Предателството „Тристан“

Москва, август 1991 година

Посланик Стивън Меткалф се приближи до командира на командосите от групата „Алфа“ на КГБ, който беше наредил да спрат лимузината му. Улицата тънеше в мрак, не се мяркаше жива душа. Старите постройки в древната част на града се издигаха над тях застрашително.

— Вие ли сте главният? — попита той.

Командирът на командосите отговори на руски с изблик на официалност. Меткалф също мина на руски. Дори половин век по-късно той не беше забравил правило номер едно на Алфред Коркоран: Когато си заплашен от властите, се позови на по-висшестояща власт.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — викна той. — Би трябвало да имате номера на автомобила ни, да знаете имената ни. Дявол да ви вземе, вика ни лично пред седателят на КГБ Владимир Крючков! Всички по пътя би трябвало да са предупредени.

Меткалф продължи:

— И защо, по дяволите, не дойде моторизираният ескорт?

— Никой нищо не ми е казвал за моторизирания ескорт — оправда се командосът.

Меткалф знаеше, че заради кризата повечето от комуникациите не функционираха. Нямаше начин тази група на КГБ да провери думите му. А и избликът на възмущение от Меткалф беше прекалено остър, за да не прозвучи достоверно.

Миг по-късно Меткалф и руският му приятел седнаха отново в лимузината, която бе ескортирана по пътя.

— Не си изгубил способностите си, макар да минаха петдесет години от тогава. Половин век — каза генералът. Той се протегна към Меткалф и потупа джоба на сакото му, опипвайки обемния пистолет. — Готов ли си да го използваш?

— Не знам — отвърна честно Меткалф.

— Запомни древната руска поговорка — каза генералът с глас, който приличаше на пукането на стара кожа. — съдбата поставя изисквания от плът и кръв. А какво най-често иска? Плът и кръв.

25

Берхетесгаден, Баварските Алпи, ноември 1940 г.

Дребният белокос мъж излезе от черния мерцедес и махна леко на шофьора. Очите му бяха сини и проницателни, тенът — розов, усмивката — любезна. Носеше тъмносиня униформа на флота с двуредна куртка с жълти метални копчета и шапка с ширити.

Беше адмирал Вилхем Канарис. Като шеф на военното разузнаване, той беше гросмайсторът на нацисткият шпионаж. Адмиралът пристигна в бергхоф, вилата на Хитлер в Берхтесгаден, за да представи на фюрера потресаващи сведения, които току що бе получил.

Придружиха го до кабинета на фюрера, просторна стая с рисувани стъкла и оскъдна мебелировка, макар че наличните мебели изглеждаха прекалено обемни. В дългия бюфет Хитлер съхраняваше любимите си музикални плочи, най-вече с музика на Вагнер. Върху бюфета лежеше бронзов бюст на композитора. На стената беше закачен огромен и доста грозен часовник с бронзов орел в горния край. Два огромни гоблена на стената закриваха прожекционен апарат от едната страна и киноекран — на отсрещната.

Пред масивната каменна камина върху кресла с кожена тапицерияседяха четирима мъже, двама от едната страна на фюрера и един — от другата. Разговаряха оживено, разпалено обсъждаха нещо.

Единият от мъжете беше главнокомандващият на германските сухопътни сили, фердмаршал Валтер фон Браухич. До него седеше шефът на щаба на Браухич, генерал Франк Халдер. Канарис познаваше и двамата като разумни мъже. Никой от тях не беше фанатик. Не стояха много високо във военната йерархия, но бяха хора, на които Хитлер се доверяваше и с които обсъждаше един от най-секретните си планове, курс на действие, срещу който възразяваха мнозина от генералите му и над който умуваше повече от година: нахлуване в Русия. Те бяха първите мъже, на които Хитлер възложи да набележат предварителен план за нападението, веднага след капитулацията на Франция, мъже, в чието мнение фюрерът се вслушваше.

Вдясно от Хитлер седеше мъж с по-нисък ранг, но с повече власт. Беше полковник Рудовф Шмунт, главният адютант на Хитлер от Вермахта.

Мъжете кимнаха на Канарис за поздрав, докато сядаше върху дългото и неудобно канапе, на което единствено имаше свободно място. Канарис се заслуша в спора, тъй като това бе точната дума, с която можеше да се определи разговорът. Никой не можеше да спори с Хитлер, но можеше да аргументира за Хитлер или да спори в негово присъствие.

Шмунт, когото Канарис смяташе за второто аз на Хитлер, говореше с открита ярост.

— Чърчил отхвърли мирните ни предложения — изсъска той, — а Сталин се насочва към Балканите най-нахално. Явно Чърчил възлага всичките си надежди на Америка и Русия да влязат във войната.

— Правилно — намеси се Браухич.

— Затова трябва да унищожим Съветския съюз със сила — продължи Шмунт — и така да елиминираме надеждата, че Русия ще влезе във войната на страната на Англия. Така Германия ще стане господар на Европа. Колкото по-бързо смачкаме Русия, толкова по-добре.

— Не говориш сериозно — възрази Фон Браухич. — Кога за последен път си чел учебника по история? Да не искаш да повторим грешката на Наполеон и да изгубим войната сред скованите от лед степи на Русия? И Наполеон не дръзна да нападне Британските острови. Ще се самоунищожим, ако нахлуем в Русия.

— Да не би да си забравил, че победихме царска Русия в последната война? — отвърна Шмунт.

За първи път се обади Хитлер с тих, едвам доловим глас. Той само слушаше до този момент и преценяваше. Останалите мъже се наведоха напред, за да го чуват.

— Тогава ние доставихме на Русия Ленин в запечатан влак. Като бацила на чумата.

Присъстващите се засмяха учтиво.

— Така стана — каза адютантът на Хитлер. — Но не бива да допуснем чумата да се разпространи. Не можем да позволим Балканският полуостров да се болшевизира. Не бива да позволим на Съветите да заграбят петролните полета в Румъния…

— Това, което предлагаш, е лудост — прекъсна го Фон Браухич. — Това означава война на два фронта, което трябва да избегнем на всяка цена. Никой от нас не го желае. Трябва да изолираме Великобритания. Това изисква сътрудничество със Съветския съюз.

— Войната се води на един фронт. Великобритания не е заплаха, а по-скоро дразнител — каза Шмунт. — Великобритания вече е победена, трябва да я накараме да го признае. Да разгромим Русия и Англия ще се откаже — разчитайте на това!

— Казваш „да разгромим Русия“ така, сякаш става дума за детска игра — възрази Халдер, шефът на Генералния щаб на Фон Браухич. — А всъщност истината е, че Червената армия е колос.

— Руският колос е свински мехур, само като го натиснеш, ще се спука — отвърна укорително Шмунт.

— Да се атакува Русия ще е равносилно на лудост — каза Халдер. — Ще е самоубийство. Нямаме друг избор, освен да се придържаме към т.нар. пакт за приятелство.

Канарис се прокашля.

— Може ли да ви предложа малко информация, подходяща за случая.

Възцари се тишина и той продължи:

— Абверът се снабди с ценни разузнавателни сведения от Москва.

С драматичен жест той измъкна от куфарчето си дебел свитък с напечатани на пишеща машина документи, които раздаде на присъстващите, започвайки с Хитлер.

Хитлер си сложи очилата за четене. Всички се съсредоточиха.

След известно време фюрерът погледна.

— Това истинско ли е? — възкликна той.

— Експертите ми потвърдиха тяхната автентичност възоснова на хартията, мастилото, марките, печатите, подписите и прочие — отговори Канарис.

— Майн Гот ин Химел — каза Шмунт. — Та Червената армия е къщичка от кубчета.

— Кой е източникът? — попита подозрително Браухич. — Някой от агентите ти в Москва?

Канарис поклати глава.

— Да се сдобиеш с информация в Москва е трудно. По-лесно е за арабин в дълга роба да остане незабелязан в Берлин, отколкото за чужд агент да мине през Русия. Не, източникът е генерал от Комисариата на отбраната.

— Изменник? — попита Халдер. — Предател?

— Напротив — отговори Канарис. — Лоялен генерал, който си остава лоялен. Имаме източник, как да се изразя, близък с генерала.

— Сигурен ли е?

— Източникът — каза Канарис — е от най-достоверните. Не професионалист, а цивилен. Обикновен човек, който няма никаква представа от шпионски игри.

— Секретарката му тогава? — попита Халдер.

— Всъщност дъщеря му.

Шмунт вдигна очи от документите.

— Болшевишката военна машина е руина след чистките — каза той. — Но се превъоръжават — при това бързо.

— До две години — съгласи се Канарис — отново ще са сила.

— Кога можем да атакуваме? — попита Хитлер Шмунт. Адютантът му се усмихна победоносно.

— След зимата. В началото на пролетта догодина. Вероятно през юни ще сме готови.

Хитлер се изправи, останалите веднага скочиха на крака.

— Самата съдба ни поднесе на тепсия шанса — обяви той.

— Но ние трябва да се размърдаме. Не съм създал тази великолепна армия, за да я оставя да гние. Искам предварителни планове за блицкриг срещу Съветския съюз незабавно.

26

Москва, ноември 1940 г.

Мястото на явката притесняваше Меткалф. Беше изложено на външни погледи, прекалено на открито. До там с стигаше само по един маршрут и вероятно имаше само един изход. Той не би избрал такова място, но нямаше избор Амос Хилиард в момента определяше правилата.

Все пак имаше едно предимство — беше лесно за наблюдение. Меткалф можеше да установи какво е обичайното улично движение, да огледа кой влиза и излиза от магазина за дамски обувки и от месарницата на улица „Пушкинская“, както и сградата между тях. Да разбере дали някой не се застоява прекалено дълго в района. Облечен в селски дрехи, ватенка и с огромна торба, пълна с разни инструменти, той лесно минаваше за работник и не привличаше вниманието.

Продължително време умишлено наблюдаваше, а мислите му блуждаеха към Лана. Досега всичко се развиваше по плана, а нейният първоначален страх, изглежда, се поразсея. Тя вече предаде на Фон Шюслер първата партида документи, като го излъга, че ги е подбрала наслуки от куфарчето на баща си и от кабинета му вкъщи. Каза му, че за нея те са само цифри, неразбираеми и ужасно скучни. Фон Шюслер обаче съвсем не ги намерил за скучни, според разказа на Лана. Той бил много превъзбуден, много повече от друг път.

Фон Шюслер й обяснил процедурата. Явно си въобразяваше, че той ръководи операцията. Казал й, че ще преснима документите в посолството и след това веднага ще й върне оригиналите. Подчертал, че е много важно баща й да не забележи липсата на някой от тях, поради което тя трябвачо да спазва стриктно процедурата. Да взима документите само през нощта, след като баща й си легне, и да уведоми Фон Шюслер, че са у нея. После да го посети в апартамента му и да занесе документите, а той незабавно да ги отнесе в посолството за фотокопиране. След това да я върне веднага в апартамента на баща й, за да ги сложи на мястото им, преди той да се събуди. Разбира се, имаше множество фактори, които внасяха някои промени в плана. Повечето вечери Лана играеше в Болшой и нямаше как да краде документи. Но в дните, в които почиваше, беше важно да си стои у дома, за да провери дали баща й не е донесъл нови документи.

Фон Шюслер се опитваше също да успокои Лана, че върши добрина. Лана си припомняше уверенията му с усмивка.

— Колкото по-добре се опознаят нашите страни — казваше й той, — толкова по-дълго ще продължи мирът. Ти вършиш нещо чудесно не само за моята, но и за твоята страна.

След като в продължение на час наблюдаваше и размишляваше, той накрая се увери, доколкото бе възможно, че не го следят. Влезе бързо в неохраняемия вход на скромната жилищна сграда между двата магазина. Тясното антре беше тъмно и безлюдно, боядисаният в зелено радиатор на стената се намираше вдясно, както му бе описал нещата Хилиард. Мушна ръката си зад него — беше студен, както Хилиард обеща — и пръстите му напипаха нещо. Измъкна го, беше дебел зелен плик, цветът служеше за идеален камуфлаж.

Вътре се намираше втората партида документи, подготвени от експертите на Корки и изпратени по дипломатическата поща. Мушна плика във ватенката и излезе толкова бързо, колкото бе необходимо, за да не привлече нечие внимание.

На няколко преки от явката се намираше мястото, където щеше да сигнализира с червен молив, че успешно е прибрал пратката.

Но на излизане от сградата рязко движение на отсрещната страна на улицата привлече погледа му. Меткалф се обърна и видя познатото лице.

Русолявият с бледите очи от НКВД приближаваше към него с бързи крачки, без да си прави труда да спазва дискретна дистанция. Сякаш агентът знаеше, че Меткалф току-що е взел пратката и че носи у себе си уличаващи го документи.

Не биваше да се остави да го заловят точно сега. Нямаше да се отърве с документите у себе си. Те бяха достатъчно основание да го хвърлят в затвора или да го разстрелят, без дори да го съдят. Щяха да разкрият операцията, а следствието да насочи следите към Светлана. Щяха да екзекутират и нея.

Сърцето на Меткалф биеше лудо, целият плувна в пот. Последиците щяха да са невъобразими. Обърна се наляво и побягна по улица „Пушкинская“. В отраженията на витрините виждаше как русият тича след него. Меткалф спря внезапно, смени посоката и отново затича като луд зигзагообразно през площада. Русият го следваше, повтаряйки движенията му, без да му пука от минувачите.

Агентът от НКВД го преследваше. Това вече не беше наблюдение, а безцеремонен опит да залови Меткалф. Мили Боже, не! Не трябваше да допуска да се случи. Меткалф отново смени посоката, шмугна се в тясна уличка между две стари тухлени сгради и побягна с максимална скорост.

Русият не се заблуди. Веднага последва Меткалф по уличката, но сега забави хода си. Дали се беше уморил? Как беше възможно? Меткалф погледна зад рамото си и видя широката усмивка, разкриваща сивкави зъби, върху лицето на русия. Защо?

Малко по-нататьк уличката кривваше вдясно; Меткалф ускори, сви в ъгъла почти със скок и тогава разбра защо се хилеше преследвачът му.

Беше задънена улица. Свършваше на това място и от нея нямаше излаз към следващата пряка.

Попадна в капан.

Замръзна, обърна се и видя русия да приближава бавно с насочен пистолет.

— Стой! — викна мъжът, а дебелият му глас прокънтя. — Горе ръцете, ако обичаш — мина русият на английски.

Беше на неколкостотин метра разстояние — твърде далеч за точен изстрел. А дали щеше да стреля? Не му се вярваше. Никой не преследва плячката си толкова дълго с цел да я убие. Той искаше да зададе въпроси, да го разпита, Меткалф беше сигурен.

С рязко движение Меткалф извади оръжието, което Хилиард му осигури, и го насочи срещу агента на НКВД, който продължаваше да се хили.

— Не е добра идея, другарю Меткалф. Няма смисъл да бягаш.

— О, така ли?

