Право на милосърдие

Осма глава

Големите реки сигурно се образуват от малки поточета, но механизмът на лавините е друг. При тях една снежинка се залепва за друга, образува се снежна маса, която постепенно нараства. Бавно, незабележимо, необратимо. В крайна сметка снежната маса се раздвижва и тръгва на път, неспособна да издържи собствената си тежест. Да, лавините не се образуват, те се случват. Съпротивата на планинския склон изведнъж рухва, снежната маса се понася по него, помитайки всичко по пътя си, променяйки коренно релефа на планината, подчинявайки я на волята си…

Лавината се откъсна в четвъртък, в два часа сутринта — по-малко от осем часа след освобождаването на Греъм Русо. Мощна и неудържима, тя погреба под себе си всички други проблеми от политическата карта на Сан Франциско. В споменатия час слезе от машините сутрешния брой на „Сан Франциско Кроникъл“, чиято водеща новина, изписана с тлъсти букви, гласеше: ГРАДЪТ В ПЛЕН НА ДЕБАТИ ОТНОСНО УБИЙСТВОТО ОТ СЪСТРАДАНИЕ, ЩАТСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ ПОДЛОЖЕНА НА СИЛЕН НАТИСК. В дългата уводна статия само се маркираха множеството фронтове, на които едновременно бяха избухнали тежки сражения.

Кметът се обяви в подкрепа на областния прокурор. Сан Франциско винаги е бил в челните редици на борците за граждански права, град на обществената съвест. Шарън Прат е постъпила правилно. Хората не бива да бъдат принуждавани да живеят, разкъсвани от непоносима болка. Какъв живот е това? Всеки трябва да има правото да избере смъртта пред непоносимите страдания. А онзи, който му помага, не бива да бъде квалифициран като убиец, а по-скоро като герой.

Шефът на градската полиция Дан Ригби беше бесен. За него всичко това беше поредното предателство на главната прокурорка по отношение на полицията, която имаше тежката задача да осигурява сигурността в огромния град. Арестувайки заподозрян в убийство индивид, неговите подчинени бяха действали абсолютно в рамките на закона. Всички улики сочеха, че смъртта на Сал Русо е настъпила в резултат на убийство с цел грабеж.

Но дори да става въпрос за асистирано самоубийство, „областният прокурор е избран на поста си не за да създава нови закони, а да прилага съществуващите. Изтръпвам като си помисля колко още убийства могат да бъдат декриминализирани от госпожица Прат!“

Главният прокурор на щата Дийн Пауъл се намираше в процес на запознаване с делото и отказваше да изрази мнение. Сътрудникът му Арт Драйсдейл (бивш служител в областната прокуратура, уволнен от Прат) даде кратко изявление за печата, според което „главната прокуратура недвусмислено подчертава своята отговорност за строгото прилагане на законите и няма никакво намерение да оставя убийците ненаказани“.

На спешното заседание на Надзорния съвет в сряда вечерта бе решено, с девет гласа „за“ и два „против“, че Сан Франциско трябва да се превърне в рай за хората, доброволно избрали смъртта. Според членовете на Съвета тази страна се нуждае от един действително хуманен град, който да предложи изход на всички безнадеждно болни и страдащи нейни граждани.

Католиците и протестантите побързаха да стегнат редиците си за решителен бой. Архиепископ Джеймс Флеърти категорично подчерта общоизвестната позиция на католическата църква срещу всички форми на евтаназия. Бог прибира чадата си, когато им дойде времето. Самият Исус се е подложил на неописуеми страдания, подчерта Флеърти. И го е сторил, за да даде пример на цялото човечество, да напомни на хората, че страданието е част от живота. Страданието има смисъл, защото укрепва духа. Особено когато е в името на Бога…

В края на изявлението си архиепископът не пропусна да подложи на критика и думите на кмета за „качеството на живота“. Сам по себе си животът е нещо свято — обяви той. — А неговото качество е високо, когато го принасяме в служба на Бога, а не в търсене на земни благини.

Достопочтеният Сесил Дънсмур побърза да подкрепи становището на Флеърти. Това стана на разсъмване, от амвона на катедралата „Грейс“, под надвисналите транспаранти за борба срещу СПИН, над огромната мозайка на пода, изписана с призиви на същата тематика.

— Всеки, който отказва да признае добродетелността на страданията, трябва да отдели част от времето си на нашата организация за борба срещу СПИН. Тук той ще открие топли грижи, истинска любов и саможертва, истинско благородство пред лицето на смъртта. Но краят на страданията е в Божиите ръце, а тяхното облекчение — истинският смисъл на християнската религия.

Полицията бе принудена да се намеси, за да прекрати ръкопашната схватка между участниците в един протестен митинг, организиран пред залата „Елкс“ в Потреро Хайтс от Лигата за забрана на абортите. Разделени на две възбудени до крайност групи, хората се сбиха по въпроса за морала на милосърдното убийство.

Барбара Бранд беше привлекателна жена, наближаваща четирийсетте. Изкарваше си хляба от лобиране в района на Сакраменто. Беше председателка на дружеството „Хемлок“, което пропагандираше идеята за легализиране правото на доброволна смърт. Зърнала снимката на Греъм Русо на първа страница на „Сакраменто Бий“ — млад и красив като кинозвезда, тя веднага разбра, че точно този човек трябва да бъде изобразен на плаката за набиране на нови фондове.

Откри номера му в указателя и остана доста изненадана, когато насреща вдигнаха още при второто позвъняване.

— Нямам интерес да говоря за това — каза Русо, след като учтиво я изслуша. — Аз съм адвокат и не искам да изгубя лиценза си. Вече имах достатъчно неприятности със закона.

— Но вие сте сторил точно това, което трябва — настоя Барбара.

— Изобщо не знаете какво съм сторил.

— Знам — рече тя. — Знам го съвсем точно и съм на ваша страна.

Но и това не помогна. Греъм Русо не пожела да отстъпи. Барбара остави слушалката и се замисли. Разполагаше с достатъчно информация. Признае ли, че е помогнал на баща си да умре, кариерата му на адвокат щеше да приключи още преди да е започнала.

Но той беше сторил каквото трябва. Беше проявил гражданско неподчинение. Сега някой трябва да му вдъхне кураж, за да го признае публично. Барбара беше убедена, че този някой е именно тя…

Местната обществена телевизия взе решението да промени сутрешната си програма след доста колебания. Програмният директор отмени шоуто „Четвъртък сутрин“ и на негово място пусна материалът със заглавие „Просто ме оставете да умра“, който по-късно спечели Хуманитарната награда за телевизионен репортаж, плюс „Еми“ за най-добър документален филм, излъчен по локален канал. Монтажът бе напрегнат, в материала трябваше да влязат кадри от стотици видеозаписи, правени в различни болници и санаториуми, документирали страданията на болни от СПИН, жертви на рака и други неизлечими болести — мъже и жени, млади и стари, с различен цвят на кожата и от различни вероизповедания. Всички достатъчно с ума си, за да пожелаят смъртта…

— Аз съм Ханк Трейвърс от новините на телевизионен канал „Бей Ериа“. Намирам се пред сградата на Главната прокуратура в Сан Франциско и разговарям със заместник главния прокурор Гил Соума. Господин Соума, можете ли да кажете дали щатската прокуратура ще повдигне обвинения срещу Греъм Русо?

Соума се оказа от словоохотливите.

— Разбира се, ние трябва да разгледаме обстоятелствата по делото с изключително внимание — започна с готовност той. — Но по принцип искам да изтъкна, че както законът, така и главна прокуратура, третират отнемането на човешки живот като престъпление.

От предизвикателния блясък в очите на заместник главния прокурор беше ясно, че той иска главата на Русо.

Ханк Трейвърс моментално усети това.

— Вярно ли е, че сте били колеги с господин Русо? — попита той.

Камерата се дръпна назад, ъгълът се разшири. Соума беше типичен представител на войнстващ млад адвокат. Лекият ветрец развяваше вратовръзката и рошеше косата му. Но той не обръщаше внимание на това, погълнат изцяло от въпроса на Ханк.

— Преди време аз и Греъм Русо бяхме съдебни писари в офиса на федералния съдия Харолд Дрейпър. Повече от това не мога да ви кажа…

Камерата се приближи за едър план, гласът на Ханк прозвуча някъде отстрани:

— Но вие сте познавали Греъм Русо в по-различна светлина, нали? Имал сте представа какво се крие зад благопристойната фасада, вероятно по тази причина допускате, че човек като него би убил баща си за петдесет хиляди долара…

— Без коментар.

Тревис опита за последен път:

— Как мислите, що за човек е той? Способен ли е на подобно престъпление?

Соума запази самообладание.

— Анализираме доказателствата и това е всичко, което мога да кажа засега.

Но начинът, по който кимаше и гледаше в камерата, недвусмислено показваше отношението му: заместник главният прокурор Соума ненавижда Греъм Русо и с удоволствие би го тикнал зад решетките, стига да може…

Девета глава

Глицки привика Евънс и Лание в един от кабинетите на нравствената полиция, който се намираше на същия етаж. Беше помолил да му го отстъпят за няколко минути, просто защото тук имаше врата и тази врата се затваряше. За разлика от неговата будка, лишена от подобни луксове… Искаше да обсъдят на спокойствие следствието за смъртта на Сал Русо, което изведнъж се бе превърнало в сложна и деликатна тема.

Изложи плана си сбито, с точни думи, детективите слушаха внимателно. В края на първата му част Евънс изведнъж вдигна ръка и това предизвика неволната му усмивка.

— Не сме в училище, Сара — рече. — Говори спокойно.

— Имам само един въпрос — кимна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Какво трябва да направим, за да не се повтори историята с освобождаването му?

Глицки кимна, въпросът наистина заслужаваше внимание.

— Не много — призна след кратка пауза той. — Същите процедури, но този път трябва да се действа още по-прецизно…

Марсел Лание имаше достатъчно опит, за да схване веднага за какво става въпрос. Седнал в един удобен стол, той се извърна към партньорката си:

— Всички свалят гарда, Сара. Убедени, че обвинения няма да бъдат повдигнати, свидетелите вече не мислят, че показанията ще имат решаващо значение и започват да говорят. Хората се отварят, но следствието си продължава. Това иска да каже Ейб…

— Точно така — кимна Глицки.

— И Русо все още е заподозрян, така ли? — След снощи тази мисъл я накара да се намръщи.

— Най-добрият и единственият — отсече Лание, очевидно готов да потегли. Глицки им предаде посланието, сега е време за работа. Но Сара продължаваше да седи със скръстени пред гърдите ръце.

— Нещо не е наред? — изгледа я Глицки.

— Ами, не — въздъхна тя, поклати глава и добави: — Всъщност, да… Мисля, че той не го е направил, а ние сме на грешен път…

Лание се приготви да избухне, но Глицки го спря с вдигната ръка, седна на ръба на бюрото и каза:

— Слушам те.

— Не знам — въздъхна тя. — Не съм сигурна…

— Какво се е променило от вчера насам?

— Две неща — колебливо отвърна Сара, после тръсна глава: — Разговарях с него!

— Кога?

Тя им разказа за срещата с Греъм на игрището за софтбол, пропускайки единствено личните си реакции.

— Сам дойде при мен… — Това не беше съвсем вярно, но достатъчно близо до истината. Срещнала погледа му откъм трибуната, тя бе изпитала чувството, че той ще влезе в контакт с нея. — Мисля, че ако е убил баща си, едва ли щеше да постъпи така…

— Точно така щеше да постъпи! — поклати глава Лание. Това беше негова територия. През годините се бе сблъсквал поне със стотина убийци, беше убеден, че познава тяхната психология, че нищо от репертоара им не може да го изненада. — Задници като него непрекъснато се опитват да ни пробутват гадните си номера! Пускаме го от затвора и той си въобразява, че вече е недосегаем. Започва да човърка, иска да научи какво знаем. Работи те, Сара! Иска да се вмъкне под кожата ти!

— Не беше така — промълви с недоверие тя.

— А как беше? — попита Глицки.

— Не се опитваше да ме работи, дори не помня дали спомена нещо за причините, довели до арестуването му…

— Бас държа, че все пак е успял да го вмъкне в разговора! — наведе се напред Лание. — По един или по друг начин го е сторил…

— Каза, че не е извършил престъпление и това беше всичко — сви рамене Сара. — Каза го така, сякаш тази мисъл му беше хрумнала току-що…

Лание познаваше и тоя номер.

— Аха — изръмжа той. — Завоалираният подход… Споменава за престъплението си между другото, въпреки че току-що са го освободили от ареста. — На всяка цена държеше партньорката му да разбере, че такива не му минават. — Ако ти си прекарала един ден в затвора и срещнеш човека, който те е тикнал там, каква друга мисъл може да се върти в главата ти? Няма ли да поискаш да говориш именно за този инцидент?

— Мисля, че тя разбира за какво става въпрос, Марсел — обади се Глицки и любопитно погледна младата жена: — Каза две неща… Какво е второто?

Очите ѝ бавно огледаха лицата на двамата мъже.

— Цяла нощ мисля за това, отново изчетох делото, от начало до край… Според мен ние нямаме достатъчно основания, за да го тикнем в затвора.

Глицки кимна. В това заключение също имаше логика.

— Именно по тази причина Драйсдейл настоява следствието да продължи — рече той. — За официално обвинение ще му трябват повече улики.

— Нима искаш да кажеш, че сме го арестували неправомерно?

— Хей, чакайте малко! — намеси се нервно Лание, който очевидно не можеше да приеме подобен развой на разговора: — Забравяте, че тоя тип вече си беше наел адвокат!

— Това не е престъпление — възрази Глицки.

— Разбира се, но все пак… — В главата на Лание се въртяха обичайните за всяко ченге мисли: невинните хора (ако изобщо има такива) се сещат за адвокатите си едва когато срещу тях е отправено официално обвинение, когато разберат, че наистина са в беда. — Нека не забравяме с кого имаме работа — продължи той. — Един безработен хлапак, който си живее като милионер и търси лесни начини да поддържа този начин на живот!

— Значи става въпрос за пари и нищо повече, така ли?

— Абсолютно. Той разполага с цифровата комбинация от сейфа и това е достатъчно.

— Тогава защо не е прибрал в джоба си ключа от банковата касета? Никога нямаше да го открием, нали?

— По този въпрос се предавам — вдигна ръце Лание. — Може би се е опасявал, че ще го видим. Може би е мислил, че няма да сме толкова прецизни. Никога не съм твърдял, че тоя тип е професионалист. Може би е бил просто нервен…

— Ако нещата са опирали единствено до парите, той щеше да се погрижи да ги скрие — поклати глава Сара. — Начини за това колкото щеш… По тази причина допускам, че може би наистина не го е направил…

Все старата история: убиецът изгаря от желание да сподели с някого за своето престъпление. В това винаги има известна логика.

— Искал е да открием ключа. Наречи го един вид признание…

— Не би изпитал вътрешната необходимост от признание — отново възрази Сара. — Особено ако го е извършил от състрадание, с чувството, че постъпва правилно…

— Не е така — поклати глава Лание. — Тук не става въпрос за асистирано самоубийство, а за чисто убийство. Забравяш отока зад ухото…

— За който Страут твърди, че може да е получен часове преди смъртта…

— Не, не! Нашето момче хладнокръвно го е фраснало изотзад с бутилката уиски, после му е напълнило вените с морфин, опразнило е сейфа и се е измъкнало на пръсти между карамфилите…

— Добре де, но ако Сал е бил фраснат по главата и е лежал в несвяст, и ако Греъм всеки ден му е инжектирал морфин, как ще обясниш травмираната област около мястото, на което е била направена инжекцията? Защо там нямаше една малка, чиста дупчица и толкоз?

— Не знам. Може би се е уплашил. Бързал е. Може би е имало земетресение, иглата се е счупила, не е успял да напипа вената… На моя доктор непрекъснато му се случват подобни неща…

Глицки реши, че е време да сложи край на този спор.

— Окей, достатъчно — рече той. — Всичко това вече няма значение. Според мен вчера сте имали достатъчно основания да арестувате Русо. Ако продължавате да търсите, положително ще откриете още. Имате разрешение да търсите, толкоз. Направете го така, че да задоволите изискванията на главния прокурор, в случай че поиска пак да го арестува. Междувременно, ако уликите ни насочат към някой друг, ние ще ги следваме. Сара, имаш ли предвид някой друг, който би могъл да е замесен в това?

Тя поклати глава, после побърза да добави:

— Нека не забравяме и вероятността Сал все пак да се е самоубил. Аутопсията не изключва тази възможност, нали?

— Така е — кимна Глицки и стана на крака. Заседанието беше свършило. — Именно това е причината, поради която Господ Бог е измислил правораздавателната система. — Разпери ръце, сякаш да ги благослови, и добави: — Която, за щастие, никога не греши!

— Поне лятото си е лято, нали? — промърмори Лание. Якето му бе закопчано догоре, чак до шията. Сара крачеше до него с ръце в джобовете, присвила очи срещу вятъра.

— Откъде се появи това време? — промърмори тя. — Никога не е било толкова студено!

След разговора с Глицки бяха пропътували с колата километъра от Съдебната палата до Седма улица. Паркираха на Стивънсън Ели и поеха пеша по напукания асфалт към екзотичната автогара, която винаги бе задръстена от боклуци.

Северната част на Стивънсън бе заета от гърбовете на стари складове с високи портали за камиони, оттук търговците на едро водеха своята тежка битка за оцеляване на Маркет стрийт. Най-забележителен сред малкото сгради с лице към алеята беше жилищният блок „Лайънс Армс“, в чийто ъглов апартамент 304 бе живял и умрял Сал Русо. На страничната стена с големи черни букви беше изписано „Жилища под наем — включително за дни или седмици“.

През последните десетина години южната част на Стивънсън приличаше на лунна повърхност — една отворена язва в центъра на града, сред която се издигаше сградата на Старата поща, обект на продължителни ремонти. Преди няколко месеца тези ремонти най-сетне бяха приключили.

Междувременно пощата се бе преместила в нова сграда на Ринкън Анекс и в ремонтираната постройка се разшири вторият от досегашните обитатели — Федералният апелационен съд на Девети район. Днес фасадата на съда имаше солиден вид и придаваше тежест на района, заключен между Стивънсън Ели и Мишън стрийт.

Лание и Евънс изобщо не забелязваха всичко това. Заобиколиха някакъв бездомник, който кротко спеше на тротоара, пред очите им се разкри южната част на алеята и сляпата стена на съда, боядисана в сиво и вече нашарена от графити. Върху горната ѝ част имаше кълба от бодлива тел с остри като бръснач ръбове. Двамата инспектори нямаше да се впечатлят от тази гледка, дори ако на мястото на Лайънс Армс се издигаше Тадж Махал. Просто защото жилищния блок нямаше нищо общо с величествеността на околните сгради, а си беше обикновена дупка.

Веднага след откриването на покойника униформените бяха обиколили етажите на Лайънс Армс, но успяха да поговорят с твърде малко хора. Наемателите на блока бяха предимно от тези, които си вадят хляба на улицата, най-често през нощта.

Именно поради тази причина Сара и Лание бяха тук — искаха да почукат на още няколко врати. Обикновено инспекторите не обичат да работят сами в райони като този, но сега беше обед и те решиха да се разделят. И двамата си даваха сметка, че тази работа трябваше да бъде свършена доста по-рано, но едва сега им се освободи време за нея.

На партерния етаж имаше само четири апартамента, които Сара започна да проверява един по един. Останалото пространство беше заето от просторен входен вестибюл с наредени на двете стени пощенски кутии. Блокът е бил строен в други времена, когато хората все пак са обръщали внимание на фасадите. На трите етажа отгоре имаше по осем жилища.

Лание се изкачи по стълбището до втория етаж, възнамерявайки да започне от номер 204, който се намираше точно под апартамента на Сал. Сара го настигна още преди да е вдигнал ръка да почука.

— Долу няма никой — обяви тя. — Ще се кача на третия…

На табелката пишеше Блу3, но обитателката се оказа черна като печка, физиономията ѝ беше смътно позната на Лание — вероятно я беше срещал някъде из етажите на Съдебната палата, арестувана за проституция.

Той се легитимира през процепа на вратата, отвътре се разнесе някакъв шум. Вероятно Блу е очаквала клиент, а може би искаше да скрие нещо, което не е за очите на полицията. После свали веригата. Беше отворила прозореца, но от вътрешността на жилището на вълни се носеше вонята на марихуана и на някакъв парфюм, очевидно напръскан току-що. Блу нервно тикаше червената си фланелка с изрисувано на гърдите мече под колана на прилепналите към бедрата ѝ черни дънки.

Не го покани да влезе. Лание ѝ показа значката си, а тя го изненада.

— Сигурно идвате за Сал, който живееше отгоре? — Изчака кимането му и добави: — Очаквах, че ще дойдете по-рано. За малко да ви повикам, но по принцип мразя да звъня на ченгетата. Сал беше готин…

— Познавахте ли се?

— Не много добре — поклати глава Блу. — Разменяли сме по някоя дума на входа или на улицата. От време на време ми носеше прясна сьомга. Много обичам сьомга… — Очите ѝ потъмняха: — Лоша работа стана с него… Открихте ли убиеца?

Лание по принцип избягваше да отговаря на въпросите на евентуалните свидетели. Разменил няколко незначителни фрази с жената на прага, той си даде сметка, че оттук може да изскочи нещо интересно и измъкна портативния магнетофон, който за малко не забрави да вземе от управлението.

Включи микрофона и бързо произнесе стандартните за този вид разпити фрази, после го поднесе на Блу:

— Става въпрос за петък, девети май. Случайно да сте чула или видяла нещо, което да има връзка с убийството на Сал Русо?

— Нямах представа, че ще бъде убит — започна свидетелката. — Но горе при него имаше някой… Чух да се отворя входната врата, после подът проскърца…

— Вие къде бяхте?

— Тук, в апартамента си. Чух и други шумове…

— От какъв характер?

— Сякаш някой падна на пода, после се местиха мебели… — Очите ѝ се вдигнаха към тавана: — Тази сграда е доста паянтова, знаете… Всичко се чува.

Лание нямаше намерение да ѝ позволява отклонения.

— Значи чухте, че се местят мебели, така ли? — попита той.

Оказа се, че не е съвсем така.

— По-скоро някакво стържене, после тъп звук — като от удар или падане — уточни Блу. — След това се чуха викове, нещо от сорта на „не, не…“.

— Сигурна ли сте?

— Да. Приличаха на викове от болка, а може би и на молба… Тъжни звуци, много тъжни…

— Чухте ли друг глас?

— Да. Имаше и друг глас.

— Мъжки, женски?

— Мъжки. Останах с впечатлението, че се карат за нещо.

— Преди стенанията, или след тях? Преди стърженето?

Блу затвори очи и се замисли, после бавно кимна:

— Преди.

Но в гласа ѝ прозвуча известна несигурност.

— Какво има? — забеляза я Лание.

— Нищо, нищо… Беше преди стоновете и преди стърженето.

— А после? Какво стана след стоновете?

Тя отново затвори очи, явно искаше да си спомни съвсем точно.

— Нищо. Няколко минути по-късно се затръшна вратата, после настъпи тишина…

— А вие какво направихте?

Въпросът очевидно я смути. Очите ѝ се сведоха надолу, после отново се вдигнаха, но не към лицето на Лание, а някъде над рамото му.

— Качих се горе, но доста по-късно… Никой не ми отвори.

Мъртъвците не отварят, понечи да каже Лание, но навреме се овладя.

— Значи чувате звуци, които недвусмислено показват, че Сал е в беда — рече с неутрален тон той. — А казвате, че сте били приятели…

— Не съм казала такова нещо. Познавахме се, това е всичко. Изглеждаше ми добър човек…

— Добре. Но защо не се качихте веднага, може би е имал нужда от помощ?

Очите ѝ отново се насочиха някъде над рамото му.

— Блу?

— Не можех — въздъхна тя. — Не бях сама, един тип спеше отгоре ми… Нямаше как да стана.

Десета глава

През целия ден, чак до девет вечерта, Дизмъс Харди нямаше никаква представа за развоя на събитията.

Беше се събудил в шест, един час по-късно вече беше в „Дейвидс Дели“ за ранна закуска с Мишел. Предстоеше им да пропътуват около шейсет километра до Пало Алто за среща с президента на „Триптек“ Дайсън Брънел. Трябваше да му представят Мишел и да обсъдят някои неотложни въпроси, свързани със съдебния иск на компанията.

Харди нямаше време дори да разгърне вестник. От негова гледна точка случаят Греъм Русо все още изпускаше дим, но опасността от бърз пожар вече бе отстранена. Което не означаваше, че работата му намалява. Трябваше да въведе Мишел в детайлите на иска на „Триптек“ с максимална бързина, чакаха го и други дела. За момента беше доволен да знае, че Греъм Русо е някъде в ариергарда на живота му и сигурно отново ще излезе на сцената, но не сега, а някъде в неопределеното бъдеще. Независимо дали срещу него ще бъде повдигнато обвинение в убийство, или не…

Но всичко това беше по-лесно на думи, отколкото в действителност. По време на обяда с Брънел стана въпрос за апаратурата за наблюдение, която се използва в пристанище Оукланд. Мишел изказа предположението, че някоя от видеокамерите на дока може би е отбелязала нередност в контейнерите. Досега никой не се беше сетил да провери това.

Банката на Греъм! — едва не подскочи Харди. Може би видеозаписите в банката ще докажат, че след петък Греъм не е влизал там с парите на баща си. А това би означавало, че не е убил Сал, за да се докопа до сейфа, независимо от последвалия развой на събитията. Нещо, което автоматически ще свали обвинението в убийство.

