Право в десетката

Глава 5

Затегнах колана на робата и надникнах над рамото на Морели. Тротоарът и буикът бяха изпъстрени с графити. Излязохме на терасата и видяхме, че и предната врата бе украсена.

— Какви са тези знаци? — попитах. — Приличат на котешки лапи.

— Гангстерски символи. Изкормвачите от улица „Комстък“ са нещо като филиал на „Черва и кървища“. Понякога тези тъпаци се наричат и Котешки черва. Оттам и котешката лапичка — обясни ми Джо, като посочи към надписите. — А съкращението ГУ е за „гангстери убийци“.

Понесох се към буика. Всеки квадратен сантиметър от колата бе украсен. „Заколи кучката“ и „Червясал от пари“ преобладаваха. Джипът на Морели не бе докоснат.

— Изглежда са ми оставили съобщение — казах на Джо.

Не си падах особено по буика, но ми бе неприятно да го видя така унижен. Все пак неведнъж ми бе спасявал задника. А и понякога имах чувството, че е нещо повече от обикновена кола. Да не споменаваме, че надписите бяха насочени срещу мен. И определено не изразяваха нежни чувства.

— „Заколи кучката“ е ясно — отбеляза Морели, който си бе наложил полицейската физиономия, стиснал здраво устни с мрачен и ядосан вид. — „Червясал от пари“ описва гангстерския начин на живот — пари от продажба на дрога и рекет. В този случай вероятно те предупреждават, че са те набелязали за наказание.

— И какво е наказанието?

Морели прикова очи в мен.

— Може да е всичко. Но най-често е смърт.

Заля ме вълна от неприятни чувства. Подозирах, че страхът преобладаваше. Не знаех много за бандите, но явно бързо научавах. Само преди три дни не се страхувах от свързани с гангстерите престъпления. Ала сега бяха насочени директно към мен и това бе направо гнусно.

— Преувеличаваш, нали? — попитах.

— Екзекуциите са част от гангстерската култура. Бандите в Трентън се увеличиха напоследък, а с тях нарасна и броят на престъпленията. На времето бандите бяха малки и се състояха най-вече от хлапета, които искаха да принадлежат към някаква общност. Днес обаче вече са пуснали корени в затворите и са нещо като национални филиали. Контролират продажбата на дрога и териториите. Проблемът е, че са ужасно жестоки и непредвидими. И всички се страхуват от тях.

— Знаех, че има проблем, но нямах представа, че е толкова зловещ.

— Не обичаме да говорим по въпроса, тъй като не знаем как да се справим — обясни ми Морели, като ме бутна в къщата и затвори вратата. — Искам да останеш у дома днес, поне докато проуча как точно стоят нещата. Ще помоля колегите да докарат буика в полицейския гараж, за да го огледа специалист по гангстерите.

— Не можеш да ми вземеш колата. Как ще отида на работа?

Морели почука с пръст по челото ми.

— Има ли нещо там? Погледни я. Не искаш да шофираш подобно нещо, нали?

— Карала съм коли и в по-лошо състояние.

И това си беше чистата истина. Адски съм жалка, мама му стара.

— Послушай ме поне веднъж — помоли Джо. — Остани си у дома. Тук си в безопасност. Доколкото знам, Изкормвачите никога не са опожарявали къщи.

— Само магазини — вметнах.

— Да. Магазини.

И двамата се замислихме за момент.

После Морели взе ключовете на колата от чантата ми и тръгна. Заключих вратата и отидох до прозореца, за да го видя как се отдалечава с джипа си.

— Как ще отидем на разходка? — попитах Боб. — И как ще си върша работата? Какво ще правя цял ден?

Боб подскачаше около вратата с отчаян вид.

— Днес ще ти се наложи да си свършиш работата в задния двор — обясних.

Честно казано, не бях недоволна, че щяхме да пропуснем разходката. Сутрин Боб кензаше навсякъде, а аз трябваше да почиствам след него. Никак не е приятно да се разхождаш с плик с кучешки акита в ръка.

Сложих на Боб каишката му за задния двор и разтребих кухнята. До един вече бях оправила леглото, подовете светеха, тостерът бе излъскан, прането бе изпрано, изсушено и сгънато, а аз почиствах хладилника. В някакъв момент, когато не гледах към улицата, буикът изчезна.

— А сега какво? — попитах Боб.

Той ме погледна замислено, но не ми даде свежа идея, затова звъннах на Морели.

— А сега какво? — попитах и него.

— Само един часът е — отговори ми той. — Дай ми малко време. Още работим по колата.

— Излъсках тостера.

— Аха. Слушай, трябва да вървя.

— Ще откача тук!

Телефонът изщрака и линията прекъсна. Все още го стисках в ръка с мрачен вид, когато звънна и ме стресна.

— Какво става? — поинтересува се Кони. — Болна ли си? Обикновено по това време вече си в офиса.

— Имам проблем с колата.

— Ясно. Искаш ли да ти пратя Лула?

— Разбира се. Изпрати я.

