Право в десетката

Глава 11

Беше почти обяд, когато влязох в Бърг. Училищният автобус на Сали бе паркиран пред дома на родителите ми, а колата на баща ми липсваше. Очевидно вътре течеше оживено обсъждане на сватбата и баща ми се криеше в клуба си.

При първото преминаване покрай къщата не забелязах автоматични оръжия, нито чух тътен на рап. Май наоколо нямаше никакви Изкормвачи. Разбира се, ако някой бе достатъчно кльощав, можеше да се скрие зад храста на госпожа Сиак. Реших, че е по-добре да не рискувам, и изпълних номера си от събота вечер. Паркирах линкълна далеч от къщи и вдигнах качулката на анцуга. Заключих колата и минах през двора на семейство Крезуики.

Не исках отново да изкарам акъла на мама, затова свалих анцуга, преди да отворя вратата.

Сали, Валери, бебето, мама и баба Мазур седяха около кухненската маса.

— Криеш се от някого, нали? — попита ме мама. — Затова започна да влизаш през задната врата.

— Крие се от ония гангстери, които искат да я очистят — обясни й баба. — Някой иска ли последното парче торта?

— Това е абсурдно — каза мама. — В Трентън няма гангстери.

— Я се събуди и помириши кафето — презрително изсумтя баба. — Имаме си „Кървища“, „Залози“ и „Латински крале“. И това са само някои от тях.

— Тази сутрин бързах и нямах време да се изкъпя — казах на мама. — Имаш ли нещо против да си взема душ тук?

— Разбира се, че нямам — отговори тя. — Наистина ли пак скъса с Джозеф?

— Изнесох се от къщата му. Но не съм сигурна дали напълно сме скъсали.

Майка ми застина и радарът й заработи усилено.

— Щом си се изнесла от Джозеф, къде живееш?

Въпросът й прикова вниманието и на останалите.

— В апартамента на приятел.

— Какъв приятел?

— Не мога да ти кажа. Тайна е.

— О, Господи! — изстена мама. — Имаш връзка с женен мъж!

— Не е вярно!

— Уха! Страхотна работа! — извика баба.

Сали се плесна с ластичната си гривна.

— Това пък за какво беше? — попита баба.

— Помислих си една ужасно лоша дума — отговори той.

— Няма да обсъждаме този въпрос — казах категорично. — Адски тъп е.

После се понесох нагоре към банята.

След един час бях чиста и изсушена и надничах в хладилника. Днес над джинсите ми не висеше толкова голямо руло тлъстина. Странна работа как месищата изчезват, когато спреш да ядеш. Проблемът ми бе, че бях освирепяла от глад.

— Какво търсиш? — попита мама. — От десет минути държиш вратата на хладилника отворена.

— Търся нещо, от което няма да надебелея.

— Не си дебела — успокои ме тя. — Няма от какво да се притесняваш.

— Трябва да внимава, защото може да е наследила нещо и от Плъмовата страна — обади се баба. — А те се освинват точно по това време. Помниш ли колко слаба беше Вайълет? А после чукна трийсетака и се поду като балон. И сега трябва да си купува два билета, когато реши да се качи на самолет.

— Не знам какво да ям! — размахах ръце отчаяно. — Никога преди не съм се притеснявала за теглото си. Какво, по дяволите, да ям?

— Зависи на каква диета си — каза баба. — „Зоната“, „Аткинс“, „Саут Бийч“, „Слузната диета“ или „Сексуалната диета“. Аз лично предпочитам слузната. При нея имаш право да ядеш само неща, които имат слуз — охлюви, стриди и сурови тестиси от бик. Щях да опитам и сексуалната, но не разбрах някои от правилата. Всеки път, когато огладнееш, трябва да правиш секс. Ама не казват какъв вид секс. И сам ли да го правиш или с партньор? Не казват нищо и за оралния секс. Но аз не съм много опитна в него. Дядо ти не обичаше да експериментира.

Мама отиде до бюфета, наля си чаша уиски и я изгълта на един дъх.

— А ти на каква диета си? — попита ме баба.

— На „Вкусни кексчета“ — отговорих, като лапнах половин кексче с маслен крем.

— Браво на теб! — похвали ме баба. — Добър избор.

