Право на милосърдие

Двайсет и шеста глава

Дизмъс Харди погледна часовника си. Съдията закъсняваше с цели пет минути. Бяха извели Греъм от килията за подсъдимите и той вече беше тук, на банката, сменил затворническия комбинезон с костюм и вратовръзка.

От другата му страна се беше настанил Дейвид Фрийман. Самопредложи се в последния момент (срещу съответния хонорар, разбира се) и Харди го включи в защитния екип, благодарен както за чисто юридическата помощ, така и за компанията.

Намираха се в 27 зала на Съдебната палата, денят беше понеделник, третата седмица на септември. И тук, както във всички останали зали на огромната сграда, за времето навън можеше само да се гадае. Но утрото беше топло и тихо — нещо необичайно за климата на този град през по-голямата част от годината, но сравнително нормално за седмиците след Деня на труда.

Облеклото на Греъм се състоеше от чифт обикновени панталони и спортно сако. Фрийман и Харди бяха стигнали до заключението, че строгият делови костюм ще се стори прекалено официален на съдебните заседатели и предпочетоха да им предложат имиджа на „обикновения човек“. По тази причина през цялото време на подбора обвиняемият се явяваше в съда с обикновено сако и вратовръзка, далеч по-малко официални от строгите тъмни костюми с жилетка на своите адвокати.

Харди мълчеше и си късаше нервите. Вляво от него Греъм и Фрийман тихичко разговаряха. Той почти им беше обърнал гръб, улавяйки с периферното си зрение присъствието на Драйсдейл и Соума на банката на обвинението, издигаща се почти право срещу тях.

Извъртя се още малко и хвърли кос поглед към галерията за публиката, която отдавна вече бе претъпкана от нетърпеливи да хванат началото на битката хора. Подборът на съдебните заседатели се проточи цели десет дни, последният от тях бе уточнен в петък вечер, малко преди края на заседанието. Сега вече всичко беше готово за началото на процеса, който щеше да започне всеки момент с встъпителните слова на обвинението и защитата и представянето на първите доказателства.

Харди нямаше никакво желание да използва тези последни секунди за още един преглед на своите бележки. Бе абсолютно сигурен, че думите на встъпителната му пледоария — гладки и точни, ще се подредят в главата му когато трябва — веднага след речта на Соума. Това, което беше записано върху карираните листове на банката бяха именно бележки — ключови фрази, основни моменти, няколко обозначени с червено пункта, които попадаха в графата „не забравяй“. Всичко това му бе познато до втръсване, не искаше дори да го зърне…

Очите му пробягаха из галерията и се спряха за момент на Франи, чието желание да присъства на откриването на делото (за „морална подкрепа“) го беше изненадало доста приятно. Децата бяха на училище, дълбоко в душата му се загнезди предчувствието, че тя наистина ще му донесе късмет. Кимна лекичко, ръката му докосна сърцето — един едва забележим жест, сякаш си оправяше вратовръзката. Но тя го разбра и кимна в отговор.

Точно пред Франи се бе настанила Хелън — майката на Греъм, която бе присъствала през цялото време на подбора на съдебните заседатели, а сега се опитваше да имитира статуя. Очите на Харди останаха заковани върху лицето ѝ в продължение на няколко дълги секунди, но тя дори не мигна. Пепеляворусата ѝ коса бе пригладена назад, ръцете ѝ лежаха в скута. В залата се носеше приглушено мърморене — хората разговаряха помежду си, някои спореха и изказваха предположения. Но този шум сякаш не достигаше до майката на Греъм, която седеше спокойно, дълбоко вглъбена в себе си. Съпругът ѝ не беше тук, отсъстваше и другият ѝ син. Никой от двамата не се беше появявал по време на подбора през миналата седмица.

Разпозна и някои други лица в онази част от галерията, в която се бяха групирали „привържениците“ на Греъм, включително лицата на служителите от собствената си кантора. Всъщност, те бяха служители на Фрийман, появили се тук специално за шоуто на встъпителните пледоарии. Старецът най-безсрамно ги беше подлъгал с изявлението си, че Харди е магьосник на словото и сега те бяха тук, изгарящи от нетърпение да го видят и чуят…

Той никога не е губил! Това бе уловката на Фрийман. След нея Харди бе принуден да подчертае, че става въпрос едва за две дела от углавен характер. Ако тази бройка беше пет-шест, наистина би могло да се говори за някакви специални способности. Но въпреки това уточнение, младежите бяха тук…

Твърде показателно обаче беше отсъствието на Мишел, която вече бе поела отговорността за делото „Триптек“ почти изцяло. Младата жена очевидно мразеше както процеса, така и начина, по който Греъм Русо бе запълнил живота на шефа ѝ през последните няколко месеца. Но Харди си даваше сметка, че това състояние на нещата се бе отразило благоприятно на всички. Защото макар и без никакъв опит в наказателното право, Мишел се оказа превъзходен корпоративен адвокат. Благодарение на този факт Харди отделяше на „Триптек“ едва пет часа седмично — минималният лимит, срещу който получаваше пари в брой от Брънел, докато Мишел бе стопроцентово ангажирана с делото за обезщетение и получаваше възнаграждението си под формата на обезценени акции. Това решение тя бе взела напълно самостоятелно, а за Харди оставаше само да се надява, че в крайна сметка момичето няма да се окаже без пукната пара…

Беше леко изненадан от факта, че Шарън Прат също бе в лагера на техните привърженици. Според пресата тя възнамерявала да отделя на процеса цялото си свободно време. В дъното, малко встрани от вратата, му се мярна вече познатото лице на Барбара Брандт — лъжливата лобистка (силно казано?), която оживено разговаряше с групичка свои последователи.

В противоположната страна на залата, точно зад банката на обвинението, седеше Дийн Рауъл — главният прокурор на щата Калифорния. Подобно на Прат, той също беше тук като наблюдател, като влиятелно присъствие.

Хвърли поглед към Фрийман и клиента си, които си бъбреха приятелски, доближили глави. Той самият обаче беше прекалено напрегнат, не можеше дори да се престори, че проявява интерес към темата, която ги вълнуваше. От гърдите му се откърти тежка въздишка, която спря на средата, тъй като изведнъж си даде сметка, че съдебните заседатели ще я забележат и приемат като признак на нервност. Трябва да излъчва увереност. Трябва да излъчва тържествено спокойствие и приятелско отношение, независимо от това как се чувства в действителност…

Срещна погледа на Томас Кенър — съдебен заседател номер четири, и приятелски му кимна. Все едно че бяха стари познати. После погледът му бавно обходи останалите лица в бокса.

Подборът на съдебните заседатели мина зле. Окончателният състав не успя да отговори на едно от най-важните условия, което си беше поставил Харди — в него да присъстват представители на всички слоеве от разнородното общество, населяващо Сан Франциско. Въпреки че двамата с Фрийман наеха експерти по подбора, те се оказаха почти неспособни да се противопоставят на стратегията на обвинението. Жребият бе крайно неблагоприятен за тях и въпреки че използваха всички позволени от закона похвати за отстраняване, в журито попаднаха предимно мъже. Осем на брой, шестима от които бели…

Харди добре знаеше, че разсъждава с голяма доза предубеждение, но предчувствието не можеше да го лъже: тези мъже, в преобладаващата си част представители на работническата класа, нямаше да проявят онова съчувствие към обвиняемия, което той би получил от жените… Соума и Драйсдейл открито и арогантно изразиха предпочитанията си към мъжкия пол — в един момент си позволиха дори да настояват за изцяло мъжки съдебен състав! Но на кого му пука за пристрастията, важното е да се спечели!

Жените бяха четири. Млада майка от азиатски произход, трийсетгодишна чернокожа учителка, разведена бяла секретарка, която наближаваше петдесетте, и някаква съвсем млада инкасаторка от газовата компания с къса, яркочервена коса, която непрекъснато дъвчеше дъвка.

В петък вечерта, след окончателното определяне на заседателите, Харди и Фрийман отидоха да ударят по едно при Лу Гърка, предпочитайки сепарето в дъното. Соума и Драйсдейл също се появиха там, но седнаха на бара. Възбудени и в добро настроение, те звънко чукнаха чашите си и пиха за „най-добрият съдебен състав в Америка“.

Фрийман надигна обсипаното си със старчески петънца лице от бърбъна пред себе си и тихо подхвърли поредната сентенция:

— Винаги е хубаво, когато те предизвикват, нали?

Много неща сочеха на Харди, че съдебните заседатели едва ли ще останат възхитени от поведението на Гил Соума в съда. Резкостта, която прояви по време на официалното обвинение, враждебната ирония при първата им среща във френското ресторантче, очевидната му омраза към Греъм Русо.

В момента обаче си даваше сметка, че всички тези неща попадат в сферата на благопожеланията. Соума не беше нито арогантен, нито глупав човек, свободното му поведение пред съдебните заседатели сочеше, че е напълно наясно с недостатъците си и е взел мерки за тяхното отстраняване.

Облечен в безупречен пепеляв костюм и тъмносиня вратовръзка, с отлично излъскани, но очевидно доста употребявани меки обувки (един стар трик на Фрийман), той се беше изправил в близост до бокса на съдебните заседатели с преобладаващо мъжко представителство и им говореше тихо, без истерия и язвителност, а от фигурата му се излъчваше искрено убеждение в правотата на позицията му…

— Дами и господа съдебни заседатели, обвиняемият Греъм Русо е убил баща си за пари…

Драматичната сила на тези думи предизвика лек шум сред публиката, който обаче заглъхна още преди намесата на съдията Джордан Солтър. Очите на Соума не се отделяха от лицата на съдебните заседатели, прехвърляха се от едно на друго със спокойна настойчивост.

— По време на това дело, което ще продължи дни, а вероятно и седмици, ние ще ви запознаем с голямо количество убедителни улики и доказателства — както преки, така и косвени, които без всякакво съмнение ще ви убедят, че в ранния следобед на девети май, петък, обвиняемият, седнал ей там, вляво от мен… — махна с ръка по посока на намръщения Греъм с небрежна лекота, сякаш искаше да им обърне внимание на красивия залез, — … се е появил в апартамента на баща си, инжектирал му е смъртоносна доза морфин, след което е взел парите му и е избягал. Съществуват доказателства, че бащата на обвиняемия Салваторе Русо, когото всички са наричали Сал, е страдал от болестта на Алцхаймер и рак в мозъка. Те са убедителни и никой не ги оспорва. Други доказателства сочат, че обвиняемият редовно е посещавал жилището на баща си и му е инжектирал морфин срещу силните болки. Те също се неоспорими. Но на въпросната дата — девети май, обвиняемият се появява в апартамента на Сал не като помощник, а като крадец. Не като лечител, а като убиец…

Защитата вероятно ще изтъкне, че Сал Русо е изпитвал силни болки, че е умирал. Ще се опита да ви убеди, че обвиняемият Греъм Русо е трябвало да реши дали баща му ще живее, или ще умре. Но фактите сочат, че той отнема живота и собствеността на друг човек. Няма никакво значение дали го е сторил от обикновена алчност, или по силата на някакво извратено чувство за лоялност. Защото, независимо от мотивите, законът нарича това грабеж и убийство.

Ние ще ви предложим показанията на свидетели, от които ще стане ясно, че обвиняемият има опит в неотложната помощ и умее да поставя инжекции, ще бъдете убедени, че именно той е занесъл в дома на баща си спринцовката, с която е била администрирана фаталната доза, че е закупил самият морфин с рецепта на собственото си име.

Пред вас ще застане и свидетелката госпожица Ли — касиерка в клона на банката Уелс Фарго, която ще потвърди, че в деня на смъртта на Сал обвиняемият е внесъл в личната си банкова касетка… — гласът на Соума драматично се понижи: — … сумата от петдесет хиляди долара в брой, плюс колекция бейзболни картички от началото на 50-те години, които струват още много хиляди…

Харди беше дълбоко обезпокоен от показанията на Алисън Ли. Фрийман беше този, който му посочи един основен пропуск в тях, очевидно останал незабелязан както от обвинението, така и от защитата. В допълнение разполагаха и с видеозаписите…

Но съдебните заседатели щяха да бъдат запознати с видеозаписите и аргументите на Фрийман едва след няколко дни. В момента просто мълчаха и слушаха като омагьосани монолога на Соума.

Греъм се размърда в стола си, Харди протегна ръка и докосна ръкава на сакото му. С това искаше да покаже, че всичко е наред, че на този етап е нормално нещата да звучат зле и Греъм просто трябва да запази спокойствие.

— Сал Русо е разполагал с домашен сейф, скрит под леглото му — гладко продължаваше Соума. — Ние ще ви покажем едно негово писмо, адресирано до обвиняемия. Под текста на това писмо обвиняемият лично си е записал цифрите от комбинацията на сейфа.

Част от съдебните заседатели се спогледаха и Харди бе принуден да признае, че словото на прокурора им прави търсеното впечатление.

— Ние ще докажем, че обвиняемият е изпитвал отчаяна нужда от пари. В рамките на два месеца е напуснал една служба и изгубил друга. Заплатата му в „Бърза помощ“ е била малка, не е стигала за покриване на месечните му разходи. Между другото, той е притежател на спортен автомобил, марка БМВ…

Младият прокурор развиваше обвинението като по учебник, съдебните заседатели даваха всички признаци, че му вярват.

— И накрая, дами и господа — рече след умела пауза Соума, — аз ще ви помоля внимателно да изслушате показанията на полицейските инспектори, които многократно са предоставяли на обвиняемия възможността да обясни своите постъпки и действия, своите мотиви и поведение. Сигурен съм, че и вие като мен ще останете смаяни от неговото абсолютно неадекватно отношение към истината. Той лъже, той непрекъснато лъже. Ще ви помоля да бъдете търпеливи, защото възнамерявам да възстановя пред вас полицейските разпити на обвиняемия с всичките им подробности. Искам изрично да подчертая, че тези разпити са били проведени още преди срещу господин Русо да бъдат предявени каквито и да било обвинения. И търпението ви ще бъде възнаградено, защото ще чуете само лъжи, един дълъг низ от лъжи.

Ние ще докажем по категоричен начин тези лъжи. Ние ще уточним действията на обвиняемия, ще посочим мотивите му. Ще докажем без сянка от съмнение, че Греъм Русо е убил баща си от алчност, с единствената цел да сложи ръка върху парите и бейзболните картички, които са се намирали в сейфа му. — Показалецът на Соума се насочи към Греъм, гласът му — равен, безстрастен и убедителен, прозвуча в тишината на залата със силата на изстрел: — Там седи един убиец, дами и господа!

Съдията Солтър приключи със записките си и вдигна глава:

— Господин Харди?

Фрийман се приведе през рамото на Греъм и прошепна, че трябва да поискат кратко прекъсване. Харди също имаше това чувство, фактически му се искаше не кратко, а дълго прекъсване — поне две-три седмици. За да преосмисли неща, които до този момент бе смятал за окончателно изяснени.

Разбира се, двамата с Фрийман бяха репетирали всички възможни варианти на встъпителната реч на обвинението. Един от тях се оказа почти идентичен с това, което каза Соума. Нищо чудно, тъй като прокуратурата няма право да се позовава на нищо друго, освен на официално внесените по делото улики и доказателства, които, естествено, бяха достояние и на защитата.

Но днес делото изглеждаше някак по-друго. Вероятно поради сдържания тон на обвинителната реч (който не бяха предвидили). Страхът сграбчи Харди толкова внезапно, че стомахът му изведнъж се сви на топка. Сравнително бързо си даде сметка, че в случая всяко забавяне ще бъде фатално. Проявата на колебание неминуемо ще накара нервите му да изпускат искри и това няма да остане незабелязано както от съдебните заседатели, така и от противника. Съмненията относно избраната стратегия и самият му клиент ще вземат връх, ще се спрат в гърлото му, ще попречат на дишането му. Но най-лошото беше, че съдебните заседатели несъмнено ще използват евентуалното прекъсване за размисъл върху убедителната във всяко отношение встъпителна реч на Соума.

Според законите на щата Калифорния защитата има право на встъпително слово както веднага след обвинителния акт (като форма на незабавно отхвърляне), така и на известно изчакване. Харди предварително бе решил, че ще говори непосредствено след Соума, но сега това изглеждаше още по-наложително. Ставай и започвай, заповяда си той. Веднага!

Изправи се без дори да погледне към Фрийман. Усети коленете си меки, в ушите му се появи странно бучене. Това бе древният капан на мъжката психика: слабостта убива!

Но гневът, който се появи в душата му, беше добре дошъл. Той беше единственото позитивно нещо в момента. Стиснал устни, Харди сковано закрачи към бокса на съдебните заседатели, спря до дървения парапет и бавно се извърна към Соума. В очите му се четеше презрение и сдържан гняв, главата му леко се поклати. Ясно пролича, че изпитва дълбоко отвращение от това, което беше чул.

После отново се извърна към съдебните заседатели, ръката му повтори жеста на Соума с добре изиграна ирония и се насочи към Греъм:

— Този човек е обичал баща си, закрилял го е и се е грижил за него. Тези три неща лежат в основата на цялото дело срещу Греъм Русо. Едно абсурдно дело, с още по-абсурдни обвинения. Вярно е, че Греъм е бил редовен посетител в жилището на баща си. Ходил е там, не само за да облекчи болките му, но и за да му помага в бита, да му прави компания, да го изведе на вечеря. Вършил е всичко това близо две години, особено интензивно през последните шест месеца от живота на Сал, тъй като към безпощадно развиващата се болест на Алцхаймер се е прибавил и смъртоносен мозъчен тумор… През последните седмици Сал е имал няколко сериозни пристъпи на загуба на паметта. Същевременно не вярва на специализираните заведения, изпитва ужас от тях. В това отношение синът му прилича на него…

Тук си позволи една разбираща усмивка, просто защото беше сигурен, че все някой от тези заседатели насреща споделя мнението, че бюрократите не са най-висшата форма на живот на тази планета.

— И тъй, за какво всъщност става въпрос? За един прост рибар от италиански произход, който не желае животът му да свърши в мрачна изолация. На осми май умът му е бистър и той разговаря със сина си. В сейфа под леглото си държи пари, спестявани от дълги години насам. Иска синът му да ги премести на сигурно място и да ги използва за съвсем практични неща — болкоуспокояващи лекарства, наем на апартамента, квалифицирана медицинска помощ от сестра или санитар, ако все пак се стигне до нея преди ракът да го е убил…

В продължение на часове бе спорил с Фрийман и Греъм относно Сингълтери и в крайна сметка успя да ги убеди да се доверят на инстинкта му. Похарчените две хиляди и двеста долара за публикувани из цялата страна обяви предизвикаха цяла река от отговори, но нито един не беше от Джоан. Може би молбата на Сал е била съвсем искрена (както продължаваше да вярва Греъм), но картата Сингълтери си оставаше неуместна за пред съда. В крайна сметка екипът на защитата стигна до консенсус: Джоан Сингълтери вероятно е присъствала в даден момент от живота на Сал, но споменът за нея е бил изкривен от пристъпите на Алцхаймер, а самата тя може би отдавна е мъртва. По тази причина името ѝ няма да бъде споменавано на процеса…

Харди направи малка пауза, по време на която със задоволство усети, че слабостта в коленете му беше изчезнала. Въздъхна с видимо облекчение, очите му обходиха бокса, спокойно срещайки погледите на част от насядалите вътре хора.

— Да, Греъм действително е взел парите на баща си — продължи той. — А ние ще ви докажем, че това е станало именно на споменатата дата — осми май. На тази дата той е оставил на съхранение в банковата си касета както парите, така и бейзболните картички. На девети май баща му отново го вика. Прави това на два пъти. Изпитва непоносими болки. Моли Греъм да се отбие в момента, в който получи посланието му. И загриженият син го прави. Отива за последен път в апартамента на баща си…

Точно тук навлизаме в тресавището, рече си Харди, после напълни дробовете си с въздух и продължи:

— Вие ще научите, че Сал Русо е починал вследствие на венозна инжекция морфин. Ще ви бъде обяснено, че преди това е пийнал една-две чашки. Градският патологоанатом доктор Страут ще ви обясни, че смъртта е настъпила бързо и сравнително безболезнено. Известно време преди това Сал е получил от лекаря си един HP-формуляр, който, буквално разшифровано, носи посланието „Не реанимирайте“. Той е нещо като онези медальони с кръвната група на пациента, но тук идеята е по-друга — медицинският екип трябва да остави човека да умре, ако такава е волята на природата… Точно такъв стикер е бил открит при трупа на Сал. Той е бил много болен човек, понасял е силни болки, изпитвал е ужас при мисълта, че окончателно ще си изгуби ума, не е искал да бъде вкаран в клиника… Да, такъв е бил човекът, когото са намерили мъртъв, дами и господа. Жертвата. Но синът му го е обичал…

Не бива да разглеждаме случая като убийство с цел грабеж, защото тук изобщо не става въпрос за убийство. Обвинението не може да докаже пред вас, че Греъм Русо е убил баща си. Уликите и доказателствата няма да ви убедят във вината на Греъм, просто защото той е невинен, въпреки отчаяната реторика на обвинението и очевидния стремеж към сензации…

Харди замълча, кимна на хората в бокса и изведнъж разбра, че няма какво повече да каже.

— Ама и малкият си го бива! — доволно промърмори Фрийман, сдъвка храната в устата си и вдигна пръчиците за поредната атака. Намираха се в транзитната килия на Съдебната палата — единственото място, където можеха да разговарят на спокойствие с Греъм по време на почивките. „Обзавеждането“ се изчерпваше с два бетонни нара и тоалетна чиния. Тук нямаше нищо, което да бъде унищожено или откраднато от затворниците.

По пода се въргаляха картонените кутии от китайската храна, която Фрийман се бе погрижил да поръча за обедната почивка. Не бе пропуснал и малките контейнери с оцет, лютиво монголско олио, пакетчета соя и различни сосове, резервни пръчици за хранене, хартиени чинии и салфетки.

— Гил не е глупав — промърмори Греъм и натопи патешкото си бутче в сливовия сос. — В „Дрейпърс“ беше звезда…

Харди нямаше апетит. Дори без да обръща внимание на вонята в килията, стомахът му си оставаше неспокоен и свит, това чувство само се усили от встъпителното му слово… Просто не можеше да си представи, че ще го натъпче с храна. Фрийман забеляза това и вдигна глава:

— Добре ли си, Диз?

Харди стана, скръсти ръце и пристъпи към решетките.

— Нерви — сви рамене той.

— Справи се добре — увери го старецът, хвърли в устата си едно цяло охлювче и добави: — Очерта границите, маркира разделителните линии… Нещата опират до показанията на Алисън Ли. Няма доказателства, че Греъм е внесъл парите в банката месеци след смъртта на Сал. Точка по въпроса. За нас остава да докажем това и нищо повече. А те ще трябва да се борят с неща, за които нямат никакви доказателства. И ще се провалят, разбира се…

— Точно така — кимна с готовност Греъм и насочи вниманието си към една картонена кутия, която беше пропуснал. — Ще се провалят.

— Значи нещата са ясни — рече Харди и ги дари с уморена усмивка. — В такъв случай ще ида да кажа здрасти на жена си.

— Доведи я тук — предложи Фрийман.

Харди огледа потискащата обстановка и тръгна към вратата.

— Няма да стане — поклати глава той.

Тя го чакаше в галерията, почти опразнена за обедната почивка. Целуна го по бузата и безпогрешно отгатна настроението му.

— Не беше чак толкова лошо, Дизмъс — рече.

Той свали подвижната седалка, отпусна се до нея и кисело промърмори:

— Виждам заглавието в утрешния брой на „Кроникъл“: ЗАЩИТАТА НА РУСО НЕ БЕШЕ ЧАК ТОЛКОВА ЛОША…

— Наистина не беше зле — настоя Франи и стисна крака му над коляното: — Тръгна добре, нататък ще бъдеш още по-убедителен. Но знаеш ли какво ми направи впечатление? Отсъствието на нашия приятел Ейб…

Тя, разбира се, беше в течение на проблемите между двамата, но лятото бе свършило своето — децата във ваканция, лагери, игри… Вероятно по тази причина бе решила, че нещата са се изгладили с времето.

— Още ли сте на нож?

— Предполагам — сви рамене Харди.

— Трябва да го потърсиш.

— Вече се опитах, но без успех. Той очевидно мисли, че съм го предал и вече съм друг човек…

— Но ти си все същият, нали?

— Не е точно така. Поел съм защитата на лице, което той е арестувал не веднъж, а два пъти… Освен това е дълбоко убеден, че Греъм е убиец и съвсем не е извършил престъплението си по милосърдни причини. Но това е начинът, по който мислят повечето ченгета…

— Е, нали цял живот е бил ченге…

— Знам и винаги съм се съобразявал с този факт. Но в момента Ейб е убеден, че съм се продал, а освен това Греъм е успял да ме направи на идиот, който му вярва…

Франи кръстоса ръце пред гърдите си и отмести поглед.

— Какво има?

— Нищо. Просто се надявам да не е така…

— Не съм се продал и не съм идиот — поклати глава Харди, огледа празната зала и понижи глас: — Но Евънс също е ченге, нали?

— Да, но тя е влюбена в Греъм.

— Едва ли щеше да си го позволи, ако не беше убедена в невинността му — подхвърли Харди, вгледа се в лицето ѝ и добави: — Много обичам този твой поглед, да знаеш…

Франи се усмихна.

— Искам да кажа, че може да е станало и обратното — поясни тя. — Изпитала е влечение към Греъм и по тази причина е започнала да вярва в невинността му… Стават такива неща. Аз например се влюбих в теб без да знам нищичко за живота ти…

— А сега, след като знаеш всичко, би ли го сторила? — усмихна се в отговор той.

— Вероятно нямаше да има никаква разлика — призна с въздишка Франи.

— Точно това исках да изтъкна — продължаваше да се усмихва Харди.

— Но тук става въпрос за мен — възрази тя. — Докато Сара Евънс е ченге и въпреки това го обича. Изобщо не ѝ пука дали ще се окаже убиец, или не…

— Той не е убиец.

— Надявам се да си прав, Дизмъс. Надявам се и двамата да сте прави. Но трябва да ти призная, че след като изслушах речта на господин Соума, вече не съм толкова сигурна…

Ето я оценката на встъпителните пледоарии, рече си Харди. Честна и откровена и в негова вреда, въпреки че идва от устата на жена му, която би трябвало да бъде на негова страна… Направи опит да мисли трезво. Оценката на Франи не можеше да бъде бог знае колко различна от мнението на съдебните заседатели. А това означава само едно — предстоят му тежки моменти, много по-тежки, отколкото си беше представял…

А само допреди миг беше убеден, че такова нещо е напълно изключено.

Двайсет и седма глава

От опита, който бе натрупал като прокурор, Харди бе усвоил едно елементарно, но важно правило: при всяко дело за убийство трябва да се установи със стопроцентова сигурност, че действително е извършено убийство. По тази причина предположи, че първият свидетел на Соума ще бъде доктор Джон Страут — главен патологоанатом на община Сан Франциско.

Но се оказа, че греши.

Беше първият работен ден на седмицата, Драйсдейл и Соума призоваха свидетеля си веднага след обедната почивка. Името му беше Марио Джиоти. По всяка вероятност Солтър е бил в течение, тъй като двамата с Джиоти влязоха в залата направо от кабинета му. Може би дори бяха обядвали заедно.

Харди веднага прецени, че призоваването на Джиоти е било съобразено с натоварената му програма: идва в Съдебната палата направо от Федералния съд насреща, използва част от обедната си почивка, за да даде показания, изтърпява евентуалния кръстосан разпит и в два следобед отново е на работното си място.

Тревожеше го факта, че очевидно всички участници в делото бяха уведомени за тази програма, с изключение на техния екип. Но това вече нямаше значение, тъй като Джиоти се бе изправил на банката за свидетелите и полагаше клетва.

Още при откриването на съдебните заседания Солтър се погрижи да ограничи достъпа до тази банка. Очевидно не желаеше Соума и Харди да бъдат прекалено близо до свидетелите и да им влияят физически. Въпросите трябваше да бъдат задавани от центъра на пространството между банките — точно където в момента се беше изправил Соума.

— Господин Джиоти — започна младият прокурор. — Бихте ли се представили на съда с пълното си име и професия?

Когато свидетелят каза, че е федерален съдия, в залата настъпи оживление, а съдебните заседатели се спогледаха. Безсрамно настоятелен, Соума невъзмутимо поиска разрешение от председателя на съда да се обръща към свидетеля с „Ваша Светлост“ или „господин съдия“. Солтър шеговито отвърна, че не възразява, стига стенографката да няма нищо против. После се наведе над масичката на униформената жена и я попита дали няма да се обърка. В залата се разнесе сдържан смях, ясна индикация за добронамереността на публиката към първия свидетел.

Харди не посмя да направи възражение. А и за какво? Не би постигнал нищо друго, освен враждебно отношение от страна на Солтър, а вероятно и на Джиоти… По време на углавно дело е по-добре да те блъсне камион, отколкото да си спечелиш гнева на съдията, напомни си едно от основните правила той.

— Господин съдия — започна Соума. — Бихте ли разказали на съда какво правихте в петък, девети май тази година?

Джиоти много добре знаеше как се дават свидетелски показания. Облегнал се удобно в креслото, той огледа Соума, премести очи по посока на съдебните заседатели и започна.

Технически погледнато свидетелите трябваше да отговарят кратко на поставените въпроси и да чакат нови, но той явно не възнамеряваше да се придържа към това правило, а Соума мъдро го остави да говори.

— Със съпругата ми Пат бяхме на вечеря в „Лулу“ — започна съдията. — След вечерята Пат се качи на колата и се прибра у дома, а аз отскочих до службата, за да взема документите, върху които възнамерявах да работя през почивните дни. Офисът ми се намира в сградата на Федералния съд на Седма улица, точно срещу алеята, където живееше Сал Русо. Двамата с господин Русо бяхме приятели от много години, в петък имах навика да си купувам прясна риба от камионетката му, да я слагам в портативния хладилник, който винаги държа готов в багажника си, и да я запазя по този начин за почивните дни. През въпросния петък обаче Сал го нямаше на обичайното място, аз помислих, че е болен и реших да отскоча да го видя… И тъй и тъй беше на две крачки…

— Как по-точно постъпихте? — вметна Соума.

Гъстите вежди на Джиоти едва забележимо се свиха. Той не беше от хората, които обичат да ги прекъсват, излагаше тезата си бавно, в логическа последователност.

— Качих се и почуках на вратата му — отвърна той и лицето му бавно се отпусна. — Вътре светеше, но никой не ми отвори. Почаках известно време, после опитах бравата. Беше отключено. Сал лежеше на пода в дневната си…

— Лежеше на пода? — вдигна вежди Соума.

Очите на Джиоти се присвиха. Младият прокурор губеше важни точки.

— Вече го казах, нали?

— Да, да, казахте го — запелтечи Соума в опита си да заглади неприятното впечатление. — Моля за извинение, Ваша Светлост… Значи, Сал Русо е лежал на пода… А какво направихте вие?