След като тази мисъл влезе в главата му, останала част от деня се превърна в досаден протокол, запълнен с второстепенни детайли и дълги колони от цифри. Харди не можеше да се отърве от чувството, че въпреки паузата в разследването, невъзможността да се измъкне от офисите на „Триптек“ може би ще струва на Греъм Русо много години свобода. Неволно се бе оставил да бъде приспан от твърденията на медиите, че смъртта на Сал Русо е настъпила в резултат на асистирано самоубийство. Но нали в крайна сметка именно тези твърдения лежаха в основата на решението на Шарън Прат да не повдига обвинение срещу Греъм?

После една друга мисъл накара сърцето му да се свие от мрачно предчувствие. Ако главният прокурор реши да действа твърдо и повдигне обвинение срещу Греъм Русо, то несъмнено ще бъде за предумишлено убийство.

Все пак не можеше да предложи на своя щедър корпоративен клиент и новата си помощница да изяснят нещата помежду си. Бе длъжен да убеди Брънел в компетентността и опита на Мишел, а едновременно с това да даде възможност на самата Мишел да демонстрира какви чудеса е постигнала буквално за нула време…

А сякаш това не беше достатъчно, трябваше да свършат и малко истинска работа, като отново прегледат писмените показания на Брънел, дадени преди няколко седмици, в които, както обикновено, конкретните данни се забелязваха много трудно. Тримата, подпомагани от още няколко служители на „Триптек“, работиха над тях чак до седем.

После Харди реши да се отбие в кантората и да провери кой го е търсил. Първите четири записа на телефонния секретар бяха от репортери, имената на вестници и телевизионни компании бяха върху повечето от писмените съобщения, които му бе препратила секретарката на Дейвид. От всичко това му стана ясно, че делото Русо отново е в центъра на вниманието.

И закъснението му се увеличи.

Опита да открие Греъм у дома — вече минаваше девет и половина — но насреща не се включи дори телефонния секретар. От купчината на бюрото си Харди стигна до заключението, че посланията в дома на Греъм сигурно се като Хималаите. Нищо чудно, че се е укрил…

Прибра се у дома едва в единайсет и половина. Франи си беше легнала, върху масата в трапезарията го чакаше отдавна изстиналата вечеря.

На следващата сутрин времето беше отвратително. Въздухът бе наситен с нещо като мокра мъгла, но не беше дъжд. По силата на някакви непонятни за Харди физически закони, ситните водни капчици не падаха на земята, а просто си висяха във въздуха. Температурата се беше понижила, студен вятър развяваше полите на шлифера му докато крачеше към мястото, на което беше паркирал колата си.

У дома атмосферата също бе мрачна.

Вчера, доколкото си спомняше, беше предупредил Франи, че няма да се прибере за вечеря. Точно така — изобщо не беше планирал да се прибира рано. Значи Франи е забравила това, или, ако трябва да бъде честен пред себе си — той самият не помнеше дали я беше предупредил…

В ранния утринен час го боляха костите, изобщо не му се излизаше. Но трябваше да получи съдебна заповед, а по-късно и да отскочи до банката на Греъм, като преди това изчака Франи да закара децата на училище, за да си поговорят…

Стори го.

Сега, подкарал колата си към центъра на града сред тази супа наоколо, Харди не беше сигурен дали трябва да се радва, че жена му не е свадлива. Ако се беше развикала, той със сигурност щеше да се развика в отговор, или пък щеше да демонстрира онова свое справедливо възмущение, което Франи не можеше да понася и което, разбира се, беше свързано с факта, че работи от сутрин до вечер, за да издържа семейството. Факт, който не се нуждаеше от постоянно напомняне.

Ежедневната битка за хляба беше наистина изтощаваща, и почти непоносимо отговорна. Но такава му беше професията — от време на време се налагаше да пропусне по някоя вечеря, колкото и да съжалява за това. Някои съпруги разбираха тези неща, други не…

Горе-долу това щеше да ѝ каже, ако се беше нахвърлила върху него.

Не знаеше дали Франи е била ядосана снощи, на сутринта нищо не ѝ личеше. Говореше спокойно, държеше се мило. Това, както винаги, го накара да изпита дълбоко чувство на вина.

Нима цял живот ще я карат така? Тя искаше отговор на този въпрос, просто за да знае как да се справя със ситуацията. За да бъде по-добра майка на децата си. (Не каза „в отсъствието на баща им“, но той го чу толкова ясно, че все едно го беше казала).

Пробва с няколко клишета от сорта на „животът е сложен“, „ние с теб сме принудени да играем различни роли“, „ситуацията е такава временно, после всичко ще се оправи“, но не се извини. Отдавна вече беше престанал да се извинява. Обеща да се опита да промени нещата. Защото в едно Франи беше напълно права: нещо трябва да се промени…

Всъщност, нещо вече се промени, каза си той. Привлече Мишел в делото „Триптек“, за да получи по-голяма свобода. Волно или неволно, вече бе поел защитата на Греъм Русо. Това дело го привличаше повече от десет корпоративни иска за обезщетение, взети накуп. Търговското право никога не беше пробуждало вълнение в душата му, но в замяна поглъщаше цялото му време — дори това, което искаше и трябваше да отдели на семейството си. От него се чувстваше стар.

Вероятно ще се наложи да отдели същото количество време и на Греъм Русо, но ще го стори с желание. Защото ще се занимава с нещо, което обича и в което вярва. Днес, на четирийсет и пет години, може би най-сетне щеше да открие истинската си същност…

Колата зад него гневно изсвири. Той потегли, откри свободно място и паркира. Намираше се на Гиъри стрийт, движението беше оживено.

Винаги реагираше така, когато бе развълнуван: минаваше на автопилот, после спираше. Беше прекалено опасно.

По подобен начин постъпи и когато беше на двайсет и седем, в момента, в който научи за смъртта на сина си. Нещо вътре в него го караше да се чувства обречен. Просто знаеше, че ако се потопи в това огромно нещастие, няма да оцелее. Затова се заключи и заспа.

После се разведе с Джейн, отказа се от адвокатската професия и в продължение на десет години стоя зад бара на „Шамрок“. Пиеше много, но рядко се напиваше. Живееше механически, като робот. Внимаваше да не си позволява никакви чувства. Живееше като сомнамбул.

След това в живота му изведнъж се появи Франи. Усети, че душата му е пред окончателно разсъхване, изпита нуждата да рискува. И всичко започна отначало. Бащинството, наказателното право, обичта…

Господи, нима отново ще изгубя всичко това?

Не, това не бива да се случи. Вече бе достигнал границата на разумния риск. Ставаше опасно, под заплаха бе оцеляването му. Трябва да отстъпи, просто трябва.

И неусетно се завърна към сомнамбулизма. Действаше механично, като насън. Запълваше времето си до отказ. Бягаше. Нарочно се държеше настрана от единствената работа, която би могла да го удовлетвори, поддържаше минимални контакти със семейството си.

Със смайване разбра, че се страхува. Страхува се от промяната, от евентуален провал в работата, от прекалената обич към семейството си…

Това трябва да се прекрати, рече си. Трябва да се събудя. Какъв е смисълът да пазиш най-важното в живота си — талант, семейство, приятели — след като никога нямаш време да му се насладиш? Когато вече си мъртъв?

Съдията от Върховния съд Лио Чоморо — стегната планина от мускули с късо подстригана коса, седеше в кабинета си и играеше шах с компютъра. Според желязната предварителна програма, днес в неговата съдебна зала трябваше да започне едно дело за убийство, което трябваше да приключи точно след шест дни. Но рано сутринта се оказа, че един от вундеркиндите на Прат беше забравил да изпрати призовка на най-важния свидетел и делото се отложи. Цялата сутрин се оказа на разположение на Чоморо, но това не подобри настроението му. Харди, от друга страна, отново го притискаше с едно от разтегливите си дела, фигуриращи в списъка му, и това също не допринасяше кой знае с какво за доброто настроение на Чоморо. Ала тази сутрин той беше единственият свободен съдия, към когото можеше да се обърне Харди.

Беше кратък, почти лаконичен: моли съдията да подпише заповед за проверка на видеозаписите в банката на Греъм Русо. И му обясни защо.

— Защо не използвате призовка? — вдигна вежди Чоморо.

— Не мога. Няма насрочено дело.

— Тогава какво дава право на мен да подписвам подобни заповеди? Кой съм аз, че да нареждам на банката какво да прави? Аз имам право да издам съдебна заповед точно толкова, колкото вие да пуснете призовка!

— Ваша Светлост — рече Харди, влагайки в гласа си целия респект, на който беше способен. — Банката не дава пет пари за тези записи. Трябва им един лист хартия, за да бъдат на чисто. Никой няма да възрази, ако подпишете една такава заповед. Но ако откажете, съществува опасност от загуба на важни доказателства, тъй като полицията не държи на тяхното съхранение.

— Полицията не би трябвало да държи и на обратното — изръмжа Чоморо.

— Точно така, Ваша Светлост — кимна Харди. — В този случай „не би трябвало“ е най-подходящият израз…

— Очаквате бурен развой на събитията, а?

— Пушекът вече се вижда с просто око — отново кимна Харди. — Затова ми трябва съдебна заповед. Нямам представа колко време пазят лентите. Ако е само седмица, значи вече съм закъснял. Трябват ми записите от миналия петък…

Чоморо сведе поглед към бланката, която Харди бе напечатал в кантората си.

Под датата беше оставено празно място за подписа на съдията. Той извади писалката си и се подписа, подаде листа на адвоката и рече:

— Отдавна не съм ви виждал наоколо, господин Харди. В отпуск ли бяхте?

— Не, просто чаках да се появи някое интересно дело — усмихна се Харди.

— И май го дочакахте, а?

В четвъртък следобед Греъм изключи телефона си, по същото време в Ню Йорк отговорният редактор на списание „Тайм“ Майкъл Чероне успя да убеди шефа си, че историята Русо в Сан Франциско има всички качества да се превърне във водещ материал за следващия брой. В един и двайсет в петък, премръзнал от мъглата и студения вятър, които не пощадиха дори Еджууд, Чероне почука на вратата на Греъм и се представи. Със себе си водеше и фотограф.

— Списание „Тайм“?! — вдигна вежди Греъм. — Сигурно се шегувате!

Чероне бе свикнал на подобна реакция и мълчаливо подаде документите си. Голяма част от обикновените хора просто не издържат на тежестта на славата.

— Това не може да бъде истина — смаяно промърмори Греъм. — Току-що ме уволниха, а после се появявате вие и искате да ме снимате за „Тайм“!

Чероне не беше много по-възрастен от Греъм, а изглеждаше дори и по-млад. Тъмната му коса се спускаше до раменете, усмивката му бе открита и приятна. Беше облечен в дънки и високи ботуши, на раменете му имаше яркосиньо яке от непромокаема материя, общо взето нямаше нищо общо с представата за журналист от тежкарско издание.

— Хей — показа два реда бели зъби той. — Знам, че не сме „Ролингстоун“4, но въпреки това съм готов да ви почерпя една бира! — После усмивката му се стопи, въпросите му прозвучаха с искрена загриженост: — Кой ви уволни? Как се стигна дотам?

Греъм обясни. Работодателите му нямали оплаквания, но започнали да им звънят оттук-оттам, поради шумотевицата около него. Потенциални клиенти не били очаровани от вероятността пациентите им да се возят в една линейка с човек, който е готов да сложи край на страданията им. „Бърза помощ“ нямала нищо против да го вземе обратно, но само след като шумотевицата около него утихне…

— Гадна работа — погледна го съчувствено Чероне. — Нямате ли желание да изложите своята гледна точка? По-добър шанс едва ли ще ви се яви…

Колебанието на Греъм Русо продължи точно две секунди. После отстъпи крачка назад и предложи на Чероне да влезе на топло, заедно с фотографа си…

Пеги Рейгоса — директор на банковия филиал, се оказа приветлива жена на средна възраст, която нямаше нищо против да изпълни съдебната заповед, поднесена ѝ от Харди. Предложи му „Уелс Фарго“ да запази оригиналните записи, а на него да направят копия. Да, разбира се, че ще предупреди хората от техническия отдел да не трият оригиналите, докато Харди не се увери в изправността на копията…

Седяха в ъглов, изцяло остъклен офис. Госпожа Рейгоса каза, че камерата е монтирана над главния вход, който е единствен — както за клиентите, така и за банковите служители. После повика началника на охраната и му нареди веднага да направи копия на исканите ленти, извърна се към Харди и добави:

— Ако желаете да бъдете сигурен кога за последен път е ползвал касетата си господин Русо, трябва да хвърлите едно око и на регистъра. Никой не може да влезе в трезора без да се разпише в него.

— Дори когато разполага с ключ? — вдигна глава Харди.

— Ключовете са два — отвърна Рейгоса. — Един за нас, един за клиента, който освен това трябва да се разпише в регистъра. Вече разполагаме с фотокопие за вторник. Искате ли да го видите?

— Много любезно от ваша страна, кимна Харди. — Чувстваше се глупаво и не във форма, очите му смъдяха.

Директорката стана от мястото си и излезе.

Регистърът се оказа един разграфен лист хартия с името на клона в горния край. Всеки клиент се разписваше на точно определено място, срещу него се поставяше печатът на дежурния банков служител, следваха колонките за неговия подпис и точния час на операцията.

Изправена зад гърба на Харди, госпожа Рейгоса хвърли един поглед към формуляра. Всички графи над името на Греъм бяха запълнени. Бен Еди-кой си — Харди не успя да разчете фамилното име, беше влизал в трезора на 05.08 — четвъртък, в 16:40 часа. Достъпът му бе осигурен от банков служител с инициали А. Л., тоест Алисън Ли — както побърза да уточни директорката.

На реда на Греъм също имаше печат и подпис на Ли, но без обозначение на точния час.

— Какво означава това? — попита Харди.

Едва сега госпожа Рейгоса се взря истински в документа, после се изправи, изненадващо опирайки се на рамото на Харди, и го помоли да почака за миг.

Той отново насочи вниманието си към регистъра. Веднага под името на Греъм нещата пак изглеждаха наред. На 10.05 — събота, в девет и петнайсет сутринта, се беше разписала някой си Пат Бар. За четвъртък под името на Греъм бяха записани имената на девет клиенти, а за петък — нито едно.

Разтърка зачервените си очи и се запита защо нищо не става просто и лесно. Когато приключи с тази операция пред него стоеше госпожа Рейгоса, придружена от дребничка жена с азиатски черти, очевидно здравата уплашена.

— Алисън, това е господин Харди — каза директорката. Топлината в гласа ѝ се беше стопила незнайно къде. — Искам да му обясниш как е станало така, че господин Русо се е подписал за достъп до трезора без дата и без точен час.

Харди се усмихна, опитвайки се да предразположи момичето. Но не постигна успех. Очите на Алисън бяха заковани в регистъра, умът му напрегнато работеше.

— Спомням си — каза най-сетне тя. — Специално му напомних да впише датата и часа…

— Но не видяхте да го прави, така ли? — с нарочно небрежен тон подхвърли Харди.

— Явно — сви рамене Ли. — Всички виждаме, че мястото е празно… — Хвърли един боязлив поглед към госпожа Рейгоса и забързано поясни: — Слагаме печат след като сме проверили подписа, после вземаме нашия ключ и отиваме в трезора заедно с клиента…

— А той има задължението да впише датата и часа, така ли?

— Понякога — сви рамене жената. — Обикновено аз правя това.

— Но в този случай не сте го направили. Нито той, нито вие…

— Господин Русо бързаше — отвърна Ли. — Добре си спомням, че му напомних да впише данните, а той пусна хубавата си усмивка и обеща да го направи на излизане. Но явно е забравил, а и аз съм се улисала с нещо друго… Изглеждаше нервен и нетърпелив, сякаш бързаше час по-скоро да влезе в трезора… Носеше куфарче.

И аз щяха да съм нервен, ако носех петдесет хиляди долара кеш, помисли си Харди. Нямаше желание да подлага на кръстосан разпит тази жена, нито пък да я настройва срещу себе си. Защото явно ще му се наложи да я разпитва отново, в залата на съда. Вече беше напълно сигурен, че този път Греъм няма да се измъкне и дело ще има.

— Помните ли какъв ден беше, госпожице Ли? — меко попита той. — Четвъртък или петък? Споменахте, че работното време е било към края си, но бих искал да чуя точния час…

Момичето прехапа устни и се замисли.

— Беше следобед — промълви най-сетне то. — В четвъртък или петък, но не съм сигурна…

Харди посочи листа пред себе си:

— А помните ли дали беше веднага след този човек — Бен Еди-кой си?… Тук сте отбелязала точния час на неговото посещение — пет без двайсет…

Момичето отново се замисли. На прага на отчаянието, Харди се опита да ѝ помогне:

— В петък не се е разписвал друг клиент, по всичко личи, че господин Русо е бил единственият… Какво ще кажете?

Бедната жена беше на прага на нервната криза. Не ѝ помогна новия поглед по посока на госпожа Рейгоса. Очевидно искрено желаеше да даде на Харди исканата информация, но не беше сигурна, че я притежава.

— Казахте, че е било следобед, Алисън — продължи да я притиска Харди. — Но кога по-точно? След три, или по-късно? В три часа в петък господин Русо вече е бил на работа…

Лицето ѝ изведнъж се проясни, въздухът най-сетне напусна гърдите ѝ.

— О, да, спомням си! Трябва да е било в четвъртък следобед! Точно така, в четвъртък следобед! Към края на работното време… — Пръстът ѝ се насочи към регистъра: — Може би трябва да го впишем сега, за да не стават повече грешки?

Харди бързо съобрази, че пред него лежи копие, следователно идеята, макар и твърде съблазнителна, трябваше да отпадне. Нещата оставаха такива, каквито са…

По личното му мнение, визитата в банката беше изключително ползотворна.

Оказа се, че банковия клон на улица Хейт изтрива записите върху контролните видеокасети на всеки десет дни. Получил своите копия, Харди се затвори в дневната и започна да наблюдава хората, които влизаха и излизаха през единствения вход на банката. Неколкоминутни упражнения му бяха достатъчни, за да свикне да борави с клавиша за бързо пренавиване и да спира лентата в момента, в който на входа се появява приличащ на Греъм клиент. Така, в продължение на малко повече от пет часа, той изгледа най-скучния и най-дълъг сериал в живота си.

Все още беше рано за окончателни заключения, но от това, което видя стана ясно, че Греъм Русо не е ходил в банката от петък, когато бе починал баща му, до сряда сутринта, когато го арестуваха… Ако съдебните заседатели бъдат убедени в това, само една крачка ще ги дели от заключението, че Греъм не е убил баща си с цел грабеж… Защото парите и бейзболните картички са били на негово разположение още преди смъртта на Сал.

Интересът му се пробуди само веднъж през тези пет досадни часа и това стана, когато на екрана се появиха фигурите на Лание и Евънс, пристигнали за проверка на касетата…

Глицки и помощник главният прокурор Арт Драйсдейл влязоха в малката канцелария зад моргата и се настаниха пред бюрото на главния патолог на Сан Франциско доктор Джон Страут. Колекцията на Страут от различни инструменти, използвани за мъчения и убийство, беше подредена в множество шкафове с остъклени витрини, които придаваха на обстановката нещо злокобно и мрачно. Тук имаше всичко — от средновековните клещи за изтръгване на нокти и менгемета за стягане на главата, до модерните пистолети и ножове с пружини. Посетителите му бяха редки и обикновено прогонваха обзелото ги притеснение с пресилени шеги. Но днес тримата мъже около бюрото бяха съвсем сериозни. Познаваха се добре, бяха участвали в разследването на стотици убийства, всеки от тях със своята роля и своите цели…

Ченгето Глицки и прокурорът Драйсдейл се смятаха за верни съюзници, защото заедно откриваха и тълкуваха уликите, заедно се стремяха да докажат, че определен индивид е извършил престъпление. Работата им беше различна, но целта — обща.

Страут от друга страна ревниво пазеше своята обективност и независимост. Той беше учен. Ако неговите изследвания потвърждават подозренията на Глицки и Драйсдейл (което често се случваше) — добре. Но той стигаше до своите заключения без хъс, без предварително определено мнение. Никога не се бе чувствал служител на закона или придатък към съдебната система. Целта на неговата работа беше проста и ясна — да определя причините за смъртта. В тази работа нямаха място нито предположенията и догадките, нито политиката. Когато не беше сигурен в заключенията си, той изрично подчертаваше това. И обратното…

В този момент, седнал зад бюрото си, той чувстваше как нормалното му състояние на южняшко спокойствие бързо отлита. Драйсдейл бе решил, че трябва да получи подкрепата му относно смъртта на Сал Русо, която по негово мнение бе настъпила в резултат на убийство. Беше довел със себе си и Глицки, вероятно за морална подкрепа.

— Няма да стане, Арт — поклати глава докторът. — Бих могъл да променя мнението си само ако към това ме тласкат нови, неизвестни до този момент улики. И честно ще ти кажа, че се чувствам обиден от настояванията ти.

Но Драйсдейл мислеше единствено за своята игра. Шефът му — главният прокурор Дийн Пауъл, съвсем недвусмислено му намекна какво очаква да получи, а Драйсдейл бе готов да мине през кръв и огън, но да му го достави. А обидата на Страут ще мине и замине, след време всичко ще бъде наред.

— Ти вече го нарече убийство, Джон — подхвърли той.

— Не е вярно, Арт — вдигна ръка Страут. — Нарекох го самоубийство, което граничи с убийство. Има разлика, нали? Преведено на нормален език това означава, че не съм сигурен дали Русо не се е самоубил…

— Господин Пауъл е на мнение, че това е твърде завоалирана фраза.

Страут свали очилата си с телени рамки и поклати глава:

— Много добре. Господин Пауъл има право да си наеме друг патолог, да поиска друго мнение. Моето вече го знае и аз не виждам причини да го променям.

Глицки реши, че е време да се намеси.

— Джон, ти прекрасно знаеш, че Арт не е искал да те обиди — започна той. — Иска да разбере дали някой пункт на твоето заключение би могъл да претърпи промяна и това е всичко. Окей, приемаме хипотезата, че може би става въпрос за самоубийство, но…

— Много ти благодаря, лейтенант — саркастично подхвърли Страут.

— … но нима нищичко в нея не предизвиква твоите съмнения? — довърши Глицки без да обръща внимание на забележката. — Нима няма някаква неяснота, която да ти навява мисълта за убийство?

— Отокът, например — добави Драйсдейл, който си беше направил труда да изчете заключението от аутопсията от начало до край. Дългогодишният му опит недвусмислено сочеше, че става въпрос за убийство. Някой беше треснал Сал с нещо тежко, за да може на спокойствие да му инжектира смъртоносната доза морфин. Просто и ясно.

За нещастие, в случая бяха възможни още няколко сценария. Възможни не от житейска, а от чисто медицинска гледна точка. И точно това караше Драйсдейл да се чувства изнервен.

Страут се облегна назад без да си слага очилата.

— Вече споменах, че този оток е причинен от удар в главата, получен най-вероятно при съприкосновение с ръба на масата при падането…

— Но това означава, че е паднал назад, Джон! — решително възрази Драйсдейл. — Как ще стане това, ако някой не го е бутнал? Върху масата не бяха открити следи от косми. Той не се е ударил в нея, а някой го е хлопнал с бутилката уиски!

Страут направи жест по посока на Глицки и той неохотно взе думата:

— Отокът не е кървял, Арт… Това обяснява защо по масата липсват косми…

— Това обяснява едно, онова обяснява друго! — задави се Драйсдейл, бесен от предателството на съюзника си. — Какво ви става бе, хора?

— Подутината, както и двамата прекрасно знаете, се образува от приток на кръв на мястото на удара — започна да губи търпение Страут. — И този процес трае поне половин час. — Дланите му умолително се вдигнаха: — Той е бил жив, Арт! Ударът в главата не го е убил. Дори не съм сигурен дали е изгубил съзнание… Ако е станало, то е било за няколко секунди, не повече…

— Достатъчно, за да му праснат инжекцията!

— Това не мога да кажа — сви рамене Страут.

Драйсдейл се отпусна назад с почервеняло лице. Ръката му механично разхлаби възела на вратовръзката и разкопча горните копчета на ризата. Ако се намираше в собствения си кабинет, щеше да хвърли няколко миниатюрни топки за бейзбол в кошчето и щеше да му мине. Но тук единственото подходящо нещо за хвърляне бяха няколко ръчни гранати във витрината на близкия шкаф. Не би ги докоснал за нищо на света, защото някой му бе казал, че са заредени…

Тишината бе нарушена от пронизително свирене на автомобилни гуми, последвано от трясък и стържене на ламарини. Тримата скочиха и се втурнаха към прозореца, патологът вдигна щорите. Но не видяха нищо. Макар да минаваше само на двайсетина метра от болницата, магистралата беше покрита от гъста мъгла.

Останаха на място, с извърнати към млечнобялата пелена лица. Не си казаха нищо, но гневът неусетно отмина.

— Няма начин да докажете, че не е било самоубийство — обади се след известно време Страут. — Ейб, ти стотици пъти си казвал, че на черното не може да му се вика бяло… Може би ще е по-добре да чуете защо мисля, че би могло да бъде и убийство…

— Цял съм слух — сухо промърмори Драйсдейл.

— Първо — преви показалец Страут. — Той никога не е използвал мястото от вътрешната страна на китката, където е била забита иглата. Второ — с това количество алкохол в кръвта е цяло чудо, че е улучил вената си от първия опит… Трето — иглата не беше в тялото му, а на масата. Нали така, Ейб?

Глицки мълчаливо кимна, а Драйсдейл пожела да чуе какво означава последния аргумент.

— Означава, че Сал Русо си е направил инжекцията и е останал в съзнание достатъчно дълго, за да измъкне иглата от вената си. При тази доза морфин, комбинирана с алкохол, жертвата изпада в безсъзнание или шок още преди буталото на спринцовката да стигне докрай… Спринцовката би трябвало да падне на пода, но вие я откривате акуратно поставена на масата. При това с прикрепена игла — нещо, за което съм дяволски сигурен, че не може да стане!

