Правилото на знанието

66.

Беше пет сутринта, когато звънецът на входната врата иззвъня. Не беше спал добре, макар да знаеше, че трябва да става рано сутринта. Професор Ландъс си беше тръгнал в разумно време снощи, като се извини, че трябва да отлети за „горещата зона“ преди започването на събитията.

Тим Стрикленд очакваше посетители, макар да нямаше начин самите те да го знаят. Беше отпратил иконома си, който обикновено преспиваше тук през седмицата, като му обясни, че щял да прекара нощта в компанията на дама. Донякъде му се искаше това да беше истина, но Тим вече повече от година нямаше сериозна приятелка. Анушка беше избягала с политическия му съперник, след като се бяха запознали на едно тържество в Луизиана.

Всъщност нямаше много против. Подобно на редица други неща в живота му през последните десет години, беше го очаквал.

„Знанието е сила“ — каза му професорът от Кеймбридж малко след като се бяха запознали. Професорът знаеше много — за нещата, които предстоят. Сподели, че е от организация на име Общество за световна историческа достоверност. Тим реши, че името е пълен боклук, но се въздържа от коментари.

По-нататък кандидатът за сенатор започна да получава известна помощ. Съобщаваха му важна информация за ключови събития. На прага му се появяваха жълти пликове със сведения за миналото на противниците му на политическата арена. С помощта на Обществото Тим беше в състояние да прави дръзки предвиждания за събития и действия и всеки път се оказваше прав, което му спечели репутацията на аналитик и човек, способен да предвижда бъдещето. При сегашния политически климат той бе ценен съветник на президента, с когото имаха нещо общо — и двамата се оказваха единодушни по най-важните въпроси.

И тъй, тази нощ се беше погрижил в къщата му да остане не обичайният му домашен помощник, а доверен лекар, който бе настанен в стаята за гости на долния етаж. Тим знаеше, че на вратата ще се позвъни, и се беше подготвил по начина, по който му бе казал професорът. Той наметна халата си и се втурна надолу да посрещне момента, който щеше да бъде неговата отплата за помощта, която бе получавал през последното десетилетие.

Вратата се отвори и Лорън погледна девера си. Тим беше по халат и изглеждаше по-малко изненадан, отколкото бе очаквала. Тя беше преметнала ръката на Шон през раменете си и буквално го мъкнеше. Погледна сенатора и се усмихна извинително. Пое дъх, готова да обясни причината за неочакваното натрапване, но домакинът я изпревари.

— Лорън. Влизай, влизай. Вкарай го в преддверието — каза Тим, като преметна през раменете си другата ръка на Шон.

Струйки кръв потекоха през превръзките, които му бяха направили в болницата. Положиха го на предварително приготвено импровизирано легло. До леглото стоеше човек със стетоскоп, а до него имаше табла с медицински инструменти.

— Сложете го по гръб… внимателно — нареди им той, взе ножица и сряза ризата на Шон.

Лорън го погледна объркано, но и без това цялата нощ си беше една огромна бъркотия. Беше изтощена от шофирането и макар да бе поспала малко в болницата, едва се държеше на крака.

— Лорън, едно питие? — предложи Тим и изчезна в кухнята, без да чака отговора й.

След малко се върна с висока чаша портокалов сок. Лорън пи жадно.

Тим погледна към човека, който преглеждаше брат му.

— Е?

— Има няколко сериозни травми. Не са се случили при един инцидент. Горе на ръката му има нещо като огнестрелна рана. Не е сериозна, по-скоро драскотина. Уви, няколко ребра са си отишли. Те ще бъдат проблем, няма какво да направим за тях, освен да чакаме сами да зараснат.

Лорън не издържа.

— Извинете, но кой сте вие? — попита тя човека с очилата.

— Извинявай — намеси се Тим. — Това е мой добър приятел и лекар, доктор Макс Херингсън. Очаквахме ви.

— Очаквали сте ни? Как така сте ни очаквали? Какво става тук, по дяволите? — изуми се Лорън. Беше ужасно объркана и малко ядосана.

Тим й се усмихна и се опита да я успокои.

— Той е в добри ръце. Сега и двамата се нуждаете най-вече от почивка. Ще поговорим по-късно, след като се наспите добре.

— Има няколко натъртвания на едни и същи места — каза д-р Херингсън, сякаш не го бяха прекъсвали. — Изглежда е попаднал в няколко катастрофи, след което са го пребили.

— Стана злополука, блъснахме един… — Лорън си даде сметка какво говори. — Ами, не, тоест беше блъснат от кола снощи, но вече изглеждаше доста очукан.

Докторът я погледна и повдигна вежда. Тим хвана Лорън за ръката и я отведе в съседната стая.

— Ще се оправи. Макс е най-добрият и както ти казах, очаквахме ви. Обещавам, че ще поговорим за всичко малко по-нататък. А сега наистина трябва да поспиш.

Лорън с неохота легна на дивана, който беше подготвен за нея с меки възглавници и одеяло. Искаше да настоява за обяснение, но бе прекалено уморена от борбата с умората, която я беше налегнала по пътя. Цялата нощ бе преминала в ужасни тревоги, но винаги беше харесвала Тим и му имаше доверие. И когато очите й сами започнаха да се затварят, Лорън не се опита да ги отвори насила. След малко потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, стаята бе окъпана от слънчева светлина. Чу звън на лъжички в порцелан и отметна одеялото. Влезе в дневната и спря при вида на Тим, лекаря и Шон, които седяха и пиеха прясно сварено кафе. Те я приветстваха с лъчезарни усмивки, макар на Шон да му липсваха няколко зъба.

— Лорън! — възкликна Тим, без да престава да се усмихва. — Радвам се да те видя. Как се чувстваш?

— Как се чувствам ли? — повтори тя. — Адски съм объркана от всичко! Чувствам се напълно откачила, ето как.

— Благодаря — неочаквано рече Шон и се изправи. Взираше се в нея по много странен начин. — Благодаря ти, че не ме остави.

Определено беше той. Макар главата му все още да беше бинтована, превръзката бе нова и беше съвсем чист. Брадата я нямаше, беше взел душ и се бе преоблякъл. Лицето му си оставаше издраскано и подуто, но кръвта и мръсотията ги нямаше. Онези сини очи, които я бяха умолявали така отчаяно снощи, сега отново я гледаха. И отново се напълниха със сълзи.

— Шон, какво става? — попита тя съпруга си, докато той куцукаше напред и се взираше внимателно в нея.

Тим и докторът седяха мълчаливо на малките кушетки в дневната. Те знаеха какво става — цяла сутрин бяха слушали разказа на Шон.

— Лорън, знаеш ли колко те обичам?

— И аз те обичам, миличък. Но няма ли да ми кажеш какво става? Тъкмо те видях в болницата, а в следващия момент ти се оказа човекът, когото ударихме. Нищо не разбирам.

— Мислех си, че си мъртва — успя само да промълви Шон.

Прегърна я — прегръдка, която си мислеше, че никога няма да дойде. Тя също го прегърна. Достатъчно й беше, че е тук, че го докосва. Обясненията можеха да почакат.

— Всичко е наред, миличък. Тук съм — увери го тя. Шон плачеше открито. — Хайде стига, миличък, цялата ме направи в сополи — каза тя след малко и леко се отдръпна.

Той се разсмя през сълзи.

— Извинявай — подсмръкна.

— Добре, какво беше онова, че си ме помислил за мъртва?

Разговорът продължи през остатъка от следобеда. Лорън седеше и слушаше. Отначало не можеше да повярва на разказа на Шон, но той постепенно я убеди. Докторът си бе тръгнал малко след като Лорън се присъедини към тях, но обеща да се върне по-късно. Всички му благодариха от сърце и докато Шон й разказваше за събитията от последните три седмици, бяха сварени и изпити още няколко кафеварки. Тим седеше и слушаше отново историята, като попълваше пропуснатите детайли. От време на време молеше Шон за допълнителни обяснения, но предимно седеше мълчаливо, за да може Лорън да попие чутото. Разбира се, за Тим разказът не беше пълна изненада. Професорът му беше разказал доста от нещата преди това.

Когато Шон приключи, Лорън остана да седи притихнала. Знаеше началото на историята, но й бе трудно да повярва на останалата част. Фактът, че Шон е пътувал назад във времето — нещо, за което от години твърдеше, че е невъзможно — бе отвъд възможностите й да го проумее. Когато най-сетне заговори, тя зададе същия въпрос, който бе задал и Тим преди това.

— И къде е дневникът сега?

Шон се размърда смутено.

— Ами… още е в пещерата, или поне ще бъде след ден-два. А в момента е натикан в панталона ми, а аз пътувам за Испания.

— И… не можем ли да те предупредим? Не можем ли да се свържем с теб или да направим нещо друго, за да те подготвим за опасностите, които предстоят?

— Не! — твърдо отсече Шон. — За едно нещо дневникът бе абсолютно недвусмислен. Нещо, което Фонтейн повтаряше непрекъснато. Наричаше го Правилото на знанието. Не можеш да променяш каквото и да било, ако знаеш, че се е случило. Не бива да опитваме.

— Ами аз? Ами онзи, който според теб ме е застрелял? Ти промени това, а вселената не е експлодирала — възрази Лорън.

— Мислех си за това. Признавам, тогава действах инстинктивно, но после мислих дълго и си дадох сметка, че всъщност не съм видял как те застрелват. Обърнах се, докато вратата се затваряше, видях пистолета и докато асансьорът потегляше, чух два изстрела. Втурнах се веднага обратно нагоре и, както казах, телата ви ги нямаше. Жената ченге ме хипнотизира или нещо такова и непрекъснато твърдеше, че сте мъртви, така че не се усъмних.

Лорън се пресегна и пое ръката му.

— Тук съм.

Тя се усмихна. Шон й се усмихна в отговор.

— Е, вие двамата май сте изяснили някои неща — рече тя, поглеждайки към Тим.

Деверът й свали очилата си и ги остави на масата. Не беше сигурен какво точно можеше да им каже, но реши, че е най-разумно да бъде сдържан. В края на краищата, той беше политик и справянето с деликатна информация беше неговата стихия.

— Да, ние… изяснихме някои неща. Бях много зает. Нямах намерение да ви избягвам — излъга той. Всъщност правеше точно това през последните няколко години, колкото и да му беше трудно. Но сега всичко това бе минало. Беше му се налагало да играе лошия, докато урежда неща, за които Шон никога нямаше да научи, но знаеше, че това в крайна сметка е за добро.

— Всичко е вярно — обади се Шон. — Щом наистина седя тук, щом наистина си жива, значи всичко е вярно. Трябва да взема онзи дневник. Не мога да повярвам, че съм го дал право в ръцете им. Те са нагласили всичко, за да ме доведат тук и да могат да се доберат до книгата. Като се замисля, не мога да повярвам какъв глупак съм бил. Сега дневникът е в ръцете им, Дейвид също.

— Ами да ги спрем тогава! — изгуби търпение Лорън. — Защо просто не се обадим на онзи Дейвид и не го предупредим?

Шон я погледна. Лорън знаеше отговора.

— Ами ако грешиш? — настоя тя. — Ами ако всички те грешат? Ами ако можеш да промениш нещата?

— Не знам — отвърна той. Всичко това му идваше в повече и колкото пъти да го прехвърляше в главата си, винаги стигаше до едно и също заключение — сега знаеше достатъчно, за да е наясно, че не знае достатъчно. — Не съм сигурен, че можеш да промениш каквото и да било дори да опиташ, защото то вече се е случило. Искам да кажа, ако сега спра себе си и не отида в планините на Афганистан, няма да бъда върнат във времето, за да се спра, нали? Получава се шантав затворен кръг. Трябва да продължа с предположението, че не можеш да промениш онова, което знаеш, че се е случило, но ако не знаеш, тогава кой може да каже, че не се е случило?

— Значи искаш отново да идеш там? Искаш да отидеш и да спасиш приятеля си? — попита Лорън. — Не мисля, че бих позволила да ме оставиш. Не мисля, че мога да те пусна да идеш — заяви тя и посегна към ръката му, докато умът й продължаваше да попива тази нова реалност.

— Тя може да остане с мен — предложи Тим.

Шон затвори очи и бавно поклати глава.

— Има и нещо друго. Осъзнах го едва тази сутрин, докато те гледах как спиш на дивана. Нали се сещаш как каза…

Бам! Ръцете на Шон се стрелнаха към слепоочията му, когато още образи проблеснаха болезнено в главата му.

— Миличък, добре ли си? — разтревожи се Лорън.

— Нищо ми няма. Просто тези образи продължават да проблясват в главата ми. Добре съм. Като че ли лека-полека се оправят. Беше най-лошо до момента с блъскането, но сега като че ли съм прехвърлил планината и се спускам надолу. Времето между пристъпите се увеличава.

— Какви образи? Какво искаш да кажеш? — учуди се Лорън.

— Събития. Неща. Не знам. Някои от тях изглеждат като спомени, а за други знам, че не са се случили… — Шон замълча за момент, — … все още.

Тим и Лорън запазиха мълчание.

— То е като проблясъка, който получих, докато те гледах сутринта. Ти самата каза, че не сме познали, че блъснатият скитник съм аз, защото идеята е толкова невъзможна, та дори не сме и помисляли за нея. Е, някои от образите, които минават през главата ми, са за моменти, през които още не съм минал. Като тогава, когато стоях на платформата. Помня, че гледах към вратата и видях мъж и жена. Мъжът бях аз… а жената… беше ти. Бяхме двамата.

— Какво? Казваш, че си ни видял? Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Тогава не се замислих върху това, а и как бих могъл? Но наистина бяхме ние, Лорън, ти и аз, което означава…

— Което означава, че искаш да дойда с теб — довърши тя вместо него.

— Ти беше там, Лорън. Това вече се е случило. Не знам защо, но ти беше там. Ти идваш с мен.

— Ами ако избера да не го правя?

— Не можеш — направо отвърна той.

— И защо да не мога?

— Защото това би променило всичко. Възможно е изобщо да не бъда тук сега.

— Но ти си тук! — настоя Лорън. — Пък и как това, че не отивам, може да повлияе на връщането ти назад във времето?

— Не знам — сви рамене Шон.

— Ето, виждаш ли?

— Не, точно това имам предвид. Не знам как би могло да повлияе, което би могло да означава, че нещата могат да не станат така, както са сега. Точно затова трябва да бъде същото, абсолютно същото. Иначе този момент няма да се случи. Иначе може да не съм тук, което означава, че няма да успея да… — Мисълта го задави. — Няма да успея да спася живота ти.

Това я накара да млъкне. Лорън си спомни за болничното легло — гледаше как съпругът й, когото познаваше, отива да резервира стая в хотел. После затвори очи. Преди да разбере какво става, се чуха изстрели и бездомникът, когото бяха блъснали с колата, пребиваше някакъв човек. Мислено възпроизведе момента и го погледна с други очи — това беше Шон, който в отчаянието си правеше всичко по силите си да я спаси, след като е минал през мъката от загубата й. Той просто не искаше да се намесва в това. Не искаше да поема какъвто и да било риск, защото иначе можеше да не бъде там, за да я спаси. Правеше го от любов.

Тя се усмихна. Какви си ги мислеше?

— Съжалявам, миличък. Разбира се, че ще дойда с теб. Разбира се, просто ми идва мъничко в повече. Имам предвид, изведнъж започваш да вярваш във всички онези неща, за които така непреклонно твърдеше, че са невъзможни. И фактът, че си тук, че аз съм тук и че знаеш какво ще се случи, означава, че си прав, нали? Зная, че не си измисляш.

— Какво ще кажете за още кафе? — обади се Тим и стана.

Двамата му се усмихнаха и кимнаха.

Шон се наведе напред.

— Моля те, разбери. Нищо не ме плаши повече от това да те излагам на опасност. Нищо освен възможността да не дойдеш с мен и това да ме лиши от възможността да те спася.

Тим се появи няколко секунди по-късно и остави подноса на масичката. В него имаше две чаши димящо кафе и плик с логото на Пакистанските международни авиолинии. До билетите лежаха два нови паспорта. Шон погледна плика, после Тим.

— Невъзможно. Как… Не разбирам.

— И не е нужно. Ще разбереш, братко. Ще разбереш, когато му дойде времето, но засега не мога да ти кажа повече, съжалявам. Нали се сещаш за онова Правило на знанието, за което все говориш?

На Шон му призля. Изведнъж се изпълни с подозрение и се почувства ужасно предаден. Какво знаеше брат му? Откъде беше научил? Той вдигна двата билета и ги погледна.

