Право в десетката

Глава 6

Стигнах до полицейския участък и, разбира се, жълтата линия продължаваше. Потеглих към реката и района с прясно ремонтирани бизнес сгради и магазини. Сега бях изправена пред нов проблем. Жълтата линия можеше да продължи до безкрай и да подмине пещерата на Батман, без аз да разбера. Но тъкмо докато се тревожех за това, линията прекъсна.

Намирах се на улица „Хейуд“. Странична уличка с минимално движение, на две пресечки от шума и истерията на часа пик в центъра на града. Редица четириетажни къщи се издигаха на северната страна на улицата. Южната бе заета от няколко бизнес сгради. Нямах представа накъде да потегля оттук. Никоя от къщите нямаше гараж отпред, а паркирането по улицата бе забранено. Обиколих наоколо, като търсех някоя задна алея, където да спра. Не открих нищичко. Мястото бе чудесно и една от четириетажните къщи щеше да свърши работа като пещерата на Батман, но пък не можех да си представя как Рейнджъра паркира пикапа си далеч от дома.

Бях спряла пред офис сграда с подземен паркинг. Рейнджъра би могъл да паркира там, но пък щеше да му се наложи да прекосява улицата пеша, за да стигне до къщата си. Действие, напълно нормално за обикновен човек, ала крайно нехарактерно за него. Той винаги седеше с гръб към стената и не се излагаше на излишни рискове.

Другите възможности не ми се струваха толкова забавни. Може би пък компютърът нямаше достатъчно памет и улица „Хейуд“ не означаваше абсолютно нищо. Или пък преди да ми го докара, Танк бе паркирал пикапа пред собствения си дом.

В повечето къщи светеше. Офис сградите бяха почти изцяло тъмни. Тази, пред която се мотаех, бе сравнително малка, седеметажна постройка. Фоайето плюс петия и шестия етаж светеха. Дадох на заден, за да мога да надникна през големите стъклени врати. Фоайето изглеждаше наскоро ремонтирано. Асансьорите се намираха вляво. Рецепцията — встрани. Зад бюрото седеше униформен тип.

Двулентовият частен път към подземния гараж зееше като черна дупка във фасадата на сградата. Подкарах към него, но ме спря някаква машина, която ми поиска специален ключ. Тежка желязна решетка ми препречваше пътя. Вторачих се напрегнато в тъмнината и изтръпнах. Бях почти сигурна, че виждам черно порше, паркирано до задната стена.

Запалих дългите светлини, но фаровете ми не успяха да осветят достатъчно гаража. За щастие Рейнджъра държеше безброй играчки за ловци на престъпници в пикапа си. Грабнах мощния фенер от задната седалка, изскочих от колата и насочих лъча към гаража. На задната стена имаше стълбище и асансьор. Пред асансьора се виждаха четири места за паркиране. Първите две бяха празни. Поршето турбо на Рейнджъра заемаше третото. На четвъртото бе спряно порше кайен. Мерцедесът на Рейнджъра липсваше. А пикапът му бе в мои ръце. Два черни джипа бяха паркирани до страничната стена.

— Това е пещерата на Батман! — съобщих въодушевено на Рекс, когато се настаних обратно зад волана.

Най-после бях открила тайнствената бърлога… и какво от това? Рейнджъра бе вън от града по задачи, а аз все още нямаше къде да прекарам нощта. Вторачих се в тъмния гараж. Бях без дом и готова да се обзаложа, че пред мен стоеше сграда с празен апартамент. Дори не смей да си го помислиш, заповядах си строго. Да не си склонна към самоубийство? Този човек държи безумно много на личния си живот. Няма да се зарадва, ако открие, че си проникнала с взлом в апартамента му и си се правила на Снежанка.

Част от мозъка ми отговаряше за малоумните идеи. Когато бях на седем годинки, тази част ме накара да скоча от покрива на гаража на родителите ми, за да проверя дали мога да летя. Освен това ме окуражаваше да си играя на влакче с Морели, когато бяхме деца. Джо измисли играта. Той бе влакът, а аз — тунелът. Оказа се, че влакът трябваше да прекарва доста време под полата ми. По-късно същата тази тъпа част от мозъка ми ме въодушеви да се омъжа за Дики Ор, сладкодумен женкар. По-малко от година след сватбата хванах Дики в изневяра и това сложи край на безсмисления ми брак.

