Правилото на знанието

52.

Ватиканът, 2014 г.

Кардинал Франсоа Льоклер сложи в устата си парче от бифтека. Задъвка внимателно месото, докато обмисляше информацията. Харесваше бифтека добре изпечен. Вървеше възхитително с мерлото, което бе избрал. Докато работеше с челюсти, се замисли върху лошата преценка на човека, който седеше срещу него и го гледаше със стоманения си поглед. Ако беше на неговото място в тази ситуация, Льоклер нямаше да съобщи новината на човек, държащ нож за бифтек. Той отпи глътка вино и се наслади на вкуса. Плътен. Сухото вино беше тръпчиво на устните му и много тъмночервено — с цвета на кръв.

Мъжът отсреща беше с няколко години по-млад от кардинала. Предвид деликатността на информацията имаше само шепа хора, които можеха да я съобщят. Той нямаше избор.

— Проверихте ли пътническите списъци на всички полети, за които са купени билети? — попита Льоклер със силния си френски акцент.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Всички, до които успяхме да получим достъп. Пратихме агенти на всяко от летищата, на които би трябвало да кацнат, но те са купили над петдесет билета на различни авиолинии с различни дестинации и време на пристигане. Наложи се агентите ни да се разпръснат.

Льоклер повдигна вежда. Мъжът незабавно млъкна. Знаеше, че не е добра идея да се изразява по начин, който би могъл да прозвучи като извинение. Побърза да смени темата.

— Документите, които прибрахме от мотела в Америка, са изключително ценни. Онези, които не успяхме да преведем, в момента се превеждат от Обществото.

— Дали сте ги на Обществото? — рязко попита Льоклер и изведнъж стана сериозен.

— А, но ние нямаме специалисти във вътрешния си кръг, Ваше Високопреосвещенство. Не дадохме всички документи на Обществото, а само пет от тях. Използваме находката за всеки случай, ако не се появят други в очакваната времева рамка. Можем да пресеем документите и да ги представим така, сякаш сме ги придобили от различни източници.

Льоклер кимна. Решението беше достатъчно разумно и не от много голямо значение.

— Не казвайте на професора за останалите документи. Обърнете се към независим експерт, който да ги преведе.

— И после?

— И после се погрижете да претърпи злополука на път към дома.

Италианецът срещу Льоклер кимна. Позволи си да се поотпусне, след като бе получил задача — това означаваше, че кардиналът няма да го убие на място. Той бе най-довереният помощник на Льоклер и го съпровождаше, когато конфискуваха плейъра от „Нюком“ преди години. Сега устройството се намираше в сейфа на кардинала и чакаше времето, когато ще просвири диска, който никой друг нямаше да види.

— А другите?

— Възникнаха известни проблеми и не успяхме да ги последваме. Изгубихме ги в болницата в Шарлот. Изглежда, той знае къде отиваме, преди да сме стигнали там.

— Oui, oui. Би следвало да се очаква. Той е пътешественик. Именно затова ни изпревари с дневника.

— Предполагаме, че картата може да се намира в самия дневник. Не го открихме сред останалите находки. Никой от другите документи от мотела не прилича на карта.

— В дневника? Възможно е, макар че при разпита на учителя в болницата под хипноза той не каза нещо подобно. Не знаеше за картата, това е сигурно. Трябваше да го убием още тогава. — Льоклер хвърли с отвращение кърпата си. Не беше свършил с храненето, но апетитът му бе изчезнал.

— Да наредя ли на екипите да продължат да проверяват известните скривалища на другите дискове?

Бузите на кардинала се бяха зачервили от виното. Той бързо премисли възможните сценарии и поклати глава.

— Не. Луис Делисио беше изключително предпазлив, когато ни осигури списъка, и не бива приятелите ни от Обществото да научават, че разполагаме с него и че имаме внедрени хора в проект „Журналист“. Трябва да проявим търпение. Важен е въпросът, с който се занимаваме сега.

Льоклер леко се наведе напред и присви очи.

— Не е нужно да ви казвам колко е важно да намерим този диск. Той е единственото, което може да ми попречи да седна на папския престол. Мюлер ще обяви оттеглянето си след няколко дни и конклавът ще се събере. Ще намерим учителя и приятеля му и ще се доберем до дневника. Картата и дневникът ще бъдат заедно, както е написано, и картата ще ни отведе до диска. Когато се сдобия с него, няма да им остава друго, освен да ме изберат… — Гласът му замря. — Съсредоточете всички сили върху откриването на учителя, в момента дневникът е у него — каза кардиналът и се облегна назад, доволен от нареждането си.

Франсоа Льоклер беше човек с мощен интелект, способен да обработва скоростно информацията и бързо да стига до решения. Остана изключително раздразнен, когато му съобщиха, че сигналът, който приемаха, е бил проследен до яке на дъното на клисура, а после най-неочаквано учителят се бе появил отново.

Тревогата бе вдигната от служителя, който отговаряше за всекидневното следене на Джовани. Описанието на двамата мъже, с които се бе срещнал, не можеше да се сбърка, но Льоклер не бе очаквал те да действат толкова бързо.

Да ги остави твърде дълго с Джовани щеше да бъде опасно и това му даде предлог за решителни действия спрямо предшественика си в проект „Журналист“. Но сега двамата бягаха; колата бомба беше подплашила плячката, която преследваха. Екипът трябваше да избере различен метод — в края на краищата, дневникът лесно можеше да се запали. Не можеше да си позволи да го изгуби точно сега.

Малцина знаеха за лошото здравословно състояние на Мюлер и плановете му да се оттегли. Льоклер бе изразходвал значителни средства за проучване на сто и петнайсетте кардинали, които щяха да гласуват, когато моментът настъпеше, и бе събрал достатъчно сведения за навиците, пороците и слабостите им, за да си гарантира избирането. В църквата репутацията бе всичко — и изнудването бе много по-могъщо от куршумите. Планът действаше от десетилетия, но после папа Николай умря, а той беше научил за проекта на Джовани — беше научил за Централата.

Ако някой представеше на конклава диск, показващ интервю с Христос, всички залози отпадаха, поради което Льоклер беше разработил резервен вариант, в случай че дискът докаже, че Исус всъщност не е умрял на кръста и че е просто обикновен човек. Ако планът успееше, Джовани нямаше да посмее да представи такъв диск на съвета и да унищожи църквата, която обичаше.

Льоклер обмисли двете възможности — дискът с интервюто с Христос да остане в тайна за всички или да покаже, че Христос не е умрял на кръста. И в двата случая Льоклер щеше да е следващият папа. И когато това станеше, плановете му бяха далеч по-амбициозни от отслужването на литургия за вярващите. Щеше да промени света по много реален, много решителен начин. Той облиза нетърпеливо устни.

53.

Вашингтон, 2014 г.

Президентът на Съединените щати седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Взираше се в листа пред него, но умът му бе зает с друго. Току-що му се беше обадил университетски професор от Англия. Президентът бе очаквал обаждането, но въпреки това остана смутен. Не за първи път разговаряше с професор Ландъс, но знаеше, че този разговор няма да е последният, поне до края на мандата му. Да се каже, че президентът дължеше до голяма степен успеха си на професора, щеше да е подценяване. Повечето от ключовите решения, които бе взел през мандата си, се основаваха на важна информация, осигурена му от професора по същия този телефон.

Ландъс имаше необичайни познания за това, което предстоеше да се случи. Беше предупреждавал президента за катастрофи, преди те да настъпят, така че правителството да може да се подготви. Беше му разкривал мотивите на ключови съюзници или врагове и му бе съобщавал какви действия ще предприемат. Един ден дори се беше обадил небрежно сутринта да го посъветва да заложи няколко долара на „Патриотите“ в мача им срещу „Каролинските пантери“ за Суперкупата през 2004 г.

Цената на цялото това знание? Единствения път, когато президент Самюелс се срещна с професора, Ландъс го бе накарал да му обещае нещо. Да бъде честен. Да бъде честен и да остане честен. По онова време искането му се бе сторило любопитно. В края на краищата, той бе толкова честен, колкото можеше да бъде един политик, но едва по-късно, когато понесе товара на решения, променящи света, започна да разбира истинската тежест на обещанието си. Но трябваше да го спази. Как иначе?

— Ще станете президент в началото на 2013 г. — просто му бе казал Ландъс и той наистина стана, след ненавременното оттегляне на предишния лидер в средата на втория му мандат.

Но честността не беше единствената цена. Президентът бе осигурил и поддръжка на Обществото за световна историческа достоверност. Не точно финансова, но благодарение на нея никой не слухтеше и не разпитваше за Обществото и нещата, с които се занимава. Третият и непосредствен въпрос обаче беше споменат току-що от Ландъс. Ставаше въпрос за услуга. Професорът бе казал, че когато услугата бъде изпълнена, общуването помежду им ще престане.

Самюелс дължеше на Ландъс това, а и много повече. Той бе първият американец от испански произход, застанал начело на свободния свят. Целият политически пейзаж на американската политика се бе променил благодарение на помощта на професора. Президентът Самюелс дължеше това до голяма степен на Ландъс и беше човек на думата си. Така че нямаше да се дръпне.

Интеркомът избръмча и Самюелс нареди да въведат госта му. Вратата на Овалния кабинет се отвори и в помещението с решителни крачки влезе армейски генерал в пълна парадна униформа.

— Искали сте да ме видите, сър. — Беше твърдение, а не въпрос.

— Да, Джак. Искам една услуга в Афганистан.

54.

Дейвид го болеше главата. Мозъкът му пулсираше и сякаш на всеки две секунди се опитваше да избяга от черепната кухина. Той погледна към Шон, седящ на задната седалка на раздрънканата стара кола. Возилото се лашкаше и подскачаше по пътя, като заплашваше да се разпадне при всяко следващо друсане. Шон изглеждаше добре, помисли си Дейвид, като се имаше предвид през какво бяха минали. Беше проспал почти целия полет от Париж до Пакистан. Дейвид не бе имал това удоволствие. Заради миризмата. Самолетът миришеше на престояла индийска храна и това съвсем не окуражаваше дрямката.

Шон беше нервен. Заради третия човек в колата, който седеше зад волана. Не бе мислил какво ще правят след полета. Не знаеше как ще стигне до границата с Афганистан, но си даваше сметка, че няма да е толкова лесно като да скочи в първото такси. Фактът, че нещата не зависят от него, беше повече от тревожен. Ситуацията изобщо не му харесваше.

След кацането в пакистанската столица Исламабад и преминаването през хаоса на претъпканото багажно отделение Шон и Дейвид тръгнаха към гишето за информация с надеждата да разберат какви да бъдат първите им стъпки, когато Дейвид видя табелата. На нея пишеше „Блек, Стрикленд“ и я държеше човек, който бе успял по някакъв начин да си пробие път до първия ред в тълпата пред изхода за пристигащите. Лицето му беше познато. Бяха го виждали неведнъж по Си Ен Ен през последните няколко години като журналист от фронтовата линия, отразяващ последните действия във войната на съюзниците срещу „Ал Кайда“ и талибаните. Крейг Шварц. Беше истинска загадка защо ги чака на летището.

— Имам инструкции да ви закарам до границата — отвърна журналистът, когато Шон го попита. — Единствените, които минават през пропускателните пунктове, са новинарските екипи и репортерите. Просто не може да се стигне там без съответните разрешителни.

Дейвид беше откачил. Откъде знаеше този човек, че ще се появят тук? Обяснението на Крейг просто не задоволяваше добре развитата параноя на компютърния инженер.

— Редакторът ми се обади и ми съобщи, че било жизненоважно да ви прекарам през границата. Не ми каза защо. Надявах се, че вие ще ми обясните.

Шварц не спомена, че се бе съгласил веднага, тъй като бе надушил история, макар да не разбираше изричното указание да не използва фирмената кола.

И така започна петчасовият им път, разнообразяван с танцуване около истината. Стана ясно, че Крейг не знае нищо за дневника или за Централата, а Шон нямаше намерение да съобщава информацията на Си Ен Ен. Шварц обаче беше журналист и ако го биваше в нещо, то бе в измъкването на информация.

След два часа дискретни и не така дискретни въпроси кореспондентът млъкна, след като разбра, че двамата няма да му кажат с какво са се захванали. Въпреки това бе твърдо решен да научи.

Постепенно пейзажът ставаше все по-пустинен, растенията оредяваха, земята сякаш си пробиваше път през зелената покривка, за да покаже сивите си, назъбени скали.

Нито Шон, нито Дейвид имаха някакъв план, но Шон имаше чувството, че ако просто стигнат на мястото, някак ще успее да разбере нещо. На Дейвид не му пукаше — целият му живот се беше оплел с тази авантюра и единственият начин да се почувства в безопасност, бе да я посрещне открито. Освен това искаше да се запознае с онзи, който е разработил кодека. Беше работил по разбиването му и на всяка крачка оставаше изумен от сложността му. Така че искаше да се запознае с ума, който го беше замислил — имаше огромна разлика между разбирането на нещо създадено и измислянето му.

Накрая признаците на живот се появиха отново и Шон направи справка с картата. Установи, че влизат в град Пешавар, на западната граница на Пакистан. Според пътеводителя корените на града се губели в древността, но много от сградите му били издигнати преди повече от две хиляди години.

Още преди да пристигнат, Шон беше решил, че ще спрат тук, за да се окопитят и да направят някакъв план.

Дейвид не беше от приказливите. След като махмурлукът му отмина, умът му започна да смила онова, което беше прочел, преди да се напие до безпаметство. Също като Шон, и той не искаше да говори за това пред репортера. Самото присъствие на Шварц засилваше подозренията му, че всичко това е някаква конспирация.

— Чували ли сте за патаните? — попита Крейг, решил да опита нов подход.

— Не. Трябва ли да съм чувал? — мрачно отвърна Дейвид.

— Всъщност, не. Просто те един вид владеят този район. Държавният закон важи само в пределите на града, след което обикновено се превръща в племенен.

— Е, знаехме си, че мястото ще е лайняно — каза Дейвид.

— Добре ли си? — попита Шон приятеля си.

— Разбира се — откровено излъга Дейвид.

— Изглеждаш ми малко разстроен.

— А, не съм. Просто си мисля за… — Той сниши глас. — Нали се сещаш. Онова, което прочетохме.

Шон не беше споменал нито дума за дневника, откакто бяха кацнали.

Дейвид се обърна и го погледна право в очите.

— Прочете го. Човече, прочете го. Ние сме в Пакистан! Как се озовахме тук, по дяволите? — Гласът му започна леко да се повишава. — Така де, огледай се само. Наистина го правим и аз повярвах напълно, честна дума. Но онова последното? Прекалено трудно е за преглъщане. Просто ме кара да се съмнявам в цялата история. Чудеса?

Шон изгледа многозначително приятеля си, за да го накара да сниши глас, но Дейвид се разприказва още по-силно. Крейг мълчеше и напрягаше слух през шума на двигателя. Накрая Дейвид се отказа да си трае.

— Стига бе… пътуване във времето? Сериозно? Наистина ли е възможно подобно нещо? Ти си експертът и каза, че не може да се получи. Наистина ли мислиш, че някой може да е намерил начин да го направи? Или всичко е някаква завъртяна измама?

Рефлексите на Крейг не закъсняха нито за миг.

— Измама? Вие двамата наред ли сте? Пътуване във времето? Да не сте прекалили с научнофантастичните филми в самолета?

