Повелителите на Севера

Глава осма

Бяхме общо седемдесет и шест бойци, включително Стеапа и аз. Всичките на коне, снабдени с добри оръжия, шлемове и метални или кожени ризници. Четирийсет слуги водеха резервни животни, натоварени с щитове и провизии, но те не влизаха в бройката. Някога Рагнар можеше да събере над двеста мъже, но мнозина бяха загинали при Етандун, а други си бяха намерили други господари през дългото му отсъствие. И все пак представлявахме страховита гледка. Яздехме под неговото знаме с орлово крило. То беше истинско орлово крило, заковано за върха на дълъг прът. Още две подобни крила украсяваха шлема му.

— Мечтаех си за това — каза ми той, докато яздехме редом един с друг. — През цялото време, докато бях заложник, си мечтаех пак да тръгна на война. Нищо не може да се сравни с това усещане, Утред, нищо!

— Ами жените?

— Жените, да! Война и жени! — Той подвикна от радост, а жребецът му запреде с уши и изпръхтя, сякаш споделяше доброто настроение на господаря си. Намирахме се в челото на колоната, но Рагнар бе изпратил дузина съгледвачи далеч пред нас. Те си държаха очите отворени, разговаряха с пастирите и научаваха последните слухове. Подаваха си сигнали един на друг, както и обратно към нас. Бяха като глутница хрътки, душещи въздуха, за да уловят следата на Гутред, която очаквахме, че в крайна сметка ще ни отведе на запад, към Кумбраланд. Отначало напредвахме бавно, защото не бяхме уверени в посоката, което изнервяше нетърпеливия отец Беока. Накрая съгледвачите получиха сигурни сведения, че дирята води на изток и ние пришпорихме конете към хълмовете.

— Изглежда, че Гутред се опитва да стигне обратно в Йоферуик — предположи Рагнар.

— Твърде късно е да се връща там — отвърнах.

— Или пък се е паникьосал и вече сам не знае какво прави.

— Виж, това е по-вероятно.

Придружаваха ни двайсетина жени, сред които и Брида. Тя носеше кожена ризница, а върху нея черно наметало, пристегнато на шията с изящна брошка от сребро и черен кехлибар. Косата й бе вързана с черна панделка отзад на тила, а на хълбока й висеше дълъг меч. Беше се превърнала в красива и властна жена за ужас на отец Беока, който я познаваше от дете. Закърмена като християнка, тя бе загърбила вярата и това наред с красотата и увереността й не му даваше мира.

— Тя е вещица — изсъска ми поверително веднъж.

— Ако е вещица — отвърнах, — толкова по-добре, че е на наша страна.

— Господ ще ни накаже, да знаеш!

— Тези земи не са на твоя Господ, а на бог Тор.

Той се прекръсти, за да отблъсне ереста, съдържаща се в думите ми.

— А ти какви ги вършеше снощи? — продължи негодуващо. — Как можа изобщо да ти мине през ума, че може да станеш крал?

— Много лесно. Аз произхождам от крале. А твоите предци какви са били, отче? Свинари?

— Кралят е богопомазано същество — пусна репликата ми край ушите си той. — Избран лично от Всевишния и от всички светии. Допускаш ли, че би могъл да замениш Гутред на трона на Нортумбрия, след като лично блаженият Кътбърт го е отвел там?

— Ами тогава да обръщаме конете и да се прибираме у дома.

— У дома? — ужаси се отчето. — Защо?

— След като свети Кътбърт е отвел Гутред до трона, нека той го закриля. Ние не сме му необходими. Нека сам си води битките, подкрепян от своя съсухрен мъртвец. А хрумвало ли ти е, че може и вече да е станало?

— Кое да е станало?

— Битката. Че Гутред е победен и лежи мъртъв в някое дере или пък е окован в робските вериги на Кяртан?

— Боже опази — прекръсти се отново Беока.

— Не се притеснявай, още не се е стигнало дотам — успокоих го.

— Откъде знаеш?

— Щяхме да срещнем бегълци — отвърнах, макар че нямаше как да съм сигурен. Нищо чудно Гутред да се сражаваше дори в момента, макар вътрешното усещане да ми говореше, че е жив и не се намира далеч. Това усещане е трудно да се опише. То е инстинкт, също толкова труден за проумяване, колкото и Божието послание в полета на птиците, но аз съм се научил да му вярвам.

И то за сетен път не ме подведе, защото още преди пладне един от съгледвачите ни се зададе, препускайки в галоп през полето. Той спря запотения си кон пред нас, хвърляйки във въздуха чимове трева, и съобщи, че в долината на река Суейл, край Кетрехт, има голяма група хора.

— От нашата страна на реката ли са? — попита Рагнар.

— Да, милорд, в старата крепост. Обградени са вътре.

— Обградени?

Мъжът обясни, че изходите на крепостта са завардени от друга войска. Той не се бе приближил достатъчно, за да разпознае знамена или отличителни знаци, бързайки да ни съобщи вестта, че Гутред може да е наблизо, но други двама се бяха спуснали в долината.

Ускорихме крачка. Облаците над главите ни се сгъстиха и заваля краткотраен дъжд. Той тъкмо спираше, когато насреща ни се зададоха двамата съгледвачи. Те бяха ходили до самите стени и разговаряли с войниците там.

— Гутред е в крепостта — докладва единият.

— А кой го е обсадил?

— Хора на Кяртан, милорд — ухили се боецът, знаейки, че щом става дума за хора на Кяртан, битката е гарантирана. — Към шейсетина на брой. Само шейсет!

— А самият Кяртан там ли е? Или Свен?

— Не, предвожда ги мъж на име Ролф.

— Говорихте ли с него?

— Да, и дори пихме от пивото му. Задачата му е да пази Гутред да не избяга до идването на Ивар от юг.

— Ивар, а не Кяртан? — учуди се Рагнар.

— Това, което научихме, е, че Кяртан не мърда от Дънхолм, а Ивар ще дойде веднага щом подсигури гарнизона на Йоферуик.

— Долу в долината има шейсет души на Кяртан! Шейсет души за убиване! — викна Рагнар към хората си, а ръката му инстинктивно посегна към дръжката на Сърцеразбивача. Това бе неговият меч, носещ същото име като този на Рагнар-старши, за да му напомня дълга да отмъсти за смъртта на баща си. Той нареди на един слуга да му донесе щита, сетне се обърна пак към съгледвачите: — А вие за какви се представихте?

— За войници на Хакон, милорд. Казахме, че обикаляме да търсим него.

— Добре сте направили — кимна Рагнар и им даде няколко сребърни монети. — А с колко мъже разполага Гутред в крепостта?

— Според Ролф са към сто.

— Сто? И не се опитва да пробие обсадата?

— Не, милорд.

— Голям крал, няма що — изсумтя презрително Рагнар.

— Ако влезе в битка, в крайна сметка ще му останат по-малко от петдесет — намесих се аз.

— И какво според теб върши там?

— Моли се навярно.

Гутред, както по-късно узнахме, действително бе изпаднал в паника. След осуетения си опит да достигне Бебанбург бе поел на запад към Кумбраланд в надеждата да открие приятели в познатите земи. Но лошото време го бе забавило, а постоянното присъствие на конници, наблюдаващи отдалеч, го бе изпълнило със страх от засади сред стръмните хълмове. Затова бе решил да свърне към Йоферуик, но в крайна сметка бе стигал едва до римската крепост, охранявала някога брода на река Суейл при Кетрехт. Част от войниците му го бяха напуснали, предусещайки, че ако останат с този крал, ги очаква единствено смърт. Напълно отчаян, той бе разпратил хора да търсят помощ от християнските танове в Нортумбрия, но ние бяхме видели труповете из пътя и знаехме, че такава помощ няма да дойде. Сега бе приклещен като плъх в капан. Шейсетте души щяха да го държат в Кетрехт, докато Ивар не дойде да го убие.

— Ако Гутред се моли — рече назидателно Беока, — то явно молитвите му са чути.

— Искаш да кажеш, че християнският Бог ни е изпратил? — попитах.

— Че кой друг? — изпъчи гърди той и отупа прахта от расото си. — Щом срещнем Гутред, ще оставиш мен да говоря първи.

— Смяташ ли, че сега е време за церемонии?

— Аз съм посланикът, не го забравяй! — изпротестира той. Насъбраното му негодувание бликна изведнъж, като пълноводен поток. — Нямаш и понятие от чест и достойнство! Аз съм посланикът! И какво целеше снощи, като заръча на оня ирландски дивак да ми резне гръкляна?

— Да те накарам да замълчиш, нищо повече.

— Ще разкажа на Алфред за твоето безочие. Можеш да бъдеш сигурен!

Той продължи да се жалва, но аз вече не го слушах, защото бяхме превалили хълма и пред нас се простираше като на длан долината на виещата се река Суейл. Укреплението бе недалеч от южния й бряг. Старите земни валове образуваха широк квадрат, в който бе затворено селището Кетрехт, с издигащата се в средата му църква. Тук реката се пресичаше от великолепния римски път, водещ от Йоферуик към негостоприемния Север, а част от каменната арка на моста все още стоеше.

С приближаването си видяхме, че Кетрехт е пълен с хора и коне. Над фронтона на църквата се вееше знамето на Гутред, с изображението на свети Кътбърт. Една група от войниците на Кяртан се бяха разположили северно от реката, блокирайки бягството през брода, а останалите лагеруваха в полето от южната страна. Бяха като ловни кучета, завардили изходите на лисича дупка.

Рагнар спря коня си. Хората му промушваха ръце през ремъците на щитовете и разхлабваха мечовете в ножниците, готвейки се за битка. Аз използвах възможността да огледам крепостта, която се намираше в окаяно състояние. Земните валове отдавна се бяха сринали, запълвайки рова, а ограда от колове нямаше, така че човек спокойно можеше да прекрачи вътре, без дори да забавя ход. Нищо не пречеше на шейсетте конници да влязат, но те предпочитаха да обикалят наоколо и да крещят обиди на обсадените. Повечето от хората на Гутред се бяха скупчили около църквата. Щом ни зърнаха, вероятно решиха, че сме нови врагове, защото се стекоха към южния край на укреплението. Замислих се дали и Гизела не е сред тях. Спомних си погледа на тъмните й очи, засенчени от дългите ресници, и неволно отпуснах юздите. За този миг бях мечтал през двете адски години, прекарани зад греблата на Свери, затова дори сега не изчаках Рагнар. Пришпорих коня и полетях сам към долината на река Суейл.

Беока естествено ме последва, грачейки, че той е посланикът на Алфред и затова трябва първи да се яви пред Гутред. Към средата на хълма обаче изгуби равновесие и падна от седлото. Оставих го да лази с отчаяни вопли из тревата и да се мъчи да хване кобилата си.

Късното есенно слънце озаряваше ярко земята, още мокра от дъжда. Лъчите му се отразяваха от ризницата и шлема, от центъра на щита и гривните по ръцете ми и аз целият блестях като бог на войната. Извърнах се да видя дали Рагнар идва подир мен, но той свърна на изток, очевидно с намерение да пресече отстъплението на хората на Кяртан покрай брега.

Достигнах подножието на хълма и без да забавям скорост, продължих към римския път. Подминах християнско гробище, осеяно с могилки земя и малки дървени кръстове. Всичките те бяха обърнати към големия кръст, предназначен да покаже на християните посоката към Йерусалим в деня, в който те вярваха, че мъртвите ще се надигнат от гробовете си. Пътят ме отведе право към южния вход на крепостта. Обсадените наблюдаваха отгоре, а неколцина войници на Кяртан излязоха насреща ми, но без да проявяват безпокойство. В крайна сметка изглеждах като датчанин и бях сам, а те — много, при това мечът ми все още беше в ножницата.

— Кой от вас е Ролф? — извиках, щом стигнах до тях.

— Аз — обади се едър, чернобрад мъж. — А ти кой си?

— Твоята смърт — отвърнах и като извадих Змийския дъх, впих пети в хълбоците на жребеца си. Животното полетя в галоп и преди Ролф да успее да посегне към оръжието, моето острие го улучи във врата с такава сила, че главата му отхвръкна заедно с шлема и се отърколи на пътя. Аз се смеех, обхванат от дивата радост на битката. Пред мен стояха още трима мъже и никой от тях не реагира. Те само гледаха потресени как обезглавеният труп на командира им се олюлява в седлото. Насочих се към средния, изблъсках коня му встрани със своя и му нанесох удар със Змийския дъх. След това между мен и крепостта вече не остана никой.

На входа й стояха петдесетина от обсадените. Конници почти нямаше, затова пък почти всички държаха в ръце мечове или копия. Зърнах и самия Гутред, с озарени от слънцето руси къдрици, а до него — Гизела. Толкова пъти безуспешно се бях опитвал да извикам лицето й в паметта си през дългите дни на робството. А ето че сега тя стоеше пред мен и изглеждаше толкова близка и позната с широката уста и предизвикателните си очи. Беше облечена в бяла ленена роба, пристегната на кръста със сребърна верига. Косите й, прибрани като на омъжена жена, бяха скрити под прилепнало боне. Тя държеше под ръка брат си, който се взираше невярващо в събитията, разиграващи се около несигурното му убежище.

Двама от хората на Кяртан ме последваха, докато останалите се суетяха, раздвоени между шока от смъртта на Ролф и ненадейната поява на отряда, предвождан от Рагнар. Извърнах се към преследвачите си толкова рязко, че копитата на жребеца ми изровиха размекнатата земя. Това ги накара да отстъпят. Единият бе бърз, но конят на другия накуцваше. Той дочу, че го настигам, и хвърли меча си назад в отчаян опит да се спаси. Отблъснах острието с щита, а после забих Змийския дъх в гърба на мъжа, изтеглих го и нанесох повторен удар през лицето му. Мъжът нададе агонизиращ писък и се строполи от седлото. Заобиколих го, свалих шлема от главата си и с окървавен меч препуснах обратно към входа.

Разбира се, това бе самохвалство. Чисто самохвалство. Абсурд бе да се опълча сам срещу шейсет души, но нали Гизела гледаше. Всъщност особена опасност за мен нямаше. Хората на Кяртан не бяха готови за бой, а ако сега ме подгонеха, лесно щях да намеря убежище в крепостта. Но те не ме гонеха. Бяха твърде разтревожени от приближаването на Рагнар, затова ги зарязах и влязох при обсадените.

— Да не сте забравили да се биете? — им извиках. Нарочно игнорирах Гутред и дори Гизела, макар че нарочно бях свалил шлема, за да ме познае. Сигурен бях, че ме наблюдава. Усещах изумлението във взора на тъмните й очи и се надявах, че това е радостно изумление. — Всички онези копелета трябва да умрат! — посочих с върха на меча си навън. — Всички до последния, затова излезте и ги убийте!

Тогава връхлетя Рагнар и се разнесе трясък на щитове, звън на мечове, вопли на хора и цвилене на коне. Противниците се огънаха под напора му и заотстъпваха нагоре и надолу по течението на реката. Огледах лицата пред себе си.

— Райпър! Клапа! — извиках. — Какво гледате, спрете ги!

Двамата стояха с увиснали челюсти, сякаш виждаха пред себе си призрак, какъвто в известен смисъл и бях. Особено се радвах да видя Клапа, чието присъствие означаваше, че Гутред още не е изгубил напълно верността на датчаните.

— Клапа, задник такъв, престани да се пулиш! Скачай в седлото и се бий!

— Да, милорд!

Продължих напред, докато не се оказах лице в лице с Гутред. Зад гърба ми се вихреше касапница. Неговите хора бързо се отърсваха от вцепенението и бързаха да се присъединят към нея, но той се бе вторачил единствено в мен. Стоеше неподвижно, заобиколен от свещениците и Гизела, а в изражението му се четеше страх.

— Помниш ли ме? — попитах хладно.

Отговор не последва.

— Ще направиш добре, ако дадеш кралски пример и посечеш неколцина врагове. Имаш ли кон?

Той кимна все така безмълвно.

— Тогава яхвай го и влизай в сражението.

Гутред само отстъпи крачка назад. Слугата доведе коня му, но той не го възседна. Обърнах се към Гизела, която ме гледаше с пламнал взор. Исках да промълвя, но сега бе мой ред да се лиша от дар слово. Някакъв свещеник я затегли встрани, но аз насочих към него окървавеното острие на Змийския дъх и той замръзна. Струваше ми се, че съм останал без дъх, че целият свят е притихнал в очакване. Порив на вятъра разроши кичура черна коса, подаващ се изпод бонето й. Тя го отметна с ръка, после се усмихна.

— Утред — произнесе името ми сякаш за първи път.

— Гизела — успях да изрека най-сетне.

— Знаех, че ще се върнеш.

— Ти нямаше ли да се биеш? — изръмжах на зяпащия отстрани Гутред и той избяга като бито куче. Сетне викнах на едно момче да доведе коня на мъжа, когото бях наръгал в гърба. — Качи се — казах на Гизела и тя се изкатери в седлото, като подви неловко поли и напъха кални обувки в стремената. После протегна ръка и докосна бузата ми.

— Отслабнал си.

— Ти също.

— Бях нещастна от мига, в който се разделихме. — Тя задържа още малко длан върху бузата ми, сетне я дръпна и като свали с рязко движение бонето, разпусна гарвановочерните си коси. — Каквото и да казват, аз всъщност не съм омъжена.

— Поне засега — отвърнах с преливащо от радост сърце, без да снемам взор от нея. Ето че отново бяхме заедно, а безкрайните месеци на робство бледнееха в съзнанието ми, сякаш никога не се бяха случвали.

— Е, уби ли достатъчно врагове? — попита дяволито тя.

— Още не.

И ние препуснахме към клането.

Няма как да изтребиш една вражеска армия до крак. Или поне рядко се случва. Винаги, когато възпяват някоя битка, поетите държат да подчертаят, че никой не се е спасил. Освен ако поетът също не е участвал в битката — тогава обикновено оцелява само той. Странно как песнописците изваждат такъв голям късмет, но какво ли разбират те? Никога не съм виждал някой от тях да застава в стена от щитове. И все пак край Кетрехт трябва да сме изклали над петдесет от хората на Кяртан. После всичко стана хаотично, защото хората на Гутред не правеха разлика между последователите на Кяртан и датчаните на Рагнар. Така в суматохата част от враговете успяха да отърват кожите. Финан, атакуван от двама бойци на Гутред, бе убил и двамата и тъкмо се канеше да нападне трети, когато го спрях.

— Чакай, той е от нас — извиках.

— Прилича на плъх — изръмжа Финан.

— Името му е Ситрик и навремето ми се врече във вярност.

— И все пак прилича на плъх.

— Ти на наша страна ли си, или се присъедини към войската на баща си? — попитах Ситрик.

— Господарю! — извика младежът, щом ме позна, сетне притича и падна на колене в изровената от копита кал до коня ми. — На ваша страна съм!

— И не си се клел на Гутред?

— Той никога не е искал това от мен.

— Но си му служил? Не си избягал обратно в Дънхолм?

— Не, не, останах с краля.

— Така е — потвърди и Гизела.

Подадох Змийския дъх на Гизела, после се наведох и протегнах десница на Ситрик.

— Значи все още си ми верен?

— Разбира се! — той сграбчи невярващо ръката ми.

— Но каква полза, след като не можеш да победиш един мършав ирландец като този?

— Той е много бърз, господарю.

— Е, тогава ще трябва да усвоиш триковете на Финан — рекох и потупах младежа по бузата. — Радвам се да те видя, Ситрик.

Рагнар бе пленил двама мъже и Ситрик разпозна по-високия от тях.

— Името му е Хога — ми каза.

— Е, вече е Хога мъртвецът — отвърнах, знаейки, че Рагнар няма да пощади никого от хората на Кяртан, докато самият Кяртан бе жив. Тук ставаше дума за кръвна вражда, за всепоглъщаща омраза. Рагнар едва започваше да отмъщава за смъртта на баща си, но за момента Хога и по-ниският му другар сякаш се надяваха, че ще оцелеят. Говореха оживено, описваха как Кяртан разполагал с близо двеста бойци в Дънхолм и как освен хората, изпратени тук под командването на Ролф, предоставил голям отряд в подкрепа на Ивар.

— Но защо не е дошъл сам начело на цялата си армия? — поинтересува се Рагнар.

— Не иска да оставя Дънхолм, в случай че Елфрик от Бебанбург реши да нападне в негово отсъствие.

— А Елфрик заплашвал ли е да го стори? — намесих се аз.

— Нямам представа.

Подобно дръзко начинание не бе в стила на моя чичо, макар и да допусках, че би тръгнал да спасява Гутред, ако знаеше къде да го открие. Той искаше мощите на светеца, а също и Гизела, но не на всяка цена. Положително не би рискувал да изгуби Бебанбург, точно както и Кяртан не рискуваше Дънхолм.

— Знаеш ли дали Тира е още жива? — поднови разпита Рагнар.

Хога се поколеба, преди да отговори.

— Жива е, но луда, милорд. Съвсем луда.

Рагнар изгледа изпитателно двамата пленници и те се сконфузиха под взора му, но после той вдигна лице към небето, където високо над хълмовете на запад кръжеше ястреб.

— Кажете ми — попита с тих и почти дружелюбен глас — от колко време служите на Кяртан?

— От осем години — рече Хога.

— А аз от седем — додаде другият.

— Значи и двамата сте били с него — продължи все така кротко Рагнар, — преди да се укрепи в Дънхолм?

— Да, милорд.

— И сте били с него — тук тонът му изведнъж стана суров, — когато поведе хората си към Сюнингсвейт. Когато изгори бащиния ми дом. Когато уби родителите ми, а сестра ми направи курва на сина си?

Никой от двамата не отговори. По-ниският се разтрепери, а Хога се озърна, сякаш търсейки път за бягство, но отвред го заобикаляха само въоръжени датчани на коне.