Сега пък малоумната част ми нашепваше, че мога да проникна в апартамента на Рейнджъра, без да ме хванат. Твърдеше, че ще се подслоня там само за една нощ. А нали и горкият Рекс се нуждаеше от място, където да прекара нощта.

Отдалечих се от входа на гаража и подкарах надолу по улицата с надеждата, че тъпата част от мозъка ми най-после ще си затрае. За съжаление това не се получи и след малко се върнах пред сградата на Рейнджъра. Пикапът му беше у мен. Не си беше направил труда да си прибере пистолета от колата. Може би беше оставил тук и специалния си ключ. Огледах козирките и жабката. Търсех нещо като кредитна карта, която се пъха в машината. Потеглих на заден за пореден път, подкарах към ъгъла и паркирах под улична лампа, за да огледам по-добре вътрешността на пикапа. Но не успях да намеря ключа.

Погледнах надолу към връзката ключове, която висеше от стартера. Видях допълнителен ключ и две малки черни пластмасови устройства, закачени до него. Едното беше дистанционното за отключване на пикапа. Второто също бе някакъв вид дистанционно. Върнах се обратно, отбих към входа на гаража, натиснах копчето на второто дистанционно и вратата се отвори.

Стефани, казах си строго, ако имаш поне малко разум, ще подвиеш опашка и ще си обереш крушите колкото се може по-скоро. Да бе! Бях стигнала чак дотук, как можех да се оттегля и да не проуча докрай? По всичко личеше, че това е пещерата на Батман, по дяволите!

Два джипа бяха паркирани до стената. А това означаваше, че не само Рейнджъра използва гаража. Сигурно щеше да е неудобно за Танк или за някой от другите хора на Рейнджъра да открие, че пикапът загадъчно се е върнал у дома, затова се изнесох от гаража и паркирах на съседната пресечка. После се върнах пеша до сградата, влязох и затворих желязната врата с дистанционното. Качих се в асансьора и огледах таблото с бутоните. Седем плюс гаража. Реших да не спирам при охраната на първия етаж, затова потеглих към втория. Там вратата на асансьора се отвори към тъмна чакалня, която очевидно водеше към обикновени кабинети. Третият и четвъртият етаж бяха същите. Прескочих петия и шестия, тъй като там светеше, което говореше за наличието на обитатели. Но пък седмият бутон не работеше. Асансьорът слизаше надолу, но не искаше да се качи до седмия етаж.

Луксозен апартамент на последния етаж! Бърлогата на дракона. Явно имах нужда от специален ключ, за да вляза. Просто за всеки случай насочих дистанционното към таблото и натиснах бутона. Асансьорът се издигна безмълвно към седмия етаж и вратата се отвори. Озовах се в малка приемна с черно-бял мраморен под и кремави стени. Нямаше прозорци, само една врата пред мен.

Иска ми се да кажа, че действах адски хладнокръвно, но истината е, че сърцето ми биеше лудо, а зрението ми се замъгли. Ако вратата се отвореше и Рейнджъра застанеше пред мен, щях да получа инфаркт. Ами ако беше с жена? Какво щях да правя? Е, нямаше да правя нищо, защото щях да съм умряла.

Затаих дъх и насочих дистанционното към вратата. После завъртях дръжката. Никакъв успех. Вгледах се по-внимателно в нея. Имаше резе. Вкарах допълнителния ключ в ключалката и вратата се отвори. Сега бях изправена пред сериозен проблем. До този момент не се чувствах напълно като нагла натрапница. Бях открила местоположението на базата на Рейнджъра. Това не бе кой знае какво. Но ако прекрачех прага пред мен, щях да се озова в личното му пространство, без да съм поканена. А това официално си бе влизане с взлом. И не само бе незаконно, но също така и невъзпитано.

