Повест за истинския човек

1

Андрей Дегтяренко и Леночка не бяха преувеличили, когато описваха на приятеля си великолепието на столичната болница, където по молба на командуващия армията бе изпратен Алексей Мересиев, а за компания и лейтенант Константин Кукушкин, докаран заедно с него в Москва.

Преди войната тя бе институтска клиника, където един известен съветски учен изпитваше нови методи за бързо възстановяване на човешкия организъм след болести и травми. Тоя институт имаше здраво установени традиции и световна слава.

През време на войната ученият бе превърнал клиниката на своя институт в офицерска болница. Както и по-рано, болните можеха да получат тук всички видове лечения, каквито бяха известни по това време на съвременната наука. Войната, която бушуваше наблизо до столицата, предизвика такъв приток от ранени, че на болницата се наложи да увеличи четири пъти броя на леглата си в сравнение с това, за което бе пригодена. Всички спомагателни помещения — приемните за срещи с посетителите, стаите за четене и тихи игри, стаите на медицинския персонал и общите трапезарии за оздравяващи — бяха превърнати в болнични стаи. Ученият бе отстъпил за ранените дори кабинета си, който бе в съседство с лабораторията му, а сам, заедно с книгите и необходимите си неща, се премести в мъничка стаичка, която по-рано беше за дежурните. И въпреки това понякога се налагаше да поставят легла и в коридорите.

Между блестящите от белота стени, сякаш предназначени от самите архитекти за тържествената тишина в храма на медицината, отвсякъде се чуваха провлечени пъшкания, охкания, хъркане на спящи, бълнуване на тежко болни. Здраво заседнал тук тежкият, задушлив дъх на войната — мир! на окървавени бинтове, на възпалени рани, на живо гниещо човешко месо, който никакво проветряване не можеше да отстрани. Отдавна вече наред с удобните легла, направени по чертежи на самия учен, стояха походни сгъваеми легла, не достигаха прибори. Заедно с Красивия фаянс на клиника! бяха пуснати в употреба смачкани алуминиеви панички. Избухналата недалеч бомба бе избила с вълната на взрива стъклата на грамадните италиански прозорци и трябваше да ги заковат с шперплат. Водата не достигаше, постоянно прекъсваше и газът и инструментите трябваше да се изваряват на стари спиртни лампи. А, ранените все пристигаха, докарваха все повече и повече — със самолети, с коли, с влакове. Притокът им растеше в зависимост от силата на поредното настъпление на фронта.

И въпреки това целият персонал на болницата, като се почне от шефа му, заслужил деятел на науката и депутат в Върховния съвет, и се свърши с обикновената болногледачка и гардеробиерка, портиерка — всички тия уморени, понякога полугладни, изтощени, недоспали хора продължаваха фанатично да пазят реда в своя институт. Болногледачките, които дежуреха понякога по две, дори и по три смени поред, ползуваха всяка свободна минута, за да чистят, да мият, и търкат. Сестрите, отслабнали, застарели, люшкащи се от умора, както по-рано, идваха на работа с колосани престилки бяха също така неотстъпчиво взискателни към изпълнение на лекарските нареждания. Ординаторите, както и преди, се караха за най-малкото петно върху спалното бельо и с чиста носна кърпичка проверяваха чистотата на стените, на стъпалата на стълбите, на бравите на вратите. Сам шефът, грамаден червенолик старец с прошарена грива над високото чело, мустакат, с черна, гъсто посребрена брадичка, Яростен кавгаджия, два пъти на ден, както и преди войната, придружен от ято колосани ординатори и асистенти, обикаляше в определените часове помещенията, преглеждаше диагнозите на новопостъпилите, помагаше при тежките случаи.

В тези бойни напрегнати дни той имаше и много други работи вън от тая болница. Но винаги намираше време за любимата си рожба, късаше часове от почивката и съня си Като хокаше някого от персонала за небрежност — а това правеше шумно, страстно, непременно на местопрестъплението! в присъствието на болните, — той винаги казваше, че аноговата клиника работи образцово, както преди, в тревожната и затъмнена военна Москва, това ще бъде именно отговор на всички тия хитлеровци и гьоринговци, че той не желае да слуша никакво оправдание с трудностите на войната, че безделниците и лентяите могат да вървят по дяволите, че тъкмо сега, когато всичко е толкова трудно, в болницата трябва да има особено строг ред. Сам той продължаваше да извършва обиколките си с такава точност, че болногледачките все така сверяваха по неговото явяване стенните часовници на стаите. Дори въздушните тревоги не нарушаваха точността на тоя човек. Навярно тъкмо това заставяше и персонала да прави чудеса и при съвсем невероятните условия да поддържа довоенния ред.

Веднъж по време на утринната обиколка шефът на болницата, да го наречем Василий Василиевич, се натъкна на две легла, поставени едно до друго върху стълбищната площадка на третия етаж.

— Каква е тая изложба? кресна той и хвърли изпод гъстите си вежди такъв поглед към ординатора, че тоя висок, попрегърбен, вече немлад човек с доста почтена външност застана мирно като ученик.

— Тая нощ ги докараха… Летци. Ето тоя е със счупване на бедрото и на дясната ръка. Състоянието му е нормално. А тоя — той показа с ръка много слаб човек с неопределена възраст, който лежеше неподвижно със затворени очи, — този е тежък случай. Раздробени ходила на краката, гангрена в двете стъпала, а най-важното — крайно изтощение. Аз не вярвам, разбира се, но придружаващият ги подполковник от медицинската служба пише, че болният с раздробени стъпала е пълзял осемнадесет дена от германския тил. Това, разбира се, е преувеличение…

Без да слуша ординатора, Василий Василиевич повдигна одеялото. Алексей Мересиев лежеше със скръстени на гърдите ръце; по тия обвити в тъмна кожа ръце, които се отделяха рязко върху белотата на чистата риза и завивките, можеше да се изучава костното устройство у човека. Професорът предпазливо покри летеца с одеялото и заядливо Прекъсна ординатора:

— Защо лежат тук?

— В коридорите вече няма място… Вие сами…

— Какво „вие сами“, „вие сами“! А в четиридесет и втора!

— Но тя е полковнишка.

— Полковнишка? — професорът изведнъж избухна. — Кой глупак измисли това? Полковнишка! Глупости!

— Но нали е казано да оставяме място за героите на Съветския съюз?

— „За героите“, „за героите“. В тая война всички са герои. Вие ли ще ме учите? Кой е тук началник? На когото Не се харесват моите разпоредби, може незабавно да се махне. Веднага да се пренесат летците в четиридесет и втора, мислите всякакви глупости: „полковнишка“!

Той бе тръгнал по-нататък, съпроводен от смълчалата се свита, но изведнъж се върна, наведе се над леглото на Мересиев и като сложи на рамото на летеца своята пълна, изхабена от много дезинфекции, изпръхнала ръка, попита: — Вярно ли е, че си пълзял от германския тил повече от две седмици?

— Нима имам гангрена? — с отпаднал глас продума Мересиев.

Професорът прониза със сърдит поглед свитата си, струпала се на вратите, погледна летеца право в черните големи зеници, в които имаше тъга и тревога, и изведнъж каза:

— Такива като тебе е грешно да се лъжат. Гангрена Но ти не клюмвай! Неизлечими болести на света няма, както няма и безизходни положения. Запомни ли? Това е. И отмина, голям, шумен, и вече някъде отдалеч, зад стъклената врата на коридора, се чуваше басовото му мърморене.

— Интересен чичо — каза Мересиев, като гледаше след него.

— Неврастеник. Видя ли? Докарва се. Знаем ги ние народните хора — обади се от своето легло Кукушкин с кисела усмивка. — Значи удостоихме се с честта да попаднем в „полковнишката“.

— Гангрена — тихо рече Мересиев и повтори с тъга: Гангрена.

Тъй наречената „полковнишка“ стая се намираше в края на коридора на втория етаж. Прозорците й гледаха на юг и изток и затова слънцето скиташе по нея през целия ден, постепенно се местеше от легло на легло. Тя бе сравнително неголяма стая. Ако се съди по тъмните петна, останали върху паркета, до войната в нея е имало две легла, две табуретки, по средата кръгла маса, Сега там се намираха четири легла. На едното лежеше ранен, цял обинтован като повито новородено дете. Той лежеше винаги по гръб и гледаше изпод бинтовете към тавана с празен неподвижен поглед. На другото Легло, до което бе леглото на Алексей, лежеше подвижен човек, с набръчкано, сипаничаво войнишко лице, с руси коси и мустачки, услужлив и разговорлив.

Хората в болницата бързо се запознават. Още до вечерта Алексей узна, че сипаничавият е сибиряк, председател на колхоз, ловец, а по военна специалност снайперист, и то сръчен снайперист. От деня на прочутите боеве край Елна, когато той започна да воюва в състава на своята Сибирска дивизия, в която заедно с него служеха двамата му сина и зет му, бе успял, както се изразяваше, да „натрака“ към седемдесет германци. Той бе Герой на Съветския съюз и когато спомена пред Алексей своето презиме, Мересиев с интерес изгледа неугледната му фигурка. Това презиме през тези дни бе широко известно в армията. Големи вестници дори посветиха на снайпериста уводни статии. Всички в болницата — и сестрите, и лекарят управител, и сам Василий Василиевич — го наричаха с уважение Степан Иванович.

Четвъртият обитател на стаята, който лежеше в бинтове, през целия ден нищо не каза за себе си. Той изобщо не произнесе нито дума, но Степан Иванович, който знаеше всичко, разказа тихичко на Мересиев историята му. Казваше се Григорий Гвоздев. Той бе лейтенант от танковите войски и също Герой на Съветския съюз. Дошъл в армията от танковото училище и воювал от първите дни на войната, като участвувал в първия бой на границата, някъде към Брест-Литовската крепост. В известното танково сражение при Белосток той загубил танка си. Веднага преминал на друг, чийто командир бил убит, и с остатъка от танковата дивизия започнал да прикрива войските, които отстъпвали към Минск. В боя на Буг загубил втория си танк, бил ранен, минал на трети и като сменил загиналия командир, поел командуването на ротата. После, озовал се в германския тил, създал подвижна танкова група от три танка и цял месец скитал с нея из дълбокия германски тил, нападайки обози и колони. Снабдявал се с гориво, доставял си бойни припаси и запасни части от местата на скорошните сражения. Тук по зелените поляни, край широките пътища, в горите и блатата в изобилие се търкаляли, без някой да се грижи за тях, разбити машини от разни марки.

Родом бе от Дорогобуж. Когато от сведенията на съветското информбюро, които танкистите редовно приемали по радиото на командирския танк, Гвоздев узнал, че линията на Фронта се е приближила към родните му места, не изтраял, вдигнал във въздуха трите си танка и с бойците, останали всичко осем души, започнал да се промъква през горите.

Точно преди войната той успява да се върне у дома и в мъничкото селце на брега на лъкатущната полска рекичка. Майка му, селска учителка, бе тежко заболяла, а баща МУ, стар агроном, депутат от Областния съвет на трудещите се бе повикал сина си от армията.

Гвоздев си спомняше селската едноетажна къщурка до училището, майка си, мъничка, отслабнала, безпомощна, която лежи на старото канапе, баща си — с шантунгово сако с остаряла кройка, който загрижено покашля и пощипва припряно шарената си брадичка до постелята на болната, и трите сестрички, девойки, мънички, възчерни, които приличаха много на майка му. Спомня си селската фелдшерка Женя — тънйчка, синеока, която го изпрати с кола чак до станцията и на която бе обещал да пише всеки ден. Когато се промъкваше като звяр по утъпканите поля, по изгорените запустели села на Белорусия, като заобикаляше градовете и избягваше оживените пътища, той тъжно гадаеше какво ли ще види в мъничката родна къща, бяха ли успели близките му да заминат и какво е станало с тях, ако не са заминали.

Онова, което Гвоздев видя в родината, излезе много по-страшно от най-мрачните предположения. Той не намери нито къщичката, нито близките си, нито Жена си, нито самото село. От една полуумна бабичка, която, подскачайки и бъбрейки, вареше нещо на печка сред черните пепелища, той научи, че когато германците наближили, учителката била много зле и че момичетата и агрономът не се решили нито да я карат, нито да я напуснат. Германците научили, че в селцето е останало семейството на член на Областния съвет на депутатите на трудещите се. Хванали ги още същата нощ, и ги обесили на брезата до къщата, а къщата запалили. Жени, която изтичала до най-главния германски офицер да моли за семейството на Гвоздеви, навярно бяха много мъчили и Жени офицерът се бе гаврил с нея и какво е станало там старицата не знаеше, но на втория ден бяха изнесли девойката мъртва от къщата, където живеел германският офицер и два дена тялото и лежало до реката. А селото било изгорено едва преди пет дена, германците го бяха опожарили за това, че някой през нощта бе запалил бензиновите им цистерни, които се намираха в колхозната конюшня.

Бабата заведе танкиста до пепелището на дома му и му показа старата бреза. На един дебел клон бе висяла неговата люлка в детинството му. Сега брезата бе изсъхнала и на опърления от пламъците клон вятърът клатеше пет парчета от въже. Като си подскачаше и бъбреше молитви, бабата заведе Гвоздев на реката и му показа мястото, където беше лежало тялото на девойката, на която той бе обещал да пише всеки ден, но после нито веднъж не бе се наканил да стори това. Той постоя сред шумящата острица, после се обърна и тръгна на към гората, където го чакаха бойците му. Не каза нито дума, не пророни нито една сълза.

[#1 Висока блатна трева с твърди резливи листа. Б. пр.]

В края на юни, когато на Западния фронт настъпваше армията на генерал Конев, Григорий Гвоздев заедно с бойците си се промъкна през германския фронт. През август получи нов танк, прочутия „Т-214“, и до зимата бе успял да се прослави в дружината като човек, който не признава препятствие. За него разказваха, за него вестниците пишеха истории, които изглеждаха невероятни, но които се бяха случили в действителност. Веднъж, изпратен на разузнаване, той преминал през нощта с танка си при пълен газ германските укрепления, благополучно пресякъл минното поле, като стрелял и сеел паника, промъкнал се в заетото от германците градче, стиснато в полукръг от частите на Червената армия, и се измъкнал при своите от другия му край, като причинил на германците голяма тревога, Друг път, действувайки с подвижна група в германския тил, излязъл от засада, нахвърлил се върху германски товарен обоз и смазал с гъсениците си войниците, конете и каруците.

През зимата начело на малка танкова група той атакувал гарнизона на едно укрепено село край Ржов, където се намирал малък оперативен щаб на противника. Още в покрайнините, когато танковете преминавали отбранителната линия, в неговия танк попаднала ампула със запалителна течност. Миризлив димен пламък обгърнал танка, но екипажът му продължавал да се бие. Танкът летял из селото като гигантски факел, стреляйки от всичките си бордови оръдия, маневрирал, настигал и мачкал с гъсениците си бягащите германски войници. Гвоздев и екипажът, който той бе подбрал измежду хората, отскубнали се заедно с него от обкръжението, знаели, че всеки момент могат да загинат от избухването на бензиновите резервоари или на бойните припаси. Те се задушавали в дима, изгаряли от нажежената броня, дрехите им вече тлеели по тях, но продължавали да се бият. Тежък снаряд, който се пръснал под гъсениците, обърнал танка и взривната вълна или по-скоро повдигнатият пясък и сняг угасили пламъците му. Измъкнали Гвоздев от танка обгорял. Той седял в кулата до убития стрелец, когото бе заместил в боя.

Втори месец вече танкистът се намираше между живота и смъртта, без надежда да се поправи, без да се интересува от нищо и понякога без да произнася нито дума по цяло денонощие.

Светът на тежко ранените обикновено се ограничава между стените на болничната им стая. Някъде извън границите на тия стени се води война, стават големи и малки събития, ушуват, страсти и всеки ден напластяват по една нова черта в душата на човека. В стаята на „тежките“ не се допускат хора от външния свят и бурите извън стените на болницата и новините стигат до тук на отделни и глухи отгласи. Стаята по неволя живееше със своите мънички събития. Сънливата и прашна муха, която се появяваше неизвестно откъде на огрятото от Дневното слънце стъкло, бе събитие. Новите обувки с високи токове, които бе обула днес сестрата на тая стая, Клавдия Михайловна, защото се канеше да отиде направо от болницата на театър, беше нещо ново. Компотът от сини сливи, който бе поднесен днес за трето вместо омръзналото зарзалово желе, бе тема на разговор.

Но онова, постоянното, което запълваше уморително бавните болнични дни за „тежкия“, което приковаваше към себе си мислите му, беше раната, която го бе изтръгнала о редовете на бойците, от трудния боеви живот и го бе хвърлила тук, на това меко и удобно, но още веднага опротивяло легло. Той заспиваше с мисъл за тази рана, оток или счупване, виждаше ги насън и когато се събудеше, още същия миг трескаво се стараеше да разбере увеличил ли се е отокът, изчезнала ли е червенината, покачила ли се е, или спаднала температурата. И както ц нощната тишина напрегнатият слух е склонен десеторно да преувеличава всяко шумолене, така и тук тая постоянна съсредоточеност върху своя недъг правеше раните още по-болезнени и караше дори и най-твърди и волеви хора, които спокойно са гледали в боя смъртта в очите, страхливо да долавят оттенъците в гласа на професора и със замряло сърце да се досещат по лицето на Василий Василиевич за мнението му по хода на болестта.

Кукушкин мърмореше много и сърдито. Все му се струваше, че шините са сложени не така, както трябва, че са много стегнати и че от това костите му ще зараснат неправилно и ще трябва да ги трошат. Гриша Гвоздев мълчеше, потънал в мрачна полудрямка. Но не бе мъчно да се забележи с какво развълнувано нетърпение оглеждаше своето мораво-червено тяло, покрито с парцали обгоряла кожа, когато Клавдия Михайловна, като сменяше превръзките, слагаше с шепи вазелин върху раните му, и как наостряше слух, когато дочуваше разговора на лекарите. Степан Иванович, единственият в стаята, който можеше да се движи, превит одве, и се хващаше за креватите, постоянно смешно и сърдито ругаеше застигналата го „глупава бомба“ и предизвикания от, контузията „трижди проклет радикулит“.

Мересиев грижливо скриваше преживяването си, преструвайки се, че не го интересуват разговорите на лекарите. Но всеки път, когато развързваха краката му за електризация той виждаше как бавно, но неотстъпно пълзеше нагоре горната част на стъпалата предателската морава червенина очите му се разширяваха от ужас.

Характерът му стана неспокоен, мрачен. Неловката шега на другаря, гънката на постелката, четката, паднала от ръката на старата болногледачка, извикваха в него гневни избухвания, които той с труд потискаше. Наистина строгата бавно увеличаваща се дажба от отлична болнична храна бързо възстановяваше силите му и през време на превръзките и облъчванията слабостта му вече не извикваше уплашени погледи у младичките практикантки. Но със същата бързина, с която крепнеше организмът му, се влошаваше положението на краката. Червенината прехвърли вече петата и запълзя по глезените. Пръстите му съвършено изгубиха чувствителността си, бодяха ги с игли и тия игли влизаха в тялото, без да причинят болка. Разпространяването на подуването можа да бъде спряно по някакъв нов начин, наречен със странното име „блокада“. Но болката растеше. Тя стана съвсем нетърпима. През деня Алексей лежеше тихо, пъхнал лице във възглавницата. Нощем Клавдия Михайловна му инжектираше морфин.

Все по-често и по-често в разговорите на лекарите звучеше сега страшната дума „ампутация“. Понякога Василий Василиевич се спираше до леглото на Мересиев и питаше:

— Е, как е, пълзачо, въртят ли те краката? Можем и да ги отрежем, а? Клъц — и настрана.

Алексей цял изтръпваше и се свиваше. Стиснал зъби, за да не закрещи, той само въртеше глава и професорът сърдито мърмореше:

— Е, търпи, търпи — твоя работа. Ще опитаме още и това — и даваше ново наставление.

Вратата след него се затваряше, в коридора стихваха стъпките на лекарите, а Мересиев лежеше със затворени очи и мислеше: „Крака, крака, мои крака!…“Нима ще остане без крака, куц, с дървени подложки като стария лодкар чичо Аркаша от родния му Камишин! Като него, и той при къпането ще отвързва и оставя дървените си крака на брега, а сам по ръце, по маймунски, ще влиза във водата.

Тези страдания се удвояваха и от още едно обстоятелство. Още първия ден в болницата той прочете писмата от Камишин. Мъничките триъгълничета на майката, както и всички изобщо майчини писма, бяха кратки, наполовина изпълнени с поздрави от близките и с успокоителни уверения в това, че у дома всичко е, слава богу, добре и че той, Альоша, не трябва да се безпокои за нея, а половината с молби да се пази, да не се простуди, да не мокри краката си, да не ходи там, където е опасно, да се пази от германското коварство, за което майката се бе достатъчно наслушала от съседите. Тия писма бяха по съдържание всички еднакви. Разликата беше само в това, че в едно майката съобщаваше как поръчала на една съседка да се помоли за боеца Алексей, макар самата тя да не вярва в бога, но все пак, за всеки случай, току-виж, че излязло истина; в друго се тревожеше за по-големите братя, които се сражаваха някъде на юг и отдавна не бяха писали, а в последното пишеше, че сънувала как Волга придошла, как при нея се прибрали всичките й синове, които уж са се върнали от сполучлив риболов заедно с покойния им баща, и как тя ги нагостила с любимото семейно лакомство — точено с чига, — и как съседките изтълкували този сън така: някой от синовете й трябва непременно да си дойде у дома от фронта. Старата жена молеше Алексей да поиска от началството да го пуснат у дома поне за един ден.

В сините пликове, надписани с едър, кръгъл ученически почерк, бяха писмата от девойката, с която Алексей бе учил заедно във ФЗУ11. Казваше се Олга. Сега тя работеше като техник в Камишинския Дървообработващ завод, където той в детинството си работеше като стругар. Тая девойка не бе само приятелка от детинство. И писмата й не бяха обикновени, а особени. Не напразно той ги четеше по няколко пъти, като се връщаше към тях отново и отново, търсеше зад най-простите редчета някакъв друг, не напълно понятен за самия него радостен скрит смисъл.

Тя пишеше, че е потънала до гуша в работа, че сега не си ходи у дома и да нощува, за да не губи време, а спи тук, в кантората, че сега Алексей не би познал завода си и че ще бъде поразен и ще загуби и ума и дума от радост, ако би могъл да се досети какво произвежда сега. Между другото пишеше, че в малкото си свободни дни, които й се случват най-много по веднъж в месеца, тя ходи при майка му, че бабичката не се чувствува добре, тъй като от по-големите му братя няма ни вест, ни кост, че майката живее тежко и в последно време е почнала често да боледува. Девойката го молеше по-често и повече да пише на майка си и да не я вълнува с лоши вести, тъй като той сега е може би единствената радост за нея.

Като четеше и препрочиташе писмата на Оля, Алексей проумя майчината хитрост със съня. Той разбра колко го чака майка му, как се надява на него, разбра също какъв страшен удар ще бъде за тях двете, ако им съобщи за катастрофата си. Дълго размисля какво да прави и не намери сили да им, пише истината. Той реши да почака и написа и на двете, че живее добре, че са го преместили в тих участък, а за да оправдае сменяването на адреса, съобщи за по-голяма правдоподобност, че сега служи в тилова част и изпълнява специални задачи и че изглежда ще остане дълго време на тая работа.

А сега, когато в съвещанията на лекарите все по-често и по-често звучеше думата „ампутация“, стана му страшно. Как ще си отиде сакат в Камишин?! Как ще покаже на Оля сакатите си нозе? Какъв страшен удар ще нанесе на майка си, която бе загубила на фронта всичките си синове и очакваше в къщи него, последния! Ето за какво мислеше той в мъчителната тишина на болничната стая, слушайки как сърдито скърцат пружините на леглото под неспокойния Кукушкин, как мълчаливо въздиша танкистът и как барабани с пръсти по стъклото превилият се одве Степан Иванович, който прекарваше цял ден на прозореца.

„Ампутация? Не, само това не! По-добре смърт… Каква студена, отровна дума! Но не, няма да го бъде!“ — мислеше си Алексей. Страшната дума дори му се присънваше във вид на някакъв стоманен паяк с неопределени форми, който го разкъсваше с острите си членести крака.

Цяла седмица обитателите на четиридесет и втора стая бяха четирима. Но веднъж пристигна замислена Клавдия Михайловна с двама санитари и съобщи, че ще трябва да се постеснят. Леглото на Степан Иванович за негова голяма радост поставиха до самия прозорец. Кукушкин пренесоха в ъгъла до Степан Иванович, а на освободеното място поставиха хубаво ниско легло с мек пружинен матрак.