— Не, милорд — простена, щом видя Рагнар да вади Сърцеразбивача.

— Да — изръмжа Рагнар и замахна с разкривено от гняв лице. Трябваше да слезе от седлото, за да довърши делото. Пленниците вече бяха мъртви, а той продължаваше да кълца като обезумял падналите им тела. Обърнах се към Гизела. Тя стоеше спокойно, но усетила погледа ми, се обърна с леко изражение на триумф, задето не е изпаднала в ужас от гледката.

— Те заслужаваха ли го? — попита.

— Напълно — отговорих.

— Добре тогава.

Брат й от своя страна пропусна зрелището. Беше уплашен от мен, за което не го винях, а още повече от опръскания в кръв Рагнар, затова благоразумно се оттегли към селището. Отец Беока междувременно успя да открие част от свещениците на Гутред и да поговори с тях. Сега се зададе, куцукайки, с думите:

— Решено е представянето пред краля да се състои в църквата. — В този миг забеляза двете разфасовани тела, чиито глави се въргаляха отстрани. — Мили Боже, кой стори това?

— Рагнар.

Отчето се прекръсти.

— Както вече казах, срещата е в църквата. И се постарай да избършеш тази кръв от ризницата си, Утред. Все пак сме посланици!

Обърнах лице на запад и видях шепа бегълци да се отдалечават по посока на хълмовете. Без съмнение щяха да прекосят реката нагоре по течението и да се присъединят към другарите си на отсрещния бряг. А после всички заедно да се приберат в Дънхолм, за да отнесат на Кяртан вестта за своя разгром. Щом чуеше за знамето с орлово крило, той щеше да разбере, че Рагнар се е завърнал от Уесекс.

И може би, въпреки че се намираше върху непристъпната си скала, скрит зад високите стени, в сърцето му щеше да се прокрадне страх.

Препуснах към църквата, като поведох със себе си и Гизела. Беока се заклатушка подире ми, но беше твърде бавен.

— Почакай! — извика. — Не отивай без мен!

Но аз нямах намерение да го чакам. Вместо това пришпорих коня и го оставих далеч назад.

В църквата цареше сумрак. Единствената светлина идваше от малкия прозорец над вратата и от няколко мъждиви лоени свещи, запалени на олтара. Там, върху грубо скована маса, покрита с черен плат, лежаха ковчегът на свети Кътбърт и другите две сандъчета с реликви. Гутред седеше отпред на трикрако столче за доене, а край него стояха прави двама мъже и една жена. Мъжете бяха абат Едред и отец Хротуерд. Жената бе млада, с миловидно кръгло лице и доста бременна. По-късно научих, че е Осбурх, саксонската кралица на Гутред. Тя отмести поглед от мен към съпруга си, явно очаквайки го да заговори, но той мълчеше. Край лявата стена на църквата се бяха скупчили двайсетина войници, а край дясната — още повече духовници. Двете групи се разправяха за нещо, но с влизането ми притихнаха.

С Гизела минахме по прохода, хванати под ръка, докато не се озовахме пред Гутред, който не смееше да вдигне очи. Един или два пъти отвори уста, но думите му не идваха. Тогава погледна крадешком покрай мен, сякаш се надяваше през вратата да влезе някой не чак толкова страшен.

— Ще се оженя за сестра ти — казах.

Пак мълчание. Един монах понечи да протестира, но бързо бе дръпнат назад от свой другар. Реших, че днес съдбата явно е решила да ме поглези, защото това бяха Джанбърт и Айда — двойката, уредила изпращането ми в робство. Тогава от дъното на църквата все пак се надигна глас:

— Лейди Гизела вече е омъжена.

Гласът принадлежеше на възрастен мъж, пълен и сивокос. Беше облечен в къса кафява туника, със сребърна верижка на врата и вирна предизвикателно глава, щом закрачих към него.

— Ти си Ейдън — казах. От четиринайсет години не бях стъпвал в Бебанбург, но без усилие го познах. Навремето бе един от прислужниците на баща ми, натоварен със задачата да не допуска нежелани гости в залата за пиршества, но напереният му вид издаваше, че оттогава се е издигнал в длъжност. — Какъв си сега, Ейдън? — подрънках верижката му с ръка.

— Иконом на господаря на Бебанбург — рече намусено той. Явно не ме познаваше и нищо чудно — за последно ме бе виждал като деветгодишно дете.

— Значи това те прави мой иконом — отбелязах.

— Твой? — попита мъжът, но сетне си даде сметка какво означават думите ми и отстъпи крачка назад, присъединявайки се към двама по-млади войници. Жестът бе неволен, причинен по-скоро от учудване, отколкото от уплаха, защото Ейдън не беше страхливец. Сега бързо се окопити и отново ме погледна предизвикателно.

— Лейди Гизела е омъжена.

— Омъжена ли си? — обърнах се аз към нея.

— Не — отвърна тя.

— Чу ли? — казах. — Дамата не е омъжена.

Гутред прочисти гърло да заговори, но размисли, защото тъкмо тогава Рагнар и хората му започнаха да влизат в църквата.

— Тя си има съпруг и той е лорд Елфрик — обади се някой измежду духовниците. Обърнах се и видях, че е брат Джанбърт.

— Елфрик? — престорих се, че за първи път чувам новината. — Това родено от курва краставо псе?

Ейдън сръчка в ребрата единия от войниците до себе си и онзи вдигна меча. Другарят му стори същото. Аз им се усмихнах и много бавно изтеглих Змийския дъх от ножницата.

— Това е Божи дом! — възропта абат Едред. — Приберете оръжията!

Никой от нас не го послуша. Двамата обаче не направиха опит да ме нападнат, защото знаеха репутацията ми, а и острието на Змийския дъх още лепнеше от кръвта на хората на Кяртан.

— Утред! — появи се откъм входа Беока, разбутвайки присъстващите, за да стигне до мен. — Какво правиш, Утред!

— Не се притеснявай, отче, имам малко работа. Помниш ли Ейдън? — Беока едва сега забеляза сивокосия, когото познаваше добре от годините в Бебанбург, и спря объркано. — Нашият приятел Ейдън иска да се бия с тези две момчета, но преди да му доставя удоволствието, искам да чуя как Гизела изведнъж е станала съпруга на мъж, когото никога не е виждала.

Ейдън хвърли поглед към Гутред, очаквайки помощ от него, но такава не идваше, така че се наложи да се оправя сам.

— Аз я отведох в църквата вместо лорд Елфрик, така че пред очите на Бога е омъжена — рече накрая.

— А спа ли с нея? — попитах, предизвиквайки възмутен шепот сред духовенството.

— Разбира се, че не.

— Ако още е девствена, значи не е женена. Една кобила не е обяздена, докато някой не я възседне. Възсядали ли са те досега? — попитах Гизела.

— Още не — отвърна тя.

— Омъжена е — настоя Ейдън.

— Стоял си до нея пред олтара вместо чичо ми и наричаш това сватба?

— Прав е — намеси се тихо Беока.

— Значи сега, ако те убия — продължих, без да обръщам внимание на отчето, — тя ще стане вдовица?

Ейдън блъсна единия от войниците си към мен и онзи глупец взе, че ме нападна. Замахнах веднъж със Змийския дъх, рязко и силно, и оръжието му издрънча встрани, а моето острие опря в корема му.

— Искаш ли да си видиш червата пръснати по пода? — попитах го ласкаво, сетне надигнах гордо глас: — Аз съм Утред, господар на Бебанбург. Аз съм мъжът, убил Уба Лотброксон край морето. Погубил съм повече хора, отколкото мога да преброя. Но нека това не те спира. Искаш да се хвалиш, че си ми пролял кръвта? Онази крастава жаба Елфрик ще се радва, ако го сториш. Ще те възнагради богато. Така че давай, опитай — ръгнах го с върха на меча. Но той не стори нищо подобно. Вместо това отстъпи със залитане назад, както и другарят му. И нищо чудно, защото Рагнар и Стеапа се бяха присъединили към мен, а зад гърбовете им напираха цяла тълпа датчани в бойни доспехи, с брадви и мечове в ръце.

— Сега можеш да отпълзиш обратно при чичо ми — казах на Ейдън — и да му предадеш, че е загубил невестата си.

— Утред! — успя най-сетне да продума Гутред, но аз го игнорирах и отидох в другия край на храма, при скупчилите се свещеници и монаси. Гизела ме съпроводи, взе така уловила ме за ръка. Подадох й Змийския дъх и се изправих пред Джанбърт.

— Още ли смяташ, че тази жена е омъжена?

— Разбира се — изгледа ме дръзко той. — Цената бе платена, а брачният съюз — осветен.

— Цена? — погледнах към Гизела. — Колко са ти платили?

— Ние платихме на тях. Дадохме им хиляда шилинга и ръката на свети Осуалд.

— Ръката на свети Осуалд? — едва не се изсмях.

— Абат Едред я намери — поясни сухо тя.

— Най-вероятно я е изровил от сиромашкото гробище — предположих.

— Всичко бе сторено според мирските и църковните закони — настръхна брат Джанбърт. — Бракът е валиден.

Имаше нещо в тясното му, надменно лице, което ме дразнеше, затова се пресегнах и го улових за косата около остриганото теме. Той опита да се съпротивлява, но беше твърде слаб. Дръпнах главата му напред и надолу и я пресрещнах с набедреника над дясното си коляно. Сетне го изправих и попитах:

— Омъжена ли е?

— Да — каза той с удебелен от кръвта в устата му глас.

Повторих движението и този път усетих как зъбите му се чупят.

— Омъжена ли е? — Отговор не последва и аз потретих, като този път носът му изпращя в бронираното ми коляно. — Зададох ти въпрос.

— Омъжена е — настоя Джанбърт. Целият се тресеше от болка и безсилен гняв, а духовниците наоколо протестираха, но аз бях изгубен в сляпата си ярост. Той бе послушната маша на моя чичо, договорил с Гутред изпращането ми в робство. Заради неговите козни едва не бях загинал в мъки и унижения, прикован зад веслата на Свери. Споменът за тях забули съзнанието ми в алена мъгла и аз отново придърпах главата на монаха, но този път не го ударих, а извадих своя къс меч, Жилещата оса, и му прерязах гърлото. С едно движение. Докато острието напускаше ножницата, за миг зърнах разширените му, невярващи очи и — да си призная — сам наполовина не вярвах какво върша. Но все пак го извърших. Наточената стомана опря в сухожилията и хрущялите, мина през тях и кръвта пръсна по ризницата ми. Джанбърт се срина на пода, като приритваше и пускаше мехури. Останалите духовници запищяха като жени. Бяха достатъчно ужасени и докато обезобразявах лицето на Джанбърт, но никой не бе очаквал да стигна чак дотук. Дори аз самият останах изненадан докъде ме е тласнал гневът, но не изпитвах съжаление, нито разглеждах постъпката си като убийство, а като сладко и заслужено отмъщение. Всеки напън зад веслото, всеки удар, получен от хората на Свери, бяха вкарани в него. Отместих взор от агонизиращия Джанбърт към вечния му спътник, брат Айда.

— Омъжена ли е тази жена? — попитах.

— Според църковния закон… — започна онзи, но после спря, загледа острието на Жилещата оса и заекна: — Не е омъжена, докато бракът не е консумиран.

— Ти смяташ ли се за омъжена? — попитах Гизела.

— Ни най-малко.

Наведох се и избърсах оръжието в полите на расото на Джанбърт. Той вече лежеше неподвижен, със застинали в изненада очи. Един от свещениците събра кураж и коленичи да се помоли над него, но останалите стояха като овче стадо, подплашено от вълк. Беока отваряше и затваряше уста, без да произнесе нито звук. Прибрах Жилещата оса, взех Змийския дъх от Гизела и заедно се упътихме към брат й. Гутред се бе вторачил в трупа на монаха и в кръвта, оплискала пода и роклята на сестра му. Вероятно реши, че се каня да сторя същото и с него, защото преглътна конвулсивно, но аз спрях и посочих към Рагнар.

— Това е ърл Рагнар — казах — и той е дошъл да се бие за теб. Не че заслужаваш помощта му. Ако зависеше от мен, щях да те окова и да те пратя пак да чистиш нощното гърне на крал Еохайд.

— Говориш с богопомазания! — изпротестира отец Хротуерд. — Покажи уважение!

— Впрочем и теб никога не съм те харесвал — вдигнах към него Жилещата оса.

Беока, ужасен от поведението ми, ме избута встрани и се поклони пред Гутред. Беше пребледнял като восък след убийството на монаха, но дори и то не можеше да го отвлече от славната задача да бъде уесекски посланик.

— Нося поздрави от Алфред, краля на Уесекс…

— По-късно, отче — прекъснах го аз.

— Нося християнски поздрави — настоя упорито той, но сетне изписка, защото го дръпнах назад. Някои от духовниците си закриха очите с ръце, явно смятайки, че ще заколя и него.

— По-късно, ти казах — пуснах го и се обърнах към Гутред. — Е, какво ще правиш сега?

— Да правя? — примигна той.

— Да, обсадата вече я няма, така че си свободен. Какви са плановете ти?

— Нашите планове са да те накажем! — обади се вместо него Хротуерд и като ме посочи с пръст, взе да бълва необуздани заплахи, че съм грешник, езичник, убиец на член от светото братство и че Гутред няма да избегне Божието възмездие, ако ме остави да си тръгна безнаказано. Кралица Осбурх се взираше ужасено в обезумелия, разчорлен монах, който пръскаше слюнки и не спираше да крещи:

— Единствената надежда за Халиверфолкланд е съюзът с Елфрик от Бебанбург. Изпратете му невестата и убийте тоя безбожник!

Гизела стоеше до мен и стискаше ръката ми. Аз не казвах нищо.

Абат Едред, който сега изглеждаше също толкова стар и сбръчкан, колкото блажения Кътбърт, се опита да въдвори ред в храма. Вдигна ръце, докато наоколо не настъпи тишина, и благодари на Рагнар за разправата с хората на Кяртан.

— Това, което трябва да направим — обърна се после към Гутред, — е да отнесем светеца на север. В Бебанбург.

— Първо да накажем убиеца! — не мирясваше Хротуерд, сочейки ме с дървено разпятие.

— Нищо не е по-ценно за нас от неговите мощи — игнорира го Едред, — затова трябва да осигурим безопасността им. Предлагам да потеглим още утре сутрин.

Ейдън, икономът на Елфрик, поиска разрешение да говори. След като получи думата, каза, че е дошъл да вземе булката на господаря си с добра воля и на собствен риск. Че моето държание е било обидно, но е склонен да го забрави, ако Гутред осигури пристигането на Гизела и свети Кътбърт в Бебанбург.

Гутред се двоумеше.

— Ако тръгнем натам, Кяртан ще ни попречи — каза.

Едред обаче бе подготвен за възражението.

— Не и ако ърл Рагнар ни придружи, господарю. Църквата ще му се отплати подобаващо за услугата.

— Но кой от нас ще спи спокойно — размахваше дървения си кръст Хротуерд, — ако този кръвник бъде оставен между живите? Смърт! Смърт! Брат Джанбърт е мъченик!

Неколцина духовници се присъединиха към призивите, но Гутред успя да ги усмири, припомняйки си за посланичеството на отец Беока. Той настоя за тишина и му даде думата. Бедният Беока. Толкова дни бе репетирал словото си, шлифовал фразите, изричал ги на глас, променял ги, искал и отхвърлял съвети и препоръки. Сега започна с официален поздрав от Алфред, но Гутред надали го чу, защото бе зает да наблюдава мен и Гизела, а Хротуерд междувременно съскаше злословия в ухото му. Беока храбро продължи с хвалебствия по адрес на Гутред и кралица Осбурх, като ги наричаше божествена светлина на Севера и в общи линии отегчаваше всички присъстващи. Някои от войниците на Гутред го взеха на подбив, като се правеха на куци и кривогледи, докато Стеапа, уморен от безсърдечната им гавра, не отиде зад отчето и не постави ръка върху дръжката на меча си. Стеапа бе кротък по душа, но имаше страховит вид. Освен исполинския ръст кожата му бе изпъната върху черепа така, че го правеше неспособен на други изражения освен на свирепа омраза или вълчи глад. Той огледа помещението, очаквайки някой да продължи с подигравките, но желаещи нямаше.

Беока, естествено, остана убеден, че собственото му красноречие ги е накарало да притихнат. Той приключи с нисък поклон пред Гутред, преди да поднесе подаръците. Те включваха книга, която Алфред твърдеше, че сам е превел от латински на английски. Според Беока бе пълна с християнски наставления, така че може и да е истина. Тежкият том имаше твърда подвързия, отрупана със скъпоценни камъни. Гутред го повъртя в ръце, докато се сети как да отвори закопчалката, сетне разгърна една от страниците, държейки я на обратно, и заяви, че това е най-ценният дар, който някога е получавал. Каза същото и за втория предмет — франкски меч със сребърна дръжка, украсена с топка от прозрачен кристал. Но третият бе положително най-впечатляващ — реликварий от чисто злато, инкрустиран с пурпурни гранати, в който лежаха косми от брадата на свети Августин от Контварабург. Дори абат Едред, пазителят на най-тачените мощи в Нортумбрия, се приведе благоговейно да докосне сияещия метал.

— В тези дарове е заложено послание — рече Беока.

— Давай по-накратко — измърморих аз, а Гизела ме стисна за ръката.

— С нетърпение очаквам да го чуя — отговори любезно Гутред.

— Книгата символизира познанието — поде отецът, — защото без познание едно кралство е куха черупка на варварството и невежеството. Мечът е оръжието, с което пазим това познание, защитаваме Божия ред на земята, а кристалът на дръжката е вътрешното око, позволяващо ни да прозрем волята на Спасителя. Космите от брадата на свети Августин са, за да ни напомнят, че без нашия Господ сме нищо, а без светата църква — обикновена плява, носена от вятъра. Алфред от Уесекс ти желае дълъг и мъдър живот, богоугодно управление и мир в кралството.

Той се поклони, а Гутред отвърна с благодарствена реч, която обаче приключи с умолителния въпрос дали Алфред от Уесекс ще изпрати помощ на Нортумбрия.

— Помощ? — попита Беока, неуверен как да отговори.

— Трябват ми воини — рече Гутред, а аз се зачудих как изобщо очаква да оцелее достатъчно дълго, за да могат каквито и да било воини да стигнат от Уесекс до него.

— Кралят изпрати мен — намесих се.

— Убиец! — джафна неукротимият Хротуерд.

— Изпрати мен — повторих, като пуснах ръката на Гизела и отидох да се присъединя към Беока и Стеапа в пространството пред олтара. Беока крадешком ми правеше знаци да се махам и да мълча, но Гутред пожела да ме изслуша. — Преди повече от две години — напомних му аз — ти пожертва свободата ми, за да направиш Елфрик свой съюзник. Той ти обеща да унищожи Дънхолм, но доколкото разбирам, Дънхолм още стои непокътнат, а Кяртан е жив и здрав. След като си разбрал колко струват обещанията му, нима си готов пак да заложиш на него? Смяташ ли, че като му дадеш сестра си и мощите на един светия, ще тръгне да се бие за теб?

— Убиец — процеди през зъби Хротуерд.

— Бебанбург все още е на два дни път оттук — продължих — и за да стигнеш дотам, ти трябва помощта на ърл Рагнар. Но ърл Рагнар е мой приятел, не твой. Той никога не ме е предавал.

При споменаването на предателството лицето на Гутред трепна конвулсивно.

— Не ни е нужна подкрепата на езичници, кралю — приведе се към него Хротуерд. — Ако просто се причестим тук, в река Йордан, и се оставим в ръцете на Бога, той ще ни преведе здрави и невредими през владенията на Кяртан!

— Къде е пък тази река Йордан? — поинтересува се Рагнар.

Аз свих рамене, защото смятах, че се намира някъде в християнските свети земи, а не тук, в Нортумбрия.

— Река Суейл — извиси проповеднически глас Хротуерд, сякаш се обръщаше към многохилядно паство — е мястото, където блаженият свети Паулин е покръстил Едуин, първия християнски крал на нашата страна. Безчет хора са се кръстили във водите й, ето защо тя е свещена! Нашата река Йордан! Ако потопим мечовете и копията си в нея, Господ ще благослови остриетата им. Ще станем непобедими!

— Без ърл Рагнар — прекъснах безцеремонно излиянията му, вперил взор в Гутред — Кяртан ще ви разкъса на парчета. А както вече казах, Рагнар е мой приятел.

Гутред улови жена си за ръка, сетне събра кураж и срещна погледа ми.

— Какво би сторил на мое място, лорд Утред?

Враговете ми, от които в църквата имаше доста, със зле прикрита неприязън забелязаха обръщението „лорд“.

— Много е просто, господарю — пристъпих напред. Нямах ясна представа какво ще кажа, но изведнъж ме осени вдъхновение. Трите предачки или си правеха поредната шега, или бяха решили да позлатят съдбата ми, подобно на неговата.

— Просто? — учуди се той.

— Ивар поема към Йоферуик, а Кяртан изпраща войска да ти попречи да стигнеш Бебанбург. Каква е целта им? Да те превърнат в беглец. Да влязат в крепостта ти, да превземат замъка ти, да унищожат саксонските ти поддръжници, а после, когато вече няма къде да се скриеш, да те пленят и убият.

— Е, и? Остава ли ми някакъв изход?

— Да си намериш друга крепост. Място, където ще бъдеш в безопасност.

— И кое е то?

— Дънхолм, разбира се.

Той се вторачи в мен. В църквата настана гробна тишина. Дори духовниците, които допреди минута зовяха за моята смърт, млъкнаха. А аз си спомнях за Алфред. За това как в онази ужасна зима, когато цял Уесекс изглеждаше обречен, той мислеше не просто за оцеляване, а за победа.