Шон изгледа кръвнишки Дейвид, бавно поклати глава и сви устни. Щом репортерът искаше информация, Шон беше готов да го залее с нея. Така поне можеха да го отклонят от дирята.

— Виждаш ли, времето е шантаво нещо — започна той и автоматично влезе в ролята на учител.

Крейг се заслуша с мисълта, че това най-сетне е началото на новината, която беше очаквал.

— Предполагам, че най-важната промяна е разбирането, че времето не е онова, за което се е смятало.

Дейвид се обърна и се загледа през прозореца. Беше се сетил каква е тактиката на Шон.

— За нас е естествено да мислим за времето като за нещо отделно и постоянно, намиращо се извън материалния свят. Оказва се, че това не е съвсем вярно.

— Така ли? — подканващо попита Крейг. Най-сетне започваше да получава нещо от тези двамата.

— Времето е втъкано в света ни по съвсем материален начин. То си има дори форма и се влияе от неща като гравитацията, която всъщност е само крива в онова, което наричаме пространство-време.

— Времето се влияе от гравитацията? Но то няма никаква маса, как гравитацията може да му въздейства?

— Кажи ми, според теб светлината има ли маса? — попита Шон, който вече започваше да набира скорост.

— Ами, всъщност не знам. Не мисля — запъна се Крейг.

— Но гравитацията й въздейства.

— Така ли?

— Разбира се. Какво според теб представлява черната дупка?

— Тя е нещото, което имам вместо стомах, както твърдеше майка ми — обади се Дейвид, показвайки, че започва да излиза от мрачното си настроение. Беше чел онлайн статиите на Шон и много от тези концепции му бяха познати.

Неволно се усмихна, докато слушаше как Шон обяснява за времето, гравитацията, черните дупки и всичко останало. И действаше — Крейг като че ли беше доволен да попълни научните си познания, без изобщо да заподозре, че го баламосват.

Преди Шон да успее да завърши обяснението на парадокса с близнаците, концентрацията му бе превърната на пух и прах, когато прозорецът до него се пръсна. Шокът вкара студена доза адреналин в кръвта му секунда по-късно, когато видя как Крейг клюмна напред и главата му тупна с глух звук върху волана. Колата веднага набра скорост и тръгна да излиза от пътя.

Дейвид сграбчи като обезумял кормилото, но то бе хлъзгаво от кръвта.

— Простреляха го! — извика той, докато Шон хващаше журналиста за раменете и го дърпаше назад.

Дейвид се помъчи да овладее колата, но кракът на Крейг бе стъпил здраво върху газта и автомобилът продължи да набира скорост. В отчаянието си Шон пусна Крейг и видя голяма черна дупка близо до слепоочието му, от която течеше гъста червена кръв. Той сграбчи ръчната спирачка между двете предни седалки и я дръпна рязко. Ефектът беше моментален.

Дейвид политна напред и неволно дръпна волана. Шон също полетя напред и поради липсата на колан мина между седалките и се заби в предното стъкло. Колата се завъртя, ръката на Дейвид продължаваше да държи кормилото. Рязкото движение освободи педала на газта и в продължение сякаш на цяла вечност колата остана опряна на левите си колела, преди да се изправи отново и да спре в облак от прах напречно на пътя.

Движението бе спряло и двамата останаха да седят за момент така, откъснати от дълбините на интелектуалната теория и запратени в суровата, практична светлина на деня. С труп в колата.

Колите на пътя постепенно потеглиха отново, като надуваха клаксони покрай тях. Секунди по-късно източникът на стрелбата се разкри. Един джип долетя зад тях и наби спирачки. Дейвид погледна първо в огледалото, после се обърна. Видя осем мъже, чиито лица бяха покрити с дълги черни кърпи като в някаква ужасна пародия на разбойници от Дивия запад.

Без изобщо да се замисля, Шон сграбчи безжизнения шофьор за широките му дрехи. Дейвид се спусна да му помага и в следващия миг мъртвият репортер се озова на задната седалка, а Шон бе седнал отпред, въртеше волана и даваше газ. От колелата се вдигна син дим от изгоряла гума. Автомобилът поднесе и полетя напред, а облечените в черно фигури скочиха обратно в джипа си и се впуснаха в преследване.

Нямаше нужда от думи. И двамата знаеха, че когато някой стреля и улучва човека до теб в главата, той е или много лош, или много добър стрелец. Нито Шон, нито Дейвид имаха намерение да научават за кое по-точно става дума.

55.

Натиснал газта до дупка, Шон поглеждаше в огледалото за обратно виждане, като същевременно се опитваше да намери изход от града. Макар и натоварен с осем души, джипът като че ли ги настигаше в рехавото движение. После започна стрелбата — и тя бе единственото вдъхновение, нужно на Шон да завърти рязко волана и да се махне от главния път.

Задното стъкло се пръсна с оглушителен трясък. Двамата се снишиха инстинктивно. Всички стъкла вече бяха разбити и нахлулият в купето вятър донесе със себе си миризмите на града. Пешавар беше граничен град и истински лабиринт.

След като се разминаха на косъм с някаква конска каруца и се изкачиха на един хълм, пред тях се разкри планината в пълното си великолепие. Градът изглеждаше като прашинка пред нея.

Отново проехтяха изстрели и Шон завъртя кормилото и обърна по странична уличка към стария град. При различни обстоятелства американците сигурно щяха да се възхитят на красотата и суровата сила на това място. От двете страни на улиците се издигаха къщи на по два и три етажа, построени от кирпич на дървени рамки. Калдъръм смени асфалта, когато колата се понесе през двайсет и петте века история. Въртяха се, завиваха, набиваха спирачки и поднасяха по виещите се улици, които бяха прекалено тесни и стари за моторните превозни средства. Десет минути след лудешкото каране из стария град Дейвид най-сетне намокри панталоните, когато тялото му реагира на постоянното производство на адреналин, предизвикано от ужаса.

Куршуми се забиха в древните стени на една от градските порти, докато двамата прелетяха под един мост. Внезапно се озоваха извън криволичещите улици на града и странните тесни алеи. Изхвърчаха от него толкова бързо, колкото бяха влетели, и сега отново се намираха на пътя, от който искаха да се махнат.

Шон погледна към планината, която се издигаше величествено пред тях. Сивите неравни дерета и побелелите от сняг върхове даваха съвсем нова дефиниция за лошото предчувствие, но тъй като трясъкът на стрелбата отзад отново достигна до слуха им през воя на вятъра, нито Шон, нито Дейвид имаха време да се възхищават на изумителната красота на прохода Хибер.

— Какво искат, по дяволите? Защо се опитват да ни убият? — извика Шон.

Понякога Дейвид се чудеше дали не съществува единствено като фокус за риторичните въпроси на приятеля си.

— Опиках си панталоните — беше единственото, което успя да измисли в отговор.

Шон не го чу. Страничното му огледало току-що бе пръснато и той знаеше, че без прикритието на сградите и тесните улици е въпрос на не повече от минута джипът да се озове достатъчно близо, за да могат онези вътре да направят стрелбата си по-точна.

И тогава се случи нещо много странно. Шон видя в огледалото как джипът забавя скорост и отбива от пътя.

— Какво правят? — смая се Дейвид, след като проследи погледа на приятеля си.

— Отказват се! — каза Шон, по-скоро с надежда, отколкото тържествуващо.

— Кои са те? — попита Дейвид.

— Не знам. Талибани? Май по тези места има само едно огромно племе, съставено изцяло от мъже.

— Видя ли онези хора? Хората по улиците? Вървяха си накичени с патрондаши, сякаш е Вси светии. Май лъскавите патрони са на мода този сезон — пошегува се Дейвид, макар почти да бе полудял от страх.

— Така е. Районът е граничен, но не очаквах… — Шон погледна огромната планина пред тях — … това — довърши той.

Върховете се издигаха като от някакъв фентъзи роман на Толкин. Пакистан можеше да се похвали със своите Хималаи и за огромните планински масиви на север рядко се споменаваше.

Пейзажът беше неземен, а стрелците можеха да ги преследват из града и това никому да не направи впечатление. Представата за нормално в тази страна далеч не беше същата, с която бяха свикнали у дома.

— Добре ли си? — попита Шон.

Дейвид беше пребледнял. Отговори му само с измъчена усмивка и поклати леко глава, загледан в трупа на задната седалка.

Шон погледна към скоростния лост и когато погледът му се насочи отново към пътя, видя джипът да се появява от някакъв страничен път на не повече от петнайсет метра пред тях. Единствената реакция на Дейвид бе да изкрещи, а Шон се взираше с ужас напред.

Този път нямаше да има гонитба, измъкване и маневри по улиците. Този път джипът бе спрял точно пред Шон и Дейвид и преследвачите им бяха насочили оръжия към колата. Бяха твърде близо, за да не улучат. Шон наби спирачки.

Мъжете крещяха заповеди и стреляха във въздуха. Трима скочиха от колата, единият посочи към Шон и извика нещо, което той не разбра, но прие, че му нареждат да слезе. Обърна се към Дейвид, докато вдигаше ръце от волана.

— Запази спокойствие. Мисля, че сме им нужни, за да се измъкнат. Спокойно.

— Плейърът — каза Дейвид. Сребристото куфарче с преносимия плейър се намираше на задната седалка до мъртвия репортер.

— Остави го. Посегнеш ли назад, ще те убият. Остави го и излез бавно.

Макар да се мразеше, че го прави, Дейвид се подчини и веднага щом слезе от колата, получи приклад в слепоочието. Ударът го просна на земята и разкървави главата му. Дейвид се мъчеше да остане в съзнание и докато притискаше лице в земята, нечий крак го зарита в корема. Пакистанците продължиха да крещят, да дават заповеди или да настояват за нещо — Дейвид не знаеше какво точно, но и не му пукаше. Искаше единствено да престанат да го ритат.

Шон не се отърва по-леко. Почти идентичен удар го просна, но прикладът одра челото му и от него шурна кръв. Макар да можеше да се предпази от някои от атаките, той не посмя да се съпротивлява. Мъжете го сграбчиха и му вързаха очите, като го блъскаха с приклади в гърдите, лицето и слабините. Челото му продължи да кърви и кърпата на очите му бързо подгизна.

Остави се да го завлекат към един камион, като се мъчеше да дешифрира потока от команди. Ръцете и краката му бяха вързани и го блъснаха грубо на твърдата метална каросерия. Секунди по-късно чу как Дейвид тупна тежко до него и изхленчи. Личеше си, че приятелят му е ранен по-лошо от него. Какво ставаше, по дяволите?

Похитителите им като че ли не проявяваха интерес да общуват с тях по друг начин освен с приклади, но Шон знаеше, че атаката не беше случайна. Не след дълго камионът потегли.

56.

Лейтенант Дан Маккейб се взираше в ръчния монитор. На екрана профучаваше планински склон — разузнавателният апарат летеше само на сантиметри от скалата. Лейтенантът свали раницата си и откопча катарамите. Тук горе беше толкова студено, че облечените му в ръкавици пръсти не се подчиняваха съвсем добре, но въпреки това му бяха нужни само секунди да извади втори апарат. В сгънато състояние той бе не по-голям от котка, но представляваше най-новото в разузнавателните технологии. По същество беше малък хеликоптер, способен да развива скорост до двеста и петдесет километра в час. Достатъчно малък, за да може един войник да го носи в раницата си и да го пусне само за минута, но пък му даваше възможност да вижда какво има зад следващия хълм и дори в радиус от трийсетина километра, без да изисква сложно управление.

Маккейб бе останал във възторг, когато за първи път му представиха „буболечките“. Основното за успеха им бе фактът, че летяха самостоятелно. Можеха да останат под радара, близо до земята и същевременно да следват очертанията на терена. Бяха в състояние интелигентно да избягват препятствия, които липсваха по картите. Предишната им версия все още разчиташе на вградените триизмерни карти и на джипиес системата. Всичко бе добре, докато някой не паркираше микробус на пътя му. Тъй като препятствието го нямаше при съставянето на картата, апаратът не го забелязваше, докато не станеше твърде късно… и обикновено се разлиташе на хиляди парчета. Моделът преди предишния беше още по-неефективен и се нуждаеше от войник, специално обучен в управлението му. Това означаваше, че водачът трябваше да посвети ценното си внимание на радиоуправлението и да се опитва да лети над терен, който не можеше да види, разчитайки единствено на вградената камера.

Бяха опитвали лазери и дори сонар, но системите се оказаха скъпи и жадни за енергия, така че апаратът можеше да остане във въздуха само за няколко минути. Новата система бе основана не на друго, а на истинска буболечка. Проучванията върху зрителната система на скромната пчела бяха дали на американските военни тази нова самостоятелна технология.

Било свързано с начина, по който пчелите възприемат света, както обясниха на Маккейб. Насекомото вижда триизмерно, но не по същия начин, по който хората. При хората очите са достатъчно раздалечени едно от друго, за да осигурят перспектива и дълбочина на възприятието. При пчелата механизмът е друг, при това доста оригинален. Тя определя скоростта на минаващите покрай очите й предмети и преценява разстоянието въз основа на движението. Това обяснява изумителните й способности при излитане и кацане. Бяха дали пример с карането на кола. Намиращите се по-близо предмети профучават с висока скорост, докато планината на хоризонта като че ли почти не помръдва. И подобно на пчела, кацаща деликатно на ръба на чаша, устройството, летящо с постоянна скорост близо до земята, се движи сякаш на автопилот и е в състояние да се ориентира, каца и излита и на най-несигурния терен.

Дан Маккейб натисна бутона за освобождаване на пружините, които фиксираха осемте ротора по местата им. Натисна друг бутон и хвърли устройството във въздуха. То незабавно полетя и пое по курса на предишната „буболечка“.

От мястото, на което се намираше, спускането до пътя през прохода Хибер беше почти невъзможно. Но пък и не му беше работа да прави подобен преход.

Работата му бе да открие и предаде информация на командира си. Като се изключи това, Маккейб нямаше представа каква е мисията; командирът му бе казал само едно — че е възложена лично от президента.

57.

Беше ужасно студено и двамата умираха от глад. Шон промърмори на Дейвид, че „всичко ще бъде наред“, докато компютърният инженер лежеше вързан до него. Незнайно защо похитителите им ги държаха вързани и в отделни палатки през нощта, а на сутринта ги събудиха, биха ги още малко, пак им вързаха очите и ги качиха отзад на камиона. Дейвид скимтеше от болка, натъртеното му тяло се друсаше на металната каросерия. Похитителите не говореха нито дума английски и Шон се запита дали просто не са ги избрали като двама западняци, за които могат да получат откуп. Не че някой би платил за него. Вероятно бащата на Лорън вече не беше на себе си и сигурно обвиняваше него за изчезването на дъщеря си — при това с пълно право.

В края на краищата, вината бе негова — той се беше съгласил тя да дойде с него, макар да знаеше, че трябва сам да замине за Англия. Наруга се за пореден път, но после го обхвана онова странно спокойствие, което бе изпитал след прочитането на дневника.

Беше съобщил в гимназията в Мейсънвил, че излиза в отпуск, така че те едва ли щяха да се разтревожат, че го няма. На кого другиго би могъл да липсва? Със сигурност не и на някого, разполагащ с достатъчно пари, за да плаща откуп.

Подозираше, че Дейвид е на подобен хал. Компютърният инженер се криеше от две години и бе изключително предпазлив при установяването на контакт с когото и да било. Шон се съмняваше, че някой ще забележи изчезването му.

