Правилото на знанието

Рим, 33 г.

Вятърът вдигаше вихрушки по арената, песъчинките жилеха кожата и дращеха гърлото му, но осъденият не обръщаше внимание на това.

С бронзов тен и играещи под слънцето мускули, Саул гладиаторът закрачи напред. Присви очи, за да ги предпази от потта, избила не от усилия, а от страх — страх, който съпътстваше знанието за предстоящата смърт. Проблемът бе не в самата смърт, а в онова, което вървеше с нея. В смъртта се таеше поражение, а в поражението — провал.

Провалът беше немислим, но въпреки това като че ли нямаше начин да оцелее в тази битка. Погледът му бавно обходи арената. Там имаше сто гладиатори, но сякаш бяха хиляда. Един умел удар, нож в гърба, подхлъзване в локва кръв… всичко можеше да приключи за миг.

Струи парфюмирана вода полетяха във въздуха, изстреляни от някакво чудо на римската инженерна мисъл. Барабани и тръби нагнетиха атмосферата и накрая самият Цезар стана да погледне надолу към цялата сцена от мястото си в тълпата. Големите игри щяха да започнат всеки момент и гладиаторите щяха да се бият, докато червеният еликсир на живота не изтече, изхвърлен от отпуснатите им тела от последните удари на сърцата им. Пясъкът щеше да почервенее и всички щяха да умрат.

Смърт. Поражение. Провал.

Залогът бе по-голям, отколкото можеха да си представят. Пристъпвайки отново напред, Саул си помисли за майка си…

1.

Северна Каролина, САЩ, 2014 г.

Шон Стрикленд прегазваше ограниченията за скорост и летеше два пъти по-бързо от допустимото, понесъл се към изхода от града. Умът му бе другаде, препускаше през оформящите се възможности. Шон присви очи, за да ги предпази от потта, избила не от усилия, а от трепетното очакване на онова, което му предстоеше. Това беше. Най-сетне.

Мислите му се върнаха с около час назад, към момента преди телефонът му да иззвъни, докато отиваше към столовата за преподаватели в гимназията в Мейсънвил. Класът, на който преподаваше физика, се изнесе от кабинета като стадо говеда при звука на любимия звънец. Звънецът бе горе-долу единственото нещо, което бе точно в това монотонно, заспало градче.

„Спокойно могат да зарежат Гринуич и да използват гимназиалния звънец, за да отчитат времето по целия свят“ — помисли си Шон, докато събираше нещата си от масата.

„Като едното нищо“ — съгласи се мозъкът му. Често му говореше, било за да му помага в работата или да го упреква за някакъв гаф или глупост. На Шон невинаги му харесваше онова, което чуваше, но обикновено забележките му бяха на място.

Само на трийсет и три, Шон Стрикленд беше самото въплъщение на човешката въздишка. Помъкнал куп листа, той бръкна в джоба си и пръстите му докоснаха ключовете и новия ключодържател, който беше получил като подарък за последния си рожден ден — запалка във формата на пистолет. Шон не пушеше, но запалката се оказа удобна за паленето на горелките в часовете по химия. Помисли си дали да не пробва пистолета и върху небрежно попълнените тестове, които носеше — това щеше да му спести сума време довечера за проверяването им, но в крайна сметка размисли. На листовете им се размина на косъм.

Въпреки че имаше заложбите да разшири границите на науката, Шон отдавна бе направил избора да остане в родния си град. Макар често да се чувстваше недооценен, той се опитваше да не мисли къде ли би могъл да бъде, ако се беше махнал като брат си. Всъщност гимназиалният учител нямаше нищо против положението си, защото в края на работния ден се прибираше у дома при най-прекрасната и изумителна жена, за която би могъл да мечтае. Не, нещата определено не бяха толкова зле. Шон си мислеше за нея всяка минута през бавно точещите се часове и неизбежно на устните му заиграваше усмивка. Лорън.

Качваше се по стълбите и си мислеше за нея, когато мобилният му иззвъня. Говорим за…

— Хей! — възкликна той и моментално се усмихна. — Какво става? Искаш да ми напомниш за ябълките ли? Не съм…

— Шон, чуй ме — прекъсна го тя. — Нали ми каза, че ако по пощата дойде нещо, което изглежда важно, да го отворя?

— Ъъъ, да…

— Дори да е адресирано до теб? — Гласът й беше необичайно развълнуван.

— Лорън, какво има? — Шон си представи златната й коса, обрамчваща лице с възхитителна усмивка. Нещо ставаше.

— Ами, дойде писмо. От Англия е. От Кеймбридж.

Шон спря насред стълбите.

— Какво каза?

— Дори да е адресирано до теб.

— Стига си ме изтезавала!

— Искат да идеш в Англия!

— Какво? — извика Шон, без да забелязва сепнатите погледи на учениците наоколо.

— Сериозно! Пишат нещо за статия, която си им пратил, и искат да изнесеш доклад. На някаква конференция.

Шон пребледня. Още държеше телефона, но не чувстваше ръката си. Много добре знаеше за какво говори Лорън.

Отдавна беше открил, че опитите да опише красотата и елегантността на сложните физични теории бяха сериозно предизвикателство и винаги имаше опасност от погрешно интерпретиране. Бе наясно, че трябва да покаже теорията, за да бъде схваната. Подобно на картина — думите не можеха да постигнат онова, на което бе способен дори беглият поглед. Покажи картината и неизразимото веднага става ясно. Шон копнееше за възможност да провери теориите си, да покаже света вместо да се мъчи да обяснява сложната математика на един толкова неадекватен език като английския.

Утешаваше се с факта, че повечето велики идеи във физиката са се появили много преди да възникнат средства те да бъдат проверени. Айнщайн наричал това „мислен експеримент“ и страшно обичал да води нишката на мисълта до логичното заключение, за да докаже идеите си. Разбира се, уловката била в това, че докато не направиш реален опит, няма как да разбереш дали нещо наистина е така, или не. Така среднощните занимания на Шон станаха мислени експерименти — страници и страници сложни теории, обяснени до най-малкия детайл.

И ако дните му минаваха в борба с тийнейджърската летаргия, работата му през нощта представляваше еуфорично бягство от реалността. Когато Лорън заспиваше, което най-често ставаше около девет и половина, Шон се оттегляше в кабинета си, пускаше си диск на „Бийтълс“ или „Пинк Флойд“ и започваше да пише. Пишеше, проучваше, проверяваше, изчисляваше и тренираше мозъка си по същия начин, по който атлетът тренира мускулите си. Това бе място, където умът му можеше да се движи без ограничения, където можеше да говори на език, който малцина други разбираха.

През дългите вечери откровенията изпълваха прашната му стая със светлина. Но те бяха само негови. Концептуалната му способност би била изумителна, ако наоколо имаше някого, разбиращ достатъчно, за да се изумява. Но нямаше. Това бяха двете лоши страни на работата му — тя го разстройваше и го правеше раздразнителен.

Беше раздразнен, че няма с кого да споделя идеите си. Ядосваше се, когато чуваше учениците да си говорят за шантавите глупости, които са чули в неделя в църквата. Идеше му да закрещи с цяло гърло от нелепите суеверия. Ако разбираха поне мъничко науката на реалния свят, учениците му нямаше да си прахосват времето по такъв начин.

Другите учители винаги го намираха за малко тъжен и все му задаваха загрижени въпроси от рода на „Всичко наред ли е, Шон?“ или „Изглеждаш малко уморен, Шон, добре ли спиш?“. Той винаги се усмихваше и кимаше учтиво.

Понякога късно през нощта Лорън надникваше в кабинета му и присвиваше очи към ситно изписаните листове на бюрото. Знаеше, че той няма да изостави някоя теория обяснена наполовина, затова само му казваше колко е часът, разрошваше косата му и тръгваше обратно към леглото със загрижена и сънена физиономия.

Шон си даваше сметка, че повечето му идеи са твърде чудати, за да се вземат на сериозно, и много непрактични, за да бъдат подложени на проверка, поне в рамките на неговия живот. Въпреки това пращаше статиите си. Пращаше ги навсякъде, където си мислеше, че може да се намери ум, способен да ги разбере — в университети, изследователски институти и частни компании. Не получаваше отговор. Нито веднъж. До този момент.

— Обаче има едно условие — каза Лорън, която още беше на телефона. — Искат да се явиш утре.

— Какво? — Шон рязко се върна в действителността.

— Така пише. Момент, ще ти го прочета:

— … следват телефонни номера и адрес — завърши Лорън.

Мълчание.

— Шон? Шон, на линия ли си?

Зави му се свят и макар че се мъчеше да заповяда на устните си да се размърдат, те не реагираха.

— Шон? Това е добре, нали? Кеймбридж е едно от местата, на които изпрати труда си, нали?

— О, да. Определено е добре — най-сетне успя да отговори Шон. — След двайсет минути съм у дома. Трябва да…

Но той вече не мислеше за телефона — беше затворил. Обърна се бавно и погледна надолу към канцеларията. Професорът, който бе пратил писмото, беше човек, на чиито трудове Шон се възхищаваше. Отдавна следеше подкастовете1 му, но статията, която се споменаваше в писмото, беше пратена в Кеймбридж преди повече от седем години. В момента Шон не беше в състояние да осъзнае колко странно е това.

Трябваше да… какво? Да, трябваше да намери някого да му поеме часовете, а и нещо за ябълки… дали Лорън още искаше да прави ябълков пай? Щеше ли да му се разсърди, ако не донесе ябълки? Шокът от обаждането съвсем го беше извадил от равновесие.

— Гладис, май ще трябва да ми намериш заместник за няколко дни — каза той, докато минаваше покрай канцеларията на път към колата си.

Дребната жена с трифокални очила вдигна очи от екрана, в който се взираше.

— Добре ли спиш, Шон? Изглеждаш ми уморен. Не се ли чувстваш добре?

— Ъъъ, да. Изобщо не съм добре.

2.

Шон наби спирачки в алеята пред къщата. Пътуването му бе дало известно време да смели информацията и да я проумее.

— Лорън! — изрева той, докато нахълтваше през вратата. Откри я във всекидневната, наведена над два отворени куфара и сгъваща чифт джинси. Шон бързо се събу, плъзна се драматично по дюшемето и спря с разперени ръце пред нея. — Забравих ябълките!

Тя го погледна, разсмя се и се хвърли към него да го прегърне.

— Ох, миличък, толкова се гордея с теб! Ще си прекараме чудесно. Никога не съм излизала от щата, а сега отиваме в Англия!

Той привлече дребничкото й тяло към себе си и я целуна страстно. И едва тогава осъзна какво беше казала току-що.

— Ние ли? — Погледна надолу към нея, като я държеше за раменете, и се взря изпитателно в очите й. Тя цялата сияеше.

— Разбира се, че ние! Да не си мислиш, че ще пропусна шанса да ида в Англия? Да пазарувам в Сохо и Найтсбридж, да се возя на червените автобуси, да видя Биг Бен, а може би дори да посетим Бъкингамския дворец?

Шон погледна над главата й и видя двата отворени куфара на канапето, до тях лежаха паспортите им. Както и очакваше, единият беше пълен със спретната купчинка от стандартното му облекло — едноцветни тениски, джинси и две ризи за „специални“ случаи, както казваше тя. Вторият куфар бе кажи-речи празен, но до него беше натрупан почти половината гардероб на Лорън.

— Ъъъ… — Той се освободи от обятията й. Оказа се трудно да я погледне в очите, докато говори. — Знаеш, че най-много от всичко бих искал да дойдеш с мен, но просто не можем да си позволим самолетните билети до Англия. Дори аз не съм сигурен дали ще пътувам. Трябва да се обадя, за да потвърдя и да видя дали ще успея да хвана полета.

— Всичко е готово! Запазиха ми място до твоето. Няма да плащаме нищо.

Шон леко наклони глава и я погледна скептично.

— Да не би да си се обадила в университета?

— Обадих им се веднага след като звъннах на теб. Е, може би малко преди това, но важното е, че всичко е уредено. Макар да изглеждаха малко озадачени, защото жената беше останала с впечатление, че сме потвърдили миналата седмица. Както и да е, имаме билети за полет от Шарлот довечера.

Всичко се случваше прекалено бързо. Аналитичният ум на Шон регистрира странностите на положението, но не се задържа върху тях.

— Довечера ли? Но ние току-що научихме. От Шарлот? Не мога да отлетя от Шарлот, до утре сутринта няма вътрешни полети.

— Точно затова приготвих куп сандвичи с пуешко и боровинки. Напоследък съм все гладна, а няма да имаме време да спрем за вечеря, ако искаме да стигнем до единайсет. Виждаш ли, най-сетне ще получиш вниманието, което заслужаваш, и светът ще разбере колко си умен.

— Единайсет вечерта? — Шон пресметна наум. До летището в Шарлот имаше шест часа път, а трябваше да са там доста преди отлитането. Погледна часовника си. — Трябва да тръгваме още сега. Още сега.

— Ние ли? — Лорън го погледна с онзи дяволит момичешки блясък в очите, който той така обичаше и от който така се опасяваше.

На лицето му цъфна широка усмивка.

— Колко бързо можеш да си събереш багажа?

Пътят до Шарлот сякаш беше безкраен — маса зелени дървета и завои, от които на Шон едва не му прилоша, докато прелистваше записките си.

— Какво каза на татко си? — попита той, когато най-сетне вдигна очи да погледне към хоризонта и да се опита да накара света около него да престане да се люлее.

— Не съм му казвала.

Шон се вторачи в жена си. Тя отвърна на погледа му спокойно, но мускулите около устата й потръпнаха и на лицето й цъфна усмивка.

— Само щеше да ми вдигне скандал заради работата. Ще му се обадя утре сутринта и ще го уведомя, че няма да мога да ида в понеделник.

— Утре сутринта ще сме в самолета, Лорън. Знаеш колко усилия ми струваше да го накарам да ме приеме и ако си помисли, че аз съм те отмъкнал от работа заради едното нищо, това ще бъде краят.

— Не е заради едното нищо, а заради големия ти пробив. Пък и вече съм омъжена за теб, забрави ли? Вече не е нужно да искаш позволението му. Не сме тийнейджъри, Шон. Не може да ме държи вечно затворена в онова градче, нито да ми попречи да пазарувам в Сохо.

Подобно на Шон, Лорън мечтаеше да пътува, да се измъкне от Мейсънвил. Кроеше планове да се преместят в Лос Анджелис, където да се занимава с грим и специални ефекти за филмовите звезди. Обожаваше киното, костюмите и театъра. В колежа учителите й казваха, че има голям талант, но баща й сложи край на всичко това, като настоя да започне работа в семейния бизнес. Тя обаче продължаваше да мечтае и Шон обичаше да гледа как очите й засияваха, когато говореше как ще зареже очакванията на родителите си и ще се захване с нещо наистина интересно — нещо повече от отглеждане на деца и приготвяне на пай. Можеше да прави хората прекрасни.

Шон бе наясно, че Лорън не понася семейния бизнес на баща си, не смяташе и отглеждането на тютюн за благородна цел в живота. Но знаеше също, че тя бе твърдо решена да отдаде дължимото на семейството си, поне докато съпругът й събере достатъчно пари, за да се преместят. И както обичаше да казва, докато се пльосваше в канапето след прекаран в делови срещи ден, „животът е пълен с жертви“.

Тя насочи вниманието си обратно към пътя, а Шон въздъхна и разтърка очи. Вече беше седем и навън се стъмваше. Той погледна към бележките си и отново въздъхна. От години не се занимаваше с пространство-времето, след като попадна в безизходица, от която така и не откри как да излезе. Интензивният курс по собствената му теория след толкова време се оказваше по-трудно нещо, отколкото беше очаквал.

— Ще започнат да ми задават въпроси — каза той. — Ще ме засилят с цял куп въпроси, на които няма да мога да отговоря.

— Няма нищо, на което не можеш да отговориш, миличък — отвърна Лорън с характерния си оптимизъм.

— Де да беше така. — Шон се изсмя пресилено. Всеки ден се изправяше пред въпроси, на които не можеше да отговори, но не защото въпросите бяха трудни.

За Шон науката за формирането на самата тъкан на пространството, времето и вселената беше интуитивна като дишането. Не можеше да си представи нищо по-интересно. Но пък от друга страна, имаше проблем. Освен че не осъзнаваше колко затормозява интелектуално учениците си, проблемът на Шон Стрикленд бе, че не осъзнаваше какъв блестящ ум е всъщност.

Спомни си за урока от сутринта, който се мъчеше да преподава.

— … се нарича „Доплеров ефект“. Звукът на сирената става по-висок, когато линейката ви доближава, защото тя настига звуковите вълни, които произвежда. Движи се към тях и те стават по-къси, а по-късата честота на вълната означава по-висок тон. После линейката минава покрай вас и… тииии-диии, започва да се отдалечава, така че звуковите вълни се разтеглят, стават по-дълги и следователно тонът е…?

Замълча и погледна дъската. Спретнати редове и графики, кохерентни с нишката на мисълта, изписани с бял тебешир. Знаеше, че когато се обърне, нито един от десетокласниците в гимназията в Мейсънвил в Северна Каролина няма да има ни най-малка представа за какво говори. Затова се наслади на момента само за секунда.

И тогава дойде отговорът.

— Става по-дълбок, нали?

Беше Том Чарбел — момче, което приличаше на говорещо дърво. Това всъщност бе повече, отколкото беше очаквал Шон. Той въздъхна, усмихна се и пое дъх, за да отговори.

Звънецът. Втурването към вратата.

Шон продължи, сякаш класът беше все още пред него, а не в коридора.

— Точно така, Томи. Същото се случва със светлината. — Той въздъхна отново. — Когато тялото се движи към нас, то настига светлинните си вълни и дължината им става по-къса, поради което тялото изглежда синьо. Когато се отдалечава от нас, става обратното. Светлината достига до нас с разтеглени вълни и затова се измества към червения спектър. Благодарение на това знаем, че вселената се разширява…

— Защо изобщо ги учим тези неща? — измърмори някое от децата, докато минаваше покрай него.

Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. Щом те не знаеха защо, Шон нямаше как да им каже.

Не, причината не беше в това, че въпросите са трудни. Трудна беше мотивацията.

Пътуваха вече близо четири часа, когато и последните лъчи на слънцето угаснаха. Бяха се разбрали Лорън да кара, докато се стъмни, за да може Шон да чете. За разлика от повечето хора, говоренето пред публика не беше нещо, от което се смущаваше. Може би защото аудитория, която го слуша внимателно и проявява жив интерес към онова, за което говори, беше лукс в сравнение с деветокласниците, които май не усвояваха нещо повече от физиката на движещите се тела, за да могат да хвърлят сдъвкани хартиени топчета по дъската.

Сега обаче Шон беше уморен. Лорън упорито настояваше да продължи да шофира, за да може той да си почине. Самата тя можела да спи в самолета.

Жената на Шон бе убедена, че съпругът й има блестящ ум, макар често да не разбираше за какво точно говори той. Не че имаше някакво значение. Не би го заменила с никого друг. Някои момичета се впечатляваха от мускули, но Лорън май си падаше повече по неврони, по мъж, който винаги знае какво да направи, на когото да може да се довери напълно.

Главата на Шон леко се удряше в стъклото в непостоянен ритъм — туп-туп-та, туп-туп… но той не забелязваше. Беше уморен и знаеше, че скоро трябва да седне зад волана. Събуди се от леката дрямка и нагласи листовете в скута си, за да ги прибере в чантата. С уморени очи погледна към пътя, точно навреме да види как нещо изскача от гората и се озовава в светлината на фаровете.

Лорън нямаше шанс да избегне сблъсъка. Тя изкрещя, раздирайки летаргията, в която се бе увил Шон. Гумите засвириха и задницата на колата поднесе, но вече бе твърде късно. Ударът бе съпроводен с противен тъп звук. Сблъсъкът стана, докато колата, тежаща повече от тон, все още се движеше прекалено бързо. Автомобилът блъсна нещото и то се понесе във въздуха над асфалта. Листовете излетяха от скута на Шон, удариха се в таблото и експлодираха в бял хаос. Ръцете му се стрелнаха към тавана и страничната дръжка, докато Лорън се стараеше да овладее волана, бореше се с тежестта на колата и се мъчеше да предотврати преобръщането. Кафето й се изплиска върху предното стъкло, опари лицето й и изпръска цялото купе.

После всичко приключи.

Колата изведнъж се оказа неподвижна.

Тишина.

Ръцете на Лорън стискаха кормилото с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Дишаше плитко и накъсано. Макар че бяха спрели, Шон продължи да се държи здраво. Сърцето туптеше в ушите му. Изведнъж му призля след резкия прилив на адреналин в умореното му тяло. Той пое дълбоко дъх и погледна към Лорън. Тя се взираше право напред.

— Добре ли си? — Не получи отговор. — Лорън.

Тя трепна, извика и го погледна. Очите й най-накрая се фокусираха.

— Добре ли си? — повтори той и се помъчи да успокои дишането си.

Тя помълча за момент, сякаш преценяваше състоянието си.

— Нищо ми няма, нищо ми няма…

— Добре, просто дишай… Май ударихме елен.

Лорън отново погледна право напред.

Не беше елен.

3.

От земята се надигаше мъгла и жълтите светлини на фаровете изглеждаха матови в заобикалящия ги мрак. Лъчите пресичаха диагонално пътя и осветяваха дърветата. Участъкът, който се виждаше, беше празен, бръмченето и цвъртенето на горските насекоми само подчертаваха тишината. На десетина метра от колата лежеше някакво голямо, неподвижно тяло.

Вратата на Шон се отвори с рязък звук, който разцепи въздуха и отекна в нощта. Чакълът захрущя под краката му, когато той слезе предпазливо, оставяйки вратата отворена, в случай че му се наложи да се изнесе бързо. Двигателят изръмжа и се събуди отново. Шон погледна към силуета на Лорън, която въртеше глава в опит да види по-добре.

— Дръпни малко назад и изправи колата.

От устата на Шон излизаше пара, докато говореше. Той потръпна неволно и вдигна ципа на якето си, докато пристъпваше предпазливо към лежащото на асфалта тяло. Големият мощен автомобил даде на заден и зави, така че фаровете се насочиха към пътя напред. Шон присви очи към мрака. Каквото и да бяха ударили, то беше все още там, в самия край на светлинния конус. Той отново пристъпи напред.

— Превключи на дълги — извика на Лорън. Тя не се справяше добре в шокови ситуации и подобни задачи държаха ума й зает; Шон не искаше паниката да овладее Лорън.

Заобиколи колата и огледа предното стъкло и бронята. Бяха покрити с кръв. Кафето, което се беше изплискало от вътрешната страна, скриваше гледката, но сега пораженията се виждаха ясно.

— Господи! — възкликна Шон. И когато Лорън превключи на дълги, той проследи светлината към тялото на пътя. Беше отлетяло много далеч, на цели десет метра от мястото, на което бяха спрели, и сега лежеше неподвижно. Голямо, кафеникаво, изпускащо пара в хладния нощен въздух. Приличаше на животно. Каквото и да беше, бе живо — или поне е било, преди да го ударят. Шон пристъпи напред. Какво беше това? Да не би да е увито в нещо? Закрачи по-бързо, а по гърба му пробягаха ледени тръпки. Не, не, не.

Измина тичешком последните пет-шест метра. Още не можеше да повярва. Погледна назад през рамо и махна на Лорън да приближи колата. Сега беше негов ред да изпадне в паника. Докато ръмженето на двигателя приближаваше, Шон погледна към тялото в краката му. Беше човек.

Отначало не можеше да повярва на очите си — нищо не би могло да го подготви за подобно нещо — но после тръсна глава, за да пропъди остатъците от шока, и коленичи, като протегна ръка да потърси пулс. Поколеба се, когато разгледа по-добре фигурата на засилващата се светлина на приближаващите фарове. Господи, помисли си, кой е този?

Фигурата лежеше в зародишна позиция, с гръб към колата. Човекът беше облечен в пластове и пластове дрипи. Бе невъзможно мръсен, кален и изцапан, а сега парцаливото му облекло беше покрито и с кръв. Върху сплъстената му коса имаше кожено кепе, а затворените очи едва се виждаха между рунтавите вежди и дългата брада.

Шон пъхна ръка в дрипите около врата на мъжа и пръстите му затърсиха топлината на кожата. Имаше ужасно много кръв. Дрипите бяха подгизнали от нея, косата беше станала лепкава, по брадата се стичаха червени струйки. Накрая пръстите на Шон докоснаха плът и той зачака.

Лорън слезе от колата, но остави вратата отворена, сякаш я използваше за щит.

— Шон, това не е елен. Какво е?

Шон я погледна.

— Жив е, но едва се крепи. Звънни на 911, мобилният ми е на задната седалка.

Усети щипане и дръпна ръката си. Пръстите му бяха покрити с нещо като малки пъпчици. Опита се да ги избърше, но не успя. Какво беше това? Пришки? Да не би човекът да е болен от нещо?

Не искаше да рискува да го мести от страх да няма наранен гръбнак. Вместо това се наведе над него, за да се опита да долови дишането му. Моментално съжали.

Лекият ветрец спря. Вонята го блъсна като товарен влак. Шон се задави и се дръпна назад.

Подала глава от колата, Лорън видя как съпругът й се дърпа назад и закрива носа и устата си.

— Добре ли си? Шон, какво има? — тревожно попита тя.

— Този човек вони на пикня! — Коментарът малко отпусна напрежението, но Лорън не се засмя. Шон едва различаваше лицето й, но гласът й беше твърде тънък. Личеше си, че е ужасно изнервена.

— Няма обхват — съобщи тя. — Няма дори една чертичка, а го изключих и включих на два пъти.

Това беше отговорът на Лорън на технически проблеми — изключваш и включваш. Колкото и да бе странно, обикновено действаше. Обикновено, но в този случай нямаше нищо обикновено.

— Ах, по дяволите — изруга Шон, докато тя се канеше да направи нов опит. — Поразмърдай се, излез от колата, виж дали няма да хванеш сигнал. Има специална честота за спешни случаи.

— Не, няма нищо — каза Лорън, след като излезе от колата.

— Преди колко време се разминахме с последната кола? — попита Шон, докато се надигаше, след като се беше уверил, че човекът диша.

— Не съм виждала кола, откакто влязохме в планината. Най-малко от два часа.

Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му. Шон знаеше какво означава това, преди дори да се осмели да помисли. „Не можеш да оставиш този човек тук — намеси се мозъкът му. — Трябва да го откараш до най-близката болница.“ А кой знае къде се намираше тя?

— Лорън… — започна той.

— О, не. — Разбра го.

— Това е човек. Сериозно пострадал човек.

— Шон, трябва да стигнем до летището.

— Миличка… — Шон млъкна. Знаеше, че това е съпротива само проформа. Лорън се беше вкопчила във вярата, че плановете им не са се объркали тотално. Но, мамка му. Какво правеше един дрипав старец в планините, при това посред нощ? И какво си е мислил, по дяволите, като е тръгнал да пресича така пътя?

— Можеш ли да докараш колата? Не искам да го нося, ако…

„Какво ако? — намеси се мозъкът му. — Ако е напълно прецакан ли? Късно е за това.“

Шон се взираше в тялото, докато фаровете приближаваха. Двигателят изръмжа шумно и той се запита дали човекът не може да бъде събуден. Част от него искаше тялото да се раздвижи, а друга част се радваше, че то не помръдваше.

Гледаше издигащите се и спускащи се гърди и едва сега забеляза, че човекът не просто се е свил на топка, а се е свил около нещо и го притиска към себе си.

— Какво си се вкопчил в това, по дяволите? — Шон се вгледа по-внимателно и видя, че човекът държи някакъв голям вързоп. Без да сваля поглед от лицето на мъжа, сякаш внезапно можеше да скочи, Шон протегна ръка. Премести първо едната ръка, после другата. Облеченият в парцали човек беше в безсъзнание и не оказа съпротива. Ръката му падна настрани и Шон взе онова, което тя държеше. Беше с размерите на голяма кутия за обувки. Нещо, увито в парцали и кожа, вонящо почти толкова, колкото и човекът, който го държеше.

— Какво е това? — попита Лорън, докато Шон носеше пакета към колата, като го държеше далеч от себе си, сякаш можеше всеки момент да оживее.

— Не знам. Старецът се беше вкопчил в него така, сякаш животът му зависи от това.

Лорън сбърчи нос, когато Шон постави пакета на предната седалка.

— Ууу, вони на мърша! Това да не е животинска кожа? — Тя се намръщи, докато отваряше задната врата. — Сигурен ли си, че трябва да го докосваме?

После слезе от колата и застана при краката на мъжа. Сместа от мръсотия, кръв и кал едва не я задуши, докато помагаше на Шон внимателно да вдигне отпуснатото тяло и да го сложи на задната седалка.

— Как ще караме с тази воня? — изохка тя.

— Ще караме само докато хванем сигнал, после ще се обадим на „Бърза помощ“. Така де, някъде наблизо трябва да има селище. Как иначе се е озовал тук?

Лорън повдигна вежда.

— Виждаш ли този човек? Сигурно е живял тук от години. Вони така, сякаш от десет години не е виждал душ. Дори да е най-добрият ти приятел, няма как да го разпознаеш под всичките тези косми и мръсотия.

Права беше. Наистина беше шантаво. Шон погледна часовника си — 20:53. Имаха около два часа да стигнат до летището, но злополуката променяше нещата. Мамка му.

„Дърт ненормалник, какви си ги мислил, по дяволите?“

Шон отвори вратата на шофьора, а Лорън се опита да седне на съседното място, но спря, когато видя вързопа. На лицето й се изписа страх.

— Няма да докосна това нещо — запротестира тя.

— Сложи го в краката си — посъветва я Шон и погледна към безжизнената форма на задната седалка. Човекът беше лошо ранен, кървеше отвсякъде и отникъде — беше невъзможно да се каже откъде при цялата кал и кръв по дрехите му. Кепето му приличаше на ловджийско — отпред беше вдигнато, но задната му част покриваше ушите и врата. Личеше си, че е бил в лоша форма много преди да го блъснат. Приличаше на човек, минал през война.

Понесоха се по лъкатушещия планински път, едновременно зашеметени след злополуката и изпълнени с облекчение, че човекът е жив.

Лорън тревожно мърдаше крака, като се опитваше да не докосва вързопа, който бе хлъзгав от кръвта.

— Кой ли би могъл да бъде този човек? — попита тя, за да наруши мълчанието.

— Колкото повече се замислям, толкова по-странно ми се струва. Така де, на километри оттук няма нищо, а и той не се опитваше да ни спре на автостоп или нещо подобно, а просто изскочи на пътя. Направо изскочи!

— Може би е бягал от нещо?

— Може би. Но не ми изглежда възможно да не ни е видял. Така де, път, шум, ярки светлини. Изпъкваме.

Лорън не отговори. Погледът й беше насочен надолу. И двамата си мислеха едно и също.

— Не искам да го докосвам — каза тя след дълго мълчание.

Вързопът се плъзна по пода към нея и докосна пищяла й. Тя се сви.

— Доста здраво го държеше — отбеляза Шон. — Претърсих го за портфейл или нещо подобно, но не открих нищо. Обзалагам се, че каквото и да има вътре, то ще ни каже нещо за този тип. Несъмнено е важно. Не може да те блъсне засилил се джип и единствената ти мисъл да е да не изпуснеш вързопа си, ако не е нещо важно.

Лорън понечи отново да запротестира, но накрая въздъхна. Първоначалният шок бе донякъде отминал и сега изпитваше любопитство — и малко вълнение, въпреки ужаса на цялата случка. Тя потърси в жабката нещо, с което да покрие краката си, и накрая извади наръч хартиени салфетки, рецепти и почистващи кърпички. Наведе се да вдигне пакета и го сложи в скута си. Беше тежък, сякаш носеше тежестта на страшна тайна.

— Вътре определено има нещо — каза тя, докато докосваше животинската кожа. — Няколко неща, доколкото мога да преценя.

Хвърли последен поглед към Шон и започна да развива кожата.

Големият джип се носеше в студената нощ през хълмовете и вземаше решително и бързо завоите. Някъде далеч зад тях спря друга кола. Беше матовочерна и ако не бяха светлините на фаровете, щеше да е невидима в мрака. Предната дясна врата се отвори и чифт излъскани черни обувки стъпиха на асфалта. Спряха за момент, после се завъртяха, минаха пред колата и отново спряха при голяма локва кръв. Собственикът им клекна и се вгледа, после стана и се върна при отворената врата. С доволно свистене на гуми автомобилът полетя напред, следван плътно от три еднакви, матовочерни коли. Сякаш поглъщаха светлината и приличаха на три дупки в нощта. В мрака беше невъзможно да се определи как изглеждат, но това нямаше значение. Единственото важно за шофьорите бе, че приближават.

Лорън разви външните пластове кожа на вързопа и сбърчи нос. Миризма на застояло изпълни купето. Беше по-силна дори от вонята на урина и мръсотия от мъжа, който дишаше равномерно на задната седалка. Вързопът беше на пластове и пластове. Като че ли имаше външна обвивка от нова животинска кожа около вътрешен слой от стара обработена кожа.

Накрая Лорън свали всички пластове и в ръцете й се озова някаква полупрозрачна торба. Вътре се виждаше голяма купчина хартия, книги и пергаменти.

— Какво, по…? — започна Шон, като хвърли поглед към торбата, а после и към човека отзад. Той вече май дишаше малко по-леко и главата му леко се поклащаше от движението на колата. Кръвта, която преди течеше по брадата и лицето му, сега бавно засъхваше, създавайки поредния пласт мръсотия.

— Какво е това нещо? — попита Лорън и вдигна полупрозрачната торба.

Шон я погледна.

— Прилича ми на животински стомах.

Лорън изсумтя с отвращение.

— Стомах? Защо някой ще тръгне да слага книги в животински стомах?

— Не знам, но наистина не съм сигурен дали е необходимо да продължаваме нататък.

— О, не, няма да допусна да си изцапам ръцете просто така. Ще отворя това нещо и ще разбера какво има вътре. — Лорън заби нокти в торбата стомах и я проби.

Миризмите, с които се бяха сблъскали досега, бяха като благоухания в сравнение с онова, което се разнесе от купчината в скута на Лорън. Въздухът, затворен по-дълго, отколкото бяха предполагали, че е възможно, изпълни купето.

Шон се задави, спря колата и побърза да отвори вратата и да излезе. Лорън обаче беше очаквала зловонието и дръпна нагоре пуловера си, за да закрие носа и устата.

— Ох, господи! — Шон пое глътка свеж въздух, преди да се пльосне обратно на седалката. — А аз си мислех, че вонят само отвън! — добави той, мъчейки се да имитира гласа на Хан Соло. — Това смърди!

— Не, ти смърдиш след закуска с фибри. Това е интересно.

Шон зяпна жена си. Не можеше да повярва, че й доставя удоволствие.

— Я виж ти, кой смени мелодията. Така и така сме спрели, защо не провериш сигнала? — предложи Шон, докато превключваше на първа, за да потегли отново.

Лорън извади телефона и погледна екрана. Пак нямаше нито една чертичка. Тя насочи вниманието си отново към отворения вързоп в скута си.

Документите лежаха на спретната купчинка, защитавана кой знае откога от стихиите от херметичната стомашна мембрана и кожените обвивки. Книги, отделни свитъци, текстове — всички те изглеждаха невъзможно стари и крехки. Лорън внимателно отвори на първата страница на най-горния ръкопис в купчината. Не разпозна знаците и беше сигурна, че никога не е виждала подобни, може би с изключение на един от музеите, които бяха посещавали с Шон. Писмеността приличаше донякъде на арабска.

— Боже мой — промълви тя, когато внезапно се досети. — Ами ако ги е откраднал? Ами ако ги е отмъкнал от някой музей и бяга от полицията?

Шон не възрази. Версията изглеждаше напълно възможна, както и всяка друга. Лорън продължи да преглежда купчината. Имаше отделни листове стар пергамент, три книги в груба кожена подвързия, завързани заедно с тънки кожени ремъци, както и множество стегнато навити свитъци. Някои съдържаха нещо като диаграми, но повечето бяха пълни с различни видове писмени знаци.

— Прилича ми на някаква колекция — започна Лорън. — И като че ли няма никакъв ред в подредбата им. Писмеността по отделните листове е различна… има и листове с рисунки…

Бип! Лорън се сепна и нишката на мисълта й прекъсна. Бип!

Беше звук от пристигащо съобщение по телефона, което означаваше, че имат сигнал. Лорън намери пипнешком телефона на таблото, погледна екрана и го подаде на Шон.

— Гласова поща — прозаично рече тя. — Брат ти и баща ми.

Шон се намръщи. Баща й звънеше на телефона му само когато не можеше да намери Лорън у дома. А и брат му Тим защо го търсеше? Не бяха се чували от години.

— Ще ги прослушаме после — реши той, докато прекъсваше връзката. Набра 911 и зачака. — Къде сме? — прошепна на Лорън и кимна към картата в отворената жабка.

Тя се побори известно време с картата и накрая му я подаде. Ориентирането по карта не фигурираше сред многото й чудесни качества, помисли си Шон, докато палеше осветлението. Придържаше волана с колене, като държеше телефона в едната си ръка и въртеше картата с другата.

— А — каза той, когато се обади операторът, — намираме се на около трийсет километра западно от кръстопътя Грийнсвил на стария Южен път…

Бип, бип, бип.

— Мамка му!

— Какво има? — Лорън го погледна и го видя как сваля телефона от ухото си, затваря го с отвращение и го мята в скута й.

— Сигналът прекъсна. Дръж го под око и когато се появи отново, набери пак. Намираме се… тук… някъде — посочи той едно място на картата, докато й я подаваше.

Лорън отново насочи вниманието си към купчината и продължи да прелиства документите, а Шон се съсредоточи в пътя. Не след дълго видя знак, първия от километри. Беше за някакво място на име „Мотел 6“, след двайсет и четири километра. Усмихна се. Поне можеха да отседнат и може би да вземат душ. Или да оставят скитника там и да стигнат навреме до летището, ако наистина се постараят.

— Хей, имаш ли още от онези купони, за които говореше? Имаше нещо за настаняване, нали? Може да…

Лорън не го слушаше.

— Лорън?

Тя се взираше в скута си. Големите й зелени очи бяха станали огромни.

— Добре ли си? Какво има? — попита Шон и сърцето му заблъска лудо.

Лорън бавно вдигна очи и го погледна сериозно. После взе онова, което гледаше, и го задържа пред него, за да може да го прочете. Беше книга като останалите, може би не чак толкова груба, но все пак стара.

Подвързана в някаква животинска кожа, по която още имаше остатъци от козината. И дебела.

Върху корицата имаше странен символ — вертикална линия с по-къса напречна и две примки, голяма и малка, увиснали надолу като капки. Но не външният вид на книгата накара Шон да набие спирачките, а изписаните думи:

4.

Мотелът не беше голям — само дванайсет стаи. Клайв не можеше да си спомни кога за последен път всички са били пълни. Определено не бе петзвезден. Не беше дори част от веригата „Хотел 6“; собствениците просто бяха използвали името, за да прозвучи по-внушително, и се надяваха, че никой няма да си направи труда да ги съди.

Залюля се на дървения си стол и се загледа в малкия телевизор в ъгъла. На двайсет и шест, с наднормено тегло и оплешивяващ, Клайв смяташе, че се е уредил доста добре на рецепцията на „Мотел 6“. Имаше само една-две задачи през нощната смяна, които му отнемаха не повече от час работа. През останалата част от нощта гледаше порно. Купища и купища порно. Беше открил, че така времето му минава по-бързо, пък и без това никой не идваше след полунощ. Този път не валеше, небето бе чисто и звездите бяха изгрели. Да, нощта определено му харесваше. Сигурно нямаше да промени нищо, което беше добре дошло, защото това щеше да бъде последната нощ в живота му.

Беше си свършил задачите доста рано и тъкмо си пусна „Индиана Дона в Храма на съблечените“, когато чу хрущенето на гуми върху чакъл. С известна изненада и раздразнение Клайв избута стола си назад и проточи врат да надникне през венецианските щори към големия джип отвън.

Изстена и надигна масивното си туловище да изключи уредбата. Веднъж беше пуснал един от дисковете си по хотелската телевизионна програма само за да провери дали някой няма да се оплаче. Никой не го направи.

Когато мрежестата врата се отвори, Клайв се изправи. Влезлият мъж беше горе-долу на неговите години или може би малко по-възрастен. Изглеждаше развълнуван и припрян. Клайв долови полъх от ужасна човешка воня, когато онзи се наведе към него и го погледна с разширените си отчаяни очи.

— Трябва да използвам телефона ви, стана злополука — каза той.

— Местните разговори са по трийсет и пет цента — заяви Клайв с провлачен южняшки акцент. — Разбира се, освен ако не искате да наемете стая, тогава цената просто се включва в сметката.

Мъжът затършува в джобовете си, извади шепа дребни и ги стовари на тезгяха. Клайв плъзна към него зеления телефон с шайба и погледна подозрително посетителя, докато той набираше забързано.

— Оператор, да, стана злополука. Намираме се в „Мотел 6“…

Клайв се заслуша в обясненията на мъжа пред центъра за спешни обаждания и забеляза кръвта по ръцете и дрехите му. Развълнуваният човек затвори и едва сега погледна безразличния рецепционист.

— Има ли къде да се почистим?

— Единственото, което имам на онази дъска там, е купчина ключове. Ако искате някой от тях, ще ви струва осемдесет и два долара за нощ. — Стаите струваха само четиридесет и пет, но Клайв познаваше лапнишараните от пръв поглед.

Мъжът се намръщи, явно раздразнен.

— Не искам стая, а само място, където да се почистим. Насам идва линейка, а трябва да стигнем до летището.

— Не и тази нощ. Не чухте ли новините? Токът на летището е спрял. Затворили са го до утре сутринта.

— Какво? — Мъжът съвсем изгуби търпение. — Сигурен ли сте?

— По телевизията го повтарят на всеки пет минути. Можете да останете и да гледате, ако искате.

Клайв завъртя телевизора към посетителя. Сякаш по команда започна рекламна пауза, а в долната част на екрана потече текст:

— О, не, не, не! Не може да бъде! — извика Шон, като продължаваше да се взира в екрана.

Нощта определено излизаше от контрол. Внезапно най-голямата му грижа бе станала не правилното подреждане на страниците на доклада му, а полумъртвият окървавен скитник на задната седалка. Сега пък полетът му беше отменен или най-малкото отложен до сутринта. Разбира се, че ставаше въпрос за терористична атака срещу летището — сякаш плановете им вече не бяха достатъчно осуетени. Шон разтърка неспокойно врата си и се сети, че Лорън седи в студената кола с полумъртвия човек. Знаеше, че тя се нуждае от почивка, а май същото се отнасяше и за него.

— Добре, разбрах. Ще взема стая, но кажете на линейката къде сме, става ли?

Клайв посегна към горния край на дъската и взе един ключ.

— Заповядайте, стая дванайсет, съвсем в края. Линейката ще се забави, най-близката болница е най-малко на един час път. О, плаща се предварително.

— Майтапите се — каза Шон.

— Няма да получите ключа, докато не си получа парите. Политика на заведението. — Клайв дръпна ключа.

— Да бе, политиката е такава, когато ви изнася — промърмори под нос Шон. Той извади портфейла си, намери две петдесетачки и ги хвърли на тезгяха.

— О, само че нямам да ви върна. Дайте ми точно приготвена сума. Или можете да изчакате Хийтър сутринта. Тя може да има дребни.

— Забравете — изръмжа Шон. — Ще загреем телефона в стаята. Рестото ще покрие разходите.

Той грабна ключа от вдигнатата ръка на Клайв и се втурна обратно навън. Рецепционистът се усмихна и прибра мангизите в джоба си.

— Успя ли да се свържеш? — попита Лорън, когато Шон скочи обратно зад волана и даде газ. Личеше му, че е раздразнен.

— Мътните да го вземат!

— Шон?

— Ще се наложи да останем тук за известно време — започна той. — Линейката пътува насам, но ще пристигне след около час, а освен това е станала някаква авария и летището е без ток, мамка му.

— Какво? Без ток ли?

— Половината град е без ток. Видях го по новините. Няма да има никакви полети до сутринта. — Шон стисна зъби и сви рамене, превключи на задна и рязко обърна колата.

Лорън се хвана за ръба на седалката си.

— Поне ще имаме възможност да се освежим — изтъкна тя с надеждата да го успокой малко.

Шон я погледна и едва забележимо се отпусна. Тя винаги гледаше позитивно на нещата. Минаха бавно покрай стаи осем, девет и десет, пред които бяха паркирани очукани пикапи и автомобили комби. Когато приближиха единайсет и дванайсет, видяха голям контейнер за боклук отпред, така че Шон паркира колата на свободното място пред номер седем.

Даде ключа на Лорън и слезе, като се питаше дали да преместят изпадналия в безсъзнание човек, или да го оставят на задната седалка. Реши, че не иска онзи да идва на себе си в колата му, затова го метна на рамо, като ръцете на скитника увиснаха покрай гърба му, затвори вратата с крак и тръгна към стаята.

Тя се оказа доста скромна — меко казано. Двойно легло, малка масичка с ръждив метален стол пред нея и телефон. Имаше телевизор, но написаната на ръка табелка до него обясняваше, че не работи. Слава богу, имаше и душ.

Шон отнесе дрипавия мъж до леглото и го положи колкото се може по-внимателно. Разбраха се Лорън да използва първа банята, но преди това тя отскочи обратно до колата и се върна с вързопа, който беше оставила на предната седалка.

— Наистина не знам дали трябва да го правим — рече Шон, макар да знаеше, че възраженията му са безполезни. И двамата бяха видели онова, което бе събудило интереса й — една от книгите, стара като останалите, но написана на перфектен английски. Знаеха, че е невъзможно, че или целият пакет е фалшив, или… или какво? Шон затърси безуспешно някакво логично обяснение.

Лорън внимателно остави вързопа на пода и взе подвързаната в животинска кожа книга. Беше забележително добре запазена — или пък не бе толкова стара, колкото изглеждаше. Но после Шон погледна лежащата в безсъзнание фигура на леглото. Човекът определено не беше фалшив.

Лорън седна на ръждивия стол и отвори на първата страница. Книгата беше най-дебелата от всички и сигурно бяха минали векове, откакто не беше виждала светлината на деня, но пък първото изречение гласеше: „Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години“. Днешната дата. Шон погледна отново към леглото, после застана зад Лорън, наведе се над рамото й и зачете.

5.

Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко. Пиша това, за да запазя собствения си разсъдък, както и за да завърша започнатото.

Първото и най-важното, което ще кажа, е следното — човешкият ум не е устроен да съществува на две места във времето. Казвам го, за да могат да разберат какво се е случило с другите, ако не са открити.

Първото, което си спомням, бе болката. Невероятна болка, сякаш тежестта на цялата вселена се опитваше да ме смаже от всички страни, без нито миг отмора. Събудих се гол, премръзнал и жаден. Ужасно жаден. Сега ми е трудно дори да си мисля за това. Сякаш всяко нервно окончание в тялото ми крещеше. В цялото човешко битие няма болка като тази.

После тя изчезна.

И тогава дойде жаждата. Не съм сигурен колко време останах да лежа там, преди да успея да помръдна, но сигурно е било няколко часа.

Нито една кост от тялото ми не беше счупена. Нямах порязвания или рани — изпитвах единствено жажда. Накрая се изправих и се огледах. Беше тъмно, студено, и бях гол — странно как отбелязвах така ясно фактите. Огромната пълна луна осветяваше покритите с трева хълмове около мен. Мястото беше сухо и тревата растеше на редки туфи в прахта. Вятърът вдигаше песъчинки и те леко шибаха голите ми крака.

Закрачих. Нямаше какво друго да правя. Вървях безцелно цялата нощ. Жаждата беше обзела цялото ми съзнание. След часове бъхтене по монотонния терен видях светлина. Не след дълго чух гласове, чух смях и видях трима мъже, седнали около огън. Приближих бавно, смехът им секна и един по един те се обърнаха и ме погледнаха. След кратко мълчание отново избухнаха в смях, този път за моя сметка. Един от мъжете каза нещо.

Запазих мълчание.

Мъжете пак се разсмяха. Беше изключително странно — знаех, че мъжът не говори на моя език, но въпреки това разбирах отлично какво казва. Ще го напиша тук на английски, но знайте, че това не е езикът, на който разговаряхме.

Първият заговори отново с широка усмивка на лице.

— Казах, студена нощ, а?

— Много студена — отвърнах и се изненадах от собствения си глас.

Тримата вече не издържаха, държаха се за коремите и се смяха, докато по загрубелите им лица не потекоха сълзи. Едва тогава си дадох сметка, че имат предвид голотата ми и по-точно влиянието на студа върху тялото ми. Усмихнах се. Поради някаква причина се усмихнах и изпитах облекчение.

— Вода? — попитах аз. Стърженето в гърлото ми явно показваше, че в тялото ми не е останала почти никаква влага.

Смехът секна и онзи, който беше заговорил, се вгледа по-внимателно в мен.

— Какво се е случило с теб? — попита. В очите му се четеше смес между подозрителност и тревога.

— Аз… — Не знаех какво да кажа. Нямах какво да кажа. Всъщност, аз самият се питах същото, откакто дойдох на себе си. Бях в такова състояние, че можех да говоря само истината.

— Не знам — просто отвърнах.

Мъжът ме гледаше изпод рунтавите си черни вежди и сви устни под гъстата черна брада. После явно взе решение, каза бързо нещо на другарите си и стана, като ме гледаше в очите.

— Приятелю, ела и седни с нас до огъня да се стоплиш. Йосиф ще ти донесе някакви дрехи. — Той ме хвана за лакътя и ме поведе към кръга.

Топлината беше невероятна. След малко един от другите, по-висок мъж с по-светла коса и с трапчинки, ми донесе някаква сива роба. Облякох я мълчаливо и седнах. После третият, който бе по-нисък и оплешивяващ, ми подаде мях. Пих жадно и бързо. Пих, пих и не след дълго се катурнах настрани.

Събудих се стоплен. Намирах се в някаква палатка. Слънцето светеше през тъканта и дразнеше очите ми, главата ме цепеше ужасно. Отвън не звучаха гласове, но чувах пукота и пращенето на умиращ огън. Станах, вдигнах платнището на входа и примигнах от ярката светлина.

Пред изстиващите въглени седеше по-високият мъж с кафявата коса. Беше се настанил на голям камък и ровичкаше пепелта с дълга пръчка. Стана, когато ме видя.

— Как се чувстваш? — попита ме.

— Главата ме боли ужасно — отвърнах.

— Изпи много вино — със смях каза той и едва сега осъзнах, че е съвсем млад, почти момче, макар че кожата му беше загрубяла.

— Къде са приятелите ти? — попитах.

— Баща ми и чичо ми са със стадото. Казаха, че е по-добре да остана и да ти помогна, ако се събудиш. Скоро ще се върнат.

Младежът говореше простовато. Дори на този език, който разбирах незнайно как, ясно си личеше, че е прост човек.

— Казаха да ти дам храна, ако искаш. — Той се обърна, бръкна в кошницата при краката си и извади нещо като хляб.

Взех го с благодарност. Въпреки болката в главата вече започвах да мисля по-ясно.

— Мога ли да те попитам за името ти? — Погледнах младежа, който все още се взираше в мен.

— Казвам се Йосиф. Баща ми е Йона, а чичо ми се казва Яков.

— Йосиф? Йосиф чий? — попитах аз.

— Йосиф чий ли? Какво искаш да кажеш? — Младежът ме погледна объркано и леко наклони глава настрани.

— Какво е последното ти име?

— Последното име, което ми е дал баща ми, е Йосиф. След него не съм имал друго.

Предадох се.

— А твоето име как е? — на свой ред попита той.

Вече бях достатъчно на себе си да си дам сметка, че нямам представа къде съм, защо съм тук, нито — и тази мисъл ми хрумна с въпроса на Йосиф — кой съм. Следващите ми думи сякаш сами излязоха от устата ми.

— Саул. Казвам се Саул.

В този момент чух блеене на овце и погледнах наляво. Видях другите двама мъже, Йона и Яков, да се показват на близкия хребет, следвани от стадо кротки животни с прашни бели козини и наведени от умора глави.

Усмихнах се и им махнах, докато приближаваха, после им благодарих за добрината.

— Снощи изглеждаше доста объркан, но виното и почивката са ти се отразили добре.

— Чувствам се много по-добре, благодаря — казах. — Май са ме ограбили, но не си спомням нищо. Събудих се без нищо.

— Да, видяхме. Тези краища са малко опасни за самотни пътници. Селото ни е на два дни път на запад. Налага се да местим стадото на всеки няколко дни. Вече повече от месец не е валял дъжд. — Йона свали кърпата, с която беше омотал главата си, и я метна на една забита в земята пръчка. — Ще се опитам да позная и ще кажа, че не си пастир. А като те гледам, не си и евреин.

Чак сега се замислих как ли всъщност изглеждам. Въпреки объркването имах ясно усещане за външния си вид. Чувствах се уверен, че мога да вземам решения дори да не си спомням нищо отпреди вчерашния ден. Знаех основни неща, като моралните си устои и какво харесвам и не харесвам.

Знаех със сигурност, че не приличам на тези хора. Бях по-висок и макар косата ми да бе тъмна, кожата ми беше светла. Погледнах надолу към тялото си. Беше добре поддържано тяло на спортуващ мъж. Знаех също, че то работи. При това добре. Знаех, че мога да тичам, да се бия и ако се наложи, да вървя по въже на сто стъпки над земята, без да падна. Бях сигурен в себе си и в способностите си, но не помнех името си.

— От изток съм — излъгах аз. — Мисля, че здравата са ме ударили по главата вчера. Търся семейството си на запад.

Надявах се, че това обяснение ще прозвучи донякъде приемливо.

— Кой град търсиш, братко?

Замълчах и ги погледнах неразбиращо.

— Ами, ако си тръгнал на запад, ще стигнеш до нашето село Хоразин, а след още половин ден път е Капернаум. Няма да е зле да започнеш оттам. Капернаум е голям град до водата и там можеш да намериш брат ми Симон. Работи като рибар и ще ти помогне. Разбира се, добре си дошъл да останеш с нас колкото е нужно, но днес ще местим стадото още на изток. — Той свали бохчата, която носеше на кръста си, и ми я подаде. — Вътре има малко хляб. Заповядай, вземи.

Посегнах да взема бохчата и в същия момент Йона сграбчи китката ми и я задържа здраво.

— Има нещо странно в теб, приятелю — рече той и ме погледна в очите, без да ме пуска. — Нещо много странно. Живеем в необичайни времена и ти имаш някаква роля в тях.

Пусна ме, освобождавайки ме както от хватката си, така и от преценяващия си поглед.

— Върви с Бог.

Бях малко сащисан, но не долавях злонамереност у пастира, така че се усмихнах.

— Благодаря за добротата ви и за храната. Няма да ви забравя.

С тези думи се обърнах и закрачих на запад.

Стон.

Шон и Лорън се обърнаха едновременно към леглото. Определено бяха чули стон. Шон пристъпи към фигурата и се наведе над нея.

— Всичко е наред, приятел. Спокойно, в безопасност си. Линейката идва.

Не последва реакция. Човекът беше изстенал, но без да идва в съзнание. Очите му оставаха затворени.

— Още не е на себе си. Давай нататък.

И двамата вече бяха зарибени. Въпреки странните събития от вечерта и не по-малко странната книга, погледите им се върнаха към страницата.

6.

Часове наред вървях на запад под безпощадното слънце, без да срещна жива душа. Земята под краката ми стана кървавочервена, когато слънцето потъна зад хоризонта.

Чух селото, преди да го видя. Далечен писък раздра тишината — не писък на дете, нито на жена, а дълбок, гърлен, животински вой на мъж. Изпълнен с ужас. После рязко замлъкна.

Чух копита. Чух ужас. Чух крясъците на още мъже. Затичах се и постепенно виковете станаха по-силни. Надуших пушек. Затичах се още по-бързо.

Взех един завой и се заковах на място. Обезглавено тяло на мъж лежеше безцеремонно на пътя, проснато като животински труп. На десетина стъпки от него лежеше главата — космата, окървавена, взираща се към небето, със зейнала уста. Задавих се и бързо извърнах поглед. Мъжът беше облечен в роба като моята, но тялото му бе цялото надупчено. Участъкът от пътя около него бе осеян със следи от копита и бучки мокра, кървава пръст.

