Повест за истинския човек

1

През един горещ летен ден на 1943 година по фронтовия път, утъпкан от обозите на настъпващите дивизии на Червената армия, направо през напуснатото, обрасло с гигантски червеникави бурени поле, като се клатушкаше и подскачаше в трапищата и дрънкаше с разсъхналата си дървена каросерия, бързаше към фронта старичък камион. На разбитите му, потънали в прах бордове едва можеха да се различат бели линии и надпис: „Военна поща“. Изпод колелата му се повдигаше огромна сива опашка и се носеше зад него, като бавно се разпръскваше в задушния неподвижен въздух.

В каросерията, натъпкана с чували писма, върху връзките нови вестници, подскачайки и клатейки се заедно с целия товар, седяха двама военни, облечени в летни рубашки, а фуражките им бяха със сини околошки. По-младият от тях, ако се съди по новичкйте му, неизцапани пагони — старши сержант от авиацията, бе тънък, строен, рус. Лицето му бе толкова момински нежно, че сякаш кръвта избиваше изпод бялата кожа. На вид имаше към деветнадесет години. Макар че с всички сили се мъчеше да изглежда стар войник, плюеше през зъби, караше се с пресипнал глас, правеше дебели като пръст цигари и се преструваше на равнодушен към всичко, ясно бе, че отиваше за пръв път на фронта и много се вълнуваше. Всичко наоколо — и разбитото оръдие, което бе заболо дулото си в земята досами пътя, и обраслият до кулата в бурени съветски танк, и парчетата от немски танк, разпръснати сигурно от точното попадение на въздушна бомба, и снарядните ями, вече покрити с трева, и купчините противотанкови мини, извадени от пионерите и наредени от тях по двете страни на новия път, и мяркащите се в далечината сред тревите брезови кръстове на немско военно гробище — следи на преминали тук сражения, следи, които очите на фронтовака просто не забелязваха, — всичко учудваше, поразяваше младежа, струваше му се значително, важно и много интересно.

У неговия спътник, старши лейтенант, обратно, можеше безпогрешно да се открие опитният фронтовак. На пръв поглед можеше да му се дадат не повече от 23–24 години. Но ако се погледнеше загорялото му, изпръхнало от вятъра лице с тънките нишки на бръчките покрай очите, по челото, около устата, черните му замислени, изморени очи, би могло да се прибавят още десетина. Погледът му равнодушно се плъзгаше наоколо. Не го учудваха нито ръждясалите остатъци от разбитата, разкривена от взривове военна техника, която се виждаше ту тук, ту там, нито мъртвите улици на изгореното село, през които изтрополя камионът, нито дори парчетата от съветски самолет — мъничка купчина сив разкривен алуминий с търкалящо се по-настрана кълбо от мотори късче, от опашка с червена звезда и номер, чийто вид накара младежа да почервенее и да потръпне.

Направил си удобно кресло от пакетите с вестници, офицерът дремеше, като подпираше брадата си на странен тежък бастун от черно дърво, украсен с инкрустирани златни монограми, сегиз-тогиз той сякаш се пробуждаше от дрямката, щастливо се оглеждаше наоколо и жадно вдишваше с пълни гърди горещия ароматен въздух. Затова пък, когато някъде встрани от пътя, над морето от червеникав нахален бурен, забеляза в далечината две мънички, едва видими чертички, които при внимателно вглеждане се оказаха Два самолета и които припряно, сякаш гонейки се един друг, плаваха във въздуха, той изведнъж се оживи, очите му пламнаха, ноздрите на тънкия му, малко гърбав нос се раздвижиха и без да откъсва поглед от тези две едва видими чертички, заудря с юмрук по покрива на кабината: — Самолети! Завивай!

Той стана, погледна с опитното си око местността и посочи на шофьора с ръка разкаляната долинка на едно ручей че, посивяла от грапавите листа на мащерката и осеяна със златните карамфилчета на лютиката.

Младежът пренебрежително се усмихна. Самолетите безобидно се премятаха някъде далеч: сякаш не им беше до самотното камионче, което бе вдигнало грамадна опашка от прах над тъжните пусти поля. Но преди да успее да протестира, шофьорът вече завиваше от пътя и колата, като задрънча с каросерията си, се понесе бързо към долинката. Старши лейтенантът веднага слезе от камиона и седна на тревата, като зорко заоглежда пътя.

— Но защо вие наистина… — заговори младежът, поглеждайки го насмешливо.

В същия миг другият се хвърли на земята и свирепо извика:

— Лягай!

Веднага след това се разнесе силният рев на моторите и две огромни сенки, които разтърсваха въздуха и бучаха някак особено, прелетяха над самите им глави. Това също не се видя на младежа много страшно: обикновени самолети, навярно наши. Той се огледа и изведнъж съзря, че търкалящият се на пътя, обърнат и отдавна разсипан на части камион дими и пламъците бързо го обхващат.

— Виж, със запалителни ни гощават — усмихна се шофьорът, като разглеждаше пробитата от снаряд и вече запалена каросерия. — За коли е тръгнал.

— Ловджии — спокойно рече старши лейтенантът, който бе се разположил удобно на тревата. — Ще трябва да чакаме, сега ще се върнат. Чистят пътищата. Закарай, приятелю, колата по-далеч, чак под оная бреза.

Той каза това толкова равнодушно и така уверено, сякаш немските летци току-що бяха му съобщили плановете си. Девойка, военен пощальон, придружаваше автомобила. Бледа, със слаба, недуомяваща усмивка на изпрашените си устни, тя със страх поглеждаше към тихото небе, по което се преобръщаха, кълбяха и бързо плаваха светли летни облаци. Тъкмо затова старши сержантът, макар и сам да беше твърде смутен, подхвърли небрежно:

— А по-добре е да тръгваме, защо ще губим време? Комуто е писано да бъде обесен, няма да се удави.

Старши лейтенантът, който дъвчеше спокойно една тревичка, погледна младежа, с едва доловима топла усмивка в черните сърдити очи.

— Ето какво, приятелю, забрави тая глупава пословица, докато не е късно. И друго, другарю старши сержант: на фронта е прието да се слушат по-старшите. Заповядват ти: „Лягай“ — значи трябва да легнеш.

Той намери в тревата сочно стъбло киселец, одра с нокът от него мъхнатата кожица и го задъвка с апетитно хрускане. Пак се чу бученето на моторите и ниско над пътя, клатейки се от крило на крило, преминаха предишните самолети — и минаха толкова близо, че ясно се виждаше жълтокафявата боя на крилата им и чернобелите кръстове, и дори асо пика, нарисувано върху тялото на по-близкия от тях. Старши лейтенантът лениво откъсна още няколко стръкчета киселец, погледна часовника и изкомандува на шофьора:

— Да вървим. Сега може. И карай, приятелю, по-скоро, за да се махнем по-далеч от това място.

Шофьорът натисна сирената, от долчинката притича девойката пощальон. Тя донесе няколко розови ягоди, увиснали на тънички стъбълца, и ги подаде на старши лейтенанта.

— Вече зреят… Не забелязахме как дойде и лятото — рече той, помириса ягодите и ги мушна като цвете в петлицата на джобчето на рубашката си.

— Откъде знаете, че сега няма да се върнат и може да се пътува? — попита младежът старши лейтенанта, който пак мълчеше, поклащайки се в такт с подскачащия по трапищата камион.

— Това е проста работа. Това са „месери“ „Ме-109“. Те имат запас от гориво за 45 минути, сега го изразходваха и отидоха за ново.

Той поясни това равнодушно, сякаш не разбираше как може да не се знаят такива прости неща. Младежът почна по-внимателно да се вглежда във въздуха. Искаше му се пръв да забележи летящите „месери“. Но въздухът бе толкова чист и така силно наситен с аромата на буйно разцъфтялата трева, праха и миризмата на стоплената земя, така енергично свиреха в тревата щурците, така гласовито звънеше чучулигата, литнала някъде над тая тъжна, обрасла с бурен земя, че той забрави и немските самолети, и опасността и затананика с чист приятен гласец любимата през ония дни на фронта песенчица за боеца, тъгуващ в землянката си за далечната си мила.

— А „Калината“ знаеш ли? — изведнъж го прекъсна спътникът му.

Младежът кимна с глава и послушно запя старата песен. Измореното, изпрашено лице на старши лейтенанта стана тъжно.

— Не пееш, както трябва, старче. Това не ти е частушка32 това е истинска песен. Тя трябва да се пее със сърце — и той подхвана бавничко, с лек, тихичък, но верен гласец.

Автомобилът изведнъж намали ход, от кабината изскочи девойката пощальон. Тя сръчно, в движение, се хвана за задната дъска, повдигна се на ръце и се прехвърли в каросерията, където я подхванаха силни приятелски ръце.

— Ида при вас: чувам, че пеете…

Тримата запяха под тракането на камиона и усърдното цвъртене на щурците.

Младежът се отпусна. Извади от раницата си голяма устна хармоника и като ту духаше в нея, ту запяваше и ръкомахаше, поведе песента. По глухия, изоставен вече фронтови път сякаш преправен с удари от камшик сред буйните, прашни, запълнили всичко бурени, силно и тъжно звучеше песента, така стара и така нова, като тия посърнали в летния зной поля, като усърдното скърцане на щурците в топлата ароматна трева, като звъна на чучулигата в ясното небе и като самото това високо и бездънно небе.

Те така се бяха увлекли в пеенето, че едва не полетяха от връзките вестници, когато камионът забави ход. Той спря сред пътя. Наблизо, обърнат настрана в канавката и заорал с прашните си колела, се търкаляше разбит тритонен камион. Младежът побледня, а спътникът му прескочи бързо през борда и хукна към обърнатия камион. Той имаше странна, танцуваща, кривокрака походка. След минута шофьорът измъкна от смачканата кабина окървавеното тяло на един капитан от интендантската служба. Лицето му, цялото изранено и издраскано, сигурно от удар в стъклото, бе посивяло като околния прах. Старши лейтенантът повдигна клепача на затвореното му око.

— Тоя е готов — каза той, като сне фуражката си. — Има ли там друг?

— Да, водачът на колата — отговори шофьорът.

— Е, защо стоите? Помогнете! — викна старши лейтенантът на объркания, смутен момък. — Не сте ли виждали кръв? Свиквайте, ще ви се наложи да гледате… Това са ловците, тяхна работа е.

Водачът на колата се оказа жив. Той тихо пъшкаше, без да отваря очи. По него не се виждаше рана, но сигурно, когато разбитата от снаряда кола в пълен ход се бе обърнала в канавката, бе ударил гърдите си о кормилото, а парчетата от кабината го бяха притиснали до кормилото. Старши лейтенантът заповяда да го качат в камиона. Той постла под ранения новата си, още необличана контешка шинела, която носеше грижливо увита в парче платно. Седна на дъното на камиона и сложи главата на ранения върху коленете си.

— Карай с всички сили! — заповяда той на шофьора.

Като придържаше предпазливо главата на ранения, той се усмихна на нещо свое, далечно.

Свечеряваше се вече, когато камионът се втурна в улицата на малкото селце, където опитното око веднага можеше да открие командния пункт на малка авиационна част. Няколко телефонни жици се точеха по изпрашените вейки на дивите череши, по хилавите ябълки, които стърчаха в градините, обвиваха сивите чатали на кладенчевите геранила, прътите на стоборите. Край къщите, под сламените навеси, където обикновено стоят селски каруци и лежат плугове й брани, се виждаха смачкани „емки“ и „вилиси“. Ту тук, ту там зад мътните стъкла на малките прозорчета се мяркаха военни с фуражки със сини околошки, тракаха пишещи машини, а в една къщурка, където се събираше цялата паяжина на телефонните жици, се чуваше отмереното тракане на телеграфен апарат.

Това селце, което лежеше, настрана от големи и малки пътища, бе се запазило в тъжната буренясала пустиня като охранявана зона, която трябваше да показва колко хубаво и охолно се живееше по тия краища преди нахлуването на германците. Дори малкото, обрасло с пожълтяла блатна леща изкуствено езерце бе пълно с вода. То блестеше с прохладното си петно в сянката на старите плачещи върби, а двойка белоснежни и червеноклюни гъски, които си проправяха път между заплетената блатна леща, плуваха, като оправяха перата си и се обливаха с вода.

Предадоха ранения в къщата, над която се вееше знаме с червен кръст. После камионът мина през селцето и се спря пред спретнатата сграда на селското училище. Тук по изобилието на жици, които се вмъкваха в едно разбито прозорче, и по войника, застанал в сянката с автомат на гърдите, се познаваше, че е щабът.

— При командира на полка — каза старши лейтенантът на дежурния, който решаваше при отворения прозорец кръстословица в списание „Червеноармеец“.

Младежът, който го следваше, забеляза как пред входа на щаба спътникът му с механично движение обтегна на себе си рубашката, оправи я с палците си под ремъка, закопча копчетата на яката и веднага направи същото. Сега той се стараеше във всичко да прилича на своя мълчалив спътник, който много му хареса.

— Полковникът е зает — отговори дежурният.

— Доложете, че съм дошъл с бързо писмо от отдел „Кадри при щаба на ВА33“

— Почакайте: при него е на доклад екипажът на въздушното разузнаване. Помоли да не му пречим. Ето, поседнете в градинката пред къщата.