— Това не е твоят град. Познавам тези улици. Много е важно човек да научи онова, което не знае.

— Ще го запомня.

— Ще е по-лесно, ако ми сътрудничите. Ще поговорим.

— За какво ще ме арестуваш? — попита Меткалф. — Заради престъплението, че съм чужденец в Москва ли?

— Знаем за теб повече, отколкото си мислиш — отговори мъжът.

Меткалф огледа отчаяно разронените тухлени стени на сградата, която препречваше уличката. Нямаше аварийна стълба, нито корнизи или издатини, за които да се хване, както в Париж.

Но да се остави да го хванат с документите беше немислимо.

Трябваше да ги хвърли, но къде! Нямаше място, мамка му, нито едно място, откъдето русият да не може да ги вземе.

По височината на старата сграда минаваше също толкова стара тенекиена отточна тръба. Не изглеждаше стабилна, но беше единственото нещо под ръка.

— Добре — каза Меткалф все още с насочено оръжие. — Остани на място там и може да се споразумеем.

Мъжът спря, но продължи да държи с двете си ръце оръжието, готов да стреля. Той кимна.

Внезапно Меткалф стреля над рамото на руснака. Агентът отскочи и инстинктивно отговори на стрелбата, но пропусна Меткалф с около десетина сантиметра. Умишлено.

За част от секундата, възползвайки се от суматохата, Меткалф мушна пистолета в колана на панталоните си и скочи към отточната тръба. Сграбчи я с две ръце и започна да се катери бързо нагоре.

— Щом знаеш толкова много за мен — викна той на руснака, — значи си наясно, че съм неуловим.

Тенекиената тръба наистина беше неустойчива и докато се изтегляше нагоре по нея, тя се отделяше от тухлената стена. Но все пак беше захваната на няколко места по фасадата. Подпирайки се с крака върху тухлената стена, Меткалф успя да изкачи три четвърти от височината на двуетажната сграда.

Куршумите се забиваха от двете му страни, тъй като агентът от НКВД даваше предупредителни изстрели.

— Няма къде да отидеш — викна му руснакът, — със следващия изстрел ще те поваля. Ще те застрелям, ако не спреш да се катериш и не слезеш долу!

Меткалф продължи нагоре. Последва пауза в стрелбата. Той чу как руснакът извади празния пълнител, който издрънча върху земята, и презареди. Меткалф стигна до върха на сградата, хвана се за корниза. Той обаче остана в ръцете му. Старият гипс се ронеше като кора на пай. Протегна се към улея, който му се стори по-стабилен, и се прехвърли на плоския покрив точно когато нов дъжд от куршуми засипа парапета. Руснакът сега стреляше по него! Това не бяха вече предупредителни изстрели.

Сградата беше широка около осем метра, покривът покрит с катран и отломки от зидария. Отдушни тръби стърчаха тук и там, без определен ред. Дотича до срещуположния край, подхлъзна се на заледената повърхност и падна на сантиметри от ръба. Отдолу улицата беше тясна, през нея минаваха трамвайни линии. Забеляза със задоволство аварийната стълба. Откъм гърба си чу как агентът на НКВД се оттегли, стъпките му отекваха, докато тичаше. Руснакът явно беше разбрал къде е единственият изход за Меткалф и беше побягнал обратно към булеварда, за да заобиколи сградата и да отиде на улицата, която минаваше зад нея. Но зашо агентът действаше сам? Обикновено тези хора работеха на групи и ако сега имаше цял екип, нещата щяха да се развият различно. Те лесно можеха да заклещят Меткалф в капан. Беше благодарен, че не е така, но същевременно озадачен от факта, че агентът, безспорно най-добрият, с когото се бе сблъсквал, действаше като единак. Изведнъж се досети, че мъжът не беше сам. Той просто бе изпреварил останалите, които скоро щяха да се присъединят към него.

Меткалф се метна на аварийната стълба и бързо заслиза по нея. След няколко секунди скочи на улицата и побягна по трамвайните релси. След стотина метра тясната улица го изведе на широк булевард. Заоглежда се неистово, за да избере най-добрия маршрут за бягство, но в същия миг дочу приближаващи стъпки откъм гърба си.

Точно пред него имаше вход към подлез. Спусна се по него. Беше проход за пешеходци под нивото на уличното платно — новост в Москва, която се появи заедно с автомобилното движение. Взимаше по две стъпала наведнъж, промъквайки се през навалицата. После забеляза входа към метрото.

Никога не беше използвал метрото — това бе друга придобивка след последното му посещение в Москва, — но ако приличаше на парижкото, то трябваше да се състои от мрежа от тунели, които щяха да му помогнат да се измъкне от преследвача. Беше рисковано, но всичко останало беше рисковано в този момент, а нищо не можеше да се сравни с опасността да го заловят с документите. Докато връхлиташе през богато украсения мраморен вход, насочвайки се към турникетите, той се оглеждаше за кошчета за боклук, където да хвърли пакета с документи. Нямаше нито едно.

Дълга опашка чакаше пред будка край редиците от турникети; още една опашка, която вървеше по-бързо, чакаше, за да премине през турникетите. Дали си купуваха карнетки? Нямаше представа дали се влизаше с карнетки или с монети, но и нямаше време да провери. Оглеждайки се, видя двама униформени офицери, бяха жени, и реши да рискува. Мина покрай опашката от хора и прескочи един от турникетите. Откъм гърба му долитаха викове и подсвирквания. Не се съмняваше, че русият от НКВД е съвсем близо зад него, но не можеше да губи време да се обръща.

Тичаше покрай мраморни колони, стени с мозайки, кристални полилеи: красотата беше смайваща, напълно неочаквана. „Дворецът на народа“ — така беше нарекъл Сталин метрото и сега Меткалф си даваше сметка защо. Влезе в арковидна галерия, където тълпа от хора се изкачваха нагоре. Беше ескалатор, движеше се към повърхността. Той се метна на подвижната стълба и заслиза в обратна посока, пренебрегвайки гневните протести на хората, проправяйки си път с лакти по невероятно стръмната, бързо движеща се стълба. Беше препълнена с хора и трудно се маневрираше, но нямаше начин да се върне там, откъдето дойде — не и при положение, че агентът от НКВД беше съвсем наблизо. Втурна се надолу, блъскайки се в напиращите в обратната посока тълпи, опитвайки се да се измъкне от ескалатора. Напредваше бавно, твърде бавно!

Чуха се стъпки на тичащи хора, които надуваха свирки. Това му подсказа, че преследвачите го застигат. Бяха няколко, русолявият от НКВД имаше подкрепление. Промъквайки се отчаяно през плътната напираща тълпа, той забеляза страничните перила, широки около осемдесет сантиметра. Дали да не ги прескочи и да слезе долу? Покрай стълбата цилиндрични фенери през няколко метра осветяваха тъмния тунел.

Нямаше избор. Скочи върху металното перило, но удари един от стъклените цилиндри и той се пръсна. Наоколо хората се разпищяха. Перилото беше стръмно и нямаше как да се задържи с крака върху него. Той се смъкна надолу, чупейки лампа след лампа, докато накрая успя да се подпре в ниската част на сводестия таван и да се закрепи стабилно, което мупозволи да измине стъпка по стъпка разстоянието до основата на ескалатора, но не можеше да избегне чупенето на стъклените фенери.

Накрая скочи на пода и за малко да падне върху пазач в синя униформа, който отскочи встрани и започна да вика след него да спре. Меткалф продължи да тича и почти забрави за лудницата, която предизвика.

Влакът, от който прииждаше тълпата, все още не беше потеглил. По високоговорителите се чуха три последователни сигнала. Това означаваше, че всеки момент ще тръгне. Втурна се към него и се метна в най-близкия вагон миг преди вратите да се затворят.

Отпусна се върху пода, без да обръща внимание на изумените физиономии на пътниците. Старец и момче, вероятно дядо и внук, се отдръпнаха назад, възрастният дори закри с ръце детето.

Важното е, че успя. Влакът увеличи скоростта. Русолявият от НКВД остана на спирката. Но все пак не биваше да забравя, че вероятно имат процедура за сигурност — телефонна връзка между станциите, а може би радиостанции. Агентът от НКВД, който, ако не друго, беше изключително съобразителен, със сигурност беше звъннал да изпратят хора на следващата спирка.

След като се изправи, видя, че не беше успял да се отскубне от русия.

Той беше там, в съседния вагон, и се мъчеше да отвори вратата между двата вагона, която по принцип се отваряше само при спешни ситуации. Господи! Проклетият агент сякаш беше вързан за него. Меткалф видя как мъжът се обърна и побягна към другия край на вагона, за да извика някого от персонала, вероятно кондуктора, може би милиционер! Дали щеше да открие някого в този вагон? Или в следващия?

Изведнъж спирачките изсвириха и влакът спря насред тунела. От двете му страни се виждаха черни стени.

По някакъв начин агентът на НКВД беше успял да убеди машиниста да спре влака, за да приклещи Меткалф в капан. Или просто беше издърпал аварийните спирачки?

Но Меткалф нямаше намерение да се предаде лесно. Изтича до вратите и мушна пръстите си между гумените уплътнения, опитвайки се да отвори. Вратите бяха здраво залостени. Механизмът за отваряне беше замислен така, че да ги държи плътно затворени между станциите. Очевидно беше невъзможно да ги раздалечи, колкото и да се напъваше. Момченцето, което го наблюдаваше от скута на своя дядо, се разплака. Някакъв мъж се развика и започна да маха с ръце като луд.

Меткалф опита с прозореца. Там му провървя. Стъклото се плъзна надолу. Той се качи върху кожената седалка и се протегна в тъмното. Пространството беше само няколко стъпки. Хвана се за една от подпорните планки на тунела и се изтегли нагоре, после измъкна краката си през отвора на прозореца и скочи. Заболя го, разстоянието до земята беше по-голямо, отколкото очакваше.

Най-важното бе, че се измъкна от влака. Ами сега… Сега накъде?

Виковете продължаваха да кънтят, докато той се промъкваше край стената на тунела. Единственото осветление идваше от вътрешността на влака, но то беше достатъчно, за да се забелязват разположените на равни разстояния ниши от няколко стъпки в стените, които явно работниците на метрото използваха да се предпазват от минаващите влакове.

Спомни си за фенерчето в задния джоб на панталоните си и го измъкна. Включи го, но почти веднага последва експлозия. Меткалф продължи да се промъква в тъмницата, а през това време куршумите се забиваха в стените на сантиметри от него, а стрелбата отекваше из целия тунел. Обърна се и видя русия, който стреляше от вагона. Пистолетът му „Токарев“ беше опрян под ъгъл върху смъкнатия прозорец. Явно агентът на НКВД се бе отказал да хване Меткалф жив. Опитваше се да го убие. Нямаше да му позволи да се измъкне.

Пространството беше ограничено и Меткалф не можеше да маневрира, за да се предпазва по-добре от куршумите. Между спрелия влак и стената разстоянието бе само две стъпки. Той само можеше да заляга върху баласта на земята. Стрелбата продължаваше методично и ритмично. Меткалф извади пистолета си от колана на панталоните и на свой ред започна да стреля. Даде два изстрела, но русият се бе отдръпнал от прозореца.

Разнесе се нов шум: звукът от включените двигатели на влака. Той отново потегляше. Меткалф скочи на крака и се отдръпна от колелата на влака, притискайки гърба си към стената на тунела. Усещаше силната въздушна струя; отдръпна главата си назад, тъй като набиращият скорост влак минаваше на няколко сантиметра от лицето му. Нямаше никаква възможност да се движи и притиснат плътно към стената, представляваше лесна, неподвижна мишена. Вдигна пистолета си и се опита да го насочи към минаващия влак. Но не успя да заеме позиция за стрелба навреме. Зърна бледите очи на своя преследвач, видя пистолета му, насочен смъртоносно срещу лицето му през стъклото на прозореца, на няколко метра пред себе си. Това е краят, помисли си той. Не мога да мръдна, не мога да се предпазя. Но не мога да позволя също да се случи това! И изведнъж Меткалф рязко снижи тялото си надолу, внимавайки да не закачи влака с главата си. Всичко стана за части от секундата. Той мярна ухилената физиономия на русия, който присвивайки едното си око, стреля; видя оранжевобелия пламък в дулото, докато се смъкваше надолу, и усети как куршумът го лизна по рамото, причинявайки му остра болка.

За миг всичко свърши. Влакът отмина и той се изправи върху релсите. Опипа раната, усети лепкавата кръв, която беше избила върху дебелата ватенка. Болеше го, кръвотечението беше обилно, но раната не беше дълбока. Най-важното бе, че остана жив. Попипа пакета с документи под ватенката. Шумоленето на целофана му подсказа, че са на мястото си.

Трябваше да избяга, но как? Разстоянията между спирките на московското метро достигаха до два километра. Въпреки болката можеше да стигне през тунела до следващата спирка, но знаеше, че щеше да е голяма грешка. Преследвачът му знаеше, че е улучил Меткалф, но едва ли щеше да си помисли, че го е убил. Би било безотговорно предположение. Никой опитен агент, какъвто без съмнение беше русият, не би си го позволил. Не беше изключено дори да е слязъл на следващата спирка, за да изчака появата на Меткалф. Освен това щеше да организира издирване в тунела. Това щеше да означава временно да се преустанови движението на влаковете. НКВД разполагаше с подобна власт. Не, щеше да е опасно за Меткалф да се върне на предишната спирка или да продължи до следващата.

Намираше се в капан.

Но не биваше да остава и тук. Все трябваше да има някакъв изход. Продължи да върви по тясната пътечка, ослушвайки се за доближаващ влак, осветявайки с джобното фенерче стените и тавана на тунела, като през всичкото време се озърташе за отдушник или нещо друго, каквото и да било. Тунелът завиваше надясно, а точно на свивката линиите се разклоняваха. Когато доближи мястото, видя, че не е точно така. От главната линия се отклоняваше новоположена секция от релси. Отбивката все още не беше пусната в експлоатация. След като зави, видя че линиите водеха към друг тунел, който още беше в строеж. Стените не бяха завършени и на места се виждаше земята през стоманените подпорни греди.

Това беше обещаващо. Тунел в строеж със сигурност водеше към изход, използван от работниците, най-вероятно шахта, през която се спускаха. Свърна по недовършения тунел и веднага го връхлетя смрад на сяра. Явно наблизо имаше отходен канал. Забеляза няколко празни бутилки от водка върху земята, едва ли бяха оставени от работниците; дали в тунелите не живееха бездомници? Това би означавало, че наистина има изход.

Вървеше от половин час. Пулсиращата болка в рамото забавяше хода му. От загубата на кръв силите му отслабваха. Нуждаеше се от медицинска помощ, но къде? Да отиде в съветска болница беше немислимо — щяха да задават въпроси и да уведомят властите. Роджър беше обучен за спешна медицинска помощ, но той беше мъртъв, спомни си с тъга Меткалф. Оставаше Лана. Ако успееше да се добере до нея, да й занесе документите, тя вероятно щеше да е в състояние да доведе лекар.

