Правилото на знанието

41.

Сякаш за първи път от цели минути успя да си поеме дъх — къси, резки вдишвания, тъй като всеки следващ момент го изумяваше повече от предишния. Винченцо Джовани свали мълчаливо 3D очилата. Не беше усетил, че е затаил дъха си. Сгъна очилата и ги остави на масата, след което се огледа. Още се намираше в хотелската стая. Другите двама мъже седяха около кръглата маса и го наблюдаваха с очакване.

Когато Джовани заговори, думите му не бяха такива, каквито очакваха американците.

— Ще ви дам пет милиона долара за това устройство — каза свещеникът, сякаш обявяваше начало на търг.

Шон и Дейвид не знаеха как да реагират.

— Пет милиона — повтори свещеникът. — Американски, разбира се.

Шон и Дейвид замълчаха за момент, за да се уверят, че са чули правилно.

— Плейърът не се продава — заяви най-сетне Шон.

Последва дълга пауза.

— Десет милиона — предложи италианецът, облегна се назад и зачака.

След поредната дълга пауза Джовани се усмихна.

— Господа, майтапя се! — подхвърли той и се изсмя.

Другите двама въздъхнаха едновременно.

— Петнайсет — каза свещеникът с абсолютно сериозна физиономия.

Шон и Дейвид се спогледаха объркано.

— А, пак се шегувате, нали?

Италианецът помълча и отново се разсмя. За да сложи край на смущаващо дългото мълчание, което последва, Шон започна по същество.

— Е, какво мислите? — попита той, докато италианецът ставаше и се запътваше към минибара.

— Какво мисля? Ха! Какво мисля?

Свещеникът седна отново на мястото си и отпи дълга глътка от коктейла бренди, уиски и „Бейлис“, които бе излял в една чаша. После, за най-голямо изумление на двамата, се разплака.

Шон стрелна с поглед Дейвид, без да помръдне глава. Кардиналът бе видимо потресен, но Шон бързо осъзна, че това не са сълзи на разстроен човек.

— Какво мисля? — отново повтори Джовани. — Казвате, че това е ваше изобретение? — обърна се той към Дейвид.

— Аз… да — заекна Дейвид.

Най-неочаквано Джовани скочи от мястото си и сграбчи софтуерния инженер в радостна мечешка прегръдка, която го свари абсолютно неподготвен. Не му оставаше друго, освен да отвърне тромаво. С все още стичащи се по лицето му сълзи Джовани целуна Дейвид по бузата.

— Добре! Достатъчно! — каза Дейвид.

— Скъпо мое момче — заговори Джовани, подсмърчайки, — имаш ли представа какво си направил? Знаеш ли какво си създал? — Свещеникът го пусна и се дръпна, после положи ръце на раменете му. — Ти си завършил пътя. Ти го направи възможно. Казаха ми, че ще стане, но честно казано, не вярвах. Бях събрал най-добрите учени на света и те работеха върху криптирането в продължение на девет години, без изобщо да се приближат до успеха. Почти всички твърдяха, че на диска няма данни. Знаех, че не може да е истина, не и с онова, което Обществото ни помогна да постигнем. Вие ни дадохте шанс.

— Имате ли диск? — намеси се Шон, внезапно осъзнал, че има съвсем реална възможност всичко това да е капан.

— Имам ли диск? — като ехо повтори Винченцо Джовани и се обърна към него. — Господин Стрикленд, аз съм човекът, отговорен за производството им.

Зениците на Шон се разшириха, за да поемат повече светлина. Това бе единствената реакция на тялото му, докато се опитваше да смели чутото току-що. Но преди да успее да зададе първия си въпрос, Дейвид изсипа поток свои въпроси.

— Така ли? Как е възможно да ги произвеждате и да не знаете какво има на тях? Къде ги правите? Кой знае за това? Кой е шефът? Кой ги е изобретил?

Джовани вдигна ръка. Още сияеше от радост.

— Всичко по реда си, момчето ми. Всичко по реда си. Въпросът как не е важен, защото днес ни дадохте способността да разберем въпроса защо!

Джовани седна отново на мястото си и си пое дълбоко дъх.

— Както ви казах, имах много отговорности около организирането и подпомагането на проекта от името на светия отец, Бог да успокои душата му. Възлагах задачи, много от които изглеждаха случайни за участниците, събирах отделните компоненти на операцията — е, поне от страна на Ватикана. Производството на дисковете беше възложено на компания в Сирия, малка група хора, които можеха да получат достъп до необходимите материали, без да събудят подозрения. Обясних им, че се опитваме да разработим нов тип твърд диск, оптичен носител, който да се използва в мобилни телефони. Те свършиха чудесна работа и не задаваха въпроси, поради което им беше платено много добре, а след задачата се оттеглиха от бизнеса.

— Добре, но откъде са знаели как да произвеждат тези неща? — учуди се Дейвид. — Искам да кажа, записаните на тези дискове данни са криптирани по съвсем нов начин. Те не могат да се съхраняват другаде, а само на носител с точно тази молекулярна структура. Откъде взехте специте?

— Специте ли? — не разбра Джовани.

— Спецификациите? Техническите изисквания?

— О, да, ами… цялата технология се осигуряваше от Обществото. Те ми пращаха плановете, а аз ги предавах на онези хора. Всичко това беше… абсолютно неразбираемо за мен. От Обществото бяха много потайни при пускането на информация и внимаваха никой да не разполага с достатъчно сведения, за да не може да си сглоби цялата картина.

Беше ред на Шон да се намеси и да зададе въпроса, който го измъчваше цял следобед.

— Обществото? Кои всъщност са те? — попита той, гледайки Джовани право в очите.

— Кои? Да. Аз самият бих искал да знам това. Обществото за световна историческа достоверност. За мен това е само име. Знам единствено, че Обществото… ами, че те като че ли контролират всичко. Неизчерпаеми средства, технология, нямаща равна на себе си. Те са започнали всичко, макар да не зная защо — освен ако наистина не искат да получат точни исторически сведения.

— Останах с впечатление, че Николай II е поръчал всичко това — вметна Шон.

— А, да, ами… — Италианецът махна с ръка. — Зависи от гледната точка, нали така? Светият отец, Бог да успокои душата му, се обърна лично към мен, но чрез връзката си с Обществото установих, че именно те дърпат конците. Те осигуряват инструкциите. Аз просто използвам намиращите се на мое разположение ресурси, за да осъществя проектите. Никой не може да осигури повече благоволение от папата и предполагам, че Обществото е успяло някак да го убеди да се включи. Той е бил техният „ангел инвеститор“, както се изразявате вие.

— Тогава къде са те? Къде е това Общество? Как да се свържа с тях?

— Наистина, как! — Джовани отново се разсмя гръмко. — До сблъсъка ми с Обществото смятах, че Ватиканът има може би най-професионалната, находчива и секретна разузнавателна служба на света. Но сега… ами… все още не зная нищо за Обществото. Единственото, което успях да открия, е телефонен номер, който прехвърля обаждането на телефонен секретар на видеотека. Разбира се, това е прикритие, но когато Обществото иска да установи контакт, го прави. Срещал съм се единствено с един от младшите им агенти, чиято единствена работа е мълчаливо да ми доставя съобщения. Опитвал съм се да го проследя, но винаги безуспешно. Обществото явно притежава по-съвършени от нашите технологии. Всъщност, именно благодарение на плановете, които ми бяха връчени веднъж, успях да построя Централата.

Шон и Дейвид наостриха уши, когато чуха думата, известна им от дневника. Погледът на Шон инстинктивно се стрелна към корема му — беше затъкнал книгата в колана си, поради което изглеждаше с няколко килограма по-тежък от нормалното за ръста му.

— Значи Обществото е отговорно за смъртта на Лорън? — попита той и отново погледна Джовани в очите.

Старият италианец въздъхна дълбоко.

— Аз… не зная. Ако трябва да съм честен, не зная. Не мисля, че са те, макар че не бих изключил напълно тази възможност. Нищо от опита ми не предполага, че Обществото би убило невинен човек. Мисля, че може би хората, за които казвате, че са преследвали вас и съпругата ви, са от друга организация.

— Откъде мога да съм сигурен, че не вие сте ги изпратили? — натърти Шон и в гласа му се доловиха обвинителни нотки.

— Отникъде. Не знаете това. Разполагате единствено с думата ми и с факта, че ако исках да ви убия, можех да го направя вече сто пъти. Господин Стрикленд, в моя свят доверието е много важно нещо. Да спечелиш доверието на някого е върховна награда. То е единственото нещо, в което никога не можеш да си сигурен, но много често нямаш друг избор, освен да го дадеш. То е мъничкото нещо, около което се развива животът ми. Мъничкото нещо, наречено вяра. Трябва да ми се доверите, когато ви казвам, че не съм убил жена ви и не зная кой го е направил.

Шон задържа погледа си още малко върху него, после се извърна.

— Добре.

— Обществото се занимава с този проект по-дълго, отколкото Ватиканът. Когато се обърнаха към мен, получих съвсем ясни инструкции от светия отец, но…

— Бог да успокои душата му — обади се Дейвид.

— Да. — Джовани се усмихна. — Точно така. Когато научих какво се опитваме да постигнем, осъзнах, че нищо не си заслужава повече. И сега, най-сетне, благодарение на вас имаме възможност да видим за какво е била цялата тази суматоха. Имаме възможност да гледаме интервю със самия Христос. — Една сълза беше на път да капне от окото му. — Сега трябва само да намерим диска! Преди Льоклер да го е намерил. Неговите мотиви, както споменах, доста ме безпокоят.

— Значи сте сигурен, че дискът съществува? — попита Дейвид.

— А, скъпо мое момче, отново става въпрос за вяра, но смятам, че съществува — отвърна Джовани. Свещеникът наблюдаваше Шон, който пазеше гробна тишина и изглеждаше измъчен. — Нещо смущава ли ви? — тихо попита той.

Шон заклати бавно глава, сякаш се бореше с нещо. Накрая заговори.

— Съжалявам, отче, просто… не вярвам като вас. Просто не вярвам в Исус, в Бог, в такива работи. Разбирам, че вярата е целият ви живот и така нататък, но аз просто не вярвам в Бог, който може да бъде така жесток, че да позволи да се случат толкова много злини. Просто не мога да го проумея.

Джовани кимна, сякаш приемаше аргумент, който бе чувал хиляди пъти преди и знаеше, че не трябва да оказва натиск.

— Разбирам ви — рече той. — Аз също невинаги съм наясно с пътищата на Всемогъщия, но зная, че ограниченията са мои. Не разбирам по същия начин, по който кучето не разбира защо и къде отива всеки ден господарят му, който трябва да работи за храната, която му дава. Разбирането променя. Знанието променя, но нещата са такива, каквито са. Земята винаги е била кръгла, но хора са били убивани, защото са го казвали на други хора, които не разбирали. Разбирането се променя, а не нещото. Не мога да отговоря на въпроса ви. А и не съм в позицията да го правя. Всеки от нас трябва да стигне до свое собствено заключение.

Отговорът не накара Шон да се почувства по-добре. Лорън бе мъртва, при това заради някакво споделено суеверие. Шон не можеше да го приеме. Нямаше да го приеме. Мразеше Джовани. Мразеше всички от неговата порода, всички религии, всичките им последователи. Заради тях беше останал сам, а Лорън бе мъртва. Ако имаше Бог, защо не направи поне веднъж нещо за него? Защо не му върна Лорън…

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — продължи Джовани. — Постарахме се дисковете да бъдат скрити на определени места, където да оцелеят през вековете и да останат неоткрити. Обществото избираше местата, но за интервюто с Христос, за диска на нашия Господ ни бе казано, че ще има карта.

Шон се отпусна на стола си. Беше уморен от всичко това. Беше уморен да бяга, уморен от стреса. Липсваше му жена му — нощните им разговори, усещането на ръката й в неговата, докато спокойно заспиваше. Споменът му причини болка. Дори мисълта за гимназията в Мейсънвил донякъде го утешаваше. Колко далеч изглеждаше всичко това точно сега.

Но дори той да не вярваше в Бог и разните религии, милиони хора вярваха и имаше мнозина, които бяха готови да убиват за вярата, както беше видял на магистралата и в мотела.

— Господа — каза след малко Джовани, поглеждайки часовника си, — имам среща със светия отец в три часа и трябва да бързам. — Той разтри лице и прокара пръсти по носа си. — Но ще приключа до четири. Надявам се, че няма да имате нищо против да ви посетя след това?

Шон кимна, а Дейвид го погледна като хлапе, което трябва да чака да се върне от сутрешната коледна литургия, преди да му позволят да разопакова подаръците си.

— Ще донеса някои неща, които със сигурност ще ви заинтересуват — добави свещеникът, докато ставаше и отиваше към вратата.

Той се обърна, хвана и двамата за раменете и им лепна целувка по двете бузи.

— Предполагам, че няма да ми разрешите да занеса устройството на срещата ми със светия отец? — подхвърли той.

Дейвид го зяпна сащисано, но Шон побърза да се намеси, преди компютърният инженер да си е отворил устата.

— Съжалявам, отче, но устройството ще остане през цялото време с нас. Сигурен съм, че разбирате.

— Да… да, разбирам. — Италианецът въздъхна и кимна. — А вие разбирате, че трябваше да попитам.

— Разбираме. Е, значи ще се видим след четири, нали?

— Да, до четири часа, господа.

С тези думи Винченцо Джовани, човекът начело на една от най-тайните разузнавателни агенции на света, се обърна и тръгна по дългия коридор на хотела. Шон затвори вратата след него.

Известно време двамата не казаха нищо. После седнаха с въздишка, всеки потънал в мислите си. Мълчанието се проточи, Шон ставаше все по-нервен и по-нервен, но накрая Дейвид заговори пръв.

— Не му каза за дневника — започна той.

— Трябва да се махаме оттук — отвърна Шон.

— Да се махаме? Какво искаш да кажеш? Той ще се върне — възрази Дейвид.

— Трябва да се махнем от тази стая. Имам лошо предчувствие. Не съм сигурен, че нашият приятел е такъв, за какъвто се представя. Има нещо, което не ни казва. Видя ли как прокара пръст по носа си, когато каза, че има среща с папата? Това означава, че лъже.

— Откъде си сигурен?

— Гледам много телевизия. Хайде, Дейвид, нека да се махнем от тази стая. Можем да му кажем къде да ни намери. Просто имам чувството, че цялата работа е много по-дебела, отколкото предполагаме.

— Ами, машини на времето, интервюта с Наполеон и Исус… това си е най-голямото нещо, което се е случвало някога — отбеляза Дейвид.

— Да, но не мисля, че сме в безопасност в тази…

Мощна експлозия прекъсна думите му и двамата инстинктивно се снишиха. В стаята се разлетяха парчета стъкло.

— Това беше от паркинга на хотела! — каза Дейвид и се втурна към счупения прозорец.

Погледна от стаята на третия етаж към черния дим и доскоро бялото „Алфа Ромео“, бълващо пламъци във въздуха. Шон застана до него и двамата с ужас видяха как Джовани се изтъркаля от колата на асфалта в предсмъртни гърчове. Дрехите му горяха, по кожата му се пукаха мехури.

— Мамка му! — извика Шон и се втурна към вратата.

Дейвид бързо прибра очилата при плейъра и го последва с куфарчето в ръка.

Когато Дейвид пристигна при горящата кола, сирените вече виеха. Шон беше клекнал до обезобразения, но все още дишащ Джовани. От дрехите му продължаваше да се вдига дим, а от спуканите мехури на червената му кожа сълзяха телесни течности. Свещеникът не издаваше нито звук. Болката му беше непоносима, въздухът сякаш жилеше всяко негово сетиво и при най-малкото раздвижване. Шон се стараеше да го успокои и утеши, но се чувстваше ужасно безпомощен.

Дейвид гледаше как линейката се появи на ъгъла и минувачите се дръпнаха да й направят път. С върховно усилие на воля и сили умиращият мъж вдигна ръка, хвана Шон за яката и го придърпа към себе си. Дейвид не можеше да вижда добре от събиращата се около горящите останки тълпа, но забеляза, че старецът се мъчи да каже нещо на Шон. Секунди по-късно Шон беше отведен по-далеч от колата, а йезуитският свещеник бе покрит със специално покривало и качен в линейката.

Когато Шон най-сетне тръгна към Дейвид, погледът му бе твърд и агресивен.

— Какво каза той? — попита Дейвид.

За момент Шон не отговори.

— Трябва да се махаме от Рим — каза накрая той и се отдалечи.

— Знаел е за дневника — каза Шон, след като се увери, че никой на съседните седалки не проявява интерес към разговора им. Този път бе купил билети за първа класа благодарение на неочаквано преливащата си банкова сметка. Знаеше, че ще ги следят — онези, които бяха извършили покушението срещу Джовани, нямаше да си губят времето. Шон и Дейвид можеха само да се надяват, че ходовете им трудно могат да бъдат предвидени, тъй като самите те не бяха решили накъде точно да тръгнат.

— Нима си му казал за дневника? — попита Дейвид.

— Не съм му казвал. Той знаеше. Докато лежеше там, ме придърпа към себе си и каза: „Прочети го. Прочети го до края“. И двамата знаехме какво има предвид.

— В такъв случай би ли ми казал защо купи десет отворени билета из цяла Европа и Близкия изток? — продължи Дейвид.

— Защото ще правим точно това. Трябва да сме в движение, но без никой да може да познае къде отиваме. Докато не намерим онова Общество за световна историческа достоверност или загадъчната Централа. — Шон взе дневника и го постави на масичката пред тях. — Отговорите са тук, сигурен съм. Джовани знаеше, че е у нас, но не каза нито дума. Какво ти говори това?

