Право на милосърдие

Трийсет и пета глава

Гласът на Филис го застигна някъде към средата на входния вестибюл, съвсем близо до вратата на залятото от слънчева светлина помещение на „Солариума“.

— О, господин Харди…

Завъртя се под прав ъгъл и замарширува към рецепцията.

— О, Филис… — Очите му се сведоха надолу, нейните се вдигнаха: — Все някой ден ще се усмихнеш и аз ще те пипна, обещавам ти!

Но този ден не беше днешният. Телефонният комутатор мигаше с разноцветни лампички и тя насочи вниманието си към тях.

— Господин Русо иска да ви види. В момента е в кабинета си…

Йода бе преценил, че четири месеца редом с височайшата му особа са достатъчен изпитателен срок, и веднага след приключването на процеса назначи Греъм за свой сътрудник в кантората, отпускайки му великодушно една седмица за аклиматизация към свободния живот. Така, според терминологията на самия Греъм, бе успял да го превърне в Йеди9 — един от личните си пажове, слагайки край на тревогите му относно намирането на някаква работа по специалността.

Харди изпита мъничко удоволствие от факта, че Греъм получи някогашния кабинет на Мишел. Узурпаторката беше изчезнала, а заедно с нея (е, не напълно) и споменът за това, което бе лапнала от защитата на „Триптек“, за разлика от него…

Забавил се за миг пред рецепцията, Харди се поколеба дали първо да не се качи в собствения си кабинет за проверка на телефонния секретар. Намираше се в процес на търсене на работа, но все още не бе открил делото, което заслужава вниманието му. Вършеше това вече две седмици — започнал веднага след края на процеса срещу Греъм. И усилията му не бяха напълно безплодни.

Победата в шумния процес го бе превърнала в нещо като звезда. Името му не слизаше от страниците на вестниците, телефонът му не спираше да звъни. Очакваше съвсем скоро пак да се изправи срещу някоя от марионетките на Дийн Пауъл, тъй като в опита да спаси поне част от накърнената си репутация, главният прокурор на щата бе завел дела срещу неколцина доктори, за които имаше сведения, че са помогнали на тежко болни хора да преминат в отвъдното. Двама от тях вече се бяха свързали с Харди. Той обаче не беше убеден, че трябва да се превръща в „специалист“ по асистираните самоубийства, просто защото си даваше сметка, че неусетно, с всяко дело от подобен характер, ще бъде все по-плътно на страната на ангелите…

Тарифите му продължаваха да бъдат ниски, спечелените суми все така не покриваха разходите. Изключение в това отношение бяха само последните няколко месеца. В отношенията си с Лелънд Тейлър за втори път наруши основното правило на адвоката по наказателни дела. Убеден, че ще спечели делото срещу Греъм (с което автоматически би трябвало да спечели и благосклонността на банкера), той прибра един солиден аванс и след това прие изплащането на хонорарите да става на месечни вноски. Доверието му бе възнаградено — чековете пристигаха редовно, като по часовник. Нямаше причини да се съмнява, че и следващия (от който го деляха две седмици) ще бъде върху бюрото му в точно определения срок.

По време на процеса изкарваше три пъти повече от нормалната си почасова тарифа (въпреки че пред Греъм призна само за двойно увеличение). Парите бяха добри и несъмнено щяха да го задържат на повърхността. Но предстоящата вноска на Лелънд беше последната, след нея отново му трябваше солиден и постоянен източник на доходи. Фрийман със сигурност щеше да му подхвърли нещо, но той имаше чувството, че вече трябва да действа сам, на високи обороти, със стабилни клиенти. Крайно време беше да го направи… Тръгна по стълбите към кабинета си, там може би го чакаше посланието от точно такъв клиент…

Но краката му сами се насочиха към кабинета на Греъм. Почука и натисна бравата. Във „Фрийман Асошиейтс“ не заключваха вратите…

Греъм беше облечен в син костюм от лека материя, косата му бе подстригана късо. Изглеждаше абсурдно млад и красив, явно сега спеше много по-добре, отколкото през отминалите шест месеца. Торбичките под очите му бяха изчезнали, но при внимателно вглеждане все още се забелязваше характерната бледност, която се получаваше единствено в затвора. А към нея се долавяше и нещо друго — може би последните остатъци от умората, или пък нови грижи…

— Скъпата Филис ми съобщи, че желаеш да ме видиш — рече Харди и внимателно затвори вратата зад гърба си.

— О. Да. — Двете думи бяха казани поотделно, въздухът шумно напусна гърдите на Греъм: — Нещата на Сал са готови за пренасяне…

Харди добре знаеше за какви „неща“ става въпрос: личните вещи на Сал, прибрани на временно съхранение в съдебния склад като веществени доказателства, плюс обзавеждането на жилището му, откарано в едно от общинските хранилища. Прибирането на тези вещи, последното посещение в Съдебната палата — всичко това беше част от емоционалното натоварване, свързано с делото. Последната му част…

Колебанието на Харди продължи точно две секунди. Знаеше, че това ще глътне остатъка от деня, но личните вещи на Сал бяха по-важни. Може би защото с тях беше свързан и един от най-големите му провали…

— Окей — кимна той. — Само ми дай пет минути да прослушам телефонния секретар…

Върху касетата бяха записани седем обаждания.

Третото беше от някоя си Джийни Уолш, която беше позвънила по повод обявата за Джоан Сингълтери. Харди набра оставения номер, но насреща никой не вдигна.

Веднага след присъдата Греъм изрази желание да открият Сингълтери или децата ѝ и да им изпратят парите. В сърцето на Харди потрепна топло чувство, което много приличаше на гордост.

Джордж и Дебра проявиха очаквания скептицизъм относно съществуването на тази жена, да не говорим за инструкциите на Сал парите да бъдат предадени именно на нея.

Но явно осъзнали, че това е единственият начин да сложат ръка върху тези пари без да се стига до съдебни дела, те приеха предложението на Греъм да направят един последен опит за издирване на Сингълтери чрез обяви във вестниците, но с уговорката, че ако той се окаже неуспешен, тримата ще разделят петдесетте бона помежду си. След кратко колебание Греъм прие. Може би защото беше изчислил, че съдебната делба така или иначе ще глътне почти цялата сума.

За сметка на това направи всичко възможно издирването да бъде ефективно. Зарязаха досегашната стратегия за пускане на малки обяви в 30-40 национални ежедневника (предложена от Харди) и решиха да я заменят с петсантиметрово каре в спортните страници на петте най-големи вестници в Калифорния, плюс трисантиметрово каре във „Уолстрийт Джърнъл“. Обявите трябваше да излизат в продължение на една седмица и това глътна повечето от парите, които Греъм бе оставил на съхранение у Крейг Айсинг. Седмицата изтече преди два дни, в неделя…

Харди знаеше, че не бива да храни надежди от едно телефонно обаждане. Още по време на процеса беше получил поне пет-шест такива, всичките абсолютно фалшиви. Но въпреки това кръвта му кипна. Процесът беше приключил успешно, макар че до обявяването на присъдата почти не мигна. През цялото време не можеше да се отърве от чувството, че нещо остана недовършено.

И това нещо беше съвсем ясно — убиецът на Сал Русо така и си остана ненаказан. Харди не можеше да се отърве от чувството, че този факт има пряко отношение към тайнствената Джоан Сингълтери. И, разбира се, ясно съзнаваше, че ако Сингълтери е била свързана по някакъв начин с убиеца, тя със сигурност също е мъртва. А ако случайно не е, обявата във вестниците я поставяше в смъртна заплаха. По тази причина решиха да пускат кратки и общо взето трудно забележими съобщения. Името Джоан Сингълтери, телефонният номер на Харди и обещание за възнаграждение. Толкоз. Нито дума за Греъм, Сал или самият Харди…

На път за Съдебната палата се отбиха в централните складове, заемащи едно обширно пространство южно от Маркет стрийт. След завършването на Центъра „Москоун“ и предстоящото строителство на новия стадион на „Джайънтс“ в Чайна Бейсин този квартал значително се съживи, но голяма част от терените между Маркет стрийт и Съдебната палата, включително Лайънс Армс, продължаваха да изглеждат така, както през последните трийсет години — запуснати, грозни и тъжни.

Греъм набра комбинацията за вдигане на бариерата и колата бавно навлезе в просторното затворено пространство, където се даваха складове под наем. Мазилката по стените се ронеше, железните врати бяха покрити с ръжда. Придвижваха се бавно покрай дълга редица абсолютно еднакви сгради, после свърнаха зад ъгъла.

— Супер местенце — отбеляза Харди. — Няколко балона, духов оркестър — и купонът е готов. Разбира се, ако имаш въображение…

Още преди седмица беше взел ключа от интендантската служба на съда. Обеща да го върне веднага след като свършат. В бокса бяха всичките вещи от апартамента на Сал. Греъм се забави за миг — може би, за да се подготви за лошото време навън, а може би и поради душевни терзания. После отвори вратата на колата и слезе. Вятърът се беше усилил и вдигаше облаци прах, примесени с нечистотии.

— Трябва да приключим с това — рече сякаш на себе си той и се зае да отключва масивния катинар.

Клетката беше малка — може би не повече от два на три. Но въпреки това не беше пълна. Без да губят повече време, те започнаха да изнасят вещите и да ги слагат в багажника на БМВ-то. Пет-шест кашона с книги и вехтории, кухненска посуда и принадлежности за баня, няколко албума със снимки… Дрехи, подходящи единствено за Армията на спасението. Харди изведнъж си даде сметка, че ги вижда за пръв път — вероятно защото нито една от тези вещи не беше включена в списъка на веществените доказателства.

Не са ми трябвали, успокои се той. И без тях спечелих. Но чувството на неудовлетворение остана. Греъм вдигна от пода правоъгълно парче шперплат и безмълвно му го подаде.

— Това пък защо е тук? — учуди се Харди. — Всъщност, няма значение… Видях, че до входа има контейнер за боклук…

Върху лицето на Греъм се изписа обида и гняв. Но той бързо съобрази, че Харди гледа шперплата от обратната страна и чертите му се разведриха.

— Обърни го…

Светлината беше добра и картината се виждаше съвсем ясно, въпреки тънкия живописен слой, под който прозираше дървото: закотвената на пристана лодка и момчето със счупената въдица, изправено до перилата.

— Какво е това? — попита Харди.

Греъм сви рамене. В ръцете си държеше поредния кашон и чакаше да го подаде на Харди.

— Една от картините на Сал…

— Баща ти е рисувал?

Греъм остави кашона и се приближи.

— Доста го е бивало, нали?

Харди кимна, после се взря във фона.

— Къде е това?

— Неговото място на пристана. От времето, когато все още е имал лодката. Ето тук се вижда името ѝ…

— Да — кимна Харди и опря показалец в опожарената сграда, която се виждаше отзад: — А това какво е?

— „Грото“. Нарисувал го е след пожара…

— Тогава е изгубил и лодката си, нали? И тя ли е изгоряла?

— Не. Мисля, че я е продал, но доста по-късно. На части, защото вече била разнебитена.

— Тук също изглежда разнебитена — отбеляза Харди. — Вероятно рисунката е била направена малко преди продажбата.

Внезапен порив на вятъра за малко не изтръгна картината от ръцете му. Греъм се замисли, после поклати глава:

— Не. Сигурен съм, че я нарисува веднага след пожара… Вече живеехме в Имението, нарисува я в гаража… — Очите му се спряха върху парчето шперплат: — Много си я обичаше…

— Била е окачена в жилището му, нали?

— Над дивана — кимна Греъм, после забеляза удивеното и леко объркано изражение на Харди: — Какво има?

— Много е силна, просто не мога да откъсна очите си от нея…

— Сал доста го биваше с четката — съгласи се Греъм. — Може би ще я окача у дома… А сега би ли поел този последен кашон?

Депозитарът за съхраняване на веществените доказателства представляваше едно огромно помещение в сърцето на Палатата, което приличаше на стара библиотека, превърната в автомобилен сервиз. И миришеше така, сякаш тук наистина сменяха масла. Разделена на отделни клетки отделена мрежа, с осветени от голи крушки зеленикави стени, тази зала излъчваше типичната за цялата сграда мрачна атмосфера, дори и нещо повече…

Сара чакаше пред гишето. Харди се наведе и остави в краката си вярното адвокатско куфарче, което по навик носеше навсякъде със себе си. Вдигна глава, видя как Греъм поздравява с целувка младата жена в полицейска униформа, веждите му смаяно се повдигнаха. После си даде сметка, че дежурният полицай едва ли е запомнил Греъм, пък и да го беше запомнил, това вече нямаше никакво значение. Неговият клиент беше свободен гражданин и можеше да целува ченгетата колкото си ще…

В случая това занимание му отне някакви си нищожни две минути. В качеството си на полицейски инспектор, извършил съответния арест, Сара трябваше да подпише няколко формуляра и това беше всичко.

— Къде е Марсел? — дружелюбно ѝ се усмихна Харди.

— Този следобед съм в почивка — изгледа го тя. Не каза нищо повече, очевидно решила, че отговорът е достатъчно изчерпателен. Последиците от връзката ѝ с Греъм вече са започнали да се проявяват с пълна сила, рече си Харди. Историята гръмна в пресата само една седмица след процеса.

Решил, че днес не е време да засяга тази тема, той спокойно се извърна към гишето. Върху него бяха поставени три кашона. Първите два съдържаха всички хвърчащи бумаги и документи, открити в жилището на Сал, а третият — значително по-малък — бе определен за съдържанието на домашния му сейф. Върху стената му акуратно бе залепен етикет, на който с черен маркер беше написано: С. РУСО #97-101254, СЕЙФ ЕВЪНС/ЛАНИЕ ОТДЕЛ „УБИЙСТВА“.

Греъм отвори именно този кашон, на лицето му се появи колеблива усмивка, главата му леко кимна.

— Всичките ли са там? — попита Сара.

— Поне така изглежда — отвърна той.

— Казах му, че никой не може да пипа веществените доказателства, но той не ми повярва — извърна се Сара към Харди.

— Защото е доверчива душа — добави Греъм.

— Значи имаш късмет — отсече Харди и започна да подрежда на гишето пачките стодоларови банкноти. — Все пак нека ги преброим…

След миг беше готов. Облещил очи, дежурният полицай го попита дали си е осигурил охрана. Но Харди не му обърна внимание и придърпа една кутия за обувки, поставена редом с кашона. Бейзболните картички бяха прекалено малки, за да я запълнят и някой ги бе прикрепил към дъното с помощта на смачкани вестници. Греъм протегна ръце към тях, но Харди го изпревари.

— Какво ще кажете, ако сложим парите обратно в кашона? — обади се Сара.

— Всичко ще сложим обратно — кимна Харди. — Явно нищо не е пипано, сега трябва да намерим безопасно място…

— Така мисля и аз — рече Греъм, после бръкна в кашона, извади един стар колан от напукана кожа и го уви около кръста си: — Дали ще се намери майстор да му сложи нова тока?

Очевидно искаше да запази нещо за спомен от баща си, но коланът едва ли беше най-добрият избор: стар, напукан, от груба необработена кожа.

— Жалко, че ми е голям — промърмори той, изду стегнатия си корем, усмихна се и го подаде на Харди: — Но на теб положително ще ти стане… Ще го пробваш ли?

— Можеш да бъдеш благодарен, че между нас присъства дама — ледено процеди Харди. — Но вероятно имаш представа какъв отговор съм готов да ти дам…

Натовариха кашоните на задната седалка на БМВ-то, тъй като багажникът вече беше препълнен. Използвайки Сара като въоръжена охрана, Греъм реши да остави парите и картичките в някоя от пощенските касети, а за останалите вещи да мислят след като ги закарат в Еджууд.

Харди отказа да го оставят някъде в центъра, тъй като беше намислил отново да потърси жената, оставила номера си във връзка със Сингълтери. Не бе споменал нищо пред Греъм, тъй като не искаше да го разочарова в случай на неуспех.

Мощният мотор тихо боботеше, Греъм и Сара бяха готови да потеглят.

— Какво откри за картичките? — не се стърпя Харди.