Звуците се засилиха и продължих да тичам, без да помислям за опасността, която вече бе очевидна. Чувствах някаква неясна потребност, която ме подкарваше напред. Когато доближих селото, то гореше, над постройките танцуваха пламъци.

Стигнах до къщите и хаоса на улиците. Навсякъде тичаха обзети от ужас хора. Въртях през центъра на селището, без да ме забелязват в касапницата. Видях някаква жена, свлякла се на земята пред грубо построена къща. Тя виеше над паднал мъж, прегръщаше безжизненото му тяло и галеше лицето му. Обхванат от състрадание, коленичих пред нея. Жената утихна и ме погледна боязливо през мокрите от сълзите мигли. Мъжът беше все още жив, но кървеше лошо, имаше рана в крака. Свалих дрехата си и я раздрах на ивици. Превързах крака му и стегнах здраво, като използвах остатъка от плата да превържа раната в хълбока му. Болката сигурно е била много силна, но знаех, че тези рани не са смъртоносни.

Жената ме наблюдаваше, взираше се питащо в лицето ми, после погледът й се стрелна обратно към мъжа, когато той изстена. Раненият отвори очи и също ме погледна.

— Не си от тях.

— Не съм — отвърнах, решавайки, че щом не зная кого има предвид, думите ми са верни. — Боли, но няма да умреш от тези рани — добавих.

Мъжът поклати глава.

— Взеха Мишка, взеха сина ми! — Той се закашля от усилието да говори. Лицето му беше лице на човек, който се е борил с всички сили и е изгубил.

— Кой е взел сина ти?

— Взеха го, отведоха го — повтори мъжът, обзет от мъка. — Той е само на дванайсет.

Обърнах се към жената.

— Къде са го отвели?

Тя ме изгледа с широко отворени очи, вдигна ръка и посочи.

Затичах се гол до кръста в посоката.

Навсякъде около мен бушуваха сблъсъци, пламъци и агония. Видях мъже от селото, събрали се на група, с къси железни мечове в ръце да се сражават срещу двама или трима от враговете. И именно враговете привлякоха вниманието ми.

Облечени в червени дрехи и позлатени брони, съшити с кожа, те се движеха като професионални воини. Бяха безмилостни и като че ли печелеха схватката. Затичах се по улицата, като се оглеждах за момчето и избягвах мъжете, размахващи като обезумели оръжията си покрай мен. Забавих крачка едва когато видях някакво момче да се мъчи да се отскубне от ръцете на едър страж, за който вече знаех, че е римски войник.

Неколцина римляни се задържаха малко в последните сблъсъци, след което отстъпиха в строй зад онзи, който сега беше хванал здраво момчето през кръста и го влачеше през прахоляка. То риташе краката на похитителя си, но беше безсилно срещу центуриона — едър, як мъж с широки рамене и дълги пера на шлема. Той спря колкото да зашлеви слабото момче през лицето с опакото на дланта си — неведнъж, не два, а три пъти, докато не го накара да се укроти. Момчето се отпусна безжизнено — и кръвта ми кипна.

— Пусни го! — вбесен изкрещях аз.

Центурионът ме чу въпреки звъна на метал и писъците на клането. Той спря, обърна се и ме погледна — сам, невъоръжен, с раздрана дреха. И тогава се случи нещо странно. Мъжът заговори. Говореше ми, но не на езика, на който разговаряха пастирите. Говореше с дълбок баритон, надменно и рязко. И въпреки това отново го разбирах.

— Бягай, куче. Не искам да си губя времето на това окаяно място.

След това се случи нещо още по-странно. Отвърнах му на същия език.

— Тогава се махай бързо и остави момчето.

Думите излязоха от устата ми с лекота, сякаш цял живот съм говорил този език. Всички войници се обърнаха. Онзи с момчето се намръщи. Май не знаеше как точно да реагира.

— Ако си римлянин, доста си се отдалечил от поста си — подхвърли той.

— Остави момчето — твърдо рекох аз. Не знаех дали съм римлянин, или някакъв друг, но момчето трябваше да бъде освободено.

Якият центурион ме изгледа кръвнишки, после се обърна и махна на подчинените си, след което тръгна към някаква желязна клетка на няколкостотин стъпки нататък по улицата.

Двама от хората му ме приближиха с извадени мечове. Момчето отново започна да се съпротивлява и центурионът вдигна ръка да реши проблема. Тогава му извиках отново.

— Казах да оставиш момчето. Да не си го докоснал.

Едрият мъж се обърна и на лицето му се изписа изненада, когато ме видя да стоя невредим над двамата войници, които лежаха в безсъзнание в краката ми. Той махна отново и останалите четирима римляни тръгнаха към мен. Този път центурионът не се обърна. Остана да види как първият войник замахва с меча право към мен. И как мигновено извих тялото си в синхрон с удара, заключих ръката на нападателя и ударих с длан лакътя му. Ръката му се счупи без никаква съпротива, а аз се извъртях на другата страна и забих меча до дръжката в корема му.

Следващите двама нападатели се нахвърлиха почти едновременно; единият пристъпи с високо вдигнат меч, а другият го следваше плътно, държейки оръжието си ниско. Центурионът гледаше как продължих извъртането, започнато срещу първия нападател, и как нанесох ритник в бронираните гърди на втория. Петата ми удари нагръдника и войникът отлетя назад, нанизвайки се върху меча на другаря си. Острието преряза гръбначния му стълб и тялото му рухна на земята. Мечът на третия войник все още беше забит в него.

Центурионът гледаше с изумление как вече се хвърлям към падналия. Тежестта на меча беше повлякла ръката на третия войник надолу и аз забих пета в лицето му, като моментално го проснах в безсъзнание. Четвъртият войник пристъпи колебливо и спря.

Гръмовен тропот на копита изпълни улицата и бойните викове на най-малко двайсет души раздраха странната тишина, спуснала се над този край на селото. Центурионът се обърна и се сниши, за да избегне удара с меч. Острието профуча на косъм от рамото му и конникът се понесе покрай него. Докато приклякаше, едрият мъж бутна момчето на пътя на конниците. Видях, че първият успя да го избегне, но знаех, че останалите няма да могат да го видят. Втурнах се пред препускащите животни и размахващите мечове ездачи и сграбчих падащото момче, като го изтласках към затворения прозорец на къщата от другата страна на улицата.

7.

Стъклото на прозореца се пръсна, когато тялото прелетя през него и падна тежко на асфалта пред рецепцията. Трясъкът рязко върна Шон и Лорън в настоящето.

— Какво беше това? — ахна Лорън.

Тя последва Шон до прозореца на стаята им и погледна навън — рецепционистът лежеше проснат на земята; три черни коли бяха спрели пред мотела, а до тях стояха четирима мъже, облечени в черно от главата до петите.

Мъжете бяха неподвижни и мълчаливи. С леко разкрачени крака и скрити в черни ръкавици ръце, те стояха и гледаха същото, в което се бяха вторачили Шон и Лорън. Гледаха как пребитият служител изстена, претърколи се и бавно се надигна на четири крака. Гледаха как друг мъж в черно излезе от мотела и отиде до рецепциониста, който се изправи на колене. Шон не можеше да го чуе, но езикът на тялото беше ясен — служителят ги умоляваше, клатеше глава и разперваше безпомощно ръце. Мъжът в черно застана точно пред него и вдигна ръка към главата му. И тогава Шон го видя. Мъжът сякаш сочеше с пръст рецепциониста, но това не беше пръст. Последваха два кратки проблясъка и служителят падна. Мъртъв.

— По дяволите! — възкликна Шон.

Лорън се взираше мълчаливо.

Останалите мъже се раздвижиха. Двама отидоха при тялото и го претършуваха, вадейки дребни вещи от джобовете му. Други двама тръгнаха към вратата на първата стая и я изритаха. Този път Шон и Лорън не видяха проблясък, но чуха писък на жена и вик на мъж. И двата звука бяха заглушени от силното Бам! Бам! на пистолети.

Лорън понечи да изкрещи, но Шон запуши устата й и се огледа за друг изход. Нямаше. Докато нападателите разбиваха следващата врата, зазвуча вой на сирена и на ъгъла се появиха червените светлини на приближаваща линейка. Голямата бяла кола наби спирачки в центъра на паркинга пред редицата стаи на мотела. Шон и Лорън видяха как един парамедик слиза от предната седалка и отива при мъжа, стоящ над мъртвия рецепционист. Новодошлият като че ли каза нещо.

Беше накаран да замълчи, когато мъжът в черно вдигна ръка и го застреля в гърдите — два пъти. Без да се забави нито за миг, той застреля и шофьора на линейката, преди онзи да успее да реагира. Секунда по-късно тялото му клюмна върху волана и цялата линейка подскочи напред, насочвайки се право към тях.

Шон дръпна жена си от прозореца. Без да сваля ръка от устата й, той я погледна в очите и изсъска:

— Трябва да се махаме оттук!

Тя изскимтя и кимна, мъчейки се да овладее дишането си.

Шон я пусна и се огледа — търсейки нещо — каквото и да било, стига да може да им послужи. Чуваха стрелците отвън, които систематично разбиваха вратите и екзекутираха хората в стаите.

— Те… те убиват всички! Ох, господи! — изпъшка Лорън, която започваше да изпада в паника. — Ох, господи!

В този момент от другата страна на прозореца се разнесе оглушителен трясък. Шон се осмели да погледне и видя, че линейката се е блъснала в контейнера пред стаята им.

— Идват — прозаично оповести той, гледайки как мъжете изчезват в поредната стая, излизат секунди по-късно и продължават към следващата.

Тряс! Разбиха вратата. Писъци, борба, бам!

Стая номер четири.

— Добре, трябва да се опитаме да стигнем до колата — накрая рече Шон.

Стая номер пет.

— Да тръгнем към тях? — проплака Лорън.

Стая номер шест.

— Ще изчакаме да влязат в някоя стая и… — Той погледна навън, проигравайки плана наум.

Джипът им беше на петнайсетина метра от вратата. Никога нямаше да успеят. Не разполагаха с достатъчно време.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — заруга той. И тогава видя решението. Точно пред тях, с мигащи червени светлини. Никога нямаше да стигнат до тяхната кола — мъжете в черно току-що бяха влезли в стая номер седем — но линейката се намираше само на четири и половина метра от тях.

— Добре, трябва да преценим точно момента — каза той и посегна към дръжката на вратата.

В същия миг откъм леглото се разнесе нов стон.

Шон рязко се обърна. Съвсем беше забравил скитника. Спря несигурно.

— Шон, не можем. Не можем да го носим.

Знаеше, че е права, но…

— Ще го убият, ако го оставим.

Мамка му, мамка му, мамка му.

„Побегнеш ли сега, може и да стигнеш до линейката, но обричаш човек на сигурна смърт. Опиташ ли да го вземеш, всички може да умрете.“

Мамка му.

„Що за човек си ти?“

Тъп мозък.

Шон почти изпълзя до човека на леглото. Беше се обърнал леко, но не беше се събудил.

— Лорън, когато ти кажа, отваряш бързо вратата. — Шон метна скитника на рамо. — Ще се затичам към контейнера. Веднага щом изляза през вратата, тръгваш плътно зад мен, ясно? Плътно зад мен. Ако ме видят, не искам да останеш в капан тук.

Лорън кимна. Вече беше изтощена след всичко случило се и нямаше сили да се страхува.

— Сега! — изхриптя Шон.

Лорън отвори вратата и го последва, докато той тичаше към контейнера. Откритото пространство между вратата и металното укритие беше около три метра, но сякаш бяха цял маратон. Бедрата на Шон горяха, а тътренето на краката му беше почти оглушително. След най-дългата секунда в живота му той приклекна зад контейнера. Лорън се озова до него, задъхана.

Зачакаха.

Тя надникна предпазливо зад ръба и видя мъжете в черно да влизат в деветата стая. Там нямаше никого. Двамата излязоха. Стая номер десет.

Не ги бяха видели. Господи, не ги бяха видели! Като се придвижваше на колене, Шон заобиколи другия край на контейнера и се озова до пътническата врата на линейката, помъкнал тежкия скитник на рамене. Жена му не беше зад него.

— Лорън! — остро изсъска той.

Но нея я нямаше. Шон се паникьоса и стомахът му се сви от ужас. Не беше изпитвал подобно чувство от деня, когато чу, че родителите му са загинали. Беше замаян от страх, картината започна да се размазва пред очите му и точно тогава Лорън се появи зад ъгъла на контейнера. Притискаше нещо към гърдите си.

— Господи, какво правиш? — изтърси Шон, обхванат от ярост и залян от вълна на облекчение.

— Дневникът — кратко отвърна тя.

Шон съвсем беше забравил за него и изобщо не можеше да повярва, че Лорън е изтичала обратно в стаята, за да го вземе. Да не се е побъркала? Беше се омъжила за него въпреки заплахите на баща й да я лиши от наследство, но това беше съвсем ново ниво на лудост — да се хвърли през откритото пространство пред хора, които биха я застреляли, ако я видят.

За съжаление, този път наистина я бяха видели.

Първият куршум улучи ръба на контейнера от другата страна. Беше изстрелян от някого при черните коли пред рецепцията, на около четиридесет и пет метра от тях. Всички мъже в черно незабавно разбраха къде са. Вече нямаше време да се спотайва, нито да мисли, а само да се втурне към вратата на линейката и да набута скитника вътре. Човекът падна тежко върху леглото, докато Шон го прекрачваше. Мъртвият парамедик още беше клюмнал върху волана и Шон чу как три куршума се забиват в тялото му. Лорън метна дневника вътре и скочи към отворената врата.

Като използваше тялото на парамедика за щит, Шон сграбчи скоростния лост и го дръпна на задна. Отвори вратата на шофьора и изблъска мъртвеца навън, като в същото време завъртя волана. Тялото полетя пред завиващата линейка. Шон остави колата да се върти, докато предницата й не се обърна към изхода на паркинга. Докато се изравняваха с черните коли, по страната на линейката се изсипа истинска градушка от куршуми.

Когато задницата се изравни с контейнера, Шон превключи направо на втора и натисна газта до дупка. Мощният двигател реагира след половин секунда и колата полетя напред. Гумите запушиха и засвистяха, куршумите продължаваха да се сипят по тях. Задното стъкло се пръсна. Шон се сниши колкото можа в седалката. С всяка секунда линейката се отдалечаваше все повече от мъжете в черно.

Шон превключи на трета, после на четвърта и постепенно, с пукане като на пуканки, ударите на куршумите се разредиха и накрая спряха.

Бяха се измъкнали.

— Какво става, по дяволите? — попита Лорън, докато Шон се оглеждаше за радиостанцията на парамедиците. Намери я на долната страна на голяма кутия, закрепена за тавана в центъра на кабината. Изруга. Радиостанцията и джипиесът бяха отнесли доста куршуми и едва можеше да се познае кое какво е.

Шон погледна в огледалото. Конуси светлина излязоха на пътя от мотела и се насочиха към тях като горящи очи на някакъв демон.

— Мамка му! — извика Шон. — Идват. Стой долу. Мобилният ми още ли е у теб?

Лорън потупа джобовете си и извади телефона.

— Няма обхват — съкрушено каза тя.

— Добре, добре. Дръж се, не може да сме далеч от някой град. — Още докато го казваше, знаеше, че не е вярно. На линейката й трябваха повече от четиридесет минути да стигне до мотела, а Шон дори не беше сигурен от коя посока беше дошла.

Продължиха да се носят в нощта, без да имат представа накъде отиват и колко време ще им е нужно, за да стигнат дотам. Имаха добра преднина пред преследвачите си, може би около минута, но когато пътят се изправи, видяха, че фаровете постепенно приближават.

— Защо убиха всички? — попита Лорън.

Шон си помисли за систематичния начин, по който мъжете прочистваха стаите. Една по една. Убиваха всеки, който бе имал нещастието да е вътре. Не поемаха никакви рискове и нямаха намерение да изпуснат целта си.

— Търсеха нещо — отговори той. — Търсеха нещо или някого. Не приличаха на улични бандити, действаха организирано и пресметнато.

И двамата си мислеха едно и също. Скитникът лежеше между тях, тялото му бе свито тромаво в средата на леглото. Отново дишаше тежко и от време на време простенваше, но не идваше в съзнание.

— Как е възможно да проспи всичко това? — изуми се Лорън. Изтънелият й глас издаваше надигащата се у нея паника.

— Онази книга още ли е у теб? — попита Шон.

— Да — отвърна тя и вдигна книгата от пода.

— Мисля… мисля, че независимо дали написаното в нея е истина, или само някой си мисли така, за тях тя е важна. — Шон погледна жена си. — Достатъчно важна, за да убиват заради нея — каза той и отново хвърли поглед към грубо подвързаното томче. Усъмни се в думите си още докато ги произнасяше.

— Продължи да четеш — подкани той. — Може да има нещо, което да ни помогне.

— Ако искат книгата, нека просто си я получат — остро рече Лорън.

Мисълта беше хрумнала и на Шон, но я беше отхвърлил.

— Видя ги как действат. Сигурно са застреляли рецепциониста, защото се е правил на интересен, а после убиха всички в мотела. По дяволите, застреляха дори парамедиците. Не мисля, че ако им дадем книгата, ще спрат и ще пощадят живота ни.

Лорън разбираше, че е прав. Шон замълча. Чувстваше се по-уверен в действията си. Макар да изглеждаше абсурдно да чете, докато ги преследват, Лорън знаеше също, че преследвачите им няма да се откажат. Дневникът вероятно бе единственият им шанс да се измъкнат. Поне засега бяха извън обхвата на пистолетите им.

— Чети на глас, става ли? И се дръж здраво. — Очуканата линейка се носеше по планинския път с дива скорост. Другата кола ги преследваше на около четиридесет и пет секунди зад тях. Приближаваше.

Лорън запали вътрешното осветление и отвори книгата. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя ги избърса и се съсредоточи върху думите.

8.

— Добре ли си? — попитах момчето. То плачеше и лицето му бе цялото в синини, но кимна. — Мишка? Ти ли си Мишка?

Момчето отново кимна, докато го хващах за ръка и му помагах да се изправи на крака, а парчета от дървения капак на прозореца паднаха на пода около нас. Колибата, в която се намирахме, приличаше на склад. Гръмовният рев на битката изпълваше улицата. Които и да бяха конниците, те се сражаваха с римляните — размахваха мечове, посичаха и ритаха, не бяха така опитни като противниците си, но имаха значително числено превъзходство.

Издърпах момчето на улицата и го поведох в посоката, от която бях дошъл. То ме следваше с накуцване, но се движеше доста бързо, пришпорвано от безпокойството и възбудата от неочакваното спасение.

Не след дълго стигнахме мястото, където лежаха родителите му. Битката се беше изместила от тази част на селото и хората по околните улици се грижеха за ранените и оплакваха мъртвите. Когато приближихме, жената изплака и разпери ръце. Момчето забрави куцането си и се втурна в обятията на майка си. Лежащият на земята баща се пресегна и придърпа сина си към себе си. Стоях там и ги гледах, доволен да съм само зрител.

При вида на толкова убити и ранени се почувствах длъжен да помогна. Оставих момчето и баща му в тяхната кървава и радостна прегръдка и направих каквото можах за хората, които бяха най-близо до мен. Една от жертвите беше момче на не повече от шестнайсет, посечено с целенасочени удари. Друг, мъж на около трийсет, лежеше до момчето, все още стиснал в мъртвата си ръка грубо сечиво, нещо като градинска лопатка. Това бе инструмент на земеделец, а не на воин. Превързвах доколкото можех раните на пострадалите и продължавах нататък.

Докато закрепвах шина за крака на един мъж, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се и видях бащата на Мишка, облегнат тежко на сина си. Той ми даде знак да го последвам.

— Страннико, ти спаси сина ми. Не мога да ти се отплатя, но сега трябва да влезеш вътре. Войниците всеки момент ще се върнат.

И наистина, тъкмо изрече думите, когато на ъгъла настана внезапна суматоха. Един римски войник отбиваше атаките на двама противници, които го нападаха с безмилостна жестокост.

Последвах Мишка и родителите му към входа от другата страна на улицата, докато сражението приближаваше. Изтичах обратно, за да отнеса един ранен в къщата, докато други, които можеха да вървят сами, ни следваха. Щом се озовахме вътре, затръшнахме дървената врата и я залостихме.

— Зилотите дойдоха — каза бащата на Мишка. — Те се бият срещу римляните, а пък римляните стоварват гнева си върху нас.

В този момент чух тропот на копита покрай вратата и групата в къщата се дръпна назад. След като звукът отмина, мъжът заговори отново.

— Ти спаси сина ми, погрижи се за приятелите ми, а аз не те познавам. Как ти е името?

Помълчах и накрая реших да се придържам към вече казаното.

— Саул. Името, ми е Саул.

През следващите няколко дни, след като зилотите отбиха римската атака, научих повече за това къде съм. Намирах се в малко село в Палестина. Това ми се струваше уместно, но не знаех защо и предположих, че Палестина сигурно е родната ми страна. Хората бяха смесица от евреи и араби, но цялата област се намираше под римска окупация.

Научих, че обикновено в района има само двама стражи и хората бяха свободни да се занимават с делата си, но напоследък банди религиозни фанатици започнали да нападат римските постове в малки селища като това. Няколко дни преди атаката зилотите щурмували градче на север и в отговор римският управител изпратил легион в съседния град, за да утвърди властта си в района.

Точно това се бе случило тук. Селото беше Хоразин и беше понесло римското отмъщение заради атака срещу римския гарнизон в Тела. Римляните започнали с отнемане на децата, като убивали всеки, който се осмели да окаже съпротива. Разбира се, семействата се мъчели да запазят децата си и в резултат много хора загинали. Конкретно при Хоразин обаче зилотите следили действията на римляните и предвидили нападението им; така били готови да нанесат удар точно в подходящия момент и да спечелят битката, но за сметка на това бяха направили войната още по-жестока.

Останах при Мишка и семейството му няколко седмици. Не беше нужно да си тръгвам. Търсех познание за самия себе си. Трябваше да разбера кой съм и какво правя, и Хоразин ми изглеждаше напълно подходящо място да започна това дирене.

Миха, бащата на Мишка, страдаше от раните си през тези седмици. Бях се погрижил за крака му, но имаше и счупено ребро, което зарастваше бавно, така че му помагах в земеделската работа. Сделката беше добра — аз работех и в замяна получавах храна и подслон. През цялото време се надявах, че паметта ми ще се върне. Близо месец по-късно още не беше се върнала.

Една сутрин, докато слънцето ме печеше на нивата и потта се лееше от гърба ми, станал бронзов от работата на открито, Мишка изтича при мен. Бяхме се сближили през времето на престоя ми тук. Той бе заинтригуван от загадъчния пътник, който го беше спасил от римските клетки.

— Не разбирам — задъхано каза той, докато ми подаваше водата. — Твърдеше пред баща ми, че пътуваш на запад, а на мен ми казваш, че не знаеш къде точно отиваш!

Винаги ме засипваше с въпроси. Особено с такива, на които не знаех отговора.

— Да, правилно си разбрал.

— Тогава защо изобщо пътуваш? — озадачено ме погледна Мишка.

Усмихнах се и му смигнах.

— Не знам къде отивам. Но не бива да казваш на баща си, защото ще ме принуди да му работя на нивата цяла година!

Момчето се усмихна, показвайки здрави бели зъби.

— Не ми приличаш много на евреин — отбеляза то. — От някое далечно място ли идваш?

Спрях да работя и се загледах в момчето. В очите му се четеше буден интелект. Реших да бъда откровен с него, защото започна да ми омръзва да съчинявам нови лъжи и защото му имах доверие — поради причини, които не бях в състояние да опиша с думи.

— Мишка — казах сериозно, — можеш ли да пазиш тайни?

Лицето на момчето грейна.

— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане само между нас двамата. Разбираш ли?

Момчето кимна развълнувано.

— Имам ли мъжката ти дума?

Мишка отново кимна без никакво колебание. Погледнах го право в очите.

— Мишка, миналия месец се събудих без дрехи, без храна и без представа кой съм и къде се намирам. — Замълчах. Очите му се присвиха. — Не зная дори собственото си име.

— Но нали каза, че се казваш Саул.

— Измислих си го.

— Но ти ме спаси от римляните.

— Спасих те, защото беше в беда, а не защото сме сънародници.

— Но… тогава… — Умът му се бореше с думите ми. — Тогава как знаеш какво да правиш? Кои са родителите ти? Къде живееш?

Погледнах момчето и се усмихнах. После свих рамене.

Мишка поклати глава и премисли отново всичко. И тогава ме изненада.

— Разбира се, че можеш да разбереш повечето неща за себе си — заяви той. — Има неща, които знаеш за себе си и които биха могли да ти помогнат. Говориш нашия език, значи трябва да си някъде оттук. Обърна се към римляните на техния език, значи може да си бил заловен от тях като дете, за да те включат във войската. Баща ми казва, че го правят. Вземат малки момчета от семействата им и ги възпитават като римляни или ги обучават да се бият в големите игри.

— Игри ли?

— На тях карат мъже да се бият помежду си до смърт, а понякога дори пускат срещу им свирепи зверове от далечни земи. Ти знаеш как да се биеш, така че може би служиш в армията, макар че никога не съм виждал римлянин да се бие по такъв начин.

При цялото си дрънкане момчето бе право — трябваше сам да се помъча да разреша загадката. Въпреки всички неизвестни, едно беше сигурно — имаше нещо, за което бях тук. Имах цел и го усещах. Имаше причина.

През последните няколко седмици, които прекарах в Хоразин, у мен постоянно се оформяше чувството, че нещо ще се случи. Започна като усещане, но сега се беше превърнало в постоянен дразнител. Знаех, че съм тук за нещо повече от това да копая ниви. Погледнах момчето.

— Прав си, Мишка. Абсолютно си прав. И разбираш защо трябва да тръгвам. — Бях се ужасявал от мисълта, че ще трябва да му кажа това. Привързаността му към мен беше много силна, а и аз също се бях сближил с него.

Той сведе очи. Разбираше, но това не означаваше, че му харесва. После внезапно се оживи.

— Всичко е наред. Когато разбереш кой си, можеш да дойдеш и да ни видиш. Може пък да си много богат!

Разсмях се.

— Може.

В този момент чухме вика на един от другите полски работници. Един човек се затича към нас, викаше като полудял и сочеше зад себе си. Когато приближи, успях да го чуя ясно.

— Римляни! Римляните са се върнали! Идват насам, цял легион! Римляните идват!

Реакцията ми бе незабавна. Грабнах Мишка с една ръка и се затичах към коня, вързан за едно дърво.

— Препусни направо към дома — наредих му, докато развързвах животното. — Заведи семейството си в хамбара, скрийте се там. Разбираш ли ме?

Очите на Мишка бяха изпълнени с ужас.

— Мишка! — разтърсих го аз. Погледът му се съсредоточи върху мен. — Разбираш ли ме? — попитах отново.

Той кимна.

— Направо у дома. — Плеснах животното по задницата, то побягна напред и изпод копитата му се разхвърча пръст. Кльощавото тяло на момчето беше долепено плътно за гърба му.

Имаше само един път към селото от римския лагер в Капернаум, така че знаех, че Мишка има около пет минути преднина. Работниците се разбягаха от нивите и се покатериха на околните дървета, за да се скрият. Последвах ги, но с различно намерение. Атаката беше необичайна. Римляните обикновено отмъщаваха на някое съседно селище само ако първо са били нападнати от зилоти; следвайки този модел на поведение, сега зилотите дебнеха войниците при Бетсаида на юг, оставяйки жителите на Хоразин съвсем беззащитни.

Взех една наточена мотика и се затичах към дърветата покрай пътя. Замахнах с мотиката към ствола на високо разлистено дърво. Замахнах отново към следата, която бях направил, като проклинах неефективния инструмент. Отлетя малко парче кора. И тогава го чух.

Тропот на копита, подобен на приближаваща гръмотевична буря зад билото. Замахнах отново, отново и отново. Вече чувах гневните викове на мъжете. Щяха да се появят след секунди. Продължих да удрям и удрям. Нямаше време. Разлетя се още кора, а вече виждах прашния облак, надигащ се над близкото възвишение. Разполагах с петнайсет секунди, ако не и с десет.

Вдигнах мотиката високо над главата си и се съсредоточих повече върху силата на удара, отколкото върху точността. Замахнах — работната част отхвърча и се удари в дървото с тъпия край, а аз изведнъж се оказах с безполезна тояга в ръце. Пет секунди.

В отчаянието си се дръпнах от дървото, засилих се, забих тоягата в земята и се оттласнах, използвайки я като прът за овчарски скок. Свит на кълбо, изритах странично и улучих ствола. Дървото най-сетне падна през пътя.

Метнах се обратно в храстите и в същия момент на завоя се появи първата фигура, следвана от втора, после трета. Погледнах високото дърво с много клони и листа, което запречваше пътя, после към конниците, които дръпнаха поводите и забавиха ход. Разнесе се вик и колоната спря, раздели се и направи път на един конник.

Беше центурионът, когото бях видял да бие Мишка. Явно беше оцелял при нападението на зилотите, а и външният му вид говореше, че е в състояние да оцелее и при по-сериозни предизвикателства. Имаше четвъртита челюст, а носът му изглеждаше чупен неведнъж. Той даде кратка, рязка заповед и двама войници слязоха от конете. Отидоха при дървото, изтеглиха мечове и започнаха да се редуват да секат там, където стволът се беше пречупил, но все още се държеше за дънера.

Погледът ми се плъзна по колоната. Преброих трийсет души, но бях сигурен, че зад завоя има още много. След малко двамата войници отрязаха дървото и го извлачиха извън пътя. Планът ми да ги забавя беше дал на Мишка само още две минути време. Не беше достатъчно.

Центурионът приближи и също слезе от коня си. Огледа внимателно ствола. Лежах в храсталаците само на петнайсетина стъпки от него и сърцето ми биеше лудо. Единият войник беше намерил работната част на мотиката. Центурионът я взе и се изправи в цял ръст, най-малко шест и половина стъпки. Погледна острия ръб на мотиката, докато аз стисках с всички сили дръжката.

— Това е сторено нарочно, при това точно преди да пристигнем. Който от тези… селяни — изплю думата и вдигна мотиката — е направил това, той все още е някъде тук. Някъде наблизо.

Гласът му беше дълбок и заплашителен, приковаваше цялото внимание на войниците. Това ми беше достатъчно. Знаех, че ако започнат да ме търсят, ще ме открият моментално. Нямах избор. Затърсих пипнешком около себе си и напипах камък с големината на юмрук.

Метнах го към дърветата, стиснах с другата ръка тоягата и се изправих на коляно. Камъкът падна в храстите и отклони вниманието на войниците, а аз запратих тоягата като копие към мъжа на най-близкия кон. Втурнах се след нея в мига, в който тя се отдели от ръката ми. Мъжът се беше обърнал към звука от камъка и изобщо не беше подготвен за прицеленото ми хвърляне. Дебелата тояга го улучи в скулата и той изхвърча от седлото с вирнати крака.

Скочих на коня и моментално се сниших над шията му, за да избегна удара с меч, насочен точно над раменете ми. В същото време сръгах с пети хълбоците на животното и полетях напред, когато якият кон препусна в галоп през колоната и изхвърча от нея като камък от прашка.

Чух виковете и знаех, че целият легион се е впуснал след мен. Конят се понесе по пътя, само на крачка пред преследвачите ми.

9.

Линейката се носеше по пътя, следвана по петите от черните автомобили. Преследвачите приближаваха бързо. Отраженията на светлините им в огледалото бяха накарали Лорън да се откъсне от книгата.

— Шон, те приближават — извика тя.

— На какво разстояние са? — попита той, като продължаваше да дава газ и се мъчеше да държи под контрол голямата кола.

— На около шейсет метра. Не знам, но светлините им стават наистина ярки.

— Виждам ги — промърмори Шон, хвърлил поглед в страничното огледало. Преследвачите им бяха само на около пет секунди зад тях, а пътят започваше да се изправя, отнемайки преимуществото им при завоите, които ги предпазваха от стрелбата.

Лорън остави дневника и изчезна в задната част на линейката.

— Какво правиш? — извика Шон.

Тя не му отговори.

Колата отзад наближаваше и първите куршуми започнаха да ги достигат. Шон вече беше обезумял. Не можеше да им избяга — линейката просто не беше достатъчно бърза.

— Лорън, какво правиш? — Мълчание. — Лорън! — изкрещя той.

— Търся — отвърна тя.

— Какво търсиш? — попита той, като се мъчеше да се съсредоточи върху пътя отпред, вместо върху приближаващите светлини. Един куршум улучи страничното огледало от неговата страна и Шон рязко зави. Колата ги настигаше, но поне линейката имаше ниска задна броня, която пречеше на преследвачите да стрелят в гумите.

Чу Лорън да мести някакви неща отзад.

— Лорън, махай се оттам! Някой куршум може да мине направо през вратата от това разстояние!

— Не можем да им избягаме, Шон — най-сетне се обади тя. Гласът й звучеше изненадващо спокойно. — Прекалено бързи са. Трябва да ги оставим да ни приближат плътно и да ги смажем.

— Да ги смажем? — като папагал повтори Шон.

— Остави ги да приближат и набий спирачки — каза Лорън, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

Шон понечи да възрази, но премълча. Права беше. С малко късмет можеха да прецакат колата достатъчно, за да престане да ги преследва.

Рискува да погледне през рамо и видя жена си да завързва някакъв дълъг метален цилиндър за носилката.

— Какво е това? Какъв е този цилиндър? — учуди се Шон.

— Оксиацетилен. Използват го да разрязват метал, за да вадят хората от катастрофирали автомобили.

— Сериозно? — Той наклони глава и издаде долната си устна, впечатлен от странните неща, които знаеше тя.

— Готов ли си?

Шон се съсредоточи и отново погледна огледалото. Двата горящи фара отвърнаха на погледа му.

— Добре, сега! — извика тя и се вкопчи в някаква дръжка.

Шон намали на поредния завой и когато отново набраха скорост, рязко наби спирачките. Линейката застена протестиращо, но спря почти моментално, от гумите й се вдигна син пушек, а Шон отчаяно се мъчеше да я задържи на пътя.

Преследващата ги кола се заби в линейката, предницата й се смачка от силата на удара, а задницата се вдигна във въздуха. Шасито се огъна, поемайки инерцията. Когато скоростта най-сетне беше убита, задницата се стовари тежко върху асфалта.

Шон и Лорън имаха време да се приготвят за удара, но скитникът полетя напред и главата му се заби в таблото. Два зъба излетяха от устата му.

Лорън, която се беше наместила между рафтовете и гърба на седалката, беше ударена от няколко стъкленици, но скочи отново веднага щом линейката спря. Пресегна се, хвана някаква тежка метална кутия и заудря с нея върха на цилиндъра, докато не счупи крана. Чу се съскане на сгъстен газ и линейката се изпълни с бял дим. Лорън отвори задната врата.

— Дай ми ключовете си — извика тя на Шон. Той я погледна неразбиращо. — Ключовете! — настоя тя.

Шон нямаше представа какво е намислила, но бръкна в джоба си, извади връзката ключове и ги метна назад към нея. Лорън застана до носилката, освободи спирачката й, бързо прерови ключовете и намери запалката във форма на пистолет.

Без никакво колебание тя дръпна спусъка и поднесе пламъка към бялата струя газ, излизаща от дюзата на цилиндъра. Резултатът бе моментален — там, където преди малко имаше струя, се появи ревящ огнен език. Оранжевият пламък се стрелна на почти два метра от дюзата и Лорън трябваше да отстъпи назад от силното налягане. Лъхна я гореща вълна, пламъкът ръмжеше като събуден и раздразнен звяр.

Шон разбра какво прави тя и скочи през седалките да й помогне. С общи усилия те запратиха всичко — носилка, цилиндър и пламък — към задната врата и върху стъклото на смачканата черна кола зад линейката. Горящото купе се изпълни с писъци. Светлината на пламъка освети вътрешността на черното беемве последен модел — или по-скоро онова, което бе останало от него. Звукът на смърт и пукаща, горяща плът се смеси с облака синкавосив пушек, излизащ от разбитите прозорци на автомобила.

Хипнотизиран от жегата и светлината зад отворените врати на линейката, Шон едва намери сили да се откъсне от гледката и да се върне на мястото на шофьора. Лорън побърза да го последва. Шон натисна газта и линейката полетя напред, разпилявайки медицинско оборудване по пътя зад себе си.

Преди поредния завой Шон погледна в огледалото от страната на Лорън, което бе все още здраво, и видя горяща фигура да слиза от страната на шофьора, да прави крачка и да пада на пътя.

Неподвижна, горяща, мъртва.

10.

Бяло петно се носеше по пътя в притихналата нощ. Огъната, очукана и цялата в дупки от куршуми, линейката се нуждаеше от спешна помощ. Беше пародия на самата себе си — трудно можеше да се повярва, че още се движи. За момента все пак се движеше. Бягаше от касапницата, която бе оставила зад себе си, от движението й зависеше съдбата на тримата души в кабината й. А после бензинът й свърши.

Шон се взираше напред в пътя. Нямаше представа накъде кара, но искаше да стигне там колкото се може по-скоро. Умът му препускаше, картини проблясваха пред очите му като изстрели. БЛЯСЪК! Човек, изскочил пред колата от нищото. БЛЯСЪК! Лицето на Лорън, докато четеше дневника. БЛЯСЪК! Мъжът в черно, екзекутиращ първо рецепциониста, а после и парамедика. Господи, помисли си Шон, когато си даде сметка, че самият той беше използвал за щит тялото на мъртвия шофьор. Какво ставаше? Правилата се сменяха.

Двигателят се закашля и линейката внезапно подскочи, когато изгуби мощност… после продължи напред.

— Какво беше това? — попита Лорън, която се мъчеше да избута лежащия в безсъзнание скитник, за да се намести по-удобно на седалката. Шон не си направи труда да поглежда таблото. Беше забелязал, че бензинът е малко, а след онова преследване от безименни, безлики убийци насред нищото горивото им беше на път да свърши съвсем.

„Поне всички оцеляхте, дори скитникът“ — отбеляза мозъкът му.

— Той още е жив, нали? — попита Шон.

Лорън се взираше в стрелката на бензина и предпочиташе да не казва нищо, сякаш изричането на някое предположение щеше да го направи истина.

— Да, още е жив. Направо не ми се мисли как ли ще мирише, когато умре. Тоест, ако умре — поправи се тя.

Преди малко беше превърнала цяла кола хора в барбекю. Шон знаеше, че тя още не осъзнава какво е направила. Той също губеше перспектива. Двигателят се закашля отново.

— Няма да успеем — най-сетне рече Лорън.

— Ще успеем — възрази той, без да е сигурен в какво точно ще успеят. — Никоя линейка не би тръгнала от болница без достатъчно…

Биип! Червената светлинка на горивото стана оранжева и до нея светна надпис: „Резерва“.

— Резерва ли? — зяпна Шон таблото. — Резерва? — повтори, погледна към Лорън и на лицето му се появи широка усмивка. — Разбира се. Резерва.

Облекчението беше добре дошло.

— Какво правиш? — попита той жена си.

— Ами, както сам каза, може би ни гонят, защото някой търси нещо. Мисля, че е или тази книга, или този човек — каза тя, посочвайки скитника, — или и двете. И мисля, че трябва да се опитаме да разберем какво става. Мисля, че…

Но Шон вече не я слушаше. Лорън също ги видя. Светлини на фарове. Зад тях, в далечината. Тя пое дъх и сякаш в отговор на неизбежната ситуация отвори книгата. Линейката взе поредния завой…

… с главоломна скорост по единствения път пред мен. Конят се дръпна на другата страна, вземайки следващия завой още по-бързо…

Светлините приближаваха.

… но аз упорствах. Едно копие профуча покрай ухото ми и се заби в дърво от лявата ми страна. Излязох на открито и разбрах, че е само въпрос на време някое от копията да улучи гърба ми, така че направих единственото, за което можах да се сетя — изкарах коня от пътя и препуснах с всички сили през шубраците отстрани.

— Трябва да се махнем от главния път. Не можем да им избягаме така.

Приведох се, за да се предпазя от клоните, които шибаха лицето ми. Надявах се, че поне част от конниците ще ме последват. Трябваше да ги отклоня от селото.

И тогава чух виковете зад себе си.

— Това е той. Този ни трябва!

Не разбрах смисъла. Изхвърчах от гъсталака на открито и със закъснение осъзнах, че съм попаднал в капан.

Линейката зави рязко наляво и продължи по първото изпречило им се отклонение. Шон изключи фаровете и отново рязко завъртя волана, когато видя друг път с табела: „Шарлот 20 км“. Цивилизация. Бяха толкова близо, а ето че и преследващите ги светлини също завиха на първото отклонение.

— Как успяха да ни настигнат толкова бързо?

Зададох си въпроса, но знаех отговора. Очакваха ме. Стана очевидно, когато зърнах дългата редица коне на откритото. Дръпнах поводите на коня. Нямаше къде да бягам. Зад мен преследвачите ми излязоха иззад дърветата и намалиха, когато видяха, че съм заобиколен. Осъзнах, че целта им изобщо не е била да атакуват селото. Бяха дошли за мен. В този момент чух трескав вик някъде от редицата. Очите ми казваха кой е, но сърцето ми не искаше да повярва.

Двама едри войници държаха Мишка, който риташе и крещеше. Пред очите ми единият го зашлеви през лицето. Бавно обърнах коня си към тях. Плътната редица конници, може би двайсет на брой, наблюдаваше от разстояние. Подкарах напред.

Линейката изкачи едно било и пътят рязко се спусна надолу. По всичко личеше, че пътуват по пряк път към покрайнините на града.

— Потърси карта — каза Шон. Когато Лорън не реагира, той заговори отново, този път по-силно. — Затвори книгата и потърси карта до болницата! Всички линейки имат карти. Трябва да знаят алтернативните пътища, ако главните са блокирани.

Лорън разрови в жабката. Вътре имаше пътен указател върху ръчна радиостанция и някакви официални на вид документи.

— Намерих! — обяви тя и извади радиостанцията и указателя.

— Опитай да се свържеш по радиото с някого, а след това ме упътвай към болницата.

Вече наистина се намираха в предградията. Къщи, улични лампи и други коли профучаваха покрай тях. Обстановката донякъде успокои Шон — малко вероятно беше преследвачите им да открият огън, когато наоколо има други хора.

Грешеше.

Първият изстрел беше високо и куршумът улучи една от червените светлини на покрива.

— Не им пука — прочете мислите му Лорън. — Добре, отпред има главна улица. Завий наляво. — Тя включи радиостанцията, но от нея се чу само шум.

Шон завъртя волана и се вряза в трафика. Някаква бутилка излетя от отворените задни врати на линейката и се разби на пътя, колите зад тях рязко завиха, за да я избегнат.

— Право напред — каза Лорън и завъртя картата. — Или май наляво.

— Лорън! — озъби се той. Погледна огледалото от нейната страна и видя, че черната кола също е взела завоя.

— Надясно. Категорично надясно — каза тя, но не толкова убедено, колкото би искал съпругът й.

Шон рязко завъртя волана, а още два куршума се забиха в задната част на линейката. Той трепна и инстинктивно се сниши, когато ударите отекнаха в кабината, а щом се изправи, пред него имаше стена от трафик.

— Ааах! — изрева той, когато колите в първата от трите колони рязко завиха пред него, надувайки клаксони.

Лорън завъртя картата.

— О, наляво е било — тихо рече тя.

Шон на мига се пресегна и натисна някакво копче. Сирените и оцелелите светлини оживяха, предупреждавайки насрещния трафик. Пътят се отвори пред тях, сякаш водите на Червено море се бяха разделили.

Черното беемве използва съвсем различен подход да разчисти пътя си в насрещното движение — с автоматичен огън. Въпреки включените сирени Шон и Лорън чуваха бързия пукот на сеещите разрушение автомати. Беемвето буквално проби дупка в центъра на трафика със стрелба право в централното платно.

Коли със спукани гуми, радиатори и глави на шофьори се разлетяха от централното платно към страничните. Някои започнаха да се преобръщат като в холивудски филм. Коли блъскаха други коли, хора не успяваха да се дръпнат, автомобилите отпред изиграваха ролята на рампи за онези отзад, които политаха към небето, преобръщаха се и се въртяха, а ускорението им се увеличаваше от експлодиращи във въздуха резервоари при сблъсъците и от попаденията на куршумите. Колосалната касапница, която във вечерните новини щеше да бъде наречена „Дербито в Шарлот“, имаше кумулативен ефект върху стотици шофьори, които изпадаха в паника, умираха или губеха контрол върху бързодвижещите се автомобили.

Черното беемве летеше през хаоса, разрязвайки трафика като скалпел. В продължение на десетина секунди.

Движещ се в обратната посока „Лотус“, известен в целия свят с аеродинамичния си дизайн, се появи сякаш от нищото и се заби на пълна скорост под предната броня на преследвачите. Последвалото от сблъсъка салто на черното беемве беше прекъснато във въздуха от друга летяща кола, която се вряза в него. Преобръщането на беемвето напред рязко спря и колата се завъртя около вертикалната си ос с невероятна скорост. Подобно на падаща от небето сонда, тя се понесе към касапницата долу и се заби върху открит автомобил, каран от възрастна жена със синя коса. После беемвето експлодира.

Шон гледаше всичко това в огледалото.

— Еба си майката — невярващо прошепна той.

Лорън беше така ужасена и омагьосана от страховитата сцена зад тях, че изобщо не обърна внимание на думите му. Тя гледаше през отворените задни врати как пушекът, пламъците и преобърнатите коли се отдалечават, преди да изчезнат напълно на поредния завой.

Едва тогава погледна надолу към окървавената си блуза.

И го почувства — през дясната ръка, точно под рамото. Един куршум я беше улучил, а тя дори не беше забелязала — до този момент. Раната туптеше. Лорън зяпна как кръвта напоява бялата дреха. Шон също забеляза и заговори, обхванат от страх, но се мъчеше да запази гласа си спокоен.

— Лорън. Съсредоточи се — каза й и я накара да се върне в реалността. — Трябва да ме ориентираш към болницата. Трябва да стигнем до болницата.

— Нещо ми казва, че тази нощ там ще бъдат доста заети — промълви тя и се обърна, като придържаше ръката си. В гласа й нямаше хумор, а само ужас и неразбиране. Тази нощ трябваше да отпътуват за Англия. Шон трябваше да репетира речта си, а не да се занимава с това… каквото и да беше то.

След още десет минути лудешко каране той вкара линейката в паркинга на спешното отделение, точно когато шест други линейки излизаха с включени сирени.

Към тях незабавно се втурнаха медици. Изглеждаха шокирани от вида на линейката, но не зададоха никакви въпроси. Новината за касапницата на магистралата явно беше стигнала дотук.

„Добре, спестиха ти въпросите“ — обади се мозъкът на Шон.

Колички и столове ги очакваха, когато слязоха шокирани от линейката. Шон отказа да седне в стола, вместо това измъкна скитника от кабината и го сложи на една от носилките. Лорън обаче се свлече в докарания до нея стол. Отпусна се на пластмасовата седалка и макар че тялото й спря, сърцето, умът и душата й сякаш продължиха надолу до земята. След като вече нямаше непосредствена опасност и отчаяна нужда да оцелеят, тя избухна в сълзи.

Шон стоеше разтреперан, докато медиците откарваха жена му и човека, когото бяха блъснали. Опита се да ги последва, но краката му го предадоха. Първата му крачка издържа тежестта му, но не и втората. Шон падна на коляно в средата на алеята и опря ръце в земята. Покрай целия хаос около него Шон Стрикленд беше съвсем сам, смазан от мъка и неспособен да помръдне.

Плачейки неудържимо, той се отпусна на земята.

11.

Брюксел, 2008 г.

Лопатата се заби дълбоко. Студентът по археология я натисна във влажната пръст. Копаеше цял ден, но усилията му бяха възнаградени единствено с пот. Беше дошъл в Брюксел с мисълта, че тук ще има много французойки, германки и белгийки, които не биха отказали да си прекарат добре с италианец като него. Френският му беше доста добър и той търсеше възможност да го упражнява.

Тук обаче нямаше сексапилни французойки. А предимно пръст и история. Обектът беше близо до града, непосредствено до мястото, където се бе разиграла прочутата битка при Ватерло, но на него не му пукаше. Не очакваше да намери нещо интересно. Мястото беше копано и прекопавано много пъти.

Силвио погледна към младежа, с когото работеха заедно. Алек копаеше енергично, потта беше избила по покритите с лунички рамене и се стичаше по жилавите ръце. Само да можеше да престане да плямпа за историята на това място. Беше като ходещ справочник. Разказът би могъл да е интересен, ако не беше разказван от толкова досаден тип.

— През 1814 г. с предаването на френския генерал Наполеон Бонапарт бил сложен край на двайсет и пет години брутални войни. — Алек се беше разгорещил. — След задържането му Наполеон бил заточен на средиземноморския остров Елба. После съюзените европейски сили се заели да възстановят мира, на който континентът се радвал преди.

Ако досадникът повече копаеше и по-малко говореше, можеха и да изпълнят необходимата квота дупки преди следобедната почивка, което означаваше, че Силвио би могъл да се приготви за вечерта. Беше чул за един бар недалеч от общежитието и смяташе да си опита късмета там.

— Известно време всичко било наред, но в първия ден на март следващата година Наполеон избягал от затвора си на Елба. Някои казват, че подкупил пазачите, според други бил освободен от верни поддръжници, но никой не знае какво точно е станало. Той отплавал за Франция и народът го посрещнал едва ли не като божество. Деветнайсет дни по-късно отново бил император. Войската го подкрепяла всеотдайно. Войниците, които били пленени във войните, били освободени и това дало възможност на Наполеон да реформира своята велика армия. Европейските съюзници започнали да се готвят отново за война, за да свалят императора окончателно…

— Кажи ми честно, млъкваш ли някога? — изсумтя Силвио.

Алек не му обърна внимание.

— Наполеон решил да атакува британските, пруските, белгийските и холандските войски преди някоя от другите армии да успее да се притече на помощ.

Алек се палеше, веждите му заиграха, а гласът му стана трескав.

Силвио продължи да копае мрачно.

— Херцог Уелингтън заел позиция на пътя за Брюксел, на мястото, където той излиза от гората на Соани южно от Ватерло. В южната част на долината, под втория хребет, се намирала фермата Бел Алианс. Точно на мястото, където се намираме ние в момента.

Алек замълча, сякаш очакваше аплодисменти. Не ги получи. Силвио се беше отпуснал на четири крака и разчистваше нещо с мека четка. Алек надникна в изкопа. Никога не беше виждал партньора си обхванат от такъв интерес. Може би лекциите му в крайна сметка са оказали някакво въздействие. Самият той не очакваше да намерят нещо, просто му харесваше идеята да е на мястото, където са се разиграли всички тези събития. Проточи врат, за да различи нещото, което се появяваше от пръстта. Нямаше начин да греши. Беше човешки скелет.

— Всеки ли умира в тази позиция? — риторично попита Силвио известно време по-късно, докато внимателно махаше пръстта от областта на таза. Скелетът беше почти изцяло запазен и лежеше в класическата поза на „очертаните с тебешир жертви“, сякаш тичаше.

Алек мълчеше. Разчистваха методично вече двайсетина минути и се бяха разбрали да не казват на никого за находката си, докато не приключат. Осмеляваха се да се надяват, че са попаднали на войник. Това щеше да ги направи герои.

Тъкмо се готвеха тържествуващо да съобщят за находката на шефа си, Силвио попадна на още нещо. Докато внимателно почистваше порестата става на дясната бедрена кост, той зърна блясъка на сребро. Меката четка махна рохкавата пръст и разкри още метал. Куршум! Бяха намерили… момент. Силвио не каза нищо отначало, но след малко посочи на Алек блестящия метален цилиндър, забит в костта. Разчисти го трескаво, силно заинтригуван.

Само час по-късно двамата студенти изправиха гърбове и огледаха находката си. Пред тях лежеше скелетът на войник от битката при Ватерло, все още стиснал в ръце гниещ мускет. По дължината на дясната му бедрена кост имаше тънък цилиндър с дължина около една десета от бедрото. Имаше обиколката на дребна монета и по повърхността му имаше някакви знаци, дупки и — което бе най-странното — лампички. Едно беше сигурно — подобен предмет не е съществувал през 1815 г.

Сан Франциско, 2011 г.

Дейвид Блек се канеше да натисне бутона за просвирване. Това бе моментът на истината. Пет години разработки бяха отишли за разбиване на кодирането.

За един от най-добрите разработчици на кодеци в света този момент беше равносилен на олимпийско злато. За Дейвид почти нямаше значение, че никой всъщност не разбираше работата му; самият той най-често се описваше като „цифров магьосник“.

Названието „кодек“, съкратено от „компресиране-декомпресиране“, се отнасяше за алгоритъма, който кодираше видеоданни с цел получаване на висококачествена картина на по-малък дисков обем. Преди пет години той беше получил мъничкия диск и бе сигурен, че в него се съдържат видеоданни. Моделът на блоковете беше последователен, което означаваше, че е било записано нещо продължително, а не отделни фрагменти от данни, пръснати безразборно навсякъде.

И ето че сега най-сетне смяташе, че е стигнал до решението. Разбирането на принципа на компресиране беше една от най-тежките задачи, с която се беше захващал. И кодирането далеч надхвърляше всичко, което бе виждал някога — все едно да намериш космически кораб много преди братята Райт да полетят над плажа на Кити Хоук.

Всеки нов кодек, излизащ на пазара, го приближаваше до разгадаването на невероятния малък носител, но данните бяха втъкани в молекулярната структура на самия диск. След малко повече от две години изчисления, ровичкане и преизчисления той най-сетне беше разгадал главоблъсканицата. За него бе станало много по-важно да разбие кодирането, отколкото да види самата записана информация. Интересуваше се от математиката, което беше добре, защото според инструкциите нямаше право да гледа съдържанието на диска. Беше добре платен и работеше на самия връх в своята област, така че изпълняваше онова, което се искаше от него.

Малката стая, в която седеше сега, бе слабо осветена, с канапе в единия край и още няколко удобни кресла. В другия край имаше голям плазмен екран. Дейвид се настани до шефа си и попита двамата европейци, които бяха дали поръчката, дали са готови. Те кимнаха и се наведоха напред, вперили погледи в екрана. Дейвид натисна копчето.

Нищо. Черен екран. „Мамка му.“

Дейвид не знаеше какво да каже. Беше им гарантирал, че е разбил кодека, и знаеше, че е така. На диска имаше данни… и тогава на екрана се появи бял текст:

Текстът остана пет секунди, след което екранът отново почерня. Всички бяха като зашеметени. Фактът, че имаше само пет секунди картина, нямаше абсолютно никакво значение за него — с подобна технология или се справяш, или не. Дейвид беше извлякъл данните от диска и се чувстваше изключително доволен от себе си. Започна да се изнервя едва когато гостите продължиха да седят мълчаливо. Размърда се смутено. Какво очакваха те?

Накрая единият каза нещо на другия на италиански. Вторият изсумтя. После първият заговори отново. Думите му едва се разбираха от силния акцент.

— Направили ли сте копие на това? — направо попита той, обръщайки се към Дейвид.

Отговори шефът му, Ранди Билис.

— А, не. Това е единственият плейър в света, който може да пусне диска. Както поискахте, устройството е само едно.

Италианецът заговори отново, обяснявайки чутото на партньора си. Вторият мъж, среброкос и по-едър от първия, но без неговата гъста черна брада, кимна бавно. После каза нещо. Първият преведе:

— Приятелят ми очакваше да види нещо различно. Нещо с повече картина. Само това ли открихте?

Ранди, четиридесет и две годишен тексасец, който се гордееше, че свършва онова, с което се е захванал, стана от масата, на която бе седял досега, и се изправи пред клиентите си.

— Това, господа, е първото пускане на диска, точно според инструкциите ви. Трябва да ви кажа, че е трудно да се работи по кодек, когато не можеш да гледаш картината, която се опитваш да декодираш. Копирахме информацията и следяхме сигнала с вектори, хистограми, поредици и какво ли още не, докато не се уверихме, че става дума за някакъв образ. Разбира се, без да можем да…

— Образите не са ваша работа. — Думите бяха казани от втория мъж.

