Право на милосърдие

Седемнайсета глава

В един петъчен ден през втората половина на май Харди обядваше миди в „Плоф“ — едно бистро, разположено на алеята Белдън, във финансовия център на града. Уличката наистина приличаше на алея, широка не повече от три-четири метра, огрявана от слънцето само по обед. Сега слънцето току-що се бе скрило зад високите сгради наоколо, късчето небе между тях беше яркосиньо.

Предишното лято двамата с Франи повериха децата на Моузес и Сюзън и отскочиха до Париж, за някакви си пет дни. Той не беше ходил във Франция от края на Виетнамската война, завръщането там почти разби сърцето му. В Париж се беше почувствал свободен човек — също като онзи, описан в песента на Йони Мичъл — „свалил оковите и жив“…

Е, апетитните аромати, които се носеха във въздуха тук, на Белдън, не успяваха да прогонят напълно миризмата на риба, тютюн и урина, но донякъде все пак създаваха атмосферата на Париж. Може би защото в рамките на стотина метра по уличката бяха разположени поне половин дузина френски ресторанти…

Приведен над огромната купчина мидени черупки, Харди се наслаждаваше на онова полузабравено чувство. Не беше напълно освободен от оковите си, но беше жив. Блъсканицата наоколо, миризмите и ароматите, го караха да изпитва увереност, че скоро ще се хвърли с главата напред в това, за което беше роден, а то съвсем не се наричаше „Триптек“. Преди по-малко от час, в кантората, той бе надникнал в стаята на Мишел, затънала до гуша в бумаги, а после се бе измъкнал за този самотен обяд, обзет от едва доловимо чувство за вина.

Но имаше и един сериозен проблем — Греъм бе изчезнал без следа. Никой не вдигаше телефона, никой не прибираше бележките, които лепеше по вратата на къщата в Еджууд. Нищо. Клиентът му сякаш се бе изпарил. Всъщност, вече не беше сигурен дали изобщо има клиент. Особено в светлината на несъгласието им относно споразумението с Прат. Но за това изобщо не му се мислеше.

— Местата свободни ли са?

Познатият глас принадлежеше на Арт Драйсдейл — някогашен началник на Харди. Именно Арт беше този, който повторно му предложи работа в областната прокуратура и сложи край на доброволното му десетгодишно изгнание.

Оттогава насам се бяха сблъсквали в най-различни ситуации, но Харди продължаваше да харесва този човек и винаги се радваше да го види. Днес Арт не беше сам, но лицето на другия мъж му беше непознато.

— Не сте ли се срещали с Гил Соума?

Ръкуваха се. Оформен бе един изцяло адвокатски отбор. Което не означаваше лични отношения, все още не…

Очите му пробягаха по лицата на новодошлите, на лицето му се появи усмивка.

— Мидите тук са страхотни — съобщи им той. — Ако приемем, че нашата среща е чиста случайност, разбира се…

Драйсдейл отчупи залък хляб и го натопи в остатъка от соса на Харди — смесица от вино, чесън и копър.

— Почти случайност — обяви той. — Търсих те в кантората, но Филис ми каза, че току-що си излязъл и най-вероятно си тук…

— Филис е страхотна секретарка — кимна Харди и окачи на лицето си безстрастната маска на професионален покерджия. Отдавна не беше играл тази игра, упражнението нямаше да е излишно.

— Решихме да се поразходим малко и да хапнем някъде — продължи Драйсдейл. — Наближаваше обед, а и времето е чудесно.

— Добра идея — кимна Харди. Нямаше намерения да бърза, тези двамата съвсем скоро ще кажат за какво са дошли.

Те се настаниха на масата, след което Драйсдейл изплю камъчето.

— Днес да си се чувал с клиента си? — попита.

— С кой по-точно, Арт? Имам цял куп клиенти…

Соума очевидно не хареса словесните им пируети и отсече:

— Най-известният. Греъм Русо.

— О, вашето приятелче… Разбрах, че вие двамата сте работили заедно…

— Докато Греъм ни обърна гръб — кимна с усмивка Соума, а Харди остана с усещането за някакъв фалш.

Делото беше набрало значителна скорост дори преди изявлението на Барбара Брандт за контактите между нея и Греъм малко преди смъртта на Сал. Значителен тласък му даде и водещия материал на „Тайм“, написан от Майк Чероне.

Докато Харди крачеше към ресторанта, от всяка будка за вестници го гледаше красивото и невинно лице на клиента му. Фотографът бе уловил едно от особените му изражения — мило и по детински безпомощно, ефектът бе наистина опустошителен. Според Харди материалът също отговаряше на истината, поне в основни линии. Което, за нещастие на клиента му, нямаше да доведе до нищо добро.

Тръсна глава и се върна върху темата на разговора.

— Не съм, Арт — отговори на въпроса той. — Нито съм го чувал, нито съм го виждал. Предполагам, че е минал в нелегалност, може би е напуснал града. На негово място бих постъпил точно така…

— Означава ли това, че сте му дал съвет в този смисъл? — моментално го захапа Соума. — Къде е заминал?

Харди продължително го изгледа, после отново се извърна към Драйсдейл:

— Репортерите започнаха да го изнервят. А честно казано, и мен също…

— Значи сте разговарял с тях, така ли?

Харди умишлено запази както любезното изражение на лицето си, така и пълното си безразличие към въпросите на младия прокурор. И със скрито задоволство установи, че тази тактика го вбесява.

— Арт — извърна се към Драйсдейл той. — Чете ли онова малко материалче за мен и Шарън?

В тазсутрешната си рубрика „Слуховете на града“ Джеф Елиът намекваше за безуспешния му опит да постигне предварително споразумение с областната прокурорка и нейното огромно неудовлетворение от този факт. Франи я прочете по време на закуската, а после отбеляза, че той, както винаги, отново е проявил завидно умение да настройва прокуратурата срещу себе си. Което в крайна сметка не е толкова лошо за един адвокат по углавни престъпления, бе отвърнал Харди.

Франи посрещна изявлението му с вдигнати вежди. Съпругът ѝ винаги използваше точни и ясни думи. А това означаваше, че след като нарича себе си „адвокат по углавни престъпления“, значи действително се смята за такъв.

Драйсдейл кимна, на лицето му се появи доволна усмивка. В крайна сметка Прат го беше уволнила съвсем наскоро, и той едва ли имаше причини да ѝ желае доброто.

— Тя допусна грешка — рече той. — Не би трябвало да говори за това, преди сделката да стане факт. Страхувам се, че не прояви особена проницателност, а по-скоро обратното — изяви се като надут бюрократ… — Усмивката му се разшири: — Бедната жена, мъчно ми е за нея… Но ти, Диз, положително си на първо място в черния ѝ списък, да знаеш!

— Ще се оправя — отвърна Харди, изпитал дълбоко вътрешно удовлетворение от начина, по който се провеждаше разговора. После най-сетне реши да обърне внимание на Соума: — Ще отговоря на въпроса ви, Гил… Наистина изпитвам известни затруднения да открия Греъм. Както знаете, благодарение мъдростта на госпожица Прат, срещу него няма повдигнати обвинения и той е свободен гражданин… — Усмивката му обхвана всичко наоколо: — А ние живеем в свободна страна, нали?

— Обвинение срещу него вече има — отсече Драйсдейл. — И ти трябва да го предадеш в ръцете на правосъдието.

Новината не беше неочаквана и Харди я възприе напълно спокойно.

— Какво по-точно е то? — попита той.

— Предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства.

Лоша новина, макар Харди да я беше предвидил с точност до последната запетайка.

— Но едва ли ще поискате смъртна присъда, нали? — попита той.

— ДПБПП — обади се с преднамерено небрежен глас Соума, очевидно вживял се в ролята на опитен професионалист. А Харди се запита дали този младеж има представа какво означава „доживотна присъда без право на помилване“ за човек на неговите години, какъвто е Греъм. Едва ли… Явно Соума е от онези болезнено амбициозни юристи, които мислят единствено как да се докопат до нашумели процеси и как да ги спечелят… Това си личеше отдалеч — момчето показваше явни признаци на тестостеронно натравяне и битката с него се очертаваше като доста тежка…

На всичкото отгоре в предстоящото дело се намесваше и личният елемент. А това означаваше, че ако Соума има акъл (очевидно го имаше), от него могат да се очакват и доста номера в съдебната зала, директно пред заседателите…

Но тук, на Белдън Али, двете страни в нашумелия процес седяха на една маса и беседваха неофициално, дори приятелски. От казаното досега Харди разбра, че още не са открили Греъм, за да го арестуват. Но той добре познаваше Драйсдейл и беше сигурен, че тази среща е организирана по напълно основателни причини. Може би ще се стигне до нова оферта за споразумение…

Или пък Арт се надява да измъкне нещо от него, звънна предупредително звънче в главата на Харди. Я да видим дали е така, рече си той.

— Четохте ли статията в „Тайм“?

Чероне беше направил един наистина майсторски материал. Тласкаше читателя към заключения без нито за миг да прекоси линията, която ги разделя от обвиненията. Според него случаят Греъм Русо е ярка илюстрация на многобройните и неуточнени от закона проблеми, свързани с грижата за възрастните и болни хора, с асистираното самоубийство и правото на хората да изберат доброволната смърт.

Житейските факти бяха умело преплетени с чисто юридическия случай по арестуването и освобождаването на Греъм Русо — връзката между баща и син, отчаяното здравословно състояние на Сал, достъпът на Греъм до морфин и спринцовки… Изчитайки статията от край до край, Харди стигна до заключението, до което бе стигнал всеки непредубеден читател — Греъм Русо е помогнал на баща си да умре по достоен начин…

Наострил ухо за всякакъв вид реакции, Харди стигна и до друго заключение: статията в „Тайм“, подкрепена от изявлението на Барбара Брандт, вече бе създала едно доста категорично мнение сред обществеността. А дори и сред някои представители на юридическата общност, например Фрийман и Мишел… Но двамата юристи на масата му бяха представители на нещо съвсем друго.

Келнерът взе поръчката им за обед, а Харди си поръча еспресо — късо и силно. Изчака го да пристигне, пусна вътре бучка захар и бавно започна да го разбърква.

— Трябва да признаеш, че материалът е страхотен, Арт — подхвърли той.

На тази забележка, точно според очакванията му, реагира отново Соума.

— Вътре са пропуснати доста неща! — отсече младият прокурор.

— Точно така — кимна с готовност Харди. — Имате предвид парите и тъй наречената борба в жилището на Сал, нали? Но аз ще ви кажа нещо — Греъм не е убил баща си заради парите. Това никога не можете да го докажете в съда… — После отново се извърна към Драйсдейл: — Пауъл трябва да държи сметка за този факт, Арт. Всичко останало би било проява на лекомислие…

— Получихме решението на разширения съдебен състав — сви рамене Драйсдейл. — Него едва ли някой ще обвини в лекомислие…

Харди се облегна назад, но лицето му се появи дяволита усмивка.

— Не беше ли ти този, който преди време ме убеждаваше, че ако обвинението прояви достатъчна настойчивост, разширеният съдебен състав ще осъди дори и сандвич с шунка?

— Може би да съм казал такова нещо — кимна Драйсдейл. — Но то се е дължало на младостта ми, на липсата на опит… — На лицето му се появи широка усмивка: — А и винаги има шанс сандвичът с шунка да се окаже виновен, нали?

— Защо не ме осветлиш за причините, поради които водим настоящата приятна дискусия? — вдигна глава Харди. — Дойдохте да ме търсите чак тук, след като спокойно би могъл да ми завъртиш един телефон и да ми заповядаш да ти доведа моя човек…

Драйсдейл докосна с ръка рамото на Соума, чието изражение издаваше нещо средно между готовност да се включи в разговора и да отскочи до тоалетната, после се приведе към Харди:

— Дийн добре обоснова искането си за обвинение, Диз. За разлика от Прат, той се опира на цялата тежест на закона. Но по мое лично мнение, момчето едва ли ще прекара в затвора останалата част от живота си…

Острият поглед по посока на Соума накара младият мъж да си затвори устата.

— И тъй, какво точно искате?

— Ти ще кажеш какво искаш… Доколкото разбрах не Прат, а именно ти си поискал убийство по непредпазливост в замяна на условна присъда… Според мен Дийн едва ли ще стигне дотам, но спокойно би могъл да свали утежняващите вината обстоятелства…

— Клиентът ми категорично отказа условната присъда, Арт — поклати глава Харди. — Просто отрече да е извършил престъплението…

— Но цялата страна е на обратното мнение, нали?

— Нищо не мога да направя по този въпрос — разпери ръце Харди. — Но дори истината да е именно такава, дори да се намери съдебен състав, който да я приеме за такава, това пак не означава убийство при утежняващи вината обстоятелства! Най-вероятно ще се стигне до становище за асистирано самоубийство…

— Което пак си е убийство! — не се стърпя Соума.

Драйсдейл беше на същото мнение.

— Забрави за юридическите украшения, Диз — промърмори той. — Това си е чиста проба убийство и ние можем да го докажем.

— Както и да докажем, че го е извършил именно Греъм! — навъсено добави Соума.

— Много интересна юридическа постановка — иронично ги изгледа Харди.

— Знаеш, че Пауъл не е безразличен към общественото мнение, Диз — каза Драйсдейл.

Едно от най-смелите изявления в кариерата на този човек, рече си Харди, но го остави да продължи.

— Пауъл едва ли ще посмее да съди човек, който изглежда невинен в очите на шейсет процента от неговите избиратели.

— Но…

Драйсдейл отново докосна ръката на Соума.

— Но в случая Дийн е убеден, че става въпрос за убийство — завърши той. — Както съм убеден и аз, както без съмнение ще бъдеш убеден и ти, Диз, след като се запознаеш с всички улики и доказателства. Ето защо, ако твоя клиент се признае за виновен, ще спечелим всички. Три точки за Дийн, който твърдо застава зад закона, три точки за теб, тъй като предлагаш най-доброто на клиента си, нула точки за Прат.

— Харесва ми начина, по който раздаваш точки — усмихна се Харди. — Но колко точки ще спечели Греъм, който отива в кафеза? Нула, една голяма нула. Нещо да кажеш по този въпрос?

— Нулата си е нула, но наказанието му ще бъде минимално — обади се Соума.

— Няма да стане — изправи се Харди. — Но все пак ще предам любезната ви оферта на клиента си…

Ако го открия!

Сбогуването беше любезно. Стисна ръката на Арт и го увери, че е много доволен от тази среща. Някой ден трябва да хапнат заедно, да се съберат със семействата си, да си припомнят доброто старо време.

Протегна ръка на младия прокурор със служебна усмивка на уста.

— Беше ми приятно, господин Соума. Желая ви успех в кариерата.

Човекът очевидно не беше съвсем тъп и веднага му върна хладното отношение.

— До утре трябва да се срещнем с Русо — отсече той. — Утре, а не вдругиден.

— Ясно, сър — кимна Харди. — Струва ми се, че разбирам посланието. Много ви благодаря.

Един час след размяната на любезности между Соума и Харди, Марсел Лание бе паркирал на втора линия пред офиса на главния прокурор на улица Фримънт и нетърпеливо барабанеше с пръсти по волана.

Цялата работа би трябвало да отнеме пет минути — отскачат да проверят дали Греъм Русо е в системата и готово.

Но Сара се бавеше горе вече повече от двайсет. Марсел смъкна страничното стъкло и затвори очи. Следобедът беше приятен, във въздуха се носеше аромат на прясно изпечено кафе, който се смесваше по изненадващо неотблъскващ начин с миризмата на дизелови газове.

Тъкмо задряма и до него спря патрулна кола. Показа значката си, обясни причините за неправилното паркиране и ченгето си тръгна. Но едва затворил очи, друг пазител на реда безцеремонно го побутна по рамото:

— Хайде, приятел, потегляй!

Този път значката нямаше необходимия ефект.

— Приберете си я, инспекторе — отсече ченгето. — Блокирате движението и трябва да се преместите!

Марсел сви рамене и запали мотора. Надяваше се, че след като направи един кръг на квартала, Сара ще го чака на улицата. Но Сара я нямаше. По тази причина той спря на същото място, което бе напуснал преди малко и отново затвори очи. Още малко, рече си той. Вече е крайно време…

Не беше толкова малко. Времето беше достатъчно, за да бъде обезпокоен от двама бездомници — единият с футболна каска на главата, а другият — тикащ открадната от някой супермаркет количка, натъпкана догоре с боклуци. Двамата се изправиха до прозорчето на колата и безочливо му поискаха пари. Той отново включи на скорост и тръгна да обикаля квартала.

Евънс се появи точно когато спря на познатото място и се приготви за поредната серия барабанене по волана. Беше в компанията на онзи кльощав млад прокурор.

Лание се загледа в походката му. Защо тоя Соума се е смъкнал цели три етажа до долу, след като всичко трябваше да приключи с една кратка проверка в компютъра на секретарката му? Нима копелето я сваля?!

Натисна клаксона. Сара ръкомахаше и говореше нещо на Соума. Може би му обясняваше, че трябва да си върши работата и не ѝ е до глупости… Свали дясното стъкло, приведе се над седалката и извика:

— Хей, Сара!

Не разбра какво точно се случи. Соума ли беше прекалено настоятелен, или пък самият той беше натискал клаксона прекалено припряно? Но вместо той да недоволства от двайсетминутното ѝ закъснение, тя беше тази, която се цупеше. Господи!

— Добре ли си? — попита.

— Да.

Добре съм, нищо ми няма! Ако забравя фактът, че мъжът, когото обичам, се е превърнал в беглец и трябва да го арестувам в секундата, в която го зърна!

— Тоя Соума да не би да ти досаждаше?

Тя само сви рамене.

Мълчаха в продължение на няколко пресечки. После Лание не издържа и попита:

— Какво стана горе?

— Нищо.

— Това нищо доста те е разстроило…

— Не съм разстроена — най-сетне го погледна тя.

— Да, точно така. Не си разстроена. Ти винаги си в това настроение — тихо и спокойно…

Още една пресечка.

— Казах му, че допуска грешка…

— Кой? — извъртя глава Лание. — Каква грешка?

Тя сведе поглед към папката в ръцете си.

— Гил Соума. С ей това нещо тук…

— Заповедта за арест? — погледна я загрижено Лание. — Какъв е проблемът?

— Русо.

— Пак ли започваш? Стига вече! Той го е извършил и толкоз!

— Добре де. Няма значение.

— Сара! — предупредително я изгледа той.

— Казах, че няма значение. Сигурно наистина го е извършил, след като ти мислиш така.

— Какво ти пука? Това е проблем на Соума. Ние сме обикновени доставчици.

— Прав си. Няма какво да обсъждаме.

— Освен това, той го е извършил. Просто защото няма кой друг. Нали направихме проверки? Всички останали са чисти. Чете ли материала в „Тайм“? За онази жена там, в Сакраменто? Той го е извършил!

Тя мълчеше.

— Какво?

— Помогнал е на баща си да се отърве от мъките, нали така?

— Да.

— Ами борбата? Ами показанията на проститутката от долния етаж? Ами цицината на главата му?

Марсел кимаше в такт с въпросите ѝ.

— Да, точно така. Той го е направил.

— За да вземе парите?

— Разбира се.

— Нали току-що каза, че е било асистирано самоубийство?

— Вероятно е започнало като такова, а после той се е сетил, че може да вземе и парите. Има и друга вероятност — постигнали са договореност за инжекцията, после старецът е променил становището си и Греъм е изпаднал в паника… Всичко е възможно, Сара. Но каквото и да е станало, той е бил там. И го е извършил. Понякога става и така. Едно време имах един подобен случай… Много добър човек, просто злато. Но въпреки това бе видял сметката на жена си…

— Била ли е болна?

— Да. Същата история. Не призна, че го е сторил.

— Защо?

— Слушай, ще ти хареса… Човекът беше някъде около шейсетте. Но много се страхуваше, че осемдесетгодишната му майка може да му се скара!

— Какво?!

— Чистата истина. Ти си първата, която я чуваш. Майката не вярвала в измишльотините за милосърдна смърт. По тази причина синът направил така, че всичко да изглежда като самоубийство. Но се оплел като пиле в кълчища и ние го спипахме.

— А не се ли е опитал да симулира убийство? Да открадне бижутата на жена си, нещо от тоя сорт?

— Не. Това явно не е било по силите му. Просто човекът не притежаваше акъла на нашия Русо, това е всичко. Но основната идея си беше същата…

— Благодаря за лекцията.

— Моля, винаги си добре дошла. Как мислиш, дали ще си е у дома?

— Русо ли? Съмнявам се…

Сара не се съмняваше, а беше абсолютно сигурна, че Греъм не си е у дома. Защото след онази дълга нощ, през която тя близна дланта му, той се премести в нейния собствен апартамент. За тази постъпка трябваше да си даде някакво оправдание, макар и наивно, и то бе, че в този момент срещу него няма повдигнати никакви обвинения и той трябва да бъде смятан за невинен. Но сега, когато обвинението беше факт, нещата коренно се променяха, колкото и неприятно да ѝ беше това.

Той разбра веднага, още в мига, в който тя затвори вратата зад гърба си и остана там, далеч от него. През последните няколко дни действаха по друг начин — от вратата тя се хвърляше направо в обятията му.

— Какво има? — изправи се в средата на хола Греъм. — Какво се е случило?

— Тази сутрин, по време на редовно заседание на разширен съдебен състав, срещу теб е било повдигнато официално обвинение — отговори тя. — Нямам право да ти съобщавам това, нямам право и да бъда влюбена в теб. Длъжна съм да те арестувам, при това незабавно.

— Ще го направиш ли? — усмихна се с леко колебание той.

— Не е смешно!

— Права си, не е смешно.

— Тогава бъди така добър да не се хилиш!

— Няма да е трудно — кимна той, но остана на мястото си. Очевидно усети желанието ѝ да запази дистанция и се съобрази с него. — Как би желала да постъпя, Сара? Ако искаш, веднага си тръгвам. Така може би ще ти бъде по-лесно. Ако искаш — можеш и да ме арестуваш. Оставям на теб…

— Нима нищо не разбираш, по дяволите? — гневно го изгледа тя. — Не искам да те арестувам! — Силните ѝ рамене се приведоха напред, устните ѝ се свиха. — Това е грешка! Една огромна грешка!

Този път той пристъпи крачка напред, но тя вдигна ръка:

— Недей!

Той остана на мястото си, помълча малко, после тихо започна:

— Аз и баща ми…

— Тук не става въпрос за това, Греъм! — прекъсна го тя.

— А за какво става въпрос?

— За това, че аз съм полицай, а срещу теб има официално обвинение. В качеството си на полицай, би трябвало да доведа Лание право тук и да те откараме…

— Не се шегувам — погледна я той. — Тръгвам си, веднага. Ще се видим отново само след като се оправя с…

— Не, по дяволите! Няма да направим това!

— Тогава какво? — тихо попита той.

— Не знам — въздъхна тя и се тръшна на един от столовете в кухнята. — Нямам никаква представа…

Беше на прага на нервна криза.

— Ще ти дам един долар, ако ми позволиш да дойда и да те прегърна!

С тези думи Греъм прекоси разстоянието, което ги делеше, отпусна се на колене пред стола и обви ръце около кръста ѝ.

— Не се тревожи, всичко ще се оправи…

— Как? — потръпна тя и неволно се отпусна в прегръдката му. — Какво можем да направим? Аз няма да мога да те виждам. Ти изобщо не бива да си тук. Ако останеш, аз ще се превърна в твоя съучастница. Всъщност, вече съм престъпила закона. Как е възможно да върша това?

— Права си, не бива — кимна той. — Знаеш ли, ще отида да се предам. Ще звънна на Харди, ще науча къде живее и ще ида там. Той ще свърши останалото…

— Не искам да те предавам в ръцете им! — извика Сара. — Не искам да ходиш дори при Харди! Искам да останеш тук, защото това може би ще са последните ни мигове заедно! Не мога, просто не мога… Искам да кажа, че току-що започнахме, че всичко е толкова хубаво! Толкова е хубаво, нали, Греъм? — Сълзите вече се стичаха по бузите ѝ.

— Прекарахме няколко прекрасни дни — кимна той. — Нека се заловим здраво за тях, нека не ги забравяме… Какво ще кажеш? — Пръстите му нежно докоснаха мокрите ѝ скули.

— Как, Греъм? — проплака тя. — Кой може да каже колко време ще останеш в затвора? Дори да спечелиш делото, пак трябва да бъдеш в предварителния арест…

— Ще го спечеля.

Тя подсмръкна и мрачно поклати глава.

— Ами ако го изгубиш?

— Ще го спечеля. Никой не може да докаже, че съм извършил нещо нередно. Ще ги победя. Трябва просто да издържим, независимо колко време ще отнеме всичко това.

— Не зная — промълви тя. — Не зная дали ще издържим, дали трябва да издържим, дали можем да издържим…

— Ще издържим, обещавам ти! Твърдо дълго съм търсил тази връзка, за да я изгубя! Няма да те пусна, чуваш ли?

Харди беше много обезпокоен от изчезването на Греъм, но нямаше какво да стори. Вероятно полицията ще го открие по-бързо и ще му позвънят от затвора.

Междувременно имаше и други клиенти, които се нуждаеха от услугите му. Не толкова интензивни и комплицирани, но все пак услуги. Стараеше се да оставя петъчните следобеди именно за досадната, но необходима писмена работа по жалбите и кореспонденцията на дребните си клиенти — работа, която запълваше голяма част от времето му и благодарение на която си вадеше хляба. Приключи с поредния дълъг меморандум, вдигна глава и видя Ейб Глицки, изпълнил рамката на отворената врата.

— Сега вече разбирам как се чувстваш в твоята будка — стреснато промърмори той. — Всеки може да се появи при теб без никакво предупреждение… Хей, не беше ли днес великата дата? Монтираха ли ти врата?

— Готова е — кимна Глицки. От изражението на лицето му беше ясно, че няма желание да обсъжда поставянето на вратата си.

— Какво има?

Лейтенантът направи крачка напред.

— Казвам ти нещо поверително, като на приятел — изръмжа застрашително той. — После обаче откривам, че ти споделяш новината с областната прокуратура и се опитваш да я извъртиш в своя полза. И кой знае защо започвам да си мисля, че изобщо не си ми приятел, а едно обикновено адвокатче, което върти гадните си номерца!

