Повест за истинския човек

1

През 1942 година, в разгара на лятото, от тежката дъбова врата на една болница в Москва, подпирайки се на здрав бастун от черно дърво, излезе набит млад човек в отворено сако на военен летец, с дълъг панталон, с три квадратчета на старши лейтенант върху сините петлици. Изпращаше го жена с бяла престилка. Касинката с червен кръст, каквито носеха милосърдните сестри отминалата световна война, придаваше на доброто й миловидно лице малко тържествен израз. На площадката пред входа те се спряха. Летецът сне смачканото си, избеляло кепе и неловко поднесе до устните си ръката на сестрата а тя хвана с ръце главата му и го целуна по челото. После като се клатеше леко, той бързо се спусна по стъпалата и без да се обръща, тръгна по асфалта на крайбрежната улица край дългата сграда на болницата.

Ранените със сини, жълти, кафяви пижами му махаха през прозорците с ръце, с бастуни, с патерици, нещо му викаха нещо го съветваха, напътваха го. Той също им махаше с ръка, но се виждаше, че се стреми колкото е възможно да се отдалечи от тая голяма сива сграда и че се отвръщаше от прозорците, за да скрие вълнението си. Вървеше бързо, с странна, права, подскачаща походка, като се подпираше леко на бастуна. Ако не бе тихото скърцане, което придружава всяка негова крачка, никому не би минавало през ума, че на тоя строен и здраво сложен, подвижен човек са отрязани и двата крака.

След болничното лечение Алексей Мересиев бе изпратен да се лекува в санаториума на Военновъздушните сили до Москва. За там пътуваше и майор Стручков. От санаториума бяха изпратили за тях кола. Но Мересиев убеди болничната управа, че има в Москва роднини и че не може да замине, без да ги навести. Той остави на Стручков раницата си и излезе пешком от болницата, като обеща да отиде в санаториума вечерта с електрическия влак.

Той нямаше роднини в Москва. Но много му се искаше да погледне столицата, не можеше да се стърпи да не изпробва силите си в самостоятелен вървеж, да се поблъска сред шумната тълпа, която никак не се интересуваше от него. Обади се по телефона на Анюта и я помоли, ако е възможно, да се срещне с него в дванадесет часа. Къде? Та къде ли?… Е, до паметника на Пушкин, или… И ето сега той вървеше сам по крайбрежната улица, покрай величествената, скована в гранит река, която светеше на слънцето с люспестите си дребни вълни, и жадно вдишваше с цели гърди топлия летен въздух, лъхащ на нещо много познато, приятно, сладко.

Колко е хубаво наоколо!

Всички жени му се струваха красиви, зеленината на дърветата го поразяваше с яркостта си. Въздухът бе толкова чист, че от него като хмел се замайваше главата му, и толкова прозрачен, че перспективата изчезваше и ти се струваше, че ако протегнеш ръка, можеш да достигнеш тия стари зъбчати Кремълски стени, които не си виждал никога в действителност, да достигнеш купола на Иван Велики, грамадната полегата арка на моста, надвиснал с тежките си извивки над водата. Нежният, сладникав лъх, който се носеше над града, му напомняше детинството. Откъде ли иде? Защо така развълнувано бие сърцето му и защо си спомня майка си, не сегашната слабичка бабичка, а младата, висока, с разкошни коси жена? Нали те с нея никога не са идвали в Москва.

Досега Мересиев познаваше Москва по снимки, от списания и вестници, от книги, по разказите на ония, които бяха идвали тук, по протяжния звън на старинните часовници в полунощ, който се носеше над целия заспиващ свят, по пъстрия и ярък шум на демонстрациите, които бръмчаха в радиоапарата. И ето я пред него, проснала се, замряла под яркия летен зной, просторна и прекрасна.

Алексей премина по празната крайбрежна улица покрай Кремъл, отпочина си до прохладния гранитен парапет, като гледаше сивата, покрита с многоцветна пелена вода, която се плискаше в подножието на каменната стена, и се заизкачва бавно към Червения площад. Цъфтяха липи. Сред асфалта на улиците и площадите, в подрязаните корони на дърветата, пожълтели от скромни, приятно дъхащи цветчета, деловито бръмчаха пчели, без да обръщат внимание нито на клаксоните на преминаващите коли, нито на дрънченето и скърцането на трамваите, нито на горещата, миришеща на нефт мараня, която трептеше над нажежения асфалт.

Ето каква си била ти, Москва!

След четиримесечно лежане в болницата Алексей бе толкова поразен от нейното лятно великолепие, че изведнъж не можа да забележи: столицата бе облечена във военна униформа и се намираше, както казваха летците, в готовност номер едно, т.е. всяка минута можеше да се вдигне на борба с врага. Широката улица до моста бе преградена с голяма, безформена барикада, направена от дървени сандъци, пълни с пясък: като кубчета на дете, забравени на масата, се издигаха по ъглите на моста квадратите на бетонни укрепления с по четири амбразури18.

По сивата равнина на Червения площад бяха нарисувани с разноцветни бои къщи, полянки, алеи. Прозорците на магазините по улица „Горки“ бяха закрити с щитове, засипани с пясък. А в пресечките, също като играчки, оставени и забравени от непослушни деца, лежаха споени от релси ръждиви рогачки. За военния човек, попаднал тук от фронта, освен това не познаващ отпреди Москва, всичко това не се хвърляше много в очи. Учудваха го само странните рисунки по някои къщи и стени, които напомняха нескопосани футуристични картини, както и „прозорците на ТАСС“, които гледаха към минувачите от огради, от витрини, като че ли изскочили на улицата из страниците на Маяковски.

Като скърцаше с протезите си и вече тежко се подпираше на бастуна, доста измореният Мересиев вървеше нагоре по улица „Горки“ и с учудване търсеше с поглед ямите, трапищата, разрушените от бомбите къщи, зеещите празнини, строшените стъкла. Прекарвайки на едно от западните военни летища, той почти всяка нощ слушаше как над землянката ешелон след ешелон летяха на изток немски бомбардировачи. Преди да замлъкне в далечината една вълна, налиташе друга въздухът понякога бучеше цяла нощ. Летците знаеха, че фрицът отива към Москва. И си представяха какъв ад трябва да е в тоя момент там.

И сега, като разглеждаше военна Москва, Мересиев търсеше с поглед следите от нападенията, търсеше и не ги намираше. Главните асфалтови улици бяха гладки, в непрекъснати редици се издигаха къщите. Дори и стъклата на прозорците макар и облепени с мрежи от книжни ленти, с редки изключения не бяха цели. Но фронтът бе близо и това се усеща по загрижените лица на жителите, половината от които бяха военни, с прашни ботуши, с мокри от потта, залепени за гърбовете им рубашки, със „сидори“ през рамото, както те наричаха торбите. Ето по залятата от слънцето улица от пресечката излезе дълга колона прашни камиони със смачкани калници, с простреляни стъкла на кабините. Изправени бойци в платнища, които се развяваха на раменете им, в раздрънкани каросерии, с интерес се оглеждаха наоколо. Колоната се движеше, изпреварвайки тролейбусите, леките коли, трамваите, като живо напомняше, че неприятелят е тук, близо. Мересиев изпрати колоната с дълъг поглед. Да скочеше в тая прашна каросерия, виж, че до вечерта е стигнал вече фронта, на своето летище! Той си представи землянката, в която живееха заедно с Дегтяренко, наровете, сложени върху магарета от елови клони, острия мирис на смола, на бор, на бензин от саморъчно направената лампа, изработена от смачкана отгоре снарядна гилза, воя на загряващите се мотори сутрин и незатихващия ни денем, ни нощем шум на боровете над главите им. Тая землянка му се стори спокойна, уютна като истински дом! Ех, да можеше по-скоро да бъде там, сред тия блата, които летците проклинаха за влагата, за мочурливостта на терена, за непрекъснатото бръмчене на комарите.

Алексей едва стигна до паметника на Пушкин. По пътя той почива няколко пъти, като се подпираше с две ръце на бастуна, давайки си вид, че разглежда някакви дреболии, изложени в прашните витрини на манифактурните магазини. С какво удоволствие седна, не, не седна, а се строполи върху топлата, сгрята от слънцето зелена пейка близо до паметника, строполи се и протегна бодящите го, отекли, наранени от ремъците крака. Но въпреки умората радостното настроение не го напускаше. Наистина много хубав бе тоя светъл ден! Небето бе бездънно, проснало се над каменната жена, която се издигаше на ъгловата кула на крайната сграда. Лек, милващ вятър носеше надолу по булеварда пресния и сладък дъх на цъфналите липи. Закачливо звъняха и дрънчаха трамваите и весело се смееха мъничките, слаби и бледи московчанчета, които съсредоточено се ровеха в топлия и прашен пясък в подножието на паметника. Малко по-далече, навътре по булеварда, зад въжена ограда, под наблюдението на две румени моми с контешки рубашки, се сребрееше огромната пура на заградния балон и тоя военен атрибут се стори на Алексей не като нощен страж над московското небе, а като голям добродушен звяр, който бе избягал от зоологическата градина и сега дремеше на хладина под цъфналите дървета на булеварда.

Мересиев притвори очи и вдигна към слънцето усмихнатото си лице.

Отначало малчуганите не обърнаха внимание на летеца. Те приличаха на врабците по корниза на четиридесет и втора стая. Докато те чуруликаха весело, Алексей всмукваше с цялото си същество слънчевата топлина и уличния шум. Но, ето че един бос хлапак, като избяга от приятелите си, се спъна о протегнатите крака на летеца и полетя върху пясъка.

За миг валчестата му муцуна направи плачлива гримаса, после по нея се появи смайване, което се смени с истински ужас. Хлапакът извика и като погледна изплашено Алексей, хукна нататък. Цялото детско ято се събра около него и нещо дълго и тревожно чурулика, като поглеждаше отстрани летеца. После бавно и плахо започна да се приближава.

Погълнат от мислите си, Алексей не бе видял всичко това. Той забеляза малчуганите, които го гледаха учудено и страхливо, и едва тогава до съзнанието му стигна разговорът им.

— И все пак излъга, Витамин! Летец като летец, старши лейтенант — забеляза сериозно едно бледо и слабо девет-десетгодишно хлапе.

— Съвсем не лъжа. Да пукна, честна пионерска — дървени са! Казвам ви: не са истински, а дървени — оправдаваше се кръглоликият витамин.

Нещо бодна Мересиев право в сърцето. И изведнъж денят престана да му се струва толкова весел. Той изви глава и от погледа му децата отстъпиха назад, като продължаваха да гледат краката му. Засегнат силно, Витамин предизвикателно напираше върху слабичкия:

— Е, искаш ли да попитам? Мислиш, че ме е страх ли? Хайде на бас!

Той изведнъж се отдели от ятото и като пристъпваше предпазливо, готов всяка минута да хукне, както правеше врабецът Автоматчик, започна да се приближава отстрани към Мересиев.

— Чичко старши лейтенант … — рече той и цял се наежи като бегач на старта, преди да скочи. — Чичко, какви са, краката ви — истински или дървени? Инвалид ли сте?

И в тоя момент този приличен на врабче, малчуган забеляза, че кафявите очи на летеца са пълни със сълзи. Ако Мересиев бе скочил, бе се развикал по него и бе размахал чудния си бастун със златни букви, това не би му направило такова впечатление. Не с ума си — не, с врабешкото Си сърчице хлапето почувствува каква болка бе причинило на тоя мургав военен, като изрече думата „инвалид“. То отстъпи мълком към притихналата тълпа на приятелите си и те тихо изчезнаха, сякаш се стопиха в знойния ароматен въздух, който миришеше на мед и напечен асфалт.

Някой го повика по име. Той скочи изведнъж. Пред него бе Анюта. Веднага я позна, макар в действителност тя да бе така хубавичка, както на снимката. Имаше бледо, изморено лице, облечена бе полувоенно — с рубашка и ботуши. Извехтялото кепе лежеше като пирожка върху косите й. Но очите й, зеленикавите, изпъкнали очи, гледаха Мересиев така светло и просто, излъчваха такова дружелюбие, че тая неизвестна девойка му се стори отдавна позната, сякаш бяха порасли в един двор с нея.

Един миг те мълчаливо се изучаваха.

— Съвсем друга представа имах за вас.

— А като каква?… — Мересиев чувствуваше, че няма сили да изгони от лицето си не съвсем уместната усмивка.

— Ами че такъв, как да кажа, героичен, висок, силен, с ей такива челюсти и лула, непременно с лула… Гриша толкова ми е писал за вас!

— Виж, вашият Гриша, той е наистина герой — прекъсна я Алексей и като видя как девойката светна, продължи, подчертавайки думата „вашия“. — Той, вашият Гриша, е истински човек. Пък и аз какво съм, а той, вашият Гриша, навярно нищо не ви е разправял за себе си…

— Знаете ли какво, Альоша… Може ли да ви наричам Альоша? Така свикнах от писмата му… Вие нямате повече работа в Москва? Нали? Да отидем у дома, аз вече свърших дежурството си и цяло денонощие съм свободна. Да вървим! Имам водка. Обичате ли водка? Ще ви почерпя.

За миг някъде дълбоко в паметта му хитрото лице на майор Стручков погледна Алексей и му намигна: значи виждаш ли, живее сама, пък има ракия, а! Но Стручков така се беше изложил, че сега Алексей не му вярваше в нищо. До вечерта имаше още много време и те тръгнаха по булеварда, бъбрейки весело като стари другари. Бе му много приятно, че тая девойка едва се сдържаше, хапейки устни, когато й разказа какво нещастие бе постигнало Гвоздев в началото на войната. Зеленикавите й очи светеха, когато й описваше военните му приключения. Колко се гордееше с него! Как, цяла зачервена, го разпитваше за все нови и нови подробности! Колко негодуваше, когато му разказваше, че Гвоздев, ни в клин, ни в ръкав, й пратил неочаквано заплатата си! И защо така ненадейно се бе измъкнал и заминал? Не я предупредил, не й оставил бележка, не й дал адреса си! Военна тайна ли е? Но каква е тая военна тайна, когато човек заминава, без да се сбогува, и после нищо не пише?

— Тъкмо се сетих: защо вие по телефона така старателно ми подчертахте, че той си пуска брада? — попита Анюта, като гледаше изпитателно Алексей.

— Така, избъбрах глупост — опита се да се измъкне Мересиев.

— Не, не, кажете! Няма да отстъпя, кажете. Това също ли е военна тайна?

— Каква ти тайна! Така просто нашият професор Василий Василиевич му… предписа, за да се хареса на девойките… да се хареса повече на една девойка…

— Ах, ето какво било, сега разбирам всичко! Така! — Анюта сякаш изведнъж посърна, стана по-възрастна, сякаш светлината в зеленикавите й изпъкнали очи угасна, изведнъж започнаха да се виждат бледостта на лицето й, тъничките като с игличка начертани бръчици по челото й, край очите. И цялата тя, с извехтялата рубашка и с избелялото кепе на тъмнорусите си гладки коси, се видя на Алексей много изморена и отпаднала. Само червената й сочна мъничка уста с едва забележим мъх и дребната луничка на горната устна показваха, че девойката е още съвсем млада и има-няма двадесет години.

Понякога в Москва вървиш, вървиш по широката улица под сянката на красавици къщи, а после свиеш от тая улица, направиш встрани десетина крачки — и пред тебе е стара, схлупена къщичка, враснала в земята, която гледа с потъмнелите си от старост стъкла на мъничките прозорчета. Точно в такава къщурка живееше и Анюта. Те се изкачиха на втория етаж по ниска и тясна стълбичка, по която миришеше на котки и газ. Девойката отключи вратата. Като прескочиха стоящите на хлад между вратите чанти с провизии, паници и канчета, те влязоха в тъмна и празна кухня, а през нея — в коридорче, затъмнено и със спуснати завеси, и се спряха пред мъничка врата. Слабичка бабичка излезе от отсрещната врата.

— Ана Даниловна, там има писмо за вас — каза тя и като изпрати младите с любопитен поглед, се скри.

Бащата на Анюта бе преподавател. Заедно с института, където работеше, бяха се евакуирали в тила и родителите на Анюта. Двете мънички стаички, отрупани като в мебелен магазин със старинни мебели в платнени калъфи, бяха оставени на грижите на девойката. От мебелите, от старите вълнени завеси на вратите и пожълтелите пердета, от картините, от олеографиите19, от статуйките и вазичките, които стояха на пианото, лъхаше мирис на влага и запустение.

— Вие ще ме извините, аз съм на казармена нога, от болницата отивам направо в института, а тук само се отбивам — каза Анюта зачервена и бързо, заедно с покривката, смъкна от масата различни остатъци.

Тя излезе, върна се, постла покривката и грижливо опъна краищата.

— Ако се отскубнеш до в къщи, така си изморен, че едва стигаш канапето и заспиваш несъблечен. Къде има време за разтребване!

След няколко минути електрическият чайник вече пееше. На масата лъщяха стари, модерни на времето чашки с изтрити шарки. На порцеланова подложка имаше нарязан на филийки черен хляб, на самото дъно на захарницата се виждаше ситно-ситно натрошена захар. Под плетена покривка с вълнени пискюли, с бродерия също от миналия век, се запарваше чаят и изпускаше приятна миризма, която напомняше довоенното време, а по средата на масата светеше синкава неначената бутилка, придружена от две тънички чашки.

Мересиев бе настанен в дълбоко плюшено кресло. От зелената плюшена тапицерия стърчеше толкова морска трева, че не бяха в състояние да я скрият шитите с прежда килимчета, грижливо прикрепени към седалището и облегалото. Но то бе толкова удобно, тъй сръчно и ласкаво обгръщаше човека от всички страни, че Алексей изведнъж се отпусна в него, изтегна блажено отеклите си, пламнали крака.

Анюта седна до него на мъничка пейчица и като го гледаше от долу на горе, както гледат момичетата, отново почна да го разпитва за Гвоздев. После изведнъж се сепна, нахока се, разшъта се и задърпа Алексей към масата.

— Може би ще пийнете, а? Гриша казваше, че танкистите, е, разбира се, и летците …

Тя премести към него чашката. Водката светна синкаво на силните слънчеви лъчи, които пресичаха стаята. Миризмата на спирта напомни за далечното горско летище, за командирската столова, за веселия шум, който съпровождаше раздаването по обед на „нормата от гориво“. Като забеляза, че другата чашка е празна, той попита:

— А вие?

— Аз не пия — каза Анюта просто.

— Ами ако е за него, за Гриша?

Девойката се усмихна, мълчаливо си напълни чашата, като я държеше за тънката дръжка, и замислено се чукна с Алексей.

— За неговия успех! — решително каза тя, смело обърна чашката в устата си, но веднага се задави, закашля се, зачерви се и едва си пое дъх.

Мересиев почувствува как ракията го удари в главата — дълго време не беше пил, — разля се по тялото му като топлина и спокойствие. Той наля още. Анюта решително поклати глава:

— Не, не, не пия, нали видяхте.

— А за моя успех? — каза Алексей. — Анюта, само да знаете колко ми е нужен успех!

Като погледна някак много сериозно към него, девойката вдигна чашката, приветливо му кимна с глава, леко стисна лакътя на ръката му и отново пи. Задави се и едва си пое дъх.

— Какво правя? След денонощно дежурство? Това е само за вас, Альоша. Вие сте… Гриша много ми е писал за вас… Много, много ви желая успех! И вие ще успеете, непременно, чувате ли, непременно! — тя се засмя със звънлив кръшен смях. — Но защо не ядете? Яжте хляб. Не се стеснявайте, аз имам още. Тоя е вчерашният, а днешния — още не съм получила — тя премести усмихната към него порцелановата подложка с тъничките филийки хляб, нарязани като сирене. — Но яжте, яжте, чудако, защото иначе ще се напиете и какво ще правите?

Алексей отмести подложката с хлебните филийки, погледна Анюта право в зеленикавите очи и в мъничката й сочна уста с червени устни.

— А какво бихте направили, ако ви целуна сега? — попита той с глух глас.

