Предателството „Тристан“

Москва, август 1991 г.

Посланик Стивън Меткалф остави телефонната слушалка разстроен.

Беше след полунощ московско време. Седеше в обезопасена стая на втория етаж на натруфена, боядисана в жълто къща на една миля западно от Кремъл, която служеше за резиденция на американския посланик в Москва. Меткалф беше живял тук през 60-те години и я познаваше добре. Сегашният посланик, негов приятел, с удоволствие позволи на знаменития Стивън Меткалф да ползва безопасната телефонна линия.

Президентският съветник по националната сигурност току-що го запозна с последните данни на разузнаването за задълбочаващата се криза в Москва, тя изглеждаше застрашителна.

Съветският президент Михаил Горбачов, който бе на почивка със семейството си в президентската вила на Крим, беше задържан като заложник. Заговорниците — включително шефът на КГБ, министърът на отбраната, шефът на Политбюро и премиерът, дори началникът на администрацията на Горбачов — обявиха извънредно положение. Те разпространиха невярното съобщение, че Горбачов е болен и не е в състояние да управлява. Поръчаха да се произведат двеста и петдесет хиляди чифта белезници във фабрика в Псков и да се отпечатат триста хиляди заповеди за арест. Наредиха да се освободят цели два етажа в московския затвор „Лефортово“, за да натикат там враговете си.

Лимузината ЗИЛ го чакаше пред резиденцията. Меткалф се качи до своя стар приятел генерала с три звезди. Той забеляза, че руснакът с псевдоним Курвенал е облечен в цивилни дрехи. Мъжът кимна на шофьора и колата незабавно потегли по задръстените с танкове улици.

Генералът заговори без предисловие, гласът му бе осезаемо напрегнат.

— Горбачов няма как да се свърже с външния свят. Специалните линии са отрязани, дори специалната линия за главнокомандващия.

— Има и по-лошо — прекъсна го Меткалф. — Току-що са разбрали, че заговорниците са сложили ръка на ядреното куфарче.

Генералът затвори очи. Куфарчето, което съдържаше свръхсекретните съветски ядрени кодове, щеше да даде възможност на хунтата да използва целия арсенал от руски ядрени оръжия, ако пожелае. Мисълта, че подобна сила е в ръцете на откачени, беше потресаваща.

— Горбачов жив ли е?

— Така изглежда — отговори Меткалф.

— Пучистите искат промяна — обясни генералът. — Е, ще я получат, но не както си я представят. Ако…

Меткалф изчака малко и после попита:

— Ако какво?

— Ако Диригента се намеси. Той е единственият, който може да спре това безумие.

— Ще го послушат ли?

— Нещо повече. Като шеф на целия военнопромишлен комплекс в страната Диригента разполага с огромна власт.

Меткалф се отпусна в седалката и каза:

— Не е ли странно, че двамата с теб разговаряме само по време на извънредни кризи. Когато светът е на ръба на ядрена война. Кризата с Берлинската стена. Кубинската ракетна криза…

— Не се ли оказах прав, че Хрушчов няма да изстреля ракетите?

— Ти никога не си правил компромиси със сигурността на собствената си страна, нито пък аз. Смятам, че и двамата действаме като… като…

— Като гръмоотводи, винаги съм си го мислел. Бяхме там, за да не допуснем цялата къща да пламне.

— Но вече сме стари, и двамата. Уважават ни заради репутацията, възрастта и мъдростта ни. Макар винаги да казвам, че мъдростта идва едва след като човек извърши цяла камара грешки.

— И се поучи от тях — добави генералът.

— Вероятно. Но така или иначе ме пенсионираха поради възраст. Ако не бяха парите ми, се съмнявам, че някой ще се сети да ме покани в Белия дом.

— Диригента няма да те сметне за негоден или възрастен пенсионер.

— Аз принадлежа към миналото. Аз съм история.

— В Русия миналото никога не остава в миналото, а историята никога не е само история.

Но преди Меткалф да отговори, лимузината рязко спря. Пред тях имаше улично заграждение: бариери, сигнални светлини и униформени войници.

— Групата „Алфа“ — каза генералът.

— Заповядай им да ни пуснат — каза Меткалф. — Ти си висш офицер.

— Те не са от армията. А от КГБ. Елитната група командоси, която бе използвана в Афганистан, в Литва — добави той, а в гласа му се долавяше съжаление. — А сега в Москва.

Войниците обградиха лимузината с насочени автомати.

— Излезте от колата — нареди командирът на взвода. — Ти, шофьорът. И вие, двамата старци отзад. Веднага!

— Мили Боже — промърмори генералът. — Тия момчета имат заповед да убиват.

11

Москва, ноември 1940 г.

Москва се бе променила неузнаваемо от последния път, когато Меткалф беше тук, но си оставаше същата. Беше град на мизерия и великолепие, на отчаяние и гордост. Където и да отидеше — от фоайето на хотел „Метропол“ до „Дузнецки мост“, — усещаше натрапчивата миризма на махорка, евтин руски тютюн, миризма, с която винаги свързваше Русия. А също и противната, гранива смрад на влажна овча кожа, другата характерна за Москва миризма, която разпозна.

Толкова много неща бяха същите и все пак промяната бе огромна. На мястото на старите едноетажни и двуетажни сгради се издигаха грандиозни небостъргачи, проектирани според личния вкус на Сталин в архитектурен стил, наподобяващ сватбена торта, наричан тук сталинистка готика. Навсякъде кипеше неистово строителство и изкопна работа. Москва се трансформираше в центъра на тоталитарна империя.

Нямаше ги вече файтоните, теглени от коне. Чакълестите улици бяха разширени и асфалтирани, тъй като Москва се подготвяше за епохата на автомобилите. Не че по улиците се движеха много коли — само очукани стари рена, но най-вече емки — руското название за ГАЗ М-1, тяхната версия на Форд от 1933 година. Бавните кафяви трамваи все още тракаха шумно по релсите и от вратите им висяха московчани, но като че ли сега се возеха по-малко хора, отколкото при предишното посещение на Меткалф. Вече имаше и други начини за придвижване в Москва, включително новото метро, построено през последните няколко години.

Във въздуха имаше повече сажди от когато и да било: сега бълваха дим заводи, влакове и автомобили. Старата улица „Тверская“, тази огромна пътна артерия, бе преименувана на улица „Горки“ — на писателя, подкрепил революцията.

Повечето от малките магазинчета бяха отстъпили място на огромни универсални магазини — с празни рафтове и без клиенти въпреки лъскавите им витрини. Храна почти не се намираше, но пропагандата бе в изобилие. Където и да отидеше, Меткалф срещаше гигантски портрети на Сталин или на Сталин и Ленин заедно. Сградите бяха обкичени с грамадни червени знамена, на които пишеше: „Ще преизпълним показателите на петилетката!“ или „Комунизмът е равен на съветска власт плюс електрификация на цялата страна!“

И все пак под чудатата комунистическа парадност вечната, древната Москва се бе съхранила — златните кубета на руските православни черкви, които блестяха на слънцето; смайващите цветове на катедралата „Василий Блажени“ на Червения площад; работниците в своите раздърпани ватенки; селяните в обемистите си палта и забрадки на главите, бързащи по улиците с пазарски мрежи в ръце или самоделни дървени куфари.

По лицата им обаче бе изписано нещо ново, ужасяващ страх, много по-дълбок, отколкото Меткалф бе забелязал шест години по-рано: параноя, плътен и всеобгръщащ ужас сякаш се бе надвесил над руснаците като пелена от мъгла. Това бе най-стряскащата промяна. Големият терор, чистките от 30-те години, които бяха започнали, след като Меткалф си бе заминал от Москва, бяха оставили отпечатък върху лицето на всеки — от най-простия селянин до най-висшестоящия комисар.

Меткалф го видя на срещата си днес в Народния комисариат по външна търговия — среща, по време на която имаше чувството, че никога няма да свърши, но която бе необходима като претекст за пребиваването му в Москва. С някои от членовете на делегацията се познаваше от преди, но те се бяха променили неузнаваемо. Веселият и засмян Литвиков се бе превърнал в намръщена, призрачна фигура. Неговите помощници, които навремето бяха сърдечни и мили в присъствието на този голям американски капиталист, сега се държаха студено и резервирано. Меткалф остана с впечатлението, че те го наблюдаваха едновременно със завист и страх. Той беше важна особа, но също така опасен като заразна болест: по-близки отношения с него щяха да ги опетнят в очите на началствата им. Във всеки един миг можеха да ги обвинят в шпионаж, колаборационизъм с капиталистически агент; можеха да ги арестуват, екзекутират. Разстрелваха хора за далеч по-дребни неща.

Припомняйки си срещата, Меткалф поклати глава. Седнал в задушната приемна до маса с покривка от зелено сукно, той трябваше да измисли начин да подхвърли обещания и оферти, без обаче да поема твърди ангажименти за каквото и да било. Напомни за политическите връзки на семейството си, споменавайки имена като Франклин Рузвелт, на доверени президентски съветници, на влиятелни сенатори. Довери им, че въпреки публично отправяните критики срещу Русия президентът всъщност желаеше да увеличи търговския обмен със Съветския съюз, забелязвайки как те наостриха уши. Всичко бе пълна измислица, но, изглежда, свърши работа.

Сега, докато вървеше през Театралния площад, наблюдаваше бляскавата класическа фасада на Болшой театър с неговата галерия с осем колони, а в горната част фронтон, украсен с четири бронзови коня, теглещи каляската на Аполон. Меткалф усети, че пулсът му се ускори.

Мина покрай милиционер, уличен полицай, който му хвърли бдителен поглед, след което се зазяпа с възхищение в дрехите му: тежкарското тъмносиньо кашмирено палто, елегантните кожени ръкавици. В края на краищата това бе облекло, достойно за издънка на „Меткалф Индъстрис“.

— Най-добре можеш да се скриеш пред очите на всички — често го поучаваше Корки. — Голотата е най-добрата дегизировка.

Старият му приятел Дерек Къмптьн-Джоунс веднъж се пошегува, след като чу тези думи:

— Стивън си показва голотата само от кръста надолу. Той си мисли, че еднократен код е същото като еднократно чукане.

Споменът предизвика у Меткалф непоносима болка. Неговите приятели в парижката станция бяха мъртви. Свестни, смели мъже, убити при изпълнение на своя дълг, но как? И защо?

Сети се за стара руска поговорка — при предишното си пребиваване тук той чу десетки, стотици поговорки. Тя гласеше: „Ако живееш в миналото, ще си загубиш едното око; ако забравиш миналото, ще загубиш и двете.“

Не можеше да забрави миналото. Не, никога нямаше да го забрави. Тук, в Москва, беше заобиколен от него, връщаше се в него, а това минало беше балерина на име Светлана. Пред театъра чакаха на огромна опашка хора, за да влязат. Меткалф нямаше билет за тазвечерното представление на „Червеният мак“, но винаги можеше да се измисли нещо. В Москва с твърда валута — американски долар, британска лира и френски франк — можеше да се купи всичко. Винаги се намираха московчани, които отчаяно търсеха валута, както наричаха капиталистическите пари, с която можеха да си купят храна от специалните магазини, предназначени само за чужденци. Толкова отчаяно, че бяха готови да продадат дори билета си за Болшой, с който бе толкова трудно човек да се снабди. Отчаяние: това бе нещо, на което винаги можеше да разчита в Москва.

Хората пред театъра бяха по-добре облечени от онези, които срещна по улиците, което не бе учудващо. Билети за Болшой се намираха само чрез блат, руската дума за връзки. Беше необходимо да познаваш някого, да си важна клечка, член на партията или чужденец. В тълпата се мяркаха множество военни униформи, офицерите имаха червени еполети. Еполетите бяха новост, припомни си Меткалф. Сталин ги въведе съвсем отскоро, опитвайки се да повиши духа в Червената армия, травматизирана от чистките през 1938 година, когато бяха екзекутирани огромен брой офицери, обвинени в предателство заради тайно съзаклятие с нацистка Германия.

Но онова, с което офицерите от Червената армия поразиха Меткалф, не бяха униформите им, избродираните сребърни звезди върху червените им пагони, а късите им подстрижки в прусашки стил. Те дори си приличаха с нацистките си колеги. Гърдите им бяха окичени с бронзови и златни медали; държаха пистолетите си в излъскани кожени кобури, които висяха от коланите им „Сам Браун“.

Странно, помисли си той. Москва се бе съюзила с нацистите. Русия бе подписала пакт за ненападение със своя най-голям враг Германия. Двете най-големи европейски военни сили бяха в момента партньори. Фашистката държава бе подала ръка на комунистическата държава. Руснаците дори снабдяваха нацистите с военни материали. Как можеха силите на свободата да се надяват, че ще се справят едновременно с нацистка Германия и Съветския съюз? Беше безумие!

Из въздуха се носеше позната миризма. Тя идваше от няколко рускини във вечерни рокли с дълбоки деколтета. Беше противният съветски парфюм „Червен мак“ — колко подходящ, като се имаше предвид представлението тази вечер, — който бе толкова ужасяващ, че чужденците го наричаха „Дъхът на Сталин“.

Възрастен мъж го доближи и прошепна:

— Билети? Вы хотите билеты? Искате ли билети?

Дрехите му бяха овехтели, макар да си личеше, че някога са били елегантни. От ръкавиците му липсваха няколко пръста, а онова, което бе останало от тях, бе закърпено с канап. Този мъж някога е бил състоятелен, но сега бе стигнал до крайна нищета. Говореше като образован човек. Беше сърдечен.

Меткалф кимна.

— Само един — каза той.

— Имам два — настоя възрастният мъж. — За вас и за жена ви, господине.

Меткалф поклати глава.

— Само един. Но ще платя за два.

Той извади малка пачка долари, много повече, отколкото сделката изискваше, а очите на човека се разшириха, докато му подаваше билетите.

— Благодаря, господине! Благодаря ви!

Когато възрастният руснак се засмя, Меткалф забеляза, че в устата му блеснаха златни зъби. Значи, този човек е бил някога в състояние да си позволи подобен лукс.

В Русия в тия времена имаше недостиг на почти всичко, но най-голям бе недостигът на достойнство.

Остави палтото си в гардероба, както се изискваше от всички. Белокоса, сбръчкана старица пое палтото му и го погали с възхищение, докато го закачваше до раздърпаните, безформени дрехи.

Чу се предупредителният звънец и Меткалф се присъедини към тълпата от хора, които влизаха в салона, за да заемат местата си. Когато влезе вътре, бе впечатлен от разкоша в театъра. Беше забравил разточителния лукс в това островче на царската екстравагантност сред сивотата и еднообразието в Москва. Огромен кристален полилей висеше от високия куполообразен таван, изографисан с класически стенописи. Шест реда ложи опасваха царската ложа, украсена с червени драперии и позлатени седалки под позлатен сърп и чук. Главната завеса беше от златотъкан плат с извезани върху него инициали на Комунистическата партия и най-различи числа — великите исторически дати на съветското комунистическо минало.

Мястото му бе отлично. Оглеждайки театъра, той забеляза млад руски офицер седнал точно зад гърба му. Руснакът пусна на Меткалф усмивка.

— Красив театър, а? — каза той.

Меткалф му върна усмивката.

— Забележителен.

Изведнъж го побиха тръпки. Мъжът се обърна към него на английски, не на руски.

„Защо? Откъде можеше да знае…?“

Дрехите. Това бе причината, чужденецът лесно се набиваше на наблюдателното руско око.

Но как разбра, че говори английски?

— Представлението тази вечер е специално — каза офицерът. Той имаше буйна червена коса, голям нос и пълна, жестока уста. — „Червеният мак“ на Глиер. Знаете ли за какво се разказва? За млада танцьорка, потискана от жесток и подъл капиталист. — Той се усмихна самодоволно.

Меткалф кимна и се усмихна учтиво. Внезапно забеляза нещо много важно у червенокосия военен: не беше войник от Червената армия. Позна зелената куртка със златни пагони. Руснакът беше майор от Главное разведывательное управление, ГРУ. Разузнавателното управление на съветските военни. Военното разузнаване, агент.

— Историята ми е известна — ние капиталистите, сме много удобни негодници за вашите пропагандисти.

Човекът от ГРУ кимна в мълчаливо съгласие.

— Главната роля на Тао-Хоа изпълнява прима балерината на Болшой. Името й е Светлана Баранова — повдигна вежди, но изражението му остана безпристрастно. — Тя наистина е изключителна.

— Така ли? — отговори Меткалф. — Ще я гледам внимателно.

— Да — каза руснакът. — Аз винаги я гледам. Не изпускам нейно представление.

Меткалф се усмихна отново и се обърна. Обзе го тревога. Мъжът от ГРУ знаеше кой е. Лицето му го издаде; при това нарочно. Нямаше никакво съмнение. Което означаваше, че агентът на ГРУ беше седнал тук, точно зад Меткалф, умишлено. Зави му се свят, умът му заработи трескаво. Как бяха уредили нещата по този начин? Защото явно бе уредено; нямаше нищо случайно в това съвпадение.

Но как? Меткалф си припомни събитията от последните минути. Спомни си как се настани на мястото си, празно място, а наоколо хората вече бяха насядали. Меткалф си даде сметка, че униформеният агент от ГРУ е бил там, когато той дойде. Веднага мярна червената му гъста коса, нахалното и жестоко лице; беше се запечатало в някакво ниво на съзнанието му. Човекът от ГРУ е пристигнал, преди Меткалф да заеме мястото си!

Как тогава беше уредено? Кожата на врата му настръхна от обзелата го параноя. Какви бяха вероятностите мястото на билета, който купи в последната минута от спекуланта пред Болшой, случайно да се е оказало пред това на агент от ГРУ, информиран за връзката му с Лана Баранова?

Меткалф потрепери, когато осъзна, че възрастният мъж, който му продаде билета, изглеждаше достатъчно отчаян, макар някога да е бил елегантен човек, за да направи каквото му наредят.

Беше нагласено без никакво съмнение. Знаеха, че ще посети Болшой — те, които го наблюдаваха, съветските власти, в конкретния случай елитното ГРУ, и искаха той да разбере този факт, да е наясно, че не може да направи и една крачка без тяхното знание. А дали не беше параноя?

Не. Нямаше никакво съвпадение. Беше проследен до Болшой, при това изключително професионално. Той въобще не забеляза, че е имал опашка, и това бе най-обезпокоителното. Обикновено лесно откриваше, когато го следяха. В края на краищата това му бе работата, за това бе обучен. А и в повечето случаи руснаците бяха доста недодялани в следенето, често не се криеха и по-скоро то служеше наместо грубо предупреждение.

И все пак как бе възможно всичко това да се нагласи в последната минута? Той умишлено не си купи билет от бюрото на „Интурист“, както обикновено правеха чуждестранните посетители. Реши да остави това за последния момент, тъй като знаеше, че пред театъра се навъртат спекуланти на билети.

Онези, които са го следили, нямаше начин да разберат, че отива в Болшой, преди да стигне до Театралния площад. Беше въпрос на няколко минути, крайно недостатъчни да се уреди изпращането на агент.

И изведнъж се сети. Той пристигна в Москва напълно открито, под истинската си самоличност, с предизвестие от няколко дни, с разрешението на съветските власти. Те разполагаха с негово досие без никакво съмнение. Логично бе да нямат представа за какво е пристигнал. Но те знаеха за връзката му с Лана. Не беше трудно да се досетят, че той ще поиска да посети Болшой, за да гледа представление с участието на бившата му изгора. Да: бяха предвидили поведението му и бяха поставили човек за всеки случай.

Беше следен строго от онези, които знаеха кой е. Това бе посланието, което му изпращаха.

Но защо ГРУ? Защо агент от съветското военно разузнаване? НКВД бе службата, която би трябвало да се интересува от него?

Прозвуча третият звънец откъм фоайето, светлините постепенно угаснаха, глъчката замря до пълна тишина. Оркестърът засвири. Завесата се вдигна.

После, няколко минути по-късно, на сцената се появи Тао-Хоа, Меткалф я позна.

Виждаше Лана за първи път от шест години и остана поразен, онемя от нейната красота и ефирност. Сияещото й лице излъчваше заразяваща искреност и радост. Сякаш се бе сляла с музиката. В изражението й имаше нещо неземно. Публиката можеше да е на милиони мили разстояние; сякаш беше безплътна, същество от друга планета.

В сравнение с нея останалите балетисти приличаха на марионетки. Сценичното й присъствие бе наелектризиращо, движенията й плавни и мощни. Издигаше се така, сякаш земното притегляне не я привличаше, сякаш носена от някаква вълшебна сила. Летеше, като че ли се бе преобразила в част от музиката.

За миг Меткалф позволи на сърцето си да полети заедно с нея. У него нахлуха спомени за първата им среща, за изпълнението й в „Тристан и Изолда“ — първото и единствено представление на тази продукция. Беше глупаво от страна на Игор Мойсеев да поставя балет по германска музика и комисариатът за култура веднага му изтъкна грешката. Връзката на Меткалф с Лана бе обречена предварително да е краткотрайна. Но спомените за краткото, изпълнено с плам време, което прекараха заедно, непрекъснато го спохождаха. Как можа да я остави да си отиде? Но и как можеше да остане? Беше временна връзка, просто си поживяха и се забавляваха, той никога нямаше да остане в Москва, а тя никога нямаше да напусне страната си.

А сега страдаше и се питаше какво бе преживяла и дали се бе променила през последните шест години? Каква бе станала? Дали си бе останала същото крехко и пламенно момиче?

В какво се канеше да я забърка?

Внезапно публиката избухна в бурни ръкопляскания след падането на завесата и Меткалф се опомни от унеса си. Беше дошъл антрактът. През повечето време той се бе унесъл в мислите си, в спомените си за Лана. Усети, че очите му се бяха навлажнили.

В този миг дочу глас иззад гърба си, съвсем близо:

— Човек не може да откъсне очи от нея, нали? Аз не мога.

Меткалф се обърна бавно и видя човека от ГРУ зад себе си да ръкопляска бурно. От движенията на ръцете куртката му се разтвори достатъчно, за да покаже блясъка на метал в кобур.

Лъскав 7,62-милиметров „Токарев“ с никелирано покритие.

— Аз не мога.

Какво намекваше той?

— Тя е невероятна — съгласи се Меткалф.

— Както ви казах, не пропускам нейните представления — каза агентът на ГРУ. — Гледам ги от години.

Тонът му бе доверителен, заплашителен, пълен с намеци: типично злобен глас.

Запалиха осветлението и зрителите станаха от местата си. Антрактите в Болшой, както в повечето руски театри, неизменно означаваха посещение на бюфета. Там имаше водка, шампанско, червено и бяло вино, пушена сьомга и есетра, шунка и колбаси, студено пилешко. И тъй като в тези времена московчани се хранеха зле и пазаруваха с купони, не бе учудващ напливът от хора към бюфета.

Агентът от ГРУ стана веднага щом Меткалф се надигна от мястото си с явното намерение да го последва. Но множеството от хора препречваше пътеката към изхода и Меткалф успя да се промъкне, оставяйки руснака далеч зад себе си. Меткалф се чудеше какво възнамерява агентът да предприеме. Той беше дал на Меткалф да разбере, че го следи внимателно. Руснакът въобще не се опитваше да се прикрива.

Агентът на ГРУ наблюдаваше ясно как Меткалф си проправя път с лакти през тълпата, предизвиквайки протести от онези, в които се блъскаше.

— Молодой человек! Нельзя без очереди! — скара му се възрастна жена.

Беше класическа реакция: руснаците, особено възрастните жени, обичаха да поучават непознатите, да ги съветват как да се държат. Те можеха да те сгълчат, ако си излязъл в студа без шапка. Обичаха да се бъркат в живота на другите.

— Простите — отвърна любезно Меткалф.

Когато стигна до фоайето, той започна да се промъква през още по-плътно множество от хора и успя да се отдалечи достатъчно от човека на ГРУ. Беше се отървал поне временно от своя наблюдател.

Знаеше къде отива. Беше идвал в Болшой безброй пъти, навестявайки Лана. Познаваше разположението по-добре дори от повечето редовни посетители.

Облечен в смокинг, със сериозно изражение на лицето, той успя да се добере необезпокоявано до боядисаната в бежово врата, на която пишеше на кирилица: НЕ СЕ ДОПУСКА ПУБЛИКА. Беше отключена, както винаги. Но вътре до маса седеше дежурният от охраната, мургав и с пъпчиво лице мъж в синя униформа. Той бе типичен съветски дребен служител, който по нищо не се различаваше от служителите в царско време — безразличен към работата си и същевременно изключително враждебен към всеки, който се опита да оспори властта му.

— Подарък за прима балерината, г-ца Баранова — заяви Меткалф на руски с британски акцент. — От британския посланик, добри човече.

Човечето го изгледа подозрително и му препречи пътя с ръка.

— Не можете да влизате там. Оставете го при мен. Ще се погрижа да го получи.

Меткалф се засмя.

— О, страхувам се, че сър Станфорд Крипс няма да позволи, приятел. Подаръкът е твърде ценен и ако нещо се случи с него, е, не ми се ще да си помисля дори, че може да се стигне до международен скандал, което да доведе до разследване… — Той млъкна за миг, извади тънка пачка рубли и я подаде на пазача. Очите му станаха на понички. — Съжалявам, че ви обезпокоих — продължи Меткалф, — но наистинасе налага да предам подаръка лично на г-ца Баранова.

Пазачът бързо прибра подкупа в джоба на якето си, оглеждайки се крадешком.

— Добре, какво чакате? — каза той и махна на Меткалф. — Отивайте. Бързо. Не стойте.

Зад кулисите сценични работници трескаво пренасяха огромни макове и монтираха огромен рисуван проспект на пристанището: Гуоминдан в Китай с носа на гигантски съветски кораб на фона на оранжевото небе. Група балетисти, някои с костюми на съветски моряци, други облечени като кулита3, се мотаеха наоколо или пушеха. Няколко балерини в китайски костюми и силно изрисувани лица припкаха в сатенените си полички и палци. Меткалф долови уханието на сценичен грим.

Една от балерините му посочи врата с изрисувана върху нея звезда в червено и златно. С учестен пулс почука на вратата.

— Да? — чу се тих женски глас.

— Лана — отговори той.

Вратата се отвори и на прага застана тя. Копринената й черна коса беше силно опъната на кок, огромните светлокафяви очи блестяха под изрисуваните с грим китайски черти, деликатният леко вирнат, изваян нос, високите скули, очертаните с червило нацупени устни. Красота, от която на човек му спираше дъхът. Тя беше поразителна, много по-бляскава на живо, отколкото под прожекторите на сцената.

— Что вам надо? — попита сдържано крехката балерина, без дори да погледне посетителя си.

— Лана — прошепна нежно Меткалф.

Тя се вторачи в него и след малко го позна. Погледът й за част от секундата омекна и веднага след това изражението й стана надменно. Мигът на разнежване бе последван почти веднага от удивително самообладание.

— Не може да бъде — каза тя с кадифения си глас. — Наистина ли това е Стива, моят стар, скъп приятел?

Тя го наричаше галено Стива. Преди шест години произнасяше името му с мек, копринен, почти мъркащ глас. Сега то прозвуча от устата й някак надменно. Как бе възможно? Усмихна се благосклонно, както една прима балерина би приела свой почитател, с високомерна снизходителност.

— Каква приятна изненада.

Меткалф не можа да се сдържи да не я обгърне с ръцете си, а когато се опита да я целуне по устата, тя се извърна, предлагайки му покритата си с пудра буза. Тя се дръпна назад, силата на тънките й ръце го изненада, сякаш за да разгледа по-добре своя стар приятел, но го направи съвсем съзнателно, с намерението да се отскубне от прегръдката му.

— Лана — каза Меткалф, — прости ми, че нахълтах, без да те уведомя, душка. — Душка бе една от гальовните думи, с които се обръщаше към нея в миналото. — Пристигнах в Москва по работа и когато разбрах, че танцуваш тази вечер…

— Чудесно е, че те виждам. Колко мило от твоя страна, че ми се обади.

Имаше нещо подигравателно в тона й, прекалена официалност.

Меткалф извади от смокинга си черна кадифена кутийка и я подаде.

Тя обаче не я пое.

— За мен? Колко мило. Но сега, ако нямаш нищо против, трябва да си довърша грима. Наистина е скандално, че в тия времена има толкова ограничен персонал в Болшой. — Тя посочи с ръка малката, неудобна гримьорна с трикрило огледало, малка тоалетка, препълнена с гримове и четки, памучета за сваляне на грима и вехти бели хавлиени кърпи с избродирани в жълто големи букви Б и А, което означаваше „артист от Болшой“. Меткалф огледа и най-незначителните подробности с изострените си сетива. — Няма кой да ми помогне за грима, ужасно е.

Меткалф отвори кутийката, разкривайки диамантена огърлица, която искреше на фона на черното кадифе. Тя харесваше бижута като повечето жени, но имаше невероятно изтънчен вкус за изработката и дизайна, не я интересуваха само големината или блясъкът на скъпоценните камъни. Подаде й я. Тя я погледна набързо без никакъв интерес.

Изведнъж започна да се смее високо и кръшно.

— Точно от това имах нужда — каза тя. — Още една верига около врата.

Подхвърли му обратно кутийката, той я улови, удивен от реакцията й.

— Лана — започна Меткалф.

— Ай, ай, Става, Стива. Останал си същият типичен чужд капиталист, а? Не се променяш, нали? Надяваш вериги и окови и понеже са направени от злато и диаманти, си въобразяваш, че ние не знаем за какво са предназначени?

— Лана — възрази Меткалф. — Просто дребен подарък.

— Подарък? — присмя му се тя. — Не се нуждая от подаръци от теб. Ти вече ми даде подарък, скъпи Стива. Има подаръци, които те обвързват, задължават и заробват, има и такива, които дават плодове.

— Плодове? — повтори Меткалф озадачен.

— Да, Стива, развиват се. Като покълнали стъбла пшеница в кооперативно стопанство. Като в нашата велика съветска икономика.

Меткалф я погледна втренчено. Нямаше и грам ирония в тона й. Всичките тия приказки за колективни стопанства и капиталистическо заробване съвсем не подхождаха на не особено почтителната Светлана Баранова отпреди шест години, която обичаше да се подиграва на сталинистките лозунги, комунистически кич, пошлост, както го наричаше тя, неподлежаща на превод дума, означаваща лош вкус. Какво се бе случило с нея? Дали се бе превърнала в част от системата? Как можеше да изрича подобни празнословия? Наистина ли вярваше в това, което казваше?

— Предполагам, че вашият велик лидер Сталин е твоята представа за идеален мъж? — измърмори Меткалф.

Върху лицето й за миг се изписа ужас. Той осъзна, че забележката му бе глупава и че я постави с думите си в опасно положение. Покрай гримьорната минаваха хора и ако някой дочуеше и една подривна дума макар и от устата на чужденец, това автоматично я застрашаваше.

— Да — отвърна тя. — Нашият Сталин разбира нуждите на руския народ. Той обича руския народ и руският народ го обича. Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко с пари, но не можете да купите съветската душа!

Той пристъпи към нея и заговори тихо:

— Душка, осъзнавам, че не притежавам чара на други мъже в живота ти. Като например нацисткия ти приятел, хер фон…

— Не знаеш какви ги говориш — изсъска тя.

— Носят се клюки, Лана. Дори в чуждите посолства. Знам много…

— Не! — викна тя. Гласът й се разтрепери и в него имаше нещо повече от страх. — Ти нищо не знаеш! А сега се махай от тук веднага!

12

— Колко великолепна бе тази вечер — каза Рудолф фон Шюслер, докато галеше косите на Светлана Баранова. — Моят Червен мак.

Тя потрепери, когато докосна порцелановата кожа на шията й, и за миг той се зачуди дали беше от наслада или отвращение. Но после видя как устните й се разтегнаха в сладка усмивка и се успокои.

Носеше халата, който й бе купил в Мюнхен, ушит от най-фина, прозрачна розова коприна. Начинът, по който покриваше и едновременно очертаваше извивките на гърдите й, тънката й талия, сладострастната плът на стройните й и едновременно мускулести бедра, го възбуждаше безкрайно.

Тя бе най-апетитното блюдо, което някога късметът му бе поднасял, а Фон Шюслер си падаше по вкусната храна. Някои го намираха за пълен, но той смяташе себе си за добре нахранен, гастроном, човек, който обича да си угажда.

Но да се живее охолно в Москва бе почти невъзможно.

Храната, с която човек можеше да се снабди дори чрез германското посолство, бе лошокачествена. Апартаментът, който му предоставиха и който бе принадлежал на висш офицер от Червената армия, екзекутиран по време на чистките, беше достатъчно просторен. Вилата в Кунцево, край Москва, където той прекарваше уикендите, също беше прилична. Наложи му се да плати тлъста сума под масата на един руснак, за да наеме къщата, и трябваше да търпи недомлъвките на колегите си в посолството с по-малко късмет и без семейни пари, за да си позволят да правят специални сделки със съветските власти. Но си струваше.

Трябваше да внесе повече мебели, не можеше да се намери подходяща прислуга за вечерните приеми, а той самият отдавна се бе уморил от начина на живот в дипломатическите кръгове в този мрачен град. Всички говореха единствено за войната. А откакто руснаците подписаха пакта за ненападение с Берлин, това бе главната тема. Ако не беше срещнал Червения мак, сигурно щеше да се побърка.

Сякаш всичко се подреждаше идеално за него. Не беше късмет, не. То идваше да докаже онова, което баща му често повтаряше: най-важното на този свят е произходът. Потеклото — нищо друго не струва толкова. Той основателно се гордееше със своето потекло, с огромното имение край Берлин, което семейството му притежаваше от един век и повече, със заслугите на редица свои видни предци в служба на кайзери и премиери. И, разбира се, най-много със славния пруски генерал Лудвиг фон Шюслер, героят от 1848 година, който командваше армията при потушаването на либералните въстания, докато пруският крал Фридрих Вилхелм трепереше от страх и се готвеше да капитулира. Фон Шюслер имаше изострено чувство по отношение на изтъкнатото име, което носеше.

За нещастие винаги се намираха хора, които да смятат, че онова, което бе постигнал, се дължи само на името му. Така че Фон Шюслер често се улавяше да скърца със зъби заради това, че подценяваха качествата му. Той пишеше великолепни, красиво композирани спомени, които на места по стил напомняха на Гьоте, макар че изглеждаха като по калъп.

И все пак не се стигаше до втори секретар в германското посолство на толкова важен пост като Москва без интелект, умения и талант. Вярно, той дължеше работата си на стария семеен приятел, граф Фридрих Вернер фон дер Шуленбург, германския посланик тук, който бе доайен на дипломатическия корпус в Москва. Но за Бога, германското външно министерство бе фрашкано с аристократи — да вземем например самия външен министър Йоахим фон Рибентроп или неговия първи заместник Ернст фон Вайцзекер, или Ханс-Бернд фон Хефтен, или предишния външен министър Константин фон Нойрат… списъкът продължаваше. Кой друг можеше да цени по-дълбоко присъщото величие на германския народ, цивилизацията, която бе дала на света Бетовен и Вагнер, Гьоте и Шилер? Цивилизацията, която бе в основата на самата световна цивилизация?

Адолф Хитлер нямаше привилегията да притежава синя кръв, но пък имаше визия. Имаше какво да се каже за свежата кръв. Колкото и да беше досаден и славолюбив фюрерът, поне имаше отношение към величието на германския народ. Но в крайна сметка при цялата реторика за масите Третият райх копнееше за легитимност, която можеха да му дадат само аристократи като Фон Шюслер.

По тази причина той прекарваше уикендите в Кунцево в писане на мемоарите си. Неговият забележителен родственик Лудвиг фон Шюслер си бе направил труда да напише мемоари и така си бе осигурил място в историята. Рудолф ги беше чел пет или шест пъти. Той беше убеден, че собствените му мемоари ще са далеч по-стойностни от тези на предтечата му, тъй като времето, в което живееше, бе по-важно и много по-интересно.

Е, Москва беше скучна, но в поста му в руската столица имаше слава, напомняше си често той. Съвсем скоро Германия щеше да спечели войната. Беше неизбежно. Единствената страна, която донякъде разполагаше със силата да надвие Германия, беше Русия, но Сталин проявяваше покорство и отстъпчивост. След като това станеше, Фон Шюслер можеше да се оттегли в своя замък с чувство на изпълнен дълг към правителството и да язди любимите си коне сред красивата германска природа… Щеше да завърши и да изглади мемоарите си, които щяха да предизвикат възторжени отзиви.

Смяташе да отведе със себе си и своето бижу, Червения мак, единственото нещо, което разсейваше сивотата в Москва. За това трябваше да благодари на своя стар приятел д-р Херман Берендс, който беше СС унтерщурмфюрер дер резерв (Вафен-СС). Бяха състуденти от университета в Марбург. И двамата защитиха там докторати по право и тренираха заедно фехтовка. Берендс, който бе много по-страстен фехтовач от Фон Шюслер, с гордост носеше белезите си: дълбоки резки на бузите от шпагата. След университета пътищата им се разделиха. Фон Шюслер постъпи на външнополитическа служба, а Берендс се присъедини към СС. Но продължиха да поддържат контакти и Берендс му довери тайната си точно преди Фон Шюслер да отпътува от Берлин. Той сподели с него като приятел с приятел тайна, която бе научил. Тайна, от която сметнал, че старият му състудент може да извлече полза.

Берендс му разказа тайната на Михаил Баранов, героя от руската революция. И когато Фон Шюслер се запозна с дъщерята на стария човек на прием в германското посолство малко след пристигането си в Москва… Е, както гласи германската поговорка: Ден герехтен хилфт Гот — Бог помага на праведните. Произходът отново се оказа решаващ. Този път решаваща бе не само синята кръв на Фон Шюслер, а и поразяващото потекло на балерината. Тайната на нейния баща. „Когато бащите ядат кисело грозде, зъбите на децата им получават скомина.“ Колко вярно, колко вярно.

Той не я изнуди — не, не, би било погрешно да се погледне от такъв ъгъл. Беше просто начин да започне с нея връзка, да си осигури нейното внимание. Спомняше си как тя пребледня, когато я дръпна в едно ъгълче по време на приема в посолството и спомена какво знае за баща й… Но това беше минало. Оказаха се абсолютно верни думите на баща му: Марс отваря вратите към Венера. Първата целувка получаваш насила. Втората — от страст.

— Изглеждаш много кротка тази вечер, скъпа моя — каза той.

— Просто съм уморена — отвърна красивото момиче. — Знаеш, че представлението е уморително, Руди.

— Но ти въобще не приличаш на себе си — настоя той.

Той я хвана за гърдите и стисна зърната й. Отначало му се стори, че тя смръщи лицето си, но Фон Шюслер бързо осъзна, че бе по-скоро израз на удоволствие. Премести другата си ръка по-надолу и започна да я гали. Тя обаче като че ли не реагира там, долу, но беше нормално: беше момиче, което очакваше да бъде увещано, крепост, която трябваше да се превземе. Поначало не беше най-горещата в сексуално отношение жена, но жените бяха различни. Тя просто по-бавно се възбуждаше.

Хвърли му онзи поглед, който той познаваше като страстен, макар че отстрани някой би могъл да го сметне за… гневен. Но не, беше страст. Тя бе пламенна кобилка.

Протегна се към кутията с немски шоколадови бонбони — руският шоколад беше неописуем — и поднесе един до устните й. Тя поклати глава. Той вдигна рамене и го пъхна в устата си.

— Мисля, че без теб бих полудял — призна Фон Шюслер. — Ще полудея от скука. Няма нищо по-неприятно от скуката, съгласна ли си?

Лана не срещна погледа му. Тя все още изглеждаше далеч от тук. На лицето й имаше странна усмивка. Той никога не знаеше за какво мисли тя, но това нямаше значение. Харесваше загадъчните жени.

Щеше да е отлична награда, която да отнесе със себе си в Берлин след края на войната.

Вашингтон

Президентът винаги настояваше сам да приготвя питиетата за себе си и за своите посетители. Тези вечер забърка коктейл от сок от грейпфрут, джин и ром. Беше противен, но Алфред Коркоран се престори, че му харесва.

Седнаха в любимата стая на президента в Белия дом, кабинета на втория етаж, уютно помещение, препълнено с библиотеки от махагон, кожени дивани, модели на кораби и картини с морски сюжети. Тук той обичаше да чете, да се занимава с колекцията си от пощенски марки, да играе покер. Тук приемаше и най-важните си посетители. Рузвелт беше седнал във високо кресло с червена кожена тапицерия. Всеки път, когато видеше стария си приятел, Коркоран се дивеше колко атлетично телосложение има Франклин. Ръцете му на борец и раменете бяха толкова широки, че ако човек не виждаше покосените му от детски паралич крака, щеше да остане с впечатлението, че е много по-едър мъж, отколкото в действителност.

Президентът отпи глътка от питието си и направи гримаса.

— Защо, по дяволите, не ми призна, че е отвратително?

— Всъщност аз не си падам много по рома — отговори учтиво Коркоран.