Пътуваха от около час, когато неочаквано се разнесоха викове и камионът рязко спря. Шон чу как мъже скачат от каросерията насред стрелба. Последва още стрелба и разтърсваща земята експлозия, когато нещо непосредствено до тях беше хвърлено във въздуха — може би джипът със стрелците, който пътуваше с тях. Чуха се писъци, гърмежи и удари на куршуми. Нито един не улучи машината, в която се намираха Шон и Дейвид. Навсякъде около тях се водеше престрелка, а те лежаха безпомощни, със завързани ръце и очи.

— Какво става? — със задавен глас попита Дейвид.

— Не знам. Обърни се с гръб към мен.

Шон чу как едрият мъж се загърчи и се претърколи пред него.

— Добре, ще се наведа към ръцете ти. Ще опиташ ли да махнеш превръзката на очите ми? — попита Шон.

— Ще опитам — отвърна Дейвид.

Шон се наведе към ръцете на компютърния инженер, като движеше глава по гърба му в усилието си да го ориентира. Дебелите пръсти на Дейвид зачепкаха плата и не след дълго кърпата падна. Материята беше залепнала за засъхналата кръв на главата на Шон и при отделянето и раната се отвори отново.

Той изръмжа.

— Извинявай! Е? Виждаш ли нещо?

Шон се огледа. Бяха сами в каросерията на камион — метален под и рамка, върху която беше опънато платнище. Зад тях пътят се отдалечаваше и правеше завой. Планината беше сурова и студена. Покрай пътя тук-там се виждаха преспи и навят сняг. Изведнъж гледката беше закрита от трима мъже в униформи. Американски униформи.

— Е, момчета, достатъчно сте се излежавали за днес, не мислите ли?

Шон беше поразен. Никога не бе се чувствал по-щастлив при вида на въоръжен човек.

— Морска пехота — малко по-късно подхвърли плешивият мъж, седнал на предната седалка. Носеше големи слънчеви очила и синя камуфлажна униформа. Шон и Дейвид седяха в задната част на бронетранспортьора с други двама войници, които гледаха право напред, без да кажат нито дума.

— Май сте много важни, господа — продължи мъжът. Акцентът му беше тексаски, доколкото можеше да определи Шон.

— Още не мога да разбера — рече той. — Откъде сте научили къде сме, какво искат специалните части от нас и кои бяха онези хора?

Пороят въпроси нямаше край, умът му още не можеше да побере всичко случило се.

— Ако трябва да съм честен, синко, не мога да ви кажа много. Знам само, че лично президентът натовари цяло поделение със спасяването ви от похитителите. Сам ни даде оперативната информация и заповедите. Направо нечувано. Освен това ни каза къде да намерим тялото на онзи журналист.

Шон замълча за момент, като си мислеше за Крейг Шварц. Имаше чувството, че човекът е бил използван като пионка в някаква противна игра. С мъка се застави да се съсредоточи върху настоящето.

— Добре, да изясним нещата. Президентът на Съединените щати е пратил цяло поделение морски пехотинци да ни спасява. Сигурни ли сте, че сте попаднали на правилните хора? Не че се оплаквам, но съм абсолютно сигурен, че никога не съм бил канен в Белия дом. Не предполагах, че президентът следи толкова отблизо какво става по света.

Плешивият мъж се обърна.

— Не го прави. Ти си Шон Стрикленд. Приятелят ти е Дейвид Блек, а убитият е журналистът Крейг Шварц от Си Ен Ен. — Беше твърдение, а не въпрос.

— Да, точно така. Добре, за момент ще се опитам да пренебрегна факта, че президентът знае кой съм. Къде се намираме?

— Малко след границата между Афганистан и Пакистан, на път към пазено в тайна място. Минахте през прохода Хибер и сега сте в афганските планини, може би най-дивото и лишено от закони място на света.

— А как разбрахте къде се намираме?

— Посочиха ни най-общо района, след което разузнавателните ни части ви откриха. Това ни е работата, синко.

— Добре…

Шон си даде сметка, че мъжът, който се беше представил като капитан Алън Джонстън, ще отговаря единствено на директни въпроси и че ако желае да получи информацията, която искаше, трябваше да задава правилните въпроси по правилния начин.

— Защо сме толкова важни за президента? — попита той.

— Не знам, синко. Не е по моята специалност.

— Кои бяха онези…

— Взехте ли куфарчето ми? — намеси се Дейвид. — Някой да е взел куфарчето ми?

Капитан Джонстън се усмихна.

— Казаха ми, че ще питате за него. Пратихме хора да го приберат. Очакваме да получим докладите им след няколко минути. Трябва обаче да ви предупредя, че онази кола е била надупчена здравата. Няма гаранции, че вече не е ограбена.

Дейвид изглеждаше едновременно облекчен и разтревожен.

— Колкото до приятелчетата ви, бяха пакистанци, но това е всичко, което ни е известно за тях. Племето си има военни групи и наемници, които действат на страната на талибаните. Знаем не повече от самите вас защо са ви отвлекли.

— Добре. Добре… — Шон погледна напред. Опипа хлътналия си корем. Дневникът още бе затъкнат в колана му. До такава степен беше станал част от него, че вече почти не го забелязваше. — Тогава ми кажете следното: какви са заповедите ви? Къде ни водите?

— Моите заповеди ли, синко? Наредено ми е да ви заведа на определено място в планината и да ви оставя там.

— Какво? — Шон си помисли, че не е чул добре. — Да ни оставите там? Насред планината? Няма ли да ни откарате в базата си? Или в болница?

— Не, синко. Никакви болници, никакви бази. Всъщност, след десетина минути ще стигнем — добави той, когато бронетранспортьорът отби от черния път и продължи по друг, който едва се забелязваше.

Облекчението на Шон бързо се изпари.

— Не можете просто да ни зарежете!

— Съжалявам, синко, но такива са заповедите. Така нареди президентът.

Шон започна да се паникьосва. Погледна към Дейвид, чието лице бе цялото в синини, дясното му око беше подуто.

— Какво трябва да правим тук? — обърна се към капитан Джонстън.

— Това не е по специалността ми.

— Не е по специалността ви ли? — изкрещя Шон.

Понечи да се наведе напред, но морският пехотинец до него го сграбчи за рамото и го дръпна обратно на мястото му. Не можеше да повярва. Това не беше спасителна мисия. Прекара останалите минути в гневно мълчание, докато високопроходимата машина не спря.

— Май тука трябва да слизате — каза капитан Джонстън и се обърна назад. Един от войниците мълчаливо отвори вратата.

— Не — категорично заяви Шон.

— Боя се, че нямате такъв избор, господин Стрикленд. Не се безпокойте, ще ви бъде осигурена храна. А сега слезте, ако обичате.

Шон остана още малко на мястото си, докато оглеждаше околността. Не можеше да си представи по-враждебно и изолирано място. Взря се в лицата на мъжете в кабината, но никой не отвърна на погледа му.

Всички чакаха търпеливо и безмълвно. Накрая Шон погледна Дейвид, който бе странно притихнал. Бавно и с неохота той стана от мястото си и слезе. Камъните захрущяха под краката му, студът го прониза. Призля му. Излизането от военната машина беше като удар с мокър парцал. Обеща си да не гласува за президента Самюелс на следващите избори. Секунда по-късно Дейвид се озова до него с раница, дадена му от един морски пехотинец. Вътре имаше храна и вода.

— И още нещо — каза капитан Джонстън, като слизаше от машината.

До него застана войник с друга раница. Той я отвори и извади от нея нещо като футуристичен хеликоптер, ударен с лъч за смаляване. Беше покрит със същите камуфлажни шарки като униформата на морските пехотинци и когато бе разгънат, Шон видя няколко камери в предната му част.

— Това е буболечка. Вашият водач. Следвайте го.

— Къде ще ни отведе? — попита Шон, докато Дейвид разглеждаше с интерес устройството.

— Съжалявам, синко, не е по специалността ми — отвърна капитанът и се качи обратно в кабината. — Бог да е с вас и късмет и на двама ви, господа.

Вратата се затвори и бронетранспортьорът потегли.

Шон се обърна и погледна към Дейвид, който продължаваше да мълчи. Военната машина изчезна зад завоя и скоро звукът от двигателя й заглъхна. Двамата останаха да стоят на мястото, където бяха слезли. Насред нищото. Преспи покриваха неравната земя навсякъде около тях. Камъни стърчаха от снега и леденият вятър пронизваше телата им. Шон погледна апарата в краката на Дейвид. Не беше помръднал. Дейвид бръкна в раницата и извади нещо, увито в станиол.

— Сандвич? — предложи той.

Беше минал почти час и започна да вали мек сняг. Шон бе изпитал всички емоции, за които имаше сили, най-вече чувството за безсилие. Бяха изпили голяма част от водата и изядоха почти цялата храна, включително и голямо парче морковен кейк, който Шон нагълта и едва не се задави, когато в гърлото му заседна необичайно голямо парче орех. Да стигне чак дотук и да бъде убит от орех в пакета за първа необходимост? Подобаващ край, помисли си.

Апаратът продължаваше да лежи на земята. Дейвид беше използвал времето да го разгледа колкото се може по-добре, без да доближава пръсти до зловещите на вид перки върху малкото устройство, като се мъчеше да разбере как точно са го направили.

Лицето му беше само на сантиметри от мъничкия хеликоптер, когато едно пиукане ясно му показа, че устройството далеч не е така мъртво, колкото изглеждаше. Роторите оживяха и секунди по-късно вече се въртяха на пълни обороти. Буболечката се издигна във въздуха по-плавно, отколкото им се струваше възможно, и полетя с равномерна скорост вляво от тях.

— Ъъъ, Шон? — каза Дейвид, когато устройството спря за момент и се обърна към тях, сякаш ги чакаше да го последват.

Шон побърза да застане до приятеля си — всяко действие бе добре дошло след безплодните мисли, които го спохождаха през изминалия час. Малкият хеликоптер отново полетя, повеждайки двамата на преход, за който не бяха нито подготвени, нито екипирани.

През по-голямата част от деня устройството се държеше на разстояние, докато двамата мъже, свикнали повече с лабораторията и класната стая, отколкото с дивата природа, се мъчеха да не изостават по неприветливия каменист терен. Когато пет часа по-късно започна да се стъмва, ръцете на Дейвид бяха така премръзнали, че вече не ги чувстваше като част от тялото си. Трябваше да напрягат всичките си сили и умения, за да не паднат и да не се пребият на някой от тесните корнизи, по които минаваха. Когато апаратът най-сетне влезе в някакъв малък отвор в скалата, страхът от неизвестното се смени с облекчението, че са намерили подслон. Щом се скриха от виещия вятър, прожекторът в предната част на устройството се включи, за да освети с червената си светлина тесния проход.

През следващия час пристъпваха напред, като удряха бедра и лакти в скалата. Дейвид беше възхитен от начина, по който буболечката летеше в тясното пространство, без да докосва стените и тавана. Устройството увисваше във въздуха или се стрелкаше напред, без да се блъсне в нито един камък — нещо, което не можеше да се каже за Шон и Дейвид. Двамата изгубиха всякаква представа за посока в лабиринта от проходи, но апаратът никога не се отдалечаваше прекалено много от тях.

Зловещата тишина внезапно бе нарушена от звук, който отекна в пещерата. Далечен, но ясно различим — висок крясък от болка.

Шон се закова на място и се заслуша. Дейвид се блъсна в гърба му в тъмното, облегна се на скалата и се свлече долу. Пердахът, който беше изял от пакистанците, го бе лишил от воля да продължава напред.

— Чу това, нали? — попита Шон.

— Май да — отвърна Дейвид.

Шон зачака, но вече не се чуваха никакви звуци. Сигурно въображението му правеше номера.

— Хайде, ако онова нещо се отдалечи прекалено, ще останем на тъмно и никога няма да успеем да се измъкнем. Трябва да продължим — каза Шон, но още докато говореше, видя, че устройството е спряло и търпеливо ги чака.

Дейвид си пое дъх. Мисълта как се губи в пещерите изпълни главата му с образи на пантери и хипопотами. Това беше достатъчен мотив да стане и да продължи напред, но устройството не помръдна.

— Е? — попита Шон и погледна апарата.

Буболечката висеше във въздуха абсолютно неподвижно, само роторите й се въртяха.

— Добре, вече можем да продължим, готови сме — каза Шон.

Устройството не помръдна.

„Чака нещо“ — обади се мозъкът на Шон. Устройството остана да виси още десетина минути, след което отново пое през лабиринта от проходи, водейки двамата мъже навътре в планината.

Дейвид почти не можеше да се движи и Шон преметна ръката му през рамото си, за да го поддържа през следващия час. Малко преди самият той да падне от изтощение, апаратът кацна пред тях, обърнат към стената. Шон и Дейвид докуцукаха до робота и погледнаха червения лъч светлина. Не видяха нищо освен скала. Устройството беше летяло непрекъснато през последните осем часа. Защо спираше точно сега?

Отначало дойде звукът — от нещо тежко, което сякаш се задвижваше от хидравлика. Почти веднага след това се появи синя светлина и на стената пред двамата мъже се появи очертание. Беше с ширината на автобус и два пъти по-високо, след което се раздели по средата. Отново се чу хидравличен звук, последван от бръмчене. Накрая скалата се раздвижи.

Плъзна се настрани. Отвори се. Светлината на буболечката угасна — вече нямаше нужда от нея. Сега двамата бяха окъпани от синята светлина, проникваща през разширяващата се цепнатина в скалата. Изтощени и изумени, Шон и Дейвид впериха погледи в отвора, който се оказа всъщност двойна врата.

58.

Шон и Дейвид бяха окъпани от тайнствената синя светлина от другата страна на вратата. Двамата няколко секунди се взираха мълчаливо в отвора, после минаха през него.

Нищо не можеше да ги подготви за онова, което видяха. Абсолютно нищо. След часове в мрака, в тесни виещи се проходи и лабиринт от тунели, двамата се озоваха в огромна зала, която сякаш бе твърде голяма, за да се намира в планина. Още по-невероятно бе онова, което видяха в нея.

Беше цял град — безброй сиви стоманени куполи и пътища във всички посоки. Шон и Дейвид се намираха на корниз на три етажа над долното ниво, където се издигаха повечето постройки. На всяко ниво покрай стените на залата минаваше метална пътека.

Без изобщо да се замисля, Дейвид тръгна напред. Шон го последва и двамата спряха при парапета и зяпнаха с благоговение невъзможните структури. Всичко бе окъпано от синя светлина, която сякаш идваше от всички страни едновременно. В единия край на града имаше голяма тревна площ с линии и означения, почти като футболно поле.

Вниманието на Шон обаче беше привлечено от централната част. Над нивото на околните сгради, подобно на централна ос на целия свят около нея, се издигаше голяма кръгла платформа. Тя се извисяваше на петдесет метра над земята и към нея вървяха всевъзможни кабели. Шон впери поглед в платформата и кръвта му се смрази.

— Дейвид — рече той. — Виждал съм това място.

— Какво?

— Виждал съм го. В сънищата си.

Дейвид не отговори, а само го погледна. Не се съмняваха къде се намират, но и не си бяха представяли, че ще изглежда толкова прекрасно.