— Още проверявам как вървят — отвърна Греъм. — По всичко личи, че ще струват някъде между четирийсет и петдесет…

— И тях ли ще разделиш с Джордж и Дебра?

— Страхувам се, че точно така ще направя — сви рамене Греъм. — Без Сингълтери просто нямам друг избор…

Сара се приведе към страничното стъкло.

— Освен това възнамерява да декларира и доходите си от софтбол — подхвърли тя.

Харди тихо подсвирна.

— После да не ме ангажираш за някое дело с данъчните?

— Промених се — уведоми го с напълно сериозен тон Греъм. — Решил съм да декларирам всеки цент, който ще печеля оттук нататък, чак до края на дните си! Нямам намерение отново да се озова в затвора, чуваш ли?

— Чувам — тържествено кимна Харди. — Явно ти си великолепен пример за възпитателната сила на нашата наказателна система! Влезеш ли в пандиза за няколко месеца, излизаш напълно нов човек!

Прибра се в кантората и първата му работа беше да набере номерът на непознатата жена. Този път насреща вдигнаха още на втория сигнал.

— Ало, Джийни Уолш?

— На телефона — отвърна млад женски глас на фона на бебешки плач.

— Вие ли сте ме търсили по повод една обява във вестниците?

— Да, аз. Искам да разбера дали ще получа наградата, която сте обявили… Малко пари наистина ще ми дойдат добре.

— Възможно е — предпазливо отвърна Харди. — Но ние всъщност търсим самата Джоан Сингълтери… Вие познавате ли я?

— Разбира се, нали затова ви се обадих? Джоан Сингълтери бе моята майка… — Миналото време накара Харди да стане на крака, а допълнението на младата жена го прати обратно на мястото му: — Тя почина преди около четири години…

— Бихте ли отговорили на няколко въпроса, свързани с нея?

— Да, разбира се. Но все пак бих желала да зная с кого разговарям…

Харди се извини.

— Името ми е Дизмъс Харди, адвокат от Сан Франциско…

— От Сан Франциско ли? Това е ужасно далеч оттук!

— А вие къде живеете?

— В Юрека.

Харди разтвори бележника си на чиста страница. Юрека се намираше в община Хумболт, Калифорния, на около петстотин километра северно от Сан Франциско — старо пристанище, използвано някога за превозване на дървен материал.

— Майка ви също ли живееше в Юрека? — попита той.

— Да.

— Постоянно?

— Един момент… — Жената остави слушалката, гласът ѝ долетя някъде отдалеч, приглушен и сърдит: — Не го слагай там, Британи! Мама ей сега ще дойде при теб…

Харди мълчеше и чакаше.

— Моля да ме извините — отново взе слушалката Джийни: — Докъде бяхме стигнали?

— Майка ви винаги ли е живяла в Юрека?

— Почти през целия си живот. Родена е тук. Известно време е живяла в Сан Франциско, но после отново се е прибрала. Но там, при вас е била с друга фамилия — Палмиери. Джоан Палмиери. А когато се върна тук, се омъжи за Рон Сингълтери…

— Как казахте, че е било името ѝ в Сан Франциско? — попита със свито сърце Харди.

— Палмиери — повтори Джийни и му продиктува името буква по буква.

— Познавате ли човек на име Сал Русо? — попита Харди.

— Не.

— Да сте чували това име от майка си?

— Сал Русо? — насреща настъпи кратко мълчание. — Не, нищо не ми говори… Тя познавала ли е този човек? Означава ли това, че аз няма да получа наградата? Британи, престани!…

Явно детето в стаята ангажираше вниманието на Джийни Уолш почти толкова, колкото и мисълта за наградата. Харди се колебаеше дали да прекъсне този разговор, или да се опита да научи нещо повече. Най-сетне откри някаква следа от Джоан Сингълтери, откри и ново име, което изискваше пълно проучване. Палмиери…

Благодари на Джийни и обеща да се обади отново. Възбудата му вече беше толкова силна, че ръцете му затрепериха. Предчувствието му се превръщаше в действителност. Още не знаеше точния механизъм на това, което предстои, но беше сигурен, че Джоан Сингълтери ще го отведе при убиеца на Сал Русо.

Трийсет и шеста глава

Цялата фамилия бе хвърлена в приготовлението на чили, питки с подправки и тортилас. Пико и Анджела Моралес дойдоха на гости с трите си деца. Всички се храниха на една маса — и възрастните, и децата…

Никой не говореше на юридически теми.

Децата си легнаха малко преди осем и половина, всичките пет натръшкани едно до друго на пода в стаята на Ребека. Три часа по-късно Пико и Анджела събудиха своя отбор, за да го прибират у дома, а Харди и Франи все още разполагаха с известно количество енергия, което използваха пълноценно.

Тази сутрин той приключи шесткилометровия си крос почти успешно. По стандартите на Калифорния времето беше доста студено — синоптиците предвиждаха максимална температура от около десет градуса. По тази причина Харди се навря в малкото складче под стълбището и внесе в хола наръч дърва. Докато Франи пържеше хлебчета, той се зае да почиства риболовното си сакче.

Времето за домашни задължения изтече неусетно, в кантората се появи чак към обяд. Сред посланията на телефонния секретар фигурираше и обаждане на един от докторите, помогнали на пациентите си да преминат в отвъдното.

Харди надушваше вълнуващи събития. Вчера бе забравил да върне ключа от катинара на склада. Използва това като предлог да се появи в Съдебната палата.

Вратата на Глицки беше отворена. Седнал зад бюрото, лейтенантът изглеждаше потънал до гуша в писмена работа. Харди влезе. В едната му ръка се поклащаше вечното куфарче, а в другата крепеше чаша горещ чай. Лейтенантът се облегна назад и великодушно прие подаръка. Не бяха се виждали от деня на присъдата, когато слуховете за Сара и Греъм все още не бяха стигнали до ушите на Глицки. Сега, естествено, не беше така.

Ейб предпазливо отпи от горещата течност.

— Защо не затвориш вратата? — попита приятелски той. — Господи, обичам този звук! — Изчака за момент, сякаш да се наслади на изолацията, после отпи още една глътка: — Предполагам, че не си знаел нищичко за отношенията между Евънс и твоя клиент…

— Какви отношения? — запази самообладание Харди.

Глицки размести бумагите по бюрото си.

— Вероятно си помислил, че ако знаех за тях, аз едва ли бих приел сериозно професионалното ѝ мнение по отношение на вината му. И сигурно нямаше да ѝ дам благословията си да разследва невинни граждани…

— Джордж едва ли може да се нарече невинен гражданин — възрази Харди. — Освен това Греъм е невинен и журито го потвърди…

Лейтенантът отпи още няколко глътки, после поклати глава:

— Тя беше добро ченге и заслужено получи мястото тук. Но някак си не върви да си лягаш със заподозрените…

— Лично аз още не съм го правил, но иначе си прав.

Глицки бавно кимна. Нямаше смисъл да задълбава повече. Харди нямаше никаква вина за това, което беше станало между Евънс и Греъм Русо. Но не можеше да преглътне факта, че приятелят му сигурно, не — положително, е знаел в продължение на месеци, а не беше му казал нито дума!

После бавно осъзна, че и той самият има вина за това. Не Харди, а той беше прекъснал контактите, които поддържаха с години… Отпи от чашата, намести се на стола и вдигна глава:

— А на какво дължа настоящата ти визита?

— Мислех, че няма да ми зададеш този въпрос.

— Изненада — въздъхна Глицки. — Едно от основните оръжия на ченгетата.

— Чакай, това ми напомни нещо… Чук, чук!

— О, не — поклати глава Глицки.

— Моля те! Само веднъж, хайде… Чук, чук!

Глицки продължаваше да се колебае. Но човек трудно може да се отърве от Харди. Ще седи насреща ти с овча усмивка и ще повтаря своето „чук, чук“ докато не получи своето.

— Исусе! — предаде се с ръмжене лейтенантът. — Добре де, кой е там?

— Една крава, която винаги прекъсва заетите ченгета!

— Каква крава, по…

— Му-у-у!

Победата на защитата беше огромна, тъй като Глицки пусна една едва доловима усмивка и поклати глава:

— Това беше добре. Виждам, че отново играеш с децата си… Как са те? Някой ден трябва да доведа Орел…

Децата наистина му доставяха радост, особено сега — след края на процеса и отминалата суматоха около началото на учебната година. Предишната вечер беше типичен случай в това отношение — Винсънт отново пожела баща му да го сложи да си легне и баща му — Господи, какво чудо! — отново си беше у дома навреме за тази процедура. Това доставяше удоволствие и на двамата, но Ребека си оставаше фаворитката му…

— Когато пожелаеш — кимна Харди. — Те много си падат по Орел… А сега нека ти кажа на какво дължиш това официално посещение. — Придърпа куфарчето върху коленето си и щракна ключалките. Отваряше го за пръв път от вчера следобед насам, когато се раздели с Греъм и Сара на паркинга.

И не можа да сдържи усмивката си. Онзи проклетник Греъм, неизвестно как, бе успял да пъхне вътре стария войнишки колан на Сал.

— Какво става? — приведе се напред Глицки. Очевидно не можеше да го приеме такъв — ухилен до уши.

— Това беше сред вещите в сейфа на Сал — показа му колана Харди.

— Какво е то?

— А на теб на какво ти прилича, Ейб? Колан, обикновен колан…

— Който е бил в сейфа на Сал Русо?

Харди кимна.

— Открихме го сред веществените доказателства вчера.

— А как се е озовал в твоето куфарче?

— Няма да повярваш колко неща се събират в него — избягна прекия отговор Харди.

Глицки протегна ръка и той се надигна да му подаде колана.

— Искаш ли го? Може би ще ти стане…

— Какво доказателство може да представлява този колан? — попита без да се усмихне Глицки.

— Никакво. Изобщо не сме го използвали.

— Но си го проверил, нали?

Харди наклони глава. Интересът на Глицки го накара да изпита любопитство.

— Естествено. Преди да бъдат оборудвани с токи и всичко останало, тези колани се наричат кожи. Това тук е именно кожа. Няма никаква щампа, освен това Е-2 на обратната страна. Никой не успя да ми обясни какво точно означава то — дори Фрийман, който знае всичко. Стигнахме до заключението, че Сал се е сдобил с кожата и е очаквал някой приятел да му направи колан, но това просто не е станало…

Глицки го гледаше втренчено. Белегът на устните му беше побелял — сигурен знак за напрежение.

— Май зная какво означава Е-2 — промълви той. — Виждал съм тази щампа върху оборудването на участъка в Норт Бийч… За двойката не съм много сигурен, но зная, че на всичко удрят по едно Е… Точно като това тук.

— Имаш предвид полицейския участък в Норт Бийч?

— Не — поклати глава Глицки. — Имам предвид пожарната…

Ако се тегли една права линия между Съдебната палата и кантората на Харди на Сътър стрийт, тя непременно ще пресече административната сграда на Противопожарна защита, намираща се на авеню Голдън Гейт. Скочил в първото свободно такси, Харди бе обзет от натрапчивата мисъл, че същата права линия пресича както покоите на Марио Джиоти във Федералния съд, така и апартамента на Сал Русо.

Напълно въображаема, тази линия бе убягнала от вниманието му до този момент и това беше съвсем естествено. Но сега не можеше да се отърве от усещането, че именно тя е оста, около която се върти цялата загадка на случая Русо.

Времето незабелязано отлетя, стана късно. Най-сетне върнал ключа на склада, той се забави няколко минути с колегите, които го спряха пред сградата на Районния съд с желанието да обсъдят отминалото дело на чашка. Отказа чашката и в крайна сметка успя да се измъкне, но веднага след това се натъкна на Джеф Елиът, който тъкмо излизаше от стаята за репортери на третия етаж и това му струваше още четирийсет минути. Направи опит да сложи капак върху мислите, които го вълнуваха. Вероятно защото си даваше съвсем ясна сметка, че не бива да ги споделя с никого, особено пък с репортери, ако не е сигурен докъде ще го отведе това.

И тъй, вече наближаваше пет. С облекчение установи, че все пак е успял да се включи в работното време на пожарната администрация.

Острите върхове на Туин Пийкс бяха огрени от ярки слънчеви лъчи, но въздухът продължаваше да е студен. Появилият се вчера следобед хаплив ветрец бе набрал сила и днес вече нищо не напомняше за последните дни на циганското лято.

Забързано подаде някакви банкноти на шофьора, грабна куфарчето и затича нагоре по стъпалата, вземайки ги по две наведнъж.

Дясната стена на входния вестибюл отразяваше слънцето с режещ очите блясък. Сложил ръка на челото си, Харди спря да се ориентира. Канцеларията, която му трябваше, се оказа на противоположната страна.

Тук цареше отлична организация, особено ако се вземе предвид факта, че става въпрос за една от общинските служби в града. Видяла го да се насочва към гишетата, една млада чернокожа жена в спретната униформа излезе иззад малкото си бюро и попита с какво може да му помогне.

— Може да ви се стори странно, но бих искал да идентифицирате една вещ — рече той, извади колана и го сложи на гишето.

Жената го взе, завъртя го между пръстите си и веднага откри щампованото Е-2.

— Това е каиш за прикрепване на маркучи или стълби — каза уверено тя, сякаш всеки ден се сблъскваше с подобни вещи. А може би наистина беше така. — Такива каиши използваме при оборудването на пожарните коли. Този тук носи печата на районната противопожарна служба в Норт Бийч. Откъде го взехте?

— Даде ми го един приятел — отвърна небрежно Харди. — Помислих, че мога да го използвам като колан…

— Тази антика? — засмя се жената. — Първо трябва да го срежете на две, а после да го полирате и поръбите…

Това беше вторият намек на Глицки, но Харди едва сега разбра какво е имал предвид. „Коланът“ беше прекалено голям както за Греъм, така и за самия него. Да не говорим за Сал, който е бил едно дребно, съсухрено старче. Защо беше решил, че това непременно е колан, при това използван от Сал?

Жената продължаваше да го върти в ръцете си, после го изпъна няколко пъти.

— Освен това е дебел и трудно се огъва — установи тя. — Приятелят ви трябва да го е имал от доста време. Каза ли ви откъде го е взел?

— Май го е намерил в близост до някакъв потушен пожар — отвърна Харди. — И забравил да го предаде на когото трябва…

Младата жена го погледна с усмивка, явно решила, че този „приятел“ е самият Харди, който най-сетне се е почувствал гузен за отмъкнатата вещ.

— Според мен колегите от Норт Бийч едва ли ще го ползват вече — рече тя. — Задръжте си го напълно спокойно. А ако искате, можем да го изхвърлим още сега. От него едва ли ще стане хубав колан…

— Ще му го върна — рече Харди. — Може би му е някакъв спомен…

— Може би — съгласи се жената, подаде му парчето кожа, но в очите ѝ остана съмнението. — Това ли беше всичко?

— Мисля, че да… Между другото, дали колегите ви в Норт Бийч ще си спомнят къде са го загубили? Или пък кога?

— Не зная, трябва да ги попитате. Може би имат списък на изгубения инвентар. Районните ни служби имат различни вътрешни правила. Но за този каиш едва ли ще научите нещо конкретно, тъй като е доста стар…

Харди нави дългата ивица кожа и я пусна обратно в куфарчето.

— Сигурно — кимна той, просто защото не знаеше какво друго да каже. — Благодаря ви, много ми помогнахте…

Прекоси обратно фоайето, започна да се спуска по стълбите, после спря. За миг се изкуши да измине обратния път до канцеларията на Глицки. След оправдателната присъда срещу Греъм убийството на Сал Русо отново влезе в графата на неразкритите престъпления. Теоретически погледнато, Ейб би трябвало да прояви интерес към всяка нова улика, свързана с него.

С малката подробност, че благодарение на личните му усилия, целият град вярваше на версията, която бе използвал в съда — Греъм Русо е убил баща си от жалост. С изключение на Греъм, Сара и самият Харди, вече никой не търсеше истинския убиец. Всички бяха доволни от решението на делото, макар че, технически погледнато, то все още не беше приключило.