Колкото по-навътре влизаше, толкова по-завършен ставаше тунелът. Очевидно го строяха отвън към вътрешността. Стените в този участък бяха иззидани изцяло, релсите — положени. Методът на работа го озадачи, както повечето неща в Съветския съюз.

Тунелът свършваше с висока и тежка метална врата. Повърхността й беше равна и гладка, никакви топки или дръжки. Нямаше начин вратата да се отвори. Явно беше мярка за сигурност. Близо две минути оглежда вратата, но беше безнадеждно. Нямаше изход от тук.

Отчаян и уморен, пронизвай от болка, той се обърна и се насочи по обратния път. Сега беше заклещен повече и от преди. Единственият изход беше през главния тунел, което означаваше да отиде до някоя от спирките, където със сигурност го очакваха. Ако не беше ранен, можеше да ги изчака, криейки се из чупките на тунела в продължение на часове или дори дни. Но той продължаваше да губи кръв и едва ли щеше да издържи на студа тук дълго време.

Трябваше да измисли нещо, но какво?

За миг му се стори, че дочу гласове. Спря и се заослушва. Да, имаше гласове. Но къде?

Намираше се на неколкостотин метра от главния тунел. Значеше ли това, че го издирват и че е притиснат в този сляп участък, без да мърда.

Не! Гласовете не идваха отпред, а откъм дясната му страна. Но как бе възможно? Вдясно от него имаше само тухлена стена и…

И още една двойна метална врата, отвор за достъп, който преди това не беше забелязал, тъй като беше ниско до земята и замаскиран с тъмна боя, която се сливаше с цвета на стените. Меткалф спря пред металния капак, клекна и допря ухото си до него.

Определено се чуваха гласове.

Не викове, не насечени заповеди, не характерната за издирващ екип размяна на реплики. Беше монотонно мърморене от разговор. Какво ли имаше от другата страна на отвора? Вероятно това беше изход, помисли си Меткалф, единственият му шанс да се измъкне оттук.

Забеляза, че капакът не беше боядисан, а покрит с ръжда. Беше от желязо и имаше дръжка и резе в единия край. Явно беше стар, по-стар от тухлените стени. Внимателно завъртя дръжката и бавно го отвори. Капакът изскърца и той спря. После отново го побутна, още по-бавно, този път тихо, докато отворът стана достатъчно широк, за да се промъкне през него. Усети топъл въздух.

Онова, което видя, го порази.

На мъждукащата светлина от запален огън забеляза огромна зала със стени и под от зелен мрамор. Отворът, през който погледна, се намираше на пет-шест метра над пода.

Желязна стълба водеше чак до долу. Помещението имаше площ от неколкостотин квадратни метра, таванът му беше висок най-малко осем метра. В далечния край имаше подиум, а в дъното му се виждаше пиедестал с мраморен бюст на Сталин. Малък огън гореше в средата на помещението. Край него бяха насядали трима опърпани мъже в дрипи. На пода до тях бяха постлани одеяла.

Дали бяха скитници? Какво правеха тук? И още по-важно: за какво служеше това импозантно помещение?

Единият от мъжете погледна нагоре, посочи към него и викна:

— Серьожа!

Изведнъж Меткалф усети удар по врата изотзад. Той се обърна и видя нападателя, брадат мъж с дивашки поглед, който размахваше лост. Хвърли се върху него с цялата си тежест, притисна го към земята, измъкна лоста от ръцете на брадатия и удари главата му в пода. Нападателят издаде сърцераздирателен вик. Меткалф заби коляното си в корема на мъжа и му изкара въздуха.

— Кой си ти? — попита Меткалф. — Със сигурност не си от проклетото НКВД.

Брадатият изстена.

— НКВД ли? Да не съм гаден чекист като теб. А ти да не си проклето ченге?

Дочу трополене на стъпки върху металните стъпала на стълбата. Извърна глава и видя един от дрипавите скитници от мраморната зала с насочен малък старовремски револвер „Галан“ от деветнайсети век.

— Махни се от него, чекист, или ще те гръмна в главата! — изръмжа скитникът.

Меткалф извади своя „Смит и Уесън“ и го насочи, без да продума и без да пуска брадатия.

— Свали тая стара бракма — каза Меткалф — или оставаш без очи.

Скитникът върху металната стълба продължаваше да държи оръжието, но то трепереше в ръцете му.

— Пусни Серьожа — викна той.

— Ще пусна Серьожа, но ти пусни проклетата играчка. После ще поговорим. Нужна ми е вашата помощ. Не съм чекист. Иначе щях да имам „Токарев“, не „Смит и Уесън“. Не виждаш ли кръвта на рамото ми?

Меткалф забеляза, че скитникът се разколеба и продължи да говори.

— Опитвам се да се скрия от гадните милиционери и доколкото виждам, при вас има място за още един човек.

— Но кой си ти?

Няколко минути по-късно Меткалф се разположи край огъня при четиримата руснаци. Мъжът на име Серьожа имаше грозна рана на челото.

Меткалф бе свалил ватенката си и притискаше раната от куршума с мръсен парцал от чаршаф, който му даде човекът със стария револвер и който изглеждаше старшият на групата. Меткалф им каза, че идва от Украйна, че е участвал в провален обир и че сега се укрива от милицията в Москва в тунелите на метрото.

— Ами вие? — попита той. — Откога живеете тук? И какво е всъщност това място?

— Бомбоубежище — отговори единият от мъжете, който се представи с името Аркадий.

Меткалф го изгледа невярващо.

— С тоя мрамор?

— Защо лидерите да страдат? — каза Аркадий и запали цигара. Предложи една на Меткалф, но той отказа. — То е част от комплекса Метро-2. Спецтунелът.

— Специалният влак за спешни нужди, предназначен за партийния елит — каза Меткалф, кимайки.

Беше чувал слухове и беше чел разузнавателни доклади от Москва, че се строи тайна система под земята, по която лидерите да бъдат отвеждани в подземен град.

— В безкласовото общество някои са по-равни от другите — измърмори Аркадий с ледена усмивка.

— Има ли още бомбоубежища?

Аркадий и останалите се засмяха.

— Цяло чудо е, че горе сградите не са се срутили от дълбаенето под земята — каза мъж със сива брада и излъчване на професор, облечен в дрипаво черно палто. — На дванайсет нива под тунелите на метрото, на дълбочина стотици метри има огромна мрежа от бункери и тайни тунели за Сталин и неговата банда. И всичко е построено с робски труд.

— Аз пък си мислех, че всичко се строи от комсомолци доброволци — обади се друг с дрезгав глас.

Останалите прихнаха да се смеят.

— Комсомолците доброволци бяха само за снимките във вестника — каза професорът. — Тунелите бяха изкопани в замръзналата земя от затворници само с кирки и лопати.

— Е, още от царско време се копае под града — намеси се Аркадий. — Иван Грозни е имал камера за мъчения дълбоко под основите на Кремъл, а работниците са били избити, за да се опази в тайна. Неговият дядо дори е заровил безценната си библиотека, колекция от средновековни еврейски и византийски ръкописи някъде тук, долу, в саркофази като египетските, за да я запази. Досега никой не я е открил.

— Прочутата изгубена библиотека на Иван Грозни й викат — обясни професорът. — Защото Иван Грозни я намерил, но после отново я скрил. А нашият Иван Грозни — Сталин, е наредил под Москва да бъдат изкопани масови гробове. Милионите руснаци, които изтребва, трябва да бъдат заровени някъде, нали така?

— А бомбоубежищата на Сталин кога са построени? — попита Меткалф.

— Започнати са през 1929 година — отвърна Аркадий. — Още ги строят.

— Сталин очаква Москва да бъде нападната.

— Естествено.

— Но този пакт с нацистка Германия…?

— Сталин винаги очаква война! Той непрекъснато си мисли, че ще го нападнат. Говори за капиталистическа блокада, за врагове, които искат да задушат детето на болшевизма в люлката му.

— Значи, ако германците атакуват…

— Той ще е подготвен — каза Аркадий. — Запомни това от мен. Сталин винаги е готов за война. Той не вярва на съюзници. Вярва само на себе си. Но защо задаваш такива въпроси? Какъв крадец си ти, че се интересуваш толкова живо от войни и нападения?

Меткалф избягна отговора на въпроса с друг въпрос.

— Ами вие кои сте? Извинете ме, но вие не сте… говорите твърде образовано, за да сте…

— Безделници и скитници? — довърши въпроса му Аркадий. — Но ние сме безделници, както виждаш. В това общество за нас няма работа. Не можем да живеем в квартири. Ние сме бегълци.

— От кого бягате?

— От НКВД. И четиримата, а сигурно има още десетки като нас, които се крият в такива подземни убежища от преследвачите си. Тайната полиция.

— Успели сте да им избягате?

— Измъкнахме се, преди да ни заловят. Имахме призовки за „Лубянка“, други бяха предупредени, че идват да ги арестуват.

— За какво?

— За какво! — изсумтя Серьожа, мъжът с раната.

Той проговори за първи път, след като се спречкаха с Меткалф.

— Арестуват хората ей така, напосоки. Без причина. Или за дреболии. Казваш, че си от Украйна. Да не искаш да кажеш, че там е по-различно?

— Не, не — отговори Меткалф бързо. — Същото е. Но аз се нуждая от помощта ви. Трябва да се измъкна от тук, без да ме хванат. Все има някакъв начин. Аз също бягам от НКВД.

— Ти също си политически затворник, така ли? — попита професорът. — Беглец?

— Донякъде — отвърна Меткалф неопределено. После млъкна, помисли малко и каза: — Да. Аз всъщност съм беглец.

27

Циментираният вътрешен двор беше малък и занемарен, почти колкото провинциалната къща, която заобикаляше, и се намираше в западнал район на югозапад от Москва. Из двора се въргаляха парчета от вестници, купчини боклук бяха разхвърляни навсякъде. Никой не го почистваше и никой не поглеждаше към него. Дори самата дума вътрешен двор звучеше неподходящо за тази циментирана площадка, в центъра на която се намираше желязната решетка.

Никой не беше виждал решетката да се вдига или да се сваля. Затова никой не забеляза самотната фигура, която бързо се измъкна от нея, след като се бе изкачила по желязната стълба. Стълбата водеше към канализационната система под земята. Мъжът нагласи решетката и след минута изчезна.

Никой не видя как излезе, нито как изчезна в уличките на бедното работническо предградие.

След около двайсет минути стар камион, натоварен с дърва за огрев, спря в друг вътрешен двор в далеч по-представителен район на Москва. Беше раздрънкай стар ГАЗ-42, който бълваше изгорели газове. Разтресе се яко, докато спираше пред улея за спускане на дърва в задната част на красивата каменна сграда на улица „Петровка“.

Шофьорът и неговият спътник слязоха от кабината и започнаха да пъхат нацепените дърва в улея, а те падаха с грохот в складовото помещение на мазето. Доставката не беше по график, но при този кучешки студ в Москва тя не би направила впечатление. След като изсипаха достатъчно количество дърва от камиона, вторият мъж, помощникът, влезе в мазето и започна да ги подрежда на купчини. Шофьорът доближи до входа на мазето и се прокашля. Неговият спътник извади пачка рубли и я пъхна в ръката му. Парите бяха доста повече от стойността на дървата, но достатъчно да компенсират усилието на шофьора да направи доставката извън графика.

Ако някой ги наблюдаваше, а нямаше никой, щеше да се озадачи, че шофьорът се качи в камиона и потегли, зарязвайки своя помощник, който продължи да подрежда дървата в мазето.

Две минути по-късно Меткалф излезе от мазето и се изкачи по стълбите до познатата тапицирана с кожа врата. Натисна звънеца и зачака. Сърцето му биеше ускорено, както винаги, когато дойдеше в жилището на Лана. Но този път не беше от вълнение, а от страх. Успя да се добере до тук незабелязано благодарение на Серьожа, мъжа, с когото се сборичкаха в тунела на метрото, и на неговия приятел шофьор. Но идването му в тази сграда беше рисковано. Освен това нарушаваше дадената дума да не се мярка повече тук.

Дочу тежките стъпки, а когато вратата се отвори, не се изненада от лицето на домашната прислужница и готвачка.

— Лану, пожалуйста. Я Стива.

Старата бабушка с пронизителен поглед като че ли го позна, но не го показа с нищо. Тя затвори вратата и изчезна във вътрешността на апартамента.

След минута вратата се отвори отново. Този път беше Лана. В очите й блестеше гняв и нещо по-меко — може би нежност?

— Бързо влизай — прошепна тя.

След като затвори вратата, го попита:

— Защо, Стива? Какво правиш тук. Ти ми обеща…

— Ранен съм — заговори той тихо. Очите й се разшириха от ужас, но той продължи със спокоен тон: — Раната не е сериозна, но трябва да се почисти. Вече е инфектирана и може да стане по-зле.

В интерес на истината пулсиращата болка ставаше все по-силна и до голяма степен затрудняваше движенията му. Беше изключено да потърси професионална помощ. Лана имаше аптечка за първа помощ и щеше да се погрижи за него.

— Ранен? Стива, как?

Тя поклати невярващо глава.

— Прострелян! Е, скъпи, ще трябва да побързаме. Баща ми ще се прибере от работа най-късно след четирийсет и пет минути.

Лана каза на прислужницата, че до края на деня може да ползва почивка, след което го въведе през елегантно мебелирана стая с рафтове, пълни с книги, по стените и красив ръчно тъкан туркменски килим на пода. Една от малкото останали семейни ценности, обясни му тя.

— Ела в кухнята, ще се погрижа за раната ти.

В кухнята миришеше на керосин. Тя сложи чайник с вода на печката и докато чакаше да заври, свали от него мръсната ватенка, после внимателно отлепи ризата му от раната. Той затвори очи, докато тя дърпаше плата. Лана цъкна с език.

— Не изглежда никак добре — каза тя. Направи чай и го сервира в чашите, а за подслаждане предложи купичка с бонбони. — Ето, изпий това, докато си събера хирургическите инструменти. Гладен ли си, мили мой?

— Умирам от глад.

— Имам малко пирожки с месо, супа от зеле и сельодка. Добре ли е?

— Звучи великолепно.

Докато тя шеташе наоколо, загребвайки с черпака супа от тенджерата на печката, изваждайки храна от мрежите, закачени от външната страна на прозореца, който гледаше към отдушника, той я наблюдаваше внимателно. Това бе друга страна от същността на Лана, която не познаваше и която беше толкова различна в сравнение с представата му за бляскавата и артистична балерина. Виждаше му се странно и все пак беше чудесно, че тези две противоположности могат да съжителстват у един и същи човек.

— Сигурно апартаментът ни изглежда ужасно малък в очите ти — каза тя.

— Съвсем не. Красиво е.