Глицки рядко повишаваше тон, да не говорим за употребата на вулгарни изрази. Значи положението наистина е много сериозно, рече си Харди.

— Защо не влезеш? — попита той. — Извинявай, допуснах грешка…

— Нямам подобни намерения — не мръдна от мястото си Глицки. — Дойдох да ти предам това кратко послание и веднага си тръгвам. Просто за да знаеш, че аз знам…

Дан Тоска се наслаждаваше на хубавата вечеря във „Флоренция нощем“. Лание искаше да получи информацията по-рано. Сега — технически погледнато, вече беше късно. Главният прокурор бе издал заповед за арестуването на Греъм Русо, двамата с Евънс все още не бяха я изпълнили, но това скоро щеше да стане.

Беше почти сигурен, че около бизнеса на Сал Русо не е имало нищо нередно. Нищо, което да заплашва живота му. Но се оказа, че отново греши…

Тоска си поръча coniglio con pancetta7, което Лание нарече просто Заю-Баю с бекон, а той самият избра спагети с кайма.

— … Изненадан съм, че никога не съм чувал дори дума за тези неща…

— Сигурен ли си, че е било инфаркт?

Тоска сви рамене, взе залък хляб и старателно обра соса в чинията си.

— Никой в нищо не може да бъде сигурен — рече той. — Пио получава болки в гръдния кош, отива в болницата и там умира…

— Пио?

— Аха. Ерменигелдо Пио. Той е ръководил рибния бизнес.

— За кого?

— Собствен бизнес — понижи глас Тоска. — Сам го е изградил…

— Голям? Искам да кажа, само Русо ли е работил за него, или е имало и други?

— Трийсет — трийсет и пет бона, в парично изражение…

— На месец?

Тоска пак сви рамене, този път в знак на потвърждение.

— Хората обичат риба. Всички се грижат за холестерола си. Но аз… — Пръстът му се насочи към чинията: — … аз предпочитам това. Не ми пука за холестерола.

— Жалко, че тоя Пио е умрял точно сега — остави вилицата си Лание.

— Сигурен съм, че и той не е бил доволен от този факт — позволи си тънка усмивка Тоска. — Но не е умрял точно сега, а преди около седмица…

В главата на Лание звъннаха предупредителни звънчета. И той, подобно на повечето опитни ченгета, изпитваше недоверие към случайните съвпадения.

— Направиха ли му аутопсия?

— Защо? Било си е истински инфаркт. Пио беше на шейсет и две и вероятно не е ял достатъчно риба… — Ножът му отразя късче месо: — Ако питаш мен, всичко е въпрос на гени. Дойде ли ти времето, нищо не може да те спаси…

— Голям философ си, Дан.

— Само в свободното си време — сви рамене Тоска.

— Виж какво, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти го кажа направо: Сал Русо с неговото камионче беше дребна риба. Пио зареждаше тирове, разполагаше с цяла рибарска флотилия. Седем дни в седмицата лодките му работеха в Хаф Мун Бей, чак до Томалес…

— А сега? Кой пое бизнеса след смъртта му?

— Според мен нещата са в процес на уреждане — усмихна се само с очи Тоска, после се пресегна през масата и потупа ръката на Лание. — Когато се появи вакуум от тоя сорт, винаги започват малки междуособни войни. После нещата се уталожват. Мога да ти гарантирам, че това няма нищо общо със Сал Русо…

Лание бе склонен да му повярва. Разбира се, ако става въпрос единствено за контрабанден улов на риба, дори и в тези огромни количества. Но ако има и нещо друго…

— Ако случайно се натъкнеш на нещо от сорта на наркотици, ще ми кажеш, нали?

Тоска остави вилицата си.

— Дрогата не се доставя по този начин, Марсел, и ти прекрасно го знаеш… Имам предвид корейците, виетнамците, китайските банди… Не виждам как срещу тях ще се изправи някаква групичка смотани рибари… Освен това, доколкото си спомням, ти май се готвиш да арестуваш момчето му, нали?

— Аха.

— Не си ли беше признал пред някакво списание?

— Аха.

— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце Тоска.

Осемнайсета глава

Сара не беше сигурна чия беше идеята, но по някакъв начин и двамата стигнаха до решението да прекарат един последен уикенд заедно, след което Греъм ще се предаде.

Разбира се, нямаше да останат в Сан Франциско, където опасността беше прекалено голяма. Сара вече се чувстваше толкова компрометирана, че не виждаше какво ще променят два дни, особено когато става въпрос за събота и неделя.

Греъм имаше един съботен турнир оттатък Залива. Ако отборът му спечелеше, той щеше да получи доста пари — нещо особено важно сега, в навечерието на процеса. В девет и четвърт сутринта паркираха пред стадиона — един комплекс с няколко терена, разположен в низина, заобиколена от красиви зелени хълмове. Греъм отвори багажника и измъкна дългия сак с бухалките и екипа. В същия момент към колата с лек тръс се насочи строен мъж в марков екип за джогинг, златна верижка на врата и слънчеви очила.

— Не мога да повярвам! — провикна се той. — Просто не мога да повярвам, че те виждам тук!

— Здрасти, Крейг, как си? — изправи се Греъм, после сви рамене: — Тук съм, защото имам мач…

Очевидно мъжкото му самочувствие бързо се възстановяваше. Сара почти не можеше да познае човека, с когото бе прекарала изминалата седмица, за когото беше жертвала всичко. Изведнъж се бе превърнал в невъзмутим атлет, който не се нуждаеше от ничия подкрепа. Сърцето ѝ тревожно се сви.

Другият, Крейг, продължаваше:

— Доколкото съм осведомен, отминалата седмица е била тежка за теб, нали? Аз мога да се похваля, че познавам доста важни личности, но нито един от тях не е излизал на корицата на „Тайм“!

— Празна шумотевица, която може да се случи на всеки — сви рамене Греъм. — А аз съм тук, за да играя, това е всичко. — Прегърна Сара през рамото, за да я включи в разговора, после добави: — Това е Сара Евънс, моята приятелка. Сара, запознай се с нашия спонсор Крейг Айсинг.

Сара се здрависа със стройния мъж, вътрешно удивена от младостта му. Беше горе-долу на тяхната възраст, на не повече от четирийсет. От разговорите си с Греъм бе останала с впечатлението, че този безспорно заможен тип трябва да е поне на петдесет.

Половин час по-късно ближеше сладолед на фунийка и гледаше разгрявката. Айсинг се появи отнякъде и се настани до нея.

— Отдавна ли сте приятелка на моята звезда? — непринудено попита той.

— От около две седмици.

— В града ли живеете?

— Да — кимна тя и го погледна над слънчевите си очила: — А вие как го открихте?

— Познавах се с баща му.

— Сал?

— И вие ли го познавахте?

— Само от разказите на Греъм.

— Ясно. Много интересен тип. Искам да кажа — беше… Жалко, че свърши така. Разказваше страхотни вицове. Той ми каза, че Греъм са го отрязали от А група и не е зле да го пробвам. Радвам се, че го послушах. Момчето ми изкара сума пари…

— Много хубаво.

— Той е зряла личност, знаете. Роден лидер.

— Аз вече го харесвам, Крейг — усмихна се тя. — А как се запознахте със Сал? Купувахте риба от него?

— Не — поклати глава елегантният мъж, после понижи глас: — Той имаше протекции, знаете… Носеше ми късмет.

Сара усети как косъмчетата на тила ѝ леко настръхват.

— Какво означава протекции?

Мачът започна, един от защитниците на „Хорнетс“ нанесе силен удар по топката и я изпрати дълбоко в полето на противника. Айсинг скочи на крака. Сара го изчака да седне и повтори въпроса си:

— Какви протекции, срещу какво? Изгарям от любопитство, когато чуя за такива неща…

Очевидно горд, че може да предложи информация на едно хубаво момиче, Айсинг охотно се зае да обяснява:

— Имаше връзки навсякъде. Не зная как го правеше, но наистина имаше връзки с много високопоставени личности. Благодарение на тях никой не го закачаше, въпреки външния му вид и това, с което се занимаваше…

— А вие как се запознахте с него?

— Чрез един приятел. Греъм може би ви е казал, че се занимавам със залози, а също и с някои други неща. Понякога се налага да се прехвърлят пари от едно място на друго…

— И Сал го е вършел, така ли?

Той закачливо я докосна по коляното:

— Ама и вас си ви бива, Сара! Да, така беше… Давахме на Сал по някоя книжна торба с банкноти и той я занасяше където трябва, срещу съответния хонорар, разбира се… Но преди известно време спря, вероятно защото си е давал сметка, че започва да забравя… Беше изключително съвестен и явно не е искал да губи парите на хората.

Ето откъде са всички онези имена и телефонни номера в квартирата му, помисли си Сара. Не са били на доставчици на риба, а на комарджии!

— Греъм беше ли в течение? — попита на глас тя.

— Не знам, питайте него — отвърна Айсинг, после започна да рови из джобовете си. — Ето ви една картичка… Не ме разбирайте погрешно, но искам да я вземете… Вие с Греъм сте близки, нали?

— Доста — сви рамене тя.

— Е, звъннете, в случай че не ви потръгне заедно… Мога да ви предложа доста приятни неща.

— Личи си — усмихна се тя. — Ще го имам предвид.

Харди набра номера на Глицки в събота сутринта, веднага след като стана от сън. Искаше още веднъж да му се извини. Насреща вдигна бавачката, която поясни, че лейтенантът е зает и не знае кога ще се освободи. Той я помоли да му предаде, че се обажда приятелят му Харди, който се чувства като конски задник и моли за прошка. Остана с впечатлението, че жената едва ли ще предаде думите му дословно.

После, просто за разнообразие, набра номерът на Греъм Русо. Резултатът беше точно такъв, какъвто го очакваше — нула.

Франи му напомни, че децата са поканили няколко свои приятелчета у дома, а тя трябва да ходи на редовните си съботни занимания по някаква разновидност на аеробиката. Което означаваше, че е негов ред да бъде бавачка.

Нали те предупредих! Нима си забравил? Не съм, рече той, макар това да беше чиста лъжа. После добави, че просто искал да я подразни.

В крайна сметка се оказа, че трябва да дундурка хлапетата в продължение на цели три часа. Франи непрекъснато му повтаряше, че не трябва да се чувства като бавачка, защото става въпрос за собствените му деца и той не е при тях само за да ги наблюдава. Той е техен баща, той трябва да помага на развитието им, да ги напътства и ръководи…

Права си, казваше той при всеки разговор на подобна тема. Понякога дори си вярваше. Но имаше случаи — например когато пет хлапета под десетгодишна възраст започват някакъв дълъг и сложен маскарад с всички възможни възглавници, одеяла и играчки, пръснати по килима — при които ролята му на родител се свиваше до ролята на обикновена бавачка и нищо повече. Защото нито собствените му деца, нито приятелчетата им изглеждаха въодушевени от идеята да бъдат напътствани и ръководени от когото и да било…

Разбира се, това съвсем не означаваше, че му е спестена ролята на бавачка, тъй като по време на тези игри имаше много викове, кискания и боричкания. Толкова много, че ако не играеше тази роля, къщата щеше да бъде срината до основи и дълбоко погребана — точно както Помпей е бил погребан под лавата на Везувий.

Франи най-сетне се прибра. Полуобезумял от нерви, Харди я попита дали ще има нещо против, ако излезе да се поразходи. А дори и да потича.

Допреди три години беше фанатичен привърженик на бягането за здраве и не пропускаше нито ден. Шесткилометровият му маршрут минаваше по Трийсет и четвърто авеню до плажа, после поемаше на юг до Линкълн, на изток до парка Пресидио, през парка Голдън Гейт и обратно до дома.

Франи го предупреди, че не бива да поема по този маршрут, тъй като отдавна не е бягал. Според нея му трябвало поне една седмица подготовка, главно чрез упражнения по аеробика. На което той отвърна с тарзанско тупане по гърдите (предизвикало бурния смях на хлапетата) и снизходително я увери, че е в страхотна форма и след четирийсет и пет минути отново ще си е у дома.

Никога не се беше замислял за физическите упражнения, те просто бях част от ежедневието му. Вероятно по тази причина днес, малко след като остави зад гърба си няколкото пресечки по посока на плажа, изведнъж се почувства на ръба на изтощението. Не беше от хората, които могат да бъдат спрени от физическия дискомфорт, винаги бе мислил, че подобен дискомфорт се преодолява с усилие на волята. По тази причина свърна на юг и продължи да тича.

Ядосан не на шега от паренето в дробовете и болките в мускулите на краката, той тръсна глава и реши да покаже на ленивото си тяло кой командва цялата операция. Излезе от добре утъпканата пътечка край плажната ивица и затича направо по пясъка.

Когато километър и половина по-нататък най-сетне спря и се увери, че бодежите в гърдите му не се дължат на фатален инфаркт, състоянието му беше буквално плачевно. Не може да направи нито крачка повече, а на всичкото отгоре не носеше нито пари, нито ключове.

Това означаваше, че се намира в най-отдалечената точка от дома си, прорязван от агонизираща болка, без документи за самоличност, без пари за такси. Налагаше се да върви бавно, накуцвайки като инвалид…

Я по-добре да тръгвам, рече си той. Завръщането няма да е нито лесно, нито бързо. Минаваше обед, вятърът откъм океана започваше да набира сила. Екипът му изпълняваше отлично предназначението си — да спира вятъра. За съжаление обаче задържаше и потта, която бързо се вледеняваше по разгорещеното му тяло.

Никога няма да се прибера у дома, проплака съзнанието му. Ще си умра тук, на пясъка, напълно окуцял. Ситните песъчинки запълваха порите на кожата му като фин цимент, тялото му бавно се вцепеняваше.

В главата му изплува една ясна, напълно реалистична картина: няколко поколения по-късно, когато туристите отново ще се тълпят в Сан Франциско, мнозина от тях ще пускат монета от четвърт долар в автоматичните бинокли на Клиф Хаус, ще се възхищават на плажната ивица и ще се чудят каква е тази фигура с човекоподобни очертания върху пясъка, появила се внезапно някъде в края на деветдесетте — един паметник от втвърден пясък, символизиращ кекавостта и глупостта на средната възраст у човека…

Прибра се у дома след около час и половина. Взе душ, направи още един безуспешен опит да се свърже с Глицки и Греъм, после легна на дивана и спа около двайсетина минути. Очевидно щеше да оцелее, макар че следващите дни и седмици се очертаваха като особено тежки…

Вечерта имаше „среща“ с Ребека. Бяха разширили традицията на „срещата в сряда“ и върху децата си — Харди с Бек, Франи с Винсънт, и тази дума имаше особено емоционално звучене в семейството.

Отидоха в Норт Бийч. Бяха си резервирали маса за вечеря, но дотогава имаше достатъчно време и за разходка. Бек носеше ярка рокличка на цветя в зелено и розово, отдолу имаше бял чорапогащник и високи обувки от черна кожа. Зачервена от възбудата да бъде в света на възрастните заедно с баща си, тя го държеше за ръката и го водеше напред, из тесните улички на китайския квартал, изпълнени с живописни ресторантчета, пред които висяха цели патици, метални съдове със странни на вид зеленчуци, кофи с риба и живи пилета в дървени клетки.

— Може ли да влезем някъде?

— Разбира се.

Дребничката азиатка пред тях издаде някаква непонятна заповед на мъжа зад тезгяха, той измъкна една костенурка от кофата до себе си и започна да я обработва. Вършеше го невъзмутимо и с леко отегчен вид — сякаш това беше най-обикновената храна на света.

— Не знаех, че костенурките се ядат — прошепна с респект Ребека, когато отново се озоваха на улицата.

Харди купи една орхидея от продавача на ъгъла, после се наведе и внимателно я прикрепи в косата на дъщеря си.

Прекосиха транзит и в пълно мълчание района на туристическите атракции, които предлагаха главно стриптийз във всичките му разновидности, Ребека стискаше ръката на баща си. По същия начин се справиха и с театрите по Бродуей, пред които кресливи хора тикаха листчета с програмата в ръцете на минувачите, прекосиха тунела и се озоваха пред „Алфредс“.

Настаниха се на масата, Бек дари баща си с ослепителна усмивка. Русата ѝ коса бе прибрана назад и разкриваше широкото чело, което обикновено не се виждаше от развените къдрици. Това я правеше да изглежда с три-четири години по-голяма, а маниерите ѝ бяха просто безупречни.

— Каква кукличка! Какво очарователно дете! Вие сте щастлив човек! Трябва да се гордеете с дъщеря си!

Комплиментите бяха изказани така, че да ги чуе и Ребека. Тя ги прие с грациозна скромност.

— Благодаря.

— Истинско бижу, нали? Баща ѝ положително се гордее с нея!

Беше му малко трудно да свърже изтънченото момиченце на масата срещу себе си с омазаното от главата до петите с конфитюр демонче, което едва тази сутрин вилнееше из къщата. Но веднага си даде сметка, че и той самият — добре изглеждащ мъж с тъмен костюм и безупречно изгладена риза, едва ли има нещо общо с накуцващия нещастник, който само преди няколко часа се влачеше из Оушън Бийч и зъбите му тракаха от изтощение.

— За дамата? — попита келнерът.

Бек си поръча плодов коктейл „Шърли Темпъл“ във висока чаша за мартини — същата като на баща си, избрал „Бомбай“. Чукнаха се.

— За теб — рече Харди. — Адски ми е приятно, че сме тук.

— И на мен — сведе очи Ребека, отпи една глътка и остави чашата си на масата. — Тате, защо този човек, на когото помагаш, е убил баща си?

Господи, вече и бебетата знаят! — рече си със скрита въздишка той.

— Не съм сигурен, че го е сторил…

— В училище казват, че е той.

— Така ли?

Тя тържествено кимна.

— Защото татко му е бил болен… Доста поспорихме по този въпрос. Децата казват, че го е убил, защото бил много болен. Но аз зная, че няма да те убия, дори и да си много болен… Защото после няма да те има, нали?

— Така е, няма да ме има — кимна Харди, опитвайки се да напипа верния тон. — Много ли мисли по този въпрос?

— Доста — сви рамене тя. — След като му помагаш, значи си убеден, че не е направил нищо лошо, нали?

— Мисля, че такова нещо не е непременно лошо, скъпа — внимателно отвърна Харди. — Зависи от човека, който е болен. В смисъл дали той желае да умре, или не…

— Но ако желае да умре, значи желае да изостави и сина си…

— Ами… Не е точно така — отвърна Харди и прокара пръст по покривката. — Но как да постъпи, ако изпитва непрекъснати болки? Как трябва да постъпя аз, ако съм на мястото на такъв човек? Ти не би искала да живея в мъки, нали?

— Но не бих искала и да умреш!

Той се протегна през масата и потупа ръката ѝ:

— Само си приказваме, Бек. Аз нямам никакво намерение да умирам, разбираш ли? Става дума за бащата на моя клиент, който е бил много стар и много болен. Според мен той е искал да умре и се е нуждаел от помощта на сина си. Просто защото не е имал доверие на никой друг.

— Добре, но защо ще го съдят, след като в това няма нищо лошо?

— Защото законът казва така. Но има случаи, при които забранените от закона неща не са непременно лоши. Те просто противоречат на закона… — Чу се отстрани и изведнъж се запита дали наистина вярва в тези думи. Ако беше прокурор, със сигурност нямаше да се интересува от подобни незначителни нюанси. За стотен път се запита дали наистина започва да мисли като адвокат на углавен престъпник и дали това наистина му харесва.

Но от възбуденото личице на Ребека личеше, че тя няма никакво намерение да изпуска нишката на разговора.

— Какви са тези неща, тате? — попита тя. — Как така не са лоши, а едновременно с това нарушават закона?

Той се напрегна да открие подходящ пример.

— Нали видя онези места с плакати на голи жени, покрай които минахме преди малко?

— Да, отвратителни са.

— Може би наистина са отвратителни, но не нарушават закона. Ти можеш да не одобряваш този начин на живот, да не харесваш подобни неща. Да си наистина убедена, че те са лоши. Но това не означава, че те нарушават закона. — Стисна пръстчетата ѝ между своите и добави: — Сигурна ли си, че искаш да говорим на тази тема? Не е ли прекалено сериозна за момиче като теб?

— Тате! — недоволно се намръщи Бек. — Аз съм на девет години и мисля за много неща!

— Знам, знам — усмихна се той на малкото човече срещу себе си, което, вероятно по наследство, искаше да открие за себе си какво е добро и какво е лошо. Примерът, който ѝ даде, не беше особено подходящ. В него се долавяше нещо подозрително от морална гледна точка, което обаче не влизаше в противоречие със закона. Трябваше му друг — по-ясен и по-конкретен.

— Добре, нека разгледаме нещата от друга страна — каза на глас той. — Когато казвам „лошо“, може би не използвам точната дума… Законът си е закон, нали така?

— Да.

— Законът представлява един сборник от точно определени правила. Нищо повече. Той съдържа добри правила и не чак толкова добри. А понякога и такива, които не си струва да бъдат наричани правила. Но работата е там, че добри или лоши, тези правила трябва да се спазват. Който ги наруши, получава наказание. Това също е правило.

— Ясно.

— Понякога обаче ние нарушаваме дадено правило просто защото сме убедени, че в него няма здрав разум, или, казано другояче — то е лошо. Но въпреки това ще получим наказание, защото никой няма право да нарушава закона. В такъв случай се изправяме пред съда да получим своето наказание, но вътре в себе си се надяваме, че хората най-сетне ще осъзнаят колко тъп е въпросният закон и ще го променят.

— Какво имаш предвид?

Харди отново се напрегна, за да открие подходящия пример.

— Знаеш ли, че преди известно време на чернокожите им беше забранено да се возят в един автобус с бели хора?

— Да — кимна Бет. — Пълна глупост!

— Глупост, но под формата на закон. Докато в крайна сметка се появява една жена на име Роуз Паркс и…

— О, знам, знам! — прекъсна го Бек. — Учихме го в училище. Качила се в автобуса и те започнали да стачкуват…

— Точно така. Това вдигнало достатъчно шум и законът бил променен. Чернокожите вече имали право да се возят в автобусите заедно с белите. Става въпрос за едно и също нещо (в случая то е добро), което в един момент е срещу закона, а след това не е… Тук не става въпрос за самото това нещо, а за закона. Схващаш ли?

— Да, напълно.

— Бас държа, че е така. И в случая с Греъм — моят клиент, става въпрос горе-долу за същото. Само дето не съм сигурен, че ще се стигне до същите резултати… Законът едва ли ще бъде променен чак дотам, че да можеш да убиваш майка си и баща си…

— Защо?

— Защото няма как да бъдеш сигурен, че имаш достатъчно основания да го сториш. Дали болният наистина иска да умре? Дали изобщо съзнава за какво става въпрос? — Харди реши да отпие глътка мартини, просто за да събере мислите си: — Защото има и друга възможност… Понякога грижите за болните са изключителни тежки и на хората може да им писне… В такъв случай не е много трудно да решат, че е време болните да си идат, нали?

— Но това е ужасно!

— Да, така е. Точно затова са законите, които трябва да предотвратяват подобни неща. Сложно е, Бек. В нашия случай просто се надявам, че Греъм е постъпил правилно…

Очите на детето се заковаха в неговите:

— Сигурно, тате. Аз съм убедена, че след като ти му помагаш, той е постъпил правилно!

— Убедена си, значи — засмя се Харди.

— Честен кръст!

Отношенията между Греъм и Сал невинаги бяха безоблачни.

— Кой си ти, че да нареждаш на баща си какво да прави? — изръмжа Сал. Беше едва десет сутринта, но той вече пиеше. Ръката му се стрелна напред, с очевидното намерение да го удари. — Аз съм бащата тук! Ти си моето сополиво хлапе и ще правиш каквото ти казвам, а не обратното!

Греъм с лекота избягна заплахата, но това беше единственото нещо, което направи с лекота.

— Имаме среща, Сал — рече той. — При доктора, забрави ли?

— Никакъв доктор! — отсече старецът. — Ще ми вземат книжката и тогава какво ще правя?

— Става въпрос за доктор Кътлър, Сал — търпеливо поясни Греъм. — Той ми е приятел и няма да ти вземе книжката. Ти си мислиш за онзи другият — Файнър…

— Файнър, Кътлър — все тая. Всички са един дол дренки. Никъде няма да ходя! — Настанил се на дивана със скръстени на гърдите ръце, Сал беше олицетворение на ината. На масичката пред него имаше бутилка, той я грабна и отпи направо от гърлото ѝ. — Нали знаеш, че ми писна да ме бодат и ръчкат?

— Знам, татко — кимна с въздишка Греъм, тъй като и на него започваше да му писва. Според Ръс Кътлър болестта на Алцхаймер тепърва щеше да се влошава, пак по неговото мнение туморът в мозъка май щеше да се окаже единственото решение, просто защото не подлежи на оперативно отстраняване. Добра новина, няма що…

Не му беше до смях, но съвсем ясно улавяше иронията на ситуацията. Беше завел Сал на преглед при Кътлър, просто защото Алцхаймера се развиваше и баща му започваше да става непредвидим. Искаше да разбере дали може да го остави да си живее сам, или вече е време да постъпи в противния дом. Искаше да знае дали наближава момента, в който Сал ще се побърка напълно…

Макар да не беше специалист по болестта на Алцхаймер, Кътлър знаеше достатъчно за нея. Обикновено тя започва да се развива напълно незабележимо, с краткотрайни загуби на паметта, които постепенно стават по-чести и по-продължителни. Далечното минало се превръща в реалност, доста по-жива от настоящето.

Греъм най-много се измъчваше от хаотичността на пристъпите. В един момент баща му изпада в плен на забравата, а в следващия вече е напълно (или почти) нормален. Това неволно го караше да храни надежди, че положението не е чак толкова тежко и болестта може да отстъпи.

Допреди два месеца прекарваше почти цялото си свободно време със Сал. Обикаляше с него местата, на които продаваше риба, играеха карти, хапваха тук-там, разхождаха се. По време на тези контакти Греъм се опитваше да хване на фокус собствената си действителност. Задаваше си въпроса как да уреди живота си, къде му е мястото (ако изобщо има такова). Сал се държеше великолепно, като близък приятел. Мъдър, малко вулгарен, малко пияница, малко съветник — изобщо приятел…

После, изведнъж изчезваше. Почти в буквалния смисъл. Не можеше да го познае, отказваше да го приеме за син.