Ранди и Дейвид го погледнаха изненадано. Досега изобщо не беше обелвал и думичка на английски. Нещо повече, английският му беше перфектен, при това с френски, а не с италиански акцент.

— На диска няма нищо друго. Сигурни ли сте?

— Останалата част е празна. Доста странно, между другото. Никога досега не съм виждал подобна компресия. Дискът е способен да побере около двайсет часа видео на всяка от петдесетте плочи, което е ужасно голямо количество информация — обади се Дейвид.

— Разбирам. Значи цялото останало пространство е свободно? — Въпросът беше зададен точно на него.

— Ами, да. Няма други данни.

— В такъв случай — заяви едрият италианец, докато се изправяше, — мисля, че работата ни тук приключи. Благодаря за професионализма ви. Ще вземем устройството и ще ви платим останалата сума днес, както се разбрахме.

— Това ли е всичко? — попита Дейвид, обръщайки се колкото към Ранди, толкова и към клиентите. — Няма ли друго? Искам да кажа, можем да направим невероятни неща с този кодек. Да създадем камера, която записва с него, и да продадем патента, например на „Сони“ или „Панасоник“.

— Това не е нужно — прекъсна го италианецът. — Сигурен съм, че ще спазите споразумението за конфиденциалност. Никак не ни се иска да си имаме юридически проблеми.

— Разбира се — побърза да се съгласи Ранди.

Дейвид погледна шефа си и внезапно осъзна, че са го държали на тъмно. Ранди все се беше шегувал как бързо ще забогатеят покрай тази поръчка. Дейвид беше добре платен, поне според неговите стандарти, но внезапно се запита дали всъщност не са го използвали срещу жълти стотинки.

Последваха ръкостискания и устройството, гордостта и радостта на Дейвид, беше предадено на европейците като подарък за сбогом. Когато вратата се затвори и загадъчните клиенти се бяха отдалечили достатъчно, Дейвид избухна.

— Какво става, по дяволите? Да не казваме на никого? Ранди, тази компресия няма равна на себе си. Направо е гениална! Откривателят й заслужава Нобелова награда, а сега те ще ни изпреварят с патента и ще останем с пръст в уста. Каза, че това било билетът ни за рая!

Ранди го погледна в очите. Отдавна знаеше, че ще се стигне до този ден, но се нуждаеше от Дейвид да завърши проекта и единственият начин да го направи бе да му обещае, че ще получи дивиденти от неизбежното патентоване и продажбата на новата система за компресия. Дейвид беше един от малкото хора на планетата, способни да разбият кодека само по малкото данни на диска.

— Дейвид — каза Ранди, гледайки така, сякаш се канеше да даде обяснението, което техническият гений заслужаваше. — Уволнен си.

С тези думи той се обърна и излезе, а на негово място влязоха двама яки охранители, които хванаха здраво Дейвид и го помъкнаха към изхода на сградата. Докато шумните протести на вече бившия му служител отекваха по празните коридори, Ранди излезе навън и примигна на яркото слънце. На лицето му се появи доволна усмивка. Беше уреден за цял живот. Няколко милиона долара вече бяха депозирани в банковата му сметка, а сега, с успешното разбиване на кодека, към тях щяха да се прибавят още петнайсет. Ранди знаеше, че Дейвид е блестящ в едни области, но пълен наивник в други, и изпитваше огромно облекчение, че петте години проучвания и работа най-сетне дадоха плодове. Пет години, откакто французинът и италианецът се бяха обърнали към него. Рискът беше огромен, но той го беше поел и никой не разбра. Клиентите бяха наблегнали изрично върху пазенето на тайна. Самият Ранди не знаеше за какво става дума, нито пък му пукаше — сумата, изписана на първия банков чек, разсея всичките му първоначални опасения. След нея просто не го беше грижа.

Седящият на бара Дейвид даде знак за още едно мартини. Барманът изпълни поръчката, макар да знаеше, че не трябва. Рошавият пълен мъж, който прекара тук целия следобед, беше споделил, че е изгубил работата си, затова барманът му отпусна малко каишката.

През алкохолната мъгла Дейвид успя да различи нещо познато на телевизора зад бара. Картината ту се размазваше, ту се появяваше на фокус.

— Не шъм ше напивал от години — продължи той четиричасовата си изповед. — През пошледните две години от работа направо вкъщи и обратно, но не и днеш, шър, не и днеш. Никакво вкъщи. Начи… — изфъфли той, поглеждайки с едно око към екрана. — Онова ей там е домът ми. — И махна вяло към телевизора.

— Онова ли е домът ви? — попита барманът, докато бършеше с кърпа поредната чаша. — Човече, тази къща е била ударена.

Той се пресегна и усили звука, след което се вгледа в подпийналия си клиент.

— … не е имало никого. Полицията призовава всеки, който разполага с някаква информация, да съобщи за местонахождението на единствения обитател на къщата, мъж на име Дейвид Блек.

На екрана се появи снимка на Дейвид от миналото лято.

— Хей — изсумтя той и посочи. — Т’ва аж ли шъм?

И с тези думи се свлече от високия стол и падна на земята. Дейвид Блек потъна в пиянски сън, без да чува телевизора, който продължи нататък:

— … също убит тази вечер. Една от четирите други жертви, работили с господин Блек в „Нюком Текнолъджис“, е шефът му. Четиридесет и две годишният Ранди Билис остави съпруга и две деца.

12.

Когато Шон дойде на себе си, първото, което почувства, бе болката. Още преди светлината. Клепачите му бяха натежали. Ужасно натежали. Лежеше по гръб. Главата му клюмна настрани. Видя човек, стоящ до легло. Видя го как протяга ръка и отмества кичур коса от лицето на някого, който лежеше на леглото. Клепачите му бяха толкова натежали.

Помъчи се да фокусира поглед. Да види лицето. Да види Лорън. Да я види жива, лежаща на леглото до него. Мъжът отиде до отворената врата на асансьор в дъното на коридора. Вратата започна да се затваря. Мъжът се обърна. Шон не успя да види ясно лицето му, но си помисли, че му е познато. „Господи, колко ли време съм спал?“ Погледът му отново се фокусира, когато до леглото на Лорън застана друг мъж, този път облечен целият в черно. Той вдигна ръка и посочи — посочи с дългия заглушител на…

Шон се събуди от съня си. Болката се засили. Колко време беше спал? Седеше отпуснат на стол, якето беше метнато на раменете му. Беше сънувал, но не можеше да си спомни какво. Съсредоточи се. Вдигна очи и видя Лорън на леглото до себе си.

„Боже мой, как сме оцелели след всичко това?“ — запита се.

„Със силата на волята“ — отвърна мозъкът му.

Точно така. С усилие на волята си заповяда да се изправи. Беше седял почти двайсет минути, докато зашиваха ръката на Лорън. Бяха го помолили да се дръпне, докато работят. Той бе протестирал, но когато видя царящия наоколо хаос, реши да не настоява и да остави лекарите да си свършат работата. Това му даде малко време да се вземе в ръце. Да пийне нещо, да зареди телефона си и да се успокои. Седна на един стол в коридора и явно е заспал. Беше като изсмукан след изпитанието. Всичко му изглеждаше нереално.

С изключение на факта, че дневникът още беше в ръцете му. Шон го погледна. Знаеше, че е важен. Достатъчно важен, за да убиват за него, но не и за да умира заради него. Пръстът му се плъзна по символа на корицата. Тръгна отдолу, проследи първо малката примка, после по-голямата, след което се върна на централната линия и продължи нагоре към неизвестното.

Прибра книгата във вътрешния джоб на якето си и вдигна пръста пред очите си. На него имаше пришка. Изглеждаше така, сякаш мястото й е там, сякаш бе част от пръста, но Шон знаеше, че преди няколко часа я нямаше. Беше се опитал да убеди някой да я погледне, но сестрите от спешното имаха по-важни задачи.

Приближи непознатия, който лежеше на леглото, съседно на Лорън. Завесите около нейното все още бяха спуснати и Шон предположи, че тя спи.

Никой не се суетеше около дрипавия човек на леглото. „Заради миризмата“ — предположи мозъкът на Шон. Докторите не можеха да обяснят защо скитникът още беше в безсъзнание. Вярно, беше получил удар в главата, но травмите по тялото му бяха повече, отколкото можеше да се очаква. Повечето рани бяха и по-стари. Докторите обясниха състоянието му с крайното изтощение.

Шон разсеяно потърка с палец върховете на пръстите си. Само беше проверил пулса на мъжа, а сега… След като се увери, че наблизо няма никого, той се пресегна към яката на мъжа и понечи да я дръпне достатъчно, за да…

— Какво правите? — Появилата се зад гърба му сестра го стресна.

— А, приятелят ми… той… — започна Шон.

— Ваш приятел ли е? Вие ли докарахте този човек? Добре, в такъв случай ще ви дам да попълните едни формуляри. Леглата в болницата не са безплатни, млади човече. Ще ни трябват и вашите данни.

С ловкостта на фокусник тя извади отнякъде документи и клипборд и му ги подаде. Сестрата беше между четиридесет и четиридесет и пет, доколкото можеше да прецени, и отдавна беше изгубила всякакво съчувствие към ближния. Тя пъхна молив в ръката му и се отдалечи.

Съсипаният учител отново седна на мястото си. Трябваше да изчака Лорън да се събуди, така че нищо не му пречеше да отхвърли малко бумащина. С въздишка Шон погледна първо формулярите, после бележника.

Трябваше да разбере дали онези хора наистина се мъчеха да се доберат до книгата. Шон поклати глава и си спомни, че е човек на логиката, учен. Може би всичко това беше случайност, макар да изглеждаше малко вероятно предвид всичките шантави неща, станали през последните няколко часа. Имаше прекалено много съвпадения и мисълта, че всичко това е случайност, беше почти толкова трудно смилаема, колкото и мисълта, че не е — а това определено бе трудно за вярване. Явно щеше да има проблеми със смилането.

Остави формулярите и отвори дневника.

13.

Пред мен имаше деветдесет стъпки открито пространство, в края на което бяха подредени римските войници. Знаех, че използват невинното момче, за да ме накарат да се бия. Усмихнах се и си казах, че някой удар в главата може и да ми върне паметта.

Забих пети в хълбоците на коня. Не си направих труда да говоря, не извиках да го пуснат. Знаех, че всичко това е номер. Сигурно изобщо не бяха замисляли атака срещу селото, но защо си бяха направили целия този труд заради мен?

Първите противници приближиха отдясно. Двама войници подкараха конете си и извадиха късите си мечове. Препуснах право към тях. На лицата им се изписа смут, но те не намалиха скорост. Вдигнаха оръжието си. Насочих се точно между тях и когато стигнаха до мен, войниците бяха принудени да се разделят от двете ми страни. И двамата замахнаха хоризонтално към врата ми. Докато стоманата фучеше към ключицата ми, аз рязко се дръпнах назад и видях как остриетата прелетяха над мен.

Конят ми още препускаше в галоп към войниците, които държаха Мишка. Други двамина се отделиха от редицата да ме пресрещнат, после още двама. Мишка извика името ми, единственото име, което знаех, но удар в устата го накара да млъкне. Виждах, че ще се блъсна право в стената от четиримата конници пред себе си. Те държаха здраво поводите и нямаше да ми позволят да мина през тях. Нямах избор. Все още почти легнал върху гърба на препускащия жребец, вдигнах крака и изритах силно нагоре, инерцията ме прекатури и излетях зад задницата на коня. Докато бях с главата надолу, видях как първите двама ездачи отклоняват конете си. Краката ми описаха кръг и се приземих стъпил на тях, след което се втурнах след жълто-кафявия си жребец. Конят спря, когато стигна до римляните. Обърна се странично, принуждавайки четиримата ездачи да го заобиколят. Стигнаха до него миг преди мен и замахнаха с мечовете си. Пролуката, създадена от коня, бе всичко, което ми трябваше. Както тичах, аз се метнах напред, направих кълбо под коня и се озовах от другата му страна. Спринтирах с всички сили.

И ето че сега тичах, следван по петите от тълпа облечени в червено и кожа преследвачи — шестимата конници зад мен и онези, които ме гонеха по пътя. Отпред се образуваше редица мъже, които слизаха от конете, за да ме посрещнат.

Започнаха да се събират от краищата, за да направят стена. Нямаше как да мина през дългите колкото телата им щитове, държани един до друг, нито през дългите копия, които стърчаха от напредващата редица.

Намалих, спринтът ми премина в тичане, после в тръс и накрая в ходене. Гърдите ми се повдигаха и отпускаха тежко от напрежението и жадно гълтах въздух. Онези отзад също се спешиха и преди да се усетя, около мен се образува кръг от легионери, които бавно приближаваха. Бях заобиколен, а още не знаех защо тези хора ме преследват.

И тогава се започна. От кръга излезе войник — без меч и без копие. Не разбирах, но и нямах време да мисля, докато той тичаше към мен.

Изнесох десния си крак назад и когато онзи ме нападна, се оттласнах напред, изритах и забих стъпало право в лицето му. Ефектът бе драматичен. Главата му полетя назад, докато тялото продължаваше да се носи към мен. Войникът направи задно салто и рухна по корем на тревата. Повече не помръдна.

От кръга излезе втори — бавно, преценяваше ме. Той също не беше въоръжен. Когато ме доближи на няколко стъпки, приклекна разкрачен и скочи, улучи ме в гърдите с рамото си. Докато падах назад, забих коляно в слънчевия му сплит и се вкопчих в ремъците на раменете му. Едрият мъж се преметна над мен благодарение на собствената си инерция. Падна по гръб, без капка въздух в дробовете. Възседнах го и сграбчих брадичката и тила му. Рязко завъртях и шийните му прешлени изхрущяха. Изправих се, готов да посрещна следващия нападател.

— Достатъчно! — разнесе се вик. Беше дълбокият баритон на центуриона, когото бях видял на пътя; същия, който се бе опитал да отведе Мишка в Хоразин. — Доведете го.

От плътния кръг войници полетя мрежа и падна върху ми. Беше направена от дебело въже и имаше каменни тежести по краищата. Тежестта й ме изненада и ме повали на колене. В същия миг един войник се втурна напред и последното, което видях, беше задният край на дръжката на копието му.

14.

Завесите се дръпнаха със съскане. Шон рязко вдигна глава, сепнат от металното стържене на халките. Не го посрещна дръжка на копие, само няколко сестри излязоха иззад завесите. Лорън беше будна и лежеше на леглото. Раната й се нуждаеше от шиене, така че й бяха направили няколко шева и я бяха оставили да поспи два часа. Сега, с прииждането на нови пациенти от касапницата по пътя, леглото бе нужно за по-сериозни случаи. Шон затвори дневника, като си отбеляза страницата с болнична листовка. Стана и с широка усмивка пресече малкия коридор до нея. Лорън изглеждаше по-добре след почивката.

— Здрасти, миличка. Добре ли поспа?

— Ммм, плувах на Олимпийски игри. Басейнът беше пълен с топъл шоколад и другите състезатели се оплакваха — сънено отвърна тя.

— Но не и ти, а? Никога през живота си не съм те чувал да се оплакваш от шоколад. — Той я погледна. — Хей, виж си ръката. Закърпили са я. Съвсем скоро пак ще плуваш.

Лорън се размърда в леглото.

— Искам пак да заспя. — Тя погледна към рамото си. — Дори не го усетих, Шон. Не знам кога е станало.

Шон не можеше да повярва, че жена му е била простреляна. Мисълта го ужасяваше, но се насили да се засмее. Спомни си най-страшния за него момент в живота му преди тази нощ — когато помоли Лорън да се омъжи за него. Бяха се качили на живописните планини Блу Ридж в Северна Каролина, като се измъкнаха под носа на баща й.

Лорън винаги казваше, че колкото по-навътре в планината си, толкова повече са звездите, и обичаше да си мечтае за големия свят. Шон знаеше, че баща й не е лош човек, а просто желае най-доброто за дъщеря си и според него Шон не беше най-доброто. Затова двамата се срещаха тайно две години, преди Лорън да събере кураж да признае на баща си, че е влюбена в градския смотаняк.

Бяха на седалков лифт, от който се откриваше една от най-великолепните панорами в Съединените щати, когато той се обърна към нея и каза:

— Доведох те тук най-вече за да не можеш да избягаш, но също и… — И тогава го направи… Или поне се опита.

Преди да успее да довърши, тя отговори:

— Да. Да, разбира се, че ще се омъжа за теб. Така че престани да се потиш. — После се разсмя и му посочи един орел, спускащ се в клисурата под тях.

Шон беше толкова щастлив и изпита такова облекчение, че се сети за пръстена в задния си джоб часове по-късно, когато сядаше в колата. Никога нямаше да забрави безцеремонния начин, по който го наниза на пръста й насред паркинга в подножието на голямата планина Грандфадър, и как си беше помислил, че момичето, което бе казало „да“, искреше много по-ярко от всеки пръстен. Същото момиче, което сега лежеше в болнично легло с шевове на рамото.

— Знам, миличка. Нещата станаха малко смахнати. — Шон погали бузата й. — И още са такива, а това място се пълни бързо. По всички новини говорят за катастрофата. — Той млъкна за момент. — Мисля, че скоро ще ни помолят да освободим леглото, така че ще опитам да намеря хотел. После ще можеш да се върнеш при басейна с шоколад, а?

— Ммм, мисля също, че побеждавах. Или поне бях непосредствено след победителя.

— Долу има табло, на което са изписани хотелите. Няма да се бавя.

Шон понечи да тръгне, но Лорън се пресегна и хвана ръката му.

— Не ме оставяй, миличък. Само още няколко минути.

Шон махна златния кичур, който бе паднал върху очите й.

— След две минути съм тук. Какво ще кажеш за „Хаят“?

Очите й светнаха.

— Само ако имат басейн — каза тя и пусна ръката му с усмивка.

Шон също й се усмихна и тръгна към асансьора. Знаеше, че не може да си позволи „Хаят“, но след преживяното имаха нужда да се поглезят.

Не се случва всеки ден да прострелят жена ти, помисли си той, докато натискаше едновременно копчетата за затваряне на вратата и за лобито. Беше чувал градския мит, че трикът осигурявал експресно стигане до желания етаж, така че реши да го изпробва. Докато вратата се затваряше, Шон погледна назад към спящата си съпруга.

И в този миг светът спря. Този момент щеше да остане завинаги запечатан във времето. Единственото, което все още се движеше, беше вратата на асансьора. Която се затваряше. Затваряше се и скриваше от погледа му Лорън и мъжа в черно, който стоеше до нея. Студени тръпки тръгнаха от кръста на Шон, достигнаха врата му и накараха космите по тила му да настръхнат. Никога не беше изпитвал по-противно, предизвикващо гадене усещане. Лицето му пребледня като платно, когато отвори уста да изкрещи.

Всичко мина на забавен кадър.

Вратата продължаваше да се затваря. Мъжът в черно стоеше над спящата му, нищо неподозираща жена. Той вдигна ръка и посочи към гърдите й. Вратата на асансьора всеки момент щеше да се затвори.

Шон скочи напред да я спре и с вик протегна ръка.

Беше закъснял.

Процепът бе не повече от два сантиметра. Нямаше шанс.

Твърде късно. Движеше се прекалено бавно.

Дулото се изкашля.

Шон се блъсна в металната врата в мига, в който проехтяха два изстрела.

— Не! Нееее! Аааа! — Шон заудря с юмруци вратата на спускащия се асансьор. — Аааа! — Крясъците му бяха чиста агония. Невъобразима болка, ужас, отчаяние. Продължи да блъска с юмруци вратата, блъскаше, докато се отпускаше на пода. Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Тряс!

Асансьорът продължаваше да се спуска безразлично. Сълзи и слюнка се стичаха по лицето му, докато ужасният момент се повтаряше отново и отново в съзнанието му. Шон Стрикленд току-що беше видял как жена му умира.

Застреляна.

Убита.

Наистина.

15.

Асансьорът бе непоносимо бавен. Крещящ истерично, ритащ и блъскащ вратата, провинциалният гимназиален учител беше превърнат в първобитно, ревящо животно. Химикали и хормони се изливаха в кръвоносната му система и цялата му цивилизованост се беше разпаднала. Беше в шок. Беше в ужас. Беше в истерия. Това ставаше наистина.

Лежеше на пода и риташе вратата, опитваше се да я отвори с пръсти и се давеше в отчаяни хлипове. Асансьорът продължаваше да се спуска безразлично от деветия етаж до партера, където се намираха входовете за спешното отделение и лобито.

Зън, зън, зън… Точеше се цяла вечност. Шон заблъска копчетата на всички етажи до най-долния, но номерът беше проработил и кабината продължи да се спуска, без да спре. Шон гледаше отчаяно как етажите се изнизват един след друг.

Бззз, зън, бззз, зън. Шон стана и закрачи в малката кабина, като се взираше в светлините и се мъчеше с усилие на волята да ги накара да се сменят по-бързо.

— Хайде! — изкрещя им той. Трети етаж… Бззз, зън… Втори етаж… Бззз, зън… Първи етаж.

Спускането бе продължило по-малко от минута, но това бе най-дългото пътуване в живота на Шон. Асансьорът най-сетне забави скорост и кабината се разтресе, когато спря. Вратата се отвори към лоби, пълно с администратори, пациенти и посетители, които сновяха напред-назад, без да подозират за най-съсипващото събитие в живота на Шон Стрикленд. Вратата остана отворена. Спускането беше цяло мъчение, а сега трябваше да се качи отново нагоре.

Накрая металните сегменти започнаха да се плъзгат, за да затворят отново малката кабина.

— Младежо! — Някаква жена на средна възраст вървеше към асансьора. — Младежо, задръжте, моля! — Тонът й беше настоятелен. Шон не реагира. — Казах, задръжте асансьора! — Жената, облечена в костюм и с високи токчета, които чаткаха по плочките, забърза напред и протегна ръка, за да спре вратата.

Сензорите засякоха преградата и вратата започна да се отваря отново. Това привлече вниманието на Шон.

— А сега се дръпнете, имам много важна…

Фрас! Дланите му я блъснаха в гърдите, тя отлетя назад и тупна по задник. Шон натисна бутоните за затваряне на вратата и за деветия етаж и се загледа с очакване в таблото.

Бззз, зън! Първи етаж. Асансьорът спря, вратата започна да се отваря…

— Какво?! — изкрещя той. И погледна копчетата на таблото. Беше натиснал всеки етаж на слизане в усилието си да накара кабината да спре. Асансьорът не беше реагирал тогава, но реагираше сега. Щеше да спира на всеки етаж, да отдели около двайсет секунди на ритуала с изравняването, отварянето на вратата, изчакването, затварянето и потеглянето нагоре. Шон нямаше време за тези неща.

В отчаянието си изхвърча навън, когато вратата се отвори напълно. Блъсна се и събори на пода някакъв санитар, който буташе легло в обратната посока.

— Господи, човече, гледай къде вървиш! — скастри го дребният чернокож с лондонски акцент, когато вдигна глава от пода, където се бе приземил.

— Стълбите! — Заповедническият тон свари човека неподготвен. Достатъчен му бе само един поглед към побелялото, омазано в сълзи лице на Шон, за да посочи без повече обяснения.

Шон се втурна към стълбището, като се хлъзгаше и блъскаше в изпречващите се препятствия. Изкачваше по четири стъпала наведнъж, като се придърпваше рязко за парапета. Летеше нагоре, плувнал в пот и задъхан. Стъпало след стъпало, площадка след площадка. Хората се дърпаха от пътя му, щом го чуеха да приближава, сякаш беше избягал луд. На Шон не му пукаше. Единствената му цел беше да стигне следващата площадка. Нагоре, нагоре, нагоре. Мускулите на бедрата му пламнаха, но той продължи.

Дясната му ръка се вкопчваше в парапета, лявата се размахваше диво. Шон Стрикленд беше обладан от решимост, каквато малцина изпитват през целия си живот. Не можеше да изгуби Лорън. Нищо друго нямаше значение.

Пети етаж… шести… Ужасният момент се разигра отново, както щеше да се разиграва хиляди пъти занапред. Неговият ангел, неговата любов, неговата спокойно спяща жена… Бам! Бам! Седми етаж… Детайлите, всички онези детайли. Толкова гадни. Тя не бе имала време дори да разбере какво става. Сънуваше. Как никой не е забелязал? Защо не са забелязали? Как може някой да отиде право при пациент и да го застреля?

Осми етаж… „Господи, крака, давайте!“ Но краката му го предаваха, всичките им запаси от енергия бяха изчерпани. Нов приток на адреналин… Още съвсем малко…

Девети етаж. Шон падна на площадката, скочи и нахълта в коридора. Дневникът падна на пода. Той го грабна разсеяно и помъкна пламналите си крака към леглото й. Движеше се вбесяващо бавно, краката му отказваха да се мърдат. Залитна на ъгъла при асансьорите.

Зън! Светлината примигна и металната врата се плъзна настрани. Асансьорът беше пристигнал. Шон не забеляза иронията, докато минаваше през отделението. Полусъзнателно натика дневника в колана си отзад, като продължи да върви към Лорън.

Черни униформи бяха наобиколили леглото й. Шон забави крачка. Не смееше да се изправи пред момента, към който така отчаяно бе бързал.

— Лорън? — повика той.

Ченгетата завъртяха глави към него. Бяха четирима.

— Лорън? — отново повика той и се запрепъва напред като пияница, опитващ се да се добере до дома си. Погледът му беше прикован към леглото, което не можеше да види заради стената от униформи.

— Лорън? Всичко е наред, миличка, тук съм.

Лицето му беше обляно в сълзи. Едно от ченгетата, жена на двайсет и няколко, го пресрещна и разпери ръце, за да го спре и да привлече вниманието му към себе си. Шон се канеше да я изблъска, когато зърна леглото. Беше празно. Той спря.

— Лорън? Къде е тя?

— Господин Стрийтлъндс? — попита жената.

Шон не отговори.

— Вие ли сте господин Стрийтлъндс, сър? — повтори тя.

Едва сега Шон я погледна.

— Къде е тя? — попита. — Какво сте направили с нея?

— Господин Стрийтлъндс, успокойте се. Елате с мен. — Полицайката сложи ръка на рамото му, като го стисна неприятно силно, за да го накара да се извърне.

Шон се помъчи да се освободи.

— Къде е жена ми? — остро попита той, като се взираше в капките кръв по леглото. Ченгетата изглеждаха някак странно — не казваха нищо, нито си водеха бележки.

— Господин Стрийтлъндс — продължи жената зад него.

„Не й се доверявай“ — предупреди го мозъкът му.

— Макс. Името ми е Макс — каза Шон.

— Макс, телата на жена ви и на приятеля ви са преместени в моргата. Много съжалявам.

Шон се обърна и я погледна неразбиращо. В моргата? Как са преместили Лорън толкова бързо? Как самите ченгета са дошли толкова бързо? Ами скитникът? Какво е станало с него?

— След малко ще ви заведем долу да идентифицирате тялото. — Жената говореше съчувствено. — Много съжалявам, но първо трябва да ви зададем няколко въпроса.

Говореше с италиански акцент. Подозрителността на Шон го накара да се съсредоточи. Полицайката посочи столовете в ъгъла на отделението. Отведе го при тях и придърпа един за него и един за себе си. Настани се и му предложи с жест да направи същото.

Шон седна предпазливо, като се надяваше, че растящото му съмнение не се изписва на лицето му.

— Господин Стрийтлъндс — започна тя и извади малък бележник.

— Стрийтлънд — поправи я пробно той.

— Стрийтлънд, извинете.

„Тя не знае кой си“ — намеси се мозъкът.

Ръката с химикалката сякаш се движеше независимо от останалото й тяло. Устата й задаваше въпроси, но химикалката драскаше трескаво в бележника, пишеше, водеше бележки, описваше.

— Предполагаме, че хората, които са простреляли съпругата ви, са търсели нещо. Предполагаме, че са ви последвали от един мотел при Уайтсвил и са търсели…? — Тя го погледна въпросително. Съчувствието, което беше показала, вече беше изчезнало и лицето й бе студено.

— Какво нещо? — попита той.

— Нещо много, много важно — отвърна тя с премерен тон.

— Нямам представа какво имате предвид — отново излъга Шон, чиито подозрения се засилваха все повече.

Жената се усмихна. Беше хубава. Тъмната й коса се спускаше под фуражката и се завиваше на букли на челото. Очите й бяха изумрудени, обрамчени с дълги черни мигли.

— Зная, че сте преживели тежка нощ — продължи тя. — Съпругата ви е убита, приятелят ви също. Тези хора са убили жена ви и знаем, че няма да се поколебаят да убият и вас, за да се доберат до онова, което търсят.

По този начин ли ченгетата разговаряха с жертвите? „Нещо става“ — предупреди го мозъкът му. Шон продължи да се придържа към подозренията си — те му осигуряваха и нещо друго освен шока и мъката.

— Ще ми разкажете ли за приятеля ви? За мъжа с брадата. Откога го познавате?

Химикалката й се престараваше, вече беше изписала три страници. Шон зърна някакви безсмислени заврънкулки. Какво пишеше тя? Рязката флуоресцентна светлина в отделението примигваше. Шон откри, че му е трудно да остане съсредоточен.

— Не го познавам — започна той. — Пътувахме и го блъснахме с колата. Изскочи изневиделица на пътя. — Химикалката продължи да се движи, но Шон едва сега забеляза светлината в края й. Малка червена светлина — момент, или беше зелена? Сякаш се сменяше в зависимост от ъгъла. Погледът му не се откъсваше от нея.

— Да, блъснали сте го с колата, нали? Ударили сте го и сте си помислили, че сте го убили. Но той не е бил мъртъв, нали?

— Не, не беше мъртъв — повтори думите й Шон. Жената никак не изглеждаше зле.

— И после сте го качили в колата, нали? Качили сте човека в колата и сте го откарали до мотел.

Химикалката продължаваше да се движи. Много интересно. Шон се зачуди откъде може да си вземе една такава. Може би ги раздават в полицейската академия.

— И сте го откарали до мотел, нали? — повтори тя. — Откарали сте го до мотел, а той е носел нещо. Носел е нещо много важно, нали?

— Да, имаше цял вързоп книги, листа и такива работи. Изглеждаха много стари. — На Шон вече не му пукаше. Чувстваше се по-добре. Може би бе най-добре да говори, да каже всичко на ченгетата, да се освободи от целия този товар на сърцето си.

— И тъй, откарали сте човека и книгите до мотела, нали?

— Откарахме човека и книгите до мотела — чу се да казва Шон.

— После какво направихте?

— Извикахме линейка. Отнесохме човека в една стая.

— Отвели сте го в една стая и тогава са се появили лошите, нали? Появили са се лошите и са застреляли всички. Били са много опасни, нали?

— Много опасни бяха — съгласи се Шон. Тя бе наистина много проницателна полицайка.

— Лошите избили всички, а вие сте успели да избягате, нали?

— Взехме мъжа и оставихме книгите.

— Всички книги ли оставихте?

Шон леко се запъна. Всичките книги ли бяха оставили? Не, бяха взели една. Ама че готина химикалка.

— Взехме една. Лорън я взе — каза той. По-добре да знаят всичко.

— Лорън е жена ви, така ли?

— Лорън е жена ми.

— И Лорън е мъртва, защото е взела книгата. Разбирате ли? — с равен глас продължи полицайката, сякаш обясняваше на Шон. Сега всичко ставаше напълно ясно.

— Тя е мъртва, защото взе книгата. — Светлинната в химикалката описа лупинг. Харесваше лупингите. Напомняха му за увеселителните влакчета, когато беше дете. Надяваше се, че светлинната ще го направи отново.

— Не бихте искали да умрете заради някаква си книга, нали?

— Не, не бих искал.

— Така че ако знаете къде е тя, ще е най-добре да кажете на полицията, нали?

— Не искам да умра заради някаква си книга. — Шон ясно виждаше логиката в разсъжденията й. Чувстваше се много по-добре, много по-спокоен.

— Не можете дори да четете на езика, на който е написана, така че за вас е безсмислена, нали? Къде е книгата, Макс?

Макс ли? Не се казваше Макс. Защо го наричаше така? Не че имаше някакво значение.

— О, мога да я чета. Четеше предимно Лорън, но аз също прочетох малко.

Химикалката спря да се движи.

— Какво?

— Лорън прочете по-голямата част в линейката. Четеше ми на глас.

— Значи разбираш арамейски, така ли, Макс? — с променен тон попита жената.

Химикалката вече не изглеждаше толкова интересна. Шон вдигна очи.

— Не… не, не беше на арамейски. Беше написана на английски.

— Лъжеш! — с неочаквано рязък тон заяви полицайката. — Къде е книгата? Къде сте я скрили? Шибан идиот, не разбираш ли, че ще те убият, задето си я чел? Къде е книгата?

Защо му викаше? А допреди малко беше толкова мила.

— Макс! Макс, къде е книгата?

Макс ли? Защо го наричаше… защото той й беше казал, че това е името му. Защо го беше направил?

— Макс! Погледни ме, кретен такъв. Къде е книгата? Къде е книгата в момента?

Той й беше казал, че името му е Макс. Направи го, защото… защото й нямаше доверие. Погледна отново лицето й. Ноздрите й бяха разширени, челото — сбърчено. Беше почервеняла и явно бе много ядосана от нещо.

— Къде е книгата, къде е шибаната книга? — озъби се тя, без да крие отровата в гласа си.

„Едно ченге не ругае така“ — обади се мозъкът му. Шон тръсна глава и затвори очи. Веднага щом го направи, на очите му залютя, сякаш някой бе сипал в тях белина. Осъзна, че не е мигал цели минути. Очите бързо се насълзиха и той стисна клепачи, когато сълзите потекоха по бузите му. Внезапно усети силен шамар по бузата.

— Къде е кодексът? Къде е картата? — изсъска жената.

Шон беше потресен. Сега бе свободен от странното въздействие, под което се беше намирал, но новата й тактика на сплашване също бе ефективна. Той се сви. Мозъкът му заработи трескаво. Къде беше дневникът? Как го беше нарекла? Кодекс ли? Думата не му беше позната. Къде беше той?

Тук. Точно тук, пъхнат в колана му отзад. Едно беше сигурно — намерят ли го, ще го убият. Ще му теглят куршума направо тук, пред очите на всички.

— В линейката е — запелтечи той. — Под седалката до шофьора. Не знаех, че е толкова важна. Ние просто…

Нова плесница по бузата го накара да млъкне.

— Вече няма „ние“, господин Стрийтлъндс. Жена ви е мъртва, защото сте взели дневника. И така, къде е линейката?

Шон се помъчи да мисли. Сигурно вече я бяха преместили, може би я бяха откарали на ремонт.

— Оставих я в алеята на спешното отделение. Честна дума.

Жената се обърна и даде знак на другите три ченгета, които стояха до опразненото легло на Лорън. Те се обърнаха като един и тръгнаха по коридора. Шон ги гледаше как се отдалечават, после погледна плахо младата жена. Вече беше повече от ясно, че тя не е никакво ченге.

— Вие също сте чели кодекса — просто рече тя, докато посягаше към кобура си. — Така че трябва да бъдете ликвидиран като жена ви.

Шон знаеше, че съпругата му е мъртва. Знаеше го толкова сигурно, колкото беше възможно да се знае каквото и да било, и когато погледна тази жена, това „ченге“ и разбра, че тя е свързана с виновниците за смъртта на Лорън, дълбоко в него пламна друга емоция.

Ярост.

Скочи от нула до стотна степен за миг. Адреналинът отново потече в кръвта му.

Тя беше убила Лорън, тя или някой от онези, с които работеше. Тя беше убила Лорън. Съсредоточи се. Тя беше убила Лорън. Ярост. Тя беше убила Лорън. Скърцане на зъби. Тя я беше убила.

Пред очите му падна червена пелена. Зрението му се стесни, всичките му грижи изчезнаха. В целия свят, в цялото време съществуваше единствено тази жена пред него.

Тя беше убила Лорън.

Тя.

Жената още говореше със самодоволна усмивка. Мислеше си, че е спечелила.

— Сега ще имаш шанс да се събереш с жена си. С мъртвата си жена.

Кучка. Кучка. Шон не беше сигурен откъде започна ревът. Започна да боботи някъде дълбоко в корема му и изригна в гърдите. Когато стигна гърлото, беше като цунами, достигнало плитки води и отприщващо унищожителната си сила.

И тогава цунамито се стовари.

Жената беше извадила пистолета си, но не беше дръпнала ударника. Забавляваше се да му се подиграва — да се подиграва на мъжа, който току-що бе изгубил всичко и седеше пречупен пред нея. Но в следващия миг именно тя бе изненаданата, когато той се преобрази пред очите й.

Пистолетът излетя от ръката й, избит от яростен удар по китката. После, воден от яростта, от цялата натрупала се агония, от достигналите върха си емоции, Шон скочи.

Нахвърли се право към нея и заби чело в зъбите й. Тялото му продължи да се движи и тя изхвърча от стола от силата на удара. Двамата се стовариха на пода, Шон падна тежко на гърдите й и изкара въздуха от дробовете.

Полицейската фуражка отлетя и разкри блестяща, стигаща до раменете вълниста коса, когато главата й се удари силно в плочките. Шон се надигна да я възседне, коленете му притиснаха ръцете й. И започна. Ослепял от ярост, заблъска с юмруци по лицето й. Блъскаше и блъскаше, удряше я от едната страна и от другата, без да му пука дали някой гледа.

— Ти… уби… Лорън!

Само за няколко секунди лицето й се превърна в неразпознаваема пихтия. Беше й избил зъби при удара с челото, а сега устните й бяха сцепени, челюстта — счупена. Жената отдавна не можеше да крещи и единствените звуци сега бяха глухите удари на кост върху плът и на главата й в пода.

Изстрел.

Куршумът го улучи в лявото рамо и го изхвърли настрани от жената. Кръв изригна от ръката му — куршумът беше минал през делтовидния мускул, без да улучи костта.

Ръката му моментално се стрелна към раната, внезапната изгаряща болка рязко го върна в реалността. Хвърли се напред, когато видя едно от другите „ченгета“ с насочен към него пистолет. Кракът му се плъзна по плочите и той се сниши, за да избегне следващия изстрел. Куршумът профуча покрай ухото му.

Шон се метна зад близкото бюро на дежурния администратор, а мъжът с пистолета се затича към него.

„Останеш ли тук, мъртъв си“ — прозаично отбеляза мозъкът му. „Толкова лошо ли е това?“ — попита в отговор Шон. Може би не. Имаше ли изобщо смисъл да живее оттук нататък? Лорън я няма, какво му оставаше? Както винаги, мозъкът не закъсня да му отговори. „Отмъщението.“

Оглушителният гръм и забиването на куршума в бюрото точно над него го накараха да се задейства. Разполагаше само с две секунди преди ченгето да дойде и да го застреля от упор. Имаше само една възможност.

Точно насреща се намираше стълбището, по което се беше качил. Между етажите имаше междинни площадки. Шон се втурна по коридора и се метна напред, разперил ръце и крака, сякаш искаше да полети. Вместо това се стовари тежко и тромаво на долните две стъпала, без да успее да стигне до площадката.

Извади късмет — за разлика от санитаря, с когото се бе сблъскал по-рано и който сега беше изтичал нагоре да види какво става. Той осигури на Шон меко кацане и го предпази от сериозно нараняване.

Преди дребният англичанин да успее да реагира, Шон беше скочил на крака и се носеше надолу. Кракът му тъкмо се отдели от последното стъпало, когато то експлодира под него. Парчета цимент се разхвърчаха навсякъде и втори изстрел направи на сол остатъка от стъпалото, докато Шон влиташе през вратата в някакъв чисто бял коридор.

Тичаше слепешком, единственото му желание бе да оцелее. Трябваше да остане жив, за да отмъсти за Лорън. Докато спринтираше по коридора, оставяйки кървава диря след себе си, той се закле, че ще ги накара да си платят.

Зави на ъгъла и се огледа, като дишаше тежко. От раненото рамо бликаше алена кръв. Трябваше да се освободи от преследвача си, но не му оставаха много сили. Намираше се в края на коридора, където го пресичаше друг, перпендикулярен на онзи, по който беше дошъл. Затича се по него, стигна до нова пресечка и си даде сметка, че му предстои избор на живот и смърт. Зад него се чуваше тропот на обувки, който бързо приближаваше.

„Колебаеш ли се, тръгни наляво“ — нареди мозъкът му. Беше следвал това правило почти през целия си живот и то рядко го подвеждаше — но пък и залогът никога не е бил толкова висок. Зави наляво и се затича, точно когато другите две „ченгета“ се появиха иззад ъгъла в другия край на коридора. Те го видяха и извадиха пистолетите си. Шон знаеше, че няма време за мислене, така че стигна до първата изпречила му се врата и отново зави наляво, в женската тоалетна.

Без да подозира за суматохата навън, някаква тийнейджърка се оглеждаше в огледалото и се опитваше да сложи грим на прекалено младото си лице. Беше облечена в къса пола и тясна блузка с оголени рамене, а в ушите й бяха пъхнати слушалки. Не забеляза как Шон влиза и се оглежда трескаво. Той прекоси през тоалетната и изхвърча през вратата от другата страна. Когато видя отражението му зад себе си, момичето изкрещя и подскочи, оставяйки черта от грим по бузата чак до челюстта.

Шон се озова в първия коридор. Случайният пряк път го беше извел зад първия стрелец. Зави надясно към стълбището; всички ченгета, които се мъчеха да го застрелят — или поне онези, за които знаеше — се намираха на този етаж. Едва тогава видя нещо друго, в отсрещния край на коридора. Полупрозрачна двойна врата с големи букви ПЕРАЛНЯ. Шон се затича и прелетя през вратата, без да забавя скорост. Помещението беше празно, повечето хора се бяха разбягали, когато бяха чули първите изстрели.

Шон бързо се огледа и видя големия сребрист панел в стената, разположен на височината на кръста и с надпис „Шахта“. Дръпна дръжката и капакът се отвори. Грабна намиращия се наблизо кош и извади от него голям вързоп мръсни болнични чаршафи. Напъха ги в шахтата и се заслуша. Вързопът полетя надолу — шахтата явно се разширяваше след стеснението в началото.

Минаха близо три секунди преди да чуе мекото тупване на плат върху плат. Шон бързо напъха още два вързопа чаршафи в отвора, който бе мъничко по-широк от бедрата му — ако му предстояха три секунди падане, приземяването щеше да е доста болезнено, но не толкова, колкото куршум в главата. Обърна се рязко, когато чу стъпки от другата страна на вратата. Търсеха го, може би се опитваха да решат дали не е побягнал по стълбите, или се крие в някое помещение на този етаж. Шон се хвана за ръба на шахтата и се пъхна в отвора — беше тесен и трудно можеше да влезе, без да вдига шум. Първо единия крак, после другия, след това се плъзна бавно, докато не усети как краката му увисват във въздуха. Затърси да ги опре в отсрещната стена, но не успя да я достигне.

Шахтата започна да се затваря, докато тялото му се плъзгаше бавно надолу. Адреналинът вече не притъпяваше острата болка в раненото рамо. Ръката му поддаде, когато се опита да поеме тежестта на тялото му.

Три секунди по-късно падна тежко върху купчина чаршафи, които се сплескаха под него. Приземи се и се претърколи настрани с едно движение. Чаршафите поеха по-голямата част от инерцията — те и едрата перачка, която беше дошла да провери какво е това неочаквано пускане на нови вързопи.

Скочи веднага на крака. Единствената му мисъл беше как по-бързо да се махне от болницата. Дебелата перачка беше прекалено зашеметена, за да реагира, когато Шон се втурна през вратата на пералното отделение към товарния склад на болницата. Жената не беше виждала такъв екшън през целия си живот.

Шон огледа склада.

Камиони. Три големи камиона без жива душа наоколо. Първият беше болничен. Върху другия имаше нарисувана крава и кутии мляко. Третият беше камион на Ди Ейч Ел — и двигателят му работеше.

Първата му мисъл беше да скочи в него и да потегли. Но от друга страна, кражбата на машина на такава голяма фирма веднага щеше да бъде докладвана на полицията, така че размисли.

Огледа жълтия камион. Кабината беше малка, но прикачената каросерия бе дълга шест метра. За момент се замисли дали да не се скрие сред пратките, но шансът да попадне в капан бе твърде голям.

Стъпките на връщащия се шофьор прекъснаха мислите му. Шон се скри и изчака, без да изпуска от поглед шкембестия мъж във фирмена униформа. И тогава видя решетките и скарата под каросерията. Изглеждаха достатъчно здрави, за да издържат тежестта му.

Стиснал зъби заради болката в рамото, Шон се провря между решетките и се сви, увивайки крайниците си около метала, за да се скрие напълно. Секунда по-късно шофьорът се качи в кабината и превключи на скорост. Големият камион оживя и тръгна назад, за да излезе от рампата за товарене.

Шон се сви още повече, ясно усещаше туптенето в рамото си. Докосна раната и трепна. Плътта беше разкъсана. При цялото тичане кръвта се беше просмукала в якето. Шон извади дневника от колана си и го прибра в големия вътрешен джоб на якето. Ако те — които и да бяха — знаеха, че дневникът е на една ръка разстояние от тях, дали още щеше да е жив? Съмняваше се.

Вече беше сигурен, че всичко бе заради книгата със странния символ на корицата. Дневникът бе достатъчно важен за някого, за да убива — достатъчно важен, за да убие Лорън.

Лорън. Мили боже! Лорън я нямаше. Мозъкът му не можеше да го приеме, въпреки че го беше видял с очите си. Несъмнено бяха застреляли и скитника и се бяха отървали от телата. Шон стисна очи, когато сълзите потекоха отново при мисълта какво бяха сторили с тялото на жена му. Щяха да си платят.

Винаги беше смятал, че е свестен човек. Но сега, когато единственото важно за него същество вече го нямаше, правилата се бяха променили. Интересуваше го единствено отмъщението. Бяха му отнели онова, заради което живееше, и сега той запълваше празнината с мисли за разправа. Ако можеше да събере достатъчно гняв, може би щеше да се справи и с болката в сърцето.

Трябваше да разбере кои са тези хора и защо книгата е толкова важна за тях. Младата жена се беше изненадала, когато чу, че е чел книгата. Беше потресена дотам, че заряза ролята си, когато той спомена, че книгата е написана на английски. Какво го беше попитала? „Значи разбираш арамейски, така ли, Макс?“

Арамейски ли? — помисли си Шон. Другите документи бяха на какви ли не езици, които му бяха абсолютно непознати. Сигурно някои от тях са били на арамейски, но определено не всички. Разбираше достатъчно от езици, за да разпознае различните, дори да не ги разбира.

Но арамейски? Доколкото знаеше, това бе стар език някъде от Близкия изток, който вече не се говореше. Особено в Северна Каролина.

Обмисли идеята дали скитникът не е бил крадец и дали не е откраднал документите от някой музей. Това обаче не му се стори правдоподобно. Музеите едва ли наемаха ударни отряди — поне той си мислеше така — а и вързопът беше запечатан. Шон си спомни съскането, когато Лорън проби стомаха, и вонята, която излезе от него. Вътре беше затворено старо, плесенясало време. Един музей нямаше да остави запечатано нещо толкова древно — то щеше да бъде консервирано и изложено във витрина. Шон се намести и се огледа тревожно, когато спирачките на камиона изскърцаха. И тогава осъзна — спираха.

Надникна от тясното си скривалище. Навън беше тъмно, но светлините на града се отразяваха от всяка повърхност и придаваха допълнителна дълбочина на мрака. Чуха се гласове.

— Чухте ли за суматохата тази вечер? — попита дълбок глас с италиански акцент.

— Не забелязах нищо странно, докато не пристигнах и не видях, че сте навсякъде. Защо се е събрала толкова много полиция?

Полиция? По дяволите. Точно сега Шон нямаше капка доверие на полицията.

— Имаме основания да смятаме, че хората, причинили онази катастрофа на магистралата, са във и около болницата. Нямате нищо против да погледнем в камиона, нали?

— Отзад има само поща — изтъкна шофьорът. — Но ваша работа, гледайте.

По дяволите и пак по дяволите. Истинска полиция или не, криенето под каросерията на куриерски камион определено можеше да се определи като „подозрително поведение“.

— Благодаря, веднага приключваме. — Чакълът захрущя под кубинките на полицая.

Шон замръзна. Видя лъча на фенерче на метър и половина от себе си. Светлината изчезна за момент, после блесна отново, докато полицаят обикаляше голямата каросерия.

— Ще отворите ли каросерията? — извика гласът с акцента. После предната врата се отвори и шофьорът скочи на земята.

— В Ди Ейч Ел не го правим от кабината, при нас всичко е по старомодния начин. — Той отиде отзад и Шон чу изщракване на ключалка, последвано от отваряне на врата. Секунда по-късно каросерията приклекна под тежестта на ченгето, което се качваше вътре.

— Хей, не ви ли трябва разрешително или нещо такова, за да ровите вътре? — попита шофьорът. — Имам да разнасям куп пратки и трябва да съм в Ню Йорк утре по обед.

Чу се разместване на пакети и след малко каросерията отново се надигна, когато полицаят скочи на земята. Лъчът на фенерчето отново зашари насам-натам. После светлината стана още по-ярка, когато лъчът се насочи под каросерията, точно към мястото, където се криеше Шон.

Сърцето заблъска в гърдите му и той затаи дъх, заслушан в бавните стъпки почти до него. Сви се плътно зад голямата ос, висяща точно зад гърба му. Лъчът шареше като езика на излязла на лов змия.

После изчезна.

Камионът се наклони под тежестта на шофьора, когато той се върна на мястото си и рязко затръшна вратата. Ченгето удари два пъти каросерията. Отново изръмжаха скорости и камионът потегли към портала на болницата. Шон издиша с облекчение. Беше в безопасност.

16.

Две години по-рано

Дейвид Блек не беше глупак. Може би малко нескопосан в общуването, може би немарлив по отношение на външния си вид, но никой не можеше да го обвини, че е тъп. Всъщност, малко умове можеха да обработват информация със скоростта, на която бе способен умът на Дейвид. Той разбираше от компютри. Разбираше от програмиране. Познаваше интернет и знаеше всичко, което можеше да се знае за цифровото видео. Определено не беше глупав. Беше минала повече от година от онази нощ, когато къщата му беше нападната и шефът му Ранди Билис бе убит в собствения си дом пред очите на жена му и децата му. Никой не видял извършителите. По новините съобщиха, че е бил снайперист от другата страна на улицата, но Дейвид бе сигурен, че не е така.

Неговият дом също бе станал мишена, но той просто не е бил вътре. Ако имаше някаква ирония във всичко това, тя беше във факта, че някой е бил убит там онази нощ. Можеше единствено да приеме, че е бил крадец. Полицията твърдеше, че вероятно е бил бездомник, защото не фигурирал в никакви регистри и не можел да бъде идентифициран. Може би това беше причината новината да не се раздуе много. Дейвид обаче бе наясно, че не е така. Знаеше, че някой е влязъл в къщата му, за да търси нещо, и е бил застрелян по погрешка.

Като заклет компютърджия Дейвид ревностно вярваше в резервните копия. Всичките му дискове с данни бяха свързани в огледални RAID масиви, при които информация не можеше да се загуби.

Разполагаше с резервно копие на всичко. На абсолютно всичко. Беше развил параноя, след като при спиране на тока по време на гръмотевична буря изгуби кратък филм, по който работеше като студент. Създаването му бе отнело три дни, а накрая всичко си замина. След това Дейвид не направи нито един нов, като твърдеше, че нямало да се получи по-добре от първия. Истината бе, че техническите му умения далеч надхвърляха художествените, но от онзи случай насетне той винаги архивираше файловете си.

Дейвид беше беглец вече цяла година и разпределяше внимателно времето си, като се стараеше да научи колкото се може повече за загадъчната ситуация, довела до опита за убийството му. Смяташе, че знае кои са играчите, и мислеше, че познава човек, който може да му помогне. Затова се беше съгласил да се срещне с него толкова късно във вторник вечерта и затова стискаше толкова здраво дръжката на малкото куфарче. Вътре се намираше единственото друго устройство на света, способно да проиграе мъничкия диск, от който бяха започнали всичките неприятности. Беше направил значителни подобрения след онзи съдбовен ден преди година, когато беше демонстрирал устройството на разочарованите европейци и те го бяха взели със себе си като награда.

Вървеше целенасочено по парижката улица. Кафенетата още бяха отворени, а улиците — оживени. Нарочно беше избрал публично място. Чувстваше се в безопасност само в пълно кафене или заврян в триетажния си мансарден апартамент. Там имаше всичко, от което се нуждаеше — високоскоростен интернет, липса на адрес за кореспонденция и изглед към околните улици. Напоследък Дейвид залиташе към предпазливостта.

Приближи кафенето, което се намираше недалеч от прекрасната Северна гара. Беше сигурен, че Париж ще му хареса, ако излезе от апартамента си — нещо, което не правеше от предпазливост. Светът му беше изграден около доставяна по домовете храна, събиране на хонорари от софтуер, гледане на свалени от мрежата книги и разбира се, продължаващото проучване.

Огледа мястото, докато приближаваше. Млада влюбена двойка отляво; дребна възрастна жена вдясно; група закъснели бизнесмени в дъното. После го забеляза — там, в ъгъла. През стъклената стена Дейвид видя мъжа, когото познаваше единствено като Алберто. Седеше сам и преглеждаше вестник, който бе сгънат хоризонтално. Това беше сигналът. След като се огледа още веднъж, Дейвид влезе в кафенето и „случайно“ се блъсна в една сервитьорка, после отиде в ъгъла и седна срещу мъжа с вестника.

Онзи заговори, без да престава да чете. Акцентът му беше испански, което изправи Дейвид на нокти.

— У вас ли е?

— Да.

— Има място, на което можем да идем. И да гледаме.

— Никъде не отиваме. Или го гледаме тук, или изобщо не го гледаме.

Мъжът свали вестника и погледна Дейвид. Мълчеше. Преценяваше го.

— Ясно — най-сетне рече той. — Разбирам недоверието ви, но ако имате онова, което твърдите, че имате, мога да ви покажа нещо, което ще ви убеди в моето… — Замълча за момент. — В моето разбиране на работата ви.

— Първо ми кажете защо този кодек е толкова важен.

Мъжът се усмихна.

— Вие разработихте кодека. Трябва да сте имали диск, който да пуснете на устройството — и въпреки това ме питате защо?

Думите му прозвучаха наполовина изненадано, наполовина развеселено.

— Дискът, който имах, беше празен. Имаше само малко текст на него — предпазливо рече Дейвид.

— Празен. Да, предполагам, че е било така.

Испанецът повдигна вежди. Имаше къса черна коса и според Дейвид беше към петдесетте.

— Какъв беше текстът? — попита той.

— Не мисля, че трябва да ви казвам.

— Не би трябвало, но и не се налага. Мога да позная. Пишело е нещо като: „ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0012. СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт. ОФИЦЕР: X10“. — Цитатът беше абсолютно точен.

Дейвид замръзна. Мъжът пред него не би трябвало да знае това. Освен ако не работи с французина и италианеца, които бяха взели първото устройство.

— Откъде знаете? — бързо и подозрително попита той.

— Знам го заради мястото, където е намерен дискът — започна мъжът. — Бил изкопан от студент по археология, който по-късно бил подложен на изтезания заради находката си. Бил намерен със скелет на паднал войник от битката при Ватерло. Познах какво е пишело, защото това би трябвало да пише. Замисълът е бил да съдържа много повече неща.

— Би трябвало ли? — попита Дейвид.

— Вижте, нека ви покажа нещо, заради което сме дошли тук. — Той извади мъничък диск, който изглеждаше като продукт на любовта между дивиди и копче. — Ако видим на този диск онова, което мисля, че е записано на него, много от въпросите ви ще получат отговор. — Погледът му се стрелна из кафенето. — Но все пак, не се чувствам удобно тук.

— В такъв случай си тръгвам. — Дейвид понечи да стане.

— Не, не. Разбира се. Щом трябва да е тук, нека да е тук. Устройството у вас ли е?

