Повест за истинския човек

1

Звездите още блестяха остро и студено, но небето на изток вече започна да светлее. Полека-лека из тъмнината изплуваха дърветата. Ненадейно по върховете им премина силен и свеж вятър. Гората изведнъж оживя, зашумя пълнозвучно и звънливо. С тревожен, свистящ шепот се разговориха помежду си столетните борове и сух скреж с меко шумолене се посипа от раздвижените вейки.

Вятърът стихна тъй внезапно, както беше налетял. Дърветата отново застинаха в хладно вцепенение. Изведнъж станаха доловими предутринните горски звуци: лакомото глозгане на вълците на съседната поляна, предпазливото кявкане на лисиците и първите, още несигурни удари на събудилия се кълвач, които кънтяха в тишината на гората тъй музикално, сякаш той не дълбаеше стъблото на дърво, а кухото тяло на цигулка.

Вятърът изшумоля отново поривисто в тежките иглолистни корени на боровете. Последните звезди тихо угаснаха на побледнялото небе. Самото небе стана по-плътно и по-ниско. Гората отърси от себе си остатъка от нощния мрак и се възправи в цялото си зелено величие. По това, как почервеняха и засветиха къдравите глави на боровете и острите върхове на елите, се познаваше, че слънцето изгрява и че раждащият се ден обещава да бъде ясен, мразовит, стегнат.

Стана съвсем светло. Вълците се скриха в горските гъсталаци, за да смелят нощната плячка, изчезна от поляната и лисицата, като остави на снега дантелена, хитро преплетена следа. Старата гора зашумя спокойно, нестихващо. Само птичата глъчка, чукането на кълвача, веселото цвърчене на стрелкащите се между клоните жълти синигери и напрегнатият сух крясък на сойката внасяха разнообразие в тоя тежък, тревожен и провлечен, преливащ се на меки вълни шум.

Една сврака, която чистеше черния си клюн о клончето на ела, изведнъж възви глава настрана, вслуша се, клекна, готова да скокне и да отлети. Тревожно изпукаха съчки. Нещо голямо, силно вървеше през гората, без да търси път. Храстите запращяха, залюшкаха се върхарите на младите борчета, заскриптя слягащата се снежна кора. Свраката изкряска и разперила опашка като перата на стрела, литна надалеч в права посока.

През напудрените с утринен скреж борови клончета се промъкна дълга кафява муцуна, увенчана с тежки разклонени рога. Изплашените очи огледаха голямата поляна. Розовите кадифени ноздри, които изпускаха гореща пара от разтревоженото дишане, трепетно замърдаха.

Старият лос се вкамени сред боровете като статуя. Само рошавата кожа нервно потръпваше на гърба. Наострените уши ловяха всеки звук и слухът му беше толкова остър, че животното чуваше как червеят гризе дървесината на бора. Но дори и тия чувствителни уши не чуваха в гората нищо друго освен птичата врява, чукането на кълвача и спокойния звън на боровите върхари.

Слухът успокояваше, но обонянието предупреждаваше за опасност. Към свежия аромат на омекналия сняг се примесваха остри, тежки и опасни миризми, чужди на тая непроходима гора. Черните печални очи на животното видяха върху ослепителната кора на снежната покривка тъмни фигури. Без да мърда, то цяло настръхна, готово да направи скок в горския гъсталак. Но хората не се движеха. Те лежаха в снега нагъсто, някъде един върху друг. Бяха твърде много, но нито един от тях не се помръдваше и не нарушаваше девствената тишина. Наблизо се издигаха, враснали в преспите, някакви чудовища. Тъкмо те издаваха острите и тревожни миризми.

Оглеждайки се изплашено, лосът стоеше на края на гората, без да разбира какво именно се е случило с цялото това стадо тихи, неподвижни и съвсем безопасни наглед хора.

Вниманието му беше привлечено от звук, който се чу отгоре. Животното трепна, по кожата на гърба му премина тръпка, задните му крака още повече се подгънаха.

[# Северен елен. Б. пр.]

Обаче звукът беше също така безопасен. Сякаш няколко майски бръмбари, като бръмчаха издебело, се въртяха в листата на напъпилата бреза. А в тяхното бръмчене се примесваше от време на време чест кратък звук, наподобяващ вечерно стържене на дърдавец в блато.

А ето и самите бръмбари. Те танцуваха в синкавия мразовит въздух и крилете им бляскаха. Още веднъж и още веднъж се обади във въздуха дърдавецът. Един от бръмбарите, без да прибира криле, полетя надолу. Останалите пак затанцуваха в небесния лазур. Животното отпусна напрегнатите си мускули, излезе на поляната, лизна снежната кора, поглеждайки изкриво към небето. И изведнъж още един бръмбар се откъсна от танцуващия във въздуха рояк и като оставяше след себе си голяма, широка опашка, се понесе направо към поляната. Той растеше толкова бързо, че лосът едва успя да направи скок към храстите, когато нещо грамадно, много по-страшно от внезапното връхлитане на есенна буря? удари върховете на боровете и, рухна на земята така, че цялата гора забуча, застена. Ехото се понесе над дърветата, изпреварвайки лоса, който хукна с всички сили към гъсталака.

Ехото потъна в гъстите зелени борови клони. Като блестеше и искреше, скрежът се посипа от върховете на дърветата, пречупени от падането на самолета. Тишина, тягостна и властна тишина легна над гората. И в нея много ясно се чу, как простена човек и как тежко заскърца снегът под нозете на мечката, която необикновеният шум и трясък изгониха от гората на полянката.

Мечката бе огромна, стара и космата. Мръсната козина на кестеняви кичури стърчеше по хлътналите й хълбоци, висеше на снопчета по отслабналата й измършавяла задница. По тия краища от есента бушуваше войната. Тя бе проникнала дори тук, в непристъпния пущинак, където по-рано съвсем рядко се отбиваха дървари и ловци. Грохотът на близкия бой още през есента вдигна мечката от бърлогата й, като наруши зимния й сън, и ето сега, гладна и зла, тя бродеше из гората, без да знае покой.

Мечката се спря в края на гората, там, където преди малко стоеше лосът. Подуши пресните му, вкусно миришещи следи и тежко и жадно задиша с хлътналите си хълбоци, ослуша се. Лосът бе изчезнал, но пак наблизо се чуваше звук, издаван от някакво живо и навярно слабо същество. Козината по шията на звера настръхна. Той протегна муцуна. Отново едва чуто се разнесе същият жален звук от края на гората. Бавно, предпазливо стъпвайки с меките си лапи, под които с хрущене потъваше сухата и яка снежна кора, зверът се отправи към неподвижната, забита в снега човешка фигура…1

Летецът Алексей Мересиев попадна в двойни „клещи“. Това бе най-лошото, което можеше да се случи във въздушен бой. След като изстреля всичките си бойни припаси, фактически обезоръжен, обградиха го четири германски самолета и като не му даваха нито да се изплъзне, нито да се отклони от пътя, поведоха го към своето летище.

А всичко това стана така. Звено изтребители под командата на лейтенант Мересиев излетя да съпровожда „илове“, които отиваха да щурмуват неприятелско летище. Смелото нападение излезе сполучливо. Щурмовите самолети, тези „летящи танкове“, както ги наричаха в пехотата, плъзгайки се едва ли не по върховете на боровете, се промъкнаха право над летателното поле, на което в редици стояха големи транспортни „юнкерси“2. Като изскочиха неочаквано иззад зъберите на сиво-синкавата горска верига, те се понесоха над тежките туловища на „гальотите“, като ги засипваха с олово и стомана от оръдията и картечниците и изхвърляха опашати ракетни снаряди. Мересиев, който със своята четворка охраняваше въздуха над мястото на атаката, видя добре отгоре как се замятаха по летището тъмните фигурки на хората, как почнаха тежко да пълзят по натрупания сняг транспортните самолети, как щурмовиките правеха нови и нови обиколки и как, като дойдоха на себе си, екипажите на „юнкерсите“ започнаха под огъня да изкарват на старта и да издигат самолетите във въздуха.

Ето тук именно Алексей направи грешка. Вместо строго да пази въздуха над района на щурмуването, той, както казват летците, се съблазни от лекия дивеч. Той пикира, като камък връхлетя върху току-що отлепилата се от земята тежка и бавна „гальота“ и с удоволствие сгря с няколко дълги картечни редове нейното четириъгълно, пъстро тяло, направено от вълнообразна дуралуминиева ламарина. Сигурен в себе си, той дори не погледна как врагът ще се забие в земята. На другия край на летището полетя във въздуха още един „юнкерс“. Алексей го последва. Атакува го — и не улучи. Неговите огнени следи се плъзнаха по повърхността на самолета, който бавно набираше височина. Той рязко се обърна, атакува още веднъж, отново не сполучи, пак настигна своята жертва и я свали някъде настрана над гората, като яростно вби в широкото пурообразно туловище няколко дълги реда от всичките си бордови оръжия. Като свали „юнкерса“ и направи два по-бедни кръга на мястото, където над зеленото развълнувано море на безкрайната гора се издигна червен стълб, Алексей поиска да обърне самолета обратно към германското летище.

Но вече не стана нужда да долети дотам. Той видя как трите изтребителя от неговото звено водят бой с девет „месери“3, повикани вероятно от командуването на германското летище, да отблъснат атаката на щурмовиките. Като налитаха смело върху германците, които точно три пъти числено ги превъзхождаха, летците се стремяха да отвлекат неприятеля от щурмовиките. Водейки бой, те подмамваха противника все по-далече и по-далече встрани, както прави тетерка, която се преструва на ранена и отвлича ловците от своите пиленца.

На Алексей му стана срамно, че се бе увлякъл от лека победа, толкова срамно, че почувствува как страните му пламнаха под шлема. Той си избра противник и като стисна зъби, се хвърли в боя. Целта му бе „месерът“, който мъничко се бе откъснал от другите и очевидно също си търсеше лов. Като даде пълна скорост на своя „ишачок“4, Алексей се хвърли върху врага откъм фланга. Той атакува германеца по всичките правила. Сивото тяло на неприятелския самолет се виждаше ясно в паяжинното кръстче на мерника, когато натискаше спусъка. Но врагът спокойно се плъзна край него. Грешка не можеше да има. Целта бе близка и се виждаше извънредно ясно. „Бойните припаси!“ — досети се Алексей, чувствувайки, че студена пот изби изведнъж по гърба му. Натисна за проверка спусъка и не почувствува трептящия звук, който летецът усеща с цялото си тяло, когато пуска в действие оръжието на своя апарат. Пълнителите бяха празни: преследвайки „гальотите“, той бе изстрелял целия си боен запас.

Но врагът, разбира се, не знаеше това! Алексей реши обезоръжен да се втурне в бъркотията на боя така, че поне числено да подобри съотношението на силите. Той се излъга. На изтребителя, който така неуспешно атакува, седеше опитен и наблюдателен летец. Германецът забеляза, че самолетът е обезоръжен, и даде заповед на своите колеги. Четири „месершмита“ излязоха от боя, заобиколиха Алексей отстрани, притиснаха го отгоре и отдолу и като му диктуваха пътя с картечни изстрели, ясно забележими в синкавия прозрачен въздух, затвориха го в двойни „клещи“.

Няколко Дена преди това Алексей беше чул, че тук, в района на Стария Рус, е пристигнала от запад прочутата германска въздушна дивизия „Рихтхофен“. Тя беше съставена от най-добрите асове летци на фашистката империя и се намираше под покровителството на самия Гьоринг. Алексей разбра, че е попаднал в ноктите на тия въздушни вълци и че те очевидно искат да го доведат до своето летище, да го заставят да кацне, за да го вземат в плен жив. Такива случаи имаше тогава. Алексей сам бе видял как веднъж звено изтребители под командуването на неговия приятел, героя на Съветския съюз Андрей Дегтяренко, бе довело и смъкнало на своето летище един германец разузнавач.

Дългото бледозеленикаво лице на пленения германец, неговият несигурен вървеж за миг изникнаха в паметта на Алексей. „Плен? Никога. Няма да мине този номер!“ — реши той.

Но не успя да се изплъзне. Германците му преграждаха пътя с картечни изстрели, щом само направеше и най-малък опит да се отклони от курса, който му диктуваха. И пак се мярна пред него лицето на пленения летец с обезобразени черти, с трепереща челюст. В това лице имаше някакъв унизителен животински страх.

Мересиев, стисна здраво зъби, даде газ и като постави самолета вертикално, опита се да се гмурне под горния германец, който го притискаше към земята. Той сполучи да се измъкне от конвоя. Но германецът успя навреме да натисне спусъка. Моторът загуби своя ритъм и заработи с чести прекъсвания. Целият самолет затрепера в смъртна треска.

Бяха го улучили, Алексей успя да свърне в бялата мъгла на облака, да се изскубне от преследването. Но какво щеше да стане по-нататък? Летецът усещаше треперенето на ранения апарат с цялото си същество, като че това не бе агония на осакатения мотор, а треска, която ломеше неговото собствено тяло.

Къде е ранен моторът? Колко време самолетът ще може да се задържи във въздуха? Няма ли да избухнат бензиновите резервоари? Всичко това Алексей не помисли, а по-скоро го почувствува. Като усещаше, че седи на динамитен заряд, по чийто фитил вече пробягва пламъкът, той насочи самолета в обратен курс, към линията на фронта, към своите, та каквото и да се случи, поне да го погребат родни ръце.

Развръзката настъпи изведнъж. Моторът засече и млъкна. Самолетът се понесе стремително надолу, сякаш се плъзгаше от стръмна планина. Под самолета се преливаше със зеленосивите си вълни необгледна като море гора… „И все пак не в плен!“ — успя да помисли летецът, когато близките дървета, които се сливаха в надлъжни ивици, летяха под крилата на самолета. Когато гората като звяр скочи върху него, той с инстинктивно движение изключи запалването. Раздаде се скърцащ трясък и всичко мигновено изчезна, сякаш той заедно със самолета потъна в тъмна гъста вода.

Падайки, самолетът закачи върховете на боровете. Това смекчи удара. Като пречупи няколко дървета, самолетът се разби на части, но миг преди това Алексей бе откъснат от седалището и подхвърлен във въздуха. Паднал върху широкоплещеста, вековна ела, той се плъзна по клоните в дълбоката пряспа, навеяна от вятъра в подножието й. Това му спаси живота.

Колко време лежа неподвижно в безсъзнание, Алексей не можеше да си спомни. Някакви неопределени човешки сенки, очертания на сгради, на невероятни самолети, мяркащи се стремително, се носеха пред него и от тяхното вихрено движение усещаше в цялото си тяло тъпа, въртяща болка. После от хаоса изплува нещо голямо, горещо, с неопределени форми и задиша върху него със зноен смрад. Той се опита да се отстрани, но тялото му сякаш бе залепнало за снега. Мъчен от неосъзнат ужас, той рязко мръдна и изведнъж почувствува мразовития въздух, който се вмъкна в дробовете му, студенината на снега върху страните си и остра болка, вече не в цялото тяло, а в краката.

„Жив!“ — мярна се в съзнанието му. Направи движение, за да се повдигне, и чу край себе си хрущящото скриптене на замръзналия сняг под нечии нозе и шумно пресипнало дишане. „Немци“ — изведнъж се досети той, като сподави в себе си желанието да отвори очи, да скочи, за да се защити. — „Плен, значи все пак плен… Какво да правя?“

Той си спомни, че неговият техник Юра, майстор на всичко, вчера се бе заловил да му пришие към кобура откъсналото се ремъче, но не можа да го направи; наложи се, като излиташе, да постави пистолета в страничния джоб на комбинезона. Сега, за да го извади, трябваше да се обърне настрана. Това не можеше, разбира се, да се направи незабелязано от неприятеля. Алексей лежеше по очи. На бедрото си той усещаше острите ръбове на пистолета. Но лежеше неподвижно: може би врагът ще го вземе за мъртъв и ще си отиде.

Германецът се поразтъпка наблизо, някак странно въздъхна, отново се приближи до Мересиев, поскърца в замръзналия сняг, наведе се. Алексей пак усети смрадния дъх на гърлото му. Сега знаеше, че германецът е сам, и в това виждаше възможност да се спаси: ако го издебне, внезапно скочи, стисне го за гърлото и като не му даде възможност да използува оръжието си, завърже с него двубой … Но това трябваше да се направи пресметливо и точно.

Без да измени позата си, бавно, съвсем бавно Алексей поотвори очите си, през спуснатите си клепачи видя пред себе си вместо германец кестеняво мъхнато петно. Поотвори по-широко очи и веднага пак плътно зажумя: пред него на задните си лапи седеше голяма, мършава и проскубана мечка.

Тихо, както само зверовете умеят, мечката седеше до неподвижната човешка фигура, която едва се показваше от блестящата синкава на слънцето пряспа.

Нейните мръсни ноздри леко потрепваха. От полуотворената й уста, в която се виждаха стари, жълти, но още силни зъби, се стичаше и полюляваше на вятъра тъничка нишка гъста слюнка.

Прогонена от войната из зимната си бърлога, тя бе гладна и зла. Но мечките не ядат мърша. Като помириса неподвижното тяло, което дъхаше силно на бензин, мечката лениво се върна на поляната, където лежаха много също такива неподвижни, замръзнали в снега човешки тела. Пъшкането и шумоленето я върнаха обратно.

И сега тя седеше до Алексей. Гладът, който стържеше стомаха й, се бореше в нея с отвращението към мъртвото месо. Гладът почна да побеждава. Зверът въздъхна, стана, преобърна с лапата си човека в пряспата и дръпна с ноктите си „чортовата кожа“ на комбинезона. Комбинезонът не се скъса. Мечката глухо заръмжа. С голямо усилие Алексей сподави в тоя миг у себе си желанието да отвори очи, да се отдръпне, да извика, да отблъсне тая мръсна, натиснала гърдите му мърша. Докато цялото му същество се стремеше към бурна и яростна защита, той се насили и с бавно, незабележимо движение успя да спусне ръката си в джоба, да напипа там ръбестата дръжка на пистолета, предпазливо, за да не щракне, да запъне ударника с палеца и незабелязано да измъкне въоръжената си вече ръка.

Зверът още по-силно дръпна комбинезона. Здравата материя запука, но пак издържа. Мечката яростно зарева, хвана комбинезона със зъби, като захапа през кожата и ватата тялото. С последно усилие на волята Алексей сподави в себе си болката и в момента, когато зверът го измъкна от пряспата, извади пистолета и натисна спусъка.

Тъп изстрел тресна и заглъхна.

Като изпърха с криле, пъргаво отлетя сврака. Скреж се посипа от разклатените клони. Зверът бавно пусна жертвата. Алексей падна в снега, без да откъсне поглед от противника. Той седеше на задните си лапи и в черните му, обрасли с къса козина възпалени очички бе застинало недоумение. Гъста кръв на матова струйка се провираше между зъбите му и падаше на снега. Той заръмжа пресипнало и страшно, повдигна се тежко на задните си лапи и изведнъж рухна мъртъв на снега, преди още Алексей да успее да стреля втори път. Синкавият омекнал сняг бавно се обагри в червено и като се топеше, леко димеше при главата на звера. Мечката бе мъртва.

Напрежението на Алексей спадна. Той отново почувствува остра болка в стъпалата, повали се на снега и изгуби съзнание.

Съвзе се, когато слънцето вече беше високо. Лъчите, които проникваха през боровете, запалваха със светещи петна снежната покривка. На сянка снегът изглеждаше дори не синкав, а син.

„А мечката присъни ли ми се?“ — бе първата мисъл на Алексей.

Кестенявият космат, мръсен труп се търкаляше наблизо върху синкавия сняг. Гората шумеше. Кълвачът звучно дълбаеше кората. Пъргави жълтогръди синигерчета подскачаха в храстите и звънливо цвърчаха.

„Жив, жив, жив!“ — мислено повтаряше Алексей. И целият той, цялото му тяло ликуваше, като изпитваше чудното, могъщо, опияняващо усещане на живота, което идва у човека и го обхваща всеки път, след като е преминал през смъртна опасност.

Покорявайки се на това могъщо чувство, той скочи на крака, но веднага пак със стон седна върху мечия труп. Болката в стъпалата веднага прониза цялото му тяло. В главата му бучеше глух, тежък шум, сякаш се въртяха в нея, гърмяха и разтърсваха мозъка стари, грапави воденични колела. Очите го боляха, като че някой натискаше с пръст клепачите му. Всичко, което го заобикаляше, се виждаше ту ясно и светло, залято от студените жълти слънчеви лъчи, ту пък изчезваше, като се покриваше със сива, трептяща от искри пелена.

„Лошо. Трябва да съм се контузил при падането и нещо да се е случило с краката ми“ — помисли Алексей.

Като се надигна, той с учудване огледа широкото поле, което се виждаше отвъд края на гората, оградено на хоризонта със сивия полукръг на далечна гора.