Дейвид го погледна неразбиращо.

Шон сам отговори на въпроса си.

— Не е искал да знаем. Сигурно е решил, че ако разберем, че разполага с информация за дневника, това ще създаде проблеми в преговорите му с нас. Знаел е, че Лорън е била убита от хора, търсещи същия този дневник. Сигурно е имал и известна представа кои са те.

— Значи според теб Джовани е имал връзка с хората, които са те преследвали?

— Така мисля. Но връзката им може би не е била от приятните. Може наистина да се е опитвал да ни помогне и те да са разбрали. В момента единственият начин да разрешим загадката е да прочетем останалото. Може би ще намерим картата. Малката разходка, на която тръгваме, ще ни даде възможност да го направим.

Шон отвори книгата и се наведе над нея. Дейвид се пресегна към първокласния си панел и включи лампата за четене. Затвори очи за момент, после ги отвори и погледна надолу.

42.

Пътувахме на юг в продължение на седмица. Водачът на Майлс, съвсем млад, ни превеждаше далеч от вероятните места, на които биха могли да ни търсят римляните. Малбул смяташе, че ще ни издирват не повече от няколко дни, но аз не мислех така. Майлс ни бе дал коне и храна. Описа ми и как е получил инструкции да бъде на това място и по това време в нощта след участието ми в Големите игри. За него това беше огромна победа — след като бе живял толкова дълго, за да изпълни мисията си, всичко се бе случило точно така, както му е било казано.

На прощаване изпитах странно чувство за неизбежност, което остана и докато яздехме в нощта — водачът и аз на отделни коне, докато Малбул придържаше заспалия пред него Мишка. Когато най-сетне изкачихме хълма и погледнахме надолу към пристанището, водачът ни заговори.

— Има търговски кораб, който ще ви откара до Йерусалим. Ако поискат възнаграждение, платете им с това. — Младежът извади голяма кожена кесия от дисагите си. Отворих я и ченето ми едва не увисна, когато видях проблясващото на лунната светлина злато.

— Какво е това? — изумих се.

— Господарят ми от дълго време пази това богатство за теб. Казваше, че трябвало да гарантира безопасното ти пътуване. И че си тръгнал на мисия да промениш хода на историята.

През изминалите няколко дни водачът ни се беше отнасял към нас по начин, който бях приел за недоверие, но сега осъзнах, че всъщност е страх.

— Какво точно казваше господарят ти за нас? — попитах го.

Младежът леко присви очи, после се извърна.

— Каза, че ще дойдете. Никой не му вярваше. Всички си мислеха, че е изкуфял от годините, но той твърдеше, че било пророчество и че ти си избраният.

— Ха! — Разсмях се. — Избран, как ли пък не!

И млъкнах, когато си дадох сметка, че смехът ми с нищо няма да подсили увереността на момъка. Взех кесията и стиснах деликатната ръка на водача ни.

— Кажи на господаря си, че е помогнал за спасяването на света. Кажи му, че всяка година, през която ме е чакал, не е изгубено време, че няма да го разочаровам и че ще се върна за него, преди годините му да свършат.

Водачът кимна.

— Той каза, че трябва да го направиш, защото има да ти казва още неща. Името на търговеца е Захария. Вече е наел кораба и ще отплава утре по зазоряване. Ако беше дошъл миналата година, щеше да се наложи да чакаш цяла седмица!

— Всичко опира до избирането на правилния момент, нали? — подхвърлих и направих знак на Малбул да събуди Мишка. Бях изумен с каква готовност момчето приемаше невероятните събития, които се случваха. Явно децата все откриват нещо и затова границите на световете им още не са определени. Те още могат да вярват.

Водачът обърна коня си и пое по дългия път обратно на север. Малбул, Мишка и аз останахме на хълма, окъпани в лунна светлина и загледани надолу към морето. Последната граница преди Йерусалим.

— Търсим Захария — тихо казах на един човек, който приготвяше сергията си за сутрешния пазар.

Той ме измери с поглед и поклати глава. Получавах все този отговор вече половин час и започнах да се изнервям. Сякаш никой не знаеше за кого говорим, а бяхме проверили всички съдове на кея.

— Едно не разбирам — прошепна Шон на Дейвид. Двамата се бяха навели над текста, докато всички останали в салона спяха. — Щом тази мисия е толкова важна, защо Обществото не е изпратило повече хора, които да му помагат?

Дейвид го погледна. Вече беше прочел страницата и мачкаше кърпа в лявата си ръка. Той изгледа мълчаливо Шон и посочи с очи дневника. Шон продължи да чете.

— Греъм.

Гласът дойде зад мен. Обърнах се и видях познатите очи на човек, когото бях познавал навремето, макар че изглеждаше десетина години по-стар, отколкото при последната ни среща.

— Хамза? — втрещих се аз.

Мъжът, по-нисък от мен и с топлата смугла кожа, характерна за йорданците, се усмихна в отговор.

— Захария — поправи ме арабинът. — Сега съм израилтянин. Направо ще останеш изумен какви хора минават за евреи в наши дни!

Отново ми отправи широката си усмивка, подчертана от малката златистосива козя брадичка. Личеше си, че зъбите му са били занемарени за цяло десетилетие, но от него се излъчваше същата топлина като преди. Хамза, Офицер Х2, беше най-добрият ми приятел в Централата. Не можах да се сдържа да не го прегърна.

— Какво правиш тук? — слисано попитах.

Хамза не отговори, а показа ръката си. На нея имаше малък, но ясно различим белег, оформящ думата ПОВЪРНИ.

— Не разбирам — поклатих глава. — Кой е твоето назначение?

Хамза отново се усмихна.

— Ти.

Той посочи скромен кораб малко по-нататък.

— Хайде, чака ни дълъг път, а нямаме много време. Ще задаваш въпроси, докато плаваме.

— Защо да нямаме време? Почти съм сигурен, че римляните вече са престанали да ни търсят, а Делисио е мъртъв.

— А! Значи някой е улучил?

— Откъде знаеш?

Хамза не отговори на въпроса ми и отново ме погледна. Челото му се сбърчи загрижено.

— Греъм, не говоря за римляните. А за назначението ти. Имаме три дни път до Йерусалим, а след две нощи Йошуа бен Яков ще седне да вечеря с дванайсет от най-видните си последователи и ще разчупи хляба. Едва ли е нужно да ти казвам какво става на следващия ден. Трябва да побързаме.

Шон понечи да обърне страницата, но Дейвид го спря.

— Всичко ли ми казваш? — попита той.

— Какви ги говориш? Ти си единственият, на когото мога да кажа всичко.

— Хайде, човече, бъди честен. Чел ли си вече това нещо?

— Дейвид, какво означава въпросът ти? Знаеш, че не съм.

— Ами, просто сякаш знаеш ужасно много за това, което ще стане — стрелата в гърба, антибиотиците, пращането на повече хора на помощ. Кажеш ли го, то се случва. Не искам да ме поднасяш. Просто ми кажи дали не целиш да се добереш до устройството. Писна ми от всички тези измами.

— Ако знаех какво предстои, щях ли да ти кажа? Щях ли да коментирам? Сериозно. Знам, че сме насред нещо огромно и че и двамата имаме по нещо, което всички други искат — този дневник и твоето устройство. Знам, че Лорън умря заради това и нямам намерение да оставя нещата така. Не искам плейъра.

Дейвид бавно дръпна ръката си от книгата и двамата се спогледаха предпазливо.

— Виж, ако трябва да съм честен, това е адски дразнещо — започна Дейвид. — Нищо лично, човече, но баба ми чете по-бързо от теб. Защо не започнеш, а аз после ще те настигна?

Шон не разбра.

— Какво? Не искаш ли да разбереш какво става?

— Разбира се, че искам, но трябва да направя нещо. Нещо, което трябваше да направя отдавна.

Дейвид извади химикалката от фирмения бележник на въздушната компания и започна да пише. След малко погледна отново спътника си.

— Сериозно, давай. Ще те настигна.

Шон сви рамене и се върна към Греъм Фонтейн на кораба за Йерусалим.

43.

Първите два дни от пътуването минаха без инциденти, ако не се брои пристъпът на морска болест на Малбул и вълнението на Мишка, че се е научил да се катери по мачтата. Морето беше спокойно и четиричленният екипаж нямаше нищо против просто да си върши работата и да ни остави на мира. Корабът се казваше „Морска скъпоценност“ и караше различни стоки за Йерусалим, предимно коприна и оръжие. Бях увлечен в разговор и най-сетне се радвах на компанията на близък приятел.

— Е, значи цялата ти мисия е била да ме вземеш от пристанището, така ли? — поинтересувах се.

— Хм, дадоха ми и допълнителни задачи, разбира се. Събрах куп свитъци на есеите и ги скрих недалеч от Мъртво море, но в общи линии това беше само колкото да ми мине времето. Трябваше да чакам няколко години — пратиха ме малко по-назад във времето, отколкото очаквах.

— А белегът на ръката ти? — попитах.

— Да, шантава работа. Точно преди да ме изпратят в миналото, буквално докато стоях гол на прехвърлящата платформа, професорът лично дойде при мен, даде ми една капсула и ми каза да я глътна. Каза, че ти трябва да вземеш интервюто си, в противен случай щели да умрат милиони. После дойдоха охранителите, хванаха ръката ми и ме порязаха. Можеш ли да повярваш? Порязаха ме направо на платформата. Сигурно са искали болката да е свежа при пристигането ми, защото когато дойдох… е, сигурен съм, че знаеш какво е.

— Милиони щели да умрат ли?

Хамза разпери ръце и сви рамене.

— Значи първата ти работа тук е била да погледнеш кървящата си ръка и да видиш думата ПОВЪРНИ?

— Най-първата. Разбира се, мисля, че бях последният пратен в миналото. Стана три години след като ти замина! А кой може да каже защо правят тези неща? Всеки от нас знае само малка част, нали?

— И какво направи, когато пристигна? — продължих с въпросите.

— Ами, за разлика от теб и другите основни агенти, аз нямах никакви импланти. Само ужасна болка в ръката и инструкция да повърна. Шантава работа, сякаш са знаели, че забравяш всичко, но така и не ни го споменаха. На теб казаха ли ти?

— Не. Изкарах повече от месец, без да имам никаква представа кой съм. Бях ранен в двубой и открих жицата, която ме отведе до камерата в крака ми. Иначе изобщо нямаше да разбера.

— Хм, странно. Ако са знаели, че при прехвърлянето забравяш, не разбирам защо не са постъпили по същия начин с всички.

— И аз не разбирам. Но имаме и друг проблем — изтъкнах.

— О, така ли? Освен факта, че щом стигнем пристанището, може вече да сме закъснели за мисията ти? — Хамза се облегна на стената на малката каюта. Тези търговски кораби не бяха проектирани с удобства.

— Свързано е с Делисио. С нещо, което ми каза. Мисля, че в Йерусалим има друг агент.

— Аха. Е, би могло да се очаква, нали? По двама на всяко назначение и така нататък. Значи партньорът ти ще е там.

— Да, но Делисио не е бил част от проекта. Тоест беше, но с друга задача. Каза, че Баришников бил в Йерусалим и щял да убие Исус.

— Какво? — Хамза се надигна.

— Мислеше, че съм разкрил намеренията на Баришников, че руснакът е изпял за участието на самия Делисио и че затова съм в Рим. Смяташе, че съм отишъл да го спра. Явно е решил, че съм убил Баришников, затова е изпратил свои агенти в Йерусалим „да довършат работата“, както сам се изрази.

— Откъде е знаел Делисио? Наистина ли е нечий шпионин? И ако да, чий? Кой би поискал Исус да бъде убит? И как са успели да се внедрят в Централата? Та тя е насред афганските планини, където бушува война — не е точно от местата, на които можеш да се натъкнеш случайно.

— Дейвид! — извика Шон и сграбчи инженера за ръката.

Мърморенето в салона показа как приемат избухването му останалите пътници. Шон се сви на седалката си, но продължи да разтърсва енергично новия си приятел. Дейвид вдигна очи от бележките, диаграмите и кода си.

— Какво? Човече, наистина съм се потопил здравата, не искам да прекъсвам.

— В Афганистан е — развълнувано прошепна Шон.

— Какво?

— Централата. Намира се в пещерите в Афганистан!

— В дневника ли го пише?

— В дневника. Трябва да идем там.

— Добре, добре. Ако случайно не знаеш, Щатите в момента провеждат там голяма военна операция. Не мисля, че е лесно просто „да идем там“.

Едва сега Шон погледна масата информация, която Дейвид беше изсипал върху хартията.

— Какво правиш? — попита той.

— А, записвам спецификациите. Изучавах проклетия диск години наред, а когато напуснах „Нюком“, почти всичките ми проучвания бяха заличени. Остатъкът беше в апартамента ми в Испания, но изтрих всички данни точно преди да изляза да се срещна с теб. Опитвам се да измисля как са могли да създадат записващо устройство, което да кодира данните, без да знаят как да пуснат записа.

Дейвид погледна Шон. Понякога забравяше, че той е човекът, писал онези статии, които бе прочел онлайн, най-гениалните трудове, на които се беше натъквал. Така беше свикнал да третира хората като идиоти, че когато попаднеше на някого с интелекта на Шон, забравяше, че той всъщност може и да разбира онова, което му се казва.

— Виж, човече, просто чети. Чети и си трай, аз ще те настигна, но първо искам да приключа с това.

Шон кимна.

— Та тя е насред афганските планини, където бушува война — не е точно от местата, на които можеш да се натъкнеш случайно. Би трябвало да е някой, който е участвал в програмата, не мислиш ли?

— Не знам. Напълно е възможно Баришников все още да не подозира, че се е родил две хиляди години напред в бъдещето. Делисио каза, че си е спомнил кой е едва след като е видял мен, а това е двайсет и пет години след пристигането му в Рим. Видял ме и това го е накарало да си спомни. Ами ако Баришников не си спомня мисията си? Когато си спомнил, Делисио изпратил свои хора в Йерусалим да се погрижат работата да бъде свършена. Възможно е аз да съм причинил събитие, което сега се мъча да предотвратя.

Мисълта ме порази.

— Възможно е — съгласи се Хамза и отново се облегна назад. — Това би променило напълно историята, би довело до незнайно какви последствия. Ако няма разпятие, няма да има християнство, поне не във вида, в който го познаваме. Милиони хора никога не биха се родили.

Хамза се загледа някъде в далечината, докато прехвърляше възможностите и последствията през главата си.

— Би могло да няма нужда от мисията ти. Цялата Централа би могло да не съществува и ние с теб да не бъдем пратени тук.

— Но ние сме тук — възразих.

— Тук сме сега. Но кой може да каже какво ще се случи, ако променим нещата, за които знаем, че са се случили? Светът, от който идваме, може никога да не се появи. Греъм, не можем да позволим това да се случи. Ако се промени дори едно-единствено нещо сега, ходът на историята ще се промени и може изобщо да не съществуваме! А както казах, ти трябва да вземеш интервюто си.

През цялото време на обучението ни в Централата набиваха в главите ни едно и също нещо — Правилото на знанието. Знанието е абсолютно; ако знаем, че нещо, което ни е известно, се е случило, не бива да се намесваме. Това ми оставяше доста свобода, в смисъл че нещата, които знаехме със сигурност за тази епоха, бяха много малко и затова бях научен да работя с философията, че щом не зная безусловно, че нещо не се е случило, фактът, че го правя, означава, че се е случило. Естествено, ти би трябвало да знаеш всичко това по-добре от мен.

Шон прочете отново последното изречение. „Естествено, ти би трябвало да знаеш всичко това по-добре от мен.“

На кого говореше той?

Озадачен, Шон продължи нататък.

44.

Случи се на половин ден път до целта ни. Мишка пръв забеляза кораба, който приближаваше към нас отпред и отляво. Един от членовете на екипажа, строен и жилав младеж на няма и двайсет години, незабавно се покатери на мачтата да провери. Думата, която извика надолу, предизвика суматоха.

— Разбойници! — изкрещя той.

На кораба моментално настъпи паника. Хамза изскочи от каютата си на палубата.

— Какво има? — извиках отдолу.

— Морски разбойници. Пирати. Започнаха да атакуват кораби по търговските пътища. Искат си плячката и ще ни избият, за да се доберат до нея.

— Пирати ли? Нападат ни пирати? — Щях да се разсмея, ако положението не беше толкова сериозно. — Можем ли да се защитим? Можем ли да им избягаме — попитах, докато се качвах на палубата, за да погледна.

Капитанът на кораба, едър мъж, приближаващ петдесетте, се появи и излая нещо на екипажа си на иврит. Спря за момент при левия борд, за да погледне приближаващите пирати.

— Няма да ни пипнат без бой! — изръмжа старият морски вълк, докато минаваше покрай мен.

Единствената мачта на „Морска скъпоценност“ се държеше на място от въже, минаващо от върха й до носа на кораба. Тя изскърца, когато вдигнаха платното. Мишка изтича при носа, а Малбул остана при кърмата, където можеше да се хване за някоя от бъчвите на палубата при поредния пристъп на морска болест.

— Какво прави той? — попитах Хамза, който се взираше в кипналата пяна, разделяща се пред носа на преследвача ни.

— Капитанът ще обърне срещу вятъра. Те ще ни подгонят и ще ни настигнат, тъй като са много по-маневрени от нас.

— Ами… какъв е смисълът да позволяваме да ни настигат? — полюбопитствах. Не схващах тактиката.