Тъпата част от мозъка ми отново се намеси. Да, каза ми тя, ама я си спомни колко пъти Рейнджъра е прониквал в твоя апартамент. И поне половината от тях ти беше дълбоко заспала, а той ти изкара акъла. Спомняш ли си да е почукал поне веднъж?

Е, може и да е почукал веднъж. Звучеше логично. Но не успях да си припомня такъв случай. Рейнджъра се промъкваше като призрак под вратата.

Поех си дълбоко дъх и прекрачих прага.

— Хей! — извиках тихо. — Има ли някой у дома! Ехоооо!

Нищо. Абсолютно никакъв звук. Апартаментът беше тъмен. Стоях в малко преддверие. Старинен бюфет се издигаше до стената вдясно. Върху него бе оставена малка табличка за ключове, затова оставих и връзката на Рейнджъра там. Щракнах ключа за електричеството и две високи настолни лампи с формата на свещи, поставени на бюфета, осветиха пространството.

Зад елегантна арка се намираше всекидневната. Кухнята и трапезарията бяха вдясно. Спалнята — вляво. Апартаментът бе много по-голям от моя и несравнимо по-луксозен. Рейнджъра имаше мебели. Скъпи мебели. Привлекателна смесица между старинно и модерно. Солидно дърво и черна кожа. Мрамор в малката тоалетна до преддверието.

Трудно ми бе да си представя как Рейнджъра се движи из тези покои, издокаран в черните си одежди на командос.

Апартаментът лъхаше на мъжественост, но като ли по на място щяха да бъдат кашмирени пуловери и италиански обувки, а не камуфлажна униформа. Е, вероятно можеше да мине с джинси, ботуши и кашмирен пуловер, но джинсите трябваше да са дизайнерски.

Кухнята беше изключително изискана и с уреди от неръждаема стомана. Надникнах в хладилника. Яйца, обезмаслено мляко, четири бутилки бира „Корона“, пластмасова кутия с маслини и обичайните подправки. Ябълки, лимони и портокали в долното чекмедже. Сирене „Бри“ и „Чедър“. Всички буркани и рафтове бяха безукорно чисти и подредени. Във фризера имаше само формички за лед. Спартанска работа. Прерових шкафовете. Органични неподсладени зърнени храни. Буркан мед. Неотворена кутия бисквити. Зелен чай. Плик с кафе на зърна. Пакет пушена сьомга. Пфу! Нямаше шоколадов кекс, нито фъстъчено масло, нито чипс. Как можеше човек да живее така?

Реших да проуча всекидневната и спалнята.

Всекидневната не бе много голяма. Беше обзаведена с удобно меко канапе и плазмен телевизор с широк екран. В спалнята видях гигантско легло, безукорно оправено. Четири декоративни възглавници, подхождащи на бежовите чаршафи, с три тесни тъмнокафяви ленти. Всичките изглеждаха изгладени. Лек пухен юрган в тъмнокафяво покриваше леглото. В долния му край стоеше ракла за одеяла. На нощните шкафчета имаше месингови лампи с черни абажури. Тапицерията по столовете, както и завесите бяха в топли земни тонове. Адски елегантно. Не знам какво очаквах от Рейнджъра, но със сигурност не бе това.

Всъщност, съмнявах се, че живее тук. Апартаментът беше великолепен, но не се виждаше нищо лично. Никакви снимки във всекидневната. Нито пък книги по нощните шкафчета.

Банята и малката гардеробна се намираха до спалнята.

Влязох в банята и застинах за момент. Помещението ухаеше на Рейнджъра. Заоглеждах се наоколо и открих, че източникът на аромата бе сапун. Както в останалата част на апартамента, и тук всичко бе идеално подредено. Пухкавите хавлиени кърпи в кремаво и кафяво, подхождащи на чаршафите, бяха сгънати внимателно. Мисълта как меката материя обгръща тялото на Рейнджъра ме накара да се разтреперя.

Двойната мивка светеше от чистота, както и мраморът около нея. Вляво бяха поставени тоалетните принадлежности на Рейнджъра. Електрическата му бръсначка бе вдясно. Нямаше вана, но кабината за душа от мрамор и стъкло бе огромна. Бяла хавлия висеше на куката до нея.