Навсякъде висяха угасени монитори. Технологиите се смесваха със скалата, кабели и тръби изчезваха и се появяваха от стените и пода. Но едно нещо правеше това място още по-странно — то бе пусто. Не виждаха никакви признаци на живот, само синята светлина, която светеше равномерно навсякъде.

— Как можем да слезем долу? — попита Дейвид.

Шон се огледа за нещо като стълбище, но не откри.

Всяка пътека като че ли описваше пълен непрекъснат кръг.

— Къде са всички? — продължи да пита Дейвид.

— Не знам. Сигурно ще разберем, ако успеем да се спуснем на земята.

Щом каза „на земята“, частта от пътеката, на която се намираха, започна да се накланя надолу. Неочакваното движение накара Шон да се вкопчи в парапета и когато погледна, той видя как пътеката под тях се разделя. Секунди по-късно се озоваха на земята, пътеката им се беше превърнала в асансьор, готов да изпълнява желанията им.

— Каква технология само! — ентусиазира се Дейвид и успя да се опули въпреки подутото си око.

Двамата слязоха от пътеката и стъпиха на камъка и пръстта на най-долното ниво. Оттук беше трудно да получат пълна представа за Централата, но едно нещо се виждаше винаги — издигнатата платформа в центъра на пещерната зала.

— Мислиш ли, че това е…

— Да — отвърна Шон, преди Дейвид да е довършил въпроса си. — Трябва да я видя.

— Не знам, човече, от това наистина ме побиват тръпки. Къде са всички. Имам чувството, че…

— Че те наблюдават? — довърши Шон, имитирайки гласа на Йода.

— Именно.

— Почти съм сигурен, че ни наблюдават. — Шон погледна към някаква наблюдателна платформа с тъмни прозорци, която стърчеше от скалата в отсрещния край на залата. — Но какво можем да направим? Нищо не ни пречи да поогледаме, докато някой не дойде при нас.

Двамата продължиха да разглеждат куполите, малките площади и мостовете около тях. Всички врати бяха заключени и никой не отговаряше, когато чукаха на тях. Единственият намек за живот беше глухото бръмчене, за което Шон подозираше, че идва от множеството големи монитори.

Колкото повече обикаляха и търсеха, толкова повече се приближаваха до централната платформа. Тя се извисяваше в очакване, сякаш всичко тук съществуваше само заради нея.

— Как е възможно да се построи такова нещо насред планина? Гледай само, там расте трева! — удиви се Дейвид.

Шон едва не се разсмя.

— Тези типове са изобретили пътуването във времето, забрави ли? Сигурен съм, че са овладели и изкуството да се поддържа градина.

Дейвид не понечи да спори. Беше прекалено изумен от всичко. Нищо не можеше да го съживи по-добре от стимулирането на техническия маниак у него.

— Да, така и не успя да ми доразкажеш как действа всичко това.

— Кое, пътуването във времето ли? — попита Шон.

— Пътуването във времето.

— Никога не съм допускал, че е възможно. Работех върху проблема години наред, но все се натъквах на стена. Всичко се свежда до черните дупки. Черната дупка е върховното изпитание за идеите на Айнщайн.

Шон замълча, смаян от гледката.

— Съществуването на времево изкривяване под въздействието на гравитацията, дори на Земята, е потвърдено с експерименти. Явленията са съвсем слаби, но достатъчни, за да имат реален ефект върху неща като сателитната система за глобално позициониране.

Той тръгна към високата кула, поддържаща централната платформа.

— Спътниците са оборудвани със свръхточни атомни часовници и тъй като се намират в орбита, където гравитацията е по-слаба, часовниците им се движат по-бързо. Но освен това сателитите се движат бързо спрямо наблюдател на земната повърхност, така че часовниците им се забавят. По този начин имаме комбинация от двата ефекта — часовниците на спътниците тиктакат с около трийсет и осем микросекунди по-бързо за един ден. Разликата изглежда незначителна, но ако не се вземе предвид, грешките в глобалното позициониране ще се натрупват в порядък около десетина километра на ден.

Дейвид започна да получава представа.

— И всичко това само на Земята? Значи ефектите трябва да са по-големи в космически мащаби, нали така?

— Разбира се. Времето на повърхността на неутронна звезда тече около пет пъти по-бавно, отколкото на Земята.

Дейвид пресметна нещо наум.

— Значи ако гледаме от неутронна звезда, Земята ще изглежда само на около милиард години вместо на четири и половина милиарда, така ли?

Никога не пропускаше да впечатли Шон.

— Времето тече с различни скорости във вселената, но където и да се намираш, няма да забележиш нищо нередно, защото мозъкът ти също ще работи със скорост, пропорционална на тази на времето.

— Схванах. Страхотна идея.

— Е, и тук е ключът — във вселената има точки, където изкривяването на времето става безкрайно.

— Искаш да кажеш, почти безкрайно, нали?

— Не, именно безкрайно. Ако вземеш нещо с маса колкото нашето слънце например и започнеш да го свиваш, ще стигнеш до момент, известен като критичен радиус. За маса колкото слънчевата този радиус е около три километра. Щом той бъде достигнат, изкривяването става безкрайно.

— И това Айнщайн ли го е измислил?

— Не съвсем. Айнщайн е стигнал до набор от уравнения, но за първи път решението е дадено от един германец, малко преди да замине на фронта да се бие с руснаците през Първата световна война.

— Първата световна война! — възкликна Дейвид и вдигна поглед от малкия черен екран, който тъкмо разглеждаше. — Да не искаш да кажеш, че хората са знаели за това още тогава?

— Точно така. Името на германеца било Шварцшилд. Откритието му коригира законите на Нютон за гравитацията на големи разстояния. Било е истинска революция!

Шон огледа една заключена врата.

— Разбираш ли, в общи линии законите ти позволяват да определиш забавянето на времето на всяко разстояние от повърхността на даден обект. Да кажем, че се намираш на шест километра от центъра на обект с масата на нашето слънце, но с размерите на баскетболна топка. Тогава часовникът ти ще се движи около два пъти по-бавно от моя, ако съм в открития космос. Когато се виждаме, за мен думите ти ще се влачат и часовникът ти ще отмерва една секунда за всеки мои две. Ти пък ще възприемаш речта си съвсем нормално и за теб аз ще се движа и ще бърборя два пъти по-бързо от обичайното.

— Ако забърбориш два пъти по-бързо, може и да се отървеш от този твой южняшки акцент! — изсмя се Дейвид.

Шон завъртя очи.

— Безкрайното изкривяване на времето силно е смутило Айнщайн. Съществуването на този радиус на Шварцшилд означава, че ако нещо се свие в рамките на своя радиус, светлината ще се измести безкрайно към червения спектър и ще изгуби цялата си енергия. Иначе казано, не би могла да напусне радиуса. Слънцето обаче е хиляди пъти по-голямо от своя радиус на Шварцшилд, така че не е нужно да се безпокоим.

Шон се усмихна, когато видя загрижената физиономия на Дейвид.

— Но когато нещо успее да се свие до рамките на своя радиус на Шварцшилд…

— Се получава черна дупка — завърши Дейвид.

— Черна дупка — потвърди Шон.

— И какво има в една черна дупка? — попита Дейвид.

— Това е въпросът, нали? Никога няма да разберем. Теоретично би трябвало да съществува някакво малко топче от невероятно плътна материя, което непрекъснато всмуква разни неща. Но ние никога няма да можем да отидем там, за да погледнем. Стигнеш ли радиуса на Шварцшилд, времето спира.

— Това ли беше безизходицата, в която се озова? — попита Дейвид.

— Не, изобщо не. Запитах се — а какво има в пространството между тези три километра и центъра? Нищо. В радиуса на Шварцшилд не може да има статична материя. Ако се намираш на самия радиус, няма да забележиш абсолютно никакво изкривяване. За външния наблюдател времето спира, но не и за онзи, който пътува навътре.

— Чакай малко, нали току-що каза, че никога не може да се стигне дотам? — Сега Дейвид ръчкаше с пръст екрана.

— Ами, докато приближаваш, в крайна сметка скоростта ти ще се забави до такава степен, че ще спреш. Ще изглеждаш все по-червен и смътен, докато накрая няма да съм в състояние да те виждам, тъй като светлината ти няма да може да стигне до мен.

— Значи ще спра? Ще замръзна във времето?

— За мен да, но от твоя гледна точка ще продължиш да си летиш след радиуса, докато не се размажеш в сингулярността в центъра на черната дупка. Сега ясно ли е?

Дейвид спря за момент и се замисли.

— Значи казваш, че тези неща се получават, когато някоя звезда се свие в рамките на своя радиус на Шварцшилд. Значи нашето слънце трябва да стане с радиус под три километра, така ли?

— Точно така.

— Добре тогава, няма ли никога да се стигне дотам? Искам да кажа, че ще започне да се свива, но когато повърхността достигне трикилометровия радиус, Слънцето няма ли да изглежда, че е замръзнало?

Този тип беше най-умният, на когото Шон бе попадал от много време.

— Много добър въпрос. Идеален въпрос. И тук си прав. За външния наблюдател ще бъде точно така, но светлината няма да стига до нас, така че за нас Слънцето просто ще изчезне. От гледна точка на логиката няма да има нищо странно, с изключение на факта, че ще бъдеш смазан до смърт. — Шон му намигна.

— Добре, но щом е нужна цяла вечност, цяла твоя вечност, за да пресека радиуса, след като се окажа вътре, аз ще се намирам отвъд края на времето.

— В общи линии, да.

— Но това ще важи само за теб, а не за мен.

— Да. Случващото се в радиуса не може да се наблюдава отвън. Не могат да се видят никакви събития. Именно затова радиусът на Шварцшилд се нарича също хоризонт на събитията.

Шон беше зарязал вратата и бе започнал да се изкачва по спираловидното стълбище около централната кула в залата.

— Геометричният център на черната дупка е точката, в която гравитационното поле става безкрайно — извика надолу той, докато продължаваше да се катери. — Това се нарича пространство-времева сингулярност. Ако съществува, тя е граница за самото време и на безкрайността, където времето престава да съществува и няма нищо отвъд. Еднопосочен път към никъде и никога.

— Добре. Е, сещаш ли се за онзи билет за космическия кораб, който ми даде? Можеш да си го вземеш обратно.

— Благодаря. Но знаеш ли, аз не мисля, че се случва точно това.

— Така ли? А какво тогава?

— Нали ти казах, че гравитацията е просто изкривяване на пространство-времето?

— Да.

— Общата теория на относителността позволява пространството да се изкриви до такава степен, че да пресече самото себе си. Иначе казано, можеш да „скочиш“ между двете точки през нещо, известно като червеева дупка. Тук нещата стават малко по-сложни, но мисля, че открих начин, по който може да се симулира сингулярността на една черна дупка на атомно ниво. Точката не е статична, каквато я представят уравненията на Шварцшилд, а се върти. Казано накратко, можеш да пратиш частица през тази червеева дупка от една точка в пространство-времето до друга. На теория частицата може да пристигне преди да си я изпратил. Локално пътуването със скорост по-висока от светлинната е забранено, но е възможно глобално, във вселенски мащаби. Ако изпратиш през сингулярността частица, движеща се по-бързо от светлината, тя може да пристигне преди да си я изпратил.

— Предполагам, че можеш да го докажеш със съответните сметки?

— Мога.

— Тогава къде е безизходицата? Защо си се отказал от теорията?

Дейвид трябваше да вика на Шон, който вече се беше качил горе. Намираше се на равна метална платформа с размерите на тенискорт, покрит със сини ивици като някаква странна площадка за хеликоптер.

— Проблемът е по-скоро практичен, отколкото теоретичен — извика му в отговор Шон.

Той разглеждаше странните знаци по платформата и металните арки, които се пресичаха над нея. В единия край имаше дълга тръба. Далечният й край беше дебел, но след това тръбата се разделяше на сегменти като сгъваем телескоп, които ставаха все по-тесни, за да достигнат дебелината на косъм на около метър навътре в платформата.

— За да се задържи една такава микроскопична червеева дупка отворена дори за миг, е нужна цялата енергия на черната дупка. Представи си какво е да я задържиш достатъчно дълго, за да изпратиш през нея човек. Просто няма достатъчно енергия, която да държи дупката отворена. Никога не би могъл да я създадеш.

— Ами ако…

— Добре дошли, доктор Блек.

59.

— Какво, по…?

Екранът, който Дейвид ръчкаше, изведнъж примигна и оживя.

— Дейвид, какво направи? — попита Шон със строг учителски тон.

— Нищо не съм правил — веднага започна да се оправдава Дейвид.

— Секвенцията е стартирана — отново се обади гласът.

— Дейвид! — извика Шон отгоре. — Какво става на онзи екран?

Дейвид се взря и видя да минават някакви числа и графики. После прозвучаха звукови сигнали.

— Аз… ъъъ, такова, аз само го докоснах — заекна Дейвид и почти изпадна в паника, когато осветлението в залата внезапно се промени от синьо на червено.

— По дяволите! Какво става? — възкликна Шон, когато арките над главата му тихо забръмчаха.

— Координати потвърдени. Второ потвърждение оторизирано — обяви женският глас.

Шон нямаше никакво намерение да рискува и реши да се махне от платформата и да слезе при приятеля си. Тръгна, но крайниците му изведнъж натежаха.

— Еха… прималя ми — измърмори под нос, като се мъчеше да се отърси от чувството.

Дейвид погледна екрана, който сега показваше серия числа. Изведнъж в залата се чу звук на хидравлика и няколко врати се отвориха. От сградите и нишите в стените излизаха хора.

— Дейвид! — изкрещя Шон, когато видя какво става. Понечи отново да тръгне, но пак се почувства ужасно тежък.

Новопоявилите се носеха униформи в сиво и синьо и държаха в ръцете си гадно изглеждащи оръжия. Неколцина от тях наобиколиха Дейвид, но никой не вдигна оръжието си.

— Мамка му, Шон, слизай оттам! Какво правиш?

Дейвид погледна нагоре към централната кула и видя как приятелят му се мъчи да стигне до стълбите, но движенията му ставаха все по-бавни и по-бавни пред очите му. После зазвучаха сирени и цялата Централа се изпълни с оглушително „Уууп! Уууп!“. Дейвид запуши уши и се огледа уплашено.

— Шон! — изкрещя той, мъчейки се да надвика врявата, но със същия успех можеше да прави и мимики.

— Трийсет секунди до прехвърлянето — обяви абсурдно спокойният компютърен глас по мощната звукова система.

Шон напрегна сили, но с всеки следващ миг ставаше все по-тежък. Намираше се почти в средата на платформата. Чуваше сирената и гласа на жената, които сякаш се ускоряваха.

— Сканиране на компресията завършено — каза тя и веднага след това започна да брои. — Двайсет… деветнайсет… осемнайсет… седемнайсет… шестнайсет…

Защо тя говореше все по-бързо и по-бързо? Защо самият той не можеше да помръдне? Дейвид крещеше нещо. Беше заобиколен от хора. Изведнъж навсякъде се появиха хора. Накъдето и да погледнеше, някакви фигури тичаха и се движеха. При това много бързо.

— Единайсет… десет… девет… осем… седем… шест…

Дейвид гледаше объркано, обхванат от ужас. Защо Шон не помръдваше? Защо не тичаше?

— Мърдай, идиот такъв! Бягай! Слизай долу!

Вниманието на Шон беше привлечено от вратата, през която бяха влезли. Видя силует — не, два. Мъж с торбести дрехи и — Шон примижа в червената светлина, — може би жена?

