Повелителите на Севера

Глава пета

Собственикът на кораба и мой господар се наричаше Свери Равнсон — един от четиримата, оказали ми такъв топъл прием. Той бе една глава по-нисък от мен, десет години по-стар и два пъти по-широк. Имаше лице, плоско като лопата на гребло, сплескан, безформен нос, черна брада, прошарена с бели косми, три зъба и никакъв врат. Говореше рядко и бе един от най-силните мъже, които съм срещал.

Корабът му носеше името „Търговец“, ясно намеквайки за предназначението си. Беше здраво построен, със солиден такелаж и пейки за шестнайсет гребци, макар че в момента разполагаше само с единайсет, поради което Свери бе щастлив да попълни бройката с мен. Всички гребци бяха роби. Петимата членове на екипажа никога не докосваха весло — тяхната задача беше да сменят Свери на руля, да се грижат ние да работим усърдно и да не бягаме, както и да изхвърлят труповете през борда, ако някой от нас умреше. Двама бяха норвежци, подобно на Свери, двама — датчани, а петият бе фризиец, наречен Хака. Първо свалиха хубавите ми дрехи, оставяйки само ризата, и ми хвърлиха чифт въшливи, съдрани панталони. Хака занити робските окови около глезените ми, после съдра ризата на лявото ми рамо и издълба с късо ножче в плътта ми голяма буква „С“. Кръвта рукна надолу към лакътя, смесвайки се с първите капки дъжд.

— Трябваше да те жигосам — поясни Хака, — но на борда не се пали огън.

После загреба черна мръсотия от дъното на кораба и я втри в прясната рана. Тя се възпали и дълго след това гноеше и ми причиняваше треска, но щом зарасна, инициалът на Свери остана татуиран в кожата ми. Нося го и до ден-днешен.

Впрочем малко остана всички да загинем още преди белегът да е зараснал. През онази първа нощ вятърът внезапно се усили и се съчета с отлива, подгонвайки разпенени ручеи надолу по устието на реката. „Търговец“ започна да се мята, шибан от летящия хоризонтално дъжд. Целият корпус се тресеше от течението, мъчещо да ни издърпа навътре в морето. Въжето на котвата, която представляваше просто голям плосък камък с дупка в средата, се изпъваше и я влачеше по дъното.

— Гребете! — изрева Свери и пресече въжето. — Гребете, ако ви е мил животът, копелета!

— Гребете! — поде и Хака, като ни зашиба с камшика.

Отначало помислих, че иска да вкара кораба в речното корито, където щяхме да заседнем, но да бъдем в сравнителна безопасност, а после можехме да излезем с прилива. Но Свери имаше пълен трюм със стока и се боеше, че ако навлезем навътре в сушата, тя ще бъде разграбена от полудивите обитатели на копторите около Гирум. Затова пое курс към морето. Предпочиташе риска да загине сред вълните пред този да бъде заклан на сушата. Така попаднахме в сивия, непрогледен хаос на стихията. Планът му бе да свие на север и да намери убежище зад първия нос — не чак толкова лоша идея, но сметката му излезе крива заради силата на бурята. Опъвахме жили до скъсване, а камшикът играеше по гърбовете ни, но не успявахме да свърнем обратно към брега. Като за капак час по час трябваше да пускаме веслата, за да изгребваме нахлуващата през бордовете вода. Това продължи през цялата нощ и аз добре помня смазващата костите умора и страха от грамадните, невидими талази, които ревяха под нас и ни подхвърляха като орехова черупка. На моменти се обръщахме странично и тогава ми се струваше, че неминуемо ще се обърнем. Сграбчвах конвулсивно пейката, веслата чаткаха по обшивката на корпуса, а аз тънех до кръста в бяла пяна. Но като по чудо „Търговец“ всеки път изплуваше и ние наново се залавяхме да изчерпваме вода. Как успя да не потъне — не ми е ясно и до днес.

Утрото ни завари прогизнали като мишки във все още гневното, но вече не така убийствено море. Земя не се виждаше никъде. Глезените ми бяха целите разкървавени от впилите се окови, но аз продължавах да изхвърлям ведро подир ведро. Никой друг не помръдваше. Останалите роби, чиито имена още не бях успял да науча, лежаха по пейките като пребити кучета, а екипажът се бе скупчил под навеса, където Свери държеше здраво рулевото весло. Докато работех, усещах как тъмните му очи ме наблюдават. Бях изранен и капнал от изтощение, но не исках да показвам слабост. Ръцете ме боляха, очите ми лютяха от солта, а стомахът ми се свиваше конвулсивно. В краката ми се плискаха следи от повръщано, но не бяха от мен.

Накрая ме спря самият Свери, като дойде и ме шибна с камшик през раменете. След минута двама от хората му ни донесоха стар хляб, разквасен в морска вода, и мях вкиснато пиво. Никой не продумваше. Вятърът свиреше злостно в кожените ремъци, привързани за късата мачта, вълните блъскаха кила, а дъждът продължаваше неспирно да вали. Стиснах амулета на шията си. Бяха ми го оставили, защото бе изрязан от обикновена кост и нямаше никаква стойност. Молех се на всички богове, които знаех. На Ньорд да ме опази жив в бушуващото море, а на останалите — за отмъщение. Мислех си, че Свери и хората му все някога трябва да заспят, а щом това стане, ще ги убия. Но аз заспах преди тях и докато бурята постепенно губеше яростта си, всички тънехме в дълбок сън. Накрая ние, робите, бяхме разбудени с ритници, за да вдигнем платното, и корабът се понесе на изток под сиви небеса.

Четирима от гребците бяха саксонци, трима норвежци, трима датчани, а последният — ирландец. Той седеше на пейката срещу мен и отначало не разбрах народността му, защото рядко обелваше дума. Беше мургав, жилест, чернокос и макар да бе само с година по-възрастен от мен, носеше белези като воин ветеран. Забелязах, че екипажът го държи под око, сякаш се бои да не създаде неприятности. По-късно през деня вятърът се обърна откъм юг и пак ни бе наредено да гребем. Ирландецът теглеше веслото с навъсено изражение и аз го попитах как се казва. Хака ме чу и веднага дотърча, удряйки ме по лицето с дръжката на камшика си. От носа ми рукна кръв. Той се засмя, но бързо смръщи вежди, защото не показах признаци на болка.

— Ще си държиш езика зад зъбите, ясно? — викна, като ме удари пак. — Ти си едно нищо! Повтори, какво си? — Аз премълчах и той ме удари отново, по-силно. — Какво си?

— Нищо — изръмжах.

— Ха, проговори! Нали ти наредих да мълчиш — изкрещя той, доволен, задето ме е подвел да наруша правилата, и като ме удари за последно по темето, се отдалечи. До вечерта гребахме в мълчание, а щом се мръкна, ни оставиха да спим, но преди това съединиха оковите ни с верига. Винаги правеха това, а докато един се навеждаше, за да ги свързва, друг пазеше отстрани с лък и поставена върху тетивата стрела.

Свери знаеше как да командва кораб с роби. През първите дни постоянно дебнех възможност да нападна, но такава нямаше. Оковите никога не слизаха от краката ни. Ако спирахме в пристанище, ни натикваха под навеса на кърмата и заковаваха входа му с дъски. Тогава поне можехме да говорим помежду си и аз разбрах по нещо за останалите. Четиримата саксонци бяха продадени в робство от Кяртан. Земеделци в предишния си живот, те кълняха християнския Бог за несгодите си. Норвежците и датчаните бяха все крадци и разбойници — мрачни типове, осъдени на робство от своите сънародници. За ирландеца, чието име бе Финан, не узнах почти нищо, защото неизменно оставаше бдителен и затворен. На ръст бе най-дребен от всички ни, но имаше яко тяло и дръзко лице, обрасло с гъста, черна брада. Също като саксонците, бе християнин — или поне носеше на шията си дървен кръст, който понякога притискаше мълчаливо до устните си, докато се молеше. Макар сам да не говореше, внимателно слушаше историите на другите роби — в повечето случаи лъжливи — за жени, подвизи и отминали пиршества. Само понякога, когато смяташе, че всички останали спят, Финан тихо тананикаше тъжна песен на родния си език.

Щом спазаряха стока на някое пристанище, ни вадеха от тъмния затвор, за да я товарим в трюма, намиращ се по средата на кораба, зад мачтата. Екипажът се напиваше на пристанището, но двама винаги оставаха трезви, за да ни пазят. Ако застанехме на котва по-далеч от брега, се случваше Свери да ни пусне на палубата, но винаги със свързани окови, за да не може никой да избяга.

Първото ми плаване на „Търговец“ беше от ветровития бряг на Нортумбрия до Фризия, където ни посрещна странен пейзаж от ниски острови, пясъчни плитчини и обширни, заливани от приливите мочурища. Спряхме в невзрачно пристанище, където освен нас имаше още четири кораба, всичките с робски екипажи. Оттук натоварихме пушена херинга и кожи от видра.

От Фризия продължихме на юг, към Франкия. Разбрах, че сме пристигнали там по думите на Свери, който слезе на брега и се върна в мрачно настроение.

— Проклети франки — измърмори на хората си. — Проклети, стиснати копелета! — Той видя, че го гледам, и ме шамароса през лицето, цепвайки кожата ми със сребърния пръстен с кехлибар, който носеше. Същата вечер се затвори под навеса отзад на кърмата и хвърли руническите пръчки. Подобно на всички моряци, Свери бе много суеверен и държеше комплект такива пръчки в кожена торбичка. Смяташе, че никой няма да разбере, но аз ги чух как изтракаха върху палубата. Вероятно поличбата им е била добра, защото реши все пак да остане при проклетите, стиснати франки. След три дена пазарлъци натоварихме остриета за мечове, върхове за копия, коси, ризници, тисово дърво и овча вълна. Поехме с всичко това обратно на север — далеч на север, при датчаните и свеите3, където франкските метални изделия се ценяха високо, а от тисовото дърво щяха да се изработят плугове. С печалбата Свери купи желязна руда, която откарахме обратно на юг.

Свери беше добър не само в управлението на роби, но и в правенето на пари. Монетите буквално се стичаха в ръцете му и той ги събираше в голям дървен сандък, който държеше в трюма.

— Ще ви се да си топнете ръчичките в меда, нали? — обърна се веднъж подигравателно към нас, докато плавахме край поредния безименен бряг. — Да ме ограбите, а? Миризливци такива! Ще ви избия до един, да знаете! Ще ви издавя. Ще ви натикам тюленови фъшкии в гърлата, докато пукнете. — Мисълта, че може да посегнем на имането му, разпалваше неговото красноречие, а ние гледахме надолу и мълчахме.

Зимата вече наближаваше и аз знаех само приблизително къде се намираме — някъде на север, близо до Дания. След като продадохме последната си стока, не купихме нова, а се насочихме с празния кораб покрай безлюдни пясъчни плажове, докато накрая не свърнахме в устието на плитък, обрасъл с тръстики поток. Беше прилив и щом водата започна да се отдръпва, „Търговец“ заседна в тинята. Наоколо нямаше селище, а само дълга, ниска постройка със сламен покрив. От дупката на покрива й се виеше дим. Пищяха чайки. От постройката излезе жена и с радостен вик се затича към Свери, който тъкмо слизаше от борда. Той я грабна в обятията си и я завъртя в кръг. Подир нея изскочиха и три деца. Той даде на всяко по шепа сребро, а сетне взе да ги гъделичка, прегръща и подхвърля във въздуха.

Очевидно тук възнамеряваше да подготви кораба за зимуване. Нареди ни да разтоварим баласта от камъни, да свалим платното, мачтата и такелажа и да го извлечем нагоре по брега, далеч от обхвата и на най-високия прилив. Задачата беше тежка и се наложи да заеме чифт волове от свой съсед, живеещ от другата страна на мочурището. Най-големият му син, момче на десетина години, много се забавляваше да ръчка животните и нас с остена. Зад къщата имаше барака за роби, направена цялата от дървени трупи, включително и покривът. В нея спяхме с окови на краката. През деня работехме — чистехме мръсотията от трюма на кораба, стържехме от корпуса налепите и водораслите. Простряхме платното да го изпере дъждът и зяпахме жената на Свери, докато го кърпеше с костена игла. Тя бе набита и късокрака, с месести бедра и кръгло, сипаничаво лице. Ръцете й бяха груби и червени от работа. Далеч не можеше да се нарече красива, но ние бяхме толкова зажаднели, че не откъсвахме очи от нея. Това толкова забавляваше нашия собственик, че веднъж дори й бръкна в пазвата и през смях ни показа едната й едра, бяла гърда. Аз сънувах Гизела, но колкото и да се напрягах, все не можех да видя лицето й и сънищата не ми носеха утеха.

Хранеха ни с овесена каша, супа от змиорки, тричав хляб и рибена чорба, а щом падна мраз, ни хвърлиха купчина мръсни овчи кожи. Зъзнехме в своята барака, слушахме воя на вятъра и гледахме снега през процепите в стените. Беше студено — толкова студено, че един от саксонците умря. Няколко дни беше трескав, а после просто издъхна. Двама от хората на Свери отнесоха тялото му до потока и го хвърлиха край леда, така че следващият прилив да го отнесе. Наблизо имаше гора и на всеки няколко дни ни водеха там да сечем дърва за огрев. Даваха ни брадви, но знаех, че нямам шанс да нападна пазачите — оковите ни нарочно бяха твърде къси, за да не можем да направим пълен разкрач, а и те бяха въоръжени с лъкове, стрели и копия. Щях да загина, преди да успея да ги достигна. Един от датчаните все пак опита — затича се тромаво насреща им, но те го улучиха със стрела в корема. Той се преви надве, а те го убиха много бавно, оставяйки го да пищи в агония. Кръвта му обагри снега на метри наоколо, което трябваше да послужи като урок за всички нас. Затова ние просто поваляхме дърветата, очиствахме дънерите от клоните, цепехме ги с клинове, отнасяхме цепениците и се прибирахме обратно в робската си барака.

— Как ми се ще да докопам някое от дечицата му — каза Финан на следващия ден. — С радост ще удуша малкото копеленце.

Останах поразен, понеже никога не бях чувал толкова дълго изказване от него.

— Не е ли по-добре да ги вземем за заложници? — подхвърлих.

— Но те знаят, че не бива да ни доближават — продължи той, игнорирайки репликата ми. Говореше датски със странен акцент. — Ти си бил воин, нали?

— И още съм — отвърнах. Двамата клечахме на тревата пред бараката, където снегът се бе поразтопил, и чистехме херинга с тъпи ножове. Чайките с писъци се боричкаха за вътрешностите, а един от хората на Свери седеше пред дългата къща и ни пазеше. Върху скута му лежеше лък, а на колана му бе препасан меч. Зачудих се откъде Финан знае какъв съм, защото никога не бях говорил за миналото си. Нито бях разкрил истинското си име, предпочитайки да ме знаят като Осберт. По рождение действително съм Осберт, но после са ме прекръстили на Утред, защото по-възрастният ми брат е умрял, а баща ми е държал най-големият му син да се нарича така. Но Утред беше гордо, благородно име и аз не желаех някой да го използва на борда на „Търговец“. Щях да го пазя в тайна, докато не избягам от робството. — Как се досети? — попитах.

— Виждам, че постоянно наблюдаваш негодниците. Кроиш планове да ги убиеш.

— И ти си същият.

— Финан Пъргавия, така ме наричаха. Защото танцувах около враговете. Танцувах и убивах. Танцувах и убивах. — Той ядно разпра корема на поредната риба и захвърли червата й в снега. — Имаше време, когато притежавах пет копия, шест коня, два меча, лъскава ризница, щит и шлем, който сияеше като огън. Също жена с коси като свила, падащи до кръста, и с усмивка, способна да засенчи слънцето. А сега кормя риба. Но помни ми думата, един ден ще убия Свери, ще изчукам жена му, ще удуша копеленцата му и ще му задигна парите. — Финан се изсмя дрезгаво и замахна отново с ножа. — Защото той ги държи всичките тук. Закопани в земята.

— Сигурен ли си?

— А какво друго да ги прави? Не ги яде, защото още не е започнал да сере сребро, нали? Тук са, и още как!

— Къде изобщо се намираме?

— В Ютландия. Жена му е датчанка. Идваме тук всяка зима.

— От колко зими?

— Тази ми е третата.

— А как изобщо попадна при Свери?

Финан метна поредната изчистена риба в плетената кошница.

— Имаше битка. Сражавахме се с норвежците и копелетата победиха. Аз паднах в плен и те ме продадоха на него. А ти?

— Предаде ме господарят, комуто се бях заклел във вярност.

— Ха, значи още един мръсник за убиване. И при мен стана така.

— В смисъл?

— Отказа да ме откупи, защото беше хвърлил око на жена ми. Заряза ме, поради което всеки ден се моля той да пукне, жените му да се натръшкат, добитъкът му да пощръклее, децата му да гъбясат в собствените си говна, житото му да се маноса, а кучетата му бяс да хванат. — Той потръпна, сякаш гневът му бе прекалено силен, за да го сдържа в себе си.

Постепенно времето започна да омеква, а ледът, сковал потока, да се топи. Започнахме да правим нови весла от добре изсъхнал смърч, сечен предната зима. Докато станат готови, ледът вече бе изчезнал. Сиви мъгли забулиха земята, а покрай тръстиките се показаха първите цветя. Из мочурищата бродеха чапли, а слънцето топеше утринния скреж. Пролетта идваше и ние почистихме кораба, затъкнахме добре пролуките в корпуса и ги замазахме с катран. Пуснахме го на вода, върнахме баласта в трюма, изправихме мачтата и нанизахме на реята почистеното и закърпено платно. Свери прегърна жена си, целуна децата и нагази през плитчината към нас. Двама от екипажа го издърпаха на борда, а ние уловихме веслата.

— Гребете, безделници! — изрева той. — Гребете!

И ние загребахме.

Гневът може да те поддържа жив, но трудно. Понякога ми беше зле или се чувствах твърде слаб, за да опъвам веслото, но трябваше да продължавам, защото спрях ли, щяха да ме изхвърлят зад борда. Опъвах, докато се потях, докато повръщах, докато треперех, докато изпитвах болка във всеки мускул. Опъвах от тъмно до тъмно, в дъжд и пек, във вятър и студ. Помня как веднъж имах треска и мислех, че ще умра. Дори исках да умра, но Финан не ме остави.

— Жалък, мекушав саксонец — ругаеше ме под сурдинка. — Слабак, саксонска отрепка.

Аз простенах нещо в отговор, а той изръмжа отново, по-високо, така, че Хака да го чуе от носа:

— Те искат да умреш, затова не им се давай, копеле. Греби, нещастник такъв, греби!

Хака го удари с камшика си, задето се е осмелил да проговори. При друг случай аз му върнах услугата. Държах главата му в скута си и му тъпчех с пръсти овесена каша в устата.

— Дръж се — му казвах. — Не позволявай на тези задници да ни победят. Трябва да живееш.

И той оживя.

Онова лято потеглихме на север и свърнахме по течението на река, виеща се сред обрасли с брези блата. Толкова на север, че в сенките още се забелязваха преспи сняг. От едно затънтено село купихме еленови кожи, върнахме се с тях към морето и ги обменихме за бивни от моржове и китова кост. Тях на свой ред изтъргувахме срещу кехлибар и патешки пух. Превозвахме също малц, вълна, солено месо и желязна руда. Прекарахме два дни в един скалист залив да събираме каменни плочи за изработка на брусове. Свери замени плочите срещу гребени от еленов рог, ремъци от тюленова кожа и тежки слитъци бронз. С тази стока се върнахме в Ютландия и влязохме в пристанище Хайтхабу, което бе голям търговски център. Толкова голям, че имаше дори лагер за роби, където ни отведоха и пуснаха под охраната на въоръжените стражи и високите стени.

Тук Финан намери свои сънародници ирландци, а аз открих саксонец, пленен от датчаните в Източна Англия. От него научих, че крал Гутрум се е завърнал там под името Етелстан и гради църкви. Алфред, доколкото той знаеше, бе жив и здрав. Датчаните от Източна Англия засега не се опитвали да нападат Уесекс, но Алфред усилено укрепвал границата с тях. Човекът нямаше сведения за Рагнар-младши и останалите датски заложници, нито бе чувал новини около Гутред и Нортумбрия, затова аз се изправих насред лагера и извиках на висок глас:

— Има ли тук някой от Нортумбрия? — Хората само ме зяпаха тъповато, затова повторих: — Някой от Нортумбрия?

Този път едно момиче се обади иззад стобора, преграждащ мъжката част от женската. Мъжете се скупчиха да я зяпат през пролуките на дъските, но аз ги разбутах встрани, за да я разпитам. Оказа се, че е саксонка, петнайсетгодишна, дъщеря на кожар от Онрипум. Баща й задлъжнял на ърл Ивар и за да си върне парите, Ивар взел нея и я продал на Кяртан.

— Кяртан? — едва повярвах на ушите си.

— Да, Кяртан — кимна мрачно тя. — Той ме изнасили, а после ме препродаде на тези мръсници.

— Значи още е жив? — попитах.

— Разбира се, че е жив.