— Трябва да се връщам на работа — извиних се, сложих си качулката и се изнесох през задната врата.

Госпожа Крезуики седеше до кухненския си прозорец и когато забързах през двора й и насочи пищов към мен и се прицели. Бързо свалих качулката и й махнах. Тя остави оръжието и се протегна към телефона. Несъмнено щеше да звънне на майка ми.

Качих се в линкълна и подкарах към офиса.

— Лула ми звънна от съда — уведоми ме Кони. — Кантел се справя добре.

— Ами Рейнджъра? Някакви новини от него?

— Нищичко.

Мамка му! Знаех, че би трябвало да отсъства поне още една седмица, но не исках да рискувам да ме залови в леглото си. Или, още по-страшно, под душа!

Кони прикова очи в шапката ми.

— Това прилича на шапката на Рейнджъра.

— Даде ми я назаем.

Реших, че лъжата звучи съвсем приемливо. След като Рейнджъра ми бе дал назаем пикапа си, защо да не ми даде и шапката си?

Кони явно ми повярва.

— Иска ми се Рейнджъра да се беше върнал — каза тя. — Опасно е да се втурваш по петите на Родригес. Какъв човек може да разнася със себе си нечий палец?

— Смахнат човек?

— Да. Напълно откачен. Ако искаш, мога да звънна на Танк и да го помоля да те придружи.

— Не!

Последния път, когато изпълнявах съвместна задача с Танк, той си счупи крака. А заместникът му получи мозъчно сътресение. Не действах добре на хората на Рейнджъра. Достатъчно лошо бе, че живеех най-нахално в апартамента му. Не исках да го ощетявам и с унищожаването на сътрудниците му. А ако трябва да съм напълно честна, признавам, че Танк ме кара да се чувствам неудобно. Той бе дясната ръка на Рейнджъра. Доверен човек, но говореше рядко и никога не споделяше мислите си. Бях стигнала до нещо като телепатично общуване с Рейнджъра. Но нямах идея какво ставаше в мозъка на Танк. Ако въобще ставаше нещо, разбира се.

— Повече се тревожа за Джънкман, отколкото за Родригес — казах на Кони.

— Виждала ли си Джънкман?

— Не.

— Знаеш ли как изглежда?

— Не.

— Знаеш ли защо си в списъка му?

— Трябва ли да има причина?

— Обикновено има.

— Мога да идентифицирам Антон Уорд като Червения дявол и поразтърсих Юджийн Браун, когато го съборих от капака на колата си.

— Може и това да е — каза Кони. — Но може да е нещо съвсем различно.

— Какво например?

Тя сви рамене.

— Не познавам бандите, но знам някои неща за мафията. По принцип, когато някой е определен за премахване, става дума за власт… да я запазиш или да я получиш.

— Каква пък е връзката с мен?

— Ако цялата банда е решила да те премахне, бягаш надалеч оттук. Ако е само един от членовете й, можеш да елиминираш проблема, като елиминираш члена.

— Да не би да предлагаш да очистя Джънкман?

— Предлагам да разбереш защо си в списъка на Джънкман.

— Ще трябва да проникна при Изкормвачите под прикритие — засмях се.

— Не, трябва да заловиш един от тях и да го накараш да говори.

Да заловя Изкормвач. Фасулска работа.

— Или пък можеш да се криеш, докато Рейнджъра се върне.

Всъщност Кони имаше предвид, че можех да се крия, докато Рейнджъра се върне и премахне Джънкман от мое име. Рейнджъра го биваше в разрешаването на подобни проблеми. Изкушавах се да го оставя да се справи и с моя, но не е редно да постъпваш така с човек, когото харесваш. Не трябва да го правиш даже и когато мразиш някого. Не и когато проблемът се разрешава с убийство.

На времето имах подобно преживяване и не ми хареса. Бях почти напълно сигурна, че Рейнджъра бе убил един човек, за да ме спаси. Човекът беше луд и твърдо решен да сложи край на живота ми. Смъртта му се водеше за самоубийство, но в сърцето си знаех, че Рейнджъра се бе намесил и бе свършил работата. Също така бях уверена, че между него и Морели имаше неизречено споразумение. Не питай и не дрънкай.