— Син, глупости! Не съм виждал синовете си повече от петнайсет години! Кого се опитваш да лъжеш, по дяволите? Какво искаш от мен? Паричките ми, нали?

Часове наред го чакаше във вонящото преддверие на „Лайънс Армс“, страхуваше се да не го изгуби в това състояние. И буквално се погубваше, независимо какво е състоянието на Сал…

В крайна сметка отиде при Ръс и научи, че тази хаотичност е част от развитието на болестта. Накрая мозъкът просто щеше да спре. Кога и как — никой не можеше да каже.

— Но дори и след този момент ще трябва да го посещаваш в болницата или санаториума — предупреди го Ръс. — А той ще те посреща с едно „здрасти“, сякаш сте се разделили вчера…

След това откриха тумора и трябваше да го подложат на съответните изследвания. Първото от тях беше насрочено за днес. Трябваше да разберат дали туморът е фатален и ако не е, доколко влияе върху развитието на Алцхаймера. Макар че не беше сигурно дали евентуалното облъчване на тумора няма да доведе до пълна загуба на паметта…

— Хайде, татко. Доктор Кътлър ни чака. Той е добър човек, освен това и приятел…

Но баща му не отговори. Беше полегнал на една страна, очите му бяха затворени. Върху предната част на панталоните му бавно нарастваше мокро петно — алкохол, или урина…

По дяволите! Греъм съзнаваше, че няма да издържи още дълго на всичко това. За пръв път се помоли на Господ да прибере този нещастен човек и да спести мъките му…

Деветнайсета глава

През повечето дни ритуалът с чаша кафе над сутрешния вестник ставаше жертва на суматохата около приготвянето на децата за училище — като се почне от миенето, сресването и закуската и се приключи с опаковането на сандвичите за обед и изпращането им до вратата на класната стая. В неделя обаче не беше така.

Харди и Франи се излежаваха в спалнята, пръснали страниците на неделния вестник навсякъде около себе си. Върху нощните шкафчета димяха големи чаши с кафе. Снощи, на път за Норт Бийч в компанията на Ребека, той бе съобразил да купи два пакета бисквити, сега трохите им бяха пръснати по чаршафите, които щяха да бъдат изтупани по някое време, но не сега…

Винсънт и Ребека не бяха се успали (В неделя? Та това е абсурд!) В момента градяха най-големия лего замък на света, бяха тихи и доволни, помежду им царуваше пълна хармония.

Харди беше оставил прозореца открехнат, в стаята нахлуваше ярка слънчева светлина.

Телефонът иззвъня. Портативното апаратче в спалнята отдавна беше изчезнало някъде, по тази причина един от двамата трябваше да стане и да вдигне кухненския дериват.

— Разходката ще ти се отрази добре — сладко му се усмихна Франи. — Особено след вчерашното бягане.

Но после стана и отиде да вдигне. Минута по-късно се появи на прага. Ръката ѝ беше потънала в дългата червеникава коса, единият бос крак бе стъпил върху другия.

— Търси те Греъм Русо — обяви тя.

Тази неделя се провеждаше традиционният маратон.

Всяка година на този ден стотици хиляди хора се струпваха на градския плаж с желанието да пробягат дванайсетте километра плажна ивица от Фери Билдинг до Оушън Бийч. Това разстояние (или поне една значителна част от него) покриваха по-малко от един процент от участниците, но въпреки това събитието се превръщаше в голям купон.

Образуваха се различни отбори — едни облечени в специализирани екипи и приличащи на трактори, други боси, трети — голи. Един доста внушителен брой участници спринтираха две-три пресечки след старта, а после хлътваха в първия бар, за да се видят по телевизията. В маратона действително се включваха всички — стари и млади, невръстни деца, кучета, дори опитомени змии, кацнали на раменете на собствениците си. Истински купон!

Греъм Русо се обади на Харди от един автомат на площад „Джек Лондон“ в Оукланд. Обясни му, че се е укривал няколко дни, които му били нужни за обмисляне на ситуацията.

Сега вече бил готов. Ако Харди си направи труда да вземе ферибота от Аламида за Оукланд, той щял да го чака — готов да се предаде на властите. По обратния път биха могли да обсъдят стратегията си, Греъм е готов да отговаря на всичките му въпроси…

Този план беше разумен за всеки друг ден от седмицата, но не и в неделята на маратона. Още преди да се добере до колата си Харди разбра, че нещата излизат от контрол. Улиците бяха задръстени от народ, а движението — напълно парализирано.

След минута размисъл, който изобщо не засегна вчерашния провал в бягането за здраве, той стигна до заключението, че през следващите няколко часа не може дори да се надява да хване някакъв ферибот. Под въпрос беше дори достигането му до морската гара.

Но се опита. Беше казал на Греъм, че ще бъде при него след час, може би малко повече. На практика обаче се надяваше да го стори за по-кратко време. Защото от опит знаеше, че обвинените в убийство клиенти често се отказват от уж твърдо декларираните намерения да се предадат.

Маршрутът на маратона минаваше покрай парка Голдън Гейт, който се намираше на няколко пресечки южно от булевард Гиъри — основното трасе по посока изток-запад. Този факт му даваше надежди, че може и да се промъкне. Знаеше, че състезанието е стартирало някъде около осем, а сега още нямаше десет. Знаеше и друго — голяма част от участниците все още не бяха прекосили стартовата линия, направили няколкокилометрова опашка по Ембаркадеро. Надяваше се, че околните улички все още не са задръстени от успешно завършили бегачи, които бързат за традиционното ядене и пиене — характерен финал за всеки подобен маратон.

И наистина успя да се промъкне до Ван Нийс — западния край на централната градска част, където всичко се оказа безнадеждно задръстено.

Изчака десетина минути на някакъв ъгъл, после излезе от колата и се огледа. Улиците във всички посоки бяха фрашкани с коли, във въздуха се носеше оглушителния вой на клаксоните. Между колите течеше пълноводната човешка река. Малцина тичаха, повечето просто вдигаха ръце за поздрав, викаха и се смееха. Нямаше възможност дори да отбие и паркира, за да продължи пеша. Стана му ясно, че оттук няма мърдане поне още два часа…

В ранния следобед Винсънт отиде на рожден ден на свое приятелче, а Франи заведе Ребека на среща с баба ѝ Ерин — майка на първия ѝ съпруг. Бяха се разбрали да си направят малък пикник на скалите край Лиджън ъф Онър. Къщата остана празна и никой не отговори на Греъм, който на два пъти се опита да осъществи връзка с Харди. Ядосан и уморен, самият Харди се прибра някъде около четири. Регистрираните обаждания на телефонния секретар само засилиха чувството му на гняв, най-вече към самия себе си…

Поредният ферибот току-що акостира на кея в Аламида. Наметнал якето си, Греъм седеше на един от пилоните за въжета, пуснал сака между краката си.

Сара се мотаеше из околните магазинчета и чакаше появата на адвоката, за да се прибере у дома. Това беше петият поред ферибот, идващ от отсрещната страна на залива, но Дизмъс Харди не се появи. Очевидно нямаше смисъл да го чакат повече. Що за адвокат си е намерил Греъм?, ядоса се тя докато крачеше обратно към пристана.

— Той е свестен — направи опит да я успокои Греъм. — Сигурно нещо се е случило…

— Какво може да му се случи?

— Може би е пристигнал с по-ранен ферибот и сме се разминали — сви рамене Греъм.

— Едва ли — троснато отвърна тя. — Седиш точно до мостчето, виждаш се отдалеч. Няма как да те пропусне.

Последната група пътници стъпи на мостчето. Четири двойки млади хора със зачервени от възбуда лица, облечени в спортни екипи и очевидно нетрезви.

Денят на Греъм и Сара изтече тук, на кея. Опитваха се да асимилират раздялата, да се подготвят за това, което ги чака. Напрежението им се усилваше при приближаването на всеки пореден ферибот. Къде е Харди? Какво ще стане с Греъм? С тях двамата? Всичко останало беше без значение.

Сега, застанали един до друг, те изведнъж си дадоха сметка какво виждат очите им.

— Господи, маратонът! — простена Сара. — Хубав ден сме избрали!

Греъм вдигна сака и се изправи.

— Времето ни май изтече — рече той.

— Сигурно е така — въздъхна Сара.

Тя повдигна въпроса точно когато бяха блокирани в средата на Бей бридж. След вчерашната среща с Крейг Айсинг непрекъснато мислеше за него. Реши, че ще е по-добре, ако нещата бъдат изяснени докрай.

— Твоят приятел Крейг Айсинг…

— Не ми е приятел — прекъсна я Греъм. — Плаща ми, за да играя и с това се изчерпват отношенията ни…

Тя се зарадва на тези думи, но въпросът не беше в това, дали Айсинг му е приятел, или не.

— Той каза, че баща ти е пренасял торби с пари. Не само за него, а и за други комарджии.

— Вярно е — кимна Греъм. — И какво от това?

— Не се ядосвай. Просто искам да разбера що за човек е бил Сал…

Но Греъм очевидно се засегна.

— Живееше на ръба на закона, Сара… Продаваше контрабандно уловена риба, пренасяше комарджийски пари. И какво от това? Ще го съдиш ли?

— Не исках да кажа, че…

— Искаше. Сал може и да не е бил примерен гражданин, но на никого не е сторил зло. В това отношение беше доста по-различен от първородния си син.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че понякога човек играе честно, спазва всички правила, но пак го прецакват. И в крайна сметка губи вяра в свещените правила… — Гласът му леко се понижи: — Точно това правиш в момента и ти, Сара… Понякога правилата просто не действат. Как се постъпва в подобни случаи?

— Пак не ги нарушаваш — тръсна глава тя, а после, сякаш на себе си, добави: — Или пък, ако ги нарушиш и те хванат, безропотно си понасяш наказанието…

Той погледна лицето ѝ със здраво стиснати челюсти, докосна я по коляното и тихо промълви:

— Съжалявам, не трябваше да те въвличам във всичко това.

— Аз сама се въвлякох, Греъм — въздъхна тя. — Нямаше да съм тук, ако не го желаех. Добре зная, че хората постоянно нарушават установените правила, понякога съвсем оправдано. Исках просто да разбера дали тези куриерски функции на Сал не са свързани с убийството му…

— Той отдавна ги беше прекратил — въздъхна на свой ред Греъм.

— Колко отдавна?

— Не знам. Две години, може би и повече…

— Сигурен ли си?

— Да. Отказа се в момента, в който си даде сметка, че паметта му не е наред.

— Точно това исках да разбера.

Греъм качи краката си на арматурното табло и се замисли. Навън се смрачаваше. Стъклото от неговата страна беше свалено, хоризонтът отвъд тъмната ивица вода сияеше с всички цветове на дъгата.

— Не вярвам да е започнал отново… Просто нямаше причини да го стори. Не му трябваха пари, а и хонорарите за тоя вид услуги не бяха нищо особено. По някоя и друга стотачка, не повече… Не си струваше риска да загуби цяла торба чужди пари, просто защото паметта му е изневерила.

— Може би някой от тези хора се е свързал с него съвсем наскоро, седмица-две преди да умре — подхвърли Сара. — Поискал е да му свърши услуга, само веднъж… А той е забравил. Или е забравил, че има опасност да забрави и е приел…

— Добре, а после?

— Мисля, че това може би е мотив, нищо повече…

Ръката му легна върху бедрото ѝ:

— Излишно е да търсим мотиви, Сара. Той се самоуби.

— Престани да повтаряш това, Греъм! — рязко се извърна тя. — Никой не вярва на подобна версия!

— Аз вярвам.

— Аз пък не вярвам, защото това не е истина! — отмести ръката му тя. — Вече имам съвсем определена представа какво е станало. Но въпреки това се опитвам да открия и оформя някакви теории, които биха били от полза за защитата ти. Тази е една от тях…

Помълчаха известно време, после Греъм изви глава и попита:

— И какво се е случило според теб?

— О, Греъм, стига!

— Не, кажи ми. Искам да зная.

Тя отмести очи от пътя. Не беше фатално, тъй като пълзяха едва-едва.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да зная дали след всичко, което се случи между нас, ти все още мислиш, че аз съм убил Сал! — извика извън себе си той.

— Не твърдя подобно нещо. Казвам само, че някой е бил там. Не ме интересува дали това си бил ти и си се опитвал да му помогнеш, Греъм…

— Но мен ме интересува! Исусе, нима не вярваш на нито дума от това, което ти разказах?

— Не викай, моля те! — Страхуваше се да го погледне. Очите ѝ останаха заковани в пътя, ръцете ѝ здраво стискаха волана. — Искам внимателно да чуеш това, което ще ти кажа… Някой е бил там. Някой му е помогнал да умре. Или го е убил.

Двайсета глава

Ейб Глицки се закова на прага на отдела, без да бъде в състояние да помръдне. Устата му се отвори, но от нея не излетя нито звук.

Беше началото на седмицата, повечето от подчинените му инспектори бяха на работните си места в общото помещение. Пиеха кафе от картонени чаши и отхвърляха писмената си работа — рапорти за разпити, снемане на показания от магнетофонна лента, куп други неща. Бяха заети. Толкова заети, че никой не вдигна глава да го погледне.

Ейб нямаше никакво намерение да им доставя допълнително удоволствие. Най-сетне успя да излезе от вцепенението и бавно тръгна към кабинета си. Монтираната в петък врата беше боядисана в приятен жълто-бежов цвят и все още не беше напълно покрита с плакати за издирвани престъпници, лепенки със спешни съобщения и книжни мишени за стрелба с концентрични кръгове. Но върху нея беше работено, вероятно от екип опитни специалисти. В средата на плота беше окачен голям плакат с клоуна Бозо на фона на знак за забранено паркиране, над плаката зееше дупка от куршум.

Седна зад бюрото, пое си дъх и бавно го изпусна. При затворена врата стаичката изглеждаше някак смалена. Не беше в състояние да вижда какво става в общото помещение. Положението беше същото и без врата, но тогава някак не му обръщаше внимание.

Изведнъж се почувства отрязан от отдела. Напрегна воля да се успокои, погледът му бавно се фокусира. От вътрешната страна вратата изглеждаше почти такава, каквато беше в петък — новичка и добре боядисана. Това впечатление се разваляше единствено от дупката с назъбени краища, през която беше минал куршумът.

Спомни си как преди години, по време на един от безкрайните трудови спорове с общината, някой беше пуснал пилета в кабинета на директора на полицията Дан Ригби. Пак в петък вечерта, извършителят така и остана неразкрит. Очевидно част от подчинените на Ригби бяха стигнали до заключението, че шефът им действа прекалено страхливо при преговорите и не отстоява правата им. Един не особено оригинален начин за изразяване на недоволство…

Но Глицки беше на мнение, че в случая не става въпрос за нищо от тоя сорт. В отдела нямаше никакви брожения, той самият се разбираше с всички инспектори.

Прат, рече си. Някой от нейните хора. Замисли се за момент, после поклати глава. Не, никой от сътрудниците на Прат не би посмял да направи такова нещо.

Значи става въпрос за дървеняшка шега. Не намираше нищо смешно в нея, но на времето Ригби също не бе очарован от пилетата в кабинета си. Фактически той беше реагирал прекалено истерично и изгуби голяма част от авторитета си. Глицки нямаше намерение да повтаря грешката му. Щеше да остане спокоен и да действа така, сякаш нищо не се е случило.

Но вътрешно кипеше от гняв.

Блъсна стола назад, приближи се към вратата и изстърга с нокът тресчиците около дупката. После инстинктивно се извърна към насрещната стена. Веднага откри мястото, където се беше забил куршума — високо горе, малко под тавана. Не можеше да повярва, че в отдела му има такъв идиот, който да си позволи да стреля в помещението, дори и през уикенда, когато сградата е празна.

За миг се изкуши от идеята да проведе малко разследване. Би могъл да изрови куршума от стената, да го подложи на балистична експертиза и да открие виновника. Когото ще направи на пух и прах и ще го подложи на редица публични унижения преди да го уволни. Пристъпи към стената и напрегна взор. Да, естествено… Куршумът беше изваден.

Професионалисти, рече си с въздишка той. Идиоти, но професионалисти… Бяха се досетили за вероятната му реакция и предвидливо са изстъргали куршума. Точка по въпроса, веществени доказателства няма…

Телефонът го върна в действителността.

— Глицки — каза в слушалката той.

— Харди.

Беше достатъчно ядосан, за да се церемони с приятеля си.

— Какво искаш?

— Получи ли ми посланието през уикенда?

— Да, получих го. Страхотно послание. Съжаляваш… Но вероятно си забравил, че съжаленията ти получих още в петък, при това лично. Адски ми олекна, да знаеш! А сега казвай каквото ще казваш, защото си имам работа!

— Тази сутрин ще доведа Греъм Русо, който иска да се предаде — каза след кратка пауза Харди. — Просто те информирам…

— Страхотно, много ти благодаря. Ще съобщя на когото трябва.

Затръшна слушалката, огледа още веднъж новата си придобивка в средата на вратата, после решително премина в общото помещение.

Греъм прекара нощта в Еджууд сам, а рано сутринта, още преди разсъмване, позвъни на Харди. Ха, ха! И двамата бяха на мнение, че историята с този маратон се получи много смешна! Харди мина да го вземе на път за работа.

Сега се намираха в кабинета му, заели противоположните краища на дивана. Вратата беше затворена. Харди се обади на Глицки, а след това нареди на Филис да не го свързва с никого. В сутрешния вестник имаше още една история за клиента му. Шарън Прат заповядала да използват детектора на лъжата срещу онази Барбара Брандт от Сакраменто, която твърдеше, че е говорила с Греъм в деня на смъртта на Сал. И мадамата издържала теста. Което, от юридическа гледна точка означаваше, че е казала истината.

— Каква е тая работа? — рече Харди. — Тя твърди, че те е съветвала преди да отидеш в апартамента на баща си. А ти твърдиш, че не я познаваш…

— И пак го твърдя — кимна Греъм. Беше облечен в дънки и спортно яке, на лицето му се беше изписало дълбоко объркване. — Нямам представа коя е тя, Диз. Никога в живота си не съм я виждал. Само веднъж ми се обади по телефона…

Харди седеше преднамерено небрежно, с кръстосани крака и ръце в скута.

— Греъм, тази жена е издържала тест с детектор на лъжата…

— И аз съм готов да се подложа на същия тест — отново поклати глава Греъм. — Не я познавам, вероятно е някаква измамница.

— Тя е известна лобистка от Сакраменто.

— А аз държа на показанията си — усмихна се Греъм.

Върху челото на Харди се появиха няколко допълнителни бръчици.

— И не я познаваш, така ли? — отново повтори той. — Тогава какво по дяволите…

— Не знам. Вероятно става въпрос за тъпа реклама…

— Но сте разговаряли по телефона…

— Дори не стигнахме до това, което възнамеряваше да поиска от мен — прояви нетърпение Греъм и се приведе напред: — И аз не зная какво е то. Ти да имаш някаква представа?

Харди си задаваше същия въпрос.

— Появяваш се на корицата на „Тайм“ — проточи той. — Материалът за теб е изпълнен със симпатия. Може би иска да те привлече за своята кауза.

— Но заключенията на „Тайм“ са изцяло погрешни — въздъхна Греъм и се облегна назад. Вече бе спорил по този въпрос със Сара, но нямаше как да го каже на Харди. — Не влязох в апартамента, Диз. Отбих се доста рано, Сал не си беше у дома и си тръгнах. Не съм разговарял с никаква Барбара Брандт. Не те лъжа, честна дума!

Харди долови притеснението в гласа му почти с удоволствие. Изпита чувството, че Греъм най-сетне започва да разбира в каква клопка е попаднал. Но преди да продължат с конкретните процедури трябва да преодолеят още едно, последно препятствие.

— Окей, Греъм, ти не ме лъжеш — кимна той. — Това е хубава новина и аз ти вярвам. Но лошата новина е, че може би няма да мога да те защитавам на предстоящия процес.

— Никак не е смешно.

— Но е истина.

Греъм му хвърли един изпитателен поглед, отмести очи, после го погледна отново:

— Защо?

Харди въздъхна и започна с обясненията, които решително не му бяха приятни:

— При мен си от два часа, което означава, че ми дължиш хонорар от четиристотин долара…

— Повече от два часа — поправи го Греъм.

— Говорим за кръгли цифри — махна с ръка Харди. — Дотук ми дължиш четиристотин, но ако аз остана твой защитник и отидем на дело, това ще означава да отделям почти цялото си време за теб в продължение на година, а може би и повече…

— Другата възможност е да ми назначат служебен защитник, така ли?

— Точно така. В тази кантора има доста добри адвокати. Мога да ти препоръчам…

— Излишно е — спря го Греъм. — Аз също познавам такива хора. Работят по петдесет дела едновременно, като нищо ще вместят и моето.

Харди нямаше желание да оспорва подобно мнение, още повече че то беше съвсем близо до истината. Голяма част от обществените защитници са наистина добри като адвокати, но Греъм е прав. Обемът на работата винаги се отразява на качеството на защитата. От друга страна обаче, те двамата едва ли ще могат да стоят тук цял ден и да си приказват. Харди вече бе уведомил Глицки, че ще отведе Греъм в Съдебната палата, а от настроението на лейтенанта пролича, че той би предпочел да изпрати някой от хората си и да извърши ареста направо тук, в кантората му. Това би било един малък урок по етика между двама приятели…

— Имам друга идея — обади се Греъм. — Поемаш ме срещу малък хонорар — да речем два бона, а след шест седмици заявяваш пред съдията, че съм фалирал и не мога да поемам разноските по делото. След което съдът те назначава за мой служебен защитник и ти поема разходите…

— Не — поклати глава Харди. — Никога не постъпвам така.

— И си прав — въздъхна Греъм. — Защото нещата стават прекалено оплетени…

— Но докъде ще ни отведе това? — изгледа го Харди. — Ти искаш частен адвокат, следователно трябва да му плащаш. Такава е системата…

— Прав си — кимна Греъм и измъкна някакъв плик от вътрешния джоб на якето си. — Като извадим четиристотин долара, които ти дължа, тук остават точно единайсет хиляди и шестстотин…

Харди прехвърли плика между пръстите си, после го остави на дивана и се изправи. Ситуацията решително не му харесваше. Дълбоко в себе си беше убеден, че при други обстоятелства би се заел с това дело буквално безплатно. Би карал на боб и кренвирши, но би отишъл докрай. Но сега не ставаше въпрос само за него. Имаше семейство, което разчиташе единствено на неговите доходи. Спомни си за аксиомата на Талейран, според която жененият мъж с деца е готов на всичко за пари…

Оставайки настрана въпроса за произхода на тези пари, той се обърна и каза:

— Съжалявам, Греъм. Тази сума е доста далеч от действителните ми разходи.

— Дори и като капаро? За останалата част ще ти подпиша полица.

— Ами какво ще стане, ако те осъдят? В затвора трудно ще изкарваш добри пари… — Нямаше намерение да се показва чак такъв задник, но едновременно с това си даваше сметка, че този разговор е нищо в сравнение с това, което очаква Греъм през следващите месеци.

— Ако обявиш биймъра ми за продажба, вероятно ще получиш още двайсет и пет бона. Други трийсет могат да се вземат от бейзболните картички на Сал…

— С малката подробност, че тези картички не са твои — вметна Харди. — И по всяка вероятност ще бъдат блокирани.

Ако Греъм бъде осъден по обвинение в убийство както парите на Сал, така и бейзболните картички, ще бъдат конфискувани в полза на държавата. На тях не можеше да се разчита.

Същевременно Харди си даваше сметка, че страшно много иска да поеме този случай. В продължение на две седмици беше живял с него и за него, в момента му се струваше абсолютно невъзможно да го изостави. Трийсет и седем хиляди долара — дванайсет в плика и двайсет и пет от БМВ-то — едва ли бяха добър годишен доход на защитник по дело за убийство, но като капаро представляваха една съвсем прилична сума.

Ще трябва да измислят нещо по-друго. Харди беше сигурен, че Греъм постъпва открито и честно, но въпреки това не му се мислеше за произхода на парите в плика. Те може би са спестяванията му от участие в турнири по софтбол, а може би са остатък от добре платената му работа в съда.

Всичко това нарушаваше първото и най-твърдо правило на всеки адвокат по углавни дела: „парите в аванс“. Но на Харди не му пукаше. Едно ирационално и до голяма степен необяснимо поведение — както обикновено става когато човек действа по съвест.

— Добре, Греъм — рече с въздишка той. — Хонорарът ми е двеста долара на час, два пъти повече по време на процеса. Ще подпишеш ли полица за дължимите суми, независимо от решението на съда?

Глупост, при това двустранна, рече си той. А Греъм се замисли върху нея точно толкова, колкото трябваше — една цяла секунда.

— Да, ще подпиша — кимна той.

— В такъв случай вече имаш адвокат — протегна му ръка Харди.

Същият следобед в кантората го очакваше телефонно послание от Хелън Тейлър — майката на Греъм. Възпитан и добре обработен глас го молеше за среща в удобно за него време.

— Ние, естествено, искаме да помогнем на Греъм с каквото можем — заяви госпожа Тейлър. — Ще можем ли да го посетим в затвора? Знаете ли къде е бил през последната седмица? А кога ще се проведе това… как му казвате… делото по официалното обвинение?

— Точно така му казваме — рече Харди. — Утре сутринта, в девет нула-нула. Но трябва да ви предупредя, че точния час при подобни процедури рядко се спазва… Ако бъдете в 22-ра зала на Върховния съд някъде около девет и половина, положително няма да закъснеете. А след това можем да поговорим…

— Ще бъда там — отвърна тя. — Съпругът ми също.

— Чудесно — приключи разговора Харди. — Аз ще бъда този с костюма, който стои редом със сина ви…

Лание и Евънс прекараха целия следобед в Хънтърс Пойнт. Чукаха на вратите на хората, живеещи около една от най-оживените пресечки в квартала, тъй като им трябваха очевидци на оживената стрелба с три различни вида оръжие в четвъртък вечер, вследствие на която бяха убити двама тийнейджъри, а четирима други бяха ранени. Бяха произведени общо около осемдесет изстрела, имаше шестнайсет счупени прозорци и пет включени аларми на околните магазини.