Това вбеси Кукушкин. Той побледня, заудря с юмрук по табуретката, почна кресливо да ругае и сестрата, и болницата, и самия Василий Василиевич, заплашваше, че ще се оплаче някому, някъде ще пише, и така се разяри, че едва не захвърли чашата върху бедната Клавдия Михайловна: дори би я хвърлил, ако Алексей с див блясък в циганските си очи не бе го спрял със страшен вик.

Точно в тоя момент внесоха и петия болен.

Той сигурно бе твърде тежък, тъй като носилката скърцаше, като се огъваше силно в такт с крачките на санитарите. На възглавницата безсилно се поклащаше кръгла, избръсната до голо глава. Широкото, жълто, сякаш излято от восък, подпухнало лице бе безжизнено. На пълните, бледни устни бе застинало страдание.

Сякаш новият беше в безсъзнание. Но щом сложиха носилката на пода, болният веднага отвори очи, повдигна се на лакти, с любопитство огледа стаята, подмигна за нещо на Степан Иванович — значи как я карате, добре ли сте? — и се изкашля издебело. Тежкото му тяло бе вероятно тежко конгузено и това му причиняваше остра болка. Мересиев, на когото тоя човек от пръв поглед нещо не се хареса, гледаше с омраза как двама санитари, две болногледачки и сестрата с общи усилия едва го качваха на леглото. Той видя как лицето на новия изведнъж побледня и се покри с пот, когато несръчно обърнаха приличащия му на греда крак, как болезнена гримаса сгърчи побледнелите му устни. Но той само скръцна със зъби.

Като се намери на леглото, той веднага спокойно оправи ръба на чаршафа под одеялото, нареди на купчинки по масичката внесените след него книжки и бележници, усърдно подреди на долната под ставка паста, одеколон, прибор за бръснене, сапунерка, после с поглед на грижлив стопанин огледа цялата своя работа и веднага с дълбок и тътнещ бас промърмори:

— Е, хайде сега да се запознаем. Полкови комисар Семьон Воробьов. Човек хрисим и непушач. Моля да ме приемете в компанията.

Той спокойно и с интерес огледа другарите си по стая и Мересиев успя да долови върху себе си внимателно-изпитателния поглед на тесните му златисти, упорити очи.

— Аз няма да остана при вас за дълго. Не зная кой как е, но аз нямам време да се залежавам. Мене ме чакат моите конници. Ето ледът ще си отиде, пътищата ще изсъхнат и хайде: „Ние сме червена кавалерия и за нас…“ Тъй ами! — пробуча той, като изпълваше цялата стая със сочния си весел бас.

— Всички тук не сме за дълго. Ще се стопи ледът и хайде… с краката напред в петдесета стая — обади се Кукушкин, като рязко се обърна към стената.

Петдесета стая в болницата нямаше. Тъй наричаха болните помежду си моргата. Едва ли комисарят беше вече научил това, но той долови мрачния смисъл на шегата, не се обиди, а само с учудване погледна Кукушкин и попита:

— На колко сте години, драги приятелю? Ех, брада, брада! Нещо много рано сте се състарили.

С появяването в четиридесет и втора на новия болен, когото всички почнаха да наричат помежду си Комисаря, целият ред в живота на стаята изведнъж се промени. Той тежък и немощен човек още на втория ден се опозна с всички и както после се изразяваше за него Степан Иванович, съумя за всеки да намери специално ключе. Със Степан Иванович той поговори до насита за конете! и лова, който те двамата много обичаха като големи ловджии. С Мересиев, който обичаше да вниква в същността на войната, предизвикателно поспори за съвременните методи на приложение на авиацията, танковете и кавалерията и не без страст доказваше, че авиацията, танковете — те, разбира се, са нещо чудесно, но че и конят още не е отживял времето си, че още може да върши работа и ако сега добре постегнат кавалерийските части, ако ги подкрепят с техника и в помощ на старите командири смелчаци израсне широко и смело мислеща младеж, то нашата конница пак ще учуди света. Дори с мълчаливия танкист той намери общ език. Излезе, че дивизията, в която той бе комисар, бе воювала при Ярцев, после при Духовшчина, като участвувала в прочутия коневски контраудар, там където танкистът беше се измъкнал с групата си от обкръжението. И Комисаря с увлечение споменаваше познатите и на двамата имена на села и разказваше как и докъде именно са пердашили германците, Танкистът все така мълчеше, но не обръщаше гръб, както правеше по-рано. Лицето му не се виждаше изпод бинтовете, но той утвърдително поклащаше глава. Кукушкин изведнъж смени гнева си с умиление, когато Комисаря му предложи да изиграят една партия шах. Дъската стоеше на леглото на Кукушкин, а Комисаря играеше „слепешката“, легнал, със затворени очи. Той разби на пух и прах свадливия лейтенант и с това съвсем го помири със себе си.

С пристигането на Комисаря в четиридесет и втора се случи нещо подобно на това, което се случва сутрин, когато болногледачката отваряше прозореца и в отегчителната болнична тишина заедно с веселия шум на улиците нахлуваше пресният влажен въздух на ранната московска пролет. Комисаря не правеше за това никакви усилия. Той просто живееше, живееше жадно и пълнокръвно, като забравяше или се принуждаваше да забравя болките, които го измъчваха.

Щом се пробуждаше сутрин, той сядаше на леглото, размахваше ръце нагоре, встрани, навеждаше се и се изправяше, ритмично въртеше и навеждаше глава — правеше гимнастика. Когато му поднасяха да се измие, той искаше по-студена вода, дълго пръхтеше и се плискаше над легена, а после се изтриваше с кърпата с такова усърдие, че на стеклото му тяло избиваше червенина. Като го гледаха, на всички неволно се поискваше да направят същото. Донасяха вестниците. Той жадно ги грабваше от ръцете на сестрата и нетърпеливо прочиташе гласно комюникето на съветското информбюро, после вече подробно, една след друга — кореспонденциите от фронта. И умееше да чете някак си по своему, така да се каже, активно: ту изведнъж почваше с шепот да повтаря харесалите му се места, бъбреше „правилно“ и нещо подчертаваше, ту пък сърдито извикваше. „Лъже кучето, залагам главата си срещу бирена бутилка, че не е бил на фронта. Мерзавец! А пише.“ Веднъж, като се разсърди на някакъв кореспондент, изгубил мярката, той веднага написа в редакцията на вестника картичка, като доказваше в нея, че на война такива неща не стават и не могат да стават, и молеше да отзоват самозабравилия се лъжец. Някога се замисляше над вестника, отпускаше се на възглавницата и лежеше така с отворени очи или почваше изведнъж да разказва интересни истории за своите конници, които бяха, ако се съди по думите му, всички до един герои, всички до един юнаци. А после отново почваше да чете. И чудно, тия негови забележки и лирически отстъпления никак не бъркаха на слушателите, не ги отвличаха, а напротив, помагаха им да разбират значението на прочетеното.

Два часа на ден, между обеда и лечебните процедури, той се занимаваше с немски език, повтаряше думите, съставяше изречения и понякога изведнъж, като се замисляше върху смисъла на чуждия език, казваше:

— А знаете ли, момчета, Как е на немски пиленце? Кюхелхен. Браво. Кюхелхен, нещо такова мъничко, пухкавичко, нежно. А звънче знаете ли как е Гльокайн. Звучна дума, така ли е?

Веднъж Степан Иванович не се стърпя:

— А защо ви е, другарю полкови комисар, немски език де? Не се ли мъчите напразно? Да бяхте си позапазили силите …

Комисаря хитро погледна стария войник:

— Е, брада, живот ли е това за руския човек? А на какъв език ще се разговаряме с германките в Берлин, когато стигнем там? Според тебе, на чалдонски ли? А?

Степан Иванович, който седеше на леглото до Комисаря, поиска, разбира се, основателно да отговори, че линията на фронта минава още близо до Москва и че до германките е още доста далечко, но в гласа на Комисаря звучеше такава весела убедителност, че войникът само се покашля и деловито добави:

— Че е така, така е, не по чалдонски, разбира се. Но попазвайте се, другарю комисар, след такова раняване.

— Пазеният кон пръв ще лъсне петалата. Не си ли чувал? Не е хубаво, брада!

Никой от болните не носеше брада. Комисаря, кой знае защо, наричаше всички „бради“. От неговата уста това не звучеше обидно, а весело и на всички им ставаше по-леко на душата от неговото название.

По цели дни Алексей се вглеждаше в Комисаря, мъчеше се да открие тайната на неизчерпаемата му бодрост. Нямаше съмнение, че страда силно. Трябваше само да заспи и да загуби контрола над себе си и изведнъж почваше да пъшка, да се мята, да скърца със зъби, лицето му се изкривяваше от конвулсии. Сигурно той знаеше това и се стараеше да не спи денем, като си намираше какво да е занимание. А като бодърствуваше, бе неизменно спокоен и тих, сякаш не го мъчеше страшната болка, полекичка разговаряше с лекарите, шегуваше се, когато те опипваха и преглеждаха болните му места, и само по това, как ръката му мачкаше чаршафа, и по бисерните капки пот, избили между веждите му, можеше да се разбере колко трудно му бе да се сдържа. Летецът не разбираше как може този човек да потиска страшната болка, откъде имаше той толкова енергия, бодрост, жизнерадост, Алексей искаше да узнае това, още повече, че без да се гледа на непрекъснато увеличаващите се дози наркотици, той сам не можеше вече да спи нощем и понякога до утринта лежеше с отворени очи, захапал със зъби одеялото, за да не пъшка.

Все по-често, все по-настойчиво звучеше сега на прегледите зловещата дума „ампутация“ Като чувствуваше неотклонното приближаване на страшния ден, Алексей реши, че не си струва да се живее без крака.

И ето денят дойде. При визитацията Василий Василиевич дълго опипва почернелите, вече не чувствуващи допир стъпала, после рязко се изправи и като гледаше Мересиев право в очите, произнесе: „Да се отрежат!“ Побледнелият летец не успя да каже нищо, когато професорът горещо добави: „Да се отрежат — и никакви приказки, чуваш ли? Иначе ще пукнеш!

Разбра ли?“

Той излезе от стаята, без да погледне свитата си. Стаята се изпълни с тежко мълчание. Мересиев лежеше с вкаменено лице, с отворени очи. Пред него се мяркаха в мъгла сините, безобразни чуканчета на инвалида лодкар, пак видя как той се съблече и по маймунски, на четири крака, запълзя по морския пясък към водата.

— Льоша — тихо го повика Комисаря.

— Какво? — обади се Алексей с далечен, чужд глас.

— Така трябва, Льоша.

В тоя миг на Мересиев му се стори, че не лодкарят, а той сам пълзи на чуканчета и че неговото момиче, неговата Оля, стои на пясъка с пъстра развяваща се рокля, лека, слънчева, красива, хапе устните си и напрегнато го гледа. Така ще бъде! И той зарида безшумно и силно, пъхнал лице във възглавницата, като цял се тресеше и трепереше. На всички им стана тежко. Степан Иванович запъшка, смъкна се от леглото, наметна халата и като шляпаше с чехлите и се подпираше с ръце по таблите на леглата, заохка и тръгна към Мересиев. Но Комисаря му забрани със знак: значи нека плаче, не му пречи.

И наистина на Алексей му поолекна. Той скоро се успокои и дори почувствува облекчение, каквото винаги чувствува човек, когато най-после реши дълго измъчвалия го въпрос. Мълча чак до вечерта, когато дойдоха за него санитарите, за да го занесат в операционната. В тая бяла, ослепително блестяща стая той също не отрони нито дума. Дори когато му съобщиха, че състоянието на сърцето му не позволява да го упоят и се налага операцията да бъде извършена с местна упойка, той само кимна с глава. През време на операцията не издаде нито стон, нито вик. Василий Василиевич, който сам правеше тая не особено сложна ампутация и по обикновения си навик страшно хокаше сестрите и помошниците си, няколко пъти накара асистента да види не е ли умрял болният под ножа.

Когато режеха костта, болката беше страшна, но той беше свикнал да понася страданията и дори не разбираше добре какво правят при краката му тия хора в бели престилки, с лица, закрити с марлени маски.

Свести се вече в стаята и първото, което видя, беше загриженото лице на Клавдия Михайловна. Чудно, но той не помнеше нищо и дори се учуди защо лицето на тая мила, млада руса жена е толкова развълнувано и въпросително. Като забеляза, че той отвори очи, тя се зарадва, тихичко стисна — ръката му под одеялото.

— Какъв си юнак! — и веднага се залови за пулса.

„Какво ми е?“ — Алексей чувствуваше, че краката го болят някъде по-нагоре, отколкото по-рано, и не с предишната пареща, въртяща, късаща болка, а някак тъпо и вяло, сякаш ги бяха стегнали силно с връв над колената. И изведнъж по гънката на одеялото той видя, че тялото му беше станало по-късо. За миг си спомни: ослепителната светлина на бялата стая, свирепата, караница на Василий Василиевич, тъпия шум в емайлираната кофа. „Нима?!“ — някак отпуснато се учуди и като се силеше да се усмихне, каза на сестрата:

— Сякаш съм станал по-къс.

Усмивката излезе недобра, нещо като гримаса. Клавдия Михайловна загрижено поправи укорите му.

— Нищо, нищо, гълъбче, сега ще ти бъде по-леко.

— Да, вярно, по-леко. С колко килограма?

— Не бива, миличък, не бива. А вие сте юнак, едни викат, други привързваме с каиши и пак ги държим, а вие не гъкнахте … Ех, война, война!

В това време от вечерния полумрак на стаята се зачу сърдитият глас на Комисаря:

— Панихида ли правите там? Ето, предайте му, сестрице, писмата. Върви му на човека, дори му завиждам, толкова писма!

Комисаря предаде на Мересиев връзка писма. Това бяха писма от скъпия полк. Те имаха различни дати, но, кой знае защо, пристигнаха наведнъж и ето сега, като лежеше с отрязани крака, Алексей четеше едно след друго тия другарски послания, които разказваха за далечния, пълен с трудности, неудобства и опастности, неудържимо привличащ към себе си живот, който беше сега загубен за него безвъзвратно. Той поглъщаше и големите новини, и скъпите дреболии, за които му пишеха от полка. Беше му еднакво интересно и това, че политработникът от корпуса се бе похвалил, че уж полкът е представен за награждаване с ордена Червено знаме, че Иванчук получил изведнъж две награди, че Яшин убил на лов лисица, която, кой знае как, излязла без опашка, че поради възпаление на венците Стьопа Ростов бе развалил романа си със сестра Леночка. За миг се пренасяше мислено там, на скритото сред гори и езера летище, така често проклинато от летците за коварния терен и което сега му се струваше най-хубавата точка на земята.

Той така се увлече в писмата, че не обръщаше внимание на разликата в датите и не забеляза как Комисаря подмигна на сестрата, кимвайки към него с усмивка, и тихо й прошепна: „Моето лекарство е къде по-добро от всички тия ваши луминали и веронали!“ Така Алексей никога и не разбра, че като предвиждаше събитията, Комисаря криеше част от писмата му, та в страшния за Мересиев ден да предаде на летеца дружеските поздрави и новините от милото летище, да смекчи тежкия за него удар. Комисаря беше стар воин. Той познаваше великата сила на тия небрежно и бързо изписани късчета хартия, които на фронта биват по-важни от лекарствата и сухарите.

В писмото на Андрей Дегтяренко, грубовато и просто, като него самия, имаше мъничка хартийка, покрита с дребни къдрави буквички и пълна с възклицателни знаци:

„Другарю старши лейтенант! Не е хубаво, дето вие не държите на думата си!!! В полка много често ви споменават и аз не лъжа, само за вас говорят. Неотдавна другарят командир на полка каза в столовата, че Мересиев Алексей е друго нещо!!! А вие знаете, че той говори така само за най-добрите. Връщайте се по-скоро, тук ви чакат!!! Льоля голямата, от столовата, моли да ви предадем, че сега без препирни ще ви дава по три втори, дори ако за това домакинът я уволни. Само не е хубаво, дето не си държите на думите!! На другите вие все пак писахте, а на мене нищо не драснахте. Много ми е обидно, затова не ви пиша отделно писмо, но вие, моля ви се, ми напишете отделно писмо — как прекарвате и как се чувствувате!…“

Под тая забавна записка стоеше подписът: „Метеорологичният сержант“. Мересиев се усмихна, но погледът му падна върху думите: „Връщайте се по-скоро, вас тук ви чакат“, които в писмото бяха подчертани. Алексей се надигна в леглото и с вид, с какъвто се опипват джобовете, когато се открие, че е загубен важен документ, трескаво прокара ръка там, където бяха краката му. Ръката напипа празно място.

Едва в тая минута Алексей проумя цялата тежест на загубата. Той вече никога няма да се върне в полка, в авиацията, изобщо на фронта. Никога вече няма да издигне самолета във въздуха и няма да се хвърли във въздушен бой, никога! Сега е инвалид, лишен от любимата работа, прикован на място, тежест в къщи, излишен в живота. Това не може да се поправи, това ще трае чак до смъртта.

След операцията с Алексей Мересиев се случи най-страшното, което може да стане при подобни обстоятелства. Той се затвори в себе си. Не се оплакваше, не плачеше, не се дразнеше. Той мълчеше.

По цели дни лежеше на гръб, неподвижен, като гледаше все в една и съща лъкатушна пукнатина на тавана. Когато другарите му заговорваха с него, отговаряше често наслуки — „да“, „не“ — и отново млъкваше, вгледан в тясната пукнатина на мазилката, сякаш това бе някакъв йероглиф, в разгадаването на който се намираше неговото спасение. Той покорно изпълняваше всички разпоредби на лекарите, приемаше всичко, което му предписваха, бавно, без апетит изяждаше обяда си и пак лягаше по гръб.

— Ей, брада, за какво мислиш? — викаше му Комисаря.

Алексей обръщаше към него глава с такъв израз, сякаш не го виждаше.

— Питам за какво мислиш?

— За нищо.

Веднъж в стаята се отби Василий Василиевич.

— Е, пълзачо, жив ли си? Как е работата? Герой, герой, не гъкна. Сега, братко, вярвам, че осемнадесет дена си пълзял на четири крака от германците. През живота си съм виждал толкова юнаци, колкото ти картофи не си изял, но такива! като тебе не ми се е случвало да режа — професорът потри изпръхналите си червени ръце с изядени от сублимата нокти. — Защо се мръщиш? Хвалят го, а той се мръщи. Че аз съм генераллейтенант от медицинската служба. Е, заповядвам ти да се усмихнеш!

Като разтягаше с мъка устни в празна, престорена усмивка, Мересиев мислеше: „Ако знаех, че така ще свърши, струваше ли си да пълзя? Нали в пистолета бяха останали три патрона.“

Комисаря прочете във вестника кореспонденцията за интересен въздушен бой. Шест наши изтребителя влезли в бой срещу двадесет и два германски, съборили осем, а загубили само един. Комисаря четеше тази кореспонденция с такова удоволствие, сякаш се бяха отличили не непознати нему летци, а неговите кавалеристи. Дори Кукушкин се разпали, когато заспориха, мъчейки се да си представят как е станало това. А Алексей слушаше и мислеше: „Щастливи са! Летят, бият се, а ето аз никога няма вече да се издигна.“

Комюникетата на съветското информбюро ставаха все по-лаконични. По всичко се виждаше, че някъде в тила на Червената армия вече се свива мощен юмрук за нов удар. Комисаря и Степан Иванович усилено обсъждаха къде ще бъде нанесен тоя удар и какво предвещава за германците. Доскоро Алексей бе пръв в тия разговори. Сега се стараеше да не ги слуша. Той също усещаше нарастването на събитията, долавяше приближаването на гигантски, може би решителни боеве. Но мисълта, че неговите другари, дори навярно Кукушкин, който бързо се поправяше, ще участвуват в тях, а той е обречен на жалко съществуване в тила и че с нищо не можеше да поправи това, бе за него толкова мъчителна, че сега, когато Комисаря четеше вестници или почваше разговор за войната, Алексей се покриваше презглава с одеялото и мърдаше бузата си по възглавницата, за да не вижда и да не слуша. А в главата му, кой знае защо, се въртеше фразата: „Роденият да пълзи не може да лети“.

Клавдия Михайловна донесе няколко клончета върба, незнайно как и откъде попаднали в суровата, военна Москва, обградена с барикади. На всекиго на масата в чаша тя остави по клонче. От червеникавите клончета с бели пухкави висулчици лъхаше такава свежест, сякаш самата пролет бе влязла в четиридесет и втора стая. Всички бяха радостно възбудени през тоя ден. Дори мълчаливият танкист избъбра няколко думи изпод бинтовете си.

Алексей лежеше и мислеше: „В Камишин текат мътни ручеи покрай размекналите от кал тротоари, по блестящите камъни на уличния паваж. Мирише на стоплена земя, на прясна влага и конски тор. Точно в такъв ден те стояха с Оля на стръмния бряг на Волга и покрай тях, по необгледния простор на реката, в тържествена тишина, звънтяща от сребърните трели на чучулигата, безшумно и плавно отминаваше ледът. И сякаш не ледът се движеше по течението, а те с Оля безшумно плуваха срещу клокочещата, буйна река. Те стояха мълчаливо и такова голямо щастие се мяркаше пред тях, че тук, над волжките простори, срещу волния пролетен вятър, не им достигаше въздух. Това сега никога няма да го има. Тя ще се одвърне от него, а дори и да не се отвърне, нима той може да приеме такава жертва, нима има право да допусне тя, такава светла, красива, стройна, да върви редом с него, куцащия на сакатите си нозе!…“ И той помоли сестрата да махне от масата наивния предвестник на пролетта.

Върбата бе махната, но трудно бе да се избави от тежките си мисли: какво ще каже Оля, когато научи, че той е останал без крака? Ще го напусне, ще го забрави, ще го зачеркне от своя живот? Цялото същество на Алексей протестираше: не, тя не е такава, няма да го захвърли, няма да се отвърне! А това е дори по-лошо. Той си представяше как тя от благородство ще се омъжи за него, за безногия, как поради това ще изостави мечтата си за висше техническо образование, ще се впрегне в служебния ярем, за да изхранва себе си, инвалида мъж, а кой знае, може би и деца.

Има ли право той да приеме тая жертва? Нали още нищо не ги свързва, та тя му е годеница, а не жена. Той я обичаше, обичаше я много и затова реши, че няма такова право,! че сам трябва да скъса всички свързващи ги възли, да ги прекъсне с един замах, изведнъж, за да я избави не само от тежкото бъдеще, но и от мъките на колебанието.

Но тъкмо тогава пристигнаха писма с щемпел „Камишин“! и изведнъж заличиха всички тия решения. Писмото на Оля бе изпълнено с някаква скрита тревога. Сякаш предчувствувайки нещастие, тя му пишеше, че ще остане с него винаги, каквото и да му се случи, че той е нейният живот, че тя мисли за него през всяка свободна минута и че тия мисли помагат да понася тежестите на военния живот, безсънни! нощи в завода, копането на окопи и противотанкови ями свободните дни и нощи и защо да крие, там водят полугладно съществование. „Твоята последна мъничка снимка, дето седиш на пъна с кучето и се усмихваш, всякога е с мен. Сложих я в маминия медалион и я нося на гърдите си. Когато ми е тежко, отворя и погледна… И знаеш ли, вярвам, че докато се обичаме един друг, за нас няма нищо страшно.“ Тя пишеше също, че майка му напоследък много се тревожи за него, и пак настояваше да пише на бабичката по-често и да не я вълнува с лоши известия.

За пръв път писмата от родния град, всяко от които по-рано беше щастливо събитие и за дълго сгряваше душата през трудните фронтови дни, не зарадваха Алексей. Те внесоха ново объркване в душата му и точно тогава направи грешката, която после му струваше толкова мъки; той не се реши да пише в Камишин, че са отрязали краката му.

Единствено на девойката от метеостанцията той писа подробно за своето нещастие и за нерадостните си мисли. Те почти не се познаваха и затова с нея бе лесно да се разговаря. Без да знае дори името й, така адресира и писмото: ППС, едикоя си метеорологическа станция, за „метеорологичния сержант“. Той знаеше как пазят на фронта писмата и се надяваше, че рано или късно то дори и с такъв странен адрес, ще намери получателя си. Но това му беше и безразлично. На него просто му се искаше да се изкаже пред някого.

В тъжен размисъл течаха за Алексей Мересиев еднообразните болнични дни. И макар, че железният му организъм лесно понесе майсторски извършената ампутация и раните бързо се затваряха, той явно отслабваше и въпреки мерките от ден на Ден вехнеше и отпадаше пред очите на всички.