Драйсдейл обмисли чутото, после поклати глава:

— Ако аз съм съдебен заседател, тези три факта ще ми бъдат абсолютно достатъчни.

— Не знам — искрено въздъхна Страут. — Може да е така, но може и да не е… Точно това съм написал и в заключението си.

Единайсета глава

Фотографът замина да проявява филмчето си. Страхувайки се, че в Еджууд ще ги прекъсват, Греъм и Майкъл Чероне прекараха следобеда и голяма част от вечерта в „Модена“ — едно изискано италианско заведение на Клемънт стрийт, където в момента привършваха втора бутилка десетгодишно вино „Руфино кианти“ — златен етикет. Вече не бяха непознати. След седем часа разговори Чероне бе накарал Греъм да излее душата си пред микрофона.

Чероне долетя в Калифорния с големи надежди. Осигуряването на уводен материал не беше рутинна работа, дори за отговорен редактор като него. А интервюто далеч надхвърли очакванията му — както като журналистически материал, така и като човешка драма.

Вътре имаше всичко: миналото на Русо като обещаващ спортист, прекратил кариерата си поради нелепа контузия, блестящото му следване в юридическия факултет, службата във Федералния съд, която зарязва в последен опит да постигне мечтата на живота си… Нов провал в спортното поприще, заплатен на висока цена — пълна и наглед окончателна изолация от юридическите среди. Следва нашумялото обвинение в убийство, което, макар и бързо оттеглено, води до загуба и на последната му работа.

Но Чероне бе убеден, че интимната страна от живота на този човек е още по-интригуваща. Вече бе успял да се добере до неофициалните, но упорити слухове, според които Гил Соума иска главата на Греъм на тепсия. Бивш колега на младежа във Федералния съд, щатският прокурор го смяташе не само за убиец, но и за предател, който трябва да бъде натикан в миша дупка.

Другата страна на тази история показваше един надарен и чувствителен човек, който успява да постигне помирение с неизлечимо болният си баща. Греъм призна, че през последните две години баща му е бил единствения човек, който го е приемал безрезервно и който го е обичал. Единственият човек между него и пълната самота…

Разбира се, той се е грижил за него. Не знаел откъде идва морфина, но редовно му поставял инжекции.

Чероне изпита леко разочарование от факта, че не успя да стигне до пълна и откровена изповед, макар да беше на крачка от нея. Същевременно това, което получи, бе дори по-добро, защото се връзваше с основната тема, към която щеше да се придържа „Тайм“ — асистираното самоубийство и емоционалните преживявания на всеки, който поема тежката роля на асистента в него… Чероне щеше да напише материала така, че да остави малко място за съмнения.

Греъм е постъпил правилно. Баща му е искал да сложи край на живота си, но му е била нужна подкрепа. Някой да държи ръката му в последния миг, някой, който да прогони ужасната самота. Изборът на този миг е бил негово право, а Греъм — достойният, дори мъничко гениален син, трябвало да свърши останалото…

Чероне беше убеден, че нещата са се развили именно така. А красотата и патоса на тази ситуация се съдържаха именно във факта, че Греъм няма как да признае какво е извършил, тъй като това би означавало никога вече да не може да си намери работа…

Денят след сутрешното заседание с Глицки се превърна в истински кошмар. На залез-слънце, току-що паркирала пред къщата на Греъм, Сара се почувства на ръба на изтощението.

На два пъти през деня Лание искаше да се качат до Еджууд и отново да притиснат Греъм. А Сара беше на мнение, че трябва да изчакат подходящото време, тъй като прибързването няма да даде резултат. На практика ѝ се искаше да отстрани Марсел и отново да се срещне с Греъм сама. Даваше си сметка, че това е една непрофесионална и дори опасна стъпка, но въпреки всичко бе решена да я направи.

За пръв път в кариерата си не беше сигурна дали подозренията ѝ към определен човек са точни. Изведнъж, след снощната безсмислена среща на стадиона, тя изгуби професионалното си отношение и от заподозрян Греъм Русо се превърна в живо човешко същество.

И още по-лошо — човешко същество, към което би могла да изпита влечение, към което вече изпитваше влечение! Това беше важно, това тя непрекъснато трябваше да има предвид.

Съзнаваше, че ситуацията е опасна, дори непоносимо опасна. Би трябвало да се оттегли от разследването, тъй като обективността я бе напуснала.

Но какво ще стане, ако обективността все още е тук и я отведе до погрешни заключения? Двамата с Лание лесно биха могли да допуснат грешка с повторното арестуване на Греъм. Грешка, която ще остане като черна точка в досиетата им, да не говорим за евентуален съдебен иск срещу полицията, да не говорим за психическото състояние на Греъм… Това искаше да избегне Сара, по тази причина бе решила да разговаря с Греъм в отсъствието на партньора си…

Надяваше се, че след този разговор ще прогони съмненията, ще бъде абсолютна сигурна. Трябва да е наясно по един прост, но фундаментален въпрос: Греъм или е заподозрян в убийство, или не. Само така би могла да продължи да си върши работата.

Това е всичко. Постъпва като съвестен полицай, иска да си изясни нещата докрай.

За съжаление имаше още един проблем: откри, че не може да се отърси от чувството на гняв по отношение на Греъм, защото именно благодарение на него се беше оказала в тази ситуация. Дали пък не се опитва да я манипулира? Кой всъщност е този човек? Снощи, на игрището, той не би трябвало да влиза в контакт с нея. Те са врагове, те са противници. За какво беше необходимо всичко това? Проява на арогантност, както твърди Марсел? Или Греъм е просто един добър човек, без злоба в сърцето си срещу жената, която го беше арестувала? Човек, който държеше да покаже, че не ѝ се сърди за това, че си е изпълнила служебните задължения?

Отговор на тези въпроси просто нямаше. Нещата станаха някак лични, а не би трябвало да се стига дотам. Именно това чувство я изпълваше с гняв.

Ще разбера кой е той, тръсна глава тя.

Греъм стоеше на улицата пред дома си и разговаряше с някакъв мъж. Смрачаваше се. Тук, на хълма, мъглата бе започнала да изтънява. Вятърът обаче духаше с пълна сила, от дърветата наоколо се сипеха бели, подобни на сняг цветчета.

Сара пое нагоре по стръмнината. Беше облечена в официалното синьо костюмче, с което бе излязла още сутринта.

— Здравейте, Греъм.

Той се обърна, на лицето му се изписа нещо като доволство от неочакваната среща, което бързо изчезна.

Тя продължаваше да крачи към него.

— В петък сутринта на два пъти сте разговарял с баща си по телефона. За какво?

Забеляза как раменете на Греъм се привеждат, сякаш под тежък товар, сърцето ѝ трепна. В следващия миг от това вече нямаше дори следа.

— Това е сержант Евънс, моето любимо ченге — извърна се към другия мъж той. — Сара, запознайте се с Майк Чероне, репортер…

Чероне протегна ръка, тя я пое и продължително го изгледа:

— Не сте от „Кроникъл“…

Познаваше по лице почти всички местни репортери, този не беше от тях.

— „Тайм“ — кратко отвърна Чероне.

— Господи, светът май наистина се превръща в едно голямо село!

На практика очакваше нещо подобно. В Съдебната палата се говореше, че това дело привлича вниманието на цялата страна и май наистина ще излезе така. След като и великото списание „Тайм“ вече е тук!

— Ударихте ли му по една чашка, момчета? — попита с шеговит тон тя, после се извърна към Чероне: — Мога да ви повикам такси… Тук, в Дивия Запад, не гледаме с добро око на хората, които пият и карат…

— Нали ти казах? — ухили се Греъм. — Действа като зареден пищов! Не се заблуждавай от приятната ѝ външност!

— Няма — обеща Чероне без да сваля поглед от нея. На практика Греъм беше споменал името на тази полицайка, но съвсем бегло. Инстинктът му заработи. Моментално усети, че тук има нещо, или нещо предстои… Прекрасна добавка към материала. Привлекателна полицейска инспекторка пристига късно вечерта, за да разпита заподозреният, при това съвсем сама… — Какво ще кажете за по едно кафе? — попита на глас той. — Ще влезем да го изпием, ще си побъбрим час-два и ще изтрезнеем…

— Кафето само ще ви направи един по-буден пияница.

— Не мисля, че съм пиян.

— Никой не мисли, че е пиян и точно това е проблемът!

— Хей, какво ви става? — намеси се Греъм. — Аз пък мисля, че съм пиян и какво от това? Елате, ще направя кафе…

Евънс спря поглед върху лицето му.

— Ако ме поканите без заповед за…

Но Греъм вече се беше насочил към вратата.

— Голяма работа! — отсече той. — Аз се прибирам, защото умрях от студ. Ваша воля, ако искате влизайте, ако искате си вървете…

Чероне се усмихна и с галантен жест я покани да мине пред него. Тя въздъхна и се подчини.

Никой не прояви особена охота да бъде деловит. Греъм направи кафе и пусна музика, „Френският албум“ на Селин Дион. Оказа се, че Чероне не понася Дион. Случайно да ти се намира някой диск на Аланис Морисет? Евънс с облекчение чу отрицателния отговор на Греъм. Не искаше да си представи, че човек като него проявява афинитет към яростта. В крайна сметка бе постигнат компромис — Крис Айзък с албума „Сесии в Бая“. Греъм най-сетне седна на масата и тя отново повтори въпроса си за телефонните разговори.

— Добре — тежко въздъхна той. — В петък наистина се чухме два пъти…

— За какво говорихте?

Греъм отпи глътка кафе, после вдигна глава, сякаш се беше сетил нещо.

— Записвате ли този разговор? Не че имам нещо против… Майк цял ден точно това прави… Колко касети напълнихме, Майк?

— Пет.

Сара си отбеляза, че трябва да запомни това, после извади магнетофона си.

— Няма как, живеем в ерата на електрониката — направи мила гримаса тя. — Благодаря, че ми напомнихте… — После произнесе в микрофона обичайните встъпителни думи и побутна апаратчето към Греъм.

— Разговаряхме главно за болките му — започна младият мъж. Гласът му беше тих и някак интимен, очите му се насочиха към тъмнината зад прозореца: — Всъщност, това беше един и същ разговор, проведен на два пъти… Първият се беше изпарил от главата на Сал, същото вероятно е станало и с втория… — Раменете му леко се повдигнаха: — Беше един от лошите му дни…

Сара откри, че ѝ се иска да примигне с клепачи. „Един от лошите му дни“… Греъм за пръв път засягаше темата за състоянието на Сал. Съсредоточила вниманието си върху сина, тя беше забравила бащата.

Напипа нишката на разговора с цената на известни усилия и каза:

— През последния месец Сал ви е звънял седемнайсет пъти, Греъм…

— Сигурно са толкова — сви рамене домакинът.

— Какво искаше от вас?

Интимността в гласа му се запази. Личеше, че е пил доста, това явно се отразяваше на защитните му реакции. Сара беше убедена, че вълнението му е истинско, че се дължи на отворена и кървяща рана.

— Не знам какво точно искаше през този ден… Желанията му бяха доста, винаги различни. Той умираше, не разбирате ли? Събужда се през нощта, без да има представа къде се намира. Обзема го уплаха. Иска някой да държи ръката му, иска да си поговори с близък човек… Изберете си каквото ви харесва, сержант… Той разчиташе на мен.

От другата страна на масата Чероне проявяваше признаци на нетърпение и гняв. Един господ знаеше какво впечатление му прави този разпит. Но Сара не му обръщаше внимание, защото Греъм беше развълнуван и очевидно имаше желание да говори. Това беше шанс, който нямаше никакво намерение да изпусне.

Тръсна глава без да обръща внимание на укорителния поглед на Чероне, после продължи:

— Добре, разчитал е на вас… А какво точно направихте вие през този ден, след второто му обаждане?

Греъм отпи глътка кафе, остави чашата на масата и разтърка брадичка, сякаш искаше да възстанови кръвообращението в тази част на лицето си. Този път отговорът му прозвуча монотонно, без емоции:

— Не само този ден беше лош за Сал… Всъщност, той се чувстваше ужасно от цели две седмици насам. Ужасно, разбирате ли? Светът му рухваше. Болките се усилваха, белите петна в паметта станаха прекалено много, далеч повече от преди… Не зная какво точно е станало. Може би туморът е започнал да влияе по някакъв начин на Алцхаймера. Не знам… Но влошаването беше рязко, нещо трябваше да се предприеме.

— Вие знаехте ли какво?

Греъм поклати глава.

— В началото, малко след като възстановихме контактите помежду си, говорихме за вероятността някой ден да го настаним в специализирано заведение — санаториум, старчески дом, нещо от тоя сорт… Вече се беше губил на няколко пъти, но болестта все още беше в начален стадий. През по-голямата част от времето си беше съвсем наред. Мисля, че имаше желание да му поставят точна диагноза, дори беше ходил на доктор. Разбира се, избягал преди да приключат изследванията. Предполагам, че се е уплашил и не е искал да чуе истината. Но през цялото време я знаеше…

— Какво беше мнението му по въпроса за старческия дом?

— Категорично отрицателно. Каза, че не желае да завърши живота си като някакво растение. Искаше да му обещая, че ако се стигне дотам, ще го убия…

— А вие обещахте ли му?

Чероне напрегнато се приведе напред.

— Греъм!

Трансът моментално се стопи.

— Какво? — извърна глава Греъм.

— Сигурен съм, че сержантът трябва да направи едно официално предупреждение — в погледа на Чероне се появи опасен блясък: — В смисъл че не си длъжен да отговаряш на подобни въпроси без присъствието на адвокат…

Алкохолът в кръвта на Греъм напомни за себе си.

— Спокойно, Майк — рече той и потупа ръката на репортера. — Сара не е дошла тук, за да ми погажда номера… — Погледна към нея и подхвърли: — Нали така, Сара?

Очите им останаха заковани едни в други. Сара първа се отърси от магията и поклати глава:

— Опитвам се да открия истината, Греъм. Да разбера какво се е случило. Вие току-що казахте, че сте обещал на баща си да го убиете…

— Ако! — вдигна пръст Греъм. — Има едно голямо ако!

— Ако какво?

— Ако болестта на Алцхаймер предприеме внезапна атака и го остави без капчица мозък. Само в този случай щях да изпълня обещанието си…

— По какъв начин?

— Не знам. Не съм мислил за начина, дори не съм сигурен, че бих го направил… Все още не бяхме стигнали дотам, здравето му беше относително стабилно. После обаче го нападна главоболието и разбрахме, че има тумор в мозъка…

— Как го разбрахте?

Очите не Греъм се преместиха за миг върху лицето на Чероне, после отново се насочиха към Сара.

— Това започва да ми намирисва на разпит — промърмори той.

— Просто си разговаряме, Греъм — направи опит да блъфира Сара.

— А защо тогава е включена тази машинка? — попита той и махна към магнетофончето. — Нали няма да използвате нищо от това, което се записва с нея?

— Не мога да ви обещая това — поклати глава Сара.

— Значи посещението ви тук все пак е служебно, така ли?

Погледите им отново се преплетоха.

— Че какво друго би могло да бъде?

— Не знам — въздъхна Греъм. — Всеки храни някакви надежди… — Дълго мълча, после се върна на въпроса: — Предполагам, че Сал е ходил на лекар…

— Името му знаете ли?

Нова, още по-продължителна пауза. Греъм въздъхна, наведе глава и я разтърси като уморено куче.

— Искате ли да минем на неофициална вълна?

Тя се замисли, после поклати глава:

— Не мога, Греъм. Разследвам смъртта на баща ви. Искам да ми кажете всичко, което знаете. Познавате ли лекаря, който е прегледал баща ви, или не?

— Официално не — отвърна Греъм, хвърлил многозначителен поглед към магнетофона. — Ходил е сам, както знаете ние не живеехме заедно… Той си имаше собствен живот.

— Каза ли ви как е платил на лекаря? Не обсъждахте ли парични въпроси?

— Каза ми, че са му открили рак — отново въздъхна Греъм. — Невъзможен за оперативна намеса рак, който ще го убие. Това автоматически реши въпроса с евентуалното му преместване в старчески дом. Нямаше да остарее, нямаше да се превръща в какавида на инвалидна количка. Нямаше да остарее, разбирате ли?

Тази проста истина ги накара да онемеят. Компактдискът също млъкна, в стаята се възцари абсолютна тишина.

— Както и да е — размърда се най-сетне Греъм. — Вече ви казах, че последните две седмици бяха най-тежките…

Сара обаче все още не беше готова да смени темата. Нещо я ядеше отвътре.

— При последния официален разпит заявихте, че не знаете какво причинява страданията на баща ви — вдигна глава тя. — Сега обаче се оказва, че знаете… Правилно ли съм ви разбрала?

— Да… Беше ракът, гадният тумор…

— Но не споменахте това на разпита?

— В замяна на това ви споменах, че се виждаме рядко… — Усмивката му трябваше да означава, че това е шега: — Стига, Сара… Исках да бъда последователен, но вие все пак успяхте да ме спипате…

— Още ли твърдите, че не знаете откъде идва морфина?

— Още — кимна той, после отмести стола си и стана. — Хей, не е ли време да приключим с всичко това? Ще отворя една бутилка вино. Искате ли една чаша? Имам и бира… Майк, ти какво ще пиеш?

Сара отказа, а Майк стана да си върви. Утре сутринта трябвало да хване някакъв абсурдно ранен полет. Към вратата се насочиха и тримата. Греъм я отвори, разтърси ръката на Майк и му пожела приятен път. Сара го изчака да се спусне по стръмното надолу, където беше колата му.

Стоеше в рамката на вратата, съвсем близо до Греъм. Всяка клетка на тялото ѝ реагираше на тази близост, нагаждаше се към нея. Не смееше да помръдне. Той опря ръка на рамката, малко над главата ѝ, тялото му се наклони. Сякаш искаше да се облегне на нея.

— И вие ли тръгвате? — попита я той.

Не е съвсем трезвен, напомни си тя. Задръжките му падат, освен това я харесва. Очевидно забравя, че е ченге. Това е цялата работа. Проклета да съм, ако отстъпя, рече си Сара, вдигна глава и заби поглед в очите му.

Лоша идея. Бързо ѝ се наложи да примигне, изобщо не я беше грижа дали това издава истинските ѝ чувства, или не. В противен случай изкуствено официалните им отношения неминуемо ще започнат да се превръщат в нещо друго. Тогава сегашните ѝ затруднения щяха да изглеждат като детска игра…

Наведе се, мушна се под ръката му и излезе на площадката.

— Добре, Греъм — рече. — Отговаряте на три кратки въпроса, след което обещавам да ви оставя на мира. — На устните ѝ се появи лека усмивка: — Поне за тази вечер…

— Само ако след това изпием по чаша вино — запъна се той.

— Не мога, на служба съм.

— Ами сложете край на работното си време — усмихна се той. — Задайте си трите въпроса и сложете табела „затворено“. — Очите му не слизаха от лицето ѝ.

Този път тя издържа на погледа му.

— На първо място искам да изясним въпроса дали сте инжектирали морфин на баща си. Независимо дали това е ставало редовно, или не…

— Вече казах, че съм го правил — кимна той.

Не беше го казвал, но Сара запази безизразното изражение на лицето си. Очевидно беше пил доста и вече не помнеше какво е признал и какво не. Във всеки случай в момента казваше истината.

— Колко често? — попита тя.

— Това ли е вторият въпрос?

Тя се замисли за момент, после кимна:

— Да речем, че е вторият…

— Два пъти седмично, с изключение на дните, когато не бях в града. Той не обичаше да си ги бие сам… Окей, а сега давайте и третия въпрос.

— В петък сутринта Сал ви е търсил два пъти, имал е болки. Защо не отидохте да му помогнете?

Това последно препятствие също не спря Греъм. Свали ръката си от рамката на вратата и направи крачка към нея.

— Всъщност, отидох — разпери ръце той и се захили: — Ще познаете ли какво стана? Старият разбойник го нямаше. Беше излязъл, представяте ли си?

Разтърсена от новите факти, Сара тръгна надолу към колата си. В петък Греъм е бил в апартамента на Сал, освен това редовно му е инжектирал морфин! Отвори вратата, приготви се да седне зад волана, после изведнъж спря и изруга.

Магнетофонът ѝ остана върху масата на Греъм!

Беше станала с двамата мъже, пожелала да се увери, че Майк Чероне от списание „Тайм“ е в състояние да шофира. А после зададе последните три въпроса на полупияния си заподозрян… При това изскачайки навън от къщата, за да се спаси от химията на неговото излъчване.

Каква глупачка, господи!

От раздялата им не бяха изминали и пет минути, но прозорците вече бяха тъмни. Тя почука на вратата, но отвътре не долетя никакъв звук. Може би се е проснал на леглото и вече е потънал в тежък пиянски сън. Или (което беше по-вероятно) вече наистина му беше дошло до гуша от репортери и полицейски инспектори… Отново почука, после приближи устни до вратата и тихо подвикна:

— Греъм! Това съм аз, Сара!

Сержант, напомни си гневно тя. Тук беше не като Сара, а като сержант Евънс!

Зад вратата се разнесе шум от стъпки, лампата над входа светна. Греъм отвори, стори ѝ се някак смален. Тя усети, че прави усилия да изглежда приветлив, но очите му под полуспуснатите клепачи издаваха изтощение.

— Мислех, че още си пиете виното — подхвърли тя.

От игривото му настроение нямаше следа. Изглеждаше така, сякаш са го събудили от дълбок сън.

— За днес стига — промърмори той. — Приключихте ли с работния ден? — Във въпроса му вече липсваше поканата.

— Забравих си магнетофона — обясни тя и махна неопределено по посока на дневната.

Той кимна, натисна ключа за осветлението на стената и отстъпи назад, за да я пропусне. Магнетофонът беше там, където го беше поставила, и продължаваше да работи. Тя го изключи и тръгна обратно към вратата. Греъм бе останал на мястото си.

Озовала се отново навън, тя се поколеба за миг, после вдигна глава да го погледне:

— Е, благодаря, че ми отворихте…

— Пак заповядайте.

Вратата се затвори почти под носа ѝ, а лампите в къщата угаснаха още преди да е изминала три крачки по посока на колата си.

Бе получила отговора, който търсеше. Този човек обичаше баща си. Още въпроси чакаха своя отговор — особено онези за пачките с банкноти и местонахождението на бейзболните картички. Греъм ѝ намекна, че знае повече отколкото казва, но тя не можеше да си позволи неофициален разговор. Едно ѝ беше абсолютно ясно: каквото и да се е случило в онази нощ, Греъм не беше убил баща си, за да го ограби.

Самотното ѝ посещение в този дом беше изпълнило целта си. Вече знаеше кой е Греъм, що за човек е той. Беше разкрил душата си пред нея, пред Сара… Но сержант Евънс — инспектор в отдел „Убийства“, със свито сърце призна пред себе си, че това бе станало на твърде висока цена. Защото бе помогнала на този човек да потъне още по-дълбоко в една яма, която няма дъно…

Дванайсета глава

Харди беше в задния двор — една дълга и тясна ивица трева, опираща в розовите храсти на Франи и притисната като сандвич от калканите на четириетажните блокове от двете страни на терена. Но на изток, отвъд розите, се разкриваше хубава гледка към центъра на града. След средата на април, когато слънцето започваше да прежуря, тук се образуваше едно малко и приятно кътче, сенчесто и прохладно.

Изправен пред скарата на барбекюто с дълъг шиш в ръка, той чакаше да се разгорят дървените въглища и се чувстваше почти отпочинал, готов за тежките битки, които се очертаваха през идващата седмица. Бяха поканили на вечеря Глицки със синчето му, щяха да присъстват също Моузес Макгуайър — братът на Франи, жена му Сюзън и невръстния Джейсън.

В неделния следобед всичко изглеждаше наред. Както времето, така и настроението в къщата, започваха да излизат от състоянието на дълбоко замразяване, което беше властвало през отминалата седмица. Тук отзад почти не се усещаше хладния бриз, който духаше откъм океана.

На стълбите, които водеха към градината, се появи Франи — другият източник на хлад през последните дни. В ръцете си държеше голям керамичен съд с капак, който остави на масата за пикник, опряна на стената на къщата. Остана там за момент, после разкърши рамене и бавно слезе по стъпалата, които я деляха от съпруга ѝ. Уви ръце около кръста му, притисна се в него и промълви:

— Знаеш ли, прави каквото си решил… За мен няма никакво значение, стига да сме заедно.

Той я прегърна през рамо и се усмихна:

— Понякога не съм убеден, че е така. Знам отношението ти към делата за убийства…

— Ти каза, че искаш това дело, забрави ли? Наложих си да свикна с тази мисъл, а после открих, че ми е все едно. И кучкар да станеш, пак ще ми е все едно, стига ти да си щастлив! — Дръпна се крачка назад и надникна в очите му: — Аз зная какво правя, Дизмъс. Ти си този, който непрекъснато се съмнява и изпитва притеснение.

— Но това се отразява на отношението ми към теб — възрази той. — И към децата.

— Не е така. Е, може би съвсем малко. Но какво от това? Проблемът е мой, а не твой. Ако съпругът ми е щастлив, животът ще бъде прекрасен. Ако ти си щастлив с децата…

От гърдите на Харди излетя тежка въздишка.

— Аз обичам децата, Фран. Но…

— Винаги има едно но, Дизмъс. Едно но, което не трябва да е между нас. Тук не става въпрос нито за децата, нито за мен, нито за твоята работа. Става въпрос за твоето отношение. — Тя направи крачка напред, повдигна се на пръсти и го целуна по устните: — Не се безпокой. Бъди щастлив. Изпей си песента, от начало до край!

Ейб Глицки бе възседнал пейката край масата за пикник, приведен напред, с лакти върху коленете. Между дланите си държеше висока чаша чай с лед. Харди внимателно повдигна капака на дълбокия съд, в който се задушаваше пилето.

