивар дойде, убий копелето.

— Да, милорд.

Докато се отдалечавахме, чух кикотенето на войниците зад гърба си. Изръмжах им през рамо да мълчат и поведох Гизела към тъмната горичка източно от манастира. Тя се пресегна и ме улови за ръка. Не казваше нищо, доволна просто да крачи до мен.

— Не се ли боиш от тъмното? — попитах.

— Не и когато съм с теб.

— Като малък обичах да се правя на скедугенган.

— Какво е скедугенган? — думата беше саксонска и тя не я знаеше.

— Ходещ в сенките. Същество, което се промъква в мрака. — Една сова избуха наблизо и пръстите й неволно се свиха около моите.

Спряхме под шумолящите клони на стар бук. През листата им се прокрадваше оскъдна светлина от лагерните огньове. Аз я улових за брадичката и вдигнах лицето й към своето. Беше високо момиче, но аз все пак се извисявах с една глава над нея. Тя се остави да я огледам, сетне затвори очи, когато прокарах нежно пръст по дългия й нос.

— Аз… — започнах, после млъкнах.

— Разбирам — кимна Гизела, сякаш знаеше какво се каня да кажа.

— Не мога да направя Хилд нещастна — продължих с усилие.

— Тя ми каза, че е щяла да се върне в Уесекс с отец Уилибалд, но е искала да види дали ще превземеш Дънхолм. Че се моли за това и че ако успееш, ще го приеме като знак от нейния Бог.

— Наистина?

— Да. Знак, че трябва да се върне в манастира. Каза ми го тази вечер.

— Тогава най-добре да почакаме, докато Дънхолм не падне — казах, галейки я по лицето, макар на ума ми да беше съвсем друго.

— Брат ми иска да ме направи разменна монета — каза горчиво тя, имайки предвид кроежите на Гутред да я омъжи за сина на Ивар или на някой шотландски владетел, за да си осигури приятелството им. — Но това няма да стане. Аз хвърлих руническите пръчки и узнах съдбата си.

— И какво по-точно узна?

— Че ми е писано да имам двама синове и една дъщеря.

— Чудесно.

— Но те ще бъдат твои синове — продължи предизвикателно тя. — И твоя дъщеря.

За миг останах безмълвен. Нощта сякаш застина около мен.

— Руническите пръчки са ти казали всичко това? — успях да изрека накрая.

— Те никога не лъжат. Когато Гутред падна в плен, ми разкриха, че един ден ще се върне, придружен от бъдещия ми съпруг. И ето че ти се появи.

— Ами неговите намерения да те направи разменна монета?

— Ти ще ме отървеш от тях. По стария начин.

Стара датска традиция бе булката да се краде. За целта кандидат-младоженецът трябваше да нахлуе в дома й и да я отвлече. Това още се прави понякога, но в днешните изнежени времена обикновено е предшествано от преговори между семействата, а момата има време да си стегне багажа, преди конниците да пристигнат.

— Добре, ще те открадна, щом трябва — обещах й, макар да знаех, че забърквам поредните неприятности. Хилд не бе сторила нищо, за да заслужи неприятности, а и Гутред щеше да се чувства предаден, но въпреки всичко се наведох към Гизела и я целунах.

Тя се притисна към мен и тогава се разнесоха викове. Наострих уши. Те идваха откъм лагера, а между стволовете на дърветата можех да видя хора, тичащи към пътя.

— Става нещо — казах и като я сграбчих за ръка, се затичах към манастира. Клапа и останалите часови стояха с извадени мечове. Бутнах Гизела към портата и изтеглих Змийския дъх от ножницата.

Но не ставаше нищо лошо. Поне не за нас. Новодошлите, привлечени от нашите огньове, бяха трима мъже, единият от които зле ранен. Те носеха вести. До час малката църква на манастира бе цялата озарена от свещи, а свещеници и монаси пееха благодарствени молитви. Новината, донесена от тримата от север, се предаваше от уста на уста и все повече хора, пробудени от съня, се стичаха да я чуят и да се уверят, че е истина.

— Бог твори чудеса! — викаше към тълпата Хротуерд, който се бе изкачил на покрива на манастира с помощта на стълба и изглеждаше огромен в заревото на факлите. Той вдигна ръце и всички се смълчаха. Настъпи напрегната тишина, нарушавана само от тържествения припев на монасите и от глухия зов на бухал в нощта. После Хротуерд извиси стиснати юмруци, сякаш искаше да стигне самите небеса. — Ивар е сразен! — викна накрая. — Слава на Господа и на всички светии, тиранът Ивар Иварсон е сразен! Изгубил е армията си!

И хората на Халиверфолкланд, живели в сянката на предстоящия сблъсък със страховития Ивар, тържествуваха, защото най-голямата пречка пред управлението на Гутред в Нортумбрия бе премахната. Той най-сетне наистина можеше да се нарече крал, защото бе такъв. Крал Гутред.

Глава четвърта

Научихме, че се е състояла битка — небивала, страховита сеч, в която цяла долина се напоила с кръв, а Ивар Иварсон, най-могъщият датчанин на Нортумбрия, бил победен от Аед Шотландски.

Жертвите и от двете страни били чудовищни. Чухме повече подробности на следващата сутрин, когато пристигнаха още близо шейсет оцелели. Бяха пътували вкупом цялата нощ, за да не бъдат заловени от Кяртан, и още се съвземаха след преживяната касапница. Ивар, както научихме, бил подмамен в низината около руслото на една река, където смятал, че се е укрил Аед. Но това било клопка. Хълмовете от всички страни гъмжали от хора от племената, които с дивашки крясъци се спуснали през храсталаците и мъглата, сечейки датските редици.

— Трябва да имаше хиляди — сподели един от мъжете, все още тресейки се от ужас.

Стените от щитове на Ивар отначало издържали на напора, но аз можех да си представя на какво изпитание са били подложени. Баща ми неведнъж се бе сражавал със скотите и ги описваше като демони — безумни, виещи, кръвожадни демони. Датчаните ни разказаха как се окопитили след първата атака и с копия и мечове започнали да косят варварите. Но непрестанно прииждали нови и нови орди, които се катерели с писъци през собствените си мъртъвци. Разчорлените им коси били опръскани с кръв, остриетата им свистели и Ивар започнал да се оттегля на север от долината, мъчейки се да достигне по-висок терен. Но това означавало да си проправи пътека със сеч през жива плът, а той не успял. Тогава Аед повел личната си гвардия срещу най-добрите му воини. Мечовете звънтели, щитовете се цепели и мъжете един по един падали мъртви. Самият Ивар, по думите на оцелелите, се бил като дявол, но бил пронизан в гърдите, сетне посечен в крака и хората му го извлекли зад стената от щитове. Той беснеел и се дърпал, искал да умре лице в лице с врага, но те го удържали и отблъсквали скотите, докато не паднала нощта.

Ариергардът на датската колона още се държал и оцелелите, макар и почти всички ранени, отвели водача си надолу по реката. Синът му, също на име Ивар, едва шестнайсетгодишен, ги организирал за отчаян пробив и те успели да разкъсат пръстена. Впуснали се да прекосяват реката в тъмното, при което още десетки хора загинали, някои удавени от тежестта на собствените си доспехи, а други изклани из плитчините. Все пак около една шеста от цялата армия успяла да стигне отсрещния бряг. Там се скупчили, слушайки воплите на умиращите и бесния вой на скотите. Призори се приготвили за отбрана, очаквайки врагът да ги последва, но хората на Аед също били изтощени колкото тях.