— Но обсаден, предполагам?

— Не и докато аз бях там.

— А Свен, синът му, при него ли е?

— Да, той също ме изнасили — бе отговорът.

Много по-късно успях да сглобя цялата история. Гутред и Ивар с помощта на моя чичо Елфрик опитали да сломят крепостта Дънхолм с глад, но зимата се оказала тежка, а войниците мрели от студ и болести. Кяртан от своя страна им предложил откуп и те приели среброто му. В добавка Гутред изтръгнал от него обещание, че няма да напада свещеници. Известно време условието било спазвано, но църквата била твърде богата, а Кяртан — твърде алчен, затова не след дълго нарушил думата си и пак започнал да убива Божи служители и да ги продава в робство. Колкото до ежегодната дан, с която се ангажирал към Гутред, Елфрик и Ивар, тя била платена един-единствен път. Накратко, нищо не се променило. Кяртан кротнал за някой и друг месец, но след като преценил силата на враговете си, отново навирил опашка. Дъщерята на кожаря от Онрипум не знаеше нищо за Гизела, дори не бе чувала за нея. Реших, че вероятно е умряла, и за първи път познах отчаянието. През нощта плаках. Спомнях си Хилд и със страх се чудех какво ли е станало с нея. Спомнях си целувката с Гизела под дърветата и всички свои мечти, които сега изглеждаха толкова далечни и непостижими.

Имах законна съпруга в Уесекс, за която не знаех нищо, а, честно казано, не ме беше и грижа. Смъртта бе отнесла невръстния ми син. Бе отнесла и Исеулт. Тънех в неведение за Хилд и бях изгубил всички шансове да спечеля Гизела. Затова седях в тъмната барака, потънал в самосъжаление, а по бузите ми се стичаха сълзи. Финан ме видя и също се разплака, явно при спомена за собствения му дом. Помъчих се да разпаля наново гнева си, защото само той ме поддържаше жив, но гневът не идваше. Вместо това ридаех безспир, сломен от мисълта, че съм обречен да тегля веслото, докато не умра, а после да бъда хвърлен зад борда като куче.

— Ти и аз — долетя до мен гласът на Финан в мрака. Цареше хлад, макар да беше лято.

— Ти и аз? — попитах, стискайки клепачи в опит да спра сълзите си.

— Да, приятелю. С мечове в ръце. Ще се случи, помни ми думата.

Искаше да каже, че отново ще бъдем свободни и ще осъществим своето отмъщение.

— Мечти — поклатих глава.

— Не! — изръмжа гневно той, допълзя до мен и сграбчи ръката ми в своята. — Не се предавай. Ние сме воини!

Бях воин навремето, рекох си. Сияех в бронята и шлема си, но сега бях мръсен, въшлив, недохранен и сломен.

— Ето, вземи — подаде ми Финан някакъв предмет. Беше гребен от еленов рог, който по някакъв начин бе успял да задигне от стоката и да скрие сред дрипите си. — Да заприличаш на човек.

Сресах косата си, която бе порасла почти до кръста. Разчепквах сплъстените кичури и вадех въшки измежду зъбите на гребена. На сутринта Финан я сплете на плитки, а аз сторих същото за него.

— В моето племе войниците носят косите си така, а ние с теб сме войници — поясни той.

— Не сме никакви войници, а жалки, парцаливи роби — отвърнах. Но отчаянието ми бе отминало като морска буря и гневът отново ме изпълваше с решимост.

На следващия ден натоварихме „Търговец“ със слитъци мед, бронз и желязо. Вкарахме в трюма бурета с пиво и запълнихме оставащото място със солено месо, самуни корав хляб и качета със солена треска. Свери се присмя на сплетените ни коси.

— Ей, вие двамата — викна подигравателно. — Решили сте да се харесате на жените, или сами се правите на жени?

Ние не отговорихме и той ни остави на мира. Беше в необичайно добро и приповдигнато настроение, понеже обичаше да плава, а съдейки по количеството провизии, този път ни очакваше дълго плаване. Руническите пръчки явно му бяха предсказали успех в начинанията, защото дори попълни екипажа с трима нови роби, всичките фризийци. Още с тръгването обаче ни сполетя премеждие. Малко след като Хайтхабу се изгуби от погледите ни, зад нас се лепна друг кораб.

— Пирати — обяви мрачно Хака.

Носехме се на север с цялата скорост, която ни предоставяха платното и греблата, но враговете бавно ни застигаха, защото корабът им беше по-дълъг, тесен и лек. Спаси ни единствено падането на мрака, но нощта бе изпълнена с тревога. Свалихме платното и спряхме да гребем, за да не вдигаме шум, но в тишината се чуваше плясъкът от веслата на преследвачите ни. Свери и хората му клечаха до нас с мечове в ръце, готови да ни убият, ако гъкнем. Финан и аз се изкушавахме да привлечем внимание с викове или удари по борда, но това само щеше да ни навлече неминуема гибел. Накрая непознатият кораб ни подмина и се изгуби в далечината.

Такива заплахи бяха рядкост. Както гарван гарвану око не вади, така и датчаните и норвежците почти не нападаха съдовете на свои сънародници. Естествено, имаше отчаяни типове, които се отдаваха на пиратство. Те бяха обект на хули и презрение, но също и на страх. Всеки имаше право да ги убие или пороби, но въпреки риска изкушението оставаше голямо. Ако пленяха кораб с щедра плячка като „Търговец“, това щеше да им спечели богатство, власт и приемане в обществото.

След като отървахме кожите в преследването, продължихме на север и не видяхме земя нито онази нощ, нито още много нощи поред. Докато една сутрин пред нас не се извисиха черни, отвесни скали. Вълните се разбиваха с грохот в мрачните им лица и аз реших, че сме стигнали края на пътуването си, но грешах. Не спряхме тук, а свърнахме на запад, а после за кратко на юг, докато не пуснахме котва в залива на един остров.

Отначало Финан реши, че сме в Ирландия, но хората, които доближиха „Търговец“ в малка кожена лодка, не говореха неговия език. Покрай северните брегове на Британия има разпръснати малки острови и мисля, че този беше един от тях. На тях живеят диваци и Свери не рискува да слезе на сушата, а даде на местните шепа дребни монети и получи срещу тях яйца от морски птици, сушена риба и козе месо. На следващото утро се надигна поривист бриз и ние гребахме цял ден, навлизайки в необятната пустош на запад. Рагнар-старши ме бе предупреждавал за тези води с думите, че отвъд тях има далечна земя, но повечето, тръгнали да я търсят, не са се завръщали. Тази западна земя според него бе обитавана от душите на мъртви моряци — сива, забулена в мъгли и брулена от ветрове. Но ние отивахме именно там, а Свери бе уловил рулевото гребло с израз на доволство на лицето. Спомних си, че и аз съм изпитвал същата радост — радостта да управлявам добър кораб, да усещам пулса на живота по целия му кил, от носа до кърмата.

Пътувахме безспир две седмици. Оттук минаваше маршрутът на китовете и чудовищата се надигаха покрай нас да ни разгледат, изпускайки фонтани от водни пръски. Въздухът ставаше все по-хладен, слънцето бе постоянно скрито зад облаци, а хората на Свери започваха да нервничат, мислейки, че сме се изгубили. Същото мислех и аз — очаквах животът ми да приключи с падане от ръба на морето, където бездънни въртопи завличат корабите към тяхната гибел. Над главите ни в студената белота кръжаха чайки и надаваха скръбни писъци, а ние гребяхме до пълна отмала. Водните талази бяха безкрайни, сиви и се надигаха като хълмове. Само един ден имаше попътен вятър и тогава опънахме платното, а носът със свистене пореше морската шир.

Така стигнахме до Хорн, в земята на огъня, наричана от някои Туле. Над планинските върхове се виеше дим и се разправяха истории за магични езера с гореща вода, макар че аз не видях такива. Освен огъня тук властваше ледът. Имаше планини от лед, реки от лед и корнизи от лед в небесата. Рибата треска достигаше над човешки бой на дължина и всички ядяхме до насита, а Свери беше доволен. Повечето мореплаватели се бояха да се впуснат в пътуването, което той бе осъществил, а в Туле стоката му щеше да струва три пъти повече, отколкото в Дания или Франкия, макар че трябваше да задели част от нея като дар за местния владетел. Металните слитъци му донесоха купища китова кост, моржови бивни и тюленови кожи, които щяха да го направят богат, ако успееше да ги откара у дома. Доброто му настроение стигна дотам, че позволи и на нас да слезем на брега и да пием кисело брезово вино в една дълга, воняща на риба постройка. Всички носехме не само обичайните окови на глезените, но бяхме свързани и с верига за вратовете, а Свери бе наел местни мъже да ни охраняват. Трима от пазачите ни бяха въоръжени с дългите, тежки копия, които хората на Туле използват за убиване на китове, а останалите четирима носеха ножове за рязане на китова мас. Свери знаеше, че може да разчита на бдителността им, и за пръв и единствен път през цялото време, докато бях при него, благоволи да говори с нас. Дори ни похвали за пътуването, което бяхме извършили, и за нашите умения зад веслата.

— Но вие двамата ме мразите — каза, поглеждайки към Финан и мен.

Аз премълчах.

— Брезовото вино е добро — рече Финан. — Благодаря ти за него.

— Брезовото вино е пикня — възрази Свери и звучно се оригна. Беше пиян и разговорът го забавляваше. — Мразите ме, но аз знам, защото ви наблюдавам. Другите са превили гръб, но вие ще ми резнете гръкляна, докато се обърна. А може би аз трябва да заколя вас? Да ви принеса в жертва на морето? — Ние не отвърнахме нищо. Големият брезов пън в огнището изпука и хвърли искри, а той продължи: — Но иначе ви бива за гребци. Между другото, веднъж освободих един роб. Освободих го, защото го харесвах. Вярвах му. Дори му поверих руля на „Търговец“, а той се опита да ме убие. Знаете ли какво направих с него? Заковах смрадливия му труп на носа и го оставих там, докато не се разкапа. И си научих урока. Вие сте тук, за да работите. Нищо друго. Да гребете, да теглите хомота, докато не пукнете.

Малко след това той заспа. Ние също заспахме, а на следващата сутрин отново бяхме на борда под ръмящия студен дъжд, за да оставим тази странна земя на огън и лед зад гърба си.

Връщането на изток отне много по-малко време, защото попътният вятър ни тласкаше в кърмата, така че отново зимувахме в Ютландия. Треперехме в бараката и слушахме как нощем Свери пъхти в леглото с жена си. Падна сняг, ледът отново скова потока и настъпи 880-та година. Аз вече бях на двайсет и три и знаех, че съм обречен да умра в робски окови, защото Свери бе бдителен, умен и безмилостен.

И тогава дойде червеният кораб.

Всъщност той не беше наистина червен. Повечето кораби се строят от дъб и с остаряването почерняват. Този обаче бе направен от боров материал и когато слънцето го осветяваше косо при изгрев или залез, добиваше цвят на тъмна кръв.

Така бе и когато за пръв път го срещнахме. Същия ден бяхме пуснали „Търговец“ на вода за новия сезон. Вече се свечеряваше, когато той се появи на източния хоризонт — нисък, издължен и строен. Приближаваше към нас под ъгъл, с изпънато мръсносиво платно, през което прозираха подсилващите въжета. Свери видя зверската глава, увенчала носа, реши, че съдът е пиратски, и свърна към добре познатите му крайбрежни скали, където червеният кораб не посмя да ни последва. Придвижвахме се с гребане из плитчините покрай устията на потоци, подплашвайки цели ята патици, а той стоеше на прилично разстояние, без нито за миг да ни губи от поглед. После падна нощта и ние оставихме отлива да ни отнесе обратно в морето. Камшиците заиграха по гърбовете ни, за да ни накарат да гребем по-усърдно. Утрото настъпи хладно и мъгливо, но щом мъглата се вдигна, видяхме, че червеният кораб е изчезнал.

Отивахме в Хайтхабу да товарим стока, но с приближаването на пристанището преследвачът ни се появи отново. Намирахме се откъм наветрената му страна, което улесняваше бягството, но въпреки това той се опита да ни пресече пътя. Имаше поне двайсет чифта гребла и бе много по-бърз от нас, но не успя да ни настигне до мръкване и на другата сутрин отново бяхме сами в открито море.

Свери, който не спираше да кълне и ругае, хвърли руническите си пръчки и те го убедиха да зареже идеята за Хайтхабу. Затова свърнахме към земята на свеите, откъдето натоварихме вълна и боброви кожи. Разменихме ги срещу восъчни свещи и желязна руда и така продължихме да търгуваме, докато пролетта не се изтърколи и не настъпи лятото. През цялото време не видяхме нито веднъж червения кораб и вече започвахме да забравяме за него. Свери реши, че е безопасно да посети Хайтхабу, и слезе на брега да продава товар еленови кожи, само за да се научи, че червеният кораб не е забравил за него. Върна се бързешком, без дори да си прави труда да купува нова стока, и аз го чух да споделя с хората си, че корабът обикалял крайбрежието в търсене на „Търговец“. Бил датски и не търговски, а боен.

— Чий е? — поинтересува се Хака.

— Никой няма представа.

— Как така?

— Откъде, по дяволите, да знам — изръмжа сърдито Свери, но бе достатъчно притеснен, за да хвърли отново руническите пръчки, които го посъветваха час по-скоро да се омита от Хайтхабу. Беше си спечелил враг, без дори да знае кой е. Затова откара „Търговец“ близо до мястото му за зимуване, закотви го и се отправи да носи подаръци. Свери си имаше господар. Почти всички мъже имат господар, който им предоставя защита. Името на неговия бе Хиринг и той притежаваше обширни земи. Всяка есен Свери му плащаше сребро, а в замяна Хиринг покровителстваше него и семейството му. Не знам какво са говорили, защото Хиринг трудно можеше да го опази в открити води, но вероятно му е обещал да разучи чий е червеният кораб и какво иска от него. Междувременно Свери реши да не рискува и отплава далеч в Северно море да търгува със солена херинга. Така за първи път от поробването ми насам се озовах в Британия. Акостирахме в Източна Англия, в устието на една река, чието име така и не разбрах, и натоварихме пухкави овчи кожи за Франкия, които там заменихме срещу железни слитъци — ценен товар, защото франкското желязо се считаше за най-доброто в света. В добавка купихме и сто от качествените им остриета за мечове. Свери както обикновено ругаеше местните за твърдоглавието им, но всъщност той самият бе по-твърдоглав от всеки франк. Дори да бе платил скъпо за стоката, щеше да я продаде на още по-висока печалба у дома.

Когато се насочихме на север, лятото вече приключваше и гъските летяха на големи ята над главите ни. Едва бяха минали два дни от отплаването ни, когато край фризийския бряг зърнахме червения кораб. Бяха минали седмици от последната ни среща с него и Свери навярно се е надявал, че със заплахата е приключено, но ето че сега той отново бе тук и ни чакаше. Този път преимуществото на вятъра бе на негова страна, затова свърнахме към плитчините, а екипажът ни зашиба безмилостно с камшиците. Аз пъшках с всяко загребване, преструвайки се, че опъвам с всички сили, но всъщност се преструвах и гледах да държа лопатата на веслото косо във водата, за да позволя на кораба да ни настигне. Вече виждах ясно корпуса му, виждах дори бялата пяна там, където носът му пореше водата. Беше много по-дълъг и бърз от „Търговец“, но също и газеше по-дълбоко, поради което Свери бързаше да доближи фризийския бряг, от който всички моряци се боят.

Той не е осеян със скали подобно на много други северни брегове. Няма остри камъни, способни да пробият обшивката на дъното. Но има същински лабиринт от островчета, потоци и обрасли с тръстики блата. Безкрайни опасни плитчини, проходите през които са обозначени с пръти, забити в тинята. Но и тези знаци са ненадеждни, защото сред фризийците също има пирати. Те маркират фалшиви канали, водещи към клопки без изход, където при отлив съдовете засядат. Тогава местните, живеещи в кални колиби на своите кални острови, се впускат като водни плъхове, за да убиват и плячкосват.

Но Свери бе търгувал по тези места и като всеки добър корабовладелец помнеше откъде може да мине и откъде не. Червеният кораб ни застигаше, но той не изпадна в паника. Докато гребях, го наблюдавах как стрелка тъмните си очи наляво и надясно, решавайки кой канал да избере. После наблягаше рязко върху руля и ни насочваше в желаната посока. Нарочно търсеше най-плитките места и най-лъкатушещите проливи и боговете бяха с него, защото макар греблата ни понякога да докосваха някой тинест откос, „Търговец“ така и не заседна. Червеният кораб със своите по-големи размери напредваше много по-бавно и постепенно започна да изостава. Щом излязохме в по-чисти води, дистанцията отново се скъси и Свери нареди на Хака да застане на носа и да мери дълбочината с въже със завързана накрая оловна тежест. Така постепенно се изтегляхме на североизток, проправяйки си път сред плетеницата от канали, когато аз вдигнах глава и реших, че Свери най-сетне е сбъркал. Точно в посоката, в която се движехме, редица от дълги прътове бележеше проход, по който червеният кораб можеше да ни пресече пътя. Преследвачите също го забелязаха, загребаха усилено и с пълна скорост се устремиха натам. Вече изглеждаше, че ще успеят, когато устремът им изведнъж спря сред пукот от счупени весла.

Свери се изсмя гръмко. Явно знаеше, че тези пръти бележат фалшив канал, а враговете ни се бяха уловили на въдицата. Те вече бяха на няколко хвърлея разстояние — мъже в ризници, въоръжени с копия и мечове, но за жалост неподвижни, защото съдът им бе заседнал.

— Ей, кучи синове — викна им той, макар че се съмнявах дали гласът му стига до тях. — Кой ви е учил да управлявате кораб, миризливи фъшкии такива!

Поехме по нов канал, който не бе обозначен, така че трябваше да се движим предпазливо. Хака все така стоеше на носа, хвърляше въжето с тежестта и викаше през рамо каква е дълбочината. Зад нас екипажът на червения кораб се трудеше да го освободи. Мъжете бяха захвърлили ризниците и оръжията и се намираха във водата, като бутаха и теглеха дългия корпус. С падането на мрака видях как успяха и отново се плъзнаха по повърхността, но вече се намираха далеч зад нас.

Прекарахме нощта в обрасъл с тръстики залив. Свери нямаше желание да слиза на брега на близкия остров, където проблясваха огньове, издавайки присъствието на хора. Други светлини не се виждаха на километри наоколо, което бе обезпокоително, защото същите огньове щяха да привлекат и преследвачите ни. Затова още с пукването на зората Свери ни събуди с ритници и ни накара да гребем на север, през маркиран с колове проток. Изглеждаше, че той опасва острова и предлага изход от заплетения лабиринт навън, в открито море. Дъното бе близо — толкова близо, че веслата ни постоянно го закачаха и вдигаха облачета тиня. И все пак крачка по крачка ние напредвахме, когато Хака извика, че червеният кораб отново е зад нас.

Екипажът му действително бе привлечен от светлините на острова, но се намираше далеч на юг, от другата страна на плитчините. Не можеше да свърне на запад, където прибоят се разбиваше в дълъг, песъчлив плаж, затова му оставаше или да мине по нашия път, или да заобиколи острова от изток и да търси друг изход към океана. Той се спря на първия вариант и ние го наблюдавахме как се придвижва с лъкатушене към залива, където бяхме пренощували. Продължавахме да се оттегляме на север, но тогава изпод кила ни внезапно се разнесе меко стържене. „Търговец“ се разтърси и застина в зловещ покой.

— Гребете назад! Назад! — изрева Свери, но ние бяхме заседнали. Червеният кораб не се виждаше, изгубен в утринния здрач и в рядката мъгла, носеща се край острова. Водата бе неподвижна, застинала в повратната точка между най-ниския отлив и началото на прилива. Свери трескаво се взираше в устието на близкия поток, надявайки се нивото да започне да се покачва и да ни освободи, но дотогава оставеше още много време. — Всички зад борда! — изкомандва. — Бутайте!

И ние бутахме. По-точно казано, другите бутаха, докато Финан и аз само се преструвахме, че напрягаме мишци. Беше удивително как след толкова меко и безшумно спиране „Търговец“ бе залепнал толкова здраво. Свери, който още стоеше горе край руля, пръв видя островитяните, тичащи към нас през тръстиките. И което бе още по-обезпокоително, видя червения кораб да прекосява широкия залив. Заплахата идваше от две страни.

— Изхвърляйте товара! — извика тогава.

Решението бе болезнено за него, но все пак беше за предпочитане пред смъртта, и металните слитъци полетяха през борда. Финан и аз вече не можехме да симулираме, защото ако не работехме достатъчно бързо, камшиците заиграваха по раменете ни. Така замина печалбата от цяла година търговия. Дори остриетата за мечове не бяха пощадени. Червеният кораб през цялото време приближаваше и докато опразним трюма, вече се намираше на по-малко от половин километър. Точно тогава „Търговец“ леко помръдна. Приливът вече прииждаше, пенейки се покрай потъналите слитъци.