Тя изплашено го погледна, сигурно изведнъж отрезняла, дори не гневно, не, а изпитателно и разочаровано, както човек гледа парчето обикновено стъкло, което преди миг е светело отдалеч и му се е струвало скъпоценен камък.

— Навярно бих ви изгонила и бих писала на Гриша, че лошо разбира хората — рече тя студено и отново настойчиво приближи към него хляба. — Хапнете, вие сте пиян.

Мересиев светна:

— Точно така, виж, за това съм ви благодарен, умнице! От цялата Червена армия ви благодаря! Ще пиша на Гриша, че чудесно разбира хората.

Те побъбраха до три часа, докато прашните светещи ивици, които пресичаха стаята напреко, почнаха да се катерят по стената. Време бе за влака. Алексей стана с известна тъга от удобното зелено кресло, като отнесе върху куртката си влакна от неговата морска трева. Анюта тръгна да го изпрати. Те вървяха под ръка. След почивката той стъпваше така уверено, че на девойката й мина мисълта: дали наистина е така, дали Гриша не бе се пошегувал, като казваше, че приятелят му няма крака. Анюта разказваше на Алексей за евакуационната болница, където тя заедно с други медички работи сега по разпределяне на ранените, колко им е трудно в тоя момент, защото всеки ден от юг пристигат по няколко ешелона, и колко тия ранени са всъщност чудесни хора, колко търпеливо понасят страданията. Изведнъж се спря на половин дума и попита:

— А вие сериозно ли казахте, че Гриша си пуска брада? — тя замълча, замисли се, после тихо прибави: — Разбрах всичко. Ще ви кажа честно, като на баща: наистина отначало е тежко да се гледат тия негови белези. Не, не е тежко, не може така да се каже, а малко е страшно, не, не е и страшно, и това не е… Не зная как да го кажа. Вие ме разбрахте, нали? Това… може би не е хубаво, но какво да се прави! Но да избяга, да избяга от мене — чудак, господи, какъв страшен чудак! Ако му пишете, кажете му, че с това много, да, много ме обиди.

Огромната зала на гарата бе почти празна. Изпълваха я военни, ту деловито забързани, ту мълчаливо седнали край стените на пейките, на торбите си и клекнали по пода, жени, намръщени, заети с някаква обща мисъл. Някога по тоя път ставаше главната връзка със Западна Европа. Сега врагът пресичаше пътя за Запад на около осемдесет километра от Москва и по слепия къс остатък ставаше съобщението с предградията. Минаваха само фронтови композиции, с които военните хора за два часа стигаха от столицата до вторите ешелони на дивизиите си, поддържащи, тук отбраната; освен това всеки половин час електрически влакчета изсипваха на площадката тълпа работници, които живееха в предградията, селянки с мляко, с ягоди, гъби и зеленчуци. Тяхната шумна вълна за миг заливаше гарата, но веднага рукваше по площада и отново на гарата оставаха само фронтоваците.

В централната зала висеше голяма, чак до тавана, карта на съветско-германския фронт. Бузеста, румена девойка във военна униформа бе стъпила на подвижна стълбичка и като държеше в ръка вестник с новото комюнике на съветското информ бюро, преместваше по картата с топлийки лентата, която отбелязваше линията на фронта.

В долната част на картата лентата рязко, под ъгъл, се преместваше вдясно. Немците настъпваха на юг. Те се бяха промъкнали през Изюмбарвенковската врата. Фронтът на шестата им армия, която като тъп клин се вдаваше навътре в страната, вече се протягаше към синкавата нишка на завой на Дон. Девойката забоде лентата плътно до Дон. Съвсем близко като дебела артерия се извиваше Волга с големия кръг на Сталинград и мъничката точка на Камишин над него. Ясно беше, че неприятелският клин, стигнал до Дон, се стреми към тази главна водна артерия и вече е близо до нея и до историческия град. Голямата тълпа, над която се издигаше девойката на стълбичката, гледаше с потиснато мълчание меките й ръце, които забождаха топлийките.

— Напира кучето… Гледай го как напира! — съкрушено помисли на глас млад войник, облян в пот, с нов още неомачкан шинел, който ъгловато стърчеше на него.

Слаб, беломустакат железничар с омазана фуражка намръщено погледна боеца от височината на ръста си.

— Напира? А ти защо го пускаш? Разбира се, че ще напира, ако ти бягаш от него! Воин! Виж докъде, до самата майчица Волга ги пуснаха — в гласа му се долавяше болка и скръб, сякаш укоряваше сина си за голяма, непростима грешка.

Боецът виновно се огледа и като намести на раменете си новичката шинелка, почна да се измъква из тълпата.

— Да, добре си повоювахме — въздъхна някой и тежко поклати глава. — Е-ех!

— Защо да го ругаем?… Какво е виновен той? Малко ли им дойде? Виж каква сила напира, май цяла Европа е на танкове. Как ще я удържиш изведнъж — застъпи се за боеца стар човек с брезентова винтяга, наглед селски учител или фелдшер. — Ако помислим добре, ние с вас би трябвало да се поклоним в краката на тоя войник, че сме живи и ходим свободни из Москва. Какви страни немецът прегазваше за една седмица с танковете си. А ние година и нещо воюваме — и пак добре, и го бием, и колко сме го пердашили вече. На него, на тоя боец, цял свят трябва да му се поклони, а вие — отстъпваш.

— Но зная, зная, не ме агитирай, за бога Умът знае, а сърцето боли, душата се разкъсва — намръщено се обади железничарят. — Нали по нашата земя върви немец, нашите жилища разсипва…

— А той там ли е? — попита Анюта, като посочи с ръка на юг.

— Там. И тя е там — отвърна Алексей.

До самата синя извивка на Волга, по-горе от Сталинград, той виждаше мъничко кръгче с надпис „Камишин“. За него това не беше проста географска точка. Зеленото градче, обраслите с трева улички на покрайнините, тополите, които шумят с лъскавите си прашни листа, мирисът на прах, на копър, на магданоз зад градинските плетове, шарените топки на дините, сякаш разхвърляни по черната и суха глинеста земя на бостаните сред изсъхналите листа, силно дъхащите на пелин ветрове, необгледната блестяща шир на реката и момичето, стройно, сивооко, почерняло, и майка му, побеляла, суетливо-безпомощна…

— И те са там — каза той още веднъж.

Електрическото влакче, което тракаше чевръсто с колелата си и ревеше сърдито със сирената си, тичаше бързо по Краймосковието. Алексей Мересиев седеше до прозореца, притиснат до самата стена от едно бръснато старче с широкопола горкиевска шапка, със златно пенсне на черно кордонче. Градинска брадва, лопата и вила, грижливо увити във вестник и завързани с канап, стърчаха между коленете му.

Както всички в тези тежки дни, и старчето живееше с войната. То енергично размахваше пред носа на Мересиев сухата си ръка и многозначително му шепнеше на ухото:

— Не гледайте, че съм цивилен — аз отлично разбрах нашия план: да помамим врага в крайволжките степи, да, и да му позволим да разгърне комуникациите си, както казват сега, да се откъсне от базите си, а после, ето оттук, от запад т и от север, раз-два — ще прережем комуникациите му и ще се разплатим с него. Даа, даа… И това е твърде разумно. Та против нас не е само Хитлер. С камшика си той насъсква срещу нас Европа. Та ние се сражаваме самсами срещу армиите на шест държави. Единоборствуваме. Трябва тоя страшен удар да се амортизира, па макар и с пространство, даа. Това е единственият разумен изход. Нали в края на краищата съюзниците мълчат… А? Как мислите вие?

— Мисля, че говорите глупости. Родната земя е твърде скъп материал за амортизаторите — отвърна неприветливо Мересиев, кой знае защо, спомнил си пепелището на мъртвото село, през което пълзя през зимата.

Но старецът продължаваше да бръмчи до самото му ухо, като заливаше летеца с мирис на тютюн и ечемичено кафе.

Алексей се подаде през прозореца. Той излагаше лицето си на подухванията на топлия прашен вятър и жадно гледаше бягащите край влака площадки с избелели зелени решетки, с кокетни будки, заковани с дъски, виличките, които Поглеждаха от горската зеленина, изумрудените лъки до пресъхналите корита на мъничките рекички, восъчните свещи на боровите стъбла, които се жълтееха като янтар сред боровите клони в лъчите на залеза, широките синеещи се вечерни далечини, откриващи се зад гората.

— … Не, ето вие сте военен, вие кажете: хубаво ли е? Ето ние повече от година се борим с фашизма самсами, а? А съюзничетата, а вторият фронт? Представете си тая картина. Разбойници са нападнали човека, който, без да подозира нещо си, работи с пот на челото. Но той не се е объркал, започнал с тях бой и се бие. Отмалява и пак се бие, удря по тях, с каквото му попадне. Той е сам, а те са много, те са въоръжени, отдавна са го дебнали. Даа. А съседите гледат тази сцена и си стоят в къщите и му съчувствуват: юнак значи, ах, какъв юнак! Така им се пада на разбойниците, бий ги, бий! Но вместо да му помогнат да се спаси от разбойниците, подават му камъчета и железца: на, значи удари го с това, с това по-здраво, а сами стоят настрана. Даа, даа, така правят сега съюзничетата … Пасажери …

Мересиев погледна с интерес старчето. Сега мнозина гледаха към тях и от всички краища на препълнения вагон се чуваше:

— Че какво, правилно е. Самсами воюваме. Къде е той, вторият фронт?

— Нищо, с работата и сами ще се справим, а за обеда май и те ще довтасат с втория фронт.

Влакът спря пред една курортна спирка. Във вагона влязоха няколко ранени в пижами, с патерици и бастуни, с пакетчета ягоди и семки. Сигурно бяха от някакъв санаториум за оздравяващи и бяха ходили на тукашния пазар. Старчето веднага скочи от мястото си:

— Седнете, гълъбчета, седнете — и едва ли не насила настани на мястото си червенокос момък с патерици и бинтован крак. — Нищо, нищо, седнете, не се безпокойте, аз ей сега ще сляза.

За да ги убеди в това, той дори пристъпи към вратата с лопатите и греблата си. Млекарките се постесниха на пейките, като отстъпиха място на ранените. Някъде отзад Алексей чу осъдителен женски глас:

— И не го ли е срам тоя човек? До осакатен воин седи, залисва се, съвсем го е притеснил, а той самият здрав, седи и си прави оглушки. Командир при това, летец.

Алексей пламна от тая незаслужена обида. Бясно трепнаха ноздрите му. Но изведнъж трепна и скочи от мястото си:

— Седни, братле.

Раненият се смути и се дръпна назад.

— Но защо, другарю старши лейтенант! Не се тревожете, аз ще постоя. Не е далеко оттук, две спирки.

— Седни, ти казвам! — викна Мересиев, като чувствуваше прилив на буйна радост.

Той се доближи до стената на вагона и като се облегна до нея, застана, като се подпираше с две ръце на бастуна. Стоеше и се усмихваше. Жената с карираната забрадка сигурно разбра грешката си.

— Какъв народ… По-близките, отстъпете място на командира с бастуна. Не ви ли е срам? Я ти с шапката: който е на война, на война е, а тя, като у дома си, разпуснала се!… Другарю командир, елате ей тука, на моето местенце. Но отдръпнете се за бога, пуснете командира да мине.

Алексей се престори, че не чува. Радостта, която го беше обхванала, угасна. В това време кондукторката спомена спирката му и влакът забави ход. Като се промъкваше през тълпата, Алексей пак се сблъска при вратата със старчето с пенснето. То му подмигна като на стар познат.

— А, как мислите, все пак ще отворят ли втори фронт? — попита той шепнешком.

— Няма да отворят, така, сами ще се справим — отговори Алексей, като слизаше на дървения перон.

Влакът затрака с колелата, гласовито изсвири със сирената си и се скри зад завоя, като остави след себе си лека, прашна следа. Площадката, на която слязоха само няколко пътници, изведнъж бе обгърната от ароматна вечерна тишина. Допреди войната тук вероятно е било много хубаво и спокойно. Боровата гора, която растеше съвсем близко до спирката, звънеше леко и успокояващо с върхарите си. Навярно преди година-две в ей такива тихи вечери по пътечките и пътищата, които водят под заслона на гората към вилите, са се пръскали слезлите от влака тълпи пременени жени в леки пъстри рокли, палави деца, весели, обгорели мъже, завръщащи се от града с пакети храна, бутилки вино — армагани за летовниците. Малкото пътници, които влакът остави сега, с лопати, брадви, вили и други градински инструменти, бързо слязоха от площадката и деловито закрачиха към гората, погълнати от грижите си. Само Мересиев, който с бастуна си приличаше на човек, тръгнал на излет, се любуваше на красотата на лятната вечер, дишайки с пълни гърди, и зажумяваше, чувствувайки върху кожата си топлото докосване на слънчевите лъчи, които се промъкваха между боровите клончета.

В Москва подробно му бяха обяснили пътя. Като същински военен по малкото ориентири той без труд откри пътя към санаториума, който се намираше на десет минути от спирката, на брега на малко, спокойно езеро. Някога, преди революцията, един руски милионер решил да построи до Москва летен дворец, но такъв, че като него да няма никой друг. Той заявил на архитекта, че няма да пожали пари, стига дворецът да бъде съвсем оригинален. Предугаждайки вкуса на шефа си, архитектът бе построил до езерото някакъв огромен, чудноват тухлен дворец с Тесни решетести прозорци, с кулички и стълби, с входове и проходи, с островърхи покриви. Като недодялана, грозна кръпка бе залепена тази постройка сред широкия пейзаж до самото езеро, обраснало с острица. А пейзажът бе хубав! До водата, стъкленогладка в тихо време, се тълпеше изящна и неспокойна група млади трепетлики с трептящи листа. Тук-там се белееха в буйната зеленина стъблата на брези. Синкавият пръстен на стара борова гора опасваше езерото с широк зъбчест кръг. И всичко това се повтаряше в обърнат вид във водното огледало, разтваряйки се в хладната синевина на тихата прозрачна вода.

Много прочути художници са прекарвали дълго време при тукашния стопанин, който се славел по цяла Русия със забележително гостоприемство, и този обширен пейзаж, изцяло и с отделни свои кътчета, бе навеки запечатан на много картини като образец на могъщата и скромна красота на великоруската природа.

Тъкмо в тоя дворец се помещаваше санаториумът на военновъздушните сили на РККА.20 В мирно време летците прекарваха тук с жените си, а понякога и с целите си семейства. През време на войната ги изпращаха тук да се доизлекуват след болницата. Алексей дойде в санаториума не по широкия асфалтиран, засаден с брези околен път, а по пътечката, прокарана направо от гарата през гората към езерото. Той пристигна, така да се каже, откъм тила и незабелязан от никого, се вмъкна в голяма шумна тълпа, заобиколила два натъпкани автобуса, които стояха до парадния вход.

От разговорите, от репликите, от напътствените подвиквания и пожелания Алексей схвана, че изпращат летци, които заминават за фронта направо от санаториума. Заминаващите бяха весели, възбудени, като че ли не отиваха там, където зад всяко облаче ги дебнеше смъртта, а в мирновременните си гарнизони; лицата на изпращачите изразяваха нетърпение, тъга. Алексей разбираше това. От започването на новото гигантско сражение, което се разигра на юг, той сам изпитваше същото непреодолимо влечение. Колкото повече нарастваха събитията и се усложняваше обстановката, толкова повече се разрастваше и това влечение. Когато във военните кръгове, макар и наистина още тихо и предпазливо, почна да се споменава думата „Сталинград“, това влечение се превърна в парлива тъга и принудителното болнично безделие стана непоносимо.

От прозорците на елегантните коли поглеждаха почернели, възбудени лица. Нисък, плешив арменец с пижама на райета, куц, един от тия общопризнати остроумци и доброволни комици, които непременно се намират във всяка група почиващи, като куцаше и се въртеше около автобуса и размахваше бастуна, напътствуваше някого от заминаващите:

— Хей, поздравете там във въздуха фрицовете! Федя! Разплати се с тях, дето не ти дадоха да завършиш курса по лунните бани. Федя, Федя! Докажи им във въздуха там, че не е прилично от тяхна страна, дето попречиха на съветските летци да си направят лунните бани.

Федя, почернял момък с валчеста глава, с голям белег, който пресичаше високото му чело се показа от прозореца, Ц като викаше, че лунният комитет на санаториума може да бъде спокоен.

Сред тълпата и в автобусите избухна смях и всред тоя смях потеглиха колите и бавно заплуваха към вратата.

— На добър час! Добър път! — чуваше се от тълпата.

— Федя, Федя! Изпрати по-скоро номера на военната поща! Зиночка ще ти върне сърцето в препоръчано писмо!…

Автобусите се скриха зад завоя на алеята. Улегна и позлатения от залеза прах. Почиващите в халати и раирани пижами бавно се пръснаха из парка. Мересиев влезе във вестибюла на санаториума, където на окачалката висяха фуражки със сини околожки, а на пода се търкаляха по ъглите кегли, волейболни топки, крокетни чукчета и тенисни ракети. До канцеларията го доведе куцият, когото преди малко бе видял. Разгледан отблизо, той имаше сериозно, умно лице, с големи красиви, тъжни очи. По пътя той се представи като председател на лунния комитет и заяви, че лунните бани, както е доказала медицината, са най-доброто средство за лекуване на всякакви наранявания, че той не допуска в тая работа стихийност и неорганизираност и сам предписва програмите за вечерните разходки. Той се шегуваше някак си машинално. През това време очите му запазваха все същото сериозно изражение и зорко, с любопитство изучаваха събеседника.

В канцеларията Мересиев бе посрещнат от една девойка с бяла Престилка и толкова червенокоса, че сякаш главата й бе обхваната от буйни пламъци.

— Мересиев? — строго попита тя, като отмести книжката, която четеше. — Мересиев, Алексей Петрович. — Тя обгърна летеца с критичен поглед. — Защо ме разигравате? Ето при мене е записано „Мересиев, старши лейтенант, от енската болница, без крака“, а вие…

Чак сега Алексей разгледа кръглото й бяло като у всички червенокоси личице, което съвсем се губеше в грамадата на медните коси. Ярка червенина избиваше през тънката кожа. Тя гледаше Алексей с весело учудване, с кръгли като на кукумявка, светли, малко дръзки очи.

— И въпреки това аз съм Мересиев Алексей и ето моето писмо. А вие сте Льоля?

— Не, откъде го измислихте? Аз съм Зина. Вие какво, протези ли имате — тя с недоверие гледаше краката на Алексей.

— Аха! Това ли е Зина, на която Федя би отдал сърцето си?

— Майор Бурназян ли ви изприказва това? Кога успя. Ух, как го мразя тоя Бурназяшка! Над всичко, над всичко се надсмива. Какво особено има в това, че съм учила Федя да танцува? Голяма работа!

— А сега мене ще учите, става ли? Бурназян обеща да ми напише открит лист за лунни бани.

Девойката с още по-голямо учудване погледна Алексей.

— Тоест как така да танцувате? Без крака? Е, стига, сигурно и вие на всичко се подигравате.

В това време в стаята влетя майор Стручков и сграбчи Алексей в обятията си.

— Зиночка, разбрахме се; старши лейтенантът в моята стая.

Хората, които са лежали дълго време в една болница, се срещат после като братя. Алексей се зарадва на майора, като че ли няколко години не бе го виждал. Раницата на майор Стручков се намираше вече в тоя санаториум и майорът се чувствуваше съвсем като у дома си, всички познаваше и всички го познаваха. За едно денонощие той бе успял да се запознае с тоя и оня и да се поскара с тоя и оня.

Мъничката стая, която двамата заеха, гледаше с прозорците си към парка, допрял се до самия дом с група стройни борове, със светлозелени храсталаци от черници и една тънка калинка, на която трептяха като на палма няколко изящно нарязани перести листа и се жълтееше един-единствен, затова пък много тежък грозд възчервени зърна. Веднага след вечерята Алексей си легна, протегна се в прохладните, влажни от вечерната мъгла чаршафи и моментално заспа.