Жената, която говореше? Искаше да й каже да намали темпото. С периферното си зрение долови някакво друго движение — някъде горе от наблюдателната платформа, която бе забелязал по-рано. Офисът гледаше към цялата Централа, но прозорците му бяха затъмнени. Някой там го гледаше. Наблюдаваше го.

— Пет, четири, три, две… — Обратното броене се превърна в непрестанен поток.

— Дейвид! — отново изкрещя Шон, втренчил се надолу към ужасеното лице на приятеля си.

— Еднонуланачалонакомпресията — изцвърча като катерица гласът.

И тогава се случи нещо изумително. Шон изобщо не можеше да помръдне. Някаква невидима сила го държеше от всички страни, сякаш беше в цимент, който изведнъж беше изсъхнал. Искаше да изкрещи отново на Дейвид, но не можеше.

Съществото му систематично започна да се разделя на частици. Болката не можеше да се опише. Самата тъкан, която го изграждаше, се раздели във всички възможни посоки едновременно. Електрическите връзки, които свързваха атомите, сега ги отблъскваха. Шон Стрикленд се превърна в облак от самия себе си, а после в нищо.

60.

Болка.

Изгаряща, непоносима болка.

Нищо.

Светлина. Ослепителна и бяла.

Нищо.

Какъв е този звук? Сърцето ми ли бие така? Стига, боли.

Нищо.

Колко време е минало? Защо съм премръзнал?

Нищо.

Кога сме? На колко съм години?

Нищо.

Господи, толкова съм жаден. Трябва да… какво? Какво трябва да направя? Какво трябва да… аз… кой…

Болка.

Трябва да направя едно нещо…

Кой съм аз?

Шон Стрикленд беше гол. Премръзнал и гол. Знаеше го, преди да отвори очи. Макар че не знаеше нищо друго.

Звуците около него бавно нарушиха съня му. Звуци на трафик. Клаксони, двигатели, миризма на изгорял бензин. Някакъв самолет прелетя с рев в небето. Не, не беше гол, това бе сън. Придърпа вестниците, за да се завие малко по-добре, но те определено не ставаха за завивка. Отново беше сънувал същия сън — че лежи гол и жаден.

Точно така се бе озовал преди три седмици в този парк. Нужна му беше по-голямата част от деня да открадне дрехи от един контейнер за боклук на Пета улица, без да има ни най-малка представа какво е станало със собственото му облекло.

Спеше в парка от три седмици. Не искаше да се маха, защото чувстваше… нещо. Имаше чувството, че ако се задържи достатъчно дълго тук, нещо може и да дойде на мястото си. Хората го мислеха за луд. Беше изумително колко бързо се беше превърнал във вонящ клошар, но не му пукаше.

Отдавна ли беше в този град? Не знаеше. Вероятно да. Прекара по-голямата част от сутринта по обичайния начин — ровеше в боклука за изхвърлени вестници, четеше каквото можеше, търсеше нещо, каквото и да е, което да разбуди паметта му.

— Ишка гълток? — попита Ърни, който делеше парка с него и спеше на крайната пейка. Беше изгубил разсъдъка си от годините злоупотреба с алкохол.

— Не, Ърни, благодаря.

Бездомникът се усмихна с беззъбата си усмивка и отпи дълга глътка от бутилка в хартиена кесия. Шон никога не приемаше, но Ърни винаги му предлагаше. Ако нещата спираха дотук, всичко щеше да е наред, но след като бездомникът беше осъществил контакта за деня, на Шон щеше да му се наложи да изтърпи най-малко един час безсмислено бърборене. Не че имаше кой знае какво против — Ърни беше единственият човек, който говореше с него.

Шон подозираше, че заради многото години пиене Ърни не можеше да си спомни нищо, случило се преди повече от две седмици. Затова е решил да тегли една на всичко. Самият Шон не можеше да си го позволи и често се питаше как клошарят финансира порока си. Всъщност той работеше здравата. От изгрев до мръкване, когато вече не беше в състояние да прави каквото и да било, Ърни работеше по улиците. Шон реши, че явно техниката му си я бива, защото бездомникът постигаше много по-голям успех от самия него. Ама че потискаща мисъл. Ако депресията имаше материална форма, тя несъмнено беше Шон. А той дори не знаеше защо трябва да е депресиран. Не разполагаше с нищо — нито с пари, нито с дом, нито със спомени. Просто усещаше постоянна потиснатост. Подозираше, че не би имал нищо против, ако не беше онова натрапчиво чувство. Имаше нещо, което трябваше да направи.

— … и петимата не жнаеха защо, кой и кога! — продължаваше да дрънка Ърни.

— Знаеш ли какво, приятел? Ще ударя един гълток — реши Шон. Бяха му свършили причините да не го направи.

Взе малката бутилка и я погледна. Гърлото беше оплескано в кафеникава слюнка и нещо, което май приличаше на повръщано. Не му пукаше. Отпи голяма глътка от течността и преглътна.

Реагира почти моментално. Каквото и да имаше в бутилката, беше много по-силно, отколкото бе предполагал, и щом опари гърлото му и се изля в стомаха, Шон започна да кашля неудържимо. Задави се, а Ърни се изсмя.

— Иии! Бива ши я пияшката, а! — изфъфли той, докато Шон повръщаше в краката си и малко върху тях двамата.

Очите му се насълзиха. Струйки повръщано потекоха от устата и носа му. Погледна към локвата, а Ърни отново се изсмя. Повърнатото рязко контрастираше със зелената трева. Но там имаше и нещо друго. Определено нещо друго. Напрегна очи, а мозъкът му се изсмя, че разглежда съдържанието на стомаха си. Какво беше това? Да не би… орех? Огромен орех? Не беше ял орехи, нали? Не. Сигурен беше, че не е ял орех, особено толкова голям. Беше дълъг колкото пръста му и два пъти по-широк.

Бавно, без да му пука за света около него и за минувачите, които виждаха изпълнението му и се мръщеха отвратени, Шон посегна и го взе.

— Това ша! Втора ръка! Иии! Ха-ха! — възторжено пищеше Ърни.

Шон завъртя предмета в ръката си. Имаше тънка цепнатина по едната страна и беше изработен от някакъв твърд метал. Кой знае колко време бе седял в стомаха му, без да се смели. Той заби мръсен нокът в цепнатината и се опита да отвори нещото. И изведнъж в главата му експлодира бяла светлина и ръцете на Шон се стрелнаха към слепоочията му. Образи. Болка. Бам! Бам! Бам! Експлозиите бяха съпроводени със звук, картините се сменяха шеметно. Шон падна на земята, стиснал главата си с ръце. Хората по алеята спряха, на лицата на някои се изписа истинска тревога, а други просто се изсмяха. Трети пък се дръпнаха и побързаха да се отдалечат.

Пристъпът продължи близо минута и когато отмина, Шон се надигна в седнало положение.

— Мамка му — тихо измърмори той. — Мамка му — повтори. — Мамка му, мамка му, мамка му! — извика накрая. Очите му се разшириха от шока и осъзнаването. Погледна към Ърни, който явно се наслаждаваше на представлението, после надолу към себе си и накрая към ореха в тревата. Вдигна го и отново заби нокът в цепнатината. Предметът рязко се отвори и от него падна навита на стегнато руло хартия.

Той я взе, но преди да я развие, каза на глас:

— Името ми е Шон Стрикленд. Името ми е Шон Стрикленд!

С тези думи разви хартията и погледна изписаните думи.

Шон поклати глава. Дневник? Дневникът. Къде беше той? Толкова много информация. Наведнъж. Последните страници, последните страници, които не са на английски…

Той седна на пейката в парка и зачете.

61.

След пристигането ни в Йерусалим останах за малко повече от седмица при мъжа на име Яков. Той беше търговец и добър човек. Живееше сам в покрайнините на града, макар че по времето, когато отседнах при него, в дома му бе и дъщеря му. Дъщерята, Алиша, беше привлякла вниманието на човека, когото бях започнал да възприемам като мой по-голям брат, приятел и герой — същия, който написа тази книга на неразбираем за мен език. Той е изключително странен и е най-невероятният мъж, когото съм срещал. Спаси живота ми — и сега аз ще почета неговия. Ще завърша разказа му.

Почти цяла седмица не видях Саул и африканския му приятел Малбул, нито пък Захария. През цялото време Алиша ме разпитваше отново и отново за перипетиите ни, но сега си давам сметка, че всъщност е искала да научи повече за Саул. Беше вторник, когато Малбул и Саул се върнаха. Казаха ми, че Захария бил убит, и всички скърбяхме за него и присъствахме на погребението му.

Саул се беше променил. Като начало, пръстите му, които бяха отрязани по пътя от Рим за Йерусалим, сега отново бяха цели. Носът му също бе заздравял и всичките му белези бяха изчезнали. Той ме увери, че ясно ще обясни какво е станало и че един ден ще може да го разкаже на цялото човечество.

Говореше за нещо, наречено диск, и уточни, че трябва да бъде скрит, за да бъде намерен в подходящото време; че ще има карта, която ще води до този диск, и че картата трябва да върви с този дневник.

Останахме в Йерусалим още няколко дни, след което поехме към селото ми. Тогава ми беше любопитно защо Алиша тръгна с нас. Сега поглеждам към собствените си деца и зная, че някъде Саул от бъдещето е имал свое собствено потекло и че може дори да е прародител на самия себе си!

Стигнахме в Хоразин около час след залез-слънце и хората тъкмо сядаха да вечерят. Отидох при дома си и спрях до прозореца. Капаците бяха леко открехнати и видях майка ми и баща ми да седят заедно и да се хранят. На масата имаше и трето място. Гореше трета свещ пред трета купа. Моето място.

Сърцето ме заболя, докато ги гледах — не предполагах, че ще ги видя отново. Нужна бе цялата ми воля да не се разплача; вместо това кимнах на Саул и Малбул и се усмихнах на Алиша. После отидох до вратата и почуках.

Вратата се отвори и баща ми застана пред мен. Погледна първо над мен, очаквайки възрастен, но когато сведе поглед, той се закова на място. Мина известно време, преди да се случи нещо друго — накрая майка ми се обади да попита кой ги смущава в този късен час.

Нямаше бурна радост от страна на баща ми, той просто кимна и по бузата му се търкулна сълза. После още една. Отпусна се на колене, все така с ръка на вратата, но лицето му вече се изравни с моето. Повече не издържах и се хвърлих на врата му.

Майка ми вече беше престанала да яде. Тя изтича при нас, също падна на колене и ме прегърна с цялата си сила. Останахме там сякаш цяла вечност, на прага на дома ми.

През следващите години виждах Саул неведнъж. Той ми каза, че все още имал работа за вършене, и предприе множество дълги пътешествия, за да събира неща от далечни земи. Работех на нивата на баща ми, когато той се върна след едно такова отсъствие, продължило много сезони. Носеше нещо, което нарече книга. Представляваше пергамент, нарязан на малки правоъгълни листа, съшити заедно. Така щели да се правят свитъците в бъдеще. Книгата съдържаше разказ за живота му в нашите земи. Той каза, че моята роля била да взема книгата и чрез потомците си да се погрижа да стигне до последното си скривалище, което щяло да бъде открито след две хиляди години в далечна земя. Земята, за която говореше Саул, все още не била известна на хората от моето време. Книгата щяла да остане там, недокосната в една пещера в планината на дядото на Каролина, докато синигерът не падне от небето.

Саул се върна отново много години по-късно, вече остарял. Даде ми много пергаменти и свитъци и помоли да ги пазя заедно с дневника му. Разказа ми също за неща, които научил от своя приятел, лечителя Майлс.

Винаги беше празник за децата ми, когато „чичо Саул“ идваше на гости. Когато дойде време децата ми да напуснат дома, синът ми отиде в Йерусалим и се захвана с търговия заедно с Малбул, който се беше установил за постоянно в града и търгуваше с редки и екзотични стоки от африканската си родина. Самият аз вече съм старец, докато пиша това.

Саул никога не спомена как е върнал пръстите си, но каза, че един ден светът ще види, а на мен — че не ми е писано да зная. За онзи, който намери този дневник, историята на Саул гладиатора, човека, който спаси живота ми и освободи роба Малбул, имам едно последно съобщение, което Саул ми даде, преди да склопи завинаги очи, хванал с едната си ръка моята, а с другата ръката на жена си Алиша. Съобщението е следното: „Правилото на знанието не е нарушено, но не е задължително това да остане така. Не можеш да седиш само защото нещо се е случило, трябва да действаш. Трябва да си спомниш и да действаш веднага. Махни се от парка“.

Шон зяпна листа. „Махни се от парка?“ Какво е правил? Разпознаваше имената, но, да… дневника. Дневникът още ли беше у него? Опипа корема си, където си мислеше, че би трябвало да е. Там нямаше нищо. Господи! Да не би да го е изгубил? Къде? Кога? Вървеше в пещерите с… с Дейвид. Следваха летящия апарат. Вратите, светлините… по дяволите! Какво бе станало после? Оглеждаха. Нямаше никого. Хора в униформи. Светлини, сирени. Някой на вратата, жена, която говореше… някой в офиса, гледаше надолу.

Толкова тежък.

Шон се разтресе, когато го връхлетя споменът за болката. Самата мисъл за нея го накара да изкрещи отново и да започне да се паникьосва. Пропъди мисълта. Никога повече не искаше да си спомня болката. Никога.

Погледна отново текста. „ОТГОВОРНИК ПО ПРЕВОДА: Винченцо Джовани.“ Винченцо Джовани? Свещеникът! Той е бил отговорен за превеждането на документа на английски. Но е имало и друг, по-ранен превод. От оригиналния език на италиански. Какво означаваше това? Означаваше, че католическата църква, Ватиканът, притежава този документ или поне негова италианска версия. А самият Джовани? Имаше нещо около него. На Шон му беше трудно да си спомни, да се съсредоточи. Умът му още му въртеше номера и предизвикваше откъслечни експлозии на болка. В спомените му имаше празнини. Имаше нещо, свързано с Джовани. Да, бяха се срещнали с него и… о, той бе мъртъв.

Беше приятен тип, спомни си Шон. Не, имаше и нещо друго. Джовани беше казал нещо. Какво? Той… бил отстранен от проект „Журналист“. Сега някой друг го ръководел. Някой друг водел разследванията. Някой…

„Льоклер!“ — обади се мозъкът му, гласът, който досега бе мълчал. Точно така. Льоклер. Джовани каза, че бил готов да убива заради диска. Льоклер би трябвало да знае за този превод, за този документ.

— Боже мой! — каза той на глас.

Льоклер би трябвало да търси дневника.

— Боже мой, боже мой! Ех-хе-хех! — обади се Ърни с многозначителна усмивка.

— Но аз вече намерих дневника — малко объркано рече Шон. Той погледна надолу към някакъв вестник, довян от вятъра наред с останалите боклуци. Наведе се и го взе.

ДЖАКПОТЪТ НА НАЦИОНАЛНАТА ЛОТАРИЯ ПАДНА! — гласеше заглавието на първа страница.

Шон познаваше това заглавие. Беше го виждал и преди, сигурен бе. Помнеше го поради странната комбинация от числа, избрана от печелившия — съвпадаше с рождения му ден. Помнеше заглавието. Откога? Как би могъл да го помни?