— Ти никога не си откриваш картите, Корки, стари човече. Сега разказвай какво се случи в Париж.

— Неколцина отлични агенти изгоряха.

— Искаш да кажеш, че са били убити. Гестапо?

— Смятаме, че е работа на СД. Явно е изтекла информация.

— Момчето, което се е измъкнало, знае ли защо си го изпратил в Москва?

— Разбира се, че не. Истината трябва да се поднася в умерени дози. И като хубавото червено вино никога да не се сервира предварително.

— Смяташ, че е щял да откаже, ако е знаел истината?

— Не точно. Мисля, че нямаше да направи каквото трябва, със сигурност не достатъчно усърдно.

— А сигурен ли си, че ще успее?

Коркоран се поколеба.

— Дали съм сигурен? Не, господин президент. Не съм сигурен.

Рузвелт се обърна, за да вижда лицето на Коркоран. Очите му бяха проницателни и сини.

— Да не искаш да кажеш, че той не е най-подходящият за задачата?

— Той е единственият подходящ.

— Ужасно много зависи от този единствен агент. Твърде много, бих казал. — Президентът пъхна в устата си своето седефено цигаре и запали клечка кибрит. — Великобритания е в беда. Не съм сигурен колко още може да издържи нацистките бомбардировки. Камарата на общините е почти разрушена, Ковънтри и Бирмингам са сринати със земята. Успяха да свалят самолетите, но никой не знае колко още ще издържат. Да не говорим, че британците са на ръба на финансовия банкрут. Нямат пари да ни платят за боеприпасите, които поръчаха и от които отчаяно се нуждаят, за да отблъснат нацистите. Конгресът никога няма да се съгласи да им дадем заем. А и всичките тия американски патриоти, които ме обвиняват, че се опитвам да въвлека страната във войната.

Той си дръпна от цигарето, а огънчето от цигарата му просветна като гаснещо слънце.

— Не сме готови да воюваме — намеси се Коркоран.

Рузвелт кимна тъжно.

— Господ ми е свидетел, че е точно така. Още не сме започнали да се превъоръжаваме. Но голата истина е, че без нашата помощ Великобритания ще свърши до няколко месеца. А ако Хитлер разгроми Великобритания, всички ще се окажем пред дулата на пушките. Има и още нещо.

Президентът вдигна папка от края на масата до себе си и я подаде.

Коркоран стана, взе я и я отвори, след като си седна отново на мястото. Кимаше, докато преглеждаше съдържанието.

— Директива номер шестнадесет — каза президентът. — Подписана от Хитлер. Нацистите я наричат „операция Тюлен“ — свръхсекретният им план за нахлуване във Великобритания на двеста и петдесет хиляди германски войници. Парашутен десант, последван от дебаркиране на амфибийни части, пехота… Не мисля, че Великобритания ще оцелее. Ако германците изпълнят замисъла си, цяла Европа ще се превърне в Трети райх. Не можем да позволим това да се случи. Разбираш ли, Корки, че ако твоят агент не се справи, всички сме обречени? Отново те питам: твоят човек бива ли го?

Коркоран присви очи, докато дърпаше от цигарата си „Честърфийлд“.

— Признавам, че рискът е огромен — каза той със смутен глас, — но не по-голям, ако стоим със скръстени ръце. Когато простосмъртни се заемат да променят хода на историята, нещата може много да се объркат.

— Корки, ако и една думичка от този план се изплъзне навън, последиците ще бъдат немислимо ужасни.

Коркоран загаси фаса от цигарата си и се изкашля.

— Ще дойде момент, когато младежът ще стане безполезен. Понякога корабът ти започва да се пълни с вода и се налага да изхвърлиш баласта през борда.

— Ти винаги си бил кръвожадна душа.

— Приемам го в добрия смисъл.

Президентът се усмихна студено.

Коркоран вдигна рамене.

— Всъщност смятам, че той няма да оцелее при тази мисия. Ако оцелее и се наложи да го жертвам, така да бъде.

— За Бога, Корки, във вените ти кръв ли тече или ледена вода?

— На моята възраст, господин президент, кой може да направи разликата?

13

Меткалф спа лошо и се въртя през цялата нощ. Не само защото леглото беше неудобно, чаршафите твърди и груби, а хотелската стая непозната, макар че всичко това допринесе. Дължеше се на вълнението, което бе обладало тялото му и което караше мислите му да блуждаят, а сърцето да бие силно. Вълнението, което го обзе, след като видя Лана и осъзна колко много обича тази жена, макар да се самозаблуждаваше от години, че тя не означава за него нищо повече от десетките жени, които бе имал. Вълнението, породено от нейната реакция предната вечер — някакво кокетничене, свенливост, притаен гняв, укор и презрение. Дали го мразеше? Така изглеждаше. От друга страна, той сякаш все още я привличаше, както тя него. Дали не си въобразяваше? Меткалф се гордееше, че уж е трезв, никога не се самозалъгва, но когато опреше до Светлана Михайловна Баранова, губеше дарбата си за обективност. Виждаше я през изкривени лещи.

В едно обаче бе сигурен. Тя се бе променила по начин, който едновременно го възмущаваше и тревожеше. Вече не бе уязвимо и лекомислено момиче. Беше станала жена, самоуверена и уравновесена, примадона, която бе наясно с въздействието си върху хората, съзнаващи силата на нейната красота и знаменитост. Беше по-красива от всякога, но и някак по-твърда. Нежността, уязвимостта — той си мислеше за вдлъбнатото място в основата на шията й, тази нежна и крехка като порцелан плът, която обичаше да целува — бяха изчезнали. Бе развила твърда обвивка. Сигурно я предпазваше, но я правеше също по-далечна и недостижима. Откъде идваше тази твърдост? От кошмара да живееш в Русия на Сталин? От това, че бе пораснала?

Чудеше се също до каква степен тази твърдост бе реална. Защото Светлана беше не само изключителна балерина, но и завършена актриса. Дали не беше обвивка, която надяваше и сваляше?

А също и този неин германски любовник, Фон Шюслер. Беше високопоставен служител от нацисткото външно министерство. Как бе възможно тя да се влюби в такъв човек? Тя и Меткалф никога не бяха разговаряли за политика, а последния път, когато се видяха, нацистите току-що бяха дошли на власт в Германия. Така че нямаше представа какво е отношението й към нацистите, но баща й бе герой на съветската революция, а нацистите бяха врагове на комунистите. Дали баща й, този голям руски патриот, знаеше за връзката й с Фон Шюслер?

Мисията, с която Корки го натовари, да стигне до Фон Шюслер чрез Лана, да прецени предаността на германеца и да се опита да го вербува, сега му се струваше невъзможна. Тя никога нямаше да сътрудничи на Меткалф, особено ако разбереше какви са намеренията му. Нямаше да позволи да я използват.

Но той не можеше да се откаже сега. Твърде много залагаха на него.

Силно почукване по вратата го събуди напълно.

— Да? — викна той.

Отново се почука — два пъти, още два пъти и накрая веднъж. Беше уговореният сигнал с Роджър Мартин.

— Доброе утро — каза дрезгав глас с лошо руско произношение.

Явно беше Роджър.

Меткалф отвори вратата и Роджър веднага нахлу вътре. Беше облечен смешно, в дрипава тъмносиня ватенка, плъстени ботуши и кожен калпак. Ако Меткалф не го познаваше, щеше лесно да го обърка с руски селянин или работник.

— Господи, Скуп, смърдиш ужасно — каза Меткалф.

— Как мислиш, че човек може да си купи тук някакви дрехи? Купих тези от един тип на улицата, който остана много доволен от сделката.

— Е, изглеждаш автентично, бих казал. Все едно идваш направо от колхоза — засмя се Меткалф.

Роджър посочи към плъстените ботуши.

— Тези валейки са дяволски топли. Не е чудно, че руснаците разгромиха Наполеон. „Жабарите“ така и не разбраха какво стана. А защо, по дяволите, не ме предупреди да взема тоалетна хартия?

Той мъкнеше тежък куфар, който остави на пода. Меткалф се досети, че вътре се намираше радиопредавателят.

Не биваше да остава в хотелската стая, разбира се, а Меткалф не можеше да го вземе със себе си на срещите си в министерството на търговията или в Болшой.

— След като си се облякъл като московчанин, карай докрай — каза Меткалф. — Използвай парчета от „Правда“.

Роджър направи физиономия.

— Не се учудвам защо руснаците изглеждат така потиснати. Да не говорим, че след като се обръснах, минаха десет минути, преди водата в мивката да се оттече. Пробва ли мивката? Абсолютно задръстена.

— Хей, тук да разполагаш със собствена баня е рядка привилегия, Скуп.

— Някаква привилегия. Какво стана снощи?

Меткалф отправи предупредителен поглед към Роджър и посочи към тавана, за да му напомни, че има вероятност стаята да се подслушва. Роджър примигна, отиде до нощната лампа и започна да говори в нея.

— Това откритие, направено от капиталистите и наречено тоалетна хартия, е наистина невероятно. Надявам се руснаците да не откраднат технологията от нас.

Меткалф разбра защо Роджър се държеше по този начин. Шегите и закачките бяха форма на самохвалство, което прикриваше вътрешния му страх. Британецът бе един от най-смелите мъже, които Меткалф познаваше, и бе свикнал да работи под прикритие, но тук, в Москва, нещата стояха по различен начин. Чужденците се брояха на пръсти, следяха ги внимателно и да се смеси човек с местните бе много по-трудно, отколкото във Франция. Имайки предвид произхода му, Роджър лесно минаваше за французин. Ако във Франция работата на шпионина беше рискована, то в Русия бе направо опасна.

Меткалф се облече бързо и двамата слязоха във фоайето да поговорят. В този ранен час сутринта фоайето беше празно, с изключение на неколцината набити мъже, облечени в измачкани тъмносини руски костюми, които бяха седнали във фотьойлите и се правеха, че четат вестници. Меткалф и Роджър седнаха в дъното на фоайето, достатъчно далеч от агентите на НКВД, за да не ги подслушват.

Роджър говореше бързо и тихо.

— Предавателят не работи вътре, трябва да изберем подходящо място навън, за предпочитане отдалечено. Освен това се налага да го скрием час по-скоро. Казвай какъв е графикът ти за днес, за да измисля как да действаме.

— Има прием във вилата на американското посолство в гората на югозапад от Москва — каза Меткалф. — Корки ме уведоми за това. Неговият човек в Москва ще ми уреди покана.

— Отлично. Там сме. Но как да се придвижвам из тоя проклет град без кола? Няма никакви таксита, а руският ми не е достатъчно добър да използвам градския транспорт. Искам да кажа, за Бога, че уж съм твоят шофьор, а те дори няма да ни отпуснат автомобил!

— Ще ни отпуснат — увери го Меткалф.

— Кола с шофьор, който ще е придружител, охрана и надзирател.

— Пробвал ли си в британското посолство?

Роджър кимна.

— Ударих на камък. Тия типове нямат коли дори за себе си.

— Ще попитам в американското посолство.

— Опитай всичко, за което се сетиш. Междувременно успях да си купя стар „Харли-Дейвидсън“. Руският ми е ужасен, но е удивително колко далеч може да отиде британската лира. А също обувки за сняг и компас. Сега трябва да измисля как да се снабдя със самолетно гориво. Почти не се намира в тия времена на купони.

— Без съмнения номерът ще мине само със стратегически подкуп.

— Само да измислиш кого да подкупя — каза Роджър. — За целта ще се наложи пътуване до летището. Ще ми е необходима твоята карта на Москва. Това е моя работа. Ами ти? Влезе ли в контакт снощи?

— Да, влязох в контакт — отговори Меткалф мрачно. После добави тихо:

— Това е моя работа.

След като Роджър си тръгна, Меткалф влезе в ресторанта на хотела да закуси. Настани се на малка маса до пълен, оплешивяващ мъж с червени бузи и нос вследствие на злоупотребата с джин. Мъжът, облечен в костюм от туид на ярки карета, се здрависа с Меткалф.

— Тед Бишъп — представи се той на английски. Явно бе разбрал веднага, че Меткалф е западняк. — Кореспондент в Москва на „Манчестър Гардиън“. Бишъп говореше британския жаргон кокни.

Меткалф се представи с истинското си име. Забеляза, че повечето от масите в слабо осветения ресторант бяха празни, но това бе обичайно за съветските хотели. Те винаги настаняваха чуждестранните си гости заедно, особено онези, които говореха на един и същ език. Вероятно така бе по-лесно за тях да ги следят.

— И ти ли пътешестваш? — попита Бишъп.

Меткалф поклати глава.

— Тук съм по работа.

Бишъп кимна бавно, докато слагаше бучка захар в чашата с горещ чай. Изражението му се промени, явно нещо се сети.

— „Меткалф Индъстрис“ — каза той. — Имаш ли нещо общо?

Меткалф бе впечатлен. Името му не беше обикновено.

— Да — отговори той.

Очичките на Бишъп светнаха.

— Но ще ми направиш ли една услуга? — каза Меткалф. — Предпочитам визитата ми да остане дискретна, така че не споменавай името ми в информациите си…

— Разбира се — Бишъп се оживи от удоволствието, че трябва да пази тайна.

На Меткалф му мина през ума, че макар да се налагаше да внимава с репортера, той можеше да му бъде от полза тук.

— Надявам се, че не си много гладен — попита Бишъп.

— Умирам от глад. Защо?

— Забележи, че захарта в чая дори няма да се разтвори. Толкова чаках, че чаят ми изстина. Така е всяка сутрин. Обслужването е под всякаква критика, толкова бавно, че човек си мисли, че чакат яйцата да бъдат снесени. А когато ти сервират закуската, се оказва две филии черен хляб, масло и едно мазно яйце. И въобще не се опитвай да им казваш как ги обичаш. Те винаги ги поднасят, както на тях им харесват. А това зависи от настроението на Олга в кухнята.

— В такъв случай ще се задоволя с дървени трици.

— И ще ги получиш — отговори му Бишъп с кикот. Целият му корем се разтресе, както двойната брадичка. — Не яж нищо бъркано, предупреждавам те. Вътре наистина слагат дървени стърготини. Казвам ти, че кашата им от трици не става и за изгладнели термити, да ги вземат мътните. — Той снижи гласа си. — И като стана дума за буболечки, не забравяй, че има бръмбари, където и да отидеш. Гнусните им микрофончета са навсякъде. Обзалагам се, че сега ни подслушват от рецепцията, което обяснява физиономията на регистратора.

Меткалф се засмя, оценявайки чувството му за хумор.

— Руската диета е най-хубавата в света — продължи Бишъп. — Откакто съм тук, съм отслабнал поне десет кила.

— От кога си тук?

— Четири години, седем месеца и тринайсет дни. — Погледна часовника си. — О, и шестнайсет часа. Но кой ти брои.

— Сигурно познаваш Москва много добре.

Погледна подозрително към Меткалф.

— Повече, отколкото бих искал, страхувам се. Какво те интересува?

— О, нищо — отговори небрежно Меткалф. — Нищо конкретно.

Щеше да дойде времето за въпроси, не сега. По-кротко с тоя тип, каза си Меткалф наум. Той е журналист в края на краищата, обучен да търси новини, да задълбава, да разгадава лъжите на другите. Въпреки това изпитваше истинска симпатия към този английски журналист на тежък пост. Познаваше този тип хора: солта на земята, от нищо не им пука, единственото, което ги плаши, е скуката.

— Нали знаеш как да си обмениш парите, а? Направи го в посолството на страната си, курсът ще е много по-изгоден, отколкото тук, в хотела.

Меткалф кимна. Той вече обмени малко пари тук.

— Ако искаш препоръка за ресторант, може да ти помогна, но списъкът е кратък и тъжен. Интересува ли те истински американски щрудел? Можеш да го намериш само в Кафе „Насионал“. В „Арагви“ на улица „Горки“ срещу централната поща сервират приличен шашлик. Също и хубав грузински коняк. В „Прага“ на площад „Арбат“ храната е гадна, но има добър цигански оркестър, а също и танци. Доскоро там свиреше свестен чешки джазов оркестър, но през 1937 година ги изритаха и ги обвиниха, че са шпиони. Сигурен съм обаче, че истинската причина беше, че в сравнение с тях руските джазови изпълнители изглеждаха смешни. Като стана дума за шпиони, Меткалф, не знам дали си бил тук преди, но внимавай.

— Какво означава това? — попита равнодушно Меткалф, прикривайки внезапното безпокойство, което усети.

— Ами, оглеждай се. Предполагам си забелязал момчета та от УМСА?

Бишъп показа с изобилната си брадичка към фоайето.

— УМСА?

— Това, което ние наричаме НКВД. Болшевишките ченгета. Лоши актьори. Те непрекъснато се интересуват къде ходиш, така че внимавай с кого се срещаш, тъй като ще те наблюдават.

— В такъв случай ще е адски досадно. Имам срещи предимно в Министерството на външната търговия. Това ще ги приспи.

— О, не се съмнявам, че си на ниво, но това не е достатъчно в тия времена. Често червените гледат да скалъпят някое лъжливо обвинение срещу вас, капиталистите, ако преговорите не им отърват. Чувал ли си за британската инженерингова фирма „Метро-Викърс“?

Меткалф беше чувал. Година преди да дойде за първи път в Москва, се стигна до сериозен дипломатически скандал, след като арестуваха двама служители на фирмата по обвинение в промишлен саботаж.

— Онези двамата инженери бяха осъдени в Москва на по две години затвор — спомни си Меткалф, — след като две от турбините, които инсталираха, дадоха дефекти. Но не ги ли освободиха, след като нещата се пренесоха в дипломатическата кухня?

— Да — отговори Бишъп. — Но причината, поради която болшевиките се осмелиха да ги закопчеят, бе, че момчетата контактуваха съвсем малко с британското посолство и в Кремъл решиха, че са безопасни мишени, помислиха си, че британските власти ще се отрекат от тях. Имаш солидни връзки с американското посолство, нали?

— Не съвсем — отвърна Меткалф.

Всъщност той имаше само една връзка там, аташе на име Хилиард, с когото Корки му препоръча да поддържа контакти. Но го предупреди, че аташето ще бъде предпазлив и сдържан към Меткалф. Ако нещо му се случеше, ако Съветите го хванеха в компрометираща ситуация, посолството щеше да се разграничи от него.

— Е, предполагам, че ще се сприятелиш с тях съвсем скоро — посъветва го британецът. — Имай предвид това, което ти казах. — Той отпи от чая си. — Може да ти потрябва съюзник. Никога не оставай в Москва без подкрепа.

— Или какво?

— Ще забележат, че си слаб, и ще те ударят. Ако имаш протекцията на някоя институция, вестник или правителствена служба, ще си поне донякъде в безопасност. Но без това ще си уязвим. Ако решат, че си опасен за тях, няма да се поколебаят да те пипнат. Казвам ти го от опит, Меткалф.

Денят бе ужасно студен, толкова студен, че лицето на Меткалф замръзна. От коментарите на московчани разбра, че това бе една от най-студените зими от години. Влезе в магазин за търговия на консигнация на улица „Горки“, където се продаваха дефицитни стоки, недостъпни за руснаците, срещу валута. Купи си кожена шапка — не за маскировка, а за да се топли. Имаше си причина, поради която руснаците носеха тези шапки — нищо друго не бе в състояние да държи топло на главата и ушите през лютата руска зима. Спомни си какъв кучешки студ можеше да скове Москва, такъв студ, че ако оставиш прозореца на дома си открехнат, мастилото в мастилницата ти замръзва. Когато бе тук предишния път, нямаше хладилници дори за привилегированите гости. Двамата с брат си държаха нетрайните продукти отвън на перваза на прозореца, в найлонови торби. Млякото и яйцата ставаха твърди като камък.

Внезапно забеляза, че го следят. Поне двама от набитите агенти на НКВД, които видя във фоайето на „Метропол“, го следваха тромаво, без да се прикриват, което говореше, че или имат слаба подготовка, или умишлено се стремят Меткалф да разбере, че е следен. Меткалф смяташе, че е второто. Отправяха му предупреждение. Ако нямаше представа за методите на руската тайна полиция, можеше да се притесни, да се зачуди дали не го подозират, че не е пристигнал тук само по делови причини. Но Меткалф знаеше много добре как действа тукашната тайна полиция или поне така смяташе. Те следяха стриктно всички чужденци. Бяха като кучета пазачи, които ръмжаха срещу всеки непознат, предупреждавайки го да не доближава. Тези грубияни — защото те наистина бяха грубияни, биячи — се движеха на групи и следяха всички чужденци, за да ги сплашат, да накарат външните посетители в Москва да усещат, че съветската полицейска държава им диша във врата.

Меткалф обаче намираше присъствието на тези тъпаци от НКВД за успокоително. То бе доказателство, че НКВД не го подозира, колкото и странно да бе. То означаваше, че тайната полиция го смята за обикновен чужденец и нищо повече. Ако подозираха, че е нещо повече, ако знаеха истинската причина, поради която беше тук, НКВД нямаше да пусне по петите му екип от посредствени агенти, а опитни. Не, тези грубияни бяха най-обикновени улични кучета, които го предупреждаваха да стои настрана. Той намираше това за успокоително.

Същевременно присъствието им беше проблем за Меткалф. В определени моменти нямаше нищо против да го следят, дори приветстваше това — например при посещенията си във външнотърговското министерство. Дори предпочиташе да върши работата, която му служеше като прикритие, пред очите на НКВД. Но точно тази сутрин трябваше да им се изплъзне, без обаче да се разбере, че го прави. Ако избягаше на опашката си от НКВД прекалено умело, това щеше да породи всякакви съмнения на „Лубянка“, главната квартира на НКВД, от която всички трепереха. Не само щяха да разберат, че върши нещо подозрително, но и че е нещо повече от обикновен американски бизнесмен. Щяха да узнаят, че е разузнавач.

Тази сутрин щеше да се прави, че разглежда забележителностите, нищо повече. Турист, излязъл на обиколка из руската столица. Трябваше да се държи по подобаващ начин, което предполагаше набор от поведения: никакви явни опити за изплъзване, никакви внезапни стъпки и все пак движенията му не биваше да изглеждат преднамерено спокойни. Не трябваше да създава впечатление, че отива на конкретно място да се срещне с някого, с когото има предварително уговорена среща, а да придаде на поведението си известна доза случайност, спирайки се да разглежда разни неща, привличащи погледа му като при обикновен турист.

Но по някакъв начин трябваше да се изплъзне от агентите.

Възрастна жена продаваше мистериозна безалкохолна напитка от количка. Според табелката беше лимонада, както руснаците наричат всяко газирано питие. Дълга опашка от руснаци с кожени ушанки, чиито краища стърчаха като магарешки уши, чакаха с волско търпение да изпият срещу няколко копейки разредения с газирана вода червен сироп, при това от една-единствена чаша. Меткалф поспря, давайки вид, че опашката е възбудила любопитството му, очите му уж оглеждаха тълпата, установявайки в същото време позицията на хората, които го следяха. Единият беше на неколкостотин метра зад него и вървеше бавно. Другият — в телефонната будка на отсрещната страна на улицата се правеше, че говори по телефона. Бяха в готовност.

Наблюдаваха го, спазвайки една и съща дистанция, като по този начин му показваха, че е следен. Ако се приближат, нямаше да е така правдоподобно; да се отдалечат щеше да е непрактично.

Меткалф продължи да върви по широкия булевард, без да бърза, с поведението на турист, който наблюдава живота в непознат град. Вятърът бе пронизващ и навяваше от време на време снежинки и ледени кристалчета. Обувките му — лъснати кожени обувки на богат американец, а не валенки — хрускаха върху снежните преспи. Не след дълго му се лепна възрастен мъж, който продаваше „Труд“, „Известия“ и „Правда“. В едната си ръка държеше няколко броя малка червена книжка, която развя пред Меткалф.

— Половин рубла за тази песнопойка — викна беззъбият старец отчаяно. — Съдържа всички най-велики съветски песни. — Той запя с тънък, насечен глас: — „Сталин, велик баща, нашето слънце, нашият съветски пътеводител…“

Меткалф му се усмихна, кимна и спря. Хрумна му една идея. Идваше трамвай, който се движеше по линията „У-кашка“, известна още като „болшая кругосветская“, която минаваше покрай „Садовое кольцо“. Забеляза с периферното си зрение, че се движи бавно. Единият от агентите беше на отсрещния тротоар и разглеждаше витрината на магазин с надпис „Обувь“ /обувки/. Всъщност той наблюдаваше отражението му върху стъклото. Другият вървеше откъм неговата страна на улицата, спазвайки дистанцията. Всеки момент той щеше да се изравни със старицата, която продаваше лимонада, и ако Меткалф уцелеше момента, видимостта на преследвача му щеше временно да се изгуби. Доближи до беззъбия възрастен продавач на вестници и измъкна портфейла си. Наблюдателят му по-надолу на улицата виждаше как Меткалф спира да си купи песнопойка, което щеше да отнеме около трийсет секунди поне, тъй като старецът без съмнение щеше да се опита да му продаде и още нещо. Така човекът от НКВД щеше да е спокоен, че през няколкото секунди, когато щеше да загуби видимостта към Меткалф, няма да изпусне нищо.

Меткалф подаде на стареца една рубла.

— Ай, вот, спасибо, барин — каза продавачът, изразявайки благодарността си с учтивия, почти угоднически език, на който мужиците в миналото са се обръщали към дворяните. Руснакът остави малката купчина книжки върху сергията си, за да може да прибере рублата, но Меткалф не го изчака да му подаде песнопойката. Вместо това се стрелна край мъжа към бордюра и скочи в движещия се трамвай. С десния крак стъпи на железния ръб на трамвая с три вагона, докато с дясната ръка се хвана за метален фланец и така успя да се закрепи. За щастие трамваят не се движеше бързо, че Меткалф да се нарани. Отвътре се чуваха викове. Беше женски глас, най-вероятно на стрелочничката, възрастна жена, която помагаше при завъртането на ръчката, за да се движи трамваят по релсите.

Обърна глава и установи, че се е качил на трамвая, без да го видят. Докато вагоните се клатушкаха с грохот по улицата, Меткалф забеляза, че единият от наблюдателите, онзи, който зяпаше във витрината на магазина за обувки, не бе мръднал от мястото си. Не беше видял нищо. Другият крачеше покрай дългата опашка за лимонада; от равнодушния му поглед се разбра, че той също не бе съзрял нищо нередно. Явно си мислеше, че американският обект все още се пазари с едноръкия вестникар. Само старецът видя как скочи върху трамвайната платформа, но докато преследвачите му стигнеха до него да го разпитат, Меткалф щеше да е изчезнал.

Меткалф си проправи път през претъпкания трамвай до кондуктора, пускайки шепа копейки в кутия за монети. Всички дървени седалки бяха заети — повечето от мъже, макар че жени на всякаква възраст стърчаха прави.

Измъкна се, макар и временно. Само че сега правилата щяха да се сменят. След като им станеше ясно, че е изчезнал, те вече щяха да го наблюдават с по-голямо подозрение. Щяха да подсилят наблюдението и да го смятат за враг. Вече никога нямаше да може да ги изиграе толкова лесно.

Слезе от трамвая на „Петровка“, един от главните булеварди в центъра на града. Там се намираха огромни къщи, където някога бяха живели най-богатите руски търговци, палати, превърнати в хотели, посолства, жилищни сгради и магазини. Веднага позна четириетажната сграда с класическа фасада. В нея живееше Лана заедно със своя стар баща Михаил Иванович Баранов, генерал от запаса, сега мобилизиран в Комисариата по отбраната. По време на престоя си в Москва преди шест години Меткалф я бе посещавал няколко пъти; можеше да намери апартамента й по памет.

Той обаче не спря пред сградата, а я задмина и продължи към хотел „Аврора“ през една пресечка. Мина покрай няколко магазина: хлебарница, месарница, където Меткалф се съмняваше, че има какво да се купи, и магазин за дамска конфекция, чиито витрини му позволиха да огледа пешеходците зад гърба си. Някои от хората бяха слезли от трамвая заедно с него — няколко жени на средна възраст, една млада жена с две малки деца, старец. Никой от тях не будеше тревога. Спря уж да разгледа изложените на витрината стоки, но всъщност разучи останалите пешеходци. След като се увери, че не го следят, се обърна, пресече улицата, давайки вид, че чете туристическа обява, рекламираща красотата на Сочи. Резкият завой щеше да обърка преследвачите му и да ги принуди да променят позициите си. Но явно никой не го следваше. Уверявайки се, че не е довел опашка до жилището на Лана, той измина разстоянието до следващата пресечка, свърна по нея, заобиколи сградата и мина на отсрещния тротоар.

В Болшой Лана беше под охрана като всички балерини, особено прима балерините. Тук обаче достъпът до нея щеше да е по-лесен; такъв поне бе замисълът на Меткалф. Той вдигна глава към четвъртия етаж и огледа редицата прозорци от апартамента на баща й. Забеляза сянка.

През тънките завеси на единия прозорец се очертаваше силует, който той разпозна и от който дъхът му секна. Стройна млада жена стоеше до прозореца с едната си ръка на хълбока, а с другата жестикулираше явно към събеседник, който не се виждаше. Беше Лана извън всякакво съмнение. Дори само като очертания беше изключителна, до болка красива. Изведнъж осъзна, че не може да понесе да стои навън в мразовитата и ветровита Москва, като знае, че вътре само на неколкостотин метра от него се намира Лана. Предната нощ тя го отблъсна презрително, отритна го със смесица от ненавист и без никакво съмнение — страх. Тя едва ли щеше да изпита по-малко уплаха, ако го видеше сега.

Но откъде идваше този страх? Дали това бе фобията, която всички руснаци изпитват към чужденците, притеснение Да не я видят, че контактува с капиталист? Или страхът й бе свързан по някакъв начин с отношенията й с Фон Шюслер?

Дали не я бяха предупредили? Каквато и да бе причината за страха й, Меткалф можеше да разбере само като се срещне с нея. Той трябваше да я увери, че я разбира. Да й помогне да преодолее този страх.

Застанал близо до входа на Лана, той измъкна сгънат на руло брой на „Известия“ и се направи, че чете. Постоя така няколко минути с вестника в ръка и зачака. Накрая, когато наоколо не се виждаше никой, влезе в жилищната сграда. Вътре не се забелязваше охрана, тъй като тук не живееше нито един високопоставен член на правителството. Качи се на бегом по стълбите до четвъртия етаж.

Входната врата на нейния апартамент, като много входни врати в тази и в други жилищни сгради в Москва, беше облицована с ватирана кожа. Меткалф знаеше, че предназначението на ватата не беше само да пази по-добре от студа; тя предпазваше също от подслушване. Хората тук непрекъснато се притесняваха да не ги подслушват.

Натисна звънеца и зачака. Обзе го странно предчувствие. Пулсът му се ускори. След около минута чу тежки стъпки. Не бяха стъпките на Лана. Дали не бяха на баща й?

Вратата се отвори бавно и отвътре се показа сбръчканото лице на старица, която го изгледа подозрително, малките й очички бяха влажни и почти скрити зад бръчките. Беше облечена в груба жилетка с фина дантелена яка и носеше ленена кухненска престилка.

— Да? Кого вам надо? — попита го тя. Меткалф веднага позна не лицето, а типа. Старицата принадлежеше към един особен отколешен вид, руската бабушка, дума, която означаваше баба, но в действителност с нея назоваваха всяка възрастна жена и в това имаше дълбок смисъл. Бабушката беше централната фигура в огромното руско семейство, корава, но любеща, трудолюбива родоначалничка в едно общество, в което мъжете умират преждевременно от войни или пиене. Беше майка и баба, готвачка и прислужница едновременно.

Меткалф знаеше, че тя не беше баба на Лана, нейните баби и дядовци не бяха живи. По-вероятно беше готвачка и прислужница, рядка привилегия, от която се ползваха определени членове на руския елит.

— Добро утро, бабушка — заговори нежно Меткалф на руски. — Дошъл съм да се видя със Светлана Михайловна.

— А вие сте? — попита старицата, мръщейки се.

— Моля, кажете й, че е… Стива.

Бабушката се намръщи дори още повече и го изгледа накриво, а очите й съвсем потънаха в гънките на кожата й. Тя блъсна вратата. Меткалф чу гътренето на краката й към вътрешността на апартамента. Лана и баща й нямаха домашна прислужница преди, спомни си Меткалф. Прислужница или готвачка бе рядка привилегия в тия времена. Дали това не беше привилегия, която Лана бе получила като прима балерина на Болшой?

След минута вратата отново се отвори.

— Тя не е вкъщи — каза старицата със заядлив и груб тон.

— Знам, че е тук — настоя Меткалф.

— Не е тук — сопна се бабушката.

— Добре, а кога ще се прибере? — попита Меткалф.

— Тя никога няма да се прибере. Не и за вас. Никога. Никога вече не идвайте тук.

И тя тресна вратата.

Лана беше не само уплашена, тя беше ужасена. Отново го отблъсна, точно като предната вечер, но защо? Това не беше импулсивна реакция на влюбения, който се чувства отритнат. Не, имаше нещо по-дълбоко. Не можеше да е само страхът от контактуване с чужденец. Това не обясняваше защо тя го отпрати, след като прислужницата се увери, че е сам. Дори само от любопитство щеше да го пусне, да попита какво иска, защо е в Москва, защо толкова настоява да я види. Той познаваше Лана. Тя беше любопитна жена, непрестанно го разпитваше за живота в Америка или за пътуванията му по света. Беше като дете в това отношение, въпросите й никога не свършваха. Не, при условие, че можеше да разбере защо Меткалф е дошъл, защо иска да я види, тя не би устояла на изкушението. Освен това се бе убедил, че на нея лесно й минаваше ядът. Нямаше логика в това, че продължаваше да го отпъжда, и той не можеше да се начуди защо.

Припомни си намръщеното и сбръчкано лице на прислужницата. Защо имаха прислужница, след като нито Лана, нито баща й се нуждаеха от нея? Домакинството им се състоеше само от двама души и винаги Лана готвеше на своя овдовял баща.

Дали бабушката беше истинска прислужница? Или нещо като пазач, наблюдател, прислужница, прикачена към нея? Дали старата жена не беше изпратена в къщата на Лана да я следи, да я надзирава?

Но в това нямаше логика. Лана не бе някаква важна личност. Беше балерина, нищо повече. Все имаше някакво просто, правдоподобно, логично обяснение за присъствието на тази прислужница: бабушката не беше нищо повече от перчене от страна на една толкова видна артистка от национален мащаб. Сигурно беше това. Ами отказът на Лана да се види с него? Сега през 1940 година бе доста по-различно в сравнение с началото на 30-те години. Съветското общество тъкмо се бе измъкнало от периода на големите чистки. Страхът и параноята бяха повсеместни. Ами ако аферата на Меткалф беше известна на властите и те я бяха предупредили да не установява контакт с него? Вероятно това бе причината.

Надяваше се да е така. Защото едно друго обяснение бе започнало да се промъква в главата на Меткалф, една зловеща теория, за която не му се щеше дори да мисли. Беше ли възможно съветските власти да са наясно защо е пристигнал, да знаеха за секретната му мисия? Ако случаят бе такъв, съвсем логично беше Лана да е предупредена да не се вижда с него. А ако беше вярно…

Не му се мислеше за това. Ако случаят бе такъв, щяха да го арестуват още при пристигането му в Москва. Не, не беше възможно.

Слезе по стълбите, погледна през тясното прозорче на стълбището и забеляза нещо, от което се смрази. В задния двор на жилищната сграда стоеше някакъв мъж и пушеше цигара. Стори му се познат. Имаше типично руско лице: високи скули и изваяни черти, с характерното сибирско излъчване в погледа, но с жестоко, безмилостно изражение. Косата му бе гъста и сламеноруса, очите — бледи. Къде беше виждал този мъж? Изведнъж си спомни, че забеляза мъжа пред хотел „Метропол“ да разговаря с друг мъж. Двамата бяха така увлечени в разговора си, че Меткалф ги погледна съвсем бегло. Той имаше навика да хвърля бърз поглед към лицата на хората и да ги съхранява някъде дълбоко в паметта си. Често го правеше. Нито един от мъжете не му обърна внимание и той не се постара да ги огледа по-подробно. Но беше сигурен, че е същият мъж. Как така? Меткалф се увери, че не са го проследили до тук. Беше се изплъзнал на двамата грубияни от НКВД от фоайето в хотела. Веднага след като скочи от трамвая, провери внимателно кой слезе заедно с него, видя, че всеки тръгна по пътя си. Никой не се мотаеше в околността, беше напълно убеден в това!

Но беше също толкова убеден, че русият мъж с безмилостното лице е същият, когото мярна пред „Метропол“.

А това означаваше, че мъжът не го бе следвал по петите до тук. Наистина бе тревожно. Спомни си стария лозунг, който Корки обичаше да повтаря често: „Единственото по-лошо нещо от това да те следят е да не те следят — защото знаят къде отиваш“.

Русият мъж беше дошъл от „Метропол“ до тук отделно, сякаш е знаел къде отива Меткалф. Откъде? Меткалф не бе споделил с Роджър къде отива, така че няма как да са го подслушали във фоайето.

Явно русият мъж и неговите началници знаеха за връзката му с Лана. За разлика от долнопробните надзиратели от фоайето този агент явно действаше по инструкции от добре информиран източник, който имаше достъп до досието на Меткалф. Това означаваше, че агентът не беше от обикновените оперативни работници, той беше от друга категория, по-опасна категория.

Меткалф остана на стълбищната площадка, наблюдавайки русия мъж от място, където той нямаше да го забележи. Мислеше трескаво. Агентът не го бе видял да влиза в сградата, беше сигурен. Бяха го изпратили да наблюдава, тъй като знаеше как изглежда Меткалф и как е облечен. Затова висеше пред хотела, да огледа крадешком Меткалф и да запомни как изглежда.

Не ме е видял да влизам — осъзна Меткалф. — Той не знае, че се опитах да се видя с Лана.

И няма да узнае, зарече се Меткалф. Беше решен да предпази Лана при всички обстоятелства.

Слезе по стълбите на най-долния етаж и продължи към мазето. Миризмата на пушек се усили: тази сграда се отопляваше не с въглища, а с дърва като повечето сгради в Москва в тия времена на недостиг на въглища и изобилие на дърва. Очукана тежка дървена врата водеше към тъмна изба, чийто под бе зарит от боклуци. Меткалф постоя, за да могат очите му да привикнат към мрака, след което си проправи път покрай струпани купчини от нацепени дърва и изпочупени стари мебели. Стигна до място, където подът бе кален и хлъзгав, и осъзна, че тук обитателите на сградата си бяха направили нещо като незаконна баня. Горещите бани бяха забранени със закон за жителите на Москва. Системите за топла вода бяха откачени в повечето жилища, за да не могат обитателите им да се къпят по друг начин, освен като си загреят вода на печката. Тази незаконна индустрия процъфтяваше в мазетата на някои от по-големите жилищни сгради, където московчани плащаха безбожни суми за удоволствието да се изкъпят под гореща течаща вода.

Дървата все някак трябваше да се внесат вътре, помисли си Меткалф. Следователно имаше сервизен вход, служебен вход. Огледа се и накрая откри малко грубо стълбище от бетон, което водеше към аварийния изход. Отключи тихичко вратата и бутна бавно едното крило, после надникна към задната уличка. Огледа внимателно и установи, че наоколо няма никой. Русият мъж без съмнение все още стоеше на наблюдателния си пост и чакаше да забележи чужденец, който влиза или излиза от сградата. Едва ли щеше да мръдне от мястото си, тъй като рискуваше да пропусне обекта.

Меткалф излезе от аварийния изход, затвори вратата след себе си и се втурна по уличката, пресечка между няколко големи артерии, която се използваше главно за доставки. Част от магазините, които задмина, докато вървеше по „Петровка“, имаха служебни входове откъм уличката. Обикновено ги заключваха, затруднявайки достъпа. Задмина тичешком задните входове на хлебарницата, месарницата и магазина за конфекция и когато наближи задната част на хотел „Аврора“, започна да крачи бавно и мързеливо.

Огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава, изкачи се по дървените стъпала, до които бяха струпани кофи за боклук, и бутна с юмрук металната врата. Тя не реагира. Отново опита, после натисна бравата и за негова изненада вратата се отвори.

Вътре слабо осветен коридор, където вонеше на цигари, водеше до по-широк коридор. През отворена двойна врата в дъното се виждаше огромната хотелска кухня. Пълна жена с червена коса бъркаше нещо в огромна метална тенджера; мъж на средна възраст в синя униформа пържеше някакъв мистериозен вид котлети. Те го изгледаха с любопитство, явно опитвайки се да си обяснят какво прави тук един добре облечен чужденец, без да знаят как да реагират.

— О, извинете — каза Меткалф на английски. — Мисля, че се загубих.

— Не понимаю — отговори червенокосата жена, вдигайки рамене.