— Разказвал си ми, че си отраснал в богатство и разкош, с огромни къщи и много слуги. Това би трябвало да ти изглежда като тъжна и тясна квартира.

— Тук е топло и уютно.

— Късметлии сме, че имаме собствено жилище, знаеш ли? Все пак сме само двама — татко и аз. Градските власти можеха да ни натикат в някоя от онези пренаселени комуналки. Опасявахме се, че ще се случи, след като мама почина. Но заради военните заслуги на татко — той е герой — ни дадоха тази привилегия. Имаме газова печка и газов бойлер в банята — не се налага да посещаваме обществената баня като повечето от моите приятели.

— Той е герой на Съветския съюз, нали?

— Два пъти. Удостоен е също с Ордена на победата.

— Бил е един от големите генерали — каза Меткалф и погълна една лъжица гореща супа, която се оказа много вкусна.

— Да. Не толкова прочут като маршал Жуков или неговия стар приятел Тухачевски. Но служеше под командването на Тухачевски. Участвал е в залавянето на Колчак в Сибир. Помогнал е за разгрома на генерал Деникин в Крим през 1920 година.

Меткалф разгледа снимка на бащата на Лана и се изпусна.

— Знаеш ли, Лана, имам приятели в Москва, стари познайници, които заемат постове в различни министерства, хора, от които научавам разни неща. Казвали са ми, че в НКВД имат книга смерти — книга на смъртта. Нещо като списък на хората, които предстои да бъдат екзекутирани.

— И баща ми е в него — прекъсна го тя.

— Лана, не знаех дали да ти го кажа и как да ти го кажа…

— Мислиш, че не знам ли? — Очите й засвяткаха от гняв. — Мислиш, че не го очаквам? Че баща ми не го очаква? Всички като него, всички генерали знаят, че рано или късно ще почукат на вратите им. Ако не днес, утре. Ако не утре, идната седмица или следващия месец.

— Но изнудването от страна на Фон Шюслер…

— Ще му дойде времето, когато трябва. Не аз съм тази, която трябва да пришпорва нещата. Баща ми се е примирил, Стива. Той очаква почукването на вратата. Когато най-накрая се случи, мисля, че ще почувства облекчение. Всяка сутрин му казвам довиждане за последен път.

Тя започна да промива раната, после я намаза с йод.

— Е, мисля, че не се нуждае от зашиване. Слава Богу, тъй като не мога да си зашия чорапите, камо ли това! Не бих искала да шия кожата ти, скъпи. Знаеш ли, във всичко това има ужасна ирония.

— Какво искаш да кажеш?

— А може би е съвпадение. Не спирам да мисля за Тристан и Изолда. Не забравяй, мили мой, че Тристан се среща с Изолда, защото е ранен. Тя лекува раната му.

Меткалф стисна зъби, докато Лана го превързваше.

— Тя е била вълшебна лечителка като теб. — Той отпи от силния чай. — За нещастие, доколкото си спомням, раната му е била смъртоносна.

— Той е раняван два пъти, Стива. Първия път в битка с любимия на Изолда, когото убива, но раната му не може да зарасне. Само вълшебната лечителка Изолда може да го спаси и той я потърсва. Когато тя научава, че Тристан е убил годеника й, се опитва да му отмъсти. Тогава обаче очите им се срещат и оръжието пада от ръката й.

— Точно като в живота, а? — каза Меткалф саркастично. — После Тристан отново е ранен, в друг дуел, но този път Изолда не може да го спаси и те умират заедно и се пренасят във вечността. В света на балета и операта това се нарича щастлив край, доколкото знам.

— Разбира се! Защото вече никой не може да ги раздели, глупчо! Любовта им сега е безсмъртна.

— Ако това е щастлив край, кажи ми какво е трагичен — попита той, хапвайки от пирожката. — Вкусно.

— Благодаря. Трагедия е това, с което живеем всеки ден — каза Лана. — Трагедия е всекидневието в Русия.

Меткалф поклати глава с усмивка.

— Нещо намекваш?

Тя примигна с умишлено театрален жест, демонстриращ наивност.

— Нищо не намеквам, Тристан. Искам да кажа, Стивън. Само това, че раната на Тристан е дълбоко в него — чувството му за вина, че е извършил кръвопролитие. Това е именно раната, която никога не може да се излекува.

— Сега съм сигурен, че се опитваш да ми кажеш нещо — прекъсна я Меткалф.

Тонът му бе закачлив, но чувстваше болка, която нямаше нищо общо с раната му.

— В Русия вина и невинност се преплитат, както преданост и предателство. Има виновни, има и такива, които са в състояние да чувстват вина — но те не са едни и същи.

Меткалф я погледна с любопитство и преглътна с мъка. У нея имаше дълбочина, осъзна той, която едва сега започна да разгадава.

Лана му се усмихна тъжно.

— Говори се, че човешката душа е тъмна гора, знаеш ли. Някои са по-тъмни от други.

— Толкова руски звучи — каза Меткалф. — Трагично до мозъка на костите.

— А, вие, американците, обичате самозалъгването. Убедени сте, че с каквото и да се захванете, все ще се получи нещо добро.

— Докато вие, руснаците, непрекъснато си мислите, че каквото и да правите, нищо добро не може да очаквате. Нищо.

— Не — отговори му тя уверено. — Всичко, което знам със сигурност, е, че нищо не става по план. Нищо.

— Да се надяваме, че грешиш.

— Имаш ли още документи за мен? — попита тя, забелязвайки добре запечатания пакет във ватенката, която лежеше с хастара нагоре върху кухненската маса.

— Последният пакет — отговори Меткалф.

— Последен? Той няма ли да се зачуди как така изведнъж изворът е пресъхнал?

— Възможно е. Но можеш да му даваш тия на части.

— Да. Така ще му се стори по-достоверно. Но когато свършат, какво да му обясня?

— Кажи му, че си учудена. Че нямаш представа защо изведнъж той е престанал да носи документи вкъщи, но че няма как да го попиташ. Ще изкажеш предположение, че вероятно мерките за сигурност са засилени и не му позволяват да изнася секретни документи извън кабинета си.

Тя кимна.

— Трябва да се науча да лъжа по-добре.

— Понякога е полезно умение. Това е неприятната истина.

— Има една стара руска поговорка, че ако се сражаваш твърде дълго с дракон, се превръщаш в дракон.

— Има една американска поговорка, според която всеки глупак може да каже истината, но е нужен талант, за да излъжеш.

Тя поклати глава и тръгна да излиза от кухнята.

— Трябва да се приготвя за театъра.

Меткалф извади джобното си ножче и разряза целофанената опаковка. От Корки нямаше никакво писмо. Той бързо разлисти документите, чудейки се дали Лана въобще ги поглежда, преди да ги предаде. Тя беше много по-умна и прозорлива, отколкото той смяташе.

Ами ако ги четеше? Какво щеше да разбере? Меткалф я уверяваше, че всички данни са отделни парченца от пъзел, който щеше да покаже на нацистите колко слаба, следователно покорна, е Русия. Тя щеше да се убеди от документите, че той й казва истината.

Дали беше достатъчно прозорлива политически да разгадае подтекста на посланието, което предаваше на нацистите: Русия е беззащитна, следователно лесна мишена за германско нашествие. Безпокоеше се. Но тя с нищо не показваше дали разбира, че я подвеждат. Беше рискована игра, в която Корки го накара да участва, рискована на много нива. Хвърли бърз поглед на документите и изведнъж нещо привлече вниманието му. Беше страница с безсмислени на пръв поглед букви и цифри. Осъзна, че е код. Разгледа го по-внимателно и забеляза групите от по пет числа, както и идентификатора, с който започваше трансмисията. Беше код.

По-специално съветски шифър, известен като шифъра СУВОРОВ. Носеше името на великия руски пълководец от деветнадесети век. Меткалф знаеше също, че германците са успели да го разгадаят. Финландски войници бяха открили прогорена руска книга с кодове в съветското консулство в Петсамо и я бяха предали на нацистите. Анализирайки германския трафик от шифрограми, британците потвърдиха, че нацистите са разгадали кода. Руските военни обаче нямаха представа за това.

Меткалф сега си даде сметка защо повечето от документите от операцията „ВОЛФСФАЛЕ“ бяха шифровани със суворовския код. Беше идея на Корки. Шифрованите документи са по-интригуващи и някак по-достоверни. Шифърът увеличава илюзията, че съдържанието им е важно.

Повечето от документите обаче Меткалф не можеше да разчете. Той прегледа некодирания текст и веднага осъзна, че има нещо по-различно в последната партида. Документите представяха изненадващо слаба Червената армия, която обаче се опитваше да се превъоръжи. Те „разкриваха“ също причината за превъоръжаването и подробностите от съветските планове за превъоръжаване, които разказваха тревожна и поразителна история.

Имаше заповеди за незабавно производство на десет хиляди супермодерни танка, много по-тежки и по-мощни от германските, по-тежки дори от нацистките „Панцер“. Високоскоростни танкове, които се движеха със сто километра в час и според специалистите бяха конструирани за използване не в девствени терени, а по шосетата на Германия и Западна Европа. Двайсет и пет хиляди от тези танкове трябваше да бъдат завършени до юни.

Имаше също заповеди — фалшифицирани заповеди, подготвени от хората на Корки — за разработване на модерни нападателни оръжейни системи, включително самолети, ракети и бомби. Заповеди за масово производство на безмоторни самолети. Тези оръжия не бяха предназначени за отбраната на Русия срещу евентуално нападение. Това бяха нападателни оръжия. Те също трябваше да бъдат готови до юни. В заповедите неизменно се споменаваше този срок.

И още нещо. В спешни, свръхсекретни меморандуми, разменени между двама от най-високопоставените генерали от Червената армия, генерал А. М. Василевски и генерал Георгий Жуков, се споменаваше за операция под кодовото име „Гроза“ — Гръмотевична буря. Операцията „Гроза“ според меморандумите била представена на Сталин и другите членове на Политбюро преди няколко месеца, през септември.

Меткалф съпостави подробностите от меморандумите и заповедите за така наречената операция „Гроза“, както щеше да постъпи нацисткото разузнаване. До началото на юни, според плана, Червената армия трябваше да разполага с двайсет и пет хиляди модерни танка на западната си граница. Границата с нацистка Германия.

В следващите няколко месеца предстоеше тайно, но масирано подсилване на войските, разположени по западната граница. Други заповеди предвиждаха обучаването на въздушнодесантни части — почти един милион десантници, които да са в състояние да атакуват Германия зад вражеските линии.

Операция „Гроза“ не беше план за отбраната на Русия, а подробен план за офанзивна война срещу нацистка Германия.

Операция „Гроза“ определяше също дата за превантивна атака срещу Германия: юли 1942 година.

Тя беше спомената в тайна реч на Сталин пред висши офицери преди около седмица. Копия от речта били разпратени сред офицерския състав на Червената армия, както се твърдеше в документите.

Меткалф трябваше непрекъснато да си напомня, че документите бяха фалшиви.

В пакета от документи „ВОЛФСФАЛЕ“ имаше също копие от въображаемата реч на Сталин, но тя звучеше толкова автентично, че Меткалф започна да се чуди дали пък не беше истинска.

„Другари, — започваше тя.

Операция «Гроза» е одобрена. Планът ни за война е готов. След осемнайсет месеца, през юли 1942 година, ще започне светкавичният ни удар срещу фашистите. Но това ще е само началото, другари, трамплин за унищожаването на капитализма в Европа и за победата на комунизма под ръководството на Съветския съюз!

Управляващите капиталистически кръгове във всички страни на Европа ще бъдат отслабени в резултат на разрушителната война, която водят помежду си, и няма да са в състояние да спрат победоносния ход на социализма в цяла Европа и в света. Наш почетен дълг е да освободим народите на планетата!“

Меткалф четеше с изумление, което се смесваше с все повече гняв. Беше истинска лудост, но едновременно с това гениално. Беше измислица, всичко беше скалъпено, но звучеше напълно достоверно.

Същевременно представляваше още едно доказателство, ако въобще се нуждаеше от това, за измамата на Корки. Той мамеше не само Хитлер, но и Меткалф. Тези документи рисуват картина, каза му Корки.

Какъв вид картина?

Картина на мечка, Стивън. Но малко мече, което няма нокти.

Корки го излъга за естеството на документите, както го излъга за истинската причина, поради която го пращаше в Москва. Старият шпионин му каза, че задачата му е да прецени дали Фон Шюслер е податлив на вербуване, а се оказа, че мисията му е доста по-различна: да използва Лана за предаване на фалшивите документи. После Корки го излъга нагло още веднъж, прикривайки истинския замисъл на операция „ВОЛФСФАЛЕ“. Документите въобще не рисуваха малко мече без нокти. Те показваха бързо превъоръжаващата се сила, която планираше масиран таен удар срещу нацистка Германия.

Две партиди перфектно подправени документи, предадени чрез дъщерята на генерал от Червената армия на амбициозен нацистки дипломат. Всичко това щеше да подтикне Германия да нападне Съветския съюз — нападение, което със сигурност щеше да ознаменува края на нацистка Германия.

Възмущението на Меткалф бързо отстъпи място на безпокойството: ако Лана прочетеше тия документи, нямаше ли да разбере, че той постъпва нечестно с нея? Тя си мислеше, че предава документи, които ще уверят германците в желанието на Русия за мир. Те обаче показваха точно обратното. Съдържаха доказателства, че Москва възнамерява да атакува първа Германия.

Какво ли щеше да направи, ако разбере? Ако ги прочетеше? Дали щеше да откаже да ги предаде на Фон Шюслер?

Да, имаше такава опасност. Той обаче нямаше избор. Корки го въвлече в това, а той на свой ред беше въвлякъл нея. Можеше само да се надява, че тя няма да има време да ги прочете, че няма желание за това.

Можеше само да се надява, че тя просто ще ги предаде на германеца.

— Стива — викна Лана.

Беше облечена в черно трико и свободно падаща бяла пола над него. Беше гримирана, с начервени току-що устни.

— Изглеждаш великолепно — каза той.

— А ти си глупав — отговори тя и тръсна глава.

— Ти не изглеждаш просто великолепно. Ти си великолепна. Ти си забележителна жена.

— Моля те — укори го тя. — Надценяваш ме повече, отколкото заслужавам.

Лана се протегна за документите.

— Внимавай да не ги пипаш много — предупреди Меткалф. — Колкото може по-малко.

— Защо?

Защо ли? — помисли той. Защото ако ги пипнеш, може да ги прочетеш. А ако не ги прочетеш, вероятно няма да разбереш как те лъжат. Не, не лъжат, как аз те лъжа. Как те подведох, как те предадох.

Но той отговори.

— Предполагам, че експертите, които са ги подготвили, са успели по някакъв начин да сложат върху тях пръстови отпечатъци на някои съветски лидери. За да е сигурно, че ако нацистите ги проверяват за пръстови отпечатъци, ще се уверят в тяхната автентичност.