Дори и Глицки…

Смътно усети увеличената интензивност на човешкия поток около себе си и разбра, че работното време беше приключило. Но все още не можеше да се помръдне от мястото си, вероятно защото не искаше да изгуби нишката на своите разсъждения. Веднага си даде сметка, че ако изобщо възнамерява да повдигне въпроса за убиеца на Сал, ще му бъдат нужни доста повече улики от този каиш за прикрепяване на маркучи…

Но той вече имаше идея откъде може да ги получи. Първо трябва да отскочи до архивите на „Кроникъл“ и да изчете всичко, свързано с пожара в „Грото“. Той може и да е станал месеци преди датата на пачките, но след толкова години месеците едва ли представляваха бог знае колко съществена разлика. Без каиша връзката между Сал и пожара беше само едно далечно предположение, но с него нещата коренно се променяха. В момента обаче Харди все още не беше в състояние да определи точно с какво…

Ще пусне Сара по тази следа. Тя с положителност няма да споделя неохотата на Глицки. Убиецът на Сал Русо, който и да е той, несъмнено заема първо място в списъка на нейните врагове. И тя ще направи всичко възможно да го открие…

Нима Джиоти?! Харди извика в съзнанието си образът на този несъмнено способен юрист с безупречно поведение. Възможно е, рече си Харди, макар че трудно можеше да си представи как съдията помага на Сал да се самоубие… Нищо повече от това, разбира се. Колкото и примамлива да изглеждаше мисълта, че Джиоти е убил Сал, колкото и логична да изглеждаше тя в светлината на новите му разкрития, той просто не виждаше как на практика би могло да стане… Джиоти едва ли е стигнал до борба със стария си приятел — болен и изнемощял, едва ли го е ударил с бутилката по главата, за да му постави фаталната инжекция…

А именно това е станало, напомни си той. Въпреки собствената му версия, благодарение на която Греъм беше оправдан, и която прозвуча толкова убедително, че убеди не само съдебните заседатели, но и целия град…

Далеч на запад слънцето най-сетне целуна за сбогом острите шишове на Туин Пийкс и потъна зад хоризонта. Градският център изведнъж притъмня, сякаш някой бе спуснал щорите. Блясъкът на полираната стена зад гърба му угасна. Този рязък преход от сиянието към здрача накара Харди да примигне и да се отърси от вглъбението.

Очите му автоматически се насочиха към доскоро ослепителната стена. Оказа се, че е изградена от полиран мрамор, върху който със златни букви бяха издълбани имената на пожарникарите, загинали при изпълнение на служебния си дълг от Голямото земетресение през деветстотин и шеста до наши дни…

Фоайето беше опустяло. Зад гърба му отекваха стъпките на последните закъснели служители, гласовете им долитаха приглушено, някъде отдалеч.

Харди стоеше като вкопан, някакво тежко предчувствие пулсираше в периферията на съзнанието му. Обърна се, изкачи едно стъпало и фокусира погледа си върху стената.

Още едно стъпало. Чувстваше нещо, още преди да го е видял. Знаеше, че е там…

После, сякаш изскочило от плаката на „Магическото око“, това нещо се стовари върху него.

Примигна още веднъж, този път за да се овладее. Да бъде сигурен в това, което вижда…

Р-А-Н-Д-Ъ-Л

Спокойно, рече си той. Карай буква по буква. Не бива да пропуснеш някоя, не и сега…

Г.

Окей, спри и провери. Очите му бавно пробягаха по името, от ляво надясно.

П-А-Л-М-И-Е-Р-И…

Беше едно име, изписано върху стената, нищо повече. Но той знаеше, че е повече, много повече! Беше ключ към загадката!

Рандъл Палмиери би могъл да умре както през 1910-та, така и през 1950-та — в случая това нямаше никакво значение. Но той знаеше друго. Усещаше го със сърцето си, с мозъка на костите си: Палмиери беше умрял през ноември 1979 година, по време на пожара, превърнал „Грото“ в пепелище…

Върна се обратно към входната врата на Противопожарната охрана, но тя вече беше заключена.

Позицията във времето, въздъхна той. Едно на пръв поглед просто нещо, което не сме в състояние да овладеем цял живот…

Погледна часовника си — пет и десет. В душата му нахлу бесен гняв по отношение на ефикасната общинска служба, на която само преди четвърт час се беше възхищавал. Беше готов да се обзаложи, че проклетите пожарникари ще отворят утре, точно в девет нула-нула.

Хукна надолу по стъпалата и размаха ръце пред първото такси, което се появи пред очите му.

Обзе го чувство на бяс и безпомощност.

Добра се до редакцията на „Кроникъл“ само за да установи, че архивният отдел вече е затворен. Откри една телефонна кабина на отсрещния тротоар и набра номера на Джеф Елиът, надявайки се да го хване някъде по етажите. Джеф винаги оставаше на работа до късно, идваше рано, работеше по цял ден… Харди реши да му подхвърли хипотезата си — но само в общи линии. Той без съмнение ще остане доволен и ще прояви нужното търпение. Нещата между тях винаги се развиваха по този начин.

Разбира се, Джеф го нямаше. Харди беше толкова бесен, че дори не му остави послание. Отговорът му трябваше сега! Достатъчно дълго беше чакал.

Набра номератора на Федералния съд почти без да мисли. Още една държавна институция, която положително бе затворена. И наистина се оказа така — потвърди го един любезен, записан на магнетофон глас.

Което, разбира се, не означаваше, че в сградата не е останал някой, който обича да работи до късно. Секретарките и администраторките положително си бяха тръгнали, но Харди познаваше юридическата професия достатъчно добре, за да бъде сигурен, че някои от просторните кабинети на Федералния съд дори в този момент приличат на разбунени кошери. Греъм му беше споменал, че по време на службата си в канцеларията на съдията Дрейпър се случвало да не напуска сградата на съда по два-три дни.

Значи там трябваше да има хора.

Инстинктът го предупреждаваше да намали темпото. Съдбата го съветваше да спре. Фактът, че не може да се свърже с никого, беше достатъчно многозначителен, посланието — максимално ясно: моментът не е подходящ! И нямаше как да бъде такъв. Той бе длъжен да сложи край на припряността, да се оттегли и спокойно да обмисли последиците от предчувствията и разкритията си до този момент. А после — утре, вдругиден и през всичките следващи дни — спокойно и методично да пристъпи към реализацията на плановете си.

Но беше така близо! Чувстваше го, усещаше го с всичките фибри на тялото си! Изведнъж откри, че не може да чака. Всичко беше тук, пред очите му! Изпусне ли го сега, ще го изпусне завинаги! А това не можеше да си позволи…

Реши да извърви пеш двете пресечки по Мишън, вместо да се бори като тигър за някое място за паркиране. И започна да зъзне под напора на ледения вятър. Стиснал зъби, той си каза, че няколкомесечният му тежък труд най-сетне започва да дава своите плодове. За по-малко от пет минути стигна до сградата на съда.

Този път остана равнодушен пред нейното величие. Огромният бронзов портал изобщо не го впечатли, погледът му дори не се спря на двата великолепни фенера отгоре, които преди време положително са украсявали фасадата на някой флорентински дворец. Както очакваше, порталът беше заключен. Но той знаеше, че оттатък паркинга има още един вход, който води директно към алеята на Лайънс Армс…

Човекът от охраната беше ставал свидетел на подобни ситуации поне сто пъти. Поредният изпотен от бързане адвокат, който бе изпуснал крайния срок и иска да се промъкне в сградата на Федералния съд, въпреки почти нулевите шансове да бъде приет и изслушан.

— Тук ли е съдията Джиоти? Бих искал да го видя…

— Страхувам се, че работното време изтече.

— Не става въпрос за работа. Нито за съдебно дело…

— Приятел ли сте на съдията?

Адвокатът се замисли. Може би наистина е приятел на съдията, но не желае да афишира това.

— Не — рече той. — Съдията ме помоли да го държа в течение по един въпрос. Идвам, за да му докладвам…

Човекът от охраната внимателно го огледа. Правилото беше просто и ясно: съмняваш ли се, отговаряй с не. Съдиите вършат голяма част от задълженията си извън работно време и никак не обичат да ги безпокоят. Но ако тоя тук наистина е приятел на Джиоти…

Разбира се, ако му беше приятел, щеше да разполага с частния му телефон. Но от друга страна не проявяваше прекалена припряност да се озове в затоплената вътрешност на сградата, въпреки че очевидно беше премръзнал.

— Бихте ли почакали една минута? — взе соломоновско решение пазачът. — Ще отида да надникна в кабинета му…

— Не искат дори да приемат съобщение? — изненадано попита Греъм. Той по принцип нямаше високо мнение за служителите във Федералния съд, но въпреки това се учуди на нежеланието им да разменят няколко думи с Харди.

— Вероятно са много заети…

Охладен в буквалния смисъл на думата след безполезния си опит да влезе във връзка с Джиоти, Харди се беше прибрал в кантората на Сътър стрийт и седеше зад бюрото си. На метър от него приятно бръмчеше вентилаторът на електрическата печка, а Греъм стоеше прав в средата на стаята. Първоначалните му намерения бяха да възложи на младежа част от разследването във връзка с онзи пожар преди години, да включи и Сара.

Но после, докато бавно възстановяваше спокойствието си, реши друго: няма смисъл да включва други хора в това разследване преди да се е добрал до нещо конкретно. Ако пожарът е важна страница от живота на Греъм, той ще му даде възможност да говори за него колкото ще. Но ако не е, няма смисъл да повдига този въпрос. Любопитството на Греъм и Сара положително ще доведе до раздвижване и дивечът може да се подплаши…

В крайна сметка стигна до твърдото решение да запази за себе си хода на това разследване. Все още не знаеше докъде ще доведе то, какъв ще бъде крайният резултат. Напомни си, че Джийни Уолш изобщо не беше чувала за Сал Русо, че майка ѝ Джоан никога не беше споменавала за него. Нямаше гаранции, че онази Джоан Сингълтери на Сал има нещо общо с Джоан Палмиери. Първата му задача бе да изясни именно това.

Греъм събра стреличките и хвърли първата от тях към картонената мишена. Улучи десетката, но очевидно не забеляза това.

— Защо искаш да се срещнеш с Джиоти?

— Онази рисунка на Сал ме накара да се замисля — даде му предварително подготвеният си отговор Харди. — Исках да го поразпитам за пожара в „Грото“. Ти знаеш ли нещо повече за него?

— Бил съм едва на петнайсет — поклати глава Греъм. — Не ме интересуваше нищо друго, освен топки и бухалки…

— Пожарът очевидно е направил силно впечатление на Сал.

— Такъв си беше той, Диз. Всичко го впечатляваше… — Втората стреличка също попадна в десетката. — За мен рисунката означава преди всичко загуба на невинността. Пожарът е просто един символ — точно както полуразрушената лодка и момчето със счупената въдица. Забеляза ли боклуците, които плуваха във водата? Всичко това Сал рисуваше в гаража, в момента, в който отношенията му с мама вървяха към окончателен провал. Помисли върху това. Тази рисунка е символизирала сгромолясването на света му…

— Вероятно си прав — кимна Харди.

След като Греъм си тръгна, той направи опит да се свърже с Джийни Уолш, но насреща никой не вдигна. До вчера не беше си купила телефонен секретар, а ако днес беше сторила това — значи бе забравила да го включи.

Отключи входната врата и се озърна. В къщата цареше почти неестествена тишина.

— Франи?

Слухът му долови някакъв шум от вътрешността.

— Франи? Деца? Татко се върна…

Отвърна му приглушен кикот, в който се долавяше някакво странно злорадство. Прекоси спалнята и влезе в стаята на Винсънт, която се оказа превърната в непристъпна крепост. Над пода, прикрепени с опънати между леглото и библиотеката въжета за пране, висяха одеяла и възглавници. Той повдигна най-близкото одеяло и надникна отдолу:

— Хей, хлапета!

— Ш-ш-т! — постави пръст на устните си Ребека.

— Къде е мама? — снижи гласа си до шепот той.

— Не знам. Ш-ш-т!

Отговорът не му хареса, но в ход беше някаква игра, която не му се искаше да разваля. Изправи се и хвърли бърз поглед на обстановката.

— Здравейте, господин Харди.

Беше Мери — момичето, което наемаха да гледа децата когато излизаха. Един бог знае откъде беше изскочила. Но защо е тук?, озадачи се Харди и глупаво попита:

— Франи добре ли е?

— Предполагам — объркано го погледна момичето. — Нямахте ли среща с нея някъде навън? Тя каза, че ще се видите…

Изведнъж нещата се подредиха в главата му. Сряда! Денят на срещите! В седем трябваше да вземе Франи от „Литъл Шамрок“! Запълнен от догадки, гняв и предположения, умът му бе изключил тази мъничка подробност, която винаги бе имала своето място в живота им. Не беше я забравил, а по-скоро я бе изхвърлил от съзнанието си.

Погледна часовника си, който показваше седем и половина, после пусна една извинителна усмивка по посока на Мери.

— Съжалявам, че ви прекъснах играта, но в главата ми е пълна бъркотия… Трябва да завъртя един телефон…

Седяха в „Станьола“. Никога не вечеряха на Пристана, въпреки че тук често се предлагаше много добра храна. Но това място беше туристическа забележителност, със съответните задръствания и прекалено надути цени на местата за паркиране, а в града имаше десетки други ресторанти с отлична кухня. Но тази вечер Харди изпита чувството, че трябва да бъде именно тук…

Изпитваше и още едно чувство — че за последните три-четири часа е пропътувал поне двеста километра сред натоварения трафик — от Съдебната палата до Главното управление на противопожарната защита, а оттам обратно до „Кроникъл“. После бягането за здраве до Федералния съд и обратно. После кантората, след нея продължителното шофиране до дома, и накрая — слаломът обратно към центъра и „Литъл Шамрок“, където го чакаше изтерзаната Франи…

Най-накрая всичко беше наред. На масата пред тях се появи бутилка кианти и огромно плато с предястия — люти чушлета, салам, мортадела, проволоне, аспержи, маслини. От панерчето, покрито с бяла кърпа, долиташе аромата на прясно препечени хлебчета. Рай, истински рай!

По пътя насам Франи направи няколко язвителни, но напълно основателни забележки.

— Не, не, разбирам те… — спря извиненията му тя. — Много пъти аз също забравям за твоето съществуване, заета с къщната работа. После изведнъж спирам, щракам с пръсти и си казвам: „Ами Дизмъс?“. И така нататък…

Харди си даваше сметка, че си го е заслужил и мълчаливо я остави да продължи. Но сега всичко това беше зад гърба им. Франи държеше ръката му и очевидно се радваше на факта, че отново са заедно. А той отвори уста и не я затвори, докато не ѝ каза всичко. Просто трябваше да ѝ го каже, не само за да оправдае непростимата си разсеяност…

Тя внимателно го изслуша, после неочаквано го тласна в съвсем друга посока:

— Според мен трябва да уведомиш полицията и да ги оставиш да довършат работата.

— Коя по-точно? — изненадано я погледна той.

— Тази, с която си се захванал. Нека те да я свършат. Предай всичко в ръцете на Ейб. Нали затова му плашат?

— Не става — поклати глава Харди. — На Ейб му трябва убийство, което да разследва. За това му плащат.

— Ами Сал Русо? Или той вече не се брои?

— Брои се, разбира се. Но аз не разполагам с доказателства, че е замесен. Разполагам само с тоя каиш за прикрепване на пожарникарски маркучи, с един пожар, който е станал преди повече от осемнайсет години и един мъртъв пожарникар, който може да е участвал в потушаването на споменатия пожар, но може и да не е…

— И петдесет хиляди долара.

— Но какво от това? Никой не е откраднал тези пари от Сал, нали? Те са били у него, чак до смъртта му. Или ги е взел Греъм, което е все тая…

— Но ти си убеден, че тези пари имат отношение към цялата история, нали? — попита Франи, и отпи глътка вино от чашата си.

— Трябва да имат — кимна Харди. — А моята работа е да открия връзката между няколко факта…

— Само толкова?

Той сви рамене.