Може би през есента, а по-вероятно в началото на зимата в покрайнините на гората през това поле е преминавала една от отбранителните линии, на която не за дълго, но упорито, както се казва, до смърт, се е държала червеноармейска част. Виелиците бяха покрили раните на земята със сплъстен снежен памук. Но и под него леко се очертаваха като къртичини окопите, хълмчетата на разбити огнени точки, безкрайните трапчини на малки и големи снарядни ями, които се виждаха чак до подножието на изпочупените, изранени, обезглавени или изтръгнати от взривовете дървета в покрайнината. Сред израненото поле на разни места бяха замръзнали в снега няколко танка, боядисани пъстро като рибени люспи, Всичките — особено крайният, който сигурно избухването на бомба или мина беше повалило настрана тъй, че дългата цев на оръдието му като изтръгнат език висеше към земята — приличаха на трупове на непознати чудовища. А по цялото поле — край брустверите на плитките окопчета, близо до танковете и по края на гората — лежаха разбъркано трупове на червеноармейци и германски войници. Те бяха толкова много, че на места бяха натрупани един върху друг. Лежаха, вкочанени от студа, в същите пози, в каквито преди няколко месеца, още в началото на зимата, смъртта беше застигнала хората в боя.

Всичко говореше на Алексей за упоритостта и яростта на бушувалия тук бой, за това, че неговите бойни другари са се били, забравили всичко друго освен едно, че трябва да спрат, да не пропуснат врага. Ето наблизо в края на гората, до обезглавен от снаряд дебел бор, от високото, накриво пречупено стъбло, на което сега изтича жълтата прозрачна смола, се търкалят германци с разбити черепи, с разкъсани лица. В средата, напреко върху един неприятел, лежи по гръб тялото на грамаден, кръглолик, едроглав младеж без шинел, само по рубашка, без колан, с разкъсана яка, а до него пушка с пречупен щик и окървавен строшен приклад.

А нататък край пътя, който води за гората, под затрупана с пясък млада еличка, наполовина в ямата, лежи също така по гръб мургав узбек с фино, сякаш изваяно от стара слонова кост лице. Зад него, под клоните на еличката, се вижда грижливо наредена купчина неизползувани още ръчни бомби и самият той държи бомба в отметнатата си назад мъртва ръка, сякаш миг преди да я хвърли, е решил да погледне небето и така е замръзнал.

И още по-нататък по горския път, до пъстрите танкови туловища, по склоновете на големите ями, в окопчетата, близо до стари пънове — навсякъде мъртви фигури с памуклийки и подплатени с памук панталони, с мръснозелени куртки и островърхи кепета, намъкнати за топло над ушите; из преспите стърчат свити колене, вирнати брадички, показали се от снега восъчни лица, оглозгани от лисиците, изкълвани от враните и свраките.

Няколко врани бавно се виеха над поляната и изведнъж тя напомни на Алексей тържествената, пълна с мрачна сила картина на Игоровата сеч, възпроизведена, в училищния учебник по история по картината на великия руски художник.5

„Ето и аз щях да лежа тук!“ — помисли той и отново цялото му същество се изпълни с бурното усещане на живота. Той се размърда. В главата му все още бавно се въртяха грапавите воденични камъни, краката му горяха и го боляха по-силно отпреди, но Алексей, седнал върху изстиналия вече и посребрен от сух скрежец мечи труп, почна да мисли какво да прави, накъде да върви, как да се добере до предните части на своите.

Планшета с картата бе загубил при падането. Но и без карта Алексей ясно си представяше днешния маршрут. Германското полско летище, върху което налетяха щурмовиките, лежеше на около шестдесет километра западно от фронтовата линия. Като завързаха въздушен бой с германските изтребители, неговите летци успяха да ги отвлекат, да кажем, на около двадесет километра на изток от летището, пък и той, след като се отскубна от двойните „клещи“, е успял вероятно още малко да се придвижи на изток. Изглежда, че бе паднал приблизително на тридесет и пет километра от линията на фронта, далеч зад гърба на предните германски дивизии, някъде в района на огромната, тъй наречена „Черна гора“, над която неведнъж му се бе случвало да лети, когато придружаваше бомбардировачи и щурмовики в техните къси полети над близките германски тилове. Отгоре тая гора винаги му се струваше като безкрайно зелено море. При хубаво време гората се кълбеше с шапките на боровите върхове, а в лошо време, закрита от сива мъгла, напомняше потъмняла водна шир, по която преминават малки вълни.

Това, че той падна в центъра на тая непристъпна гора, беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото едва ли тук, в тия девствени гъсталаци, бе възможно да се срещнат германци, които се стремяха винаги към пътищата и жилищата. Лошо поради това, че му предстоеше, макар и не дълъг, но тежък път в горските пущинаци, където не можеше да се надява на човешка помощ, на късче хляб, на покрив, на глътка гореща вода. Ами краката … Ще се изправят ли краката? Ще тръгнат ли?…

Той полека се привдигна от мечия труп. Същата остра болка, появила се в стъпалата, прониза тялото му от долу до горе. Той извика. Трябваше отново да седне. Опита се да събуе подплатения с кожа ботуш. Ботушът не излизаше и всяко дръпване караше Алексей да стене. Тогава той стисна зъби, затвори очи, с всички сили дръпна ботуша с две ръце и веднага изгуби съзнание. Когато се съвзе, предпазливо разви бархетната партенка. Цялото стъпало бе подуто и станало сивосиньо. То гореше и страшно болеше във всичките си стави. Алексей сложи крака си на снега, болката поотслабна. Със същото такова отчаяно дърпане, сякаш сам си изваждаше зъб, той свали и втория топъл ботуш.

Двата му крака не бяха годни за нищо. Очевидно, когато ударът на самолета по върховете на боровете го изхвърли от кабината, нещо бе приклещило стъпалата и раздробило ситните кости на ходилата и пръстите. Разбира се, при обикновени условия дори не би помислил да се изправи на тия строшени и отекли крака. Но той бе сам сред горския гъсталак, в тила на неприятеля, където срещата с човек му носеше не облекчение, а смърт. И реши да върви, да върви на изток, да върви през гората, без да се опитва да търси удобни пътища и населени места, да върви на всяка цена.

Той решително скочи от мечия труп, изохка, заскърца със зъби и направи първата крачка. Поспря се, измъкна другия крак от снега, направи още една крачка. Главата му бучеше, гората и поляната се залюляха, отплуваха встрани.

Алексей чувствуваше, че отслабва от напрежение и болка. Захапал устни, той продължаваше да върви, като се промъкваше към горския път, който водеше покрай разбития танк, покрай узбека с бомбата, навътре в гората, на изток. Да върви по мекия сняг беше още нищо, но щом като стъпи на твърдия, изметен от вятъра и покрит с ледец гръб на пътя, болката ставаше толкова нетърпима, че той се спря, като не се решаваше да направи нито една крачка повече. Стоеше така, разкрачил неудобно крака, сякаш се поклащаше от вятъра. И изведнъж всичко потъмня пред очиге му. Изчезнаха пътят, боровете, сивите иглолистни клони, синкавият продълговат къс небе над тях … Той стоеше на летището до самолета, до своя самолет, и неговият механик или „техниката“, както той го наричаше, дългият Юра, блестеше със зъбите и с бялото на очите си, които винаги светеха на небръснатото му и вечно изцапано лице, канеше го с жест, сочеше му кабината: значи готово, идвай за полет… Алексей направи крачка към самолета, но земята гореше, пареше краката му, сякаш стъпваше по нажежена плоча. Той се спусна да прескочи през тая пламтяща от огън земя направо на крилото, но се блъсна о хладното тяло и се учуди. Тялото не бе гладко, покрито с лак, а грапаво, облицовано с борова кора… Никакъв самолет, той е на пътя и шари с ръка по стъблото на дърво.

„Халюцинация? Полудявам от контузията — помисли си Алексей. — Непоносимо е да вървя по пътя. Да свърна ли по целината? Но това много ще удължи пътя ми…“ Той седна на снега, отново със същите решителни къси дърпания изтегли ботушите, разкъса ги с нокти и зъби при петите, за да не стискат разбитите стъпала, сне от шията си големия мек шал от ангорска вълна, разкъса го наполовина, омота стъпалата и пак се обу.

Сега ходенето стана по-леко. Впрочем неправилно е да се каже ходене, а движение, предпазливо движение, като пристъпва на пети и високо повдига крака, както се ходи по билото. От болката и усилието след няколко крачки започваше да му се вие свят. Трябваше да спира, да затваря очи, опирайки гръб о стъблото на някое дърво, или да присяда на преспите и да почива, чувствувайки острото биене на пулса във вените си.

Така се движи няколко часа, но когато се огледа, в края на просеката още се виждаше осветеният завой на пътя, дето като тъмно петънце се съзираше върху снега мъртвият узбек. Това много огорчи Алексей. Огорчи го, но не го изплаши. Поиска му се да върви по-бърже. Той стана от пряспата, стисна силно зъби и тръгна напред, като поставяше пред себе си малки цели, съсредоточавайки върху тях вниманието си — от бор до бор, от пън до пън, от пряспа до пряспа. Върху недокоснатия сняг по пустия горски път се виеше зад него слаба, лъкатушна, неясна следа, каквато оставя раненият звяр.

Така вървя до вечерта. Когато слънцето, което залязваше някъде зад гърба на Алексей, разля хладния пламък на залеза по върховете на боровете и в гората почна да се сгъстява сивият здрач, близо до пътя, в обраслата с хвойна падинка, пред Алексей се откри картина, при вида на която сякаш прокараха мокра кърпа по гърба му чак до шията и косите му настръхнаха под шлема.

Докато там, на поляната, се е водил бой, в падинката, сред сплетените хвойни, сигурно се е била разположила санитарна рота. Тук са донасяли ранените и са ги полагали върху възглавници от хвойна. Така и лежаха те сега на редици под сянката на храстите, полузатрупани и съвсем засипани със сняг. Още от пръв поглед, ставаше ясно, че не бяха умрели от раните си. Някой с ловки удари на нож бе прерязал гърлата на всички и те лежаха в еднакви пози, отметнали глави назад, сякаш се мъчеха да погледнат какво става зад тях. Още тука се разкриваше тайната на страшната картина. Под един бор, близо до затрупаното със сняг тяло на червеноармеец, сложила главата му на коленете си, седеше до кръста в снега сестра, мъничка, крехка девойка с ушанка6 на глава, завързана под брадата с лентички. Между плешките й стърчеше дръжката на нож, политурата на който лъщеше. А наблизо, вчепкали се един друг за гърлата, в последна смъртна схватка бяха застинали германец с черен мундир от SS войски и червеноармеец с глава, забинтована с окървавен бинт. Алексей веднага разбра, че тоя с черните дрехи бе довършил ранените с ножа си, заклал бе сестрата и тук бе хванат от недоубития от него човек, който бе вложил всичките сили на угасващия си живот в пръстите си, стиснали гърлото на врага.

Така ги бе погребала бурята — крехката девойка с ушанката, която прикриваше с тялото си ранения, и тия двамата — палача и отмъстителя, — както се бяха вчепкали един в друг пред нейните крака, обути в стари кожени ботушки с широки кончови.

Няколко мига Мересиев стоя поразен, после докуца до сестрата и измъкна от тялото й камата. Бе есесовски нож, направен във формата на старогермански меч, с дръжка от махагон, в която бе врязана сребърна есесовска значка. Върху ръждясалото острие бе се запазил надпис: „Alles für Deutschland“7. Алексей сне кожената ножница на камата от есесовеца. Ножът му бе необходим за по пътя. После той изкопа от снега замръзнало, покрито с лед платнище, грижливо покри с него трупа на сестрата, сложи отгоре няколко борови клончета…

Докато се занимаваше с всичко това, се стъмни. На запад угаснаха проблясъците между дърветата. Мразовита и гъста мъгла обгърна падината. Тук бе тихо, но нощният вятър се разхождаше по върховете на боровете, гората шумеше ту приспивно, ту поривисто и тревожно. По падината се сипеше невидим вече за очите снежец, който тихо шумолеше и бодеше лицето.

Роден в Камишин, сред приволжките степи, градски човек, неопитен в горските работи, Алексей не се погрижи навреме нито за нощуване, нито за огън. Застигнат от дълбоката тъмнина, усещайки непоносима болка в счупените си натъртени крака, той не намери в себе си сили да отиде за дърва, промъкна се в гъсталак от млади борчета, приседна до едно дърво, сви се цял на топка, скри лицето си в коленете, които бе обхванал с ръце, и като се топлеше с дишането си, замря, наслаждавайки се жадно на настъпилия покой и неподвижност.

Пистолетът бе готов, с вдигнат предпазител, но едва ли Алексей би могъл да го използува в тая първа нощ, прекарана от него в гората. Той спеше като вкаменен, без да чува нито спокойния шум на боровете, нито буханията на бухала, който стенеше някъде край пътя, нито далечния вой на вълците — нищо от ония горски звукове, с които бе пълна гъстата, непрогледна, плътно обгръщаща го тъмнина.

Затова пък се събуди внезапно, сякаш от удар, когато едва блещукаше сивата зора и само най-близките дървета като неясни силуети изплаваха из мразовитата мъгла. Събуди се, спомни си какво стана с него, къде е и със закъснение се изплаши от тази така безгрижно прекарана нощ в гората. Пронизващият студ премина през „портовата кожа“ и кожената подплата на комбинезона и стигна до костите. По тялото му пълзяха ситни неудържими тръпки. Но най-страшното бяха краката: те го боляха още по-силно и дори и сега, когато се намираха в покой. Той със страх си помисли, че трябва да стане. Но стана също така решително, със замах, както вчера смъкна от себе си ботушите. Времето беше скъпо.

Към всички тежести, които се струпаха върху Алексей, се прибави и гладът. Още вчера, когато покриваше тялото на сестрата с платнището, той забеляза до нея брезентова чанта с червен кръст. Някакво диво животинче беше вече пошетало там и на снега около изгризаните дупки се търкаляха трохи. Вчера Алексей почти не обърна внимание на това. Сега вдигна чантата. В нея имаше няколко лични превързочни пакета, голяма кутия консерви, връзка с нечии писма, огледалце, на обратната страна на което бе поставена снимка на слабичка старица. Трябва да е имало в чантата хляб или сухари, но птици или диви животни бяха се разправили вече с тая храна. Алексей намести кутията и бинтовете по джобовете на комбинезона си и каза: „Благодаря, скъпа“, поправи събореното от вятъра платнище от краката на девойката и бавно закрета на изток, който вече оранжево гореше зад мрежата от клончетата на дърветата.

Сега имаше килограмова кутия консерви и реши да яде по веднъж на денонощието, на обед.

За да заглуши болката, която му причиняваше всяка крачка, той почна да се развлича, като обмисляше и пресмяташе пътя си. Ако изминава в денонощие десет-дванадесет километра, ще стигне до своите за три, най-много за четири дена.

Така, добре! Сега — какво значи да се преминат десет-дванадесет километра? Километърът прави две хиляди крачки, значи десет километра са двадесет хиляди крачки, а това е много, ако се има предвид, че след всеки петстотин-шестстотин крачки се налага да се спира и почива…

Вчера Алексей, за да съкрати пътя, набелязваше пред себе си някакви видими ориентири: бор, пънче, яма на пътя — и се стремеше към тях като към място за почивка. Сега той преведе всичко това на езика на цифрите, пресметна го на крачки. Реши, че ще почива, след като измине хиляда крачки, т.е. на половин километър, и ще почива по часовник, не повече от пет минути. Излизаше, че от разсъмване до залез, макар и трудно, ще премине десет километра.

Но колко трудно измина първите хиляда крачки! Той се опитваше да прехвърли вниманието си върху пресмятането, за да отслаби болката, но като премина петстотин крачки, започна да бърка, да се лъже и вече не можеше да мисли за нищо друго освен за палещата разкъсваща болка. И въпреки това измина тия хиляда крачки. Нямайки вече сили да седне, падна по лице на снега и почна да ближе жадно снежната кора. Натискаше о нея челото си, слепите си очи, в които биеше кръвта, изпитваше неизказано блаженство от леденото допиране.

После трепна, погледна часовника. Секундната стрелка отмерваше последните секунди от петата минута. Погледна я със страх, сякаш се боеше, че когато тя завърши своя кръг, трябва да се случи нещо ужасно. Когато тя докосна цифрата шестдесет, той изведнъж скочи на крака, заохка и тръгна нататък.

Към пладне, когато горският полумрак заискри от тънките нишки на промъкналите се през гъстите борови клони лъчи и в гората силно замириса на смола и разтопен сняг, той бе направил всичко четири такива прехода. Тогава седна насред пътя в снега, като нямаше вече сили, за да се добере до стъблото на голямата бреза, която се търкаляше наблизо, едва ли не на една крачка от него. Дълго седя, отпуснал рамене, като не мислеше за нищо, не виждаше и не чуваше нищо, не изпитваше дори глад.

Въздъхна, сложи в устата си няколко бучки сняг и като надви вцепенението, което сковаваше тялото му, извади от джоба си ръждясалата консервена кутия и я отвори с камата. Сложи в устата си късче замръзнала безвкусна лой, като искаше да го преглътне, но лойта се разтопи. Той усети в устата си нейния вкус и изведнъж почувствува такъв глад, че с мъка се откъсна от кутията и почна да яде сняг, само Да има какво да гълта.

Преди да тръгне отново на път, отряза си пръчки от хвойна. Подпираше се на тях, но от час на час ходенето ставаше все по-трудно… Третият ден от пътя му из непроходимата гора, където Алексей не видя нито една човешка следа, бе ознаменуван с неочаквано събитие.

Той се събуди с първите лъчи на слънцето, като трепереше от студ и вътрешна треска. Намери в джоба на комбинезона си запалката, която механикът Юра му бе направил за спомен от един пушечен патрон. Някак си съвсем бе забравил за нея и за това, че може и трябва да запали огън. Като накърши от елата, под която бе спал, сухи клони, обрасли с мъх, той ги покри с борови игли и ги запали. Жълти, пъргави пламъчета се промъкнаха изпод сивия дим. Смолестото сухо дърво се запали бързо и весело. Пламъкът премина върху боровите игли и раздухван от вятъра, се разгоря с пращене и свистене.

Огънят пращеше и съскаше, като изпускаше суха, живителна топлина. На Алексей му стана топло, разкопча ципа на комбинезона, извади от джоба на рубашката си няколко изтрити писма, написани с един и същ кръгъл, старателен почерк, измъкна из едно от тях снимка на слабичка девойка с пъстра, на цветя рокля, седнала с подвити крака в тревата. Той дълго я гледа, после отново грижливо я загъна в целофана, сложи я в писмото и като ги подържа замислено в ръцете си, прибра ги обратно в джоба.

„Нищо, нищо, всичко ще свърши добре — каза той, не можеше да Се разбере дали говори на девойката, или на себе си, и замислено повтори: — Нищо! …“

Сега вече с привично движение смъкна от краката си топлите ботуши, размота парчетата от шалчето и внимателно огледа краката си. Те още повече бяха подпухнали. Пръстите им стърчаха на разни страни, сякаш стъпалата бяха каучукови и някой ги беше надул. Цветът им беше още по-тъмен от вчера.

Алексей въздъхна, сбогувайки се със загасващия огън, и отново закрета по пътя, като скърцаше с пръчките по заледения сняг, хапеше устни и понякога дори губеше съзнание. Изведнъж сред другите шумове на гората, които привикналото ухо почти бе престанало да долавя, се чу далечен звук на работещи мотори. Отначало той помисли, че така му се струва от умората, но моторите бръмчаха все по-силно, като ту зареваваха на първа скорост, ту затихваха. Очевидно това бяха германци и пътуваха по същия път. Алексей почувствува как нещо в него изведнъж изстина.

Страхът му придаде сила. Той забрави умората и болката в краката, зави от пътя, домъкна се по целината до гъстата елова горичка и тук, като се отби в гъсталака, седна на снега. От пътя, разбира се, беше трудно да го забележат; а той виждаше ясно пътя, осветен от обедното слънце, което вече се издигаше над зъбчатата ограда от елови върхари.

Шумът се приближаваше. Алексей си спомни, че по снега на изоставения път ясно се вижда неговата следа. Но да избяга беше късно, моторът на първата кола бръмчеше някъде наблизо. Той се вмъкна още по-дълбоко в снега. Отначало между клоните се мярна плосък като брадва брониран автомобил, боядисан с вар. Като се поклащаше и звънеше с веригите си, той се приближаваше до мястото, където следата на Алексей завиваше към гората. Алексей затаи дъх. Автомобилът не спря. След него вървеше малък открит вездеход. Човек с висока фуражка, пъхнал нос в кожена яка, седеше до шофьора, а отзад на висока пейка се поклащаха автоматчици със сивозелени шинели и каски. Малко по-назад, като пръхтеше и дрънчеше с веригите си, вървеше още един, вече голям вездеход, в който на редици седяха петнадесет германци. Алексей се притисна в снега. Колите бяха толкова близо, че в лицето му лъхна топлият миризлив газолинов дим. Косите на тила му настръхнаха, мускулите му се свиха в стегнати топки. Но колите отминаха, миризмата се разпръсна и вече някъде отдалече се донасяше едва доловимото бучене на моторите.