Гардеробната бе пълна с дрехи — работни и всекидневни. Познах работните. Рейнджъра, който носеше всекидневните, не бе част от живота ми. Всичко бе спретнато сгънато или окачено. По пода не се валяха мръсни чорапи. Слава Богу, не видях женско бельо. Нито противозачатъчни хапчета и тампони.

Реших, че има две възможности — или Рейнджъра живееше с майка си, или имаше прислужница. Наоколо нямаше следи от възрастна кубинска дама, затова се спрях на теорията с прислужницата.

— Е — казах на празния апартамент. — Струва ми се, че никой няма да има нищо против, ако се настаня тук.

Никой не ми възрази. Приех това за положителен знак.

След десет минути се върнах в апартамента с Рекс и малко дрехи за преобличане. Оставих клетката на плота в кухнята и дадох на Рекс парченце ябълка. Изядох остатъка и влязох във всекидневната. Отпуснах се на удобното канапе и взех дистанционното за телевизора. Сложна машина като за космически кораб. Нямах представа какво да правя с всичките копчета. Нищо чудно, че Рейнджъра не гледаше телевизия.

Отказах се от телевизията и се пренесох в спалнята. Бях изморена и леглото изглеждаше подканящо, но мисълта да се пъхна между чаршафите на Рейнджъра ме накара да се облея в студена пот.

Я престани, казах си. Рейнджъра не е тук.

Да, ама това са неговите чаршафи, за Бога! Личните му чаршафи. Задъвках долната си устна. Напомних си, че чаршафите очевидно бяха прани откакто той бе спал тук за последен път. Значи не беше чак толкова лично, нали?

Проблем номер две: не исках да омажа чаршафите с гнусотиите в косата ми. А това означаваше, че трябва да се изкъпя в банята на Рейнджъра. Душът пък означаваше, че трябва да се съблека. При мисълта да стоя чисто гола в банята на Рейнджъра отново се изпотих.

Просто го направи, заповядах си. Дръж се като разумен възрастен човек. За съжаление поведението ми на възрастен човек бе част от проблема. Реакцията ми към разсъбличането бе само за възрастни. Неудобна смесица от желание и притеснение. Реших да не й обръщам внимание. Затворих очи и се съблякох. После ги отворих, пуснах водата и влязох под душа. Трябваше да се държа сериозно. Да се захвана за работа. Да изчистя мръсотията от косата си и бързо да се изнеса от банята.

Сапунисах се и открих, че едва дишам. Ароматът на сапуна ме погълна. Бях сгорещена и хлъзгава, и заобиколена от уханието на Рейнджъра. Агония. Екстаз. Озовах се насред еротичен сън. Мамка му! Следващия път, когато решах да проникна с взлом в апартамента на Рейнджъра, щях да си донеса собствен сапун.

Измих си косата енергично, изскочих изпод душа и се изсуших. Да, с кърпите на Рейнджъра, които бяха докосвали Бог знае какви места. Едва не изкрещях от вълнение.

Издокарах се в бельо и тениска и измарширувах към леглото. Пъхнах се под завивката, затворих очи и изстенах.

Намирах се в рая. Носех се из облаците. Пълен комфорт, като изключим предчувствието за надвиснала опасност.

Стаята беше още тъмна, когато се събудих на следващата сутрин. Завесите из целия апартамент бяха спуснати, а аз не възнамерявах да ги дръпна. Не исках да съобщавам на света за присъствието си в апартамента на Рейнджъра. Измъкнах се от леглото и се понесох към душа. Беше ден и се чувствах много по-смела. И очаквах с нетърпение да се пъхна под душа. Бях пристрастена към сапуна на Рейнджъра.

След душа изядох една ябълка и оризово кексче за закуска.

— Преживях нощта и душа — споделих с Рекс, като му подадох парченце портокал. — Не разбирам защо се тревожех толкова. Вероятно Рейнджъра нямаше да има нищо против, че съм тук. Все пак и той е спал в леглото ми и се е къпал в банята ми. Разбира се, аз бях с него по това време. Но пък не съм направила нищо лошо, нали?

Апартаментът бе тих и удобен и вече не се чувствах като ужасна натрапница.