— Тим, та те са за довечера! От летище „Дълес“.

— Отвън чака кола. Приготвил съм ви багаж.

Лорън се обърна към брата на Шон. Изпита ясното чувство, че е оплетена в някаква огромна конспирация, за която не знаеше абсолютно нищо.

И беше права.

67.

Самолетът кацна в Исламабад малко след осем на следващата сутрин. Шон изглеждаше значително по-добре, отколкото през последната седмица, но лицето и крайниците му още бяха подути и в синини. Където и да отидеше, привличаше към себе си погледи, вариращи от съчувствие до страх.

Тим им бе осигурил здрави туристически обувки и дрехи. Шон знаеше, че единственият начин да намери отново Централата бе да открие и проследи по-ранната си версия и Дейвид. Нямаше представа къде ги бяха откарали военните, но помнеше ключовите събития и дати. Утре те щяха да пристигнат в Пакистан. Това даваше на него и Лорън един ден преднина, за да стигнат до прохода Хибер.

Този път нямаше намерение да бъдат сами. Смяташе да наеме бодигард или най-малкото да си осигури ново оръжие — бе наясно, че няма да може да прекара през летището онзи „Хеклер & Кох“, който бе взел в болницата. Отначало Лорън възразяваше, но малко след кацането в столицата отстъпи, стресната от съвсем различната култура на тази страна.

— Районът, в който отиваме, е малко див — каза й Шон, когато излязоха на пътя с наетия микробус с шофьор и въоръжена охрана. Тим беше осигурил нужните документи, с които да минат през различните пропускателни пунктове.

Шон беше приятно изненадан, когато откри, че мистериозната сума, появила се в банковата му сметка миналия път, отново я имаше; изненада се и когато Тим му подаде втора карта за сметката му. Запита се какво ли още му спестява брат му, но въпреки това му имаше доверие.

Доверието му обаче не се простираше и към хората, срещу които щеше да се изправи. Обществото. Организацията бе нещото, което най-силно притесняваше Шон. Обществото му беше скроило всичко това. Те го бяха подлъгали да им донесе дневника. Ами картата? В преведения документ, който Шон беше повърнал в краката на Ърни в парка, се казваше, че дневникът и картата ще бъдат заедно. Шон беше прочел целия дневник, но все още нямаше никаква представа къде е скрит дискът на Фонтейн и дали изобщо е стигнал до скривалището си.

Оставаше му единствено да приеме, че картата е била във вързопа документи, скрити в пещерата в Грандфадър и зарязани от Шон и Лорън при бягството им от мотела в началото на цялата история. Но пък тогава беше странно, че мъжете в черно бяха продължили да ги преследват след инцидента — или поне предишните им версии. Може би разполагаха с картата, но не са знаели какво търсят? Може би в дневника е имало нещо, което е пропуснал?

Лорън щракна с пръсти пред очите му. Шон се сепна, примигна и я погледна.

— Какво си се умислил? — попита го тя.

— Чудех се защо толкова им е притрябвал дневникът. В края на краищата, целта на всичко това е откриването на диска. Би трябвало да има карта, която да води до него, както се казва в последната част на дневника. Беше написана на някакъв друг език.

— А те как изобщо знаят за дневника и картата? — попита Лорън, докато се друсаха по пътя към градчето, бележещо началото на прохода Хибер.

Шон извади листа с превода от задния си джоб.

— Това — каза той — прилича на документ на Ватикана. Превод на последните няколко страници от дневника. В него се говори за картата и за самия дневник. Мисля обаче, че тази английска версия е превод на друг превод. Италианската версия е била преведена от оригинала, открит като част от Свитъците от Мъртво море.

— Отделно, без останалата част от дневника ли?

— Значи дори това е копие на написаното в дневника — сети се Шон.

— Ами ако съществува и друго копие на дневника? — небрежно подхвърли Лорън.

Шон пребледня. Изобщо не му беше хрумвало подобно нещо.

— Не знам. Не знам. Ако имаше, едва ли щяха така отчаяно да търсят този дневник.

— Е, сега той е у тях, нали? — въздъхна жена му.

— Не. Още не. Няма да го получат до утре вечер синьо време.

— Синьо време ли? Какво е „синьо време“, по дяволите?

— А, извинявай. Просто по този начин мисля за нещата. Покрай цялата история с изместването на времето ми е трудно да разделям минало и бъдеще, така че използвам този метод. Светлината, която идва към теб, се измества към синия спектър, а отдалечаващата се — към червения. И аз мисля за времето по сходен начин. Докато се движим напред във времето, миналото се отдалечава от нас — то е червено време. А бъдещето приближава — и е синьо.

— Извинявай, че попитах — усмихна се тя.

— Няма да получат дневника до утре вечерта от наша гледна точка, наше синьо време — продължи Шон. — И след като това вече ми е известно, мога да го предотвратя.

— Но нали не искаше да променяш нищо! — запротестира Лорън, хващайки се за логиката на Шон.

— Не, не да променям. Няма да си попреча да занеса дневника там, а ще попреча на тях да се доберат до него. Знам, че дневникът е у мен, когато машината се активира и когато ме улавят на онази платформа и ме пращат в миналото, но нямам представа какво става след това. Сега като се замисля, бях гол, когато се озовах в миналото. Дневникът не беше у мен. Нямах никакви дрехи.

— Добре ми звучи — сви устни Лорън.

— Не мисля, че би ти харесало тогава. Сигурно нямаше да ме познаеш — подразни я той.

— Не е вярно. Харесвам те щърбав. Пък и още не схващам накъде биеш. Смяташ, че дневникът не се е върнал в миналото с теб, така ли?

Шон се замисли за момент. Да, точно така.

— Мисля, че са знаели, че ще бъда пратен в миналото. Не зная кой или как, но те ни отведоха там, подмамиха ме да занеса дневника. Пуснали са хора да ни гонят, а през цялото време са знаели, че в крайна сметка ще се озова при тях. Така че знам нещо за тях. Знам как да намеря пещерата и къде ще бъде дневникът. Мога да го взема преди тях.

— Но нали каза, че се появили куп въоръжени хора, които обкръжили приятеля ти?

— Да. Ще трябва да обмисля подробностите, но съм сигурен, че сме тук точно по тази причина, за да си върнем книгата. Още не разбирам обаче защо е толкова важна. Ясно е, че разказът е страхотен, но дневникът не ни казва къде е дискът.

— Но описва какво има на него, нали? Спомена, че онзи тип е записал цялата екзекуция.

— Разпятие. Исус е бил разпнат — поправи я Шон.

Лорън го изгледа за момент и премълча.

— Може би са искали да знаят какво търсят, какво има на диска.

— Може би. Още ми се струва, че май съм пропуснал нещо. Тук пише, че дискът и картата ще са заедно. Те са разполагали с всичко освен дневника, когато нападнаха мотела.

Шон сбърчи чело и се замисли.

Лорън прочете мислите му.

— Ами ако картата е скрита по някакъв начин в дневника? Подобно на код или нещо такова. Например всяка втора дума на всяка четвърта страница и тъй нататък?

Той се усмихна. Теорията го въодушеви.

— Може пък… — понечи да продължи Лорън, но вниманието й се отвлече от града, в който влизаха.

Шон се наведе напред и каза на шофьора да ги откара в най-добрия хотел. Плащаше достатъчно на двамата им спътници, за да не се съмнява в лоялността им.

— Закара — отвърна шофьорът. — Закара в „Пърл Континентал“! Много добър хотел.

— А опита ли се да откриеш нещо за Обществото, за което говориш? — попита Лорън.

— Потърсих в „Гугъл“, докато бяхме у Тим. Никакъв резултат.

— Ами онзи свещеник? Той как се е свързвал с Обществото? — полюбопитства Лорън, мъчейки се да навърже всичко.

Шон замръзна. Лорън беше използвала минало време за Джовани, но изведнъж му хрумна, че това не е така. В реалността на Шон Джовани вече бе мъртъв. Това се бе случило в неговото червено време. Но не и сега. Сега събитието беше синьо. Шон се беше върнал достатъчно назад в миналото и Винченцо Джовани още бе жив. Шон и Дейвид трябваше да се срещнат с йезуита утре. Това означаваше…

— Спри колата! — извика той. Шофьорът се обърна, доловил тревогата в гласа му. — Не, искам да кажа, трябва ми телефон. Закарай ме до някакъв телефон.

— Телефон? — повтори шофьорът.

Шон кимна. Шофьорът извади мобилен телефон от джоба си и му го подаде. Шон моментално се съживи.

— Пиши го на сметката ми — каза той, като бързо набираше международния оператор.

— Да, Ватиканът. Не. Да, онзи в Рим. Истинският. Не кънтри клуба във Вегас. Благодаря.

Зачака. Лорън го погледна въпросително, но Шон поклати глава и й направи знак да чака.

— Да, bon journo. Говорите ли английски? — Пауза. — Да, здравейте! Бих искал да говоря с отец Винченцо Джовани. Имам… какво? Не, чуйте ме, зная, че трябва да го кажете, но му съобщете, че е свързано с Централата и че е спешно. Кажете му…

Връзката прекъсна.

— По дяволите!

— Какво?

— Затвориха ми.

— Така ли? Защо се обаждаш във Ватикана? Искаш да питаш Джовани дали…

Телефонът иззвъня. Бяха го проследили.

Доста плашещо.

— Ало? — обади се Шон, без дори да му мине през ум, че обаждането можеше да е за шофьора. Не беше.

— Кой се обажда? — попита глас със силен италиански акцент.

— Не е важно кой се обажда, а какво мога да ви предложа.

— Какво искате? — направо попита Джовани.

— Да науча кой е контактът ви в Обществото.

— Не.

— Тогава няма да получите плейъра.

Последва пауза.

— Имате плейър ли? — попита той.

— Да.

— Къде искате да се срещнем?

— Утре имате среща с господин Блек. Той ще ви отведе в хотелската си стая. Там ще ви бъде показано нещо. Ако го желаете, ще се извините, че имате среща със светия отец, и ще се срещнете с мен долу в лобито.

— В колко часа?

— Точно в три.

Нова пауза.

— Три следобед. Как ще ви позная?

— Гарантирам ви, че ще ме познаете.

Шон затвори.

Шофьорът спря пред хотела.

— Искаш да летим за Рим и да пристигнем утре? Да не си полудял? Ще трябва да тръгнем още сега! Ще трябва да се върнем обратно и…

— Още не. Има нещо неприятно, което трябва да уредя преди това — каза Шон.

Дейвид и по-ранната му версия трябваше да бъдат забавени достатъчно дълго, за да може да прескочи до Рим.

— Нещо неприятно ли? Шон…

— Вече сме се забъркали, Лорън. Не можем просто да си тръгнем и да се надяваме, че ще ни оставят на мира. Трябва да изпълним онова, което вече се е случило. Има неща, които трябва да бъдат направени. Ако успея да разбера кой стои зад Обществото и защо са ни въвлекли във всичко това, може би ще успея да намеря изход. Начин да се освободим. Начин да се измъкнем от този побъркан времеви кръг.

— Чуй се само. „Да изпълним онова, което вече се е случило“? Нищо не разбирам. — Лорън въздъхна. — Какво искаш да направя?

— Бива ли те в гримирането? — попита той.

Тя леко наклони глава настрани.

— И още как. Защо?

68.

Шон седеше в лобито на хотела.

Чувстваше се зле заради онова, което беше направил. Знаеше обаче, че няма избор — трябваше да се погрижи за две неща. Първо, трябваше да си осигури плейъра, за който знаеше, че ще се намира на задната седалка в колата на журналиста, когато го отвлякоха с Дейвид. И второ, миналата му версия трябваше да се забави достатъчно, за да могат двамата с Лорън да се върнат по следите им до Централата. Докосна челото си и зарастващата рана. Мразеше се заради това, че е отговорен за отвличането и съответно за смъртта на Крейг Шварц. От самата мисъл му призляваше, но как би могъл да промени нещата?

Беше платил на шофьора си значителна сума да наеме бойците и да прибере куфарчето след отвеждането на пътниците. Знаеше какви ще бъдат последствията за журналиста и за похитените; беше наясно, че двамата с Дейвид ще изядат здрав пердах и че Шварц ще умре, но знаеше също, че забавянето е необходимо, за да могат двамата с Лорън да стигнат до Рим и да проведат срещата, която предстоеше всеки момент.

Погледна часовника си. Три без пет. Лорън беше в тоалетната на лобито. След пристигането си сутринта бяха успели да намерят необходимите неща — латекс, рициново масло, оцветител за храна и боя. Освен това бяха намерили дрехи, приличащи на онези, които носеше Джовани онзи ден. После ги бяха изгорили. Шон беше малко смутен, защото на Лорън май доста й хареса да пали, реже и дере дрехите, докато не заприличаха на попаднали в експлозия. Намери утеха в знанието, че номерът е минал още преди да са го направили. Кого се опитваха да заблудят сега? Самия… него. И той се беше хванал. Нито за миг Шон не бе се усъмнил, че експлозията и раните на Джовани са били измама. Не беше обърнал внимание на дрехите, които бе носил духовникът; цялото му внимание бе приковано от ужасните изгаряния и рани по тялото му. Знаеше, че планът ще проработи просто защото вече беше проработил.

Надяваше се да е така.

Онова, за което Шон не знаеше, бе бомбата. Нямаше нито времето, нито познанията да приготви кола бомба, така че му оставаше да вярва, че тя е истинска. Някой наистина бе искал смъртта на Джовани. Планът означаваше, че не само ще спасят живота на йезуита, но и ще накарат онези, които искаха да е мъртъв, да повярват, че са успели. Всичко трябваше да изглежда реално.

Часовникът на Шон тихо иззвъня. Той вдигна очи и видя широкоплещестия свещеник, който тъкмо бе слязъл по стълбите. Шон седеше, като се мъчеше да изглежда спокоен и уравновесен, но вътре в него всичко вреше и кипеше.

Джовани учтиво си проби път през тълпата в лобито и огледа помещението, без ни най-малко да показва, че го прави. Беше истински професионалист. Личеше си, че е възбуден. Току-що беше видял нещо, което никога не бе вярвал, че ще види през живота си — някой не само беше разбил кодека, но и бе разработил метод, който осигуряваше на зрителя нечувано досега изживяване. Онова момче беше гений.

Срещата бе необичайна. Мъжът бе казал, че ще се срещнат в лобито в три, но без никакви тайни знаци, пароли и описания. Беше казал само: „Гарантирам ви, че ще ме познаете“.

И наистина го позна. Джовани се сепна, когато очите му показаха нещо, което не можеше да е вярно. Той се обърна и тръгна направо към мъжа.

— Прав бяхте — каза йезуитът, докато сядаше пред доста очуканата версия на лицето, което бе оставил току-що горе.

— Няма много време, така че трябва да правите точно каквото ви кажа. Разбрахте ли? — сериозно попита Шон.

— Ще правя само онова, което аз реша, и нищо друго. Вие разбрахте ли? Не ми губете времето.

Джовани стана и тръгна да си върви.

По дяволите, биваше си го. Нито за секунда нямаше да приеме слаба позиция на масата за преговори.

— Ще бъдете убит — каза Шон малко по-бързо, отколкото му се искаше.

Джовани спря, обърна се и отново седна на мястото си.

— Как ме убиват? — попита, сякаш въпросът беше предрешен.

— Кола бомба. След около петнайсет минути двамата, с които се срещнахте току-що, ще тичат надолу към взривила се кола на паркинга и ще ви открият лежащ на земята, борещ се за последен дъх.

— Да бъдем… откровени, господин Стрикленд. Онова горе сте вие, нали?

Шон леко кимна вместо отговор.

— И щом сега сте и тук, трябва да приема, че наистина сте били в Централата и по някакъв начин са ви изпратили в миналото. Затова не се съмнявам, че информацията, която имате, е вярна. Но защо идвате да ми го кажете? Ако се е случило, то не може да бъде променено. Това е Правилото на знанието, както го наричате.

— Да, аз също мислих върху това — рече Шон и заряза преструвките. — Мислих върху това какво точно знам. Какво би могло да се случи, за да се изпълни онова, което зная, че е истина, но с различен резултат. Във филмовата индустрия го наричат предпродукция. — Той стана. — Моля, последвайте ме и ще продължим разговора.

Джовани стана и тръгна след Шон към нишата, където бяха вратите към тоалетните. Шон почука два пъти на вратата на кабинка, на която имаше надпис, че не работи.

— Аз съм.

Вратата се отвори и двамата влязоха. При вида на това, което имаше в кабинката, окото на Джовани трепна — най-явната индикация за изненада, която даваше до този момент.