Алексей почака, докато всичко утихне, измъкна се на пътя, върху който ясно се бяха отпечатали зъбчестите следи на гъсениците, и по тия следи продължи пътя си. Той се движеше със същите равномерни преходи, пак така почиваше, също така похапна, когато премина половината от дневния път. Но сега вървеше предпазливо като звяр. Разтревоженият слух ловеше всяко шумолене, очите шареха на всички страни, сякаш той знаеше, че някъде наблизо се промъква, крие се голям опасен хищник.

Летец, свикнал да воюва във въздуха, той за пръв път срещаше на земята живи и здрави врагове. Сега той креташе по следите им, като се усмихваше злорадо. Да, не живеят весело тук, неудобно им е, не е гостоприемна окупираната от тях земя! Дори тук, из девствената гора, където през трите дни Алексей не бе видял нито един белег на човешки живот, техният офицер бе заставен да пътува с такава охрана.

„Нищо, нищо, всичко ще излезе добре!“ — ободряваше се Алексей и все крачеше, крачеше, като се стараеше да не забелязва, че краката го болят все по-остро и че сам чувствително отслабва. Стомахът му вече не можеше да се залъже нито с парченце млада елова кора, която той през всичкото време гризеше и преглъщаше, нито с горчивите брезови пъпки, нито с нежната и лепкава, влачеща се по зъбите кашица от млада липова кора.

До мръкнало едва премина пет прехода. Затова пък за през нощта разпали голям огън и покри с борови игли и сухи клончета огромно полуизгнило брезово стъбло, което се търкаляше на земята. Докато стъблото тлееше, той спеше, изтегнат върху снега, като усещаше животворната топлина ту на едната, ту на другата си страна, и инстинктивно се обръщаше и събуждаше, за да подхвърли сухи клончета върху загасващото дърво, което се разпадаше на лениви пламъчета.

Посреднощ се разрази буря. Раздвижиха се, тревожно зашумяха, заскърцаха боровете над главата му. Облаци бодлив сняг се понесоха по земята. Шумолящият мрак затанцува над ароматния, искрящ пламък. Но снежната буря не разтревожи Алексей. Той спеше сладко и ненаситно, защитен от топлината на огъня.

Огънят го защищаваше и от зверове. А от германците в такава нощ можеше да не се бои. Те няма да посмеят да се появят сред бурята в глухата гора. И все пак, докато измореното тяло почиваше в димната топлина, ухото, вече свикнало на животинска предпазливост, ловеше всеки звук. На ранина, когато бурята премина и в тъмнината над притихналата земя надвисна гъста белезникава мъгла, на Алексей му се стори, че между звъна на боровите върхари, между шумоленето на падащия сняг чува далечни звуци на бой, взривове, автоматни откоси, пушечни изстрели.

„Нима това е фронтовата линия? Толкова скоро?“

Но когато на сутринта вятърът пръсна нощната мъгла, а гората, посребрена през нощта, побеляла и весела, заблестя на слънцето с иглест скреж и сякаш радвайки се на това внезапно нейно преобразяване, птичките зачуруликаха, запяха, зачирикаха, като усещаха приближаващата се пролет. Колкото и да се вслушваше, Алексей не можа да долови шума на боя — нито стрелбата, нито дори бумтежа на канонадата.

От дърветата се сипеше скрежна бели пухкави струи, които блестяха силно на слънцето. Тук-там по снега падаха с лек шум тежки пролетни капки. Пролет! Тая сутрин тя за пръв път напомни за себе си толкова властно и настойчиво.

Жалките остатъци от консервата — няколкото влакънца месо, покрито с ароматна лой — Алексей реши да изяде сутринта, тъй като почувствува, че иначе не би могъл да стане. Той грижливо изстърга С пръст кутията, като поряза на няколко места ръката си о нейните остри ръбове, но му се струваше, че е останало още. Напълни кутията със сняг, разрови сивата пепел на загасналия огън, сложи кутията върху тлеещите въглени, а после с наслаждение, на малки глътки, изпи горещата вода, която едва намирисваше на месо. Кутията мушна в джоба си, като реши в нея да си вари чай. Да пие горещ чай! Това бе приятно откритие и малко поободри Алексей, когато отново потегли на път.

Но сега го очакваше голямо разочарование. Нощната виелица бе напълно засипала пътя. Преградила го бе с полегати островърхи преспи. Едноцветната блестяща синевина режеше очите. Краката затъваха в пухкавия, още неслегнат сняг. Трябваше да ги измъква с труд. Дори и пръчките му, които сами потъваха, слабо му помагаха.

Към пладне, когато сенките под дърветата станаха черни, а слънцето надникна през върховете към просеката, Алексей бе успял да направи всичко хиляда и петстотин крачки и се измори толкова, че всяко ново движение изискваше напрежение на волята му. Той се клатушкаше. Земята се изплъзваше под краката му. Падаше непрекъснато, оставаше за миг неподвижен на върха на пряспата, като притискаше чело до скриптящия сняг, после ставаше и правеше още няколко крачки. Оборваше го неудържимо сън. Искаше му се да легне, да се забрави, да не движи никакъв мускул. Да става, каквото ще! Той се спираше, вцепеняваше се и залиташе насам-натам, след това, захапал до болка устни, идваше в съзнание и отново правеше няколко крачки, като едва измъкваше краката си.

Накрая почувствува, че повече не може, че никаква сила няма да го мръдне от мястото му и че ако сега седне, вече няма да стане. Огледа се наоколо с тъга. Наблизо, встрани от пътя, се издигаше къдраво младо борче. С последни усилия прекрачи към него и се повали отгоре му, като брадичката му попадна в междината на раздвоения му връх. Тежестта, която падаше върху разбитите му крака, малко се намали, стана му по-леко. Той лежеше върху пружиниращите клони и се наслаждаваше на покоя. За да се облегне по-удобно, той се подпря с брадата си върху чаталчето на борчето и примъкна краката си — единия, после другия, а те, като не носеха тежестта на тялото, лесно се освободиха от пряспата. И сега на Алексей му хрумна нова мисъл.

Е, да, е, да! Нали може да отреже ей това мъничко дръвче, да направи от него дълга тояга с чаталче отгоре, да подхвърля тоягата напред, като се подпира на чаталчето с брадата си, да пренася върху нея тежестта на тялото си, а после, както сега при борчето, да премества краката си напред. Бавно ли? Е, да, разбира се, но затова пък няма така да се изморява и може да продължава пътя, без да чака да се слегнат и степат преспите.

Той веднага коленичи, отряза с камата дръвчето, окастри клончетата, намота чаталчето с носната си кърпа и бинтовете и още веднага опита да се придвижи по пътя. Премести тоягата напред, опря се на нея с брадата и ръцете, направи крачка, две, отново премести тоягата, отново се опря, отново крачка, две. И тръгна, като броеше крачките и като си определяше нови норми за придвижване.

Вероятно отстрани би било странно да се види човек да броди по тоя непонятен начин из глухата гора, да се движи из дълбоките преспи със скоростта на гъсеница, да върви от изгрев до залез слънце и да изминава за това време не повече от пет километра. Но гората беше пуста. Никой освен свраките не го гледаше. А свраките през тия дни, като се убедиха в безопасността на това странно, трикрако, тромаво същество, не отлитаха при неговото приближаване, а само неохотно отскачаха от пътя и като обръщаха настрана глава, гледаха го насмешливо с любопитните си, черни като мъниста очи.

8

Тъй броди той още два дена по снежния път, като отместваше напред тоягата, лягаше върху нея и преместваше краката си. Стъпалата му вече се вдървиха и нищо не усещаха, но при всяка крачка болка пронизваше тялото му. Гладът престана да го мъчи. Свиването и острата болка в стомаха му спряха и се превърнаха в постоянна тъпа болка, сякаш празният стомах бе затвърдял и като се бе преобърнал неудобно, бе притиснал всичките му вътрешности.

Алексей се хранеше с млада борова кора, която обелваше през почивките с камата, с пъпките на брезите и липите и със зелен мек мъх. Той го изкопаваше изпод снега и при нощуването го вареше с вода. „Чаят“ от събраните по разтопените места лакирани листчета на боровинки беше неговото лакомство. Горещата вода, която изпълваше с топлина тялото, създаваше дори илюзия на ситост. Алексей сърбаше горещата отвара, която миришеше на дим и зеленина, целият се успокояваше и не така безкраен и страшен му се струваше пътят.

За шестото си нощуване той се разположи пак под зеления шатър на разклонена ела, а огън накладе наблизо, до стар смолест пън, който, според сметката му, трябваше да държи топло цялата нощ. Още не бе се стъмнило. На върха на елата се суетеше невидима катеричка. Тя белеше шишарки и от време на време, празни и разкъсани, ги пускаше долу. Алексей, когото сега мисълта за храната не го напускаше, се заинтересува какво намира животното в шишарките. Той взе една от тях, откърти небутната люспа и видя под нея еднокрило семенце колкото просено зърно. То приличаше на дребно кедрово орехче. Сдъвка го. В устата си почувствува приятен дъх на кедрово масло.

Алексей веднага събра наоколо няколко неразтворени шишарки, сложи ги до огъня, хвърли съчки, а когато шишарките се разпукаха, почна да изтърсва от тях семената и да ги стрива между дланите си. Той издухваше крилцата и слагаше в устата си мъничките зрънца.

Гората тихо шумеше. Смолестият пън тлееше, като пръскаше ароматен, ухаещ на тамян приятен дим. Пламъците ту се разгаряха, ту загасваха и от шумолящата тъмнина ту изплуваха в осветения кръг, ту се връщаха обратно в мрака стъблата на златните борове и сребърните брези.

Алексей подхвърляше съчки и отново се залавяше за боровите шишарки. Дъхът на кедрово масло будеше в паметта му отдавна забравена картина от детството… Мъничка стая, изпълнена с познати предмети. Маса под висяща лампа. Майка му в празнична рокля, върнала се от вечерня, тържествено изважда от сандъка книжна кесия и изсипва от нея в паница кедрови орехи. Цялото семейство — майката, бабата, двамата братя и Алексей, най-малкият — сяда около масата и започва тържествено да лющи орехчетата, това празнично лакомство. Всички мълчат. Бабата изважда ядчиците с фуркет, майката — с карфица. Тя сръчно счупва със зъби орехчето, изважда от него ядките и ги трупа на купчинка. А после, като ги събира в шепата си, наведнъж ги слага в устата на някое от децата и тогава щастливецът усеща на устните си грапавината на нейната работлива, не знаеща умора ръка, която поради празника мирише на ягодов сапун.

Камишин … детство! Хубаво се живееше в мъничката къщичка на крайната уличка!…

Гората шуми, на лицето ти е горещо, а откъм гърба се вмъква остър студ. Буха в тъмнината бухал, джафка лисица. Свил се край огъня, замислено гледа гаснещите, примигващи въглени гладен, болен, смъртно уморен човек, сам сред тая огромна непроходима гора, а пред него в тъмнината лежи непознат, пълен с опасности и изпитания път.

— Нищо, нищо, всичко ще се оправи! — казва изведнъж тоя човек и при последните червени отблясъци на огъня се вижда, че се усмихва с напуканите си устни на някакви свои Далечни мисли.

На седмото денонощие от своя поход Алексей узна откъде идваха през бурната нощ звуците на далечен бой.

Съвсем измъчен, като се спираше всяка минута, за да отдъхне, той се влачеше по размекнатия горски път. Пролетта вече не се усмихваше отдалече. Тя навлезе в тая девствена гора с топлите си, внезапни ветрове, с острите си слънчеви лъчи, които се промъкваха през клоните и стапяха снега по ботруните и могилките, с тъжния трак на враните привечер, с бавните и важни гарвани по потъмнелия гръб на пътя, с надупчения като пчелни пити влажен снежец, с блестящите локвички на припеците, с тоя могъщ, опияняващ аромат, от който весело се замайва главата на всичко живо.

Алексей от детинство обичаше това време и дори сега, като влачеше по локвите болните си крака с мокри, разкиснати топли ботуши, гладен, като губеше съзнание от болка и умора и проклинаше локвите, лепкавия сняг и ранната кал, той все пак жадно вдишваше упойващият влажен аромат. Вече не търсеше път, не заобикаляше локвите, спъваше се, падаше, ставаше, тежко се облягаше на тоягата си, стоеше, като се олюляваше и събираше сили, после преместваше напред тоягата колкото може по-далеко и продължаваше бавно да се движи на изток.

Изведнъж на завоя на горския път, който тук рязко поемаше наляво, той се спря и се вкамени. Там, където пътят бе особено тесен, притиснат от двете страни от гъста млада горичка, видя германските коли, които го бяха изпреварили. Два огромни бора преграждаха пътя им. Край самите борове със забит в тях радиатор стоеше бронираният автомобил, който приличаше на брадва. Само че не беше петнистобял, както по-преди, а тъмночервен и стоеше ниско на железните си джанти, тъй като гумите му бяха изгорели. Кулата му се търкаляше настрана в снега под дървото като необикновена гъба. До бронирания автомобил три трупа — неговият екипаж — с черни, омаслени къси якета и платнени шлемове. Двете всъдеходни коли, също изгорени, червени, с черни! овъглени вътрешности, стояха близо до бронирания автомобил на разтопения сняг, потъмнял от дима, пепелта и въглените. А наоколо, от двете страни на пътя, в крайпътните храсти, в канавките, се търкаляха труповете на германските войници и по тях се виждаше, че войниците са се разбягали в ужас, без дори да проумеят случилото се, че смъртта ги е дебнала! иззад всяко дърво, зад всеки храст, скрита от снежната пелена на бурята. За дървото беше привързан трупът на офицера, с мундир, но без панталони. На зеления му мундир с тъмна яка бе забодена бележка. „Каквото си търсил, това си и намерил“ — беше написано на нея. А по-долу с друг почерк, с вече размазан химически молив бе добавена едро написана думата „куче“.

Алексей дълго оглежда мястото на боя, като търсеше нещо за ядене. Само на едно място той откри затъпкан в снега, вече изкалян, стар, плесенясал сухар и го поднесе до устата си, като вдъхваше жадно киселия мирис на ръжения хляб. Искаше му се да натъпче целия сухар в устата си и да дъвче, да дъвче, да дъвче ароматната хлебна каша. Но Алексей го раздели на три части, двете скри по-дълбоко в задния джоб, а едната почна да рони на трошици и да смуче тия трошици като бонбони, като се стараеше да продължи удоволствието.

Той обходи още веднъж мястото на боя. Внезапно го осени мисълта: „Партизаните трябва да са тук някъде наблизо!“ Нали от техните крака бе утъпкан потъмнелият сняг в храстите и около дърветата. Може би него, скитащия между труповете, вече са го забелязали отнякъде, от върха на някоя ела, иззад храстите или преспите го наблюдава партизански разузнавач. Алексей дигна ръце към устата и завика, колкото сила имаше.

— Хейей! Партизани! Партизани!

Учуди се колко отпаднало и тихо звучи гласът му. Дори ехото, което му се обади от горския гъсталак и което връщаше виковете му обратно, отразени разпокъсано от стъблата на дърветата, му се стори по-високо. — Партизани! Партизании! Хейейй — викаше Алексей, седнал върху снега сред червените купчини на колите и мълчаливите неприятелски трупове.

Викаше и напрягаше слух. Той вече прегракна, продра гласа си. Разбра, че партизаните, като са свършили работата си и са събрали трофеите, отдавна са си отишли — пък и защо им е да остават в безлюдния горски гъсталак? — но види се викаше, надявайки се на чудо, че ето на, сега ще излязат от храстите брадатите хора, за които толкова е слушал, ще го вземат със себе си, ще го отнесат и ще може, макар и един ден, макар и един час да отдъхне, подчинявайки се на чуждата добра воля, за нищо да не се грижи, на никъде да не се стреми.

Само гората му отговаряше със звучно и разпокъсано ехо. И изведнъж — или, така може би му се стори от гългото напрежение? — Алексей чу през мелодичния дълбок шум на боровете глухи и чести ту отчетливо различими, ту все затихващи удари. Той трепна, сякаш отдалече до него стигаше в горския пущинак приятелски зов. Но не повярва на слуха си и дълго седя, протегнал шия.

Не, не се мамеше. Влажният вятър задуха от изток и пак донесе отчетливо различими сега звуци на канонада. Стрелбата не бе ленива и рядка, каквато се чуваше през последните месеци, когато войските, окопали се и укрепили на здрава отбранителна линия, без да бързат, си изпращаха снаряди, като се безпокояха едни за други. Тя звучеше често и напрегнато, сякаш някой търкаляше тежки камъни или често удряше с юмруци по дъното на дъбово буре.

Ясно! Напрегнат артилерийски двубой. Ако се съдеше по звука, линията на фронта се намираше на десетина километра и нещо ставаше там, някой настъпваше, някой отчаяно стреляше, за да се отбранява. Радостни сълзи течаха по страните на Алексей.

Той гледаше на изток. Наистина на това място пътят остро завиваше в противоположна посока, а пред него лежеше снежна пелена. Но оттам той чуваше зовящия звук. Натам водеха потъмнелите продълговати ямички на партизанските следи, някъде в тая гора живееха те, смелите горски хора.

Като бъбреше под носа си: „Нищо, нищо, другари, всичко ще излезе добре“, Алексей смело пъхна тоягата в снега, опря се на нея с брадата си, прехвърли върху тоягата цялата тежест на тялото си и с мъка, но решително премести краката си в пряспата. Той зави от пътя по снежната целина.

10

През този ден не успя да направи по снега дори сто и петдесет крачки. Свечеряването го спря. Той пак си избра стар пън, покри то със сухи клончета, извади заветната си запалка, направена от патрон, щракна с колелцето, щракна още веднъж — и изстина: бензинът в запалката се бе свършил. Той я разтърсва, духа, стараейки се да изкара последните остатъци от бензиновите пари, но напразно. Стъмни се. Искрите, които изхвръкваха изпод колелцето като мънички мълнии, за миг разпръсваха мрака около лицето му. Камъчето се изтри, но той пак не успя да запали огън.

Трябваше пипнешком да допълзи до едно мъничко гъсто борче, да се свие на кълбо, да пъхне брадата си между коленете, да ги обхване с ръце и тъй да затихне, слушайки горското шумолене. Може би през тая нощ отчаяние би обхванало Алексей. Но в спящата гора звуците на канонадата се чуваха по-ясно, струваше му се, че дори почна да отличава кратките удари на изстрелите от глухия бумтеж на взривовете.

Алексей се пробуди сутринта с чувството на неясна глухота, и скръб й веднага помисли: „Какво се е случило? Лош сън ли?“ Спомни си: запалката. Но когато слънцето приветливо огря, когато всичко наоколо — и потъмнелият зърнест сняг, и стъблата на боровете, и самите иглести листа — лъщеше и светеше, това вече не му се струваше голяма беда. Лошото бе друго: като помръдна отеклите си ръце, той почувствува, че не може да стане. Направи няколко неуспешни опита да се изправи, той строши тоягата си подпорка и рухна като чувал на земята. Обърна се по гръб, за да съживи отеклите си членове, и загледа през иглестите клончета на бора към бездънното синьо небе, по което пъргаво плаваха чистички, пухкави, с позлатени къдрави крайчета облаци. Тялото му малко се съживи, но нещо бе станало с краката. Съвсем не можеше да се изправи на тях. Като се държеше за борчето, Алексей още веднъж се опита да стане. Накрая успя, но щом се опита да привлече краката си към дръвчето — веднага падна от слабост и от някаква страшна, нова смъдяща болка в стъпалата.

Нима това е краят? Нима ще трябва да загине ей тук, под боровете, където може би никой никога няма да намери и няма да погребе оглозганите му от зверовете кости? Слабостта непреодолимо го притискаше към земята. Но в далечината гърмеше канонада. Там се водеше бой, там бяха своите. Нима няма да намери в себе си сили, за да преодолее тия последни десет километра?

Канонадата го притегляше, ободряваше го, зовеше го настойчиво и той отговори на тоя зов. Повдигна се на четири крака и по животински запълзя на изток, запълзя отначало несъзнателно, хипнотизиран от звуците на далечния бой, а после вече съзнателно, като разбираше, че така ще се придвижва из гората по-лесно, отколкото с помощта на тоягата, че по-малко ще го болят стъпалата, които не ще носят сега никаква тежест, че като пълзи по животински, ще може да се движи много по-бързо. И пак почувствува как от радост една топка се надига в гърдите му и пълзи към гърлото. Сякаш убеждаваше не себе си, а някого другиго, който бе паднал духом и се съмняваше в успеха на такова невероятно пътуване, той каза високо:

— Нищо, уважаеми, сега вече всичко ще бъде наред След един от преходите той стопли вкочанените си китки, като ги пъхна под мишниците си, допълзя до младичката ела, изряза от нея квадратни парчета кора, после, чупейки ноктите си, одра от брезата няколко дълги бели лика. Измъкна от ботушите си парчета от вълненото шалче, уви с тях ръцете си отгоре, на долната част на дланите сложи като подметки кората, привърза я с лико и я омота с бинтове от личните превързочни пакети. На дясната ръка се получи много удобна и широка подлога. На лявата обаче, където трябваше да се привързва вече със зъби, съоръжението излезе по-несполучливо. Но ръцете бяха сега „обути“ и Алексей запълзя по-нататък, като чувствуваше, че му стана по-леко да се движи. На следващата почивка привърза по късче кора и на коленете.