— Престани да вдигаш тоя капак — смъмри го Глицки. — Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш на пилето.

Харди върна капака на мястото му и отпи от бирата си.

— Глобалното затопляне на климата е далеч по-тежък проблем — ухили се той. — Както киселинните дъждове и жестокостта в рекламите… Мога да ти изброя още стотина такива проблеми… Но като си толкова учен, я кажи как да обърна пилето без да вдигам капака?

— Много просто — отвърна Глицки. — Вдигаш го само веднъж. Обръщаш пилето и толкоз. След половин час е готово. На практика точно затова са измислили тези съдове. Един куп учени с блестящи умове са работили денонощно, за да ти спестят досадното наглеждане на пилето през минута-две.

— Но това ми е в кръвта — рече Харди. — Аз имам нужда да наглеждам нещата, да бъда сигурен, че ги държа под контрол. И мисля, че се справям добре…

Глицки стана и пристъпи към барбекюто.

— Вече можеш да го обърнеш, отдолу е готово. После сядай да си пиеш бирата и не пипай капака…

Харди се зае с обръщането на парчетата пиле, получили приятен златист загар.

— Не го правя, защото ти ми нареди — промърмори той. — Като гледам отделните парчета, аз също съм на мнение, че са готови…

— Наполовина — поправи го Глицки.

Харди седна на пейката.

— Окей, сядам да си пия бирата — рече. — Между другото, какво се чува за случая Греъм Русо?

— Между другото, значи…

— Седнах да се отпусна, точно както ми препоръча — кимна Харди. — А какво друго може да ми мине през главата в момент на отпускане, ако не мисъл за някой клиент?

Глицки се върна на мястото си и отново възседна пейката.

— Аз пък си позволих да допусна, че жена ти ме е поканила, защото е възхитена от поведението ми предишния път — промърмори той.

— Може би и това е вярно — кимна Харди. — Макар че е пълна загадка за повечето от нас. Но след като вече си тук…

— Вече съм тук, но не ми се говори за работа — сериозно го погледна Глицки.

Харди беше чувал този отказ поне в десетина вариации и знаеше, че обикновено не означава нищо. Трябваше просто да прояви малко търпение, да не притиска приятеля си. Ако иска да му каже нещо, той сам ще го направи. А ако не иска, няма сила на света, която да го принуди…

Надигна бутилката, после понечи да стане и да провери пилето, но навреме се овладя.

— Какво става с „Джайънтс“? — небрежно подхвърли той.

Но лейтенантът очевидно не го чу, защото тръсна глава и въздъхна:

— Този път няма да мога да ти кажа нищо, Диз. Около случая се завъртат големи игри…

— Пауъл?

Глицки само сви рамене. Което означаваше, че въпросът е излишен. На много хора беше ясно, че Пауъл е взел решение да внесе делото в съда. Въпросът беше кога…

Не се надяваше да получи директен отговор на този въпрос, затова смени темата:

— Знаеше ли за жена му, или го научи от вестниците?

Репортер на едно от неделните издания се беше разровил в полицейските рапорти и беше открил, че на три пъти за последните шест седмици Лелънд и Хелън Тейлър бяха търсили помощта на полицията, настоявайки за изпращането на патрулна кола в имението им в Сийклиф.

Първите два пъти Сал Русо вероятно просто е почукал на вратата и е влязъл. Домът на Хелън е бил и негов дом, нали? Изпивал е по някое уиски, след което ставал арогантен и отказвал да си тръгне.

Третият път не му отворили, но той се промъкнал през помещенията на прислугата, пак ударил няколко питиета, след което се качил на горния етаж, легнал до задрямалата Хелън и поискал от нея да изпълни съпружеските си задължения.

И в трите случая полицията арестувала Сал Русо по обвинение в „агресивно поведение, представляващо опасност за околните и за собствената му личност“, после го отвеждала в една от близките психиатрични клиники. На третия път го задържали и в участъка, където престоял малко повече от два часа.

— Да, чухме за тези случаи — кимна Глицки.

— И търсите нов мотив за убийството на Сал, нали? — изгледа го продължително Харди. — А може би вече имате и нов заподозрян?

— Добър опит — усмихна се Глицки. — Оставям го без коментар.

Отпуснал се на жълтия пластмасов стол, поставен на припек във фоайето на Районния център за психиатрична помощ, Сал Русо не показваше никакви признаци на нетърпение. След няколко минути Греъм щеше да го прибере и да го откара у дома. Поведението му доста изненада Дон — социалният работник, който често се занимаваше с него. Този път старецът не само знаеше кой е и къде се намира, но и помнеше телефона на сина си.

— Хей, Сал — повика го Дон.

— Какво? — отвори очи Сал.

— Ще ми кажеш ли защо непрекъснато се мъкнеш в някогашната си къща?

Дон отново се опитваше да изкопчи нещо от него. Нещо, което би го инкриминирало, което би дало основание на полицията да го тикне в затвора. Но Сал му знаеше номерата и нямаше да му позволи да го изиграе.

— Понякога жена ми ми липсва — отговори той. — Това престъпление ли е?

— Но тя вече не ти е жена…

— Пред попа казахме „докато смъртта ни раздели“, това добре си го спомням, момчето ми… Опитвам се да си я прибера и това е всичко…

— А не мислиш ли, че по този начин разстройваш сегашното ѝ семейство? Ако продължаваш така, положително ще те заключат!

— Хелън няма да ме заключи, не се безпокой. Няма да посмее, защото я държа в ръцете си… — Затвори очи и се остави на милувката на слънцето, лицето му миролюбиво се отпусна. — Тя невинаги е била госпожица „Целомъдрие“, знаеш… От време на време си прекарвахме чудесно… Днес ѝ напомних това. Мисля, че я разстроих… Не иска тия неща да се разчуват…

Ръцете му изведнъж се стрелнаха нагоре и притиснаха слепоочията.

— Добре ли си? — попита Дон.

— Пак проклетото главоболие! Иначе съм добре. От време на време смъркахме дрога, знаеш… Две редчета кокаин, не повече… Мислиш ли, че нейния Лелънд иска да научи подобно нещо? Не, момчето ми, няма да иска… Както няма да иска да знае, че е била арестувана за кражба в магазин… Това би го разстроило. Нейният Лелънд не обича такива неща, нали?

— Аз пък останах с впечатлението, че жена ти отказва да направи оплакване, защото не иска да навреди на един безобиден старец — ухили се Дон. — Значи ти я изнудваш, а? И не си толкова безобиден?

— Хич — ухили се в отговор Сал.

По време на вечерята Харди най-сетне усети коварния начин, по който духаше вятъра. Навън все още беше светло. Петимата възрастни се хранеха на масата в трапезарията, а децата се бяха настанили пред видеото с шишчета в ръце.

Жената на Макгуайър се казваше Сюзан Вайс — челист в градската филхармония, която в момента стачкуваше. Беше артистична натура и изразяваше мнението си открито. Знаеше всичко за съдбата на Фло — съпругата на Глицки, която бе починала преди две години след тежка битка с рака. И не можеше да разбере как човек, преживял подобно нещо, „дори този човек да е ченге“, може да бъде противник на милосърдната смърт…

— Не съм такъв — отвърна Глицки и хвърли мрачен поглед към Харди, сякаш той беше виновен за подхващането на тази тема от Сюзън. После се почувства длъжен да продължи: — Фактът, че съм ченге, не ме прави противник на асистираното самоубийство. — Гласът му беше спокоен, под абсолютен контрол: — Но според мен това трябва да е един интимен акт, далеч по-интимен от това, на което понякога ставаме свидетели…

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах — интимен. Между двама участници.

— А къде тогава остава асистираното самоубийство с лекарска помощ? Имам предвид Кеворкян и неговите привърженици… Доколкото съм осведомена, половината лекари в този град го вършат…

— Е, и?

— След като преследвате момчето на Сал Русо, не трябва ли да преследвате и всички тези доктори? Нали вършат едно и също?

Глицки очевидно изпитваше някакви затруднения с преглъщането. Единствен той пиеше вода. Надигна чашата си, отпи една глътка и едва тогава отговори:

— Не е едно и също.

— Каква е разликата?

Притиснат, Глицки изпусна една въздишка на неодобрение, но все пак отговори:

— Разликата е там, че някой е видял сметката на Сал Русо. Бил е убит, без никаква мисъл за милосърдие!

— Аз не мисля така — обади се Харди.

Седнал между жена си и сестра си, Моузес Макгуайър рядко участваше в разговора. Ирландец с избухлив нрав и доктор по философия, превърнал се в барман, Моузес обикновено беше център на вниманието. Но тази вечер, поне за момента, седеше кротко на масата и пиеше уискито си стабилно, на едри глътки.

Макгуайър знаеше, че Глицки и Харди са приятели. Същевременно се смяташе за най-добрият приятел на Харди, което обаче съвсем не означаваше, че храни особено топли чувства към ченгето. Сега, докосвайки свойски ръката на жена си, той най-сетне се обади:

— Този, починалият… Сал… Нали е имал рак?

— Да — кимна Глицки.

— Доколкото чух — неподлежащ на операция, нали?

Сюзън побърза да се намеси.

— Тогава как можете да отхвърлите идеята, че някой му е помогнал да се самоубие? — извика тя. — Или другата — че горкият човек е искал именно това?

— Ние не я отхвърляме просто ей така, Сюзън — отвърна все още спокойно Глицки. — Ние събираме улики, анализираме ги и изхождаме от тях…

Макгуайър най-сетне се запали. Не стана ясно дали от приятните перспективи на един доста разгорещен спор, или от погълнатото уиски.

— Доста ще трябва да се потрудите, за да заобиколите простия факт, че човекът е имал не повече от две седмици живот — прогърмя той. — И защо, дявол да го вземе, някой ще тръгне да го убива?

— Ейб сигурно ще каже, че е за пари — отвърна вместо лейтенанта Франи. — У Греъм са открили много пари на баща му — около петдесет хиляди долара.

— Че какво от това? — вдигна вежди Сюзън. — Нима това означава, че го е убил?

— Не — въздъхна Ейб. — Но означава, че може би го е сторил. Точно това се опитва да изясни следствието.

— Разполагал е с парите по съвсем основателна причина — рече Харди. — Те са били нужни за евентуалното постъпване на баща му в специализирано заведение.

Той добре помнеше версията на Греъм за децата на Джоан Сингълтери, но не беше сигурен, че трябва да ѝ вярва. Във всички случаи, не желаеше да мъти водата и предпочиташе да си изгради своя теория по въпроса. Нещо, което положително щеше да стори през следващите един-два дни. Засега предпочиташе да се придържа към една по-достоверна версия.

— Баща му е държал парите в сейф под леглото си — едно не особено подходящо място според Греъм…

— Той ли ти го каза? — погледна го Глицки.

— Не е нужно да ми го казва…

— А аз се питам защо не го каза на нас…

— Не искаме да се нахвърляме върху теб, Ейб — рече Франи и остави вилицата си на масата. — Но това просто е лишено от логика. Сюзън е права — такива неща стават всеки ден. Защо решихте да преследвате именно това момче?

— Защото даде неверни отговори на всички въпроси, които му зададохме — реши да резюмира Глицки. — А ние, хората от силите на реда, ставаме много подозрителни, когато ни лъжат!

— Но постъпката му е напълно логична, Ейб — настоятелно рече Харди. — Вече е в черния списък на юридическата общност в града, а ако му лепнат и това с баща му, положително ще изгуби и адвокатските си права!

— Затова измисля версията, че рядко се вижда с баща си — подхвана Франи. — Не е очаквал, че вие ще се заровите толкова надълбоко…

— В крайна сметка ще излезе, че не е лъгал чак толкова много — включи се в отбора и Сюзън. — Просто е казал една лъжа, а след това вече не е имал избор и е трябвало да измисля разни други неща в нейна подкрепа…

Глицки скръсти ръце и се облегна назад, на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Значи е извадил лош късмет, защото го спипахме точно в основната лъжа — рече той, поклати глава и отново се приведе напред: — А на някой да му минава през ума, че паричките на баща му все още са у него и той очевидно няма намерения да сподели този факт с останалите наследници?

— Може би ще го направи — рече Сюзън. — Може би не е имал време, защото вие побързахте да го арестувате.

— Може би — кимна Глицки. — Още веднъж лош късмет… — Гласът му натежа от сарказъм: — Тоя Греъм Русо ще излезе най-големия кутсуз на света!

Марио Джиоти играеше тенис на смесени двойки. Застанал прекалено близо до мрежата, той дори не видя топката, която го удари в главата след страхотен форхенд на противника.

Миг по-рано се беше надигнал на пръсти, готов за воле, проследявайки върнатата от жена му топка. После изведнъж се озова на земята, проснат по гръб и разкъсван от непоносима болка.

Беше неделя вечер, намираха се в залата на тенис клуб „Маунтин Вю“, разположен на билото на хълма Пасифик Хейтс — точно на мястото, от което започваше стръмната каскада на улица Дивисадеро, надолу към Бродуей и Ломбард. Денивелация триста метра в рамките на пет-шест пресечки.

Съдията си даде сметка, че около него се събират хора, после усети главата си в скута на жена си. Някой подаде бяла кърпа, секунди по-късно сменена от втора — мокра и хладна. Пред очите му играеха кървавочервени точици на бял фон, в гърлото си усети вкус на метал.

Пат, както винаги, вече бе поела нещата в свои ръце. Първо провери лично за себе си, а после увери околните, че Джиоти е добре. Накрая се наведе над лицето му и прошепна:

— Всичко е наред, ще се оправиш…

Мократа кърпа нежно покри лицето му.

После бяха на крака, той и Пат. Съдията притискаше мократа кърпа към лицето си, усещайки погледите на хората с цялото си тяло. До тях крачеха противниците им — семейна двойка, поне десетина години по-млади. Джиоти усещаше твърдото рамо на жена си, успокояващо със своята сила.

— Облегни се на мен — рече тя. А той едва сега забеляза няколко червени капчици по късата ѝ поличка за тенис.

Когато стигнаха бара за сокове, той вече бе успял да възстанови нормалното си дишане. Подозираше, че носът му е счупен, но мократа кърпа очевидно помогна, тъй като кръвотечението беше спряло. Другата двойка — Джо и Дана — много държаха да вземат по нещо и Пат им поръча по една голяма бутилка минерална вода. След това се оттеглиха — посърнали и нещастни.

Джиоти ги изпрати с поглед и процеди:

— Какво си въобразява тоя, може би че участваме в откритото първенство на Франция?! Доколкото си спомням, трябваше да се поразкършим в една приятелска игра, а изведнъж се оказахме в ролята на Агаси и Евърт5! Що за глупост?!

— Ш-ш-т! — рече Пат, сложи ръка на коляното му и се наведе към ухото му: — Някой може да чуе, Марио!

— Много важно! — ядосано отвърна той, но очите му неволно пробягаха по околните масички. За щастие повечето от тях бяха празни и той отново се обърна към жена си: — Тези обществени кортове са пълна глупост! Трябва да си направим един в съда. Познаваш партньорите си, те познават теб… Изобщо, цивилизована работа!

Работното място на съдията беше в същата онази обновена сграда на Федералния съд, на която преди два дни Евънс и Лание не обърнаха никакво внимание. Реставрацията, отнела осем години и 100 милиона долара, беше успяла да възстанови напълно някогашния блясък на тази сграда и това означаваше нещо. Моментално кръстена „Федерален дворец“, много хора я смятаха за втората по монументалност и красота правителствена сграда в Съединените щати, отстъпваща единствено на Библиотеката на Конгреса.

Дворецът е дело на италиански майстори. Завършен малко преди голямото земетресение в Сан Франциско през 1906 година, той оцелява като по чудо. Това става и благодарение на пощенските служители, които не бягат от новата си сграда, а потушават пожарите, обхванали я от няколко страни.

Днес елегантният интериор с мраморни стени и рисувани тавани има модерна, напълно съвременна инфраструктура. Всяко помещение има връзка за компютърни терминали, мерките за сигурност са железни, въпреки възраженията на повечето съдии (включително Джиоти), които са на мнение, че хората трябва да имат свободен достъп до съда. Над вратите са монтирани видеокамери, в централния пункт на охраната до главния вход светят цяла батарея монитори. В приземието е изграден частен паркинг за служителите, от него се влиза в гимнастическата зала.

Но тенис корт нямаше, въпреки че не само Джиоти настояваше за изграждането на такъв. Специалистите твърдяха, че липсва достатъчно място.

Съдията отново си спомни това, мърморенето му продължи, макар и на тих глас.

— Май трябва да станем членове на някой частен клуб!

— Не можем, Марио. Вече сме говорили по този въпрос. Нека не започваме пак!

— Не, не съм съгласен!

Очите на Пат леко се присвиха, пръстите ѝ се стегнаха около бедрото на Джиоти, точно над коляното. Беше властна жена, силна физически, с непреклонна воля. Тя следеше за поведението на съдията извън съдебната зала, тя се грижеше репутацията му да бъде чиста и неопетнена. Той рядко оспорваше преценките ѝ в това отношение, но днес го направи:

— Хората могат да бъдат дискретни… Не е нужно да се сприятеляваме с никого, да ходим по гости. Но хората от класа…

— Не използвай тази дума, ако обичаш.

— Знаеш какво имам предвид — ядосано я погледна той.

— Както зная, че никога не трябва да споменаваме това — отсече Пат. — Никога!

Джиоти бе принуден да се върне към първоначалното си оплакване.

— Пръснаха сто милиона долара за ремонт, а не могат да намерят място за един корт! Аз самият решавам по-сложни проблеми от този поне три пъти седмично! Шибани бюрократи!

Пат вече бе сигурна, че никой не чува думите на съпруга ѝ, но се дразнеше от просташката му избухливост. Пръстите ѝ отново се стегнаха около бедрото на Джиоти. Фактът, че от време на време той забравя кой е и къде се намира, я караше да побеснява. Или, казано по-честно, той искаше да забрави, че федералният съдия не е обикновен гражданин. Но на практика нещата не стояха така: федералните съдии са хора от по-особена категория, дишат по-разреден въздух, отговорни са на друго, далеч по-високо ниво…

А съпругът ѝ трябва да бъде особено бдителен, поради политическите си убеждения на демократ центрист. В някои кръгове вече се споменаваше името му като кандидат за Върховния съд при следващото освободено място. Беше го заслужил, разбира се: един цял живот, протекъл във вземане на далновидни решения, изказване на удобни за мнозинството мнения, издаване на блестящи присъди, милиони прелетени мили в този кръг, принасяне в жертва пред олтара на съдийската независимост стари приятелства — някои от тях сред най-висшите среди на обществения живот.

Това, последното, не беше приоритет единствено на Джиоти. Почти всички федерални съдии постъпваха по същия начин, за да избегнат евентуалните конфликти на интереси, за да отговарят на тежкото бреме на решенията, които вземаха всеки ден… Те бяха принудени да се откажат от всички контакти, създадени по време на обикновения си живот — както лични, така и делови. Това е неразделна част от живота на федералния съдия. Онзи, който не е очаквал този факт и не е бил подготвен за него, впоследствие е изпитвал само горчиви разочарования.

Дори отчаяние.

Федералният съдия не може да има приятели в обикновения смисъл на думата. Не защото липсват хора, на които да се довери. О, не. Причината е друга. С течение на годините (а този пост е пожизнен) той рано или късно се натъква на такива дела, чието решаване засяга някой от близките му, някой приятел, или обикновен познат…

Едно случайно приятелство, едно съвсем невинно мнение за познат човек, една неподходяща връзка, дори прекалената привързаност към син или дъщеря — всичко това нарушава свещената обективност на закона.

Пат Джиоти добре знаеше, че благодарение на всичко това федералните съдии живееха в един плътно затворен кръг, бяха нещо като голямо семейство. Но дори и вътре в това семейство истинските приятелства бяха малко, тъй като железните изисквания на репутацията не ги позволяваха.

Знаеше и друго — профанските прояви на Марио никога няма да доведат до загуба на поста му, но винаги заплашват репутацията му. А Пат Джиоти — отгледана и възпитана според изискванията на този Девети кръг, нямаше абсолютно никакво намерение да допуска подобно нещо. Тя също бе направила немалко жертви в името на кариерата на съпруга си: жертви по отношение на личните си контакти, развлеченията, интимността към четирите им деца, младостта си… Целия си живот…

Но подобни мрачни мисли рядко се задържаха в главата ѝ. Те бяха забранени, нямаха място там. Марио Джиоти е федерален съдия. Някой ден, при малко късмет, той със сигурност ще стане член на Върховния съд, а дай боже — и негов председател. Това беше голямата им мечта, за чиято реализация не спираха да работят нито за миг. Заедно.

Партньорите им от злощастната игра отново се появиха.

— Ужасно съжалявам! — изломоти Джо. — Увлякох се, исках да победим на всяка цена, но…

— Не ставайте глупав! — прекъсна го с повелителен тон Пат. — Играта затова е игра. Всеки иска да победи, иначе тя губи смисъла си. Нали така, Марио?

Съдията отмести кърпата от носа си. Очите му бяха топли, но усмивката — малко зла.

— Една от вечните истини на живота, Джо — каза той, отпи глътка минерална вода и добави: — Не се безпокойте за мен, вече се оправих. Това може да се случи на всеки…

Хелън Тейлър се излегна в огромната мраморна вана, напълнена с хладка вода и благовонни масла. Катастрофалната петъчна среща с Греъм се отрази зле на цялата фамилия. След като децата си тръгнаха, двамата с Лелънд отидоха да вечерят в „Риц Карлтън“, прогониха неприятностите от главите си и се отбиха да потанцуват в „Топ ъф дъ Марк“. През това време нямаха възможност за откровен разговор, не го и търсеха. Но сега ситуацията беше друга.

Лелънд почука на вратата и тя му извика да влезе. Той седна на плетения стол срещу ваната, кръстоса крака и спря изпълнен със задоволство поглед върху тялото на жена си. Беше свалил сакото на един от елегантните си костюми „Савил Роу“, останал само по панталон, бяла риза с тъмносиня вратовръзка, черни обувки и черни чорапи.

Напълни гърдите си с въздух, ноздрите му се разшириха. Сякаш бе доловил някакъв нов, неуловим за нея аромат. Гласът му прозвуча някак пискливо:

— Предполагам, че ние ще трябва да плащаме за защитата на Греъм, нали?

Хелън помълча малко, после поклати глава:

— Все още се надявам, че няма да го съдят…

— Забрави! — категорично рече Лелънд. — При всички случаи ще го съдят, всичко е въпрос на време.

Жена му въздъхна и се раздвижи във ваната, водата тихо се разплиска.

— В такъв случай ще трябва да се погрижим за защитата му… В смисъл, да платим на адвокатите. Защото той няма пари.

Неуловимият аромат продължаваше да тегне във въздуха, но вече с неприятен оттенък. Вирнал брадичка, Лелънд бавно завъртя глава наляво-надясно, сякаш се опитваше да установи източника му.

— Ще трябва да го запазим в тайна от Джордж — промърмори той. — А може би този път да го направим под формата на заем… На истински заем.

— Чрез банката? Ако стане чрез банката, Джордж веднага ще разбере.

— Имах предвид личен заем — поклати глава съпругът ѝ. — Бихме могли да…

На Хелън ѝ хрумна нещо друго и тя побърза да го прекъсне:

— Нали не мислиш, че наистина ще влезе в затвора?

— Не зная, Хелън… Ако наистина е убил баща си заради парите…

— Греъм не може да направи подобно нещо, Лелънд. Просто не може. Не му е присъщо, разбираш ли? Допускам, че може да му е помогнал да умре, но не заради парите.

Веждите на съпруга ѝ артистично се повдигнаха. Целият му живот се въртеше около парите, а самият той беше дълбоко убеден, че всичко е свързано с тях. Не виждаше смисъл да изтъква това пред жена си и продължи нататък:

— Ето какво мисля по отношение на този заем… Ако не бъде осъден, ние бихме могли да очакваме от него едно доста по-приемливо поведение, поне докато ни се издължи…

— Ами ако го осъдят?

— В такъв случай ще му е доста по-трудно да си погаси заема — сви рамене Лелънд, помълча за миг, после добави: — Но въпросът не е в това… Какво стана след като платихме за следването му в юридическия факултет? Нищо! Оказа се грешка.

— В крайна сметка може и да не е грешка — възрази Хелън.

Лелънд обаче не даде признаци, че я чу.

— Когато ставаше въпрос за заплащане на следването му, ние също не мислехме за парите, нали? — Вдигна ръка да попречи на евентуално прекъсване от нейна страна и продължи: — Не си мисли, че съжалявам. Но ако вместо да му подарим тези пари, му ги бяхме отпуснали под формата на кредит, ако трябваше да мисли за месечни вноски, Греъм може би нямаше да си напусне службата с толкова лека ръка…

— Сигурно — съгласи се Хелън. — По онова време беше сигурен, че ще направи спортна кариера, ще печели десетки пъти повече от заплатата си на съдебен писар. Там беше проблемът. Но има и друго — той не би приел кредит, след като не е сигурен, че ще може да го изплати…

— Тогава за какво работи тоя негов адвокат? — отново вдигна вежди Лелънд.

Хелън се раздвижи и изправи гръб. Смъкна мрежичката от косата си и я пусна над раменете си. Остана доволна от блясъка ѝ. Боядисана, но с много хубав блясък… Гърдите ѝ изскочиха над повърхността на водата.

— Не знам — въздъхна тя. — Може би търси рекламата… Около този процес положително ще се вдигне много шум.