Дежурният пак потъна в кръстословицата, а пристигналите влязоха в градинката и седнаха на стара скамейка край грижливо оградена с тухли, но сега напусната и обрасла с трева леха, където преди войната в такива също тихи вечери навярно е седяла и почивала след работа старата учителка. През отворените прозорци ясно долитаха два гласа. Единият, пресипнал, възбудено докладваше:

— Ето по тоя и тоя път към Болшое Горохово и параклисчето Крестовоздвиженски има усилено движение на гъсти колони камиони и за забелязване е, че все по една посока — към фронта. Ето тук, до самия параклис, в долинката има камиони или танкове. Предполагам, че е съсредоточена голяма войскова част.

— Защо предполагаш така? — прекъсна го тенорчето.

— Има силен преграден огън. Едва се измъкнахме. Вчера тук нямаше нищо, димяха някакви кухни. Аз минах над самите покриви и стрелях по тях, за да ги сплаша. А днес — къде ще се приближиш! Такъв огън… Явно е, че се отправят към фронта.

— А в квадрат „зет“?

— Тук също има движение, но по-бавно. Ето тук, до горичката, има голяма танкова колона в движение. Стотина коли. Проточила се е с ешелоните си на около пет километра, така си върви денем, без да се замаскира. Може да е лъжливо движение… Ето тук, тук и после там засякохме артилерия, до най-предните позиции. Има и складове с гориво, замаскирани с дърва. Вчера ги нямаше. Големи складове.

— Това ли е всичко?

— Тъй вярно, другарю полковник. Ще заповядате ли да напиша донесение?

— Какво донесение! Веднага в армията. Рапорт! Знаете ли какво значи това? Ей, дежурен! „Вилиса“ ми Откарайте капитана в щаба на ВА.

Кабинетът на полковника се намираше в широка класна стая. В тая стая с гредореди имаше всичко на всичко една маса, на която стояха кожените калъфи на телефоните, голям авиационен планшет с карта и червен молив. Полковникът, дребничък, бърз, стегнат човек, се разхождаше припряно из стаята покрай стените, сложил ръце на гърба си. Зает с мислите си, той два пъти премина покрай застаналите мирно летци, после изведнъж се спря пред тях, като въпросително издигна сухото си, твърдо лице.

— Старши лейтенант Алексей Мересиев — се представи мургавият офицер, като се изпъна и тракна с токовете си. Изпратен на ваше разпореждане.

— Старши сержант Александър Петров — отрапортува младежът, като се стараеше още повече да се изпъне и още по-звучно тракна о пода с токовете на брезентовите си войнишки ботуши.

— Командир на полка полковник Иванов — избъбра домакинът. — Пакетът?

Мересиев с бърз жест измъкна от планшета пакет и го подаде на полковника. Той прегледа съпроводителните книжа и бързо огледа пристигналите.

— Добре, навреме. Само че защо малко са изпратили?

После изведнъж си спомни нещо, на лицето му се мярна учудване.

— Позволете, вие сте Мересиев, нали? За вас ми се обади началникщабът на ВА. Той ме предупреди, че вие…

— Това няма значение, другарю полковник — не твърде учтиво го пресече Алексей. — Разрешавате ли да поема службата?

Полковникът с любопитство погледна старши лейтенанта и с одобрителна усмивка кимна с глава.

— Правилно. Дежурен, отведете ги при началник щаба, разпоредете се от мое име да ги нахранят и да им намерят легла. Кажете да оформят заповедта им за ескадрилата на гвардейския капитан Чеслов. Изпълнявайте.

Командирът се видя на Петров твърде суетлив. На Мересиев той се хареса. Алексей обичаше тъкмо такива бързи хора, схватливи, бързо да мислят и твърдо да решават, докладът на въздушния разузнавач, който те случайно чуха, като чакаха в градината, не излизаше от ума му. По много признаци, разбираеми за военния човек: по това, как бяха задръстени пътищата, по които пътуваха от армията, прехвърляйки се от една случайна кола на друга, като ги спираха с ръка; по това, как нощем часовите по пътищата строго изискваха да се спазва маскировката, заплашвайки да стрелят в гумите на нарушителите; по това, че в брезовите гъсталаци край фронтовите пътища бе така шумно и тясно от наблъсканите там танкове, камиони и артилерия; по това дори, че над пустия полски път днес ги бяха атакували германски „ловци“, Мересиев разбираше, че затишието на фронта бе свършило, че някъде — именно в тия краища — немците са замислили новия си удар, че тоя удар ще дойде скоро и че командуването на Червената армия знае за него и е подготвило вече достоен отговор.

Неспокойният старши лейтенант не даде на Петров да дочака в столовата третата порция. Те скочиха на минаващата цистерна и заминаха за летището, разположено на полянката зад селото. Новопристигналите се запознаха тук с командира на ескадрилата гвардейския капитан Чеслов, намръщен, мълчалив, но сигурно извънредно добродушен човек. Той ги поведе без дълги разговори към тревясалите подкови на землените закрития, където стояха новички, блестящо лакирани небесни „Ла-5“ с номера 11 и 12 на вертикалните кормила. На тях именно щяха да летят новопристигналите. В ароматната брезова горичка, където дори ревът на моторите не можеше да заглуши пронизителните птичи хорове, току-що пристигналите прекараха до вечерта покрай апаратите си, като бъбреха с новите си механици и влизаха в живота на полка.

Те толкова се увлякоха, че пристигнаха с последния камион в селцето вече на мръкване и пропуснаха вечерята. Това много не ги огорчи. Във вещевите торби имаше остатъци от сухата храна, дадена им за път. По-сложно се оказа нощуването. Мъничкият оазис сред мъртвата буренясала пустиня беше гъсто пренаселен от екипажите на щабмия персонал на двата авиационни полка, които се намираха тук, след дълго скитане из препълнените къщи, след сърдити препирни с обитателите, които не искаха да пуснат нови квартиранти, след философските разсъждения на коменданта — жалко било, че жилищата не са гумени и не могат да се разтягат — той ги бутна накрая в първата попаднала му „къща“.

— Спете тук, а утре ще видим.

В мъничката къщурка вече живееха девет души. Летците лягаха да спят рано. Газеничето, направено от сплесната снарядна гилза, което в първите години на войната се наричаше „катюша“, а след боевете при Сталинград бе прекръстено „сталинградка“, мътно осветяваше неясните силуети на спящите. Те бяха заели леглата, пейките, лежаха, един до друг на пода върху купчини сено, покрито с платнища. Освен деветте квартиранти в къщурката живееха и хазаите — бабичка с дъщеря си, вече мома, които поради „стесняването“ спяха върху грамадната руска печка.

За миг новодошлите се спряха на прага, без да знаят как да преминат през всичките тия спящи тела. От печката им подвикваше сърдит старчески глас:

— Няма къде, няма къде! Гледай, препълни се. На тавана ли?

Петров неловко се спря на прага, готов да се върне обратно на улицата, но Мересиев вече предпазливо крачеше през стаята към масата, като се пазеше да не настъпи някого от спящите.

— Ние искаме само някъде да хапнем, майко, цял ден не сме яли. Ще може ли една чинийка и две чашки? А за нощуване ще излезем вън, няма да ви притесняваме. Сега е лято.

Но на печката, иззад гърба на сърдитата баба, вече се мяркаха нечии мънички боси крака. Тъничка, лека фигура мълчаливо се спусна от печката, прескочи ловко спящите, скри се в пруста и скоро се върна, като носеше чинийки и разноцветни чашки, захлупени върху тънките й пръстчета. Отначало на Петров му се стори, че това е момиченце. Когато обаче тя се приближи до масата и жълтата мъждива светлина на лампата отдели от дрезгавата мъгла лицето й, той видя, че е девойка, и то хубавичка девойка, в разцвета на възрастта си. Само че много я бе загрозила кафявата й блуза, полата от груб плат и изпокъсания шал, който обвиваше на кръст гърдите й и бе завързан по старешки на гърба.

— Марина, Марина, ела тук, мръснице! — засъска бабичката върху печката.

Но девойката дори не погледна нататък. Тя сръчно постла върху масата чист вестник, нареди върху него съдовете, постави вилиците, като хвърляше коси потледи към Петров. — Яжте, наздраве. Искате ли още нещо да ви нарежа или да ви стопля? Аз ей сегичка. Само че комендантът не позволява да се пали огън на двора.

— Маринка, ела тук! — викаше бабичката.

— Не й обръщайте внимание: тя си е такава, малко не е на себе си. Немците я наплашиха. Щом види нощем военни, все гледа да ме скрие. Не й се сърдете: тя само нощем е такава, а денем е добра.

В торбата на Мересиев се намериха колбаси, консерви, дори две сухи херинги с избила по хлътналите им страни сол и корав като камък войнишки хляб. Петров се оказа по-малко пестелив: той имаше месо и сухари. Мъничките ръчички на Маринка нарязаха сръчно всичко това и го наредиха апетитно върху чинийките. Все по-често и по-често се плъзгаше скритият под дългите ресници поглед на бързите й очи по лицето на Петров, а и Петров също тайничко почна да поглежда към нея. А когато погледите им се срещаха, и двамата се изчервяваха, мръщеха се, отвръщаха се един от друг, и двамата водеха разговор само чрез Мересиев, без да се обръщат един към друг. На Алексей му беше смешно да ги гледа, смешно и мъничко тъжно: двамата бяха толкова млади — като се сравняваше с тях, той се смяташе за стар, изморен, много преживял.

— Виж какво, Маринушка, а краставички случайно нямате ли? — попита той.

— Случайно има — леко усмихната, отговори девойката.

— А едно-две варени картофчета няма ли да се намерят?

— Поискайте — ще се намерят.

Тя пак излезе от стаята, като ловко прескачаше спящите, безшумна, лека като пеперудка.

— Другарю старши лейтенант, как можете да се отнасяте с нея така? Непозната девойка, а вие се обръщате към нея на „ти“, краставички искате и…

Мересиев се разсмя високо.

— Ти къде се намираш, старче? Това фронт ли е, или какво?… Бабичко, стига си се карала, слизай, ще ядем, хайде!

Бабичката запъшка и като все още сърдито мърмореше нещо под носа си, слезе от печката и веднага се настани до колбасите, които, както тя обясни, много обичала преди войната.

Четиримата седнаха около масата и под разногласното хъркане и сънното бълнуване на останалите квартиранти се навечеряха с апетит. Алексей бъбреше, без да млъква, шегуваше се с бабичката, разсмиваше Маринка. Попаднал най-сетне в родната атмосфера на бивачния живот, той му се наслаждаваше изцяло, чувствувайки се като завърнал се в родния дом след дълго скитане по чужди краища.

Към края на вечерята приятелите узнаха, че селцето се е запазило, защото тук се намирал някога германски щаб. Когато Червената армия започнала да настъпва, той офейкал толкова бързо, че не успял да унищожи селцето. Бабата се побъркала, след като германците изнасилили пред очите й голямата й дъщеря, която после се удавила в езерото. Самата Маринка, докато германците били по тези краища, прекарала осем месеца, без да вижда слънце, в задния двор, в празната плевня, чийто вход бил затрупан със слама и вехтории. Нощем майка й носела храна и вода и й ги подавала през мъничкото прозорче. Колкото повече Алексей разговаряше с девойката, толкова по-често тя поглеждаше към Петров и в закачливите й и плахи погледи имаше мъчно скривано възхищение.

Вечерята беше изядена незабелязано. Маринка грижливо събра остатъците, загъна ги и ги мушна в торбата на Мересиев: на войника значи все ще му потрябват. После тя си пошепна нещо с бабичката и решително каза:

— Вижте какво: щом комендантът ви е настанил тук, тук и ще живеете. Качете се на печката, а ние с мама ще преспим в килерчето. Починете си от пътя. А утре ще ви намерим местенце.

Пак така, стъпвайки леко с боси крака през спящите, тя донесе от двора наръч прясна житена слама, нахвърли я щедро върху широката печка, подложи някакви дрешки вместо възглавница — и всичко това правеше бързо, сръчно, безшумно, с котешка грациозност.

— Хубава е, старче, девойката! — забеляза Мересиев, като с удоволствие се протегна върху сламата и се опъна така, че ставите му изпукаха.

— Струва ми се, не е нещо особено — с престорено равнодушен тон отвърна Петров.

— И как те гледаше!…

— Ех, че го казахте, гледала. Тя все с вас разговаряше.

След минута вече се чуваше спокойното му, сънно дишане. Мересиев не спеше. Лежеше изтегнат върху прохладната, сладко миришеща слама. Той видя как от пруста влезе Маринка, премина през стаята, като търсеше нещо. От време на време тя крадешком поглеждаше към печката. Поправи лампата на масата, пак погледна към печката и тихичко тръгна през спящите към вратата. Видът на тая тъничка, красива девойка, облечена в дрипи, кой знае защо, изпълни душата на Алексей с тъжен покой. Ето че си намериха и квартира. Първият им боен полет заедно с Петров бе определен за сутринта. Мересиев — водач, Петров — воден. Ще излезе ли нещо? Изглежда чудесен момък! Ето че и Маринка от пръв поглед се влюби в него. Но трябва да се спи, да се спи.

Мересиев се обърна настрана, повърти се в сламата, затвори очи и веднага потъна в дълбок сън.