Джиоти му бе отправил мълчаливото си предупреждение и Харди не виждаше причини да се намесва. През следващите няколко минути съдията говореше спокойно, без да бъде прекъсван. Позвънил на 911 и изчакал пристигането на бърза помощ и на полицията. Първо дошли двама униформени полицаи, после и инспекторите. Забелязал HP-стикер на пода, спринцовка и ампула на масата, плюс бутилка уиски. Не докоснал нищо, тъй като добре знаел правилата. Просто изчакал появата на официалните власти, отговорил на неизбежните въпроси и се прибрал у дома…

Макар да не позна реда на призоваването, Харди бе предвидил появата на Джиоти като свидетел на обвинението. Логиката диктуваше да бъде разпитан първият очевидец, озовал се на местопрестъплението, макар че Соума едва ли можеше да очаква някакво стратегическо предимство от това. Показанията на Джиоти щяха да хвърлят светлина върху картината и толкоз.

Оказа се обаче, че Соума си е поставил и по-други цели. След като зададе един-два невинни въпроса относно преобърнатия стол в кухнята и празната ампула на масичката за кафе, той премина на същността:

— Ваша Светлост, вие заявихте, че Сал Русо е лежал на пода, нали така?

— Точно така.

— А имаше в близост до него някакъв стол?

Джиоти за миг затвори очи да си представи картината, после кимна:

— Да, неговият стол. Имаше един стар стол-легло, в който обичаше да седи… Тялото му лежеше на пода точно пред този стол.

— С други думи — между него и масичката за кафе, така ли?

— Да.

Соума се върна на банката, пое някаква снимка от ръката на Драйсдейл, записа я като веществено доказателство номер 1 и попита Джиоти дали запечатаното върху нея отговаря на картината, която е заварил в жилището на Сал.

— Да — кимна съдията, след като бегло я огледа. — Сал лежеше на една страна, точно както е на снимката…

Фотографията беше ясна, посланието — съвсем недвусмислено. Нима Сал нямаше да остане в любимия си стол, ако доброволно бе пожелал смъртта? Нима човекът, който му е помогнал да премине в отвъдното, не би му предложил това последно удобство? Но не — тялото лежеше на пода, свито на една страна, като чувал с картофи. Сякаш някой го бе посякъл с брадва…

Получил каквото иска, Соума остави съдебните заседатели да се замислят върху тези въпроси, благодари на съдията и се върна на мястото си.

Технически погледнато, Джиоти се явяваше свидетел на обвинението, но Харди имаше чувството, че федералния съдия е на негова страна. Ако животът беше справедлив (ха-ха!), неговите показания трябваше да дойдат на малко по-късен етап от процеса и, честно казано, Харди ги очакваше дори с нетърпение — сигурен, че ще съумее да извлече максимална полза от тях. Но сега не беше време за подобни мисли, главното е да ограничи вредите, нанесени от Соума.

— Съдия Джиоти, вие бяхте близък приятел на Сал Русо, нали? — започна той.

— От много години — кимна Джиоти. — Напоследък обаче Сал рязко ограничи контактите си и бих казал, че си останахме само близки познати…

— Често ли го виждахте?

Джиоти се замисли, после кимна:

— Вече споменах, че в петък имах навика да купувам риба от него, стига да не пътувах извън града. Веднъж-два пъти съм се отбивал и в апартамента му да изпием по чашка. Обикновено след работа, най-често в края на седмицата…

— При тези посещения Сал винаги ли седеше на своя стол-легло?

— О, да — кимна съдията, замълча за момент, после му подхвърли кокала: — Но не винаги…

— Не винаги?

— Не.

— А къде седеше в тези случаи?

— Ваша Светлост, това няма пряка връзка с делото — тихо се обади Соума, който очевидно не желаеше да си навлича неодобрението на Джиоти.

Но Солтър беше на друго мнение.

— Отхвърля се — обяви той.

Харди повтори въпроса си.

— На различни места — отговори Джиоти. — Сал имаше неспокоен дух. На масичката за кафе, на стола легло, на дивана, дори направо на пода. Непрекъснато се движеше…

— Значи при фаталната инжекция би могъл да седи на пода и…

— Възражение!

Този път се обади Драйсдейл, който с твърд глас обяви въпросът за насочващ. Солтър прие.

Харди се обърна, забеляза красноречивия начин, по който Фрийман напълни една чаша с вода и пристъпи към банката.

Минута по-късно, въоръжен със съвета на възрастния си партньор и съответната снимка, той се върна при свидетеля.

— Съдия Джиоти, моля да погледнете веществено доказателство номер 1, предоставено от обвинението. Как мислите, дали лежащият стол е в спуснато положение?

Разбира се, Фрийман беше отбелязал, че столът не е в такова положение. На снимката ясно се виждаше, че е изправен и Джиоти го потвърди.

— Можете ли да си спомните дали беше в това положение когато влязохте в жилището на Сал?

Джиоти отново затвори очи, после кимна:

— Бих казал да. Не си спомням да съм го виждал разгънат. Ако беше, с положителност щях да бъда принуден да го отместя, а аз не направих нищо такова…

Това беше достатъчно. В подходящ момент Харди би могъл да твърди, че Сал просто е паднал от стола си, или — още по-добре — фаталната инжекция му е била направена направо на пода… Джиоти му помогна и куражът му започна да се възвръща. Съдебните заседатели получаваха и друга версия за размисъл. Реши, че сега е моментът да повдигне и втория въпрос, който си беше подготвил.

— Съдия Джиоти, вие заявихте тук, че сте знаел за заболяването на Сал. Бяхте ли в течение, че е болен от Алцхаймер?

— Не, не бях.

— Ваша Светлост! — скочи Соума и застана на крачка зад Харди. Гласът му придоби характерната си пискливост: — Не виждам връзката на този въпрос с делото!

Наистина, такава връзка трудно можеше да се открие, поне в юридически смисъл. Но Харди бе твърдо решен да представи страданията на Сал и в обикновена, човешка светлина. Усетът му подсказваше, че Джиоти ще му помогне в това отношение.

Но първо трябваше да се парира евентуалната съпротива на Солтър, който очевидно бе склонен да приеме възражението на Соума. Въпросите на Харди действително нямаха връзка с делото. За щастие авторитетът на Джиоти действаше и в двете посоки. Той погледна към банката на съдията и каза, че няма нищо против да отговори на поставения въпрос, а Солтър без колебание отхвърли възражението на прокурора.

— Пристъпите на главоболие очевидно бяха страхотни — започна Джиоти, обръщайки се отново към Харди, след което ловко извърна лице към съдебните заседатели: — Веднъж Сал ми подхвърли, уж на шега, че ако не го видя в продължение на няколко дни, непременно трябва да отскоча до жилището му… Защото сигурно ще е мъртъв… Болките били толкова силни, че понякога му се искало да се самоубие.

— Това ли беше причината, поради която на девети май се озовахте в апартамента на Сал?

— В общи линии да — кимна Джиоти. — Беше успял да ми вкара тази мисъл в главата…

Харди доволно кимна. Получаваше точно онези отговори, от които се нуждаеше.

— Искате да кажете, че е предчувствал близката си смърт?

— Възражение, това се предположения! — обади се Драйсдейл.

— Възражението се приема.

— Позволете да парафразирам въпроса си, Ваша Светлост — бързо реагира Харди. — Съдия Джиоти, имало ли е случай, при който Сал Русо да е признал пред вас, че е близо до смъртта?

— Възражение! — отново извика Драйсдейл.

Този път Солтър го отхвърли и Джиоти кимна:

— Да. Веднъж ми каза, че най-много след два месеца ще бъде мъртъв…

— Значи е знаел?

— Да. Мисля, че да.

— Благодаря, Ваша Светлост. Нямам повече въпроси. — Обърна се към Соума и подхвърли: — Свидетелят е на ваше разположение.

Но прокурорите, очевидно усетили, че Джиоти им носи повече вреда, отколкото полза, побързаха да го освободят.

Солтър изчака колегата му от Федералния съд да напусне банката за свидетелите и да се смеси със зрителите в галерията, после насочи чукчето си към Соума:

— Следващият ви свидетел, моля.

— Народът призовава Джон Страут.

Високият мъж с южняшки акцент влезе в ограденото пространство, даде клетва и се насочи към банката на свидетелите. Поне веднъж в седмицата той даваше показания в съда, навсякъде ценяха и търсеха експертното му мнение. По тази причина пътуваше много, на неговата оценка разчитаха в цялата страна, особено когато ставаше въпрос за трудни и заплетени дела. Отпусна се на стола и кръстоса крак върху крак, явно се чувстваше като у дома си. Търпеливо отговори на въпросите, свързани със снемане на самоличността и професията му, после спокойно зачака.

— Доктор Страут, вие твърдите, че дванайсет милиграма морфин, инжектирани венозно, могат да доведат до смърт, нали така? — изстреля първият си въпрос Соума.

А Харди си помисли, че ако не се чувстваше като у дома си на онзи стол, Страут отдавна би трябвало да е мъртъв. Но спокойното му поведение съвсем не означаваше, че се разсейва.

— Дванайсет милиграма венозно биха могли да предизвикат смърт — поправи прокурора той. — Особено при наличието и на други фактори, най-вече на алкохол.

— Имаше ли алкохол в кръвта на Салваторе Русо?

— Да.

— В каква концентрация?

— Нула едно.

— Много ли е това, докторе? Бил ли е пиян Сал Русо?

— Според законите на щата Калифорния — да.

Харди нямаше представа накъде бие с тези въпроси Соума и започна да се безпокои. Какво от това, че Сал е бил пиян? Каква връзка има то с Греъм? По какъв начин би могло да му навреди?

— Докторе, възможно ли е определено ниво на алкохол в кръвта на жертвата да повлияе на действието на морфина?

Страут внимателно обмисли въпроса, очевидно искаше да бъде прецизен. После смени позата си, наведе се напред и кимна:

— Да, възможно е.

— По какъв начин?

— При наличие на споменатото алкохолно ниво в кръвта, морфинът рязко сваля кръвното налягане.

— Рязко и бързо? Почти моментално?

— Да, почти моментално — кимна Страут.

— И какво става тогава?

— При рязко понижено кръвно налягане мозъкът не се оросява и човек припада…

Соума доволно кимна, очевидно очаквал именно този отговор.

— Но ако Сал Русо сам си е направил инжекцията, той не би имал време да измъкне иглата от вената си, нали така?

— Точно така.

Соума помоли да впишат в протокола веществено доказателство номер 2 и подаде увеличената полароидна снимка на патолога.

— Виждате ли на тази снимка една спринцовка с предпазна капачка върху иглата, поставена на масичката до тялото? — попита той.

— Да.

— Ако приемем, че иглата е открита в положението, което е запечатано на този кадър, ако приемем още, че господин Русо е изпаднал в безсъзнание от комбинираното действие на алкохола и морфина, бихме могли да отхвърлим идеята, че той сам си е направил инжекцията, нали така?

— Да — кимна Страут. — Ако приемем, че това, което споменахте преди малко, отговаря на истината, жертвата действително не си е инжектирала опиата сама…

Харди хвана писалката и започна да пише. Възнамеряваше да притисне доктора за тези „ако приемем“ и „в случай че“… Същевременно му стана ясно накъде бие Соума, точно както то стана ясно и на съдебните заседатели. Младият прокурор ловко се опитваше да внуши идеята, че тук не става въпрос за самоубийство. Идея, която поддържа и съдебният лекар…

Оказа се, че Соума е отлично подготвен за това внушение. Без никакви „ако“ и „може би“.

— Доктор Страут, открихте ли следи от травми по тялото на жертвата? — попита той.

Патологът кимна и накратко описа раната на главата, точно зад ухото.

— Възможно ли е тази рана да е причина за изпадането в безсъзнание?

— Да. Но за кратко време.

— Имате ли идея от какво е била причинена тя?

Харди направи възражение, което беше отхвърлено. Отговорът на тази въпрос е в компетенциите на свидетеля, поясни Солтър.

— Каквато и да е била причината, раната беше повърхността, без да оставя следи от контузия на черепа — отговори Страут. — Бих казал, че е причинена от тъп предмет, без остри ръбове…

— Например бутилка от уиски?

— Възразявам, Ваша Светлост. Това е внушение.

— Отхвърля се.

— Да — кимна Страут. — Тази идея съвпада с наличието на бутилка уиски на местопрестъплението.

Соума усили темпото, задавайки въпросите си в бърза последователност.

— А какво ще кажете за мястото на инжекцията?

— Там също имаше следи от травма.

— Какво имате предвид под „травма“?

— Кожата и мускулната тъкан бяха леко разкъсани от измъкването на иглата. Раничката приличаше на дълбока драскотина.

— Която не е причинена от вкарването на иглата, така ли?

— Не, това е изключено.

Малка, но важна подробност, тъй като опитен в тази дейност човек като Греъм не би направил лоша инжекция, ако тялото на пациента лежи спокойно, а не се мята на всички страни.

Соума благодари на съдебния лекар, върна се зад банката и прелисти някакви документи. Харди бе готов за възражения, очаквайки някакви заключения от негова страна.

Картинката е ясна, рече си той. Някой е накарал жертвата да се налива с алкохол, после го е треснал по главата, за да му инжектира морфина на спокойствие. Но Сал се е съвзел преди края на операцията и това е причина за разкъсването на раничката. А може би не се е съвзел, може би причината е била обикновен мускулен спазъм…

Всичко това би представлявало предположения от страна на Страут. Напълно неприемливи предположения…

Но Харди така и не получи възможност за възражения.

— Свидетелят е ваш — извърна се към него Соума.

Каза го приятелски и едновременно с това професионално, очевидно за да направи добро впечатление на съдебните заседатели.

Първият му въпрос беше изненадващ със своята прямота:

— Доктор Страут, самоубил ли се е Сал Русо, или е бил убит?

Страут отново кръстоса крак върху крак, намести се в креслото и едва тогава отговори:

— От гледна точка на криминалистиката са възможни и двете предположения.

— А от чисто медицинска гледна точка? Невъзможно ли е да се определи дали Сал Русо сам е отнел живота си, или е бил убит?

— В случая медицинската гледна точка съвпада с криминалистичната — отвърна Страут и зачака. Опитен свидетел, той нямаше намерение да насочва адвоката, нито пък да му позволява да накъсва обясненията с въпроси.

Харди кимна, впечатлен от тази проста истина.

— А имали нещо в криминалистичните улики и доказателства, което да наклони везните в едната или другата посока? — попита след къса пауза той.

— Не — отвърна след кратък размисъл Страут.

— Ами раната на главата, за която споменахте? Тя има ли пряко отношение към смъртта на Сал Русо?

— Не.

— Никакво?

— Абсолютно никакво. Може би е допринесла за временната загуба на съзнание, но не и за смъртта му.

Харди разигра лека изненада, като се погрижи съдебните заседатели да я забележат.

— Докторе, не казахте ли току-що, че тази рана би могла да е причина за загубата на съзнание от страна на господин Русо?

— Да, казах го.

— А означава ли това, че не би могла да бъде такава причина?

— Разбира се, че означава — прояви леки признаци на нетърпение Страут. — Вече споменах, че раната не беше сериозна.

— Точно така, докторе, благодаря, че ми напомнихте. Може да се каже, че става въпрос просто за една малка цицина, нали?

— Да.

— А кога се е появила тя? Преди или след инжекцията?

— Това не мога да кажа.

— Значи Сал Русо би могъл да си направи инжекцията, а след това да падне и да си удари главата?

— Възможно е.

— А ако приемем, че травмата на главата е получена преди инжекцията, вие можете ли да определите колко време преди нея е станало това?

Страут се замисли за миг.

— В рамките на ден или два, ако се съди по състоянието на раната.

Харди майсторски изигра изненада, примесена с недоверие.

— Докторе! Нима не можете да кажете дали Сал Русо е получил това нараняване в деня на смъртта си?!

— Не мога да бъда сигурен.

— Не можете, значи… — проточи Харди. — Тогава бихме ли могли да кажем, че нямате представа дали въпросната цицина има нещо общо със смъртта на Сал Русо?

— Да, точно така.

— Много добре.

Соума искаше да използва показанията на Страут, за да докаже версията за убийство, но това очевидно нямаше да стане. Харди побърза да затвърди пробива си.

— Споменахте и за травма на мястото на инжекцията — продължи той. — По ваше мнение тя може би е предизвикана от човека, който е инжектирал морфин във вената на жертвата. Нали така?

— Да.

— Но въпросната травма би могла да се получи и в случай че Русо се е инжектирал сам?

— Това също е възможно.

— Сал Русо би могъл да трепне или подскочи по време на този акт?

— Възразявам! — скочи на крака Соума и Харди доволно въздъхна. Процесът едва започваше, но младият прокурор вече показваше признаци на избухливост. — Това са спекулации, Ваша Светлост!

Съдията отхвърли възражението, а Харди направи опит да запази неутралното изражение на лицето си.

Страут отговори утвърдително. Сал би могъл да помръдне, докато се е инжектирал.

— Бих искал да изясним и един последен въпрос, докторе — кимна с добре изиграна благосклонност Харди. — Не споменахте ли пред господин Соума, че нивото на алкохол в кръвта на Сал Русо е било достатъчно високо, за да влезе в бърза реакция с морфина и да доведе до невъзможност за изтегляне на иглата обратно?

— Да, точно това казах.

— Казахте още, че този сценарий отговаря на клиничните ви изследвания, нали така?

— Да.

— Но „отговаря“ означава, че въпросният сценарий би могъл да е верен, а не че е верен, нали? Бихте ли изключили и други възможни варианти?

— Не.

— Значи описаният от вас инцидент би могъл и да не се случи, дори с повишеното съдържание на алкохол в кръвта на Сал?

— Да.

— Нека изясним този въпрос докрай, докторе. Правилно ли ще бъде, ако кажем, че нищо във вашите анализи и показания пред този съд не изключва вероятността Сал Русо да се е самоубил?

— Да, това би било правилно.

— Следователно би могло да става въпрос и за обикновено самоубийство, така ли?

— Точно така.

Солтър се мръщеше, а в душата на Харди се промъкна задоволство. Никак не беше трудно да разбере какви мисли се въртят в главата на съдията: след като дори съдебният лекар не е сигурен в наличието на престъпление, защо по дяволите председателства дело за убийство?!

Харди благодари на свидетеля и се отправи към мястото си, а Соума дори не го изчака и скочи на крака:

— Доктор Страут, нима твърдите, че става въпрос за самоубийство?! — попита с изтънял от гняв глас той.

— Не твърдя подобно нещо.

— Защо тогава казахте всичко това?

Страут сви рамене, нетърпението най-сетне му пролича.

— Защото няма начин да бъда сигурен, господин прокурор.

Харди се прибра за вечеря. Остана си у дома почти два часа, после целуна малките ангелчета за лека нощ и отново пое към центъра на града. Първо отиде в затвора при Греъм, където обсъдиха развоя на събитията и уточниха по-нататъшната си стратегия, а след това — в службата, за обичайния реквием с Дейвид Фрийман.

Прибра се някъде към единайсет и четвърт, полумъртъв от умора. По тази причина не му стана особено приятно да види Сара Евънс, която беше седнала в хола заедно с Франи и пиеше кафе.

— Ако е без кофеин, и аз ще ударя една чаша — рече с въздишка той. — Макар че по принцип съм противник на подобни сурогати.

Франи му поднесе бузата си за целувка.

През последните месеци Евънс се беше превърнала в Сара. Среднощните телефонни разговори постепенно бяха заменени от периодични срещи тук, у дома. Горе-долу на една възраст, Сара и Франи бързо обединиха интересите си. Сара започна да говори за брак и деца, а Франи бързо се превърна в опитен криминалист. И двете мечтаеха всичко това да стане реалност в близкото бъдеще, постоянно го обсъждаха…

— Стигнахме до заключението, че когато децата пораснат и започнат самостоятелен живот, аз ще стана ченге — обяви Франи. — По-добре, отколкото да бъда адвокат по бракоразводни дела, не мислиш ли?

— Страхотна идея — рече Харди и седна на свободния стол. — Напрегнат живот, огромни придобивки. Особено по отношение на клиентелата, на която много ще се радваш. Искаш ли да чуеш какво мисля аз за времето след като отраснат децата?

— Казвай.

— Тръгваш да обикаляш света, отсядаш в екзотични пристанища и се превръщаш в робиня на любящия си съпруг!

— Ей затова си го обичам! — въздъхна Франи и сложи ръка върху неговата. — Има страхотно чувство за хумор! — Ръката ѝ се раздвижи и лекичко го потупа: — Но днес го оправдавам, защото денят му беше наистина тежък…

Това върна всички в действителността, най-вече Сара.

Именно заради тази действителност беше тук. Името ѝ фигурираше в списъка на свидетелите и тя нямаше право да присъства в съдебната зала. Запълни деня си с куп неприятни неща, главно извън управлението, сега беше полумъртва от умора, но искаше да чуе какво е станало. Харди беше откровен.

— Сега е ред на Соума — рече той. — Прави всичко, за да докаже своите обвинения. Аз ще се развихря по-късно и ще му видя сметката.

Сара не се впечатли.

— Имам чувството, че не направих всичко — въздъхна тя.

— Не познавам друго ченге, което да е работило повече от теб по даден случай — увери я искрено Харди.

— Недостатъчно, това е всичко — поклати глава тя. — След като има само един заподозрян и това е Греъм, Соума няма как да не направи всичко възможно, за да докаже, че именно той е убиецът…

Харди съзнаваше, че това е истина, една неприятна истина. Изобщо не му се искаше да споделя опасенията си относно съдебните заседатели.

— Няма да успее, Сара — успокоително рече той.

— Не забравяй, че става въпрос за убийство, Дизмъс — изгледа го продължително тя. — И двамата сме убедени в това.

— Наистина ли? — внезапно се обади Франи.

Охо, рече си Харди. Никога не беше крил съзнателно каквото и да било от жена си, но в случая просто искаше да ѝ спести многобройните и доста мъчителни неизвестни, които съпътстваха делото. Тя имаше собствен живот, водеше ежедневни и достатъчно тежки битки на домашния фронт. И се справяше добре, далеч по-добре отколкото се справяше той с битките на своя, обществения фронт…

Очерта в общи линии стратегията, към която възнамеряваше да се придържа по време на процеса. След което каза, че е искрено убеден в невинността на Греъм, но Сал наистина е бил убит…

Едно от основните възражения на Франи срещу участието му в наказателни дела за убийство на страната на обвиняемите, се съдържаше във факта, че му се налага да работи с хора, които съзнателно са отнели чужд живот. А това малко или много имаше шанс да се повтори, като жертвата може да се окаже самият адвокат на убиеца, или пък семейството му…

— Знаем, че е така — заключи с леко присвиване на раменете Харди.

Франи помълча малко, после изведнъж стовари юмрук върху масата.

— По дяволите! — изпъшка тя. — Мамка му!

— Какво става? — погледна я с недоумение Сара. — Наистина знаехме…

— Ние с теб знаехме — уточни Харди. — Но не и Франи.

Сара протегна ръка през масата и я докосна.

— През цялото време се занимавам именно с това, Фран — рече. — Търсех убиеца на Сал…

Франи местеше недоумяващ поглед от единия към другия, от устата ѝ се откърти тежка въздишка.

— Отивам да си легна — внезапно обяви тя, стана и излезе.

Сара понечи да я последва, но Харди я спря.

— Остави я. Всичко е наред. По-късно ще поговоря с нея.

Тя се върна на мястото си, скръсти ръце и объркано прошепна:

— Съжалявам, но мислех, че… По-добре да си вървя!

— Не! — остро я погледна Харди. — Искам да разбереш, че сме изготвили една изключително добра защитна стратегия. Дори Дейвид Фрийман я одобрява, а той е най-големият черногледец на света! Твърдо съм убеден, че ще спечелим!

— А ако загубим?

Той не отговори. Просто нямаше отговор на този въпрос.

Сара положи лакти на масата и изпусна въздуха в сключените си длани.

— Бих могла да напусна работа и да отделя цялото си време на разследването — промълви тя.

— По-полезна си вътре в системата — поклати глава Харди.

— Не ме бива, Дизмъс. Не успях да открия нищо. Сал не е пренасял парите на никого. Спрял е да го върши преди години. Никаква следа от подобно нещо. Пък и кой ще вземе да убива някого заради дребна далавера с риба? Имам предвид онзи, как му беше името…

— Пио — рече Харди, мразейки проклетата си памет.

— Би трябвало да притисна здраво онзи Джордж, братчето на Греъм! — въздъхна тя. — Да го разтърся из основи и да разбера къде по дяволите е бил!

— И да те уволнят!

— Няма значение, особено ако той го е извършил…

— Я задръж малко — рече Харди и внимателно я докосна по рамото. — Задръж, дишай дълбоко… — Изчака няколко секунди, после продължи: — Вероятно си даваш сметка, че този момент винаги е най-тежкият… Вече си взела решението, но не знаеш как ще потръгне… Принудена си да вярваш, че това решение е правилно и да вървиш напред…

— Но аз не мога просто да си седя ей така! Не мога, разбираш ли?!

— Греъм също си седи, но на друго място…

Ударът попадна в целта. Сара напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Добре, но какво от това? Не мога да повярвам, че имаме заподозрян с мотив и без алиби, на когото никой не…

— Имаме ли? — вдигна вежди Харди. — Кой е той?

— Джордж!

— Джордж не е никакъв заподозрян — поклати глава Харди. — Не му трябва алиби, по простата причина че никой никога не го е виждал в близост до Сал. Липсват отпечатъци, липсват доказателства, че изобщо е имал представа за здравословното състояние на баща си. А ако е убил Сал под напора на гнева, несъмнено би го сторил по друг начин. От друга страна, ако приемем, че е знаел за скорошната смърт, защо му е трябвало да го убива? Да не говорим, че едва ли би оставил брат си цял живот да гние в затвора…

— Бас държа, че спокойно би го направил — възрази Сара. — Особено ако на негово място трябва да лежи самият той.

Харди помълча известно време, после вдигна глава.

— Е, добре, Сара — рече. — И двамата знаем, че не го е извършил Греъм, нали така?

— Разбира се.

— Но ти как мислиш, наистина ли не го е извършил?

— А ти допускаш, че го извършил?! — зяпна насреща му тя.

— Не, честно казано, не допускам — призна Харди. — Градя защитата си именно като изхождам от това убеждение и се надявам, че те не могат да докажат противното. Такава е системата, длъжен съм да се съобразявам с нея…

На практика изпитваше доста подозрения относно системата, вероятно и Сара изпитваше същото. Но сега не беше времето да ги обсъждат.

— Ето какво ще ти предложа — смени тона той. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да прибегнеш до всички магии и мръсни номера, до които прибягват ченгетата… Само по този начин можеш да разбереш къде наистина е бил Джордж, да се докопаш до някакви твърди доказателства — използвана кредитна карта, проведен телефонен разговор… Ей такива неща.

— Бих искала и Ейб да…

Харди я спря с поклащане на глава.

— Ейб си има заподозрян, който е тикнат в затвора. Как да оправдае евентуалното продължение на разследването?

— Прав си — въздъхна Сара. — Но всичко това просто ми идва много!

— На всичкото отгоре утре си в списъка, нали? — Имаше предвид списъка на свидетелите, които може би ще бъдат призовани на следващото съдебно заседание. — Затова трябва да поспиш. Малко почивка и нещата ще изглеждат значително по-добре…

Тя въздъхна за последен път и бавно стана.

— Искаш ли да отида да си поговоря с Франи?

— Не си прави този труд — отказа Харди. — Ще се оправим.

Франи спеше, обърната с лице към стената. Дишането ѝ не беше нито равно, нито дълбоко, но тя спеше.

Явно бе решила стриктно да се придържа към ролята, която сама си беше избрала.

Двайсет и осма глава

Напрежението от кухнята се отрази пряко върху следващия работен ден на Харди. Легна си някъде около един, стана в пет и половина. Пръсна бележките пред себе си и направи опит да отгатне хода на предстоящите събития в съдебната зала.

Франи не стана да му направи кафе.

Напусна дома си в седем и половина (Трябваше!), точно когато съпругата и децата му сядаха да закусват. Целуна малките за довиждане (още дълго време щеше да прави за тях единствено това), излезе без да погледне Франи, без да си разменят нито дума (заради децата). Нищо, довечера може би.

В Палатата чака дълго. Но партньорът му Дейвид Фрийман не се появи. Доведоха Греъм в транзитната килия, косата му бе гладко сресана назад. Малко след девет вече бе готов, облякъл костюма и стегнал възела на вратовръзката си.

— Къде е Йода? — попита той. Бе лепнал този прякор на Фрийман, по името на джуджето от „Междузвездни войни“. Доста находчиво, призна пред себе си Харди.

— Не знам — сви рамене той. — Нали го знаеш какъв е педант, вероятно доизпипва някой детайл… — На лицето си бе лепнал добре тренираното равнодушно изражение, но в действителност се чувстваше неспокоен от отсъствието на Фрийман — един фаталистичен знак, че късметът отлита от раменете му. Прибавен към снощните неприятности с Франи, този знак не можеше да не оказва влияние върху настроението му. Но сега не беше време за емоции, предстояха далеч по-важни неща.

Предпазливо завъртя глава във всички посоки, после тихо попита:

— Чухте ли се със Сара тази сутрин? Снощи беше у дома. Решила е да притисне брат ти…

— Знам, говорихме по този въпрос — кимна Греъм, а силните му пръсти механично мачкаха жълтите листове на адвокатския бележник върху банката. — Мисля, че идеята е добра.

— Тъй ли? — учуди се Харди. — Последният път беше на друго мнение. — Доста преди началото на процеса си беше направил труда да разпита Греъм относно евентуалните мотиви на Джордж. Тогава още търсеше подкрепа на теорията „някой друг го е извършил“, която възнамеряваше да развие в съда. Но Греъм му се изсмя и категорично отхвърли вероятността брат му да е замесен. Сега обаче пееше съвсем друга песен…

Клиентът му изглеждаше така, сякаш току-що е хапнал развалено сирене.

— Май започва да ми писва — промърмори той. — Доста мислих върху положението си, знаеш… — Ръката му описа широк кръг, обхващащ цялата съдебна зала: — Върху целия този цирк… И знаеш ли до какъв извод стигнах?

Очите сякаш отразяваха най-съкровените дълбини на душата му. Това не можеше да бъде игра. А ако случайно беше, Харди можеше да се закълне, че я вижда за пръв път, въпреки петмесечните си ежедневни контакти с този човек.

— До какъв? — попита той, след което предупредително добави: — Само по-тихо, ако обичаш… — Вече бе успял да долови нарастващия шум в залата, очите му най-сетне забелязаха бокса на съдебните заседатели, който бавно се запълваше.

— Сал наистина е бил убит, Диз — приведе се към него Греъм. — Това е най-важното, което пропускаме. Увлечени в усилията си да отърва пандиза, ние с теб просто натикахме тази истина под килима! Но след като отново обмислих всичко, аз стигнах до извода, че трябва да спипаме този мръсник, дори той да се окаже Джордж!

— А мислиш ли, че наистина е той?

— Да речем, че не бих искал да е той — отвърна след кратък размисъл Греъм. — Нали помниш какво ти казах преди време? След като Лелънд се натиска да ти плаща, той с положителност ще иска нещо в замяна…

— Помня — неохотно кимна Харди.

— Мисля, че вече знам какво е това нещо — въздъхна Греъм. — Да стоиш по-далеч от любимия му син!