След десет минути червеният файърбърд на Лула ръмжеше кротичко пред къщата.

— Някой май е украсил къщата на Морели — отбеляза Лула.

— Явно на Юджийн Браун не му е харесало да изхвърчи от капака на колата ми.

— По моята къща няма нищо. Явно само срещу теб са зле настроени. Вероятно защото аз бях невинна пътничка.

Изгледах Лула убийствено.

— Не ме гледай така — нацупи се тя. — Трябва да си щастлива, че не съм замесена. Бездруго Вини е в лошо настроение заради теб. Казва, че разполагаш само с пет дни да завлечеш мързеливия задник на Роджър Банкър до съда. В противен случай ще изгуби парите от гаранцията.

Ако получавах по десет цента всеки път, когато опитвах да заловя Роджър Банкър, щях да си позволя поне една седмица на Бермудските острови. Той притежаваше невероятната способност да ми се изплъзва безотказно. Закоравял рецидивист, Роджър бе наясно с процедурите. Не можех да го залъжа, че трябва да се яви в съда само за да му насрочат нова дата. Знаеше, че щом му сложа белезниците, ще влезе в затвора. Беше безработен и живееше на гърба на неопределен брой смотани гаджета и още по-смотани роднини. А и не бе лесно да го забележиш. Нямаше характерни черти, които да запомниш с лекота. Напомняше ми на Невидимия. Веднъж стоях до него в един бар и въобще не го познах. Двете с Лула колекционирахме снимките му с надеждата, че най-после някой ден ще го разпознаем.

— Добре — казах. — Хайде да обиколим любимите му места. Може пък и да извадим късмет.

Любимите му скривалища бяха домовете на Луанда Джоунс, Бевърли Барбър, Шърмейн Уилямсън и Марджъри Бест. Имаше и други места, които сигурно щеше да ни се наложи да посетим, но засега избрах Луанда, Бевърли, Шърмейн и Марджъри. Всички те живееха в бедняшките жилища на север от полицейския участък. Луанда и Бевърли бяха сестри. Живееха на четири пресечки една от друга и бяха пълна катастрофа.

Лула навлезе в бедняшкия квартал.

— Коя ще е първа? — попита тя.

— Луанда.

Кварталът съдържаше голяма част от недвижимите имоти в Трентън. По-непривлекателната част. Изключително непривлекателната. Сградите бяха от червени тухли, ниски и грозни. Оградите бяха телени. Колите, паркирани до бордюрите, бяха мизерен боклук.

— Ако не бяха гангстерските графити, това място щеше да е кошмарно грозно — каза Лула. — Защо не посадят малко трева? Или пък храсти?

Подозирах, че дори Господ щеше да се затрудни с насажденията тук. Земята беше корава и опустошена като живота на хората в квартала.

Лула зави по улица „Кендъл“ и паркира малко по-надолу от градинския апартамент на Луанда. Терминът „градински“ бе използван доста свободно, но и преди бяхме идвали и познавахме разположението. Апартаментът се помещаваше на приземния етаж. Имаше една спалня и седем кучета. Псетата бяха различни по размер и възраст. И всичките от неопределена порода. Бяха похотливи и гнусни копеленца, готови да изчукат всичко, което им се мернеше пред очите.

Излязохме предпазливо от колата, като се оглеждахме за глутницата изроди.

— Не виждам нито едно от кучетата на Луанда — отбеляза Лула.

— Може да са заключени в апартамента — предположих.

— Ааа… хич няма и да вляза, ако са там. Мразя ги тия псета. Проклети гадини. Не мога да си обясня защо Луанда държи глутница извратеняци в дома си.

Почукахме веднъж. Никакъв отговор.

— Знам, че си е у дома — каза Лула. — Чувам я да бачка по телефона.

Луанда се трудеше в областта на телефонния секс. Нямаше вид на забогатяла обаче, така че вероятно не бе много добра в работата си. Или пък просто си харчеше парите за бира, цигари и пилешки пържоли. Луанда ядеше пилешко с настървението, с което Каръл Кантел унищожаваше чипс.

Почуках отново и завъртях дръжката. Не беше заключено. Открехнах вратата и двете с Лула надничахме предпазливо. Нямаше и следа от псетата.

— Банкър надали е тук — отбеляза Лула, като ме последва вътре в апартамента. — Щеше да заключи вратата. Но според мен, затворът е по-приятен от тази кочина.

Заобиколихме подозрително петно върху килима и огледахме ужасено свинщината в дома на Луанда. На пода в далечния край на всекидневната бе проснат мърляв матрак, покрит с вехта жълта покривка. Празна кутия от пица лежеше до него. Навсякъде бяха разпилени дрехи и обувки. Във всекидневната се виждаха няколко грозни сгъваеми стола. На гърба им пишеше „Погребално бюро Мортън“. Кожено кресло, видяло по-добри дни, бе сложено пред телевизора. Седалката му бе пробита и пълнежът бе изскочил отвътре.