— Избихме стотици — рече мрачно един от войниците и по-късно научихме, че е вярно и че Аед се е върнал с тежки загуби обратно на север да ближе раните си.

И така, Ивар бе жив. Победен, но жив. Мълвата бе, че се крие из хълмовете от страх да не бъде заловен от Кяртан. Гутред изпрати сто конници да го издирват и те откриха, че хора на Кяртан също претърсват околността. Ивар, знаейки, че рано или късно ще го хванат, предпочете да стане пленник на Гутред, отколкото на жестокия Кяртан и се предаде на отряд от хора на Улф. Те доведоха ранения ърл в лагера един ранен следобед. Ивар не можеше да язди, затова го носеха върху щит. Придружаваше го синът му и още трийсетина бойци, някои от тях в не по-малко окаяно състояние от предводителя си. Щом разбра обаче, че ще срещне човека, узурпирал трона на Нортумбрия, Ивар настоя да го стори на собствените си крака. И се изправи. Не знам как успя, но се насили да извърви крачките без чужда помощ, подпирайки се на копието, което използваше вместо патерица. Лицето му се гърчеше от убийствената болка, но също и от гордостта, че не е позволил да го носят като сакат в присъствието на Гутред. Погледът му бе предизвикателен и гневен.

Никога по-рано не го бях виждал, защото бе израснал в Ирландия, но досущ приличаше на баща си, Ивар Безкостния — мършав, с лице като череп и хлътнали очи. Русолявата му коса бе вързана отзад на тила, а видът му излъчваше същата мрачна враждебност и сила.

Гутред чакаше пред входа на манастира, а гвардията му се бе строила в две редици, между които Ивар трябваше да премине. Край Гутред стояха неговите най-приближени, включително абат Едред, отец Хротуерд и останалите духовници. На няколко метра разстояние Ивар спря, облегна се на копието и ни огледа презрително. После реши, че аз съм кралят, защото бронята и шлемът ми бяха далеч по-скъпи от тези на Гутред, и попита:

— Ти ли си хлапакът, който се нарича крал?

— Аз съм хлапакът, който уби Уба Лотброксон — отвърнах.

Уба бе негов чичо и хапливата забележка накара зеленикавите му очи да метнат искри. Това бяха безжалостни, змийски очи. Макар и ранен, с прекършена мощ, в този момент той повече от всичко на света искаше смъртта ми.

— И как ти е името?

— Много добре знаеш — изръмжах. Арогантността е всичко у един млад воин.

Гутред ме стисна за лакътя, за да млъкна, и пристъпи напред.

— Ърл Ивар — рече, — съжалявам да видя такъв велик предводител ранен.

— Трябва да се радваш — усмихна се накриво Ивар. — Единственото, за което може да съжаляваш, е, че не съм мъртъв. Ти ли си Гутред?

— Да, и наистина съжалявам. Както и за мъжете, които си загубил. Радвам се само заради враговете, убити от вас. Дължим ви благодарност. — Той отстъпи назад и погледна над рамото на Ивар към нашата армия, събрала се край пътя. — Дължим благодарност на Ивар Иварсон! — извика. — Той премахна заплахата откъм север! Крал Аед се е прибрал с подвита опашка, да оплаква загубите си и да утешава шотландските вдовици!

Истината естествено бе, че Ивар се е прибрал с подвита опашка, а Аед е излязъл победител, но думите на Гутред предизвикаха овации, а овациите слисаха Ивар. Той навярно очакваше да го екзекутират, което според мен щеше да е най-правилното, а вместо това го честваха като герой.

— Убий копелето — измърморих на Гутред.

— Защо? — прошепна той с такъв учуден вид, сякаш мисълта никога не му е хрумвала.

— Просто му свети маслото, както и на онова малко плъхче, сина му.

Забелязах, че Ивар ни гледа и навярно се досеща какво говоря на краля.

— Ти си маниак на тема убийства — рече развеселено Гутред, а после отново се обърна към него: — Чувствай се добре дошъл в земите ни, ърл Ивар. Нортумбрия се нуждае от велики воини, а ти самият се нуждаеш от почивка.

Наблюдавах онези змийски очи и видях удивлението на Ивар. Видях и че смята краля за глупак, но в онзи момент ми стана ясно, че съдбата е предопределила пътят на Гутред да бъде златен. Когато го спасих от лапите на Свен и той заяви, че е крал, го взех за шега. Когато действително го коронясаха в Кеър Лигалид, пак ми се стори някакъв цирк. Дори в Йоферуик не вярвах, че представлението ще продължи повече от няколко седмици, защото заплахата на Ивар тегнеше над нас. Но сега Аед бе свършил нашата работа, разгромявайки армията му. В цяла Нортумбрия оставаха само трима големи владетели. Елфрик, вкопчил се в своята крадена земя в Бебанбург, Кяртан, притаил се като черен паяк в крепостта си край реката, и крал Гутред, повелителят на Севера, единственият датчанин в Британия, успял да обедини под знамената си както саксонци, така и датчани.

Установихме се в Онрипум. Не бяхме планирали да го правим, но Гутред настоя да изчакаме, докато Ивар не стъпи на крака. Монасите се грижеха за раните му, а Гутред лично му носеше храна и пиво. Хилд също лекуваше раните и переше превръзките на хората от свитата му. Постоянно ми повтаряше, че те не си дояждали, но ние не разполагахме с достатъчно провизии дори за себе си. Всеки ден трябваше да водя отряди надлъж и шир в търсене на зърно и добитък. Подканях Гутред да потеглим отново, към места, където запасите ще са по-изобилни, но той беше като омагьосан от Ивар.

— Той ми харесва, а не можем да го оставим тук — казваше.

— Можем, ако го погребем — отвръщах.

— Но той е наш съюзник! — възразяваше Гутред и си вярваше. Ивар го отрупваше с хвалебствия, а той попиваше всяка негова коварна дума.

Монасите явно си вършеха работата добре, защото Ивар се възстановяваше бързо. Надявах се да умре от раните си, но след три дена той се качи на кон. Личеше си, че изпитва ужасни болки, но се насилваше да ходи и да язди, точно както се насилваше и да се умилква на Гутред.

За последното не разполагаше с особен избор. Сега предвождаше по-малко от сто души, мнозина от които ранени, и вече не беше някогашният велик военачалник. Затова той и синът му коленичиха пред Гутред и му се заклеха във вярност. Момчето, шестнайсетгодишният Ивар, приличаше на баща си и дядо си — мършав и зъл. Нямах капка доверие и на двамата, но Гутред не искаше да ме слуша. Според него един крал трябвало да бъде великодушен, а като проявявал милост към Ивар, той го привързвал към себе си завинаги.

— Алфред би постъпил по същия начин — ми заяви веднъж.

— Алфред щеше да прокуди бащата и да вземе сина за заложник.

— Той положи обет пред мен — настоя Гутред.

— Докато се усетиш, ще събере нова армия.

— Чудесно! — озари ме той с лъчиста усмивка, която ми идеше да изтрия с юмрук от физиономията му. — Нуждаем се от мъже, умеещи да се бият.

— Ще иска синът му да стане крал.

— От къде на къде, след като самият той не е пожелал да седне на трона? Навсякъде ти се привиждат врагове, Утред. Младият Ивар всъщност е много симпатично момче.

— Прилича на недохранен плъх.

— И е тъкмо на подходяща възраст за Гизела! Конска муцуна и плъх — как ти се струва? Ако ги оженим, окончателно ще се сближа с Ивар.

— Защо да не се сближиш с мен?

— С теб вече сме приятели — отвърна все така ухилено той — и благодаря на Господа за това.