Отдолу имаше друг материал: „Убежище в Пакистан — разследване на Си Ен Ен“. Вниманието на Шон обаче беше привлечено не от заглавието, а от името под статията. Крейг Шварц.

Тежестта, огромната тежест в крайниците му, точно преди… не, не искаше да мисли отново за това. Сирените. Дейвид. По дяволите, Дейвид! Какво бе станало с него? Само преди няколко седмици Шон си мислеше, че е алкохолик, живеещ в парка от години. Промяната бе трудна за приемане. Сирените. Централата. Бяха в Централата. Онази, за която споменаваше Греъм в дневника. Онази, в която… те връщаха назад във времето.

Шон замръзна. Нима е възможно?

„Защо не вярваш?“ — попита мозъкът му.

„Просто, просто ми се струва…“

„Какво ти се струва? Как е възможно да не вярваш? Не бъди такъв пълен идиот! Всичко намира обяснението си, всичко се връзва.“

„Нима съм бил пратен назад във времето?“ — попита Шон мозъка си, но отговор не последва.

— Бил съм пратен назад във времето — каза Шон, този път на глас.

Отново погледна вестника: петък, 13 юни 2014 г.

— Днес! Това е днес! — извика Шон, моментално обхванат от паника. Никога нямаше да го забрави: „Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години. Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко“. Дневникът щеше да бъде открит днес! Ами ако фактът, че е бил пратен назад във времето, е променил всичко това?

Мамка му. Погледна отново последните редове от текста, който бе открил в повърнатата капсула: „Правилото на знанието не е нарушено, но не е задължително това да остане така. Не можеш да седиш само защото нещо се е случило, трябва да действаш. Трябва да си спомниш и да действаш веднага. Махни се от парка“. Този превод говореше на него. Съобщението, пратено през вековете, беше адресирано точно до него и точно сега. „Трябва да си спомниш и да действаш веднага.“ Почти чуваше думите и паниката отново го завладя.

Правилото на знанието? Какво знаеше той? Знаеше, че в първите си редове дневникът предсказваше, че ще бъде открит днес. Но не се казваше от кого. Ами ако дневникът не бъде намерен от него? Ами ако го открие Льоклер? А картата? Тя би трябвало да е скрита с дневника — ако Льоклер откриеше картата, тя щеше да го отведе до диска.

Шон погледна към Ърни, усмихна се и сложи ръка на рамото му.

— Беше страхотно — каза той.

И се втурна по улицата.

След стотина метра започна да се чуди накъде тича и спря. Беше задъхан и главата му пулсираше. Вдигна листа от капсулата и намери мястото: „Каза ми, че книгата щяла да остане там, недокосната в една пещера в планината на дядото на Каролина, докато синигерът не падне от небето“.

В пещера в планината на дядото на Каролина? Какво означаваше това? Дядова пещера?

И тогава го осени. Намираше се в Америка и беше тук през последните три седмици.

За първи път напускаше парка и докато стоеше на улицата, а хората го подминаваха, без да му обръщат внимание, той погледна към близката витрина: „Д-р Канал: Ние оправяме канали. Денонощни водопроводни услуги на Шарлот“.

Знаеше къде е. Беше знаел през цялото време, просто не си бе давал сметка.

Шарлот. Северна Каролина. Намираше се у дома… горе-долу. Беше странно, защото изведнъж всичко си дойде точно на мястото — планината Грандфадър7 Северна Каролина. Това бе намек, който можеше да разбере единствено той. Нещо, така идеално нагодено за начина му на мислене, че не можеше да си представи някакво друго възможно тълкувание.

Грандфадър беше най-високият връх в планините Блу Ридж в Северна Каролина. Шон често ходеше там с брат си Тим като малък. Отсядаха в къмпинга при Буун и често предприемаха излети в планината и изследваха пещерите й.

Без да се замисли, Шон се затича отново, този път към летището. Босите му крака започнаха да се разраняват по бетона, но той не спря. Изведнъж болката отново експлодира в главата му и той падна и се претърколи. Дрехите му се раздраха, но той скочи и отново продължи да тича. Някакво такси се появи на ъгъла и Шон му махна, ала колата мина покрай него, без да спре, шофьорът едва го удостои с поглед. Нима не виждаха? Нима не виждаха през дрипите? Бам! Нова експлозия от болка в главата му. Трябваше ли да се случва това все още? Нямаше представа колко време е минало, за да спре главоболието на Греъм и на останалите споменати в дневника, но бе сигурен, че не би трябвало да продължава по този начин. Това беше нещо различно.

Колите го подминаваха, докато зави на поредния ъгъл, следвайки сините знаци към летището. Опита се да обмисли нещата, докато тичаше, но болката в краката направо го убиваше. Трябваха му обувки.

И тогава парче счупено стъкло се заби в петата му. Болката го прониза и Шон падна. Извади парчето от крака си и си заповяда да се изправи. Огледа се и видя някакъв червен скутер, чийто собственик беше оставил ключовете на запалването и двигателя включен, докато доставяше пица на адрес. Не можеше да си позволи лукса да съжалява за постъпките си. Шон вдигна стъпенката и яхна машината.

Бръмченето на мъничкия двигател, докато се отдалечаваше от пъпчивия тийнейджър, беше най-сладкият звук, който бе чувал от много време. Вятърът насълзяваше очите му и разрошваше доста голямата му брада. Не му пукаше — беше на път.

Не беше измислил план как да стигне до Грандфадър, но знаеше, че трябва да бъде там, преди хората на Льоклер да намерят дневника — а той щеше да бъде намерен днес. Знаеше също, че двеста и четиридесетте километра до планината по тежкия терен не могат да бъдат изминати по шосе за времето, с което разполагаше. Трябваше да лети.

Продължи да кара, уповавайки се единствено на вярата си. Знаеше само, че трябва да действа, че онова, което знаеше, че се е случило, трябваше да се случи, иначе… нищо от това нямаше да се случи, за да бъде пратен назад във времето до този момент — и какво? Щеше да престане да съществува ли? Нямаше представа и се съгласи с мозъка си, че това са ужасно сложни теми за един бездомник, каращ откраднат скутер за разнасяне на пици.

62.

Рон Шоу правеше последна проверка. Отговорите „в готовност, в готовност, в готовност“ пораждаха онази тръпка, която изпитваше винаги, когато знаеше, че следващото, което ще чуе, бе „“Азулехо", имате разрешение за излитане на югозападната писта".

Седеше със слушалките в малката четириместна чесна, доволен и готов да полети сам през първия си почивен ден за последните шест месеца. Изненада се, когато чу следващите думи от кулата.

— Останете в готовност, „Азулехо“, имаме проблеми на пистата.

Какво? Проблеми на пистата ли?! Рон се облегна назад и затвори очи, мъчейки се да запази празничното си настроение. Не успя.

Когато отвори отново очи, видя някакъв парцалив и мърляв мъж на скутер да се носи по пистата към него. Още по-шантава бе гледката на двамата тлъсти охранители, тичащи подире му. Полицейски микробус профуча със свистене на гуми покрай тях в опит да настигне скутера.

Сцената щеше да е смешна, ако внезапно от микробуса не проблесна жълта светлина, последвана от бял пушек. Гледката смути Рон и смущението само се засили, когато осъзна, че скутерът се носи право към него. Което означаваше…

Тряс! Предното стъкло се пукна. Куршум ли беше това? Не, разлетели се парчета от настилката, откъснати от нелепата стрелба. Какви ги вършеха тези?

— Кула, този тип взе да приближава, искам разрешение за рулиране, тук се стреля. Приемам.

Мълчание. Шум.

— Кула?

— Извинявайте, „Азулехо“, искането е отхвърлено. Стойте в готовност на мястото си. Край.

Гласът с британски акцент млъкна. Не беше обичайният диспечер.

Рон гледаше с обезпокоителен интерес как мъжът със скутера, който приличаше на Робинзон Крузо, кара на зигзаг между различните препятствия из летището. Багажни коли, цистерни и контейнери му осигуряваха временно прикритие от преследващия го полицейски микробус. И изведнъж той отново се озова на открито, на пистата — и продължи да се носи право към самолета на Рон.

— Кула, ще се преместя от…

— Не разрешавам — прекъсна го кулата. Кулата никога не прекъсваше. — Останете на позиция.

Рон се взираше в летящия към него мъж и в полицейския микробус подире му, от който продължаваха да стрелят като луди. Знаеше, че това е пълна лудост, но също така си даваше сметка, че слизането от самолета само ще го остави открит за някой заблуден куршум. Витлото се въртеше отпред и създаваше лъжливо усещане за защита. Перките сякаш бяха навсякъде едновременно, но той знаеше, че не е така.

Сниши се зад таблото на малкия самолет и мъжът със скутера, който бе на пет-шест метра от него, изчезна от погледа му. Рон въздъхна с облекчение — след като скутерът го отминеше, полицаите щяха да престанат да стрелят към него, нали?

Тъкмо се надигаше, когато отсрещната врата се отвори и един дрипав, брадат и плувнал в пот човек се качи на мястото до него. Защо не беше заключил вратите? Ами, оправда се той, може би защото не беше очаквал други пътници, след като бе излязъл на пистата с намерение да излети.

Беше прекалено потресен, за да каже нещо, но това не важеше за пътника му.

— Тръгвай! — нареди непознатият. — Тръгвай веднага!

— Я се разкарай! — сопна се Рон на мъжа, който миришеше на клоака.

Непознатият се огледа, наведе се и измъкна нещо изпод таблото. Сигналният пистолет. Очите на Рон се разшириха от ужас, когато мъжът го насочи право в главата му.

— Тръгвай веднага! Онези там не са никакви ченгета. Ще ме застрелят, а ти… ако не тръгнеш веднага, аз ще те застрелям в лицето и ще отлетя сам!

Тонът му бе заповеднически и рязко контрастираше с парцаливата му външност.

Рон погледна непознатия в очите. Човекът беше отчаян, но не и луд. Пилотът бавно се намести в седалката и погледна напред. Микробусът се носеше с пълна скорост към тях.

— Давай! — отново извика мъжът.

Един куршум профуча покрай кабината, втори се заби във фюзелажа. Стреляха по самолета му! Рон стисна ядосано зъби, даде газ и воят на перките се усили. Самолетът подскочи напред. Рон стисна с две ръце лоста за управление. Микробусът приближаваше — ако искаше да успее, трябваше да се вдигне във въздуха колкото се може по-скоро. Имаше ли достатъчно разстояние между самолета и носещия се срещу него автомобил? Можеше ли да излети навреме? Със скоростта, с която приближаваха, щеше да разбере след около осем секунди.

Земята се понесе покрай прозорците на малкия самолет. Шон гледаше към колесника и мислено го подканваше да се вдигне. Още един куршум ги улучи, този път доста по-точен — в подпората на крилото от неговата стена зейна дупка.

„Хайде!“ — изкрещя мозъкът му, пригласяйки на желанието му да оцелее.

Микробусът се носеше към тях. Разстоянието се стопяваше.

Куршуми. Стъклото на прозореца от страната на Шон се пръсна. Още един куршум улучи горната част на предното стъкло. Попадението не бе пряко, за да го пръсне, но остави дълга вертикална пукнатина.

Чесната набираше скорост. Микробусът приближаваше. Четири секунди. Три. Шон свали насочения към пилота пистолет. Две. Рон задърпа с всички сили лоста към себе си.

— Ааааргх! — изръмжа той, колкото от усилията, толкова и от ужас.

Шон подаде пистолета през счупения прозорец. Една секунда. Той дръпна спусъка.

Всичко се случи едновременно.

Чесната вдигна нос и се отлепи от земята, колесникът удари покрива на микробуса и се откърти. Сигналната ракета обаче вече беше улучила целта си. Микробусът тъкмо се озова зад излитащия самолет, когато кабината му експлодира. Двигателят под нея направи същото. Ударната вълна едва не изтръгна лоста от ръцете на Рон. На пилота му призля.

Шон насочи за миг пистолета обратно към главата на Рон — втората сигнална ракета още беше в цевта. След като минаха през черния пушек, погледна надолу и видя как микробусът изчезва някъде зад тях. Той все още се движеше, изгубил управление, целият в пламъци. Подобно на огнена топка, мина през една бариера и се заби в един трафопост. Експлозията беше наистина забележителна. Високото напрежение подпали горивото в големия резервоар и се разнесе оглушително бум.

Рон гледаше право напред, но чу трясъците дори през слушалките. Експлозия след експлозия, цяла верига от разрушение.

— Какво беше това? — извика той, но Шон не го чу от шума на двигателя.

Рон се осмели да погледне мъжа, който още държеше сигналния пистолет насочен към слепоочието му. Посочи големите слушалки, окачени на вратата до Шон. Вятърът нахлуваше през счупения прозорец и едва когато Шон си сложи слушалките, воят затихна достатъчно, за да може да чува собствените си мисли.

— Накъде пътуваме? — попита Рон пътника си.

Шон присви очи, когато чу гласа на пилота в слушалките.

— Просто говори. Микрофонът се активира автоматично.

— На север. Север и запад. Към Буун.

Пилотът кимна, но не каза нищо. Не искаше да показва какъв ужас го е обхванал. Знаеше, че паниката не е най-доброто състояние, в което можеш да управляваш самолет, и все още таеше някаква надежда, че ще успее да се измъкне жив.

— Знаеш ли планината Грандфадър? — попита Шон.

Рон кимна и посегна към някакви копчета. В отговор Шон опря пистолета в главата му.

— Трябва да оповестя курса ни. Не го ли направя, ще ни свалят. Ако искаш да стигнеш дотам, трябва да ми позволиш да го направя.

Шон го изгледа за момент и накрая кимна.

Радиостанцията изпращя.

— Имате разрешение да продължите на северозапад към Буун — обади се кулата, сякаш не беше се случило нищо необичайно.

— Какво беше това? — попита Рон и посочи назад.

— Микробусът се удари в трафопост и експлодира — просто отвърна Шон.

— Май ще има прекъсвания в тока — отбеляза Рон с надеждата, че скоро ръката на мъжа ще се умори и той най-сетне ще свали сигналния пистолет.

— Така е.

Шон отново погледна пилота. Съмняваше се, че ще се опита да му посегне — защо да го прави, щом така щеше да изложи на опасност собствения си живот?

— Цялото летище остана без ток днес — малко тъжно рече той. Рон не забеляза използваното глаголно време.

Следващите двайсет минути летяха мълчаливо. Шон най-сетне свали пистолета. Гледката под тях се променяше драматично през това време, зелените хълмове на Каролина се смениха със суровите била на Блу Ридж. Но нито размерите, нито великолепието на планината впечатляваха Шон — не и след прохода Хибер.

— Е, нещо против да попитам защо ченгетата те преследват? — обади се Рон.

— Не бяха ченгета — промърмори Шон със същия далечен тон.

— Така ли? На мен ми приличаха на ченгета — отвърна Рон, като се мъчеше да не звучи антагонистично.

— Не бяха. Те са членове на група, която се опитва да ми отнеме нещо. По-скоро нещо, което мислят, че имам, но то още не е у мен.

— Как се казваш? — попита Рон с надеждата да установи достатъчно лична връзка с отчаяния човек, за да не бъде застрелян със сигнален пистолет в главата.

— Шон. Шон Стрикленд — толкова тихо отвърна онзи, че микрофонът се изключи и Рон не успя да чуе добре.