— Искам да кажа, че е по-разумно да прехвърлиш разследването на Ейб — поясни Франи. — Нека той се заеме с тази Палмиери, да влезе във връзка с жената от Юрека…

— А може би и да притисне един действащ федерален съдия, а? — прекъсна я Харди. — Ейб няма да направи това. Нито сега, нито когато и да било…

Но в предложението на Франи имаше желязна логика и той знаеше, че в момента, в който изясни основните неща, ще не ще, ще опре до помощта на полицията. Нямаше никакво намерение да се окаже лице в лице с убиеца, който и да е той. Това е работа на полицията — една работа, която като нищо може да се отрази на здравето му…

Но все още не беше убеден, че става въпрос за Джиоти. Или, по-скоро не искаше да мисли, че е Джиоти, макар да беше убеден, че съдията разполага с достатъчно информация за изясняване на загадката. Информация, която трябва да бъде анализирана. По тази причина искаше да разговаря с него…

Келнерът им се беше представил като Маурицио. Беше словоохотливо и готово да забавлява клиентите си старче в смокинг, което или понасяш, или просто не можеш да търпиш. В момента то пристъпи към масата и с широка усмивка пожела да се осведоми относно вечерята.

Харди окачи на лицето си най-широката усмивка, на която беше способен, стисна ръката на Франи, за да я накара да мълчи, издържа укоризненият ѝ поглед и приятелски подхвърли:

— Съдията Джиоти продължава ли да се храни тук?

— О, да — кимна Маурицио. — Той и съпругата му обядват при нас поне два пъти седмично… — Махна към бутилката кианти на масата и добави: — След като сте приятел на съдията, това вино е за сметка на заведението.

— Не зная дали ме смята за приятел, защото съм адвокат — призна си чистосърдечно Харди. — Но той е отличен съдия и страшно много харесва вашата кухня… — Посочи празната чиния пред себе си и добави: — И по отношение на предястието е абсолютно прав. Страхотен човек!

— Най-добрият! — потвърди с широка усмивка Маурицио.

— Чух, че някога това място е било собственост на семейството му…

— Да, преди много години. Казваше се „Грото“ и принадлежеше на фамилията Джиоти… — Умореното лице на Маурицио видимо се разведри: — Можете и да не ми повярвате, но и тогава тичах между тези маси…

— Сигурно още не е бил приет закона, който забранява детския труд — безсрамно го изчетка Харди и това принуди Франи предупредително да стисне пръстите му. — Значи няма начин да не познавате Сал Русо…

Маурицио сбърчи вежди, но когато Харди поясни, че именно той е бил адвокат на сина на Сал, лицето му отново се разведри.

— Още един повод да ви почерпим бутилка вино! — отсече той. — Свършихте страхотна работа! Бедният Сал… Дано един ден Господ накара синът ми да постъпи точно като сина на Сал… Как казахте, че ви беше името?

След като кратката церемония по представянето приключи, Харди попита дали Сал се е навъртал около „Грото“.

— О, да. Двамата със съдията бяха ей така… — Два пръста, притиснати един до друг. — Сал Сьомгата… — Поклащане на глава, замислен глас: — Какво стана с тоя човек? Добре че всичко приключи бързо… Ако беше продължил с тая улична търговия, господ знае какво можеше да се случи…

Харди стрелна Франи с предупредителен поглед и попита:

— Какво имате предвид?

— Ами… През последните няколко месеца беше доста зле, знаете… От време на време му давах да си похапне — отзад, в кухнята. Последният път скочи да ме бие, спомнил си за някакъв бас отпреди двайсет години… Не помнех за какво става въпрос, разбира се… Нещо във връзка с Роберто Клементе… Казах му, че Роберто отдавна вече го няма, а той се нахвърли отгоре ми и каза, че съм му длъжник и затова ще ми скъса задника… — Маурицио се обърна към Франи и усмихнато добави: — Простете за израза…

— Няма нищо — дари го с най-ослепителната си усмивка тя. — Ако го чувах за пръв път, нямаше да зная какво означава, нали?

Харди остана с чувството, че Маурицио всеки момент ще се обясни в любов на жена му.

— Но както и да е — продължи с въздишка възрастният келнер. — Аз, разбира се, го изхвърлих… А той се запъна на задната врата и започна да крещи, че щял да каже на всички момчета какъв съм мошеник… Бедничкият… Аз просто му предложих един безплатен обяд… — Главата му съчувствено се поклати: — Не беше виновен, знаете… Но се държеше така, че човек предпочиташе да го държи на разстояние… Може би стана добре, че си отиде по този начин. Момчето му е постъпило правилно, направило му е голяма услуга…

След вечерята дойде ред на още два-три въпроса.

— Вярно ли е, че „Грото“ е изгорял до основи?

— Да, напълно. Това беше най-тъжната нощ в живота ми. Никой не можеше да повярва…

— Защо?

— Имам предвид стареца — поясни Маурицио. — Бащата на съдията… Изпитваше панически ужас от пожарите, заведението беше задръстено от противопожарни кранове и обезопасителни системи. Но когато се наложи да ги използваме, те не свършиха никаква работа…

— Един от основните закони за всеобщата гадост — кимна Харди. — Къде започна пожара?

— В кухнята — отвърна с въздишка старецът. — И за секунди обхвана цялата сграда. Един пожарникар умря… Беше ужасно! — Миг на мълчание, после Маурицио плесна с ръце: — Но стига толкова! Искам да чуя дали останахте доволни от вечерята? Като видя съдията, непременно ще му кажа, че сте се отбили…

Трийсет и седма глава

Настани се зад кухненската маса в момента, в който входната врата се затвори зад Франи, повела децата на училище. С облекчение установи, че листчето с телефонния номер на Джийни Уолш все пак е в куфарчето му, въпреки временната, но тотална амнезия, която го беше обхванала вчера.

Тя вдигна на второто позвъняване. Този път бебешки плач липсваше, а гласът ѝ звучеше доста по-спокойно.

— Госпожо Уолш, отново ви безпокои Дизмъс Харди. Адвокатът от Сан Франциско…

— О, да, помня ви. Бяхте обявили награда…

Май ще е по-добре първо да ѝ подам захарчето, рече си Харди.

— Обаждам се именно по този повод. Имате всички шансове да получите наградата, но преди това бих искал да ви задам още един-два въпроса… Разполагате ли с няколко минути?

— Надявам се. Британи заспа. Обикновено е много послушно дете, но вчера нещо ѝ беше станало… Може би ѝ растат зъбите.

Харди с лекота влезе в положението на младата жена. Отлично знаеше какво значи да си изцяло ангажиран с невръстно дете, с неговите здравни и всякакви други проблеми. Дори перспективата да получиш една нелоша парична награда не може да те откъсне от тях.

— Убеден съм, че е чудесно дете — рече той. — Но бих искал да ви задам още няколко въпроса за майка ви… Вчера споменахте, че в Сан Франциско се е казвала Джоан Палмиери, нали? Това моминското ѝ име ли беше, или вече е била омъжена?

— Не ви ли обясних? — отвърна с нервен смях Джийни. — Май, че не… Да, тя е била омъжена за баща ми. Не за Рон, а за истинския ми баща…

— Рон? — с недоумение попита Харди, объркан от пороя имена.

— Рон Сингълтери.

— А Палмиери?

— Палмиери е моето моминско име.

Ясно, рече си той. Скоро всичко ще дойде на мястото си.

— А първото име на баща ви беше Рандъл?

— Да, Ранди… А вие откъде знаете?

— Той е загинал при пожара на „Грото“ през 1979 година, нали?

— Точно така. Тогава съм била още бебе. Всъщност, не съвсем — на четири, или пет… Изобщо не го помня. После сме се преместили тук. Мисля, че мама е искала да започне отначало. И не е сбъркала. Нещата се оправили, защото Рон беше много добър човек…

Харди забързано си записваше.

— Но не помните човек на име Сал Русо, така ли?

— Не. Снощи доста мислих върху това… Дори звъннах на сестра ми, но и тя не е чувала името…

Нещата започваха да се изясняват. Сал бе споменал децата на Джоан Сингълтери — в множествено число, и това се потвърждаваше.

— Имате ли и други роднини, Джийни?

— Не. Разбира се изключвам собственото си семейство — Джони и Британи… Марджи е единствената ми роднина. Днес носи името Марджи Санфорд.

— Ясно. Ако не възразявате, ще ви задам още един-два въпроса… Чувала ли сте името Марио Джиоти? Познавате ли го?

— Ако трябва, ще се запознаем — засмя се тя.

— Не, това не е необходимо. Справяте се чудесно. Наградата изобщо не зависи от факта дали познавате Марио Джиоти, или не…

— Това звучи окуражаващо, защото наистина не го познавам.

— И никога не сте чували това име?

— Не, съжалявам.

Аз също, рече си Харди.

Но вече бе получил далеч повече, отколкото само преди два дни би дръзнал да мечтае… В скоропоговорка изстреля пред момичето една дълга серия имена: Брендън и Дебра Макоури, Греъм Русо, Джордж Русо, Лелънд и Хелън Тейлър… Всички имена, за които успя да се сети, между които за малко не включи и Дейвид Фрийман… Но Джийни не познаваше никой от тях.

Каза ѝ да има търпение. Каза ѝ, че май ще се окаже точно човекът, когото търсят. Каза ѝ, че скоро отново ще се обади…

Но къде е връзката? Как са се запознали Сал и Джоан? Направи си едно силно еспресо и потъна в дълбок размисъл.

Ранди Палмиери е загинал при пожара в „Грото“. Самото заведение е било фамилна собственост на Джиоти, продали са го няколко месеца след пожара. Един мистериозен пожар, който е започнал в кухнята на заведението и е успял да го изпепели въпреки наличието на извънредно качествена противопожарна система. Сал Русо пази спомен за този пожар чак до смъртта си, заедно с петдесет хиляди долара на пачки, върху чиито бандероли личи дата от няколко месеца по-късно.

В личен план бракът на Сал приключва горе-долу по същото време. Той вече не се чувства благороден и горд човек, какъвто вероятно се е чувствал до настъпването на тези събития. Той вече няма сили да се бори срещу злите сили, олицетворявани от Лелънд Тейлър. Вече не заслужава нито Хелън, нито прекрасните деца от брака си с нея. Тя има пълното право да го зареже, оттам нататък той не прави никакви опити да поддържа връзка с децата си…

Той е повече от провален. Той е съсипан.

Постепенно животът му започва да тече изцяло под знака на миналото. Там и само там той може да изкупи греховете си, да изплати дълговете си, да изживее още веднъж голямата си любов… Миналото измества настоящето, всичко се случва отново…

Това постепенно превръща Сал в трудно поносим човек, или „трън в задника“ — както се беше изразил Маурицио. А с влошаването на здравословното му състояние — и в нещо много по-лошо. Той забравя какво трябва да държи в тайна, едновременно с това помни онова, което си е обещал да забрави…

И вероятно е станал опасен.

В централата на Противопожарна охрана го посрещна същата любезна чернокожа служителка.

— Каишът за придържане на маркучи се оказа нещо съвсем друго, нали? — хвърли му многозначителен поглед тя.

Лек удар, който попадна точно там, където беше насочен — между ребрата.

— Адски ми е неудобно — призна с въздишка Харди. — Но ще ви кажа истината: аз съм адвокат. На хората от моята професия понякога им се налага да прибягват до тъпи номера…

— Значи не става въпрос за колан, който сте получил от някакъв приятел? — бързо включи жената.

— Не — мрачно кимна той. — Едва снощи се уверих в това. Каишът е придобит по време на един пожар, при който е загинал човек… Името му е Рандъл Палмиери, има го на стената отвън. Питам се дали не бих могъл да поговоря с някой от Отдела за подпомагане на децата и вдовиците на загиналите при изпълнение на служебния си дълг…

— Обърнете се към мен — отвърна с лека усмивка жената. — Аз завеждам информационната служба тук.

— Искам да идентифицирам децата на този човек — престана да се колебае Харди. — Става въпрос за една значителна сума, която те трябва да получат и която положително ще им бъде добре дошла… Предполагам, че когато някой пожарникар загине при изпълнение на служебния си дълг, семейството му получава известна компенсация, нали?

Жената кимна, после попита:

— Палмиери?

Харди повтори името буква по буква:

— Рандъл Г.

— Почакайте за момент…

Жената се забави около пет минути. Когато се върна, в ръцете си държеше папка с черни корици.

— Извинете, че се забавих, но трябваше да попитам шефа си доколко поверително е всичко това… — Раменете ѝ леко се повдигнаха: — Без съдебна заповед нямам право да ви дам адреси, или друга конкретна информация, но мога да проверя дали човекът, от когото се интересувате, фигурира в нашите списъци. Нали казахте, че това ви стига?

Харди разбра, че трябва да приеме това, което му се предлага.

— Точно така — кимна той. — Интересува ме човек на име Рандъл Г. Палмиери…

Жената разтвори папката, намери нужната страница и зачака.

Харди не се нуждаеше от записките си.

— Жена му се е казвала Джоан — започна той. — Преселила се е в Юрека и се омъжила за човек на име Рон Сингълтери. Има две дъщери — Джийни и Марджи, и двете с други фамилии, понеже са омъжени…

— Това го пише и тук — кимна жената.

— Дъщерите получават ли все още някаква пенсия?

— Не. Със смъртта на съпругата помощите са били прекратени.

— Значи те вече не получават нищо?

— Поне от нас — кимна жената, но очите ѝ продължаваха да бягат по документите в папката. — Не виждам с какво може да навреди това… — промърмори след известно време тя и вдигна глава: — Вероятно ще получите повече информация от един спомагателен фонд, чийто адрес фигурира тук… Децата на Сингълтери може би са получавали помощ и от него, извън пенсията от нас…

— Прекрасно — кимна Харди. — Какъв е адресът?

— „Мемориален фонд БДГ1981“ — изчете името служителката. — Чакайте да видим… О, адресът е на Бейуест, само на две пресечки оттук. Ще стигнете дори пеша…

Не му се искаше да вижда никого, най-малкото пък Дейвид Фрийман и Греъм Русо, които висяха в преддверието на кантората. Часът беше няколко минути след единайсет. Нямаше как да ги избегне, затова реши да опита с любезност. Окачи на лицето си най-деловата маска, на която беше способен и многозначително погледна часовника си.

— Само минавам оттук, момчета — обяви той. — Бързам за един важен обяд. Големи мангизи, Дейвид… Може би най-накрая ще имаш повод да се гордееш с мен…

Филис му хвърли един укоризнен поглед иззад батареята телефони на бюрото си. Вдигаше прекалено голям шум. Но Харди не ѝ обърна внимание.

— Греъм, звънни на брат си и сестра си и ги предупреди да не си харчат наследството — подхвърли той. — Защото сме на път да открием Джоан Сингълтери, но сега нямам време за обяснения…

Всичко това беше казано в движение, краката му се насочиха към подножието на стълбите.

— Точно по този въпрос исках да поговорим — последва го Греъм.

Харди спря и се обърна. Греъм го настигна, но не спря.

— Всичко е на бюрото ти — подхвърли той и започна да взема стълбите по две наведнъж.

— Значи си проникнал в кабинета ми? — попита с престорен гняв Харди.

Стигнал междинната площадка, Греъм се обърна.

— Ако беше заключен, щеше да ми е значително по-трудно — отвърна с усмивка той. От възбудата му личеше, че е открил нещо важно. — Щяхме да ти се обадим още снощи, но минаваше девет и половина… Решихме, че старци като теб отдавна вече спят…

— Я се махни от пътя ми!

Греъм грациозно се отдръпна, на лицето му продължаваше да грее широка усмивка. Харди прекоси помещението и се втренчи във вестникарската изрезка, оставена върху бюрото му. Беше от „Кроникъл“, хиляда деветстотин осемдесет и осма.

— Занесохме кашоните у дома и решихме да ги прочистим, тъй като заемаха много място — продължаваше Греъм. — Сара държеше да прегледаме всичко, страница по страница. И да изхвърлим излишното…

— Аз пък си мислех, че водя страхотно напрегнат живот и затова си лягам в девет и половина — изгледа го Харди.