Щом Ивар се възстанови достатъчно, поехме на север. Той беше сигурен, че още негови хора са оцелели след касапницата, затова изпратихме напред група от петдесет души да ги търси. Предвождаха ги монасите Джанбърт и Айда, които според Гутред познаваха добре местността около река Туеде.

През голяма част от пътуването Гутред яздеше редом с Ивар. Бе поласкан от неговата преданост, която отдаваше на магията на християнството. Щом Ивар поизостана, за да се присъедини към своите хора, Гутред повика отец Хротуерд и го заразпитва за Кътбърт, Осуалд и Светата троица. Искаше да научи повече за употребата на магията, но отговорите го объркваха.

— Синът не е бащата — обясняваше брадатият свещеник, — бащата не е духът, нито духът е синът, но баща, син и Свети дух са едно цяло, неделимо и вечно.

— Значи боговете са трима?

— Не, един е! — прогърмя гневно Хротуерд.

— Ти разбираш ли нещо, Утред? — обърна се кралят към мен.

— Никога не съм го разбирал, господарю. За мен са пълни глупости.

— Не са глупости! — изсъска ми Хротуерд, след което продължи: — Представи си детелината, господарю. Три листенца, но едно растение.

— Това е мистерия — вметна отстрани Хилд.

— Мистерия? — заинтригува се Гутред.

— Да — рече тя, без да обръща внимание на злостния поглед на Хротуерд. — Бог е тайнство и в тайнството ние можем да откриваме чудеса. Не е нужно да ги разбираме, а просто до им се възхищаваме.

— Между другото, склонна ли си да станеш придворна дама на бъдещата ми съпруга? — попита я весело той, извръщайки се в седлото.

— Първо се оженете за нея, господарю. Тогава ще реша.

Той заряза темата, а аз издебнах подходящ момент и я попитах тихо:

— Мислех, че си решила да се върнеш в манастир?

— Гизела ли ти каза?

— Да.

— Очаквам знак от Бога — бе нейният отговор.

— Падането на Дънхолм?

Тя смръщи вежди.

— Може би. Това е лошо място. Ако Гутред го превземе под знамето на свети Кътбърт, ще покаже на всички силата на Бога.

— Струва ми се, че вече си получила своя знак — отбелязах.

Хилд дръпна кобилата си встрани от Уитнер, който й се зъбеше.

— Отец Уилибалд искаше да се върна в Уесекс заедно с него, но аз му отказах. Ако ще се оттеглям отново от света, искам първо да узная какъв е този свят. — Тя помълча, сетне добави: — Бих се радвала да имам деца.

— Че какво ти пречи?

— Просто не ми е писано — поклати глава тя и ме погледна. — Знаеш ли, че Гутред смята да омъжи Гизела за сина на Ивар?

Въпросът ми дойде изневиделица.

— Знам, че го обмисля — рекох предпазливо.

— Снощи са говорили и Ивар се е съгласил.

Сърцето ми слезе в петите, но опитах да не се издавам.

— От кого научи?

— От самата Гизела. Но е станало дума и за зестра.

— Винаги става дума за зестра.

— Ивар е поискал Дънхолм.

Трябваше ми секунда, докато осъзная цялата чудовищност на сделката. Ивар бе загубил силата си след касапницата при Аед, но получеше ли укрепения Дънхолм, щеше да си я върне отново. Мъжете, служили на Кяртан, щяха да се присъединят към него и той да стане още по-опасен от преди.

— А Гутред съгласил ли се е? — попитах.

— Още не.

— Не може да е чак толкова глупав.

— Глупостта на хората — рече натъртено Хилд, — изглежда, няма граници. Помниш ли как на тръгване от Уесекс ми спомена, че Нортумбрия е пълна с врагове?

— Помня, да.

— Е, може да е по-пълна, отколкото предполагаш. Затова ще остана, докато не се уверя, че си в безопасност. — Тя се пресегна и докосна ръката ми. — Понякога си мисля, че съм единственият приятел, с когото разполагаш.

Усмихнах се и докоснах дръжката на Змийския дъх.

— Все ще се справя някак.

— Твоята арогантност кара хората да не забелязват добрите ти страни — каза укорително тя, после погледна пътя напред. — Е, какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Да довърша кръвната си вражда, нали заради нея съм тук — отвърнах и това беше вярно. Цялото ми идване на север беше, за да убия Кяртан и да освободя Тира, но явно ако постигнех тези неща, Дънхолм щеше да падне в ръцете на Ивар, а Гизела да се омъжи за неговия син. Чувствах се предаден, макар всъщност Гизела никога да не ми бе обещавана. Гутред имаше право да я даде на когото си пожелае.

— А дали просто да не се махнем? — подхвърлих ядно.

— Накъде?

— Накъдето и да е.

— Обратно в Уесекс? — усмихна се Хилд.

— Не!

— Тогава къде?

Премълчах. Бях напуснал Уесекс и нямаше да се върна повече там, освен за да си взема имането. Но първо трябваше да разполагам с безопасно място, където да го отнеса. Съдбата ме бе уловила здраво в хватката си и бе осеяла пътя ми с врагове. Навсякъде.

Прекосихме река Уийре, а после събрахме войската на място, наречено Кънкасестър, разположено край римския път на около осем километра северно от Дънхолм. Навремето римляните бяха построили в Кънкасестър укрепление, но сега от него бяха останали само обраслите в трева основи. Гутред обяви, че ще се разположим на лагер тук, а аз казах, че е по-добре да продължим марша на юг, докато не стигнем Дънхолм. Така стигнахме до първия си спор, защото той отказваше да си промени решението.

— Каква е ползата — питах аз — да докараш цяла армия и да я спреш на два часа път от врага?

— Едред казва, че трябва да стоим тук.

— Абатът? Че откога той разбира от превземане на крепости?

— Имал е видение.

— Видение?

— Свети Кътбърт му е казал, че иска храма си ето там. — Гутред посочи малкия хълм, където монасите бяха положили ковчега със светеца и се молеха край него.

Озърнах се наоколо. Мястото не се отличаваше с нищо освен с останките от крепостта. Имаше хълмове, поля, една-две ферми и малка рекичка — приятен пейзаж, но да пукна, ако разбирах защо един светец ще иска да му градят храм точно тук.

— Нашата цел е да превземем Дънхолм, господарю. Няма как да я постигнем със строене на църкви.

— Но виденията на Едред винаги са се оказвали верни — рече убедено Гутред, — а и свети Кътбърт никога досега не ме е подвеждал.

Спорих, докато не ми излезе пяна на устата, но напразно. Дори Ивар ме подкрепи, съветвайки Гутред да разположи армията по-близо до Дънхолм, но видението на абат Едред изискваше да лагеруваме в Кънкасестър, където монасите без маене се заловиха за работа. Билото на хълма бе изравнено, дърветата — изсечени, а Едред заби колчета, за да покаже откъде трябва да минават стените. Той искаше основите да бъдат каменни, което означаваше да търсим каменоломна, или още по-добре стара римска сграда за събаряне. Но сградата трябваше да бъде доста голяма, защото оградената от него площ надхвърляше по размери повечето кралски дворци.