Събуди се от усещането на нещо страшно. Не можа изведнъж да разбере какво се бе случило, но военната привичка го накара да скочи веднага и да грабне пистолета. Не помнеше нито къде е, нито с кого е. Задушлив, вонящ на чесън дим обвиваше всичко, а когато подухва нето на вятъра прогони димния облак, Алексей видя над главата си странни, яркосветещи огромни звезди. Бе светло като ден и се виждаха разхвърляните като кибритени клечки греди на къщата, отметнатият настрана покрив, озъбил се с гредите си, и нещо безформено, което се бе запалило наблизо. Той чу пъшкане, бучащия на вълни рев на мотори над главата си и познатото, отвратително, проникващо до самите кости свирене на падащи бомби.

— Лягай! — извика той на Петров, който се оглеждаше изумено и стоеше на колене върху печката, щръкнала сред развалините.

Те легнаха върху тухлите, притиснаха се към тях и в същото време голямо парче бомба удари комина на печката, като ги засипа с червен прах и мирис на суха глина.

— Не мърдай от мястото си, лежи! — командуваше Мересиев, като потискаше в себе си неудържимия стремеж да скочи и да бяга, да бяга нанякъде, само да се движи — стремеж, който човек винаги изпитва при нощните бомбардировки.

Бомбардировачите не се виждаха. Те се въртяха в тъмнината високо над спуснатите от тях осветителни ракети. Затова пък на белезникавата трептяща светлина се виждаше отлично как се вмъкваха в осветеното място, летяха надолу и нарастваха стремително пред очите като черни капки бомбите и как после червени вихрушки пламтяха в мрака на лятната нощ. Сякаш земята се разпадаше на части и протяжно гърмеше: „Р-р-р-риих! Р-р-р-р-риих!“

Летците се бяха проснали върху печката, която се люлееше и подскачаше при всеки взрив. Те притискаха към нея цялото си тяло, бузите си, краката си, като инстинктивно се стремяха да се вмъкнат, да се сраснат с тухлите. После бученето на моторите се отдалечи и изведнъж почна да се чува как със съскане догарят падналите долу с парашутчетата си осветителни ракети и как бучи пламъкът на пожара, който се разгаряше върху развалините на отвъдната страна на улицата.

— Ех, ето че ни разхладиха — рече Мересиев с видимо спокойствие, като отърсваше от рубашката и панталоните си сламата й праха от мазилката.

— А ония, които спяха там? — с ужас извика Петров, като се стараеше да успокои нервно треперещата си челюст и да сподави отегчителното хълцаме. — А Маринка?

Те слязоха от печката. Мересиев имаше фенерче. Осветиха затрупания с дъски и греди под на съборената къща. Върху него нямаше никой. Както после се разбра, летците бяха чули звуците на тревогата, бяха успели да избягат на двора и да се скрият в изкопите. Петров и Мересиев обходиха цялата развалина. Маринка и бабата никъде не се виждаха. На виковете им никой не се обади. Къде се бяха дянали? Бяха ли избягали, бяха ли успели да се спасят?

По улиците вече ходеха комендантски патрули и възстановяваха реда. Сапьори гасяха пожарите, разчистваха развалините, изнасяха трупове и изравяха ранени. В тъмнината сновяха дежурни, които извикваха имената на летците. Полкът бързо се преустройваше в новото положение. Летателният състав се събираше на летището, за да може с разсъмването да се намери на самолетите си. Според предварителните сведения загубите в личния състав изобщо не бяха големи. Бе ранен един летец, убити бяха двама техници и няколко часови, които бяха останали на поста си през време на нападението. Предполагаше се, че са загинали много местни жители, но колко, поради тъмнината и суматохата, бе мъчно да се установи.

На разсъмване, като отиваха на летището, Мересиев и Петров неволно се спряха край развалините на къщичката, където бяха нощували. Из хаоса от греди и дъски пионерите изнасяха носилка, на която лежеше нещо, покрито с окървавен чаршаф.

— Кого носите? — попита Петров, цял побледнял от тежко предчувствие.

Мустакатият солиден сапьор, който напомни на Мересиев за Степан Иванович и който носеше предните дръжки на носилката, обясни подробно.

— Някаква бабичка и девойче откопахме от зимника. Камъните ги затрупали. На място. Момиченце ли е, или девойка, не можеш да разбереш: мъничка такава — вижда се, била е хубавичка. Камъкът я ударил в гърдите. Много е хубава, сякаш е малко дете… Тази нощ германската армия премина в последното си голямо настъпление и като атакува укрепленията на съветските войски, започна съдбоносното за нея сражение при Курската дъга.

Слънцето още не бе изгряло, беше най-тъмният час на късата лятна нощ, а на военното летище вече ревяха запалените мотори. Капитан Чеслов бе разтворил картата върху росната трева и показваше на Летците от ескадрилата маршрута и новото местоположение.

— Отваряйте си очите Не губете очната връзка. Летището е на самите предни позиции.

Новото местоположение бе наистина на линията на фронта, отбелязана на картата със син молив върху клина, който се вдаваше в разположението на германските войски. Летяха не назад, а напред. Летците се радваха, макар че германците бяха взели отново инициативата. Червената армия не само не мислеше да отстъпва, а се приготвяше за настъпление.

С първите лъчи на слънцето, когато по полето лежеше още на вълни розова мъгла, втората ескадрила излетя след своя командир и самолетите, без да се губят от погледите си, взеха курс на юг.

В първия си общ полет Мересиев и Петров вървяха на близка двойка. През тия няколко минути, които те прекараха във въздуха, Петров можа да оцени уверения и наистина майсторски похват на полета на водача си, а Мересиев, като направи нарочно на няколко пъти остри и неочаквани завои, откри в другия верен поглед, съобразителност, здрави нерви и което беше за него най-важното, още неуверения, но добър стил на летене.

Новото летище бе в района на тила на един стрелкови полк. Ако немците го откриеха, можеха да го обстрелват с малокалибрена артилерия и дори с големи миномети. Но на тях не им бе до някакво там летище, появило се под носа им. Още по мрак те изсипаха върху укрепленията на съветските войски огъня на цялата си артилерия, струпана тук през пролетта. Червени пулсиращи отблясъци от пожари се издигаха високо към небето в района на укрепленията. Взривовете изведнъж покриха всичко, сякаш в един миг бе израснала гъста гора от черни дървета. И когато слънцето изгря, на земята не стана по-светло. В бучащата, ревяща и люлееща се мъгла трудно можеше да се различи нещо и слънцето висеше на небето като неясна, кално-червена палачинка.

Но не напразно съветските самолети цял месец преди това бяха пълзели високо в небето над немските позиции. Намеренията на немското командуване бяха отдавна разкрити, позициите и центровете на съсредоточаване бяха нанесени на картата, изучени бяха квадрат по квадрат. Немците мислеха, както винаги, да се нахвърлят с всичките си сили и да забият ножа в гърба на спящия предутринния си сън противник. Но противникът само се преструваше на заспал. Той хвана нападателя за ръката, която държеше ножа, и тая ръка запука, стисната в стоманените юнашки пръсти. Още не бе затихнал ураганът на артилерийската подготовка, който бушуваше на фронта по дължината на няколко десетки километра, и немците, заглушени от трясъка на собствените си батареи, ослепени от барутния дим, който бе обвил позициите им, видяха огнените кълба на взривовете в своите окопи. Съветската артилерия биеше точно и не разпръснато както немците, а по целта, по батареите, по струпаните танкове и пехота, които бяха се изтеглили вече към рубежа за атака, по мостовете, по подземните погреби с бойни припаси, по блиндажите и командните пунктове.

Артилерийската подготовка на германците се превърна в мощен огневи дуел, в който участвуваха и от двете страни десетки хиляди дула от най-различни калибри. Когато самолетите от ятото на капитан Чеслов кацнаха на летището, земята трепереше под краката на летците, а взривовете гърмяха тъй често, че се сливаха в един общ клокочещ шум, сякаш по някакъв железен мост се влачеше гигантски влак, вървеше, вървеше, бучеше, трещеше, вървеше и не можеше да премине. Бурно кълбящ се дим обвиваше целия хоризонт. Над мъничкото полково летище ту като гъски, ту като ято жерави или в разгърнат строй все летяха и летяха бомбардировачи и избухването на бомбите им като глухи бучащи тътнежи се отделяше от равномерния грохот на артилерийския бой.

По ескадрили бе обявена готовност 2. Това означаваше, че летците са длъжни да не напускат кабините на самолетите си, за да могат при първата ракета да се издигнат във въздуха. Самолетите бяха изведени в края на брезовата горичка и замаскирани с клончета. От гората се разливаше прохлада, ароматна влага, лъхаща на гъби, и безшумните поради грохота на боя комари смело атакуваха лицата, ръцете, шиите на пилотите.

Мересиев сне шлема си и като се бранеше лениво от комарите, седеше замислен и се наслаждаваше на силния аромат на утринната гора. В съседното закритие беше самолетът на другаря му от двойката. Петров през всичкото време скачаше от седалището и дори се изправяше върху Него за да погледа по посока на боя или да изпрати с очи бомбардировачите. Искаше му се по-скоро да литне във въздуха, та за пръв път в живота си да се срещне с истински неприятел, да насочи острите паяжини на куршумните следи не в надутия от вятъра платнен мехур, който влачи на връв зад себе си самолетът „Р-5“34, а в истински неприятелски самолет, жив и подвижен, в който като охлюв в черупката си седи може би оня същият, чиято бомба днес уби слабичката красива девойка, явила му се като в хубав сън. Мересиев гледаше как се тревожи и вълнува другарят му и си мислеше: по години бяха почти връстници, оня беше на деветнадесет, а Мересиев — на двадесет и три; Какво значи за мъжа разлика от три-четири години? Но редом с другаря си той се чувствуваше старец, опитен, уравновесен изморен. Ето и сега Петров се върти в кабината, потрива ръце, смее се, вика нещо след плъзгащите се „илове“, а Алексей се е разположил удобно върху коженото седалище ма апарата. Спокоен е. Той няма крака. На него му е по-трудно да лети, отколкото на който и да било друг летец в света Но дори и това не го вълнува. Той разчита на майсторството си и вярва в осакатените си крака.

Полкът стоя до вечерта в готовност 2. Кой знае защо, държаха го в резерва. Сигурно не искаха предварително да разкриват разположението му.

Пренощуваха в мънички землянки, построени още от немците, които бяха стояли тук някога, и обзаведени от тях: дъските бяха облепени с картон и жълта амбалажна хартия. По стените бяха се запазили дори пощенски картички с някакви филмови красавици с големи алчни уста и своеобразни пейзажи на немски градове.

Артилерийският бой продължаваше. Земята трепереше. Сухият пясък се сипеше по хартията и цялата землянка отвратително шушнеше, сякаш гъмжеше от насекоми.

Мересиев и Петров решиха да легнат навън, върху постланите си платнища. Заповядано бе да спят, без да се събличат. Мересиев само отслаби ремъците на протезите си и легнал по гръб, гледаше небето, което сякаш трепереше в червеникавата заря на взривовете. Петров веднага заспа. В съня си той хъркаше, бъбреше нещо, дъвчеше и мляскаше с устни и цял се бе свил на кълбо като дете. Мересиев хвърли отгоре му шинела си. Като чувствуваше, че няма да заспи, той стана, настръхнал от влагата, направи няколко бързи гимнастически упражнения, да се стопли, и седна върху един пън.

Артилерийският ураган вече затихна. Само нарядко ту тук, ту там батареи като скоропоговорка възобновяваха безредната стрелба. Няколко заблудени снаряда свирнаха над главите им и се пръснаха някъде в района на летището. Тоя така наречен обезпокояващ огън през време на войната обикновено никого не безпокоеше. Алексей дори не погледна към взривовете. Той гледаше към линията на фронта. Тя се виждаше ясно в тъмнината. Дори сега, в глухите нощни часове, тя живееше в напрегната, незатихваща тежка борба, отбелязана върху спящата земя с червените отблясъци на огромните пожари, пламнали по целия хоризонт. Над нея се люлееха трептящите светлини на ракетите: синкаво-фосфорни — немските, и жълтеникави — нашите. Ту тук, ту там подскачаше бързо пламъче, повдигаше за миг над земята покривалото на тъмнината и след това до слуха долиташе тежката въздишка на взрива.

Ето че се чу бръмченето на нощните бомбардировачи. Цялата линия на фронта изведнъж се покри с разноцветните бисери на трасиращите куршуми. Като капки кръв излетяха нагоре изстрелите на скорострелните противовъздушни оръдия. Земята пак затрепера, забуча, застена. Но това не смути бръмбарите, които бръмчаха в короните на брезите; навътре в гората, предвещавайки нещастие, бухаше с човешки глас бухал; долу в падинката сред храстите, оправил се от дневната уплаха, отначало нерешително, сякаш настройваше инструмента си, а после с пълна сила засвири, зачурулика, запя славей, захласна се в звуците на песента си. Отговориха му други и скоро цялата тая гора близо до фронта звънеше и пееше, изпълнена с разнасящи се от всички страни мелодични трели. Не напразно се славеха по цял свят прочутите курски славеи!

И ето сега те буйствуваха в гората. Алексей, комуто утре в боя предстоеше да държи изпит не пред комисия, а пред лицето на самата смърт, не можеше да заспи, слушайки надпяването на славеите. И той мислеше не за утрешния ден, не за предстоящия бой, не за възможната смърт, а за далечния славеи, който пееше някога за тях в камишинските покрайнини, за „техния“ славей, за Оля, за родното градче.