— Ако тръгнем призори — казах — и маршируваме бързо, до два дни ще превземем Дънхолм.

— Нима можеш да го направиш? — попита със затаен дъх той.

— Не, господарю. Но заедно можем.

Всъщност далеч не бях толкова уверен. Знаех единствено, че врагът е силен, че си играе с Гутред като котка с мишка и че единственият му шанс за защита е нападението. А също, че поради многобройните войници, разпратени от Кяртан да вардят подстъпите към Бебанбург, Дънхолм е по-слабо защитен от всякога.

— Наистина можем — подкрепи ме Рагнар, заставайки до мен.

— Тогава ще го направим — отсече Гутред и така решението бе взето.

На свещениците не им се понрави, че ще остана безнаказан, а брожението им нарасна още щом кралят ги заряза и ме покани да го придружа до малката къща, която му служеше за квартира. Гизела също дойде с нас и застана край огнището, в което гореше малък огън. Следобедът бе хладен — първият студ, предизвестяващ настъпването на зимата. Щом останахме сами, Гутред ме погледна и се усмихна смутено.

— Съжалявам — рече с прегракнал глас.

— Ти си копеле — отвърнах.

— Виж, Утред…

— Задник. Миризлива фъшкия от невестулка.

— Все пак съм крал — опита да съхрани останките от достойнството си той.

— Значи си фъшкия от кралска невестулка. Задник, седнал на трон.

Гутред не намери какво да отговори, затова се отпусна върху единствения стол в стаята и сви рамене.

— И все пак постъпката ти бе правилна.

— Така ли? — просветна лицето му.

— Да. Макар че не сработи. Ти ме пожертва, за да си спечелиш подкрепата на Елфрик. С неговите войски трябваше да смачкаш Кяртан като гнида, но той още е в замъка си. В същото време Елфрик се величае за господар на Берниция, а ти се разправяш с бунтуващи се датчани. Затова ли трябваше две години да опъвам гръб зад веслата? — Той мълчеше. Разкопчах колана с меча, сетне изхлузих тежката ризница през главата си и я оставих да падне на пода. Пред озадачения му поглед съблякох и туниката и му показах белега на лявото си рамо, изрязан от ножа на Хака.

— Знаеш ли какво е това?

Гутред поклати глава.

— Робско клеймо. Ти нямаш такова, нали?

— Нямам.

— Значи аз съм го понесъл вместо теб. За да можеш да властваш над тези земи. Но от крал ти се превърна в жалък беглец, водещ се по ума на свещеници. Още навремето ти казвах да убиеш Ивар.

— Трябваше да те послушам — призна той.

— И как можа да позволиш на онова рошаво кречетало Хротуерд да наложи църковен десятък на датчаните?

— Той каза, че лично свети Кътбърт се явил и му го заръчал.

— Този светия май е доста разговорлив като за мъртвец. Защо не си набиеш в главата, че ти управляваш тук, а не свети Кътбърт?

— Християнската магия винаги досега ми е помагала — опита да се оправдае Гутред.

— Нима? — възразих подигравателно. — Защо тогава Кяртан и Ивар са живи, а ти се разправяш с разбунтували се датчани? Забрави за християнската магия. Сега имаш мен и ърл Рагнар. По-добър от него няма да намериш в цялото кралство, затова го пази като зеницата на очите си.

— Ще го пазя, обещавам. И теб също.

— Как иначе, нали ще ти ставам зет.

Той кимна и с изнурена усмивка посочи към Гизела.

— Тя все казваше, че ще се върнеш.

— А ти ме смяташе за мъртъв?

— Надявах се да си жив. — Гутред се изправи и пристъпи към мен. — Ще повярваш ли, ако ти кажа, че ми липсваше?

— Разбира се, защото и ти липсваше на мен.

— Наистина? — прокрадна се надежда в гласа му.

— Да — отвърнах и колкото и да е странно, не лъжех. Бях очаквал, че срещата с него ще ме изпълни с омраза, но той ми беше все така симпатичен. Прегърнахме се, а после Гутред си взе шлема и тръгна към вратата, която представляваше парче плат, окачено на гвоздеи.

— Е, разполагайте се — подхвърли на излизане към мен и Гизела. — Къщата е ваша за през нощта.

Дори и сега, след толкова години, видя ли момиче, което да ми напомня за Гизела, в гърлото ми се надига буца. Момиче с грациозна и уверена стъпка, с тънка талия, дълга черна коса и предизвикателно вирната брадичка. Всеки път ми се струва, че отново виждам нея и понеже съм станал мекушав стар глупак, очите ми се насълзяват.

— Да знаеш, че вече съм женен — признах й онази вечер.

— Така ли? — учуди се Гизела.

— Казва се Милдрит — продължих — и навремето я взех, защото Алфред ми нареди. Но тя ме мрази и отиде в манастир.

— Май всичките ти жени стават монахини — Милдрит, Хилд, а сега и аз.

— Вярно — усмихнах се. — Не ми беше хрумвало досега.

— Всъщност Хилд ме посъветва да постъпя в манастир, ако някога се почувствам заплашена. Затова и го направих, щом разбрах, че Кяртан ме иска за снаха.

— Гутред никога нямаше да те даде за жена на Свен — уверих я аз.

— Напротив, обмисляше го. Трябваха му пари и подкрепа, а нямаше какво друго да предложи освен мен.

— Разменна монета.

— Именно.

— Хареса ли ти в манастира?

— Всичко ми беше противно, докато те нямаше. Е, сега ще убиеш ли Кяртан?

— Разбира се.

— Как?

— Още не знам. А може и Рагнар да го убие. Той има повече основание да го мрази от мен.

— Когато отказах да взема Свен — рече Гизела, — Кяртан се закани, че щял да ме плени и даде на войниците си. Да ме върже за кол и да остави всички да ми се изредят, а после да насъска по мен кучетата си. С Милдрит имахте ли деца?

— Един син. Но той умря.

— Моите деца няма да умират. Синовете ми ще бъдат воини, а дъщерите — майки на воини.

Усмихнах се и прокарах ръка по гръбнака й така, че тя потрепери връз мен. Бяхме завити с три наметала, но косата й бе мокра, защото тръстиковият покрив отгоре капеше. Сламеникът под нас също бе влажен и миришеше на гнило, но ние бяхме щастливи.

— Покръсти ли се, докато стоя при монахините? — попитах.

— Разбира се, че не — смръщи нос тя.

— И игуменката нямаше нищо против?

— Аз й давах сребро.

— Значи всичко е било наред.

— Не вярвам, че някой датчанин наистина е приел Христовата вяра.

— Дори и брат ти?

— Не знам какво става в неговата глава, но ние имаме много богове, а християните — само един. Как му беше името? В манастира ми го казаха, но аз забравих.

— Йехова.

— Точно така. Сякаш не ни стигат Один и Тор. Той има ли си жена?

— Не.

— Горкият Йехова.

Горкият Йехова, помислих и аз и още го мислех на следващия ден, докато под проливния дъжд, шибащ останките на стария римски път и превръщащ полетата в кал, прекосявахме река Суейл, за да поемем на север, към непристъпната крепост. Отивахме да превземем Дънхолм.

Глава девета

Докато излагах плана си, той изглеждаше прост — да препуснем към Дънхолм, да атакуваме с изненада и така да спечелим безопасно убежище за Гутред и отмъщение за Рагнар. Но отец Хротуерд не се даде без бой и преди да тръгнем, се състоя поредният разгорещен спор.

— Какво ще стане с мощите на блажения Кътбърт? — обърна се той към Гутред. — Ако си тръгнеш оттук, кой ще ги пази?

Хротуерд бе движен от страст. Страст, подхранвана от гнева. Познавал съм и други като него — хора, които изпадат в същински бяс заради най-лекото накърняване на нещо, което им е близко до сърцето. За Хротуерд това бе църквата и всеки, който не изповядваше християнството, се превръщаше в негов кръвен враг. Постепенно се бе превърнал в приближен съветник на Гутред, който разглеждаше религията като висша форма на магия, а него — като жрец, умеещ да борави с нея. Хротуерд действително приличаше на магьосник. Имаше разчорлена коса, щръкнала брада, пламтящ взор и невероятно гръмък глас. Не беше женен, защото се бе посветил изцяло на любимата си църква и всички очакваха, че щом Улфхер умре, той ще стане архиепископ на Йоферуик.

Гутред от своя страна бе чужд на силните страсти. По природа умерен и дружелюбен, просто искаше всички около него да са доволни и лесно се поддаваше на влиянието на Хротуерд. В Йоферуик, където повечето жители бяха християни, отецът можеше без труд да събере тълпа на улицата и Гутред, за да избегне безредици, се стараеше да му угажда. Друго любимо оръжие на Хротуерд, което той използва и в навечерието на похода ни към Дънхолм, бе гневът на свети Кътбърт. Единственият ни шанс да превземем крепостта бе изненадата, а тя изискваше бързо придвижване. Тоест налагаше се ковчегът на светията, както и главата на Осуалд и безценното евангелие да останат в Кетрехт заедно с духовниците и жените.

— Ако попаднат в ръцете на езичниците, те ще бъдат осквернени! — крещеше с пяна на уста Хротуерд. И, естествено, беше прав. Трупът на Кътбърт щеше да се лиши от златния си нагръден кръст и рубинения пръстен и да бъде хвърлен на прасетата, а евангелието от Линдисфарена, след като остане без инкрустираната със скъпоценни камъни подвързия — да бъде използвано за подпалки или за бърсане на датски задници. — Наш дълг е преди всичко да браним светините!

— Наш дълг е преди всичко да браним краля — отвърнах аз.

Свещениците веднага застанаха на негова страна и настръхнаха срещу мен. Аз бях убиец, езичник, еретик, грешник, осквернител и ако искаше да съхрани трона си, Гутред трябваше първо да се разправи подобаващо с мен. Единствено Беока се опитваше да вразуми братята си по расо, но гласът му бе твърде немощен. Те настояваха, че Гутред ще бъде прокълнат от Бога, ако изостави Кътбърт, и той изпадна в нерешителност, докато Рагнар не му се притече на помощ.

— Да скрием светеца — предложи той. Трябваше да го каже три пъти, преди да бъде чут.

— Да го скрием? — учуди се абат Едред.

— Къде? — попита презрително Хротуерд.

— Тук има гробище. Може да го заровим там. Кой ще тръгне да търси мъртвец в гробище? — Всички се вторачиха в него, а Едред понечи да възрази, но предложението бе толкова разумно, че думите замряха на устните му. — Закопайте го — продължи Рагнар, — а после отидете на запад в хълмовете и ни чакайте там.

Преди Хротуерд да успее да се опълчи, Гутред прегърна идеята и назова десет души, които да останат със свещениците и жените и да ги пазят. На сутринта, докато потегляхме, тези мъже вече копаеха временното убежище за мощите на светията и другите реликви. По мое настояване войниците от Бебанбург също останаха в Кетрехт. Ейдън искаше да ни придружи, но аз му нямах доверие. Той лесно можеше да ни погуби, като препусне пред нас и предупреди Кяртан за приближаването ни, затова за всеки случай му взехме и конете. Абат Едред пък пожела Осбурх, бременната съпруга на Гутред, да остане като един вид залог за завръщането му. Гутред се престори на съкрушен от раздялата, но според мен изпитваше по-скоро облекчение да се отърве за известно време от нея. Осбурх беше тревожна жена, подобно на Милдрит, и също като нея голям любител на свещениците. Хротуерд й служеше за изповедник и подозирах, че в леглото тя надъхва съпруга си с неговите послания. Гутред й гарантира, че датски крак няма да стъпи близо до Кетрехт в наше отсъствие, макар че нямаше как да е сигурен в това. Винаги оставаше вероятност, докато се върнем, всички да бъдат изклани или поробени от случайно преминал въоръжен отряд. Но ако искахме да завладеем Дънхолм, не биваше да губим нито минута.

Имаше ли действително шанс? Дънхолм бе място, зад чиито стени човек можеше да седи и да се надсмива над враговете си, докато не побелее от старост. А ние едва наброявахме двеста души, включително двайсетината жени, настояли да дойдат с нас, сред които и Гизела. Те бяха облечени в панталони и кожени туники. Отец Беока също се присъедини. Убеждавах го, че не умее да язди достатъчно бързо и че ако изостане, няма да го чакаме, но той не щеше и да чуе за оставане в Кетрехт.

— Аз съм посланик — заяви гордо — и мястото ми е до Гутред.

— Мястото ти е при свещениците — възразих.

— Идвам и толкова — отсече той и отказа да слуша повече доводи. Накара ни да завържем краката му за ремъка на седлото, за да не пада, и през време на целия бърз марш не гъкна нито веднъж, въпреки че сигурно е изпитвал непоносими болки. Дори да беше сакат и кривоглед, изпоцапан с мастило книжен плъх, отец Беока носеше сърце на воин.

Напуснахме Кетрехт в мъглявото и дъждовно есенно утро, а останалите живи войници на Кяртан, които междувременно се бяха събрали на северния бряг на реката, тръгнаха по петите ни. Бяха общо осемнайсет и ни следваха отдалеч, а ние се правехме, че не ги забелязваме. За да ги объркаме, не се придържахме към римския път, който водеше през равнината право към Дънхолм, а след няколко километра свърнахме на северозапад, по пътека през хълмовете. Към пладне облаците се разкъсаха, но слънцето бе ниско, а сенките — дълги. Над главите ни прелитаха ята дроздове, преследвани от ястребите. Това бе времето от годината, когато хората колеха добитъка, оставяйки само животните за разплод. Говеда и прасета, угоени от обилната паша и есенните жълъди, отиваха под ножа, а месото им се опушваше или осоляваше в качета. Ямите за дъбене на кожи воняха на тор и урина. Овцете се прибираха от планинските пасбища, за да презимуват в кошарите, а долините ехтяха от брадвите на секачите, събиращи дърва за огрев.

Няколкото селца, които подминахме, бяха безлюдни. Жителите им, предупредени за приближаването на конници, ги бяха напуснали, за да се крият из околните чукари и да се молят там да не ограбим покъщнината им. Продължихме да се изкачваме, за да заблудим следващите ни войници на Кяртан, че намерението ни е да заобиколим Дънхолм отдалеч. Разчитахме те да му пратят вест по римския път, че Гутред прави пореден отчаян опит да достигне Бебанбург — това би го накарало да извади още хора от крепостта и да ги прати да вардят подстъпите натам и бродовете на река Уийре.

Прекарахме нощта сред хълмовете. Отново валеше и спряхме да лагеруваме на горист склон, край празна овчарска колиба. Жените си намериха подслон в нея, но останалите трябваше да клечим край огньовете. Знаех, че съгледвачите не ни изпускат изпод око и се надявах вече да са убедени, че отиваме на запад. Дъждовните капки съскаха в жарта, а Рагнар, Гутред и аз говорехме със Ситрик, карайки го да си припомни всичко за мястото, където бе отрасъл. Повечето неща вече ми бяха известни и често си ги бях повтарял, докато опъвах веслото на кораба на Свери, но въпреки това слушах внимателно описанието. Оградата от колове на Дънхолм го заобикаляше отвсякъде, като прекъсваше единствено в южния край на скалата, където урвата бе твърде стръмна, за да я изкачи човек. Водата се черпеше от кладенец откъм източната страна.

— Той се намира малко по-надолу, извън крепостта, но си има собствена стена — каза Ситрик.

— Пътят дотам стръмен ли е? — попита Рагнар.

— Много стръмен. Веднъж едно момче падна, удари си главата в дърво и остана глупаво за цял живот. От западната страна има още един кладенец, но рядко се ползва, защото водата е мътна.

— Значи Кяртан си има храна и вода — рече унило Гутред.

— Ние и без това няма да го обсаждаме, защото не разполагаме с достатъчно хора — отвърнах, после се обърнах пак към Ситрик. — Казваш, че източният кладенец бил сред дървета. Гъсти ли са?

— Да, милорд. Основно габър и явор.

— Но в оградата трябва да има порта, за да стигат хората дотам, нали?

— Да, за да минават жените с ведрата.

— А реката може ли да се прекоси на това място?

— Трудна работа. — Ситрик се мъчеше да помогне, но описанието на бързото течение на Уийре покрай скалата не бе никак обнадеждаващо. Тя явно бе по-плитка от човешки бой, но имаше ями, водовъртежи и плетени кошове за риба, скрити под повърхността. — Ако човек внимава, може да я прекоси денем, но не и нощем — заключи младежът.

По спомените ми от онова далечно утро, когато се бях спотайвал пред крепостта, предрешен като мъртвия мечоносец, теренът източно от нея действително бе коварен, осеян със скали и дънери от дървета, но все пак по него можеше да се мине опипом, дори и нощем. Помнех също, че течението надолу се скриваше от каменист провлак, който сякаш не беше чак толкова стръмен.

— Трябва да стигнем стените на Дънхолм утре вечер — казах. — Точно преди мръкване. А призори ще го нападнем.

— Ако бъдем там преди мръкване, ще ни забележат и ще се подготвят — възрази Рагнар.

— По тъмно не можем да го направим, защото ще объркаме пътя. А освен това аз искам да ни забележат.

— Така ли? — учуди се Гутред.

— Щом видят враг откъм север, те ще се стекат натам. Целият гарнизон ще дойде да охранява портата. Но ние ще нападнем от друго място. — Хвърлих поглед през огъня към Стеапа.

— Ти се боиш от тъмното, нали?

Едрото му, скулесто лице се напрегна. Не му се щеше да признава, че го е страх от каквото и да било, но накрая преодоля неохотата си.

— Да, малко.

— Но ще ми се довериш ли да те преведа утре вечер през мрака?

— Да, милорд.

— Тогава ще тръгнем с теб и още десетима души — казах, внезапно изпълнен с увереност, че знам как можем да превземем непристъпния Дънхолм. Разбира се, късметът трябваше да е на наша страна, но докато седяхме там, сред влагата и студа, аз повярвах, че трите предачки отново са добавили златна нишка в моята съдба. А колкото до тази на Гутред, тя открай време си беше златна.

— Само дузина мъже? — попита Рагнар.

— Дузина скедугенгани — отговорих, защото, ако някой можеше да проникне в Дънхолм, това бяха именно ходещите в сенките. Беше време да повикаме на помощ странните същества, които населяваха нощта, меняха формите си и изпълваха с ужас сърцата. Но дори Дънхолм да паднеше в ръцете ни, пак оставаше задачата да заловим и убием Ивар.

Знаехме, че Кяртан ще разположи хора да бранят бродовете на Уийре нагоре по течението. На запад прекосяването й ставаше все по-лесно, затова се надявах да ги изпрати колкото се може по-надалеч. За да подсилим заблудата му, именно натам се отправихме на следващата сутрин. Щом изкачихме билото на един по-висок хълм, Рагнар и аз видяхме как шестима души се отделят от преследващата ни група и препускат към крепостта, за да му кажат накъде отиваме. Решихме да продължим по същия маршрут още малко. Конят на Ситрик бе изгубил подкова и спряхме, докато той оседлае едно от резервните животни, после яздихме още около час.

Движехме се бавно, следвайки пастирските пътеки надолу към гористата долина. Щом се озовахме сред дърветата, оставихме Гутред да продължи с повечето войска, а ние се скрихме сред стволовете с двайсетина подбрани мъже. Съгледвачите на Кяртан, вече само деветима да брой, видяха колоната да се изкачва по отсрещния склон и безгрижно я последваха. Бяха на дребни и леки коне, с които лесно щяха да ни се изплъзнат, но дори не подозираха за засадата. Вече бяха навлезли дълбоко втората, когато зърнаха пред себе си Рагнар. Понечиха да обърнат назад, но още три групи, предвождани от мен, Стеапа и Роло, блокираха бягството им от всички страни. Те избраха да препуснат към моята група в надежда да разкъсат обръча, но нашите коне бяха по-тежки и преградиха пътя им с телата си. Двама умряха бързо, единият пронизан от Змийския дъх. Другите седем опитаха да се пръснат, но гъстата растителност им пречеше. Стеапа, слязъл от седлото, настигна последния от тях в гъсталака. Видях брадвата му да се издига, а после се разнесе писък, който ми се стори безкраен. Чаках да свърши, но той продължаваше, докато Стеапа не кихна. После брадвата се стовари отново и настъпи внезапна тишина.

— Да не хващаш хрема? — го попитах.

— Не, милорд — отвърна гигантът, докато се измъкваше на пътеката, влачейки трупа подир себе си. — От вонята на този тук ми залютя на носа.

Кяртан вече бе сляп, макар и да не го знаеше. Щом се разправихме с деветимата, надухме рог, за да дадем сигнал на Гутред да се върне. Докато го чакахме, хванахме конете на убитите и свалихме всичко по-ценно от труповете им. Сдобихме се с оръжия, гривни, няколко монети, комати сух хляб и два малки мяха брезово вино. Един от тях носеше хубава ризница, навярно правена във Франкия, но бе толкова дребен на ръст, че тя не стана на никой от нас и Гизела я взе за себе си.

— На жените не им трябват доспехи — смъмри я брат й, но тя не му обърна внимание. Беше удивена, че нещо така фино изплетено може да тежи толкова много, но въпреки това я нахлузи през глава, изкара коси над яката и препаса на кръста си един от мечовете на мъртъвците. Накрая метна отгоре черната си мантия и изгледа предизвикателно Гутред.

— Е, как ти се струвам?

— Доста страховита — усмихна се той.

— Радвам се. — Тя улови юздите на кобилата си, за да я накара да застане неподвижно, и вкара крак в стремето да я яхне, но не предвиди теглото на ризницата и едва успя да се изкатери в седлото.

— Отива ти — казах, докато яздехме редом, и наистина беше така. Тя приличаше на валкирия — една от онези жени, воини на Один, препускащи с блестящи доспехи в небесата.