И той видя в тая нощ странни тревожни сънища. Синкав сняг, Гората го покрива като мъхната мрежа и той трябва да се измъкне от тази мрежа, но снегът е сковал краката му. Алексей се мъчи, чувствувайки, че го настига неясна, но страшна беда, а краката му са замръзнали в снега и няма сили да ги измъкне оттам. Той пъшка, обръща се — и пред него вече не е гора, а летище. Дълговатият техник Юра е в кабината на чуден, мек и безкрил самолет. Той маха с ръка, смее се и полита вертикално към небето. Дядо Михайла взема Алексей на ръце и му говори като на дете: „Е, остави го, остави го, а ние с тебе ще се понапарим, костичките ще си посгреем хубаво, по мерак!“ Но той го поставя не на горещия, одър, а върху снега. Алексей иска да стане, а не може, земята го привлича силно. Не, не го привлича земята, а мечка се е надвесила над него с горещото си тяло, души го, мачка го, ръмжи. Наблизо пътуват автобуси с летци, но тия хора, весело надникнали през прозорците, не го забелязват. Алексей иска да им викне да му помогнат, иска да се спусне към тях или поне да им помаха с ръка, но не може. Устата му се отваря, но се чува само шепот. Алексей почва да се задушава той чувствува как спира сърцето му, прави последно усилие, кой знае защо, се мярка пред очите му засмяното лице на Зиночка с буйния пламък на червените коси и дръзките й любопитни очи насмешливо святкат.

Алексей се събужда с чувство на неосъзната тревога. Тихо е. Майорът спи, като похърква леко с нос. Призрачен лунен стълб пресича стаята и се разлива по пода. Но защо изведнъж се бяха върнали картините на страшните дни, които Алексей почти никога не си спомняше, ако пък почваше да си припомня, те му се струваха като бълнуване? Спокоен и тих звън, сънен шепот се лее заедно с ароматната прохлада на нощния въздух през ярко осветения от луната широко разтворен прозорец. Той ту нахлува развълнувано, ту заглъхва, като се отдалечава, ту тревожно застива на някаква скърцаща нота. Навън шуми боровата гора.

Седнал на леглото, летецът дълго слуша тайнствения звън на боровете, после рязко разтърсва глава, сякаш да отмахне халюцинацията, и отново го изпълва упоритата весела енергия В санаториума има право да прекара двадесет и осем дена. След това ще се реши ще воюва ли, ще лети ли, ще живее ли, или вечно ще му отстъпват място в трамвая и ще го изпращат със съчувствени погледи. Изглежда, че всяка минута от тия дълги и заедно с това кратки двадесет и осем дена трябва да се води борба, за да стане той истински човек.

Седнал на леглото в дрезгавата светлина на луната, дой, докато майорът хъркаше, Алексей състави план на упражненията. Той включи в него сутринната и вечерната гимнастика, ходенето, тичането, специалната тренировка на краката и което особено го увлече, което му обещаваше да развие всестранно изкуствените му крака, бе идеята, мярнала му се през време на разговора със Зиночка.

Той реши да се научи да танцува.

В едно тихо, прозрачно августовско пладне, когато всичко в природата светеше и лъщеше, но по някакви още незабележими признаци вече се чувствуваше в горещия въздух тихата тъга на повяхването, на брега на малката рекичка, която лъкатушеше с леко шуртене между храстите, на малък пясъчен плаж се печаха няколко летци.

Отпаднали от жегата, те дремеха и дори неуморимият Бурназян мълчеше, като заравяше в топлия пясък осакатения си, неправилно зараснал след раняването крак. Те лежаха, скрити от чужди погледи от сивия листак на леските, но виждаха утъпканата в зелената трева пътечка, която се спускаше по нанадолнището на мочурището. На тая именно пътечка Бурназян, зает с крака си, видя зрелище, което го учуди.

От горичката излезе пристигналият вчера с пъстър панталон от пижама, с обувки, но без риза. Огледа се, не видя никого и изведнъж хукна да тича със странни подскачания, притиснал лакти до гърдите си. Потича към двеста метра и премина ходом, като дишаше тежко, цял облян в пот. Отдъхна си и отново затича. Тялото му блестеше като хълбоците на изморен кон. Бурназян мълком посочи бегача на другарите си. Те го заследиха през храстите. От тия прости упражнения новодошлият се задъхваше, лицето му постоянно се гърчеше от болка, понякога той пъшкаше, но все тичаше и тичаше.

— Ей, приятелче! Лаврите на Знаменски ли не ти дават покой? — не се стърпя накрая Бурназян.

Новодошлият се спря. Умората и болката изчезнаха от лицето му. Той равнодушно погледна към храстите и без да отговори нещо, тръгна към гората със странна, несигурна походка.

— Кой е тоя циркаджия? Смахнат ли е? — учудено попита Бурназян.

Майор Стручков, който току-що се бе събудил от дрямката, поясни:

— Той няма крака. Тренира с протези, иска да се върне в изтребителната авиация.

Сякаш студена вода плисна върху тези отпуснали се хора. Те наскачаха и заговориха изведнъж. Всички бяха поразени от това, че момъкът, у когото не бяха забелязали нищо освен странната походка, е без крака. Мисълта му да лети без крака на изтребител им се стори глупава, невероятна, дори светотатствена. Спомниха си случаи, когато за дреболии, за загуба на два пръста от ръката, за разстроени нерви или открито плоско стъпало уволняваха от авиацията. Към здравето на пилота всякога, дори и във време на война, предявяваха изисквания много по-големи в сравнение с изискванията в другите родове войски. Стори им се най-после съвсем невъзможно да се управлява такава тънка и чувствителна машина като изтребителя с протези вместо с крака.

Разбира се, всички бяха съгласни, че мечтата на Мересиев е неосъществима, но тая смела, фанатична мечта на безкракия ги увлече.

— Твоят приятел е или безнадежден идиот, или велик човек — приключи спора Бурназян, за него няма средно положение.

Новината, че в санаториума се намира безкрак, който мечтае да лети на изтребител, моментално се пръсна из стаите. Към обед вече Алексей се намираше в центъра на всеобщо внимание. Впрочем самият той сякаш не забелязваше това внимание. И всички, които го наблюдаваха, които виждаха и слушаха как се смее гръмливо със съседите си по маса, как много и с апетит яде, как отправя по традиция необходимото количество комплименти към прислужниците, как се разхожда с компания из парка, как се учи да играе на крокет и дори попрехвърля топката на волейболното игрище, не забелязваха нищо освен мудната, подскачаща походка. Той бе много обикновен. С него свикнаха изведнъж и престанаха да му обръщат внимание.

На другия ден след пристигането си в санаториума Алексей се яви привечер в канцеларията на Зиночка. Той галантно и поднесе завитите в лист от репей обедни пирожки и като седна безцеремонно до масата, попита кога смята да изпълни обещанието си.

— Какво? — изненада се тя, вдигнала високо нарисуваните дъги на веждите си.

— Зиночка, вие обещахте да ме научите да танцувам.

— Но… — помъчи се да възрази тя.

— Казаха ми, че сте такава талантлива учителка, че безкраките при вас танцуват, а нормалните, обратно, губят не само краката си, но и главата си, както е станало с Федя. Кога ще започнем? Нека не губим време напразно.

Не, тоя новодошъл наистина й се харесваше. Без крака — и да го учи да танцува. А защо не? Той е много симпатичен, мургав, със спокойна червенина, която избива над тъмната кожа на страните, с хубави къдрави коси. Върви съвсем като здрав и очите му са чудесни, някак дяволити и мъничко като че ли тъжни. Танците заемаха в живота на Зиночка голямо място. Тя обичаше и наистина умееше да танцува … А Мересиев — положително си го бива!

С една дума, съгласи се. Тя съобщи, че е учила танци при прочутия по цялото Соколники Боб Горохов, който на свой ред е най-добрият ученик и последовател на много-известния из цяла Москва Пол Судаковски, който преподавал танци в някои военни академии и дори в клуба на Нар-коминдела21; че е наследила от тия велики хора най-хубавите традиции на салонните танци и изглежда, тя ще го научи да танцува, макар, разбира се да не е много сигурна, че може да се танцува, когато човек няма истински крака. При това му бяха поставени сурови условия: да бъде послушен и прилежен, да се постарае да не се влюби в нея — това пречи на уроците, — а главното: да не ревнува, когато други кавалери я поканват да танцува, тъй като, танцувайки с един, може бързо да се дисквалифицира и това изобщо е скучно.

Мересиев прие условията без възражение. Зиночка тръсна пламъка на косите си и като движеше сръчно стройните си мънички крачка още тук, в канцеларията, му показа първите стъпки. Някога Мересиев буйно танцуваше „руската“ и старите танци, които оркестърът на пожарната команда свиреше в камишинската градска градина. Той притежаваше чувство за ритъм и лесно усвояваше веселата наука. Трудността за него се криеше в това, че трябваше да управлява, при това ловко, маневрено да управлява не живи, еластични, подвижни крака, а кожено приспособление, прикрепено за коленете му с помощта на ремъци. Необходими му бяха нечовешки усилия, напрежение на мускулите, на волята, така че чрез движението на коленете си да съживи тежките тромави протези.

И той ги накара да се подчинят. Всяка новоразучена фигура, всички тия глисади, паради, змии, точки — цялата сложна техника на салонния танц, теоретизирана от прочутия Пол Судаковски, снабдена с могъща и звучна терминология, му доставяше голяма радост. Всяка нова стъпка го развеселяваше като момченце. Като я научаваше, той вдигаше и почваше да върти учителката си, празнувайки победа над самия себе си. И никой, на първо място учителката му, не можеше и да подозира каква болка му причиняваше цялото това сложно, разновидно тропане, с цената на какво му се удаваше тая наука. Никой не забелязваше как понякога заедно с потта той изтриваше от лицето си с небрежно движение и усмивка и неволните сълзи.

Веднъж докуца в стаята си съвсем измъчен; разбит и весел.

— Уча се да танцувам! — тържествено обяви той на майор Стручков, замислено застанал до прозореца, зад който тихо догаряше летният ден и последните лъчи на слънцето жълтеникаво искряха между върховете на дърветата.

Майорът мълчеше.

— И ще се науча! — упорито добави Мересиев, като сваляше с удоволствие протезите от краката си и с всички сили чешеше с нокти отеклите от ремъците крака.

Стручков не се обърна, но издаде някакъв странен звук, сякаш изхълца, и раменете му при това потрепераха. Алексей се пъхна мълком под одеялото. Нещо странно ставаше с майора. Тоя възрастен човек, който доскоро забавляваше и възмущаваше стаята с веселия си цинизъм и шеговито пренебрежение към женския пол, изведнъж се бе влюбил като петокласник, безумно, всеотдайно и уви, сякаш безнадеждно. Той тичаше по няколко пъти до канцеларията на санаториума и се обаждаше по телефона в Москва на Клавдия Михайловна. По всеки заминаващ й пращаше цветя, ягоди, шоколади, пишеше й бележчици и безкрайни писма и се радваше, шегуваше, когато му подаваха познатия плик.

А тя не искаше да знае за него, не му вдъхваше надежда, дори не го жалеше. Пишеше му, че обича другия, мъртвия, а майора съветваше приятелски да я остави и забрави, като не се увлича И не губи времето си напразно. Ето тоя делови, сух тон, тон на приятелско съчувствие, така оскърбителен в любовните отношения, го правеше да излиза от кожата си.

Алексей вече бе легнал, бе се покрил с одеялото и дипломатически затихнал, когато майорът изведнъж отскочи от прозореца, задърпа го за рамото, развика се над него.

— Но какво, какво й трябва? Какво съм аз, треволяк в полето. Урод, старец, някаква дрипа ли? Ами че друга на нейно място би… Какво има да се приказва!

Той се хвърли в креслото, хвана главата си с ръце, заклати се така, че креслото заскърца.

— Та нали и тя е жена? Трябва да проявява към мене поне любопитство. Нали я обичат, дявол да го вземе, и как я обичат! … Е-ех, Льошка, Льошка. Ти То познаваш тоя вашия … Е, кажи: с какво той беше по-добър от мене, с какво се е впил в сърцето й? Умен ли беше, красавец ли? Какъв герой беше?

Алексей си спомни комисаря Воробьов, голямото му и подпухнало тяло, което се жълтееше върху белите покривки, и жената, застинала над него във вечната поза на женска скръб, и тоя неочакван разказ как червеноармейците вървели през пустинята.

— Той бе истински човек, майоре, болшевик. Дай боже и ние с тебе да станем Такива.

Из санаториума се пръсна новина, която изглеждаше, невероятна: безкракият летец… се увлякъл в танци.

Щом Зиночка свършваше работата си в канцеларията, в коридора вече я чакаше ученикът й. Той я посрещаше с китка горски ягоди, шоколад или портокал, запазени от обеда. Зиночка важно му подаваше ръка и те отиваха в запустялата през лятото зала, където прилежният ученик бе своевременно разместил към стената игралните масички и масата за пингпонг. Зиночка грациозно му показваше новата фигура. Смръщил вежди, летецът сериозно следеше плетениците, които мъничките изящни крачка чертаеха по пода. После девойката ставаше сериозна, пляскаше с ръце и почваше да брои:

— Едно, две, три, едно, две, три, плъзгане надясно… Едно, две, три, едно, две, три, плъзгане наляво… Завъртане. Така. Едно, две, три, едно, две, три, сега завиване. Да го изиграем заедно. Може би я увличаше задачата да научи безкракия да танцува, каквато задача не бе се случвало вероятно да разрешава нито Боб Горохов, нито дори самият Пол Судаковски. Може би се харесваше на девойката и нейният мургав, чернокос, почернял ученик с упорити „игриви“ очи, а вероятно и едното, и другото заедно, но тя отдаваше на упражненията всичкото си свободно време и цялата си душа.

Вечер, когато опустяваха плажовете, волейболните и крокетните площадки, любимите развлечения в санаториума бяха танците. Алексей винаги участвуваше във вечеринките, добре танцуваше, без да пропусне нито един танц, и учителката му неведнъж съжаляваше, че му бе поставила такива сурови условия при обучението. Хармониката свиреше, двойките се въртяха. Мересиев, разгорещен, с блеснали от възбуждение очи, правеше всички тия глисади, змии, обръщания, точки сръчно и както изглеждаше, без труд водеше своята лека и елегантна дама с огнените къдрици. И на никого от тия, които наблюдаваха разпаления танцьор, не можеше да му мине през ума какво прави той, когато изчезва понякога от залата.

С усмивка на пламналото си лице той излизаше навън, като небрежно си вееше с кърпичката, но щом пристъпеше прага и навлезеше в полутъмната нощна гора, усмивката веднага се сменяваше с израз на болка. Като се хващаше за перилата и се клатеше, той слизаше със стенание по стъпалата на стълбата, хвърляше се в мократа росна трева, притискаше се с цялото си тяло до влажната земя, която пазеше още дневната си топлина, и плачеше от парливата болка в наранените си, стегнати от ремъците крака.

Той отслабваше ремъците, даваше почивка на краката си. После отново измъкваше чуканчетата си, скачаше и бързо закрачваше към сградата. Влизаше незабелязано в залата, където, облян в пот, свиреше неуморимият хармонист инвалид, приближаваше се до червенокосата Зиночка, която вече го търсеше с поглед сред тълпата, усмихваше се широко, показвайки равните си, сякаш от порцелан зъби, и тая сръчна красива двойка отново се завъртваше в кръг. Зиночка го укоряваше, че я е оставил сама. Той весело се шегуваше. Те продължаваха да танцуват, като с нищо не се отличаваха от другите двойки.

Тежките танцови упражнения вече даваха своите резултати. Алексей все по-малко и по-малко усещаше сковаващото действие на протезите. Те сякаш постепенно се срастваха с него.

Той бе доволен. Само едно го тревожеше сега — нямаше писма от Оля. Преди повече от месец, при несполуката на Гвоздев, той й беше изпратил съдбоносното си, както му се струваше сега, и във всеки случай съвсем глупаво писмо. Отговор нямаше. Всяка сутрин след гимнастиката и тичането, маршрута на което всеки ден удължаваше със сто крачки, той изминаваше в канцеларията и гледаше пощенските кутии. В кутията с буква „М“ писмата биваха винаги повече, отколкото в другите. Но напразно многократно преглеждаше тая купчина.

Но ето че веднъж, когато се занимаваше с танците, през прозореца на стаята, където ставаше обучението, се показа черната глава на Бурназян. В ръцете си той държеше бастуна си и писмо. Преди той да успее да каже каквото и да било, Алексей грабна плика, надписан с едър, кръгъл, ученически почерк, и избяга, като остави при прозореца зачудения Бурназян, а сред стаята разсърдената учителка.

— Зиночка, сега всички са такива, тия… съвременните кавалери — с тон на леля сплетница изсъска Бурназян. — Не им вярвайте, момиче, пазете се от тях като дявол от свети мощи. Оставете него, поучете се по-добре от мене — и като хвърли бастуна си в стаята, Бурназян тежко запъшка и седна на прозореца, до който седеше слисаната, тъжна Зиночка.

А Алексей, стиснал в ръка скъпото писмо, тичаше бързо към езерото, сякаш се страхуваше, че го гонят и могат да отнемат богатството му. Промъкна се между шумящите тръстики, седна върху мъхнатия камък на пясъчната плитчина, скрит съвсем; от всички страни, от високата трева, и огледа скъпото писмо, което трепереше в ръцете му. Какво ли има в него? Каква ли присъда съдържа в себе си? Пликът беше смачкан и зацапан. Сигурно много беше скитало по страната, търсейки получателя. Алексей откъсна предпазливо ивичка от него и веднага погледна края на писмото. „Целувам те, мили. Оля“ — пишеше най-долу. Олекна му на сърцето. Вече спокойно разтвори на коленете си листовете от тетрадка, кой знае защо, изцапани с кал и нещо черно, накапани с лой от свещ. Какво ли беше се случило с грижливата Оличка? И сега той прочете, нещо такова, от което сърцето му трепна от гордост и тревога. Оказа се, че вече месец, откакто Оля е напуснала завода и сега живее някъде в степта, където камишинските момичета и жени копаят противотанкови ями и строят укрепления около „един голям град, чието име е свято за всички“ — пишеше тя. Никъде нито дума не беше споменато за Сталинград. Но и без това по грижата и любовта, по тревогата и надеждата, с които тя пишеше за тоя град, бе ясно, че става дума за него.

Оля пишеше, че хиляди от тия доброволци с лопати, с кирки, с колички ден и нощ работят в степта, копаят, носят пръст, бетонират и строят. Писмото беше бодро и само от отделни ред чета, които се бяха промъкнали в него, можеше да се долови колко им е трудно да живеят там, в степта. Едва след като му разказа за своите работи, които сигурно я бяха заангажирали изцяло, Оля му отговаряше на въпроса. Пишеше му сърдито, че е обидена от последното му писмо, което е получила там, „на окопите“, че ако не беше на война, където нервите толкова се изхабяват, тя никога не би му простила тая обида.

„Скъпи мой — пишеше тя, — каква ще е тая любов, ако се плаши от жертви? Такава любов няма, мили, ако пък има, то, според мен, това съвсем не е любов. Ето сега не съм се мила цяла седмица, ходя с панталон, с обуща, от които пръстите ми стърчат на разни страни. Изгоряла съм така, че кожата ми се бели на люспи, а под нея излиза някаква грапава и виолетова. Ако аз, изморена, изкаляна, отслабнала и грозна, бях дошла при тебе оттук, нима ти би ме отблъснал, би ме осъдил? Чудно човече си ти, чудно! Каквото и да се случи с тебе, ела и знай, че всякога и всякакъв те чакам… Мисля много за тебе и докато не бях попаднала при «окопите», където всички заспиваме мъртвешки сън, щом стигнем до наровете си, често те сънувах. И така, знай: докато съм жива, ти ще имаш място, където те чакат, всякога те чакат, чакат те, какъвто и да си… Ето ти пишеш, че с тебе може да се случи нещо през войната. Ами ако се случи на мене някакво нещастие при «окопите» или ако нещо ме осакати, нима ти би ме изоставил? Помниш ли, във фабричното училище решавахме алгебрични задачи с допускане? Ето допусни, че аз съм на твоето място и помисли. Ще се засрамиш от думите си…“

Мересиев седя дълго над писмото. Слънцето прежуряше, като се отразяваше ослепително в тъмната вода, тръстиката шумеше и синички кадифени водни кончета прелитаха безшумно от едно копие на острйцата на друго. Чевръсти буболечки с дълги, тънки крачка тичаха по гладката вода между стъблата на тръстиката, като оставяха зад себе си дантелена неясна следа. Мъничка вълна тихичко лижеше пясъчния бряг.

