Предателството „Тристан“

Москва, август 1991 г.

Лъскавата черна лимузина с блиндирани стъкла с поливалентно покритие, плоски гуми с керамични капаци и броня от двойно закалена въглеродна стомана се заклатушка, когато навлезе в Битцевската гора в югозападната част на града. Прастара гора още от първобитно време с гъста растителност от високи брези и трепетлики, изпъстрена на места с борове, брястове и кленове, напомняща за каменната ера и номадските племена, които някога са бродели из този терен със следи от глетчери, ловувайки мамути с ръчно издялани копия в битка на живот и смърт със суровата природа. Бронираният линкълн континентал беше белег за различна цивилизация с друг вид насилие, епоха на снайперисти и терористи, боравещи с автоматични оръжия и осколъчни гранати.

Москва бе град под обсада. Столицата на свръхсила на ръба на сгромолясването. Клика от комунистически хардлайнери подготвяше заговор да отстрани в Русия реформаторските сили. Десетки хиляди войници изпълваха града, готови да стрелят срещу жителите му. Колони от танкове и бронетранспортьори се придвижваха с грохот по „Кутузовски проспект“ и Минското шосе. Московският градски съвет, телевизионните предаватели, редакциите на вестниците и сградата на парламента бяха обкръжени с танкове. Радиото излъчваше само декретите на заговорниците, които се обявиха за Държавен комитет по извънредното положение. След няколко години на напредък към демокрация Съветският съюз бе на път да се върне към мрачната епоха на тоталитаризма.

В лимузината седеше възрастен мъж с посребрени коси и изящни аристократични черти. Беше посланик Стивън Меткалф — икона в американските политически среди, съветник на петима президенти след Франклин Делано Рузвелт, състоятелен мъж, отдал живота си в служба на своето правителство. Посланик Меткалф, макар и вече пенсионер, титлата му бе по-скоро почетна, беше извикан спешно в Москва от свой стар приятел със солидно положение в средите на съветската власт. Двамата не се бяха виждали от десетилетия. Приятелството им бе дълбоко погребана тайна, неизвестна никому в Москва и във Вашингтон. Това, че руският му приятел с псевдоним „Курвенал“ настоя за срещата на това отдалечено място, бе тревожно, но и времената бяха тревожни.

Изгубен някъде в мислите си, видимо нервен, възрастният мъж слезе от лимузината в мига, в който мярна фигурата на своя приятел, генерал с три звезди, който куцаше тежко с изкуствения си крак. Докато крачеше, американецът оглеждаше с професионалния си поглед гората и кръвта му се смрази.

Сред дърветата някой наблюдаваше. Още един, трети! Наблюдаваха ги. Двамата с руснака Курвенал току-що бяха открити!

За тях това бе равносилно на бедствие!

Меткалф тъкмо се канеше да звънне на стария си приятел да го предупреди, когато забеляза пушка с оптичен мерник, която късното следобедно слънце освети. Беше засада!

Ужасен, старият посланик се обърна и доколкото му позволяваха болните от артрит крака, забърза обратно към бронираната лимузина. Не разполагаше с телохранител, винаги се движеше сам. Придружаваше го само шофьорът, невъоръжен морски пехотинец от посолството.

Изведнъж към него се втурнаха от всички посоки мъже в черни униформи, черни барети и автомати. Наобиколиха го, а той се опита да се измъкне, но вече не беше млад, което постоянно трябваше да си напомня. Дали не искаха да го отвлекат? Дали не възнамеряваха да го вземат за заложник? Викна с хрипливия си глас на шофьора.

Облечените в черно мъже поведоха Меткалф към друга бронирана лимузина, руски ЗИЛ. Уплашен, той се качи в отделението за пътниците. Там го очакваше генералът с три звезди.

— Какви са тия работи, по дяволите? — изхриптя Меткалф поуспокоен.

— Моите дълбоки извинения — отвърна руснакът. — Времената са несигурни и размирни. Не можех да рискувам да ти се случи нещо в гората. Това са моите хора, под мое командване, обучени са за борба с тероризма. Твърде важна личност си да те излагам на опасност.

Меткалф се здрависа с руснака. Генералът беше на осемдесет години, белокос, но бе запазил хищническото си изражение. Той кимна на шофьора и колата потегли.

— Благодаря ти, че пристигна в Москва. Давам си сметка, че спешното повикване те е притеснило.

— Предположих, че е нещо, свързано с преврата — отговори Меткалф.

— Събитията се развиват главоломно — довери му руснакът тихичко. — Имат благословията на човека, известен като Диригента. Може би е вече късно да бъде предотвратено завземането на властта.

— Приятелите ми в Белия дом следят обстановката с огромна загриженост. Но са с вързани ръце. В Съвета за национална сигурност преобладава мнението, че една намеса може да доведе до ядрена война.

— Напълно основателно опасение. Тези хора отчаяно се стремят да свалят Горбачов. Решени са на всичко. Видял си, предполагам, танковете по улиците. Остава само конспираторите да издадат заповед за стрелба. За атака срещу цивилни. Ще стане кървава баня. Ще бъдат избити хиляди! Но заповед за атака няма да има, преди Диригента да я одобри. Всичко е в неговите ръце — той е главният.

— Но не е сред заговорниците?

— Не. Както ти е известно, той е най-важният човек и дърпа конците при пълна секретност. Никога не се появява на пресконференции, действа под прикритие. Но симпатизира на заговорниците. Без неговата подкрепа превратът ще се провали, но ако го подкрепи, ще успее. И в Русия отново ще се установи сталинистки тип диктатура, а светът ще се изправи пред реална опасност от ядрена война.

— Защо ме повика? — попита Меткалф. — Защо мен?

Генералът се обърна с лице към Меткалф, а в очите му се четеше страх.

— Защото си единственият, на когото имам доверие. Освен това си единственият, който би могъл да стигне до него. До Диригента.

— И защо смяташ, че Диригента ще ме послуша?

— Мисля, че знаеш — отвърна спокойно генералът. — Ти можеш да промениш историята, приятелю. И двамата знаем, че си го правил и преди.