Обърнахме на изток и вече се движехме по-бързо. Яздехме между дърветата, като постоянно трябваше да свеждаме глави, за да се предпазим от клоните, шибащи лицата ни. Следвахме набъбнал от дъждовете поток, който трябваше да ни отведе до река Уийре. В ранния следобед наближихме на по-малко от десет километра от Дънхолм и оставихме на Ситрик да ни отведе до място, където да прекосим реката. По неговите думи след Дънхолм Уийре се разширяваше и ставаше по-плитка, преминавайки през равнинни пасища. Родителите на майка му бяха живели по тези места и той сам като дете бе прекарвал добитък през бродовете. За късмет, те се намираха от източната страна на крепостта, която Кяртан нямаше да охранява.

Слязохме към реката в подножието на хълм, край който имаше няколко скупчени къщи.

— Това е Хокхале, родното село на майка ми — каза Ситрик.

— Баба ти и дядо ти още ли живеят тук? — попитах.

— Не, милорд. Кяртан ги уби, когато хвърли майка ми на кучетата си.

— Колко кучета има той?

— Петдесетина. Огромни, зли същества. Слушат само него и ловците му. А също и лейди Тира.

— Нея пък защо?

— Не знам. Но баща ми веднъж ги насъска по нея. Не вярвам, че щеше да ги остави да я разкъсат, по-скоро искаше да я уплаши. Но тя започна да им пее.

— Да им пее? — обади се Рагнар. Той почти не бе споменавал Тира през последните седмици. Явно изпитваше вина, задето е оставил сестра си толкова дълго във властта на Кяртан. След изчезването й той се опита да я открие и дори директно попита Кяртан за нея, след като друг датчанин уреди примирие помежду им, но онзи категорично отрече тя да е при него. После Рагнар се присъедини към Великата армия, тръгнала да завладява Уесекс, и сам стана заложник на Алфред. А през цялото това време Тира бе стояла в Дънхолм. Сега Рагнар гледаше изпитателно Ситрик, очаквайки отговор на въпроса си.

— Да, милорд. Просто им запя и те налягаха по земята. Баща ми страшно им се ядоса. Според някои тя е магьосница — добави плахо младежът.

— Никаква магьосница не е — тросна се Рагнар. — Никога не е искала друго, освен да се задоми и да си има деца.

— Само казвам, че щом запя, кучетата легнаха — оправда се Ситрик.

— Е, пред нас няма да легнат — вметнах аз. — Щом ни види, Кяртан ще ги пусне насреща ни.

— Така и ще направи — потвърди тревожно Ситрик.

— Е, значи просто ще трябва да им попеем — заключих безгрижно аз.

Следвайки разкаляната пътека край потока, най-сетне стигнахме Уийре, за да установим, че е придошла от дъжда и се носи на бързи, мътни талази, заливайки стръмните си брегове. На отсрещната страна имаше хълм, а навъсените облаци бяха толкова ниски, че сякаш закачаха голите клони на дърветата по върха му.

— Никога няма да прекосим тук — каза Рагнар. Отец Беока, все така привързан към седлото, трепереше в прогизналото си расо. Мъжете стояха в нерешителност, а конете им тъпчеха с копита размекнатата земя. Тогава Стеапа, който яздеше огромен черен жребец, изведнъж изръмжа и без да продума, нагази в реката. Животното се сепна от бързото течение, но той го пришпори и продължи, докато водата не започна да се пени над стремената му. Тогава спря и ми даде знак да последвам неговия пример.

Идеята му беше най-едрите коне да направят бариера, която да укроти силата на стихията. Отидох до него и се улових за юздите му, а после дойдоха и още мъже. Държахме се един за друг във верига, която постепенно достигна отсрещния бряг, намиращ се на трийсетина метра разстояние. Импровизираният бент беше необходим само в средата, където бе най-дълбоко. След като се насъбраха няколко десетки ездачи, крепящи се взаимно, Рагнар нареди на останалите да тръгнат през поуспокоените води. Бедният Беока примираше от ужас, но Гизела улови кобилата му и я поведе заедно със своята. Един войник и една жена бяха понесени от талазите, но и двамата успяха да намерят опора по-надолу по течението и да се спасят благополучно. След като по-дребните коне се озоваха на другия бряг, ние останалите един по един разтурихме веригата и се изтеглихме подире им.

Беше едва средата на следобеда, но заради свъсеното небе изглеждаше, че се свечерява. Мокри и премръзнали, се заизкачвахме под капещите дървеса по склона към Дънхолм, който бе толкова стръмен, че на места се налагаше да слизаме от седлата и да водим конете след себе си. Щом стигнахме билото, пред погледите ни се показа и самата крепост, кацнала върху своята скала като тъмна сянка в дъжда. Виждаше се дори димът от огньовете вътре, смесващ се с гъстите, черни облаци. Вече имаше вероятност и стражите по стените да ни забележат, макар че се движехме сред гориста местност, а оръжията и ризниците ни бяха омазани с кал. Но дори да ни видеха, те надали биха заподозрели, че сме врагове. Последното, което знаеха за Гутред, бе, че е тръгнал с хората си на запад в отчаян опит да достигне Бебанбург, а ние вече се намирахме на отсамния бряг на реката, източно от Дънхолм.

Ситрик продължаваше да ни води. Спуснахме се от другата страна на хълма, където нямаше видимост от крепостта, и навлязохме в тясна долина. Прекосихме без труд потока, течащ по дъното й, и поехме отново нагоре покрай мизерни колиби, чиито обитатели уплашено надничаха изпод ниските прагове. Ситрик ни обясни, че това са личните роби на Кяртан, чиято работа е да угояват животни, да секат дърва и отглеждат жито за Дънхолм.

Конете ни започваха да се уморяват от бързата езда през неравния и разкалян терен и от носенето на ездачи с тежки оръжия, щитове и доспехи, но пътуването ни беше към своя край. Вече нямаше значение дали защитниците на крепостта ще ни забележат, защото бяхме пред самите й стени и никой не можеше да я напусне, без да мине през нас. Единственият път, водещ към нея, се намираше под наш контрол и Кяртан не можеше да изпрати вестоносец, за да върне бойците, тръгнали да ни дирят на запад.

Стигнахме каменистия провлак над реката, където склонът бе малко по-полегат, а пътеката правеше завой, преди да се заизкачва към масивната порта. Тук спряхме и се разпръснахме. За хората в Дънхолм трябва да сме изглеждали странна армия — мръсна и кална, но въоръжена с мечове, брадви, копия и щитове. Вече бяха разбрали, че са обсадени от врагове, и вероятно ни се надсмиваха. Тяхната твърдина бе толкова непристъпна, а ние — едва шепа хора, над които се лееше проливен дъжд и се спускаше непрогледен мрак, пронизван от гръмотевици и светкавици.

Спънахме конете, разтоварихме ги и доколкото ни бе по силите, се погрижихме да изчистим копитата им от калта. После потърсихме завет откъм подветрената страна на храсталаците, за да стъкнем огньове. Мнозина от нас носеха суха прахан и подпалки в кожени торбички, но те прогизваха веднага щом биваха извадени на дъжда и запалването на първия огън ни отне цяла вечност. Накрая двама мъже направиха с плащовете си подобие на палатка, а трети зачатка с кремъка и огнивото, докато отдолу не се изви тънка струйка дим. Крехкото пламъче трябваше да се пази, сякаш бе от злато, докато не укрепна дотолкова, че да подхване влажните съчки. Накрая запламтяха няколко огнища. Мокрите дърва пукаха, съскаха и почти не топлеха, но показваха на Кяртан, че враговете му още са тук, на хълма. Той надали допускаше, че Гутред ще има куража да го нападне, но вероятно бе чул, че Рагнар се е завърнал от Уесекс, а аз — от робство, и може би в онази дълга, бурна и мрачна нощ в сърцето му се е прокраднала тръпка на страх.

А докато някои трепереха, други се промъкваха като сенки в мрака.

Чак до мръкване аз оглеждах напрегнато маршрута, който трябваше да извървя по тъмно, и перспективата не ме изпълваше с възторг. Трябваше да сляза до реката, после да свърна на юг покрай брега, но точно под крепостта, където водата миеше стените на Дънхолм, пътят се преграждаше от скала. Тя бе огромна — по-голяма от новата църква на Алфред в Уинтансестър, и ако не намерех начин да я заобиколя, трябваше да се изкатеря по широкото й, плоско било, на по-малко от хвърлей разстояние от стражите на Кяртан. Заслоних с длан очите си от дъжда, за да видя по-добре, и реших, че вероятно все пак има начин да се да мине между скалата и ръба на брега.

— Ще успееш ли? — попита ме Рагнар.

— Трябва да успея.

Подбрах десетимата мъже, които трябваше да ме придружат заедно със Стеапа. Гутред и Рагнар също пожелаха да дойдат, но им отказах. Рагнар трябваше да води атаката срещу главната порта, а Гутред просто не умееше да се бие достатъчно добре. Освен това беше една от основните причини за цялото начинание и щеше да го обезсмисли, ако паднеше мъртъв пред стените на Дънхолм. Привиках отец Беока настрана и му казах:

— Помниш ли, когато баща ми ти заръча да ме пазиш по време на обсадата на Йоферуик? — Тогава бях десетгодишен и горях от нетърпение да видя битка отблизо.

— Разбира се, че помня — отвърна негодуващо той. — А ти ми се изплъзна и избяга, понеже искаше да участваш в сражението. Сам си беше виновен, че датчаните те плениха! Ако не беше станало така, сега да си християнин. Никога няма да си простя, задето те изпуснах. Трябваше да вържа юздите на коня ти за своите.

— Тогава само щяха да пленят и теб — успокоих го. — Но утре искам да направиш същото за Гутред. Стой до него и не му позволявай да се излага на опасност.

— Но той е крал! — възкликна тревожно Беока. — При това възрастен мъж. Как ще му нареждам какво да прави?

— Кажи му, че Алфред го иска жив.

— Алфред може и да го иска жив — поклати унило глава отецът, — но сложиш ли меч в ръката на човек, той пощръклява. Виждал съм го безброй пъти!

— Тогава му кажи, че си имал видение, в което свети Кътбърт е наредил Гутред да не влиза в бой.

— Той няма да ми повярва.

— Ще повярва, и още как!

— Добре, ще опитам — рече Беока и ме изгледа със здравото си око. — Наистина ли можеш да се справиш с това, Утред?

— Не знам — отговорих чистосърдечно.

— Ще се моля за теб.

— Благодаря, отче. — Аз самият щях да отправям молитви към всички богове, които знаех, така че един в повече нямаше да навреди. Но в крайна сметка всичко опираше до съдбата. Трите предачки вече знаеха какво кроим и дали плановете ни ще се увенчаят с успех. Оставаше само да се надявам, че не са приготвили ножиците, за да срежат нишката на живота ми. В крайна сметка, ако цялата авантюра имаше силна страна, тя бе именно в нейната лудост. Лудостта витаеше във въздуха на Нортумбрия още от самото ми завръщане — убийственото безумие в Йоферуик, свещеното умопомрачение в Кеър Лигалид, а сега и моята щурава идея.

Бях избрал Стеапа, защото той струваше колкото трима или четирима други бойци. Ситрик ми трябваше, защото единствен познаваше вътрешността на Дънхолм. Взех Финан, защото в душата на този ирландец тлееше необуздана ярост. Взех Клапа, защото бе як като бик и безстрашен, а също и Райпър, защото бе пъргав и хитър. Останалите шестима бяха от хората на Рагнар — всичките млади, силни и добри в боравенето с оръжие. Разясних им своя план и се уверих, че разполагат с черни наметала, които да ги покриват от глава до пети. Намазахме ръцете, лицата и шлемовете си със смес от пепел и кал. Не взехме щитове — това бе трудно решение, защото щитът е от голяма помощ в битката, но също така е тежък и труден за носене, а ако случайно се удари в дърво или камък, ехти като барабан.

— Аз ще тръгна първи — казах. — И ще се движим бавно. Много бавно. Имаме цяла нощ на разположение.

Завързахме се един за друг с кожени ремъци. Знаех колко е лесно да се изгубим един друг в мрака, а тъкмо тази нощ бе тъмно като в рог. Луната не се виждаше изобщо, скрита зад плътните облаци, от които не спираше да се лее дъжд, но разполагахме с три неща, които да ни водят. Първо, самият склон. Докато горната му част ни се падаше отдясно, значи се намирахме източно от Дънхолм. Второ, реката, която шумеше в краката ни, заобикаляйки скалата. И, трето, огньовете на самата крепост. Кяртан се боеше от нощно нападение и бе накарал хората си да хвърлят пламтящи факли от бастиона над портата. Те осветяваха пътеката отпред, но за запалването им бе необходимо вътре да се поддържа голяма клада, чието алено сияние открояваше очертанията на стената на фона на тъмните облаци.

Бях окачил на пояса си Змийския дъх и Жилещата оса и подобно на останалите носех копие, чието метално острие бе увито в парцал, за да не ме издаде със случаен проблясък. Тръгнахме чак след като се стъмни напълно — не исках някой зорък съгледвач от стената да забележи как пъплим по стръмния склон. Отначало вървенето бе лесно, защото нашите собствени огньове осветяваха пътя ни. Тръгнахме в посока, обратна на крепостта, за да не ни видят как напускаме лагера, а щом слязохме до реката, свърнахме обратно на юг. Тук имаше дънери на повалени дървета и трябваше да ги прескачаме, заплитайки нозе в изсечените клони, обрасли в бодлив къпинак. Тънките вейки пукаха под тежестта ни, но шумът се заглушаваше от дъжда и ревящата от лявата страна река. Наметалото ми постоянно се закачаше и скъсах края му в опити да го освободя. Час по час се разнасяха светкавици и ние замръзвахме по местата си. В тяхното синьо-бяло сияние ясно се открояваше силуетът на стената, цялата настръхнала от часови, които навярно бяха унили, прогизнали и нещастни. Следваше оглушителен гръм, сякаш самият Тор удряше с бойния си чук по гигантски железен щит. Боговете ни наблюдаваха. Сигурен бях. Какво друго да правят в своите небесни селения, освен да наблюдават смъртните и да ги възнаграждават за куража или да ги наказват за нахалството и дързостта. Сграбчих амулета на врата си, за да кажа на Тор, че се нуждая от помощта му, а в отговор той хвърли колосална гръмотевица, която приех за добра поличба.

Склонът постепенно ставаше по-стръмен. Дъждът се стичаше по него, размекваше почвата и я превръщаше в рядка кал. Движехме се бавно нагоре и постоянно падахме. Пъновете от дърветата се поразредиха, но за сметка на това се появиха камъни, толкова хлъзгави, че на места трябваше да пълзим на четири крака. Стана и по-тъмно, защото осеяната с огньове стена се скри от погледите ни. Промъквахме се, ругаейки в гъстия като катран мрак, а реката шумеше непосредствено под нас, изпълвайки сърцата ни с боязън, че ако паднем, ще ни отнесе с мътните си талази.

После краят на копието ми, с което проверявах пътя пред себе си, удари в нещо твърдо и разбрах, че сме стигнали огромната отвесна скала. Все още с надеждата, че ще успеем да я заобиколим, затърсих опипом пътеката, която ми се бе сторило, че виждам от лагера. Но дори да я имаше, сега не я откривах. Изглеждаше, че скалата е нависнала над самата вода и не ни оставяше друг избор, освен да се върнем обратно и да се изкатерим през гладката й, изпъкнала повърхност. Поехме нататък, като се ловяхме за тънки филизи и търсехме опора за краката си в жвакащата кал. Всяка крачка ни отвеждаше все по-близо до крепостта, а кожените ремъци, с които бяхме вързани помежду си, постоянно се закачаха и ни спъваха. След цяла вечност стигнахме до място, където огньовете по стената се появиха отново, вече значително по-близо. Нова светкавица, озарила небето от север, ми позволи да огледам за миг билото на скалата.

То бе напълно голо, наподобяващо полегат покрив с ширина около петнайсет метра. Горният му край стигаше до подножието на бастиона, а долният свършваше с отвесна урва над реката. Изпъкналият хребет по средата, който трябваше да прекосим, се намираше на двайсетина крачки разстояние от стената и часовите по нея можеха да го видят като на длан. Сгушихме се в сенките отстрани и аз накарах всички да откачат ремъците от поясите си и да ги съединят в една дълга връв.

— Аз ще тръгна първи — казах, като почти трябваше да викам, за да ме чуят през поривите на вятъра и дъжда. — Вие ще ме следвате един по един, само по даден сигнал, който ще е три дръпвания на връвта. Ще пълзите по корем, за да не ви видят. Райпър ще мине последен и ще прибере връвта със себе си.

Оставаше само да се надявам, че мракът и калните ни, черни наметала ще послужат като достатъчна маскировка. Стори ми се, че преодоляването само на този кратък отрязък от маршрута ни отне половината нощ. След като пропълзях откритото пространство, трябваше слепешком да търся с дръжката на копието си място, където да сляза от другата страна на скалата. После дръпнах връвта и след безкрайно чакане чух пъшкането на друг човек. Беше един от датчаните на Рагнар. Постепенно взеха да се появяват и останалите, а ние им помагахме да се спускат. Горещо се молех светкавиците да не ни издадат, но точно когато Стеапа се намираше по средата на билото, поредната от тях разцепи небето и освети всички ни като червеи, уловени в огъня на боговете. Видях как Стеапа целият се тресе, а после се разнесе продължителен гръм, като от търкаляне на огромна бъчва.

— Давай, Стеапа! — подвикнах му, но той беше като парализиран и се наложи сам да отида и да го извлека от мястото му. Докато го правех, по някакъв начин обърках бройката на хората и когато мислех, че пристига последният от тях, се оказа, че Райпър още е от другата страна. Накрая и той скочи пъргаво при нас, понесъл навитата връв. Разделихме ремъците и отново завързахме коланите си един за друг. Бяхме измръзнали и мокри до кости, но съдбата се показа благосклонна към нас — от бастиона така и не се разнесе викът на часовите.

С падания и пълзене се спуснахме отново надолу към брега. Тук склонът беше по-стръмен, но гъсто растящите дървета служеха като опора и облекчаваха придвижването ни. Заобикаляхме стената, която се намираше високо от дясната ни страна, а отляво глухо и заплашително ревеше реката. Отново се натъкнахме на скали — по-малки от онази, която бе блокирала пътя ни преди, но все пак мъчни за преодоляване и отнемащи ценно време. Докато се суетяхме около една от тях, Клапа изтърва копието си и то шумно изтрака по камъните, преди да спре в ствола на едно дърво.

Изглеждаше невероятно шумът да е стигнал горе до крепостта през проливния дъжд и воя на вятъра сред дърветата. И все пак някой там бе чул или заподозрял нещо, защото откъм стената ненадейно полетя запалена факла и сред рояк искри мина през мокрите клони. За щастие, падна на двайсетина крачки от нас, докато бяхме спрели до въпросната скала. Светлината й бе мъждива, а ние — просто черни сенки, сливащи се със стволовете. Факлата бързо угасна под дъжда, но аз не очаквах всичко да свърши дотук и дадох знак на хората да се притаят. И не се излъгах. От стената хвърлиха голям наръч слама, напоен с катран. Той отново не ни улучи, но гореше много по-ярко и светлината му стигна до нас. Горещо се молех на Суртур, бога на огъня, час по-скоро да потуши пламъка. Клечахме безмълвни, със затаен дъх, досами реката и тогава до ушите ми долетя онова, от което най-много се боях.

Кучешки лай.

Кяртан или някой от началниците на стражата бе пуснал огромните псета през портата, водеща към кладенеца. Чувах напевните гласове на ловците, подканящи ги да претърсват гъсталака, и знаех, че няма къде да се скрием върху този стръмен и хлъзгав склон. Нито имахме време да стигнем обратно до голямата скала и да се прехвърлим през нея. Свалих парцала от острието на копието, решен да убия поне един-два звяра, преди останалите да ни докопат и разкъсат на парчета. И тъкмо тогава нова мълния озари нощта, последвана от трясък, който сякаш вещаеше края на света. Той едва не спука тъпанчетата ни и продължи с екот да се търкаля из речната долина.

Кучетата мразят гръмотевиците и в случая те бяха подаръкът от бог Тор за нас. При следващия гръм шумът от проливния дъжд се примеси с уплашено скимтене и квичене.

— Няма начин да ги накарат да ловуват — рече Финан в ухото ми.

— Така ли?

— Не и в такова време.

Животните, подканяни от настойчивите викове, се спускаха към нас, но неохотно и с подвити опашки. Бяха ужасени от гръмотевиците, заслепени от светкавиците и объркани от шибащия дъжд. Целият им хъс за преследване се беше изпарил. Едно от тях дойде толкова близо, че ми се стори, че зървам блясъка на очите му, макар самото то да бе просто черна сянка в прогизналия мрак. После обаче се обърна и в тромав тръс пое обратно към хълма. Ловците също се умълчаха. Никое от кучетата не бе излаяло по непознат, затова явно решиха, че става дума за фалшива тревога. Ние обаче още дълго не смеехме да помръднем, докато не се уверихме, че всички са се прибрали в крепостта.

Накрая тръгнахме в търсене на самия кладенец, което се оказа най-трудната част от задачата ни. Направихме отново връв от ремъците и Финан улови единия й край, докато аз хванах другия и запълзях нагоре. Пързалях се в калта и постоянно опипвах стволовете на дърветата, вземайки ги за колове на ограда. Връвта се заплиташе във всевъзможни препятствия и на два пъти трябваше да се връщам, за да преместя целия отряд на няколко метра встрани и да започна търсенето отново. Почти бях изпаднал в отчаяние, когато се препънах и залитайки, се опрях в грубо издялани трупи. В дланта ми се заби треска. Опипах наоколо и разбрах, че съм се натъкнал на стената, водеща към кладенеца. Дръпнах силно връвта и изчаках останалите да се присъединят към мен.