На следващия ден с около сто и петдесет души отидохме да се покажем на Кяртан и да преценим доколко е укрепен Дънхолм. Бе краят на лятото и високо по небето плаваха разпокъсани облачета. Гутред се движеше най-отпред, с Ивар и сина му от двете си страни. Улф и аз яздехме след тях. В редиците ни имаше датчани и саксонци, мечоносци и копиеносци, а над главите ни се вееше новото знаме на Гутред, с образа на свети Кътбърт. Едната му ръка бе вдигната за благословия, а другата държеше украсеното със скъпоценности евангелие на Линдисфарена. Символът не бе никак вдъхновяващ, поне за мен, и дори съжалявах, че не съм накарал Хилд да ми избродира върху парче плат вълчата глава на Бебанбург. Ърл Улф имаше знаме с орлова глава и дори Ивар по някакъв начин бе успял да спаси своя изпокъсан флаг с два гарвана след поражението в Шотландия. Само аз не разполагах с нищо, което да развея.

Щом Дънхолм се показа пред очите ни, ърл Улф тихо изруга, защото за пръв път виждаше силата на тази твърдина, кацнала високо върху скалата, над извивката на река Уийре. Стръмните склонове бяха гъсто обрасли с габър и чинар, но върхът бе разчистен и защитен от солидни дървени стени, зад които се издигаха три или четири сгради. Портата бе висока и здрава, увенчана с бастион, над който се вееше триъгълно знаме. На него бе изобразен кораб с драконова глава на носа — напомняне за морските подвизи на Кяртан. Под знамето се виждаха часови с копия, а на бастиона бяха окачени редове от щитове.

Всички бяхме вирнали глави нагоре и никой не говореше, защото нямаше нищо за казване. Крепостта изглеждаше непревземаема. Страховита. До портата имаше пътека, но тя бе стръмна, тясна и виеща се между скали и дървета. Дори да хвърлехме цяла армия по нея, само неколцина души можеха да минат едновременно, а върху главите им щяха да валят копия, камъни и стрели. Гутред, изтрезнял от обичайния си ентусиазъм, ми хвърли ням, умолителен поглед.

— Ситрик! — викнах аз и младежът дотича до мен. — Тази стена целия връх ли обхожда?

— Да, милорд — отвърна той, после се поколеба. — Освен…

— Освен къде?

— Една урва на северната страна, където се хвърлят мръсотиите. Там не е оградено.

— Урва? — повдигнах вежди и той показа с жест, че става дума за вертикален склон. — Може ли да бъде изкачена?

— Не, милорд.

— А откъде черпят вода?

— Има два кладенеца — единият от запад, който не се ползва много често, а другият от изток.

— Извън стената ли са?

— Да, милорд, но източният е високо на склона, където растат дърветата, и разполага със собствена стена.

Подхвърлих му една монета за награда, макар че отговорите не ме зарадваха. Бях очаквал, че хората на Кяртан черпят вода от реката — тогава можехме да ги спрем с лъкове и стрели, но никоя стрела не можеше да проникне през стената и да им попречи да достигнат кладенеца.

— Какво ще правим сега? — попита ме Гутред и аз за миг се подразних. На езика ми беше да му препоръчам да се обърне за съвет към свещениците, настояли да разпънем лагера на толкова голямо и неудобно разстояние. Но устоях на изкушението и отвърнах:

— Може да му предложим условия, господарю. И ако не ги приеме, да го уморим от глад.

— Жътвата вече е прибрана — изтъкна Гутред.

— Значи ще отнеме година. Ще преградим достъпа по суша със стена. Ще му покажем, че е в капан и че нямаме намерение да мърдаме оттук. Нека усети задаващото се бедствие. Ако направим стена — ентусиазирах се от идеята, — няма нужда да държим цяла армия. И шейсет души ще са достатъчни да я охраняват.

— Шейсет? — повдигна вежди Гутред.

— Не повече — обгърнах с жест скалистото парче земя, върху което се издигаше Дънхолм. То имаше крушовидна форма, като тесният му край представляваше провлака, от който наблюдавахме укрепленията. Реката идваше от дясната ни страна, заобикаляше го и пак се появяваше отляво, като на мястото, където стояхме, разстоянието между бреговете й не надхвърляше триста крачки. Щеше да ни отнеме една седмица да изсечем дърветата, втора седмица да изкопаем ров и трета — да издигнем здрава ограда от колове. Шейсет души никога нямаше да стигнат за отбраната на триста крачки стена, но тук голяма част от провлака бе непроходима поради острите и стръмни скали, което улесняваше задачата.

— Шейсет? — изплю презрително думата Ивар, хвърляйки ми изпепеляващ поглед. — Ами кой ще ги сменя, докато спят? Кой ще носи вода, ще пасе добитъка и ще патрулира по брега на реката? Шейсет може и да удържат стената, но ще трябват поне още двеста, за да ги поддържат.

Естествено, той беше прав. А ако оставехме двеста-триста души тук, щяха да ни останат само още толкова, които нямаше как да попълнят гарнизона на Йоферуик и същевременно да се грижат за прехраната му.

— Но една стена тук — възрази Гутред — може да ни спечели Дънхолм.

— Възможно е — кимна неубедено Ивар.

— Значи просто ми трябват хора. Още хора.

Сръчках Уитнер и поех на изток, сякаш исках да огледам къде трябва да построим стената. Стражите ни наблюдаваха внимателно от високата порта на града.

— Може и да не отнеме цяла година — подвикнах на Гутред. — Ела да хвърлиш едно око.

Той приближи с коня си към мен. Никога не го бях виждал толкова унил. Досега всичко му бе идвало на тепсия — тронът, Йоферуик, покорността на Ивар. Дънхолм представляваше първият голям, костелив орех, попарил оптимизма му.

— Какво искаш да ми покажеш? — попита учуден, че съм го отвел встрани от пътеката.

Погледнах през рамо да се уверя, че Ивар и синът му няма как да ни чуят, и сетне посочих реката, сякаш обсъждах разположението й.

— Можем да превземем Дънхолм, но няма да ти помогна, ако го дадеш като награда на Ивар — казах тихо на Гутред. Той първо се наежи, а после през лицето му премина хитро изражение, сякаш се канеше да отрече, че изобщо е поемал такъв ангажимент. — Сега Ивар е слаб — продължих — и затова се преструва, че ти е приятел. Дай му сила и ще го превърнеш в свой враг.

— Каква полза има от един слаб приятел? — попита той.

— По-голяма, отколкото от силен враг.

— Ивар не иска да става крал. Защо му е да се обръща срещу мен?

— Това, което иска, е да контролира краля като кученце на каишка. Как би ти харесало да станеш негово кученце?

Гутред се взря във високите порти.

— Все някой трябва да държи Дънхолм — рече с омекнал глас.

— Тогава дай го на мен. Аз поне съм ти истински приятел. Нали не се съмняваш?

— Не, Утред, не се съмнявам. И не съм давал никакви обещания. — Той се пресегна и ме докосна по лакътя, но изражението му бе тревожно, а усмивката пресилена. Ивар ни наблюдаваше отдалеч със змийските си очи. — Можеш ли наистина да превземеш града?

— Смятам, че мога да изкарам Кяртан оттам.

— Как?

— Нека направя малко магия тази вечер — отвърнах, — а утре ти ще поговориш с него. Ще му кажеш, че остане ли вътре, ще го унищожиш. Ще го докараш до просешка тояга, като започнеш с опожаряване на фермите му и на сградите за роби в Гирум. Нека разбере, че докато се противи, не го чака нищо друго освен мизерия, огън и меч. Тогава ще му предложиш изход — да го пуснеш да отплава отвъд морето.

Не това бе желанието ми. Исках Кяртан Жестокия да се гърчи, посечен от Змийския дъх, но засега отмъщението ми не беше толкова важно, колкото изкарването му от крепостта.

— Добре, захващай се с твоята магия тогава — кимна Гутред.