Морели беше ченге, заклето да пази закона. Рейнджъра си имаше свои собствени закони. Но имаше неща, които попадаха в сивата зона между Морели и Рейнджъра. Неща, които Рейнджъра бе готов да направи, ако се налагаше. Но които Морели никога не би могъл да оправдае.

— Ще помисля по въпроса — казах на Кони. — Обади ми се, ако научиш нещо за Рейнджъра.

Бях паркирала зад офиса. Излязох през задната врата, качих се в линкълна и звъннах на Морели.

— Какво става с Антон? — попитах. — Да не са го пуснали под гаранция?

— Определена му е доста висока гаранция. Не мисля, че някой ще я плати вместо него.

— Разпита ли го? Снабди ли те с интересна информация? Например за Джънкман?

— Не иска да промълви и дума — отговори Морели.

— Не можеш ли да го накараш?

— Мога, ама съм си загубил гумената палка.

— Ти ми каза, че Джънкман бил наемен убиец от Ел Ей, нали?

— Не сме сигурни дали тази информация е съвсем точна. Източникът ни не се оказа особено надежден. Знаем, че из улиците броди някакъв тип, наречен Джънкман. Също така знаем, че избива по списък. Но това е единственото, в което сме сигурни.

— И аз съм в списъка.

— Така ни казаха.

Антон бе потвърдил слуха.

— Може би е полезно да узнаем защо съм в списъка.

— Каквато и да е причината, няма да ти навреди да напуснеш работа и да заприличаш на кротка съпруга. Или пък да заминеш някъде за няколко месеца. Тези типове не се славят с добрата си памет.

— Ще ти липсвам ли, ако замина?

Последва дълго мълчание.

— Е? — попитах нетърпеливо.

— Мисля.

После звъннах на Лула.

— Каръл ще се яви пред съдията след около десет минути — съобщи ми тя. — Как ще се приберем у дома после?

— Тръгвам към вас. Но паркирането е проблем. Звънни ми, когато излезете на тротоара пред съда и аз ще мина да ви взема.

Стигнах до съда и реших да се помотая наоколо. Телефонът ми звънна на втората обиколка.

— Навън сме — извика Лула. — И Каръл е с нас. И имаме нужда от бар.

— Как мина?

— Условна присъда и посещения при психиатър. Все пак става дума за първото й престъпление, а и вече си е платила за всички изядени чипсове. Съдийката беше, която тежеше над сто кила и беше преизпълнена със съчувствие.

Завих зад ъгъла и ги видях на тротоара. Лула и Синди се усмихваха. Каръл още не бе дошла на себе си. Беше мъртвешки бледа, трепереше и притискаше торба с чипс до гърдите си.

Всички се натовариха на задната седалка, като Каръл седна между Синди и Лула.

— Каръл не знае, че делото е приключило — захили се Лула. — Още е в шок. Трябва да налеем една гигантска маргарита в гърлото й.

Подкарах към Бърг и паркирах пред „Марсилио“. Мястото бе чудесно да седнеш и да удариш няколко питиета. Ако някой започнеше да ти досажда в „Марсилио“, Боби щеше да го срита по задника. Или пък щеше да постъпи още по-жестоко — да се увери, че наглецът няма да получи маса.

Въведохме Каръл в заведението, настанихме я и избърсахме сиренето от гърдите й със салфетка.

— Ще вляза ли в затвора? — попита тя най-после.

— Не — отговори Синди. — Няма да влизаш в затвора.

— Страхувах се да не ме заключат. Кой щеше да се грижи за децата ми?

— Аз щях да се грижа за тях — каза Синди. — Но няма нужда да се тревожиш, защото никой не възнамерява да те заключва.

Алън, собственикът, забърза към нас с огромна маргарита за Каръл.

— Ще вляза ли в затвора? — попита го тя.

Три маргарити по-късно натъпкахме Каръл в линкълна и я оставихме в дома на Синди.

— Леле — засмя се Лула, — наистина се натряска.

Е, ако имаше късмет, щеше да повърне и маргаритите, и няколко торби чипс. Не ме разбирайте погрешно. И аз обичам чипс, но той определено не е диетична храна, ако поглъщаш камиони от нея.

Беше късен следобед, затова закарах Лула в офиса. Паркирах в малката уличка и влязохме през задната врата.

Кони скочи на крака, когато ни видя.