Меткалф си измисляше, но всичко това звучеше убедително. Лъжите му бяха майсторски, но от тях получи главоболие.

— О, колко хитро — отвърна тя.

— Лана, чуй ме. Ти си невероятно смела. Това, което правиш, е много трудно, съзнавам го. Но има основателна причина. Толкова много неща зависят от това, което правиш. Съдбоносни неща.

— Тия листове са изписани с цифри и мистериозни думи и човек има чувството, че никой нищо няма да разбере.

— Да.

— И все пак всеки един от тях съдържа нещо силно. Като отварата, която Изолда приготвя, нали? — Тя се засмя.

— Не съвсем — отвърна той неспокойно.

— Да не искаш да кажеш, че предназначението на тези документи не е да предизвикат дълбока и трайна любов между нашите безстрашни лидери и лидерите на Третия райх? Че няма да посеят опияняваща любов към Русия в сърцата на Рибентроп, Хайдрих, Химлер и Хитлер? Казваш, че не разбираш нищо от тия неща. Но май знаеш малко повече от „нищо“, моя душа.

— Благодаря, скъпи. Ти също — и двамата знаем малко повече от нищо. Но един английски поет не беше ли предупредил срещу малкото „знаене“? Понякога се чудя дали не е по-опасно да знаеш малко, отколкото да не знаеш нищо — усмивката й беше мъртвешка. — Хайде, скъпи. Сега аз искам да ти покажа нещо.

— Това ми харесва — каза Меткалф и я последва във всекидневната, където за своя изненада видя коледно дърво, украсено с плодове и домашно направени играчки. — Коледно дърво? — възкликна той. — Но не е ли незаконно в този безбожен рай? Сталин не е ли забранил празнуването на Коледа?

Тя се усмихна и вдигна рамене.

— Не е коледно дърво, а елха. Просто слагаме червена звезда на върха и вече не я наричаме коледно дърво. Така или иначе украсяването на елхи е езически обичай, който християните са заимствали. Ние нямаме Дядо Коледа, но имаме Дед Мороз, Дядо Мраз.

— А това? — попита той, сочейки към лакирана дървена кутия на малка масичка до стената. Върху подплата от зелено сукно бяха разположени два абсолютно еднакви пистолета за дуел. Прикладите от орехово дърво бяха богато украсени с резба от листа от акант и декоративни жлебове. Върху осмоъгълните стоманени барабани бяха гравирани пламъци.

— Стари са поне един век — каза той.

— По-стари. Това е най-голямото съкровище на баща ми — пистолети за дуел, използвани от Пушкин.

— Невероятно.

— Както виждаш, нашите лидери говорят, че създават новия съветски човек, че всички ние сме нови, изчистени от историческото минало, от лошите стари традиции и развалата на предците. Но те са още тук, семейните корени, имам предвид. Те още ни държат. Малките неща, които се предават от поколение на поколение. Те ни показват кои сме, тези неща — каква беше английската дума за тях, много красива дума? Поетична дума. Звучеше като нещо изтъкано от дъха ни, от самия въздух…

Меткалф се засмя.

— Еърлум5?

— Да, точно така.

— Ако в тази дума има поезия, тя се дължи на теб.

— Еърлум — произнесе тя думата бавно, внимателно, все едно че беше сама по себе си чуплив старинен предмет. — Моят баща има няколко такива… еърлум, неговите тайни съкровища, които пази ревностно не защото имат висока парична стойност, а защото са принадлежали на предците му. Като онази музикална кутия — тя посочи към черна лакирана кутия с красива многоцветна птица върху капака. — Или тази икона от петнайсети век с Преображението.

Беше малка рисувана дървена икона — на Христос в искряща дреха, който се преобразява в дух пред очите на двама свои ученици.

— А един ден тези неща ще бъдат твои.

Тя изглеждаше замислена.

— Нищо ценно не ни принадлежи в буквалния смисъл. Ние само съхраняваме тези ценности.

— Аз не виждам никакви твои неща тук, Лана? Ти би трябвало да получаваш много подаръци. Къде ги държиш?

— За това са бабите. Бабите, които живеят на село. Бабите в Яшкино.

— Къде се намира Яшкино?

— Малко селце в Кузнецкия басейн. На много часове път с влака от тук. Те наричат себе си провинциалистки по рождение и това за тях е хвалба, а не извинение.

— При руснаците понякога е трудно да схванеш разликата. Поне имаш сигурно място за твоите ценности.

— Ти сигурно си представяш пещерата на Аладин. Моето съкровище се състои от един определен подарък от един определен обожател. И това е съкровище, което не може да се сравнява с нищо.

— Ето пак. Кажи ми, Лана, това хвалба ли е или извинение?

— Има ли значение?

— Започвам да ревнувам.

— Недей. Подаръкът на твоята любов е по-скъп за мен от всичко друго. — Тя го придърпа към себе си. — Мой Стива, онова, което ми даде при първата ни среща, е много по-ценно за мен, отколкото можеш да си представиш. Отколкото някога ще можеш да разбереш.

— Лана, аз…

Телефонът звънна. Тя се стресна. Изчака няколко сигнала, преди да вдигне слушалката.

— Ало? Да, Лана е.

Лицето й пребледня. Тя слушаше, като само от време на време произнасяше някоя гласна. След няколко секунди благодари и затвори.

— Беше моят приятел Иля, сценичният работник — каза тя, гледайки уплашено. — Говорихме с кодови думи, които сме си измислили за по телефона. Иля казва, че Кундров, моят надзирател, е бил днес в Болшой и задавал въпроси. За моя приятел, американеца.

— Продължавай.

— С него имало и други. От НКВД. Търсят те. Споменали са думата „шпионин“.

— Да — каза Меткалф нервно. — Всички американци са шпиони.

— Не, този път е различно. Имали заповед да те открият, а когато те открият, да те отведат.

— Заплахи — опита се Меткалф да я успокои. — Фалшиви заплахи.

— Защо, Стива? Те знаят ли за това — за всичко това? — Тя махна с ръка към документите, които щеше да вземе със себе си за срещата с Фон Шюслер по-късно.

— Не, нищо не знаят.

— Нали не ме лъжеш, Стива? Би ли го направил?

Той я прегърна, неспособен да изрече поредната лъжа.

— Трябва да тръгвам — каза само. — Баща ти ще дойде всеки момент.

28

— Тед?

— Да?

— Позна ли ме по гласа?

Последва продължителна пауза.

— Да, мисля, че те познах. По дяволите, човече, какво става?

Гласът на Тед Бишъп звучеше някак различно — заглу-шен, напрегнат. Беше глас на уплашен човек. Меткалф се обаждаше от уличен телефон на няколко преки от апартамента на Лана на улица „Петровка“. Британският журналист работеше в „Метропол“ и на практика през повечето време беше там.

— По-късно ще ти обясня — отвърна рязко Меткалф. — Нуждая се от помощта ти.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Та това място гъмжи от момчета на НКВД.

— Искам да вземеш някои неща от стаята ми. Можеш, нали? Познаваш персонала от години. Все някой ще те пусне.

— Това, че ме познават от години, не значи, че ме обичат. Близостта предизвиква ненавист и прочие. Но ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. Ще ти звънна след няколко часа и ще ти съобщя място за среща.

— Като стана дума за телефонни разговори, имаше спешни обаждания от един човек, дори ги предадоха на мен в случай, че те видя. Господин Дженкинс. Стори ми се отчаян.

— Господин Дженкинс? — Беше Хилиард. — Разбрах — каза Меткалф. — Благодаря.

— Добре, а, слушай, по-добре ще е за теб да не идваш в хотела. Разбираш ли какво ти казвам?

Меткалф затвори и веднага набра телефона на Хилиард в посолството на САЩ. Представи се като господин Робъртс, но преди още да успее да изрече, че си е загубил паспорта, Хилиард го прекъсна.

— Исусе, къде, по дяволите, беше? — попита Хилиард с тих, треперещ глас, който издаваше едновременно страх и гняв. — Какви, по дяволите, ги вършиш. Изгоря, знаеш ли това?

— Да.

— Те искат главата ти, човече. Трябва веднага да се измиташ от Додж, разбра ли? — Амос Хилиард, който беше от Средния запад, употреби стар западен израз, но Меткалф го разбра. — Вече си извън играта.

Меткалф изстина. Трябваше да изчезне от Москва, да се измъкне от Съветския съюз незабавно. Беше разкрит. Сега го търсеха да го арестуват или да го убият. Корки беше наредил да бъде измъкнат от страната веднага.

— Имам нужда от помощ.

Това означаваше фалшиви документи, визи. Документация, която само Корки може да достави.

— Очевидно. Добрият Господ се е погрижил, но иска да се размърдаш. Като вчера. Разбра ли?

— Разбрах.

Начинът, по който Хилиард нарече Коркоран, в друго време щеше да е забавен. Но не и в този момент.

— Що се отнася до мен, умирам за едно сациви. След около половин час.

След това Хилиард затвори.

Меткалф изскочи от телефонната будка.

Цигуларят видя дребния, оплешивяващ очилат мъж да излиза от главния вход на американското посолство. Знаеше, че той е дребен чиновник в посолството, трети секретар. Беше също според сведенията, които му достави Абверът, агент на американското разузнаване.

Докато го следваше, полъх на вятъра донесе до ноздрите му ухание на „Барбасол“. Американецът се беше обръснал току-що, използвайки американската марка бръснарски крем.

Да. Този мъж щеше да го отведе до мишената. Беше сигурен в това.

Пистолетът тежеше в палтото на Амос Хилиард. Той не беше свикнал да носи оръжие и тежината му пречеше. Освен това мразеше това, което му се налагаше да направи. Но нямаше начин. Корки беше непреклонен. Шифрованото съобщение беше недвусмислено.

Меткалф е риск за задачата, следователно опасен за свободния свят. Тъжна необходимост е, но трябва да се елиминира.

Младият агент беше изпълнил онова, което му възложиха. Но го разкриха. В Москва гъмжеше от шибани агенти на НКВД и ГРУ, които всеки момент можеха да го пипнат и щяха да го направят. Единственият въпрос беше кога. Корки нямаше да успее да измъкне Меткалф навреме. А след като го пипнеха, щяха да го разпитват, както само руснаците могат. Меткалф щеше да се огъне, в това нямаше съмнение. Цялата операция щеше да бъде разкрита, а Корки не можеше — нямаше — да позволи да се случи. Залогът беше твърде голям. Не можеше да се рискува само заради един човешки живот.

Хилиард се питаше в моменти като този дали наистина го бива за тая работа. Това бяха най-неприятните моменти от задълженията му. Той донякъде харесваше Меткалф, но не това бе главното. Знаеше, че Меткалф е един от най-добрите агенти. Младежът не беше предател. Но Корки издаде заповедта и Хилиард нямаше избор. Трябваше да я изпълни.

Меткалф пристигна в ресторант „Арагви“ седем минути по-рано от уговореното. „След около половин час“ означаваше точно трийсет минути. Хилиард беше точен като часовник. Обичайната опашка, която се виеше пред ресторанта, я нямаше, тъй като не беше време за вечеря. Това улесняваше Меткалф да наблюдава кой влиза и кой излиза. Докато оглеждаше главния и страничните входове на ресторанта от своя наблюдателен пункт върху стъпалата на Централната поща на улица „Горки“, той се сети, че обеща на Тед Бишъп да му звънне и да определи място за среща. Но това можеше да почака. Болката в рамото му намаля, макар че все още чувстваше пулсирането на малък кръвоносен съд.

Амос Хилиард влезе в „Арагви“ откъм задните стълби, където знаеше, че няма да го забележат, и мина по тъмния коридор към мъжката тоалетна.

Неприятно се изненада да открие, че вътре имаше някой. Някакъв мъж стоеше пред мивката и си миеше ръцете със сапун и вода. Е, няма значение. Хилиард можеше да почака. След като мъжът излезе, щеше да извади своя „Смит и Уестън“ и да сложи заглушителя към специално модифицираната за целта цев. Щеше да провери още веднъж дали е заредил.

Меткалф щеше да пристигне, очаквайки да получи фалшиви документи и инструкции как да се измъкне от Русия. Последното, което би очаквал, е Хилиард да извади револвер и да го застреля в главата.

Хилиард мразеше да прави неща от тоя род, но наистина нямаше избор.

Поколеба се, наблюдавайки как мъжът продължава да си мие ръцете със забележително старание, постигайки пяна, каквато беше невъзможно да се получи със скапаните съветски сапуни.

Имаше неприятното чувство, че е виждал този мъж с безизразно лице, аристократични черти и дълги, деликатни пръсти. Опита се да си спомни дали не го бе виждал наскоро. Съвсем скоро. Възможно ли бе? Не. Явно беше от нервите му.

В този миг мъжът вдигна поглед от мивката. Очите им се срещнаха и Амос Хилиард усети внезапно как се смразява.

Точно минута преди уговорения час за срещата Меткалф прекоси улица „Горки“ и закрачи към служебния вход на ресторанта. Естествено го държаха отключен, като се имаше предвид, че непрекъснато зареждаха с хранителни продукти и други доставки. Влезе незабелязано, прекоси безлюдния ресторант и стигна до мъжката тоалетна, където се видяха с Хилиард само преди няколко дни.

Вътре обаче нямаше никой и той се поколеба дали да не заключи вратата, както Хилиард направи предишния път. По-добре да не го правя, реши Меткалф. Хилиард явно закъсняваше. Той бързо обходи тоалетната и провери кабинките. В последната видя Хилиард.

По-точно обувките и панталоните на Хилиард. Нямаше грешка. Това бяха панталоните от туид и кафявите кожени обувки на дипломата. Те без никакво съмнение принадлежаха на Амос Хилиард, а не на някой друг.

— Странно — помисли си той. Защо Хилиард ще клечи в тоалетната, вместо да го чака до мивката, както предишния път?

— Амос — викна Меткалф, но не получи отговор. — Амос — извика втори път разтревожен.

Бутна вратата на кабинката, която беше открехната.

Исусе Христе! От онова, което видя, му се догади, той се вцепени и клекна на пода. Не, пак ли! Амос Хилиард седеше върху тоалетната чиния с клюмнала назад глава, тъмните му кръвясали очи се бяха изцъклили към тавана, от устата и носа му се стичаха струйки кръв. Гърлото му беше почти прерязано под ларинкса. Белегът бе кървавочервен, тънък като острие на бръснарско ножче. Той показваше, че инструментът на убийството беше някаква тънка и здрава жица. Дипломатът беше удушен абсолютно по същия начин като Скуп Мартин и момчетата от парижката станция.

Не! Хилиард беше убит съвсем скоро, преди минути — той не беше стоял вътре дълго. Пет минути? Може би по-скоро? Меткалф докосна синкавоморавото лице на Хилиард, имаше нормална телесна температура.

Убиецът трябваше да е наблизо.

Меткалф се втурна към вратата и после се поколеба. Убиецът можеше да го дебне от външната страна на вратата, безлюдният ресторант беше за него временно убежище и даваше възможност да стои отвън, готов да се нахвърли върху Меткалф.