— Настоящото положение не е много по-различно от съжителството с Морели — казах на Рекс. — И там бях гостенка, и тук съм такава.

Фактът, че Рейнджъра не знаеше за гостуването ми, вече ми се струваше незначителна подробност.

— Не се тревожи — успокоих Рекс. — След време ще се върнем в нашия си апартамент. Налага се само да намерим жилище за Валери. А и ако имаме късмет, проблемът с Изкормвачите ще бъде разрешен някак си.

Не очаквах Рейнджъра да се прибере скоро, но за всеки случай му написах бележка и я подпрях на клетката на Рекс. Затворих вратата на апартамента след себе си и я заключих с дистанционното. После се понесох надолу по стълбите, като от време на време спирах да се ослушам за стъпки или пък за отварянето на врата под или над мен.

Открехнах вратата за гаража и надникнах предпазливо. Двете коли на Рейнджъра си бяха по местата. Джиповете се бяха умножили посред нощ. В момента четири черни чудовища бяха паркирани едно до друго. Наоколо нямаше и следа от човешко присъствие, затова профучах светкавично през гаража, отворих вратата и забързах към пикапа.

Настаних се зад волана, заключих вратите и поседях кротко за момент, като се наслаждавах на великолепния аромат на кожените седалки и уханието на Рейнджъра.

Подуших ръката си и изстенах. Уханието на Рейнджъра идваше от мен. Беше ми дал назаем пикапа си, а аз най-нагло се бях нанесла в дома му. Спах в леглото му и се изкъпах със сапуна му. Не можех да си представя какво щеше да последва, ако той научеше за това.

Рейнджъра рядко проявяваше чувства. Беше човек на действието. Изхвърляше хора през прозорци или ги притискаше до стената, без да мигне. Лицето му си оставаше безизразно, без нито капчица пот по него. Спокойно предупреждаваше, че е вбесен, и някой полетяваше във въздуха. Е, телата, които полетяваха, винаги принадлежаха на гадни типове, извършили ужасни неща, така че побоят бе напълно оправдан. Но все пак гледката бе доста впечатляваща и страшна.

Не мислех, че Рейнджъра би ме изхвърлил през прозореца, но се боях да не се откаже от приятелството ни. Съществуваше и страхът, че наказанието ми ще е от сексуално естество. Рейнджъра никога не би направил нищо без съгласието ми, но проблемът бе, че когато се намираше близо до мен, бях готова да се съглася на почти всичко. Рейнджъра беше страхотен отблизо.

Е, добре, какви бяха задачите ми за деня? Харълд Панчек беше единственият случай, с който още не се бях справила. Трябваше да се потрудя да го открия. Вероятно нямаше да е лошо да се отбия и при Каръл Кантел. Но щях да стоя далеч от гангстерските територии. А, да, трябваше да намеря апартамент за Валери. Първо звъннах на Морели.

— Здрасти — казах жизнерадостно, когато той вдигна. — Само исках да се уверя, че си добре.

— Къде си?

— В пикапа на път за работата. Някакви нови щети, нанесени от Изкормвачите?

— Не. Нощта беше тиха и спокойна… след като ти си тръгна. Е, кога ще се върнеш?

— Никога.

И двамата знаехме, че това не бе вярно. Винаги се връщах.

— Май няма да е лошо най-после да пораснем — отбеляза Морели.

— Да — съгласих се. — Но не трябва да прибързваме.

— Чудя се дали да не поканя на среща Джойс Бърнхард.

Джойс Бърнхард беше долна мръсница и най-големият ми враг.

— Това определено ще е отклонение от поведението на зрял човек — казах строго.

Джо се изкикоти и затвори.

След половин час пристигнах в офиса. Кони и Лула стояха със залепени до прозореца носове.

— Това возило до бордюра прилича на личния пикап на Рейнджъра — каза Лула.

— Взех го назаем — обясних й.

— Но принадлежи на Рейнджъра, нали?

— Да.

— Мили Боже — изохка Кони.

— С нищо не съм се задължила — уверих ги.

Лула и Кони се ухилиха. Човек винаги се задължаваше в подобни случаи.