Меткалф им пусна неразбираща, но учтива усмивка, сви на свой ред рамене и мина през кухнята, а от там — в празния ресторант на хотела. Продължи към фоайето с висок таван, излющена мазилка по стените и персийски килими върху пода. Препарирани глави на елени се блещеха откъм дървени поставки.

Двама млади мъже с делови вид стояха на рецепцията. Те му кимнаха, докато минаваше покрай тях. Никой не го позна, но и не каза нищо. Той беше добре облечен чужденец, който се появи от вътрешността на хотела, следователно беше негов гост. Той кимна леко, но учтиво и се отправи към изхода. Тук можеше просто да се слее с минувачите, след като бе оставил русия мъж пред жилищната кооперация на Лана.

На спирката на трамвая забеляза позната фигура.

Русият мъж с бледи очи. Беше се облегнал на навеса на спирката и пушеше, изглеждаше така, сякаш чакаше някого.

Меткалф извърна глава, правейки се, че гледа в друга посока. Мили Боже, помисли си той, тоя човек е добър. Който и да беше, откъдето и да беше, го биваше и нямаше нищо общо с кретените от НКВД. Беше първокласен оперативен агент.

Защо?

Какво можеше да означава това, че бяха пратили след него човек с такива професионални умения? Можеше да означава… можеше да означава много неща. Но едно бе ясно: по някаква причина съветското разузнаване смяташе, че Меткалф трябва да бъде наблюдаван особено внимателно. Иначе нямаше да пратят подобен професионалист по дирите на най-обикновен бизнесмен.

По челото му избиха капчици пот, след като вените му се изпълниха с адреналин. Дали прикритието ми е компрометирано? — чудеше се той.

Дали знаят защо съм тук?

Единственото решение бе да прецака агента и да го направи безполезен. Беше прекалено добър, опасно добър. Но когато един агент бъде идентифициран от обекта си, той става безполезен на терена и не остава нищо друго, освен да се оттегли.

Придавайки си приятелско, ако не безгрижно изражение, Меткалф се завлече до дървения навес на спирката, репетирайки наум ролята си: Ужасно съжалявам, но имате ли нещо против да ме упътите? Изглежда, съм се загубил… Срещата лице в лице щеше да доведе до смяна на агента.

Меткалф обиколи спирката втрещен от изумление, сърцето му щеше да изскочи.

Тоя тип наистина си го биваше.

Беше изчезнал.

14

Американското посолство се намираше на улица „Моховая“, близо до хотел „Национал“ срещу Манежния площад и Кремъл. Сградата беше отблъскваща, а мерките за сигурност — строги. Каква ирония, помисли си Меткалф с мрачна усмивка, докато показваше паспорта си, за да го пуснат.

Руснаците участваха заедно с американците в защитата и охраната на американското посолство. Точно пред входа стояха и американски пехотинци, и агенти на НКВД. Пехотинците бяха поставени, за да държат далеч руснаците; агентите на НКВД имаха сходна задача — да не допуснат някой руснак да нахлуе насила и да се опита да избяга на Запад.

Човекът, с когото искаше да се срещне, бе Амос Хилиард. Той заемаше малък, скромен кабинет, лишен от лично присъствие. Беше трети секретар и консул. Дребен, оплешивяващ мъж с очила, бледа кожа и толкова нежни ръце, че дори порязване с хартия можеше да бъде фатално, така изглеждаше отстрани.

Но под мекотата на плътта му се криеше сърцевина от стомана. Хилиард беше дотолкова прям, че прямотата му граничеше с безцеремонна откровеност. Меткалф веднага разбра защо недоверчивият по природа Корки имаше доверие в този човек, селско момче от Айова, направил кариера във външната политика. Амос Хилиард беше експерт по Русия, който обаче не вярваше, че съществува подобно животно експерт по Русия.

— Знаеш ли какво е да си експерт по Русия? — попита Хилиард, сумтейки, няколко минути след като Меткалф се настани в кабинета му. — Човек, който е живял в Русия двайсет години или две седмици. Аз не се вмествам в никоя от двете категории. По дяволите, няма такива специалисти. Просто степента на невежество е различна.

Хилиард бе много повече от служител на Държавния департамент, комуто Корки имаше доверие. Той беше един от агентите му. Беше крайно необичайно за Коркоран да позволи на някой от своите оперативни работници да се запознае с друг. Това бе нарушение на превъзнасяния от него принцип на херметизация.

— В този случай нямаш избор — бе казал Корки на Меткалф в Париж. — Нямам никакво доверие на останалите служители от посолството в Москва. Хилиард е един от малцината, на когото можеш да вярваш, доколкото въобще може да се вярва на когото и да било, макар тази теза да е дискусионна.

— Дори на теб? — попита Меткалф ухилено.

Коркоран обаче не прие думите му като шега.

— Най-голямата ни грешка неизменно не е ли това, че прекалено много вярваме на себе си?

В очите на старика се четеше присъда, познатият укор, който не бе нужно да се изговаря с думи: „Не бъди толкова самоуверен, Стивън. Може да не си толкова добър, колкото си въобразяваш“.

— Добре дошъл в долината на щастието — каза Хилиард и запали цигара „Кемъл“. — Нашият… общ приятел явно има високо мнение за теб.

Меткалф сви рамене.

— Очевидно е, че той ти вярва безрезервно.

— И на теб. Наистина е рядкост да позволи на двама свои хора да влязат в контакт.

Хилиард поклати глава, сякаш да я почисти, и се усмихна.

— Попитай нашия приятел какво е времето и преди да ти отговори, ще се замисли дали ти е нужно да знаеш.

— Явно Москва е изключение.

— Правилно. Само заради това, че си влязъл в тази сграда, името ти става известно на десетина от моите колеги. Разбира се, ти си американски бизнесмен, нищо повече, но се срещаш с мен, което може да накара един-двама да се замислят.

— Как така?

— Не е това, което си помисли. Аз съм само дипломат, който си върши работата, без да си вдига главата, но тъй като не спадам към никоя от няколкото оформени групички със сходни интереси, това автоматично ме прави подозрителен. Налага се да те предупредя — въпреки че едва ли се нуждаеш от предупреждаване, но ще си го позволя. Не разговаряй с никого другиго в тази сграда. Не може да се има доверие на никого. Тук е гнездо на плъхове.

— Двойна лоялност?

— Двойна? — изсумтя Хилиард. — Като цифрата две! Напъни си мозъка, приятелю. Посолството в Москва е започнало да прилича на Анкара или Истанбул през деветнайсети век, гъмжащо от агенти с най-различни намерения и служещи на какви ли не интереси. Гледката е като след повдигане на гниещ пън — отдолу изпълзяват десетки същества, каквито никога не си виждал, и започват да се щурат неистово. За което обвинявам собственото си правителство. Белият дом на Рузвелт, който е възприел грешна линия. Те непрекъснато си променят позицията за Русия и не могат да вземат принципно решение, така че изпращат абсолютно противоречиви сигнали към нас, хората на терен.

— Ти не си от онези, които смятат г-н Рузвелт едва ли не за червен, нали? — попита Меткалф колебливо.

— Вече не. Но години наред, след като той зае поста, гледаше на Москва през розови очила — няма две мнения по въпроса. Едно от първите неща в програмата му беше да направи онова, което президентите преди него отказаха, след като болшевиките свалиха царя — да признае официално съветското правителство. И го направи веднага. А главният му съветник, най-довереното му лице, Хари Хопкинс непрекъснато хока нас, т.нар. специалисти по Русия във външнополитическите среди, че сме прекалено твърди по отношение на добрия стар чичо Джо Сталин. Абе, момчета, наистина ли не можете да забележите положителните страни на тия хора? Непрекъснато ни повтаря това. Погледни, за Бога, само последния посланик, който Рузвелт изпрати тук!

Меткалф кимна. Последният посланик се бе прочул с това, че ласкаеше Сталин и дори го оправдаваше за кървавите чистки.

— Какво искаш да ми кажеш? Че някои от тукашните ти колеги са меки към руснаците, малко нещо розови? Или че има шпиони, внедрени тук от Кремъл!

Хилиард го погледна неловко. Той прокара нервно пухкавата си ръка през оплешивяващото си теме с русоляв мъх като на бебе.

— Има разлика между шпиони и агент, който работи в полза на някого. Имам предвид хора, които вярват в двойното счетоводство, които си мислят, че могат да работят за нас, като едновременно правят услуги на приятелите си от Червения площад — предоставят им информация, ходатайстват за тях, дори се опитват да влияят отвътре върху формирането на американската външна политика, да стане тя, как да се изразя, по-хрисима към Москва.

— Както искаш ги наречи — каза Меткалф, — но аз ги наричам предатели.

Хилиард вдигна рамене отегчено.

— Ще ми се да беше толкова просто. Хора като тези са склонни да се ръководят от действията на онези по върховете. След като Хари Хопкинс и Държавният департамент се стремят да изградят силни съветско-американски отношения като противовес срещу нацистите — каквито те бяха преди Сталин да подаде ръка на Хитлер преди два месеца, — за тях е напълно оправдано да сътрудничат на приятелите си от НКВД или Кремъл, нали така? В крайна сметка те работят за каузата. За това са наети. Най-опасни са предателите, които действат, ръководени от любов — те винаги смятат себе си за истинските патриоти.

Хилиард се вторачи в него с пронизващ поглед.

„Какво, по дяволите, се опитваше да каже? — питаше се Меткалф“.

— Ти ми разказваш за посолство на Съединените щати, където не можеш да имаш доверие в собствените си колеги! Където не се знае кой работи за Сталин!

— Както ти казах, това е само една от групичките тук. Само един от елементите. Рузвелт започна да признава отскоро, че чичо Джо Сталин може и да не е толкова добро момче. Започна да осъзнава някои неприятни истини за болшевиките. — Той снижи гласа си. — Виж само какъв чвор изпрати за посланик. Надут донор на предизборната му кампания, мазен нюйоркски адвокат, който не знае нищо за Русия, мрази я повече от всички останали. Презира Съветите, без да знае нищо за тях. Няма нищо по-лошо от фанатизъм, основаващ се на невежество. Той също си има своите клакьори, тълпата, която мрази Русия, типовете, които са така уплашени от вируса на болшевизма, че са готови на всичко, за да саботират отношенията ни с Кремъл. Готови да помогнат на Берлин дори. Гледат на нацистите като на единствената надежда да спрат разпространението на комунизма по света.

— Ти наистина ли искаш да кажеш, че има хора, които работят в полза на Хитлер?

— По същата система на двойно счетоводство, да. Или по-лошо. Проблемът е, че човек така и не е наясно с нещата. Тук е наистина дяволско гнездо на пепелянки…

— Разбрах.

— Но не за това си тук. Ако съм разбрал правилно шиф-рограмите, очакваш от мен конкретни разузнавателни сведения. Искаш да разбереш какво знаем за съюза между нацистите и Съветите, дали е истински. Или някакъв вид тактика и от двете страни.

— Отчасти за това съм тук.

— И това е голямото неизвестно. Загадката на Сфинкса. Нещото, от което всички се вълнуваме. А ти защо се интересуваш ми е много любопитно?

— Налага се да спрем до тук.

— Херметизация — каза Хилиард, кимайки. — Сегментация. Добре, позволи ми да ти кажа нещо. От година и половина непрекъснато пращам телеграми във Вашингтон и ги предупреждавам, че Сталин възнамерява да подпише пакт за ненападение с Хитлер и знаеш ли какъв бе отговорът им всеки път? Пълно недоверие. Отричане. „Абсурд, подобно нещо не може да се случи никога“ — настояваха идиотите. Марксисткото правителство не би сключило сделка с идеологически враг. Вашингтон така и не може да схване простичкия факт, че единствената грижа на Сталин е да съхрани съветската система. Идеологията няма нищо общо. Това е самосъхранение.

— Знаел си, че ще сключат сделка?

— Имах източници.

— В Кремъл?

Хилиард поклати глава и се усмихна загадъчно.

— Всички знаеха, че Берлин и Москва преговарят, но дори и руснаците не бяха сигурни дали ще подпишат споразумение. Как разбрахме ли? Ще ти разкажа една история. Когато германският външен министър Рибентроп пристигна в Москва да подпише със Сталин пакта, руснаците не разполагаха дори с едно нацистко знаме, за да го издигнат по време на церемонията по посрещането на летището. Търсиха къде ли не и не успяха да намерят. През последните шест години те отправяха нападки към нацистите и съвсем естествено беше да нямат техен национален флаг. Накрая изровиха някакво подобие на знаме от филмово студио в Москва, използвано във филм с антинацистка насоченост, което естествено е било бракувано.

— Но ти си знаел — настоя Меткалф. — Знаел си, че предстои такава сделка.

Това означаваше, че Амос Хилиард разполага с източник в германското посолство — помисли си Меткалф.

— Тайната на успехите ми, колкото и да са ограничени в Москва, е, че се опитвам да мисля като Сталин — каза дипломатът. — Трябва да призная, че това съвсем не е приятно. Но той е изключително прагматичен човек. Срещал съм се с него; имах възможността да го преценя. Той е безмилостен, но безмилостно практичен. Знам начина му на мислене. За него Франция е бита карта, британците са с ПОДВИТИ опашки, изолирани от континента. Съзнава много добре, че Лондон няма съюзници в Европа — нито един! И Сталин е наясно, че не разполага с друга карта. Знае, че сделка се сключва винаги със силния, не със слабия. Готов е на всичко да държи германците далеч от съветските граници.

— За него дори е още по-добре, ако фюрерът се насочи към Полша, Балтика и Бесарабия.

— Точно така. Хитлер не иска да води война на два фронта. Това ще го унищожи. Ще е истинска лудост да нападне Русия, докато се сражава срещу британците. Това ще разпокъса армията му, ресурсите и ще гарантира неговото фиаско. А Хитлер, каквото и да говорим за него, не е глупак. Което отново ни връща към загадката на Сфинкса, голямото неизвестно. Истински ли е този съюз между Хитлер и Сталин? Добре, позволи ми да ти отговоря. По дяволите, истински е. Истински като войната. Като самолюбието им.

Меткалф кимна, а в главата му мислите напираха. Изведнъж му хрумна една идея, нещо в подсъзнанието му, което още не бе напълно оформено…

— Но ако този съюз е истински, с нас е свършено — каза той. — Въоръжен съюз между двете най-големи империи в Европа с огромни армии и милиони войници. Те може да сринат и оплячкосат Европа, да си я поделят, а после и останалия свят, да преначертаят картата и ние няма да можем да ги спрем.

— Сега разбирам защо нашият общ приятел ти има доверие. Ти си със стратегическо мислене.

— Сталин водеше преговорите с Рибентроп лично, нали така?

Хилиард кимна.

— Едва ли щеше да го направи, ако не е възнамерявал да направи този пакт действащ.

— А когато подписаха пакта, чичо Джо вдигна наздравица за Хитлер и го нарече молодец.

— Добро момче.

— Знаеш ли руски?

— Малко — отвърна Меткалф. — Колкото да се оправям.

— Сега Съветите купуват от германците за милиони марки турбини, бормашини за оръдия, стругове, противовъздушни оръдия. Това опира до репутацията. Да не мислиш, че германците ще продават на Русия подобна продукция, ако не ги смятат за военни партньори? Аз поне не мисля така. Ние се намираме в тежка ситуация, Меткалф. Мислиш ли, че Вашингтон желае да се включи в тази война? Да не смяташ, че Рузвелт е готов да воюва едновременно с Русия и Германия?

— Единствената ни надежда е да се спречкат помежду си.

— Ще ти се, Меткалф. Ти май сънуваш. Тия диктатори знаят, че заедно са много силни — те биха могли заедно да си поделят света между себе си. Освен това чувам от британските приятели тук, че в правителството на Чърчил има високопоставени служители, макар и не самият Чърчил, които натискат за отделен мирен договор с Германия срещу Съветите.

Меткалф прехапа дясната си устна и се замисли.

— Познаваш ли добре персонала в германското посолство?

Хилиард го изгледа предпазливо.

— Доста добре. Какво точно те интересува.

— Един втори секретар в германското посолство на име Фон Шюслер.

Дипломатът кимна.

— Посредствен. Аристократ, произхожда от висшата класа, което е единствената причина да получи пост в германското външно министерство. Кръгла нула. Какво те интересува за него?

— Имаш ли представа за действителните му политически възгледи?

— А — каза Хилиард, разбирайки въпроса. — Има наистина хора в германското посолство тук, на които, как да се изразя, не им пука за нацистите. Предани германски патриоти, които обичат Германия, но мразят нацистите, които биха направили всичко, за да свалят Хитлер. Членове на нелегално антинацистко движение. Но Фон Шюслер? Едва ли. Той си пада по охолния живот. Не мисля, че изповядва някаква идеология. Ще направи каквото му кажат. Доколкото мога да преценя — а аз съм се срещал с човека само няколко пъти, — той страда от самозаблудата, че е наследник на велики пруски благородници. Жадува за слава. Но не е смел. Слаб, суетен мъж. Фон Шюслер прави каквото му наредят. Единствено иска да се усамоти в замъка си със своите ордени. И пише мемоари, както чувам. Боже.

— Ясно — каза Меткалф.

Той вярваше в преценката на Хилиард.

Слаб, суетен мъж. Не е герой, който би проявил смелостта да се включи в антинацистко нелегално движение. Следователно не беше от хората, които биха станали предатели. Разбира се, това бе преценката само на един човек, но ако Хилиард се окажеше прав, Фон Шюслер не беше подходящият човек за задачата на Корки. Не е смел. Това не отговаряше на портрета на един двоен агент. И въпреки това Корки го изпрати да прецени дали германецът става за вербуване. Как беше възможно Корки да се е подвел? Той имаше източник в Москва, Амос Хилиард, който можеше да го предупреди да не си прави труда.

Меткалф беше озадачен.

— Виж, не знам какви са ти намеренията, но ако искаш да се срещнеш с този човек, мога да те уведомя, че двамата с неговата руска балерина ще са на дачата довечера.

„Неговата руска балерина — повтори Меткалф наум. — Лана“.

— Това е центърът на социалния живот на дипломатическата общност. Въобще тук, в долината на щастието, е един безкраен празник.

— Ще бъда там — каза Меткалф и се изправи, същото направи и Хилиард.

Дипломатът излезе иззад бюрото и Меткалф му подаде ръка. Той се изненада, когато дребният мъж вместо да му стисне ръката, го прегърна с мечешка прегръдка. После разбра защо, когато Хилиард прошепна в ухото му:

— Пази си гърба, чуваш ли? Направи на себе си и на мен една услуга, Меткалф. Никога вече не идвай тук.

15

Меткалф взе ключа от хотелската си стая от възрастната жена, дежурния, която седеше до бюрото на неговия етаж и наблюдаваше кой влиза и кой излиза. В „Метропол“, като във всеки съветски хотел, гостите оставяха и получаваха ключовете си от дежурная, която в повечето случаи беше възрастна жена като настоящата и седеше там по всяко време на деня, а нощно време дремеше с глава върху бюрото. Предполагаше се, че тази архаична система е предназначена да накара гостите да се чувстват в безопасност, да е сигурно, че ключовете се дават на когото трябва, но истинската причина бе, разбира се, гостите да бъдат държани под око от съображения за сигурност. Всичко в Москва се правеше заради сигурността — сигурността на държавата.

Първата му мисъл, когато отключи вратата, беше, че камериерката още не бе идвала да почисти и да разтреби стаята. Което бе странно, като се имаше предвид късният следобед. След като очите му привикнаха с мрака, разбра нещо, което го жегна като удар в слънчевия сплит — стаята му бе претърсвана. Теоретично, това не трябваше да го изненадва, тъй като руснаците обикновено претърсваха стаите на чуждестранните посетители. Но в конкретния случай беше направено грубо, очевидно, показно, за да може той да разбере.

Цялата стая бе обърната надолу с главата. Куфарът, който заключи, преди да излезе тази сутрин, зееше отворен, ключалката беше счупена, съдържанието, старателно сгънато в Париж, разпиляно по леглото и по пода. Беше пълен хаос, безумие.

Двата костюма, които закачи внимателно в дрешника, не само се въргаляха на пода, но и бяха раздрани, сякаш някой беше търсил скрити джобове. Кожените колани, както и подметките на обувките му бяха разрязани. Дори подплатата на куфарите му беше разпрана. Въобще не си бяха направили труда да прикрият тършуването, направено с агресивност, която го порази.

Той влезе в стаята, вдигна кожения куфар „Хермес“ и провери месинговите ключалки. В някои от тях бяха скрити части за миниатюрния радиопредавател, който можеше да бъде сглобен в случай на нужда. Повечето като че ли си бяха на мястото си, доколкото успя да установи, включително кристалът, най-важният компонент на предавателя, без който той не можеше да оперира. За късмет не бяха открили частите, бяха умело скрити. Разбира се, тук се намираха само миниатюрните компоненти на предавателя, останалата част от апарата бе скрита от Роджър някъде из боровите гори край Москва, недалеч от дачата на американското посолство.

После се сети за опакования пистолет „Уебли“, който скри внимателно в рамката на леглото. Наведе се и установи, че мястото, което бе отковал, за да мушне пистолета, и после заковал, беше разцепено. Оръжието го нямаше.

Седна на стола, а сърцето му биеше лудо. Защо бяха обърнали всичко наопаки с такава показност, така грубо! Какво означаваше това? Те — съветските служби за сигурност, той не знаеше коя от тях — го предупреждаваха, даваха му да разбере, че го подозират. Прокарваха чертата върху пясъка и сякаш му казваха да не я престьпва, да внимава къде стъпва, да е наясно, че го следят.

Но за да се отправи подобно предупреждение, се изискваше разрешение от горе, от самия връх на службата за сигурност. Това го тревожеше най-силно. По някаква причина го причисляваха към специална категория — някои високопоставени фигури явно имаха основателни причини да го подозират, че той не е обикновен бизнесмен. Дали това не означаваше изтичане на информация?

Трябваше да се свърже с Корки да го уведоми. Обикновено той не търсеше Коркоран, освен ако не се налагаше да бъде взето решение на неговото равнище — сигурността на терена изискваше изолиране на агента от командната централа колкото може по-дълго. Но естеството на това нахлуване, защото беше точно такова, говореше за пробив в сигурността и Корки трябваше да бъде уведомен незабавно. Довечера възнамеряваше да отиде в дачата на американското посолство край Москва. В мига, в който успееше да се измъкне незабелязано, щеше да отиде в гората, ориентирайки се по предварително уговорената с Роджър маркировка. Щеше да намери предавателя, да инсталира в него кристала и другите компоненти, укрити в куфара, и да се опита да се свърже с Корки.

Но трябваше да стигне до дачата, без да го проследят. Това бе най-голямата трудност. Пазвантите във фоайето веднага щяха да тръгнат след него, което не бе най-големият проблем. Но същото щеше да стори агентът с безцветните очи и русата коса, който и да беше той. Никой друг освен Амос Хилиард не знаеше, че планираше да отиде на приема довечера, а той едва ли щеше да уведоми някого другиго освен посланика може би. От друга страна, ако в НКВД знаеха, че Лана ще бъде на приема довечера, а без съмнение те бяха узнали за срещата му с нея в Болшой, наблюдателите му щяха да се досетят, че той може да се опита да получи покана. Трябваше да вземе мерки най-малкото да създаде впечатлението, че се колебае, което щеше да ограничи кръга от преследвачи.

Тъкмо започна да обмисля какво да направи, докато се бръснеше, когато на вратата се почука. Меткалф се избърса с грубата съветска хавлиена кърпа и отиде до вратата да отвори.

На прага стоеше Тед Бишъп, британският журналист, който изглеждаше доста раздърпан. Вратовръзката му висеше накриво, маншетите на ризата му бяха разкопчани, лицето — зачервено. Стискаше в ръка бутилка скоч.

— Проклетата дежурная не искаше да ми каже номера на стаята ти, докато не я излъгах, че съм твой брат. Представяш ли си! Висок, красив американец като теб и трътлесто британско джудже като мен — братя!

Той говореше завалено, явно беше пиян.

— Тя сигурно си е помислила, че сме осиновени. Господ да ме убие!

Бишъп огледа разхвърляната стая на Меткалф учудено.

— Тук наистина човек не може да разчита на нормално обслужване, а? Имам предвид, че камериерките в „Метропол“ са гола вода.

Меткалф го издърпа в стаята и затвори вратата.

— Дали претърсват стаите на всички чужденци? — попита той. — Дори на бизнесмените, които се опитват да сключат с тях сделки? Не се учудвам, че съветско-американската търговия не върви.

— Те ли са направили това — викна Бишъп, ръкомахайки из стаята, след което се просна върху единствения стол. — Дявол да ги вземе! Педерасти! Взели ли са ти паспорта?

— Не — отговори Меткалф. — За щастие е заключен в рецепцията.

— Което не значи, че не проучват как да го фалшифицират. Напоследък не им попадат често американски паспорти. Какво ще правиш, ще размажеш хлебарките, които са пуснали по петите ти?

Меткалф кимна.

— Няма да им хареса. Това ги настървява като стършели. Обичат да знаят всяка стъпка на чуждестранните си гости. Имаш ли чаша, водна или друга, всъщност две?

Той разклати бутилката, държейки я за гърлото.

— Разбира се — каза Меткалф, вдигна прашна чаша от бюрото и я подаде на журналиста.

— Нямаш ли повече?

— Страхувам се, че са ми оставили само тая.

Бишоп наля няколко пръста скоч.

— Ти си щастливец тогава — каза той, надигна чашата и отпи яка глътка. — Това дори не е скоч, а шибана водка. Слагат й някакъв скапан карамел за оцветяване и печелят в замяна твърда валута. Пълнят с помия стари бутилки „Джони Уокър“. Не е чудно, че няма бандерол върху тях.

— Аз не искам, благодаря — каза Меткалф, не че Бишъп му предложи.

— Жалка кафява водка — продължи да кълне Бишъп. — И я наричат скоч. Не ти ли се къса сърцето? Това е нещо като метафора за целия им скапан режим, бих казал, ако въобще може да става дума за метафори. Ще излизаш ли довечера? Имаш ли някакви планове?

— Ще се видя с приятели.

— Ясно — Бишъп го изгледа през ръба на чашата си. — Приятели бизнесмени, предполагам.

— Нещо такова.

— Продавате им въжето, а?

— Моля?

— Въжето. Продавате на руснаците въжето. Не си ли чувал някога тоя лаф?

— Страхувам се, че не.

Бишъп му хвърли замъглен поглед с кръвясалите си очи.

— Самият Ленин го е казал. Капиталистите ще ни продадат въжето, с което ще ги обесим.

Внимавай, помисли си внезапно Меткалф. Британският кореспондент беше пиян, но под алкохолното му опиянение се криеше дълбока, трайна омраза към съветския режим. Спомни си думите на Хилиард: „…Групичката, която мрази Русия… и е готова да помогне на Берлин с каквото може… Те смятат нацистите за единствената надеждна спирачка срещу разпространяването на комунизма по света…“

Беше ли Тед Бишъп част от тази групичка? Журналистът бе акредитиран от години в Москва, което означаваше, че има добри източници за информация, но не беше ли възможно размяната на информация да върви и в обратната посока? Дали той не снабдяваше като отплата някои от източниците си със сведения? Не беше задължително тези източници да са от съветското правителство, а сред работещите тук чужденци.

Всеки в Москва преследваше свои цели. Пълна мъгла. Как точно се бе изразил британският премиер миналата година? „Не мога да прогнозирам действията на Русия. Това е загадка, обвита в мистерия във вътрешността на енигма.“ Още по-смущаващи и по-тайнствени бяха думите на Хилиард за „гнездото на плъховете“ сред специалистите за Русия тук. Пази си гърба — предупреди го Хилиард.

Бишъп жестикулираше като луд, докато дърдореше гръмогласно.

— Ти и приятелчетата ти бизнесмени сигурно си мислите, че сте тук да правите пари, но в действителност не помагате ли на Съветите да изграждат военната си машина? Мамка му, вашият „Дъглас Еъркрафт“ прави самолети за руские и не ви идва въобще наум, че тия птички ще пускат бомби над Лондон, ако не е така, значи съм епископът на Кентьрбъри. „Юнайтед Енджиниъринг Фаундри“ строи алуминиев завод край Москва, най-модерният алуминиев завод в света, по-фантастичен и от вашите в Америка, за да се произвеждат тия бомбардировачи. „Дженерал Електрик“ пък продава турбини с малогабаритни електроцентрали на комунягите, строите им стоманодобивни заводи и доменни пещи, по-бомбастични и от тези на янките в Индиана… А, не знам какви ги дрънкам, Меткалф. Не ми обръщай внимание.

Меткалф се засуети из стаята, докато Бишъп бръщолевеше, събирайки разхвърляните дрехи и сгъвайки онези, които не бяха разпрани. Ако смяташе да ходи на партито на американското посолство довечера, трябваше да побърза, което означаваше да се отърве от наквасения британец.

Бишъп отпи още една яка глътка от „кафявата водка“. После снижи гласа си и започна да шепне:

— Може би не бива да го споделям с теб, Меткалф, но знам от сигурен източник, едно птиче, което работи за един тип в централата…

— За кого? — попита Меткалф, обзет внезапно от чувство на тревога.

— Така му викам — централата… — продължи Бишъп. — Та птичето ми довери, че човекът на Сталин — Молотов заминава утре сутринта за Берлин. Тръгва от Белоруската гара утре сутринта с голяма делегация.

— Наистина ли? — каза Меткалф равнодушно.

Ако беше вярно, новината си я биваше. Щом Сталин изпращаше външния си министър в Германия, значи се опитваше да укрепи връзките си с нацистите…

— Британците се отнасят несериозно съм Съветите — каза Бишъп, клатушкайки се — Но когато научат за това, яко ще се напикаят. Лондон смята, че руснаците може да са подписали тъпо парче хартия с фрицовете, но тайно ги мразят. Простотии! Това звучи ли ти като неутрална позиция, Мет…

— Това вярно ли е?

Бишъп вдигна едва пръста си и го размаха пред Меткалф. Той се оригна и после се олюля напред-назад.

— Безупречен източник, както ти казах. — После свали пръста си, облегна се назад със зяпнала уста. — Не ме будалкай.

— Не се тревожи, Тед.

— Тревогата и моя милост сме близнаци, както обичам да казвам — избоботи Бишъп и добави тихичко: — Ти не си ли шпионин, а? Тая история с бизнеса не е ли класическо прикритие?

Меткалф се смрази. Успя да се усмихне, подготвяйки се да каже нещо умно като опровержение, но в същия миг британецът избухна в смях, който постепенно стана задавен, и се втурна към банята, блъскайки вратата след себе си. Меткалф чуваше как се дере и пъшка.

— Добре ли си? — викна Меткалф, но единственият отговор от страна на Бишъп бе охкане, последвано от още напъни за повръщане. Меткалф поклати глава и започна бързо да се облича. Каквито и да бяха тайните връзки на Тед Бишъп, той си беше пияница, прям и простосърдечен, което гоправеше повече досаден, отколкото опасен. След няколко минути се чу водата в тоалетната и Бишъп се показа, хилейки се тъпо.

— А, Меткалф — промърмори той, — ще ми оставиш ли пастата си за зъби и крема за бръснене, като си тръгваш от Москва? Тук е наистина дяволски трудно да се снабди човек с подобни неща, а?

Роджър все още не се беше върнал в „Метропол“. Номерът бе да стигне до дачата на посолството, без да го проследят, което изключваше поръчка за кола и шофьор чрез „Интурист“ или повикване на такси, ако въобще можеше да се намери. Един от младежите на рецепцията, по-приветливият от двамата, му се усмихна, докато Меткалф доближаваше.

— Нуждая се от превоз — каза Меткалф.

Говореше руски, но развалено, с нарочно неправилен акцент. Ако руският му бе прекалено разговорен, щеше да предизвика подозрения. По-добре беше да звучи като безпомощен чужденец.

— Превоз?

— Кола.

— Мога да звънна в „Интурист“ — каза регистраторът и се протегна към телефона.

— Не — ухили му се Меткалф. — Нищо официално. Аз — е, искам да си остане само между нас, момчета, нали? Лично е.

Регистраторът бавно повдигна брадичката си, присви очи, а устните му се изкривиха леко в разбираща усмивка.

— Лично — повтори той.

Меткалф снижи още повече гласа си.

— Замесена е жена, разбираш ли? Красиво момиче. Очи черние — добави той, имайки предвид старата руска песен. — Тя е екскурзовод в „Интурист“ и се притеснява шефовете й да не научат… разбра ли?

Руснакът разбра.

— Не искаш да намесваш никого от „Интурист“ — каза той, кимайки. — Но това е доста трудно, сър. „Интурист“ е официалната ни организация, обслужваща чуждестранните туристи. — Той вдигна безпомощно рамене. — Москва не е Лондон или Ню Йорк, сър. „Интурист“ е единственият официален превозвач за чужденци.

— Абсолютно — каза Меткалф и съвсем дискретно бутна дебела пачка рубли под тезгяха, прикрити зле под листовка на „Метропол“. — Трудна ситуация наистина. Ако можеш да измислиш нещо, каквото и да било неофициално транспортно средство, с което да стигна до моите очи черние, ще бъде оценено високо.

— А, да, сър — каза чиновникът, изведнъж ентусиазирано. — На любовта винаги трябва да се даде път.

Той изчезна в офиса си и се върна след около минута. Наведе леко глава, за да не може да го чуе колегата му в другия край на рецепцията, който разговаряше с група българи. — Трудно е да обещая твърдо, но може да се измисли нещо. Но ще ми създаде известни неудобства.

Меткалф кимна. Той подаде на регистратора ръка, в която бе пъхнал още една пачка рубли, по-дебела и от първата.

— Каквото и да е.

— А, да, сър. Може би ще ви помогна. Заповядайте, елате с мен…

Руският младеж излезе от рецепцията и се отправи бързо към входната врата на хотела, а Меткалф го последва. След няколко минути регистраторът махна на голям очукан пикап за доставки с надпис „Молоко“ /мляко/. Младежът отиде при шофьора и му каза нещо. После се върна при Меткалф.

— Този господин твърди, че в тия времена трудно се намира бензин и че е много скъп.

Меткалф отново кимна и бутна на регистратора още една пачка рубли. Руснакът пак отиде до шофьора, подаде му парите и се върна при Меткалф.

— Елате, сър — каза той, заведе го до задната част на пикапа и отвори вратата.

Меткалф се качи. Вътре имаше само няколко щайги с бутилки мляко и сандъчета с лук, който смърдеше отвратително. След като вратите се затвориха и вътре настана почти пълен мрак, Меткалф чу дрезгавия глас откъм шофьорската кабина.

— Накъде да карам?

Меткалф упъти шофьора, без да споменава за вилата на посолството, а само му описа мястото, където се намираше. Погледна през тясната цепка и видя единствено раздърпания селски кожух и кожената шапка на шофьора.

— Не пипайте лука — каза руснакът, докато запалваше пикапа. Колата потегли. — Десет рубли килограма е. Извадих късмет. Жената ще е много доволна.

Докато шофьорът бърбореше, очите на Меткалф привикнаха с тъмнината и скоро той забеляза малък прашен прозорец в задната част на пикапа, откъдето можеше да наблюдава за преследвачи.

Никой не ги следеше. Шофьорът караше по маршрута, който Меткалф му описа, продължавайки да бърбори. От време на време Меткалф измърморваше по нещо, за да даде вид, че го слуша. Когато накрая пикапът стигна Немчиновка и сви по шосето за Можайск по тесен път, който водеше към дачата на посолството, Меткалф беше сигурен, че не са ги проследили. Беше дошъл дотук незабелязано. Най-после победа, макар и дребна. Той се почувства за миг горд и изпита удовлетворението, което идва след успеха и напрежението.

— Може да ме оставите тук — каза Меткалф.

Пикапът спря, а спирачките му изскърцаха. Беше тъмно. В това време на годината в Москва се смрачаваше рано. Единствената светлина идваше откъм дачата, на неколкостотин метра по-нататък. Чуваше се дори музика от грамофона, смях, оживени разговори. Запита се дали Лана и германският й любовник бяха пристигнали вече.

Меткалф извади още рубли от джоба си и заобиколи пикапа, за да ги даде на шофьора. Неочаквано пикапът потегли, вдигайки прахоляк. Защо ли шофьорът се разбърза изведнъж, преди да получи обещаната отплата? Озадачен, Меткалф напрегна очи и миг преди пикапът да потегли по калния път, мярна в огледалото за обратно виждане шофьора за първи път. Сърцето му заби лудо, когато видя лицето на мъжа, който се бе дегизирал във ватенката и селския калпак. Мъжът, който го докара от хотела до дачата, беше съшият, от когото се опита да се изплъзне. Русият мъж с безцветните сиви очи.

16

Непоправимото бе сторено. Опитът му да дойде тук незабелязано влоши още повече нещата. Нямаше нищо необичайно в това представител на „Меткалф Индъстрис“, който е на посещение в Москва, да присъства на прием, организиран от посолството на САЩ. Беше напълно предвидимо. А сега неуспешните му маневри да се измъкне незабелязано създаваха впечатлението, че крие нещо. Не беше на добро.

Щеше да има лоши последици без съмнение, много по-големи от щетите, които бяха нанесени на вещите му в хотела. Последици, които щяха да го застигнат по-късно.

Дачата, наета от американското посолство, беше скромна двуетажна дървена къща върху гребена на хълм с изглед към обраслата с дървета долина югозападно от Москва. Тя беше центърът на светския живот на чуждестранната дипломатическа общност в Москва, мястото, където посланици, консули, аташета и техните сътрудници се събираха да обменят клюки и новини и се опитваха да измъкват един от друг информация. Повече от година най-важните представители на Америка, Великобритания, Италия, Гърция, Турция и Сърбия се събираха да общуват. Меткалф знаеше, че тук се върши много повече дипломатическа работа, отколкото в която и да е било официална институция; изцяло интимната и неофициална обстановка на това място допринасяше за непринудени разговори и за установяване на по-близки отношения и така даваше възможност да се разменя съществена информация. Понякога дипломатите правеха дълги излети в гората. Имаше нещо много приятно в този вид неофициално общуване на чашка на верандата или на вечеря, на тенис корта зад вилата или на кънки по време на продължителната зима, когато тенис кортовете бяха затрупани със сняг. Но под фасадата на тези светски контакти се криеше политика. Това бе истинската причина да се троши валута за дачата. Всичко беше заради политиката.

Меткалф влезе в главния салон, който бе препълнен с най-различни хора, събрани край бумтящата камина. Някои от лицата позна веднага: британския посланик сър Станфорд Крипс; гръцкия посланик с леви убеждения, но доста отракан; граф Фон дер Шуленбург, висок, белокос джентълмен със знатна осанка, който поради дългогодишната си работа тук беше доайенът на дипломатическия корпус. Имаше и други, които му се сториха познати. Забеляза Амос Хилиард, който му хвърли поглед, ококорвайки се леко, за да му подскаже, че го е видял, преди да извърне очи. Песента „Колко е високо Луната“ се въртеше на грамофона в ъгъла, стар модел „Виктрола“ с ръчка за навиване и огромна декоративна фуния.

Запозна се с една жена, която стоеше близо до входната врата. Оказа се съпругата на американския посланик.

— Натрапник? Ти? — каза тя. — Не ставай глупав, та ти си синът на Чарли Меткалф, нали така? Знаеш ли, двамата с баща ти…

И тя започна да разказва някаква история за общуването им в „Юниън Клъб Лийг“ в Ню Йорк отпреди няколко десетилетия. Често се случваше, когато Меткалф се срещаше с хора от старите елитни среди. Името Меткалф беше не само добре известно, но и излъчваше някакво превъзходство дори сред онези, които притежаваха превъзходство. Защото бащата на Меткалф беше не само богат, но и видна фигура в светските среди, което никога не бе интересувало синовете му. Меткалф често се чудеше дали професията, която си избра — да шпионира в полза на страната си, което изискваше да живее и да работи в пълна анонимност, не беше реакцията му срещу фалша, който усещаше в социалната среда на баща си.

След като свали палтото си и съпругата на посланика погледна учудено разпрания хастар, резултат от тършуването на НКВД в хотелската стая, тя хвана и двете му ръце и започна да описва гостите с тих и доверителен тон.

— Онзи дребничък мъж, ето там, е италианският посланик Аугусто Росо със съпругата си Франсис, американка. Предполага се, че не ни харесва, но всъщност не е така, защото е наистина забавен. Все ни разхожда из Москва в открития си автомобил, обича да играе покер по цяла нощ и има сладък черен шпаньол Пъмпкин. А ето там са неразделните приятели, пълномощните министри на Турция, Гърция и Сърбия, които всяка сутрин си пият заедно кафето в салона на Станфорд Крипс. Румънецът, онзи там, не бива да ти казвам това, се лекува от гонорея и тъй като Москва не е място, където лекуват венерически болести, пътува през седмица до Стокхолм. Е, Стивън, надявам се, че имаш готовност да разговаряш за политика, тъй като всички те говорят само за това, много е досадно, надявам се да издържиш…

Меткалф пое питието — истински скоч, което тя му подаде, и се извини с думите, че не може да си позволи да ангажира повече от времето й. Новината, че е пристигнал, бързо се разпространи сред присъстващите. Дори за важните клечки и знаменитостите тук Меткалф беше знаменитост, макар и от по-ограничен калибър: най-малкото беше интересен бизнесмен на посещение по някаква необявена работа, представителен млад ерген от видно семейство. Беше свежа кръв или по-точно прясна плът, хвърлена в клетката на изгладнели лъвове; всички пожелаха да разговарят с него, да научат последните клюки от Щатите, да го представят на дъщерите или сестрите си.