— Имам купчина папки — каза тя. — Всеки да вземе по няколко и да ги картотекира. Не искам нова бъркотия в досиетата.

Взех си купчината папки и ги подредих по азбучен ред.

— Джо ми каза, че никой не е платил гаранцията на Антон Уорд този път.

— Съдията е настоял за огромна гаранция, която никой не може да плати. Брат му се обади на Вини, но той отказа. Единственият начин Уорд да излезе е с гаранция на самия офис, а никой агент не би се наел да му напише такава.

— Какво е обвинението?

— Въоръжен грабеж и съучастие.

— Няма справедливост на тоя свят — промърмори Лула недоволно. — Тоя кльощав боклук ще се признае за виновен и ще се отърве само с няколко години в панделата.

Кони прибра и последните папки.

— Не мисля, че ще се признае за виновен. Убедена съм, че въобще няма да проговори. Ако предаде някого от Изкормвачите, ще си подпише смъртната присъда.

Няколко изстрела от автоматично оръжие долетяха откъм задната част на сградата и ние инстинктивно се проснахме на пода. Стрелбата спря, но си останахме долу.

— Кажете ми, че халюцинирам — помоли Лула. — Не искам да повярвам в това.

След няколко минути се изправихме и отидохме на пръсти до задната врата. Залепихме уши за нея и се ослушахме. Пълна тишина.

Кони открехна вратата и надникна навън.

— Ясно — каза тя. — Разбрах.

Ние с Лула също надникнахме.

Линкълнът беше покрит с гангстерски графити и надупчен от куршуми. Гумите му бяха простреляни, а прозорците — разбити.

— Хм — изсумтя Лула. — Май имаш нужда от алтернативен транспорт.

Имах нужда от нов живот. Усетих, че пак си дъвча долната устна, и се насилих да спра.

— Пребледняла си — каза ми Кони. — Добре ли си?

— Намериха ме. Шофирах нова кола и паркирах отзад, но все пак ме намериха.

— Вероятно са наблюдавали офиса — предположи Лула.

— Опитвам се да не откача от ужас — признах.

— Играй си ролята — посъветва ме Лула. — Това е единствената ни възможност. Избираме си роля и я играем. Каква роля искаш да играеш?

— Искам да съм умна и смела.

— Давай тогава!

Кони затвори и заключи вратата. Влезе в малкия склад, зарови из кашоните и се върна с бронирана жилетка в ръка.

— Изпробвай я — нареди ми тя.

Навлякох жилетката, закопчах я и я покрих с анцуга. Лула и Кони отстъпиха назад и се вторачиха в мен. Носех черната шапка на Рейнджъра, черната му тениска и черния му анцуг с качулка.

— Проклета работа — ахна Лула. — Не само миришеш като Рейнджъра, ами вече и приличаш на него.

— Да — потвърди Кони. — Така е. Но как пък миришеш на него?

— Купих си нов течен сапун. И той ухае така.

Е, не съм ли добра в лъжите?

— Ще си купя пет литра от него — реши Лула. — Каква марка е?

— „Булгари“.

Наложи ми се отново да ползвам пикапа на Рейнджъра. Паркирах на две преки от сградата му и зачаках слънцето да залезе и офисите да се опразнят. Още няколко минути и щях да мога да се прибера. Бях чакала вече два часа. Но това не бе толкова лошо. Имах доста време за размисъл.

Кони беше права. Трябваше да разбера защо съм в списъка. Все някога ченгетата от „Улична престъпност“ или „Криминални разследвания“ щяха да се сдобият с информацията, но никак не ми бе лесно да проявя търпение и да чакам.

Докато седях в офиса, ми дойде доста смахната идея. Беше толкова откачена, че дори не смеех да я изрека на глас. Проблемът бе, че идеята не искаше да напусне глупавата ми глава. Дори вече започвах да си мисля, че не е чак толкова налудничава.

Имах нужда от информатор. Трябваше да открия Изкормвач, който да проговори в замяна на добър подкуп. Нямах пари за подкуп обаче и щеше да ми се наложи да прибягна до насилие. На всичкото отгоре трябваше да открия проклетия Изкормвач вън от гангстерските територии. По никакъв начин нямаше да се съглася да навляза пак в земите на бандата.