— Всъщност, аз знам само онова, което видях. Приех видяното за истина, но жена ми е доказателство, че онова, което човек мисли, че се е случило, не е задължително истина. Мислех си, че видях как я убиват, но в действителност видях единствено насочен пистолет, след което чух изстрели. Оказва се, че са били неточни — каза Шон и се усмихна на Лорън. — Винченцо, това е Лорън.

Свещеникът целуна ръката й.

— За мен е чест.

— И тъй, Лорън е приготвила някои неща тук… — започна Шон.

— Виждам — прекъсна го Джовани, докато гледаше набора шишенца, четки и гримове. — Смятате да инсценирате смъртта ми. Много хитро, господин Стрикленд. С колко време разполагаме? — попита той и започна да съблича ризата си, без да го подканват.

Лорън се захвана за работа.

— Колкото е необходимо. Стига да не е повече от десетина минути.

Около дванайсет минути по-късно тримата излязоха от неработещата тоалетна. Някакво момченце в коридора ги зяпна с отворена уста. Джовани, който изглеждаше така, сякаш току-що се е измъкнал от ада, му се усмихна и намигна. Уплашеното дете се обърна и се затича обратно при родителите си.

— Сигурен ли сте, че бомбата се задейства от дистанционното ви? — попита Шон, докато прекосяваха малкото лоби, опитвайки се да останат незабелязани.

— Познавам Льоклер. Единствено той би направил това. Единствено той има топките, както се изразявате. Наясно съм с методите му. Дистанционното ще задейства бомбата.

Удовлетворени, Шон и Лорън се отдалечиха от ужасно изглеждащия възрастен свещеник.

— Наистина е трябвало да започнеш работа в киното — каза Шон на жена си, докато заставаха зад една колона на хотела.

— Да, просто си представям как баща ми се съгласява! — разсмя се тя, горда от работата си. После се позамисли. — Може пък наистина да го направя.

Винченцо Раул Джовани погледна новото си бяло „Алфа Ромео“ и въздъхна. Обичаше тази кола. Беше най-добрата, която Ватиканът някога бе давал на изплащане, и управлението й беше мечта. Джовани направи две бързи обаждания — едно в пожарната и едно до собствените си хора, които да дойдат с линейка и да го приберат. Извади ключовете и погледна колата още веднъж. После я взриви.

Експлозията беше страховита. Много по-мощна, отколкото бяха очаквали. Пръснаха се прозорци, разлетяха се парчета стъкло, огнената топка погълна околните автомобили. Ударната вълна отхвърли Джовани назад и той трябваше бързо да излази на четири крака на мястото, което му бе посочил Шон.

Лорън ахна зад колоната, когато видя Дейвид и съпруга си да се втурват по стълбите и да си пробиват път през тълпата. Въпреки че вече вярваше в разказаното й от Шон, при вида на двете негови версии на едно и също място й се зави свят.

Докато гледаше как Шон си пробива път през тълпата, тя си представи болката, която е изпитвал, сигурен, че тя е мъртва. Ужасно много й се искаше да го извика и да му каже, че всичко ще бъде наред.

Суматохата продължи само две минути, след което пристигнаха пожарна и линейка. Като гледаше да не доближават мястото на експлозията, Шон бързо поведе Лорън към линейката, обхванат от странно чувство за дежавю. Секунди по-късно вече поеха по пътя и бързо се отдалечаваха от хотела.

Джовани се надигна и започна да сваля грима от лицето си.

— Направих онова, което поръчахте — казах му да чете. Мога ли да попитам за какво става въпрос?

Шон извади листа с името на Джовани. Свещеникът го разгледа и позна оторизирания от него превод на документ от Свитъците от Мъртво море, преоткрит неотдавна при подробното каталогизиране на находките.

— Откъде сте се сдобили с това? — попита, докато се носеха по тесните римски улици.

— От един орех — отвърна Шон. — Вижте, точно сега не е важно откъде го имам. Важно е какво се казва в него. Запознат ли сте с документа?

— Да.

— Кой друг го е виждал?

— Много малко хора. Макар че, както можете да си представите, Льоклер и хората му вече разполагат с пълен достъп до всичко, върху което съм работил. Със сигурност е виждал този документ. Възможно е да е било преди години. Той работеше върху преводите.

— А знаете ли нещо за картата и дневника, за които се споменава вътре?

— Боя се, че не е много. Така и не открихме какво се има предвид под „дядото на Каролина“. Посланието изглежда много лично. От доста време търсим това момиче.

Шон се усмихна. Да, наистина бе лично.

— Има се предвид планината Грандфадър в Северна Каролина.

Този път Джовани погледна Шон наистина изненадано.

— Откъде знаете?

— Намерих дневника. Намерих всичко.

— Намерили сте дневника? — почти изписка Джовани. — Трябва незабавно да го преведем! Къде е той? Льоклер знае ли за него?

— Знае. Беше пратил свои хора в Грандфадър. Те работеха по въпроса, но не откриха нищо.

— Но вие сте успели?

— Да.

— Къде е той сега? Трябва да го преведем!

— Боя се, че това е невъзможно. Приятелите ви в Обществото подмамиха Дейвид и мен да го отнесем направо в Централата. Беше у мен, когато машината бе задействана.

— Значи дневникът е в Централата?

— Да, или по-скоро ще бъде. Няма нужда от превод. Книгата е написана на английски.

Джовани го зяпна. После бавно закима.

— Логично, предполагам. Така никой не би могъл да разбере какво се казва в него, ако бъде открит по-рано. Никой не би могъл да го прочете до наше време. В такъв случай… — Джовани преглътна. — В такъв случай сте прочели дневника на Фонтейн, така ли?

— Да.

Джовани се умълча, докато смилаше чутото.

— Нека ви попитам отново, Винченцо. Какво искате? Съгласихте се да се срещнете с мен, за да изтъргувате информация срещу плейър. Сега аз спасих живота ви и ви казах, че съм чел дневника. Какви са мотивите ви? И без глупости.

Джовани продължи да мълчи. Накрая погледна Шон право в очите и за първи път в живота си реши да сподели най-съкровеното си желание с друг човек.

— Приятелю. Желанието ми, най-дълбоката ми мотивация е да намеря диска и да видя отново лицето на нашия Господ Исус Христос.

— Отново?

— Аз… открих призванието си след видение. Трябва да знам дали… — Джовани сведе поглед, сякаш се беше засрамил.

— Какво би направил Льоклер, ако намери диска? — притисна го Шон.

Джовани пое дълбоко дъх.

— Познавам Франсоа Льоклер от много време. От много време. Бяхме приятели в семинарията. — Свещеникът се загледа в далечината, сякаш гледаше през годините. — Той беше… е… много надарен човек. Изключителен интелект. Може би най-интелигентният човек, когото съм познавал някога. Той е страстен и невероятно амбициозен, но… — Джовани поклати глава. — Има свои идеи. Представи за това какво се е случило в действителност. Той не вярва, че Исус е умрял на кръста.

— Но нали е католик? — озадачи се Лорън.

— Да, да — махна с ръка Джовани. — Пази идеите си за себе си, разбира се. Малцина знаем в какво вярва в действителност. Само онези, които той се опита да привлече към своя начин на мислене. Не, права сте, той е католик, но не защото вярва в доктрината на църквата. А заради властта.

— Какво общо има властта с това да си католик? — учуди се Шон. Това беше нещо ново за него.

Джовани се усмихна.

— Приятелю, въпреки онова, което може би си мислят хората, на света има само три религии, разполагащи със значителна политическа власт — юдаизъм, ислям и християнство. Евреите говорят с парите си и влияят на политиката чрез финансови помощи за предпочитаните кандидати. Ислямът е разделена религия, шиитите и сунитите враждуват помежду си. Но само една религия, католицизмът, разполага с ядрено оръжие.

Джовани млъкна, за да даде възможност на слушателите си да попият думите му.

— Ватиканът? — бавно рече Шон. — Ватиканът има ядрено оръжие?

— Три — отвърна Джовани. — Факт, за който не знае нито едно правителство. Факт, известен единствено на шепа избрани във високите ешелони във Ватикана, както и на Льоклер.

69.

— Да не искате да кажете, че всичко е заради желанието на Льоклер да установи контрол върху ядрения арсенал?

— Мюлер умира. Папа Пий, както го познавате, е с напреднал рак на панкреаса. Той възнамерява да обяви оттеглянето си в рамките на седмица. Когато го направи, ще се събере конклав от сто и петнайсет кардинали от цял свят, който да избере нов папа.

— Но този нов папа може да е всеки един от тях, нали? — намеси се Лорън.

Джовани се усмихна.

— Боя се, че днес решението се води не толкова от Светия дух, колкото от изнудването. Боя се, че избирането на Льоклер е предрешен въпрос.

— Добре, значи той иска да стане папа, но за какво са му атомните бомби?

— Единствено папата знае кодовете за изстрелване на тези устройства. Разбирате ли, Льоклер вярва трескаво в това, което прави. Той вижда заплаха за света в надигащата се вълна на исляма и тероризма, и омразата, която върви с нея. Не прави разлика между нашите ислямски братя и онези, които извършват жестокости в името на Аллах. Нарича исляма „вирус“ и веднъж ми каза, че един ден ще „изчисти света“ от него. Жаждата за власт на Льоклер е абсолютна. Той не иска да бъде лидер на една от световните религии, а лидер на световната религия.

— Какво? Но той не може просто да заличи другите религии! — намеси се Лорън.

— Той ще започне война — тихо рече Шон.

— Той ще започне война — като ехо повтори Джовани.

Шон си спомни отново за дневника и за думите на Хамза към Фонтейн: „Ще умрат милиони“.

— Не разбирам — поклати глава Лорън.

— Къде са разположени тези ядрени оръжия? — попита Шон.

Свещеникът затвори очи.

— Две са при крайбрежието на Израел и едно в Рим.

— Той ще изстреля едното към ислямска държава… — каза Шон, който започваше да си съставя картината.

— Мисля, че ще нанесе ядрен удар срещу Иран и ще го направи така, че да изглежда дело на Израел.

— И Иран няма да има друг избор, освен да отговори — продължи Шон.

— Да, господин Стрикленд. Иран ще удари Израел, което неизбежно ще предизвика намесата на заклетите му съюзници — Съединените щати, Великобритания и много други. Иран ще призове мюсюлманските си събратя на джихад срещу Израел и Запада в защита на исляма…

— Трета световна война — довърши Шон.

— Льоклер ще остави евреите и мюсюлманите да се затрият взаимно, след което ще стане спасител на света чрез собствената си версия на християнството.

В линейката се възцари унила тишина.

— А ако вие намерите диска, Джовани? — попита Шон.

— Ще го занеса на светия отец и ще оставя неговата върховна мъдрост да решава. Но… — Джовани замълча за момент. — … смятам, че откриването на диска и представянето му на конклава е единственият начин да се попречи на избирането на Льоклер за папа. Единственият начин да се предотврати тази война.

Сега Шон видя логиката във всичко.

— Имате предположения какво е записано на диска, така ли? — попита той.

— Да. Приемам идеята, че дискът съдържа интервю с нашия Господ.

— Имало е непредвиден случай — тихо рече Шон.

— Моля?

— Боя се, че на диска няма интервю.

Джовани се опули към него.

— Нима… нима сте гледали записа?

— Не, но прочетох дневника. Льоклер е имал резервен план, в случай че някой друг намери диска преди него. Замислил е заговор за убийството на Пилат Понтийски и осуетяване разпъването на Исус.

Лорън погледна към съпруга си. Никога досега не бе го чувала да говори за религия, освен за да изрази мнението си колко тесногръда и ограничена е тя.

— Значи агентите, които според вас е внедрил в проект „Журналист“…

— Успял е да го направи. Агентите са италианецът Делисио и руснакът Баришников.

— И е трябвало да убият Пилат?

— Провалили са се.

— От дневника ли го знаете?

— Да, както и много други неща. Дневникът не бива да попада в неподходящи ръце. Съдържа прекалено много информация.

Очите на Джовани светнаха. За човек, който се занимаваше с информация, новината не би могла да бъде по-съблазнителна.

— В такъв случай дискът си остава най-голямата ни надежда! Наистина ли разполагате с плейър? — попита той.

— Ами, да. Ще разполагам утре по това време.

— Значи в момента го нямате? — разочарова се италианецът.

— Не. Наех хора да го вземат от мястото, където двамата с Дейвид бяхме принудени да го зарежем. Ще ми бъде връчен утре и ще разполагаме с време само колкото да настигнем Дейвид и другата ми версия, докато пътуваме… докато пътуват… през планината.

— И за всичко това искате само един телефонен номер?

— Не. Искам контакта ви в Обществото. Искам да знам за тази организация всичко, което знаете вие. Трябва да разбера на чия страна са те.

— Мисля, че Обществото не е на ничия страна. Те имат свои собствени интереси.

— Те ли посегнаха на живота на Лорън?

— Не зная.

— Те ли искат смъртта ми сега?

— И това не зная.

— Кой дърпа конците? Кой е начело на Обществото? — Това беше истинският въпрос.

— Господин Стрикленд, това са неща, които просто не са ми известни. Ще ви дам номера, на който се свързвам с тях. Обикновено те ми се обаждат, но когато трябва да говоря с тях, оставям съобщение на телефонния секретар на една видеотека, като посочвам времето и мястото, след което техен човек се среща с мен. Обикновено на такива срещи разменяме информация или, както е в случая, им разказвам за Льоклер. Преди искаха срещи с мен, за да уреждам компоненти за някоя технология или да използвам влиянието ни върху определено правителство.

— Правителство ли? Кое правителство? — попита Шон.

— Далеч не едно, разбира се. Проект „Журналист“ включва много страни от цял свят, макар че повечето нямат представа. Те са на практика слепи за всичко извън тяхната малка роля — услуга тук, уговорка там. Цялата система е много сложна. Ватиканът се разглежда донякъде като неутрален на политическата сцена и затова отношенията ни с другите страни като цяло са добри, дори с мюсюлманските държави. Те любезно уважават различията помежду ни.

— Обадете се.

— Какво? Сега ли? — учуди се Джовани, докато линейката правеше остър завой.

— Сега. Обадете се.

Джовани отвори телефона си, но после спря.

— Мисля… мисля, че е по-добре вие да се обадите, господин Стрикленд. В края на краищата, Льоклер мисли, че съм мъртъв. Това може да се окаже предимство. Ако Обществото наистина е в тайно споразумение с Льоклер, не искам да издавам, че имаме преимущество.

Шон кимна. Свещеникът беше прав. Той взе телефона и набра номера, като се чудеше какво точно да каже, докато чакаше включването на телефонния секретар.

— Да.

Шон замръзна. Това не би трябвало да се случва. От него се очакваше да остави съобщение. Той закри с длан микрофона и зажестикулира към Джовани, който само сви рамене и поклати глава.

— Ъъъ… с видеотеката ли говоря? — попита Шон.

— Не, господин Стрикленд, говорите с Обществото за световна историческа достоверност — каза гласът.

Кръвта на Шон се смрази. Какъв номер му беше скроил Джовани?

Гласът обаче му беше познат, макар да не можеше да се сети откъде. Беше на мъж на четиридесет или петдесет. Британски акцент с примес на нещо друго. Човекът чакаше търпеливо.

— Ъъъ… аз… искам да се срещнем.

— Добре. Къде?

Шон отново закри микрофона.

— Къде? Къде да се срещнем? — прошепна на Джовани.

Италианецът отново сви рамене, все още малко сащисан, че телефонът е вдигнат от човек.

— Ами… при Колизея. Не, не… при Големия цирк. На главния вход.

— Добре. Кога?

— След половин час? — изтърси Шон.

— След половин час — повтори гласът и продължи: — При портите ще видите мургаво момче с черна коса и шапка на „Каролинските пантери“. Приближете го и то ще ви даде нещо. Ще знаете какво да правите с него. Вземете предмета със себе си в Пакистан. Утре в стария град на Пешавар, в шест часа, на върха на сянката на крепостта Бала Хисаар ще се срещнете с един американец. Ще го познаете. Името му е Алън Джонстън и той ще ви отведе там, където трябва да бъдете. Приятелите ви ще са взели плейъра, но няма да го давате на свещеника. Трябва да го донесете в Централата.