Дейвид постави малкото сребристочерно куфарче на масата. Белезниците, с които бе закопчал китката си за дръжката, издрънчаха при допира с твърдата повърхност. Испанецът се усмихна.

Дейвид набра комбинацията на ключалките и те изщракаха. Пое дъх и вдигна капака. Вътре имаше сложен интерфейс. На долния панел имаше серия шайби, светлини и копчета, пръснати сякаш случайно по повърхността. Цялата горна част на куфарчето представляваше тъмен екран.

Отстрани имаше два чифта слушалки, поставени в гнезда. Дейвид ги извади и подаде единия чифт на Алберто. Мъжът ги взе. Слушалките приличаха на дълга ивица черен памук с възли в двата края. Нищо не ги свързваше с устройството.

— Ето така — показа му Дейвид, докато слагаше своите слушалки.

Мъжът последва примера му.

— А сега ми кажете, когато чуете нещо. — Дейвид започна да си играе с една шайба и натисна няколко копчета. — Слушалките работят на уникална честота, която взаимодейства с естествената вибрираща хармония на тъпанчетата ви. Изпраща сигнал, чете отговора от мозъчните ви вълни и ги връща в устройството. Щом слушалките ви бъдат настроени за вашите уши, никой друг няма да може да чуе какво слушате. Ако ги използва друг, ще остане с празни ръце. В момента и двете слушалки са настроени за мен.

Дейвид продължи да върти бавно шайбата, като внимателно наблюдаваше Алберто. Накрая мъжът вдигна очи и кимна отсечено. Дейвид записа настройката в паметта.

След това извади чифт очила, приличащи на слънчеви. Черни, модерни и изработени от гъвкав материал, те лепнаха на лицето на Алберто, сякаш му бяха правени по мярка.

— А сега — продължи Дейвид, — погледнете екрана и ми кажете, когато видите образ. Принципът е същият като при слушалките, само че настройката е спрямо зрението ви — обясни той. — Стъклата представляват кръгли поляризатори, които пречат на друг човек да наднича.

— Видях нещо — каза Алберто.

— Какво?

Алберто присви очи, когато образът се фокусира.

— Пише… „Начукай… си го“.

— Да, това е стандартното съобщение, ако някой се опита да бърника в устройството. Продължавайте да гледате. — Дейвид завъртя друга шайба.

— Да! Ето! Сега пише: „Здрасти, добре дошли в любовната колиба“.

— Точно това ни трябва. — Дейвид се усмихна и също си сложи очила. — И в този случай, ако някой се опита да запише картината, наднича през рамото ви или има очила, които не са настроени специално за него, ще види само черен екран.

— Много впечатляващо — отбеляза испанецът и замига зад очилата.

Дейвид продължи, като наблягаше на думите си:

— Ако някой се опита да открадне устройството, няма да може да го използва. Аз съм единственият, който знае как да го накара да запее.

— Тогава да чуем песента му, господин Блек.

Алберто вдигна малкия блестящ диск на върха на пръста си. Дейвид го взе. Той докосна един малък панел на куфарчето и отстрани се плъзна голяма поставка с размерите на обикновено дивиди. Върху нея имаше диск с надпис „Армия на мрака“.

— Хей, щом ще произвеждам плейъра, би трябвало да мога да гледам и филми на него — заяви в своя защита той. Махна диска, сложи на негово място малкия и устройството го погълна.

— А сега не дишайте. — Дейвид се усмихна и натисна бутона за просвирване.

Черен екран.

Нищо.

Текст, бяло върху черно:

Черен екран. Картина.

Отначало не беше ясно дали виждат нещо. После оранжевото петно се появи отново. Светлина в далечината. Сякаш някой направи някаква настройка и изведнъж целият екран светна.

Звукът се появи също така внезапно. Бавнодвижещи се гребла, потъващи в спокойна вода. След това образът стана по-ярък и Дейвид и Алберто ахнаха, когато картината дойде на фокус. Изживяването бе невероятно силно, съвсем различно от онова, което очакваха. Гледаха от малка гребна лодка, която приближаваше отвесна скала. На върха на скалата се издигаше сурова каменна постройка, наподобяваща казарма. Колкото и забележителна да бе картината, тя бе нищо в сравнение с начина, по който я виждаха. Седнали в парижко кафене, двамата мъже се бяха потопили в друг свят. Образът сякаш излизаше от екрана в най-добър вариант на стереоскопичен триизмерен филм, който бяха гледали някога.

Образът създаваше несравнимо усещане за дълбочина и яснота, сякаш скалата се подаваше от екрана, а в лицата им всеки момент можеха да полетят водни пръски.

Алберто Едуардо Флорес посегна напред, убеден, че може да докосне греблото на човека на преден план. Пръстите му докоснаха екрана и цялата картина леко трепна. Той изруга под нос, после бързо се прекръсти. Дейвид не забеляза — беше поразен от сложността на картината, реализма, детайлите. Беше проектирал плейъра, бе разгадал кодека, но нямаше представа как беше възможно да се получи подобен образ.

— Когато Джовани види това… — промълви Алберто. — Надвишава дори неговите очаквания, сигурен съм.

Дейвид не знаеше кого има предвид испанецът, но за всеки случай запомни името.

Алберто се взираше в картината пред себе си и почти усещаше вятъра по лицето си. Намираха се в лодка, плаваща към нещо като остров. Беше нощ. Единствените звуци бяха плясъкът на водата и тихото дишане на неколцина мъже. Дейвид се обърна, защото си помисли, че някой зад него бе прошепнал, но видя единствено влюбената двойка, потънала в разговор. Не можеше да повярва, че е възможно да се запише звук с такова качество. Дори не бе подозирал, че е възможно подобно ниво на потапяне в картината. Отново се загледа в екрана.

Ръка с изящно гравиран златен пръстен се пресегна напред от долната част на екрана и легна на рамото на гребеца. Чу се нещо на френски, но Дейвид не разбра думите. После гласът заговори отчетливо и ясно на английски.

— Този човек е Жан-Пол. — Гребящият мъж се обърна и кимна. Гласът с американски акцент продължи: — Той ще вземе устройството, ако с мен се случи нещо. Знае скривалището.

Гласът рязко прошепна нещо, когато в далечината се чу пукот на пушка. Носът на лодката се плъзна по пясъчна ивица, широка не повече от метър и осемдесет. Намираха се в мъничко заливче в подножието на отвесната скална стена. Картината се залюля, когато заснемащият сцената скочи от лодката. Други двама мъже също скочиха. Бяха общо четирима, включително Жан-Пол и онзи, който говореше.

— Пристигнахме на острова затвор Елба. Куражът на тези мъже не бива да остане забравен — Жан-Пол Лувие, Беноа Фонтейн и Франсоа Бувиур.

Картината се плъзна по лицата на всеки от тримата, докато операторът произнасяше имената им. Те гледаха право в камерата, право към Дейвид и Алберто. Детайлите бяха невероятни. Можеше да се различи всяка пора на кожата им.

— Тези мъже рискуваха живота си за нашата кауза и ако не оцелея, те имат инструкции какво да правят. Започва се сега. Жан-Пол ще носи устройството.

Картината отново се смени и показа как мъжете се катерят по нещо като въжена стълба. Чуваха се приглушени команди на френски.

Картината показа как мъжете изкачват и прескачат някаква стена, след което надникна към затревен двор. Виждаха се трима стражи с бели панталони и червени куртки. Операторът се сниши отново зад каменната стена, след което се обърна към ново лице. Този човек имаше съвременен американски акцент и когато лицето му изпълни обектива, Алберто ахна и захапа юмрука си.

— Боже мой! Алекс!

Гласът, който бяха чули преди, заговори отново.

— Кажи на Стрикленд, че му дължа бира. Истински гений е.

Мъжът смигна, обърна се и беззвучно и ловко прескочи стената. Камерата го засне как се справя с тримата стражи с невероятна ефективност.

Образите се смесиха, когато записът ту спираше, ту започваше отново. Бягане, криене, сблъсъци. Ръкопашен бой, на какъвто би завидял и Джеки Чан. Този Алекс показваше умения, каквито Дейвид никога не бе виждал и които бяха още по-въздействащи заради качеството на картината и звука, които напълно потапяха двамата зрители в обстановката.

После мъжете влязоха вътре и заслизаха по слабо осветено спирално стълбище, което накрая свърши. Озоваха се в дълъг коридор. Отляво имаше железни врати. Отдясно стената беше груба и неравна, изсечена в скалата, а не изградена от обработени блокове.

Сега се виждаха само двама души — американецът на име Алекс и един от французите. Те пристъпваха предпазливо по каменния под, а светлините на факлите им се отразяваха от хлъзгавата повърхност под краката им.

След две или три минути мъжете спряха. Жан-Пол, от чиято гледна точка сега гледаха Дейвид и Алберто, продължи към една желязна врата. Беше яка и еднообразната й повърхност се нарушаваше единствено от малък отвор с плъзгащ се капак на височината на очите. Една ръка се пресегна и дръпна капака настрани. Камерата приближи и надникна вътре.

Било от гордост, било от възмущение или може би от презрение към похитителите, мъжът не реагира на звука на плъзгащия се капак. Той седеше с гръб към стената в отсрещния край на малкото помещение. Килията нямаше прозорец и единствената светлина проникваше от тясна хоризонтална цепка в стената, служеща за отдушник. Мъжът бе дребен, с тъмна коса и гърбав аристократичен нос. Гледаше право напред, сякаш виждаше нещо в мрака пред себе си. Поздравът на френски го накара да вдигне очи.

— Salutations, mon seigneur.

Мъжът много бавно наклони глава настрани.

— Откога англичаните са започнали да образоват своите тъмничари? — Тонът му бе подигравателен, но в него се долавяше и любопитство.

— Мосю, ще ви попитам нещо и очаквам честен отговор от вас. Ако ви освободим от този затвор и ви върнем във Франция, ще се съгласите ли да отговорите на въпросите ни?

— Ако ме освободите от този затвор и ме върнете във Франция, ще ви дам кралство Белгия. Кажете ми, кой седи на трона в Париж? — отвърна мъжът, докато се изправяше. Движеше се с лекота, очите му бяха свикнали с тъмното.

— Виенският конгрес напълно възстанови монархията в Европа и премахна всички остатъци от демокрацията. Поставиха за крал Луи Осемнайсети.

Мъжът в килията отиде до вратата. Не беше висок, но нещо в него го караше да изглежда голям. Дори на слабата светлина се долавяше силата на присъствието му. Стоеше гордо и гледаше към двете очи, които можеше да види през малкия отвор във вратата.

— Братът на Луи Шестнайсети? Онзи страхливец? — изненадано попита той.

— Мосю Бонапарт, трябва бързо да дойдете с нас.

Чу се английска реч, последвана от викове. Камерата се завъртя наляво. Изведнъж картината се промени. Ръце се протегнаха надолу към гърлото на мъж в червена куртка. Английският страж се мъчеше да си поеме дъх, но усилията му бяха напразни. Намираха се навън, тревата бе мокра и проблясваше на лунната светлина. Дейвид гледаше как животът напуска очите на стража. Камерата отново се завъртя и показа мъжа на име Алекс да демонстрира невероятните си бойни умения и да обезврежда за нула време още три червени куртки.

Един от французите обаче беше ударен. Лежеше на мократа трева, безжизнен, с широко отворена уста. Скрит зад близката стена, затворникът Наполеон Бонапарт чакаше Алекс да се справи с английските си противници.

Секунди по-късно образът подскочи и угасна. Дейвид и Алберто зачакаха.

Черен екран. Чакане. Нищо. Черен екран.

Накрая се появи текст: „КРАЙ НА ПОТОКА ДАННИ“, който скоро се смени със: „ЗДРАСТИ, ДОБРЕ ДОШЛИ В ЛЮБОВНАТА КОЛИБА“.

Изстрел.

17.

Камионът спря за първи път след повече от двайсет минути. Докато светофарът светеше червено, Шон се изтърколи от скривалището си. Светофарът светна зелено и камионът продължи, оставяйки пътника си без билет да лежи на асфалта с лице към небето. Наоколо нямаше други коли.

Шон се надигна бавно с мъка и се огледа. Усилията да държи тежестта си под каросерията го бяха изтощили. Трябваше да се махне оттук, но най-вече се нуждаеше от сън.

Намираше се на някакъв мост и видя голям, облицован с бетон канал на шест метра под себе си. Запрепъва се към края на моста и прескочи оградата. Наполовина се плъзна, наполовина изтича по дългия бетонен склон до тъмния отвор долу. Скривалище, в което да се завре.

Мястото му напомняше как като малък беше гледал автомобилното надбягване от филма „Брилянтин“. А когато стигна дъното и погледна обратно нагоре, мозъкът му го коригира.

„Не. По-скоро като от «Терминатор».“

Очакваше всеки момент да види как камион разбива перилата на моста и се понася към него, но това не се случи. Започна да вали, но Шон извървя, а не пробяга разстоянието до укритието. Беше му писнало от бягане, пък и в сегашното си състояние нямаше нищо против прохладните капки по лицето си.

Отпусна се върху бетона и притисна колене до гърдите си. Не знаеше къде се намира, знаеше само, че са по петите му. Имаше само недомислен план как да оправи нещата, заради Лорън. Не искаше смъртта й да се окаже напразна.

Извади дебелата книга от джоба на якето си и бързо намери мястото, до което бе стигнал. Въздъхна, избърса с длан дъжда от очите си и се зачете на слабата жълта светлина на уличните лампи.

18.

Когато се събудих, очите ми бяха вързани. Ръцете ми също бяха завързани отзад и остра миризма изпълни носа и устата ми. Под мен имаше студен камък. Лежах на една страна и въздухът бе неподвижен. Опитах се да преглътна, но устата и гърлото ми бяха сухи. Бях целият изподран, гладен и напрегнах всичките си сетива, за да си изградя някаква представа къде съм.

Тромаво се надигнах на колене и се олюлях от усилието. Бях останал без сили от глад. Нямах представа колко време е минало; не знаех колко дълго съм бил в безсъзнание, поради което изпитах огромна благодарност, когато установих, че не съм сам.

— Събуди се.

Гласът беше дълбок и отсечен. Собственикът му говореше на латински, но си личеше, че това не е родният му език. Опитах се да отговоря, но устата ми бе прекалено пресъхнала. Изкашлях кървава храчка и гърдите ми пламнаха.

— Леко — обади се гласът. — Два дни лежа в безсъзнание. Помислих си, че си мъртъв. Добре е, че не си.

Нямаше как да не се съглася с него.

— Бих ти развързал очите, но съм окован за стената — каза той и дрънченето на веригите потвърди думите му.

Отново се опитах да навлажня гърлото си, но не успях.

— Не можеш да говориш, защото си дишал пушека им много дни. От него спиш. Аз се събудих преди три дни и ми се иска да можех да заспя отново.

Отново опитах и отново не постигнах резултат.

— Не се безпокой. След време гласът ти ще се върне. Нека ти кажа какво знам, за да ти спестя въпросите, които ми задаваха предишните двама.

В гласа нямаше злонамереност, а откровеност, която ми подейства успокояващо.

— Намираш се в римска тъмница — започна той. — Затворник си. Причините да си тук са си твои, макар да подозирам, че си извършил простото престъпление да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време.

Веригите отново издрънчаха, докато говорещият се наместваше.

— Името ми е Малбул. От Африка съм, на много месеци път оттук. — Мъжът с дълбокия глас замълча за момент. — Минаха седем години откакто ме взеха от племето ми. Тук бях принуден да стана роб, но за разлика от повечето роби, моят господар ме образова и ме научи да говоря езика на римляните. После си навлече неприятности с римската гвардия и аз се озовах тук.

Замълча, сякаш това беше цялата му история и нямаше какво да добави към нея.

Отново се помъчих да заговоря и този път се получи донякъде.

— Къде… е… тук? — изхриптях.

— Приятелю — разсмя се Малбул, — добре дошъл във великия град Рим.

Рим, центърът на света. Бях научил много за него през краткия си престой в Хоразин и не можех да повярвам, че съм тук.

Останах с вързани очи през следващите два дни, но ръцете ми бяха освободени по някое време, докато съм спал. Все още бях вързан за предмишниците. Хранеха ме, но не говореха с мен и след няколко поемания на храна бях в състояние да говоря. Аз също бях окован — с дебел железен нашийник и къса верига до влажната стена на килията.

Малбул беше отведен след първата нощ и доколкото можех да преценя, бях сам. Бях сигурен, че ще умра. Използвах времето да мисля, съсредоточавах се върху думите на Мишка за преоткриването на самоличността ми.

Обмислих онова, което знаех за себе си. Говорех най-малко два езика, но бях открил това по случайност. Нямаше откъде да знам дали не говоря и други езици, освен ако не бъда проверен. Събудих се в Палестина, но не приличах на типичен израилтянин. Бях силен и умеех да се бия. Не знаех как или защо притежавам тези умения, но явно съм бил обучаван. А сега бях пленен от великата римска армия. За какво им бях притрябвал?

Бях затворник от четири дни и нощи, когато получих отговор на този въпрос. Опитвах се да клеча до стената, когато чух познатия звук на стъпки по стъпалата. Вратата на килията се отвори и грубо ме изправиха на крака, с все така вързани очи, докато някой сваляше оковите на глезена ми.

Два чифта груби ръце наполовина ме поведоха, наполовина ме помъкнаха нагоре по стълбите и ме качиха в някакъв фургон. Усетих как нещото помръдна, когато се озовах горе, след което двамата тежки мъже се качиха след мен, изпълвайки пространството със силна воня на пот. Без да мога да виждам и с вързани предмишници, можех само да лежа безпомощно там, където ме бяха захвърлили.

Пътуването свърши около половин час по-късно, когато ме извадиха от фургона и ме изправиха, ръцете отново ме сграбчиха. Чух стъпки, после гласове.

— Ето го, както заповяда, господарю — обяви груб глас.

— Велики Марс! Да не се опитвате да го убиете, преди да има някаква полза от него? Махнете му превръзката и го развържете. Никъде няма да ходиш, нали, приятел?

Въпросът беше насочен към мен.

Почти незабавно въжетата паднаха от ръцете ми, срязани от студено острие, което усетих върху кожата си. Рязко свалиха превръзката и макар очите ми да останаха затворени, светлината ме прониза в главата. Много бавно повдигнах клепачи.

— И тъй, как се казваш? — Вторият глас, който бе заповядал да ме освободят, говореше властно. Всичко наоколо бе бяло. Всичко беше размазано. Очите ми се насълзиха и пред мен заплуваха разноцветни петна.

— Името ми е Саул. — Беше минал повече от ден откакто за последно бях използвал гласните си струни и гласът ми не беше точно моят. — Името ми е Саул — повторих, този път по-твърдо.

— Саул? — въпросително рече гласът. — Саул. Интересно звучи. А аз съм Тиберий. Е, казват ми, че обичаш да се биеш, Саул.

— Не обичам да се бия — отвърнах, като се мъчех да фокусирам зрението си, но не успявах през сълзите.

— Нима? Марк твърди друго.

— Не познавам човек на име Марк — честно заявих.

— Така ли? О, не бих казал, че се познавате като приятели на чашка, но сте се срещали.

Премълчах.

— Докарал си много неприятности на Марк. Разбираш ли, каза ми, че си го ранил и си убил неколцина от хората му.

Най-сетне схванах.

— Защитавах едно момче, което бе бито и отвлечено от семейството му. Римските дела не ме интересуват.

— О, напротив. Начинът, по който си защитил малкия си приятел, е привлякъл вниманието на Марк. Разбираш ли, двамата с него имаме уговорка. Той ми намира таланти, а аз възнаграждавам тежкия му труд със сребро. В края на краищата, не може да натрупа много пари с войнишката си заплата. Така и двамата имаме изгода.

Премълчах, без да съм сигурен накъде върви този разговор.

— Саул, имам делово предложение за теб.

— Отказвам.

— Боя се, че нямаш такава възможност — хладно отвърна гласът. — Така, аз съм делови човек, но всички ние имаме своите пороци. Моят е правенето на пари. Начините, по които ги правя, варират, но един от любимите ми са игрите. Знаеш ли за игрите, Саул?

— Чувал съм за тях — предпазливо казах аз.

— Така ли? Отлично. Трябва да кажа, че когато Марк ми съобщи как си се справил с такава лекота с войниците му, очаквах да видя някакъв великан, висок осем стъпки. А ти си поне една стъпка по-нисък, нали? Е, може би стъпка и половина. — Той се разсмя вятърничаво. — Нека ти разкажа за игрите. Те са душата на Рим. Провеждат се всяка седмица и на тях мъже от целия познат свят изпитват силата и уменията си един срещу друг, а от време на време и срещу някой лъв. Забогатях от залагания за изхода от някои схватки и притежавам неколцина успешни воини. Но точно сега се намирам в малко затруднение — небрежно добави той. — Моят герой Спиник трябваше да се бие срещу шампиона на западния район следващата седмица. За съжаление, беше убит в предварителна схватка преди шест дни, а никой от другите ми воини няма шанс за победа.

— Няма да се бия за теб — заявих с равен глас. Постепенно започвах да различавам чертите му. Загорялото доволно лице се усмихна широко.

— О, недей така. Саул, нали така ти беше името? Да, Саул. Разбираш ли, ще бъдеш изкаран на арената. Ако не се биеш, ще бъдеш убит и ще трябва да намеря някое друго диво животно да заеме мястото на Спиник.

— В такъв случай ще умра. — Едва ли щеше да е по-зле, отколкото да живея като окован затворник с вързани очи.

— Чакай, чакай, да не прибързваме. За теб също има нещо. Обучението ще бъде тежко, така е, но имаш шанс да спечелиш много награди — жени, добра храна, може би дори свободата си.

Тук наострих уши. Погледнах все още размазаната фигура. Мъжът пред мен беше облечен в дълга роба или наметало и крачеше бавно напред-назад. Зад него имаше дълго меко канапе, на което вероятно се излежаваше през повечето време.

— Да, идеята ти харесва, нали? Да бъдеш свободен. В края на краищата, всички се бият заради това. Но ти казвам, че ако се биеш добре за мен, ще живееш добре. Можеш да си осигуриш прилични условия на живот и благоволението ми, просто като побеждаваш. Разбира се, имаш само един шанс да изгубиш, който обикновено включва изгубването на главата ти по един или друг начин. — Той се изкиска отново. — И така, предложението ми е следното. Биеш се за мен, побеждаваш за мен и животът ти ще бъде поносим, дори удобен. Ако откажеш ти изгубиш, с живота ти е свършено.

Огледах помещението, което постепенно идваше на фокус, след като очите ми престанаха да сълзят. Беше голямо, открито към залеза. Знаех, че нощта е на път да настъпи, но помещението все още бе невероятно светло от червените и оранжеви лъчи, проникващи в него. Навсякъде имаше големи бели статуи на увити в плат фигури.

Мъжът, Тиберий, стоеше на нещо като подиум. Беше пълен, оплешивяващ и продължаваше да се усмихва. Носеше дълга пурпурна роба върху бяла тога и макар да бях нов в Рим, знаех, че пурпурният цвят е цветът на владетеля. Това бе последното, което видях, преди някой зад мен грубо да ми завърже отново очите. Помислих си дали да не окажа съпротива още на място, но бях прекалено слаб и реших да изчакам.

Прекарах следващата седмица в килия с размери четири на пет стъпки. Килия, в смисъл че едната стена беше от железни решетки, но иначе бе сравнително удобна. В единия ъгъл имаше легло, а в другия — покрит нужник. Подът беше от камък, покрит с кожата на голямо животно. Вечер се грижеха за раните ми. Хранеха ме добре и силите ми се възвърнаха.

През деня ме извеждаха на двора да се упражнявам. Открих, че правя серия автоматични движения, за които нямах спомен да съм ги учил, но ми се струваха естествени като дишането. Пристъпвах плавно напред, завъртах се, ритах, удрях и скачах във въздуха. Всяка последователност беше автоматична, сякаш съм я изпълнявал хиляди пъти и всеки път, когато правех нещо ново, в главата ми прозвучаваха думите на Мишка: „Разбира се, че можеш да разбереш повечето неща за себе си“.

На сутринта на осмия ден ме събудиха рано.

— Време е да докажеш, че си струваш — каза нечий глас.

Вдигнах очи и видях якия центурион с четвъртитата челюст, който беше нападнал селото. Марк. Беше заобиколен от четирима войници. Качиха ме във фургона и не оказах съпротива. Сега не беше моментът.

Всеки ден във времето, когато не се упражнявах, аз медитирах, което също бе автоматичен импулс. Не научих нищо ново за себе си от двучасовите сеанси, но получавах по-голямо усещане за идентичност и се възстановявах учудващо бързо. Отново придобих натрапчивото чувство, че има нещо, което трябва да направя, но не знаех какво точно. Докато войниците ме отвеждаха, се надявах, че може би ме водят към съдбата ми.

Фургонът се друсаше по пътя повече от час, преди да спре. Намирах се на място, което изглеждаше като по-беден римски квартал. Макар да си оставаха чудесен пример на строителното майсторство, сградите бяха лишени от разкоша на къщите, които виждах около килията си. В една от тях имаше малка дървена врата, пред която стояха двама едри мъже. Те се дръпнаха да ни сторят път и без нито дума отвориха.

С изненада видях водещо надолу стълбище, осветено от факли. Марк ни поведе и не след дълго чух възторжени викове.

Когато стигнахме края на стълбището дълбоко под земята, останах поразен от огромната яма, която зейна пред мен. Беше дълбока може би десет стъпки и широка трийсет, заобиколена от най-малко петдесет мъже, които викаха възторжено. В самата яма двама мъже се сражаваха с къси мечове. Телата им бяха плувнали в пот и кръв.

Зрелището бе изумително.

Поведоха ме между грубо скованите седалки към самия ръб на ямата, където видях Тиберий, отново облечен в пурпурната си тога. Той викаше и дюдюкаше наред с останалите зрители.

— А, ето те и теб! Сядай, гледай. Ти си следващият.

— Следващият ли?

— Нека те запозная с историята, за да разбереш какво гледаш — продължи Тиберий.

Позволиха ми да седна до него, но не толкова близо, че да мога да му нанеса удар.

— Разбираш ли, първите гладиаторски игри се провели преди около двеста и шейсет години като част от аристократичен погребален ритуал. — Той говореше помпозно, явно изпълнен с желание да просвещава и впечатлява. — Наричали се „мунус“, или погребален дар за мъртвите. Децим Юний Брут устроил гладиаторски сражения в чест на мъртвия си баща, в които участвали три двойки роби като гладиатори. Оттогава тези сражения започнали да изместват… О-о-о, да!

Тиберий прекъсна, за да приветства един як удар, след което продължи да ръкопляска и гледа двубоя, като в същото време говореше.

— И тъй, сега игрите заместват човешките жертвоприношения на гробовете на великите мъже. Лично аз смятам, че на някого просто му е харесвало да гледа как мъже се бият на живот и смърт.

Останах с чувството, че същото се отнася и за самия него.

— Малцина аристократи в Рим знаят, че съм ланиста2. Трупата ми се пази в тайна и други хора действат от мое име на публичните игри, но просто не мога да стоя настрана от частно организираните зрелища. Те са добър начин да изпробвам новата си стока.

Усещах тръпката у него към този „спорт“ — беше толкова пристрастен, че рискуваше собствената си репутация.

— Днес ще се изправиш срещу трима противници. Ако оцелееш, че бъдеш пратен в моя лудус3 и обучен. О, няма да стане, кълна се!

Погледнах към ямата. Единият от бойците лежеше по очи, проснат от ударите на противника. Беше в безсъзнание. Двубоят бе свършил. Тълпата започна да скандира и да вие за кръв, и победителят се подчини. Той обърна късото острие на меча си надолу и с ужас видях как го забива дълбоко в гърба на падналия. В този момент осъзнах, че нямам реален избор — трябвате да убивам или да бъда убит. Нямаше измъкване.

Бяха нужни само десет минути за почистване на ямата, след което тълпата започна да вика за следващия двубой. Монети минаваха от ръка на ръка и ме поведоха надолу към ръба.

— Давай! — рязко каза Марк и ме блъсна в ямата.

От отсрещния ръб се спусна висок строен мъж, задържа се за момент и скочи долу. Изгледа ме с омраза. Беше готов да се бие. В пясъка пред нас бяха хвърлени два къси меча. Нямаше знак за начало; виковете на тълпата бяха сигналът, че битката е започнала.

Наведох се, грабнах меча и видях, че другият прави същото. Претеглих го в ръка и го завъртях, за да проверя баланса му. С плавно кръгово движение изнесох меча напред, пристъпих бързо и завърших кръга. Замахнах мълниеносно и запратих оръжието.

Мечът полетя с върха напред през ямата. Прелетя двайсетината стъпки за част от секундата и се заби до дръжката в слънчевия сплит на противника ми. Той залитна назад и падна, преди да успее да пусне собственото си оръжие.

Тълпата мълчеше потресено. Известно време в подземната зала цареше пълна тишина. После някой извика възторжено и започна да ръкопляска. Към него се присъедини втори. Започна верижна реакция и след няколко мига всички ревяха диво. Обърнах се към моя ланиста, моя господар, и понечих да изляза от ямата. Но центурионът Марк застана над мен.

— Имаш още двама за убиване.

— Ако не се дръпнеш, ти ще бъдеш единият от тях.

Той се усмихна.

— Харесвам те, но не приемай добротата ми за знак, че бих се поколебан да те съсека, ако ми се изпречиш. Лоялността ми към Тиберий си има граници.

Погледите ни се срещнаха и в тях имаше пряко и нескрито предизвикателство. Не сега.

— Един ден — казах и се обърнах, за да видя как втори мъж приближава ямата. Погледнах през рамо към Марк. — Един ден ще си платиш, задето би онова момче.

— Всеки ден бия момчета — отвърна той. После посочи отсрещния край на ямата и добави: — Трябва да си пазиш силите.

В ямата се спусна съвсем различен тип мъж. Беше огромен. Лицето му бе обезобразено от дълъг белег, който започваше от челото, минаваше през едното му око и продължаваше надолу по бузата.

Тиберий, новият ми господар, възмутено скочи на крака.

— Не можеш да изправиш Самуил срещу не-гладиатор! — запротестира той, но бе успокоен от Марк, който се зае да му обяснява нещо.

Тиберий се усмихна и бръкна в гънките на дрехата си. Извади кесия монети и ги даде на Марк, който тутакси изчезна в тълпата.

Не-гладиатор ли? И тогава си дадох сметка, че всичко това бе просто незаконен боен ринг. Нямаше нищо общо с официозните игри, а място, където треньори и собственици изпитваха новата си стока за допълнителни доходи, както се беше изфукал Тиберий.

Грамадният Самуил се наведе и взе от земята късия си меч. Зачаках да ми хвърлят и на мен, но напразно.

— Къде е мечът ми? — извиках назад към Тиберий.

— Ами ти го предаде, момчето ми! Предадеш ли оръжието си, не го получаваш обратно, докато не излезеш от ямата. О, и внимавай. Самуил е професионален гладиатор.

Да внимавам? Ама че треньор. Погледнах към великана на ринга. Той вдигна ръце да поздрави тълпата и се обърна към мен. Тръгна напред, движеше се много леко за толкова едър мъж. Мускулите на бедрата му играеха, понесли тежестта на тялото му. Когато се озова на десет стъпки от мен, видях друг белег. Този беше във формата на триъгълник с кръст през него. Това беше знак — символ на гладиатор — жигосан в кожата му.

Самуил приклекна, а тълпата започна да скандира. Дори от средата на ямата чувах звъна на монети. Бяхме само на седем-осем стъпки един от друг, когато той скочи, насочи меча си право към сърцето ми. Изчаках до последния възможен момент и се извъртях, като забих коляно в корема му и сграбчих китката му, без да спирам да се въртя. После, в рязък контраст с инерцията му, извих китката му назад и я счупих. Грамадният мъж изкрещя, докато тялото му се носеше в една посока, а ръката му в друга. Мечът падна на земята.

Тълпата ахна, когато Самуил се претърколи и стана, хванал счупената си китка. Мечът му лежеше в краката ми и той погледна към него, но аз не го вдигнах. Когато замахна с другата си ръка, блокирах удара, хванах китката му и се извъртях напред, заставайки с гръб точно пред него. Забих лакът в носа му, чух хрущене на кост, пристъпих напред, извъртях се отново с цялото си тяло и счупих другата му китка.

Бях шокиран от собствената си жестокост, но знаех, че този човек щеше да ме убие в мига, в който му се отвори възможност. Самуил рухна, а аз продължих напред, взех меча и го хвърлих до главата му. Тази битка беше приключила. Отидох при Тиберий.

— Днес няма да убивам никого повече. Показах ти, че мога да се бия. А сега ме пусни.

Марк не се виждаше никакъв, а Тиберий изглеждаше шокиран.

— Момчето ми, тези неща не подлежат на обсъждане. От последния ти двубой могат да се направят много пари и се боя, че не мога да позволя да излезеш. Справяш се много добре и ще бъдеш награден, но първо трябва да се погрижиш за него.

Обърнах се и видях, че в ямата е слязъл трети мъж, без да чака сигнал за следващия сблъсък. Този беше чернокож и в едната си ръка държеше мрежа, а в другата — зловещ на вид тризъбец. Вървеше към мен, но когато стигна лежащия в средата на ямата Самуил, спря. Без да откъсва поглед от мен и без капка колебание той насочи тризъбеца си надолу и заби острите му шипове в голия гръб.

Бях ужасен от безсърдечната постъпка и ми стана ясно, че времето ми за преговори е изтекло. Преди да успея да реагирам, мъжът хвърли мрежата си. Тя се разпери благодарение на тежестите по края си и падна отгоре ми. Инстинктивно вдигнах ръце и едва видях тризъбеца, който летеше към мен, запратен с невероятна сила. Метнах се настрани. Едно от трите плоски, назъбени остриета засегна крака ми, като разряза мускула на бедрото и седалището.

В опита си да избегна удара се оплетох още по-лошо в мрежата. Чернокожият беше при стената и се мъчеше да освободи тризъбеца си. Той заяде за момент и използвах скъпоценното време, за да се освободя от мрежата.

Раната на бедрото жилеше, но пренебрегнах болката. Последва втора атака, но този път бях готов.

Мускулестият чернокож се озъби и отново се опита да забие в мен смъртоносния си тризъбец. Избегнах удара като гледах да стоя на разстояние — личеше си, че уменията му далеч надвишават тези на предишните ми двама противници. Той отново нанесе удар и аз отново го избегнах. Острите зъби минаха покрай врата ми. Започнахме да обикаляме в кръг. Приканих го да опита отново.

Той се хвана на въдицата и когато атакува, бях достатъчно близо, за да сграбча тризъбеца зад остриетата. Дръпнах, повличайки мъжа, който продължи да стиска здраво, и го изритах рязко отстрани. Изпукаха ребра и чернокожият извика от болка. Хватката му върху тризъбеца отслабна и аз го издърпах, завъртях го над главата си и после замахнах ниско, порязвайки бедрото му. Кракът му се подгъна и той рухна. Продължих да въртя тризъбеца, после го насочих надолу към падналия противник. Забих оръжието с все сили. Точно до главата на мъжа. Очите му бяха широко отворени.

— Виждаш много по-добре без превръзката на очите — изстена през зъби той.

Познах гласа. Беше дълбок, познат. Наклоних леко глава настрани.

— Малбул? — попитах поразен.

— Трябва да приключиш, страннико. Трябва да сложиш край или нито един от двама ни няма да си тръгне жив.

В гласа му нямаше страх. Говореше като човек, който отдавна е очаквал смъртта.

— Днес имаше достатъчно смърт — казах аз и му подадох ръка.

Той ме погледна объркано.

— Имам ли думата ти, че няма да ме нападнеш, когато се изправиш? — попитах.

Малбул ме погледна още по-объркано.

— Какво е думата на един роб? — подхвърли той.

— Не искам думата на роб. А думата на човек.

Ръката ми остана да виси във въздуха, а тълпата започна да сипе подигравки.

Раненият африканец бавно протегна ръка и хвана китката ми. Аз стиснах неговата и му помогнах да стане. Когато се изправи, той ме погледна право в очите.

— Не знам откъде си, но сега животът ми ти принадлежи.

Поклатих глава.

— Животът ти си е твой собствен.

Тогава Малбул, който още държеше китката ми, вдигна високо ръката ми, провъзгласявайки ме за победител.

Тълпата ревна възторжено.

Лежах по гръб в килията си. Раната ми беше превързана, но не и зашита. Реших, че това е наказание за неспазването на правилата. Раната щеше да зарасне сама, но за това щяха да са нужни месеци — време, през което би трябвало да се бия няколко пъти. Луди ли бяха? Нима Тиберий искаше да умра? Цялата идея за това наказание си оставаше необяснима за мен.

Вдигнах глава и надникнах под превръзката. Раната още кървеше. И тогава се случи нещо изключително странно. На мътната светлина на факлата, осветяваща кървавата рана, зърнах… проблясък? Искрица? В раната ми блестеше нещо метално. Внимателно се претърколих на една страна. Махнах превръзката и бръкнах в раната, за да разтворя плътта. Болката беше непоносима, но го видях отново — метален проблясък на светлината на факлата. Боже мой, в мен имаше нещо.

Отново дръпнах краищата на раната, като дишах бавно, за да контролирам болката. Накрая пръстите ми докоснаха нещо в дълбоката кървава дупка. Беше като струна. Бръкнах още повече и успях да я хвана. Струната се разви и излезе.

Леглото ми беше цялото в кръв, от раната ми висеше струна, дълга около шест пръста и невъзможно тънка. Беше сребърна и никога досега не бях виждал подобна — приличаше на навит метален косъм.

Единственото, което можах да измисля, бе да дръпна струната и го направих. Трудно ми е да опиша усещането, Шон. Беше…

Едва не го пропусна, толкова се беше задълбочил в разказа. Спря. Прочете отново: „Трудно ми е да опиша усещането, Шон“.

Наистина го пишеше. Пишеше го черно на бяло, пред очите му. Шон си помисли, че полудява. Прочете откъса отново и отново. Името пак си беше там. Дори беше изписано точно по същия начин.

Беше потресен до дъното на душата си. Какво беше това, по дяволите? Някакво съвпадение? Възможно ли беше наистина да е съвпадение? Шон Стрикленд имаше един от най-добрите математически умове на планетата, но не искаше дори да започне да изчислява вероятността на странните събития от тази вечер.

Надникна от скривалището си. Дъждът валеше силно, температурата бе паднала и светлината от уличните лампи бе станала толкова слаба, че едвам можеше да чете. Но вече нищо не можеше да го спре. За първи път изпитваше странното чувство, че може би — може би — нищо от случващото се не е случайност.

19.

Ватиканът, 2001 г.

Старецът се взираше право напред. Обмисляше чутото. През живота си беше виждал повече битки, отколкото можеше да си представи човек, но предизвикателството, пред което се бе озовал току-що, бе по-трудно от всичко, срещу което се беше изправял досега. Не бе толкова физически изтощително като работата в каменните кариери, нито така дръзко като бягството му от Полша през Втората световна война, нито продължително като времето, което му бе нужно да научи петте езика, които сега владееше свободно. Не, това предизвикателство бе по-трудно, защото беше предизвикателство на вярата, а вярата бе нещо, по което би трябвало да е авторитет.

Британският професор, който стоеше срещу него, отвърна на погледа му. В очите му имаше нещо — нещо, което старецът не бе виждал досега. Абсолютна сигурност. Отново се помъчи да приеме идеята. Нима беше възможно? Но от друга страна, този човек беше доказал отново и отново, чрез писма, срещи и обяснения, че е възможно. А щом е възможно, какво означаваше това за него като световен лидер? Като авторитет по вярата? Какво означаваше? За хиляден път се запита — имаше ли някакъв избор?

— Ако това, което ми казвате, е истина — отново започна старецът, като говореше бавно и знаеше отговора, защото го бе чувал неведнъж, — значи вече съм се съгласил? Ами ако не се съглася сега?

Мъжът се усмихна по същия спокоен начин, по който се беше държал още на първата им среща преди повече от година.

— Ваше Светейшество, просто не зная. Не зная какво би се случило. Не зная дали нещата биха се променили, или просто не могат да се случат по друг начин. Зная само следното — щом всичко, което казах, е станало, щом ние с вас седим тук и разговаряме, значи проект „Журналист“ е… необходим.

Много нощи старият папа се беше молил за това. Беше разкъсван между онова, което смяташе за истина, и перспективата да открие върховната, безпрекословна, неоспорима истина.

Ами ако всичко, в което вярваше, е погрешно?

„Отче небесни, каква е волята Ти по този въпрос?“

Беше ужасен. Това бе неговата църква, институция, на която се уповаваха толкова много хора. Ами ако тя се основаваше на лъжа? Можеше ли да поеме такъв риск? Кое беше по-голям грях — да държи масите и самия себе си в безопасно, блажено невежество или да се осмели да разбере истината, дори това да означаваше да унищожи всичко?

Професорът седеше търпеливо срещу понтифика и го гледаше с насърчителна усмивка. Старецът се взираше право напред. Накрая произнесе проста фраза, която контрастираше на мъчителния процес, довел го до това решение.

— Аз… вярвам.

Папата се наведе и подписа документа на малката дъбова масичка пред себе си.

20.

Шон Стрикленд беше премръзнал. С дъжда дойде и вятър, който пронизваше до костите. Уличната лампа горе примигваше и му пречеше да чете, но нищо от това не го разсея. Бе твърде погълнат и объркан от реда, който току-що препрочете за пореден път: „Трудно ми е да опиша усещането, Шон“.

В този ред имаше повече истина, отколкото би могъл да си представи авторът, докато е пишел думите. Противното чувство да прочете нещо, което несъмнено бе много старо и важно, и да види името си в него, сега се материализира във формата на смлян сандвич с пуешко и боровинки, който повърна върху ризата си.

Беше ужасно изтощен, измъчван от болка и с разбито сърце. Не беше сигурен дали умът не му прави номера, но въпреки това не можеше да спре да чете.

Задърпах струната, която висеше от тялото ми. Усещането бе сякаш някой друг контролира мускулите ти; сякаш прасецът ти е на път да се схване и остава в това положение. Безсмислено е дори да опитвам да опиша болката. Едва ли е нужно да казвам, че изгубих съзнание.

Когато се съвзех, не знаех колко време е минало. Първото, което усетих, бе същата мъчителна болка. Погледнах надолу и видях малък цилиндър от лъскав метал да стърчи наполовина от откритата рана на бедрото ми. Към горната му част бе закрепена тънка жица, чийто друг край бе увит около пръстите на дясната ми ръка. Изпъшках и си спомних.

Дръпнах още малко и предметът се плъзна. Коричката засъхнала кръв, образувала се около раната, се разкъса и потече свежа кръв, тя осигури смазката, която ми трябваше. С едно последно дръпване измъкнах металното нещо от крака си.

Незабавно превързах раната, притиснах я, за да спра кървенето, и се облегнах замаян назад. Завъртях металния предмет в ръка. Разглеждах цилиндъра, когато клепачите ми внезапно запърхаха и паднах назад.

Главата ми сякаш се пръсна. Изпитах остра болка точно зад дясното си око, после втора в основата на черепа, съпроводена с ослепителна бяла светлина. И отново, и отново. Експлозиите се редуваха в мозъка ми като новогодишни фойерверки.

Изкрещях като човек, обзет от ужас, но крясъкът ми бе предизвикан от болка, а не от страх. Замятах се из килията, като се държах за главата. Скачах, въртях се, ритах стените, блъсках вратата, като през цялото време смътно усещах как нещо жили дланта ми.

После всичко свърши. Паднах, изтощен и задъхан. През сълзи погледнах отново ръката си и предмета. И изведнъж се сетих какво е това. Но знаех и нещо повече. Знаех…

— Името ми е Греъм Фонтейн — казах на глас.

— Името ми е Греъм Фонтейн — повторих.

— Името ми е Греъм Фонтейн.

Думите излизаха, сякаш се мъчеха да ме убедят. Млъкнах и вперих поглед в предмета. Дълъг около пет палеца и дебел колкото пръст, той бе покрит с вдлъбнатини и знаци, сякаш беше направен от няколко части, съединени заедно. По повърхността му имаше малки правоъгълници, които като че светеха сами.

— Това е камера — казах на глас.

— Това е камера — повторих.

„Какво е камера? — попита в отговор някаква част от съзнанието ми. — Ти си Саул, роб и гладиатор.“

— Не, аз съм Греъм Фонтейн, Офицер Х7 от проект „Журналист“ — изрекох на глас. Бях объркан. Чувствах се като в сън, който смяташ за истински, а когато се събудиш, емоциите от съня остават. Точно така се чувствах, хванат в този ярък сън, неспособен да се събудя от едната или другата реалност.

Бях ужасно смутен. В продължение на повече от месец се бях мъчил да намеря някакво чувство за идентичност. Опитвах се да разбера кой съм и откъде съм дошъл. Бях започнал да развивам ново усещане за тези неща въз основа на преживяното, а сега всичко беше направено на пух и прах. Трудно ми беше да го приема.

Ще се повторя — човешкият ум не е устроен да съществува на две места във времето. Аз съм Саул гладиаторът. Аз съм Офицер Х7. Роден съм през 1975 г. Живея в свят, управляван от Цезар.

Паднах, хванал се за главата, мъчещ се да изровя образите, които прелитаха в съзнанието ми. Градове, машини, хора. Звуци на свят, който тепърва щеше да дойде, ме изпълниха, без да знам дали са спомени или халюцинации. После отново се загледах в ръката си. Това беше нещо осезаемо, нещо истинско. Трябваше да се придържам към онова, което бях извадил от тялото си.

Както седях в агония и пълен смут, чух приближаващи стъпки. Бяха чули крясъците ми. Скрих устройството в дрехите си и се отпуснах на леглото. Беше човекът, който се грижеше за раните ми. Той ме погледна загрижено през решетката.

— А, Саул — каза ми, когато видя течащата по крака ми кръв. — Казах им, че трябваше от самото начало да те зашия и че раната ще се отвори, ако изриташ насън.

Продължих да лежа. Чух как вратата се отваря, докато отново потъвах в мрака.

Събудих се известно време по-късно. Раната ми беше зашита с тънък конец и превързана. Огледах се и видях, че не съм в килията си. В тази стая нямаше решетка. Нима сънувах?

— Пак се събуди. Много спиш, белокожи. — Гласът звучеше зад мен. Надигнах се и се обърнах. Видях същия тъмнокож мъж, който бе с мен, докато бях с вързани очи, и с когото се бях сражавал в ямата. Моментално се разсъних.

— Малбул?

— Май господарят ни ще ни събира при всяка възможност — подхвърли той с дълбокия си африкански глас. — Вчера се бихме до смърт, а сега спим в една и съща стая.

— Нашият господар ли? — попитах. — И ти ли си собственост на Тиберий?

— Да.

— Тогава защо му трябваше да ни изправя един срещу друг и да се бием до смърт?

— Не знам, но не беше до смърт, нали? Защо не се подчини на правилата на двубоя?

— Не исках да те убивам. Ти беше победен, вече не представляваше заплаха за мен и битката беше приключила. Не убивам безпомощни хора — обясних. — Какво е това място?

— Ти впечатли господаря ни — каза Малбул, надигна се и изстена. Явно ребрата го боляха. — Направи те пълноправен гладиатор. Това е казармата на воините от школата му. Тиберий има двайсет гладиатори. Само двама от тях са аукторати като онзи Самуил, с когото се би. Той беше трак, много горд мъж, но подобно на всички гладиатори доброволци се бие само един-два пъти годишно и затова няма издръжливостта, нужна, за да се сражаваш на всеки няколко седмици. Той не е от трупата ни, но мъжете като него стават все повече.

— Мъже като него?

— Мъже, които се бият по своя воля, а не за славата, гордостта или каквото там си мислят, че ще спечелят в боя. Повечето от нас се бием, защото нямаме избор.

— От колко време правиш това? — попитах го.

— Бях гладиатор цял един ден! Ти беше първият ми противник и благодарение на великодушието ти ще доживея да се изправя срещу още един.

Той прочете в очите ми следващия въпрос.

— Предишният ми господар също имаше школа и когато решеше да наглежда игрите, ми позволяваше да присъствам. Една от основните ми задачи бе да се грижа за гладиаторите и оръжията им. Прекарах много време в школата и научих доста неща от тях. Но явно не са били достатъчно — заключи той и се облегна, като се държеше за ребрата.

— Как мога да се освободя? — попитах.

— Да се освободиш? — Въпросът явно му се стори забавен и той показа големите си бели зъби, които изпъкваха на фона на тъмното му лице. — Приятелю, има два начина да станеш свободен. Най-лесният е да се нанижеш на нечие копие. Но по-вероятно е да се биеш като гладиатор, стига да оцеляваш от едната седмица до другата. Накрая можеш да се оттеглиш и да бъдеш приет като роб или освободен, в зависимост от волята на господаря ти.

— Всяка седмица ли се бием?

— Не. Тренираме всеки ден. Състезанията са всяка седмица, но ти се пада да се биеш около два пъти в месеца. Горе-долу на всеки месец има игри из цялата страна, а двете големи събития на годината се провеждат в Колизея.

Повдигнах вежда.

— Ако бъдеш включен в летния или зимния фестивал, ще имаш няколко двубоя. Можеш да избереш също да участваш в Големите игри и ако победиш всеки противник, който се изправи срещу теб, можеш да заслужиш свободата си. Това става по искане на тълпата, но в крайна сметка се решава от самия Цезар.

— От Юлий Цезар ли?

Малбул присви очи.

— Не, освен ако не намериш някакъв начин да го върнеш от гроба. Не, говоря за Нерон. Тиберий Клавдий Нерон сега се нарича Цезар. Името се предава.

— А какво представляват тези Големи игри? — попитах аз, попивайки цялата информация.

— Състезание до почти сигурна смърт. Сто мъже излизат на арената едновременно, гладиатори от всякакъв тип и от всяка трупа в империята. Всички се бият. Няма ограничения във времето. Правилото е само едно — сто влизат, един оцелява.

— И всички останали умират? — Бях шокиран.

Малбул кимна мрачно.

— Всички останали умират. Трябва да оцелееш в битка срещу един, двама или десет едновременно, после да продължиш нататък. Потокът от противници е безкраен. Шансовете да оцелееш, естествено, са малки, а шансовете да оцелееш достатъчно непокътнат, за да се насладиш на спечелената свобода, са никакви. Никой досега не е оцелявал на Големите игри, за да застане пред цезаря и да поиска свободата си. Обикновено всички са проснати на арената и съдиите трябва да обикалят с часове и да ги чакат да умрат, за да определят победителя.

Мисълта ме ужаси и я добавих към множеството идеи и картини, които се носеха в ума ми.

—_ Ясно — кимнах и бръкнах под туниката си, за да докосна скритото устройство. — Тук има ли къде да се облекча?_

— Ха! Надясно. Утре сутринта ще те разведа. Свободни сме да се разхождаме тук. Нощем не заключват вратите, но трябва да оставаме в рамките на казармата. На този етаж има още три стаи, но мъжете спят, така че не вдигай шум.

Закуцуках, следвайки упътването на Малбул. Можех да мисля единствено за предмета в ръката ми. Промъкнах се покрай стаите със спящите мъже. Сигурно беше късно, но бях спал часове наред и не се нуждаех от още сън. Нуждаех се от отговори.

Завих зад ъгъла и клекнах. Загледах се в сребристия предмет и изведнъж спомените ме връхлетяха като призивна вълна. Знаех всичко. Явно бях получил информацията в съня си. Знаех кой съм, знаех къде съм и, което бе най-важното, знаех какво трябва да направя.

21.

Загледах се в устройството в ръцете ми. Сините му светлинни меко осветяваха каменните стени и пръстения под. От тях сякаш самата ми кожа светеше. Тогава видях нещо по кожата си. Белег от вътрешната страна на предмишницата ми. Дръпнах синята светлина на цилиндъра и погледнах ръката си на слабата светлина на факлата. Нямаше нищо — кожата ми бе гладка и чиста. Отново приближих синята светлина и огледах предмишницата. И го видях отново, едва различим, но ясен за четене: Х7. В ума ми проблесна спомена за деня, когато бях получил този знак.

Намирах се в Централата. Малка стая. Дванайсет души. Това бе единственият път, когато се видях лице в лице с всички други едновременно. Сложих дясната си ръка в малко гнездо, също като останалите до мен — другите офицери. Щом ръката ми легна на място, горната част се спусна и за момент усетих леден студ по кожата си. Гнездото се отвори със съскане и извадих ръката си от него.

Знакът ясно си личеше на изкуствената синя светлина — Х7.

Офицер Х7 от проект „Журналист“. И ето ме тук. Беше проработило. Боже мой, беше проработило и бях тук. Докоснах с безчувствени пръсти слепоочията си, когато сериозността на положението ме блъсна с цялата си сила.

Аз бях част от най-секретен и важен проект, предприеман някога от човечеството. Детайлите се пазеха толкова ревниво от ръководителите на проекта, че ми бе дадена само толкова информация, колкото да изпълня собствената си мисия. Знаех съвсем малко за проекта като цяло, като се изключи основната му цел и интензивното обучение. Трябваше да се подготвя. Обучението трябваше да ме подготви за живот в миналото, почти две хиляди години преди да се родя.

Затворих очи и оставих спомените да ме изпълнят. Включиха ме в проекта, докато служех в Ирак. Обучението ми бе широкообхватно. Беше продължило шест години, което не бе много време, като се имаше предвид онова, което трябваше да постигна. Учеха ме как да оцелявам, как да се стопявам в сенките на обществото, в което щях да вляза. И се справях чудесно! Изучих езиците и диалектите от епохата. Арамейски, иврит, латински, самарянски. И всичко това само за няколко години. Как го бяха постигнали? С технологии.

Централата ни пое и обучаваше съзнателния ни ум, докато бяхме будни, но също и подсъзнанието ни, докато спяхме.

Към хипоталамуса ми, най-примитивната част от мозъка, бяха добавили порт и чрез него на пръв поглед автономните процеси на тялото ми бяха подложени на фина настройка. Пулс, дишане, отделяне на хормони. Всичко това бе измерено, променено и записано отново, давайки на тялото ми достъп до пълния потенциал на физическите му възможности, далеч надхвърлящи онова, което е достъпно само чрез съзнателните физически тренировки. Други области от мозъка ми също бяха усилени, най-вече онези, които управляваха координацията и възприемането на информация. Способността ми да се уча се увеличи десетократно и краткото време, за което усвоявах нови неща, бе смайващо.

Бойните ми умения бяха усъвършенствани както чрез традиционни методи, така и чрез образно обучение, докато спях. Тялото ми тренираше само и рефлексите ми бяха наточени до такава степен, че времето, необходимо ми да реагирам на дразнител, бе нищожно малко. Движех се така, сякаш виждах в бъдещето. Беше ми прехвърлена цялата известна информация за периода, в който щях да съществувам. Бях обучен за известните обичаи, езици, култура и история. Научих повече, отколкото би могъл да поеме нормален мозък за времето, с което разполагах. И най-важното, бях научен на едно абсолютно задължително правило, Правилото на знанието — не можем да променяме нещо, за което знаем, че се е случило. След това бях пратен в миналото.

Не зная много за самия процес. Обясниха ми теорията с термини, които не схващах, но знаех, че пътуването е еднопосочно и че макар да ме пращаха с друг агент, никой от двама ни не знаеше самоличността и инструкциите на другия… единственото, което знаех, бе моята мисия.

Моята мисия. Господи, моята мисия! И двамата имахме мисии. Имаше единайсет други, но нямах представа как са разпределени. Знаех само моето назначение — да събирам важни исторически данни. Документи, книги, неща, представляващи интерес.

Бяха ми дали конкретни цели, които да проследя, но трябваше също да се възползвам от изникналите възможности и да събирам интересни неща. Имаше и нещо друго. Нещо, за което се бях подготвял шест години. Трябваше да проведа интервюто.

Интервюто бе определено от Централата като абсолютен приоритет. То бе причината за целия проект, както ми бяха казали. И аз се взирах в предмета в ръцете ми, въртях го и си мислех какво трябва да направя. Трябваше да намеря един човек, където и когато да се появеше. Трябваше да открия и да запиша разговор с Йошуа от Галилея. Трябваше да интервюирам човека, наричан Исус.