Как тогава можех да заловя някой от бандитите? А, да, един от тях беше в затвора. Антон Уорд. Трябваше само да го освободя под гаранция и можех да правя с него каквото си искам. Е, не знаех как точно да го освободя, но все пак идеята имаше потенциал, нали?

Слънцето залязваше и улиците се опразваха. Реших, че е време да хвърля едно око на сградата. Заключих пикапа, нахлупих качулката на анцуга над бейзболната шапка и изминах пеша двете пресечки до гаража. Петият и шестият етаж отново светеха. Самотен прозорец на четвъртия етаж — също. Във фоайето се виждаше само нощният пазач. Сега или никога, казах си. Отворих вратата на гаража с дистанционното и се втурнах към асансьора. Не се сблъсках с проблеми. Нахлух в апартамента на Рейнджъра и въздъхнах облекчено.

Апартаментът беше луксозен и празен. Точно както го бях оставила. Пуснах ключовете в подноса на бюфета. Свалих анцуга и бронираната жилетка и влязох в кухнята.

Рекс тичаше в колелото си. Почуках по вратичката на клетката му и го поздравих. Той поспря за момент и размърда мустаци. Премигна и се върна към тичането.

Отворих хладилника и надникнах вътре. После погледнах надолу към талията си. Все още се виждаха тлъстинки, увиснали над копчето на джинсите, но положението определено бе по-добро от вчера. Движех се в правилната посока. Затворих хладилника и се изнесох от кухнята преди зовът на бирата да стане неустоим.

Погледах телевизия известно време, след това си взех душ. Казах си, че имам нужда от душ, за да се успокоя, но истината бе, че исках да помириша сапуна. Понякога успявах да забравя, че живея в апартамента на Рейнджъра, но днес не беше така. Тази вечер бях съвсем наясно, че използвах хавлиите му и спях в леглото му. Реших, че действията ми напомнят за игра на руска рулетка. Всяка вечер влизах в апартамента и завъртах барабана. Но в някоя от следващите нощи Рейнджъра щеше да ме чака и щях да получа куршум между очите.

Избърсах се и се пъхнах в леглото по тениска и бикини. Чаршафите бяха прохладни, а стаята — тъмна. Нощната ми премяна ми се стори крайно недостатъчна за леглото на Рейнджъра. Щях да се чувствам по-удобно, ако бях напълно облечена. Чорапи, джинси, две-три ризи, закопчани догоре и напъхани в панталона. Може би дори яке и шапка.

Реших, че вълнението ми се дължи на душа. На горещата вода и уханния сапун. И на меката, пухкава хавлия. Бях прегряла от възбуда. Е, можех да си помогна… но пък рискувах да ослепея. Или поне така ни заплашваха, докато растяхме — можеш да ослепееш, ако мастурбираш редовно. Не че успяха да ме спрат напълно, но все пак ме притесниха. Не исках да ослепея. А и какво щеше да стане, ако започнех да се забавлявам сама, а Рейнджъра влезеше в спалнята внезапно? Всъщност не звучеше много лошо.

Не! Не звучеше добре. Какво, по дяволите, си мислех? Имах връзка с Джо. Може би. Добре, ама къде беше той, когато имах нужда от него? Беше си у дома. Вероятно. Зачудих се дали да не отида там. Можех да вляза в къщата му и да му съобщя, че тъкмо съм се изкъпала с великолепния сапун, който винаги ме настройваше сексуално. После да му обясня как се бях увила с хавлията…

Мили Боже! Запалих лампата. Имах нужда да прочета нещо, но наоколо не се виждаха книги, списания или поне каталози. Сгуших се в хавлията на Рейнджъра, свих се на канапето и пуснах телевизора.

Събудих се по време на сутрешното предаване. Все още бях облечена в хавлията на Рейнджъра. Лежах на канапето и се чувствах ужасно схваната. Не ми помагаше и фактът, че Ал Рокър ми се усмихваше от телевизионния екран, докато говореше с някаква жена от Айова. Ал изглеждаше безкрайно щастлив. Всъщност винаги си изглеждаше така. Какво ли му имаше?

Сбогувах се с него и изгасих телевизора. Завлякох се до банята, но реших да пропусна душа. Измих си зъбите и облякох вчерашните си дрехи.