— Гребете! — дойде нова команда. Островитяните наблюдаваха отстрани, но не смееха да приближат от страх пред добре въоръжените ни преследвачи. Започнахме с мъка да се движим срещу настъпващото течение, а веслата ни загребваха колкото вода, толкова и кал, но Свери крещеше над главите ни да не спираме. Предпочиташе да рискува ново засядане, само и само да се измъкне, и боговете го подкрепиха, защото неусетно се добрахме до изхода и „Търговец“ се разклати върху приливните вълни. Отново бяхме в морето и носът ни пореше повърхността, вдигайки бяла пяна. Екипажът вдигна платното и вятърът ни понесе на север, докато червеният кораб се бореше със същите трудности като нас. Беше се натъкнал на купчината слитъци и понеже имаше по-дълбок кил, му отне дълго време да се измъкне. Дотогава ние вече бяхме далеч, скрити от дъжда, връхлетял от запад.

Свери целуна амулета на шията си. Бе изгубил цяло състояние, но беше богат човек и можеше да си го позволи. И все пак освен богат трябваше да остане и жив, а знаеше, че червеният кораб няма да се откаже от гонитбата. Пътувахме на север покрай брега, а преследвачите ни отново бяха зад нас, но на доста голямо разстояние. Поривите на вятъра и дъжда на моменти ни скриваха от техните погледи и когато бурята се усили, Свери свали платното и обърна курса на запад. Хората му ни зашибаха с камшиците, за да ускорим темпото. Двама от тях дори сами грабнаха веслата, за да можем да изчезнем в тъмнеещия хоризонт, преди врагът да е усетил, че сме сменили посоката. Работата беше убийствена. Съпротивлявахме се на напора на стихиите, а всяко движение предизвикваше в мускулите ми пареща болка, докато не взе да ми се струва, че ще падна от изтощение. Едва дълбоката нощ сложи край на мъките ни. Свери вече не можеше да вижда големите талази, прииждащи откъм запад, затова нареди да спрем гребането и да затъкнем отворите за веслата. Всички се натъркаляхме като мъртъвци, а корабът остана да се носи на произвола на вълните.

Утрото ни завари сами. Все още валеше, а вятърът се бе обърнал от юг, което означаваше почивка за нас, защото можехме да вдигнем платното и да го оставим да ни носи през сивеещите води. Погледнах назад, но от червения кораб нямаше и следа. Бяхме обкръжени само от навъсените облаци и безкрайното море. Дъждът браздеше повърхността му, а чайките се носеха над главите ни като бели петна, надавайки жални писъци. Силният вятър ни тласкаше с такава скорост, че оставяхме подир себе си дълга, разпенена бразда, а Свери се облягаше на руля и пееше от радост, празнувайки бягството си от тайнствения преследвач. А на мен ми се плачеше. Нямах представа чий е червеният кораб, нито кой го управлява, но знаех, че е враг на Свери, а всеки негов враг бе мой приятел. Но поробителят ми беше успял да се спаси. Шансът бе пропуснат.

Така се озовахме отново в Британия. Свери не бе планирал да ходи там, а нямаше и товар за продан, макар че имаше скрити на борда пари, с които можеше да купи стока. От друга страна, част от парите трябваше да се заделят за оцеляване. Непосредствената опасност бе отминала, но червеният кораб несъмнено щеше да го дебне край бреговете на Ютландия, затова се налагаше да търси друго място, където да прекара зимата в безопасност. Това означаваше да открие господар, който да го покровителства, докато изкара кораба на брега за почистване и ремонт, а този господар щеше да иска сребро. До ушите ни долетяха откъслечни разговори, от които научихме, че възнамерява да зареди стока още веднъж, да я продаде в Дания, а сетне да потърси пристан, откъдето по суша да стигне до дома си за още сребро, с което да финансира търговията за идната година.

Не разпознавах в коя част на британския бряг сме, но не приличаше на Източна Англия, защото имаше хълмове и скали.

— Тук няма нищо за купуване — оплака се Свери.

— Овчи кожи? — предложи Хака.

— Какви овчи кожи по това време на годината? — сопна се другият. — Ще ни предложат само боклуци, останали от пролетта, целите омазани в тор. По-добре да натоваря въглища.

Една вечер бяхме пуснали котва в устието на някаква река и група въоръжени конници дойдоха да ни огледат. Те обаче не използваха малките рибарски съдове, издърпани на брега, за да доближат до нас, давайки знак, че ако не създаваме проблеми, те също ще ни оставят на мира. На смрачаване още един кораб акостира в съседство с нашия и собственикът му, датчанин, дойде с гребна лодка да ни навести. Двамата със Свери се усамотиха под навеса на кърмата да обменят новини. Ние не чухме нищо от разговора им, само видяхме, че пият пиво и бъбрят помежду си. Гостът си тръгна, а Свери явно остана доволен от беседата, защото на другата сутрин му извика от борда своите благодарности. После ни нареди да вдигаме котва и да хващаме веслата. Цареше безветрие и ние гребяхме на север покрай брега. Взирах се в пушека, виещ се над селищата на сушата, и си мислех, че там е свободата.

Всеки ден мечтаех за тази свобода, но надеждите ми за нея отслабваха. Все по-често мислех, че ще умра зад веслото, както толкова други преди мен. От единайсетте роби, които бях заварил при идването си на кораба, само четирима бяха още живи, сред които и Финан. Сега бяхме общо четиринайсет, защото Свери бе заменил мъртвите, а откакто заплахата на червения кораб тровеше съществуването му, бе подсилил бройката с още двама. Някои използваха свободни мъже за гребци, считайки, че те работят по-усърдно, но пък на тях трябваше да се плаща, а нашият собственик бе скъперник.

По-късно същия ден свърнахме към широк залив и аз, взирайки се в носа на южния му край, зърнах висок фар. Той бе подготвен за запалване в случай, че откъм морето дойдат нашественици, и аз го бях виждал преди. Приличаше на стотици други подобни фарове, но все пак го познах, защото се издигаше над руините на римско укрепление — същото, откъдето бе започнало моето робство. Бяхме се върнали в устието на река Тине.

— Роби! — обяви Свери. — Ето какво ще купуваме. Същите като вас, говеда, но не съвсем, защото ще са жени и деца, при това скоти. Някой от вас знае ли проклетия им език?

Никой не се обади, а нямаше и нужда, защото камшиците говореха по-красноречиво от езиците. На Свери не му допадаше да превозва товар, изискващ постоянно хранене и надзор, но другият търговец му бе казал, че след поредните гранични стълкновения между Нортумбрия и Шотландия тук могат да се купят изгодно жени и деца, които, ако са красиви, носят висока печалба на пазарите за роби в Ютландия. А Свери се нуждаеше от висока печалба, затова и отивахме в Гирум. Изчакахме, докато приливът се вдигне до максималното си ниво, белязано от ивицата клечки и водорасли, и изтеглихме „Търговец“ на плажа. Това се правеше рядко, но в случая Свери искаше да изстържем корпуса му, преди да поеме обратно към Дания, а и в това положение по-лесно щяхме да качим човешкия си товар. Щом слязохме на брега, видях, че сградите за роби са ремонтирани, а манастирът отново се е сдобил с тръстиковия си покрив. Всичко си беше както преди.

Свързани помежду си с верига, та да не може никой да избяга, се заловихме да стържем обшивката с камъни и пясък, а Свери през това време прекоси соленото мочурище и се упъти нагоре към манастира. Финан работеше навъсено, пеейки на родния си ирландски език. По едно време ми хвърли крива усмивка и каза:

— Защо не извадим уплътнението между дъските, Осберт?

— Та да потънем?

— Да, но и Свери ще потъне заедно с нас.

— По-добре да не се дави, за да можем да го убием.

— Така и ще сторим — изръмжа Финан.

— Още не си зарязал надеждата, а?

— Дори сънувах за това — рече той. — Три пъти, откакто се появи червеният кораб.

— Но червения кораб вече го няма.

— Ще го убием, ще видиш. И аз ще танцувам върху червата му.

Бяхме дошли по пладне, а оттогава водата постоянно се отдръпваше, оставяйки „Търговец“ далеч от плискащите се вълни. Свери винаги ставаше неспокоен, когато корабът му бе на сушата, и аз знаех, че ще бърза да натовари хората още същия ден, за да може да го върне на вода с вечерния прилив. Котвата вече бе подготвена, та щом се стъмни, да го избутаме към средата на реката, а в ранни зори да отплаваме.

Закупените роби бяха трийсет и трима. Всичките жени и деца, най-малките пет– или шестгодишни, а най-големите — към осемнайсетте. Когато пристигнаха, тъкмо бяхме привършили с чистенето на корпуса и клечахме на пясъка. Повечето плачеха, така че бе трудно да се каже кой е красив и кой не, но ние въпреки това изпивахме жените с жадни очи. Плачеха, защото бяха поробени и откъснати от семейните си огнища, защото се бояха от морето и защото се бояха от нас. Съпровождаха ги дузина въоръжени мъже, сред които не разпознах никого. Свери се разходи покрай редицата, като проверяваше зъбите на децата и разкопчаваше пазвите на жените, та да огледа гърдите им.

— Червенокосата ще ти докара добри пари — подвикна му един от придружителите.

— Надявам се всичките да ми докарат.

— Снощи я изпробвах, та нищо чудно да съм я забременил. Получаваш крава с теленце, какво по-добро, а?

Понеже робите бяха вече оковани, Свери трябваше да плати и за веригите, както и да осигури прехраната им до Ютландия. Упътихме се през мочурището и реката нагоре по хълма, където при падналия каменен кръст чакаха шестима конници и каруца с провизии. На нас се падаше да пренесем буретата с пиво, качетата със солена херинга и пушена змиорка, както и един чувал ябълки. Свери бръкна в чувала, извади ябълка и я загриза, но после изплю хапката.

— Червива е — смръщи лице и я хвърли към нас. Неколцина протегнаха ръце, но аз ги изпреварих, сграбчих плода във въздуха и го разделих на две, като дадох половината на Финан. — Виж само как ще се избият за една скапана ябълка — ухили се Свери, после извади кесия пари и ги изсипа на дъното на каруцата. В това време се приближи седми конник. — На колене, негодници! — викна нашият собственик и ние се подчинихме, отдавайки почест на новодошлия.

— Трябва да проверим монетите — рече той и гласът му ми се стори познат. Вдигнах глава и видях Свен Едноокия.

Той също ме погледна.

Веднага сведох очи и захапах ябълката.

— Франкски дениета4 — рече гордо Свери и му протегна шепа от среброто.

Но Свен не го пое, защото се взираше в мен.

— Кой е това? — попита.

— Този ли? Казва се Осберт. — Свери подбра други монети и му ги показа. — А ето и от пенитата на Алфред.

— Осберт? — смръщи вежди Свен. Аз бях изгубил прилика с Утред от Бебанбург. Имах нови белези по лицето, счупен нос, грива от сплъстена коса и разчорлена брада, кожата ми бе като издъбена от вятъра и слънцето, но все пак бях привлякъл вниманието му. — Ела тук, Осберт!

Аз не можех да отида далеч, защото веригата на шията ме свързваше с останалите гребци, но провлачих нозе една-две крачки и коленичих пак, както се полага на роб пред господар.

— Погледни ме!

Подчиних се и видях, че е издокаран в лъскава ризница, носи скъпо наметало и е яхнал охранен кон. После взех да треса чене, да точа лиги и да се хиля насреща му, сякаш ми е много драго, че си общуваме. Той вероятно реши, че съм просто поредният докаран до полуидиотско състояние роб, защото махна презрително с ръка и пое среброто от Свери. Двамата се пазариха дълго, но накрая достатъчно от монетите бяха приети за добри и на нас, гребците, бе наредено да отнесем провизиите в кораба.

Докато вървяхме надолу по хълма, Свери ме цапна през раменете.

— Какви бяха тези номера?

— Номера, господарю?

— Защо се тресеше и се лигавеше като луд?

— Май се разболявам.

— Познаваше ли онзи човек?

— Не, господарю.

След като не научи нищо, той ме остави на мира. Но докато товарехме трюма на „Търговец“, аз не проявявах никакви признаци на болест, което допълнително подхрани подозренията му. Той доближи и ме удари с думите:

— Ние те взехме оттук, нали?

— Не помня вече — отвърнах. Което ми спечели нов удар, по-силен от предишния. Останалите роби наблюдаваха безучастно. Те разбираха, когато някой е обречен. Само Финан изпитваше съчувствие към мен, но не можеше да стори нищо.

— Оттук те взехме — повтори Свери. — Как не се сетих веднага. Какво общо имаш със Свен Едноокия?

— Нищо. Изобщо не го познавам.

— Лъжеш, негоднико! — С нюха си на търговец той надушваше потенциалната печалба, затова нареди да ме отделят от останалите. Остави оковите на краката ми, както и парчето верига на шията, с което възнамеряваше да ме отведе като на каишка обратно към манастира. Но не стигнахме по-далеч от края на чакълестия плаж, защото на Свен също му бе просветнало. Моето лице бе преследвало кошмарните му сънища и в лигавещия се идиот на име Осберт той бе разпознал същите черти, затова сега се носеше насреща ни, съпровождан от шестимата конници.

— На колене! — нареди ми Свери.

Аз коленичих.

Свен спря запъхтяния си кон до мен и заръча да го погледна. Подчиних се, като пак взех да се хиля като малоумен.

— Кой е той? — обърна се Свен към господаря ми.

— Името му е Осберт, милорд.

— Откъде знаеш?

— Той самият ми каза, след като го взех от същия този плаж.

Едва сега Свен се усмихна. Слезе от седлото, застана пред мен и ме улови за брадичката.

— Взел си го оттук, значи?

— Да, крал Гутред ми го даде.

Вече нямаше място за съмнение и едноокото лице на Свен се сгърчи от странна смесица на злоба и тържество. После ме удари по главата, толкова силно, че залитнах настрана, а пред очите ми причерня.

— Утред! — възкликна ликуващо. — Ти си Утред!

— Милорд! — Свери застана закрилнически над мен не защото ме харесваше, а защото представлявах неочаквана печалба.

— Той е мой — заяви Свен, а дългият му меч излезе със съскане от подплатената с овча вълна ножница.

— Стига да се споразумеем за цената — отвърна другият учтиво, но твърдо.

— Мой е, защото, ако пожелая, ще убия както теб, така и хората ти. Цената за този мъж е вашият живот.

Свери знаеше кога е победен, затова само се поклони, пусна веригата ми и отстъпи назад. Аз на свой ред я грабнах и я развъртях, така че свободният й край профуча пред лицето на Свен. После побягнах. Оковите на краката ме спъваха и нямах друг избор, освен да се насоча към реката. Прецапах плитките вълни и се обърнах, готов да използвам веригата като оръжие. Конниците бяха по петите ми и знаех, че съм изгубен. Закрачих към по-дълбокото, защото бе по-добре да се удавя, отколкото да понеса изтезанията на Свен.

И тогава конниците спряха. Свен ги задмина, но после също спря. Аз стоях до гърдите във вода, държейки неловко веригата и се готвех да се хвърля заднешком в бързеите, когато той неочаквано се обърна и хукна назад към брега. Върху чертите му бе изписан страх и аз се обърнах да видя какво го е подплашило.

Откъм морето, тласкан от двата си реда гребла и от надигащия се прилив, се носеше червеният кораб.

Глава шеста

Червеният кораб приближаваше бързо, с нос, увенчан от драконова глава, и бордове, настръхнали от въоръжени мъже. Когато връхлетя, го съпровождаше порой от звуци — плясъкът на греблата, виковете на бойците, съскането на бялата пяна, порена от острия кил. Трябваше да отскоча встрани, за да го избегна, защото той изобщо не намали ход, а с последен напън изскочи на брега така, че драконовата глава се извиси към небето. После тъмният корпус мина покрай мен, съпроводен от оглушително стържене на чакъл, а едно от греблата ме удари в гърба и ме събори сред вълните. Изправих се с олюляване и видях, че корабът най-сетне е спрял, а дузина мъже с ризници, мечове и копия вече са наскачали от него. Те надаваха предизвикателни викове, докато другарите им на борда пускаха веслата и също грабваха оръжия. Това определено не бяха търговци, а викинги, готови да убиват.

Свен побягна. Изкатери се в седлото и без да поглежда назад, пришпори коня през мочурището. Шестимата му придружители, далеч по-смели от него, препуснаха срещу нашествениците, но пронизително цвилещите им животни бързо бяха спрени с удари на брадви, а ездачите — съборени и посечени в плитчините. Кръвта им обагри вълничките около мен, а аз стоях с отворена уста и не вярвах на очите си. Свери бе коленичил с разперени над главата ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

Командирът на червения кораб, величествен в своя шлем, украсен с орлови криле, поведе хората си по пътеката към манастира, оставяйки половин дузина от тях да охраняват плажа. Един от тях бе огромен на ръст, широкоплещест и с ръце като дънери, държащи тежка бойна секира, обагрена с кръв. Той свали шлема си и се ухили насреща ми. После каза нещо, но аз бях твърде слисан, за да го разбера.

Защото това бе Стеапа.

Стеапа Снотор, което ще рече Стеапа Умния — малка шега, защото той нямаше най-схватливия мозък под слънцето. Затова пък бе велик воин — навремето мой заклет враг, а впоследствие мой верен приятел. Сега стоеше край ръба на водата и се хилеше, а аз не разбирах какво ще търси един уесекски боец на викингски кораб. После започнах да плача. Плачех, защото широкото, свирепо, прорязано от белези лице на Стеапа бе най-прекрасната гледка, която бях виждал, откак за последно бях напуснал този плаж.

Изгазих до брега и го прегърнах, а той ме тупаше по гърба с мечешките си лапи и не спираше да се усмихва, защото беше щастлив.

— Те ли те подредиха така? — посочи оковите на нозете ми.

— Нося ги повече от две години — отвърнах.

— Разкрачи се, господарю.

— Господарю? — обади се отстрани Свери, като пристъпи неуверено към нас. — Защо те нарича така?

Аз само го изгледах и той отново падна на колене.

— Кой си ти? — попита уплашено.

— Искаш ли да го убия? — изръмжа Стеапа.

— Не още.

— Аз се грижих за теб — занарежда Свери. — Храних те.

— Млъкни — посочих го с пръст. И той млъкна.

— Хайде, разкрачи се, да се опъне веригата — повтори Стеапа.

— Добре, но внимавай.

— Ще внимавам. Как ли пък не! — подигра ме той и замахна с брадвата. Наточеното острие изсвистя покрай чатала ми и се стовари върху оковите с такава сила, че глезените ми се огънаха навътре и залитнах. — Стой мирно — нареди ми Стеапа и замахна повторно. Този път веригата се прекъсна и отново можех да ходя нормално, макар и да влачех звената й подире си.

Отидох при убитите и подбрах два меча.

— Освободи този човек — заръчах на Стеапа, сочейки към Финан. Гигантът развъртя пак брадвата и скоро Финан дотърча при мен със светнало, просълзено от радост лице. Подадох му единия меч, а той за секунда се вторачи в него така, сякаш не вярваше на очите си. После го улови за дръжката, вирна глава към тъмнеещото небе и нададе възглас, подобен на вълчи вой. Накрая разпери обятия и ме прегърна, ридаейки.

— Вече си свободен — казах му.

— Вече съм воин, както преди — отвърна той. — Финан Пъргавия!

— А аз съм Утред — използвах името за първи път, откакто ме бяха отвели от този плаж. — Аз съм лорд Утред, господар на Бебанбург. — Обърнах се към Свери, усещайки как пурпурната ярост се надига в гърдите ми и ме заслепява. Повдигнах брадичката му с върха на меча. — Аз съм мъжът, убил Уба Лотброксон край морето и изпратил Свейн Белия кон във Валхала. Затова ще ме наричаш милорд, ясно?

— Да, милорд — кимна той.

— А това е Финан от Ирландия — добавих. — Него също ще наричаш милорд.

— Добре — каза Свери, но не му стигна самообладание да погледне Финан в очите.

Исках да го убия, но нещо ми подсказваше, че още може да има полза от него на тази земя. Затова се задоволих да взема ножа на Стеапа и да разпоря туниката му. Той целият се разтрепери, очаквайки да го заколя, но аз само оголих рамото му, изрязах инициала си върху него и натърках раната с пясък.

— Кажи ми сега, робе, как да сваля тези железа? — почуках с ножа оковите върху глезените си.

— Занитени са, милорд. Трябват ковашки инструменти.

— Тогава моли се да намерим такива, ако ти е мил животът.

В порутения манастир трябваше да има инструменти, защото там Кяртан оковаваше робите си. Стеапа изпрати двама души да ги търсят, а Финан, след като не му позволих да си изкара яда върху Свери, си достави удоволствието поне да убие Хака. Шотландските жени и деца наблюдаваха с благоговение как кръвта му се проля край заседналия в чакъла „Търговец“. Финан потанцува около трупа и изпя една от дивите си песни, а сетне изкла и останалия екипаж на Свери.

— Как се озова тук? — попитах Стеапа.

— Бях изпратен, господарю — отвърна гордо той.

— Нима? От кого?

— От краля, разбира се.

— Гутред те е изпратил?

— Кой е пък този Гутред? — озадачи се Стеапа от непознатото име. — Не, крал Алфред, разбира се.