Към пладне, когато започна забележимо да се стопля, Алексей бе направил вече достатъчно количество „крачки“ с ръцете. Дали защото се бе приближил до канонадата, или в резултат на някаква акустична измама, но тя бе почнала да се чува по-силно. Беше толкова топло, че трябваше да разтвори ципа на комбинезона, да се разкопчае.

Като пълзеше през едно малко блато, покрито със зелени ботруни, подали се под разтопения сняг, съдбата му беше приготвила още един подарък: върху белезникавия, влажен и мек мъх той видя тъпичките нишки на стъбълца с редки, остри, лакирани листчета, а между тях, просто на повърхността на ботруните, имаше червени полусмачкани, но все още сочни зрънца клюква8. Алексей се наведе и направо с устни започна да къса от кадифения, топъл и миришещ на блатна влага мъх зрънце след зрънце.

От приятните сладко-кисели подснежни зрънца на клюквата, от тая първа истинска храна, която ядеше след толкова дни, в стомаха му се явиха спазми. Но силата на волята му не бе достатъчна да дочака края на острата, режеща болка. Той пълзеше по купчинките и вече приспособил се като мечка, събираше с езика и устните си сладко-киселите ароматни зрънца. Така оголи няколко храстчета, без да чувствува нито ледената влага на пролетната вода, която жвакаше в ботушите му, нито палещата болка в краката, нито умората — нищо освен усещането на гладка и тръпчива киселина в устата и приятна тежест в стомаха.

Доповръща му се. Но не можеше да се удържи и отново се залови за клюквата. Сне от ръката си измайсторената от него обувка, набра зрънца в кутията, напълни с тях шлема си, привърза го с лентичките за ремъка си и запълзя по-нататък, като с мъка преодоляваше тежката дрямка, която изпълваше целия му организъм.

През нощта се примъкна под шатрата на стара ела, изяде клюквата, подъвка кора и семки от елови шишарки и заспа с предпазлив, тревожен сън. Няколко пъти му се стори, че някой в мрака безшумно се промъква към него. Отваряше очи, вслушваше се така, че започваше да звъни в ушите му, изваждаше пистолета и седеше вкаменен, потръпващ от звука на паднала шишарка, от шумоленето на замръзващия сняг, от тихото шуртене на мъничките ручейчета под снега.

Едва призори го обори тежък сън. Когато съвсем се съмна, около дървото, под което бе спал, той видя дребните, дантелени следи от лисичи лапи, а между тях по снега се виждаше продълговатата следа на влачещата й се опашка.

Ето кой не му давал да спи! По следите се познаваше, че лисицата е обикаляла наоколо, прикляквала е, пак е обикаляла. Лоша мисъл му мина през ума. Ловците казват, че тоя звяр усеща човешката смърт и почва да преследва обречения. Нима това предчувствие бе примамило към него страхливия хищник?

„Глупост, каква глупост! Всичко ще излезе добре…“ — ободри се той и запълзя, стараейки се по-скоро да се махне от това място.

През тоя ден пак му провървя. В миризливия хвойнов храст, от който той късаше с език сивите матови плодове, видя някаква! чудна топка от окапали листа. Протегна ръка, топката бе тежка и не се разсипа. Тогава почна да отскубва листата и се убоде на стърчащи през тях игли. Досети се: еж. Голям, стар еж, когато се е промъквал в гъстака на храста, за да зимува, за да му е топло, бе набол по себе си окапали есенни листа. Безумна радост обхвана Алексей. През целия си мрачен път той мечтаеше да убие животно или птица. Колко пъти измъкваше пистолета и се прицелваше ту в сврака, ту в сойка, ту в заек и всеки път с мъка надвиваше желанието си да стреля. В пистолета бяха останали само три патрона: два за врага, един в случай на нужда за него. Неохотно прибираше пистолета си. Нямаше право да рискува.

А сега парчето месо само попадна в ръцете му. Без да се замисля нито за минутка, че ежът се смята според вярванията за мръсно животно, той бързо смъкна от животинчето покривката от листа. Ежът не се събуждаше, не се разтваряше и приличаше на смешен, набоден с игли огромен боб. С удар на камата Алексей уби ежа, разтвори го, несръчно одра жълтата кожа на корема и иглестия щит, разсече го на части и с наслаждение започна да ръфа със зъби още топлото, синкаво, жилаво месо, здраво залепено за костите. Ежът беше изяден наведнъж без остатък. Алексей раздроби и погълна всичките малки кости и едва след това усети в устата си отвратителния дъх на кучешко месо. Но какво значеше тоя Дъх в сравнение с пълния стомах, от който по целия му организъм се разливаше ситост, топлота и дрямка!

Той още веднъж огледа, изсмука всяка костичка и полегна на снега, наслаждавайки се на топлината и покоя. Може би щеше да заспи, ако не беше го разбудило раздалото се из храстите предпазливо джафкане на лисица. Алексей наостри уши, но внезапно между глухото бумтене на оръдейната канонада, която се чуваше през цялото време от изток, той чу кратките трясъци на картечните изстрели.

Моментално отпъдил умората и забравил за лисицата и почивката, той отново запълзя напред, навътре в гората.

11

Зад малкото блато, което препълзя, се откри поляна, пресечена от стара ограда от посивели от ветровете пръти, вързани с лико и върбови пръчки за забити в земята колове.

Между двата реда ограда тук-таме се виждаше изпод снега коловоз на напуснат, неизползуван път. Значи някъде наблизо има железница! Сърцето на Алексей тревожно затуптя. Едва ли германци ще се вмъкнат а такава пустош. Дори и така да е, там все още има свои, а те, разбира се, ще приберат, ще скрият ранения, ще му помогнат.

Като почувствува близкия край на скитанията си, Алексей запълзя, без да жали сили, без да почива. Той пълзеше, като се задъхваше и падаше по очи на снега, губеше съзнание от напрежение, пълзеше, като се мъчеше по-скоро да стигне гребена на хълмчето, от което навярно щеше да се види спасителното село. Стремеше се с последни сили към селото, а не забелязваше, че освен тая ограда и коловоза, който все по-ясно и по-ясно се показваше изпод разтопения сняг, нищо не говореше за близостта на човек.

Ето най-после и върха на могилата. Алексей, който едва си поемаше дъх и конвулсивно поглъщаше въздух, вдигна очи. Вдигна ги и пак ги наведе — толкова страшно му се стори това, което се откри пред него.

Нямаше съмнение, че доскоро това е било малко горско селце. Не беше трудно да се доловят очертанията му по двата неравни реда комини, които стърчаха над засипаните със сняг грамади от пожарищата. Тук-таме имаше запазени градинки, плетове, клончета калина, които са расли някога до прозорците. Сега те стърчаха из снега обгорели, умъртвени от огъня. Това бе пусто снежно поле, по което като пънове на изсечена гора стърчаха комините, сред което вече съвсем безсмислено се издигаше геранило с позеленяло ведро, стегнато по края с желязо, бавно разклащано от вятъра на ръждива верига. Освен това в началото на селото, до заградена със зелен стобор градинка, се издигаше кокетна арчица, на която тихо се поклащаше и скърцаше с ръждясалите си панти портичка.

Нито жива душа, нито звук, нито дим. Пустиня. Сякаш тук не бе живял човек никога. Заекът, който Алексей подплаши в храстите, смешно замята задница и побягна от него направо към селото: спря се стоешком, с повдигнати предни лапички и наострени уши, постоя при портйчката и като видя, че някакво непознато и странно същество продължава да пълзи по следите му, избяга нататък, покрай обгорелите и пусти градинки.

Алексей продължаваше машинално да се движи напред: Едри сълзи се стичаха по небръснатите му страни и падаха върху снега. Той се спря пред портйчката, където преди минута стоеше заекът. Над нея се бе запазило парче дъска с букви „Дете…“ Не бе трудно да си представи човек как зад тая зелена ограда се е издигала хубавичка постройка на детска градина. Запазили се бяха още и мънички пейки, които бе изстъргал и огладил със стъкло грижливият селски дърводелец. Алексей бутна вратичката, допълзя до пейката и поиска да седне. Но тялото му бе привикнало вече към хоризонтално положение. Когато седна, заболя го гръбначният стълб. И за да се наслади на почивката, той легна на снега полусвит, както прави измореното диво животно.

В сърцето му преливаше мъка.

Около пейката снегът се беше затопил. Земята се чернееше и се виждаше как над нея, като се люлееше и преливаше, се надигаше топла пара. Алексей взе в шепата си топла, влажна пръст. Тя се размаза между пръстите му, миришеше на тор и влага, миришеше на обор и жилище.

Ето, живели са хората … Изтръгнали са още в стари времена от черната гора това парченце гладна сива земя. Браздили са я с рало, драскали са я с дървена брана, треперали са над нея, торили са я. Живели са тежко, във вечна борба с гората, с дивите зверове, с мислите как да изкарат до новата жътва. През съветско време организирали колхоз, родила се мечтата за по-добър живот, появили се машини, забогатели. Селските Дърводелци построили детска градина. И като гледали през тая зелена оградка как щъкат тук румените дечица, селяните вечер може би вече са си мислили: дали да съберем сили и да изградим читалище и клуб, където да можем на топло и на спокойствие, под воя на виелицата да поседим през зимните вечери; няма ли да светне тук, в горския пущинак, електричество… А сега — нищо, пустиня, гора, вечна, ненарушавана от нищо тишина …

Колкото повече размишляваше Алексей, толкова по-остро работеше изморената му мисъл. Той видя Камитин, мъничкото прашно градче сред сухата и равна степ край Волга. През лятото и есента над града духаха силни степни ветрове. Те влачеха облаци прах и пясък, който бодеше лицето и ръцете, навлизаше в къщите, проникваше през затворените прозорци, заслепяваше очите, хрускаше между зъбите. Тия облаци прах, донасяни от степите, наричаха „камишински дъждец“ и много поколения камишинци живееха с мечтата да спрат пясъците, да подишат до насита чист въздух. Но едва в социалистическата държава се сбъдна мечтата им: хората се сговориха и започнаха общо борба с ветровете и пясъка. В съботни дни целият град излизаше на улицата с лопати, брадви и лостове. На празния площад се появи парк, покрай тесните улички се проточиха алеи от тънички тополки. Грижливо ги поливаха и подрязваха, сякаш не бяха градски дървета, а цветя на собствения им прозорец. И Алексей помнеше как целият град, от малък до голям, се радваше напролет, когато голите тънки колчета пускаха млади филизи и се покриваха със зеленина… И изведнъж той ясно си представи германците по улиците на родния Камишин. Те палят огньове от тия дървета, отгледани с толкова любов от камишинци. Обвито в дим е родното градче и на мястото, където бе къщичката, в която израсна Алексей, където живееше майка му, стърчи ето такъв опушен и полусрутен комин.

В сърцето му накипяваше тежка и мъчителна тъга. Да не ги пускат, да не ги пускат по-нататък! Да се бият, да се бият с тях, докато имат сили като оня руски войник, който лежеше на горската поляна върху купчина неприятелски трупове.

Слънцето се докосваше вече до сивите зъбери на гората. Алексей запълзя натам, където някога е била селската улица. Тежък мирис на трупове се носеше от пожарищата. Селото му се стори много по-безлюдно от глухия горски гъсталак. Изведнъж някакъв страничен шум го накара да настръхне. При крайното пепелище той видя куче. Това бе дворно куче, дълговласо, клепоухо, някакъв обикновен Бобик или Жучка. То ръмжеше глухо и ръфаше къс замръзнало месо, като го натискаше с лапи. Щом видя Алексей, това куче, което трябваше да бъде най-добродушното същество, предмет на постоянното мърморене за домакините и любимец на децата, изведнъж заръмжа и показа зъбите си. В очите му пламна такъв свиреп огън, че Алексей почувствува как настръхнаха косите му. Той свали от ръката си обувката и бръкна в джоба си за пистолета. Няколко мига те — човекът и кучето, станало вече звяр — упорито се вглеждаха един в друг. После в кучето се пробудиха, изглежда, спомени, то наведе глава, виновно замаха опашка, грабна плячката си и като подви задница, отдалечи се зад черната купчина на пожарищата.

Не, да бяга, по-скоро да се махне оттук! Използувайки последните минути от деня, Алексей запълзя към гората, без да търси път, направо през целината, като се стремеше почти инстинктивно натам, където сега вече ясно се чуваха звуковете на канонадата. Тя го привличаше като магнит със сила, която растеше, колкото повече се приближаваше.

12

Така пълзя още ден, два или три. Той загуби сметка за времето, всичко се сля в една непрекъсната верига от автоматични усилия. Понякога го обхващаше нещо като дрямка, като унасяне. Той заспиваше, както вървеше, но силата, която го влачеше на изток, бе толкова голяма, че и в полусънно състояние продължаваше бавно да пълзи, докато се натъкнеше на дърво или храст или се спънеше ръката му и той падаше по очи в омекналия сняг. Цялата му воля, всичките му неясни мисли бяха съсредоточени като във фокус в една мъничка точка: да пълзи, да се движи напред на всяка цена.

По пътя той оглеждаше жадно всеки храст, но не намери други таралежи. Хранеше се със заледени боровинки, смучеше мъх. Веднъж му се изпречи голям мравуняк. Той се издигаше в гората като гладка, сресана и измита от дъждовете купчинка сено. Мравките още не бяха се събудили и жилището им изглеждаше мъртво. Но Алексей мушна ръка в тая рохкава купа и когато я измъкна, тя беше покрита с мравки, които здраво се бяха впили в кожата му. И почна да яде тия мравки, като усещаше с наслада в сухата си попукана уста острия и тръпчив вкус на мравчената киселина. Той продължаваше да пъха ръка в мравчената купчина, докато целият мравуняк оживя, разбуден от неочакваното нападение.

Мъничките насекоми яростно се защищаваха. Те изпохапаха ръката на Алексей, устните му, езика му, промъкнаха се под комбинезона и жилеха тялото му, но тия ухапвания му бяха дори приятни. Острият вкус на мравчената киселина го ободри. Почувствува жажда. Между ботруните Алексей забеляза мъничка локвичка мътна горска вода и се наведе над нея. Наведе се — и веднага се отдръпна: от тъмното водно огледало на фона на синьото небе го гледаше страшно, непознато лице. То приличаше на покрит с тъмна кожа череп, обрасъл с нечиста, вече накъдриласе четина. От тъмните очни ями гледаха големи, кръгли, диво блестящи очи, сплъстени кичури коси падаха над челото му.

„Нима това съм аз?“ — помисли Алексей и като се боеше отново да се наведе над водата, не пи, а хапна сняг и запълзя по-нататък на изток, който го привличаше с все същия могъщ магнит.

Влезе да нощува в голяма бомбена яма, заобиколена с жълт бруствер от изхвърления от взрива пясък. На дъното й бе тихо и удобно. Вятърът не се вмъкваше тук, а само шумолеше, като събаряше надолу песъчинки. Звездите отдолу се виждаха необикновено светли и сякаш висяха ниско над главата, а кичестото клонче на бора, което се поклащаше през всичкото време, сякаш бе ръка, която постоянно изтрива и чисти с кърпа тия блестящи пламъчета. Призори стана студено. Скреж покри гората, вятърът промени посоката си и задуха от север, като го превръщаше в лед. Когато мътната закъсняла утрин се промъкна най-после между вейките на дърветата, а гъстата мъгла улегна и малко се разреди, всичко наоколо се оказа покрито с плъзгава ледена корица, а боровата клонка над ямата вече изглеждаше не като ръка, която държи кърпа, а като чуден кристален полилей с дребни висулки. Тия висулки тихо и хладно звъняха, когато вятърът ги разклащаше.

През тая нощ Алексей някак особено отслабна. Той дори не се опита да дъвче борова кора, запас от която носеше в пазвата си: С труд се надигна от земята, сякаш тялото му се бе залепило за нея през нощта. Без да отърсва от комбинезона, от брадата и мустаците си замръзналия по тях лед, той почна да се катери по стената на ямата. Но ръцете безсилно се плъзгаха по замръзналия през нощта пясък. Опита се отново и отново да излезе, но всеки път се смъкваше на дъното на ямата. Всеки път опитите му ставаха по-слаби. Най-после с ужас се убеди, че без чужда помощ няма да може да излезе. Тая мисъл още веднъж го накара да се покатери по плъзгавата стена. Направи само няколко движения и се плъзна, безсилен и немощен.

„Край! Сега вече ми е все едно!“

Той се свря в дъното на ямата, чувствувайки в цялото си тяло този страшен покой, който размеква и парализира волята. С бавно движение извади от джоба на рубашката си изтритите писма, но нямаше сили да ги чете. Измъкна обвитата в целофан снимка на девойката с пъстра рокля, седнала в тревата на цъфнала ливада. Сериозно и тъжно се усмихна и я попита:

— Нима сбогом? — И изведнъж трепна и застана със снимката в ръка: някъде високо над гората, в хладния мразовит въздух, му се счу познат звук.

Той тутакси се събуди от тежката дрямка. Нищо особено нямаше в тоя звук. Той бе толкова слаб, че дори острото ухо на дивото животно не би го отличило от спокойното шумолене на заскрежените върхари на дърветата. Но Алексей го чуваше все по-ясно. По особената свиреща нота той безпогрешно позна, че лети „ишачок“, на какъвто летеше и той.

Бръмченето на мотора се приближаваше, нарастваше, преминаваше ту в свирене, ту в стон, когато самолетът се превърташе във въздуха, и ето най-после високо в сивото небе се появи мъничко, бавно движещо се кръстче, което ту изчезваше, ту отново изплаваше от сивата мъгла на облаците. Ето! виждат се вече червените звезди На крилата му, ето го над самата глава на Алексей, блесна на слънцето с крила и направи лупинг, обърна се и се отправи назад. Скоро бръмченето му затихна, потъна в шума на заскрежената гора с нежно звънтящи от вятъра клони, но на Алексей още дълго се струваше, че чува тоя свирещ тънък звук.

Той си представи, че е в кабината. За миг само, през който човек не би успял дори да изпуши цигара, той щеше да бъде на любимото горско летище. Кой ли летеше? Може би Андрей Дегтяренко бе излязъл на утринно разузнаване. Той обичаше през време на разузнаването да се вдига високо с тайна надежда да срещне противник … Дегтяренко… Самолета … Момчетата…

Усетил в себе си нов прилив на енергия, Алексей огледа заледените стени на ямата. Е, да! Така няма да излезеш, Но не бива да лежиш на хълбок и да чакаш смъртта! Той измъкна камата от ножницата и с бавни, слаби удари почна да сече ледената кора, да изгребва с нокти замръзналия пясък, да прави стъпала. Изпочупи ноктите си, окървави пръстите си, но все по-упорито дълбаеше с ножа и ноктите. После, като се опираше на коленете и ръцете си по тия стъпала ямички, започна бавно да се изкачва. Успя да се добере до насипа. Още едно усилие — да легне бавно на него, да се изкачи. Ала краката му се подхлъзнаха и като удари силно лицето си о леда, се търколи долу. Удари се силно. Но бръмченето на мотора още звучеше в ушите му. Той отново почна да се катери и отново се подхлъзна. Тогава, като огледа критически работата си, залови се да дълбае отново стъпалата, направи краищата на горните по-остри и пак запълзя, като предпазливо напрягаше силите на все по-отслабващото си тяло.

С голям труд се прехвърли през пясъчния насйп, безсилно се търколи от него. И запълзя нататък, накъдето отлетя самолетът, откъдето слънцето се издигаше над гората, като разгонваше мъглата, топеше снега и блестеше в кристалите на поледицата.

13

Но му бе вече трудно да пълзи. Ръцете му трепереха, не издържаха тежестта на тялото и се подгъваха. Няколко пъти той падна по лице в омекналия сняг. Сякаш земята бе увеличила много пъти притегателната си сила. Не можеше да я надвива. Страшно му се искаше да легне и да почине макар мъничко, макар половин час. Но днес нещо неудържимо привличаше Алексей напред. И като надвиваше сковаващата го Умора, той все пълзеше и пълзеше; падаше, ставаше и пак пълзеше, без да усеща нито болка, нито глад, без да вижда и чува нищо освен звуковете на канонадата и престрелката.

Когато ръцете му вече не го държаха, той опита да пълзи на лакти. Това беше много неудобно. Тогава легна и като се подпираше с лакти на снега, опита се да се търкаля. Успя. Да се търкаля от една страна на друга беше по-лесно, не се изискваха големи усилия. Само много му се замайваше главата, за минута губеше съзнание и често трябваше да се спира и да сяда на снега, като чакаше да престанат да се въртят земята, гората и небето.

Гората почна да оредява, на места просветваха плешивините на сечища:

По снега се забелязваха следи на зимни пътища. Алексей вече не мислеше ще успее ли да стигне до своите, но знаеше, че ще пълзи, ще се търкаля, докато тялото му бъде в състояние да се движи. Когато от тая страшна работа на всичките си отслабнали мускули той за миг губеше съзнание, ръцете и цялото му тяло продължаваха да правят същите сложни движения и той се търкаляше по снега — към звука на канонадата, на изток.