Алкохолът се лееше, храната също бе в изобилие: хайвер, черен хляб с масло, пушена сьомга. Тълпата излъчваше обаче някакъв фалшив блясък. Тук, сред лишенията в Русия, гостите се радваха на най-доброто. Меткалф беше непознат, но знаеше как да си изиграе ролята. След края на своето юношество той беше присъствал на достатъчно светски събирания и беше експерт по остроумните отговори, вдигането на вежди, косвените намеци за Гротон и Екзетер, Принстьн и Йейл, за партитата в Грос Пойнт и Уоч Хил, и бар „Харбър“.

Около него всички говореха за политика, както го предупреди жената на посланика. Всичко, свързано с войната, и дали САЩ ще се включат в нея. Голяма част от разговорите се отнасяха до Германия. Новината, която Тед Бишъп му подхвърли по-рано, че руският външен министър Молотов заминава за Берлин, беше най-горещата клюка на приема.

„Какво означаваше това?“ — чудеха се дипломатите. Дали Русия не смяташе да влезе във войната в съюз с Германия срещу Великобритания? Ако се окажеше вярно, щеше да е истински кошмар.

Меткалф долавяше откъслеци от разговорите.

— Но Рибентроп подписа десетгодишен пакт за ненападение! — казваше американски аташе на колега британец.

— Наистина ли вярваш, че германците възнамеряват да го спазват? Не ставай смешен.

— Налага се да се придържат към него. Германците не могат да си позволят да водят война на два фронта!

— Всеки договор, който Хитлер подписва, е само лист хартия, никога не го забравяй! Освен това той мрази комунистите.

— Хитлер не е идиот. Никога няма да нападне Русия. Би било лудост — би означавало края му. Хората му не може да не знаят колко силна е Русия, Червената армия…

— Червената армия? Именно в това е разковничето. Сталин застреля деветдесет процента от висшите командири на Червената армия през последните две години и Хитлер го знае.

Меткалф си поговори малко с американския посланик и той му разказа анекдот, който явно бе научил наизуст от непрекъснатото му повтаряне, как тоалетната в резиденцията му в „Спасо Хаус“ („Спаский дом“) се развалила и не можели да намерят кой да я поправи. Тогава посланикът звъннал на заместник-министъра на външните работи Андрей Вишински да го предупреди, че ако до час не му оправят тоалетната, ще отиде в Комисариата на външните работи, за да ползва неговата тоалетна.

Посланикът представи Меткалф на Амос Хилиард.

— Защо не дойдеш някой ден на обяд в посолството? — попита го посланикът.

— Разбира се — промърмори Хилиард, след като посланикът отмина. — Супа от домати в консерва, подправена с кондензирано мляко и ананас от консерва за десерт. Всички консервирани храни, които могат да се намерят. — После снижи гласа си: — Сега, нека видя, да, целият германски състав е тук. Не пропускат прием в дачата. Там е генерал Кьостринг, техният военен аташе, а до него е Хайнрих Херварт фон Битенфелд, когото всички наричат Джони — много полезен източник на информация, противник на нацистите, но това да си остане между нас. А там…

Но Меткалф не го слушаше. Там, в другия край на салона, под ръка с огромен пълен мъж с двойна брадичка и мустачки като четка за зъби стоеше Лана.

Беше облечена в бяла рокля със златисти нишки и изглеждаше на светлинни години от обикновената руска жена. Усмихваше се на нещо, което й говореше нейният любовник, но усмивката й изглеждаше тъжна, насила. Държеше чаша с шампанско, но не пиеше от нея. Лана бе заобиколена от германски офицери в униформи, както и от други мъже в цивилни дрехи, които обаче имаха по нещо издайническо германско — очила без рамки, мустачки като на Хитлер, арогантността на силата. Беше в центъра на група ухажори, но изглеждаше отегчена до смърт.

— …Ако искаш да си наясно с това — казваше Хилиард. — Няма причина да не се срещнете вие двамата. В края на краишата ти си американски бизнесмен, който се стреми да прави пари от каквото може, без да му пука с кого. Нали така?

— Извини ме — каза Меткалф и тръгна към нея като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Докато си проправяше път сред тълпата, тя се обърна ненадейно и долови погледа му. Дъхът му спря. Видя в очите й нещо като искри, рикрита ярост, макар че от друг ъгъл можеше да бъде взето погрешно като любопитство — страст дори, като погледите, с които го удостояваше преди шест години. Но той знаеше как да го тълкува. Тя беше ядосана и не прикриваше яда си.

Докато се промъкваше през тълпата, се питаше: „Колко ли коктейла трябва да издържа?“ Търсеше в паметта си добре заучените духовитости. Дали тя щеше да си помисли, че я преследва. Всъщност в това нямаше нищо лошо, тъй като жените обичаха да тича след тях. Но тя не можеше да е сигурна. В края на краищата беше напълно обичайно хора като него да присъстват на прием от този род. Тя имаше да се чуди дали бе просто съвпадение.

— Стивън! — Беше отново жената на посланика, която го пресрещна и опря дланта си върху гърдите му. — Не забелязвам да разговаряш с никоя от присъстващите млади жени тук и смятам, че това е непоправима загуба. Та те умират за мъжка компания. Ти наистина трябва да изпълниш патриотичния си дълг.

— Ще си припомня годините от колежа — отвърна Меткалф и продължи към Лана, докато най-накрая се изравни с нея.

— О, едва ли е нужно да се връщаш толкова назад — закикоти се жената на посланика. — Знаем за всичките ти подвизи в Йейл. Чувам доста пикантни истории за теб.

— Съвестта ми е чиста — каза искрено Меткалф.

Беше толкова близо до Лана, че долавяше деликатния й парфюм, усещаше топлината, излъчвана от разголените й ръце. Сърцето му биеше толкова силно, че се чудеше дали не издава звук.

Изведнъж Лана се обърна и срещна погледа му.

— Чистата съвест — каза тя равнодушно — е симптом за слаба памет.

Той се усмихна глупаво и отговори на руски.

— Виждам, че тази вечер нямаш представление.

Тя го погледна и му върна усмивката. Само човек, който я познаваше, можеше да разбере, че усмивката не беше искрена.

— Изглежда, че се справят отлично и без мен.

— Твърде се съмнявам. Може ли да се запозная с… твоя приятел? — Меткалф бе придал на лицето си невинно изражение, но тя знаеше това.

В очите й проблясна раздразнение, но тя го прикри с учтиво кимване.

— Разбира се. Руди, искам да ти представя един мой познат.

Рудолф фон Шюслер погледна Меткалф без никакъв интерес. Подаде влажната си пухкава ръка и се здрависа с него. Беше висок, пълен мъж с малки, игриви очички и козя брадичка, която се подпираше върху двойната му гуша и висеше като животинска кожа.

— За мен е удоволствие — каза Меткалф на английски. — За мен е чест да се запозная с мъж с толкова непогрешим вкус към жените.

Светлана се изчерви. Фон Шюслер погледна учудено, сякаш не знаеше какво да отговори.

— Разбрах, че работите в една от най-изисканите дипломатически мисии в Москва — продължи Меткалф.

— А вие сте тук за…? — попита Фон Шюслер.

Гласът му бе тънък и нежен като на жена.

Дали имаше предвид в Москва или на приема? Меткалф реши, че питаше за Москва.

— Налага ми се доста да пътувам заради работата си.

Той се извърна леко, принуждавайки Фон Шюслер да направи същото, отделяйки се от групата германци, с които бъбреше. Останалите се върнаха към разговора си, давайки възможност на Меткалф, Лана и Фон Шюслер да поговорят насаме.

— А тя е?

— Семейната ни компания е „Меткалф Индъстрис“. Вероятно сте чували.

— Не съм добре запознат с американските корпорации.

— Наистина? Но не може да не сте чували поне за най-големите, които помогнаха на режима ви да укрепне. Ами корпорацията „Форд“ построи транспортните средства на Вермахта. Камионите, с които вашите войници се придвижват из Франция и Полша, са произведени от „Дженерал Мотърс“ — камионите, които са гръбнакът на германската военна транспортна система. — Той замълча за миг, наблюдавай ки внимателно изражението на германеца. — А вашият фюрер удостои Хенри Форд с най-високото отличие на нацистите — голям кръст с орел. — Той вдигна рамене. — Казвали са ми, че Хитлер държал портрет на Форд на бюрото си.

— Е, доколкото си спомням, един от американските президенти беше казал: „Бизнесът на Америка си е неин бизнес“, я! — отговори Фон Шюслер, присягайки се да си вземе сандвич с риба.

За миг Меткалф си помисли, че германецът му намигна, но после разбра, че е само тик.

— Някои от нас в американския бизнес смятат — каза внимателно Меткалф, — че международната търговия проправя пътя на политиката. Винаги е приятно, когато правим пари, като едновременно помагаме… за укрепване на онези исторически сили, които не можем да подкрепим открито, акоразбирате какво искам да кажа.

Меткалф подхвърляше стръв, но дали германецът щеше да я захапе? Без съмнение Фон Шюслер разбираше за какво намеква Меткалф — че има пред себе си още един американски бизнесмен, който тайно подкрепя нацистите. Ако захапеше стръвта, Фон Шюслер вероятно щеше да разкрие поне част от личните си симпатии. Но ако беше таен опонент на нацисткия режим, индикациите щяха да бъдат неуловими и Меткалф трябваше да бъде нащрек за признаци в поведението му или в изражението му.

— Убеден съм, че парите, подобно на любовта, винаги намират пътя — каза безпристрастно Фон Шюслер.

— Не всички мои колеги мислят като мен — каза предпазливо Меткалф. — Има бизнесмени, които не желаят доброто на нацистите. Те ви смятат за варвари.

Фон Шюслер сякаш настръхна.

— Кажете на вашите приятели бизнесмени, че ние не сме варвари. Германският народ — истинският германски народ — винаги е обичал красотата и силата. Ние се стремим само да наложим цивилизованост и ред. Обединена Европа под водачеството на фюрера ще е място на мир, законност и ред. А редът е жизненоважен за бизнеса, нали?

Меткалф наблюдаваше внимателно изражението му за някакъв признак на скептицизъм, проблясък на съмнение, намек за ирония, за най-дребното несъответствие между думите, които изричаше, и онова, което мислеше в действителност.

Не, нямаше. Лицето на Фон Шюслер остана спокойно, сдържано. Чувствата, които той изрази, бяха за него съвсем обичайни. Говореше така, както един учител обяснява разликата между влечугите и бозайниците на слаб ученик. Дребно човече със сивкавокафява коса и очила с дебели рамки дръпна настрана Фон Шюслер и започна да му говори бързо на немски.

Най-после Меткалф и Лана останаха насаме, а тя прошепна:

— Никога вече не идвай вкъщи, никога, разбра ли?

— Боже, Лана, извинявай! — отговори Меткалф съкрушен. — Не знаех, че…

— Не, ти нищо не знаеш. — За миг тя като че ли омекна, гневът й стихна. — Има много, много неща, които не знаеш.

— Започвам да съзнавам това, — Много неща, повтори той наум думите й. Едно от тях беше, че не бе осъзнал колко много я обича. — Имаме недовършена работа двамата с теб.

— Работа, да — отговори тя, поклащайки тъжно глава. — За теб всичко е работа. Чух какво каза на Руди, че си готов да правиш бизнес с тези хора. Пред всемогъщия долар няма спирачки.

— Вероятно има някои неща, които не разбираш — възрази той.

— Ти си бизнесмен. Предприемач. Може да се опиташ да се разбунтуваш срещу онова, което са ти дали, което си наследил, но петното остава винаги с теб.

— Петно?

— На капитализма. От правенето на пари с кръвта на работниците.

— Ясно — каза Меткалф.

Тя вече не говореше като предишната безгрижна, аполитична Лана, звучеше като комсомолски инструктор, сякаш бе възприела цялата пропаганда на Комунистическата партия, на която преди това се подиграваше.

— Ако предприемачеството е петно, тогава Русия е… изчистила… от себе си това петно през последните години.

— Нашият велик лидер казва — започна тя с приповдигнат тон, — не можеш да направиш омлет, без да изгориш птицефермата. Или както се казва в лозунга, комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна.

Какви ги дрънкаше тя? Какво се опитваше да каже? Дали говореше тия глупости умишлено? Той обаче не долови следа от ирония върху лицето й.

— Мисля, че Сталин се изрази по-различно. Той се опита да защити кървавите чистки с думите, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.

Тя се изчерви.

— Далеч преди руския народ Сталин осъзна, че винаги ще има врагове на онова, което се опитваме да постигнем.

— О? И какво се опитвате да постигнете?

— Ние изграждаме нова социалистическа държава, Стивън. Всичко ще бъде колективизирано. Не само колективните стопанства. Всичко. Фабриките. Семействата. Много скоро и поезията ще бъде колективизирана също! Можеш ли да си представиш общество, което да постигне всичко това?

Тя говореше глупости, повтаряйки като папагал празни лозунги. Но те бяха толкова нелепи, че не беше изключено просто да се подиграва на пропагандата, която заливаше страната. Беше ли възможно? И все пак дори да взимаше на подбив зловещия език на комунистическата пропаганда, го правеше толкова тънко, с такава вещина, че той не можеше да го разпознае, както и нея. Какво й бе станало на сладката, естествена Лана, балерината, която обикновено не взимаше нищо на сериозно?

— Лана — прекъсна я той. — Трябва да поговорим.

— Ние говорим, Стива.

— Насаме.

Тя замълча за миг, сякаш преценяваше нещо наум.

— Познаваш ли тукашната природа? Земята е наистина много красива. Да се поразходим, а?

Тя направи предложението си безцеремонно, хладно, но той разбра какво искаше да му каже. За първи път тя се съгласяваше да поговори с него.

— Би било чудесно — съгласи се той.

Беше кучешки студ навън, доста неподходяща нощ за разходка на поляната зад дачата. Лана носеше дълго кожено палто от норки и същата шапка — екстравагантен ансамбъл, който не се намираше в тия времена в Москва. Зачуди се дали не беше подарък от германския й любовник.

„Тези хора“ — нарече тя презрително нацистите. Какво искаше да каже? Дали мразеше Шюслер и неговите идеи? Ако нещата стояха по този начин, защо ходеше с него? Лана, която познаваше, не беше материалистка. Тя никога не би си хванала любовник само заради нещата, които може да й купи.

И все пак се бе превърнала в пълна загадка за него. Какво преследваше сега? Защо ходеше с германец? Какво мислеше в действителност за сталинистката система? Коя беше тя?

— Наистина ли си тук по работа, Стивън? — попита Лана, докато крачеха безцелно, а снегът скърцаше под обувките им.

Тя спазваше известна дистанция от него, забеляза той, сякаш за да му подскаже — на него и на някой, който може да ги наблюдава, че те не са нищо повече от приятели или познати, както натърти пред Фон Шюслер. В далечината Меткалф забеляза очертанията на ниски постройки, вероятно конюшни.

— Разбира се. Това е моето занимание. Много добре знаеш.

— Изобщо не знам с какво се занимаваш, Стивън. Колко време ще останеш в Москва?

— Само няколко дни, Лана…

— Защо дойде на приема, защото знаеше, че аз ще бъда тук ли?

— Да — призна той.

— Миналото си е минало, Стивън. И двамата пораснахме и се променихме. Имахме кратка любовна връзка много отдавна, но тя приключи.

— Влюбена ли си в германеца?

— Той е забавен. Как да се изразя, шармантен.

Изрече думите си безгрижно, но не прозвуча убедително.

— Шармантен не е думата, за която човек се сеща, когато погледне Фон Шюслер. По-скоро печален.

— Стивън — каза тя с предупредителен тон, — не е твоя работа да ровиш в сърцата на хората.

— Не. Ако въобще става дума за сърца. А не за нещо друго.

— Какво например?

— Ами, норка не се намира лесно в Москва.

— Получавам много добра заплата в момента. Шест хиляди рубли месечно.

— Всички рубли в хазната не стигат дори да купиш нещо, което го няма.

Едното ъгълче на устата й се изкриви в лукава усмивка.

— Това е подарък. Макар да е нищо в сравнение с подаръка, който получих от теб.

— И преди си споменавала за някакъв подарък, който си получила от мен. Какъв подарък, Лана?

— Руди е добър с мен — каза тя, пренебрегвайки въпроса.

— Той е щедър. Прави ми подаръци и какво от това?

— Не е в стила ти.

— И кое не е в стила ми?

— Да имаш връзка с мъж само защото ти купува норки и бижута.

Тя обаче не се хвана.

— Така изразява любовта си.

— Любов?

— Увлечението си, тогава.

— Да, но аз като че ли не вярвам, че ти… си увлечена по него, или греша?

— Стивън — каза тя раздразнено. — Не можеш да имаш към мен повече претенции.

— Знам това. Разбирам. Но трябва да се срещнем, да поговорим. Важно е.

— Да поговорим? — изсумтя тя. — Знам как говориш.

— Нуждая се от помощта ти. Трябва да се договорим за среща. Утре следобед свободна ли си? Ще се върнеш ли в Москва дотогава?

— Ще се върна — отвърна тя, — но не виждам причина да се срещаме.

— В парка „Соколники“. На обичайното място, където се виждахме преди…

— Стива — прекъсна го тя. — Тихо.

Внезапно Лана показа с глава към мъж, който се появи на верандата недалеч от мястото, където се разхождаха. Той се обърна, погледна натам и позна лицето му. Беше мъжът от ГРУ, който седеше на реда зад него в Болшой, който го заговори за нея.

— Виждал съм го и преди — прошепна Меткалф.

— Лейтенант Кундров от ГРУ — отговори тя тихичко. — Той е моят пазач.

— Твоят… пазач?

— Вероятно задачата му е важна, той е необичайно високопоставен, за да му поръчат да ме следи. Вече от година и половина е моя сянка. Отначало ми беше смешно. Където и да отидех, ме следваше. Имам среща с приятели в ресторант, а той е на съседната маса. Отивам да пазарувам, а той е на опашката зад мен. На всяко представление на Болшой, в което участвам, е на едно и също място. Накрая го поканих на чай. Направих го пред други хора, важни особи, на едно частно парти в Болшой, така че да не може да откаже.

— Защо?

— Защото исках да се запозная със своя надзирател. Вероятно един ден той ще нареди да ме приберат за екзекуция. Вероятно един ден той лично ще ме екзекутира. Предпочитам да познавам човека, който е приел съдбата ми като своя служебна задача.

— Но защо! Защо ще пращат по петите ти някой да те надзирава?

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че се дължи на положението ми, на това, че съм прима балерина — добави тя с развеселен глас. — Станах важна особа и затова ме наблюдават изкъсо. Една балерина, която поддържаше връзка с чужденец — капиталист, — беше изпратена на заточение в Сибир. Ние сме птици в клетка.

— Значи си се примирила — каза Меткалф на английски.

— Примирила — харесва ми тази дума. Как се пише?

Да се примириш с надзирателя си, помисли си Меткалф. Явно беше руски специалитет. Докато й казваше как се пише думата, забеляза, че човекът от ГРУ, лейтенант Кундров, вървеше през поляната към тях.

— Светлана Михайловна — каза той на руски със силния си баритонов глас, — добър вечер. Много е студено навън. Ще се разболеете.

— Добър вечер, Иван Сергеевич — отговори Лана с подчертана любезност. — Позволете ми да ви представя този бизнесмен, който е на посещение у нас.

— Стивън Меткалф — каза Кундров. — Да, мисля, че се запознахме в Болшой.

Те се здрависаха.

— Вие сте любител на балета, доколкото разбирам — попита Меткалф.

— Аз съм почитател на Светлана Михайловна.

— Аз също, но се страхувам, че сме част от много други.

— Вярно е — отговори руснакът. — Светлана Михайловна, вие прекарвате вечерта тук? Като гости на посланика?

Дали не премина проблясък на раздразнение върху лицето й?

— Вие знаете всичко за мен — отговори Лана весело. — Малко ски и езда. А вие?

— Не, не бях сред поканените, страхувам се.

— Срам и позор — възмути се Лана.

Кундров се обърна към Меткалф.

— Как успяхте да стигнете дотук? Предполагам, че не сте имали големи проблеми. В наши дни трудно се намира такси. Надявам се „Интурист“ да ви е осигурил кола и шофьор.

Явно той знаеше за опита на Меткалф да се измъкне от опашката си. Меткалф реши да се възползва от възможността да поправи грешката си.

— Истината е, че предпочитах никой да не разбере, че идвам тук. Няма да повярвате какви перипетии имах.

— Но защо? Това е съветският рай — отговори му човекът от ГРУ спокойно. — Тук няма тайни. Не и от нас.

Меткалф си придаде глуповат вид.

— Точно това е проблемът.

— Не съм сигурен, че ви разбрах.

— Вие, момчета — от ГРУ, НКВД или каквото и да е там, — сте големи дърдорковци. Клюкари. Изпускате се и клюките тръгват.

— Изпускаме се пред кого?

Меткалф облещи очи.

— Пред брат ми, кой друг? Заклех му се, че ще си гледам само бизнеса. Никакви партита. Дадох му дума. Последния път си навлякох достатъчно неприятности. Вижте, брат ми, той е сериозният човек от семейството, си мисли, че съм се променил. Смята, че съм влязъл в релси. Нека си мисли така. Заплаши ме, че ще ме отстрани от семейния бизнес, ако се върна към старите си навици.

— Колко трогателно — отговори Кундров. Но лукавата му усмивка показваше, че не вярва и дума от това, което Меткалф му каза. Той махна с ръка към дачата, сякаш да покаже всичките гости вътре. — И тези хора, никой от тях няма да ви забележи, вашият стар начин на живот? Никой от тях няма да каже и дума?

— Не се притеснявам от тях. А от проклетия шофьор. Британеца, който брат ми изпрати с мен уж да ме вози до срещите и да ме надзирава. От него се опитах да се измъкна.

— Е, можете да разчитате на моята дискретност — каза Кундров.

— Радвам се да го чуя — отвърна Меткалф. — Знаех, че мога.

Лана се изкашля.

— Ще ме извините ли, господа? Трябва да се връщам при Руди. Той ще си помисли, че съм го зарязала.

Час по-късно Меткалф се качи в бентлито на втория секретар в британското посолство, където имаше и други гости, които се връщаха в Москва. Настроението им беше пиянско, разменяха си закачки на висок глас, заливаха се от заразителен смях. Когато колата стигна в края на дългия черен път и тъкмо щеше да завие по павираното шосе, Меткалф изведнъж викна:

— По дяволите, забравих си куфарчето!

Няколко души измърмориха. Един от тях извика:

— Не, няма да се връщаме. Можеш да бъдеш сигурен, че момчетата от НКВД вече са го отворили и са задигнали съдържанието му.

— Само спри, ако обичаш — каза Меткалф.

— Да не си решил да се върнеш пеш? — възкликна женски глас.

— Ще подишам чист въздух — отговори Меткалф. — Ще хвана друга кола.

Слезе от бентлито и тръгна бавно обратно към дачата, докато автомобилът изчезна от погледа му. После спря, за да се огледа и да се увери, че никой не го наблюдава.

Рязко се отклони от пътеката и изчезна в гъстата гора. Беше сигурен, че никой не го видя. Нито преследвачът му със сивите очи, нито надзирателят на Лана Кундров. Ако беше сгрешил, ако все пак го следяха, последиците щяха да са огромни. Но той не можеше да бъде по-внимателен.

17

Под краката му пукаха клонки и иглички. След като навлезе дълбоко в гората, за да е сигурен, че не се вижда откъм пътеката и че фаровете на отпътуващите автомобили няма да го осветят, извади фенерчето и военния компас. Насочи лъча към компаса и ориентирайки се по магнитната стрелка, тръгна на север.

Не разполагаха с карта на района, така че Роджър беше съставил схема, използвайки координатите на компаса.

Меткалф знаеше, че Роджър е заровил предавателя в този участък на гората и беше обозначил мястото с проста система от знаци.

Обхождайки със светлинния лъч мястото във всички посоки, той търсеше дърво, белязано с червена боя. Мястото представляваше гъсталак от стари брези с обелени стволове и високи стройни борове. Извън тесния светлинен лъч мракът бе почти непрогледен. Под нощното небе се стелеше гъста покривка от облаци, които закриваха луната. Погледна си часовника. Червеният циферблат показваше почти два часа през нощта. Като във всяка гора и в тази не цареше мъртва тишина. Периодично вятърът разклащаше клоните на брезите. Тук-там пробягваха дребни животинки.

Меткалф крачеше бавно, опитвайки се да прикрива светлината, но нямаше начин да върви безшумно. Постоянно се ослушваше за необичайни звуци, откъдето и да идваха. Тъй като се намираше в района на дача, която принадлежеше на американското посолство, беше близко до ума да очаква, че той се проверява периодично от патрули под шапката на НКВД. Предполагаше, че охраната не се появява посред нощ, но човек никога не можеше да е сигурен.

Къде ли се намираше маркираното дърво? Имаше, разбира се, вероятност Роджър да не е успял да постави уговорените знаци, ако е бил засечен. А може би компасите им не бяха точни, което бе по-вероятното обяснение. Ако уредът не е настроен внимателно, отклонението на стрелката може да достигне до няколко десетки метра. Компасът не е предназначен за ограничени площи, а за огромни пространства.

Най-после стигна до бреза с петно от червена боя, нанесена скоро. Тя все още не беше засъхнала. Брезата се намираше в най-отдалечения край на определения от Роджър участък и бе първата от общо три маркирани дървета, които насочваха към мястото със скрития предавател. Провери отново компаса, пренастрои го, отклони се на шейсет градуса на запад и стигна до втория знак. Дочу пукот отдалеч, вероятно от неколкостотин метра. Замръзна на място, загаси фенерчето и се заослушва. След минута се увери, че шумът не е необичаен и не е свързан с присъствието на човек. Включи светлината, продължи надясно, докато мярна следващото светлеещо петно от червена боя върху дънера на дърво на около сто метра север-северозапад.

Намери го. Последният знак.

Меткалф и Роджър се бяха разбрали предварително как точно ще бъде скрит радиопредавателят. Проблемът се състоеше в това, че Роджър не можеше да е сигурен, преди да стигне на мястото, дали ще успее да го направи според уговорката. Човек никога не знаеше, преди да види с очи, най-важна си оставаше импровизацията. Дали ще се намерят кухини в дърветата. Или някакъв вид постройка, навес или барака.

Отговорът се съдържаше в код, съставен от букви и цифри, които Роджър бе издълбал с джобно ножче в основата на третото маркирано дърво. Меткалф откри знаците, отбелязани с печатни букви: „Це 8 С“. Това означаваше, че апаратът се намираше точно на осем стъпки на север от дървото. „Це“ се отнасяше до третия от шест варианта: беше скрит в земята и покрит с нещо, което е имало подръка. Меткалф отброи осем стъпки и веднага зърна огромния плосък камък, прикрит в по-голямата си част от храсталаците. Обикновен наблюдател нямаше да забележи нищо. Меткалф клекна и разчисти боровите игли, клонки и изсъхнали листа, после отмести камъка. Отдолу се показа зеленият брезент, в който Роджър беше увил малкия кожен куфар, пъхнат в дупка, която той явно бе изкопал предния ден. Меткалф измъкна куфара с огромни усилия, той бе прилепнал плътно към почвата, и след като разчисти пръстта, го отвори. Не беше никакъв проблем да го използва в тъмнината, тъй като предварително бе разучил добре как действа.

В куфара, който тежеше близо петнайсет килограма, беше вграден дванайсетволтов автомобилен акумулатор със захранващо устройство, слушалки и антена, както и самият предавател, който представляваше метална кутия с площ около четирийсет квадратни сантиметра и черен нагънат накрайник. Беше модел ВР-3, най-модерната нелегална комуникационна апаратура. Предавателят бе конструиран от група полски бегълци, които работеха при строга секретност в Лечуърт, на трийсет мили северно от Лондон. Поляците — екип от забележителни специалисти в областта на телекомуникациите, бяха обучени от германците, преди да избягат от страната си в навечерието на нацистката инвазия. Бяха цивилни специалисти, наети от британските тайни служби. Натовариха ги със задачата да подобрят неудобния за носене предавател „Марк X“, който бе толкова обемен, че се побираше в два куфара. Така те създадоха компактен и достатъчно мощен апарат, конструиран от умалени части. Приемателят му бе отличен; мощността беше трийсет вата, което позволяваше да се установяват връзки между континентите. Апаратът нямаше равен. Когато Корки предаде на Меткалф куфара в църквата на „Пигал“ в Париж, той не скри удоволствието си от факта, че бе успял да се сдобие с един от няколкото прототипа, преди дори британското контраразузнаване МИ-6 да сложи ръка върху тях.

„Това чудо прави всички останали машинки отживелица — похвали се Корки. — Останалите апарати са вече музейни експонати. Но, моля те, пази го с цената на живота си. Теб можем да те заменим, но не и устройството“.

Инструкцията за работа с апарата беше мушната под капака на черната метална кутия, но Меткалф я бе научил наизуст. За миг остана неподвижен, за да чуе горските шумове. Долови шума от поклащането на клоните и далечния вик на нощна птица. Нищо друго. Коленете му се бяха намокрили със сняг и краката му започнаха да замръзват. Условията за работа бяха неудобни. Много по-лесно щеше да е, ако имаше възможност да използва предавателя в закрито помещение, но това бе немислимо. Но нямаше също смисъл да си усложнява живота повече от необходимото. Той свали зеления брезентов калъф, в който бе увит куфарът, и го положи върху земята. Така щеше да застане поне на сухо място. Облеклото му съвсем не беше подходящо за нощни похождения в гората: над вечерния си костюм носеше сиво кашмирено палто. Дрехите му се бяха изпоцапали и разкъсали, докато си проправяше път през гъсталака, а този външен вид намаляваше възможностите му да се измъкне, ако се наложеше. Веднага се забелязваше, че е скъпо облечен чужденец, бродещ из гората край Москва, което моментално щеше да породи съмнения, ако го хванеха; нямаше как да се направи на, да речем, местен човек с акцент, но така говореха мнозина граждани на Съветския съюз, които произхождаха от далечни краища, така че не акцентът му би станал непосредствен повод да бъде проверен. Дрехите бяха тези, които щяха да го издадат.

Някъде в подсъзнанието си Меткалф започна да репетира наум история, с която можеше да се оправдае в случай на нужда. Приличаше на гостенин от Америка и за такъв щеше да се представи. Беше отседнал в дачата за уикенда — Лана и Фон Шюслер прекарваха вечерта там, така че не беше неправдоподобно, — а той просто се бе загубил в гората по време на среднощна разходка. Щеше да им каже, че е бил с жена, омъжена жена, съпруга на аташе от посолството. Пожелали са да се усамотят и затова са отишли в гората, а тя вече се е прибрала в дачата… Умът му трескаво измисляше версия след версия, опитвайки се да открие най-достоверно звучащата.

И едновременно изпълняваше спешната си задача. От предния джоб на панталоните си измъкна малък черен овал с два накрайника: кристалът, който бе скрит умело в куфара му в хотела и който беше всъщност отключващият механизъм. Този кристал съдържаше кодираните честоти, на които щеше да предава и приема. Беше опасно да се съхранява заедно с предавателя, тъй като ако откриеха куфара, операционната безопасност щеше да бъде сериозно компрометирана. Човек не държи никога ключа и ключалката на едно и също място. Той прикачи кристала към извод Р в долната част на апарата, после мушна вътре извода на слушалките и включи копчето.

Закрепи фенерчето така, че да осветява предавателя. Трябваше да действа бързо: беше седнал на ярко осветено островче сред тъмната гора. Сега можеха да го забележат от стотици метри разстояние. А ако го хванеха, обстоятелствата щяха да бъдат повече от уличаващи. Веднага щяха да последват арест и карцер на „Лубянка“.

Извади от джобчето на палтото си пакет цигари „Лъки Страйк“ и писалка. В пакета беше скрил няколко малки листчета хартия. Взе едното. Беше еднократен код, напечатан върху азотна оризова хартия, за да може да изгори веднага, ако се наложеше да я унищожи. Освен това се разтваряше в гореща вода и можеше да се погълне в случай на необходимост. Отвъртя капачката на писалката, в която бе намушкана навита на руло копринена кърпичка с размери двайсет на осем сантиметра. Разгъна я върху брезентовия калъф. Коприната беше изписана от край до край с колонки от букви, разположени във вид на таблица.

Еднократният код върху оризовата хартия и шифърът, изписан на коприната, съдържаха най-модерната система за шифроване, измислена някога. Известна като таблицата на Вижьонер, тя беше разработена неотдавна в Лондон от службата на Чърчил за специални операции за агентите на терен. Британците изпреварваха далеч напред американците по отношение на кодовете и шифрите, оплакваше се често Корки, тъй като се отнасяха по-сериозно към шпионажа. Гениалното на тази система се състоеше в това, че беше съвсем проста и лесна за използване и същевременно непробиваема дори с помощта на най-модерните машини за разчитане на шифри. Всяка буква от английската азбука бе заместена с произволна буква. Кодът не съответстваше на нито един образец и шифрованият текст не можеше да се разчете, дори да бъде прехванат. Всеки код се използваше само по веднъж и после се унищожаваше. Единственият дубликат се съхраняваше в базата. Всеки код беше различен. Официалното название на този шифър, състоящ се от заместители на буквите, беше „Неопределен разбъркан код“. Корки често го наричаше „основното оръжие“.

Меткалф пусна захранването, после нагласи превключвателя на позиция „Настройка“. Натисна един ключ, завъртя копче с отбелязана върху него стрелка, докато неоновият индикатор светна. После нагласи друго копче на „Предаване“, избра положение, при което индикаторът светеше най-ярко, показвайки честотата с най-силния сигнал. Сега радиостанцията беше готова за работа.

Беше съставил и шифровал съобщението си предварително. Спешно послание до Корки, в което го информираше какво се бе случило в Москва, за „съгледвача“ от ГРУ Кундров, прикачен към Светлана, и в което искаше справка за този мъж. Меткалф уведоми също Корки, че го следят до степен, която буди тревога, както и за невероятния професионализъм на най-талантливия от наблюдателите му. Постави въпроса дали прикритието му по някакъв начин не е било компрометирано. Накрая съобщи на Корки непосредствените си впечатления от Фон Шюслер, които съвпадаха с оценката на Амос Хилиард — германецът не даваше никакви признаци, че може да бъде вербуван. Изложението му беше лаконично, сведено до максимално сбита форма, със стандартни или предварително уговорени съкращения. Върху коприната наред с таблиците на шифъра бяха изписани и кодирани фрази, използвани често от агентите на терен, като например: „пристигнах безопасно“ или „тайната квартира е локализирана“. Корки беше добавил също и комплект от абревиатури на по-сложни фрази или дълги изрази.

Освен това Меткалф трябваше да осъществи връзката не гласово, а чрез морзовата азбука. И не само за да се гарантира сигурността на трансмисията, което безспорно беше важен фактор. По-съществената причина се състоеше в това, че гласовите сигнали можеха да се предават на разстояние не по-голямо от неколкостотин мили. Такива бяха възможностите на технологията. Дълговълновите сигнали, излъчвани чрез морзовата система, пътуваха на пет пъти по-голямо разстояние.

Доближавайки фенерчето, той погледна листчето хартия, което беше пъхнал в празния пакет от цигари „Лъки Страйк“. Дългите редици от букви биха изглеждали като безсмислици за обикновен наблюдател. Опитни агенти като надзирателя на Лана или русия тип от НКВД веднага щяха да разберат, че са кодови, дори да не успееха да ги разчетат. Това листче хартия заедно с еднократните кодове и шифрите върху коприната бяха изключително опасни улики, ако се стигнеше до обискиране.

Побързай — подканяше се Меткалф. Седиш на осветено място посред тъмна гора край Москва. Всяка изминала минута увеличава риска да те открият.

Започна да почуква върху морзовия ключ, който бе разположен в долния десен ъгъл откъм лицевата страна на предавателя. Работеше бавно, нямаше опит. В Париж не се налагаше да използва радиостанция, а лошото осветление правеше нещата още по-трудни. Шифрограмата беше адресирана до някаква база 23-С у дома, което автоматично сигнализираше, че е за Коркоран. Разшифрованото съобщение щеше да стигне до него по безопасни канали. Веднага щом чу сигнала, че телеграмата е получена, свали слушалките и изключи предавателя.

Изгаси светлината, разглоби апарата, прибра кристала, после върна кутията в брезентовия калъф. Пъхна я обратно в дупката, върна големия плосък камък отгоре и накрая се постара да прикрие следите, които бе оставил на мястото, за да не личи по нищо, че е имало някой. Дочу пукот от счупване на клонче.

Замръзна на място. Заослушва се. Не се съмняваше, че бе предизвикан от нещо по-голямо от катеричка.

Още един пукот, последван от звука на прекършени храсти. И отново.

Не беше животно. Беше човек. Някой се промъкваше трудно през гъсталака, тежките стъпки като че ли приближаваха.

Беше сигурен. Нямаше грешка. Някой идваше към него. Меткалф се премести тихо, колкото можеше, няколко стъпки наляво, за да се скрие зад един бор. Сърцето му биеше лудо. Стоеше на около мегьр от радиостанцията, която току-що бе заровил. Но нямаше начин да е сигурен, че не са го наблюдавали как укрива апарата в земята. Колко ли дълго фенерчето му бе стояло включено? Дали светлината беше привлякла вниманието на човека, идващ насам, който и да беше той.

Даде си също сметка, че ако го откриеха тук, съвсем скоро щяха да намерят и предавателя. Щяха да се чудят какво е правил тук и да претърсят мястото.

Налагаше се да бяга, не можеше да рискува да го хванат. Не само защото се намираше на няколко стъпки от модерна шпионска апаратура, още загрята, което бе сигурно доказателство, че току-що е била използвана, а и защото носеше у себе си други изобличаващи улики. Копринената кърпичка, изписана с криптографски кодове, която беше сгънал и прибрал в джоба на сакото си; у него се намираше и листчето оризова хартия с еднократните кодове. Да не говорим за кристала на предавателя. Всичко това доказваше безспорно, че е шпионин. Ако ме хванат, е свършено с мен.

Дали да не ги изхвърли, да ги пусне на земята и просто да се отърве от тях? А после какво? В момента, в който по-бегнеше, щяха да го последват и да открият онова, което зарежеше на земята. Ако ги изхвърлеше, докато бяга, само щеше да привлече вниманието върху тях. А той не желаеше да се лиши от жизненоважни пособия. Кристалът беше незаменим. Без него нямаше да може да се свързва с базата у дома. Без еднократните кодове и шифрите на коприната не би могъл да шифрова съобщенията си. Щеше да остане изолиран в Москва без средства за връзка с Коркоран.

Беше ясно, че няма избор. Трябваше да бяга, но в момента, в който тръгнеше, щяха да го последват. За миг изпита колебание, обмисляйки възможностите си, опитвайки се да избере най-добрата. Вторачи се в нощния мрак, мъчейки се да види кой приближава. Проклетият агент на НКВД, русият мъж с бледите очи, който сякаш го откриваше, където и да отидеше? Или лейтенант Кундров от ГРУ, надзирателят на Лана?

Не. Не беше нито един от двамата. Сега вече успя да долови в мрака очертанията на приближаващата фигура. Първоначално му се стори, че е военен с шуба и кепе. После Меткалф осъзна, че беше агент на НКВД. Забеляза ясно пагоните и значката на шапката. Определено от съветската служба за сигурност, най-вероятно от управлението за охрана, отделение към НКВД, чиито служители отговаряха за охраната на границите и на зоните със специален режим на сигурност.

Логично бе поделение на НКВД да е натоварено да патрулира в района около вилата на американското посолство. НКВД обичаше да държи под око всички чужденци, особено американците, а една вила извън града изискваше особено внимание. Органите за сигурност приемаха, че всички дипломати са шпиони. След като повечето съветски дипломати в чужбина бяха шпиони, защо и всяка друга страна да не постъпва по този начин? При това положение беше от значение за националната сигурност да се патрулира районът, опасващ собствеността на посолството. Не беше изключено в гората да имат някакво съоръжение. Горите около Москва бъкаха от бази и инсталации на Червената армия, ГРУ или НКВД.

Той обаче не очакваше патрул по това време на нощта. А дали не разполагаха тук с наблюдателен пост? Не, нямаше логика. Те патрулираха на групи най-малко по двама или трима. По това време на нощта обиколките им най-вероятно не бяха чести и затова Меткалф не беше чул или забелязал никакви признаци до този момент.