Луанда седеше в креслото с гръб към нас, залепила телефона до ухото си. Гигантска кутия с пилешки кълки и крила бе поставена върху рулото от тлъстина около талията й. Беше издокарана със сив анцуг, украсен с лекета от кетчуп.

— Да, скъпи — измяука тя в слушалката. — Това е прекрасно, бебчо. О, да! Оооооооооооо! Тъкмо се съблякох и сега започвам да се мажа с любовно олио, щото съм се разгорещила.

— Хей! — прекъсна я Лула. — Луанда! Обърни ни малко внимание.

Луанда подскочи и се завъртя към нас.

— Какво, по дяволите? — извика тя. — Защо ме плашите така, когато се опитвам да си изкарам хляба с честен труд? — възмути се тя, после заговори отново по телефона: — Извини ме, сладурче. Луанда има малък проблем. Поработи малко самичък върху себе си, а аз ще се върна след секунда — обеща му, после покри слушалката с ръка и се надигна от креслото, отнасяйки малко от пълнежа му върху мощния си задник. — Какво искате? — попита ни.

— Търсим Роджър Банкър — отговори Лула.

— Няма го тук. Не виждате ли?

— Може да се крие в другата стая — предположи Лула.

— Имате ли заповед за обиск?

— Нямаме нужда от такава — обясни й Лула. — Ние сме ловци на престъпници, а не ченгета.

— Добре, както и да е — каза Луанда. — Обискирайте колкото си искате, а после се разкарайте. Трябва да се върна при клиента си. Веднага щом спреш да ухажваш господин Дървеняков, той се превръща в господин Омекняков. А на мен ми плащат според работата. Въртя сериозен бизнес.

Лула тръгна из апартамента. Аз останах при Луанда.

— Готова съм да платя за информация — казах й. — Разполагаш ли с такава?

— Колко ще платиш?

— Зависи от информацията.

— Разполагам с адрес. Знам къде е Роджър и ще ти кажа, ако и ти ми помогнеш — каза тя и ми подаде телефона. — Поговори си с този тип, а аз ще ти напиша адреса.

— Ама аз…

— Ало? — обади се господин Дървеняков. — Кой е?

— Не е твоя работа.

— Това ми харесва — каза той. — Имаш характер. Обзалагам се, че искаш да ме напляскаш.

— Я чакай малко. Познавам ти гласа. Вини?

— Стефани? Господи!

Линията прекъсна.

Луанда се върна с лист хартия в ръка.

— Ето ти адреса — каза ми тя. — Роджър е там.

Погледнах листа.

— Това е адресът на сестра ти.

— Е, и? Какво стана с клиента ми?

— Затвори. Беше свършил.

Лула се върна във всекидневната.

— Луанда — каза тя, — трябва да се погрижиш за кухнята си. Хлебарките ти са колкото крави.

Подадох двайсетачка на сексуалната труженичка.

— Само това ли ще получа? — възнегодува тя.

— Ако Банкър е в дома на Бевърли, ще се върна с остатъка от парите.

— Къде са кучетата? — попита Лула.

— Навън — отговори Луанда. — Обичат да се разхождат на чист въздух, когато времето е хубаво.

Лула отвори вратата на апартамента и се огледа внимателно.

— Далеч ли отиват? — поинтересува се тя.

— Откъде, по дяволите, да знам? Излизат навън и остават цял ден някъде из улиците. Вън си е вън.

— Просто питам — оправда се Лула. — Няма нужда да се засягаш. Кучетата ти не са особено добре възпитани.

Луанда сложи ръце на кръста си, присви очи и се начумери.

— Да не би да обиждаш кученцата ми?

— Да! — отговори Лула енергично. — Мразя ги тия помияри. Ужасно са гнусни. Готови са да изчукат всичко живо.

— Не много отдавна хората твърдяха същото за теб — заяде се Луанда. — Адски нагло е да идваш тук за информация, а после да обиждаш животинчетата ми. Май никога вече няма да ти давам информация.

Сграбчих Лула, преди да издере очите на Луанда, и я изтиках навън.

— Не я провокирай — казах й. — Може да има пищов.

— И аз имам пищов — презрително изсумтя Лула. — И съм готова да го използвам.

— Никакви пищови! И се размърдай. Не искам да стоя на открито, където кучетата може да ни намерят.

— Мисля, че Луанда искаше да ме обиди. Не се срамувам от миналото си. Бях страхотна проститутка. Но тонът й сега никак не ми хареса. Беше адски обиден.

— Не ми пука за тона й. Понеси си задника към колата, преди кучетата да ни хванат.

— Какво си се захванала с тия псета? Мен ме обидиха кръвно, а ти мислиш само за някакви тъпи кучета.

— Искаш ли да стоиш тук, когато псетата се втурнат иззад сградата?

— Пфу! Мога да се погрижа за тях, ако се наложи. Не ме е страх.

— Мен пък ме е страх, затова си размърдай задника.

Точно в този момент ги чухме. Лаеха и квичаха в далечината. И се приближаваха все повече. Някъде откъм задната част на кооперацията.