Ако бе имал време да се наспи, ако Фрийман беше тук и Франи не му се сърдеше, Харди положително би реагирал по-сдържано. Но положението беше друго и той усети как лицето му потъмнява от приток на кръв, а ушите му писват.

— Надявам се да не чуя от теб, че Лелънд ме е купил! — изръмжа той, успял да се овладее с цената на огромни усилия.

— Спокойно, Диз — усети се Греъм. — Мисля, че не това е целта му…

— Но аз съм прекалено глупав, за да отгатна истинските му намерения, така ли?

Изведнъж си даде сметка, че нещата може би са се развили именно така. Поемайки разходите по защитата на Греъм, Лелънд Тейлър автоматически бе блокирал евентуалните опити на Харди да разшири следствието си и върху други членове на фамилията.

— Това е един камък, който все още не сме преобърнали — сви рамене Греъм.

— Няма начин да го преобърнем! — извика Харди и гласът му отекна между стените на транзитната килия. — Глицки дори няма да ни изслуша. А ако Сара се залови с тази работа, тя рискува да бъде… — Прекъсна изречението си по средата, овладя се и поклати глава: — Знаеш, че няма начин, Греъм…

Клиентът му остана спокоен. А от следващите му думи Харди най-сетне усети (май беше за пръв път) юридическия ум на този човек — качество, благодарение на което бе стигнал до сътрудник във Федералния съд.

— Наистина няма начин, без да се дистанцираме от Лелънд — кимна Греъм. — А той се е погрижил да ни постави в положение, което изключва такова дистанциране. Сторил го е по сложен и заобиколен начин, мрежата е оплетена здраво. Точно тъй обича да работи моят втори баща…

— Смяташ, че пази Джордж, така ли?

— От мама научих, че той няма представа къде е бил Джордж — сви рамене Греъм. — И това го кара да умира от страх. Но Лелънд не е от хората, които пропускат важното. В момента той разчита не само на финансовото ти обвързване, но и на още едно-две неща…

— Например?

— Първо, твоите шансове да ме отървеш са сравнително големи. А това означава, че реален риск почти няма, ако изключим още няколко месеца от и без това пропиления ми живот…

— А второ?

— Смъртта на Сал не е кой знае каква загуба. Той беше стар и слаб, но едновременно с това и доста неприятна болка в задника. Ако Джордж го е убил, това не би трябвало да се смята за истинско убийство, а за нещо друго — може би нещо като премахване на болно куче… Приживе Сал беше незначителен, беше никой за човек като Лелънд… А на всичкото отгоре беше и обречен, оставаха му месец-два живот. Кой ще мисли за такъв човек?

Харди се облегна в стола и замислено прекара пръсти през косата си — един жест, който несъзнателно бе копирал от Дийн Пауъл.

— Кажи му — внезапно подхвърли Греъм. — Виж как ще реагира…

— Кой?

— Лелънд. Кажи му, че възнамеряваш да провериш алибито на Джордж. И изчакай да видиш дали ще ти отреже мангизите, или — което е по-вероятно — ще ти предложи повече… Така поне ще разберем за какво става въпрос.

— Но не и по отношение на Джордж…

— Точно така — кимна Греъм. — Но ще знаем къде стои Лелънд и защо си предлага услугите. В крайна сметка тук става въпрос за пари, а за Лелънд парите винаги са били по-важни от кръвната връзка. Още повече че Джорджи е най-вероятният наследник на банката. Ако се окаже, че именно той е убил Сал — сбогом на наследството, сбогом на семейните традиции…

— Ще му кажа — съгласи се Харди и притисна с палци клепачите си, изведнъж усетил цялата тежест на натрупалата се умора. Дали пък да не поискам еднодневно прекъсване по лични причини?, запита се той. Солтър без съмнение би ги уважил, независимо от характера им — зъбобол, мигрена, болки в гърдите…

Но днес беше едва вторият ден на продължителния съдебен маратон. В края му положително ще се чувства далеч по-уморен, макар че в момента му беше трудно да си го представи. Ако стигне до молба за почивка, нека го стори по-нататък, когато наистина усети, че ще падне и ще умре от изтощение…

Прогони тези дяволски мисли, тръсна глава и рече:

— Може би трябва да му кажа, че ще държим под око и Дебра…

— Сестра ми?

— Не забравяй, че си тук главно благодарение на нея.

— Не мисля така — поклати глава Греъм.

— По-добре ми повярвай — рече Харди. — Сутринта изчетох рапортите на Сара, тъй като очаквам да я призоват. Дебра е била първият човек на когото е позвънила след като са я натоварили с разследването…

— И какво е казала Дебра?

— Казала, че най-вероятно лъжеш, че не може да ти се има доверие. Тя е повдигнала въпроса за бейзболните картички, още преди някой изобщо да е подозирал за парите. Нейните показания са насочили Сара по дирите ти, Греъм. Оттам започва всичко…

— Глупачка! — кратко отсече Греъм.

— Но тази глупачка работи във ветеринарна клиника, нали? И умее да поставя инжекции, макар и на животни… Дълбоко съм убеден, че убийство с инжекция е женска работа, а не мъжка… Освен това Дебра изпитва най-големи финансови затруднения от всички вас…

— Не! — изпъшка Греъм и стисна глава между дланите си. — Не е така! Не може да бъде така!

— Добре, кажи ми тогава как може да бъде…

Греъм кръстоса ръце пред гърдите си и леко се приведе напред:

— Двамата с Деб бяхме много близки, поне докато следвах. За разлика от мама и Джордж, тя не се поддаде на очарованието на Тейлър и си остана в моя отбор… А после се омъжи за Брендън… Две години след сватбата се озовах в някакъв нощен бар и хоп — гледам Брендън, пуснал език чак до сливиците на някакво маце, което не беше Дебра. Приближих се по-близо, исках да съм сигурен, че е той. Той беше. Копелето мамеше сестра ми! И какво направих аз, доброто братче? Сритах копелето в задника, а после отидох при Дебра и ѝ разказах всичко… — От устата му се откърти тежка въздишка: — Пред нея имаше две възможности — или ми вярва и се конфронтира с Брендън, или си измисля съвсем различна история — например че брат ѝ я лъже, а съпругът ѝ е чиста вода ненапита…

— Но защо би я излъгал?

— Никога не съм харесвал Брендън. И до днес съм убеден, че не е подходящ за нея. Погледнат отстрани, вероятно приличам на човек, който е твърдо решен да ѝ съсипе брака… — Ръцете му безпомощно се разтвориха: — Но както и да е… Брендън ме изпревари. Прибира се у дома и пробутва на Дебра собствената си версия — бил съм пиян като свиня и съм се нахвърлил върху него без никакви причини… Тя скочи отгоре ми като тигрица, обвини ме, че съм пребил горкото ѝ копеле, нарече ме лъжец и ме изхвърли от къщата си… Бил съм неудачник, който не можел да търпи щастието на другите…

— И край на отношенията, така ли?

— Точно така. Аз съм лъжец, а Брендън е примерен съпруг, който искрено я обича. Точка по въпроса.

Точно в девет и половина Солтър вдигна глава от книжата пред себе си и направи знак на Соума.

— Народът призовава сержант Филип Парини — обяви младият прокурор.

Дейвид Фрийман все още го нямаше.

Харди беше запознат с рапорта на специалиста по местопрестъпленията, който бе разследвал смъртта на Сал, но за пръв път го виждаше на живо. Беше слаб и строен мъж с точни и добре премерени движения. Тъмносиният му костюм очевидно беше шит от много добър шивач, гъстата му черна коса беше сресана на път, точно по средата. Зае мястото на свидетелите, изпъна рамене и сложи ръцете си върху дървения парапет.

Изправен в центъра на съдебната зала, Соума поднови опитите си да представи случая като предумишлено убийство.

— Сержант Парини, вие ли пристигнахте първи на местопрестъплението? — попита той. — Имам предвид апартамента на Сал Русо в Лайънс Армс…

— О, не. Когато пристигнахме, съдията Джиоти вече беше там. Освен него в апартамента присъстваха двама патрулни полицаи, екип на бърза помощ и инспекторите Лание и Евънс.

— Бихте ли разказали пред съда какво заварихте там?

Парини прочисти гърлото си, но това не беше някакъв признак на притеснение, а просто желание да бъде чут и разбран от всички.

— Първата ми работа беше да се уверя, че никой нищо не е пипал — започна той. — Екипът на бърза помощ бе пристигнал няколко минути след униформените полицаи и вече бе запознат с HP-стикера. Жертвата не даваше признаци на живот. Лекарят ме уведоми, че в момента на пристигането им тялото вече е било изстинало…

Това бяха недоказани слухове, но Харди не виждаше повод за намеса.

— Бихте ли описали състоянието, в което заварихте тялото?

Парини се подчини, после потвърди, че снимката, записана като веществено доказателство номер 1, отговаря напълно на устното му описание.

В този момент се появи Фрийман. Бутна вратичката на оградния парапет, потупа Харди по рамото и се настани зад банката, от другата страна на Греъм. Харди му хвърли един въпросителен поглед, но старецът му направи знак да бъде търпелив.

Изправен в центъра на залата, Соума дори не забеляза лекото раздвижване.

— Сержант Парини — продължи разпита той. — Изхождайки от професионалния си опит при огледи в подобни ситуации, бихте ли определили положението на трупа като резултат от успешен опит за самоубийство?

— Възражение — обади се Харди, но останал седнал. — Въпросът е насочващ.

Солтър също стърчеше като кол на мястото си, подобно на Парини.

— Става въпрос за професионално мнение, господин Харди — рече той. — Възражението ви се отхвърля. Сержант Парини, можете да отговорите на въпроса…

Парини кимна. Явно беше отлично запознат с процедурите, които съпътстваха разпитите на свидетели. Изчака съдебната служителка да повтори на глас въпроса на прокурора и едва тогава отговори:

— Бих казал, че първото ми впечатление беше за неестественото положение на трупа, извън факта, че лежеше на пода…

— Неестествено в какъв смисъл?

— Сякаш някой го бе захвърлил там…

Соума си позволи нещо като пантомима, вероятно за да подчертае значението на чутото пред съдебните заседатели.

— А открихте ли нещо друго, което да ви наведе на мисълта, че става въпрос за убийство?

— Да — кимна Парини. — Една бутилка уиски „Олд Кроу“, която лежеше под масата. Капачката ѝ не беше затворена добре и част от уискито се беше разляло на пода.

— Защо обърнахте внимание именно на бутилката?

Харди прецени, че има повод за възражение, но то вероятно отново ще бъде отхвърлено. Съдиите по наказателни дела приемаха свидетелските показания на инспекторите по местопрестъпления като особено важни, смятаха ги почти за експерти. По тази причина инспекторите имаха доста голяма свобода в показанията си, дори когато правеха очевидни предположения.

По тази причина остана безмълвен и се заслуша в обясненията на свидетеля. Те бяха абсолютно правдоподобни и напълно се покриваха с личното му убеждение, че става въпрос за убийство.

Проблемът е там, че това убийство не е извършено от Греъм, рече си с въздишка той.

Парини говореше с увереността на човек, който добре е обмислил своите показания.

— Стигнах до заключението, че или бутилката е била съборена по време на някаква борба, или извършителят просто я е изритал настрана, бързайки час по-скоро да напусне апартамента. Когато пристигнах там, от нея все още капеше уиски…

— Открихте ли някаква спринцовка, сержант?

— Да. Лежеше на масичката за кафе, предпазното капаче на иглата беше на мястото си. Редом с нея имаше и една празна ампула.

— Това ще рече, че иглата не е била забита във вената на жертвата, така ли?

— Точно така.

— Какво направихте със спринцовката и ампулата?

— Поставих ги в съответните пликове и ги изпратих за анализ. Отпечатъци и други такива неща…

— А можете ли да кажете какви бяха резултатите от лабораторните анализи, сержант?

— Ампулата е съдържала морфин, върху нея и върху спринцовката имаше пръстови отпечатъци.

— Идентифицирахте ли ги?

— Да — кимна Парини. — Отпечатъците принадлежат на обвиняемия Греъм Русо.

Сержант Парини остана на банката на свидетелите почти два часа. Той описа прекатурения стол в кухнята, драскотините по мебелите, наличието на сейф под леглото, отпечатъците на Греъм навсякъде, включително и върху HP-стикера. Соума от своя страна включи в официалния списък на уликите всичко, за което стана въпрос — ампулата, спринцовката, бутилката „Олд Кроу“ и стикера. Всичко това отне време и Солтър обяви обедна почивка преди да прехвърли свидетеля на разположение на Харди.

Събра хартиите пред себе си на купчина и попита Греъм какво да поръча за обяд. Фрийман беше необичайно тих и замислен. Краката му механично закрачиха към килията зад съдебната зала, Греъм и Харди го последваха. Той ги пропусна да влязат преди него, после предупреди Харди, че може би трябва да седне.

Греъм свали сакото и направи няколко навеждания напред и встрани, Харди също се поразкърши.

— Цяла сутрин седя, Дейвид — рече той. — Казвай какво става…

Фрийман сви рамене. След като иска да виси прав, нека виси…

— Обадиха ми се по телефона в кантората — започна той. — Една от сътрудничките ми е получила криза… Мишел…

Харди направи гримаса. Рано или късно нещо около „Триптек“ трябваше да изгърми, той прекрасно знаеше това. Твърде дълго бяха прилагали тактиката на протакане, на някой съдия вероятно му е писнало и е насрочил делото за някоя дата в рамките на следващите две седмици. После изведнъж се сети и вдигна глава:

— А тя защо не ми се обади?

— Ами, вероятно защото се чувства малко особено — изпусна въздуха от гърдите си Фрийман. Забелязал необичайния му тон, Греъм прекъсна гимнастиката си и го погледна.

— Чувал ли си за „Овънгивейл Нетуъркс“?

Все едно да го пита чувал ли е за Дисниленд. Харди прекрасно знаеше, че „Овънгивейл“ започва от нулата, но само за пет години оплита целия град със своите Интернет услуги. Нова и жизнена компания, лидер в бранша си.

— Отмъкнаха ли я, мамка им? — изруга той.

— Не съвсем.

— Много обичам да гледам Йода, когато се прави на тайнствен — обади се Греъм. — Дейвид, защо не идеш да купиш по един сандвич, докато ние двамата с Диз тънем в догадки?

— Казвай! — изръмжа заплашително Харди.

— Купуват „Триптек“ — извъртя очи Фрийман.

— Не може да бъде! — зяпна Харди. — Това е невъзможно, особено пък с това дело, дето им виси на…

— Адвокатите им свършили каквото трябва и постигнали споразумение с пристанище Оукланд. Цифрата е дванайсет и половина.

— Дванайсет и половина! — викна Харди и гласът му отекна между бетонните стени на килията. — Имахме всички шансове да пипнем поне трийсет, ако…

— Те бързат, Диз — вдигна ръка Фрийман. — Пет пари не дават за краткосрочните загуби, просто искат да махнат от пътя си шибания иск и да развиват новия бизнес.

— От колко време в „Триптек“ са знаели това? — попита Харди и килията изведнъж му се стори тясна. — Трябва да се обадя на Мишел! Господи, защо не ме е потърсила?

— Това вече е друг въпрос — въздъхна Фрийман, после изплю камъчето: — Началната тръжна цена е петнайсет долара за акция. Както сигурно знаеш, тя вече четвърти месец получава възнаграждението си в акции с намалена цена…

— Знам — кимна Харди и усети как му се завива свят. Бе отказал същата оферта, но Мишел нямаше семейство, което се нуждае от издръжка и можеше да си позволи този риск. Най-сетне се озова седнал на бетонния нар.

— Долар и половина — рече Фрийман.

— Какво долар и половина?

— Преференциалната цена на акциите. Предложението им беше за два долара на парче, но в крайна сметка се споразумяха за долар и половина. А Мишел има малко повече от четирийсет хиляди акции.

Харди все още се опитваше да открие смисъла на чутото. Мозъкът му с нежелание започна да обработва чутите цифри, но нулите го объркваха. Греъм го изпревари с цяла секунда.

— Шестстотин хиляди долара — обяви той.

Фрийман вече не изглеждаше като Йода, беше безкрайно мил и безкрайно тъжен, когато спря поглед върху лицето на Харди:

— Тя се чувства наистина зле, Диз… Затова помоли мен да ти съобщя новината…

Следобедът беше белязан със знака на нереалността. Разбира се, с част от съзнанието си Харди усещаше, че е изправен в средата на 27-ма съдебна зала и задава въпросите си на Парини. Но другата част плуваше някъде из озоновия слой на атмосферата, безтегловна и безформена… Невидимата нишка, която го свързваше с предсказанията на Зодиака, беше окончателно прекъсната.

Шестстотин хиляди долара за четири месеца работа!

— Сержант Парини, убеден ли сте, че многобройните отпечатъци на Греъм Русо на местопрестъплението означават, че той е бил там в деня на смъртта?

— Не — отговори Парини с готовността на словоохотлив робот. Независимо от факта, че полицейските инспектори обикновено стават свидетели на обвинението, той отговаряше на въпросите на защитата с добронамерена готовност. — Пръстовите отпечатъци са на маслена основа, а това означава, че не носят информация за времето, по което са били оставени. Отпечатък върху дадена повърхност означава само едно — пръстът е бил в контакт с тази повърхност, но никой не знае кога…

— Значи допускате, че Греъм може би не е присъствал в апартамента на баща си през въпросния ден?

— Да. Няма начин да се докаже обратното.

— Много добре.

Да бе, много добре! Би могъл да разполага с тези пари, би могъл да е свободен като птица!

— Разрешете да ви задам един въпрос относно бутилката уиски. Доктор Страут вече установи, че по време на инжекцията Сал Русо е бил в нетрезво състояние. Би ли могъл да достигне тази бутилка от положението си на пода?

— Да, това е напълно възможно.

— Значи можем да допуснем, че от легналото си положение на пода Сал Русо би могъл да бутне и събори бутилката?

— Да, можем.

— Но въпреки това вие не уточнихте пред господин Соума, че бутилката може би е била съборена, или изритана под масата, в резултат на някаква борба?

— Това би било догадка — отвърна Парини.

— Значи допускате, че може би не е имало борба?

— Не изключвам подобна възможност, съдейки от положението на бутилката — кимна свидетелят.

Харди пусна една усмивка и се постара да я покаже на съдебните заседатели. Господи, нима някой в това положение може да се усмихва?!

— Много добре. Един последен въпрос за тази бутилка. Открихте ли нещо около нея, което да сочи, че е била използвана като оръжие? Че цицината зад ухото на Сал е била причинена именно от нея?

— Не, такова нещо не сме открили.

— Никакви косми от косата му, никаква кръв?

— Не.

— Никакви отпечатъци, различни от тези на Сал?

— Не.

— Но открихте отпечатъци на Греъм върху ампулата и спринцовката, нали?

— Да, точно така.

Реши, че внушението му е достатъчно ясно. Абсурдно бе да се допусне, че Греъм ще отиде в апартамента на Сал с ръкавици, ще го удари с бутилката по главата, а после ще свали ръкавиците, за да му направи инжекция.

Време е да премине на следващия пункт.

— А сега бих искал да ви задам няколко въпроса за кухнята и преобърнатия стол в нея. Колко широко е това помещение?

— Съвсем не е широко. По-малко от три метра.

— Къде се намират печката и хладилника?

— До стената вдясно.

— Умивалник, плот?

— Умивалникът е в дъното, на отсрещната стена, вграден в кухненския плот.

— С други думи, между плота с умивалника и печката с хладилника има нещо като коридор, така ли?

— Да, кухненското обзавеждане е наредено по този начин. В дъното, точно над умивалника, има прозорец…

— Така очертаното коридорче е доста тясно, нали?

Парини разбираше, че определението тясно е доста относително, по тази причина предпочете да използва цифри.

— Метър и половина, може би и по-малко — каза той.

— Но в кухнята има и маса, нали?

— Да, има.

— Нещо необикновено около мястото ѝ?

Парини се замисли за миг, вероятно защото не бе обърнал внимание на положението на масата.

— Мисля, че беше сложена там, където ѝ е мястото — отвърна той.

— Значи не ви направи впечатление, че е била изместена при предполагаемата борба в помещението, по време на която е бил прекатурен един стол и са били нанесени драскотини по шкафовете?

— Не. Тя си стоеше в средата.

— Забелязахте ли други следи от борба в кухнята, освен вече споменатите драскотини и преобърнат стол?

— Не.

— Само един преобърнат стол?

— Да, това беше всичко.

— В умивалника имаше ли мръсна посуда? Чаши, чинии?

— Да, имаше.

— Някои от тях бяха ли пострадали от предполагаемата борба между двама едри мъже в сравнително тясното помещение?

Соума скочи на крака:

— Въпросът е насочващ, Ваша Светлост!

Но точно това е работата на защитата при кръстосан разпит. Съдията Солтър знаеше това и правилно отхвърли възражението.

— Сержант Парини, забелязахте ли в кухнята нещо, което да изключва вероятността пийналият Сал Русо да бутне по невнимание стола и да го зареже там?

Усетил ключовото значение на този въпрос, Соума отново направи възражение, а Харди зачака решението на съдията със зле прикрито напрежение.

Вече започваше да идва на себе си, но сърцето продължаваше да го боли. Прецени, че въпросът му е формулиран точно и ясно — нещо абсолютно задължително за подвижните пясъци, в които беше навлязъл. Целта му беше да предизвика съмнение относно наличието на борба в жилището на Сал. Съдебните заседатели трябваше да бъдат убедени, че дори там да е имало друг човек, дори този човек да му е помогнал да умре, това е станало спокойно, без никакви битки…

— Въпросът е валиден — най-сетне се обади Солтър. — Възражението се отхвърля. Можете да отговорите, сержант.

Съдебният служител прочете въпроса за втори път, а Парини се замисли.

— Не — отвърна най-сетне той. — Не мога да изключа възможността домакинът просто да се е спънал в този стол…

Недоволството на Харди от пропуснатия шанс да направи цяло състояние от „Триптек“ бързо отстъпи място на въодушевлението. Възбуден от успешния разпит на Парини, той не усети как допусна една сериозна грешка. Забравил основното правило на кръстосания разпит, което гласи, че никога не трябва да задаваш въпрос, на който не знаеш отговора, той забързано попита:

— Сержант Парини, след всичко това не бихме ли могли да твърдим, че нищо в апартамента не доказва наличието на борба между Сал Русо и неизвестният му нападател?

— Не, господин Харди. Положението на тялото ясно сочи за наличието на такава борба.

Осъзнал се навреме, Харди се обърна, пристъпи към банката си и изпи чаша вода.

— Точно така, сержант — кимна той. — Положението на тялото… Преди малко казахте, че Сал Русо изглеждал някак особено, нали така? Сякаш някой е захвърлил тялото му на пода…

— Точно така.

Доброволно скочил в този капан, Харди се придвижи към масата с веществените доказателства. Китайците ненапразно използват една и съща дума за „нещастие“ и „късмет“, рече си той, докато търсеше веществено доказателство номер 1.

— Нима искате да кажете, че тялото е било в различна поза от тази, която е запечатана на снимката? — попита той.

Парини хвърли бегъл поглед към фотографията и поклати глава:

— Не. Тялото беше точно в тази поза.

— И вие си представихте, че някой го е захвърлил там, така ли?

— Да.

— А може би, че е паднало след силен удар?

— Да. Трупът беше доста сгърчен…

Харди вече знаеше накъде върви и ускори темпото:

— Сержант, моля да разгледате внимателно доказателство номер 1. На него, според вашите твърдения, тялото е доста сгърчено… Включвате ли в определението си и положението на краката? Какво беше то? Подгънати под тялото, а не изпънати, така ли?

— Да.

— А не допускате ли, че краката биха били в тази поза и ако жертвата просто е седяла на пода, а после е паднала на една страна?

Парини не отговори, очите му неволно се насочиха към банката на обвинението. Харди не му даде време да се окопити и продължи:

— Сержант Парини, искам да чуя от вас дали положението на трупа отговаря на евентуално странично падане от седнало положение!

— Ами, би могло да…

— Отговорете с да или не, сержант!

— Да. Предполагам, че да…

— Много добре. Но след като тялото пада в тази поза с неестествено подвити крака, възможно ли е в процеса на падането да е бутнало и въпросната бутилка уиски, която намирате под масата?

— Би могло, но…

— Това положителен отговор ли е, сержант? Да или не?

— Да — неохотно кимна Парини.

Харди въздъхна с облекчени и кимна.

— Много добре. Един последен въпрос. Според вашите показания, ампулата и спринцовката са лежали на масичката за кафе. Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво у тях ви е навело на мисълта, че в стаята се е водила борба?

Парини сведе очи към сключените си длани, помълча малко, после вдигна глава:

— Нищо.

— Спомнете си за лампиона, сержант — настоя Харди. — Той беше ли съборен?

— Не.

— А чашата от масата?

— Не.

— Самата маса беше ли преобърната?

— Не.

Хорди кимна, пристъпи към масата с доказателствата и взе пачка моментални снимки.

— Сержант Парини, всички знаем, че тук са запечатани всички предмети в стаята, около дванайсет на брой. Можете ли да твърдите, че някой от тях е бил счупен, преместен или увреден по някакъв друг начин?

— Не — намръщи се Парини.

— Следователно бихме могли да кажем, че твърденията ви за наличието на борба се базират единствено върху положението на трупа и бутилката уиски под масата, нали така?

Парини се поколеба, но не успя да открие начин за измъкване и неохотно кимна:

— Да. Предполагам, че е така…

— Предполагате, значи… Но вие вече заявихте, че както положението на трупа, така и на бутилката, могат да бъдат обяснени и без да включваме наличието на борба, нали така?

Парини се облегна назад и скръсти ръце. Живо превъплъщение на твърдоглавието, моментално му сложи диагноза Харди. Или, казано с други думи — на глупавия инат…

— По мое мнение борба все пак е имало, господин адвокат — отсече свидетелят.

— Точно така — кимна Харди. — По ваше мнение…

До този момент не беше казал нито дума за пръстовите отпечатъци, за сейфа и за всичко останало, което доказваше присъствието на Греъм в жилището на Сал. Би могъл да се задълбочи поне върху дузина въпроси в тази посока, но само един от тях можеше да донесе полза на клиента му. И именно затова упорито се опитваше да докаже, че борбата между двама едри мъже в едно толкова тясно жилище не може да не остави много и далеч по-ясни следи…

Това обаче съвсем не изключваше възможността Сал да е получил удар с бутилката в тила, след което се е свлякъл на пода. Възможност, която Харди приемаше за съвсем вероятна, но която не беше подкрепена от никакви твърди доказателства. В крайна сметка реши, че нещата трябва да бъдат оставени такива, каквито са…

Двайсет и девета глава

Сара беше следващата. В нейно лице обвинението с положителност нямаше да намери приятелски настроен свидетел, но в показанията ѝ се криеха силни козове за враговете на Греъм. А веднага след кратката следобедна почивка за кафе, със или без цигара, преобладаващо мъжкият състав на съдебните заседатели нямаше начин да не обърне специално внимание на хубавата жена зад банката на свидетелите.

Не носеше някоя от униформите си с умишлено безформена и лишена от стил кройка. Бе стигнала до заключението, че трябва да изглежда максимално добре и по тази причина избра червена блузка от фина коприна, която бе плътно затворена, но в замяна на това потрепваше при всяко движение на едрия и твърд бюст. Късата вълнена поличка на ситни плисета и обувките с ниски токове подчертаваха добре оформените ѝ крака. Косата ѝ беше прибрана назад от лицето, спускайки се свободно към раменете.

— Не я гледай! — прошепна Харди и настоятелно стисна ръката на Греъм, докато младата жена минаваше покрай банката им. — Срещне ли погледа ти, и двамата затъвате да гуша!

Неочаквано за всички Арт Драйсдейл беше този, който зае място в центъра на пространството пред съдебните заседатели. Харди улови краткия неспокоен поглед на Сара, но нямаше как да реагира. Погледна към Фрийман, който неопределено сви рамене, но и в неговите очи се мерна безпокойство. Възможно ли е да бяха надушили нещо? Дали Драйсдейл няма да види сметката на момичето по характерния си на пръв поглед небрежен, но хладно безпощаден начин?

В момента нямаше никакви признаци за подобни намерения. Драйсдейл набързо се представи на свидетелката и на съдебните заседатели, после започна разпита. А Харди бавно проумя логиката на този ход. Безкрайно обаятелен и несъмнено опитен прокурор, Арт беше далеч по-подходящ за ролята на инквизитора, който ще посочи лъжите на Греъм и ще ги разобличи една по една.

Соума от друга страна, несъмнено би сторил същото, но на четвъртата или петата лъжа със сигурност щеше да изпадне в силна възбуда и да ускори темпото. А с показанията на тази свидетелка подобно нещо бе вредно и недопустимо. Те трябва да бъдат снети бавно и внимателно, със съответната наслада…

Една красива млада жена забиваше смъртоносни стрели в сърцето на един хубав мъж. Това би било трудна работа, дори и ако не изпитваше чувства към него. Чувства, за които никой не подозираше. Колкото по-трудно изтръгваха отговорите от нея, толкова по-опустошителни щяха да стават те…

— Инспектор Евънс, вие многократно сте разпитвала обвиняемия, нали?

— Да, сър — отговори със звучен контраалт Сара.

— Кога за пръв път сторихте това?

— В деня след… — малка пауза в търсене на по-неутрална дума — … след смъртта на жертвата.

— Този ден беше събота, нали?

— Да.

— Попитахте ли обвиняемия дали предишния ден е виждал баща си?

— Да.

— Какво ви отговори той?

Сара хвърли поглед към Греъм, а Харди бе сигурен, че зърна кратката светкавица в него.

— Отговори отрицателно — бързо се овладя тя, обръщайки се отново към Драйсдейл. — Каза, че на предишния ден нито е виждал баща си, нито е разговарял с него.

Започна се. Драйсдейл очевидно беше наясно, че за да получи максимално благоприятни отговори той просто трябва да се придържа към тактиката, която правилно бе избрал.

— Вие попитахте ли го точно това? Какъв беше отговорът му?

Сара успя да запази самообладание. С цената на доста усилия Харди я беше убедил, че нейните показания няма да повлияят пряко върху присъдата. Трябва просто да се придържа към истината, а в заключителната си пледоария той ще има грижата да обясни неизбежните несъответствия.

Сега обаче беше принуден да признае, че описани в съдебната зала, дългият низ лъжи звучаха доста обезкуражаващо. Помоли се на Бога заседателите да приемат обясненията му за лъжите на Греъм, но едновременно с това си даде сметка, че може би е подценил тяхната привързаност към истината. Това личеше в очите на повечето от тях.

Често става така, че заседателите вземат решение според личните си впечатления от обвиняемия, независимо от характера на доказателствата. А показанията на свидетелката в момента съвсем не допринасяха за изграждането на благоприятен имидж на Греъм в техните очи.

Водени от търпеливите и прецизно формулирани въпроси на Драйсдейл, съдебните заседатели научиха, че Греъм е излъгал полицията за близките отношения с баща си, за причините на болките му, за броя на телефонните разговори със Сал, за морфина и доктора, който го е доставил… Излъгал дори и когато го запитали дали сам е поставял инжекциите на баща си…

Излъгал родния си брат за наличието на парите, а родната си сестра — за бейзболните картички.