Но след като имаше един патрул, трябваше да има и още.

Войникът доближаваше все повече. Беше не по-възрастен от двайсет години, но това не означаваше, че е неопитен. Вървеше в тъмницата, без да използва фенерче, което подсказваше, че е обучен да броди нощно време из тия гори и че познаваше пътеките и сечищата. Руснакът имаше предимства пред Меткалф. Секундите течаха, не биваше да остава повече тук, скрит зад дървото. Ако патрулът приближеше още малко, щеше да забележи чужденеца.

Изведнъж лумна огьнче от кибритена клечка и също толкова бързо загасна.

Патрулът драсна клечката, но не за да си светне или да запали цигара. Беше сигнал — сигнал към другите Откъм далечината се чу шум — трополене на тежки обувки. Сега вече можеше да долови и гласове, бърза размяна на реплики. По това се разбираше, че става дума за нещо спешно. Останалите патрули от групата, известени от запалената клечка, започнаха да тичат, чупейки по пътя си клони и храсти, без да си правят труда да скрият движенията си. Те идваха точно към него!

Меткалф си плю на петите, промъкна се в тесен отвор между две дървета, и побягна през храстите, вдигайки шум, който не можеше да се избегне. Тичаше бързо, колкото му позволяваха условията. Придвижваше се зигзагообразно от сечище към сечище, взирайки се напред, за да разбере предварително откъде да мине, но нощта бе почти непрогледна и видимостта ограничена най-много до метър и половина.

Откъм гърба му долитаха виковете на руски, инструкциите, които издаваше старшият на групата. Макар че не смееше да се обърне, по промяната в шума, който вдигаха, разбра, че са се разделили и че всеки е поел по различна пътека с надеждата да установят посоката, в която се движи жертвата им.

Не използваха фенерчета. Най-вероятно не се нуждаеха от светлина, тъй като познаваха този участък от гората. А може би не искаха да губят време да вадят фенерчетата. Каквато и да беше причината, това бе от полза за Меткалф: тъмнината е най-доброто прикритие.

Припомни си смътно топографията на терена, макар и само онова, което бе видял, докато се разхождаха с Лана около дачата и докато го возеха в колата на тръгване от приема. Знаеше, че гората растеше върху хълмист терен, който завършва с падина. Беше я видял от задния двор на дачата. Вътрешното му чувство за ориентация му подсказа, че се движи в посока към падината. Доказателство за това бе и наклонът.

Но как можеше да избяга от обучени патрули? Вероятно бе невъзможно, но поне щеше да опита. Иначе му се пишеше зле. Ако успееха да го хванат и да го отведат на „Лубянка“, щяха да го хвърлят в затвора и нито Корки, нито някой от посолството можеше да го спаси. Американски шпионин в Съветска Русия го чакаше затвор или трудов лагер в Сибир — ужасния гулаг, за който беше чувал, а по-вероятно щяха да го екзекутират.

Изпълнен с ужас, той продължаваше да тича, промъквайки се между дърветата, като се движеше не в права линия, с надеждата да обърка преследвачите си. Изведнъж проехтя изстрел.

Експлозия. Куршум разцепи кората на едно дърво на не повече от метър зад него. Още един! Този път куршумът мина през кората на дърво на стъпка от него. Изведнъж гората се изпълни със стрелба. Куршумите свистяха навсякъде, един мина толкова близо до главата му, че усети струята въздух край ухото си. Залегна на земята, за да ги заблуди, и започна да лази на ръце и колене, после скочи на крака и затича с приведена глава ту насам, ту натам. Уплашен човек винаги прибягва към предвидими действия — обичаше да казва Корки. Най-лесният начин, най-краткият път между две точки. Така че трябва да се наруши този естествен, предвидим начин на поведение.

Нов дъжд от куршуми, няколко минаха далече от него, но един — тревожно близо. Идваха от три различни посоки. Явно мъжете се бяха разделили, опитвайки се да го обградят. Най-малко един от тях стреляше със забележителна точност, при това тичайки. Над главата си Меткалф забеляза скално образувание върху гребена на невисок хребет. Тръгна натам, надявайки се, че заоблените камъни и сипеят ще му предоставят временно прикритие срещу изстрелите. Втурна се напред, после направи скок и се пльосна върху ръбестата скала. Изстена от болка, погледна надолу и видя отблясъка от ледена повърхност на слабата лунна светлина. Беше на ръба на дълбока падина. През нея минаваше поток, който явно бе замръзнал. Двата бряга бяха засипани от сняг и лед. Разстоянието до потока беше повече от шест метра. Щеше да е рисковано да скочи. Но да се върне обратно беше още по-рисковано. Нов залп от стрелба с пистолет засипа земята, куршумите рикошираха от скалите. Неточните попадения бяха признак, че е успял да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите. Те явно бяха изостанали доста назад и не можеха да се прицелват, макар да стреляха от различни позиции. Беше много вероятно въобще да не го виждат. Грабна голям камък и го метна възможно най-далече, в обратна посока и вдясно. При падането се чу силен трясък.

Залпът от изстрели последва почти незабавно в посоката, където тупна камъкът, а това му подсказа, че тактиката му бе успешна.

После, без много да му мисли, ръководейки се единствено от инстинкта си за самосъхранение, скочи към заледения бряг на потока с прибрани към тялото крака, за да омекоти удара при приземяването. Болка прониза цялото му тяло, тъй като се подхлъзна и се просна върху неравния заледен бряг. Изправи се с мъка на крака, застана до ръба на потока и провери с крака здравината на леда. Стори му се твърд, с дебелина поне няколко сантиметра. Реши, че ще може да премине. Внимателно пристъпи върху леда, после направи още една крачка и изведнъж кората се пропука и той затъна до колене в полуледената вода. Задъха се. Водата беше непоносимо студена, толкова, че докато се мъчеше да се измъкне от коритото на потока на хлъзгавия бряг, стъпалата му се вкочаниха.

Стрелбата ехтеше далеч зад него, което показваше, че е заблудил преследвачите си и те бяха тръгнали в грешна посока. Беше достатъчно някой от тях да се изкачи на хребета, да погледне към потока и щеше да го види.

Ледената покривка на потока беше тънка и се чупеше, докато напредваше през непоносимо студената вода. Почти стигна до другия бряг, когато десният му крак, напълно безчувствен от студа, се спъна в нещо и той падна с лице върху скования от лед бряг. Дрехите му бяха напълно подгизнали и трепереше от студ, докато се мъчеше да се изправи. Безчувствените му крака не се подчиняваха. Тежаха като безжизнени камъни, напълно лишени от подвижност. Погледна встрани и забеляза на пет-шест метра пред себе си купчина изсъхнали клони и листа, покрити с ледена глазура, в подножието на стръмнината, в края на речния бряг. Вероятно клоните бяха довеяни тук от буря. Меткалф долази с последни сили до купчината. Клоните бяха чупливи и той лесно се промуши в тях, заравяйки се дълбоко. Краката му бяха като парализирани и трепереха, той не можеше да продължи. Трябваше да си почине. Ако се опиташе в този момент да бяга, веднага щяха да го хванат. Нямаше сили, реакциите му бяха забавени. Протегна ръка и подреди сухите клони и листа плътно над тялото си, за да се скрие добре.

Само след минута-две дочу тичащи стъпки и високи гласове, които приближаваха. Меткалф не беше в състояние да определи точно откъде идват. Патрулният наряд можеше да е на хребета, а ако се бяха спуснали в падината, щяха да забележат изпочупения лед на повърхността на потока. Той щеше да ги доведе до мястото, където се криеше, където лежеше, целият треперейки, защото тялото му наистина яко трепереше.

В следващия миг прокънтя изстрел. Така и не разбра от какво разстояние.

— Той е там! Виждам го! — викаше най-младият от патрулите, който го забеляза пръв. Беше селски момък, диалектът му го издаваше.

— Какви ги дрънкаш?

— Ето там! Вася, тъпако, ей там!

— С автомата, идиот такъв, не с пистолета.

Дали го бяха забелязали? Дали сивото му палто не се провиждаше между клоните? Той се сви. Какво можеше да стори? Ако бяха сбъркали, най-глупавото от негова страна би било да се измъкне от убежището си и да привлече вниманието им. Но ако не грешаха, ако някой от тях наистина го бе мярнал и сега подготвяше автомата си за стрелба, беше мъртъв. Добре прицелен изстрел в главата стигаше.

— Добре — каза младежът.

Меткалф не беше религиозен, но усети, че се моли на Господ да са достатъчно далеч, за да не го улучат. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Сърцето му щеше да изскочи.

Изстрелът проехтя, огласяйки гората.

До него не достигна никакъв куршум. Вероятно беше стреляно в грешна посока.

— Пропусна — дочу глас на възрастен.

— Видях го! — отговори младежът. — Видях очертанията му. Бяха съвсем ясни.

— Идиот — кресна старшият. — Било е сърна!

— Не беше сърна!

Намеси се още един глас на третия член на наряда.

— Артьом е прав. Било е сърна, а нищо чудно да е било елен. Но пропусна.

— Знам как изглежда елен! — възрази младокът. Докато бях момче, ходех често на лов.

— Ти още си момче и току-що стреля по елен, но не го уцели.

— Добре, добре, както кажете. Било е елен — съгласи се младежът, — но съм сигурен, че видях човек. Знам разликата между човек и елен.

Възраженията му бяха посрещнати със смях от останалите.

От обидения глас на новобранеца и подигравките на другарите му стана ясно, че бяха отпаднали подозренията им за присъствието на човек, който бяга през гората.

— Хареса ли малкото ловно приключение, Саша? След като ни накара да тичаме двайсет километра през проклети те шубраци? Според мен за тая вечер спортуването ни бе достатъчно. Студено е, а и смяната ни свършва.

— Кучешки студ — съгласи се другият патрул. — „Орденът Сталин“ се връчва на другаря Шубенцов за смелия му опит да хване и ликвидира елен контрареволюционер въпреки съпротивата на неговите поддръжници кулаци. Хайде да се измитаме.

Дълго, поне половин час, макар че бе изгубил чувството си за време, Меткалф остана затрупан под вейките, листата и снега, преди да посмее да се измъкне. Чу как патрулите от НКВД си тръгнаха, разговаряйки оживено. Те не спираха да се закачат с младока, който пръв забеляза Меткалф. Новобранецът май наистина беше стрелял срещу елен, което бе щастливо стечение на обстоятелствата за Меткалф. Те останаха с впечатлението, че през гората е бягал елен, а не човек. Вече не вярваха на новобранеца, който пръв забеляза Меткалф, макар да беше мярнал само силуета му от далечно разстояние. Но Меткалф реши да изчака за всеки случай, докато се увери, че не е останал никой от патрулите. Ако мястото им бе заела следващата смяна, той не долови никакъв признак за това.

Крайниците му бяха вкочанени и обездвижени, но започна да усеща вече краката си. Кратката почивка му се отрази добре. С огромни усилия той успя да се вдигне на крака, олюлявайки се върху леда, снега и мъртвите листа. Беше премръзнал и изтощен, но задължително трябваше да се махне оттук. За щастие, нощното небе малко просветна. Луната светеше слабо и той можеше да се ориентира. С помощта на компаса и фенерчето тръгна през гората към дачата, като през всичкото време беше нащрек за патрули. Налагаше се да импровизира, за да се добере до Москва, а дачата беше най-подходящото място за това. Имаше автомобили и ако се наложеше, можеше да открадне някой от тях. Все някой от гостите щеше да си тръгне към града и той да се възползва.

Репутацията му на бонвиван щеше да е от полза, за да обясни окаяния си външен вид. Можеше да се направи на глупак и да каже, че е излязъл с момиче, че е бил мъртво пиян, паднал е и се е изпоцапал и изподрал… Винаги имаше начин да се съчини някаква достоверна история. Ако съпругата на посланика беше още там, а нямаше как да не е там, след като имаха гости за уикенда, щеше да повярва, тъй като беше чувала доста пикантни клюки за него. Тя го видя, като си тръгваше, но едва ли би се учудила, ако узнаеше, че е бил с жена…

Доближавайки вилата, той стигна до конюшнята, която видя през верандата. Тук посолството гледаше коне. А той можеше да преспи до сутринта, без да се налага да отговаря на въпроси. Влезе вътре, внимавайки да не събуди животните.

Но конете моментално се размърдаха и започнаха да пръхтят неспокойно. Вътре светеше фенер, вероятно заради конете. Светлината му беше мъждукаща и жълта. Имаше десет клетки, но само три коня — великолепни арабски коне, два черни и един кафяв. Единият изцвили. Бяха красиви, но страхливи животни и ако не успееше да ги успокои, те щяха да вдигнат шум и да събудят гостите и домакините в дачата. Един след друг трите коня се изправиха на крака, пръхтяха с ноздрите си и извиваха шиите си. Бяха с наострени уши. Меткалф приближи внимателно първия, не откъм гърба, за да не го уплаши, а отстрани. Заговори му нежно и тихо. Конят издаде нисък звук, когато Меткалф започна да го гали по шията, раменете и хълбоците. След няколко минути животното се успокои. Ушите му се върнаха в нормално положение, а долната му челюст се отпусна. Останалите също се усмириха. Дишането им стана нормално и безшумно.

Меткалф се отпусна върху купчина слама близо до газовия фенер, който излъчваше макар и слаба топлина, и заспа. Сънят, от който се нуждаеше отчаяно, го връхлетя почти мигновено. Спа дълбоко, сънува странни сънища.

Събуди го лъч слънчева светлина. Беше ранно утро и макар че можеше да спи още часове наред, се надигна. Всичко го болеше. Неудобното легло от слама беше възпалило раните и драскотините, които получи, докато бягаше през гората. Беше целият в слама. Седна, изтри сламките от лицето си и потърка уморените си очи.

Внезапно изскърцаха ръждясали панти и конюшнята се изпълни със светлина. Някой отвори вратите. Меткалф скочи и бързо се шмугна в празна клетка, притискайки се плътно към стената. Арабските коне зацвилиха кротко, не от страх, а за поздрав. Те познаваха човека, който влезе.

Меткалф също.

Облечена в костюм за езда и със забрадка на главата, се появи Лана.

18

— Лана — прошепна той.

Тя примигна, учудена, че го вижда, и все пак не беше съвсем изненадана. Преди да възстанови самообладанието си и да направи неодобрителна физиономия, Меткалф успя да долови за част от секундата бегъл поглед, който издаде приятна изненада.

— Стива? — Личеше си, че се мъчи да звучи студено и укорително. — Но… ние се разбрахме — в парка „Соколники“ утре привечер.

— Не можех да чакам.

Тя поклати глава, усмихвайки се глупаво.

— Погледни се на какво приличаш! Какво се е случило с най-елегантно облечения мъж в Москва?

Той знаеше, че изглежда ужасно. По косата, палтото и сивия му костюм бяха полепнали сламки и вонеше на кон.

— Виждаш ли докъде ме докара, душа!

— Отивам да пояздя. Напоследък това е едно от малкото ми удоволствия.

— А германският ти приятел?

Тя се намръщи.

— Той рядко става от леглото преди обед. Дори няма да забележи, че ме няма. Всички в къщата спят.

— Тогава предполагам, че нямаш нищо против да дойда с теб?

Тя приведе глава.

— Не.

Бързо оседла коня. Меткалф се справи не по-зле от нея. Майка му гледаше коне и той се научи да язди едва ли не още с прохождането. Но се изненада от сръчността на Лана. Струваше му се, че тя отскоро се занимава с коне.

„Толкова се е променила“ — помисли си той.

През гората се виеше конска пътека, която не беше забелязал досега. Отдавна не беше разчиствана и от време на време по някой храсталак ги шибваше, докато яздеха. Меткалф остави на нея да определя темпото. Стигнаха до място, където пътеката се разширяваше. Лана се приведе, издаде цъкащ звук, притисна с крака кафявия арабски кон и го пришпори в лек галоп.

Тя яздеше, все едно че цял живот беше правила само това. Пътеката се разшири още повече и сега можеха да препускат един до друг. След малко пак се стесни и Лана излезе отпред. Топлината се разля по тялото му, подейства му успокоително. Няколко минути яздиха мълчаливо. Ритмичният галоп го унесе. Почувства се като в миналото. Страхът, ужасът, подозренията изчезнаха. Наблюдаваше изваяната й фигура. Изглеждаше като продължение на коня. Идеалните черти на лицето й изпъкваха на фона на пъстрата забрадка, а спокойствието подчертаваше красотата й. Тъгата, която тя излъчваше преди, я нямаше. Господи, та той я обичаше!

Не след дълго теренът стана познат. Той извика, за да привлече вниманието й, изваждайки я от унеса й. Посочи към гъстата гора, през която избяга предната нощ. Бяха минали само четири или пет часа, но имаше чувството, че е било много отдавна. Тя се смути, но го последва. Забавиха ход, навлизайки между дърветата. След няколко минути му викна:

— Там няма пътека.

— Знам.

— Няма да е лесно. По-добре да се връщаме.

— Трябва да намеря нещо. Няма да отнеме дълго време.

Скоро стигна до дървото, белязано с червена боя, и позна къде се намират.

— Почакай за минутка.

Слезе от коня и започна да търси мястото, където струпа клони и мъх, за да скрие радиостанцията. Но онова, което видя, беше неочаквано. Беше разчистено до гола почва, огромният плосък камък — отместен, а дупката, изкопана от Роджър, зееше празна. Радиостанцията я нямаше.

Меткалф веднага се досети какво се е случило и се ужаси. Новобранецът от патрулната група се е върнал по стъпките си. Нямаше друго обяснение. Засегнат от подигравките на по-старшите, е решил да докаже, че видяното от него не е било елен. Претърсил е гората. Радиостанцията беше скрита добре, но той е съсредоточил вниманието си към мястото, където първоначално беше забелязал нарушителя, и по някакъв начин я беше открил. Извадил е апарата победоносно пред очите на другарите си, доказвайки, че е бил прав през всичкото време, и така си е отмъстил за обидите. А това означаваше, че сега патрулът от НКВД са наясно какво са преследвали през гората — не елен, не обикновен нарушител, а шпионин. Истински шпионин — разкритие, което щеше да им донесе повишение и да предизвика ефекта на бомба в щабквартирата на НКВД на „Лубянка“. Модерна радиостанция, британско производство! Доказателство, че в Москва действат шпиони! На „Лубянка“ лампите сигурно бяха светили през цялата нощ, имало е извънредни заседания, неистови телефонни обаждания, спешни повиквания.

Изведнъж всичко се обърна. НКВД щеше да организира хайка за шпионин или за шпионска мрежа, като при хлебарките — щом се появи една, без съмнение има още.

За него не беше безопасно да стои на мястото, където бяха открили радиостанцията. Щяха да изпратят хора да дебнат скришом за шпионина, когато се върне. Като при престъпниците, за които се твърди, че винаги се връщат на местопрестъплението.

Трябваше да се измита оттук час по-скоро!

Меткалф се върна бързо при Лана и конете. Метна се на седлото. Тя явно забеляза, че е напрегнат.

— Скъпи, какво не е наред?

— Нищо — отговори той сдържано. Пое поводите, за да потегли конят обратно през гората към пътеката. След няколко секунди добави: — Нищо не е наред.

Лана се вторачи в него, после кимна разбиращо.

— Добре дошъл в СССР — каза тя с мрачна, многозначителна усмивка.

Върнаха се на пътеката и потеглиха обратно към дачата. Сега водеше Меткалф. Пред конюшнята слязоха от конете и ги вкараха вътре. Лана напълни кофа с вода от чешмата с ръчна помпа. Конят й я изпи жадно. После наля още една кофа вода и я постави пред коня на Меткалф, той също утоли жаждата си. Животните я познаваха, доверяваха й се. Тя свали седлото и го отръска, преди да го закачи, махна юздата и я прибра на мястото й. Работеше бързо, с вещина и през всичкото време му гукаше гальовно, галеше го. Откачи хавлиена кърпа от закачалката и избърса нежно коня, за да възстанови кръвообращението на гърба му. После започна да го реши с мека четка. Меткалф направи същото. Работеха мълчаливо, но това не беше неловко мълчание. Усещаше се съпричастност, като при стари приятели, които нямат нужда да говорят. След като прегледа копитата на коня за камъчета, тя го отведе в клетката му.

Докато той затваряше клетката на другия кон, забеляза, че тя се бе доближила до него, сякаш искаше да му каже нещо.

Вдигна нагоре към него глава, а очите й бяха пълни със сълзи. Протегна и двете си ръце и обгърна с тях лицето му. Устните й се разтвориха, когато докоснаха неговите. Усещаше влагата от сълзите й, които се стичаха по кожата му. Цялата трепереше. Свали ръцете й и започна да я прегръща, да я милва, докато се целуваха със страст, която го удивляваше. Притисна я силно към себе си. Ръцете й масажираха таза и хълбоците му, а той доближи едната си ръка към гърдите й. Изведнъж тя се дръпна от него.

— О, Боже, Стива — прошепна с тъжен глас. — Вземи ме. Моля, те. Люби ме.

За легло им послужи конски чул, метнат набързо върху няколко бали слама. Беше твърдо и не много удобно, но в изблика на неустоима страст не забелязваха нищо. Любиха се бързо и без да продумат, полуразсъблечени. Също толкова бързо се облякоха от страх да не ги заварят. Докато се обличаше, Лана изтананика нещо.

— Какво беше това? — попита Меткалф.

— Кое какво беше!

— Тази песен. Прозвуча ми познато.

Тя се засмя.

— Колко силни са ръцете ти, когато ме прегръщаш.! По някаква причина тази песен изплува в съзнанието ми.

— Красива е. Остава ли уговорката ни за утре вечер?

— Да, разбира се. Защо не?

— Рудолф няма ли да заподозре?

— Моля те — каза тя с плачлив тон. — Така добре не съм се чувствала от толкова дълго време. Защо трябва да споменаваш името му?

— А какво правиш при него? Знам, че не го обичаш. Не разбирам.

— Има много неща, които не разбираш, Стива.

— Обясни ми ги — каза той и хвана ръката й.

Тя прехапа долната си устна.

— Нямах избор.

— Не си имала избор? Човек винаги има избор, миличката ми.

Тя поклати бавно и тъжно глава, а в очите й отново пробляснаха сълзи.

— Не и когато е затворник, дорогой мой. Не и когато е заложник.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл…

— Става дума за баща ми. Той знае колко много обичам баща си и че съм готова на всичко, за да го предпазя.

— Фон Шюслер заплашва баща ти?

— Не, не открито. Той… той има документ. Лист хартия, който може да убие баща ми. Да причини ареста или екзекутирането му.

— Лана, какво, по дяволите…?

— Чуй ме. Моля те, изслушай ме! — Тя хвана ръката му и я стисна силно между дланите си. — Чувал си за прочутия червеноармейски генерал Михаил Николаевич Тухачевски, великия герой на революцията, нали?

— Чувал съм името му, да.

— Той отбраняваше Москва през 1918 г., превзе Сибир през 1920. Велик, предан военачалник. Оглавяваше Генералния щаб на Съветската армия. Беше стар приятел на баща ми. Няколко пъти сме се събирали на вечеря заедно със семейството му. Баща ми го боготвореше. Имаше снимка, на която са двамата с Тухачевски, която държеше на видно място върху пианото.

Тя замълча за миг, пое дълбоко дъх.

— Една нощ през май — преди три години, през 1937 — спях, когато чух звънеца на входната врата. Помислих си, че е някой негодник, хулиган или пияница, така че се обърнах и покрих главата си с възглавницата. Но звъненето продължи. Погледнах си часовника. Беше полунощ. Накрая звънецът спря и аз отново заспах. Имах важно представление на следващата вечер — играех в „Спящата красавица“. Трябва да бе минал час, когато отново се събудих. Този път от викове. Гласът на баща ми. Станах от леглото и се заслушах. Гласовете идваха откъм кабинета на баща ми. Той спореше с някого. Отидох до кабинета, но спрях пред вратата. Баща ми беше вътре по халат и разговаряше оживено с Тухачевски. Първата ми мисъл беше, че маршал Тухачевски се кара за нещо с баща ми и ужасно се ядосах. Стоях там и подслушвах. Но скоро разбрах, че не се карат въобще. Баща ми беше гневен, толкова гневен никога не го бях виждала, но не на своя приятел Михаил Николаевич. Беше бесен заради Сталин. Самият Тухачевски не се гневеше, гласът му бе някак тъжен, покорен, почти траурен.

Погледнах през ъгълчето на вратата и останах поразена, когато видях, че косата на Тухачевски беше побеляла. Само две седмици по-рано си беше черна. Явно му се беше случило нещо ужасно. Отдръпнах се внимателно, за да не ме видят. Знаех, че ако разберат, че съм там, че ги чувам, щяха да спрат да говорят. А усещах, че каквото и да обсъждаха, беше сериозно, опасно и баща ми никога нямаше да сподели с мен. Той, както знаеш, винаги се опитва да ме предпазва.

— Не защото не те уважава, мила. А защото те обича.

— Да. Разбрах това, макар че дълги години се ядосвах, че се държи с мен като с малко дете. Заслушах се в Тухачевски, който разказваше на баща ми, че Сталин и неговият НКВД са разкрили голям заговор в армията. Сподели, че от НКВД го следят по лична заповед на Сталин. Според слуховете Сталин имал солидни доказателства, според които част от висшите военни готвели тайна конспирация, заговор, в сътрудничество с германското висше командване да извършат държавен преврат и да свалят Сталин. И че сред заговорниците е и самият Тухачевски.

— Това е лудост.

— Дали е така? Не знам истината. Знам, че когато татко и той си говореха приятелски, и двамата бяха съгласни, че Сталин е опасен човек. — Тя снижи гласа си и започна да шепти. — Баща ми ненавижда Сталин. Знам това. Той не позволява името му да се споменава у дома. Но публично хвали генералния секретар като останалите. Въздига го до небесата, когато някой друг го слуша. Не е глупав. Но го мрази. А също и Тухачевски.

— И какви са били „солидните доказателства“, с които е разполагал Сталин? Това въобще беше ли разкрито?

— Никога публично. Но хората говореха. Твърди се, че някакви документи, получени в Прага от чехите, били представени на НКВД. Сред тях имало писма на въпросните съветски офицери, писани до германците, искали тяхната подкрепа за свалянето на Сталин. Подписи, печати, всичко било проверено. Едно от писмата било подписано лично от Тухачевски.

— Той е писал такова писмо?

— Разбира се, той отричаше, но казваше, че това е без значение и че при всички случаи ще го арестуват заедно с другите.

— Той е предупреждавал баща ти?

— Това вероятно е било една от причините за идването му у дома. Баща ми го посъветва да пише на Сталин, за да изчисти недоразумението. Тухачевски каза, че вече го е направил, но не е получил отговор. Той настояваше, че дните му са преброени и се страхуваше не само за собствения си живот, но и за живота на семейството си. Беше отчаян.

На следващата сутрин попитах баща си кой е идвал през нощта. Той естествено отказа да ме информира. Каза ми, че това не ме засяга. Но аз забелязах, че беше махнал снимката, на която бяха заедно с Тухачевски. След няколко дни Тухачевски и още седмина висши офицери бяха арестувани. Съдиха ги тайно. Процесът им продължи само три часа. Признаха ги за виновни в шпионаж и измяна срещу отечеството.

Ръцете й се впиха в неговата толкова силно, че чак го заболя. Но Меткалф само кимна и продължи да слуша.

— Всички си признаха — добави тя. — Но признанията им бяха фалшиви. По-късно научихме, че са ги измъчвали, а после им казали, че е единственият начин да си спасят живота и което е по-важното, живота на близките си, че като подпишат признанията си, според които са заговорничели с германците. Екзекутираха ги на „Лубянка“. Не в мазето, между другото, а в двора по светло. Били докарани камиони на НКВД да заглушават с рева на моторите си стрелбата.

Тя дълго мълча. Меткалф също не продума. Единствено се чуваше спокойното дишане и пръхтенето на конете.

— Преди да умрат — продължи най-после тя с треперещ глас, — извикали „Да живее Сталин“.

Меткалф поклати глава. Прегърна я през раменете, притисна я силно.

— И, разбира се, това не беше краят, а началото на кървав водопад. Повечето от трийсет хиляди военни бяха прочистени. Генерали, армейски маршали, стотици дивизионни командири, всички адмирали от флота.

— Лана, какво общо има тази ужасна история с теб?

— Баща ми — прошепна тя — беше един от малцината генерали, които не арестуваха.

— Защото не е бил замесен.

Тя притвори очи. Лицето й изглеждаше съкрушено от болка.

— Защото не го хванаха. А може би защото е имал късмет. Стават такива неща.

— Не са го „хванали“? Да не искаш да кажеш, че баща ти е бил заговорник срещу Сталин?

— Изглежда малко вероятно. И все пак той често споделя с мен, че ненавижда Сталин. Нямам друг избор, освен да му вярвам.

— Но той не ти е казал никога, че е участвал в заговора, нали?

— Не, никога не би го направил. Казах ти, той се опитва да ме предпазва. Една-единствена дума за вината му и ще го екзекутират по бързата процедура. Сталин не би помилвал никого.

— А защо си толкова сигурна?

Изведнъж тя се отскубна от прегръдката му. Отиде при кафявия кон и започна да го гали по хълбоците с празен, отсъстващ поглед. Явно искаше да премълчи нещо изключително болезнено. След няколко минути, без дори да погледне към Меткалф, тя пак заговори:

— Преди няколко месеца ме поканиха на прием в германското посолство. Беше много екстравагантно, както германците обичат да организират подобни неща. И естествено, те винаги канят елитно общество, което означава известни актьори и балетисти. Честно казано, ходя по такива места само за да похапна. Наистина! Срамувам се да го призная, но е вярно. До мен приближи германски дипломат и ме попита дали съм дъщеря на прочутия генерал Михаил Баранов.

— Фон Шюслер…

Тя кимна.

— Зачудих се защо ме пита. Баща ми сега работи в Комисариата на отбраната и макар че службата му е най-обикновена чиновническа, трябва да внимавам винаги с кого разговарям. Предупредени сме, че шпионите са навсякъде. Оказа се, че е запознат в подробности с военната кариера на баща ми. Знаеше повече неща и от мен. Спомена, че би искал да говори с мен насаме, че има да сподели с мен нещо, което много ще ме заинтригува. Аз наистина бях заинтригувана, какъвто бе замисълът му. Отнесе питиета ни в единия ъгъл на стаята и седнахме далеч от останалите. Фон Шюслер беше очевидно културен човек, доста по-различен от повечето нацистки грубияни, които съм срещала. Но ми беше безразличен, изглеждаше арогантен и самовлюбен, далеч от онова, което човек нарича чаровен човек. Но той говореше безцеремонно, фамилиарно, а аз слушах. Каза ми, че имал приятел от ученическите си години, който служел в СС и който му показал нещо много любопитно, свръхсекретно досие, свързано с неколцина високопоставени членове на съветската армия. Някои от документите се намирали вече в ръцете на Сталин, но имало още.

— О, Господи, Лана, дорогая. Какъв ли ужас си изпитала.

— Сигурно е прочел страха по лицето ми. Не мога да пазя самообладание. Веднага се изчервявам, не ме бива да крия чувствата си. Нищо не казах, направих се, че знам за какво говори, но той усещаше ужаса ми. Боже мой, Стива! Каза, че имало още писма в досието, имена, за които Сталин не знаел. СС, довери ми той, обича да разполага с компрометираща информация и да я използва, когато се наложи, като коз при игра на карти.

— Копелето те е заплашило.

— Но нищо вулгарно, Стива. Нищо явно. Всичко беше спокойно, изтънчено и недоизказано. Фон Шюслер заяви, че не вижда причина, поради която тази изобличителна информация трябва да попада в ръцете на НКВД. Миналото си е минало — каза ми той и после ме попита съвсем спокойно дали не намирам всичко това за любопитно.

— Колкото и изтънчено да се е държал, той явно те е изнудвал.

— И видиш ли, той само желаел да ме заведе на вечеря.

Намирал ме за интересна и искал да се опознаем.

— Това копеле Разбира се!

Сега му стана ясно, призля му.

— Естествено, аз отидох на вечеря с него. И отново на следващата вечер.

— Нямала си избор — каза й Меткалф нежно. — Не е било възможно да откажеш.

Тя сви рамене.

— Бих направила всичко да опазя баща си. Както би постъпил и татко, за да предпази мен. Дори ако това означава да прекарвам нощите с мъж, който е досаден или отблъскващ за мен. Ние, руснаците, често правим далеч по-отвратителни неща, за да спасим любимите си хора. Хората лъжат и стават предатели, доносничат за най-близките си приятели в НКВД. Други отиват в гулаг. Получават куршуми в тила. Това, че спя с Рудолф фон Шюслер, е най-малкото, което мога да направя. Готова съм и на още по-ужасни неща, ако се наложи, за да спася живота на баща си.

— Когато дойдох при теб зад кулисите в Болшой, ти се уплаши, нали?

Тя го погледна и Меткалф видя как сълзите се стичат по бузите й.

— Там е пълно с доносници и клюкари. Ако стигне до него и една думичка, че бившият ми американски любовник се е върнал в Москва, се страхувам, че ревността му може да избие в ярост. И той може да изпълни заплахата си. Ще хвърли баща ми на онези вълци в НКВД. О, Стива, обичам те колкото самия живот. Но не можем да бъдем заедно.

Меткалф почти не чуваше какво му говори. Умът му трескаво работеше, сменяше като в калейдоскоп подвижните парченца цветно стъкло и ги съединяваше в пореден модел, едно след друго. Бащата на Лана, виден генерал от съветската армия, оттеглил се от активна служба, но все още на работа в Комисариата на отбраната. Германският й любовник, човек, близък с посланика на нацистите Фон Шуленбург. Необичайна верига от брънки, свързани от амбиция, принуда и сила. Верига, с която бе окована любимата му Лана, но не беше ли верига, която можеше да се използва!

Дали Корки не беше имал именно това предвид?

Пулсът на Меткалф се ускори. Изправи се, наведе се над нея, обгърна я с ръце, за да я утеши. Тя се отпусна в прегръдките му, сякаш се разтвори в него, а тялото й се разтърси от дълбоки ридания. Минутите минаваха. Той я държеше, тя плачеше. Нищо друго не желаеше повече от това да държи в ръцете си Лана, а в интерес на истината, той не можеше за момента да направи нищо повече за нея, освен да я държи. Това бе всичко, което желаеше и тя. Все още притиснати един в друг, тя наруши мълчанието:

— Знаеш ли, любими мой, никой не може да ми помогне, както никой не може да помогне на моя народ.

— Може и да не е така — каза Меткалф, а мислите му блуждаеха. — Може и да не е така.

Симфонията от миризми изпълни цигуларя, както ставаше винаги, когато излезеше някъде и особено на непознато място. Подушваше крема „Нивея“, който дребничкият бюрократ явно използваше вместо сапун за бръснене, тютюна му за лула „Обел“, тоника за коса с розмарин, с който си мажеше темето в напразен опит да предотврати оплешивяването си, но беше твърде късно. Усещаше миризмата на вакса, с която консулският служител си беше лъснал обувките. Разпозна маркато „Ердал“, която се продавашес безплатни картички за детелини или глайдери или любимите му исторически животни. Спомни си с удоволствие красивите цветни рисунки на динозавър, археоптерикс, плезиозавър, подскачащи в праисторическата биоценоза. Това бе един от малкото щастливи спомени от детството му.

За жалост повечето от миризмите, които атакуваха чувствителната му носова мембрана, бяха далеч от приятни. Той подушваше следите от мъчителния за храносмилането на бюрократа обяд. Мъжът беше ял наденица с туршия от зеле и беше изпуснал газове, малко преди цигуларят да влезе. Те се бяха разнесли до голяма степен, но не съвсем.

— Колко време ще ви е необходимо? — попита Клайст. — Интересуват ме само имената на британците и американците, които са пристигнали в Москва през последните седем дни. Едва ли са много.

Цигуларят искаше да знае само дали някой си Даниел Ейхен е пристигнал в Москва през последните няколко дни.

Разбира се, беше напълно възможно, дори по-вероятно Ейхен да е влязъл под друго име. Но по какъвто и начин да беше пристигнал шпионинът в страната, един списък беше добро начало. Той щеше да скъси значително времето му да обикаля от хотел в хотел, да разпитва за новопристигнали гости, да прави очни ставки.

Разговорът му с този човек беше загуба на ценно време, но военният аташе генерал Ернст Кьостринг, с когото всъщност трябваше да се срещне, нямаше да е в града почти през целия ден и го помоли да предаде искането си на този подлизурко.

Чиновникът, изглежда имаше готови извинения за всичко, беше майстор по отношение на протакането — едно от уменията, които владееха повечето служители в германското външно министерство. За десет минути той изля истински порой от причини, с които се обосноваваше защо не може да помогне. Клайст често се сблъскваше с подобно отношение от външнополитическите служби, особено когато си имаха работа с СД, която ненавиждаха.

На Клайст не му пукаше от това, че мразят СД. Това, че се страхуваха от СД, беше дори от полза. Така стояха нещата и с това дребно чиновниче, ухаещо на тоник за коса с розмарин и пръдня: Той ме презира, но го е шубе от мен. Подобни писарушки с отпуснати задници и дребни душички го отвращаваха. Те бяха страхливи и обидчиви, мислеха се за по-важни от хора като цигуларя, но в действителност не бяха нищо повече от врабчета, които се носеха във въздушната струя на орела, мишки, които се криеха в бърлогата на лъва. Тия виртуози на бумащината, колко сиво бе ежедневието им, колко нищожен животът им. Те не разбираха и никога не можеха да разберат съвършенството, което Клайст и неговият наставник Райнхард Тристан Еуген Хайдрих познаваха: възвишеността от красивата музика, която просълзява. Или също толкова възвишеното чувство от отнемането на живот, което бе друг вид музика: отмерена, ритмична, контролирана, изискваща не само умение, но и инстинкт, талант.

Клайст не можеше да устои на изкушението да се вторачи в гърлото на чиновника, докато той преглъщаше и се оправдаваше защо е невъзможно да изпълни искането му. Как те не могат да помогнат НКВД да изготви такъв списък, как не могат да си сътрудничат със съветското разузнаване, което работело срещу тях, подозирали ги, независимо от официалните твърдения за политиката им… Клайст наблюдаваше как мърда адамовата ябълка на човека, тироидният хрущял на ларинкса му, сухожилията и меката фасция. Бяха толкова уязвими, податливи. За миг си представи как увива около месестото му гърло студената, изключително гъвкава струна, как я пристяга победоносно, как прекъсва достъпа на въздух и слага край на всичките тия глупости! Клайст забеляза островърхия нож за хартия, който стърчеше от бюрото на чиновника, и си представи как го забива в очните ябълки на тоя бъбривец и в меката тъкан на мозъка му.

Но изведнъж бюрократът като че ли долови в изражението на цигуларя някакъв издайнически проблясък от неговите зловещи блянове, защото Клайст видя как зениците му се свиха, как мигането му зачести и как най-неочаквано тонът му стана услужлив.

— …което не означава, че нямаме връзки тук, в Москва — набързо смотолеви чиновникът. — Можем да предложим подкупи на съответните власти, на нашите колеги в съветското външно министерство. Те разполагат със списък на всички, които пристигат в страната им.

— Отлично — каза Клайст. — Кога мога да получа списъка?

Бюрократът преглътна, макар че се мъчеше да прикрие притеснението си с любезничене.

— Мисля, че по-късно тази седмица ще можем да…

— Днес. Списъкът ми трябва днес.

Кръвта се дръпна от лицето на мъжа.

— Но, разбира се, хер хауптщурмфюрер. Ще направя всичко възможно.

— И ако не ви се стори прекалено, бих помолил да ми намерите стая, където да свиря на цигулка, докато чакам.

— Разбира се, хер хауптщурмфюрер. Защо не използвате кабинета ми?

19

— Велики Исусе, Гръмовержец, какво е станало с теб? — избуботи Тед Бишъп, когато Меткалф влезе във фоайето на „Метропол“. — Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. По-зле и от хотелската ти стая, след като момчетата от НКВД я претършуваха.

Меткалф примигна, но продължи да върви към асансьора.

— Беше прав. Тия руски момичета са толкова диви.

— Не си спомням да съм говорил за това — каза Бишъп със смутен поглед. — Нямам такъв опит. — Той приближи, закри кръвясалите си очи от светлината и му прошепна: — Изглежда, че си обект на международно издирване.

— Как така?

— Не от педерастите на НКВД или както им викам „гей-пей-оу“. Това е в реда на нещата. Сега от теб се интересуват фрицовете и душат наоколо.

— Германци?

— Тази сутрин един господин фриц дойде и питаше на рецепцията за имената на гостите от последните дни. За чужденците, които са се регистрирали през тази седмица.

Меткалф спря на място, обърна се и се опита да се направи на невинен.

— Момче, нацистите вече взимат мерките на Москва за драперии, а? — опита се той да се пошегува. — Доста удобно се чувстват тук. Не мислиш ли?