„Какво е това? — мислеше си Алексей. — Предчувствие, дар да предусеща ли?“ „Сърцето е ясновидец“ — казваше някога майка му. Или трудностите на окопната работа бяха направили девойката мъдра и тя с усета си бе разбрала онова, което той не бе се решил да й каже? Той прочете още веднъж писмото. Но не, никакво предчувствие, откъде го бе измислил! Тя просто отговаря на думите му. Но как отговаря!

Алексей въздъхна, съблече се бавно и сложи дрехите си на камъка. Той винаги се къпеше тук, в това известно само на него заливче при пясъчния нанос, закрито от шумящата стена на тръстиките. Като отвърза протезите си, той бавно се плъзна от камъка и макар винаги да му беше много мъчно да стъпва на отрязаните си крака по едрия пясък, не тръгна на четири крака. Мръщейки се от болка, той влезе в езерото и се отпусна в хладната дълбока вода. Отплува от брега, легна по гръб и замря. Видя небето, синьо и бездънно. Като суетлива тълпа плуваха, блъскайки се едно о друго, мънички облачета. Извърнал се, той видя брега, отразен във водата и сякаш повторен в синьото и прохладно огледало, видя жълтите водни рози, белите крилати точки на водните лилии, които плаваха върху кръглите, легнали върху водата листа. Изведнъж си представи Оля, седнала на мъхнатия камък, както я бе видял насън. Тя седеше с пъстрата си рокля, отпуснала крака. Само че краката й не докосваха водата. Две чуканчета се клатеха, без да достигнат повърхността. Алексей удари с юмрук по водата, за да пропъди видението. Не, начинът на допусканията, предложен от Оля, не му помогна!

Обстановката на юг се усложняваше. Отдавна вече вестниците не съобщаваха за боевете на Дон. Изведнъж в комюникето на информбюро се мярнаха имената на отвъддонски селища, които лежаха по пътя за Волга, към Сталинград. За тоя, който не познаваше тамошните краища, тия названия говореха малко. Но Алексей, израснал в тази местност, разбра, че линията на донските укрепления е пробита и войната се е прехвърлила до стените на Сталинград.

Сталинград! Това име още не се споменаваше в сведенията, но то бе в устата на всички. Произнасяха го през есента на 1942 г. с тревога, с болка, за него говореха дори не като за град, а като за близък човек, който се намира в смъртна опасност. За Мересиев тази обща тревога се увеличаваше и от това, че Оля се намираше някъде там, в степта, край града, и кой знае какви изпитания й предстоеше да преживее. Той й пишеше сега всеки ден. Но какво значеха писмата му, адресирани до някаква военна поща? Ще я намерят ли в бъркотията на отстъплението, в пъкъла на гигантската битка, която започваше в крайволжката степ?

Санаториумът на летците се вълнуваше като мравуняк, който са настъпили с крак. Бяха изоставени всички обикновени занятия: дамата, шахматът, волейболът, крокетът, неизменният фронтови „козел“22 и зарът, на който любителите на силни усещания по-рано тайно играеха в крайезерните храсти. Нищо не им идваше наум. Един час преди ставането за първото комюнике в 7 часа, предавано по радиото, се събираха дори най-ленивите. Когато в епизодите на съобщенията се споменаваха подвизи на летци, всички ходеха мрачни, сърдити, караха се със сестрите, мърмореха против реда и против храната, сякаш администрацията на санаториума бе виновна, че те трябваше в такова усилно време да стърчат тук, на слънце, сред горската тишина, край огледалното езеро, а не да се сражават там, над сталинградските степи. В края на краищата почиващите заявиха, че са сити на почивката, и поискаха да бъдат предсрочно изпратени в действуващите части.

Привечер пристигна комисия от отдела за комплектуване на ВВС23. От прашната кола излязоха няколко командири с петлици на медицинската служба. От предното седалище се смъкна тежко, като се подпираше с ръце на облегалото, известният във военновъздушните сили лекар, полковник от медицинската служба Мироволски, тежък шишко, обичан от летците за бащинското му отношение към тях. След вечерята бе съобщено, че комисията започва сутринта прегледа; на оздравяващите, които желаят предсрочно да бъде прекратен отпускът им и да бъдат незабавно изпратени по частите.

Тоя ден Мересиев стана на разсъмване, не направи обикновените си упражнения, отиде в гората и скита там до закуската. Той не хапна нищо, нагруби прислужницата, която му се скара, че всичко е оставил в чиниите, а когато Стручков му забеляза, че няма защо да ругае девойката, която му желае само доброто, той скочи от масата и излезе от трапезарията. В коридора до комюникето на съветското информационно бюро, окачено на стената, стоеше Зина. Когато, Алексей мина край нея, тя се престори, че не го забелязва, а само гневно сви рамене. Но когато той отмина, наистина без да я забележи, девойката, обидена, почти разплакана, го повика. Алексей сърдито погледна през рамо.

— Е, какво искате? Какво ви трябва?

— Другарю старши лейтенант, защо вие… — тихо каза девойката, като почервеня така, че цветът на лицето й се сля с медта на косите й.

Алексей изведнъж дойде на себе си и някак клюмна:

— Днес се решава съдбата ми — глухо каза той. — Е, стиснете ми ръка за щастие…

Като куцаше повече, отколкото друг път, той се прибра и се затвори в стаята си.

Комисията се настани в залата. Тук довлякоха разни уреди — спирометри, силомери, таблици за проверка на зрението. Целият санаториум се струпа в съседното помещение й ония, които искаха предсрочно да заминат, т.е. почти всички почиващи, се наредиха в дълга редица. Но Зиночка им даде билет чета, на които бяха написани часът и минутите на явяване, и ги помоли да се разотидат. След като първите минаха през комисията, разнесе се слух, че гледат снизходително и не са придирчиви. И как можеше комисията да бъде придирчива, когато гигантската битка, която се разгаряше на Волга, изискваше нови и нови усилия. Алексей седеше на тухлената ограда пред кокетната тераса, клатеше краката си и когато някой излизаше от вратата, питаше, сякаш с не особен интерес:

— Е, как е?

— Ще воюваме — весело отговаряше излезлият, като пътем закопчаваше рубашката си или си пристягаше колана.

Преди Мересиев влезе Бурназян. При вратата той остави бастуна си и влезе, като се ободряваше и стараеше, да не се клати от една страна на друга и да не се наклонява към късия си крак. Държаха го дълго. Накрая през отворения прозорец долетяха до Алексей откъслеци от сърдити фрази.

После от вратата изхвъркна изпотеният Бурназян. Той стрелна Алексей с гневен поглед и без да се обръща, закуца към парка.

— Бюрократи, тилови плъхове! Какво ли разбират от авиация? Да не е балет това. Къс крак… Клизми, проклети спринцовки!

Нещо бодна Алексей под лъжичката, но той влезе в стаята с бодри стъпки, весел и усмихнат. Комисията седеше пред голяма маса. По средата като месеста грамада се издигаше полковникът от медицинската служба Мироволски. Настрана, зад мъничка маса с купчина досиета, седеше Зиночка, хубавичка, същинска кукличка, с медна букла, която кокетно се подаваше изпод марлената касинка. Тя подаде на Алексей неговото „дело“ и предавайки му го, скритом стисна ръката му.

— Е, млади човече — каза лекарят, като се взираше, — съблечете рубашката.

Не напразно Алексей бе се занимавал толкова с гимнастика и бе се пекъл на слънце. Лекарят се залюбува на якото му, здраво, набито тяло, под мургавата кожа на което се очертаваше всеки мускул.

— От вас Давид може да се извае — блесна с познанията си един от членовете на комисията.

Мересиев лесно премина всички изпитания, той стискаше с ръката си един и половина пъти повече от нормата, вдъхна толкова, че стрелката на измервателния апарат се докосна до крайния предел. Кръвното му налягане бе нормално, нервите му в отлично състояние. Отгоре на всичко това той се изхитри, та дръпна ръчката на крафтапарата24 толкова силно, че той се развали.

— Летец! — доволно попита лекарят, като се разположи в креслото и вече възнамеряваше да впише в ъгъла на „личното дело на старши лейтенант Мересиев А. П.“ резолюцията.

— Летец.

— Изтребител?

— Изтребител.

— Е, вървете да изтребвате. Сега, ох, колко са нужни там такива като вас!… Но вие от какво сте лежали в болницата?

Алексей се обърка, чувствувайки, че всичко внезапно пропада, но лекарят вече четеше личното му дело и широкото му добро лице се опъваше от учудване.

— Ампутация на краката… Какви са тия глупости. Да не е грешка? Е, защо мълчите?

— Не, не е грешка — тихо и много бавно, сякаш се качваше по стълбата на ешафода, изговори алексей.

Лекарят и цялата комисия се вгледаха подозрително в тоя здрав, отлично развит, бърз младеж, без да разбират каква е работата.

— Повдигнете панталоните! — нетърпеливо изкомандува лекарят.

Алексей побледня, погледна безпомощно Зиночка, бавно повдигна панталона и така си остана да стои пред масата на кожените, си протези, оклюмал, с отпуснати ръце.

— Тогава защо вие, братле, ни заблуждавате? Толкова време ни отнехте. Да не мислите без крака да отидете в авиацията — каза накрая лекарят.

— Аз не мисля: ще отида! — тихо каза Алексей и циганските му очи блеснаха с упорито предизвикателство.

— Полудели ли сте? Без крака?

— Да, без крака — и ще летя — вече не упорито, а много спокойно отговори Мересиев; той бръкна в джоба на авиаторското си сако, ушито по стара кройка, и измъкна оттам грижливо сгъната изрезка от списание. — Виждате ли, той е летял без един крак, защо аз да не мога да летя без два?

Лекарят прочете бележката и учудено, с уважение погледна летеца.

— Но за това е нужна дяволска тренировка. Виждате ли, той е тренирал няколко години. Трябва да се научите да действувате с протезите като с крака — каза лекарят омекнал.

В тоя момент Алексей неочаквано получи подкрепление. Зиночка изхвръкна иззад масичката си, молитвено сключи ръчички на гърдите си и като се зачерви така, че на слепите й очи изби бисерна пот, заговори:

— Другарю полковник от медицинската служба, вижте, само как той танцува! По-добре от всички здрави. Давам ви честна дума!

— Как танцува? Що за дяволия! — полковникът сви рамене и добродушно се спогледа с членовете на комисията.

Алексей радостно се залови за мисълта, подхвърлена от Зиночка:

— Вие не пишете нито „да“, нито „не“. Елате тая вечер на нашите танци. Ще се убедите, че аз мога да летя.

Когато отиваше към вратата, Мересиев видя в огледалото как членовете на комисията оживено разговаряха.

Преди обяд Зиночка намери Алексей в гъсталака на напуснатия парк. Тя му разказа, че когато излязъл, комисията още дълго разисквала неговия случай и полковникът заявил, че Мересиев е необикновен младеж и може би, кой знае, наистина ще лети. На какво ли не е способен руският човек! На това един от членовете на комисията възразил, че историята на авиацията не познава такива примери. Лекарят обаче му отговорил, че историята на авиацията много неща, още не е знаела и на много са я научили съветските хора през тази война.

Последната вечер, преди да изпратят избраните доброволци в действуващата армия, а такива бяха в санаториума двеста души, танците бяха устроени по разширена програма. От Москва пристигна с камион военен оркестър. Духовата музика разтърсваше решетъчните прозорци на стаичките и верандите и коридорите. Летците танцуваха без умора, потънали в пот. Сред тях жизнен, сръчен, подвижен, през всичкото време Танцуваше Мересиев със златокосата си дама. Двойката беше чудесна!

Полковникът от медицинската служба Мироволски, седнал до отворения прозорец с чаша студена бира в ръка, не снемаше очи от Мересиев и от огнекосата му партньорка. Той беше лекар, нещо повече: беше военен лекар. От безкрайно много примери знаеше колко се различават живите, крака от протезите. И ето сега, като гледаше мургавия набит летец, който водеше красиво мъничката и елегантна дама, никак не можеше да се освободи от мисълта, че всичко това е някаква сложна мистификация. Най-после, след като летецът сред кръг от пляскащи ръце изигра смело „бариня“ — заедно с подвикването, с пляскането с ръце по бедрата, по страните и после, изпотен и оживен, се промъкна до Мироволски, той с уважение му стисна ръката. Мересиев мълчеше, й очите му, като гледаха втренчено лекаря, молеха, искаха отговор.

— Аз, както разбирате, не мога да ви изпратя направо в частта. Но ще ви дам препоръка до управлението на дрите. Ще напиша нашето мнение, че след съответна тренировка вие ще летите. С една дума, във всеки случай разчитайте на моя глас „за“ — отговори лекарят.

Мироволски излезе от вилата под ръка с началника на санаториума, също опитен военен лекар. Двамата бяха възхитени, потресени. Преди да легнат, те запалиха цигари и още дълго разсъждаваха на какво ли не е способен съветският човек, щом здраво се заеме за нещо…

Докато долу още гърмеше музиката и в осветените от прозорците правоъгълници се мяркаха по земята сенките на танцуващите, Алексей Мересиев седеше горе, в здраво заключената баня, и захапал до кръв устните си, бе отпуснал в студената вода краката си. Като едва не губеше съзнание от болка, той киснеше сините кървави мазоли и големи рани, които се бяха образували от яростното движение на протезите.

А когато след един час майор Стручков влезе в стаята Мересиев, измит, свеж, решеше мокрите си къдрави коси пред огледалото.

— Търси те там Зиночка. Да бе се поразходил с нея преди раздялата. Жалко за момичето.

— Да идем заедно, Павел Иванович, хайде да идем какво ти струва? — замоли го Мересиев.

Беше му неудобно от мисълта да остане сам с тая чудесна, Смешна девойка, която така старателно го учеше да танцува. След Олиното писмо той се чувствуваше в нейно присъствие някак си особено тягостно. И сега Мересиев настойчиво се хвана за Стручков, докато последният, мърморейки, най-после взе фуражката си. Зиночка чакаше на балкона. В ръцете си държеше съвсем оръфан букет. Венчета и листенца от цветя, смачкани и изпокъсани, покриваха пода около нея. Щом чу стъпките на Алексей, тя-пристъпи напред, но, като видя, че не е сам, клюмна и се сви.

— Да отидем да се сбогуваме с гората! — с безгрижен тон предложи Алексей.

Те се хванаха под ръка и мълком тръгнаха по старата липова алея. Под краката им, по земята, покрита с петна от бледа лунна светлина, се движеха въгленочерни сенки и тук-таме като разпръснати златни монети светеха първите есенни листа. Алеята се свърши. Излязоха от парка и по мократа пожълтяла трева се запътиха към езерото. Пелена от гъста, парцалива мъгла покриваше долината като с бяла овнешка кожа. Тя пълзеше по земята, като стигаше до кръста им, тайнствено светеше и дишаше в студената лунна светлина. Въздухът бе влажен, просмукан от гъстите аромати на есента, и ту прохладен и дори студен, ту топъл и душен, сякаш в това езеро от мъгла имаше някакви особени извори, особени топли и студени течения.

— Сякаш сме великани и вървим над облаците, а? — замислено каза Алексей, неловко усещайки как силно се притиска до лакътя му мъничката силна ръка на девойката.

— Сякаш сме глупци, ще си намокрим краката и ще се простудим по пътя — промърмори Стручков, потънал в някакви свои невесели мисли.

— Аз имам предимство пред вас. Няма какво да ми се намокри и простуди — усмихна се Алексей.

Зиночка ги повлече към забуленото в мъглата езеро.

— Да вървим, да вървим, сигурно там сега е много хубаво.

Те едва не нагазиха във водата и учудено се спряха, когато тя изведнъж се зачерня под пухкавите фъндъци мъгла почти до краката им. Наблизо имаше мостче, а до него едва се очертаваше тъмният силует на лодка. Зиночка потъна в мъглата и се върна с весла. Затегнаха халките, Алексей седна да гребе, а Зина се настани до майора на пейката при кормилото. Лодката бавно се плъзна по тихата вода като ту потъваше в мъглата, ту се измъкваше сред откритата шир, чието полирано черно огледало бе щедро посребрено от луната. Всеки бе потънал в мислите си. Нощта бе тиха,! водата се пръскаше под веслата като капки живак и изглеждаше тежка като него. Глухо гърмяха халките, някъде цвъртеше пъдпъдък и съвсем отдалече идеше по водата острият отчаян вик на бухала.

— Не можеш и да повярваш, че съвсем наблизо се води война… — тихо рече Зиночка. — Ще ми пишете ли, другари? Ето вие например, Алексей Петрович, ще ми пишете ли поне мъничко? Искате ли? Ще ви дам пощенски картички с адреса си. Драснете: жив и здрав съм, поздравявам ви и в кутията, а?…

— Ех, братчета, с какво удоволствие заминавам! По дяволите, стига, по-скоро на работа, на работа! — викна Стручков.

И пак всички млъкнаха. Звънко се плискаше о борда мъничка и лъскава вълна, звучно и сънливо бълбукаше водата под лодката и се кълбеше на плътни, светещи вълни зад кърмата. Мъглата се вдигаше и вече се виждаше, от брега се проточи към лодката неясен, сивкав, блестящ лунен стълб и как се мяркат петната на водните рози и лилии.

— Хайде да попеем, а? — предложи Зиночка и без да дочака отговор, запя песента за калината.

Тя изпя тъжно само първия куплет и веднага с дълбок и силен баритон я последва майор Стручков. Той никога по-рано не беше пял и Алексей дори не подозираше, че има такъв хубав кадифен глас. И ето над водната шир заплува широко тая горестна и страстна песен. Два свежи гласа, мъжки и женски, тъгуваха, като се подкрепяха един друг. Алексей си спомни тъничката калинка със самотния червен грозд, която се издигаше под прозореца на стаята му, спомни си едрооката Варя от подземното селце; после всичко изчезна, езерото и тая вълшебна лунна светлина, и лодката, и певците — и той видя пред себе си в сребристата мъгла девойката от Камишин, но не оная Оля, която седеше на снимката сред маргаритките на цъфналата ливада, а някаква нова непозната, уморена, с петна от загар по бузите и напукани устни, с просмукана от пот рубашка и с лопата в ръце, някъде там, в степите край Сталинград.

Той остави веслата и вече тримата в един глас изпяха последния куплет.

Рано сутринта върволица от военни автобуси излезе от двора на санаториума. Още при входа майор Стручков, който седеше на Стъпалото на един от тях, запя любимата си песен за калината. Песента се прехвърли и в другите коли и прощалните приветствия и пожелания, остротите на Бурназян, напътствията на Зиночка, която нещо викаше на Алексей през прозореца на автобуса всичко потъна в простите и многозначителни думи на тая старинна песен, която дълги години бе забравена и отново бе възкръснала и завладяла сърцата в дните на Великата отечествена война. Така отпътуваха автобусите, като отнасяха със себе си дружните плътни акорди на мелодията. Когато песента беше изпята, пътниците млъкнаха и никой не каза нито дума, докато навън не се замяркаха първите заводи и квартали на столичните предградия.

Майор Стручков, който бе седнал на стъпалото с разкопчан кител, гледаше усмихнато краймосковските пейзажи. Бе му весело. Той бе в движение, пътуваше, този вечен военен скитник се чувствуваше в стихията си. Отиваше в някаква още неизвестна за него въздушна част, но като че ли си отиваше в къщи. Мересиев седеше мълчалив и разтревожен. Той чувствуваше, че най-трудното ще настъпи тепърва и кой знае ще успее ли да преодолее тези нови пречки.