— Естествено, винаги е така… — От изражението на Лелънд пролича, че отново усеща неприятната миризма. — Е, дотогава има още време, все ще измислим нещо. Тази теория за асистирано самоубийство изглежда доста обещаваща. Може би съдебните заседатели категорично ще го оправдаят…

— Което няма да помогне на кариерата му — отбеляза Хелън. — Вече никога няма да работи като юрист, а аз подозирам, че той иска именно това…

— Не бива да храниш илюзии, Хелън. Той вече е вън от правото и никога няма да упражнява тази професия. — Лелънд смени стойката си, стъпи с двата крака на пода и се приведе напред: — Искам да ти кажа, че съм дълбоко обезпокоен от реакцията на Джордж…

— Прав си — кимна Хелън. Реакцията на малкия ѝ син наистина беше в разрез с характера му. Ако Джордж се отличаваше по нещо от повечето хора, то това нещо беше безстрастието, липсата на каквито и да било външни емоции. — И аз останах изненадана от нея…

— Питам се дали не е споделил нещо с теб…

— За какво? — сбърчи красивото си лице тя.

— За онзи петък. За нещо, което може би се е случило в този ден…

— Не — поклати глава тя.

— Защото точно в петък го нямаше в банката…

Очите ѝ се разшириха от учудване, тялото ѝ се плъзна обратно под водата, неволно потърсило ласкавата ѝ закрила.

— Кога го е нямало, казваш?

— Не през целия ден — замислено докосна устната си Лелънд. — Не съм правил точни справки, но става въпрос за времето между единайсет и два следобед…

— Не го ли попита къде е бил?

— Попитах го. Но нали го знаеш какъв е? Каза, че не си спомня, но вероятно е бил при някой от клиентите си. После добави, че би могъл да провери точно, ако това наистина ме интересува. И разбира се, нещата останаха така. Затова се запитах дали не е споменал нещо пред теб…

— Не, Лелънд. Нищо не ми е казвал, честна дума. — Тя изпусна лека въздишка, очите ѝ проследиха фигурата на съпруга ѝ, заела предишното си положение с кръстосани крака. — Да не би да мислиш, че е ходил при баща си?

— Страхувам се, че това е напълно възможно. Никак не ми се иска да излезе така, но предчувствието ми сочи друго…

— Не трябваше да го викаме при последното нахлуване на Сал — поклати глава Хелън.

— Няма смисъл да обсъждаме тази тема — махна с ръка Лелънд. — Стореното, сторено… Той беше тук. На единствената територия, на която би трябвало да се чувстваш защитена от Сал…

— Знам. Но Джордж очевидно не е успял да превъзмогне болката. И продължава да е убеден, че човек, който е в състояние да причинява подобна болка на близките си, не може да бъде безобиден…

— Може би е прав — промърмори Лелънд. — Може би дълбоко в себе си Сал съвсем не беше безобиден тип…

— Не, тук грешиш — убедено отвърна Хелън, извади ръката си от водата и докосна мъжа си. — Сал не беше като теб, Лелънд. Той беше един наистина прост човек. Не би ме наранил за нищо на света. Просто беше болен и объркан, това е всичко…

Настъпи продължително мълчание. Очите на банкера бяха широко отворени, но не виждаха нищо.

— Питам се дали Джордж е разбрал — най-сетне проговори той, — че ние проявявахме доста голямо търпение, че гледахме да загладим нещата… Ако бяхме направили официално оплакване, може би…

— Това не беше необходимо, Лелънд — остана непреклонна Хелън. — Нали информирахме социалните служби? Ако имаше опасност, те щяха да се погрижат за него. Но очевидно са решили, че става въпрос за единичен епизод.

— Няколко единични епизода.

— Три, само три. Но при нито един от тях спешната помощ не беше наложителна. А и тези неща отнемат доста време. Опасност повече не съществуваше. А всъщност — едва ли изобщо е съществувала. Сал просто имаше моменти, в които се връщаше в миналото.

— Дано да е било така — въздъхна Лелънд. — Но аз не съм много сигурен…

Тринайсета глава

Рано сутринта в понеделник Харди и Мишел бяха в кантората. Всеки зае по една част от просторния диван, масичката пред който бе отрупана с папки и документи.

— Знаеш ли откъде идва израза „право от конската уста“? — Мишел вдигна глава от документа пред себе си и го погледна така, сякаш изведнъж беше проговорил санскритски. — Хайде, сети се!

Празните приказки не бяха силната страна на Мишел, но тя вече беше разбрала, че това е един от начините за комуникации на новия ѝ шеф. По тази причина остави папката, облегна се назад и се приготви да слуша.

— Това е един от основните философски въпроси, възникнали в ранното Средновековие — впусна се в разяснения Харди. — Може би не по-малко важен от въпроса колко ангела могат да танцуват върху главичката на карфица…

— И какъв всъщност е той?

— Колко зъби има в устата на коня.

— Ти се шегуваш!

За момент Харди не повярва, че Мишел — може би най-умната глава в кантората след самия Фрийман, не е чувала за тези неща. После всичко дойде на мястото си: беше срещал достатъчно интелектуално късогледство, за не се учудва на нищо. В ерата на тясната специализация доста рядко се срещат хора с дипломи по счетоводство и право едновременно, от тези хора най-малко би трябвало да се очакват задълбочени познания и по други науки, особено пък история и философия.

Все пак реши, че няма да я убие с един-два интересни факта, които не са пряко свързани с поредното дело.

— Не се шегувам — поклати глава той. — Наистина са спорили, при това разгорещено и продължително…

— Кой би спорил за такива неща?

— Философите и теолозите. Повечето от които в днешно време положително биха си вадили хляба като адвокати…

— Но защо просто не са ги преброили? — попита с гримаса Мишел, която очевидно все още не беше сигурна дали не я поднася. — Сам ли си измисли всичко това?

— Не, кълна се, че не. Това е чистата истина. Всъщност, ти направи съвсем уместно предположение, но все пак си далеч от истината. Слушай сега: онези типове имали навика да се събират в отдалечени от света манастири, убедени че устата на съвършения кон съдържа платонически идеалната бройка зъби. И очевидно са спорили по този въпрос в продължение на столетия…

— Е, все пак не са били ракетни специалисти — отбеляза Мишел.

Харди се запита дали жената насреща му си дава сметка, че говорят за време, в което не е имало нито ракети, нито специалисти.

— Това е вярно — кимна той. — Но са били умни мъже.

— А жени?

— Не, едва ли… Това е било мъжка работа.

— Сега започвам да разбирам — рече с лека въздишка Мишел.

— Както и да е — продължи разказа си Харди. — Един ден някакъв монах, чието мислене изпреварвало с години мисленето на останалите, достигнал до революционното решение да намери един кон и да преброи зъбите в устата му.

— И спорът бил решен, така ли?

— Не съвсем. Според мен са изминали поне сто години преди всички да се убедят, че това е приемлив начин да се получи отговор на въпрос от подобен характер. Както и да е… Точно оттук се е родил изразът, който ти споменах преди малко.

— Страхотно! — иронично подхвърли тя. — Изумително!

Съдията по делото „Триптек“ съвсем наскоро бе поел ролята на монаха, който се заел да брои конските зъби. Рано тази сутрин Мишел позвъни на Харди да му съобщи новината, че срещу тях е постъпил контра иск. Пристанище Оукланд внесло в съда официална жалба срещу „Триптек“ за претоварване на техния контейнер. После съдията решил, че именно „Триптек“ трябва да докаже точния брой на компютрите, натоварени във въпросния контейнер, отхвърляйки обичайната за подобни дела клетвена декларация на спедитора.

„Триптек“ — чрез адвоката си в лицето на Харди, поддържаше тезата, че контейнерът не е бил претоварен. За целта Харди бе представил в съда официалния коносамент, в който, като във всеки транспортен документ, е посочен точния брой на компютрите в контейнера. В допълнение, поради факта че стоката е била надлежно застрахована, компанията няма интерес да обявява по-малка бройка компютри в пратката, тъй като тя получава застраховка за всеки един от тях.

Естествено, Харди си даваше ясна сметка, че не е чак толкова трудно да се изчисли разликата между стойността на двеста броя допълнителни компютри по хиляда долара парчето и милионите, които компанията ще изгуби, в случай че пристанище Оукланд спечели делото. На практика тази разлика беше почти незначителна. И въпросът се свеждаше до „зъбите в конската уста“ — тоест, компютрите трябва да бъдат извадени от дъното на залива и преброени.

Но изваждането на контейнера щеше да струва цял куп пари, а техният клиент даде ясно да се разбере, че в момента не разполага с този куп и едва ли някога ще разполага…

Така нещата опряха до протакане. Признат майстор в тази игра, Харди вече пети месец успяваше да отлага окончателното решение на проблема. Но дойде решението на съдията и краят на протакането заедно с него. Разноските по изваждането възлизаха на сто шейсет и пет хиляди долара — една общо взето незначителна сума в сравнение с очакваното обезщетение, но Брънел категорично отказа да я заплати, обявявайки я за пари, хвърлени на вятъра.

Харди не виждаше как може да продължава с протакането. „Триптек“ просто ще трябва да преглътне тази сума и толкоз.

Изпитала видимо облекчение от факта, че отново се връщат на конкретната работа, Мишел се облегна назад и каза:

— Мисля, че можем да използваме ситуацията в своя изгода и да измъкнем нещичко…

— Казвай! — вдигна глава Харди.

— Обявяваме търг. Разбира се, приемаме решението на съда, но само при условие че пристанището поеме част от разноските, или най-добре всички разноски. Те разбира се, ще откажат. Тогава можем да поискаме от съда търг с участието на конкурентни фирми, за да получим най-ниската възможна цена по операцията на изваждането. Кой би възразил на подобен аргумент?

Харди я погледна с открито възхищение. Колкото и високо да ценеше собственото си класическо образование, той бе принуден да признае, че в този момент и в тази ситуация Мишел си е чист божи дар. Организирането на търг за изваждането на повредената стока ще им подари поне още няколко месеца. Време, през което може да се случи какво ли не…

Неволно даде воля на фантазията си. Дали пък да не убеди Брънел да наемат леководолази за локализиране на контейнера? По този начин, ако се наложи дори и през нощта, лесно биха могли да пуснат вътре онези допълнителни бройки, за чието заплащане настояваше „Триптек“…

— Как ще процедираме? — попита на глас той.

Мишел вече беше подредила папките пред себе си в стройна купчина, според важността на предстоящите за обсъждане въпроси.

— Остави на мен — каза тя. — Нали затова съм тук?

Сутринта преди обсъждането на въпроса със „зъбите на коня“ беше изскочила от ежедневните релси. Причината беше внезапното изчезване на всички четки за зъби в къщата.

След съответния кръстосан разпит Ребека и Винсънт казаха, че май си спомнят нещо. Вчера Орел Глицки внезапно открил ново приложение на въпросните четки и те си поиграли в градината. Всъщност, в задния двор… Ставало въпрос за някаква игра на крепостни стени, или нещо подобно…

В допълнение невръстният им племенник Джейсън („той все още е бебе, татко“ — напомни му Ребека) също си поиграл с четките за зъби. Но и двете деца на Харди бяха сигурни, всъщност абсолютно убедени, че ако случайно са събрали всички четки за зъби (нещо малко вероятно), те положително са ги върнали обратно на мястото им!

След като приключи сутрешното стратегическо заседание с Мишел, Харди извървя три пресечки във ветровития предобед и купи половин дузина пресни „бао“ — лепкави кутийки, пълни с различни сосове за барбекю, в които бяха напоени късчета месо — свинско, пилешко и патешко. Сам по себе си фактът, че човек по всяко време може да намери горещи, току-що изпечени на скарата „бао“, е достатъчно основание да се живее в град като Сан Франциско, рече си той.

Седеше в „Солариума“, сам, с все още ясни спомени за ароматните „бао“ в съзнанието и разтворен на масата брой на сутрешния „Кроникъл“. Не бе забравил снощния си разговор с Ейб Глицки (Аха! Ето кой е свил четките за зъби! А дори и да не го е сторил, Харди може да го обвини в това престъпление и да стане голям майтап!)

От разговора по време на вечерята стана ясно, че Глицки е убеден в убийството на Сал. Дори нещо повече — че това убийство е извършено именно от Греъм. Ако наистина е така, значи Глицки знае повече от самия Харди.

Прегледа вестника, но не откри нищо особено. През уикенда липсваха каквито и да било сензационни разкрития. Дори областната прокурорка Прат и главния прокурор Пауъл запазваха „враждебно мълчание“ (според определението на един от материалите). Трийсет и един лекари бяха откупили една цяла страница за реклама, за да обявят, че са асистирали на свои пациенти да напуснат живота. Но Харди знаеше, че това няма да се отрази пряко върху случая Греъм Русо.

И така, какво знае Глицки?

Придърпа към себе си обсипаният с бутони телефонен апарат на заседателната зала и започна да набира номера на отдел „Убийства“, после се отказа и остави слушалката. След като лейтенанта отказа да говори по въпроса преди шестнайсет часа, той едва ли ще го стори точно сега. На фронта не се забелязваха промени.

Изведнъж пред очите му отново зина оная древна конска уста.

— Идиот! — промърмори той и се плесна по челото.

Греъм не само си беше у дома, но и вдигна слушалката. Но задоволството на Харди, че е успял да хване клиента си се стопи още след първите му думи.

— Това си го измисли току-що, нали, Греъм? — нервно попита той, след като онзи му разказа за приятния си разговор със Сара Евънс предишната вечер. — Кажи, че си го измисли, моля те!

— Не съм — рече Греъм. — Беше наистина приятно.

— Приятно, значи — изръмжа Харди. — Много хубаво, радвам се за теб!

— Не беше това, което си мислиш — изрази протест Греъм.

Харди ясно си го представи — седи си до прозореца с прекрасната панорама към града, отпива глътка от страхотното си кафе, марка „Кона“, може би отхапва от топличък кроасан, купен бог знае с чии пари… Вероятно животът във фантастична къща като неговата изкривява перспективите и човек гледа по друг начин на останалия свят.

При всички случаи Греъм се нуждае от едно хубавичко разтърсване, което да го свали на земята.

— А какво беше? — попита на глас той. — Как може да е различно от това, което мисля?

— Ако Сара имаше намерение да ме арестува, тя вече щеше да го е сторила, Диз — успокоително промърмори Греъм. — Тя просто искаше да научи повече…

— Имаш предвид сержант Евънс от отдел „Убийства“, нали? Как така изведнъж стана Сара? Вие какво, да не би да си ходите сериозно? Ще ми бъде от полза, ако съм наясно по този въпрос!

— Нищо такова, Диз.

— Тя просто искаше да узнае истината, така ли?

— Точно така.

— А какво ще кажеш за онзи момък от „Тайм“?

— Добро момче.

Харди го видя как повдига рамене, в душата му се промъкна раздразнение. Май няма да е зле да го пораздрусам, рече си той.

— Греъм, на репортера това му е работата! Той е длъжен да се представи като добро момче, за да измъкне от теб всичко, което му е необходимо за материала. В хода на този процес няма нищо лично, разбираш ли?

— В случая не беше така — възрази Греъм. — Беше различно. В крайна сметка ми беше приятно да се разтоваря пред някого…

Лактите на Харди бяха върху масата, а слушалката — здраво притисната към ухото му. Посоката на разговора беше очевидно безсмислена. Крайно време е да сменим темата, рече си той. Да поговорим за ограничение на евентуалните поражения.

— Е, хубаво — примирено въздъхна той. — Кажи какво разказа на приятелката си Сара този път… Надявам се, че поне част от откровенията ти съвпадат с предишната версия…

— Най-очевидните неща — засмя се в слушалката Греъм. — Нищо, за което би могъл да се тревожиш…

— Най-очевидните ли?

— Ти знаеш…

— Всъщност, не знам. Защо не ме осветлиш?

— Ами, например истината за отношенията между мен и баща ми. Искам да кажа, че признах за помощта, която му оказвах… Нататък беше по-лесно, тъй като вече изяснихме въпроса за тези отношения…

— Чакай малко. Какво означава „нататък“?

Кратка пауза, после:

— Признах, че от време на време съм му инжектирал морфин… Но не и във въпросния ден.

— Ти призна това на сержант Евънс?!

— Да… — Колебанието този път беше доста по-продължително: — Казах ѝ също, че във въпросния петък минах покрай Сал, но той не си беше у дома…

Почти в същия час на деня главният прокурор на щата Калифорния Дийн Пауъл беше пред вземането на важно решение. Рано сутринта бе пристигнал от Сакраменто и веднага повика при себе си Драйсдейл и Гил Соума. В момента тримата приключваха с обяда си във вътрешната зала на „Джакс“ — един от най-старите и най-изискани ресторанти в града. Покривката от блестящобял лен бе почистена от трохите, възрастен келнер в смокинг пълнеше чашите им с кафе.

Пауъл се беше издигнал именно в Сан Франциско. Преди да бъда избран за главен прокурор, той бе служил в областната прокуратура, достигнал до поста старши прокурор. Навикът му да приглажда дългата си бяла коса с пръсти отдавна бе станал обект на различни карикатури в пресата, но това изобщо не го притесняваше. Преди да се обърне към Соума, той отново прокара пръсти през косата си:

— Според мен сме близо до консенсус, но честно ще ти кажа, Гил, че имам известни резерви относно твоето участие. Някога изобщо да си работил по дело за убийство?

Разбира се, Пауъл прекрасно знаеше отговора на този въпрос. Той беше впечатлен както от служебната характеристика на Соума, така и от пламенния ентусиазъм, с който младежът се нахвърляше върху работата. Но сега искаше да го подложи на нещо като тест, да провери дали може да издържи на неофициалния разпит на шефа си, дали е готов за далеч по-тежките изпитания, които несъмнено го очакват в съдебната зала.

Соума поднесе салфетка към устните си и отговори без нито миг колебание:

— Не, сър. Но това дело мога да го спечеля.

— Дори ако обвинението е за предумишлено убийство?

— То вече е такова, сър. Днес сутринта получих последните рапорти на полицията по разследването. В тях категорично е посочено, че вероятността за асистирано самоубийство отпада.

— Това го приемам, Гил — кимна Пауъл. — Но най-важното за нас на този етап е да сме сигурни, че се готвим да обвиним истинския извършител, нали? — Облегна лакти на масата, отново прокара пръсти през косата си, после заби показалец в лицето на Соума: — Ти мразиш тоя Греъм Русо, нали? И тази омраза е изцяло на лична почва!

Соума стрелна с очи своя покровител Драйсдейл, който спокойно разбъркваше кафето си. Не получи помощ от него и бавно кимна:

— Вярно е, че не го харесвам, сър…

— В такъв случай сигурен ли си, че не виждаш у него точно това, което ти се иска да видиш? Мислил ли си по този въпрос?

Сега дойде ред на Соума да посегне към кафето си.

Пауъл отбеляза, че това е един добре отрепетиран жест. Въпросът му задължително изискваше размисъл и Соума го стори. Макар че по всяка вероятност отдавна е готов с отговора, рече си главният прокурор. Чашката се върна обратно върху чинийката, нов бегъл поглед към Драйсдейл.

— В становището на областната прокуратура има няколко празнини — започна младият прокурор. — Парите сами по себе си не бяха достатъчни като мотив, ние добре знаехме това и решихме да изчакаме. И това даде резултат. Научихме, че в апартамента на Сал Русо е имало борба, а Греъм Русо си призна, че е бил там…

— Този момент е малко деликатен — обади се за пръв път Драйсдейл.

— Наистина не разполагаме със запис на това признание — кимна Соума. — Но Глицки гарантира, че ще получим клетвените показания на Евънс, които тя ще потвърди лично и в съда.

— Това означава, че се връщаме на старата позиция: „той каза, тя каза…“.

— Арт, би ли отложил ролята на адвокат на дявола за малко по-късно? — намеси се Пауъл. — Искам да разбера с какво разполагаме като цяло… — Направи знак на Соума да продължи.

— И така, имаме въпросната борба в жилището — продължи младият прокурор. — Имаме и признанията на Греъм, че е бил там. Към това прибавяме морфина, плюс кутия спринцовки, за които е доказано, че са взети от местоработата му в „Бърза помощ“. Имаме цял куп от лъжите му, записани върху лента. Имаме катастрофалното му финансово състояние, което отново ни връща към въпроса с парите… Имаме мотив, възможност за неговата реализация и средствата, необходими за това. Класическа постановка, сър. Той го е извършил и ние сме в състояние да го докажем.

Драйсдейл прочисти гърлото си — сигурен знак, че желае да се намеси.

— Арт? — погледна го въпросително Пауъл.

— Съгласен съм с всичко, което каза Гил — кимна Драйсдейл. — Но тук става въпрос за особено тежко престъпление, нали?

— Точно така — убедено отвърна Пауъл.

— Окей. Значи опциите по отношение на исканото наказание са две — или смърт, или ДЗБПП — което ще рече доживотен затвор без право на помилване. Въпросът ми към Гил е следният: наистина ли си готов да поискаш смъртна присъда за бившия си колега в съда?

С това най-сетне бе сложен край на позьорството, част от ентусиазма на Соума видимо се стопи.

— Не зная — откровено отвърна той, оглеждайки лицата на двамата си началници. — Мисля, че изобщо не е подходящо да искаме смъртно наказание…

Пауъл кимна. Това беше правилният отговор. Соума се оказа точно такъв, какъвто трябва да бъде: пламенен при изпълнението на дълга си, но не и заслепен от омраза.

— И аз съм на това мнение — кимна Драйсдейл. — Но може би трябва да поразмахаме тази заплаха, особено в началната фаза на процеса… Кой знае, това би могло да се окаже и много печеливш ход.

— За мен това не е проблем — сви рамене Соума.

Пауъл обаче нямаше никакво намерение да се ангажира, без да изпипа нещата от всички страни. Неслучайно беше стигнал до сегашния си пост, беше известен с изключителната прецизност по подготовката на обвиненията си, рядко бе губил важни дела.

— И никакви други заподозрени, така ли? — попита той. — Нито реални, нито измислени, нито внушени?

Драйсдейл с поглед предостави отговорът на Соума.

— Продължаваме проверките относно контактите на Сал в рибарските среди — взе думата младият прокурор. — Той е бракониерствал, но печалбата му не е била нищо особено — сто-двеста долара. Не виждам кой ще тръгне да го убива за такива пари…

— Семейството? — вметна Драйсдейл.

— О, да, семейството. Доказано е, че за последните няколко месеца жертвата три пъти е нахлувала в бившия си дом. Това не е предизвикало кой знае каква суматоха, семейството е отказало да направи оплакване срещу него. Обърнали са се към властите с молба да му бъде оказана квалифицирана помощ и това е всичко.

Дотук добре, рече си Пауъл. Пропуските на областната прокуратура са отстранени.

— Сигурно ли е, че не става въпрос за самоубийство? — попита на глас той. — Не искам този въпрос да бъде повдигнат зад гърба ни.

Този път отговори Драйсдейл.

— Според мен никой няма да го повдига, особено след прецизираното становище на Страут по този въпрос — рече той. — И никой не вярва, че Сал е прибягнал до самоубийство, просто защото не е било така.

Настъпи мълчание, присъстващите гледаха пред себе си.

Главният прокурор пръв отмести очи от покривката.

— Защитник на Русо е Дизмъс Харди, нали?

— Да, сър.

Соума помнеше тази история не по-зле от собственото си име. Преди три години, при последното дело на Пауъл като обикновен прокурор преди заемането на новия пост, Дизмъс Харди бе извадил заека от ръкава си и успя да оневини клиентката си, въпреки че съдебните заседатели не само я бяха обявили за виновна, но и бяха произнесли смъртна присъда. Не беше тайна, че оттогава насам Пауъл непрекъснато търси възможност за реванш.

— Добре — въздъхна след нова пауза Пауъл. — Да вървим при него…

Драйсдейл леко почука по масата, опитвайки се да привлече вниманието на главния прокурор.

— При цялото ми уважение, Дийн, аз съм на мнение да изчакаме още ден-два. Греъм няма да ни избяга, защо да не постигнем КЗ?

Това беше жаргон от младините на Пауъл, още от първите му дела в областната прокуратура. КЗ означаваше „кучешки задник“ — акроним, който младите прокурори използваха за всяко желязно изградено обвинение.

Пауъл се замисли за момент, после кимна:

— Добре, идеята не е лоша… Но нека се разберем: прибираме копелето в четвъртък, най-късно в петък, окей?

— Дадено — кимна Соума, правилно преценил погледа на шефа си, забит настоятелно в лицето му.

Началник на отдел „Убийства“ вече почти две години, Глицки натрупа достатъчно опит, за да предприеме решителни крачки към подобрение в работата. Тази сутрин например, след като отведе Евънс и Лание при съседите от нравствената, за да използват уединението на кабинет със затваряща се врата, той решително отвори най-горното чекмедже на бюрото си и измъкна оттам една метална рулетка.

Премери зейнала в стената дупка, която някога беше запълнена от врата (онази, която бяха свалили за боядисване и която вече никога не се върна на мястото си), после позвъни в един от близките специализирани магазини и с леко учудване откри, че вратите не фигурират сред ембарговите стоки в тази страна. Продавачът от другата страна на линията изглеждаше леко развеселен от учудването му, след което обясни, че вътрешни и външни врати се продават навсякъде.

След кратък размисъл лейтенантът стигна до заключението, че би трябвало да знае от собствен опит, но едновременно с това си даде сметка, че когато човек е затънал до гуша в бюрокрацията, подобни елементарни задачи започват да му се струват невероятно трудни, изискващи колосални усилия. Навремето бе попълнил съответния формуляр до службата за поддръжка с искане за нова врата. Отговор не получи. Стори го още три пъти, на равни интервали от време, с абсолютно същия резултат.

В крайна сметка се примири с факта, че нова врата няма да получи. Едва тази сутрин вдъхновението го връхлетя с нова сила и той остана смаян от простотата, с която проблемът можеше да бъде решен: уведомява подчинените си, поръчва вратата и толкоз! Продавачът го увери, че до петък вратата ще бъде монтирана и напълно готова да изпълнява своите функции — новичка, съответно боядисана и нагласена.

