Право в десетката

Глава 16

Спомням си как на времето гледах едно предаване по телевизията, в което катерица се криеше в подземна хралупа, а една невестулка се протегна и я сграбчи. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да го видя. Така е с нещастията. За миг бъдещето ти изчезва. И нищо не може да те подготви адекватно за този момент. Миг на изненада, а после, когато осъзнаеш колко окончателно е всичко, сърцето ти натежава.

Не разполагах с пистолет, тъй като бе изпаднал от джоба ми по време на схватката. Нямах и мобифон. Той пък бе в чантата ми, която си седеше в колата. Бях крещяла силно и се надявах човекът на Рейнджъра да ме е чул. Но вероятността не бе твърде голяма. Може и да имаше начин да отворя багажника отвътре, но нямах представа за него. Колата беше стара, създадена преди разните хитрини за безопасност — като устройствата за отваряне на багажника отвътре. Опипах около ключалката в опит да си отворя с нокти.

Лежах свита като ембрион, усукана около резервната гума. Знаех, че в багажника имаше крик. Ако го намерех, може би щях да успея да насиля капака и да го вдигна. Или поне да нанеса известни щети, когато Изкормвачите отвореха. Достатъчно големи щети, които да ми дадат шанс да избягам.

Въздухът миришеше на гума, а пълната тъмнина ме задушаваше. Но все пак бе по-добра от онова, което ме очакваше, когато отвореха багажника. Ама че ирония, помислих си. Бях транспортирала Антон Уорд по този начин до Пойнт Плезънт. А сега отвеждаха самата мен към незавидната ми участ. Католичката у мен се събуди. Каквото повикало, такова се обадило.

Отказах се да търся крика. Сигурно беше под гумата, а както и да се мъчех, не успявах да бръкна под нея. Концентрирах енергията си върху ритане по багажника и викане. Колата спираше на светофари и някой можеше да ме чуе.

Бях толкова съсредоточена в действията си, че не усетих кога колата е спряла. Тъкмо отварях уста да изврещя отново, когато багажникът се отвори и видях лицата на похитителите си.

Винаги съм смятала, че в подобни ситуации основната емоция е страх, но в момента изпитвах най-вече гняв. Бяха ме отвлекли от празненството на сестра ми. А това е адски грубо и невъзпитано, нали? На всичкото отгоре още пазех диета и бях кошмарно нервна. В залата на ветераните сервираха кюфтета. И торта. Докато лежах затворена в багажника и мислех за тортата, бях освирепяла напълно. Вторачих се мрачно в лицата на смотаните загубеняци, които ме бяха отвлекли. Изпитвах диво желание да забия пръсти в очите им. Исках да ги издера и разкървавя.

Издърпаха ме от багажника и ме завлякоха през улицата до грозна и разбита детска площадка. Люлките и пързалките бяха изпочупени и покрити с гангстерски графити. Земята беше зарината с празни бутилки, кутии и опаковки. Осветлението беше зловещо. Мрачни сенки и извънземна зеленикава светлина откъм уличната лампа.

Детската площадка бе заобиколена от четириетажни тухлени сгради. Всички прозорци бяха затворени и със спуснати щори. Никой не искаше да види или чуе какво ставаше тук. Намирахме се в средата на улица „Комстък“. Земята на Изкормвачите.

Някой бе изрисувал огромен бял кръг върху напукания асфалт. Набутаха ме в кръга и мутрите се скупчиха около мен. Повечето бяха млади, едва навършил двайсет. Трудно ми бе да преценя колко бяха. Може би десет. Или пък петдесет. Гневът ме заслепяваше и не можех да броя.

Едър тип пристъпи напред. Лицето му бе скрито в сянката на качулката на анцуга му. Джънкман.

— Това е кръгът, където съдим враговете — уведоми ме той. — Ако не си член на бандата, значи си враг. Вече се освободихме от трима от враговете. Сега настъпи и твоят час. Враг ли си?