— Алфред? — зяпнах насреща му аз.

— Да, той самият.

— Но всички тези датчани… — обгърнах с жест бойците, останали с нас на плажа.

— Сред нас има и датчани, да. Но повечето са уесексци.

— И Алфред ги е изпратил? — повторих с ясното съзнание, че звуча като слабоумен идиот, но просто не можех да повярвам на чутото. — Алфред се разпорежда с датчани?

— Цяла дузина при това — потвърди Стеапа. — Но са тук само защото се подчиняват на него. — Той посочи към предводителя с крилатия шлем, който вече се връщаше към брега. — Той е заложник на краля, а аз съм тук, за да го пазя и да следя, че ще удържи на думата си.

Това обясняваше всичко. Едва сега си спомних чия емблема бе орловото крило. Пристъпих към командира на червения кораб, спъвайки се в останките от веригите, а той вървешком свали шлема от главата си. С мъка различих чертите му, защото погледът ми бе замъглен от сълзи, но това не ми пречеше да извикам името му.

— Рагнар! — изтръгна се от гърдите ми. — Рагнар!

Той ме прегърна през смях, развъртя ме, а сетне ме отблъсна встрани.

— Ама че вониш! Ти си най-грозното, космато и смрадливо копеле, което съм виждал в живота си. Би трябвало да те хвърля на раците, но се съмнявам някой уважаващ себе си рак да вкуси толкова противна храна.

Аз се смеех и плачех едновременно.

— Значи Алфред те е изпратил?

— Да, но нямаше да дойда, ако знаех в какъв окаян скот си се превърнал. — Той се ухили широко, напомняйки ми за своя баща, който излъчваше същата сила и духовитост. После ме прегърна отново. — Радвам се да те видя, Утред Рагнарсон!

От хората, придружавали Свен, не бе останал никой, а той самият бе избягал в Дънхолм. Ние освободихме робите, изгорихме бараките им, а същата вечер, на светлината от пламтящите огньове, моите окови бяха свалени. Дотолкова бях свикнал с тежестта им, че следващите няколко дни стъпвах като в паници, вдигайки високо крака.

Аз се изкъпах, а червенокосата робиня ме подстрига, напътствана от Финан, който ме уведоми, че името й е Етне. Те говореха сродни езици, макар че, съдейки от начина, по който се гледаха, можеха да се разбират и без думи. Етне бе открила двамата си изнасилвачи сред мъртвите войници на Свен и бе заела ножа на Финан, за да осакати телата им под гордия му поглед. Сега с помощта на ножици подряза косата и оформи брадата ми. После се преоблякох в кожена туника, чист панталон и прилични обувки. Вечеряхме в порутената църква на манастира, а аз седях до приятеля си Рагнар и слушах историята на своето спасение.

— Преследвахме ви цяло лято — каза той.

— Да, виждахме ви.

— Трудно можехте да ни пропуснете с тоя идиотски корпус. Мразя кораби, направени от чам. Името му е „Драконов огън“, но аз го наричам „Червеев дъх“. Цял месец ми отне, докато го стегна за плаване. Собственикът му загинал при Етандун и преди Алфред да ми го даде, бил зарязан да гние в Темес.

— Но защо Алфред ви е пратил по дирите ми?

— Защото според него си му спечелил трона в Етандун — ухили се Рагнар. — Макар че, доколкото те познавам, силно преувеличава. Просто си се помотал из бойното поле и си вдигнал малко шум, колкото да го заблудиш.

— Направих достатъчно — казах тихо, спомняйки си за дългия зелен хълм. — Но не смятах, че Алфред е забелязал.

— Е, забелязал е. Но не мисли, че го е направил само заради теб. Спечели и цял женски метох в добавка.

— Какво е спечелил?

— Женски метох. Един Бог знае за какво му е притрябвал. Лично аз охотно бих те заменил срещу бардак, но той получи метох и беше доволен от сделката.

Така историята започна да се подрежда. Не я чух цялата онази вечер, но тук ще я разкажа така, както я сглобих за себе си по-късно. Всичко започваше с Хилд.

Гутред сдържал обещанието си и се отнесъл почтено с нея. Дал й меча, шлема, ризницата и гривните ми и я помолил да бъде компаньонка на новата му съпруга, кралица Осбурх — саксонската племенница на детронирания крал на Йоферуик. Но Хилд виняла себе си за моята беда. Смятала, че съм предаден, защото не е изпълнила призванието си да бъде монахиня. Затова измолила от Гутред да я пусне обратно в Уесекс, та да се присъедини към своя орден. Той отначало се противял и искал да я задържи в Нортумбрия, но тя го убедила с решителния довод, че Бог и свети Кътбърт изискват това от него. В крайна сметка заминала заедно с група пратеници до двора на Алфред. Щом се озовала в Уесекс, веднага издирила Стеапа, с когото открай време имали приказка.

— Тя ме отведе във Фифхаден — рече ми самият Стеапа в заревото на огъня, накладен с пръти от робските бараки.

— Защо пък там?

— За да вземем имането ти. Хилд ми показа къде е и аз го изкопах. После го отнесохме на Алфред. Всичкото. Да беше видял само как му светнаха очите, щом го изсипахме на пода.

Съкровището било оръжието на Хилд. Тя разказала на Алфред за възхода на Гутред и за измяната му към мен и му обещала, че ако изпрати хора да ме намерят, ще използва цялото това злато и сребро, за да построи дом за Христови невести и тя самата ще стане такава. Ще надене оковите на вярата, за да освободи мен от моите железни окови.

— Значи пак е станала монахиня? — попитах.

— Такава бе нейната воля — отвърна Стеапа. — Тя каза, че Бог желае същото, а Алфред склони и й даде положителен отговор.

— А ти още ли си заложник? — обърнах се към Рагнар.

— Да, но надявам се не задълго. Алфред ми разреши да те търся, ако дам дума, че ще се върна. Може би скоро всички ще сме свободни. Гутрум вече се казва крал Етелстан и не създава неприятности.

— В Източна Англия ли е?

— Да, там е и строи църкви и манастири.

— И наистина е станал християнин?

— Бедното копеле е по-благочестиво дори от Алфред — рече мрачно Рагнар. — Но Гутрум винаги си е падал наивник. Както и да е, Алфред ми гласува доверие да те търся. Позволи ми да взема хората, които ме придружаваха в изгнанието, а останалият екипаж е подбран от Стеапа. Саксонци са, но умеят що-годе да гребат.

— Стеапа ми каза, че са му възложили да те пази.

— Какво? — ревна Рагнар и погледна гиганта, разположил се от другата страна на огнището, устроено в порутената манастирска църква. — Ти ли ще ме пазиш, кози сине? Защо разправяш на хората врели-некипели?

— Но това е истина, милорд.

— Ех, чавка ти е изпила ума, но поне се биеш добре — махна с ръка Рагнар и пак се обърна към мен: — Алфред ни заръча да те отведем при него.

— Сестра ти Тира е в Дънхолм — рекох, взирайки се в тлеещата жар. — А Кяртан още е жив.

— И аз веднага ще го навестя, щом Алфред ме пусне. Но сега съм положил клетва пред него да не създавам размирици в Нортумбрия, а само да те открия. Освен това Брида още е в Уесекс.

— Защо? — попитах. Брида бе неговата жена.

— Като залог, че ще се върна, предполагам. Но щом изпълня заръката, Алфред ще освободи и нея. Тогава ще събера пари, ще въоръжа войска и ще изтрия Дънхолм от лицето на земята.

— Сега нямаш ли пари?

— Не достатъчно.

Тогава му разказах за зимуванията си при Свери в Ютландия и за вероятността там да има скрито имане. Оставих го да размишлява върху това, докато аз размишлявах за Алфред.

Алфред не ме харесваше. Никога не ме бе харесвал. На моменти дори ме мразеше, но аз му бях свършил услуга. Огромна услуга, за която той не ми се бе отблагодарил подобаващо. Какво ми беше дал? Едно мизерно парче земя, докато аз му бях дал цяло кралство. И все пак сега му дължах свободата си, макар и да не разбирах напълно защо. Естествено, Хилд му бе предложила метох, както и своето лично покаяние — все неща, които той ценеше и които придаваха на действията му някакъв извратен смисъл. Така или иначе той ме бе спасил. Беше се пресегнал, за да ме изтръгне от робството, поради което реших, че все пак е щедър. Но знаех, че постъпката му ще си има цена и тя ще е по-висока от душата на Хилд и от един нов дом за Божиите невести. Алфред щеше да иска мен.

— Надявах се никога повече да не видя Уесекс — казах на Рагнар.

— Е, ще се наложи, защото съм се заклел да те отведа. Освен това е опасно да останем тук.

— Вярно — съгласих се.

— Кяртан ще дойде поне със сто души на зазоряване.

— Ако не и с двеста.

— Значи трябва да вървим. — Лицето му доби замечтано изражение. — В Ютландия имало съкровище, казваш?

— Голямо съкровище — вметна Финан.

— Смятаме, че е заровено в обикновена къща с тръстиков покрив — добавих аз. — Поверено на грижите на една жена и три деца.

Рагнар се взря през рамката на вратата към догарящите останки на бараките край старата римска крепост.

— Не мога да отида в Ютландия — каза тихо. — Дадох дума, че ще се върна веднага щом те открия.

— Но може да иде друг — предложих. — Сега разполагаш с два кораба, а и Свери сам ще каже къде е скрил парите, ако бъде сплашен достатъчно.

Така на следващата сутрин Рагнар нареди на своите дванайсет датчани да пуснат „Търговец“ на вода. Командването му бе поверено на Роло, най-опитния кърмчия сред тях. Финан пожела да тръгне с Роло, а Етне, червенокосата шотландка, пожела да тръгне с Финан, който сега носеше ризница и шлем и имаше дълъг меч, препасан на пояса. Приковахме Свери за една от пейките на гребците и докато „Търговец“ се отдалечаваше, видях как Финан го налага немилостиво със същия камшик, който бе шарил гърбовете ни толкова месеци наред.

След като се разделихме, качихме останалите жени и деца на борда на червения кораб, откарахме ги до северния бряг на реката и там ги пуснахме. Те бяха уплашени и не знаеха какво да правят, затова им дадохме шепа монети от сандъка на Свери и им заръчахме да вървят все напред, така че морето да остава от дясната им страна. Ако имаха късмет, щяха да се доберат до родните си места. По-вероятно бе да се натъкнат на войници от Бебанбург и отново да бъдат продадени в робство, но не можехме да сторим нищо повече за тях.

Едва бяхме започнали да се отдалечаваме навътре в морето, когато над хълма на Гирум, още пушещ от нашите огньове, се появиха силуети на конници. Те скоро опасаха цялото му било, а една колона се спусна в галоп през мочурището и зачатка с копита по чакълестия плаж. Но беше твърде късно. Ние вече се носехме по вълните на прилива и хората на Кяртан можеха единствено да ни изгледат от брега. После „Драконов огън“ заобиколи носа, вятърът опъна платното и пръските пяна, вдигани от носа, заблестяха като искри под слънцето. Аз усещах солта им върху лицето си, а по бузите ми се стичаха сълзи на чиста радост.

Отне ни три седмици да стигнем Лундене, където платихме такса за преминаване на датчаните — те я събираха от всеки кораб, отиващ нагоре по реката. След още два дни гребане се озовахме в Редингум. Тук изтеглихме „Драконов огън“ на брега и купихме коне с парите на Свери. В Уесекс цареше есен — време на мъгли и разорани, пустеещи ниви. Соколите скитници се бяха завърнали от местата, където ги отвеждаха летните им странствания, а дъбовите листа имаха посърнала, бронзова окраска.

Поехме към Уинтансестър, защото научихме, че Алфред е отседнал там заедно с двора си, но щом стигнахме, се оказа, че той е отпътувал за едно от своите имения и няма да се върне същия ден. Така, докато слънцето се спускаше над скелето на новостроящата се голяма църква, аз оставих Рагнар в странноприемница „Двата жерава“ и се упътих към северните покрайнини на града. С доста разпитване стигнах до дълга и тясна разкаляна улица, където трябваше да разритам две прасета, за да премина. От едната й страна се издигаше високата градска стена, а от другата — дървен стобор, в който имаше порта, обозначена с кръст. В мръсотията и животинската тор отпред клечаха двайсетина парцаливи просяци. Някои бяха изгубили ръка или крак, други излагаха на показ гнойни язви, а една сляпа жена държеше дете с белег на лицето. Всички се свиха плахо при появата ми.

Аз почуках и зачаках. Вече се канех да почукам повторно, когато в портата се открехна малко прозорче. Обясних по каква работа идвам и прозорчето се захлопна пак. Последва ново продължително чакане. Белязаното дете взе да плаче и сляпата протегна паничка за милостиня. По ръба на оградата пробяга котка, подплашвайки ято скорци. По улицата минаха две жени, натоварени с огромни наръчи дърва. Подир тях вървеше мъж, водещ крава за юлара. Той сведе глава пред мен, защото аз отново приличах на благородник. Имах кожени дрехи, а на колана ми висеше меч, макар и този меч да не бе Змийския дъх. За закопчалка на черното ми наметало служеше тежка брошка от сребро и кехлибар. Бях я свалил от един от мъртвите помощници на Свери и тя представляваше единственото ми украшение, защото нямах гривни по ръцете.

Най-сетне се чу тракане на резета и портата се отвори навътре върху кожените си панти. Дребна женица ме покани с жест да вляза и я затвори след мен. Минахме през затревен двор, където трябваше да си изстържа ботушите от полепналата мръсотия, преди да ме пуснат в църквата. Там водачката ми поспря, коленичи пред олтара и измърмори някаква молитва. После продължихме през друга врата към гола стая със стени, изплетени от пръти и измазани с кал. Единствената мебел бяха две дървени столчета. Тя ми заръча да седна на едното от тях и отвори кепенците, за да пусне вътре късното следобедно слънце. После излезе и ме остави сам.

Отново зачаках. В тръстиковия покрив шумоляха мишки. От двора изграчи гарван, а в съседното помещение дояха крава и се чуваше как струйките мляко църкат във ведрото. Друга крава с пълно виме чакаше своя ред пред прозореца. Гарванът изграчи отново, по коридора се разнесоха стъпки и в стаята влязоха три монахини. Две от тях застанаха край стената, а третата се взря в мен и започна мълчаливо да плаче.

— Хилд — казах и станах да я прегърна, но тя протегна ръка в знак да не я докосвам. Продължи да плаче, но също се и усмихваше. Сетне закри лицето си с длани и дълго остана така.

— Бог ми е простил — промълви най-сетне измежду пръстите си.

— Радвам се — отговорих.

Тя подсмръкна, покани ме да седна отново и се настани срещу мен. Известно време се гледахме мълчаливо и аз си мислех колко много ми е липсвала — не като жена, а като приятел. Исках да я притисна до себе си и тя вероятно го усети, защото изправи рамене и рече с официален тон:

— Сега съм игуменка Хилдегит.

— Бях забравил, че пълното ти име е Хилдегит.

— И съм щастлива да те видя жив и здрав. — Носеше сива власеница, също като придружителките си, които бяха по-възрастни от нея. Всички бяха препасани през кръста с конопени въжета и имаха качулки, скриващи косите им. На шията на Хилд висеше прост дървен кръст, който тя неволно докосна. — Молих се за теб — продължи.

— Явно молитвите ти са били чути — рекох неловко.

— И откраднах всичките ти пари — добави тя с намек за някогашната си дяволитост.

— Ползвай ги със здраве, не ми се свидят.

Изслушах разказа й за метоха, построен с парите от Фифхаден. Сега той приютяваше шестнайсет монахини и осем мирянки.

— Животът ни е посветен на Христа и на святата памет на Хеда — каза Хилд. — Чувал си за Хеда, нали?

— Изобщо не знам коя е.

Двете по-стари монахини, които досега ме гледаха със строго неодобрение, внезапно избухнаха в кикот.

— Хеда е бил мъж — поясни Хилд с търпелива усмивка. — Роден е в Нортумбрия и е първият епископ на Уинтансестър. Избрах го за наш покровител заради добротата и светостта му. Другата причина е, че ти също си от Нортумбрия, а с твоето неволно дарение построихме този дом в града, където блаженият Хеда е проповядвал приживе. Положихме обет да му се молим всеки ден да те закриля, а сега, след като ти се върна, ще му отправяме благодарствени молитви заради твоето спасение.

Не казах нищо, защото не знаех какво да кажа. Помня, че гласът на Хилд ми се стори напрегнат и реших, че е, защото се залъгва, че е щастлива. Но съм грешал. С времето научих, че наистина е била щастлива, а само моето присъствие й е навявало неприятни спомени. Тя се чувстваше полезна. Служеше на своя Бог, а след като умря, бе запомнена като светица. Не много отдавна един епископ ми разправяше за светлите добродетели на света Хилдегит, която била пример за християнско въздържание и благочестие, а аз се изкушавах да му разкажа как на младини съм я опъвал сред маргаритките, но се въздържах. Колкото до добродетелите й, той беше прав. Целта на метоха бе не само да дава подслон на монахини, но и да помага на нуждаещи се.

— Ние сме заети и денем, и нощем — каза Хилд. — Приемаме бедни и болни хора и ги лекуваме. Не се съмнявам, че и в момента има чакащи отвън пред портата.

— Да, има — кимнах.

— Те са нашата задача, а ние сме техни слуги. — По лицето й пробягна мимолетна усмивка. — А сега ни разкажи онова, което се молехме да чуем. Къде беше през тези години?

И аз разказах почти всичко. Премълчах подробностите за робството, споменавайки само, че съм бил окован и не съм можел да избягам. Описах пътешествията, непознатите места, хората, които бях видял. Земята от огън и лед, огромните китове, кръстосващи безкрайното море, дългата река, лъкатушеща през обраслите с брези мочурища, и вечния сняг. Завърших с това колко съм щастлив отново да бъда свободен и й благодарих, задето ме е направила такъв.

Щом млъкнах, в стаята се възцари тишина, нарушавана само от продължаващото църкане на млякото зад стената. Едно врабче кацна на перваза, почисти с клюн перушината си и отлетя. Хилд ме гледаше така, сякаш преценяваше истинността на историята ми.

— Много лошо ли беше? — попита накрая.

— Да — свих рамене след кратко колебание.

— Но сега отново си лорд Утред, а у мен има твои вещи — рече по-ведро тя и направи знак на една от монахините, която излезе от стаята. — Запазила съм ти всичко.

— Всичко? — повдигнах вежди.

— Е, без коня. Него не успях да доведа. Как му беше името, Уитнер?

— Точно така.

— Боя се, че го откраднаха.

— Кой?

— Ърл Ивар.

Не успях да отговоря, защото монахинята се появи отново, пъшкайки под товара от оръжие и доспехи. Тук бяха тежката ми ризница от кожа и железни брънки, шлемът, гривните за ръце, а също Жилещата оса и Змийския дъх. Тя стовари всичко това в нозете ми, а аз се наведох и с просълзени очи докоснах верния си меч.

— Ризницата беше повредена — каза Хилд, — затова я дадохме на един от кралските оръжейници да я поправи.

— Благодаря ти.

— Надявам се, че сега няма да тръгнеш да отмъщаваш на Гутред.

— Той ме направи роб — отвърнах остро. Още не откъсвах ръка от Змийския дъх. През последните две години бях имал толкова мигове на отчаяние, в които мислех, че никога вече няма да държа меч, а ето че сега той беше тук. Пръстите ми бавно се сключиха около дръжката му.

— Гутред стори онова, което считаше най-добро за кралството си. При това е християнин.

— Той ме направи роб — повторих.

— И ти трябва да му простиш — каза строго тя, — както аз простих на хората, осквернили плътта ми, и както Бог прости на мен. Аз бях грешница. Голяма грешница, но с неговата милост се спасих. Затова закълни ми се, че няма да сториш зло на Гутред.

— Няма да полагам никакви клетви — поклатих глава.

— Ти не си зъл по душа — настоя Хилд. — Знам го от отношението ти към мен. Затова пощади Гутред. Той е добър човек.

— Ще го запомня, в случай че го срещна — отвърнах уклончиво.

— Запомни също, че той съжаляваше за постъпката си, но считаше, че няма друг изход, ако иска да запази кралството си. А също така е дарявал пари за нашия метох. Ние постоянно се нуждаем от средства, защото потокът от бедни и болни не спира.

Усмихнах се, после станах и свалих колана с меча, взет от мъртвия войник на Свен при Гирум. Разкопчах сребърната брошка и хвърлих оръжието, наметалото и нея на пода.

— Можеш да продадеш тези неща — казах, надявайки старата си ризница. Тя ми се стори невероятно тежка, защото цяла вечност не бях носил доспехи. Също ми беше и голяма, защото бях отслабнал през годините, прекарани в опъване на веслото. Препасах своите мечове и взех шлема с вълчата глава. Сложих гривните на ръцете си и застанах пред Хилд отново като някогашния Утред, сияйния воин и благородник. — Ще ти се закълна в едно, игуменке Хилдегит. И то е, че ще подкрепям този дом. Вие винаги ще разполагате с моите пари и моята закрила.