А в това време навън пролетта буйствуваше.

Тя се втурваше и тук, в четиридесет и втора стая, в тая стая, наситена с дъх на йодоформ. Проникваше през прозорчето с прохладното и влазтно дихание на топящия се сняг, с възбуденото чирикане на врабците, с веселото и звънливо скърцане на трамваите при завоите, със звучния тропот на стъпките по открилия се асфалт, а вечер — с разнообразните и меки звуци на хармоника. Пролетта надничаше през страничния прозорец с осветената от слънцето клонка на тополата, по която набъбваха продълговати пъпки, облети с жълтеникав клей. Вмъкваше се в стаята със златистите петна на луничките, обсипали бледото добро лице на Клавдия Михайловна, които се показваха през всякакъв вид пудра и доставяха на сестричката не малко огорчение. Пролетта настойчиво напомняше за себе си с веселите и чести удари на големите капки по тенекиените Первази на Прозорците.

Както и всякога, пролетта смекчаваше сърцата, събуждаше мечтите.

— Ех, да можеше сега с пушчицата да си в някое сечище! Така ли е, Степан Иванович, а?… Да заседнеш до зори в гюмето и да вардиш … страшно хубаво!!… Знаеш, утрото розово, свежо, студеничко, а ти седиш, наострил ухо, и изведнъж: гл, гл, гл и крилата — фю-фю-фю… И кацва над тебе — опашка като ветрило, и втора, и трета…

Степан Иванович шумно вдишва въздух, сякаш наистина му потичат слюнки, а Комисаря не млъква:

— А после да постелиш край огъня платнището си, да сръбнеш горещ чаец, та на всеки мускул да му стане топло, а? След праведните мъки…

— Ох, не ми споменавайте, другарю полкови комисар… А по нашия край знаете ли в това време какво ловим. Няма да повярвате — щука. Истина, бога ми, не сте ли чували? Е, то се знае, че е празна работа, но и полза има. Щуката, нали, щом се пукне ледът на езерото и се разлеят рекичките, все към брега се държи, размножава се. И за тая работа се мавира едва ли не на самия бряг — в тревата, в мъха, навсякъде, където е преляла водата! Навре се там, върти се, пръска хайвера си. Вървиш си по брега и сякаш кръгли цепеници са потопени. Но не, това е тя! Като треснеш с пушката! Понякога чувал не ти стига да събереш всичко. Ей богу! А друг път…

И започваха ловните спомени. Разговорът незабелязано се връщаше към фронтовите работи, почваха да гадаят какво става сега в дивизията, в ротата, не „плачат ли“ построените през зимата землянки и не са ли „запълзели“ укрепленията и как им се вижда пролетта на германците, свикнали да ходят на Запад по асфалт.

Щом свършваше обедът, почваше храненето на врабците. Степан Иванович, който изобщо не можеше да седи без работа и вечно все нещо вършеше със сухите си, неспокойни ръце, измисли да събира останалите от обеда трошички и да ги изхвърля на птичките отвън през прозорчето. Това стана обичай. Хвърляха вече не трошичките, оставяха цели залъци и нарочно ги натрошаваха. По такъв начин, според думите на Степан Иванович, беше зачислена на прехрана цялата птича компания. Голямо удоволствие бе за цялата стая да наблюдава как мъничките шумни птички загрижено се трудят над, някоя по-голяма кора, пискат, бият се, а после, като очистят корниза, отпочиват, пощят се на клончето на тополата и изведнъж дружно хвръкват и отлитат някъде по своите врабчешки работи. Храненето на врабчетата стана любимо забавление. Почнаха да познават отделни птички, дори бяха им измислили имена. С особените симпатии на стаята се ползуваше един; безопашатко, нахален и пъргав врабец, вероятно заплатил със своята опашка за лошия си, заядлив нрав. Степан Иванович го нарече Автоматчик.

Интересно бе, че именно грижата около тия шумни птички окончателно измъкна танкиста от мълчаливото му състояние. Отначало той отпуснато и равнодушно следеше как Степан Иванович, превит на две, подпрян на патериците, дълго се наместваше на радиатора, за да се повдигне и да стигне! до прозорчето. Но когато на другия ден врабците долетяха, танкистът, като се мръщеше от болки, дори приседна на леглото, за да може по-добре да види безредната птича глъчка.

Ма третия ден по обед той мушна под възглавницата си солидно парче сладък пи рог, точно тоя болничен десерт трябваше особено да се хареса на кресливите храненици. Веднъж Автоматчика не дойде и Кукушкин заяви, че вероятно го е нападнала котка — и Край. Мълчаливият танкист изведнъж заплака и нарече Кукушкин полицай, а когато на другия ден безопашаткото пак пискаше и се боричкаше на Корниза, като въртеше победоносно главичка с метално блеснали очички, танкистът се засмя, засмя се за пръв път след много месеци.

Не измина много време и Гвоздев съвсем се оживи. За общо учудване, той се оказа, добър и приятен човек. Това постигна, разбира се, Семьон Воробьов, който бе наистина майстор да избере, както сам се изразяваше, за всеки човек особено ключе. И ето как сполучи.

Най-радостният час в четиридесет и втора стая бе, когато на вратата със загадъчен вид се появяваше Клавдия Михайловна. Сложила ръцете си зад гърба, тя оглеждаше всички със светнали очи и казваше:

— Е, кой ще танцува днес?

Това значеше: пристигнали са писма. Получателят трябваше, макар мъничко, да поскача на леглото си, наподобявайки танц. Най-често това се случваше на Комисаря, който получаваше понякога десетки писма наведнъж. Пишеха му от дивизията, от тила, пишеха му другари по служба, командири и политработнйци, пишеха войници, пишеха по стар навик командирски жени, които, искаха да понакастри разпусналия се мъж, пишеха Вдовици на убити другари, молеха го за съвет в живота. За помощ в работите си, пишеше му дори една пионерка от Казахстан, дъщеря на убит командир на полк, името на която Комисарят никак не можеше да запомни. Всички тия писма той чегеше с йнтерес, на всички непременно отговаряше и веднага пишеше до надлежното учреждение с молба та помогнат на жената на едикой си командир; сърдито кастреше „разпусналите“ се мъже, заплашваше домоуправителя, че сам ще отиде и ще му откъсне главата, ако не постави печка на семейството на едикой си фронтовак, боеви командир; нахока девойката от Казахстан със сложно запомнящо се и не за двойката по руски език през втория срок.

Степан Иванович също водеше оживена преписка и с фронта, и с тила. Писмата на синовете си, също сръчни снайперисти, писмата от дъщеря си, колхозна бригадирка, с безброй поздрави от всички близки и познати, със съобщението, че макар колхозът първо да е изпратил хора на новия строеж, с еди какви си стопански цели плановете са преизпълнени с толкова и толкова Процента, Степан Иванович с голяма радост четеше не забавно писмо на глас и цялата стая, всички болногледачкй, сестрата и дори ординаторът, сух и злъчен човек, винаги бяха в течение на семейните му работи.

Дори необщителният Кукушкин, който, изглежда, беше скаран с цял свят, получаваше писма от майка си, някъде от Барнаул. Той грабваше писмото от сестрата, изчакваше, докато хората в стаята заспят, и четеше, като си шепнеше тихичко думите. В тия минути на мъничкото му лице с остри, неприятни черти се появяваше особен, съвсем несвойствен за него тържествен и тих израз. Той много обичаше майка си, стара фелдшерка, но, кой знае защо, се срамуваше от тая любов и грижливо я скриваше.

Единствен само танкистът в радостните минути, когато в стаята оживено се разменяха получените новини, ставаше още по-мрачен, обръщаше се към стената и дръпваше одеялото през главата си: нямаше кой да му пише. Колкото повече писма получаваше стаята, толкова по-остро чувствуваше той самотата си. Но ето че веднъж Клавдия Михайловна се яви някак си особено възбудена, като се стараеше да не гледа Комисаря, и припряно попита:

— Е, кой ще танцува днес?

Тя гледаше към леглото на танкиста и нейното добро лице цяло сияеше в широка усмивка Всички почувствуваха, че беше се случило нещо необикновено. Стаята се наостри.

— Лейтенант Гвоздев, танцувайте! Е, какво ще кажете.

Мересиев видя как Гвоздев трепна, как рязко се обърна, как светнаха изпод бинтовете очите му. Но веднага се сдържа и каза с треперещ глас, на който се мъчеше да придаде равнодушен тон:

— Грешка. Сигурно тук лежи друг някой Гвоздев, — но очите му жадно, с надежда гледаха трите плика, които сестрата държеше високо като знаме.

— Не, за вас са. Вижте: за лейтенант Гвоздев Г. М. И дори четиридесет и втора стая. Е?

Обинтованата ръка жадно се измъкна изпод одеялото. Тя трепереше, докато лейтенантът, като захапа плика със зъби, с нетърпеливи движения го отваряше. Очите на Гвоздев възбудено блестяха под бинтовете. Работата излезе странна. Три девойки, приятелки, студентки в един и същ курс, от един и същ медицински институт, с различни почерци и с различни думи му пишеха приблизително едно и също. Като узнали, че героят танкист лейтенант Гвоздев лежи ранен в Москва, решили да завържат с него преписка. Те му пишеха, че ако той, лейтенатът, не се обиди от нахалството им, би ли им писал как живее и как е здравето му, а едната от тях, която се беше подписала „Анюта“, пишеше: не може ли тя с нещо да му помогне, не му ли са нужни хубави книжки и ако нещо му потрябва, нека не се стеснява да се обърне към нея.

През целия ден лейтенантът обръща писмата, чете адреса, разглежда почерците. Разбира се, той знаеше за подобен РОД преписки и дори сам веднъж си беше кореспондирал с някаква непозната, чиято ласкава записчица беше намерил в пръстите на плетените ръкавици, паднали му се като празничен подарък. Но тая преписка сама по себе си се прекрати, когато кореспондентката му изпрати снимка с шеговит надпис, където тя, вече възрастна жена, бе снета сред четирите си деца. Но сега работата бе друга. Едно само смущаваше и учудваше Гвоздев, че писмата дойдоха така неочаквано и наведнъж, и необяснимо беше също откъде студентките от медицинския институт са узнали за неговите бойни дела. Цялата стая недоумяваше, а най-вече Комисаря. Но Мересиев долови многозначителния поглед, който той си размени със Степан Иванович и със сестрата, и разбра, че и това бе дело на неговите ръце.

Както и да стоеше работата, но на другата сутрин Гвоздев измоли от Комисаря хартия и като разбинтова сам китката на дясната си ръка, до вечерта писа, задрасква, къса и отново писа отговор на своите непознати кореспондентки.

Двете момичета сами отпаднаха, затова пък грижливата Анюта започна да пише за трите. Гвоздев беше човек с открит характер и сега цялата стая знаеше какво става в третия курс на медицинския институт, колко увлекателна наука е биологията и колко е скучна органичната химия, колко приятен е гласът на професора и как хубаво преподава материала и, напротив, колко скучно бъбре лекциите си едикой си доцент, колко дърва са докарали на товарните трамваи през последния студентски неделен ден, колко е сложно едновременно да се учи и да се работи в болницата за евакуирани и как „важничи“ някаква студентка, бездарна зубрачка и изобщо не съвсем симпатична особа.

Гвоздев не само проговори, но някак си цял се разтвори. Състоянието му бързо се подобряваше.

Снеха шините на Кукушкин, Степан Иванович се учеше да ходи без патерици и пристъпваше вече доста. Сега прекарваше по цели дни на перваза, наблюдаваше онова, което ставаше в „свободния свят“. И само положението на Комисаря и на Мересиев ставаше всеки ден по-лошо. Особено бързо се влошаваше положението на Комисаря. Той вече не можеше сутрин да прави гимнастиката си, тялото му все повече и повече се пълнеше със зловеща жълтеникава прозрачна подпухналост, ръцете му се свиваха с мъка и вече не можеха да държат нито молива, нито лъжицата на обед.

Сутрин болногледачката измиваше и избърсваше лицето му, хранеше го с лъжичка и се чувствуваше, че не тежката болка, а точно тая безпомощност го подтиска и изкарва из търпение. Впрочем той и сега не униваше. Пак така бодро бучеше през деня неговият бас, пак така жадно четеше новините във вестниците и дори продължаваше да се занимава с немски. Само трябваше да му слагат книгите на специална телена подставка, изработена от Степан Иванович, и старият войник, седнал до него, му прелистваше страниците. Сутрин, докато нямаше още нови вестници, той нетърпеливо разпитваше сестрата какво е комюникето, какво ново са предали по радиото, какво е времето и какво се чува в Москва. Измоли от Василий Василиевич да прокара до леглото му радиослушалки. Сякаш колкото по-слабо и по-немощно ставаше тялото му, толкова по-упорит и силен бе духът му. Все със същия интерес той четеше многобройните писма и им отговаряше диктуваше поред ту на Кукушкин, ту на Гвоздев. Веднъж Мересиев, задрямал след процедурата, бе разбуден от неговия гръмлив глас.

— Кърпачи! — гърмеше той гневно. — На телената подпорка се сивееше листче от дивизионния вестник, който въпреки заповедта „да не се изнася от частта“, някой от другарите редовно му изпращаше. — Оглупели са ония там, заседналите в отбрана. Кравцов — бюрократ? Най-добрият ветеринар в армията бюрократ?! Гриша, пиши, пиши веднага.

И той продиктува на Гвоздев сърдит рапорт до члена на военния съвет на армията, като молеше да бъдат махнати „драскачите“, които незаслужено бяха очернили добрия, прилежен човек. Като изпрати писмото по сестрата, той още дълго и цветисто руга „кречеталата“ и бе страшно да се слушат тези пълни с Делова страст думи от човек, който не можеше дори главата си да обърне върху възглавницата.

Същата вечер се случи още по-забележително произшествие. В тихия час, когато лампите още не бяха запалени и по ъглите на стаята вече почваше да се сгъстява тъмнината, Степан Иванович седеше на перваза и замислено гледаше към крайбрежната улица. Чупеха леда по реката. Няколко жени с брезентови престилки откъртваха с лостове леда на тесни ивици по дължината на тъмния квадрат на пробитата в леда дупка, после с един-два удара разсичаха ивицата на продълговати парчета, вземаха куките и по дъски изтегляха тия парчета от водата, ледените блокове лежаха на редици: долу прозрачнозеленикави, горе — жълти. По пътя край реката към мястото на разчистването се точеше върволица от шейни, завързани една за друга. Едно старче с шапка с наушници, с ватирани панталони и памуклийка, пристегната с колан, на който висеше брадва, поведе конете за юздите към сечището и жените с куките вкараха леда в шейната. Стопанинът Степан Иванович реши, че работят работници от колхоз, но че работата е безсмислено организирана. Твърде много хора се блъскаха, като си пречеха един на друг. В главата му на стопанин вече изникна план. Той мислено раздели всичките на групи, по трима, точно по толкова, че заедно да могат без труд да измъкват блоковете върху леда, Всяка група мислено отведе на специален участък и би им платил не надница, а на всяка група според извадените блокове. А ей оная кръглолика, румена женица би посъветвал да започне съревнование между тройките… Той дотолкова се увлече в стопанските си мисли, че не можа изведнъж да забележи как един от конете се приближи толкова до просеченото място, че задните му крака се подхлъзнаха и той се озова във водата. Шейната поддържаше коня на повърхността на водата, а течението го завличаше под леда. Старчето с брадвата безсмислено се засуети край него, ту хващаше Клиновете на шейната, ту теглеше коня за юздите.

— Конят потъва! — изохка високо Степан Иванович.

Комисаря с невероятно усилие, цял позеленял от болки, се повдигна на лакти, опря се с гърди на перваза и се наведе към стъклото.

— Дръвник!… — прошепна той. — Как не може да разбере! Ремъците… трябва да пресече ремъците, конят сам ще излезе… Ах, загива добичето!

Степан Иванович се покатери тежко на перваза. Конят потъваше. От време на време мътната вълна го заливаше, но той все още отчаяно се бореше, изкачаше от водата и започваше да драще по леда с подковите на предните си крака.

— Та пресечи ремъците! — с цяло гърло завика Комисаря, като че ли старецът там на реката можеше да го чуе.

— Ей, драги, пресечи ремъците! Брадвата е на пояса ти, пресечи ремъците, пресечи ги! — свил ръце на фуния, извика през прозореца Степан Иванович.

Старчето чу тоя, сякаш от небето паднал съвет. Той измъкна брадвата и с два замаха пресече ремъците. Освободеният от впряга кон веднага изскочи на леда, и като се спря край дупката, пробита в леда, тежко раздвижи хълбоците си и се отърси като куче.

— Какво значи това! — чу се в тоя момент глас сред стаята.

Василий Василиевич с незакопчана престилка и без обикновената си бяла шапчица стоеше на вратата. Той почна отчаяно да се кара, да тропа с нозе, като че искаше да чуе каквито и да било обяснения. Закани се да разгони по дяволите полудялата стая и си отиде, като ругаеше и дишаше тежко и като че без да разбере смисъла на случката. След минута в стаята дотича Клавдия Михайловна, разстроена, с разплакани очи. Тя току-що беше получила от Василий Василиевич страшно мъмрене, но видя на възглавницата зеленото, безжизнено лице на Комисаря, който лежеше неподвижно със затворени очи, и се спусна към него.

Вечерта му прилоша. Инжектираха му камфор, даваха му ислород. Той тълго не идваше на себе си. Щом се опомни, Комисаря веднага се опита да се усмихне на Клавдия Михайловна, която стоеше над него с кислородна възглавничка в ръце, и се пошегува:

— Не се вълнувайте, сестрице. И от ада ще се върна, за да ви донеса средството, с което там дяволите си чистят луничките.

Беше страшно тежко да се гледа как яростно се съпротивлява в тежка борба с болестта и от ден на ден слабее тоя едър, силен човек.

8

С всеки изминат ден слабееше и Алексей Мересиев. В редовното си писмо дори съобщи на „метеорологичния сержант“, единствения, на когото поверяваше сега скърбите си, че май няма да излезе оттук и че дори така е по-добре, защото летец без крака е все едно птичка без крила, която може още да живее и кълве, но никога няма да лети, че той не иска да остане безкрила птица и че е готов да посрещне спокойно и най-лошия изход, стига да може по-скоро да настъпи. Беше наистина жестоко да пише така: в течение на преписката девойката си признаваше, че тя отдавна вече не е равнодушна към „другаря старши лейтенант“, но за нищо на света не би му признала това, ако не бе му се случило такова нещастие.

— Иска да се жени, сега мъжете имат цена. Какво са за нея краката, това ще бъде по-голяма препоръка — язвително коментираше верният на себе си Кукушкин.

Но Алексей помнеше бледото, притиснало се до него лице на девойката в момента, когато смъртта профуча над техните глави. Той знаеше, че не е така. Знаеше също, че девойката чете с мъка неговите тъжни изповеди. Без да знаеше дори името на „метеорологичния сержант“, той продължаваше да й доверява своите тъжни мисли.

Комисаря умееше за всеки да намери ключ, но ето Алексей Мересиев и на него не отстъпваше. Още в първия ден след операцията на Мересиев в стаята се появи книгата „Как се каляваше стоманата“. Почнаха да я четат на глас. Алексей разбра за кого се отнася четенето, но това малко го утеши. Той уважаваше от детинство Павел Корчагин. Той бе един от любимите му герои. „Но нали Корчагин не е бил летец — мислеше сега Алексей. — Нима той знае какво значи «да заболееш за въздуха»? Островски беше писал книжките си в постелята не в такова време, когато всички мъже и много жени в страната воюват, когато дори сополивите момчета правят снаряди, покачени на сандък, понеже ръстът им не стига, за да работят на машините.“

С една дума, в дадения случай книжката нема успех. Тогава Комисаря почна обходно движение. Съвсем случайно уж той разказа за някакъв човек, който с парализирани крака можел да върши голяма обществена работа. Степан Иванович, който от всичко се интересуваше, почна учудено да се тюхка, И сам си спомни, че в техните краища имало лекар без ръка, най-способният в целия район лекар, и на кон яздел, и на лов ходел, и така се справял с една ръка с пушката, че забивал сачми в очите на катеричка. Сега Комисаря спомена покойния академик Вилиямс, когото лично познавал още по време на машинотракторните работи. Тоя човек, наполовина парализиран, който владеел само едната си ръка, продължавал да ръководи института и вършел работа от огромен мащаб.

Мересиев слушаше и се усмихваше: да мислиш, да говориш, да пишеш, да заповядваш, да лекуваш, дори да ходиш на лов можеш и съвсем без крака, но той е летец, летец по призвание, летец от детинство, от същия оня ден, когато още дете, пазейки бостана, където сред повехналите листа върху сухата попукана земя лежаха огромните шарени кълба на прочутите по цяла Волга дини, той чу, а после видя мъничко сребърно водно конче, което лъщеше на слънцето с двойните си криле и бавно плуваше над прашната степ, някъде към Сталинград.

Оттогава мечтата да стане летец не го напускаше. Той мислеше за това на ученическата скамейка, мислеше по-късно, когато работеше на струга. Нощем, когато всички в къщи заспиваха, той заедно с Ляпидевски намираше и спасяваше челюскинци, заедно с Водопянов спускаше тежки самолети върху леда сред ледените блокове на Северния полюс, заедно с Чкалов прокарваше неоткрит още от човека въздушен път през полюса за Съединените щати.

Комсомолската организация го изпрати в Далечния изток. Той строи в тайгата младежкия град — Комсомолск на Амур. Но и там, в тайгата, занесе мечтата си за полети. Между строителите намери младежи и девойки, които като него мечтаеха за благородната професия на летеца, и мъчно е да се повярва, че те наистина със собствените си ръце построиха свой аероклуб в тоя град, който дотогава съществуваше само на план. Когато припадаше здрач и мъгли загръщаха гигантския строеж, всички строители се завираха в бараките, затваряха прозорците, а пред вратите палеха пушещи огньове от сурови клони, за да гонят с дима комарите и другите насекоми, които изпълваха въздуха с тънкото си зловещо бръмчене. Когато строителите почиваха след работния ден, членовете на аероклуба, ръководени от Алексей, намазваха телата си с газ, която трябваше да отпъжда комарите и другите насекоми, и излизаха в тайгата с брадви, кирки, триони, лопати и взрив. Те режеха, изкореняваха дървета, вдигаха във въздуха пънове, изравняваха земята, като отнемаха от тайгата място за летище. И го спечелиха, като със собствените си ръце изтръгнаха от горския гъсталак няколко километра за летателна площадка.

От това летище Алексей за пръв път се понесе във въздуха с учебен самолет, като най-после осъществи заветната мечта на детството си.

После учи във военновъздушното училище, сам учи в него младите. Тук го и завари войната и въпреки заплахата на училищното началство той напусна инструкторската работа и замина в действуващата армия. Всичките му стремежи в живота, всичките негови вълнения, радости, всичките му планове за бъдещето и целият му сегашен успех в живота — всичко бе свързано с авиацията …

А те му разправят за Вилиямс!

— Но Вилиямс не е летец — каза Алексей и се обърна към стената.

Обаче Комисаря не се отказваше от опитите си да го „развлича“. Веднъж, когато се намираше в обикновеното си състояние на равнодушно вцепенение, Алексей чу Комисаря:

— Льоша, гледай, тук е писано за тебе. Степан Иванович вече поднасяше на Мересиев някакво списание. Малка статия беше подчертана с молив. Алексей бързо хвърли поглед на отбелязаното, но не срещна презимето си. Това беше статийка за руски летец от времето на Първата световна война. От страницата на списанието гледаше към Алексей непознато лице на млад офицер с мънички мустачки, засукани накрая като шило, с бяла кокарда на кепето, кривнато над самото ухо.

— Чети, чети, тъкмо за тебе е — настояваше Комисаря.

Мересиев прочете. В статията се разказваше за руския военен летец поручик Валериан Аркадиевич Карпович. Като летял над неприятелските позиции, поручик Карпович бил ранен в крака с германски избухлив куршум думдум. С разбит крак той успял на своя „фарман“ да прелети линията на фронта и да кацне при своите. Стъпалото му било отрязано, но младият офицер не пожелал да се уволни от армията. Той си измислил протеза собствена конструкция. Дълго и упорито се занимавал с гимнастика, тренирал се и благодарение на това в края на войната се върнал в армията. Служил като инспектор в школата за военни пилоти и дори, както се казваше в бележката, „понякога рискувал да се издигне във въздуха на самолета си“. Бил награден с офицерския „Георгиевски орден“ и успешно служил в руската военна авиация, докато загинал вследствие на катастрофа.