Отрекъл да знае за сейфа на баща си, приписал невежество на банката си, без изобщо да споменава за касетата, която държи там, отрекъл двамата със Сал да са разговаряли за парите, с които да плащат на докторите.

Часът беше четири и двайсет, Драйсдейл очевидно приключваше. В този момент Харди не можеше да се сети за лъжите на Греъм лично пред него, но беше сигурен, че те са дори повече от тези, които бяха описани пред съда. После в залата най-сетне прозвучаха магическите думи „свидетелят е ваш“…

Фрийман протегна ръка зад гърба на Греъм и докосна ръкава на Харди.

— Нека аз да я взема — прошепна той.

— Тя е моя! — ухили се Греъм и шеговито го сръга в ребрата, а Харди му рече да мълчи.

— Мога да се справя — настоя Фрийман. — Соума я отстъпи на Драйсдейл, защо не направиш като него?

Харди не беше сигурен какво си е наумил Фрийман, но старецът отдавна се радваше на добра репутация в съда. Беше от хората, които умеят да се ровят в нещата и често постигаше бляскави успехи. Всъщност, именно по тази причина Харди му позволи да се включи в екипа, а сега очевидно дойде времето да му позволи да покаже какво може…

— Добре — кимна той.

Фрийман не загуби нито миг повече. Изправи се в средата на залата веднага след оттеглянето на Драйсдейл, представи се и започна:

— Инспектор Евънс, бих искал да кажете пред съда дали, опирайки се на личния си опит като служител на силите на реда, можете да се доверите на човек като обвиняемия Греъм Русо…

В залата настъпи смаяна тишина. Но през деветдесетте минути, които Драйсдейл отдели на свидетелката, Фрийман очевидно беше обмислил встъпителния си въпрос много добре. Съвсем в негов стил, призна пред себе си Харди. Аз никога не бих започнал с подобен въпрос…

Разбира се, че въпросът беше недопустим. Разбира се, че беше подвеждащ. Разбира се, че не се опираше на никакви доказателства. От чисто юридическа гледна точка това си беше един абсолютно тъп въпрос…

Но Харди имаше предчувствието, че Драйсдейл и Соума няма да направят възражение, а Фрийман очевидно знаеше това. В крайна сметка свидетелката зад банката беше полицейски служител, който току-що бе разобличил обвиняемия в милион лъжи! Как би могла да отговори на подобен въпрос? Нима е възможно да каже да, аз вярвам на този човек?

Сара прехапа устни, очите ѝ бавно обиколиха лицата на Драйсдейл и Греъм, а след това се спряха на Фрийман. Харди хвърли бегъл поглед към Солтър, който очевидно очакваше възражение от страна на обвинението, което така и не дойде.

— Да — тихичко каза тя.

Преди да обяви края на съдебното заседание, Солтър бе принуден да въдвори някакъв ред във внезапно разбунената зала.

Хората чинно се насочиха към изхода, но почти веднага започнаха да се блъскат и да си подвикват, сякаш нямаха търпение да споделят впечатленията си. Искрата се прехвърли и към служебния изход — там, откъдето професионалистите напускаха сградата на съда.

Харди придружи Греъм до транзитната килия и го изчака да се преоблече. Както беше прието, обвиняемият трябваше да нощува в затворническо облекло. Изпитваше дълбоко задоволство от начина, по който старата лисица бе успяла да омаловажи вредата от показанията на Сара, но умът му продължаваше да се връща на непосредствените житейски проблеми, особено на отношенията му с Франи и Мишел…

Ето защо остана безкрайно изненадан от тълпата, която ги пресрещна пред задния вход на съда, малко преди да хлътнат в покрития пасаж, водещ към затвора. Бяха поне осемдесет човека, сред които личеше импозантната фигура на Прат. Областната прокурорка бе присъствала в съдебната зала, бе вдигнала свитата си в юмрук десница и бе казала едно откроило се в тишината „ДА!“ почти веднага след като Сара бе отронила същата думичка.

Ситуацията зад сградата на съда напомняше митинг. Харди зърна лицето на Фрийман непосредствено до Драйсдейл. Зад тях стоеше Барбара Брандт, после Соума сред куп униформени полицаи, стотици репортери…

За близо двайсет години напрегната съвместна работа и куп стресови ситуации, Харди нито веднъж не беше имал шанса да види как Драйсдейл изпуска нервите си. Но сега, изправен на крачка от Шарън Прат — жената, която го бе уволнила само преди няколко месеца, той очевидно бе сторил именно това…

— Ще ти кажа какво мисля за теб, Шарън! — Гласът на Драйсдейл бе толкова висок, че думите му ясно стигнаха чак дотук, при служебния изход, където се бяха изправили Харди и Греъм, в компанията на съдебния полицай. — Ти си срам за силите на реда и мястото ти не е сред нас! Ти си един продукт на социалната конюнктура!

Но Прат прие тези думи като похвала.

— Дяволски си прав, Арт! — извика тя. — Народът ме е избрал и знаеш ли защо? Защото му е писнало от буквоядци като теб, които не виждат нищо друго, освен алинеите на закона! Защото му е писнало от правосъдие, което се базира на задкулисни сделки!

Съдебният полицай реши, че е крайно време да поведе Греъм към затвора, но Харди го спря:

— Почакай, Карл, трябва да чуеш това!

Останаха на място, залепнали като мухи на вратата.

Жужаха камери, поклащаха се насочени микрофони. Харди зърна Сара в компанията на Марсел Лание, двамата бяха съвсем близо до центъра на събитията. Тя едва ли е гранатата, рече си той. По-скоро е предпазният щифт, след издърпването на който неминуемо следва експлозията…

— Не сме правили никакви задкулисни сделки! — ревна Драйсдейл, стъпил на едно от бетонните кубчета, които маркираха пешеходната зона. Очите му бързо пробягаха по тълпата: — Нима не виждате, че тази жена не е на себе си и говори глупости?

— Вие изправихте пред съда Греъм Русо, макар отлично да знаехте, че той не е убил баща си! — не му остана длъжна Прат. — Това обяснява всичко! — Областната прокурорка очевидно се чувстваше много добре сред разбунената тълпа. Гласът ѝ рязко се повиши: — Някой тук да си мисли, че не става въпрос за асистирано самоубийство? Някой да каже, че е извършено предумишлено убийство? Хайде, говорете, аз чакам!

Каква ирония на съдбата, рече си със скрита въздишка Харди. По всичко личеше, че само Сара и екипът на защитата вярват във версията за убийството на Сал. Но сега не беше времето да се говори за това…

— Защо не попиташ приятелката си Барбара Брандт, Шарън? — не се предаваше Драйсдейл. — Защо не я попиташ кога се е срещала с Греъм Русо и дали изобщо се е срещала с него? Тук мога да ти помогна и аз: тя никога не го е виждала! Направихме си труда да я проверим, Шарън… Тя е една обикновена измамница!

— Лъжеш! — ревна Брандт. — Това е…

— Не позволявай на истината да се изпречва на пътя ти! — сряза я Драйсдейл, окончателно вбесен. — Това никога не ти се е случвало! — Очите му попаднаха върху Сара, пръстът му се насочи в гърдите на Прат: — Между другото, каква ще бъде наградата на сержант Евънс за днешните ѝ показания? Може би ще я назначиш за личен шофьор?

Изпаднал в необичайната роля на умиротворител, Фрийман вдигна ръка и подръпна сакото на Драйсдейл.

— Това вече е прекалено, Арт — рече той. — Овладей се, моля те!

— Проклета пародия! — продължи Драйсдейл, но пламът му очевидно започна да угасва.

Харди чу едно „губещите винаги се пенят“, предназначено за тълпата, но явно Прат също си даде сметка, че публичните скандали са недопустими за добрия политик. В следващия миг Драйсдейл вече си пробиваше път към паркинга, следван по петите от Соума.

— Какво става? — попита внезапно изскочилият отнякъде Глицки. — Защо Арт е вбесен?

— Евънс му сви малък номер — светкавично се окопити от изненадата Харди. — А Арт си мисли, че в дъното на този номер се крие Шарън. Според мен е малко преуморен…

— Колко малък беше номерът?

— О, нищо особено — храбро излъга Харди.

Но Греъм, с белезници и затворнически комбинезон, очевидно се почувства засегнат.

— Каза, че ми вярва — надуто съобщи той.

— Значи си специален — промърмори Глицки, после се извърна към униформения полицай: — Карл, защо този човек още е тук?

Карл очевидно умееше да отгатва настроенията на началството и вече побутваше Греъм пред себе си.

— Водя го към единичната килия, лейтенант — съобщи през рамо той.

Тълпата започна да оредява. Част от хората — предимно репортери, привърженици на Греъм и самият Фрийман — бяха тръгнали подир Драйсдейл и Соума. Наслаждавайки се на вниманието на фоторепортерите, Прат поведе друга групичка в обратна посока.

Евънс и Лание останаха сами. Скръстили ръце пред гърдите си, те мълчаливо наблюдаваха как отвеждат Греъм.

— Ейб, бих ти предложил да не обръщаш внимание на политическите шумотевици, а да провериш алибито на Джордж Русо — обади се Харди. — Това е братът на Греъм…

— Знам кой е.

— А знаеш ли къде е бил, когато на Сал са му видели сметката?

— Това не ме интересува.

— Е, хубаво. После да не кажеш, че не съм те предупредил…

Но никой от двамата не помръдна от мястото си. Натикал ръце в джобовете си, Харди се питаше дали Сара няма да дойде да каже нещо. Глицки бе кръстосал ръце пред гърди и стоеше като вкопан на мястото си. Челюстта му леко се движеше, белегът над горната му устна беше побелял. От гърдите му най-сетне се откъсна въздишка, главата му помръдна по посока на Харди:

— Значи Евънс обяви, че вярва на твоя човек, а? — процеди той. — Направо от банката на свидетелите?

— Каза, че може да му се има доверие.

— Как така? Да не би съдията да беше заспал?

— Фрийман — рече с доволна въздишка Харди. — Тоя тип е магьосник! Една-единствена думичка, представяш ли си? Разбира се, след това Драйсдейл направи възражение и съдията го прие, но вече беше късно. Заседателите чуха каквото трябваше да чуят!

— Как така изведнъж? — присви очи Глицки. — Фрийман изобщо познава ли Евънс?

— Не — отвърна Харди, после сви рамене и добави: — Предполагам, че е действал по инстинкт, но се оказа прав.

— Трябва да поговоря с нея. Значи тя смята, че Греъм не го е направил, а?

— Поне аз останах с такова впечатление…

— По какви причини мисли така?

— Не знам — отново сви рамене Харди. Лъжи, лъжи и пак лъжи… Много му се искаше да сподели всичко с Ейб, но не посмя. В момента най-важното беше да предпази Сара, а чрез нея и Греъм… Не беше очарован от тази ситуация, но просто нямаше избор. — Попитай я сам…

Слава богу, Франи не беше злопаметна. В това отношение беше коренна противоположност на мъжа си, който можеше да помни личната обида в продължение на години.

Съсипан или не, Харди нямаше навика да се промъква незабелязано, въпреки че в момента се чувстваше буквално стъпкан. Отключи входната врата, остави куфарчето си в антрето и се изправи в средата на хола. В продължение на няколко секунди остана така, после въздъхна, приближи се към камината и започна да мести слонския керван.

До обонянието му достигна аромата на прясно опечен хляб, откъм двора долиташе глъч. Децата явно бяха поканили и съседчетата си. Прибра се направо у дома. Не виждаше смисъл да се отбива в кантората, нито заради „Триптек“, нито за обичайните дълги дискусии с Фрийман. Искаше да бъде със семейството си, може би защото всичко останало беше извън контрол.

Времето продължаваше да се задържа топло. През отворените прозорци нахлуваше ветрец с едва доловим мирис на море.

Ръцете на Франи го обвиха изотзад.

— Защо си се оженил за такава ревнивка като мен?

Той се обърна и я прегърна.

— Не съм искал да крия от теб каквото и да било — рече. — Но толкова неща са на главата ми, че просто забравих…

Тя се притисна в него. Беше боса, облечена в отрязани дънки и синя блузка без сутиен.

— Бях уморена, може би и малко ядосана, че прекарваш толкова много време със Сара… На всичкото отгоре излезе, че си имате и тайни… — Раменете ѝ леко се присвиха: — Наистина съжалявам, Дизмъс. Но този удар ме завари неподготвена…

Той я целуна с обещанието да я накаже по-късно, после попита:

— Междувременно, искаш ли да чуеш една новина за „Триптек“? Добре, но първо седни…

Отново бяха в хола, но след цели четири часа, използвани за оправянето на децата. Докладът му за Мишел и пропуснатото състояние от „Триптек“ отне половин час (без да се броят емоционалните реакции), но това беше цялото време, с което разполагаха преди вечеря.

Пропуснаха да приберат децата навреме и игрите продължиха доста след шест. Вечерята закъсня, после дойде ред на миенето на зъбите и обличането на пижамите.

После, като безплатно приложение, Винсънт изведнъж се сети, че не си е написал домашното — стихотворение минимум шестнайсет строфи, при писането на което родителите имат право да помагат за римите, но не и да подменят думи.

— Никаква помощ, тате! — рече той с насълзени очи. — Цялото трябва да си е мое! Но ти вероятно мислиш, че не мога да направя нищо сам, нали?

Франи предварително бе определила вечерта за къпане. Ребека реши да вземе един душ, отказвайки да влезе във ваната с малкото си братче. Това предизвика нов плач и скърцане със зъби от страна на Винсънт. Не е честно, оплака се той. Всички ме мразят, а тая Бек прави каквото си пожелае!

Винсънт също мразеше света и изрази желание да избяга в дън гори Тилилейски и да живее там с Балто или всяко друго животно, което изпитва поне мъничко съчувствие към него.

Някъде около девет и половина Харди най-сетне затвори прозорците и спусна пердетата. Хладният вечерен бриз миришеше на есен.

— Е, прекарахме си приятно — обобщи той.

Франи се тръшна на дивана, на лицето ѝ бе изписано изтощение.

— Ще изпия чаша вино, а може би и две — обяви тя. — Искаш ли да ми правиш компания?

— Джин — рече Харди. — Три пръста, една бучка лед, без маслина.

Телевизията бе захапала здраво. Войната между прокурорите, разделението между ченгетата. Шарън Прат и Барбара Брандт по въпроса за социалните поръчки. Хапливите забележки на Арт Драйсдейл и Дейвид Фрийман по отношение на Сара.

Драйсдейл:

— Погрешната политика на Шарън Прат доведе дотам, че добрите полицаи вече нямат представа какво значи закон.

Фрийман:

— Инспектор Евънс усеща истината със сърцето си. Греъм Русо е обичал баща си.

Харди натисна дистанционното и екранът потъмня.

— Господ здраве да му дава на тоя Дейвид! — промърмори той. Джинът едва се забелязваше на дъното на чашата. — Очертава си пистата и препуска по нея като състезателен кон!

— Но Сара ще си има големи неприятности, нали?

— Напълно възможно — кимна с въздишка Харди. — Но както вървят нещата може и да получи медал, особено ако Прат е решила да се намеси по-активно в делото…

— Нещата са сериозни, нали?

— Много сериозни. Нещо като гражданска война — брат срещу брат, син срещу баща… Всички се ненавиждат. Аз също си имам един проблем, при това доста сериозен…

— Пак ли? — погледна го съчувствено Франи.

— Не, този е стар — усмихна се Харди. — Мъчи ме вече седем-осем часа и се нарича Лелънд Тейлър…

— Да не би да е престанал да ти плаща?

— Още не, но и това може да стане…

Разказа ѝ за сутрешния си разговор с Греъм. Ще бъде принуден да предупреди Лелънд за предстоящо разследване на семейството му и Лелънд вероятно ще спре плащанията.

— А ако все още те бива в аритметиката, скъпа моя, може би ще пресметнеш, че той е последният ми източник на приходи — заключи с горчивина Харди и наклони чашата си, за да събере последните капчици джин. — Но в момента аз просто не мога да му кажа това, особено след развоя на днешните събития…

— Джордж трябва ли ти?

— Уж все си повтарям, че не ми трябва, но на практика е обратното — поклати глава той. — Защото докажем ли, че той е убил Сал, Греъм автоматически ще бъде оневинен. Значи ми трябва. Което означава, че трябва да започна да го разследвам… И да се превърна в труп.

На вратата се почука и Харди учудено погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт. Сигурно е Сара, рече си той. Съсипана след днешните показания, има нужда от съвет и утеха…

Денят му беше започнал в пет и половина, въпреки че беше легнал в един, при това след скандал с Франи. Сериозно се беше замислил да поиска един ден почивка от Солтър, и то преди да бъде уведомен, че е изпуснал над половин милион долара, преди маратона в съдебната зала, преди изтощителната битка с децата…

На това трябва да се сложи край, реши той. Просто не мога да продължавам по този начин!

Но не можеше да откаже подкрепата си на Сара. Тя работеше за него, при това добре. Няма как да ѝ обърне гръб, при това точно в тежък момент като този. Направи усилие да стане от стола, отиде до вратата и я отвори.

— Трябва да поговорим — рече Глицки.

Трийсета глава

Градското каране е толкова лишено от напрежение, колкото настроението в зъболекарска чакалня, помисли си Сара.

Марсел мълчеше зад волана. Беше включил радиостанцията — нещо, което почти никога не правеше. Диспечерът насочваше патрулни коли към Потреро Хил, където избухнал битов скандал. В заведение за бързо хранене на щатската магистрала се извършваше обир. В китайския квартал избухнала престрелка, имали нужда от подкрепата на две допълнителни патрулни коли.

В крайна сметка Сара не издържа, пресегна се и изключи шумната кутия.

— Хайде, време е да свикнеш с тази мисъл — рече тя. — Винаги съм твърдяла, че не го е направил…

— Не е там работата — поклати глава партньорът ѝ. — Ние сме свидетели на прокуратурата. Може да ни прецакват разследванията, може да се държат като абсолютни задници, но те са наши задници!

— Твои може би, но не и мои — отсече тя. — Слава богу, че Глицки най-сетне се събуди…

Лание ѝ хвърли кратък, изпълнен с погнуса поглед, после отново закова очи на пътното платно.

— Че какво друго може да стори? Може би да чака окончателно да му навреш носа в лайната? Да го представиш като абсолютен гъз, който не си е свършил работата докрай, макар прекрасно да знаеш, че няма начин да я свърши? Едно ще ти кажа, момичето ми… — Замълча рязко, сякаш си беше прехапал езика.

— Какво?

— Нищо, няма значение…

— Да бе, няма значение! — имитира го тя.

— Добре тогава! — стисна зъби той. — Ще ти го кажа! Ти си първата жена, която дойде на работа в отдел „Убийства“. И все още си при нас само защото си жена! Затова, ако обичаш, не ми демонстрирай загриженост за Глицки! Ти го направи за смях и човекът е длъжен да си прикрие задника!

— Нима намекваш, че съм постъпила в отдела благодарение на някаква специална квота, отпусната за жени? — процеди с опасна нотка в гласа тя.

— Нищо не намеквам — троснато отвърна Марсел. — Но съм сигурен, че ако мъж бе изтърсил подобна глупост от банката на свидетелите, вече отдавна щеше да регулира движението някъде из Тейравал!

— Но аз бях права!

— Добре де, присъединявай се към тълпата колкото щеш! Прат също мисли, че е права. Тя винаги е права…

Опряла лакът на отворения прозорец, Сара гледаше мрачните улици на Тендърлойн, през които минаваха.

— Хей, Марсел, а какво ще стане, ако получим благословията на Глицки и открием истинския убиец? — попита изведнъж тя. — Нима не се тревожиш от факта, че може да сме тикнали невинен човек в затвора?

— Ще ти кажа от какво се тревожа, Сара. Предполага се, че като мой партньор ти ще ми пазиш задника, но виждам, че изобщо не го правиш. Ето от това се тревожа!

— Как така не го правя? Нима една думичка вчера промени всичко?

Червената светлина на светофара му позволи да се обърне към нея.

— Тая игра се играе от екип, момичето ми. Да, една думичка понякога е напълно достатъчна, за да минеш на другата страна!

Устните ѝ потрепнаха, но тя бе твърдо решена да не показва слабост.

— Не съм минала на другата страна! Но винаги съм твърдяла, че Греъм Русо не е убил баща си! Ти най-добре от всички знаеш това.

— Да, зная — кимна Лание. — Но това си е между нас, нещо като семейна работа. Докато банката на свидетелите е съвсем друго нещо…

— А какво ще кажеш тогава за Тоска? — контрира тя. — За какво ходи да търсиш съдействието му? Или и това е друга работа?

— Друга работа е — кимна Лание. — Свърших я в свободното си време, защото исках да направя услуга на главния прокурор.

— Значи изобщо не ни пука дали сме прибрали истинския виновник, така ли?

— Напротив, пука ни.

— Тогава?

— Нищо. Имаме го.

— Казвам се Блу и работя като модел.

— Извинете, но трябва да назовете пълното си име — рече Соума.

— Блу е пълното ми име.

Съседката на Сал Русо заканително се втренчи в младия прокурор. Беше облечена в черен клин от тънка материя, плътно прилепнал към бедрата ѝ, отгоре бе навлякла черен пуловер. Ръцете ѝ почиваха върху дървения парапет на банката за свидетели, трисантиметровите нокти със стоманеносив лак леко почукваха по дървото.

По време на сутрешното заседание Марсел Лание стоически изтърпя разпита на Арт Драйсдейл, който не му спести нищо от това, което вече беше изпробвал върху Сара. Подробно описа пред съдебните заседатели всички лъжи на Греъм, постара се да им покаже, че поне един от следователите — онзи, който окачестви себе си като „здраво работещо ченге“ — изобщо не допуска, че на обвиняемия може да се вярва… Харди и Фрийман се отказаха да му поставят въпроси.

Но нещата с Блу очевидно се развиваха по друг начин. Тя бе призована, за да даде показания относно борбата, станала в жилището на Сал, а целта на Харди беше да докаже, че тази борба няма нищо общо с Греъм.

— И така, госпожице… хм…

Соума бе провел поне пет-шест предварителни разговора с Блу, за да я подготви за официалните показания, но въпреки това изпитваше затруднения при разпита на свидетел, който се представя с едно-единствено име. Това беше в интерес на Харди, защото момичето беше призовано от обвинението, но младият прокурор очевидно не успяваше да го предразположи към откровения.

— Блу и толкоз! — сопнато рече тя. — Това име е съвсем законно, приех го официално още преди пет години!

— Добре, моля да ме извините — окопити се Соума и прочисти гърлото си. — Бихте ли ни съобщила адреса си? — Тя го стори. — Какво е разположението на вашия апартамент спрямо апартамента на покойния Сал Русо?

Соума очевидно изпитваше затруднения при боравенето със словото. Трябва да е бил доста по-добър по време на стажа си в съда, иначе едва ли биха го взели на постоянна работа, рече си Харди. Днес просто не беше във форма и това също бе в полза на защитата.

— Точно под него.

— Един етаж по-долу?

Върху лицето на Блу отново се изписа досада. Какво по дяволите може да означава точно под него, ако не един етаж по-долу?!

— Да — въздъхна тя. — Неговият под е моят таван…

— Много добре. Бяхте ли си у дома на девети май — денят, в който почина Сал Русо?

— Да. Имах упражнение… по сценично поведение.

— Цял следобед?

В опита си да изясни максимално ситуацията пред съдебните заседатели, Соума отново я беше настъпил по мазола.

— Да, сър — смръщено отговори Блу.

— А чухте ли някакви необичайни шумове, идващи от апартамента на Сал?

— Да, сър.

— Бихте ли ги описали по-подробно пред съдебните заседатели?

Блу се обърна към бокса с видимо облекчение.

— Чух някакво тътрене на крака, после Сал извика „не, не, не“, ей така… — демонстрацията ѝ беше достатъчно жива, за да събуди всички задрямали в залата. — После се чу трясък, като от съборен стол…

— Възражение, Ваша Светлост — изправи се Харди. — Това са спекулации.

Солтър отхвърли възражението, а Соума кимна и продължи:

— Значи чухте силен трясък, така ли?

— Да.

— А гласове?

— Също.

— Чухте ли и други гласове, освен този на Сал?

Харди отново направи възражение. Не хранеше надежди съдията да го приеме, но сега беше по-важно да внуши на заседателите, че Блу не може да бъди сигурна дали чутите гласове действително са идвали от апартамента на Сал.

Солтър прекрасно разбираше намеренията му да накъса показанията на свидетелката и да ги омаловажи в очите на съдебните заседатели. Със свъсени вежди, издаващи неодобрението му, той отхвърли възражението.

Блу изслуша въпроса за втори път, после кимна:

— Да, там имаше и друг човек.

— Какъв беше гласът — мъжки или женски?

— Възражение — отново се надигна Харди. В момента пет пари не даваше, че настройва срещу себе си не само съдията, но и самата свидетелка. — Ваша Светлост, свидетелката не може да бъде сигурна, че гласовете са идвали от апартамента на Сал Русо, а още по-малко, че единият от тях е принадлежал именно на Русо… По същия начин не може да бъде сигурна дали вторият глас е бил мъжки или женски…

— Точно за тази цел е въведен кръстосаният разпит, господин Харди! — хладно отвърна Солтър. — Ако сте забравил, това означава, че и вие ще имате възможност да задавате въпроси на свидетелката. Моля продължавайте, господин Соума.

Младият прокурор отново повтори въпроса за гласа.

— Принадлежеше на мъж — отговори Блу.

— Възражение — изправи се Харди. — Свидетелката не може да бъде сигурна в току-що направеното твърдение, Ваша Светлост.

Този път постигна целта си. Блу очевидно забрави за достопочтената роля на модел и язвително подхвърли:

— Аз имам представа за мъжките гласове, сладурче!

Галерията зашумя, но Солтър я укроти с един-единствен застрашителен поглед. После свали очилата си и почука с тях по плота:

— Блу, моля да не разговаряте директно с адвокатите! — Изви глава към банките на защитата и обвинението и хладно добави: — Приближете се, господа…

Харди и Фрийман станаха едновременно, Драйсдейл изчака Соума.

— Господин Харди — проведе се напред Солтър. — Вече няколко пъти отхвърлям възраженията ви, но вие продължавате в същия дух. Нека вървим напред, ако нямате нищо против…

— Просто ви напомням да преценявате внимателно, Ваша Светлост — отвърна Харди. — Блу може би наистина е чула гласове, тези гласове вероятно са идвали от апартамента на Сал, но тя не може да твърди това като неоспорим факт…

Както винаги прецизен по отношение на формалностите, Фрийман добави:

— От законова гледна точка той е прав, господин съдия. Попитайте Арт, и той ще ви каже същото…

— Няма нужда да ми казва, Дейвид — сърдито го изгледа Солтър. — Вие също…

Всеки съдия по наказателни дела изпитва ужас от дамоклевия меч на обжалването. Защото вероятността издадената от него присъда да бъде отменена е прекалено голяма, а това се отразява на репутацията му. Солтър захапа извитото крайче на очилата си и се замисли.

Упоритият начин, по който Харди поставяше възраженията си, най-сетне даде резултат.

— Като се замисля, стигам до заключението, че господин Харди има известно право — промърмори той. — Възнамерявам да уважа както последното му възражение, така и онова преди него…

— Но, Ваша Светлост… — разпери ръце Соума.

Съдията предупредително насочи показалец в гърдите му, Драйсдейл му помогна като леко докосна ръкава на партньора си. Първоначалното отсъждане на Солтър беше правилно, но след като веднъж бе променил становището си, той едва ли щеше да се върне към него. Харди бе спечелил. Съдията окачи очилата на носа си и вдигна глава:

— Благодаря, господа.

Изчака екипите да заемат местата си, после бавно се извърна към съдебните заседатели и каза:

— Моля, не обръщайте внимание на твърдението на Блу, според което тя е чула гласове от апартамента на Сал Русо, а също и на другото, че тези гласове са били мъжки… Господин Соума, можете да продължите.

Прокурорът напълни една чаша с вода и бавно отпи. Очевидно му трябваше малко време, за да обмисли промяна на тактиката си. Погледна тавана, изпусна въздуха от дробовете си и едва тогава се извърна към свидетелката:

— Познавате ли обвиняемия, Блу?

— Да, сър.

— Бихте ли ни казали къде сте го срещала?

— О, на различни места. По стълбището, на улицата, в компанията на баща си… В последно време той почти непрекъснато беше при него.

— А разговаряли ли сте?

— Един-два пъти сме се поздравявали, нищо повече…

Соума се приготви да зададе следващия си въпрос, вероятно в същата област, но беше спрян от деликатното покашляне на Драйсдейл, който вдигна ръка и поиска кратко прекъсване.

Пет минути по-късно Соума обяви, че няма повече въпроси към свидетелката.

От нея не успя да получи нищо.

Харди обаче се надяваше на по-голям успех. Той прекрасно разбра защо се прокашля Драйсдейл — объркан от промяната в становището на съдията и отчаяно търсещ нов подход, Соума бе задал въпрос, на който не знаеше отговора, и по този начин бе отстъпил инициативата на защитата. Кашлицата имаше за цел да затръшне вратата под носа на Харди, но беше закъсняла…

Той се усмихна на свидетелката, твърдо решен да ѝ спести неприятните формалности.

— Блу, вие твърдите, че често сте виждали Греъм в компанията на баща му… Да сте забелязали някакво напрежение помежду им, да се карат или спорят?

— Не, никога.

— Какво значи „никога“?

— Ами те обикновено се смееха и закачаха, знаете… Понякога просто си седяха в камионетката, говореха и се смееха. Друг път го правеха пред входа…

— Можем ли да заключим от всичко това, че те са се харесвали?

— Възражение — обади се Соума. — Това е внушение. — Гласът му беше с една октава по-висок от нормалното. Съдията прие възражението му, но Харди не показа признаци на раздразнение.

— Блу — продължи да се усмихна той. — Имало ли е и други случаи, когато в апартамента на Сал се е блъскало и чукало, сякаш са падали тежки предмети?

— О, разбира се. Понякога бях сигурна, че се е спънал в лампион, или нещо подобно…

— Влизала ли сте в жилището му?

— Един-два пъти, но не по работа — блеснаха зъбите на свидетелката. — Просто ми казваше, че има хубава сьомга и аз отивах да си купя. Много обичам сьомга…

— И аз — усмихна се Харди. — С какво впечатление останахте след тези посещения? Беше ли Сал подреден човек и добър домакин? Искам да кажа — чист ли беше апартамента?

— Господи, не — извъртя очи Блу. — Навсякъде се въргаляха стари вестници и разни кашони.

— В които като нищо се е спъвал, така ли?

Соума направи ново възражение, което също бе прието. Но Харди усети, че е на прав път и побърза да продължи:

— Добре, Блу… Сега ще ви върна към деня, в който почина Сал. Искам да обърнете специално внимание на онзи шум от падане, за който споменахте. Помните го добре, нали?

— Да, вече го казах…

— Правилно, казахте го — съгласи се Харди. — Но на инспектор Лание сте казали и още нещо — че известно време след падането сте чула как вратата горе се затръшва. Така ли беше?

— Точно така.