Алексей не помнеше как бе прекарал тая нощ и много ли се беше придвижил до сутринта. Всичко потъваше в мрака на мъчителна полудрямка. Смътно си спомняше само преградите, които се изпречваха на пътя му: златното стъбло на отсечен бор, което изпускаше янтарна смола, купчина греди, трески и стърготини, които се търкаляха навсякъде, някакъв пън с ясни годишни колелца върху отрязаната страна.

Страничен звук го извади от полудрямката, върна съзнанието му, накара го да седне и да се огледа. Той се видя сред голямо горско сечище, залято от слънчеви лъчи, затрупано с отсечени необработени дървета, с греди, натрупани на грамади дърва. Обедното слънце се издигаше над главата му, силно миришеше на смола, на нагрети борови листа, на сняг и на влага, а някъде високо над неразмръзналата земя звънеше чучулига, захласваше се, унасяше се в простата си песенчица.

Изпълнен с усещане на неясна опасност, Алексей огледа сечта. Сечището бе скорошно, незапустяло, листата от окастрените дървета не бяха още успели да повехнат и пожълтеят, лепкава смола капеше от отрезите, пресните трески и влажната кора, които се валяха навсякъде, миришеха. Значи сечището живееше. Може би германците приготвят тук дървета за блиндажи и укрепления. Тогава трябва по-скоро да се маха. Дърварите могат всеки момент да дойдат. Но тялото му сякаш се вкамени, сковано като в обръч от болка, и нямаше сили да се мръдне.

Да продължава ли да пълзи? Но инстинктът, който се бе развил в него през дните на горския му живот, го предупреждаваше. Той не бе видял, не, бе почувствувал по зверски, че някой внимателно и упорито го следи. Кой е? Гората е тиха, над сечището звъни чучулига, кълвачи дълбаят глухо, сърдито припискват синигерчета и стремително прелитат в клюмналите клончета на отсечените борове. И въпреки това с цялото си същество Алексей чувствуваше, че го следят.

Изпращя клонче. Той се огледа и видя в сивите клонки на младо гъсто борче, които поклащаха заедно къдравите си върхове по посока на вятъра, няколко клончета, които живееха някакъв особен живот и потреперваха не в такта на общото движение. И на Алексей му се стори, че оттам се дочуваше тих, развълнуван шепот, човешки шепот. И пак, както при срещата с кучето, почувствува как се изправиха косите му.

Той измъкна от пазвата си ръждясалия, опрашен пистолет и трябваше да вдигне предпазителя с двете си ръце. Когато затворът щракна, сякаш някой се отдръпна в борчетата. Няколко дръвчета наведоха връхчетата си, като че някой ги бе закачил, и пак всичко затихна.

„Какво е това — звяр или човек?“ — помисли си Алексей и му се стори, че в храстите някой също въпросително казва: „Човек?“ Сторило ли му се беше, или наистина там в храстите някой говореше на руски. Но да, именно на руски. И от това, че говореха на руски, той почувствува изведнъж такава луда радост, че без да мисли кой е там — приятел или враг, нададе тържествуващ вик, скочи на крака, с цялото си тяло се хвърли напред към гласа, но изведнъж със стон падна като отсечен и изпусна в снега пистолета …

14

Като падна след несполучливия опит да стане, Алексей загуби за миг съзнание, но същото онова усещане на близка опасност го свести Без съмнение в боровите храсти се криеха хора, те го гледаха и за нещо си шепнеха.

Той се повдигна на ръце, взе от снега пистолета си и като го държеше незабелязано до земята, почна да наблюдава. Опасността го извади от полузабравата. Съзнанието му работеше ясно. Кои ли бяха? Може би дървари, които германците изпращат тук да приготвят дърва? Може би руси, такива Като него, окръжени, които се промъкват от германския тил през линията на фронта при своите? Или някои от местните селяни? Нали той чу как някой ясно извика: „Човек?“

Пистолетът трепереше в ръцете му, вдървени от пълзенето. Но Алексей се приготви да се бори и добре да изразходва и последните три патрона…

В това време от храстите се чу развълнуван детски глас:

— Хей, ти кой си? Дойч? Ферщеен!9 Тези чудни думи стреснаха Алексей, но викаше без съмнение русин и без съмнение момче.

— Какво правиш тук? — запита друг детски глас.

— А вие кои сте? — отговори Алексей и млъкна, поразен от това, колко безсилен и тих бе гласът му.

Гласът му предизвика уплаха зад храстите. Там дълго си шепнеха, ръкомахаха така, че клонките на борчетата се люлееха.

— Ти не ни залъгвай, няма да ни измамиш! Аз ще позная германец от пет версти по миризмата. Ти германец ли си?

— А вие кои сте?

— А защо искаш да знаеш? Не ферщея …

— Аз съм русин.

— Лъжеш … Да пукна, ако не лъжеш, фриц!

— Аз съм русин, русин, летец съм, германците ме свалиха.

Сега Алексей не се предпазваше. Той се убеди, че зад храстите са свои — руски, съветски хора. Те не му вярваха, какво от това, войната учи на предпазливост. През целия си път едва сега той почувствува, че съвсем е отслабнал, че не може вече да помръдне нито ръка, нито крак, нито да върви, нито да се защищава. Сълзи течаха по черните вдлъбнатини на бузите му.

— Виж, плаче! — чу се иззад храстите. — Ей, ти, защо плачеш?

— Но аз съм русин, русин съм, свой, летец.

— А от кое летище?

— Но вие кои сте?

— Защо питаш, ти отговаряй!

— От Мончаловското, помогнете ми, излезте! По дяволите…

В храстите си зашепнаха по-оживено. Алексей ясно чуваше фразите:

— Виж, казва, че е от Мончаловското… може да е вярно… И плаче… Ей, ти, летецо, хвърли нагана! — извикаха му. — Хвърли го, ти казвам, иначе няма да излезем, ще избягаме!

Алексей хвърли настрана пистолета. Храстите се размърдаха и две хлапета, предпазливи като любопитни синигерчета готови всяка минута да скочат и да офейкат, хванати за ръце, почнаха предпазливо да се приближават към него, а по-големият, слабичък, синеок, с руси, кълчищени коси, стискаше готова брадвата, решил сигурно да я употреби при нужда. След него, като се криеше зад гърба му и поглеждаше оттам с очи, пълни с неукротимо любопитство, вървеше по-малкият, червенокос, с личице на петна от лунички, вървеше и шепнеше:

— Плаче. И наистина плаче. А пък мършав, мършав.

По-големият, като се приближаваше до Алексей и все още държеше брадвата, ритна по-надалече с, големите си бащини ботуши лежащия на снега пистолет:

— Казваш, че си летец? А документи имаш ли? Покажи!

— Кои са тук? Наши или германци? — шепнешком, неволно усмихвайки се, попита Алексей.

— Зная ли? На мене не ми докладват. Тук е гора — дипломатично отговори по-големият.

Трябваше да бръкне в рубашката за удостоверението. Червената командирска книжка със звезда произведе върху момчетата вълшебно впечатление. Сякаш губеното през дните на окупацията детство изведнъж се върна само защото пред тях се намираше свой, роден летец от Червената армия.

— Свои, свои са, вече трети ден свои!

— Чичко, ти защо си такъв мършав?

— …Тук нашите така ги драха, така ги чесаха, така ги пердашиха. Тук имаше чудо бой! Гъмжеше от тях, страшно много бяха, страшно!

— И хукнаха кой как може… Един, привързал за стръките корито, пътува с коритото. Други двама ранени вървят, държат се за конската опашка, а трети се качил на коня като фон барон … Къде те свалиха, чичко?

Като побъбраха, момчетата почнаха да действуват. От сечището до жилищата според техните думи имало пет километра. Алексей, който бе съвсем отслабнал, не можеше дори да се обърне, за да легне по-удобно на гръб. Шейничката, с която момчетата бяха дошли за ракитак на „германското сечище“, бе съвсем мъничка, пък не бе и по силите на момчетата да влачат човека без път по снежната целина. Големият, който се казваше Серьока, заповяда на братчето си Федка да тича с всички сили в селото и да повика хора, а сам той остана при Алексей да го караули, както той обясни, от германците, понеже тайно не му се доверяваше и си мислеше: „А дявол го знае, фрицът е хитър и на умиращ ще се престори, и документи ще ти покаже…“ Но впрочем малко по малко тия съмнения се разпръснаха, момчето се разбъбра.

Алексей дремеше с полузатворени очи върху меките пухкави борови клонки. Той слушаше и не чуваше разказа му. През спокойната дрямка, която изведнъж неочаквано скова тялото му, долитаха до съзнанието му само отделни несвързани думи. Без да вниква в смисъла им, Алексей през съня си се наслаждаваше на звуците на родната реч. Едва после узна историята на злочестите жители на селцето Плавня.

Германците дошли в тия горски и езерни краища още през октомври, когато жълтите листа горели по брезите, а трепетликите били като пламнали от сигнален червен огън. В района на Плавня нямало боеве. Тридесет километра по на запад, като унищожили червеноармейската част, която загинала върху укрепленията на набързо построената отбранителна линия, германските колони начело с мощен танков авангард отминали Плавня, скрита встрани от пътя край горското езеро, и се понесли на изток. Те се стремели към големия железопътен възел Бологое, та като го завземат, да отделят западния от северозападния фронт. Тук, върху далечните подстъпи към тоя град, през летните месеци и цялата есен жителите на Калининска област — граждани, селяни, жени, старци и младежи, хора от всички възрасти и всички професии — ден и нощ, в дъжд и жега, страдайки от комарите, от блатната влага, от лошата вода, копаели и строели укрепления. Укрепленията се простирали от юг на север на стотици километри през гори, по бреговете на езера, рекички и ручеи.

Много страдания преживели техните строители, но трудът им не отишъл напразно. Напредвайки, германците пробили няколко отбранителни пояса, но на едно от последните укрепления били задържани. Боевете станали позиционни. Германците не успели да се промъкнат до град Бологое и били принудени да пренесат центъра на удара по на юг, а тук преминали в отбрана.

Жителите на село Плавня, които подобрявали обикновено оскъдното плодородие на своите песъчливи поля със сполучлив риболов в горските езера, вече съвсем се били зарадвали, че войната ги е отминала. Преименували, както изисквали германците, председателя на колхоза в кмет и продължили да живеят както по-рано общо, надявайки се, че германците няма вечно да тъпчат съветската земя и че те, плавненци, може би ще могат мирно да изчакат да отмине нещастието. Но след германците с мундири с цвета на блатна леща пристигнали с коли германци с черни дрехи с череп и кости на кепетата. На жителите на Плавня било заповядано да представят за двадесет и четири часа петнадесет доброволци, които желаят да заминат на постоянна работа в Германия. В противен случай селото щяло да бъде сполетяно от големи нещастия. Доброволците трябвало да се явят при последната къща, където се намирали колхозният рибен склад и управата, като вземат със себе си смяна бельо, лъжица, вилица, нож и храна за десет дни. На дадения срок никой не дошъл.

Впрочем германците с черни дрехи, сигурно опитът ги беше вече научил, твърде не се надявали на това. Те хванали и разстреляли за назидание пред сградата на общината председателя на колхоза, наречен кмет, старата възпитателка на детската градина Вероника Григориевна, двама колхозни бригадири и още десетина селяни, които им попаднали под ръка. Заповядали телата да не се погребват и заявили, че така ще стане с цялото село, ако след едно денонощие доброволците не се явят на посоченото в заповедта място.

Доброволците пак не се явили. А сутринта, когато германците от специалната SS команда тръгнали из селото, всички къщи се оказали празни. В тях нямало никой — ни старци, ни деца. През нощта, изоставили своите домове, земята, целия свой с години събиран имот, почти всичкия добитък, хората били изчезнали безследно под прикритието на гъстите нощни мъгли в тия краища. Цялото село, както си било, до последния човек се вдигнало и заминало в горския гъсталак — на осемнадесет версти, на старото сечище. Като изкопали землянки, мъжете отишли партизани, а жените и децата останали да страдат в гората до пролетта. Специалната команда изгорила до основи бунтовното село, както и повечето от селата и населените места в тоя район, наречен от германците мъртва зона.

— …Моят баща бе председател на колхоза, те го наричаха кмет — разказваше Серьока и думите му долитаха до съзнанието на Алексей сякаш иззад стена, — така го и убиха, и по-големия ми брат убиха, инвалид бе, без ръка, вършачката му отряза ръката. Шестнадесет души … Аз сам видях, нас всички ни заставиха да гледаме. Татко все викаше, все псуваше… „Ще ви платят за нас, кучи синове! — викаше. — С кървави сълзи — викаше — ще заплачете за нас…“

Летецът изпитваше странно усещане, като слушаше бъбренето на мъничкото русокосо селянче с големи, тъжни, уморени очи. Той сякаш плуваше в лепкава мъгла. Непреодолима умора обгръщаше силно цялото му тяло, изтощено от нечовешкото напрежение. Той не можеше да помръдне дори пръста си и не можеше да си представи как само преди два часа още се бе движил.

— Значи в гората живеете? — едва чуто попита Алексей момчето, като с мъка се освобождаваше от тежестта на Дрямката.

— Че защо да не живеем? Ние сме трима сега — аз, Федка и мама. Имахме сестричка Нюшка — тая зима умря, поду се и умря, а също и бебето умря, така излиза, че сме само трима … А какво: германците няма ли да се върнат, а? Нашият дядо, маминият значи баща, той ни е засега председател, казва: няма да се върнат, мъртвия, казва, няма да го домъкнат от гробищата. А мама все се страхува, все иска да бяга, ех, казва, пак ще се върнат… А ето го и дядо с Федка, гледай!

На края на гората стоеше червенокосият Федка и сочеше с пръст Алексей на висок прегърбен старец с окъсана шуба от боядисан с лук домашен плат, препасана с връв, с висока германска офицерска фуражка.

Старецът, дядо Михайла, както го нарекоха децата, бе висок, прегърбен, слаб. Той имаше добродушно лице на Николайугодник от проста селска икона, с чисти, светли детски очи и мека рядка брадичка, вълниста и съвсем посребрена. Като загърна Алексей със стара овча шуба, цялата покрита с шарени кръпки, той без труд повдигаше и обръщаше неговото леко тяло и все бъбреше с наивно учудване:

— Гледай какъв грях, цял се е стопил човекът! Докъде е стигнал, ах ти, боже мой, същински шкелет! Какво ли само не прави войната с хората. Айяйяй! Айяйяй!

Предпазливо като новородено детенце той сложи Алексей на шейната, превърза го за нея с въжен юлар, помисли, смъкна от себе си шубата, сгъна я и я положи под главата му. После мина отпред, впрегна се в мъничкия хамут, направен от кожа, даде по една връвчица на малчуганите и каза: „Хайде, с бога напред“ и тримата потеглиха шейната по омекналия сняг, който се лепеше за плазовете, скърцаше като картофено брашно и се трупаше по краката.

15

Следващите два-три дена бяха за Алексей обвити в гъста и гореща мъгла, в която неясно и призрачно виждаше онова, което ставаше наоколо. Действителността се смесваше с кошмарни сънища и едва много по-късно можа да възстанови истинските събития в цялата им последователност.

Избягалото-село живееше във вековна борова гора. Землянките, покрити с още неразтопен сняг и затрупани отгоре с борови клони, от пръв поглед трудно можеха да се забележат. От тях димът излизаше като от земята. В ден я, когато дойде Алексей, тук бе тихо и влажно, димът пълзеше по мъха, лепеше се по дърветата и на него му се струваше, че местността е обхваната от загасващ горски пожар.

Цялото население — предимно жени, деца и няколко старци. — като узна, че Михайла кара от гората незнайно откъде попаднал съветски летец, който, според разказите на Федка, прилича на „същински шкелег“, се втурна да го посрещне. Когато „тройката“ с шейната се замярка между стъблата На дърветата, жените я заобиколиха и като разпъждаха с плесници по бузите и тила децата, които сновяха между краката им, тръгнаха като стена, окръжили шейната, охкаха, нареждаха и плачеха. Всички бяха дрипави и всички изглеждаха еднакво възрастни. Саждите от землянките, които се отопляваха по прост начин, никога не се изтриваха от лицата им. Само по блясъка на очите, по усмивките и зъбите, които се открояваха с белината си върху тези кафяви лица, можеше да се различат булките от бабите.

— Жени, жени, ах, жени! А защо се събрахте, а, защо? Да не ви е това театър, спиктакъл? — караше се Михайла и сръчно натискаше върху хамута си. — Ама не се пъхайте под краката ми, за бога, полуумни овце, прости, господи!

А от тълпата на жените стигаше до Алексей:

— Ох, какъв е! Наистина шкелет! Не се мърда, жив ли е!

— В безсъзнание е… Какво му е? Ох, женички, съвсем слаб, съвсем слаб!

После вълната на учудване затихна. Неизвестната, но очевидно страшна съдба на тоя летец порази жените и докато шейната се влачеше по края на гората и се приближаваше бавно до подземното село, завърза се спор: у кого ще живее Алексей?

— Моята землянка е суха. И пясъкът й пясък, и въздух колкото щеш … Кюмбе имам — доказваше мъничка кръглолика жена, с бляскащи войнствено като на млад негър белини на очите.

— … „Кюмбе“! А колко души живеят у вас? Само от дъха ще умреш!… Михайла, дай го при мене, имам трима сина червеноармейци и брашънце ми е останало мъничко, ще му пека питки.

— Не, не, при мен, у дома е широко, двама души живеем, има място, питките ще носиш у дома, на него все едно му е къде ще ги яде. А ние с Косюха ще се грижим за него, имам замразена платика и връвчица бели гъбички … Рибена чорбица, супичка от гъби …

— Каква ти чорбица, той е с единия крак в гроба! При мене, чичо Мишо, ние имаме крава, млекце!

Но Михайла повлече шейната към своята землянка, която се намираше в средата на подземното селище.

… Алексей помни: лежи той в мъничка, тъмна земна дупка; забодена в стената, гори борина, тя леко пуши, пращи и рони искри. В нейната светлина от нара се виждат: масата, скована от сандък от германски мини и закрепена на забит в земята кол, и пънчетата около нея вместо столчета, и тънката жена, облечена по старчески с черна рокля, наведена над масата — по-малката снаха на дядо Михайла, Варвара — и главата на самия старец, покрита с побелели редки къдрици.

Алексей лежи на дюшек от домашна тъкан на райета, напълнен със слама. Той е завит все със същата овча шуба от разноцветни кръпки. От шубата приятно мирише на нещо кисело, такова едно всекидневно и домашно. И макар че цялото тяло го боли като пребито с камъни, а краката му горят, сякаш на стъпалата са сложени нажежени тухли, приятно е да се лежи така неподвижно, като знаеш, че никой няма да те мръдне, че не трябва нито да се движиш, нито да мислиш, нито да се криеш.

Димът от огнището, направено на земята в ъгъла, се стеле на сиви, преливащи се пластове и на Алексей му се струва, че не само тоя дим, но и масата, и сребърната глава на дядо Михайла, който винаги е зает с нещо, нещо майстори, и тънката фигура на Варя — всичко се разтапя, люлее се, разтяга се. Алексей затваря очи. Отваря ги, разбуден от притока на хладен въздух, който полъхва от вратата, обкована със зебло с черен германски орел. До масата стои някаква жена. Тя е сложила върху нея торбичка и още държи отгоре ръце, сякаш се колебае дали да я вземе обратно, въздиша и говори на Варвара:

— Грис е това … От мирно време сме го пазили за Костюнка. Сега на Костюнка нищо не му трябва. Вземете го, сварете на своя квартирант кашица. Тя е за деца, кашицата де, тъкмо за него е сега кашица.

Тя се обръща и тихо си отива, като облъхва всички със своята скръб. Някой донася замразена платика, друг — питки, изпечени върху камъните на огнището, от които из цялата землянка се разнася кисела, топла хлебна пара.

Пристигат Серьонка и Федка. Със селско почитание Серьонка снема на вратата пилотката от главата си и казва: „Здравейте“, поставя на масата две бучки рязана захар и полепнали по тях махорка и трици.

— Мама ги прати. Тя е полезна, захарта, яжте — казва той и деловито се обръща към дядото: — Пак ходихме на пепелището. Котле изровихме, две лопати, малко обгорели, брадва без дръжка. Донесохме ги, ще потрябват.

А Федка, който поглежда иззад брат си, жадно хвърля погледи към белеещите се на масата бучки захар и шумно преглъща слюнката си.

Едва много по-късно, когато обмисляше всичко това, Алексей можа да прецени подаръците, които му правеха в селището, където през тая зима загинаха от глад една трета от жителите, където нямаше семейство, непогребало един, а някои двама мъртъвци.