Както се очакваше, никой не беше видял нищо. Четвъртък ли? Не, в четвъртък тук обикновено е съвсем спокойно…

Сара не се изненада, тъй като вече от доста време се занимаваше с подобни неща. Но в замяна на това кипеше от гняв. Резултатът от продължителната проверка беше доста мършав: трима свидетели заявиха, че са видели движещата се кола, от която се е стреляло на месо в събралата се на ъгъла тълпа. Но било тъмно, никой не забелязал цвета и марката на колата, да не говорим за пол, цвят на кожата и брой на хората в нея.

В момента почиваха пред чаши с млечен шейк в близкия Макдоналдс.

— Най-много ме вбесява фактът, че всички го възприемат като природно явление! — процеди тя. — Случило се е и толкоз, виновни няма!

Марсел не изглеждаше впечатлен, просто защото бе разследвал поне дузина подобни инциденти.

— Не знам защо винаги сервират толкова гъст шейк — рече той. — Как мислиш, дали ще ми капнат още малко мляко, ако ида да им кажа, че съм ченге?

— По-добре използвай лъжичката, като мен — отвърна Сара. — Иначе наистина можеш да се побъркаш.

Той сви рамене и остави чашата си на масата.

— Проблемът действително е там, че виновни няма. Нещата се случват и толкоз. Като природните явления, както правилно отбеляза…

— Но някой е виновен, Марсел. Някой го е сторил. Групичка смахнати типове, които скачат в колата си и започват да стрелят по децата!

— Не бива да си губиш съня заради тези деца. Мога да ти гарантирам, че и сред тях е имало доста пистолети…

— И това дава повод на онези копелдаци да стрелят в тълпата?

— И да не улучват когото трябва — кимна Марсел. — Не забравяй, че това е общовалидно правило. Гангстерите никога не улучват онзи, в когото се целят. По неписан закон страдат невинните минувачи. Това вероятно се нарича ирония на съдбата… Отивам да си взема лъжичка.

Когато се върна Сара гледаше с изцъклен поглед право пред себе си.

— Сега пък какво има?

— Нищо.

Лание разбърка шейка си, помълча малко, после вдигна глава да я погледне:

— Ще ти дам един безплатен съвет, Сара. Може би ще се разсърдиш, но все пак го чуй: не бива да приемаш нещата толкова навътре.

— Благодаря, но мислех за нещо друго — отвърна тя. — За Греъм Русо…

— Точно него имах предвид. Греъм Русо е в затвора. Това означава, че ние сме приключили с него и ще се върнем на делото чак когато ни извикат да даваме показания в съда. За какво по-точно си мислиш?

Сара колебливо разбърка шейка си.

— Става нещо, което ни убягва — промълви тя. — Нещо, за което нямаме никаква представа…

— Винаги е така — сви рамене Лание. — Но най-често то не засяга пряката ни работа.

— В случая не е така. Слушай… Нали ни дадоха три дни да открием всичко, което би хвърлило подозрение върху виновността на Русо? Но означава ли това, че такова нещо няма, само защото ние не го открихме през тези три дни?

Лание потопи лъжичката си в шейка и с нежелание кимна:

— Не, разбира се.

— Е, добре. Оттогава изтекоха вече шест дни. Тоска ти съобщава за очаквани вътрешни сътресения след отстраняването на Сал, аз от своя страна откривам, че в деня на смъртта му той може би е разполагал със значителна сума в брой. Но какво правим с тази информация? Ти ми казваш, че едното няма нищо общо с другото и толкоз…

— Но какво от това, дори и да има? — сви рамене Лание.

Тя продължително го изгледа, но не каза нищо.

— Нима си въобразяваш, че главния прокурор на щата Калифорния ще промени решението си, след като вече е на течение? — попита Лание. — В никакъв случай, драга. Познавам Дийн Пауъл, работили сме заедно. Ами Соума? Господи Исусе! Тези типове могат да получат клетвените показания на две дузини свидетели, че по време на убийството Греъм е бил в Ню Йорк, и пак да го осъдят. Ще кажат, че е утрепал баща си по телефона, но няма да отстъпят от своето!

Сара се облегна назад и започна да барабани по масата.

— Според мен трябва да уведомим Ейб — замислено промълви тя. — За да се подсигурим, ако не за друго…

— И как ще постъпи той? — попита Лание и най-сетне бутна настрана проклетия млечен шейк. — Виж какво… Те вече направиха така, че Русо е обвинен от разширен съдебен състав. И той е в затвора. Нещата могат да се променят само в случай че пипнем някой с димящ пистолет в ръка, но и тогава не съм много сигурен… Оттук нататък говорят само уликите и доказателствата…

— С изключение на онези, които открихме от петък насам.

— Това не са доказателства — поклати глава Лание. — Всичко е „може би“ и „ако“…

— Вярно, но в замяна на това разполагаме с прекалено много „може би“ и „ако“. При всяко друго разследване щяхме да продължаваме да търсим, нали?

— Това е вярно.

— Е?

Той помълча, после сви рамене:

— В този случай не можем. Понякога става и така…

Сара си даваше сметка, че партньорът ѝ е прав, поне в общи линии. Понякога наистина става и така… Те са полицейски служители, работата им е огромна по обем и изключително напрегната. Разбира се, могат да имат собствено мнение, но то рядко им върши работа. Главно защото не е прието да се критикуват действията на колеги полицаи.

Ако човек е склонен към чувствителност, той не бива да работи в полицията. Но Сара бе твърдо убедена, че не става по-лош полицай само защото вярва в невинността на заподозрян — нещо, което се случваше за пръв път в кариерата ѝ. И беше готова да докаже това в момента, в който се наложи.

— Хайде, Марсел — изведнъж се изправи тя. — Да забравим случая Русо и да се връщаме на Хънтърс Пойнт!

Беше прекарала стотици работни часове в този район и отлично знаеше, че осемдесет и пет процента от обитателите на Хънтърс Пойнт са били или преки участници в престъпление, или свидетели на такова. В Макдоналдс изведнъж ѝ хрумна, че ако пообиколят из улиците на квартала, непременно ще се натъкнат на някого, когото могат да принудят да говори. И наистина стана така. Момичето, което се появи от входа на една мрачна постройка с висока ограда, се казваше Йоланда.

Марсел отби до тротоара, а Сара изскочи навън със значка в ръка.

— Хей, нищо не съм направила! — стресна се Йоланда. — Какво искате?

— Качвай се в колата — кратко ѝ нареди Сара. — Искам да си поговорим.

Двайсетгодишната Йоланда се подчини и седна отзад в колата без отличителни белези. Марсел слезе и застана на ъгъла, на пет-шест метра от тях. Бяха постигнали безгласното споразумение да не прилагат изтъркания номер с доброто-лошото ченге.

— Вчера те зърнах в затвора, Йоланда — започна без предисловия Сара. — Беше на посещение при Деймън, нали? Как е той?

Деймън Фрейзи беше щангист с козя брадичка, който от време на време обичаше да се развлича с мирните граждани. Преди две седмици бе организирал един приятелски тупаник в местен бар, при който бяха използвани и ножове. Но за негов лош късмет това се оказа третото му поредно престъпление и според наскоро приетият в Калифорния закон за борба с уличната престъпност го очакваше доживотен затвор. Йоланда нямаше да го види повече, ако бъде признат за виновен. А Сара разчиташе именно на този факт.

— Заковаха го — прошепна Йоланда. — Този път здравата го заковаха…

— Един от участниците в побоя му е извадил нож, нали? — попита съчувствено Сара.

Йоланда мрачно кимна, после умолително я погледна:

— Но аз нищо не съм направила! Нямате причини да ме прибирате…

— Нямам такива намерения, просто исках да си поговорим. Мисля, че би могла да помогнеш на Деймън…

— Лъжете! — тръсна глава момичето със смесена кръв. — Никой не може да му помогне! — Тялото ѝ се разтърси от силни тръпки, зъбите инстинктивно захапаха ноктите, за да спрат напиращите сълзи.

Сара рязко се приведе напред, думите излетяха от устата ѝ остро, като изстрел от пистолет.

— Махни си пръстите от устата, дете! И не смей да ме наричаш лъжец! Чуваш ли? — Отвърна ѝ колебливо кимане. Дланта ѝ се стовари върху стъклото, на сантиметри от главата на Йоланда: — Чуваш ли?!

— Чувам.

Сара никак не обичаше подобен начин на разпити, но от опит знаеше, че понякога само той може да донесе резултат. Още повече че в случая наистина правеше услуга на това момиче.

— След като ме чуваш, искам да науча какво знаеш за стрелбата в четвъртък вечер! — продължи с все така твърд тон тя. Помълча малко, после добави: — Това беше въпрос, Йоланда! Може би си дочула нещо и по този въпрос…

Мълчание.

— Виж какво ще ти кажа — изчака необходимото време Сара. — В случай че си спомниш нещо важно за тази стрелба, в смисъл кои са били в колата, кой е организаторът, аз наистина ще се опитам да ти помогна за Деймън…

Черните очи се вдигнаха към лицето ѝ, в тях се бореха надежда и страх.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Искам да кажа, че ще направим опит да не третираме нарушението му като трето поред престъпление… Успеем ли, той ще остане в затвора съвсем за малко и вероятно ще си бъде у дома още преди Деня на Благодарността…

— Срещу какво?

— Срещу това, което вече ти казах.

— Ако издам момчетата, те ще ме пречукат — сви се на седалката Йоланда.

— Кои момчета, Йоланда? Дай ми име, само едно име. Ще започнем странично разследване, никой няма дори да си помисли за теб. Ще претърсим колите им за оръжие, ей такива неща… Няма да даваш показания в съда.

Това последното беше пълна измислица и Сара прекрасно го знаеше. Но по отношение на Деймън каза истината. Ченгетата ежедневно прибягваха до подобни споразумения в съда — отмяна на третото провинение срещу разкриване на банда опасни престъпници. А за себе си Йоланда беше напълно права — принудят ли я да дава показания, почти сигурно щяха да я открият мъртва. Но няма как, рече си с въздишка Сара. Понякога трябва да се рискува.

Тежка професия.

Йоланда се извърна да я погледне, сякаш очакваше някакви напътствия. Но Сара мълчеше. Хората от тези крайни квартали отлично знаеха, че ако не приемат предложената им помощ, втора оферта няма да има.

— Едно име, Йоланда — проговори след доста голяма пауза тя. — Всичко, което искам от теб, е едно име…

— Лайънъл Бордън. Обикновено се навърта около Световния гимнастически център. Той караше колата…

Фрийман седеше на дивана и прелистваше една от папките на Русо. Харди се беше настанил на бюрото и работеше, но с твърдото намерение да приключи в пет и половина — след половин час — и да се прибере при семейството си. Все пак беше благодарен на мълчаливата компания на възрастния мъж.

Веднага след като се върна от затвора, където остави Греъм, той отдели два плътни часа на „Триптек“. Поработи здраво и беше доволен. При подобни дела детайлите са всичко и изискват голямо напрежение. Проверил новопристигналата информация за минали инциденти при товаро-разтоварните работи на пристанище Оукланд, той бе напипал нещо, което може би щеше да се окаже от решаващо значение. Само седем месеца преди инцидента с контейнера на „Триптек“ пристанищната управа бе завела съдебен иск срещу компанията производител на въжетата за кранове, обвинявайки я в неспазване на стандартите за здравина.

Разбира се, тази новина не го накара да пее и танцува, но той веднага уведоми Дайсън Брънел, след което отиде при Мишел и в продължение на четирийсет минути двамата обсъждаха евентуалната си нова стратегия.

В момента се занимаваше с друг проблем, който не търпеше отлагане — подготовката на началната фаза от процеса на Греъм. Лека и приятна работа, състояща се предимно в надписване на отделните файлове: „полицейски рапорти“, „забележки на инспекторите“, „хронология“, „аутопсия“, „мнение на съдебния лекар“, „свидетели“. Това бяха все официални документи, предоставени му във връзка със защитата на Греъм, които трябваше да бъдат подредени и систематизирани.

Преди началото на процеса той щеше да разполага поне с дузина дебели папки, които ще съдържат абсолютно всичко, отнасящо се както до клиента му и жертвата на престъплението, така и до самата съдебна процедура. Леко се плашеше от факта, че деветдесет процента от тези неща помнеше наизуст.

— Стигнах до „рекламата“, Дейвид — вдигна глава той. — Ще ми трябва съответната папка.

До ръката на Фрийман стоеше обичайната чаша вино, която ознаменуваше краят на работния му ден.

— Не мислиш за промяна на юрисдикцията, нали?

Харди бе принуден да признае, че хазяинът му е напълно в крак с хода на делото. Но според него промяна на юрисдикцията — тоест гледане на делото от извънградски съдебен състав, можеше да поиска единствено прокуратурата. В крайна сметка Шарън Прат е избрана с гласовете на гражданите на Сан Франциско и може би е единственият прокурор на света, който влиза в положението на нарушителите на закона и предпочита да им помага, вместо да ги наказва.

Пак този град прие смекчаващи вината обстоятелства по нашумялото в цял свят дело „Туинки“, при което обвиняемият — някакъв общински служител, се беше промъкнал в сградата на кметството през мазето, беше застрелял кмета, а след това — зареждайки отново оръжието си, беше сторил същото и със свой колега.

Какво беше решението на съдебните заседатели? Ама моля ви се! Стрелецът е бил дълбоко разстроен, освен това нивото на захарта в организма му било опасно ниско от всичките тези диетични подсладители „туинки“, следователно не може да бъде отговорен за своите действия!

Това бяха причините, поради които Фрийман обичаше да казва, че за адвокатите по углавни престъпления Сан Франциско си остава най-доброто място на света, особено пък сега, когато Шарън Прат изпълнява функциите на областен прокурор. Тук съпътстващите всеки съдебен процес основателни и добре аргументирани съмнения автоматически се приравняват със съмненията въобще, а това означаваше само едно — дори и най-лекото колебание у съдебните заседатели водеше до оправдателна присъда.

Подобна либерална обстановка несъмнено беше благоприятна за Греъм Русо и именно поради тази причина Харди държеше делото да се гледа от градски съдебен състав. Още повече че престъплението е извършено в рамките на града и Греъм има абсолютно право да бъде съден тук.

Но едновременно с това внимаваше много, не искаше да изпада в плен на самодоволството — нещо особено опасно при дело за убийство.

— Не — отвърна на въпроса той. — Няма да искам промяна на юрисдикцията. Възнамерявам да приключа с тези неща и да се прибирам, ако не възразяваш…

Информационната папка едва побираше изрезките от вестници и списания, които съдържаха някаква информация по делото Русо.

— Принудих се да правя изрезки, иначе ще ми трябва цял вагон — промърмори той.

Фрийман го слушаше разсеяно, потънал в четене на поредния материал.

— На твое място бих пазил всичко — промърмори той. — Човек не знае какво може да му потрябва…

— Какво по-точно?

Харди невинаги беше съгласен с мнението на стареца, но винаги проявяваше интерес към него. Фрийман отдавна беше забравил голяма част от това, което обикновените адвокати се стараеха да научат, но в замяна на това предлагаше извънредно интересни теории.

— Контекстът — кратко отвърна възрастният адвокат.

— Контекстът ли? — вдигна вежди Харди. — Какво по-точно имаш предвид?

— Да вземем например „Тайм“ с твоето момче на корицата — рече Фрийман и започна да прелиства списанието: — Вътре преброих точно осем материала, които имат отношение към делото: асистирано самоубийство, Кеворкян, Върховния съд, Девети районен съд, щатите, които са за и против… Това тук е материал за някакъв тип, който иска да живее вечно, въпреки че е болен от болестта на Лу Гериг. Като му изключат системите, разбира се… — Затвори списанието и добави: — Подобни истории нямат край. Но въпреки това трябва да ги имаш предвид, ако наистина искаш да разполагаш с пълната информация…

Ръката му се пресегна към купчината вестници на масичката.

— Добре, да оставим настрана очевидните неща… Този вестник съобщава за смъртта на Сал. Първа публикация. В нея открих нещо любопитно, което на пръв поглед няма пряка връзка с клиента ти. Никога не би я прочел, ако продължаваш да изрязваш само материалите за Греъм.

Заинтригуван, Харди стана и се приближи към дивана. Фрийман му подаде вестника с предизвикателен блясък в очите. Явно искаше да провери дали може сам да я открие.

За две минути Харди успя да прегледа водещите новини. Публикацията за смъртта на Сал беше доста назад, гола и кратка. Следваше я някакъв материал за наследството на Хейл-Боп и кръстоносците на „Райските врати“. Някакъв художник паднал от Бей Бридж и се пребил.

— Предавам се — рече Харди и с въздишка затвори вестника.

Фрийман отпи с наслада глътка вино, на лицето му се появи доволна усмивка.

— Първа страница — кратко обяви той.

Още една минута изтече в търсене.

— Нищо не виждам — поклати глава Харди.

— Ами бомбената заплаха?

Харди сведе очи към посочения материал. Работещите в новата сграда на Федералния съд били евакуирани малко преди обедната почивка поради телефонно обаждане за поставена бомба.

— Това вече е прекалено, Дейвид — въздъхна той. — Не виждам какво общо с това може да има Сал…

— Аз също. Но къде се намира сградата на съда?

Очевидно реши, че няма смисъл от по-нататъшни обяснения и тихо добави:

— Това имам предвид, когато говоря за контекста, синко. Поне стотина души, може би и повече, са се струпали в уличката под прозореца на жертвата само час-два преди убийството му… — Леко присвиване на раменете: — Не зная дали това има някакво значение. Вероятно няма, но въпреки това пробуди любопитството ми…

Двайсет и първа глава

При най-благоприятно стечение на обстоятелствата третият етаж на Съдебната палата приличаше на малка лудница. Пространството около широко отворените врати се изпълваше с тълпи от хора — адвокати, ченгета, съдебни чиновници, евентуални съдебни заседатели, роднини и приятели на обвиняеми и техните жертви, репортери, студенти по право, пенсионери, обикновени зяпачи… Изобщо всякакви хора, които имат реално или въображаемо отношение към системата на правораздаването.

И често тези хора нямаха нужната търпимост един към друг.

За разлика от ремонтираната сграда на Федералния съд, чиито мраморни сводове и арки предизвикваха доверие, а дори и страхопочитание пред величието на закона, боядисаните със зелена блажна боя коридори и покритите в обикновен линолеум подове на Съдебната палата, не предизвикваха абсолютно нищо. Това бе просто една огромно и шумно обществено заведение, в което работеше цяла армия бюрократи, където се сключваха какви ли не сделки и споразумения…

Предстоеше официалното обвинение срещу Греъм и Харди бе забелязан в секундата, в която се появи.

— Ето го, това е той! — разнесоха се гласове зад гърба му.

Репортерите се залепиха за него като мухи на мед, навряха микрофоните си под носа му и започнаха да изстрелват въпросите си в движение, с необходимата доза почтителност. Секунда по-късно се включиха и две портативни телевизионни камери, прожекторите им го заслепиха.

С периферното си зрение обаче успя да забележи някакви плакати зад гърбовете на репортерите. Днес зяпачите бяха много, дори за сграда като Съдебната палата. Шоуто започваше.

— Без коментар, съжалявам. Все още нямам какво да кажа. Моля, направете ми път…

Мина под рамката на металотърсача пред 22-ра зала. Беше временно съоръжение, монтирано специално за неговото дело. Управата очевидно се опасяваше, че някой смахнат може да извърши атентат срещу клиента му — просто за да покаже отрицателното си отношение към асистираното самоубийство.

В самата съдебна зала цареше малко по-добър ред, въпреки че всички места за публиката бяха отдавна заети. Съдията Тимъти Маниън вече беше на мястото си, но очевидно все още не бе открил поредицата от кратки процедури, известни като „редове“ — според компютърните разпечатки. Беше тъмнокос и младолик човек, с когото Харди бе удрял по чашка-две докато и двамата бяха помощници в областната прокуратура.

Тръгна по централната пътека, хвърли един поглед към ограденото с парапет място за обвиняемите и изпусна кратка въздишка на облекчение. Все още не бяха довели Греъм. Банката на адвокатите беше пълна с народ, зад нея бяха подредени и десетина допълнителни столове. Харди се отпусна на един от тях, редом с някакъв познат по лице юрист, с когото редовно се засичаха в съда.

— За вас ли е цялата тази суматоха? — попита човекът.

Харди кимна, а онзи му тикна визитната си картичка.

— В случай че имате нужда от петиции, допълнителни проверки и всичко останало — рече. — Аз съм изцяло на ваше разположение…

Макара да си даваше сметка, че това си е част от бизнеса, Харди винаги се отнасяше с подозрение към подобни предложения. Хвърли един поглед на картичката, после я прибра в джоба си и кимна:

— Благодаря, ще ви имам предвид.

Най-сетне получи възможност да се поогледа. От четири години насам не беше влизал във върховен съд, но не забеляза почти никакви промени. Залата беше мрачна, без прозорци и с висок таван. Галерията бе отделена от нисък дървен парапет, в нея имаше места за около сто и двайсет човека. Тесни и неудобни места, с цяла редица свързани помежду си твърди столове, като в някогашните театри. Имаше и място за правостоящи, което можеше да побере още четирийсет-петдесет души.

Присъстваха доста познати лица. На втория ред седеше самата Шарън Прат. В ъгъла на бокса за съдебните заседатели разговаряха Гил Соума и Арт Драйсдейл. Очите на Харди напразно потърсиха Дийн Пауъл. Явно главният прокурор бе оставил делото в ръцете на заместниците си.

После чукчето на съдията въдвори тишина и всички се извърнаха към банката.

Вратата, през която влизаха обвиняемите, се намираше зад гърба на съдията, малко вляво. Греъм Русо беше повикан четвърти по ред.

Приглушените гласове в залата видимо се усилиха, но съдията Маниън ги укроти само с поглед. Харди стана и тръгна да пресрещне клиента си в средата на залата, непосредствено преди подиума.

Нощта зад решетките се беше отразила неблагоприятно на Греъм. Оранжевият затворнически комбинезон подчертаваше още повече бледостта на умореното му лице. Но когато Харди го попита как се чувства, той отвърна добре. После се приведе към банката на обвинението и прошепна:

— Здрасти, Гил.

Соума вдигна глава. Греъм му се усмихна, пусна ръката си между двете банки така, че да не се вижда нито от съдията, нито от публиката, после му показа среден пръст. Харди светкавично покри десницата му, но вече беше късно.

— Ваша Светлост — скочи на крака Соума. — Обвиняемият ми направи неприличен жест!

— Чак пък толкова — прошепна Греъм.

— Млъквай! — заповяда му Харди. Не знаеше какво иска да постигне с оплакването си Соума, но в замяна на това добре познаваше Маниън и беше сигурен, че той няма да позволи никакви своеволия.

Съдията вдигна поглед от документите, които подреждаше пред себе си и простичко рече:

— Господин Харди, моля ви да държите клиента си под контрол. Не желая никакви разпри, ясно ли е? Намирате се в съд!

— Ясно, Ваша Светлост — кимна Харди, след което внезапно реши да рискува: — Но бих желал да се отбележи в протокола, че господин Соума положително реагира погрешно.

Съдията очевидно нямаше намерение да позволи никакви дребнави спорове, които биха забавили процедурите.

— Приема се — кимна той.

С непроницаемо изражение на лицето Харди хвърли кос поглед към Соума. Беше сигурен, че посланието му е прието. От този момент нататък ще се следи всяка дума, изказана в тази зала. Всички номера на Соума, включително и най-дребните, ще получат съответният отговор. Така е по-добре — нека прокурорчето знае, че му предстои тежка битка и всеки момент може да получи ритник в задника. Това вероятно ще го изнерви, а дори и изплаши. Харди все пак беше успял да го извади от равновесие.

Но това е един момент, който идва и отминава. Всички присъстващи в залата знаеха това. Както знаеха и какво ще последва. Съдията вдигна глава и заби очи в лицето на Греъм, в залата настъпи мъртва тишина.

— Греъм Русо, вие сте обвинен в престъпление…

Макар и формално, това встъпление винаги впечатляваше галерията за публиката. Зад гърба на Харди се усети леко раздвижване. Маниън отправи заплашителен поглед към залата, но този път той нямаше необходимия ефект. Част от зрителите започнаха да се бутат напред, по-близо до парапета, разнесоха се гневни викове:

— Това не е престъпление!

— Човекът не е сторил нищо лошо!

— Сал Русо е имал право да умре!

Чукчето се стовари върху банката. Съдията изчака да настъпи тишина, после повиши глас, за да бъде чут добре в цялата зала. Тонът му обаче беше сравнително мек:

— Зная, че много от вас са си направили труда да присъстват в тази зала днес именно заради делото Русо. Но това съвсем не означава, че ще позволя подобно поведение. Много моля никой да не прекъсва процедурата, в противен случай ще бъда принуден да прибягна до отстраняване от залата! Ясен ли съм?

Очевидно беше.

— Господин Русо — продължи след кратка пауза съдията: — Вие сте обвинен по алинея 187 от Наказателния кодекс, за това че на 9 май 1998 година в град Сан Франциско, община Сан Франциско, щат Калифорния, сте извършили убийството на Салваторе Русо, което… — Замълча за миг, сякаш се замисли върху тежестта на думите, които предстоеше да каже, после продължи: — … което сте замислили предварително и сте осъществили жестоко и хладнокръвно!

Маниън замълча и направи знак на съдебния служител да прочете официалното обвинение, внесено от прокуратурата: предумишлено убийство с цел грабеж. Когато четенето приключи той се извърна към Греъм и попита:

— Признавате ли се за виновен, господин Русо?

— Не, Ваша Светлост — веднага отвърна Греъм.

— Добре — не прояви изненада Маниън и сведе поглед към компютърната разпечатка пред себе си. — В случая става въпрос за престъпление при утежняващи вината обстоятелства и законът не предвижда освобождаване под гаранция. Имате ли да кажете нещо, господин Харди?

— Да, Ваша Светлост — изправи се Харди. — Обвинението няма никакви причини да приложи формулировката „престъпление при утежняващи вината обстоятелства“. Клиентът ми трябва да получи право на освобождаване под гаранция. Напомням, че вчера той доброволно се е предал на властите и…

— След като се укриваше в продължение на четири дни! — скочи Соума.