Направо от автобуса, без да се отбива никъде, без да се погрижи дори и за нощуване, Мересиев се отправи към Мироволски. Но тук го чакаше първата несполука. Доброжелателят му, когото той с такова усилие бе разположил в своя полза, бе отлетял в бърза командировка и нямаше да се върне скоро. Предложиха на Алексей да подаде рапорт по общия ред. Мересиев седна още тук, в коридора, на перваза на прозореца, и написа рапорта. Предаде го на дребничкия и слаб, с уморени очи интендантски офицер. Той обеща да направи всичко каквото може и го помоли да мине след два-три дена. Напразно летецът иска, моли, дори заплашва. Притиснал до гърдите си слабите си юмручета, интендантът казваше, че такъв е общият ред и не е по силите му да го наруши. Сигурно всъщност той с нищо не можеше и да помогне. Мересиев махна с ръка и закрета навън.

Така започнаха скитанията му из военните канцеларии. Работите се усложняваха и от това, че в болницата го бяха изпратили набързо, без вещеви, продоволствен и паричен атестат, за възстановяването на който той не беше се погрижил навреме. Нямаше дори командировъчно. И макар любезният и услужлив интендант да обеща бързо да запита по телефона за необходимите му документи, Мересиев знаеше колко бавно става всичко това и разбра, че му предстои да живее известно време без пари, без квартира и без дажби в суровата военна Москва, където строго пресмятаха всеки килограм хляб, всеки грам захар.

Той телефонира в болницата на Анюта. Ако се съдеше, по гласа й, тя беше нещо загрижена или заета, но много, му се зарадва и го помоли през тия дни да се засели в квартирата й, още повече, че тя самата живее в болницата, на казармена нога, и той няма да притеснява никого.

Санаториумът бе снабдил болните си със суха храна за пет дена и Алексей, без да се колебае, бодро се запъти към познатата стара къща, която се бе прислонила навътре в двора зад могъщите гърбове на огромни постройки. ИМА покрив, има и храна — сега може да чака. Той се изкачи по познатата тъмна извита стълбичка, от която пак го лъхна миризма на котки, на петролни сажди и влажно бельо, напипа вратата и силно почука.

Остричко старческо личице се пъхна в пролуката на открехнатата врата, придържана от две дебели верижки. Алексей бе дълго разглеждан с недоверие и любопитство, попитаха го кой е, при кого идва и как е презимето му. Едва след това верижките задрънчаха и вратата се отвори.

— Ана Даниловна не е в къщи, но тя ми телефонира за вас. Влезте, аз ще ви отведа в нейната стая.

Бабичката все така местеше избелелите си, угаснали очи по лицето му, по сакото му, особено по раницата.

— Дали да ви стопля водица? Ето на печката е Аничкината газена печка, аз ще стопля…

Без да се стеснява ни най-малко, Алексей влезе в познатата стая. Сигурно способността на войника да се чувствува навсякъде у дома си, толкова развита у майор Стручков, беше започнала да заразява и него. Той почувствува познатия дъх на старо дърво, на прах, на нафталин от всички тия вехти, но и предано прослужили десетилетия стари неща и дори бе развълнуван, сякаш след дълго скитане се намираше под родния покрив.

Бабичката вървеше по петите му и все приказваше, приказваше за опашките в някаква хлебарница, където ако имащ късмет, можеш да получиш с картата си вместо черен хляб и пухкави хлебчета; за това, че скоро в трамвая бе чула много солиден военен, че германците са добре насолени при Сталинград, че от мъка Хитлер дори полудял и бил настанен в лудницата, а в Германия действува негов двойник, а че съседката й Алевтина Аркадиевна, която съвсем незаслужено получава работническа карта, е взела от нея великолепно емайлирано канче за мляко и не й го връща; че Ана Даниловна е дъщеря на много почтени родители, които сега са евакуирани — отлична девойка, кротка и сериозна, която, не прилича на някои, не скита, с който падне, и не води у дома си кавалери.

— А вие кой сте, годеникът й ли? Героят на Съветския съюз, танкистът ли сте?

— Не, аз съм обикновен летец — отговори Мересиев и едва ли не прихна, като видя как при тия думи недоумение, обида, недоверие и гняв се изписаха едновременно върху подвижното лице на бабичката.

л Тя сви устни, сърдито хлопна вратата и вече от коридора, без предишната загриженост и дружелюбие, обидено каза:

— Та, ако ви трябва топла вода, сгрейте си сам на синята газена печка. Анюта сигурно бе много заета в евакуационния пункт. Днес, в неприветливия есенен ден, квартирата имаше съвсем напуснат вид. Дебел слой прах лежеше върху всичко, по прозорците и масичките се жълтееха и вехнеха отдавна неполети цветя. На масата стоеше чайникът, търкаляха се корички хляб, позеленели вече по краищата. Пианото също бе покрито със сив и мек калъф От прах. И сякаш задушавайки се в спарения тежък въздух, бръмчеше самотно голяма, силна муха, която се блъскаше о мътното жълто стъкло.

Мересиев разтвори прозорците. Те гледаха към един склон, нашарен с тесните ивички на лехите. Пресният въздух нахлу в стаята, смете натрупания прах така, че се повдигна сива мъгла. Й тоя миг у Алексей се мярна веселата мисъл? да разтреби тая занемарена стая, да учуди и зарадва Анюта, ако се откъсне вечерта, за да се види с него. Той поиска от бабичката кофа, парцал и четка и с жар се зае с тая работа. Час и половина търка, мете, бърса, ми, радвайки се на своята проста работа.

Вечерта слезе към моста, където още по пътя за насам бе забелязал девойки да продават ярки, едри, есени астри. Купи няколко цветя, постави ги във вазите върху масата и пианото и седна в удобното зелено кресло, като почувствува по цялото си тяло приятна отпадналост, И жадно вдъхна вкусния мирис на топло ядене, което бабичката готвеше в кухнята от продуктите му.

Но Анюта се върна така изморена, че щом го поздрави, грохна на дивана, без да забележи, че всичко около нея блести и свети. Едва след няколко минути, като си почина и пи малко вода, тя учудено се огледа, разбра всичко, уморено се усмихна и благодарно стисна лакътя на Мересиев.

— Изглежда не току-така Гриша е толкова влюбен във вас, че аз дори малко ревнувам. Альошенка, нима вие направихте това … всичко сам? Колко сте добър! А от Гриша нищо ли нямате? Той е там. Завчера дойде писмо, късичко, две думи: в Сталинград е и — чуден човек — пише, че си пуска брада. Измислил го, намерил време! А там сигурно е много опасно? Е, кажете, Альоша, така ли е? … Толкова ужасни неща разправят за Сталинград!

— Там е война…

Алексей въздъхна и се намръщи. Той завиждаше на всеки, Който бе там, на Волга, където бе започнало гигантското сражение, за което толкова се приказваше сега.

Те говориха през цялата вечер, отлично, с апетит вечеряха с пържено филе и тъй като другата стая се оказа закована, сместиха се по братски в една — Анюта на леглото, а Алексей на дивана — и веднага заспаха със здрав младежки сън.

Когато Алексей отвори очи и скочи от постелята, прашни снопове слънчеви лъчи вече лежаха напреко по пода. Анюта я нямаше. На облегалото на неговия диван беше закачена бележка: Бързам за болницата. Чаят е на масата, хлябът в бюфета, захар няма. По-рано от събота няма да се измъкна.

През тия дни Алексей почти не излизаше от къщи. Понеже нямаше работа, той поправи на бабата всички примуси, газени печки, поправи й тенджерите, контактите и щепселите и дори по нейна молба поправи воденичката на злодейката Алевтина Аркадиевна, която впрочем още не бе върнала емайлираното канче. С всичко това той спечели истинското разположение на бабичката и нейния мъж, работник от Стройтръста25, активист на противовъздушната отбрана, който също по цял ден липсваше от къщи. Съпрузите стигнаха до заключението, че танкистите, разбира се, са добри хора, но летците съвсем не им отстъпват и ако се вгледаш в тях, по-добре — въпреки въздушната им професия, — са домакини, къщовници, сериозни хора.

Нощта, преди да се яви за резултата в отдел „Кадри“, Алексей прекара с отворени очи, легнал на дивана. На расъмване стана, обръсна се, изми се и точно в часа, когато учреждението се отваряше, се приближи пръв до масата на майора от административната служба, който трябваше да реши съдбата му. Майорът изведнъж не му се хареса. Сякаш без да забелязва Алексей, той дълго шета по масата си, изважда и подрежда пред себе си папки с книжа, звъни на някого по телефона и даде подробни нареждания на секретарката си как да се номерират личните дела, после излезе някъде и много се забави. През това време Алексей успя да намрази продълговатото му дългоносо лице с грижливо избръснати страни, с червени устни, с наклонено чело, което преминаваше незабелязано в лъскава плешивина. Най-после майорът обърна листа на календара и чак тогава повдигна очи към посетителя.

— При мене ли сте дошли, другарю старши лейтенант? — със солиден самоуверен бас попита той.

Мересиев обясни работата си. Майорът поиска от секретарката книжата му и докато, ги чакаше, седеше с протегнати крака и съсредоточено човъркаше с клечка за зъби в устата си, като учтиво я закриваше с лявата си ръка. Когато му донесоха книжата, той избърса клечката с кърпичката си, загъна я в книжка, сложи я в джоба на китела си и се залови да чете „личното дело“. Сигурно като стигна, до отрязаните крака, той бързешком посочи на Алексей стол: значи седнете, защо стоите прав — и отново потъна в четене на книжата. Като дочете последния лист, попита:

— Е, какво собствено искате вие?

— Искам да получа назначение в изтребителен полк. Майорът се облегна на гърба на стола, учудено се вгледа в летеца, който все още стоеше пред него, и сам приближи стола до него. Широките му вежди изпълзяха още по-високо по гладкото му мазно чело.

— Но вие не можете да летите?

— Мога, ще мога. Изпратете ме в тренировъчната школа за проверка — Мересиев почти крещеше и в тона му имаше такова страстно желание, че военните, които седяха на масите, повдигнаха глави, като че се мъчеха да разберат какво толкова настойчиво иска тоя мургав, красив момък.

— Но слушайте, как е възможно да летите без крака? Смешно е… Къде се е виждало такова нещо? И кой ще ви разреши? — майорът разбра, че пред него е някакъв фанатик, може би смахнат.

Поглеждайки сърдитото лице на Алексей, пламналите му „игриви“ очи, той се стараеше да говори колкото може по-меко.

— Не се е виждало, но ще се види — упорито повтаряше Мересиев; той измъкна от тефтерчето си загънатата в целофан изрезка от списанието и я сложи на масата пред майора. Военните от съседните маси вече бяха престанали да работят и с интерес се вслушваха в разговора. Един от тях уж по работа, дойде при майора, поиска кибрит и се вгледа в лицето на Алексей. Майорът хвърли поглед на статийката.

— Това не е документ за нас. Ние имаме инструкция. Там са определени всички степени на годност за авиацията. Не мога да допусна да управлявате самолет, дори ако ви липсваха два пръста, а не два крака. Приберете си списанието, това не е доказателство. Уважавам стремежа ви, но…

Като чувствуваше как в него всичко започва да кипи, че още миг и ще захвърли мастилницата върху това лъскаво голо чело, Мересиев глухо процеди:

— А това?

Той сложи на масата последния аргумент — листа с подписа на полковника от медицинската служба. Майорът пое бележката със съмнение. Тя бе съответно оформена с бланката на отдела за медицинско-санитарната служба, с печат, под него стоеше подписът на уважавания в авиацията лекар. Майорът я прочете и стана по-любезен. Не, пред него не стои смахнат. Наистина тоя необикновен момък се готви да лети без крака. Той дори някак си бе се изхитрил да убеди военния лекар, сериозния, авторитетния човек.

— И въпреки това при всичкото си желание не мога, въздъхна майорът, като отместваше „делото“ на Мересиев. да Полковникът от медицинската служба може да пише каквото си иска, но ние имаме ясна и определена инструкция, която не допуска отклонения… Ако я наруша, кой ще отговаря, военният лекар ли?

Мересиев погледна с омраза тоя охранен, самодоволен човек, такъв самоуверен, спокоен, вежлив, с чистичка яка на спретнатия си кител, погледна косматите му ръце с грижливо подрязани големи и грозни нокти. Е, как ще му обясниш? Нима ще разбере? Нима знае какво е въздушен бой? Може би не е чул изстрел в живота си. Като се сдържаше с всички сили, Мересиев глухо попита:

— А какво да правя?

— Ако непременно искате, мога да ви изпратя до комисията в отдела по сформирането — майорът сви рамене. — Само че ви предупреждавам: напразно ще се мъчите.

— Ех, дявол да го вземе, пишете до комисията! — промърмори Мересиев, като рухна тежко на стола.

Така започнаха скитанията му из учрежденията. Уморени, затънали до гуша в работа хора го изслушваха, учудваха се, съчувствуваха му, биваха поразени и свиваха рамене. И наистина какво можеха да направят? Имаше инструкция, съвсем правилна инструкция, утвърдена от командуването, имаше осветени от години наред традиции и как можеха да бъдат нарушени, и още повече за такъв случай, който не пораждаше никакво съмнение. Всички искрено съжаляваха неуморния инвалид, който мечтаеше за бойна дейност, езикът на никого не можеше да се обърне, за да каже решително „не“, и го отправяха от отдел „Кадри“ в отдела по сформирането, от маса на маса, съчувствуваха му и го изпращаха на комисия.

Мересиев не излизаше вече извън себе си нито от отказите, нито от поучителния тон, нито от унизителното съчувствие и снизхождение, против което се бунтуваше цялата му горда душа. Той се научи да се сдържа, усвои тона на молител и макар понякога дневно да получаваше по два, по три отказа, не искаше да губи надежда. Страничката от списанието и заключението на полковника от медицинската служба толкова се измачкаха от честото вадене от джоба, че се разкъсаха по гънките и му се наложи да ги подлепи с пергаментова хартия.

Тежестта на скитанията му се усложняваше и от това, че още не бе получен отговор от полка му и той, както и по-рано, живееше без заплата. Запасите, дадени му от санаториума, вече свършиха. Наистина съпрузите съседи, с които той бе се сдружил, като виждаха, че престана да си готви храна, усилено го канеха да обядва. Но той знаеше как треперят тия стари хорица над мъничката си градинка на склона под прозорците, където предварително бе пресметнато всяко перце лук, всяко морковче, знаеше как по братски, с детска грижливост всяка сутрин разделяха хлебната си дажба, знаеше и им отказваше, като заявяваше бодро, че за да не губи време с готвене, обядва сега в офицерската трапезария.

Дойде събота, денят, когато трябваше да се освободи Анюта, с която той всяка вечер си бъбреше надълго по телефона, докладваше й за тъжния ход на работите си. И се реши. В раницата си пазеше старата бащина сребърна табакера със стремглаво препускаща тройка, нарисувана върху капака с изящен черен емайл и с надпис: „От приятелите, в деня на сребърната сватба“. Алексей не пушеше, но майка му, изпращайки на фронта своя любимец, кой знае защо, му пъхна в джоба пазената в семейството бащина реликва; и така той носеше със себе си тая масивна, неудобна вещ, като я слагаше в джоба си за „щастие“ при полетите. Алексей намери в раницата си табакерата и тръгна с нея към заложната къща.

Мършава, вмирисана на нафталин жена повъртя табакерата в ръцете си, посочи с костеливите си пръсти надписа и заяви, че надписани вещи не се приемат за залог.

— Аз не искам скъпо, колкото дадете.

— Не, не, освен това, гражданино военен, струва ми се, че още е раничко да получавате подаръци по случай сребърната ви сватба — ядовито забеляза нафталиновата дама, като погледна Алексей с недружелюбните си безцветни очи. Летецът се зачерви силно, грабна табакерата от тезгяха и хукна към вратата. Някой го задържа за ръкава, като му дъхна в ухото с тежък винен дъх.

— Хубавичко изделие. И не е ли скъпо? — се осведоми косматата мутра със син нос, чийто притежател протягаше към табакерата жилестата си трепереща ръка. — Масивна. От уважение към героя от Отечествената война пет сиви дамички.

Без да се пазари, Алексей грабна петте стотарки и изскочи на чист въздух от това царство на стари, вонящи вехтории. От близкия пазар той купи парче месо, сланина, едно хлебче, картофи, лук. Не забрави дори и няколко стръкчета магданоз. Той се появи натоварен „у дома“, като си казваше, като дъвчеше парченце сланина по пътя.

— Реших се пак на пансион: лошо готвят — излъга той бабичката, като натрупа на кухненската маса продуктите си.

Вечерта Анюта завари разкошна вечеря. Картофена супа с бульон от месо, в чийто янтар плуваха зелени листчета магданоз, изпържено с лук месо и дори желе от боровинки: бабичката го бе сварила от скорбялната отвара на картофените люспи. Девойката се върна изморена, бледа. С явно усилие тя едва се изми и преоблече. Като изяде набързо първата и втората порция, тя се отпусна на вълшебното старо кресло, което сякаш обгръщаше уморения човек с добрите си плюшени лапи и му нашепваше на ухото сладки сънища. И заспа така, без да дочака да изстине на чешмата в канчето приготвеното от бабичката по всички правила желе.

Когато след кратка дрямка отвори очи, сивият сумрак вече се сгъстяваше в тая мъничка и пак чистичка стая, затрупана със стари уютни вещи. На масата за хранене светлееше матовия абажур на старата лампа, тя видя Алексей. Той спеше, като бе хванал главата си с две ръце и така я стискаше, сякаш искаше да я смаже между дланите си. Лицето му не се виждаше, но в цялата му поза имаше такова тежко отчаяние, че съжалението към този силен, упорит човек се надигна като топла вълна към гърлото на девойката. Тя стана тихо, приближи се до него, прегърна голямата му глава и почна да я милва, като прекарваше през пръстите си твърдите кичури на косата му. Той взе ръката й, целуна дланта й, после изведнъж скочи, весел и усмихнат:

— А желето? Гледай ги! Аз се старах, мъчих се, докарах го на чешмата до нужната температура — и моля ви се тя заспа. Как може да преживее това един готвач!

Те весело изядоха по чинийка от това „образцово“ оцетено-кисело желе, побъбраха, сякаш се бяха уговорили да не докосват двете теми: за Гвоздев и за работите на Мересиев. После почнаха да си приготвят леглата, всеки на своето място. Анюта излезе в коридора, почака, докато тропнаха на пода протезите на Алексей, след това загаси лампата, съблече се и си легна. Бе тъмно, те мълчаха, но по това, как понякога шумяха чаршафите и скърцаха пружините, тя се досещаше, че той не спи.

— Альоша, не спите ли? — не издържа накрая Анюта.

— Не спя.

— Мислите ли?

— Мисля, а вие?

— Също мисля.

Замълчаха. Навън изскърца на завоя трамвай. Синята искра над вилката му за миг освети стаята и всеки за миг видя лицето на другия. Двамата лежаха с отворени очи.

… Този ден Алексей не каза нито дума на Анюта за резултата от скитанията си и от това тя разбра, че работите му са лоши и може би вече угасва надеждата в тая неукротима душа. С женския си усет тя се досещаше колко тежко трябва да е на тоя човек, но разбра също, че колкото и тежко да му е сега, изразеното участие само ще разчопли болката му, а съчувствието ще го оскърби.

А той лежеше по гръб със сключени под главата ръце и мислеше, че ето, на три крачки от него, на леглото, в тъмното, лежи хубавичка девойка, годеница на приятеля му, прекрасния добър другар. До нея той трябва да направи две-три крачки в тъмната стая, но никога, за нищо на света ме би направил тези три крачки, сякаш тази малко позната, приютила го девойка бе собствената му сестра. Той мислеше, че майор Стручков навярно би го наругал, може би дори не би му повярвал. А впрочем, кой знае, като че ли сега тъкмо той би могъл да го разбере по-добре от всеки друг… А колко е прекрасна тая Анюта, колко се изморява бедната, но заедно с това се увлича от тежката си работа в евакуационната болница.