Сега отново трябваше да чакаме, стаени и треперещи, пукването на първата зора. Гръмотевиците се отдалечиха на север, а дъждът отслабна, но продължи да се лее безспир. Аз се тревожех, че при такова време от крепостта може да не изпратят никого, защото ще им стигне и онази, събрана в бъчвите под стрехите. И все пак разчитах на отколешната традиция сутрин да се ходи до кладенеца. По цял свят денят се посрещаше по този начин, защото хората трябваше да се мият и бръснат, да готвят и перат. През дългите, тягостни часове зад греблото на Свери често се бях сещал за думите на Ситрик, че водоизточниците на Дънхолм са извън крепостта, което означаваше, че Кяртан трябва всяка сутрин да отваря портите. А една крепост с отворени порти вече не е толкова непристъпна. В това се състоеше и целият ми план. Ако той се провалеше, всички бяхме мъртви.

— Колко жени идват за вода? — попитах шепнешком Ситрик.

— Десетина, милорд.

Надникнах иззад ръба на оградата към крепостта, от която ни деляха двайсет метра — кратко разстояние, но състоящо се в стръмно изкачване.

— А колко стражи охраняват портата? — вече знаех отговора на този въпрос, но въпреки това го зададох, защото на фона на опасността и предстоящото клане разговорът ми действаше успокояващо.

— Само двама или трима.

И тези стражи щяха да са сънливи, прозяващи се след безсънната нощ. Щяха да отворят портата, да пуснат жените, а после да се облегнат на нея и да бленуват за други жени. И все пак достатъчно бе само един от тях или от онези по стената да е нащрек, за да осуети цялото начинание. Седях и прехвърлях в ума си всички неща, които можеха да се объркат, когато забелязах, че едрият Клапа до мен е заспал. Учудих се как е способен да спи при подобни обстоятелства, но после той звучно захърка и се наложи да прекъсна дрямката му.

Изглеждаше, че утрото никога няма да настъпи, а дори и да настъпи, ние ще сме толкова вкочанясали, че няма да можем да помръднем. Но накрая билата на хълмовете зад реката се озариха в бледа сивота, която постепенно започна да се разпростира. Притиснахме плътно гърбове към оградата от колове, за да се скрием от съгледвачите на стената. Сивотата стана по-ярка, а в крепостта закукуригаха петли. Дъждът продължаваше упорито да вали. Ниско долу реката се разбиваше на бяла пяна в скалите, а стволовете на дърветата започваха да се различават, макар и още тънещи в сенки. На десетина крачки от нас мина язовец и тромаво се упъти надолу към брега. После облаците на изток се прорязаха от червеникава ивица и дневната светлина неусетно се разля, унила и мокра. Сега Рагнар трябваше да строява бойците си пред главния вход, за да отвлече вниманието на защитниците. Ако някой изобщо щеше да идва за вода, сега бе моментът.

— Щом дам команда — обърнах се тихомълком към хората си, — действате бързо! Втурвате се към портата, убивате стражите и после не се отдалечавате от мен! А влезем ли веднъж вътре, никакво бързане. Просто ще се разхождате така, сякаш сте тукашни.

Само дванайсетимата нямахме никакъв шанс срещу войниците на Кяртан. Целта ни бе да проникнем в крепостта, без да привлечем внимание. От Ситрик знаех, че зад портата към кладенеца има плетеница от тесни улички. Надявах се, ако се справим бързо и неусетно със стражите, да тръгнем по тези улички към северната стена. Всички носехме метални или кожени ризници, а лицата ни щяха да са скрити от шлемовете. Ако бранителите бяха заети да наблюдават настъпването на Рагнар, можеше да не ни обърнат особено внимание или да решат, че сме от тях. Идеята ми бе, щом наближим бастиона край главната порта, да завладеем част от стената достатъчно дълго, за да могат хората на Рагнар да се присъединят към нас. По-пъргавите щяха да се прехвърлят през нея, като забиват брадви в дървото и ги използват за стъпала, а също с помощта на кожените ремъци, които носехме. Щом съберяхме достатъчно мъже, щяхме с бой да си проправим път към портата и да я отворим, за да пуснем останалите.

Идеята изглеждаше добра, докато я описвах на Рагнар и Гутред, но сега, в хладната светлина на утрото, изведнъж ми се стори нелепа и отчаяна. Обзе ме чувство на безнадеждност и докоснах амулета на шията си.

— Молете се на своите богове всичко да мине добре и да не ни хванат — казах, което бе напълно погрешно. Вместо да изглеждам уверен, издавах страховете си, а и сега не беше време да се молим на боговете, защото бездруго се намирахме в техни ръце. Те можеха да ни помогнат или погубят, в зависимост дали им допадаше нашето начинание или не. Навремето слепият Равн, дядото на Рагнар, ми разправяше как боговете обичали смелостта и решителността, а мразели малодушието и колебанието. „Ние сме тук, за да ги забавляваме, нищо повече — казваше той. — И ако се справим добре, можем да пируваме с тях до края на вечността.“ След като загубата на зрението го бе направила неспособен да се сражава, Равн бе станал скалд — иначе казано, поет, възпяващ битките и куража. Мина ми през ум, че ако се справим успешно с тази задача, ще осигурим материал на поне дузина скалдове.

Откъм крепостта се разнесоха женски гласове и аз вдигнах ръка, давайки знак за тишина. После гласовете се усилиха и се чу тропот на дървени ведра. Една от говорещите се жалваше за нещо, но думите й не се чуваха ясно. После друга жена й отговори:

— Не могат да влязат тук. Не могат и толкова.

Говореха на английски, от което заключих, че са робини или жени на някои от датчаните на Кяртан. Първото ведро цопна в кладенеца. Продължих да държа ръката си вдигната. Пълненето на всички ведра щеше да отнеме време, а аз исках стражите да се отегчат и да притъпят вниманието си. Огледах изпоцапаните лица на своите спътници, търсейки най-малкия признак на колебание, който не би се понравил на боговете. И тогава внезапно осъзнах, че сме не дванайсет, а тринайсет на брой. Тринадесетият мъж държеше главата си наведена, така че не можех да видя чертите му. Сръчках ботуша му с копието и той ме погледна.

Тя ме погледна. Беше Гизела.

Взорът й бе едновременно умолителен и предизвикателен, а аз изпаднах в ужас. Тринайсет е най-злощастното число на света. Някога във Валхала бил устроен пир за дванайсет божества, но Локи, богът хитрец, влязъл неканен и с коварство накарал слепия Ходер да хвърли клонка от имел по брат си Балдур. Балдур бил добър бог, любимец на всички, но имелът можел да го убие и така слепият му брат, хвърляйки клонката, неволно го погубил, а Локи се смял и тържествувал. Оттогава се знае, че тринайсет е лошо число. Тринайсет птици в небето са знак за беда, тринайсет камъчета в гърне отравят храната, варяща се вътре, а тринайсет души на трапеза вещаят смърт. Тринайсет копия срещу една крепост можеха да значат единствено поражение. Дори християните са наясно, че тринайсет не носи късмет. Отец Беока ми е разправял, че на последната вечеря на Христос имало тринайсет мъже, като тринайсетият бил Юда, който го предал. Затова само гледах Гизела като втрещен. Нямаше как да я укоря с думи, затова оставих копието и вдигнах десет пръста, после още два. Накрая я посочих и вдигнах още един пръст. Тя заклати отрицателно глава, но аз посочих отново към нея, а сетне към земята в знак, че не бива да мърда от мястото си. В Дънхолм щяха да влязат дванайсет души, не тринайсет.

— Ако бебето не ще да суче — казваше една от жените зад оградата, — натъркай му устните със сок от иглика. Винаги помага.

— Натъркай си също и зърната с него — додаде друга.

— И го намажи със смес от сажди и мед по гръбчето — посъветва трета.

— Още две ведра и можем да се махаме от тоя проклет дъжд — рече първата.

Беше време. Направих още веднъж гневно знак на Гизела да стои, където е, после улових копието в лявата си ръка, а с дясната извадих Змийския дъх. Целунах острието му и се изправих. Докато заобикалях оградата към кладенеца, ми се стори неестествено, че стоя отново прав и се движа, а от дневната светлина се почувствах гол пред стената на крепостта. Очаквах оттам да се разнесе викът на часовия, но нищо не се случи. Пред мен, на по-малко от хвърлей разстояние, зееше отворената порта. Ситрик подтичваше отстрани. Пътеката бе от неравни камъни, мокра и хлъзгава. Чух как една жена ахна учудено зад гърба ми, но никой не вдигна тревога. Секунди по-късно минах през входа. Видях вдясно от себе си мъж и замахнах с меча. Той се впи в гърлото му и аз дръпнах рязко назад, така че кръвта бликна алена в сивото утро. Мъжът се срина заднешком, а аз забих копието в срязания му гръклян. Втори пазач наблюдаваше потресено ставащото от десетина крачки разстояние. Вместо ризница носеше дълга ковашка кожена престилка, а за оръжие имаше брадва за сечене на дърва, но явно бе неспособен да я вдигне. Щом Финан го наближи, най-сетне схвана опасността и се обърна да бяга. Ирландецът го препъна с копието си, после улови меча с две ръце и го прониза в гръбнака. Зачакахме, но отникъде не идваше нито звук, като се изключи капането на дъжда от сламените покриви. Преброих хората си и установих, че са десет. После през портата влезе Стеапа и я затвори след себе си. Вече бяхме дванайсет. Не тринайсет.

— Жените ще останат при кладенеца — рече Стеапа.

— Сигурен ли си?

— Ще останат при кладенеца — изръмжа повторно той. Бях му заръчал да поговори с тях и очевидно огромният му ръст ги бе стреснал достатъчно, за да мируват и да не вдигат тревога.

— А Гизела?

— И тя ще стои с тях.

Така се озовахме във вътрешността на Дънхолм. Пред нас се простираше дълга, ниска сграда с две големи купчини тор отпред.

— Конюшни — рече ми Ситрик шепнешком, макар че наоколо не се мяркаше жива душа, за да ни чуе. Дъждът продължаваше да се лее безспир. Надникнах иззад ъгъла на сградата, но видях единствено още постройки. Тръстиковите им покриви бяха дебело обрасли с мъх, а покрай стените им бяха наредени дърва за горене. По кривата уличка забързано мина жена, гонейки с пръчка коза пред себе си.

Избърсах Змийския дъх от кръвта в протритото наметало на мъжа, когото бях убил. После дадох копието си на Клапа и взех щита на мъртвеца.

— Приберете мечовете в ножниците — наредих на своите спътници. Ако се разхождахме с извадени оръжия, щяхме да привлечем ненужно внимание. Трябваше да изглеждаме като бойци, току-що станали от сън и неохотно отиващи на пост в лошото време.

Ситрик ни поведе покрай оградата от колове към северния край на крепостта. Щом отминахме конюшните, пред нас се показаха три големи здания.

— Кяртан — прошепна Ситрик, кимвайки към най-дясното — единственото, от чийто комин се виеше дим.

— Говори нормално — казах му.

Зданието препречваше пътя ни, опирайки с едната си страна в бастиона, така че за да го заобиколим, трябваше да свърнем към центъра на крепостта. Започнахме да срещаме хора, които ни заглеждаха, но не ни намираха за странни. Бяхме просто дузина войници, газещи из калта, а те прекалено много бързаха да се приберат на топло и сухо, за да ги е грижа за нас. Пред палата на Кяртан растеше ясеново дърво, а един самотен часови се гушеше под голите му клони в напразно усилие да се скрие от вятъра и дъжда. До слуха ни долетяха викове. Бяха слаби, но с приближаването ни до главната порта видяхме мъже, стичащи се натам. Всички се взираха на север, а някои размахваха предизвикателно оръжия. Значи Рагнар настъпваше. Армията му трябваше да е видима ясно дори и в сумрака, защото носеше запалени факли. Такава бе уговорката ни, за да могат бранителите да съсредоточат цялото си внимание върху него, вместо да пазят гърба си. Впрочем те не бяха особено притеснени от това, че врагът ги атакува с огън и меч. Стените бяха високи, а нападателите — малобройни и пързалящи се по хлъзгавата пътека, затова биваха посрещнати с обиди и подигравки. Никой дори не подозираше, че скедугенганите вече са тук и аз усетих как страхът, стегнал сърцето ми на зазоряване, започва да се изпарява. Докоснах амулета на врата си и отправих безмълвна благодарност към бог Тор.

Намирахме се само на крачки от ясена, растящ пред покоите на Кяртан. Той бе посаден като символ на Игдрасил, дървото на живота, но изглеждаше доста посърнал — почти фиданка, бореща се да оцелее в тънката и постна почва на Дънхолм. Часовият ни хвърли едно око, но не намери нищо странно в появата ни и отново се обърна към портата, за да наблюдава случващото се. Там част от мъжете се тълпяха по бастиона и отбранителните платформи от двете му страни, а други чакаха зад входа, яхнали коне — безспорно за да преследват атакуващите, след като те бъдат разбити и отблъснати. Опитах да преброя защитниците, но те бяха твърде многобройни. После вниманието ми бе привлечено от здрава стълба, облегната на платформата вляво от бастиона. Натам трябваше да се насочим. Да се изкатерим по стълбата, да завладеем част от стената и да пуснем вътре Рагнар и хората му. Така щяхме да отмъстим за баща му и Тира и да удивим цяла Нортумбрия.

Неволно се усмихнах при възторжената мисъл, че сме в леговището на звяра. Цяла Британия тепърва се пробуждаше. Хилд навярно се молеше в скромния си параклис, докато просяците вече се събираха отвън. Алфред се бе прегърбил над някой ръкопис и съсипваше зрението си на слабата утринна светлина. По всички градове и села хората се прозяваха, протягаха и почесваха. Волове се впрягаха. Кучета скимтяха и подскачаха, възбудени от предстоящия лов. А ние се намирахме тук, в твърдината на Кяртан, без той дори да подозира за присъствието ни. Бяхме мокри, премръзнали, с вкочанени крайници, а врагът ни превъзхождаше числено поне двайсет към едно. Но аз знаех, че боговете са на наша страна, и това ме изпълваше с ликуване. Радостта от предстоящата битка пулсираше в жилите ми и бях сигурен, че подвигът ни ще вдъхнови скалдовете за безброй героични песни.

Или пък за скръбни. Защото тъкмо в този момент всичко изведнъж ужасно се обърка.

Глава десета

Часовият край ясена се обърна да ни заговори.

— Само си губят времето — рече, явно визирайки хората на Рагнар. В държанието му нямаше нищо подозрително, дори се прозина, докато го приближавахме. Но после нещо го разтревожи. Може би видът на Стеапа, защото в Дънхолм положително нямаше друг подобен гигант. Във всеки случай внезапно осъзна, че сме чужди, и реагира светкавично, като отскочи назад и изтегли меча. Вече се канеше да извика и да вдигне тревога, когато Стеапа метна копието си и го улучи в дясното рамо, отхвърляйки го назад. Райпър също се включи и заби своето копие в корема му с такава сила, че го прикова към хилавото дърво. После бързо го довърши с меча, но тъкмо когато кръвта рукна, други двама мъже се подадоха иззад ъгъла. Те видяха ставащото и се разкрещяха, че в крепостта е проникнал враг.

Единият се обърна и побягна, но другият вдигна оръжие и налетя на Финан. Това беше грешка, защото ирландецът направи лъжливо движение с копието. Онзи свали острието, за да парира удара, и тогава Финан, приклекнал ниско, го прониза под брадичката. От устата на мъжа бликна алена пяна и труповете станаха два.

Дъждът се усили и докато капките му шибаха в калта, размивайки прясната кръв, аз се чудех дали ако се втурнем веднага, няма да успеем да прекосим широкото открито пространство, делящо ни от стената и опряната в нея стълба. Така и не успях да реша, защото вратата към двореца на Кяртан се отвори и отвътре забързано излязоха трима души. Викнах на Стеапа да ги върне обратно. Той размаха брадвата и уби първия със зверски удар през кръста. Сетне блъсна изкорменото тяло върху втория и го халоса с тъпата страна през лицето. Третият заотстъпва и гигантът се втурна след него, влизайки в сградата. Пратих Клапа да му помогне, като му заръчах да се връщат веднага, защото отрядът пред портата бе усетил, че нещо става, и започваше да обръща конете си към нас.

И тогава разбрах, че всичко е загубено. Целият ни успех зависеше от изненадата, а вече бяхме разкрити и нямахме шанс да достигнем северната стена. Хората от бойните платформи също ни наблюдаваха и на част от тях бе наредено да слязат и да образуват стена от щитове. Междувременно конниците, около трийсет на брой, вече препускаха към нас. Не само се бяхме провалили, но и щяхме да имаме късмет, ако отървем кожите си.

— Назад! — извиках. — Назад! — Единственото спасение бе да отстъпим към тесните улички и по някакъв начин да удържим нападателите, докато не стигнем портата, водеща към кладенеца. Там трябваше да спасим Гизела и да бягаме по стръмния баир надолу към реката. Успеехме ли да прекосим придошлата Уийре, можеше и да се отскубнем от преследването, но шансовете ни бяха нищожни. Стеапа се появи отново с окървавена секира в ръце, придружен от Клапа. Те се присъединиха към нас и всички вкупом затичахме към конюшните. Ездачите приближаваха бързо, но, изглежда, се притесниха от тъмните, сенчести пространства между сградите, защото забавиха ход край ясена, където се въргаляха двата трупа. В сърцето ми трепна лека надежда — вече не за победа, а за оцеляване, в случай че се забавеха достатъчно, докато напуснем крепостта. И тогава чух кучешкия лай.

Конниците бяха спрели не заради друго, а защото Кяртан бе пуснал своите псета. Потресено ги наблюдавах как тичат с изплезени езици покрай стената на по-малката постройка и се насочват към нас, подгонвани от виковете на един ловец. Колко ли бяха? Поне петдесет. Приличаха повече на вълци — огромни, с груба козина и кървясали очи. Неволно отстъпих назад. Това бе глутница от ада, чудовища от онези, които излизат с падането на мрака и преследват жертвите си през света на сенките. Вече нямаше възможност да стигнем до изхода. Те щяха да ни настигнат, обкръжат и разкъсат. Мина ми през ума, че това трябва да е Божие наказание, задето съм убил беззащитния брат Джанбърт в Кетрехт и усетих как цялото мъжество ме напуска, заменено от жалко малодушие. Умри достойно, рекох си, но как може човек да умре достойно в зъбите на кучета? Ризниците щяха донякъде да ни защитят, но не задълго. А животните безпогрешно надушваха страха. Носеха се настървено, сред джафкане и вой, хвърляйки буци кал изпод лапите си. Стиснах здраво Змийския дъх, решен да съсека първата озъбена муцуна, която ми попадне, когато се разнесе нов глас.

Беше глас на ловджийка — ясен и висок, произнасящ не думи, а само някакъв висок и пронизителен напев, който се носеше в утрото като звук на ловджийски рог. Кучетата внезапно спряха и започнаха объркано да се суетят. Едно едро псе се закова с настръхнала козина само на три-четири крачки от мен и започна да вие в отговор. Имаше нещо неизказано скръбно в този нечленоразделен зов. Мъжът, който бе насъскал животните срещу нас, опита да ги размърда с помощта на камшик, но напевът на ловджийката долетя отново през дъжда, този път по-остър и настойчив, сякаш тя внезапно бе обхваната от гняв. Тогава зверовете се обърнаха срещу мъжа и го връхлетяха с чаткане на зъби. Той запищя в агония и конниците препуснаха да му помогнат, но ловджийката нададе яростен крясък и цялата глутница се хвърли да им пресече пътя. Утрото се изпълни с викове, тропот на копита и уплашено цвилене на коне. Ездачите дръпнаха юздите и заотстъпваха към портата. Ловджийката викна отново, този път с по-кротка и спокойна нотка, и кучетата покорно се събраха около хилавия ясен, оставяйки ги на мира.

Аз само гледах, без да вярвам на очите си. Животните насядаха по земята, дишайки тежко, с муцуни, насочени към вратата на двореца на Кяртан. Именно оттам се появи ловджийката. Тя прекрачи обезобразения труп, оставен от Стеапа край прага, и им каза нещо ласкаво, сетне се обърна към нас.

Беше Тира.

Отначало изобщо не познах сестрата на Рагнар. Бяха минали години, откакто я бях виждал за последно и я помнех като русокоса девойка, весела и здрава, вълнуваща се от предстоящата си женитба за датски воин. Но после домът на баща й бе опожарен, датският воин убит, а тя самата — пленена от Кяртан и дадена на Свен. Сега приличаше по-скоро на изчадие от ада.

Носеше дълга туника от еленова кожа, пристегната с кокалена закопчалка на шията, но отдолу бе гола. Докато крачеше сред кучетата, дрехата се отмяташе и разкриваше ту една, ту друга част от болезнено слабото й и невъобразимо мръсно тяло. Ръцете и краката й бяха покрити със струпеи и белези от стари рани, оставени сякаш от многократни разрези с нож. Златистата й коса бе мазна и сплъстена, а между кичурите бяха вплетени клонки от повехнал бръшлян, спускащи се над раменете. Щом я видя, Финан се прекръсти. Стеапа стори същото, а аз стиснах амулета си. Дългите нокти на Тира приличаха на инструменти за скопяване. Тя размаха ръце като вещица и изведнъж изкрещя на кучетата, които подвиха опашки и заскимтяха. После обърна налудничавия си взор към нас и аз усетих пристъп на страх, защото показалецът й се насочи право към мен, а горящите й очите бяха изпълнени с омраза.

— Рагнар! — изкрещя. — Рагнар! — Името прозвуча като проклятие, а кучетата наостриха уши, готови да ми се нахвърлят при първа нейна команда.