— Смисълът е в това — обясни приятелят ми, като гледаше работата на опитния екипаж, — че ако се опитаме да им се измъкнем сега, ще ни пресекат пътя. Ако обърнем срещу вятъра, ще трябва да лавират и да ни последват. Така ще им е нужен около час да ни настигнат.

— Пак не разбирам — признах аз.

— Ние сме много по-леки. Платното ни е почти толкова голямо, колкото и тяхното, и имаме малко товар. Когато приближат твърде близо, капитанът ще обърне и ще поеме направо по вятъра с вдигнато платно. Ще профучим покрай тях и след като вятърът стане попътен, никога няма да успеят да ни пипнат. — Хамза изглеждаше почти развълнуван от перспективата за гонитба. — Точно затова ни приближават от тази посока. Плашат корабите и ги карат да побегнат по вятъра, докато самите те само променят малко ъгъла и ги настигат.

Залитнах напред, когато корабът се наклони застрашително и сандъци и хора се плъзнаха по палубата. Отпред се разнесе радостен вик, когато Мишка се вкопчи във фигурата на носа. Направо да не повярваш! Вдигнах глава, застанал на четири крака. Хамза се изправи.

— Не можеше ли да ни предупреди, че ще прави това! — ядосано възкликнах.

— По-добре намери за какво да се хванеш — посъветва ме той. — Същото ще има да се повтаря през следващия един час.

— Не е ли очевидно какво прави?

— Несъмнено е.

— Тогава защо ни преследват? — попитах и погледнах големия застрашителен силует, който растеше пред очите ми.

— Какъв избор имат? — сви рамене Хамза. — Трябва да се опитат да ни пипнат, иначе ще им избягаме по вятъра. Ще се движим на зигзаг и ще пресичаме пътищата си. Дано капитанът не обърка курса. Един-два пъти ще се разминем на косъм, преди да опита да завие по вятъра.

Седнах и изругах под нос, докато се хващах здраво за въже от такелажа. Хамза продължаваше да гледа кораба, който май ни настигаше прекалено бързо.

Малбул имаше сериозни проблеми с острите завои и цветът му беше станал странно сив. Резките маневри подмятаха Мишка насам-натам, но въпреки опасната ситуация той се кикотеше радостно.

Разбойниците ни настигаха бързо и бях изумен как големият им кораб цепи водата. Нашият отново зави и пое под ъгъл срещу вятъра. Въжето се вряза в ръката ми, когато палубата рязко се наклони и много дребни предмети полетяха във водата.

Корпусът се изправи и се понесохме напред. Всеки завой ни костваше половин миля от преднината ни и не след дълго започнахме да различаваме детайли по преследващия ни кораб. Въпреки това продължавахме упорито напред.

— Настигат ни прекалено бързо! — извика един от екипажа на капитана.

Старият моряк не му обърна внимание и се приготви за нова маневра. С този завой щяхме да се озовем на пътя на приближаващия съд и капитанът го знаеше.

— Сега! — излая той.

Отново сякаш някой закачи тежест за кораба ни и се наклонихме към водата. Докато морето се надигаше откъм десния борд, стана ясно, че няма да успеем. Пиратският кораб бе много по-бърз по права линия, отколкото смятаха Хамза и капитанът. Докато се носехме по единствения възможен курс, нещата станаха болезнено ясни — щяха да ни настигнат.

— Вдигни второто! — изрева капитанът.

Един от екипажа се втурна по палубата, като разритваше изпречилите му се сандъци с коприна. Когато стигна при носа, той задърпа едно въже и вдигна второ платно, наполовина колкото основното. Щом то се изду, ефектът бе моментален — „Морска скъпоценност“ полетя напред. На кърмата другите двама членове на екипажа се бореха да задържат кормилното весло под напора на вятъра.

Подобно на изгубила управление кола на хлъзгав път, корабът поднесе към неизбежното и се загледах как разбойниците коригират курса си, за да компенсират увеличената ни скорост. Този път нямаше да приближат достатъчно, за да ни вземат на абордаж, но може би при следващия завой щяха да успеят.

Вятърът духаше на пориви и клатеше двата кораба, които пореха водата. Започнах да отмервам времето до момента, когато щяхме да пресечем курса им. Осем, седем, шест…

— Мишка, слизай оттам! — извиках. Момчето вече не се забавляваше, когато започна да схваща какво става. Скочи от носа, втурна се по палубата и спря недалеч от мен в средата на кораба. „Морска скъпоценност“ изстена от напъна. Четири, три…

Погледнах към пиратския кораб, който бе станал огромен и се носеше право към нас. Щяхме да се разминем — на косъм.

Две, едно…

Понесохме се да пресечем курса на разбойниците и ясно видях шестима мъже, застанали на носа с извадени мечове. Огледах тъмните им лица и погледите ни се срещнаха; бяха толкова близо, че различих подигравателните им усмивки. Погледнах в очите един мъж, който галеше заплашително дългото право острие на оръжието си. Онези зад него държаха навити въжета с абордажни куки на края. Главата ми бавно се завъртя, докато се гледахме. Големият кораб мина зад нас. Беше хипнотизиращо — бяха толкова близо и в същото време неспособни да направят каквото и да било. Целият ни екипаж бе замръзнал от ужас. После моментът отмина и лудницата започна отново.

— Пълен напред! — нареди капитанът, но вниманието му бе отклонено от един от моряците, който викаше от кърмата. Всички се обърнахме и с ужас видяхме, че пиратският кораб завива. Обръщаха да ни преследват.

Това не трябваше да става. Надявахме се на още едно диагонално разминаване, но пиратите бяха предпочели да ни подгонят директно, за да не ни дадат възможност да обърнем и да им избягаме.

Капитанът реагира на мига.

— Готови за обратен завой! — изрева той. Щеше да се опита да завие по вятъра по-рано, с което поемаше голям риск.

Погледнах към Хамза, който нервно стоеше в задната част на кораба, вкопчил се в релинга с такава сила, че треските се впиваха в кожата му.

— Това е единственият ни шанс — каза той, преди да задам въпроса си. — Те са много по-бързи от нас срещу вятъра и за да им избягаме, трябва да обърнем и да продължим по права линия. Те вече са плътно зад нас и ако повторят маневрата ни, ще ни засекат, преди да сме се измъкнали.

— Дръжте се здраво! — извика капитанът и уви около ръката си въже, което държеше един от сандъците. — Сега!

Светът моментално се килна настрани. Всички свободни предмети на палубата се изсипаха във водата. Малбул се подхлъзна, падна по гръб и се плъзна по палубата, заби крака в релинга и едва не полетя зад борда. И бездруго с мъка успяваше да задържи обяда си, но този път не издържа — стомашен сок и смляна храна се плиснаха по дъските. Той се претърколи от повърнатото и се вкопчи във въжето, с което бе вързан сандъкът с мечове.

Няколко мига по-късно корабът се изправи и вятърът, който досега само галеше основното платно, го изду напълно. Носът зацепи вълните и „Морска скъпоценност“ сякаш запя. Всички погледнахме назад и наляво. Пиратският кораб също обръщаше.

— Завиват — каза Хамза. — Ще се опитат да ни пресекат пътя.

Търговският кораб летеше като стрела благодарение на голямото си леко платно. Но пиратите не изоставаха и веднага стана ясно, че ще се сблъскаме.

— Ще ни ударят! — извика Мишка до мен. В гласа му се долавяше страх. — Ще се забият право в нас!

Наистина беше така.

Капитанът изрева заповеди на хората си, които започнаха да протестират, но млъкнаха под свирепия му поглед. С неохота единият от гребците се втурна към сандъците, край които лежеше Малбул, отвърза въжето и вдигна горния сандък, като трескаво започна да хвърля товара в морето, за да намали теглото на кораба. Сериозно се съмнявах, че това ще повлияе на скоростта ни, но след първия сандък полетя втори, а после и трети.

Все още замаян, Малбул се изправи и започна да помага на моряка с изхвърлянето на мечовете. Спря само колкото да грабне по едно оръжие за нас, преди да запрати останалите зад борда.

Двата кораба се носеха към неизбежната точка на пресичане и вече чувах грубите викове на разбойниците, които очакваха сблъсъка. Ако успеехме да минем първи, щяхме да се измъкнем — пиратите нямаха шанс да ни настигнат по права линия. Но ако ни приближат достатъчно, за да хвърлят абордажните си куки, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.

Малбул ни подаде по един меч. Не можехме да правим нищо, освен да чакаме. Мишка беше пратен долу. Осемдесет стъпки… седемдесет…

Стиснахме мечовете и застанахме при левия борд на носа, докато пиратите приближаваха. Четирима или петима стояха на носа с въжета в ръце. Шейсет стъпки…

Първата кука полетя към нас. Не ни достигна и падна във водата. Четиридесет стъпки…

Пиратите изкрещяха диво, когато още две куки полетяха към палубата. Щяха да ни стигнат. Затичах се покрай борда към мястото, където щеше да падне първата. Замахнах с меча си като с бухалка към летящата кука и я запратих обратно.

Втората обаче падна на палубата и бързо се понесе назад, за да се забие в дъските. Малбул скочи с меч в протегнатата си ръка, метна се и преряза въжето на куката, след което се стовари по корем на палубата. Двайсет стъпки…

Профучахме пред носа на пиратския кораб, когато последните две куки паднаха на кърмата. Хамза и единият от гребците реагираха моментално, въжетата бяха срязани и изхвърлени във водата. Трийсет стъпки…

Това беше. Измъкнахме се. Ликуващият Хамза изтича на кърмата и вдигна среден пръст към пиратите.

— Начукайте си го! — изкрещя той.

Поклатих глава и се усмихнах. Нямаше как пиратите да не разберат обидата. Хамза ликуваше, но радостта му се оказа преждевременна. За миг усмивката му изчезна и се смени с озадачено, а после разтревожено изражение, когато видя, че гледам опулено небето.

От кърмата на кораба полетя дълго дървено копие и се понесе на двайсет и пет стъпки височина към нас. Нямаше да улучи никого на палубата, но пък и целта му не беше такава. Копието беше увито в горящи парцали, оставящи черна димна следа след себе си. Стоманеният връх без усилие прониза платното и тъканта избухна в пламъци.

Оранжевите езици моментално плъзнаха нагоре. Моряците незабавно хвърлиха кофи зад борда с надеждата да угасят пожара, но поражението вече бе налице — основното платно не ставаше за нищо и само след минута пиратският кораб щеше да се изравни с нас. Стиснах дръжката на меча си. Докато екипажът се мъчеше да овладее пламъците, пиратският кораб ни приближи. Разбойниците се бяха наредили покрай левия борд, готови да скочат на осакатения ни кораб, и разбрах, че ще ни изколят до крак.

Сетих се, че Мишка се крие долу в каютата, когато пламъците обхванаха мачтата. Знаех, че ако екипажът бъде принуден да се бие с пиратите, няма да успее да се справи с пожара и корабът ще се превърне в горящ ад. Затичах се към кърмата. Малбул и Хамза извикаха след мен, но не спрях. Сандъкът при кормилното весло щеше да ми осигури достатъчна опора. Стъпих на него и скочих, увисвайки сякаш цяла вечност над морето.

Паднах на палубата на другия кораб и се претърколих. Приземяването ми свари пиратите неподготвени и те тъкмо се обръщаха, когато се хвърлих напред с меча си. Двама от разбойниците паднаха, преди да са разбрали какво става. Изобщо не бяха очаквали да пренесем битката на тяхна територия. Докато се завъртах, преброих девет души на палубата, но знаех, че сигурно са повече. Всеки беше въоръжен с различни оръжия, несъмнено плячка от предишни набези.

Висок жилав мъж замахна към мен, но аз пристъпих напред и отсякох китките му, преди да е нанесъл удара си, след което го изритах и той полетя зад борда, пръскайки кръв от местата, където се бяха намирали дланите му.

Надигнаха се викове. Пиратите се мъчеха да решат дали да скочат на горящия търговски кораб, или да се справят с нападателя на собствената им палуба. Колебанието им ми даде достатъчно предимство да се завъртя и да обезглавя двама, застанали слисани един до друг. Хвърлена дървена сопа ме улучи в гърба, при което пръстите ми неволно се разтвориха и изпуснаха меча. Не посегнах към оръжието, а изритах най-близкия противник в капачката. Коляното му изхрущя като пречупено дърво и се огъна назад. Мъжът изрева от болка, показвайки ред жълти развалени зъби. Мечът му падна в чакащата ми ръка и разбих зъбите му с дръжката.

Вече бях изгубил елемента на изненада. Следващите атаки дойдоха наведнъж, една отпред и една отзад. Хванал меча като огромен кинжал, нанесох удар назад, като натиснах с двете си ръце. Същевременно вдигнах високо коляно и изритах нападателя, който се бе втурнал към гърдите ми. Челюстта му се счупи в двата края. Почти не обърнах внимание на звука, с който тялото зад мен се свлече.

Трима пирати се биеха с Малбул и Хамза в опит да се качат на борда на кораба ни, докато пожарът се разгаряше. Мишка още се криеше долу — между пламъците и разбойниците не му оставаше много време. Съсредоточих се върху новия противник срещу себе си.

Той замахна към глезена ми, когато скочих от един сандък и направих салто над главата му. Нанесох удара, преди да се приземя, и острието разсече темето му. Мозъкът му се раздели и тялото му затанцува като марионетка. Когато падна на палубата, аз вече се бях хвърлил към нашия кораб.

Малбул се сражаваше решително и повали безмилостно единия нападател, но не беше свикнал да се бие в море и му беше трудно да пази равновесие на горящия, люлеещ се кораб. Хамза пък беше в стихията си. Обучен в Централата и живял на кораби, плаващи между Йерусалим и Рим, той наказваше всеки, който се осмелеше да го доближи.

Докато скачах обратно на „Морска скъпоценност“, главната мачта, отслабена от огъня, падна върху държащите товара мрежи в задната част и подпали въжета и сандъци. Коприната пламна и забълва задушлив черен пушек. Втурнах се към каютата, но преди да стигна до нея, един пират разби вратата й с ритник. Чух ужасения крясък на Мишка, когато пиратът го сграбчи за дрехата и го извлече на палубата.

Нямах време да измина разстоянието и направих единственото, което можех. Замахнах отдолу като при софтбол и хвърлих меча си. Върхът на острието закачи рамото на Мишка, поряза го и накара момчето да извика от болка, но не преди да пробие белия дроб на пирата, който го държеше. Мишка се освободи и отскочи назад, когато хватката на мъжа отслабна и тялото му тупна върху дъските. Втурнах се към момчето, което посягаше към нараненото си рамо.

— Извинявай — казах и коленичих до него да огледам раната. Преди да успея, той се хвърли на врата ми и захлипа. Прегърнах го, но после се дръпнах и го погледнах в очите.

— Трябва да се махнеш от кораба, разбираш ли? Ще потъне, пожарът се разгоря прекалено много.

Момчето кимна и се огледа. Чак сега видя какви поражения са нанесли пламъците.

— Мишка, чуй ме — продължих аз, насочвайки вниманието му отново към мен. — Трябва да стигнеш до дома си. Стой надалеч от боя. Иди на бака.

Момчето ме погледна объркано.

— Предната част на кораба. Там, където си играеше. Скрий се, ако можеш. Имаше някакви сандъци. Разбра ли ме?

Мишка кимна и се затича към носа, като заобиколи мястото, където Малбул тъкмо разпорваше корема на поредния си противник.

Хамза се беше справил с двама пирати и се прехвърли на по-големия кораб, за да атакува останалите неколцина. Двама от нашия екипаж лежаха по очи в локви от собствената им кръв. Вече с нищо не можеше да им се помогне.

Беше безсмислено. Пламъците бяха нанесли прекалено големи поражения и корабът бързо се пълнеше с вода. Подкарах останалите от екипажа по палубата.

— Това е моят кораб! Няма да го оставя! — разнесе се гърленият глас на капитана. Той стоеше сам с кофа в ръка и безнадеждно се мъчеше да угаси бушуващите пламъци. Докато се обръщаше да отвърне на увещанията ми да бяга, аз го фраснах по главата с дръжката на меча и го проснах в безсъзнание. Метнах го на рамо и се завтекох по все по-силно накланящата се палуба към кораба на пиратите. Когато стигнах до борда, видях, че битката се е пренесла изцяло върху кораба на разбойниците. Мишка също беше успял да се прехвърли на другия съд.

„Морска скъпоценност“ потъваше бързо, палубата вече беше на шест стъпки под палубата на пиратския кораб и разстоянието се увеличаваше с всяка секунда. Пуснах меча си, задържах стария капитан на гърдите си и напрегнах всичките си останали сили да го хвърля нагоре към палубата.

Потъващият кораб се наклони. Кърмата изчезна под вълните и заостреният нос се вирна нагоре, показвайки покрития с раковини корпус. Затичах се към този последен бастион на надеждата, състезавайки се с огън, гравитация и триене, напрягайки мускули да остана на същото място над водата. Драпах нагоре, като се подхлъзнах и спъвах. Когато най-сетне стигнах на четири крака до фигурата, носът вече стърчеше вертикално.

С последни сили скочих към релинга на пиратския кораб, докато последното късче дърво изчезваше под краката ми.

Една ръка.

Изпъната. Пръсти.

Увиснах. За миг си поех дъх и тъкмо се хванах с другата си ръка, когато острието се спусна. Пръстите ми бяха прерязани. Отново висях на една ръка.