22.

Дъждът шибаше яростно цимента и образуваше локви. Отражението на зората сякаш вдъхна живот на капчиците, които се стичаха по лицето на Шон. Той лежеше свит на кълбо под моста. Изтощението от изминалата нощ най-сетне бе взело връх.

Първите пълчища на сутрешния трафик се понесоха отгоре, но звукът не можеше да проникне в света на мъгливи сенки, където се бе оттеглил умът му — нито уличното движение, нито дъждът, нито дори воят на полицейската сирена, когато патрулната кола профуча по моста в търсене на беглеца, измъкнал се от щатската болница предишната нощ.

Когато се събуди, Шон не знаеше колко време е спал. Събуди го познат звук. Умът му бе създал сценарий как да се справи със случващото се.

В него той пишеше на бюрото си. Беше на прага на нещо блестящо, нишката на мисълта му наближаваше заключението. И тогава телефонът иззвъня.

— Лорън, би ли вдигнала? — извика той от кабинета си.

Отговор не последва. Телефонът продължаваше да звъни.

— Лорън! Би ли вдигнала? Зает съм в момента.

Тя пак не отговори. Шон беше толкова близо до целта си, че не можеше да прекъсне работата си точно сега. Къде се беше запиляла?

Телефонът звънеше.

— Лорън, вдигни, моля те! — извика той по-силно.

Накрая тя отговори.

— Съжалявам, миличко, не мога. Мъртва съм.

Шон се надигна. Телефонът още звънеше. Какво беше казала тя? Телефонът звънеше и звънеше. Какъв телефон? Толкова беше объркан. Звънът на телефона бе истински. Изведнъж се събуди. Звукът идваше от външния джоб на якето му. Мобилният. Съвсем го беше забравил, а сега той звънеше. Студени, изтръпнали пръсти го затърсиха и го извадиха точно когато звукът замлъкна. Шон погледна екрана. „1 пропуснато повикване.“

Беше шест без десет сутринта.

Нямаше номер на повикващия.

„Кой звъни по това време?“ — попита мозъкът му. Но преди да успее да потърси възможните отговори, в главата му изникна друг въпрос. Какво се беше случило в съня му? Какво беше извинението на Лорън, че не вдига телефона? Не можела да го направи, защото какво? Защото била мъртва.

Мисълта му подейства като ритник в корема — тя наистина бе мъртва. Подобно на всяка травма, мъчението не беше в това, че се случва веднъж, а че се случва отново всеки път, когато преставаш да мислиш за нея и после си спомняш. Лорън бе…

Телефонът иззвъня отново с пронизителен звън, който раздра утринния въздух и върна Шон обратно в настоящето. Погледна екрана. Пак нямаше идентификация на обаждащия се. Кой му звънеше от скрит номер преди шест сутринта? Имаше само един начин да разбере.

— Ало? — предпазливо каза Шон.

Мълчание.

— Ало? — повтори той още по-несигурно. По линията се чуваше прашене.

— Шон Стрикленд? — разнесе се глас. С американски акцент.

— Кой иска да знае?

— Къде сте? — попита гласът.

Шон затвори. Как можеше да е толкова тъп? При цялото объркване почти беше забравил, че някакви хора се опитват да го убият, а той току-що им беше дал сигнал. Телефонът иззвъня отново.

Шон го погледна и палецът му се мръдна към зеления бутон. Ако отговореше, можеха да го проследят. Брат му Тим веднъж му бе казал, че са достатъчни само шест секунди, за да се проследи стационарен телефон. А как стоеше въпросът с мобилните? Ами ако не са лошите? Помисли дали да не изхвърли или строши телефона, но реши, че може да му потрябва.

Затова затвори вибриращия апарат и премръзналите му пръсти затърсиха капака на батерията. Веднага щом я извади, звъненето престана. Шон си пое дъх. Трябваше незабавно да се махне от този район.

Взе дневника и го прибра дълбоко във вътрешния си джоб. Погледна по дължината на канала. Той минаваше перпендикулярно на няколко улици, но беше открит, а дъждът отново се засилваше. Не можеше да си позволи да измокри дневника, затова свали якето си, нави го с дневника вътре и го понесе под мишница като топка за ръгби.

Затича се с всички сили по-далеч от моста и далечния вой на полицейските сирени. Нямаше доверие на полицията в този град. Може би при следващия мост щеше да успее да хване такси. Ако се добереше до някое спокойно място, щеше да има време да помисли и почете.

— Накъде? — попита таксиметровият шофьор, когато Шон, вир-вода и отчаян, се тръшна на предната седалка.

— Хей, човече! Колата не е моя! — запротестира той, когато от джобовете на Шон се изля вода върху тапицерията.

— Съжалявам — извини се той, благодарен, че може да седне. Беше тичал по канала близо час в проливния дъжд. Всеки път, когато стигаше до някой мост, мозъкът му даваше един и същи съвет: „Само още един, не си достатъчно далеч“.

— Накъде? — отново попита таксиджията. Беше мрачен тип на около четиридесет, с кичури бяла коса, излизащи под кепето му.

Шон погледна служебната му карта на таблото — Върн.

— Не ми пука, просто карай. Просто се махни оттук — каза Шон, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Тая улица не я знам — заяви Върн.

— Където и да е! — изгуби търпение Шон. — Карай към Вашингтон. Имам пари.

— Какво? Поднасяш ли ме? — сряза го Върн.

Но замаяният и уморен Шон беше заспал в момента, в който се бе почувствал в относителна безопасност. Шофьорът превключи на скорост и пое на север към междущатската магистрала, като се чудеше какво ли разстояние ще измине преди паралията клиент да се събуди.

Шон сънуваше, че е на сцена пред претъпкана аудитория, която го гледа с очакване. Не можеше да различи отделните лица, дори на хората от първия ред. Трябваше да държи реч. Стоеше на амвона и се канеше да съобщи добрата вест на паството си. Теорията му за естеството на времето, за връзката и зависимостта му от материалния свят беше страхотна и той го знаеше.

Беше открил приемлив начин за отбелязване на частица и изпращането й назад във времето. Всичко бе свързано с гравитацията. Щеше да хвърли същинска бомба. Погледна към изпълнената с очакване публика. Беше дошъл чак в Англия за този момент и беше време да блесне.

Отвори уста. От гърлото му излезе продължителен хрип. Опита се да заговори отново, но не знаеше какво да каже. Помнеше, че трябва да говори за времето.

— Времето… — започна той. Но не последва нищо. Не знаеше как да го обясни. Не можеше да намери подходящите думи. Публиката започна да хихика. Вълна на мърморене мина през аудиторията от първия ред до последния. Скоро се чуха подигравателни възгласи.

Не знаеше какво да каже. Всички чакаха да обясни. Какво можеше да каже? Не си спомняше нищо. Беше експерт в тази област. Защо не можеше да си спомни нищо? Погледна тълпата. Блестящите лица вече се смееха открито — на него, на некомпетентността му. И тогава видя друго лице. Лице, което не се смееше. То гледаше право към него. После се усмихна. Лорън.

Погледите им се срещнаха и макар да бе доста назад, Шон заговори само на нея.

— Не знам какво да правя — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — Не знам какво да кажа. Изгубен съм. Изгубен съм без теб. Не знам какво да правя.

Лорън отново се усмихна.

— Не знам как да го обясня — умолително рече той.

Погледът й омекна и когато заговори, гласът й бе мил и изпълнен с разбиране.

— Трябва да четеш.

— Приятел! Попитах, това твоят телефон ли е? — Гласът на таксиметровия шофьор го изтръгна от съня.

Шон се опита да дойде на себе си. Главата му по-скоро клюмна, отколкото се завъртя в посоката, от която бе дошъл гласът.

— Какво? — попита той с надебелял език.

— Онова долу. Май телефонът ти току-що падна и се счупи или нещо такова.

Шон погледна в краката си. Наистина, докато бе спал, телефонът му беше паднал и батерията бе отлетяла. Той се наведе и присви очи към сивата пластмаса. На екрана имаше пукнатина. Шон въздъхна. Не знаеше какво да прави. Бе сигурен, че е в безопасност, ако не отговаря на повиквания, затова реши да сложи батерията обратно, колкото да провери дали работи, после да го изключи отново.

— Знаеш ли — започна Върн, докато гледаше как Шон връща малкото устройство към живот, — хлапето ми има такава джаджа. На четиринайсет е и имам чувството, че проклетото нещо направо е залепено за ухото й. Изобщо не го пуска. Отговаря на обаждания насред вечеря. Представяш ли си? Насред вечеря! Не искам да кажа, че не я възпитавам или нещо такова…

— Оставили са съобщение — прозаично отбеляза Шон.

— Ъ? Съобщение ли? Знаеш ли, плащам петнайсет кинта допълнително за гласовата поща на Сали, но й трябва. Винаги им трябва. Да напише това, да изтегли това-онова. Казвам ти…

„Що за убиец би ти оставил съобщение?“ — поинтересува се мозъкът му, докато Шон се взираше в символа на пощенски плик на надраскания екран.

Върн продължи да дрънка, без да забелязва, че пътникът не му отговаря. Шон беше добър в изключването на звука. Майка му го наричаше „избирателна глухота“, макар най-вече да имаше предвид, че не чува заръките й да измие чиниите след вечеря.

Шон не чуваше нищо освен мислите си, които обсъждаха дали да се свърже в мрежата и да извика съобщението, или дали не е по-опасно да остави информацията непроверена. Накрая затвори телефона.

— … осем или девет пъти на ден! Така де, знам, че в наше време момчетата и момичетата порастват по-рано, ако ме разбираш какво искам да кажа, но на нейната възраст дори не ми позволяваха да заведа момиче на кино. Все едно щях да ходя на кино! Не че това ме спираше де…

Шон отвори телефона. Смъртта можеше и да не е толкова лош вариант, относително казано. Пое дълбоко дъх, натисна и задържа бутон 1, за да се свърже с гласовата си поща. Тишина. После сигнал. Накрая прозвуча звън, последван от познатия записан женски глас.

Шон съкрати процедурата, като натисна два пъти 1. Бип. Бип. И тогава го чу. Гласът бе мъжки.

— Господин Стрикленд. Мисля, че животът ви може да е в опасност… — Шум. — Това не е измама. Трябва да се срещна с вас.

След това гласът произнесе няколко къси фрази, сякаш четеше:

— Ние всъщност непрекъснато се движим във времето.

Пауза.

— Космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината.

Пауза.

— Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.

Пауза… шумолене на хартия.

— Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем.

Пауза.

— Бетани би била по-стара с един ден.

Продължителна пауза.

— Мисля, че може би зная нещо за случващото се.

Бип. Бип. Бип. Това беше всичко. Гласът замлъкна.

Шон се облегна назад. Кой беше този? Какви ги говореше, по дяволите? Животът му може да е в опасност? Без майтап. Но пък другата част от съобщението бе привлякла вниманието му: „Мисля, че може би зная нещо за случващото се“.

Последните дванайсет часа бяха най-странните, най-лошите в живота му и той трябваше да намери начин да разбере защо се случваше всичко това. Все по-сигурно беше, че книгата, която носи, е важна за някакви много опасни хора. Това я правеше ценна.

А някой някъде знаеше какво става и се мъчеше да се свърже с Шон. Той се опита да си спомни какво беше прочел през нощта.

„Трябваше да открия и да запиша разговор с Йошуа от Галилея. Трябваше да интервюирам човека, наричан Исус.“

Ох, господи! Спря за момент и се замисли. Ако — хипотетично, разбира се — беше възможно да се върнеш във времето със средство да запишеш интервю с историческа личност, кого би избрал? Кой човек е дал повече поводи за дебати, кой е повлиял по-силно на съвременния свят от Исус?

Шон не беше религиозен. Всъщност, отхвърляше суеверните глупости, приписани на този човек, ако изобщо беше съществувал. Знаеше обаче, че много хора на този свят вярваха в него; че ако имаше интервю с Исус, то несъмнено щеше да е много ценно. Може би достатъчно ценно, за да убиват за него.

Облегна се назад. Зави му се свят. Възможно ли бе наистина да е свързано с това? Възможно ли бе да е заради историята, увита в мокрия вързоп в скута му? Ако разказът беше истина, той представляваше истинска бомба. В него се говореше не само за съвременен човек с мисия да интервюира най-влиятелната фигура в историята; ако разказът бе истински, това означаваше, че някой по някакъв начин беше научил как да пътува назад във времето.

Колкото и фантастична да изглеждаше тази идея за повечето хора, за Шон тя бе нещо различно. Шон Стрикленд бе експерт в тази област и беше доказал, че е невъзможно да се изпрати нещо назад във времето. Той познаваше фактите толкова добре, че дори ги беше документирал в статията си за…

Рязко пое дъх. В статията си.

Точно от нея бяха думите, които му се струваха така познати. Не можеше да повярва. Отвори отново телефона, влезе в гласовата поща и бързо стигна до съобщението:

— Ние всъщност непрекъснато се движим във времето.

Пауза.

— Космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината.

Пауза.

— Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.

Пауза… шумолене на хартия.

— Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем.

Пауза.

— Бетани би била по-стара с един ден.

Продължителна пауза.

— Мисля, че може би зная нещо за случващото се.

Пусна го отново, като се вслуша внимателно в една конкретна част:

— Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.

Пауза… шумолене на хартия.

Това беше. Шумолене на хартия. Говорещият обръщаше страници. Четеше от истински страници. Страници от неговата статия. Думите, произнесени от мъжа, бяха думи на Шон.

— … Така де, не казвам, че не съм докосвал момиче или нещо такова, нали разбираш? — дрънкаше Върн. — Но когато…

— Закарай ме до интернет — бързо каза Шон.

— … каза ми, че била… Какво?

— Закарай ме до интернет! — повтори той, внезапно изпълнен с енергия и целеустременост.

— Въртя геврека от много години, приятел, но никога не съм чувал такъв адрес. За пръв път ми е, гаранция.

— Няма ли да млъкнеш! — сряза го внезапно раздразненият Шон.

Върн се сепна.

— Бих те откарал направо там, приятел, ама ако трябва да съм честен, от доста време се движим на север по магистралата и всеки момент ще стигнем Вирджиния. Не знам къде точно е интернет по тия места.

Шон погледна през прозореца. Едва сега забеляза къде са. Върн беше прав. Движеха се по магистрала.

Погледна надолу и видя, че броячът е навъртял петстотин седемдесет и осем долара. Усмихна се. Имаше перверзно облекчение в това да не ти пука за парите. Целият му свят беше разбит на парчета и май притежаваше най-важната книга в историята. Петстотин седемдесет и осем долара нямаше по никакъв начин да променят нещата. Само преди ден сумата щеше да го разтревожи сериозно, но всичко бе относително.

Относително. Въздъхна. Точно така беше започнала страстта му. Беше на тринайсет, когато получи от баща си книга вместо баскетболна топка за Коледа. Отначало Шон се намуси, но книгата — „Айнщайн и неговата Обща теория на относителността, илюстровано издание“ — го промени завинаги. Баща му бе обяснил, че някакъв англичанин завързал разговор с него в една книжарница и препоръчал книгата. Разказал, че променила неговия живот като малък и бил сигурен, че същото щяло да стане с Шон. Непознатият се бе оказал прав — книгата бе насочила Шон по съвсем нов път.

Покрай тях профуча табела. Сто и трийсет километра до следващия град, където със сигурност щеше да има някакво интернет кафене. Беше написал тази статия преди повече от шест години и почти не я помнеше, но винаги архивираше нещата си на сигурен онлайн сървър и знаеше, че трябва да направи разпечатка. Трябваше да намери номерата на страниците, после да ги набере на телефона. Това бе единственото, което бе успял да схване от на пръв поглед безразборния набор от изречения, прочетени в съобщението.

Посегна към вързопа в скута си. Бавно го разви и погледна страниците с нови очи.

23.

— Има много видове гладиатори — каза ми Малбул, докато вървяхме през двора за тренировки на школата. — И е честа практика гладиатори от един вид да се бият с гладиатори от друг вид. Този е секутор — добави и посочи нисък як мъж с броня на едната ръка, който се упражняваше с дълъг извит щит. — Обикновено се сражава срещу рециарий — довърши той и махна през двора към група мъже с мрежи и дълги тризъбци.

— Ти беше така въоръжен, когато се изправи срещу мен — казах с интерес, наблюдавайки как един висок мъж показваше на други двама как се хвърля мрежа: навъртя я около китката си точно преди да я запрати, така че тя се разтвори широко във въздуха благодарение на тежестите по краищата си.

— Да — потвърди Малбул и спря до мен да погледа тренировката. — Мрежата, приятелю. Мрежата прави всички мъже равни. Но не и теб. — Той ме тупна по рамото. — Ела, има и други неща за гледане.

Той закрачи отново, като продължи да обяснява.

— Най-важно е зрелището. Ако излязат двама мъже без броня, те или ще се накълцат един друг в нескопосана касапница за нула време, или ще се бият толкова предпазливо, че двубоят ще стане досаден. Затова мъжете трябва да носят броня, но с мярка. Шлем, брониран наръкавник, може би щит. Всичко това създава условия за динамична и майсторска битка. Когато дойде време да избираш своя стил на бой, направи го много внимателно. Изборът ти може да определи дали ще живееш, или ще умреш.

Малбул продължи да ми обяснява за другите многобройни видове бойци, с които бих могъл да се сблъскам. И докато гледах как мъжете се упражняват с мечове, щитове и юмруци, разбрах, че за да спечеля свободата си, за да изпълня мисията си, ще трябва да стана част от това заучено кръвопролитие.

— Еквите и провокаторите често се бият с представители на своя тип, но повечето гладиатори се изправят срещу различни противници. Един мурмилон обикновено ще се бие и ще победи хопломах, но ако се изправи срещу опитен рециарий или гал, най-вероятно ще бъде победен.

— Камък, хартия, ножица — промърморих под нос.

— Въпреки това — завърши Малбул — умението на боеца прави двубоя вълнуващ. Няма твърди и ясни правила кой ще победи в един сблъсък.

Той ме погледна в очите.

— Ти си изключително странен човек — смутено заговори. — Владееш езика на римляните, а в същото време съм те чувал насън да говориш и на други странни езици, които не разбирам. Можеш да минеш за римлянин, но си някак по-изтънчен, така че е възможно да идваш откъде ли не…

Остави въпроса си да увисне във въздуха. Не отговорих, а само срещнах погледа му. Той се извърна.

— Аз бях водач сред моя народ. Имах двама синове и дъщеря. Изгубих всичко, когато римляните ме плениха. Убиха жена ми и дъщеря ми. Не зная каква участ е сполетяла синовете ми и не искам да мисля за това. Предполагам, че си от някаква далечна страна, но искам да разбереш — аз също познавам загубата. Не ти обяснявам за игрите, защото искам да се похваля със знанията си, а защото се научих да приемам новия си живот и да вземам от него онова, което мога. Господарят ми се държи с мен толкова добре, колкото може да се държи един господар с роб — тоест като с куче, но куче, което храни. Не минава ден, без да си мечтая как прерязвам гърлото му, докато спи, макар да знам, че това само би влошило положението ми.

Малбул доближи лице до моето, сякаш ми споделяше някаква голяма тайна.

— Взех каквото можах от предишния си господар. Взех знанието, което ми трябва, за да подобря положението си. Той ми обеща свобода в края на годината. После враговете му го унищожиха и отнеха собствеността му. Аз бях част от тази собственост. Зная, че жадуваш да се махнеш, страннико. Виждам го в очите ти, но трябва да разбереш, че с живота, който си имал, вече е свършено. Ако искаш да останеш жив, трябва да се биеш.

След тези думи се обърна и ме остави да стоя насред двора, заобиколен от цивилизованото практикуване на един нецивилизован спорт.

Минаха повече от две седмици откакто се бих в ямата и все още се опитвах да приема положението, в което се намирах. Докато бях в неведение, желаех свободата си, но не виждах нужда да бързам. Едва сега осъзнавах с ужас, че съм обвързан с график.

Намирах се на километри от целта си и бях затворник. Вече въоръжен със знанието какво трябва да направя, ясно виждах колко съм далеч от постигането му. Нямах никаква реална представа за датата, която знаех в предишния си живот. Можех само да се надявам, че човекът от другата страна на морето все още не е прикован на кръста.

Бягството, поне за момента, бе невъзможно. Преди години тракът Спартак вдигнал въстание срещу Рим и застанал начело на армия от гладиатори. Бил човек, който вече не можел да приема положението си — и макар че историята му бе легендарна, благодарение на него бяха взети мерки, които да не позволят подобно нещо да се случи отново. През цялото време се намирахме под засилена охрана, така че единственият ми съюзник, единствената ми надежда за оцеляване бе информацията. Трябваше да играя тяхната игра достатъчно дълго, за да намеря начин да се върна в Йерусалим.

Докато размишлявах върху всичко това, внезапно ме порази друга мисъл. Ами ако бях пристигнал твърде късно? Или повече от половин живот по-рано? В света, от който бях дошъл, имаше големи спорове за времето, когато е живял Исус. Ако все още беше жив, трябваше да оцелея и да намеря начин да стигна до него. Ако вече бе убит, не бих могъл да изпълня мисията си. Засега се налагаше да се бия, за да оцелея. Изобщо не подозирах обаче, че ще трябва да го направя още на следващата сутрин.

Събуди ме тръбата. Дълбок, бумтящ басов звук, който ни изтръгваше от съня всяка сутрин малко преди изгрев-слънце. Само по себе си това не бе необичайно, но хрущенето на чакъла по коридора ме разсъни напълно. След малко се появи момче с четирима римски стражи. Ключалката изщрака и вратата на килията ми се отвори.

— Идваш с нас — надуто и арогантно нареди момчето, което бе горе-долу на възрастта на Мишка. — Днес ще се биеш.

С тези думи то се обърна и четиримата стражи влязоха в килията. Последвах момчето в коридора, точно навреме да чуя гласа на Малбул зад себе си.

— Боговете да те пазят!

Возих се във фургона около половин час. Когато вратите му се отвориха, видях, че се намираме в сянката на грамадна постройка. Спомних си, че в предишния си живот бях посетил Рим с родителите си като момче и бях стоял недалеч от мястото, където се намирах сега, загледан в многоетажната постройка с повтарящи се арки, в сложната каменна резба и внушителните железни порти. Предишния път, когато видях този монумент, той беше развалина, а сега се издигаше в самото сърце на Рим, огромен и непокътнат — Колизеят.

— Ще те отведем да те регистрират. Днес следобед ще се биеш за господаря Тиберий и ще му покажеш, че заслужаваш благоволението му.

— Казаха ми, че ще науча три дни по-рано кога ще се бия.

Момчето се обърна, смаяно от факта, че съм се осмелил да му говоря.

— Ти — каза то снизходително, сякаш обясняваше на малко дете — ще се биеш тогава, когато ти се каже. След като си спечелиш място и убиеш много мъже, ще ти бъде дадена привилегията да научаваш предварително кога ще се биеш. Ако искаш да знаеш, единственият поканен боец на господаря за този турнир беше ранен вчера по време на тренировка и ти ще го заместиш.

Бях въведен в помещение с други мъже, никой от които не приличаше на гладиатор. Момчето заговори с някакъв и после се обърна към мен.

— Какъв си? — попита то.

— Какъв съм аз ли? Какво искаш да кажеш? — объркано отвърнах.

— Какъв си? Като какъв ще се биеш? — нетърпеливо поясни момчето.

— О, това ли? Не ми пука особено.

Шумът в помещението замря и се възцари с тишина. Всички се обърнаха към мен.

— Какво? — остро попита момчето.

— Не ми пука като какъв ще се бия. С меч, предполагам.

Някои от присъстващите се изкискаха.

— С меч, предполагаш? — Момчето пристъпи към мен. — Да не се опитваш да ме правиш на глупак пред регистраторите? Не забравяй, че аз определям дажбата ти в школата! — дрезгаво прошепна то.

— Момче — с равен глас отвърнах, — не ми пука като какъв ще ме запишеш. Почти не съм обучен във вашите изкуства, така че за мен няма значение.

Момчето се отдалечи, като много добре усещаше, че всички вече гледат към него, защото един роб го е нарекъл „момче“. Каза нещо на регистратора, след което се обърна към стражите, които бяха с мен.

— Дайте му меч и кръгъл щит. Ще замества другаря си и ще се бие като мурмилон! Отведете го да бъде жигосан.

На момчето явно му харесваше да демонстрира властта си и то загледа презрително как ме отвеждат да ме дамгосат с огън, завинаги да оставят белег върху мен, миризмата на собствената ми изгоряла плът и опърлени косми да изпълни ноздрите ми. Да стана собственост. Малцина от моята епоха можеха да си представят подобно нещо — заради това страната ми бе водила гражданска война.

Когато приближиха нажежената стомана до ръката ми, усетих горещината по лицето си. Това беше знак, който щеше да остане завинаги върху мен и никога нямаше да ми позволи да забравя какво означава да принадлежиш на някого.

Шест часа по-късно стоях сам. Лявата ми ръка беше напъхана в позлатен наръкавник и към нея бе привързан кръгъл щит. Пръстите на другата стискаха дръжката на закривен меч. Само сандалите и препаската покриваха останалото ми тяло.

Малбул беше прав, изборът на броня и оголени места бе нарочен. Гол и защитен едновременно, за да бъде касапницата по-интересна. Бях отказал шлема. Беше тежък и неудобен, с гребен като перка на риба отгоре. Лишаваше ме от периферно зрение и без него се чувствах по-безопасно.

Портата пред мен се вдигна и видях стъпалата, водещи към арената. Щях да се бия срещу гал — заловен във война мъж, оцелял единствено като убивал други мъже. Бях предупреден да се бия, за да убивам. Бяха ми казали, че има стрелци, които във всеки момент са готови да сложат край на живота на непокорния участник в игрите. Убийството сега бе единственият ми шанс да продължа с истинската си мисия.

Решително закрачих напред. Ревът бе оглушителен. Струи парфюмирана вода изпълваха въздуха с аромата си наред с рева на тръби и рогове. Погледнах към грамадния амфитеатър; в пълната си слава той изглеждаше още по-огромен, отколкото като руина, и засенчваше детския ми спомен за него. В Колизея се бяха събрали четиридесет хиляди лица и сега всички се взираха надолу към мен. Енергията, струяща от всички наредени една над друга пейки, от всяка закрита ложа, създаваше впечатлението за пълна къща, пулсираща от шум, движение и цветове. Едва сега разбрах. Народът, тълпата, гражданите — всички те обожаваха зрелището.

Призля ми. Аз бях част от това. Нещо повече, щях да убия мъжа, който ме гледаше през пясъка на арената. Щях да го убия, защото ако не го направех, той щеше да убие мен.

Засвири тръба. Двубоят беше започнал.

Галът беше горе-долу с моята височина, едър по стандартите на епохата. Правият му меч сякаш изобщо не тежеше в ръката му. Беше по-дълъг от моя, двуостър и с украсена с камъни дръжка. Щитът му бе заоблен, но правоъгълен, може би колкото половината му ръст. Попих внимателно тези детайли, докато той приближаваше.

Виковете на тълпата се засилваха, когато разстоянието помежду ни намаля и започнахме да се обикаляме един друг, докато накрая той замахна. Ударът беше отгоре, целящ колкото да ме порази, толкова и да ме прецени, да види как ще реагирам — и аз наистина реагирах, но не с отбиване, както той очакваше. Докато мечът се спускаше, вдигнах левия си лакът, сякаш да посрещна атаката с малкия си кръгъл щит. Вместо това се завъртях, като по-скоро отклоних, отколкото блокирах удара. Продължих завъртането, като в същото време замахнах с крак. Петата ми се заби отстрани в шлема му. От удара главата му се отметна странично и тялото му я последва напред и надолу. Противникът ми се просна по очи на арената.

Тълпата млъкна, несигурна какво е видяла току-що. Единият участник да се затича и да изрита противника си в главата? Никога досега не бяха виждали подобно нещо на арената.

Стъпих на гърба му и опрях върха на меча си в гръбначния стълб между лопатките.

— Предай се — казах на латински.

Отговорът му беше да замахне в широка дъга с меча си, като едва не отсече крака ми в глезена. Буквално подскочих и острието мина под мен. Това бе ветеран, човек с много победи на арената, който би предпочел да умре, вместо да живее победен и посрамен.

Тъй да бъде.

Задумкаха барабани. Бум! Бум! Тълпата нададе рев, когато галът се изправи на крака. Поех дълбоко дъх и се примирих. Отново започнахме да се дебнем в кръг. Освободих се от отвращението, от нежеланието да бъда част от това кърваво зрелище и приех новата действителност. Малбул беше прав. Щях да се бия.

Галът оголи зъби и се втурна напред, замахвайки в широка дъга. Ударът целеше да ме съсече през кръста, а не да провери реакциите ми. Сгънах крака и се наведох назад, за да видя как острието профучава над мен, после скочих толкова бързо, колкото се бях снижил. Вбесен, галът замахна отново, този път надолу и по диагонал. Превърнах се в ъгъла на атаката. Мечът замахна в другия диагонал и аз се превърнах и в този ъгъл. Мъжът изрева яростно.

После ме изненада. Понечи да замахне отново и когато видя, че съм в обхвата му, промени тактиката и атакува с щита. Удари незащитеното ми лице, сцепи устната и за момент ме дезориентира. Тогава той замахна. Острието изсвистя към главата ми и ревът на тълпата изригна изведнъж, когато зрителите усетиха, че ще има убийство. И го получиха.

В същия миг се отпуснах на коляно, насочих острия връх на меча си право нагоре и пронизах меката тъкан под челюстта му. Острието се плъзна бързо и с лекота, и онези, които гледаха гала отзад, щяха да видят как шлемът му необяснимо се повдига от главата му.

Галът не падна. Остана прав, задържан от меча ми. Взирах се в корема му и докато топлата му кръв ме обливаше, отнасяйки със себе си живота му, осъзнах, че съм променен завинаги.

Ревът беше неописуем. Тълпата крещеше, сякаш бях някакъв герой, докато стоях на едно коляно.

После ревът се промени почти недоловимо. Стана по-силен и разбрах, че нещо не е наред. Едва когато чух друг рев, осъзнах какво е. Не беше оглушителният рев на тълпата, а на някакъв звяр зад мен.

Станах и се обърнах с едно движение, и огромна златна маса се стовари отгоре ми. Залитнах назад и се озовах пред огромни бели зъби. Усетих горещия дъх на разярения звяр, докато отстъпвах. Мечът отлетя от ръката ми и не ми оставаше друго, освен да се вкопча в гривата, докато падах, мъчейки се с всички сили да я задържа колкото се може по-далеч от главата си.

Вдигнах едновременно двата си крака и притиснах колене към гърдите си, свивайки се на кълбо. Никога досега не бях се бил с лъв — в Централата не ни бяха обучавали на подобни неща. Наведох глава и изритах тялото му миг преди да падна на земята.

Инерцията, която бях предал на животното, засили косматата маса назад и ми даде необходимото време да се приземя и да се претърколя, изправяйки се на крака. Обърнах се и видях, че едрият звяр се е изправил във въздуха и е стъпил на крака в облак прах.

Втурнах се право към портата. Ревът на тълпата ми изясни положението. Имах двайсет метра преднина и ме преследваше царят на животните. Звярът ме настигаше с всяка следваща крачка. Погледнах към портикула, който се спускаше. Затваряха ме тук. Продължих да спринтирам и прескочих вдигнатия капак на отвора в пода на арената, от който бе изскочил лъвът.

Чувах ръмженето му зад себе си, то приближаваше все повече и повече. Портикулът се затваряше. Звярът бе по-близо и сигурно вече беше готов да скочи. Още по-близо.

Затичах се с всички сили, които ми бяха останали. Мускулите на краката ми горяха. По-близо.

Портикулът почти се беше спуснал, бе само на петнайсет стъпки от мен. Още по-близо.

Късно, твърде късно. Още по-близо.

Думкащите стъпки зад мен замлъкнаха. Звярът бе скочил във въздуха. Портикулът се затвори пред мен. Нямаше отвор, през който да се метна. Нямаше изход. Следваше ударът.

Видях лапата да се плъзга покрай рамото ми. Знаех, че челюстите са само на сантиметри от врата ми.

Реакцията ми бе автоматична. Левият ми крак се опря на напречната греда на портата и се оттласнах с все сили. Тялото ми полетя нагоре, скоростта от спринта ми се насочи в нова посока.

Извих гръб, отметнах глава назад, подобно на олимпийски състезател по висок скок. Свих крака и колене към гърдите си, завършвайки завъртането, и прелетях дванайсет стъпки във въздуха, преди да се приземя, все така с лице към портата. Лъвът се носеше с пълна скорост към желязната решетка и се заби с ужасна сила в портикула. Масивните лапи минаха между прътите и животното пое твърдостта на метала с отворените си челюсти. Ударът превърна блестящите зъби в неравни отломки и разби муцуната му.

Не останах да зяпам. В мига, в който се приземих, аз се обърнах и се втурнах към центъра на арената, обратно към меча ми, който все още бе забит в главата на падналия гал. Когато приближих, видях, че той изобщо не е паднал, а стоеше на колене, тъжна пародия на самия себе си. Стърчащият от брадичката му меч задържаше тялото му. Ръцете висяха отпуснати от двете му страни. Около него се бе образувала голяма локва кръв и докато приближавах, не се чуваше нито звук.

Никога до този момент не бях чувал така добре собствените си стъпки. Тълпата се взираше онемяла. Наведох се в локвата кръв и вдигнах дългия двуостър меч на гала. После се обърнах и тръгнах към гигантската котка.

Лъвът лежеше пред огънатата желязна порта и издаваше гадни гъргорещи звуци. Противен стон — едва не накара стомаха ми да се преобърне. Могъщото доскоро животно лежеше окаяно в края на арената. Вдигнах очи. Видях господаря на игрите; видях помощниците му, които стояха до него; а зад тях съзрях някаква закачулена фигура.

Господарят на игрите, човек на около четиридесет, с тънки устни и редки бели кичури коса, ме гледаше преценяващо. Не откъсваше поглед от мен, докато крачех напред. Закачулената фигура приближи и прошепна нещо в ухото му.

Тогава разбрах, че той е заповядал да пуснат лъва и да затворят портикула. На този жертвен олтар господарят на игрите бе просто марионетка — човекът с качулката беше Бог.

Жалките ужасни звуци на падналото животно се засилиха, докато приближавах. Погледът ми нито за миг не се откъсваше от господаря на игрите, когато застанах до лъва, вдигнах високо меча и го забих в главата му. Звуците моментално спряха.

Измъкнах меча и когато огънатият портикул пред мен започна бавно да се вдига, пристъпих обратно в мрака.

24.

— Како обича? — с усмивка попита дребният китаец.

— Ъъъ, мога ли да разпечатам нещо тук? — попита Шон, като опипваше портфейла си, благодарен, че още е у него.

— Петдесет цент страница — продължи да се усмихва и да кима мъжът зад тезгяха.

Шон пресметна наум.

— Да, добре. Сега се връщам. — Той се обърна и изскочи навън.

Вратата на таксито още беше отворена и двигателят работеше. Върн се беше облегнал на колата със скръстени ръце. Този тип му харесваше, но нямаше намерение да го вози безплатно.

— Значи това място ще ти свърши работа?

— Да, става. — Шон беше нервен. Още не можеше да повярва, че е уговорил таксиджията.

— Е, води тогава — каза Върн и направи жест „след теб“. После изключи двигателя и заключи колата. Не можеше да повярва, че мокрият, вонящ тип го беше уговорил. Когато пристигнаха тук, броячът показваше чудесните деветстотин долара и тринайсет цента. Същински рекорд, ако питаха него. Щеше да стане герой, може би щеше да получи своя кола от компанията и дори да влезе в книгата им за рекорди.

Последва мъжа в интернет кафенето и седна до него. Шон му бе казал, че не може да използва кредитната си карта, за да не го проследят. Разбира се, Върн бе изпълнен с подозрения и вече си мислеше, че може би е помогнал на някакъв престъпник да се измъкне или нещо подобно, но типът го увери, че ще удвои сумата на брояча, ако Върн се съгласи да му бъде платено чрез онлайн банкиране. Разбира се, това беше възможно само ако типът прехвърлеше парите направо в сметката на Върн, тъй като Върн не знаеше каква е сметката на таксиметровата компания.

Не беше зле.

Върн погледна хлапетата с щръкнали коси и чуждестранни раници, напълнили интернет кафенето, и се почувства много не на място, но нямаше да се довери само на думата на този тип, че ще му плати. Щеше да седи до него и да гледа цялата процедура. Знаеше само, че ако се обади в банката след като типът кажеше, че е готово, и ако парите са там, ще бъде по-богат с две хилядарки. Точно това очакваше сега.

Шон влезе в сайта на банката и мина през процедурите. След по-малко от двайсет минути Върн пътуваше в колата си за Шарлот с най-широката усмивка, която бе имал от години. Извади мобилния си телефон и набра най-популярния номер в Америка: 911.

След като грубо му бе казано, че е престъпление линията да се използва, ако няма сигурен спешен случай, какъвто „предчувствието“ на Върн не беше, той реши да се обади на оператора и да пита за номера на местната полиция. Беше решил да провери дали пък няма обявена награда за онзи, който открие този тип.

Да, днес определено бе един от най-добрите му дни.

Шон трескаво тракаше на клавиатурата и преглеждате резервните копия на статиите си на отдалечения сървър.

Щракна върху папка „Завършени“ и после на папка „Време и пространство“. Вътре имаше девет статии, всички между двайсет и трийсет страници.

Спомни си какво бе казал гласът по телефона: „Ние всъщност непрекъснато се движим във времето“. Беше използвал това изречение кажи-речи във всичките си статии, така че нямаше да му помогне особено.

„Космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината.“ Космически кораб? Често говореше за космически кораби, но обикновено с цел да илюстрира някаква хипотетична концепция.

„Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.“ Само в три от статиите му се говореше за тях. Това бе темата, която накара Шон да се вгорчи дотолкова, че накрая да зареже областта на пространство-времето и да насочи интереса си другаде. Червеевите дупки, които биха могли да се създадат, можеха да съществуват само миг и нищо не можеше да ги задържи отворени.

„Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем.“ Необходима енергия. И за енергия говореше във всичките си статии, така че и това не помагаше.

Помисли си за последния цитат в съобщението и спря да трака на клавиатурата. „Бетани би била по-стара с един ден.“ Бетани ли? Точно така! „Бетани би била по-стара с един ден.“ Погледна екрана към статията, озаглавена „Ако имах Де Лореан — ЖВН“.

Заглавието беше намигане към „Завръщане в бъдещето“, любим филм от 80-те години на миналия век. Особеното бе добавеното ЖВН — съкращение от „жените в науката“. През 2005 г. Шон беше писал версия на статията, предназначена за журнал, посветен на жените в науката. Бе променил стандартната си история за близнаците Робърт и Рой с Бетани и Берта, за да направи статията по-ориентирана към момичета. Шон отвори файла и натисна бутона за разпечатване.

— Затваря след пет минти! — обяви глас на обитателите на интернет кафенето.

Никой не вдигна глава, но тракането на клавиатурите се ускори значително. Шон погледна часовника си. Четири без пет. Беше събота и едва ли щеше да намери друго работещо подобно заведение наоколо.

Въведе паролата си. Няколко секунди по-късно пощата му се отвори и Шон неволно се усмихна. От четиридесет и трите нови съобщения петнайсет бяха за предварително одобрени жилищни кредити, девет за уголемяване на пениса и потвърждение, че се е включил в сайт за запознанства между възрастни. Щракна върху бутона „Ново съобщение“ и изчака мъчително бавното отваряне на празен прозорец.

Накрая написа адреса на единствения човек освен Лорън, на когото имаше доверие — брат си Тим. По-големият с девет години Тим се бе грижил за него след смъртта на родителите им в автомобилна катастрофа, когато Шон бе на петнайсет. Шон бе пратен в пансион и известно време братята бяха близки. От четири години обаче не бяха разговаряли — от онзи спор. Въпреки това Шон знаеше, че Тим е единственият човек на света, на когото може да разчита, ако положението стане сериозно.

— Затваря, трябва всички напуска.

Шон не вдигна глава, когато чу гласа. Започна да пише трескаво: „Тим, отдавна не сме се чували. Съжалявам. Трябва ми помощта ти. Положението е сериозно. Лорън е мъртва“. Спря за момент. Изписването на думите, споделянето с някого сякаш правеше всичко някак по-реално. С усилие на волята се овладя и продължи: „Май съм във Вирджиния. Отивам във Вашингтон и ще ти звънна. Не се опитвай да ме намериш и не бих те молил, но ми трябват пари. Можеш ли да ми пратиш?“.

— Тръгва! — заяви дребният китаец и застана пред Шон, който не му обърна внимание.

„Не ми се обаждай, ще ти звънна, когато е безопасно. Съжалявам, брат ми, ти си единственият, към когото мога да се обърна.“ Натисна бутона за изпращане.

Дребният съдържател започна да изключва другите компютри и недоволните клиенти, които играеха последния шутър или сърфираха в мрежата, започнаха да мърморят.

— Всички тръгва! Напуска заведение. Затваря — вие тръгва веднага! — Китаецът явно беше опитен в гоненето на хора от територията си.

Шон погледна към принтера, където някакво момиче в дълги чорапи на червени и бели ивици и с щръкнала зелена коса грабваше всеки нов лист, излизащ от машината.

— Чии са тези боклуци? — гневно извика тя с йоркширски акцент.

Никой не отговори.

— Това твое ли е, приятел? — попита тя, взе наръч листа и ги напъха под носа на Шон. Той ги погледна. Да. Беше победил в трескавата надпревара за принтера, започнала след анонса, че след пет минути затварят кафенето. За лош късмет на всички останали статията му още се печаташе.

— Да, благодаря — каза Шон, като вземаше листата.

— Недей да ми благодариш, приятел. Това не ти е личният офис, нали се сещаш.

Шон мина покрай нея да вземе останалите страници от тавата.

— Ако искаш да знаеш, това е подробно описание на природата на времето и защо е невъзможно да се пътува назад в него, така че си разкарай грозния малък… — Млъкна. В статията се говореше точно за това.

Въпреки всичко, което бе прочел в дневника за Централата и проект „Журналист“, Шон навремето страстно бе защитавал тезата, че пътуването във времето е невъзможно. Ако нещо от прочетеното бе вярно, значи статията му грешеше. Той грешеше. След като излязоха и последните страници, той грабна един маркер и излезе със статията в едната си ръка и дневника в другата.

Седна пред витрината на някакъв затворен магазин и прегледа неномерираните страници. Момичето с щръкналата коса ги беше размесило и сега се налагаше да прочете цялата статия, за да ги върне по местата им. Докато го правеше, той се върна мислено години назад. Спомни си колко дълго се бе трудил върху тези идеи, как бе проверявал отново и отново хипотезите си в опит да разчепка проблема.

„Ние всъщност непрекъснато се движим във времето.“ Шон подчерта изречението и продължи да чете, потъвайки отново в света на собствените си мисли. Статията беше толкова стара, че сякаш я беше писал някой друг, мислещ по същия начин като него.

Това бе следващият цитат! Шон го подчерта и продължи нататък.

Това бяха следващите два цитата. Шон подчерта „космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината“ и „Бетани би била по-стара с един ден“.

Шон се облегна на стената. Температурата бързо падаше, но той знаеше, че това е ключът към осъществяването на контакт с онзи, който му се беше обадил. Погледна последната страница и в предпоследния абзац намери цитата, който търсеше: „Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени“.

Загледа се в изречението и си спомни чувството на безсилие, което му бе причинило то. След дълги и подробни проучвания бе установил, че във вселената има мимолетни червееви дупки и че теоретично е възможно изкуственото създаване на тези тунели в пространство-времето — но се оказа, че те са колкото недълговечни, толкова и малки. Голямата теория на Шон бе, че хипотетично е възможно да се предават радиовълни през тези тунели и следователно да се изпращат съобщения от един момент във времето до друг, но бе установил, че наистина е „невъзможно да задържим червеевите дупки отворени“.

Имайки предвид всичко прочетено в дневника, иронията беше в това, че непознатият бе избрал да му цитира точно това изречение.

Шон погледна подчертаните места и си отбеляза съответните номера на страниците: 12, 37, 21, 88.

12372188. Това беше. Доста странен номер за стационарен номер, а и нямаше код, започващ със 123. Цифрите пък не бяха достатъчно за мобилен номер.

Адрес? Или географски координати?

„Не е толкова сложно“ — обади се мозъкът му. Причината непознатият да цитира изреченията бе да му даде възможност да се свърже с него. Безопасността на кода не беше скрита в сложността му, а във факта, че подслушващите няма да намерят никакъв смисъл във взетите напосоки изречения. Само Шон можеше да го направи.

Отново погледна текста. Най-логичното заключение бе да е телефонен номер, а Шон си падаше по логиката. Той взе четирите страници с подчертаните пасажи и ги подреди във възходящ ред, като се бореше с опитите на вятъра да ги разпилее.

Усмихна се, когато внезапно разбра уловката. Започна да брои от началото на страницата и си отбеляза номера на реда, на който се намираше всеки цитат. Десет цифри, колкото има в номер на мобилен телефон: 34, 21, 29, 13, 22.

Погледна поредицата, като си мислеше за съобщението на непознатия. Гласът му звучеше малко странно, малко далечно. Далечно като… Изведнъж осъзна, че не е мобилен номер.

Изтича до уличния телефон на ъгъла, като се надяваше, че има достатъчно дребни в джобовете си. Имаше. Напъха монетите в апарата и набра номера, като се довери на предчувствието си и сложи международния код преди числата. Зачака.

Дълго мълчание. Серия къси сигнали. Звън, чуждестранен. Изщракване.

— Крайно време беше — каза някакъв глас.

— А… ало? — неуверено рече Шон. — Обажда се…

— Знам кой сте, доктор Стрикленд. Трябва да ме изслушате. Трябва незабавно да дойдете в Мадрид. Мисля, че животът ви е в опасност.

— Кой сте вие? — попита Шон, като се озърташе. Изведнъж го беше обхванала параноя.

— Не мога да говоря по телефона, непрекъснато ме намират, но разполагам с информация, към която със сигурност ще проявите интерес.

Гласът беше строг, но не и враждебен.

— Откъде да съм сигурен, че това не е капан? — попита Шон.

Последва пауза.

— Отникъде.

— В такъв случай няма да дойда — каза той.

Линията замлъкна. Шон зяпна объркано телефона. Онзи тип беше затворил. Просто така. Шон се огледа, но не забеляза нищо странно. Като едното нищо можеше да е капан, но какво друго му оставаше? Помисли си за момент дали да не иде в къщата на брат си във Вашингтон, но така можеше да изложи Тим на опасност. Достатъчно голям риск бе пращането на имейла, но му трябваха пари, особено след най-скъпото пътуване с такси в историята. Тим, който бе сенатор във Вашингтон, имаше предостатъчно пари и често бе предлагал на брат си финансова помощ, но гордостта на Шон не му позволяваше да приеме.

Сега обаче нямаше гордост. Те — които и да бяха — му отнеха всичко, за което го беше грижа. Отнеха му Лорън и точно сега изобщо не му беше до гордост. Нямаше нищо. Нищо освен желанието да ги накара да си платят.

Погледна книгата в ръцете си. Единственото, с което разполагаше, бе този дневник. Винаги бе вярвал, че ако пътуването във времето наистина е възможно, то вече би трябвало да се е случило. Щеше да знае. Но никога не бе попадал на сведения за това. Никой не беше се появил, за да обяви: „Аз съм от бъдещето!“.

До този момент.

Шон вече не се съмняваше, че книгата е стара и ценна. Миризмата й не можеше да бъде фалшифицирана, нито фактът, че бе запечатана херметично в животински стомах с колекция от други стари текстове. Да не забравя също и необичайния начин, по който Шон се бе сдобил с нея. Най-важното обаче бе, че не можеше да си представи защо някой ще иска нещо толкова силно, че е готов да убива за него, ако то не е ценно, ако е фалшификат.

Телефонният номер беше единствената следа, с която разполагаше, единственият му шанс да разбере какво става и да накара виновниците да си платят. Но от друга страна… ами ако…? За момент се осмели да си представи, че всичко това е вярно. Че някъде има тайна организация, овладяла пътуването във времето и изпратила хора в миналото, за да интервюират важни исторически личности. Това бе най-невероятното нещо, което можеше да си представи, а Шон наистина бе посветил по-голямата част от живота си на изучаването на времето. Но човек да пътува назад през него? Ако някой го беше постигнал, значи разполагаше с решение, с отговор, който беше убягвал на Шон в продължение на девет години. Това беше човек, с когото си заслужаваше да се срещне.

Вдигна слушалката и отново набра номера.

25.

Шон Стрикленд зачака.

— Трябва веднага да дойдете в Мадрид. Веднага — направо започна гласът. Нямаше „Благодаря, че се обаждате пак“ или „Добре дошли в спасителен отряд «Загадъчни гласове», с какво можем да ви помогнем?“. Човекът бе знаел, че Шон ще се обади отново, и бе чакал.

— Защо в Мадрид?

— Доктор Стрикленд, нямам време да обяснявам, а и в момента не е безопасно да го правя. Идете в Мадрид, вземете трамвай до Плаза дел Сол и се качете по стълбите. Ще видите човек без ръце, държащ чаша в зъбите си. Попитайте го къде е пилето. Разбрахте ли? — Гласът беше сериозен.

— Чакайте! Какво можете да ми кажете за Греъм Фонтейн? — бързо изтърси Шон и моментално съжали. От другата страна последва мълчание, сякаш беше хвърлил нескопосано топка.

— Трябва да стигнете до Испания още днес, разбирате ли? После ще ви обясня всичко.

Шон завъртя очи, давайки си сметка колко безумно е всичко това. Човек без ръце? Къде е пилето? Този тип се майтапеше.

— Вижте, трябва ми нещо повече от това, не мога…

Линията вече беше замлъкнала. Шон набра отново. Къси сигнали, последвани от глас на испански:

— Lo siento, el numero de telefono no esta conectado…

„Съжаляваме, няма връзка с този номер.“

Е, добре тогава. Мадрид.

Шон дори не беше сигурен къде се намира — някъде край Ричмънд може би — но знаеше, че до най-близкото международно летище има доста път. Не разполагаше с достатъчно пари за още едно дълго возене с такси, затова реши да вземе влак.

Половин час по-късно стоеше на перона. Стар механичен часовник висеше под железния покрив на гарата — беше шест без пет вечерта. До часовника имаше занемарена стара табела „Салем“. Салем бе градче с около двайсет и пет хиляди жители и точно сега Шон искаше да се погрижи да не е един от тях. Беше разбрал, че всеки ден в шест минава единственият влак, пътуващ на североизток към Вашингтон. Линията минаваше през Ричмънд, което означаваше, че може да хване самолет до Мадрид. Но защо Испания? И кой беше този тип?

Междувременно беше намерил друг уличен телефон и бе оставил съобщение на брат си, в което му казваше къде отива и му обещаваше да се обади отново, когато стигне в Мадрид. Шон се бе надявал да говори с Тим, но не се изненада, когато беше прехвърлен на гласова поща — Тим никога не вдигаше. Отначало това вбесяваше Шон, когато престанаха да си говорят. Имаше чувството, че е изгубил скъп приятел.

— Станал е много важен — казваше той на Лорън, след като затваряше след поредното включване на гласовата поща. — Станал е прекалено голям и важен за мен.

Скърцане и съскане прекъсна нишката на мисълта му. Огромната метална змия на експреса сякаш се появи от нищото. Влакът бе дълъг, с шест пътнически вагона и локомотив отпред. Всеки вагон имаше две антени, завършващи с напречник, който се опираше в невидимите захранващи кабели отгоре.

Вратите се отвориха и никой не слезе… нито един човек. Шон се качи и си намери място в предната част на вагона. Минута по-късно локомотивът изсвири и вратите се затвориха със съскане. Змията оживя и затрака ритмично, набирайки скорост. Шон погледна ръцете си. Не помнеше кога е измъкнал дневника от вътрешния си джоб. Отвори го на страницата, до която бе стигнал. Пътят бе няколко часа, така че започна да чете.

26.

Синя светлина. Видях синя светлина, усетих как ме обгръща, как прониква в мен. После сякаш всяка молекула в тялото ми започна да се разпада. Връзките, държащи тъканта на съществуването ми, се опънаха и усетих как всеки нерв се разплита, как всеки орган се превръща в органичен облак и макар да разбирах, че вече не представлявам физическа, твърда форма, все още мога да мисля. Все още имах съзнание. Все още бях себе си. Всяка част от мен бе засмукана в една-единствена точка в пространството. После изчезнах…

Събудих се в килията си. Бях плувнал в пот. Опипах тялото си, за да потвърдя, че ужасът от съня не е истински. Бях плътна, макар и болезнено натъртена маса.

Но знаех, че това не беше сън. А спомен — от онези, които мозъкът ти блокира от съзнателния живот заради травмата, когато дори споменът за тази болка не може да ти позволи да продължиш да съществуваш в този свят.

Следващата ми мисъл беше за бягство. Сблъсъкът ми с лъва ме бе накарал да размисля за чакането и събирането на информация. Можех да го правя и без да ме разкъсват на парчета.

Бях сам в стаята си. Малбул го нямаше никакъв. Ужасът от изминалия ден се върна. Всичко изглеждаше толкова неправилно. Защо ме бяха заключили на арената, след като излязох победител? Ако искаше смъртта ми, Тиберий можеше просто да заповяда да ме убият. Не беше нужно да ме гледа как умирам на арената. Пък и нямаше интерес да умирам. Докато бях жив, аз му носех пари, осигурявах му влияние и положение в аристократичните му кръгове. Защо му беше да пуска лъв срещу мен, след като вече бях спечелил двубоя?

Бръкнах в постелката си и взех предмета, който бях извадил от бедрото си.

Той лежеше в ръката ми — дълъг, тънък цилиндър от някакъв метал. Сините светлинни блещукаха едва-едва, без да издават нито звук. Пръстите ми се плъзнаха по вдлъбнатините по повърхността. Хванах го така, както музикант би държал флейта, върховете на пръстите ми почиваха на неравни интервали по дължината му. И натиснах.

Щрак! Цилиндърът започна тихо да бръмчи. Изведнъж в него се отвориха няколко малки отделения. Вперих поглед в предмета. Беше толкова познат, толкова много пъти бях повтарял същите тези действия. Знаех, че това е единственото и най-важното оборудване в мисията ми, не само заради способността му да записва картина и звук, но и заради технологията, която съдържаше. Знаех, че цилиндърът няма да бъде открит през следващите две хилядолетия, а тогава ще бъде намерен само от хора, които знаят къде да търсят. Те ми бяха казали къде да го скрия. Намирах се далеч от онова място. Далеч от мястото, където трябваше да съм.

Дръпнах един от сегментите и той излезе, следван от дълга, почти невидима тънка нишка. Стиснах сегмента по начина, който бях усвоил, и той се сплеска. Поставих го с длан точно над ухото си. Извадих втори сегмент и го сложих над другото си ухо. Пръстите ми сами извършваха движенията. Дръпнах още две части и от цилиндъра излязоха още две дълги плоски ленти. Увих ги около торса си, както ме бяха учили, и ги свързах с устройството, което вече бе здраво закрепено за хълбока ми. После почуках два пъти единия му край и другият изскочи, разкривайки малък черен предмет. Взех го и го поставих в устата си. Малката скоба прилепна здраво за задната част на кътника ми. Беше идеално пригодена за мен.

Изправих се. Това беше. Сега носех устройството така, както беше проектирано да се носи. Завъртях се в килията, погледнах към вратата и докоснах скобата с език — движение, което щеше да остане невидимо за останалите. Лекото гъделичкане ми показа, че камерата записва. Направо не можех да повярвам, че работи.

Затворих очи и се вкопчих в усещането, в гъделичкането, което ми казваше, че не съм полудял, че светът в главата ми наистина съществува. Знаех, че камерите от двете страни на лицето ми записваха картини от древния Рим, невиждани досега от модерния човек. Истински триизмерни образи и звук се изпращаха към мъничкия шпиндел на оптични дискове с големината на копче, скрити в записващото устройство на хълбока ми — тихо, незабележимо.