Небето на изток вече бледнееше. Постепенно славеевите песни отново бяха заглушени от канонадата. Слънцето бавно изгряваше над бойното поле, голямо, кървавочервено, едва пробивайки гъстия дим от изстрелите и взривовете.

Битката на Курската дъга се разгаряше. Първоначалните планове на немците — с кратки удари на мощни танкови сили да разбият нашите укрепления южно и северно от Курск, да ни стиснат в клещи и като обкръжат цялата курска групировка на Червената армия, да устроят на това място „германски Сталинград“ — бяха веднага объркани от твърдостта на отбраната. Още в първите дни немското командуване разбра, че няма да пробие отбраната и че дори да успее, загубите щяха да бъдат толкова големи, че нямаше да му стигнат сили да затвори клещите. Но бе късно да се спрат. Твърде много стратегически, тактически, политически надежди на Хитлер бяха свързани с тая операция. Лавината се бе откъснала от мястото си. Тя летеше сега надолу, увеличавайки все повече обема си, прибирайки и увличайки със себе си всичко, което паднеше по пътя й и ония, които бяха я раздвижили, нямаха сили да я спрат. Придвижването на немците се измерваше в километри, загубите — в дивизии и корпуси, в стотици танкове и оръдия, в хиляди коли. Настъпващите армии слабееха, губеха сили. Немският щаб си даваше сметка за това, но нямаше вече възможност да задържа събитията и бе принуден да хвърля все нови и нови резерви в пъкъла на разгарящата се битка.

Съветското командуване отблъскваше германските, удари със силата на предните си части, които държаха отбраната тук. Като наблюдаваше нарастването на немската ярост, то държеше резервите си навътре, като чакаше да спре инерцията на вражеския удар. Както Мересиев узна по-късно, техният полк бе предназначен да прикрива армията, съсредоточена не за отбрана, а именно за контраудара. Затова и в първия етап на битката и танкистите, и свързаните с тях летци изтребители бяха само наблюдатели на огромната битка. Когато врагът се втурна в сражението с всичките си сили, готовността 2 на летището бе отменена. На екипажите бе разрешено да спят в землянките и дори да се съблекат през нощта. Мересиев и Петров преустроиха жилището си. Те изхвърлиха картичките с кинозвездите и чуждите пейзажи, свалиха немския картон и хартия, украсиха стените с борови клонки и прясна бреза и подземната им дупка вече не шушнеше от падащия пясък.

Една сутрин, когато ярките слънчеви лъчи вече падаха пред неспуснатата завеса на землянката върху постланият С борови клончета под, а двамата приятели още се изтягаха на направените от тях в стените ниши нарове, отгоре по пътечката изтрополяха чевръсто нечии крака и се чу магическата на фронта дума „поща!“.

Двамата изведнъж отметнаха одеялата си, но докато Мересиев пристягаше протезите си. Петров успя да застигне пощальона и се върна, като носеше тържествено две писма за Алексей. Бяха писма от майка му и от Оля. Алексей измъкна писмата от ръцете на приятеля си, но в това време на летището бързо заудряха по релсата. Извикваха екипажа на самолетите.

Мересиев пъхна писмата в пазвата си, забравил веднага за тях, изтича след Петров по утъпканата в гората пътечка, която водеше към закритието на самолетите. Той тичаше доста бързо, като се подпираше на бастуна и само леко накуцваше. Когато дотича до самолета, моторът вече бе открит, механикът, сипаничав и засмян момък, се въртеше нетърпеливо около апарата.

Моторът зарева. Мересиев погледна към „шесторката“, на която летеше командирът на ятото. Капитан Чеслов извеждаше самолета си на поляната. Ето той повдигна ръка в кабината. Това означаваше: „Внимание!“ Моторите ревяха. От въздушното течение смачканата трева побеляваше, зелените вейки на плачещите брези се развяваха във въздушния вихър и трептяха, готови да се откъснат от дърветата заедно с клоните.

Още по пътя някой от застигналите Алексей летци беше успял да му извика, че танкистите преминават в настъпление. Значи на летците сега предстоеше да прикриват преминаването на танкистите през разбитите и разорани от артилерията неприятелски укрепления, да разчистват и бранят въздуха над настъпващите танкисти. Да наблюдават въздуха? Все едно. В такова напрегнато сражение и това не можеше да бъде празно излитане. Някъде там, в небето, рано иди късно ще се срещне врагът. Ето къде ще изпробва силите си, ето къде Мересиев ще докаже, че не е по-лош от всеки друг летец и че бе постигнал своето.

Алексей се вълнуваше. Но това не бе страх от смъртта. Това не бе дори усещане на опасност, свойствено и за най-смелите, хладнокръвни хора. Тревожеше го друго: проверили ли бяха оръжейниците, картечниците и оръдието; няма ли да се повреди мегафонът в новия неизпробван в боя шлем; няма ли да изостане Петров, няма ли да се увлече, ако се наложи да влязат в схватка; къде е бастунът, не се ли е загубил подаръкът на Василий Василиевич; и дори — дали някой няма да задигне от землянката романа, прочетен вчера до най-интересното място и в бързината забравен на масата. Той си спомни, че не се бе сбогувал с Петров, и вече от кабината му помаха с ръка. Той не го видя. Лицето на младежа пламтеше с червени петна в кожената рамка на шлема. Той нетърпеливо следеше повдигнатата ръка на командира. Ето ръката се спусна. Кабините се затвориха.

Тройката апарати изскочи на старта, тръгна и потича, след нея потегли втора и вече минаваше в движение трета. Ето първите самолети се гмурнаха в небето. След тях се затича звеното на Мересиев. Долу вече се клатушкаше, насам-натам плоската земя. Без да губи от погледа си първата тройка, Алексей приближи звеното си към нея, а отзад, веднага след тях, полетя третото.

Ето ги и предните позиции. Грапавата, издълбана от снарядите земя приличаше отгоре на прашен път, по който са паднали първите буйни струи на дъжда. От изровените и изкопани ходове на окопите, от малките купчинки на блиндажите и дзотовете35 стърчаха греди и тухли. Жълти искри пламваха и гаснеха по цялата изранена долина. Това са те огньовете на огромното сражение. Като играчка, мъничко и чудно се вижда всичко това отгоре! Не ти се вярва, че там долу всичко гори, реве, тресе се и смъртта се разхожда по обезобразената земя, сред дима и пушека, и събира обилна жътва.

Те прелетяха над предните позиции, направиха полукръг над вражеския тил, пак преминаха над бойната линия. Никой не стреля по тях. Земята бе твърде много заета с тежките си, земни дела, за да обръща внимание на девет мънички самолетчета, които летят в колонка над нея. Но къде са танкистите? Аха! Ето ги. Мересиев видя как от яснозелената широколистна гора почнаха един след друг да изпълзяват на полето танкове, които приличаха отгоре на тромави сиви бръмбари. След миг те бяха вече много, нови и нови изпълзяваха от пенливата зеленина, точеха се по пътищата, преминаваха през падинките. Ето първите вече се изкачиха на хълма, стигнаха до разораната от снарядите земя. От техните хоботчета започнаха да излизат червени искрички. Дори дете, дори нервна жена не би се изплашила от тая гигантска танкова атака, от това стремително излитане на стотици бойни коли върху остатъците от немските укрепления, ако биха я наблюдавали от въздуха, както я наблюдаваше Мересиев. В това време през шума и звъна, който пълнеше наушниците на шлема, той чу пресипналия, дори и сега бавен глас на капитан Чеслов.

— Внимание! Тук — Леопард три, тук — Леопард три. Отдясно „цървулани“, „цървулани“.36

Някъде напред Алексей видя късата чертичка на командирския апарат. Чертичката се поклати. Това означаваше: прави, каквото правя и аз.

Мересиев предаде същата команда назад към своето звено. Той се озърна: наред с него, съвсем близо, висеше другарят му. Юнак.

— Дръж се, старче! — викна му Мересиев.

— Държа се — отговориха му из хаоса, трясъка и шума.

— Тук — Леопард три, тук — Леопард три. След мене — прозвуча в ларингофона37.

Врагът беше близо. Малко по-ниско от тях в обикновения германски строй — двойна тилна колона — вървяха едномоторни пикиращи самолети „Ю-87“. Те имаха неприбираем колесник. Този колесник при летене висеше под корема. Колелата бяха защитени с продълговати обтекатели38. Сякаш от корема на самолета стърчаха крака, обути в цървули. Затова и мълвата на летците по всички фронтове ги бе кръстила „цървулани“. Прочутите щуки, които бяха си спечелили такава разбойническа слава в боевете над Полша, Франция, Холандия, Дания, Белгия и Югославия — германската новост, за която в началото на войната печатът на цял свят разказваше толкова страшни истории, — бяха остарели бързо над просторите на Съветския съюз. В многобройните боеве съветските летци бяха напипали слабото им място и сега „цървуланът“ беше почнал да не се смята от съветските първомайстори за кой знае какъв богат лов, нещо като глухар или заек, който не изискваше от ловеца истинско майсторство.

[# Щуки. Б. пр.]

Капитан Чеслов водеше ескадрилата си не към врага, а някъде в обход. Мересиев реши, че предпазливият капитан минава „под слънцето“, та като се замаскира в ослепителните му лъчи и остане невидим, да се приближи напълно до врага и изведнъж да се хвърли върху него. Алексей се усмихна: не е ли голяма чест за „цървуланите“ да се прави такава сложна маневра. Но впрочем предпазливостта не вреди! Той отново се Озърна. Петров вървеше отзад. Виждаше се отлично на фона на белия облак.

Сега строят на неприятелските щуки висеше от дясната им страна. Германците летяха красиво, спокойно, сякаш свързани помежду си с невидими нишки. Крилата на самолетите им блестяха ослепително, осветени отгоре от слънцето.

— … Леопард три. Атака! — нахлу в ушите на Мересиев откъс от командирската заповед.

Той видя как отдясно, отгоре, сякаш се плъзгаха бясно от ледена планина във фланг на вражеския строй, се носеха Чеслов и неговият придружител. Струите на изстрелите шибнаха най-близкия „цървулан“, и той веднага потъна, а Чеслов и другите два апарата от звеното му скочиха в образувалата се празнота и изчезнаха зад веригата на немците. Веригата на германските пикировачи веднага се сключи след тях. „Цървуланите“ продължаваха да вървят в идеален ред.

Като каза условния сигнал, Алексей искаше да извика: „Атака!“, но от възбуждение от гърлото му се откъсна само хъркащо: „А-ааг“. Той летеше вече надолу, без да вижда нищо друго освен тоя спокойно плуващ неприятелски строй, Избра си същия немец, който замести сваления от Чеслов. В ушите на Алексей звънеше, сърцето му беше готово да изхвръкне през гърлото. Той улови самолета в паяжинното кръстче на мерника и се понесе към него, като държеше двата си големи пръста върху спусъците. Сякаш сиви пухкави нишки се мярнаха от дясната му страна. Аха! Стрелят. Не улучиха. Отново и вече по-близо. Здрав съм. А Петров? Също здрав. Той е отляво. Отвръща. Браво на момчето. Сивият борд на „цървулани“ се увеличава върху кръстчето. Пръстите чувствуват студения алуминий на спусъка. Още мъничко, мъничко.

Чак сега Алексей усети с тържество пълното сливане с апарата си. Той чувствуваше, че моторът бие в гърдите му, с цялото си същество усещаше крилете, опашните кормила и дори му се струваше, че неподвижните му изкуствени крака бяха придобили чувствителност и не пречеха на сливането му с апарата в бясното стремително движение. Стройното, пригладено тяло на „немеца“ се изплъзна, но отново бе уловено върху кръстчето на мерника. Летейки право към него, Мересиев натисна спусъка. Той не чу изстрелите, дори не видя огнените следи, но знаеше, че бе улучил, и без да се спира, продължава да лети към вражеския самолет, знаейки, че ще падне и той няма да се сблъска с него. Алексей откъсна поглед от мерника и с учудване видя, че редом с първия пада и втори апарат. Нима случайно бе засегнал и него? Не. Това е Петров. Той летеше отдясно. Това е негово дело. Храбър новак! Алексей се зарадва повече на успеха на младия си другар, отколкото на своя.

Второто звено самолети се промъкна в отвора на немския строй. Но тук вече бе настъпило безредие. Втората вълна на немците, в която летяха, както изглежда, по-неопитни летци, се бе вече разбъркала и загубила строя. Самолетите от звеното на Чеслов се носеха между тия разпръснати „цървулани“, като прочистваха небето и като заставяха врага набързо да изпразва бомбените си касетки върху собствените си окопи. Именно в това, да застави немците да бомбардират своите укрепления, се състоеше и тайният, добре пресметнат план на капитан Чеслов. Минаването под слънцето играеше в него второстепенна роля.