Не изкрещях. Дори не разбрах какво се е случило, само се зачудих защо съм се изпуснал. Погледнах нагоре и видях Малбул да забива юмрук в пирата, който ми беше отрязал пръстите. Блъскаше го ритмично в лицето, с разширени ноздри и пламнали от ярост очи. Продължи да го удря и много след като лицето на разбойника се превърна в пихтия. Накрая Малбул блъсна тялото през борда и то полетя в кипналата вода. Погледнах надолу и видях кървава диря под мен и някакви тъмни форми, които обикаляха наоколо.

— Саул! — разнесе се глас, докато някой хващаше китката ми. — Дай ръка!

Малбул хвана и другата ми китка и ме извлече на палубата. Навсякъде лежаха тела, кръвта се лееше върху грубите дъски. Запъхтяният африканец се ухили.

— Е, май и ти можеш да се повредиш, човеко от бъдещето! — Той седна на палубата до мен и си пое дъх. След малко стана сериозен. — Имаш ли някаква магия, с която да си ги сложиш обратно?

Вперих поглед в скъсените пръсти на лявата ръка. Разрезът беше диагонален и минаваше над средните кокалчета, оставяйки само палеца и показалеца непокътнати. Малбул взе ножа си и отряза ивица от туниката си. Превърза пръстите ми и аз трепнах от допира.

Огледах се и видях, че капитанът вече е в съзнание и дава заповеди на оцелелите от екипажа. Хамза и един от моряците хвърляха тела през борда, давайки храна на полуделите акули, кръжащи долу. Изгубеното време беше безценно, както и изгубените хора, но бяхме живи и Мишка все още имаше шанс да се прибере у дома.

Шон обърна страницата и докато го правеше, забеляза сложните движения на ръката си. Погледна пръстите си и се запита какво ли би правил без тях.

45.

— Е, кажи ми отново — помоли Мишка.

Хамза застана зад момчето и протегна ръката си.

— Вдигни палец.

Мишка се подчини.

— Това е две, нали?

— Да, точно така, две. А сега юмрук. Добре. Погледни над юмрука към звездите. Ширината на юмрука ти е десет дъгови минути. Точно така. Добре.

— А цяла длан е двайсет, нали?

— Много добре. Да, двайсет. Хилядолетия наред моряците ще измерват по този начин разстоянието по звездите, но без да разбират какво правят.

— А ти къде си научил това, Захария? — попита Мишка йорданеца, представящ се за евреин.

— Ами, нали го знаеш онзи твой приятел? Онзи, когото наричаш Саул?

— И Саул ли знае за звездите? Той ли те научи?

— Знае за звездите, но не ме е научил той. Научихме го на едно и също място. Един вид, ходехме заедно на училище.

— Така ли? А какво е училище? — учуди се Мишка, и погледна прошарения мъж.

Хамза се разсмя.

— Място, на което се учиш с други деца на твоята възраст.

— Но ти си стар. Той не би трябвало да е роден, когато си ходил на училище.

Приятелят ми отметна глава назад, разсмя се и тупна момчето по рамото.

— Прав си. Но тогава не бях толкова стар и имаше време, когато бяхме горе-долу на една и съща възраст, ако можеш да си го представиш — рече Хамза.

— Да, машината на времето.

Хамза престана да се смее.

— Какво каза?

— Машината на времето. Докторът, който ни лекуваше, ми разказа за нея. Все повтаряше, че са го пратили твърде назад във времето. И непрекъснато ги наричаше с онази дума, ко… колепета?

— Копелета? — Хамза отново избухна в смях. — Копелета са! И още как! И мен ме изпратиха твърде назад.

Мишка също се разсмя, заразен от настроението на Хамза. Приятелят ми дойде и седна до мен. Погледнахме към спящия Малбул и капитана, застанал при кормилното весло. Всички се опитвахме да съберем сили преди пристигането ни в Йерусалим. Капитанът искаше да акостира малко на юг, тъй като не му се влизаше в пристанището с пиратски кораб, но все пак бе доволен от новата си придобивка. Корабът беше като призрак под сребристата пълна луна.

— Кой е бил? — попита Хамза.

— За кого питаш? — учудих се аз.

— Кой те е лекувал? Момчето каза, че си бил ранен доста зле на арената.

Облегнах глава на дървото.

— Майлс, в образа на старец. Страшно се шокирах да го видя такъв, но беше… приятно.

— Майлс ли? Той не беше агент… — Хамза остави думите си да увиснат във въздуха.

— Знам, не беше. Каза, че е бил натоварен със специална мисия. Не ми обясни как е научил къде да бъде, но той ми спаси живота.

— Знаех, че някой ще простреля някого, но нямах представа кой. Не сме говорили за това.

— Така е — кимнах. — От месеци не сме говорили като хората.

— От повече от десетилетие — поправи ме Хамза.

Усмихнах се. Бях видял приятеля си сравнително наскоро, а той не беше ме виждал от години. Все още беше малко трудно за проумяване.

— Както казах, Делисио си помисли, че съм в Рим, за да го убия. Но всичко изглежда като нагласено, Хамза. Бях изтощен и ранен в игрите, Делисио се канеше да ме убие, а в следващия миг Майлс му заби стрела в гърба. Бил чакал петдесет години този момент. Всяка година ходел на игрите и чакал да ме види на арената. Цялата му мисия била да прати стрела в гърба на Делисио. Хамза, откъде може да е знаел?

— Нямам представа — излъга Хамза, докато се облягаше назад.

Започнах да ставам малко подозрителен.

— А ти откъде знаеше, че ще се появя на пристанището?

— Научих го по същия начин, по който ти си научил каква е мисията ти. Беше описано в инструкциите. Нямам друго назначение, Греъм. Ти си назначението ми. Както и това пътуване. Нямам имплантирана камера като теб. Трябва да се погрижа да вземеш интервюто си.

— Да. Но точно за това става дума. От мен не се очакваше да попадам в Рим. Намирах се на около сто и шейсет километра от Йерусалим. Въвличането ми в онази битка в селото беше грешка, не бе част от мисията ми. Тогава обаче не помнех нищо. Не знаех дори кой съм. Нямах твоите… инструкции. — Посочих ръката му.

Той кимна замислено.

— Може би има повече неща, отколкото би трябвало да знаем.

— Не разбирам! — запротестирах аз.

— Правилото на знанието, Греъм. Какво всъщност знаеш за мисията си? Трябва да интервюираш Исус, нали? От теб се очаква да му зададеш всички дадени ти въпроси, за да могат онези да получат отговорите. Научни въпроси, философски, въпросите, които биха му задали хората, ако живееше в нашето време. — Хамза се изсмя и се огледа. — Нашето време. Какво изобщо означава това? Почти успях да убедя себе си, че съм си въобразявал. Изобщо не очаквах да те видя, макар да имах това. — Той протегна ръката си и показа тънките линии, оформящи думата ПОВЪРНИ. — Фактът, че можех да го прочета и че е на английски, означаваше, че не съм луд. Белегът винаги е бил с мен, няма как да го изпусна или изгубя. Греъм, онова, което правиш, което трябва да направиш… ами, знаеш какво ще се случи, ако не го направиш, но си представи, просто си представи какво ще стане, когато те намерят диска с всичките отговори! Братко, знаеш, че следвам пътя на Пророка, но сега съм тук, шестстотин години преди него. Моята религия още не се е появила. Това означава ли, че тя не важи? Не, ученията са в миналото ми… и те все още са в сила за мен.

— Ами ако сме закъснели? Ако хората на Делисио вече са се добрали до Исус? Ами ако той вече е мъртъв?

— Греъм, десет години се чудих дали изобщо ще се появиш. Можех да разчитам единствено на вярата. Питах за теб, търсех те, опитвах се да те намеря, но безуспешно. Не знаех кога ще се появиш; определено не очаквах, че ще мине толкова време! Вяра. Аз имам вяра в Аллах и в твоята мисия. И цялата тази вяра идва от едно и също място. Трябва да имаш вяра, че няма да закъснееш, че професорът знае какво прави. Аз вярвам, че можем да стигнем до Йерусалим и че Исус ще бъде жив — замислено рече той. — Разбира се, ако това, което казваш, е вярно, трябва да измислим как да открием онези, които могат да те лишат от твоя момент.

— Земя! — извика капитанът.

Изправихме се и се обърнахме. Пред нас, на не повече от километър и половина, горяха светлините на Йерусалим.

46.

— Готово! — обяви Дейвид Блек и хвърли химикалката на масичката.

Шон го погледна.

— Не знам за какво говориш, но се радвам за теб.

— И майка ми казваше същото навремето.

— А купуваше ли ти билети за първа класа?

Дейвид се усмихна.

— Няма да ми откраднеш това.

— Какво да ти крада?

— Момента на слава.

— Не бих си и помислил. Искаш ли да пийнеш нещо? Имам много да ти разказвам.

— Нищо против да пийна, разбира се, но ми спести разказа. Остава ни още един час път и съм готов да те настигна. По-добре поспи малко.

Макар никак да не му се искаше да си признава, Шон беше изтощен и въпреки че ужасно му се искаше да продължи да чете, той знаеше, че трябва да даде на тялото си почивка, ако искаха да стигнат до Афганистан. Натисна копчето за повикване и даде дневника на Дейвид. Но когато стюардесата дойде да вземе поръчката му, Шон Стрикленд вече бе кацнал меко на дивана насред полето. Слънцето грееше, чуруликаха птички и когато той вдигна дистанционното да смени канала на малкия дървен телевизор на около три метра пред него, Лорън положи глава в скута му и сви колене до гърдите си.

— Не проумявам как можеш да гледаш телевизия настрани — отбеляза Шон.

— Мозъкът ми обръща картината — доволно отвърна тя. — Пък и само едното ми око е отворено, така че мозъкът има половин работа.

Шон изръмжа недоволно, когато поредната крава мина пред екрана. Течеше някакъв филм за гладиатори, но главният герой носеше ръчен часовник. Нима не знаеше, че ръчните часовници са от бъдещето? Подобни грешки адски дразнеха Шон. Искаше му се режисьорите да правят проучвания, преди да заснемат подобни неща.

Леко погали косата на Лорън. Беше толкова мека. Рижава и като най-гладка коприна. Цялото му същество се отпускаше, когато я докосваше. Един заек скочи на дивана до него.

— Какво дават? — попита той.

— Някаква смахната история с мъже в кожени поли — отвърна Шон.

— Виж, мила, роботи! — възкликна по-късно той, когато видя редица сребристи хора да маршируват малко зад телевизора.

— Всичко е наред, те са от бъдещето и не им е позволено да правят лоши неща. Променят ли нещо, може никога да не бъдат създадени — успокои го Лорън.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се, че е сигурна — каза заекът. — Не можеш да убиеш собствения си дядо и да очакваш да се родиш, за да се върнеш да го убиеш. Просто не може да се получи. — С тези думи заекът размърда задника си и скочи напред, оставяйки меки кръгли барабонки на дивана. — Както и да е, май е по-добре да вървя. Много фибри има в тази нова диета, на която ме поставиха в Централата.

— Чакай! Къде беше това? — извика Шон след бялото създание, което се отдалечаваше с подскоци.

Не получи отговор.

— Виж в програмата на телевизиите — предложи Лорън. — Мисля, че е на трети канал.

Шон натисна дистанционното в ръката си. Странно, но досега не беше го забелязал.

Екранът се изпълни с бял шум за част от секундата, след което показа съвсем различна картина — пещера, пълна с масивни метални съоръжения и светлини навсякъде. Имаше метални пътеки и хора в сиви униформи по периметъра. В средата на целия комплекс се издигаше платформа, голям метален диск върху пиедестал от камък, заобиколен от сребристи арки. Навсякъде по арките блестяха светлини, а над платформата се виеха безброй кабели.

— Еха, изглежда страхотно! — възхити Шон, но Лорън беше заспала.

Технологиите я отегчаваха, а беше толкова хубаво да лежи на слънце насред спокойната поляна. Още една крава мина пред екрана и Шон замаха с ръка да я прогони, но животното тръгна право към него. Държеше нещо в устата си и изглеждаше толкова възбудено, колкото можеше да изглежда едно говедо.

— По дяволите, човече, видя ли това? — изломоти тя и го лъхна на бърбън.

Шон се помъчи да погледне зад кравата, но тя не се махаше.

— Не, сериозно! Чете ли това, човече? — говореше Дейвид, сочейки възбудено някаква страница от дневника.

Шон отвори едно око и го погледна странично. Книгата лежеше на масичката и светещата над нея лампичка беше най-яркото нещо в първокласния салон. Посегна да събуди Лорън, която сигурно също би искала да разбере какво са открили. Тя обаче не се събуждаше. Не помръдваше. Нямаше я. Изведнъж всичко го връхлетя с нова сила. Тя беше мъртва. Моментът се кондензира и оказа незабавно и драматично въздействие. Той повърна.

— Ох, мааамка му! — възкликна Дейвид, като бършеше ръката си. Бутонът за повикване светна и стюардесата веднага се появи. Тя впери поглед в повърнатото в краката на Шон.

— Ох, толкова съжалявам! Нека ви помогна — предложи високата брюнетка със силен немски акцент. — Започнахме да се спускаме, така че и без това ще трябва да се изправите — каза тя, след като приключи с бърсането на пода и облегалката пред него.

После стюардесата се върна на мястото си в предната част на салона и закопча предпазния си колан.

— Пиян ли си? — попита Шон, когато подуши приятеля си.

— Моооже и да съм се възползвал от политиката на свободна консумация. — Дейвид вирна брадичка. — Щом прочетеш онова, което аз прочетох току-що, може също да ти се прииска питие. Приключих.

— Какво? — запротестира Шон. — Изпреварил ли си ме? Нали се разбрахме…

— Дрън-дрън… — Дейвид вдигна ръка. — Можеш да го прочетеш на летището. Мисля, че трябва да полегна.

Кипнал от гняв, Шон грабна дневника и го напъха под ризата си.

47.

Стиснах ръката на капитана с обещание, че ще се върна. Малбул, Хамза и Мишка ме последваха, докато се отдалечавах от кея.

— Сигурен ли си, че можеш да се оправиш тук? — попитах Хамза, когато се изравни с мен.

— Години наред продавам стоките си тук, Греъм. Познавам всяка улица на Йерусалим. Лошото е, че не съм сигурен къде се намираме в момента. Мисля, че сме на шестнайсетина километра южно от града, и доколкото мога да преценя, до изгрев-слънце остават около четири часа. Това не ни дава много време да намерим приятеля ти и да спасим живота му, за да… бъде убит… ъъъ… както трябва.

Ако Делисио наистина беше пратил хора, бе възможно вече да са нанесли удара си.

— Добре, знаем за трима души, които могат да представляват опасност — казах на останалите. — Баришников е висок горе-долу колкото мен, но е по-плещест. Има голяма трапчинка на брадичката си, като на Кърк Дъглас — добавих, намигайки на Хамза.

— А другите? — попита Малбул.

— Тях не ги познавам. Мога само да предположа, че са римляни, част от групата, обучена от Делисио. Друго не мога да кажа. — Поклатих глава. — Хамза, сигурен ли си, че има къде да оставим Мишка?

— Съдружникът ми живее в покрайнините на града. Бих му поверил живота си, но май не и жена си — добави той под нос. — Момчето ще бъде в безопасност при него и ако с нас се случи нещо, той ще се погрижи да го върне в Хоразин.

Кимнах.

След половин час бърз ход изкачихме един хълм. Пред нас се появиха светлините на град. Можеше да бъде модерен град и гледката ме накара да затая дъх.

— Ах, и в каква нощ само виждаш за първи път този град — обади се Хамза.

— Мислиш ли, че е истина? Мислиш ли, че се случва наистина? — Обърнах се към Хамза. Започваше да ме обхваща съмнение, когато виждах целта си пред мен.

— Не зная — сериозно отвърна той. — Мога да ти кажа само, че назарянинът е истински. Предизвика голяма суматоха, особено миналата година. Не съм го виждал, нали разбираш, защото мисията ми беше да ти помогна и имах инструкции да стоя настрана от него. Но чух доста неща. Наричат го „чудотворец“, но пък тези хора наричат почти всяко нещо чудо и смятат всяко заболяване за обсебване от бесове. Понякога ми иде да въведа представата за микробите или случайно да оставя чертеж на аеродинамично правилно крило някъде, за да видя как ще реагират.

— Петнайсет века преди Леонардо да нарисува летяща машина? Представи си само.

— Правилото на знанието. Кой може да каже, че сме в състояние наистина да променим каквото и да било?

— Готов ли си да поемеш риска? — попитах с усмивка, макар да знаех отговора. — Добре, всяко нещо по реда си. Да заведем Мишка на сигурно място.

Йерусалим. Най-свещеният град. Три от най-големите световни религии са се били за него, притежавали са го, спечелвали са го и са го изгубвали, делили са го… Три религии, от които през тази епоха съществуваше само една. Все още нямаше никакви християни и мюсюлмани.

По улиците на външния град мъждукаха фенери. Слабата светлина беше като мъгла, чуваше се смях и шум на празненство. Звуците не долитаха от никое конкретно място, а изпълваха нощта.

Пръстта и чакълът хрущяха под краката ми, тялото ми бе като наелектризирано от очакване. Помислих си, че сигурно се намираме в най-ранните часове на четвъртък и че утре сутринта Йерусалим ще изиграе най-важната роля в модерната история. Утре по това време Исус щеше да тръгне към смъртта си. Преди това да се случи, трябваше да го намеря и да взема интервюто си. В петък той трябваше да бъде изправен на съд и да бъде прикован на кръста.

Вървяхме по пътя към града, покрай който тук-там се издигаха каменни къщи, и стигнахме до малка врата в скромна стена от пясъчник. Хамза спря за момент.