— Не съм казал, че свършихме само това — поясни с усмивка Греъм. — Но както и да е… Тази статия я откри Сара…

Статията представляваше един от онези допълващи някаква новина материали, до които прибягват повечето ежедневници: „Какво стана с това, животът след онова…“. Тази тук се ровеше в живота на шест вдовици, изгубили мъжете си поради нещастни случаи на работното място. Един строителен работник, две ченгета, един рали пилот, един летец на чартърен самолет и Ранди Палмиери — пожарникар…

— Съпругата на този човек Джоан Палмиери се е преселила в Юрека, където сключва брак с някой си Рон Сингълтери — пусна бомбата Греъм.

— А мъжът ѝ е загинал при пожара в „Грото“…

— Трябва да е нашата Джоан Сингълтери — тръсна глава Греъм.

— Тя е.

Греъм млъкна за момент, после вдигна глава:

— Ти знаеш?

— Не всичко — измъкна се Харди. — Точно по този въпрос исках да поговорим.

— Но има проблем — поклати глава Греъм. — Обадих се в информационния център на Юрека, откъдето казаха, че в града няма регистрирани нито Сингълтери, нито Палмиери…

Няма я, рече си Харди. В замяна на това има Уолш и Санфорд, но за момента е по-добре да не знаеш това.

— Е, все пак е нещо, за което можем да се заловим — каза на глас той. — Виж какво… Наистина трябва да бягам. Ще говорим по-късно, става ли?

Но очевидно усетил близката развръзка, Греъм не искаше да се откаже толкова лесно.

— Чакай за секунда — спря го той. — Кажи какво си открил.

— Същото, но от друг материал на „Кроникъл“. Днес ще направя опит да се срещна с Марио Джиоти. Искам да разбера дали Сал е имал нещо общо с пожара…

— Не допускаш, че той е подпалил кръчмата без да иска, нали? Че е бил пиян, или нещо подобно…

— Не, не допускам нищо подобно — искрено отвърна Харди.

Но най-сетне беше открил механизма, с чиято помощ Сал бе стигнал до фамилното име на новия съпруг на Джоан Палмиери. И бе убеден, че вече знае механизмите, които са задвижили последвалите събития…

— Господин Харди… — Макар и съвсем самичък в огромния кабинет, съдията Марио Джиоти не си бе направил труда да свали тогата, с която водеше съдебните заседания. Седнал зад масивното писалище, той бе потънал в четенето на някакви документи. Това едва ли е случайно, светкавично прецени Харди, докато съдията бавно вдигаше глава да го погледне: — Казал сте, че става въпрос за нещо важно…

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин съдия, и ви благодаря за отделеното време. Зная, че сте много зает…

— Ако се виждам с хора, само когато не съм зает, значи няма да се виждам с никого — усмихна се Джиоти. — Няма ли да седнете?

Харди си избра кътчето в близост с орнаментираната камина, във вътрешността на която приятно бръмчаха електрическите реотани. Времето беше студено и доста противно, вятърът гонеше ниско надвисналите облаци. По време на кратката разходка от кантората до Федералния съд, шлиферът на Харди успя да подгизне от ситния дъждец.

— Имам един голям проблем, господин съдия — започна без увъртания той.

— Какъв по-точно?

Харди потисна желанието си да каже „вие“, предпочитайки внимателно да подбира думите си. Ще го притисне едва когато отстрани всички начини за измъкване.

— Страхувам се, че отново става въпрос за пожара в семейния ви ресторант… Сдобих се с информация, която ме навежда на мисълта, че Сал има нещо общо с него…

Джиоти се облегна в солидното кресло и докосна устните си с пръст.

— Продължавайте.

— Помните ли, че една сутрин ви посрещнах тук отзад, на уличката, и ви попитах за жена на име Сингълтери?

— Разбира се, че помня.

— В онзи момент криех информацията, свързана с тази жена, просто защото нямаше как да я използвам в процеса.

— И каква по-точно е тази информация?

Накратко Харди му съобщи за молбата на Сал петдесетте хиляди долара да бъдат предадени на Сингълтери.

— Нямахме представа дали тази жена изобщо съществува и по тази причина аз реших да не я споменаваме пред съдебните заседатели. Просто защото нямаше да ни повярват…

— Логично — съгласи се Джиоти. — Но сега сте я открил, така ли?

— Почти — кимна Харди. — Всъщност, открих дъщерите ѝ…

— Значи всичко е наред? — изгледа го внимателно съдията. — И вече сте в състояние да обясните желанието на Сал?

— Да. Първият съпруг на Джоан Сингълтери се казва Ранди Палмиери…

Лицето на Джиоти видимо потъмня, торбичките под очите му станаха по-видими. Челюстите му едва забележимо се стегнаха, от устата му излетя тежка въздишка:

— Човекът, който загина при пожара…

— Познавахте ли го? — попита Харди.

— Знаех кой е… Името му се запечата в съзнанието ми завинаги. Такава трагедия! Можех ли да го забравя?

— Не знам това. Но в този план ще си позволя да добавя, че съм доста учуден от факта, че не помните името Сингълтери…

— Но това не беше нейното име, как бих могъл да…

Харди не можеше да търпи повече.

— Хайде да прекратим тази игра, господин съдия! — прекъсна го с категоричен тон той. — Мемориалният фонд БДГ е основан от вас, нали? „Мемориален фонд Бруно Джиоти и «Грото»“, който в продължение на цели седемнайсет години отпуска средства на жената с име Джоан Сингълтери! Не ме карайте да вярвам, че сте забравили този факт, моля ви!

Джиоти поклащаше глава, очите му бяха заковани някъде в пространството, което ги разделяше. После стана и пристъпи към прозореца зад писалището.

— Веднъж вече споменах, че се възхищавам от начина, по който разсъждавате, господин Харди — промълви след доста продължителна пауза той. — Но сега виждам, че разсъжденията ви стигат твърде далеч… Намеквате, че имам нещо общо с онзи пожар, нали? А следователно и с подпалвачество и убийство? — Най-сетне отмести поглед от сивата панорама оттатък прозореца и се обърна с лице към посетителя: — Страхувам се, че нямам време за подобни глупости!

— Ще се радвам да чуя обясненията ви — настоя Харди.

Ноздрите на Джиоти видимо потръпнаха.

— Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения, господин Харди! — изръмжа той. — Защото и аз, като всички граждани на Съединените американски щати, съм невинен до доказване на противното! Защо не се обърнете към полицията, ако наистина сте убеден в правотата на тези безумни обвинения? — Ръката му се стрелна по посока на вратата: — Знаете пътя, нали? Този разговор приключи!

Харди стана, но вместо да тръгне към вратата, остана прав до стола, в подчертано нехайна поза.

— Не мисля така — рече той.

Явно несвикнал с неподчинение пред авторитета на един съдия от Федералния съд, Джиоти буквално окаменя. Миг по-късно лицето му потъмня от притока на кръв.

— Казах да се махате по дяволите! — изкрещя той и ръката му се протегна към телефона: — В противен случай ще повикам охраната да ви изхвърли!

— Няма да го направите — спокойно отвърна Харди. — Защото имам предвид Сал Русо, а не някакъв пожар отпреди деветнайсет години!

— Какво искате да кажете?

Джиоти остава слушалката и закова поглед в лицето му.

— Петдесет хиляди долара — рече Харди.

Съдията мълчеше и чакаше.

— Тези пари са свързани с пожара. Не зная как точно са се озовали у Сал, но полицията със сигурност ще се опита да разбере това. В хода на този процес неминуемо ще открият връзката между вас и смъртта на Сал. Вероятно и мотивът ви да го убиете… Но мисля, че е излишно да ви напомням всичко това…

— Мислите, че аз съм го убил?

— Мисля, че когато сте му поставил инжекцията, Сал все още не е бил готов да посрещне смъртта. Което означава убийство.

— Вие сте луд!

Харди не обърна внимание на тази реплика и спокойно добави:

— Искам да разбера какво е станало. Нямам намерение да тичам в полицията. Искам го за себе си и няма да мръдна оттук преди да ви изслушам!

— Май наистина е така — въздъхна Джиоти и се върна на мястото си зад бюрото. — Въпросният Палмиери загина докато се бореше в пожара в ресторанта на баща ми… Съвсем логично беше да се погрижим за семейството му.

— Но вие отрекохте, че сте чувал тази фамилия, нали? А на това му викат гузна съвест…

— Предпочетохме да не даваме гласност на благотворителния си жест — сви рамене Джиоти. — Вие очевидно смятате това за престъпление, но едва ли много хора ще мислят като вас, най-малко пък полицията… — Ръката му отново се протегна към телефона: — И тъй, сам ли ще си тръгнете, или да викам охраната?

Покер с високи залози и съдията блъфира, съобрази Харди. Но върши това недостатъчно майсторски, тъй като очевидно пропуска един прост факт: ако в ръцете на Харди не беше по-силната карта, той отдавна вече нямаше да е тук… Следователно беше негов ред да вдигне мизата.

— Викайте войската — рече с въздишка той. — Изобщо не мисля за доброволно оттегляне. Нима си въобразявате, че ще се откажа, особено след всичко, което преживях благодарение на вас?

— Копеле! — мрачно изръмжа Джиоти. Ръката му продължаваше да стиска слушалката.

— Добре, ще повикате охраната — продължи с тих глас Харди. — Но те са длъжни да направят рапорт за инцидента и нещата стават официални… А ние все още не сме готови за това, нали?

— Какво ни пречи? — попита Джиоти, без да отмества мрачният си поглед от лицето му.

— Аз.

— И какво предлагате?

— Нищо не предлагам, господин съдия. Искам да разбера какво се е случило. Аз съм съдебен служител и ако се налага, наистина ще се обърна към полицията. Но ако не се налага… — млъкна, оставяйки изречението си недовършено.

Тежкият поглед на Джиоти остана върху лицето му още няколко секунди, после ръката му вдигна слушалката и Харди изпита неприятното усещане, че е загубил. Съдията явно бе решил да използва широките си политически връзки. В резултат полицията вероятно ще прояви любезен интерес към информацията, след което ще отсъди, че Негова Светлост не е извършил нищо нередно, а Харди е само един от многото жадни за слава адвокати, които не се спират пред нищо, за да привлекат вниманието на медиите и да спечелят някой и друг клиент на гърба на почтената юридическа общност.

— Тук, разбира се, нямам предвид вестника — подхвърли той.

Джиоти обработи тази нова информация, взе решение и натисна един от бутоните.

Изчака за миг, после нареди на секретарката си да не го безпокоят. Остави слушалката и заби очи в лицето на Харди:

— Или ще чуете какво се е случило, или ще отидете в полицията — отсече той. — Едно от двете. Но каквото и да решите, аз вероятно ще се нуждая от известна юридическа помощ… — Бръкна под съдийската тога и измъкна една банкнота от портфейла си: — Желаете ли да бъдете мой адвокат, господин Харди?

Банкнотата в ръката му беше от пет долара и представляваше официален аванс. Ако Харди я вземе, всичко казано оттук нататък попадаше в сферата на поверителните отношения между адвокат и клиент. И той не би могъл да отиде в полицията.

Този човек е истински Фауст, помисли си с уважение Харди. Освен това, от гледна точка на закона, правосъдието беше раздадено. Никой не би тръгнал да търси истинския убиец на Сал Русо.

Въпреки всичко продължаваше да се колебае.

Макар и все така тих, гласът на Джиоти го прониза чак до сърцето:

— Нима наистина вярвате, че ще откриете физически доказателства за един пожар, станал преди деветнайсет години? И то такива, че да издържат в съда? Трябва да ви кажа, че застрахователната компания ни изплати обезщетението едва след като проведе щателно разследване…

Тонът му отново се промени. Нетърпение? Повелителност?

— А сега ви предлагам да вземете тази банкнота или да се махате по дяволите оттук! В първия случай ще научите каквото искате, във втория — няма. Решавайте!

Харди прекоси стаята и се изправи пред бюрото. Останал на стола, Джиоти внимателно го наблюдаваше. Ръката му бавно се протегна към петте долара на плота, прибра ги и ги пусна в джоба си.

— Е, добре, господин адвокат — рече с въздишка съдията. — Седнете и чуйте една история…

— Нека кажем, че „Грото“ е преживявал трудни времена. Дори в най-оживения туристически сезон, ресторантьорството си остава един труден бизнес, а сезонът далеч не е бил от добрите. Тук трябва да добавим, че синът на собственика е млад юрист с амбиции за политическа кариера. Но това не му пречи от време на време да поработва и в кухнята — нещо, което в интерес на истината му е наистина приятно. Той изпитва доста сериозни съмнения относно кариерата си, не е сигурен накъде върви и какво върши. По тази причина се държи в близост до ресторанта…

Да речем, че един ден се получава общинска заповед, според която ресторантът е длъжен да осигури достъп за инвалиди до главния си салон. Това означава да се построи специална рампа, основен ремонт на преддверието и още куп неща. Казано с две думи, трябва да се вложат около четирийсет и пет хиляди долара, иначе общинските власти ще запечатат ресторанта. Това променя нещата из основи. Бизнесът е готов да забели корем, собствениците няма откъде да вземат тези пари, тъй като никой не желае да им отпусне кредит от трийсет-четирийсет хиляди долара, само за да осигурят достъп на инвалиди и до без това празния си салон…

Изход от положението намира гениалното хлапе, кой друг? Планът е да се организира един малък, напълно контролиран пожар в кухненските помещения. Достатъчен за получаването на застраховката, която ще покрие и исканото от общинските власти преустройство… Да речем, че младият юридически гений има един много близък приятел, който случайно се казва Сал и който притежава място на кея точно зад ресторанта. Двамата често ходят на риба заедно — обикновено през нощта. Така става и вечерта, в която избухва пожара. Връщат се едва на разсъмване…

Младият адвокат е сигурен, че пожара не може да се разпростре. В противопожарно отношение ресторантът е оборудван безупречно. Има система за ранно предупреждение, за двойно осигуряване и така нататък… Но той не отчита натрупаните в кухнята мазнини, които се нагряват прекалено бързо и прекалено лесно… Както и да е. Заведението изгаря до основи.

Лошото обаче е друго — при борбата с пламъците загива човек. Случайно този човек е пожарникар. Млад, хубав, с две малки деца и красива съпруга…

Няма доказателства за умишлен палеж. Като причина за пожара се посочва кабел на централното елзахранване, който дава на късо поради прекалено омазняване. Някой от кухненските работници е забравил престилката си на горещата печка и тя пламва… Двамата приятели имат желязно алиби, макар че никой не им го иска… По време на пожара са били далеч, в открито море… Доказателство за това е пълната лодка с риба…

Джиоти се облегна назад в прекомерно широкия стол и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Да приемем, че се е случило нещо подобно, адвокате — тежко въздъхна той. — Можеш ли да го превърнеш в материал за съдебен процес?

Харди беше прекалено уморен за подобни игри. Но в едно Джиоти беше абсолютно прав: доказателства няма. За убийство действително няма давност, но човек трябва да разполага с доста повече доказателства, за да изправи някого пред съда.

Всички физически доказателства за пожара отдавна са изчезнали. Сал е отнесъл желязното си алиби в гроба, заедно с това на Джиоти. Джоан Сингълтери също е мъртва. Дори застрахователната компания не е открила следи от умишлен палеж. Никакъв шанс. Няма полиция на света, която би предприела подобно разследване.

Но Харди искаше да узнае и нещо повече.

— Как според вас човек като Сал се е оказал притежател на петдесет хиляди долара в брой? — попита той.

— В сценария, който току-що описах, те биха могли да са част от застраховката.

— Искате да кажете подкуп, за да си държи устата затворена…

— По-скоро израз на благодарност. А може би по мъничко и от двете… — Раменете на Джиоти леко се присвиха: — Животът е сложен…

— Но Сал не успява да прогони чувството си на вина, нали? Той е убил човек… Съвсем обикновен човек, с жена и деца, също като него… И тази мисъл го съсипва.

Отговори му ново повдигане на рамене.

Харди извади банкнотата от джоба си и я постави върху бюрото.

— Край на хипотезите, съдия — изръмжа той. — Връщам ти парите, следователно вече не си ми клиент. Ти уби Сал, нали?

— Не съм.

— Убил си го, защото се е разприказвал. Болестта го връща в миналото и той започва да дрънка за пожара, където свари и пред когото свари. Така ли беше?

— Не съм го убил — повтори Джиоти.

— Не ти вярвам!