— Ех, жени, жени, цена нямате, жени! А? Чуваш ли, Альоха, казвам, руската жена, чуваш ли, цена няма. Само да й трогнеш сърцето, и последното си залъче ще даде, главицата си ще заложи, нашата жена де. А? Не е ли така? — бъбреше дядо Михайла, като приемаше всички тези подаръци за Алексей, отново се залавяше за някаква своя вечна работа — поправяше такъмите, зашиваше хамута или подкърпваше пробитите валенки. — И в работата си рядко, Альоха, тая същата жена ще ни се даде, ами току-виж, нарежда и мъжа на работа. Само езикът на тая жена, ох, езикът! Забъркаха ми, Альоха, тия същите дяволски жени главата, ами, просто съвсем ме забъркаха. Когато моята Анисия умря, аз, грешният човек, помислих: „Слава тебе, господи, ще поживея в тишина и мир!“ Ето че бог ме наказа. Нашите селяни, които останаха невзети в армията, всички избягаха от германците и станаха партизани и аз останах заради големите си грехове женски командир, като козел в овче стадо… Ох-хо-хо!

В това горско селище Алексей видя много неща, които дълбоко го поразиха. Германците бяха лишили жителите на Плавня от жилища, от имот, от инвентар, от добитък, от домашни дреболии, от облекло — от всичко, което бе събирано с труд от много поколения; хората живееха сега в гората, търпяха големи бедствия, страх от всекидневна заплаха, че германците ще ги открият, гладуваха, мряха, но колхозът, който прогресивните хора в тридесетата година след полугодишна борба и спорове най-после успяха да организират, не се разпадна. Напротив, тежките изпитания на войната още повече сплотиха хората. Дори землянките си копаха колективно и се заселиха в тях не по старому, на кого където попадне, а по бригади. Вместо убития зет председателските задължения пое върху себе си дядо Михайла. Той свято пазеше в гората колхозните обичаи и сега ръководеното от него пещерно село, забутано в гъсталаците на боровата гора, по бригади и звена се готвеше за пролетта.

Страдащите от глад селянки донесоха и изсипаха в общата землянка до последното зрънце кой каквото бе запазил след бягството. За телетата, своевременно укрити от германците в гората, се грижеха най-строго. Хората гладуваха, но не колеха общия добитък. Рискувайки да заплатят с живота си, момчетата ходеха при старите пепелища и от въглените на пожарищата изкопаваха посинелите от огъня плугове. На най-Добре запазените от тях правеха дървени дръжки. От кожи изработиха яреми, за да могат напролет да почнат да орат с кравите. Женски бригади ловяха по наряд риба в езерата и с нея се хранеше селото цяла зима.

И макар дядо Михайла да се караше на „своите жени“ и да запушваше уши, когато те започваха в землянката му зли и дълги спорове по някакви малко понятни за Алексей стопански работи, макар и да им крещеше със своя фалцет, изкараният понякога извън себе си старец умееше да ги цени и като се възползуваше от сговорчивостта на мълчаливия си слушател, неведнъж започваше да превъзнася до небето „женския род“.

— Ами че ти погледни, Альоха, приятелю мой любезен, какво се случи. Жената — тя от памтивека се държи с две ръце за най-малкото нещо. А? Не е ли така? А защо? Скъперница ли е? Не, а защото всяко залче й е скъпо, та тя храни децата и каквото и да приказваме, тя, жената, управлява семейството. Сега гледай какво стана. Живеем ние, сам виждащ как: трошичките пресмятаме. Е, да, глад! Но случи се значи това нещо през януари, попаднаха при нас партизани и не наши, от селото, не, нашите, чуваме, към Оленин се бият, а чужди, с някакви съдинки. Добре. Налетяха: „Умираме от глад“. И какво мислиш, на другия ден жениците пълни торби им натъпкаха, а техните дечица, виждаш, подпухнали, не се държат на крака. А? Не е ли така? Това е то! Ако бях някакъв командир, когато прогоним германците, щях да събера най-добрата си войска, щях да изведа напред жените и щях да заповядам на цялата си войска пред нея, пред руската жена, да марширува и чест да й отдаде, на жената де!…

Алексей сладко дремеше под старческото бъбрене. Понякога, като слушаше стареца, искаше му се да извади от джоба на рубашката си писмата, снимките на девойката и да му ги покаже, но не можеше да вдигне ръцете си, толкова бе слаб. Но когато дядо Михайла започваше да хвали своите жени, на Алексей му се струваше, че чувствува топлината на тия писма през сукното на рубашката.

Тук също, до масата, вечно заета с някаква работа, сръчна и мълчалива, работеше вечер снахата на дядо Михайла. Отначало Алексей я помисли за бабичка, за жена на дядото, но после видя, че нямаше повече от двадесет-двадесет и две години, че е лека, стройна, миловидна и че, като гледа Алексей някак си изплашено и тревожно, тя силно въздиша, сякаш преглъща някакъв заседнал на гърлото й камък. Понякога нощем, когато борината угасваше и в мъгливия мрак почваше замислено да стърже щурец, случайно открит от дядо Михайла на старото пепелище и донесен тук в ръкавица „за домашен дух“ заедно с обгорелите съдове, на Алексей се струваше, че чува някой тихичко да плаче на нара, като крие и хапе със зъби възглавницата.

16

Сутринта на третия ден от гостуването на Алексей у дядо Михайла старецът решително му каза:

— Овъшкавял си, ти, Альоха — беда: това е противна гадина. А ти е трудно да се чешеш. Ето какво, баня ще ти приготвя. Какво?… Баня. Ще те поизмия, костите ти ще позатопля. За твоите болки банята ще дойде като мехлем. Какво? Не е ли така?

И той се зае да приготви баня. Така затопли огнището в ъгъла, че камъните почнаха шумно да се пукат. Някъде на улицата също гореше огън и на него — както казаха на Алексей — се нажежаваше голям камък. Варя носеше вода р старо каче. На пода постлаха златиста слама. После дядо Михайла се съблече до пояс, остана само по долни гащи, бързо разбърка във ведрото лишия, одра от рогозката приятно дъхаща на лято изтривалка. Когато в землянката стана толкова топло, че от тавана почнаха да капят тежки, студени капки, старецът изскочи на улицата, домъкна оттам върху тенекия червен нажежен камък и го пусна в качето. Цял облак пара се удари о тавана, плъзна се по него, като премина в бели къдрави кълбета. Нищо не се виждаше и Алексей почувствува, че го разсъбличат сръчните старчески ръце.

Варя помагаше на свекъра си. Беше топло и тя смъкна памуклийката и забрадката си. Тежки плитки, чието съществуване под дрипавата забрадка бе мъчно дори да се отгатне, се развиха и паднаха на раменете й. И цялата тя, слаба, едроока, лека, неочаквано се преобрази от бабичка богомолка в младичка девойка. Това преобразяване бе толкова неочаквано, че Алексей, който първоначално не обръщаше внимание на нея, се засрами от своята голота.

— Дръж се, Альоха! Ау, приятелю, дръж се, такава ще бъде нашата работа с теб сега значи! Слушал съм, че във Финландия така общо, казват, мъжете и жените се къпят в една баня. Какво, не е ли истина? Може и да лъжат. А тя, Варка де, сега е значи нещо като милосърдна сестра при ранен войник. Да. И не се полага да се срамуваш от нея… Дръж го, аз ще му снема рубашката. Гледай, изгнила е рубашката, сама пада.

И в тоя момент Алексей забеляза ужас в големите й тъмни очи на младата жена. През подвижната пелена на парата за пръв път след катастрофата той видя тялото си. На златистата пшеничена слама лежеше покрит с тъмна кожа човешки скелет, с рязко очертаващи се кълба на коленните капачета, с кръгли и заострени тазовикости, със съвсем хлътнал корем, с ясни полукръжия на ребрата.

Старецът шъташе около ведрото с лишията. А когато, напоил Изтривалката в сивата и лугава течност, се надвеси над Алексей и съзря тялото му в горещата мъгла, ръката с изтривалката застина във въздуха.

— Ах, ти, нещастие! Сурьозна ти е работата, братко Альоха. А? Сурьозна, казвам. От германците, братко, значи се измъкна, но от нея, от косата й…

И изведнъж се нахвърли върху Варя, която подкрепяше Алексей отзад:

— А ти какво се загледа в голия човек, безсрамнице! Защо си хапеш устните? Ух, жените сте всичките сврачешко племе. А ти, Алексей, недей, недей да мислиш нищо лошо. Ние, братко, на нея, на косата й, току-тъй няма да те дадем. Тъй зер, ние тебе значи ще те излекуваме, ще те поправим, така е!… Само здраве да е!

Сръчно и предпазливо като дете той миеше Алексей с лишия, обръщаше го, обливаше го с гореща вода, отново го триеше и триеше с такова усърдие, че ръцете му, които се плъзгаха по ръбовете на костите, скоро заскърцаха.

Варя мълчаливо му помагаше.

Напразно й се кара старецът. Тя не гледаше това страшно костеливо тяло, което безсилно увисваше на ръцете й. Стараеше се да гледа настрана, а когато между облаците пара неволно съзираше крака или ръката на Алексей, в нея пламваха искри на ужас. Почваше да й се струва, че това не е непознат, незнайно как попаднал в тяхното семейство летец, а нейният Миша, че не тоя неочакван гост, а нейният мъж, с когото бе прекарала всичко на всичко една пролет, здрав момък с големи и светли лунички на светлото безвеждо лице, с грамадни силни ръце, германците са довели до това състояние и че това е неговото, Мишовото, безсилно и понякога сякаш мъртво тяло, което сега държат ръцете й. И й ставаше страшно, главата й почваше да се замайва и само като хапеше устни, тя се удържаше от припадък…

… А след това Алексей лежеше на своя раиран, тънък дюшек в дългата кръпка до кръпка, но чиста и мека риза на дядо Михайла с чувство на свежест и бодрост в цялото си тяло. След банята, когато парата излезе от малкото прозорче, направо на тавана над огнището, Варя му даде да пие малко поокаден чай от боровинки. Той го пиеше със зрънца! от ония същите две парченца захар, които бяха донесли момченцата и които Варя ситно-ситно бе натрошила за него върху бяла брезова коричка. После заспа за пръв път здраво и без сънища.

Събуди го висок разговор. В землянката бе почти тъмно, борината едва мъждукаше. В тоя мъгляв мрак трептеше острото тенорче на дядо Михайла: — Женски ум, къде ти е съображението? Човекът единайсет дни просено зрънце не е турил в уста, а ти варени яйца… Та той ще умре, ако му дадеш варени яйца… — Изведнъж гласът на дядото стана умоляващ: — Не яйца, а знаеш ли какво да има сега за него, Василиса, да има сега кокоша чорбичка да си сръбне! О! Ето какво му трябва. Веднага ще го върне към живота. Тъкмо твоята Партизанчица, а?…

Но старчески глас, остър и неприятен, го прекъсна уплашено.

— Няма да я дам! Няма да я дам и туйто. Хич не ме моли, стари дяволе! Виж ти! Да не си продумал за това. Партизанчицата да съм дадяла … Чорбичка да похапнел… Чорбичка! И без това колко неща са му надовлекли, също като на сватба! Ама че го измисли!

— Ех, Василиса, не ти ли е съвестно, Василиса, за тия твои женски приказки — затрепера тъничкото гласче на стареца. — Ти самата си изпратила двама на фронта, а такива безсмислени понятия имаш! Човекът за нас, тъй да се каже, се е осакатил, кръвта си е пролял.

— Не ми трябва неговата кръв. За мене моите я проливат. И не ме моли, казах — няма да я дам и туйто.

Тъмният старчески силует се плъзна към изхода и през разтворената врата се промъкна такава ярка ивица от пролетния ден, че Алексей неволно зажумя и запъшка ослепен. Старецът се спусна към него.

— Брей, ти не спеше ли, Альоха? А? Тю бре, слуша ли разговора? Слуша? Само че ти, Альоха, не я осъждай, не осъждай думите й, приятелю. Думите — това е черупката, а ядчицата в нея е хубава. Мислиш, че кокошката й се посвидя за тебе? Е-е, не, Альоша! Цялото й семейство, а семейството й беше бая голямо, десетина души, германецът изтреби. Най-големият беше полковник, всички освен Василиса — за един час в гроба. И стопанството й разрушиха. Ех, голямо нещастие е на нейните години да остане самотна! От цялото й стопанство остана само една кокошка значи. Хитра кокошка. Альоша. Още първата седмица германците изловиха и кокошки, и патици, защото за германеца птицата е първото лакомство. Всичките — „кокошчица, майко, та кокошчица!“ А пък тя се спаси. Просто артист, а не кокошка. Случи се, германците са в двора, а тя — на чардака. Седи си там, сякаш я няма. А когато влязат свои — нищо, разхожда се. Дявол я знае как познаваше. И си остана тя, единствена кокошка в цялото село, а за тая нейна хитрост я нарекохме Партизанка.

Мересиев дремеше с отворени очи. Така бе свикнал в гората. Неговото мълчание сигурно тревожеше дядо Михайла. Като се повъртя из землянката и поработи нещо на масата, той пак се върна на тая тема:

— Не осъждай, Альоха, жената! Ти, приятелю любезни, вникни в това: тя беше като стара бреза в голяма гора, отникъде не й духаше, а сега стърчи като изгнил пън на сечище и само една утеха има, тъкмо тая кокошка. Защо мълчиш де, или заспа? … Е, спи си, спи.

Алексей спеше и не спеше. Той лежеше под полушубката, която разливаше над него кисел дъх на хляб, дъх на старо селско жилище, слушаше успокояващото скрибуцане на щуреца и не му се искаше да помръдне дори пръстите си. Сякаш тялото му бе без кости, напълнено с топъл памук, в което на вълни пулсира кръвта. Строшените подпухнали крака горяха, въртеше ги отвътре някаква мъчителна болка, но той нямаше сили нито да се обърне, нито да се помръдне.

В тая полудрямка Алексей възприемаше живота в землянката откъслечно, сякаш това не бе истински живот, а върху екрана се мяркаха пред него една след друга, несвързани, необикновени картини.

Бе пролет. Бежанското село преживяваше най-трудните дни. Дояждаха ония последни припаси, които бяха успели назреме да позаровят и поскрият и които тайно нощем изкопаваха от ямите на пепелищата и пренасяха в гората. Земята се размразяваше. Набърже изровените землянки „плачеха“ и се мокреха. Селяните, които партизанствуваха по на запад от селото, в Олененските гори, и които по-рано сегиз-тогиз макар поединично прескачаха до подземното село, сега се оказаха отрязани от линията на фронта. От тях нямаше ни вест, ни кост. Нова тежест легна върху измъчените и без това плещи на жените. А сега е пролет, снегът се топи и трябва да се помисли за сеитбата, за градините.

Жените скитаха загрижени, зли. В землянката на дядо Михайла постоянно избухваха помежду им шумни спорове и взаимни упреци, изброяваха се всички стари и нови, истински и измислени обиди. Понякога глъчката в нея ставаше страшна, но достатъчно бе хитрият старец да подхвърли в тая гълчава от ядовити женски гласове нещичко относно стопанството — не е ли време, да речем, да се изпратят хора на пепелището, да видят, може да се е очистила земята, или не е ли сгоден ветрецът да се проветрят семената, покълнали от задушната влага на землянките, — за да угаснат изведнъж тези спорове.

Веднъж дядото се завърна през деня доволен и съсредоточен. Той донесе зелена тревичка и като я постави грижливо на закоравялата си длан, показа я на Алексей.

— Виждаш ли? От полето я донесох. Съвзема се земята и есенните посеви, слава тебе, господи, не на зле, покарали. Снеговете бяха обилни. Гледах аз. Ако с пролетницата не стане, зимницата ще даде комат хляб. Ще ида да го пошушна на жените, нека се порадват, бедничките!

Като ято гарги напролет зашумяха, завикаха край землянките жените, в които зелената тревичка, донесена от полето, събуди нова надежда. А вечерта дядо Михайла потриваше ръце.

— Гледай как я решиха моите дългокоси министри. А, Альоха? Една бригада значи ще оре с кравите там, дето има целина в низинката, където оранта е мъчна. То много ли ще изореш, всичко шест кравички останаха в нашето стадо. Втората бригада — на полето, дето е по-високо и по-сухо — там с лопата и мотика. И значи градините, излиза, ще разкопаем. А пък третата — на височината, там е пясъчец, за картофи значи земицата ще готвим, това е най-лекото, там децата с лопати ще накараме да копаят и жените, които са слаби, също. Току-виж, и правителството ни помогнало значи. Пък ако не помогне, не е голяма беда. То ние и сами как да е ще се оправим и незасята земица няма да оставим. Благодарим, че германеца изгониха оттука, а сега животът ще тръгне. Нашият народ е жилав, всякаква беда ще понесе.

Дядото дълго не можа да заспи, въртеше се на сламата, кашляше, чешеше се, пъшкаше: „Ох, господи боже мой!“ — на няколко пъти слиза от нара, ходи до ведрото с вода, трака с кипчето и се чуваше как шумно като изморен кон пие на големи жадни глътки. Накрая не издържа, запали с огниво борината, подръпна Алексей, който лежеше с отворени очи в тежката си полудрямка:

— Спиш ли, Альоха? А аз на, все мисля. А? На, все мисля, знаеш, в нашето село на старото място на площада има дъбче, да. Преди тридесет години, точно през николаевската война, го тресна мълния и пресече върха му. Да, но то е здраво, дъбчето де, коренът му е силен, сокове много. И като изсъхна върхът, даде израстъци встрани и сега гледай какъв къдрав калпак … Така е и с нашата Плавня … Само слънцето да ни свети, земицата да ражда и да си имаме нашата родна власт и ние, братко Альоха, за пет-шест години ще се оправим, наново ще застроим. Жилави сме. Ох-хо-хо, само здраве да е! Пък и войната по-скоро да свърши! Да ги разбием и всички значи да се заловим дружно за работа! А, какво ще кажеш?

Тая нощ положението на Алексей се влоши.

Дядовата баня разтърси организма му, изведе го от състоянието на бавно, вцепенено угасване. Той изведнъж почувствува с небивала още сила и изтощението, и нечовешката умора, и болката в краката. Като бълнуваше полузадрямал, той се мяташе на дюшека, стенеше, скърцаше със зъби, викаше някого, с някого се караше, нещо искаше.

Варвара прекара цялата нощ край него, подвила крака, тикнала брадата си в коленете, гледаше тъжно, с големи, кръгли, печални очи. Тя слагаше ту на главата му, ту на гърдите му кърпа, натопена в студена вода, поправяше върху него полушубката, която той постоянно отмяташе, и мислеше за своя мъж, тъй далече, незнайно де отвеян от ветровете на войната.

Щом се зазори, стана и старецът. Погледна Алексей, вече притихнал и задрямал, пошепна си нещо с Варя и започна да се стяга за път. Той намъкна върху ботушите големи, саморъчно направени от автомобилна гума галоши, стегна здраво с лико дрехата си, взе хвойновата тояга, излъскана от ръцете му, която винаги придружаваше стареца в далечните му пътешествия.

Замина, без да каже на Алексей нито дума.

17

Мересиев лежеше в такова състояние, че дори не забеляза изчезването на домакина. Целия следващ ден той прекара в полусън и се свести едва на третия, когато слънцето вече беше високо и от малкото прозорче на тавана през цялата землянка чак до краката на Алексей се бе проточил светъл, широк стълб от слънчеви лъчи, които не разсейваха мрака, а напротив — сгъстяваха го и пронизваха тъмносивия гъст дим на огнището.

Землянката бе празна. Отгоре през вратата се чуваше тихият попресипнал глас на Варя. Заета сигурно с някаква работа, тя пееше стара, много разпространена по тия горски краища песен. Това бе песен за самотната тъжна калина, която все мечтае да се прислони до дъба, извисил се също тъй самотен недалеч от нея.

На Алексей му се бе случвало и по-рано неведнаж да слуша тая песен. Пееха я девойчета, които идваха на весели групи от околните села да изравняват и разчистват летището. Харесваше му се бавният и тъжен мотив. Но преди някак не се замисляше върху думите на песента и в суматохата на боевия живот те се плъзгаха покрай съзнанието му. А сега от устата на тая млада жена с големи очи те излизаха обагрени с такова чувство и в тях имаше толкова голяма и силна истинска женска скръб, че Алексей изведнъж почувствува цялата дълбочина на мелодията и разбра колко силно — калината — тъгува за своя дъб… Не може калинката до дъба да се прислони, ще остане сиротинката вечно сам-сама … — изпя тя и в гласа й се почувствува мъката на истински сълзи, а когато замлъкна тоя глас, Алексей си представи как седи тя някъде там, под дърветата, окъпани от пролетното слънце, и големите й, кръгли, натъжени очи са пълни със сълзи. Той почувствува, че пари на гърлото му, поиска да погледне тези стари, научени наизуст писма, които бяха в джоба на рубашката му, да погледне снимката на слабичката девойка, седнала сред ливадата. Той направи движение да стигне рубашката, но ръката му безсилна падна на дюшека. Отново всичко заплува в синкава тъмнина, която се разливаше на светли, разноцветни кръгове. После в тая тъмнина, която тихо шумеше с някакви остри звукове, той чу два гласа — Вариния и, още един друг, женски, старчески, също познат. Говореха шепнешком:

— Не яде ли?