Какво чудо!

Лание и Евънс се върнаха в службата преди малко, в ранния следобед. Глицки за втори път се срещаше с тях. При първата им среща — онази зад вратата на колегите от нравствената — той бе информиран за дейността им през уикенда. И научи доста интересни неща: за наличието на борба в апартамента на Сал, за признанието на Греъм Русо относно морфина и посещението при баща си в деня на убийството. Не остана особено очарован от факта, че Евънс бе направила гаф с магнетофона, но бе принуден да се примири с него.

Това първо работно заседание с инспекторите трябваше да го подготви за срещата с Драйсдейл, насрочена за девет сутринта. Именно той щеше да запознае Дийн Пауъл с последните новини по разследването. Очевидно всичко бе минало добре, тъй като следобед Драйсдейл пак се обади.

Пауъл бил склонен да действа незабавно и поискал ареста на Греъм Русо, но Драйсдейл успял да го убеди да изчакат още ден-два, просто за да превърнат случая в КЗ. След което изреди един куп инструкции, които Глицки трябваше да запомни наизуст.

Именно това беше целта на второто заседание — Глицки трябваше да предаде инструкциите на преките изпълнители. Присъстваше и Гил Соума, по настояване на Драйсдейл. Вероятно искаше да приобщи момчето към екипа, пък и да го използва като ухо и око.

Събраха се в кабинета на Глицки с цената на доста усилия. Лейтенантът се напъха зад бюрото си, а Соума остана там, където скоро щеше да има врата. Евънс се беше отпуснала на един стол пред бюрото, а Лание бе седнал на ръба на същото бюро и небрежно си хапваше фъстъци. Черупките хвърляше в кошчето за боклук, но не всички попадаха там.

Вместо въведение Глицки реши да им разкаже за гениалната си идея относно вратата, просто за да понижи напрежението.

Лание се обади веднага след края на стройната му теория за бюрокрацията:

— Това ми напомня за един случай, беше по време на някакво търговско изложение… В „Холидей Ин“, или някой от другите големи хотели… Едни нещастници се бяха натикали в такава будка като тая тук. Осветлението изгаснало, онези се оплели като пилета в кълчища и не смеели да пипнат нищо… Решили да извикат полиция… Отивам аз там, гледам един контактен шнур на пода и питам: „Това ли е проблемът?“. Те викат това е, но един от техниците каза да не пипаме нищо! Включвам го аз в контакта, будката светна като коледна елха. После им дадох служебния си номер, казах им да не си признават, че са пипали каквото и да било и им пожелах приятен ден…

— Страхотно — рече Глицки. — Точно това имах предвид. Мислиш ли, че вратата наистина ще бъде готова в петък? Нямам представа как ще изглежда тоя кабинет с врата, твърде дълго време бях…

Евънс деликатно се прокашля и той млъкна.

— Това означава ли, че пак ще ходим при колегите в нравствената? — попита тя.

— Моля за извинение — бързо се усети лейтенантът. — Забравих, че този проблем едва ли е толкова вълнуващ за вас… — Изправи рамене, придърпа стола си и каза: — Не, мисля да си останем тук. — После се сети за младия прокурор и се обърна да го погледне: — Нали нямате нищо против, Гил? Едва ли имаме какво да крием…

Двамата инспектори се спогледаха.

— За какво става въпрос? — попита Лание.

— За какво, Гил? — подхвърли и Глицки.

Соума все още беше възбуден от личната си среща с главния прокурор на щата. Вталеният костюм от тъмен плат стоеше като на закачалка върху кльощавата му фигура. А Глицки предвидливо беше заел седнало положение, тъй като не искаше да стърчи над дребничкия младеж.

Но това, което му липсваше във физическо отношение, беше щедро компенсирано от невероятната енергия. Соума кимна на лейтенанта, извърна се към инспекторите и стегнато започна:

— Главният прокурор е доволен от досегашната ви работа. Предоставили сте достатъчно улики, за да бъде повдигнато официално обвинение. Но той е на мнение, че през следващите няколко дни трябва да променим посоката на следствието…

— Накъде? — попита Лание.

— Навсякъде другаде, но не и по посока на Греъм Русо.

Настъпи тишина, която бе нарушена от пропукването на поредния фъстък между пръстите на Лание.

— Но нали той го е извършил? — обади се инспекторът.

— Така е — кимна Соума. — Но Дийн Пауъл иска от нас да прекопаем градината още веднъж, просто за всеки случай. Вие несъмнено сте обърнали внимание на факта, че това дело се превръща в политическа бомба. По тази причина ние много държим да покажем, че не преследваме Греъм по политически причини. Че подобни причини не влияят на нашето отношение. — Гласът му леко се промени: — Това е. Той просто иска да се подсигури…

Глицки се облегна назад, столът му проскърца. Кракът на Лание ритмично почукваше по страничния плот на бюрото, върху което бе седнал. Туп, туп, туп… Кънтящ и не особено приятен звук.

— По въпроса за разговорите… — подхвърли Соума. — Имате ли ги на запис?

Лание стрелна с поглед Глицки, който остана неподвижен, със скръстени на гърдите ръце.

— Може би все пак трябва да се прехвърлим в нравствената, а? — предложи той.

Евънс се приведе напред. Младият прокурор бе направил крачка навътре в помещението и бе понижил глас, а тя не искаше да пропусне нито една реплика.

— Защо да ходим там? — попита.

Партньорът ѝ беше ченге с опит. По тази причина знаеше накъде вървят нещата и побърза да изпревари Соума:

— Не желаете нищо върху хартия — извърна се към него той. — Това искахте да кажете, нали?

— Да — кимна прокурорът. — Поне на този етап…

— За какво говорите? — изгледа ги озадачено Евънс.

Соума леко кимна, предоставяйки отговора на Лание.

— За уликите — рече инспекторът.

— Добре, предавам се — въздъхна Евънс. — Какво за уликите?

— Прокуратурата е длъжна да запознае защитата с всички улики, нали така? — започна Лание. — По тази причина, в случай че открием и други заподозрени, ние трябва да предоставим имената им на защитата. И какво ще стане? Адвокатът на Греъм непременно ще ги призове и ще ги изтъпанчи пред съдебните заседатели!

— Господин Пауъл не желае да помагаме на защитата с други заподозрени — добави Соума. — Нито пък вижда смисъл в евентуалното объркване на съдебните заседатели. Следователно вие разпитвате тези хора и…

— Кои хора?

— Останалите членове на семейството — сви рамене прокурорът. — Колегите рибари на Сал, евентуалният доставчик на морфина, ако това не е Греъм… Ей такива неща…

— Като междувременно нито правим записи, нито си водим бележки — вметна Лание.

— Точно така — кимна Соума. — На практика споделяте с нас евентуалните си разкрития, но не ги превръщате в улики.

— И като допълнение на всичко това — нищо не сме чули, нищо не сме видели, а този разговор изобщо не се е състоял — добави с тържествуващ вид Лание.

Сара премести поглед върху Глицки, който невъзмутимо мълчеше.

— Но…

Соума вдигна ръка:

— Разбира се, това не важи, в случай че някой наистина започне да ви става подозрителен. — Гласът му видимо стана небрежен: — Макар че и в този случай ще е по-добре да ни го съобщите устно, а не чрез писмен рапорт…

В стаичката се възцари тежко мълчание.

— Не бива да създаваме фалшиви впечатления у никого…

Сара чу тези думи, но по-голямо впечатление ѝ направи ритмичното почукване на крака на Лание, който невъзмутимо продължаваше да троши фъстъците си. Стана от мястото си и се прехвърли на другия стол, по-далеч от партньора си. Този вид дискусии бяха нещо ново за нея. Ново и неособено приятно. Соума и Лание очевидно усетиха това, размениха си кратки погледи, след което инспекторът каза:

— Сара, господин Соума има предвид единствено предварителните ни разговори с тези хора… Ако се натъкнем на нещо сериозно, веднага започваме да действаме по устава.

— Но няма да се натъкнете, защото престъплението е извършил Греъм, нали? — добави Соума.

— Точно така — кимна Лание и за последен път уточни нещата: — Вие не искате да предоставите допълнителни козове в ръцете на защитата и толкоз.

Сара обаче пожела още едно, последно уточнение.

— Но на практика ние търсим друг извършител, нали така?

— Абсолютно вярно — кимна Соума. — Попаднете ли на такъв, замразяваме Греъм и скачаме на новия заподозрян. Но такъв няма да има… Ще ви задам един въпрос, сержант… Вие с вашия партньор идентифицирахте Греъм сред цяла тълпа анонимни потенциални извършители, нали?

— Да.

— Е, толкоз по въпроса. Той е нашият човек, а главният прокурор просто иска да си върже гащите. За целта ние отново преравяме храсталаците и след като приключим с този процес вече сме сто процента убедени, че не сме пропуснали нищо. В допълнение мога да ви обещая, че всяка появила се в хода на този процес нова следа, ще бъде разгледана с подобаващо внимание… — Забелязал, че Сара продължава да е настроена скептично, Соума побърза да изпревари евентуалните ѝ възражения: — Тук не става въпрос за прикриване под никаква форма, сержант. Никой не иска от вас подобно нещо…

Столът на Глицки най-сетне проскърца пак и той се приведе напред. Белегът на устните му побеля, една веничка на слепоочието му видимо пулсираше. Очите на всички се обърнаха към него.

— Ще се направя, че не съм чул нищо от последната част на този разговор — тихо рече той, после очите му бавно се спряха върху лицето на Соума: — Не зная как процедирате в други подобни случаи, момчета, но в този отдел всичко се завежда под формата на официални рапорти. Такава ни е работата. Откриваме каквото можем да открием, а после го съхраняваме по съответния, регламентиран от закона начин.

Соума видимо пребледня.

— Аз съвсем не исках да кажа, че…

Гласът на Глицки остана тих, но напрегнат, с някакъв особен заплашителен оттенък. Изглежда страхотно опасен, рече си с неволна тръпка Сара.

— Зная какво искахте да кажете. Направих си труда да ви изслушам, при това съвсем внимателно. Сега пък вие ще чуете какви заповеди ще дам на своите инспектори: да извършат разследването си в пълно съответствие с изискванията на закона! Без никакви отклонения, без компромиси. Така ние си връзваме гащите, така прикриваме и вашите задници! И всички ще бъдат доволни.

Поклати глава, явно за да се успокои, но очите му не изпускаха лицето на Соума:

— Я ми кажете какво ще стане, ако адвокатът открие, че не сме разпитали никой, освен неговия клиент? Нима този факт няма да озадачи доста хора? Ами какво ще стане, ако научи, че сме провели разпити на един куп народ, но сме „пропуснали“ да го уведомим? Ще имаме ли проблеми, според вас? Защото според мен положително ще имаме. И преди съм се натъквал на подобни случаи. Затова чуйте каква е нашата позиция: ако имаме основания да търсим друг заподозрян, ние ще го търсим в съответствие със закона. Не открием ли такъв, значи прокуратурата има това, което наричате КЗ. — Очите му бавно обиколиха лицата на присъстващите: — Ясен ли съм?

Отговориха му три отчетливи кимвания.

След минута всичко свърши. Гостите се изнизаха, а Глицки твърдо реши, че ще плати от собствения си джоб за вратата, която би трябвало да затвори след тях…

Четиринайсета глава

Глицки изпрати инспекторите, наля си чаша чай и започна да попълва формуляра за доставката на вратата. Бе решил да действа нападателно. По тази причина остави чашата си на масата, удари върху бланката червения печат с надпис „спешно“ и я понесе към коридора, където беше кутията за вътрешната поща на сградата. На прага почти се сблъска с Дизмъс Харди, който забързано крачеше към неговия отдел.

— Хубаво, че те хванах! — гневно изръмжа приятелят му. — Какво направи с тях?

— С какво?

— С моите четки за зъби, ето с какво! С всичките шибани четки за зъби в къщата ми!

— Че какво им е на четките ти? И какво общо имам аз с тях?

— Ще ти кажа! Вчера, като дойде у дома, всички си бяха на мястото. Тази сутрин ги няма. Това обърка сутрешния ми ритуал, спокойствието в дома ми отлетя — спокойствие, което ми е гарантирано от конституцията! Там горе, в началото — веднага след встъпителните думи „Ние, народът на Съединените щати“…

Глицки замръзна на мястото си, после бавно кимна, рече едно „извинявай“ и отиде да си пусне бланката.

Когато се върна, приятелят му се беше настанил зад бюрото с крака върху плота и безгрижно си хапваше фъстъци.

— Как мислиш, дали някой ще влиза в кабинета ми, ако махна фъстъците? — попита лейтенантът.

Харди бавно огледа стаичката и поклати глава:

— Съмнявам се. Тук е твърде безлично, няма с какво да привлечеш хората… — Очите му обхванаха и общото помещение, главата му с недоумение се поклати: — Гледам, че и оттатък е празно, истински град на призраците…

Глицки хвърли поглед през рамо, на лицето му се появи усмивка:

— Само преди един час мислех да викам полицията, за да въведе ред… Не знам. Хората са навън, по задачи… Тук идват само за да си напишат рапортите… А ти защо си тук?

Краката на Харди изчезнаха под бюрото.

— Защото, благодарение на достоверни източници, успях да открия това, което ти още вчера си знаел за случая Греъм Русо и което отказа да споделиш с мен!

— И какво е то?

— Че е ходил в апартамента на баща си. Че редовно му е инжектирал морфин.

— И аз съм го знаел още вчера, така ли? — свъси вежди Глицки. — За твое сведение ще ти кажа, че го научих едва тази сутрин!

— Но знаеше нещо, нали? Повече от това, което знаеше миналата седмица. Беше убеден, че става въпрос за убийство.

— Без коментар — рече Глицки и пристъпи навътре в стаичката.

— Поне ми кажи дали вече е решено делото да бъде гледано от разширен съдебен състав…

— Без коментар — повтори Глицки, замълча за миг, после добави: — У Сал е имало борба…

Харди светкавично обработи тази информация и поклати глава:

— Но не с участието на Греъм.

— Вярвам ти — сви рамене Глицки. — Остава да ти повярват и съдебните заседатели.

Това беше информацията, от която се нуждаеше Харди — процес ще има. Нямаше смисъл да се коментират причините. Комбинацията от присъствието на Греъм в жилището на Сал, доказаната борба там, лъжите пред следствието и пачките с пари даваха достатъчно основание на главния прокурор за завеждане на дело, въпреки обратното мнение на областната прокуратура. А лейтенантът му предложи и един допълнителен коментар:

— Който и да го е сторил, Диз, става въпрос за убийство.

После:

— Би ли станал от стола ми, ако обичаш?

Харди се подчини, разминаването им в тясната стаичка приличаше на някакъв странен ритуален танц.

— Защо не мога да повярвам, че си бил пътя дотук само за да похапнеш фъстъци? — вдигна глава да го погледне Глицки.

— Исках да разбера дали не държиш димящ пистолет — поясни Харди. — За да зная как да процедирам…

Глицки обмисли чутото, после поклати глава:

— Без коментар. — На лицето му отново изплува ужасната усмивка: — А какво друго те доведе в нашата малка градинка?

— Без коментар — върна му го Харди, после поклати глава: — По дяволите! Чудно си приказваме! Дали причината за този съдържателен разговор не се крие в тежестта на средната възраст? — Понечи да каже още нещо, после погледна часовника си: — Времето си лети, мамка му! Благодаря за фъстъците, ще се видим по-късно!

Веднага след телефонния разговор с Греъм, Харди направи опит да си уреди среща с Клод Кларк — първият заместник на Шарън Прат. Даваше си ясна сметка, че дори да отрече признанията, направени пред сержант Евънс, клиентът му се е забъркал в сериозна каша. А след това му хрумна една идея, която, макар и налудничава, би могла да поразсее черните облаци над главите им.

Кларк имаше репутацията на надут бюрократ, който обича да се издокарва. Наближаващ четирийсетте, той носеше пясъчнорусата си коса късо подстригана, имаше добре оформена козя брадичка и тънки мустачки. Държеше се с хората като отегчен мъдрец, особено към онези, на които липсва достатъчно самочувствие.

В неговите ръце беше властта, именно той държеше ключа към кабинета на областния прокурор. Майсторски показваше на всеки желаещ да се срещне с Прат, че преди това трябва да му целуне задника, при това топло и нежно… Самата Прат обичаше да се прави на състрадателна към изпадналите в беда хора, обичаше да демонстрира загриженост към проблемите им. И беше дълбоко убедена, че прехвърляйки негативната част от задълженията си върху Кларк, автоматически се превръща в опитен политик, чиято съвест винаги си остава чиста.

Първият заместник категорично отхвърли молбата на Харди за среща с Прат, наричайки я „смешна“. Областният прокурор по принцип не приема адвокати, а когато все пак го прави, това става само след предварителна заявка и прецизно уточнена тема за разговор. Ако Харди направи писмена молба и я остави в канцеларията, госпожица Прат може би ще намери време за него през следващите няколко седмици.

Лош късмет, момчето ми, рече си Харди. Ще се наложи да използвам част от собствените ти номера.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако предадете на госпожица Прат, че ще отнема само пет минути от времето ѝ — търпеливо започна той. — Кажете ѝ, че става въпрос за случая Греъм Русо, който отново излиза на дневен ред. Кажете ѝ още, че разполагам с информация, която ще ѝ бъде от полза.

— Защо не я споделите с мен? — артистично изви глас Кларк. — Аз ще намеря подходящото време да ѝ я предам…

— Виж какво, приятелю — изостави официалностите Харди, усетил как в душата му нахлува гняв: — Ще ти кажа какво мисля да направя, ако продължаваш с тъпите си номера! Ще врътна един телефон на Джеф Елиът от „Кроникъл“… Предполагам, че си чувал за него — страхотен репортер, автор на рубриката „Слуховете на града“. Захапе ли нещо, пускане няма! Още утре сутринта Шарън ще прочете за какво става въпрос и тогава лошо ти се пише!

След десет минути му позвъниха от канцеларията на Кларк. Ако господин Харди има възможност да прескочи до Съдебната палата точно в четири следобед, госпожица Прат би могла да му отдели няколко минути…

Правилата в този кабинет се определяха от главната прокурорка и очевидно не подлежаха на корекции. Самата тя седеше зад огромно писалище, чийто лъскав плот предлагаше надеждна защита срещу нахалните молители. Тяхната територия бе ограничена в рамките на стол с твърда облегалка и трийсет квадратни сантиметра килим. В този конкретен случай Прат бе решила да използва и допълнителна защита в лицето на Клод Кларк, чиято елегантна фигура се бе изпънала в цял ръст до прозореца. Харди не беше влизал в този кабинет от пет години насам — когато покойният Кристофър Лок го повика, за да му връчи уволнението. Но столът за посетители си беше на същото място и той без колебание се насочи към него.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Харди — рече Шарън Прат. — Много съм слушала за вас. — Това едва ли е истина, рече си Харди, но все пак направи съответната за подобни случаи поласкана гримаса. — Доколкото разбрах, имате някаква информация за мен…

— Да, госпожо — кимна той, след което премина направо към същността на въпроса. — През уикенда Греъм Русо е направил изявления пред полицията. Признал, че е бил в апартамента на баща си и че му е инжектирал морфин.

— Признал, че го е убил!? — приведе се напред Прат.

— Не, извинете… Признал, че му е правил инжекции, при това редовно. Проблемът е, че това влиза в противоречие с предишните му показания. Освен това, в апартамента на баща му е имало борба…

— Преобърнатият стол, нали? — попита Прат, после поклати глава: — Това не е доказателство за наличието на борба.

— Имат свидетел — поясни Харди и видя как очите ѝ се присвиват. Вече се радваше на неотклонното ѝ внимание. — По моя преценка, те разполагат с всички улики за завеждането на дело. Имам сведения, че главния прокурор всеки момент ще издаде заповед за арестуването на Русо.

— Аз също — кимна Прат. — Пауъл е решил да натрупа малко актив, но ще сгреши. Асистираното самоубийство не може да се обърне в предумишлено убийство, поне в този град. Убедена съм, че никой съдебен състав няма да допусне подобно нещо. Но какво общо има всичко това с вас и мен?

— Искам да го арестувате отново — рече Харди. — Вие, а не хората от Главна прокуратура.

Очите ѝ се превърнаха в тесни цепки, после отново се отвориха. На лицето ѝ се появи усмивка, която изразяваше уважение и възхищение.

— Чакайте малко, нека видим дали правилно ви разбирам…

Разбираше го повече от правилно. Предложението на Харди ѝ даваше възможност да издърпа килима изпод краката на главния прокурор. Обвинява Греъм в убийството на Сал, после сключва сделка с адвоката му и така младият Русо има всички шансове да получи имунитет срещу всякакви бъдещи разследвания.

Очите ѝ отново срещнаха очите на адвоката.

— Страхувате се, че обвинението на Пауъл ще бъде за предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства, така ли?

— Точно така — кимна Харди.

— Но сте убеден, че все още не го е сторил?

Харди се сети за Глицки и в душата му се промъкна чувство за вина. Играта „без коментар“ си я изиграха както трябва, но той знаеше, че ако не бяха приятели с лейтенанта, изобщо не би се добрал до него, да не говорим за недомлъвките… На практика Глицки му съобщи, че все още няма решение делото Русо да бъде предадено за разглеждане пред разширения съдебен състав, който всички наричаха „Голямото жури“, и сега Харди използваше тази информация в полза на Прат. Почувства се зле, Ейб не заслужаваше подобно отношение. За това би трябвало да помисли по-рано, но заслепен от гениалната си идея, той бе хукнал презглава към областната прокуратура. Сега вече нямаше избор, нещата трябва да отидат докрай.

— Официално обвинение още няма — рече на глас той. — Така разбрах…

— И какво предлагате?

— Официално го обвинявате утре сутринта, по-раничко. Защото ако голямото жури ни изпревари, можем да се смятаме за мъртви и погребани. Аз ви доставям Греъм тук, той се признава за виновен в убийство по непредпазливост. Срещу условна присъда. Никакви ефективни срокове, въпросът за обществения обвинител остава открит…

— Клиентът ви в течение ли е на всичко това?

Не виждаше как Греъм може да се противопостави. На практика го бе потърсил за втори път след сутрешния разговор, но никой не вдигна телефона. Не се включи дори шибания телефонен секретар. Но Харди възнамеряваше да го открие на всяка цена, дори ако трябва да прекара нощта пред вратата му.

— Ще бъде — кратко отвърна той.

Отговорът му накара Прат да застане нащрек.

— Нима нямате съгласието му? — присви очи тя.

— Първо исках да говоря с вас. Какъв смисъл има да му искам съгласието, ако вие не проявите интерес?

Прат очевидно прие идеята му като пълна лудост, каквото всъщност си беше. Но едновременно с това и безкрайно съблазнителна. Моментално си даде сметка, че ако разиграе козовете си както трябва, това може да ѝ донесе стотици и хиляди гласове в предстоящите избори. Но в същото време, тя съвсем не беше от хората, които са готови на неразумни рискове.

— Няма да предприема нищо, преди да се чуем още веднъж — каза на глас тя.

— Разбрано.

Областната прокурорка кимна и се извърна към помощника си:

— Клод, дай на господин Харди една от картичките с домашния ми телефон. — После погледна посетителя и спокойно добави: — Очаквам да се обадите, господин Харди.

Работният ден беше към края си и по тази причина Харди подкара направо към къщата на Греъм. Клиентът му си беше у дома. Отвори две бутилки бира и предложи да се поразходят. Отвъд билото на Еджууд, само на стотина метра от къщата, започваше парка Интириър Белт.

Седнаха на една ниска тухлена ограда и отправиха поглед надолу, към стръмния, гъсто залесен каньон, от който се носеше приятната миризма на евкалипт. Микроклиматът на тази уникална местност се разкри пред тях с цялата си красота. Въздухът не помръдваше, температурата беше някъде около трийсетте. Харди разхлаби възела на вратовръзката си, а сакото бе оставил още в колата. Греъм беше бос, с широки шорти в маскировъчни цветове и мрежеста тениска.

— Забравих да те питам — имаше ли мач през този уикенд?

Харди реши, че тази увертюра е подходяща за началото на трудния разговор. Малко ала-бала, а после ще хвърли бомбата.

— За щастие да — отвърна Греъм и отпи глътка от шишето си. — Не помня дали ти казах, че ме уволниха от „Бърза помощ“…

Не беше, но Харди едва ли можеше да припадне от тази очаквана новина. Облаците над главата на Греъм тепърва ще се сгъстяват и колкото по-скоро разбере това, толкова по-добре.

— Спечели ли?

— Това да не е прелюдия към обсъждане на адвокатските ти хонорари? — хвърли му кос поглед Греъм.

— Не се тревожи за тях — усмихна се Харди. — Ще ти изпратя сметката по пощата. Просто се интересувам как я караш…

— Извинявай, напоследък нещо съм изнервен… Вчера направихме едно турнирче в Хеуърд. Пет мача, стигнах чак до финала… — Ръката му направи небрежен жест: — Изкарах около два бона…

— За един ден?

— Пет мача, не ме ли чу? Във втория беше обявена премия от хилядарка, по правилото за милосърдието…

— Все пак, два бона на ден…

— Това е максималната премия. Ако бяхме загубили първия мач, щях да се прибера с петдесетак. Така ни мотивират към победата. В това отношение правилото на милосърдието много помага…

— Какво представлява то?

Греъм го погледна така, сякаш беше паднал от Марс.

— Мачът се прекратява в момента, в който един от отборите поведе с десет точки и повече. Това е правилото на милосърдието. Нещо като победа с явно превъзходство при бокса — спират мача преди да се пролее кръв. Според залозите си, спонсорите могат да получат двойна, а понякога и тройна печалба. Отборът победител взема премия от нея.

— Често ли се случва това?