Тя се усмихна на думите ми, сетне бръкна в кесията, висяща на пояса й, и извади отвътре малко сребърно разпятие.

— А това е моят подарък за теб. Ще се моля да го тачиш така, както го тача аз, и един ден да прозреш урока му. Нашият Спасител е умрял на кръста, за да изкупи греховете, които вършим. И не се съмнявам, че част от болката, която е изпитал при смъртта си, е била заради твоите грехове, лорд Утред.

Поех разпятието и пръстите ни леко се докоснаха, след което тя отдръпна ръка. Все пак се изчерви и ме погледна през полупритворени клепачи. За миг зърнах старата Хилд — красивата, крехка Хилд, но тя бързо се окопити и се помъчи да изглежда строга.

— Е, сега можеш да вървиш при Гизела.

Не бях споменавал за Гизела и сега се престорих, че името не означава нищо за мен.

— Тя навярно вече се е задомила — махнах безгрижно. — Ако изобщо е жива.

— Беше жива, когато напусках Нортумбрия, макар че оттогава измина година и половина. Така и не прости на брат си и аз прекарвах часове наред да я утешавам. Беше изпълнена с мъка и гняв. Момиче с характер, не ще и дума.

— И тъкмо на възраст за женене — вметнах.

— Тя се зарече, че ще те чака — усмихна се меко Хилд, пораждайки в гърдите ми буря от надежда и терзания. Гизела бе населявала трескавите ми робски сънища като далечен и недостижим блян. — А сега ще трябва да ни извиниш — додаде рязко тя, като отстъпи назад. — Имаме молитви за казване и болни за изцеляване.

Така срещата ни приключи и аз се озовах отново на калната улица. Просяците бяха поканени вътре и се изнизаха плахо покрай мен, защото аз изглеждах страховит със своята ризница и два меча. Стоях облегнат на дъсчения стобор и не можех да избия Гизела от главата си. Може би тя наистина ме чакаше, макар че се съмнявах, защото бе твърде ценна като разменна монета. Във всички случаи при първа възможност щях да потегля на север, за да я търся. Стиснах сребърното разпятие, докато ръбовете му не се впиха болезнено в дланта ми през мазолите, оставени от греблата на Свери. Извадих Змийския дъх от ножницата му и видях, че Хилд се е грижила добре за него. Дългото острие лъщеше от тънкия слой мазнина, предпазващ го от ръждата. Вдигнах го до устните си и го целунах.

— Трябва да си отмъстим — му казах. — Имаш хора за убиване.

И наистина беше така.

На следващия ден намерих оръжейник и той ми каза, че е зает за много дни напред и няма да може да ми свърши работа, а аз му казах, че ще я свърши още същия ден или никога повече няма да работи. Накрая стигнахме до споразумение и то беше да я свърши същия ден.

Змийския дъх е удивително оръжие. Дело е на Еалдулф ковача от Нортумбрия и острието му е ненадминато — едновременно яко и гъвкаво. При изработката му аз исках простата желязна дръжка да бъде украсена със сребро или позлатен бронз, но Еалдулф отказа.

— Това е инструмент — ми рече. — Просто инструмент, предназначен да направи работата ти по-лека.

Чирените на дръжката бяха от ясеново дърво и с годините се бяха излъскали от употреба, което е опасно, защото оръжието може да се изплъзне от ръката ти, особено ако е изцапано с кръв. Затова казах на оръжейника, че искам да занити отстрани на дръжката нови чирени, а в разширението накрая да вгради сребърното кръстче на Хилд.

— Ще стане, милорд.

— Днес.

— Ще опитам, милорд — рече плахо той.

— И ще се справиш, при това добре. — Извадих Змийския дъх и шарката му просветна на светлината на огнището в сумрачната стая. Той бе изработен от три прави и четири усукани пръта желязо — нагряван и кован, нагряван и кован, докато седемте пръта не се бяха слели в едно лъскаво острие, покрито с призрачен, виещ се мотив — оттам идваше и името му.

— Майсторска направа — възхити се мъжът.

— Да — погладих доволно оръжието. — С него убих Уба Лотброксон край морето, а днес ти ще имаш честта да го ремонтираш.

— Да, милорд. — В гласа му вече имаше уплаха. Положих меча и ножницата върху омазания със сажди тезгях, а до тях поставих кръстчето и една сребърна монета. Вече не бях богат, но не бях и беден, а с помощта на Змийския дъх и Жилещата оса скоро пак щях да натрупам пари.

Беше прекрасен есенен ден. Слънцето грееше, карайки прясното дърво на новостроящата се църква на Алфред да блести като златно. Рагнар и аз чакахме краля, седнали върху окосената морава на двора, когато покрай нас мина монах, понесъл купчина пергаментови свитъци.

— Всичко било записано там — рече Рагнар. — Всичко! Ти можеш ли да четеш?

— Мога да чета и да пиша.

Той остана впечатлен.

— И има ли някаква полза?

— Поне за мен досега не е имало — признах. — Но християните записват религията си за разлика от нас. Имат свещена книга.

— Защо им е да го правят? — удиви се той.

— Не знам. Просто са такива. Естествено, записват също и законите си. Алфред обожава да измисля нови закони и всички те трябва да бъдат на хартия.

— Ако човек не може да запомни законите, значи са прекалено много — поклати глава Рагнар.

Прекъсна ни шум от детинска свада — по-точно сърдитите писъци на малко момче и подигравателният смях на момиче. Миг по-късно момичето се появи иззад ъгъла. Изглеждаше десетинагодишно, със златиста коса, понесло дървено конче, което явно бе собственост на брат й. Тя подскачаше из тревата, размахвайки кончето като трофей. Беше слаба, пъргава и изглеждаше напълно щастлива за разлика от момчето, което бе три или четири години по-малко от нея. Щом се озова пред нас, тя спря като закована и очите й се разшириха от изненада. Преследвачът й я застигна, но бе твърде впечатлен от мен и Рагнар, за да се опита да си вземе играчката. Подир тях се появи и бавачката им, зачервена и запъхтяна, и взе да ги вика по име:

— Едуард! Етелфлед!

— Това си ти! — възкликна възторжено Етелфлед, след като ме позна.

— Да, аз съм — отвърнах и се изправих, защото Етелфлед бе кралска дъщеря, а Едуард — принцът престолонаследник, който вероятно щеше да управлява Уесекс след смъртта на своя баща Алфред.

— Къде се беше дянал? — попита тя така, сякаш ме бе нямало седмица или две.

— Пътувах из земите на великаните. Там, където огънят тече като вода, планините са направени от лед, а сестрите не ядосват малките си братчета.

— Ама никога ли? — ухили се тя.

— Искам си кончето — настоя Едуард и опита да го грабне, но тя го дръпна извън обсега му.

— При жените — посъветва го Рагнар — лукавството винаги действа по-добре от силата.

— Лукавство? — смръщи се Едуард, явно чувайки за пръв път думата.

Рагнар се обърна към Етелфлед.

— Кончето гладно ли е?

— Не. — Тя знаеше, че това е игра, и искаше да види дали ще съумее да я спечели.

— Ами ако си послужа с магия и го накарам да пасе трева?

— Не можеш.

— Откъде знаеш? Бил съм на места, където дървените кончета ходят на паша всяка сутрин и вечер, а тревата расте толкова висока, че ако те не я ядат, ще стигне чак до небето.

— Лъжеш — изкиска се Етелфлед.

— Само да изрека вълшебните слова, и твоето конче ще започне да пасе.

— Моето конче! — намеси се Едуард.

— Какви вълшебни слова? — Сестра му вече бе заинтригувана.

— Остави го на тревата и ще видиш.

Момичето се обърна към мен, търсейки подкрепа, но аз само свих рамене. Рагнар беше направил много сериозна физиономия и тя реши, че няма да е зле, ако види малко магия, затова внимателно сложи играчката върху моравата.

— И сега? — погледна го изчаквателно.

— Сега трябва да затвориш очи — отвърна Рагнар, — да се завъртиш три пъти бързо около себе си и да извикаш с всички сили „Хавакар“.

— „Хавакар“?

— Ш-шт — вдигна предупредително пръст той. — Вълшебните думи не бива да се изричат напразно.

И така Етелфлед зажумя и започна да се върти на място. Докато го правеше, Рагнар посочи кончето на Едуард, който го грабна и изтича при бавачката. Докато сестра му, олюлявайки се, извика заклинанието и отвори очи, то вече беше изчезнало.

— Това беше измама! — обвини тя Рагнар.

— Но също и полезен урок — намесих се аз и приклекнах до нея, сякаш се канех да споделя някаква тайна. — Никога не вярвай на датчанин — прошепнах в ухото й.

Етелфлед се усмихна. Познаваше ме добре от дългата, влажна зима, в която тя и семейството й се криеха като бегълци из блатата на Съморсете. През онези отчаяни месеци помежду ни бе възникнала взаимна симпатия. Сега се пресегна и докосна носа ми.

— Защо е такъв крив? — попита.

— Един човек го счупи. — Всъщност това бе дело на Хака, който ме бе ударил, решавайки, че не греба достатъчно усърдно.

— Преди ми харесваше повече.

— Но така надушвам миризмите по-добре.

— А какво стана с човека, който го счупи?

— Мъртъв е.

— Хубаво. Аз пък ще се омъжвам.

— За кого?

— За Етелред от Мерсия — заяви гордо тя, сетне леко се нацупи, защото не показах достатъчен възторг.

— За братовчед ми? — попитах, мъчейки се да изглеждам доволен.

— Значи Етелред ти е братовчед?

— О, да.

— Щом стана негова жена, ще отида да живея в Мерсия. Ти ходил ли си там?

— Разбира се.

— И хубаво ли е?

— На теб ще ти хареса — уверих я, макар да се съмнявах, че ще е така. Не и в компанията на глупавия ми, надут роднина.

— Етелред бърка ли си в носа? — смени темата тя.

— Доколкото знам, не.

— Едуард пък си бърка. И после си яде сополите. Отврат! — Тя се наведе, целуна ме импулсивно по бузата и изпърха при бавачката си.

— Хубаво момиче — каза Рагнар.

— Язък за хубостта му, щом ще се жени за празноглавия ми братовчед.

— Какво представлява той?

— Едно малко говно, което доведе шепа бойци при Етандун. И все пак достатъчно, за да си спечели благоволението на Алфред. Цялата идея е, че след смъртта на баща си той ще стане владетел на Мерсия, а чрез този брак Алфред се надява да присъедини земите му към Уесекс.

— В Мерсия има прекалено много датчани — възрази Рагнар. — Саксонците никога вече няма да управляват там.

— Алфред нямаше да задомява дъщеря си там, ако не смяташе, че ще извлече полза.

— За да печелиш неща, е нужна смелост. Не става само с писане, трябва да поемаш и рискове. Алфред е твърде предпазлив.

— Наистина ли смяташ така? — усмихнах се накриво.

— Разбира се — тръсна презрително глава той.

— Невинаги — започнах, но млъкнах, защото не знаех дали трябва да изричам гласно мисълта си.

— Е, какво? — подкани ме Рагнар, долавяйки, че крия нещо.

Още се колебаех, но накрая реших, че една стара история няма с какво толкова да навреди.

— Помниш ли онази зимна вечер в Сипанхам? Когато Гутрум беше там и всички вярвахте, че Уесекс е паднал, а ти и аз пихме в църквата?

— Разбира се, че я помня.

Ставаше въпрос за зимата, през която Гутрум нахлу в Уесекс и вече изглеждаше, че е спечелил войната. Западносаксонската армия бе разпръсната. Някои танове избягаха в чужбина, други сключиха сепаративен мир с Гутрум, а Алфред бе принуден да се крие из блатата на Съморсете. Но макар и победен, той не бе прекършен. По своя собствена инициатива се дегизира като арфист и тайно влезе в Сипанхам да шпионира датчаните. Това едва не завърши фатално, защото му липсваха шпионски умения, но аз го спасих, а също открих и Рагнар в кралската църква.

— А помниш ли — продължих, — че водех със себе си слуга, който седна в дъното на църквата с качулка на главата, а аз му наредих да мълчи?

Рагнар смръщи чело, напрягайки паметта си.

— Да, вярно, че беше така.

— Е, това не беше никакъв слуга, а Алфред.

Рагнар се вторачи в мен. Събитията се подреждаха в главата му и той си даваше сметка, че съм го измамил. Че ако само е знаел кой е придружителят ми, е могъл с един удар да спечели цял Уесекс за датчаните. За миг реших, че ще ми се разсърди, и съжалих, задето не съм си държал езика зад зъбите, но той се разсмя.

— Наистина ли е бил Алфред?

— Да.

— В лагера на Гутрум?

— Казах ти, че понякога поема рискове — опитах да върна разговора на темата за Мерсия. Но Рагнар още бе под въздействието на спомена за онази далечна, мразовита нощ.

— И защо си премълчал тогава?

— Защото му бях дал клетва.

— Та ние щяхме да те направим по-богат и от най-богатия крал. Да ти дадем кораби, войници, коне, сребро, жени, всичко! Трябвало е само да поискаш.

— Бях дал клетва — повторих, макар че едва не се бях поддал на изкушението да я наруша. С няколко думи можех да сторя така, че никога повече саксонец да не управлява в Англия. Да превърна Уесекс в датско кралство. И всичко това само ако предам един човек, когото не понасях, на друг, когото обичах като брат. Но не си бях отворил устата. Честната дума понякога ни тласка по пътища, които не искаме да поемаме. — Wyrd bið ful aræd — казах.

Съдбата е неумолима. Тя ни сграбчва като менгеме. Аз си мислех, че съм избягал от Уесекс и от Алфред, а ето че отново бях тук, в неговия дворец. Той се върна същия следобед сред тропот на копита и суетене на прислуга и духовници. Двама души внесоха постелните принадлежности обратно в стаята му, докато един монах тикаше ръчна количка с документи, от които кралят очевидно имаше нужда по време на еднодневното си отсъствие. Запъхтян свещеник претича покрай нас с разпятие и покривало за олтар, а двама други мъкнеха реликвите, съпровождащи Алфред при всяко пътуване. После се появиха гвардейците — единствените хора, на които се разрешаваше да носят оръжие в кралските покои, а накрая още свещеници, всички бъбрещи оживено помежду си, сред които и самият Алфред. Той изобщо не се беше променил — имаше същия блед, аскетичен вид. Един свещеник му обясняваше нещо, а той час по час кимаше. Беше облечен просто, в черно наметало, наподобяващо расо, а на главата си вместо корона носеше проста вълнена шапка. С едната си ръка водеше Етелфлед, която впрочем отново бе взела кончето на Едуард. Тя подскачаше на един крак и се мъчеше да откъсне баща си от свещеника, но Алфред я търпеше, защото винаги бе обичал децата. Накрая тя го затегли с всички сили съм мястото, където стояхме аз и Рагнар, и той й позволи да го доведе при нас. Двамата коленичихме, а аз си държах главата наведена.

— Някакъв мъж е счупил носа на Утред — уведоми го Етелфлед, — но си е получил заслуженото и е умрял.

Кралската десница ме улови за брадичката и вдигна лицето ми нагоре. Познатите умни очи ме гледаха от тясното, изпито лице. Предположих, че отново страда от стомашните конвулсии, които превръщаха живота му в непрестанен ад. Изражението му бе строго, както обикновено, но сетне изкриви устни в полуусмивка.

— Вече мислех, че няма да те видя отново, лорд Утред.

— Задължен съм ти, господарю. Приеми моите благодарности.

— Изправете се — каза той и ние станахме. Алфред се обърна към спътника ми: — Скоро ще те освободя, лорд Рагнар.

— Благодаря, господарю.

— Но идната седмица тук ще организираме празненства. Ще честваме освещаването на новата църква и официалния годеж на тази млада дама за лорд Етелред. По този повод съм свикал Уитана и ще помоля и двама ви да останете тук, докато не приключим с разискванията.

— Разбира се — кимнах аз. Всъщност нямах търпение да се върна в Нортумбрия, но бях задължен на Алфред и не пречеше да изчакам седмица или две.

— А междувременно има някои въпроси… — Той направи пауза, сякаш се боеше да не каже твърде много, и продължи неопределено: — Някои въпроси, по които може да ми бъдете от полза.

— Да, господарю.

С това разговорът приключи и кралят се отдалечи. И така, ние зачакахме. Град Уинтансестър, в предвкусване на празненствата, се пълнеше с народ. Беше време на срещи със стари познайници. Всички предводители на армията на Алфред от битката при Етандун бяха тук и се радваха да ме видят — Уиглаф от Съморсете, Харалдот Дефнашир, Осрик от Уилтуншър и Арнулф от Сут Сеакса. Сега хората, застанали до своя крал, когато всичко бе изглеждало загубено, бяха могъщи велможи, разполагащи с богатство и власт. Но Алфред не бе наказал и изменниците, напуснали Уесекс, като например Уилфрит от Хамптоншир, който бе забягнал през морето във Франкия, за да се спаси от атаката на Гутрум. Той се държеше към тях с пресилена любезност, но се усещаше негласно разделение между онези, които бяха останали да се сражават, и другите, хукнали да спасяват кожите си.

Градът изобилстваше и от улични изпълнители — жонгльори, акробати, музиканти и разказвачи на истории. Най-голям успех обаче жънеше един навъсен мерсиец на име Офа, който имаше глутница дресирани териери. Хората обичайно използваха тези животни за лов на плъхове, но Офа ги беше научил да танцуват, да ходят на задни лапи и да скачат през обръчи. Едно от кучетата дори яздеше пони, уловило юздата му със зъби, докато останалите обикаляха с малки кожени кофички да събират пари от зрителите. За моя изненада Офа бе поканен в двореца. Това беше странно, защото Алфред не си падаше по фриволните забави. Неговата представа за добре прекарано време бе да води богословски беседи, но в случая предполагам, че го направи, за да зарадва децата. Рагнар и аз също присъствахме на представлението и именно тук ме откри отец Беока.

Бедният Беока се просълзи, щом ме видя. Беше вече стар, прехвърлил четирийсетте, а косата му, навремето рижа, бе силно прошарена с бяло. Кривогледото му око бе закрито от перде, а освен това куцаше и имаше парализирана лява ръка. Мъжете го подиграваха заради тези недъзи, макар и никога в мое присъствие. Беока ме знаеше от дете, понеже бе капелан на баща ми, а също и мой първи учител по четмо и писмо. През годините беше приемал някои мои постъпки, а други — не, но никога не бе преставал да ме обича. Също така бе добър свещеник и вече служеше при Алфред, което го правеше щастлив. Сега се хвърли развълнувано насреща ми и ме прегърна.

— Слава Богу, че си жив!

— Аз съм труден за убиване, отче.

— Така си е, не ще и дума. Но беше кекаво дете.

— Наистина?

— Изтърсакът на котилото, както те наричаше баща ти. Чак по-късно започна да укрепваш.

— И оттогава не съм спирал.

— Виж ги само, малките хитреци! — посочи Беока два териера, които ходеха на задни лапи. — Да знаеш, че трябва да поговориш с Офа.

— С него ли? Че защо? — погледнах учудено към мерсиеца, който командваше триковете на кучетата с подсвирквания и щракания с пръсти.

— Защото това лято е бил в Бебанбург. От него разбрах, че чичо ти е преустроил двореца. Направил го по-голям от преди. А Гита починала. Мир на праха й, добра жена беше — прекръсти се той.

Гита беше моята мащеха, която след смъртта на баща ми се ожени за моя чичо Елфрик, така че бе съпричастна към узурпирането на Бебанбург. Не казах нищо по повод смъртта й, но след представлението, докато Офа и двете му асистентки прибираха обръчите и слагаха нашийници на кучетата, отидох при мерсиеца и му казах, че искам да поговоря с него.

Той беше странен човек. Висок като мен, с печална, умна физиономия и на всичко отгоре християнски свещеник.

— Но ми дойде до гуша от църквата — ми сподели в „Двата жерава“, където го почерпих с кана пиво. — А също и от жена ми. Особено от нея.

— И просто взе, че си тръгна?

— Напуснах. Избягах. Щях да отлетя, ако Господ ми беше дал крила.

Разбрах, че странства вече дванайсет години, еднакво добре приет в саксонските и датските владения на Британия, защото носеше със себе си смях, макар по душа да не беше весел. Но Беока бе прав — той наистина бе ходил в Нортумбрия и бе наблюдавал всичко внимателно. Толкова внимателно, че вече разбирах защо Алфред го е поканил да изнесе кучешкото си представление в двореца. Офа явно бе един от шпионите, снабдяващи го със сведения за случващото се извън Уесекс.

— Е, разкажи какво ново в Нортумбрия — подканих го аз.

Той направи гримаса и се загледа в гредите на тавана. Мъжете, посещаващи „Двата жерава“, имаха обичай да правят резка върху тях всеки път, щом наемеха някоя от проститутките на кръчмата. Изглеждаше, че сега Офа брои тези резки — задача, която можеше да му отнеме цяла есен.

— Новините — рече накрая — са стока, не по-различна от пивото, кожите или курвите. Купуват се и се продават.