Мересиев прочете тая бележка веднъж, два пъти, три пъти. Малко напрегнато, но все пак смело се усмихваше от снимката младият слабичък поручик с уморено волево лице. Цялата, стая тихо наблюдаваше Алексей. Той поразроши косите си и без да откъсне очи от статийката, напипа с ръка моливи на табуретката и добросъвестно, грижливо я огради.

— Прочете ли? — хитровато попита Комисаря. Алексей мълчеше, все още местейки очи по редовете.

— Е, какво ще кажеш?

— Но на него му е липсвало само стъпало.

— Ти пък си съветски човек.

— Той е летял на „Фарман“. Нима това е самолет? Това е етажерка. Защо да не лети на него? Там управлението е такова, че нито сръчност, нито бързина са нужни.

— Но ти си съветски човек! — настояваше комисарят.

— Съветски човек — машинално повтори Алексей, все още без да откъсва поглед от бележката, после бледото му лице се освети от някаква вътрешна руменина и той огледа всички с учуден, радостен поглед.

През нощта Алексей пъхна списанието под възглавницата си, пъхна го и си спомни, че в детинство, когато се качваше на одъра, където спеше с братята си, също така слагаше под възглавницата грозното, с изпокъсани уши мече, ушито от майка му от стара кадифена блуза. И се засмя на тоя си спомен, засмя се с глас.

През нощта не затвори очи. Стаята потъна в тежък сън. Гвоздев се въртеше на леглото и пружината скърцаше. Степан Иванович хъркаше със свистене, сякаш си разкъсваше вътрешностите. Понякога като се обръщаше, тихо изохкваше през зъби комисарят. Но Алексей не чуваше нищо. Той постоянно изваждаше списанието и при светлината на нощната лампа гледаше усмихващото се лице на поручика. „На тебе ти е било трудно, но ти все пак си успял — мислеше той. — На мене ще бъде много по-трудно но ще видиш, аз също няма да изостана.“ Посреднощ комисарят изведнъж затихна. Алексей се надигна и видя, че той лежи бледен, спокоен и сякаш вече не диша. Летецът хвана звънеца и силно го разклати. Дотича Клавдия Михайловна, гологлава, със сънено лице и разпиляни коси. След няколко минути повикаха ординатора. Пипнаха пулса, инжектираха камфор, пъхнаха в устата му тръба с кислород. Тая бъркотия трая около един час и имаше моменти, когато всичко изглеждаше безнадеждно. Най-после Комисаря отвори очи, слабо, едва забележимо се усмихна на Клавдия Михайловна и тихичко каза:

— Извинете, разтревожих ви без причина. Но до ада все пак не можах да стигна и мехлем против лунички не ви донесох. Така че вие мила, ще трябва да се киприте с луничките, какво да се прави.

От тая шега на всички им олекна. Здрав бе тоя дъб! Може да издържи и тая буря. Ординаторът си отиде, скърцането на обувките му бавно затихна в края на коридора, разотидоха се и болногледачките и само Клавдия Михайловна остана, седнала отстрани на леглото до Комисаря. Болните заспаха. Мересиев лежеше със затворени очи и мислеше за протезите, които можеха да бъдат прикрепени дори с ремъци за педалите на управлението на самолета. Той си спомни, че някога още в аероклуба беше слушал от инструктора, стар летец от гражданската война, как един пилот с къси крака привързал към педалите пънчета.

„Аз, братко, няма да остана по-назад от тебе — убеждаваше той Карпович. — Ще летя, ще летя!“ — звънеше и пееше в главата на Алексей и пропъждаше съня. Той лежеше тихо, затворил очи. Отстрана можеше да се помисли, че спи дълбоко, усмихвайки се насън.

И в тоя момент той чу разговора, който по-късно много пъти си припомняше в тежките минути на живота си.

— Но защо, защо правите така? Това е страшно — смеете се, шегувате се, когато изпитвате такава болка. Сърцето ми изстива, като си помисля колко ви боли. Защо се отказахте от отделна стая?

Сякаш тая, която говореше, не беше сестрата на стаята, Клавдия Михайловна, хубавичка, ласкава, но някак безплътна. Говореше жена страстна и протестираща. В гласа й звучеше скръб и може би нещо повече. Мересиев отвори очи. В светлината на засенчената с абажур нощна лампа той видя на възглавницата бледото лице на Комисаря с тихо и ласкаво светещи очи и мекия женствен профил на сестрата. Светлината, която падаше отзад, правеше да сияят разкошните й руси коси и Мересиев, който съзнаваше, че не прави добре, не можеше да откъсне погледа си от нея.

— Айайай, сестричке… Сълзици, така изведнъж! Да бяхте взели малко бромец? — като на момиченце й каза Комисаря.

— Пак се смеете. Но какъв човек сте вие? Та това е чудовищно, разбирате ли, чудовищно: смеете се, когато трябва да се плаче, успокоявате другите, когато сам се разкъсвате на части. Мили мой, мили. Не смейте, чувате ли, не смейте така да се отнасяте със себе си.

Тя дълго, беззвучно плака, отпуснала глава. А Комисаря гледаше слабите, потреперващи под престилката плещи с тъжен ласкав поглед.

— Късно е, късно е, мила. В своите лични работи аз винаги ужасно съм закъснявал все от липса на време, а сега, струва ми се, съвсем съм закъснял.

Комисаря въздъхна. Сестрата стана и пълните й със сълзи очи го погледнаха с жадно очакване. Той се усмихна, пак въздъхна и със своя обикновен, добродушен и малко насмешлив тон продължи:

— Я слушай, умнице, една история. Изведнъж си я спомних. Отдавна беше това, още през гражданската война, в Туркестан. Да Един ескадрон се увлече да гони басмачите12 и се намери в такава пустиня, че конете — а конете бяха руски, несвикнали на пясъка — почнаха да гинат. И станахме неочаквано пехота. Да. И ето командирът взе решение: да изоставим обоза и само с пушките пешком да стигнем до големия град. А до него имаше към сто и шестдесет километра — и то по голия пясък. Чувате ли, умнице? Вървим ден, втори, трети. Слънцето пече — изгаря. Няма никаква вода. Лигавицата на устата почва да се пука, а във въздуха горещ пясък, под краката пясъкът пее, в зъбите хрущи, дразни очите, набива се в гърлото, да — сила няма. Падне човек върху пясъка, простре се по очи на земята и лежи. А наш комисар бе Яков Павлович Володин. На вид глезен, интелигентен — беше историк… Но здрав болшевик. Мислехме, че той пръв ще падне, а той върви и всички хора раздвижва: значи близо е, скоро ще стигнем — и пистолета размахва над тия, които лягат: ставай, ще те застрелям …

На четвъртото денонощие, когато до града оставаха всичко петнадесетима километра, хората бяха съвсем изгубили сили. Клатушкахме се, вървим като пияни, а следите, които оставяме след себе си, са неравни като на ранен звяр. Изведнъж нашият комисар запя. Гласът му бе прегракнал, слаб и запя проста, стара войнишка песен: „Чубарики, чубчики“. Но започнаха да му пригласят, запяха. Аз изкомандувах: „Стройте се“, подравних крачките и — няма да повярвате — стана ни по-леко да вървим.

След тая песен подеха друга, после трета. Разбирате ли, сестричке, със сухи попукани устни и в такава жега! По пътя изпяхме всички песни, които знаехме, и стигнахме, и нито един не оставихме на пясъка. Виждате ли каква е работата!

— А комисарят? — попита Клавдия Михайловна.

— Какво комисарят? Жив и здрав е сега. Професор е, археолог. Изкопава от земята някакви доисторически селища. Вярно, че след това загуби гласа си. Прегракна. Но защо му е глас. Не е Лемешев … Е хайде, стига сте ме приспивали. Идете си, умнице, давам ви дума, че конникът днес вече няма да умира.

Мересиев заспа най-после дълбок и спокоен сън. Присъни му се пясъчна пустиня, която той никога през живота си ме бе виждал, окървавени, попукани устни, от които излизат звуците на песни, и тоя същия Володин, който в съня някак си приличаше на комисаря Воробьов.

Алексей се събуди късно, когато слънчевите зайчета лежаха вече по средата на стаята, което показваше пладне — събуди се със съзнанието за нещо радостно. Сън ли? Какъв сън… Погледът му падна на списанието, което и, в съня си бе стискал здраво в ръка. Поручик Карпович все така напрегнато и смело се усмихваше от смачканата страница. Мересиев грижливо оправи списанието и му подмигна.

Измитият и сресан вече Комисар с усмивка следеше Алексей.

— Какво си подмигвате? — запита той доволно.

— Ще полетим — отговори Алексей.

— А как? На него му е липсвал само един крак, а на теб и двата.

— Но аз съм съветски, руски човек! — отвърна Мересиев.

Той произнесе тая дума така, сякаш тя му гарантираше, че непременно ще надмине поручик Карпович и ще лети.

На закуска той изяде всичко, което му поднесе болногледачката, учудено погледна празните чинии и поиска още: беше в състояние на нервна възбуда, тананикаше, опитваше се да свири, сам си разсъждаваше на глас. По време на професорската визитация, възползувайки се от разположението на Василий Василиевич, той му дотегна с въпроси, какво е нужно да направи, за да ускори оздравяването си. Като научи, че трябва повече да яде и да спи, той поиска на обед две втори и задавяйки се, с мъка дояде четвъртото кюфте. Но през деня не можа да заспи, макар че лежа час и половина със затворени очи.

Щастието бива егоистично. Измъчвайки професора с въпроси, Алексей не забеляза онова, на което обърна внимание цялата стая. Василий Василиевич се яви на визитация точно, както винаги, когато слънчевият лъч, който бавно преминаваше през деня по пода на стаята, стигна до ощърбения паркет. Външно той бе все така внимателен, но всички обърнаха внимание на някаква вътрешна, съвсем непривична за него разсеяност. Той не се караше, не изричаше обикновените си соленички думи, а в ъглите на червените му възпалени очи непрекъснато трептяха жилчици. Вечерта дойде отпаднал, забележимо остарял. Направи с тих глас забележка на прислужницата, която бе забравила парцала върху дръжката на вратата, погледна температурния лист на Комисаря, смени назначените лекарства и мълчаливо си тръгна, съпроводен от своята също разсеяна мълчалива свита — тръгна, спъна се на прага и щеше да падне, ако не бяха го хванали под ръка. На тоя тежък, с пресипнал глас човек, шумен кавгаджия, не му подхождаше да бъде вежлив и тих. Обитателите на четиридесет и втора го изпратиха с недоумяващи погледи. На всички, които бяха успели да обикнат тоя голям и добър човек, им стана някак мъчно.

На другата сутрин всичко стана ясно! На Западния фронт беше убит единственият син на Василий Василиевич, също Василий Василиевич, също медик, млад, надежден учен, гордост и радост на баща си. В определения час цялата болница затихна, чакаше ще дойде ли, или няма да дойде професорът на традиционната си визитация. В четиридесет и втора следяха с напрежение бавното, почти незабележимо движение на слънчевия лъч по пода. Най-после лъчът се докосна до ощърбената паркетна плочка и всички се спогледаха — няма да дойде. Но точно в това време се зачуха в коридора познатите тежки стъпки и тропотът от краката на многобройната свита. Професорът изглеждаше дори малко по-добре от вчера. Наистина очите му бяха червени, клепките и носът му подпухнали, както бива при силна хрема, а пълните му изпръхнали ръце забележимо трепереха, когато пое от масата на Комисаря температурния лист. Но той бе, както по-рано, енергичен, делови, само шумната му свадливост беше изчезнала.

Сякаш по тайно съгласие ранените и болните се надпреварваха да го зарадват с нещо. Всички тоя ден се чувствуваха по-добре. Дори най-тежко болните от нищо не се оплакваха и намираха, че болестта им отива към подобрение. И всички може би дори с излишно усърдие превъзнасяха болничния ред и истинското вълшебно действие на различните лечения. Това беше задружно семейство, сплотено от общата голяма скръб.

Обикаляйки стаите, Василий Василиевич се учудваше защо днес още от сутринта има такива лечебни успехи.

Учудваше ли се? Може би беше разкрил безмълвния, наивен заговор и ако бе го разкрил, може би по-леко щеше да понася голямата неизлечима рана.

На прозореца, който гледаше към изток, клончето на тополата вече разтвори бледожълтите си лепкави листенца, изпод които се подаваха мъхнати червени висулки като дебели гъсеници. Сутрин тия листенца лъщяха на слънцето и изглеждаха като изрязани от прозрачна книга. От тях силно лъхаше тръпчив възсолен млад дъх и ароматът им, който се промъкваше през отворените прозорчета, убиваше болничния дъх. Врабците, хранени от Степан Иванович, станаха съвсем нахални. По случай пролетта Автоматчика се сдоби с нова опашка и стана още по-суетен и закачлив. Сутрин птиците устройваха на перваза такива шумни сборища, че прислужницата, която чистеше стаята, като не можеше да изтърпи, се качваше с мърморене на прозореца, показваше се навън и ги прогонваше с парцала.

Ледът на река Москва премина. Реката пошумя и се успокои, отново легна в бреговете си, покорно подложи могъщ гръб на параходите, лодките, рейсовите параходчета, които в тия тежки дни заместваха оределия автотранспорт на столицата. Въпреки мрачното предсказание на Кукушкин пълноводието не отвлече никого от четиридесет и втора. Всички с изключение на Комисаря отиваха към подобрение и разговорите се водеха все около изписването.

Пръв напусна стаята Степан Иванович. Един ден преди това той скита из болницата тревожен, радостно възбуден. Не му се седеше на едно място. Като поприказваше в коридора, той се връщаше в стаята, присядаше до прозореца, почваше нещо да майстори от хлебна среда, но веднага пак скачаше и отново се измъкваше. Едва надвечер, в полумрака, той седна на перваза и дълбоко се замисли, като въздишаше и пъшкаше. Това беше часът на лечебните процедури. В стаята бяха останали трима: Комисаря, който следеше с мълчалив поглед Степан Иванович, и Мересиев, който се стараеше на всяка цена да заспи.

Бе тихо. Изведнъж Комисаря заговори едва чуто, обърнал глава към Степан Иванович, чийто силует се рисуваше на позлатения от залеза прозорец.

— … А на село сега пълзи сумрак и е тихо-тихо. Мирише на влажна земя, на пресен тор и дим. Кравата в обора шуми на сламената постелка, неспокойна е: време й е да се тели. Пролет… А какво правят жените, успели ли са да разпръснат тора в полето? А семената, а хамутите дали са в ред? …

На Мересиев се стори, че Степан Иванович дори не с учудване, а със страх погледна усмихнатия Комисар.

— Магьосник ли сте вие, другарю полкови комисар, та четете чужди мисли? … Дааа, жените, те, разбира се, са работливи, това е вярно, но са жени, дявол знае какво правят там без нас … Наистина.

Замълчаха. На реката свирна параход и неговият вик весело се понесе по водата, блъскайки се между гранитните брегове.

— А как мислиш: скоро ли ще свърши войната? — попита Степан Иванович, кой знае защо, шепнешком — Към сенокос дали ще свърши?

— А на тебе какво ти е? На твоите години не воюват, ти си доброволец, отбил си си реда. Ами че помоли да те пуснат, ще командуваш жените в тила — също ще бъдеш полезен човек, а? Как мислиш, брада?

Комисаря гледаше с ласкава усмивка стария воин. Той скочи от перваза развълнуван и оживен:

— Да ме освободят? А? И аз така предполагам, те са длъжни. Това й мислех сега: да заявя ли някак в комисията? И наистина, три войни — империалистическата изкарах, гражданската цялата преминах и от тая закачих. Може да стига, а? Как ще ме посъветваш, другарю полкови комисар?

— Тъкмо така напиши в заявлението: пуснете ме значи при жените в тила, а нека други ме защищават от германците! — не се стърпя и извика от леглото си.

Степан Иванович виновно погледна към него, а Комисаря сърдито се намръщи:

— Какво да те посъветвам, Степан Иванович. Попитай сърцето си, то е руско, то ще ти подскаже.

На другия ден Степан Иванович се изписа. Преоблечен в своето военно облекло, той дойде в стаята да се сбогува. Мъничък, със стара, избеляла, изпрана до бяло рубашка, стегнато препасана с колана, и тъй опъната, че нямаше по нея нито една гънка, той изглеждаше по-млад с около петнадесет години. На гърдите му светеха изтъркани до ослепителен блясък Звездата на героя, орденът „Ленин“ и медалът „За храброст“. Престилката бе наметнал на раменете си като платнище. Поразтворена, тя не скриваше войнишкото му величие. И целият Степан Иванович, от носовете на старите си юфтени ботуши чак до тънките мустачки, които бе намокрил и по юнашки засукал „на шило“ нагоре, приличаше на храбър руски войник от илюстрованите коледни картички от времето на войната през 1914 г.

Войникът се приближаваше до всеки другар в стаята и се сбогуваше, наричайки го по чин и тракайки при това токовете си с такова старание, че бе весело да го гледаш.

— Разрешете да се сбогуваме, другарю полкови комисар — отрапортува той с особено удоволствие при последното легло.

— Довиждане, Стьопа. На добър път — и Комисаря, надвил болката, направи движение към него.

Войникът падна на колене, прегърна едрата му глава и те се целунаха по руски обичай три пъти на кръст.

— Оздравявай, Семьон Василиевич, да ти даде бог здраве и дълги години, златен човек си ти! Баща не е милеел така за нас, вечно ще те помня — развълнувано шепнеше войникът.

— Вървете, вървете, Степан Иванович, за него е вредно да се вълнува — повтаряше Клавдия Михайловна, като дърпаше войника за ръкава.

— И на вас, сестрице, благодаря за ласката и грижата — тържествено се обърна към нея Степан Иванович и й се поклони до земята. — Вие сте наш, съветски ангел — ето каква сте…

Напълно смутен, без да знае какво още да каже, той се отправи заднишком към вратата.

— А къде да ти пишем, в Сибир ли? — с усмивка запита Комисаря.

— Защо пък там, другарю полкови комисар? Известно е къде се пише на войник по време на война — отвърна смутено Степан Иванович и като се поклони още веднъж дълбоко, сега вече на всички, изчезна зад вратата.

Изведнъж в стаята стана тихо и пусто. После заговориха за своите полкове, за другарите си, за очакващите ги големи бойни дела. Всички се поправяха и това не бяха вече мечти, а делови разговори. Кукушкин вече ходеше по коридорите, заяждаше се със сестрите, надсмиваше се над ранените и бе успял да се скара с много от болните, които ходят. Танкистът също ставаше сега от леглото, спираше се пред огледалото в коридора и дълго оглеждаше лицето, шията и раменете си, вече разбинтовани и зарастващи. Колкото по-оживена ставаше преписката му с Анюта, колкото по-дълбоко вникваше в институтските й работи, толкова по-тревожно разглеждаше лицето си, обезобразено от изгарянето. По здрач или в полутъмна стая то бе хубаво, дори, ако щете, и красиво, с тънък профил, с високо чело, с мъничък, леко гърбав нос, с черни къси мустачки, пуснати в болницата, с упорит израз на свежите младежки устни, но при силна светлина се забелязваше, че кожата е покрита с белези и е набръчкана около тях. Когато се вълнуваше или се връщаше затоплен от водолечебното отделение, тези белези съвсем го обезобразяваха и ако се погледнеше в такава минута в огледалото, Гвоздев бе готов да заплаче.

— Е, защо се разкисваш? За киноартист ли се готвиш? Ако тя, твоята, е истинска, това няма да я изплаши, пък ако я изплаши, значи е глупава и нека да върви тогава по дяволите. Прав й път — ще намериш истинска — утешаваше го Мересиев.

— Всички жени са такива — добави Кукушкин.

— И вашата майка ли? — попита Комисаря Кукушкин, към когото единствено цялата стая се обръщаше на „вие“.

Мъчно е дори да се предаде какво впечатление произведе на лейтенанта тоя спокоен въпрос. Кукушкин скочи в леглото, свирепо стрелна с очи и побледня така, че лицето му стана по-бяло от чаршафа.

— Е, виждате ли, значи има на света и добри — рече примирително Комисаря. — Защо и Гриша да няма късмет? В живота, момци, така се и случва — каквото търсиш, това и ще намериш.

Сякаш цялата стая се съживяваше. Само на Комисаря му ставаше по-зле. Той живееше с морфин и камфор и от това понякога по цели денонощия се мяташе в леглото в наркотична полузабрава. След заминаването на Степан Иванович той някак си особено се отпусна. Мересиев помоли да поставят леглото му по-близо до Комисаря, за да му помага в случай на нужда. Него все повече и повече го привличаше тоя човек.

Алексей разбираше, че животът му без крака ще бъде несравнимо по-тежък и по-сложен, отколкото на останалите хора, и нещо инстинктивно го влечеше към човека, който въпреки всичко умееше истински да живее и независимо от своята немощ привличаше хората като магнит. Сега Комисаря все по-рядко и по-рядко излизаше от тежката полузабрава, но в моменти на просветление той си бе предишният.

Късно една вечер, когато болницата беше заспала и в нейните помещения се бе възцарила дълбока тишина, нарушавана само от глухите стенания, хърканията и бълнуването, които долитаха едва чуто от стаите, в коридора се чуха познатите тежки звънливи крачки. През стъклената врата Мересиев виждаше целия коридор, слабо осветен от затъмнените лампи, с фигурата на дежурната сестра, седнала до масичката в отдалечения край, която плетеше вечната си блуза. В края на коридора се показа високата фигура на Василий Василиевич. Той вървеше бавно, сложил ръце на гърба си. Сестрата се накани да скочи при приближаването му, но той с досада я спря. Престилката му не бе закопчана, шапчицата на главата липсваше, гъсти прошарени кичури коса падаха на челото му.

— Вася иде — пошепна Мересиев на Комисаря, на когото той току-що излагаше своя проект за протези с особена конструкция.

Василий Василиевич сякаш се спъна и се спря, като се подпираше с ръка о стената, той избъбра нещо под носа си, после се изправи и влезе в четиридесет и втора. Спря се посред стаята и почна да търка челото си, като се мъчеше да си спомни нещо. Миришеше на спирт.

— Поседнете, Василий Василиевич, ще си побъбрем — предложи Комисаря.

С несигурна крачка, като влачеше краката си, професорът се приближи до леглото му, седна така, че огъналите се пружини заскърцаха, и потърка с ръце слепите си очи. Той и по-рано неведнъж през време на визитация се застояваше при Комисаря, разменяше с него по някоя дума за хода на военните работи. Явно отделяше Комисаря от другите болни и в това нощно посещение нямаше собствено нищо чудно, но Мересиев, кой знае как, почувствува, че между тия хора можеше да се поведе някакъв особен разговор, при който не е нужен трети човек. Като си затвори очите, той се престори, че спи.

— Днес е двадесет и девети април — рожденият му ден. Навършва, не, трябваше да навърши тридесет и шест години — тихо рече професорът.

С невероятни усилия Комисаря измъкна изпод одеялото огромната си подута ръка и я сложи върху ръката на Василий Василиевич. И се случи нещо невероятно: професорът заплака. Бе непоносимо да се гледа как плаче тоя едър, силен, волев човек. Алексей неволно сви глава между раменете и се покри с одеялото.

— Преди да замине за там, той дойде при мене. Каза ми, че се е записал в опълчението, и попита кому да предаде длъжността си. Работеше тук, при мене. Бях така поразен, че дори го нахоках. Не разбрах защо беше нужно кандидатът по медицина, талантливият учен да взема пушката. Но той каза — аз помня това дума по дума, — той ми каза: „Татко, идва време, когато кандидатът по медицина трябва да грабне пушката.“ Така каза и пак попита: „На кого да предам длъжността?“ Трябваше само да взема телефонната слушалка и нищо, нищо не би се случило, разбирате ли, нищо! Та той завеждаше при мене отделение, работеше във военна болница … Нали така?

Василий Василиевич млъкна, чуваше се как тежко и хрипливо диша.

— … Не трябва, драги ми, какво правите, снемете си ръката, зная колко ви боли, когато се движите… Да, и аз мислех цяла нощ какво да правя. Разбирате ли? Аз мислех тогава и не позвъних по телефона …

— А сега съжалявате ли?

— Не. Нима това се нарича съжаление? Вървя и мисля дали не съм убиец на единствения си син? Та той би могъл да бъде тук, с мене, и двамата бихме извършвали с него много полезни неща за страната. Ами че той бе истински талант — жив, смел, блестящ. Можеше да стане гордост на съветската медицина… ако бях позвънил тогава!

— Съжалявате ли, че не сте позвънили?

— Какво казвате? Ах, да… Не зная, не зная.