Не отговорих. Джънкман размаха юмрук и ме халоса по лицето. Ударът прозвуча като куршумен изстрел. Зъбите ми се забиха в долната ми устна и залитнах назад. Тълпата заръмжа. Безброй ръце се протегнаха към мен, като се опитваха да свалят якето и да съдерат тениската ми. Отдръпнах се навътре в кръга. Жертвах якето и се отпуснах на коляно.

Разбрах, че това бе игра. Нямаха право да навлязат в кръга. Само Джънкман бе вътре. И той щеше да продължи да ме удря, докато протегнатите ръце успееха да ме извлекат от кръга. След това щях да съм оставена на милостта на бандата. А извратените кретени щяха да ми направят това, което откачените банди причиняваха на жените.

Джънкман ме вдигна на крака и ме фрасна отново. Силният удар ме изпрати до края на кръга. Опитах да се върна в центъра, но един от гангстерите сграбчи тениската ми, а друг — кичур от косата ми. Издърпаха ме и ме запремятаха помежду си. След миг се озовах срещу Юджийн Браун.

— Помниш ли ме? — попита той. — Ти почти ме прегази с колата си. Сега пък аз ще съм първият, който ще ти го вкара.

Носът ми течеше, а зрението ми бе замъглено от сълзи. Не бях сигурна дали сълзите са предизвикани от страх или от див, ожесточен бяс. Не мислех, че с един последен шут ще си навредя, затова размахах крак с пълна сила и уцелих Юджийн право в ташаците. Той се сви и се просна на земята. Сигурно всички останали членове на бандата щяха да ме изнасилят, но поне бях лишила Юджийн Браун от тази чест. Почти бях натъпкала топките в гърлото му. Нямаше да може да изнасилва още дълго време.

Мъжете зад мен зашумяха. Приготвих се да сритам още някого, но вниманието на бандата се насочи към улицата. На няколко пресечки от нас видях фарове, които напредваха по „Комстък“. Преди това по улицата не бяха минавали никакви коли. Вероятно часовите на Изкормвачите регулираха движението. Или пък никой не смееше да минава оттук по тъмно. Помолих се на Господ да ми прати Джо или Рейнджъра, или поне човека на Рейнджъра от джипа. Не се виждаха червени лампи. Не можех да разбера на каква кола принадлежат фаровете.

Всички се вторачиха в приближаващото возило. Никой не проговори. Доста от момчетата извадиха пищови.

— Какво, по дяволите… — изсумтя един от гангстерите. Беше голям жълт училищен автобус.

Изпитах смазващо разочарование. Знаех кой шофира автобуса и не вярвах, че той би могъл да ме спаси. Намеренията му несъмнено бяха геройски, но се тревожех, че Сали не само нямаше да ме спаси, ами и той щеше да намери смъртта си в гангстерските земи.

Автобусът се носеше напред с невероятна скорост, подскачаше и се люлееше, сякаш никой не го контролираше. Гледката бе сюрреалистична. Зашеметяваща. Гангстерите стояха като омагьосани.

Огромното возило поднесе, скочи на бордюра и се заби в замаяната тълпа. Спирачките му изскърцаха, а бандитите закрещяха и се втурнаха настрани.

Автобусът се закова в центъра на кръга. Вратата му се отвори със свистене и Сали изскочи навън, издокаран в червената си рокля и червените обувки с пайети и високи токчета. Косата му беше рошава като на дивак от Борнео. Ококорените му очи гледаха налудничаво.

Ужасих се, че всеки момент ще го пречукат. Но после забелязах, че в ръцете си стискаше узи.

— Рокендрол — изрева Сали.

Куршум изсвистя покрай главата му и се заби в автобуса. Проснах се по корем на земята, а Сали натисна спусъка и даде откос от около седемстотин изстрела. След като прахът се слегна, видях няколко окървавени тела да се гърчат от болка на асфалта. Някои бяха прегазени, а други — простреляни. За щастие не бях една от тях.

Джънкман беше сред прегазените. Краката му стърчаха гротескно изпод автобуса. Останалите Изкормвачи се пръснаха наоколо като хлебарки, когато запалиш лампата.