— Напуснал е града преди да научи, че срещу него е повдигнато обвинение — обърна се да го погледне Харди.

— Той твърди така!

Чукчето се стовари върху банката, но Маниън все още не беше ядосан. Понякога подобни нарушения на съдебния правилник са приятно разнообразие за съдията, на когото предстоят осем монотонни часа еднакви по форма процедури. Но той все пак не искаше да изпуска контрол върху ситуацията.

— Господа, всички реплики трябва да са насочени към мен — напомни им Маниън. — Такива са правилата.

Харди се извини, а Соума седна на мястото си. Драйсдейл сложи ръка на рамото му и му прошепна да има търпение.

— Продължавайте, господин Харди.

— Ваша Светлост, господин Русо ще предаде паспорта си на властите, за да няма съмнения, че може да се укрие. Както вече посочих, вчера той се завърна в града след няколко дни отсъствие и веднага се предаде.

Маниън даде вид, че обмисля думите му, после вдигна глава.

— Но законът изрично сочи, че освобождаването под гаранция не се прилага при обвинение в убийство при утежняващи вината обстоятелства — възрази той.

— Давам си ясна сметка за това, Ваша Светлост — кимна Харди, хвърли един поглед към Греъм и зачака. Дори не се беше надявал, че искането му за гаранция ще бъде обсъждано. Дали пък този Маниън не се е абонирал за „Тайм“?

Паузата се проточи, хората в залата зашумяха.

Изтече още една минута, после съдията покани обвинението и защитата при себе си. Харди стигна до банката пръв и с изненада установи, че редом с него се изправя Драйсдейл, а Соума е останал на мястото си.

— Момчето е малко възбудено, господин съдия — рече Драйсдейл.

— Няма проблеми, Арт — кимна Маниън. — Проблеми има с искането за гаранция.

— Няма как да стане — рече с нещо като съчувствие Драйсдейл. — Такъв е законът.

— Познавам закона — отвърна Маниън. — Но господин Харди вероятно е прав като казва, че няма опасност обвиняемият да се укрие.

Драйсдейл очевидно започна да се притеснява.

— При утежняващи вината обстоятелства не се предвижда гаранция, Ваша Светлост — повтори той.

— Но вие приемате, че обвиняемият не представлява заплаха за обществото, нали?

— Не можем да бъдем сигурни в това…

Маниън започна да губи търпение.

— Въпреки всичко, от обществена гледна точка нямаме причини да откажем освобождаване под гаранция на господин Греъм. Той не представлява опасност за никого и няма да се укрие!

Този път Драйсдейл дори не направи опит да отговори и Маниън очевидно реши да му помогне да излезе от неудобното положение.

— Дали обвинението няма да се откаже от утежняващите вината обстоятелства? — подхвърли той. Законът допускаше освобождаване под гаранция при убийство без такива обстоятелства, а за Драйсдейл беше достатъчно да свали тази клауза без да променя основното обвинение, която си оставаше убийство. Но той въздъхна и поклати глава:

— Не мога да сторя това, Ваша Светлост.

— Казано с други думи, вашата институция ме принуждава да откажа освобождаване под гаранция на господин Русо само защото имате това право? Да вярвам ли на ушите си? — Съдията отвратено поклати глава: — Ще ви помоля за една услуга, Арт… Предайте на Дийн Пауъл, когато го видите, че хора като него ме карат да се чувствам горд, че съм американец! Ще го сторите, нали?

После се извърна към Харди и със съчувствена усмивка добави:

— Съжалявам, Диз, но освобождаването под гаранция се отхвърля…

Харди не беше планирал да обядва със семейство Тейлър, намеренията му бяха да отскочи до Лу Гърка за нещо на крак. Но процедурата по официалното обвинение започна по-късно от предвиденото, пледоарията му отне почти час, плюс още двайсет минути за насрочване начална дата на процеса — точно след три месеца. Останалото време до обед прекара в компанията на Греъм, с когото трябваше да уточни редица практически въпроси.

Съдебният пристав се появи с добрата новина, че шерифът е решил (без съмнение по настояване на съдията Маниън) да премести Греъм в „адек“ — административната единична килия, която обикновено се използва за предпазване на даден затворник от враждебното отношение на другите в общата килия. Но в случая не става въпрос за враждебно отношение, а за любезност, даде си сметка Харди.

В крайна сметка се озова в коридора пред 22-ра зала едва след дванайсет. Хелън и Лелънд седяха на една от дървените пейки неподвижни като статуи. До тях някакво съвсем младичко момиче с латиноамерикански черти кърмеше бебето си. Посрещнаха го на крака и се запознаха, след което Лелънд, вероятно по навик, предложи да обядват заедно. В офиса му на Маркет стрийт, където има удобна трапезария и личен готвач. Трябва само да се настанят в лимузината му и да тръгнат натам…

Помещението не беше голямо, но обзаведено с вкус. Паркетът беше излъскан до блясък, върху античния бюфет бяха поставени красиви вази със свежи ириси и гладиоли, копринените тапети имаха успокояващ бледозелен цвят.

Харди бе настанен в невероятно удобен тапициран стол с облегалки за лактите, от мястото му се разкриваше прекрасна гледка към североизточната част на залива с Алкатраз и Ейнжел Айланд. Приборите върху ослепително бялата ленена покривка бяха от сребро, порцелан и кристал.

Цялата обстановка излъчваше скрита заплаха, на посетителя тук просто трябваше да бъде показано кой държи юздите на властта.

Лелънд Тейлър беше от хората, които живеят в абсолютна хармония със себе си. Очевидно беше наясно с това кой е той, какво иска и как да го получи, не се тревожеше как ще го възприемат другите. Човек очевидно се ражда с подобно самочувствие, рече си Харди. А когато то е подплатено и от богатство, такива хора са непоклатими като природен феномен. Времето на Тейлър беше по-ценно от това на Харди, мнението му — по-тежко. Адвокатът на доведения му син не беше нищо повече от помощен персонал — от слуга, който е длъжен да помага за осъществяване на намеренията му.

Едно от неписаните правила в тази стая явно беше да се подхване някакъв незначителен разговор като увертюра към основната тема. В продължение на двайсетина минути тази роля бе поверена на домакинята — госпожа Хелън Тейлър. Тя се справяше наистина добре, но когато най-сетне преминаха върху същността на това, за което се бяха събрали, Харди изпита облекчение.

— Съпругата ми със задоволство научи, че досега нямате загубено дело — обяви със стържещия си глас Лелънд.

Харди се облегна назад.

— Бил съм защитник едва по две дела за убийство — уточни той и скромно добави: — Предполагам, че съм имал късмет…

— Да се надяваме, че не е било само късмет — отговори със сух смях домакинът. — Поведението ви в съдебната зала излъчваше сигурност, особено когато настоявахте за освобождаване под гаранция. Чух, че съдията ви бил приятел. Това е в наша изгода, нали?

Харди бе принуден да разясни основните механизми на системата. Департамент 22 на съда обработва всички чакащи официално обвинение дела. Там се насрочва датата на тяхното разглеждане — от съдиите, които са дежурни на същата дата. Поради важността си тяхното дело е насрочено за дата, която е в строго съответствие със законните срокове — точно три месеца след обвинението. То ще се гледа от 27-и съдебен състав с председател съдията Джордан Солтър. Срокът е достатъчен както за него, така и за страните по делото, всички имат възможност да се подготвят за сериозната битка.

Според Харди изборът на Солтър — републиканец и близък приятел на Дийн Пауъл, не можеше да се смята благоприятен за тях.

— Познаваме ли го? — попита Тейлър и докосна ръката на жена си.

Хелън елегантно поклати глава. Всичките ѝ жестове бяха изтънчени и елегантни. Изключително привлекателна жена, рече си Харди. Жена, която е твърде далеч от представата за съпруга на човек като Сал Русо. Тук не ставаше въпрос за красота, а по-скоро за стил. Той никога не си беше представял, че майката на Греъм може да бъде грозна. Жената насреща му подхождаше идеално на съпруга си — любезна, грациозна и неискрена.

— Изборът на съдията е безспорно важен фактор, който може да влияе върху хода на делото — рече той. — Но за наше щастие в обвинението срещу Греъм има доста празноти.

На това изявление не бе откликнато веднага, въпреки че домакините си размениха погледи, пълни с неизвестни послания. Първа проговори Хелън.

— А вие как мислите, господин Харди? — изгледа го тя. — Дали Греъм наистина го е сторил?

— Да убие Сал за парите му? Не, не го е сторил.

— Това е абсурд — обади се Лелънд. — Той би могъл да поиска от нас толкова пари, колкото са му необходими.

— Което никога не би направил, разбира се — вметна Хелън. — Страхувам се, че Греъм не е от хората, които обичат да се чувстват задължени на когото и да било. Това е много благородно, но аз все пак съм му майка. Ние с Лелънд сме обсъждали този въпрос и сме единодушни, че сумите, които бихме отпуснали на Греъм не могат да бъдат смятани за заем.

— Но фактът остава, нали? — погледна я Харди. — На него не му е било удобно да си поиска… — Внушението беше повече от прозрачно: никой не настоява за погасяване на дълговете, от блудния син се изискват по-други неща. Много неща, от най-различен характер, включително и начин на поведение. Но доколкото Харди познаваше Греъм, той съвсем не беше от хората, които позволяват да бъдат обвързани.

— Ние му помогнахме да завърши юридическия факултет — поясни Лелънд. От цялата му фигура личеше, че не би споменавал подобна дреболия, ако това не беше наложително. — За съжаление имам чувството, че тези пари са били похарчени напразно… Но както и да е… — Пренебрежителна усмивка, последвана от преплитане на пръстите: — Сега не е времето да говорим за тези неща. Ние с Хелън просто се питаме как възнамерява да ви плати Греъм… Предполагам, че не сте поел защитата му само от добри чувства, нали?

— Не, разбира се — усмихна се в отговор Харди. — Греъм ми плаща, но не мисля, че е уместно да говорим за това без неговото съгласие…

— Разбира се — енергично кимна Лелънд. — Не бих си позволил подобно нещо.

На вратата дискретно се почука, после в трапезарията се появи келнер. В ръцете си държеше голяма сребърна купа с прозрачно и тъмно на вид консуме, което ловко разсипа по чиниите.

Лелънд го изчака да излезе и едва тогава опита супата. Не направи никакъв коментар, вероятно защото беше наистина превъзходна: тъмна и гъста, с отлично балансирани съставки. Най-добрата супа, която е опитвал в живота си, призна на глас Харди.

— Благодаря — кимна на комплимента Лелънд. — Наистина не е лоша… — От лекото свиване на раменете му се долови въпроса „Че каква друга може да бъде?“. След това се върна на темата Греъм — точно там, откъдето я бяха прекъснали — темата за парите: — Хелън би желала… Всъщност ние бихме желали да помогнем финансово…

— Не зная дали… — започна Харди, но домакинът му попречи да продължи.

— Позволих си да взема мнението на нашите юристи в банката, според което затруднения от етически характер не би трябвало да има — вдигна ръка той. — Доколкото ги разбирам, вие сте свободен да приемете заплащане от всякакви източници, стига да е ясно, че Греъм е ваш клиент и вие защитавате неговите, а не нашите интереси. Вярно ли е това?

— Не всеки ден ми се случва да отговарям на подобни въпроси — засмя се Харди. — Но това, което казахте, звучи съвсем справедливо. За всеки случай ще проверя как стоят нещата и ще ви уведомя. Освен това бих искал да поговоря по този въпрос и с Греъм.

Този път Хелън беше тази, която докосна ръката на съпруга си. Явно това беше някакъв таен код, който предшества поредната атака.

— Точно това искаме и ние — рече тя. — Нали, Лелънд?

— Разбира се. — Пауза. — Естествено…

Харди изпита чувството, че Лелънд Тейлър не е от хората, които често казват „разбира се“. Но може би грешеше, може би му влияеше особената обстановка в този дом.

— Много добре — кимна Хелън. — А сега, господин Харди, бихме искали да чуем как възнамерявате да процедирате…

— Логично — кимна Харди. — Страхувам се обаче, че е твърде рано. Още не съм запознат в детайли с уликите и доказателствата, а това означава, че казаното от мен тук и сега може би ще претърпи промяна…

— Това можем да го разберем — кимна Лелънд. Вече работеха като напълно синхронизиран екип. — Но планът ви едва ли ще бъде много далеч от изтъкване здравословното състояние на Сал и близостта му с Греъм, особено през последните дни от живота му, нали? Виждам, че поклащате глава. Не сте ли съгласен?

— На практика аз съм съгласен, но Греъм не е — отвърна Харди.

— Какво искате да кажете? — втренчено го погледна Хелън.

— Той твърди, че не е бил там и няма нищо общо със смъртта на Сал.

Келнерът отново се появи. Прибра купата и супените чинии, след което постави пред всеки от тях по едно малко произведение на изкуството, състоящо се от печени на жар миди, тънки като бебешка косица спагети и цветчета от zucchini8. В средата на масата кацна кристална купа с оранжев сос, чашите бяха напълнени с искрящо шардоне „Кистлер“ — специален резерв.

Харди изпита чувството, че още при първата хапка ще се задави, но за Лелънд всичко това очевидно беше нещо съвсем обикновено. Той отново изчака излизането на келнера и поднови разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали:

— Но нима това не е най-добрата защита на Греъм? — попита. — Че това, което е извършил, не е било нищо друго, освен акт на състрадание?

— Би могло да бъде, сър — отвърна Харди. — Но още миналата седмица Греъм отказа да се признае за виновен в подобно нещо. А това означава, че от юридическа гледна точка продължава да става въпрос за убийство.

— Страхувам се, че той никога вече няма да практикува право — обади се Хелън.

— Това е вярно — кимна Харди. — И той го знае.

— Но, Хелън, професията на юрист никога не го е привличала особено — вметна Лелънд.

Това би трябвало да предизвика някаква реакция от страната на майката и Харди търпеливо изчака. Проговори едва след като се увери, че реакция няма да има:

— Проблемът е там, че съществуват известни… как да кажа, известни пропуски… В смисъл че вероятността някой друг да е бил там не е напълно изключена. Сал може би наистина е бил убит…

— Но не от Греъм — заяви с категоричен тон Хелън.

— За съжаление именно Греъм ще бъде съден за това.

— Чакайте малко — вдигна ръка Лелънд. — Господин Харди, това, което чувам, ми звучи твърде противоречиво. Вие вярвате ли, че Греъм е убил баща си, или не?

Харди се замисли, после поклати глава:

— Според мен не го е направил.

— Дори от състрадание?

— Точно така.

— Но за какво тогава е цялата тази шумотевица в пресата? — избухна за секунда Хелън, след което веднага се овладя.

Лелънд обаче държеше здраво нишката на разговора.

— Означава ли това, че подозирате друг извършител? — извърна се към Харди той.

Харди поклати глава и посегна към чашата вино. Една глътка през деня едва ли щеше до го убие, освен това му трябваха и две-три секунди в повече за размисъл.

— Според мен не бива да изключваме версията за самоубийство — промърмори той. — Това не е сторил дори съдебният лекар… Бих могъл да тръгна и по тази писта.

— Ясно — кимна Лелънд, поднесе вилицата към устата си, после вдигна глава: — А какво ще стане, ако вие пледирате за асистирано самоубийство и съдебните заседатели приемат тази теза?

— Греъм не ми позволява подобна линия.

— Да речем, че се съгласи…

— Никой не е в състояние да предвиди решението на съдебните заседатели — поклати глава Харди.

— Не искам подобно нещо от вас, а просто питам. Какъв ще бъде резултатът ако журито стигне до заключение, че Греъм е помогнал на Сал да се самоубие, воден от състрадание?

Въпросът беше добър и разкриваше доста привлекателни за всеки адвокат вероятности. По тази причина Харди му отдели необходимото време за размисъл.

— Технически погледнато, това е невъзможно — предпазливо отговори той, опитвайки се да бъде максимално точен. — Всеки състав от съдебни заседатели, който се придържа към закона, трябва да издаде присъда за убийство.

— Трябва? — сбърчи нос Хелън.

Харди кимна.

— Но тук има и една малка подробност — делото ще се гледа в Сан Франциско. А това означава, че нищо не се знае. Възможно е дори съдия като Солтър да не инструктира своите заседатели в духа на обвинението. А самите съдебни заседатели могат да стигнат до абсолютно всякакво решение, всичко зависи как и накъде ги води защитата…

— Могат ли да решат, че става въпрос за асистирано самоубийство?

— Разбира се.

— Искате да кажете, че могат да го обявят за невинен? — погледна го с леко недоверие Хелън.

— Точно така.

— Значи това трябва да бъде вашата линия — заключи Лелънд.

— Не е толкова просто — предпазливо възрази Харди. — Обвинението ще направи всичко възможно да внуши на съдебните заседатели, че онзи, който помага на жертвата да сложи край на живота си, продължава да носи отговорност като убиец. И в този смисъл ще има пълната подкрепа на съдията…

— Може би пък няма да я има — възрази Хелън, която очевидно не желаеше да се примири.

Харди нямаше желание да ѝ дава прекалено големи надежди и поклати глава:

— Най-вероятно ще я има. Но не виждам смисъл да обсъждаме подобен ход на събитията, тъй като Греъм няма да ми позволи защита от такъв характер…

— Всъщност, какви са вашите задължения? — изви вежди Лелънд. — Да се съобразявате с желанията на клиента си, или да го отървете от затвора?

Това също е един много добър въпрос, рече си Харди.

Стигнаха до десерта — крем с пресни боровинки и кафе.

Харди остави чашата си на масата и вдигна глава:

— Е, добре… Сега, ако нямате нищо против, аз също искам да ви задам един-два въпроса… — Домакините едновременно се извърнаха към него. — През последните два месеца Сал на три пъти е проникнал насилствено в този дом, нали така? Защо не направихте официално оплакване срещу него?

Двойката осъществи поредния безмълвен контакт, отговорът дойде от страна на Хелън:

— Решихме, че той има нужда от помощ и се свързахме със социалните служби. Те бяха взели някакви мерки когато Сал… умря.

— Но тези посещения са ви били неприятни, нали?

— За Хелън бяха доста травматични — пое инициативата Лелънд. — Решихме, че е най-добре да оставим проблема в ръцете на властите. Вероятно ще разберете нежеланието ни отново да се занимаваме със Сал, тъй като Хелън вече се беше напатила от него…

Без да отделя очи от лицето на съпругата, Харди попита:

— Не се ли безпокояхте, че това може да се случи отново?

— Бях убедена, че Сал няма да ми стори зло. Това беше една тъжна, много тъжна история. Изглеждаше толкова объркан! — Харди бързо съобрази, че на практика Хелън не отговори на зададения въпрос, но нямаше какво да стори. Едва ли би допуснал подобно нещо при разпит на свидетел, но тук нещата не стояха така. Замълча и я остави да продължи: — Той май наистина си мислеше, че продължава да живее с мен в Имението…

— Имението?

— Нашият дом — поясни с леко смутена усмивка тя.

— Толкова ли беше напреднала болестта му? Имам предвид Алцхаймера…

— Не зная нищо за тази болест — отвърна тя. — Не изглеждаше като болен човек, просто не осъзнаваше къде се намира, къде му е мястото. Изпитвах съжаление към него…

— Аз пък не — намеси се Лелънд. — Исках да го арестуват, защото… Всичко е наред, Хелън, можем да споделим това… Защото бях убеден, че Сал представлява сериозна опасност за съпругата ми.

— Доколкото ми е известно, Джордж е бил напълно съгласен с вас, нали? — подхвърли Харди.

Въпросът ги завари неподготвени, тайнственият код помежду им изведнъж престана да действа. В крайна сметка инициативата пое Лелънд, който отпи глътка кафе, докосна устните си със салфетката и каза:

— Тук Джордж няма нищо общо. Но отговорът на въпроса ви е да. Кой нормален син ще позволи майка му да бъде тормозена от един баща, който ги е зарязал преди години? Всичко това обаче не се отнася за семейство Тейлър. Тук става въпрос за Греъм, а не за Джордж.

Келнерът се появи сякаш по команда, може би повикан от скрит някъде звънец.

— Часът е два, сър — обяви той.

Лелънд хвърли поглед на часовника си и направи гримаса.

— Трябва да бягам, предстоят ми преговори за кредити на една петролодобивна компания. Господин Харди, очаквам да се свържете с нас след като разговаряте с Греъм… Много добре. Хелън? — протегна ръка и помогна на жена си да стане. Обядът беше приключил.

Двайсет и втора глава

Лимузината на Лелънд Тейлър стовари Харди пред офиса, там го чакаше бележка от Дейвид Фрийман с молба веднага да слезе при него, тъй като трябвало спешно да поговорят за Дайсън Брънел и „Триптек“.

Сега пък какво става?, запита се Харди.

Но както всеки следобед Фрийман беше в съда. Малко по-късно специален куриер донесе един кашон с документи по делото на Греъм и Харди потъна в тях. Сети се за Фрийман чак около пет и слезе долу да го потърси.

Старецът беше в библиотеката зад Солариума, задълбочен в някакви нормативни документи. От устата му стърчеше дебела пура, която той бавно и с видимо удоволствие предъвкваше. Трите полупразни порцеланови чаши за кафе говореха, че се е върнал от съда поне преди час. Но в поведението му нямаше нетърпение, липсваше припряност. За Фрийман времето бе престанало да съществува, значение имаше единствено закона.

— Дайсън Брънел — рече Харди и придърпа близкия стол. — Какво се е случило?

Фрийман дочете текста пред себе си, отбеляза си нещо в полето на книгата, после тикна пурата между страниците и хлопна твърдите корици.

— Таксата за изваждане — рече.

— Какво по-точно?

— Дайсън не може да събере парите. „Триптек“ има финансови затруднения. Предлага да изплати част от хонорарите, които се полагат на теб и на Мишел, със срочни акции.

— Със срочни акции? — смаяно се облегна назад Харди. — На „Триптек“?

— Това не е чак толкова необичайно — кимна Фрийман.

— Не казвам, че е. Просто се питам с какво да живея до падежа им.

— Честно казано, и аз си зададох същия въпрос…

Това не трябваше да се случва. „Триптек“ беше главният му източник на суха пара, от нея получаваше заплатата си.

— Нали ще ме предупредиш ако има опасност да забелят корем, Дейвид? — тревожно попита той.

— Нещата едва ли ще опрат дотам, Диз — поклати глава Фрийман. — Брънел твърди, че фирмата е в добро състояние и аз имам всички основания да му вярвам. Става въпрос за временни затруднения с приходите…

— И затова предпочитат да не ни плащат кеш? Това наистина е начин за икономии, но…

— Брънел твърди, че започват реорганизация и проблемът с приходите скоро ще бъде решен. — Фрийман понижи глас и убедително добави: — Предстои излизането на годишния им баланс, Диз. В него искат да включат и загубата на осемнайсет милиона долара от тази авария с контейнера. Това, плюс нашите хонорари, означава че…

— Сумата все пак не е колкото държавния дълг, Дейвид — прекъсна го Харди.

— Не е, но цялата е в кеш, излиза директно от джоба им и се отразява в баланса. — Фрийман вдигна ръка да спре възраженията му: — Предавам ти едно послание, Диз, нищо повече. Мисля, че нещата няма да стигнат до наистина опасно развитие. Дайсън се безпокои за акционерите си, които няма как да не забележат състоянието на нещата. Страхува се, че на хартия компанията ще изглежда по-зле, отколкото е в действителност…

Предупредителното звънче в главата на Харди утихна.

— И предлагат опции, така ли?

— Не. Предлагат реални акции и аз съм склонен да ги приема. Според мен имаме всички шансове да получим солидно обезщетение, плюс съответната печалба. Проблемът е, че докато това стане, аз няма да съм в състояние да ти плащам почасовите хонорари, или поне не целите. Брънел може да си позволи не повече от половината сума…

— Бих нарекъл този проблем доста обезпокоителен, Дейвид — поклати глава Харди. — Не мога да работя без да ми плащат. С какво ще живея?

— Знам, знам… Но все някак ще се оправиш за няколко месеца…

— Ох, Дейвид, не знам… Ами ако стане така, че тези акции се окажат хартийки без стойност?

— Според Брънел имаме всички шансове да получим доста съблазнителни печалби от тях.

— Че какво друго ще ти каже? — вдигна вежди Харди. — Че нещата ще се закучат и всички ще останем с пръст в уста? — Изведнъж си даде сметка, че е по-добре да се овладее и да изслуша офертата докрай. — Какво по-точно предлага?

— Предлагат ти акции по два долара парчето, тоест на преференциална цена. Дата на падежа — някъде през септември. Двайсет хиляди акции.

— Много щедро! — саркастично проточи Харди. — А по колко вървят в момента? Три долара парчето?

— И една осма — уточни Фрийман и вдигна ръце: — Знам, че цената е ниска, Диз. Но Дайсън твърди, че това е изгодно за нас, тъй като можем да получим по-голямо количество. Доскоро акциите им са вървели по девет долара парчето, имат всички шансове да възстановят това ниво, а дори и да го надминат. Можем да направим пачка, Диз. А ти лично да изкараш далеч повече от обичайния си хонорар. Ако това те успокоява ще добавя, че съм решил да включа в операцията доста активи на собствената си фирма…

— Тук не става въпрос за успокоение.

На практика Харди си даваше ясна сметка, че ако „Триптек“ не потъне като злощастния си контейнер, шансовете да спечели добри пари от тази оферта бяха отлични. На практика, дори по текущи цени, Дайсън му предлагаше шейсет хиляди долара в акции — много повече, отколкото би могъл да изкара през следващите четири месеца. Обезпокояващото в цялата операция беше обаче именно словосъчетанието „би могъл“. Защото и фондовата борса беше непредвидима, също като евентуалното решение на съдебните заседатели по време на процес.

— Не че не вярвам в евентуалната изгода на тази сделка — продължи на глас той. — Но аз съм от онези работни добичета, които са стопроцентово зависими от месечния чек…

Фрийман помълча малко, после вдигна глава:

— Според мен трябва да поемеш този риск, Диз. В дългосрочен план наистина имаш големи шансове да реализираш добра печалба…

Веждата на Харди леко отскочи нагоре. Той прекрасно знаеше, че преди да поеме делото „Триптек“, Дейвид бе поискал обстоен одит на компанията. А това означаваше само едно — след като е решил да вложи собствени пари в тази операция, шансовете за успех наистина са големи. „Триптек“ не беше сред най-големите производители на компютри и компоненти за тях, но не беше и сред най-дребните.