— Как ще яде!… Само посдъвка вчера питката — съвсем мъничко — прилоша му. Нима това е храна? Млекце само вкусва, по мъничко. Даваме му.

— Пък аз, виж, чорбица съм му донесла … Може да му се хареса чорбата.

— Лельо Василиса! — извика Варя. — Нима…

— Е, да, кокошчицата, защо се слиса? Обикновена работа. Поразтърси го, събуди го — може да хапне.

И преди още Алексей, който слушаше всичко в полусън, да успее да отвори очи, Варя го разтърси силно, безцеремонно, радостно:

— Алексей Петрович, Алексей Петрович, събуди се!… Баба Василиса е донесла кокоша чорбица! Събуди се, казвам!

Боринката пращеше и гореше, забодена в стената до входа. В нейната неравна димна светлина Алексей видя мъничка сгърбена бабичка с набръчкано дългоносо сърдито лице. Тя отвързваше голям вързоп върху масата, разгъна една кожа, после стара дреха, след това някаква хартия и там се откри чугунена паница, от която лъхна такъв вкусен дъх на тлъста кокоша супа, че Алексей почувствува да се свива празният му стомах.

Набръчканото лице на баба Василиса запазваше суровия и сърдит израз:

— Вижте, донесла съм, не се гнусете, яжте със здраве, може, ако е рекъл бог, да има полза.

И Алексей си спомни тъжната история на бабиното семейство, разказа за кокошката, която носеше смешното име Партизанчица, и всичко — и бабата, и Варя, и вкусно димящото на масата канче — плувна в мътилката на сълзите, през която сурово, с безкрайна жалост и участие го гледаха строгите старчески очи.

— Благодаря, бабичко — едва успя да каже той, когато старицата тръгна към изхода.

И вече от вратата чу:

— Няма защо. Какво ще благодариш? Моите също воюват. Може и на тях някой чорбица да им даде. Яжте, наздраве. Поправяйте се.

— Бабичко, бабичко! — Алексей се надигна, но ръцете на Варя го задържаха и го сложиха на дюшека.

— А вие лежете, лежете! Яжте по-добре чорбица — тя му поднесе вместо чинийка старо алуминиево капаче от германско войнишко канче, от което се вдигаше вкусна и тлъста пара, и като поднасяше, обръщаше се, за да скрие навярно неволната сълза. — Яжте, хайде хапнете!

— А къде е дядо Михайла?

— Замина … По работа отиде, да търси района. Скоро няма да се върне. А вие яжте, хайде яжте.

И някъде до самото си лице Алексей видя голяма, почерняла от времето лъжица с изгризан дървен край, пълна с янтарен бульон.

Още първите лъжици супа събудиха у него зверски апетит — до болка, до спазми в стомаха, — но си позволи да изяде само десет лъжички и няколко влакънца от бялото, меко кокоше месо. Макар че стомахът настойчиво искаше още, Алексей решително отблъсна храната, знаейки, че в неговото състояние излишната храна може да се превърне в отрова. Бабината супа има чудотворно въздействие. Похапнал! Алексей заспа, не изпадна в безсъзнание, а именно заспа — здрав, укрепителен сън. Пробуди се, хапна и отново заспа нищо — нито димът на огнището, нито женският говор, нито докосването на Варините ръце, която, страхувайки се да не е умрял, сегиз-тогиз се навеждаше да послуша бие ли сърцето му — не можа да го събуди.

Той бе жив, дишаше равномерно, дълбоко. Проспа остатъка от деня, нощта и продължаваше да спи така, като че ли нямаше на света сила, която би могла да наруши съня му Но ето че рано сутринта някъде твърде отдалеч чу слаб еднообразен, мъркащ звук, мъчно доловим сред другите шумове, които изпълваха гората. Алексей трепна и цял настръхнал, повдигна глава от възглавницата.

Чувство на дива, необуздана радост се надигна в него. Очите му светнаха, той замря. В огнището пукаха изстиващите камъни, лениво и рядко стържеше измореният през нощта щурец, чуваше се как над землянката спокойно и еднообразно звънят старите борове и дори как барабани при входа буйното пролетно капене. Но сред всичко това се чуваше равномерното бръмчене. Алексей се досещаше, че бръмчи моторът на „ушак“ — на самолет „У-2“. Звукът ту се приближаваше и се засилваше, ту се чуваше по-глухо, но не изчезваше. Дъхът на Алексей спря. Бе ясно, че самолетът е някъде наблизо, че се върти над гората, като може би оглеждаше нещо или търсеше място за кацане.

— Варя, Варя — завика Алексей, като се мъчеше да се повдигне на лакти.

Варя я нямаше. От улицата се чуваха възбудени женски гласове, припряно пробягващи стъпки. Там ставаше нещо.

Вратата на землянката се отвори за миг и в нея се мярна луничавото лице на Федка.

— Лельо Варя, лельо Варя! — повика момчето, после възбудено добави: — Лети… Върти се… Над нас се върти… — То изчезна, преди Алексей да успее да го попита нещо.

Той направи усилие и седна. Чувствуваше с цялото си тяло как бие сърцето му, как кръвта възбудено пулсира, като блъска в слепите му очи и болните крака. Той броеше кръговете, които самолетът правеше, преброи един, два, три и падна на дюшека, падна, сломен от вълнение, отново потъна стремително и властно в същия всемогъщ, лечебен сън.

Събуди го звукът на млад, сочен, басовито гърмящ глас. Той би разпознал тоя глас във всеки хор от други гласове. Такъв глас в изтребителния полк притежаваше само командирът на ято Андрей Дегтяренко.

Алексей отвори очи, но му се стори, че продължава да спи и в съня си вижда това широко, скулесто, грубо, сякаш издялано набързо от дърводелеца, неостъргано нито с гласпапир, нито със стъкълце, добродушно, ъгловато лице на приятеля си с червен белег на челото, със светли очи, закрити от също такива светли и безцветни, както казваха неприятелите на Андрей, свински ресници. Сините очи с недоумение Се вглеждаха в димния полумрак.

— Е, дядо, показвай трофея си — прогърмя Дегтяренко. Видението не изчезваше. Бе наистина Дегтяренко, макар да изглеждаше съвсем невероятно как е можал приятелят да го намери тук, в подземното селце, в горската пустош. Той стоеше едър, широкоплещест, с разкопчана, както винаги, яка. В ръцете си държеше шлем с проводниците на радиофона и още някакви пликчета и пакетчета. Светлината на борината го осветяваше отзад. Златният кастор на ниско остриганите му коси светеше като ореол над главата му.

Иззад гърба на Дегтяренко се виждаше бледата, съвсем измъчена фигура на дядо Михайла с възбудено облещени очи а до него стоеше медицинската сестра Леночка, чипоноса и приветлива, която гледаше в тъмнината с любопитството на зверче. Девойката държеше под мишница дебела брезентова чанта с червен кръст и притискаше до гърдите си някакви странни цветя.

Стояха и мълчаха. Дегтяренко с недоумение се оглеждаше, сякаш бе ослепен от тъмнината. Веднъж-два пъти погледът му се плъзна равнодушно по лицето на Алексей, който също не можеше да дойде на себе си от неочакваното появяване на приятеля и все се страхуваше да не излезе всичко това бълнуване.

— Та ето го де, господи, ето, лежи — прошепна Варя като смъкна шубата от Мересиев.

Дегтяренко още веднъж с недоумение плъзна поглед по лицето на Алексей.

— Андрей! — рече Мересиев, като се мъчеше да се повдигне на лакти?

Летецът го гледаше с недоумение, с едва прикривана уплаха.

— Андрей, не ме ли познаваш? — шепнеше Мересиев чувствувайки, че цял почва да се тресе.

Още един миг летецът гледа живия скелет, покрит с съсухрена, сякаш овъглена кожа, като се мъчеше да познае веселото лице на приятеля си, и само в очите, огромни, почти кръгли, намери познатия, упорит и открит мересиевски израз, протегна напред ръце. На пръстения под падна шлем, разсипаха се пакетите и пакетчетата, затъркаляха се ябълки, портокали, бисквити.

— Льошка, ти ли си? — гласът на летеца стана нежен, безцветните му и дълги ресници се намокриха. — Льошка, Льошка! — той сграбчи от постелята това болно, по детски леко тяло, притисна го до себе си като дете и все повтаряше: — Льошка, приятелю Льошка!

За секунда го отстрани от себе си, жадно го погледна от далеч, сякаш да се убеди, че наистина това е приятелят, и отново силно го притисна до себе си.

— Но това наистина си ти! Льошка! Дяволски си се изменил! Варя и медицинската сестра се стараеха да измъкнат от неговите силни, мечешки лапи полуживото тяло.

— Та пуснете го де, за бога, той е едва жив! — сърдеше се Варя.

— За него е вредно де, да се вълнува де, сложете го! — в скоропоговорка, като прекъсваше думите си с безкрайно „де“, повтаряше сестрата.

А летецът, който едва сега най-после повярва, че тоя черен, стар човек, слаб като вейка, наистина не е никой друг, а Алексей Мересиев, неговият боен другар, неговият приятел, когото те в полка отдавна мислено бяха погребали, се хвана за главата, нададе див, тържествен вик, хвана го за рамото и загледан в черните му, радостно светещи от дълбочината на тъмните орбити очи, завика:

— Жив! Ах, майчйце! Жив, дявол да те вземе! А къде бе толкова дни! Как така!

Но сестрата — тая малка смешна дебеланка с чипоносо лице, която всички в полка наричаха, като пренебрегваха лейтенантския й чин, Леночка или сестра по медицинските науки, както тя веднъж за свое нещастие се представи на началството, певицата и засмяната Леночка, влюбена във всички лейтенанти едновременно — сурово и твърдо отстрани възбудения летец:

— Другарю капитан, та отстранете се от болния де!

Тя хвърли на масата букета, за който вчера специално летяха до областния град, букет, който се оказа съвсем ненужен, разтвори брезентовата чанта с червения кръст и деловито пристъпи към прегледа. Късичките й пръстчета сръчно пробягваха по краката на Алексей и тя все питаше:

— Боли ли? А така? А така?

За пръв път Алексей обърна, както трябва, внимание на краката си. Стъпалата бяха чудовищно отекли, почернели. Всяко докосване до тях причиняваше болка, която като ток пронизваше цялото тяло. Но което особено явно не се харесваше на Леночка, бе това, че краищата на пръстите бяха станали черни и съвсем загубили чувствителността си.

До масата седяха дядо Михайла и Дегтяренко. Като се почерпиха тихо за радостта от манерката на летеца, те водеха оживен разговор. С треперещо старческо гласче дядо Михайла, явно вече не за пръв път, се залавяше да разказва:

— Та така значи, нашите момченца го намериха на сечището. Там германците сякоха гора за блиндажи, а тяхната майка, моята дъщеря де, за трески ги бе изпратила. Там го и видели. А, какво е това чудо? Първом значи им се сторило мечка значи, ранена и така се търкаля. Искали да офейкат, но любопитството ги върнало: каква е тая мечка такава,! защо се търкаля? Ами! Така ли е? Гледат значи, търкаля се ту на едната, ту на другата страна, търкаля се и пъшка.

— Как така „търкаля се“? — усъмни се Дегтяренко и подаде на стареца табакерата си. — Пушиш ли?

Дядото пое цигарата от табакерата, извади от джоба си сгънато парче от вестник, откъсна внимателно ъгълчето, изсипа на него тютюна от цигарата, зави го, запали и с удоволствие засмука:

— Как да не пуша, пушим, опъваме. Ами! Само че от как е дошъл германецът, не сме го виждали тютюнеца и пушим сухи листа от млечок, да!… А как се търкалял? ти него питай! Не съм го видял. Децата казват, така се търкалял — от гръб на корем, от корем на гръб, не е имал сила да пълзи по снега човека, виж го какъв е!

Дегтяренко все се надигаше да погледне приятеля около когото шътаха жените, като го завиваха в сиви, донесени от сестрата войнишки одеяла.

— А ти, приятелю, седи, седи, това не е наша, мъжка работа — да повиваме! Ти слушай и нека ти бъде обица на ухото, и разкажи там на своето началство… Това е велик човешки подвиг! Виж го какъв е? Цяла седмица целият колхоз се грижи за него, а той не може да се мръдне. А едва намерил сили в себе си, по горите и нашите блата е пълзял, На това, братко малко хора са способни. И светите отци в житията си не са извършили такъв подвиг. Къде Голяма работа ли е — да стоиш на стълб! Какво, не е така! Аха, ти момко, слушай, слушай!…

Старецът се наведе до ухото на Дегтяренко и го загъделичка с меката си и пухкава брадица:

— Само, струва ми се, той, такова, да не умре, а? германците, виж, изпълзя, но от нея, от косата, дали ще се изплъзне? Само кости е и как е пълзял, не ми го побира умът. Сигурно силно го е теглило към своите. А бълнуваше та му са все едни: летище, та летище и разни там думи и Оля някаква: Може би има там при вас някаква жена? Ти чуваш ли ме, или не, а, летецо, чуваш ли? Ай …

Дегтяренко не чуваше. Гой се мъчеше да си представи как тоя човек, негов другар, които изглеждаше в полка такъв обикновен момък, със замръзнали или смазани крака и нощ и ден пълзи по размекналия се сняг през гората и блатата губейки сили, пълзи, търкаля се, само да избяга от врага да се върне при своите. Професията на летец изтребител приучила Дегтяренко към опасностите. Когато се хвърлял във въздушен бой, той никога не мислеше за смъртта и чувствуваше някакво особено радостно вълнение. Но да бъдеш така, в гората сам …

— Кога го намерихте?

— Кога ли? — и старецът замърда с устни, взе отново папироса от отворената кутия, разкъса я и се залови да си прави цигара. — Х Кога ли? На чиста събота, срещу велики заговезни, сигурно преди една седмица.

Летецът прехвърли датите на ума си и излезе, че Алексей Мересиев е пълзял осемнадесет денонощия. Да пропълзи толкова време ранен, без храна му се струваше просто невероятно.

— Ех, благодаря ти, дядка! — летецът здраво прегърна и истисна до себе си стареца. — Благодаря, братко.

— Няма защо, няма защо, какво има тук да се благодари!? Гледай, благодари! Да не съм някакъв чужденец! Ами Ще кажеш нещо? — и той сърдито викна на снаха си, която стоеше във вечната поза на женска скръбна размисъл, подпряла буза с дланта си: — Събери продуктите от пода, варя! но! Я виж разхвърляха такава ценност!… „Благодаря“, гледай го ти него!

През това време Леночка бе увила Мересйев.

— Нищо, нищо де, другарю старши лейтенант — сипеше тя чести и дребни като грах думички, — в Москва де, вас веднага ще ви изправят на крака. Москва де е град? Какво ли не лекуват!

По нейното излишно оживление и по непрекъснатото повтаряне, че веднага ще излекуват Мересйев, Дегтяренко разбра: прегледът бе дал печални резултати и работата на приятеля му е лоша. „И защо грачи, сврака!“ — помисли той с омраза за „сестрата по медицинските науки“. Впрочем в полка никой не гледаше на девойката сериозно, шегуваха се че тя може да лекува само от любов — и това малко успокояваше Дегтяренко.

Загърнат в одеялата, из които се подаваше само главата му, Алексей напомняше на Дегтяренко мумията на някакъв фараон от учебника по стара история. С голямата си ръка лейтенантът помилва приятеля си по бузите, по които стърчеше гъста и твърда червеникава растителност.

— Нищо, Льошка! Ще те излекуват! Има заповед — още днес в Москва, в специална болничка. Пълно било с професори. А сестрите — той цъкна с език и подмигна на Леночка — мъртвите вдигат на крак. Още ще пошумим с тебе в въздуха — Дегтяренко се Досети, че и той говори като Леночка, с такова също изкуствено и дървено оживление; а ръцете му, които милваха лицето на приятеля, изведнъж усетиха под пръстите влага. — Е, къде е носилката? Да го носим, а, защо да отлагаме? — сърдито изкомандува той.

Заедно със стареца те предпазливо сложиха на носилката увития Алексей. Варя събра и зави на вързопче нещата му.

— Ето какво — спря я Алексей, когато тя почна да пъха във вързопа есесовската кама, която неведнъж с любопитство разглеждаше, чистеше, точеше и опитваше на пръста си домовитият дядо Михайла — вземи я, старче, за спомен.

— Е, благодаря, Альоха, благодаря! Стоманката е чудесна, погледни. И написано нещо не по нашенски — той показа камата на Дегтяренко.

— „Алес фюр Дойчланд!“ „Всичко за Германия“ — преведе Дегтяренко издълбания върху острието надпис.

— „Всичко за Германия“ — повтори Алексей, спомнил си как бе намерил тая кама.

— Е, дръж, дръж, старче! — викна Дегтйренко, като хвана предните дръжки на носилката.

Носилката се заклати и с труд, като събаряше пръстта от стената, премина през тесния изход на землянката.

Всички, които се бяха натъпкали в нея да изпратят намерения, изскочиха горе. Само Вяра остана в къщи. Без да бърза, тя поправи борината в светилника, приближи до шарения дюшек, запазил още вдлъбнатите в него очертания на човешка фигура, и помилва дюшека с ръка. Погледът й падна на букета, за който в бързането всички забравиха. Бяха няколко клончета оранжериен люляк, блед, анемичен, като жителите на бежанското село, които бяха прекарали зимата във влажните и студени землянки. Жената взе букета, вдъхна слабия, едва уловим сред цигарения дим нежен пролетен дъх, изведнъж се повали на нара и се заля в горчиви женски сълзи.

18

Цялото налично население на село Плавня излезе да изпрати своя неочакван гост. Самолетът стоеше зад гората на разтопения по краищата, но още равен и здрав лед на продълговатото горско езерце. За там нямаше път. По рохкавия зърнест сняг, направо по целината, минаваше следа от стъпки, огазена преди един час от дядо Михайла, Дегтяренко и Леночка. Сега по тая следа се блъскаше към езерото тълпа, водена от децата, начело със сериозния Серьонка и възторжения Федка. Отдясно на стария приятел, пред носилката, солидно крачеше Серьонка, който откри летеца в гората, като се стараеше да не затъват в снега огромните му, останали от убития баща валенки, и властно подвикваше на чорлавата, със светнали зъби, фантастично окъсана детска тълпа, Дегтяренко и дядото, стъпвайки в крак, мъкнеха носилката! а отстрани, по целината, тичаше Леночка, като ту подпъхваше одеялото, ту завиваше главата на Алексей с шалчето си. Отзад се трупаха жените, девойките, старците. Тълпа! глухо гълчеше.

Отначало ясната, отразена от снега светлина заслепи Алексей. Хубавият пролетен ден така го удари в очите, че той зажумя и едва не загуби съзнание. Като поотваряше полекичка клепки, Алексей посвикна със светлината и тогава се огледа. Пред него се откриваше картината на подземното село.

Старата гора се издигаше като стена, докъдето очите стигат. Върховете на дърветата почти се сплитаха над главите. Клоните им, които едва процеждаха слънчевите лъчи, създаваха долу полумрак. Гората бе смесена. Белите клони на напъпилите още брези, чиито върхове приличаха на сив, застинал във въздуха дим, се издигаха редом до златните стъбла на боровете, а между тях тук-там се виждаха тъмните триъгълници на елите.

Землянките бяха изкопани под дърветата. Те ги защищаваха от врага, от въздуха и от земята, по която снегът е утъпкан отдавна от стотици крака. По клоните на вековните ели съхнеха детски пелени, на клоните на борчетата се проветряваха обърнати глинени гърнета и паници, а под стара ела, от стъблото на която се спускаше брадата на посивяъ мъх до самия й дънер, на земята, между жилестите корен! където на всяка цена трябваше да лежат диви зверове, лежеше стара, измазана, дрипава кукла с плоска добродушна физиономия, нарисувана с химически молив.

Тълпата, която вървеше пред носилката, се движеше но по утъпканата върху мъха „улица“.

Като се намери на чист въздух, Алексей изпита отначало бурен прилив на неосъзната, животинска радост, после тя се смени от сладка и тиха скръб.

С мъничка кърпичка Леночка изтри сълзите от лицето му и като ги изтълкува по своему, заповяда на носачите да вървят по-бавно.

— Не, не, по-бързо, вървете по-бързо, хайде! — подкани ги Мересиев.

И без това му се струваше, че го носят извънредно много. Той почна да се страхува, че може да не отлетят, че самолетът, изпратен за него от Москва, ще си отиде, без да дочака, и че той няма да може още днес да попадне в спасителната клиника. Той стенеше глухо от болката, причинявана му от бързия вървеж на носачите, но все настояваше: „По-скоро, моля ви, по-скоро!“ Той бързаше, макар и да чуваше, че дядо Михайла се задъхва, че постоянно се спъва и не върви в крак. Две жени смениха стареца. Дядо Михайла заситни наред с носилката от другата страна на Леночка. Като бършеше с офицерската си фуражка изпотената си плешива глава, зачервеното си лице, набръчканата си шия, Той доволно мърмореше:

— Виж, притеснява се, а? Бърза!… Правилно, Альоша, прав си, бързай! Щом човек бърза, животът в него е силен, намеренико наш любим, какво ще кажеш, не е ли така?… Пиши ни от болницата. Адресчето запомни: Калининска област, Бологовски район, бъдещото село Плавня, а? Бъдещото, а? Нищо, ще се получи, не забравяй, адресчето е точно!