— Альоша — тихо го повика Анюта. От дивана на Мересиев се чуваше спокойно дишане. Летецът спеше. Девойката стана от леглото, предпазливо зашляпа с босите си крака, приближи се до него и като малко дете поправи възглавницата му и подпъхна под него одеялото.

Пред комисията извикаха пръв Мересиев. Грамадният пълен полковник от медицинската служба, който бе се върнал най-после от командировка, седеше на председателското място. Той веднага позна Алексей и дори стана от масата да го посрещне.

— Какво, не ви ли приемат? Да, драги мой, сложна е вашата работа. Ще трябва да се престъпва законът. А как ще прескочиш тоя закон? — добродушно му съчувствуваше той.

Дори не прегледаха Алексей. На документите му полковникът написа с черен молив: „До отдел «Кадри». Смятам за възможно да се изпрати в ТАП26 за изпитание.“

С тоя документ Алексей отиде направо при началника на отдел „Кадри“. Не го пуснаха при генерала. Мересиев се готвеше да избухне, но адютантът на генерала, строен, младичък капитан с черни мустачки, имаше такова весело, благодушно, дружелюбно лице, че Мересиев, който отдавна не търпеше, както той се изразяваше, „архангели“, седна до него на стола и неочаквано за себе си подробно разказа на капитана историята си. Разказът му често бе прекъсван от звъна на телефона. Налагаше се капитанът често да скача и да тича до кабинета на шефа. Но щом се върнеше, веднага сядаше срещу Мересиев и устремил в него детските си наивни очи, в които имаше едновременно и любопитство, и възхищение, дори и недоверие, подканяше:

— Аха, аха, а по-нататък! — или изведнъж разтваряше ръце и в недоумение питаше: — Не лъжеш ли? Ей, богу, не лъжеш ли? Хм, да, това, да!

Когато Мересиев му разказа за скитанията си из канцелариите, капитанът въпреки младежката си външност се оказа голям майстор по канцеларските работи и се развика възмутено:

— Ех, дяволи! Напразно са те разкарвали. Ти си забележителен, е, просто не зная как да го кажа, изключителен момък!… Само че те са прави: без крака не може да се лети.

— Може… Ето… — и Мересиев му показа изрезката от списанието, заключението на военния лекар и предписанието му.

— Но как ще полетиш без крака? Чуден човек! Но, братко, както казва пословицата: „Безкракият няма да стане танцьор“.

На друг навярно Мересиев щеше да се обиди, може би дори щеше да избухне, да го нагруби. Но живото лице на капитана излъчваше такова доброжелателство, че вместо това Алексей скочи и с момчешка закачливост извика:

— Не става ли? — и изведнъж се спусна да танцува из приемната.

Капитанът го наблюдаваше възхитен, после, без да каже нито дума, грабна книжата му и се скри в кабинета.

Той дълго не се показваше. Летецът, като се вълнуваше от долитащите иззад вратата глухи отзвуци на два гласа, чувствуваше как тялото му се свива в страшно напрежение, как остро и често бие сърцето му, сякаш пикираше стръмно със скоростен самолет.

Капитанът излезе от кабинета усмихнат и доволен.

— Ето какво — каза той, — разбира се, за летателния състав състав генералът дори не иска да чуе. Но той писа тук: да се изпрати в БАО27 на служба без намаляване размера на заплатата и продоволствието. Разбра ли? Без намаляване…

Капитанът беше поразен, като видя по лицето на Алексей вместо радост възмущение:

— В БАО? Никога! Но разберете вие всички: не за корема, не за заплатата се трудя. Аз съм летец, разбирате ли, искам да летя, да воювам… Защо никой не разбира това? Има ли нещо по-просто…

Капитанът бе учуден. Гледай какъв посетител, друг на негово място би почнал отново да танцува, а тоя… Някакъв Чудак. Но този чудак все повече се харесваше на капитана. Той беше се проникнал от съчувствие към него, искаше да му помогне на всяка цена в невероятното му предприятие. Изведнъж му хрумна една мисъл. Той смигна на Мересиев, повика го с пръст и му зашепна, озъртайки се към кабинета на шефа.

— Генералът направи всичко, което можеше. Повече не е в негова власт. Ей богу! Него самия биха го сметнали за смахнат: сакат — в летателния състав. Търчи направо при нашия началник, само той може.

След половин час Мересиев, за когото новият познат се беше погрижил да получи пропуск, се разхождаше нервно по килимите в приемната на по-големия началник. Как не беше се сетил по-рано! Е да, именно тук трябваше да се дойде още веднага, без да губи напразно толкова време. Или господар — или пъдар… Казваха, че началникът сам бил голям летец. Той трябва да разбере! Той няма да изпрати изтребител в БАО.

В приемната почтително седяха генерали и полковници. Те се разговаряха полугласно, някой явно се вълнуваха, много пушеха и само старши лейтенантът ходеше по килимите напред-назад със странната си подскачаща походка. Когато всички посетители минаха и дойде ред на Мересиев, той рязко приближи до масата, зад която седеше млад майор с кръгло, открито лице.

— Вие при него самия ли леките, другарю старши лейтенант?

— Да. Имам лично при него много важна работа.

— А може би и мене все пак бихте могли да запознаете с вашата работа. Но вие седнете, седнете. Пушите ли? — той подаде на Мересиев табакера.

Алексей не пушеше, но, кой знае защо, взе цигара, повъртя я в ръце, сложи я на масата и изведнъж, както и на капитана, изтърси всичките си злополучия. През тоя ден той решително промени мнението си за „архангелите“, които пазеха генералските „покои“, Майорът го слушаше не от учтивост, не, а някак си приятелски, с участие и внимание. Той прочете бележката в списанието, запозна се с решението, Въодушевен от участието, Мересиев скочи и забравил къде се намира, искаше пак да покаже как танцува … Но тук едва не рухна всичко. Вратата на кабинета бързо се отвори, оттам излезе висок, слаб, чернокос човек, когото Алексей веднага позна от снимките. Той закопчаваше шинела си пътем и говореше нещо на вървящия след него генерал. Беше много загрижен и дори не забеляза Мересиев.

— Аз съм в Кремъл — подхвърли той на майора, като погледна часовника. — Поръчайте за два часа нощен самолет; за Сталинград. Кацване в Горна Погромна — и замина така бързо, както се появи.

Майорът веднага поръча Самолета и като си спомни за Мересиев, разтвори ръце:

— Нямате късмет, ще отлетим. Ще трябва да чакате Имате ли къде да живеете?

На мургавото лице на необикновения посетител, което минута преди това му се струваше упорито и волево, майорът видя изведнъж такова разочарование и такава умора, че промени решението си:

— Добре… Познавам нашия шеф, той би постъпил също така.

Той написа няколко думи на официална бланка, пъхна записката в плик и го надписа: „За началника на отдел «Кадри»“, и като я предаде на Мересиев, стисна му ръката:

— Желая ви от все сърце успех!

На листчето бе Написано: „Лейтенант Мересиев А. бе приет от командуващия. Към него трябва да се отнесете с голямо внимание. Необходимо е с всичко, което е възможно, да му се помогне да се върне в бойната авиация.“

След час капитанът с черните мустачки въвеждаше Мересиев в кабинета на своя шеф. Старият генерал със сърдити рошави вежди прочете листчето, вдигна към летеца сините си весели очи и се усмихна:

— Били сте вече и там… Ама че сте бърз! Значи обиди се, че те пратих-в БАО? Хахаха! — той се разсмя звънливо и силно. — Юнак! Познавам чистокръвния летец. В БАО не иска, оскърби се… Да умреш от смях!… А какво да правя с тебе, танцьоре, а? Ще се разбиеш, а на мене ще ми отсекат главата, защо ти, стари глупако, си го пуснал? А впрочем кой те знае, през тая война нашите момчета и без това учудиха света… Дай преписката.

Със син молив, с неразбран почерк генералът небрежно, като не довършваше думите, написа напреко на листа: „Да се изпрати в школата за тренировъчно обучение,“ Мересиев грабна листа с треперещи ръце. Той го прочете още тук, до масата, после на стълбищната площадка, после долу до поста, който проверяваше пропуските при входа, после в трамвая и накрая, застанал под дъжда, на тротоара. От всички хора, които населяваха земното кълбо, само той единствен можеше да разбере какво означават и какво струват тия няколко небрежно надраскани думи.

В тоя радостен ден Алексей Мересиев продаде часовника си — подарък от командира на дивизията, — накупи от пазара всякакви лакомства и вино, помоли по телефона Анюта някак си да се смени за час-два там, покани на гости двамата старци и устрои пир по случай голямата си победа.

8

В школата за тренировъчно обучение, която се намираше край Москва, близо до малкото летище на Осавиахима28, тия тревожни дни бяха време на усилена работа.

В сталинградските сражения за авиацията имаше много работа. Небето над волжката крепост, което бе вече тъмнокафяво и никога не се проясняваше от дима на пожарищата и взривовете, бе арена на непрекъснати въздушни схватки, на боеве, които преминаваха в цели сражения. И двете страни понасяха извънредно големи загуби. Борещият се Сталинград непрекъснато искаше от тила летци; летци, летци… Затова школата за тренировъчно обучение, където се подготвяха летци, Излезли от болницата, и се обучаваха да летят на нови бойни самолети пристигнали от тила пилоти, летели дотогава на граждански самолети, работеше с пълен капацитет. Тренировъчните самолети, приличните на водни кончета „ушки“ и „уточки“ покриваха мъничкото тясно летище както мухи непочистена кухненска маса. Те бръмчаха над него от изгрев до залез слънце и когато и да погледнеше човек набразденото надлъж и нашир от колелата поле, винаги някой излиташе или кацаше.

Началник-щабът на школата за тренировъчно обучение, дребен, много пълен, червенолик здравеняк с червени от безсъние очи, погледна сърдито Мересиев, сякаш с тоя поглед искаше да каже: „Кой ли дявол те донесе и тебе? Малко ли ми са тук грижите!“ и грабна от ръцете му плика с назначението и документите.

„Ще се заяде за краката и ще ме изгони“ — помисли Мересиев, като гледаше със страх кафявата четина, която се виеше по широкото, отдавна небръснато лице на подполковника. Но него го викаха вече на два телефона наведнъж. Той притискаше едната слушалка към рамото си, нещо раздразнено бъбреше в другата и в същото време минаваше с поглед по документите на Мересиев. Сигурно бе прочел в тях само генералската резолюция, защото веднага, без да оставя телефонната слушалка, написа под нея „Трети тренировъчен отред. За лейтенант Наумов. Да се зачисли.“ После, като сложи и двете слушалки, уморено попита:

— Вещеви атестат? А продоволствен? Нямаш?… Всички нямат. Зная, зная тия песни. Болницата, бъркотията, не им е до това. А аз с какво ще ви храня? Напишете рапорт, без атестат няма да ви издам заповед.

— Слушам, ще напиша рапорт! — с удоволствие отсече Мересиев, като се изпъна цял и козирува. — Ще разрешите ли да си отида?

— Отивайте — подполковникът уморено махна с ръка, но изведнъж се чу свирепият му вик: — Стойте! Това какво е? — той посочи с пръст тежкия, покрит със златни монограми бастун — подарък от Василий Василиевич. Когато излизаше от кабинета, във вълнението си Мересиев го бе забравил в ъгъла. — Какво е това контене? Махнете бастуна! Това не е военна част, а цигански табор! Някаква градска градина: тояги, бастунчета, пръчици, камшичета. Скоро ще почнете да окачвате на шиите си муски и да слагате в кабините си черни котки, да не съм видял вече тоя боклук! Конте!

— Слушам, другарю подполковник!

Макар че пред него стояха много трудности и неудобства: трябваше да пише рапорт, да обясни на сърдития подполковник обстоятелствата, при които бе загубил заплатата си, макар че поради неразборията, създавана от безспирно преминаващия през школата поток от хора, тук хранеха слабо и току-що обядвали, курсистите още веднага започваха да тмечтаят за вечеря; макар че в препълнената до невъзможност сграда на гимназията, временно превърната в общежитие номер трети за летателния състав, тръбите, за отоплението, се бяха пукнали и цареше, дяволски студ и през цялата първа нощ Алексей трепери под одеялото и кожения реглан — той се чувствуваше тук, сред тая бъркотия и неудобства, както се чувствува навярно рибата, която вълната е прибрала в морето, след като е полежала и се е задушавала на пясъка. Тук всичко му се харесваше и дори самите неудобства на този походен живот му напомняха, че е близо до осъществяването на мечтата си.

Родна обстановка, родни хора със стари, грапави и изгорели през войната кожени реглани и кучешки ботуши, изпечени, пресипнали, весели; родна атмосфера, пропита от сладникавия й остър мирис на авиационен бензин, изпълнена от рева на запалените мотори и равното успокояващо бучене на летящите самолети; рошави техници с омазани комбинезони, капнали от умора; сърдити, обгорели до бронзов цвят инструктори; румени девойчета в метеорологическата будка; сив, напластен дим на печката в къщичката на командния пункт; хриптене на зумери и остри телефонни звънци, липсата на лъжици в столовата, задигани „за спомен“ от заминаващите за фронта; „бойни стенвестници“, написани с цветен молив, с постоянните карикатури на младежи, мечтаещи във въздуха за девойки; тъмнокафява рядка кал по летателното поле, надлъж и нашир набраздена от колелата и подпорите; весел разговор, подсилен със солени думи и авиационни термини — всичко това беше познато, привично.

Мересиев изведнъж се разцъфтя, разтвори се. Върнаха се сякаш изгубените завинаги от него жизнерадост и особената безгрижност, присъщи на изтребителите. Той се стегна, с удоволствие сръчно и красиво отговаряше на поздравите на по-младшите, отсечено удряше крак при среща с по-старшите и като получи нова униформа, веднага я предаде за „прогонка“ на стария сержант, шивач в гражданската си професия, който служеше в БАО по отпускане продуктите. Нощем сержантът поправяше „по мярка“ държавните униформи на взискателните контета лейтенанти.

Още първия ден Мересиев намери на летателното поле инструктора на трети отред лейтенант Наумов, под началството на когото беше изпратен. Наумов, дребничък, много подвижен, гласовит човек, тичаше из района „Т“29 и като гледаше към небето, откъдето летеше в зоната мъничка „ушка“, безобразно ругаеше тоя, който я управляваше.

— Сандък… Чувал със… злато… „Бил изтребител!“ Кого иска да лъже?

В отговор на поздрава на Мересиев, който се представи по установената форма на своя бъдещ инструктор, той само махна с ръка и посочи въздуха:

— Видяхте ли? „Изтребител“, страшилище на въздуха … клатушка се като … като цвете във въртоп…

Инструкторът се хареса на Алексей. Той обичаше тъкмо такива, малко смахнати, до уши влюбени в работата си хора, с които способният и старателен човек лесно намира общ език. Той направи няколко делови забележки по отношение на летящия. Дребничкият лейтенант вече внимателно го оглеждаше от главата до краката:

— В моя отред ли сте? Как се казвате? На какво сте летели? Участвували ли сте в боеве? Колко време не сте летели?

Алексей не беше сигурен, че лейтенантът чу отговорите му: той пак отметна глава и като закри с длан лицето си от слънцето, замахна с юмрук:

— Каруцар!… Гледайте как се обръща. Като дебелак в гостна.

Той заповяда на Алексей да се яви на другата сутрин И обеща веднага да го „пробва“.

— А сега идете да си починете. След пътя е полезно; Яли ли сте? Че у нас, в блъсканицата, могат да забравят да те нахранят… Дяволска кукла! Ех, само да кацнеш, ще ти дам аз на теб един „изтребител“!

Мересиев не отиде да почива, още повече, че на летището, по което вятър гонеше сухия и остър пясъчен прах, му се струваше много по-топло, отколкото в „девети А“ клас, където бе леглото, му. Той намери в БАО обущаря, даде му седмичната си дажба тютюн и го помоли да му ушие от командирския ремък по специален модел две мънички каишки с токичкй, с помощта на които да може здраво да пристяга протезите за педалите на крачното управление. Поради срочността и необикновеността на поръчката обущарят изврънка за една „половница“ водка и обеща да направи каишките по мерак. А Мересиев се върна на летището и соя до тъмно, докато последният самолет бе закаран в хангара, и бе завързан с въжета за завинтените в земята халки, следеше полетите, сякаш това не беше обикновено тренировъчно „пълзене“ из зоните, а някакво състезание на големи специалисти летци. Той не се вглеждаше в полета. Просто живееше в атмосферата на летището, поглъщайки деловата му суетня, незамлъкващия рев на моторите, глухия трясък на ракетите, миризмата на бензин и масло! Цялото му същество ликуваше, той дори не мислеше, че утре самолетът може да не го послуша, да не му се подчини, че може да стане катастрофа.

Сутринта се появи на летателното поле още когато то бе празно. На линиите ревяха запалените мотори, „полярните“ печки изпущаха усилено огън, а механиците завъртаха витлата и отскачаха от тях като от змии. Чуваше се познато сутрешно подвикване: — Готови!

— Включи!

— Включено!

Някой нахока Алексей, че без да има защо, се завира при самолетите толкова рано. Той се пошегува и все си повтаряше веселата заседнала в ума му фраза: „Включи, включи, включи“. Накрая самолетите, като подскачаха, клатеха се тромаво и потреперваха с крилата, запълзяха към старта, придържани под крилата от механиците. Наумов бе вече тук и пушеше такава мъничка угарка, че сякаш изсмукваше дима от стиснатите си кафяви пръсти.

— Дойде ли? — попита той, като не отговори на направеното по официалната форма поздравление на Алексей. — Е добре: пръв си дошъл — пръв ще полетиш. Хайде, седни в задната кабина на деветката, а аз ей сега ще дойда. Ще видим каква гъска си.

Той започна с бързи всмуквания да допушва мъничката угарка, а Алексей избърза към самолета. Искаше му се да прикрепи краката си, преди да дойде инструкторът. Той е прекрасно момче, но кой го знае, ами ако вдигне шум? Мересиев се катереше по хлъзгавото крило, като се ловеше, конвулсивно за борда на кабината. Развълнуван и отвикнал, той все се смъкваше и никак не можеше да прехвърли крака си в кабината, така че тесноликият възрастен, омърлушен механик, като го погледна учудено, реши: „Пиян е, кучето.“

Но най-после Алексей успя да преметне в кабината неподвижния си крак, с невероятно усилие сложи и другия и тежко рухна към педалите на управлението. Моделът се оказа сполучлив, каишките гъвкаво и здраво прикрепяха протезите за педалите и той ги чувствуваше така, както в детинство чувствуваше под краката си добре натъкмената кънка.

Инструкторът пъхна главата си в кабината.

— А ти, приятелю, нещо да не си пиян? Дъхни. Алексей дъхна. Като не усети познатия дъх на спирт, инструкторът заплаши с юмрук механика.

— Готови!

— Включи!

— Включено!

Моторът няколко пъти пронизително свирна, после се чу ясно различимото биене на цилиндрите му. Мересиев дори викна от радост и машинално протегна ръка към ръчката на газа, но веднага чу в говорителната тръба сърдитата ругатня на инструктора:

— Не влизай преди баща си в пъкъла.

Инструкторът сам даде газ, моторът забръмча, зави и подскачайки, самолетът взе скорост. Като управляваше машинално, Наумов дръпна ръчката към себе си и тоя мъничък: самолет, който приличаше на водно конче, галено наричан на северния фронт „горски страж“, на централния — „зейник“, на южния — „кукурузник“, който служеше навсякъде за прицел на добродушните войнишки шеги и навсякъде почитан като стар, изпитан, малко чудноват, но боен другар; самолет, на който всички Летци са се учели някога да летят, бързо се заизкачва във въздуха.