— Ако сега всичко се повтореше отново, бихте ли постъпили иначе?

Настъпи мълчание. Чуваше се спокойното дишане на спящите. Леглото ритмично скърцаше — очевидно професорът в своя тежък размисъл се клатеше наляво-надясно, а в радиатора на парното отопление глухо почукваше водата.

— Как? — попита Комисаря и в гласа му се чувствуваше безкрайна топлота.

— Не зная… На вашия въпрос не може изведнъж да се отговори. Не зная, но, струва ми се, че ако всичко се повтори отново, пак бих постъпил така. Не съм по-добър, но не съм и по-лош от другите бащи… Какво страшно нещо е войната…

— Повярвайте, и на другите бащи не им е по-леко при страшната вест, не. Не, не е по-леко.

Василий Василиевич дълго седя мълчалив. За какво мислеше той, какви мисли пълзяха в тия тежки минути под високото му сбърчено чело?

— Да, прав сте. Благодаря, драги ми, благодаря, мили! Ех! Какво има там да се разсъждава …

Той стана, постоя до леглото, грижливо постави на място ръката на Комисаря, покри я, подви под него одеялото и мълчаливо излезе от стаята.

А през нощта на Комисаря му стана зле. В безсъзнание, той ту започваше да се мята в леглото, като скърцаше със зъби и силно пъшкаше, ту изведнъж затихваше, обтягаше се и на всички им се струваше, че е дошъл краят. Бе така зле, че Василий Василиевич, който от деня на смъртта на своя син се премести от огромната празна квартира в болницата, където сега спеше на мушамената кушетка в мъничкия си кабинет, разпореди да го оградят от останалите с параван, което се правеше обикновено, както се знаеше, преди болният да се е отправил за „петдесета стая“.

После, когато с помощта на камфор и кислород пулсът се подобри, дежурният лекар и Василий Василиевич отидоха да си доспят, а зад паравана остана само Клавдия Михайловна, разтревожена и разплакана. Мересиев също не спеше, мислеше си със страх: „Дали това не е краят?“ А Комисаря продължаваше да се мъчи. Той се мяташе и в своето бълнуване заедно с пъшкането, упорито, хрипливо, изговаряше някаква дума и на Мересиев му се струваше, че той иска:

— Да пия, да пия, да пия! — Клавдия Михайловна излезе иззад паравана и с треперещи ръце наля вода в чашата.

Но болният не пи, чашата напразно тракаше по зъбите му, водата се разливаше по възглавницата, а Комисаря упорито, като пъшкаше, ту искаше, ту заповядваше, произнасяше все една и съща дума. Изведнъж Мересиев разбра, че тая дума не е „да пия“, а „да живея“, че в тоя вик несъзнателно се бунтува против смъртта цялото същество на силния човек.

После Комисаря стихна и отвори очи.

— Слава богу! — прошепна Клавдия Михайловна и с облекчение почна да сгъва паравана.

— Не трябва — спря я гласът на Комисаря, — оставете, така ще ни бъде по-уютно, не трябва и да се плаче, и без вас на света е доста влажно… Е, какво, съветски ангеле!… Колко е жалко, че ангели, дори такива като вас, срещаш само пред прага … за нататък.

10

Алексей бе в странно състояние.

Откакто повярва, че по пътя на тренировката може Да се научи да лети без крака и пак да стане пълноценен летец, овладя го жажда за живот и работа.

Сега той имаше цел в живота: да се върне към професията на изтребителя. И се стремеше към тая цел със същата фанатична упоритост, с която той, безкракият, пълзеше към своите. Свикнал от ранни години да осмисля живота си, той преди всичко определи точно какво трябва да прави, за да постигне това колкото може по-скоро, без да губи напразно скъпоценно време. И излезе, че първо трябва бързо да се поправи, да си върне загубените по време на гладуването здраве и сила, а затова трябваше повече да яде и да спи; второ, да възстанови бойните си качества на летец и затова да се развие физически чрез достъпни за него, макар и още болен на легло, гимнастически упражнения; трето, и това беше най-важното и най-трудното, да развива отрязаните си до коленете крака така, че да запази в тях силата и ловкостта, а после, когато дойдат протезите, да се научи да прави с тях всички необходими за управляването на самолета движения.

Дори ходенето за безногия не е лесно. А Мересиев смяташе да управлява самолет, и то изтребител. А за това, и особено в минутите на въздушен бой, когато всичко е пресметнато до стотни части от секундата и съгласуването на уменията трябва да се издигне до степен на безусловен рефлекс, краката трябва да умеят да извършват не по-малко точна, майсторска и главно бърза работа, отколкото ръцете. Необходимо бе тъй да се подготви, че пристегнатите към остатъците на краката му прибавки от дърво и кожа да изпълняват същата тънка работа, както живият орган.

На всеки човек, запознат с техниката на пилотирането, това би се сторило невероятно. Но Алексей вярваше сега, че това е в пределите на човешките възможности, а щом е така, то той, Мересиев, непременно ще го постигне. И ето Алексей се залови да осъществява своя план. С педантизъм, който учудваше и него самия, той изпълняваше предписаните лечения и приемаше полагащото му се количество лекарства. Ядеше много, винаги искаше допълнително, макар понякога и да нямаше апетит. Каквото и да се случеше, той се стараеше да спи определено време и дори си създаде навик да спи и следобед, на което дълго се съпротивяваше неговата деятелна и подвижна натура.

Да се накара да яде, да спи, да взема лекарства не беше мъчно. С гимнастиката бе по-лошо. Обикновената система, по която по-рано Мересиев правеше упражнения, не бе подходяща за човек, лишен от крака и прикован на леглото.

Той си измисли своя: по цели часове се навеждаше и се изправяше, опрял ръце на хълбоците, извиваше тялото, въртеше главата си с такова усърдие, че прешлените му пукаха. Другарите му по стая добродушно му се надсмиваха. Кукушкин го дразнеше, като го наричаше ту братя Знаменски, ту Лядумег, ту с имената на други някои прочути бегачи. Той не можеше да гледа тая гимнастика, която смяташе за образец на болнична глупост, и обикновено, щом Алексей се залавяше за нея, бягаше в коридора, недоволен и сърдит.

Когато от краката му снеха бинтовете и Алексей получи по-голяма подвижност в границите на леглото, той усложни упражненията. Пъхнал остатъците от краката си под таблата на леглото, опрял се с ръце на хълбоците, той бавно се навеждаше и изправяше, като всеки път забавяше темпа и увеличаваше броя на тия „поклони“. После разработи цяла серия упражнения за краката. Легнал на гръб, той ту ги свиваше и притегляше към себе си един по един, ту ги изправяше и ги протягаше напред. Когато за пръв път направи това, изведнъж разбра какви големи, а може би и непреодолими трудности го очакват. Протягането извикваше остра болка в отрязаните, до коленете крака. Движенията бяха плахи и неточни. Мъчно можеше да ги подчиниш, както, да речем, е трудно да се лети на самолет с повредено крило или опашка. Като се сравняваше неволно със самолета, Мересиев разбра, че в него е нарушена цялата идеално пресметната конструкция на човешкото тяло и макар че още бе цяло и силно, то никога няма да достигне предишната, изработена от детинство хармония на движенията.

Гимнастиката на краката му причиняваше остра болка, но Мересиев всеки ден я удължаваше с една минута Това бяха страшни минути, минути, когато сълзите сами се лееха; от очите му и понякога хапеше устните си до кръв, за да задържи неволния стон. Но той се стараеше да изпълнява упражненията отначало веднъж, после два пъти дневно, като всеки път увеличаваше продължителността им. След всяко такова упражнение той падаше безсилно на възглавницата с мисълта: ще може ли пак да ги поднови? Но идваше определеното време и се залавяше за своето. Вечер опипваше мускулите на бедрата, на коленете си и с удоволствие усещаше под ръката си не меко месо и тлъстина, както бе в началото, а предишния стегнат мускул.

Краката заемаха всичките мисли на Мересиев. Понякога като се забравяше, той чувствуваше болка в стъпалото, сменяше позата и чак тогава до съзнанието му идваше мисълта, че няма стъпала. По силата на някаква нервна аномалия отрязаните части на краката продължаваха като че ли да живеят заедно с тялото, изведнъж почваха да го сърбят, да го въртят при влажно време, дори го боляха. Толкова много мислеше за краката си, че често насън се виждаше за инструктор. Ту при тревога тича с всичка сила към самолета; скача на крилото, сяда в кабината и с крака пробва педалите, докато Юра снема калъфа на мотора. Ту заедно с Оля, хванати за ръце, тичат с всичка сила през цъфналата степ, бягат боси, усещайки нежното докосване на влажната и топла земя. Колко хубаво бе това и колко тежко му ставаше, когато се събудеше и се виждаше без крака. След такива сънища Алексей изпадаше понякога в възбудено състояние. Почваше да му се струва, че се мъчи, че никога няма да лети, както и никога няма да тичат боси по степта. Милата девойка от Камишин ставаше все по-близка, все по-желана, колкото повече време се отделяше от нея… Отношенията му с Оля не радваха Алексей, Почти всяка седмица Клавдия Михайловна, го караше да „танцува“; да скача на леглото, като пляска с ръце, за да получи от нея плик надписан с кръгъл и грижлив почерк. Тия писма ставаха все по-тънги… все По-голяма тяхната, млада, непрекъсната от войната любов, все по-зряла и по-зряла. Той четеше с тревога редовете, знаейки, че няма право да й отговори истината.

Те не бяха само училищни другари, учили заедно в средното училище при дървообработващия завод: изпитващи в детинството си един към друг симпатия, която само по подражание на възрастните наричаха любов. Те бяха се разделили поне за 6–7 години. Девойката бе заминала да учи в техникум по механика. После, когато се завърна и почна да работи като механик в завода, Алексей вече не бе в града. Той се учеше в авиаторската школа. Срещнаха се малко преди войната. Нито той, нито тя бяха търсили тая среща и може би не си спомняха един за друг — твърде много вода бе изтекла от онова време. Но веднъж през една пролетна вечер Алексей вървеше по улиците на града, придружавайки майка си за някъде, насреща им се мярна девойка, на която той дори не обърна внимание, а забеляза само стройните и крака.

— Защо не поздрави или си я забради, та това е Олга — и майката спомена презимето на девойката.

Алексей се обърна. Девойката също се обърна и гледаше подире им. Погледите им се срещнаха и и той почмувствува как изведнъж трепна сърцето му. Като остави майка си, той се спусна бегом към девойката, която стоеше на тротоара под една гола топола.

— Ти? — учудено произнесе той, оглеждайки я с такъв поглед, сякаш пред него стоеше някакво красиво рядко нещо, незнайно как попаднало в тихата, вечерна, пълна с пролетна кал улица.

— Альоша? — също така учудено и недоверчиво попита тя.

Те се гледаха един друг за първи път след шест или седемгодишна раздяла. Пред Алексей стоеше мъничка девойка, стройна, гъвкава, с кръгло мило детско лице, леко напръскано около носа със златни лунички. Тя го гледаше с големи, сиви, лъчисти очи, леко повдигнала меко очертаните си вежди. В тая лека, свежа, изящна девойка имаше много малко от онова кръглолико, румено и възгрубо момиче, здраво като маматарка гъба, което ходеше важно в омазаното бащино сако с подвити ръкави, каквато беше тя в годините на техните последни срещи във фабрично-заводското училище.

Забравил майка си, Алексей възхитено я гледаше и му се струваше, че през целите тия шест или седем години никога не бе я забравил и бе мечтал за тая среща.

— Гледай каква си станала! — рече той накрая.

— Каква? — попита тя със звънлив гърлен глас, който също не приличаше на гласа й от ученическите години.

Иззад ъгъла се появи ветрец, засвири в голите вейки на тополата. Надигна полата на девойката, обхванала стройните й крака. С просто, естествено, грациозно движение тя притисна полата и като се засмя, приклекна.

— Гледай каква си! — повтори Алексей, без да скрива вече възхищението си.

— Но каква де, каква? — смееше се тя.

Майката погледна към младите, усмихна се тъжно и тръгна по своя път. А те все още стояха, любуваха се един друг, като си пречеха да говорят и се прекъсваха с възклицанията: „а помниш ли“, „а знаеш ли“, „а сега къде е…“, „а сега какво…“

Те стояха дълго така, докато Оля показа прозорците на близките къщички, зад стъклата на които между мушкатата и бродираните перденца се мяркаха любопитни лица.

— Имаш ли време? Да отидем на Волга — каза тя и хванати за ръка, както не бяха правили дори в годините на детството, забравили целия свят, те се запътиха към стръмния висок, изронен откъм реката хълм, откъдето се откриваше просторен изглед към широко разлялата се Волга, по която тържествено плаваха ледени блокове.

От този ден майката рядко виждаше в къщи своя синец. Невзискателен в облеклото, той изведнъж почна всеки ден да глади панталоните си, да чисти с тебешир копчетата на формената си куртка, извади от куфара фуражката и парадните знаци на авиацията, всеки ден бръснеше твърдата си четина, а вечер, като се повъртеше около огледалото, запътваше се към завода да посрещне Оля, която се връщаше от работа. През деня той също се губеше някъде, бе разсеян, наслуки отговаряше на въпросите. С майчиния си усет старата жена разбра всичко. Разбра и не се разсърди: старите стареят, младите растат.

Младите хора нито веднъж не бяха говорили за любовта си. Всеки път, когато се връщаха от разходка по блесналата от вечерното слънце тиха Волга или покрай градините, които заобикаляха града, където върху черната и лепкава като катран земя вече лежаха дебели повлекла с перести тъмнозелени листа, броейки дните на топящата се отпуска, Алексей си даваше дума да говори с Оля откровено. Идваше нова вечер. Той я посрещаше при завода, придружаваше я до дървената двуетажна къща, където тя имаше мъничка стаичка, светла и чиста като кабинка на самолет. Търпеливо чакаше, докато тя се преобличаше зад вратата на гардероба, и се стараеше да не гледа към мяркащите се иззад вратата голи лакти, рамене и крака. После тя отиваше да се измие и се връщаше румена, свежа, с мокри коси, винаги в една и съща беличка копринена блузка, която носеше в делник.

Ходеха на кино, на цирк или в градината. За Алексей бе все едно къде. Той не гледаше екрана, арената, движещата се тълпа. Той гледаше нея, гледаше я и си мислеше: „Ето сега непременно, да, непременно ще се обясня по пътя за в къщи!“ Но пътят свършваше и не му стигаше, смелост.

Веднъж в неделя те решиха от сутринта да отидат на ливадите отвъд Волга. Той се отби да я вземе, стегнал се в най-хубавите си бели панталони и с рубашката с отворена яка, която, според думите на майка му, много отиваше на мургавото му скулесто лице. Оля бе вече готова. Мушна му в ръката някакъв пакет, завит в салфетка, и те тръгнаха за реката. Старият безкрак лодкар, инвалид от Първата световна война, любимец на момчетата, който бе учил на времето Алексей да лови кротушки13 на плитчината, като тропаше с дървените си чуканчета, блъсна тежката лодка и загреба с отсечени движения. С тласъци, пресичайки течението напреко, лодката тръгна през реката срещу полегатия светлозелен бряг, Девойката седеше до кормилото, като замислено плъзгаше ръка по водата.

— Чичо Аркаша, не ни ли помниш? — попита Алексей. Лодкарят равнодушно погледна младите лица.

— Не ви помня — каза той.

— Е, как може, аз съм Альошка Мересиев, ти си ме учил да ловя на плитчината кротушки.

— А че може и да съм те учил, много бяхте немирниците край мене, къде ще запомня всичките.

Лодката премина скелята, до която стоеше издут катер с горд надпис „Аврора“ на олющения борд, и със сочно хрущене се вряза в едрия пясък на брега.

— Сега тук е моето място, аз не съм от горкомхоза14, а за себе си, частник значи — поясни чичо Аркаша, като слезе във водата с дървените си чуканчета и побутваше лодката към брега; чуканчетата му потъваха в пясъка и лодката мъчно се движеше.

— Налага се да скочите малко — флегматично каза лодкарят.

— Колко искаш? — запита Алексей.

— Че дай, колкото обичаш. От вас повече се полага, я вижте колко сте щастливи! Само не си спомням за вас, не си спомням.

Като скочиха от лодката, те си измокриха краката и Оля предложи да се събуят. Събуха се. От допира на босите крака до влажния топъл речен пясък им стана толкова леко и весело, че им се поиска да тичат, да се премятат, да се търкалят по тревата като козлета.

— Хвани ме! — извика Оля и като подмяташе бързо-бързо здравите си загорели крака, побягна през пясъчната ивица по полегатия мочурлив бряг към изумруднозелените разцъфнали ливади.

Алексей тичаше след нея с всичка сила, виждайки пред себе си само пъстрото петно на леката й на цветя рокля. Тичаше, като усещаше как цветята и качулчетата на киселеца го шибат силно по босите крака, как меко и топло се плъзга под стъпалата му влажната, стоплена от слънцето земя. Струваше му се, че за него е много важно да стигне Оля, че от това зависи много нещо в техния бъдещ живот, че навярно сега тук, на цъфналата, замайващо ароматна ливада по-лесно ще й каже всичко, което досега не се осмеляваше да й каже. Но щом почваше да я настига и протягаше към нея ръце, девойката правеше остър завой, някак си като котка се извиваше и като се заливаше със звънлив смях, избягваше на друга страна.

Бе упорита И той не успя да я стигне. Тя сама зави към брега и се хвърли на златния горещ пясък, цяла зачервена с отворена уста, с високо и често повдигаща се гръд, като жадно вдишваше въздуха и се смееше. На разцъфтялата ливада, сред белите звездички на лайкучката, той я фотографира. После се къпаха й той покорно се отдалечи в крайбрежните храсти и се обърна, докато тя се преобличаше и изцеждаше мокрия си бански костюм.

Когато го повика, той я видя седнала на пясъка с подвити под себе си загорели крака, само по тънка и лека рокля, с глава, увита в хавлиена кърпа. Тя постла на земята чистата салфетка, притисна краищата й с камъчета и нареди по нея съдържанието на пакета. Обядваха салата, студена риба, грижливо увита в пергаментова хартия, имаше дори приготвени от нея сладки. Оля не бе забравила и сол, и горчица, които стояха в мънички бурканчета от крем. Имаше нещо мило и трогателно в това, как тая лека и светла девойка сериозно и умело домакинствуваше. Алексей реши: достатъчно е отлагал. Край. Тая вечер ще се обясни с нея. Ще я убеди, ще й докаже, че тя непременно трябва да стане негова жена. Като се потъркаляха на плажа, още веднъж се изкъпаха и се уговориха да се срещнат вечерта в нейната квартира, уморени и щастливи, бавно тръгнаха към пристана. Кой знае защо, нямаше нито катера, нито лодката. Те дълго до пресипване викаха чичо Аркаша. Слънцето вече залязваше в степта. Снопове светлорозови лъчи се плъзгаха по гребена на стръмнината от другата страна, позлатяваха покривите на къщите на градчето, прашните притихнали дървета и кърваво светеха в стъклата на прозорците. Лятната вечер беше знойна и тиха. Но нещо се беше случило в градчето. По улиците, обикновено празни по това време, сновеше много народ, преминаха два камиона, натъпкани с хора, отмина под строй малка тълпа.

— Дали не се напи чичо Аркаша? — предположи Алексей. — Ами ако се наложи тук да нощуваме?

— С тебе от нищо не се страхувам — каза тя и го погледна с големите си лъчисти очи.

Той я прегърна и я целуна. Целуна я за първи и единствен път. По реката вече глухо потракваха ключовете на веслата. От другия бряг се движеше препълнената с хора лодка. Сега те с омраза погледнаха тая приближаваща се лодка, но, кой знае защо, покорно тръгнаха насреща й, сякаш, предчувствуваха какво им носеше тя.

Хората мълчаливо скачаха от лодката на брега. Всички бяха празнично облечени, но лицата им — загрижени и мрачни. Мълчаливо преминаваха по дъските покрай двойката сериозни, загрижени мъже и развълнувани, разплакани жени. Без да разбират нещо, младите хора скочиха в лодката и чичо Аркаша, като не поглеждаше щастливите им лица, рече:

— Война …

— Война ли?… С кого? — Алексей дори подскочи на пейката.

— Все с него, с проклетия, с германеца, с кого другиго — отвърна чичо Аркаша, като гребеше сърдито с веслата и рязко ги отмяташе. — Народът вече тръгна за военните комисариати … Мобилизация.

Направо от разходката, без да се отбива у дома си, Алексей отиде във военния комисариат. С нощния влак, който заминаваше в 12 ч. и 40 м., той вече пътуваше към назначението на неговата въздушна част, като едва успя да изтича в къщи за куфара си и дори без да се сбогува с Оля.

Те си пишеха рядко, но не за това, че симпатията им отслабна и че бяха започнали да се забравят. Не, той чакаше с нетърпение писмата й, написани с кръгъл ученически почерк, чакаше ги нетърпеливо и ги носеше в джоба си, а когато оставаше сам, препрочиташе ги отново и отново. Тях той притискаше до гърдите си и тях гледаше в суровите дни на горското си скитане. Но отношенията между младите се прекъснаха така внезапно и в такъв неопределен стадий, че в тия писма те си говореха един на друг като стари познати, като приятели, боейки се да примесват към това нещо по-голямо, което, така си и остана недоизказано.

И ето сега, попаднал в болницата, Алексей с учудване, което растеше с всяко писмо, забеляза как Олга изведнъж се обърна към него, как без да се стеснява, говореше за своята мъка, съжаляваше, че ненавреме е пристигнал за тях тогава чичо Аркаша, молеше го, каквото и да се случи с него, да знае, че има човек, на когото може винаги да разчита, и, че като се скита по чуждите краища, да знае, че има кътче, където може като свой да се върне от войната. Струваше му се, че пише някаква нова, друга Оля. Когато я гледаше на снимката всякога, си мислеше: ще духне вятърът и тя ще отлети заедно с роклята си на цветя, както, отлитат на парашутчетата си узрелите семена на глухарчетата. А сега пишеше тия писма добра, любеща, тъгуваща по любимия и очакваща го жена. Това го радваше и смущаваше, радваше го въпреки волята му, а го смущаваше, защото Алексей смяташе, че няма право на такава любов и че не е достоен за такава откровеност. Та той не намери сили в себе си да пише на времето, че не е ония мургав пълен със сили юноша, а безног инвалид като чичо Аркаша. Като не се реши да напише истината, боейки се да не погуби болната си майка, той беше принуден сега да лъже Оля в писмата си, да се заплита в тая измама всеки ден все повече и повече.

Ето защо писмата от Камишин извикваха в него най-противоречиви чувства: радост и мъка, надежда и тревога — те едновременно го вдъхновяваха и измъчваха. Веднъж излъгал, той беше принуден да измисля и по-нататък, а не умееше да лъже и затова отговорите му до Оля бяха кратки и сухи.

По-лесно му беше да напише на „метеорологичния сержант“. Тя беше обикновена, но самоотвержена и честна жена. В минути на отчаяние, след операцията, чувствувайки нужда да излее пред някого мъката си, Алексей и написа късо и мрачно писмо. В отговор скоро получи лист от тетрадка изписан със завъртени като гевречета букви, обсипан с удивителни знаци и украсен с петна от сълзи. Девойката пишеше, че ако не е военната дисциплина, тя веднага би захвърлила всичко и би дошла при него, за да се грижи за него и да дели мъката му. Тя го молеше повече да пише. И в бъркотията на писмото имаше толкова наивно, полудетско чувство, че на Алексей му стана тъжно, и той се упрекваше, че когато тая девойка му предаваше писмата на Оля и го попита за нея, той нарече Оля своя омъжена сестра. Такъв човек не биваше да се мами. Той й написа честно за годеницата си, която живееше в Камишин, и че не беше се решил да съобщи на майка си и на Оля за своето нещастие.

Отговорът на „метеорологичния сержант“ пристигна неочаквано бързо за тия времена. Девойката пишеше, че изпраща писмото си по един пристигнал при тях в полка майор, военен кореспондент, който я ухажвал, но тя, разбира се, не му обърнала внимание, макар че бил весел и интересен. От писмото се виждаше, че е огорчена и обидена, иска да се сдържи, иска и не може. Като го мъмреше, че тогава не й беше казал истината, тя го молеше да я смята за свой приятел. В края на писмото вече не с мастило, а с молив беше добавено, че нека той, „другарят старши лейтенант“, знае, че тя е здрав приятел и че ако тая от Камишин му измени (защото знае как се държат жените там в тила) или го разлюби, или се уплаши от това, че е сакат, нека не забравя „метеорологичния сержант“, но нека й пише винаги само истината. С писмото предадоха на Алексей грижливо обшито колетче. В него имаше няколко носни кърпички, ушити от парашутна коприна, с неговия монограм, кесийка за тютюн с изобразен на нея летящ самолет, гребенче, одеколон „Магнолия“ и калъпче тоалетен сапун. Алексей знаеше колко скъпо беше всичко това за момичетата войници в тия трудни времена. Знаеше, че сапунът и одеколонът, попаднали им с някакъв празничен подарък, се пазят от тях обикновено като свещени амулети, които им напомнят предишния цивилен живот. Той знаеше цената на тези подаръци и му бе радостно и неловко, когато ги нареждаше на нощното си шкафче.