Бишъп сви рамене.

— СД, доколкото видях, тяхната служба за сигурност. Но не успяха да се разберат с регистраторите. Проблеми с езика, както знаеш. Да не говорим, че руснаците мразят да се задават въпроси, освен ако не ги задават те.

— Получи ли от тях каквото искаше?

„Чужди гости, пристигнали през последните дни? Можеше да е съвпадение, но Меткалф не беше сигурен. Защо германец?“ — чудеше се той.

— Поговорих си с него. Знаеш какъв глад за новини е на последък. Помислих си, че може да знае нещо за фрицовете — клюки, нещо, което може да ми е от полза. Най-малкото да мога да цитирам един-два реда в следващата си информация. Нали знаеш как е: „Според германски източник в обсадената столица…“ Хората обичат такива работи. Използвах всичките си умения за правене на интервю. Побъбрихме си доста време.

— За какво?

— Тоя тип знае ужасно много за музиката. Срещал се е лично с Уолтьр Гийзкинг. Също с Елизабет Шварцкопф.

— Попита ли те за имената на гостите?

— Разбира се. Непрекъснато задаваше тоя въпрос.

— А ти помогна ли му? — Меткалф се мъчеше да звучи безгрижно.

— Каза, че негов стар приятел го помолил да потърси някого. Не си спомнял името. Някой, който е пристигнал от Париж.

— Е, това ме изключва.

— Само че нещо не беше както трябва. Мен ме бива повече в измъкването на информация, а не в предоставянето, нали знаеш. Професионален нюх. Но нещо в неговата история ми намирисваше, трябва да си призная. Не си спомнял името. Моля, моля. Да ги разправя на друг.

Роджър Мартин още спеше, когато Меткалф почука на вратата му.

— Излиза ли ти се на разходка? — попита Меткалф.

— Не особено — прозя се Роджър.

— Добре. Да тръгваме.

Двамата бяха последвани от нов екип момчета на НКВД, които веднага заеха позиции за наблюдение, които вече Меткалф разпознаваше като стандартна техника на НКВД. Единият се влачеше отзад на голямо разстояние, другият прекоси улицата и тръгна по отсрещния тротоар, паралелно с тях. Не бяха аматьори, но не бяха и добри. Дали имаше още някой в околността, когото не забелязваха — русият агент, който беше Худини в сравнение с двамата идиоти. Не беше изключено. Но Меткалф възнамеряваше да не дава на наблюдателите никакъв повод за тревога. Двамата с Роджър просто имаха нужда да се разтъпчат на въздух, далеч от микрофоните в хотела. Щяха да се движат спокойно и предвидимо.

В очите на наблюдателите си Меткалф щеше да изглежда като човек, излязъл на кратка утринна разходка по оживен булевард; бизнесмен, който е решил да посвети един ден на разглеждане на забележителности. Но гласът му звучеше далеч от обичайно. Той набързо разказа какво се бе случило — от безцеремонното тьршуване из стаята му, през невидимата, умела опашка, която му бяха пуснали, до обезпокоителното изчезване на радиостанцията.

Изражението на Роджър ставаше все по-мрачно. Когато чу за задигнатия предавател, той трепна.

— И след всички перипетии, през които минах, за да закопая проклетото нещо. При това незабелязано.

— Има ли начин да сглобиш нещо от подобни чаркове?

Кристалът е у мен. Вероятно морзовият ключ и другите части могат да се вземат от късовълново радио…

— Това звучи ли ти като практично предложение? — прекъсна го Роджър.

— Предполагам, че не — призна Меткалф.

— Не и като нещо, което може да очакваш от един дървеняк да направи, така ли?

— Предполагам.

— Правилно. Изяснихме този въпрос.

— Изяснихме се. Беше абсурд от моя страна да го предлагам. Не може да се направи. Но трябва да…

— Тогава ще го направя.

Меткалф се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш, Скуп.

— Дай един, може би два дни.

— Разбира се. Междувременно обаче е належащо да се свържа с Корки.

Корки трябваше да бъде уведомен за изчезналата радиостанция. Иначе ако не получеше отговор на съобщенията си, щеше да предположи, че на Меткалф му се е случило нещо лошо.

— Но как? Отрязани сме, докато не успея да скалъпя предавател. Ако успея, бих казал дори.

Меткалф млъкна за продължително време.

— Има таен канал в посолството. Корки ми заръча да го търся по него само в краен случай.

— Предполагам, че нямаш предвид дипломатическата поща. Бавна е, минават няколко дни поне. Единственият надежден канал за дипломатите, за който знам, е телеграфът.

Минава по търговското трасе, но е кодиран.

— Не е сигурен.

— Не е сигурен! Това е най-сигурният канал, който съществува! По него посланикът се свързва с президента, за Бога.

— Сигурен е от руснаците. Но не и от нашите хора. Враговете отвътре са опасни колкото и външните.

— Христосе — каза Роджър. — Какво препоръчва Корки?

— Явно има безопасна телефонна линия, чието съществуване се пази в тайна дори от персонала в посолството. Кодиран радиосигнал, който стига до станция в Естония, а там се преобразува и се изпраща по магистрална телефонна линия.

— Черният канал! — прошепна Роджър удивен. — Господи, бях чувал слухове за това, но мислех, че са глупости.

— Явно рядко го използват. Честата употреба рискува руснаците да го усетят. Така че го пазят само за спешни случаи.

— Човекът на Корки там има ли достъп?

Меткалф кимна.

— Кое е спешното?

— Има нещо мътно. Нещо неясно в мисията, с която Корки ме натовари. Фон Шюслер е твърде далеч от потенциалния двоен агент и Корки не може да не го знае. Неговите източници трябва да са по-добри от мен.

Роджър погледна замислено.

— Мислиш, че има нещо друго.

— Не може да няма. Иначе излиза тьпашка грешка от страна на Корки, а това не е в стила му. Преди да изпрати някого във вражеска територия, той подготвя всичко до най-малката подробност. Нямаше да ме изпрати от Париж на подобна авантюра. Няма логика.

— Не — съгласи се Роджър. — Предполагам, че си прав. Нещо не се връзва.

Двамата се разделиха и Меткалф се върна обратно, за да отиде в американското посолство. По пътя мина край класическа каменна сграда с месингова табела, на която пишеше: „Германско посолство“. Хвърли един поглед на сградата и се сети за Фон Шюслер. Цялата информация, която успя да събере за дипломата, включително краткият им разговор в дачата на американското посолство, говореше, че си има работа с кариерист. Нито смел, нито умен, нито ревностен почитател на нацистите, нито антинацистки активист.

Какво очакваше Корки от него? Защо, по дяволите, Корки го изпрати тук?

През отворен прозорец от страната на германското посолство звучеше музика. Навън беше студено. Който и да се намираше вътре, беше любител на свежия въздух. Музиката беше красива. Някой свиреше майсторски на цигулка. „Кое беше произведението?“ — зачуди се Меткалф. Изведнъж името на мелодията изплува в главата му: „Тотентанц“. Танц на смъртта. Колко подходяща бе за германците тази странна смесица от култура и диващина.

Доближавайки американското посолство, той забеляза с периферното си зрение бързо движение. Обърна се и видя познатия кичур руса коса под черно кепе, високите сибирски скули. Мъжът от НКВД, който го проследи до апартамента на Лана и го откара на приема в дачата. Сега се появи сякаш от нищото, до посолството, сякаш е знаел, че Меткалф ще бъде там. Все едно че оставяше на по-глупавите си колеги черната работа да следят Меткалф от хотела. Този беше над тях, той сякаш знаеше предварително къде ще отиде обектът му.

Меткалф се олюля и залитна към агента на НКВД, но мъжът беше изчезнал. Много добре, помисли си той. Наблюдателят му беше невероятно надарен да разгадава движенията на Меткалф, но какво беше узнал в крайна сметка? Нямаше нищо необичайно в това един американски бизнесмен да посети посолството на собствената си страна. Ако беше само психологическа заплаха и нищо повече — е, нека го следят. Не му пречеше.

Амос Хилиард се появи в малката приемна на консулската секция в лошо настроение. Очевидно не му беше приятно да се среща с Меткалф.

Меткалф му обясни причината за посещението си. С неохота Хилиард се съгласи.

— Кулата — каза той. — Като кула на замък е. Ревностно я пазят, следят я отблизо. Самият аз рядко я използвам. Ще трябва да измисля претекст за пред колегите.

— Благодаря за това — отвърна Меткалф.

— Кажи на Корки, че искам повишение — каза дипломатът.

Четвърт час по-късно Хилиард поведе Меткалф през лабиринт от заключени коридори, по които стигнаха до метална врата. Дипломатът нагласи комбинацията от цифри върху голям черен заключващ механизъм. На Хилиард му трябваха няколко минути, за да отвори вратата. От пръв поглед личеше, че той рядко е идвал в тази част на сградата. След като влязоха в коридора със забранен достъп, Хилиард посочи към врата с табелка „ЕЛЕКТРОЗАХРАНВАНЕ“. Зад нея се намираха разпределителните кутии за отвеждане на ток до черната радиостанция и идващите отвън телексни и телефонни кабели. Той спря пред врата без табела с тройна ключалка, която изглеждаше изключително сложна. Помещението зад нея на пръв поглед приличаше на телефонна кабина: тясно и празно пространство с метални облицовки по стените. В интерес на истината не беше по-голямо от ковчег. Имаше един метален стол. Върху тясна метална поличка стоеше обикновена на вид черна телефонна слушалка, оставена върху прекомерно голям апарат с формата на луковица.

Това беше секретният комуникационен модул, който Хилиард нарече Кулата. Представляваше звуконепроницаема кутия, проектирана с помощта на най-модерните акустични технологии. Звуковите вълни не можеха да проникват извън затвореното пространство. Меткалф се настани на стола, а Хилиард затвори тежката врата зад гърба му и я заключи.

Меткалф едва потискаше паническото си чувство на клаустрофобия. На вратата имаше малък отвор от плексиглас, през който видя как Хилиард влезе в малко помещение, откъдето щеше да следи операцията, за да е сигурен, че всичко ще е наред.

Вътре в Кулата въздухът беше застоял. Нямаше вентилация, което явно беше част от системата от звуконепроницаеми мерки, и докато Меткалф чакаше, стана непоносима жега. Хилиард установи контакта по черния канал чрез кодирана телеграма. След осъществяването на необходимите връзки, което изискваше няколко минути, щеше да се получи сигнал.

По лицето на Меткалф изби пот. Изведнъж прокънтя силен, пронизителен звън, какъвто не беше чувал от никой телефон. Вдигна слушалката.

— Стивън, момчето ми — дочу грачещия глас на Корки, който не можеше да се сбърка. Дори по тази безопасна линия Корки внимаваше да не споменава фамилното му име.

Подейства му някак успокоително да чуе гласа на Корки след цяла вечност, както му се струваше, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се видяха за последен път. — Приемам, че става дума за нещо спешно. Тъкмо се наслаждавах на вкусен обяд.

Връзката беше някак глуха, получаваше се метално ехо.

— Моите извинения — отговори Меткалф сдържано.

— Направи ли си удоволствието да отидеш на балет?

— Получи ли съобщението ми, че съм установил контакт?

— Разбира се. Ами с германеца?

— За кратко.

— Достатъчно да направиш преценка?

— Мисля, че да.

— И подходящ ли е за вербуване? Потенциален двоен агент?

— Бих казал, че не. А също, че ти отдавна го знаеш.

Корки замълча за няколко секунди. Единственият звук, който се чуваше по линията, беше глухо пращене.

— Най-прекият път между две точки не винаги е правата линия — отговори старикът.

— Защо съм тук? — повиши тон Меткалф с раздразнение. — За Бога, Корки, не мисля, че си ме изпратил тук с всичките рискове, които поех, за зелен хайвер. Хубаво, моя стара приятелка се е хванала с германски дипломат, е, и? Само не ми казвай, че не разполагаш с поне сто по-надеждни възможности за вербуване от Фон Шюслер. Какво, по дяволите, става, Корки?

— Успокой се, Стивън — каза Корки ледено. — Исках от теб да установиш контакт със старата си приятелка, както я нарече. Направил си го. Значи първият етап е приключил.

— Първият етап на какво! Аз не съм марионетка, Корки. Не можеш да дърпаш конците, очаквайки от мен да танцувам. За какво, по дяволите, съм тук! — Той избърса с носна кърпичка челото и врата си.

— Стивън, ще бъдеш уведомен, когато му дойде времето.

— Това не е достатъчен отговор, Корки. Аз съм на терена, рискувам живота си…

— Ти си доброволец, Стивън. Не си мобилизиран. Когато пожелаеш да се махнеш, ще се радвам да уредя формалностите. Но докато си под мое разпореждане, сигурността на операцията има приоритет. Всички ние играем опасна игра. Кошмарът, който се случи в парижката станция, трябва да ни служи като обеца на ухото…

— Каква е „втората фаза“, както се изрази? — прекъсна го Меткалф.

Последва продължително метално пращене. Секундите тиктакаха. Меткалф вече мислеше, че връзката е прекъснала, когато дойде отговорът на Корки.

— Рудолф фон Шюслер, подобно на повечето си колегиот германското посолство, е в Москва да събира информация за намеренията на руснаците. Хитлер им е забранил да използват професионални шпионски методи от страх да не предизвика у Съветите подозрения. Нацистите отчаяно се нуждаят от разузнавателни сведения за руснаците, но не са в състояние да си ги доставят. Ние ще им ги доставим, така да се каже.

— Какво означава това?

— Много скоро ще получиш пакет с документи. Трябва да убедиш Светлана да ги предаде на германския си любовник.

Меткалф едва не изпусна слушалката.

— Да ги предаде? — кресна той.

— Имаме на разположение съвпадение от фактори — каза Корки. — Бащата на Светлана е виден генерал от Червената армия от запаса, герой на революцията, и работи в Народния комисариат на отбраната.

— Длъжността му е незначителна — възрази Меткалф. — Синекурно място за заслужил войник. Чисто чиновническа длъжност. Лана ми каза…

— Импровизирай, синко. Много те бива в това. Представи го за по-важна клечка.

— Искаш от мен да я използвам! Това е истинската причина да ме изпратиш тук, нали?

Той я бе разгадал, но искаше да го чуе от Корки.

— Бих се изразил по друг начин. Искам да я привлечеш. Да използваш Фон Шюслер. Да го използваш като канал, чрез който да изпращаш информация до Обервермахт. Стратегическа и тактическа информация, която да накара германците да променят решенията си.

— Господи, Корки, искаш от мен да я поставя в изключително опасна ситуация. Имам предвид, тя е танцьорка, балерина, за Бога! А не обучен разузнавач. Тя не е шпионин — тя е артистка.

— Тя е изключителна, Стивън. Някои от най-добрите ми агенти са от театъра.

— Ами ако неволно сгреши, какво мислиш ще й се случи?

— Стивън — заговори търпеливо Корки, — нужно ли е да ти напомням в какво положение се намира тя така или иначе? Всеки руснак, който поддържа контакти с чужденци в тия времена, е смятан за изменник. Но тя не е обикновена рускиня. Тя е известна балерина, а в добавка — дъщеря на генерал, и спи с германец. Забрави за пакта Хитлер-Сталин. Съветското разузнаване сигурно я следи денонощно.

Меткалф си представи нейния надзирател Кундров. Повече, отколкото можеш да си представиш — помисли си той. Но беше сигурен, че Фон Шюслер не се беше сближил с Лана с шпионска цел. Ако интересът му към нея беше свързан по някакъв начин с положението на баща й, Лана щеше да разбере след няколко месеца връзка. Не, мотивът на германеца беше плътски. Тя беше великолепна красавица, достатъчна причина да прояви към нея интерес. Нещо повече, беше прима балерина, добър улов, с който да се перчи наоколо. Комплексари като Фон Шюслер обичаха да си повдигат репутацията, показвайки се с хубави жени. След като е изнудил Лана, намеквайки за съществуването на досие с името на Михаил Баранов, документ, който можеше да го прати на въжето, той не е проявил повече интерес към него.

— Ами баща й? — упорстваше Меткалф. — Ще изложа и него на риск.

— Не. Нейния баща, как да се изразя по-тактично, не му остава много на тоя свят. Въпрос на време е да го арестуват, като повечето висши офицери от Червената армия.

— Досега е оцелял.

— Името му е в списъка. Случайно узнахме. НКВД го нарича „книга смерти“ — „Книга на смъртта“. Арестите се извършват по строго определен ред. Неговото време ще дойде до няколко седмици. След като го задържат, Лана повече няма да е полезна като канал за дезинформация, така че не разполагаме с много време. Но не мислиш ли, че НКВД вече преценява, доколко тя е риск за националната сигурност? Тя вече си е сложила главата в торбата.

— Не доброволно — каза Меткалф и избърса мокрото си чело. — Не е имала избор.

— Моля. Позволи ми да ти напомня, че наблюдаваме как нацистите поглъщат постепенно цяла Европа. Всъщност не постепенно, а на огромни хапки. Проклетата нацистка машина напредва с бързи стъпки към края на земята. Никога не сме били свидетели на толкова голяма заплаха за свободата на света. Франция е покорена, Хитлер няма врагове в Европа, Англия едва ли ще удържи. Ако има някаква възможност да го спрем, е наш дълг да го направим. Затова си там. Няма нищо по-важно от това. Мисля, че сега ни е паднала добра възможност. Ще е безразсъдна грешка, ако не се възползваме, престъпна небрежност — Корки замълча.

Меткалф също.

— Там ли си, Стивън?

— И какво съдържат документите, които искаш тя да предаде на Фон Шюслер?

— Тези документи рисуват картина, предназначена за Оберкомандо дер Вермахт, за Хитлер и висшето му командване.

— Каква картина?

— Някои художници използват масло, други — акварел. Ние използваме числа. Спретнато подредени колонки от цифри. Оценка за силата на войските, точни данни за съоръжения, дивизии, численост, разположение на складове за оръжие. Агломерация от сведения, които ще представят на Вермахта и естествено на Хитлер картина на Червената армия, не по-малко живописна от творбите на Ван Гог.

— Какви картини? — продължи да настоява Меткалф.

— На мечка, Стивън. Но спяща. Малко мече с отрязани нокти.

— Искаш от нея да предаде на Фон Шюслер фалшиви документи, които показват колко слаба е руската военна машина?

— Фалшификациите са превъзходни, уверявам те. Самият Сталин няма да е в състояние да ги разпознае.

— Не се съмнявам.

Мили Боже, възхити се Меткалф, беше брилянтно, дяволски хитро, перфектно, както само при Корки можеше да бъде.

— Ако Хитлер си помисли, че нахлуване в Русия ще е като негърски танц, ще го направи с вълнение — каза Меткалф.

— Само ще ритне вратата и е вътре.

— Добре казано — отговори Корки, а в гласа му имаше сарказъм, който се долавяше дори при лошата връзка.

— Мили Боже, Корки, ще се опиташ да изиграеш Хитлер да обяви война на Съветския съюз!

Последва още една дълга пауза. Пращене, бибикане, звънтене като при произволните шумове на зле настроено радио.

— Стивън, споменал ли съм ти за Пелопонеските войни?

— Да — озъби му се Меткалф. — Атина оцеляла само защо то враговете й са се сбили помежду си.

— Атина е посяла раздора между враговете си. Те са се изправили един срещу друг. Това е важното.

— Но ти нямаш представа дали всички документи ще стигнат до Хитлер? Само помисли колко брънки има веригата, колко много възможности някой скептик от нацистката бюрокрация да ги изхвърли.

— Вярно е, Стивън, но ако ние правехме само сигурни неща, не бихме се захванали с нищо, нали така?

— Съгласен съм.

— Знаем, че Хитлер по осем часа на ден чете доклади, меморандуми и вътрешни сведения. Той е вманиачен на тема разузнаване. Сам взима всички важни решения и го прави въз основа на информацията, която получава. А единствената информация, на която се доверява, е тази от разузнаването. От достоверните му шпиони. Фон Шюслер не е шпионин, но е човек с големи връзки. Има приятели по високите места.

Меткалф мислеше трескаво. Носната му кърпа беше станала вир-вода и не можеше да се използва. Потърси друга, но не намери.

— Ще го направя при едно условие.

— Моля? — попита невярващо Корки.

— Ако се случи нещо с Лана, ако тя заподозре, че е в беда, че може да я арестуват, искам гаранции, че ще ми помогнете да я измъкна от Москва — Избърса струйките пот, които се лееха от челото му и смъдяха на очите му, с дланите си.

— Стивън, знаеш много добре, че не правим такива неща.

— Знам много добре, че правим. Правили сме го във Франция и в Германия.

— При изключителни случаи…

— Този случай е изключителен, Корки. Няма да я замесвам без такава гаранция.

— Ще направим всичко по силите си да намалим рисковете за нея, Стивън, но…

— Това е сделката, не подлежи на преговори — отговори Меткалф.

Амос Хилиард седеше пред телетипния терминал в другия край на галерията и следеше пристигащите съобщения, които изискваха незабавно внимание. Черният канал беше инсталиран наскоро и като повечето нови технологии не беше напълно надежден. Представляваше сложна, донякъде тромава система от преплитащи се международни връзки, всяка от които беше уязвима към превратностите на войната. Много неща можеха да се издънят. Най-добрият индикатор за сигурността на излъчването беше уредът, който измерваше силата на сигнала, вграден в конзолата, до която той беше седнал. Двете иглички, показващи силата на предаването и приемането, останаха стабилни, помръдвайки се съвсем леко. Ако някоя от тях паднеше, Хилиард беше в готовност да действа мигновено и да възстанови връзката.

Меткалф се забави повече, отколкото Хилиард очакваше. За каквото и да си говореха с Коркоран, явно бе деликатен и сложен въпрос. Хилиард можеше само да гадае за какво е пристигнал в Москва младият мъж. Нямаше право да пита. Свещената за Корки херметизация го повеляваше. Но можеше да си позволи да прави предположения. Беше чувал да се говори за младия Меткалф, богат плейбой, който не изглеждаше достатъчно сериозен, за да е от момчетата на Корки, и онази балерина от Болшой. Видя ги двамата да си приказват на партито в дачата. Не беше нужно човек да е специалист, за да разбере, че между тях имаше нещо. А и всичките тия въпроси за Фон Шюслер. Очевидно Меткалф се опитваше да стигне до германеца. Вероятно използваше момичето, за да се добере до нациста. Сигурно това бе причината, поради която Корки беше изпратил младок. Може би опитът на Меткалф на терен не беше толкова от значение, колкото опитът му в леглото.

Хилиард погледна уреда и се стресна. И двете иглички бяха паднали. Силата на сигнала по някаква причина се бе сринала. Той скочи от терминала и се втурна в залата, стъпките му отекваха през коридора. Надзъртайки през прозорчето от плексиглас, върху металната врата, видя Меткалф, подгизнал от пот, да бърбори. Ако още разговаряха, това означаваше, че връзката въобще не беше изчезнала.

При това положение какво бе причинило отслабването на сигнала?

Изведнъж изстина. Възможно ли бе…?

Почука върху прозорчето с юмрук, докато Меткалф се обърна и го погледна учудено. Хилиард неспокойно правеше знаци да затваря и сочеше с показалеца към гърлото си. Меткалф като че ли изрече няколко думи и бързо сложи слушалката.

Когато най-после Хилиард отключи вратата, Меткалф се беше изправил, целият плувнал в пот.

— Какво, по дяволите… — тросна се Меткалф.

— Пробив — каза Хилиард. — Последните двайсет-трийсет секунди. Нещо много деликатно ли обсъждахте? Може някой да е подслушал.

— Подслушал? Не, тъкмо бяхме приключили деликатната част. Уговаряхме се за нещо, но как е възможно да са ни „подслушали“?

Хилиард не си направи труда да отговори. Той се обърна и побягна през залата, а подметките му тракаха силно върху циментовия под. Единственото незащитено място беше стаичката с електрическото табло в края на залата до входа, където се съединяваха телефонните кабели, която още не беше надеждно изолирана. Тъкмо стигаше края на коридора, изведнъж вратата на стаичката с електрическото табло се отвори. Тъмна фигура изскочи отвътре и изчезна през входа в края на залата. Хилиард позна мъжа: беше помощник-секретар в посолството. Хилиард отдавна се чудеше за кого работеше той. Сега обаче разбра. Мъжът го подслушваше.

По чие нареждане?

Хилиард достигна до стаята с електрическото табло и я отвори. Видя на пода слушалката, изпусната от мъжа, който току-що избяга. Потвърждение, от което Хилиард не се нуждаеше.

Меткалф също се появи. Той веднага разбра какво се бе случило.

— Край — каза Хилиард. — Връзката вече не е чиста.

— Това ли е прехваленият черен канал?

— Черният канал е обезопасен срещу онези отвън, Съветите, а не срещу хората вътре.

— Кой беше?

— Помощник-секретар. Дребна риба в посолството.

— По чии инструкции!

— Не знам. И се съмнявам, че ще узная скоро. Но едно знам със сигурност, Меткалф. Много играчи са замесени. А когато има много играчи, някой бива надиграй. Следващия път, когато ти дотрябва черният канал, по-добре пробвай с радио „Москва“. Направи на себе си и на мен една услуга. Напусни през служебния вход отзад. И никога повече, Меткалф. Моля те. Никога повече.

Цигуларят седеше на пейка срещу американското посолство. Основната тема на Шубертовата пиеса Дер Тод унд дас Медхен звучеше приятно в главата му. Обожаваше начина, по който гневните, поривисти встъпителни акорди отстъпваха на спокойните, меки като кадифе заключителни тонове във фа минор, начина, по който пиесата се модулираше от мажор в минор, зловещото звучене на мелодията. Докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха през главния вход, се мъчеше, разбира се, безуспешно да не обръща внимание на отвратителните миризми в Москва, от които му се гадеше. Вече добре ги разпознаваше — гранивата воня на мъжка пот, примесена с дъх на водка, на нечистоплътни жени, дъх на чесън, евтин тютюн, вездесъщия мирис на варено зеле. Мислеше си, че няма нищо по-противно от французите, но се бе излъгал; руснаците бяха още по-отблъскващи. На фона на тия миризми той веднага можеше да разпознае чужденеца — британец или американец. Мюлер, неговият шеф в СД, имаше основателни причини да подозира, че Даниел Ейхен, член на нелегалната шпионска мрежа, действаща в Париж, е пристигнал в Москва. И самият Райнхард Хайдрих подозираше, че Ейхен може да е въвлечен в някаква игра на най-високо равнище, която трябваше да се проучи. Всеки беше в състояние да ликвидира Ейхен, но малцина агенти на СД притежаваха умението едновременно да разследват и при нужда да убиват.

Френските граници дори под контрола на германците бяха пропускливи. През тях можеше да избяга всеки по какъвто си иска начин. В Париж живееха много британски граждани, мнозина от които нямаха документи и регистрация. Така че беше невъзможно да се разбере кои са се измъкнали през последните дни. В Москва обаче беше много по-лесно. Вярно, и тук, както навсякъде по света, не беше изключено чужденец да влезе с фалшив паспорт, но беше много по-трудно поради по-стриктния контрол. А и чужденците, които идваха в Москва, се брояха на пръсти. Беше сигурен, че списъкът, който щеше да получи по-късно през деня, няма да е дълъг. Което щеше да е добре, щеше да стесни кръга на заподозрените и да улесни разследването.

Беше изпратил свой колега от СД пред британското посолство. Беше напълно вероятно някой от двамата да мерне обекта, тъй като той можеше да посети посолството на страната си. Всички го правеха.

Мъж в светлокафяво палто излезе от сградата. Дали не беше той?

Клайст стана от пейката, пресече булеварда и скоро се изравни с мъжа.

— Извинете ме — каза той с приятелско изражение. — Не се ли познаваме отнякъде?

Но още преди мъжът да си отвори устата, цигуларят знаеше, че не е обектът. Клайст усети характерната миризма, която лъхаше от облеклото на мъжа, на свинско и гъше, примесено с червен пипер. Беше унгарец и акцентът му го доказа.

— Не, не мисля — отговори мъжът. — Съжалявам.

— Моите извинения — каза цигуларят. — Припознал съм се.

20

Отначало Меткалф не позна закръглената, зле облечена жена със забрадка, превързана плътно през главата, която седеше на пейка в Свердловския парк. Толкова добре се бе маскирала. Явно беше взела дрехите от реквизита на Болшой. На стратегически места по тялото си беше сложила подплънки, преобразявайки стройната си фигура, за да изглежда като типична руска селянка на средна възраст, с наднормено тегло.

Чак след като се увери отдалеч, че това е Лана, мина покрай пейката й. Тя се направи, че не го познава, дори не го погледна.

Имаше голяма вероятност да го наблюдават, макар да не беше забелязал никакви признаци за опашка. Но не биваше да изключва възможността русият агент от НКВД с бледите очи да се е скрил някъде наблизо и да гледа. Вероятно не следяха всяка негова стъпка, но за всеки случай той трябваше да приеме, че е така.

На срещата им в конюшнята й даде подробни инструкции как да организират срещата си. Когато и да се срещаме от тук нататък, й каза той, трябва да действаме по „всем правилам искусства“, което означава „по всички правила на изкуството“.

Тя се уплаши, но едновременно изпита облекчение. Потайността я ужаси, но беше благодарна за предпазливостта на Меткалф, тъй като тя щеше да предпази нея и баща й. И все пак, когато той й обясни как ще действат, нещо я накара да попита:

— Откъде знаеш всичките тия номера, Стивън? Откъде си научил тези… правила искусства! Мислех, че си бизнесмен, а не шпионин.

Той вдигна рамене и отговори с нехайство, с което се надяваше да я успокои.

— Гледам много холивудски филми, душа, нали знаеш.

След като задмина пейката й и извървя десетина метра, забави ход, сякаш не беше сигурен дали отива във вярната посока. Точно тогава Лана го забеляза. Тя бе променила не само външността си, но и походката си. Тръгна към него. Тромаво, все едно че я боляха краката или че имаше подагра.

Докато го задминаваше на тясната алея, му прошепна:

— Улица „Василевски“, пряка на „Пушкинская“.

После продължи напред. Той огледа парка несигурно, правейки се, че се опитва да се ориентира, и тръгна след нея, спазвайки прилично разстояние.

Възхищаваше се на майсторския начин, по който имитираше походката на забързана възрастна жена. След като излезе от парка, тя се смеси с уличната тълпа и пресече улица „Пушкинская“ с характерната за възрастна жена сприхава неустрашимост.

С тази процедура според терминологията на Корки и преподавателите му те минаваха през „сухо чистене“, за да се уверят, че нямат опашка. Видя я, че свърна по тясната улица „Василевски“. Той я последва. Лана доближи до дървената входна врата на жилищна сграда. Отляво бяха наредени звънци, обградени с метална рамка, върху които бяха написани на ръка имената на обитателите. Вътре нямаше входно антре, а само стълбищна площадка. Миришеше на развалено месо и махорка. Изкачи се след нея по скърцащите стъпала, покрити с оръфан килим, до външната врата на един от апартаментите.

Влезе в тъмен, тесен и миришещ на плесен апартамент и затвори вратата. Тя веднага го обгърна с ръце. Подплънките под дрехите й бяха странни и необичайни на пипане, но лицето й беше пленително красиво, както винаги, устните й — топли и подканящи.

Тя се отскубна от прегръдката му и каза:

— Мисля, че тук сме в безопасност, скъпи.

— Кой живее тук?

— Една балерина. Или по-точно бивша балерина. Отказа да спи с репетитора и сега е чистачка в ТАСС, където работи майка й. Маша е късметлийка, че въобще си намери работа.

— Сега и двете с майка й са на работа, така ли?

Лана кимна.

— Казах й, че съм срещнала един човек. Тя знае, че бих направила същото за нея, ако се нуждае от усамотено място…

— Любовно гнездо се нарича, доколкото ми е известно.

— Да, Стива — подразни го тя. — Ти най-добре знаеш как се нарича.

Той се усмихна неловко.

— Идвали ли сте тук с Фон Шюслер?

— О, не, разбира се. Той никога не би дошъл на такова място. Води ме в апартамента си в Москва и само там.

— Има ли и друго жилище?

— Извън града разполага с огромна къща, която руснаците са конфискували от богат търговец. Германците си живеят добре тук. Явно Сталин иска да покаже пред Хитлер, че държи на добрите отношения с него.

— Била ли си там? В къщата на Фон Шюслер?

— Стива, вече ти казах. Той не означава нищо за мен. Ненавиждам го!

— Не става дума за ревност, Лана. Искам да знам къде се срещате.

Тя присви очи.

— Защо се интересуваш?

— Имам план. Ще ти обясня.

— Води ме само в московския си апартамент. Къщата в Кунцево е недостъпна за мен.

— Защо?

— Това е огромна къща с персонал, хора, които познават жена му. Предпочита да пази дискретност — тя добави с погнуса. Той е женен мъж, както знаеш. Има жена и деца в Берлин. Очевидно аз съм срамна тайна, която трябва да крие. Там прекарва уикендите, пише мемоарите си, сякаш има какво да каже, сякаш не е нищожна хлебарка. Но защо ми задаваш тези въпроси, Стива? Стига сме говорили за тоя звяр. Ще се видя с него довечера и предпочитам да не мисля за него поне дотогава.

— Защото имам идея, Лана. Как да ти помогна — само като се чу да изрича думите на глас, му призля. Той я лъжеше, използваше я. Манипулираше я, по-точно казано. Но това го убиваше — Той разпитва ли за баща ти.

— Много рядко. Само за да ми напомня от време на време какво знае за татко. За властта, която има над мен. Макар че не е нужно да ми напомня. Да не мисли, че мога да забравя? Че не помня това всяка секунда, която прекарвам с него. — Тя едва не се изплю. — Да не си въобразява, че мога да пропъдя болката?

— Значи, няма да му се стори странно, ако случайно му споменеш, че неотдавна баща ти е получил нов пост, важен пост в комисариата, пост, който му дава достъп до различни документи, свързани с Червената армия.

— Защо трябва да му казвам това?

— За да се зароди в главата му идея.

— О, да — каза Светлана саркастично. — Да, бе, той ще поиска от мен да крада документи от баща ми, така ли?

— Точно така.

— И после… и после ще му дам тези документи, това ли е идеята ти, Стива?

— Правилно. Документи, които разкриват строго секретни съветски военни планове.

Тя обви лицето на Меткалф с ръце, както човек би направил с глупаво дете, и се засмя.

— Умна идея, Стива. А после ще застана на Червения площад и ще уведомя по мегафон всички в Москва какво мисля за Сталин. Имаш ли нещо против да ми правиш компания?

Меткалф продължи, без да обръща внимание на сарказма.

— Документите, разбира се, ще са подправени.

— О, и откъде ще взема тези подправени документи?

— От мен. Аз ще ти ги осигуря.

Тя се дръпна назад и го погледна внимателно.

— И той ще се дискредитира — каза тя, вече без сарказъм, — след като ги предаде в Берлин.

— В крайна сметка, да, ще дискредитира себе си — съгласи се Меткалф.

— И ще го отведат в Берлин и аз ще се отърва от него.

— След време. Но преди това ще го използваш да спасиш страната си.

— Да спася Русия? По какъв начин?

Меткалф си даде сметка, че играе опасна, нечестна игра с нея, и се мразеше за това. Като скриваше половината истина за онова, което искаше от нея, той я подвеждаше, възползвайки се от омразата й към нацизма и любовта й към Русия, от ненавистта й към Фон Шюслер и любовта й към Меткалф.

— Знаеш, че няма споразумение, лист хартия, който Хитлер да подпише и който да го спре да не направи онова, което си науми, че е най-добро за нацистите. Той е решил да завладее света — не е спирал да говори за това още от най-ранните дни. И в „Моята борба“, и в речите си. Той не го крие. Всяка страна, която го заплашва, ще бъде нападната. Включително Съветският съюз.

— Това е нелепо! Сталин никога няма да заплаши нацистка Германия.

— Сигурен съм, че си права. Но единственият начин Хитлер да вярва в това, е, като бъде захранван с информация, разузнавателни сведения, като доказателство. На нищо друго няма да повярва. Разбираш ли? Ще предаваш чрез Фон Шюслер документи, които да убедят Хитлер, че Съветският съюз не е заплаха за него и за Германия. Ако Хитлер не се чувства заплашен, няма да действа агресивно.

— Стива, винаги съм се чудела каква част от онова, което ми говориш, е истина. Твърдиш, че си бизнесмен, говориш много добре, казваш, че майка ти е рускиня…

— Тя наистина е рускиня. Това е истина. И аз съм бизнесмен — донякъде. Е, семейството ми е в бизнеса. Това ме доведе тук първоначално.

— Но не и този път.

— Не съвсем. Тук съм, за да помогна на някои приятели.

— Някои приятели от разузнаването.

— Нещо такова.

— Значи е вярно онова, което пише в „Правда“ за чужденците. Всички са шпиони.

— Не, това е пропаганда. Повечето не са. — Той се поколеба. — Аз не съм шпионин, Лана.

— Тогава го правиш от любов.

Сарказъм ли беше това? Изгледа я внимателно.

— От любов към Русия — отговори той — и от любов към теб.

— Майка Русия е във вените ти — каза тя, — както и в моите. Обичаш я, както аз я обичам.

— В известен смисъл, да. Не Съветския съюз. А Русия, руския народ, езика, културата, изкуството. И теб.

— Май ти се насъбраха много любови?

Дали това, което пробягна по лицето й, беше проява на разбиране? В сумрака беше невъзможно да каже със сигурност.

— Да — прошепна той, придръпвайки я близо до себе си. У него се надигаше страст, примесена с чувство за вина. — Много любови. Но най-вече една.

Беше толкова близо до истината, колкото можеше да се изрази с думи.

Лежаха на тясното легло в мрачния апартамент на чужд човек. Ръката й бе отпусната върху гърдите му. И двамата лепнеха от пот. Дишането им постепенно се нормализираше. Лицето й бе опряно на възглавницата. Той зяпаше в пукнатините на гипсовия таван. След като се любиха, се почувства физически облекчен, но не и емоционално. Напрежението не го напусна, дори се засили от вината, която се надигаше в гърдите му, от което стомахът му се свиваше, а в устата му горчеше. Лана се люби с него с обичайната всеотдайност и сега лежеше със затворени очи и отпусната назад глава. Питаше се дали успя да я разтовари поне за малко от ужасните грижи в живота й. Не искаше да направи или да каже нещо, което да развали удоволствието й. Това, че я мамеше, бе достатъчно противно.

След няколко минути тя обърна лицето си към него. Забеляза, че напрежението й не бе изчезнало.

— Даваш ли си сметка за моя… надзирател, както го наричам?

— Онзи, когото срещнахме при дачата? Който те следи навсякъде?

Тя кимна.

— Изглеждаш ми спокойна с него. Има нещо, което не схващам.

— Изглеждам спокойна, да. Но съм ужасена от него, от онова, което може да ми причини. Досещаш ли се какво могат да ми сторят те, ако решат, че се срещам с агент на американското разузнаване?

— Разбира се — отговори Меткалф, докосвайки пламнало то й лице с пръстите си, копринената й кожа.

— Съмнявам се. Москва сега е много по-различна, отколкото по времето, когато се запознахме. Не можеш да си представиш на какви чистки сме подложени през последните няколко години. Никой не би повярвал, че може да има подобен кошмар. Никой чужденец не би повярвал, че всичко това се случва. Дори на нас не ни се вярва.

— Още не е приключило, нали?

— Никой не знае. Понамаляха в сравнение с преди две години, но никой не знае. А най-ужасното е, когато не знаеш. Не знаеш кога ще почукат на вратата ти, дали няма да се появят агенти на НКВД да те отведат. Не знаеш, когато звънне телефонът, дали няма да получиш някое ужасно известие. Хората просто изчезват, без обяснение, а семействата им се страхуват да споделят с някого. Когато отведат някого, изпратят го в лагер или го екзекутират, избягваш семейството му. Страхуваш се, че близките на жертвата са заразни, че може да прихванеш болестта от тях. Арест в някое семейство е като тиф, като проказа, трябва да се пазиш. Освен това непрекъснато ни набиват в главите да се пазим от чужденците, защото капиталистите са шпиони. Разказах ти за моята приятелка балерина, която се сприятели с чужденец. Знаеш ли какво прави в момента, това красиво и талантливо момиче? Твърди се, че работи в трудов лагер в Томск, че всеки ден трябва да чисти замръзналите екскременти в тоалетните с тел.

— Невинността не предпазва.

— Знаеш ли какво разправят властите, ако въобще успееш да разговаряш с някой от тях? Те казват, че има и невинни жертви, но какво от това? Покрай сухото гори и мокрото.

Меткалф затвори очи и я прегърна.