Меткалф ритна вратата с крак, отваряйки я с трясък. Отдръпна се назад и се прикри зад касата на вратата, наблюдавайки дали от сянката ще изскочи фигура с примка в ръце. Никой не се появи. Той се измъкна в коридора, обръщайки се напред-назад, готов да скочи, ако се наложи. Но не забеляза никого. И все пак убиецът беше напуснал преди не повече от минута-две.

Затича по стълбите, взимайки две-три стъпала наведнъж, и едвам не се блъсна в келнер с поднос. Меткалф се взря внимателно в униформения келнер и почти веднага отхвърли възможността той да е убиецът.

Полъх студен въздух в салона му подсказа, че входната врата към улицата току-що беше отворена. Някой влезе или излезе от ресторанта. Убиецът. Не беше изключено. Дали си бе тръгнал през тази врата?

Тихичко бутна металната врата, внимавайки да не вдига шум. Ако убиецът беше излязъл през нея и вървеше, за да не предизвика подозрения сред минувачите, а не тичаше, нямаше начин да е стигнал далеч. Щеше да е в полезрението му. Меткалф не искаше да го подплаши. Той се измъкна през тесния отвор и внимателно затвори вратата след себе си, доволен, че не вдигна шум.

Беше в задната част на сградата. Огромни метални контейнери за смет, претрупани с остатъци от храна. Огледа наоколо, но не видя никого.

Който и да бе убил Амос Хилиард, го нямаше. Меткалф знаеше, че трябва веднага да изчезва, но къде? Не можеше да се върне в „Метропол“. Истината бе, че е разкрит. Бяха го наблюдавали, докато е взимал документите от явката. В НКВД знаеха, че е ангажиран в подривна дейност. Трябваше да се измъкне от Москва час по-скоро. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. В тази тоталитарна държава, където наблюдаваха всекиго и където пазеха зорко границите, беше толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. В багажа му в „Метропол“ имаше няколко комплекта паспорти и други документи, но те със сигурност бяха вече в ръцете на НКВД. Засега най-благоразумното, най-логичното действие беше да се свърже с Корки и да му сигнализира да уреди процедурата за измъкване, за което бе споменал Хилиард. Нещо, в което Корки с неговите мистериозни методи на работа беше цар. Измъкването не беше по силите на един-единствен агент, освен в отчаяни ситуации.

Искаше да отведе със себе си и Лана. За нея щеше да е опасно да остава тук, след като я бе замесил. Обеща й да я предпази. Трябваше да я отведе със себе си.

Но за да пусне плана в действие, Корки се нуждаеше от сигнал, а засега единственият начин да се свърже с него изглеждаше Тед Бишъп. Меткалф не можеше да поръча международен телефонен разговор освен от хотела, а да се върне там бе немислимо. В Москва човек не можеше да проведе разговор с чужбина от уличен телефон. Амос Хилиард беше мъртъв. Нямаше предавател.

Оставаше само Теди Бишъп. Бишъп като чуждестранен кореспондент се предполагаше, че говори често по телефона с чужбина, вероятно всеки ден, или от хотела, или от Централната поща. Той можеше да се обади вместо него на един от телефоните за спешни случаи в Лондон или в Ню Йорк. Само с няколко на пръв поглед обикновени думи Бишъп щеше да предупреди Корки, без дори да знае, че го прави или с кого говори.

Имаше още един начин, по който Бишъп можеше да помогне, ако по някаква причина не беше в състояние да звънне по телефона. Предаванията на радио Би Би Си, които Меткалф слушаше в Париж, му подсказаха идеята. Шифровани съобщения под формата на лични поздравления се излъчваха всяка вечер по новините на Би Би Си. С тях се изпращаха предупреждения до агентите на терена. За всички останали слушатели техният смисъл оставаше скрит. Защо да не се възползва от тази възможност? Меткалф взе решение. Той мислено състави текст на невинно звучащата телеграма, която Бишъп можеше спокойно да изпрати до своя вестник „Манчестър Гардиън“. Щеше да е отзив за концерт или някакво представление — защо не балет. За някои от фразите щеше да използва кодирания език на Корки, които лесно щяха да минат пред съветската цензура, но щяха да стигнат до него, да го предупредят какво става тук и какво трябва да се предприеме. Този метод нямаше да е толкова бърз като спешен телефонен разговор с предварително уговорен номер в Лондон или Вашингтон, което бе за предпочитане.

Разбира се, Меткалф не можеше да сподели с Тед Бишъп, да каже на журналиста истината за това кой е и какво прави в Москва. Щеше да измисли правдоподобна лъжа, че съветските власти искат да го арестуват, защото е богат бизнесмен, като част от кампанията си за дискредитиране на чуждестранните капиталисти като шпиони. Това бе всичко, което Тед Бишъп щеше да узнае. Имайки предвид очевидната антисъветска нагласа на англичанина, подобна история щеше да свърши работа.

В края на краищата, припомни си Меткалф, той беше излъгал далеч по-важен за него човек, на когото държеше, когото обичаше дълбоко. Напоследък лъжите му се удаваха с лекота.

Но английският журналист продължаваше да бъде неизвестно за Меткалф. Неговата лоялност не беше ясна. Засега Меткалф трябваше да приеме, че може да му се довери. Налагаше се обаче да действа много внимателно с Бишъп.

Бавно, правейки се, че се шляе безцелно, Меткалф заобиколи „Арагви“ откъм далечния край, без да го види милицията. Намери уличен телефон на няколко преки от ресторанта, пред окаяната на вид централна московска клиника номер двайсет и две. Болницата беше тъмна и затворена. Никой не го наблюдаваше. Обади се в „Метропол“ и поиска да го свържат с Тед Бишъп.

На улица „Горки“ номер седем се намираше масивната, внушителна сграда на Централната поща, построена през 1929 година в типичния грандомански съветски архитектурен стил. Интериорът й беше еднакво импозантен. Беше предназначен да внушава усещане за стабилност като в централна банка или поне важна правителствена институция, каквато беше. Тук московчани чакаха на дълги опашки, за да пуснат телеграми до свои роднини и близки от далечни краища на Съветския съюз, да изпратят колет или да си купят пощенски марки, да поръчат международен телефонен разговор от претъпканите кабини. Но въпреки удивително високия таван, колоните и гранита, въпреки огромния сърп и чук — емблемата на СССР, на стената, сградата излъчваше характерната за съветската бюрокрация потиснатост. Меткалф застана в сянката на една ниша и зачака Тед Бишъп.

Наблюдавайки как мъж на средна възраст се обади по телефона в една от кабините, се увери с очите си, че всеки разговор с чужбина се следи стриктно. Първо човек си показваше паспорта или личната карта, после попълваше формуляр, плащаше предварително, а със сигурност някой подслушваше разговора му. Отначало обмисли, после отхвърли идеята да се обади лично на Корки на един от телефоните за спешни случаи. Фалшивите му руски документи не му позволяваха да рискува. Трябваше да се представи с истинското си име или с името Даниел Ейхен, което предполагаше, че също е компрометирано. Не, Тед Бишъп щеше да свърши тази работа вместо него. Той нямаше да предизвика подозрения.

Точно на секундата топчестият журналист влезе през масивната врата с кожената чанта на Меткалф в ръка и се заоглежда нетърпеливо. Меткалф остана на мястото си. Искаше да се увери, че журналистът не е довел опашка. Бишъп се заразхожда из кръглата зала, надзъртайки тук и там. Меткалф остана скрит в сянката на нишата, наблюдавайки входа, за да е сто процента сигурен, че репортерът е сам.

Меткалф изчака още една минута. Бишъп закрачи напред-назад нервно. Накрая, когато се разбра по движенията му, че ще си тръгне, Меткалф бавно излезе от прикритието си.

Но Бишъп, който не го видя, започна да прави знаци с показалеца си на някого. Меткалф замръзна на място, готов да реагира мигновено, и продължи да наблюдава.

Да, Бишъп определено жестикулираше на някого. Но на кого? В същия миг Меткалф видя на кого правеше знаци Бишъп.

В далечния край на фоайето, до дълга редица гишета като в банка, се отвори врата и отвътре излезе рус мъж.

Рус мъж с бледи очи. Неговият преследвач от НКВД закрачи към Тед Бишъп. Двамата започнаха да си говорят нещо на руски, доколкото Меткалф успя да разбере.

Меткалф усети как вътрешностите му изстиват. О, Боже! Тед Бишъп не беше чист.

Изведнъж си припомни бързо колко общителен и ненаситно любопитен беше журналистът, как не спираше да задава подвеждащи въпроси. Антисъветските подмятания, с които всъщност се прикриваше. Сцената с пиянството в стаята му, когато Бишъп се втурна в банята уж да повръща. А сигурно е било претекст да претършува вещите му, сред които имаше и шпионски атрибути — кухата четка за бръснене, няколко комплекта фалшиви документи за самоличност. Бишъп ги е разгледал, докато беше в банята, правейки се, че повръща, и така е разкрил истината за Меткалф. Възможно е НКВД да го е подкупил след обискирането на стаята на Меткалф. А не беше изключено Бишъп да е тършувал по заповед на НКВД.

Всичко беше възможно. Репортерът работеше в Москва от години, властите го толерираха. Явно е сключвал сделки с тях, правел е компромиси. Или по-лошо. НКВД вербуваше чужденци. Тед Бишъп явно беше един от тях.

Трябва да знаеш във всеки един момент откъде да се измъкнеш — казваше Корки. Но Меткалф не разполагаше с време да си осигури изход. Притиснат от времето, той не взе най-важните предпазни мерки.

Меткалф се насочи бързо към входната врата, прикривайки се в сенките покрай стената. Той изчака мъж и жена, които говореха високо, да доближат до входа и се измъкна, придържайки се плътно зад гърбовете им.

После ускори ход, докато накрая затича по улица „Горки“. Трябваше да отиде при Лана и да я предупреди.

Освен ако не беше късно.

29

Фасадата на Болшой театър беше осветена, но отпред нямаше хора, което подсказа на Меткалф, че балетното представление е започнало. Той заобиколи и отиде в задната част на сградата, където се намираше входът за сцената. Беше заключен. Започна да чука с юмрук по вратата, докато висок, върлинест и плешив пазач със златни очила не отвори. Носеше тъмносиньо сако със значка, на която пишеше: „Държавен академичен Болшой театър. Охрана.“ Същото лого беше избродирано върху тъмносиньото му кепе.

Бдителността на пазача донякъде се изпари, след като видя мъжа, който стоеше пред него.

Облечен в бяла престилка, със стетоскоп около врата и черна кожена лекарска чанта, Меткалф убедително минаваше за съветски лекар. Маскировката му завършваше надменният му, дори властен поглед.

Оказа се проста работа да проникне в окаяната на вид болница. На практика там нямаше никакви мерки за охрана. Ключалката поддаде за няколко секунди и той я отвори безпроблемно с шперца си. Почти веднага откри гардеробната с белите престилки, грабна една, после намери стетоскоп и черна чанта в съседното складово помещение. Справи се за не повече от пет минути.

— Да, докторе?

— Аз съм д-р Чивадзе — представи се Меткалф, предполагайки, че грузинското име ще послужи като обяснение за лекия му акцент. — Току-що ме повикаха да прегледам една от балерините, която танцува тази вечер.

Пазачът се подвоуми.

— Коя?

— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам. Една от примите, сигурен съм, иначе нямаше да ме извикат от вечеринката. Явно е нещо спешно. Навяхване или нещо такова. Сега, ако обичате, ме придружете до гримьорните.

Пазачът кимна и отвори по-широко вратата.

— Заповядайте, моля, оттук. Ще накарам някого да ви придружи до горе, докторе.

Млад сценичен работник с пърхот и пуберски мустачки придружи Меткалф през поредица тъмни, мръсни коридори в лабиринта зад сцената на Болшой. Младежът прошепна:

— Изкачваме три етажа и после вляво от сцената.

Той не продума повече, представлението беше в разгара си. Меткалф чуваше оркестъра да свири музика на Чайковски. Той позна темата от второ действие на „Лебедово езеро“.

За разлика от разкоша на публичните пространства в Болшой, зад сцената беше изненадващо мизерно. Минаха покрай смрадливи тоалетни, по скърцащи коридори с ниски тавани и липсващи дъски на пода, заобиколиха ръждиви стълби и мръсни тесни пасажи. Балетисти в костюми и силно гримирани лица се суетяха и пушеха. Когато доближиха сцената, Меткалф чу характерните тонове на обоя и арфата, високите трептящи звуци от оркестрациите на Чайковски и позна красивата мелодия на па дьо дьо от второ действие. Призрачна бледосиня светлина се процеждаше сред мрака зад сцената. Меткалф спря и установи, че се намира точно срешу нея.

— Почакай — каза той и дръпна сценичния работник за рамото.

Младежът го погледна учуден, че докторът се интересува от представлението.

Декорът беше вълшебен и бляскав: езеро, обляно от лунна светлина, на фона на нарисувана тъмна гора, няколко дървета, а в центъра Лана. Меткалф наблюдаваше изцяло погълнат.

Лана играеше Одета, кралицата на лебедите, облечена в тясно бяло трико, което подчертаваше тънкото й кръстче, и поличка от пера и тюл. Косата й бе опъната назад в стегнат кок, върху него имаше шапчица от пера. Беше нежна и уязвима, приличаше на истинска птица. Танцуваше с принц Зигфрид, а около тях шеметно се въртяха малки лебедчета, които в един момент се изтеглиха зад сцената, оставяйки само Одета и Зигфрид. Той грациозно я повдигна, после внимателно я свали, а ръцете му бяха обвили плътно тялото й. Тя го прегърна и изви лебедовата си шия интимно към него. Меткалф почувства смешен прилив на ревност. Това беше танц, нищо повече. Това бе работата й, а принцът бе неин колега.

— Добре — каза Меткалф. — Да отиваме в гримьорната й. Там ще я изчакам до антракта.

— Страхувам се, че мястото ви не е тук — дочу той тих глас на английски с руски акцент.

Меткалф се обърна учуден — възможно ли беше да е проговорил мълчаливият сценичен работник? Но веднага разбра кой говореше. Позна русата коса, бледосините очи. Човекът от НКВД. Стоеше на няколко крачки от него с насочен пистолет.

— Да, това сте вие — каза агентът на НКВД съвсем тихо. Младият сценичен работник гледаше уплашено. — В първия миг не ви познах, но вие сте много находчив. Е, ако сте дошли за гледате госпожица Баранова, е трябвало да си купите билет като всички останали. Гости не се допускат зад сцената. Елате с мен, ако обичате.

Меткалф се усмихна.

— Пистолетът не е необходим, освен ако не възнамерявате да стреляте. А аз не допускам, че бихте стреляли по средата на па дьо дьо. Това ще разсее госпожица Баранова и ще развали удоволствието на зрителите, или греша?