Съдията придърпа банкнотата пред себе си.

— Пет пари не давам дали ми вярваш или не, господин Харди — процеди той. — Сал беше най-добрият ми приятел. Той ме спаси, той ми позволи да направя кариера и да стана това, което съм. Но за това плати твърде висока цена, изгуби всичко. Нима допускаш, че след всичко това мога да вдигна ръка срещу него?

— Мисля, че си нямал друг избор.

— Грешиш. Пожарът беше един трагичен инцидент, една огромна грешка. Направих всичко възможно да помогна на семейството на нещастника, а също и на Сал. Продължавахме да се срещаме, въпреки че от време на време той ставаше невъзможен… Но никога, повтарям никога не бих го убил! Разбираш ли? По-скоро бих убил себе си!

Трийсет и осма глава

Напусна кабинета на Джиоти малко след три. Неспособен да превключи на друга вълна, той измина пеш разстоянието до сградата на „Кроникъл“, спусна се в архивата и изчете всички материали за пожара, Палмиери и фамилията Джиоти.

Когато излезе, навън вече валеше като из ведро. Лишил се от транспорт, прекоси разстоянието до кантората си в центъра отново пеш, в резултат се измокри здравата. За два дни се бяха събрали двайсет и едно писмени съобщения, плюс десет минути от касетата на телефонния секретар. Процесът срещу Греъм Русо несъмнено беше дал силен тласък на кариерата му, макар че в момента непрекъснато си задаваше въпроса възможно ли е някой да търси услугите на такъв пълен идиот…

Къде се бяха объркали нещата? Какво беше пропуснал?

Наложи си да изхвърли от главата си всички подобни мисли. Денят не беше пълен провал — бе успял да открие Джоан Сингълтери и връзката ѝ със Сал Русо. Децата ѝ щяха да получат парите, оле!

Основният му проблем беше, че почти повярва на Марио Джиоти. Вълнението на съдията в края на разговора относно ролята на Сал в живота му беше неподправено искрено и успя да докосне съответната струна в душата му. Това беше моментът, в който Харди престана да бъде убеден, че слуша лъжи…

Убийството на Сал беше извън способностите на човек като Джиоти. Той не би могъл да планира убийството на когото и да било. Бе опитал да даде морално възмездие на пострадалите от една случайна смърт (която технически погледнато действително можеше да се нарече непредумишлено убийство). Той не беше хладнокръвен тип — от онези, които биха умъртвили жертвата си, дори ако тя е обречена. Животът и кариерата му в областта на правото просто изключваха това.

Но кой тогава е убил Сал?

В офиса притъмня и той щракна банкерската си лампа със зелен абажур. Чувството за вина, че не е отговорил на посланията вече не го глождеше, а направо късаше парчета месо. Явно ще трябва да жертва вечерята, за да може да се справи. Франи сигурно няма да се нацупи, тъй като едва снощи бяха прекарали една чудесна вечер заедно, а предишната вечер имаха гости и прекараха добре в компанията на приятели.

Ще трябва да свърши някаква полезна работа. Да даде тласък на бизнеса, да направи нещо, което си струва…

От гласа му Франи веднага разбра от какво се нуждае — от чувството, че е свършил нещо добро преди да се прибере у дома. Почти нямаше значение какво може да е то. Каза му да не се притеснява, каза му, че без проблеми ще се оправи и сама. Каза му, че ще го чака… Имала чудесна книга за четене, щяла да целуне децата вместо него…

О, за малко да забрави… Преди малко се обадила някаква кандидат-клиентка и Франи ѝ казала, че Харди ще се забави в службата. Дала ѝ номера, тъй че можел да очаква обаждане всеки момент…

Но сега, три часа по-късно, обажданията вече бяха цял порой. Харди нямаше никакво намерение да чака и тази клиентка. Който го търси, ще го намери…

През тези последни часове смътно долавяше обичайното раздвижване на долния етаж, което предшестваше края на работния ден. Сътрудниците във „Фрийман Асошиейтс“ напускаха кабинетите си по двама-трима, пресичаха преддверието покрай гишето на Филис, гласовете им отекваха и нагоре, по пустото стълбище, което водеше да уединената клетка на Харди.

В девет и половина свърши с телефонните разговори, провеждани почти изцяло с включени на запис машини. Изключение бяха един успокоителен диалог (всъщност, почти монолог) с някакъв доктор, срещу когото беше заведено дело, плюс два кратки разговора на живо, съдържащи предложения за бракоразводни дела, които Харди категорично отказа.

В момента си водеше бележки по няколко текущи дела във федерални съдилища, които бяха свързани с правото на доброволна смърт.

Работеше в почти пълен мрак, просто защото предпочиташе банкерската лампа пред полюлея. Зеленият абажур хвърляше успокоителен кръг светлина върху писалището и това му помагаше да се концентрира.

Облегна се назад и затвори очи. В сградата цареше дълбока тишина. Навън лудуваше вятър, запратените от него дъждовни капчици барабаняха по стъклото. Стана, протегна се и пристъпи към прозореца. В този час на денонощието Сътър стрийт беше почти пуста. Лимузина в тъмен цвят изчезна зад ъгъла, по тротоарите нямаше жив човек, асфалтът мътно проблясваше.

Върна се на мястото си, придърпа жълтия бележник и понечи да се заеме със следващото дело. После се спря.

Защо не се прибира у дома? Тези записки можеха да почакат. Ставаше късно, нощта беше неприятна. Макар да не беше свършил бог знае какво, най-сетне изпита чувството, че е компенсирал пропилените през деня часове.

Прозвуча звънецът на входната врата. Той се включваше само нощем, а самият факт, че някой го натиска в този час на денонощието, представляваше изненада. Може би защото единствените хора, които идват в кантората нощем, бяха шепа прекалено нервни сътрудници, които обаче си имаха ключове. Едва ли беше клиент, още повече че във фирмата нямаше никой друг, освен Харди. Вероятно е някой бездомник, който е потърсил укритие от дъжда и е опрял гръб на звънеца, рече си той.

Но звънецът прозвуча отново и той реши да провери. Стълбите към долния етаж бяха осветени съвсем слабо. Над огромното, подобно на пещера помещение на входния вестибюл мъждукаха една-две слаби крушки. Останалата част тънеше в полумрак и наподобяваше киносалон.

Спусна се по извитите стъпала, стигна до масивната входна врата и издърпа резето.

Навън нямаше никой.

Излезе на тротоара и се огледа. Никой. Присви очи да се предпази от дъждовните пръски и огледа паркираните наоколо коли. Задните им стъкла се бяха матирали от дъжда, но въпреки това се виждаше, че в нито една от тях няма хора.

Достатъчно, рече си той. Прибирам се у дома. Качвам се горе да си събера нещата, после се спускам отново тук, заключвам и отивам в подземния гараж за колата. Прибирам се у дома…

Задната врата на лимузината на Джиоти се отвори. Трябваше да позвъни, за да провери дали в сградата е останал някой. И да бъде сигурна, че светлината на третия етаж идва от кабинета на Харди. По всичко личеше, че кантората е празна, но предпазливостта не беше излишна. Офисите на долния етаж бяха тъмни.

След второто позвъняване човекът на третия етаж слезе да отвори, а после излезе и на тротоара. Беше Харди, макар че доста се различаваше от добре облечения адвокат, чиито снимки от съдебните заседания заливаха всички вестници, чиито хапливи реплики бяха станали достояние на половината щат… Този тук беше работната му версия — с разхлабена вратовръзка и разкопчана яка. Но без съмнение беше той. Това беше видно дори и през мокрия асфалт на пустата улица.

В кабинета му се раздвижиха сенки. Значи се беше върнал горе. Сега е моментът за ново позвъняване. Той пак ще слезе да отвори, и тогава…

Харди реши, че трябва да довърши трите страници, които му оставаха. В противен случай утре ще се наложи да изчете отново вече отхвърлените дванайсет, за да може да схване за какво става въпрос. А в момента нещата все още бяха в главата му — конкретни и ясни. Беше в крак със силогическия ритъм на встъпителната пледоария и нямаше смисъл да губи всичко това. Взе молива и започна да чете оттам, където бе прекъснал преди малко…

Разнесе се някакъв звук и той вдигна глава.

Сградата беше празна, подобни звуци не трябваше да има. Още повече че беше сложил резето на входната врата.

Но дали наистина го сложи?

Изведнъж не можеше да си спомни дали е извършил това просто механично действие. Не му беше обърнал внимание, тъй като се готвеше отново да слезе долу и…

Не, не беше го сложил. Но тъй или иначе щеше да се забави тук не повече от две минути…

Наистина се оказаха толкова.

Не чу нищо повече, може би защото бе потънал в текста пред себе си и забързано си водеше записки.

Най-сетне приключи, затвори папката и остави писалката.

Облегна се назад и вдигна глава.

В рамката на вратата се очертаваше неясен силует.

Трийсет и девета глава

— Господин Харди?

Притиснал с ръка сърцето си, Харди едва успя да промърмори едно „Господи Исусе“…

— Стреснах ли ви? Моля за извинение…

— Не се притеснявайте, всичко е наред… Само ми трябва малко време за приземяване.

— Жена ви каза, че ще се забавите в службата и аз реших да…

— Всичко е наред — повтори Харди и най-сетне възстанови нормалното си дишане. — Но как влязохте тук? Вие ли звънихте преди малко?

— Да.

Нова порция кислород в свитите дробове.

— А къде изчезнахте, когато слязох да отворя?

— Никой не отговори и се върнах при колата си. После може би съм отместила очи за миг, и видях как вратата се затваря зад вас. Видях, че в кабинета ви свети и реших да опитам още веднъж. Този път вратата се оказа отворена…

— Окей — кимна Харди. — Окей. Но вече е късно. Аз току-що приключих и мисля да се прибирам у дома. Съжалявам. Ще ви изпратя до входната врата и ще си определим среща за утре. Какво ще кажете?

Тя пристъпи крачка напред. Харди забеляза, че беше преметнала чантичката си през рамо, като раница. Държеше я отпред, стиснала я в ръце. Всъщност само с една ръка, тъй като другата беше потънала в нея и очевидно държеше нещо.

— Страхувам се, че това не ме устройва.

Харди събра бумагите върху плота в една купчина и понечи да се изправи.

— Опасявам се, че в такъв случай…

— Моля, седнете на стола си!

Нещо в гласа ѝ го накара да вдигне глава.

Тя бе направила още една крачка. Чантичката бе отишла встрани, до бедрото, в ръката ѝ блестеше малък пистолет. Дулото сочеше право в гърдите му.

— Вие не знаете коя съм, нали?

— Не, госпожо — кимна Харди. — Но положително разполагате с цялото ми внимание…

— Казвам се Пат и съм съпруга на съдията Джиоти. Наистина съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства…

Съжаляваш ли?, безмълвно се учуди Харди.

— Днес вие с Марио доста сте си побъбрили — подхвърли с нещо като усмивка Пат. — Той ми разказа всичко.

— Така е, госпожо — кимна Харди. — След като ви е разказал всичко, вероятно знаете, че ме нае за свой юридически защитник… А това означава, че нямам право да обсъждам с никого темата на нашите разговори. Нали знаете какви са отношенията между адвокат и клиент?

— Зная, господин Харди — пусна кривата си усмивка Пат Джиоти. — Но зная и как тези отношения се нарушават…

— Нямам подобни намерения.

— За момента сигурно е така. Но някой ден нещата ще се променят. За съжаление аз не мога да си позволя лукса да вярвам на думата ви… Надявам се, че ме разбирате…

Мозъкът на Харди трескаво работеше. Мислите му бяха кристално ясни, може би защото скоро щеше да престане да мисли въобще. Но това бяха мисли, които не предлагаха изход. Единствената разумна идея, която му хрумна, беше да я накара да говори. Колкото по-дълго, толкова по-добре.

— И със Сал ли бяхте толкова любезна, преди да го треснете с бутилката по главата? — попита той.

— Мисля, че грубостите няма да ви помогнат — отвърна тя със скован от напрежение глас. — Не исках да причинявам болка на Сал и предполагам, че наистина не съм го сторила…

Не си му причинила болка, рече си Харди. Само си го убила…

— Той обаче щеше да ни причини болка — продължаваше жената. — Щеше да съсипе живота ни. По неизвестни за мен причини никой не забелязваше това. Дори Марио, който постоянно повтаряше, че Сал е безобиден, че му е стар приятел и много добър човек… Но аз ще ви призная, че Сал беше извън контрол, господин Харди. Той нямаше да спре, някой друг трябваше да го стори. Най-странното в случая беше, че това нямаше никакво значение. Оставаха му едва няколко месеца живот, всъщност не повече от два…

— Зная това — кимна Харди. — Но какво ви накара да преминете към действие?

Предизвикай словоохотливостта ѝ! Нека говори! И мисли! Мисли, да те вземат мътните!

— Наистина ли не знаете? — изви вежди жената. — Марио не ви ли каза? — В смеха ѝ се появи горчива нотка: — Типично за него. Разчистването винаги остава за мен…

— Разкажете ми — рече Харди.

Но тихата истерия очевидно не се отразяваше на намеренията ѝ. Пистолетът остана насочен в гърдите му, а тялото ѝ се раздвижи по съвсем недвусмислен начин. Ей сега ще натисне спусъка и край на всичко, помисли си с отчаяние Харди.

— Заплахата за бомба беше в петък, малко преди обедната почивка. Вероятно знаете това…

Харди кимна.

— Опразнили сградата на съда и Марио излязъл на задната уличка, заедно със сътрудниците си. Изведнъж отнякъде изскочил Сал, обзет от паника. Дръпнал го за ръкава и започнал да крещи, че парите изчезнали. Бил сигурен, че Марио по някакъв начин си ги е взел обратно и го заплашил, че ако не ги върне веднага, той ще разкаже за пожара на всички…

Гласът ѝ се понижи, но дулото на пистолета не помръдна:

— Нима не разбирате, господин Харди? Той щеше да съсипе репутацията на Марио! Нещо, което сме градили през целия си живот! Нима можехме да допуснем това, при това от някакъв сенилен полуидиот?! Не, той трябваше да бъде спрян! Не можех да му позволя да съсипе кариерата на Марио. Та той беше никой, той беше пътник, по дяволите!

— Значи съпругът ви се е прибрал в кабинета си и веднага ви е позвънил?

Пат Джиоти кимна.

— Помислил, че Сал е извадил парите от сейфа и е забравил къде ги е сложил… Затова отишъл с него да ги потърсят… Представяте ли си на какъв риск се е изложил? Биха могли да го видят и запомнят. Разбира се, не открили никакви пари и започнали да се карат…

Още едно парче от мозайката намери своето място. Показанията на Блу за мъжкия глас в апартамента на Сал, който чула преди прословутата си дрямка. Този глас е бил на Джиоти…

Но съпругата на съдията продължаваше, пистолетът ѝ все така сочеше в гърдите на Харди:

— Марио се прибрал в кабинета си и веднага ми се обади. И въпреки всичко, отново се опита да ме убеди, че нещата са наред! Сал имал лош ден и толкова… Каква слепота, господи! Каква заблуда!

— И вие какво решихте?

— Нищо, просто скочих и тръгнах към Сал. Бях твърдо решена да сложа точка на всичко това. За всеки случай си взех и пистолета, но на масата у тях имаше морфин. Щеше да свърши по-добра работа, и най-вече по-чиста… Аз умея да поставям инжекции, защото едно от децата ми има диабет. Справям се доста добре и с венозните… Видях и онази бутилка с уиски, полупълна и доста тежка. Сал не усети нищо. Просто почуках на вратата, той ми отвори и си поговорихме. Точно както го правим с вас сега… Всичко беше готово, сякаш подредено специално за мен. Очевидно Господ знаеше какво прави…

С тръпка на ужас Харди разбра, че сам я доведе до решителния миг. Господ очевидно знаеше какво прави и тази вечер: абсолютна празна сграда, в която се намира единствено той — сам и беззащитен. Отключена врата, мрак и лошо време, които ще ѝ осигурят безпрепятствено оттегляне.

Второто ѝ перфектно престъпление.

— Вашият съпруг знае ли? — опита последен въпрос той.