— Ох, мамка му! — изврещя Лула и се втурна към колата енергично.

Бях няколко крачки пред нея и тичах с всички сили. Чух как псетата завиха иззад ъгъла. Извърнах се да ги погледна и видях как галопират към нас с ококорени очи и озъбени муцуни. Настигаха ни бързо. Най-едрото псе бе начело на глутницата.

Лула изпищя страховито.

— Помогни ми, Боже!

Изглежда Господ я послуша, защото помиярите профучаха покрай нея и се нахвърлиха върху мен. Едрото псе ме фрасна в гърба и ме просна на колене. А това не е добра поза, когато си нападнат от глутница чукачи. Опитах да се надигна, но кучетата ми попречиха. Два урода се търкаха сластно в краката ми, а грозен булдог, който приличаше на Уинстън Чърчил, се катереше по главата ми.

— Скрий се в колата! Спасявай се! — извиках на Лула. — И кажи на майка ми, че я обичам.

— Ставай! — изкрещя Лула. — Трябва да станеш! Иначе тия помияри ще те чукат до смърт.

Беше права. Глутницата беше освирепяла от похот. Кучетата, които не можеха да се доберат до мен, ръмжаха вбесено и се бореха за по-добра позиция. Двата урода на краката ми не отстъпваха, твърдо решени да си свършат работата. Булдогът пъхтеше и се лигавеше, плъзваше се надолу, после бързо започваше да се катери върху главата ми.

— Не мога да стана! — изхленчих. — Седем проклети псета се опитват да ме изчукат. Седем! Направи нещо!

Лула тичаше наоколо и размахваше ръце във въздуха.

— Не знам какво да направя. Не знам какво да направя.

— Махни булдога от главата ми — изкрещях. — Не ми пука за останалите, но разкарай тоя гад!

— Май ще е най-разумно да ги оставиш да си свършат работата — посъветва ме Лула. — Сами ще се разкарат веднага щом свършат. С мъжете винаги става така.

— Хвани гадния булдог и го разкарай от шибаната ми глава!

Вратата на апартамента на Луанда се отвори и тя се показа навън.

— Хей! — извика. — Какво правите с кученцата ми?

— Не правим нищо — отговори Лула. — Те се мъчат да изчукат Стефани.

Луанда държеше торба с кучешка храна в ръката си. Разтърси я и кучетата застинаха, после бързо се огледаха. Тя отново разтърси торбата и псетата ме изоставиха и изфучаха към храната.

— Тъпи ловци на престъпници! — презрително изсумтя Луанда, като се прибра вкъщи с кучетата си и заключи вратата.

— Уплаших се, че ще сдадеш багажа — каза ми Лула.

Лежах по гръб и дишах тежко със затворени очи.

— Дай ми една минута.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Лула. — Тия помияри те скапаха. И имаш нещо от онзи булдог в косата.

Скочих на крака.

— Това са само лиги. Прилича на лиги, нали?

— Щом така казваш.

Двете с Лула се настанихме в колата и тя подкара към дома на Бевърли. Апартаментът бе почти същия като на сестра й, само дето си нямаше кресло. Бевърли бе сложила канапе пред телевизора си. То бе отчасти покрито със син чаршаф и уплашено предположих, че чаршафът скрива зловещо петно, което дори Бевърли не бе могла да изтърпи.

— Не можете да влезете — каза Бевърли, когато отвори вратата. — Заета съм. Гаджето ми е тук и тъкмо се захванахме да правим секс.

— Нямаме нужда от чак толкова много информация — спря я Лула. — Допреди малко гледах как глутница псета чукаше Стефани. Мисля, че съм стигнала сексуалния си лимит за деня.

— Сигурно са били кучетата на Луанда — сети се Бевърли. — Не знам какво им има на тия псета. Никога не съм виждала нещо подобно. А на всичкото отгоре три от тях са женски.

— Търсим беглец от закона — казах на Бевърли.

— Да, обикновено за това идвате тук — сви рамене тя. — Но аз не съм беглец от закона. Не съм направила нищо лошо. Кълна се в Бога.

— Не става дума за теб — успокоих я. — Търсим Роджър Банкър.

— Хм — изсумтя. — Това не е много удобно. Ще го арестувате ли?

— Ще го закараме до съда, за да му насрочат нова дата за дело.

— А какво ще стане след това? Ще го пуснете ли?

— Искаш ли да го пуснем? — полюбопитства Лула.

— Ами да.

— Добре, тогава точно така ще постъпим — увери я Лула. — Ще го пуснем, след като му насрочат новата дата. А на всичкото отгоре ще ти дадем една двайсетачка, ако ни помогнеш да го пипнем.

Луанда и Бевърли биха продали и майка си за малко дребни пари.

— Добре, струва ми се, че мога да ви се доверя — съгласи се Бевърли. — Сладурчето е в задната стая. Но в момента не е облечен. Роджър! — извика тя към спалнята. — При мен има две дами, които искат да те видят.

— Доведи ги тук — отвърна той. — Мога да се справя. Колкото повече мадами, толкова по-добре.