— На отбор като нашия, който е пълен с бивши професионалисти — да…

— Как се казваше човека, който ви спонсорира?

— Айсинг. Крейг Айсинг.

— Значи тоя Айсинг ви плаща десет бона на ден?

Греъм се замисли за момент, после кимна:

— Ами да, нещо такова…

Харди тихо подсвирна.

— Тогава каква е неговата печалба? Колко залага?

— Много — отвърна Греъм. — За десет бона такива като него дори не стават от леглото… — Беше видно, че темата за залаганията го притеснява. Опря бутилката до устата си, отпи едра глътка и добави: — Нещо ми нашепва, че не си дошъл да си говорим за софтбол… Хайде, изплюй камъчето.

— Прав си — кимна Харди. Нямаше смисъл да увърта повече.

Греъм го изслуша внимателно, после поклати глава и безгрижно се усмихна:

— Няма да ме арестуват… Сара поне няма да го направи. Аз я харесвам, тя мен — също…

— Тя е ченге — напомни му Харди. — И умело използва това, което си въобразяваш — че те харесва, че има нещо по-специално между вас. Накрая пак ще те тикне в пандиза.

— Ще бъда много изненадан, ако стане така — отвърна Греъм. — Когато дойде да ме види в събота вечер, не беше заради разследването…

— А заради какво? Любовна среща ли имахте?

— Почти — засмя се Греъм. — Съвсем малко не ни достигна…

Харди мрачно поклати глава.

— А бе я ми кажи, защо си единственият човек в този град, който е убеден, че няма да бъдеш арестуван? — попита той. — Някога да си си задавал този въпрос?

Греъм сви рамене и отпи нова глътка от бутилката:

— С мен те вече си изгърмяха патроните, Диз. Какво ще спечелят, ако опитат отново?

— Ще го направят други хора — отвърна Харди. — Какво ще кажеш за това? — Стана и се разтъпка наоколо. Май беше по-уместно да му разиграя етюда с паниката, рече си. Може би само така бих го разтревожил достатъчно, за да ме изслуша с подобаващо внимание. В същото време не му се искаше да го плаши. Предпочиташе да го остави да говори, да приспи бдителността, която можеше да го накара автоматически да отхвърли идеята за споразумение с прокуратурата.

Но вече беше късно. Времето за дипломатически маневри изтече.

— Ето какво е положението, Греъм — обърна се той. — Ще бъдеш арестуван отново. Това ще стане след ден-два, или най-късно до края на седмицата. Ще бъдеш обвинен в предумишлено убийство, може би и при утежняващи вината обстоятелства. Това е абсолютно сигурно, независимо дали ще го стори твоята сержант Евънс, или някой друг. Нещата станаха прекалено сложни, за да ти се размине.

Не постигна кой знае какво, но все пак изтри безгрижната усмивка от лицето на клиента си.

— Хубаво — кимна Греъм. — Да допуснем, че си прав и това наистина се случи. Но какво ще стане после? Пак ще ме освободят!

— Това е един от възможните варианти, но аз имам друг — далеч по-сигурен.

Върна се край ниския зид, подаде на Греъм недокоснатата си бутилка и му разказа всичко. За споразумението с Прат, за цялата дългосрочна стратегия, която произтича от него. После млъкна и зачака.

Изражението на Греъм стана значително по-трезво. От гърдите му излетя тежка въздишка, главата му се поклати:

— Но всичко това означава да призная, че съм го извършил…

— Срещу което няма да лежиш нито ден — припомни му Харди. — И никой не може да те пипне повече. Край на всичко, Греъм. Сделката е одобрена от Прат, чакаме само твоето съгласие.

— Признавам, че си направил отличен ход като адвокат.

Харди пусна една крива усмивка и докосна ръката му:

— А след като всичко свърши, спокойно можеш да поканиш на среща и сержант Евънс…

Но Греъм беше далеч от подобни мисли. Замислен дълбоко, с невиждащи очи, той отново повтори:

— Значи трябва да призная, че съм го извършил…

— Да, трябва! — кимна Харди, усетил как го хващат нервите.

— Ами ако не съм?

— Това няма значение — отвърна Харди и сам се изненада от лекотата, с която навлезе в терминологията на професионален адвокат. Какви ги дрънкам, господи?! Как така няма значение дали един човек е извършил престъпление, или не? Но връщане назад нямаше. — Всичко се свежда до юридическа еквилибристика.

— И ще ме оставят на мира? Завинаги?

Харди усети, че клиентът му е на ръба. Сега е моментът да се приключи с този въпрос, рече си той.

— Ще те осъдят условно, Греъм — рече той. — На две, може би три години. Но слушай внимателно какво ще ти кажа… Едва сега навлизаш в деловия свят, а в него има далеч по-добри професии от адвокатската. Аз съм адвокат и зная какво говоря. Нашата професия се състои от деветдесет и девет процента глупости, а в останалото време си принуден да целуваш клиента си по…

— Както го правиш сега, нали? — бледо се усмихна Греъм. — Целуваш ми задника, нали? Но аз нещо не го усещам, явно съм повреден…

— Нашият случай е изключение. Исках да кажа, че можеш да се захванеш с каквото пожелаеш. Членството в адвокатската асоциация изобщо няма да ти трябва. Тази професия ти е нужна точно толкова, колкото професията на професионален бейзболист… И двете са съвсем обикновени професии.

Най-сетне успя да предизвиква някакви чувства у клиента си.

— Но аз съм добър, Диз! — натъртено рече Греъм. — Аз спечелих конкурса за мястото при Дрейпър, а подобни места са запазени за най-добрите!

— Това означава, че имаш акъл, нищо повече — тръсна глава Харди. — Използвай го за нещо друго. Ако откажеш, те чака затвор. Това е положението. Не сме седнали да обсъждаме избор на кариерата ти. Става въпрос за години от живота ти. Тежки години, зад решетките!

Млъкна и зачака. Изтече една минута, която му се стори по-дълга от час. В клоните над главите им пееха птички, но нищо наоколо не помръдваше. Греъм най-сетне поклати глава:

— Съжалявам. Зная, че си вложил много енергия в този план, но аз не съм убил баща си. Следователно не мога да кажа, че съм го сторил.

Стомахът на Харди се сви. Спокойно би приел твърдението на Греъм, че не е убил баща си, но забележката след него го накара да потръпне от страх.

— Не е нужно да го наричаме убийство, Греъм — направи последен опит той. — Можем да…

— Не! — прекъсна го с повелителен тон младият мъж. — Няма да кажа, че съм убил баща си, ясно ли е?

За миг Харди остана неподвижен, вслушвайки се в птичия хор. После бавно се надигна.

— Утре сутринта трябва да предам отговора ти на Прат — тихо промълви той.

— Вече го имаш. Баща ми се самоуби. Остави на докторите онзи стикер да не го закачат и се самоуби. Това е истината.

Петнайсета глава

Голяма част от работата на Марсел Лание извън офиса се състоеше в обиколки на недовършени строежи и различни дупки в покрайнините на града — според вечното и вярно правило, че бедността е майка на повечето престъпления. Това беше част от работата на всички детективи в отдел „Убийства“, те отдавна бяха свикнали с нея. Понякога обаче маршрутите им бяха наистина необикновени.

И тъй, докато Сара Евънс седеше пред телефона в Съдебната палата и набираше номерата, записани на разхвърляните от Сал Русо листчета (тази игра наричаха „познай името зад инициалите“), Лание реши да прибегне до различен, доста по-директен подход. И разбира се, въпреки изричната заповед на Глицки, все пак забрави да си вземе магнетофона.

Знаеше, че всяка вечер Дани Тоска седи на редовното си място на бара в едно заведение, наречено „Джино и Карло“. Намираше се в Норт Бийч и беше едно от най-старите заведения в района. Тук най-силно се усещаше пулсът на старото италианско сърце на града, а в известни отношения именно Дани Тоска беше стимулаторът, определящ неговия ритъм. Прехвърлил петдесетте, с гола като билярдна топка глава, Тоска се водеше нещо като агент на недвижими имоти. Най-често беше облечен с тъмно спортно сако, вталена риза с отворена яка и меки мокасини с кожени пискюлчета. Голяма част от наемателите на магазини в района действително изпращаха месечните си чекове на името на неговата фирма, която играеше ролята на основен посредник между тях и реалните собственици.

Дани Тоска никога не е бил арестуван, нито пък официално обвинен за каквото и да било. Доколкото Лание беше осведомен, дори не бяха го глобявали за неправилно паркиране. Въпреки че глобата би била уредена още преди мастилото да е засъхнало върху квитанцията на фиша…

Този човек не вярваше във физическата принуда — нещо необикновено, дори уникално за района, който обитаваше. Винаги бе готов да признае, че предпочита преговорите и силата на убеждението, умееше като никой друг да напипва и използва слабите места на околните, след което с удоволствие приемаше комисионите на благодарните си клиенти. Проявяваше искрен и задълбочен интерес към проблемите на обществото, в което живееше, и, подобно на Лание, смяташе себе си за един от основните лостове, благодарение на които се крепи реда в този град.

Когато Лание придърпа едно високо столче и каза здрасти, пред Тоска димеше неизбежното късо еспресо.

Показа искрено задоволство от появата на инспектора и леко кимна на бармана — знак да обслужи госта според вкусовете му. Марсел си поръча един коктейл „Франджелика“ във висока чаша, после двамата потънаха в оживен разговор на незначителни теми — за великолепното време тази вечер, за топлата вълна над крайбрежието, за играта на „Джайънтс“, които явно губеха мача си с „Доджърс“, предаван по телевизията и излъчван от широкия екран над бара.

Най-накрая Марсел почувства, че е дошло време за по-конкретни теми и подхвърли:

— Жалко за Сал Русо — рече. — Чух, че боледувал от доста време…

Тоска отпи глътка еспресо, махна за поздрав към някаква току-що появила се двойка и едва тогава отговори:

— Може би така стана по-добре… Имам предвид това, което направи сина му.

— Наистина ли мислиш, че той го е направил, Дан?

— Така пишат вестниците — сви рамене Тоска.

Лание кимна, помълча малко, после попита:

— Често ли се виждахте със Сал?

— От време на време…

— А как ти се стори той? Личеше ли му, че страда?

— Не го показваше. Което не означава, че не е страдал.

— Ами ако не е страдал от болка, а от нещо друго?

Ясно пролича, че Тоска е изненадан от този въпрос.

Пръстите му механично затъркаляха по барплота една бучка захар, Лание се приведе към него и поверително прошепна:

— Някой го е убил, Дан. Все още не знаем причините. Бихме искали да сме сигурни, че това е свършило момчето му, а не някой друг. Едва след това ще го арестуваме…

— Мислиш, че е ставало въпрос за бизнес, така ли?

— Мисля това, което ти казвам: не знам със сигурност. Може би зад целия този бизнес с рибата се крие нещо съвсем друго…

Имаше предвид наркотици. Незаконната продажба на риба, толерирана от всички, лесно би могла да се окаже прикритие за контрабанда на наркотици. А в отношенията на Сал с трафикантите да се открие и мотивът за престъплението…

Но Тоска поклати глава:

— Няма такова нещо — категорично заяви той. — Сал продаваше риба, при това много хубава.

— В големи количества?

Тоска внимателно го погледна.

— Веднъж в седмицата.

— Не те попитах точно това.

Ръбчетата на бучката захар се закръглиха и тя ловко скочи в чашката.

— Според мен едва ли изкарваше повече от двеста на седмица. Горе-долу толкова, колкото му трябваха да преживее. Нямаше никакви заеми. Такъв му беше бизнесът — плаща и получава стоката си.

— Ами доставчиците? Доколкото съм осведомен, някои от тях действат със замах…

Тоска са замисли за миг, после вдигна глава:

— Питаш ме дали Сал не ги е изнудвал? В смисъл — плащай, или отивам да те натопя пред Комисията за лов и риболов… Защо да го прави? За повече пари? За какво са му тези пари?

— Може би за морфин — сви рамене Лание.

Този отговор очевидно не беше достатъчно убедителен. Тоска помълча малко, прехвърляйки бучката захар в устата си, после кимна:

— Окей, има един тип… Ще проверя как стоят нещата…

— Ако ми кажеш името му, бих могъл да се срещна с него още днес — предложи Лание. Срещнал втренчения поглед на Тоска, той бе принуден да поясни: — Времето ни притиска, Дан… Колкото по-бързо свършим работата, толкова по-добре.

Погледът се смекчи, Тоска потупа ръката на Лание, легнала върху барплота.

— Скоро ще се чуем, Марсел. Ще видя какво мога да направя…

Започна да ѝ се струва, че Сал Русо нарочно си е измислял разни имена, а след това с часове наред е търсил номерата им в указателя. Въртя телефона цял час, но никой от хората, които вдигаха, нямаше представа кой е този Сал Русо и как съответният номер е попаднал в ръцете му. Започна да проумява, че или не знае паролата, или тези хора са известени за следствието по подозрение в убийство. И в двата случая обаче резултатът си беше една кръгла нула…

Докато попадна на името Файнър. Обезкуражена и посърнала, тя изчака пет позвънявания и понечи да затвори, но точно тогава насреща вдигнаха и един отегчен глас попита:

— Кой звъни? Знаете ли колко е часът?

— Господин Файнър?

Тежката въздишка насреща издаваше изтощение.

— Доктор Файнър. Не съм на работа. Това не е честно. Две нощи не съм мигнал. Кой ви даде този телефон?

— Сал Русо.

— Не познавам никакъв Сал Русо.

— Почакайте за минутка, доктор Файнър. Аз съм сержант Евънс от отдел „Убийства“ на ГПЛА. Въпросният Сал Русо е убит.

Докторът май затвори, рече си тя. От слушалката не долиташе нито звук. После долови втора въздишка.

— Отдел „Убийства“? Кого са убили?

Сара му даде кратко описание на събитията, след което той изглежда започна да превъзмогва умората си.

— Аз ли съм го лекувал? Съжалявам, но аз съм интернист към Общинската болница. Вашият човек едва ли е бил мой пациент. От какво казвате, че е страдал?

— Рак, тумор в мозъка — отвърна тя. — И болестта на Алцхаймер…

— И открихте телефона ми в къщата му?

— Точно така.

— Ами тогава сигурно съм го преглеждал… Но трябва да е било отдавна. През последните шест месеца работя в спешното отделение и съм го лекувал само в случай че е имал открити рани…

— Не е имал такива рани. Вероятно става въпрос за по-ранен период, но аз нямам представа точно за кога… Вашето име и телефон са надраскани върху късче смачкана амбалажна хартия и това е всичко, което знам…

— Ох, трябва да поспя… — промърмори гласът в слушалката, после: — Как ви беше името?

— Евънс.

— Добре, Евънс, задръжте за минута… Русо ли казахте?

— Сал Русо.

Минутите се оказаха пет, но Сара търпеливо чакаше. В крайна сметка все пак успя да открие човек, който проявява желание да ѝ помогне. В сравнение със сухите отговори, които получаваше часове наред, това си беше истински успех.

Докторът най-сетне вдигна слушалката.

— След като е имал телефонът ми, трябва да е някъде тук… — промърмори той. Това не означаваше абсолютно нищо за Сара, но тя се беше заредила с нужната доза търпение. — Салваторе Русо? Някъде към шейсетте, нали?

— Това е той.

— Много добре… — Файнър очевидно преглеждаше бележките си. — Появил се е за преглед в поликлиниката и са го насочили към мен… По онова време аз се занимавах с поставяне на първоначални диагнози… Оплаквания: за два месеца се е губил на два пъти, обземала го е тотална дезориентация. Помислил, че може би има БА.

— БА?

— Болестта на Алцхаймер. Както и да е… Чакайте да видим нататък… — В слушалката се долови шумолене на хартия: — Предписал съм пълна кръвна картина и изследване на тироидната жлеза, но той изобщо не е стигнал до лабораторията… После, след четиримесечна пауза, отново се е появил… Пак сме го пратили на кръвна проба…

— Така ли установявате Алцхаймер? С помощта на кръвна проба?

— Не. Но първата ни работа е да елиминираме другите евентуални причинители на деменция — например сифилис в трета фаза. За БА няма точно определен генетичен тест. Тя се определя след множество продължителни изследвания, но ако е в ранна фаза, диагнозата е изключително трудна…

— Но вие все пак сте му я поставили…

Доктор Файнър помълча малко, после предпазливо отвърна:

— Не. Той престана да идва. Така и не стигнахме до окончателна диагноза. Може би се е уплашил, не е пожелал да чуе присъдата си…

— Но е бил наясно за какво става въпрос, така ли?

— Положително. Поне за част от цялата истина. Не знам… Може би съм допуснал някаква грешка… Гледам, че тук съм си записал нещо… Той е поискал да знае какво ще стане след като установим диагнозата.

— Какво трябва да стане?

— Ами например това, че ако диагнозата се потвърди, аз съм длъжен да докладвам за случая в Районната психиатрична болница. Това се прави при всички случаи на напреднала деменция, защото…

— Разбирам — прекъсна го Сара.

— Тук съм отбелязал и още нещо — продължи докторът. — Той казва, че не иска да е в тежест на никого и ще се самоубие, ако диагнозата се потвърди…

— Казал ли го е?

— Да. Но това е доста трудна материя, знаете… Може би не е поискал да завърши изследванията си именно защото се е страхувал, че при положителен резултат ще трябва да изпълни заканата си…

— В това има логика — съгласи се Сара, после смени посоката на разговора: — Но вие не сте му назначили никакво лечение, нали?

— Не. Защото не стигнахме доникъде с изследванията.

— А помните ли как изглеждаше този човек?

Пауза, последвана от тежка въздишка.

— През последните година-две често забравям дори собственото си име — рече докторът. — Карам на автопилот. Не знам, това може пък да ме направи по-добър лекар…

Сара изпита съчувствие към него.

— Няма да ви бавя още дълго, докторе — рече тя. — Искам да изясня само още един въпрос… Не сте вие този, който му е дал стикер за отказ от медицинска намеса, нали?

— ОМН? Не, не съм. Но това може би означава, че се е самоубил, Евънс. Особено след като е разбрал, че има и рак… А вие казахте, че е бил убит…

— Опитваме се да установим истината, докторе. Един последен въпрос: Вие сте лекар с опит, но преди две години не сте бил в състояние да поставите диагноза Алцхаймер. Възможно ли е през това време болестта да се е развила до степен, в която той вече не е бил в състояние да живее сам?

— Не мога да кажа със сигурност — замислено отвърна Файнър. — Зависи… Ако пристъпите на деменция са периодични, той би могъл да води почти нормален живот, но задължително с чужда помощ… За тази болест лечение няма, състоянието на човека се влошава бавно, но необратимо… Знаете ли, след като се е сдобил по някакъв начин с ОМН, той почти сигурно е искал да сложи край на живота си…

— Прав сте — въздъхна Сара. — Точно това се опитваме да изясним. Благодаря за помощта, докторе. Сега ще ви оставя да поспите…

Семейството на Харди преживяваше истински ренесанс. Вечеряха заедно, в пълен състав — едно изключително рядко събитие за последните няколко месеца. Предполагаше се, че това се дължи на главата на семейството, успяла да реорганизира работната си програма. На практика обаче реорганизация нямаше — Харди беше работил точно толкова, колкото и във всеки друг ден. Разликата се състоеше единствено в това, че след като приключи, той се прибра у дома. След вечеря се преместиха в дневната, настаниха се на килима с купички топли пуканки пред себе си и започнаха един маратонски турнир по китайска дама.

По-късно, когато Харди влезе в спалнята на децата да ги целуне за лека нощ, те и двете увиха ръце около врата му и отказаха да го пуснат. Когато най-сетне се освободи и влезе в кухнята, жена му стори същото.

— Много им липсваш — прошепна тя. — Имат нужда точно от това, което направи тази вечер. А понякога и аз…

— Знам — притисна я до себе си той. — Ще направя всичко възможно, за да продължим в този дух. Тоест — да се завъртам по-честичко у дома…

— Добра идея — кимна тя и долепи тялото си до неговото. — Дали заспаха?

— Сигурно. Но за всеки случай ще затворим вратата…

Задрямаха, сгушени един в друг. По телевизията течаха новините. Харди чу името Греъм Русо, но помисли, че може би сънува.

— Знаеше ли за всичко това? — смушка го Франи.

— За какво? — стресна се той и втренчи опулен поглед в екрана.

Наложи се да изтърпят четири реклами, преди на екрана отново да изплува лицето на говорителката.

— „Докато местната полиция отказва коментар относно асистираното самоубийство на Сал Русо преди десет дни и се ограничава с изявлението, че следствието продължава, днес в Сакраменто председателката на дружеството «Хемлок» — една неформална организация, бореща се за правото на доброволна смърт — изненадващо обяви, че Греъм Русо е разговарял с нея броени минути преди да се отправи за апартамента на баща си. Включваме Сакраменто, откъдето предава…“

— Няма ли край, господи! — простена Харди и се изправи в леглото.

На екрана се появи самоуверената физиономия на Барбара Брандт.

— Той беше много развълнуван и разстроен — като всеки човек в подобен момент — заяви тя. — Според мен се нуждаеше от подкрепа, нещо напълно естествено…

Невидимият за камерата репортер попита защо Греъм не е споменал за този епизод.

Брандт направи умна гримаса — като човек, който отдавна е наясно с особеностите на човешката природа и изпитва леко разочарование от тях.

— Говорихме по този въпрос по телефона, миналият уикенд — отвърна тя. — Всъщност, спорихме, при това доста разпалено. Това беше една героична постъпка, за която обществеността трябва да научи. Сал и Греъм Русо са имали достатъчно кураж да я предприемат, но Греъм не желаеше шум. Е, сега вече е късно. Реших да говоря открито в подкрепа на Греъм, той трябва да знае, че не е сам. Законите срещу асистираното самоубийство и евтаназията се нуждаят от спешна промяна! — Немигащите очи се заковаха в камерата: — Греъм, независимо от последиците, ти постъпи правилно!

Харди натисна бутона за отстраняване на звука и изпъшка:

— Господи, не мога да повярвам!

Окончателно разсънена, Франи вдигна глава:

— На какво? На думите на тази жена, или на това, което е станало между тях?

— Не знам… Коя е тя, по дяволите? Никога не съм я чувал! Греъм не ми е споменавал нищо във връзка с нея… — Харди продължаваше да клати глава: — Само едно ще ти кажа, Фран… Която и да е тази личност, тя направо го закопа!

Шестнайсета глава

Сара отключи вратата на апартамента си в девет без четвърт и отново си помисли, че е крайно време да си вземе котка, хамстер, златна рибка — изобщо някакво живо същество, което да я посреща в празния дом.

От бакалията на ъгъла си бе взела една ябълка и пакет готова храна, която вътре в себе си наричаше „гадна кухня“. Съблече униформения жакет, разкопча колана с кобура и го преметна на облегалката на един стол. После тикна пакета в микровълновата печка и отскочи до банята за кратък душ.

Петнайсет минути по-късно вече бе приключила с вечерята. Облече цивилни дрехи — дънки, маратонки и бял рибарски пуловер. Нямаше намерение да излиза, но все още беше твърде рано за нощница.

Бе решила тази вечер изобщо да не мисли по случая Русо. Разговорът с доктор Файнър сложи край на работното ѝ време за днес. Е, почти… Защото след като затвори телефона остана още доста време зад бюрото, опитвайки се да сглоби представата си за човека Сал Русо.

Взе едно одеяло от спалнята, настани се в креслото и отвори романчето, което четеше вече от доста време. Кет Колорадо придружава известна кънтри певица по време на турне, в Нашвил настава голяма бъркотия, при която тя ѝ спасява живота и прочие, и прочие…

Сара обичаше книжките за жени детективи, особено когато ставаше въпрос за такива, на които не липсва нито остроумие, нито красноречие. Не се поставяше на тяхно място — просто ѝ беше приятно да проследява приключенията им, които винаги бяха прекалено лични. Като в роман, естествено. Защото истинската полицейска работа рядко предлага подобни ситуации.

Не, няма да мисли за това.

Пусна телевизора и хвана финалната фаза от поредния мач на „Джайънтс“. Тъкмо бяха завладели девета база и победата им над „Доджърс“ изглеждаше сигурна. Помисли да звънне на родителите си и да ги подразни. Оказа се, че ги няма у дома. Остави им послание и тежко се тръшна на стола срещу телевизора. Напоследък родителите ѝ очевидно бяха решили да се забавляват и непрекъснато излизаха.

Опита три от приятелките си, после звънна в Конкорд на по-малкия си брат Джери. Отговориха ѝ три телефонни секретаря и един сънен глас.

Е, добре де, има и такива дни, рече си тя.

Остана още малко на мястото си, но атмосферата в празната къща с кънтящия телевизор я потискаше. Реши да се поразходи, а може би и да изпие чаша кафе без кофеин на Клемънт стрийт. А когато се върне, родителите ѝ вероятно вече ще са се прибрали и тя ще си побъбри с тях…

Помисли да се обади на партньора си, но бързо се отказа. Бе прекарала достатъчно време с Лание, а и той едва ли беше най-подходящата компания за свободното ѝ време. Освен това с него нямаше как да не говори за работа…

А този случай я ядеше отвътре.

Усети как някакви невидими ръце я притискат обратно на мястото ѝ. Нима започва да прилича на Сал Русо? Всъщност, нали и тя живее сама, също като него? Но какво означава това? Хората на нейната възраст в половината град, не — в половината свят! — живеят така. Или по-зле, далеч по-зле. Тук няма място за аналогии.

Нямаше нищо общо със Сал. Нямаше да завърши като него, защото животът ѝ бе един непрекъснат низ от успехи. На трийсет и две беше достигнала върха на кариерата си.