— Можете ли да си спомните колко време измина от падането до затръшването на вратата? — Харди искаше на всяка цена да отдели двете събития във времето. Колкото по-голям е интервалът между тях, толкова по-малка беше възможността да имат пряка връзка помежду си. Което ще рече, че вероятността да е имало борба също намалява…

Блу се облегна назад, прибра ръцете си в скута и методично започна да пука кокалчетата на пръстите си. Очите ѝ бавно се разфокусираха.

— Чух трясъка от падането, после го чух да вика „не, не, не“… — тихо започна тя. — Мисля, че затръшването на вратата дойде доста по-късно…

— Докато чувахте тези шумове правехте упражнения, така ли? — не изпусна нишката Харди.

— Да — кимна Блу. — По тази причина не се качих да видя какво става… Особено след онова падане и виковете му…

— Много добре, Блу. Сега нека видим как стоят нещата с това „доста време“, което споменахте преди малко. Би ли могло да е повече от половин час?

— Сигурно — сви рамене свидетелката, после, очевидно решила, че има опасност да я уличат в лъжа, побърза да добави: — По това време май бях задрямала… — Стрелна с поглед съдията, после сведе глава.

Харди прибягна до коза, който бе получил от Сара. Лание споменал пред нея, че от жилището на Блу се носела непоносима воня… Това не беше записано в свидетелските показания.

— Пушихте ли марихуана през този ден, Блу? — остро попита той. — Тя ли беше причината да заспите?

Притисната до стената, Блу панически огледа залата.

— Не беше чак толкова дълго — промърмори тя.

— Кое, дрямката ли?

— След като той си отиде, аз се качих, но никой не ми отвори…

— Опитахте ли бравата?

— Не.

— Ясно ли си спомняте, че чухте затръшването на вратата след като се събудихте?

— Да.

— А стъргането и тътена чухте преди да заспите?

— Да, сър. Така беше.

— Можем ли да допуснем, че между шума от падането и напълно отделния звук от затварянето на вратата е изтекло повече време, да речем един час?

Този път Солтър отхвърли възражението на прокурора, изразявайки становище, че въпросът не е насочващ. Блу може да прецени с приблизителна точност колко дълго е спала. Отговорът ѝ беше положителен. Харди е прав, паузата между двата вида звуци наистина е била доста продължителна…

— Благодаря, Блу. Нямам повече въпроси.

Соума направи опит да си възвърне част от изгубените позиции и поиска допълнителни въпроси.

— Блу, ние разполагаме с копие от показанията ви пред инспектор Лание — започна той. — В тях вие твърдите, цитирам: „Чух да се отваря врата, после подът изскърца, там очевидно имаше и друг човек“…

— Това е вярно.

— Добре. Да продължим с тези показания. Бихте ли ги прочела сама?

Блу пое листа и прочете подчертаните думи в него:

— „А после чух и други звуци“…

Соума търпеливо кимна и попита:

— Не означава ли това, че сте чула тези звуци след пристигането на непознатия?

— Не — отвърна свидетелката и на лицето ѝ се появи обидено изражение: — Не исках да кажа това.

— Но сте споменала за други звуци, нали?

— Това е вярно — кимна Блу. — Обаче не съм искала да кажа, че са дошли след появата на другия човек. Казах после в смисъл, че такъв беше редът на мислите ми…

Лоша новина за младия прокурор, който очевидно не се беше замислил върху начина на изразяване на свидетелката. За него после е равнозначно на след, но за човек с по-слабо образование и култура думичката после очевидно може да бъде безкрайно разтеглива.

А Харди бе обърнал внимание на тази подробност още в хода на подготовката на разпита, при предварителните си разговори с Блу…

Соума не искаше да се предаде. Всичко това му се струваше безкрайно несправедливо. Как е възможно подобно невежество?! Обърна се с лице към съдебните заседатели и гневно повиши тон:

— После винаги означава след, Блу! Нима тази проста дума може да има някакво друго значение?!

Харди би могъл да направи възражение за обида на свидетелката, но светкавично прецени, че е по-добре да остави прокурора да довърши акта на самоубийството си.

— Сигурно сте прав — сви рамене Блу, но позицията ѝ си остана категорична: — Аз обаче не исках да кажа „след“…

През една от следобедните почивки Харди получи бележка от Глицки, донесена в залата от някакъв униформен полицай. Ейб се интересуваше къде могат да се срещнат при относително уединение, веднага след края на съдебното заседание. Харди се замисли за миг, после надраска няколко думи върху листчето и го тикна в ръцете на ченгето.

Глицки му беше спасил препитанието.

Заповядвайки на Сара да провери дали Джордж и Дебра имат пръст в убийството на Сал, той го бе освободил от неприятното задължение да уведоми Лелънд, че собствените му пари се използват за разследване на членове на семейството му. Нещата вече бяха изцяло в ръцете на полицията.

Снощи почти не засегнаха темата за обтегнатите си отношения. Те бяха вече минало, оставяйки след себе си леко горчив вкус… Съсредоточиха се главно върху продължителния разговор между Глицки и Сара Евънс, след който лейтенантът бе променил решението си да приключи следствените действия.

Останалата част от следобеда изтече в разпит на четирима второстепенни свидетели — всичките съседи на Сал, които бяха виждали Греъм в блока или около него. Харди им задаваше едни и същи въпроси: Дали са забелязали наличие на обтегнати отношения между Греъм и Сал? Дали на девети май са чули или видели някаква борба в апартамента на Сал или в близост до него?

Отговорите и на двата въпроса бяха отрицателни.

Западният вятър огъваше стволовете на кипарисите в парка Линкълн, покрай който пълзеше колата на Глицки. Слънцето водеше тежка битка с парцаливите облаци. Когато успееше да ги победи, лъчите му падаха косо и дърветата хвърляха дълги сенки. До Мейсоник имаше тежък трафик, по тази причина лейтенантът зави обратно и подкара към Еджууд.

Намери място за паркиране, отвори вратата и слезе. Тук горе нямаше дори следа от вятър, палави ангелчета бяха разпорили облаците на дълги и равни ивици. Пресече улицата и се насочи към адреса, който бе получил от Харди.

Адвокатът го чакаше облегнат на колата си, със скръстени ръце.

— Надявам се тук да ти хареса — усмихна се той. — Не можах да се сетя за по-уединено място…

— Къде сме? — огледа се лейтенантът.

— Тук живее Греъм Русо.

— Блазе му — въздъхна Глицки, после превключи на делова вълна: — Днес пак си поговорих с Евънс… Не сме си свършили работата както трябва.

— Знам.

— Означава ли това, че знаеш за Тоска и оня другия — Айсинг?

— Греъм ми спомена за тях…

— И въпреки това не си наел детектив, който да проучи нещата?

— Нямам пари, Ейб — призна с въздишка Харди. — Почти съм на нулата… — После сви рамене и добави: — Пък и пет пари не давам кой го е извършил, знаеш! Моята работа е да отърва клиента си.

— Доколкото чувам, имаш всички шансове да успееш…

— Може би — отново сви рамене Харди. — Но ни се падна доста гадно жури. Както и да е… А сега казвай за какво сме се събрали на тоя баир…

— По това време на денонощието много хора душат около Палатата — промърмори Глицки и огледа пустата уличка, сякаш се опасяваше от шпиони. — Исках да ти съобщя, че продължаваме да търсим. Евънс настоява да привика на разпит братчето и сестричката, но това може да ни постави в патова ситуация. Защото ще трябва да им дадем някакви причини, а след това какво?

— Аз имах същия проблем.

— А и тези пари… — въздъхна Глицки. — За разлика от всеобщото убеждение, аз никак не съм склонен да закова невинен човек…

— Времето изтича, Ейб. Може би вече е късно…

— Знам — кимна Глицки. — Но официално погледнато, аз трябва да действам законно.

Което означаваше, че едва ли ще успее да направи нещо в толкова кратки срокове. Но жестът му беше достоен за уважение. Жест, който не всеки полицейски началник е склонен да си позволи…

— Официално погледнато, постъпката ти е оценена високо — усмихна се Харди.

Франи заспа още в девет.

Харди се въртя в леглото докъм единайсет, после стана и пусна телевизора. Процесът продължаваше да е централна новина, вероятно поради вчерашната бомба, която хвърли Сара. Научи, че днес се е справил добре с показанията на Блу. Според говорителя, един от главните свидетели на обвинението не е успял да докаже, че в апартамента на Сал Русо е имало скандал между баща и син…

— Но утре съдът ще изслуша показанията на Алисън Ли — банковата касиерка, която…

Харди натисна бутона на дистанционното, твърдо решил да направи още един опит да заспи.

Трийсет и първа глава

Това не може да се случва с мен, рече си Харди. Нима ще загубя делото заради собствената си глупост?!

Но по всичко личеше, че нещата вървят именно натам, поне за момента. Солтър ги бе събрал в кабинета си, за да обсъдят използването на видеозаписите. Фрийман беше на мнение, че защитата не се нуждае от тях, просто защото бе убеден, че въпросът с банката и парите е второстепенен. Но за Харди този въпрос имаше значението на димящ пистолет. Ако съдията реши, че видеозаписите могат да бъдат използвани като доказателства и Соума наблегне на предполагаемия факт, че в петък, независимо по какъв повод, Греъм е бил в банката, Харди разполагаше с доказателство за противното и щеше да го унищожи!

В момента обаче тази ситуация изглеждаше малко вероятна. По време на предварителните заседания Драйсдейл и Соума нито веднъж не поставиха въпроса за допускането на видеозаписите в залата, но сега предстоеше разпит на Алисън Ли и те изведнъж решиха, че Харди трябва да докаже легитимността на лентата — откъде идва, какво съдържа, доколко може да се вярва на записаното върху нея… Предложението им към Солтър беше тази лента да бъде отхвърлена.

— Разполагам с въпросната касета от месеци, господин съдия — каза Харди, изправил се пред писалището на Солтър. — Тя фигурира в списъка на официалните ми доказателства и обвинението знае за нея. Господин Соума и господин Драйсдейл имаха пълната свобода да се запознаят с нейното съдържание. А то категорично доказва, че в този петък клиентът ми не е бил в банката и поставя под съмнение един от основните пунктове на обвинението.

Ако не беше толкова разгорещен, вероятно щеше да забележи поведението на партньора си. Дейвид Фрийман седеше в ъгъла с кръстосани пред гърдите ръце и от цялото му поведение личеше, че се държи настрана от проблема. Един сам по себе си доста обезпокоителен признак…

Драйсдейл изглеждаше напълно възстановен след вчерашното си публично избухване. Държеше се спокойно, говореше тихо и убедително. Соума от своя страна трудно прикриваше самодоволството си.

— Нямаме проблеми с оригиналната касета, господин съдия — каза Драйсдейл. — Проблемът е в копието, което притежава господин Харди.

— Добре, нека използваме оригиналната — прекалено бързо отстъпи Харди. Изненадата е нещо изключително опасно в хода на наказателните дела, а той току-що позволи да го притиснат с нея.

— От банката ни уведомиха, че оригиналният запис е изтрит — обяви с нотка на триумф Соума.

Харди нямаше представа откога прокурорът е наясно с този факт, нито пък колко време е подготвял удара си. Но в момента очевидно се наслаждаваше от създадената ситуация.

— Не е изтрит — възрази той, но веднага усети, че истината е точно такава. В момент като този Соума нямаше причини да блъфира. — Увериха ме, че ще го запазят…

Беше разчитал на копието. Дори си направи още един екземпляр, за да го връчи на Драйсдейл и Соума. Любезната управителка на банковия клон госпожица Рейгоса го бе уверила, че ще запазят оригинала и той нямаше причини да се съмнява в това.

— Разбира се, ние пожелахме да сверим копието на господин Харди с оригинала, Ваша Светлост — рече с влудяващо спокойствие Драйсдейл. — Но в банката явно бяха изтълкували погрешно молбата му и въпросната касета е била използвана отново…

Харди притисна слепоочията си с длани. Не, това не може да бъде! Нещата опираха до собствената му небрежност, нямаше на кого да се сърди!

— Ваша Светлост, мога да ви уверя, че моето копие не е манипулирано по никакъв начин и отговаря напълно на…

— Не е така, Ваша Светлост — безцеремонно го прекъсна Соума. — Въпросният запис може да е всякакъв. Няма дата, няма маркировка за часовете…

— Ще призова госпожица Рейгоса — държеше на своето Харди. — Тя под клетва ще потвърди, че записът е бил направен от оригиналната касета…

— Уви, господин Харди — усмихна се пренебрежително Соума и Харди изведнъж изпита желанието да му тресне един в мутрата. — Записът не е бил направен от госпожица Рейгоса, а от някой си Хуан Хавиер Гонзалес, който вече се намира в родния си Хондурас, след като властите открили нередности в положението му на имигрант…

— Ах ти мръсно…

— Виж какво, Диз — спря го с вдигната ръка Драйсдейл и по този начин му спести допълнителните усложнения. — Дори да оставим настрана техническите причини, поради които касетата ти не може да бъде приета, записите върху нея трябва да покриват три работни дни, или двайсет и четири часа, нали така?

— Това е известно на всички — кимна Харди.

— Но твоите записи продължават точно двайсет и два часа и половина. Тоест — час и половина липсва.

Харди прекрасно си спомняше как, обзет от нетърпение, бе пренавивал лентата, за да попадне на онова, което щеше да му свърши работа. За разлика от Соума, който очевидно бе успял да се пребори с отегчението…

— Освен че е изтрил оригинала, споменатият Гонзалес не е имал физическата възможност да ти предостави пълен запис — приключи Драйсдейл и се обърна към Солтър: — Господин съдия, нямаме основание да приемем споменатата касета за веществено доказателство, още повече че тя не доказва нищо…

В тона му липсваше самодоволството на Соума, но думите бяха достатъчни.

Харди усети пръстите на Фрийман върху рамото си. Старецът бе станал от мястото си тихо и напълно незабелязано.

Солтър беше чул достатъчно и постанови, че касетата се отхвърля като веществено доказателство.

Ентусиазмът, с който Гил Соума започна разпита на следващите свидетели беше особено дразнещ на фона на току-що претърпяното поражение. Колко много разчитах на тези записи, горчиво поклати глава Харди. Какъв глупак съм бил!

Беше четвъртък следобед, Соума очевидно беше близо до финала на обвинението. От самоувереното му поведение можеше да се заключи, че едва ли е усетил раните, които успя да му нанесе Харди.

Алисън Ли започна показанията си нервно — също както по време на разговора си с Харди в банката. Соума беше вежлив и внимателен, задавайки стандартните си въпроси — име, професия, месторабота и така нататък. После премина върху същността.

— Госпожице Ли, познавате ли обвиняемия Греъм Русо?

— Да. Той е клиент на банката, в която работя.

Доволен и преливащ от самоувереност, Соума бавно пристъпи към работната си маса, взе лист хартия и го включи в списъка на доказателствата.

— Госпожице Ли, бих ви помолил да разгледате веществено доказателство номер 14 и да кажете дали този документ ви е познат…

Момичето пое листа и бързо го огледа.

— Да — кимна то. — Това е формуляр, който клиентите ни попълват преди да получат достъп до касетите си.

— Вие видяхте ли обвиняемият Греъм Русо да попълва подобен документ.

— Да.

Ентусиазмът на Соума достигна нови висоти.

— А длъжни ли са вашите клиенти да слагат дата и подпис на тези формуляри, госпожице Ли? — попита с усмивка на превъзходство той.

— Да.

— Но в случая с този документ, господин Русо не го е сторил…

— Не.

— Вие напомнихте ли му да го стори?

— Да.

— Но въпреки това той не го стори, така ли?

Харди скочи на крака:

— Свидетелката вече отговори на този въпрос, Ваша Светлост.

Солтър вероятно му съчувстваше, а и думите му не струваха кой знае колко като възражение.

— Това е вярно — кимна той. — Възражението се приема. Продължавайте нататък, господин Соума.

Младият прокурор очевидно бе решил да засегне и най-незначителните детайли.

— Обвиняемият даде ли ви някаква причина, поради която не слага датата върху формуляра? — попита той.

— Не. Каза, че ще я сложи по-късно и аз се съгласих. Но после видях, че не го е направил…

И тъй нататък, и тъй нататък…

Когато Харди пое свидетелката, нещата вече бяха ясни. Греъм Русо се появил в клона по някое време в петък следобед и е оставил нещо в касетата си. Изглеждал нервен и бързал…

Лишени от видеозаписите, адвокатите на обвиняемия бяха принудени да сменят тактиката в движение и да използват варианта, предложен от Дейвид Фрийман. Обзет от нереално, почти отчаяно спокойствие, Харди бавно се изправи в средата на съдебната зала.

— Госпожице Ли — започна с усмивка той. — Вие заявихте, че през въпросния петъчен следобед Греъм Русо се е появил в банката с някакво куфарче. Случайно да сте зърнала съдържанието на това куфарче?

Нервността на Алисън се завърна. Преди да отговори тя се размърда в стола и хвърли кос поглед към заседателите и Соума.

— Никога не съм казвала подобно нещо.

— Аз също — продължаваше да се усмихва Харди. Говореше спокойно, без заплашителна интонация, сякаш двамата просто си бъбреха. — Но сега ви задавам този въпрос и ви моля да отговорите. Видяхте ли съдържанието на куфарчето?

— Не.

— Дори за малко?

— Не. Изобщо не съм го видяла.

— Значи не знаете какво е имало в това куфарче и дали изобщо е имало нещо в него. Така ли?

Използва кратката пауза, за да хвърли поглед към бокса на заседателите. Прост и ясен, въпросът очевидно предизвика реакцията, която беше предсказал Фрийман: появата на дълбока пукнатина в една от основните хипотези на обвинението, свързани с деня, в който беше умрял Сал. Неколцина от съдебните заседатели изправиха гърбове, на лицата им се изписа жив интерес.

Алисън Ли кимна в знак на потвърждение. Наистина не е знаела нищо за съдържанието на куфарчето.

Харди се опитваше да подчертае, че нищо не доказва хипотезата на прокуратурата — а именно че Греъм е прибрал в касетата си бейзболните картички и парите на Сал. Никой не можеше да докаже, че той е депозирал в банката каквото и да било в месеците след смъртта на Сал.

Той самият вярваше напълно във версията на Греъм — парите и картичките действително са били в куфарчето, откъдето са били прехвърлени в касетата. Но това е станало в четвъртък — една истина, която не носеше полза за клиента му и той без колебание ѝ обърна гръб.

Същевременно нямаше никакви намерения да остави нещата така.

— Някога имала ли сте възможност да надникнете в касетата на господин Русо? — извърна се към свидетелката той.

— Не — поклати глава Ли. — Клиентите ни ползват отделно помещение.

— В такъв случай бихте ли могли да кажете колко време са престояли в касетата споменатите пари и бейзболни картички?

Алисън Ли нерешително замълча. Очите ѝ се извърнаха към бокса на заседателите, устата ѝ се отвори и затвори.

— Не зная това — промълви най-сетне тя.

— Седмици?

— Възможно е…

— Месеци?

— Не, не мисля…

Харди получи това, което искаше. Заседателите имаха съвсем основателни причини да се съмняват, че Греъм е убил баща си и е хукнал да скрие парите му в банката.

Самочувствието му започна да се възвръща.

— Помните ли, че ние с вас разговаряхме? — премина към следващата си цел той. — Беше някъде през май…

— Да, разбира се — кимна Алисън и в очите ѝ се появи предизвикателен блясък.

— А помните ли какво ми казахте? — настоятелно я изгледа той. — Че според вас Греъм Русо е идвал в четвъртък.

— Не е точно така. Казах, че не съм сигурна дали е било в четвъртък или в петък…

Или лъже, или просто не може да си спомни, рече си Харди и реши да опита още веднъж.

— Значи не си спомняте, че казахте четвъртък, така ли?

— Не.

— Много добре, госпожице Ли — кимна той, направи малка пауза и добави: — Значи твърдите, че господин Русо се е появил в банката в петък. Така ли?

— Да. Наистина беше в петък!

Очевидно в полицията бе повтаряла това толкова много пъти, че вече си вярваше.

— Ясно ли си спомняте, че беше петък?

— Да.

— Добре. След като толкова ясно си го спомняте, може би ще ни кажете и часът, нали?

Ли се замисли за миг.

— Беше следобед…

— Но кога по-точно? В ранния следобед, в късния?

Не му харесваше това, което прави, но свидетелката се държеше прекалено предпазливо и очевидно започваше да се дразни.

— Късният следобед! — отсече с предизвикателство в гласа тя.

— След три часа, след четири?

— Не зная точно, но беше към края на работния ден.

Точно така, рече си Харди. Към края… Но не в петък, а в четвъртък. Беше успял да я закове. Заседателите ще бъдат информирани, че в петък следобед Греъм е бил на работа.

— Сигурна ли сте, че става въпрос именно за края на работния ден? — попита на глас той.

— Нали ви казах? Сигурна съм!

— След три?

— Положително.

— След четири?

— Може би. Всъщност, да…

— В петък, така ли?

— Да, в петък! — почти изкрещя Ли, изкарана извън нерви. — Нали вече го казах?!

Този път в усмивката на Харди нямаше нищо престорено.

— Казахте го, госпожице Ли — кимна той. — В петък следобед, след четири… Благодаря ви, нямам повече въпроси.

Солтър кимна и се извърна към банката на обвинението, чиито обитатели бяха доста помръкнали.

Соума стана на крака.

— Нямам допълнителни въпроси към свидетелката — обяви той, после, след кратка консултация с Драйсдейл, добави: — Ваша Светлост, с това приключихме процедурата по разглеждане на фактите и доказателствата на обвинението…

Върна им го! — доволно въздъхна Харди. Тъпкано им го върна! След провала с видеозаписите, чувството беше особено приятно… Позволи си да пусне една пренебрежителна усмивка по посока на Соума, а в главата му се появи една табела, която бе зърнал на улицата, окачена върху тежък мотоциклет: ТОЗИ ХАРЛИ ПРИНАДЛЕЖИ НА ЕДИН „АНГЕЛ НА АДА“. АКО НЕ ВЯРВАШ, ПИПНИ ГО!

— Сладка работа — рече Греъм. Съдебното заседание беше приключило и тримата отново се бяха събрали в транзитната килия. — В петък след три бях на работа и мога да го докажа. Ти я спипа, Диз!

— Май да — съгласи се Харди.

— Само дето това няма никакво значение — обади се Фрийман. Беше седнал на масата и поклащаше крака.

— Йода е тъжен — рече Греъм. — Йода е нещастен.

— Не съм нещастен — отвърна Фрийман. — Шоуто беше добро, но, както вече казах — безполезно. Ако бях на мястото на Соума… Не, не искам да съм на мястото на Соума… Ако бях на мястото на Драйсдейл, аз просто бих променил акцента… Има достатъчно време, за да привлече заседателите на своя страна.

— В какъв смисъл? — попита Харди.

— О, не знам точно, в какъвто и да е… Ще ти дам един пример: Греъм знае комбинацията на сейфа и е сигурен, че Сал никога няма да надникне в него. Просто издебва когато баща му не е в стаята, прибира парите и ги внася в банката. Няма значение кога точно е станало това. Но на девети май Сал отваря сейфа и вижда, че парите ги няма. По тази причина същата сутрин звъни на два пъти на Греъм. По тази причина Греъм веднага тича в жилището му. По тази причина го убива…

Изтеклата седмица бе дала на Харди малко поводи за радост и в момента той съвсем не беше склонен да се откаже от радостта на малката си победа.

— Не съществуват никакви доказателства в подкрепа на подобна теза — рече.

— Абсолютно вярно — светна лицето на Фрийман. — Точно това е тезата ми — нищо не е доказано. Липсват твърди улики и доказателства, а Соума просто ви предизвиква и двамата в някакво шибано състезание. Не се поддавайте, никакво състезание не ви трябва…

— Аз просто изпитах наслада — въздъхна дълбоко Греъм. — Беше ми приятно да гледам как присъстващият тук господин Харди рита няколко задника.

— Не ме разбирай погрешно, Греъм — продължи Фрийман. — Едва ли някой обича фойерверките повече от мен. Но тук не става въпрос за фойерверки, а за доказателства. Нито за миг не бива да забравяме това. Диз, още тази вечер трябва да напишеш единайсет-осемнайсет и да го връчиш на Солтър. Така утре ще можеш да го вкараш в дневния ред…

Имаше предвид едно рутинно искане, до което прибягваха всички защитници по наказателни дела преди началото на своите пледоарии. То бе свързано с член 1118, алинея Първа на Наказателния кодекс на Калифорния и се наричаше „Искане за незабавно снемане на обвиненията“. Юридическото основание за подобно искане обикновено е неспособността на обвинението да представи достатъчно убедителни доказателства за вината на подсъдимия. Вероятно поради тази формулировка почти всички съдии го отхвърляха.

Разбира се, Харди не беше забравил за 1118, но имаше чувството, че в случая подобно искане няма да бъде нищо друго, освен губене на време.

— Няма смисъл, Дейвид — обърна се към партньора си той. — Солтър твърдо ще го отхвърли. При създалата се шумотевица около делото просто няма как да издаде оправдателна присъда.

— Прав си — кимна Фрийман. — И аз съм на това мнение, но понякога стават странни неща…

— Кога по-точно? — закачливо се усмихна Греъм.

— Никога не бива да изпадаме в плен на самодоволството — слезе от масата Фрийман. — Изкушавам се да цитирам великия Йоги Бера, който казва: „Понякога нещата не приключват, дори и когато е сложена точката“…

— Това не го е казал Бера! — заяде се Греъм.

— Не е ли? — изненада се Фрийман. — Мисля, че го е казал, поне приблизително.

— Оставям ви да разрешите този титанически спор — вдигна куфарчето си Харди. — А аз отивам да напиша шибаното искане…

Беше четвъртък, малко след пет. Харди влезе в приемната и мина покрай Филис, която говореше по телефона и не му обърна внимание. Погледна към Солариума с надеждата да види някой, но всички сътрудници бяха в остъклените си канцеларии и прилежно се трудеха.

А може би и го избягваха. Вероятно вече са чули за удара на Мишел и собственият му идиотизъм, вероятно вече го съжаляваха и го смятаха за вечния губещ. Така или иначе, никой не го посрещна, никой не го поздрави. Той се помъкна нагоре по стълбите, носейки куфарчето си така, сякаш вътре бе сложил въжето, с което възнамерява да се обеси…

Прахта беше навсякъде, особено видна по гладките повърхности. Прозорецът не беше отварян поне една седмица. Включи настолната лампа — една антика със зелен абажур, която му беше останала от времето, когато работеше вкъщи, а за кабинет използваше сегашната стая на Бек. После се обърна и широко отвори прозореца. Откъм улица Сътър го лъхна миризмата на изгорели газове и прясно изпечено кафе, примесена с едва доловимия дъх на миди и раци. Градът живееше обичайния си живот.

В центъра на писалищния плот лежеше писмото на Мишел. Той се отпусна на стола и го отвори. Нищо ново. Започна да го чете за втори път, после изведнъж го смачка на топка и го запрати към кошчето. Не улучи.

Прекара длан по плота, след нея остана ясно видима ивица. Точно там си качи краката.

Нямаше представа за хода на времето. Мозъкът му спря, или поне не действаше по обичайния начин. Просто си почиваше, макар и не съвсем… Бе включил на „зареждане“, ослушваше се да долови нещо, опитваше се да усети друго…

Не беше сигурен.

Може би трябва да остави фактите да се подредят сами. А после да отсее ненужното от тях и да се концентрира върху основното. Но нещо му пречеше. Нещо важно, с тежест… Нима започва да забравя?

Разбира се, винаги го е правил. Не можеше да види убиеца на Сал Русо, макар че много му се искаше. Даваше си сметка, че това скоро ще му потрябва. Че без него няма как да спечели делото.

В съдебната зала бе анализирал купища факти, бе извлякъл максимална полза от тях. Но му трябваха още. Най-неприятно бе чувството, че вече е докоснал това, което има решаващо значение, но не може да го идентифицира.

По тази причина зъбните колела в мозъка му бяха блокирали. Не можеше да направи дори крачка напред.

Навън незабелязано притъмня. Харди се завъртя към прозореца, заедно със стола си. Небето над покривите и дълбоките кладенци на улиците имаше тюркоазен цвят. Дългият низ от коли долу не се виждаше.

Зелената банкерска лампа хвърляше ярък кръг светлина върху плота, останалата част от стаята тънеше в здрач. Стана и пристъпи към дъската за дартс, издърпа трите стрелички и започна да ги хвърля, въпреки сгъстяващия се мрак.

Сара винаги се беше гордяла със своята твърдост. Но през двата дни след признанието ѝ пред света, че вярва на Греъм, тя на няколко пъти бе на прага на сълзите.

Не само заради партньора си. Бе работила упорито и всеотдайно, за да получи изказаното през зъби одобрение на колегите си. Със зъби и нокти се беше борила, за да бъде приета в мъжкото им царство и почти беше успяла. Но сега всичко свърши.

След материала на Джеф Елиът, озаглавен ЕДНО „ДА“, КОЕТО РАЗТЪРСИ ГРАДА, тя бе привикана в канцеларията на Глицки. Лейтенантът прояви изненадваща охота да я изслуша, въпреки че поведението ѝ беше срам за службата.

Тя обясни как е стигнала до заключението си. Сбито, с кратки изречения. Сал Русо действително е убит, но това не е работа на сина му. Призна, че е разговаряла с него насаме — първо на стадиона, после и по време на интервюто му за списание „Тайм“. Изрази твърдото си убеждение, че тези разговори са ѝ донесли полза.

Всичките лъжи на Греъм — многобройни и на пръв поглед добре обмислени, са се родили по обичайния начин — от един първоначален импулс. А после, както повечето лъжи, са започнали да се умножават, всяка нова оправдаваща предишната… Но той не е убил Сал. Това е сторил някой друг.

Глицки седеше отпуснат в стола си и мълчеше. А когато проговори, гласът му беше толкова тих, че тя се принуди да напрегне слух.

— Сержант, ако всичко това се окаже на лична основа, или вече е на лична основа, нещата ще бъдат ясни… Ти ще си прецакала партньора си, отдела и лично мен… Разбираш ли?

Сара почувства как ѝ прилошава. Глицки знае и тя е покойник! Но лейтенантът отказа да продължи по тази писта. След дълго мълчание той изпусна въздуха от дробовете си, изправи гръб и тихо попита:

— Още ли имаш желание да откриеш убиеца?

Това беше ясен знак, че ако успее, той ще забрави за този разговор.

Глицки пусна официална заповед, която даваше право на Сара да работи върху делото Русо. Това сигурно щеше да му създаде проблеми с административния отдел, но тя тъй и тъй работеше по това дело, нека поне го върши на законно основание.