— Чакайте малко, кой сте вие и какво…

— Не ме разпитвай, Шон — прекъсна го гласът, чийто тон смущаващо приличаше на тона, с който го мъмреше баща му. — Прави каквото ти казвам и ще се радваш на дълъг и щастлив живот с Лорън. — Мамка му! Откъде знаеше за Лорън? — Трябва да убедиш свещеника да дойде с теб и да си мисли, че ще получи плейъра, но няма да му го даваш. След като види устройството и гледа отново диска с Наполеон, му кажи, че трябва да дойде с теб в Централата, ако иска да разобличи Льоклер пред папата. Можеш да му разкриеш, че аз съм ти казал това, но едва след като пристигнете в Пешавар заедно, иначе няма да се съгласи. Съветвам те също да се държиш достатъчно близко до Дейвид и Шон, за да чуеш част от разговора им, тъй като този път може да откриеш повече неща в него.

Връзката прекъсна.

— Какво каза той? — попита Лорън, когато видя изражението на Шон.

— Той… ъъъ… ще се срещне с нас. След половин час при Големия цирк. Отец Джовани, можем ли да стигнем дотам за половин час?

Джовани се усмихна и каза нещо на италиански на шофьора. Сирените и светлините изведнъж оживяха и линейката полетя по улиците на града, за да спаси не един живот, а милиони.

70.

Шон Стрикленд спря пред величествените руини на бляскавия някога Голям цирк. Камъните му говореха за вековете, през които е бил на върха на славата си, и Шон мислено се върна във времето, когато тълпите са държали римски монети вместо фотоапарати. Представи си звуците, рева на десетките хиляди, събрали се за зашеметяващите надбягвания с колесници. Представата оживяваше в съзнанието на Шон, докато се взираше в масивната структура, способна да побере почти четвърт милион души.

Той си проби път през тълпата туристи и местни жители. Пред портата седеше момче на около дванайсет години с познатата шапка на „Каролинските пантери“ — шапката на любимия футболен отбор на Шон.

Шон небрежно приближи. Момчето приличаше на италианче.

— Bon journo! — Момчето не повдигна глава, а протегна ръка към него. Държеше нещо. Шон взе предмета и го загледа, а момчето стана и се отдалечи, изчезвайки в тълпата.

Шон претърколи предмета в дланта си, обърна се и се върна при чакащите го Джовани и Лорън.

— Е? — попита Лорън.

Шон протегна ръка. На дланта му имаше голям, вкусно изглеждащ орех.

Джовани направи няколко обаждания, преди да напусне Рим, и Шон беше раздразнен, че не разбира какво казваше по телефона. Реши, че когато всичко приключи и се прибере у дома — стига този ден да настъпи наистина — ще се постарае да научи един-два чужди езика.

За трети път през последните две седмици Шон измина пътя от Исламабад до Пешавар. Разликата този път бе, че го правеше в компанията на Лорън и Джовани. Лорън бе с него и той знаеше, че щом е така, е способен да понесе всичко. С изключение на това да я изгуби отново. Пък и бе въоръжен със знание. А знанието беше сила.

Пристигнаха в хотела, където беше оставил шофьора. Срещна се за кратко с наемниците, които му дадоха куфарчето с плейъра на Дейвид и получиха последната част от парите си. Когато го попитаха дали иска да види пленниците, Шон отказа и добави, че знае, че са добре. Знаеше също, че кучите синове, които едва не ги бяха пребили до смърт, скоро ще бъдат затрити от американски военни, но пропусна да спомене тази подробност.

Разговорът с Джовани не мина толкова гладко. Италианецът се вбеси, че са го измамили, било то и за толкова кратко.

— Как така не мога да го получа? Дадох ви контакта си, вие ми давате плейъра! Такава беше уговорката.

— Зная. Съжалявам. Но именно вашият контакт ме инструктира така. Каза, че ако искате да спрете Льоклер, трябва да дойдете с нас в Централата.

— Да дойда с вас? Аз? Да ида в Централата? Ами… — Джовани замълча, после се усмихна. — Да, сега разбирам, че може да е от полза, но не биваше да ме лъжете. Лъжата е грях, нали знаете.

— Щяхте ли да дойдете с нас в Пакистан, ако ви бях казал, че няма да можете да се върнете с плейъра?

— Ами, предполагам, че не. Добре.

— Освен това спасихме живота ви — добави Лорън.

— Да, скъпа, така е. Май не би трябвало да съм ви ядосан. В края на краищата, винаги съм искал да посетя Централата. Как ще я намерим?

— Ще следваме.

— Кого ще следваме?

— Мен. Предишната ми версия, моя червен аз. Но първо трябва да се срещна с Алън Джонстън и да му дам това — каза той и извади ореха от джоба си. Вкара нокът в цепнатината и го отвори. После извади листа с превода, сгъна го точно по начина, по който го беше намерил, и го постави вътре, след което затвори капсулата.

Лорън го погледна със съмнение.

— Значи това нещо ще остане в стомаха ти и ще предпази хартията?

Шон кимна.

— Нещо ме смущава — намеси се Джовани. — Ако това е листът, който сте намерили, след като са ви пратили в миналото, и сега го слагате в ореха, за да бъде погълнат от по-ранната ви версия, това не означава ли, че… искам да кажа…

— И аз си мислих за същото — рече Шон. — Нарича се затворен времеви кръг. Получавам листа от орех, който аз самият давам на себе си, за да получа листа, и така нататък. Истината е, че не зная. Това означава, че хартията в ръцете ми е безкрайно стара. Но пък изглежда доста добре, нали?

— Това просто не може да се случи! — възкликна Джовани. — Когато ми показахте текста, едно от обажданията ми беше нареждане да ми пратят копие на превода. Отговориха ми, че такъв документ не съществува. Направо ми се завива свят.

— Много от тези неща докарват световъртеж.

Бяха приближили внушителната крепост. Построена през шестнайсети век от Бабур, първия монголски завоевател на района, крепостта имаше огромни бойници и валове, които се издигаха над града. Сянката й бе дълга и им отне повече време, отколкото предполагаха, за да намерят върха й точно в шест вечерта. Оказа се, че той пада върху малка пейка на един площад.

— Алън Джонстън? — попита Шон и седна до плешивия мъж със слънчеви очила и зелена шапка, който продължи да хвърля хляб на накацалите пред него гълъби. Позна военния.

— Точно така, синко. Капитан Алън Джонстън. Носиш ми хранителните съставки, нали?

Шон му даде ореха.

— Добре тогава — каза морският пехотинец. — Аз също имам подарък за теб. — Той подаде на Шон кафяв пакет. — Трябва да се замъкнеш заедно с приятелите ти до Хибер. Нашите момчета ще ударят патаните в девет сутринта. Ще откараме пленниците до уреченото място и после ще се върнем за вас. По това време ще бъде доста оживено, така че трябва да стоите далеч от мястото за засада, иначе ще ви застрелят веднага щом ви видят. Разбираш ли, синко?

— Да.

— Добре. Вътре има карта. С кръстче на нея. Бъдете там в осем и половина сутринта. Хората ми ще ви откарат там, където трябва да бъдете.

Шон взе пакета. Вътре имаше малък 9-милиметров глок — черен, матов, с пълнител за десет патрона.

71.

Шон и Лорън се събудиха от неспокойния си и неудобен сън, когато на прозореца на комбито се почука.

Шофьорът, на когото Шон бе платил така щедро, им беше продал колата си за двойно по-висока сума от реалната и Шон с готовност му беше дал парите. Сега очертаната на слънцето фигура, от устата на която излизаше пара, им направи знак да излязат и посочи пътя.

— Чувам колата. Май вече са ни подминали. Най-добре да… изгреете, така ли се казваше? — подкани ги Джовани.

Още сънени, тримата се втурнаха в студения въздух нагоре по камънаците. Шон още страдаше от раните си, така че Лорън го изпревари. Накрая тя заобиколи една скала и видя голям бронетранспортьор, който се отдалечаваше.

— Хей! — изкрещя тя и размаха ръце. — Хей! Чакайте!

Войниците обаче бяха твърде далеч и шумът на двигателя заглушаваше думите й.

— Отиват си! — извика Лорън на Джовани.

Без да каже нито дума, свещеникът бръкна в якето си, извади малък пистолет, провери дали предпазителят е сложен и го метна във въздуха. Лорън го улови.

— Предпазителят е отляво! — извика запъхтяният свещеник.

Лорън се прицели възможно най-внимателно и дръпна спусъка. Бяло облаче се вдигна от един камък до машината и тя спря. Лорън стреля отново и вратите на бронетранспортьора моментално се отвориха и навън се изсипаха войници, които бързо заеха позиции зад околните камъни. Лорън пусна пистолета и размаха енергично ръце.

Добре че Шон беше твърде назад и не видя как съпругата му стреля по морски пехотинци — сигурно щеше да получи инфаркт и да умре на място. За щастие, капитанът прояви достатъчно съобразителност да нареди на хората си да не стрелят по лудата жена.

— … но нещата можеха да се развият по съвсем друг начин — каза й Шон няколко минути по-късно, докато се друсаха в бронетранспортьора.

— Тук сме, нали така? Пък и, както сам каза, не мога да умра! Поне все още не, защото стигам до пещерата с теб.

— Да, ама не знам дали не си изгубила някой крайник или нещо такова.

— О!

— Стигнахме! — обяви капитан Алън Джонстън, след като машината спря. — Вашите приятелчета са зад билото, затова ви съветвам да вървите тихо. Буболечката ще излети след седем минути. Надявам се да сте отпочинали.

Няколко минути по-късно бронетранспортьорът отново потегли и тримата останаха на нещо, което трудно можеше да се нарече път, насред непознат и неприветлив пейзаж.

— Добре, очаква ни дълъг и тежък преход. Имаме около осем часа.

— Но накрая ще стигнем до Централата, нали? — попита Джовани.

— Да. Тогава ще я видим. После… после не знам какво следва — призна Шон. Беше започнал да се чувства удобно с преимуществото да знае какво предстои и мисълта да се лиши от това удобство будеше у него непозната тревога.

— Как е главоболието ти? — неочаквано попита Лорън.

Въпросът го свари неподготвен. Не беше се замислял за това през целия ден, може би защото от доста време не бе имал пристъп. Интересно.

— Много по-добре, благодаря.

Тримата се промъкнаха до хребета и се заслушаха. Не чуха никакви гласове. Шон предпазливо надникна. Почти не можеше да повярва на очите си. Виждаше самия себе си, в плът и кръв, от различна гледна точка. Като наблюдател. Досега не беше си давал сметка колко е висок, нито че леко се прегърбва, когато стои отпуснат. Дейвид беше застанал на четири крака и оглеждаше буболечката. Внезапно апаратът оживя. Лорън малко се стресна при вида на малкото електронно създание, което за миг увисна неподвижно във въздуха. После, подобно на куче, подканващо господаря си, то потегли, като на всеки няколко крачки спираше, изчакваше и продължаваше нататък.

Шон се обърна към Лорън и й намигна.

— Играта започна!

72.

Следващите четири часа бяха безмилостно мъчение. Преходът бе по-тежък, отколкото помнеше Шон, най-вече заради допълнителната задача да останат скрити. Бяха се разбрали да общуват помежду си не на глас, а като пишат в бележник.

Шон не искаше да поема никакви рискове. Спомни си, че предишния път се чувстваше малко възбуден и обхванат от любопитство, а сега имаше ужасното усещане, че предстои нещо лошо, че участта му го очаква, че нещата са предрешени. Спомни си какво му бе казал гласът по телефона — че трябва да се държи достатъчно близо до предишния си аз, за да чува разговора си с Дейвид, но самият глас го тормозеше. Може би го е чувал да изнася реч или… да, подкастовете. Беше чувал гласа в някоя от онези беседи, определено. Откъде ги беше свалил? Оксфорд? Или Кеймбридж? Да, Кеймбридж. Как се казваше професорът?

— Това нещо никога ли не каца? — прошепна Лорън в ухото му.

— Ландъс! — изтърси Шон доста по-високо, отколкото трябваше. Джовани го изгледа кръвнишки. Шон се усети. — Съжалявам — каза той само с устни.

Буболечката продължаваше неуморно напред, без да се интересува, че онези след нея бяха направени от чупливи кости и натъртена плът. Никога не се отдалечаваше, но и никога не спираше.

Накрая малкото устройство влезе в пещерата. Тримата го последваха бавно, като слушаха разговора на по-ранната версия на Шон с Дейвид, които бъбреха, сякаш са на семеен пикник.

Докато Дейвид хвалеше достойнствата на компресията и обясняваше разликата между пространствените и времевите методи, Шон хвана Лорън за ръката, а тя хвана Джовани. Вървяха напред в тъмното. Светлината в пещерата беше зловеща и единствено благодарение на безкрайното бърборене на Дейвид успяваха да се движат в правилната посока.

Шон се държеше достатъчно близо, за да вижда светлините на буболечката, но те не осветяваха непрогледната тъмнина точно пред него. Вървеше пипнешком, сякаш четеше някаква гигантска книга, написана с брайлово писмо. Отпред Дейвид продължаваше с подробните си обяснения, а двамата Шоновци го слушаха внимателно.

След още няколко минути разговорът замря, което даде възможност на Шон да мисли, да смели чутото, да сглоби картината.

В преведения документ се казваше, че картата и дневникът ще бъдат заедно, а хората на Льоклер разполагаха с всички документи, които вървяха с дневника. Следователно трябваше да се приеме, че картата е в самия дневник, кодирана по някакъв начин, а той я беше пропуснал.

„По дяволите!“ Ако хората на Льоклер се доберат до дневника, ще получат и картата, което означаваше, че ще открият и диска. А Льоклер, осъзна Шон, почти със сигурност ще унищожи диска, за да е сигурен, че нищо няма да му попречи да се качи на папския престол. Дискът беше доказателство, че Исус е бил убит на кръста; освен това показваше истинско чудо. Записът потвърждаваше вярата на милиони и в същото време не вредеше на никой друг. Защо дискът беше толкова важен за Шон? Изведнъж му просветна.

Той вярваше.

Единственото, в което Шон Стрикленд бе вярвал някога, беше силата на научния метод. Беше се срещал със стотици хора, които твърдяха, че са християни, мюсюлмани, юдаисти или индуисти, но никой от тях не бе успял да го убеди в своята истина. Ала сега нещо беше различно.

Шон осъзна, че няма по-добър учител от опита. И онова, което го водеше сега, не беше нуждата — макар да не виждаше друг начин да предотврати ядрената война, която се канеше да започне Льоклер — нито интересът — макар фактът, че някой е постигнал пътуването във времето, да беше в сърцето на интелектуалните му занимания. Не. Лорън беше жива и може би тъкмо защото беше жива, Шон бе воден от… вяра.

Внезапно Лорън удари пищяла си в някакъв камък.

— Оууу! — извика тя.

Джовани мълниеносно запуши устата й, но звукът сякаш остана да отеква цяла вечност в притихналите тунели. Двамата мъже замръзнаха, а Лорън се отпусна на земята, като плачеше мълчаливо и се държеше за удареното място. Шон клекна до нея и я прегърна, а тя зарови лице в рамото му. Бяха ли я чули? Разбира се. Ами ако тя току-що бе провалила всичко?

— Всичко е наред, миличка — прошепна той. — Всичко е наред. Няма да ни намерят, обещавам. Всичко е наред.

Думите му донякъде успокоиха страха й. Тя спря да трепери, стисна пищяла си и се заслуша в гласовете отпред. Шон викаше на миниатюрния хеликоптер, казваше му, че са готови да продължат, но през следващите няколко минути машината не помръдна. Тъкмо когато Лорън се изправи с мъка на крака и се увери, че може да се движи, буболечката продължи нататък в тунелите.

Звукът отпред се промени и Шон си спомни, че през последния час почти мъкнеше ранения си приятел. Това означаваше, че почти са стигнали. Усещането бе сюрреалистично — да си спомняш събитията, преди да са се случили. Да живееш в състояние на дежавю.

Последният етап от прехода беше най-мъчителен. Накрая Шон се изправи пред онова, което щеше да направи. А какво ще направи, когато пристигнат? Ще застреля хората около Дейвид? И всеки, който се осмели да доближи дневника?

Не. Планът му беше да се промъкне, докато Джовани пази при вратата. Нещо по-важно, искаше свещеникът да пази Лорън. Помнеше, че видя двете фигури, на мъж и жена, така че знаеше, че тя е тук, с него. Но не знаеше какво се случва след това и последното, което искаше, е да започне престрелка, която може да изложи Дейвид и Лорън на опасност.

Трябваше да спре и да измисли по-добър план, ала вместо това просто продължи напред, към онази точка, към онази епоха, към която беше привлечен въпреки волята си. Трябваше да види как машината работи. Трябваше да види самия себе си как се връща назад в миналото.