— Аз съм Утред! — извиках, като свалих шлема, за да може да види лицето ми. — Утред!

— Утред? — попита тя и за миг доби съвсем нормален, дори смутен вид. — Утред — повтори отново, сякаш се мъчеше да запамети името. После изведнъж закрещя — пронизителен, ридаещ вопъл, насочен към облаците, преди да стовари цялата си ярост върху кучетата. Все така не използваше думи, а само някакви звуци на език, който те разбираха, придружавайки ги с мятане на камъни и буци кал, които вземаше от земята. И зверовете й се подчиниха. Впуснаха се като поток през плоското, скалисто било на Дънхолм към бранителите, събрани пред портата. Тира вървеше след тях, като не спираше да фучи и да пръска слюнки, предавайки своя бяс на глутницата. Страхът, който ме бе приковал към мястото ми, отмина и аз викнах на хората си да я последват.

Тези зверове бяха кошмарни създания, излезли сякаш от първичния хаос. Бяха обучени само да убиват, а Тира допълнително ги настървяваше със своите крясъци, така че стената от щитове се пръсна още преди те да стигнат до нея. Мъжете се впускаха в бягство, а те ги гонеха по петите. Само шепа смелчаци останаха на своя пост, а именно там трябваше да стигнем ние.

— Към портата! — викнах на Тира. — Насочи ги към портата!

Тя започна да издава лаещи звуци, бързи и насечени, и животните покорно обърнаха посоката. Виждал съм ловци да командват глутница кучета така умело, както ездач насочва коня с помощта на юздите и коленете си. Това е умение, което никога не съм притежавал. Тира го бе усвоила като същински магьосник.

Хората на Кяртан, отбраняващи входа, се държаха здраво. Зверовете ги нападаха безжалостно, зъби се впиваха в жива плът и се разнасяха вопли. Още не бях видял Кяртан и Свен, но не ги и търсех. Целта ми бе само да стигна до голямата порта и да я отворя, за да пусна Рагнар вътре. Напредвахме бавно, когато един от конниците, съхранил повече самообладание, викна на другите да ни заобиколят отзад. Беше едър мъж, облечен в ризница, с мръсна бяла мантия отгоре. Брадатото му лице бе скрито зад шлем от позлатен бронз, но аз не хранех и капка съмнение, че това е Кяртан. Дузина конници откликнаха на призива му, но Тира нададе нов, гърлен вой и половината кучета се втурнаха да им попречат. Един от мъжете, мъчейки се да ги избегне, свърна прекалено рязко и конят му падна настрани, ритайки във въздуха. Пет или шест псета се нахвърлиха върху незащитения му корем, докато други загризаха ездача. Писъци разцепиха въздуха, а едно от кучетата заквича и отпълзя встрани с крак, счупен от размаханите копита. Продължих да настъпвам през цялата суматоха под неспирно леещия се дъжд, когато до мен издрънча копие. Защитниците от стената се целеха в нас и в кучетата, но без особен успех. Вече бяхме съвсем близо до портата, от която ни деляха едва двайсет-трийсет крачки. Тира и нейната глутница ни бяха превели успешно през билото на Дънхолм, а в редиците на врага цареше пълно безредие. Но тогава конникът в бялата мантия скочи от седлото и заповяда на хората си да избият кучетата. Те също слязоха от конете, строиха се в редица и нападнаха. Държаха щитовете ниско, за да се предпазят, и нанасяха удари с мечовете и копията си.

— Стеапа! — извиках. Той разбра какво искам от него и ревна на останалите да го последват. Двамата с Клапа поведоха атаката и аз видях как брадвата му сплесква нечий шлем като яйце, докато Тира продължаваше да насъсква глутницата. Някакъв едър пес скочи високо и впи зъби в лицето на един от бойците, а онзи, крещейки, го прониза в корема. Стеапа напираше срещу средата на вражеския строй, но редицата постепенно се удължаваше и бе само въпрос на време двата й края да се съберат като клещи. Бойците от стената също слизаха, за да се присъединят към безумната схватка, и аз знаех, че трябва да действам бързо, преди кучетата да измрат до крак и да дойде и нашият ред. За целта трябваше да мина под арката на портата. Тук нямаше защитници по земята, затова пък онези в бастиона отгоре разполагаха с копия. Единствената преграда между мен и тях бе щитът, който бях взел от мъртвеца. Молейки се той да издържи, го вдигнах над главата си, прибрах Змийския дъх в ножницата и побягнах.

Тежките копия задумкаха по щита. Повечето отскачаха от него и падаха в калта, но поне две пробиха липовите дъски. Усетих нарасналата му тежест, както и удара в лявата ръка, с която го държах. После вече се озовах под арката и бях в безопасност. Кучетата продължаваха да налитат с бесен вой. Стеапа крещеше на противниците да дойдат и да се бият с него, но те го избягваха. Виждах как двете крила на вражеския строй се сближават и знаех, че всички сме загубени, ако не успея да отворя портата. Нуждаех се и от двете си ръце, за да вдигна тежкото резе, но едно от вражеските копия бе проникнало през ризницата ми. За да освободя лявата си ръка, трябваше с помощта на Жилещата оса да прережа кожените ремъци на щита. После изтръгнах острието от металните брънки и от плътта си. От раната течеше кръв, но можех да използвам ръката си достатъчно, за да вдигна резето и да изтегля крилото на портата към себе си.

Рагнар и хората му бяха на петдесетина крачки разстояние. Щом ме видяха, нададоха викове и затичаха с вдигнати щитове, за да се предпазят от копията и брадвите, летящи от бастиона. После присъединиха мечовете и яростта си към нашата дузина, увеличавайки многократно мощта й срещу смаяните защитници на крепостта.

Така падна Дънхолм, непревземаемата твърдина над реката. Много години по-късно скалдът на един лорд в Мерсия, за да ме поласкае, изпя песен за това как Утред от Бебанбург сам-самичък изкачил скалата и си пробил път през двеста врагове, за да отвори пазената от дракон порта. Песента беше хубава, пълна с описания на битки и юначество, но в нея нямаше нищо вярно. Не бях сам, а с още единайсет души, основната работа свършиха кучетата, а Стеапа — почти всичко останало, а ако Тира не ни се бе притекла на помощ, Дънхолм навярно и до днес щеше да бъде управляван от наследниците на Кяртан. А и не всичко приключи с отварянето на портата. Рагнар строи своите хора и двете редици се срещнаха в ужасяващ сблъсък. Щитовете бумтяха един в друг, а мъжете се ръгаха с копия и мечове в коремите. Кръв и черва се валяха по земята. Това бе мястото, където мъжете умираха геройски и заслужаваха да бъдат възпети от скалдовете. Аз също се присъединих, заставайки до Стеапа, който бе грабнал щита на един разкъсан от кучетата враг и размахваше свирепо огромната си брадва. В такова сражение щитът се превръща в оръжие — с изпъкналата му метална сърцевина блъскаш противника и щом той се олюлее, правиш рязко движение и го пронизваш. После продължаваш напред, като газиш през ранените и оставяш онези зад теб да ги доубиват. Обикновено единият от двата строя бързо се прекършва и в случая този на Кяртан се прекърши първи. Той опита да ни заобиколи отстрани, но фланговете ни се пазеха от оцелелите кучета. Стеапа въртеше брадвата като обезумял — беше толкова огромен и як, че правеше посичането на вражите редици да изглежда лесно и просто. Час по час надаваше гърлен рев: „Уесекс, Уесекс“, сякаш се биеше за Алфред. Аз бях от дясната му страна, а Рагнар от лявата, дъждът се лееше над нас като из ведро и изведнъж отпред нямаше повече врагове. Съпротивата им бе сломена и те бягаха в безредие по посока на сградите.

Мъжът в мръсната бяла мантия наистина се оказа Кяртан. Висок и едър почти колкото Стеапа, той призоваваше хората си да се строят отново, но крепостта падаше пред очите му, а някои от тях вече се предаваха. Датчаните поначало не се предават лесно, но те бяха открили, че се бият срещу други датчани, което правеше постъпката им не чак толкова срамна. Други се насочиха към портата за кладенеца и аз се ужасих, че ще сторят нещо на Гизела, но в паническото си бягство надолу към реката те не я бяха различили сред останалите жени, събрани в тясното ограждение.

И все пак не всички избягаха или се предадоха. Неколцина се скупчиха около Кяртан с вдигнати щитове, готови да посрещнат смъртта. Кяртан може да беше жесток, но не му липсваше смелост. Виж, синът му Свен бе замесен от по-друго тесто. На него бе поверено командването на бастиона, но хората хукнаха да се спасяват оттам, оставяйки Свен само с двама бойци. Гутред, Финан и Роло се качиха да се разправят с тях, но всъщност само Финан бе достатъчен. Ирландецът мразеше да се бие в стената от щитове, смятайки, че е твърде лек за подобен сблъсък, но в открит бой бе същински дявол. Ненапразно го наричаха Финан Пъргавия. Пред изумения ми поглед той изпревари Гутред и Роло и нападна противниците сам. Не носеше щит, но двата му меча бяха бързи като език на усойница. С няколко бързи финта и париращи движения обърка двамата войници и ги уби с усмивка на лице. Остана единствено Свен, но той беше страхливец. Опря гръб в ъгъла на бастиона и разпери широко ръце с щита и меча, за да покаже, че няма да се съпротивлява. Това обаче не смути Финан, който, все така ухилен, се приготви да го прониже в корема.

— Не! — разнесе се крясъкът на Тира. — Той е мой!

Финан се обърна да я погледне и Свен понечи да го нападне, но острието на ирландеца се стрелна заплашително и той отново замръзна на място, хленчейки за пощада.

— Мой е! — повтори Тира, като се давеше от омраза и протягаше към Свен сгърчените си пръсти с ужасяващи дълги нокти. — Мой!

— Е, не бива да отказваме на дамата — каза Финан и направи лъжливо движение към корема на Свен, а щом онзи снижи щита, за да се предпази, просто го блъсна с тяло и го прекатури заднешком от стената. Падането бе кратко — едва три или четири метра, но Свен изпищя във въздуха и тупна като чувал с картофи. Щом успя да си поеме дъх, трескаво опита да стане, но Тира се изправи над него и нададе тънък, протяжен вой. Всички оцелели кучета се втурнаха към нея, като дори ранените се влачеха, оставяйки кървави дири след себе си.

— Не! — изпъшка Свен, озъртайки се обезумяло с единственото си око.

— Да — просъска тя и като се наведе, измъкна меча от омекналата му ръка. После даде сигнал на животните и те вкупом се нахвърлиха върху него. Някои, обучени да убиват бързо, се насочиха към гърлото му, но тя ги отблъскваше с помощта на меча. Така Свен бе разкъсан от зъбите им постепенно, от чатала нагоре. Той се гърчеше неистово, а писъците му пронизваха звука на дъжда. Баща му чуваше всичко, а Тира само наблюдаваше отстрани и се смееше.

И все пак Кяртан бе още жив, обкръжен от трийсет от своите последователи. Те знаеха, че са обречени, и бяха готови да умрат достойно. Но тогава Рагнар ги доближи и посочи Кяртан с меча си. Онзи кимна и излезе напред. Кучетата ядяха вътрешностите на сина му, а Тира танцуваше в кръвта на Свен и тананикаше тържествуваща песен.

— Аз убих баща ти — рече презрително Кяртан, — а сега ще убия и теб.

Рагнар не отвърна нищо. Те стояха на пет-шест крачки разстояние, оглеждайки се един друг.

— Сестра ти беше добра курва, преди да се побърка — продължи Кяртан, а после направи внезапно атакуващо движение. Рагнар се дръпна, оставяйки го да мине покрай него. Кяртан предвиди хода и замахна ниско с меча да посече глезените му, но Рагнар вече бе отскочил встрани. Двамата отново се оказаха в изходна позиция.

— И след като се побърка, пак беше добра — каза Кяртан, — но трябваше да я връзваме, за да не се съпротивлява. Така става по-лесно, нали се сещаш.

Рагнар се впусна напред. Двата щита се сблъскаха с трясък, а Кяртан парира насоченото към корема му острие. Противниците пъшкаха, наблягайки с всички сили, а после Рагнар се дръпна, усвоил урока, че пред него стои умел и силен враг.

— Но вече не е добра курва — не млъкваше Кяртан. — Твърде мръсна и похабена е. Дори просяците не искат да спят с нея. Сериозно говоря. Миналата седмица я давах на един, а онзи отказа да я опъне, защото го било гнус. — Без намек за предупреждение, той атакува отново. В удара му нямаше особена ловкост, а само груба сила и бързина. Рагнар го избегна с труд, като остави щита си да поеме пораженията. Аз се уплаших за него и направих крачка напред, но Стеапа ме удържа.

— Това е негов бой.

— Убих баща ти — замахна Кяртан, отцепвайки трески от щита на Рагнар, — изгорих майка ти и обезчестих сестра ти. А сега ще пикая и върху твоето изкормено тяло. — Ударите валяха един подир друг, а Рагнар отстъпваше. Поредното ниско замахване, насочено към глезените му, улучи целта и той се олюля. Ръката му, осакатена след битката при Етандун, неволно отпусна щита и Кяртан се възползва, за да го притисне надолу със своя. Рагнар, който от самото начало не бе отворил уста, внезапно изкрещя. За миг реших, че това е вопъл на обречена жертва, но всъщност бе вик на ярост. Той се хвърли под щита на Кяртан, изблъсквайки по-едрия мъж с тежестта си, а после пъргаво отскочи встрани. Мислех, че ударът е поразил глезена му, но Рагнар носеше железни пластини в ботушите си. Една от тях, макар и почти прерязана надве, го бе предпазила и кракът му бе само натъртен. Сега той сякаш се пробуди от сън, изпълнен с ярост и енергия. Започна да танцува около противника, а в това е цялата същина на дуела — да не спираш да се движиш. Скоростта му можеше да се мери с тази на Финан и Кяртан, който вече смяташе битката за спечелена, изведнъж се озова в окаяно положение. Изчерпаните му сили не позволяваха повече атаки, а едва стигаха колкото да се отбранява. Рагнар прилагаше целия си арсенал — сечащи и пронизващи удари, блъскания с щита, лъжливи маневри. В един момент мечът му, наречен Сърцеразбивача, се стовари върху шлема на противника. Не мина през него, но го вдлъбна, а Кяртан тръсна глава, за да се окопити. Следващите удари разсякоха желязото, обрамчващо щита му, и пробиха отвор в липовите му дъски. Той отстъпи замаяно, а Рагнар нададе ужасяващ, пронизителен вик, от който кучетата, наобиколили Тира, заквичаха.

Над двеста души наблюдаваха двубоя и всички знаеха какво ще последва. Рагнар бе обзет от безумната ярост на битката, а когато тя обземе един датчанин, трудно нещо може да му устои. Кяртан се съпротивляваше достойно, но накрая бе изтласкан назад, препъна се в трупа на едно псе и падна по гръб. Рагнар с лекота избягна трескавия му опит да се предпази с меча и с всички сили стовари Сърцеразбивача отгоре му. Ударът го улучи в рамото, мина през ризницата и пресече сухожилията на ръката. Кяртан се помъчи да стане, но Рагнар го ритна в лицето, а после стъпи с пета върху гърлото му. Остави своя щит да се свлече на земята и се наведе над давещия се противник. Взе оръжието от обездвижената му ръка и го захвърли настрани в калта.

Смъртта на Кяртан бе бавна, но той не изпищя нито веднъж. Отначало опита да се съпротивлява, да се предпази с щита, докато кръвта му изтичаше от все нови и нови рани. Едва преди да умре, отвори уста с молба да му дадат меча, за да отиде във Валхала с чест.

— Не — поклати глава Рагнар и повече не промълви до последния удар. Този удар бе нанесен с две ръце и прониза корема на Кяртан, ризницата и земята отдолу. След него Рагнар остави Сърцеразбивача да стърчи и отстъпи назад, докато врагът му се гърчеше в смъртна агония. Вирна глава в дъжда и извика нагоре към облаците: — Татко! Татко! — Така съобщаваше на Рагнар-старши, че злодейството срещу него най-сетне е отмъстено.

Тира също искаше мъст. Тя бе наблюдавала мъките на Кяртан приклекнала сред кучетата си, но сега се изправи, даде им команда и те затичаха нататък. Бяха останали двайсетина от вълкоподобните зверове и първата ми мисъл бе, че иска от тях да изядат трупа на Кяртан, но вместо това те наобиколиха с ръмжене Рагнар.

— Къде се губиш досега? — викна му гневно Тира. — Защо не дойде по-рано?

Той я изгледа потресено.

— Дойдох веднага щом…

— Заряза ме тук, докато си живееше живота! — Кучетата, долавящи скръбта й, напираха към Рагнар с настръхнали козини, провесили езици от окървавените си муцуни, чакащи само един знак, за да го разкъсат на парчета. — Заряза ме! — нареждаше Тира, минавайки през тях, за да застане лице в лице с брат си. После рухна на колене и започна да плаче. Понечих да я успокоя, но животните се озъбиха насреща ми и трябваше да отстъпя. Тя продължи да се тресе в ридания, а мъката й бе толкова безгранична, колкото бурята, вилнееща над Дънхолм. — Ще те убия! — изкрещя на Рагнар.

— Тира, чуй ме — започна той.

— Остави ме да гния тук! — отсече тя, сетне се изправи и лицето й внезапно доби напълно нормален вид, така че някогашната хубост пролича под белезите и мръсотията. — Цената за моите мъки ще е твоят живот — рече с равен глас.

— Не — обади се някой. — Не бива да става така.

Обърнах се и видях отец Беока. Той бе чакал, прислонен под арката на портата, а сега прекосяваше със строг вид сцената на кръвопролитието.

— Проклет свещеник! Мъртъв си! — процеди Тира, като се загърчи пак подобно на вещица и нададе едно от своите нечленоразделни възклицания. Кучетата се насочиха към Беока, а тя ги подканяше с викове: — Дръжте! Убийте го!

Затичах се да му помогна, но се оказа, че няма нужда от помощта ми.

Християните често говорят за чудеса и аз винаги съм искал да стана свидетел на поне едно от тях. Разправят истории за слепци, които проглеждат, сакати, които прохождат, и прокажени, които се изцеляват. За хора, ходещи по вода, и дори за такива, възкръсващи от мъртвите. Все съм казвал, че ако видя нещо подобно, веднага ще се покръстя, макар и духовниците да настояват, че истинската вяра не се нуждаела от доказателства. Но случилото се в онзи ден, под проливния дъжд, действително се доближаваше до чудо.

Отец Беока, плетейки нозе в изкаляните си поли, навлезе право сред масата от свирепи зверове, а те, вместо да го нахапят, се дърпаха встрани и тихо скимтяха, сякаш се бояха от кривогледото, куцо човече. През цялото време той не откъсваше взор от Тира, чиито крясъци постепенно стихнаха, а после преминаха в хленч. Туниката й бе разкопчана, разкривайки прорязаната от белези голота, затова Беока сне прогизналото расо от раменете си и я загърна в него. Тя продължи да ридае, закрила лице с длани. Кучетата виеха съчувствено, а Рагнар просто гледаше. Мислех, че отецът ще я отведе, но вместо това той улови главата й с две ръце и я разтърси. Разтърси я рязко и силно, като извика към небето:

— Боже милостиви, избави тая клетница от Лукавия! Прогони Абадон от нея!

Тира изпищя, а псетата вирнаха муцуни и започнаха да вият в дъжда. Рагнар стоеше неподвижно. Беока разтърси главата й отново, толкова енергично, че се уплаших да не й счупи врата.

— Прогони демоните, Господи! Покажи всеопрощаващата си любов и милосърдие! — Все така отправил взор към облаците, той впи пръстите на сакатата си ръка в косата на Тира и в повехналите вейки бръшлян, заклати главата й напред-назад и занарежда с глас, силен и звучен като на предводител на бойното поле: — В името на Отца и Сина и Светия дух заповядвам ви, демони нечестиви, да излезете от тая жена! Хвърлям ви в геената огнена! Прокуждам ви! Пращам ви в пъкъла, отдето сте излезли, до края на вечността и го правя името на Отца, на Сина и на Светия дух! Вън от нея! Вън!

И изведнъж Тира започна да плаче. Не да ридае, да пищи и да се тръшка, а да плаче кротко, положила глава върху рамото на Беока. Той я прегърна, приласка я до себе си я и ни изгледа с негодувание, сякаш всички ние, със своите жестоки лица, страховити оръжия и опръскани в кръв доспехи, бяхме съюзници на демоните, което бе прогонил.

— Тя вече е добре — каза неловко. — О, я се омитайте оттук! — последното сприхаво възклицание бе насочено към кучетата, които за всеобщо удивление подвиха опашки и се оттеглиха, оставяйки Рагнар на мира. — Трябва да я стоплим и облечем в прилични дрехи — додаде той.

— Да, трябва — казах замаяно аз.

— Е, щом няма кой друг, аз ще се погрижа — рече отчето, виждайки, че стоя като истукан, и я поведе към двореца, над чийто покрив още се виеше дим. Брат й понечи да тръгне след тях, но аз го спрях с жест. Опрях крак в гърдите на Кяртан и изтеглих Сърцеразбивача. Подадох го на Рагнар, а той ме прегърна, но никой от двама ни не преливаше от възторг. Бяхме сторили невъзможното, бяхме превзели Дънхолм, но по-страшният враг, Ивар, още бе жив и на свобода.

— Какво да кажа на Тира? — попита ме Рагнар.

— Кажи й истината — отвърнах, защото нищо друго не ми дойде наум. После отидох да намеря Гизела.

Гизела и Брида се погрижиха за Тира. Изкъпаха я, разплетоха бръшляна от златистите й коси, вчесаха ги и ги изсушиха пред големия огън в залата за пиршества на Кяртан. После я облякоха в проста вълнена роба и наметка от кожа на видра. Рагнар седна до нея край огнището и двамата дълго разговаряха насаме. Вече бе спряло да вали и аз се разхождах с отец Беока отвън.