Сега, когато с цялата си присъща нему енергия тренираше осакатените си крака, като мечтаеше да си върне възможността да лети и да воюва, чувствуваше в себе си неприятна раздвоеност. Подтискаше го това, че бе принуден да лъже и да не се доизказва в писмата си до Оля, към която чувството му крепнеше всеки ден все повече, и да откровеничи с девойката, която почти не познаваше.

Но си даде тържествена дума, че само да осъществи мечтата си да се върне в строя, да възстанови работоспособността си, отново ще заговори с Оля за любовта си. С още по-голяма фанатичност започна той да се стреми към тая цел.

11

Комисаря умря на Първи май.

Това се случи някак съвсем незабелязано. Още сутринта, измит и сресан, той разпитваше най-подробно бръснарката при него хубаво ли е времето, как изглежда празнична Москва, порадва се, че из улиците са почнали да свалят барикадите, поядоса се, че в тоя светъл, прекрасен пролетен ден няма да има манифестация, пошегува се с Клавдия Михайловна, която по случай празника бе направила нов геройски опит да напудри луничките си. Изглеждаше да му е по-добре и у всички се породи надежда: може би отива към подобрение.

Отдавна вече, от времето, когато се лиши от възможността да чете вестниците, до леглото му беше прокаран радиоприемник с наушници. Гвоздев, който отбираше малко от радиотехника, нещо поправи в тях и сега те крещяха и пееха по цялата стая. В девет часа говорителят, гласа; на когото в тези дни слушаше и познаваше цял свят, почна да чете заповедта на народния комисар на отбраната. Всички замряха, страхувайки се да не пропуснат нито дума, протегнали глави към двете черни кръгчета, които висяха на стената. Прозвучали бяха вече думите: „Под победните знамена на великия Ленин — напред към победа!“, а в стаята още цареше напрегната тишина.

— Ето разяснете, ми тая работа, другарю полкови комисар … — беше почнал Кукушкин и изведнъж извика с ужас: — Другарю комисар!

Всички се обърнаха. Комисаря лежеше в леглото, обтегнат, строг, с неподвижни очи, устремени в някаква точка на тавана, а на лицето му, отслабнало и побледняло, беше застинал тържествен и величав израз.

— Умря! — извика Кукушкин, като се хвърли на колене! до леглото му. — У-мр-я!

Бързо влизаха и излизаха разсеяни прислужници, тичаше сестрата, която вървешком закопчаваше престилката си долетя ординаторът. Без да обръща внимание на никого, за ровил по детски лицето си в одеялото, като хлипаше шумно и трепереше с раменете и цялото си тяло, върху гърдите на починалия плачеше лейтенант Константин Кукушкин, сприхавият и саможив човек…

Същата вечер в стихналата четиридесет и втора донесоха нов болен. Беше летец изтребител, майор Павел Иванов Стручков, от дивизията за въздушна отбрана на столицата. Германците бяха решили на празника да извършат над Москва голямо нападение. Въздушните им части, движещи се в няколко ешелона, били заобиколени и след ожесточено сражение, разбити някъде в района на Подсолонечная; само един „юнкерс“ се промъкнал през обръча и като взел височина, продължил пътя си към столицата. Навярно екипажът му бе решил на всяка цена да изпълни задачата, да помрачи празника. Тъкмо след него, след като го забелязал още в суматохата на въздушния бой, полетял Стручков. Той летял на великолепен съветски самолет — от ония, с които беше започнала да се снабдява нашата изтребителна авиация. Настигнал германеца високо, на шест километра над земята, вече над краймосковската курортна местност, сполучил ловко да се промъкне до опашката му и като взел врага на мерник, натиснал спусъка. Натиснал и се учудил, като не чул познатото тракане. Спускателният механизъм отказал да действува. Немецът Летял малко напред: Стручков се спуснал след него, като се придържал в мъртвата зона, прикрит зад стабилизатора на опашката му от двете картечници, който защищавали бомбардировача отзад. В светлината на чистото майско утро Москва вече се откроявала неясно на хоризонта с купищата на сивите си грамади обвити в мъгла. И Стручков се решил. Разслабил ремъците, отворил капака и сам някак си се стегнал, напрегнал всички мускули, сякаш се готвел да скочи върху германеца. Нагодил хода на самолета си към хода на бомбардировача и се прицелил. Един миг те висели във въздуха, близо един зад друг, сякаш били накъсо свързани помежду си с невидима нишка. Стручков ясно видял през прозоречния капак на „юнкерса“ очите на германския куполен стрелец, който следял всяка негова маневра и чакал кога макар късче от крилото му ще излезе от мъртвата зона. Той видял как от вълнение германецът смъкнал шлема си и дори различил цвета на косите му, руси и дълги, които падали на кичури по челото му. Черните дула на двойната голямокалибрена картечница неотстъпно гледали към Стручков и се поклащали като Живи в очакване. За миг Стручков се почувствувал като обезоръжен човек, към когото разбойник е насочил пистолет. И направил онова, което правят смелите обезоръжени хора при такива случаи. Сам се хвърлил върху врага, но не с юмруци, както би направил на земята — хвърлил напред самолета си, насочвайки блестящия кръг на витлото си в опашните плоскости на германския.

Дори не чул трясъка. В следващия миг, подхвърлен от страшен тласък, почувствувал, че се премята във въздуха. Земята се понесла над главата му и като спряла на едно място, спуснала се с писък насреща му яркозелена и сияеща. Тогава дръпнал пръстена на парашута, но преди да увисне в безсъзнание на въжетата, с края на окото си успял да забележи, че до него, въртящо се като кленов лист, откъснат от есенния вятър, изпреварвайки го, се носело надолу с откъсната опашка пурообразното туловище на „юнкерса“. Стручков, който се клател безсилно на въжетата, се ударил силно в покрива на някаква къща и паднал в безсъзнание на празничната улица на едно московско предградие, жителите на което наблюдавали от земята неговия великолепен таран. Те го вдигнали и го пренесли в близката къща. Околните улици изведнъж се напълнили с такава тълпа, че повиканият лекар едва си пробил път до стълбите. От удара върху покрива се оказали повредени коленните капачета на летеца.

Вестта за подвига на майор Стручков бе незабавно предадена по радиото в специална емисия на „Последни известия“. Председателят на Моссъвета сам го придружил до най-хубавата болница в столицата. И когато внесоха Стручков в стаята, санитарките донесоха след него цветя, пликове с плодове, кутии бонбони — подаръци от благодарните московчани.

Той бе весел, общителен човек. Едва ли не от прага на стаята се осведоми от болните как е в болницата „по отношение лапането“, строг ли е режимът, има ли хубавички сестри. А докато го превързваха, успя да разкаже на Клавдия Михайловна забавен анекдот на вечната тема за „военторга“ и да подхвърли доста смел комплимент за външността й. Когато сестрата излезе, Стручков намигна след нея.

— Симпатяга. Строга ли е? Май че ви държи в страх божи? Нищо, не се плашете от трудностите. Та вие учили ли сте тактика, или не? Непристъпни жени няма, както няма и непристъпни крепости — и той се засмя звънливо, силно.

В болницата се държеше като стар жител, сякаш бе лежал тук цяла година. С всички в стаята изведнъж премина на „ти“ и когато трябваше да се изсекне, безцеремонно взе от масичката на Мересиев носната кърпичка от парашутна коприна със старателно ушития от „метеорологичния сержант“ монограм.

— От симпатията ли е? — намигна той на Алексей и скри кърпичката под възглавницата си. — На тебе, приятелю, ти стигат, а ако не ти стигат, симпатията ще ти ушие още, това за нея ще е нещо повече от удоволствие.

Въпреки руменината, която избиваше под загара на бузите му, той вече не бе млад. На слепите му очи и край очите му като патешки крачка се рисуваха дълбоки бръчки и във всичко се чувствуваше старият войник, свикнал да смята за свой дом мястото, където е раницата му, където на умивалника са сапуниерката му и четката за зъби. Той внесе в стаята много весел шум и стори това така, че никой не му се обиди, и на всички се струваше, че го познават много отдавна. Новият другар допадна по сърце на всички, само на Мересиев не се хареса явната склонност на майора към женския пол, която впрочем не криеше и за която охотно приказваше.

[# Удар на самолет върху самолет.]

На другия ден погребваха Комисаря.

Мересиев, Кукушкин, Гвоздев седяха на перваза на прозореца, който гледаше към двора, и видяха как тежкият впряг на артилерийските коне вкара в двора оръдейния лафет, как се събра военна музика, инструментите на която светеха на слънцето, и как под строй пристигна войскова част. Влезе Клавдия Михайловна и разгони болните от прозореца. Тя бе, както винаги, тиха и енергична, но Мересиев почувствува, че гласът й се бе изменил, трепери, секва. Беше Дошла да измери температурата на новия болен. В това време оркестърът засвири на двора траурен марш. Сестрата побледня, термометърът падна от ръката й и лъскавите капки живак се плъзнаха по паркета. Като закри с ръце лицето си, Клавдия Михайловна избяга от стаята.

— Какво й е? Нейният любим ли е, или… — Стручков кимна с глава към прозореца, откъдето долиташе тъжната музика.

Никой не му отговори.

Надвесени над прозореца, всички гледаха към улицата, където от вратата бавно изплува червеният ковчег. Комисаря лежеше сред зеленина и цветя. Подир него върху възглавничка носеха ордените му — един, два, пет, осем. Навели глави, вървяха някакви генерали. Между тях, също в генералски шинел, но, кой знае защо, без шапка вървеше Василий Василиевич. Отзад, настрана от другите, пред бавно маршируващите бойци, гологлава, с бялата си престилка, като се спъваше и сигурно нищо не виждаше пред себе си, вървеше Клавдия Михайловна. На вратата някой метна на плещите й палто. Тя продължаваше да върви, палтото се плъзна от раменете й и падна и бойците минаваха, като разделяха редиците на две, заобикаляха го.

— Момчета, кого погребват? — попита майорът.

Той също все се мъчеше да се вдигне до прозореца, но краката му, стегнати в шини и поставени в гипс, му пречеха.

Процесията отмина. И вече отдалеко глухо плаваха по реката отразените от стените на къщите тежки тържествени звуци. Куцата портиерка бе излязла вече и затворила със звън желязната врата, а обитателите на четиридесет и втора все още стояха до прозореца — изпращаха Комисаря към последното му жилище.

— Но кого погребват? Кажете? Защо всички сте Като дървени? — нетърпеливо питаше майорът, като все още не се отказваше да стигне до прозореца.

Тихо, глухо, с пресипнал и сякаш влажен глас най-после му отговори Константин Кукушкин:

— Истински човек погребват… Болшевик погребват.

И Мересиев запомни това: истински човек. Наистина по-добре Комисаря не можеше да бъде наречен. На Алексей му се поиска силно да стане истински човек също като тоя, когото сега отнасяха към последното му жилище.

12

Със смъртта на Комисаря целият живот в четиридесет и втора стая се измени.

Нямаше кой да наруши със сърдечна дума, мрачната тишина, която понякога настъпва в болничните стаи, когато, без да се наговарят, всички изведнъж потъват в скръбни мисли и всекиго. Наляга тъга. Нямаше кой с шега да подкрепя отпадналия дух на Гвоздев, да даде съвет на Мересиев, ловко и неусетно да загаси избухванията на Кукушкин. Нямаше център, който да стегне и да сплоти всички тия разнохарактерни хора.

Но сега това не бе и толкова нужно. Лекуването и времето вършеха своето. Всички бързо се поправяха и колкото повече се приближаваше часът на изписването, толкова по-малко те мислеха за своите болки. Мечтаеха за онова, което ги чакаше зад стените на стаята, как ще ги посрещнат в частите им и какви дела ги чакат. На всички, които дълго бяха тъгували по войнишкия живот, им се искаше да се завърнат по-скоро, преди новото настъпление, за което още не пишеха, дори не говореха, и което някак се чувствуваше във въздуха и като приближаваща буря се долавяше по настъпилата изведнъж тишина на фронтовете.

Да се върне от болницата към боевия труд — за военния човек това е нещо обикновено. Само за Алексей Мересиев то беше проблем: ще успее ли чрез умение и тренировка да запълни липсата на крака, ще седне ли пак в кабината на изтребителя? Той се стремеше с все по-голяма и по-голяма упоритост към определената цел. Като увеличаваше постепенно минутите, доведе времето за тренировката на краката и общата гимнастика до два часа сутрин й вечер; Но и това му се струваше малко. Започна да се занимава с гимнастика и следобед. Майор Стручков, който го наблюдаваше отстрани с весели насмешливи очи, всеки път съобщаваше:

— А сега, граждани, ще видите загадката на природата: великия магьосник Алексей Мересиев, ненадминат в горите на Сибир, в своя репертоар.

Наистина в упражненията, които Алексей изпълняваше с такава упоритост, имаше нещо фанатично, което го правеше да прилича на магьосник. Беше трудно да се гледат неговите безкрайни клатения, равномерни обръщания, упражненията на шията и ръцете, които той правеше упорито с методичността на клатещо се махало, и другарите му, които ходеха, излизаха през това време да се разхождат из коридора, а прикованият на леглото Стручков се покриваше с одеялото и се мъчеше да заспи. Никой в стаята, разбира се, не вярваше във възможността да се лети без крака, но всички уважаваха упоритостта на другаря си и като прикриваха това с шеги, дори се прекланяха пред нея.

Пукнатините в коленните капачета на майор Стручков се оказаха по-сериозни, отколкото се предполагаше отначало. Те зарастваха бавно, краката му бяха все още в шини и макар да нямаше съмнение, че ще оздравее, майорът не се уморяваше да ругае на всяка дума „проклетите капачета“, които му бяха причинили толкова грижи. Това негово мърморене почна да преминава в постоянно раздразнение. Той избухваше за най-малката дреболия, почваше да хули всички и всичко. В такъв момент изглеждаше, че може да удари оня, който се опита да го вразуми. Тогава по мълчаливо съгласие другарите му го оставяха на спокойствие, позволяваха му, както той сам казваше, да „изстреля всичките си патрони“ и изчакваха, докато природната му жизнерадост вземаше връх над раздразнението и разклатените от войната нерви.

Нарастващото си нетърпение Стручков обясняваше с това, че бе лишен от възможност дори тайничко да попушва в тоалетната, и още с това, че не може да се види, макар в коридора, с червенокосичката сестричка от операционната, с която уж си били смигнали, когато го носели на превръзка. Може би това до известна степен да бе така, но Мересиев забеляза, че гневните избухвания обхващаха майора, след като видеше през прозорците прелитащите над Москва самолети или научеше от радиото и от вестниците за нов интересен въздушен бой, за успеха на познат летец. Това довеждаше в нетърпеливо раздразнено състояние и самия Мересиев. Но той дори не се издаваше и сега, когато се сравняваше със Стручков, вътрешно тържествуваше. Струваше му се, че макар и малко, е почнал да се приближава до избрания образ на „истинския човек“.

Майор Стручков оставаше верен на себе си: много ядеше, смееше се сочно по всеки най-малък повод, обичаше да поприказва за жени и при това изглеждаше едновременно и обичащ, и мразещ жените. Особено се опълчваше, кой знае защо, срещу жените от тила.

Мересиев не можеше да търпи тия Стручкови разговори. Като слушаше Стручков, той неволно виждаше през всичкото време Оля или смешното войниче от метеорологичната станция — момичето, което, както разказваха в полка, с приклада на пушката бе изхвърлило от будката си и в избухването си едва не бе застреляло твърде предприемчивия старшина от баталиона за аеродрумно обслужване, и на Алексей му се струваше, че тях именно петни майор Стручков. Веднъж, като изслуша намръщено обикновената история на майора, която той завърши със сентенцията, че „всички са такива“ и с всяка можеш да се споразумееш „на бърза ръка“, Мересиев не се сдържа.

— С всяка ли? — попита той, стискайки зъби така, че скулите му побеляха.

— С всяка — безгрижно отговори майорът. В стаята влезе Клавдия Михайловна, влезе и се учуди на силното напрежение, което видя по лицата на болните.

— Какво има?. — попита тя, като с несъзнателно движение поправи под шапчицата си една къдрица.

— Разговаряме за живота, сестрице, нашата работа е такава, старческа, да разговаряме — цял светнал, се усмихна майорът.

— И с тая ли? — остро попита Мересиев, когато сестрата излезе.

— А каква е тя, да не е замесена от друго тесто?

— Клавдия Михайловна оставете — строго каза Гвоздев. — Тук един старик я нарече съветски ангел.

— Кой иска да се хванем на бас, а?

— На бас ли? — извика Мересиев, като свирепо стрелкаше с циганските си очи. — На какво се обзалагаш?

— Ако искаш, на пистолетен куршум, както се обзалагаше по-рано офицерството: ако спечелиш — ще стреляш в мене, ако аз спечеля — в тебе — като се смееше и се стараеше да обърне всичко на шега, каза Стручков.

— На бас? За това? Ти, изглежда, си забравил, че си съветски командир? Ако си прав, можеш да плюеш на мутрата ми — Алексей злобно стрелна Стручков. — Но гледай да не те заплюя аз.

— Щом не искаш на бас — няма. Побесня. Голяма работа! … Аз, момчета, така ще ви докажа, че не заслужава да се вбесявате за нея.

От тоя ден Стручков започна да оказва особено внимание на Клавдия Михайловна, веселеше я с анекдоти, на които той бе голям майстор. Като нарушаваше неписаното правило, според което летците съвсем неохотно споделяха с чужди хора своите военни приключения, разказваше й разни случки от своя наистина голям и интересен живот и дори, като въздъхваше, намекваше за някакви свои семейни несполуки, за тъжната си самота, макар че цялата стая знаеше, че той е ерген и никакви особени несполуки не е имал. Клавдия Михайловна, без наистина много да го отличава от другите, понякога присядаше на леглото му, слушаше разказите му за безброй летения, при това, уж увлечен, той хващаше ръката й и тя не я отдръпваше. У Мересиев накипяваше страшна ярост. Цялата стая бе възмутена от Стручков. А той се държеше тъй, като че наистина се беше хванал на бас с тях. Сериозно предупредиха Стручков да спре недостойната си игра. Стаята се готвеше вече решително да се намеси в това, когато изведнъж събитията взеха съвършено друг обрат.

Една вечер, през часа, когато беше дежурна, Клавдия Михайловна се отби в четиридесет и втора без работа, просто да си побъбре, за което особено много я обичаха ранените. Майорът започна някакъв разказ, тя приседна до леглото му. Какво стана, никой не видя. Всички се обърнаха, когато чуха само как тя бързо скочи. Гневно, със събрани на челото тъмни вежди, с бузи, залети от петниста червенина, тя гледаше смутения, дори изплашен Стручков.

— Другарю майор, ако вие не бяхте болен, а аз милосърдна сестра, бих ви залепила една плесница.

— Но какво говорите, Клавдия Михайловна, аз наистина не исках…И представете си, голяма работа…

— Ах, голяма работа ли? — тя го гледаше вече не с гняв, а с презрение. — Добре, тогава няма какво да говорим. Чувате ли? И ето, пред вашите другари ви моля да се обръщате към мене само по работа, когато ви трябва медицинска помощ. Лека нощ, другари.

И тя си отиде с непривична за нея тежка походка, като че с всички сили се стараеше да изглежда спокойна.

Една минута цялата стая мълча. После се чу тържествуващият зъл смях на Алексей и всички се нахвърлиха върху майора.

— Какво, преседна ли ти?

Със сияещи очи Мересиев вежливо се осведоми:

— Ще разрешите ли веднага да плюя, другарю майор, или да почакам?

Стручков седеше озадачен, обаче не отстъпваше и каза не много уверено:

— Атаката е отбита. Е, нищо, ще повторим.

Чак до нощта лежа мълчалив, като тихичко си подсвиркваше нещо и понякога гласно отговаряше на някакви свои мисли: „М-да…“

Наскоро след тая случка изписаха Константин Кукушкин. Отиваше си без всякакви преживелици, като заяви на сбогуване, че медицината му е дошла до гуша. Сбогуваше се небрежно и все поръчваше на Мересиев и на сестрата, ако се получат писма от майка му, непременно да му ги препратят в полка и да внимават да не се изгубят тия писма.

— Ти пиши как си се настанил, как са те посрещнали — съветваше го Мересиев.

— А какво да ти пиша? До мен ли си опрял? Няма да ти пиша, само ще хабя хартията — и без това няма да отговориш.

— Е, както искаш.

Тия думи Кукушкин сигурно вече не дочу. Без да се обръща, той излизаше вече от стаята. Пак така, без да се обръща, излезе от вратата на болницата, мина по крайбрежната улица, скри се зад ъгъла, макар че отлично знаеше, че в тоя момент, според създадения в болницата обичай, цялата стая стои до прозорците и изпраща другаря.

Впрочем той все пак писа на Алексей и му писа доста скоро. Писмото беше сухо, делово. За себе си съобщи само, че в полка като че му се зарадвали, но веднага се оправдаваше, че през последните боеве са имали големи загуби и се радваха на всеки повече или по-малко опитен човек. Изброяваше имената на убитите и ранените другари, пишеше, че както й по-рано, помнят Мересиев, че командирът на полка, който получил сега чин подполковник, като научил за гимнастическите подвизи на Алексей и за намерението му да се върне в авиацията, заявил: „Мересиев ще се върне. Щом е решил — ще постигне своето“ — и че началникщабът отговорил: не може значи да се хване неуловимото, а командирът заявил, че за такива като Мересиев неуловимо няма. За учудване на Алексей имаше дори няколко реда за „метеорологичния сержант“. Кукушкин пишеше: тоя сержант така му е омръзнал с разпитванията си, че той, Кукушкин, бил принуден да му изкомандува наляво, кръгом, марш… В края на писмото си Кукушкин пишеше, че още първия ден, като пристигнал в частта, направил два полета, че краката му зараснали напълно и че в най-близки дни полкът ще бъде снабден с новите самолети „Ла-5“15, които скоро ще пристигнат и за които Андрей Дегтяренко, присъствуващ на приемането, казал, че в сравнение с тях всички апарати от германски марки са сандъци и вехтории.

13

Настъпи ранно лято. В четиридесет и втора стая то поглеждаше все със същата клонка на тополата, чиито листа станаха твърди и лъскави. Те буйно шумоляха, сякаш си шепнеха, и привечер потъмняваха от вдигналия се от улицата прах. Красивите висулки на това клонче отдавна се превърнаха вече в кичурчета зелени блестящи зрънца, а сега зрънцата се пукаха и от тях излиташе лек пух. По обед, в най-голямата жега, тоя топъл тополов пух се носеше из Москва, той влизаше през отворените прозорци на стаята и на дебели розови пластове лежеше край вратата и по ъглите, където го стелеха топлите въздушни течения.

Бе прохладно, жълто и блестящо лятно утро, когато Клавдия Михайловна тържествено доведе в стаята възрастен човек с железни, привързани с връвчица очила, на когото дори новата, разперена от излишната кола престилка не променяше външността на стар майстор. Той донесе нещо загънато в бял парцал и като го сложи на пода до леглото на Мересиев, предпазливо и важно, също като фокусник започна да развързва възлите. Под ръцете му скриптеше кожа и в стаята се разнесе приятен и остър, възкисел дъх на дъбилни вещества.

В пакета на стареца се оказаха чифт нови жълти, скърцащи протези, изработени твърде сръчно и по мярка. Протезите — това беше едва ли не главната гордост на майстора — бяха обути в новички, жълти формени обувки. Обувките прилягаха толкова добре, че се създаваше впечатление на живи, обути крака.

— Да ти наденем галошки и хайде под венчило — каза майсторът, любувайки се над очилата си на произведението на своите ръце.

— Сам Василий Василиевич ми поръча: направи, казва, Зуев, такива протези, че да са по-добри и от крака. И ето ви, заповядайте, Зуев ги направи. Царски!