— Виж, Яков рядко е сам. Обича компанията на жените. По няколко едновременно, ако трябва да съм точен.

Завъртях очи.

— Нима ще оставиш Мишка при този човек? — изумих се, но той вдигна ръка.

— Остави ме да вляза пръв. Повярвай, момчето не може да попадне в по-сигурни ръце.

Хамза пое дъх и почука силно. Отговор не последва. Той отново почука и повика, без изобщо да го е грижа за съседите.

— Яков! Сине на Леви, дявол такъв, ставай! Аз съм, Захария!

Отново последва тишина, след което се чу стон. Нещо задрънча и зашумоля някъде във вътрешността на къщата, разнесоха се гласове.

Накрая резето на вратата се вдигна и се показа сънен и рошав мъж, който се взираше с подозрение навън.

— Захария! Какво искаш? Не знаеш ли, че не съм сам? До изгрев-слънце има часове!

— Разкарай жените, имам спешна нужда от помощта ти — каза Хамза на иврит.

— Ха, и двамата знаем от какво се нуждаеш спешно. Защо не влезеш и не се включиш в забавлението? — Едва тогава тъмнокожият евреин забеляза останалите от нас. — Кои са тези? — попита той и отново изгледа подозрително Хамза.

— Нали се сещаш за пратката, за която говоря толкова често, откакто се познаваме?

Яков кимна, без да сваля очи от нас.

— Е, те са въпросната пратка. Искам да се погрижиш за момчето за ден-два.

Яков ни изгледа един по един от глава до пети и очите му се свиха, когато видя мускулестата фигура на Малбул. Накрая отново проговори.

— Добре. Изчакай минутка.

Вратата се затвори и уморената ни група остана на улицата, загледана с очакване към Хамза. Някъде в нощта измяука котка.

— Точен човек е, спокойно — увери ни Захария, усетил безпокойството ни. В следващия момент вратата се отвори отново и три хубави момичета излязоха със смутени лица и раздърпани дрехи. Не ни погледнаха, докато минаваха покрай нас, и продължиха нагоре по пътя. Кикотът им долиташе до нас, докато те се отдалечаваха. Несъмнено добре бяха припечелили тази нощ.

— Пазете тишина вътре — каза Яков и отвори вратата по-широко. — Не искам да будите Алиша.

— Дъщеря ти при теб ли е? — попита Хамза малко по-силно от нужното.

— Шшшт! Тук е само за седмица. Дойде на гости от Капернаум.

— И въпреки това водиш курвите си? А аз казах на приятелите си, че може да ти се има доверие! — с рязък тон прошепна Хамза.

— А, но ние бяхме тихи. Алиша разбира колко е тежко да остарееш сам… а след смъртта на горката й майка…

— Не ми ги пробутвай тия. Майка й е мъртва от двайсет години и никога не е било заради нея. А сега иди и сложи вода да се топли.

Така влязохме в къщата. Половин час по-късно седяхме в дневната част от дома на търговеца.

— … така че момчето трябва да остане с теб, докато намерим римляните — завърши Хамза. Беше внимателен с разказа си, но си личеше, че има доверие на приятеля си и му каза, че знаем за планирано покушение срещу Исус.

— Разбирам. Да, този човек, този „чудотворец“, както го наричат, пристигна в града миналата неделя. И как го приеха само! Човек можеше да си помисли, че самият Цезар е пристигнал. Продавах в долната част на града, когато маса народ се втурна към портите. Римляните не знаеха какво да правят и решиха, че ни напада войска на зилоти, ала вместо нея видяха човек на магаре. Магаре! Можете ли да си представите? Едва ли е нужно да казвам, че настроението на всички беше чудесно и търговията вървеше добре цялата седмица, а това е нещо, за което исках да поговоря с теб. Не виждам да носиш много коприна.

— Изгоря. Аз… забравих да спомена, че бяхме нападнати от разбойници в залива.

— Какво? — извика ужасеният Яков. — Не, определено забрави да го споменеш! Коприната ми? — И после добави: — Как така сте оцелели?

— Приятелите ми са доста сръчни с мечовете — изтъкна Хамза, сочейки към мен и Малбул, който се беше настанил удобно, без да разбира нито дума от водения на иврит разговор.

— Татко, какво е това викане…

Гласът млъкна насред изречението. Обърнахме се и видяхме сънено момиче, което търкаше очи на светлината на огъня. Дъхът ми секна при вида на дългата й вълниста коса и бадемовите очи. Така за първи път срещнах Алиша.

— Ах, Алиша, дете мое, ела при нас. Имаме гости.

Тя се огледа и се изчерви. Беше само по нощница, която висеше свободно на раменете й, показвайки елегантната светла шия. Момичето инстинктивно оправи дрехата и пристъпи напред.

Яков скочи на крака и въведе дъщеря си в кръга.

— Господа, това е прекрасната ми дъщеря Алиша, най-енергичното и вироглаво дете, на което може да се надява един баща. Отказва да се омъжи или да се заеме с търговия. Вече е на двайсет и една и ви казвам, че скоро никой няма да я поиска!

Момичето го изгледа гневно, обърна се към нас и ни кимна поред, докато ни представяха, след което седна до баща си.

— Алиша, Мишка ще остане при нас за няколко дни, докато приятелите ми са в града.

— Извинявай, Яков, но можеш ли да ни кажеш нещо повече за назарянина? Какво прави? Знаеш ли къде е отседнал?

— Не зная къде е отседнал, но мисля, че той и последователите му обикалят предимно северната част на града, при планината с маслините. Какво прави ли? Ами, това е друга история. Всеки ден ходи в храма, където учи и проповядва. Хората си тръгват от срещите с него променени. Някои го наричат месия. Естествено, беше ми любопитно, така че една сутрин и аз отидох в храма, за да го чуя с ушите си.

— Слушал си го да говори? — попитах и сърцето ми внезапно се разтуптя.

— Не. Закъснях, храмът беше пълен. Не успях да вляза, но го зърнах от портата. И тогава се случи нещо изключително странно. Макар да бях на стотици стъпки от него насред тълпа, кълна се, че той погледна право към мен и ми се усмихна. Много странно.

— Видял си го?

— Току-що ти казах, че го видях.

— Как изглежда? — настоятелно попитах.

— Що за въпрос? Като човек.

— Да, но как изглежда? Трябва да разбереш, че онези хора ще се опитат да го убият, така че ни трябва ясно описание.

— Ами… — Яков се позамисли. — Евреин е. Прилича на евреин. Много добре изглежда, като всички еврейски мъже. — Той смигна на Хамза. — Дълга кафява коса, къса брада, светлокафяви очи.

— Видял си очите му? — учудих се. — Нали каза, че си бил далеч?

Яков замълча за момент.

— Хм, да, бях доста далеч. Но… — Той погледна и присви очи, сякаш се вглеждаше в спомена. — Той… ами, мисля, че имаше светлокафяви очи. Може и да съм си въобразил. Но наистина погледна право към мен. Още виждам усмивката му. Странно, беше далеч, но… сигурен съм… — Гласът му замря.

Миг по-късно се върна в настоящето и погледна към мен.

— Как са превръзките? — Имаше предвид ранената ми ръка. Беше ми дал нови превръзки, но болката не утихваше, въпреки че кървенето бе спряло.

— Добре са — отвърнах.

Точно тогава отвън се чуха викове, последвани от писъци и звън на оръжие. Скочихме като един.

— Алиша, върви в стаята си! — нареди Яков, но момичето не му обърна внимание и изтича при прозореца с нас. Яков отвори дървения капак. Улицата, пуста и тиха само преди час, бе пълна с биещи се мъже.

— Зилоти! — каза Хамза, докато гледахме тълпа мъже на коне и пеша да се хвърлят срещу римски войници. Въпреки огромното числено превъзходство на противника, кожената броня пазеше войниците и нито един от тях не падаше.

— Какво става? — попита Малбул. Това бяха първите му думи, откакто бяхме влезли в къщата.

— Не знам — отвърнах. — Зилотите, религиозни фанатици, като че ли нападат града.

— Защо им е да го правят? — не разбра африканецът.

— Заради Рим. Римляните са окупирали Йерусалим и това не се харесва на зилотите. Като ги гледам, трябва да са най-малко петдесетина. Това не е сбиване, а планирано нападение.

Погледнах към града. Светваха светлини, врявата беше събудила хората.

Разположен по хълмове и камънаци, Йерусалим представляваше лабиринт от мостове и алеи. Улиците бяха стръмни, градът бе построен на различни нива.

— Става нещо сериозно — казах на Хамза. — Трябва да го намерим веднага. Трябва да тръгваме.

Той не възрази.

— Навън ли искате да излизате? — озадачи се Яков.

— Трябва да го намеря сега. Това може да е част от опита за убийство. Нямам време да ти обяснявам. — Обърнах се и тръгнах към вратата, но спрях, когато усетих ръце около кръста ми. Видях умоляващите очи на Мишка.

— Не отивай. Не отивай, Саул.

Коленичих пред момчето.

— Трябва да останеш тук. Яков и Алиша ще се погрижат за теб, докато се върнем.

Леко го избутах и погледнах към Яков.

— Аз, Яков, син на Леви, давам думата си, че момчето ще бъде в безопасност.

—_ Благодаря ти. И… ще се върна за него._

Без да се замислям, погледнах дъщеря му и се усмихнах. В очите й не се четеше страх.

— Ще се грижим за него — увери ме тя, пристъпи напред и нежно сложи ръка на рамото на Мишка.

Кимнах и излязох от къщата, следван от Малбул и Хамза.

48.

Дейвид измънка и се размърда малко. Локвичката лига, събрала се под бузата му, залепваше лицето му към кожата на дивана. Седящият до него Шон надушваше алкохолните изпарения от порите на кожата му. Той погледна часовника си и въздъхна. Дейвид едва ли щеше да е в състояние да пътува след час, когато излиташе самолетът им за Пакистан.

До края на дневника оставаха само няколко страници. Шон пое дълбоко дъх и се върна в Йерусалим за последен път.

Цял Йерусалим беше буден. До изгрев-слънце оставаха не повече от два часа, когато стигнахме градските стени. Римляните се сражаваха със зилотите. Възползвахме се от суматохата и се промъкнахме незабелязано през портата, за да влезем в самия град. Знаех, че след около сто години зилотите ще вдигнат голямо еврейско въстание и римляните ще го потушат по най-жесток начин. Знаех го от часовете по история, но се запитах също дали историята не се променя в момента. Ако покушението беше успешно, историята, която познавах, можеше изобщо да не съществува.

— Накъде? — попита Хамза.

— На север. Исус и последователите му са нощували на хълмовете. — Можех само да се надявам, че агентите на Баришников или Делисио не са стигнали там първи.

В този момент от ъгъла изскочи крещяща и викаща тълпа. Хората се появяваха от тесните улички от дясната ни страна. Не бяха зилоти, а смесица от евреи и римляни. Жители на Йерусалим. Отстъпихме в една странична уличка да им сторим път, когато забелязах нещо изключително странно. Жени и мъже плачеха.

— Какво става? — удиви се Малбул.

Тълпата изпълваше тесните улици и растеше непрекъснато. Не можех да видя какво става през непреодолимото множество.

Хамза и Малбул останаха плътно зад мен, когато бяхме погълнати от масата хора.

— Хамза, кой ден сме?

— В какъв смисъл? Петък сутринта.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

Обзе ме ужас. Петък? Бях изгубил представа за времето и се оказваше, че съм с един ден назад. Не по същия начин като теб, Шон, но вече се случваше. Някаква жена изпищя отляво, след което се разплака истерично.

— Вижте! Пипнали са го! Пипнали са го! — изкрещя тя.

Не можеше да бъде. Раздвижих език и натиснах ключето в задната част на кътника си, за да включа камерата.

Пристъпих до една жена недалеч от мен.

— Какво става?

Със сълзи на очи тя сграбчи дрехата ми, сякаш ме умоляваше да помогна.

— Хванали са го. Задържали са го.

В следващия миг бях откъснат от хватката й и понесен от растящата тълпа.

Хванах ръката на мъжа до мен, докато се блъскахме по улицата. Той изглеждаше ужасно уплашен и се помъчи да се освободи.

— Какво става? Знаеш ли какво става?

Мъжът се отскубна от мен.

— Казвам ти, не го познавам! Не го познавам!

И започна да си пробива път през тълпата, обезумял от мъка. В далечината изкукурига петел, оповестявайки настъпването на новия ден. Мъжът спря, обърна се и ме погледна с безумни, широко отворени очи. После на лицето му се изписа много странно изражение, когато осъзна какво е станало. Главата му клюмна, а тълпата продължи да се блъска и ни понесе нататък. Замръзнах, осъзнал, че току-що съм се натъкнал на първия папа — Петър, апостола на Христос.

Обърнах се и се опитах да погледна по-нагоре по изкачващата се улица, вече осветена от факли. Твърде бързо. Случваше се твърде бързо. Трябваше да имаме цял ден. Оказваше се, че нямаме.

— Към храма! — извиках на Хамза, докато тълпата ни разделяше и увличаше със себе си. — Стигни до храма и се оглеждай за Баришников. Изпревари тълпата.

Хамза беше погълнат от шума и масата хора и изчезна от погледа ми. Обърнах се отново и сграбчих Малбул за ръцете, докато тълпата ни блъскаше от всички страни.

— Стой до мен — заръчах му на латински. — Говорят за мъжа, за когото ти разказах, когото трябва да интервюирам. Задържали са го. Сега го водят на съд. Трябва да намерим Баришников и римляните, които искат да го убият. Трябва да стигна до него, преди да се изправи пред съда.

Малбул кимна и тръгна след мен, без да ме изпуска от поглед. Накрая тълпата се изля на една по-широка улица и започнах да си пробивам път напред. Не можех да стигна до източника на цялата суматоха. Най-влиятелната личност в съвременния свят беше водена към решителен момент в историята. Трябваше да говоря с него преди това. Трябваше да попреча да бъде убит окончателно. Щях да закъснея. Само с един ден, но ден, който щеше да промени всичко.

Навсякъде около мен хората викаха; някои плачеха, други проклинаха, но всички бяха силно развълнувани. Камъните и пясъкът под краката ми бяха подритвани от тътрещата се тълпа, докато най-сетне, след бавно мъкнене из града, стигнахме при двора на първосвещеника. Някои от тълпата успяха да се вмъкнат вътре, а останалите се блъскахме за по-удобна позиция при портата. Още бе тъмно и единствената светлина беше от горящите факли. Извиках на Малбул и той клекна. Качих се на раменете му. Едрият африканец се изправи в целия си ръст и така се издигнах над масата хора.

Пак не можех да видя Исус, но в далечината съзрях кръг от мъже в роби и шапки в жълто и кафяво. Бяха около двайсетина, събрани за съда. Нямаше съмнение, че всичко е било замислено предварително. Малбул продължи да си пробива път напред и хората мърмореха, когото ги разблъскваше с едрото си тяло. Напрегнах слух и посегнах към хълбока си, за да усиля звука на записващото устройство. Накрая стигнахме до кръг от войници, които не ни пускаха да продължим напред. Дръпнаха ме грубо да сляза от раменете на Малбул. Не оказах съпротива, тъй като най-сетне виждах двора.

И тогава се започна. С очите си видях сцена, която не бе виждал нито един съвременен човек, но милиони са си я представяли — кръга от свещеници, войниците и тълпата последователи и обвинители, всички натъпкани в двора на първосвещеника. Имаше разкази, филми и театрални представления на тази тема, но това бе истинското събитие. Точно тук и точно сега.

Навсякъде имаше старейшини, писари и висши свещеници. Пред тях, с гръб към мен, стоеше прегърбен човек. Едното му рамо бе малко по-отпуснато от другото, а косата му, сплъстена от кръв и пот, се спускаше до раменете му. Ръцете и краката му бяха вързани и той не помръдваше под тежестта на веригите.

Накрая един от мъжете заговори с дълбок баритон и тълпата се смълча.

— Кой е този просяк? Кой е този вързан човек пред мен? Защо е с вериги? — попита той, преструвайки се на изненадан, сякаш не бе имал представа, че това ще се случи.

— Това е размирникът, когото наричат Исус! — отвърна един от другите свещеници.

От тълпата моментално се надигнаха уплашени и гневни викове. В ноздрите ми нахлу вонята на пот от хиляди човешки тела.

Мъжът с дълбокия глас заговори отново, продължавайки заученото представление.

— А! Това значи е Исус от Назарет! Това е човекът, причинил толкова беди на хората!

Докато казваше това, един от стражите, които държаха Исус, заби лакът в корема на задържания. Трепнах, когато го видях как се превива от болка.

— Гледай господаря Каяфа, когато ти говори, куче!

Първосвещеникът леко се усмихна и вдигна ръка в демонстрация на театрално благородство. Бях изумен колко безочливо се гаврят с този човек. Кръвта ми изстина.

— Казват, че си цар! — продължи мъжът с дълбокия глас. — Кажи ми, къде е царството ти?

Преди пленникът да успее да отговори, се обади друг свещеник.

— От кой царски род произхождаш? — попита той, като се усмихваше и изнасяше представление за тълпата.

Окованият човек не отговори. Презрителните викове се надигнаха отново.

— Говори! — обади се трети свещеник.

— Ти не си ли от Галилея? Не си ли син на дърводелец? А казваш, че си цар? Някои твърдят, че си Илия. Как ще отговориш?

Човекът продължаваше да мълчи.

— Защо не говориш? Доведен си тук като богохулец, нищо ли няма да кажеш?

— Защити се! — подкани друг свещеник.