Лула и аз се спогледахме и завъртяхме очи.

— Кажи му да се облече и да дойде при нас да се запознаем — казах на Бевърли.

— Роджър, обуй си панталона и ела тук — извика тя. — Дамите искат да се запознаят с теб в хола.

Чухме шумолене и след миг Банкър се появи по бежов панталон и маратонки. Нямаше чорапи, нито риза. Обзалагам се, че не носеше и бельо.

— Роджър Банкър — тържествено каза Лула. — Днес е щастливият ти ден, тъй като сме тук, за да ти осигурим безплатно возене до панделата.

Банкър примигна озадачено, после се завъртя и се втурна към кухненската врата.

— Тичай към мизерната кола на ъгъла — изкрещях на Лула. — Сигурно това е возилото на Роджър.

После се впуснах в преследване. Банкър тичаше бързо. Дългите му слаби крака го носеха напред енергично. Прескочи телената ограда и изчезна зад ъгъла на кооперацията. Последвах го, но се закачих на тел, докато прескачах оградата. Освободих се и продължих напред. Банкър беше около половин пресечка пред мен, но поне го виждах. Тичаше към колата си. И забавяше ход. Слава Богу, защото вече едва дишах. Май щеше да ми се наложи да се захвана сериозно с аеробика. Единствените ми физически упражнения се свеждаха до секса с Морели, а пък тогава прекарвах доста време по гръб.

Лула стоеше между Роджър и колата му. Приличаше на разярен бик, готов за атака. Ако бях на мястото на Банкър, щях да се замисля дали да рискувам конфронтация с нея, но той очевидно смяташе, че няма много възможности, тъй като продължи напред и я блъсна. Чу се звук като от тупване на баскетболна топка върху тухлена стена. Лула падна по задник, а Банкър отлетя около три метра назад.

Хвърлих се отгоре му и двамата се проснахме на тротоара. Държах белезниците в ръка и се мъчех да го закопчая, докато той се мяташе като риба на сухо и ми пречеше.

— Помогни ми! — извиках на Лула. — Направи нещо!

— Разкарай се от пътя ми — нареди ми тя. Търколих се от Роджър, а тя седна тежко върху него.

Дробовете му изсвистяха измъчено.

— Ууух! — изстена той, после замря, проснат на улицата с разперени ръце и крака.

Нахлузих му белезниците и се изправих. Очите на Банкър бяха отворени, но замъглени. Дишаше тежко.

— Мигни, ако си добре — наредих му.

— Мамка му! — изпъшка той.

— Ами ти си си виновен — каза му Лула. — Не можеш да се втурваш към жена по този начин. Не ме ли видя, че стоя там? Направо се чудя дали отново да не седна отгоре ти. Мога да те смачкам като буболечка, ако поискам.

— Страхувам се, че се накензах — съобщи ни Банкър притеснено.

— В такъв случай няма да се возиш в колата ми — ядоса се Лула. — Можеш да завлечеш мизерния си задник пеша до полицейския участък.

Вдигнах Роджър на крака и претърсих джобовете му. Намерих ключовете за колата му и двайсет кинта.

— Дай парите на Бевърли — наредих на Лула. — Аз ще го закарам до участъка, а ти ще дойдеш направо там.

— Разбира се — съгласи се радостно тя.

Завлякох Банкър до скапаната кола, паркирана до бордюра, и се извърнах към Лула.

— Ще ме изчакаш пред участъка, нали?

— Да не би да намекваш, че невинаги те чакам?

— Никога не ме чакаш.

— Не съм виновна аз. Просто полицейските участъци ми действат зле. Всичко идва от обремененото ми минало.

След около час Банкър бе зад решетките, а аз стисках в ръка разписката за предаването му, която удостоверяваше, че Вини няма да изгуби парите за гаранцията. Огледах паркинга, но не открих Лула. Не бях особено изненадана. Звъннах на мобифона й. Никакъв отговор. После се обадих в офиса.

— Съжалявам — каза Кони. — Няма я тук. Отби се да ми съобщи, че си пипнала Банкър, но после изфуча нанякъде.

Страхотно! Половината от задната част на джинсите ми липсваше, фланелката ми бе покрита с петна от трева и дори не ми се мислеше за състоянието на косата ми. Стоях насред полицейския паркинг и нямах кола. Можех да се обадя на баща ми. Или на Морели. Или пък да повикам такси. Проблемът бе, че всички тези възможности бяха временни мерки. Утре отново щях да се събудя без кола.

Разбира се, имах още една възможност. Да взема пикапа на Рейнджъра. Беше голям, черен и чисто нов. Оборудван с какви ли не играчки. И ухаеше на скъпа нова кожа и на Рейнджъра… аромат, сравним единствено с току-що извадени от фурната бисквити с шоколад. Лошото бе, че имаше ужасно много причини да не използвам пикапа. Главната бе, че Джо щеше да побеснее.

Мобифонът в чантата ми иззвъня.