Но строят на първата германска редица отново се съедини и „цървуланите“ продължаваха да летят към мястото на танковия пробив. Атаката на третото звено не сполучи. Немците не загубиха нито един самолет, а един изтребител изчезна, улучен от неприятелски стрелец. Мястото, където се разгръщаше танковата атака, бе близо. Нямаше време да се вземе отново височина. Чеслов реши да рискува и да атакува отдолу. Алексей мислено одобри това решение. Нему самия много му се искаше „да блъсне“ врага по корема, като използува чудесните бойни качества на „Ла-5“ при вертикална маневра. Първо звено вече летеше нагоре и струите на изстрелите се издигаха във въздуха като остри струи на фонтани. Двама „немци“ изведнъж отпаднаха от строя. Единият от тях, сигурно прерязан по средата, за миг се разпадна на части във въздуха. Опашката му едва не закачи мотора на Мересиевия самолет.

— Следвайте ме! — викна Мересиев, като плъзна поглед по силуета на следващия го другар, и дръпна ръчката към себе си.

Земята се преобърна. Сякаш тежък удар го притисна към седалището, прикова го за него. Той почувствува в устата си и на устните си вкуса на кръв, пред очите му се люшна червена пелена. Самолетът, (Застанал почти вертикално, се носеше нагоре. Легнал на гърба на седалището, Алексей за миг видя в кръстчето пъстрия корем на „цървулана“, смешните цървули, които покриваха дебелите колела, и дори буци глина от летището, полепнала по тях.

Той натисна двата спусъка. Къде бе улучил: в резервоара ли, в мотора ли, в касетката с бомбите ли — не можа да разбере, но немецът изведнъж изчезна в кафявия облак на взрива.

Самолетът на Мересиев бе отхвърлен встрани и той прелетя покрай огненото кълбо. Като приведе самолета във водоравно положение; Алексей огледа небето. Придружаващият го вървеше след него отдясно, увиснал в безкрайната небесна синина над пласт от облаци, които приличаха на бяла сапунена пяна. Бе пусто наоколо, само на хоризонта, върху фона на далечните облаци се виждаха линийките на плъзналите в разни страни „цървулани“. Алексей погледна часовника си и се изуми. Беше му се сторило, че боят продължи най-малко половин час и бензинът трябва да е на свършване. Часовникът показваше, че всичко е станало само за три минути и половина.

— Жив ли си? — попита той, поглеждайки към придружаващия го, който „бе изплувал“ вдясно и летеше до него.

Сред бъркотията от звуци той чу далечен възторжен глас:

— Жив съм … Земята … На земята!

Долу, върху разровената, изранена хълмиста долина на няколко места горяха бензинови клади. Тежкият им дим се издигаше като стълбове в неподвижния въздух. Но Алексей не гледаше тия догарящи трупове на неприятелските самолети. Той гледаше сивозелените бръмбарчета, които бяха плъзнали вече нашироко по цялото поле. По двете долинки те вече пропълзяваха към неприятелските позиции, предните бяха преминали през окопите. Като изхвърляха от дулата си червени светлинки вече зад линията на немските укрепления, те пълзяха все по-далече и по-далече, макар че зад гърба им още припламваха изстрели и се разливаше димът от немската артилерия.

Мересиев разбра какво значат тия стотици бръмбари в дълбочината на разбитите неприятелски позиции.

Случило се бе онова, за което на другия ден съветският народ и целият свободолюбив свят, радвайки се, четеше във всички вестници. На един от участъците на Курската дъга след двучасова мощна артилерийска подготовка армията бе пробила немската отбрана и с всички сили бе навлязла в пробива, като разчистваше пътя на съветските войски, минали в настъпление.

От деветте самолета от ескадрилата на капитан Чеслов през тоя ден два не се върнаха на летището. В боя бяха свалени девет „цървулана“. Девет, на два беше безусловно добра сметка, когато става дума за самолети. Но загубата на двама другари помрачи радостта от победата. Като изскачаха от самолетите, летците не шумяха, не викаха, не жестикулираха, обсъждайки с жар перипетите на боя и преживявайки отново отминалите опасности; както биваше винаги след успешен бой. Намръщени приближаваха до началник, щаба, кратко и ясно докладваха за резултатите и се пръскаха, без да се погледнат.

Алексей бе нов човек в полка. Той не познаваше лично загиналите. Но също се повлия от общото настроение. В живота му се бе случило най-важното и голямо събитие, към което се стремеше с цялата си воля, с всички сили на душата си — събитие, което реши целият му по-нататъшен живот, което го бе върнало отново в редовете на здравите, пълноценни хора. Колко пъти върху болничното легло и после, когато се учеше да ходи, да танцува, като възстановяваше с упорити тренировки загубения навик да пилотира, той бе мечтал за тоя ден. И ето сега, когато тоя ден настъпи, когато бе свалил двама немци и отново бе равноправен член на семейството на изтребителите, той също така, както всички, приближи до началникщаба, съобщи числото на жертвите си, уточни обстоятелствата и като похвали спътника си, отиде встрани под сянката на брезите, мислейки за тия, които днес не бяха се върнали.

Само Петров тичаше из летището без шлем, с развяващи се руси коси и като ловеше за ръката всички, които му попаднеха насреща, започваше да разказва.

— … и ето виждам: те са наблизо, с ръка да ги стигнеш. Ти само чуй… гледам; старши лейтенантът се цели в предния. А аз се прицелвам в съседния. Раз!

Той дотича до Мересиев, хвърли се в краката му върху мекия тревист мъх, простря се, но не се стърпя в тая спокойна поза и веднага скочи:

— А какви завои правехте днес! Разкош! Дори ми притъмняваше пред очите… Вие знаете ли как днес го цапнах? Само послушайте… Вървя след вас и гледам: той е близо, с ръка да го стигнеш, така, както вие сега стоите…

— Чакай, старче — прекъсна го Алексей и се затупа по джобовете. — Писмата, писмата, къде ли съм ги дянал?

Той си спомни за писмата, които бе получил днес и не бе успял да прочете. Като не ги намери в джобовете, заля го студена пот. После напипа под рубашката на гърдите си шумящите пликове и облекчено въздъхна. Измъкна писмото на Оля, седна под брезата, без да слуша възторжения си приятел и почна предпазливо да откъсва от плика тясна ивичка.

В това време силно тресна ракета. Червената искряща змия пресече небето над летището и угасна, като остави след себе си сива, бавно разтапяща се следа. Летците скочиха. По пътя Алексей мушна плика в пазвата си. Не беше успял да прочете нито редче. Когато разпечатваше плика, само напипа в него освен писмото нещо твърдо. Когато летеше начело на звеното си по вече познатия път, той попипваше сегиз-тогиз плика. Какво ли имаше в него?

За гвардейския изтребителен въздушен полк, в който служеше сега Алексей, денят на пробива на танковата армия бе начало на усилена бойна дейност. Ескадрилите се сменяха една след друга над мястото на пробива. Едва успяваше да излезе от боя и да кацне едната и на нейно място се издигаше друга, а към кацналата вече летяха бензиновите цистерни. Бензинът се лееше на широка струя в празния резервоар. Над затоплените мотори, като на полето след топъл летен ден, трептеше гъста мараня. Летците не излизаха от кабините си. Дори обед им донесоха тук в алуминиеви канчета. Но никой не посегна да яде. С друго бе заета главата този ден. Залъкът засядаше на гърлото.

Когато ескадрилата на капитан Чеслов отново кацна и самолетите бяха откарани в горичката, за да бъдат заредени, Мересиев седеше в кабината и се усмихваше, като чувствуваше болката на приятната умора, нетърпеливо поглеждаше към небето и подвикваше на прислугата. Влечеше го отново и отново в боя, за да изпита силите си. Той често напипваше в пазвата си шумолящите пликове, но в такава обстановка не му се искаше да чете писма.

Едва вечерта, когато здрач плътно прикри района на настъплението на армията, екипажите бяха пуснати по домовете им. Мересиев тръгна не по късата горска пътека, по-която минаваше обикновено, а по заобиколния път, през обраслото в бурени поле. Искаше му се да се съсредоточи, да си почине от шума и от трясъка, от всичките пъстри впечатления на тоя безкраен ден.

Вечерта бе ясна, благоуханна и толкова тиха, че бученето на далечната сега вече канонада изглеждаше не като шум от бой, а като гръм от преминаваща някъде буря. Пътят минаваше през предишна ръжена нива. Все същият повехнал червеникав бурен, който в обикновения човешки свят плахо показва тъпичките си стъбла някъде по глухите ъгли на дворищата и край каменните купчини, събрани по краищата на нивите, там, където рядко поглежда стопанското око на човека, стоеше като плътна стена едър, нахален и силен, погребал земята, оплодотворена от потта на много поколения труженици. И само тук-таме като тънички тревички, съвсем заглушени от него, се издигаха редки, хилави класчета саморасла ръж. Избуялият бурен изсмукваше всички сокове на земята и поглъщаше всичките слънчеви лъчи, той бе лишил ръжта от храна, от светлина и класчетата бяха изсъхнали още преди да цъфнат и без да се налеят със зърно.

И Мересиев помисли: ето и фашистите искаха така да пуснат корени в нашата нива, да се налеят с нашите сокове, безочливо и страшно да се издигнат над нашите богатства, да заслонят слънцето, а великия, трудолюбив могъщ народ да изгонят от нивите му, от градовете му, да го лишат от всичко, да го изсмучат, да го заглушат, както буренът беше заглушил тези хилави класчета, изгубили вече и външния вид на силния и красив злак. Почувствувал прилив на момчешка буйност, Алексей за шиба с бастуна си червените пухкави тежки глави на плевелите, като се радваше, че на цели купчини лягат изпочупените ненаситни стъбла. Пот течеше от лицето му, а той все удряше и удряше бурена, заглушил ръжта, и чувствуваше с радост усещането на борбата и движението в измореното си тяло.

Съвсем неочаквано забуча зад гърба му „вилис“ и като изскърца с колелата си, се спря на пътя. Без да се Обръща, Мересиев се сети, че командирът на полка го бе застигнал и заварил в такова детско занимание. Алексей се изчерви така, че дори ушите му пламнаха, и като се направи, че не е забелязал колата, почна да чопли земята с бастуна си.

— Сечем ли? Хубаво занимание. Обходих цялото летище: къде е нашият герой, къде се е дянал героят? А, ето го, моля ви се, воюва с бурените.

Полковникът скочи от „вилиса“. Той сам караше чудесно кола и обичаше в свободните си минути да се занимава с нея така, както обичаше сам да води своя полк в трудни задачи, а вечер заедно с техниците да се пъха в омазнените мотори. Ходеше обикновено със син комбинезон и само по властните гънки на слабото му лице и по новата му кокетна авиаторска фуражка можеше да се различи от чорлавото племе на механиците.

Той хвана за рамото Мересиев, който все още смутено чоплеше земята с бастуна си.

— Но дайте да ви погледна. Дявол ви знае: нищо особено. Сега мога да си призная: когато ви изпратиха, не вярвах въпреки всичко, което се говореше за вас в армията, не вярвах, че ще издържите в боя, и още как… Ето каква е майчица Русия! Поздравявам ви. Поздравявам ви и се прекланям … Към къртичното градче ли? Качете се, ще ви откарам.

„Вилисът“ потегли отведнъж и препусна по полския път с пълна скорост, като правеше на завоите луди обръщания.

— Е, а може би на вас нещо ви е нужно? Изпитвате ли някаква трудност? Искайте, не се стеснявайте, вие имате право — питаше командирът, като караше колата направо през горичката, без път, между могилките на землянките на „къртичника“, както летците наричаха своя подземен град.

— Нищо не ми трябва, другарю полковник. Такъв съм, каквито са всички. По-добре ще бъде да забравите, че нямам крака.

— Е да, правилно. Коя е вашата? Тая ли?

Полковникът рязко спря до самия вход на землянката. Мересиев едва успя да слезе, когато „вилисът“, като бръмчеше и чупеше клончетата, изчезна вече в гората, завивайки между брезите и младите дъбове.

Алексей не влезе в землянката. Той легна под брезата върху влажния, пухкав, миришещ на гъби мъх и предпазливо измъкна от плика листчето на Олиното писмо. Някаква снимка се плъзна из ръцете му и падна на тревата. Алексей я взе. Сърцето му заби буйно и често.

От снимката го гледаше познатото и все пак до неузнаваемост ново лице. Оля се беше фотографирала във военна униформа. Рубашката, коланът, орденът на Червената звезда, дори гвардейският знак — всичко това много й приличаше. Тя приличаше на слабичко, хубавичко момченце; облечено в офицерска униформа. Само че това момче имаше изморено лице и очите му, големи, кръгли и лъчезарни, гледаха с вече не юношеска проницателност.

Алексей дълго гледа тия очи. Душата му се изпълни с необяснима сладка тъга, каквато изпитваш, когато слушаш вечер долитащите отдалеч звуци на любима песен. Той намери в джоба си предишната Олина снимка, където беше снета с пъстра рокля на цветната ливада, сред купчината бели звездички на лайкучката. И чудно: девойката с рубашката, с изморените очи, каквато той никога не бе я виждал, му бе много по-близка и по-скъпа от оная, каквато я знаеше. На обратната страна на картичката бе написано: „Не забравяй“.

Писмото бе късо и жизнерадостно. Девойката вече командувала сапьорен взвод. Само че взводът сега не воювал. Той бил зает с мирна работа. Възстановявали Сталинград. Оля пишеше малко за себе си, но с увлечение разказваше за великия град, за неговите съживяващи се развалини, за това, как пристигналите тук от всички посоки жени, девойки и деца, живеещи в зимниците, в укрепленията, в блиндажите и бункерите, останали от войната, във вагоните на влаковете, в дъсчени бараки, в землянки, строят и възстановяват града. Казват, че всеки строител, който поработи добре, ще получи после квартира във възстановения Сталинград. Ако е така, нека Алексей знае, че той ще има къде да си почива след войната.