— Нещо против да ми кажеш за какво става дума? — подхвърли Рон, който вече започваше да си мисли, че може и да си спести летенето през целия щат.

— Да кажем просто, че съм иманяр и търся карта, която ще ме отведе до заровено съкровище — отговори Шон с тон, който ясно показваше, че приключват с темата.

Около половин час по-късно важният въпрос най-сетне беше повдигнат.

— Някакви идеи как ще ни приземиш? — попита Шон.

Пилотът се усмихна едва-едва.

— Хрумнаха ми доста идеи, но всички те ме плашат до смърт. Никога досега не съм се приземявал по корем, но ще предупредя Буун, че ще правим аварийно кацане. — Той посочи през прозореца. — Това там е твоята планина.

Шон погледна. Дори отгоре Грандфадър изглеждаше по-висок от околните върхове. Назъбен и прекрасен. От самолета успя да различи къмпинга, в който бяха нощували навремето с Тим. Изглеждаше съвсем миниатюрен. Сега бе по-развит, имаше постоянни постройки и…

Тряс!

Внезапното разтърсване на самолета накара и двамата да се усетят, че подпората на крилото от страната на Шон е изчезнала — пороят куршуми на летището най-сетне вземаше своето. Моментално светнаха предупредителни светлини и в слушалките зазвуча тревожен сигнал.

— Какво става? — неразбиращо попита Шон.

— Губим гориво. Можем да минем без подпората, но горивото е в крилете, а днес нямах планове да летя през целия щат!

Шон погледна навън и видя как безценната течност изтича във въздуха. Изражението му идеално предаваше обхваналите го паника и ужас.

— В крилото ли? Имаме късмет, че не са го улучили, докато стреляха.

Рон го изгледа косо. И тогава горивото свърши.

— Ох, мамка му! — изруга той. — Много сме далеч от летището, за да стигнем до него. Няма къде да кацнем!

Шон погледна надолу към Каролина Грандфадър. Не, не можеше това да е краят.

— Къмпингът.

— Какво?

— Къмпингът, ето там — посочи Шон.

Рон погледна покритата с палатки и бунгала поляна. Това бе единственото свободно от дървета място. Не се поколеба, нямаше място за колебание — твърде бързо губеха височина.

Определянето на приземяването им като кацане по корем щеше да бъде твърде свободно тълкуване на дефиницията. Самолетът се спускаше, като по-скоро падаше, отколкото планираше. Нямаше шум от двигатели, който да предупреди хората на земята, и те осъзнаха твърде късно какво става. Забелязаха самолета едва при първия разтърсващ земята удар.

Шон и Рон си бяха сложили коланите, но почти нямаше за какво да се хванат. Рон беше направил завой и се бе спуснал по склона с надеждата по този начин да намали удара. Нямаше значение. Първият допир със земята запрати и двамата напред към пукнатото стъкло, което най-сетне не издържа и се разби. Поради наклона самолетът докосна повърхността първо с опашката си, която заора в пръстта на къмпинга. Фюзелажът се пречупи на две, опашната част се отскубна, а предната се запремята след първото отскачане.

Шон и Рон се тресяха в кабината като парцалени кукли, едва задържани от неадекватните колани. Хората се хвърляха настрани в отчаяни опити да се спасят от връхлитащите ги останки от самолета. Няколко палатки бяха пометени, но корпусът на самолета мина през къмпинга сравнително бързо.

Рон беше изпаднал в безсъзнание и отпуснатото му тяло се спаси просто като не се съпротивляваше на силите, които му въздействаха. Шон обаче не беше такъв късметлия. Премяташе се из цялата кабина, удари безброй пъти главата, тялото и крайниците си, но за щастие, не счупи нито една кост.

Накрая, на петото си преобръщане кабината се вряза в дърветата и се понесе надолу по склона. Шон изхвърча през откритата задна част, където по-рано се намираше опашката. Прелетя във въздуха право към някакви клони, понесе се през тях и най-сетне се озова на земята насред кал, мъх и листа. Не можеше да помръдне и докато губеше съзнание, с интерес забеляза, че кабината продължава надолу през дърветата. Запита се кога ли най-сетне ще спре и дали Рон ще е все още жив, когато това стане.

63.

Бяха претърсвали района в продължение на повече от година. Бяха идвали под всякаква маскировка — като туристи и като планинари; двама дори бяха станали доброволни планински водачи, за да проучат пътеките. И какво откриха? Нищо.

Планината Грандфадър беше голяма. Много голяма. Привличаше туристи през цялата година и когато снеговете го позволяваха, предлагаше всякакви приключения — от едночасови разходки сред природата до триседмични преходи по различни маршрути. Всеки мислим сантиметър от планината, който беше достъпен, както и много от недостъпните райони бяха претърсени пряко или непряко от екипите под ръководството на представителя на Светата римокатолическа църква кардинал Франсоа Льоклер. Търсенето бе започнало само месец след смъртта на папа Николай II през 2005 г. и ги бе довело тук миналата година. Членовете на екипите знаеха само, че издирват някакъв стар дневник и карта.

Планината Грандфадър не беше се променила много. Това се харесваше на животните, макар че през последните няколко години тълпите се бяха увеличили. Блу Ридж бяха покрити с гори, каквито най-често можеха да се видят в Канада. Материковата скала, която образуваше скалните отвеси и пукнатини, беше на повече от милиард години, по-ранна от образуването на самите континенти. Сега обаче мястото се беше превърнало в туристически рай с прочутия си висящ мост на височина километър и половина, който бе дълъг седемдесет метра и минаваше над двайсет и пет метрова пропаст. Мостът даваше на онези, които оставаха вечерта тук, съвсем нова представа за елитен клуб.

Двайсет и девет годишната Джорджина Милани много пъти си беше заслужила място в клуба и последната задача определено й харесваше. Справяше се с лекота и единственото, което трябваше да прави, бе да търси. Разбира се, това беше представата на Льоклер за наказание. Тя бе един от най-добрите му убийци, но имаше проблеми с овладяването на страстите си. Предишното й назначение в Иран завърши внезапно, когато се засегна от твърдението на един от персийските си колеги, че жените не трябвало да излизат от къщата, да се покрият подобаващо, и че не ставали за този вид работа. Италианката с буйна кръв реши, че това е невярно, и го доказа, като уби него, семейството му и двама свидетели.

Именно тя се обади на облечения в черно страж и предупреди другите четирима, които претърсваха планината през този ден. Когато пристигна на мястото на катастрофата, Джорджина откри, че туристите вече са освободили изпадналия в безсъзнание пилот и правят с подръчни материали носилка, за да го отнесат. Тя отиде при останките от самолета; името „Азулехо“ все още се виждаше от едната страна.

Обиколи кабината, като се чудеше как ли е оцелял пилотът. Погледна нагоре по склона, откъдето самолетът се беше забил в дърветата, и си представи силата на удара. Мислено видя как кабината се премята неконтролируемо, повлякла дървета и клони, как отскача, за да се забие в онази скала и най-сетне да спре.

Приближи останките и забеляза още нещо. Групата камъни, при които най-сетне бе спрял самолетът, беше променена. Една канара, която бе стояла на мястото си през цялото време, откакто Джорджина бе в парка, се беше изтърколила на повече от половин метър настрани, разкривайки дупка в земята. Фактът, че по камъните имаше кръв, я накара да провери по-подробно. Да, някой беше влязъл вътре. Имаше следи в калта. Не отпечатъци от подметки, а от боси крака.

Тя включи фенерчето, което винаги висеше от едната й страна, и се пъхна в отвора. Пръстта бе прясно разровена, но малката пещера беше напълно изолирана от външния свят. Помещението беше херметично затворено — поне е било, преди самолетът да избие канарата. Джорджина знаеше, че е минавала оттук поне хиляда пъти, без изобщо да подозира, че отдолу има кухина. Мястото можеше да остане скрито години, ако не и векове наред.

Бързо се върна обратно при входа. Туристите бяха прехвърлили човека на носилката и се готвеха да го отнесат, но тя се добра до него преди това. Разблъска грубо хората и се наведе над пилота. Беше същинска развалина, жив, но не и в съзнание. Плесна го по бузата.

Нищо.

Пак го плесна, този път силно.

— Хей! — обади се някакъв тип.

— Разкарай се, аз съм професионалист! — сряза го тя със силен италиански акцент и подчерта думите си с още една звучна плесница.

Този път пилотът изстена.

Джорджина моментално отвори клепачите му и извади химикалка от раницата си. Завъртя я, докато в единия й край не светна ярка зелена светлина. Тя задвижи светлината и видя, че очите му я следят.

— Господине, искам да се съсредоточите върху светлината. Съсредоточете се върху светлината, господине. Добре. Много добре. Кажете ми кой е бил с вас в самолета. Имаше ли друг човек в самолета?

Рон следеше светлината с очи. Ужасно го болеше, но изведнъж нещата станаха някак по-лесни. По-лесни, когато следеше светлината. Тя започна да танцува и да оформя разни шарки. Започваше да се чувства по-добре.

— Господине, кой беше с вас в самолета?

Тя искаше да знае за лудия. Не, не луд… отчаян.

— Ш — опита Рон, но се закашля от кръвта в гърлото му. Всичко беше наред, светлината още бе там. Нищо не го болеше. Опита отново. — Шшштрийтлънд — изгъргори той.

— И какво правеше той, защо беше с вас? — притисна го тя.

Рон гледаше светлината. Гласът й му харесваше.

— Съкровишше. Карта на съкровище — отговори.

И умря.

Джорджина отново го зашлеви, но това не помогна. „По дяволите.“ Тя доближи радиостанцията до устата си и заговори на мъжа в черната кола.

— В самолета е имало и друг човек. Оцелял е и картата е у него. Повтарям, картата е била намерена и отнесена от мъж на име Стрийтлънд.

Шум. Шофьорът изобщо не беше очаквал да получи подобно съобщение. Смяташе, че може би един ден ще намерят картата, но изобщо не бе подозирал, че ще научи за откриването и отмъкването й наведнъж.

— Чуваш ли ме, тъпо американско копеле? Веднага слизай при къмпинга!

— Разбрано. — Джорджина не можеше да го види, но знаеше, че черният мерцедес вече е вдигнал пушилка след себе си, за да дойде колкото се може по-бързо.

Къде можеше да е той? Накъде би побягнал? Току-що беше преживял самолетна катастрофа, която бе убила пилота, така че не би могъл да отиде далеч. Джорджина разсеяно си помисли за думата, изписана върху корпуса. „Азулехо“ — „Синигер“ на испански.

Високият висящ мост се люлееше на вятъра. От мястото, където Шон беше намерил вързопа, мостът бе най-краткият път до онова, което му трябваше най-много в този момент — кола.

Беше я виждал. Тя не знаеше, но той я беше виждал — жената от болницата. Ченгето. Жената, чието лице бе превърнал на безформена пихтия. Беше я виждал. Черната коса, гладката кожа и дразнещо красивото й лице.

Той бе на около четири метра от нея, когато тя влезе в пещерата, от която току-що беше излязъл. И в момента, в който жената се скри от погледа му, той побягна. Нагоре. Тя нямаше да го очаква.

Сега стоеше на люлеещия се мост. Тук нямаше никого — всички се бяха разбягали, когато самолетът падна. От катастрофата бе минал почти половин час, но на паркинга от другата страна все още имаше няколко коли. Без да спре, за да си поеме дъх, Шон закуцука напред с цялата скорост, на която беше способен. При разбиването в земята беше изгубил съзнание. Липсваха му четири зъба, бе пукнал няколко ребра и натъртеното му тяло вече се покриваше с пурпурни отоци. Раната на челото отново се беше отворила и кръвта течеше в очите му. Беше намерил пилотска шапка сред останките и я бе взел, за да му послужи като превръзка за кървящия скалп. Щеше да му остане белег. Приличаше на мъртвец.

„Но знаеш ли какво? — обади се мозъкът му, докато прекосяваше люлеещото се съоръжение. — Не си мъртъв. Жив си и пакетът е у теб, с дневника и картата.“

Мисълта предизвика щърбава усмивка, секунди преди поредната експлозия в главата му да го просне по очи. Бам! Образи. Върховете на пръстите го засърбяха — пъпчиците, за които почти беше забравил. Какво ставаше?

„Падаш — обади се мозъкът му, докато в ума му се сменяха образи. — Падаш… от мост. Хвани се за нещо.“

— О.

Шон заразмахва ръце и крака, все още ослепен от болката. Успя да се вкопчи в нещо и инстинктивно го дръпна към гърдите си. Глезенът му се опря на нещо друго. Той изви крак и уви въжения парапет на моста под коляното си. Когато зрението му се възвърна и Шон осъзна какво се бе случило, сърцето му заби три пъти по-бързо — беше паднал, бе изпуснал и хванал отново вързопа и сега висеше с главата надолу от високия километър и половина мост.

Замря за момент, за да дойде на себе си. Погледна към скалите и гората долу. Беше оцелял при самолетна катастрофа, за да се размине на косъм с падане от мост — защо? Никой не стреляше по него; никой не го гонеше. Беше заради експлозията в главата му, най-лошата от всички досега.

Давайки си сметка, че раздраните му дрехи приличат на оплескани в кал животински кожи и че кръвта и мръсотията са го направили неузнаваем, Шон се изкатери обратно на моста и измина останалото разстояние. Огледа паркинга. Имаше три избора — син микробус някъде от 70-те, малък „Хюндай“ хечбек и — ами как иначе — червено „Порше“.

Трясък на разбито стъкло.

Пищяща аларма.

Опити за запалване.

Пищяща аларма.

Още опити за запалване.

Шон си признава, че изобщо не го бива за крадец на коли.

Минават три минути. Алармата продължава да пищи.

Запалване!

Шон превключи на задна и спортната кола се завъртя на сто и осемдесет градуса, преди да полети надолу по планината.

Джорджина беше чула алармата и бе разбрала какво става, но бе твърде надолу по склона, за да направи каквото и да било. Видя червеното порше да профучава на пет минути път от нея, но нямаше съмнение кой караше колата с такава главоломна скорост. Мъжът, откраднал картата. Мъжът, когото щеше да хване. Мъжът, когото щеше да убие. Гонитбата започваше.

Шон не беше сигурен къде се намира, но знаеше къде отива. Трябваше да занесе картата на сигурно място, на единствения човек, на когото можеше да има доверие. Трябваше да стигне до Тим.

Понесе се по лъкатушещия планински път на изток, към Вашингтон и брат си.

Тим беше пробил в света на политиката. От собственик на автосервиз в Северна Каролина бе станал адвокат, след което беше избран за сенатор в столицата. Шон се гордееше с брат си, но не го беше виждал от онази вечер преди четири години, на годишнината от смъртта на родителите им, когато Шон беше казал някои неща, за които моментално бе съжалил.

Напоследък Тим бе толкова зает, че Шон така и не намери възможност да му се извини, и с годините му ставаше все по-трудно дори да се опита да го направи. Всичко започна със спомени за старите времена и се стигна до момента, когато Шон обвини брат си, че го е изоставил, за да търси слава и богатство в големия град. Тим си беше тръгнал бесен и дълбоко обиден. Шон знаеше истината — знаеше, че Тим бе жертвал до голяма степен собствените си амбиции и бе сменял филтри за масло, само за да може по-малкият му брат да завърши училище.