Но от друга страна, дори и Дейвид Фрийман бе допускал грешки. След почти година съвместна работа с Дайсън Брънел Харди бе наясно, че този човек едва ли е най-почтеният бизнесмен на Америка. Офертата му беше твърде обезпокоителна. Дали „Триптек“ не е достигнала точката, в която не е в състояние да се разплаща не само с адвокатите, но и с деловите си партньори? Ако това излезе вярно, и двамата с Дейвид са покойници, при това твърде скоро…

На всичкото отгоре изпитваше инстинктивна паника при думата „реорганизация“. Това почти сигурно означаваше уволнение на работници — процес, който при „Триптек“ отдавна вече беше започнал. Разбира се, компанията ще има нужда от юридическа помощ докато се държи на повърхността. Но офертата да се разплаща с акции за тази помощ, при това с акции, чиято цена пада няколко месеца поред, му се струваше твърде отчаян ход.

— След като изпитват финансови затруднения, бихме могли да опитаме извънсъдебно споразумение с пристанището — подхвърли той. Беше почти сигурен, че ако проведе съответните преговори, дори и през уикенда, би могъл да измъкне от пристанищната управа една прилична сума — някъде около десет милиона долара. Разбира се, „Триптек“ се бореше да получи три пъти повече при благоприятно решение на съда, но сега май е времето да се приложи поговорката за врабчето в ръката…

— Няма да стане — поклати глава Фрийман. — Вече опитах. Дайсън все още не е готов на подобна стъпка… — Кратка пауза, после: — Твърди, че трябва да мисли за хората си… Клиенти, акционери, партньори… За всички.

Харди се изсмя. Подобно твърдение от човек, който уволнява работници и откровено лъже за броя на унищожените в контейнера компютри, звучеше наистина абсурдно.

— Благодаря за информацията, Дейвид — реши да приключи темата той. — Но ще те помоля да предадеш на Брънел, че офертата му е неприемлива за мен.

— Хубаво — изпусна една въздишка на разочарование старецът. — Ако нямаш нищо против, възнамерявам да предам същата оферта и на Мишел…

Харди напусна стаята здравата разтърсен. Основният му източник на доходи имаше всички шансове да пресъхне.

— Най-много се вбесявам от факта, че се захванах за този иск главно поради сигурността!

— Тъкмо тук ти е проблемът — отвърна Франи. — Няма такова нещо сигурност. Това си е чист мит.

Жена му добре знаеше какво говори. Останала сираче на съвсем крехка възраст, тя беше отгледана от брат си Моузес. Първият ѝ мъж е бил убит само седмица след като тя разбира, че е бременна с Ребека.

— Точно по тази причина, страдалецо мой, ние трябва да се наслаждаваме на хубавите мигове от живота. Като този сега, в същата тази минута…

Лежаха на килима в хола. Под тях имаше едно одеяло, върху тях — друго. Пердетата бяха спуснати, децата спяха, слончетата над камината бяха приключили с обиколката си. От радиото долиташе тихия глас на Тони Бекет, който пееше една от песните на Били Холидей. Жарта в камината изпускаше малки искри.

— Минутата не е съвсем лоша — призна Харди. — А защо лежим в хола?

— Спешен случай от сексуален характер.

— О, да, спомням си — рече Харди, наведе се и я целуна. — Обичам те.

— Добре де, след като се налага…

— Налага се. — Главата ѝ лежеше на рамото ѝ, кракът ѝ беше преметнат върху неговите. — Ти приемаш спокойно всичко това, така ли?

— Кое?

— Предстоящите промени. Животът ни ще изглежда по-различно.

— Нали ти пак ще си тук?

— Така мисля.

— Значи нищо няма да се промени. Въобразяваш си, че животът ни ще изглежда по-различно, но не си даваш сметка, че отдавна драпаш да се отървеш от „Триптек“…

— Просто се безпокоя — промърмори той.

— Ти ли? — надигна се на лакът Франи и огънят в камината хвърли отблясъци върху червеникавата ѝ коса. — Нещата непрекъснато се променят, Дизмъс. Ако не е така, животът ще ни се стори твърде скучен…

— Умирам за скучен живот — въздъхна той.

— Глупости. Ти нямаш капка търпимост по отношение на скуката. На теб просто ти трябват гаранции.

— Какво лошо има в това?

— Нищо. Само че гаранции няма…

— Точно това не ми харесва — отново въздъхна той.

— Но в замяна имаш клиент, на когото вярваш — погледна го Франи. — И чиито родители очевидно са готови да те заринат с пари…

— Които не съм сигурен, че ще приема…

Тя помълча малко, после предложи:

— Дай да си поиграем… Аз ще кажа нещо, а ти ще се опиташ да го възприемеш позитивно. Като изключиш всички черни мисли — кога и как това нещо ще се извърти и ще те захапе за задника… Става ли?

— Звучи интересно.

— И наистина е интересно — целуна го тя. — Трябва да опиташ.

В крайна сметка се прибраха в спалнята и Харди бързо потъна в дълбок сън. Събуди го резкия звън на телефона до леглото.

— Ало? — дрезгаво проговори в слушалката той и хвърли поглед към червените цифри на будилника. Беше единайсет и четвърт.

— Извинявам се ако съм ви събудила, господин Харди. Обажда се сержант Евънс, трябва да поговорим.

Адреналинът моментално прогони съня. Харди отметна одеялото, скочи на крака и започна да навлича хавлията си.

— Само за секунда — прошепна в слушалката той. Внимателно затвори вратата на спалнята и понесе портативното апаратче към кухнята. Влезе, щракна електрически ключ и седна на един стол. — Всичко ли е наред с Греъм?

— Да. Току-що разговарях с него.

Харди направи опит да асимилира тези думи, но очевидно все още не се беше отърсил от съня.

— Какво значи току-що? — малко объркано попита той.

— Преди няколко минути. Той ми се обади.

— От затвора?

Глупав въпрос. Разбира се, че от затвора, откъде другаде?

— Решихме да ви разкажем всичко…

Първата мисъл на Харди беше, че Греъм е направил пълни признания пред младата и хубава полицейска служителка. Тя очевидно е подбрала най-подходящия момент — когато клиентът му е самотен, депресиран и уплашен, решила е да го притисне още през първата му нощ в затвора. И е успяла…

— Ние сме заедно…

Мозъкът на Харди отново отказа да обработи информацията, която му се предлагаше.

— В какъв смисъл сте заедно? — тъпо попита той.

— В най-баналния, предполагам…

Харди нямаше особено голям опит в тази област. А доколкото го имаше, заподозрените в убийство не поддържат никакви контакти с полицейските инспектори, които са ги арестували, освен в случаите, при които единият стреля срещу другия…

— Аз го обичам…

— Вие обичате Греъм?!

— Да.

— Окей.

В главата му отново изплуваха думите на Франи: гаранции няма. Няма предвидими неща. И това важи не само за фондовите борси и съдебните заседатели, това е всеобщ закон…

— Окей — повтори на глас той.

— Зная, че ви звучи малко налудничаво…

— Ще свикна — окопити се Харди. — Означава ли това, че го смятате за невинен?

— Той не е убил баща си.

— И аз мисля така.

— Но някой е свършил тази работа.

— Сигурна ли сте?

— Готова съм да се обзаложа. Всъщност, вече го правя…

— Знаете ли кой е той?

— Не. Ако знаех, веднага щях да го арестувам и да освободя своя човек от затвора. За съжаление ни отнеха разследването. Всичко е въпрос на политика. Ако ни бяха оставили да продължим, аз непременно щях да открия убиеца. Убедена съм, че в това дело има много неизяснени моменти.

— Може би грешите — рече Харди. — Днес ми донесоха още един кашон с улики…

Кратко мълчание, после Евънс каза:

— Това не са никакви улики…

След което накратко му разказа какво бяха свършили с Лание: за доставчика на контрабандна риба Пио, който бе починал почти едновременно със Сал, за куриерската дейност на Сал, пренасял големи суми комарджийски пари.

— Онзи Соума мрази Греъм и просто е решил да го ликвидира — обобщи тя. — Заповяда да прекратим разследването малко след като открихме нещата, които току-що ви съобщих…

Харди мълча толкова дълго, че тя го повика по име.

— Тук съм — обади се той. — Просто се чудя какво сте решила да направите…

— Искам да помогна на Греъм — отвърна тя. — Няма значение дали ще го правя в свободното си време. Искам да открия къде водят тези следи… За съжаление не мога да търся подкрепата на своите началници, затова се обръщам към вас…

— Да не би да имате предвид Глицки?

— Да. Познавате ли го?

— Исусе! — въздъхна Харди.

— Какво?

— О, нищо. Безуспешен опит за среднощен хумор. Да, познавам Глицки…

— Мисля, че ще ме уволни. Не, по-скоро ще ме застреля!

— Май имате право…

— Можем ли да го направим заедно? — смени тона Евънс. — Имам предвид само ние двамата… И Греъм, разбира се…

— Питате ме дали искам безплатната помощ на детектив, който изгаря от желание да помогне на клиента ми? Трябва да съм луд, за да откажа!

Сара остави слушалката на кухненския дериват, седна край масата и погледна треперещите си ръце. Направи го! Присъедини се към редиците на врага!

Когато каза на Харди, че е готова да се обзаложи за невинността на Греъм, тя употреби доста невинен израз. На практика нещата бяха далеч по-сериозни, защото в името на тази невинност тя рискуваше всичко — работа, доверие, кариера.

През последните няколко дни постоянно се опитваше да разглежда отношенията си с Греъм отстрани, с трезв поглед, като мъж…

И спираше дотук, по простата причина че не беше мъж.

Но ако беше, вероятно би могла да се измъкне от сложната ситуация на лични отношения с човек, когото разследва. Ако беше ченге в панталони, положително би разчитала на колегиалната солидарност на останалите момчета, която щеше да я обвие като предпазен пашкул, която нямаше да позволи на никого да разбере за какво всъщност става въпрос. По време на службата си в полицията бе имала три случая, при които колеги си бяха позволили „връзка“ с обвиняемите. При единия от тях, доколкото си спомняше, нещата се бяха развили зле и се стигна до опит за убийство. При втория обаче се стигна до брак…

Същевременно не хранеше никакви илюзии за това, което я чака, ако отношенията ѝ с Греъм излязат наяве. Ще бъде ликвидирана — напълно и без остатък. В най-добрия случай, дори ако зад нея застане Асоциацията на полицейските служители с целия си авторитет, Глицки ще поиска да я преместят на друга работа…

Искрено се надяваше, че постъпва правилно като информира Харди. Макар че от доста време насам не беше сигурна какво е правилно и какво не…

Окончателно прогонил съня, Харди седеше зад кухненската маса.

Отминалият ден беше пълен с изненади. Скритите до този момент съюзници на Греъм започнаха да се появяват един по един, без никакво предупреждение. Родителите искат да платят адвокатските разходи, Сара Евънс предлага частно разследване.

Нещата се променяха драматично от предположението на Евънс, че на сцената може би е имало и други участници. Това предположение му поднасяше на тепсия и тактиката ИДИ („Има друг извършител“), която обикновено му беше носила успех пред съдебните заседатели. Сара може и да не открие евентуалният извършител, главното беше той да внуши на съдебния състав, че такъв може би има. Да, точно така — може би… Успее ли да повдигне съмнения в тази посока, делото ще поеме в благоприятна за Греъм посока. В повечето случаи ставаше именно така…

Същевременно в главата му продължаваше да се върти примерът на Дейвид Фрийман с вестника. Контекст, и пак контекст.

С днешната поща беше получил списък на всички улики и доказателства, открити по време на следствието. През следващите месеци щеше да има предостатъчно време да види с очите си тези улики и доказателства, но още отсега можеше да каже, че едно заглавие в списъка носеше в себе си важен контекст…

Ставаше въпрос за онези петдесет хиляди долара в брой, които Сал е държал в домашния си сейф и които по-късно бяха открити в банковата касета на Греъм. Всички те бяха на пачки, опаковани в банката преди цели седемнайсет години. Това, което Харди бе пропуснал да отбележи до този момент, беше съвсем просто — датата. Върху бандеролите стоеше датата на тяхното опаковане: 2 април, 1980 година.

И днес петдесет хиляди долара не са малко пари, но преди седемнайсет години това си е било цяло състояние. Откъде идва то? Може би от банков обир? Отвличане с цел откуп? Във вестниците от този период може би има нещо, което ще го насочи към отговора на този въпрос…

Може би. В момента не беше сигурен, но още утре ще се зарови в течението на „Кроникъл“ и ще разбере…

Двайсет и трета глава

Започна от дата, предхождаща с шест месеца опаковането на пачките. Преглеждаше само заглавията. Първата седмица на ноември 1979 година му даде отговора. Толкова бързо и лесно, че той дори се обърка. Скочи на крака и почти тичешком напусна архивата, оглеждайки се за телефон.

— Съдията Джиоти, ако обичате… Да, обажда се Дизмъс Харди. Моля, предайте му, че го търся във връзка с делото Греъм Русо…

— Марио Джиоти слуша — екна в слушалката плътен мъжки глас, а Харди почти подскочи от изненада. Никога не беше допускал, че ще потърси някой от федералните съдии и веднага ще го свържат. Но фактът си беше факт — насреща беше Джиоти, воден може би от някакъв личен интерес.

— Аз съм защитник на Греъм Русо — рече той след като се представи. — Имам няколко въпроса към вас, ако разполагате с малко време.

— Разбира се — отвърна с готовност съдията. — Сал беше един от най-старите ми приятели. Предполагам, че ви интересува сцената на местопрестъплението — такава, каквато я заварих. Мога да ви уверя, че не съм пипал абсолютно нищо.

Харди знаеше, че няма как да придаде финес на това, което възнамеряваше да каже.

— Не е точно така, Ваша Светлост — започна с леко неудобство той. — Интересува ме по-скоро пожарът в „Грото“ — ресторантът на баща ви…

В слушалката настъпи тишина и Харди нервно пристъпи от крак на крак.

— Твърдите, че този пожар има нещо общо с Греъм Русо? — попита най-сетне съдията.

— Все още не зная.

— Не мога да си представя подобно нещо, това се случи толкова отдавна…

— Разбирам, сър — промълви Харди и зачака.

Няколко мъчителни секунди по-късно търпението му беше възнаградено.

— Защо не се отбиете при мен, ако имате малко време? — попита Джиоти. — До един и половина нямам съдебно заседание.

Дори след дългия като екскурзия преход през седемте стаи, в които работеха подчинените на Джиоти, Харди се оказа неподготвен за величествената монументалност на личния кабинет на съдията. Може би защото бе свикнал със Съдебната палата, където хората работеха в нормални помещения.

Но тук, в сградата на Федералния съд, живееха боговете. Кабинетът на Джиоти беше някъде около сто и петдесет квадратни метра, таванът се губеше високо горе, някъде в небесата. В огромната камина бяха монтирали изкуствени отоплителни тела — толкова майсторски, че почти не дразнеха окото, тежките мебели бяха покрити с изкусна дърворезба. Подът бе покрит с красиви мраморни плочи, носещите греди над него излъчваха солидността на вековете. Една от стените бе изцяло заета от солидна библиотека, а самото помещение бе аранжирано така, че предлагаше три напълно самостоятелни къта за разговори. Всичко в тази зала (тук наименованието кабинет изобщо не се връзваше) говореше за величието на нейния собственик, напомняше на простосмъртния посетител, че федералният съдия е избраник на Бога. Харди имаше чувството, че Неговите покои едва ли бяха кой знае колко по-внушителни.

Съдията Джиоти стана, заобиколи прекрасното си писалище „Шейкър“ и тръгна към него с протегната за поздрав ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Харди. Надявам се, че секретарката правилно е записала името ви… Като на онзи благородния крадец, нали?

— Точно така, малкото ми име е Дизмъс…

— Ако не ме лъже паметта, така се казва и светецът закрилник на убийците…

— Не ви лъже паметта — кимна Харди. — Но Греъм Русо все още не е осъден…

— Да, разбира се. Нямах намерения да внушавам нищо подобно…

— А и аз едва ли мога да мина за светец — добави Харди.

— Значи сигурно ще се разберем — усмихна му се дружелюбно съдията. — Аз също не съм светец… Моля седнете. Ще пиете ли кафе?

Харди отговори утвърдително, след което си избра кътчето, което беше най-близо до включеното отопление в камината.

— Тези огромни помещения не подлежат на отопление — кимна на избора му съдията. — Всички федерални съдии разполагат с камина като тази, но само една функционира както трябва…

— Как се разбрахте кой да я ползва? — погледна го с интерес Харди.

— Ами както се разбираме и за всичко останало — отвърна съдията. — По силата на старшинството…

— А сред простосмъртните се говори, че федералните съдии получават всичко, което поискат — усмихна се Харди.

— Получаваме осемнайсет процента повече от простосмъртните и това е всичко — уточни Джиоти.

— Още една илюзия отиде в небитието — придаде си съкрушен вид Харди.

— Амин — ловко влезе в тон съдията и се извърна към вратата, на която се бе изправила секретарката с кафето. Покани я с жест да влезе, изчака я да сервира и отпи една глътка. Опря чинийката на коляното си, още веднъж се увери, че гостът е настанен удобно, после започна: — Значи ви интересува пожарът в „Грото“, а? Любопитен съм да чуя как изобщо ви е хрумнало за него…

Харди се зае да обяснява. Изказана на глас, версията изведнъж му се стори куха, неправдоподобна, дори налудничава.

— Споменахте, че Сал е разполагал с голяма сума пари в брой…

— Петдесет хиляди долара — кимна Харди.

Джиоти махна с ръка, очевидно не се интересуваше от точната цифра.

— Всичките опаковани в датирани банкови бандероли, значи — рече той. — А вие преглеждате архивите на „Кроникъл“ и откривате, че пожарът в „Грото“ е станал пет месеца по-рано…

— Да, Ваша Светлост.

— А как решихте, че между двете събития има някаква връзка?

— Не зная — сви рамене Харди. — Просто ми направи впечатление, че вашето име се появява в разследването за трети път…

— За трети път?

— Точно така. Вие откривате Сал, после идва ред на онази бомбена заплаха — в същия ден, в който е бил убит.

— Кой е споменал моето име във връзка с нея? — вдигна вежди Джиоти.

— То не беше споменато пряко, Ваша Светлост, но всяко споменаване на Федералния съд има връзка и с вас, нали?

— Добре, да се върнем на третия път… С уговорката, че при пожара в „Грото“ става въпрос за името на баща ми…

Харди можеше да разбере лекото нетърпение, проявено от Джиоти, въпреки че съдията продължаваше да се владее отлично. Ръката, с която поднесе кафето към устните си, изобщо не потрепна, на лицето му имаше съсредоточено изражение, може би мъничко по-смръщено от нормалното. Чакаше обясненията му и това беше всичко. За беда Харди трудно можеше да му ги даде.

— Признавам, че дори не зная какво да ви питам — смутено преплете пръсти той. — Просто ми се стори, че има нещо, което…

— Връзка?

— Да, предполагам, че може да се нарече и така…

— Връзка с какво?

— Не знам — въздъхна Харди, внимателно постави чашката върху чинийката, чувствайки се пълен глупак. — Моля за извинение, Ваша Светлост, очевидно ви губя времето… Обикновено първо мисля, после действам, но днес очевидно е станало обратното…

— Не се дръжте така, сякаш възнамерявате да си тръгвате, господин Харди — махна с ръка Джиоти. — Може би ще се окаже, че изобщо не ми губите времето… Любопитен съм да разбера как възнамерявате да подходите към делото, от чисто юридическа гледна точка, разбира се…

— Имате предвид асистирано самоубийство?

Съдията кимна.

— Вероятно сте осведомен, че ние тук, в Девети район, сме малко на нож с Върховния съд по въпроса за правото на доброволна смърт, нали? Отношенията ни са горе-долу такива, каквито са между Шарън Прат и Дийн Пауъл… — Приведе се напред и остави чашката върху масата: — По делото Глуксбърг вече заехме страната на ангелите, но имам чувството, че присъдата ще бъде отменена от Апелационния съд. В случая обаче се страхувам от нещо друго — че Върховния съд може да наложи общощатска забрана…

— Имате предвид трактовката „асистирано самоубийство“?

— Точно така.

Харди беше смаян. Дори през ум не му беше минавало, че член на Федералния съд може да сподели подобна информация с човек, който почти сигурно, някой ден, ще му бъде противник в съдебната зала. Помълча известно време, после предпазливо попита:

— А вие привърженик ли сте на подобен ход?

На лицето на Джиоти се появи уморена усмивка.

— Нека кажем, че съм противник на забраната — въздъхна той. — Поне що се отнася до безнадеждно болните… От чисто юридическа гледна точка тук става въпрос за нещо, което не е много далеч от правото на аборт… Разбира се, при наличието на добър автоматичен контрол…

За автомобили ли говорим?, запита се Харди.

— Извинете за жаргона — разсмя се на недоумяващата му физиономия Джиоти. — Става въпрос за акроним, под който разбираме компетентно, рационално, независимо и добре обосновано становище. Само при наличието на подобно становище можем да говорим за правото на безнадеждно болния пациент да избере смъртта…

Харди обмисли чутото, после вдигна глава:

— Сал Русо попадна ли в рамките на тази дефиниция?

— В първия момент, когато идеята се е оформила в главата му — да. После обаче — не!

— Значи сте го познавал много добре…

— Не само много добре, но и от дълго време — кимна съдията, облегна се назад и кръстоса крака: — А това са две различни неща. — Разговарях с него поне два пъти в месеца, а понякога и доста по-често… Отбивах са в апартамента му, или пък навън, на улицата…

— Докато е продавал риба?

— Точно така — кимна Джиоти. — Беше чудесен човек. Вие познавахте ли го?

— Виждал съм го няколко пъти…

Харди изпита несигурност по отношение насоката на разговора. Джиоти изглеждаше така, сякаш има желание да потъне в спомени, но може би нещата бяха далеч по-прости — има почивка, иска да си побъбри с някого и толкоз. Животът в тези чертози сигурно е доста скучен.

— Далеч по-добре познавам Греъм — добави той.

Забележката предизвика появата на кратка недоумяваща бръчица върху челото на съдията, която почти моментално се изглади.

— Предполагам, че е така — рече той. — Но трябва да ви призная, че вашият Греъм не е сред най-популярните личности в тази сграда.

— Чувах подобни слухове — усмихна се Харди.

— Никой не напуска службата си във Федералния съд просто ей така… Случаят с Греъм Русо беше прецедент, при това доста неприятен…

— И за вас ли?

— Честно казано да — кимна след известен размисъл Джиоти. — Възлагах му доста големи надежди, може би заради Сал. Знаете за какво говоря, нали? Децата на приятелите… Никой не обича повторението на лошите неща… Не исках Греъм да тръгне по пътя на Сал.

— Въпреки че ви е бил приятел? Имам предвид Сал…

— Приятелството ни беше много по-тясно когато бяхме млади — въздъхна Джиоти. — Но Сал провали живота си… Не исках това да се случи и с Греъм, но нещата явно вървят натам…

— Но какво се случи със Сал? Невинаги е бил неудачник, нали?

— Не, разбира се. Когато се ожени за Хелън… Познавате ли Хелън?

Харди кимна.

— Великолепна жена, нали? По това спор няма. Когато Сал се ожени за нея, целият град му завидя… Беше талантлив спортист, красавец, имаше си собствен бизнес и три чудесни деца…

— И какво стана?

— Не знам — въздъхна Джиоти. — Може би животът му беше само една красива фасада, зад която няма нищо. Може би му е трябвало само леко побутване, за да се срине всичко… А и Хелън… Омъжи се за Лелънд почти веднага — това сигурно е довършило окончателно Сал. Спомням си, че веднага след това той изчезна, нямаше го няколко години. А когато се появи, вече не беше същият… Беше един смазан човек.

Жегнат от някакво неясно предчувствие, Харди вдигна глава и попита:

— А вие му помогнахте да се превърне в Сал Сьомгата, така ли?

Джиоти се размърда в стола, в очите му се появи опасен блясък, бързо заменен от усмивка.

— Кой каквото ще да казва за адвокатите, аз продължавам да се възхищавам от начина, по който им щрака ума — обяви той. — Да, прав сте… Сал беше мой приятел, беше ми мъчно за това, което го сполетя. Силно е да се каже, че съм му помогнал, хората просто проявяваха интерес към него, защото ми е приятел…

— Той никога ли не ви е споменавал за парите?

— За какви пари?

— Разполагал е с петдесет хиляди долара, забравихте ли? Не му е било нужно да работи…

— Откъде знаете, че вече ги е имал? Не забравям датата на бандеролите, но това още не означава, че тези пари са били на негово разположение…

— Имате право — кимна Харди.

Пачките наистина бяха датирани, но това съвсем не изчерпваше историята им за тези седемнайсет години. Може би тези пари са били просто една от комарджийските пратки, за които бе споменала Сара Евънс. Дали Греъм е знаел за тази дейност на баща си? Ще трябва да го попитам, рече си Харди.

После в главата му отново се появи един тежък въпрос, на който все още нямаше отговор: откъде идват парите за аванса, който му предложи Греъм?

Усети погледа на съдията, до ушите му долетя краткият му коментар:

— Болестта му беше тежка, изпитвал е силни болки, особено към края…

— И извън автоматичен контрол, според вашия жаргон?

— Точно така. Алцхаймера навлизаше в тежката си фаза, това личеше отдалеч. Вече не беше в състояние да взема самостоятелни решения.

— Но вие сам допускате, че на по-ранен етап той може би е казал на Греъм, че иска да умре… Че когато състоянието му стане нетърпимо, ще поиска да се самоубие…

— Кога съм казал подобно нещо? — леко се усмихна съдията.

— Аз съм адвокат на Греъм, Ваша Светлост. Ако истината е такава, тя би ми помогнала при защитата му.

— Значи ще пледирате асистирано самоубийство, така ли?

— Ние вече пледирахме: не се признаваме за виновни в убийство при утежняващи вината обстоятелства.

— Това обвинение е абсурдно! — тежко въздъхна Джиоти.