На следващата сутрин Малбул се появи, влачен от двама стражи. Отпуснатите му крака оставяха следи по прахта в коридора. Стражите го хвърлиха грубо на леглото му и излязоха.

Втурнах се при него. Той ми се усмихна, окървавен и пребит. Синините изглеждаха странно пурпурни на черното му лице.

— Боже мой, какво е станало с теб? — Знаех, че би трябвало да се бие едва след седмица.

— Май онова, което се случва, когато се опитвам да те заместя, приятелю — изхъхри той. Говоренето явно му причиняваше болка.

— Да ме заместиш ли? Какво искаш да кажеш? Аз се бих вчера.

При тези думи Малбул повдигна вежди.

— Да, би се. Но малко след като излезе, стражите на Тиберий дойдоха да те вземат. Когато им казах, че вече са те отвели, началникът се вбеси и ме би, обвинявайки ме в лъжа.

Погледнах го в очите.

— Тези рани не са от началника.

Той отново се усмихна.

— Не. Бих се вместо теб. Бях изкаран на твое място, макар да не бях готов за предизвикателството. Тиберий успя да спаси живота ми, защото не бях истинският участник.

— Бил си се вместо мен? Но мен ме отведоха в Колизея и се бих там! А след като победих противника си, ме заключиха на арената и ми пуснаха лъв. Искаха да умра.

— Не си се бил за Тиберий — заяви Малбул.

— Какво? Разбира се, че за него се бих, за кого другиго…

Млъкнах. Тиберий всъщност не беше там. Спомних си закачуления мъж.

— Наистина казаха, че са ме избрали за заместник в последния момент — промърморих, мислейки на глас.

— Завели са те в Колизея? Вчерашните игри там бяха организирани от Август.

— От Август императора ли?

Малбул помълча за момент.

— Не, не от Октавиан Август, той умря преди петнайсет години. — Той затаи дъх, после продължи: — Август Тит. Управител на една провинция южно от Рим. Двамата с Тиберий са нещо като първи приятели. Никой от нашата трупа не би участвал там.

Дълбокият глас на Малбул стържеше. Той докосна счупеното си ребро. Дишането му бе плитко и накъсано.

— Полека. Мълчи сега. По-късно ще говорим. Трябва да си починеш. Къде е лечителят? Защо не са се погрижили за теб?

— Приятелю. Аз съм губещ. Победен. Имам късмет, че останах жив.

Поклатих глава и се замислих трескаво. Кой би могъл да ме вземе, за да се бия в други игри? Кой би имал такава възможност и достъп до школата ни? Трябваше да избягам. Дори играта да беше честна, оцеляването в нея бе сериозно предизвикателство. А сега някой кроеше планове и нагласяше двубои, за да ме убие. Погледнах отново пребития си другар. Очите му бяха затворени и дишането му бе станало равномерно. Спеше.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че са те извели от школата ми без мое знание? — попита недоверчиво Тиберий ден по-късно, докато стоях пред него с оковани ръце. — Че си участвал в игрите на Август?

— Знам само онова, което ти казах, и то е истината. — Внимавах с подбора на думите си. Не исках да обидя господаря си, нито да намекна, че не е в състояние да контролира собствените си дела.

— Ако е истина, трябва да се заема сериозно с този въпрос. — Той се облегна раздразнено назад в стола си. — Не че това има значение. Реалният въпрос е колко пари изгубих заради теб, защото не победи Крикс. Твоят приятел, онзи рециарий, не може и да се сравнява с него. Крикс е шампион в петдесет и два двубоя през последните девет години. Направо е най-прочутият и вдъхващ страх гладиатор в историята на игрите. Цял живот чакам да намеря някой неизвестен, когото да изправя срещу него. Знаеш ли какви са залозите при подобни двубои?

Той стана от стола си и започна да ме обикаля бавно.

— А, но ти… ти беше избраният. Ти имаше реален шанс. Имаш умения, които никой досега не е виждал. Когато Марк ми каза за теб, когато ми описа начина, по който си се справил с войниците, за да спасиш момчето, разбрах, че си струва да похарча злато, за да се сдобия с теб. И го направих.

Продължи да ме обикаля, като ме измерваше с поглед.

— Само уреждането на двубоя ми струваше повече, отколкото ми докарват повечето гладиатори за една година. Така че въпросът е от каква полза си ми сега? Би могъл да се биеш, би могъл да върнеш парите, които съм похарчил за теб, но сега, след като си участвал в игрите, залозите страшно ще паднат. Вече не мога да те представя като неизвестен.

Гледах напред, напълно неподвижен, без да кажа нито дума. Явно Тиберий още не беше взел решение за непосредственото ми бъдеще.

— Ако позволиш да попитам — бавно подех, докато умът ми работеше бързо, — ами ако мога да ти предложа начин да спечелиш повече пари, отколкото би изкарал от двубоя ми с Крикс?

Тиберий спря, наклони глава настрани и ме погледна. Присви очи. Беше скептичен, но и любопитен.

— Ако не броим обиране на имперската хазна, как точно предлагаш да стане? Подобни възможности не изникват всеки ден.

— Не е точно така — възразих, отвръщайки на погледа му. — Не забравяй Големите игри.

Тиберий ме изгледа и избухна в смях.

— Ха! Скъпо момче, направо ти се вързах за момент. Помислих си, че имаш истински план. От теб би станал доста добър уличен актьор, ако беше гражданин.

Той продължи да се смее. Напрежението осезаемо отслабна. Погледнах го с каменно лице.

— Господарю, колко би спечелил, ако заложиш на дебютант в Големите игри и той спечели? — попитах го с абсолютно сериозен тон и изражение.

Смехът му замря и той се вгледа в мен.

— Ами, нищо. Големите игри са просто начин да се отървеш от гладиаторите, които не желаеш или не можеш да си позволиш да изхранваш. Те са касапница.

— Но ти залагаш в тях, нали? — попитах го аз.

— Разбира се, че залагам. Но само между другото. Обикновено тегля жребий за кого да заложа, както и всички останали. Невъзможно е наистина да предскажеш победителя.

— Ами ако можеш? — настоях аз. — Ами ако заложиш на дебютант? Едва ли ще трябва да рискуваш голяма сума, за да спечелиш два пъти повече от парите, които би взел от победата ми над Крикс, нали?

— Момчето ми, ако подкрепя на Големите игри дебютант, който при това е моя собственост, и той победи… ами, това ще ми донесе цяло състояние! Да не говорим за сумите, които ще спечеля от бъдещите ти битки.

— Не — поклатих глава.

— Не? Какво искаш да кажеш? — учуди се той. Светлината на лампите се отразяваше в белите му коси.

— Искам да кажа не. Спечеля ли Големите игри, печеля свободата си.

Предишният смях на Тиберий беше нищо в сравнение с гръмкия рев, който се изтръгна от гърдите му сега.

— Свободата ти? Момче, единствената свобода, която се гарантира на участник в Големите игри, е смъртта. Мнозина шампиони са изгубили живота си напразно в търсене на свободата си.

— Значи залозите трябва да са добри.

— Добри са, няма спор. Залозите един новак да победи са астрономически, но само глупак би хвърлил парите си по такъв начин. Пък и ти вече не си дебютант. — Той ме измери от глава до пети и се обърна към стражите зад мен. — Отведете го в килията му.

Трябваше да мисля бързо.

— Не съм се бил за теб! Ти самият каза, че са ме взели без твое разрешение. Кой знае под чие име са ме записали?

— Достатъчно. Стража! — Той се обърна, чу трясък и отново се обърна. Двамата стражи лежаха на пода в краката ми, като се държаха за различни части от телата си и стенеха.

— Съветвам те да размислиш — казах, като много добре си давах сметка, че си играя с огъня.

Лицето му пламна от гняв.

— Ах ти, непокорна свиня! Самус, Лоник!

Вратите зад мен се отвориха и цял отряд мъже нахълтаха в голямото помещение, като ме обкръжиха с извадени мечове. Погледнах ги и разбрах, че не бих могъл да спечеля тази битка, поне не без да получа тежки рани, които биха попречили на бягството ми, макар че с нищо не го показах на Тиберий.

— Господарю, не искам да наранявам или да убивам стражите ти. Ако трябва да убия двайсет души в дома ти само за да докажа, че мога да убия двайсет на арената, ще го направя. Ако умра сега, ще изгубиш възможност да спечелиш състояние. Ако ми позволиш да се бия, ще станеш най-богатият човек в Рим.

Погледнах го право в очите.

Гневът му ясно си личеше, румените му бузи станаха алени, но той бързо се овладя. Усещах борбата между обидата от непокорството ми и алчността, събудена от предложението ми. Алчността победи.

— Значи искаш да си попилееш живота? — попита той, сякаш животът бе нещо, което се дава.

— Искам свободата си — отвърнах. — Колко години ще ми трябват да ти спечеля парите, които бих ти донесъл само за един ден следващата седмица? — продължих да го натискам, обръщайки се към растящата му жажда за злато.

Тиберий ме изгледа замислено.

— Добре тогава — кимна той. — Добре, ще те пусна да се биеш. Или ще умреш и няма да изгубя нищо освен разходите по издръжката ти, или ще стана по-богат и от самия цезар. Дори онзи чудотворец от Юдея няма да може да събере заедно парчетата от тялото ти!

С тези думи той се обърна и четирима от стражите пристъпиха напред, за да ме отведат обратно в килията. Бях онемял от изненада. Стражите ме побутнаха към изхода и аз не оказах съпротива. Бях го чул. Чудотворецът от Юдея? Така римляните наричаха еврейската страна Юда, която познавах като Израел. Ако Тиберий говореше за същия човек, значи той още бе жив, а аз бях научил това на най-неочакваното място. Обратното броене беше започнало.

27.

— Кажи ми, Малбул — обърнах се към съкилийника си три дни по-късно, когато беше започнал горе-долу да се възстановява. — Какво знаеш за онзи, когото наричат чудотвореца от Юдея?

Малбул ме погледна от леглото си. Аз изпълнявах серия упражнения — нещо, което се бе превърнало в ритуал, откакто научих кой съм в действителност.

— Чудотворец ли? Малко неща. Чувал съм, че в Юдея имало човек, който помагал на хромите да проходят. Някои казват, че можел да върне зрението на слепците, но не ми се вярва. Тези твърдения са просто приказки. Хората винаги говорят подобни неща.

— Кога си чул за това?

— Може би преди повече от две години. Не обърнах особено внимание.

Пуснах напречната греда на стената и започнах първата от няколкото серии лицеви опори, като се мъчех да говоря небрежно.

— Две години? Знаеш ли какво се е случило с него?

Малбул ме изгледа със странна физиономия.

— Не, не знам. Защо си толкова любопитен?

— Просто така. Помислих си, че ако се наложи пак да излезеш на арената с огромния си тризъбец, ще ти трябва чудо! — подхвърлих с усмивка.

— Ха! Шегуваш се, белокожи, но всъщност ти се нуждаеш от чудо, ако решиш да участваш в Големите игри в събота. — Тонът му стана сериозен. — Саул, ако се биеш като всички останали, двубой след двубой, имаш добри шансове да изкараш дълги години. А с нарастването на известността ти Тиберий ще ти осигури приличен живот. Не ти трябва да се самоубиваш по този начин. Казвам ти, помисли си отново.

В гласа на африканеца имаше искрена загриженост. Спрях насред поредната лицева опора и вдигнах глава. Малбул ме гледаше. Отпуснах глава и продължих с упражненията. Когато приключих, седнах. Потта лъщеше по лицето и тялото ми. Не бързах със следващите си думи.

— Малбул, кой си ти? — Бях задъхан, а черният мъж продължаваше да се взира в мен.

— Какво искаш да кажеш? Аз съм Малбул гладиаторът, рециарий на господаря Тиберий…

— Нямам предвид с какво се занимаваш. А кой си като личност? Какво би правил с живота си, ако си свободен човек? — уточних.

Той леко се смути.

— Свободен човек? Не съм свободен от почти седем години, така че не мисля за подобни неща. В племето си бях воин, но онзи живот вече го няма.

Изписаната на лицето му болка ясно показваше какво чувства.

— Бил си воин. Защо? Сам ли избра да бъдеш такъв?

— Това правех. Не знаех нищо друго. Преди да дойдат римляните, единственото, което знаех за света, беше лов и тръстикови колиби. Бях ловец и воин. Защитавах хората си от други племена и ловувах, за да изхранвам… — Той замълча, мъката задави думите му. — Ловувах, за да изхранвам семейството си. Но, както вече казах, онзи свят вече го няма.

— Малбул, ами ако ти кажа, че светът, който познаваш сега, тази империя на римляните, за мен е толкова примитивна, колкото са тръстиковите колиби в сравнение с Колизея? Ами ако ти кажа, че трябва да се бия на Големите игри, защото ако не спечеля свободата си, няма да мога да изпълня своята мисия? Светът, от който идвам, ще се промени завинаги.

Погледнах го с най-сериозното изражение, на което бях способен. Хъркането от съседните килии нарушаваше тишината, царяща в нашата.

— Не разбирам за какво говориш — каза накрая той. — Как ще се променят нещата в страната ти, като хвърлиш живота си на вятъра?

Поклатих глава.

— Малбул, ако умра, преди да съм изпълнил мисията си, последиците ще бъдат по-големи, отколкото мога да ти опиша, по-големи, отколкото можеш да разбереш. Затова няма да ти обяснявам подробностите. Засега.

— Не подценявай възможностите ми. Разбирам много неща. — В гласа му се долавяше гордост и засегнато честолюбие. — Разбирам, че всичко е възможно. Разбирам, че животът, с който сме свикнали, може да се промени за миг. Разбирам, че нещата се случват неслучайно и напълно случайно, както и че се случват неща, които не разбираме, със или без наше позволение. Това, че не ги разбираме, не ни прави неуязвими за тях.

Признавам, че не бях очаквал такъв страстен отговор от човек, който само преди дни беше така пребит, че животът му висеше на косъм. Малбул се преобрази пред очите ми, когато започна да дава израз на безсилието си.

— Разбирам какво е да се върнеш у дома с плячка на копието си, да си горд от успеха си в лова и да знаеш, че семейството ти ще яде следващата седмица. Да знаеш, че дъщеря ти ще се втурне да те посрещне, когато приближиш огъня, който е поддържала жена ти. И зная, че когато римски легион се появи на хълма и нападне селото ти, не можеш да промениш нещата. Можеш да видиш как дъщеря ти пищи, когато я настигат и стъпкват пред очите ти. Разбирам какво е да чуеш как костите й хрущят и се чупят и да бъдеш безсилен да я спасиш. Разбирам какво е да изгубиш цял свят за един миг. Не ме подценявай.

Бузите му бяха мокри от сълзи.

Седях мълчаливо и сърцето ме болеше за другаря ми. Мъката му още бе жива. Не се съмнявах в искреността му.

— Съжалявам, Малбул.

Той ме погледна и в очите му припламна същият пламък като в деня, когато го видях в ямата, след като маската падна от лицето му. Същата онази храброст, родена от това, че нямаш какво да губиш.

— Зная, че в теб има нещо особено — заговори той с неочаквано различен тон. — Усетих го, когато се изправихме един срещу друг в ямата, и после, когато те видях как се биеш. Винаги е имало нещо особено в теб, но като че ли през последната седмица още си се променил. Открил си нещо. И сега носиш в себе си някаква нова тайна.

Това също ме изненада. Бях внимавал да не променям поведението си и да не издавам какво съм открил. Явно съкилийникът ми бе доста по-проницателен, отколкото смятах. Погледнах го и взех решение. Африканецът или можеше да си помисли, че съм луд, или да ми помогне.

Извадих малкото устройство на хълбока си, което държах скрито под туниката. Вдигнах го пред очите му. От обвинително изражението на Малбул стана объркано и челото му едва доловимо се сбърчи. Очите му се разшириха, когато видя как синята светлина запулсира. Докоснах няколко точки по външния край на малкия сребрист цилиндър и потупах горната му част в запомнена наизуст поредица. Устройството избръмча и взе проба на моята ДНК, след което изпя песента, която би изпяло единствено за мен.

Отсрещната стена на килията оживя и на нея се появи картината, която бях заснел в деня, когато за първи път изпробвах записващото устройство. Сега тя се прожектираше от долната част на цилиндъра. Малбул се взираше, неподвижен и мълчалив, а аз започнах да обяснявам.

Събота дойде бързо. Бях направил всичко възможно да се подготвя и можех да разчитам единствено на физическите си умения. Нямах представа колко време е минало, откакто са тръгнали слуховете за чудотвореца, но от проучванията за мисията знаех, че са минали само три години след първите публични изяви на Исус, преди той да бъде подложен на изтезания и прикован на дървения кръст, за да умре. Не разполагах с много време.

Изведоха ме от килията рано сутринта. Днес бе кулминацията на продължаващия седмица пролетен фестивал, през който се провеждаха най-големите игри за годината. Мъже, жени и деца изпълваха Големия цирк за надбягванията с колесници и Колизея за музика, акробатика и кървави двубои. Празненствата се плащаха от император Тиберий Клавдий Нерон и Римската империя възнамеряваше да покаже на поданиците си мащабите на своето могъщество.

През цялата година нямаше събитие, способно да се сравнява със зрелищността на Големите игри. Те бяха върхът на сезона и за тях арената се изпълваше с мъже. Събитието беше ненадминато в историята със своята кръвожадност — сто въоръжени бойци излизаха в прахта със съзнанието, че само един ще оцелее, при това на косъм. Беше истинско самоубийство. Всеки участник го знаеше. Аз също бях наясно. Крайният резултат зависеше повече от късмета, отколкото от уменията.

Повечето излизаха с мисълта, че няма да си тръгнат живи, а аз — със знанието, че това е единственият ми шанс да се освободя.

Тълпата ревеше, зверовете ревяха. Свеж пясък покриваше арената и блестеше на слънцето. Атмосферата бе наелектризирана. Беше неповторимо. Никога в историята на Рим не се беше събирала такава тълпа. Усмихнах се. Все едно присъствах на състезание за Суперкупата!

Стоях с неколцина други в оградената кошара. При толкова много участници бяхме лишени от достойнството да се приготвяме в отделни стаички. Бяхме скупчени на групи по петима и чакахме, докато надутите надзиратели ни описваха правилата — правила, които вече ни бяха известни. Имаше сто съперници и само един от тях щеше да излезе победител. На определени етапи ще бъдат добавяни нови изпитания. Всички знаеха, че това означава зверове — лъвове, тигри, от време на време някоя мечка — и че те ще бъдат изкарани на два пъти. Днес щяха да пуснат два тигъра, когато на арената останеха четиридесет души, а когато останеха само двайсет, идваше ред на лъвица. Точно на това разчитах.

Никой не може да се подготви да победи деветдесет и девет противници в бой без правила. Макар да бях уверен в способностите си, при толкова много сражаващи се едновременно мъже шансът за оцеляване беше нищожен. А аз възнамерявах да оцелея. За да го направя, трябваше да остана жив достатъчно дълго, за да избягам. Планът ми бе бягство, а не победа.

Стягаха се кожени ремъци, наместваха се брони. Помещението бе пълно с хора, които се нагласяваха, сякаш отиваха на официална вечеря, а не на смърт. Никой не поглеждаше никого в очите, макар че тайно се преценявахме един друг. До нас достигна звукът на фанфари, приглушен от обкованата с желязо врата, която ни разделяше от сюрреалистичния свят на арената. Миризмата на страх и пот изпълваше въздуха. Мъжете започнаха да се бутат и блъскат като животни, очите им се присвиха, бяха готови да се хвърлят напред.

Вратата рязко се отвори и групата се втурна навън. Натрупаната енергия беше огромна и докато излизахме в центъра пред крещящата, скандираща тълпа, видях други групи от по петима и шестима да изскачат от всички врати покрай арената. Лесно е да се каже „сто мъже“, но да видиш цялата тази маса от месо и мускули, желязо и стомана, бе неописуемо.

Навсякъде имаше мъже — внушителни, въоръжени, свирепи, отчаяни. Всеки с една-единствена мисъл — да убие всички останали. Да убие мен.

Изведнъж проехтяха тръби и масата тела се обърна едновременно към балкона в отсрещния край на арената. Виковете на тълпата се засилиха, докато гледахме една от платформите високо над трибуната. Присвих очи да разгледам по-добре и го видях. Видях със собствените си очи не друг, а императора на Рим. Листата на венеца му ясно изпъкваха на фона на оредяващата бяла коса и бледото лице на набития мъж, който пристъпи напред и замаха на обожаващата тълпа. Това бе Нерон, доведеният син на Август Цезар.

Тръбите проехтяха отново и всички в центъра на арената забиха едновременно оръжията си в земята. Императорът вдигна ръка с длан надолу в посока към множеството, очакващо съдбата си. Тълпата се смълча. Възцари се спокойствие. За петдесетте хиляди граждани, събрали се да гледат касапницата, тези няколко скъпоценни думи бяха толкова важни, колкото и самата битка.

— Храбри воини — заговори императорът, наречен Цезар като Юлий и Август преди него. — Днес вие жертвате живота си за свещената империя на Рим. Днес съдбата ви е във вашите ръце и днес се стремите към най-голямата от всички награди, да станете граждани на Свещения Рим!

Тълпата зарева. Цезар кимна леко и призова за тишина. Тогава забелязах закачулената фигура зад императора. Бях я виждал и преди. Цезар заговори отново:

— Днес ще прославите всички, които са си отишли преди вас. Нека Големите игри да започнат!

Хората около мен отговориха в един глас:

— Ние, отиващите на смърт, те поздравяваме.

Не се включих в поздрава.

Дочух, че не всички гласове са плътният бас на обикновения гладиатор, и осъзнах, че сред нас има и жени, дошли да се бият и да умрат в името на свободата.

Забиха барабани и групата се пръсна из арената. Разстоянието между противниците беше само двайсет стъпки. Кой щеше да започне пръв, когато зазвучат тръбите? Барабаните продължаваха да бият и сърцето ми следваше ритъма им, после го изпревари. Огледах се. Виковете на тълпата заглъхнаха и единственото, което чувах, бяха ударите на собственото ми сърце и дишането ми. От двете ми страни имаше рециарии, въоръжени с мрежи и тризъбци. От другата им страна стояха гал и трак. Мъжете вече говореха помежду си, образуваха съюзи, които да ги преведат през първите стадии на битката. Нямаше никого от моята школа — Тиберий не искаше да прахосва ценни бойци и беше забранил на другите да участват в Големите игри. Други собственици на школи не се грижеха толкова за имуществото си и намираха тези сблъсъци за добър начин да се отърват от онези обитатели на казармите им, които не носеха големи печалби.

Барабаните забиха по-силно и по-бързо, нагнетявайки още повече напрежението на арената. В този момент в съзнанието ми се появи неканен образ — майка ми, усмихваща се на сестра ми и мен. Беше ни отглеждала сама пет години след смъртта на баща ми, след което изгубихме и нея. Какво ли щеше да каже, ако можеше да ме види сега? Спомените от детството започнаха да ме връхлитат с всеки нов удар на барабаните. После те замлъкнаха.

Тишина. Пристъпих напред. Зареваха тръби. Игрите започнаха.

28.

Зареваха тръби. Игрите започнаха.

Претърколих се наляво и тризъбецът профуча над главата ми. В същото време рециарият от лявата ми страна се беше обърнал към гала срещу него. Зъбите се забиха в крака му отзад и мъжът изрева от болка. Нямаше време дори да се мисли. Тръбите още свиреха, а първите вече бяха паднали. Огледах се, докато се изправях, и се озовах срещу двама, които се носеха към мен. Приготвих се да ги посрещна, но преди да ме стигнат, други бойци се втурнаха отстрани да им пресекат пътя. Всички се сблъскаха на купчина. Нямах време да гледам мелето; навсякъде около мен бушуваха сражения един срещу един, двама срещу един и група срещу група.

Погледнах напред и видях един трак да сече яростно друг участник, като сипеше удари и изтощаваше противника си. В следващия миг победителят от битката зад трака се обърна и без капка колебание заби меча си в гръбначния му стълб. Тракът рухна и нападателят му продължи напред, преди тялото да е паднало на земята. Беше истински пандемониум. Лудост. Хаосът бе по-голям, отколкото си бях представял. Накъдето и да се обърнех, умираха хора. Още не бях нападнат, а вече бях сред седемдесетте оцелели. Стоях с гръб към стената.

Внезапно меденият ми месец свърши. Висок слаб мъж вдигна очи от повалената жена воин, с която се беше сражавал, и закрачи към мен. Реагирах моментално. Знаех, че за да оцелея в началните етапи, докато противниците са прекалено много, за да ги държа под око, трябва да довършвам бързо всеки изпречил ми се и да се съсредоточа върху самозащитата си. Направих няколко бързи крачки към него, завъртях се на коляно и замахнах, прерязвайки бедрата му. Мъжът остана прав още миг, докато не опита да направи още една крачка, тогава крайниците му го предадоха. Долната половина на единия му крак падна. Забих острието в голата му гръд, за да се погрижа да няма време да размишлява дълго върху ужаса на положението си.

Миг по-късно се озовах срещу дребен набит мъж с тъмна кожа и закривена сабя, който тичаше към мен с животински крясък. Вдигна оръжието си високо, с намерението да ме разсече на две. Изпреварих атаката му, плъзнах се към него със свит към гърдите си крак; ритникът ми го улучи право в слънчевия сплит. Чух изпукване и той падна на земята. Сабята отлетя от ръката му и профуча покрай главата ми, улучвайки друг мъж зад мен. За мое нещастие, сабята го удари с дръжката и падна на земята. Избегнах на косъм бърз удар към гърлото и спрях следващия към корема с блок в последния момент. Зад първия мъж се появи втори, с голям шлем с широка периферия и висок щит. Двамата се хвърлиха към мен вместо един срещу друг, може би в един от набързо съставените съюзи, с които участниците се опитваха да удължат живота си. Бях принуден да отстъпя назад към мъжа на земята, който държеше пукнатия си гръден кош.

След това смених тактиката и внезапно се откъснах от групата. Спринтирах наляво, бързо избягах от двамата си нападатели и се насочих към центъра на арената. Пясъкът хвърчеше зад мен, докато се оглеждах за отвори.

Изминах трийсетина стъпки, преди да бъда спрян от стена секутори — четирима в редица, с гладки шлемове с гребени като риба. Малките отвори за очите на железните маски изглеждаха доста добра защита срещу тризъбците на рециариите, които бяха естествените им противници.

Четиримата се затичаха към мен, а дългите им щитове оформиха стена, която бе твърде широка, за да бъде заобиколена. Явно възнамеряваха да ме избутат към края на арената, където кипеше битката. Зад мен се появиха двама хопломахи, които спряха за момент, за да довършат мъжа с пукнатия гръден кош. Имаше нещо нередно — това приличаше на координирана атака. Знаех, че не може да е така, че всяка школа има максимум по двама гладиатори. Трябваше да ги накарам да се сбият помежду си.

Втурнах се към приближаващата стена на четиримата. Те се стъписаха, но само за момент. Двамата ми преследвачи подминаваха други съперници, за да се доберат до мен. Бях притиснат отпред и отзад. Стигнах четиримата, които не направиха опит да ме атакуват — ход, който щеше да развали стената им.

Скочих към стената с изпънат напред крак и се оттласнах от един щит, за да полетя по-високо.

Прехвърлих се през редицата от мъже; шлемовете им пречеха да ме видят как прелитам над тях. Приземих се, продължих да тичам и с ужас се озовах пред мъж, който се гърчеше на земята и крещеше, докато един тигър раздираше голия му врат. Стената направи кръгом, без да обръща внимание на двамата, които ме бяха преследвали. Междувременно прецених с един поглед броя на останалите на арената гладиатори. Бяха най-малко шейсет. Което означаваше едно — някой беше пуснал котките по-рано. Играта не се играеше по правилата.

Огледах се за отвор, осъзнавайки, че вече не мога да разчитам на избирането на момента. Не открих и в същия миг бях блъснат отстрани и съборен на земята. Мечът ми отлетя нанякъде. Бях се разсеял само за част от секундата и се наругах за грешката. Паднах и придърпах нападателя към мен. Той нямаше меч или друго оръжие освен яките си мускули. С едната си ръка хванах брадичката му, а с другата сграбчих задната част на шлема. Рязко завъртях главата му и тялото му последва движението, като се претърколи и ме освободи. Скочих на крака, но моментално рухнах отново, когато той замахна с огромната си ръка и ме удари в глезена с достатъчна сила, за да ме завърти, докато падах. Едрият мъж скочи на крака с изненадваща бързина и махна шлема си. В мен се взираше гигант с гладка гола глава, огромен гръден кош и бедра, дебели едва ли не колкото тялото ми. Познах го по репутацията му и по прочутия белег през бузата. Крикс.

Сега и шестимата ми преследвачи приближаваха. Не се нападаха един друг, не нападнаха и мен. Разгърнаха се в кръг около гиганта и мен. После зачакаха и загледаха. Това бе потвърждението, че всичко е подготвено предварително. Нямаше начин седем мъже да стоят близо един от друг на Големите игри и да не се опитват да се насекат на парчета.

Погледнах отново нагоре и видях, че императорът вика възторжено, насочил вниманието си към някаква битка другаде на арената. Закачуленият мъж още стоеше отзад. Когато ме видя, че гледам към него, той свали качулката си.

Сърцето ми прескочи. Не разбирах. Познавах този човек. Познавах го от… от предишния си живот, от Централата. Делисио. Луис Делисио. Войник от италианските специални части, привлечен като мен, след като е бил обявен за убит по време на акция. Офицер X3.

Какво правеше той тук?

Мъжът с робата се усмихна едва забележимо. По-голямата част от лицето му бе скрита в сенките, но нямаше как да се сбъркат белезите от шарка по бузите и късо подстриганата, гъста черна коса.

Насочих вниманието си обратно към гиганта пред мен, като ми се искаше Тиберий да не ми беше казвал за абсолютния му рекорд — петдесет и две победи.

Крикс нямаше меч и без шлема единствената броня по него бяха двете блестящи метални пластини, извити във формата на краката му. Изглеждаше зъл. Тялото му бе мускулесто и внушително, но нищо не можеше да се сравнява с омразата в очите му. Докато кръгът от мъже държеше останалите противници настрана, аз се изправих срещу най-големия гладиатор в историята.

Тълпата като че ли се смълча и ако сетивата ми не ме лъжеха, дори звуците на битката на арената сякаш заглъхнаха и всички насочиха внимание към ръкопашния двубой, който щеше да започне след малко.

Мислите ми препускаха. Защо Крикс беше тук? Нямаше причини да участва в Големите игри — той отдавна си беше спечелил свободата и продължаваше да се бие по свой избор, а не заради дълг към господаря си.

Защо му беше на този мъж, най-сигурният победител в Римската империя, да се излага на риск с включването в това зависещо единствено от случайността събитие, дори рискът да беше до голяма степен сведен до минимум с поне шестима други участници, които го защитаваха? Погледнах отново нагоре към Делисио и изведнъж осъзнах. Крикс беше тук, защото някой му беше платил. Беше тук, за да се погрижи да не напусна арената.

— Убивал съм по един мъж всяка седмица в продължение на година… и годината е към края си — изръмжа той със злоба, каквато не бях виждал. Той не ме познаваше, но ме мразеше страстно само заради дързостта ми да се изправя срещу него.

Крикс тръгна към мен с намерение да ме накаже, да ме нарани, да ме убие. Нямаше начин да го избегна. И не го направих.

Засилих се и стъпих точно над коляното му. Той се движеше бързо напред и използвах движението на крака му, за да превърна бедрото му в трамплин. Завъртях се бързо от раменете и тялото ми се усука в хълбоците като гумено. Изпънах крак, докато летях нагоре, изстрелян от бедрото на Крикс. Хълбоците ми се развиха и петата ми се заби със силата на изстрелян от прашка камък в главата му, точно под ухото.

Главата на Крикс се завъртя така рязко, че пукотът на кост се чу из цялата арена. За миг настъпи тишина. Като в забавен кадър огромният мъж рухна на земята със счупен врат, досущ отсечено дърво.

Мъртъв.

Приземих се. Прахта още се виеше около тялото му, а мъжете около нас зяпаха невярващо. Без да губя нито миг, прескочих трупа на гиганта. На арената не се чуваше нито звук. Атакувах с рамо един от дългите заоблени щитове. Собственикът му беше така втрещен, че просто тупна по задник.

Грабнах меча си и побягнах с всички сили към отвора в центъра на арената. Вече бяха пуснали тигър, което означаваше, че капакът вече е бил отварян веднъж и при следващото му отваряне трябваше да съм наблизо — достатъчно близо, та когато звярът изскочи, да се хвърля в тунелите долу и да се измъкна през коридора, използван за изкарването на котките на арената. Това бе единствената ми надежда да изляза жив оттук.

Бях само на трийсетина стъпки от отвора, когато тълпата изригна възторжено. Героят им, техният безусловен герой току-що бе паднал — при това лесно — от някакъв неизвестен съперник.

Не спрях, за да приема овациите им, трябваше да се махна. Докато тичах, погледнах към ложата на императора. Зад трона Нерон викаше и жестикулираше към мъжа в черно, към Делисио. Офицер X3 ме погледна отвисоко и с отвращение. Знаеше ли кой е, ти беше забравил като мен? Изглеждаше доста по-стар, отколкото го помнех, а това означаваше, че е прекарал доста години в древния Рим.

Знаеше ли кой съм и защо съм тук? Не ни бяха казали какви са мисиите на другите офицери. Знаехме само, че отиваме в миналото по двойки и че пътуването е еднопосочно, но нямахме представа какви са задачите на останалите.

Сега, в центъра на арената, на която се разиграваха най-кръвопролитните игри в историята, гледах как Тиберий Нерон Цезар кастри човек, когото познавах в предишния си живот. Делисио трябваше да знае. Как иначе би седял там, където се намираше в момента? И ако знаеше, ако се намираше в центъра на заговора, целящ унищожаването ми, защо беше цялата тази театралност? Защо не беше уредил да ме убият в съня ми? Защо изобщо искаше смъртта ми?

Стигнах капака и открих, че е затворен. По дяволите. Коленичих и се помъчих да го вдигна, когато групата, която ме бе наобиколила, най-сетне се окопити и се втурна към мен. Заудрях с меча си капака, който още бе покрит с пясък, с надеждата да намеря ръб, нещо, което да използвам за опора.

Внезапно върхът намери онова, което търсех. Натиснах меча с цялата си тежест, с надеждата да го забия между капака и пода на арената, за да го вдигна.

Някакво острие ме улучи отстрани — малък, извит нож, хвърлен от един от секуторите. Раната не беше дълбока, по-скоро драскотина, но достатъчна, за да прати гореща вълна от болка по нервите ми и да опръска пясъка с кръвта ми. Почти бяха стигнали до мен. Бях принуден да се изправя и да ги посрещна.

Бързо стана ясно, че тези мъже са необичайно добре обучени за гладиатори. Убих двама, но междувременно се наложи да се отдалеча от капака. Използваха оръжията си по начини, познати за мен, но нехарактерни за гладиаторските двубои в ямите. Досетих се, че са били обучени различно. Начинът, по който се движеха, по който реагираха… бяха обучавани от някого от нас. Хвърлих поглед към балкона. Делисио беше изчезнал.

Забелязах, че съперниците зад нападателите ми са оредели. На арената бяха останали двайсетина души и сблъсъците се бяха превърнали по-скоро в изпитание по издръжливост, отколкото проява на бойно майсторство. Прикляках, отскачах, атакувах и отбивах, но противниците ми си знаеха работата и изправен срещу четирима едновременно, можех единствено да се мъча да запазя главата си на раменете.

Принуждаваха ме да отстъпвам назад. Биех се свирепо, но започвах да се уморявам. Тогава елиминирах един прав удар, при който мечът ми се заби дълбоко в слънчевия сплит на гала. Оставаха трима. Така бе по-добре, но вече се намирах почти в края на арената. Никой не ни предизвика; останалите участници сякаш възприемаха тази битка като забранена зона и я оставяха да свърши сама.

Още един по-малко. Главата му докосна земята преди тялото, но другите двама продължаваха да нападат. Единият се добра до мен и острието му ме съсече през гърдите, оставяйки след себе си разрез, през който сърцето ми продължаваше да изпомпва кръв.

И тогава се случи онова, от което се ужасявах — от отвора се появи гладна лъвица, и не ми оставаше друго, освен да гледам как пясъкът на арената пада надолу в тунела, докато капакът се затваряше, лишавайки ме от последния ми шанс да се измъкна. Намирах се прекалено далеч.

Замръзнах шокиран, едва забелязвайки как лъвицата скача към един ранен гладиатор наблизо, който бе коленичил и се мъчеше да запуши раната си. И в този момент на разсейване изгубих опора. Залитнах назад и паднах, удряйки се в решетките на една порта. Първият меч полетя към мен и едва успях да се претърколя настрани. Видях как острието се забива в трупа, в чиято кръв и мозъчно вещество се бях подхлъзнал. Метнах се в обратната посока, към меча, и го издърпах от ръката на противника си. Но опитът да обезоръжа нападателя си ми струваше скъпо.

Вторият нападател, също гал, се възползва от момента да замахне с меча си надолу към гърдите ми. В проточилия се последен миг, който не можех да избегна, си помислих отново за Делисио.

Странно, появата му ми беше дала известна утеха, тъй като ми напомни за един свят отвъд този ужас, убийства и касапница — свят отвъд Рим.

Знаех, че не мога да избегна удара и едва когато видях трите стърчащи зъба от гърдите на гала, осъзнах, че не ми се налага да го правя. Мъжът падна напред и се строполи до мен, трите зъба се забиха в земята и го приковаха на място.

Докато той падаше, видях рециария, който го беше нападнал. Воинът извади къса сабя от колана си и посече невъоръжения гал до него. Вътрешностите му се разпиляха по пясъка.

Рециарият бе тъмнокож и плувнал в пот. Нямаше как да сбъркам гласа, който прогърмя изпод бронзовия шлем.

— Трябва да се научиш да гледаш къде стъпваш! — изрева африканецът като дишаше тежко.

— Малбул! Какво правиш?

— Няма за какво да ми благодариш, белокожи! — отвърна той. Беше така задъхан, че смехът му не се долавяше.

Огледах арената. На нея вече стояха по-малко от двайсет мъже. Не можех да повярвам на бързината, с която се бе развила касапницата. Навсякъде се търкаляха тела, пясъкът бе почервенял от кръвта на десетки мъже и няколкото жени, осмелили се да участват в безумието. Тук-там продължаваха малки сражения, но участниците в тях бяха изтощени и се движеха мудно. Тигрите лежаха мъртви и окървавените им козини лъщяха на слънцето. Лъвицата обаче, която бе влязла в играта доста по-късно, когато участниците вече нямаха сили, се справяше далеч по-добре.

Докато гледах арената, златистият звяр раздра гърдите на един храбър доскоро трак, но не това привлече вниманието ми. Дванайсет от оцелелите бойци сякаш бяха изгубили интерес един към друг и тичаха към мен. Викаха и крещяха, и когато погледнах отново към балкона на императора, видях, че Делисио се е върнал. Усмихваше се. Кучи син! Някак беше успял да им даде стимул. Стимул да ме убият, или може би от самото начало са били негови хора. Не знаех, нито ми пукаше. Гърдите и раменете ми горяха от болка заради нанесените ми рани. Нямаше как да се справя сам с толкова противници.

Малбул протегна ръка да ми помогне да стана.

— Сега не е време за почивка; ще си почиваш на кораба за Юдея — каза той и този път успя да се усмихне.

Хванах китката му. Изправих се предпазливо, съзнавайки, че при тази бърза загуба на кръв скоро ще остана без сили.

Те идваха, свежи и непокътнати. Преминаха в ходене, когато приближиха. Движеха се така, сякаш издебваха жертва. В този момент всичко ми стана съвсем ясно. Тези мъже не бяха участвали в сериозни битки; нито един не беше ранен, нито един не бе останал без сили. Бяха се сражавали помежду си привидно, освен когато някой външен не заплаши групата им. Така бяха останали свежи до самия край. Погледнах зад тях — нямаше никого. Единствените оцелели участници се биеха отчаяно с лъвицата. Двама мъже, една гладна котка и никакъв шанс.

— Какво правиш тук? — попитах Малбул, докато отстъпвахме към портата.

— Реших, че ще ти е нужна малко помощ — отвърна той, докато освобождаваше тризъбеца си от гърба на поваления гал.

— Малбул, самият ти каза, че това е лудост. Смятах да избягам, а не да побеждавам. — Той ме погледна и ъгълчето на устата му се изви надолу, докато продължавах: — Смятах да се измъкна през тунела, когато пуснат котките.

— Е — рече той, — можеше да ми кажеш това, преди да се промъкна тук.

— Да се промъкнеш? Исусе, Малбул!

— Кой?

— Не знам защо, но виждаш ли онзи човек в черно там горе? — Малбул погледна в посоката, в която сочех. — Той е един от онези, за които ти разказах. От бъдещето, също като мен. Опитва се да се погрижи да не изляза оттук. Мисля, че тези мъже работят за него.

Африканецът присви очи.

— Ако това, което ми каза, е истина, ако си от време, което предстои да настъпи, и ако трябва да се срещнеш с онзи чудотворец, трябва да излезеш оттук като победител. Дължа ти живота си и ако искам да платя дълга си, ще го направя, като ти помогна да спечелиш тази битка.

Видях в очите му честта и куража, които липсваха на толкова много мъже от взвода ми, на толкова много мъже от моето време. И тогава разбрах, че е готов да умре за мен, но и че няма да му позволя да го направи.

Дванайсетте бяха тук. Разгърнаха се в полукръг около двама ни. Всички бяха въоръжени. Трима държаха мрежи.

Малбул стисна тризъбеца в едната ръка и късата си сабя в другата. Зае позиция, без да си прави труда да си слага шлема. Насочих надолу върха на меча си и пренебрегнах болката в рамото и през гърдите ми.

Първо полетяха мрежите — две, хвърлени в координирана атака. Понечих да се претърколя, но Малбул, който бе запознат с мрежите, вдигна високо тризъбеца си и ги улови, преди да са паднали върху нас. Запрати ги настрани и удари първия гладиатор с обратната част на тризъбеца. Носът на набития мъж се сплеска и очите му се насълзиха, което даде на Малбул достатъчно време да обърне оръжието си и да прониже врата му. Мъжът падна, а други двама се втурнаха към африканеца.

Хвърлих се да ги пресрещна и секунда по-късно още трима тръгнаха към нас. Телата и хвърчащата кръв се смесиха в размазано петно. Подобно на онези, които ме бяха гонили, противниците ни се движеха като обучени в Централата бойци, показвайки повече майсторство в бойните изкуства, отколкото някаква древна техника. Мечове сечаха и ръгаха, мъже падаха, но изправени срещу многобройни и свежи противници, двамата с Малбул понасяхме доста удари. Все по-често и по-често атаките им намираха целта си. Все повече и повече ритници, юмруци и драскотини си вземаха своето. И тогава, когато бяха останали само четирима от тях, дръжката на един меч намери челюстта ми и коленете ми се подгънаха. Светът се килна и аз паднах. Смътно видях краката на Малбул и как едно тяло пада непосредствено зад тях. Но още докато лежах, знаех, че той няма шанс срещу тримата воини. Знаех, че всеки момент ще падне. И нямаше какво да направя.

Не.

Нямаше да позволя да загине, докато ме защитава. Помъчих се да се преборя с виенето на свят, като се чудех разсеяно защо досега някой не е забил меча си в мен. Главата ми се проясни и изведнъж осъзнах, че краят ми крещи към мен. Стори ми се, че чувам влак. Или самолет? Звукът бе силен и боботещ, примесен с писъци като на спирачки на стоманени колела върху релси. Смътно си помислих, че няма да е зле да се дръпна от пътя му. Може пък да беше камион. Определено не исках да ме прегазва камион. Мозъкът ми изкрещя: — размърдай се!

Но бях уморен, ужасно уморен. Видях краката на Малбул бързо да отстъпват назад — явно и той се махаше от пътя на нещото. Тръснах глава, за да дойда на себе си. Камион ли? Намирах се в Рим, на арената, тук нямаше камиони… а…

Вдигнах очи и видях огромен, ревящ, вилнеещ звяр. Грамаден свиреп лъв разкъсваше един от гладиаторите и именно неговите писъци чувах.

Малбул се биеше с другите двама, когато единият падна, повален от втори жълт звяр.

Останалият противник на Малбул не трепна. Продължи да ръга и отбива, и всеки път, когато му се отваряше удобен момент, се обръщаше да ме довърши. Малбул го спираше отново и отново, атакуваше го така, че да попречи на едрия секутор да се добере до мен. После той също падна, нападнат в гръб от трети грамаден лъв. Дори в замаяното си състояние не можех да повярвам. Откъде се бяха появили всички тези зверове? Това не беше част от играта. Погледнах зад пищящите жертви и на по-малко от десет стъпки от нас видях още пет огромни гладни лъва да излизат от отвори на различни места на арената.

Главата ми бързо се проясни, когато зверовете започнаха да ни дебнат. Тълпата ревеше възбудено, виждаше, че нямаме изход. Отстъпихме до портата с оръжия в ръка.

— Когато скочат, метни се надолу и се цели в корема — казах на Малбул. — Това е единственият начин да ги убиеш бързо.

И двамата обаче си давахме сметка, че при пет приближаващи лъва и други три, които вече ни дебнеха, съветът ми е абсолютно безполезен.

Огромните котки приближаваха все повече и повече, подминаваха онези, които вече пируваха и разкъсваха все още топлите тела на жертвите си.

— Малбул, за мен беше чест да…

— Саул! Бързо!

Познах гласа, макар че не можах веднага да се сетя откъде. Докато лъвовете тичаха и прескачаха падналите тела, чух зад себе си дрънчене на метал. Но там нямаше нищо, само стената и портата. Лъвовете се промъкваха напред, прилепили гъвкавите си тела до земята, с отворени уста, изпълнени с очакване. Скочиха, без да откъсват очи от нас. Ние също скочихме.

Малбул почти ме извлачи през отвора в портата, която се затръшна миг преди две от котките да се блъснат в нея, като едва не я избиха от яките й стоманени панти. Лъвовете зареваха яростно, замахаха с лапи през решетката към нас, пропускайки ни на сантиметри. Безсилни и обезумели от глад, животните изреваха отново, след което се върнаха да пируват с човешките трупове, осеяли пясъка. Лежах до Малбул в някакъв коридор, а желязната порта ни отделяше от арената. Бяхме живи. На косъм.

— Добре ли си? — попита той, докато се мъчехме да си поемем въздух на студената земя.

Бях порязан, кървящ, насинен и пребит, но бях жив и нищо не ми беше счупено. Това бе повече, отколкото бях очаквал.

— Добре съм — отвърнах. Присвих очи към тъмното в опит да видя кой бе отворил портата и беше спасил живота ни. Различих само силует, но нямаше как да го сбъркам.

— Не можех да ги оставя да те изядат — каза гласът. — В края на краищата, може и да си богат, нали?

Шегата бе храбър опит на момчето да скрие страха си. Бавно станах и го погледнах, когато очите ми свикнаха с полумрака. Мишка.

Придърпах го и го прегърнах силно. Не знаех как се е озовал тук, но точно в момента не ми пукаше.

— Кървиш върху мен — отбеляза той след малко.

Усмихнах се и го пуснах. Вярно беше. Робата му беше цялата в петна от потта и кръвта ми.

— Трябва да тръгваме — подкани Мишка. — Ще дойдат всеки момент.

С тези думи той грабна една запалена факла от стената и тръгна по коридора, който водеше навътре от портата. Влязохме в тунела и потънахме в мрак.

29.

Мракът продължи трийсет секунди преди влакът да излезе от тунела. Не промяната в светлината накара Шон да вдигне поглед от дневника в скута си, а шумът, който бе чул току-що. Беше така погълнат от разказа, та не разбра, че отново е светло. Шумът обаче беше внезапен и силен. Минаха няколко мига, преди да го определи. Изстрел.

Погледна през вратата, отделяща неговия вагон от следващия. Не видя нищо. Обърна се и установи, че никой в полупразния вагон не е обърнал внимание на звука — явно го бяха взели за някакъв обичаен шум. Шон веднага напъха дневника обратно в джоба на якето си, стана и тръгна към задната част на вагона. За първи път погледна навън през прозореца. Намираха се в планината. Покрай тях профучаваха скали и дървета. От колко време пътуваше? Три, може би четири часа? Това означаваше, че му остават още цели два до най-близкото международно летище.

Озърна се през рамо. Постоянните завои му пречеха да вижда добре, но всеки път, когато прозорците на неговия вагон и на съседния се изравняваха, Шон различаваше някаква фигура. Мъж. Вървеше към него и оглеждаше седалките. Можеше да е пътник, който си търси мястото след посещение до тоалетната, но Шон не мислеше така. Фигурата се движеше целенасочено.

Бързо, но като внимаваше да не привлече внимание, Шон тръгна по пътеката, стигна до вратата в края и я отвори. Излезе на малката платформа между вагоните, внезапно връхлетян от силния вятър и шум. Хвана се здраво за перилата, тъй като платформата се тресеше под него.

Когато вратата се затвори зад него, Шон погледна към открития, дълъг метър и осемдесет мост до следващата врата.

„Ето защо ти казват да си стоиш на мястото!“ — обади се мозъкът му.

Изчака вагоните да се изравнят, бързо пресече моста и сграбчи дръжката на вратата. Беше заключена. „Мамка му.“ Погледна назад към вагона, от който беше излязъл току-що. Мъжът, висок, и тъмен, облечен със синя риза и черни джинси, вече беше влязъл в него. „От какво си толкова уплашен?“

Шон отговори на собствения си въпрос, когато погледът му се плъзна надолу по ръката на мъжа, покрай навитите ръкави и татуировките — чак до пръстите, стиснали дръжката на черен „Колт“ 45-и калибър.

Мъжът носеше оръжието небрежно и повечето пътници изобщо не го погледнаха. Той бързо огледа вагона и продължи напред. Шон приклекна. Мъжът още не беше го видял. Опита отново да отвори вратата. Не помръдваше. „По дяволите!“ Нямаше къде да отиде. Трескаво огледа малката платформа за някакво скривалище. Синята риза щеше да бъде тук след секунди.

Дръжката се завъртя първо на едната посока, после на другата и накрая се чу изщракване. Вратата се отвори и шумът нахлу в ушите на татуирания. Малката платформа пред него беше празна. Като се клатушкаше в ритъм с влака, Синята риза стъпи на несигурния мост и се хвана със свободната си ръка за веригата, изпълняваща ролята на перило. Протегна се към дръжката на отсрещната врата и се опита да я натисне. Не успя. Заключено. Опита по-силно. Пак нищо. Той се обърна. Как беше възможно да е пропуснал…

Не видя откъде дойде ударът. Шон скочи от покрива на вагона на платформата, блъскайки Синята риза в гърба. Беше се проснал горе и не храбростта, а приближаващият тунел го беше накарал да изненада мъжа. Беше се хвърлил миг преди светът около тях да потъне в мрак.

Двамата размахаха слепешком ръце в тъмното и накрая се чу глухо тупване, когато един от ударите намери целта си. Паднаха тела, задрънчаха вериги и когато ярката дневна светлина отново заля сцената, Шон лежеше по гръб с разкървавена уста.

Противникът му изобщо не беше пострадал от слепия двубой, което можеше да се изтълкува като преимущество, ако не беше фактът, че висеше от края на скъсаната верига и краката му бяха във въздуха. Релсите летяха под него и мъжът отчаяно се опитваше да се задържи, докато стъпалата му се удряха и отскачаха от земята.

На платформата, подскачащ в ритъма на вагоните, лежеше пистолетът. Шон се хвърли напред и го взе, след което застана на четири крака и го насочи към татуирания.

— Кои сте вие? — рязко попита той.

Синята риза каза нещо на италиански. Шон знаеше на теория как действа пистолетът и дръпна цевта назад, за да вкара патрон.

— Кои сте вие и как ме намерихте? — извика по-силно той.

Мъжът го погледна уплашено. Шон осъзна, че човекът е твърде ужасен, за да отговаря на въпроси, и направи нещо, което изобщо не беше очаквал от себе си — протегна ръка.

Мъжът се поколеба за момент, но накрая пусна веригата с едната си ръка и остави Шон да го сграбчи за китката и да го дръпне, докато лакътят му не се опря в платформата. Продължаваше да виси, но краката му вече не докосваха земята и не се намираше в непосредствена опасност да падне под вагона.

— Пак питам, кои сте вие и как ме намерихте? — повтори Шон, този път по-спокойно.

В същия миг земята изчезна и под италианеца зейна пропаст. На шейсет метра под влака се появи широка река. Намираха се на огромен мост и италианецът отново започна да се мъчи да се покатери на платформата.

— Не! — изрева Шон и понечи да пусне китката му. — Не и преди да ми кажеш!

Италианецът съсредоточи погледа си върху него.

— С дистанционно проследяване! С устройство.

— Устройство? Проследяващо устройство ли? Но кога? — Шон се замисли, повтаряйки наум разигралите се събития. Да, след като бяха простреляли Лорън.

Жената ченге. Беше го докоснала по рамото, за да го отведе от леглото. Да го утеши. Спомни си, че го беше бутнала доста силно.

Моментално понечи да свали якето със свободната си ръка и после осъзна, че не може да го направи, без да пусне мъжа.

— Кои сте вие? Защо искате да ме убиете? Защо убихте Лорън? — продължи да пита той.

— Искаме онова, което е у теб. Искаме картата. Искаме…

Внезапно лицето на италианеца побеля, когато веригата се скъса. За миг Шон полетя напред и се плъзна по корем, повлечен от удвоената тежест. Инстинктивно пусна пистолета и се вкопчи в ръба. Свободната ръка на италианеца задърпа якето му с дневника, който едва не изпадаше от вътрешния джоб.

— Аааа! — изкрещя Шон под тежестта. Италианецът висеше свободно над водата. Шон се държеше с мрачно изражение, закрепил крака в другия край на платформата, вкопчил свободната си ръка в ръба. Тялото му стърчеше във въздуха до пъпа.

Изведнъж настъпи някаква странна промяна в рева на вятъра. Свистенето премина в кух вой. Шон го позна — приближаваха тунел. Италианецът също се беше досетил и Шон отчаяно задърпа, за да изтегли и двама им на платформата.

— Моля те! Моля те, пусни ме. Остави ме да падна във водата! — неочаквано се замоли италианецът.

Шон не разбра. Обърна се към приближаващата скална стена на тунела и погледна надолу към водата. Падането можеше да убие мъжа, но не с такава сигурност, с каквато камъкът, летящ към него със сто километра час. Не! Искаше отговори. Не можеше да го пусне…

— Моля те! Пусни ме. Пусни ме сега, иначе няма да успея да падна във водата.

Шон разтвори пръсти.

Италианецът изчезна почти моментално, повличайки якето със себе си точно когато Шон измъкна дневника от него. Така и не разбра участта на Синята риза. Без допълнителната тежест той бързо се върна на платформата в мига, когато тунелът отново го потопи в мрак.

В едната си ръка стискаше дневника. Пистолетът подскачаше по платформата и Шон забеляза малко лостче от едната страна на оръжието. Отгоре пишеше „предпазител“ и лостчето сочеше към „спуснат“. Шон го премести и влезе в купето.

30.

Кардинал Франсоа Льоклер седеше замислен. Не беше очаквал новината, която му донесоха току-що. Изпускането на гимназиалния учител не беше част от плана. Сега трябваше да реши какво да прави. Разрови отново купчината листове на бюрото си. Вързопът беше открит в един мотел в югоизточната част на Америка. Предимно текстове на иврит. Лично ги беше превел.

Много от тях бяха интересни, но нямаха пряко отношение към задачата. В друга ситуация откриването на подобни документи, особено в толкова добро състояние, щеше да е повод за празнуване, но сред тях нямаше карта. Беше ги анализирал, разбира се. Те бяха на две хиляди години или повече, но… нямаше карта. Чувството за безсилие го измъчваше.

Беше близък приятел с Мюлер от повече от десетилетие и се ползваше с пълното доверие на стария глупак. Всъщност именно влиянието на Льоклер в конклава и „съветите“ му към някои членове на съвета как да гласуват бяха гарантирали на немеца папския трон.