Накрая Шон даде знак да спрат. Надникна зад ъгъла и видя, че малкият хеликоптер е кацнал на пода на пещерата. Пое дълбоко дъх и тогава дълбокото бръмчене започна отново, точно както го помнеше. Звукът на неизбежното.

73.

Зловеща синя светлина окъпа двете фигури пред тях. Джовани и Лорън зяпнаха изумени, когато скалата се раздели.

Малкият хеликоптер остана неподвижен и Дейвид, все още преметнал ръка през раменете на Шон, пристъпи напред в светлината. След малко двамата изчезнаха от поглед. Накрая Джовани наруши мълчанието.

— Вратите са направени в Китай — произнесе той.

— Господи, Шон, какво е това? Пещерата се отвори.

— Да, щях да ти кажа, но не исках да развалям изненадата — усмихна се Шон. Напрежението му растеше. Мозъкът му се опитваше да му каже нещо, но на Шон в момента не му беше до това.

Тримата бавно пристъпиха напред и надникнаха през тежката врата в скалата. Лорън и Джовани бяха затаили дъх.

— Това е… — започна Лорън.

— … прекрасно! — довърши Джовани.

Скриха се при входа, окъпани в ангелската синя светлина, и загледаха невъзможното. В недрата на афганистанските планини, в края на дълъг, виещ се тунел, скрит в дълбока пещера, имаше… истински съвършен град, съчетание на технологиите и природата.

— Добре дошли в Централата — каза Шон и крайчецът на устните му се изви нагоре. Макар да се усмихваше, внезапно го изпълни страх. Беше се чувствал спокоен, защото знаеше, че Лорън ще стигне дотук, но много скоро бъдещето отново щеше да се окаже неизвестно. Стисна ръката й. Тя го погледна и видя как очите му отново се пълнят със сълзи.

— Хей! — закачливо прошепна тя. — Какви са тия мокри…

Не успя да довърши заради дългата страстна целувка на Шон, който я привлече към себе си. Когато той най-сетне се дръпна, Лорън беше замаяна.

— Еха! — изпъшка тя. — Значи е достатъчно момичето да умре, после да оживее, да инсценира смъртта на свещеник и осем часа да бъхти из планината? Защо не ми го каза по-рано?

Шон се усмихна и я целуна отново. След дълго мълчание най-сетне заговори.

— Не зная какво следва нататък. Не зная нищо след това… но, господи, ужасно ми липсваше.

— Нямах представа — прекъсна ги Джовани, загледан в света зад вратата. — Абсолютно никаква. Тоест знаех за много от компонентите, но това, това е… чудо! Вижте, ето там. — Той посочи. — Расте трева. И там. Колко много сгради!

— Не приближавай — предупреди го Шон и го дръпна назад. — След около пет минути ще се озова на онази платформа в центъра и адът ще се отприщи. Онези притихнали сгради и някои от проходите покрай пътеките са пълни с охрана.

Няколко минути наблюдаваха как Дейвид и Шон изследват Централата. Шон трепна, когато се видя как се изкачва на централната платформа. Вървеше по спираловидното стълбище, все по-високо и по-високо, докато двамата разговаряха за относителност и червееви дупки. Ужасно много му се искаше да изкрещи, да предупреди себе си, че това е един огромен, притихнал капан, готов да щракне.

Но не го направи. Не можеше да го направи. Не смееше да го направи.

Просто гледаше в мълчалива агония как другият му аз стига до края на стълбите и стъпва на онази зловеща кръгла платформа.

Какво се опитваше да му каже досадният мозък? Какво трябваше да направи? Погледът му бавно се насочи към наблюдателницата, която стърчеше от отсрещната стена, сякаш за да напомня на всички, че са следени.

— Добре дошли, доктор Блек — разнесе се гласът.

Лорън подскочи.

— Какво, по…?

Екранът, който Дейвид ръчкаше, примигна и оживя.

— Дейвид, какво направи? — попита предишният Шон със строг учителски тон. Наистина ли говореше по този начин?

— Нищо не съм правил — започна да се оправдава Дейвид, но в същото време се чу ниско бръмчене.

— Секвенцията е стартирана — отново се обади гласът.

— Дейвид! — извика предишният Шон, онзи от червеното време. — Какво става на онзи екран?

Лорън се притисна в съпруга си.

Шон гледаше мълчаливо и приемаше ставащото.

Джовани се взираше потресен.

Дейвид погледна екрана и видя на него да минават някакви числа и графики. После зазвучаха звуковите сигнали.

— Аз… ъъъ, такова, аз само го докоснах — заекна Дейвид, изпаднал в паника, когато осветлението в залата внезапно се промени от синьо на червено.

— По дяволите! Какво става? — възкликна Шон, когато арките над главата му тихо забръмчаха.

— Координати потвърдени. Второ потвърждение оторизирано — каза женският глас.

Шон погледна към наблюдателницата и този път забеляза движение. Второ потвърждение оторизирано. Това не беше случайност. „Кучи син такъв!“ — изкрещя наум Шон към фигурата горе, която беше натиснала копче, за да потвърди процедурата. Льоклер ли беше това?

Тогава се чу звук на хидравлика и Шон бутна Лорън назад, когато вратите на най-долното ниво се отвориха. От скрити ниши в стените на четирите нива се появиха хора в синьо-сиви униформи, заеха позиции по пътеките и вдигнаха оръжия към централната платформа.

— Дейвид! — чу се Шон да вика от платформата.

— Защо са насочили оръжия към теб? — изсъска Лорън. После се вгледа по-внимателно. — И защо се движиш толкова бавно?

Шон проследи посоката, в която сочеха оръжията на охранителите, намиращи се само на пет-шест метра от него. Всички се целеха в платформата, където другият Шон се опитваше да избяга, но в доста бавно темпо. Друга група охранители бяха наобиколили Дейвид, но никой от тях не бе вдигнал оръжие.

— Мамка му, Шон, слизай оттам! Какво правиш? — изкрещя Дейвид.

Включи се сирена и воят й изпълни цялата Централа.

— Шон! — извика отново Дейвид, но викът му бе заглушен от шума в подземната зала.

— Трийсет секунди до прехвърлянето — обяви същият спокоен глас.

Лорън гледаше с ужас и безсилие как съпругът й се движи, сякаш се намира на Луната. Движенията му се забавяха с всяка следваща крачка.

— Сканиране на компресията завършено — каза гласът и веднага след това започна да брои. — Двайсет… деветнайсет… осемнайсет… седемнайсет… шестнайсет…

Шон на платформата протегна ръка, но сякаш се намираше под вода и не можеше да се движи достатъчно бързо в плътната среда. Дейвид изкрещя и размаха безпомощно ръце.

— Дванайсет… единайсет… десет…

— Това не ми харесва! — извика Лорън в ухото на Шон и се вкопчи в него, сякаш можеше да изчезне всеки момент.

Шон също изпитваше безпокойство. Той погледна нагоре към наблюдателницата и си представи усмивката — злата, жестока, самодоволна усмивка на човека, чиито очертания едва различаваше. „Копеле!“

Шон знаеше, че Льоклер се забавлява, като гледа как човекът на платформата се бори с тежестта на собствените си движения и се опитва отчаяно да избяга.

— Девет… осем… седем… шест…

Шон и Лорън гледаха като омагьосани. По обиколката на платформата се беше появило странно изкривяване, арките над нея сякаш излъчваха някаква топлинна вълна, която караше въздуха да трепти. Човекът на платформата се опитваше да се движи. Той погледна нагоре и за миг погледът му спря върху Лорън и Шон, хванали се за ръце при входа.

По време на секундата, през която погледите им се срещнаха, Шон забеляза няколко неща — Шон на платформата не докосваше пода; потта, капеща от лицето му, се спускаше като сапунени мехурчета; и най-поразителното бе, че очите му бяха изпълнени с отчаян, неразбиращ страх. Това събуди спомена му с такава сила, че му призля. Господи, беше толкова уплашен и объркан. И всичко това заради онзи кучи син горе, който искаше да се добере до дневника — и за какво? За да дешифрира картата и да намери диска. Да заличи исляма. Да избие милиони.

В гърдите му се надигна гняв.

— Пет… четири… три… две…

Не. Не! Нямаше да го получат. Не!

— Пази я! — изстреля Шон, напъха пистолета в ръцете на Джовани и се хвърли напред, незабелязан от охраната.

— Шон! — извика Лорън, когато съпругът й скочи на металната пътека.

— Най-долно ниво! — каза той и платформата моментално започна да се спуска надолу, макар че думите му не можеха да се чуят в хаоса на залата.

— Едно… нула… Начало на компресията.

Охранителите почти не забелязаха, че част от пътеката се спуска.

Погледите на всички бяха приковани в платформата. Тя сияеше със силна синя светлина, която се мъчеше да заглуши червената светлина, изпълваща сега пещерната зала.

Шон на платформата беше спрял да се движи. И не само да се движи — беше спрял във всеки смисъл на думата. Започна да се измества към червения спектър и очертанията му станаха смътни, бе замръзнал в беззвучен писък.

Всяка частица, изграждаща Шон Стрикленд, се отдели от останалите. Той се превърна в облак от самия себе си, който се завихри. В центъра на същността му се образуваше черна дупка с размерите на атом, задържана от цялата енергия и дизайна на машината около нея.

Частиците се въртяха индивидуално и една спрямо друга и когато всяка частица се описваше от друга, настъпваше компресия и тя изчезваше. Накрая последната останала частица, описваща Шон Томас Стрикленд, премина събитийния хоризонт на микроскопичната черна дупка, попадна отвъд червеното отместване и изчезна през червеевата дупка в геометричния център на платформата.

Докато червените светлини се сменяха със сини и сирената заглъхваше, Шон се втурна с крясък към централната платформа.

Първият от охранителите се опита да му препречи пътя, получи юмрук в челюстта и отлетя назад върху втория. Третият като че ли понечи да вдигне оръжието си, но Шон под въздействието на яростта, страха и адреналина грабна цевта, завъртя се и изтръгна автомата от ръцете му, след което продължи напред.

Четвъртият охранител вдигна ръка, но бе фраснат от приклада на оръжието, когато Шон завърши завъртането си. Ударът просна човека на земята и Шон продължи напред. Вече се намираше само на трийсетина метра от Дейвид, а платформата беше на три метра по-назад. Петият охранител падна, след като получи ритник в корема, а шестият отлетя назад, когато Шон заби рамо в гърдите му.

Поразен от начина, по който приятелят му се превърна в нищо, Дейвид не забеляза как кръгът от хора около него беше разкъсан от разбеснелия се Шон. Едва когато Шон го блъсна в рамото и профуча покрай него, Дейвид осъзна появата на крещящия луд.

Шон вземаше по три стъпала наведнъж, като се набираше на парапета, за да се изкачва по-бързо. Изобщо не спря, когато чу Дейвид да вика под него.

— Шон? Шон, това…

— Не сега, де…

— Шон! Недей, това е капан!

Знаеше, че е капан, но сега знаеше и друго — нищо нямаше значение освен да се добере до дневника и да не позволи да попадне в ръцете на хората, които бяха убили Лорън, които бяха убили Джовани и щяха…

„Никой от тях двамата не е мъртъв“ — любезно се намеси мозъкът му. Шон не му обърна внимание и отново се разкрещя. С последен напън успя да преодолее последното стъпало.

Там, в центъра на голямата кръгла платформа, лежаха дрехите, които бе носил тогава — джинсите, ризата и обувките му. Шон се плъзна на колене към тях. Под ризата му беше дневникът. Дневникът на Фонтейн. Дневникът на Греъм. Неговият дневник.

— Нямаше нужда да пребивате толкова лошо хората ми, да знаете — каза глас, който изпълни цялата зала и сякаш идваше от всички страни едновременно.

Шон вдигна очи. Познаваше този глас. Изправи се бавно, опита се да се успокои и се огледа.

Синята светлина къпеше скалите, сградите, тръбите и екраните. Но за разлика от миналия път, когато бе гледал същата сцена, сега тя далеч не беше пуста. Шон погледна към пътеките по края на залата. На всеки пет-шест метра по тях имаше униформени охранители, а долу на земята се бяха появили стотици души. Доста от тях бяха униформени, но повечето бяха облечени в обикновени дрехи — панталони, джинси, ризи.

Всички носеха светлосива горна дреха, напомняща лабораторната престилка на традиционен учен. Мъже и жени, но не и деца. Всъщност нито един от тях не беше на възраст под трийсет. Едва тогава, когато видя неколцината охранители, които още се търкаляха по земята и се държаха за ударените места, Шон осъзна, че те не бяха му оказали особена съпротива.

Гласът заговори отново.

— Благодаря, че дойдохте да ни видите, господин Стрикленд. И благодаря за книгата. Отдавна я очаквахме.

— Знам кой сте! — обвинително извика Шон към затъмнените стъкла високо горе. Вече нямаше никакви съмнения чий е гласът. Беше го слушал в кабинета си през дългите нощи, докато работеше върху своите теории. Гласът на човек, който мислеше по начина, по който мислеше и Шон. Човек, на когото Шон се възхищаваше и подражаваше, когато репетираше изявите си пред Лорън.

Погледът му се стрелна към входа. Лорън и Джовани не се виждаха никакви. Добре. Липсата на новини е добра новина.

— Нима? Е, колко приятно. Аз също ви познавам — отвърна гласът, сякаш говореше самата душа на Централата.

— Няма да получиш дневника, Ландъс!

— Професор Ландъс! — поправи го гласът с английски акцент.

Дейвид погледна към учените и охранителите. Всички стояха като хипнотизирани, сякаш гледаха най-великото шоу на света.

— Знам кой сте — повтори Шон, този път по-тихо. — Вие… изпратихте ми покана — почти измънка той, когато мозъкът му изрови спомена за писмото, което бе получил от Кеймбридж.

Изведнъж нещата започнаха да се изясняват, подобно на размазана картина, идваща на фокус.

— Аз… знам кой сте — отново рече Шон. — Вие ми пратихте, вие… вие ми изпратихте писмото. И ме поканихте да ида в Кеймбридж.

— Теориите ви са впечатляващи, признавам — отвърна гласът.

— Вие ме накарахте да напусна дома си и замина за Англия. Вие… знам кой сте. — Шон вече бърбореше.

— Чуйте го поне веднъж, Стрикленд.

„Да, чуй ме.“

— Вие запазихте билетите. Вече бяха резервирани и платени. От Шарлот. Защо от Шарлот? Мейсънвил също си има летище… но от Шарлот… твърде късно за последния полет… трябваше да идем с кола.

— Шон, какво, по дяволите, става, човече? — извика Дейвид отдолу. Все още беше ранен и натъртен от похитителите и цялата суматоха започваше отново да го съсипва.

— Искали сте да пътуваме с кола. През онази нощ. Вие сте нагласили всичко! Защо никога не получих отговори на другите писма, които разпращах? На имейлите? Защо години наред не получавах отговор?

— Никой друг не е чел статиите ви. Не биваше, беше твърде опасно. Но аз ги прочетох, Шон. Прочетох ги и това, което виждате, е резултатът. Идеите ви, вашите собствени идеи направиха възможно всичко това.

— Но аз твърдях, че е невъзможно! — изкрещя Шон, забравяйки, че говори на огромна зала, а не води някакъв вътрешен диалог.

— Ключът, Шон, ключът! Видяхте го да работи, дори го почувствахте. Знаете, че работи. Спряхте проучванията си, защото не можехте да намерите ключа. Озовахте се в безизходица.

— Начин да се задържи отворена… — каза Шон, спомнил си безсилието, което беше изпитал. Да стигнеш до самия момент на триумфа и да осъзнаеш, че в цялата вселена няма достатъчно енергия, която да задържи червеевата дупка отворена. Макар че на теория червеевите дупки могат да се създадат, те не са в състояние да останат отворени достатъчно дълго, за да може нещо да премине през тях. Биха смазали всяко нещо, което се опита да го направи.

— Мислехте в погрешни мащаби, Шон. Мислехте в големи мащаби, когато би трябвало да го правите в малки.

„Чуй ме!“

— Кажете ми, какво става, когато две билярдни топки се сблъскат? — попита гласът, сякаш се обръщаше към ученици.

— Ъ? — обърка се Шон.

— Какво се случва? Защо топките отскачат една от друга?

— Защото… — Шон се замисли. — Защото електроните на всяка топка са заредени отрицателно и се отблъскват — извика той към наблюдателната платформа.

— Не е нужно да крещите, чувам ви. Господа.

Хората в Централата се раздвижиха. Всички, които не бяха охранители, влязоха обратно в сградите, от които се бяха появили, сякаш оставяха двамата насаме на това публично място.