— И аз мисля така — мрачно се усмихна Харди. — Дано и съдебните заседатели са на нашето мнение…

— Наблегнете на това, няма начин да не успеете, поне в този град. Но сам разбирате, че аз нямам право на никакъв коментар…

— Не съм чул такъв — погледна го Харди, убеден, че двамата се разбират отлично. — Но имам друг проблем: Греъм не признава, че е бил там… — Не му се искаше да добави и личното си убеждение, според което Греъм казва истината когато твърди, че не е помогнал на баща си да умре.

— Бил е там — простичко рече Джиоти.

— В деня на смъртта? Сигурен ли сте?

— Не мога да твърдя с точност за деня, но той редовно е ходил там — измъкна се Джиоти. — Сал ми каза, че го посещава поне два пъти в седмицата…

— Но Греъм твърди, че през въпросния ден не е бил там.

— Убедете го да забрави за това твърдение и всичко ще бъде наред.

Ясна индикация, че обвинителна присъда няма да има. Харди въздъхна, приведе се напред и положи лакти на коленете си:

— Няма да се съгласи, господин съдия. Страшно е упорит. Мисли, че ще му отнемат адвокатския лиценз.

Джиоти се замисли за момент, после също се приведе над масата:

— Окей, значи ще го сторите вие… В случай че съдебните заседатели приемат становището за асистирано самоубийство и издадат оправдателна присъда, Греъм няма да има морални проблеми с Асоциацията просто защото не е признал нищо… Не могат да му отнемат лиценза — само защото неговия адвокат е използвал аргумент, който липсва в личните му показания… Следователно вашата задача, господин Харди, се свежда до едно много просто нещо — да го държите по-далеч от банката на свидетелите.

Харди отново се удиви на този странен разговор. Не всеки ден му се случваше да получава практически съвети от устата на един федерален съдия. Бавно си даде сметка, че тактиката на Джиоти имаше много общи неща с вчерашното предложение на Лелънд Тейлър, при това с всички шансове да успее. Разбира се, при условие че съумее да убеди клиента си.

— Може би ще се получи, господин съдия — промърмори той.

— Отново напомням, че не коментирам — изгледа го продължително Джиоти, изчака кимването му и продължи: — А дори и да не се получи, вие ще сте повдигнал един конституционен въпрос, който, мога да ви уверя, ще бъде разгледан много благосклонно от районния съд при евентуално обжалване…

Харди усети важността на тези думи с изострени сетива, почти сюрреалистично. Белият квадрат на прозореца стана още по-бял, отоплителното тяло в камината се изключи с толкова рязко щракане, че погледът му неволно се насочи натам, но само за да се спре върху портрета на някакъв индиански вожд на стената, който одобрително го наблюдаваше. Ако правилно беше разбрал, Марио Джиоти току-що му съобщи, че ако изгуби делото Греъм Русо, той трябва да обжалва със стопроцентовата гаранция, че евентуалната ефективна присъда ще бъде отменена…

Не посмя да попита дали е чул правилно. Пък и нямаше смисъл. Всяко по-нататъшно обсъждане на този въпрос щеше да доведе до неприятно и за двете страни разголване. Кимна веднъж-два като марионетка и бавно стана на крака.

— Искам да ви благодаря, Ваша Светлост — рече. — Беше ми много приятно.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна съдията. — Не всеки ден ми се случва да разполагам с достатъчно време за приятни разговори.

На крачка от вратата Харди спря и се обърна с лице към домакина:

— Мога ли да ви задам един последен и много кратък въпрос?

— Може и по-дълъг — отново се усмихна Джиоти. — Казвайте…

— Споменахте, че в края на живота си Сал не е бил способен на самостоятелни решения…

— На разумни решения — поправи го съдията.

— И това беше видно за всеки, който е контактувал с него, така ли?

— Може би не за всеки. Но положително за онези от нас, които го познаваха…

Харди замислено сбърчи лице, а съдията го попита накъде бие.

— Опитвам се да пресъздам картината от тези последни дни — въздъхна той. — В момент на просветление той взема въпросното решение, но после го променя… На това по всяка вероятност се дължи травмираното място около дупката, оставена от спринцовката.

Очите на съдията се насочиха към ъгъла, където меко грееше изящната дърворезба на шкафа за книги. Погледът му изгуби фокус и дълго време остана така.

— Той знаеше, че времето му изтича… Престана да разказва тъпите си вицове за болестта на Алцхаймер, вероятно защото започна да я възприема сериозно…

— А после изведнъж му откриват тумор, който има всички шансове да го довърши…

— Е, и? — изгледа го продължително Джиоти.

— Той вече не е изправен пред опасността, с която е започнал да свиква. Вместо дългия и мъчително бавен процес на деменцията, свързан с пълна загуба на човешкото му достойнство, той изведнъж е изправен пред една нова реалност, запълнена изцяло от болката…

— Така е…

— Доколкото го познавам от чужди описания, той е бил голям мъжкар. Просто се опитвам да уловя душевното му състояние в такъв миг. Не е бил от хората, които ще позволят да бъдат победени от болката, колкото и силна да е тя…

— Тук сте прав — кимна Джиоти. — Преди години излязохме заедно на риболов, с неговата лодка. Измъкнахме една огромна сьомга, после той се подхлъзна на мократа палуба и куката прониза дланта му. Показа се чак от обратната страна…

— Охо!

— Няма майтап, така беше. А Сал само изруга, после издърпа желязото от раната и уви ръката си в някаква стара тениска. Изобщо не даде дума да се изрече за връщане. Цял ден ловихме риба, а той нито веднъж не се оплака от грозната рана…

— Точно това имах предвид — кимна Харди. — Не е бил от хората, които ще се предадат пред болката.

— Може би комбинацията му е дошла много — рече с въздишка Джиоти. — Алцхаймер, после тумор… Но нещо му е просветнало, не мислите ли?

— Така е било — кимна Харди. — Със сигурност е било така.

Двайсет и четвърта глава

— Казва, че случаят е спешен.

Гласът на Филис изпълни кабинета с метален оттенък, тъй като излиташе от мембраната на уредбата за вътрешна връзка.

Пръснали пред себе си специализирана литература, отнасяща се до поносимостта на огъване при различните метали, Харди и Мишел бяха затънали до гуша в работа. Беше сряда следобед, доста след пет, денят си отиваше с дяволска бързина, а работата беше все така много.

Днес не успя да отскочи да види Греъм, който вероятно умираше от скука и притеснение в специалната си килия и положително се питаше къде по дяволите изчезна защитника му. А защитникът работеше, при това здраво. Веднага след срещата с Джиоти отиде в Съдебната палата да получи останалите официално регистрирани улики и доказателства по делото, предпочитайки да ги разгледа със собствените си очи. Всичко намерено в банковата касета: парите, бейзболните картички, старият колан… Спринцовките и ампулите с отлепени етикети.

После проведе един доста напрегнат и лишен от любезности разговор с Клод Кларк, когото спря в един от коридорите и откровено му каза, че онази Барбара Брандт лъже. Не е вярно, отсече Кларк, но дори и да е вярно, Харди би трябвало да спазва поетите ангажименти пред Прат. Защото винаги е по-лесно да реагираш когато знаеш, че човекът насреща лъже и на него не може да се разчита…

Тогава беше моментът да отскочи до Греъм, но той предпочете да изчака малко, за да се извини на Глицки, а когато се отказа, часът бе вече три и половина и трябваше да бърза към Сътър, хвърлил се в неравна борба с ужасното улично движение. С Мишел се беше разбрал да започнат в два, после отложи срещата за три, а след това и за четири, но пак закъсня, тъй като някакъв глупак беше паркирал на запазеното му място и се наложи да обикаля квартала.

Втренчил поглед в непознатата кола, настанила се на мястото, за което всеки месец плащаше едно малко състояние, той отново се удиви на хората, които се обявяват против най-тежкото наказание. Защото за него да откраднеш платеното място за паркиране на ближния си беше точно такова предизвикателство спрямо цивилизацията, каквото е и смъртното наказание.

Предварително уговорената среща с Франи, до която оставаха по-малко от два часа, изигра ролята на безплатна притурка към натрупалото се напрежение. Поне един от тези часове той щеше да прекара тук, в кабинета, затворен с Мишел. Ето защо категорично забрани на Филис да го свързва с когото и да било (последният път беше някакъв нахален репортер). Просто не желаеше да разговаря, от това решение бе решил да отстъпи само ако става въпрос за Франи или Дайсън. Но ето че Филис отново го безпокои!

— Извинявай, Мишел — промълви раздразнено Харди и повиши глас по посока на телефона: — Кой е, Филис?

— Някой си доктор Кътлър.

— Не познавам никакъв доктор Кътлър!

— Ставало въпрос за делото Русо…

— Че за какво друго? — недоволно въздъхна той, стана и тръгна към бюрото. Отговорът на този въпрос дойде не оттам, откъдето очакваше.

— Пак ли! — изведнъж рече Мишел.

Послание, което го стресна с категоричността си. Изведнъж си даде сметка, че младата жена не работи единствено според неговите указания, а действа самостоятелно и методично събира онези детайли, благодарение на които щяха да изработят стратегията си по делото за обезщетение. И очевидно бе започнала да губи търпение от тези постоянни прекъсвания, свързани с делото Русо. Той направи неопределен жест с ръка, после вдигна слушалката.

Зад гърба му се разнесе шумолене на хартия, обърна се да види как Мишел излиза и притваря вратата зад гърба си, по тази причина пропусна представянето на човека отсреща.

— Извинете, бихте ли повторили?

Дочу лека въздишка и това му напомни колко лесно настройва хората срещу себе си.

— Името ми е Ръсел Кътлър. Играя софтбол заедно с Греъм.

— На секретарката ми сте се представил като доктор Кътлър…

— И наистина съм доктор — отвърна човекът с нова, едва доловима въздишка на нетърпение. — Аз съм този, който предписа морфин на Сал Русо. Известно време се опитвах да живея с мисълта, че не съм сторил кой знае какво, но бързо разбрах, че не става и трябва да го споделя с някого…

— Може би сте прав — механично отвърна Харди, после стомахът изведнъж го присви. Клиентът му отново беше излъгал! Него самият, любимата си, полицията и списание „Тайм“! Защото ако този доктор е играл с Греъм, медицинската връзка в случая не е била дело на Сал (както Харди бе приел с цената на доста съмнения), а на самия Греъм.

Исусе Христе! Няма ли край всичко това?!

Успя да се пребори с раздразнението и отново влезе в професионален тон:

— На кого друг сте казал за това? Може би на полицията?

— Не. Реших, че ще е по-добре да разкажа историята си на защитата на Греъм.

— Добро решение — въздъхна с нещо като облекчение Харди. — Къде се намирате?

Кътлър обясни, че работи като практикуващ стажант в медицинския център на Дали Сити, а живее в Сан Бруно. Завършил медицина в градския университет на Сан Франциско, играл бейзбол в щатския отбор на Аризона, след което бил „нает“ от Крейг Айсинг, но играел от време на време, само в почивните си дни. Печелел добри пари, особено от блицтурнирите, при повечето от които стигали до финала.

— Сближихме се с Греъм и той ми разказа това-онова за Сал… Не искал да се обръща към общественото здравеопазване, защото се страхувал, че ще го регистрират като болен от БА, ще му отнемат шофьорската книжка и вероятно ще го настанят в някое специализирано заведение. Предполагам знаете за каква болест става въпрос… Наистина е страшна!

— Чувал съм — промърмори Харди, давайки си сметка, че познанията му за Алцхаймер нарастват със заплашителна бързина. — И какво направихте? Имам предвид, по отношение на Сал…

В слушалката настъпи продължителна тишина. После:

— Вижте, обаждам се от фоайето…

Гласът на Кътлър беше доста приглушен.

— Не можете да говорите, така ли?

Отговори му съвсем друг глас: престорено весел и жизнерадостен:

— Това е страхотно! Да, точно така!

— Кога и къде можем да се срещнем?

— Това най го обичам!

— Точно по тази причина сме страхотна двойка — усмихна се Харди. — Винаги си готова да споделиш вълнението ми.

— Сигурно е така — кимна Франи.

Всъщност нямаха избор, но това едва ли носеше някакво утешение за Франи, рече си той. Нито пък за Мишел, от която откри само листче с надпис „Отивам си у дома“ върху масата, когато най-сетне намери време да възобнови дискусията за опъна на металите. Тренираният му мозък на юрист най-сетне схвана, че помощничката му едва ли е останала много доволна от него.

Както и жена му, току-що научила, че по време на традиционната им вечер в „Литъл Шамрок“ ще трябва да се срещнат с някакъв свидетел. Брат ѝ Моузес отнесе напитките на шумната компания до прозореца, после побърза да се върне зад бара, за да може да ги чува.

Тъкмо навреме, за да хване обясненията на Харди.

— Нямаше какво да направя, Франи… Тази вечер човекът има осем свободни часа, след това е на повикване — чак до края на седмицата. Как другояче можех да постъпя?

Жена му остави чашата шардоне на бара, прие замислен вид, после подхвърли:

— Има едно решение, при това доста радикално: просто изчакваш до следващата седмица… Какво ще кажеш, Моуз?

— Не оставяй днешната работа за утре — отвърна със сентенция Моузес.

— Ето, виждаш ли? — веднага оцени подкрепата му Харди. — Една мъдра мисъл. Не забравяй, че брат ти е защитил докторат и вероятно има право…

Франи ги изгледа последователно, после попита:

— А знаеш ли как му викат на онзи, който се е дипломирал последен по успех в медицинския факултет?

— Предавам се — вдигна ръце Харди.

— Пак доктор — усмихна се Франи.

Макгуайър очевидно се обиди.

— Аз не съм точно такъв доктор — изломоти той.

Харди нямаше търпение да се върне на темата.

— Виж какво, Франи… За една седмица всичко може да се случи. Ами ако свидетелят ми вземе да се гътне и да умре?

— Господи, каква съм глупачка! — плесна се по челото Франи. — Изобщо забравих за тази вероятност, която е наистина голяма! На колко години беше свидетелят ти? Двайсет и пет, трийсет? Смъртта наистина го дебне зад ъгъла!

— Не казвам, че ще умре — възрази Харди. — Просто съм предпазлив…

Пред него имаше само чаша газирана вода. Искаше да бъде свеж за разговора с Ръсел Кътлър, който трябваше да се появи всеки момент. Ако не се е уплашил, рече си с въздишка той. Защото вече закъсняваше с петнайсетина минути…

Ръката на Франи нежно докосна неговата.

— Успокой се, само те закачам — промърмори примирително тя. — Но когато свършиш, отиваме в истински ресторант и ядем храна, която не съм приготвила аз, ясно?

— Ясно.

— Единодушни ли сме по този въпрос?

— Напълно.

— Добре, тогава съм с теб. — Погледът ѝ се насочи някъде зад рамото му: — Казваш, че свидетелят ти е доктор?

— Аха.

— В такъв случай мисля, че той вече е тук…

Доктор Кътлър беше облечен в светлозелени панталони на хирург, може би за да бъде разпознат. Харди остави жена си в компанията на Моузес и тръгна към вратата да го посрещне.

„Литъл Шамрок“ беше най-старият бар в Сан Франциско, отворил врати още през 1893 година. Салонът беше широк около седем метра и три пъти по-дълъг. От тавана висяха антични велосипеди, рибарски мрежи и въдици — всички произведени в началото на века, а масивният стенен часовник бе престанал да тиктака по време на Голямото земетресение от 1906 година. Тази вечер, сряда, в седем и двайсет и две, посетителите бяха около две дузини, половината от които на бара. Останалите мятаха стрелички към картона на стената, или просто седяха около малките масички в предната част на заведението. От джубокса долитаха мелодичните гласове на „Бийч Бойс“, които пееха „Не се тревожи, бейби“…

Харди поведе госта си към задната част. Тук имаше три широки дивана, подредени като в домашен салон. От старите лампиони (истински „Тифани“) се лееше мека светлина. Тоалетната беше скрита зад параван от опушено стъкло. Посетителите с по-изтънчено обоняние избягваха тази част на кръчмата — поне до момента, в който предния салон започваше да се пука по шевовете, а миризмата на бира поглъщаше всички останали аромати…

Кътлър обаче явно не обръщаше внимание нито на обстановката, нито на специфичната миризма.

— Трудно ми беше да повярвам, че ще сторя подобно нещо — започна още преди да седне той. — Но този шум в медиите…

— Няма значение — успокои го Харди. — Важното е, че сте тук.

— Знаете ли защо казах на секретарката ви, че въпросът е спешен? Защото изпитах чувството, че ако изобщо сторя нещо, то трябва да бъде днес!

Франи се оказа права — годините на Кътлър едва ли бяха повече от трийсет. В момента под очите му имаше тъмни кръгове, а брадата му не беше бръсната поне от два дни, но отпочинал и свеж, той положително би изглеждал като съвсем младо момче. Беше по-нисък от Греъм и не толкова широкоплещест, но имаше същата гъвкава походка като него. Късо подстриганата черна коса му придаваше вид не толкова на спортист, колкото на добре трениран морски пехотинец.

— Направо съм съсипан от тая история — въздъхна младежът. — Откакто арестуваха Греъм изобщо не мога да спя.

Сега най-важното е да му се вдъхне малко увереност, прецени Харди.

— Защо просто не ми разкажете доколко бяхте ангажиран със състоянието на Сал? — попита той. — Аз не съм полицай, можете да говорите напълно открито. Всичко ще си остане между нас.

Кътлър въздъхна и нервно преплете пръсти. Помълча малко, после се приведе напред:

— Греъм беше нещо като негов гробар… Стоеше и чакаше края. Двамата се бяха разбрали за БА и според мен нямаха проблеми. Греъм трябваше да му помогне да умре преди да… Преди да го откарат в някой от онези домове… Но после Сал започна да го боли главата…

— Ракът?

Кътлър кимна.

— Отначало не подозирахме, че е рак. Реших да го прегледам на скенер, след което потърсих мнението на един специалист, на втори… Безнадеждна работа. Туморът не можеше да бъде отстранен по оперативен път. Растеше бързо, съответно нарастваше и вътрешночерепното налягане. Това беше причината за тежкото главоболие на Сал.

Харди бавно си даде сметка, че нещата са се развили точно както си ги беше представял. Сал с всички сили се е борил с болката, но едновременно с това си е давал сметка и за развитието на Алцхаймера.

— Написах му рецепта за морфин — продължи Кътлър. — Разбира се, преди това пробвахме с обикновени болкоуспокоителни, но те ставаха все по-неефективни…

— Ясно — направи мъдра физиономия Харди. — Но не му ли предписахте морфина и с мисълта, че в крайна сметка той ще го използва, за да сложи край на живота си?

— Да — кимна Кътлър. — Имах представа, че нещата вървят натам.

— И му дадохте рецепта, така ли? Следователно нещата са документирани…

Кокалчетата на Кътлър видимо побеляха, но гласът му остана под контрол.

— В общи линии да — кимна той. — Но работата е там, че аз написах рецептата на името на Греъм. Изпълниха му я в една аптека в Сетън… Предполагам е решил, че по-трудно ще проследят рецептата в някоя от извънградските аптеки…

— Но защо е била нужна подобна тайнственост? Пациентът ви е тежко болен, вие сте неговият лекуващ лекар и решавате да му предпишете опиат. Какъв е проблемът?

— Де да беше само един — въздъхна Кътлър и поклати глава: — Аз просто не трябваше да постъпвам по толкова глупав начин, това е всичко!

— Как по-точно?

— Възнамерявах да включа Сал в програмата на един от специализираните медицински центрове за контролиране на болката, но той категорично отказа. Те разполагат с далеч по-модерна техника, нямаше да му се налага да си бие толкова много инжекции…

— Но в крайна сметка се задоволихте с морфина. Защо?

— В общи линии защото старецът беше страхотно капризен. Започнахме с морфин за проба, но след втората доза той отказа всякакво друго лечение… — Кътлър му хвърли един изпитателен поглед, сякаш се надяваше да получи одобрение, после с въздишка продължи: — Остават ми само няколко месеца, но аз все още съм стажант, знаете… Това означава, че нямам право да практикувам самостоятелно… Това не е забранено от закона, но се гледа с лошо око… С много лошо око. Биха могли да ме изхвърлят. А това би било огромно нещастие, след всичките тези години учение… Тук трябва да добавя, че Греъм беше категорично против включването на баща му в каквато и да било система. Сал изпитваше ужас при мисълта, че в даден момент някой ще реши да го предаде в ръцете на институциите. По тази причина аз поех всичко…

— Споменахте за консултации. От кого ги получихте?

— Никак не беше трудно — сви рамене младият мъж. — Докторът на скенера ми е приятел. Готовите снимки показах на специалист по мозъчна хирургия, който потвърди, че туморът на Сал е злокачествен и невъзможен за оперативна намеса. Нямахме избор, нали разбирате?

Харди разбираше.

— Значи сте знаел, че Сал ще се самоубие, така ли? — попита той.

— Да речем, че не съм изключвал подобна възможност…

— И по тази причина Греъм е отлепил етикета с името ви от ампулите? Вие му правите услуга, в отговор на която той обещава да не ви забърква по никакъв начин, защото това ще се отрази на кариерата ви… Така ли беше?

— Да — въздъхна Кътлър. — Самостоятелното лечение е достатъчно тежко провинение… А ако към него се прибави и асистирано самоубийство, положително щеше да се наложи да си търся нова работа… Разбира се, ако преди това не ми отнемат лиценза.

Харди бавно проумя, че двамата младежи имат твърде сходни проблеми от професионално естество. Вероятно затова и се бяха сближили…

— Но вие не помогнахте на Сал да се самоубие, така ли?

— Не. Но му предписах наркотика… — Кътлър сви рамене и добави: — Греъм продължава да мълчи за мен, въпреки че го тикнаха в затвора и го чака съд за предумишлено убийство… Реших, че трябва да кажа как стоят нещата. Това може би ще му помогне…

Тези думи очевидно му донесоха така очакваното облекчение. Кътлър се облегна назад, лицето му стана спокойно и отпуснато.

— Предполагам, че тук сервират бира — рече той. — С удоволствие бих ударил една…

— Ей сега ще ви донеса.

Харди стана, мина зад бара и наточи една бира от кранчето. Кътлър благодари с кимване на глава и попита:

— Какво ще правим сега?

Харди се настани обратно на мястото си, помълча малко, после попита:

— Кога приключвате със стажа?

— В средата на юли. Защо?

— Защото процесът започва през септември. В момента, в който ви включа в списъка на свидетелите, доста хора ще проявят желание да разговарят с вас. Но дотогава нещата трябва да си останат между нас. Нали не сте нарушили никакъв закон?

— Не — поклати глава младежът. — Поне доколкото ми е известно…

— Добре. Полицията също не е проявила интерес към тайнствения доктор, тоест към вас, нали така? Много добре. Значи оставате на повикване, без да се тревожите за нищо. Но честно ще ви призная, че съм дълбоко разтревожен за Греъм, който непрекъснато лъже, дори мен…

— Искал е да ме прикрие…

— Това е ясно — кимна Харди. Изобщо не му се говореше на тази тема. Имаше мрачното предчувствие, че лъжите на клиента му могат да се окажат фатални. — Да се върнем на вашето положение… Ще ви включа в списъка на свидетелите непосредствено преди процеса. По този начин спокойно ще приключите със стажа си, нали?

— Не трябваше да го правя — мрачно поклати глава Кътлър.

— Не знам — въздъхна Харди. — Според мен сте постъпил правилно. Докато Сал е бил жив, той е имал нужда от морфин, нали?

Ясно си пролича, че младежът изгаря от желание да се хване за тази сламка, но съмненията му оставаха. Приведе се напред и приятелски го потупа по коляното:

— Забравете за юридическата страна на въпроса. Никой няма да ви накаже за това, което сте извършил. Просто сте направил опит да облекчите страданията на един болен човек. Нали точно това се опитват да правят лекарите?

Кътлър отпи глътка бира, на лицето му се появи крива усмивка.

— Вече не си спомням нищо — обяви той. — Така действах когато водех нормален живот…

— Правилно — отново го потупа по коляното Харди. — Изпийте си биричката на спокойствие, а после идете да се наспите… А аз ви благодаря.

Вечеряха в „Йет Вах“ — един китайски ресторант на няколко пресечки от дома им. Прибраха се някъде към десет и четвърт, въпреки че погълнаха огромно количество разнообразни ястия — пелмени, калмари, яйчени ролца, пиле печено в специална хартия, свински ребърца, пържени скариди… И какво ли още не…

На телефонния секретар бяха записани пет съобщения, едното от Глицки.

Мишел се извиняваше, че е изгубила търпение и си е тръгнала. Утре ще трябва да наваксат. Дали Харди все пак ще може да отдели малко от скъпоценното си време и за „Триптек“?

Греъм Русо бе останал с впечатлението, че Харди ще го посещава всеки ден. Какво се е случило? Защо не се е вяснал никакъв? Всичко ли е наред? За целия ден е бил посетен само от майка си. Започвал да се съмнява дали са постъпили правилно като не са споменали нищо за Джоан Сингълтери — тайнствената жена от миналото на Сал… Той не бил си я измислил — Сал наистина искал да ѝ предаде парите… Обади се, моля те! В пандиза е отвратително!

Следващото послание отново беше негово. Същите приказки. Явно започва да превърта…

Последното послание беше от Сара Евънс. Само отпреди десетина минути. Говорила с Греъм, хрумнала ѝ една идея, от която може би ще излезе нещо…

Двайсет и пета глава

Дори в салона за клиенти на банката „Бейуест“ властваше приглушена тишина. Тя със сигурност би била забележима дори ако банката се намираше на някое спокойно и достопочтено място, а не в шумния и мръсен квартал около Маркет стрийт, затрупан с боклуци и евтина порнография, където контрастът беше особено ярък.

Вчера, когато дойде да обядва тук със семейство Тейлър, Харди просто прекоси фоайето и влезе в асансьора, без дори да се огледа. Но сега имаше работа именно тук — сред излъсканите до блясък подове, гишетата от масивно дърво и ламинираните стъкла на прозорците, които пропускаха светлината, но не и мръсотията и шума на външния свят.