Агентът кимна с безизразна физиономия.

— Предпочитам да не стрелям, но между възможността да избягате или да разстроя представлението наистина нямам избор.

— Човек винаги има избор — отговори Меткалф, отстъпвайки назад бавно.

Чувстваше тежестта на пистолет в джоба, но това не беше успокоително, тъй като докато се присегнеше за него, руснакът щеше да дръпне спусъка. Нещо в самообладанието на агента от НКВД му подсказваше, че няма да се поколебае да стреля.

— Дръжте си ръцете до тялото — нареди руснакът.

Меткалф извърна очи наляво и огледа въжетата и системата от макари около себе си. Високо над тях висяха чифт оловни тежести, повдигнати с помощта на въжета, привързани към железни куки. Постави ръце зад гърба си и отстъпи няколко крачки.

— Не стреляйте — каза Меткалф с леко треперещ глас, за да имитира страх. — Само ми кажете какво желаете.

Въжето! Беше до него. Можеше да го грабне. Бавно измъкна ножчето от задния си джоб, без руснакът да забележи, опря острието до стегнатото въже и се опита да го пререже. Резна веднъж, два пъти, прикривайки движенията си.

Агентът от НКВД се подсмихна подигравателно.

— Няма да ме заблудите. Не можете да избягате. Препоръчвам ви да дойдете с мен без съпротива.

— А после какво? — попита Меткалф.

Накрая той успя да пререже въжето, което се изплъзна от ръката му. Оловните тежести се издигнаха рязко нагоре, а после се понесоха бясно надолу към русолявия. Руснакът чу свистенето на въздуха, погледна нагоре и отскочи встрани точно когато тежестите щяха да го застигнат, отърва се на сантиметри. Но той вече не беше в позиция за стрелба, оръжието му не сочеше към Меткалф. Младият сценичен работник нададе вой и избяга.

Меткалф се хвърли към русия мъж. Той го повали на земята, притисна го с тежестта на тялото си и заби коляно в корема му.

Неочаквано откъм главната зала се дочу глъчка. Оркестърът вече не свиреше. Настана шумотевица. Но Меткалф не можеше да вдигне глава, за да разбере какво става. Русият се опита да се измъкне от хватката, извивайки тялото си, силните му ръце се бореха с Меткалф, но той му бе изкарал въздуха. Изведнъж върху главата на Меткалф се стовари удар, толкова силен, че той усети вкус на кръв. Беше пистолетът на руснака, който успя да освободи дясната си ръка и да замахне с оръжието.

Меткалф изстена, после заби още по-силно коляното си в стомаха на агента от НКВД и същевременно изкопчи пистолета от ръката му. Удари с него руснака в слепоочията с такава сила, че отначало си помисли, че го е убил.

Тялото на русия мъж се отпусна, ръцете му паднаха на пода, а бялото на очите му се показа. Беше изпаднал в безсъзнание, но докога?

Глъчката ставаше все по-висока. Към него се носеха някакви мъже, членове на екипа, тичаха с всичка сила, за да заловят нарушителя. Меткалф скочи на крака, но беше заобиколен.

Втурна се вдясно към метална стълба и започна да се изкачва по нея. Тя водеше към мост, изграден от метални подпори и дървени плоскости. Мостът водеше право към сцената. Когато стигна до него, вдигна нагоре стълбата, за да попречи на мъжете да го последват. Затича по моста и за първи път видя какво се бе случило, след като отряза въжето и освободи тежестите. Сега му стана ясно защо музиката спря. В театъра се носеше олелия от паникьосани гласове. На сцената се бе спуснала тежката черна противопожарна завеса, която отряза видимостта към представлението без предупреждение. Публиката беше решила, че някъде в театъра е избухнал пожар и повечето от хората се опитваха да се измъкнат навън.

Мостът водеше до друг тесен пасаж. Меткалф затича по него, докато накрая стигна до дървена платформа. Виковете откъм театъра ставаха все по-силни, по-уплашени, докато членовете на екипа се опитваха да заловят нарушителя в бяла лекарска престилка, който бе спуснал завесата по средата на „Лебедово езеро“. Меткалф мина по платформата и изведнъж се озова в пълен мрак. Продължи пътя си, опипвайки наоколо. Приличаше на тесен тунел с нисък таван. Гласовете и виковете откъм сцената заглъхнаха. Той вървеше, препъвайки се и прикривайки с ръце лицето си, за да го предпази от евентуални невидими препятствия.

Тясна ивичка светлина на пода му подсказа, че отпред има друга врата. Меткалф спря, опипа рамката, после бравата на тежката дървена врата. Завъртя топката и отвори. Намери се в слабо осветен коридор, който му се стори познат. Да! Спомни си го от последния път, когато дойде да търси Лана. Беше минавал по този коридор. Поспря да миг, за да се ориентира, после смени посоката и свърна зад ъгъла, преди да стигне до коридора с гримьорните. На третата врата имаше табелка БАРАНОВА С. М. Вратата беше леко открехната.

Втурна се към нея, но чу отвътре гласове. Тя беше там! Облечена в лебедовия си костюм, с шапчицата от пера върху косата й. Разговаряше с млад мъж с розови бузи.

— Няма нищо — успокояваше мъжът прима балерината. — Фалшива тревога. Повреда в съоръженията зад сцената, както изглежда.

Тя вдигна очи и се облещи.

— Стива! — извика Лана. — Какво правиш…

— Бързо, Лана. Чуй ме!

Той изгледа асистента, после вдигна въпросително очи към Лана.

— Всичко е наред, Стива. Това е Иля, мой приятел. Онзи, който ме предупреди.

— Не, съжалявам, Лана. Трябва да поговорим насаме.

Той посочи към вратата, Иля кимна смутено и излезе от гримьорната.

Тя се втурна към Меткалф и го прегърна. Сценичният й грим беше плътен, очите й бяха очертани с черна линия, която подчертаваше красотата й.

— Какво правиш тук? Облечен, както виждам, като лекар. Не бива да идваш тук. Стива, какво става?

— Лана, стана много опасно. Трябва да се измъкна от страната и искам да дойдеш с мен.

— Какво? Какви ги говориш?

Той й разказа набързо за Тед Бишъп, за агента от НКВД, който го бе проследил до явката.

— Направили са връзка. Знаят за мен. Видели са ме да измъквам документите. Знаят за отношенията ни. Никак не е трудно да съберат две и две. Не мога да позволя това. Няма да го позволя!

— Стива — викна Лана. — Тук навсякъде дебнат опасности. Аз сама взех решение да направя това, което направих, а не защото ти си ме принудил. Дълбоко вярвам, че причината е благородна, че ще донесе добри резултати за родината ми и за баща ми. Не, няма да тръгна с теб, разбираш ли? А сега трябва да изчезваш от тук.

— Няма да си тръгна без теб.

Лана го погледна уплашена.

— Не, Стива, не мога да напусна Русия.

— За теб тук е опасно.

— Аз не живея тук, защото е безопасно. Това е моят дом. Моята кръв.

— Лана…

— Не, Стива!

Беше безсмислено да се спори с нея, беше вбесяващо! Меткалф съблече бялата лекарска престилка и заедно със стетоскопа я мушна в празната черна докторска чанта.

— Щом не искаш да дойдеш с мен, ми помогни да се измъкна незабелязано. Страхувам се, че твърде много хора видяха лицето ми. В момента ме издирват. Всеки момент ще Дойдат тук.

— Чакай — каза тя.

Лана отвори вратата и излезе в коридора. Меткалф я чу да разговаря с някого. Върна се след минутка.

— Иля ще ти помогне.

— Имаш ли му доверие?

— Залагам живота си. Също и твоя. Той познава всички тайни изходи. Освен това кара камиона с декорите, така че може да те измъкне от Москва.

— Но къде?

— Има един склад в покрайнините на града, където Болшой съхранява по-обемистите декори, както и онези, които вече не се използват. Там поправят седалките. Има пазач, но той лесно може да се подкупи.

Меткалф кимна.

— И има място да се скрия там?

— Има много място. Поне за няколко дни ще можеш да останеш.

— Не се нуждая от толкова много време. Просто ми трябва място, където да измисля следващия си ход.

Някой почука на вратата. Влезе Иля и подаде на Меткалф огромна маска за лицето и черна роба с качулка.

— Това е костюмът на барон Фон Ротбарт — каза той. — Резервният. Никога не го използва.

Меткалф взе костюма впечатлен.

— Злият гений. Магьосникът, който е превърнал Одета в лебед. Добра идея. Това май е единственият възможен начин да се движа из театъра, без да виждат лицето ми.

Иля се усмихна благородно.

— За приятелите на Лана съм готов на всичко. Лана, Григориев нареди представлението веднага да бъде възобновено.

— Стива — каза Лана и се притисна към него. Прегърна го нежно. — Не е нужно да ти казвам, че бих предпочела да съм с теб, отколкото на сцената.

— Ти принадлежиш на сцената, Лана — отговори Меткалф.

— Не говори така!

— Но това е истината — настоя Меткалф. — Искам да кажа, че единствено там си истински жива.

— Не — възрази тя. — Аз се чувствам жива само когато съм с теб. Но и всичко това — тя обходи с ръка своята гримьорна — също е част от мен. Ще се видим скоро, Стива. Иля ще се погрижи за теб.

Тя го целуна по устните и бързо побягна от гримьорната.

Коридорът пред редицата с гримьорни гъмжеше от хора с различни костюми, които бързаха към сцената. Някаква жена, която явно бе от ръководството, пляскаше с ръце и подканяше балетистите да побързат. Благодарение на хаоса Иля успя да се промъкне незабелязано с Меткалф, който беше надянал маската и черната роба. В очите на околните Меткалф беше образ от постановката на име барон Фон Ротбарт. Единственият риск беше евентуалната поява на истинския барон Фон Ротбарт. Но слава Богу, това не се случи.

Меткалф забеляза двама души от охраната сред актьорите. Те оглеждаха внимателно лицата на минаващите покрай тях и ги разпитваха на висок глас. Меткалф мина на няколко стъпки от единия пазач, молейки се да не го спрат и разпитат, но той сякаш беше невидим. Пазачите не му обърнаха никакво внимание. Маската на лицето му не само го прикриваше, но служеше и като оправдание за присъствието му тук. Беше артист, следователно нямаше за какво да го спрат.

Рискът да го хванат като че ли намаля, след като двамата свиха към част от коридора, който явно рядко се използваше и която Меткалф не беше виждал преди. Тя водеше към стръмно стълбище. Иля му даде знак с пръст. Двамата заслизаха тихо по стълбите.

От долния етаж обаче изскочи пазач и вдигна ръка да спрат.

Стомахът на Меткалф се сви.

— Хей, Володя — викна му Иля с весел глас. — Какво, по Дяволите, става?

Пазачът познаваше асистента на Лана.

Търсим външен човек, облечен в лекарска престилка — отвърна той.

— Лекар? Не съм го срещал, съжалявам — каза Иля.

Той продължи надолу по стълбите, а Меткалф го последва.

— Само за минутка! — викна пазачът след тях.

Иля се обърна. Меткалф замръзна.

— Обеща ми два билета за представлението в края на седмицата — напомни му пазачът. — Кога ще ги получа?

— Имам предвид — отговори Иля. — Хайде, бароне, трябва да вървим.

Той продължи по стълбите, Меткалф го следваше плътно.

В края на стълбището Иля го поведе по друг лабиринт от пасажи, докато стигнаха до метална врата. Той помъчи ключалката и накрая успя да отвори. Врата за животните.

— Животни?

— Коне, мечки, понякога дори слонове, когато представя ме „Аида“. Животните не влизат през официалния вход. Иначе ще изпоцапат целия театър с изпражненията си.

Меткалф си свали маската. Минаха през тъмния тунел, който миришеше на животински екскременти. Циментовият под беше покрит със слама. Тунелът извеждаше до навес, където бяха паркирани няколко камиона с изрисуван върху тях надпис „Държавен академичен Болшой театър“. Иля се затича към двойната врата, отключи и я отвори. Отвън бучаха автомобилите от уличното движение. Той скочи в кабината на един от камионите. Меткалф заобиколи отзад, отвори вратата и се качи. Каросерията беше пълна с гигантски декори, но той успя да се смести и затвори вратата.

Двигателят забуча, после запали. Иля даде газ и камионът потегли.

Меткалф седна върху мръсния под, който се разтресе, когато камионът увеличи скоростта. Миризмата от недоиз-горели газове беше непоносима.

Меткалф се отпусна, приготвяйки се за дълъг път до покрайнините на града. Макар да беше пълен мрак, образът на Лана светеше в съзнанието му. Спомни си за начина, по който отхвърли предупрежденията му, целуна го и побягна към сцената. Нейната храброст, пламенност, нейната страстност.

И как отказа да я отведе със себе си извън страната. Беше дълбоко разочарован, но същевременно я разбираше. Тя не можеше да изостави баща си, да напусне родината си. Не и заради Стива. Тя беше силно привързана към страната си. Това бе печалната истина.

Изведнъж камионът спря, двигателят угасна. Нямаше и пет минути, откакто тръгнаха от Болшой. Какво ли се бе случило? Двигателят не угасна сам, Иля го изключи умишлено. Той не можеше да спре камиона насред движението. Заослушва се за някакъв сигнал, за гласове. Но не чу нищо.

Изправи се и се скри зад едно от огромните рисувани пана за всеки случай, ако претърсваха камиона. Застанал между два декора, той зачака.

Вратата се отвори и вътре нахлу слаба жълта светлина. Меткалф стоеше, без да мърда, надявайки се, че ако претърсваха камиона, нямаше да се вглеждат много-много. Който и да беше, щеше да види декорите от Болшой и после да затвори вратата.

Защо? — чудеше се Меткалф. — Защо ги спряха?

— Отзад е — каза познат глас.

Гласът на Иля.

После се чуха още няколко гласа, последвани от стъпките на някой, който се качи в каросерията. Меткалф изстина. Отново чу гласа на Иля.

— Повярвай, тука е.

Но как можеше да е Иля? А ако беше, с кого говореше.

Някой отметна паното, изваждайки Меткалф на показ. Двама мъже го осветиха с фенерче. Двама униформени. Униформени на Болшой? Дали бяха пазачи?

Не. Той разпозна униформите, свитата на кълбо змия и кинжала върху пагоните. Но нямаше логика.

Двамата мъже го хванаха и го измъкнаха от камиона. Меткалф веднага осъзна, че нямаше смисъл да се съпротивлява: камионът бе обграден от униформени офицери. Иля, пушейки, разговаряше с неколцина от тях: държанието му показваше, че не е изненадан. Той познаваше тези хора или им сътрудничеше.

Камионът беше спрял в някакъв вътрешен двор — район, който беше виждал на снимки. Място, където се бе надявал никога да не попадне.

Закопчаха му белезници и го поведоха, а от двете му страни се бяха наредили униформени мъже.

— Иля — викна Меткалф. — Кажи им, че има някакво недоразумение.