Същевременно ѝ наложи строги ограничения, защото съвсем не беше склонен да попадне под ударите на Дийн Пауъл и неговата гвардия динозаври. Нещо, което неминуемо щеше да се случи, ако се разчуе, че въпреки хода на делото, полицията проверява свидетелите и може би търси друг обвиняем…

Тя започна с Джордж Русо. Когато се разкри пред Харди и започна да му помага, вече на няколко пъти бе оглеждала викторианската къща на Джордж на Буш стрийт. Заключението ѝ беше, че този човек няма личен живот. От баща си беше наследил буйният и раздразнителен нрав. Съвсем спокойно би могъл да отскочи до Сал и да му види сметката през някоя от обедните си почивки. Особено ако е убеден, че поведението на Сал причинява страдания на майка му и ѝ нарушава спокойствието…

Но във всички останали отношения Джордж беше чист. Фактът, че е определен за наследник на една солидна банкова империя, определяше и поведението му. Не поддържаше никакви контакти извън затворения си свят и Сара бързо стигна до заключението, че ще си губи времето, ако продължава да го следи…

Но тази вечер реши да направи още един опит, може би защото ѝ липсваха алтернативи. Марсел я стовари пред Палатата с неприкрито облекчение, тя взе собствената си кола, паркира близо до банка „Бейуест“ на Маркет стрийт и зачака.

Както винаги, Джордж беше отличен обект за проследяване. Беше едър, с хубави дрехи. Въпреки необичайно топлото за средата на септември време, той носеше кашмирено палто и огромно, забележимо от цял километър бомбе.

Напусна банката малко след шест и тръгна пеша. Натикал ръце в джобовете на кашмиреното палто, той извървя няколко пресечки с равна крачка, без нито веднъж да се огледа. Навлезе в района на Тендърлойн, както винаги гъмжащ от пияници, проститутки и сводници. Сара започна да се чуди накъде е тръгнал — този квартал решително не фигурираше сред местата, които му допадаха — после всичко си дойде на мястото. Джордж влезе в един малък, но скъп френски ресторант на Полк стрийт, зае една маса до прозореца и си поръча вечеря.

Не ѝ оставаше нищо друго, освен да го изчака да свърши и да види какво ще прави после.

Часът беше осем и половина. Отпусната в тихото и затворено пространство на колата си, Сара изведнъж усети напора на сълзите. Изтощението я убиваше. Вече трети месец не беше оставала насаме с Греъм. Нито веднъж не намери време за физически упражнения. Почти беше забравила интимните си контакти с този мъж. Беше ли ги имало в действителност? Имаха ли въобще някакъв смисъл? Дали любовта им ще е жива и след като Греъм излезе от затвора? Разбира се, ако изобщо излезе…

Това беше мисълта, която се стараеше да избягва на всяка цена, просто защото се плашеше от нея. Греъм може никога да не излезе на свобода. Може би Харди и Фрийман не ще могат да му помогнат, тя самата — също…

Греъм имаше всички шансове да прекара остатъка от живота си в затвора. Какво ще стане тогава с нея? Как би могла да бъде полицай, след като системата, на която беше дала клетва за вярност, съсипва личният ѝ живот? Глицки не ѝ каза нищо ново — тя знаеше, че отдавна е преминала отвъд чертата. Но какво би могла да прави, ако престане да бъде полицай?

От отговора на този въпрос я спаси Джордж, който напусна ресторанта и пое обратно към банката. Отключи колата си, паркирана на едно от запазените места на Бейуест, качи се вътре и подкара. Сара се приготви да го проследи по обичайния му маршрут до дома, но той внезапно зави надясно и наново се насочи към Тендърлойн.

Отдавна се беше мръкнало, поставените доста нарядко улични лампи хвърляха мъждива светлина. Джордж караше бавно по Еди стрийт, стигна Полк и зави надясно, насочвайки се към покрайнините на града. Нов десен завой, после още един… Очевидно правеше кръг.

Сара внезапно разбра за какво става въпрос и пулсът ѝ се ускори. Джордж обикаляше с определена цел!

Включи радиостанцията, изчака гласа на диспечера и забързано каза:

— Моля веднага да ми изпратите една патрулна кола. Намирам се на…

Когато Джордж спря и жената се настани на седалката до него, тя вече беше готова. Изчака го да отбие в една тъмна уличка и заповяда на патрулната двойка да действа.

Паркирала плътно зад полицейската кола, тя видя как униформените се приближават до колата на Джордж и чукат на стъклото. Застанали от двете ѝ страни, те включиха фенерчетата си и осветиха сцената, разиграваща се в купето.

Най-накрая имаше за какво да се залови.

Ченгетата поведоха проститутката към черно-бялата патрулна кола, паркирана на петдесетина метра по-нагоре. Сара бе притиснала Джордж до страничната врата на колата му. Реши да поеме този риск, изхождайки от предположението, че и при нормални обстоятелства той едва ли би я познал, да не говорим за момента — в тъмното, парализиран от ужас. Подготвен за сеанса, той бе свалил кашмиреното си палто и сега очевидно зъзнеше на вятъра. Това ще му се отрази добре, рече си тя.

Отвори портфейла му и измъкна картата за самоличност.

— Джордж Русо. Знаете ли, че законът забранява да вземате проститутки от улицата?

Той реши да опита един малък блъф:

— Тя е моя приятелка!

Сара се усмихна, после се обърна и извика по посока на отдалечаващите се полицаи:

— Хей, момчета! Човекът твърди, че мадамата му е приятелка. Попитайте я как му е името! — Обърна се към задържания и хладно добави: — Готова съм да се обзаложа, че няма да познае, Джордж… А вие знаете ли нейното?

Джордж гледаше като уплашен жребец, очите му търсеха нещо в мрака зад гърба ѝ.

— Хайде, Джордж — подкани го Сара. — Опитайте… Как се казва момичето? Линда, Джули…

— Тя го праща по дяволите! — извика единият от полицаите при патрулната кола. — Изобщо не го познава!

— Чухте ли? — усмихна се Сара. — Щях да спечеля баса…

— Добре де, какво толкова! — окопити се Джордж. — Най-много да ме глобите!

На този етап Сара би могла да изгуби много време, за да му създаде дребни неприятности, но тя отдавна знаеше какво иска и си беше подготвила съответната лъжа:

— Знаете ли, Джордж, от известно време насам е в ход една нова програма за борба срещу уличната проституция — започна тя. — Това неприятно явление непрекъснато се разраства, а такива като вас се измъкват без последици… Затова е взето решение снимките на уличните сладострастници да бъдат публикувани в печата…

— О, не! Никога не съм чувал за подобно нещо!

— Сега чухте, нали? Става въпрос за нова програма…

— Не мога да си позволя това!

— За съжаление нямате избор — отсече Сара и многозначително докосна пистолета на кръста си. — Моля, последвайте ме!

— Къде?

— В колата ми. Паркирала съм ей там, зад патрулката. После отиваме в центъра, познайте точно къде…

— Арестуван ли съм?

Тя му отговори със заплашително мълчание, което даде бърз резултат.

— Ви-вижте — запелтечи Джордж. — Това е изключено! Не можете да ме арестувате за незаконна проституция! Не ми пука какво казва момичето, но тя наистина е моя приятелка… Искам да се свържа с адвоката си!

— Ще ви дам тази възможност веднага след като пристигнем в Съдебната палата! — подхвърли Сара.

Той окончателно се предаде.

— Вижте… Не бихме ли могли да се разберем тук, на място? Може би ще…

— Не си утежнявайте положението, Джордж! — отряза го тя. — Опит за подкуп на полицейски служител също се квалифицира като престъпление! Ще приема, че не сте бил наясно с този параграф на закона, окей? А сега да вървим!

— Не, моля ви!…

— Хей, момчета! — повиши глас Сара.

Единият от полицаите вдигна глава и бавно тръгна към тях.

— Всичко ли е наред, инспекторе?

Тя вдигна ръка да го задържи на разстояние.

— Само още една минута, окей? Просто стой наблизо…

Извърна се към Джордж и студено заповяда:

— Обърнете се и сложете ръцете си зад гърба!

Ченгетата предложиха да го вкарат на задната седалка на патрулката, която беше отделена с предпазна мрежа, а вратите ѝ се отваряха само отвън. Но Сара беше инспектор в отдел „Убийства“ — следователно техен началник и те добре знаеха това от номера за свръзка 14-Н, който им беше дал диспечера. Затова изпълниха заповедта ѝ без никакви възражения: да откарат проститутката една-две пресечки по-нататък и да я пуснат. А клиентът ще остане за кратък разпит в нейната кола, тъй като е важен свидетел на тежко престъпление…

И тъй, Джордж се озова на задната седалка в колата ѝ, окован в белезници и треперещ от студ или страх, а най-вероятно и от двете. Сара се настани на шофьорското място и бавно се обърна да го погледне.

— Предлагам ти сделка! — заряза официалният тон тя.

Търговец по рождение, Джордж присви очи и цял се превърна в слух.

Сара не го остави да чака.

— Интересува ме брат ти — рече.

— Греъм? — учуди се Джордж. — Какво общо има той?

— Има. Ще разбереш точно какво, когато ми кажеш къде си бил в деня на убийството на баща ти!

— Майната ти! — изгледа я с гневно презрение Джордж. — От къде на къде?

Сара го дари с един тежък и продължителен поглед, после се обърна и завъртя стартерния ключ.

— Чакай малко!

— Ще говорим в Палатата.

— Не, не искам. Аз само…

— Направи се на задник, така ли?

— Да, да! Съжалявам! Какво искаш да знаеш за Греъм?

— Нищо — отвърна тя и изключи мотора. — Но искам да знам всичко за теб, защото Греъм не е убил баща ти…

— Баща ми е жив и здрав — възрази Джордж. — Всеки ден работя с него.

— Имам предвид Сал! — хладно уточни тя. — И ако още веднъж се направиш на умник, този разговор приключва, ясно ли е?

Джордж не изглеждаше уплашен, но все пак кимна.

— Добре, Греъм не е убил Сал — рече. — Но какво от това?

— Значи някой друг е свършил работата. Моята задача е да елиминирам заподозрените един по един…

Той се облегна назад, страхът в очите му се стопи и отстъпи място на хладната пресметливост. Предстоеше му сделка, а той беше майстор на сделките.

— Не можете да мислите, че аз имам нещо общо с това. Дори не зная къде е живял Сал…

— Това е твое твърдение, но истината може би е по-друга — изгледа го продължително Сара. — Защо тогава си отказал да обясниш на адвоката на Греъм къде си бил?

— Защото си е моя работа, която не засяга никакви адвокати! — отсече Джордж. — А вие, ченгетата, изобщо не сте ми задавали такъв въпрос…

— Добре, да приемем, че си прав. Но сега ти го задавам. Казваш къде си бил и си свободен. Край на премеждията ти тази вечер. Но ако откажеш, ще направя рапорт за инцидента и скоро ще видиш физиономията си във вестника, ясно? — Сара изчака думите ѝ да достигнат до съзнанието му, после леко се приведе напред: — Виж какво, интересувам се къде си бил и това е всичко… Но ако ме излъжеш, ще имам всички основания да те смятам за заподозрян в убийство. А това означава, че всяка твоя стъпка през последните няколко месеца ще бъде проверена и внимателно анализирана…

— Аз не съм…

— Изслушай ме докрай — спря го Сара. — Ако ме убедиш, че действията ти през въпросния ден нямат нищо общо със смъртта на Сал, всичко спира дотук. Забравяме за тазвечерния инцидент, забравяме за мнимата ти „приятелка“… Всичко приключва.

— Няма да пишеш рапорт, или каквото е там, така ли?

— Няма.

— Баща ми не трябва да научи за това. В никакъв случай!

Трябваха ѝ няколко секунди да проумее, че Джордж има предвид Лелънд, а не Сал.

— Няма — обеща тя.

Но Джордж веднага побърза да прояви отвратителния си нрав.

— Как мога да съм сигурен? — заядливо попита той.

— Няма начин, Джордж — усмихна се с опасен блясък в очите Сара. — Но положението ти едва ли ще е толкова неприятно като сегашното… — Постара се да придаде непринуденост на гласа си, усещайки, че ще спечели, само ако разиграе картите си точно и без никаква грешка. Тук тежката артилерия не вършеше работа — трябваше просто да го боцне, където трябва. — Всичко е много просто, Джордж. Няма какво да губиш, затова започвай…

Джордж преглътна, затвори очи и промърмори:

— Бях в „Митчъл Брадърс“…

— Къде?

Той обясни. Години наред братята Митчъл били царете на порнографията в района на Сан Франциско. После единият застрелял другия и империята рухнала. Но театър „Митчъл Брадърс“, който се намирал на няколко преки от банката „Бейуест“, останал да действа под първоначалното си име.

По отношение на развлеченията, които се предлагали там, театърът безспорно бил на светлинни години от гъделичкащата голота на туристическите сексшопове по Норт Бийч. Там имало актове на живо, частни кабини за наблюдение, перверзни от всякакъв вид. Изобщо, страхотно място!

— Всичко опира до шибания ми късмет — унило промърмори Джордж. — Един-единствен път отидох там и точно в този час Сал е убит! И съответно целият град изгаря от желание да научи къде съм бил! А ако Лелънд разбере… — Главата му мрачно се поклати: — И той ще ми отреже квитанцията, също като Сал. Това наистина ще бъде краят!

— Краят на какво?

— На живота ми, на кариерата ми, на всичко, за което ме е подготвял…

— Но защо тогава си рискувал? — принуди се да попита тя. — Защо рискува и тази вечер, с онова момиче? Защо просто не си намериш приятелка?

— Няма начин! — мъчително въздъхна Джордж. — Лелънд никога няма да…

— Няма да я одобри, да я хареса?

— Нямам право на грешки — поклати глава той.

Сара се опита да го разбере. Очевидно този човек обвиняваше себе си, смяташе се за виновен, че никой не го харесва… Едва ли си даваше сметка кой го е направил такъв, но реалността го притискаше с железен юмрук. Беше зрял мъж със съответните мъжки потребности, но изпитваше ужас от представата, че може да бъде отхвърлен и това му пречеше да задоволява нагоните си по нормален начин…

Стана ѝ тъжно, в гласа ѝ се прокрадна топлинка.

— Страхувам се, че не живееш на подходяща планета, Джордж. Тук, на тази земя, всички правят грешки. Те са позволени, защото са част от живота…

— Не и за мен! — процеди той. — Ти нищо не знаеш!

Защитните му рефлекси бавно се завръщаха. Тялото му се изправи на седалката, очите му отново се присвиха, тъжното изражение напусна лицето му.

— Ето къде бях — рече той. — Нали това искаше да знаеш? А сега кажи дали сделката ни е в сила…

— В сила е — кимна Сара.

— Няма да кажеш на баща ми, така ли?

— Няма. Но рано или късно ти пак ще попаднеш в подобна ситуация, Джордж… И той ще разбере.

— Няма — тръсна глава Джордж. — Спирам дотук!

Май ще го стори, рече си Сара. Въпреки че беше виждала и други млади мъже, депресирани като него. Но тя не му беше адвокат и нямаше никакво намерение да му дава съвети. Достатъчно беше, че бе изпитала съчувствие към него, макар и за кратко време…

Някой ден ще се промени, или ще се пръсне — друг начин няма, добави мислено тя. Защото алтернативата е страшна — един нещастен живот, подчинен на мисълта за парите и забранените играчки… Но това не е моя работа.

Все още не знаеше как може да провери алибито на Джордж, но по всичко личеше, че този човек ѝ беше казал истината. А това решаваше един от най-неотложните ѝ проблеми.

За съжаление обаче, не решаваше проблемът на Греъм…

Трийсет и втора глава

Обонянието му улови аромата на пържен бекон, миг по-късно усети устните на Франи върху бузата си.

— Изключих будилника и те оставих да поспиш още половин час — прошепна тя.

— Ти си моят спасител!

— Знам. Ела да закусиш, после ще се облечеш…

Часът беше шест без четвърт. Харди обу едни дънки и нахлузи някаква фланелка. От прозореца на спалнята смътно се виждаха очертанията на Оукландските хълмове, някъде зад тях все още се спотайваше слънцето.

На масата в кухнята димеше огромна чаша кафе, в чинията до нея изпускаха аромат шест ивици бекон с бъркани яйца, имаше още английски вафлички и мармалад. Той много обичаше мармалад, но по неизвестни причини все забравяше да го опита.

— Споменах ли вече нещо за спасители? — дръпна един стол Харди.

Тя се усмихна.

— В колко се прибра снощи?

— Някъде към дванайсет и половина — един. Написах искането, но Солтър…

Тя го спря, покривайки ръката му с длани.

— По-късно ще ми разкажеш за делото. Сега яж.

Той затвори очи и се усмихна. Права е…

— Добра идея — рече.

— Понякога всичко, от което се нуждаем, е една добра идея…

В седем и половина сутринта откъм алеята се появи фигурата на бегач в спортно облекло. Облечен в тъмен костюм и синя вратовръзка, Харди чакаше при автоматичната бариера на паркинга зад Федералния съд.

Здравата изпотен, Джиоти спря едва на метър от него. Не беше очаквал някой да наруши редовната му обиколка на квартала, още по-малко пък адвокат в работен костюм.

— Добро утро, господин съдия.

Джиоти дишаше тежко, но все пак успя да го поздрави с нещо като усмивка. Изтече около секунда, преди да го познае.

— Ранобуден сте, господин Харди…

Харди имаше чувството, че вече е пладне.

— Налага се — отвърна той. — До осем трябва да депозирам в Палатата един официален иск. Спомних си, че редовно бягате за здраве и реших да ви хвана преди това.

— За съжаление не толкова редовно — запъхтяно рече Джиоти и махна по посока на вратата зад тях, която незабелязано се беше отворила. Човек от охраната, или пък в джоба му има дистанционно?, безмълвно се учуди Харди. — Ще влезете ли?

— Не, благодаря — окопити се той. — Ще ви отнема само минутка…

— Добре, казвайте.

— Чувал ли сте Сал да споменава името Сингълтери? Джоан Сингълтери?

Това беше зъбното колело, което блокира мисловните процеси в главата му снощи. Месеци наред двамата с Греъм бяха разсъждавали за непознатите страни от живота на Сал, за тайнствената Сингълтери, но не бяха стигнали до нищо съществено. Но снощи, оставил главата си на празен ход, той изведнъж се сети, че Джиоти и Сал Русо са били приятели именно тогава — преди години. Ходили са на риба, играели са бейзбол, удряли са по чашка заедно…

Чувството, че Джоан Сингълтери е играла важна роля в живота на Сал ставаше все по-силно. Може би именно Джиоти ще хвърли светлина върху тази тайнствена личност.

Стори му, че в очите на съдията се мярна нещо особено. В следващата секунда вече изглеждаше съвсем нормално — любезно замислен, с все още неспокойно дишане.

— Мисля, че не — попари надеждите на Харди той.

— Става въпрос за стара приятелка, може би още преди Хелън да се появи в живота му…

Джиоти помисли още известно време, после поклати глава:

— Съжалявам… Нещо важно ли е?

Окачил равнодушната маска на лицето си, Харди отвърна, че просто се е натъкнал на това име, което очевидно няма да послужи за нищо. Днес беше първият ден на защитните му пледоарии и той се нуждаеше от всичко, което би му свършило работа. Ако въпросната Сингълтери има нещо общо с парите в сейфа, или нещо такова, това би могло да го насочи към друг заподозрян…

Вероятно част от разочарованието му си беше проличало, тъй като съдията протегна ръка и приятелски го потупа по рамото.

— Не зная дали изобщо ще ви трябват заподозрени — рече той. — Внимателно следя хода на делото и имам впечатлението, че то се развива доста добре за вас…

— Щеше да се развива още по-добре, ако можех да посоча истинския убиец…

— Несъмнено — съчувствено кимна Джиоти. — Но вие водите битката много добре.

— Между другото, исках да ви благодаря за показанията…

— Казах истината, нищо повече — сви рамене съдията. — Нямаше никакви доказателства за наличието на борба. Бях запознат с вашата стратегия и знаех накъде биете, за разлика от Драйсдейл и Соума…

Харди се позволи една дяволита усмивка:

— Получи се доста добре, нали?

— Ако имате предвид онези алюзии в стил Хемингуей — да — ухили се широко Джиоти. — Признавам, че сте роден за адвокат, господин Харди. С удоволствие бих пийнал чашка с вас, след като всичко това приключи и не ви се наложи да обжалвате…

Този човек не пропуска нищо, рече си с уважение Харди.

— И като нищо ще ми извиете ръцете, нали? — подхвърли той.

— Напълно възможно — кимна съдията, после на лицето му се появи тъжно изражение: — От време на време Сал страшно ми липсва… Смешно, нали?

— Защо да е смешно?

Съдията стисна устни, от цялата му фигура пролича, че съжалява за проявената сантименталност. В следващия миг тялото му се отпусна, а на лицето му изплува някаква странна, малко наивна усмивка.

— Имате ли истински приятели, господин Харди? — попита той.

— Няколко — сви рамене Харди. — Предполагам, че в това отношение съм извадил късмет…

— Някога и аз мислех така… Но медалът има и обратна страна, за която никой не иска да те предупреди…

— Какво означава това?

— Веднага бързам да добавя, че винаги съм искал точно това, което съм постигнал… Но за да го постигнеш трябва… как да кажа… трябва да си създадеш такива приятели… Обикновено това става, когато кариерата ти е във възход. Каниш гости, ходиш на гости, контактуваш… Впечатляваш хората с ума си, с професионалните си качества, с остроумието си… Чак свят ти се завива…

— Сигурно е така — кимна Харди. Не беше сигурен накъде бие с тези интимности Джиоти.

— После получаваш поста… — Върху лицето на съдията се изписа разочарование, или по-скоро съжаление за другите пропуснати възможности. — И всичко свършва. Отрязан си отвсякъде. Някои по-разумни съдии се справят добре. На останалите им липсват приятелите, но са принудени да се примирят. Приятелството е нещо опасно, от него до конфликта на интересите има само една крачка… Но нали си получил поста точно благодарение на тези приятели? И изведнъж вече нямаш право на топли чувства към тях, на искрени отношения. Оказваш се съвсем сам…

— Сал е бил вашето изключение! — изведнъж разбра Харди.

— Последният ми истински приятел — кимна Джиоти, огледа се да види дали са сами и тихо добави: — С него можех просто да се отпусна! Да бъда такъв, какъвто винаги съм искал да бъда. Предполагам, че затова ми харесаха вашите хемингуейски алюзии. Това е стилът на Сал. Той знаеше много неща, беше забавен, с него винаги се чувствах добре…

Харди махна с ръка към внушителната сграда зад гърба си:

— Там вътре не си правите много майтапи, а? — попита. — Нито пък си погаждате номера…

— Животът там е прекалено сериозен, господин Харди — дрезгаво отвърна съдията. — Не вярвайте на онези, които твърдят обратното… — Замълча, после тръсна глава и решително прогони сантименталните спомени. Просто нямаше време за тях. — Но някой ден наистина ще пийнем по чашка. И аз ще започна да ви наричам Дизмъс…

— Страхувам се, че дори и тогава аз ще си остана на „Ваша Светлост“ — направи гримаса Харди.

— Ето виждате ли? — разсмя се на висок глас Джиоти. — Точно това имах предвид!

Харди влезе в кабинета на Солтър, подаде му заверената в деловодството на съда искова молба и дискретно се оттегли в дъното. Съдията започна да прелиства петте страници на документа, а в душата на Харди се настани напрежението.

По закон всяка искова молба от подобен характер трябва да бъде дискутирана в съдебната зала. При дело за предумишлено убийство това е задължително. По тази причина Солтър бе призовал в кабинета си всички главни действащи лица. Изправени до широкия прозорец, Драйсдейл, Соума и Фрийман тихичко обсъждаха последните съдебни клюки, които, както винаги, бяха повече от достатъчно. Те вече бяха запознати с исковата молба на Харди и бяха направили съответните, засега неофициални коментари по нея.

Съдебният стенограф бе заел позиция на един стол в близост до Харди, готов да улови всеки бисер от страна на присъстващите, стига да има такъв.

Харди имаше чувството за добре свършена работа. В исковата молба бяха описани всички точки на обвинението, бяха подчертани както основните им слабости, така и неспособността на прокуратурата да ги докаже по безспорен начин. Не беше доказано присъствието на Греъм в апартамента, не беше доказано наличието на борба там, а представителите на обвинението не успяха да накарат дори съдебния лекар да изкаже категорично становище за наличието на престъпление. Не се доказа никаква, дори и временна връзка, между парите и бейзболните картички, а показанията на Алисън Ли бяха напълно безсмислени.

Прокуратурата не разполагаше с нищо.

За разлика от съдията Солтър, който разполагаше с много неща. На първо място един богат на фотоилюстрации обвинителен акт, който бе получил чрез специален куриер от добрия си приятел и политически съюзник Дийн Пауъл. На второ място — категоричното становище на разширения съдебен състав, че е извършено престъпление и трябва да се заведе дело за предумишлено убийство. Освен това беше запознат в детайли и с всичко останало — задкулисните маньоври на защитата, купищата искове, с които го затрупваха и двете страни, купищата лъжи на обвиняемия… Поддържаше отлични колегиални отношения със съдията Харолд Дрейпър — бившият шеф на Греъм, но те бяха именно колегиални. Тоест, недостатъчно близки, за да позволят на защитата да иска отвода му — нещо, до което Харди положително би прибягнал в случай на нужда…

Нищо от тези неща не представляваше юридическа материя. Но взети заедно, те бяха важни неща, много по-важни от сухите материали, изисквани от закона.

Харди беше убеден, че някой ден Солтър ще напусне съда в името на политическата кариера. За подобна кариера той притежаваше всичко: приятен външен вид, солидни връзки в обществото, безупречни маниери. Беше от хората, които умеят да се държат приятелски с всички, без да се обвързват с интимности.

Солтър най-сетне приключи с четенето, свали очилата си и ги постави върху исковата молба. Съсредоточеното изражение на лицето му, казващо „не ме закачайте, защото мисля“, отстъпи място на сърдечната усмивка с табела „тук всички сме приятели“.

— Господа, моля — покани с жест той присъстващите в кабинета юристи, после насочи вниманието си към Харди: — Трябва да призная, че сте написал дяволски добра искова молба, Диз… Обосновките ви са наистина цветисти…

Охо, чак пък цветисти, рече си Харди и хвърли поглед към Фрийман, който леко сви рамене. Това, което очакваха, беше на път да се превърне в действителност.

Но Солтър не пропусна да забележи размяната на тези кратки безмълвни послания.

— Имате ли желание да добавите и устни аргументи? — попита той.

— Обвинението не успя да докаже нищо, господин съдия. Най-вече грабеж, въз основа на който са поискани утежняващите вината обстоятелства. Липсва дори косвена връзка между парите и смъртта на жертвата. Липсва документ, който да сочи кога Греъм е взел парите и картичките. Момчето е обичало баща си и е полагало грижи за него.

С крайчеца на окото си забеляза как Драйсдейл докосва ръкава на Соума, предупреждавайки го да мълчи.

Солтър остави мълчанието да се проточи, вероятно защото му беше жал да отхвърли веднага една толкова добре написана и цветиста искова молба. А макар и предопределено, подобно решение беше твърде важно, за да бъде взето без никакво забавяне…

La politesse, както казват французите.

— Не знам — промърмори най-сетне съдията. — Продължавам да съм дълбоко загрижен от факта, че обвиняемият ни затрупа с лъжи…

— Мисля, че за тях има логично обяснение, господин съдия — възрази Харди. — Започнал е в момент на паника, а после вече не е могъл да спре.

— Но защо е изпаднал в паника, след като е невинен?

— На вратата му чукат инспектори от отдел „Убийства“ и той се препарира. Такива неща стават всеки ден…

Това си беше чисто ала-бала и всички присъстващи в кабинета го знаеха. Солтър щеше да отхвърли исковата молба, по простата причина че Харди няма достатъчно аргументи да го принуди да стори противното. Не може да посочи истинския убиец. Не успя да накара Страут да изрази категорично становище, че става въпрос за самоубийство. Всичко останало беше второстепенно, без достатъчно тежест.

Нова пауза. Солтър напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Нова приятелска усмивка.

— Мисля да оставим решението на съдебните заседатели, Диз. Молбата ви се отхвърля…

— Искам да си представиш нещо — рече Фрийман. Намираха се в съдебната зала и чакаха появата на Солтър, Греъм беше седнал между двамата. Откъм галерията се носеше обичайната човешка глъч. Толкова бяха свикнали с нея, че изобщо не я забелязваха. — Не, наистина. Затвори очи!

— Ако затворя очи, положително ще проспя появата на съдията — поклати глава Харди. — Вече съм си правил подобни експерименти…

Греъм местеше очи от единия към другия, после ги спря върху лицето на Харди.

— По-добре слушай какво ти казва Йода — рече той. — Иначе ще повика армията си и ти ще умреш.

С част от съзнанието си Харди изпитваше облекчение от факта, че Греъм продължава да се шегува. Затова го послуша и затвори очи.

— Ето, готово. Вече спя…

— Да, ама говориш — възрази Греъм.

— Говоря насън. Често ми се случва.

— Намираш се на висок трамплин, Диз — започна със заклинателен глас Фрийман. — Предстои ти скок салто и половина напред… Слушаш ли ме?

— Аха — кимна Харди. — Още съм тук.

— Опитай се да обмислиш скока. Отдай му се. Пълно кълбо напред, после още половин… И през цялото това време падаш свободно във въздуха. Окей?

— Готов съм.

— Мисли!

Харди направи опит да си представи ситуацията.

— Добре, а сега скачай! Отблъсни се с крака, завърти се! Усещаш ли го? Не спирай, не спирай!

Харди се подчини. Представи си как тялото му се превърта във въздуха и се врязва във водата.

— Готово — рече той и отвори очи.

— Как беше?

— Чиста работа. Забих се във водата като нож в масло, без никакви пръски…

Греъм местеше очи от единия към другия.

— Вие, момчета, сте луди! — обяви заключението си той.

Но Фрийман имаше всички основания да предложи подобен експеримент. Тази сутрин Харди започваше дългия маратон на защитната пледоария, предстоеше му да призове своите свидетели. Тук нямаше място нито за колебания, нито за грешки. Но често щяха да имат усещането, че летят във въздуха и правят опасни салта.

Стратегията им изключваше натиск върху съдията за промяна на обвинението. Не желаеха съдебните заседатели да стигнат до заключението, че обвиняемият може да бъде съден за убийство по непредпазливост — такъв компромис беше напълно неприемлив. Греъм няма да се изправи пред тях с надеждата да им стане симпатичен, за да се отърве с две-три години затвор. Позицията му ще бъде максимално ясна: или присъда за убийство, или нищо. Доживотен затвор, или свобода…

Тъкмо тук се криеше мъчителната неизвестност. В момента част от съдебните заседатели може би действително вярват, че той няма нищо общо със смъртта на баща си. Но след встъпителната пледоария на Харди едва ли някой ще има съмнения, че Греъм го е сторил. Сторил е това, което законът квалифицира като убийство или преднамерено отнемане на човешки живот… А защитата възнамеряваше да поляризира до крайност становищата на всеки отделен член на журито, да ги принуди да вземат крайно решение — онези от тях, които вярват, че Греъм не е убил баща си за пари, трябва да гласуват не за някакво по-меко наказание, а за пълното му оневиняване…

Прокуратурата беше наблегнала на финансовия мотив за престъплението. Тя беше принудена да стори това, за да оправдае обвинението си в предумишлено убийство. А Харди нямаше друг избор, освен тоталната конфронтация — победителят получава всичко…

Тази стратегия носеше огромен риск, но и другите бяха единодушни по въпроса, че само тя им даваше надежда за пълно снемане на обвиненията.