Лятната вечер настъпи бързо, Последните редчета Алексей дочете, като осветяваше писмото с джобното си фенерче. Дочете го и пак освети снимката. Очите на момичето войник го гледаха строго и честно. Мила, мила, не ти е леко и на тебе… Не те отмина войната и тебе, но не те и сломи! Чакаш ли? Чакай, чакай! Обичаш, нали? Обичай, обичай, скъпа! И на Алексей изведнъж му стана срамно, че вече втора година той крие от нея, от боеца при Сталинград, своето нещастие. Поиска му се още сега да слезе в землянката си и честно и откровено да й пише за всичко — нека реши — и колкото по-скоро, толкова по-добре. На двамата ще олекне, когато всичко се изясни.

След днешните събития той можеше да говори с нея като с равен. Той не само лети: той воюва. Нали беше си обещал, нали си бе дал дума да й разкаже всичко — или когато неговите надежди се разбият, или когато в боя стане равен на другите. Сега той бе постигнал това; Двата свалени самолета паднаха пред очите на всички. Дежурният ще запише днес това в боевия дневник. За това са направени донесения в дивизията, в армията и в Москва.

Всичко това се случи, клетвата е изпълнена, може да пише. Но ако разгледаме строго нещата, нима „цървуланът“ е истински противник за изтребителя? Нима добрият ловец, за да докаже ловджийското си майсторство, ще почне да се хвали, че е убил, да кажем, заек?

Топлата влажна нощ се сгъсти в гората. Сега, когато гърмът на боя се придвижи на юг и отблясъците на далечните вече пожари едва се вижда а зад мрежата на клонките, започнаха да се чуват ясно всичките нощни шумове на лятната ароматна, цъфнала гора — буйното и пресипнало цвъртене на щурците в края на горичката, гърленото куркане на стотиците жаби в съседното блато, рязкото крякане на пъдпъдъка, и тая заглушаваща, запълваща всичко славеева песен, която царуваше във влажния полумрак.

Бели лунни петна, смесени с черни сенки, пълзяха по тревата край краката на Алексей, който все още седеше под брезата върху мекия, сега вече мокър, мъх. Той пак извади от джоба си снимката, сложи я го коленете си и като я гледаше осветена от луната, се замисли. Над главата му в чистото тъмносиньо небе един след друг плуваха на юг тъмните силуети на нощните бомбардировачи. Моторите им ревяха басовито, но дори тоя глас на войната изглеждаше сега в гората, пълна с лунно сияние и славееви песни, като мирно бръмчене на майски бръмбари. Алексей въздъхна, скри снимката в джоба на рубашката си, пъргаво скочи, отърсвайки от себе си вълшебното очарование на тая нощ, и като стъпваше по сухите клонки, слезе в землянката си, където вече сладко и звънко хъркаше другарят му, опънал се юнашки върху тясното войнишко легло.

Екипажите, бяха разбудени, преди да се зазори. Щабът на армията бе получил съобщение от разузнаването, в което се отбелязваше, че в района на пробива на съветските танкове вчера е прелетяло голямо немско въздушно съединение. Сведенията от земното наблюдение, потвърдени от съобщенията на разузнавачите, даваха възможност да се заключи, че немското командуване бе преценило заплахата, създадена от пробива на съветските танкове в самата основа на Курската дъга, и бе повикало тук въздушната дивизия „Рихтхофен“, съставена от най-големите асове на Германия. Тая дивизия за последен път бе разбита, над Сталинград и отново бе възстановена някъде в дълбокия немски тил. Полкът бе предупреден, че предполагаемият противник е многочислен, снабден е с най-нови самолети „фокевулф-190“ и е много опитен. Заповядано бе да бъдат нащрек, да прикриват добре вторите ешелони на подвижните, части, които през нощта бяха започнали да се придвижват след промъкналите се танкове.

„Рихтхофен“! Опитните летци знаеха добре името на тая дивизия, която се намираше под особеното покровителство, на Херман Гьоринг. Немците я пъхаха навсякъде, където им ставаше горещо. Екипажите на тая дивизия, част от която бе пиратствувала още над републиканска Испания, се биеха умело, яростно, минаваха за най-опасните противници.

— Някакви си „рихтхофеновци“, казват, прелетели при нас. Само да се срещнем! Ех, така ще ги пердашим тия „рихтхофеновци“! — ораторствуваше Петров в столовата, бързо лапайки закуската си и поглеждайки към отворения прозорец, зад който прислужницата Рая правеше букети от купчина полски цветя и ги поставяше в изтърканите с тебешир снарядни гилзи.

Тая войнствена тирада за „рихтхофеновците“ бе отправена, разбира се, не толкова към Алексей, който вече допиваше кафето си, колкото към девойката, която, заета с цветята, от време на време хвърляше коси погледи към румения красавец Петров. Мересиев ги наблюдаваше с добродушна усмивка. Но когато ставаше дума за работата, той не обичаше шегите и празните приказки.

— „Рихтхофен“ не е някакъв си „Рихтхофен“ — това значи: отваряй си очите на четири, ако не искаш още днес да гориш сред бурените. Не се отпускай, не губи връзката. „Рихтхофен“ — това, братко, са такива зверове, че преди да успееш да си отвориш устата, ще захрущиш между зъбите им …

На разсъмване излетя във въздуха първата ескадрила под командуването на самия полковник. Докато тя действуваше, подготвяше се за излитане втората група от дванадесет изтребителя. Нея трябваше да я води гвардейският майор герой на Съветския съюз Федотов, най-опитният летец в полка след командира. Самолетите бяха готови, летците седяха в кабините. Моторите работеха тихичко и от това в края на гората вееше буен ветрец като оня, който помита земята и разклаща дърветата преди буря, когато вече плющят върху зажъднялата земя първите едри, тежки капки дъжд.

Седнал в кабината, Алексей следеше как изведнъж, сякаш плъзгайки се, се спуснаха от небето самолетите от първата група. Неволно, без сам да иска, той ги броеше и се развълнува, когато между два кацнали самолета се образува интервал. Но ето кацна и последният. Всички! На Алексеевото сърце олекна.

Последният самолет не бе успял да се отстрани и от мястото си се откъсна „единицата“ на Федотов. Изтребителите излитаха в небето на двойки. Ето вече се построиха над гората. Като поклащаше крила, Федотов взе курса. Летяха ниско, като предпазливо се държаха в зоната на вчерашния пробив. Сега вече земята, прелиташе не от голяма височина и не в отдалечен план, който придава на всичко лъжлив, забавен вид, а близо под самолета на Алексей. Онова, което вчера му се струваше отгоре като някаква игра, се разгърна пред него сега като огромно, необгледно бойно поле. Ниви, ливади и горички, разровени от снарядите и бомбите, прорязани от окопи и проходи, летяха бясно под крилата. Мяркаха се пръснати по полето трупове, оръдия, изоставени от прислугата им, които стояха самотни и на цели батареи, лъсваха разбити танкове и дълги купчини от разкривено желязо и дървен материал на местата, дето артилерията бе обстрелвала колоните. Премина голяма, но съвсем оголена от снарядите гора. Отгоре тя приличаше на поле, утъпкано от огромно стадо коне. Всичко това се носеше с бързината на кинематографска лента и сякаш тая лента нямаше край.

Всичко говореше за упоритостта и кръвопролитието на сраженията, за големите загуби и за величието на удържаната тук победа.

Двойните следи на танковите гъсеници бяха набраздили надлъж и нашир цялото широко пространство. Те водеха все по-нататък, навътре в немските позиции. Тия следи бяха много. Очите ги виждаха навсякъде, до самия хоризонт, сякаш по полето бе преминало, без да пробира пътя, огромно стадо някакви непознати животни. А веднага след отминалите танкове се движеха по пътищата, оставяйки след себе си забелязващи се отдалече сиви опашки от прах и както изглеждаше отгоре, се движеха твърде бавно безконечни колони от моторизирана артилерия, бензинови цистерни, грамадни фургони на ремонтни работилници, влачени от трактори, покрити с брезенти камиони. Когато изтребителят вземаше височина, всичко това приличаше на движението на мравки по пролетните мравчени пътища.

4

Потъвайки като в облаци в тези високо вдигнали се в тихия въздух опашки от прах, изтребителите преминаха покрай колоните до предните „вилиси“, на които вероятно пътуваше танковото началство. Небето над колоните бе свободно, а някъде в далечината върху мъгливия край на хоризонта вече се виждаха неравните пушеци на боя. Групата се върна назад и тръгна в колона, извивайки се в дълбокото небе. И в тоя момент на самата линия на хоризонта Алексей забеляза отначало една, после цял рояк ниско висящи над земята чертички. Немци! Те също летяха, като се придържаха близо до земята, и явно се насочваха към опашките от прах, които се виждаха отдалече над червеникавите буренясали ниви. Алексей инстинктивно се обърна. Придружаващият го вървеше след него, като спазваше съвсем малка дистанция. Летецът напрегна слух и някъде отдалече чу глас:

— Тук „Чайка 2“, Федотов, тук „Чайка 2“, Федотов. Внимание! След мене!

Във въздуха, където нервите на летеца са напрегнати до крайния предел, съществува такава дисциплина, че плановете на командира понякога се изпълняват дори преди той да е успял да завърши заповедта си. Докато някъде отдалеч между звъна и свистенето звучаха думите на нова команда, цялата група на двойки, но спазвайки общия стегнат ред, вече зави в обход на германците. Всичко се изостри до крайна степен — зрение, слух, мисъл. Алексей не виждаше нищо освен тия бързо нарастващи пред очите му чужди самолети, не чуваше нищо освен звъна и трясъка в наушниците на шлема, където трябваше да се чуе заповедта. Вместо заповедта той изведнъж чу съвсем ясно глас, който възбудено произнасяше на чужд език:

— Ахтунг! Ахтунг!… „Лафюнф“. Ахтунг!39 — викаше сигурно земният немски насочвач, като предупреждаваше своите самолети за опасността.

Прочутата немска въздушна дивизия обикновено, покриваше грижливо полесражението с, гъста мрежа от насочвачи и наблюдатели, които тя през нощта заедно с радиопредавателите своевременно пускаше с парашути в района на предполагаемите въздушни сражения.

И вече по-малко ясен, друг глас, пресипнал и сърдит, избоботи на немски:

— О, доннер веттер! Линкс „Лафюнф“! Линкс „Ла фюнф“!…40

В тоя глас между досадата се дочуваше и лошо скривана тревога.

— „Рихтхофен“, а се страхуваш от „лавочките“ — злорадо избъбра през зъби Мересиев, като гледаше приближаващия се към тях неприятелски строй и като чувствуваше в цялото си стегнато тяло весела лекота, обземащ го възторг, от който косите се изправят на главата.

Той разгледа врага. Бяха щурмови изтребители „фокевулф — 190“, силни, подвижни апарати, които току-що се бяха появили тогава във въоръжението и бяха наречени вече от съветските летци „фоки“.

Числено бяха два пъти повече. Те спазваха оня най-строг ред, с какъвто се отличаваха частите на дивизията „Рихтхофен“, вървяха, като стълбичка на двойки, разположени така, че всяка следваща защищаваше опашката на предната. Като се ползуваше от превъзходството си във височина, Федотов поведе групата си в атака. Алексей вече мислено си избра противника и без да губи от очи останалите, полетя към него, като се стараеше да го държи в кръстчето на мерника. Но някой изпревари Федотов. Нечия група на „якове“ премина от другата страна и стремително атакува немците отгоре — и така успешно, че изведнъж разби строя им. Във въздуха настъпи бъркотия. Двата строя се разпаднаха на отделно сражаващи се двойки и четворки. Изтребителите се стараеха да пресекат противника със струите на картечните изстрели, да преминат зад опашките, да атакуват отстрани.

Двойките се въртяха, гонеха се една друга и във въздуха се залюля заплетено хоро.

Само опитното око можеше да се оправи в тая бъркотия, също така, както само опитният слух можеше да различи отделните звуци, вмъкнали се през наушниците в ушите на пилота. Какво ли само не звучеше в тая минута в ефира: и пресипнала сочна псувня на впусналия се в атака, и вопъл от ужас на ударения, и тържествен вик на победителя, и пъшкане на ранен, и скърцане със зъби на напрягащия се в остър завой, и хъркане при тежкото дишане. Някой, упоен от боя, пееше песен на чужд език, друг изохка по детски и рече „мамо“, някой, сигурно натиснал спусъците, злобно повтаряше: „На ти, на, на, на!“

Набелязаната жертва се изплъзна от прицела на Мересиев. Вместо нея той видя над себе си един „як“41, към опашката на който се беше прилепил правокрил, пурообразен „фок“. От крилата на „фока“ вече летяха към „яка“ двете паралелни нишки на изстрелите. Те докоснаха опашката му. Мересиев се хвърли като свещ нагоре на помощ. В някаква частица от секундата над него се мярна тъмна сянка и той се постара да вмъкне дълга струя от всичките си оръдия в тая сянка. Не видя какво стана с „фока“. Видя само, че „якът“ с повредена опашка летеше вече надалеч сам. Мересиев се озърна: не бе ли се изгубил в бъркотията придружаващият го? Не, той вървеше почти до него.