— Аз съм — съобщи ми Кони. — Вини тъкмо си тръгна. Последното му нареждане бе да не забравиш за Каръл Кантел. Каза да внимаваш да не оплескаш работата.

— Разбира се — отвърнах. — Можеш да разчиташ на мен.

Затворих, въздъхнах тежко и набрах номера на Танк, човека на Рейнджъра. Разговорът ми с него бе съвсем кратък. Да, Рейнджъра му дал инструкции да ми предаде пикапа. Доставката щяла да му отнеме около двайсет минути.

Реших да използвам времето в търсене на добри оправдания за действията си. Нямах избор. Трябваше да взема пикапа. Как иначе щях да си върша работата? А ако не я свършех, нямаше да получа заплата. И тогава нямаше да мога да си платя наема. Е, вярно е, че сега сестра ми плащаше наема, а аз живеех без пари при Морели. Но това можеше да се промени всеки момент. Ами ако случайно Валери внезапно се изнесе?

Тогава какво щеше да стане? А и не бях омъжена за Джо.

Можеше да се скараме и да си остана съвсем сама. Всъщност, ако вземех пикапа, това бе доста вероятно. Ама че неприятна мисъл. Животът бе сложно нещо.

Пикапът пристигна точно навреме, последван от черен джип. Танк излезе от пикапа и ми връчи ключовете.

Да се каже, че Танк е едър мъж, е прекалено сдържано. Танк си бе танк. Прясно избръснатата му глава изглежда като полирана с препарат за мебели. Тялото му е мускулесто и без грам тлъстина. Задникът му е стегнат. Носят се слухове, че моралът му не може да бъде даван за пример. Черната му тениска сякаш е изрисувана върху него. Не мога да кажа какво мисли за мен и дали въобще има някаква мисъл в главата.

— Обади ми се, ако има проблем — нареди ми той, после се качи в джипа и изчезна.

И изведнъж аз се сдобих с пикап. И то не какъв да е. А страхотно, мощно возило с четири врати, безброй конски сили под капака, затъмнени прозорци и система за сателитно откриване. Да не говорим за хилядите уреди, за които нямах представа.

Бях се возила в него заедно с Рейнджъра и знаех, че някъде из купето има скрит пистолет. Настаних се зад волана, опипах под седалката и открих оръжието. Ако бях на мястото на Рейнджъра, щях да си прибера пищова, но той го бе оставил. Явно ми имаше доверие.

Предпазливо завъртях ключа в стартера и подкарах. Буикът се движеше като хладилник на колела. Пикапът обаче се понесе напред като чудовищно порше. Реших, че щом ще карам подобна кола, имам нужда от нов гардероб. Дрехите ми не бяха достатъчно на ниво. А и имах нужда от повече черни одежди. Освен това май се налагаше да си сменя маратонките с ботуши. Сигурно нямаше да е лошо да се издокарам и с по-секси бельо. Прашки например.

Прекосих града, изминах няколко пресечки по „Хамилтън“ и навлязох в Бърг. Реших да се прибера колкото се може по-късно в къщата на Джо. Винаги отлагах неприятното. Морели нямаше да е особено доволен, че съм излязла с Лула, но щеше да ме разбере. Изчезването ми с Лула щеше да го ядоса, но гневът му щеше да се уталожи след половин час нервно прещракване по телевизионните канали. Но пикапът щеше да доведе до сериозен сблъсък между нас.

Завих по улица „Слейтър“ и сърцето ми подскочи. Морели си беше у дома. Джипът му бе пред къщата. Паркирах зад него и си казах, че положението може и да не е толкова лошо. Морели беше разумен човек, нали така? Щеше да разбере, че не съм имала избор. Трябваше да взема пикапа на Рейнджъра. Това бе разумна постъпка. И бездруго си беше моя работа. Фактът, че живееш с някого, не означава, че той трябва да ръководи живота ти. Не казвах на Морели как да си гледа работата, нали? Е, добре де, понякога си пъхах носа където не трябва, но той никога не ме слушаше. Това е важното, нали?

Всъщност не ставаше дума само за пикапа. А най-вече за Рейнджъра. Морели нямаше да може да ми помогне, ако стоях до Рейнджъра, когато той престъпеше закона. Пък и Джо бе изкарал достатъчно диви младежки години, за да разбира напълно хищническата сексуалност на Рейнджъра. Това бе още една причина, поради която настояваше да стоя далеч от него.

Изскочих от пикапа, заключих го с дистанционното и измарширувах към къщата. Отворих вратата и Боб се втурна към мене весело. Прегърнах го нежно, а той ме олигави цялата. Нямах нищо против, тъй като това не бе висока цена за безусловната му любов. Пък и бездруго не бе лесно да забележиш новите лекета сред мръсотията, петната от трева и Бог знае какво още. Боб ме подуши и се отдръпна от мен. Имаше високи изисквания.

Морели не дойде да ме поздрави. Не заподскача енергично около мен, излъчващ безусловна любов. Беше се проснал на канапето и гледаше тъпа комедия.