Дори и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. Харди не можеше да си позволи лукса да включи в пледоарията любимите си подмятания за „друг възможен извършител“. Сега нещата бяха максимално ясни — или доказва основателността на своята единствена версия, или губят делото!

Доктор Ръс Кътлър беше онзи млад човек, с когото преди няколко месеца Харди се беше срещнал в „Литъл Шамрок“. Тогава той беше уморен и небръснат, облечен в работни дрехи и пропит от чувството за вина, че не бе направил нужното да изясни въпроса с предписването на морфина. Сега вече бе приключил със стажа и имаше частна практика. На няколко пъти се беше срещал с Фрийман и Харди, за да уточнят заедно поведението му на банката за свидетели.

Свеж и самоуверен, облечен в бежов костюм от ленен плат и шоколадова вратовръзка, Кътлър се изправи пред банката и даде клетва да казва истината, само истината и нищо друго, освен истината.

— Доктор Кътлър, бихте ли обяснили на съда откъде се познавате с Греъм?

— Играем в един отбор по софтбол. Считам се за негов приятел. Бях лекуващ лекар на баща му.

Последното изречение прогони и последните шумове в залата. Гласът на Харди прозвуча необичайно ясно в настъпилата мъртва тишина.

— Добре, докторе. Като лекуващ лекар на Сал Русо, вие вероятно сте му правили задълбочени изследвания, нали така?

— Да. Греъм каза, че баща му е болен и ме помоли да го прегледам.

— Бихте ли обяснили на журито какво открихте?

Кътлър с готовност се съгласи. Харди беше убеден, че свидетелят е особено подходящ за този съдебен състав, в който преобладаваха мъжете. Преди всичко защото и той беше мъж — нито много млад, нито много възрастен. Беше облечен достатъчно добре, за да вдъхва респект, но нищо повече от това. Лицето му имаше правилни черти, без да бъде особено красиво, а усмивката му беше широка и сърдечна. Един очевидно благ и достъпен човек — ето какъв беше Кътлър…

А дори и нещо повече, даде си сметка Харди. Имаше същата стойка като съдията Солтър, но беше двайсетина години по-млад. Което не му пречеше да предизвиква доверие.

— Какво направихте след като прегледахте Сал Русо на скенер и подозренията ви за мозъчен тумор се потвърдиха? — зададе следващия си въпрос той.

— Исках да бъда абсолютно сигурен и прибягнах до МР — отвърна Кътлър. После, подсетен от Харди, накратко обясни какво представлява магнитния резонанс.

— Какво открихте с помощта на МР?

— Това, от което се страхувах: че ракът е в терминална фаза и не подлежи на лечение…

Някъде зад гърба на Харди прозвуча спокойният глас на Драйсдейл:

— Ваша Светлост, моля да ни разрешите достъп до съдийската маса.

— Едва съм започнал разпита на свидетеля, Ваша Светлост — бързо реагира Харди.

— Молбата ми има връзка с поведението на господин Харди, Ваша Светлост — настоя все така спокойно Драйсдейл.

Солтър се замисли за около три секунди, после им направи знак да се приближат.

— Ваша Светлост, обвинението приема, че Сал Русо е имал рак в напреднала фаза, а вероятно и Алцхаймер — започна без да губи повече време Драйсдейл. — Приема също така, че смъртта му е била както предстояща, така и неминуема. Въпросите на господин Харди в тази посока са излишни и не доказват нищо.

— Точно както и вашите обвинения — подхвърли под нос Фрийман.

— Господин Харди? — спокойно вдигна глава Солтър.

— Ваша Светлост, моите намерения са да насоча вниманието на съдебните заседатели към факта, че предвид тежкото си здравословно състояние, покойният може би сам е пожелал смъртта…

— И какво от това? — пискливо попита Соума, който очевидно си беше изпуснал нервите. — Убийството си е пак убийство!

Тримата юристи пред масата изненадано го изгледаха, но Солтър запази спокойствие.

— Моля забележките ви да бъдат отправени към съда, тоест към мен — твърдо изрече той и отправи тежък поглед последователно към Соума и Фрийман, след което отново се обърна към Харди: — Да смятам ли, че се готвите да наблегнете на психическото състояние на клиента си и да поискате промяна на обвинението в убийство по непредпазливост?

Харди предпочете да не отговаря директно на този въпрос.

— Искам да хвърля светлина върху отношенията между баща и син, Ваша Светлост. Прокуратурата твърди, че Греъм е откраднал парите на баща си, но не успя да подкрепи с факти това обвинение — както вие сам отбелязахте сутринта…

— Не е точно така — парира Солтър. — Аз отхвърлих вашата искова молба, без да уточнявам подобен факт.

Харди обаче нямаше намерение да се предава, тъй като това беше крайъгълният камък на цялата му стратегия.

— В показанията на доктор Кътлър ще открием и отговор относно мотивите на обвиняемия — настоя той. — От тях ще стане ясно, че Греъм Русо не би обрал баща си, защото наистина го е обичал.

Съдията се замисли. Сложи си очилата за четене, после отново ги свали и вдигна глава:

— Мотивите?

— Да, Ваша Светлост.

Огромен риск, който Харди бе принуден да поеме.

Солтър помисли още малко, после отсъди:

— Допускам разпита на този свидетел.

Харди изпусна една въздишка на облекчение, обърна се и тръгна към мястото си.

— Доктор Кътлър — започна отново той. — Вие току-що казахте, че Сал Русо е имал неизлечим рак. Колко според вас му оставаше да живее?

— От шест месеца до година.

— А какво ще ни кажете за самия тумор? Болезнен ли беше той?

— Да, защото нарастването му увеличаваше вътрешночерепното налягане. В резултат болният имаше страхотно главоболие, зрителни отклонения и нарушения в двигателно-опорния апарат.

— Щяха ли да се утежняват тези симптоми през шестте месеца или годината, за които споменахте?

— Да.

— Искате да кажете, че болките щяха да стават все по-силни, така ли?

— Да. Щяха да преминат отвъд границата на поносимото.

— Разбирам — кимна Харди, отиде при банката и си наля чаша вода. Очите му попаднаха върху лицето на Греъм и се разшириха от изненада. Стиснал челюсти, клиентът му беше зарязал дяволитото изражение, а клепачите му примигваха често-често, очевидно за да прогонят напиращите сълзи. Нямаше как да привлече вниманието на журито към този миг, защото биха го обвинили в театралничене. Но успя да забележи, че част от съдебните заседатели бяха проследили погледа му и очевидно си правеха съответните заключения.

Върна се в средата на залата и продължи:

— Докторе, процесът на поставяне на диагнозата и задължителните консултации е бил доста продължителен, нали? Колко често ви посещаваше Сал?

— Два-три пъти седмично, в продължение на пълни два месеца…

— Сам ли идваше?

— Не, никога. Придружаваше го Греъм.

— Всеки път?

— Да, сър.

— А по какъв начин плащаше за изследванията и визитациите Сал? Имаше ли здравна осигуровка?

— Не, и това беше един сериозен проблем.

— Как го разрешихте?

— Греъм плащаше всичко от собствения си джоб.

Залата зашумя и Солтър бе принуден да въведе ред.

— Бихте ли описали какво точно е плащал Греъм?

Кътлър запази свободното си поведение и отговори непринудено, извърнат директно към съдебните заседатели, които го слушаха с видим интерес.

— Всичко — рече той. — Скенера, магнитния резонанс, изпълнението на рецептите в аптеките…

— Благодаря, докторе. След минутка ще се спрем специално на рецептите… Но откъде сте сигурен, че Греъм е плащал всичко това от собствения си джоб, а не от парите на баща си?

— Играем софтбол в един полупрофесионален отбор — поясни Кътлър, кръстоса крак върху крак и отново изви глава към съдебните заседатели: — Плащаха ни след всеки мач. Греъм веднага ми даваше своите пари, с молба да покривам разходите…

— Ясно. Сега да се върнем на рецептите, които сте изписвали на Сал. Имаше ли сред тях някоя, която позволява закупуването на HP-формуляр?

— Да.

— Бихте ли се спрели по-подробно на този момент?

— Разбира се.

Кътлър не беше изгубил нищо от първоначалния си ентусиазъм, въпреки че разпитът му очевидно щеше да се проточи. Харди с одобрение забеляза, че той продължава да задържа вниманието на съдебните заседатели.

— Всъщност, няма бог знае какво да обяснявам — рече с нотка на извинение докторът. — Сал просто не желаеше никакви извънредни мерки за спасяването на живота му. Което означава, че ако екипът на бърза помощ го завари в безпомощно състояние или мъртъв, той просто не трябва да предприема нищо. Желанието му беше изрично. Сал беше човек с голямо достойнство…

— Сам ли поиска HP?

— Да. Греъм беше там, но Сал го поиска за в случай че стигне до самоубийство…

Галерията зад гърба му отново зашумя, но Харди нямаше време да се наслаждава на ефекта от този отговор.

— Споменавал ли е пред вас, че възнамерява да се самоубие? — изстреля следващият си въпрос той.

Кътлър, Господ да го благослови, звучно се разсмя.

— Не съвсем — отвърна. — Един ден просто обсъждахме какво го чака и това беше една от възможностите… — Извърна се към заседателите и с безпомощна гримаса добави: — Понякога става и така…

— Какво искате да кажете, докторе?

— Ами… Да речем, че имате пациент, който ще умре скоро и в ужасни мъки. А в случая със Сал присъстваше и още един утежняващ нещата момент — страхът, който изпитваше от развитието на Алцхаймера… В подобни случаи се говори със заобикалки, някои неща се подразбират сами, въпросите по отношение на други си остават незададени…

— Как така?

Кътлър за момент се замисли, после кимна:

— Ще ви дам конкретен пример… Веднъж Сал ме попита дали дванайсет милиграма морфин могат да бъдат фатални. „Не искам да се самоубия по погрешка“, обясни той. Но всъщност искаше да ме попита: „Мога ли да се самоубия с тази доза, ако се стигне дотам?“.

— Възражение, Ваша Светлост! Това са спекулации! Доктор Кътлър не може да знае какъв въпрос е искал да му зададе Сал Русо!

Солтър се приготви да приеме възражението, но на Кътлър очевидно му писна да го поучават какво може да прави или да не прави един лекар.

— Напротив, знам, при това със стопроцентова сигурност! — леко повиши глас той. — Защото Сал ми зададе и други въпроси: как точно да се самоубие, дали алкохола засилва действието на морфина и прочие… А аз му казах, че ако отговоря на тези въпроси, мога да изгубя лиценза си, а дори и да попадна в затвора… По тази причина продължихме играта, за която ви говорих, и…

— Докторе, моля ви — спря го Солтър. — Ограничавайте се да отговаряте само на въпросите, които ви се задават. Такива са правилата…

В залата се възцари напрегната тишина. Но Кътлър бе успял да направи внушението си и всички разбраха какво има предвид: неизлечимо болните хора често проявяват склонност към завоалирани подмятания…

— Продължавайте, господин Харди — обади се най-сетне Солтър.

Харди кимна и се извърна към свидетеля:

— Докторе, Греъм Русо присъстваше ли когато си говорихте за самоубийството?

— Да.

Харди направи малка пауза и отпи нова глътка от чашата си. Греъм бе успял да се овладее и леко му кимна. Показанията на Кътлър явно бяха направили впечатление на съдебните заседатели. Неколцина от тях забързано си водеха записки, никой не изглеждаше отегчен или разсеян.

— Доктор Кътлър, знаехте ли, че Греъм работи в „Бърза помощ“?

— Разбира се. Двамата с него бяхме специалистите, които оправяха контузиите на целия отбор… Всъщност, това беше и поводът да се сближим.

— А можете ли да кажете дали е инжектирал морфин на баща си?

— Да. Правил го е и в мое присъствие. Лекарствата действат по различен начин, в зависимост от тяхното администриране. То се дели на два основни вида: мускулно и венозно. Първоначално предписах мускулни инжекции морфин, в доста големи дози. Администрирани венозно, тези дози биха били фатални. Но на един етап Сал започна да изпитва много силни болки и аз бях принуден да покажа на Греъм как се прави венозна инжекция. Инструктирах го подробно, исках всичко да е пределно ясно…

Заседателите вече бяха чували това, но Харди нямаше нищо против да им го напомни отново — Греъм знаеше точно колкото знаеха и те…

— В такъв случай, възможно ли е Сал да не е обърнал внимание как му поставя инжекцията Греъм — мускулно или венозно? — попита той.

— Възражение, Ваша Светлост — разнесе се зад гърба му гласът на Драйсдейл.

Неволно увлечен от разказа на Кътлър, съдията бе дал прекалено голяма свобода на защитника и очевидно осъзна това.

— Господин Харди?

Харди беше доволен от възражението, тъй като получи възможност да навлезе в повече подробности.

— Ваша Светлост — извърна се към съдията той. — Господата Драйсдейл и Соума направиха всичко възможно да внушат на съдебните заседатели, че Греъм е ударил баща си с бутилката уиски, за да бъде в състояние да му сложи инжекцията. Те не успяха да докажат това, а моят въпрос към доктор Кътлър има за цел да изясни окончателно дали изобщо е било нужно да се прибягва до някакво насилие…

Солтър се замисли, после отхвърли възражението. Кътлър изчака да му прочетат въпроса за втори път, после отговори, че за опитен човек като Греъм не е никакъв проблем да постави както мускулна, така и венозна инжекция.

Това би трябвало да убеди заседателите, че Сал изобщо не би усетил разликата, рече си Харди. Следователно предположението за борба отпада, тъй като такава изобщо не се е налагала в случай че на девети май в апартамента на Сал е бил именно Греъм…

Фактът, че наистина не е бил там, вече нямаше никакво значение…

Харди беше на мнение, че противникът допусна тактическа грешка като изправи срещу този свидетел Соума, а не Драйсдейл. Свободното и дружелюбно поведение на доктор Кътлър влизаше в остро противоречие с нервната припряност на младия прокурор и това беше видно за всички.

От друга страна, и двамата бяха представители на динамичното младо поколение — отлични професионалисти с пъргав ум, които без тези качества трудно биха постигнали сегашното си положение в обществото. Всъщност, те доста си приличаха… Но тук, в съдебната зала, всичко беше въпрос на стил, а в това отношение Кътлър бе с едни гърди напред и без съмнение работеше в полза на Греъм…

— Доктор Кътлър, вие казахте, че сте приятел на обвиняемия — започна Соума. — От колко време го познавате?

— От около две години — сви рамене Кътлър.

— Играете заедно бейзбол, така ли?

— Софтбол.

— Добре, а виждате ли се с него извън софтбола?

— Извън софтбола аз не поддържам никакви социални контакти — усмихна се Кътлър.

— Това трябва да означава отрицателен отговор, нали? — изгледа го смръщено Соума. — Не поддържате социални контакти с обвиняемия извън спорта…

— Да.

Отговорът очевидно раздразни Соума и той се извърна към съдията:

— Ваша Светлост, въпросът ми изисква отрицателен отговор, но свидетелят отговаря положително!

— Това значи, че трябва да задавате по-ясни въпроси, господин Соума — отряза го Солтър. — Моля, продължавайте.

Младият прокурор преглътна забележката и смръщено повтори въпроса си:

— Значи не се виждате извън софтбола, така ли?

Този път докторът само се усмихна и даде правилния отговор:

— Не.

— Много ви благодаря — язвително кимна Соума.

— Моля, пак заповядайте.

Сред публиката се разнесе смях, дори Солтър изглеждаше така, сякаш прави усилие да скрие усмивката си. Соума най-сетне се усети и на лицето му се появи нещо като подобие на усмивка.

— Споделял ли е обвиняемият с вас мотивите, които го карат да помага на баща си?

— Разбира се. И те бяха такива, каквито могат да се очакват. Поне за мен…

— Поне за вас, значи — проточи Соума и погледна към заседателите с многозначително вдигнати вежди. След очевидния фалстарт, най-сетне бе надушил нещо и вече знаеше накъде да продължи. — Вие сте бил наясно с мотивите му да помага на баща си, така ли?

— Да.

— И го смятахте за грижовен син?

— Да.

— А имахте ли представа колко време играе ролята на грижовен син?

— Възражение, Ваша Светлост — изправи се Харди.

— Приема се.

— В хода на това дело изслушахме показания, според които обвиняемият не е виждал баща си от петнайсет години — продължи Соума. — Това ли наричате грижовно синовно поведение, докторе?

Харди отново направи възражение, но Соума нанесе контраудар:

— Ваша Светлост, съдебните заседатели не бива да остават с впечатлението, че обвиняемият е бил воден от чувството на алтруизъм!

Съдията прие възражението на Харди, но атаката на прокурора продължи.

— Отбелязахте ли по време на своите визити, че Сал Русо е труден за гледане? — попита той.

— Какво означава труден? — вдигна вежди Кътлър.

— Но, докторе, нали става въпрос за човек, болен от Алцхаймер? Понякога такива болни не знаят къде се намират, не познават никого… Още повече че Сал Русо е страдал и от болезнен тумор в мозъка. Нима не е имало случаи, при които поведението му не е подлежало на контрол?

— Имаше — кимна Кътлър.

— Споменавал ли ви е обвиняемият, че баща му е тежък за гледане?

— Ами… Той беше…

— Да или не, докторе?

— Да.

— И той може би се е уморявал от всичко това?

— Възразявам! — надигна са Харди. — Това са необосновани предположения и манипулиране на свидетеля.

Соума се завъртя, хвърли му един гневен поглед и извика:

— Разпитвам свидетеля само за това, което е чул със собствените си уши, Ваша Светлост! Тук не става въпрос нито за необосновани предположения, нито за слухове! Не манипулирам свидетеля по никакъв начин, а просто се опитвам да разбера какво точно е чул!

Солтър отхвърли възражението на Харди и се извърна към стенографката с очевидното намерение да я помоли да прочете въпроса. Но Соума я изпревари и го повтори дума по дума:

— И той може би се е уморявал от всичко това? Греъм Русо изричал ли е подобни думи пред вас?

— Е, добре, може би е изричал — съгласи се Кътлър.

— Ще приема това „може би“ за положителен отговор — кимна Соума. — А сега нека насочим вниманието си към сметките за лекарства и лекарските хонорари, които е плащал обвиняемия… Те сигурно не са били малки, нали така?

— Точно така.

— На какви суми възлизаха? Стотици, хиляди, десетки хиляди?

— Нека кажем хиляди…

— Добре, да бъдат хиляди. Споменавал ли е обвиняемия, че тези сметки започват да му тежат? Че са прекалено тежко финансово бреме за него?

— Не.

— Не? Той харчи хиляди долари да поддържа живота на един обречен човек, но въпреки това не се оплаква?

— Не. Поне аз не съм го чул.

— А допускате ли, че не се е оплаквал, просто защото не е харчил свои лични пари?

— Ваша Светлост… — скочи на крака Харди.

Очевидно очаквал възражението, Соума побърза да добави:

— Ваша Светлост, доктор Кътлър вече обяви, че Греъм му е давал хонорарите си от мачовете, но за пръв път чуваме, че е ставало въпрос за хиляди долари!

— Продължавайте — кратко кимна Солтър.

— Да приемем ли, че Греъм Русо е печелел хиляди долари от мачовете по софтбол и именно с тези пари е заплащал медицинските ви услуги, докторе?

— Не бих казал, че това е ставало винаги — отговори след кратък размисъл Кътлър.

— Означава ли това, че обвиняемият понякога ви е давал пари с друг произход?

Кътлър хвърли кратък извинителен поглед към масата на защитата и сви рамене:

— Вероятно. Как другояче би могъл да постъпи?

— И тези пари са били на баща му?

— Възражение! Това са спекулации!

Соума изобщо не се спря, гласът му стана остър и писклив:

— Възможно ли е този източник да е започнал да пресъхва, докторе? Парите бързо са намалявали и обвиняемият…

— Възражение, Ваша Светлост! — принуди се да повиши тон и Харди.

За пръв път от началото на процеса Солтър прибягна до помощта на чукчето си.

— Моля да се овладеете, господин Соума! — изръмжа със заплашителен глас той. — При повторно избухване ще бъдете обвинен в неприязнено отношение към свидетеля, ясно ли е?

— Да, Ваша Светлост, моля за извинение.

Но от поведението му не личеше никакво разкаяние за стореното. Напротив — върху лицето му се бе изписала радостна възбуда.

— Докторе — продължи той. — Имахте ли впечатление, че обвиняемият очаква някаква награда за своите усилия?

— Не. Той беше…

— А оплакваше ли се Сал Русо — неговият баща, от огромните разходи за лечението си?

— Да, понякога той…

— Имахте ли впечатлението, че приема тези разходи като свои, а не на сина си?

— Не, това не беше…

— Сигурен ли сте, че парите не бяха на баща му?

— Не, но…

— Сигурен ли сте, че Сал не е възстановявал всички разходи на сина си, включително спечелените от софтбол пари?

— Не, но аз…

На тази серия трябваше да се сложи край и Харди скочи на крака.

— Ваша Светлост, свидетелят е лишен от възможността да обясни своите отговори!

— Те не се нуждаят от обяснение, а само от да или не! — контрира Соума, който очевидно не искаше да даде време на съдията за обмисляне на възраженията. Защото съдебните заседатели ще запомнят какво е постигнал, а не как го е постигнал… Очевидно доволен от себе си, той пусна една пренебрежителна усмивка и добави: — Както и да е, аз нямам повече въпроси към свидетеля…

— Аз имам един — обади се в настъпилата тишина Фрийман и бавно се надигна от банката на защитата. Стори го без предварителни консултации с Харди и това означаваше само едно — той е абсолютно сигурен в това, което върши. — Доктор Кътлър, вие без съмнение сте разговаряли надълго и нашироко със Сал Русо и сина му… — Изчака лекото кимане на свидетеля и продължи: — По време на тези разговори случвало ли се е откровено да засегнете въпроса за асистирано самоубийство?

Галерията колективно ахна. Този въпрос би бил нормален, ако го беше задал Соума. Но не и когато идваше от представител на защитата.

Фрийман обаче го зададе съвсем спокойно, изчака вписването му в стенограмата и погледна очаквателно Кътлър. Доста разтърсен от яростната атака на Соума, младият лекар изглеждаше окончателно объркан.

— Да, много пъти — кимна той. — Сал искаше да знае дали ще му помогна, ако положението стане неудържимо… Аз категорично отказах.

— С бистър ум ли ви задаваше този въпрос Сал Русо по време на споменатите разговори?

— Да. В повечето случаи беше съвсем на себе си.

— Бях убеден, че въпросът е напълно уместен!

Намираха се в транзитната килия и Фрийман разпалено защитаваше своята позиция. Но Харди и Греъм се отнасяха с подчертано съмнение към гениалността му.

— Сега всички са наясно, че нещата опират до асистирано самоубийство!

— Те бяха наясно и преди началото на процеса, Дейвид — поклати глава Харди. — Но вече знаят, че не е точно така, че нещата са доста по-сложни…

— Дрън-дрън! — изръмжа Фрийман и започна да разопакова сандвича си. Отхапа едър залък и се приведе напред, за да позволи на сока да капе върху хартията. — Чуйте какво ще ви кажа… Греъм никога не е споменал, че възнамерява да убие баща си, по какъвто и да било повод! Не забравяйте, че колкото и да си падаме по версията асистирано самоубийство, тя също противоречи на закона, деца мои! — Показалецът му се заби в гърдите на Греъм: — Дори ако благодарение на нея отървеш пандиза!

— Не съм сигурен, че те разбирам — колебливо отвърна Греъм.

Фрийман махна с ръка по посока на Харди:

— Ще ме разбереш чак когато този сладкодумен дявол произнесе заключителната си реч!

— Не зная как да ти благодаря — язвително сви устни Харди.

— Този път минаваш гратис! — ухили се Фрийман и отново заби зъби в сандвича си.

Трийсет и трета глава

Бавният валс на защитата продължи дни: започна в четвъртък следобед, продължи в петък, прехвърли се и в двата работни дни от новата седмица. Харди държеше заседателите да чуят за развитието на Алцхаймера, за отношенията между Сал и някогашното му семейство, за срещите му с Греъм на публични места. За тази цел призова на банката на свидетелите Хелън, Джордж и Дебра, плюс младият доктор Файнър, който пръв беше прегледал Сал в общинската поликлиника. Призова и собственика на ресторант US, където Сал често бе похапвал в компанията на сина си.

Разнищвайки подробно темата за мотива, той призова цял куп бивши колеги и познати на Греъм. Зад банката на свидетелите един по един седнаха петима негови колеги от „Спешна помощ“ — трима мъже и две жени, които бяха работили в екип с него в продължение на две години. Всички те бяха категорични в положителните си оценки за Греъм — един чувствителен човек с развито чувство на състрадание към болните, добър колега със задълбочени медицински познания, точен и компетентен. Всички в службата го обичали…

Освен Ръс Кътлър, пред съда се явиха още трима съиграчи на Греъм в „Хорнетс“. Те единодушно посочиха, че той редовно е водел баща си на мачовете, представял го на всички, а след това отивали да вечерят заедно. Бил грижовен син.

Особено впечатляващи бяха показанията на Роджър Стампс, който преди около година помогнал на Греъм да издирят Сал, изчезнал безследно по време на поредния мач. Двамата с часове обикаляли из тъмните улици, докато най-сетне открили стареца в барчето на някаква боулинг зала.

Греъм платил сметката му, натикал го в колата, закопчал колана и го откарал у дома. През цялото време не проявил дори следа от гняв или нетърпение. В заключение Стампс изрази надежда и той да има такъв син, когато остарее…

Крейг Айсинг беше мъжко момче, особено подходящо за този съдебен състав. Но призоваването му беше свързано и със съвсем конкретни рискове. Харди изобщо не беше убеден, че участието на Греъм в мачове, за които се правят комарджийски залози, не попада под ударите на закона. Да не говорим за твърденията му, че основните му източници на доходи идват именно от тези мачове…

В крайна сметка решиха да рискуват и да призоват Айсинг. Единствено той беше в състояние да даде смислено обяснение за бягството на Греъм от екипа сътрудници на съдията Харолд Дрейпър, а също така и да хвърли светлина върху на пръв поглед странното му решение да приеме мястото на резервен играч. Той просто бе успял да предвиди края на стачката в Професионалната лига, да се възползва от момента, за да се докосне още веднъж до атмосферата в големите клубове, и прочие, и прочие…

Следвайки възприетата стратегия, според която Греъм нямаше да дава показания, адвокатите му стигнаха до логичния извод, че някой друг ще трябва да обясни душевното му състояние в онзи момент. А за тази роля безспорно най-подходящ беше Крейг Айсинг… Защото Греъм не се бе проявил като предател с егоистични подбуди, а като човек, който иска да реализира своята най-голяма мечта…

Соума и Драйсдейл се бяха снишили. От време на време правеха възражения — най-често когато свидетелите се опитваха да дават оценка на постъпките на Греъм, но в общи линии оставиха Харди да си разиграваха коня и да призовава когото поиска.

Никой от тези свидетели не можеше да оспори доказателствата на обвинението, депозирани в съда. За какво тогава да се тревожат?

В сряда, в седем и половина сутринта, Харди се затвори в канцеларията на Ейб Глицки, в компанията на Дейвид Фрийман и Сара Евънс. Целта на срещата беше да направят анализ на допълнителните улики по делото, събирани от Сара в продължение на четири месеца и, общо взето, не довели до нищо съществено. Харди и Фрийман възнамеряваха да призоват още един свидетел, след което да преминат към заключителната част на защитните действия. С надеждата, че най-сетне ще съумеят да представят поведението на Греъм в логична и убедителна светлина…

Харди отдавна бе напуснат от първоначалната си увереност в правилността на избраната стратегия. В общи линии делото се развиваше според очакванията му, но поведението на съдебните заседатели никога не можеше да се предвиди, особено пък на тези, техните… Връщайки се на примера на Фрийман, рискованият му скок продължаваше вече четири дни, тялото му бе в положение на свободно падане и единственото, което можеше да направи, беше да се надява на успешно приводняване…

В общи линии не бе успял да отхвърли нито едно от основните обвинения на прокуратурата. Разбира се, направи доста, за да омаловажи свидетелските показания по въпроса на наличието на борба, но това беше горе-долу всичко. В основите си защитата му се базираше на алтернативни обяснения на същите факти, които използваше и обвинението.

Нещата бавно опираха до един простичък въпрос: на какво ще повярват съдебните заседатели. Или на кого… В този смисъл беше добре, че никой не е в състояние да посочи с пръст други „евентуални извършители“…

Сега вече нямаха избор. Защитата на Харди бе напълно лишена от алтернативи. Но въпреки това, той не можеше да се отърси от неприятното чувство, че цялата му стратегия се крепи на една лъжа. Една цинична лъжа, която несъмнено ще бъде от полза на правосъдието, но все пак лъжа…

Фрийман не беше във форма. По всичко личеше, че е спал с костюма си, а фактът, че не беше взел душ, не подлежеше на никакво съмнение тук, в тясната стаичка. Закуската му се състоеше от купчина фъстъци, чиито черупки се издигаха като малка планина върху бюрото на Глицки.

— Вижте какво, лейтенант — изръмжа възрастният адвокат. — Веднага можем да поискаме едномесечно прекъсване, Солтър няма да ни откаже… Според мен трябва да направим точно това и веднага да се заловим за тази комарджийска писта…

— Това едва ли ще стане, Дейвид — опита се да го вразуми Харди. — На този етап съдията не може да отложи делото, защото това ще се отрази отрицателно върху съдебните заседатели. Освен това, нещата едва ли опират до комар…

Фрийман изобщо не му обърна внимание, очите му останаха заковани върху лицето на Глицки.

— Знаем, че Крейг Айсинг поддържа тесни връзки с поне две дузини комарджии в този град! — продължи настоятелно той. — А повечето от тях са използвали куриерските услуги на Сал…

— Преди много време — подхвърли Харди.

— … и откритите у Сал пари може би са били именно такава пратка — довърши мисълта си Фрийман.

— Нямаме никакви доказателства за това — обади се Сара.

— Защото не сте открили такива — заядливо рече Фрийман.

— Точно така! — блеснаха очите на Сара. — Не сме ги открили, защото не съществуват!

— Хей, хей! — обади се Глицки. — Не започвайте с безсмислените обвинения! Няма смисъл да се ядосваме…

— Аз не съм ядосан — искрено се изненада Фрийман. Както винаги, той се стремеше да докаже в спор своята правота. Нима това може да бъде обидно?

Но Евънс беше поруменяла.

— Два пъти разпитах Крейг Айсинг, господин Фрийман — рече тя. Практически го беше сторила четири пъти, но Глицки ѝ беше дал разрешение само за два от тях. — Изрично подчертах, че се интересуваме само от Сал, а не от комарджийските му далавери. На което той отговори, че доколкото му е известно, поне от две години насам никой не е използвал Сал като куриер…

— Доколкото му е известно, значи… — недоволно повтори Фрийман.

— И Греъм твърди същото — обади се Харди.

Фрийман бавно ги изгледа и поклати глава:

— Ето каква била работата, значи… А като сте такива последователи на Павлов, случайно да помните, че Сал е имал пропуски в паметта? Като нищо може да се окаже, че е приел нечия оферта, взел е торбата с парите, а после всичко е забравил…

— От кой е взел торбата? На кой е трябвало да я предаде? — попита Глицки.