В поставеното накриво огледало инструкторът съзря лицето на новия курсист. Колко такива лица той бе наблюдавал при първия полет след дълго прекъсване! Бе виждал снизходителното добродушие на опитните майстори, бе виждал как пламваха очите на летците ентусиасти, почувствували родната стихия след дълго скитане из болниците. Бе виждал как, озовали се във въздуха, бледнееха, почваха да нервничат, да хапят устни ония, който бяха ранени през време на тежка въздушна злополука. Бе наблюдавал предизвикателното любопитство на новаците, които се откъсваха от земята за пръв път. Но такъв странен израз, какъвто инструкторът видя в огледалото върху лицето на тоя красив мургав момък, явно не новак в авиаторското дело, нито веднъж не бе се случвало на Наумов да наблюдава през дългите години на инструкторската си служба.

Изпод мургавата кожа на новия курсист изби на петна трескава червенина. Устните му побледняха; но не от страх, не, а от някакво непонятно за Наумов благородно вълнение. Кой е той? Какво става с него? Защо техникът го бе помислил за пиян? Когато самолетът се откъсна от земята и увисна във въздуха, инструкторът видя как в черните упорити цигански очи на курсиста, върху които той не бе спуснал предпазните очила, изведнъж изплуваха сълзи и как сълзите потекоха по бузите му и бяха отнесени от въздушната струя, която го удари в лицето при завоя.

— Някакъв чудак! С него е необходимо внимателно отнасяне. „Всичко може да се случи!“ — реши за себе си Наумов. Но в това развълнувано, лице, което го гледаше от четириъгълника на огледалото, имаше нещо такова, което завладя и инструктора гой с учудване почувствува, че и към неговото гърло се повдига някаква топка и уредите почват да потъмняват пред очите му.

— Предавам управлението — рече той, но не го предаде, а само отслаби ръцете и краката си, готов всеки момент да вземе управлението от ръцете на тоя неразбираем чудак. Чрез уредите, които дублираха всяко движение, Наумов почувствува уверените, опитни ръце на новия „летец по божия милост“, както обичаше да казва началникщабът на школата, стар въздушен вълк, летял още през гражданската война.

След първия кръг Наумов престана да се страхува за ученика си. Апаратът вървеше уверено, „грамотно“. Само някак странно беше това, дето, водейки го по плоскостите, курсистът през цялото време правеше малки завои надясно, наляво, ту вдигаше апарата на малка височина, ту го спускаше надолу. Той сякаш проверяваше силите си. За себе си Наумов реши, че още утре може да изпрати новия сам в въздуха, а след два-три полета да го премести на „утьонка“ — учебно-тренировъчния самолет „УТ-2“, мъничко шперплатово копие на изтребител.

Беше студено, термометърът върху подпорката на крилото показваше минус 12. Острият вятър влизаше в кабината, промъкваше се под кучешката кожа на ботушите, вледеняваше краката на инструктора. Време беше да се връщат.

Всеки път, когато Наумов командуваше в тръбата: „За кацване!“, той виждаше в огледалото нямата молба на горещите черни очи, дори не молба, а настояване, и не намираше в себе си сили да повтори заповедта си. Вместо десет минути те летяха около половин час.

Щом излезе от кабината, Наумов заскача около самолета, като пляскаше с ръкавиците си и тропаше с крака. Тая сутрин ранният студ наистина бе остричък. А курсистът нещо дълго се бави в кабината и излезе оттам бавно, сякаш без желание, а когато слезе на земята, приседна до крилото с щастливо, наистина пияно лице, пламнало в червенина от студа и възбудата.

— Е, замръзна ли? Ух, как ме прониза през ботушите! А ти, гледай, с обуща. Не ти ли замръзнаха краката?

— Аз нямам крака — отговори курсистът, като продължаваше да се усмихва на мислите си.

— Какво? — подвижното лице на Наумов се изопна.

— Аз нямам крака — повтори ясно Мересиев.

— Тоест как така „нямаш крака“? Как да го разбера? Болят ли те?

— Нямам — и толкова… Протези.

Един миг Наумов стоя прикован на място, сякаш ударен с чук по главата. Това, което му каза този чуден момък, бе съвсем, невероятно. Как така да няма крака? Но нали току-що бе летял и не бе летял лошо…

— Покажи — рече инструкторът някак страхливо.

Това любопитство не възмути и не оскърби Алексей. Напротив, поиска му се окончателно да учуди смешния, весел човек и с движение на цирков фокусник изведнъж повдигна двата крачола.

Курсистът стоеше върху протезите си от кожа и алуминий, стоеше и весело гледаше инструктора, механика и ония, които очакваха реда си за полет.

Наумов изведнъж разбра и вълнението на тоя човек, и необикновения израз на лицето му, и сълзите в черните му очи, и оная жадност, с която той искаше да продължи усещането от полета. Курсистът го порази. Наумов се хвърли към него и бурно разтърси ръцете му:

— Мили, но как така?… Но ти… ти просто дори не знаеш какъв човек си! …

Сега главното бе направено. Сърцето на инструктора бе спечелено. Вечерта те се срещнаха и заедно съставиха плана на тренировките. Съгласиха се, че положението на Алексей е трудно, че най-малката грешка може да доведе дотам, че да му забранят завинаги да управлява самолет, и макар че именно сега повече от когато и да било му се искаше по-скоро да премине на изтребител, да отлети там, където сега се отправят най-добрите бойци на страната — към прочутия град на Волга, — той се съгласи да тренира търпеливо, последователно и всестранно. Той разбра, че в своето положение трябва здраво да „опече работата си“.

Повече от пет месеца Мересиев бе обучаван в учебно-тренировъчната школа. Летището се беше покрило със сняг и самолетите бяха поставени на ски. Излизайки в „зоната“, Алексей виждаше сега под себе си вместо ярките есенни багри на земята само два цвята: бял и черен. Остаряха вече новините за разгрома на германците при Сталинград, за гибелта на шеста германска армия, за пленяването на Паулус. На юг се разгръщаше невиждано, неудържимо настъпление: Танкистите на генерал Ротмистров бяха пробили фронта и като предприеха смело нападение, сразяваха дълбокия тил на противника. За Алексей беше по-трудно „да скърца“ търпеливо във въздуха на мъничките учебни самолети, когато на фронта се извършваха такива неща, а в небето над фронта се развиваха такива боеве, отколкото ден след ден да извървява несметно число крачки надлъж по болничния коридор или да играе мазурка и фокстрот върху подутите си, силно болящи го крака.

Но още в болницата той си бе дал дума да се върне в авиацията. Беше си поставил цел и сега упорито се стремеше към нея през мъки, болки, умора и разочарования. Веднъж на новия му адрес пристигна дебел пакет. Клавдия Михайловна му изпращаше писмата и питаше как живее, какви са успехите му и съумя ли да осъществи мечтата си.

„Успя ли, или не“ — попита той себе си и без да си одтовори, се зае да преглежда писмата. Те бяха няколко — от майка му, от Оля, от Гвоздев и още едно, което много го зачуди: адресът беше написан от „метеорологичния сержант“, а отдолу имаше подпис „От капитан К. Кукушкин“. Той прочете първо това писмо.

Кукушкин му съобщаваше, че отново го бяха свалили, че скочил от горящия самолет, скочил сполучливо, слязъл при своите, но при падането навехнал ръката си и сега лежи в медицинската санитарна база, „задушавайки се от скука“, между, както той се изразяваше, „доблестните майстори на клизми“, но че всичко това е дреболия и че той скоро пак ще бъде в строя. Това писмо е написано под диктовката на известната му Вера Гавриловна, която и сега още наричат в полка, според неговата шега, „метеорологичен сержант“. В писмото се казваше също, че тая същата Вера е много добър другар и подкрепя него, Кукушкин в нещастието. В скоби Вера беше забелязала, че Костя, разбира се, преувеличава. От това писмо Алексей узна, че в полка все още го помнят, че в столовата, където висят портретите на героите, възпитани в полка, са окачили неговия портрет и че гвардейците не губят надежда да го видят отново при себе си. Гвардейци! усмихна се, Мересиев поклати глава. Сигурно с нещо голямо бяха заети главите на Кукушкин и на доброволния му секретар, щом бяха забравили да му съобщят новина като тая, че полкът е получил гвардейско знаме.

После Алексей разтвори писмото от майка си. То беше обикновено, старческо, суетливо послание, пълно с вълнение и грижа за него. Не му ли е зле, не му ли е студено, добре ли го хранят там, облекли ли са го топло за зимата и не трябва ли например да му уплете ръкавици? Тя е изплела вече пет чифта и ги е пратила на бойците от Червената армия. В големите пръсти е сложила бележчици с пожелание за дълго носене. Добре би било един такъв чифт да попадне и при него. Хубави, топли ръкавички от ангорска вълна, която тя бе острйгала от зайците си. Да, тя бе забравила да му съобщи: сега храни зайци, мъжки, женски и седем зайчета. Едва в края на цялото това мило, старческо бъбрене се намираше най-главното, че германците бяха прогонени от Сталинград и че ги бяха напъхали там в миша дупка, дори се говори, че някакъв техен най-главен са взели в плен. Тъкмо когато ги подгонили, пристигнала в Камишин за пет дни Оля, пристигнала и живяла при нея, тъй като Олината къща била бомбардирана. Сега тя работи в пионерния баталион с чин лейтенант и вече била ранявана в рамото, поправила се и била наградена с орден — но какъв, бабичката, разбира се, не се сещаше да му съобщи. Тя добавяше, че когато седяла при нея, Оля все спяла, а когато не спяла говорела за него, че заедно гадаели на карти и че винаги върху сърцето на момчето спатия лежала дама каро. Майката пишеше, че по-добра снаха от дама каро за себе си, не желае…

13

Алексей се усмихна на трогателната старческа дипломация и предпазливо отвори сивичкия плик от „дамата каро“. Писмото бе късо. Оля съобщаваше, че след „окопите“ по-добрите бойци от работническия им баталион били зачислени в редовна пионерска част. Сега тя е техник лейтенант. Тяхната част именно построила под огъня укрепленията на Мамаев курган30, станали сега толкова известни, а после и укрепителният пояс при Тракторния завод и заради това тяхната част била наградена с ордена на бойното Червено знаме. Оля пишеше че работят Тук до скъсване, че всичко — от консервите до лопатите — трябва да прекарват иззад Волга, която се обстрелва с картечници. Пишеше, че в целия град сега не е останала нито една цяла сграда, а земята е изровена и прилича на снимка от лунен пейзаж.

Оля пишеше, че като излязла от болницата, ги возили на автомобил през целия Сталинград. Тя бе видяла цели планини избити германци, събрани за погребване. А колко от тях се търкаляха по пътищата! И ми се поиска твоят приятел танкист, не помня името, да дойде тук и да погледне това със собствените си очи. Честна дума, всичко това трябва да бъде снето на филм и да бъде показано на такива като него. Нека видят как сме отмъстили за тях на врага. Накрая тя пишеше — Алексей прочете няколко пъти тая непонятна фраза, — че сега, след Сталинградската битка, тя се чувствува достойна за него, героя на героите. Всичко това беше писано набързо, на гарата, където беше спрял ешелонът им. Тя не знаеше къде ще ги откарат сега и какъв ще бъде новият военен адрес. До следващото й писмо Алексей бе лишен от възможността да й отговори, че не той, а тя, тая мъничка крехка девойка, която тихо и загрижено се труди в самият ад на войната, е истински герой на героите. Той още веднъж огледа от всички страни писмото и плика. На обратната страна ла плика беше написано: младши лейтенант от гвардията Оля едикоя си.

Много пъти, когато почиваше на летището, Алексей изваждаше и препрочиташе това писмо. Още дълго време то го топли под пронизващия зимен вятър на летателното поле и В замръзналия, облепен по ъглите с къдрави кичури скреж „девети А“ клас, където, както преди, живееше.

Най-после инструкторът Наумов му определи изпит. Трябваше да лети на „утьонка“ и полета щеше да инспектира не инструкторът, а началникът, оня същият червендалест шишко, подполковник, който така нелюбезно го посрещна при пристигането му в школата.

Като знаеше, че от земята го наблюдават внимателно и че се решава съдбата му, в тоя ден Алексей надмина сам себе си. Той пускаше мъничкия, лекичък самолет в такива рисковани фигури, че опитният подполковник против волята си даваше израз на своето възхищение. Когато Мересиев излезе от машината и се представи пред началството, по възбуденото, радостно, светещо с всичките си бръчици лице на Наумов разбра, че работата е вързана в кърпа.

— Отличен стил! Да … Летец, както се казва, по божия милост — избъбра подполковникът. — Ето какво, синьоре, няма ли да останеш при нас за инструктор? На нас такива ни трябват.

Мересиев отказа решително.

— Е, излиза, че си глупак! Голяма работа ли е да воюваш. А тук щеше да учиш хора.

Изведнъж подполковникът видя бастуна, на който се подпираше Мересиев, и дори се зачерви.

Пак ли? Дай го тук! Ти какво, на гуляй ли си тръгнал, с бастунчето? Къде се намираш, на булевард ли? Арест за неизпълнение на заповедта! Две денонощия… Талисман повлекли, летци … Магьосничите. Само „поп каро“ още липсва на корпуса на самолета. Две денонощия. Чухте ли?

Като измъкна бастуна от ръцете на Мересиев, подполковникът се огледа наоколо, търсеше в какво би могъл да го счупи.

— Другарю подполковник, разрешете да доложа: той е без крака — застъпи се за приятеля си инструкторът Наумов.

Началникщабът още по-силно почервеня. Той изблещи очи и тежко задиша:

— Как така? И на туй отгоре ще ме заблуждаваш. Вярно ли е?

Мересиев утвърдително кимна с глава, като развълнувано поглеждаше към любимия си бастун, който сега беше заплашен от явна опасност. Той наистина не се разделяше сега от подаръка на Василий Василиевич.

Подполковникът подозрително поглеждаше към приятелите.

— Но щом е така, братле, знаеш… А я покажи краката… Дааа!…

Алексей Мересиев излезе от тренировъчната школа с отлични отзиви. Сърдитият подполковник, този стар „въздушен вълк“, можа повече от всеки друг да оцени величието в подвига на летеца. Той не пожали възторжените думи и в отзива си препоръчваше Мересиев за „всякакъв вид авиация като изкусен, опитен и волев летец“.

10

Остатъка от зимата и ранната пролет Мересиев прекара в школата за преподготовка. Това бе старо, постоянно училище за военни летци с отлично летище, с чудесно общежитие; богат клуб, на сцената на който гостуващи трупи от московските театри даваха понякога импровизирани представления. Тая школа също бе препълнена, но в нея свято се спазваше довоенният ред и трябваше да се следи най-внимателно дори за дреболии във формата, защото за непочистени ботуши, за откъснато копче на реглана или за това, че в бързината си запасал летателния планшет над поясока следваше по заповед на коменданта да „блъскаш“ два-три часа в строева подготовка.

Голямата група летци, в която бе зачислен и Алексей Мересиев, се обучаваше на новия тогава съветски изтребител „Ла-5“. Подготовката се водеше сериозно, изучаваха се моторите, материалната част, минаваше се техниката. Като слушаше лекциите, Алексей оставаше поразен от това, колко далече е отишла съветската авиация за сравнително късото време, което той прекара вън от армията. Онова, което до началото на войната изглеждаше смело новаторство, сега бе безнадеждно остаряло. Пъргавите „лястовички“ и леките „мигове“, приспособени за боеве на голяма височина, които изглеждаха в началото на войната шедьоври, се изваждаха от употреба. В замяна на тях съветските заводи пускаха родените вече през дните на войната, изработени за баснословно кратък срок, последни модели великолепни „яки“, станалите на мода „Ла-5“, двуместните „илове“, тия летящи танкове които се плъзгаха над самата земя и сееха право върху главите на враговете бомби и куршуми, и снаряди, които бяха получили вече в германската армия паническото прозвище „шварце тод“, т.е. „черна смърт“. Новата техника, родена от гения на борещия се народ, бе усложнила извънредно много въздушния бой и изискваше от летеца не само да познава машината си, не само да има дръзка непреклонност, но и да умее бързо Да се ориентира над полето на боя, да разчлени въздушното сражение на съставните му части и на своя отговорност и риск, често без да чака команда, да взема и изпълнява бойни решения.

Всичко това бе необикновено интересно. Но на фронта се водеха жестоки, нестихващи настъпателни боеве и по време на лекции, седнал във високата светла класна стая, зад удобните черни учебни маси, Алексей Мересиев тежко и мъчително тъгуваше за фронта, за бойната обстановка. Той се бе научил да сподавя физическата „болка“ Умееше да се заставя да извършва невероятни неща. Но и той не намираше сили да потисне тая безпричинна тъга от принудителното безделие и понякога по цели седмици скиташе из школата мълчалив, разсеян и ядосан.

У За щастие на Мересиев в същата школа бе изпратен за преподготовка и майор Стручков. Те се срещнаха като стари приятели. Стручков дойде в школата две седмици по-късно, но изведнъж се срасна със своеобразния и делови бит, приспособи се към необикновената й за военно време строгост, стана за всички свой човек. Той изведнъж разбра настроението на Мересиев и когато след вечерното измиване се разотиваха по спалните, той го мушна в ребрата:

— Не тъгувай, момко, и ние ще влезем пак във войната. Виж още колко има до Берлин: крачат ли, крачат! Ще се извоюваме. До насита ще се извоюваме!

За тия два-три месеца, през които не бяха се виждали, майорът забележимо, както се казва в армията, се бе „поддал“, бе се отпуснал, застарял.

В края на зимата летците от курса, в който се учеха Мересиев и Стручков, почнаха летателната практика. Още преди това тоя „Ла-5“, мъничък, късокрил самолет, който по формата си приличаше на крилата рибка, бе добре известен на Алексей. Честичко през почивките той отиваше на летището и гледаше как с къс разгон излитаха и как изведнъж се издигаха в небето тия самолети, как се обръщаха във въздуха, като лъщяха на слънцето със синкавото си коремче. Приближаваше се до самолета, оглеждаше го, милваше с ръка крилото му, потупваше го по страната, сякаш това не бе апарат, а добре гледан красив, чистокръвен кон. Но ето че групата излезе на старта. Всеки се стремеше по-скоро да изпробва силите си и се почна сдържано надпреварване.

Инструкторът повика пръв Стручков. Очите на майора светнаха, той се усмихваше закачливо, като си подсвиркваше нещо възбудено, докато затягаше ремъците на парашута и затваряше кабината. После моторът забуча страшно, самолетът се откъсна от мястото си и ето вече бягаше по летището, оставяйки зад себе си опашка от снежен прах, която светеше на слънцето като дъга; ето че увисна във въздуха и блесна с крилата си в слънчевите лъчи. Стручков описа над летището остра дъга, направи няколко красиви завоя, преобърна се през крилото, направи майсторски, с истинска изящност целия комплекс задължителни упражнения, скри се от погледите и изведнъж: изскочи иззад покрива на школата и бръмчейки с мотора с пълна скорост се понесе над летището, като едва не закачи фуражките на курсистите, които чакаха на старта. Пак изчезна, после се появи и вече солидно заслиза, за да кацне майсторски на три точки. Стручков изскочи от кабината възбуден, ликуващ, палав като момче, чиято шега бе успяла!

— Не самолет — цигулка, ей богу, цигулка — викаше той, като прекъсваше инструктора, който го мъмреше за безразсъдството му. — На нея можеш да свириш Чайковски… Ей богу. Живеем, Альошка! — и той сграбчи Мересиев в силните си прегръдки.

Самолетът наистина бе хубав. С това бяха съгласни всички. Но когато дойде ред до Мересиев и той, прикрепил с каишките протезите си към педалите на управленйето, се издигна във въздуха, изведнъж почувствува, че тоя кон за него, безногия, е твърде буен и изисква особена предпазливост. Откъсвайки се от земята, той не усети оня чудесен, пълен контакт с апарата, който дава и радостта от полета. Това бе отлична конструкция. Машината чувствуваше не само всяко движение, но и потреперването на ръката, която лежи на кормилото, отпечатвайки го тоз час със съответно движение във въздуха. С отзивчивостта си тя наистина приличаше на хубава цигулка. И точно тук Алексей почувствува с цялата острота непоправимостта на своята загуба, неподвижността на протезите си и разбра, че при управлението на тая машина дори най-добрите протези при най-голяма тренировка не ще заменят живия, чувствителен, еластичен крак.