Когато качваха носилката в самолета и Алексей вдъхна познатия тръпчив дъх на авиационен бензин, той отново почувствува буен прилив на радост. Над него затвориха целулоидния капак. Той не виждаше как изпращачите махаха с ръце, как мъничка дългоноса бабичка, която със сивата си дреха приличаше на сърдита врана, надвивайки страха и повдигнатия от витлото вятър, се промъкна до Седналия вече в кабинката Дегтяренко и му пъхна пакетче с недоядената кокошка, как дядо Михайла се суетеше около самолета, като подвикваше на жените и разгонваше децата, как вятърът изтръгна фуражката на дядото и я търколи на леда и как той стоеше гологлав, а голото му теме лъщеше и със сребристите си редки коси, развявани от вятъра приличаше на Николай угодник от проста селска икона. Стоеше, като махаше с ръка след отлитащия самолет, единственият мъж сред пъстрата женска тълпа.

Дегтяренко откъсна самолета от ледената настилка, мина над главите на изпращачите предпазливо, като почти докосваше със ските леда, полетя над езерото под прикритието на високия стръмен бряг и се скри зад Гористия остров. Тоя път полковият немирник, който при бойните разбори честичко си изпащаше от командира за излишна смелост във въздуха, летеше предпазливо, не летеше, а се прокрадваше, придържаше се към земята, движеше се по коритата на ручеите, прикривайки се зад езерните брегове. Алексей не видя и не чу нищо от това. Познатият мирис на бензин и масла, радостното усещане на полета го накараха да изгуби съзнание и та дойде на себе си едва на летището, когато изваждаха носилката от самолета, за да го пренесат на бързия санитарен самолет, който вече бе долетял от Москва.

19

Той се върна на любимото летище в самия разгар на летателния ден, който беше претоварен до крайност, както и през всичките дни на тая бойна пролет.

Бръмченето на моторите не затихваше нито за минута! Една ескадрила, кацнала за ново зареждане, биваше сменена във въздуха от втора, трета. Всички, от летците до шофьорите на бензиновите цистерни и магазинерите, които раздаваха гориво, бяха капнали тоя ден от умора. Началникщабът бе загубил гласа си и сега издаваше някакво пискливо съскане.

Въпреки всеобщата заетост и извънредното напрежение всички в тоя ден живееха в очакването на Мересиев.

— Не са ли го докарали? — викаха пилотите на механиците през рева на моторите, преди още да са се спрели на своето място.

— А не се ли чува за него? — интересуваха се „бензиновите крале“, когато следващата бензинова кола приближаваше до вкопаните в земята цистерни.

И всички се ослушваха дали не бучи някъде над гора! познатият полкови санитарен самолет.

Когато Алексей се пробуди на гъвкаво поклащащата носилка, видя плътен кръг от познати лица. Той отвори очи. Тълпата радостно зашумя. До самата носилка той видя младото, неподвижно, сдържано усмихнато лице на командира на полка, до него широката, червена и потна физиономия на Началник щаба и дори кръглото, пълно и бледо лице на командира на БАО — баталиона за аеродрумно обслужване, — когото Алексей не можеше да понася заради формализма и скъперничеството му. Колко познати лица! Носилката носи малкият Юра. Той през всичкото време безуспешно се мъчи да се обърне назад, да погледне Алексей и затова се спъва на всяка крачка. До носилката тича червенокоса девойка сержантът от метеорологическата станция. По-рано на Алексей му се струваше, че тя нещо не го обича, старае се да не попада пред очите му, а всякога тайно го следи с някак странен поглед. Той я наричаше на шега „метеорологически сержант“. Наблизо ситни летецът Кукушкин, дребен човек, неприятно, злъчно лице, когото в ескадрилата не обичаха за ради сприхавия му характер. Той също се усмихва и се мъчи да попадне в такта на огромните крачки на Юра, Мересиев си спомни, че преди да отлети, той изложи зле Кукушкин пред голяма компания за неизплатения му дълг, и бе сигурен, че тоя злопаметен човек никога няма да му прости обидата. А ето сега той тича край носилката, предпазливо я подкрепя и свирепо разблъсква с лакти тълпата, за да я предпази от тласкане.

Алексей никога не подозираше, че има толкова приятели. Ето кога хората се разкриват! Стана му мъчно за „метеорологическия сержант“, който се страхуваше за нещо от него, бе му неудобно пред началника на БАО, за чието скъперничество бе пуснал в дивизията толкова шеги и анекдоти, поиска му се да се извини пред Кукушкин и да каже на момчетата, че той съвсем не е такъв неприятен и необщителен човек. Алексей имаше чувството, че сякаш след всичките си мъки бе попаднал най-после в родното си семейство, където всички искрено му се радват.

Носеха го предпазливо през полето към сребристия санитарен самолет, замаскиран в края на голата брезова горичка. Виждаше се как техниците вече пускат с помощта на каучуков амортизатор изстиналия мотор на „санитаря“.

— Другарю майор… — каза изведнъж Мересиев на командира на полка, като се мъчеше да говори колкото се може по-високо и уверено.

Командирът се наведе над него, усмихнат по навик тихо и загадъчно.

— Другарю майор, разрешете ми да не летя за Москва, а тук, при вас…

Командирът смъкна от главата си шлема, който му пречеше да чува.

— Не трябва в Москва, аз искам тук, в полковата лечебница.

Майорът сне кожената ръкавица, напипа под одеялото ръката на Алексей и я стисна:

— Чуден човек, вас трябва да ви лекуват сериозно, и истински.

Алексей заклати глава. Бе му добре, спокойно. Нито преживяното, нито болките в краката вече му се струваха страшни.

— Какво иска? — пресипнало попита началникщабът.

— Моли да го оставят тук при нас — отговори командирът усмихнат.

И усмивката му в този миг не бе загадъчна, както винаги, а топла и тъжна.

— Глупак! Романтика, пример за „Пионерска правда“ — Захриптя началник щабът. — Правят му чест, пращат за него самолет от Москва по разпореждане на самия командуващ армията, а той — виж го, моля ти се!…

Мересиев поиска да отговори, че той не е романтик, ч е просто сигурен, че тук, в палатката на полковата лечебница, където вече веднъж бе прекарал няколко дена, лекувайки навехнатия си крак след несполучливо кацване с повреден апарат, в родната атмосфера, той ще се поправи по-бързо отколкото сред непознатите удобства на московската клиника Той дори бе подбрал думите, за да отговори по-язвително на началник щаба, но не успя да ги произнесе. Тъжно зави сирена. Лицата на всички изведнъж станаха делови, загрижени. Майорът даде няколко кратки заповеди и, хората започнаха да се пръскат като мравки: кой към самолетите, прикрити в края на гората, кой към землянката на командния пункт, който като хълмче се издигаше в края на полето. Алексей ясно видя очертаната с дим и бавно разпръскваща се бяла следа на многозвездна ракета. Той разбра: „Въздушна!“ Сърцето му заби, ноздрите му се разшириха и той почувствува в цялото си тяло възбуждаща хладина, както винаги се случваше с него в минути на опасност. Леночка, механикът Юра и „метеорологическият сержант“, които нямаха какво да правят в обхваналата летището напрегната загриженост на бойната тревога, тримата хванаха носилката и бегом, като се мъчеха да вървят в крак и разбира се, от вълнение не успеваха, я понесоха към близкия край на гората.

Алексей запъшка. Те тръгнаха ходом. А в далечината често, трескаво тракаха автоматичните противовъздушни оръдия. Изпълзяваха вече на летателната площадка, понасяха се бързо и излитаха в небето едно след друго самолетните звена през познатия звън на своите мотори. Алексей вече чува долитащия иззад гората неравен, люлеещ се звук, от който мускулите му някак сами по себе си се свиваха на топки, напъваха се и той, този немощен човек, привързан за носилката, се видя в кабината на изтребителя да лети срещу врага, почувствувал се като хрътка, която е подушила дивеча.

Носилката не влезе в тясното укритие. Когато грижливият Юра и девойките поискаха да снемат Алексей долу на ръце, той запротестира и каза да оставят носилката в края, в сянката на голяма стара бреза. Като лежеше под нея, стана очевидец на събитията, които се разиграха стремително в следващите минути като лош сън. На летеца рядко му се случва да наблюдава от земята въздушен бой. На Мересиев, който беше в бойната авиация от първия ден на войната, не му се беше случвало нито веднъж да гледа въздушен бой от земята. И сега той, който бе свикнал с мълниеносната скорост на въздушната схватка, с учудване гледаше колко бавен и не особено страшен изглеждаше въздушният бой оттук, колко мудни бяха движенията на остарелите тъпоноси „ишачки“ и колко безобидно се чуваше отгоре трясъкът на картечниците им, който напомняше тук нещо домашно — нещо като тракане на шевна машина и пращене на бавно раздиращо се хасе.

Дванадесет германски бомбардировача в тилна колона заобиколиха летището отстрани и изчезнаха в светлите лъчи на високо издигналото се слънце. Оттам иззад облаците с пламнали от слънцето краища, които заслепяваха очите, се чуваше басовият, наподобяващ бръмчене на майски бръмбари рев на техните мотори. Още по-отчаяно забесняха и залаяха в гората автоматичните противовъздушни оръдия. Димът от изстрелите се пръскаше в небето като летящите семена на глухарче. Но нищо не се виждаше освен рядкото проблясване на крилете на изтребителите.

Все по-често и по-често бръмченето на гигантските бръмбари биваше прекъсвано от звука на раздиращо се хасе: гррр, гррр, гррр! В блясъка на слънчевите лъчи се водеше невидим от земята бой, но той съвсем не приличаше на онова, което вижда участникът във въздушната схватка, и отдолу изглеждаше толкова незначителен и неинтересен, че Алексей го следеше съвсем спокойно.

Дори когато отгоре се дочу пронизително свирещ, нарастващ писък и като черни капки, изтърсени от четка, се понесоха надолу, и стремително се увеличаваха серии от бомби, той не се изплаши, а дори леко повдигна глава, за да види къде ще паднат.

В тоя момент Алексей бе учуден от „метеорологическия сержант“. Когато писъкът на бомбите достигна най-високата нота, девойката, която седеше до пояс в окопа и която винаги тайно го наблюдаваше, изведнъж изскочи, хвърли се върху носилката, падна и с цялото си треперещо от вълнение й страх тяло го закри, като го притискаше към земята.

За миг той видя близо до очите си нейното загоряло, съвсем детско лице със сочни устни и тъпо, почнало да се бели носле. Някъде в гората изтрещя взрив. Изведнъж съвсем близо се чу втори, трети, четвърти. Петият тресна така, че земята подскочи и забуча и отсечената от парчетата широка корона на брезата, под която лежеше Алексей, падна със свистене. Още веднъж се мярна пред очите му бледото, изкривено от ужас лице на девойката, той почувствува на бузата си нейната хладна буза и в краткото затихване между Два бомбени взрива устните на девойката изплашено и пламенно пошепнаха:

— Мили!… Мили!…

Нови бомбени взривове разтърсиха земята. Над летището с грохот се издигаха към небето стълбовете на взривовете, сякаш от земята бе изскочила редица от дървета и техните корони за миг се разтвориха и после с гръм паднаха върху замръзналата почва и оставиха във въздуха задушлив, отровен миришещ на чесън дим.

Когато димът се разнесе, наоколо вече бе тихо. Звуци на въздушния бой едва се чуваха иззад гората. Девойката скочила вече на крака и нейните страни от бледозеленикави бяха станали червени, тя бе се зачервила до сълзи и без да гледа Алексей, се извиняваше:

— Не ви ли причиних болка? Глупава съм аз, глупава, господи, извинете ме!

— Защо се каеш сега? — бъбреше Юра, на когото срамно, че не той, а тая девойка от метеостанцията закри с тялото си приятеля му.

Той замърмори, изтърси комбинезона си, почеса се по тила, поклати глава, като гледаше назъбената рана на обезобразената от парчетата бреза, от стъблото на която бързо капеше прозрачен сок. Тоя сок от нараненото дърво блестеше, стичаше се по мъхнатата кора и капеше на земята, чист и прозрачен като сълза.

— Я гледайте, брезата плаче — рече Леночка, която във време на опасност не загубваше своя предизвикателно учуден вид.

— Ще заплачеш и ти! — мрачно отвърна Юра. — представлението се Свърши, носете. Цял ли е санитарят, не са ли го чукнали?

— Пролет — каза Мересиев, като погледна израненото стъбло на дървото, прозрачния, блестящ на слънцето сок, който на чести капки падаше на земята, и чипоносия „метеорологичен сержант“ с голям, не за ръста му шинел, името на когото той дори не знаеше.

Когато тримата — Юра напред, а момичетата отзад носеха носилката му към самолета през димящите още трапчинки, в които бе се събрала мътна вода, той с любопитство погледна мъничката здрава ръка, която бе се показала от грубия маншет на шинела, и силно стискаше носилката, какво се бе случило с нея? Или тия думи му се бяха причули в страха?

В тоя забележителен за Мересиев ден му се случи да бъде свидетел на още едно събитие. Вече сребристият самолет с червените кръстове на крилете и по тялото бе наблизо, виждаше се вече как, поклащайки глава, сновеше около него механикът, като оглеждаше не е ли ударен самолетът от парчетата и взривната вълна, когато един след друг почнаха да кацат изтребителите. Те се измъкваха иззад гората, плъзгаха се надолу, без да правят обикновения кръг, и кацаха, като пътем рулираха към края на гората, към закритията си.

Скоро небето утихна. Летището се очисти, замлъкна бръмченето на моторите в гората. Но в командния пункт още стояха хора и като закриваха от слънцето очите си с ръка, гледаха към небето.

— „Деветката“ не се е върнала! Кукушкин се забави! — съобщи Юра.

Алексей си спомни мъничкото злъчно личице на Кукушкин, което запазваше винаги избухливия си израз, спомни си и как тоя същият Кукушкин днес грижливо подкрепяше носилката му. Нима? Тая мисъл, толкова обикновена за летците през напрегнатите дни, сега, когато Алексей се бе откъснал от живота на летището, го накара да потрепери. В същото време в небето се чу бръмчене.

Юра радостно подскочи:

— Той е!

Около командния пункт се раздвижиха. Нещо се бе случило. „Деветката“ не кацаше, а минаваше над летището в широк кръг и когато прелиташе над главата на Алексей, той забеляза, че една част от крилото й е откъсната и което бе най-страшното — от тялото се подаваше само един „крак“. Една след друга прорязваха въздуха червени ракети. Кукушкин отново премина над главите. Самолетът му приличаше на птица, която се вие над разрушеното си гнездо и не знае къде ще кацне. Той правеше вече третия кръг.

— Кога ще скочи, бензинът се свършва, до капка, защо го изстисква! — прошепна Юра, като гледаше часовника.

В случаи, когато кацането бе невъзможно, на летеца се разрешаваше да вземе височина и да се хвърли с парашут. Вероятно такава заповед вече бе получила от земята и „деветката“. Но тя упорито летеше в кръг.

Юра гледаше ту самолета, ту часовника. Когато му се струваше, че моторът работи по-тихо, той сядаше, и се извръщаше. Нима мисли да спаси самолета? „Скачай, скачай де!“ — мислеше си всеки.

[#1 Придвижване на самолета по земята с работещ мотор. Б. пр.]

От летището се откъсна изтребител с цифрата едно на опашката, литна във въздуха и още в първия кръг майсторски се нареди до ранената „деветка“. По спокойния майсторски стил на полета Алексей позна, че това е самият командир на полка. Решил очевидно, че радиото на Кукушкин се е повредило или че той се е объркал, командирът тръгна до него, поклати криле, като сигнализираше „прави като мен“ и почна да се отстранява и да се издига нагоре. Заповядваше му да отлети настрана и да скочи, но точно в тоя момент Кукушкин намали газ и започна да слиза. Раненият самолет с пречупено крило премина над самата глава на Алексей, като бързо се приближаваше към земята. Ето, някъде недалеч близо до земята той рязко се наведе наляво, опря на здравия си „крак“, потича малко на едно колело, като намаляваше скоростта, после падна на дясната си страна, закачи се със здравото си крило за земята, и стремително се завъртя около оста, като вдигаше цели облаци сняг.

В последната минута самолетът се скри от погледите, когато снежният прах се разпръсна, всички видяха — не далеч от ранения самолет, наклонил се настрана, нещо се чернее върху снега. И към тая черна точка тичаха хората и като покрякваше със сирената си, с все сила летеше санитарният автомобил.

„Спаси, спаси самолета! Гледай го, Кукушкин! Кога бе се научил на това!“ — мислеше си Мересиев, като лежеше на носилката и дори завиждаше на другаря си.

На него самия му се поиска с всички сили да изтича там, където лежеше на снега тоя мъничък, от никого необичан човек, който изведнъж се оказа толкова издръжлив, такъв майстор! Но Алексей бе повит, притиснат до плата на носилката, смазан от огромната болка, която отново го хвана с всичка сила, щом бе спаднало нервното напрежение.

Всички тия произшествия станаха за около един час, но те бяха толкова много, че Алексей не можа изведнъж да се оправи сред тях. Едва когато носилката му бе закрепена в специалните гнезда на санитарния самолет и той неочаквано пак усети върху себе си втренчения поглед на „метеорологичния сержант“, наистина разбра значението на думите, който се бяха откъснали от побледнелите устни на девойката между взривовете на две бомбени серии. Стана му срамно, дори не знаеше името на тая чудна, самоотвержена девойка.

— Другарю сержант… — тихо рече той, като погледна благодарно към нея. Между рева на загретия мотор тия думи едва ли стигнаха до нея. Но тя пристъпи към него и му подаде пакетче.

— Другарю старши лейтенант, това са ваши писма, аз ги пазех, знаех, че сте жив, че ще се върнете. Знаех, чувствувах.

Тя сложи на гърдите му тъничко снопче писма. Между тях той позна триъгълничетата на майка си с надписан с неясен старчески почерк адрес и познатите пликове като ония, които винаги носеше със себе си в джоба на рубашката. Той засия, като видя тия писма, и направи движение да освободи ръката си изпод одеялото.

— Тия от девойка ли са? — тъжно попита „метеорологичният сержант“ и пак така се изчерви, че дългите бронзови ресници се намокриха със сълзи.

Мересиев разбра, че не му се бе счуло тогава във време на взрива, разбра и не се реши да каже истината.

— От омъжената ми сестра. Тя има друго презиме — каза той, като чувствуваше отвращение към себе си.

Сред бученето на загретите мотори се чуха гласове. Отвори се страничният люк10, в него се вмъкна непознат лекар с престилка върху шинела.

— Единият болен вече тук ли е? — попита той, като погледна Мересиев. — Отлично, внесете другия, веднага ще отлетим. А вие какво правите тук, мадам? — Той погледна през изпотените си очила „метеорологичния сержант“, който се мъчеше да се скрие зад гърба на Юра. — Моля, излезте, сега ще отлетим. Хей! Дайте носилката!

— Пишете, за бога, пишете, ще чакам! — чу Алексей шепота на девойката.

Лекарят с помощта на Юра внесе в самолета носилката, в която някой тихо и продължително пъшкаше. Когато я сложиха в гнездата, чаршафът падна и Мересиев видя върху нея изкривеното от страдание лице на Кукушкин. Докторът потри ръце, огледа кабината, потупа Мересиев по корема.

— Отлично, великолепно! И така, млади човече, ето ви компаньон, за да не ви е скучно, докато летим. Нали? Сега всички чужди хора вън! А тая Лорелай със сержантски чин изчезна ли? Много добре. Моля да се мръднете!…

Той изблъска закъснелия Юра. Затвориха вратите, самолетът трепна, тръгна, заподскача, после затихна и плавно полетя в родната стихия под спокойния шум на моторите. Лекарят, като се държеше за стената, се приближи до Мересиев.

— Как се чувствувате? Дайте пулса — той с любопитство погледна Алексей и поклати глава: — М-да. Силна личност. За вашите приключения приятелите ви разказват нещо такова съвсем невероятно, джеклондоновско.

Той седна в креслото си, помърда в него, като се наместваше по-удобно, и изведнъж се отпусна, клюмна и заспа. Ясно беше, че тоя немлад, бледен човек е изморен смъртно.

„Нещо джеклондоновско!“ — помисли Мересиев и в паметта му изникна далечен спомен от детинството — разказ за човека, който с премръзнали крака върви през пустинята, преследван от болен гладен звяр. Под приспивния спокоен рев на моторите всичко почна да плува, да губи очертанията си, да се разтапя в сива мъгла и последната мисъл на заспиващия Алексей бе странната мисъл, че няма нито война, нито бомбардировки, нито тая мъчителна, постоянно разкъсваща болка в краката, нито самолета, който лети към Москва всичко това е от чудната книжка, четена през детинството в далечния град Камишин.