Тълпата отново надигна колективния си глас, но човекът продължаваше да мълчи. Опитах се да се промъкна покрай един страж, който изглеждаше разсеян от ставащото, но той ми препречи пътя. Като по даден знак тълпата се смълча и погледнах покрай стража как човекът вдига глава. Той се изправи в целия си ръст, някъде около шест стъпки.

— Говорих открито. Говорих на всички. Учех в храма, където се събираме. Питай онези, които са чули какво съм имал да кажа.

Първосвещеникът се огледа смутено. Тогава се намеси един от стражите, отговорен за раните на задържания.

— Как смееш да говориш така на първосвещеника! Ама че безочливост!

Той подчерта думите си, като зашлеви задържания през лицето. От удара човекът се просна на земята и събралите се свещеници завикаха гневно. Човекът бавно се изправи, пое дъх и заговори отново.

— Ако това… — Той изстена и продължи: — Ако това, което съм казал, е лошо, кажете ми. Какво лошо съм казал? А ако не е, защо ме удряте?

Каза го просто, като подчертаваше тормоза без ни най-малък намек за агресивност.

Докато свещениците бяха обърнати към тълпата, погледът ми се плъзна по лицата им и се спря върху набит мъж с широк нос. Едната му ръка стискаше жезъл, а другата бе отпусната покрай тялото му. Той гледаше събранието с крива усмивка, доволен от себе си, горд от представлението. И тогава ми просветна. Вперих поглед в него. Беше облечен също като останалите, с дълга роба на кафяви и жълти ивици и висока шапка, която се разширяваше, а в задната си част имаше парче плат, спускащо се под кръста му. Той гледаше събралото се множество и за момент погледите ни се срещнаха.

Усмивката му изчезна. Лицето посърна, а очите му се отвориха широко.

Внезапно той отметна глава назад и изкрещя, притиснал с пръсти слепоочията си. Първосвещеникът беше започнал да говори отново, а тълпата завика. Шумът беше толкова силен, че мъжът, който вече беше паднал на колене в агония, не привлече вниманието на никого.

— Тогава ще изслушаме хора, които са те чули да говориш. Доведете онези, които имат свидетелства срещу него — нареди Каяфа, първосвещеникът на фарисеите.

Аз обаче не гледах към него. Погледът ми бе прикован в коленичилия свещеник, който дереше главата си с нокти. Изведнъж той повърна.

Онези около него се дръпнаха настрани, но почти не му обърнаха внимание. При други обстоятелства станалото щеше да предизвика тревога, но всички присъстващи бяха развълнувани силно и вниманието им бе погълнато от съда. Свещеникът избърса уста и вдигна глава. Физиономията му беше преобразена. Той погледна първо подсъдимия, когото обвиняваха, че използвал бесове, за да прогонва бесове. После насочи взор към хълма отвъд стените на двора, към римския квартал. Накрая погледът му се спря върху мен. Беше ме познал.

Нямаше съмнение чии са очите на това лице с тъмна гъста брада. Владимир Баришников. За миг погледите ни се срещнаха и после той скочи с бързината на змия и се втурна през тълпата.

Знаех на какво съм станал свидетел току-що — на събуждане, на внезапно проумяване и на пробиване на бариера в мозъка. Присъствието ми беше събудило заспалите спомени у руския агент. Пробивайки си път през тълпата, показвайки лицето си, аз бях задействал плана му. Бях причинил точно онова, което трябваше да предотвратя. Наругах се и се обърнах към Малбул.

— Руснакът. Онзи свещеник, който избяга. Той е. Баришников.

Малбул поклати глава в знак, че не го е видял.

— Трябва да спрем тази гавра! — каза той, когато друг страж зашлеви Исус през вече разраненото лице.

— Не можем. Не можем да променяме нищо.

— Какво искаш да кажеш? Те бият онзи човек без причина. Окован е и го пребиват пред тълпата. Унижават го. Какво е направил?

Опитах да отделя случващото се пред мен от знанието ми за събитието и видях как изглежда сцената.

— Трябва да останеш тук — казах. — Трябва да се погрижиш да не го убият. Тук има двама римски агенти, които не искат той да оцелее до сутринта. Остани с него и гледай. Намеси се само ако са на път да го убият. Той ще бъде зверски пребит, но не прави нищо, освен ако някой не посегне на живота му. Трябва да ми се довериш. Разбра ли? Той трябва да умре на кръст, а не по друг начин.

Малбул ме зяпна в недоумение, но накрая бавно кимна. Кимнах му отсечено в отговор и се втурнах след Баришников.

Измъкнах се от тълпата и се огледах отчаяно. Дворът беше ограден от високи стени и предположих, че Баришников ще стреля точно от тях. Арбалетът щеше да бъде изобретен след хиляда години, но от стените не беше проблем да се хвърли копие в гърба на задържания.

Обиколих периметъра, но така и не успях да открия руснака. Къде беше той? Нямаше къде да отиде.

И тогава, почти случайно, погледнах към западната улица. Баришников тичаше като обладан от бесове. Хукнах след него, следван от надигналите се от двора викове „Този съд е подигравка!“ и „Къде са другите съветници?“.

Сърцето ми биеше бясно, докато настигах руснака. Знаех, че винаги съм бил по-бърз от него. През ума ми обаче мина една смущаваща мисъл — той бе единственият агент, който не бе побеждаван в двубой. Привлечен от Спецназ, руските специални служби, Баришников беше експерт по ръкопашен бой. Какво щях да правя, когато го настигна?

Къде отиваше той? Погледнах улицата, по която тичахме, и се съсредоточих. За миг подсъзнанието ми избълва и най-малките подробности за това място, запечатани по време на обучението ми в Централата, докато спях. Баришников бягаше на запад. Внезапно разбрах накъде — към двореца на прокуратора. Съдът над Исус скоро щеше да се пренесе там. Той искаше да изпревари тълпата.

С всяка крачка догонвах набития руснак.

— Владимир! Спри! — извиках на английски.

Той се озърна през рамо, но не отговори, а продължи да пуфти тежко по криволичещите улици на града. Колко ли време беше прекарал тук, водейки живот на свещеник? Трудно ми бе да преценя възрастта му, но явно не беше във формата, в която е напуснал Централата. Зад мен от храма се появиха светлини и се заизвиваха като змии по улиците. Тълпата също се отправяше към двореца на римския управител.

Алеята направи завой и се спусна надолу по склона. Веднага след като Баришников взе завоя, аз се хвърлих отгоре му. Паднахме тежко и се затъркаляхме надолу. Ударът изкара въздуха от дробовете ми и от отрязаните ми пръсти запръска кръв като от маркуч.

Баришников понечи да се изправи, но го докопах и го дръпнах надолу. Той замахна с крак и ме изрита право в лицето, като ми изби два зъба. Хватката ми отслабна и руснакът успя да освободи дрехата си, но не побягна. Знаеше, че трябва да се справи с мен тук и сега.

— Дойде точно навреме. Сякаш съм живял в сън, а ти ме събуди — каза той, продължаваше да говори на местния език.

— Дори ивритът ти е с руски акцент — отвърнах на английски. — Не можеш да го направиш, Владимир. Делисио е мъртъв. Ти се провали.

— Провалил? — Баришников повдигна вежда. — Тъкмо обратното. Щях да се проваля, ако не беше ти. Но ти дойде и ме спаси. Спаси нашия Господ.

— Спасил съм нашия Гос…

Ритникът му ме улучи право в слабините и аз рухнах на колене. Очите ми щяха да изхвърчат от орбитите от влудяващата болка, известна на всеки мъж. Стомахът ми се преобърна и едва забелязах как острието се показа от робата на Баришников и проблесна на лунната светлина. Неспособен да помръдна, зачаках удара. Когато дойде, той обезглави Баришников.

Главата му отскочи два пъти, преди тялото му да рухне на земята.

Хамза стоеше зад него с меч, покрит със съветска кръв. Не разбирах, нито се оплаквах. Усмихнах се на приятеля си, но усмивката, с която ми отвърна той, бе изпълнена с тъга.

— Хамза? — промълвих, без да си правя труда да му благодаря — нямаше нужда от думи в случая.

Очите на йорданеца, който бе мой приятел и довереник, се напълниха със сълзи и усмивката му стана по-широка. Не разбирах как е знаел къде да бъде. Той ми отговори, преди да успея да го попитам.

— Мисията ми беше ти. Винаги е била, братко. И сега е изпълнена.

— Какво? Какви ги говориш? Баришников каза нещо. Каза, че съм спасил нашия Господ. Знаеш ли какво означава това?

— Зная — рече Хамза. Сълзите вече се стичаха по бузите му. — Имам съобщение за теб от професора — добави, имаше предвид лидера на проекта от Централата, който ме харесваше особено много поради причини, които тогава не можех да проумея.

— От професора ли? Какво? Какво съобщение?

— Каза ми да ти напомня: „Запиши го. Запиши всичко, което си видял тук. Всичко, което си направил“.

Стоях на колене и се взирах в него. Не разбирах. Очевидно сега разбирам. Но Хамза не беше свършил.

— Аз също имам послание за теб. Обичам те, братко. Ас саламу алейкум. Благодаря ти.

В следващия миг в гърдите на Хамза се заби копие. Силата на удара отхвърли тялото му назад. То изчезна. Хамза го нямаше. Всичко се случваше твърде бързо. Прекалено бързо. Не бях готов за това. Не бях имал възможност да се подготвя, нито дори да се изненадам, когото чух гласовете на стражите от улицата над мен.

— Убили са свещеник! Убили са свещеник!

Полетя второ копие и едва успях да се претърколя настрани. Какво ставаше? Все още измъчван от ужасната болка в слабините, наполовина паднах, наполовина скочих на долното ниво. Приземих се до тялото на приятеля ми. Той лежеше със спокойно лице, а копието стърчеше от гърдите му. Беше мъртъв. Просто така. Нямах време да размишлявам върху безумието, разиграло се току-що. Втурнах се в мрака.

Тичах презглава на запад. Убийството на свещеник в Йерусалим се наказваше със смърт на място. Спомних си момента, преди Делисио да бъде убит. Поразително напомняше случилото се преди малко. Само секунди преди да бъде пронизан от стрелата, той бе казал: „Със смъртта ти никой няма да може да ги спре. Боя се, че никога няма да вземеш интервюто си с Христос“. Бях решил, че никога няма да направя интервюто, защото те ще убият Исус, но той бе имал предвид, че това няма да стане, защото е убил мен. И тогава ми просветна. Изобщо не са имали намерение да убиват Исус. Смятали са да го спасят от кръста. Тогава кого? Кого щяха да…

Мисълта ме удари като чук. Пилат. Щяха да убият Пилат Понтийски. Щяха да „спасят нашия Господ“, като премахнат прокуратора.

По челото ми изби студена пот. Последиците започнаха да се разклоняват в главата ми като ледени кристали във вода. Не бяха дошли да убиват Исус, поради което и не е имало никакво покушение — а бяха тук, за да го спасят. Щяха да убият човека, който в крайна сметка бе виновник за смъртта му. Пилат Понтийски, управителят на Йерусалим. Баришников бе тичал към двореца му. Ако искаха да попречат на разпятието, трябваше да го направят преди процеса малко след изгрев-слънце. Което означаваше…

Изскочих от скривалището си и се втурнах с нови сили. Агентите на Делисио още действаха и докато тичах, ме изгаряше един въпрос — кои бяха те? Как щяха да се доближат до прокуратора?

Тичах по улиците, докато не стигнах до високите колони на резиденцията. Спрях пред портата. На двора вече имаше движение и стражата беше нащрек. Трябваше да намеря друг начин да вляза.

Тълпата се намираше само на няколкостотин стъпки зад мен и вниманието на стражите беше отклонено от масата хора, излели се на улиците да видят какво става. И тогава осъзнах, че изобщо не е нужно да се промъквам. Носът ми беше разбит, пръстите ми бяха отрязани и кървяха, но увереността ми бе непокътната, както и знанието, внушено в мисията ми. Въоръжен с тях, тръгнах направо към портата на прокуратора.

Бях пресрещнат от центурион, който ме изгледа от глава до пети.

— Какво искаш?

— Имам спешно съобщение за прокуратора — отвърнах с цялата дързост, на която бях способен.

— Прокураторът спи. Не приема посетители в този час. Ела пак след закуска.

— Кажи на Пилат, че Каяфа е задържал юдей на име Исус. — Обърнах се и посочих надолу по улицата точно когато тълпата се появи на ъгъла. — Виждаш ли суматохата? Ще разбият портите и ще започнат да викат прокуратора. Съветвам те преди това да ме пуснеш при него, за да му обясня за какво става въпрос, преди да се изправи пред разгневеното множество.

Мъжът се поколеба, несигурен как да постъпи.

— Чакай — каза накрая и се отдалечи, като остави само един страж при портата. Войникът беше видял тълпата и пристъпваше нервно. След малко центурионът се върна. — Кой си ти, дето искаш да се явиш пред прокуратора?

Кой наистина? Бях се надявал, че вече ще съм си проправил път вътре.

— Чуй ме. Кажи на Пилат, че знам, че жена му се е събудила тази нощ с кошмари. Кажи му, че мъкнат в дома му човека, когото тя е сънувала, и че аз съм единственият, който може да го подготви за онова, което предстои.

Центурионът ме изгледа подозрително.

— Кажи му! — със заповеден тон наредих аз. Имаше писмени сведения, че жената на Пилат се е събудила и му е разказала съня си. Надявах се това да не е една от многото разкрасени истории, появили се между събитията и описването им.

Центурионът изчезна. Тълпата приближаваше и когато войникът се върна, множеството беше само на петдесет стъпки от портата. Видимо смутен, центурионът стана още по-нервен, когато погледна към приближаващата зад мен тълпа.

— Прокураторът иска да му се явиш — каза той и понечи да ме поведе, но се поколеба и посочи нагоре към стълбите. — Качвай се горе. Очаква те. — Центурионът изтича обратно към портата, където тълпата настояваше войниците да я пуснат.

Изпълнен с облекчение и донякъде неспособен да повярвам на успеха си, изтичах нагоре по стълбите към терасата и вратите, гледащи към портата. Вместо да почукам, аз се метнах наляво зад една масивна колона и потърсих друг начин да вляза. Реших, че жилищната част ще бъде твърде добре охранявана, за да могат агентите да предприемат нещо, и че ще им се наложи да изчакат Пилат да бъде повикан да излезе. Намерих малко стълбище, водещо към мецанина, на нивото на балкона, почти на покрива над просторния каменен двор. Позицията ми даваше най-добрата възможност да се оглеждам за агентите, но откъде можех да зная кои са те?

Стигнах покрива и погледнах надолу. Тълпата беше много по-голяма, отколкото бях предполагал. Хората бяха десет пъти повече от очакваното и атмосферата бе много по-разгорещена. Хората бяха на път да се сбият — онези, които искаха кръв, и другите, които твърдяха, че всичко това е грозна пародия.

Стражите пристъпиха напред и поведоха окования, кървящ и с вързани очи Исус нагоре по стълбите. Влачеха го и не спряха, когато той падна. Щом стигнаха на площадката, вратата се отвори и войниците го вкараха вътре.

Сред тълпата на двора видях голите, блестящо черни рамене на Малбул. Той се оглеждаше отчаяно, не искаше да изпуска от поглед Исус — без да има никаква представа за ролята си в ставащото, но въпреки това готов да направи всичко, защото ми се доверяваше. Огледах стражите, изникнали сякаш от нищото, за да изпълнят пространството между колоните. Невъзможно беше да се каже кои може да са агентите.

Обърнах се с неохота и запълзях по покрива. Като че ли всички стражи бяха изкарани навън да овладеят тълпата. Тук никой не стоеше на пост. Спуснах се и намерих вратата, водеща към горния етаж. Трясъкът на разцепено дърво се изгуби в шума на тълпата.

Коридорът бе пуст, така че бързо се качих по стълбите. От третия етаж над откритата зала видях събралата се малка тълпа писари, свещеници и стражи. Когато осъзнах какво става, дъхът ми секна.

Отпред стоеше широкоплещест мъж, облечен във фина, поръбена със злато нощница. Имаше яки ръце и нито едно косъмче на главата. Изглеждаше на около четиридесет, но имаше осанката на военен. Това можеше да бъде единствено Пилат Понтийски. Прокураторът отиде при Исус, сгря и огледа останалите в помещението.

— Оставете ни — властно нареди той.

Всички се оттеглиха през вратата.

Пилат поднесе чаша на пленника, чието лице не виждах от позицията си заради сенките и косата му. Стражите бяха свалили превръзката от очите му.

— Пий — каза прокураторът.

Не успях да преценя дали беше предложение, или заповед.

Мъжът с бялата някога роба не реагира, така че Пилат свали чашата и направи пълен кръг около него.

— Кажи ми, наистина ли си цар, както казват? — попита той.

Този път зачака отговор и когато такъв не последва, раздразнението му се засили.

— Ти ли си царят на юдеите?

Отново зачака, а аз се промъкнах напред, неспособен да откъсна очи от двамата мъже в помещението.

След малко пленникът пое с мъка дъх през пресъхнало гърло — дъх, който сам по себе си показваше как страда.

— Ти ли ми задаваш този въпрос? Или питаш, защото другите са ти казали, че е така? — разнесе се дрезгав и глух глас, по чийто тембър личеше, че някога е бил плътен и мелодичен.

— Аз ли? Ти беше доведен при мен от собствените ти хора. От първосвещеника. От същите онези, на които твърдиш, че си цар! — Пилат говореше с истински неподправен интерес, а тонът му беше повече изненадан, отколкото обвинителен.