Сложих един шилинг върху масата, но той само го погледна и се прозина. Добавих и втори, което му развърза езика.

— Откъде искаш да започна? — попита.

— От север.

Научих, че в Шотландия било сравнително спокойно. Крал Аед имал фистула и не му било до сражения, но въпреки това се предприемали чести набези и кражби на добитък от Нортумбрия, където моят чичо Елфрик сега се зовял господар на Берниция.

— Да не иска да стане крал там? — поинтересувах се.

— Иска да бъде оставен на мира — отвърна Офа. — Не се заяжда с никого и трупа пари. Признава господството на Гутред и държи мечовете си наточени. Той не е глупак. Приветства датските заселници, защото му предоставят защита срещу скотите, но, от друга страна, пуска в Бебанбург само онези датчани, на които има доверие; Пази крепостта си в безопасност.

— Но иска ли да става крал или не? — настоях.

— Знам какво прави — тросна се Офа. — А какво иска, знаят само той и Всевишният.

— Синът му жив ли е?

— Сега има двама синове, и двамата още малки, но жена му умря.

— Да, чух.

— По-големият му син хареса кучетата ми и молеше баща си да ги купи, но аз отказах.

Като изключим преустройството на двореца, другите вести от Бебанбург бяха, че външната стена и долната порта били укрепени и направени по-високи. Попитах Офа дали той и питомците му са били добре приети в Дънхолм, което го накара да ме погледне изпод вежди и да се прекръсти.

— Никой не ходи в Дънхолм по своя воля — бе отговорът. — Чичо ти прати войници да ме придружат през земите на Кяртан и добре, че го стори.

— Значи Кяртан процъфтява? — попитах горчиво.

— По-скоро е плъзнал като бурен — отвърна Офа и като видя недоумението ми, продължи: — Процъфтява в Дънхолм, където коли, беси и изнасилва наред. Но иначе е пуснал пипала много по-надалеч. Има пари и ги използва, за да си купува приятелства. Ако някой датчанин негодува срещу Гутред, можеш да се обзаложиш, че е подкупен от Кяртан.

— Мислех, че се е съгласил да плаща данък на Гутред.

— Плати само веднъж. От следващата година добрият крал Гутред трябваше да пие една студена вода.

— Добрият крал Гутред?

— Така го наричат в Йоферуик, но само християните. Датчаните го смятат за лековерен глупак.

— Защото е християнин?

— Такъв ли е според теб? — попита Офа. — Вярно е, че го твърди и ходи на църква, но подозирам, че още се кланя на старите богове. Не, нещата по-скоро опират до пари. Той се опита да наложи църковен данък, което не се понрави на датчаните.

— Колко време още ще управлява според теб?

— За пророчества тарифата ми е по-висока. Знаеш, безполезните неща са скъпи.

Реших да си спестя среброто и смених темата.

— А как се държи Ивар? Още ли признава Гутред за крал?

— За момента — отвърна предпазливо Офа. — Но ърл Ивар отново е най-силният мъж в Нортумбрия. Чувам, че взел пари от Кяртан, за да набере войска.

— Защо му е войска?

— Ти как мислиш? — попита саркастично събеседникът ми.

— За да сложи свой човек на трона?

— Примерно. Но и Гутред разполага с немалка армия.

— От саксонци?

— От християни. Предимно саксонци.

— Значи на хоризонта се задава гражданска война?

— В Нортумбрия тя никога не е слизала от хоризонта.

— Която Ивар вероятно ще спечели, защото е безмилостен.

— Сега е по-предпазлив от преди — отбеляза Офа. — Научил е урока, който Аед му преподаде преди три години. Но щом е сигурен, че ще победи, неминуемо ще нападне.

— Значи Гутред трябва да убие както Ивар, така и Кяртан.

— Какво трябва да правят кралете не е работа за моя скромен ум. Аз уча кучета да танцуват, а не мъже да управляват. Да ти разкажа ли и за Мерсия?

— Знаеш ли нещо за сестрата на Гутред?

— А, онази ли — почти се усмихна Офа. — Станала е монахиня.

— Гизела? — възкликнах потресено. — Монахиня? Значи се е покръстила?

— Не бих казал, че е прегърнала Христа. По-скоро е избрала манастира като убежище.

— От кого?

— От Кяртан. Той я искаше за снаха.

— Но нали той мрази Гутред — озадачих се.

— И въпреки това е решил, че сестрата на Гутред е добра партия за сина му. Вероятно като амбициозен баща смята, че това един ден ще помогне на едноокия Свен да седне на трона в Йоферуик. Във всеки случай изпрати сватове и предложи на Гутред пари, мир и обещание да спре с тормоза над християните. Мисля, че той бе наполовина склонен да приеме.

— Но как е възможно?

— Отчаяният човек се нуждае от съюзници. Може би е смятал, че така ще разедини Ивар и Кяртан, а и парите положително нямаше да са му излишни. Освен това Гутред има фаталния недостатък да вярва на най-доброто у хората. За разлика от сестра си, която не пожела и да чуе за сделката и избяга в манастир.

— Кога беше това?

— Миналата година. Кяртан прие отказа като поредната обида и заплаши, че ще я даде на хората си да я изнасилят един по един.

— Значи тя още е в манастира?

— Беше, когато напуснах Йоферуик. Там поне никой не напира да я омъжва. Може пък да не харесва мъжете. Много монахини не ги харесват. Но се съмнявам брат й да я остави още дълго там. Тя е твърде полезна за политическите му цели.

— Като съпруга на Свен? — попитах презрително.

— Това няма да стане — поклати глава Офа, като си наля още пиво. — Знаеш ли кой е отец Хротуерд?

— Един изключително неприятен тип — отвърнах, спомняйки си как Хротуерд бе вдигнал населението на Йоферуик да коли датчаните.

— Напълно съм съгласен — пооживи се Офа. — На него му хрумна идеята датчаните да се облагат с църковен данък. А също и въпросната Гизела да се омъжи за чичо ти Елфрик. Той сега си няма жена, а ако се съгласи да изпрати войска на Гутред, това силно би го издигнало в неговите очи като потенциален зет.

— Но също би отслабило отбраната на Бебанбург — възразих.

— Шейсет мъже могат да отбраняват Бебанбург до Второ пришествие — махна пренебрежително с ръка Офа. — Гутред се нуждае от по-голяма армия, така че двеста души от Бебанбург ще му дойдат като дар Божи и положително ще струват колкото една сестра. Имай предвид, че Ивар би сторил всичко, за да осуети сватбата. Той не иска саксонците от Северна Нортумбрия да се обединяват с християните от Йоферуик. Накратко казано, в цяла Британия цари мир, с изключение на Нортумбрия, където за Гутред назряват ядове.

— А в Мерсия? — попитах.

— Нищо необичайно.

— Източна Англия?

— Там също на повърхността цари спокойствие, но… — Последва пауза, която се проточи и аз разбрах, че е умишлена. Зачаках, но Офа просто ме гледаше невинно и аз с въздишка бръкнах отново в кесията си. След като почука монетата, за да се увери, че звъни на сребро, той продължи: — Става дума за крал Етелстан, навремето известен като Гутрум. Алфред смята, че го е опазил в тайна, но аз знам, че двамата преговарят помежду си. За подялбата на Англия.

— Подялба на Англия? Че тя не е тяхна, за да я делят!

— Датчаните ще получат Нортумбрия, Източна Англия и североизточните части на Мерсия. Югозападът на Мерсия ще остане за Уесекс.

Аз се вторачих в него.

— Алфред никога не би се съгласил на това.

— Ще се съгласи, и още как.

— Той иска цяла Англия — възразих.

— Той иска Уесекс да е в безопасност — рече Офа, въртейки монетата върху масата.

— И за тази цел ще се прости с половин Англия? — възкликнах невярващо.

Офа се усмихна.

— Представи си го по следния начин. В Уесекс няма датчани, но в датските владения е пълно със саксонци. Ако датчаните поемат ангажимент да не нападат, Алфред ще се чувства в безопасност. Но дали същото ще важи и за другата страна? Дори армията да не ги атакува, ще имат на своя територия хиляди саксонци, които могат да въстанат всеки момент, особено ако получават подкрепа от Уесекс. За Етелстан договорът с Алфред няма да струва дори колкото пергамента, върху който е написан.

— Имаш предвид, че Алфред ще го наруши?

— Не открито, не. Но ще насърчава саксонските бунтове, ще поддържа християните, ще подклажда размирици, като през цялото време ще си казва молитвите и ще се кълне във вечно приятелство с врага. Всички го възприемате като благочестив книжен червей, но неговата амбиция се простира оттук чак до Шотландия. Вие го виждате да се моли, а аз го виждам да мечтае. Той ще праща в датските земи мисионери и вие ще смятате, че се ограничава само с това, но всеки път, щом саксонец убие датчанин, острието ще е осигурено от Алфред.

— Не мисля — поклатих глава. — Неговият Бог не му позволява да бъде вероломен.

— Какво знаеш ти за неговия Бог? — попита презрително Офа, сетне стисна клепачи и занарежда напевно: — „И го предаде Господ, Бог наш, в ръцете ни, и ние разбихме него, синовете му и целия му народ; тогава превзехме всичките му градове, предадохме на заклятие всички градове, мъже, жени и деца, не оставихме никого жив“. — Той отвори очи. — Ето как действа неговият Бог. Да ти цитирам ли още малко от Светото писание? „И ще предаде царете им в твоите ръце, и ти ще изтребиш името им от поднебесието: никой няма да устои срещу тебе, докле ги не изкорениш.“ Алфред вярва в Божиите обещания и си мечтае за земя, свободна от езичници. Земя, населявана единствено от християни, в която врагът е напълно унищожен. Ако има човек на Британските острови, от когото да се боим, лорд Утред, това е крал Алфред. А сега — Офа се изправи от масата — трябва да проверя дали онези глупави жени са нахранили кучетата ми.

Наблюдавах го как се отдалечава и си мислех, че е един умен мъж, който бърка относно Алфред.

А Алфред, естествено, искаше да мисля именно това.

Глава седма

Уитанът бе кралският съвет, в който влизаха най-видните хора в Уесекс. Сега той се бе събрал по случай освещаването на новата църква на Алфред и годежа на дъщеря му Етелфлед за моя братовчед. Рагнар и аз не вземахме участие в дискусиите, така че си уплътнявахме времето в пиене из местните кръчми. Брида също получи разрешение да се присъедини към нас. По произход тя бе саксонка от Източна Англия и навремето като хлапета бяхме нещо повече от приятели. Но вече беше голяма жена и по̀ датчанка дори от датчаните. С Рагнар не бяха официално женени, но тя бе негова спътница в живота, негова съветница и чародейка. Той беше рус, а тя — чернокоса, той ядеше като прасе, а тя едва чоплеше храната, той беше буен и шумен, а тя — тиха и мъдра, но двамата заедно представляваха самото щастие. По цели часове разправях на Брида за Гизела, а тя слушаше търпеливо.

— Наистина ли вярваш, че те чака? — ме попита.

— Надявам се — казах и докоснах амулета с чука на Тор.

— Горкото момиче. Значи си влюбен?

— Да.

— За пореден път — усмихна се Брида.

Беше денят преди годежа на Етелфлед и тримата седяхме в „Двата жерава“, където ни откри отец Беока.

— Пак ли пишеш нещо? — кимнах към омазаните му в мастило ръце.

— Правим списъци на поземлените имоти и боеспособното население — обясни той. — Всеки мъж между дванайсет и шейсетгодишна възраст трябва да се закълне в служба на краля. Аз участвам в съставянето, но ми свърши мастилото.

— Нищо чудно, след като си го излял всичкото върху себе си.

— В момента забъркват ново — отвърна Беока, игнорирайки присмеха ми. — Но ще отнеме известно време, затова реших, че ще искате да разгледате новата църква.

— Тъкмо за това си мечтаех — махнах с ръка.

Той обаче настоя да ни отведе и действително вътрешността на църквата се оказа великолепна гледка. Беше по-голяма от всяка зала за пиршества, която бях виждал в живота си. Сводовете й се издигаха до немислима височина, поддържани от масивни дъбови греди, украсени с резбовани изображения на крале и светци. Дърворезбите бяха оцветени, а короните на кралете, ореолите на светците и крилете на ангелите сияеха от позлата — дело, по думите на Беока, на майстори от Франкия. Подът бе застлан от край до край с каменни плочи, така че нямаше нужда от тръстикови рогозки, а псетата се объркваха къде да пикаят. Алфред беше издал заповед в Божия храм да не влизат кучета, но животните въпреки това се промъкваха вътре, затова той бе поставил пазач с камшик да ги гони. Пазачът обаче бе изгубил единия си крак, посечен от датска брадва при Етандун, и се придвижваше бавно, та животните без труд го заобикаляха. Основите на църквата бяха иззидани от дялан камък, но горната част на стените и таваните бяха дървени. Точно под покрива имаше високи прозорци, закрити с рогови пластини, за да не влиза дъжд. Върху всяка педя от стените бяха опънати кожени пана с изображения на рая и ада. Раят бе населяван от саксонци, докато адът изглеждаше свърталище на датчани, макар сред неговите пламъци с удивление да различих и фигурите на неколцина свещеници.

— Има и лоши свещеници — поясни Беока.

— Но повечето са добри — отвърнах, за да му доставя удоволствие. — Като стана дума за тях, имаш ли вести от отец Пирлиг?

Отец Пирлиг бе брит и мой близък приятел. Сражавахме се рамо до рамо при Етандун, а после научих, че понеже говори датски, са го изпратили като мисионер при Гутрум в Източна Англия.

— Той върши Божието дело — отвърна с въодушевление Беока. — Покръства неуморно езичниците. Вярвам, че благодарение на хора като него те всички ще прегърнат Христовата вяра.

— Не и този езичник — посочи себе си Рагнар.

— Вярвай ми, синко, един ден и ти ще получиш просветление и ще се удивиш на Божията милост.

Рагнар не каза нищо, но си личеше, че също е впечатлен от великолепието на храма. Обкованата със сребро гробница на свети Суитън бе поставена пред главния олтар, който на свой ред бе покрит с червено сукно, голямо колкото платно на кораб. Върху олтара бяха наредени дузина восъчни свещи в сребърни свещници, обграждащи голям сребърен кръст с позлата. При вида му Рагнар измърмори, че само неговото плячкосване си струвало едномесечно плаване. От двете страни на кръста имаше мощехранителници, ковчежета и съдове от злато и сребро, всички инкрустирани със скъпоценни камъни, а някои и с малки прозорчета от кристал, пред които можеха да се видят реликвите. Сред тях имаше пръстенче от крака на Мария Магдалена и перо от гълъба, пуснат от Ноевия ковчег. Също роговата лъжица на свети Кенелм, прах от гробницата на свети Хеда и копито от магарето, на което Исус влязъл в Йерусалим. Кърпата, с която блудницата измила нозете му, бе положена в златен сандък. До него, все още в скромното гърненце за стриди, бледнеещо пред великолепието на златото, бяха двата зъба на свети Осуалд, пратени като дар от Гутред. Беока ни показа всички тези съкровища, но най-много се гордееше с един предмет, наподобяващ останка от зле сварен джолан. Той повдигна кристалния капак на кутията му, извади го отвътре и промълви благоговейно:

— А ето това е моя находка. Изключително вълнуващо. Показалката на свети Сед! — Сетне се прекръсти, взирайки се с единственото си читаво око в пожълтялата кост така, сякаш бе паднала от небето.

— Кое на свети Сед? — попитах аз.

— Показалката му.

— Какво ще рече показалка? — поинтересува се Рагнар. След годините, прекарани като заложник, английският му бе доста добър, но някои думи още му се губеха.

— Пособие за четене — поясни Беока. — С него човек следи редовете.

— А защо да не го прави с пръст?

— Защото пръстът е мръсен и може да зацапа мастилото. А показалката е чиста.

— И наистина ли е принадлежала на свети Сед? — престорих се на смаян.

— Наистина, наистина — едва не заподскача от радост Беока. — Аз лично я открих в една малка църква в Дорнуарасестър, чийто свещеник беше невеж глупак и нямаше представа какво притежава. Беше в рогова кутийка, с името на свети Сед надраскано отгоре. А онзи дори не умееше да чете. Представяте ли си, невеж свещеник! Затова му я конфискувах.

— Искаш да кажеш, че си я откраднал?

— Взех я на съхранение — засегна се той.

— А щом ти станеш светия — сръчках го в ребрата, — някой ще постави една от миризливите ти обувки в златно сандъче и ще й се кланя.

— Не си прави шега с тези неща, Утред — смъмри ме Беока, но от начина, по който се изчерви, познах, че съм улучил тайната му амбиция. Отчето копнееше един ден също да го канонизират, а и защо не? Той беше добър човек и го заслужаваше повече от мнозина, които съм познавал приживе и които днес се тачат като светци.

Същия следобед посетихме Хилд и аз дарих на метоха й трийсет шилинга — почти всички пари, с които разполагах. С Рагнар хранехме безгрижна увереност, че неговите хора ще донесат от Ютландия съкровището на Свери, което ще си поделим. Хилд се трогна от постъпката ми, а също от вида на своето кръстче, вградено в дръжката на Змийския дъх.

— Отсега нататък трябва да използваш мъдро това оръжие — ми каза.

— Аз винаги го използвам мъдро.

— Щом си впрегнал в него Божията сила, то не бива да върши зли дела.

Не знаех доколко ще спазя заръката, но във всички случаи се радвах да видя Хилд. Алфред пък й бе дарил малко прах от гробницата на свети Хеда. Според нея, забъркан с прясна извара, той изцеляваше всякакви болежки. Ефектът му бе надеждно изпробван върху просяците, ползващи се от милосърдието й.

— Ако някога пострадаш в битка — ми каза, — трябва да дойдеш тук, за да намажем раните ти.

Зърнах я отново на следващия ден, когато всички бяхме поканени за освещаването на църквата, в която щеше да се състои и годежът на Етелфлед. Хилд заедно с останалите монахини на Уинтансестър бяха в страничния проход срещу олтара, докато Рагнар, Брида и аз закъсняхме и трябваше да стоим в дъното край вратата. Аз се извисявах над повечето присъстващи, но все пак не видях много от церемонията, която се проточи до безкрайност. Двама епископи казаха молитви, свещениците ръсеха със светена вода, а хорът от монаси пееше. После архиепископът на Контварабург изнесе дълга проповед, в която по някаква причина не спомена и дума за новата църква, нито за годежа, затова път сурово заклейми духовенството на Уесекс, че носи къси туники вместо дълги раса. Тази скотска практика, гърмеше Негово Преосвещенство от амвона, трябвало незабавно да бъде прекратена под страх от отлъчване. Един свещеник до нас носеше тъкмо такава туника и през цялото време приклякаше да я скрие, от което заприличваше на джудже в рокличка. Монасите пяха отново, а после моят братовчед, надут като пуяк, излезе и застана край олтара. Етелфлед бе доведена при него от баща си. Архиепископът мърмори нещо над тях, ръси ги със светена вода, докато накрая щастливо сгодената двойка не бе представена пред паството. Всички ние чинно аплодирахме.

Етелфлед бе отведена обратно в двореца, а мъжете в църквата се надпреварваха да поздравяват годеника. Той беше на двайсет — с единайсет години по-възрастен от нея, нисък, червенокос и твърдо убеден в собствената си значимост. А тя се дължеше единствено на факта, че баща му бе най-силният тан в Южна Мерсия — районът, най-слабо засегнат от датското нашествие, което означаваше, че един ден Етелред трябваше да стане предводител на свободните мерсийски саксонци. Иначе казано, той можеше да поднесе на Алфред голяма част от Мерсия на тепсия, което бе и причината да бъде одобрен за негов зет. Докато си проправяше път сред приветстващите го уесекски лордове, той ме забеляза и спря изненадано.

— Чух, че си бил в плен някъде на север?

— Бях.

— Но ето че сега си отново тук. И си тъкмо човекът, който ми трябва. — Той се усмихна широко, уверен, че съм във възторг от отделеното ми внимание. Явно вярваше, че всички му завиждат и умират от желание да спечелят приятелството му. — Кралят ми повери командването на своята гвардия.

— Алфред? Наистина? — попитах, искрено учуден.

— Поне докато не поема задълженията на баща си.

— Баща ти е в добро здраве, предполагам?

— Напротив, напоследък е болнав — отвърна ведро Етелред, — така че не се знае още колко ще остана начело на гвардията. Но ще ми бъдеш много полезен, ако се съгласиш да служиш при мен.

— По-скоро бих ринал тор. Помниш ли това момиче? — посочих Брида. — Ти се опита да я изнасилиш преди десет години.

Той почервеня като домат и се отдалечи, без да каже нищо. Брида се изкиска зад гърба му, а после млъкна и леко се поклони, защото покрай нас премина Елсуит, жената на Алфред. Тя ни игнорира, защото не харесваше нито Брида, нито мен, затова пък най-близката й придворна дама, Еанфлед, се усмихна, а аз й пратих въздушна целувка.

— Виждате ли я — посочих я на спътниците си, — навремето беше кръчмарска курва, а сега върти придворното домакинство.

— Браво на нея — рече Брида.