Изпитвах отчаяна нужда от кафе, но бе почти осем часът и трябваше да изчезвам от сградата. Нахлупих бейзболната шапка на Рейнджъра, навлякох бронираната жилетка и анцуга и се понесох с асансьора към гаража. Вратата на асансьора се отвори в момента, когато някаква кола влезе в гаража. Залепих се стреснато до стената на асансьора и се върнах на седмия етаж. Изчаках десетина минути, после отново си опитах късмета. Този път гаражът беше пуст.

Отидох бързо до пикапа. Мрачни облаци бяха надвиснали по небето и започваше да ръми. Сградите от двете страни на улица „Комстък“ бяха от червени тухли и цимент. Никакви дървета, храсти или морави, които да смекчават грозотата на пейзажа. В слънчево време мястото поне имаше градски вид. Днес обаче изглеждаше кошмарно потискащо.

Подкарах към офиса и паркирах най-нахакано отпред. Кони вече седеше зад бюрото си. Лула още не се бе появила. От Вини нямаше и следа.

Забързах към машината за кафе и си налях огромна чаша.

— Не съм виждала Вини напоследък — споделих с Кони. — Какво става?

— Страда от хемороиди. Идва за около час да похленчи и да се оплаче, а после се прибира у дома да си седи на гумения пояс.

И двете се ухилихме. Вини заслужаваше хемороиди. Всъщност самият той си бе истински хемороид. Отпих от кафето.

— Ти ли подписваш гаранциите сега? — попитах Кони.

— Аз подписвам малките. Вини си надига задника от пояса, за да освободи типове като Антон Уорд.

— Имам нужда от услуга.

— Олеле — изхленчи Кони. — Обзеха ме лоши предчувствия.

— Искам да ми помогнеш да освободим Антон Уорд. Трябва да говоря с него.

— В никакъв случай. Не. Не мога да го направя. Забрави.

— Ти ми даде идеята! Каза, че трябва да науча защо съм в списъка на Джънкман.

— И мислиш, че Антон Уорд ще отговори на всичките ти въпроси, мотивиран от дълбока благодарност?

— Не. Планирам да му изтръгна сведенията с бой.

Кони се замисли.

— Боят може и да свърши работа — каза тя най-после. — Кой ще го бие?

— Аз и Лула. И ти можеш да се включиш, ако искаш.

— Чакай да си изясня положението — помоли Кони. — Освобождаваме Антон Уорд. После го набутваме в багажника на файър бърда на Лула и го откарваме на усамотено място, където го изтезаваме, за да се сдобием с информация.

— Точно така. А когато приключим, ще отменим гаранцията му.

— Харесва ми — ухили се Кони. — Сама ли измисли всичко това?

— Да.

— Какво е измислила сама? — попита Лула, влизайки енергично в офиса. — Ама че е гадно навън. Цял ден ще вали, мамка му.

— Стефани има страхотен план. Иска да освободи Антон Уорд и да го пребие, за да получи информация.

Лула се усмихна широко.

— Хайде бе! Да не се ебавате с мен? Възхитителен план! И мен ще ме включите, нали? Много съм добра в шамаросването на неприятни типове. Ужасно ми се иска да понапляскам Антон Уорд.

— Ще участваш — успокоих я. — Първо обаче трябва да обмислим някои въпроси. Например, къде ще отведем Антон?

— Трябва да е на усамотено място, така че никой да не чуе писъците му — отговори Лула.

— Освен това трябва да е евтино, тъй като не разполагам с пари — добавих.

— Сетих се за идеалното място — обади се Кони. — Вини има къща в Пойнт Плезънт. Точно на плажа, а в момента там е пусто. Сезонът приключи.

— Жесток план! — възхити се Лула. — Панаирната зала още е отворена, така че, докато си почивам от шамаросването на Уорд, мога да играя на видеоигрите.

— Мислиш ли, че ще ни се наложи да го бием дълго? — попитах Кони.

Голяма част от роднините й членуваха в мафията и реших, че тя разбира от тези неща.

— Надявам се, че ще е дълго — каза Лула. — Надявам се, че Антон няма да проговори с дни. Адски обичам Пойнт Плезънт. А и не съм била никого отдавна. Очаквам с нетърпение новото ни приключение.

— Аз пък никого не съм била досега — признах си.