Стените отново я притиснаха. Не беше ги украсила с картини. Нямаше време да мисли за такива неща. Е, все пак имаше два плаката — Аквариумът на Монтерей и един гигантски пустинен кактус, който ѝ напомняше за родителите ѝ. Но плакатите бяха без рамки, закрепени само с кабарчета върху избелелите и леко нагънати тапети.

Стана и измина петте крачки, които я деляха от кухнята. За разлика от кухнята на Сал, тук всичко си беше на мястото. (Ето, виждаш ли?, ободри се тя). Нямаше купчини с мръсни чинии, но линолеумът по ъглите беше започнал да се разлепя. Масата и столовете не бяха нищо особено, купувани на старо. Достатъчно добри засега, но как ли ще изглеждат след трийсет години? Как ли ще ги почувства някой на сегашната ѝ възраст?

Това са глупости, тръсна глава тя. Дотогава отдавна ще се е преместила другаде, на по-добро място. Днес все още е млада, без ангажименти. Засега това ѝ беше напълно достатъчно. Но къщата на Греъм… По дяволите! Пак този Греъм! И все пак… Къщата на Греъм беше нещо съвсем друго, нали? Фина и елегантна. Макар че той също беше млад и без ангажименти…

Изправена в рамката на вратата, която делеше кухнята от дневната, Сара оглеждаше апартамента си с критичен поглед, сякаш се намираше на място, където бе извършено престъпление. Сякаш нещо се беше случило с нея, тук и сега.

Топлото одеяло беше преметнато през облегалката на старото кресло, долната му част опираше в леко износения килим. Всичко тук беше доста употребявано: ръчно правените лавици за книги с тухлени подпори, отрупани със стари оръфани книги и полицейски наръчници, касетофонът, масичката за кафе с крачета като лъвски лапи и изпъстрен с кръгчета плот, по който бяха оставяни безброй мокри чаши — както студени, така и горещи…

Диванът беше хлътнал и износен, дамаската му бе придобила размазан сив цвят, макар че някога е била на ярки червено-златни ивици. Лампионът с три крушки до него не излъчваше почти никаква светлина, тъй като две от тях отдавна бяха изгорели, но нямаше кой да ги смени.

Излизам, рече си тя. Това е. Всичко е въпрос на настроение. Ако този апартамент продължава да не ми харесва, лесно ще го сменя с друг. До този момент не беше му обръщала внимание. Просто защото знаеше, че не се е оженила за него. Да не забрави да изключи телевизора…

— „… Греъм Русо, който бе арестуван за убийството на баща си, а след това освободен, отново…“

Нямаше го у дома. Къщата беше тъмна, също като снощи.

Тя паркира малко по-надолу, под няколко дървета, по-далеч от уличната лампа. Остана облегната на колата си, извърнала глава на север, към собствения си квартал. Стараеше се да не мисли.

Еджууд завършваше със стръмна, почти отвесна скала. От мястото ѝ се виждаха задните дворове на къщите, разположени на петдесетина метра по-ниско, по-нататък светлееха последните етажи на високите сгради по Парнас. През един от отворените прозорци се виждаха двама голи мъже, които нежно се прегръщаха…

Пак захладня. От запад подухна студен вятър, но рибарския пуловер беше надеждна защита срещу него. Сара все пак уви ръце около раменете си и погледна вдясно, където започваше стръмната улица-стълба, носеща името Фарнсуърт. Над главата ѝ плесна с криле невидима кукумявка, веднага след това откъм стълбите се разнесоха стъпки.

Беше напуснала жилището си набързо, без оръжие. Затова неволно се оттегли навътре, към дъното на улицата, без да изпуска от поглед стълбите, по които се приближаваха ритмичните стъпки на човек, който бяга за здраве.

Без да си дава сметка откъде дойде увереността ѝ, Сара излезе на светло и пристъпи към парапета. Той я видя и се закова на място, дишайки тежко. Раменете му изведнъж се отпуснаха, главата му клюмна. Сякаш най-сетне се признаваше за победен. Миг по-късно вдигна ръце с дланите нагоре и тихо попита:

— Арестуван ли съм?

Това ѝ прозвуча толкова странно, че тя се разсмя на глас.

— Какво правите?

Трябваше му цяла минута, за да схване същността на въпроса ѝ.

— Опитвам се да поддържам форма. Да избягам от тази… — ръката му направи неопределено движение: — … от тази лудост. — Все още дишаше тежко. — Тези стълби са сериозно изпитание… Бас държа, че са повече от сто, но кой ще ги брои? — Очите му отново се върнаха върху лицето ѝ: — Е, след като не съм арестуван…

— Предполагам, че най-сетне съм тук без връзка със службата — пристъпи една крачка към него тя. — Просто си помислих, че може би ви е останало малко от онова вино…

Мълчаливо тръгнаха нагоре към къщата, крачейки по средата на улицата.

Вътре той запали само аплиците на стената, после дръпна завесата от панорамния прозорец, зад който блеснаха светлините на Ийст Бей.

— Мислех да взема един душ — рече и махна по посока на тясната кабинка, която играеше ролята на баня. — Но там не мога да се преоблека…

Тя се завъртя в стола и взе някакво списание.

— Няма да гледам.

След душа той отвори бутилка червено вино и напълни чашите. Настаниха се в двата края на дивана.

Греъм отново бе в обичайната си униформа: бос, с торбести шорти за бягане и памучна тениска. Сара бе подвила крака под себе си — така, както си беше с маратонките.

Дойде тук заради телевизионното интервю на Барбара Брандт, която заяви, че е била в контакт с Греъм минути преди той да убие баща си, но сега някак не ѝ се искаше да говори по този въпрос. Каза му, че не е на служба и наистина се чувстваше така. Греъм очевидно не подозираше за това интервю, тъй като беше тичал до брега и обратно — повече от час. Забеляза, че телефонът е изключен.

— Баща ви е рисувал — промълви внезапно тя. Ей така, без да има идея откъде ѝ хрумна тази мисъл.

Забележката ѝ очевидно принуди Греъм да превключи мислите си в нова посока. Той се размърда в своя край на дивана и отмести очи.

— Вършеше и много други неща — рече, после попита: — Още ли не сте на работа?

— Още — неволно се усмихна тя.

— И имате желание да говорим за баща ми?

— Май да — кимна тя. — Бях в апартамента му. Изглежда мъничко ме е впечатлил. Сал също…

Греъм остави чашата си на пода, стана и пристъпи към лавиците с книги.

— Когато получих писмото му, не бях говорил с него поне петнайсет години — обърна се да я погледне той. — За последен път го видях на абитуриентската си вечер. Появи се да каже здрасти, докато мама се беше заплеснала някъде. Поздрави ме с дипломирането. Нямах представа какво да отвърна, просто стоях и го гледах. Помня, че не ми стана много приятно…

— И тогава го видяхте за последен път? Имам предвид, до получаването на писмото?

— Не, и тъкмо това е странното — поклати глава Греъм. — Докато работех при Дрейпър го виждах всеки петък. Паркираше камионетката си зад Съдебната палата и продаваше риба. Наблюдавах го от прозореца и установих, че всички го обичат.

— Но нито веднъж не слязохте, така ли?

— Бях сигурен, че го мразя. — Остана в противоположния край на помещението, придърпа един кухненски стол и го възседна наопаки. — Дори и след писмото…

— Не постави ли то началото на връзката между вас?

Той се замисли само за миг:

— След него го видях веднъж, във Виро. Не се получи. Държах се гадно. Мисля, че това е най-голямата ми дарба — да се държа гадно…

— Гадняр — промълви Сара, после, осъзнала как ще му прозвучи това, побърза да добави: — Имам предвид само дефиницията.

— Такъв бях, дефиницията няма значение — сви рамене Греъм. — След като прочетох писмото му реших, че трябва да се разтоваря пред някого. Че това ще ми донесе облекчение. Баща ми беше най-подходящия обект, тъй като именно той бе причинил толкова мъки на семейството ми… А после ми пише едно хубаво и прочувствено писмо — очевидно разчитайки на чувствителната ми душа! Реших, че не само ще му кажа какво мисля, но и хубавичко ще го ступам!

— В буквалния смисъл? — изви вежди Сара. — Наистина ли го ударихте?

— Не, но май трябваше да го направя. Казах му, че е мръсник и гадняр, който има нахалството да прави опити за контакт…

Според Сара младият мъж изобщо не си даваше сметка, че е станал и развълнувано крачи напред-назад.

— Сякаш беше сигурен, че може да ни накара да забравим миналото, да забравим гадната му постъпка. Дали пък не е очаквал, че ще му простя? Че ще го приема с отворени обятия? Живей си живота, Сал, но не се докосвай до моя! — това исках да му изкрещя. — Нямам желание да те накарам да се чувстваш по-добре — нито сега, нито когато и да било! Не ме интересува как се чувстваш, нямам никакво намерение да ти ставам приятел! Мразя те, човече! Нима не виждаш, че не мога да те понасям?

И наистина крещеше. После се овладя, тишината в малкото помещение изведнъж ги засмука като вакуум.

Греъм дишаше тежко, очите му се плъзнаха по посока на Сара, после отново побягнаха встрани.

— Да, набих го… — промълви на пресекулки той. — Спуках го от бой!

Тя не каза нищо. Той пристъпи към умивалника в бокса, наплиска лицето си с вода и тихо промълви:

— Извинете…

— А той какво направи? Как реагира?

Греъм се облегна на кухненския плот и скръсти ръце, масивните му рамене леко увиснаха.

— Каза, че съм прав. Разплака се… А аз се зарадвах, че плаче. Каза, че ужасно съжалява… — Лицето му се разкриви в мъчителна гримаса: — А аз, както можеше да се очаква, студено му заявих, че съжалението не е достатъчно… Че проклетото му съжаление не променя нещата…

Тя помълча малко.

— А после какво стана?

— Тръгнах си.

— А как тогава…

— Това стана по-късно…

В малката уличка срещу блока имаше един стар маркуч — точно там, където паркираше камионетката. Беше останал от работниците, които ремонтираха сградата на съда и Сал Русо си го присвои. Беше го свързал с близкия пожарен кран и с негова помощ миеше каросерията на камионетката, доста замърсена след петъчния пазарен ден. Нямаше накрайник, но Сал контролираше посоката на струята с палец и това очевидно му доставяше удоволствие, въпреки че ставаше вир-вода. Животът му течеше сред морските пръски и миризмата на риба — това беше просто част от него…

Захапал отдавна угасналия фас на пурата си, той тананикаше под нос неясните и очевидно непълни строфи на „Сладката Бетси от Пайк“. Вече бе успял да ликвидира последните глътки „Карло Роси“, останали на дъното на големите, побиращи цял галон шишета, които клиентите не бяха довършили. Денят в разгара на лятото беше дълъг, до залез-слънце имаше още поне два часа. Вятърът подхващаше водната струя и запращаше ситни пръски в лицето му. Зъбите му захапаха фаса още по-здраво, на лицето му се появи усмивка. Хубав ветрец! Измести се встрани и насочи струята към стъпалата на кабината.

В първия момент реши, че вижда наяве един от епизодите, които често сънуваше. Някакъв неясен силует застана между него и ослепителния диск на слънцето, очертанията му бяха неясни като предчувствие. Той се отмести крачка встрани и присви очи.

— Греъм?

— Здрасти, тате.

Сал прегъна маркуча, струята спря. Не беше виждал сина си от онзи далечен ден във Виро, превърнал се в глупава грешка. После отиде да го види как играе и вече не можеше да се спре. Може би е изтекло достатъчно време, рече си. Може би Греъм ще го разбере. Но се оказа, че греши.

А сега той е тук.

— Какво има? Майка ти добре ли е?

Не можеше да си представи друга причина за внезапното посещение на сина си. Особено след последния път. Хелън сигурно е умряла и Греъм е дошъл да му съобщи тъжната новина.

— Мама е добре — отвърна Греъм и пристъпи от крак на крак. — Аз… Аз дойдох да ти се извиня. Съжалявам…

Светът изведнъж се сви, готов да се сгромоляса. Но Сал само примигна и кимна:

— Ами… Добре… Но както ти казах тогава, ти беше прав… — Пръстите му освободиха сгъвката, водната струя плисна върху кабината. — Как я караш?

Синът не отговори веднага и той бе принуден да го погледне.

— Не особено добре, ако трябва да бъда откровен…

Струята продължаваше да шиба кабината.

— Знам, че те отрязаха — рече Сал.

— С право, защото се провалих — отвърна синът му. Чертите на лицето му окаменяха: — Вече съм прекалено стар, а тази игра е за хлапета… Проявих глупост. Цялата работа беше глупост.

— Може би — кимна Сал. — Ако това те утешава, глупостта си я получил в наследство от мен… На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин, сто на сто щяха да порежат и мен… Дано сега ти олекне…

— Наистина ми олекна — кимна Греъм, а по устните му пробяга нещо като усмивка. — Благодаря…

— Няма за какво. Гладен ли си? — Отново прегъна маркуча, свободната му ръка бръкна в джобчето на ризата и измъкна пачка банкноти.

Сал имаше запазена маса в ресторант „САЩ“ — малка и доста уединена, поставена в най-тясната точка на триъгълното помещение. Ресторантът се намираше в сърцето на Норт Бийч, само на половин пресечка от бар „Джино и Карло“, в който нищо не беше пипнато от десетилетия насам, или поне откакто се помнеше Сал. В подобни кръчми човек все още може да се нахрани добре за десетина долара.

Бяха на третата гарафа червено. Чашите приличаха на театрален реквизит, Сал бе увил своята с длан. Нощта на туристическите атракции властваше само на метър отвъд стъклото на витрината, улицата бе залята от разноцветни светлини.

— Не зная дали въпросът „защо“ изобщо съществува — промърмори Сал. — Такъв въпрос може би никога не е стоял… Не знам…

— Трябва да е стоял, Сал. Не можеш просто да…

— Можеш, момчето ми, можеш… Понякога се получава така, че ставаш от сън и изведнъж разбираш, че си друг човек. Заемаш се с обичайната си дейност, после нещо ти става… Нещо, което променя представата, която имаш за себе си… И всичко се сгромолясва. Всичко, което те е крепило до този момент.

— Какво е станало? Може би мама си е намерила любовник?

— Проблемът не беше в майка ти — поклати глава Сал. — Проблемът беше в мен. Изведнъж си зададох въпроса кой съм аз. — Поднесе чашата реквизит към устните си, очевидно за да спечели малко време: — Беше нещо много по-сложно от една любовна авантюра…

— И какво се оказа? — попита Сара.

Наближаваше полунощ, макар че никой от двамата не си даваше точна сметка за времето. Седяха на пода с подвити крака, един срещу друг.

— Така и не разбрах — поклати глава Греъм. — Той каза, че нямам представа колко неуверен човек е била мама, и всъщност още си е такава… Това страничен човек не може да го усети, но ние — децата ѝ, го усещахме добре. Особено след като поотраснахме. Днешните пластични операции са само част от тази неувереност… Човек, който познава себе си, едва ли ще прибегне до подобни неща.

Очевидно му стана неудобно от тази елементарна психология, очите му се сведоха надолу.

— Но тя го обичаше… Обичаше го въпреки огромната разлика във възпитанието им, в начина на живот… Макар че тази разлика им пречеше да бъдат наистина близки…

— В смисъл?

— В смисъл че мама никога не би се качила на лодката му. В смисъл че Сал никога не би я завел някъде, където се изисква прилично облекло. Освен това нещата опираха и до парите. Мама беше свикнала с вещи, които се купуват, а Сал — с такива, които сам можеш да си направиш… Това е огромна разлика…

— Но все пак са се разбирали, нали?

Той кимна.

— Никога не са били приятели, както се получава в някои семейства. Но той я обичаше и знаеше как да поддържа същото чувство у нея…

— Как да я накара да го обича?

— Така твърдеше той…

— И как го е правил?

— Чрез силата. Имал е по-силна воля от нея.

— И тя го е обичала заради това?

— Да. Мисля, че в случая с мама това е напълно възможно.

Изобщо не стигнаха до виното. Пълните им чаши така и си останаха забравени на паркета край дивана. Греъм все така се опитваше да си обясни как се е стигнало да разрива между родителите му.

Значи не беше от алкохола, не беше и поради късния час. Но той усещаше все по ясно светлините и сенките, пробягващи по лицето на Сара, гледаше меките очертания на устните ѝ, галеше мислено кичурчето, спуснало се над дясната ѝ скула.

В очите на Сал танцуваха искриците на спомените.

— Разбираш ли? Аз знаех кой съм. Вътре в себе си бях щастлив. Бях личност… Е, неудачник, разбира се — все още съм такъв. Но знаех кой съм, откъде съм, къде ми е мястото. А с майка ти не беше така. Вечно търсеше някаква сигурност, никога не знаеше дали е стъпила на земята… Мисля, че не беше усвоила нищо от живота на родителите си… Всъщност, сигурен съм в това. Е, учила е в престижни колежи, обличала се е с хубави дрешки, имала е подходящи приятели. Но всичко това е било напразно, с нищо не ѝ е помагало… Тя стана щастлива едва когато заживяхме заедно. Не беше много очарована от начина ни на живот — без пари, без контакти с достопочтеното „добро“ общество. Но вас, децата, ви обичаше…

— А теб? Мислиш ли, че продължава да те обича?

Баща му се наведе над масата, от него лъхна на риба и евтино вино. Но въпреки това, въпреки протърканите дрехи и наболата четина, въпреки дребните рибени люспици, полепнали по лицето му, Сал излъчваше самоувереност и сила.

— Вече ти казах — изръмжа той. — Аз я направих човек.

Греъм извъртя очи и баща му се засмя.

— Вярно е — рече той. — Но не за това става въпрос… — Греъм така и не беше докоснал своето спумони6 и то се беше превърнало в розово-кафява каша на дъното на металната купичка. Сал я придърпа към себе си и взе лъжицата: — Вечно я обземаха съмнения, знаеш… „Тук ли ни е мястото“, „Родителите ми може би са прави“, „Накъде вървим?“… Ей такива неща… Аз също си задавах някои въпроси, всъщност само един… Още ли я обичам така, както в началото? Въпрос, на който имах само един отговор… — Главата му тъжно се поклати: — Да, през цялото време. През цялото шибано време аз лудо я обичах, Греъм!

— И знаеш ли какво ще направя? — Лъжицата отново потъна в разтопеното спумони. — Ще ѝ кажа, че съм бил сигурен в това. Че всъщност точно това е искала и тя, дълбоко в душата си. Че истинският живот е именно това — децата, къщата, тревогите около тях. Само тези неща са я правили щастлива. Дори и подсъзнателно, тя го е усещала. Ще ѝ кажа, че съм я обичал не заради разни глупости, а заради самата нея…

Облегна се назад, почеса се по брадата, опипа устните си. Най-сетне, след толкова години, бе получил възможност да говори за своите чувства, да ги сподели с първородния си син. Вълнението му беше дълбоко, беше истинско.

— Това беше една постоянна война, Греъм. Нямаш представа за размерите на подобен конфликт. Между начина, по който е била възпитана и животът, който водеше… Винаги ми се струваше, че е с единия крак навън, готова да се върне при родителите си. По тази причина нямах право на никакви колебания, на никакви съмнения в себе си. Допуснех ли ги дори за миг, тя щеше да изгуби вярата си в мен. Ако дори за миг бях престанал да се държа по начина, в който вярвах, тя щеше да се превърне в развалина. Без възможност за самостоятелни решения, без възможност изобщо да живее… Не беше мечтала за подобна ситуация, разбира се. Всичко зависеше от това, кой съм аз…

— А кой беше ти?

Той въздъхна, думите му прозвучаха като неясен шепот. Вярваше на спомените си. Знаеше кой е бил.

— Бях Сал Русо. Никога не успях да спечеля много пари, нито пък да променя света. Но бях добър човек. Бях здрав и силен, работех като вол, не лъжех никого. Обичах майка ти с цялото си сърце. Все прости неща, обикновени неща… Но тя имаше нужда именно от тях, тя имаше нужда от мен такъв, какъвто съм… И аз бях такъв.

— Тогава защо нещата се развиха по този начин?

Очите на Сал пробягаха по препълненото заведение, очевидно му трябваше време да намери отговор на този въпрос. Или да го скрие. После от гърдите му излетя тежка въздишка, раменете му се присвиха.

— Предполагам, че изгубих своята увереност. В един момент разбрах, че вече не мога да се правя на нещо специално…

— Но защо?

— Защото престанах да бъда…

Това всъщност не беше отговор, а нещо като неизказан въпрос. Може би по тази причина Греъм продължи да го притиска:

— Ами ние? — попита той. — Аз, Деб, Джордж? Как така ни обърна гръб и си тръгна? — Пресегна се през масата и докосна ръката на баща си: — Не искам да ти късам сърцето, не за това съм тук… Искам да разбера, това е всичко!

— И аз бих искал, Греъм… Ако можех, без колебание бих изживял отново това време, до последната минута. Без да съм сигурен, че няма да допусна същите грешки. Много ми се ще да хвърля вината върху майка ти, но не мога. Вината е моя. Трябваше да се боря с нея докрай…

Греъм беше дълбоко разтърсен. До този момент знаеше една-единствена версия — баща му просто не искал да има нищо общо с децата си. Толкоз. Точка по въпроса. И, естествено, не беше направил никакви усилия за обратното. Поне Греъм не беше чувал за такива усилия…

— Какво искаш да кажеш? — попита на глас той. — Как така трябвало да се бориш с мама?

Реквизитът се беше изпразнил. Празни чаши за вино, празни купички за сладолед, засъхнали чашки от кафе. Но редовните посетители на ресторант „САЩ“ имаха привилегията да стоят колкото си искат, дори и без консумация. Никой с нищо не ги притесняваше.

Сал положи ръце върху покривката, преплети пръсти, кокалчетата им побеляха от напрежение.

— Не зная как точно да се изразя — промърмори той. — Но когато стигнахме до разрив, когато магията престана да действа, майка ти… как да кажа… майка ти ме предаде… До този момент се беше опълчила срещу всичко, на което я бяха учили, защото аз успях да я убедя, че нашият живот е по-истински, по-благороден, по-добър… А когато това престана да действа, тя, предполагам, е трябвало да направи своят избор… Да ме намрази. Аз я бях предал, аз се бях превърнал в злия демон…

— Тя ли ти забрани да ни виждаш?

Сал очевидно не прие този израз. Грешката не беше на Хелън, а негова.

— Беше просто предпазлива. Не искаше да разбия и вашия живот, както го сторих с нейния…

— И ти се примири?

— Бях на дъното, Греъм — рече с въздишка той. — Не струвах и пукната пара. Допусках, че майка ти е права. Беше ми тежко, много тежко… Все пак направих няколко опита, но тя категорично се изпречваше на пътя ми. И накрая просто вдигнах ръце…

Греъм все още държеше ръката на баща си. Пръстите му леко се стегнаха.

— Как можа да постъпиш така?

Очите на Сал се заковаха в неговите.

— Животът ми нанесе няколко доста тежки удара, Греъм… Предполагам, че изгубих кураж и просто не посмях отново да изляза на ринга… Разбираш ли за какво говоря?

— Мисля, че разбирам — кимна Греъм. — Отчасти и аз се чувствам така. И може би затова дойдох да те потърся…

Излязоха навън, спряха на същото място, на което няколко часа по-рано Харди и Греъм бяха изпили по една бира. Въпреки значителното захлаждане Греъм си остана бос и по гащета, а върху тениската си бе наметнал тънко яке. Сара се беше облегнала на уличния стълб с ръце, натикани в джобовете.

— Ето как отново станахме приятели — обобщи Греъм. — По онова време се чувствах доста зле, просто не знаех към кого друг да… — замълча, но смисълът на неизказаното беше съвсем ясен. И той, подобно на баща си, се беше отчуждил от всичко и всички, и той се беше люшкал в безпътица… Да потърси близостта на Сал е било най-естественото нещо на света.

— Бих искала да го познавам — промълви Сара.

— А аз се радвам, че все пак го опознах — отвърна той, после някак срамежливо добави: — Беше голям човек…

— Но онази вечер в Норт Бийч… — Сара замълча за миг, после вдигна глава: — Беше ли вече болен от Алцхаймер?

— Тъкмо там е работата — кимна Греъм. — По нищо не му личеше, изглеждаше съвсем нормално. Но симптомите вече бяха налице. Това го разбрах по-късно, когато станахме… Когато започнах да го виждам. Естествено, нещата вървяха към влошаване, но той се справяше…

Сега е моментът да се върна към разследването, рече си Сара. Но веднага усети, че няма сърце да го направи.

— Много ли беше зле накрая? — тихо попита тя.

— Не беше Алцхаймера — отвърна Греъм. — БА нямаше време, за да го убие… — Главата му тъжно се поклати: — Най-странното е, че много си приличахме… Първородни синове, атлети, обречени на провал. Дори сега… — Млъкна и остави мисълта си недовършена.

— Какво дори сега?

— Дори сега, въпреки всичко, което се струпа на главата ми — уволнение от съда, провал в бейзбола, пълна безработица, следствие и арест — аз пак съм си същия… Зная кой съм, живея в хармония със себе си. Проблеми имам единствено с реакцията на околните…

Изрече всичко това спокойно, напълно убедително. За непредубеден слушател думите му биха прозвучали напълно нормално, но Сара усети какво се крие зад тях: самота. Дълбока самота, липса на близък човек, пред когото да излее душата си. Сал е бил такъв човек, но Сал е мъртъв…

В усмивката му имаше не толкова подкана, колкото въпрос.

— Всичко това кара човек да бъде предпазлив, нали?

— Аз също съм първо дете, атлетка, с ясна представа за себе си — усмихна се в отговор Сара и най-сетне заряза официалния тон: — Чувал ли си какво представлява тайното ръкостискане?

— Не съм много сигурен…

Тя се отлепи от уличния стълб, взе ръката му и я поднесе към лицето си. После разтвори дланта, закова очи в неговите и лекичко я близна…