Какво щеше да си помисли старецът сега, ако знаеше какво се случва? Е, това не беше негова грижа. Всеки папа си имаше свой дневен ред, завещание, което да остави след себе си. Защо всички така се стараеха да оставят отпечатъка си върху църквата? Льоклер имаше по-големи амбиции, а времето на Мюлер изтичаше. Ракът, който гризеше тялото му, скоро щеше да принуди стария немец да се оттегли. Ходът бе почти нечуван в историята на папството, но Льоклер бе наясно, че намерението на понтифика е точно такова. Съветът на кардиналите щеше да гласува отново и Льоклер се беше погрижил този път, когато от комина излезе белият дим, светият престол да е негов. Льоклер имаше „убедителна информация“ за осемдесет и трима от сто и петнайсетте кардинали, участващи в избора.

Мюлер беше близък приятел и довереник на предшественика си, полския понтифик Николай II, но въпреки това дори той не знаеше с какво точно се е заел бившият папа. Мюлер не знаеше за Централата.

Сега официално задължение на Льоклер бе да оглави комисията, която работеше по множеството останали без отговор въпроси след смъртта на Николай II през 2005 г. Изведнъж стана ясно, че старецът е имал тайни — тайни, които не е споделял дори с най-близките си приятели, нито с другите високопоставени духовници. С ресурсите и връзките на Ватикана е било злоупотребявало.

Откри дори слабо свързана група ватикански служители, от които кардиналът все още се мъчеше да изкопчи информация. Той поклати глава.

— Как си успял да пазиш всичко това в тайна толкова дълго, Карол? — попита той, представяйки си, че старият папа е в стаята с него.

Телефонът иззвъня и прекъсна концентрацията му.

— Bonjour? — Линията беше частна и той знаеше, че обаждащият се на този номер ще има важни за него новини.

— Аз съм. Проверихме всички пътнически списъци за закупени от него билети. Ще лети тази сутрин за Мадрид с полет 912.

— Мадрид ли? — леко се изненада французинът.

— Да, Ваше Преосвещенство, но има и нещо друго. Става дума за мъжа, който се срещна с Алберто миналата година в едно кафене тук, в Париж. Смятаме, че от няколко месеца е в Мадрид.

Льоклер се беше погрижил за Алберто, но другият се беше измъкнал от екипа му.

— Значи ще се срещнат?

— Още не знаем, но предположението изглежда логично. Искате ли да се намесим?

Кардиналът помисли.

— Не… с един куршум два заека. Оставете го да ни отведе до господин Блек, след което вземете картата.

— Да, Ваше Преосвещенство. В момента наш екип пътува натам.

31.

Летището в Ричмънд, Вирджиния, представляваше интересен хибрид на култури. По-надолу на юг, в Райли-Дюрам или Мъртъл Бийч, местните бяха предимно бели. Ричмънд обаче се намираше достатъчно близо до Вашингтон, за да се усети влиянието на истинския мултикултурализъм. Покрай Шон минаваха лица от всякакъв произход, поглеждаха го за момент и след това продължаваха, заети с делата си.

Шон вървеше енергично по подвижната пътека. Нямаше багаж и мина бързо през проверката, благодарен, че Лорън го беше накарала да носи паспорта у себе си, вместо да го сложи в багажа. За момент му мина мисълта да се опита тайно да вмъкне пистолета, но остатъкът от пътуването с влака беше минал без повече произшествия и Шон изхвърли оръжието в един контейнер за боклук на перона.

В крайна сметка се оказа якето му. Бяха сложили бръмбар на него. А го беше страх да използва телефона си. Можеше да спести толкова много време и сили, ако просто бе използвал проклетия телефон! Въпреки това смени седем таксита, за да стигне до летището, слизаше на различни кръстовища и направи опитите да го проследят почти невъзможни. Разбира се, освен ако те вече не знаеха, че пътува към летището. Но откъде можеха да знаят? За тях Шон в момента лежеше на дъното на една река, след като е паднал от влака.

Никак не му се искаше да използва кредитната си карта, за да плати самолетния билет. Беше на път да стигне лимита й и знаеше, че в мига, в който я използва, ще издаде местоположението си, но възможностите му се изчерпваха. Перспективата далеч не беше утешаваща.

Пристигна в чакалнята и видя, че е пълна с мотаещи се пътници. Пръстът му разсеяно проследи символа върху корицата на дневника, пъхнат в ярко оцветена торба с емблемата на летището, висяща на рамото му. Торбата рязко контрастираше със смачканите му изцапани дрехи, които много добре отразяваха начина, по който се чувстваше. Недоспиването и твърде многото дози адреналин за твърде кратък период бяха изцедили всичките му сили.

Съсредоточи се отново върху фактите, с които разполагаше. Саул, авторът на разказа, беше член на тайна организация, обучила група агенти на място, кръстено Централата, които били пращани в миналото да интервюират важни исторически личности. Ама че смахната концепция. Ама че невероятна, изумително смахната концепция. Всъщност самата идея бе интересувала живо Шон през по-голямата част от професионалния му живот, макар да бе по-загрижен за механиката на процеса, отколкото за евентуалните му приложения.

„С кого би искал ти да се срещнеш?“ — попита го мозъкът.

— С Да Винчи — на глас каза Шон.

— Моля? — произнесе жената зад тезгяха.

— Какво? — погледна я неразбиращо Шон.

— Попитах какво кафе ще обичате — поясни жената, чиито големи бели зъби блестяха от дружелюбната усмивка на гладкото й тъмнокожо лице. — Не мисля, че имаме кафе на име „Да Винчи“, макар че в „Старбъкс“ сигурно предлагат. Придържаме се към обикновеното старо капучино, лате или кафе със сметана. Разбира се, освен ако не искате нещо късо и черно?

— Не, ъъъ, само… — Шон опипа малкото останали му дребни в джоба. — Просто капучино, благодаря — отвърна той, без да обръща внимание на шегата й. — Или пък с Нютон или Айнщайн — промърмори Шон, отново потънал в мислите си.

— Сигурен ли сте, че не искате без кофеин?

Шон взе кафето си, плати разсеяно и се отдалечи.

Фонтейн беше казал, че има и други — офицери, назначени към други личности. С каква цел? За да ги интервюират? Да попитат великите умове от историята „Защо?“ и „Как?“? Да научат всички неща, които искаме да знаем днес, в този свят? Или може би да им кажат какво предстои? Ама че концепция!

Веднага щом седна, извади бележника от торбата и го загледа. След малко щеше да се качи на самолет за Испания. Защо? Защото вярваше на всичко това ли? Защото вярваше, че книгата е дневник, написан от човек от съвременна Америка, изпратен две хиляди години назад в миналото? Не. Не, не отиваше, защото вярваше — а защото не знаеше какво друго да направи. Лорън я нямаше. Лорън беше убита заради тази книга. Някой вярваше в дневника и бе готов да убива, за да се добере до него. И това беше достатъчно.

— Ако се върнеш в миналото да интервюираш някого, би ли му казал бъдещето? Какво би направил, ако видиш да се случва нещо, което не ти харесва? Би ли го променил? Би ли се намесил? Би ли могъл да го промениш? Или фактът, че нещо се е случило по един начин, е доказателство, че не би могло да се случи по друг? — Шон откри, че отново си говори сам.

— Много сте странен, господине — обади се някакво гласче.

Шон погледна малкото момиче, покатерило се на мястото до него.

— На кого говорите? — попита любопитно то.

Шон се усмихна.

— На мозъка си — отвърна.

— На мозъка ли? — учуди се детето и сбърчи озадачено лице по начина, по който го правят само малките момиченца.

— Да. Понякога му задавам въпроси и той започва да работи върху отговорите, докато аз се занимавам с други неща — обясни Шон.

— Как можете да правите други неща, докато мозъкът ви отговаря на въпроси? — не преставаше момичето и се усмихна, показвайки голяма дупка, очакваща да бъде запълнена от нов зъб.

— Това са зъбите ти, нали? — каза Шон, сочейки към устата му.

— Аха.

— Ами, горе-долу така. Мозъкът ти казва, че е време зъбът ти да падне, но пък в замяна ще си играеш с приятелките си.

Момичето се замисли за момент и после грейна.

— Приятелката ми Джеси има нова куклена къща!

— Така ли? — направи се на изненадан Шон. Харесваше му как умът на детето обмисляше всички неща, космически и най-тривиални, всички еднакво важни.

— Сюзан, ела и престани да досаждаш на човека — обади се майката на момичето от задния ред, след като беше забелязала, че дъщеря й отново е изчезнала някъде. — Извинете. Понякога просто изчезва. Трябва да я гледам като орлица.

— Няма нищо. Когато бях малък, избягах от майка си в музея и останах да седя с часове при препарираната бяла мечка в ъгъла.

Жената се усмихна, не видя връзката и дръпна леко дъщеря си за ръката.

Шон се замисли за момента, когато майка му се върна и го намери; за лицето й, когато го видя да седи сам, как целият гняв изчезна за миг от облекчението, което изпита. Какво ли не бе готов да даде, за да види отново лицето на майка си. Какво ли не би дал, за да се върне в миналото и да им каже да не отиват онази сутрин в църквата. Щеше да се престори на болен. Щеше да направи всичко, ако знаеше.

Ако знаеше… До това се свеждаше животът. Мислиш си, че важните неща са дали ще си свършиш задачата навреме, дали ще закъснееш за онази среща на борда, или ще се разминеш с работата, към която се стремиш. После вселената се намесва и ти напомня, че важните неща в живота са колите извън полезрението ти, които могат да те засекат в осем и двайсет сутринта в неделя. Не, вече бе сигурен, че ако можеше да се върне в миналото и да говори с някого, това щяха да са майка му и баща му. Щеше да им каже, че се е справил добре. Че ги обича. Да Винчи можеше да почака.

— Първо и последно повикване за полет 912 до Мадрид. Пътниците могат да се качат в самолета през дванайсети изход — обяви женски глас по говорителя.

Двайсет минути по-късно Шон седеше на средната седалка в задната дясна част на самолета, между двама други пътници. Мъжът отляво беше огромен. Шон се опитваше да не зяпа пръстените сланина по врата му, но те сякаш го хипнотизираха и му напомняха за вратовете на онези сбръчкани мопсове.

Жената отдясно бе по-възрастна, с очила в тънки рамки, които се плъзгаха по носа й, докато се взираше упорито през прозореца и й се искаше да бъде по-далеч от двамата мъже от лявата й страна, единия дебел и потен, а другия мърляв й раздърпан.

На Шон не му пукаше. Дори не забеляза кога огромният самолет се понесе с рев по пистата. Макар за първи път да се качваше в самолет, Шон Стрикленд пропусна най-вълнуващата част. По-късно обаче си помисли, че си е заслужавало, защото му предстоеше да прочете най-важната информация в живота си.

32.

Тунелите бяха тъмни и зловещи. Оранжевият пламък на факлата на Мишка хвърляше светлина само на няколко стъпки пред нас. Той ни поведе по стълбища и през безброй врати, скрити в каменните стени.

— Оттук ще стигнем до тунелите, които минават под града — каза Мишка, без да забавя крачка. — Напуснах поста си на четвърта порта, когато те видях в другия край на арената. Казах на началника си, че трябва да ида до нужника. Сигурно вече ме търси.

— Какво правиш тук? — най-сетне събрах сили да го попитам. — Мислех те за мъртъв.

— Ами не. Здравата ме пребиха, но после ми дадоха работа. Бях зачислен направо към арената. Помагам в игрите. Нали се сещаш, слагам брони, водя гладиаторите в стаите им и тъй нататък. Ясно ми дадоха да разбера, че за един роб единственият начин да оцелее, е да изпълнява всичко, каквото му се нареди. — Той докосна разсеяно тила си. — Много ясно ти дават да разбереш това.

От тунела зад нас долетяха гласове. Откъде можеха да знаят къде сме? Явно Мишка не беше единственият, който познаваше тези проходи. Гласовете не бяха далеч.

— Накъде водят тунелите? — попитах.

— Ами — започна той, — свързват какви ли не неща. Някои водят към различни места в града, а други — до клетките, където държат животните.

— Където държат зверовете ли? — намеси се изгубилият търпение Малбул.

— Не се безпокой, има големи железни порти, които ни отделят от тях.

И сякаш по даден знак в тунела отекна друг звук. Не беше човешки — неземен, дълбок, измъчен. Рев на звяр.

— И не биха отворили портите без причина, нали? — попитах риторично Мишка.

Всички дружно ускорихме крачка и продължихме в мрака по-далеч от звука.

Беше същински лабиринт, невиждан от човешко око от десетилетия. Пръстта под краката ни се смени с камък, а после с дълбока един палец вода. Влагата идваше отвсякъде — от стените, от тавана, от самите камъни. Единственото, което не излизаше от главата ми обаче, бяха спорадичните гърлени звуци, изпълващи мрака.

Бях ужасен. Дали защото това бе върховният миг в деня, в който трябваше да защитавам живота си, или заради зловещата атмосфера, изведнъж ме връхлетяха всички клишета — по кожата ми полазиха тръпки, космите на тила ми настръхнаха, кръвта ми се смрази.

— Мишка? Какъв е най-бързият начин да се махнеш от този град? — попитах.

Момчето се поколеба.

— Не… не знам — заекна то.

— Акведуктите — неочаквано се обади Малбул. — Ако стигнем до акведуктите, ще можем да ги следваме нагоре до планините.

— Не искам да ходя в планините. А да стигна морето. Трябва да отплавам за Израел… тоест Юдея.

Ревът се разнесе отново. После се чу нещо друго. Не рев на лъв, а на нещо много, много по-голямо.

— Какво е това? — прошепнах, започвайки да си представям какви ли не свирепи създания, движещи се безмилостно по прохода. Продължавахме да крачим с бързо темпо, доверявайки се на решенията на Мишка, когато стигахме до поредната пресечка между тунелите.

— Ами реката? — хрумна ми. — Малбул, нали каза, че има река, която минава през средата на града. Тя не е ли най-краткият път до морето?

— Би била, но за да стигнем до нея, трябва да излезем от Колизея през една от другите порти, а те вече несъмнено са под силна охрана. Пък и мисля, че ще е трудно да се придвижваме по реката, без да ни забележат…

Звукът, който накара Малбул да млъкне, беше неестествено дълбоко ръмжене, което по-скоро се усещаше, отколкото чуваше, сякаш бе под обхвата на човешкия слух. Отекна в стомасите ни и ние замръзнахме. Идваше право пред нас.

Тримата напрегнахме очи в мрака отвъд светлината на факлата. Ето там. Проблясък. Жълто отражение в очи.

— Видя ли… — започна шепнешком Малбул.

— Виждам — прошепнах в отговор, взех факлата от вцепененото момче и го избутах зад нас.

Котки. Котешки очи, светещи в жълто. Но по-смущаващо от котката, стояща пред нас в тъмното, бе разстоянието между очите. Твърде голямо. Ако наистина бяха на котка, тя бе най-едрата на земята.

Ръмженето се разнесе отново, като приближаваше. Звукът издаде размерите на създанието. Огромно. Тежко. Да не би да държаха тук животно, отдавна забравено в моето време? Някаква гигантска котка, запазена за онези, които се опитват да избягат през недрата на Колизея?

Започнахме да отстъпваме много, много бавно.

Нов звук. Зад нас. Шляпане на лапи.

Намирахме се в капан.

— Питие, сър? — попита стюардесата.

— Ъ? — сепна се Шон.

— Питие? Желаете ли нещо?

Тя го озари със заучена усмивка. За момент Шон не я разбра. Питие ли? Нима не знаеше, че всеки момент ще бъде изяден от… нещо? Не. Не той. Дневникът му действаше много странно. Изпитваше такова съпричастие към случващото се, че наистина усещаше как страхът буквално изскача от страницата. Помаха му и с неохота го пусна обратно в реалния свят.

— А, искам… ъъъ… само кафе.

— Разбира се — отново се усмихна стюардесата и започна да налива някаква димяща течност от сребрист чайник.

— Добра ли е книгата? — обади се глас до него.

Шон се обърна. Нима не знаеха? Нима не знаеха какво се случва?

Лорън бе мъртва, някакви хора се опитваха да го убият, той… не, Саул щеше да бъде изяден от нещо огромно.

— Да, не е лоша — отвърна Шон, като се мъчеше да не завърже разговор.

— Не съм много по четенето — каза дебелият американец. — Предпочитам филмите. Много обичам да се излегна и да гледам филми. Навремето ходех до видеотеката, но сега можеш направо да ги свалиш от мрежата.

— Много хубаво — отвърна Шон по най-неутралния начин, на който беше способен.

— Дами и господа — разнесе се гласът на капитана, — в момента летим на височина малко под единайсет хиляди метра и със скорост около деветстотин и шейсет километра в час. — Той замълча по начина, по който го правят капитаните на самолети. — Аааа… времето навън е слънчево, температурата е двайсет и пет градуса по Фаренхайт, което е равно на трийсет и четири под нулата по Целзий.

„Добре, ще го запомня, ако реша по-късно да изляза да се разходя.“ Мозъкът на Шон бе раздразнен като самия него.

Той се намести отново между дебелака и жената. Дори да искаше, нямаше къде да отиде. Намираше се в капан.

33.

Намирахме се в капан. Мишка бе ужасен от създанията, които се спотайваха в мрака пред и зад нас. Които бяха излезли на лов за нас. Които ни дебнеха. Огледах се да се ориентирам в обстановката. Стените бяха груби и неравни, тунелите бяха изсечени в естествената скала. Вдигнах високо факлата и видях, че проходите са най-малко толкова високи, колкото и широки. Грабнах грубо Мишка със свободната си ръка и го дръпнах до стената.

— Нагоре! — рязко му наредих, за да го изтръгна от вцепенението, предизвикано от страха.

— Малбул, можеш ли…

Но африканецът вече бе изкатерил наполовина другата стена, като намираше с лекота опорни точки за ръцете и краката си.

Котките зад нас се промъкнаха към осветения от факлата кръг. Четири. Черната им козина сякаш поглъщаше светлината и формите им трудно се различаваха на фона на мрака зад тях.

Забих факлата в една цепнатина и започнах да се катеря. Разсеяно включих записващото устройство с език. Пантерите видяха плячката си, но не преди нещо друго, нещо огромно, да ги връхлети.

Масивното тяло изпълни тунела, пастта му бе отворена по-широко, отколкото изглеждаше възможно. Две от пантерите вече бяха скочили във въздуха към Мишка и сблъсъкът им със сребристата форма, която ги отнесе, беше противен и добре дошъл едновременно. Котките не бяха видели хипопотама, който приближаваше неотклонно от другата страна на факлата, но сега го почувстваха доста осезаемо.

— Какво…? — изтърсих изумено.

Веднага щом двете пантери бяха смазани на земята, другите две скочиха към разярения гигант. При други обстоятелства щеше да ми е интересно да видя изхода от този сблъсък, но точно в момента ми пукаше единствено, че това е шансът ни.

Понесъл масивното си туловище, хипопотамът мина точно под нас, като междувременно улови и смаза една от котките с челюстите си. Пукотът и хрущенето на кости и хрущял отекна противно в тунела.

Малбул се задейства пръв. Пусна се от мястото, където висеше, и тупна на пода. Факлата, която бях натикал в стената на тунела, бе отлетяла при атаката на хипопотама и сега гореше на пода, насред биещите се животни.

Летяха нокти и плът, хипопотамът се блъсна в стената, смаза още една котка и ми даде шанс да сграбча Мишка и да го хвърля на земята зад сивия звяр. Погледнах надолу и видях факлата да се търкаля край краката на беснеещия хипопотам. Хвърчаха прах и пръст, но пламъкът не угасваше. Загледан как малкият огън се носи насам-натам в лудницата, осъзнах ужасната истина — факлата ни трябваше. Ако светлината угаснеше, с нея угасваше и шансът ни да намерим пътя в тунелите.

Една от пантерите отлетя към каменната стена и гръбнакът й се строши с хрущене, когато хипопотамът отметна глава с изненадваща сила. Факлата се счупи наполовина под масивния сив крак, който направи дръжката на трески. Пламъкът примигна и угасна.

За миг.

Огънят се мъчеше да оцелее под сблъсъците от всички посоки. Последната пантера се бе вкопчила във врата на разярения и мятащ се хипопотам. Жестокостта на атаките бе невъобразима. Грамадният звяр се мъчеше да разкара паразита от врата си, но котката се държеше в мъртва хватка и не пускаше. Острите нокти потънаха в кожата на хипопотама. Копринената черна пантера висеше от долната част на гърдите му и зъбите й се движеха само колкото да се нагласят по-здраво върху раната, която бързо се отваряше и се пълнеше с кръв. Погледнах към биещите се животни и факлата под тях. Нямаше начин да се добера до нея.

Пръстите ми започнаха да треперят и разбрах, че дори простата задача да се държа за стената скоро нямаше да ми е по силите. Рамото ме болеше и отново започнах да усещам другите си рани. Вече не можех да загърбвам болката. Пръстите ми се изплъзваха.

Под хипопотама се мярна ръка и хвана факлата. Ръката на Мишка. И тогава видях най-храброто и глупаво нещо, на което бях ставал свидетел някога.

Момчето се беше промъкнало между танцуващите крака на хипопотама и сега държеше счупената, но все още горяща факла в ръката си. После, вместо да се измъкне, то спря и замахна с пламъка нагоре под гърба на пантерата, която висеше от беснеещия великан.

Сякаш потопена в запалителна течност, козината на котката се подпали на мига и Мишка се претърколи на открито. Изведнъж светлината от новия източник освети прохода. Гъстият пушек и миризмата на горящо месо се понесоха към мястото на стената, където се бях вкопчил. Пръстите ми не издържаха.

Паднах върху гърба на хипопотама и отскочих от задницата му, но животното не забеляза. То се отпусна на колене, губейки съзнание от загубата на кръв. Горящата пантера ревеше и съскаше в агонията си. Задавен от пушека, паднах в прахта зад двете животни и нечия ръка ме сграбчи и ме извлече по-далеч от тях.

— Не е време за почивка — разнесе се гласът на африканеца със силния му акцент. — Две от другите пантери не са мъртви. Трябва да се махнем от тунелите.

Мишка се появи с жалкия остатък от факлата. Имах чувството, че ще изгубя съзнание от изтощение, но продължих напред в мрака. Тялото ми отказваше, но умът ми настояваше.

— Мишка — казах, все още зашеметен от изумителната храброст на момчето. — Заведи ни при акведуктите.

Шон издиша.

34.

Първото излизане на Шон Стрикленд извън Съединените щати беше като озоваване в зоната на здрача. Докато минаваше покрай конвейера за багаж на международното летище в Мадрид, той с ужас видя, че хората навсякъде пушат. В Америка просто не се пушеше навън. Гадната миризма само засилваше чувството му за дезориентация.

Всички около него приказваха, но той нямаше представа какво казват. Чувстваше се изгубен, объркан и много сам.

Отиде право на гишето за информация и се нареди на опашката. Накрая някакво екзотично на вид тъмнокосо момиче го погледна и каза:

— Hola! Como está usted?4

Шон впери поглед в нея.

— Ъъъ, говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна момичето с британски акцент.

— Трябва, ъъъ, да стигна до… Сол? — запелтечи Шон, очаквайки думите му да хвърлят младата жена в паника.

Тя обаче не се смути ни най-малко, а дръпна брошура от етажерката до нея и започна да пише отгоре й.

— Вие сте тук — посочи тя и огради в кръг белия правоъгълник, представляващ летището. Шон с облекчение видя, че картата е на английски. — Ако излезете отляво, ще видите метрото. Ммм… да, после идете при човека в будката, поискайте билет до Сол и вземете влака от трети перон.

— О, ясно. Много ми помогнахте. Благодаря — каза той, разглеждайки картата.

— Имате ли евро? — попита служителката, сякаш беше предвидила всички проблеми, с които може да се сблъска този американец, който явно не се вместваше в обичайните стандарти.

— А, не. Откъде мога да…?

— Отвън вдясно има банкомат. И вземете това. — Жената извади друга, малко по-дебела брошура с думите „Полезни изрази“, изписани с големи тлъсти букви под червеното заглавие „Добре дошли в Мадрид“.

— А, благодаря — смотолеви Шон, изумен, че изобщо не беше се сетил за такова нещо. Подобно на толкова много други неща в живота му, оправянето на непознато място бе нещо, което бе възприемал като даденост.

Помота се из летището, докато не намери банкомата, споменат от момичето. Осъзна, че ще трябва да рискува и да използва картата, за да изтегли пари. Ако наистина го следяха, щеше да им отнеме известно време да стигнат до Испания, а дотогава вече щеше да се е срещнал с човека от телефона.

„Освен ако вече не са тук“ — обади се мозъкът му.

Изтегли сто евро и изчака разписката. Парите се подадоха от слота, следвани от бележка: НАЛИЧЕН БАЛАНС — €60245.

Шон погледна отново. Трябваше да е някаква грешка. Шейсет хиляди евро? Това се равняваше на около осемдесет хиляди американски долара. Беше помолил брат си за малко пари в брой, но Тим не беше от щедрите — не и за осемдесет хилядарки. Доколкото помнеше, беше прехвърлил кредитния си лимит и тази внезапна финансова инжекция сериозно го изнерви.

Някой беше влязъл в сметката му и бе превел пари по нея. Това означаваше, че със същата лекота би могъл и да ги изтегли. Помисли за момент и реши отново да използва картата. Въведе €1000 и в отговор получи съобщение, че максималният дневен лимит е €500. Изтегли останалите четиристотин и тръгна към метрото.

Параноята продължи да му прави компания във вагона за правостоящи. Влакът беше претъпкан и той стоеше недалеч от плъзгащите се врати, като се държеше за висящата от тавана дръжка, за да не полети върху другите пътници, които се поклащаха в такт с движението. Разноцветната схема показваше, че се намира само на две спирки от станцията на име „Сол“. Според брошурата Сол се намираше в самия център на Мадрид и се славеше с нощния си живот и репутацията на туристическа Мека. Отлично. Страхотно. Можеше пък да отиде да потанцува, след като се е отървал от убийците.

„След като разбереш дали е имало записано интервю с Исус в някоя затънтена пещера“ — напомни му мозъкът.

Точно това беше причината за всичко случващо се. Не заради дневника — но от друга страна, никой не беше чел дневника. Когато се озова у Шон, книгата бе запечатана, така че никой не би могъл да знае онова, което знаеше той. Никой не знаеше за Греъм Фонтейн, така че може би никой не знаеше и за интервюто.

— Próxima estación — Sol5 — обяви глас от високоговорителя. Няма и две минути по-късно вратата се плъзна и хората се изсипаха на подземния перон на станцията под Плаза дел Сол, увличайки Шон със себе си. Той загледа как влакът изчезва в тунела и последва тълпата по стълбите към звуците на улицата, долитащи отгоре.

Яркото слънце и убийствената жега го блъснаха моментално. Огледа се, примигна и започна да попива начина, по който изглеждаше животът извън Съединените щати.

Имаше чувството, че е попаднал в приказка. Всички сгради бяха стари по стил, но не и по украса. И ако това беше центърът на Мадрид, къде бяха небостъргачите? Къде бяха огромните структури от стомана и стъкло, доминиращи във всеки по-голям град на Америка? Най-високата постройка тук приличаше на универсален магазин и се казваше Corte de Ingles. С четирите си етажа едва ли заслужаваше наблюдателна платформа.

Улиците бяха тесни и хората бързаха по тях, всеки зает със своите работи. Шон се намираше насред малък площад, на който под странни ъгли се събираха четири улици. От дясната му страна имаше два открити туристически автобуса.

— Limosnas para sin brazos!6 Limosnas para sin brazos! — чу се глас от лявата му страна. — Limosnas para sin brazos! Limosnas para sin brazos! — Гласът идваше от другата страна на стълбите и бе съпроводен от дрънченето на монети в метална чашка. Шон не виждаше самия човек заради тълпата, излизаща от метрото. — Limosnas para sin brazos! Limosnas para sin brazos! — Дзън! Дзън! Дзън! Гласът се обади отново и на Шон му се стори, че някой говори с пълна уста. Отново и отново: — Limosnas para sin brazos!

И когато тълпата оредя, Шон разбра каква е причината. Един човек стоеше на жегата в горния край на стълбите на метрото, облечен в подгизнала от пот фланелка и долнище на стар черен анцуг. Черните му къдри бяха мазни и мръсни като на всеки просяк, а в устата си държеше метална чашка. Той заговори отново, като стискаше чашката със зъби: „Limosnas para sin brazos!“, след което тръсна глава и монетите в чашката издрънчаха. Шон го гледаше, но онзи не му обръщаше внимание. Забързаните жители на Мадрид минаваха покрай него, без да го погледнат. И едва тогава Шон видя защо човекът държи чашата в устата си. Нямаше ръце. Това беше неговият контакт.

Там, където някога са били ръцете му, имаше малки чуканчета и просякът ги размахваше, докато говореше. Шон си запробива път през тълпата, която отново бе станала гъста, след като поредният влак бе стоварил пътниците си на испанската улица.

Когато застана до безръкия, Шон видя млечнобелите му очи. Как беше възможно някой да оцелее при такъв живот без ръце, че освен това и сляп? Изведнъж се почувства много виновен и засрамен, че може да гледа и да вижда онова, което този човек не можеше. Бръкна в джоба си, извади банкнота от двайсет евро и я постави в чашата между тръсканията. После погледна мъжа и попита:

— Къде е пилето?

— Limosnas para sin brazos! Limosnas para sin brazos! — извика мъжът към Шон, без да е разбрал, че той току-що е сложил в чашата му пари, които не дрънчат.

Шон опита отново.

— Къде е пилето? — по-настоятелно каза той.

Човекът тръсна чашата и продължи с виковете си, като се поклащаше наляво-надясно като Рей Чарлз. На Шон започна да му писва. Не беше дошъл в Испания заради това.

— Отговори на шибания въпрос! — изръмжа той. — Къде е тъпото проклето пиле?

Клатушкането сякаш се забави за момент. Човекът обърна към него млечнобелите си очи, явно доловил, че някой му е ядосан, но после тръсна чашата и се развика отново.

— Добре… трябва да има някаква причина за това. — Шон извади разговорника.

„В ресторанта“. Шон прегледа изразите под заглавието. „Къде са тоалетните?“ — и до въпроса имаше фонетична версия на испански: „Donde estan los servisios“.

Шон впери поглед в текста. Макар и умен, в някои случаи беше пълен идиот, както го гълчеше понякога Лорън. Сега не беше в Мейсънвил, а в Мадрид, на площад Сол. Разгледа раздела по-нататък.

„Поръчка: Бих искал пиле, моля“ — и срещу него: „Yi qui-ero tener el pollo (poy-yo).“ Погледна превода, после пак се обърна към просяка. Минувачите започваха да го заглеждат — рядко се случваше някой да тормози сляп и безрък човек на улицата. Но на Шон не му пукаше. Беше стигнал чак дотук. Искаше да накара убийците на Лорън да си платят и загадъчният глас, който го бе извикал, беше единствената му следа.

Пое дъх да се успокои, после бавно и ясно произнесе:

— Donde ésta el pollo?

— Limosnas para sin… — Човекът млъкна.

Ритмичното му поклащане постепенно спря и Шон забеляза как нещо се раздвижва зад млечната белота в очите му.

— Чувате ме! — възкликна той. — Donde ésta el pollo? — И повтори: — Donde ésta el pollo?

Изведнъж човекът започна отново да се поклаща и да тръска чашата си, и между тръсканията припяването му се промени — но само веднъж.

— El pollo ésta en Roma! Limosnas para sin brazos!

— Какво? Какво казахте? — попита Шон.

Просякът обаче отново повтаряше призива си към света. Шон остана да го гледа цяла минута, после му обърна гръб. Погледна нагоре и видя на ъгъла не какво да е, а „Макдоналдс“. Поне онзи страшен ухилен клоун беше вездесъщ.

— El pollo ésta en Roma! — повтори под нос Шон, без да схваща веднага значението на думите. Влезе в заведението, взе няколко салфетки и седна на едно свободно място. Надраска бързо фонетичните звуци, които бе чул, след което се облегна назад и се опита да намери смисъл в тях.

Погледна салфетката.

— Рома? Рома?

„Рим, идиот такъв!“ — най-сетне се включи мозъкът му.

— Пилето е в Рим? Майтапиш ли се?

— Ни най-малко. Паспортът ви не е вече откраднат, нали?

Шон бързо се обърна. До него седеше пълен мъж с прошарена тъмна коса, вързана на опашка, и ядеше бургер с някакъв бял сос, който течеше по пръстите му. Беше облечен в дълго черно палто, имаше очила с черни рамки и изглеждаше на около четиридесет, макар да бе трудно да се прецени.

— Моля? — озадачи се Шон и тъй като не можеше да се сети какво друго да каже, попита: — Вие ли сте пилето?

— Ами — рече мъжът, поглъщайки остатъците от бургера, — нека просто да кажем, че пилето е в мен. — Той се усмихна и облиза устни.

Шон не схвана шегата. Взираше се в непознатия и се мъчеше да разбере какво става.

Мъжът протегна ръка.

— Дейвид Блек.

Шон се вторачи в ръката му. Не беше сигурен как да реагира. От една страна, изпитваше невероятно облекчение, че най-сетне се е свързал с човека, който вероятно му се беше обадил и го бе инструктирал да дойде в Мадрид. От друга, беше бесен заради небрежното държане на мъжа. Бавно и нерешително стисна протегнатата ръка. За огромна изненада на Шон, мъжът го придърпа в прегръдката си и го притисна към себе си. Беше прегръдката на отдавна изгубен приятел, но колкото и да бе невинна, свари Шон неподготвен и той побърза да се освободи.

— Съжалявам — бързо се извини Дейвид. — Просто… ами, това сте вие! Наистина сте вие. Тук, точно пред мен. Просто ми е малко трудно да го повярвам.

— Добре, разговарям с вас, защото сте единственият наоколо, който говори английски, но разговорът ни няма да продължи дълго, ако не престанете с тези шантави номера и не започнете да отговаряте — заяви хладно Шон, вторачен в другия мъж, който вече бе станал. Беше седем-осем сантиметра по-нисък от Шон, но изглеждаше доста по-тежък. Имаше вид на човек, прекарващ много време на закрито. Дори на яркото слънце и жегата В Мадрид Дейвид Блек бе успял да остане бял като тесто.

— Добре, добре. Наистина сте вие. Добре, вижте, не можем да говорим тук. Да се разходим.

Дейвид го поведе от малкия ресторант по една калдъръмена странична уличка. Не се виждаше от главната улица и приличаше на една от многото пешеходни алеи наоколо. Това бе място за купувачи и в магазините се предлагаха всякакви стоки, от коприна до толедски саби. Беше оживена късна утрин и бизнесът в испанската столица бе в разгара си. Шон дори не помнеше кой ден от седмицата е. Баща му навремето казваше, че човек, който не знае кой ден от седмицата е, е или пиян, или идиот, или богаташ. Шон знаеше, че не е пиян, нито богат… е, до тази сутрин.

Тясната уличка продължи нагоре по някакъв хълм и след няколко пресечки ги отведе до едно от най-прекрасните места, които Шон бе виждал в град.

Намираха се на голям павиран площад с размерите на футболно игрище, затворен от всички страни от плътна стена триетажни сгради. Повечето приземни етажи бяха кафенета, сгушени между арки, и Шон предположи, че тесните прозорци на горните етажи са на стаи, приютяващи туристи стопаджии и други подобни. На една стена имаше табела с надпис „Plaza Mayor“.

Шон загледа с любопитство как Дейвид Блек следва пресичащите се шарки на плочките. Зави рязко под прав ъгъл, после отново.

— Добре — каза Шон и хвана новия си туристически гид за ръката. — Достатъчно се отдалечихме. Кой сте вие, откъде ме познавате и какво искате?

— Еха, това обхваща всичко, нали? — отвърна Дейвид, без да спира да върви. — Вижте, от другата страна на площада се намира Паласио Реал. Там има голям парк, където можем да поговорим на сигурно място.

— Какви са тези глупости с вървенето на зигзаг? — остро попита Шон. Търпението му започваше да се изчерпва.

— Нищо, само протокол… Един приятел ме наблюдава. Ако вървя по определен начин, ще разбере, че съм ви намерил; ако вървя по друг, значи не съм с… приятел.

Дейвид продължи към другия край на площада.

— Кой казва, че съм приятел? — възрази Шон, макар че изобщо не прозвуча заплашително. — Онзи ваш приятел също ли е сляп? — добави той, имайки предвид просяка.

— А, Хорхе ли? Не е сляп. Носи бели контактни лещи, защото не харесва хората да го зяпат.

— Контактни лещи ли? Как успява да ги сваля? Или да ги слага?

— Най-често му помага жена му или някое от децата.

Шон поклати глава и се предаде. Минаха през тълпата, пресякоха още една оживена улица и стигнаха до ограда от високи железни пръти. Зад нея имаше голям тучен парк с много дървета.

Шон се огледа нервно. Започваше да си мисли, че идването в Испания е било лоша идея. Веднага щом минаха през желязната порта и се озоваха под дърветата обаче, поведението на Дейвид се промени.

— Добре, слушайте. Дърветата ще ни скрият за известно време. Не могат да ни видят тук. — Веселият му тон беше изчезнал и гласът му звучеше сериозно. — Прекарах по-голямата част от последните две години в опити да ви открия — продължи той, като забави ход. — Имам причини да смятам, че сте в опасност.

— В опасност! — Шон едва не се разсмя. — Вижте, през последните три дни само бягам. Жена ми беше убита, някакви луди мафиотски мутри са по петите ми и чета нещо, което не ти дава да мигнеш нощем.

— Нима са ви намерили? И са убили… — Дейвид заби поглед в земята.

— Меко казано, намерили! Нямате представа. — Шон замълча. — Кои са „те“?

Дейвид спря.

— Работя по въпроса. Преди около шест години работех за компания на име „Нюком Текнолъджис“. Бяхме голяма изследователска и развойна фирма и работех по проект, за който плащаха купища пари. Аз обаче бях единственият изследовател. Имаха един… диск. Диск, намерен някъде във Франция. Беше странно, наистина странно. Съвсем мъничък, колкото копче, но явно някой беше наел „Нюком“ да разбере какво има на диска. Трябваха ми близо три години работа само за да разбера, че става въпрос за някакъв вид цифрово видео. Данните бяха кодирани по невиждан дотогава начин. И тогава се обърнаха към мен.

— Защо към вас?

— Ами — сви скромно устни Дейвид, — аз съм най-добрият видеоинженер в света. — Той замълча, но аплодисменти не последваха. — И тъй, нещата на този диск бяха като… Нека го кажа така: бях най-добрият в света, а трябваше да работя на пълно работно време шест дни в седмицата, за да разбия кода и да разбера формата, в който е записана информацията. Бях направо обсебен.

— Е, сигурно възможностите не са чак толкова много — отбеляза Шон, демонстрирайки пълното си невежество по въпроса.

Дейвид го изгледа по начин, който любезно му каза да си затваря устата.

— Работата е, че данните не бяха записани с известен тогава кодек. Нямаше нищо общо със съществуващите методи. Беше толкова изпреварил всичко останало на света, че беше все едно да намериш F18 в древния Рим.

„Странно, че споменаваш точно древния Рим“ — обади се мозъкът на Шон и присви несъществуващи очи.

— Както и да е, накрая го разбих, но с изричните инструкции да не гледам записа. Шефът ми Ранди се обади на онези, които ни плащаха толкова много, и те дойдоха да гледат.

— И какво видяха?

— Нищо. Наистина нищо, само някакъв текст. Останалата част от диска беше празна. Тогава не осъзнавах значението на текста, не бях на себе си от радост, че получавам картина. Фактът, че изобщо имаше нещо, означаваше, че съм успял, че ще пуснем новия кодек на пазара и ще направим куп пари от него.

— И какво гласеше текстът? Помните ли?

— Дали помня? Знам всеки пиксел. Гласеше: „ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0012. СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт. ОФИЦЕР: Х10“.

Шон едва не се препъна.

— Офицер X10? Сигурен ли сте? — попита той, макар да знаеше, че човек едва ли би измислил напосоки подобно нещо.

— Това ви говори нещо, нали? Знаех си!

Ентусиазмът на Дейвид се засили и той отново закрачи, като даде знак на Шон да го последва.

— Веднага след това европейците взеха плейъра, който бях създал, а Ранди ме уволни. Същата вечер погледнах телевизора в един бар и научих, че домът ми е разбит, а Ранди е бил убит. Затова се скрих. Минах в нелегалност и се опитах да разбера какво става, по дяволите.

— И успяхте ли?

— Да. Ами, донякъде. Най-важното е, че бях твърдо решен трудът ми да не отива на вятъра, така че използвах някои контакти в мрежата да пусна вестта, че имам плейър за диска, което си беше истина, и че съм намерил друг диск, с какъвто всъщност не разполагах. Установих протокол за връзка, който да пази самоличността ми, и така се стигна до среща с човек, който наистина разполагаше с друг диск. Срещнахме се в едно кафене в Париж. Той донесе диска, аз плейъра и се получи.

— Кой беше този човек?

— Казваше се Алберто. Испанец. Но спомена името на един италианец, преди да умре.

— Преди да умре ли?

— Застреляха го на място. Мисля, че са били отдавна по петите му. Не знам дали не са ме използвали, за да се доберат до него. Тогава си мислех, че не знаят къде съм. Живеех на тавана на една луда жена в Париж и не ги бях виждал от месеци, така че бях решил, че най-сетне съм се измъкнал. Изобщо не е било така. Просто са чакали. Чакали са него и го застреляха в тила насред кафенето. Избягах и взех устройството с мен, с диска в него.

— Защо не са застреляли и вас?

— Мисля, че са решили, че могат да ме използват.

— За какво?

— За да намерят вас.

Кръвта на Шон спря във вените му. Изведнъж видя ясно нещата. Всичко е било нагласено.

35.

Шон беше долетял чак в Мадрид, като успя да остане скрит и да запази дневника, а сега влизаше право в капана им. Канеше се да побегне, когато Дейвид видя изражението му.

— Не, не, не се безпокойте! — каза той, като се мъчеше да звучи убедително. — Не знаят къде сте. Хакнах една уебкамера на площада. Когато вървя по определен начин по шарките на паважа, тя изпраща сигнал, който прекъсва сателитната връзка, с която ме наблюдават.

— Сателитна връзка? Нима ви наблюдават чрез сателит? Кои са тези хора? Правителството? Военните?

— А, има и още. Елате, искам да видите нещо.

Дейвид излезе от алеята, и тръгна по тревата между дърветата. Стигна до невзрачна група храсти и бръкна в тях. След известно тършуване дръпна нещо. Чу се щракане. Усмивката на Дейвид беше като на малко дете, в уголемените му от очилата очи се четеше трепетно очакване.

Той извади ръка и тръгна към близкото дърво. Разчисти пръстта под него и разкри малка метална плоча. Дръпна една дръжка и плочата се плъзна настрани.

— Ето това ме накара да започна да ви търся. Разбирате ли, когато се срещнах с Алберто, той имаше диск, но не и плейър. Те още не разполагаха с кодека.

— Не разбирам — промълви Шон, докато гледаше как Дейвид изважда малко пластмасово куфарче от дупката в земята.

— Ето това е толкова важно за всички. Затова убиха Ранди и разбиха къщата ми. Не са искали някой друг да знае как да създаде устройство, способно да разчете кодека на диска, с който разполагат.

Шон още не изглеждаше убеден.

— Добре, всяко видео в цифровата епоха си има определен кодек или формат. Дивидито например има Mpeg2 кодек. Стандартният плейър може да разчете всеки диск, стига да е дивиди, разбира се, и да е кодиран с правилната информация в хедъра и да съдържа правилния Mpeg2 кодек. Точно това разработих в „Нюком“. Не просто разбих кодека на диска, а създадох и плейъра, който може да разчита тези дискове. Дискът на Алберто обаче съдържаше нещо, което тогава не разбирах.

Дейвид отведе Шон до близката пейка и седна до него. Въведе комбинацията на ключалките на куфарчето в скута му и вдигна капака, в който имаше вграден черен монитор. Извади два чифта черни слънчеви очила от гнездата им в основата на куфарчето.

— Вземете — каза той и подаде на Шон някакви слушалки.

— Няма ли да е трудно да се гледа със слънчеви очила? — попита Шон.

— Очилата се настройват специално за всеки зрител. Ето, поиграйте си с копчето, докато не видите образ на екрана.

Шон мина през процеса на калибриране на очилата и слушалките, докато не бе посрещнат с думите „Добре дошли в любовната колиба“.

— Добре. А сега се надявам, че ще можете да намерите някакъв смисъл в това. — Дейвид Блек натисна копчето.

Черен екран. Нищо.

После текст, бяло върху черно:

Черен екран. Картина.

Отначало Шон не успя да схване какво става. Взираше се в чернотата, но не гледаше екрана. А вътре, в екрана. После се появи светлина. Докато картината се развиваше, той отказваше да приеме онова, което виждаше. В един момент седеше в парк насред оживения Мадрид, а в следващия се намираше на някаква лодка. Лодка в езеро, или може би в океан? Не беше сигурен, но беше там, напълно потопен в обстановката.

Картината имаше изумителна дълбочина. Съвсем реална дистанция до онова, към което гледаше. Звуците от движението във водата го заобикаляха от всички страни; и в лодката имаше хора. Един мъж седеше точно зад него и дишаше тежко от ритмичното гребане.

Шон се насили да погледне нагоре и зад екрана в куфарчето. Да, дървото си беше там, както и храстите, от които Дейвид беше извадил плейъра. Още се намираше в парка, в Мадрид, но това беше невероятно. Насочи вниманието си отново към екрана.

Ръка със златен пръстен, върху който имаше изящна гравюра на орел, посегна напред от долната част на екрана и легна на рамото на гребеца. Чу се нещо на френски, но Шон не разбра думите. После някакъв глас каза на английски:

— Този човек е Жан-Пол. — Гребецът се обърна и кимна. — Той ще вземе устройството, ако с мен се случи нещо. Знае скривалището.

Гласът рязко прошепна нещо, когато в далечината се чу пукот на пушка. Картината внезапно се смени с нова сцена.

Лодката се плъзна по пясъка под него, гласът заговори за храбростта на тримата му спътници и Шон бавно започна да разбира какво се случва. През тялото му премина тръпка, когато чу името Фонтейн. Нима бе същият мъж, който бе написал дневника? Шон стисна още по-силно книгата, усети формата й през тъканта на торбата. И тогава се случи нещо, от което сърцето му прескочи.

Един от мъжете беше приклекнал зад една канара, докато се криеха на върха на отвесната скала. Той гледаше право към Дейвид и Шон и заговори възбудено с американски акцент:

— Кажи на Стрикленд, че му дължа бира. Истински гений е.

След това се обърна и скочи бързо и безшумно от стената.

Камерата проследи как мъжът се справя с професионална ефективност с трима стражи. Погледът на Дейвид се стрелна настрани, за да види реакцията на Шон. Беше посветил последните две години на издирването на човека на име Стрикленд.

Шон продължи да гледа мълчаливо. Не помръдваше, не говореше. Просто гледаше, поглъщаше всичко. Не пропускаше нито един детайл, нито един нюанс. Само няколко минути по-късно екранът потъмня и се появиха отново думите „Добре дошли в любовната колиба“.

Дълго време Шон седя неподвижен. Можеше единствено да диша. Онова, което бе видял току-що, потвърждаваше достоверността на дневника. Ако записът бе истински, ако наистина беше видял спасяването на Наполеон Бонапарт от затвора на Елба, значи вероятността да държи дневник, написан преди две хилядолетия, бе много по-голяма. Това означаваше, че по някакъв начин, противно на всичките му научни заключения, пътуването във времето беше възможно. И някой го е постигнал.

— Как… — поде Шон и млъкна. Мозъкът му работеше по-бързо от устата. Можеше само да оцени видяното по начина, по който го беше видял. Изживяното току-що не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал преди; то бе изпреварило времето си. Пълното потапяне в обстановката, дълбочината на картината, невероятната хиперреалност на звука — и всичко това не в най-ново и модерно оборудвано кино, а в едно малко пластмасово куфарче. Куфарче, лежащо в скута на човека до него.

Вече беше ясно, че не можеше да става дума за сложно режисирана измама. Смъртта на жена му, касапницата на магистралата и падащият от влака човек бяха съвсем истински.

И онзи момент. „Кажи на Стрикленд, че му дължа бира. Истински гений е.“ Мъжът беше изрекъл думите съвсем ясно. Шон бавно свали очилата си и ги върна на Дейвид, който го гледаше като изпълнено с очакване дете. Накрая Дейвид наруши мълчанието.

— Това означава нещо за вас, нали?

Шон не отговори.

— Искам да кажа, това сте вие. Вие ли сте онзи Стрикленд, когото спомена той? Познавате онзи тип от видеото, нали?

— Не — безизразно рече Шон.

— Не? Но аз съм сигурен, че… така де, нали те ви преследват?

— Не, не познавам онзи човек — поясни Шон.

Дейвид сбърчи чело и се облегна назад.

— Но записът ви говори нещо, нали?

— Говори ми — потвърди Шон.

Дейвид затвори куфарчето и погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — Шон се върна в настоящето, макар още да се чувстваше зашеметен от онова, което беше видял. — Аз току-що пристигнах. Къде трябва да ходим?

— Пилето е в Рим! — каза с усмивка Дейвид и внезапно стана сериозен. — Трябва да идем в Рим. Съжалявам, знам, че сигурно сте страшно изтощен, но трябва да се срещна с един човек там. С италианеца, който спомена контактът ми, преди да умре. И сега със сигурност знам, че той ще иска да се срещне с вас.

— Какво има в куфарчето, сър? — обърна се служителят от охраната към Дейвид.

— Дивиди плейър. Винаги го вземам със себе си на борда, нямам доверие на онези от багажната служба. Знаете ли, миналата година пътувах за Швеция и…

— Basta! Минавайте — каза служителят и бързо се зае със следващия багаж, минаващ през рентгена. Явно не му се искаше да се впуска в празни приказки.

Дейвид затвори куфарчето и тръгна устремено напред. Шон го настигна и закрачи до него.

— Значи онова шантаво ходене на зигзаг по площада блокира сателит? — попита той. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто бяха напуснали парка. Отново и отново премисляше онова, което бе чул и видял, като отчаяно се мъчеше да намери смисъл в него.

— Да, това е нещо, което разработих за своя защита — гордо изтъкна Дейвид. — Разбирате ли, на площада има уебкамера. Хакнах координационните системи на сателита за всички птички, които…

— Хакнали сте координационните системи на сателита ли? — доста скептично повтори Шон.

— Да. Е, всъщност не толкова самия сателит, колкото връзката му със Земята — призна Дейвид, сякаш така обяснението ставаше по-лесно за преглъщане. — Малкият ми терминал се намира на един таван недалеч от двореца и е настроен да показва картината от уебкамерата на площада. Програмирах го като меню на дивиди, с горещи точки на екрана. Когато пикселите от бели станат черни в определена поредица и в определено време, компютърът пуска програма, която прецаква сигнала от дванайсетте сателита, които минават над Мадрид за една година.

— И какво всъщност постигате? — попита Шон, като се чудеше дали този тип не е побъркан.

— Ами, това означава, че получават размазана картина от дванайсетте си птички. Сателитите може да са навсякъде по света във всеки даден момент, но шансовете им да ме видят да правя нещо важно е близък до нулата. Вървя по този начин всеки път, когато не искам да надничат. И ми се струва, че не биха искали да се срещна с вас.

— Благодаря. Място 15В — каза стюардесата, докато вземаше бордовия пропуск на Дейвид.

Двамата тръгнаха по пътеката да търсят местата си и Шон се примири, че ще трябва да седи неподвижен и на тясно още четири часа.

— Нима очаквате да ви повярвам? Че можете да хакнете правителствени сателити?

— Да не сте луд? Всеки го прави! Всяка шпионска агенция на планетата прехваща сигналите на всяко друго правителство. По дяволите, та напоследък на това се разчита до такава степен, че пускат лъжлива информация, за да заблудят съперниците си.

Шон повдигна вежди. Предвид всичко, което ставаше, май не му оставаше друго, освен да се довери на този тип. Закопча колана си, пое дълбоко дъх и се обърна към спътника си.

— Добре, да попитам отново. Кои са „те“?

— После ще се върна на този въпрос. Има хронология, за която се надявах, че ще можете да ми помогнете. Мисля, че знам кои са играчите, но има някои пропуски.

— Да ви помогна? Аз искам отговорите, още сега. Те убиха жена ми! — Шон едва успяваше да запази спокойствие.

— Наистина съжалявам да го чуя — с искрено съчувствие отвърна Дейвид. Помълча, после продължи: — Боя се, че животът на много хора е в опасност. Първо трябва да поговорим за диска. Записът означава нещо за вас, нали? Надявах се, че познавате човека, който каза името ви.

— Не. Не го познавам. Но мисля, че знам какъв е бил.

— Какъв ли?

— Част от нещо, наречено проект „Журналист“. От онези офицери X-нещо си. Става въпрос за група, която се опитва да интервюира важни исторически личности. Мисля, че имате диск със записано интервю.

— Да, като изключим факта, че на него няма никакво интервю — каза Дейвид и размърда крака. — След като разбиха къщата ми, непрекъснато съм в движение. Наистина непрекъснато. Обиколих цяла Европа, живях в Германия, Франция, Холандия, а преди три месеца се установих в Мадрид. И през цялото време търсех вас. Търсех информация за този Стрикленд. Смешното е, че започнах да издирвам исторически сведения за това име от времето на Наполеон, изобщо не помислих за настоящето. Но после ми хрумна да открия негов съвременен потомък и да го разпитам за предците му.

Той сякаш се унесе и на лицето му заигра смътна усмивка, докато си спомняше дългото си търсене.

— Намерих един отглеждащ кокошки фермер от Кентъки, от онези, на които ще се натъкнеш в сайт за запознанства, както и един французин, който твърдеше, че един ден ще стане футболна звезда — макар да бе на шейсет и четири. Но нищо друго не изглеждаше обещаващо.

— А мен как открихте? — поинтересува се Шон.

— Случайно, ако трябва да съм честен. Преди около месец получих имейл за предстояща конференция в Кеймбридж. Бяхте представен като водещ експерт в областта на пътуването във времето.

— Какво? — Шон съвсем изгуби търпение. — Аз научих за конференцията преди три дни! Всъщност, точно заради нея започна всичко. Пътувахме към летището, когато блъснахме онзи тип.

— Какъв тип? — учуди се Дейвид и Шон разбра, че се е изпуснал. Той стисна здраво торбата в ръцете си и напипа дебелия дневник под плата. Сърцето му заблъска лудо. Ами ако този е част от всичко това? Но пък тогава защо му трябваше да споделя с него цялата история с Наполеон?

„Защото иска информация от теб — отвърна мозъкът му. — Като ченгето в болницата. Искат информация от теб.“

Шон внезапно се почувства като хванат в капан.

— Добре — каза той и смени темата. — Бях пращал статии години наред, без никой да ми отговори — нито един университет, нито един професор, нито едно списание. Реших, че никой не ме взема на сериозно.

— Мисля, че ако бяха прочели статиите ви, са щели да ви вземат на сериозно. Обадих се в университета да питам за вас, но не можаха да ми дадат никакви ваши координати, естествено. По-късно получих имейл от професора, организиращ конференцията. Той пишеше, че ако се интересувам от работата ви, трябва да погледна един сайт и ми прати адрес. Беше повече сървър за сваляне на файлове, отколкото уебсайт, но в него имаше купища ваши статии. Прочетох ги и разбрах, че вие сте човекът. Не само заради името ви, а защото онзи Алекс каза, че сте гений. А именно гений беше написал статиите.

Въпреки желанието си Шон изпита известна гордост от коментара, но не свали гарда си.

— Кой е Алекс? — попита, за да накара събеседника си да продължи да говори.

— Наистина ли не го познавате? — изгледа го изпитателно Дейвид. — Хм, Алекс е човекът с американския акцент от видеозаписа, който гледахте. Човекът, с когото се срещнах миналата година в Париж, — онзи Алберто, който ми даде диска, го позна. Точно преди главата му да се пръсне пред очите ми.