— Ейб има предвид от кого и на кого, Дейвид — с усмивка поясни Харди.

— Хубаво де, нека бъде кого! — навъсено промърмори Глицки.

Без да обръща внимание на приятелското им заяждане, Фрийман тръсна глава:

— Това е ваша работа, лейтенант! Свършете си я!

Глицки също не беше ядосан. Възхищаваше се на настоятелността на стареца, но си даваше сметка, че на въдицата му риба няма.

— Дейвид — въздъхна той. — Посочете ми къде да търся и веднага започвам. Не твърдя, че подобно нещо е невъзможно. Не твърдя дори, че не се е случило. Но пред съда е изправен човек, когото съдят именно за това, за което бих разпитал тези хора, стига да ги открия…

— Ами изгарящият от желание да сътрудничи господин Айсинг?

— Той е наш свидетел, Дейвид — принуди се да му напомни Харди. — И наистина ни помага…

— Това го знам — махна с ръка Фрийман. — Но с какво ни е помогнал напоследък? — Извърна се отново към Глицки: — Вижте, трябва да пратите още една призовка на Айсинг. Натиснете го здраво за комара, заплашете го, че ще го прехвърлите на отдела за борба с корупцията. Кажете му, че може да отърве кожата само ако ви предаде списък с имената на всичките си комарджийски партньори, после започвайте да ги привиквате един по един… Случайно тоя тип да ви се води по бумагите? — Имаше предвид полицейско досие.

Наистина развеселен, Глицки хвърли кос поглед по посока на Сара, после се извърна към Харди:

— Нещо друго, Диз?

— Мисля, че прекали, Дейвид… Нима наистина вярваш, че могат да арестуват елита на младото поколение в този град?

— Могат — тръсна глава възрастният адвокат. — Поне Глицки може…

Седяха зад банката си в празната съдебна зала. Фрийман бе предложил втори вариант: Глицки да арестува Дан Тоска и да изстиска от него информация за многомилионния бизнес с контрабандния улов на риба. Но лейтенантът възрази, че не може да стори това, тъй като около Тоска няма дим, за да търсят огън… Сара го подкрепи.

— Въпросът не е дали може, Дейвид. Въпросът е защо. Те нямат основателни причини да го сторят.

— Дрън-дрън! — поклати глава старият.

— Освен това решихме да си стоим на нашата писта — напомни му Харди.

— Ти го реши — възрази Фрийман. — Мен ако питаш, аз ще направя всичко възможно, за да избегна осъдителната присъда. А ако се намери съдия, който да ми отложи делото с пет години, ще приема. Защото става въпрос за основни принципи.

— Говориш като истински адвокат по наказателни дела.

— Трябва ли да ти напомням, че съм именно такъв?

— И ще оставиш клиента си през цялото това време да гние в затвора?

— Абсолютно!

— Питам се дали това прекомерно чувство на състрадание към ближния ти е вродено, или си го придобил по-късно — засмя се Харди.

— И от двете по малко — отвърна Фрийман. — Но както и да е… Глицки се измъкна, следователно пак се връщаме на първоначалния вариант. Призоваваме ли Брандт?

По този въпрос бяха спорили дълго и ожесточено, вече бяха наясно какво трябва да правят. Барбара Брандт несъмнено ще се изяви като пламенен защитник на правото на доброволна смърт и ще хвърли мнението си право в лицата на съдебните заседатели. Но по време на разпита на Ръс Кътлър, именно това бе сторил и Фрийман. Само кретен не би усетил накъде вървят нещата, а Харди искрено се надяваше, че сред съдебните заседатели няма кретени.

От друга страна обаче Брандт положително ще се закълне, че Греъм е убил Сал. Клетвата очевидно няма да я притесни, тъй като по принцип си е изпечен лъжец. Харди нямаше представа за резултатите от теста с детектора на лъжата, на който Драйсдейл и Соума бяха подложили тази жена. Но в списъка на свидетелите им фигурираше името Лес Уоръл — специалист полиграф.

Харди си беше направил труда да разпита Уоръл още преди няколко седмици, от показанията му стана ясно, че Брандт успешно е издържала теста. Но по същото време в печата се появиха няколко материала, в които се твърдеше, че Барбара Брандт е била обучавана от специалисти и е знаела всички начини да издържи този тест. Харди не знаеше дали самият Уоръл има пръст в тази работа и изгаряше от желание да го затрупа с въпроси. По принцип резултатите от детектора на лъжата нямаше да бъдат допуснати в съда, но и двамата с Фрийман бяха в състояние да подушат капана…

— Ще оставя решението на инстинкта си — рече най-сетне той.

— Значи ще действаш по настроение, а? — изгледа го Фрийман.

— Точно така.

— Отдавна не бях чувал по-тъпа идея!

— Ти постоянно го правиш — напомни му Харди.

— Да, но аз съм невероятният Дейвид Фрийман! — Не стана ясно дали се шегува, или не.

— Ще ги победя, Дейвид. Ще им разкажа играта!

— Без Брандт?

— Като се замислям — май да… Тя не може да съобщи нищо ново на журито.

Фрийман изглежда прие това мнение.

— Имаш ли конкретен план? — попита той.

— Само в най-общи линии — призна с крива усмивка Харди. — А това означава мили физиономии и пируети, предшествани от скрито плюене в пазвата…

В сградата на Главна прокуратура на Фримънт стрийт се провеждаше друго съвещание. Участници в него бяха Драйсдейл, Соума и Дийн Пауъл — големият бос. Едва на втория ден от пледоариите на защитата те си дадоха сметка, че не бяха предвидили тактиката, до която прибягваше Харди.

Предстоеше им да вземат важно решение, но все още не бяха единодушни относно начините, по които да продължат процеса. Председателското място на дългата и солидна маса в заседателната зала бе заето от Дийн Пауъл. Лицето му под гъстата грива почти бели коси бе зачервено, в очите му играеше безпокойство.

— Пет пари не давам за стратегия, която би могла да ни спести срама, Арт — отсече той. — Нямам никакво намерение да се отказвам от утежняващите вината обстоятелства!

— Исках да кажа само едно, Дийн — меко, но настоятелно възрази Драйсдейл. — В никакъв случай не бива да допускаме това момче да излезе на свобода! Но ако съдебните заседатели са лишени от избор и са принудени да избират между осъдителна присъда за убийство с цел грабеж и оправдателна присъда, те като нищо ще го оправдаят! А тогава ще възникне въпроса за какво беше цялата работа, нали?

— Отговорът на този въпрос е абсолютно ясен — троснато отвърна Пауъл, който очевидно не беше склонен да разглежда никакви варианти. — Един убиец трябва да си получи заслуженото! За това е „цялата работа“, както я наричаш. Освен това, силно се съмнявам, че журито ще стигне до оправдателна присъда…

— Ние искаме да елиминираме окончателно тази вероятност, Дийн — набра кураж да се обади Соума. — Като им дадем шанса да обмислят и други възможности, а именно — непредумишлено убийство. Присъдата в този случай ще бъде по-лека, но така отстраняваме опасността да го оправдаят…

— Харди ги води именно в тази посока, Дийн — добави Драйсдейл. — И ние с Гил искаме да го отрежем.

— А бе вие не чувате ли какво ви казвам? — повиши тон Пауъл. — На чужд език ли ви говоря? Греъм Русо е обвинен в убийство с цел грабеж! Мога да ви уверя, че си давам съвсем ясна сметка какво означава това. Но ще ви кажа и друго — в момента, в който покажем, че сме склонни да променим обвинението; в момента, в който дори само загатнем за подобна възможност, съдебните заседатели ще разберат, че не сме в състояние да докажем първоначалната си теза. И тогава със сигурност ще го оправдаят!

В помещението настъпи обичайната тишина, съпътстваща всяко гневно избухване на началниците. Драйсдейл се съобрази с нейната продължителност, после тихо подхвърли:

— А какво ще кажеш, ако не оспорим тезата за асистирано самоубийство, Дийн?

— Тук си дяволски прав! — изръмжа Пауъл.

Но Драйсдейл не беше свършил:

— … А след това включим забележките си по нея в инструкциите, които Солтър ще предаде на съдебните заседатели?…

Бяха изправени пред съвсем конкретна дилема. Същата, която защитният екип на Харди бе преодолял с цената на мъчителни усилия и бе стигнал до заключението, че трябва да продължава да се придържа към основната си линия до най-удобния момент. Прокуратурата не искаше да мъти водата и по тази причина отказваше да допусне, че смъртта на Сал се дължи на друга причина, освен на предумишлено убийство. Технически погледнато обаче, наказателният кодекс на щата Калифорния третираше асистираното самоубийство като углавно престъпление… Може би не предумишлено убийство, но все пак убийство, за което се полагат дълги години затвор…

Драйсдейл споделяше опасенията на Пауъл, че ако на този етап от процеса променят обвинението си в асистирано самоубийство, ще станат за смях и вероятно ще се стигне до оправдателна присъда. Същевременно обаче си даваше сметка, че ако имат смелостта да го сторят, шансовете на Греъм Русо да излезе свободен от съдебната зала рязко намаляват…

Драйсдейл щеше да убеди съдията Солтър да инструктира съдебните заседатели, в смисъл че асистираното самоубийство също се третира като убийство. По този начин победата, макар и частична, щеше да принадлежи на Пауъл.

Но главният прокурор остана непреклонен. Не беше склонен на подобни компромиси, екипът му трябваше да се бори за пълна победа.

— Още преди шест месеца избрахме битката, Арт — поклати глава той. — Или ще го осъдим за убийство с цел грабеж, или ще го пуснем да си върви…

Напрежението се оказа непоносимо за Соума, който въздъхна и стовари отворената си длан върху масата.

— По дяволите!

Пауъл реагира с бързината на гърмяща змия.

— Не смейте да си позволявате подобно поведение, господин Соума! — изсъска той. — Още една подобна реплика и ще се окажете безработен, ясно ли е? Страхувате се, че не успяхте да докажете обвинението, а?

— Доказахме го, сър — вдигна очи Соума.

— Да се надяваме, че е така! — заплашително го изгледа Пауъл. — Да не съм чул дори думичка за асистирано самоубийство в заключителната ви пледоария, ясно? Можете да го споменете само за да подчертаете, че то не представлява никакъв аргумент спрямо основното обвинение, което си остава предумишлено убийство. Нашето момче е видяло сметката на баща си заради парите. Точка по въпроса. Ако вие двамата имате някакви проблеми по този въпрос — очите му обхванаха и Драйсдейл, — толкова по-зле за вас!

Изхвърлила от главата си сутрешното съвещание в кабинета на Глицки, Сара изравни крачка с партньора си и забърза по посока на асансьорите. Там се беше събрала доста внушителна тълпа и двамата, по негласно споразумение, се насочиха към стълбите. Стигнаха втория етаж, тя вдигна глава и механично огледа дългия коридор. На дървената скамейка пред съдебната зала на Греъм седеше бременна жена с широко разкрачени нозе. Нещо я жегна. Помоли Лание да я почака за минутка и се насочи към скамейката.

— Вие ли сте Дебра Макоури?

Жената вдигна глава и кимна. Лицето ѝ беше тъжно, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— А вие коя сте?

Сара се отпусна на скамейката до нея и се представи.

— Аз арестувах брат ви — добави тя. — Не зная дали си спомняте, но веднъж разговаряхме по телефона и…

— Спомням си — кимна Дебра и чертите ѝ се опънаха.

— Оттогава насам ви търсих още няколко пъти, но все не можех да ви хвана…

— Работя — мрачно поясни жената.

— Но сега сте тук — подхвърли Сара.

— И вчера бях тук. Призоваха ме като свидетел, взех си отпуска… Неплатена. Чух, че днес започват заключителните пледоарии и реших да остана.

Сара знаеше доста неща за Дебра, главно от Греъм. Подобно на майка си, тя също се бе омъжила за човек с по-ниско обществено положение и очевидно си носеше последиците. Греъм дълбоко я съжаляваше. Според него Дебра умишлено водеше този начин на живот, просто за да бъде в тон с неверния си съпруг, който изобщо не я заслужава…

Но и при нея всичко бе свързано с бягството на Сал от семейното гнездо, също като при Джордж. Дълбоко наранена, тя губи всякаква увереност в себе си, животът ѝ тече под знака на горчивото разочарование. Постепенно стига до убеждението, че не заслужава да бъде обичана, че никой на този свят няма да изпитва топли чувства към нея. А сега, когато всеки момент щеше да роди детето на Брендън, я чакаха още по-тежки изпитания…

— Но защо? — попита Сара. — Нали казахте, че не обичате Греъм, че той е човек, на когото не може да се вярва?

Дебра мъчително преглътна и поклати глава:

— Той все пак ми е брат…

— Какво означава това за вас?

— Означава, че не искам да отиде в затвора.

— Мислите ли, че той е убил баща ви?

Петната по лицето на бременната жена видимо потъмняха.

— Не знам — прошепна тя.

— Но сте убедена, че е откраднал парите му, нали?

— И в това вече не съм сигурна — въздъхна Дебра. — Чух показанията на онази жена от банката. Май никой не е сигурен какво точно е станало… А вие защо сте ме търсила?

Защото Харди беше настоял, отвърна наум Сара. Защото искаше окончателно да приключи с пистата „някой друг го е извършил“. Никой от двамата не беше очаквал нещо съществено от нея, но Сара продължаваше да се учудва, че жената явно не желае да я види.

— Проверявах различни версии — рече на глас тя. — Вие ми казахте за бейзболните картички, от думите ви останах с впечатлението, че знаете и за други спестявания на Сал…

— Което се оказа вярно…

— Да — кимна Сара. — Но въпросът не е в тези спестявания, а откъде вие знаете за тях…

— Не съм съвсем сигурна… Може би съм предчувствала, че е така, а може би Греъм е споменал нещо в тази връзка…

— Но нали твърдите, че повече от две години не сте разговаряла с него? — Дебра се размърда и сложи длан върху корема си, а лицето ѝ още повече потъмня. В очите ѝ проблесна влага. — Вие казахте, че Сал държи бейзболните картички в жилището си. Откъде знаете това? Ходила ли сте там?

— Не — поклати глава жената. — Просто предполагах… — После поведението ѝ рязко се промени и тя яростно се нахвърли върху Сара: — Защо ме разпитвате? Не съм сторила нищо лошо!

— Не твърдя противното…

— Но…

— Просто се опитвам да разбера откъде знаете онова, което споделихте с мен… — На Лание очевидно му писна да виси на площадката и той бавно се насочи към тях. — Това е партньорът ми, инспектор Лание — представи го Сара.

Лание кимна.

— Всичко ли е наред?

Сара реши да продължи с натиска.

— Убедена съм, че помните къде сте била в деня, в който баща ви беше убит — настоятелно рече тя. — Такова нещо не се забравя…

— Права сте — кимна Дебра. — Освен това аз нямам навика да забравям… Беше петък, нали? Значи съм била на работа…

— Цял ден? Нямате ли обедна почивка?

— Не, всъщност да… имаме… Май наистина не помня… — Дланите започнаха лек масаж върху издутия корем: — Вижте, това не ми харесва… — Не направи опит да стане вероятно защото ѝ пречеше Лание, щръкнал на крачка пред нея. — Сал винаги е притежавал тези бейзболни картички, помня това още от дете… Което означава, че би трябвало да са у него. А от приказките на майка ми оставах с впечатлението, че той има и спестени пари… Това е всичко.

— Защо ми казахте, че Греъм крие нещо и не може да му се вярва?

Сара имаше отговора на този въпрос, но искаше да чуе обясненията на Дебра. От очите на бременната жена най-сетне рукнаха сълзи. Тя започна да рови в чантичката си за нещо, с което да ги избърше.

— Той не е лош…

— Кой не е лош, Дебра? Греъм ли?

Жената подсмърчаше и поклащаше глава.

— Не искам да влезе в затвора, това е всичко! Знам, че не е убил Сал за проклетите пари!

— Откъде знаете това?

— Просто го познавам. Той никога не би направил подобно нещо… — Очите ѝ умолително пробягаха по лицата на Сара и Марсел: — А за парите изобщо не ме е грижа. Вече не… Не искам никакъв дял. Макар че Брендън…

— Съпругът ви? — подтикна я Сара.

— Той настояваше за парите — подсмръкна Дебра. — Той ме накара да искам дял от тях… Нямах намерение да натопя Греъм. Единственото, което исках, беше семейството ни да бъде такова, каквото беше преди… Господи, защо е толкова трудно това?

Сълзите се търкаляха по бузите ѝ. Сара съчувствено я докосна по рамото, после кимна на Марсел да си вървят…

Трийсет и четвърта глава

Два дни по-късно Харди приключи защитата си без да призовава нито Барбара Брандт, нито Греъм Русо. Прокурорите приближиха глави в кратко съвещание зад масата си. Бяха разочаровани, но не и изненадани от факта, че ги лишават от възможността да разпитат Греъм.

Единият от тези дни прекараха изцяло в кабинета на Солтър, впуснали се в разпален спор относно инструкциите на съдебните заседатели. Съдията беше раздразнен от факта, че го лишават от възможността да предложи алтернативата „убийство по непредпазливост“ и заседателите трябва да избират единствено между осъдителна присъда за предумишлено убийство и оправдаване. Но и двете страни не желаеха убийството по непредпазливост (нещо, на което имаха абсолютно право по закон), затова Солтър сви рамене и сухо им пожела успех.

Харди се извърна и хвърли поглед през рамо към претъпканата както в първия ден на процеса галерия, където ясно се очертаваха двата враждуващи лагера. Единият бе групиран около Прат, а другият — около главния прокурор Дийн Пауъл. Джеф Елиът от „Кроникъл“ също беше тук, в близост до него, сред групичка свои последователи, стърчеше Барбара Брандт, която очевидно бе преодоляла разочарованието си от факта, че защитата не бе пожелала да я изслуша. На първия ред, точно зад гърба на Харди, седеше Хелън Тейлър, до нея личеше огромния корем на Дебра, бременната сестра на Греъм.

Забрави за тях в секундата, в която Соума се надигна от мястото си. Залата притихна. Според правилника, прокуратурата имаше право на заключителна пледоария преди тази на защитата. После Соума ще получи последната дума, след което идва ред на Солтър за инструктаж на съдебните заседатели. И те щяха да се оттеглят за размисъл.

Харди се приведе към Греъм и тихо се осведоми за настроението му, а после го предупреди, че трябва да се стегне и да изслуша спокойно това, което предстои.

Младежът се усмихна и леко стисна ръката му.

— Не се страхувай, аз съм окей! — бодро рече той.

— Лесно ти е да го кажеш, нали?

След кратката обедна почивка, по време на която Харди така и не успя да хапне нито залък, тримата отново се събраха зад банката на защитата. Соума се бе върнал на спокойното си поведение от откриването на процеса и в продължение на около един час бе изложил вече познатата си версия — точно и убедително. Подчинявайки се на заповедта на Дийн Пауъл, той не спомена нито дума за асистирано самоубийство — нещо, което би дало основателна храна за размисъл на съдебните заседатели. Този факт донесе огромно облекчение на защитата.

Харди и Греъм започваха да вярват, че имат шанс, докато Дейвид Фрийман беше категорично убеден в оправдателната присъда. Лишен от предразсъдъци, прям и откровен, той непрекъснато повтаряше, че всичко ще бъде наред — факт, който подлуди другите двама.

— Хей, Дейвид! — не се сдържа Харди. — Случайно да си чувал, че не бива да предизвикваш съдбата по подобен начин?

— Защо не? — учудено го изгледа старецът.

— Няма значение — промърмори Харди, предупреди Греъм да не си хаби нервите и напусна килията.

Сега заобиколи банката и се изправи пред бокса на съдебните заседатели — много по-близо до тях, отколкото по време на свидетелските разпити. Изчака да се успокои, хвърли един ободряващ поглед към Греъм и Фрийман, после започна:

— Дами и господа съдебни заседатели. В началото на този процес ви казах, че Греъм Русо е обичал баща си, казвам ви го и сега…

Направи още една крачка към бокса и продължи:

— Сал Русо е живял в един враждебен свят, който е заплашвал да се сгромоляса върху него. Мрачен, запълнен от все по-силна болка свят… Дълго време е бил напълно откъснат от трите си деца, но преди около две години е възстановил контакт с Греъм, най-големия си син… По това време Греъм е имал свои собствени неприятности, свързани с уреждането на живота си. Неприятности, които — сигурен съм в това — са изпитали и повечето от вас…

Опитваше се да установи контакт с журито, особено с мъжката част на неговите членове. Те трябва да усетят, че Греъм не е по-различен от тях.

— В името на голямата си младежка мечта той напуска престижната служба, която получава след завършването на юридическия факултет. За съжаление тази мечта — мечтата му да играе бейзбол в Професионалната лига — не се осъществява. Просто не улучва топката по най-добрия начин… Сигурен съм, че това се е случвало на мнозина от нас. — Последната му реплика предизвика една-две съчувствени усмивки в бокса. — И така, той се връща в Сан Франциско, твърдо решен да започне работа по специалността си. Но бързо открива, че такава работа няма, че хората, които е смятал за свои приятели в затворения свят на юриспруденцията, отдавна са го изоставили… — Внимателно обмислени, тези думи имаха за цел да предизвикат съчувствието на заседателите, голяма част от които бяха работници.

— Такъв е моментът, в който Греъм възобновява отношенията си със Сал — продължи Харди. — А от показанията на членовете на семейството му — майка, брат и сестра, разбираме, че този момент съвпада със сериозните здравословни проблеми на Сал, който вече има пропуски в паметта. Тоест — намира се в началната фаза на болестта на Алцхаймер. От време на време забравя къде се намира, какво иска да направи. Греъм е единственият, който може да му помогне… Но той прави много повече от това. Той се превръща в приятел и компаньон на баща си. Двамата вечерят заедно, ходят по мачове. Обикалят града, разговарят, смеят се, възстановяват една забравена връзка. До момента, в който, според показанията на доктор Кътлър, Сал започва да получава все по-тежки пристъпи на главоболие…

Харди направи малка пауза, след която възнамеряваше да смени посоката и да нападне обвинението.

— Вие чухте твърденията на господата Соума и Драйсдейл, според които Греъм е презирал баща си и е поддържал контакт с него единствено заради парите. Чухте и предположението им, че парите за лечението на Сал са били негови собствени пари. Но нека ви напомня, че никой в хода на делото не успя да предостави доказателства в подкрепа на тези твърдения. И знаете ли защо? Защото те не отговарят на истината! Греъм не се е оплакал нито веднъж, че грижите за Сал му тежат. Съдията Джиоти ви каза, че той го е посещавал няколко пъти седмично, създавал му е удобства, поставял му е болкоуспокоителните инжекции. Вършил го е постоянно, чак до края на живота му… Блу — съседката на Сал, призована като свидетел на обвинението, потвърди разказът на Джиоти. Никой не може да се съмнява във всеотдайността на Греъм, който наистина е обичал баща си…

Нова пауза. Харди се приближи до банката за глътка вода. Очите му пробягаха по разтворения върху нея бележник, на който с едри букви бяха написани само три думи: ОБИЧ, ДОКАЗАТЕЛСТВА, БЛИЗОСТ. Все още не беше преминал на доказателствата и обичайните трудности, свързани с тях. Сега обаче бе длъжен да им отдели дължимото внимание. Откъсна една страница от списъка с доказателствата на Соума и отново се насочи към бокса. Спря непосредствено до парапета, думите му нямаха нищо общо с официалната защитна реч, а бяха по-скоро обикновен, човешки разговор.

— Може би забелязвате, че отделям малко време за опровержение на предоставените от обвинението доказателства. Правя това просто защото рационалните зрънца в тях са твърде малко. Никой никога не е видял, а дори и не е чул за враждебно отношение на Греъм спрямо баща му, напротив — всички са убедени, че между двамата е съществувало дълбоко приятелско чувство. Ами прословутите петдесет хиляди долара? Бейзболните картички? Нима господата Соума и Драйсдейл успяха да докажат нещо друго, освен че в даден момент те са били притежание на Сал, а в следващия — на Греъм? Нима не е по-разумно да допуснем, че Сал си е давал сметка за състоянието си и по тази причина е пожелал да предаде ценностите си на съхранение от Греъм, който, освен че му е първороден син, е негов компаньон и приятел? Нима не е логично да стигнем до заключението, че той е искал да помогне на сина си за покриването на немалките разходи по своето лечение? Нима след всичко, което научихте тук за характера на Греъм Русо, можете да допуснете, че той изведнъж ще се промъкне като крадец в жилището на баща си, за да му задигне парите? Това е смешно, дами и господа. Това е изключено. Това изобщо не е станало. Подобна тежест имат и доказателствата за наличие на борба в жилището на Сал. Позволете ми да спомена нещо, което със сигурност ще чуете и в инструктажа на съдията Солтър: прокуратурата е длъжна да докаже пред вас неоспоримата вина на Греъм, докато аз не съм длъжен да ви доказвам нищо. Тежестта на доказателствата никога не може да бъде преотстъпвана — тя неизменно лежи върху плещите на обвинителите. За вас остава да прецените валидността на тези доказателства. Която в случая, за огромно съжаление на господата от прокуратурата, просто не съществува…

Солтър прочисти гърлото си и вдигна глава:

— Господин Харди, оставете инструктажа на мен, ако обичате…

Забележката му е съвсем уместна, кимна Харди. Но той вече беше постигнал целта си: да покаже на заседателите непоколебимото си убеждение, че истината е на негова страна.

Извърна се към бокса, на лицето му се появи извинителна усмивка:

— Тук, в тази зала, вие изслушахте дълга поредица от показания, свързани с характера на Греъм, с отношенията между него и Сал… И вероятно вече сте си изградили представа за него. Но дори и да не беше така, дори и да не сте повярвали на нито една дума от тези показания и Греъм е изправен пред вас самотен и изоставен от всички, вие пак не получихте абсолютно нещо, което да докаже теорията на обвинението. И тя си остана именно теория — погрешна, неподкрепена от факти и доказателства теория… Но вие вероятно ще си зададете въпроса: добре, след като това е само една погрешна теория, защо тогава се е стигнало до съд? Не мога да ви обвиня, че си задавате подобен въпрос, но ще ви дам отговора… Причината, поради която всички ние сме тук, е само една.

На практика бяха две и Харди се надяваше, че членовете на журито са чели вестници, или пък от други източници са научили за обтегнатите лични отношения между Гил Соума и Греъм Русо. По време на съдебните процедури Фрийман на няколко пъти намекна за тях, а Харди от своя страна ги подхвърли на Джеф Елиът — приятелят му от „Кроникъл“, който правеше рубриката „Слуховете на града“. Естествено, никой съд не би допуснал обсъждането на подобни слухове, но те по един или друг начин оказваха влияние върху съдебните заседатели…

Сега обаче трябваше да се спре и на лъжите. Тук стъпваше върху тънък лед и трябваше да внимава. Направил задълбочен анализ на обстоятелствата, Харди стигна до заключението, че колкото и да му е неприятно, той просто не може да подмине този въпрос.

— При появата на полицията Греъм изпада в паника — започна той. — На тази паника не е предизвикана от чувство за вина, от страх, че е извършил нещо нередно… — Тук трябваше да бъде безкрайно прецизен и да подбира всяка дума: — Тя се ражда от един неприятен факт — че човек, когото е ценил и обичал, е посегнал на живота си. Той самият му е показал как се използва спринцовката, той самият нееднократно му е правил и инжекциите. Той е успокоявал и съветвал баща си, той и никой друг. И е знаел, че може да бъде обвинен. Давал си е сметка, че проявените от него обич и състрадание могат да бъдат изтълкувани превратно от хората, които загърбват правосъдието за сметка на политиката, от хората, които са готови да го разкъсат жив, вместо да търсят истината… Греъм Русо прекрасно знае, че светът е пълен с бюрократи и дребни душички, които живеят с единствената цел да контролират живота на другите. Мъже и жени, които повече от всичко на света обичат да се бъркат в работата на лекари като доктор Кътлър, а на нас — всички останали — да препоръчват какви лекарства да използваме срещу болките, които ни мъчат… Греъм Русо знае, че тези дребни душички не се задоволяват с контрола върху живота ни. Знае, че те искат да контролират дори и нашата смърт. Сал Русо вече е извън техния контрол, но Греъм не. Оттам идва страхът му, по тази причина той лъже…

Нова пауза.

— Лицензиран адвокат в щата Калифорния, Греъм е изправен пред реалната опасност от забрана да практикува професията си, въпреки че е невинен. Той знае, че ще му отнемат лиценза и никога повече няма да упражнява професията, за която се е готвил в продължение на три тежки години в юридическия факултет и която му е струвала десетки хиляди долари. А това той не може и не иска да допусне… И тъй, казва една лъжа пред полицията, после идват другите, в подкрепа на първата. В момента съм сигурен, че би желал нещата да се развият по друг начин, но за съжаление е късно. Той вече е тук, изправен пред съда. Но нека напомня, че дори сержант Евънс, която първа чува тази поредица от лъжи, заяви пред вас, че този човек не е лъжец, че може да му се има доверие…

Харди замълча за момент, после пусна една скрита въздишка на облекчение. Очакваше възраженията на противниците си във всеки един момент от своята пледоария, но такива нямаше. Може би защото това все пак не беше нищо повече от една заключителна реч, при която той стриктно се придържаше в границите на позволеното. Само след минута тези граници щяха да бъдат прекосени, но за момента все още беше на твърда земя.

— Греъм е разбирал, че нещата приличат на самоубийство. Междувременно съдебният лекар доктор Страут не успя да установи дали наистина е така. Греъм може би е по-осведомен от него. Може би той знае защо е бил залепен HP-стикера, който открива екипът на бърза помощ. Вероятно знае и друго — болките на баща му стават непрекъснати и все по-ужасни и той е готов да умре. А когато пристигне, смъртта ще бъде спасителката, блаженото избавление…

Огледа лицата на част от съдебните заседатели. В погледа му нямаше предизвикателство, нямаше настоятелност. Просто споделяше това, в което вярва. С надеждата, че и те са на неговото мнение…

Когато отново проговори, гласът му беше тих, почти шепот:

— Греъм е опитен в оказването на първа помощ. През фаталния ден получава две послания от баща си, и двете направени сутринта. Веднага се отправя към апартамента и го заварва обезумял от болка. Сал седи на пода, може би там е ударил чашка-две, за кураж… Доктор Кътлър вече ви обясни, че венозно администрирана, дозата морфин действа бързо и безболезнено. Не е имало никаква борба. Сал Русо е доволен, че няма да изпитва повече болки, че няма да се измъчва от разбърканите спомени, които смесват настоящето с миналото, че вече няма да губи това, което е останало от достойнството му. Най-сетне ще настъпи покой…

Бавно огледа лицата на съдебните заседатели, задържайки погледа си в очите на всеки от тях поотделно.

— Заявявам пред вас, че Греъм Русо не е извършил престъпление. Не е извършил нито убийство, нито други действия, които изискват порицание и наказание от страна на обществеността. Пред вас стои един невинен човек. Невинен в юридически смисъл, невинен във фактологически смисъл и най-вече — невинен в моралния смисъл на думата. Затова настоявам за оправдателна присъда и нека Бог да ви пази…