— А какво всъщност се случва, когато седите в кресло?

Шон сведе поглед и се замисли за момент.

— Не го докосваме. Левитираме на височина един ангстрьом.

— Какво е ангстрьом, по дяволите? — промърмори Дейвид.

— Мярка за дължина, равна на една стомилионна от сантиметъра — отговори за негово изумление един от охранителите, без да откъсва поглед от централната платформа.

— О — промълви Дейвид и си затвори устата.

— Точно така. Зарядът на електрона. Самата тъкан на нашето съществуване, нещото, от което е изградено всичко. Видяхте със собствените си изчисления, че пътуването във времето е възможно на микроскопично ниво.

— Но червеевата дупка не може да остане отворена. Няма достатъчно енергия.

— Ключът, Шон. Сетихте се за него веднъж, знаете какво е. Частици от какво показват несъответствие в енергията? Защо се събудихте гол? Какво излиза от играта? Защо ние сме уникални във вселената?

Накрая мозъкът на Шон не издържа и пое контрол над устата му.

— Животът.

— Да.

— Животът!

— Непознаваемата величина, която прави едно нещо живо, а друго неживо. Това е енергия, Шон. На микроскопично ниво нищо не може да я смаже, дори и една черна дупка. Целостта на частицата остава непокътната, защото силата е равна от всички страни. Животът е енергия. Дъхът на Бог.

— Но как може да се прекара човек през микроскопична червеева дупка? — запелтечи Шон.

Дейвид, чието собствено подсъзнание също работеше усилено, даде отговора.

— С компресия! — изтърси той.

Шон погледна надолу към него и се намръщи — това не беше неговият разговор.

— Знаете какво трябва да се направи — каза гласът.

И в този момент Шон наистина разбра какво трябва да се направи, но не искаше да го прави.

74.

Бръмченето на машината бе спряло и охраната не издаваше нито звук. Тишината беше зловеща в сравнение с хаоса, царял преди малко.

Шон стоеше смълчан. Беше му отнело толкова много време да свърже нещата и сега, когато беше успял, се чувстваше зле. Най-много от всичко искаше да отведе Лорън обратно в Северна Каролина и двамата да живеят щастливо в провинциалния си дом. Нямаше нищо против дори да преподава на онези десетокласници. В края на краищата, те не бяха въоръжени.

Е, повечето.

Шумът на асансьор наруши тишината. Ландъс слизаше. Дейвид се опита да побегне, но охранителите около него вдигнаха оръжията си и го накараха да размисли. Шон не помръдваше. Не можеше — беше зашеметен. Мозъкът му беше изложил всичко и той се ужаси от идеята. Едва не падна от платформата, но успя да се задържи за парапета.

Погледна надолу към дневника и пръстът му проследи символа на корицата. Мина през напречната линия, продължи по малката примка надолу, изкачи се обратно и отново се спусна по голямата. Неговото пътуване.

— Шон!

Беше Лорън. Охранителите водеха нея и Джовани към основата на платформата. Свещеникът погледна нагоре, сякаш се извиняваше, но Шон не забеляза. Той беше изпразнил пълнителя към мъжете, които ги приближаваха, но без резултат — патроните бяха халосни. Всичко е било планирано предварително, до най-малката подробност. Джовани вървеше мрачно, носейки все още куфарчето, което му бе дал Шон.

— Шон, какво става? — извика Лорън, когато тя и Джовани се озоваха в кръга около Дейвид.

Инженерът погледна новодошлите и очите му станаха като паници.

— Отец Джовани? Но вие… вие сте мъртъв. Бомбата… видях ви!

Джовани си позволи да се усмихне.

— Явно огънят и жупелът са неспособни да спрат стареца, господин Блек. Продължавам напред… тъпо, но упорито, така ли се казваше?

Дейвид оцени чувството му за хумор; беше благодарен, че вижда познато лице. После погледът му се стрелна над рамото на свещеника.

— Само не ми казвай…

Думите му увиснаха във въздуха. Лорън обаче се взираше нагоре към съпруга си. Той изглеждаше зле. Гледаше към дъното на дългия проход между сградите, където се отвори врата на асансьор и се появи фигура. Лорън, Дейвид и Джовани не можеха да видят човека от мястото, където се намираха, но свещеникът също беше разпознал гласа — той принадлежеше на човека от Обществото, с когото бе разговарял от години. Гласът на неговия контакт.

Шон го виждаше, поне силуета му. Мъжът излезе от асансьора и тръгна към основата на платформата, където стояха Лорън, Дейвид и Джовани.

— Но аз току-що я намерих! — запротестира Шон.

— И това е единственият начин да я задържиш — каза Ландъс, докато продължаваше да върви напред.

Шон сведе поглед и по бузите му потекоха сълзи.

— Но аз току-що я намерих — тихо повтори той.

— Съжалявам.

Шон знаеше какво трябва да направи. Вече бе наясно как стоят нещата. Най-сетне разбираше.

— Родителите ми? — попита и в гласа му се долови плаха надежда.

Ландъс продължи да крачи.

— Не можеш да ги спасиш. Не можеш да промениш нищо, абсолютно нищо.

Шон вече плачеше открито, стиснал зъби.

— Можеш да ги видиш и да се сбогуваш с тях, макар че те няма да те познаят — продължи Ландъс.

Шон се усмихна през сълзи и погледна надолу към Лорън.

— Шон! Какво става? — изкрещя тя. Беше на път да изпадне в истерия.

— Страшно много те обичам, миличка — тихо рече той. — Толкова съжалявам. Ужасно, ужасно съжалявам.

— Шон! Какво става, по дяволите! — остро попита Лорън.

Шон продължаваше да й се усмихва.

— А сега — продължи Ландъс, — ще бъдеш ли така добър… дневника?

Шон погледна книгата в кафява кожена подвързия в ръцете си, после към приближаващата фигура. Метна книгата от платформата.

— Не! — извика Джовани, когато дневникът полетя във въздуха. — Шон, картата!

Шон погледна възрастния свещеник и пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, отче. — Той вдигна очи. — Отне ми много време да го проумея, но сега вече ми е ясно. Картата е била с дневника през цялото време, точно както е написано.

Той замълча.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам — каза свещеникът, след като дневникът падна някъде зад него.

Шон отново си пое дълбоко дъх. Разбираше всичко. Най-сетне разбираше. Затвори очи и поклати глава.

— Аз съм картата.

Мълчание.

Никой друг не схващаше нищо.

— Правилото на знанието. Преводът. Всичко. Сега разбирам. Разбирам защо ми се случи това… дори защо получих онази книга вместо баскетболната топка като дете. Не би могло да бъде иначе, нали?

— Не — каза Ландъс, който се появи зад последната сграда, носейки скъпоценния дневник. — Не би могло да бъде иначе.

— Какво искаш да кажеш, човече? Нищо не схващам! — обади се Дейвид.

— Трябваше да видя всичко, което видях. Трябваше да прочета всичко, което прочетох. Трябваше да знам всичко, което научих. Трябваше да преживея всичко точно така, както се случи, защото така се е случило. Това беше единственият начин да повярвам. Трябваше да вярвам. Дълго време не вярвах, а трябваше. Картата не е в дневника. Не е шифър или рисунка. Не е пергамент, скрит в пещера. Всичко това е прекалено опасно, рискът е твърде голям. Аз съм картата. Дискът ще бъде там, където реша да бъде. Там, където кажа на Фонтейн да го сложи. Нали така, професоре?

— Точно така — потвърди мъжът и излезе на светло.

Не изглеждаше така, както очакваха Лорън и Дейвид. Беше по-висок и по-строен. Косата му бе прошарена, тук-там със светлокафяви кичури. Носеше сив костюм със сако от туид и приличаше на типичен английски професор. На ръката му проблясваше изящно гравиран златен пръстен, на чиято плочка имаше изобразен римски орел. Дейвид беше виждал този пръстен и преди, от видеото с бягството на Наполеон. Носеше го човекът на име Фонтейн.

Професорът ги гледаше, докато охранителите около тримата отстъпваха настрани, за да му направят път. Лорън впери поглед в мъжа, който носеше дневника. Мъжът, отговорен за всичко, онзи, който беше нагласил всичко. Беше красив за годините си — около четиридесетте, доколкото можеше да прецени. Изглеждаше в добра форма. Силен и решителен. И изглеждаше… познат.

Той я погледна с кристалносините си очи и безизразна физиономия. Мъжът беше Шон.

75.

— Боже мой! — ахна Лорън.

— Мамка му, човече! — промълви Дейвид.

Джовани се усмихна.

— Добре дошли в Централата — каза Ландъс. — Секунда.

Погледна нагоре към стоящия на платформата Шон.

— Сега знаеш какво става и знаеш, че си заслужава. Правилото на знанието не е нарушено. То е абсолютно. Не променяй нищо, абсолютно нищо.

— Но толкова много хора ще умрат — изтъкна Шон, клатейки глава.

— Това не зависи от теб. Не бива да го предотвратяваш — отсече Ландъс. — Ти не го предотвратяваш.

Едва тогава Лорън забеляза, че акцентът е изчезнал. Вече чуваше не изтънчената реч на британски професор, а отпуснатия и не толкова драматичен говор на учител от Северна Каролина.

— Шон — окуражаващо каза Ландъс. — Всичко ще бъде наред.

Шон мълчеше.

— Колко? — попита накрая.

— Петнайсет години, плюс-минус — с равен глас отвърна Ландъс.

— Колко плюс-минус — без капка доверие попита Шон.

— Ами… плюс-минус малко — каза професорът и смигна крадешком на Лорън. — Не искаме да издаваме всичките си тайни, нали така?

После се обърна.

— Господа — извика, сякаш говореше на въздуха.

Сините светлини тутакси премигнаха и се смениха с червени, и всичко отново се окъпа в зловещо, неземно сияние.

— Чакай! — извика Шон от платформата.

— Не, чаках достатъчно! — извика в отговор Ландъс. — Не можеш да си представиш колко дълго чаках, Шон, но ще разбереш. И още как ще разбереш. Ще изживееш всяка секунда от мъчителното ми чакане и когато станеш мен, ще разбереш. И ще направиш същото.

Ландъс тръгна напред, но спря.

— О, едва не забравих — добави. — Дейвид, ако обичаш. Спецификациите, които записа в самолета, още ли са у теб? Онези за криптирането?

Дейвид го погледна неразбиращо, но после си спомни листата, които бе напъхал в джоба си малко преди да изтрие паметта си с безплатния алкохол на борда. След кратко ровене намери страниците. Зяпна ги за момент, после ги изглади и ги подаде на Ландъс. Професорът ги взе с усмивка и ги нави на стегнато руло. После извади от джоба си голям бежов орех, отвори го и сложи вътре листата.

— Секвенцията е стартирана — обяви женският глас.

— Съжалявам, този път няма морковен кейк, но това ще ти потрябва.

Ландъс се обърна и метна ореха като бейзболна топка към стоящия на платформата Шон. Дейвид погледна нагоре. Шон се движеше назад от ръба. Бавно. Неестествено бавно. Силното гравитационно поле на платформата беше забавило времето спрямо външния свят. За Шон пък нещата отвън се случваха прекалено бързо.

— Координати потвърдени — каза жената, чийто глас изпълваше залата.

Ландъс отиде до панела, който Дейвид така съдбовно бе ръчкал няколко минути по-рано, и набра серия от цифри.

Орехът летеше нагоре към платформата, но изглеждаше, че ще мине покрай Шон, преди той да успее да го улови. Лош пас.

— Второ потвърждение оторизирано — отново произнесе гласът.

И тогава се случи нещо странно.

Веднага щом премина периметъра на арките, движението на ореха рязко се забави и той полетя като детски балон. Шон се втурна да го хване, благодарен, че сега се движеше нормално, а не като куршум, както му се бе сторило, когато Ландъс го хвърли. Чу гласа на жената. Тя беше започнала обратното броене от двайсет и стигна петнайсет, когато Шон напъха ореха в устата си, тупна се в гърдите и глътна капсулата. Мозъкът му се опитваше да му каже още нещо и той се закле за в бъдеще да го слуша. Разбира се — загубата на паметта. Шон трескаво се огледа и видя малък бръснач, удобно лежащ при центъра на платформата. Всичко беше планирано до най-малката подробност.

— Десет… девет… осем… — Гласът се ускоряваше. Шон се втурна, грабна бръснача и без миг колебание започна да реже ръката си. Отвън крясъкът му бе нисък и приглушен.

— Какво прави той? — паникьоса се Лорън.

— Пише — обясни Дейвид. — Изрязва думата ПОВЪРНИ на ръката си, за да знае какво да прави, когато се събуди. Болката ще насочи вниманието му към ръката и след като се издрайфа, ще види капсулата и листата в нея.

— Значи това ще му върне паметта? — попита Джовани.

— Да. Не съм сигурен как точно действа, но да.

— Действа — обади се стоящият до конзолата Ландъс, — тъй като представлява съзнателен контакт с някакъв елемент от собственото му време. Човешкият мозък е деликатно нещо и се адаптира към реалността, с която се сблъсква. Трябва да бъде разтърсен, за да се събуди от вярването, че мястото му е в миналото.

— Седем… шест… пет… четири…

— Лорън! — отново извика Шон и се затича към края на платформата, всъщност по-скоро се опита. Чувстваше се ужасно тежък.

— Три… две… — Видя я да стои в центъра на кръга. Всичко се движеше толкова бързо. Не искаше това, не искаше да я губи отново, не искаше да не може да я вижда, да я докосва, да я целува цели петнайсет години. Това беше по-лошо и от затвор, същински ад. Докато броенето стигаше до нула и гласът изстрелваше „Начало на компресията“, Шон протегна с всички сили ръка към нея.

Замръзнал. Така видя Лорън съпруга си такъв, какъвто го познаваше. Замръзнал във въздуха, протегнал ръка към нея, с изпълнени с отчаяние очи. После, точно както бяха видели преди минути, молекулите му се разделиха. После атомите на молекулите се разделиха, а после и вибриращите струни.

Облакът се завъртя във вихрушка, но Лорън не можеше да гледа. Тя зарови глава в гърдите на Джовани и стисна очи. Всичко беше приключило.

Когато отвори отново очи, Централата се къпеше в синя светлина. Лорън погледна нагоре. Джовани свали ръката си от раменете й и се загледа някъде покрай нея.

Лорън погледна към Дейвид, чието внимание също беше насочено някъде зад нея. Тя бавно и предпазливо се обърна.

Ландъс беше свалил сакото си. Отдолу носеше синя риза. Ръкавите й бяха запретнати до лактите и Лорън забеляза едва личащия белег от вътрешната страна. Една-единствена дума: ПОВЪРНИ.

Погледът й се плъзна по мъжа пред нея и най-накрая се спря върху лицето му. Тя пое дъх. И само толкова. Дишаше, без да издава нито звук.

— Аз съм, миличка — рече Шон.

Лорън дишаше.

Шон бавно тръгна напред. Лорън отстъпи. Шон спря.

— Лорън. Аз съм.

Тя впери поглед в него и потръпна.

— Аз… аз… аз просто не знам…

Той пристъпи и спря до нея. Погледите им се срещнаха. Тя се вгледа в лицето му.

За първи път от двайсет и една години професор Максуел С. Ландъс, Шон Стрикленд, се разплака. Погледна Лорън право в очите и заговори:

— Това е. Свърши се. Всичко, което зная, приключи. Не знам какво предстои след всичко това. Знам само… Господи, колко ми липсваше…

Устните на Лорън докоснаха неговите. Бяха топли, вкусът им бе опияняващ. В този момент двете десетилетия планиране, чакане, жертви, мъчения и ад си заслужаваха. Моментът продължи цяла вечност и Шон го попиваше с цялото си същество. Най-сетне беше свободен.

След неудобно дълга пауза Дейвид се покашля.

— Ахъм… ъъъ… съжалявам, че… ами, нали знаете… просто се питам какво ще стане сега с нас? Ще ни убият ли? — попита той.

Ландъс се откъсна от Лорън, погледна Дейвид и се ухили.

— Да те убиваме ли? Че тогава как ще те научим на технологията на компресиране?

Дейвид се опули въпреки подутите си очи.

— Сериозно? — възкликна той като хлапе, на което току-що са казали, че може да се повози на шейната на Дядо Коледа.

— Ами, първо ще започнем с нещо малко, като разработката на виртуален стереоскопичен кодек. — Ландъс посочи куфарчето в ръката на Джовани. — Виждам, че вече си започнал да си играеш в тази посока. Хареса ли ти Наполеон на екрана на телевизора? Трябва да го видиш на кино!