— Не изоставай, старче — рече през зъби Алексей.

В ушите му звънеше, трещеше, пееше, звучаха на два езика викове на тържество и ужас, хъркане, скърцане със зъби, псувни, тежко дишане. Според тия звуци сякаш не се бореха високо над земята изтребители, а сякаш врагове се бяха счепкали в ръкопашен бой и като хъркаха, задъхваха се и напрягаха сили, се търкаляха по земята.

Мересиев огледа небето, като си набелязваше противник, и изведнъж почувствува как за момент тръпки полазиха по гърба му и косите на тила му щръкнаха. Малко по-ниско видя „Ла-5“ и атакуващия го отгоре „фок“. Той не забеляза номера на съветския самолет, но разбра, почувствува, че това е Петров, „Фокевулфът“ се носеше право към него, като стреляше с всичките си оръдия. На Петров му оставаше да живее още някаква частица от секундата. Сражаваха се много близко и Алексей, спазвайки правилата на въздушната атака, не можеше да се хвърли на помощ на приятеля си. Нямаше нито време, нито място да се обърне. Животът на другаря, който висеше на косъм, накара Мересиев да рискува. Той пусна машината си отвесно надолу и натисна ръчката на газа. Самолетът, увлечен от собствената си тежест, умножена с инерцията и с пълната сила на мотора, цял по-трепери от необикновеното напрежение и се спусна като камък, не като камък, а като ракета право към късокрилото тяло на „фока“, като го обливаше със струите на изстрелите си. Като чувствуваше, че от тая безумна скорост, от бързото спускане губи съзнание, Мересиев летеше в пропастта и едва забеляза с потъмнелите си, налети с кръв очи, че някъде пред самото му витло „фокът“ се обви в димния облак на взрива. А Петров? Той изчезна нанякъде. Къде е той? Свален? Скочил? Избягал?

Небето наоколо беше чисто и някъде отдалеч, от невидимия вече самолет, в притихналия ефир звучеше глас:

— Тук — „Чайка 2“ Федотов. Тук — „Чайка 2“ Федотов. Подреждайте се след мен. Отиваме си. Тук — „Чайка 2“ … Сигурно Федотов отвеждаше групата.

След като се бе разправил с „Фокевулфа“ и бе извел машината си от безумното отвесно пикиране, Мересиев дишаше жадно и тежко се наслаждаваше на настъпилия покой, усещайки радостта от преминалата опасност, радостта от победата. Погледна компаса, за да определи обратния път, и се намръщи, като забеляза, че бензинът е малко и едва ли ще стигне до летището. Но в следващата секунда той видя нещо по-страшно от бензиномера и стрелката, която се приближаваше към нулата. Из мъхнатите валма на пухкавия облак, право към него се носеше, бог знае откъде долетял „Фокевулф-190“. Нямаше нито време да мисли, нито накъде да бяга. Враговете полетяха стремително един срещу друг.

Шума от въздушния бой, завързал се над пътищата, по които се придвижваше тилът на настъпващата армия, слушаха не само участниците, намиращи се в кабините на сражаващите се самолети.

На летището на командната радиостанция го слушаше и командирът на гвардейския изтребителен полк полковник Иванов. Сам опитен летец, по звуковете, които се носеха в ефира, той разбра, че боят е разпален, че противникът е силен и упорит и не желае да отстъпи небето. Вестта за тежкия бой, който Федотов водеше, над пътищата, се разпространи бърже из летището. Всички, които можеха, изскочиха от гората на полянката и тревожно загледаха на юг, откъдето трябваше да се върнат самолетите.

Лекарите с престилки изхвръкнаха от трапезарията, още дъвчейки. Санитарните коли с огромни червени кръстове на покривите на каросериите си изпълзяха като слонове из храстите и се приготвиха, забръмчаха с моторите си.

Най-напред, иззад веригата на върховете на дърветата, изскочи и без да прави кръгове, слезе и затича по широкото поле първата двойка — „единичката“ на героя на съветския съюз Федотов и „двойката“ на придружаващия го. Веднага след тях слезе втората двойка. Въздухът над гората продължаваше да бучи от моторите на завръщащите се самолети.

— Седми, осми, девети, десети — брояха на глас стоящите на летището и с все по-голямо напрежение гледаха към небето.

Кацналите апарати излизаха от полето, рулираха към закритията си и веднага замлъкваха. Но два самолета липсваха.

В тълпата на очакващите настъпи тишина. Мъчително бавно премина една минута.

— Мересиев и Петров — тихо каза някой. Изведнъж някакъв женски глас радостно закрещя по цялото летателно поле:

— Лети.

Чу се бръмчене на мотор. Иззад гребена на брезите, като почти ги закачаше със спуснатите си лапи, излетя „дванадесетият“. Самолетът беше изранен, парче от опашката му бе откъснато; счупеният край на лявото му крило трепереше, като се влачеше на стоманеното въже. Самолетът някак странно докосна земята, подскочи високо, кацна и пак подскочи. Така подскача до края на летището и изведнъж спря, повдигнал опашка. Санитарните коли с лекарите, застанали на стъпалата, няколко „вилиса“ и цялата тълпа от очакващи хукнаха към него, но от кабината не се показа никой.

Отвориха капака. Притиснато към седалището, плаваше в локва кръв тялото на Петров. Главата безсилно се бе склонила на гърдите. Лицето бе закрито от влажни руси кичури коси. Лекарите и сестрите разкопчаха ремъците, снеха окървавената, разкъсана от снарядено парче парашутна торба и внимателно свалиха на земята неподвижното тяло. Краката на летеца бяха простреляни, ръката му счупена. Тъмните петна бързо се разливаха по синия комбинезон.

Още тук Петров бе бързо превързан, сложиха го на носилката и почнаха да го качват в колата. Тогава той отвори очи, зашепна нещо, но така слабо, че не можеше да се чуе. Полковникът се наведе над него.

— Къде е Мересиев? — питаше раненият.

— Не е кацнал още.

Пак повдигнаха носилката, но раненият енергично заклати глава и дори се размърда, като се мъчеше да скочи от нея:

— Стойте, не смейте да ме откарвате, не искам! Аз ще чакам Мересиев. Той ми спаси живота.

Летецът протестираше толкова енергично, заплашваше, че ще си смъкне превръзките, та полковникът махна с ръка, извърна се и процеди през зъби:

— Добре, оставете го. Нека почака. Мересиев има гориво най-много за една минута. Няма да умре.

Полковникът следеше как на секундомера му трептеше и се движеше по кръга червената секундна стрелка. Всички гледаха към сивата гора, иззад зъберите на която трябваше да се появи последният самолет. Напрягаха слух. Но освен далечното бучене на канонадата и ударите на кълвача, който чевръсто почукваше наблизо, нищо не се чуваше.

Колко дълго понякога трае една минута!

Враговете летяха един срещу друг с пълна скорост.

„Лавочкин-5“ и „Фокевулф-190“ бяха скоростни самолети. Враговете се приближаваха със скорост, която надминаваше скоростта на звука.

Алексей Мересиев и непознатият му летец от прочутата дивизия „Рихтхофен“ летяха във фронтална атака. Фронталната атака в авиацията трае няколко мига, през които и най-сръчният човек няма да успее да запуши цигара. Но тия мигове изискват от летеца такова нервно напрежение, такова изпитание на всичките му духовни сили, каквото в обикновен бой на земята биха стигнали за сражение през целия ден.

Представете си два бързи изтребителя, които летят един срещу друг с пълната си бойна скорост. Самолетът на врага расте пред очите. Ето той се мярна с всичките си подробности, виждат се крилата му, блестящият кръг на перката, черните точки на оръдията му. Още един миг и самолетите ще се сблъскат и ще се разбият на такива парченца, по които не можеш разпозна нито апарата, нито човека. В този миг се изпитва не само волята на пилота, но и всичките му духовни сили. Оня, който е малодушен, който не може да издържи чудовищното нервно напрежение, който не чувствува в себе си сила да загине за победата, той инстинктивно, ще дръпне ръчката към себе си, за Да прескочи носещия се към него смъртен ураган, и в следващия миг самолетът му ще полети надолу с разпран корем или отсечено крило. Спасение няма за него. Опитните летци знаят отлично това и само най-смелите от тях се решават на фронтална атака.

Враговете бясно летяха един срещу друг.

Алексей разбираше, че срещу него лети не момче от тъй наречения Гьорингов набор, набързо обучен да лети по съкратена програма и хвърлен в боя, за да запуши зеещата празнота в немската авиация, образувала се вследствие огромните загуби на Източния фронт. Срещу Мересиев идваше ас от „Рихтхофен“, на чийто самолет сигурно е изобразена като самолетни силуети не една победа. Този няма да отстъпи, няма да се отклони, няма да офейка от сражението.

— Дръж се, „Рихтхофен“х! — скръцна през зъби Алексей и захапал до кръв устни, стиснал на топка твърдите си мускули, впил очи в целта, с всичката сила на волята си се заставяше да не затвори очи пред летящия срещу него вражески самолет.

Той така се стегна, че му се стори, че зад светлия полукръг на витлото си вижда прозрачния щит На неприятелската кабина, а зад нея — две напрегнато вперени в него човешки очи. Само очи, пламнали от нечовешка омраза. Това бе видение, извикано от нервното напрежение. Но Алексей ясно ги видя. „Край — помисли си той, стиснал още по-силно в твърда буца мускулите си — Край!“ Като гледаше напред, той летеше срещу нарастващия вихър. На германецът също няма да избяга. Край!

Приготви се за моментална смърт. И изведнъж някъде, както му се стори, на разстояние на една ръка от самолета му, германецът не издържа, плъзна се нагоре и когато отпреде му като блясък на светкавица се мярна осветеният от слънцето синкав корем, Алексей натисна изведнъж всичките спусъци, разпра го с три огнени струи. Той веднага направи лупинг и когато земята се понесе над главата му, видя върху нейния фон бавно и безсилно пърхащия самолет. Бясно тържество избухна в него. Той завика:

— Оля! — забрави всичко и започна да чертае във въздуха тесни кръгове, като придружи германеца в последния му път до самата почервеняла от бурените земя, докато той се удари в нея и повдигна цял стълб черен дим.

Едва тогава нервното напрежение на Мересиев премина, вкаменелите мускули се отпуснаха, той почувствува страшна умора и изведнъж погледът му падна на циферблата на бензиномера. Стрелката трепкаше около самата нула.

Бензин имаше за три, най-много за четири минути. До летището обаче трябваше да лети най-малко десет минути, ако не изгуби време и за издигане. Ах, това изпращане на сваления „фок“ до земята. „Хлапе, глупак!“ — ругаеше се той.

Мозъкът му работеше остро и ясно, както бива винаги в минути на опасност при смелите, хладнокръвни хора. Преди всичко да се издигне на максимална височина. Но не с кръгове, не, да се издига, като едновременно се приближава към летището. Добре.

Като постави апарата на нужния курс и видя как земята започна да се отдалечава и постепенно да се обвива с мъгла по хоризонта, продължи вече спокойно да пресмята. На горивото не можеше да се надява. Дори ако бензиномерът лъже малко, бензинът все пак няма да стигне. Да кацне по пътя? Къде? Той мислено си представи целия кратък път. Гъсти гори, блатисти горички, хълмисти поля в зоната на дълговременните укрепления, всички разкопани надлъж и нашир, целите изровени от ями, уплетени от бодлив тел.

— Не, да кацна — значи смърт.

Да скочи с парашут? Това е възможно. Дори веднага! Да отвори капака, да завие, да пусне ръчката, да скочи — и това е. Но самолетът, тая чудесна, чувствителна, пъргава птица! Нейните бойни качества днес три пъти спасиха живота му. Да я захвърли, да я разбие, да я превърне в купчина алуминиеви парчета! Отговорността ли? Не, той не се страхуваше от отговорност. В подобно положение дори се полагаше да скочи с парашут. Но в тоя миг самолетът му се стори като прекрасно, силно, великодушно и предано живо същество, което би било от негова страна гнусно предателство да изостави. И после — още от първите бойни полети да се върне без самолет, да се шляе в резерва в очакване на нов, пак да бездействува в това трескаво време, когато на фронта вече се ражда нашата голяма победа. В такива дни да се скиташ без работа…

— В никакъв случай — гласно рече Алексей, сякаш ядосано отхвърляше направеното му от някого предложение.

Ще лети, докато моторът спре! А после? После ще види.

И той летеше на височина три, после четири хиляди метра, като оглеждаше околността, стараейки се да види някъде поне мъничка полянка. На хоризонта вече неясно се синееше гората, зад която бе летището. Дотам оставаха още петдесетина километра. Стрелката на бензиномера вече не трепти, тя здраво лежи върху точката на предела. Но моторът още работи. С какво ли работи? Още, още по-високо… Така!