— Е? — попита, когато влязох в стаята.

— Какво?

— Каква е работата с пикапа?

— Какъв пикап?

Той прикова мрачен поглед в мен.

— О, този ли — казах невинно. — Това е пикапът на Рейнджъра. Даде ми го назаем, докато си получа буика.

— Има ли регистрационен номер?

— Разбира се, че има.

Въпросът бе дали този регистрационен номер бе законен. Рейнджъра разполагаше с неизчерпаем запас от чисто нови черни коли и пикапи. Произходът им бе неизвестен. Идентификационният печат си е винаги на мястото, но нищо чудно в пещерата на Батман да има работилница за обработка на метали. Не че Рейнджъра или някой от хората му би откраднал кола, но пък надали задаваха много въпроси при доставките.

— Можеше да вземеш назаем джипа ми — упрекна ме Морели.

— Не ми го предложи.

— Защото исках днес да си останеш у дома. Само един ден — ядоса се той. — Толкова много ли искам?

— Останах си у дома през по-голямата част от деня.

— Но не и през целия ден.

— Ами утре?

— Уф, сега нещата ще загрубеят — изсумтя Джо. — Ще започнеш да дрънкаш за равенството на жените и правото им на лична свобода. А аз ще размахвам ръце и ще крещя, защото съм ченге и италианец, а ние постъпваме по този начин, когато жените не мислят разумно.

— Не става дума за равенства и права — възразих. — Не обсъждаме политически въпрос. А личен. И искам да подкрепяш избора ми на кариера.

— Това не е кариера — каза той. — А самоубийствена мисия. Повечето жени се стараят да избягват убийци и изнасилвачи. А моята приятелка се опитва да ги издири. И тъй като убийствата и изнасилванията не ти стигнаха, сега трябваше да вбесиш опасна банда.

— Тия гангстери трябва да се поуспокоят. Докачат се от най-малкото нещо. Какво им става?

— Така се забавляват — обясни ми Морели.

— Полицията трябва да се опита да ги вкара в правия път с някакво хоби. Дърворезба или нещо такова.

— Да, може и да успеем да заменим с дърворезба убийствата и търговията на дрога, с които се занимават сега.

— Наистина ли са толкова лоши?

— Да. Наистина са толкова лоши.

Морели изключи телевизора и се приближи към мен.

— Какво, по дяволите, ти се е случило? — попита той, вторачен в джинсите ми.

— Хвърлих се върху Роджър Банкър и се проснахме на земята.

— А какво е това в косата ти?

— Надявам се, че са кучешки лиги.

— Не схващам — оплака се Джо. — Другите жени са щастливи да си седят у дома. Сестрите ми са си вкъщи. Съпругите на братята ми са си вкъщи. Майка ми и баба ми също.

— Баба ти е смахната.

— Права си. Баба ми не се брои.

— Сигурна съм, че и в моя живот ще настъпи момент, когато ще искам да си седя у дома. Но просто още не е дошъл.

— Значи съм изпреварил времето?

Усмихнах му се и го целунах леко по устата.

— Да.

Джо ме придърпа към себе си.

— Не смяташ, че ще чакам, нали?

— Ще чакаш.

— Не ме бива за това.

— Ще ти се наложи да се примириш — казах твърдо и се отдръпнах.

Морели присви очи.

— Да се примиря? Моля?

Добре де, вероятно тонът ми бе прекалено груб, но бях изкарала тежък ден, а и в косата ми имаше някаква гадост, за която само можех да се надявам, че е лиги. Трябваше да приключа разговора веднага, но реших да не се предавам. А и възнамерявах да се измъкна от къщата на Морели.

— Няма да си остана у дома. Край на разговора — натъртих.

— Въобще не може да става дума и за край — възрази Джо.

— Така ли? Майната ти тогава — извиках, като му показах среден пръст и тръгнах нагоре по стълбите.

— Много умно — изсумтя Морели. — Радвам се да видя, че си обмислила въпроса и го свеждаш до неприличен жест.

— Да, помислих и съставих план. Тръгвам си.

Морели ме последва нагоре по стълбите.

— Тръгваш си? Това ли е планът ти?

— Временен е — отговорих, като взех панера за пране и започнах да си прибирам дрехите в него.

— И аз имам план — каза Морели. — Нарича се „Оставаш тук“.

— Ще прибегнем до твоя план следващия път — утеших го и изпразних чекмеджето си за бельо в панера.

— Какво е това? — попита Джо, като извади бледолилави прашки от купчината. — Харесва ми. Искаш ли да правим секс?

— Не!

Всъщност исках, но това щеше да ме отклони от плана ми.

Събрах си нещата от банята, натъпках ги в панера и се понесох надолу. Взех клетката на хамстера от кухнята и сложих и нея при бельото.

— Май сериозно си го решила, а? — попита ме Морели.

— Не възнамерявам да започвам всеки ден с разправии да не си показвам носа навън.

— Няма да се криеш завинаги. Само за няколко дни, докато нещата поутихнат. И няма да е зле да спреш да си търсиш белята.