Дейвид пребледня като платно.

— Имаш кино, което възпроизвежда диска така, както моят плейър ли?

— Е, има някои подобрения на твоя модел. Няма нужда от очила например — посочи Шон.

— Подобрения? Кодекът беше страхотен, но дизайнът на плейъра е съвършен! Кой би могъл да го подобри?

— Аз — отвърна глас зад Дейвид.

Никой не го беше видял да приближава, вниманието на всички бе приковано към професора, в който се беше превърнал Шон. Дейвид се обърна. Новодошлият имаше късо подстригана коса и бе в същата добра форма като новата версия на Шон. Не носеше очила, но подчертаното кафяво на ириса му намекваше за контактни лещи. Дейвид Блек погледна мъжа, който отправи предизвикателството, и видя как ще изглежда след петнайсет години.

— Леле, леле. Виж само това шкембе — подхвърли новодошлият. — Сериозно, Дейвид, за да разкараш тая сланина, първата ти работа е да зарежеш сладките безалкохолни и може би да започнеш да клякаш от време на време.

Дейвид го зяпна. Не беше подготвен за това. Мъжът пред него определено беше самият той, но негова лъскава, полирана версия. Онзи Дейвид, който си представяше, че ще стане, ако излезе победител в телевизионното предаване „Пълна промяна“.

— Аз… ъъъ… ами…

— Ох, започва се — възкликна мъжът.

— Ами аз… ъъъ… — Вместо да състави пълно изречение, Дейвид опика панталона си. По-възрастната му версия завъртя очи.

— Спокойно, двамата с Шон минахме през голяма част от подготовката, на която подлагаме агентите. Един от страхотните блокове, които написах за подсъзнателното програмиране, ще се погрижи за малкия ти проблем. Да, определено вони толкова зле, колкото си мислиш.

Дейвид се изчерви.

— Не се безпокой. Чака те най-смахнатото преживяване в живота ти, човече. Всички тук ме наричат доктор Блек — каза по-старата версия на Дейвид със същия ентусиазъм, с който Дейвид разказваше за работата си. Д-р Блек обаче бе по-умерен и сдържан.

Без да знае какво да прави, Дейвид протегна ръка, сякаш искаше да се представи. Докторът отстъпи назад и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Хей, я задръж с тези неща. Не искам онези проклети главоболия, от които Шон се оплакваше през цялото време. Правило номер едно — никакво докосване. Фактът, че знам, че не го правим, не означава, че не може да се случи… може би. Все още работим по въпроса.

— Какво ще стане, ако се докоснете? — полюбопитства Джовани, който беше завладян от представлението.

Д-р Блек се обърна към него.

— Да кажем просто, че има Доплеров ефект. Вълните на пространство-времето се преебават… простете, отче… Получават се вълни, които се проявяват в страховити експлозии на главоболие при всяко събитие. Единственият опит, който сме имали, е този на Макс… тоест на Шон, когато провери пулса на бъдещата си версия, след като го блъсна колата.

Лорън присви очи и си спомни.

— Ти спомена нещо такова…

Шон се усмихна и вдигна три пръста.

— Мехурчетата, които си мислех, че имам по пръстите. Когато проверих пулса на бездомника, докоснах кожата му. Част от материята на бъдещата ми версия се прехвърли в мен. Като по чудо те изчезнаха, след като бях ударен от колата, когато бях прочел дневника. Когато провериха пулса ми, материята се прехвърли обратно.

— Невероятно! — възкликна свещеникът. Акцентът му се беше засилил от вълнение.

— Суууупер — успя да произнесе Дейвид, който продължаваше да гледа мъжа пред себе си.

— И тъй, правило номер едно — никакво докосване — продължи д-р Блек. — Правило номер две — аз винаги съм прав. Каквато и оригинална мисъл да ти е хрумнала, тя е била първо моя, в буквалния смисъл. Няма нищо, което можеш да измислиш или научиш, което да не съм измислил и научил преди теб.

— Но аз…

— Дейвид, слушай, защото го казвам само веднъж — преодолей арогантността си и го приеми. Трябва да приемеш каквото ти казвам, защото имаш толкова за учене, че не можеш да си представиш. За твое щастие, първото, което ще научиш, е за нашето ускорено обучение и технологии за неврално програмиране. Но преди това… — Д-р Блек се обърна към един от охранителите в кръга около тях. — Ерик, заведи нашия приятел да вземе душ и му намери нови панталони.

Дейвид понечи да протестира, но си даде сметка, че точно в момента не е в положение да води разговори и да задава въпросите, които умираше да зададе. Докато се отдалечаваше, той се огледа и си спомни, че амбицията му през последните шест години е била да се срещне с човека, разработил кодека, който бе разбил неотдавна. Беше обхванат от емоция, която не си бе позволявал да изпитва много пъти досега. Изпълни го рядко, топло чувство, че той е в основата на всичко това. Той беше изобретил кодека, който така го бе изумил. Изпитваше необуздана гордост, страхопочитание и почуда, като едва не се пръсна от гордост при мисълта, че има пръст във всичко това. После си спомни, че току-що е намокрил гащите.

— Така — поде Шон, докато гледаше след отдалечаващия се Дейвид. — Отец Джовани. Радвам се, че най-сетне сте тук.

Той се обърна към свещеника.

— Направо не мога да повярвам, че това сте вие — рече свещеникът. Разбира се, беше виждал лицето на Шон, при това от години. Този човек беше единственият му контакт с Обществото за световна историческа достоверност. Този човек, който винаги бе говорил за Обществото като за голяма организация, на която Джовани предаваше информация, за да получи решение — този човек беше Обществото. Джовани никога не се беше замислял много по въпроса, но сега разбираше. Сега си даваше сметка колко хитроумен е бил той.

Шон сякаш прочете мислите му.

— Така е по-лесно да се пази тайна — подхвърли с усмивка той.

Изражението на Джовани се промени, когато осъзна с каква огромна задача се беше нагърбил Шон. След това проследи мисълта. Шон беше човекът, който решаваше в Обществото, което означаваше, че по своя воля е общувал с Льоклер. Имаше пръст в някои нечувани актове. Джовани не разбираше това.

— Отче, през годините ни оказахте пълна и всеотдайна подкрепа. Много съм ви благодарен за помощта ви.

— Но аз бях премахнат като ваш контакт с Ватикана. Сега имате вземане-даване с човек, за когото ви уверявам, че преследва единствено своите интереси. Той се интересува единствено от установяването на нова църква, неговата църква, и иска да започне война, в която ще загинат милиони. Той е убивал хора. Опита се да убие мен и вие самият предотвратихте това, но имаше и други. Това са неща, за които е трябвало да знаете, убийства, които не сте спрели. Убийства, в които сте били съучастник…

Шон усети погледа на Лорън върху себе си и когато заговори, го направи предпазливо.

— Отче, през последните две десетилетия бях в положение, в което не е бил никой друг. Вярно е, че след смъртта на светия отец папа Николай знаех, че ще бъдете отстранен като официален говорител на Ватикана. Бях наясно също, че ще трябва да имам вземане-даване с Льоклер. Работата е в това, че Льоклер не знаеше, че аз го познавам. Той внедри двама свои хора в програмата ни за набор на военни, които трябваше да откраднат списъка с наши агенти и да убият Пилат. Той поръча убийствата на много хора и е вярно, че аз знаех за тях. Вярно е също, че не ги предотвратих.

Лорън отстъпи малка крачка назад от съпруга си. Реалността, че този човек е имал цял живот без нея, започваше да се проявява.

— Всичко това е вярно. Не мога да ви опиша нито на вас, нито на когото и да било какво е да знаеш, че ще се случи нещо ужасно. Да го знаеш с абсолютна сигурност, да имаш възможността да направиш нещо и да избереш да не го правиш. Но за мен тези неща са в миналото. Те са в моето червено време, както го наричаме тук. Те се отдалечават. За мен те вече се бяха случили и затова не бих могъл да се намеся, дори това да означаваше, че ще гарантирам случването им.

— Нима си убивал хора? — Лорън се взираше в мъжа, когото бе срещнала току-що и който някога беше съпругът й.

— Не — меко рече Шон. — Никога не съм убивал когото и да било. Правех всичко по силите си да махна отговорността от собствените си решения, но е вярно, че понякога позволявах да се случат ужасни, отвратителни неща. Трябва да разбереш — нямах избор. Ако бях допуснал и най-малката промяна, това, което става в момента, нашето събиране, можеше и да не се случи. Бях затворник на собственото си знание.

Джовани се опита да си го представи, но му беше трудно.

— Вижте — продължи Шон и пристъпи към италианския свещеник. — Не се е случило нищо, което не съм позволил. Льоклер не е откраднал нищо, което не съм позволил. Не съм позволил да пострада никой, за когото не съм знаел, че вече е мъртъв. Но не можех да рискувам нещо да бъде различно. Това, което правим, е твърде важно. За мен всичко е червено време. — Той се обърна към Лорън. — Да те видя отново, да бъда с теб, е твърде важно. — После посочи към куфара в ръката на Джовани. — Виждате, отче, че удържах на обещанието си. Имате плейъра. Но аз имам още нещо за вас.

Шон бръкна в джоба си и извади диск с размерите на малка монета.

— Записът с Наполеон ви хареса, нали? — попита.

— Аз… точно от това се нуждая, за да докажа на светия отец, че пътуването във времето е възможно, и да повярва, че Льоклер е предател на църквата.

— Разбирам. В такъв случай, отче, май ще поискате да вземете и този запис. Ще представлява огромен интерес за вас. Занесете го на Мюлер и го оставете да постъпи така, както намери за добре.

Джовани се опули на малкия диск в ръката на Шон. Не смееше да се надява, но въпреки това реши да зададе въпроса. Не се наложи да го прави — Шон вече кимаше бавно.

— Бил е у вас през цялото време, така ли? — попита Джовани.

— Вземете го. Сега той е ваша отговорност. — С тези думи дискът се озова в дланта на свещеника. — Моята работа приключи.

Думите му прозвучаха някак обречено. После изведнъж се оживи, сякаш тежестта на вселената бе паднала от раменете му. Дишаше по-дълбоко и сякаш се подмлади с няколко години пред очите им.

— През цялото това време? — отново попита Джовани.

— Да, през цялото това време. Знаех къде ще бъде, нали помните? Това бе първото, което направих, когато се събудих преди двайсет и една години. Е, след като си намерих дрехи… които не изтраяха дълго, защото почти веднага след това повърнах и намерих ореха. Едва не го пропуснах. Щеше да е забавно.

Първото, което направих, бе да реша къде ще се намира дискът, след което отидох и го взех — продължи той. — От този момент нататък бях фиксиран. Това означаваше, че не можех да променя решението си за скривалището на диска, нито да се откажа да построя Централата, защото разполагах с диска, а това означаваше, че всичко вече се е случило. Странно е, следствието поражда причината, а не обратното. Имах много малко възможности да изразя свободната си воля през тези двайсет и една години. Знаех какво трябва да се направи и трябваше да се погрижа нищо да не попречи то да бъде осъществено. Погрижих се никоя от статиите на Шон да не стигне по-далеч от пощенската му кутия. Никога да не получи университетска стипендия. Всичко се случваше, когато трябваше да се случи. Създадох новата си самоличност и се постарах Шон да се запознае с трудовете на професор Ландъс; изградих кариера в Кеймбридж и установих контакти, от които щях да имам нужда занапред. Избирах президенти, инвестирах мъдро и направих няколко големи залози на спортни събития, за да събера нужния ми капитал. Детайлите са много, за да ги обяснявам всички, отче, но искам да знаете следното — оттук нататък нищо не зависи от мен. Сега зависи от вас. Това в ръката ви е кулминацията на нещо, което се развиваше в продължение на повече от две хиляди години. И то е било в центъра на всичко. Аз свърших своята работа. Сега искам само да отведа жена си у дома и да изживея живота, който ми беше отнет.

Той протегна ръка към Лорън и тя неуверено я пое.

— Трябва да ми дадеш малко време — бавно рече тя.

— Знам — отвърна Шон.

76.

Три дни по-късно кардинал Винченцо Раул Джовани седеше на слънце в любимото си кафене недалеч от Ватикана. Допи последното си силно и късо кафе и избърса устни. Беше различен човек. Само два пъти преди в историята е имало хора, така изцяло променени като свещеника. Единият от тях беше виждал диска, който току-що бе гледал Джовани. Другият го беше записал. И двамата познаваха лицето.

Джовани пое дълбоко дъх и тръгна към Ватикана. Беше рано и слънцето тъкмо започваше да се показва над най-високите хълмове на града, когато мина през портите.

— Имам среща със светия отец — каза той, когато приближи папския шамбелан.

Мъжът вдигна очи и се усмихна.

— А, отец Джовани, той ви очаква. Моля, влизайте.

Джовани продължи, понесъл обикновено на вид сребристочерно куфарче. Вървеше по коридори, които бе научил наизуст през последните трийсет и три години, но които сега му изглеждаха различни. След като мина през формалностите пред покоите на папата, той прекрачи прага с увереност и целенасоченост.

Кардинал Йозеф Мюлер, избран като папа Пий XIII, седеше сам зад голямо махагоново бюро с химикалка в ръка. Предпочиташе да пише по-голямата част от кореспонденцията си и после да я дава на секретаря си да я вкара в компютър. Сега подготвяше речта за оттеглянето си. Той погледна над тънките рамки на очилата си към приближаващия свещеник.

— А, добре дошъл, Винченцо! — поздрави папата на италиански. — Радвам се да те видя. Отдавна не сме се срещали, нали?

— Да, свети отче.

— Моля те, Винченцо, няма нужда от тези обръщения.

— Съжалявам, Йозеф, но това, което имам да ти кажа, изисква наистина да бъдеш лидерът, за какъвто си избран. Всъщност никога не е имало момент, в който божествената непогрешимост на папата да е така належаща.

Мюлер остави химикалката, когато чу тона на приятеля си.

— Какво има? — попита папа Пий.

В отговор Джовани остави куфарчето на бюрото и го отвори.

— Какво е това? — попита Мюлер.

— Свети отче, моля за няколко минути от времето ви, за да ме изслушате. Моля да ме изслушате напълно, преди да произнесете тежката си дума — поде Джовани. — Това, което имам да ви кажа и да ви покажа чрез това устройство на масата, изисква да бъдете непредубеден и да сте готов да приемете някои предизвикателни идеи. Мисля, че то ще бъде най-важното нещо, случвало се в живота ви досега. — Джовани замълча за момент. — Да, много непредубеден. Мислите ли, че можете да го направите?

От много години не бяха разговаряли с Мюлер по този начин и думите на Джовани ангажираха напълно вниманието му. Папата отмести черновата на речта и сплете пръсти на бюрото си.

— Моля, Винченцо, слушам те.

Винченцо Раул Джовани започна и през следващите дванайсет часа имаше пълното внимание на папата. Всички други срещи бяха отменени или отложени. Когато Джовани излезе от папските покои в осем часа вечерта, слънцето хвърляше плътна червена светлина през прозорците. Джовани тръгна по коридорите, разминавайки се с други духовници с чувството за изпълнен дълг. Вече знаеше как се е чувствал Шон Стрикленд, когато му беше предал диска. Да знаеш, че си изиграл успешно ролята си в нещо огромно, носеше невероятно облекчение и задоволство.

Когато зави на ъгъла и излезе в един от богато украсените коридори на долния етаж на главното крило, Джовани видя кардинал Франсоа Льоклер да върви срещу него. Следваха го двама асистенти, единият от които записваше бележките му за проповед, посветена на расовата толерантност. Кардиналът говореше, без да поглежда към по-младия свещеник. Когато вдигна очи, млъкна и замръзна на място.

Към него крачеше призрак. За миг хиляди факти преминаха през ума на французина. Колата беше напълно унищожена; агентът му беше докладвал, че Джовани получил ужасни изгаряния и бил откаран мъртъв в линейка. Льоклер бе пратил „посетители“ в местните медицински заведения, за да се увери, че работата е изпълнена, но не успяха да открият болницата, в която е бил приет Джовани.

И сега Льоклер разбираше защо.

Джовани продължаваше да приближава, появата на Льоклер в другия край на коридора не разколеба нито за миг крачката му. След кратка пауза французинът също тръгна напред. Намираха се само на шест метра един от друг, когато погледът на Льоклер разсеяно се спусна по ръката на италианеца до куфарчето, което носеше. Кръвта му се смрази. Как беше успял? Плейърът бе на сигурно място в личния му сейф… нямаше начин италианецът да носи същия куфар, но той изглеждаше идентичен с неговия. И какво правеше Джовани в тази част на Ватикана? Кабинетът му бе извън…

Накрая събра две и две.