— Кой е Абадон? — го попитах.

— Нима не знаеш? — възмути се отецът. — Караш ме да се червя, че навремето съм се занимавал с възпитанието ти.

— Е, явно съм забравил. Кой е все пак?

— Тъмният ангел на бездънната бездна, разбира се. Положително съм ти го казвал. Онзи, дето първи ще те изтезава, ако не се покаеш и покръстиш.

— Днес постъпи много смело — смених темата.

— Глупости.

— Аз също исках да стигна до нея, но се уплаших от кучетата. Те разкъсаха днес поне трийсет души, а ти просто мина пред тях.

— Обикновени безсловесни твари — махна с ръка Беока. — Ако Бог и свети Кътбърт не могат да ме опазят от едни псета, какво могат тогава?

Аз спрях, застанах пред него и положих ръце върху раменете му.

— Наистина прояви голяма смелост и аз ти се възхищавам.

Беока бе изключително поласкан от комплимента, но се постара да покаже скромност.

— Просто се молих, а Бог свърши останалото. — Тръгнахме пак и той подритна едно въргалящо копие с кривото си стъпало. — А и не смятах, че кучетата ще ме наранят, защото винаги съм ги харесвал. Дори имах едно като малък.

— Защо не си вземеш пак? — попитах. — Ще ти прави компания.

— Като дете не ме биваше за работа — продължи отчето, сякаш не бях проговарял. — Е, можех да гоня птиците с пръчка, за да не кълват семената, но почти нищо друго. Кучето ми беше приятел, но умря. Някакви други момчета го убиха. — Той примигна няколко пъти и добави замечтано: — Тира е хубава жена, нали?

— Вече да — съгласих се.

— Колкото до белезите по краката и ръцете й, мислех, че са дело на Кяртан или Свен, но се оказа, че сама си ги е причинила.

— Наистина? — учудих се.

— Да, нарязала се е с ножове. Защо би сторила подобно нещо?

— За да се обезобрази? — предположих.

— Но ето че не е обезобразена — поклати озадачено глава той. — Дори е прекрасна.

— Вярно — съгласих се, изпитвайки жал към клетия Беока. Вече остаряваше, а открай време бе грозен и сакат. Винаги бе искал да се ожени, а никоя жена не го харесваше. Ако бе станал монах, поне щеше да е дал обет за целомъдрие. Но вместо това беше свещеник и работата му бе да проповядва, което и стори.

— Алфред ни изпрати като посланици на мира, а аз те видях да убиваш Божи човек. А сега и това тук. — Той кимна с отвращение към касапницата наоколо.

— Алфред ни изпрати да опазим Гутред — напомних му.

— Но сме длъжни да се погрижим и за безопасността на свети Кътбърт — настоя отецът.

— Ще го направим.

— Не можем да останем тук, Утред, трябва да се върнем в Кетрехт. — Той ме погледна с тревога в кривогледото лице. — Трябва да сразим Ивар!

— И това ще стане.

— Но той има най-голямата армия в Нортумбрия!

— И все пак ще умре сам — казах, без да съм сигурен защо. Думите просто се откъснаха от езика ми, сякаш някое божество бе решило да говори чрез мен. — Сам и изоставен. Обещавам ти.

Но първо имахме други неща за вършене, като например да изровим имането на Кяртан от залата, където бяха държани кучетата. Накарахме неговите роби да разкопаят вмирисания на фъшкии под и отдолу излязоха бурета със злато и сребро, църковни разпятия, гривни за ръце, кожени торби с кехлибар и гранатови камъни и дори топове скъпа вносна коприна, полуизгнила във влажната земя. Онези от защитниците на крепостта, които се бяха предали, направиха клада за своите мъртъвци. Останките на Кяртан и Свен обаче не бяха удостоени с подобно погребение. Рагнар настоя вместо това дрехите и доспехите им да бъдат свалени, а голите им трупове — хвърлени за храна на свинете, оцелели след есенното колене, които обитаваха кочините в северозападния край на крепостта.

Дънхолм бе поверен на грижите на Роло. Гутред, в първия възторг от победата, бе обявил, че сега той е негова собственост и ще се превърне в кралска твърдина на Нортумбрия, но аз го дръпнах встрани и му препоръчах да го даде на Рагнар.

— Така ще го направиш свой приятел — казах, — а на него може да се има доверие, че ще го удържи.

Аз също можех да имам доверие на Рагнар, че ще напада земите на Бебанбург и ще държи вероломния ми чичо в постоянен страх. Гутред послуша съвета ми, а Рагнар остави Роло с трийсет души да пази замъка, докато всички останали се отправихме на поход. Петдесетина от сразените войници на Кяртан се врекоха във вярност на Рагнар, но едва след като той се увери, че не са взели участие в опожаряването над бащиния му дом. Всеки, съпричастен към палежа и смъртта на родителите му, бе убит. С гибелта на Кяртан Жестокия и Свен Едноокия половината от работата ни бе свършена. Но Ивар бе още жив, а Алфред от Уесекс, макар да не го признаваше открито, искаше и той да бъде изпратен при праотците. И така, ние поехме на юг — първо към Кетрехт, а после да търсим Ивар.

Глава единадесета

Потеглихме още на другата сутрин. Дъждът бе отминал и ние излязохме от главната порта на Дънхолм под изплакнато, бистро небе, по което се гонеха малки, забързани облачета. Роло щеше да пази съкровището на Кяртан в наше отсъствие. То бе достатъчно, за да направи всички ни богати, в случай че оцелеехме след сблъсъка с Ивар. Мисълта, че съм спечелил повече от имането, оставено във Фифхаден, и че ще се завърна при Алфред като един от най-заможните хора в кралството му, бе ободряваща и аз препусках с леко сърце под знамето с орлово крило към най-близкия брод на река Уийре.

Брида яздеше редом с Рагнар. Гизела бе до мен, а Тира не се отделяше от отец Беока. Така и не разбрах за какво е разговаряла с брат си предния ден край огнището, но вече се държеше спокойно. Лудостта й си бе отишла. Ноктите й бяха изрязани, косата — вчесана и скрита под бяло боне. Все още имаше нещастен вид, но Беока явно намираше слова, с които да разсее мъката й, и тя ги попиваше така, както пресъхнала земя попива водата. Отецът дори бе забравил неволите, които му причиняваше седлото, и за първи път пътуваше, без да се оплаква, като постоянно обясняваше нещо на Тира и жестикулираше усилено със здравата си ръка. Зад него един слуга водеше товарен кон с четири големи олтарни кръста, плячкосани от Кяртан. Беока бе настоял да бъдат върнати на църквата и никой не се противопостави, защото той бе показал не по-малко геройство от който и да било от нас.

— Както е тръгнало, до седмица ще направи от Тира християнка — подхвърли Гизела, наблюдавайки ги.

— Ако не и по-скоро — отвърнах.

— И какво ще стане после с нея?

— Ще отиде в манастир вероятно.

— Бедничката.

— Поне ще се научи на послушание — свих рамене. — За разлика от някои, които се промъкват неканени и превръщат дузината в дяволското число.

Гизела ме удари с юмрук по рамото, причинявайки повече болка на себе си, отколкото на мен.

— Заклевам се — рече, докато търкаше кокалчетата си, ожулени в моята ризница, — че сега, след като те намерих, вече няма да се разделя с теб. Никога.

— Но как изобщо ти дойде наум да дойдеш с нас?

— Знаех, че всичко ще свърши благополучно. Бях хвърлила руническите пръчки.

— А какво казват руническите пръчки за Ивар?

— Че ще умре като змия, посечена с мотика — рече мрачно тя, сетне примигна, защото бучка кал, хвърлена от коня на Стеапа, я улучи в лицето. — Трябва ли да ходим в Уесекс? — попита, докато се бършеше.

— Да, защото се заклех на Алфред.

— Е, тогава явно ще се наложи — въздъхна унило Гизела. — Ти харесваш ли Уесекс?

— Не.

— А Алфред?

— Още по-малко.

— Защо?

— Твърде набожен и сериозен е. Освен това смърди.

— Всички саксонци смърдят.

— Но при него е по-зле от останалите заради болестта. Тя го кара постоянно да ходи по нужда.

— Ама че гадно — направи гримаса тя. — Не се ли къпе?

— О, къпе се поне веднъж в месеца, че и по-често. Много е придирчив по отношение на чистотата, но въпреки това смърди. Аз смърдя ли?

— Като прасе — ухили се тя. — Смяташ ли, че Алфред ще ми допадне?

— Не, защото ще се муси, задето не си християнка.

Гизела се засмя.

— А как ще постъпи с теб?

— Ще ми даде земя — отвърнах. — И ще очаква да се сражавам за него.

— Дори срещу датчаните?

— Датчаните са врагове на Алфред, така че, да, ще се сражавам срещу тях.

— Но те са моят народ.

— А аз пък съм дал клетва на краля и трябва да изпълнявам волята му. — Отпуснах юздите на жребеца, оставяйки го сам да подбира пътя надолу по стръмния хълм. — Обичам датчаните много повече от саксонците, но ми е било писано да се бия за Уесекс. Wyrd bið ful aræd.

— Което ще рече?

— Съдбата е неумолима. Тя е онази, която ни управлява.

Гизела размисли върху думите ми. Отново бе облечена в своята ризница, но на шията си носеше огърлица, взета от съкровището на Кяртан, изработена от седем усукани златни нишки. Бях виждал подобни накити, изровени от гробниците на древни британски владетели. Черната й коса бе прибрана под вълнена шапка, а издълженото й лице имаше леко отнесено изражение. Струваше ми се, че мога да го съзерцавам до безкрайност.

— И колко време трябва да служиш на Алфред? — попита.

— Докато не ме освободи. Или докато един от двама ни не умре.

— Но нали казваш, че бил болнав. Колко още може да живее?

— Вероятно не много дълго.

— А кой ще го наследи след смъртта му?

— Не знам — признах неохотно. Едуард, синът на Алфред, бе още сополанко, твърде малък да управлява, а племенникът му Етелуолд, от когото бе узурпирал трона — безволев пияница. Все пак вторият имаше по-основателни претенции и аз изведнъж си дадох сметка, че се надявам Алфред да доживее до дълбоки старини. Това ме учуди. Действително не го харесвах, но трябваше да призная, че той е обединяващата сила за Британия. Никой друг не притежаваше неговата визия и решимост. Дори смъртта на Кяртан бе не толкова наше дело, колкото негово. Той ни беше изпратил на север с ясното съзнание, че ще изпълним волята му, макар да не ни я беше изложил открито. В края на краищата съществуването като негов васал можеше и да не е чак толкова скучно, колкото се опасявах. Но ако той умреше скоро, това щеше да е краят на Уесекс. Тановете щяха да се счепкат за короната му, а датчаните — да надушат тяхната слабост и да се впуснат като лешояди на мърша.

— Щом служиш на Алфред — започна Гизела предпазливо, показвайки, че разсъжденията й следват сходна насока, — защо те е пуснал да дойдеш тук?

— Явно иска брат ти да управлява в Нортумбрия.

— Защото е приел християнството ли?

— Това е важно за Алфред — отвърнах уклончиво.

— Или защото Гутред е слаб?

— За слаб ли го смяташ?

— Хайде стига, знаеш, че е така. Той е сърдечен и се харесва на хората, но не умее да бъде безмилостен. Трябваше да убие Ивар още щом му го доведоха, а също да прогони Хротуерд, но нямаше нужния кураж. И все се оставя да го баламосват със свети Кътбърт.

— А защо Алфред ще иска слаб владетел на трона на Нортумбрия? — престорих се на наивен.

— За да може Нортумбрия да е слаба, щом саксонците решат да си я върнат обратно.

— Така ли ще се случи според твоите рунически пръчки?

— Според моите рунически пръчки — погледна ме тя — с теб ще имаме двама синове и дъщеря. Единият син ще разбие сърцето ти, а другият ще те накара да се гордееш. А дъщерята ще стане майка на крале.

Засмях се на пророчеството — не толкова на съдържанието, колкото на увереността в гласа на Гизела.

— Означава ли това, че все пак ще дойдеш в Уесекс, дори ако се бия срещу датчаните?

— Означава, че вече няма да се отделям от теб. Това е пък моята клетва.

Рагнар бе изпратил съгледвачи напред и към края на деня първите от тях започнаха да се завръщат на уморените си коне. От тях узнахме, че Ивар е превзел Йоферуик. Без особен труд, защото отслабеният гарнизон на Гутред бе предпочел да му отстъпи града, вместо да бъде изклан по улиците. Ивар бе задигнал каквато плячка бе успял да открие, после бе разположил нови войници по стените и вече се връщаше обратно на север. Още не бе научил за падането на Дънхолм и явно разчиташе да хване Гутред, който според него или дремеше в Кетрехт, или се скиташе безутешно из пущинаците на Кумбраланд. Според чутото от съгледвачите армията на Ивар бе огромна. Две хиляди души според някои слухове — цифра, която Рагнар и аз начаса отхвърлихме като абсурдна. И все пак числеността й далеч надхвърляше нашата и тя в момента се движеше право срещу нас, вероятно дори по същия римски път.

— Можем ли да се бием с него? — попита ме Гутред.

— Да се бием можем — отговори Рагнар вместо мен, — но не и да победим армията му.

— Тогава защо маршируваме на юг?

— За да спасим свети Кътбърт — рекох аз — и да убием Ивар.

— Но как, след като армията му е по-силна?

— Ще му се опълчим — подсилих допълнително объркването му аз, — а ако видим, че няма начин да спечелим, ще се оттеглим към Дънхолм. Затова и го превзехме, като наше убежище.

— Оставяме на боговете да решат какво ще се случи — вметна Рагнар и понеже и двамата имахме уверен вид, Гутред не настоя за повече обяснения.

До вечерта стигнахме Кетрехт. Пътувахме бързо, понеже нямаше нужда да се отделяме от римския път, и докато слънцето обагряше хълмовете на запад, прекосихме брода на река Суейл. Свещениците и монасите, вместо да се укрият в тези хълмове, бяха предпочели оскъдните удобства на крепостта и, за щастие, никой не ги бе обезпокоил по време на нашето отсъствие. Само отдалеч се бяха мярнали конници, преди да изчезнат отново. Предположих, че са били съгледвачи на Ивар, изпратени да преброят защитниците на Кетрехт.

Отец Хротуерд и абат Едред посрещнаха без въодушевление новината, че сме превзели Дънхолм. Беше ги грижа единствено за мощите на техния светия и за останалите реликви, които още същата вечер бяха изкопани от гробището и отнесени с тържествена процесия в църквата. Щом видях отново Ейдън, иконома на Бебанбург, който бе останал тук заедно с двайсетината си войници, му казах, че вече може спокойно да се прибира у дома, защото Кяртан е мъртъв. Той отначало не ми повярва, но после със страх осъзна, че хората, сторили това, спокойно биха могли да превземат и Бебанбург. Аз лично го желаех с цялата си душа, но се бях заклел на Алфред да се върна преди Коледа, затова нямах време да се занимавам с любимия си чичо.

— Ще потеглим на зазоряване — рече Ейдън.

— Чудесно — отвърнах. — Щом стигнете Бебанбург, предайте на чичо ми, че не минава и ден, без да мисля за него. Че съм взел невестата му и обещавам един ден да му разпоря корема. Ако, не дай Боже, умре, преди да изпълня своето обещание, ще изкормя синовете му, а ако те имат свои синове — и тях също. И последно — че Дънхолм също се смяташе за непристъпен, подобно на Бебанбург, но Дънхолм падна под моя меч.

— Ивар ще те убие — процеди предизвикателно Ейдън.

— Моли се да стане така.

Всички християни се молиха онази нощ. Събраха се в църквата и аз предположих, че ще искат от своя Бог да ни дари победа над приближаващата вражеска армия, но се оказа, че молитвата им била благодарствена — заради спасението на техните безценни реликви. Положиха ковчега с тялото на свети Кътбърт пред олтара, а върху него — главата на свети Осуалд, евангелието и мощехранителницата с космите от брадата на свети Августин. После пяха и се кланяха толкова дълго, че вече реших, че никога няма да спрат. Но с напредването на нощта всичко утихна.

Разходих се покрай ниската, порутена стена на крепостта, оглеждайки под лунната светлина пътя, простиращ се през полетата на юг. Оттам щеше да дойде Ивар и нищо не гарантираше, че няма да изпрати отряд подбрани конници да нападнат през нощта, затова аз оглавявах стража от сто души в пълно бойно снаряжение. В полунощ Рагнар дойде да ме смени.

— Утре ще има слана — рече, хвърляйки поглед към влажната мъгла, стелеща се над земята.

— Да, времето захладнява — съгласих се.

— Сестра ми е решила да ходи в Уесекс. Щяла да се покръства.

— Това учудва ли те?

— Не — поклати унило глава той. — Вероятно така е най-добре за нея, а и този твой отец Беока й допада. Какво според теб я чака занапред?

— Вероятно ще стане монахиня — предположих, понеже не можех да си представя друга съдба в Алфредовия Уесекс.

— Аз я разочаровах — каза Рагнар и аз нямаше как да му възразя. — Непременно ли трябва да се връщаш в Уесекс?

— Да, нали се заклех.

— Клетвите могат да се нарушават.

Това беше вярно, но в един свят, управляван от различни богове, в който съдбата е известна само на трите предачки, клетвите са единствената ни сигурност. Нарушах ли веднъж своята, нямаше как да очаквам другите да спазват клетвите, дадени на мен. Поне това бях научил.

— Няма да наруша обета си към Алфред, но ще положа друг обет пред теб. И той е, че никога няма да вдигна оръжие насреща ти. Че онова, което притежавам, е твое и че ако някога се нуждаеш от помощ, ще сторя всичко по силите си, за да ти я предоставя.

Рагнар дълго мълча с поглед, зареян в нощта, подритвайки буци пръст от стената, защото също като мен бе смутен.

— Аз ти се вричам в същото — рече накрая и двамата се прегърнахме. — Колко души според теб ще доведе Ивар? — попита той след известно време.

— Навярно към осемстотин.

Рагнар кимна.

— А ние разполагаме с по-малко от триста.

— Битка изобщо няма да има.

— Така ли?

— Ивар просто ще умре и всичко ще приключи. — Докоснах за късмет дръжката на Змийския дъх и усетих леко изпъкналите ръбове на кръстчето, подарено от Хилд. — Той ще умре, а Гутред ще седне на трона и ще прави каквото ти му кажеш.

— Искаш ли да му кажа да нападне Елфрик?

— Мислил съм за това, но не.

— Защо?

— Бебанбург е твърде добре укрепен и няма задна порта като Дънхолм. Освен това искам да убия Елфрик със собствените си ръце.

— Алфред ще ти позволи ли да го сториш?

— Да — отвърнах, макар че се съмнявах той да прояви чак такава щедрост. Но бях сигурен, че съдбата ми е предопределила да се върна в Бебанбург и се уповавах на нея. — Как вървят нещата там? — кимнах към селото.

— Всичко е спокойно. Молитвите свършиха и народът легна да спи. Ти също трябва да поспиш.

Поех по улицата към къщата, където ме чакаше Гизела, но пътьом открехнах вратата на църквата и надникнах вътре. Свещениците и монасите се бяха натъркаляли по пода и похъркваха, озарени от мъждивото сияние на догарящите свещи край олтара. Затворих безшумно и се отдалечих.

На разсъмване ме събуди Ситрик, който хлопаше по прага.

— Те дойдоха, господарю! Дойдоха!

— Кой е дошъл?

— Хората на Ивар.

— Къде са?

— Конници, отвъд реката!

Оказа се, че отрядът наброява едва стотина души, които дори не правеха опит да прекосят, от което заключих, че са пратени да ни отрежат пътя за отстъпление към северния бряг на река Суейл. Основните сили на Ивар щяха да се появят по-късно откъм юг, но не това бе основният повод за вълнение в пробуждащото се селище. По улиците се носеха викове и аз попитах Ситрик какво става.

— Християните негодуват, господарю.

Отидох до църквата и открих, че някой е откраднал златната мощехранителница с космите от брадата на свети Августин — безценният подарък от Алфред за Гутред. Тя бе изчезнала от олтара, където бе положена заедно с другите реликви. Отец Хротуерд сочеше с пяна на уста дупката, пробита в измазаната с кал стена зад олтара. Гутред също бе тук и слушаше абат Едред, който представяше случката като знак за Божието неодобрение.

— Неодобрение за какво? — попита Гутред.

— Задето сме се съюзили с езичници, разбира се — изплю се гневно Едред.

Отец Хротуерд се поклащаше напред-назад, кършеше ръце и призоваваше своя Бог да стовари възмездието си върху варварите, осмелили се да осквернят храма и да похитят светия предмет.

— Разкрий виновниците, Господи! — провикна се той, сетне обърна поглед към входа, видя ме и явно реши, че откровението е дошло, защото ме посочи с думите: — Той е бил!

— Вярно ли е? — попита ме Гутред.

— Не, разбира се.

— Няма кой друг да е! — настоя Хротуерд.

— Трябва да претърсиш всички езичници — заяви Едред на Гутред, — защото не открием ли реликвата, сме обречени на сигурна гибел. Бог ще ни накаже, като остави Ивар да ни срази заради този грях.

Изглеждаше странно наказание да оставиш езически предводител да срази християнски крал заради едни откраднати косми от брада, но пророчеството сякаш бе на път да се сбъдне, защото с напредването на сутринта, докато безплодните търсения из църквата още продължаваха, дойде вестта, че армията на Ивар се е появила от юг.