— И ако стане, обещаваш ли, че няма да дадеш града на Ивар?

Той се поколеба, сетне ми протегна десница.

— Ако стане, обещавам да го дам на теб.

— Благодаря, господарю — стиснах я аз, а той ме дари със заразната си усмивка.

Съгледвачите на Кяртан трябва да са останали учудени, когато късно следобед ние се оттеглихме. Не отидохме далеч — останахме да лагеруваме на един склон северно от крепостта, като запалихме огньове, за да покажем присъствието си. После, щом се стъмни добре, аз препуснах обратно към Дънхолм заедно със Ситрик, за да сътворя своята магия. За целта трябваше пак да се превърна в скедугенган, ходещия в сенките. Скедугенганът излиза нощем, когато честните хора се боят да напуснат домовете си. Нощта е времето, в което странни създания бродят по земята — върколаци, призраци, караконджули, елфи и диви зверове.

Но аз винаги съм се чувствал уютно в прегръдката на мрака. От дете се упражнявам да скитам из него, докато накрая сам не се превърнах в едно от тези страховити същества. Щом наближихме, слязохме от седлата и Ситрик поведе конете. И те, подобно на него, бяха уплашени. Аз вървях напред по пътеката към високата порта. Луната се криеше зад облаците и на места трябваше да се придвижвам почти опипом между храсти и скали. Ситрик държеше края на наметката ми, за да не ме изгуби. С изкачването постепенно стана по-лесно, защото в крепостта горяха огньове, чиято светлина служеше за ориентир. Вече виждахме силуетите на стражите, но те не можеха да ни видят в тъмното. Накрая стигнахме нещо като площадка, където пътеката за кратко се спускаше, преди да поеме по последната стръмнина към входа. Тук целият склон бе разчистен от растителност, така че никой враг да не може да се прокрадне незабелязано.

— Стой тук и пази конете — заръчах на Ситрик, като взех от него торбата с отрязаните глави. Той се скри зад дърветата и зачака.

Наредих главите по пътеката, като започнах от площадката и сложих последната само на петдесетина крачки от портата. Усещах как червеите шават по тях, докато ги вадех от торбата. Стараех се да поставям разлагащите се черепи прави, с очи, обърнати към крепостта, и докато приключа, целите ми ръце бяха омазани в слуз. Никой не ме чу и не ме видя. Мракът бе все така безмълвен, като се изключат въздишките на вятъра и ромоленето на реката долу край скалите. Върнах се при разтреперания Ситрик и взех от него черния шал. Омотах го около лицето си, оставяйки само тясна пролука колкото да гледам, а отгоре нахлузих шлема. После зачаках.

Облачното утро настъпваше бавно. Първо на източния хоризонт се появи перлена ивица и известно време нямаше нито мрак, нито светлина, нито сенки, а само студена сивота, в която прилепите, нощните летци, се стрелкаха към своите убежища. После стволовете на дърветата станаха черни, небето избледня, а първите слънчеви лъчи обагриха света в цветове. Заобаждаха се птици. Не толкова много, колкото през пролетта и ранното лято, но можех да различа гласовете на мушитрънчето, чинката и червеношийката, приветстващи настъпването на деня, а в дъбравата под мен един кълвач усърдно зачука с клюна си. Храстите добиха тъмнозелен оттенък, сред който се открояваха яркочервените плодчета на офиката. И тогава стражите зърнаха главите. Разнесоха се викове, а на стената излязоха неколцина души. Знамето се издигна над бастиона, заприиждаха още хора, а после портата се отвори и двама мъже предпазливо излязоха навън. Тежките дървени крила се захлопнаха зад тях, а голямото резе се спусна с глух тропот. Войниците се озъртаха в нерешителност. Аз чаках скрит сред дърветата, с изваден меч в ръка. Черният шал напълно скриваше лицето ми под забралото на шлема, който Хилд бе излъскала до блясък с пясък от реката. Носех черно наметало върху ризницата и високи черни ботуши. Отново бях мъртвият мечоносец, наблюдаващ как двамината пристъпват по пътеката към редицата от окървавени глави. Щом стигнаха първата, извикаха към крепостта, че е на един от хората на Текил. После попитаха какво да правят.

— Изритайте ги в дола — изрева глас от крепостта. Не виждах собственика му, но познах, че е на самия Кяртан. Мъжете се подчиниха и взеха да ритат главите встрани, така че те се търкаляха през високата трева. Накрая остана само една — седмата, и тогава аз излязох от укритието си.

Те видяха воин със забулено в сянка лице, висок и блестящ, с меч и щит в ръка. Видяха мъртвия мечоносец и макар че ни деляха поне десет крачки, а аз не помръдвах и не проговарях, замръзнаха на местата си. После единият нададе тихо скимтене, подобно на котешко мяукане, и двамата едновременно си плюха на петите.

Стоях там под лъчите на изгряващото слънце, а Кяртан и хората му ме гледаха така, сякаш бях самата смърт, дошла да ги навести в пълно бойно снаряжение. После, преди да се сетят да пуснат кучетата и да се уверят, че не съм привидение, а човек от плът и кръв, потънах обратно в гъсталака и се присъединих към Ситрик.

Бях сторил всичко по силите си, за да ужася Кяртан. Сега бе ред на Гутред да го убеди да се предаде. Тогава непристъпната твърдина върху скалата щеше да стане моя, а заедно с нея и Гизела. Смеех да се надявам на тези неща, защото Гутред беше мой приятел и аз виждах бъдещето си също така светло, както неговото. Виждах се как печеля кръвната вражда и атакувам с хората си Бебанбург, за да прокудя оттам коварния си чичо, а Рагнар се връща в Нортумбрия, за да се бие рамо до рамо с мен. Накратко, градях собствените си розови фантазии, забравил, че има богове, а в корените на дървото на живота трите предачки седяха и се смееха.

По-късно същата сутрин заедно с трийсетина конници се отправихме отново към Дънхолм. Клапа яздеше отпред със зелена клонка в ръка, за да покаже, че идваме с мир. Всички носехме ризници, но аз бях оставил разкошния си шлем на грижите на Ситрик. Мъртвият мечоносец вече бе направил своята магия, оставаше само да проверим дали е сработила.

Стигнахме до мястото, откъдето бях наблюдавал двамата мъже да ритат главите от пътеката, и зачакахме. Клапа развяваше енергично клонката, а Гутред се повърташе неспокойно.

— За колко време ще стигнем утре до Гирум? — ме попита накрая.

— До Гирум?

— Да, нали ще ходим там да опожаряваме сградите на робите. Пътьом можем да си устроим и лов с ястреби.

— Ако потеглим призори — обади се Ивар, — ще бъдем там до обяд.

Обърнах поглед на запад, където се трупаха черни облаци.

— Задава се буря — казах.

Ивар шляпна една муха върху шията на жребеца си и кимна навъсено към високата порта.

— Копелето не благоволява да говори с нас.

— Ще ми се да тръгнем утре — каза меко Гутред.

— Няма какво да правим в Гирум — отвърнах.

— Там са сградите за роби на Кяртан, а ти каза, че трябва да ги унищожим. Освен това искам да посетя стария манастир. Чувам, че бил забележително място.

— Нека поне изчакаме да се оправи времето — предложих.