Папата.

Джовани беше дошъл да се срещне с папата. Но как? Нямаше какво да му покаже — дискът не беше намерен, а Мюлер трябваше тази вечер да обяви намерението си да се оттегли.

Тлъстият френски кардинал премина в тръс, после се затича към Джовани. Двамата се погледнаха в очите, докато се разминаваха. На лицето на Франсоа бе изписано смущение и паника, а на Джовани — многозначително задоволство.

— Ваше Високопреосвещенство! Ваше Високопреосвещенство! — запелтечиха обърканите асистенти, като се завтекоха след бягащия кардинал.

Джовани продължи да крачи напред. Неговата роля бе свършила.

Оставаше да стане онова, което е писано.

77.

— Това е страхотно — отбеляза Шон, докато дояждаше парчето от най-добрата ябълкова шарлота, която бе опитвал през живота си. Както си беше обещавал през последните двайсет и една години, първото, което направи при връщането си, бе да купи на Лорън свежи ябълки и през следващите няколко седмици многократно повтори жеста.

— Не трябваше още да го ядеш! — скастри го Лорън, докато се суетеше из кухнята при приготвянето на пуйката за Деня на благодарността преди пристигането на гостите.

Шон се ухили и облиза остатъците от пакостта си от пръстите, на единия от които имаше златен римски пръстен, даден му от приятеля му Х7. Пръстенът беше предаван поколения наред в рода на Фонтейн и Греъм го подари на Шон точно преди да потегли на мисията си.

Откакто по-старата му версия го изпрати двайсет и една години назад във времето, Шон беше мечтал да изживее отново този живот. Беше се събудил в Англия, гол, объркан и с нарязана ръка. Скоро обаче си спомни и се зае да направи каквото трябваше да се направи въпреки болката от повторната загуба на Лорън. През следващите деветнайсет години той бе професор Ландъс и се отличи с невероятните си предвиждания и изумителни научни постижения. Беше предложил нови идеи и имаше достъп до ресурсите и хората, от които се нуждаеше, за да осъществи тези идеи.

Разбира се, имаше достъп и до много повече неща. Всичко започна бързо, след като изпълни първата задача да си осигури средства и да създаде новата си самоличност. Шон Стрикленд стана Максуел С. Ландъс, защото вече знаеше, че е станал него — това бе първият от многото подобни избори, при които щеше да научи, че всъщност няма избор. Спечели добре от няколко залагания на футболни мачове, след което състави списък на всичко, което знаеше. Резултати от всички избори, световни събития, спортни победи, новини. Подложи се на хипнотична регресионна терапия и успя да си спомни още повече. Компилацията се превърна в негова библия.

Минаха шест години, преди да чуе един глас да казва:

— Искам да се запиша в курса ви за напреднали планинари в Афганистан.

Той вдигна глава и срещна погледа на един по-слаб, по-сериозен на вид Дейвид Блек, свеж след шестте години тренировки и обучение в Централата, която още не съществуваше. Шон не го беше очаквал, но радостта, която изпита при появата му, бе зашеметяваща. Дейвид бе дошъл с инструкции и знания от Централата, които позволиха на професор Ландъс да се захване сериозно с подготовката. Тим му оказа страхотна помощ и бе неговият най-доверен съюзник и сподвижник.

Истинското предизвикателство бе това на самодисциплината. Да се сдържи да не се появи на прага на къщата в Северна Каролина и да прегърне Лорън. Разбира се, не го направи, но следеше внимателно двойката. И през ум не му беше минавало, че е такъв дръвник, и заобича още повече жена си заради това, че го търпи. През цялото време обаче знаеше, че в крайна сметка ще си заслужава. Знаеше, че ако просто спазва Правилото на знанието, ще бъде отново с нея. Беше го видял и затова бе вдъхновен да продължи работата си. Знаеше също, че милиони разчитат на него, макар да не го подозираха.

Сега, докато омиташе остатъците от преждевременно опитания десерт, имаше чувството, че всичко си е заслужавало. Връщането в гимназията в Мейсънвил беше предизвикателство. Боядиса си косата и направи всичко възможно да изглежда на същата възраст, на която бе напуснал училището предишната седмица, но знаеше, че учениците говорят зад гърба му. Личеше си, че не е същият човек.

Преподавателските му умения обаче се бяха подобрили значително, както и способността му да ръководи и съветва хлапетата, които се обръщаха към него и с по-лични проблеми.

Тази вечер щеше да види приятелите си за първи път от повече от месец. Дейвид щеше да пристигне скоро, както и съпругата на по-старата му версия — изследовател от Испания, която посвещаваше свободното си време на алгоритми за компресия. „За всеки влак си има пътник“ — помисли си Шон, когато видя как между двамата прехвърчаха искри. Веднъж зърна закачливо текстово съобщение: „Има 00000010 вида хора на света — такива, които разбират двоичен код и всички останали“.

Беше около пет и половина в неделя и мачът, който Шон беше пуснал да тече по телевизията, представляваше особен интерес за него. Срещата бе част от първото първенство за Световната купа от повече от десетилетие, чийто резултат не знаеше.

Въпреки това реши да заложи, най-вече заради тръпката, че може да изгуби. Не се нуждаеше от парите. Не, никога повече нямаше да се тревожи за пари. Никога.

От известно време не беше чувал резултата и може би това го накара да иде в дневната и да провери какво не е наред. Онова, което видя, го накара да зяпне и парчето ябълка падна от устата му.

78.

Осемгодишният Диего Мануел не го свърташе на едно място, докато седеше с родителите си в чакалнята на болницата в Кито. Не от скука, а защото бе погълнат от онова, което ставаше на телевизионния екран. Беше толкова развълнуван, че не можеше да стои мирен. Родителите му бяха зяпнали екрана и това продължаваше вече два часа. Същото се отнасяше и за всички останали в чакалнята. От началото на програмата никой от пациентите не беше натиснал бутона за повикване, никой не беше се оплакал от нещо. Всички седяха и гледаха, забравяйки поне за момента различните си болежки.

Отначало на Диего му беше харесало заради екшъна. Започна да следи предаването веднага щом мъжът започна да се бие с лъвовете. Причината обаче беше повече заради начина, по който бяха направени снимките. Никога не беше виждал нещо подобно. Имаше чувството, че изживява събитията. Не му хареса, когато бичуваха тъжния човек. Искаше да се извърне, но не го направи. Очакваше баща му да му каже, че не бива да гледа заради прекалено многото насилие, но той не го направи. Докато гледаше, хората от екрана говореха на испански.

Елизабет Джоунс мразеше телевизията. Мразеше новините, които носеше тя — като тази сутрин, когато чу за онази ужасна трагедия с кардинала, хвърлил се от покрива на Папския дворец във Ватикана. Казаха, че бил французин, а тя не харесваше французите. Не харесваше също германци, черни и азиатци. Особено не харесваше телевизията, но днес беше различно. Днес се случваше нещо, което никога не бе виждала по британска телевизия, и то грабна цялото й внимание. Беше изпуснала метрото за работа, защото колкото и да се опитваше, просто не можеше да се откъсне от екрана. Продукцията несъмнено беше британска, но толкова свежа и нова и така завладяваща. Опита се да се обади и да предупреди, че е болна, но телефонът й непрекъснато даваше заето.

Мияко Мацуи лежеше до любовника си. Тадака Ямишита беше човекът, за когото трябваше да се омъжи, сигурна беше в това. Беше от добро семейство, имаше почтена работа като инвестиционен банкер и живееше в апартамент на трийсет и втория етаж в центъра на Токио. Тя обожаваше да остава при него през уикендите, защото гледката към нощния град неизменно я прелъстяваше. Сини, зелени, червени и жълти цветове образуваха пъстър тапет на живот и енергия. Особено обичаше плоскоекранния телевизор с диагонал сто шейсет и четири сантиметра. Беше поставен при прозореца, обкръжен от размазания фон на нощното небе. Обикновено гледаха някой филм след любенето, но тази нощ даваха нещо изумително. Доколкото можеше да прецени, актьорите бяха американци, но говореха перфектен японски. Отдавна не беше виждала японска продукция, в която са изсипани толкова много пари, но новата техника беше невиждана досега, а тя знаеше, че японските аниматори и създатели на филми са прочути с това. Тя се сгуши в Тадака и се заслуша със страхопочитание в онова, което се казваше.

Греъм Фонтейн беше сам в една пещера в покрайнините на Йерусалим. Седеше и мислеше там вече близо два часа. Връщаше се отново и отново към събитията от предишните няколко дни. Железните шипове бяха забити в дланите на мъжа, а не в китките, както предполагаха някои учени. Беше валял дъжд — нещо, което никой не бе отбелязал; цялата нощ валеше и имаше гръмотевици.

Майка му беше там заедно с другите му последователи, но стражите ги държаха на разстояние. Греъм беше взел копието, което бе пронизало мъжа в хълбока. Римлянинът го беше оставил на един камък, докато помагаше да свалят тялото, и Греъм го бе взел и го бе счупил на три части, за да го скрие под туниката си.

Не мислеше ясно. Не беше го правил от дни. Стисна и отпусна юмрук и се загледа в пръстите си. Всички бяха на мястото си. Пръстите му бяха цели. На единия имаше изящно гравиран златен пръстен, по който танцуваха отражения от пламъците. Това бе пръстенът на Пилат, подарен му от прокуратора в знак на благодарност, че му е спасил живота. Греъм беше виждал и притежавал този пръстен и преди, беше подарък от дядо му. Щеше да го предаде на своите деца.

Не беше сигурен какво да прави сега и затова просто седеше. Беше късно и тъмно, Малбул бе отвел Мишка в един хан, където да преспят. Греъм седеше сам и се взираше в пламъците, които се полюшваха под редките пориви на вятъра. Разсеяно докосваше с език задната част на кътника си, като пускаше и спираше записващото устройство. Беше записал всичко и вече не му оставаше да снима друго освен танца на огъня.

— Как е ръката ти?

Гласът го стресна.

Греъм се огледа, но не видя никого. Никой не знаеше, че идва тук. Минаха секунди преди да осъзнае, че въпросът бе зададен на английски. Агент.

— Така и не ти благодарих — продължи гласът и този път Греъм разбра откъде идва.

Загледа се в сенките в дъното на пещерата и фигурата излезе на светлината на огъня. Отблясъците от пламъците танцуваха и потрепваха по лицето му и придаваха допълнителна жизненост на смуглата му кожа. Греъм се дръпна назад. Сърцето заблъска в гърдите му и усети познатия до болка приток на адреналин. Този път обаче с него вървеше чувство, което бе непознато за Греъм Фонтейн — страх.

— Успокой се — каза мъжът. — Всичко е наред. Затова дойде тук, нали така?

Той се усмихна през брадата си, която сега изглеждаше мека и добре вчесана. Всъщност целият мъж с вълниста коса и кафяви очи сякаш блестеше. Греъм беше виждал този човек и по-рано, преди по-малко от три дни, с невъзможни рани и синини. Тази блестяща версия на същия мъж беше просто невъзможна.

— Всички си имаме своята роля. Твоята и моята, Греъм, са свързани. Ти трябва да изпълниш твоята мисия, а аз своята.

Толкова просто прозвуча.

Сърцето на Греъм мъничко се поуспокои и страхът се смени с благоговение. Мъжът се бе обърнал към него с името му. С истинското му име. Не онова, с което беше познат в тази древна епоха, а с името, което щеше да му даде майка му след две хиляди години.

— Ела, седни с мен. Имаш много въпроси, които искаш да ми зададеш. Прав ли съм? — попита Йошуа бен Яков, човекът, когото наричаха Исус. — Но първо искам да ти благодаря — любезно добави той.

— За… заради това, че ти помогнах… че ти помогнах, когато падна ли? — заекна Греъм и установи, че гласът му трепери.

— За това, че не го уби. Знам, че го искаше. Благодаря, че се сдържа — рече Исус.

Греъм се сети за войника, който беше бичувал и подкарвал безмилостно Исус, сякаш беше някакво добиче.

— Не, моля те, седни с мен. Питай всичко, което са ти казали да ме питаш. И всичко, което самият ти искаш да научиш.

Греъм седна, изгубил ума и дума. Погледна в очите човека пред себе си и не видя никакъв намек за злонамереност. Никакъв намек за осъждане или измама. Видя единствено безкрайно търпение. Този човек не бързаше. Греъм се взе в ръце, мислено прокара пръст през папките, организирани в ума му, и формулира въпросите си. Бяха много и трябваше да прибегне до напредналите техники за запаметяване на Централата, за да си ги спомни в съответния ред — въпроси, свързани с наука, философия, смисъл.

Накрая пое дълбоко дъх и заговори.

Конклавът на кардиналите седеше в мълчание. Бяха свикани да изпълнят дълга си. Само един път преди това папа се беше отказвал от престола си. Мюлер се беше позовал на рака и неспособността си да заема поста заради заболяването.

Когато пристигнаха, повечето вече знаеха как ще гласуват и очакваха да изтърпят дните за размисъл просто като формалност. Но сега Льоклер беше мъртъв. Беше се хвърлил от покрива в пристъп на разкаяние, поне така беше съобщено.

Това заседание беше продължило по-дълго от другите. Цели тринайсет часа. Дванайсет от тях преминаха в гледане на записа, който бе приключил току-що. Вече нямаше нужда да се гласува. Човекът, който щеше да поведе църквата, една коренно различна църква, вече бе назован от онзи, който говореше от екрана. Онзи, който бе избран „да ме заведе при народа ми“.

На вратата се позвъни. Шон се откъсна от телевизора и отиде да отвори. Пуйката беше гордо поставена в средата на масата, подредена с всички съдове и прибори. Ароматът на печено месо и картофи изпълваше трапезарията. Вратата се отвори и Шон се усмихна на гостите си. Прегърна Дейвид старши и го покани да влезе. Любезно целуна жена му Ана по бузата, докато я прегръщаше. После погледна към Дейвид, младия Дейвид, онзи, когото не беше познавал лично от години. Дейвид младши пристъпи смутено от крак на крак, преди Шон да иде при него и също да го прегърне.

— Хей! Как е ученето? — попита Шон, докато го въвеждаше в стаята.

— Ах, човече… невероятно е. Не мога… Нямах си представа. Искам да кажа, ти си невероятен… Не мога… — запелтечи Дейвид.

— Спокойно! — Шон дружески го сръчка в ребрата. Инженерът се дръпна и влезе да види къде живее Шон. Скромна и в същото време удобна къща в Северна Каролина. През последните няколко месеца Дейвид учеше и живееше в Централата и това бе първото му излизане навън.

Беше смутен да се срещне с този нов Шон, когото не познаваше. Човекът, който беше работил с по-старата версия на самия себе си, за да постигне нещо нечувано в човешката история… и какво беше най-голямото му желание? Да яде пуйка с жена си и приятелите си.

Всички насядала, след като поздравиха Лорън и я похвалиха за пиршеството, което им е устроила. Поздравиха я и за новината, че семейство Стрикленд ще има нов член в близко бъдеще.

Шон се извини и стана, за да изключи звука на телевизора…

— … толкова много вярно или невярно. Онова, което наричате наука, е метод. То е начин да се проверяват неща, начин да се описват. То е структура, която ви позволява да изучавате и да продължавате напред. Вземете средата, която избрах аз, за да отправя посланието си към света. Науката ще каже, че има червени, зелени и сини точки, които се събират заедно, фосфори, осветени от катоден лъч с различен интензитет, или течни кристали, показващи един от краен брой нюанси на пикселите. Религията пък ще се дръпне от екрана и ще каже „Това е лице“. И двете са прави, но гледат различни аспекти на едно и също нещо. Нещата са такива, каквито са; единствено описанието и разбирането им се променят. Когато…

Шон изключи звука. Беше гледал предаването и знаеше, че ще го гледа отново. Върна се на мястото си на масата. Засега щеше да се наслади на вечерта с приятелите си. Вечер, през която нямаше да знае за какво ще бъде разговорът, нито какво ще се случи. Вечер, в която всичко беше възможно. Едно обаче бе сигурно — „второто пришествие“ беше дошло подобно на крадец в нощта. Предаването се излъчваше едновременно по целия свят. И то така, че всеки да го чуе на собствения си език и да го разбере. Шон знаеше, че е изпълнил своята част и че кръгът се беше затворил. Знаеше, че утре светът ще бъде различно място.