Изведнъж равномерното бръмчене, което ухото на летеца не усеща, както здравият човек не усеща биенето на сърцето си, измени тона си. Алексей веднага долови това. Гората вече ясно се виждаше, до нея имаше седем-осем километра, над нея — три-четири. Не е много. Но тонът на мотора вече зловещо се промени. Летецът чувствуваше това с цялото си тяло, като че ли не моторът, а той сам започна да се задушава. И изведнъж това страшно „ких, ких, ких“, което като остра болка прониза цялото му тяло…

Не, нищо. Пак работи равномерно. Работи, работи, ура! Работи! А гората, но ето я вече гората: вече се виждат отгоре върховете на брезите, зелената къдрава пяна, която се люлее под слънцето. Гората. Сега вече е съвсем невъзможно да кацне където и да било, освен на своето летище. Пътищата са отрязани. Напред, напред!

Ких, ких, ких!…

Пак забуча. За дълго ли? Гората е долу? Пътят се вие по пясъка, прав и равен, като пътеката в косата на полковия командир. Сега до летището има още три-четири километра. То е там, зад зъбчестата купчинка, която Алексей сякаш вече вижда.

Ких, ких, ких, ких! И изведнъж стана тихо, толкова тихо, че се чуваше как бръмчат от вятъра подпорите на крилете. Това ли е всичко? Мересиев почувствува как цял изстива. Да скочи? Не, още малко… Той приведе самолета в планиране и почна да се спуща от въздушната височина, като се стремеше да я направи по възможност по-полегата и в същото време да не дава на самолета да се завърти в свредел.

Колко е страшна във въздуха тая абсолютна тишина! Такава тишина, че се чува как пука изстиващият мотор, как кръвта бие в слепите очи и шуми в ушите от бързото намаляване на височината. И как бързо лети земята насреща, сякаш огромен магнит я привлича към самолета!

Ето края на гората. Ето мярна се в далечината зад него изумруденозеленото петно на летището. Късно ли е? Спряло на полуоборот, виси витлото. Колко е страшно да го виждаш, когато летиш. Гората е вече близо. Краят ли е? … Нима тя наистина няма да узнае какво се бе случило с него, какъв нечовешки труден път премина той през тия осемнадесет месеца, че все пак успя да постигне своето, стана истински, да, истински човек, за да се разбие сега така глупаво, когато всичко се сбъдна?

Да скоча ли? Късно е! Гората лети и върховете й се сливат в непрекъснати зелени платна. Някъде вече е виждал нещо подобно. Къде? Аха, тогава, през пролетта, при оная страшна катастрофа. Тогава също така се носеха зелените платна под крилата му. Последно усилие, ръчката към себе си…

Ушите на Петров бучаха от загубата на кръв. Всичко — и летището, и познатите лица, и златните вечерни облаци — изведнъж почна да се клати, бавно да се обръща, да се разлива. Той помръдваше ранения си крак и острата болка му връщаше съзнанието.

— Не е ли пристигнал? …

— Още не. Не говорете — му отвръщаха.

Нима той, Алексей Мересиев, който днес като крилат бог, по невъобразим начин, изникна изведнъж пред немеца в същия миг, когато Петров смяташе, че всичко е свършено, сега лежи някъде там, на тая страшна, изранена и разръфана от снарядите земя като безформена купчина обгоряло месо? И никога вече старши сержант Петров няма да види черните, малко палави, добродушно насмешливи очи на своя водач. — Никога?…

Командирът на полка спусна ръкава на рубашката си. Часовникът вече не му трябваше. Като приглади с две ръце гладко сресаната си коса, командирът проговори с някакъв безизразен глас:

— Свършено е вече.

— И никаква надежда ли няма? — попита го някой.

— Край. Бензинът се е свършил. Може би е кацнал някъде или е скочил… Хей, дигнете носилката!

Командирът се обърна и почна да подсвирва нещо, като грубо бъркаше мелодията. Петров отново почувствува в гърлото си надигащата се топка, толкова гореща й твърда, че можеше да го задуши. Чу се странен кашлящ звук. Хората, които все още стояха мълчаливи сред летището, се огледаха и в същия миг извърнаха глави: раненият летец ридаеше на носилката.

— Та носете го де, тоя дявол — извика командирът с чужд глас и бързо тръгна нататък, като извръщаше глава от тълпата и присвиваше очи, сякаш духаше силен вятър.

Хората започнаха бавно да се разотиват. И точно в тоя миг над гората съвсем беззвучно, като сянка, драсна с колелата си върховете на брезите самолет. Той се плъзна като привидение над главите, над земята и сякаш привличан от нея, докосна тревата едновременно и с трите си колела. Чу се глух звук, хрущенето на чакъла и съскането на тревата — и това бе толкова необикновено, защото летците никога не го чуват сред бръмченето на работещия мотор. Всичко стана така неочаквано, че никой не разбра какво именно бе се случило, макар произшествието да бе само по себе си обикновено; бе кацнал самолет и именно „единадесетият“, точно оня, който всички толкова очакваха.

— Той! — зарева някой с такъв бесен и неестествен глас, че изведнъж всички се опомниха от вцепенението.

Самолетът вече намаляваше хода си, скръцна със спирачките и се спря на самия край на летището, пред стената на къдравите, белеещи се стъбла на младите брези, осветени от оранжевите вечерни лъчи.

От кабината пак никой не се показа. Хората тичаха към самолета с всички сили, задъхвайки се и предчувствувайки нещо лошо. Командирът на полка дотича пръв, скочи леко на крилото, отвори капака и погледна в кабината. Алексей Мересиев седеше в кабината без шлем, блед като платно и се усмихваше с безкръвните си и съвсем посинели устни. От долната прехапана устна течаха по брадата му две струйки кръв.

— Жив? Ранен?

Леко усмихнат, той гледаше полковника със смъртно уморени очи:

— Не, цял-целеничък. Изплаших се много… Пет-шест километра изкарах без бензин.

Летците шумяха, поздравяваха го, стискаха му ръцете.

Алексей се усмихваше:

— Братчета, не трошете крилата. Може ли така? Виж, наведоха се… Аз ей сега ще изляза.

В това време той чу някъде отдолу, иззад тия нависнали над него глави, познат, но толкова слаб глас, сякаш идваше някъде много отдалеч:

— Альоша, Альоша!

Мересиев изведнъж се съживи. Той скочи, повдигна се на ръцете си, изхвърли от кабината тежките си крака, като едва не събори някого, и се намери на земята.

Лицето на Петров се сливаше с възглавницата. В хлътналите му и потъмнели очи бяха застинали две едри сълзи.

— Старче! Жив ли си?… Ех, ти, дяволе дългоопашати! Летецът тежко падна на колене пред носилката, прегърна безсилно клюмналата глава на другаря си, погледна в сините му, страдащи и едновременно светещи от щастие очи.

— Жив ли си?

— Благодаря, Альоша, ти ме спаси. Ти си такъв, Альоша, такъв…

— Та отнесете най-после ранения, дявол да ви вземе, какво сте зяпнали! — долетя някъде отблизо гласът на полковника.

Командирът на полка стоеше настрана, дребничък, жив, като се поклащаше на здравите си крака, обути в тесни, лъснати ботуши, които се подаваха от панталона на синия му комбинезон.

— Старши лейтенант Мересиев, доложете за полета. Имате ли свалени?

— Тъй вярно, другарю полковник. Два „фокевулфа“.

— Обстоятелствата?

— Единият — при вертикална атака. Висеше на опашката на Петров. Вторият във фронтална атака на три километра северно от мястото на общото сражение.

— Зная. Наблюдателят току-що ми докладва… Благодаря.

— Служа… — искаше по устав да „отсече“ Алексей, но командирът, винаги така придирчив, който много държеше на устава, го прекъсна с приятелски тон:

— Е, отлично! Утре приемете ескадрилата вместо… Командирът на трета ескадрила не се завърна днес в базата.

Те тръгнаха към командния пункт пешком. Тъй като полетите за днес бяха свършени, цялата тълпа се повлече след тях. Зеленото хълмче на командния пункт бе вече близо, когато оттам изтича насреща им дежурният офицер. Както се бе засилил, той се спря пред командира, гологлав, радостен, отворил уста да каже нещо. Полковникът го прекъсна със сух, рязък глас:

— Защо сте без фуражка? Да не сте ученик в междучасие?

— Другарю полковник, разрешете да доложа — като застана мирно и едва си поемаше дъх, произнесе развълнуваният лейтенант.

— Е?

— Нашият съсед, полковият командир на „яковете“, моли да се явите на телефона …

— Съседът ли? Е, и какво иска? Полковникът чевръсто изтича към землянката.

— Там за тебе… — беше почнал да говори дежурният на Алексей, но отдолу се чу гласът на командира.

— Мересиев, елате при мене!

Когато Мересиев застана до него, облегнал ръце по шевовете, полковникът закри с ръка слушалката и се нахвърли върху него:

— Защо ме лъжете? Съседът звъни и пита: „Кой от твоите лети на «единадесетката»?“ „Старши лейтенант Мересиев“ — казвам. А той: „Ти колко свалени си му записал днес?“ Отговарям: „Два“. „Запиши му, казва, още един: той днес откъсна един «фокевулф» от опашката ми. Аз, казва, сам видях, когато оня се заби в земята“. Е? А вие защо мълчите? — полковникът гледаше намръщено Алексей и мъчно можеше да се разбере шегува ли се, или се сърди сериозно. — Имаше ли такова нещо?… Е, обяснете се сами, на ти го. Ало, слушаш ли? Старши лейтенант Мересиев е на телефона. Предавам слушалката.

На ухото му забръмча непознатият дрезгав бас:

— Е, благодаря, старши лейтенант. Първокласен удар, отлично, спаси ме. Да. Аз го изпратих чак до земята и го видях как се заби… Водка пиеш ли? Ела на моя команден пункт, имам цял литър. Е, благодаря, стискам ти ръката. Действувай!

Мересиев сложи слушалката. Той бе толкова уморен от всичко преживяно, че едва стоеше на краката си. Мислеше само как по-скоро да се добере до „къртичното градче“, до землянката си, да свали протезите и да се изтегне на леглото. Като се повъртя неловко край телефона, той бавно се отправи към вратата.

— Къде отивате? — командирът му препречи пътя — той! хвана ръката на Мересиев и здраво, до болка я стисна със сухата си мъничка ръка. — Та какво да ви кажа! Юнак! гордея се, че имам такива хора… Е още какво? Благодаря… Та нима тоя, вашият приятел Петров, е лош? А останалите… Ех, с такъв народ няма да загубим войната!…

Той още веднъж стисна до болка ръката на Мересиев.

Мересиев стигна до землянката си едва през нощта, но не можа да заспи. Той обръщаше възглавницата, броеше до хиляда и обратно, спомняше си познатите, чиито презимена започваха с буквата „А“, после с буквата „Б“ и тъй нататък, гледаше, без да мигне, мъжделивото пламъче на лампичката, но всичките тия по сто пъти повтаряни начини за заспиване днес не действуваха. Щом Алексей затваряше очи, почваха да му се мяркат ту ясно, ту едва различими в мъглата познатите образи: загрижено гледаше към него под сребърните си вежди дядо Михайла, добродушно мигаше с „кравешките“ си ресници Андрей Дегтяренко, хокайки някого, Василий Василиевич сърдито тръскаше побелялата си „грива“; усмихваше се с всичките си войнишки бръчици старият снайперист; от белия фон на възглавницата гледаше към Алексей с умните си, проницателно-насмешливи, всичко схващащи очи восъчното лице на комисаря Воробьов; мяркаха се огнените коси на Зиночка, които се развяваха на вятъра; усмихваше се и подмигваше съчувствено и ласкаво мъничкият инструктор Наумов. Колко прекрасни приятелски лица го гледаха, усмихваха му се от мрака, като събуждаха спомени, пълнеха с топлота и без това препълненото му сърце! Но ето сред тия приятелски лица изникна и изведнъж ги закри лицето на Оля, слабичкото лице на момиченцето в офицерска рубашка, с големи уморени очи. Алексей го видя толкова ясно и осезаемо, сякаш девойката наистина застана пред него — такава, каквато Алексей никога не бе я виждал. Това видение бе толкова реално, че той дори се привдигна от леглото.

Какъв ти сън! Чувствувайки прилив на радостна енергия, Алексей скочи на нара, запали „сталинградката“, откъсна лист от тетрадката и като наостри края на молива върху подметката си, започна да пише.

„Скъпа моя! — пишеше той неразбрано, като едва успяваше да запише бързо летящата мисъл. — Днес свалих трима немци. Но работата не е там. Някои мои другари правят това сега почти всеки ден. Аз не бих почнал да ти се хваля с това… Скъпа моя, далечна, любима! Днес искам, имам право сега да ти разкажа всичко, което се случи с мене преди осемнадесет месеца и което, разкайвам се, много се разкайвам, скривах от тебе. А ето сега най-после реших…“

Алексей се замисли. Зад дъските, с които бе обкована землянката, цвърчаха мишки, като събаряха сухия пясък. През незакрития вход Заедно със свежия и влажен аромат на брезите и цъфналите треви се чуваше леко заглушената неудържима славеева песен. Някъде наблизо зад дола, навярно край палатката на офицерската столова, мъжки и женски глас заедно и замислено пееха „Калина“. Смекчена от разстоянието, мелодията придобиваше в нощта особена нежна прелест, будеше в душата радостна тъга — тъга на очакване, тъга на надежда.

Далечните глухи гърмежи на канонадата, които сега едва-едва долитаха до това военно летище, оказало се изведнъж в дълбокия тил, не заглушаваха нито тая песен, нито славеевите трели, нито тихото сънливо шумолене на спящата гора.