Гутред нямаше възможност да отговори, защото точно тогава в отговор на сигналите на Клапа от крепостта прозвуча рог и всички се смълчахме. Крилата на портата се отвориха и насреща ни излязоха двайсетина мъже. Водеше ги Кяртан, яхнал едър, буен кон. Самият той бе як мъж, с широко лице, буйна брада и малки, подозрителни очи. Носеше тежката си бойна брадва така, сякаш бе перце. Шлемът му бе украсен с чифт гарванови криле, а от широките му рамене се спускаше мръсно бяло наметало. На няколко крачки от нас спря и известно време се взира в нас, без да продума. Опитах да открия в изражението му страх, но то бе просто войнствено и предизвикателно. Все пак, когато проговори, тонът му бе учтив.

— Ърл Ивар, съжалявам, задето не уби Аед.

— Поне аз оживях — отговори сухо Ивар.

— Радвам се за това — каза Кяртан и впери продължително взор към мен. Аз стоях малко встрани от останалите, върху една височинка край пътеката. Вероятно ме позна, досети се, че съм отгледаното от Рагнар момче, коствало едното око на сина му Свен. Но реши да ме игнорира и се обърна отново към Ивар.

— За да победиш Аед, щеше да ти трябва магьосник.

— Магьосник? — учуди се другият.

— Той се бои от старите заклинания. Никога не би вдигнал оръжие срещу човек, умеещ да сваля глави с магия.

Ивар не каза нищо. Вместо това погледна към мен, като по този начин издаде мъртвия мечоносец, и увери Кяртан, че има работа не със свръхестествено същество, а с един стар враг. По лицето на Кяртан се разля облекчение. Той изведнъж се изсмя кратко и презрително, но вместо към мен насочи вниманието си към Гутред.

— Кой си ти?

— Твоят крал — рече Гутред.

Кяртан се изсмя отново, вече успокоен, че не е изправен пред черна магия.

— Тук е Дънхолм, пале такова. Ние нямаме крал.

— И все пак аз съм тук — отвърна Гутред, равнодушен към обидата. — И ще остана, докато костите ти не се белнат под слънцето на Дънхолм.

Репликата се стори забавна на Кяртан.

— Да не си мислиш, че ще ме умориш от глад? Ти и твоите свещеници? Слушай, пале. Докато има риба в реката и птици в небето, Дънхолм няма да падне. Можеш да висиш тук, докато хаосът не обгърне света, и аз пак ще бъда по-сит от теб. Защо не му го обясниш, ърл Ивар?

Ивар само сви рамене, сякаш амбициите на Гутред не го засягаха.

— Е — продължи Кяртан, облягайки брадвата на рамото си, сякаш за да подчертае, че няма да има нужда от нея. — Какво си дошъл да ми предложиш, пале?

— Ще те пусна да отидеш до Гирум — рече Гутред — и ще ти осигуря кораби, за да отплаваш. Хората ти могат да дойдат с теб, освен онези, които искат да останат в Нортумбрия.

— Просто си играеш на крал, момче — промълви Кяртан и погледна отново към Ивар. — Ти признаваш ли властта му?

— Признавам я — отговори с безизразен тон онзи.

— На мен ми харесва тук, пале — продължи Кяртан. — Харесва ми Дънхолм и искам само да ме оставят на мира. Нямам апетит нито към трона ти, нито към земите ти. Виж, ако имаш жена и е достатъчно хубава, може и да й посегна. Затова нека се споразумеем така. Махни се оттук и аз ще забравя за съществуването ти.

— Ти нарушаваш реда във владенията ми — възрази Гутред.

— Ако не изчезнеш веднага от погледа ми, такъв ред ще ти дам, че свят ще ти се извие — изръмжа Кяртан със заплаха, която сепна събеседника му.

— Значи отхвърляш предложението ми? — попита Гутред. Бе изгубил противостоенето и го знаеше.

Кяртан поклати глава така, сякаш се дивеше докъде е стигнал светът.

— И наричате това крал? — подхвърли към Ивар. — Ако ви трябва крал, поне си намерете мъж.

— Чувам, че този крал е бил достатъчно мъж, за да опикае главата на сина ти — обадих се за първи път аз. — И че Свен е отпълзял като бито куче. Отгледал си страхливец, Кяртан.

— С теб имам отделна работа — посочи ме с брадвата той. — Не е днес денят да те накарам да пищиш като девойка, но и този ден ще дойде. — Сетне ме заплю, врътна коня си и без повече приказки препусна към портата. Хората му го последваха.

Гутред се взираше подир тях, а аз се взирах в Ивар, който умишлено бе провалил плана ми. Навярно се бе досетил, че Дънхолм ми е обещан, ако падне, и затова правеше всичко възможно това да не се случи. Той ме погледна, каза нещо на сина си и двамата се засмяха.

— Вдругиден — обърна се към мен Гутред — започваш работа по стената. Ще ти дам двеста души да я изградиш.

— Защо не още утре?

— Защото първо ще отскочим до Гирум. Отиваме на лов!

Свих рамене. Кралете си имат приумици, а този крал искаше да ловува.

Върнахме се в Кънкасестър и там заварихме двамата монаси, Джанбърт и Айда, които бяхме пратили да търсят оцелели от армията на Ивар.

— Открихте ли някого? — попитах ги, щом слязохме от конете.

Джанбърт само се опули насреща ми, сякаш въпросът ми го озадачаваше, докато Айда припряно отвърна:

— Никого не открихме.

— Значи сте си изгубили времето.

Джанбърт се подсмихна на думите ми, или може би така ми се е сторило заради кривата му уста. После и двамата бяха привикани от Гутред да му разкажат за пътуването си, а аз отидох при Хилд и се поинтересувах дали християните имат проклятия.

— Ако знаеш някакви, направи ги на Ивар — казах. — Нека целият ви пъкъл се стовари върху главата му.

Същата вечер Гутред се помъчи да повдигне духа ни, давайки пир за всички, които го бяха придружили на срещата с Кяртан. Събрахме се в една ферма в долината под хълма, който абат Едред гласеше за своята църква. Поднесоха ни задушено овнешко, прясна пъстърва, хубаво пиво и пресен хляб. След вечеря слушахме арфа и аз разказах историята за това как Алфред бе влязъл в Сипанхам, предрешен като арфист. Всички се засмяха, щом стигнах до мястото, където един датчанин го бе цапардосал, задето не свири добре. Щом Ивар си тръгна, абат Едред, който също беше сред гостите, прикани да се произнесе вечерна молитва. Християните се събраха около огнището, а аз останах сам с Гизела край вратата. Тя имаше кесия от агнешка кожа, окачена на колана, и докато Едред мълвеше напевно молитвените слова, я отвори и извади снопче рунически пръчки — тънки и бели, пристегнати с вълнен конец. Лицето й се извърна към мен в ням въпрос дали да ги хвърли и аз кимнах. Тя протегна ръка пред себе си, затвори очи и ги пусна.

Пръчките паднаха в обичайното си безредие, а Гизела приклекна до тях. Стоя така дълго време и се взира в сумрака, озаряван от догарящия огън. Един или два пъти ме погледна, а сетне най-неочаквано заплака.

— Какво има? — докоснах я по рамото.

Тогава тя запищя. Просто вдигна глава към опушените греди на тавана и нададе вой:

— Не, не!

Едред сепнато млъкна насред изречението. Хилд се впусна към нас и прегърна ридаещото момиче, но Гизела се откъсна от нея и отново се приведе над купчината пръчки.

— Не! — извика за трети път.

— Гизела! — дотича и брат й. — Успокой се.

В отговор тя замахна и го зашлеви силно през лицето, а после започна да пъшка, сякаш се задушаваше. Гутред, с почервеняла буза, събра пръчките от пода.

— Това са скверни предмети, господарю — рече Едред. — Езическо вещерство.