Вдигнах панера и се отправих към вратата.

— На пръв поглед звучи разумно, но всъщност идеята ти е да се откажа от работата си и да си остана вкъщи.

Говорех истината. Нямах желание да започвам всеки ден с разправии. Но и не исках да виждам графити по къщата на Джо, същевременно се страхувах някой да не хвърли запалителната бомба през прозореца. Боях се някой от Изкормвачите да не нахлуе в къщата, когато съм сама под душа. Имах нужда да поживея в апартамент, неизвестен на гангстерите. Домът на родителите ми не ставаше. Нито пък моят апартамент. На нито едно от тези места нямаше да се чувствам в безопасност. А и не исках да излагам близките си на заплахи. Може би преувеличавах рисковете… но може би не.

И така, седях си на ъгъла на „Слейтър“ и „Чеймбърс“, настанила на седалката до себе си елегантен панер за пране, натъпкан с всички чисти дрехи, които успях да намеря, а на задната — клетката с хамстера. И нямаше къде да отида.

Казах на Морели, че се прибирам при нашите, но го излъгах. Истината бе, че излязох от къщата му, без да съм обмислила начинанието си.

Най-добрата ми приятелка, Мери Лу, беше омъжена и имаше купчина деца. В дома й нямаше място за мен. Лула пък живееше в апартамент малко по-голям от килер. И там нямаше място за мен.

Слънцето залязваше. Обзе ме паника. Можех да спя в пикапа на Рейнджъра, но пък той нямаше баня. Трябваше да ходя до бензиностанцията на ъгъла, за да ползвам тоалетната. Ами душ? В бензиностанцията нямаше душ. Как щях да си почистя лигите от косата? Ами Рекс? Жалка работа! Горкият ми хамстер беше бездомен.

Лъскав черен джип лексус зави по „Слейтър“. Плъзнах се надолу по седалката и затаих дъх. Колата продължи напред. Не можех да видя нищо през затъмнените прозорци. Можеше да е кой ли не, казах си. Например някое много симпатично семейство. Но се тревожех, че са Изкормвачите.

Джипът спря пред къщата на Морели. Басите от уредбата му гърмяха и прозорците ми завибрираха. След известно време колата потегли.

Очевидно търсеха мен. Избухнах в сълзи. Бях преизпълнена с емоции и изпитвах страхотно самосъжаление. Тълпа гадни гангстери искаше да ме очисти. Полицаите бяха прибрали Синята птица. А пък аз бях напуснала Морели за пореден път.

Рекс излезе от консервената си кутия и се качи на колелото си, като оглеждаше с късогледи очи новото си жилище.

— Виж ме само — казах му. — Тъжна картинка, нали? Тресе ме истерия и имам нужда от поничка.

Рекс се развесели. Винаги се въодушевява от идеята за понички.

Звъннах на Морели по мобифона и го информирах за лексуса.

— Реших, че трябва да знаеш — казах. — Внимавай, когато излизаш от къщи. А и май не е разумно да стоиш близо до прозорците.

— Не търсят мен — отвърна ми той.

Кимнах в съгласие и прекъснах връзката. Изминах около километър надолу по „Хамилтън“ и отбих към гишето за коли на „Дънкин Донътс“. Велика страна сме, нали? Няма нужда дори да слизаш от колата си, за да се сдобиеш с поничка. А това никак не бе лошо, като се имаше предвид как изглеждах. Дрехите ми бяха мръсни и съдрани, а очите — зачервени и подути от плач. Купих си дузина понички, спрях в задната част на паркинга и отворих торбата. Дадох на Рекс парченце от поничка с желе и друго с тиква. Реших, че тиквата е полезна за него.

След като ометох половината торба, ми стана толкова лошо, че вече не ми пукаше нито за Морели, нито за гангстерите.

— Натъпках се с прекалено много понички — споделих с Рекс. — Трябва да полегна или да се оригна.

Погледнах си блузата. Гигантско леке от мармалад върху гърдите ми. Прекрасно!

Двигателят не работеше и единствената светлинка, която примигваше, бе лампичката на алармата. Завъртях ключа и таблото се освети като по Коледа. Натиснах едно от копчетата и екранът за сателитно позициониране се плъзна пред мен. След няколко секунди видях карта, която показваше местонахождението ми. Хитра работа. Докоснах екрана и се появи редица команди. Една от тях бе маршрутът за връщане. Натиснах екрана и жълта линия ме отведе от „Дънкин Донътс“ до дома на Морели.

Реших да се позабавлявам и потеглих обратно, следвайки линията. След няколко минути бях пред дома на Морели. Интересното е, че линията не спираше тук. Продължих да я следвам и след няколко пресечки се развълнувах, защото осъзнах къде отивам. Линията ме водеше към полицейския участък. Значи вероятно би могла да ме отведе и по маршрута, по който Танк бе минал, за да ми докара пикапа. Ако компютърът разполагаше с достатъчно памет, вероятно щеше да ме отведе до пещерата на Батман.