— Марио? — презрително се изсмя тя. Всъщност, не беше смях, а по-скоро кучешки лай. — Как да му кажа подобно нещо? Та той е примерен гражданин, съдия! Той вярва в правосъдието и не може да проумее, че понякога човек трябва да действа, а не да разчита на разни абстрактни юридически умозаключения!

— Но как прие новината за смъртта на Сал? Нима само като жест от страна на Съдбата?

— Мисли, че Греъм е свършил работата. Трябва да ви благодаря, защото именно вие сте го убедил в това.

Харди усети, че това е заключителното ѝ изявление.

Идеята се появи в главата му внезапно, без никаква логика. Всъщност, това не беше идея, не беше дори мисъл, а той не разполагаше с време за анализи… Запазвайки горната част на тялото си абсолютно неподвижна, той плъзна крак напред и изрита крачето на бюрото. Разнесе се силен тътен.

Сега или действам светкавично, или няма да имам време дори да си кажа молитвата! Тази мисъл блесна в съзнанието му ясно, като напечатан на машина текст.

— Какво беше това?

Тук трябва да отмести поглед, рече си Харди. Просто трябва!

— Може би и вие забравихте да заключите входната врата.

Главата ѝ започна да се извръща. Леко, но все пак достатъчно за това, което си беше наумил. Скочи напред, сграбчи банкерската лампа и се претърколи през бюрото заедно с изстрела. Лампата се разби в пода, стаята потъна в непрогледен мрак, разкъсан миг по-късно от втори изстрел. Ушите му писнаха, после го връхлетя болката. Господи, беше улучен!

Трети изстрел, после четвърти…

Кракът, малко под коляното. Нов изстрел. Мадамата не си губеше времето. Подът леко започна да вибрира. Тя се приближаваше.

След като лампата се счупи, единствената светлина долиташе от слабата крушка в коридора, полускрита зад открехнатата врата. Борейки се с шока и болката, Харди се придърпа зад ненадеждното укритие на бюрото. Но когато вдигна глава, жената беше над него. Дори на слабата светлина видя как пистолетът се насочва в главата му. Лежеше на една страна, притиснал гръб в страничната дъска на писалището.

Тя натисна спусъка без нито миг колебание. Пламъчето почти докосна корема му.

Не искаше да умира по този начин.

Насочила пистолета за последния и решителен изстрел, тя най-сетне допусна грешка — направи крачка напред. Пръстите му светкавично се вкопчиха в глезена ѝ, другата му ръка хвана прасеца и рязко го дръпна.

Изви глезена с цялата сила на мускулите си. Тя изкрещя от болка и се стовари на пода до него. Пистолетът изтропа на дъските и отново гръмна. Не можеше да рискува да пусне крака ѝ дори за миг, затова бавно се оттласна от бюрото и започна да се плъзга върху гърчещото се тяло на жената. Усети слабостта, която започваше да обхваща собственото му тяло, но не спря. Инстинктът го предупреждаваше, че или ще я обезвреди бързо, или ще умре…

— Не, не, не! — крещеше като обезумяла Пат Джиоти, а юмруците ѝ блъскаха главата и раменете му. Бедрото му се натъкна на нещо твърдо. Освободи едната си ръка, грабна пистолета и тежко се претърколи встрани.

— Оръжието е в мен! — задъхано извика той. — Не мърдай, всичко свърши!

— Не! — бясно изкрещя тя. За нея нищо не беше свършило. Нямаше да му позволи да я хване жива. Сянката ѝ се надигна и връхлетя срещу него със страшна сила. Силният удар в гърдите го отхвърли назад. Ръката ѝ се стрелна по посока на пистолета.

Харди направи опит да я изрита, но кракът му отказа да се подчини на командата на мозъка. Извъртя се, за да блокира ръката ѝ, но коремът му бе пронизан от толкова остра болка, че той неволно изкрещя. Превърнала се в диво животно, жената заби нокти в лицето му и отново посегна към пистолета в лявата му ръка.

Нямаше избор, силата и подвижността бързо го напускаха. Ръката му рязко замахна. Дулото влезе в съприкосновение с главата ѝ, малко над слепоочието. Хватката ѝ омекна, ударът очевидно я зашемети. Без да се бави нито секунда, той я удари още веднъж, пак на същото място. Тялото ѝ се просна на пода и остана неподвижно.

Трябваше му светлина, трябваше му телефон. Но най-много се нуждаеше от някаква дистанция между себе си този див звяр. Напрегна последните остатъци от силите си и успя да я отхвърли от себе си.

После разбра, че може би няма да е в състояние да се изправи. Кракът не го слушаше, а болката в корема не му позволяваше абсолютно никакви движения.

Но той трябваше да се изправи.

Хвана се за ръба на бюрото, изтегли тялото си и започна да влачи безчувствения си крак по посока на вратата. Добра се дотам с цената на огромни усилия, а надигането към ключа на осветлението окончателно го довърши. Все пак ярката светлина му позволи да забележи, че Пат Джиоти идва на себе си и започва да се надига.

— Не мърдай! — опита се да извика той, но от устата му излетя някакво неясно фъфлене.

Беше облечена в черен клин и черно найлоново яке, цялата опръскана с кръв. Неговата кръв… Беше му трудно да диша. Задъхан и с широко отворена уста, той отново се повлече към бюрото, насочил пистолета в гърдите ѝ. Бутна слушалката, набра 911 и зачака.

— Стой там! — Това беше всичко, което успя да каже.

Но тя вече беше на колене, после се отблъсна от пода и стана. Намираше се едва на метър и половина от него.

В едната си ръка Харди държеше слушалката, а в другата — насоченият пистолет. Чул гласа на телефонистката, той направи опит да каже името си. Съзнанието му се замъгляваше, устата му продължаваше да мърда като риба на сухо, опитвайки се да поеме въздух.

В този момент тя отново скочи към ръката му, която държеше оръжието.

Той беше ранен на две места и изгубил немалко кръв, тя — само зашеметена. И благодарение на адреналина, бързо възстановяваше силите си.

Тялото ѝ го блъсна с цялата си тежест и той отново се озова под нея. Успяла да докопа пистолета с две ръце, тя го изтръгна от омекналите му пръсти и го обърна към него.

Пред очите му зейна черната дупка на дулото.

Отчаянието му даде сили, пръстите му се вкопчиха в китката ѝ, свободната му ръка нанесе рязък удар.

Пистолетът се отклони и гръмна, Пат Джиоти изкрещя от болка и се люшна назад.

— Ти ме застреля! О, господи, улучена съм!…

Ръката с оръжието инстинктивно отскочи към рамото ѝ, после се върна в предишното положение. Тялото ѝ политна напред, дулото се заби под брадичката на Харди.

Щрак…

Нищо.

И още веднъж… Щрак.

Рев на разочарование и болка. Проснато с цялата си тежест върху него, тялото ѝ изведнъж се отпусна. Харди я изблъска встрани. Беше улучена в рамото, нямаше да умре.

Изправи се бавно, с цената на върховни усилия. Слушалката се озова в ръката му.

Направи опит да каже името и адреса си. Гласът му прозвуча странно. Опита още веднъж.

— Стрелба…

Губеше съзнание бързо, пред очите му се въртяха черни кръгове.

— Побързайте…

После всичко изчезна.

Четирийсета глава

Сара стоеше права пред бюрото на Глицки, вратата беше затворена. Очакваше мълнията. След оправдателната присъда на Греъм, нападението срещу Харди и последвалите разкрития относно семейство Джиоти, случаят Сал Русо отново бе разбунил духовете.

Репортерите кръстосваха града и се опитваха да надушат някаква допълнителна информация. През уикенда, търсейки връзка между Крейг Айсинг и доходите на Греъм, някакъв телевизионен екип бе успял да открие Айсинг и да вземе интервю от него. В хода на това интервю Айсинг бе казал, че Сара е присъствала на един мач на Греъм, само два дни след официалното обвинение срещу него. Снощи телевизията показа материала, а рано сутринта лейтенантът я повика в миниатюрния си кабинет.

— Нямам извинение, сър. Наистина бях там. — Глицки мълчаливо я гледаше. Никак не му беше приятно да чува това. Инспектор на негово подчинение бе допуснал тежко нарушение, което не само щеше да доведе до уволнение, но вероятно и до обвинение в укриването на търсен от правосъдието заподозрян. — Мога да кажа само едно — бях абсолютно убедена в невинността на Греъм. И не съм го укривала, а дори напротив. Мисля, че именно аз го убедих да се предаде…

— Убедила си го, значи — изръмжа Глицки. — Била си в контакт с човек, когото търсят по обвинение в убийство, и вместо незабавно да го арестуваш, ти започваш да го убеждаваш да се предаде! Нямаш право на подобни решения, сержант!

— Да, сър, зная. Постъпих погрешно.

— Той е бил обвинен от разширен съдебен състав!

— Да, сър.

Нямаше намерение да набляга на политическия цирк, който бе съпътствал това обвинение. Просто защото Глицки го бе усетил не по-зле от нея. Лейтенантът издърпа чекмеджето пред себе си, сведе глава и промърмори:

— Разбира се, АПС — Асоциацията на полицейските служители, не иска уволнението ти. Заплашват ни със съд. Първата жена в отдел „Убийства“ и още куп глупости от тоя сорт… Предполагам си даваш сметка, че ако беше мъж, отдавна вече да те няма.

— Моите уважения, сър, но ако бях мъж, не бихме имали повод да обсъждаме нищо! — вирна брадичка Сара. — Защото нарушение от подобен характер отдавна щеше да е погребано и забравено!

— Наистина ли мислиш така? — тежко я изгледа Глицки.

— Да, сър. Не го приемайте лично, но вече съм била свидетелка на подобни действия.

— Ако сама си подадеш оставката, ще ни спестиш куп главоболия — рече Глицки.

— Но ще докарам големи главоболия на себе си, сър — незабавно отсече Сара. — Работих дълго и упорито, за да стигна дотук и заслужавам да бъда тук!

Глицки заби поглед в лицето ѝ и дълго мълча. Тази жена бе направила капитална грешка в преценката си, но въпреки това притежаваше онази твърдост, независимост и ум, които я правеха превъзходно ченге.

— Знаеш ли, сержант — започна той, като внимателно подбираше думите си: — Този отдел съвсем не е рай… Човек не може да се бори да постъпи в него, а после — след като постигне това — изведнъж да спре…

— Не съм казала, че…

Той вдигна ръка.

— Казваш, че си заслужила своето място тук… Е, добре, признавам, че наистина е така. Но не можеш да лежиш на тези заслуги, на старите лаври. Трябва всеки ден да доказваш, че заслужаваш мястото си, с всичките си действия. Разбираш ли? В противен случай трябва да си вървиш…

Сара прие думите му без да мигне.

— Но в крайна сметка той бе оневинен, сър. Не е убил никого. Съюзът на адвокатите не направи дори опит да му отнеме лиценза… А що се отнася до мен, подобно нещо едва ли някога ще се повтори… — Замълча за момент, после тихо добави: — Защото ние мислим да се оженим…

Глицки отново издърпа чекмеджето и заби поглед във вече попълнения и подписан рапорт до началника на полицията за нейното уволнение. И изведнъж разбра, че няма да го изпрати.

Бутна чекмеджето, въздъхна и заби очи в нейните.

— Радвам се за теб — простичко рече той.

Трябваха му няколко седмици, няколко дълги и тежки седмици, за да си даде отговор на един прост въпрос — струваше ли си всичко това. Тласкан от непреодолимото желание да разбере цялата истина за Сал Русо, той за малко не изгуби живота си. Дупката в корема, причинена от втория куршум, постоянно му напомняше, че е бил на ръба. Два сантиметра по-нагоре и куршумът щеше да прониже белите дробове и сърцето му…

Едновременно с това съзнаваше, че още дълго време ще го измъчват кошмарите. Едва ли скоро щеше да забрави металическото изщракване на спусъка в момента, в който дулото бе опряно под брадичката му… Още дълго щеше да го чува и да се надига от постелята, облян в студена пот. Още дълго щеше да се измъква от леглото с кротко спящата Франи и накуцвайки да се отправя към спалнята на децата си в притихналата и тъмна къща, която беше техен дом. Да ги погледа за миг, а после да се върне в хола и да размести слонския керван…

Да седи в тъмния хол и да мисли, да мисли…

И все пак, въпреки страданията, които го сполетяха, той бе извадил късмет. Раната в крака се оказа лека, тъй като куршумът бе пронизал мускула на прасеца, без да засегне костта. Докторите обещаваха, че само след шест месеца той отново ще е в състояние да пробягва своите шест километра дневно, но едновременно с това признаха, че по всяка вероятност трябва да забрави за дългия скок…

Въпреки явното подобрение, все още имаше проблеми и с концентрацията. Понякога, както си седеше спокойно в компанията на Франи и децата, съзнанието му изведнъж се опразваше от съдържание, а пред очите му се появяваше черната дупка на насочения пистолет, приела формата на една съвършена и абсолютно смъртоносна буквичка „о“…

Днес, един вторник в средата на октомври, почти по обед, той отново я видя и главата му рязко отскочи нагоре. Беше седнал в Солариума и се мъчеше да проумее смисъла на една статия, в която се описваха „нови подходи“ към проблема на милосърдната смърт в редица болници на Монтана, Орегон и още няколко щата. Целта му беше да открие допълнителни аргументи за защитата на своите клиенти лекари, срещу които прокуратурата на Сан Франциско бе повдигнала официални обвинения. Но Дийн Пауъл очевидно се бе отказал да търси тежките наказания, които се полагат за углавни престъпления. Вместо тях ръководеното от него учреждение явно се готвеше да иска глоби и общественополезен труд — нещо, което докторите тъй и тъй вършеха…

Харди извърши съответните проучвания в Лицензния борд, откъдето го увериха, че няма да забранят практиката на никой от обвинените лекари.

— Както си я подкарал, скоро май ще поискаш и писмени извинения от Пауъл — подхвърли по този повод Дейвид Фрийман.

Но нито Харди, нито клиентите му лекари, имаха желание да злоупотребяват с късмета си. Въпреки че повечето от тях за пръв път усещаха отражението на политическите игри върху живота на обикновения човек.

Харди се ласкаеше от мисълта, че делото срещу Греъм Русо е принудило главния прокурор да преосмисли твърдата си позиция по отношение на асистираното самоубийство. Ако не друго, Пауъл с положителност бе усетил, че съдебното преследване на лекарите, които го допускат, съвсем не се радва на обществена подкрепа. А когато някаква политическа позиция се оказва ялова по отношение на гласоподавателите в поредните избори, ГП просто забравя за нея…

Седеше изправен, притиснал гръб в облегалката на стола си. Така най-малко усещаше бинтовете, пристегнали гръдния му кош. Във входния вестибюл зад гърба му цареше познатото оживление — жужаха телефони, адвокати посрещаха и изпращаха клиентите си. Очите му се насочиха към градинката зад дебелото стъкло, където няколко гълъба се наслаждаваха на хубавото време.

Ако не беше силният сърбеж по обръснатите му гърди, положително щеше да се чувства отлично. Протегна крак под масата и усети остър бодеж. И тази рана зарастваше, но очевидно ѝ трябваше още време. Въздъхна и отново насочи вниманието си към статията…

На стъклената врата се почука, после в Солариума влетя Дейвид Фрийман с неизбежната кафява кожена чанта в ръка. Отметна капака и на масата се появиха два плътно опаковани сандвича, бутилка минерална вода „Пелегрино“, пластмасови чаши и бурканче мариновани ангинари10.

— Позволих си да донеса и малко храна за мозъка — обяви той и започна да разопакова обемист пакет, увит с амбалажна хартия: — Мортадела, горчица и проволоне…

— Помислих, че е риба — рече Харди и остави списанието.

— Има и риба — отвърна Фрийман и продължи да подрежда храната върху масата. Побутна един от сандвичите към Харди, напълни му чаша с вода. Тази необичайна любезност накара Харди да вдигне глава:

— Какво има?

— Какво „какво“?

— Стига, Дейвид. Познаваме се…

Фрийман остави сандвича си неразопакован на масата, облегна се назад и обяви:

— Сключили са сделка с жената на съдията. Прат е дала благословията си…

— Какво значи „дала е благословията си“? — погледна го учудено Харди. — Каква сделка?