— Отведете я. Сложете я да спи — нареди Гутред на Хилд и още две прислужници, привлечени от суматохата.

— Дяволът се е вселил в нея — настоя Едред.

— Какво е видяла? — попита ме Гутред.

— Не ми каза.

Той замълча и за момент ми се стори, че зърнах сълзи в очите му. После решително тръгна към огнището и хвърли пръчките върху жарта. Те пламнаха буйно, с краткотраен пукот, преди да се превърнат в овъглени останки.

— Какво предпочиташ: сокол или ястреб? — обърна се към мен Гутред.

Повдигнах озадачено вежди.

— Утре, за лова — поясни той.

— Сокол — отвърнах.

— Добре, тогава можеш да вземеш Вихрушка. — Това бе името на една от птиците му.

По-късно през нощта Хилд ми каза, че Гизела е болна и има треска, вероятно от храната. На сутринта купих комплект рунически пръчки от един от хората на Улф. За разлика от изгорените тези бяха черни и по-дълги. Платих добра цена за тях. Отнесох ги в шатрата на Гизела, но жените не ме пуснаха да я видя. Тогава ги оставих и тръгнах на лов. А беше по-добре да ги хвърля, за да видя собственото си бъдеще.

Денят беше горещ. Небето на запад още се въсеше, но облаците не приближаваха, а слънцето печеше немилостиво, така че малцина от двайсетината войници, които ни съпровождаха за охрана, носеха ризници. Не очаквахме да срещнем врагове. Гутред яздеше напред, а сред нас бяха също Ивар и синът му, Улф, както и монасите Джанбърт и Айда, дошли да кажат молитви за събратята си, изклани някога в Гирум. Не споделих, че и аз съм присъствал на клането, което бе дело на Рагнар-старши. Той имаше причина да го извърши — монасите бяха причинили смъртта на датчани и трябваше да бъдат наказани, макар днес версията да гласи, че те просто невинно се молели и загинали като безгрешни мъченици. Всъщност бяха зли насилници и убийци на жени и деца, но какъв шанс има истината, щом свещениците захванат да разправят истории?

Гутред, обзет от трескава веселост, бъбреше непрестанно, смееше се на собствените си шеги и се стараеше да предизвика усмивка дори върху черепоподобното лице на Ивар. Последният рядко отваряше уста, освен за да даде съвет на сина си относно ловуването. Аз носех обещания ми сокол, но отначало яздехме през гориста местност, където той не можеше да се прояви за разлика от ястреба на Гутред, който имаше преимущество сред клоните и свали две врани, предизвиквайки възторжените възгласи на господаря си. Едва с достигането на откритото пространство край реката моят сокол се издигна високо в небето и видя патица. Спусна се връз нея, но я пропусна и патицата бързо намери укритие в гъсталака.

— Нямаш късмет днес — подхвърли ми Гутред.

— Никой от нас няма да има, щом връхлети бурята — посочих сгъстяващите се облаци.

— Не бой се, тя ще удари най-рано довечера — махна небрежно с ръка той.

С наближаването на Гирум дадохме птиците на прислужниците. Реката течеше вляво от нас, а право напред се белееха каменните сгради на манастира, издигнати там, където брегът се извисяваше над солените мочурища. Беше време на отлив и тръстиковите рибарски кошове се виждаха в коритото, което на изток се сливаше с морето.

— Гизела има треска — рече Гутред.

— Същото чух и аз.

— Едред обеща, че ще я докосне с покривалото от лицето на свети Кътбърт. То щяло да я изцели.

— Не се и съмнявам — отвърнах чинно. Пред нас Ивар и синът му яздеха сред дузина свои поддръжници в доспехи. Ако сега се обърнеха, можеха без проблеми да убият и двама ни, затова улових коня на Гутред за юздата, изчаквайки Улф и хората му да ни настигнат. Кралят не се възпротиви, но постъпката му се стори забавна.

— Той не ни е враг, Утред.

— Рано или късно ще трябва да го убиеш. Едва тогава ще бъдеш в безопасност.

— А сега не съм ли?

— Разполагаш с малка и необучена армия, а Ивар няма да миряса. Ще събира датчани, ще ги въоръжава с мечове, копия и щитове, докато отново не стане господар на Нортумбрия. Сега е слаб, но няма вечно да остане такъв. Затова иска Дънхолм, за да си стъпи на краката.

— Знам — отвърна търпеливо Гутред. — Знам всичко това.

— Ако омъжиш Гизела за сина му, колко войници ще ти донесе това?

— А колко войници ще ми донесеш ти? — отвърна остро той. Сетне, без да дочака отговор, пришпори коня и препусна нагоре по хълма към останките от манастира, използвани като казарма от хората на Кяртан. Между порутените стени бе вдигнат тръстиков покрив, под който имаше дървени нарове, а също и огнище. Но пепелта в него отдавна бе изстинала — обитателите явно се бяха прибрали в Дънхолм още преди ние да прекосим реката, идвайки насам.

Северно от хълма, в широката долина между манастира и старата римска крепост край морето, бяха разположени сградите за робите — обикновени бараки, заградени подобно на кошари. Те също пустееха. В крепостта живееха неколцина души, чиято задача бе да палят сигналния фар в случай, че откъм устието на реката дойдат нашественици. Съмнявах се фарът някога да е използван, защото никой датчанин не би нападнал земите на Кяртан, но под хълма, точно където река Тине правеше своя завой към морето, имаше закотвен кораб.

— Ще видим какво търси тук — рече заканително Гутред, сякаш възприемаше присъствието на съда като лична обида. После нареди на хората си да съборят оградите и да ги запалят заедно с бараките. — Изгорете ги така, че и помен да не остане! — им заповяда. Изчака, докато работата започне, сетне се обърна ухилено към мен.

— Е, ще отидем ли да проверим кораба?

— Надали е боен — казах, съдейки по сравнително късия кил и широкия корпус. — Прилича ми по-скоро на търговски.

— Тогава нека знае, че тук повече няма търговия. Поне не и с роби.

Препуснахме, съпроводени от дузина мъже, сред които Улф, Ивар със сина му, а също и Джанбърт, който се влачеше подир нас и не спираше да увещава Гутред да възстанови манастира.

— Нека първо довършим църквата на свети Кътбърт — опита да възрази той.

— Но тук е била света обител — не отстъпваше Джанбърт. — Преподобният Бийд е живял в нея.

— И пак ще бъде — обеща Гутред, като спря край един каменен кръст, съборен от постамента си и лежащ полузаровен в пръстта, сред бурени и трева. Повърхността му бе украсена с изящна резба, изобразяваща зверове, растения и светци. — А този кръст ще се издигне отново. — Той обгърна с поглед широката извивка на реката под нас. — Хубаво място е тук.

— Наистина — съгласих се.

— А ако монасите се върнат, може да стане и доходоносно. Риба, сол, жито, добитък… Алфред откъде взема парите си?

— От данъци.

— И църквата ли облага?

— Само в тежки моменти, когато се налага. По принцип не обича да го прави, но в крайна сметка и свещениците трябва да си плащат за защитата.

— И сам си сече монетите?

— Да, господарю.

Той се засмя.

— Да си крал не било проста работа. Може би трябва да посетя Алфред и да го помоля за съвет.

— Това ще му допадне.

— Дали ще ме посрещне добре? — тонът му стана предпазлив.

— Положително.

— Въпреки че съм датчанин?

— Защото си християнин.