Тук, в „Бейуест“, очевидно не понасяха опашките по гишетата. Веднага след като бъде пропуснат от въртящата се врата, клиентът беше посрещан от любезен млад човек в строг костюм, който се осведомяваше за желанията му. Ако имаше нужда от работата на касиер (те бяха само трима), той получаваше номерче и биваше помолен да почака на някой от удобните тапицирани столове, пръснати из фоайето.

Харди се представи като адвокат на Греъм Русо и помоли за кратка среща с Джордж, въпреки че нямаше предварително уговорена среща. Часът беше девет и четвърт, а господин Русо се оказа в съвещание. Харди изрази желание да почака и беше насочен към едно кресло в дъното.

Банковите служители работеха в малки клетки, като навсякъде. Масивното дърво на гишетата завиваше плавно и оформяше работното място на всеки служител. Горната част беше остъклена и на път за посоченото кресло Харди успя да зърне за миг офиса на Джордж в дъното.

Би го познал сред стотици други мъже дори и без табелката с името му на вратата. Облечен съвсем различно от Греъм, седнал зад бюрото си в поза, която бе чужда на Греъм, той все пак приличаше поразително много на по-големия си брат.

Седна, извади жълтия си бележник и започна да пише. Напоследък не се разделяше от него, тъй като трябваше да помни прекалено много задачи, всичките важни и неотложни. От началото на процеса го деляха някакви си три месеца, а работата беше огромна по обем и твърде сложна. Напразно протестира относно датата на процеса. Макар да прояви симпатия към молбата за пускане по гаранция, старият му приятел Тим Маниън остана непреклонен по въпроса за насрочването на делото.

След като спориха в продължение на няколко минути, Маниън реши да го привика при себе си и да му изнесе една кратка лекция. Този път нямаше неофициални обръщения, нямаше „Диз“.

— Научих, че сте отхвърлили едно доста разумно предложение за предварително споразумение, господин Харди — рече той. — От това стигам до заключението, че клиентът ви изгаря от нетърпение да докаже невинността си пред съда и му давам тази възможност…

— Но три месеца са прекалено кратък срок, Ваша Светлост… — опита се да възрази Харди.

Съдията потвърди решението си с лек удар на чукчето, на устата му се появи крива усмивка.

— Напомням ви, че законът разрешава да ги направим и шейсет дни — хладно заключи той.

И тъй, всичко беше решено. Разполагаше с времето до началото на септември. Даваше си сметка, че съвсем скоро ще трябва да обясни на Мишел какво означава това. Прехвърли името ѝ на първо място в списъка на задачите, които не търпяха отлагане. Поне толкова ѝ дължеше. Самият той бе работил достатъчно дълго за началници, които не му обясняваха какво очакват от него и в какви срокове го очакват, прекрасно знаеше как се чувства човек в подобна ситуация. И никак не му се искаше да изглежда точно такъв началник в очите на Мишел.

Но мислите му бяха далеч от „Триптек“. Въпреки решението на разширения съдебен състав, той възнамеряваше да внесе искане за прекратяване на делото поради недостиг на доказателства. Защото, въпреки вероятността Сал действително да е бил убит, обвинението не разполагаше с никакви преки доказателства, инкриминиращи Греъм.

Знаеше, че всички ще се изсмеят на подобен иск, но бе длъжен да го внесе.

Записа си и още нещо. Днес трябваше да подготви една обява с молба за информация относно Джоан Сингълтери, която поне месец да тече както в местните вестници, така и в големите — „Ел Ей Таймс“, „Сан Хосе Мъркюри“, различните регионални издания на „Уолстрийт Джърнъл“ и може би (ако действително иска да бъде прецизен) — дори в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“… Не би рискувал да я призове в съда, тъй като дори Греъм да беше казал истината за нея, историята му щеше да прозвучи твърде неправдоподобно за когото и да било. Но иначе клиентът му беше прав — би било неразумно да се откажат да я търсят, тъй като тя би могла да хвърли допълнителна светлина както по отношение на Сал, така и на въпроса с парите. Ако обаче част от разказа на Греъм е истина и Харди успее да я докаже, той без съмнение би разбил обвинението на прокуратурата, поне в онези пунктове, на които се опират утежняващите вината обстоятелства.

Разчиташе и на Сара Евънс, която беше обещала да разнищи историята около незаконния риболов и парите на комарджиите. Тук трябваше да влезе в ролята на координатор, тъй като информацията на Сара му трябваше не толкова за защитата, колкото за разкриване на истината.

Точно по тази причина се намираше и тук — в централата на банка „Бейсайд“…

Вдигна глава. Вратата се отвори и на прага се появи Джордж, който произнесе името му със загрижено лице. Харди хвърли бележника в отвореното си куфарче, стана на крака и направи опит да пусне най-приветливата си усмивка.

— Господин Русо, аз съм защитник на брат ви…

— Зная кой сте — нетърпеливо го прекъсна Джордж. — А също така зная, че съм много зает. Какво общо има брат ми с мен?

Тези думи безспорно бяха груби, но още по-груби ги направи тонът, с който бяха изречени. Харди изви глава и направи опит да разгадае какво се крие зад поведението на Джордж.

— Не съм виждал баща си повече от десет години, а с брат си изобщо не разговарям! — продължи младият мъж, който очевидно се вълнуваше: — Не проявявам интерес към неговите проблеми!

Харди се опита да запази самообладание и кротко рече:

— Доколкото разбирам, преди около месец сте се видял със Сал, това е станало при последното му посещение при майка ви…

— И какво от това?

— Нищо, просто ми направи впечатление изявлението ви, че не сте го виждал от десет години…

Очите на Джордж се присвиха. Може би от страх, а може би от гняв. Пръстът му се насочи в гърдите на Харди:

— Не се опитвайте да преиначавате думите ми! Никак не си падам по евтини адвокатски трикове!

Харди светкавично прецени, че няма смисъл да си губи времето в любезности с този човек.

— Все пак ще ви предложа още един — смени тона той. — Къде бяхте в следобеда, в който беше убит баща ви?

Въпросът накара Джордж да замръзне на мястото си. Устата му се отвори, сякаш да каже нещо, после беззвучно се затвори. Очите му пробягаха из фоайето. Част от клиентите бяха извърнали глави насам, очевидно привлечени от високия тон на разговора. Харди не го остави да се овладее и небрежно подхвърли:

— Май ще е по-удобно да влезем в кабинета ви…

Влязоха. Харди затвори вратата, а Джордж побърза да се скрие зад бюрото си. Времето за размисъл очевидно се оказа достатъчно.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви, нали? — изви вежди той. — Вие не сте от полицията!

— Не съм — кимна Харди. — Но мога да отскоча до полицията и да ги информирам, че отказвате да сътрудничите, държите се подозрително и нямате алиби за часа на едно убийство, за което имате всички мотиви. В допълнение мога да им подхвърля една друга, доста интересна идея — вие много приличате на Греъм и очевидците може би са ви сбъркали с него… — Седна на един стол и кръстоса крак върху крак: — Тогава положително ще се наложи да отговаряте…

— Нямам нищо общо със смъртта на баща ми!

— Не казвам, че имате…

— Току-що казахте, че имам мотив и нямам алиби.

— Може би греша — сви рамене Харди и търпеливо зачака.

Тонът на Джордж рязко се промени. Арогантният банкер изведнъж се превърна в уплашено дете.

— Какво ви води тук? — попита той. — Нямам никаква представа защо искате да разговаряте с мен…

Облегнат назад, Харди прецени, че играта е достатъчно загрубяла.

— Майка ви — промълви с по-мек глас той.

— Майка ми ли? — объркано го погледна Джордж. — Нима тя ви е посъветвала да говорите с мен?

Харди го въведе в историята, като внимателно остави извън нея Сара Евънс — своят таен агент, който в действителност бе направил връзката.

— Вчера майка ви е била на посещение при Греъм и между другото му е споменала, че се безпокои за вас… Преди две седмици сте развалил някакво семейно събиране, нали? Държал сте се много лошо със Сал…

— А той да не би да се е държал по-добре? Кой ни напусна просто ей така?

— А вие не можете да му простите, нали?

— Защо да му прощавам?

Харди остави въпроса да виси във въздуха, изчака малко, после небрежно подхвърли:

— Майка ви допуска, че вие може би сте убил Сал…

— Господи, какви ги дрънкате? — простена Джордж, извади носна кърпичка и избърса потта от челото си.

— Пред втория си баща сте казал, че сте бил на среща с клиенти, но това не е вярно, нали?

— Как смеете да… Как може да говорите подобни неща?!

— Майка ви го е казала на Греъм, а той на мен.

— Той е лъжец!

— Това може би е семейна черта. Къде бяхте?

Пръстите на Джордж опънаха яката на ризата, овладя се след десетина секунди.

— Имах поверителна среща с един клиент — отвърна той, погледна часовника си и добави: — Съжалявам, но времето на този разговор изтече. Имам много работа.

Харди не мръдна от мястото си.

— Нима искате наистина да отскоча до полицията? — небрежно попита той. — Ако намирате въпросите ми трудни, може би ще опитате техните…

Но по-малкият брат вече беше взел решението си.

— Не намирам въпросите ви трудни — отсече той. — Ако искате да информирате полицията, това си е ваша работа. Не съм виждал баща си, дори не знаех къде живее… — Ръката му вдигна слушалката: — Ако откажете да си тръгнете, ще бъда принуден да повикам охраната…

Намираха се в стаята за свиждане. Харди седеше зад масата, а облеченият в оранжев комбинезон Греъм стоеше прав до прозореца. Току-що бе чул предложението на Хелън и Лелънд за финансова помощ.

— Греъм?

— Искат нещо — най-сетне се обърна той. — Но не виждам как мога да откажа…

— Може би искат да ти помогнат.

— Не, искат да ме купят.

— Това не е вярно, дори и по отношение на мен — поклати глава Харди. — Съвсем ясно им дадох да разберат, че ще работя в защита на твоите, а не на техните интереси.

Греъм седна на ръба на масата. На лицето му се появи неспокойна усмивка, главата му се поклати:

— Няма да стане така. Ще видиш къде са твоите интереси в момента, в който Лелънд започне да ти плаща. Вече съм бил свидетел на подобни случаи…

Скръстил ръце в скута си, Харди спокойно издържа втренчения поглед на клиента си и рече:

— Ще се справя с това изкушение. — После, вече със сериозен тон, продължи: — Много мислих върху това, Греъм. Повярвай ми, наистина много! И стигнах до извода, че това е единственият начин да те защитавам без да стигна до финансова катастрофа… Което с радост бих направил, но само в краен случай, разбираш ли? Затова оставям решението на теб.

Млъкна и започна да наблюдава как младият мъж слага на кантар финансовата зависимост и семейните си отношения.

— Лостът на мама май е в изключено положение, а? — въздъхна най-сетне Греъм.

— Не бих казал — поклати глава Харди. — По-скоро е объркана. Всъщност, интересува ли те какво мисля по този въпрос?

— Разбира се.

— Според мен в теб тя вижда баща ти. Може би и други хора са на това мнение и съответно са ѝ повлияли. Иска да ти помогне да промениш живота си — това, което е пропуснала да предложи на Сал. Иска да се спасиш… Но за съжаление не познава друг начин, освен парите. Не е задължително да се съобразяваш с нея или с Лелънд. Тя просто се надява, че ще ти помогне по някакъв начин…

— А Лелънд?

— С него можеш изобщо да не се съобразяваш, стига да желаеш…

— Добре — въздъхна Греъм. — Вземи проклетите им пари!

Харди усети как от плещите му се смъква едно тежко бреме, но внимаваше да не издаде радостта си. Решението на Греъм беше много важно, тъй като офертата на майка му беше единственият начин да се задържат на повърхността. Измъкна бележника си, разгърна го и небрежно подхвърли:

— Между другото, снощи си поговорих с твоето приятелче Ръс Кътлър… Учудвам се, че си пропуснал да ми кажеш за него.

Греъм изобщо не потрепна. Пипнали го още веднъж — много важно…

— Имах други неща на главата си — рече той. — Веднъж се опитах да спомена за него пред Сара — неофициално, разбира се, но тя не ми позволи…

— Явно си е помислила, че ще ѝ надрънкаш нов куп лъжи.

— Обещах му да не го забърквам — сви рамене Греъм. — Нима трябваше да го предам?

— Не зная дали става въпрос за предателство, но можеше да го споменеш пред личния си адвокат, нали? — контрира Харди.

— Прав си, съжалявам — кимна с въздишка Греъм.

— Не знам дали ще ми повярваш, но по едно време снощи сериозно се замислих дали да не ти видя сметката веднага след като те отърва от пандиза! — усмихна се Харди. — Между другото, сега му е времето да споделиш още някоя от малките си тайни, ако ти се намират такива…

Все още седнал на ръба на масата, Греъм подви крака под нея — съвсем като малко дете.

— Крейг Айсинг ми пази десет бона — призна с леко смущение той. — Лични пари…

— Ама теб наистина си те бива! — избухна в искрен смях Харди.

— Прецених, че нещата ще приключат за около шест месеца, по един или друг начин… — поясни с поруменяло лице Греъм. — Не исках да изгубя апартамента си и помолих Крейг да ми плаща наема… В случай че ме тикнат в пандиза, това ще е без значение, но какво ще стане ако ме оправдаят?

Логично, призна пред себе си Харди. На практика сам си беше задал въпроса какви са плановете на Греъм за това чудесно жилище. Съвсем логично е да се замисли първо за собствения си дом, а след това за хонорарите на адвоката си.

— Това ли е всичко? — вдигна глава той. — Давам си сметка за неизбежния процент лъжи и недомлъвки, но искам да приключим с тези неща веднъж завинаги… Случайно да си се оженил за Евънс докато беше в неизвестност един цял уикенд?

— Не.

— А за парите на баща си не знаеш нищо повече от това, което вече ми каза? Включително за онази Джоан Сингълтери, която и по дяволите да е тя?

— Не знам.

— Не я познаваш, така ли?

— Не.

— Ако те хвана, че пак ме лъжеш, ще взема един шиш за лед и ще ти продупча коляното, да знаеш! — предупредително го изгледа Харди.

— Продупчи ги и двете.

— Заклеваш ли се в паметта на баща си?

Това го отрезви, точно както се надяваше Харди.

— Заклевам се — кимна след секунда колебание Греъм.

— Добре тогава — кимна Харди, доволен от отговорите. — Сега да преминем на някои чисто юридически въпроси…

Без да споменава Лелънд като автор на идеята, той очерта в общи линии стратегията на защитата в съда, предложена както от втория баща на Греъм, така и от съдията Джиоти. Достатъчно подготвен като юрист, младежът бързо оцени разликата между признанието за някакво престъпление и заключението на съдебните заседатели, че е извършил такова. Докато не признава нищо конкретно, никой не би могъл да го обвини. Което означаваше, че би могъл да започне живота си начисто в момента, в който бъде оправдан.

Обсъждаха стратегията до звънеца, който обяви времето за обед. Съгласието на Греъм беше приятна изненада за Харди, особено в светлината на предишните му откази да пледира точно по същия начин… Но той категорично подчерта, че става въпрос за две различни неща…

Както и да е. Може и да е прав за себе си, но законът не правеше никаква разлика.

Съществуваше и голям риск, разбира се. Ако бъде признат за виновен в предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства, Греъм без съмнение ще прекара остатъка от живота си в затвора… Но офертата на Джиоти свеждаше този риск до минимум.

Не стигнаха до окончателно решение, отлагайки го за следващата си среща.

Подкарал обратно към центъра, Харди се зае да обмисля ситуацията. Нещата ставаха сложни. По всичко личеше, че защитата му трябва да се базира върху едно негово лично признание, което Греъм няма да направи. Тоест, като адвокат да признае, че неговият подзащитен е извършил убийство, което на практика обаче той не е извършил… И ако нещата се развият в очакваната посока, Греъм ще бъде свободен…

Правото е нещо грандиозно, но и страшно, рече си той.

Сара Евънс възнамеряваше да се възползва максимално от един друг привлекателен пропуск на системата.

Град Сан Франциско и община Сан Франциско на практика се покриваха напълно, поне в географско отношение. Това предлагаше интересни възможности, особено във винаги сложният и объркан свят на юрисдикцията.

Пример в това отношение беше фактът, че затворът беше под контрола на общинската служба на шерифа, а не на градската полиция. Макар да беше непосредствено зад Съдебната палата и построен върху част от паркинга ѝ, официалните отношения между управата на затвора и Южния участък (така наричаха полицейските отдели в Палатата) бяха толкова сложни, сякаш едното учреждение се намираше на луната.

Сара каза на Марсел Лание, че трябва да приключи с няколко рапорта и ще остане в извънработно време, а после ще помоли някой от колегите да я откара до дома. Той кимна и излезе.

Някъде между шест и седем потокът инспектори от отдела започна да изтънява и тя разчисти бюрото си. После се спусна по задното стълбище на Палатата, прекоси паркинга и показа служебната си карта на дежурния заместник-шериф. Вписа името си в журнала и поиска среща с Русо с надеждата, че шефовете ѝ в полицията рядко проверяват този журнал. Да, стая Б за срещи между адвокатите и техните клиенти я задоволява напълно. Разбира се, че ще остави оръжието си в дежурната…

— Не мога да идвам често тук.

Седяха един срещу друг на масата. Греъм много искаше да докосне ръката ѝ под нея, но знаеше, че това е невъзможно.

Мълчаха и се гледаха. После той тихо каза, че я обича. Тя прехапа устни, открила, че не може да отговори.

— Как е навън? — попита след нова пауза той.

— Ветровито. Довечера имам мач. Четвъртък, нали знаеш… — Въздъхна, после попита: — Ти как я караш?

— Малко по-добре… — В гласа му се долови несигурност. — Мисля, че имам добър адвокат…

Сара кимна.

— Каза ли ти, че е говорил с брат ти? Джордж отказал да говори по въпроса къде е бил…

— Джорджи не е убил Сал — поклати глава Греъм.

— Добре… — Не искаше да спори, макар че според нея беше напълно възможно именно Джордж да го е сторил. Не го оневиняваше нищо от това, което ѝ разказа Харди, но тя от опит знаеше, че може да повдигне даден въпрос едва когато разполага с повече доказателства в подкрепа на тезата си. — Все пак бих искала и аз да поговоря с него. Ще го раздрусам малко повече от това, на което е свикнал…

— Ами защо не го направиш?

— Не мога. Нямам заповед за разследване. Ако се оплаче, че съм го притиснала в извънработно време, като нищо ще ме уволнят. Харди се опитва да действа чрез шефа ми…

— Шефът ти?

— Лейтенант Глицки, двамата са стари приятели. Но Глицки няма да го направи, просто защото следствието е приключило и заподозреният е в затвора…

— Ох, не ми напомняй!

— Оглеждам се в други посоки, Греъм. Приятелите на Крейг Айсинг, контрабандният риболов…

— Знам — изгледа я продължително той, понижи глас и повтори: — Знам…

Тя виждаше усилията му да се държи храбро и сърцето ѝ се късаше. Каквото и да говореха за шансовете му на процеса, в момента той си беше затворник. А това означаваше, че довечера няма да отиде да играе софтбол като нея… Ще си остане заключен тук, самотен и уплашен. Прииска ѝ се да го прегърне, защото знаеше, че той имаше нужда от нея. Но не можеше да го стори, поне докато тази среща не се е проточила прекалено.

— Трябва да вървя — стана на крака тя.

Тази сутрин главоболието беше особено силно и телефонът звънна още на разсъмване. Той стана и веднага отиде да му бие една инжекция. Сал мразеше да се дупчи сам, страшно много мразеше!

После заспа, а Греъм започна да прелиства някакво списание — просто така, за да мине времето. След няколко минути също задряма. Беше на работа чак следобед, нямаше за къде да бърза. Неусетно беше започнал да свиква с тези посещения при баща си, а дори и да зависи от тях, макар че понякога беше доста трудно. В присъствието на Сал се чувстваше сигурен, защото знаеше къде принадлежи, защото беше обичан такъв, какъвто е. Чувстваше се нужен. Да, точно така — просто и ясно. Никъде другаде не можеше да изпита подобни чувства.

Чу провлачените стъпки на Сал откъм кухнята, миг по-късно баща му се изправи на прага.

— Добро момче, още е тук — похвали го той. — Какво ще кажеш за един обяд в „Грото“? Там правят добро чиопино. Никой в този град не може да прави чиопино като Бруно Джиоти.

Греъм се надигна в стола, после отново се отпусна назад. Стомахът му се разбунтува само при споменаването на някаква храна. Белите петна в паметта на баща му се усилиха заедно със зачестилите пристъпи на главоболието, но тази сутрин положението беше особено тежко.

— „Грото“ вече не съществува, татко — рече той. — На негово място е „Станьола“, не помниш ли?

— Какво момче отглеждам в този дом? — засмя се Сал. — Какви ги дрънкаш, нима не познаваш родната си махала? Хайде, ставай, рибата не кълве цял ден!

На външен вид си беше все същият. Дори се бе облякъл, при това доста консервативно: обувки за тенис, панталони в защитни цветове и синя работна риза, която още носеше следи от ютията, но той вече беше преспал с нея.

— Тръгваме ли, или не?

Ще трябва да поговоря с Ръс Кътлър, рече си Греъм. Не знаеше как да се оправя в подобни ситуации — да обърне нещата на майтап, или да притисне сериозно баща си. Просто не знаеше.

— Добре, тръгваме — рече.

Реши да бъде плътно до него докато пристъпът отмине.

На улицата, малко преди да се качи в камионетката, Сал бе осенен от нова идея.

— Хей, защо не се отбием в Имението? Ще изненадаме Джордж и Деб и ще ги вземем с нас. Те много ще харесат „Грото“…

— Те излязоха с мама на пазар, не помниш ли?

— О, вярно — рече Сал, но не изглеждаше много убеден. — Е, тогава ще вървим само двамата…

— Добре. Нека аз да карам, става ли?

Сал отново се поколеба, но после кимна и се настани на мястото отдясно.

— Мамката му на Марио — рече.

— На кого?

— На Джиоти.

— Съдията?

— За какъв съдия дрънкаш? — изгледа го Сал. — Имам предвид Марио Джиоти, момчето на Бруно… — Стовари ръка върху рамото му и игриво попита: — Я си признай, че от време на време тайничко пафкаш цигари!

— Не, не пафкам — поклати глава Греъм и насочи камионетката на изток към „Мишън“, откъдето възнамеряваше да хване някогашната „Ембаркадеро“, а днес — магистрала Хърб Каен. Възнамеряваше да стигне до Рибарския пристан по обиколен път, с надеждата, че за това време Сал ще се осъзнае. — Защо спомена Марио?

Сал се усмихваше, очевидно попаднал в плен на спомените.

— Снощи копелето се появи в кухнята с костюм и вратовръзка и така се захвана да реже доматите и чесъна, представяш ли си? Сякаш не може да реши дали да остане да помага на стареца си в кръчмата, или да си гледа правото… Аз му рекох да си остане у дома и да помага на баща си. Защото семейството е най-важното нещо в този живот…

Греъм кимна и изпусна въздуха от дробовете си.

— Значи снощи си ходил в „Грото“, така ли?

— Да бе, веднага след работа. Да събера малко кураж преди да се прибера у дома. Защото майка ти… Не, за майка ти лоша дума няма да кажа. Но животът, който води, с вас — децата… Това е животът ѝ, знаеш, друг няма… Нейните родители я прецакаха лошо. Ако не бях аз, сега щеше да е една съсухрена бабичка с надути маниери и толкоз. От време на време се налага да ѝ го напомням…

Прав е, рече си Греъм. Хелън никога не би престанала да го обича, независимо от постъпките му… Семейството е най-важното нещо на света. Сега би трябвало да е тук, в камионетката, между тях… Би трябвало да присъства на всичко това, да се опита да им помогне. Но тя не беше тук и никога нямаше да бъде. Една трагедия и за нея, Греъм бе убеден в това.

Протегна ръка и докосна коляното на Сал.

— Тя те обича, татко.

— Знам — убедено кимна в отговор той, въпреки че не беше виждал жена си от петнайсет години. — Но ще трябва да ѝ поговоря и да я вкарам в пътя. Много се е объркала. Май беше по-добре да отидем у дома, а?

Вече наближаваха пристана.

— След като обядваме — рече Греъм.

По пладне, в средата на седмицата, паркингът беше полупразен. Фериботът току-що беше изплюл от търбуха си поредната група пътници и Сал скочи от кабината.

— Дай да побързаме, че тая тълпа ей сега ще ни заклещи. Мирише ми на чиопино, страшно много си падам по тая миризма!

Греъм побърза да го настигне.

Спряха пред вратата на „Станьола“. Лицето на Сал помръкна, ръката му се протегна към Греъм, сякаш изведнъж изпита нуждата от подкрепа.

— Какво става? — объркано попита той. — Това не е „Грото“!

— „Грото“ го затвориха, татко.

— Това са пълни глупости! Нали снощи бях тук? Марио беше в кухнята и режеше домати, облечен в официалния си костюм!

Греъм мълчаливо го прегърна през рамото, но старецът се дръпна и тръгна обратно към улицата. Измина няколко крачки, спря се и внимателно огледа сградата, присвил очи под ярките слънчеви лъчи.

Греъм се приближи и отново го прегърна през рамото. Този път баща му се облегна на него.

— Това не е „Грото“ — прошепна той, а в гласа му се доловиха нотки на паника. — Какво става, по дяволите?!

Греъм рязко се надигна от нара, беше му трудно да диша. Не беше сигурен дали е спал и сънувал, или просто се бе предал на спомените.

Осветлението на затвора беше изключено, но тук — в специалната килия, винаги се разнасяха някакви подозрителни шумове, винаги пълзяха сенки.

Сал бе заспал в камиона, а когато се събуди изглеждаше съвсем наред. Греъм обаче знаеше, че трябва да предприеме нещо. Веднага, още на същия ден. Защото Сал спомена, че възнамерява да се отбие в Имението, за да потърси Хелън. Трябваше да му повярва, трябваше да реагира по друг начин.

Но не искаше да му повярва, това беше прекалено тежко. Далеч по-лесно беше просто да отхвърли мислите за настъплението на болестта, да се вкопчи в надеждата, че Сал все още е наред с главата, че все още разполага с време. Че и самият той има още време да бъде с него.

Отпусна се по гръб и сложи ръце върху очите си. Обзе го огромна мъка. Това беше последният му контакт със Сал.

Спомени.