— Не се притеснявай — успокои ме Лула. — Стой си спокойно и остави всичко на мен.

— Трябва да изпълним плана много внимателно — рече Кони. — Не бива никой да разбере, че Уорд е при нас. Желателно е да нагласим нещата така, че да изглежда сякаш е изчезнал.

— Вече помислих по въпроса — казах. — Ще звъннем на брата на Уорд и ще му съобщим, че ще изкараме Антон от затвора, ако се съгласи да носи гривна с проследяващо устройство. Нали наскоро получихме едно от тях?

— Още не сме го изпробвали — отговори Кони. — Дори не сме го вадили от кутията.

— Ако Уорд се съгласи да носи устройството, ще кажем, че трябва да го доведем до офиса, за да му го инсталираме. Ще обещаем, че след това ще го освободим. Когато ченгетата пуснат Антон, ние ще му щракнем белезниците и ще го докараме тук. Но вместо да му слагаме гривната, ще го натъпчем в багажника на Лула. Нейната единствена задача ще бъде да паркира плътно до задната врата. И Антон ще потегли към Пойнт Плезънт. Ние пък ще се престорим, че мръсникът е изчезнал. Ще обясним, че сме му разрешили да използва тоалетната, а той е избягал през прозореца.

— Брилянтно! — извика Лула. — Ти си престъпен гений!

— Харесва ми — усмихна се Кони. — Хайде да го направим.

Пляснахме доволно с ръце.

— Ще ни отнеме известно време да уредим нещата — каза Кони. — Мога да организирам освобождаването за края на работния ден. Тогава няма да изглежда подозрително, ако заключим офиса и се изпарим. А междувременно вие двете идете до Пойнт Плезънт и проверете дали можем да използваме къщата.

Тя извади ключ от горното чекмедже на бюрото си и ми го подаде.

— Това е ключът за къщата на Вини. Няма алармена система. Всъщност къщата е просто малко бунгало на плажа.

Кони написа адреса и ми го връчи.

Двете с Лула не говорихме много на път към Пойнт Плезънт. Трудно е да се разбере защо Лула си траеше. Моето мълчание бе продиктувано от смесица от неувереност и страх. Не можех да повярвам, че ще изпълним налудничавия ми план. Идеята беше напълно смахната. И, разбира се, моя.

Шофирах пикапа, а Лула се мъчеше с картата. Стигнахме до океана и затърсихме улицата на Вини. Дъждът валеше проливно и малките къщички, които изглеждаха жизнерадостни и сладки на юлското слънце, сега стояха тъжно под мрачното небе.

— Завий наляво в следващата пресечка — инструктира ме Лула. — Карай до края. Къщата е последната вдясно. Кони казва, че е боядисана в тюркоазно и розово. Надявам се, че е объркала цветовете.

— Имам чувството, че сме в град на призраци — отбелязах. — Никъде не свети.

— По-добре за нас — утеши ме Лула. — Но е малко страшничко, нали? Все едно участваме във филм на ужасите. „Кошмар в Пойнт Плезънт“.

Стигнах до последната къща вдясно. Наистина беше боядисана в розово и тюркоазно. Малкото двуетажно бунгало гледаше към океана. Нямаше гараж, но тесен частен път разделяше владението на Вини от почти еднаквото съседно бунгало. По това време на годината щяхме да сме сравнително добре скрити, ако паркираме на частния път.

Спрях пикапа и загасих фаровете. Двете с Лула се взряхме напрегнато в задната врата на бунгалото. Над нея висеше ръчно изрисувана табела, на която пишеше „Морски бриз“.

— Обзалагам се, че Вини е размишлявал дълго и тягостно върху името на шибаното си бунгало — каза Лула.

Вдигнах си качулката и се понесох към къщата, придружена от Лула. Скрихме се от дъжда и се сгушихме на задната площадка, докато търсех ключа. Най-после отворихме, нахлухме вътре и затръшнахме вратата.

Лула разтърси мокрите си плитчици и ме опръска цялата.

— Не можахме ли да изберем по-приятен ден за тази задача?

— Май няма да е лошо да изчакаме няколко дни, докато времето се оправи — предложих неуверено.

— Не искам да те тревожа, но след няколко дни може вече да не си с нас и да пропуснеш екшъна.