Сърцето на Мересиев, се сви тъжно при вида на изкуствените крака, сви се наистина, но жаждата по-скоро да пробва протезите, да тръгне, да тръгне самостоятелно победи всичко останало. Той измъкна изпод одеялото чуканчетата си и почна да подканя стареца с пробата. Но на стария протезист, който бе направил, според думите му още в „мирно време“ протези на някакъв „голям княз“, счупил крака си при надбягване, такова нетърпение не се хареса. Той беше много горд с изделието си и искаше колкото се може повече да продължи удоволствието от поднасянето му.

Той избърса протезите с ръкав, откърти с нокът някакво петънце от кожата, подухна на това място, избърса го с полата на белоснежната си престилка, после постави протезите на пода, спокойно сгъна парцала, скри го в джоба си.

— Е, старче, хайде — бързаше Мересиев, седнал на леглото.

Сега той погледна голите си отсечени крака с очите на страничен човек и остана доволен от тях. Те бяха здрави, жилести и не тлъстина, както бива винаги при принудена неподвижност, а стегнати мускули се преливаха под тъмната кожа, сякаш това бяха не остатъци, а истински крака на много и бързо ходещ човек.

— А защо хайде, защо хайде? … Който бърза, назад остава — мърмореше старецът. — Мен Василий Василиевич ми каза: отличи се, казва, Зуев, на тия протези; лейтенантът, казва, възнамерява да лети без крака. А аз какво, аз съм готов, моля — вземете. С такива протези не само ще ходиш, но и велосипед ще караш и с госпожиците от полка ще танцуваш… Екстра работа!

Той пъхна чуканчето на десния Алексеев крак в плъстеното и меко гнездо на протезата и здраво обвърза крака с ремъците за прикрепяне. Отдалечи се, порадва се, цъкна с език.

— Хубава обувка!… Не те ли убива? Така си е, по-добър майстор от Зуев май няма в Москва. Зуев има златни ръце.

Той сръчно надяна и втората протеза и едва успя да стегне каишите, Когато Мересиев неочаквано, със силно пружиниращо движение скочи от кревата на пода. Чу се глухо тракане, Мересиев извика от болка и още там, пред леглото, тежко се строполи.

От учудване очилата на стария майстор отскочиха на челото. Той не очакваше от клиента си такава пъргавина. Мересиев лежеше на пода безпомощен, поразен, разкрачил широко изкуствените си крака, обути в обувки. В очите му се четеше недоумение, обида, страх. Нима беше се измамил?

Клавдия Михайловна плесна с ръце и се спусна към него. Заедно със стария майстор тя повдигна Алексей и го сложи на леглото. Той седеше потиснат, отпуснат, с тъжен израз на лицето.

— Е-ее, мили човече, тя не става така тая работа, не става — мърмореше майсторът. — Гледай, скочи, сякаш наистина му сложиха живи крака. Няма защо да клюмваш нос, мили друже, само че твоята работа сега е такава — трябва да се почне всичко отначало. Сега забрави, че си войник, сега си малко дете, ще се учиш да ходиш крачка по крачка, първо с патерички и после по стеничките, после с тояжка. И не изведнъж, а по мъничко, а той — изведнъж! Краката са хубави, но не са твои. Такива, мили друже, каквито татко и мама ти бяха направили, вече никой не може да ти направи.

От неуспешния скок Мересиев страшно го боляха краката. Но той настояваше още сега, незабавно, да опита протезите. Донесоха му леки алуминиеви патерици. Той се подпря с тях, стисна възглавничките под мишниците и сега леко, предпазливо се плъзна от леглото и се изправи на крака. И наистина сега приличаше на дете, което не умее да ходи, което по инстинкт усеща, че може да тръгне, а се бои да се пусне от спасителната стена, която го крепи. Като дете, което майката или бабата извеждат на първо пътешествие, привързано под мишниците с кърпа. Клавдия Михайловна и старият протезист подкрепяха грижливо Мересиев от двете страни. Като постоя на място, чувствувайки от непривикналост остра болка на местата, където бяха прикрепени протезите, Мересиев несигурно премести първо едната, после другата патерица, пренесе на тях тежестта на тялото и прибра първо единия, после другия крак. Силно и остро заскърца кожата, чуха се два тежки удара по пода: бум, бум.

— Е, на добър час, на добър час — забъбра старият майстор.

Мересиев направи още няколко предпазливи крачки и тези първи крачки с протезите му се сториха толкова трудни, че като стигна до вратата и се върна, почувствува такава умора, сякаш бе изнесъл чувал брашно на петия етаж. Стигна до леглото и падна върху него по гърди, цял потънал в пот, нямайки сили дори да се обърне по гръб.

— Е, как са протезите? Така си е, благодари на бога, че има майстор Зуев — по старчески се хвалеше протезистът, като развързваше предпазливо ремъците и освобождаваше леко отеклите и подпухнали несвикнали крака на Алексей. — На такива не само ще летиш, но и до самия господ бог можеш да стигнеш. Екстра работа.

— Благодаря, благодаря, старче, работата е забележителна — бъбреше Алексей.

Майсторът мълчаливо се повъртя, сякаш искаше и не се решаваше да попита нещо или обратното, сам чакаше въпрос.

— Е, прощавайте, щом е така. Със здраве да ги носиш — каза той, въздъхна някак разочаровано и бавно тръгна към вратата.

— Хей, майсторе — повика го Стручков, — на, вземи да сръбнеш за „царските“ протези — и той мушна в ръката на стареца стиска едри банкноти.

— Е, благодаря, благодаря — оживи се старецът, — как да не сръбна по тоя случай. — Той солидно сложи парите някъде в задния джоб, като загъна престилката си с такъв жест, сякаш тя беше занаятчийска престилка. — Благодаря, ще сръбна, а колкото за протезите — бъди здрав, съвестно са изработени. Мен Василий Василиевич ми каза: нужни са особени, Зуев, да не сгрешиш. Е, а Зуев нима ще напакости сам на себе си? Вие нему, на Василий Василиевич, да отрапортувате значи, че сте доволни от работата.

И старецът си отиде, като се кланяше и мърмореше нещо. А Мересиев лежеше и разглеждаше своите нови крака, търкалящи се под леглото, и колкото повече ги гледаше, толкова повече му се харесваше остроумната им изработка, и майсторството в работата, и лекотата: на велисопед да язди, да танцува в полка, да лети на самолет чак до господа бога.

„Ще мога, всичко ще мога, непременно ще мога“ — мислеше си той.

Тоя ден до Оля бе изпратено дълго и весело писмо, в което съобщаваше: работата му по приемане самолетите вече се привършва и той се надява, че началството му го разбира и може би през есента, а в краен случай през зимата, ще го изпрати от омръзналата му работа в тила на фронта в полка, където другарите му не са го забравили и го чакат. Това бе първото му радостно писмо от деня на катастрофата, първото, в което пишеше на годеницата си, че през всичкото време мисли и тъгува за нея и наистина твърде страхливо изразяваше заветната мисъл, че може би ще се срещнат след войната и ако тя не промени решението си, ще заживеят заедно. Той прочете няколко пъти писмото и после, като въздъхна, грижливо задраска последните редове.

Затова пък за „метеорологичния сержант“ замина весело и закачливо писмо, с цветисто описание на този ден, за протезите, каквито не беше носил сам господарят император, с описание на самия него, Мересиев, с протези, който прави първите си крачки, и на стария мърморко майстор с неговите надежди Мересиев и на лисопед да язди, и полка да танцува, и да полети до самото небе. „Така че чакайте ме сега там, в полка, и не забравяйте да кажете на коменданта да ми остави непременно помещение на новото място“ — пишеше Мересиев и поглеждаше долу, на пода. Протезите така се бяха търкулнали, сякаш някой се бе скрил под леглото и лежеше там, широко разкрачил крака, обути в нови жълти обуща. Алексей се озърна, убеди се, че никой не му обръща внимание, и поглади хладната скриптяща кожа.

И още на едно място наскоро обсъдиха появяването на „царските протези“ в четиридесет и втора стая: в третия курс на Медицинския факултет на Московския държавен университет. Цялата женска половина, която по това време бе решително мнозинство в тоя курс, според думите на Анюта, бе отлично осведомена за събитията в четиридесет и втора стая. Анюта много се гордееше с кореспондента си и уви, писмата на лейтенант Гвоздев, макар и непредназначени за широка гласност, се четяха пред всички — на отделни пасажи или пък целите, с изключение на особено интимните места, които, право да си кажем, със засилването на преписката ставаха все повече й повече.

Целият трети курс на медиците начело с Анюта симпатизираше на героичния Гриша Гвоздев, не обичаше размирния Кукушкин, намираше, че съветският снайперист Степан Иванович прилича по нещо на толстоевския Платон Каратаев, прекланяше се пред несъкрушимия дух на Мересиев и прие като свое лично нещастие смъртта на Комисаря, когото след възторжените отзиви на Гвоздев всички можаха да оценят и истински да обикнат. Много от тях не можаха да сдържат сълзите си, като четяха писмото как бе напуснал живота тоя голям и жизнерадостен човек.

Все по-често и по-често се разменяха писма между болницата и университета. Младите хора не се задоволяваха с пощата, която работеше в тези дни доста бавно. Гвоздев спомена веднъж в писмото си думите на Комисаря, че писмата стигат сега до получателя както светлината на далечни звезди. Подателят може да угасне, а писмото му още дълго ще пълзи и ще пълзи, ще разказва на получателя за живота на отдавна умрял човек. Дейната и предприемчива Анюта почна да търси по-съвършени средства за връзка и ги намери в лицето на една стара сестра, която имаше две служби и работеше в университетската клиника и в болницата на Василий Василиевич.

Оттогава медицинският институт започна да научава за произшествията в четиридесет и втора стая на втория, най-много на третия ден и можеше бързо да откликва. Във връзка с „царските протези“ в столовата се завърза спор ще лети ли Мересиев, или не. Спор младежки, горещ, в който двете страни еднакво симпатизираха на летеца. Като имаха предвид голямата сложност в управлението на изтребителя, песимистите казваха: не. Оптимистите смятаха, че няма нищо невъзможно за човека, който, за да се измъкне от враговете, бе пълзял половин месец през горските гъсталаци и бе пропълзял бог знае колко километри. За да подкрепят доводите си, оптимистите припомняха примери от историята на книгите.

Анюта не участвуваше в тия спорове. Протезите на непознатия й летец не я занимаваха много. В редките свободни минути тя обмисляше отношенията си с Гриша Гвоздев, които, както й се струваше, все повече и повече се усложняваха. Отначало, като научи за командира герой с толкова героична биография, тя му писа, движима от безкористното желание да смекчи с нещо скръбта му. После, с укрепването на задочното им запознанство, фигурата на абстрактния герой от Отечествената война отстъпи място на истинския, жив младеж и тоя младеж все повече и повече я интересуваше. Тя забеляза, че се тревожи и тъгува, когато няма писмо от него. Това ново я радваше и плашеше. Какво е това, любов ли? Нима може да се обикне човек само по писмата, без да се види поне веднъж, без да се чуе дори гласът му? В писмата на танкиста ставаха все повече и повече местата, които не биваше да се четат пред съкурсистките. След като сам Гвоздев й призна веднъж, че същото чувство, както и той се изрази, на „задочна любов“ беше овладяло и него, Анюта се убеди, че се беше влюбила не по детски, както това се случваше в училище, а истински. Струваше й се, че животът ще загуби смисъл, ако престанат да идват тези писма, които чакаше сега с такова нетърпение.

Така, без да се виждат един друг, те се обясниха в любов. След това с Гвоздев почна да става нещо чудно. Писмата му станаха нервни, колебливи, пълни с недомлъвки. После, като се окуражи, той й писа, че не е хубаво, дето се обясниха, без да са се видели, че тя вероятно не си представя колко обгарянето го е обезобразило, че той съвсем не прилича на тази стара фотография, която й беше пратил. Той не иска да я мами и я моли да престане да пише за чувствата си, докато не види с очите си с кого има работа.

Девойката отначало се възмути, после се изплаши. Измъкна от джоба снимката. От нея я гледаше нежно младежко лице с упорити скули, с красив прав нос, с мънички мустачки и изящни устни. „А сега? Какъв си ти сега, мили мой, нещастни?“ — шепнеше тя, като гледаше портретчето. Като медичка тя знаеше, че обгарянето заздравява лошо и оставя дълбоки, незаличими следи. Изведнъж си представи модела на човешка глава на боледувал от кожна туберкулоза, който бе видяла в анатомическия музей. Лицето беше сякаш разорано от сини бразди и грапавини, с неравни изядени устни, с кичурчета от вежди и червени Клепки без ресници. Ами ако е такъв? Девойката се ужаси, дори побледня, но веднага мислено се нахока…Е, че какво, ако е така! Той се е бил с враговете върху горящ танк, защищавал е нейната свобода, правото й да се учи, честта и живота й. Той е герой, толкова пъти е рискувал във войната и се стреми да се върне, за да се бие пак и отново да рискува живота си. А тя? Какво е направила за войната? Копала е окопи, дежурила е на покрива, сега работи в евакуационната болница. Нима това може да се сравни с онова, което той е направил?! „Аз самата съм недостойна за него само заради тези съмнения!“ — ругаеше се тя, като отпъждаше неволно страшното видение на обезобразеното от белези лице.

Написа му писмо, най-нежното и най-дългото от цялата тяхна преписка. За тези нейни колебания, разбира се, Гвоздев нищо не узна. Като получи в отговор на своите тревоги хубаво писмо, той дълго го чете и препрочита, съобщи за него дори на Стручков, на което той, след като го изслуша благосклонно, отговори:

— Не бой се, танкист, „с лицето си вода не ще пием с грапавината можем да живеем“, това, братко, някога казано ли е? Това е то. А сега, братко, на всичко отгоре мъжете са съвсем дефицитни.

Това откритие, разбира се, не успокои Гвоздев. Колкото повече се приближаваше времето за изписването му, толкова по-често се гледаше в огледалото, разглеждаше се ту отдалече, тъй да се каже, с бегъл повърхностен поглед, ту приближаваше до самото стъкло обезобразеното си лице и с часове гледаше раните и белезите.

По негова молба Клавдия Михайловна му купи пудра и крем за лице. Но веднага се убеди, че белезите не могат да се заличат чрез никаква козметика. Нощем обаче, когато всички спяха, той тихичко влизаше в тоалетната и там дълго масажираше червените ръбове, посипваше ги с пудра и пак ги масажираше, а после с надежда се оглеждаше в огледалото. Отдалече изглеждаше отлично, силен, широкоплещест, с тесен таз, с прави жилести крака. Но отблизо! Червените белези по бузите и шията, ръбестата опъната кожа го довеждаха до отчаяние. Той мислеше със страх: а когато тя го види? Ако се ужаси, ако го погледне, обърне се и си отиде, като вдигне рамене. Или, което ще бъде най-лошото, поприказва с него от учтивост час-два, а после каже нещо толкова официално, хладно и — довиждане. Гвоздев се вълнуваше, бледнееше от обида, сякаш всичко това вече бе станало.

Тогава той изваждаше от джоба на халата си снимката и изпитателно гледаше пълната девойка с високо чело, с меки, разкошни коси, сресани назад, с пълничко, вирнато, истинско руско носле и нежни детски устни. На горната устна се тъмнееше едвам забележима бенка. Малко изпъкнали, сигурно сиви или сини очи го гледаха открито и честно от това простичко и мило лице.

„Каква ли си ти? Хайде кажи: няма ли да се изплашиш, няма ли да избягаш? Ще имаш ли сърце да не забележиш обезобразяването ми?“ — сякаш Я питаше, като гледаше изпитателно снимката.

През това време край него по коридора, потропвайки с патериците и скърцайки с протезите си, назад и напред равномерно и неуморно се движеше старши лейтенант Мересиев. Мина веднъж, два пъти, десет, петнадесет, двадесет пъти. Той се движеше по някаква своя програма сутрин и вечер, като си поставяше задачи и с всеки ден удължаваше пътя.

„Славно момче! — мислеше за него Гвоздев. — Упорит, неотстъпчив. Каква сила е това волята на човека! За една седмица се научи бързо и ловко да ходи на патериците. На други за това са нужни месеци. Вчера се отказа от носилката и сам тръгна за процедурата по стълбите. Отиде и се върна. Сълзи текат по лицето му, а той се качва. И дори нахока санитарката, която искаше да му помогне. А как сияеше, когато се изкачи сам на най-горната площадка! Сякаш бе се качил на Елбрус.“

Гвоздев се отмести от огледалото и погледна след Мересиев, който бързо местеше краката и патериците си. „Гледай, пердаши! А какво хубаво и симпатично лице има! Мъничкият белег, който пресича веждата му, съвсем не го загрозява, дори му придава някаква значителност. Да имаше Гвоздев сега такова лице. Какво са краката, краката не се виждат, той, разбира се, ще се научи и да ходи, и да лети. Но лицето (къде ще се дене с такава мутра), по което сякаш пияни дяволи през нощта са чукали грах…“

… Алексей Мересиев, който извършваше според пресмятането си двадесет и третия рейс на вечерното си упражнение по коридора, чувствуваше с цялото си изморено, измъчено тяло как са отекли и горят бедрата му, как силно го болят отмалелите от патериците плещи. Когато минаваше покрай Гвоздев, той хвърляше поглед към танкиста, изправен до стенното огледало: чуден човек, защо измъчва бедната си физиономия! Кинозвезда, разбира се, сега няма да става, а танкист преспокойно може… Голяма беда — лицето, нали главата е цяла, пък и ръцете, и краката… Да, да, краката, истински крака, а не тия чуканчета, които болят и горят, сякаш протезите са направени не от кожа, а от нажежено желязо.

Чук, чук. Скръц, скръц. Чук, чук. Скръц, скръц. Захапал устни, сдържайки сълзите, които въпреки всичко изкарваше от очите му острата болка, старши лейтенант Мересиев правеше с труд двадесет и деветия си рейс по коридора, като завършваше днешното упражнение.

14

Григорий Гвоздев излезе от болницата в средата на юни.

Ден или два преди това те добре си поговориха с Алексей и двамата някак си вътрешно дори се зарадваха, че са другари по нещастие и че на двамата личните работи са еднакво усложнени. Както бива в такъв случай, двамата, без да скриват нещо, си разказваха един на друг опасенията си, изповядаха си всичко, което на всеки бе двойно по-тежко да носи в себе си, защото гордостта не му позволяваше с никого да сподели съмненията си. Показаха си един на друг снимките на девойките.

Алексеевата беше доста изтрита и избеляла любителска снимка. Той сам бе фотографирал Оля през оня прозрачен, ясен юнски ден, когато тичаха боси по топлата трева на цъфналата степ на Задволжието. Слабичка като, момиченце, с пъстра рокля, подвила босите си крака, с разсипан букет на коленете, тя седеше в тревата сред цъфналите маргаритки, самата светла, беличка и чиста като маргаритка в утринна роса. Нареждайки цветята, тя замислено бе наклонила глава настрана, а очите й, разтворени широко и възторжено, сякаш за пръв път виждаха великолепието на света.

Като погледна снимката, танкистът заяви, че такава девойка няма да те остави в беда. Е, пък ако те остави — по дяволите: значи външността й е лъжлива, а тогава така и трябва, дори е по-добре: значи е празен човек, а с празен човек нима можеш да свържеш живота си!

Анютиното лице също се хареса на Алексей. Без да забележи, той разказа на Гвоздев със свои Думи същото, което току-що бе чул от него. Тоя прост разговор, разбира се, не внесе никаква яснота в личните им работи, но й на двамата им стана по-леко, сякаш се бе пробил тежък, дълго забирал цирей.

Те се условиха, че Гвоздев, като излиза от болницата с Анюта, която му беше обещала по телефона да дойде да го посрещне, ще мине под прозорците на стаята и Алексей веднага ще съобщи на танкиста с писмо впечатлението си от нея. А Гвоздев от своя страна обеща да пише на приятеля си как го е посрещнала Анюта, как се е отнесла с обезобразеното му лице и как е тръгнала работата им. Мересиев веднага започна да гадае: ако при Гриша всичко излезе добре, той веднага ще разкаже с писмо на Оля всичко за себе си, като вземе от нея дума да не огорчава майка Му, която беше все още слаба и едва се привдигаше от постелята.

Ето защо и двамата еднакво се вълнуваха, очаквайки изписването на танкиста. Толкова се вълнуваха, че не спаха през нощта и двамата излязоха тихичко в коридора — Гвоздев, за да поразтрие още веднъж пред огледалото белезите си, а Мересиев, омотал краищата на патериците с парцали, за да не вдига шум, още веднъж се потренира в ходене.

В девет часа Клавдия Михайловна, лукаво усмихната, съобщи на Гвоздев, че са дошли за него. Той скочи като ужилен. Така се зачерви, че белезите по лицето Му станаха още по-забележими, и почна бързо да събира нещата си.

— Чудесна девойка, такава сериозна — усмихнато говореше сестрата, като гледаше това объркано приготовление. Гвоздев цял светна.

— Сериозно ли? Харесва ли ви? Не, наистина хубава ли е? — той така се развълнува, че изхвръкна, като забрави да се сбогува.

— Хлапак! — избъбра майор Стручков. — Такива лесно лапат въдицата.

През последните дни с тоя безгрижен човек ставаше нещо недобро. Той стана мълчалив, често без причина се дразнеше и като доби сега възможност да сяда на леглото, по цял ден гледаше през прозореца, опрял бузите си на юмруци, без да отговаря на въпросите.

Цялата стая: и мрачният майор, и Мересиев, и двамата нови се показаха на прозореца, чакайки появяването на другаря им на улицата. Бе топло. По небето, променяйки формата си, бързо плаваха, леки, пухкави облаци със светли, златни краища. В тоя момент над реката бързо преминаваше сивичко, рохкаво облаче, като ронеше разсеяно по пътя си едър, рядък дъжд, който светеше на слънцето. От това гранитът на крайбрежната улица лъщеше като полиран, асфалтът се покри с тъмни мраморни петна и така хубаво лъхаше от него на топла влага, че ти се искаше да се измъкнеш от прозореца и да подложиш главата си на тоя милващ дъждец.

— Иде — прошепна Мересиев.

Тежката дъбова врата на входа бавно се разтвори. От нея излязоха двама: пълничка девойка без шапка, с проста прическа, с бяла блузка и тъмна пола и млад военен, в който дори Алексей не можа да познае изведнъж танкиста. В едната си ръка военният носеше куфар, а в другата шинел и стъпваше толкова леко, сякаш на пружини, че ти бе приятно да го гледаш. Като че изпитваше силите си, радвайки се на възможността да се движи нашироко, той дори не изтича, а някак си ловко се плъзна по стъпалата на входа, хвана под ръка спътницата си и те тръгнаха по крайбрежната улица, приближавайки се до прозореца на стаята, обсипани от рядкото и едро злато на дъжда.

Алексей ги гледаше и, сърцето му се пълнеше с радост: добре мина, не напразно тя има такова открито, просто и мило лице. Такава няма да се отвърне. Е да, такива не се отвръщат от човека, изпаднал в беда.

Те се изравниха с прозореца, спряха се, като повдигнаха глави. Младите хора стояха до лакирания от дъжда гранитен парапет на крайбрежната улица, на фона на полегатите светещи линии, които бавно капещите капки оставяха. И Алексей сега забеляза, че лицето на танкиста изразяваше уплаха и напрегната тревога и че неговата Анюта, в действителност също така хубава, както и на снимката, бе от нещо зачудена, смутена, че ръката й не лежеше твърдо върху ръката на танкиста и позата й е развълнувана и нерешителна, сякаш, ей сега ще измъкне ръката си и ще избяга.

Като помаха с ръка и се усмихна принудително, двойката се отправи по крайбрежната улица и се скри зад ъгъла. В стаята всички мълком се разотидоха по местата си.

— А работите на Гвоздев не са розови — забеляза майорът и като чу в коридора звука на токчетата на Клавдия Михайловна, трепна и рязко се обърна към прозореца.

През останалото време от деня Алексей се чувствуваше разтревожен. Вечерта дори изостави ходенето, най-рано от всички си легна да спи, но дълго още, след като заспаха всички в стаята, нервно скърцаше пружината на леглото му.