— Моето царство — започна отново човекът — не е такова, каквото си го представяш. То няма огради, нито стени или граници. То не е царство на този свят.

— И въпреки това си цар? — рече Пилат и въздъхна. — Те искат да те екзекутирам, разбираш ли?

Исус не отговори.

— Защо го искат? Какво си направил? Защо… — Пилат разпери ръце, — защо си тук?

Исус отново пое бавно дъх.

— Тук съм, защото съм роден да свидетелствам за истината.

— Истината? Но какво е истина?

— Всеки, който търси истината, чува гласа ми — каза пленникът и повече не проговори.

Пилат се обърна и тръгна към масата, на която лежаха доспехите му. Остави чашата, вдигна металната броня над главата си и си я сложи, с което за миг се преобрази от обикновен човек във войник. Стегна ремъците и направи знак на стражите да изкарат затворника навън. Вратата остана отворена и докато излизаха на площадката пред високото стълбище на двореца, чух как тълпата отново надигна глас. Пилат ги последва и се обърна към множеството от терасата.

— Този човек не е извършил нищо лошо. Разпитах го и не намерих вина в него — каза той на тълпата.

Моментално се чуха гневни викове и Пилат вдигна ръце, за да въдвори тишина и да може да говори отново.

— Той не е ли от Галилея? — попита римският прокуратор. От мястото си два етажа по-нагоре не можех да чуя как отговориха свещениците, но долових съскането им, когато Пилат каза: — Тогава е поданик на цар Ирод. Заведете го Ирод да го съди. Галилея е в неговата юрисдикция. Предайте му го.

След рязко дърпане на веригата задържаният се запрепъва надолу по стълбите, за да бъде отведен от тълпата. Клавдия, жената на Пилат, стоеше до прозореца в края на помещението и гледаше навън. Когато се върна, съпругът й седна в малка, отделена със завеси стаичка, и тя отиде при него.

Ако разказите бяха точни, разполагах може би с около половин час, по време на който Исус щеше да бъде изправен пред цар Ирод и върнат обратно тук за присъда.

Не знаех дали е било записано, но цар Ирод бил в крайбрежната си вила и по една случайност дошъл в града само за няколко дни. Знаех, че ще поиска да види чудо и когато му бъде отказано, ще върне Исус обратно на Пилат.

Все още не виждах никакви агенти (макар че не знаех как бих могъл да ги разпозная, дори да ги виждах), но реших, че ако смятат да нанесат удара си, би трябвало да го направят сега, преди тълпата да се върне. Дотогава нямаше да се разкрият, така че не ми оставаше друго, освен да стоя близо до Пилат. Всякакво нарушение би могло да накара Пилат да постъпи различно. Кой знае колко лесно можеше да се наруши равновесието, колко лесно можеше да бъде нарушено Правилото на знанието?

Свалих един церемониален меч от стойката му на стената и заслизах по стълбите.

— Това ли е истината? Ще я позная ли, когато я чуя? — питаше прокураторът, докато приближавах стаята. — Ти знаеш ли я?

— Знам я, но ако ти не я знаеш, как бих могла да ти кажа? — отвърна жена му.

Огледах помещението. Пред външната врата имаше стражи. Личната свита на Пилат се намираше в преддверието. Всички останали бяха навън.

— Искаш ли да чуеш моята истина? — рязко рече Пилат. — Потушавам бунтове в този град от единайсет години. Единайсет! Ако не осъдя този човек, Каяфа ще вдигне бунт. Ще избухне въстание. Ако го осъдя, последователите му ще направят същото. Страхувам се, че днес ще има кръвопролитие, което не мога да избегна. Цезар ме заплаши, че ако не мога да контролирам града, следващата пролята кръв ще е моята. Това е моята истина, Клавдия.

Не ги виждах, но разбрах, че са се прегърнали, загърнати в мълчание. Скрих се зад една каменна купа. Всеки плод в нея беше изваян с невероятно майсторство и се изумих колко много неща не знаем за талантите на тази епоха. Докато клечах, някаква прислужница слезе по стълбите, понесла кана с вода. Дръпнах се назад и затаих дъх. Момичето спря и каза нещо на един страж, който не беше склонен да я пусне, но след намесата на партньора му й беше направен знак да мине. После стражите излязоха навън, за да разкарат онези, които още викаха в двора.

Стражът, който бе пуснал момичето, се върна и затвори външната врата след себе си. Яката челюст и черната коса му придаваха характерен и уникален облик. С ужас осъзнах, че съм виждал това лице и преди.

Беше центурионът, който ме отведе в Рим. Марк.

Завъртях се и погледнах през прозореца над главата ми. В стаята момичето сипваше водата в глинена чаша, държана от Пилат. Отчаяно затърсих нещо и ръката ми напипа каменна ябълка в купата с плодове.

— Не! Не пий! — изкрещях, а ябълката прелетя разстоянието, пръсна каната и разплиска водата навсякъде. Пилат и Клавдия зяпнаха изумено и не видяха как прислужницата се озъби и извади извит нож изпод наметалото си. Този път бях прекалено далеч. Ножът се стрелна с изумителна скорост право в стоманения нагръдник на римския прокуратор, който се завъртя в последния възможен момент.

Острието се плъзна и жената замахна отново към врата на плешивия мъж, но Пилат реагира инстинктивно и свирепо я зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Ударът улучи убийцата в слепоочието и я просна в безсъзнание на пода. Пилат се огледа невярващо.

— Стражи!

Вътре обаче имаше само един жив страж. Външната врата се разтресе, когато онези отвън се опитаха да отговорят на призива, но тя беше заключена отвътре. Когато излязоха от стаята в откритата зала, Пилат и Клавдия бяха посрещнати от един-единствен центурион, който изтегляше меча от ножницата си, без да сваля очи от прокуратора.

Пилат избута жена си зад себе си, докато войникът приближаваше.

Марк замахна, докато се изправях след претъркалящия скок и вдигах меч, за да посрещна неговия.

За миг сякаш замръзнахме във времето; Марк не можеше да проумее откъде съм се появил, а Пилат бе ошашавен от случващото се.

Центурионът ме погледна и по изражението му разбрах, че ме е познал.

— Ти — прошепна той.

В отговор се извъртях да му нанеса страничен удар в главата с дръжката на меча, но той също се извъртя и се измъкна. Нямаше нито време, нито нужда от думи — той бе дошъл да убие Пилат, а аз трябваше да го спра.

Марк замахна няколко пъти и ме принуди да отстъпя. Блокирах, парирах, снишавах се и отскачах, но накрая се озовахме в същото положение, в което бяхме започнали. Вратата отново се разтресе и отвън се чуха тревожните викове на стражите.

— Господарю! Господарю, добре ли си? — После гласът заговори на някакъв войник. — Ти, качвай се на покрива и влез оттам!

Усмихнах се на Марк. Времето му изтичаше. Замахнах отново и церемониалният ми меч се пръсна в ръцете ми. Центурионът се възползва от преимуществото и нанесе серия удари, но всеки път успявах да се наклоня под същия ъгъл и острието профучаваше покрай мен. Продължихме да изпълняваме смъртоносния танц пред очите на прокуратора и ужасената му жена. Правех всичко възможно да остана между Пилат и Марк. Трябваше да сложа край на това.

Марк замахна и изчаках достатъчно, за да го накарам да нанесе удара. Мечът разсече въздуха, аз се сниших и се завъртях, кракът ми описа кръг, а ръцете ми се опряха в земята. Петата ми го улучи отстрани в главата. Продължих завъртането, скочих и го изритах с другия крак в челюстта. Движението приличаше на танц на балетист на сцената, но имаше далеч по-унищожителен ефект. Марк залитна назад и аз го фраснах с юмрук, завършвайки тройната серия удари в главата му. Той обаче продължи да се държи на крака.

Центурионът замахна отново, но този път не толкова точно и с лекота избегнах удара му. Веднага щом острието мина покрай мен, смених позата и го изритах в лицето като кикбоксьор. Той обаче продължаваше да стои.

— Ах ти, яко копеле — промърморих, виждайки издръжливостта, благодарение на която се беше издигнал до центурион. Инстинктът ми подсказа да го изритам в корема, но металната му броня ме накара да размисля.

Марк отново замахна. Пак се извъртях и го наказах, после още веднъж и още веднъж. Пристъпих напред, сграбчих го за китката, сниших се под ръката му и го обезоръжих. Мечът му се озова в ръката ми.

Той рухна на колене пред мен и аз вдигнах оръжието, готов да го забия дълбоко в гърдите му. Пилат гледаше с ужас и изумление, едва сега започвайки да осъзнава, че се е разминал на косъм със сигурна смърт.

— Това — казах, застанал над Марк — е за Мишка.

И докато той се взираше в меча, го изритах в лицето с пета, като счупих челюстта му и го запратих да се плъзне по гръб по мраморния под.

Прокураторът и жена му се пулеха насреща ми. Кимнах им и се хвърлих към прозореца.

— Чакай! — извика Пилат, но аз вече бях изчезнал, защото знаех, че щом стражите влязат в помещението, участта на Марк щеше да е много по-лоша от смъртта, която можех да му дам.

49.

Изтичах обратно на улицата и видях тълпата да се връща отново към двореца на прокуратора. Смесих се с множеството, търсейки Малбул. Тълпата бе още по-многобройна и откриването на африканеца се оказа трудно. Отново се озовах зад портите, като се блъсках за по-предна позиция. Накрая го намерих.

— Малбул! Малбул, готово. Пилат е в безопасност.

Африканецът ме погледна гневно.

— Какво има? — попитах.

— Как можеш да допуснеш това! — изръмжа той. — Как можеш да стоиш и да позволяваш да се случи това, щом имаш силата да го спреш? — Той махна гневно към сцената пред нас.

Погледнах в очите му и видях, че са зачервени, че се разкъсва от емоции. Беше станал свидетел на цялата процесия.

— Казваш, че този човек не е направил нищо лошо. Е, престъпник или не, с никое човешко същество не бива да се отнасят по такъв начин. Дори в Рим такова публично пребиване няма да се търпи, дори човекът да е престъпник.

Беше направил каквото бях поискал от него. Бе останал близо до Исус и беше чул всяка подигравка, бе видял всяка храчка, всеки удар. Погледнах приятеля си. Как можех да му обясня? Как можех да му обясня, че Правилото на знанието ми забранява да се намесвам в нещо, за което зная, че се е случило?

— Малбул, не знам как да ти обясня…

— Саул, този човек беше бит по-лошо и от роб. Влачеха го по улиците, а никой не може да каже какво лошо е направил. Не трябваше ли да говориш с него? Не беше ли това причината да си тук? Точно сега имаш възможност да сложиш край и да…

— Тишина! — разнесе се вик.

Появиха се петдесетина стражи, извикани за подкрепление в случай на безредици. Леко потресеният Пилат Понтийски седеше на трон в горната част на стълбите. Прислужник му сипа нещо, най-вероятно вино. Тълпата бе буйна и се състоеше от всякакви представители на обществото — евреи с характерните им шапки, забулените им жени, римляни, деца, роби, събирачи на такси, рибари. Съмнявам се, че имаше занаят или раса в Йерусалим, които да нямат представители тук.

Пред тълпата, все така окован и наобиколен от войници, стоеше Исус в окървавена и мръсна роба. Главата му бе клюмнала напред.

— Ирод не е намерил вина у този човек, нито пък аз — с висок, но треперещ глас заяви Пилат.

Тълпата моментално ревна отново. Този път Каяфа изкачи няколко стъпала и се обърна към множеството.

— Нямате ли уважение към нашия римски прокуратор? — попита той с нескрит сарказъм.

Колективният рев премина в мърморене. Каяфа се обърна и погледна нагоре към Пилат.

— Този човек твърди, че е месията. Твърди, че е Син Божий. Това е богохулство по нашия закон. Той трябва да бъде наказан.

Първосвещеникът направи знак и войниците помъкнаха Исус нагоре по стъпалата до Каяфа, след което го обърнаха към тълпата. Ахнах, когато видях за първи път лицето му. Беше пребит ужасно, едното му око беше скрито от пурпурна подутина, устните му бяха разцепени и подпухнали, а цялото му лице бе обезобразено от драскотини и кръв. Синини върху синини. Косата му бе разпиляна и падаше върху лицето му, а очите му бяха сведени.

— Виждаш! — ядно рече Малбул. Не можех да повярвам на страстта в гласа му, толкова бе развълнуван от гледката. — Не ми казвай, че си знаел, че това ще се случи. Не вярвам, че би позволил! Що за човек си, та да стоиш безучастен?

Поклатих глава. Може би беше прав. Може би трябваше да спася Исус; така бих могъл да взема интервюто си. Нима отговорите му нямаше да са същите днес, каквито щяха да са ден по-рано? Хамза ме беше предупредил, че ако се проваля, милиони от нашето време ще умрат, че интервюто трябва да се състои. Пропъдих мисълта от главата си. Не. Правилото на знанието. Трябваше да се случи. Малбул просто не можеше да разбере.

Шон се усмихна на иронията на собствения си въпрос от предишния ден и разсъжденията на Джовани. Свещеникът му бе казал, че се променят разбиранията, а не реалността. Нещото оставаше, независимо какво си мислиш за него. Това събитие се бе случило и фактът, че Малбул не разбираше, нямаше да промени каквото и да било.

— Според обичая, в деня на празника трябва да освободя един затворник. Мога да освободя този Исус.

Тълпата отново завика, този път одобрително. Каяфа вдигна ръце.

— Не! — изкрещя той към хората. — Този човек трябва да бъде наказан!

— Не — непреклонно заяви Пилат. — Напоследък се проля достатъчно кръв. Да ви дам ли този човек? Ваше право е.

Каяфа отново се опита да накара тълпата да замълчи. Свещениците завикаха „Не!“, но Пилат вече беше взел решение. И тогава ми просветна — наистина щеше да се случи. Нима бях променил решението на Пилат, спасявайки живота му? Щяха да освободят Исус. Разпятието нямаше да се състои.

Вперих поглед в лицето на затворника. Сърцето ми се сви при вида на човека, така напълно отхвърлен, така пребит, така…

Исус ме погледна.

Времето спря.

През подутото, пълно с кръв око, под сплъстената, мокра от пот коса, от другия край на двора, той погледна право към мен. Право в очите ми. Право в душата ми. През тялото ми премина тръпка. Все едно той знаеше защо съм тук и в този миг аз трябваше да взема решение.

Бях пратен назад във времето да интервюирам този човек. Да му задам въпросите, които хора от моята епоха — време на науката, на съмнението — биха дали всичко, за да ги зададат. Но сега този човек бе пребит, пречупен и за миг изглеждаше, че може в крайна сметка да не съм закъснял. Изглеждаше, че Исус може да си тръгне свободен. Той ме погледна, погледът му мина през тълпата. Ако го пуснеха, можех да изпълня мисията си. Да взема моето интервю и да спася живота на милиони.

Но.

Правилото на знанието.

Не. Исус трябваше да умре.

— Варава! — изкрещях аз. — Пусни Варава! — ревнах още по-силно.

Тълпата около мен се смълча, а Каяфа, който отчаяно се опитваше да контролира множеството, вдигна очи.

— Пусни Варава! — извиках отново. — Дай ни Варава!

Лицето на първосвещеника грейна и той закима енергично.

— Да, да!

После се обърна към Пилат.

— Да! Освободи Варава! Това е желанието ни. Дай ни Варава! — започна да скандира той като някакъв абсурден футболен запалянко, поддържащ любимия си отбор. — Варава! Варава! Варава!

Исус сведе очи.

Пилат спря и се обърна. Изглеждаше поразен. После погледна към тълпата. Скандирането се засилваше. Той бавно започна да клати глава.

— Не… не…

Първосвещеникът се обърна към него с широка усмивка.

— Трябва. Длъжен си да го направиш! Това е волята на народа. Дай ни Варава.

Пилат даде знак и един от стражите влезе вътре. Няколко минути по-късно се появи отново, мъкнейки след себе си ужасно мръсен, нелепо изглеждащ мъж с рошава черна коса и белези по цялото лице. Двамата затворници бяха замъкнати по-високо, в горния край на стълбите.

— Пак ви питам — прогърмя гневният глас на Пилат. — Кого искате да освободя — Варава, който е убиец, или Исус, наричан ваш месия?

— Той не е месия! — изсъска Каяфа. — Той е богохулник и трябва да бъде наказан със смърт. Пусни Варава!

Като по даден знак тълпата започна да скандира името на убиеца.

Пилат затвори очи и когато ги отвори отново, кимна отсечено. Войниците свалиха железния нашийник на Варава и отстъпиха назад.

Мъжът отначало беше смутен, но после закрещя и затанцува като дивак, след което плю в лицето на другия затворник, чиято съдба нямаше да сподели и чиято свобода беше получил.

Наведох глава. Аз бях виновникът и за първи път, откакто се помнех, заплаках.

— Мамка му! — възкликна Шон по-силно от необходимото.

— Мамка му! — отново повтори. Останалите пътници в чакалнята вдигнаха очи от различните си вестници и прекъснаха разговорите помежду си. Видяха двама шумни американци — единият викаше с пълно гърло неприлични думи, а другият се лигавеше в пиянския си сън. След няколко секунди всички отново се върнаха към заниманията си.

Шон не можеше да се сдържи. Трябваше да каже на някого. Наведе се и разтърси грубо Дейвид. Едрият мъж спеше вече два часа.

— Ъ? Компресията е само пет към едно, не става дори за видеопоток…

— Дейвид! — прошепна Шон и го разтърси.