Той поразмисли върху думите ми, сетне продължи с коня към мястото, където виещата се през мочурището пътека пресичаше плитък поток. Двама селяни, залагащи капани за змиорки, коленичиха пред него и той ги удостои с усмивка, която никой от тях не забеляза, защото главите им бяха приведени твърде ниско. От закотвения кораб към брега крачеха четирима мъже. Не бяха въоръжени и предположих, че идват просто да ни поздравят и да ни уверят в добрите си намерения.

— Кажи ми — поде внезапно Гутред — християнството прави ли Алфред по-различен?

— Да.

— С какво?

— С това, че е решен да бъде добър.

— Нашата религия ни учи друго — разсъди той, забравяйки за момент, че е покръстен.

— Нима?

— Один и Тор искат от нас да сме смели, а също и да ги уважаваме, но това не ни прави по-добри.

— Вярно е — кимнах.

— Значи християнството наистина е различно. — Той спря коня в края на пътеката, откъдето започваше чакълест плаж. Четиримата мъже чакаха от другата му страна, на стотина крачки разстояние. — Дай ми меча си — рече неочаквано.

— Защо?

— Защото тези моряци не са въоръжени, Утред, а аз искам да отидеш и да поговориш с тях.

Аз обаче мразех да се разделям със Змийския дъх.

— Наистина ли се налага?

— Става въпрос за обикновена учтивост — настоя той, протягайки ръка.

Все още не помръдвах. Не бях чувал за правила на учтивостта, повеляващи един благородник да оставя меча си, преди да разговаря с обикновени моряци. Докато се колебаех, зад мен се разнесе съскането на остриета, вадени от ножниците.

— Дай ми меча и отиди пеша до тях. Аз ще държа коня ти — каза Гутред. Помня, че огледах мочурището и чакълестия плаж, които ни заобикаляха. Само ако забиех пети в хълбоците на жребеца, щях да се понеса като вихър, но той се пресегна и го улови за юздите. — Предай им поздрави от мен — добави с напрегнат глас.

Все още имах възможност да изскубна юздите от ръцете му и да препусна, но после Ивар и синът му доближиха с извадени оръжия. Ивар препречи с коня си пътя на Уитнер, който изпръхтя раздразнено. Погалих животното по шията, за да го успокоя.

— Какво си направил, господарю? — попитах.

За секунда той нямаше сили да срещне погледа ми, но бързо се окопити.

— Ти сам ми каза, че Алфред би сторил всичко необходимо, за да съхрани кралството си. Е, аз следвам неговия пример.

— И по-точно?

Гутред поне имаше благоприличието да си придаде смутен вид.

— Елфрик от Бебанбург ми предложи помощ за превземането на Дънхолм. Вече е на път, за да ми се закълне във вярност.

— Аз също ти се заклех във вярност — отбелязах горчиво.

— И аз обещах, че ще те освободя от тази клетва. Ето, сега те освобождавам.

— Значи ще ме предадеш на моя чичо?

Гутред поклати глава.

— Цената, която той поиска, бе животът ти, но аз му отказах. Трябва да се махнеш, Утред, това е всичко. Да отидеш далеч оттук. А в замяна на твоето изгнаничество аз ще получа съюзник с много бойци. Ти беше прав. Трябва ми войска. А Елфрик от Бебанбург може да ми я предостави.

— Но защо трябва да тръгна невъоръжен? — попитах, докосвайки дръжката на Змийския дъх. Двама от хората на Ивар бяха зад гърба ми, също с извадени оръжия.

Кралят отмести взор към кораба, после обратно към мен и накрая се насили да отвори уста.

— Ще тръгнеш невъоръжен, защото ще се превърнеш в същото, което бях аз. Това е цената на Дънхолм.

Сърцето замря в гърдите ми. Трябваше да минат няколко секунди, докато се убедя, че слухът не ме е излъгал.

— Продаваш ме в робство? — изрекох прегракнало.

— Напротив, платих, за да те поробят. Затова върви с Божията помощ, Утред.

Тогава мразех Гутред в червата, макар една малка част от мен да осъзнаваше, че той просто е безскрупулен, а това е присъщо на кралете. Сметката сочеше, че аз мога да му предоставя само два меча, а чичо ми Елфрик — триста, и той бе направил своя избор. Проблемът беше не в избора, а в моята наивност, попречила ми да предвидя развоя на събитията.

— Върви! — рече по-рязко той, а аз мислено се заклех да отмъстя и пришпорих Уитнер. Жребецът се впусна напред, но в него веднага се блъсна конят на Ивар и го извади от равновесие. Той падна на колене, повличайки ме със себе си.

— Не го убивайте! — извика Гутред и синът на Ивар ме удари в слепоочието с плоското на меча. Паднах и докато се изправя, Уитнер вече бе отведен встрани, а неколцина души ме бяха наобиколили с насочени оръжия. Кралят не бе помръднал от мястото си, затова пък иззад него, с усмивка върху уродливото лице, надничаше Джанбърт. Едва тогава разбрах.

— Това копеле ли уреди всичко? — попитах Гутред.

— Брат Джанбърт и брат Айда живеят под покрива на чичо ти — призна той.

Какъв глупак бях само. Още от идването си в Кеър Лигалид двамата монаси бяха уреждали моята съдба под носа ми, без аз дори да усетя.

Отупах прахта от кожената си туника.

— Ще ми направиш ли една услуга, господарю?

— Стига да мога.

— Предай меча и коня ми на Хилд. Дай й всичките ми вещи и й заръчай да ги пази.

— Ти няма да се върнеш повече, Утред — рече меко той.

— Въпреки това ми обещай.

— Добре, ще го направя. Но първо ми дай меча.

Откачих Змийския дъх от колана си. Мина ми мисълта да го извадя и да окървавя добре наточеното му острие, но само щях да умра, преди да успея да мигна. Затова целунах дръжката му и го протегнах към Гутред. После свалих от ръцете си гривните, тези отличителни знаци на воина.

— Ще дадеш и тях на Хилд, нали?

— Да — пое ги той и кимна към четиримата търговци на роби, които ме чакаха. — Ърл Улф намери тези мъже. Те нямат представа кой си. Знаят само, че трябва да те отведат.

Анонимността беше един вид подарък. Ако търговците на роби знаеха как копнее да ме докопа Елфрик или колко би платил Кяртан Жестокия за очите ми, надали щях да преживея и седмица.

— Сега върви — изкомандва Гутред.

— Можеше просто да ме прокудиш — отбелязах с укор.

— Чичо ти си имаше цена. Искаше те мъртъв, но склони и на това.

Устремих взор зад него, където черните облаци на запад се кълбяха като планини. Вече бяха много по-близо, а във въздуха се усещаше студен полъх.

— И ти трябва да вървиш, господарю. Защото идва буря.

Той не каза нищо и аз поех към брега. Съдбата е неумолима. В корените на дървото на живота трите предачки бяха решили, че не ми се полага повече от златната нишка, правеща живота ми щастлив. Помня как чакълът скърцаше под ботушите ми, а белите чайки летяха свободни над мен.

Оказа се, че греша за четиримата мъже. Те все пак бяха въоръжени, но не с копия или мечове, а с къси, тежки палки. Наблюдаваха внимателно приближаването ми и аз знаех какво ще последва, затова не опитах да се съпротивлявам. Щом се озовах до тях, един пристъпи напред и ме ръгна в корема, за да ми изкара въздуха. Друг ме халоса по слепоочието и аз паднах на земята. Получих още един удар и след него вече не помня нищо. От нортумбрийския благородник, мечоносеца, мъжа, убил Уба Лотброксон край морето и съборил Свейн Белия кон от седлото се бях превърнал в най-обикновен роб.