— Мамка му! — извика Сали. — Егати шибаната история!

— Май доста си се уплашил, а?

— Мамка му! — повтори той. — Едва не се напиках.

Изпитвах учудващо спокойствие. Животът ми се бе превърнал във филм. В момента участвах в „Умирай трудно“ насред Трентън. Брус Уилис бе издокаран като жена. Оживях. Не ме изнасилиха. Дори бях почти напълно облечена. Бях повече от спокойна. Настроението ми бе еуфорично. Гневът бе изчезнал.

В далечината проблеснаха светлини и чухме воя на сирени. Безброй сирени. Изглежда всички, освен морските пехотинци, идваха към детската площадка.

На асфалта лежаха няколко изпуснати пистолета. Подритнах ги леко, докато се уверих, че до всеки закован от Сали има оръжие. Достатъчно далеч, за да не могат да го грабнат, но достатъчно близо, за да докажем, че те първи бяха стреляли.

Две глави надникнаха от вратата на автобуса. Останалите от групата на Сали.

— Мили Боже! — ахна единият, после и двамата се скриха и затвориха вратата.

— Почивахме си навън, когато видях как те сграбчиха — обясни ми Сали. — Не можах да пресека паркинга достатъчно бързо, за да ги спра, затова се втурнах и взех автобуса. Докато изскоча на улицата, ти вече бе изчезнала, но после се сетих за това място. Минавам оттук всеки ден и хлапетата казват, че точно на детската площадка стават всички побои и убийства.

Първата кола, която пристигна, бе патрулна от Трентън. Тя закова зад училищния автобус и Робин Ръсел изскочи отвътре с пистолет в ръка и ококорени очи.

— Света Богородице! — ахна тя.

— Звъннах на всички, за които се сетих, докато шофирах — обясни Сали. — Включително и на пожарната.

Не лъжеше, мамка му. Щях да ослепея от милионите ярки светлини.

Рейнджъра закова зад патрулката на Ръсел. Морели беше зад него. Джо беше сложил червената полицейска лампа на покрива на джипа си. Знаех, че сигурно е прелетял през града, за да се озове тук толкова бързо.

Морели и Рейнджъра изскочиха от колите си и се втурнаха към нас. Спряха, когато видяха, че аз и Сали стоим спокойно насред клането.

Усмихнах им се и им помахах.

— Моите герои — споделих със Сали. — Изпреварени от човек в червена рокля и високи токчета.

— Шибана излагация — ухили се Сали.

Робин Ръсел вече ограждаше местопрестъплението с жълта полицейска лента. Рейнджъра и Морели се пъхнаха под лентата и се приближиха към нас, без да обръщат внимание на труповете.

— Здравейте — поздравих ги небрежно. — Какво става?

— Нищо интересно — отговори Морели. — Какво става с теб?

— Все старата история.

— Да, виждам.

— Помните Сладката Сали, нали? — попитах.

Рейнджъра и Морели се ръкуваха със Сали.

— Той размаза всичките тези Изкормвачи — заявих гордо.

— Създадох ужасна бъркотия — смутено каза Сали. — Не исках да прегазя толкова народ. Опитах се да спра, но спирачките на старата Беси вече сдават багажа. Пък и е адски трудно да натискаш педала с шибаните високи токчета. Важното е обаче, че всичко завърши добре. Нали така?

Морели и Рейнджъра се опитваха да сдържат смеха си.

— За Джънкман е обявена добра награда — обърна се Морели към Сали. — Десет бона.

Рейнджъра се вторачи в оръжието.

— Винаги ли носиш узи? — попита той.

— Да, държа го в автобуса — отговори Сали. — Трябва да пазя хлапетата. Опитах и с калашник, но не влизаше под седалката. А и бездруго харесвам узито повече. Отива на роклята ми.

— Важно е да си винаги с подходящи аксесоари — вметнах.

— Точно така, мамка му — потвърди Сали.