— Имаме едни съседи, мъж и бременна жена. Арестуваха го. Никой не знае защо. Отведоха го в затвора „Бутирка“, обвиниха го в престъпление срещу държавата и го накараха да подпише фалшива декларация. Но той отказа. Настоя, че е невинен. Закараха бременната му жена в стаята за разпити. Двама мъже го държали, докато други двама хвърлили жената на пода и започнали да я бият, да я ритат, а тя пищяла ли пищяла. И той пищял, молел ги да престанат, но те не искали и да чуят. — Тя преглътна. Сълзите се стичаха по лицето й, мокрейки възглавницата. — А когато родила там, бебето било мъртво.

— Господи, Лана — прекъсна я Меткалф. — Моля те.

— Така че, Стива, ако се чудиш защо съм се променила, защо изглеждам тъжна, вече знаеш. Докато ти пътуваш по света, забавлявайки се с жени, аз живея в такъв свят. За това съм предпазлива.

— Ще се грижа за теб — обеща Меткалф. — Ще ти помогна.

А после си каза наум: Какво й причинявам?

21

— О, моят мак — гукаше Фон Шюслер — май не ме слуша.

Той бърбореше ли бърбореше, както обичаше да прави, за незначителните досадници в службата му, колегите, които не оценяваха гениалните му идеи, секретарката, която редовно закъснявала за работа, оправдавайки се с транспорта в Москва, макар да живеела само на две преки от посолството. Беше досадна тирада от оплаквания, обвързани с една обща мисъл: никое от тези нищожества не оценяваше неговото величие. Фон Шюслер никога не издаваше тайни. Или беше по-лукав, отколкото Лана смяташе, или което бе по-правдоподобно, не се вълнуваше от нищо, което нямаше връзка с неговото величие.

— Предполагам, че съм малко преуморена — отвърна Лана.

Лежаха върху огромно легло, което Фон Шюслер си бе поръчал от Берлин. Докато бърбореше, си пийваше бренди и дъвчеше марципан. Беше навлякъл копринен халат, под който нямаше нищо, както тя имаше няколко пъти нещастието да забележи. Миризмата на тялото му беше отблъскваща. Германецът не беше особено стриктен по отношение на хигиената си. Изпитваше обичайното свиване в стомаха си, както винаги в негово присъствие, но тази вечер беше още по-неприятно. Чакаше с ужас мига, в който щеше да хвърли халата от себе си, а това щеше да се случи всеки момент, и да започне половия акт. „Акт“ беше точната дума, помисли си тя. Но тази вечер притеснението й беше по-голямо от обичайното заради онова, което предстоеше да направи.

— Да не репетираш наум хореографията си? — попита Фон Шюслер и я погали по главата, както се гали куче. — Мисли за работата си само когато си на работа, мое макче. Леглото ни е свещено място. Не бива да го оскверняваш с притеснения за работата си.

Изкушаваше се да го попита защо той не спазва това правило, но се въздържа.

— Става дума за баща ми — каза тя. — Притеснявам се за него.

— Спокойно — отвърна й нежно Фон Шюслер. — Моля те, мое малко макче. Нито дума за досието няма да стигне до властите. Не се ли убеди?

Тя поклати глава.

— Не е това. Повериха му нова длъжност.

— А — промърмори Фон Шюслер и се облегна на купчината възглавници, загубил всякакъв интерес. — Добре тогава.

Явно я чакаше да смени темата, за да се върне към оплакванията си от нищожествата в посолството или още по-лошо, да развърже колана на халата си.

— Преместиха го на нова длъжност — продължи да упорства Лана. — Много по-отговорна длъжност в Комисариата на отбраната.

Фон Шюслер отпи поредната глътка бренди и се протегна за парче марципан.

— Искаш ли, скъпа?

Тя поклати глава.

— Сега татко отговаря за бюджета на Червената армия. Искат от него да преразгледа всички разходи, което означава, че ще трябва да провери разположенията на войските, разноските за оръжия — всичко.

Фон Шюслер издаде само досадно сумтене.

— Ужасна работа е. На практика трябва да проучи цялата военна стратегия на Червената армия.

Най-после бледосините очи на Фон Шюслер пробляснаха. Явно той се бе заинтригувал. А дали не беше проява на свинската му лакомия?

— Вярно? Това наистина е отговорна работа. Трябва да е много доволен, че са го повишили.

Лана въздъхна дълбоко.

— Всичките тия документи, които носи вкъщи и които преглежда по цяла нощ. Безчет колонки с цифри — бройки на танкове, самолети, кораби, оръжия, войници… горкият татко, ще го изтощят до смърт.

— Виждала си тези документи?

— Дали съм ги виждала? Разхвърляни са из целия апартамент — стъпвам върху тях. Горкият ми баща, той е войник, а не деловодител, защо му причиняват това?

— А ти чела ли си някои от тях? — Фон Шюслер се мъчеше да звучи нехайно, макар че не успяваше. — Искам да кажа, разбираш ли нещо от тях?

— Руди, толкова ситно са изписани, че ще ме заболят очите. Горкичкият ми баща, трябва да използва очила за четене, а какво главоболие получава.

— Толкова много документи из къщата — промърмори Фон Шюслер. — Той сигурно им губи дирята, а? Баща ти подреден човек ли е?

— Подреден? Баща ми? — тя се засмя. — Когато командваше войниците, нямаше по-подреден от него. Но когато опре до документи, е цяло бедствие. Непрекъснато се оплаква, че не може да открие този или онзи лист, пита ме дали съм го видяла, дали знам къде го е сложил.

— И няма да забележи, ако някой изчезне? — Лана вече виждаше ясно как умът на Фон Шюслер работеше. — Много любопитно, макче. Много любопитно.

Идеята — а това бе негова идея, което бе най-важното — най-накрая се зароди в главата на германеца. Няколко секунди той явно обмисляше нещо. Но нямаше да я притисне веднага. Щеше да изчака първо да се любят. Без съмнение си правеше сметката, че след като се любят, тя ще е още по-благоразположена към него и той ще направи смелото си предложение. Докопа края на копринения колан, който не беше пристегнат и през разхлабения халат се провиждаше огромният му тумбак, като панделка върху подарък. Стомахът й се сви в момента, в който той докосна колана и разтвори халата, излагайки тъмната вдлъбнатина на чатала си, където мъжкият му орган се криеше някъде под заплетените косми.

Сложи пухкавата си ръка върху главата й, сякаш за да я погали отново, но този път я побутна нежно и подканящо към тъмното място.

— Красивото ми макче — каза той. — Моето макче.

Няколко секунди тя се правеше, че не разбира какво иска от нея, но после се примири с неизбежното. Не трябваше да забравя, че сега се е захванала с мисия, по-важна от самата нея, мисия, която от време на време изискваше неприятни изживявания като всяка мисия. Тя премести лицето си към слабините на Фон Шюслер, насилвайки се да се усмихва сладострастно. Надяваше се усмивката й да прикрие нейната погнуса.

Цигуларят влезе в германското консулство и съобщи името си. Портиерката, фрау на средна възраст с изрусени коси, чиито корени чернееха, му пусна закачлива усмивка, докато той седеше да изчака военния аташе. Тя явно го сметна за привлекателен и най-вероятно смяташе и себе си за привлекателна, което може и да е било така преди няколко десетилетия. Клайст също й се усмихна.

Генерал-лейтенант Ернст Кьостринг, военният аташе на Германия в Съветския съюз, беше номинално човекът в Москва, отговарящ за германската разузнавателна активност в Русия. Той обаче ръководеше шпионската дейност срещу Съветския съюз на територията на Москва, тъй като беше подчинен на няколко души в Абвера и най-вече на неговия шеф адмирал Вилхелм Франц Канарис. Но да се нарече Кьостринг шеф на шпионажа звучеше на цигуларя като виц. Той беше експерт по Русия, беше роден и отраснал в Москва и говореше свободно руски. Но му липсваше смелост. Телеграмите му бяха пословични със своята безсъдържателност. От години той се оплакваше, че не е в състояние да изкопчи нито едно сведение от руснаците, че те не го оставят нито за миг да отиде някъде из страната, без да го придружава някой от НКВД. Докладите му съдържаха само информация за съветската армия, която можеше да се прочете по вестниците или да се наблюдава на парадите на Червения площад на Първи май. Освен това Абверът не криеше омразата си към СД, истинската разузнавателна служба. СД беше заплаха за Абвера и там го съзнаваха. В очите на Хитлер те не струваха и пукната пара.

Кьостринг обаче знаеше как действа светът. Той бе наясно, че цигуларят е пристигнал в Москва с личната благословия на групенфюрера от СС Хайдрих; съзнаваше, че Хайдрих е човек, чиято враждебност не е желателно да си навлича. Райнхард Хайдрих беше интелигентен и безмилостен. Хитлер веднъж го нарече човека със сърце от „желязо“, което от устата на фюрера звучеше като най-високо признание. СД беше съперническа служба, но Кьостринг си даваше сметка, че ако й откаже сътрудничество, може да се сблъска с куп неприятности. С искането си за среща с военния аташе цигуларят изваждаше най-силния си коз. Той щеше да получи сведенията, от които се нуждаеше. Дребният бюрократ, който се опита да го отпрати, можеше да отиде направо по дяволите. Клайст не разполагаше с време да го разиграват и баламосват.

Военният аташе прие Клайст учтиво. Той беше строен и достолепен мъж в началото на шейсетте. Беше делови човек и не си губеше времето с празни приказки.

— С удоволствие научих за пристигането ви в Москва — започна Кьостринг. — Както вероятно ви е известно, от август миналата година фюрерът забрани на Абвера да се ангажира с дейност, враждебна към Русия.

— Нямам подобни намерения — тросна се Клайст.

Не му хареса начинът, по който тръгна разговорът.

— Адмирал Канарис издаде строга заповед: да не се прави нищо, което може да засегне руснаците. Адмиралът се съобразява с желанията на фюрера, аз също. Тук не работят германски разузнавачи. Това е положението.

Сега Клайст разбра защо онзи чиновник говореше с недомлъвки и беше така уплашен. Официалната политика на посолството не допускаше никакви прикрити действия. Какви страхливци!

— Както пише Гьоте, незнанието е опасно — каза Клайст.

— Сигурно има някакви вратички да се заобиколи забраната. Особено за умен мъж като вас.

— Точно обратното. Спазвам заповедта стриктно. Така да се каже, разбирам, че сте упълномощен лично от Дер Циге.

Той леко се подсмихна. Цер Циге, Козела, беше непочтителният прякор на Хайдрих, който му бяха лепнали още в колежа заради тънкия му гласец, от който той не можеше да се отърве. Но винаги когато го чуеше, изпадаше в ярост.

Клайст въобще не се засмя. От изражението на очите му се разбираше, че не му е до шеги.

Аташето си даде сметка, че е сгафил. Хайдрих щеше да научи за подигравката. Побърза да поправи грешката си.

— Тази задача сигурно има благословията на Химлер.

Цигуларят кимна.

— Шефовете ни са добри приятели, нали знаете. Канарис и Хайдрих са съседи и играят заедно крокет. Освен това дъщерята на Канарис, която свири на цигулка, получава от него съвети. Доколкото съм чувал, двамата свирят заедно.

Притеснен от мълчанието на Клайст, Кьостринг продължи:

— Вие в СД май всички сте музиканти?

— Аматьори — отговори цигуларят. — Съвсем малко сме. Списъкът, ако обичате.

Кьостринг отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади лист хартия и го подаде на Клайст. Списъкът с около двайсет имена беше написан на ръка със странен почерк на латиница от човек, който явно беше свикнал с кирилица. Клайст прочете имената. Имаше няколко членове на ръководството на Комунистическата партия на САЩ, неколцина артисти с леви убеждения, включително един певец негър, и театрални режисьори. Някои от гостите бяха от Фабианското общество в Англия, имаше и неколцина бизнесмени. Срещу имената бяха отбелязани датите на пристигане и отпътуване, имената и адресите на хотелите, където бяха отседнали. Теоретично всеки един от тези хора можеше да е агент, пристигнал в Москва с фалшива самоличност, а можеше да е дошъл съвсем законно. Но той щеше да обходи хотелите и да научи каквото успее. Това поне беше добро начало.

Клайст се изправи.

— Благодаря за помощта ви — заяви той сдържано.

— Само едно нещо — каза аташето с вдигнат показалец. — В едно нещо сме стриктни. Не убиваме руснаци.

Цигуларят се усмихна, макар че очите му останаха леденостудени.

— Нямам никакво намерение да убивам руснаци.

Единият от регистраторите на рецепцията извика Мет-калф, докато той влизаше във фоайето.

— Господине? Господин Меткалф? Моля да ме извините, но за вас има спешно съобщение.

Меткалф пое сгънатия лист, който регистраторът му подаде. От Роджър? — зачуди се той. От Хилиард? Никой от двамата не би използвал регистратора да му предаде спешно съобщение.

Не. Не беше написано на бланка от тестето за съобщения на регистратурата, а върху дебел лист твърда хартия. В горния край се четеше „Народен комисариат на СССР за външна търговия“. Съобщението съдържаше няколко реда:

Беше подписано с дебели заврънкулки с перодръжка от шефа на кабинета на Литвиков. Той се бе срещал с Литвиков. Комисарят за външна търговия беше човекът, уредил визитата му в Москва.

Меткалф си погледна часовника. Беше късно, след края на работния ден, но той знаеше, че за съветските високопоставени служители нямаше работно време. Нещо се бе случило, нещо сериозно. Каквото и да беше, не можеше да се избегне. Шофьорът чакаше във фоайето. Меткалф доближи до него.

— Серьожа — каза той. — Да вървим.

Върху бюрото на Литвиков имаше безброй телефони в различни цветове. По стандартите на съветската йерархия, колкото повече телефони имаше върху бюрото, толкова по-важен беше човекът. Меткалф се почуди дали някой от апаратите беше свързан директно с генералния секретар, дали Литвиков разполагаше с толкова власт. Зад гърба му висяха два огромни портрета — на Ленин и на Сталин.

Литвиков, който имаше рунтави вежди, стана от стола си в момента, в който шефът на кабинета му въведе Меткалф. Беше висок мъж с широки плещи, лъскава черна коса и призрачно бледа кожа. През последните десетина години Меткалф беше свидетел как Литвиков се издигаше по йерархията на министерството и как се промени от сервилен подлизурко до изтерзан, угрижен високопоставен служител. Но сега имаше нещо ново в излъчването на Литвиков: гняв, възмущение, гладиаторска самоувереност, примесена със страх, което разтревожи Меткалф.

Литвиков го поведе към дългата заседателна маса, покрита със зелено сукно и цяла армия бутилки с минерална вода, които изглеждаше, че комисарят никога не предлага. Той седна на председателското място, помощникът му се настани отдясно, а Меткалф — отляво.

— Имаме проблем, г-н Меткалф — заговори Литвиков на английски с оксфордски акцент.

— Медната мина — прекъсна го Меткалф. — Абсолютно съм съгласен. Двамата с брат ми в момента обсъждаме как во да правим.

— Не, г-н Меткалф. Не става дума за медната мина. Много по-сериозно е. Получих сведения за недопустимо поведение от ваша страна.

Пулсът на Меткалф се ускори. Той кимна.

— Александър Дмитриевич — заговори той приветливо, — ако вашата тайна полиция се интересува толкова много от романтичния ми живот, си мисля, че вероятно няма с какво друго да се занимава.

— Не, сър — той посочи дебела купчина жълти листове върху масичката от дясната му страна. В горния им край с червен печат беше отбелязано „СЕКРЕТНО“. Докладите от наблюдението.

— Тези доклади предполагат други обяснения, г-н Меткалф. Обяснения, които повдигат сериозни въпроси относно престоя ви в Москва. Наблюдаваме ви изкъсо.

— Забелязах. Но вашият НКВД напразно ангажира човешки ресурси заради мен. Невинният човек няма какво да крие.

— Но вие се държите по начин, който подсказва, че имате много за криене.

— Има разлика, Александър Дмитриевич, между криене и дискретност.

— Дискретност? — повтори комисарят и повдигна вежди, а очите му издаваха страх.

Меткалф посочи към купчината доклади за наблюдението.

— Не се съмнявам, че портретът, който ще се получи в резултат на усърдните усилия, е на човек, когото някои наричат плейбой. Развей прах. Развратник. Наясно съм с репутацията си, сър. Тя е нещо, което винаги ме преследва, нещо, с което се опитвам да живея.

Но руснакът нямаше нищо подобно предвид.

— Това няма нищо общо с вашите опити… мисля, че се наричаше да се „измъкнете“, г-н Меткалф. Повярвайте ми…

— Както искате го наричайте, но когато чужденец като мен от капиталистическа страна се забърка с някоя рускиня в Москва, рисковете са изцяло за сметка на жената. Знаете това, както и аз го знам. Когато целувам някоя жена, никога не го разтръбявам, сър, и винаги се стремя да опазя репутацията й. Но тук рисковете за всяка жена, доколкото виждам, излизат извън проблема за репутацията й. Така че, ако взимам предпазни мерки, които на НКВД се струват подозрителни, те нямат нищо общо с мен. Гордея се с това. Нека ме следят, колкото си искат. — Сети се нещо, което Кундров, надзирателят на Лана, му каза, и добави: — Няма тайни в съветския рай, както ме увериха.

— За германците ли работите? — попита изведнъж Литвиков.

Какво било! Кундров го беше видял да разговаря с Фон Шюслер в дачата.

— А вие? — засече го Меткалф.

Бледото лице на Литвиков почервеня. Той се вторачи в масата и започна да си играе с перодръжката, потопи я в мастилницата, но не написа нищо.

— Това ли ви е проблемът? — каза той след дълго мълчание. — Че ще насочим търговските си връзки към германците?

— Защо ме питате? Нали току-що казахте, че виждате всичко и знаете всичко.

Литвиков отново млъкна за няколко секунди. После се обърна към помощника си.

— Извините — каза той на мъжа.

След като помощникът му излезе от стаята, Литвиков продължи да говори.

— Онова, което ще ви кажа, Меткалф, може да ми навлече арест, дори екзекутиране. Ще ви доверя нещо, което се надявам да не използвате срещу мен. Искам да ми влезете в положението — нашето положение. И след като вникнете, вероятно ще проявите повече желание да ми сътрудничите. Дълго време имах доверие на вашия брат. Вас не ви познавам толкова добре и мога само да се надявам, че мога да разчитам на вашата дискретност, както се изразихте. Защо то този път не става дума само за търговия, а за живота на семейството ми. Аз съм семеен човек, г-н Меткалф. Имам жена, син и дъщеря. Разбирате ли?

Меткалф кимна.

— Имате думата ми.

Литвиков натопи отново перодръжката си в мастилницата, но този път започна да драска заврънкулки върху листа за пишеща машина на масата пред него.

— Миналия август, преди малко повече от година, моето правителство подписа пакт с Германия, както знаете. Ден преди той да бъде обявен официално, „Правда“ публикува антинацистка статия за преследванията срещу поляците в Германия. В продължение на години Сталин и другите наши ръководители се обявяваха против Хитлер и нацистите. Печатът ни публикуваше безброй статии колко ужасни са нацистите. После изведнъж един ден през август всичко това спря. Вече няма антинацистки статии. Няма антинацистки речи. Нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. В нашите вестници човек вече не може да срещне думата „нацизъм“. „Правда“ и „Известия“ сега поместват извадки от речите на Хитлер, благосклонни! Те цитират „Фолкишер Беобахтер“ — Литвиков продължаваше да драска яростно, изпълвайки листа с хоризонтални и вертикални линии, които постепенно се превръщаха в тъмно петно. — Смятате ли, че руският народ може лесно да го преглътне? Мислите ли, че можем да забравим онова, което четяхме, което ни съобщаваха за зверствата на нацистите?

Меткалф не каза нищо, а само си помисли: „Ами зверствата на Сталин? Милионите депортирани, изтезавани и убити по време на чистките?“

— Разбира се, че не — отговори той. — Това е въпрос на оцеляване, нали?

— Заекът да не би да търси закрила от боата?

— Съветският съюз е заекът, така ли?

— Не ме разбирайте погрешно, г-н Меткалф. Ако бъдем нападнати, ще се бием до смърт — и това няма да е само нашата смърт. Ако те нахлуят в страната ни, ще се бием с жар, но ние нямаме интерес да нахлуваме в други страни.

— Кажете това на поляците — прекъсна го Меткалф. — Вие нахлухте в Полша в деня, в който подписахте договора си с Германия, ако не се лъжа. Кажете го и на Финландия.

— Нямахме избор — избухна гневно руснакът. — Беше отбранителна мярка.

— Разбирам — каза Меткалф.

— Страната ми няма приятели, Меткалф. Разберете това. Ние сме изолирани. Едва след като сключихме пакта с Германия, започнахме да чуваме, че Великобритания се почувствала предадена. Британците започнаха да твърдят, че са ни „ухажвали“, че искали да се съюзят с нас в битката срещу нацистка Германия. Но как ни „ухажваха“? Как ни предразполагаха? Заедно с французите изпращаха у нас делегации на ниско равнище — британски адмирал от запаса и треперещ френски генерач. До Ленинград с кораб. Пътуваха цели две седмици. Не външни министри, а дърти офицери от запаса. Това беше плесница в лицето на цяла Русия. Несериозен опит да се преговаря за съюз. Уинстьн Чърчил мрази съветския режим и не го крие. И кого изпрати тук като посланик, най-важният външнополитически пост за Лондон след Вашингтон? Сър Станфорд Криле — радикален депутат от долната камара, социалист, който не се ползва с доверието на британското правителство. И какви изводи можехме да направим? Не, г-н Меткалф, сигналите от Англия бяха ясни. Те не проявяваха интерес към съюз с Русия.

Литвиков драскаше толкова силно, че накрая скъса листа. После остави писалката.

— Да — отговори Меткалф с разбиране. — Кремъл наистина нямаше избор. А това споразумение с Хитлер наистина ли смятате, че е честно партньорство? Не е ли само едно ръкостискане с цел врагът да се държи на почетно разстояние?

Литвиков вдигна рамене.

— Аз съм член на Политбюро, но това не означава, че имам думата при взимането на решения.

— Вие не знаете?

— Въпросите, които ми задавате, не звучат като въпроси, от които би се интересувал един плейбой.

— Като бизнесмен е в мой интерес да съм добре информиран за политиката. Особено тия дни.

— Позволете ми да ви кажа нещо и ще оставя на вас да си направите изводите. Миналия месец нацистите тихомълком превзеха части от Румъния и ги присъединиха към Унгария. Научихме за това чак след като стана факт.

— Разрив между Хитлер и Сталин? — предположи Меткалф.

— Няма разрив — отговори сприхаво руснакът. — Ние действаме на тъмно, г-н Меткалф. Кой може да каже какво означава това? Знам само, че Сталин очаква това споразумение с Хитлер да продължи дълго.

— Очаква или се надява?

Литвиков се усмихна за пръв път. Усмивката му беше ехидна като на циник, който се е сблъсквал с всичко.

— Английският ми не винаги е съвсем точен. Вероятно „надява“ е думата, която исках да кажа.

— Оценявам искреността ви. Можете да разчитате на моята дискретност.

Говорейки така открито, дори критично към Кремъл, Литвиков се излагаше на опасност. Усмивката на руснака изчезна.

— При това положение ми позволете да добавя към казаното от мен. Приемете всичко това като приятелско предупреждение.

— Ударението върху „приятелско“ ли е или върху „предупреждение“?

— Оставям на вас да определите. Някои от колегите ми отдавна изпитват подозрения към „Меткалф Индъстрис“. Особено онези, които подозират, че не става дума само за капиталистическа компания, която в днешно време е достатъчна причина за повишено внимание от наша страна, а и за нещо повече. За оръдие на чужди интереси.

Погледът му бе пронизващ.

— Приемам, че знаете по-добре — каза Меткалф, отвръщайки на погледа му.

— Знам, че вие и вашето семейство сте свързани с Вашингтон и водещите капиталистически кръгове. Извън това не знам почти нищо. Трябва да ви кажа още нещо. Вече предупредих по-големия ви брат, че ако се наложи репатриране на вашата собственост, ще бъде направено.

— Репатриране? — Меткалф знаеше какво означава това, но искаше заплахата да е категорично изречена, за да може да й се отговори.

— Конфискация на всички предприятия на Меткалф, както сигурно добре знаете.

Меткалф примигна, но не реагира.

— Това може да не ви засяга силно, но ви уверявам, че брат ви не прие тази перспектива спокойно, когато разговарях с него преди няколко часа. Чували ли сте името Джеймс Мелърс?

— Не. Трябва ли?

— Ами Харолд Делауър? Или Милтън Айзънбърг?

— Съжалявам.

— Аз също съжалявам, г-н Меткалф. Те са американски граждани, екзекутирани от съветските власти по обвинение в шпионаж. Не ги освободиха и не ги върнаха в родината им. И да не мислите, че правителството ви се застъпи? Въобще не повдигна въпроса. Надделяха съображения от по висш порядък. Съображения, свързани с международните отношения. Те знаеха, че сме в състояние да докажем обвиненията с писмени признания. Никой във вашия Държавен департамент не пожела дори да хвърли едно око на тези признания. Другарят Сталин си извади поуки. Вече не съществува екстратериториалност. Другарят Сталин разбра, че ако протегне ръка за помощ към Съединените щати, само ще разлае бесните кучета. Сега не съществува такова нещо като протегната ръка. Сега ръката се е превърнала в юмрук — Литвиков сви дясната си ръка в стегнат юмрук. — Пет пръста се превръщат в колектив. Ленин учеше, че колективът означава изчезване на индивида.

— Да — каза Меткалф, опитвайки се да контролира биенето на сърцето си. — А Сталин се погрижи за изчезването на доста много индивиди.

Литвиков се разгневи.

— Ако бях на ваше място — предупреди той, — щях да внимавам да не стана един от тях.

Цигуларят беше седнал на пейка на отсрещната страна на улицата пред хотел „Метропол“ и наблюдаваше входа с помощта на малък сгъваем бинокъл „Цайс“ 8 х 60. От разговора си с регистраторите разбра работното им време и кога идва следващата смяна. Той вида с очите си как хората от рецепцията, с които разговаря, си тръгнаха и на тяхно място дойдоха други, които не знаеха как изглежда.

Той сгъна бинокъла и го прибра, прекоси улицата и влезе в хотела. Не се спря пред регистратурата, а веднага се отправи към главното стълбище, тъй като беше наясно къде отива. Беше просто още един чужденец, отправил се към ресторанта. Никой не го спря — нито на входа, нито във фоайето. Беше чужденец, следователно отиваше да вечеря Повечето клиенти в ресторанта на хотела в крайна сметка бяха чужденци.

Влезе в ресторанта с позлатени колони и врати и таван от рисувано стъкло. По средата имаше фонтан, който разплискваше вода. Огледа се, правейки се, че търси някого с когото има уговорка за вечеря, кимна и се усмихна на оберкелнера, без да му каже нищо, и руснакът си отиде После правейки се, че се отказва, той си излезе от ресторанта и тръгна по стълбите. Четирима от гостите на хотела бяха в списъка, който му даде военният аташе. Не се нуждаеше от помощта на регистраторите. Знаеше номерата на стаите им.

22

Ресторант „Арагви“ се намираше на улица „Горки“ веднага след централната поща. Беше един от малкото прилични ресторанти в Москва, а Меткалф и Скуп Мартин се нуждаеха отчаяно от вкусна храна. Уговориха се да се срещнат пред ресторанта в седем вечерта.

Имаше още една причина, поради която Меткалф реши да вечерят в „Арагви“, по-важна причина. В тоалетната на ресторанта щеше да се види с Амос Хилиард точно в осем. Хилиард го предупреди повече да не го търси в посолството. Освен това „Арагви“ имаше някои особености, които създаваха удобства за тайни срещи. Ресторантът беше шумен и винаги препълнен. Посещаваха го много чужденци. Хилиард му съобщи, че има също много входове, което щеше да позволи на дипломата да се появи незабелязано. Още повече, че Хилиард познаваше управителя на ресторанта.

— Вече не си спомням колко пари съм изръсил тук, искам да кажа не за храна. Подкупил съм доста хора. Това е единственият начин да получиш нормално обслужване.

Роджър обаче закъсняваше. Обикновено беше точен, но за британеца беше голямо предизвикателство да се оправя в Москва. Тук е по-лошо и от окупирана Франция, оплакваше се той. Там поне говореше езика.

Затова Меткалф не се разтревожи, че Скуп не се появяваше вече четвърт час. Междувременно опашката пред ресторанта растеше. Той стоеше на нея, за да установи дали не го наблюдават. Досега не откри признаци за това.

Меткалф реши, че няма смисъл да виси повече и да чака. Налагаше се да отиде навреме на срещата с Хилиард. Роджър щеше да се досети, че Меткалф е влязъл вътре. Приближи се до входа на ресторанта, задминавайки дългата опашка от чакащи руснаци, които разбраха по облеклото му, че е чужденец, и не протестираха, че ги пререди. Някакъв мъж си подаде главата от входа и кимна на Меткалф да влезе, без дори да попита за името му. Не се наложи да му показва американския си паспорт, за да го пуснат. Само пъхна двайсет долара в ръката на келнера, мъж със странен вид и дълга коса, в дълга бродирана риза и остри обувки. Той носеше пенсне, закачено на черна панделка около врата му.

Келнерът го придружи до маса за двама на балкона, с изглед към главния салон. Под него оркестър свиреше грузински любовни песни. Поднесоха му топъл хляб, масло и черен хайвер. Меткалф ги излапа лакомо и изпи няколко чаши силно газирана грузинска минерална вода „Боржоми“.

Оберкелнерът със странния вид дойде за трети път да вземе поръчката му, проявявайки изключително внимание към американеца, който по всяка вероятност щеше да му пусне тлъст бакшиш, при това в долари, а не в неизползваеми рубли. Меткалф най-накрая реши да поръча за себе си и за Роджър. Явно нещо важно го бе забавило. Когато се появеше, за да обяви, че е направил някакъв удар, поне щеше да има храна на масата. Меткалф поръча повече, колкото двамата можеха да изядат: сациви и шашлик, бифтек и пилешко.

Оркестърът свиреше популярната грузинска песен „Су-лико“, която Меткалф си спомняше още от първото си посещение в Москва. Тя му напомняше за Лана, както повечето неща в Москва. В главата му нахлуха спомени, свързани с нея. Тя непрекъснато беше в мислите му заедно с болезненото, агонизиращо чувство за вина. Той я подтикна манипулативно да се захване с онова, което тя вършеше в момента. Планът на Корки изискваше безразсъдна смелост и посредник, чиято роля можеше да изпълнява единствено Лана. Ако планът успееше, щеше да промени хода на войната. Нещо повече дори — хода на историята. В сравнение със съдбата на планетата, какво беше съдбата на един човек? Но той не можеше да разсъждава по такъв начин, това бе начин на мислене, който водеше до тирания. Хитлер и Сталин вярваха, че съдбата на масите е по-важна от правата на индивида. А той я обичаше. Това бе голата истина. Обичаше тази жена, страхуваше се за нея, страдаше за това, което съдбата й отреди. Искаше му се да вярва, че ако планът успее, тя и баща й щяха също да бъдат свободни. Но съзнаваше, че рисковете са огромни. Много неща можеха да се случат. Например ако я хванат, я чакаше разстрел, а това бе ужасяваща перспектива. И той непрекъснато мислеше за нея.

Погледна си часовника и остана изненадан, беше осем без две минути. Стана бързо от масата и се отправи към мъжката тоалетна.

Амос Хилиард беше там, когато Меткалф влезе. Стоеше до умивалника и си миеше ръцете.

Меткалф тъкмо отвори уста да каже нещо, но Хилиард му направи знак да мълчи, сочейки към една от кабинките. Меткалф погледна натам и видя руски обувки със смъкнати над тях руски панталони. За миг Меткалф не знаеше какво да предприеме. И двамата не се бяха подготвили за такава възможност. Отиде до един от писоарите и се облекчи. Хилиард продължи да си мие ръцете, наблюдавайки внимателно в огледалото.

Меткалф приключи и пусна водата. Руснакът обаче продължаваше да седи в кабината. Съвпадение ли беше? Вероятно, реши Меткалф. Отиде на умивалника до Хилиард, който все още си сапунисваше ръцете, и улови очите на Дипломата в огледалото, хвърляйки му питащ поглед.

Хилиард вдигна рамене. Миеха си ръцете мълчаливо. Сърцето на Меткалф биеше силно. Ако в този момент ги арестуват, зле им се пишеше.

Знаеше, че Хилиард носеше у себе си първия пакет с фалшиви документи, подготвени от техническите специалисти на Корки, пренесени в Москва с дипломатическа поща. Откриеха ли документите в един от двамата, щяха да ги пратят в гулаг, ако не ги екзекутират. Не беше чудно, че Хилиард изглеждаше измъчен и начумерен. Той знаеше какви са рисковете.

Накрая водата в тоалетната зашуртя и руснакът излезе от кабинката. Той хвърли поглед към двете мивки, заети от Меткалф и Хилиард, изгледа ги кръвнишки и си излезе. Хилиард се втурна към вратата с мокри ръце и я заключи.

Със светкавична бързина измъкна плътно сгънатите документи от сакото си и ги предаде на Меткалф.

— Това е само първата партида — прошепна Хилиард. — Идват още.

— Благодаря — каза му Меткалф.

— Възпитанието ми обикновено ме задължава да отговоря „няма защо“ или „пак заповядай“, но ще те излъжа — изръмжа Хилиард. — Тук съм само заради Корки, както знаеш. Ако друг бе поискал от мен да направя това, щях да го напсувам. Не знам какви са тия документи, здраво са запечатани, но ще бъда щастлив, когато се чупиш от Москва.

— Аз също.

— Добре, слушай сега, преди още някой пиян руснак с издут мехур да е нахълтал. Това е последната ни среща лице в лице. Отсега нататък ще използваме явки.

— Добре — съгласи се Меткалф и си помисли, че така наистина ще е по-безопасно.

— Корки казва, че имаш изумителна памет. Използвай я. Не записвай нищо, чу ли ме?

— Слушам те.

Страхът и омразата бяха преобразили Хилиард. Външно той си беше същият — дребен, с мека кожа, оплешивяващ и очилат мъж. Но вътрешно у този прям и чаровен човек от Средния запад нещо се бе пречупило. Той беше разгневен и дълбоко уплашен. Тази промяна засилваше страха и на Меткалф.

— На ъгъла на улица „Пушкинская“ и пряката, на която се намира Художественият театър, ще откриеш два магазина почти един до друг, разбра ли? Единият е магазин номер 19 с надпис „Мясо“, което значи месо.

— Благодаря — каза Меткалф с неприкрит сарказъм. Хилиард със сигурност знаеше, че той говори руски.

— На другия пише „Женская обувь“. Дамски обувки.

Този път Хилиард не му преведе.

Меткалф кимна.

— Входът към сградата е между двата магазина. Неохраняем е, отворен е двайсет и четири часа. След като влезеш, вдясно ще видиш радиатор, закачен за стената с метална скоба в единия край. Между него и стената има пролука от няколко сантиметра. Следващата партида документи ще бъдат там.

— Не е много добра идея — отбеляза Меткалф. — Документите може да се възпламенят, ако радиаторът загрее.

Хилиард се намуси.

— Това е Москва, за Бога. Две трети от радиаторите не работят, а този е един от тях. Повярвай ми. А тук, в Москва, едва ли ще го поправят, преди да са минали поне пет години.

Меткалф кимна.

— Някакъв сигнал?

— Ако съм си в кабинета, а аз невинаги съм там, ще се обадиш по телефона и ще ми съобщиш, че си загубил паспорта си. Ще ти отговоря, че си сгрешил кабинета. Ако съм заредил пратката, ще ти кажа пак да звъннеш и да поискаш да те свържат с консулския отдел. Ако документите ги няма още, просто ще ти затворя.

— А ако те няма в кабинета?

— Резервният сигнал ще е телефон на „Козицки переулок“ номер 2, корпус 8, вход 7. Това е между улиците „Горки“ и „Пушкинская“. Разбра ли?

Меткалф отново кимна.

— „Козицки“ 2, корпус 8, вход 7. Това е съвсем близо до Елисеевския гастроном.

— Ще те препоръчам на момчетата от Бедекер, когато дойдат да се справят с Москва — каза Хилиард сурово. — Вход 7 е между входа към поликлиника номер 18 и магазин „Овощи и фрукты“. — Той отново не преведе значението на думите. — Това е на четири преки от явката между впрочем. Когато влезеш в сградата, ще видиш вляво телефон върху бюфет. Номерът е 746, но той е единственият апарат там. В долния десен ъгъл на бюфета, където фурнирът се е излющил, ще забележиш място с драсканици, оставени от различни хора, които използват телефона, така че знаците, които двамата с теб ще поставим, няма да направят никому впечатление. Когато доставят пратката, ще ти сигнализирам с кръгче с червен молив. Червен молив, запомни ли?

— Запомних.

— Когато приемеш пратката, ще ми сигнализираш с вертикална черта в същото кръгче. Ясно ли е?

— Напълно. Телефонът също ли е достъпен двайсет и четири часа?

— Точно така.

— А отбелязал ли си там фалшиви знаци за отклоняване на вниманието, в случай че някой наблюдава?

— Това е моя работа.

— Сигурността на операцията е и моя работа.

Хилиард го изгледа кръвнишки.

— Ами спешни сигнали?

Хилиард продължаваше да се блещи.

— Сигнал при залавяне. Сигнал, който да ме предупреди, че каналите са мръсни, че са те засекли?

— Ако ме засекат, няма да откриеш нищо. Съвсем близо до ума е. Просто вече никога няма да ме видиш. Нито Корки, нито приятелите ми в Айова и Вашингтон, тъй като ще чукам камъни в Сибир. Или ще съм получил куршум в тила. Разбрахме ли се? Опичай си акъла. Внимавай да не те пипнат.

Той се обърна, без да каже нито дума повече, отключи вратата на тоалетната и си тръгна.

Меткалф се върна на масата си. Вечерята му — тяхната вечеря — беше сервирана. Масата бе отрупана с блюда, пълни с агнешки шашлик и кюфтета, наречени кинкали, задушено пилешко, известно като чахохбили. Имаше бутилка „Цинандали“, отлежало грузинско вино, и още бутилки минерална вода „Боржоми“. Но гладът на Меткалф се изпари. Той мушна пачка банкноти под чинията си и излезе от ресторанта, успокоявайки оберкелнера, който го попита дали всичко е наред. Бутна му още една двайсетачка и се извини.

— Предполагам, че се натъпках с хляб.

Естествено го следяха от „Арагви“ до „Метропол“. Не позна опашката си. Бяха ги сменили. Но русият с бледите очи не беше сред тях. Или поне той не го забеляза, тъй като не беше изключено да го следи от разстояние незабелязано. Документите бяха в джоба на сакото му, все още опаковани в целофана. Имаше чувството, че ще направят дупка в гърдите му. Опита се да не мисли какво може да се случи, ако някой го спреше и му отнемеше документите. Подправени съветски военни документи — беше невъзможно да измисли обяснение.

На регистрацията в хотела не го спря никой. Роджър не беше оставил бележка. Тревожеше се за него, но Роджър беше най-малката от купищата тревоги. Той беше професионалист, можеше да се грижи за себе си. За отсъствието му сигурно имаше основателна причина. Лана не беше професионалистка; тя лесно можеше да се издаде.

Дежурната на етажа, жена с каменно лице, което не беше виждал досега, го поздрави с обичайното лошо настроение. Отказа да му даде ключа от стаята.

— Вече го взехте — каза му тя укорително.

— Не — отрече Меткалф. — Има някаква грешка.

Освен ако Роджър не беше взел ключа от неговата стая по някаква причина. Вероятно да му остави съобщение или… Предавател. Сигурно цял ден се е опитвал да сглоби частите, а тъй като познаваше много добре Скуп, можеше да се обзаложи, че сега го очакваше в стаята му, за да го изненада. В никакъв случай той не би оставил в стаята предавател, без да го наглежда някой.

Стаята обаче се оказа заключена и никой не отговаряше на многократните му почуквания. И в стаята на Роджър нямаше никого. Върна се при дежурната.

— Стаята ми е заключена — каза той троснато.

Това бе единственият начин да се справи човек с киселите жени на етажа: на грубостта трябваше да се отговаря с грубост.

— Трябва ми ключът, а ако сте го дали без позволение на друг човек, търсете си нова работа — Той си показа паспорта. — Давали ли сте ключа от стаята ми на друг човек?

Дежурната се стъписа и не каза нищо. Тази жена отговаряше за едно от най-важните неща в съветския начин на живот — порядъка. А давайки нечий ключ не на когото трябва, тя го нарушаваше. Тя подаде на Меткалф резервния ключ сконфузено.

— И да ми го върнете — викна подире му.

Онзи, който бе взел ключа, можеше да е всеки, разбира се НКВД, макар че те се предполагаше да имат достъп до резервните ключове; дори някой от американското посолство. Чак като стигна до вратата на стаята си втория път, се сети за думите на Тед Бишъп:

Един фриц се въртеше наоколо. Негов приятел го помолил да потърси някого. Той не си спомнял името. Някой, пристигнал от Париж. Нещо в тази история намирисваше яко.