Самолетът леко и гъвкаво пронизваше въздуха, послушно отговаряше на всяко движение на ръчното управление. Но Алексей се страхуваше от него: Той видя, че при острите завои краката закъсняват, не се достига онова строго съгласуване, което се изработва у летеца като особен род рефлекс. Това закъснение можеше да хвърли чувствителния апарат в свредел и да стане съдбоносно. Алексей се чувствуваше като спънат кон. Той не бе страхлив, не, той не трепереше за живота си и излетя дори без да провери парашута. Но се страхуваше, че най-малката му грешка ще го заличи завинаги от изтребителната авиация, завинаги ще затвори пред него пътя към любимата професия. Той внимаваше двойно повече и кацна с апарата съвършено разстроен, като и тук поради неподвижността на краката си направи такъв „козел,“, че апаратът няколко пъти нескопосно подскочи по снега.

Алексей излезе от кабината мълчалив, начумерен. Другарите му и дори сам инструкторът, като си кривяха душите, с надпреварваха да го хвалят и поздравяват. Такава снизходителност само го обиди. Той махна с ръка и мълком закуца през снежното поле към сивата сграда на школата, като се клатеше тежко и влачеше краката си. Да се окаже неспособен сега, когато вече беше седнал в изтребител, бе най-тежката катастрофа след онова мартенско утро, когато простреляният му самолет се удари във върховете на боровете. Алексей пропусна обеда, не дойде на вечеря. Въпреки правилата на школата, които най-строго забраняваха оставането през деня в спалните, той лежеше с обувки на леглото, подложил ръце под главата си, и никой — нито дежурният по школа, нито дори минаващите оттам командири, които знаеха мъката му — не се решаваше да му направи бележка. Дойде Стручков, опита се да го заговори, но не получи отговор и си отиде, съчувствено поклащайки глава.

Скоро след Стручков, почти веднага след него, в спалнята, където лежеше Мересиев, влезе заместник-политическият комисар на школата, подполковник Капустин, нисичък и нескопосен човек с големи очила, с лошо скроена военна униформа, която седеше като чувал на него. Курсистите обичаха да слушат лекциите му по международното положение, защото тоя човек с нескопосна външност изпълваше сърцата на слушателите си с гордост, че те участвуват във великата война. Но не можеха да привикнат към него като към началник, смятайки го за цивилен човек, случаен в авиацията, които не разбираше нищо от авиационното дело. Без да обръща внимание на Мересиев, Капустин огледа стаята, помириса въздуха и изведнъж се разсърди:

— Кой дявол е пушил тук? Нали има пушалня? Другарю старши лейтенант, какво значи това?

— Аз не пуша — равнодушно отговори Алексей, без да изменя позата си.

— А защо лежите на леглото? Не знаете ли правилата? Защо не станахте, когато влезе старши началник?… Станете.

Това не бе команда. Напротив, бе казано съвсем по граждански, спокойно, но, Мересиев неохотно се подчини и застана мирно до леглото.

— Правилно, другарю старши лейтенант — поощри го Капустин. — А сега седнете и ще се посъветваме.

— За какво?

— Ами за това, какво да правим с вас. Да бяхме излезли оттук? Мене ми се иска да запуша, а тук не бива.

Те излязоха в полутъмния коридор, оскъдно осветен от синята светлина на затъмнените лампи, и се спряха до прозореца. В устата на Капустин задимя лула. Когато тя се разгаряше при всмукванията, лицето му, широко и замислено, за миг изплаваше от полумрака.

— Аз се каня днес да поискам сметка от инструктора на вашата група.

— Защо?

— За това, че ви пусна в зоната, без да е получил разрешение от командуването на школата … Е да, защо ме гледате? Собствено аз трябва и от себе си да поискам сметка, че досега не съм поговорил с вас. Все нямах свободно време ме, а се канех… Е добре. Ето какво, Мересиев, не е толкова проста работа да летите вие, да. За това и ще накастря, изглежда, инструктора.

Алексей мълчеше. Какъв човек стоеше до него, пухкайки с лулата? Бюрократ, който смяташе, че някой е нарушил пълномощията му, като не го е уведомил навреме, че в живота на школата е станало необикновено събитие? Формалност, намерил в правилата за подбиране на летателния състав параграф, който забранява да се допускат във въздуха хора с физически недостатъци? Или просто чудак, който се залавя за първия повод, за да покаже властта си? Какво му става, защо дойде, когато и без него е толкова отвратително на душата му, че му иде да си метне въжето на врата.

Мересиев цял настръхна вътрешно, едва се въздържаше. Но месеците, прекарани в нещастия, го бяха научили да се въздържа от бързи изводи, а и в самия тоя нескопосан Капустин имаше нещо неуловимо, което му напомняше за комисаря Воробьов, когото Алексей мислено наричаше истински човек. Огънчето в лулата пламваше и гаснеше, показваше се от синята мъгла и пак се разтапяше в нея едрото широконосо лице с умни проницателни очи.

— Виждате ли, Мересиев, аз не искам да ви правя комплимент, но ако щете вярвайте, вие сте единственият човек в света, който е управлявал без крака изтребител. Единственият. — Той погледна през дупката на мундщука слабата светлина на лампичката и загрижено поклати глава. — Аз не говоря сега за стремежа ви да се върнете в бойната авиация. Това е, разбира се, подвиг, но в него няма нищо особено. Сега времето е такова, че всеки прави за победата всичко, което може… Но какво й стана на тая проклета лула?

Той отново се залови да човърка мундщука и изглеждаше цял потънал в тая работа, а Алексей, разтревожен от неясни предчувствия, сега вече нетърпеливо чакаше какво ще му кажат. Като не преставаше да се занимава с лулата, Капустин продължи, без да го е грижа какво впечатление предизвикват думите му.

— Тук работата не се отнася до вас, до старши лейтенанта Алексей Мересиев. Работата е там, че вие без крака достигнахте майсторство, което досега, по целия свят се смята достъпно само за напълно здравия човек, и то едва ли не на стоте един. Вие не сте просто гражданинът Мересиев, вие сте велик експериментатор… Аха, отпуши се най-после. С какво ли я бях запушил?… Така че и ние не можем, нямаме право, разбирате ли, нямаме право да се отнасяме с вас като с обикновен летец. Вие сте намислили важен експеримент и ние сме длъжни да ви помогнем с всичко, с което можем. А с какво? Е, кажете вие сами: с какво можем да ви помогнем?

Капустин пак напълни луличката си, запуши и пак червеният отблясък от нея ту се разпалваше, ту се загасваше и измъкваше от тъмнината и пак връщаше в нея това едро и широконосо лице.

Капустин обеща да се споразумее с началника на школата да увеличи числото на полетите на Мересиев и предложи на Алексей сам да изработи програма за тренировка.

— Да, но колко бензин ще отиде за това? — повайка се Алексей, като се учудваше колко просто и делово тоя мъничък некрасив човек разреши съмненията му.

— Бензинът е важен продукт, особено сега. Мерим го на кубически сантиметри, но има нещо по-скъпо и от бензина — и Капустин се зае старателно да йзчуква о тока си топлата пепел от извитата си луличка.

От следващия ден Мересиев почна да се тренира отделно. Той работеше не само с упорство, както тогава, когато се учеше да ходи, да тича, да танцува. Бе го обхванало вдъхновение. Стараеше се да анализира техниката на полета, да обмисли всичките му подробности, да го разложи на най-дребни движения и да разучи всяко движение поотделно. Сега изучаваше, именно изучаваше онова, което в младините си бе постигнал стихийно; стигаше с ума си до онова, което по-рано придобиваше чрез опита, чрез навика. Като разчленяваше мислено процеса на управлението на самолета на съставните му движения, той си изработваше особен похват за всяко от тях, като пренасяше усещането на работата от стъпалата върху коленете.

Това бе много трудна, усърдна работа. Резултатите от нея бяха толкова малки, че дори не се долавяха. И въпреки това Алексей чувствуваше, че с всеки полет самолетът сякаш все повече и повече се срастваше с него, ставаше по-послушен.

— Е, как е работата, маестро? — питаше го при срещите Капустин.

Мересиев повдигаше палеца си. Той не преувеличаваше. Работата растеше, макар и не много бързо, но сигурно й твърдо й което е най-важното, в резултат на тия тренировки Алексей престана да се чувствува в самолета като несръчен, слаб конник, който язди буен и бърз кон. Той отново вярваше в майсторството си. Това сякаш — се предаваше и на самолета и той като живо същество, като кон, който чувствува здравата ръка и острите шпори на добрия ездач, ставаше все по-покорен. Апаратът постепенно разкриваше пред Алексей всичките си летателни качества.

Някога в детинството Алексей започна да се учи на кънки върху първия, гладък, прозрачен и незаякнал лед, стегнал волжкия залив. Собствено той нямаше кънки. Кънките не бяха за джоба на майка му и ковачът, когото тя переше бельото, му направи по нейна молба мънички дървени трупчета с металически шини от дебел тел и дупки отстрани.

С помощта на връвчица и клечици Алексей прикрепяше тези трупчета към едни стари позакърпени валенки. С тях той отиде на залива — на тънкия, потъващ под краката лед, който звучно и мелодично пращеше и по който надлъж и нашир с викове и шум се плъзгаха дечурлигата от камишинските покрайнини. Момчетата препускаха като дяволи, гонеха се един друг, скачаха с кънките и танцуваха. Отстрани това изглеждаше проста, лесна работа. Но щом Алексей стъпи в залива, ледът веднага се изплъзна изпод него и падна много лошо по гръб.

Момчето веднага скочи на крака, като се страхуваше да покаже пред другарите си, че се е ударило. То се пазеше да не падне назад и като движеше краката си, се наклони напред, но веднага падна на носа си. Пак скочи, постоя на треперещите си крака, като размисляше какво се бе случило и се вглеждаше в движението на другите. Сега то знаеше, че не бива много да се навежда напред, но не бива и да се наклонява назад. Като се стараеше да се държи право, то пристъпи встрани и падна на хълбока си. Така пада и става до вечерта и се върна у дома от пързалката за огорчение на майка си цяло в сняг и с подкосяващи се от умора крака.

На другата сутрин пак отиде на пързалката. Той вече правеше доста уверени движения с краката, по-малко падаше, можеше, като се затича, да се пързаля няколко метра, но както и да се стараеше, както и да се напъваше, колкото и да стоеше на леда от сутрин до вечер, нищо повече не научи…

Но ето че веднъж — Алексей завинаги запомни този мразовит, бурен ден, когато вятърът на ивици навяваше сух сняг по полирания лед, направи някакво сполучливо движение и изведнъж, неочаквано за себе си, се за плъзга, заплъзга се силно, все по-уверено и по-уверено с всяко ново обръщане. Онова, което незабелязано бе трупал в себе си, когато падаше и се удряше, като повтаряше все отново опитите си — всичките тия малки навици, придобивани от него, сякаш изведнъж се превърнаха в цялостен навик и той уверено заработи с краката, като чувствуваше как цялото му тяло, цялото му детско, палаво, упорито същество ликува и се радва.

Така се случи с него и сега. Много и упорито летя тои, като се стремеше да се слее отново със самолета, да го почувствува през метала и кожата на протезите. Понякога почваше да му се струва, че ще успее. Той се радваше, пускаше самолета в някаква сложна фигура, но изведнъж усещаше, че движенията му са нервни, самолетът сякаш се дръпваше, преставаше да се подчинява и почувствувал тъгата на изгасналата надежда, Алексей пак се залавяше за скучните си тренировки.

Но ето че веднъж, през един топъл мартенски ден, когато летището за една сутрин изведнъж потъмня и топящият се сняг се слегна така, че самолетите оставяха по него дълбоки бразди, Алексей излетя на своя изтребител в зоната. Вятърът при издигането бе насрещно-страничен, той отнасяше самолета и през всичкото време трябваше да го изправя. И точно тук, връщайки самолета в курса, Мересиев изведнъж почувствува, че апаратът му е послушен, че го усеща с цялото си същество. Това усещане се мярна като светкавица.

Отначало Алексей не повярва. Твърде много разочарования бе преживял, за да повярва веднага на щастието си.

Той направи стръмен и дълбок десен завой. Самолетът беше покорен и точен. Алексей почувствува същото онова, което като дете преживя някога на волжкото заливче върху тънкия, силно пукащ лед. Намръщеният ден сякаш изведнъж се проясни. Сърцето му заби радостно, той почувствува как шията му леко се вцепени от познатия хлад на вълнението.

Всичките изводи от упоритите му тренировки бяха закрити зад някаква невидима черта. Той бе прекрачил тая черта и сега леко, без напрежение, жънеше плодовете на тежкия труд през многото дни. Успял бе в главното, което толкова дълго му избягваше; сля се със самолета си, почувствува го като продължение на собственото си тяло. Дори безчувствените му и неподвижни протези не пречеха сега на това сливане. Като усещаше в себе си пристъпите на нарастваща радост, Алексей направи няколко дълбоки виража, направи лупинг и щом излезе от него, пусна апарата в свредел. Земята се завъртя с писък бясно и летището, и сградата на школата, и куличката на метеорологичната станция с надутия шарен ръкав и всичко това се сля в непрекъснати кръгове. Той уверено изведе самолета от свредел, направи лупинг. Едва сега прочутият в ония дни „Ла-5“ разкри пред летеца всичките си явни и скрити качества. Какъв апарат беше той в опитни ръце! Отговаряйки точно на всяко движение, той леко чертаеше най-сложните фигури, като свещ се издигаше нагоре — цялостен, ловък, бърз.

Мересиев излезе от самолета и се залюшка като пиян, с лице, плувнало в безсмислена усмивка, без да вижда пред себе си разярения инструктор, без да слуша караницата му. Нека ругае! „Арест?“ Добре, той е готов да прекара полагащото се време в ареста. Нима сега не е все едно? Ясно е: той е летец (добър летец), какво от това, че тренировките му похабиха свръх нормата скъпоценен бензин. Той ще върне този бензин стократно, само по-скоро да отиде на фронта, на бой.

В общежитието го чакаше още една радост. На възглавницата му лежеше писмо от Гвоздев. Къде, колко и в чии джобове беше лежало то, докато е търсело получателя; мъчно можеше да се установи, тъй като пликът бе измачкан; изцапан, просмукан с масло. Но писмото пристигна в чист плик, надписано с ръката на Анюта.

Танкистът пишеше на Алексей, че с него се е случила; твърде мръсна история. Ранен е в главата — и от какво? От крилото на германски самолет. Сега лежи в корпусната болница, от която впрочем тия дни се кани да излезе. А това невероятно; произшествие се случило така. След като шеста германска армия била отрязана и обкръжена при Сталинград, техният корпус пробил фронта на отстъпващите германци и като се промъкнал през образувания пробив, насочил се с всичките си танкове през степите към германския тил. Гвоздев командувал в този поход танкова дружина.

Весел поход било това! Стоманената колона се втурнала в разположението на германските тилове, в укрепените села, във възловите гари, връхлитала върху тях неочаквано, изневиделица. Танковете препускали по улиците, като разстрелвали и унищожавали всичко неприятелско, което им попадало по пътя, и когато остатъците от гарнизоните се разбягали, танкистите и моторизираната пехота, докарана на танковете, подпалвали складовете с боеприпаси, разрушавали мостовете, стрелките, обръщателите на гарите и задържали влаковете на отстъпващите германци. От запасите на враговете се снабдявали с трофейно гориво, вземали си продоволствие и политали по-нататък, преди още германците да могат да се опомнят, да стегнат силите си за отпор или поне да определят посоката на по-нататъшното движение на танковете.

„Поразходихме се, Альошка, по степта като будьоновци. А фашистите се страхуваха от нас! Няма да повярваш, понякога с три танка и трофейна бронирана кола превземахме цели села със снабдителни бази. С паниката, братко Альошка, във военното дело е нещо велико. Добрата паника сред врага е по-скъпа от две пълни дивизии на настъпващите. Само че умело трябва да я поддържаш, като огън в огнището, да се правят все нови и нови неочаквани удари и да не й се дава да загасва. Сякаш на фронта бяхме пробили германската броня, а под бронята се оказа празно. И ние вървяхме като бъркачка през тесто…

… И ето случи се с мене тоя същият грях. Повика ни началникът. Разузнавателен самолет му бе хвърлил вимпел. Там и там има огромно снабдително летище. Към триста самолета, бензин, Стоки. Пощипва командуващият червения си мустак и заповядва: «Гвоздев, през нощта, без шум, без изстрел, уж че сте свои, приближи се до летището, по-близичко, а после с цялата маса нападни със стрелба и преди да са се опомнили, превърни всичко с краката нагоре, така че нито един гад да не излети». Задачата получиха моят баталион и още един, придаден под мое командуване. А «главните Сили» с предишния курс запълзяха към Ростов.

И ето, Альошка, попаднахме на това летище като лисица в курник. Альошка, приятелю, няма да повярваш, до самите германски сигналисти допълзяхме по пътя. Германците не ни обръщат никакво внимание — техни сме и толкоз, сутрин е, мъгла, нищо не се разбира, чуват се само моторите и дрънкането на гъсениците. После като се втурнахме, като ударихме. Ех, Льошка, ама че сеир беше! Самолетите седят на редици, а ние по тях с бронебойните оръдия, с един снаряд пробиваме по пет, по шест самолета. После гледаме, няма да се справим, някои по-смели от екипажа почнаха да палят моторите. Е, ние затворихме люковете31 и ставаме сами разбивачи, бием с броните по опашките. Самолетите транспортни, грамадни, до мотора не можеш да достигнеш, но ние караме по опашките. Без опашка, все едно че си без мотор, няма да полетиш. Тук именно ме парна и мене. Измъкнах се от люка да погледам обстановката, а танкът точно тогава удари по самолета. Едно парче от крилото ме перна по главата. Благодарение на шлема ударът бе намален, а то иначе бих свършил. Но всичко това е дреболия, работата върви към изписване и скоро пак ще видя моите танкисти. Другаде е белята: в болницата ми обръснаха брадата. Пазех я, пазех я, стана широка брада, а ми я обръснаха без всякаква милост. Е, кучета я яли брадата. Макар и бързо да вървим, но все до края на войната, предполагам, друга ще порасне и ще скрие грозотата ми. Ако искаш да знаеш, Альошка, Анюта, кой знае защо, не хареса брадата ми и през всичкото време в писмата си я косеше.“

Писмото бе дълго. Виждаше се, че Гвоздев го беше писал, потиснат от болничната скука. Между другото в края на писмото той съобщаваше, че край Сталинград, когато танкистите му загубили в боя колите си и очаквайки нови машини, водели бой като пехотата в района на прочутия Мамаев Курган, Гвоздев срещнал Степан Иванович. Старецът бил ходил вече на курсове и станал началство. Сега бил старшина и командувал противотанков взвод. Но снайпериския занаят не оставил. Само че, според думите му, дивечът му сега бил по-сериозен: не бил фрицът зяпльо, излязъл от окопа да се погрее на слънцето, а немският танк — сложна и здрава машина. Но както и по-рано, в лова на тоя дивеч старецът бил силен със сибирската си ловджийска досетливост, с каменното си търпение, с издръжливостта и точността в боя. При срещата те изпили с Гвоздев манерка калпаво трофейно винце, запазено от пестеливия Степан Иванович, споменали всички приятели, а старецът изпратил на Мересиев много поздрави и канел двамата, ако останат живи, да отидат след войната при него в колхоза да половуват катерички или да поскитат на лов за патици.

Топло и тъжно стана на душата на Мересиев от това писмо. Всички приятели от четиридесет и втората стая отдавна, вече воюват. Къде ли са сега Гриша Гвоздев и старият Степан Иванович? Какво ли е станало С тях? Покой ли краища ги носят военните ветрове, живи ли са? Къде е Оля?

Алексей пак си спомни думите на комисаря Воробьов, че военните писма са като лъчи на угаснали звезди: пътуват дълго, дълго до нас и понякога звездата е изгаснала, а лъчът й, весел и светъл, още дълго пронизва пространствата, носейки на хората ласкавия блясък на изгасналото вече светило.