— Алфред знае ли с какво се е занимавала? — попита Рагнар.

— Да, но се преструва, че е забравил.

Алфред мина последен, като едва забележимо ми кимна. Изглеждаше болнав, но в това нямаше нищо необичайно. Докато чакахме тълпата край изхода да се разреди, Беока притича до мен.

— Кралят иска да те види след обедната молитва — каза. — И теб също, лорд Рагнар. Аз ще ви отведа при него.

— Добре, можеш да ни откриеш в „Двата жерава“ — отвърнах.

— Не разбирам защо толкова ви харесва да киснете в тази кръчма.

— Защото е също и бардак, отче. Ако някой път се отбиеш, не забравяй да туриш резка върху гредите в знак, че си уважил някоя от дамите. Аз бих ти препоръчал Етел. Има само една ръка, но върши с нея същински чудеса.

— О, мили Боже, каква помийна яма имаш вместо душа, Утред. Ако някога изобщо ме споходи щастието да се оженя, за което се моля на небесата, ще отида при своята невеста чист и неопетнен.

— И аз се присъединявам към молитвите ти, отче — рекох искрено. Клетият Беока. Беше толкова грозен, че навярно така и щеше да си остане ерген. Не че липсваха кандидатки, склонни да го приемат, нищо че беше кривоглед и недъгав, защото се намираше в най-приближения кръг на краля, но той чакаше истинската любов да го порази като мълния. Зазяпваше се по хубавите жени, тънеше в безнадеждни мечти и мълвеше молитви. Надявах се поне в рая да намери своята разкошна половинка, но, доколкото знаех, християнският рай не предлагаше плътски наслади.

Същия следобед той дойде да ни вземе от „Двата жерава“. Забелязах как крадешком хвърли поглед към гредите на тавана и остана поразен от броя на резките по тях, но си премълча. На входа на кралските покои трябваше да предадем оръжията си. Беока заръча на Рагнар да изчака и ме поведе към кабинета на Алфред — малка стая в римската сграда, която представляваше сърцето на двореца в Уинтансестър. Бях идвал тук и преди, затова не останах учуден от оскъдната мебелировка, нито от купищата пергаменти. Каменните стени бяха варосани в бяло, а есенното слънце грееше през големия прозорец, така че вътре бе достатъчно светло, но въпреки това в ъгъла горяха двайсетина восъчни свещи. Всяка бе разграфена с черти през около един пръст разстояние. Не попитах каква е целта им, просто предположих, че Алфред пали по една за всеки от светците, на които се моли, а чертите символизират греховете, които трябва да изгорят. Той имаше остър усет за греховете, особено за моите.

Кралят носеше кафява наметка и приличаше на монах. Ръцете му, също като тези на Беока, бяха изпоцапани с мастило. Стомашните проблеми явно не му даваха мира, защото бледото му, изпито лице час по час се присвиваше от болка. При все това ме посрещна достатъчно радушно.

— А, лорд Утред! Надявам се, че си добре?

— Да, господарю — коленичих пред него.

— Е, мен пък здравето е решило да ме поизмъчи. Но в това има божествен замисъл и аз го приветствам. Хайде, изправи се. Ърл Рагнар с теб ли е?

— Чака отвън — отвърнах, заставайки на единственото свободно място в тясната стая. Мистериозните свещи заемаха значително пространство. Още повече заемаше Стеапа, изправил се до отсрещната стена редом с Беока. Бях изненадан да го заваря тук. Алфред обичаше да се обгражда с умни мъже, а Стеапа положително не спадаше към тях. Роден като роб, впоследствие се бе превърнал във воин, но го биваше единствено да лочи пиво и да убива врагове — две неща, които вършеше с безпощадна ефективност. Сега стоеше зад високото кралско писалище с неловко изражение, сякаш не знаеше защо е доведен тук.

Очаквах Алфред да ме разпитва за премеждията на робството, защото обичаше да слуша разкази за далечни места и непознати народи, но той изобщо не засегна темата. Вместо това поиска да узнае мнението ми за Гутред. Казах, че Гутред ми е симпатичен, което, изглежда, го изненада.

— Симпатичен ти е въпреки онова, което ти е сторил?

— Той нямаше особен избор. Аз сам му казах, че един крал трябва да е безпощаден при защита на своите владения.

— Дори и така да е — изгледа ме изпитателно Алфред.

— Ако ние, простосмъртните, очаквахме благодарности от кралете — изрекох искрено, — би значело да сме вечно разочаровани.

Той доби строго изражение, а сетне изведнъж избухна в смях — нещо, което рядко му се случваше.

— Да знаеш, че ми липсваше! Ти си единственият, който си позволява да се държи нахално с мен.

— Утред всъщност имаше предвид друго, господарю — намеси се тревожно Беока.

— Нищо друго не е имал предвид. — Алфред отмести пергаментите настрани, седна и ме попита: — Как ти се струват свещите ми?

— Чудесни са — отвърнах колебливо. — Но смятам, че ще са по-полезни през нощта.

— Опитвам се да направя часовник.

— Часовник?

— Да, с който да меря времето.

— Слънцето и звездите не вършат ли достатъчно добра работа за целта?

— Не всеки може да ги вижда през облаците — отвърна язвително той. — Опитвам се да разграфя свещите така, че всяка чертичка да отговаря на един час горене. Ако свещта се скъсява с двайсет и четири чертички от пладне до пладне, винаги ще знам кой час е, нали?

— Да, господарю.

— Времето трябва да се изразходва пестеливо, а за да го правим, трябва първо да знаем с колко време разполагаме.

— Да, господарю — повторих, прикривайки с мъка отегчението си.

Алфред въздъхна, сетне порови сред пергаментите и извади един, носещ огромен восъчен печат в отровнозелен цвят.

— Това е писмо от крал Гутред — рече. — В него той ми иска съвет и аз реших да му го дам. За целта ще му изпратя отговор до Йоферуик по отец Беока, който ще говори от мое име.

— Оказвате ми чест, господарю. Неоценима чест — изпърха радостно отчето.

— Ще изпратя също и ценни дарове, а тези дарове трябва да бъдат охранявани. Какво ще кажеш ти да ги ескортираш, Утред? Заедно със Стеапа?

— Разбира се! — възкликнах ентусиазирано, защото бях обсебен от мисълта за Гизела, а тя се намираше именно в Йоферуик.

— Но за да няма недоразумения, моят посланик е не друг, а отец Беока и вие ще се подчинявате на заповедите му. Ясно?

Съгласих се с готовност, макар че всъщност не бях длъжен да приемам нареждания от Алфред. Не бях уесекски поданик, нито му дължах преданост. Интересът ми съвпадаше с неговата воля, затова загърбих обстоятелството, че не съм му давал обет. Но той сам отвори дума за него.

— Искам и тримата да се върнете до Коледа и да ми докладвате за посланичеството си. А ти — обърна се към мен — ще положиш клетва за вярност, иначе няма да те пусна никъде.

— Искате клетвата ми?

— Настоявам за нея, лорд Утред.

Аз се поколебах. Не исках да ставам отново човек на Алфред, но усещах, че зад това тъй наречено посланичество се крие нещо много повече. Ако той искаше да посъветва Гутред, защо не го стореше с обикновено писмо? Или не изпратеше половин дузина духовници да му проглушат ушите? Вместо това той се обръщаше към Стеапа и мен, които бяхме годни само за едно — да се бием. Колкото до Беока, макар и несъмнено добър по душа, той едва ли бе най-представителният посланик. Не, тук намирисваше на нещо друго — на желание за упражняване на насилие, което беше обнадеждаващо. Мълчанието ми се проточи и Алфред попита раздразнено:

— Трябва ли да ти напомням, че положих значителни усилия да те освободя от робство?

— Защо го направихте, господарю? — попитах.

Беока взе да мърмори, гневен, задето не се подчинявам незабавно на желанието на краля. Самият Алфред също изглеждаше засегнат, но после явно реши, че въпросът ми заслужава отговор и махна с ръка на отчето да мълчи.

— Игуменка Хилдегит ме убеди — рече накрая, чоплейки с нокът зеленикавия восък от писмото на Гутред. Продължих да чакам, уверен, че само молбите на Хилд надали са били достатъчни. — И освен това — сви неловко рамене той — прецених, че не съм ти се отплатил достатъчно за геройството при Етелингег.

Това не звучеше точно като извинение, но поне бе признание, че имението Фифхаден е доста мизерна награда за службата ми.

— В такъв случай ще имате моята клетва — сведох глава. Не ми се щеше да му я давам, но какъв избор имах? Така се решават съдбите ни. От години се лашках между любовта към датчаните и верността към саксонците, а ето че тук, край отмерващите времето свещи, се вричах на един крал, когото ненавиждах. — Но мога ли да попитам защо Гутред се нуждае от съвет?

— Защото не се разбира с Ивар Иварсон, който би желал да види на трона на Нортумбрия друг, по-послушен човек.

— Или пък сам да го заеме? — предположих.

— Не смятам, че Ивар се блазни от тежкото бреме на короната. Той иска пари, власт и войници, но предпочита друг да налага закони на саксонците и да събира данъците от тях. И по-скоро би избрал саксонец за целта.

В това имаше смисъл. Датчаните открай време управляваха по този начин покорените от тях земи.

— А защо не харесва Гутред?

— Защото се опитва да прилага закона еднакво за саксонци и датчани.

— А нима не бива да е така? — попитах, спомняйки си желанието на Гутред да бъде справедлив и обичан крал.

— Глупаво е десятъкът за църквата да се иска наравно от християни и езичници.

Офа, дресьорът на кучетата, действително бе споменал за този данък, представляващ една десета от всичко, което човек произведе или отгледа. Бях съгласен, че датчаните никога няма да го приемат, но не се сдържах да подразня Алфред.

— Мислех, че тъкмо вие бихте одобрили, господарю.

— Одобрявам данъците, да — рече уморено той. — Но те трябва да се дават охотно.

— Hilarem datorem diligit Deus — вметна услужливо Беока. — Така пише в Светото писание.

— „Бог обича онзи, който дава на драго сърце“ — преведе латинските думи Алфред. — Но когато населението е смесено, с нищо не насърчаваш единството, обиждайки по-силната му част. Гутред трябва да бъде езичник с езичниците и християнин с християните. Това е и съветът, който му дадох.

— Ако датчаните се разбунтуват, той разполага ли с достатъчно войска да ги усмири? — попитах.

— Разполага със саксонския фирд5, или с онова, което е останало от него. А също и с малко покръстени датчани. По моя преценка може да събере към шестстотин души под знамената, но надали и половината от тях ще са годни в битка.

— А колко има Ивар?

— Близо хиляда. А ако и Кяртан реши да го подкрепи, ще станат много повече.

— Кяртан не напуска Дънхолм — отбелязах.

— Няма нужда да го напуска, а само да изпрати двеста души в помощ на Ивар. А доколкото чувам, Кяртан имал зъб на Гутред.

— Това е, защото Гутред навремето опика сина му.

— Какво е направил? — вторачи се в мен кралят.

— Накваси цялата му коса с пикня. Аз бях свидетел.

— Мили Боже — въздъхна Алфред, явно окончателно убеден, че всички северно от река Хъмбър са пълни варвари.

— И какво трябва да направи Гутред сега? — попитах. — Да унищожи Ивар и Кяртан?

— Това си е негова работа.

— По-добре да се помири с тях — изгледа ме неодобрително Беока. — Ако искаме да покръстим датчаните в Нортумбрия, трябва да имаме мир.

— Мирът е винаги за предпочитане — рече все така безразлично кралят, но очевидно считаше тази опция за невъзможна. Спомних си как Офа бе споменал за кроежите за сватба между Гизела и моя чичо.

— Гутред би могъл да си спечели подкрепата на чичо ми — подхвърлих.

— Ти би ли одобрил това, лорд Утред? — наклони преценяващо глава Алфред.

— Не, не бих. Елфрик е узурпатор. Закле се да ме признае за наследник на Бебанбург, а после наруши клетвата си.

Алфред се наведе над свещите, чиито пламъчета пропукваха и очерняха със сажди бяло варосаната стена.

— Тази гори твърде бързо — рече и като наплюнчи пръсти, угаси една от тях и я хвърли в кошницата отстрани при още дузина други. — Силно желателно е — продължи, все още оглеждайки свещите — да имаме християнски крал в Нортумбрия. Още по-желателно е този крал да бъде Гутред, защото е датчанин. Ако ще печелим езичниците за каузата на Христа, ни трябват покръстени датски владетели. А не хора като Кяртан и Ивар, които да воюват срещу църквата.

— Кяртан положително би я унищожил, ако можеше — вметнах.

— А се съмнявам твоят чичо да е достатъчно силен, за да ги победи. Дори и в съюз с Гутред. Не, единственият изход е Гутред да се помири с тях. Това е и моят съвет към него.

Последните изречения бяха насочени директно към Беока.

— Мъдър съвет, слава на Бога — поклони се отецът с доволен вид.

— А като стана дума за езичници — обърна се Алфред към мен, — какво ще стори Рагнар, ако го освободя?

— Няма да се присъедини към Ивар — отговорих твърдо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Рагнар мрази Кяртан, а щом Ивар е съюзник с него, значи ще мрази и двамата.

— А ако го освободя и го пусна на север заедно с теб, дали ще се обърне срещу Гутред?

— За Кяртан е ясно, но за чувствата му към Гутред няма как да знам.

Алфред обмисли отговора ми, после кимна.

— И това, че е противник на Кяртан, е достатъчно. — Той се обърна с усмивка към Беока. — Мисията ти, отче, ще бъде да проповядваш мир на Гутред. Посъветвай го да бъде езичник с датчаните и християнин със саксонците.

— Разбира се, господарю — поклони се Беока, но видът му бе напълно объркан. Алфред говореше за мир, но изпращаше бойци, защото беше наясно, че мир не може да има, докато Ивар и Кяртан са живи. Не смееше да го каже открито, за да не бъде обвинен от датчаните на север, че Уесекс се меси в нортумбрийските дела. Това щеше само да ги подразни и да налее вода в мелницата на Ивар. Искаше Гутред да остане на трона, защото бе християнин, а един християнски крал бе по-вероятно да приветства саксонските войски, ако някога им се наложеше да влязат в Нортумбрия. Ивар и Кяртан по-скоро биха я превърнали в крепост на езичеството, а Алфред искаше на всяка цена да избегне това. Ето защо Беока трябваше да проповядва мир и разбирателство, а Стеапа, Рагнар и аз — да носим мечове. Ние бяхме неговите кучета на войната и той бе напълно наясно, че Беока не може да ни удържи.

Алфред действително мечтаеше и неговите мечти обхващаха цяла Британия.

А аз за пореден път трябваше да му се врека във вярност. Не го желаех, но той ме изпращаше на север, при Гизела, затова коленичих, произнесох клетвата и така изгубих свободата си. После извикаха Рагнар, който също коленичи и получи своята.

На следващия ден всички заедно се отправихме на север.

Гизела беше вече омъжена.

Научих това от Улфхер, архиепископа на Йоферуик, който нямаше как да не знае, защото сам бе извършил церемонията в голямата си църква. Бях закъснял само с пет дни и щом чух вестта, изпаднах в същото отчаяние като онова, предизвикало сълзите ми в Хайтхабу. Гизела беше омъжена. Докато стигнем Нортумбрия, вече цареше есен. Соколите скитници кръжаха из небето и се спускаха върху новопристигналите бекаси или върху чайките, накацали из прогизналите поля.

Тръгнахме при ясно време, но докато прекосявахме Мерсия, от запад ни връхлетяха дъждове. Бяхме общо десетима — Рагнар, Брида, Стеапа, аз и отец Беока, който отговаряше за трима слуги, водещи товарните коне с нашите доспехи, щитове, запасни дрехи и даровете на краля за Гутред. Рагнар пък бе съпроводен от двама датчани, споделяли изгнаничеството му. Всички имахме хубави коне, предоставени от Алфред, и пътуването нямаше да отнеме дълго, ако Беока не ни забавяше. Той мразеше да язди и макар да подложихме седлото на кобилата му с две овчи кожи, постоянно се оплакваше от болки и схващания. Прекарваше времето си основно в репетиране на речта, с която щеше да се обърне към Гутред, като повтаряше думите отново и отново, докато не втръснаха на всички ни. В Мерсия не срещнахме никакви премеждия, защото присъствието на Рагнар ни гарантираше топъл прием в домовете на датските големци. Беше ясно, че истинската власт се държи от тях, макар в Северна Мерсия все още да имаше саксонски крал на име Сеоулф, когото така и не срещнахме. Прекосихме границата с Нортумбрия под проливен дъжд, който не престана, докато не влязохме в Йоферуик.

И тук научих, че Гизела не само е омъжена, но и е напуснала града заедно с брат си.

— Аз лично отслужих венчавката — заяви ни архиепископ Улфхер, докато гребеше с лъжицата ечемичена супа, стичаща се на лепкави струйки по бялата му брада. — Глупавото момиче плака по време на цялата церемония, а накрая отказа да се причести, но това няма никакво значение. Бракосъчетанието пак е в сила.

Останах ужасен. Бях я изпуснал само с пет дни. Съдбата е неумолима.

— Мислех, че е станала монахиня — казах, сякаш това можеше да помогне.

— Живя в манастир, да — отвърна Улфхер. — Но ако сложиш котка в конюшня, от нея няма да стане кон, нали? Криеше се там просто от глезотия. Вместо да се запложда и да ражда деца, се напъха в килия, където не изрече нито една молитва. Един хубав бой й трябваше, мен ако питате. Веднага щеше да я оправи. Както и да е, вече не е в манастира. Гутред я изкара оттам и я омъжи.

— За кого? — попита Беока.

— За лорд Елфрик, разбира се.

— Елфрик е дошъл в Йоферуик? — учудих се, защото чичо ми мразеше да напуска Бебанбург също толкова, колкото и Кяртан да се лишава от сигурността на Дънхолм.

— Не е идвал лично — отвърна Улфхер. — Изпрати двайсет мъже, един от които изигра неговата роля. Сватба по заместване. Напълно законно.

— Така е — потвърди Беока.

— Къде е тя сега? — попитах.

— Замина на север — махна с роговата си лъжица Улфхер. — Всички заминаха. Брат й я отведе в Бебанбург. Абат Едред тръгна с тях, като взе със себе и мощите на свети Кътбърт. А също и оня ужасен монах Хротуерд. Не мога да го понасям. Той беше безумецът, излязъл с идеята да се наложи десятък на датчаните. Казах на Гутред да не го прави, но той не ме послуша, защото Хротуерд заяви, че е получил нарежданията си директно от свети Кътбърт. И ето, сега езичниците събират сили за война.

— Война? Нима Гутред е обявил война на датчаните? — Това ми звучеше слабо вероятно.

— Разбира се, че не. Но все някак трябва да му попречат да го направи. — Улфхер изпразни чинията си и избърса брада с ръкава на расото си.

— Да направи кое? — намеси се Рагнар.

— Да стигне Бебанбург, естествено. В деня, в който откара сестра си и свети Кътбърт в Бебанбург, Елфрик ще му даде двеста войници. А на датчаните това няма да им хареса. Досега що-годе търпяха Гутред, защото беше твърде слаб, за да се разпорежда. Но ако се сдобие с още двеста обучени бойци, нещата ще се променят. Затова и ще предпочетат да го смачкат като въшка.

— Жалко, че са отнесли блажения свети Кътбърт със себе си — рече Беока.

— Ти си странен посланик — изгледа го архиепископът.

— Странен, Ваше Преосвещенство?

— Куцаш и си малко крив с едното око. Толкова ли не му останаха читави мъже на Алфред, че праща грозник като теб? Впрочем навремето, още при стария лорд Утред, в Бебанбург също имаше кривоглед свещеник.

— Това бях аз — възкликна развълнувано Беока.

— Не лъжи, чадо. Онзи беше млад и червенокос, а ти си целият побелял — смъмри го Улфхер, после викна на суетящия се наоколо слуга: — Вземи столовете, безмозъчен идиот такъв! Натовари ги всичките. И ми донеси още хляб. — Архиепископът планираше да избяга, преди да се е разразила войната, и целият двор бе пълен с волски каруци и товарни коне, предназначени да отнесат съкровищата на голямата църква на безопасно място. — Гутред отнесе свети Кътбърт — продължи той, — защото такава бе цената на Елфрик. Той поиска момичето и мощите. Дано помни с кое от двете да се съвкуплява.

Дадох си сметка, че по този начин чичо ми си отваря път към властта. Гутред може да беше слаб, но разполагаше с една светиня за нортумбрийските християни. Ако се сдобиеше с нея, Елфрик не само щеше да получи влияние над тях, но и да спечели цяло състояние от даренията на поклонниците.

— Струва ми се, че е решил да прекроява Берниция — изрекох гласно. — Няма да се учудя, ако в скоро време се нарече крал.

Улфхер ме изгледа с известно уважение.

— Имаш право. А и двестата му войници няма да останат с Гутред повече от месец. После ще се приберат у дома и ще го оставят да се пържи на бавен огън. Аз го предупредих. Казах му, че един мъртъв светия струва колкото цяла армия, но той беше твърде отчаян, за да ме слуша. Ако искате да заварите този глупак жив, моят съвет е час по-скоро да се отправите на север.