Фриц. Нацист. СД по всяка вероятност.

Търсел някой, пристигнал от Париж.

Разтурянето на Пещерата, парижката станция на Корки, явно е било само началото. Мрежата на Корки се разплиташе. По някакъв начин го бяха проследили в Москва. Онова, което се случи с приятелите му в Париж, можеше да се случи и с него. Някой го очакваше в стаята му. Меткалф беше сигурен в това. Чакаше да довърши работата с разплитането на мрежата на Корки. Чакаше да го убие. Беше капан, осъзна Меткалф, но той нямаше да влезе в него. Не носеше оръжие. Така че не биваше да влиза в стаята. Имаше и други начини да слезе до фоайето, без да се наложи да минава пак покрай намусената дежурная и да си губи времето с обяснения. Заслиза на бегом по стълбището, прескачайки по две стъпала наведнъж. Прекоси фоайето, доближи до рецепцията, придавайки си ядосано изражение.

— Този проклет ключ — възкликна той, държейки го високо. — Не иска да отключва.

— Сигурен ли сте, че не сте объркали ключа, господине? — попита го регистраторът.

Той взе ключа и го разгледа. Плочката с номера на стаята висеше от халката. Нямаше грешка.

— Завъртане наляво, господине. В посока, обратна на часовниковата стрелка.

— Знам това. От колко време съм тук. Просто не работи. А сега, ако обичате, изпратете някой да ми отключи вратата. Много бързам.

Регистраторът натисна звънец и от стаята за багажа се показа камериер. Последва кратка размяна на реплики на руски и камериерът, още юноша, се доближи до Меткалф и се поклони срамежливо, после взе ключа. Меткалф го последва в асансьора. На четвъртия етаж те слязоха, минаха край дежурная, която се вторачи в тях, но не каза нищо, и поеха по коридора към стаята на Меткалф.

— Това ли е стаята, господине? — попита момчето.

— Опитай ключалката. Аз не успях да отключа.

Докато говореше, Меткалф стоеше плътно зад камериера. Ако анонимният германец дебнеше в стаята, нямаше да стреля, ако действително беше изпратен да го убие, след като чуеше гласа на младежа. Нацистът убиец не би се разколебал от хуманни съображения като загуба на невинен човешки живот, а от практически. Ненужното проливане на кръв беше анатема за професионалния убиец, тъй като неизбежно създаваше много повече проблеми, отколкото решаваше. Младият камериер щеше да послужи като щит на Меткалф.

Той се отдръпна още по-далече, докато камериерът превърташе ключа, като внимаваше да е извън полезрението на човека в стаята, а следователно и извън огневата линия. Той се стегна, целият в слух, готов да скочи встрани, да побегне, щом започнеше стрелбата.

Но камериерът отключи вратата съвсем лесно. Погледна смутено към Меткалф и бутна тежката врата навътре. Меткалф усещаше как сърцето му бие.

— Всичко наред ли е, господине? — попита камериерът.

Поколеба се пред отворената врата, погледна в стаята, а после към Меткалф. Явно очакваше бакшиш, макар официалната политика да заклеймяваше бакшишите като капиталистическа поквара.

— Благодаря — каза Меткалф. — Не знам защо одеве заяде. Извади петдоларова банкнота, заобиколи иззад гърба на момчето, побутна го по рамото приятелски и погледна в стаята.

Беше празна. Нямаше никой вътре.

Банята.

Вратата беше само открехната. Той я беше оставил отворена. Това не означаваше нищо, разбира се, тъй като в негово отсъствие бяха почистили и камериерката беше влизала в банята.

— Слушай, докато си още тук, ще ми направиш ли услуга да вдигнеш нещо вместо мен? Гърбът ми се къса от болка.

Момчето вдигна рамене: Разбира се, защо не.

— Проклетият ми куфар е в банята и ако го преместиш, ще получиш още една такава.

Той му подаде банкнотата. Бакшишът беше гигантски според представите на момчето, а перспективата за още пет долара — неустоима. Камериерът прекоси стаята и спря пред банята. Меткалф стоеше зад него извън огневата линия.

Камериерът отвори вратата, а очите му се разшириха. Направи една крачка и каза:

— Господине? Не виждам куфара.

— Наистина ли? Камериерката явно го е преместила. Извинявай.

Но момчето бе замръзнало на място с широко отворени очи. Пристъпи една крачка и започна да пищи.

— Боже мой! Боже мой!

Меткалф се втурна в банята и видя в какво се бе вторачило момчето, чиито писъци ставаха все по-силни.

Лицето, което се подаваше откъм ваната, беше толкова синкавочервено и кръвясало, с изцъклени очи и изплезен синкав език, че Меткалф не можа веднага да го познае.

От устата му се изплъзна стон, когато се втурна към ваната, докосна лицето на Роджър Мартин, почувства мъртвешката студенина, която му подсказа, че Роджър е мъртъв от няколко часа. Назъбената ивица, която минаваше през гърлото на Роджър, му бе позната.

Меткалф беше видял съвсем същата рана от удушаване само преди няколко дни в Париж.

23

Камериерът се отдръпна заднишком от банята с резки движения. Беше спрял да крещи, но по лицето му все още се четеше паника.

Меткалф обаче не забелязваше нищо. Той беше изпаднал в пълен шок.

— Господи — прошепна той.

Гледката пред очите му беше ужасяваща, нелепа, непоносима.

Случи се същото като в Париж.

Убиха Скуп.

Сега нямаше избор, нямаше място за чудене. Трябваше да изчезва, преди камериерът да повика помощ и съветските власти, с други думи, НКВД, да пристигнат. Със сигурност щяха да разпитват, да го затворят. Дори в състоянието на зашеметеност и мъка си представяше последиците. Щяха да открият фалшивите документи или у него, или там, където и да ги скриеше, и нито едно обяснение от негова страна нямаше да мине пред властите.

Но и за него нямаше задоволително обяснение. Обясненията, вникването в този ужас трябваше да почакат. Бързо той хвърли част от дрехите си в евтиния мукавен куфар, който купи предния ден. Излезе от стаята и побягна.

Без предавател нямаше начин да се свърже с Коркоран или най-малкото да го направи бързо. Дори прословутият черен канал не беше безопасен. Единственият начин за връзка с Корки, който му оставаше, беше да помоли Амос Хилиард да изпрати шифрована телеграма. Хилиард щеше да го направи, макар и с неохота.

Налагаше се непременно да установи контакт с Корки независимо по какъв начин. Проникването в мрежата беше стигнало до Москва, което показваше, че пробивът беше тревожно надълбоко.

Една мисъл се появи в главата му. Той се опита да я отхвърли като бълнуване на мозък, обезумял от гледката на убития стар и близък приятел. Но мисълта го глождеше чак под лъжичката и той не можеше да се освободи от нея. Амос Хилиард?

Възможно ли бе човекът на Корки в Москва да е гнил? Спомни си думите, които Хилиард изрече пред него: На никого не може да се вярва.

Дали Амос Хилиард не намекваше косвено за самия себе си? Кой друг беше осведомен за мисията на Меткалф в Москва в крайна сметка? Ако Хилиард играеше и с двете страни или с няколко страни, както обвини колегите си в посолството, че правят, оставаше само да съобщи на…

Меткалф тръсна глава, отхвърляйки идеята. Беше абсурдно. Той виждаше двуличие навсякъде.

Ако човек започнеше да разсъждава по този начин, щеше да се гипсира, да се парализира.

И все пак ужасната реалност оставаше: той накара Скуп Мартин да го доведе в Москва със самолет и така го обрече на смърт, все едно, че сам бе извършил зловещото деяние. Фактът, че Роджър е бил в стаята му в момента на убийството, говореше, че Меткалф е бил набелязаната жертва. Те са искали да убият него. Знаели са номера на хотелската му стая и са сметнали, че човекът вътре е Меткалф. Защо Роджър е бил в стаята, беше друга загадка. Ако е сглобявал предавател и се е канел да изненада Меткалф или да го скрие тук, къде тогава е апаратът?

И още нещо, ако мрежата на Корки беше разкрита и се разплиташе агент по агент — първо Париж, сега Москва, тогава не само Меткалф беше в опасност. Лана също.

Колкото по-често се срещаше Меткалф с Лана, толкова повече тя се превръщаше в мишена. А когато получеше подправените документи, се превръщаше автоматично в член на мрежата на Корки, дори без да го желае. Сега тя беше потенциална жертва, колкото Роджър и всеки от мъжете в парижката станция.

Това, че я използва, е достатъчно опасно — помисли си той. — Но да рискувам по този начин живота й? Тя не е давала съгласието си за това. Аз доброволно се заех с тази работа, знаейки какви са опасностите. Не и Лана.

Но в известен смисъл беше късно. Тя вече беше подработила Фон Шюслер.

Трябваше да я предпази, да внимава да не го виждат с нея. Публичните му срещи с нея в Москва до този момент можеха да минат като увлечение на плейбой, опит да поднови връзката си с бивша любовница. А и взеха изключителни мерки, за да не ги видят, когато се срещнаха в апартамента на приятелката й. Тези предпазни мерки трябваше да продължат, дори да се засилят.

Сега обаче трябваше да използва всеки възможен начин да се измъкне от наблюдение. Напусна „Метропол“ през служебния вход, който никога досега не бе използвал. Така се измъкна от ония търтеи, които висяха във фоайето на хотела и го чакаха. Но имаше и други, разбира се, включително русолявият от НКВД, който сякаш бе вездесъщ. Трябваше да вземе допълнителни мерки. На всяка цена да избяга от опашката си.

Източният край на огромния павиран Червен площад опираше до масивна, претрупана сграда с фасада от гранит и мрамор и дължина неколкостотин метра. Това беше Государственны универсалъны магазин — ГУМ, най-големият търговски обект в Москва. Във вътрешността имаше пасажи с магазини на три етажа, които приличаха на жп гарите от началото на века в Лондон или Париж. Гъмжеше от хора, които обикаляха из стотиците щандове. В ярък контраст с екстравагантната архитектура обаче рафтовете бяха много бедни.

Блъсканицата от хора в комбинация с неизброимите чупки и пролуки, стълбища и пасажи бяха идеална възможност за Меткалф да се измъкне от всякакви преследвачи. С мукавения куфар в ръка той се спря пред няколко щанда, разглеждайки грамофонни апарати, парфюми, безвкусна бижутерия и шалове в народен стил. Тълпите го притискаха, поглъщаха го, правейки задачата на наблюдателите му невъзможна за изпълнение. А и нямаше нищо подозрително в това един американски бизнесмен на посещение в Москва да разглежда най-прочутия универсален магазин. В куфара можеше да носи бизнес документи. Последва огромна група хора, които си проправяха път през метална стълба, изкачи се на първия балкон, откъдето можеше да направи набързо оглед. Не видя никого.

Мярна ъглов щанд с изходи в двата края и влезе в него, разглеждайки с огромно любопитство изложените изрисувани дървени фигурки матрьошки. Взе една, развъртя я през средата и отвътре се показа по-малка кукла. Една в друга бяха скрити общо шест фигурки. Бе красиво произведение на руското народно творчество и той си помисли, че на Лана може да й хареса. Освен това беше добра идея да си купи нещо, за да има претекст за присъствието си тук. Докато чакаше на една опашка да плати, после на друга, за да си вземе покупката — съветската бюрокрация беше навлязла дори в магазините в Москва, — той се оглеждаше небрежно. Не позна никого и не откри признаци за някакъв модел на наблюдение.

Взе си покупката и излезе от магазина през другия изход, после се обърна, сякаш нещо любопитно бе привлякло вниманието му. С лакти си проправи път през навалицата и се качи на друго стълбище. На третото ниво имаше по-малко хора. Извървя на бърз ход около трийсет метра и по другата стълба се върна на втория етаж. Влезе в тоалетната, където няколко мъже стояха пред улей за уриниране, двамата изглеждаха пияни. Влезе в една от кабинките и сложи райбера. После бързо се преоблече в руските дрехи, които Корки му бе осигурил. Подплатата на ватенката беше разпрана, но погледнато отвън, не правеше впечатление. Обувките, панталоните, ризата и сакото бяха автентично руски, а също доста износени.

От шумовете се ориентира, че пияните мъже си бяха отишли. Мястото им бяха заели други. Това беше добре. Той нахлупи светлокестенявата перука, която прилепна плътно върху главата му. После намаза с лепило брадичката, горната си устна и веждите. Когато поизсъхнаха, внимателно притисна изкуствената брада и мустаците. Щеше да е по-лесно, ако се дегизираше пред огледалото, а не седнал върху капака на тоалетна чиния. Добре, че се сети да си вземе малко огледалце, за да провери дали всичко е на място.

После се захвана с рошавите вежди. Размаза малко черен грим под очите си, подчертавайки кръговете, които го състариха драстично. Изглеждаше на четирийсет години, пушач и пияница, селянин с тежък живот като на повечето руснаци.

Отново се погледна и остана поразен колко различно изглежда. Но не спря дотук. Набута над горната си челюст памучни тампони, които моментално преобразяваха лицето му. Последната щриха бяха специално изработените метални пластини, които пъхна в ноздрите си. Те имаха дупчици, за да може да се диша през тях. Бяха студени и неудобни в първия миг, но приеха формата на носа му и го направиха леко сплескан като на повечето руски селяни.

Пак се погледна в огледалото и не можа да се познае. Надзърна през процепите на кабината и се увери, че не е останал никой от мъжете, които го видяха да влиза. Напъха набързо американските си дрехи и обувки в куфара и излезе от кабинката, после отиде до мивката и сложи куфара на пода до себе си. Изми си ръцете и излезе от тоалетната, оставяйки куфара вътре. По-късно някой руснак късметлия щеше да го намери, да реши да го открадне и да бъде приятно изненадан с хубав костюм. Извървя навъсено пътя до галерията на втория етаж. Промени походката си, леко накуцвайки, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Докато стигне до първия етаж, беше сигурен, че никой не го проследи. Беше неузнаваем, руснак на средна възраст, който изглежда като милиони други в Москва. Никой нямаше да го забележи.

Рудолф фон Шюслер се ядоса, че го прекъснаха. Надутият, с изпито лице офицер от СД седеше в кабинета му и му задаваше всякакви въпроси за английски говорещи хора, с които евентуално Фон Шюслер да се е срещал през последните дни. Фон Шюслер имаше много работа, за да си губи времето с разпити от ченге, но посланикът го помоли да му отдели време и той естествено се съгласи, не можеше да не угоди на Фон Шуленбург.

— Възможно е един от тези посетители да е опасен шпионин.

Идеята му се стори смешна на Фон Шюслер, но той не се издаде.

— Има толкова много американци и британци в този град — каза той надуто. — Прекалено много, ако питате мен. Разговарях с един превзет глупак онази вечер, някакъв нафукан денди, но не мога да си спомня…

— Името му? — прекъсна го грубо човекът от СД, вторачвайки се със студените си сиви очи във Фон Шюслер.

Фон Шюслер изсумтя и бавно поклати глава.

— Не мога да си спомня името му, но ако той е опасен шпионин, аз ще си изям шапката.

Мъжът от СД се усмихна ехидно.

— Ако се окаже шпионин, ще ви накарам да я изядете.

Каква вулгарност, помисли си Фон Шюслер. Каква наглост! Фон Шюслер намираше този мъж за отблъскващ, противен. Но у него имаше нещо, от което по кожата му лазеха тръпки. Не можеше да разбере какво точно. Не беше познато чувство, но не и изцяло неизвестно. Фон Шюслер се напъна да си спомни кога друг път се бе чувствал така и се сети, че като момче веднъж се разхождаше в една от пристройките на семейното имение извън Берлин. Точно така, в навеса беше мрачно. Той се протегна да откачи едно навито въже, когато изведнъж замръзна, обхванат от инстинктивен страх. Миг по-късно осъзна какво бе грабнал в тъмнината — огромна, свита на кълбо змия.

Ето, на това му напомняше мъжът от СД. На отровна змия.

Меткалф пристигна в апартамента на приятелката на Лана половин час по-рано, а Лана закъсня двайсет минути, но за него не беше загубено време. Докато чакаше, разряза с джобно ножче целофанената опаковка на документите, извади ги внимателно и ги разгледа. Хартията беше груба и жълтеникава. По нищо не личеше, че е произведена на Запад. Документите бяха напечатани на пишеща машина, без съмнение съветска, а вероятно и от същия модел, който използваха в Комисариата на отбраната. Печатите бяха на комисариата, избледнели от дългогодишната употреба и със същото червено мастило, което те неизменно използваха.

Върху листовете бяха отбелязани датите и часовете. Датите обхващаха период отпреди няколко седмици до днешната.

Върху някои от тях имаше дори подписа на наркома на отбраната, повечето носеха гриф „Строго секретно“. Меткалф не се съмняваше, че документите ще издържат и най-строгата проверка в Берлин. Беше сигурен също, че ще бъдат проучени най-подробно.

Ако откриеха, че документите са подправени, щяха да убият Лана, и то не хората на НКВД, а нацистите. Тази мисъл го разтревожи.

Така че качеството на фалшифицирането не беше само въпрос, гарантиращ, че замисълът на Корки ще успее.

Беше въпрос за оцеляването на Лана.

Най-горната страница на купчината беше празна, вероятно за да прикрие съдържанието от куриерите. Меткалф беше впечатлен от това колко правдоподобни изглеждаха документите, от подробностите в тях и колко подвеждащи бяха. Корки го уведоми преди няколко седмици за мащабите на съветската военна машина, макар че тогава Меткалф не разбираше защо го прави.

— Русия е чудовищна сила — каза му Корки. — Германците не го съзнават.

— О, я стига — изрепчи му се Меткалф. — Разбира се, че на германците им е известно. Защо тогава Хитлер ще прави сделки със Сталин? Фюрерът уважава единствено силата. Никой не сключва съюз със слабаци.

Корки се усмихна.

— Правилно, но не бъркай онова, което германците мислят, с онова, което знаят.

Сега, докато преглеждаше документите, Меткалф разбра илюзията, която Корки, големият илюзионист, искаше да създаде. Беше като да наблюдаваш картината на Жорж Сьора „Голямата паница“: ако човек застанеше близо, виждаше само тънките, педантични щрихи с четката. Отдалече се виждаше цялата сложна композиция.

Който и да прочетеше документите, щеше да остане с впечатлението, че Червената армия е слаба. Цялостната картина беше убедителна заради подробностите.

Имаше описи, разменени меморандуми между комисаря за отбрана маршал С. Тимошенко и шефа на Генералния щаб К. А. Мерецков, между десетки по-нисши служители, списъци, заявки — огромна документация, която разказваше историята на колос с крака от глина.

Според тези документи Червената армия се състоеше само от двайсет кавалерийски дивизии, двайсет и две механизирани бригади — много по-малко, отколкото смятаха германците. Прословутият съветски втори ешелон, по-специално Шестнадесета и Деветнадесета армия и техните механизирани корпуси, беше в плачевно състояние. Те не разполагаха с модерни средни и тежки танкове. Съветските самолети бяха остарели. Недостигът на оръжие и екипировка беше катастрофален; екипировката, с която сухопътните сили разполагаха, беше остаряла. Липсваха резервни части. Наличните стигаха само за петнайсет процента от бронетанковите единици. Не разполагаха с централна военна комуникационна система; при война Червената армия щеше да разчита на методи за свръзка от деветнадесети век — куриери и телеграми. Като цяло документите рисуваха картина на тревожна недостатъчност, която на всяка цена трябваше да се прикрие.

Не беше вярно.

Меткалф разполагаше с достатъчно информация, за да е наясно, че тази на пръв поглед достоверна картина, съдържаща се в подправените документи, не почиваше на действителни факти. Червената армия преживяваше големи сътресения, но беше далеч по-силна, много по-модерна и значително по-мощна, отколкото излизаше от документите. „Слабостта провокира“ — обичаше да казва Корки. Пред очите му върху дървената маса беше нарисуван убедителен пейзаж на една слаба нация. Генералите на Хитлер щяха да го забележат и да видят в него добра възможност, пиринчен пръстен, който да грабнат. Щяха да решат да нахлуят в Русия, нямаше две мнения по въпроса от гледна точка на нацистка Германия. Беше гениална измама. Докато Меткалф прибираше документите, отново погледна празния лист. Странно: не беше като останалите, а кремав лист хартия от високо качество, каквито продаваха в британските книжарници за канцеларски принадлежности и каквито Корки предпочиташе. Разгледа го внимателно. Имаше воден знак на „Смитсън“ на улица „Бонд“ — любимата книжарница на Корки. Освен това миришеше на химикали и мента. „Пепър Минт Лайфсейвърс“. Този лист беше стоял в ръцете на Корки по-дълго от останалите.

Мирисът на химикали говореше за още нещо. Меткалф извади миниатюрно шишенце с калиев фероцианид на кристали, едно от нещата, които винаги носеше със себе си на терена. Намери керамична купичка в кухнята, изсипа малко количество от веществото и го разтвори във вода. После натопи празния лист хартия в разтвора. След няколко секунди върху него се появи текст в синьо с характерния почерк на Корки. Меткалф извади листа, постави го върху кухненския плот и зачете.

С.

Защо огледалата обръщат само ляво и дясно, а не горе и долу? Какво става, когато неустоима сила се сблъска с непоклатим предмет? Но подобни въпроси са детска игра, момчето ми, а вече е време да оставим настрана детинщините. Много по-скоро, отколкото си представяш, въпросите ще станат по-трудни, а отговорите — повече и от тях. Опазването на цивилизацията понякога се оказва нецивилизовано усилие. И тогава все някой трябва да приложи тъмните методи, за да могат нашите сънародници с розови бузки да се радват на светлината. Винаги е било така. Помни: Рим е издигнат не през деня. Построен е през нощта…

Това са материалите от операция „ВОЛФСФАЛЕ“. Помни, истината е счупено огледало. Внимавай да не се порежеш на парченцата.

А.

Меткалф веднага разбра. Беше свикнал с ребусите на Корки. Защо огледалата обръщат ляво и дясно, а не горе и долу? Те нищо не обръщат, подчертаваше винаги Корки. Те само показват онова, което е пред тях. Измамата е само за сметка на наблюдаващия.

Какво става, когато неустоима сила се сблъска с непоклатим предмет? Неустоимата сила беше нацистката военна машина. Непоклатимият предмет беше руската мечка. Какво ще се случи, ако двете се сблъскат?

Ще се унищожат взаимно.

Ами фразата, която Корки беше използвал — Операция „ВОЛФСФАЛЕ“.

Ди Волфсфале. Вълчи капан.

Меткалф веднага разбра значението на кодовото име, избрано от Корки. Волф се отнасяше за Адолф Хитлер.

Хитлер често използваше фалшивото име „Волф“ в ранните си години. Беше неговият боен псевдоним вероятно защото името Адолф на тевтонски означаваше „волф“. През 1924 година малко след освобождаването му от затвора, където лежа след опита за преврат, той се настани в стая в пансиона „Мориц“ в Оберзалцбург, Бавария, като се регистрира с името „Хер Волф“.

„Волф“ му викаше на галено Ева Браун, предполагаемата любовница на Хитлер. Неговият заместник Рудолф Хес дори кръсти сина си Волф в чест на Хитлер. А през юни тази година Хитлер премести щаба си в пасторалното белгийско селце Брюи дьо Пеш, което нарече Волфсшлухт или Вълчата паст. Това бе командният пост на Фюрера, откъдето ръководеше разгрома на Франция. Именно там той узна радостната вест за капитулацията на Франция. Според последни данни на разузнаването хората на Хитлер започнали изграждането на комплекс от укрепени бетонни бункери в Растенберг, Източна Прусия, където да разположат неговия щаб, Фюрерхауптквартир.

Той го беше нарекъл Волфсшанце: Леговището на вълка. Значението на Ди Волфсфале — Вълчи капан — беше повече от ясно.

Когато Лана влезе и го видя, нададе писък. Чак след като разбра кой е мъжът в апартамента, прихна да се смее.

— Боже мой! Стива, не те познах. Защо си се докарал така? — После се успокои и поклати глава, преди да каже нещо. — Разбира се, това са предпазни мерки. Радвам се!

Той я прегърна, а когато тя го целуна, потръпна.

— Тази брада. Имам чувството, че се целувам с Рудолф, а това е ужасно чувство. Моля те, махни тази маскировка веднага.

Той само се усмихна. Колкото и да му се искаше да остане дълго с нея, знаеше, че срещата им ще е кратка. Ако по-дълго останеше тук, по-голяма щеше да е опасността да го разкрият. Трябваше да се маха веднага, а маскировката му беше от полза. Даде й матрьошките. Тя ги взе с удоволствие, но почти веднага настроението й помръкна.

— Страх ме е, Стива.

Той го виждаше изписано на лицето й.

— От какво?

— От това, което правим.

Едва успя да потисне парещата болка, която се надигна в гърдите му.

— Тогава не бива да го правиш. Ако си уплашена, не искам да предаваш тия документи на Фон Шюслер.

— Не, ти не ме разбра. Онова, което поиска от мен, е да съм смела. Да направя нещо за баща си и за Русия. Смелостта, с която татко се би за Русия. Ти ми даваш шанс да проявя смелост. Даваш ми цел.

— Тогава от какво се страхуваш?

— Че не мога да бъда повече с теб. Ти ми даде като подарък любовта си, Стива. Но няма никаква надежда за нас. Ние нямаме общо бъдеще. Като в балета „Жизел“.

— Как така?

— Ами, Жизел е селска девойка, която се влюбва в преоблечен благородник, който се прави на такъв, какъвто не е. А когато научава истината и осъзнава, че никога няма да се омъжи за него, полудява и умира.

— Аз да не би да се правя на някого другиго?

— Погледни се!

Той се подсмихна.

— Имаш основание. Но няма да полудееш, нали?

— Не — отвърна тя. — Не бих могла. Имам подарък от твоята любов, за която да живея.

— Но това не е подарък, Лана.

Тя наблюдаваше вързопа с документи разсеяно. Ясно беше, че си мислеше за нещо друго.

— Да, прав си — каза накрая Лана. — Не сме като в „Жизел“, ние сме Тристан и Изолда.

— Двамата легендарни влюбени?

— Обречени влюбени, Стива. Запомни това. Те никога не могат да бъдат заедно, освен в смъртта.

— Добре. Ти си страстната и красива Изолда, магьосница и лечителка. Аз съм Тристан, рицарят на нощта, който е влюбен в нея.

Тя се усмихна странно.

— Тристан всъщност работи за своя чичо, краля. Той го предава, Стива. Пътува под фалшиво име, под името Тантрис, производно на Тристан, но тя го обича въпреки всичко.

— Той обаче не предава нея, нали така? Обича я и изпълнява дълга си.

— Да. Любовта винаги е свързана с предателство и смърт, нали?

— Само в театъра. Не и в живота.

Очите й се навлажниха.

— Прекалената любов, която Тристан изпитва, е по-опасна и от отрова, Стива.

Тя взе пакета с документите и ги вдигна пред очите му, сякаш му ги показваше.

— Сега ми отговори, рицарю мой, към кого си по-лоялен, към твоята любов или към твоя крал?

Меткалф се смути и не знаеше какво да отговори. Накрая заговори импулсивно:

— Аз наистина те обичам, ти знаеш.

Тя го погледна тъжно.

— Точно това ме безпокои.

24

В магазина беше шумно и прашно, витрините — препълнени със смесица от сребърни предмети, бижута и кристал. По рафтовете на стените бяха подредени стари подноси и чинии, бюстове на Ленин. Беше нещо средно между антиквариат и заложна къща, т.нар. „комисионка“, където се продаваха стоки втора употреба. Намираше се на една от най-старите улици в Москва — „Арбат“. Тясното пространство беше фрашкано от клиенти, които идваха или да се спазарят за нещо, или да продадат безценния сребърен самовар на мама, нуждаейки се отчаяно от пари.

Сред глъчката и блъсканицата двама мъже, които никой не забелязваше, стояха изправени един до друг и разглеждаха една и съща икона. Единият приличаше на руски работник на трийсет и няколко години, другият беше по-възрастен с чуждестранно зимно палто и руска кожена шапка.

— Не те познах — прошепна Хилиард. — Добре. Последвай ме, без да говориш.

След малко Хилиард си проби път към изхода на магазина, а Меткалф го следваше. Докато вървяха по „Арбат“ към Смоленския площад, двамата мъже се изравниха.

— Какво, по дяволите, става — изсъска Хилиард. Ако си дошъл за втората пратка документи, ти обясних най-подробно къде да ги търсиш. Но така или иначе куриерът няма да пристигне преди края на деня. Мисля, че ясно те предупредих да не се срещаме лично.

— Моят приятел беше убит днес.

Хилиард хвърли бърз поглед на Меткалф и после се загледа другаде.

— Къде?

— В „Метропол“.

— „Метропол“? Господи. Къде, в стаята му?

— В моята стая. Жертвата е трябвало да бъда аз.

Хилиард пое бавно и дълбоко въздух, а Меткалф му разказа за Роджър, кой беше, за връзката му с него и защо е бил в Москва.

— Какво ти трябва? — попита Хилиард с по-спокоен тон.

— Две неща. Първо, да се свържа веднага с Корки.

— Нали видя, че черният канал не е сигурен, Меткалф…

— Знам, че имаш начини да стигнеш до Корки. Не ме интересува дали през задната врата, чрез димни сигнали или писмо в бутилка, мамка му, хора като теб винаги имат начин. Знаеш правилата по-добре и от мен. Ако човек от екипа на Корки бъде разкрит, той държи веднага да бъде уведомен.

— Няма да те пусна пак в посолството да използваш оборудването, Меткалф.

— Не ми пука, ще го направиш за мен. Кажи му, че Скуп Мартин е убит по същия начин като момчетата в парижката станция. Същият метод на умъртвяване: удушаване.

— Ще му предам.

Меткалф се сети за съмненията си към Хилиард и добави:

— Искам потвърждение. Доказателство, че Корки е получил посланието.

— Как?

Меткалф се замисли за миг.

— Дума. Следващата дума в списъка.

Корки разполагаше със списък от кодови думи, уговорени с Меткалф, както и с всички останали агенти на терен, списък, известен само на Корки и съответния агент. Думите бяха подбрани от Корки съвсем произволно, макар че Меткалф се съмняваше дали наистина са произволни. Той прекалено много си падаше по ребусите и не би пропуснал възможността да придаде скрит подтекст.

— Имаш я — отговори Хилиард. — Какво друго ти трябва?

Спомена, че искаш две неща.

— Пистолет.

От телефонна кабина Меткалф звънна в „Метропол“ и помоли да оставят съобщение за един от гостите на хотела, Роджър Мартин.

От реакцията им щеше да разбере много неща. Нямаше две мнения, че до този момент бяха открили тялото на Роджър и че всички членове на персонала знаеха. Милицията съшо беше уведомена, а естествено и НКВД. Но реакцията на дежурния регистратор щеше да е полезно указание за степента на тревога и подозрения — дали имаха инструкции да дебнат за Меткалф, да го примамят, да го вкарат в капан. Гласът на регистратора се промени, издавайки напрежението му. Изведнъж тонът му стана хладен и официален.

— Не, гостът, когото търсите, вече не е в хотела ни, съжалявам. Не разполагаме с повече информация.

— Разбирам — каза Меткалф. — Знаете ли кога е напуснал?

— Нямам представа — отвърна регистраторът. — Никаква идея. Не мога да ви помогна — добави той и затвори телефона.

Меткалф зяпаше стените на телефонната будка смутен. Беше искрена реакция на уплашен служител на хотела, който не знаеше какво да отговори. Това подсказа на Меткалф, че регистраторът не е получавал инструкции. Ако бяха разположили кордон, капан или ако го търсеха да го разпитат във връзка с убийството на Роджър, регистраторът щеше да реагира различно. Щеше да разпита човека, който се обажда, да се опита да изкопчи нещо от него.

Много озадачаващо. Меткалф не го очакваше.

Хотелът се намираше на Театралния площад, близо до Болшой театър, пред който имаше малък парк с пейки. Меткалф трябваше да огледа хотела, но наблюдателните пунктове бяха малко. Мина през парка, но той беше прекалено открит. Не беше подходящо място да извади бинокъла си и да наблюдава какво става пред „Метропол“. Минаваха много хора, в чиито очи щеше да е подозрителна гледката на мъж с бинокъл. Накрая се установи пред колонадата на Болшой. В този ранен час нямаше хора, които да влизат или излизат през главния вход на театъра. Можеше да остане в сянката и да наблюдава незабелязано през бинокъла „Метропол“.

Не се интересуваше от очебийните неща като например кордон от агенти на НКВД около хотела. По-скоро се надяваше да забележи някакви отклонения от обичайното оживление, дребните, неуловими признаци за нещо необичайно. Присъствието на НКВД или на милиция в хотела щеше да промени нормалния ритъм, както се променя повърхността на езеро от хвърлен камък. Щеше да проличи в плахите погледи на хората, които излизат от хотела; от пешеходци, които се маят прекалено дълго; от движения, които са твърде премерени или забързани.

Не забеляза нито един признак от този род. Всичко изглеждаше нормално.

Странно. Сякаш нищо не се бе случило и това го притесняваше най-много.

Заобиколи парка и стигна до страната към хотела, недалеч от служебния вход, през който избяга. Поколеба се за миг и после влезе в хотела. Мина през кухнята, чиято двойна врата зееше отворена, тъй като работещите там непрекъснато влизаха и излизаха с чинии и с подноси, пълни с храна, подготвяйки се за наближаващата вечеря. Нищо необичайно. Нямаше дори охрана. Продължи да върви към задното стълбище, където също не се виждаше охрана, и се изкачи до четвъртия етаж. От далечния край на коридора видя, че е тъмен и празен. Забеляза дежурната зад бюрото.

Никой не влизаше, нито излизаше. Не се мяркаха милиционери в униформи или в цивилно облекло. В коридора нямаше жива душа.

Беше загадка. Това, че никой не го очакваше да го залови, беше едно на ръка. Но липсата на милиционери, които да се суетят наоколо? Никакви признаци, че мястото е сцена на престъпление?

Опипа джоба си за ключа. Когато избяга от стаята по-рано през деня, го взе със себе си, без да мисли. Сега се радваше, че не се налага да влиза в контакт с горгоната на етажа, която щеше да вдигне персонала под тревога.

Но имаше и нещо друго. Ключът можеше да е излишен. Не беше изключено вратата да е отворена и вътре да чакат милиционери или агенти на НКВД.

Придвижвайки се незабележимо, той тръгна по коридора и сви вдясно. Сега бе на три метра от стаята. Вратата беше затворена.

Това също бе неочаквано. Камериерът беше видял трупа на Роджър. Нормалната процедура в Русия или в Америка, или навсякъде другаде беше властите да отцепят мястото на престъплението и да го разследват.

Приближи тихичко към вратата, застана отпред и се ослуша.

Тишина.

Отвътре не се чуваше нищо, никакви гласове.

И въпреки това беше рисковано. Пъхна ключа в процепа, завъртя го, после побутна вратата, готов да отскочи, ако вътре някой чакаше. Стаята беше тъмна и празна. Нямаше никой.

Оглеждайки се внимателно, Меткалф прекоси бързо стаята и стигна до отворената баня, подготвяйки се психически за ужасната гледка на трупа на Скуп.

Но труп нямаше.

И не само това, нямаше и следи от тялото. Банята блестеше от чистота. По нищо не личеше, че само преди няколко часа тук е имало труп. Не само го бяха отнесли, бяха наредили банята да се почисти, заличавайки следите от престъплението. Но защо?

Какво, по дяволите, ставаше?

От телефонната будка на няколко преки от хотела Меткалф звънна в посолството и поиска да го свържат с Хилиард.

Хилиард се обади от телефона в кабинета си с дрезгав, почти лаещ глас.

— Хилиард.

— Робъртс — каза Меткалф, представяйки се с фалшиво име, както се бяха разбрали, за всеки случай, ако посолството се подслушваше.

Последва пауза от десетина-петнайсет секунди. После Хилиард проговори. Изрече само една дума.

— Амалгама.

— Повтори — каза Меткалф.

— Амалгама. Не гама, а амалгама — повтори Хилиард и затвори.

Амалгама. Особена, рядко употребявана дума, която означаваше метално покритие на огледалата. Произлизаше от френската дума етен или тин на английски.4

Дори подборът на думите беше класика а ла Коркоран, който си падаше по многозначителни думи и фрази. Покритието на огледалото напомняше за любимата главоблъсканица на Коркоран: Защо огледалата обръщат само ляво и дясно, а не горе и долу?

И още една: истината е счупено огледало. Внимавай да не се нараниш на някое парченце — предупреди го той.

Сякаш Корки непрекъснато го предупреждаваше, просто като подбираше думите за потвърждение. Меткалф се бе озовал в свят на огледала, свят, пълен с опасности.

Но Корки, дори Корки нямаше представа колко много бяха те.

Рудолф фон Шюслер прегледа отново страниците. Невероятно! Направо невероятно! Плодът на неговия блестящ ум. Беше нескромно от негова страна да го казва, но дори да се възползваш от появилата се възможност беше признак за висок интелект. Самият фюрер го беше казал. А той се възползва от възможността — от обстоятелството, че неговият Червен мак имаше достъп до документи, свързани с най-висшите етажи на властта. От факта, че тя бе готова да му предостави документите, защото го обичаше. Беше безпомощна, уплашена, вярна като кученце. Макар да притежаваше тренираното тяло на балерина, беше крехко същество. Във всяко едно отношение беше олицетворение на Евиге Вайблихкайт — увековечената женственост. Природата й беше отредила да дава, както беше отредила на мъжа да получава. Много скоро хер Хитлер щеше да получи империята, която му се полагаше.

Фон Шюслер щеше да си спечели уважение! Не, още по-добре, щеше да получи признание. Признание в замяна. Признание за това, което беше. Представяше си Рицарския кръст, закачен върху красивата му тъмносиня куртка. Но онова, което Лудвиг фон Шюслер беше постигнал с мускули и сила, с открита смелост, неговият потомък щеше да получи с хитрост и лукавство — качества на ума, които изглеждат по-лесни, но не и по-малко достойни за уважение.

Сърцето му биеше тежко, докато вървеше по коридора към кабинета на посланика Фон Шуленбург. Кимайки любезно на някои от колегите си, хвърляйки им доволни погледи, без да обръща глава, той си припомни снизходителните забележки, които чуваше от другите във външното министерство много преди да го изпратят в Москва. Сега щяха да го гледат с други очи. Войните се печелеха с информация! Беше правило — представата за себе си, представата за врага и колкото повече бяха подробностите, толкова по-ценна представата. Очите му се плъзнаха по най-горната страница на купчината документи със съвестно изписани цифри. В главното командване нямаше повече да се чудят и да гадаят за бойния капацитет на Съветите. Сега щяха да го узнаят.

— Страхувам се, че Фон Шуленбург е зает — каза дебеловратата фрау, която служеше като личен цербер на посланика. Вернер винаги се държеше сърдечно с него, макар и с известна доза покровителственост… Докато някои от хората около него се отнасяха почти безцеремонно, дори неучтиво, но това не беше повод да се оплаче от тях. Човек не можеше да се оплаче от тона на нечий глас или от непочтителен поглед, изражение на ненавист, в противен случай щеше да изглежда като глупак.

И все пак Фон Шюслер забелязваше подобни жестове. Той забелязваше много неща. Именно неговата способност да наблюдава и да вади заключения доведоха до тази — тази! — най-ценна разузнавателна информация, която някога райхът беше получавал.

— О, наистина ли? — каза Фон Шюслер с доволен и самоуверен глас.

Зает. Тя винаги отговаряше така. Не означаваше нищо. Дали имаше среща? Или се наслаждаваше на чашка шнапс? С какво конкретно беше зает? Тя някак бе склонна да се отнася с Фон Шюслер грубо. Но това скоро щеше да се промени.

Дебеловратата фрау Цербер пусна бърза усмивка.

— Зает е, съжалявам, господине. Ще му предам, че сте идвали.

— Зает, незает, ще иска да ме види — настоя Фон Шюслер, после сам почука на вратата на посланическия кабинет, преди да завърти лъскавата месингова топка и да си позволи да нахълта.

Кабинетът на посланика беше просторен и внушителен, облицован в дърво, с фини ориенталски килими на пода. Много скоро Фон Шюслер щеше да обзаведе и своя кабинет по същия начин. Досега звучеше самонадеяно, но след днешния ден съответното изискано обзавеждане щеше да изглежда наложително.

Граф Вернер фон Шуленбург беше до бюрото си, наведен над папка с обичайни бюрократични документи и изглеждаше отегчен. Чаша бренди стоеше в ъгъла на бюрото му. Погледна към Фон Шюслер.

— Руди — каза той с неприкрито неудоволствие. Какво правиш тук?

— Имам нещо за вас — отвърна Фон Шюслер с усмивка на лицето. — Нещо, което ще ви заинтригува. Нещо, което ще заинтригува самия фюрер.