На другата сутрин още от прага попита сестрата не са ли предали за него писмо. Писмо нямаше. Без желание се изми и без желание закуси. Но с ходене се занимава повече от обикновено и като се наказваше за вчерашната слабост, направи излишни петнадесет рейса за сметка на неизпълнената вчера норма. Това неочаквано постижение го накара да забрави всички тревоги. Той доказа, че може да се движи с патерици свободно, без да се изморява много. Та ако петнадесетметровия коридор се умножи на четиридесет и пет по броя на рейсовете, получаваше се две хиляди двеста и петдесет метра, или два километра и четвърт. Толкова имаше приблизително от офицерската столова до летището. Той мислено прехвърли през ума си тоя забележителен път, който минаваше покрай развалините на старата селска църквичка, покрай тухления куб на изгорялото училище, което тъжно гледаше към пътя с червените дупки на празните прозорци, през горичката, където се гушеха, скрити под борови клончета, бензовозите, покрай землянката на командния пункт, покрай мъничката дъсчена барака, където над картите и схемите свещенодействуваше „метеорологичният сержант“. Не е малко, ей богу, не е малко!

Мересиев реши да увеличи дневното упражнение на четиридесет и шест рейса, по двадесет и три сутрин и вечер, а утре с пресни сили да опита да ходи без патерици. Това изведнъж го отвлече от мрачните мисли, повдигна духа му, настрои го делово. Вечерта се зае за пътешествието си с такъв подем, че почти не забеляза как се изтърколи тридесетият рейс. Точно в тая минута го спря появилата се с писмо гардеробиерка. Той взе мъничкия плик, адресиран „лично до старши лейтенант Мересиев“. Думата „лично“ бе подчертана и това не се хареса на Алексей. На писмото над обръщението също стоеше пак подчертано: „Само за получателя“.

Алексей се подпря на перваза и разпечата плика и колкото повече четеше дългото послание, написано от Гвоздев през нощта на гарата, толкова по-мрачно ставаше лицето му. Гвоздев пишеше, че Анюта се оказала точно такава, каквато си я представляваха, че в Москва може би няма по-красива от нея, че го посрещнала като свой и още повече му се харесала.

„Но онова, което говорехме с тебе, се случи точно така. Тя е добра. Нищо не ми каза и дори не се издаде. Всичко мина добре. Но нима аз съм сляп, гледам, плаши я проклетата ми муцуна. Уж всичко, е наред, а изведнъж се обърна и забелязвам — гледа ме и като че ли хем й е срамно, хем й е страшно, хем й е жал за мене … Заведе ме в института. По-добре беше да не бях ходил там. Заобиколиха ме студентките, гледат ни … Представяш ли си, оказа се, че те всички ни познават. Анюта всичко им е разказвала за нас… И виждам, че ги гледа някак виновно — значи извинявайте, че съм ви довела такова страшилище. А главното, Альоша, е, че тя не се издава, грижи се за мене, мила е и все говори, говори, сякаш се бои да замълчи. После отидохме у тях. Тя живее сама, родителите й са евакуирани, семейството; изглежда; е почтено. Почна да ме гощава с чай, а самата все гледа отражението ми в чайника и все въздиша. С една дума, чувствувам: не мога, по дяволите! Казвам й направо: така и така значи: «Виждам, че моята външност не ви е по сърце. Че какво, така си е, разбирам и не се обиждам.» Тя потъва в сълзи, аз й казвам: «Не плачете, вие сте добра девойка, всеки ще ви обикне, защо ще похабявате живота си.» После й казах: «Сега ме видяхте какъв красавец съм и хубавичко помислете, пък аз ще замина за своята част, ще ви изпратя адреса си. Ако не се разколебаете, пишете ми.» И казвам й още: «Не се насилвайте, бях — и сега ме няма: война». Тя разбира се: «Не, не, какво говорите» — плаче. В това време обявиха някаква глупава въздушна тревога, тя излезе, а аз изчезнах като дим и право във военното комендантство. Веднага получих назначение. Всичко е в ред, документът е в джоба ми, заминавам. Само че, Альоша, аз още повече се влюбих в нея и как ще живея вече без нея по-нататък — не зная.“

Алексей четеше писмото на приятеля си и му се струваше, че е надзърнал в бъдещето си. Ето точно така ще се случи навярно и с него. Оля няма да го отблъсне, не, не, няма да се откаже и също така великодушно ще поиска да се принесе в жертва, ще се усмихва през сълзи, ще го гали, като скрива в себе си отвращението.

— Не, не, не трябва! Не трябва! — каза високо Алексей. Той бързо докуца до стаята, седна до масата и на един дъх написа картичка до Оля, хладно — делово. Не се реши да й пише истината — майка му е болна, струва ли си да я огорчава с още една скръб. Писа на Оля, че много е мислил над техните отношения, че навярно на нея й е тежко да чака. Колко време още ще продължи войната? А годините минават, младостта си отива. Пък войната е такова нещо, че очакванията могат да отидат напразно. Ами ако го убият и тя овдовее без да е била дори съпруга, или нещо по-лошо: осакатят го и ще трябва да се омъжи за инвалид? Защо? Нека тя не изпуска младостта и по-скоро да го забрави. Може да не му отговаря, няма да се обиди. Той я разбира, макар и това да е! много тежко. Така ще бъде по-добре.

Писмото изгаряше ръцете му. Без да го прочете, той запечата плика, бързо докуца до синята пощенска кутия, тя висеше в коридора до блестящия „титан“16 с вряла вода.

Като се върна в стаята, той отново седна до масата. На кого да повери мъката си. На майка си не бива. На Гвоздев? Той наистина би разбрал, но къде е, търси го сега в безкрайната бъркотия на многото фронтови пътища. До полка ли? Но до него ли им е там на щастливците, заети с обикновените боеви работи! На „метеорологичния сержант“. Ето на кого. И той почна да пише, пишеше леко, както леко се плаче на рамото на приятел. Но изведнъж се спря на половината изречение, замисли се, с ожесточение смачка и скъса написаното.

— „Няма по-страшна мъка от мъката на думите“ — насмешливо издекламира Стручков. Той седеше на леглото с писмото на Гвоздев в ръце, което сигурно с безцеремонността си бе взел от нощното шкафче на Алексей и го беше прочел.

— Какво ви е прихванало днес всички? Гвоздев също, ех, че глупак! Момата се намръщила, голяма скръб!… Излишни психологии, като че е брат на Карамазов… Не се ли сърдиш, че съм го прочел? Какви тайни може да има между нас, фронтоваците?

Алексей не се сърдеше. Той мислеше дали утре да изварди пощальона и да вземе писмото си обратно?

Тази нощ Алексей спа тревожно и му се присъни затрупаното с преспи летище и неизвестната конструкция на самолета „Ла-5“ с птичи лапи вместо крака: в кабината уж е влязъл техникът Юра, влязъл и казва, че Алексей „си е отлетял своето“, че сега е негов ред да лети: ту дядо Михайла с бяла риза и мокри долни гащи уж пари Алексей с метличка върху сламата и все се смее: пред сватбата де, не е грях да се понапариш. А после, вече на зазоряване, му се присъни Оля. Тя седеше на обърната лодка, пуснала във водата загорелите си и здрави крачка, лека, тъничка, някак си цялата блести. Уж пазейки се от слънцето с длан, тя се смее и го вика при себе си, а той уж плува към нея по течението, но течението е силно и бурно, дръпна го назад от брега, от девойката. Той работи все по-силно с ръцете, с краката, с всичките си мускули и плува към нея все по-близо и по-близо, вижда вече как вятърът трепти в кичурите на косите й, как блестят по загорялата кожа на краката й капките вода.

На това място се и събуди радостен и просветлен. Събуди се и дълго лежа със затворени очи стараейки се отново да заспи и да върне приятния сън. Но това може да се случи само в детинство. Образът на крехката, загоряла девойка от съня някак изведнъж освети всичко. Без да размисля, без да се отпуска и да развива, както казваше майорът, достоевщина, а да плува към Оля, да плува срещу течението, да плува напред на всяка цена, да положи всички сили — и да доплува. А писмото? Той искаше да отиде при кутията да по-варди за пощальона, но махна с ръка: нека си върви по своя път. Такова писмо няма да изплаши истинската любов. Сега като повярва, че любовта е истинска и че него го чакат весел или тъжен, здрав или болен — какъвто и да е, той почувствува голям подем на силите си.

Сутринта се опита да ходи без патерици. Предпазливо се спусна от леглото. Стана. Постоя, разкрачил крака и безпомощно разперил ръце за равновесие. После, като се придържаше с ръка за стената, направи крачка. Кожата на протезите заскърца. Тялото му се понесе настрана, но той го уравновеси с ръка. Направи втора крачка, все още без да се откъсва от стената. Никога не бе мислил, че е толкова мъчно да се ходи. В детинството си, като момченце, се учеше да ходи на кокили. Качи се на колчета, откъсне гръб от стената — крачка, втора, трета, нещо Неудържимо го дърпа встрани и той скача, а кокилите се търкалят по прашната трева, с която е обрасла улицата на покрайнините. Но върху кокилите е по-лесно, от тях може да се скочи. От протезите не можеш да скочиш. И когато на третата крачка се люшна настрана и кракът му се изви, той се строполи тежко по очи на пода.

За обучаването бе избрал часа за специалните лечения, когато болните от стаята биваха отнасяни в лечебните кабинети. Не повика никого на помощ, допълзя до стената бавно, като се подпираше на нея, изправи се на крака, опипа ударения си хълбок, погледна синината на лакътя, която беше почнала да почервенява, и като стисна зъби, пак направи крачка напред, без да се опира на стената.

Сега, изглежда, бе усвоил тайната. Изкуствените му крака се отличаваха от обикновените преди всичко с липсата на еластичност. Той не знаеше свойствата им и не беше си изработил навик, един вид рефлекс, за да променя положението на крака при ходенето, да пренася тежестта от петата на стъпалото, когато правеше крачката, й отново да премества тежестта на тялото върху петата на следващия крак. И най-после да поставя стъпалата не паралелно, а под ъгъл, с носовете настрана, за да придаде на ходенето по-голяма устойчивост.

Всичко това се придобива от човека в ранното му детство, когато под наблюдението на майката прави първите несигурни крачки с меките си късички крачета. Тези навици се запечатват за цял живот, стават естествен импулс. Но когато човек е надянал протези и естествените пропорции в организма му са се променили, тоя придобит от детинството импулс не помага, а, напротив, затруднява движението. Когато се изработват нови навици, налага се през всичкото време тоя импулс да бъде преодоляван. Много хора, останали без крака, но не притежаващи силна воля, и до старостта си не могат да научат отново изкуството да ходят, което тъй лесно сме вършили в детинството.

Мересиев умееше да постигне своето. Като се справи с грешката, той отново се откъсна от стената и отмествайки встрани носа на изкуствения си крак, стъпи на петата си, после пренесе тежестта на тялото си върху пръстите. Протезата скръцна сърдито. В момента, когато тежестта преминаваше върху пръстите, Алексей рязко отдели от пода втория си крак и го отхвърли напред. Петата тежко тропна на пода. Сега, като пазеше равновесие с ръце, той стоеше сред стаята, без да се реши да направи следващата крачка. Стоеше, клатеше се, като постоянно губеше равновесие, и чувствуваше как студена пот избива между очите му.

В такъв вид го завари Василий Василиевич. Той постоя на вратата, погледна Мересиев, приближи се и го хвана под ръка:

— Браво, пълзачо! А защо сам, без сестра, без санитар? Гордост човешка… Е, нищо, във всяка работа първата крачка е важна, сега си направил най-трудното.

Напоследък бяха направили Василий Василиевич началник на много важно медицинско учреждение. Работата бе огромна, отнемаше му много време. Трябваше да се прости с болницата. Но както и по-рано, старецът се смяташе неин шеф и макар да се разпореждаха в нея вече други, всекидневно се появяваше в стаите, когато намираше време, правеше визитации, даваше консултации. Само че след смъртта на сина си, загубил завинаги предишната си весела и енергична свадливост, на никого вече не викаше, не ругаеше и ония, които го познаваха отблизо, виждаха в това бързо приближаващата се старост.

— Е, Мересиев, хайде двама да се учим. А вие се махнете, махнете се, това не е цирк, няма какво да гледате… Е, свършете визитацията без мене — викна той рязко на придружаващите го. — А сега, гълъбче, хайде раз… Но дръжте се, дръжте се за мене, защо се стеснявате. Дръжте се, аз съм генерал, трябва да ми се подчинявате. Хайде, два, така. Сега на десния. Добре. Левия. Браво!

Прочутият медик весело потри ръце, сякаш, като учеше човека да ходи, беше извършил кой знае какъв важен медицински експеримент. Но такова си беше свойството на характера му — да се увлича от всичко, за което се залавяше, и да влага в него цялата си голяма, енергична душа. Василий Василиевич накара Мересиев да премине цялата стая и когато той, съвсем измъчен, се тръшна на стола, постави стола си до него.

— Е, как е, ще летим ли? Така, така. Сега, батенка, войната е такава, хора с откъсната ръка водят ротата в атака, смъртно ранени тракат с картечници, бункерите закриват с гърдите си… Само мъртвите не воюват. — Старецът посърна, въздъхна. — Пък и те воюват със славата си. Да … Е, да почнем, млади човече.

Когато Мересиев почиваше след втория, рейс из стаята, професорът изведнъж посочи леглото на Гвоздев:

— А тоя, танкистът, как е? Оздравя ли, изписа ли се?

Мересиев каза, че оздравял и е заминал да воюва, само една беда има — обгарянето е обезобразило непоправимо лицето му, особено долната част.

— Вече ви писа? Вече се разочарова, момичетата не го обичат? Че посъветвайте го да си остави мустаци и брада. Сериозно. Ще се прослави и като оригинал, това напълно може да се хареса на девойките!

Във вратата се вмъкна запъхтяна сестрата и съобщи, че звънят от Совнаркома17. Василий Василиевич се повдигна тежко от стола и по това, как се опря при ставането на коленете си с подпухналите си силни, изпръхнали ръце, как тежко изправи гърба си, особено пролича колко се беше съсипал през последните седмици. Вече при вратата се обърна и весело подвикна:

— Та непременно пишете на тоя, как се казваше, на вашия приятел, че съм му предписал брада. Сигурно средство! Шумен успех сред дамите!

А вечерта старият служител от клиниката донесе на Мересиев бастун, великолепен, старинен бастун от черно дърво, с удобна дръжка от слонова кост, с някакви изрязани монограми.

— От професора, от Василий Василиевич: изпраща ви собствения си бастун подарък. Каза да ходите с бастуна.

През тази лятна вечер в болницата беше скучно. И към четиридесет и втора се повлякоха върволици. Съседите отдясно, отляво, дори отгоре идваха да видят професорския подарък.

Бастунът наистина беше хубав.

15

Затишието пред буря на фронта продължи. В комюникетата се отбелязваха само боеве от местно значение и разузнавания. Имаше малко ранени, началството опразни четиридесет и втора стая, като остави в нея само две легла: отдясно — и отляво, до прозореца, който гледаше към крайбрежната улица, на майор Стручков.

Разузнавания! Мересиев и Стручков бяха опитни бойци и знаеха: колкото по-голяма е тази пауза, колкото по-дълго е това напрегнато затишие, толкова по-здраво и по-силно ще се разрази бурята.

Веднъж в известията се промъкна съобщението, че някъде на южния фронт Героят на Съветския съюз, снайперистът Степан Ивушкин убил двадесет и пет немци, като бе довел общия брой на унищожените от него врагове на двеста. Дойде писмо и от Гвоздев. Той не пишеше, разбира се, нито къде е, нито как е, но съобщаваше, че наново е попаднал в стопанството на своя по-раншен командир Павел Алексеевич Ротмистров, че е доволен от живота, че там има много череши, че всички са преяли от тях, и молеше Алексей, ако получи това писмо, да драсне две три думи на Анюта. Той й пишеше и на нея, но кой знае дали стигат до нея писмата му, тъй като през цялото време е на път и постоянно мени местопребиваването си.

За военния човек дори по тия две съобщения до приятелите ставаше ясно, че гърмът ще тресне някъде на юг. Разбира се, Алексей писа на Анюта и изпрати на Гвоздев професорския съвет за брадата, само че той знаеше, че Гвоздев сега се намира в треска пред боя, която е толкова тежка и в същото време толкова скъпа за всеки боец, и че сега на Гвоздев не му е до брада, а може би и до Анюта.

В четиридесет и втора стая се случи още едно радостно събитие. Беше публикуван указ, в който се даваше на майор Павел Иванович Стручков званието „Герой на Съветския съюз“. Но и тази голяма радост не ободри за дълго майора. Той продължаваше Да се мръщи. Тежеше му, че заради тия „дяволски капачета“ трябваше да лежи в такова бурно време. За мъката му имаше и друга причина, която той грижливо скриваше и която се откри за Алексей съвсем неочаквано.

Сега, когато Мересиев бе устремил всичката сила на волята си към една цел — да се научи да ходи, — забелязваше слабо какво става край него. Той разпределяше деня си по строга програма. Три часа дневно — по един час сутрин, обед и вечер — прекарваше на протезите си, разхождайки се из коридора. Отначало болните се дразнеха от фигурата в син халат, която се мяркаше безкрайно на вратите на стаите с ритмичността на махало, и равномерното скърцане на протезите, което се носеше отегчително из коридорите. После така свикнаха с него, че не можеха да си представят тия определени часове от денонощието без мяркащата се фигура, и когато веднъж Мересиев заболя от грип, разузнавачи от съседните стаи дойдоха в четиридесет и втора, за да разберат какво се е случило с безногия лейтенант.

Сутрин Алексей правеше утринна гимнастика, а после, седнал на стола, тренираше краката си за управлението на самолета. Понякога се упражняваше до оглупяване, дотолкова, че почваше да звъни в ушите му, пред очите му се мяркаха зелени кръгове и подът почваше да се клати под краката му. Тогава отиваше при умивалника, мокреше главата си, после лягаше, за да дойде по-скоро на себе си и да не пропусне часа за ходенето и гимнастиката.

Тоя път, навървял се до замайване, без да вижда нищо пред себе си, той напипа вратата и тихо се отпусна върху леглото. Чак тогава проникнаха в съзнанието му гласове: спокойният, леко подигравателен на Клавдия Михайловна и буйният, обиден на майор Стручков. Двамата бяха така увлечени в разговори, че не забелязаха кога влезе Мересиев.

— Но разберете ме, сериозно говоря! Разбирате ли това? Жена ли сте или не?

— Жена съм, разбира се, само че нищо не разбирам, а вие не можете сериозно да говорите на тая тема. Пък и не ми е нужна на мен вашата сериозност.

Стручков излезе вън от себе си. Рязко, сякаш ругаеше, той закрещя с висок глас:

— Но обичам ви, разберете, дявол да го вземе! Трябва да сте не жена, а дърво, за да не видите това! Е, разбрахте ли. — Той се обърна и затрака с пръсти по стъклото.

Клавдия Михайловна тръгна тихо към вратата с нечутата предпазлива стъпка на опитна медицинска сестра.

— Стойте, къде отивате? Е, какво ще ми отговорите?

— Сега не е нито време, нито място да се разговаря за това. На работа съм.

— Защо ме мъчите? Защо ме съсипвате? Отговорете — в гласа на майора се долавяше мъка.

Клавдия Михайловна се спря на вратата. Стройната й фигура ясно се очертаваше върху фона на тъмния коридор. Мересиев дори не бе подозирал, че тая тиха и вече немлада сестра може да бъде толкова женствено силна и привлекателна. Тя стоеше, отметнала глава, и сякаш от пиедестал гледаше майора.

— Добре, ще ви отговоря. Аз не ви обичам и вероятно, никога няма да ви обикна.

Тя си отиде. Майорът се хвърли върху леглото и мушна, главата си във възглавницата. Мересиев разбра всичките странности на Стручков през последните дни, избухливостта му, нервността му, когато в стаята се появяваше сестрата, резките промени от веселие към изблици на бесен гняв.

Той сигурно истински страдаше. На Алексей му беше жал за него и в същото време бе доволен. Когато майорът стана от леглото, Алексей не можа да се сдържи от удоволствието да се пошегува:

— Какво, ще разрешите ли да плюя, другарю майор?

Ако знаеше какво ще стане, никога, дори на шега, не би казал това. Майорът дотича до леглото му и с някакъв отчаян глас завика:

— Плюй! Плюй де, и ще си прав. Има защо. Не искаш ли? Но какво да правя сега, а? Е, какво, научи ме, кажи — ти нали слуша…

Той седна на леглото и се заклати, стиснал главата си с юмруци:

— Навярно си мислиш — леко развлечение. Леко! А аз сериозно, дори предложение й направих на тая глупачка!

Вечерта Клавдия Михайловна дойде в стаята с предписанията. Тя бе, както винаги, тиха, ласкава, търпелива. Сякаш цялата излъчваше покой. Тя се усмихваше и на майора, но го поглеждаше с известно учудване и страх, Стручков седеше до прозореца, хапеше сърдито ноктите си. Когато крачките на Клавдия Михайловна зазвучаха по коридора, той я проследи със сърдит и възхитен поглед.

— „Съветски ангел“… И кой глупак й даде това име, това по-скоро е дявол с престилка!

Дойде сестрата от канцеларията, пълна, възрастна жена.

— Алексей Мересиев може ли да ходи? — попита тя.

— Тича — кресна Стручков.

— Аз не съм дошла тук да се шегувам — строго забеляза сестрата. — По телефона търсят старши лейтенант Алексей Мересиев.

— Госпожица ли? — съживи се майорът, намигайки на сърдитата сестра.

— Не съм гледала паспорта й — изсъска тя, като изплува величествено от стаята.

Мересиев скочи от леглото. Като почукваше бодро с бастуна, той изпревари сестрата и наистина тичаше по коридора. Вече месец чакаше отговор от Оля и у него се мярна глупавата мисъл: ами ако е тя? Това не можеше да бъде: в такова време да се дойде от Сталинград в Москва! Пък и как можеше да го намери тук, в болницата, когато той й беше писал, че работи в тилова организация и не в Москва, а в околностите. Но в тая минута Мересиев вярваше в чудото и дори без сам да забелязва, тичаше, за пръв път истински тичаше с протезите, като сегиз-тогиз се подпираше на бастуна и се клатеше от една на друга страна, а протезите му скърцаха: скръц, скръц, скръц …

В телефонната слушалка трептеше гръден, приятен, но съвсем непознат глас. Попитаха го той ли е старши лейтенант Алексей Петрович Мересиев от четиридесет и втора стая. Сърдито и остро, сякаш в тоя въпрос се съдържаше нещо обидно за него, Мересиев извика в слушалката:

— Да!

Гласът в слушалката за миг секна. После със забележимо напрежение хладно се извини за безпокойството.

— Тук е Ана Грибова. Аз съм познатата на вашия приятел, на лейтенант Гвоздев, вие не ме познавате — с известно усилие произнесе девойката, явно обидена от нелюбезния отговор.

Но Мересиев, стиснал слушалката с две ръце, вече викаше, колкото сили има:

— Вие сте Анюта? Същата ли? Не, аз отлично ви познавам, отлично. Гриша ми е…

— Къде е той, какво става с него? Той се измъкна така неочаквано. Излязох от стаята поради тревога. Санитарен пост съм. Когато се върнах — никого нямаше, нито бележка, нито адрес. Нищо не разбирам, къде е той, защо изчезна, какво става с него, Альоша, скъпи, извинете ме, че ви наричам така, аз също ви познавам и много се вълнувам къде е той, защо така внезапно …

На Алексей му стана топло на душата. Той се радваше за другаря си. Значи тоя чудак бе се излъгал, прекалил бе с предпазливостта си. Ето, наистина е брат на Карамазов! Значи истинските девойки не се плашат от осакатяванията на войната. Значи и той, да, и той може да разчита, че и него също така развълнувано ще го търсят. Всичко това летеше с бързината на електрически ток в главата му, докато, заеквайки, викаше в слушалката:

— Анюта! Всичко е наред, Анюта! Досадно недоразумение. Той е жив, здрав и воюва. Е, да! Военна поща 42531 — Пуснал си е брада, Анюта, ей богу, разкошна брада, ка то на … като на… като на… партизанин. Много му прилича.

Анюта не хареса брадата. Тя я смяташе за излишна. Още по-зарадван, Мересиев заяви, че щом е така, Гриша с един замах ще я прати по дяволите, макар всички да намират, че брадата много му прилича.

Изобщо те окачиха слушалките като приятели, уговориха се, че преди изписването си Мересиев непременно ще й се обади. Когато се връщаше в стаята, Алексей си спомни, че към телефона тичаше, опита се да потича — и не можа. От резките удари на протезата по пода остра болка пронизваше цялото му тяло. Е, нищо, ако не днес — утре, ако не утре — други ден, но той ще почне да тича, дявол да го вземе! Всичко ще тръгне добре! Той не се съмняваше, че отново ще почне и да тича, и да лети, и да воюва, и понеже обичаше да си дава обещание, обеща си след първия въздушен бой, след първия свален германец да опише на Оля всичко. Пък да става, каквото ще!