Улфхер ни бе приел в качеството на кралски посланици, но не ни предложи храна, нито подслон. По държанието му бе очевидно, че няма търпение да ни види гърбовете. Върнахме се в странноприемницата, където чакаха Стеапа и Брида, а аз проклинах съдбата, задето ми е позволила да стигна толкова близо до Гизела, само за да ми я отнеме отново. Тя бе заминала преди четири дни — предостатъчно време да се стигне до Бебанбург. А отчаяният ход на брат й да си спечели подкрепата на Елфрик вероятно щеше да вдигне датчаните на бунт. Но в момента това бе последната ми грижа. Мислех единствено за Гизела.

— Трябва незабавно да последваме Гутред — каза Беока.

— Стъпиш ли в Бебанбург, чичо ми ще те убие — отвърнах. При бягството си от Бебанбург отецът бе взел всички документи, доказващи, че аз съм законният владетел, навличайки си с това гнева на Елфрик.

— Няма да ме докосне и с пръст, ако иска да спаси душата си, защото съм Божи служител. Освен това съм и посланик.

— Докато е зад стените на своята крепост — вметна Рагнар, — може да прави каквото си пожелае.

— Съмнявам се Гутред да е стигнал Бебанбург — рече Стеапа и аз останах толкова учуден, че изобщо е проговорил, че само го изгледах, както и всички останали. — Ако те не искат сватбата, ще го спрат — продължи той.

— Кой ще го спре? — попита Рагнар.

— Датчаните, милорд.

— А и Гутред ще пътува бавно, защото трябва да влачи със себе си мощите на свети Кътбърт — добави Брида.

В гърдите ми трепна надежда. Стеапа и Брида имаха право. Гутред не можеше да се движи с по-голяма скорост от тази на носачите на ковчега, а и нищо чудно датчаните да му бяха устроили засада.

— Ами ако вече е мъртъв? — обърнах се към спътниците си.

— Има само един начин да разберем — отсече Рагнар.

На следващото утро потеглихме на север по стария римски път. Дотук бяхме щадили конете на Алфред, но сега ги пришпорихме здраво, без да обръщаме внимание на оплакванията на Беока. Към обяд заваля отново. Дъждът отначало беше лек, но постепенно се усили и затрещяха гръмотевици. Пътят стана хлъзгав и коварен, а вятърът зашиба в лицата ни. Дърветата се превиваха под напора му, лишавайки се от последните си листа, а ние бяхме кални, премръзнали и мокри до кости. Беше ден не за кръстосване по друмищата, а за седене у дома, край топлия огън.

Тогава попаднахме на първите два трупа. Бяха на мъже, проснати голи на земята, а кръвта от раните им беше измита от дъжда. Край единия се въргаляше счупен сърп. Половин километър по-нататък имаше още три тела. По кръстчетата на вратовете им познахме, че са саксонци. Беока изрече молитва над тях. Поредната мълния освети хълмовете на запад и видяхме, че пред нас има селище. То се състоеше от няколко ниски къщи, църква и господарско имение, защитено с ограда от колове. За оградата бяха вързани двайсетина коня. С нашето приближаване отвътре изскочиха мъже с мечове и копия. Те се метнаха на седлата и препуснаха насреща ни, но забавиха ход, щом забелязаха гривните по моите ръце и по тези на Рагнар.

— Датчани ли сте? — викнах аз.

— Да — отвърнаха те и като свалиха оръжията, обърнаха конете, за да ни съпроводят.

— Видяхте ли саксонци наоколо? — попита един от тях.

— Само мъртви — отвърна Рагнар.

Вкарахме конете в една от къщите, като съборихме покрива над прага, за да могат да влязат през вратата. Вътре имаше саксонско семейство, което се свиваше боязливо. Жената вдигна ръце към нас, хленчейки умолително, че дъщеря й е болна. Самото момиче лежеше разтреперано в един тъмен ъгъл и изглеждаше не толкова болно, колкото примряло от ужас.

— На колко години е? — попитах.

— На единайсет, мисля — отвърна майката.

— Изнасилиха ли я?

— Четирима мъже, милорд.

— Е, вече е в безопасност — казах, като й дадох няколко монети заради повредения покрив. Оставихме слугите на Беока и двамата придружители на Рагнар да пазят конете и се присъединихме към датчаните в господарската зала за пиршества, където в огнището гореше буен огън. Те се посместиха да ни направят място, макар да бяха объркани от факта, че ни придружава християнски свещеник. Хвърляха подозрителни погледи към мокрия като мишка Беока, но премълчаха, защото видът на Рагнар, както и моят, издаваше, че сме воини от най-висок ранг.

— Аз съм Хакон от Онрипум — рече предводителят им, като леко се поклони.

— Рагнар Рагнарсон — отвърна Рагнар, като не си направи труда да представя мен и Стеапа, а само кимна към Брида. — Тази тук ми е жена.

Хакон знаеше за него, което не бе учудващо, защото името на Рагнар бе прочуто из хълмистите земи западно от Онрипум.

— Ти не беше ли заложник в Уесекс? — попита.

— Вече не — бе краткият отговор.

— Тогава добре дошъл у дома!

Донесоха ни пиво, а също хляб, сирене и ябълки.

— Онези мъртъвци край пътя ваше дело ли са? — попита Рагнар.

— Да, бяха саксонци. Задачата ни е да им попречим да се събират.

— Е, на тези положително сте попречили. По чия заповед?

— На ърл Ивар — подсмихна се Хакон на коментара. — Ако срещнем въоръжени саксонци, трябва да ги убиваме.

Рагнар кимна дяволито към Стеапа.

— Онзи там е саксонец. И е въоръжен.

Хакон и хората му огледаха мълчаливия, гледащ на кръв гигант.

— Той е с вас, милорд.

В завързалия се разговор постепенно узнахме историята, или поне онази част, която бе известна на Хакон. Гутред се бе отправил на север по същия този път, но Кяртан му бе пресякъл пътя с над двеста бойци.

— Гутред разполагаше с не повече от сто и петдесет души и изобщо не опита да се бие — каза Хакон. — Просто избяга.

— Накъде? — поинтересува се Рагнар.

— На запад, вероятно към Кумбраланд.

— И Кяртан не го последва?

— Кяртан не обича да се отдалечава от Дънхолм. Бои се да не би Елфрик от Бебанбург да нападне града в негово отсъствие.

— А вие накъде сте се запътили?

— Ърл Ивар ни събира при Треск.

Отговорът отначало ни учуди. Треск бе селище, разположено край езеро източно оттук. Защо Ивар ще вдига знамената си на изток, ако Гутред е избягал на запад? Рагнар се досети пръв.

— Ивар е решил да атакува Йоферуик?

Хакон кимна.

— Ако Гутред бъде лишен от дом, къде му остава да отиде?

— В Бебанбург? — предположих аз.

— Всяка стъпка на Гутред се следи от съгледвачи — каза Хакон, като докосна дръжката на меча си. — Ако реши да свърне на север, Кяртан отново ще излезе насреща му. Този път ще довършим саксонците веднъж завинаги. Ивар ще се радва на завръщането ти, ърл Рагнар.

— Моят род не се бие редом с Кяртан — отвърна рязко Рагнар.

— Дори и срещу богата плячка? Чувам, че Йоферуик бил пълен със съкровища.

— Вече веднъж е бил ограбван — вметнах аз. — Колко може да е останало?

— Достатъчно — настоя Хакон.

Стратегията бе хитро замислена. Докато Гутред бродеше из нортумбрийската пустош, шибан от дъждовете и съпровождан от шепа бойци, куп духовници и един мъртъв светия, Ивар щеше да плени града и двореца му заедно с целия тамошен гарнизон. Междувременно Кяртан щеше да му попречи да достигне безопасността на Бебанбург.

— Чие е това имение? — попита Рагнар.

— Принадлежеше на един саксонец. Но той извади меч срещу нас и сега е мъртъв заедно с цялото си семейство. Без две от дъщерите. Те са в обора, ако имате желание да се позабавлявате с тях.

С падането на нощта към нас се присъединиха още датчани. Всички отиваха в Треск, а тук бе добро място да се подслонят от нестихващата буря. Пиво имаше в изобилие и повечето глави неизбежно се замаяха. Но това беше щастливо пиянство, защото Гутред бе допуснал ужасна грешка. Бе тръгнал на север с твърде малка войска, вярвайки, че датчаните няма да му се бъркат, а сега същите тези датчани предвкусваха лесна война и обилна плячка.

— Това, което трябва да сторим — каза Рагнар, докато се настанявахме да спим по издигнатите дървени платформи край стените, — е да отидем в Сюнингсвейт.

— Още призори — съгласих се аз.

— Защо пък в Сюнингсвейт? — учуди се Беока.

— Защото там са моите хора, а сега се нуждаем от тях — отвърна Рагнар.

— Но ние сме пратени като посланици при Гутред.

— Но трябва първо да стигнем до него, а за целта ни трябват мъже.

Нортумбрия затъваше в хаос, а най-добрият начин човек да устои на хаоса бе, като се обгради с мечове и копия. Трима пияни датчани наблюдаваха беседата отстрани и останаха учудени, а може би и засегнати от присъствието на християнски свещеник в компанията ни. Те доближиха и поискаха да знаят защо го водим с нас.

— Държим го в случай, че огладнеем — казах аз. Отговорът ги развесели, а шегата обиколи залата, предизвиквайки още смях.

През нощта бурята утихна. Грохотът на гръмотевиците ставаше все по-слаб и далечен, а до сутринта дъждът премина в лек ръмеж, смесващ се с водата, капеща от сламените покриви. Ние надянахме доспехите и шлемовете и докато Хакон и останалите датчани поемаха на изток към Треск, се отправихме в обратна посока, към хълмовете на запад.

Не спирах да мисля за Гизела, изгубена някъде из пустошта, жертва на амбициите на брат си. Гутред навярно бе разчитал, че датчаните няма да съберат армия толкова късно през годината и че ще успее да се промъкне покрай Дънхолм до Бебанбург, без да срещне съпротива. А ето че сега бе на път да изгуби всичко.

— Ако го открием — подхвърли Беока, докато яздехме, — може да го отведем на юг, при Алфред.

— Че защо да правим това? — попитах.

— За да го опазим жив. Все пак е християнин и ще е добре дошъл в Уесекс.

— Алфред го иска за крал тук.

— Вече е твърде късно — поклати мрачно глава отчето.

— Не непременно — рекох и Беока ме изгледа така, сякаш съм се побъркал. Може и наистина да бях, но сред хаоса, обгърнал Нортумбрия, имаше нещо, убягнало от вниманието на Ивар. Вярно, неговите сили растяха, а Кяртан изтикваше Гутред към негостоприемните централни райони, където никоя войска не можеше да издържи дълго на студа, вятъра и дъжда. Той вероятно мислеше, че вече е спечелил, но забравяше за Рагнар. Въпреки дългото си отсъствие Рагнар още притежаваше ивица земя сред хълмовете, където живееха мъже, заклели се да му служат.

Докато навлизахме в долината, водеща към Сюнингсвейт, в гърлото ми се надигна буца. Недалеч оттук бях живял като дете, бях отгледан от Рагнар-старши. Бях усвоил изкуството на боя, бях познал щастието и любовта. А също така бях гледал как Кяртан опожарява дома на Рагнар и избива всичките му обитатели. Сега се завръщах за пръв път след онази кошмарна нощ.

Хората на Рагнар обитаваха селището и околните хълмове, но първата жива душа, която срещнахме, бе Етне — шотландската робиня, освободена от нас при Гирум. Тя носеше две ведра с вода и отначало не ни позна, докато не извиках името й. Тогава хвърли ведрата и се затича с викове към къщите. Изпод ниския праг на една от тях се подаде Финан и размаха ръце от радост. После наизскачаха още хора и скоро около нас се събра цяла тълпа, приветстваща завръщането на Рагнар.

Финан дори не изчака да сляза от седлото, а попита ухилено, подтичвайки край коня ми:

— Искаш ли да знаеш как умря Свери?

— Бавно, предполагам?

— И шумно. А ние му взехме всичките пари.

— Много ли бяха?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна възторжено той. — Накрая изгорихме и къщата му. Оставихме жената и децата му да ридаят.

— Значи не сте ги убили?

— Ами… не, на Етне й дожаля за тях. — Финан доби смутен вид, но бързо се оживи отново. — Затова пък неговата смърт бе истинско наслаждение. Е, отиваме ли на война?

— Разбира се.

— Ще се бием с онова копеле Гутред, нали?

— Не го ли харесваш?

— Той изпрати свещеник да събира от нас данък за църквата. Прогонихме го с ритници.

— Мислех, че си християнин.

— Такъв съм, но по-скоро ще горя в ада, отколкото да дам една десета от парите си.

Мъжете от Сюнингсвейт очакваха да се бият на страната на Ивар. Бяха датчани и разглеждаха неминуемата война като сблъсък с надигналите глава саксонци, макар и да не горяха от ентусиазъм да влязат в бой, защото Ивар не бе популярен сред тях. Призивът му бе достигнал Сюнингсвейт преди пет дни и Роло, който командваше в отсъствието на Рагнар, умишлено протакаше. Сега решението бе в ръцете на Рагнар и същата вечер той събра мъжете на поляната пред дома си, където бе разпален голям огън. Можеше да им нареди да правят каквото пожелае, но бе отсъствал три години и искаше да провери настроенията им.

— Първо ще ги изслушам — ми каза, — а после ще дам заповедите си.

— И какви ще бъдат те? — попитах.

— Още не знам — ухили се той.

Роло заговори първи.

— Нямам нищо против Гутред — рече, — но се чудя дали той е най-добрият крал за Нортумбрия. Една земя се нуждае от владетел, който е щедър, силен и справедлив. Гутред не е нито силен, нито справедлив. Той покровителства християните.

Сред тълпата се разнесе одобрителен ропот. Беока, който седеше до мен, разбираше достатъчно от ставащото, за да се обезпокои.

— Но Алфред подкрепя Гутред — ми прошепна.

— Мълчи! — изсъсках му аз.

— Гутред — продължи Роло — поиска от нас данък за християнската църква.

— И вие платихте ли го? — попита Рагнар.

— Не.

— Ако Гутред не е крал, кой тогава? — Никой не отговори. — Ивар ли? — Присъстващите мълчаха като попарени, защото никой не харесваше Ивар. Единствено Беока понечи да отвори уста, но аз го сръчках в пилешките ребра. — Какво ще кажете за ърл Улф? — предложи Рагнар.

— Твърде стар е — поклати глава Роло. — Освен това се прибра в Кеър Лигалид и иска да си остане там.

— Ще се намери ли изобщо саксонец, който да зачита нас, датчаните? — попита Рагнар, но му отвърна единствено тишина. — Друг датчанин тогава?

— Трябва да е Гутред! — изджафка като куче Беока.

Роло направи крачка напред, за да покаже, че предстои да каже нещо важно.

— Ние ще следваме теб, господарю — обърна се към Рагнар, — защото си щедър, силен и справедлив.

Думите изтръгнаха бурни овации от множеството, събрано около огъня.

— Това е измяна! — възкликна Беока. — Алфред ни заръча…

— Алфред не е тук — изшътках му, — затова млъкни.

Рагнар се вторачи в пламъците. Беше красив мъж, с волево, открито и ведро лице, но сега изглеждаше угрижен. После се обърна към мен.

— От теб би станал приличен крал.

— Не отричам — съгласих се.

— Ние сме тук да подкрепяме Гутред! — не мирясваше Беока.

— Финан — обърнах се към ирландеца, — до мен има един сакат и кривоглед свещеник, който адски ми лази по нервите. Ако пак надигне глас, резни му гръкляна.

— Утред! — изписка Беока.

— Това не се брои — махнах с ръка. — Но следващия път, когато се обади, го изпрати при праотците му.

Финан се ухили и изтегли меча си. Беока се умълча.

— Да, би могъл да станеш крал — повтори Рагнар и аз усетих как тъмните очи на Брида се впиват в мен.

— Предците ми са били крале, а тяхната кръв тече в жилите ми — отвърнах. — Тя е кръвта на Один. — Баща ми, макар и християнин, винаги се е гордял, че родът ни води началото си от бог Один.

— И ще бъдеш добър крал — продължи Рагнар. — Защото е добре тук да управлява саксонец, а ти си саксонец, обичащ датчаните. Какво пречи да те провъзгласим за Утред, крал на Нортумбрия? — Брида продължаваше да ме гледа и аз знаех, че си спомня нощта, когато неговият баща умря, а Кяртан и войниците му крещяха като демони и посичаха мъжете и жените, излизащи с олюляване от пламтящата сграда. — Е? — подкани ме Рагнар.

Признавам, че изкушението бе силно. Много силно. В дните на своя разцвет дедите ми са били крале на Берниция, а ето че сега тронът на Нортумбрия ми се предлагаше на тепсия. С Рагнар до себе си можех да бъда сигурен в датската подкрепа, а саксонците щяха да правят каквото им се нареди. Естествено, Ивар щеше да окаже съпротива, а също Кяртан и чичо ми Елфрик, но това не беше нищо ново, а и аз не се съмнявах, че съм по-добър военачалник от Гутред.

И все пак си давах сметка, че моята съдба не е да бъда крал. Познавал съм много крале и животът им далеч не е бил само цветя и рози, вино и жени. Алфред ходеше като призрак, изпит от болежките си и от вечните грижи. Но беше прав да приема задълженията си присърце. Един крал трябва да управлява, да поддържа баланса между велможите в кралството си, да укротява съперничествата, да държи хазната пълна, да се грижи за войските, за крепостите и пътищата. Всичко това ми мина през ума, докато Рагнар и Брида ме гледаха, а Беока чакаше отстрани, затаил дъх. И реших, че не желая отговорността. Желаех среброто, пиршествата и жените, но тях можех да имам и без трона.

— Не ми е писано — поклатих глава.

— Откъде знаеш какво ти е писано? — възрази Рагнар.

Пушекът се виеше към ясното, студено небе, обсипано със звезди.

— Знам, че ще си върна Бебанбург. А няма как да управлявам Нортумбрия оттам. Но може би е писано на теб?

— Не — отвърна той. — Ние винаги сме били викинги — моят баща и неговият баща преди него, откакто се помним. Плавали сме до далечни земи в търсене на плячка. Забогатявали сме. Живеели сме сред смях и пиене, сребро и битки. Ако стана крал, ще трябва да пазя владенията си от всички, които само ще кроят как да ми ги вземат. От вълк ще се превърна в овчар. Предпочитам свободата. Твърде дълго бях лишен от нея като заложник. Искам да гледам как вятърът опъва платната и слънцето играе по мечовете, а не да се нагърбвам с грижи и тревоги. — Рагнар всъщност мислеше същото като мен, но го изрече далеч по-красноречиво. Той изведнъж се усмихна широко, сякаш захвърлил тежко бреме, и се обърна към хората си: — Искам да стана по-богат от всеки крал и ще направя богати и всички вас!

— А кой ще бъде крал? — попита Роло.

— Гутред — обяви Рагнар.

— Слава Богу! — въздъхна Беока.

— Млък! — изсъсках му аз.

Присъстващите не бяха доволни от избора. Верният Роло, мършав, мрачен и брадат, изрази всеобщото мнение.

— Гутред закриля християните. Той е повече саксонец, отколкото датчанин. Ще ни кара да се кланяме на техния разпнат Бог.

— Кучето играе според тоягата — намесих се аз. — Първото, което ще му кажем, е, че никой датчанин няма да плаща десятък на църквата му. Той ще бъде същият крал като Егберт — обикновена марионетка. Въпросът е кой ще му дърпа конците. Дали ще е Ивар? Кяртан? Или Рагнар?

— Рагнар! — завикаха мъжете.

— А моето желание — каза Рагнар, като доближи огъня, така че пламъците озариха едрата му фигура — е да видя Кяртан сразен. Ако Ивар победи Гутред, Кяртан само ще стане по-силен, а той е мой враг. Наш враг. Между неговото семейство и моето има кръвна вражда и аз ще я приключа веднъж завинаги. Сега ще подкрепим Гутред, но ако Гутред не ни помогне да превземем Дънхолм, кълна се тук пред всички вас, че ще го убия и ще седна на трона му. Аз нямам вражда с Гутред, нито със саксонците или християните. Враждата ми е с Кяртан Жестокия и много повече копнея да пролея неговата кръв, отколкото да царувам над целия свят.

— А в Дънхолм — вметнах аз — има несметни богатства.

— Затова да вървим да намерим Гутред — призова Рагнар — и да се бием за него!

Миг по-рано всички бяха искали да ги поведе срещу Гутред, а сега с радостни възгласи приветстваха новината, че ще се сражават на страната на краля. Бяха общо към седемдесет бойци — не многобройни, но едни от най-добрите в Нортумбрия. Те блъскаха с мечове по щитовете си и скандираха името на Рагнар.

— Вече можеш да говориш — обърнах се към Беока.

Но той нямаше какво да каже.

На следващото утро, под ясни небеса, препуснахме да търсим Гутред.

И Гизела.