Двете сигурно щяха да откачат, ако научеха за пещерата на Батман. Та дори и аз едва се сдържах да не закрещя, когато си помислех за нея.

— Днес е ден за Харълд Панчек — казах.

— Той ще е лесна работа — увери ме Кони. — Проверих досието му. Работи в мултиплекса. Всеки ден е на работа от два до десет. Ако не го уцелиш у дома, винаги можеш да го откриеш в киното.

— Опита ли да му се обадиш?

— Успях да се свържа с него веднъж и ми обеща да се яви в съда за насрочване на нова дата за дело, но не го направи. А напоследък се включва само телефонният секретар.

— Хайде да го пипнем довечера в киното — въодушевено предложи Лула. — Дават един филм, който искам да гледам. В него взривяват света и само разни мутанти оживяват. Гледах рекламите по телевизията и един от мутантите е адски готин. Можем да изгледаме филма и да заключим Панчек след това — продължи тя, като прелисти вестника, за да открие страницата с програмите на кината. — Ето го. Почва в седем и половина.

Планът не беше лош. И щеше да ми остави свободен деня, за да търся апартамент за Валери. Освен това щеше да заеме част от нощта, което също не бе лошо. Не исках да се връщам в апартамента на Рейнджъра, преди сградата да се опразни. А и аз бях гледала рекламите по телевизията и бях съгласна с Лула, че мутантът е адски готин.

— Добре — казах й. — Ще свършим работата довечера. Ще те взема в шест и половина.

— С пикапа на Батман, нали?

— Това е единствената кола, с която разполагам.

— Обзалагам се, че потръпваш, когато седнеш в нея — ухили се Лула. — Нямам търпение и аз да опитам. Искам да се настаня зад волана. Сигурна съм, че се чувстваш като адски зъл и опасен тип, когато се настаниш зад волана.

Аз обаче се чувствах като навлякла чуждо бельо. Е, като се имаше предвид, че бельото принадлежеше на Рейнджъра (в преносен смисъл, разбира се), чувството не бе съвсем неприятно.

— Какво ще правиш през деня? — поинтересува се Лула.

Взех вестника на Кони и отворих на страницата с недвижими имоти.

— Ще търся апартамент за Валери. Не ми изглежда особено мотивирана да напусне моя, затова реших да й помогна.

— Мислех, че си живееш удобно при Морели — каза Лула. — Да не би да има проблеми в рая?

Започнах да ограждам с молив апартаментите под наем.

— Няма проблеми. Просто си искам жилището обратно.

Съсредоточих се върху вестника. Не исках да вдигам очи и да видя реакциите на Кони и Лула.

Приключих с обявите, сгънах страниците и ги прибрах в чантата си.

— Взимам част от вестника ти — казах на Кони. — И в рая няма проблеми.

— Хм — изсумтя Лула, като се наведе към мен и ме подуши. — Страхотно ухаеш, мамка му! Миришеш точно като Рейнджъра.

— Сигурно е от пикапа.

Едва бях излязла от офиса, когато мобифонът ми звънна.

— Майка ти се обажда — съобщи ми тя, сякаш не бих познала гласа й. — Всички сме тук и се чудехме дали не можеш да се отбиеш за малко, за да видиш цветовете за роклите. Избрахме модела, но искаме да сме сигурни, че ще го харесаш.

— Кои са всички?

— Валери и сватбеният агент.

— Сватбеният агент? Сладката Сали ли имаш предвид?

— Не бях наясно, че той разбира толкова много от платове и аксесоари — каза майка ми възхитено.

Баба Мазур стоеше до вратата и ме чакаше. Паркирах зад огромния жълт училищен автобус пред дома на родителите ми.

— Жестоко возило — възхити се баба, вторачена във форда на Рейнджъра. — Нямам нищо против и аз да се сдобия с такова. Обзалагам се, че си има кожени седалки и всички удобства — ухили се тя, като се наведе и ме подуши. — Ухаеш великолепно. Нов парфюм ли имаш?

— Сапун. И миризмата не изчезва.

— Ухае секси.

Не можех да споря. Вече бях влюбена в себе си.