Настана мигът да вървим. Гутред и аз вече бяхме надянали доспехите, конете ни бяха оседлани и оставаше единствено да препуснем, за да се присъединим към силите на Рагнар, но Гутред бе изгубил кураж вследствие на случката. На излизане от църквата ме дръпна настрани.

— Би ли попитал Рагнар дали той не го е сторил? — попита умолително. — Или пък някой от хората му?

— За Рагнар ти гарантирам — свъсих вежди. — Ако наистина държиш да откриеш виновника, по-добре претърси тях — посочих към Ейдън и неговите придружители, които пред лицето на надвисналата заплаха нямаха търпение да поемат към Бебанбург, но не смееха да тръгнат, докато конниците на Ивар пазеха брода през река Суейл. Гутред ги бе поканил да се присъединят към битката, но те бяха отказали и сега само чакаха сгоден момент да се измъкнат.

— Покръстен човек никога не би сторил подобно светотатство! — ревна Хротуерд. — Това е дело на езичник!

Гутред беше раздвоен. Все още вярваше в християнската магия и приемаше кражбата като лоша поличба. Отказваше да заподозре Ейдън, но други заподозрени липсваха, затова реших да го улесня. Извиках Финан и му го посочих.

— Този мъж — рекох — е християнин. Християнин ли си, Финан?

— Да, господарю.

— Освен това е ирландец, а ирландците са известни със своята гадателска дарба. Той ще открие твоята светиня.

— Наистина? — погледна го обнадеждено Гутред.

Финан, който притежаваше гадателска дарба не повече от мен, се постара да си придаде тайнствен вид.

— Нищо по-лесно — рече с увереност.

— Направи го тогава, Финан — казах, — докато аз убия Ивар. И щом разбереш кой е виновникът, ни го доведи.

— Дадено, господарю.

— Сигурен ли си, че този ирландец ще се справи? — попита ме Гутред, преди да яхнем конете.

— Ще дам на църквата всичките си пари — произнесох достатъчно силно, та гласът ми да стигне поне до десетина души наоколо, — а също ризницата, шлема, гривните и мечовете си, ако Финан не открие както реликвата, така и крадеца. Той произхожда от племе на ясновидци. Чу ли това, отче? — обърнах се към Хротуерд. — Обещавам на църквата всичко, което имам, ако Финан не пипне крадеца!

Хротуерд не намери какво да възрази и ми хвърли изпепеляващ взор. Обещанието ми бе направено публично и свидетелстваше за моята невинност, затова се задоволи само да се изплюе в копитата на жребеца ми. Гизела, която го държеше за юздите, трябваше да отстъпи встрани, за да избегне храчката. Докато оправях стремето си, тя ме докосна по рамото.

— Финан наистина ли може да намери това нещо?

— О, да — уверих я.

— Защото има гадателска дарба?

— Не, любов моя — отвърнах тихо. — Защото той го е откраднал по мое нареждане. Вероятно сега е скрито под някоя купчина тор.

Усмихнах й се съзаклятнически, а Гизела се изкиска. Сетне пъхнах крак в стремето и вече се готвех да се метна на коня, когато тя отново ме спря.

— Внимавай! Ивар е страховит воин.

— Той е от рода Лотброк. Всички от неговия род са такива и обичат сраженията. Но се бият като кучета, с бяс и свирепост. Затова накрая и умират като кучета.

Качих се в седлото и поех от Гизела шлема и щита си. Докоснах я по ръката за сбогом, после пришпорих коня и препуснах след Гутред на юг, за да се присъединя към стената от щитове. Тя беше къса — стената на Ивар я превъзхождаше поне двойно на дължина, което означаваше, че лесно може да ни обхване и да започне да ни изтребва от краищата навътре. Стигнеше ли се до битка, щяхме да загубим и противникът ни го знаеше. Строят му бе целият настръхнал от бляскави остриета, шумно предвкусващ победата. Мечове и брадви блъскаха по щитовете, изпълвайки широката долина на река Суейл с глух тътен. Този тътен стана гръмовен, щом знамето на Ивар с двата гарвана се издигна над центъра на редицата. Под знамето имаше група от десетина конници, които се отделиха и препуснаха към нас. Сред тях различих самия Ивар, както и плъхоподобния му син. Гутред, Стеапа, Рагнар и аз излязохме на известно разстояние напред и ги зачакахме. Както и се надявах, Ивар яздеше моя черен жребец Уитнер, което щеше да ми даде повод да се заям с него. Но за момента изчаквах, оставяйки инициативата на Гутред. Ивар ни оглеждаше един подир друг. Учуди се от моето присъствие, но премълча. Подразни се, щом видя Рагнар, и се впечатли от гигантския ръст на Стеапа, но пренебрегна и трима ни, като вместо това се обърна към Гутред:

— Привет, миризлива фъшкия.

— Ърл Ивар — кимна му Гутред.

— Днес съм в странно миролюбиво настроение, така че, ако просто ми се махнете от очите, ще ви пощадя живота.

— Помежду ни няма спор, който да не може да се уреди с думи.

— Думи! — изплю се презрително Ивар. — Омитай се от Нортумбрия, червей такъв. Бягай при своя приятел в Уесекс, но остави тук сестра си като заложница. Ако сториш това, ще бъда милостив. — Всъщност той не беше милостив, а практичен. Датчаните са свирепи воини, но далеч по-благоразумни, отколкото предполага репутацията им. Ивар жадуваше за кръв, но предпочиташе да се предадем без бой, защото тогава нямаше да загуби мъже. Не се съмняваше, че ще спечели сражението, но победата щеше да му коства шейсет или седемдесет души, а това бе екипажът на цял кораб и съответно бе съпроводено с високи разходи. Много по-изгодно бе да остави Гутред жив и да не плаща нищо. Сега той се извърна в седлото и подвикна на стоящия по-назад Рагнар.

— В странна компания се движиш, ърл Рагнар.

— Онзи ден убих Кяртан Жестокия — отвърна другият. — Дънхолм е вече мой. Чудя се дали сега да не убия и теб, та да не се опиташ да ми го вземеш.

Ивар се сепна от неочакваната новина и изгледа Гутред и мен, сякаш търсеше потвърждение, но нашите лица не издаваха нищо. Тогава сви рамене.

— Ти имаше вражда с Кяртан — рече на Рагнар — и това беше твой проблем, не мой. Бих те приветствал като приятел. В крайна сметка бащите ни бяха приятели, нали?

— Вярно е, бяха.

— Тогава защо да не подновим дружбата?

— Кой би искал да дружи с крадци? — намесих се аз.

Ивар ме стрелна със змийския си взор.

— Вчера гледах една коза да повръща — процеди — и повръщнята й ми напомни за теб.

— А аз пък гледах една коза да сере — не му останах длъжен — и онова, което излизаше от задника й, ми напомни за теб.

Ивар се изсмя презрително, но реши да не продължава с размяната на обиди. Синът му посегна към меча, но той вдигна властно ръка, за да предупреди младока, че моментът за убиване още не е настъпил.

— Махни се оттук — каза на Гутред. — Иди надалеч и ще забравя за съществуването ти.

— Козите говна ми напомниха за теб — рекох натъртено, — но мирисът им бе вкиснат като този на майка ти. А и как иначе да мирише една курва, раждаща крадци?

Наложи се придружителите на Ивар да удържат сина му, но той самият само ме изгледа мълчаливо.

— Мога да направя смъртта ти да се проточи три дни и три нощи — произнесе накрая.

— По-добре върни краденото — отвърнах — и приеми смирено присъдата на крал Гутред за престъплението си. Тогава може и да проявим снизхождение.

— Какво всъщност съм откраднал? — попита Ивар повече развеселен, отколкото обиден.

— Яздиш жребеца ми. Искам си го обратно още сега.

Той потупа Уитнер по шията.

— Щом пукнеш — ми каза, — ще ти одера кожата, ще я издъбя и ще си направя от нея седло. Така ще мога цял живот да пърдя отгоре ти. — После се обърна към Гутред: — Върви си и ми дай сестра си за заложница. Ще ти оставя няколко минути да си събереш ума. Не го ли направиш, ще ви избием до крак.

— Страхливец! — викнах подир него, но той ме игнорира. Врътна коня си и го пришпори назад към строената си войска. — Всички от рода Лотброк са страхливци — продължих. — Видят ли опасност, бягат. Какво стана, Ивар? Да не се напика от страх пред меча ми? Скотите те накараха да подмокриш гащите, а сега и аз!

Мисля, че споменаването на скотите преля чашата. Болезненият спомен за това поражение още бе свеж в паметта му, а подигравките ми допълнително натриха сол в раната. Вълчият нрав, който до момента бе успявал да контролира, изведнъж надделя. Той яростно дръпна юздите на Уитнер, причинявайки му болка, но жребецът послушно се обърна и Ивар изтегли дългия си меч. Препусна към мен, но аз се измъкнах встрани, насочвайки се под ъгъл към широкото пространство пред неговите редици. Тук исках да умре — пред очите на всичките си бойци. Той ме последва, но не атакува, а спря разгорещения си кон, който взе да рови с копито пръстта.

Ивар несъмнено вече съжаляваше, че е изгубил самообладание, но бе твърде късно. Мъжете и от двете армии станаха свидетели как ме гони с извадено оръжие през полето и сега не можеше просто да се оттегли от предизвикателството. Трябваше да ме убие, а не бе сигурен, че ще съумее да го стори. Храброст не му липсваше, но все още се възстановяваше от раните си, ставите го боляха, а и знаеше моята репутация.

Предимството му бе в Уитнер. Аз познавах добре това животно, което се сражаваше като истински воин. То щеше да нападне свирепо моя кон, а и мен самия, затова първата ми цел бе да съборя противника от седлото. Ивар ме наблюдаваше. Явно искаше аз да поема инициативата, но вместо да връхлетя върху него, аз се обърнах към войниците му.

— Ивар е крадец! — извиках, оставяйки Змийския дъх да виси на колана ми. — Най-обикновен кокошкар, който избяга от скотите като бито куче. Когато го намерихме, хленчеше като дете! — Засмях се и обходих с поглед строя. — Хленчеше, защото беше отнесъл пердаха, а в Шотландия всички го наричат Ивар Женчото. — Виждах с периферното си зрение, че заяждането върши работа и той отпуска юздите. — Крадец и страхливец! — провикнах се отново, като в същия момент обърнах коня с коляно и вдигнах щита. Уитнер се носеше насреща ми с бялнати очи и оголени зъби, като хвърляше пръст изпод огромните си копита.

— Уитнер! Уитнер! — викнах аз, щом се озова на няколко метра от мен, знаейки, че Ивар вероятно го е нарекъл другояче. Но животното явно помнеше старото си име или пък помнеше мен, защото наостри уши, тръсна глава и се поколеба. Аз насочих своя кон право към него, повдигнах се на стремената и използвах щита като оръжие, за да блъсна Ивар. Имаше риск аз да падна, а той да остане в седлото, но не смеех да пусна щита или меча си, за да го хвана с ръка. Вместо това наблегнах с цялата си тежест, като същевременно извиках още веднъж: — Уитнер! — Жребецът леко се извърна и това незначително движение, съчетано с моя натиск, бе достатъчно, за да прекатури Ивар. Аз също полетях на земята и се озовавах между двата коня. Моят неволно ме закачи с копито и ме запрати срещу задницата на Уитнер. Шляпнах го с плоското на меча, за да го прогоня, и веднага се наведох под щита, за да избегна атаката на Ивар. Той се съвзе от падането по-бързо от мен и замахна с всичка сила, вероятно очаквайки поне да ме зашемети. Лявата ми ръка, ранена от копието при Дънхолм, потръпна от удара, но удържа щита. Аз бях по-едър и силен от Ивар и успях благополучно да се изправя и да го отблъсна назад.

Той знаеше, че ще загуби. Беше достатъчно възрастен да ми бъде баща, а старите рани спъваха движенията му, но все пак си оставаше Лотброк, а тях ги учат да се бият още от сукалчета. От устата му излизаше ръмжене, а ударите на меча му се сипеха — ниски, високи, финтиращи, и аз не спирах да се движа и да ги парирам. Поемах ги с щита, но дори не се опитвах да им отвръщам, а вместо това само го дразнех.

— Ти си жалък дъртак — казвах. — Аз убих чичо ти, който беше същият нещастник като теб. Щом ти пусна кръвчицата, ще изкормя оня плъх, когото наричаш син, и ще нахраня гаргите с трупа му. Хайде, напъни се малко, само толкова ли можеш?

И той се напъна, но прекали и се подхлъзна върху мократа трева. Падна на коляно и аз имах пълната възможност да го съсека, както бе изгубил равновесие, а дръжката на меча му опираше в земята. Но вместо това се отдалечих и го оставих да стане. Всички датчани видяха как го правя, а после ме видяха и да захвърлям щита си.

— Ще му дам шанс — извиках. — Не че го заслужава, защото е мизерен крадец, но все пак ще му го дам!

— Ах ти, саксонско копеле — ревна Ивар и ми се нахвърли. Това бе неговият начин да се бие — атака, атака и пак атака. Опита да ме блъсне с щита, но аз отстъпих встрани, пуснах го покрай мен и го халосах по тила на шлема с плоското на Змийския дъх. Това го накара повторно да се препъне, а аз отново се отдалечих. Исках да го унижа.

— Ти ме направи роб — казах, докато той ме обикаляше предпазливо — и дори това не успя да свършиш като хората. Защо не вземеш да се предадеш?

— Кози син — просъска той и нападна светкавично. Престори се, че замахва към гърлото ми, но в последния момент свали острието, за да прониже лявото ми бедро. Избегнах движението му и го шляпнах с меча по задника.

— Сложи оръжие — предложих — и ще те оставя да живееш. Ще те затворя в клетка и ще те разкарвам из цял Уесекс, да те показвам на хората. Това е Ивар Иварсон от фамилията Лотброк, ще им казвам. Кокошкарят, който яде пердах от скотите.

— Копеле! — втурна се пак противникът ми, изпълнен с ярост и отчаяние, този път в опит да ме посече през корема с широк замах, но аз се дръпнах назад и дългият му меч просвистя на сантиметри от кожата ми. Докато той с пъшкане възстановяваше равновесието си, аз ударих с меча. Върхът проби щита му и опря в ризницата на гърдите му. Следващият удар го улучи странично по шлема и го накара да се олюлее, а третият със звън отхвърли оръжието му назад, така че той едва не го изтърва.

— Страхливец — опрях Змийския дъх в гърлото му. — Крадец.

Той нададе неистов рев и се извъртя, за да ме нападне странично, но аз предвидих маневрата му. После с рязко движение стоварих своето острие върху дясната му китка. Това го закова на място, защото костите се счупиха.

— Хайде да видим как ще се сражаваш сега — казах и замахнах отново, избивайки меча му. В очите му се появи ужас. Не от наближаващата смърт, а от това, че ще умре без оръжие в ръка. Опита да отстъпи заднешком, за да го вземе, но аз го наръгах в крака, достатъчно силно, за да го раня и да го накарам да падне на колене. После съборих шлема от главата му и застанах зад него. — Той ме направи роб и открадна коня ми — викнах на наблюдаващите ни войници. — Но все пак е Лотброк. — Наведох се, хванах неговия меч за острието и му го подадох.

— Благодаря — улови го той.

После го убих. Главата му почти се отдели от раменете и той се строполи с хърхорене в тревата. Дори докато тялото му потреперваше в предсмъртни спазми, продължаваше да стиска оръжието си. Ако го бях оставил да умре без него, много от датчаните щяха да решат, че съм проявил ненужна жестокост. Те разбираха, че сме врагове и че имам основание да го погубя, но това още не ми даваше право да го лиша от Валхала. А един ден, мина ми през ума, Ивар и чичо му щяха да ме посрещнат там. Защото Валхала е мястото, където пируваме със своите врагове, припомняме си някогашните битки и ги водим отново.

Зад гърба ми се разнесе писък. Обърнах се и видях Ивар-младши, неговия син, да се носи в галоп насреща ми. Нападаше също като баща си, преливащ от сляпа и безразсъдна ярост. Наведе се от седлото, за да ме съсече, но аз пресрещнах меча му със своя, а Змийския дъх бе далеч по-добре изработен. Ръката ми се разтърси от удара, но острието на Ивар се счупи надве. Той профуча по ливадата, държейки остатъка, а двама от войниците на баща му го настигнаха и отведоха насила, преди да е пострадал.

Повиках Уитнер и той дойде при мен. Потупах го по муцуната, улових се за седлото и се метнах на гърба му. После се обърнах към останалите без предводител войници на Ивар и направих знак на Гутред и Рагнар да се присъединят към мен. Заедно приближихме на двайсетина крачки от ярко боядисаните датски щитове.

— Ивар Иварсон отиде във Валхала — извиках — и смъртта му бе достойна! Аз съм Утред Рагнарсон, мъжът, който погуби Уба Лотброксон. А това е моят приятел ърл Рагнар, убиецът на Кяртан Жестокия! Ние служим на крал Гутред.

— Християнин ли си? — попита някой.

Показах амулета си с чука на Тор. Вестта за гибелта на Кяртан се предаваше по дългата редица от щитове, брадви и мечове.

— Не съм от християните — отвърнах, щом отново се възцари тишина. — Но съм виждал тяхната магия. Те я използваха срещу крал Гутред! Нима никой от вас не е ставал жертва на магьосници? Не ви ли се е случвало жените ви да боледуват, а добитъкът да мре? Знаете за какво говоря, а магията на християните е много силна! За да я правят, те си служат със съсухрени трупове и отрязани глави и ето че омотаха в заклинанията си и нашия крал! Но техният вещер допусна грешка. Стана прекалено алчен и снощи отмъкна съкровище от крал Гутред. И Один разкъса дяволските му козни!

Обърнах се в седлото и видях, че Финан най-сетне се задава откъм крепостта, придружен от Ситрик. Оказа се, че част от духовниците се опитали да ги задържат и се завързала схватка. За щастие, десетина от датчаните на Рагнар се намесили и ето че сега Финан благополучно препускаше през пасището, като водеше и отец Хротуерд. Всъщност водеше бе силно казано. Той просто стискаше в юмрук кичур от косата на свещеника, а последният нямаше друг избор, освен да подтичва край коня му.

— Това е християнският вещер, наречен Хротуерд! — извиках. — Той доби власт над крал Гутред чрез своите заклинания, чрез магията на труповете. Но вече е разкрит и магията му е развалена. Питам ви сега какво да правим с него?

Отговорът можеше да бъде само един. Датчаните отлично знаеха, че Хротуерд е съветникът на Гутред, комуто дължат идеята за църковния десятък. Междувременно отецът бе коленичил на тревата, простирайки умолително ръце към краля.

— Ти ли си крадецът? — изгледа го невярващо Гутред.

— Намерих реликвата в неговите вещи, господарю — намеси се Финан, протягайки златния съд. — Беше увита в една от ризите му.

— Лъже! — изпротестира Хротуерд.

— Той е човекът, когото търсите — рече почтително Финан, като се прекръсти. — Кълна се в пречистото тяло Христово.

— Видяхте ли? — обърнах се към датчаните на Ивар. — Заради такива като него има шапави крави, пресъхнали посеви, ялови жени и болнави деца! Искате ли го?

Те като един нададоха кръвожаден рев, докарвайки до ужас неудържимо хленчещия Хротуерд.

— Е, ще го получите, но при едно условие. И то е да признаете Гутред за свой крал.

Отново се разнесоха викове, но този път приветствени. Войниците блъскаха с мечове и копия по щитовете си в знак на лоялност към Гутред, а аз улових юздите на коня му и се наведох към него:

— Хайде, отвърни на поздрава. Зарадвай хората.

— Но… — погледна той надолу към разчорления отец.

— Обикновен престъпник, господарю, а по закон наказанието за престъпниците е смърт. Алфред би сторил същото — уверих го.

— Сигурно си прав — съгласи се Гутред и ние оставихме Хротуерд на разлютените датчани. Не знам точно какво са му сторили, защото от тялото му не бе останало много, но дълго го слушахме как умира, а кръвта му бе обагрила тревата на метри околовръст.

Вечерта си устроихме скромен пир. Скромен, защото храната бе оскъдна, затова пък пиво имаше в изобилие. Датските танове се вричаха във вярност на Гутред, а свещениците и монасите се гушеха в църквата в очакване на сетния си час. Хротуерд и Джанбърт бяха убити, затова смятаха, че и на тях предстои да се превърнат в мъченици. Но дузина трезви мъже от гвардията на Гутред бяха достатъчни, за да гарантират безопасността им.

— Все пак ще ги оставя да си построят храма на свети Кътбърт — сподели ми Гутред.

— Алфред би одобрил това — отвърнах.

Той зарея взор през огъня, горящ насред улицата в Кетрехт. От другата му страна Рагнар въпреки осакатената си ръка се бореше с един огромен датчанин от армията на Ивар. И двамата бяха пияни, а други пияни мъже ги окуражаваха и правеха залози кой ще победи. Но Гутред всъщност не виждаше схватката, защото бе потънал в размисли.

— Никога не бих допуснал, че отец Хротуерд е крадец — промълви накрая.

Гизела, която се бе прислонила до рамото ми, загърната под моето наметало, се изкиска по посока на брат си.

— Някои хора не биха допуснали и че ние с теб сме били роби, но е така.

— Да — кимна в тиха почуда той. — Така е.

Трите предачки предопределят нашето съществуване. Седят в подножието на дървото Игдрасил и се забавляват със съдбите ни. На тях им бе угодно да превърнат роба Гутред в крал Гутред, точно както им бе угодно и да изпратят мен отново на юг, в Уесекс.

Докато в Бебанбург, там, където сивото море безспир стоварва вълните си върху бледите пясъчни плажове, а флагът с вълча глава, увенчал замъка, плющи под студения вятър, очакваха с ужас моето завръщане.

Защото съдбата не може да бъде измамена. Тя ни управлява, а всички ние сме нейни роби.