Шон преглътна.

— А кой е бил този Алберто? Полицай ли?

— Не. — Дейвид Блек го погледна сериозно. — Беше свещеник.

36.

Час и половина по-късно Шон изпи дозата скоч, от която така се нуждаеше, и засмука леда. Беше студен на езика му и той се зачуди защо изпитваше такава жажда. Разговорът вървеше на пресекулки, всеки пускаше малко информация и млъкваше, докато другият я смилаше и наместваше в собствения си контекст на събитията. Внезапно Шон го осени идея.

— Името Греъм Фонтейн говори ли ви нещо?

Дейвид се замисли за момент.

— Не, но чакайте малко. На диска имаше някакъв Фонтейн. Може би роднина? А трябва ли да ми говори?

— Е, не е задължително.

Дейвид извади кредитна карта и я прокара през панела на седалката пред него. Шон забеляза, че върху нея не е изписано името Дейвид Блек.

— Какъв е той? Учен? Политик? — попита Дейвид, докато натискаше чувствителния на допир екран.

— Не, поне не мисля. — Шон си спомни дневника: „Включиха ме в проекта, докато служех в Ирак“. — Мисля, че е нещо като военен, но не знам точно. Още не съм стигнал дотам.

Дейвид спря да пише.

— Докъде не сте стигнали?

Шон си даде сметка какво беше казал.

— Хайде, човече, какво премълчаваш?

— Мисля, че ако успеем да го намерим, той може да ни помогне — каза Шон, като се чудеше защо не се беше сетил по-рано.

Дейвид отново се съсредоточи в екрана.

— А, може да имаме малък проблем, ако наистина е бил военен. — Той се отмести, за да може Шон да погледне.

На екрана имаше новинарска статия от 14 март 2003 г. със заглавие „ГЕРОЙ ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ ЧАСТИ ЖЕРТВА ЖИВОТА СИ, ЗА ДА СПАСИ СЕМЕЙСТВО“.

Материалът описваше ненавременната смърт на капитан от специалните части, който сам отблъснал две елитни отделения на иракската гвардия, за да спаси ужасено мюсюлманско семейство. Командосът бил прострелян от иракчаните, докато се опитвал да се измъкне. Но не това привлече вниманието на Шон, а усмихнатият тъмнокос мъж, който се взираше право в очите му от цветната снимка. Шон се сепна, когато си даде сметка, че гледа лицето на Греъм Фонтейн. Лицето на Саул гладиатора.

37.

Кръвта ми се смесваше с водата, която жилеше и почистваше раните ми. Лежах по корем в малкия поток, а Малбул и Мишка бяха пред мен. Придвижвахме се на ръце, а краката ни се носеха във водата. Потокът на акведукта течеше спокойно. Пихме до насита, преди да влезем във водата, и донякъде бяхме възстановили силите си. Сега се придвижвахме бавно, което се налагаше, за да не ни забележат, ако някой случайно погледне нагоре. Акведуктите бяха инженерно чудо и осигуряваха на жителите на Рим изобилие от най-безценния ресурс на древния свят — прясната вода. Каменното съоръжение бе изградено от арки, стъпили върху други арки. Тези високи структури, едни от най-високите в Рим, приютяваха дълги тесни реки и използваха гравитацията, за да доведат водата от планините до града. Именно през тази мрежа от открити корита сега се измъквахме от столицата на империята.

Беше минал час, откакто видяхме светлината на деня, и напредвахме мъчително бавно. Под себе си чувах глъчката на града, примесена от време на време с тропота на галопиращите коне на войниците, които обикаляха улиците в търсене на непокорните гладиатори.

През цялото време пазехме почти пълно мълчание. Потайността, а не скоростта беше оръжието ни. Малбул водеше решително, знаеше, че трябва да се движим само нагоре, срещу течението. Наклонът бе съвсем слаб, но го имаше и усилията изтощаваха и без това уморените ни, пребити тела.

От време на време стигахме до филтри, където потокът се пречистваше, минавайки през малки затворени части, които препречваха пътя ни и трябваше да ги прескачаме или заобикаляме, без да ни видят. Сега решетката пред мен ме принуди отново да го направя. Подадох глава през ръба и погледнах надолу към улиците на някакво предградие на Рим. Тук имаше предимно вили — малки и прости, но достатъчно помпозни, за да оправдаят мястото си в столицата. По улиците не се виждаха войници. Покатерихме се и прескочихме каменното съоръжение, в което се намираха филтрите и едно от главните разклонения на акведукта. Секунди по-късно отново бяхме в дългото право корито.

Планините не бяха много далеч; с това темпо можехме да стигнем до тях след още час-два, но аз възнамерявах да оставим водоносната система веднага щом излезем от града и да продължим по земята. Не познавах в детайли района. Той не беше част от назначението ми. Знаех, че следващият голям град на юг е Капуа. Исках да изляза от района и да се отдалеча колкото се може повече от града, преди да обърна на юг и да се насоча към някое пристанище. Трябваше ни кораб, който да ни откара до Йерусалим. Аз трябваше да изпълня мисията си, а Мишка — да се върне у дома.

Времето беше кратко. Не знаех колко остава, но щом слуховете за чудотворец вече бяха стигнали Рим, значи Исус беше започнал да проповядва. Между първата му проповед и смъртта му на кръста имаше три години — и беше възможно вече да съм закъснял.

Продължихме бавния си преход и аз се замислих за другия си живот. Нямах жена и деца. Постъпих в морската пехота на седемнайсет и научих значението на думата ад.

Обучението, през което преминахме, беше на границата на човешката издръжливост, но то бе нищо в сравнение с реалността. Първата ми бойна мисия беше разузнаване през първата война в Залива. Тогава ми стана ясно, че колкото и добре да планираш и да се подготвяш за нещо, каквото и технологично предимство да имаш, един-единствен куршум може да убие човек. Един-единствен куршум може да те лиши от приятели, от вземащите решения и от политики. Войната беше ад.

После умрях. Неприятната част бе, че не можех да кажа на сестра си. Макар да не се виждахме често, тъй като тя живееше в Европа, между нас съществуваше онази неразривна връзка, която се изгражда между братя и сестри, споделили трагедията да изгубят родителите си. Обичах я много и все още я обичам, и се надявам, че един ден тя ще разбере какво се опитвах да направя, когато бях убит в Ирак.

— Убит в Ирак ли? — обади се Дейвид, докато обръщаше страницата.

— Да, макар че по-нататък казва, че всичко е било инсценировка, за да постъпи в програмата на Централата — отвърна Шон и се облегна назад. Отпускаше се за първи път от дни и вече нямаше сили да се бори с желанието за сън. Беше напред с четенето на дневника и сега остави Дейвид да наваксва. Беше изумен колко бързо го настигна — Дейвид явно четеше много по-бързо от него.

Отначало не му се искаше да показва дневника, но накрая отстъпи, при условие че Дейвид няма да чете по-нататък от последната страница, отбелязана от Шон.

Вдигна маската си за сън и погледна компютърния инженер, наведен над книгата. Дейвид Блек не беше от типа хора, с които Шон би се свързал при нормални обстоятелства. Той беше от онези, които живееха заради джаджите, разглобяваха ги, за да видят как работят, и после ги усъвършенстваха. Но сега започваше да му се струва добре, сякаш от тях се очакваше да разплетат всичко това заедно. Мозъците им сякаш работеха с известна синергия.

За по-малко от минута Дейвид се справяше с три страници. От време на време коментираше прочетеното и правеше връзка с друга информация, която все още не беше споделил с Шон.

— Добре — каза накрая той и остави дневника отворен на отбелязаната страница. — Приключих.

— Е? — попита Шон.

— Е?

— Мислиш ли, че е истински?

— Истински? Разбира се, че е истински! Ти също го знаеш, иначе нямаше да си тук.

Наистина ли беше така? Шон се замисли за мотивацията си да се качи на самолета за Рим. Не можеше да реши дали бе заминал просто защото не знаеше какво друго да прави, или защото вярваше, че това може да е единствената следа към хората, отговорни за смъртта на Лорън. Ако не беше обаждането от Дейвид, Шон щеше да продължи към дома на брат си във Вашингтон, но сега пътят му изглеждаше определен. Тим можеше да почака.

— Какво друго помниш за онова ченге? — попита Дейвид. — Жената, която се е опитала да те хипнотизира?

— Не много, като се изключи това, че яката се вбеси, когато й казах, че дневникът е на английски. Точно тогава не мислех особено ясно.

— Тя спомена ли защо дневникът е толкова важен?

Шон се замисли. Тя беше казала нещо.

— Всъщност, да. Спомена нещо за карта. Попита ме къде е картата.

— Карта ли?

— Да, зашлеви ме и попита: „Къде е кодексът? Къде е картата?“.

— Знаеш ли за какво е говорила? — попита Дейвид, чийто ум вече започваше да прави заключения.

Веждите на Шон се повдигнаха и на лицето му се появи онова изражение, което универсално означава „Нямам ни най-малка представа!“.

— Тя каза ли, че картата е в дневника или че е нещо отделно? Това е важно, Шон.

Внезапно кръвта на Шон кипна. Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Знам, че е важно, мамка му. Не ми казвай кое е важно и кое не, жена ми е мъртва!

Дейвид замръзна. Изминаха няколко секунди.

— Извинявай — каза Шон.

— Не, ти извинявай. Разбирам, друже. Знам каква гадост е. Те разбиха къщата ми и съм беглец от години, така че сигурно съм свикнал. Не мога да си представя през какво си минал вече. Съжалявам, че не те открих по-рано, преди да започне всичко това.

Шон поклати глава. „Преди да започне всичко това?“ Думите породиха у него ужасно чувство за неизбежност, сякаш не е имал избор. До този момент бе сигурен, че ако беше оставил онзи скитник на пътя да умре, сега Лорън щеше да е с него и нищо от това нямаше да се е случило. Но наистина ли беше така? Дейвид го беше търсил много преди Лорън да блъсне скитника, а това бе нещо, което никак не се харесваше на Шон. Никога не беше вярвал в съдбата. Никога не бе вярвал в предопределението. Но сега всичко беше различно и той не бе сигурен какви са новите правила. Преди животът бе прост. Наука. Науката бе нещо смислено. Причина и следствие. Но в този случай, предвид факта, че човекът до него сякаш е знаел какво предстои, границите се изместваха.

— Добре, каква е тази карта? — попита Шон.

— Не знам, човече. Наистина не знам. Може би това? — Дейвид посочи книгата на масичката.

— Дами и господа, капитанът включи сигнала за закопчаване на коланите и започваме спускането си към Рим. Моля да изправите облегалките на седалките и да вдигнете масичките.

Инструкцията беше на испански, но Шон схвана какво гласи, когато всички започнаха да се суетят. Дейвид затвори дневника и го подаде на Шон без капка колебание.

— Е, как се казва онзи тип? Човекът, с когото се срещаме? — попита Шон, докато прибираше книгата.

— Винченцо Джовани. Намери ме веднага след като убиха Алберто и разпознах името. Твърди, че има информация за друг диск.

— Диск като онзи, който си намерил ли? Като онзи, който гледахме? — попита Шон, докато самолетът се спускаше.

— Не знам. Каза, че знае къде има диск. И че ако съм онзи, за когото се представям, ще знам какво означава това.

Шон зададе очевидния въпрос.

— Възможно ли да е капан?

— Възможно е — лаконично отвърна Дейвид.

— Но не е, нали? Искам да кажа, направил си сума ти проверки на този тип, нали?

— Проверих социалната му осигуровка, криминалното досие, визи, паспорти и други такива. А, освен това го потърсих и в „Гугъл“.

— И какво? — подкани го Шон.

— Ами, оказа се трудно. Не намерих много информация.

— Тогава защо твърдиш, че е минал през всички проверки?

— Защото не намерих много.

— Какво искаш да кажеш? Това не е ли лошо?

— Не непременно. Разбираш ли, ако използваше псевдоним, щеше да има много информация, която лесно би могла да се намери. Това е смисълът да си създадеш псевдоним — генерираш информация, така че хората да могат да я прегледат и да проверят кой си.

Шон се замисли върху думите му, докато самолетът наближаваше пистата.

— Добре, схващам. Но фактът, че не е лесно да се провери, не доказва обратното. Не доказва, че ти си този, за когото се представяш.

— Така е — съгласи се Дейвид. — Но онова, което открих, е достатъчно, за да си струва да се срещнем с него. Той работи за най-потайната организация в света.

— За ЦРУ ли? — изненада се Шон.

— Ха! — изсмя се Дейвид. — Не, не за ЦРУ, нито за Мосад или МИ5.

Той се облегна назад, когато самолетът подскочи рязко върху пистата, преди да отпусне пълната си тежест върху бетона.

— Не — каза той. — Винченцо Раул Джовани е йезуитски свещеник и работи във Ватикана.

Въздухът в хотела бе застоял. Стаята беше на третия етаж и миришеше на стар тютюнев дим. Шон лежеше на леглото до другия мъж пред отворения дневник. Дейвид беше по-тежък и гимназиалният учител непрекъснато се плъзгаше към него по леглото. Гледката сигурно беше комична. Шон никога не беше си представял, че първото му европейско приключение ще е да дели стая с друг мъж, но Дейвид беше направил приготовленията много преди да пристигнат.

Дейвид беше леко раздразнен. Прочиташе страниците два пъти по-бързо от Шон и трябваше да чака. Подобно на отегчено дете на вечерно парти на родителите си, той сумтеше, шаваше и ясно даваше да се разбере, че е готов да продължи нататък.

По-рано беше тръгнал да увещава Шон: „Дай да го прочета и ще ти разкажа какво става“, но погледът на Шон го бе накарал да млъкне.

Срещата с Джовани беше след около час и Шон реши да използва времето, за да събере колкото се може повече информация за случилото се преди две хиляди години. Книгата беше като наркотик. Направо не искаше да я остави. Тя бе неговият ключ, а и адски добро четиво, особено за автобиография.

38.

По-скоро паднах, отколкото се спуснах на земята. Пръстите ми бяха слаби и ми бе трудно да се задържам за грубите опори по стените на акведукта. Малбул и Мишка вече бяха долу и ми помогнаха да се изправя. Бяхме се придвижвали цял ден по водния път без инциденти и едва сега, когато се намирахме извън многолюдния град, реших, че е безопасно да изоставим каменните корита на изкуствените реки.

Кехлибарената светлина на залязващото слънце се лееше върху камъните. Нощта скоро щеше да спусне завесата си над града и да ни осигури прикритието, нужно ни да се промъкнем през мрежата на римляните.

— Изгубил си много кръв, приятелю — отбеляза Малбул, докато прехвърляше ръката ми през рамото си. Намръщих се от движението. — Преди беше бял, а сега сякаш светиш със собствена светлина?

— Знаеш ли къде сме? — попитах, докато се тътрехме към една близка постройка с надеждата да намерим убежище.

Мишка отговори на въпроса ми.

— Недалеч от вилата на господаря ми — каза момчето, като се оглеждаше. — Ето онази сграда там, разпознавам формата на покрива й. Там ме заведоха, след като ме отвлякоха от селото ми.

То посочи една сграда недалеч, чийто остър покрив нарушаваше монотонния силует на града.

— Прилича на мавритански храм — отбеляза Малбул, след като проследи погледа на момчето. — Кой ти беше господар?

Мишка малко се смути.

— Аз… не знам. Заведоха ни при него, мен и двайсетина други момчета, след което ни натикаха в голяма стая. Той ни разпродаде. На всеки няколко дни ни караха на едно място в града, където идваха хора да ни купуват. Мисля, че извадих повече късмет от доста други момчета. Купи ме човек от игрите. Живеех в килиите при Големия цирк и работех при надбягванията с колесници, след което ме преместиха в новия Колизей. Много от момчетата бяха продадени на друг вид места.

Не се опита да обясни. Призля ми и в същото време изпитах гняв.

— Някъде от другата страна има конюшня — продължи Мишка. — Сутрин чувахме конете.

Усмихнах се на момчето. Искаше ми се аз да бях толкова оправен на неговите години. Дадох си сметка колко чуждо е това място за него, как не се чувства на мястото си. Не говореше местния език и беше откъснат от простия селски живот, който бе водил — единствения живот, който познаваше. Може би поради младостта си беше успял да се адаптира и приеме новата си реалност. Аз обаче имах проблеми с моята.

И тогава в мрака се разнесе глас.

— Наистина трябва да се опиташ да не кървиш толкова — каза някой зад Малбул.

Малбул и Мишка се обърнаха като един, докато собственикът на гласа излизаше от една ниша в стената.

Челюстта ми увисна. Мъжът, облечен в свободна туника и кожена пола на центурион, ни гледаше леко развеселено. Гъстата му черна коса беше прошарена със сиво, а на лицето му имаше белег, минаващ през лявата буза; бузите му бяха целите в дупки и без цвят. На кръста му висеше къс римски гладиус.

Нужно ми бе известно време да осъзная, че думите, които изрече, бяха на английски, макар и със силен акцент.

— Луис? — промълвих аз.

Малбул избута Мишка зад себе си и ме погледна. Не беше разбрал какво си говорим.

— А! Значи съм прав. Наистина ме познаваш! Кръвта, Греъм. Кръвта те издаде. Не всеки ден водата на града се замърсява с кръв и олио. Минават без проблем през филтрите.

— Какво става? — намеси се Малбул.

— Още не съм сигурен — отвърнах му на латински. Не откъсвах нито за миг поглед от италианеца пред мен, но бавно придърпах Мишка по-близо зад себе си.

— Все пак съм изненадан колко дълго остана там, макар и да предполагах, че ще се появиш някъде привечер. — Делисио пристъпи напред.

Малбул му препречи пътя.

— Кажи на маймуната си да се махне, иначе аз ще го разкарам — заплаши италианецът.

— Първо ми обясни какво става. Кой е твоето назначение? Защо се опитваше да организираш смъртта ми?

— Да, наистина изнесе страхотно представление, нали? Крикс! Това беше определено впечатляващо. Не даде никакъв шанс на горкия нещастник. Разбира се, винаги си бил прекалено театрален с техниката си.

Малбул долавяше напрежението и ставаше все по-нервен. Той инстинктивно сви и отпусна юмруци.

Делисио ме изгледа от глава до пети и се усмихна, когато видя как едва се задържам на крака след загубата на кръв и изтощението.

— Не можеш да го спреш, Фонтейн.

— Да го спра ли? Кой е твоето назначение? — упорито повторих.

Италианецът присви очи, сякаш решаваше нещо. Беше много по-стар, отколкото го познавах в Централата — сега беше мъж, отдавна прехвърлил петдесетте.

— Странна работа. Както несъмнено разбираш, процесът има някои неочаквани резултати. Тук съм вече от четвърт век и ако не беше пристигането ти, щях да си изживея живота в блажено невежество. Май трябва да съм ти благодарен. Ти се появи точно навреме.

Луис Делисио млъкна за момент и погледна напрегнатия Малбул, който още му препречваше пътя. Всичко стана толкова бързо, че дори не го видях. Малбул беше повдигнат от земята и запратен назад. Ъперкътът просна африканеца в безсъзнание. Падна и остана да лежи свит, в краката ми. Делисио вдигна ръка и заговори спокойно, сякаш изобщо не беше нанасял удар.

— Просто не мога да позволя да слуша този разговор.

— Той не знае английски. Не трябваше да го просваш в безсъзнание — процедих през зъби. Клекнах и проверих пулса на Малбул. — Какво искаш да кажеш с това, че съм се появил точно навреме? Навреме за какво? И откога си тук?

— Е, нека първо отговоря на последния ти въпрос. Събудих се преди двайсет и пет години насред древен Рим без никаква представа кой съм. Отначало бях объркан. Не ми отне много време обаче да разбера, че имам някои умения, които ме отличават от останалите около мен. Успях да се издигна във военната йерархия, след което стигнах до висок пост със значително политическо влияние. Порокът ми беше залагането на игрите. Обичам да посещавам ямите и да гледам как аматьорите се насичат на парчета. Наречи го слабост. И един ден отивам на едни игри под земята и виждам как някакъв се появява и унищожава противниците си, без дори да се изпоти, а главата ми едва не се пръска от появилите се образи. Образи на лицето ти, на сгради, на светлини, на самолети, на оръжия и машини на времето. Двайсет и пет години. Всъщност, като си помисля сега, не беше лош живот, но тогава си спомних целта си.

— Назначението ти. Кой е бил? Цезар ли?

Делисио отново се усмихна.

— Ами да — бавно рече той. — Да. Цезар беше назначението ми. Август Цезар, не Юлий. Но май вече е твърде късно. Той беше прогонен за известно време, знаеш ли? Не мисля, че е записано в историята. Не, назначението, което ми дадоха, бе Цезар, но целта ми е съвсем различна и ако не се беше появил ти, може би никога нямаше да си я спомня.

— Карай по същество.

— Всъщност, сега е време ти да отговориш на мой въпрос. Бих те попитал как си се озовал тук, но мога да се досетя. Интересува ме какво те накара да си спомниш?

Погледнах назад към Мишка, който стоеше достатъчно далеч, за да има преднина, ако му се наложи да бяга от Делисио. Мишка също не разбираше какво си говорим, но явно усещаше, че разговорът ни не е приятелски.

— Камерата — просто казах.

— Как я намери? — попита заинтригуваният Делисио.

— Бях ранен. И я намерих.

— Ранен в бедрото? Колко удобно. Но знаеш ли, не мисля, че бих си направил труда да ровя в крака си заради историческото удовлетворение на Обществото. Камерата ми може да си остане там, където е. Е, искаш да ме спреш ли? Сега е твоят шанс, но трябва да знаеш, че Баришников не е единственият.

Нямах представа за какво говори, но се престорих на изненадан.

— Е, вече не е така. Това, че си тук, може да означава само едно — открил си Баришников и той ти е разказал за мен.

Премълчах и стиснах зъби, сякаш току-що са ме разобличили, докато в действителност ми се зави свят при мисълта, че има и трети агент на Централата — Баришников.

— Щом те видях, си спомних защо съм тук, така че пратих двамата си най-добри агенти в Юдея да довършат работата. Със смъртта ти никой няма да може да ги спре. Боя се, че никога няма да вземеш интервюто си от Христос.

Това беше прекалено. Мислите ми препускаха да сглобят картината. Откъде знаеше за мисията ми? Никой от агентите не знаеше кои исторически личности трябва да интервюират другите. Самият факт, че Делисио разполага с тази информация, че знае, че трябва да интервюирам Исус, означаваше, че я е получил от другаде, а не от Централата. Означаваше, че…

— Внедрен ли си? — попитах. Видях как за момент в очите му се мярна смущение. Беше предполагал, че го зная. Бързо се опитах да замажа грешката си. — Баришников твърдеше, че те е издал след пристигането ти.

Делисио обмисли лъжата.

— Е, май е бил по-умен, отколкото изглеждаше. Няма значение, няма да останеш още дълго жив, за да кажеш истината, а след като агентите ми извършат покушението, светът, нашият свят, ще бъде едно много по-добро място. За доброто на всички е.

С тези думи той разхлаби меча. Това означаваше две неща — че Исус е жив и че Делисио смята да се погрижи аз да не бъда сред живите.

— Ако искаш нещо да бъде свършено, свърши го сам — каза той, докато вадеше меча от ножницата и замахваше мълниеносно към врата ми.

Размина ми се на косъм, успях да избегна удара, като се дръпнах назад в последния момент и тупнах тромаво върху лежащия в безсъзнание Малбул.

Острието се понесе надолу и едва успях да се разкрача, за да избегна върха, който се заби в земята. Направих ножица и се претърколих настрани, като хванах острието с крака и го изтръгнах от ръката на Делисио. В мига, в който успях, изритах към корема му, но той бе прекалено бърз. Дръпна се назад, сграбчи крака ми и рязко го изви. Болката ме прониза и ме принуди да се завъртя, за да не се скъсат сухожилията в коляното. Докато го правех, нанесох удар с другия крак и го улучих отстрани в главата. Той залитна назад и аз се претърколих, за да се изправя на крака.

Крепеше ме само адреналинът, но знаех, че той всеки момент ще свърши. Делисио беше различен от всички останали, срещу които се бях изправял. Беше агент, офицер, със същото обучение и умения като моите, ала беше свеж, а аз бях на път да рухна. Не можех да спечеля този двубой.

Яростен рев разцепи въздуха и Мишка се хвърли към Делисио, вдигнал меча му високо над главата си. Бойният му вик предупреди италианеца прекалено рано, за да бъде изненадан. Сърцето ми се сви, когато видях как Делисио прикляка, завърта се и помита момчето, озовало се в обхвата му. Предимството, което бях извоювал, като лиших италианеца от оръжието му, отиде на вятъра, когато той се протегна и взе меча от падналото момче.

Мишка лежеше неподвижно на земята.

Започнах да обикалям в кръг и да се преструвам, че атакувам, като в същото време отвеждах Делисио по-далеч от телата на приятелите ми.

— Сам ли си дошъл? — предизвикателно попитах. — Защо не взе легионите си? Толкова ли си сигурен в себе си, Луис?

— Не ми трябват легиони, за да те довърша, Фонтейн. Мислиш, че можеш да ме убиеш ли? Е, ето ме! Винаги съм бил по-добър от теб.

Делисио атакува и върхът на дългия четиридесет и пет сантиметра гладиус се понесе към сърцето ми. Изтощението забавяше реакциите ми. Успях да избегна удара, но със закъснение осъзнах, че съм се хванал на уловката му. Докато ръгаше с дясната си ръка, Делисио извъртя цялото си тяло, като спря удара си, но ме принуди да се дръпна. Продължи завъртането и изнесе лакътя си. В усилието си да избегна меча се нанизах право на лакътя. Ударът счупи носа ми и ме просна по гръб. Бях замаян, неспособен да помръдна, с насълзени очи. Бях победен.

Твърде уморен, за да мисля бързо, твърде изтощен, за да предвидя трика му, погледнах нагоре и разбрах, че краят е настъпил. От носа ми течеше кръв и се смесваше със сълзите ми. Главата ми се люшна настрани и видях Малбул и Мишка, лежащи в мрака на улицата. Исус щеше да бъде убит преди да успея да говоря с него и дискът ми никога нямаше да стигне до скривалището си.

— Надявам се, че записваш — каза Делисио, докато вдигаше с две ръце късия си меч.

39.

— Добре — заяви Шон и решително сложи ръка върху книгата, след като стигна до края на страницата.

— Какво? — запротестира Дейвид с тона на капризно дете. — Стига, дай да обърна страницата! Чакам го от пет минути.

Всъщност беше чакал около минута Шон да го настигне, като през цялото време сумтеше и пъшкаше нетърпеливо. Непрекъснатите му възклицания „Еха!“ и „О, не!“, докато четеше напред, вбесяваха Шон. Но не това беше причината да спре да чете.

— Добре, това е — каза той. — Няма как да е излязъл от тази ситуация.

— Но книгата продължава! — изтъкна Дейвид.

— Знам! Точно това ме тормози. Все едно гледаш някакъв сериал и героят попада в абсолютна безизходица, а следващата седмица се случва нещо шантаво, което спасява живота му в последния момент. Направо съм бесен!

— Е, какво чакаш тогава? Да разберем! — Дейвид се залюля напред-назад в леглото като дете, което всеки момент ще се пръсне от нетърпение.

Шон си пое дъх.

— Това е фалшификат — каза той.

— Какво? Защо? — изтърси неразбиращо Дейвид.

— Ами, за да се измъкне Фонтейн от тази ситуация, трябва да се случи нещо нелепо. Малбул и Мишка са в безсъзнание, а самият той е останал без сили и лежи проснат пред някакъв суперагент, готов да го наръга. Няма изход. Измъкне ли се от това, значи четем някаква глупост и цялата история е шантава измислица в стил Матю Райли, а не дневник. Някой трябва да се крие в сенките и да прониже Делисио със стрела в гърба. Просто е фалшификат.

— Имаме двайсет минути преди тръгване и съм на път да полудея, човече. Моля те. Моля те, обърни страницата.

Шон въздъхна.

— Хубаво. Както кажеш.

Обърна страницата и двамата продължиха да четат.

Погледнах през сълзи мъжа, който се канеше да нанесе последния удар. Бях оцелял срещу ордите римски гладиатори, за да бъда убит от един от моите хора. Делисио се усмихна и в следващия миг очите му се разшириха.

Той зяпна надолу към върха на стрелата, която стърчеше…

— Ха! — Шон скочи от леглото.

— Мамка му, пич, чел си тайно. Не е честно! — обвини го Дейвид.

— Ха! Нали ти казах! Нали ти казах, че е нелепо, по дяволите! — Шон насочи обвинително пръст към дневника. — През цялото време съм попивал всяка дума от тази глупост, вместо да търся убийците на Лорън. Пълен боклук. Невъзможно е.

Дейвид не знаеше как да отговори. Именно Шон му беше показал дневника и двамата знаеха, че цялата история с пътуването във времето е истина — бяха гледали записа на диска.

— Може пък просто да е късметлия. Хайде, дай да прочетем останалото, може нещата да се изяснят. Или пък Фонтейн малко преувеличава?

— Добре — с доста саркастичен тон се съгласи Шон. — Но дори да оцелее при сблъсъка с Делисио, с него е свършено. Нарязали са го на Големите игри и в другите битки, изгубил е тонове кръв. Трябва му специализирана медицинска помощ, за да оцелее. И сигурно цял камион антибиотици след цялото онова пълзене в тинята с отворени рани, както и конска инжекция против тетанус.

Дейвид разбираше, че напрежението от последните няколко дни е оказало влиянието си върху Шон. Човекът беше изгубил жена си. Преследвали са го по петите. През цялото време е бягал и не е имал време да скърби. Дейвид не приемаше лично избухването му. Затова си пое спокойно дъх и продължи да чете, докато Шон крачеше напред-назад из стаята.

Той зяпна надолу към върха на стрелата, която стърчеше там, където беше сърцето му. Коленете му се подгънаха в мига, когато втора стрела прекъсна гръбначния му стълб при врата и прониза трахеята му.

Лежах по гръб и дишах. Не разбирах, но точно в този момент не ми и пукаше. Просто дишах. После изгубих съзнание.

Събудих, се от остра миризма на амоняк, от която се задавих. Видях лице на мъж, беше стар. Много по-стар от годините, до които доживяват повечето хора от тази епоха. Трябва да беше на осемдесет, но очите му бяха бистри и когато заговори, гласът му бе изпълнен с младежка енергичност.

— А, Греъм. Боже мой, момче, добре ли си? Не, разбира се, че не си добре. Но си жив и на нас така ни харесва. Хайде, торба с кокали такава. Прекалено съм стар, за да те нося. Вдигни си провисналия задник и тръгвай с мен.

Мъжът говореше бързо на английски. С усилие се надигнах на лакти и се огледах. Едва различих телата на Малбул и Мишка, отнасяни на грубо сковани носилки.

— Кой си ти? — попитах, докато се изправях с мъка.

Старецът не обърна внимание на въпроса ми и продължи да говори.

— Зад ъгъла и надолу по улицата. От петдесет години чакам този момент. Един старец започва да се пита дали е с всичкия си след известно време. Но после поглеждам отново ръката си и си спомням. Все пак ми се струва толкова отдавна. Копелетата ме пратиха прекалено далеч назад — петдесет години по-назад! Май още не са го превърнали в точна наука, ако разбираш какво искам да кажа. Професор, как ли пък не! Копеле! Въпреки това използвах времето пълноценно. Това, че си мое назначение, не означава, че не мога да спечеля малко от специалните медицински познания, които имам, нали така?

Сграбчих стареца за ръката, за да го накарам да престане да дрънка.

— Кой си ти? — попитах отново.

Той се обърна и ме погледна в очите.

— Стига, Греъм. Толкова ли много съм се променил? — попита леко развеселен.

И тогава я видях. Малката бенка над лявата му вежда, характерната трапчинка на върха на носа… и разпознах човек, когото бях познавал навремето.

— Майлс? — възкликнах, неспособен да повярвам на очите си.

Старецът се усмихна.

— За теб е минал не повече от месец, нали? А за мен са повече от петдесет години. Кучите синове ме изпратиха прекалено далеч назад. „За да сме сигурни, че няма да пристигнеш твърде късно — така каза. — Трябва да сме сигурни; ще ти дадем една година преднина.“ Една година, как ли пък не! Цели петдесет!

— Пет десетилетия чаках да пусна стрела в гърба на предателското копеле — продължи той. — Не беше лоша стрелба за дърто момче като мен, ако ме питаш. Морските пехотинци биха се гордели с мен. Разбира се, знаех, че идва, и той обърна гръб към мен. Въпреки това щяхме да си имаме неприятности, ако не бях улучил. Копелето щеше да ми изпотроши дъртите кокали. И после щеше да ти го начука за всеки случай. И всичко щеше да приключи, нали? А, стигнахме.

Като вървеше енергично, без да престава да дрънка, Майлс ме поведе към малка дървена врата, през която помощниците му вече бяха внесли Малбул и Мишка. Посочи нещо като чакалня на античен доктор и каза:

— Дори построих проклетата лечебница тук, за да съм сигурен, че няма да съм далеч, когато дойде денят. Не беше много добре за бизнеса, от мен да знаеш, но го докопах! Право през духалника! Да не говорим за басовете, които спечелих от екипа си, които се обзалагаха, че няма да си там. Отне ми известно време да налучкам мястото и тъкмо се канех да ида да се изпикая, когато се появи. Само си помисли! Петдесет години чакане да ти спася задника и да пропусна шанса, защото ми се е допикало. Голям виц щеше да се получи. А сега…

Той влезе в задното помещение, отиде до тапицираната пейка в средата и я потупа със старата си кокалеста ръка.

— А сега да видим този твой нос и да се погрижим да не оплескаш всичко в кръв. Но първо вземи това. — Той протегна ръка. В дланта му лежеше малка бяла капсула.

— Какво е?

— Силен малък коктейл антибиотици. Ще ти трябва и инжекция против тетанус, затова се надявам, че не се страхуваш от игли.

— Игли ли? Какви ги говориш?

Старецът явно се забавляваше. Дотътри се до един шкаф и го отключи. Когато се върна, носеше няколко ампули и спринцовка. Погледнах го тъпо и той отново се разсмя.

— Е, не всички сме оператори, нали се сещаш? Казаха ми само онова, което трябва да знам, но когато пристигнах, нямах представа кой съм и какво правя. Трябваше да разчитам единствено на това.

Той запретна ръкава си и оголи стара кокалеста ръка. Увисналата кожа на предмишницата беше покрита с петна, но не те привлякоха вниманието ми. Отдолу имаше избледнял белег. Беше една-единствена дума: ПОВЪРНИ.

— Беше пресен, когато пристигнах. Още кървеше и щипеше ужасно. Сигурно затова го забелязах. Никой от тези тъпи копелета не ми вярваше — продължи той, като кимаше към помощниците си. — Веднъж се опитах да кажа на двама от тях, но те си мислят, че съм изкуфял. Все пак това беше единственото, което можех да направя, така че… повърнах. Бръкнах си в гърлото и прочее. Стомашен сок и така нататък — и сред тях нещо друго. Малка частица от дома. Малка метална капсула с инструкции в нея. Щом я докоснах, в главата ми нахлуха картини, звуци и всички гадости, през които щеше да преминеш.

И така петдесет проклети години седях и те чаках да се появиш на Големите игри. Касапницата дори не съществуваше по времето, когато дойдох тук, така че трябваше да подхвърля идеята на един стар организатор, докато го лекувах. Можеш ли да си представиш? Никой не отдава на стария Майлс заслугата, че е въвел кървавите Големи игри, нали? В никакъв случай! Но аз ги измислих, да знаеш; казах им, че е адски добра идея да накараш сто от онези нещастни кучи синове да се кълцат едновременно един друг. И го направих, защото ми писна да чакам на друг да му хрумне проклетата мисъл, докато те чакам да пристигнеш. Не можеш да се появиш на шибаните игри, ако не съществуват, нали така? Копелета. Петдесет години. Петдесет проклети години по-рано, копелета такива!

Дейвид спря да чете. Този път той не искаше да обръща страницата.

Шон още крачеше напред-назад и си говореше сам.

— Шон — повика го Дейвид от леглото, но той продължаваше да мърмори нещо под нос. — Шон — каза отново.

Но Шон продължаваше да си мърмори.

— Стрикленд! — изкрещя накрая.

Шон спря.

— Какво?

— Ъъъ, по-добре ела да видиш сам — предложи Дейвид.

— Не искам да го гледам. Пълен боклук. Казах, че в гърба му ще се забие стрела, и се случи точно това, нали? Като в някакъв долнопробен екшън!

— Ъъъ… Да, освен това каза, че трябва да вземе антибиотици и да му бият инжекция против тетанус… И познай какво?

Шон най-сетне спря и погледна към Дейвид.

— Какво?

— Става точно така.

Шон повдигна вежда, но сърцето му затуптя малко по-бързо.

— Ела и го прочети — подкани Дейвид. — Тук става нещо странно.

Шон измърмори нещо, но се подчини.

40.

Винченцо Раул Джовани седеше с гръб към слънцето. Човекът закъсняваше. Не харесваше хората да закъсняват — в неговата работа това обикновено означаваше, че са мъртви. Пръстите му се плъзнаха покрай хартиените пликчета захар на масата. Накрая се предаде, скъса едно и изсипа съдържанието му в кафето си.

Джовани не носеше нищо, което да го издаде като високопоставен кардинал от Ватикана. Сред йезуитите той бе втори след „черния папа“, както наричаха водача на ордена — заради цвета на робата му, а не с някакъв по-зловещ умисъл.

Четиридесет и един градуса и петдесет и четири минути северна ширина, дванайсет градуса и двайсет и седем минути източна дължина. Ватиканът. Напълно независима страна със самостоятелно управление в сърцето на Рим.

Погледна през града към най-малката държава в света. Ватиканът се намираше на малко възвишение в старата част на Рим, пазен от три хиляди Corpo della Guardia Svizzera Pontifica, папската швейцарска гвардия. Макар теоретично да имаше само представителни функции (отговорността за отбраната на страната падаше върху Италия), гвардията осигуряваше отлични средства за внедряване на опитни агенти на територията на Ватикана. Ах, само ако хората знаеха какво става там. Ако свещениците, които работеха и се молеха там, знаеха какво става.

Макар и малък, Ватиканът беше могъщ. Ресурси, влияние — много повече, отколкото подозираше външният свят. Дори официалните лица на Ватикана не знаеха тайните, скрити зад стените му. Имаше и една огромна тайна, с която не бе запознат дори самият свети отец.

На Джовани особено му харесваше да си мисли за уникалното място на Ватикана в света. Три договора, подписани с Италия на 11 февруари 1929 г., наред с други неща признаваха и пълния суверенитет на Ватикана. Произходът на папската държава обаче можеше да се проследи назад до осми век. Но скоро нещата нямаше да са същите, Джовани беше сигурен в това. Светът бе на ръба на промяна, на ръба на война, макар да не го знаеше.

Винченцо Джовани беше роден в Южна Италия преди шейсет и три години. Беше показал необичаен талант в училище и му бяха предложени стипендии от трите най-добри университета в страната, но той ги отказа и предпочете да посвети живота си на служба на хората. Беше на петнайсет, когато бе „призован“. За разлика от повечето професионални свещеници обаче, това не бе неуловимо чувство. А съвсем директен, съвсем реален призив.

Юношата Винченцо тъкмо се беше прибрал от седмичния футболен мач много разочарован, че отборът му не бе успял да се класира за полуфинала. Беше приел загубата лично и не искаше да казва на баща си, но родителите му ги нямаше, когато се върна у дома. Той излезе в задния двор да си вземе чиста риза и там видя мъж, седнал на каменната пейка до простряното пране.

Винченцо се закова на място, а сърцето му се качи в гърлото. Мъжът носеше панталони и широка риза, каквато беше тогавашната мода. Кожата му бе смугла и кафявата му коса се спускаше свободно около лицето му. И когато видя това лице, което никога нямаше да забрави, Винченцо се промени завинаги.

Такова просто, мило лице. Мъжът стана и го погледна със светлокафявите си очи.

— Кой сте вие? Как влязохте тук? — попита Винченцо, като полагаше усилия гласът му да прозвучи храбро. Сега се изсмя на спомена.

Мъжът му се усмихна и каза просто:

— Заведи ме при народа ми.

След това заобиколи ъгъла на къщата. Винченцо се втурна след него, но мъжа го нямаше никакъв. Беше изчезнал.

По-късно щяха да се опитват да му обяснят, че си е въобразил всичко. Щяха да говорят какво ли не и да се мъчат да дадат разумно обяснение. Но той знаеше от самото начало. Знаеше какво е видял.

Сега Винченцо Джовани беше йезуит. Винаги се беше стремял да прави онова, което смяташе за правилно, но си даваше сметка, че далеч не е светец. Животът беше предизвикателство. Поради преживяното през детството си той имаше нещо, което липсваше у мнозина от другите във Ватикана. Имаше знание. Мнозина имаха вяра, но в неговото съзнание нямаше съмнение.

Поне не бе имало, докато не стана ясно, че може да се окаже, че греши.

— Как са омлетите днес? — попита глас на развален италиански.

Джовани не вдигна поглед.

— Яйцата са малко сурови, но вкусни както винаги — отвърна на английски той.

Последва миг на мълчание, след което задалият въпроса придърпа стол и седна на малката масичка. Кафенето се намираше в старата част на града и бе едно от любимите на Джовани. Ароматът от кухнята винаги го караше да огладнее и той често се чувстваше малко виновен, когато си поръчваше втори или трети път от същото. Точно сега обаче стомахът му беше последната му грижа.

Мъжът пред него беше онзи от снимките, направени от екипа на Джовани. Добре. Но миг по-късно беше придърпан втори стол и на масата седна още един мъж. Джовани се ядоса на мига. След проявеното доверие и проверките, които си бяха направили взаимно, воденето на трети човек на срещата беше нещо много по-лошо от лоши маниери — беше опасно. Той понечи да заговори, но тогава видя лицето на втория мъж.

— Как смеете да… — Сърцето му прескочи един удар. — О, извинете. Не предполагах, че… че ще присъствате и вие. Аз… — Джовани се запъна.

Дейвид и Шон замръзнаха. Шон беше сигурен, че никога преди не е виждал този човек. Италианският свещеник беше облечен в тъмен костюм, който му пасваше идеално. Не беше пълен, но знаеше, че яките му рамене често създават впечатлението, че не е в толкова добра физическа форма, в колкото бе всъщност. Джовани нямаше нищо против. През последните години животът му беше изцяло свързан с подвеждания и хитрини. Изпитваше облекчение, че не съществува единайсета заповед, гласяща „Не лъжи при никакви обстоятелства“.

— Познаваме ли се? — попита го Шон, макар да знаеше отговора.

Италианецът го изгледа дълго и твърдо през дебелите стъкла на очилата си.

При по-внимателното вглеждане Джовани започна да се съмнява. Този човек беше много по-млад. Косата му не беше сребристосива като на мъжа, за когото го бе взел, а на челото му нямаше белег. Не, може би не беше същият, но въпреки това двамата си приличаха като братя.

— Съжалявам. Простете, взех ви за друг. — Джовани насочи вниманието си към другия мъж, когото бе следил в продължение на повече от две години. — Доста нестандартно е да водите трети човек на срещата ни. Уговорката ни не беше такава.

— Казахте, че разполагате с информация. Искате ли да говорим, или ми губите времето?

Шон беше изумен от резкия тон на Дейвид. Джовани обаче не трепна.

— Може и да имам информация, да. Но първо, по едно кафе. — Свещеникът направи знак на сервитьора, който дойде и взе поръчките им. Джовани забеляза, че вторият мъж е изключително блед и че лицето му носи следите на продължаващ стрес и недоспиване.

— Предполагам, че знаете кой съм. Вие сте умен човек, господин Блек. Несъмнено сте ме проучили, нали?

— Да — кратко отвърна Дейвид.

— И какво открихте? — с интерес попита италианецът.

— Видях, че сте йезуит, работещ във Ватикана.

— Нещо друго? — подкани го Джовани.

Дейвид замълча за момент. Не беше време за игрички. Ако този искаше да им помогне, трябваше да играе открито.

— Нищо.

— Нищо — повтори свещеникът. — Добре. Добре.

Той извади жълт плик от малко черно куфарче. Плъзна го напред по масата и от него се изсипа тесте снимки. Дейвид взе първата, след което прегледа набързо останалите. Всички бяха негови — в Испания, във Франция, в Германия и Холандия. Бяха следили всеки негов ход.

— Това е… — започна италианският свещеник, като разтри слепоочие с показалеца си — доказателство, че знам за вас, наясно съм кой сте и къде сте били. Както и доказателство, че ако желаех да ви сторя нещо, бих го направил по всяко време. Доказателство, че можете да се доверите на мен и на онова, което имам да ви кажа.

Той се облегна назад и зачака отговор.

Шон погледна към Дейвид, който на свой ред отново прегледа снимките, изпитвайки страх, гняв и срам. Беше бесен на себе си, че е позволил това да се случи, че не е знаел, че се е случило. Той бе умен тип и винаги действаше много предпазливо.

— Не се разстройвайте. Уменията ви заслужават похвала, като се имат предвид малкото ресурси, с които разполагате. На планетата няма човешко същество, което Ватиканът да не може да открие, проследи, а при нужда и да отстрани. — Италианецът отново говореше без абсолютно никакъв намек за емоции.

Шон седеше и слушаше. Този човек беше свещеник, какви бяха тези приказки за „отстраняване“? Знаеше, че е пълен невежа по отношение на религията и шпионажа, но се беше надявал, че някои неща са даденост.

— Добре — каза Дейвид. — Защо искате да ми помагате?

Йезуитът погали малката си бяла козя брадичка. Точно тогава сервитьорът се появи и постави капучино пред Шон и дълго черно кафе пред Дейвид. Когато се отдалечи, италианецът продължи:

— Естествено, искам да ви помогна, защото вие можете да помогнете на мен. — Джовани загледа Дейвид право в очите.

Шон запази мълчание.

— Какво знаете за проект „Журналист“? — попита свещеникът.

— Чувал съм за него — отговори Дейвид.

— Знаете ли какво представлява?

— А вие знаете ли? — на свой ред попита Дейвид.

Джовани се усмихна.

— Господин Блек. Позволете да бъда… как беше? Отровен с вас?

— Откровен — обади се Шон и моментално млъкна.

Джовани се усмихна.

— Да, позволете да бъда откровен с вас. Не съм дошъл да се ебавам.

Шон преглътна.

— Не съм дошъл да ви губя времето и ще бъда благодарен, ако и вие не губите моето. Както ви казах и доказах, не ви желая злото. Имам възможност да ви помогна. Можете да започнете, като отговаряте честно на въпросите ми. Аз ще ви отговоря със същото. Надявам се, че в края на разговора ни и двамата ще бъдем много по-близо до постигането на целите си.

Дейвид се почувства като ученик, на когото четат конско. Беше дошъл с намерението да играе твърдо, но дълбоко в себе си знаеше, че не го бива в пазарлъците. Той беше компютърджия, а този пред него беше професионалист в поставянето на хората по местата им.

— Добре — съгласи се той.

— Хубаво. И тъй, какво знаете за проекта?

— Зная, че целта му е да връща хора назад в миналото, за да вземат интервюта от важни исторически личности — изтърси Дейвид. Произнесено на глас, това щеше да прозвучи нелепо във всяка друга ситуация, но Джовани не се разсмя.

— Добре. Да, това е вярно. Знаете ли защо?

— Защо ли? — изненада се Дейвид. Изобщо не беше се запитвал защо. — Не мислех, че подобен въпрос се нуждае от отговор. За пари? Кой не би искал да види интервю с Да Винчи, Моцарт, Хитлер или… Исус?

— Може би. — Италианецът се облегна назад. — И аз си мислех, че е за пари, но сте прав, едно интервю с Исус не е нещо, което бихте могли да продадете или да запазите в тайна. Мисля, че причината е друга.

Джовани замълча и отпи дълга глътка от кафето си.

— Покойният папа Николай II ме назначи за негов главен посредник за свръзка с организация, известна ни като Обществото за световна историческа достоверност. Докладвах само на него и на никого другиго, повтарям, на никого. Човек в моето положение не може да задава въпроси за това как се използват ресурсите и така в продължение на няколко години съдействах в много от делата на Ватикана с Обществото.

— Съдействали сте? — намеси се Шон. — В минало време? Вече не го ли правите?

— Вече не го правя — като ехо повтори Джовани. — Когато казах, че никой не знаеше, наистина това имах предвид. Кардинал Йозеф Мюлер, сегашният папа, беше един от най-близките помощници на Николай II, но дори той нямаше представа. Когато светият отец ни напусна през 2005 г., аз бях отстранен. Мюлер намери някакви документи, свързани с проекта, и назначи разследване. Водещият разследването кардинал е французин на име Льоклер. — Джовани отново отпи глътка кафе и продължи: — Този човек проследи дирята и разкри някои от нещата, които ставаха. Накрая това го доведе до мен. Говорих с него и… — Гласът му замря.

— И какво? — подтикна го Дейвид.

— Льоклер е фанатик, който петни вярата. Той има… друг дневен ред. Заблуждава светия отец. Каза на Мюлер, че Обществото е просто проповед, върху която е работил покойният папа.

— Тогава защо не кажете на Мюлер какво става?

— Защо ли? Мюлер, или папа Пий, както го познавате, е велик мъж с непоклатима вяра и страстни убеждения. Но Пий не е такъв, какъвто беше Николай. Той е учен. Ако се бях изправил срещу официалното му разследване и бях заявил, че Льоклер е лъжец, че заговорничи да злоупотреби с ресурсите на Ватикана за лични политически облаги и че години наред съм работил върху създаването на машина на времето, за да интервюирам Христос от името на покойния папа… Как бих могъл да му кажа всичко това, да хвърля обвинения, без да имам никакви доказателства? Непоклатими и неоспорими доказателства, които да разклатят увереността на папата? Ами, щях да бъда…

Гласът на свещеника отново замря.

Дейвид и Шон постепенно започнаха да схващат картината. Дори с дневника, съчетан със странните събития и диска от Франция, двамата все още имаха съмнения. Ако кажеха на някого, хората щяха да ги вземат за полудели. Ако Джовани разкажеше абсурдната история, особено във Ватикана, щеше не само да се дискредитира, но и дълбоко да наскърби много и могъщи хора. Шон почти чуваше виковете „Богохулство!“, отекващи в коридорите.

— И ако искате да продължите с твърденията си — предположи Шон, — трябва да ги докажете, което означава да разкриете цялата секретна работа, която сте вършили, а това означава край на пазенето на тайната, с други думи, разкриване на технологията…

— Което може да доведе до хаос във времето — завърши Дейвид.

Джовани отново се облегна назад. Беше впечатлен.

— Е, значи разбирате поне малко от онова, което имам предвид.

Той допи кафето си и махна на сервитьора за още едно.

— Сега, както казах, се намирам в деликатно положение. Вече не говоря от името на Ватикана по този въпрос и изгубих връзка с Обществото, макар че работя по въпроса. Все още контролирам един разузнавателен екип на Ватикана, но никой от контактите ми, с които работех във връзка с Обществото, не знае кой съм. Те ме познаваха само по кодово име и идентификация, които сега са на Льоклер. Той промени всички мои пароли и кодове за достъп. Постъпих глупаво, като не го направих аз в мига, когато светият отец ни остави.

Шон и Дейвид попиваха жадно чутото. Невероятната истина бе поразителна. Ватиканът. От Ватикана са знаели и най-вероятно са дали началото на проект „Журналист“. А сега са изгубили контрол. Със смъртта на папа Николай II през 2005 г. контролът е бил изтръгнат от ръцете на господаря.

— Добре — бавно поде Дейвид. — Какво общо имам аз с това?

— Кажете ми, господин Блек — с развеселена усмивка рече Джовани, — как изобщо се въвлякохте в това?

— Искате плейъра — прозаично отбеляза Шон. — Нужен ви е, за да го занесете на папата и да докажете твърденията си, без да разкривате своите източници.

— Много добре, господин…?

— Стрикленд — отговори Шон, който не виждаше причини да лъже. Джовани замръзна за момент, сякаш беше чувал това име и преди. — Името ми е Шон Стрикленд.

— Господин Стрикленд, вие сте много проницателен. Трябва да убедя светия отец не само в съществуването на проект „Журналист“, но и че Льоклер има планове да го използва за собствена облага. Имам сведения, според които той е внедрил най-малко двама агенти в програмата, макар все още да не знаем кои са те.

— Делисио и Баришников — с равен глас каза Шон.

Дейвид трепна — не му се искаше да разкриват всичките си карти, но Шон беше просто изумен как всички парчета от пъзела се подреждат по местата си.

Гъстите вежди на Джовани политнаха нагоре. Той впери в Шон поглед, който не трепна дори докато благодареше на сервитьора за четвъртото си кафе за тази сутрин.

— Е, господин Стрикленд — заговори той, когато отново останаха сами. — Явно имате някаква информация за ситуацията. Предполагам, че няма да се съгласите да споделите откъде разполагате с имената на агентите в проект „Журналист“, нали?

— Не, няма — отвърна Шон.

— Господин Стрикленд, трябва да призная, че не знам нищо за вас. Нямам представа откъде идвате, нито каква е ролята ви в това, но щом разполагате с такава информация, значи имате достъп до нещо, до което ние нямаме. Какво искате, господин Стрикленд? Каква е вашата роля в това?

— Какво искам ли? — каза Шон и се наведе напред. — Ще ви кажа какво. Искам жена си обратно. Искам да пипна гадините, виновни за смъртта й, да смачкам топките им в менгеме, а после да ги вържа за колове в пустинята, да им откъсна клепачите и да гледам как слънцето сварява очите им.

Джовани вдигна ръка. Дейвид се смути от явната липса на уважение към духовника от страна на Шон. Но когато възрастният италиански свещеник заговори отново, в гласа му нямаше злонамереност.

— Съжалявам за загубата ви. Дано душата й намери покой при Бог.

— Не ми говорете за Бог — изсъска Шон.

— Съжалявам, че приемате нещата така, но се боя, че това е моето призвание. Аз говоря за Бог. Интересува ме обаче откъде знаете имената на двама от агентите.

Шон не отговори. Още беше разгорещен от избухването си и емоциите му бяха на точката на пречупване. Свещеникът смени подхода.

— А вие, господин Блек? Какво искате вие? Дойдохте тук с обещанието да получите информация за друг диск. Защо ви е нужен такъв диск?

Дейвид се замисли за момент.

— Бях нает да разбия криптирането му. Технологията беше толкова напреднала, все едно да откриеш телевизор в колибата на пещерен човек — каза той и започна да изпитва гордост от аналогиите си. — В мига, в който разбих алгоритъма, бях уволнен. Изхвърлиха ме като парцал и се опитаха да ме убият. Така че искам две неща. Искам да престана да се страхувам за живота си, да бягам и да се крия. И да се срещна с човека, който е изобретил това криптиране. Искам да се срещна с гения, който ме накара да се чувствам като дете от детската градина. Реших, че ако имате друг диск, сигурно ще знаете нещо за произхода на алгоритъма.

— Извънземен — със строго лице рече Джовани.

Един дълъг миг никой не проговори. После свещеникът избухна в смях като пръснал се балон.

— Ха! Приятели, майтапя се! — Устата му зейна и около очите му се появиха бръчки. — Извънземни! Ха! Да можехте да видите лицата си! Ха-ха-хаа!

Истеричният му изблик подейства заразително на Шон и той започна да се киска. Джовани продължи да се смее, а Дейвид се взираше в него смутено и с ужас. Обърна се и зяпна Шон, който вече не можеше да се сдържа и пригласяше гръмко на Джовани.

— Изобщо не е смешно — каза Дейвид, когато разбра, че се смеят за негова сметка. — Изобщо не е смешно! — повтори той. — Какво толкова смешно има?

— Извънземни — успя да избъбри Шон, като се смееше неудържимо и тупаше Дейвид по гърба. Хората започнаха да ги поглеждат, но двамата не бяха в състояние да спрат. Не след дълго Дейвид също се разкиска и избухна в смущаващ хъркащ смях, от който другите двама прихнаха още по-силно.