— Всички са в кухнята — съобщи ми баба. — Ако искаш да седнеш, ще трябва да си вземеш стол от всекидневната.

— Не е нужно — възразих. — Не мога да остана дълго.

Майка ми, Валери и Сали седяха до кухненската маса и пиеха кафе. До кекса бяха оставени мостри на платове, а пред Валери лежаха откъснати страници от списания.

— Сядай — нареди ми майка ми. — Донеси си стол.

— Не мога. Имам работа.

Сали ми подаде една от страниците.

— Това е снимка на шаферските рокли. Твоята ще бъде същата, но в друг цвят. Все още си мисля за оранжева тиква.

— Разбира се — кимнах. — Тиквата е чудесно нещо.

В момента бях готова да се съглася с абсолютно всичко. Не исках да им развалям удоволствието, а и имах прекалено много други неща да върша.

— Какви задачи имаш? — полюбопитства баба.

— Задачи за ловци на престъпници.

Майка ми се прекръсти.

— Трябва да видите новия пикап на Стефани — каза баба Мазур. — Прилича на нещо, което и самият дявол би подкарал.

Това прикова вниманието на останалите.

— Взех го назаем от Рейнджъра — обясних. — Имах проблеми с буика, а още не съм си получила парите от застраховката на форда ми.

Майка ми отново се прекръсти.

— Какво стърчи от чантата ти? — поинтересува се баба. — Прилича на страницата с обяви. Нова кола ли ще си купуваш? Мога да дойда с теб на огледа. Много обичам коли.

— Днес няма да купувам кола. Вал е прекалено заета с бебето, за да си търси апартамент, затова реших да й помогна. Видях няколко обяви във вестника, които ми се сториха интересни.

Валери се протегна и грабна вестника.

— Страхотна си! — похвали ме тя. — Много си мила. Има ли нещо добро тук?

Майка ми се премести до Валери, за да може да прочете обявите.

— Ето една хубава къща под наем. И се намира в Бърг. Идеално — усмихна се мама доволно. — Момичетата ще могат да си останат в същото училище. Звънна ли им? — попита ме тя. — Знаеш ли къде точно е къщата?

— Звъннах им на път за насам. Къщата е близнак и се намира на улица „Мофит“. Точно до пицарията на Джино. Собственичката живее в съседната половина. Обещах й да се отбия тази сутрин.

— Знам я тая къща — намеси се баба. — Много е хубава. Луиз Кришевиц беше предишната й собственичка. Продаде я преди две години, когато си счупи крака и й се наложи да отиде в старчески дом.

Валери скочи от стола.

— Дай ми само една минута да взема нещата на бебето и ще отидем да огледаме къщата. Предпочитаме да си купим къща, но засега не можем да съберем парите за началната вноска. А това ще ни осигури повече пространство междувременно.

— И аз ще си взема чантата — реши мама.

— И аз ще дойда — каза Сали.

— Аз също — не остана назад и баба.

— Можем да вземем моя автобус — предложи Сали. — Ще имаме повече място в него.

— Страхотно — въодушеви се баба, като тръгна към вратата. — Ще бъдем като семейство Партридж7. Помните ли как те пътуваха навсякъде с техния автобус?

Заповядах си да не се паникьосвам. Щяхме да изминем съвсем кратко разстояние. А ако се отпуснех ниско на седалката, никой нямаше да ме види.

Валери понесе бебето в кенгуру на гърба си, преметнала огромната торба с пелени през рамо.

— Къде ми е чантата? — извика тя. — Имам нужда от чанта. Баба й подаде чантата й и Вал я метна на свободното си рамо.

— За Бога, Вал — казах, — дай да ти помогна с товара.

— Благодаря — отговори тя, — но съм балансирана по този начин. Непрестанно се движа така.

Не исках да прозвучи цинично, но ако сестра ми някога се нуждаеше от пари, вероятно можехме да я уредим да поработи като муле. Щеше да се движи спокойно сред мулетата, които разкарваха туристите из Големия каньон.

— Взех си чековата книжка — каза майка ми, като затвори вратата. — В случай че харесаме къщата.