Всички пари, които Тим печелеше, отиваха за обучението на Шон и той го знаеше. Гордееше се обаче, че никога не е молил Тим за каквото и да било. Онази вечер Тим му се бе сторил необичайно дразнещ и Шон се мразеше дълго заради реакцията си. Гордостта обаче му попречи да отиде във Вашингтон и да се извини.

Шон погледна вързопа на съседната седалка и изпита благодарност, че масата животински кожи ще се окаже катализатор за онова, което трябваше да направи преди много време. Мисълта му правеше компания през следващите два часа — последните два лишени от събития часове в живота на Шон.

64.

Единственото нещо, което изглежда по-страхотно от летящо червено порше, е летящо червено порше с дупки от куршуми. Шон би се съгласил с това, ако не се намираше във въпросното порше и ако броят на дупките не растеше обезпокоително бързо. Всеки път, когато му се струваше, че е избягал на лъскавия черен мерцедес, друга идентична кола като че ли се включваше в преследването точно зад него. На кратката му почивка беше сложен рязък край преди двайсет минути.

Нямаше къде да обърне по тези планински пътища. Нямаше къде да отбие или да се скрие. Оставаше му само да натиска газта до дупка и да разчита, че германската спортна кола ще си свърши работата. Проблемът беше, че колкото и бързо да караше, куршумите летяха по-бързо.

Дупките вече бяха пет или може би шест, не можеше да каже със сигурност. Рано или късно щеше да се случи. Макар че беше успял да се отдалечи от преследвачите си, Шон така и не бе в състояние да се измъкне от пороя куршуми, изстрелван от автоматите зад него.

Един откос избродира багажника, друг се заби отстрани в шасито, но онзи, който спука дясната задна гума, създаде най-много проблеми.

Задницата на колата започна да поднася и се разхвърчаха искри, когато джантата застърга по асфалта. Последните няколко остри завоя решиха окончателно изхода. На левия завой колата силно поднесе и се завъртя въпреки опитите на Шон да я овладее.

Сблъсъкът беше свиреп. Столетният ствол на якия бор не отстъпи нито сантиметър на малката червена консервена кутия, която се нагъна в основата му. На Шон му беше дошло до гуша от катастрофи. Този път изглеждаше, че ще бъде смазан със сигурност, но по някаква случайност коланът го задържа в седалката и предната част на колата понесе основния удар.

Преследвачите приближаваха.

Шон се помъчи да се освободи. Откопча колана, грабна вързопа и се измъкна през прозореца. Стъклото още повече раздра дрехите и наряза кожата му, но това беше само допълнение към жалката картинка, в която се беше превърнал. Светлините от шосето щяха да бъдат тук след по-малко от минута и вече осветяваха дърветата в нощта. Преследвачите идваха и Шон трябваше да…

Бам!

Експлозията в главата отново го просна на земята. Затърси пипнешком вързопа, който все още не можеше да види от ослепителната болка, и падна по корем в калта. Вече ги чуваше. Бяха съвсем близо.

Пръстите му отново го засърбяха. Вече напълно оплескан в кал, кръв и мръсотия, Шон скочи на крака и се хвърли в гората. Върховете на пръстите му горяха.

Гората не беше приятна в тъмното. Клони шибаха лицето му и го мушкаха, докато бягаше. Босите му крака бяха надупчени и натъртени, ноктите на пръстите му приличаха на нокти на животно. Въпреки всичко продължи да тича. Чу зад себе си писък на спирачки. Бяха стигнали колата му.

Лъчи на фенери зашариха покрай него. Шон продължи да тича. Тряс! Изстрелът изтрещя в нощта и някъде от лявата му страна едно листо падна от клона си. Шон не му обърна внимание. Притискаше пакета към гърдите си, сякаш той бе животът му. Не биваше да се доберат до него. Трябваше да продължи. Може би щеше да успее да стигне до шосе и да спре някаква кола. Сигурен беше, че пътят, описващ лениви меандри надолу по планинския склон, завива някъде тук. Бам! Образи. Този път изключи за повече от секунда и когато дойде на себе си, лежеше по очи в калта и гниещата шума. По дяволите! Това не беше се случило на Фонтейн, нали? Скочи на крака и успя да измине само няколкостотин метра, преди да последва нова експлозия в главата му.

— Аааргх! — Шон впи ноктите на свободната си ръка в главата си.

Почеса лицето си. Раната на челото отново кървеше — просто не беше се затворила — а пъпчиците на пръстите му туптяха, сякаш щяха да се пръснат от налягането в тях. Господи, какво ставаше… Бам! Пристъпите вече го нападаха на всеки няколко секунди.

Чуваше ги зад себе си, но в следващия миг, както тичаше в тъмното, склонът изведнъж стана още по-стръмен и той падна. Някакъв хрущял между ребрата му се скъса, докато се търкаляше и се блъскаше в камъни и дървета. През цялото време държеше здраво вързопа. Не можеше да спре. Беше твърде изтощен. Разчиташе на инерцията да го движи напред. Затича се. Падна. Пак се затича. Пак падна.

Вече не тичаше заради себе си; беше се превърнал единствено в носител на дневника, на картата. Държеше вързопа като собственото си дете, прикриваше го с тялото си, когато падаше. Въпреки това продължи да тича напред.

Носеше се слепешком надолу в мрака, храстите го шибаха и деряха. Бам! Този път не падна, а продължи да тича като препънат футболист, опитващ се да достигне финалната зона.

Тряс! Този изстрел бе по-отдалечен и по-неточен. Не чу къде се заби куршумът. Продължи да тича.

Земята изведнъж изчезна под краката му. Шон едва не падна, докато минаваше през храстите, после теренът се промени отново.

Стана твърд.

Шосе.

Светлини.

Бам!

Докато летеше във въздуха, последната мисъл на Шон Стрикленд бе, че последната експлозия не беше само в главата му. Беше изгубил съзнание, когато падна на земята.

65.

Гласове. Светлини. Нищо.

Движение.

Парене по врата.

Парене по пръстите.

Нищо.

Стрелба.

Гласове.

Нищо.

Шон се събуди. Болка. Първото, което усети, бе болката. Още преди светлината. Клепачите му бяха тежки, невъзможно тежки. Лежеше по гръб. Главата му се люшна настрани. Видя някакъв мъж да стои до легло. Видя го как протяга ръка, за да махне кичур от нечие лице. Клепачите му бяха толкова тежки.

Шон се помъчи да фокусира очите си. Да види лицето. Да види… Лорън.

Да види Лорън. Жива. Жива, лежаща в легло. Погледът му продължи нагоре по ръката. Мъжът се обърна и тръгна към края на коридора, към отворената врата на асансьор. Вратата започна да се затваря. Мъжът се обърна и макар да не видя лицето му, на Шон му се стори, че мъжът му изглежда познат. Господи, колко време е спал? Очите му се фокусираха отново, когато друг мъж, облечен целият в черно, приближи до леглото. Той вдигна ръка и посочи, посочи с дългата цев със заглушител…

Шон реагира инстинктивно. Не знаеше дали е буден, или спи, нито къде точно във времето се намира. Виждаше само как някакъв мъж е насочил пистолет към Лорън. Беше твърде далеч. Твърде далеч, за да стигне до нея. Мислите му запрепускаха по-бързо от светлината.

Лежеше на болнично легло, а в ръката му влизаше нещо. Тръба. Тръба, закрепена за стойка.

Макар всичко да се случи бързо, за Шон бе като на забавен кадър. Той грабна стойката и замахна. Тежкият край с колелцата улучи главата отстрани.

Мъжът в черно отлетя назад, но успя да дръпне спусъка два пъти, докато падаше. Системата се измъкна от ръката на Шон, когато той се претърколи от леглото на пода. Залази на четири крака. Цялото тяло го болеше.

Стигна мъжа и го заблъска с юмрук. Едва сега забеляза, че ръката му май е пукната. Той стисна останалите си зъби и заглуши болката, докато продължаваше да удря лицето на мъжа. В ударите му нямаше цел, само ярост. И трябваше да чуе писък на жена, за да излезе от транса си.

Жената бе Лорън.

Шон се хвърли към оръжието, паднало на пода недалеч. Надигна се с мъка. Обърна се да сграбчи Лорън, но тя се дръпна от него.

Нямаше време за такива неща. Те идваха. Това му беше ясно. Протегна ръка и издърпа Лорън от леглото. Докато тя пищеше и замахваше да го отблъсне, докато ноктите й деряха бузата му, той се опита да заговори, но от пресъхналото му гърло не излизаше нито дума. Колко време беше прекарал в безсъзнание? Помъкна Лорън по коридора, а тя продължаваше да рита и да вика съпруга си да й помогне. Хората се обръщаха, но всякакви мисли да се намесят се изпаряваха при вида на черния пистолет със заглушител, който Шон носеше в свободната си ръка.

Разсеяно забеляза, че някои от раните му са превързани. Главата му беше увита с широк бял бинт, приличащ на лента за мърлявата му коса.

Задърпа Лорън към стълбите. Бам! Главата му отново експлодира от болка, но забеляза, че този път върховете на пръстите му не горяха. От ъгъла в края на коридора се появи мъж в полицейска униформа, който вдигна пистолета си и стреля. Керамичната плочка до главата на Шон се пръсна и Лорън изпищя. Шон се завъртя и също стреля. Ченгето падна, притиснало бедрото си.

Лорън не разбираше. Щом стигнаха стълбите, Шон поведе обърканата си жена надолу с опасна бързина, от която тя пропусна няколко стъпала и се препъна. Стигнаха долния етаж тичешком и веднага завиха наляво — Шон знаеше, че там има шахта за пране, през която можеха да избягат. Да, знаеше го.

Чуваше как някой тичаше нагоре. Изобщо не искаше да спира този отчаян човек. Тази негова по-ранна версия. Знаеше, че не бива да се намесва.

— Какво става? — остро попита Лорън, когато минаха през летящата врата в пералнята.

Двете санитарки вътре отскочиха в шок при неочакваната им поява. Шон се опита да им извика, но от гърлото му излезе само хъхрене. Когато размаха пистолета, те схванаха и се ометоха. Шон незабавно започна да рови в откритите колички на пералнята и да хвърля чаршафи в шахтата. Наложи му се да пусне Лорън, но изобщо не се поколеба да насочи пистолета към нея, за да пресече евентуалните й идеи да бяга. След като приключи, направи знак на Лорън с оръжието, че трябва да скочи.

— А, не. Няма начин, приятел — поклати глава тя.

Шон чу изстрели от коридора и не се поколеба нито за миг. Сграбчи я грубо, отвори шахтата и я напъха вътре.

След като се увери, че е минало достатъчно време тя да се спусне, Шон се метна след нея. Приземи се тежко. Болката, която изпита, не можеше да се опише с думи. Счупените му ребра застъргаха едно в друго, дробовете му останаха без въздух. Не можеше дори да изстене.

След секунда долови бързото чаткане на твърди подметки по цимент. Лорън се махаше. Бягаше. Не, не, не!

Шон се застави да се надигне от купчината чаршафи. Добра се до вратата и погледна към познатия товарен склад, където се бе качил на камиона на Ди Ейч Ел; изглеждаше му толкова отдавна, а се бе случило само преди три седмици от негова гледна точка.

Видя я да тича навън. Шон се опита да извика, но не можеше. Лорън бягаше и никога нямаше да разбере. Беше я намерил, тя беше жива и сега се спасяваше, опитваше се да се махне от него. Шон стигна до изхода и видя гърба й, докато се отдалечаваше в нощта. Не можеше да я изгуби.

Не и отново.

— Лорън! — извика той.

Тя не спря.

— Лорън! — опита отново.

Този път тя леко забави крачка.

— Лорън, моля те, спри! — Гласът му, вече по-силен, бе пълен с болка и мъка. Плачеше.

Тя забави още повече крачка, после спря да тича. Обърна се и погледна обратно към склада, очаквайки да види лицето на съпруга си, след като бе чула гласа му. Вместо това видя камионите и бездомника. Онзи побъркан човек, когото бяха спасили и който им се беше отплатил, като я бе взел за заложник. Той едва се държеше на краката си. Тя го изгледа твърдо и докато бавно пристъпваше към него, гласът се разнесе отново. Разпердушиненият скитник вдигна немощно ръка към нея.

— Лорън. Моля те. Чакай. — Падна на колене и се наведе напред, все така протегнал ръка.

— Откъде знаете името ми? — предпазливо попита тя. Той все още държеше оръжието.

— Лорън. Моля те, трябва да…

Бам! Главата му отново експлодира и се появиха още образи. Места, хора, моменти. Не беше сигурен, че ги разпозна всичките, но те изчезнаха, преди да успее да ги разгледа добре.

Тя познаваше гласа, но той не принадлежеше на този човек. Тръгна към него и той я погледна с умоляващи очи. Кристалносини очи, пълни със сълзи. Главата му клюмна, но ръката му си остана все така протегната към нея.

— Лорън, не си отивай. Моля те, недей — изхлипа той.

Лорън не можеше да съчетае информацията, получавана от очите и ушите й. Накрая Шон отново вдигна очи и ръката му се отпусна. Беше останал без сили. Не можеше да гледа как тя си отива. Не можеше да повярва, че изобщо я вижда.

— Кой сте вие? — каза след малко тя, гледаше го като котка, която се опитва да реши дали да се отърка в краката на госта, или да побегне.

Шон не можеше да повярва, че тя не може да го познае, но после си спомни бездомния скитник, когото бяха ударили с колата. Докато лежеше на пътя и после на задната седалка на собствената му кола, Шон не беше разпознал човека. Той изглеждаше стар, най-вече заради липсващите зъби и порасналата брада. Беше така оплескан в кал и кръв, че чертите му бяха неузнаваеми.

Сега Шон разбираше какво става. Кръгът се затваряше. Той бе скитникът и Лорън бе жива.

— Лорън. Моля те — тихо повтори той.

Тя пристъпи още по-близо, като се взираше в него. Той вдигна очи и я погледна.

Не бяха видели очите на скитника, когато го откараха в болницата, но сега, когато се вгледа в тях, тя го позна.

— Лорън — отново повтори той.

Тя се дръпна назад.

— Боже мой! — промълви.

Шон отпусна глава. Трудно му беше да диша. Лорън приближи и протегна ръка. Докосна косата му, но Шон не реагира. Тя зарови пръсти в сплъстените кичури и усети как той трепна.

Лорън не разбираше, не можеше да разбере, но докато приближаваше лице към неговото, той вдигна ръка и я докосна. Бавно, осъзнавайки, че трябва да продължи, той събра всичките си сили и я погледна отново.

— Шон? Какво е станало? Аз не… — Гласът й замря.

— Трябва да вървим — простичко рече той.

Не след дълго бяха на улицата и се движеха на север. Бяха взели болнична кола по настояване на Шон, макар че камионът на Ди Ейч Ел беше със забравени ключове. Освен това й каза да не минава през северната порта, а я накара да пробие телената ограда, за да излезе от болницата. През първия половин час Лорън мълчаливо се подчиняваше, а умът й беше зает да повтаря и преповтаря събитията от нощта.

Успокоителните, които й бяха дали, все още й действаха. Чувстваше се уморена и ръката я болеше. Шон остана на себе си достатъчно дълго, за да й каже да кара към Вашингтон, но след това отново изгуби съзнание.

Тя го погледна. Това беше съпругът й. Бездомникът. Това беше Шон.

Лорън продължи в нощта към дома на сенатор Тим Стрикленд във Вашингтон, окръг Колумбия.