— Непредумишлено убийство на Русо, три години пандиз. Въоръжено нападение срещу теб — също три години, по съвместителство. Без допълнителна присъда за незаконно притежаване на оръжие.

За миг Харди изпита чувството, че таванът пада върху главата му.

— Диз?

— Въоръжено нападение ли? — избухна Харди. — Това си беше чист опит за убийство! Тя искаше да ми види сметката, Дейвид! Тя е убила Сал Русо! А какво беше това за незаконното притежание?

Фрийман пусна една тежка въздишка и започна да пука кокалчетата на пръстите си.

— Госпожа Джиоти е била подложена на силен стрес. Въобразила си е, че Русо заплашва кариерата на съпруга ѝ, а ти си част от този зловещ заговор…

— Как така си го е въобразила? Тя призна, че Русо и мъжа ѝ са предизвикали умишлен пожар, при който е загинал човек. Призна, че е убила Русо, за да му затвори устата. Призна, че по същите причини ще убие и мен!

— Всичко това е вярно, синко — кимна Фрийман. — Наистина е била луда, за да си въобразява всички тези ужасни неща, свързани с умишлени палежи при участието на съпруга ѝ…

— Но Джиоти… — Харди изведнъж млъкна, тъй като картината ясно се очерта в съзнанието му.

— Какво Джиоти? Той отрича всичко, а медицинският екип потвърждава диагнозата — всичко е плод на болното ѝ въображение. На нея не вярват само шепа прекалено подозрителни репортери… — Умните очи на стареца се спряха върху лицето на Харди: — Нещата могат да се променят само в случай че се яви свидетел, който да докаже наличието на умишлен палеж… Но ти не познаваш такъв човек, нали, Диз?

— Не.

— И аз си помислих така. Защото, в противен случай, сигурно щеше да споделиш това със старото си другарче Дейвид…

Харди беше наясно, че няма как да използва признанията на Джиоти, направени в качеството му на клиент. Онези пет долара се оказаха най-тежко спечелените пари в живота му.

— Не знам нищо, Дейвид — мрачно рече той.

— Вярвам ти — кимна старецът. — Но първо на първо, Прат трудно може да се нарече влюбена в теб… И след като отказваш да ѝ предоставиш информация за Джиоти, тя едва ли ще подходи към жена му с цялата тежест на закона. В крайна сметка съдията е доста влиятелна личност, нали? А ти си се изпречил на пътя му… Бъди доволен, че не те обвинява теб в опит за убийство на жена му!

— Като за целта съм използвал собствения ѝ пистолет, а? — направи гримаса Харди. — Но това вече няма значение. Ами Пауъл? Нима и той нищо няма да направи?

— Защо? — сви рамене Фрийман. — А и да иска, няма да може… И двете престъпления са извършени в район под юрисдикцията на Прат. Тя е взела съответните мерки и завежда дело. Точка по въпроса.

Харди притисна слепоочията си, които изведнъж започнаха да пулсират от болка.

— В крайна сметка колко ще лежи? Имам предвид жената на Джиоти…

— Още не си чул най-главното — съчувствено поклати глава Фрийман. — Съдията току-що отложи обвинението и тя няма да бъде откарана в затвора…

— Знам какво означава отлагане! — нетърпеливо го погледна Харди. — Въпросът е за колко време?

— За неопределено — отвърна Фрийман. — Засега ще остане в ареста на районния участък, който се намира на две крачки от дома ѝ…

— Господи Исусе! — най-сетне избухна Харди. — Това не е случай на дребна кражба в супермаркета! Никой съдия не би постъпил по такъв начин!

— Този сигурно познава Джиоти — сви рамене Фрийман. — А след като Прат намира идеята за добра, едва ли някой друг ще вземе да възразява…

— Аз ще възразя!

— В случая, ти си пословичният герой, от чието мнение никой не се интересува, синко — въздъхна Фрийман. — Не ми е приятно да ти го напомням, Диз, но в последно време успя да си създадеш доста врагове в този град… И по тази причина няма да получиш дори мястото на резервния играч, който на даден етап трябва да се включи в отбора.

Харди стоически издържа и този удар. Не беше особено изненадан от развоя на събитията, в момента го интересуваше единствено каква ще бъде присъдата на Пат Джиоти.

— Как мислиш, колко ще ѝ дадат? — бързо се овладя той.

— Най-много две години — отвърна Фрийман, после поклати глава: — Но тя ще бъде образцов затворник и…

— Но за какво тогава беше всичко това? — някак разсеяно попита Харди и докосна бинтовете си. — За какво се изложих на опасност?

Фрийман отхапа огромен залък от сандвича си и съсредоточено задъвка. Проговори едва след като го прокара с глътка „Пелегрино“:

— Ти спечели делото си. Клиентът ти е свободен. И благодарение на този факт се сдоби с нови клиенти…

В този отговор Харди не видя нищо утешително.

— Значи получавам два куршума, които за малко не ме изпращат в отвъдното, а извършителят ще изкара няколко месеца почивка в местния клуб и отново ще бъде свободен — горчиво обобщи той. — И това е всичко, а? Къде отиде правосъдието в тази страна?

Фрийман кимна, отпи нова глътка вода, присви рамене.

— Правосъдието ли? — попита. — Според мен си е взело отпуска…

„Станьола“ беше претъпкан от посетители.

Октомври е един от най-активните туристически месеци в Сан Франциско. Фериботите, акостиращи на всеки двайсет минути на Кей 39, бълваха тълпи от народ, които прекосяваха площад Жирардели и се разливаха като пълноводна река из уличките около Рибарския пристан.

През последните няколко седмици Марио Джиоти бе напълно погълнат от проблемите, които жена му имаше със закона. Остана шокиран когато разбра, чу тя беше убила Сал, но шокът бързо отстъпи място на следващата задача — максимално ограничение на пораженията от този акт. Която, пречупена през призмата на връзките и авторитета му, не се оказа особено тежка…

Юридическата общност единодушно застана зад него, както и се очакваше. Пат, която благодарение на божията милост, бе останала жива, бързо прие аргументите му и се подчини на избраната тактика: обвиненията на Сал срещу мъжа ѝ са били толкова ужасни, че тя е изпаднала в стрес.

Пожар в „Грото“ действително е имало, но причините за него нямат нищо общо със съдията и неговата репутация. Дори напротив — дългогодишната и напълно безкористна подкрепа, която е оказвал на семейството на загиналия пожарникар, доказва по неоспорим начин както щедростта, така и високите му морални добродетели.

След преговорите на юридическите му съветници с Шарън Прат бе изпитал известни опасения относно намеренията на Дизмъс Харди, но адвокатът не предприемаше нищо, очевидно изплашен до смърт. Междувременно Джиоти направи необходимото и беше сигурен, че ако Харди все пак наруши адвокатската клетва и даде публичност на признанията му, Съюзът на адвокатите моментално ще му отнеме лиценза и ще му забрани да упражнява професията си. Дори за миг не си позволи да мисли за Харди като за човек, който държи на думата си и няма да я наруши, независимо от обстоятелствата, които го тласкат към противното.

Вместо това си задаваше въпроса дали адвокатът не е споделил нещо с приятеля си Джеф Елиът… Но нямаше начин да го докаже, нямаше начин да обвини Харди без да замеси и себе си. Елиът бе съвсем близо до истинския развой на събитията, но в публикациите му все пак имаше някои неща, които караха Джиоти да вярва, че Харди бе запазил тайната им.

Репортерът просто бе извадил късмет в своите предположения, но част от мозайката все още му убягваше. В продължение на няколко дни градът се разтърсваше от слухове, но нещата вече вървяха към уталожване. Дори не му се наложи да прибягва до официални опровержения.

Всичко щеше да се уреди. Това беше неговият град, неразделна част от живота му. Хората го обичаха и винаги щяха да го обичат…

Изправен на входа, старият му приятел Маурицио посрещаше гостите с любезна усмивка на уста. Поради неприятностите около жена му, последвани от спешно заминаване за Айдахо и Хаваи, където бе повикан за мнение по две особено заплетени дела, Джиоти не бе стъпвал тук почти месец. Но през цялото това време душата му се връщаше насам, защото тук бяха корените му…

Пристъпи към прага и с широка усмивка на уста извика:

— Хей, Маурицио!

Усмивката изчезна от лицето на някогашния му служител и близък приятел.

— Добър ден, Ваша Светлост — официално го поздрави той.

Джиоти въпросително наклони глава, на устните му продължаваше да играе усмивката.

— Какво има, Маурицио? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак!

— Може би наистина е така, Ваша Светлост — отвърна възрастният човек.

— Ами тогава го покани да влезе — направи безуспешен опит да се пошегува Джиоти. — Нека седне на моята маса!

— Простете, каква маса?

— Моята, разбира се! — стана сериозен Джиоти и понечи да влезе в ресторанта, но Маурицио се изпречи на пътя му.

— Имате ли резервация, Ваша Светлост? Днес при нас е претъпкано.

— Какво означава претъпкано? — повиши тон Джиоти. — Имам предвид моята маса, нима си…

Усети с гърба си любопитните погледи на хората, които започваха да се трупат на входа. И светкавично се овладя.

— Нямам резервация — рече с тих глас той.

— Много съжалявам, Ваша Светлост — цъкна с език Маурицио. — Но днес нямаме никакви места. Заповядайте утре, но звъннете предварително, за да ви запазим маса. Поне два часа по-рано… А сега бихте могли да опитате в съседното заведение, но доколкото зная, при тях също е пълно… Фактически, във всички заведения по Пристана едва ли ще ви сервират риба… След смъртта на Сал Русо хубавата риба стана дефицитна стока…

Джиоти се закова на мястото си, после кимна и излезе.

Зад гърба му се разнесе дрезгавия глас на Маурицио, предназначен за групичка шумни туристи:

— Хей, приятели, как сте? Хайде, идвайте насам, случайно имам една свободна маса точно за вас!

Вятърът идваше откъм морето, фучеше над голите скали на полуострова и огъваше стройните кипариси почти до земята. Студеното есенно слънце бавно потъваше зад хоризонта. В далечния край на общинското гробище на Колма стоеше млада двойка. Мъжът беше облечен в екип за бейзбол.

През целия ден Греъм бе играл в последния за сезона турнир, който се провеждаше в Санта Клара. Приключи сравнително рано, тъй като „Хорнетс“ бяха елиминирани в третия кръг. Двамата със Сара решиха да обядват в крайбрежното градче Санта Круз, а после да се разходят нагоре по брега, използвайки Магистрала номер едно. Но когато стигнаха Колма изведнъж отбиха и се озоваха тук.

Греъм бе разделил приходите от продажбата на картичките и петдесетте хиляди долара между Джийни Уолш и сестра ѝ в Юрека. Въпреки реакцията на брат си и сестра си, бе останал с чувството за изпълнен дълг. Адвокатите на Лелънд му изпратиха предупредително писмо, в което пишеше, че наследниците на Сингълтери нямат никакви права върху парите на Сал, но той им отговори, че могат да го съдят, след което изпрати парите на двете жени. В брой…

Знаеше, че нито Джордж, нито Дебра ще разберат постъпката му, но това си беше техен проблем. На един етап Дебра позвъни да му каже, че всичко е наред и тя не възнамерява да бъде страна в делото, което Джордж евентуално ще заведе. Греъм остана много доволен от доблестната ѝ постъпка, в душата му потръпна надежда.

Но по отношение на брат си и майка си не хранеше никакви илюзии. Джордж и Хелън щяха да останат в лагера на Лелънд до последния си час, да изживеят живота си в условия на физически комфорт и душевна пустота. Този живот бяха избрали напълно съзнателно и по собствена воля.

Той самият бе избрал друг. Отпусна се на колене и приглади тревата над тленните останки на баща си. Завързани за връзките си, шпайковете се поклащаха през рамото му. Протегна ръце и внимателно ги свали през глава, сякаш бяха скъпоценна огърлица. После ги постави в основата на надгробния камък.

— „Не казвай manana11, ако не си уверен в това“ — тихо промълви Сара. Цитираше част от един стар хит на Джими Бъфит, който слушаха на компактдиск почти непрекъснато след издаването на присъдата. Казваше се „Чийзбургер в рая“ и беше част от албума „Един каубой в джунглата“… Албум, в който се пееше за бунт и свобода, за ром и красиви залези. Албум, който много помогна на Греъм да възстанови душевното си равновесие след месеците, прекарани в затвора.

Но полагането на шпайковете върху гроба бе различен символ, бе ново обещание. Той се изправи, погледна ги за последен път и тихо прошепна:

— Наистина го искам, татко…

Хванати за ръце, двамата бавно закрачиха обратно по склона.

— Едно нещо все още не мога да разбера — рече с въздишка Сара.

— Какво?

— Онези листчета, изпълнени с имена и адреси…

— Какво не можеш да разбереш?

— Проверих ги основно. Завъртях поне сто телефона, проверявах адресите, опитвах се да открия някакъв код… Но се намериха едва пет-шест човека, които помнят баща ти. И нито един от тях нямаше нищо общо нито с риболова, нито с незаконните залагания на бейзболни мачове… Просто не мога да разбера за какво Сал е трупал тези имена и адреси…

Стигнаха паркинга. Греъм забави крачка, после спря. Сара мълчеше и чакаше.

— Това са били познатите му — промълви той. — Всичките му познати. Записвал си и имената и адресите им от страх, че може да ги забрави… — Вятърът го блъсна в лицето, очите му се насълзиха. — Решил, че като си ги запише, всичко ще бъде наред… — Замълча, обзет от силно вълнение.

Сара тихичко пристъпи към него и уви ръце около шията му.

Седнал зад кухненската маса, Сал забързано пишеше върху празното поле на вестника. Току-що беше прочел името Ърл Уилис в едно от оградените карета на некролозите. И това име отприщи спомените. Вече беше ходил на преглед при Файнър и знаеше какво го чака, но не беше казал на никого. Нямаше намерение да позволи да го съжаляват. О, не, сър!

В трето отделение седеше на един чин с момче на име Ърл Уилис. Дали за него пише в този некролог? Човек, който не изповядва католицизма — така пишеше там…

Сал напрегна паметта си. Кой седеше зад Ърл? Някакво момиче, но как ѝ беше името? Май Дороти… Да, точно така — Дороти Блейк.

Затвори очи и направи опит да си представи класната стая. Над черната дъска висеше картата на света. Пред нея стоеше… Да, точно така! Госпожица Грей, учителката… Ами останалите учители? Нима е забравил техните имена? Не, не! Сега ще си ги спомни и веднага ще ги запише. Така ще бъде готов, ако някой го попита за тях…

Ами помощник-треньора на Греъм в юношеския отбор на „ягуарите“? Да, да — именно „ягуарите“… Сал го помнеше много добре — един тип, който пушеше като комин и който винаги имаше резервна цигара зад ухото и смачкано пакетче в джобчето на тениската. Как се казваше? В момента не можеше да се сети, но знаеше, че в даден момент името ще изскочи в главата му. Точно за тази цел си беше приготвил бележника, поставен на масичката до леглото… И тогава веднага ще го запише. Никой няма да разбере, че е започнал да забравя. Всичко ще бъде записано.

Чакай, чакай… Ами момчетата от отбора на Греъм? Спомни си Кени Фрейзър — стоперът, през който и пиле не можеше да прехвръкне… Много го биваше с ръкавицата…

Празното поле на вестника постепенно се запълваше — госпожица Грей, останалите учители, отборът на „ягуарите“… А, ей тази торбичка от кафява амбалажна хартия ще свърши работа! Придърпа и продължи да пише. Какъв беше номерът на първия им телефон с Хелън? Там, в къщата на Таравал? Ще трябва да се понапрегне…

Ами останалите?

Цялата останала част от живота му?

Следобедното слънце огряваше приведената му над масата фигура. Писа без прекъсване чак докато стаята потъна в мрак. Но си записа всичко — още от самото начало… Сега вече беше по-спокоен. Всичко е тук, в случай на нужда винаги ще може да го използва… Може би животът му все още не беше свършил…

Може би ще живее вечно.