Дейвид Блек изгледа разфокусирано приятеля си.

— Какво? Дойде време да тръгваме ли?

— Той го уби! Направо го уби, мамка му! — възкликна изгубилият търпение Шон. — Саул уби Исус!

— Нима? Да, знам. Продължавай да четеш, става още по-хубаво. Събуди ме, когато ни повикат да се качваме в самолета.

— По-хубаво ли? — повтори Шон. Погледът му се стрелна из чакалнята. Трябваше да сподели преживяното, но знаеше, че не може.

Преди да успее да направи каквото и да било, ръката му се раздвижи сама и вдигна книгата пред очите му.

„Чети!“ — изкрещя мозъкът му.

50.

Нямаше да има интервю. Нямаше да има отговори. Бях провалил мисията си. Но докато стоях и гледах как кожата се свлича по гърба му, изобщо не ми пукаше за мисията. Бях станал един от тълпата; бях свидетел на нещо толкова отвратително, че не можех да извърна поглед. Ужасът ме беше парализирал. Ударите с камшик продължаваха.

Двайсет и един… на гърба му почти не беше останало място, което да не е окървавено… двайсет и два… беше много по-брутално, отколкото си го бях представял… двайсет и три… тълпата бе поискала смъртта му… двайсет и четири… а Пилат беше отказал… двайсет и пет… с думите, че вместо това ще го бичува и ще го остави да живее… двайсет и шест… сега той не можеше дори да стои, ръцете му бяха вързани за стълб, оковани… двайсет и седем… дори Каяфа беше навел глава, неспособен повече да гледа как римските войници бичуват кървавата пихтия… двайсет и осем… Исус вече не викаше… двайсет и девет… бях един от тълпата… трийсет… никога не бях вярвал… трийсет и един… но докато стоях и гледах… трийсет и два… не можех да разбера нечовешкото отношение на човек към човека… трийсет и три… бях на арената… трийсет и четири… и в армията, но никога не съм виждал толкова беззащитен човек да бъде пребиван така… трийсет и пет… Малбул стоеше до мен и по бузите му се стичаха сълзи… освободиха едната ръка на Исус и го обърнаха с гърди нагоре… — трийсет и шест… макар че ужасно исках да извърна глава, знаех, че съм длъжен да записвам… трийсет и седем… и когато видят това, да тачат така, както плакахме ние… трийсет и осем… и това се случваше заради мен… трийсет и девет… изпитвах срам.

— Достатъчно! — каза надзирателят и вдигна ръка.

Войниците с бичовете спряха, изтощени от устията.

Докато го влачеха, оставяйки кървава диря по камъните, погледнах разбитото му тяло и се изумих. Как можеха да очакват, че ще върви? Но той го направи.

Последвахме войниците, които отведоха Исус в една ниша. Там го заметнаха с наметало и му сложиха венец от тръни на главата, като го притиснаха силно, за да се задържи на място. Тръните пробиха кожата и потекоха струйки кръв, които бързо се изгубиха в реката, която вече се стичаше по лицето му.

Когато отново изправиха Исус пред Пилат, прокураторът смъмри стражите си, че са допуснали това. Той внимателно хвана жалката фигура за ръката и гневно се обърна към тълпата.

— Виждате ли какво беше сторено на този човек?

— Разпни го! — рязко отвърна един от свещениците.

— Не ви ли е достатъчно? Погледнете го! Той е пребит! Беше унижен и страда, а вие още искате кръвта му?

— Не го ли разпнеш, не си приятел на народа! — извика друг, този път писар.

— Изпълни дълга си, прокураторе. Разпни го!

Тогава Пилат заговори тихо на Исус. Не чувах думите, но отново усилих записващото устройство с надеждата да уловя сигнала. Пилат наведе и поклати глава.

— Защо? Това не е ли достатъчно? — отново извика той към множеството.

И тогава емоциите взеха връх и тълпата започна да разменя удари с войниците. Бяха на път да се разбунтуват. Пилат трябваше да направи нещо.

Прокураторът взе кана вода и накара един страж да полее ръцете му. Тази подробност ми направи впечатление — винаги бях смятал, че Пилат е използвал купа за прочутия си символичен акт. Но дори само уверението, че това наистина се е случило, беше донякъде облекчение в този сюрреалистичен момент. Развълнуваният прокуратор извика, че кръвта е по ръцете на тълпата и не иска да поема отговорност. Но въпреки това издаде последната присъда.

И сега стояхме и гледахме. Лекото бръмчене край слепоочията ми показваше, че записвам всеки момент. Разпятието щеше да бъде отразено с репортаж.

Слънцето се издигна в най-съдбовното утро в Йерусалим, вдъхвайки живот на прашните улици. Толкова тихи вчера по това време, днес те бяха пълни с хора.

Първо ще кажа нещо направо — Исус бе накаран да мъкне по улиците целия кръст. Той беше скован от напречни греди и тежеше повече от сто килограма.

Видях сред група плачещи за него жени една, която беше неутешима. Взрях се в лицето й, докато тя гледаше как Исус се тътри с болезнено малки стъпки по каменната улица. На всяка крачка получаваше поредната обида, тълпата хвърляше камъни и проклятия по човека, който сега носеше само превръзка, небрежно увита около бедрата. Процесията, водена от конници, включваше други четирима, които отиваха да посрещнат участта си, а не двама, както се сочеше в изворите.

Вървях с тълпата, като се мъчех да държа камерата си насочена към Исус. Той беше подкарван от непрекъснатите удари на камшика на един страж и трябваше да напрегна цялата си воля да не се втурна напред и да обезглавя жестокия палач със собствения му меч.

Първото падане бе най-драматичното. Някакъв човек от тълпата в опита си да пресече пътя му се блъсна в един страж, който пък залитна назад и блъсна Исус. Осъденият, който вече бе близо до смъртта от раните и изтощението, изгуби равновесие и изпусна тежкия дървен кръст, а слабото му тяло го последва на земята. Напречната греда се заби между два камъка, а стълбът се завъртя и удари Исус, така че той падна по очи. Пробих си път напред, когато се надигнаха подигравателните викове. Той не помръдна. Единственото, което го бе карало да върви, беше инерцията и сега, когато бе принуден да спре, тялото му беше изключило.

Към падналия затворник полетяха камъни, а един войник замахна с камшик към неподвижното тяло. Исус не помръдна.

Малбул се озова до мен.

— Не виждаш ли какво става! — дрезгаво прошепна той в ухото ми. За първи път, откакто се познавахме, долових омраза в гласа му. — Що за човек си, щом можеш просто да стоиш отстрани и да гледаш? — остро попита той и пристъпи напред с намерението да се намеси. Сграбчих го за ръката и решително го задържах.

Погледнах към стража, който отново замахна с кожения си камшик към кървавата маса, представляваща гърба на Исус, в този момент единственото ми желание беше да го убия. Мисля, че щях да го направя, ако не беше жената, същата, която бях видял по-рано в множеството. Тя коленичи до неподвижното тяло. Носеше бяла кърпа и се наведе към лицето на Исус. Погали косата му и леко докосна с кърпата челото му, за да попие кръвта. Бузата й почти се допря до неговата и тя прошепна в ухото му:

— Тук съм, Йошуа. Тук съм.

Думите й направиха онова, което камшикът на войника не успя — донесоха надежда. Като на забавен кадър Исус вдигна глава и я завъртя настрани. Жената продължи да бърше лицето му с кърпата, която вече бе цялата окървавена. Той я погледна с подутите си очи и й прошепна нещо, което не успях да чуя.

— Коя е тя? — попита Малбул, загледан в изумителната сцена.

— Майка му — отвърнах аз.

С несъмнено огромно устие на волята Исус отново се изправи с мъка на крака. Застана приведен и посегна към кръста. Когато групата отново тръгна напред, на лицето му се появи едва забележима усмивка, когато майка му протегна ръце към него, но бе издърпана обратно в тълпата. Процесията продължи.

Стигнахме до завой на тясната улица, след което пътят продължаваше нагоре. Борех се за добра позиция, като се опитвах непрекъснато да виждам и да записвам. Конете препуснаха през тълпата пред престъпниците, които се влачеха нагоре с тътрещи се, неравномерни стъпки. Няколко пъти Исус беше на път да падне. Дишането му бе плитко и неравномерно, отчаяни пъшкания на човек, докаран до края на силите си. Мъжете, които подкарваха групата все по-нагоре, бяха безмилостни и явно изпитваха удоволствие, че могат да удрят с камшиците си четиримата затворници.

Войникът с очукания бронзов шлем с гребен отгоре, който вървеше зад Исус, замахваше отново и отново с камшика си. Кожените ивици шибаха голата кожа. Окървавеният затворник викаше при всеки нов удар. В мен гореше чиста омраза. Накрая, когато поредният удар се стовари върху живо месо, не издържах. Изблъсках Малбул и онези, които ми се изпречваха на пътя. Щях да убия войника със собствения му меч.

Докато излизах от тълпата, поредният удар накара галилееца да залитне напред. Той изпусна кръста и тежкото дърво падна на земята и отскочи. Исус се стовари по очи, без дори да има силата да протегне ръце, за да се защити.

Главата му се удари в камъните и видях как в прахта се разлетяха капки кръв.

Стоях насред дюдюкащата, ревяща тълпа, с римски войници пред мен, зад мен и качени на конете си около мен. В краката ми лежеше окървавена фигура, плувнала в пот и покрита с пурпурни синини. Погледнах към стража зад него. Погледите ни се срещнаха, всяка фибра от тялото ми искаше да накаже този човек за онова, което беше направил и продължаваше да прави.

Но не го наказах. Вместо това погледнах надолу към падналия назарянин и товара му. Пристъпих и се наведох да вдигна кръста. Собствената ми кръв течеше от отрязаните ми пръсти.

Гледах отнесено как кръвта ми се стича по дървото и се смесва с кръвта на човека, на когото бе отредено да умре в този ден. Цветът на кръвта ни беше еднакъв. Тя се смесваше и образуваше една-единствена струя, течаща по дървесината, преди да стигне до една треска и да закапе по земята. Вдигнах кръста с двете си ръце и усетих тежестта, много по-голяма, отколкото бях очаквал. Нагласих товара в едната си ръка, а с другата посегнах към човека в краката ми и подкрепих слабите му опити да се изправи. Хванах го внимателно, но здраво под мишница и го повдигнах. Ръцете му посегнаха към кръста, който беше прегръщал толкова дълго в този зловещ танц на смъртта по градските улици.

Той наполовина го задържа, наполовина увисна на най-сетне намерения напречник. Докато поддържах тежестта му и тежестта на кръста, ръката му докосна моята. Времето сякаш замръзна и за съвсем кратък миг човекът вдигна глава и обърна лице към мен. Както и предишния път погледите ни се срещнаха и сърцето ми прескочи един удар. Моментът отмина така, както беше настъпил. Исус обърна глава, нарами отново кръста си и решително се затътри напред.

Стражът ме изблъска грубо настрани и отново започна да шиба Исус с камшика си, но вече не изпитвах желание да отвърна на агресията му. Яростта ми беше изчезнала. Тълпата ме обгърна и процесията продължи нагоре по хълма, ала аз останах неподвижен. Дълго време не помръднах, докато блъскащото се множество минаваше покрай мен, почти без да ме докосне. Знаех, че трябва да продължа, да записвам, да документирам, но повече не можех.

Накрая Малбул си проби път сред потока от хора и застана пред мен. Очите му бяха зачервени от мъка и ярост, но сега в тях имаше и нещо друго. Почуда. Когато най-сетне заговори, изрече проста констатация.

— Ръката ти.

Без да помръдвам, погледнах надолу към ръката си, после я вдигнах пред очите си. Моята ръка. Моята цяла, здрава ръка. Ръка с пет цели пръста. Ръката, която бе докоснала човека с кръста. Сякаш ме заля вълна и рухнах на колене. Като никога преди в живота си заплаках и сълзите сякаш извираха от дълбините на душата ми.

Шон обърна страницата. Нужни му бяха няколко секунди преди да осъзнае, че не може да чете написаните на нея думи. Той зяпна текста, докато накрая мозъкът му каза: „Това не е на английски“.

51.

— Какво? — на глас каза Шон. — Какво? — повтори високо.

Пътуващите в бизнес класа от цял свят го погледнаха смутено. Шон не забеляза. Взираше се в страниците, опитваше се да проумее какво става. От дневника оставаха още пет страници, но не бяха написани на разбираем за него език. Какъв беше той? Иврит? Латински?

Какво беше прочел току-що? Все още седеше в самолетния салон, заобиколен от продукти на модерните технологии, но само преди минута бе вървял през Йерусалим преди повече от две хиляди години. Бариерата, пред която се бе озовал току-що, го бе накарала да спре за момент, да си спомни къде е и какво прави. Какво беше прочел? За чудо. Не можеше да е истина… нали? Шон си беше задавал същия въпрос отново и отново за целия дневник, но самото му съществуване свидетелстваше за автентичността му. Вероятността всичко това да е сложно замислен номер ставаше все по-съмнителна в сравнение с възможността, колкото и смахната да бе, всичко да е истина. Не биваше да забравя и диска. Беше видял със собствените си очи изумителния запис. Как бе възможно той да е оригинален? Беше видял изумителен запис, жива картина с безпрецедентна дълбочина и детайли, яснота и плътност. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди — и подозираше, че никой друг не е виждал.

И тъй, как да обясни диска? Възможно ли бе да е фалшив, някаква холивудска филмова магия? Шон погледна към непробудно спящия Дейвид. Той истински ли беше, или част от конспирацията? Като по даден знак Дейвид се оригна, без да се събужда.

Не. Ако Шон бе сигурен в каквото и да било, то бе в Дейвид. Просто вярваше на новия си приятел. Имаше прекалено много недостатъци, за да бъде някакъв зъл гений.

Значи наистина бе гледал бягството на Наполеон от Елба преди повече от двеста години. Което означаваше, че някой някак беше успял там, където Шон се бе провалил. Някой бе измислил как да пътува във времето.

Шон беше учен, много добър учен. Можеше да повярва в процеса на създаване на средство за пътуване назад във времето. Но Саул да заснеме видео, в което Исус Христос прави чудо? В целия си опит и проучвания никога не бе виждал нещо, което да не може да се обясни с наука. Религия? Суеверие — истории, измислени да обяснят живота на масите, които не могат да разберат науката зад тях. Истории, имащи за цел да запазят контрола над хората, да ги държат в подчинение. Не, Шон не виждаше никаква нужда от религия. Как тогава би могъл да повярва на това? Как би могъл да повярва, че този пътешестващ във времето журналист с чуканчета вместо пръсти чудодейно е бил излекуван от пребит почти до смърт човек? Как би могъл да повярва в това чудо?

Както и да премисляше ситуацията, както и да се мъчеше да я натика в системата си от схващания, Шон не можеше да отрече логиката във всичко това. Науката бе система от хипотези, опити, резултати и заключения.

Границите на схващанията му се разширяваха под натиска на новата информация. Защо беше толкова трудно да повярва? Нима искаше да няма нищо отвъд онова, което може да разбере? Нима искаше да няма някакъв Бог? Вгледа се в себе си и осъзна, че е загърбвал самата възможност за подобно нещо поради една-единствена причина — тя би означавала, че греши.

Подобно на много хора на планетата, Шон не искаше да греши. Ако наистина грешеше, то може би имаше вероятност да съществува някакъв Бог. Може би Исус е бил божествено вдъхновен, свързан с някакво всезнаещо божество. Ако това бе възможно, то може би смъртта не беше краят, както винаги бе смятал Шон. И в такъв случай може би Лорън все още… може би Лорън… Лорън… Очите му се насълзиха при мисълта.

„Кажи го!“ — подтикна го мозъкът му.

„Не мога!“ — рязко отвърна той.

„Кажи го! Защо просто не го кажеш? Това не означава, че го вярваш, а просто, че си го казал.“

„Няма!“

„Защо?“

„Защото…“

„Защото…?“

„Защото… ще се окаже, че през цялото време съм грешал!“

„За всичко ли?“

„Не, само за това, но то е всичко.“

„Тогава го кажи!“ — нареди мозъкът му.

Шон винаги слушаше мозъка си. Вътрешният му диалог бе довеждал до изумителни прозрения в миналото. Беше му осигурявал пробиви в моменти, когато блокираше и не можеше да продължи нататък. Защо пък да не го послуша и сега? Защо?

„Защо?“

„Защото ако съм грешал през цялото време, то някак някъде Лорън може все още да съществува.“

„Да. Кажи го отново.“

„Лорън може все още да съществува.“

„Отново.“

„Лорън може все още да съществува. Може да не си е отишла. Да е тук. Може да знае как се чувствам. Може да знае колко много ми липсва. Колко съжалявам за всеки път, когато съм я наранявал, за всеки път, когато съм я разплаквал или не съм й обръщал достатъчно внимание. Може да е с мен дори сега, в този момент, тук. Може да не си е отишла.“

„Да.“

„Може да не си е отишла.“

„Толкова лошо ли е това?“

Напиращите сълзи потекоха по бузите му. Изведнъж нещо се промени. Енергията, която го бе карала да продължава напред, пришпорващата го сила, родена от гняв, омраза, желание за мъст, малко отслаби хватката си. Вероятността да е грешал през целия си живот, че може би има нещо повече, го обгърна като одеяло и го потопи в топлина, каквато не бе изпитвал никога преди. Шон издиша, намести се удобно в стола си и се поотпусна за първи път от дни.

Докато се унасяше в сън, стиснал в ръце малката кафява книга, той намери утеха в мисълта, че може би е грешал.