Валери се понесе надолу по стълбите, следвана от баба.

— Искам да седна отпред — реши баба и забърза напред. — Не искам да пропусна нищичко.

Беше прекрасна сутрин с яркосиньо небе. Огромната обица халка на Сали блестеше на слънчевата светлина. Той бе издокаран в тениска, обичайните си вехти маратонки и съдрани джинси. Около врата му бе окачено колие със зъб на акула, а гъстата му коса сякаш се бе удвоила от последния път, когато го видях. Сали сложи малки розови слънчеви очила с формата на сърце на клюнестия си нос и завъртя ключа.

— Трябва да завиеш зад ъгъла — даде му указания баба. — После изминаваш две пресечки и завиваш надясно.

Сали зави рязко и баба се плъзна от седалката си на пода.

— Мамка му! — изруга Сали. Пляс.

— Не се тревожи за мен — успокои го баба, като се надигна. — Просто не се сетих да се държа. Не знам как се оправят хлапетата. Тия седалки са страшно хлъзгави.

— Хлапетата се мотаят из шибания автобус през цялото време — обясни Сали. — Ох, мамка му!

Пляс. Пляс.

— Струва ми се, че положението ти се е влошило — отбеляза баба. — По едно време се справяше по-добре.

— Трябва да се съсредоточа — обясни й Сали. — Трудно ми е да спра да правя нещо, което съм усъвършенствал с години.

— Разбирам се — каза баба. — Жалко, че трябва да се откажеш от нещо, което вършиш толкова добре.

— Да, но е в името на справедлива кауза — отвърна Сали. — Правя го заради малките сладурчета.

Сали паркира автобуса пред къщата под наем и отвори вратата.

— Ето ни — заяви той гордо. — Всички да слизат.

Повлякох се зад майка ми, баба Мазур, Валери с бебето и Сали, които се понесоха енергично към предната врата.

Майка ми почука и всички застинаха безмълвно за момент. Почука втори път, но отново никой не отвори.

— Странна работа — възмути се баба. — Мислех, че собственичката трябва да си е у дома.

Сали залепи ухо до вратата.

— Мисля, че чувам някой да диша вътре.

Може би жената лежеше на пода, получила инфаркт. Тъкмо бе видяла как стадо откаченяци слиза от училищен автобус и се понася към вратата й.

— Отвори, ако си вътре! — изкрещя баба. — С нас има ловец на престъпници.

Вратата се открехна леко, но веригата си остана на място.

— Една? Ти ли си? — попита жената.

Баба Мазур се вторачи в лицето зад вратата.

— Да, аз съм — потвърди тя. — А ти коя си?

— Естер Хамиш. Винаги седя до теб в бинго залата.

— Естер Хамиш! — извика баба. — Не знаех, че ти си купила къщата.

— Да — потвърди Естер. — Сдобих се с малко пари от застрахователната полица на Хари, Бог да го прости.

Всички се прекръстихме и казахме: „Бог да прости“.

— Е, дойдохме да огледахме половината, която даваш под наем — съобщи баба на Естер. — Това тук е внучката ми и тя си търси жилище.

— Чудесно — усмихна се Естер. — Почакайте да взема ключа. Стреснахте ме за малко. Никога преди пред къщата ми не е паркирал училищен автобус.

— Да, и за нас е ново преживяване, но свикваме с него — обясни й баба. — Харесва ми, че са го боядисали в ярко и жизнерадостно жълто. Наистина привлекателен цвят. Проблемът е, че ти запречва гледката към улицата. Е, предполагам, че можеше да е и по-лошо. Гледката ни можеше да е запречена от някой от онези ванове, с които развеждат извънземни8 из страната. Слушах новините по радиото и съобщиха, че вчера открили купчина извънземни, загинали от топлинен удар в подобен ван. Представете си само. Горките същества изминават целия този път през космоса в продължение на светлинни години, за да достигнат до нас, а после умират от топлинен удар във ван.

— Какъв срам! — възмути се Естер.

— Е, радвам се, че това не се е случило пред къщи — каза баба. — Щях да се чувствам ужасно, ако бях открила И Ти мъртъв в някакъв си ван.