Но Иля вече бе скочил в камиона, хвърли фаса от цигарата си върху циментовата площадка, махна приятелски на мъжете и потегли.

Войниците задърпаха Меткалф към арковиден вход, чиито жълти тухли му бяха познати и от които му се доповръща.

Намираше се в главната квартира на НКВД. На „Лубянка“.

30

Кошмар беше неподходящата дума да опише положението си. Кошмарите винаги са съпроводени със смътното усещане, че не са нищо повече от сънища, че човек се събужда и се освобождава от ужаса. Меткалф знаеше, че това не е кошмар, а реалност, неговата реалност. Най-ужасното от всичко бе, че нямаше изход. През последната година, откакто работеше за организацията на Алфред Коркоран, се бе озовавал само няколко пъти в ужасни ситуации. Веднъж за малко да го разкрият, няколко пъти се отърва на косъм от ареста. Беше раняван, едва не го убиха. Стана свидетел на няколко убийства на скъпи за него хора.

Но всичко това бледнееше в сравнение със сегашното му положение.

Хвърлиха го в килия в затвора с най-лоша слава „Лубянка“. Попадна в друг свят, където бягството бе невъзможно, където уменията, които притежаваше и благодарение на които се бе измъквал от безброй сложни ситуации, бяха безполезни. Нямаше никаква идея от колко време е в килията: десет часа? Двайсет? Нямаше как да отмерва времето, нямаше изгрев или залез, никакъв график или обичайно повтарящи се действия.

Беше в тясна единична подземна килия, без отопление, леденостудена. Лежеше върху твърд железен креват с дюшек около пет сантиметра, вонящ от неизброимите затворници, които бяха лежали върху него. Разполагаше с грубо сиво вълнено одеяло, дълго не повече от метър, което покриваше само стъпалата и коленете му.

Меткалф се чувстваше изтощен до смърт, но не можеше да заспи: килията му се осветяваше с ярка крушка, която никога не загасяха, някъде отвън прииждаха ослепителни лъчи от електрическа светлина. Нарочно не му позволяваха да заспи; искаха да се изтощи физически и психически. През половин минута някой отваряше металния капак на шпионката и през нея надничаше око. Всеки път, когато дръпнеше одеялото да закрие главата си, надзирател отваряше шпионката и му крясваше да си открие лицето. Ако се обърнеше към стената, надзирателят му заповядваше да се върне в предишната поза.

В килията беше толкова студено, че от устата му излизаше пара. Не спираше да трепери. Накараха го да се съблече, разпориха дрехите му с бръснарски ножчета, отрязаха металните копчета и му взеха колана. Претърсиха тялото му. Заповядаха му да се изкъпе под душа, но не му дадоха хавлия да се подсуши. После облече съсипаните дрехи върху влажното си тяло. Преведоха го през мразовития двор в другата част от сградата, за да му вземат пръстови отпечатъци, да го снимат в профил и анфас.

Знаеше много за „Лубянка“, но това бяха сухи, безпристрастни знания от книгите и разузнавателните доклади, а понякога и от слухове. Знаеше, че най-старата сграда в комплекса „Лубянка“ преди революцията е принадлежала на застрахователна компания „Россия“; че ЧК, първообразът на съветската тайна полиция, беше превърнал стаите в тази сграда в помещения за разпити и затворнически килии.

Знаеше, че това е фабрика на смъртта, най-опасните затворници екзекутираха в приземието на улица „Дзержински“ номер едно, най-секретната секция от комплекса „Лубянка“. Бяха му разказвали, че затворниците, които подлежаха на екзекуция, ги откарвали в камера в приземието, постилали на пода мушама, после ги застрелвали в тила с автоматичен пистолет с осем патрона „Токарев“ или още докато влизали, или когато застанели с лице към стената. На екзекуторите плащали добре, били само неуки мъже. Алкохолизмът и самоубийствата се срещали често при тях.

После отнасяли тялото и го погребвали в общ гроб. Преди това идвала жена да го почисти. Смъртта се освидетелствала от лекар на служба към НКВД, а смъртният акт, последния документ на жертвата, прилагали към досието й. Ако жертвата беше известна личност, винаги казвали на близките, че човекът е осъден на десет години затвор без право на посещения и кореспонденция и това било последното, което роднините чували за него.

Всичко това го знаеше, но това, което не знаеше, беше далеч повече. Дали беше предаден от някого, или просто в НКВД бяха решили, че е време да го задържат. Проследиха го до явката, претърсиха хотелската му стая, откриха радиостанцията и имаха десетки улики да го арестуват.

Но защо именно приятелят на Лана, нейният асистент и гримьор Иля, човек, комуто тя вярваше безрезервно, който я предупреди за идването на агентите, в крайна сметка го доведе тук?

Беше напълно възможно Иля да е информатор, сътрудник на НКВД като много други съветски граждани. Тайната полиция лесно принуждаваше хората да й сътрудничат — заплаха срещу член на семейството или разкритие за някое дребно прегрешение беше достатъчно. В НКВД подозираха Меткалф, знаеха за редовните му срещи с Лана. От тяхна гледна точка беше логично да вербуват или да притиснат асистента на Лана, да накарат Иля да докара Меткалф. Но беше ли възможно… беше ли възможно Лана да го е предала?

Тя би направила всичко да предпази баща си. Ако окажеха над нея натиск — голям, неустоим натиск, — беше ли възможно тя да се поддаде и да стане доносник на НКВД?

И още нещо, напомни си той: Защо смяташ, че е немислимо Лана да те измами, след като ти също я измами?

Не знаеше какво да мисли. Беше толкова изтощен, че не можеше да мисли нормално.

Скърцане на метал, превъртане на ключа на килията. Меткалф се изправи в седнало положение и зачака да разбере какво ще се случи. Трима униформени надзиратели влязоха вътре, двамата с насочени оръжия.

— Стани — каза водачът им.

Меткалф стана, наблюдавайки внимателно и тримата. Не само че го превъзхождаха като бройка. Дори да се опиташе да избие оръжието на единия, дори да успееше да го насочи към главата на някой от тях и да го вземе за заложник, знаеше, че няма да може да се измъкне от тук. Трябваше да се подчинява, докато се появеше някаква друга възможност.

— Колко е часът? — попита той.

— Ръцете зад тила — викна му единият надзирател.

Поведоха го през мрачен вестибюл до желязна врата с решетка по средата. Оказа се примитивен асансьор. Накараха го да застане с лице към стената на асансьора. Вратата се блъсна и той потегли.

Слязоха в дълъг коридор с ориенталска пътека върху паркета и бледозелена боя по стените. Единственото осветление идваше от бели глобуси, които висяха от тавана.

— Гледай само пред себе си — изкомандва единият. — Ръцете на тила. Не се оглеждай встрани.

Меткалф крачеше, от двете му страни вървеше по един надзирател, а зад него — третият. С ъгълчетата на очите си забеляза, че минаха покрай дълга редица кабинети, някои с отворени врати. Вътре работеха мъже и жени. През двайсет крачки стояха униформени часови.

Дочуха се няколко почуквания на метал върху метал. После видя, че единият от часовите потрепваше с ключа си върху катарамата на колана си. Беше някакъв сигнал.

Изведнъж го изблъскаха плътно до стената в ниша с размери на телефонна кабина. Явно щеше да мине важна клечка или най-малкото някой, когото той не биваше да види.

Накрая стигаха до масивна дъбова врата с тъмни петна. Един от пазачите му почука. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана дребен мъж със светла коса и призрачнобледо лице. Беше секретар, помощник на някой висш офицер. Върху бюрото му имаше пишеща машина и няколко телефонни апарата. Попълни някакви документи и даде копие на водача на надзирателите. Меткалф наблюдаваше мълчаливо, полагайки усилия да не издава чувствата си. Секретарят почука на вътрешната врата, после повдигна едно капаче и каза:

— Затворник 08.

— Да влезе — отвърна някакъв глас.

Секретарят отвори вратата и се отдръпна назад, докато Меткалф влизаше, ескортиран от водача на пазачите. Другите двама останаха отвън с изпънати стойки.

Влязоха в просторен кабинет на някой с висок ранг. Подът бе покрит с огромен персийски килим, мебелите бяха масивни, от тъмно дърво. До една от стените имаше каса. Масивно бюро, покрито със зелено сукно, беше отрупано с папки и телефонни апарати. Зад него седеше строен мъж с високо, изпъкнало чело, леко плешив и кръгли очила без рамки, през които очите му изглеждаха необичайно големи. Беше облечен в идеално изгладена сива униформа. Без да става от стола, той направи жест с ръка. Пазачът се завъртя кръгом и излезе, оставяйки Меткалф сам.

Очилатият се наведе над бюрото и няколко минути ро-вичка из документите, сякаш Меткалф го нямаше. Издърпа дебела папка и най-после погледна към Меткалф, без да пророни нито дума.

Меткалф знаеше, че това е един от прийомите за разпит — мълчанието имаше за цел да накара неопитния субект да се почувства неудобно, да се притесни. Но Меткалф не беше неопитен. Той възнамеряваше да мълчи, докато и следователят му мълчеше.

След като минаха поне пет минути, очилатият се усмихна и каза на перфектен английски с британски акцент.

— На английски ли предпочитате да говорим — после добави на руски — или руски? Доколкото разбрах, говорите езика ни добре.

Меткалф примигна. Английският можеше да му даде предимство, помисли си той. Офицерът от НКВД нямаше да схваща нюансите, тънките разлики в думите и изразите, които само англоговорещите усещаха. Той отговори на английски:

— За мен няма значение. Стига да разговаряме свободно и открито. Вие упълномощен ли сте за това, другарю…? Страхувам се, че не чух името ви.

— Аз не съм го „подхвърлил“, както се изразявате вие, американците. Можете да ме наричате Рубашов. Също „господин“, а не „другарю“ — ние с вас не сме другари в края на краищата, г-н Меткалф. Седнете, моля.

Меткалф се настани върху едно от двете огромни кресла, тапицирани в зелена кожа, до бюрото на Рубашов. Забеляза, че самият Рубашов остана прав. Зад него висяха три портрета в рамки — на Ленин, Сталин и Железния Феликс, Дзержински, прословутия основател на ЧК. Главата на Рубашов беше обградена от портретите, сякаш бе част от колекцията.

— Желаете ли чаша чай, г-н Меткалф?

Меткалф поклати глава.

— Чаят е наистина чудесен. Нашият председател го донесе от Грузия. — Пийнете малко, г-н Меткалф. Имате нужда да се освежите.

— Благодаря, но не желая.

— Казаха ми, че не сте докоснали храната, която са ви оставили. Съжалявам да чуя това.

— О, това храна ли беше?

Той си спомни металната чиния с разредена супа, която му подхвърлиха с комат твърд черен хляб. Колко време мина от тогава? Колко време мина, откакто го затвориха в единичната килия?

— Е, тук не е черноморски курорт, макар че няма ограничения за престоя. — Рубашов излезе иззад бюрото си и застана пред Меткалф с ръце, свити пред гърдите. Високите му черни кожени ботуши бяха идеално лъснати и блестяха като огледало. — Значи, вие сте много опитен оперативен агент, не са много агентите, които успяват да се изплъзнат като вас от нашите хора. Впечатлен съм.

Следователят естествено очакваше Меткалф веднага да го опровергае, но той си замълча.

— Надявам се, че разбирате положението си.

— Напълно.

— Радвам се да го чуя.

— Разбирам, че съм отвлечен и хвърлен в затвора незаконно от агенти на съветската тайна полиция. Разбирам, че е станала някаква сериозна грешка, която ще има много по-големи последствия, отколкото си представяте.

Рубашов поклати бавно глава и каза.

— Не, г-н Меткалф. Няма никаква грешка. Обмислили сме и всички… „последствия“, както ги нарекохте. Ние сме толерантна нация, но не търпим шпионска дейност срещу страната си.

— Да — каза спокойно Меткалф. — „Шпионска дейност“ явно е обвинението, което отправяте срещу всеки посетител, когото сметнете за неудобен, така ли е? Някой в Комисариата на външната търговия не е харесал условията на сделката, сключена със семейната ми фирма, предполагам.

— Не, сър. Моля, не ми губете времето с извъртания — предупреди руснакът и посочи с пръст купчината папки върху бюрото си. — Виждате ли всичките тия дела, по които съм главен следовател. Както разбирате, имам много работа и времето не ми достига. Така че нека говорим по същество, г-н Меткалф — той се върна до бюрото си, измъкна лист хартия и я подаде на Меткалф. Следователят миришеше на тютюн за лула и пот. — Вашето признание, г-н Меткалф. Под пишете и да приключваме.

Меткалф погледна листа и забеляза, че е празен. После се усмихна иронично.

— Подпишете в дъното на листа, г-н Меткалф. Ние ще попълним подробностите по-късно.

Меткалф продължаваше да се усмихва.

— Изглеждате ми интелигентен човек, г-н Рубашов. Не грубиян, като онзи, който е взел глупавото решение да бъде арестуван известен американски индустриалец, чието семейство има приятелски връзки с Белия дом. Не човек, който би поел риска за дипломатически инцидент с непредвидими последици.

— Вашите мили думи стоплят сърцето ми — каза следователят и се облегна на стола зад бюрото. — Но дипломацията не е моя грижа. Не влиза в служебните ми задължения. Работата ми е да разследвам престъпления, да взимам решения за присъдата и да следя за нейното изпълнение. Знаем много повече за вас, отколкото си представяте. Наши агенти следят действията ви, откакто сте в Москва — Рубашов повдигна дебела папка. — Много, много подробности. И това не са действия на човек, който е дошъл с намерения да прави бизнес.

Меткалф наведе глава и повдигна едната си вежда.

— Аз съм мъж, г-н Рубашов. И не съм имунизиран срещу чара на вашите руски момичета.

— Както ви споменах вече, г-н Меткалф, моля, не ми губете времето. Вашите влизания и излизания от Москва ме интригуват. Вие, изглежда, лесно се оправяте тук и действате в широк периметър.

— Познавам добре града.

— Засекли са ви да взимате някакви документи на улица „Пушкинская“. Отричате ли?

— Да взимам документи?

— Имаме снимки, г-н Меткалф.

Снимки на какво? — зачуди се той. Как измъква пакета иззад радиатора? Или как го пъха в джоба на палтото си? Тъй като не знаеше какво точно са видели, не беше в състояние да прецени до каква степен да си признае.

— Любопитен съм да видя тези снимки.

— И това ще стане.

— Аз също по цял ден се занимавам с документи. Това е същността на работата ми.

— Разбирам. А обичайно ли е за вас да бягате, когато ви доближат агенти на НКВД?

— Мисля, че всеки би побягнал, когато види агент на НКВД да приближава към него, вие как смятате? Не е ли това репутацията, с която толкова много се гордеете — да всявате страх в сърцата на невинните хора?

— Да — отговори руснакът и се изкиска, — но още повече това важи за виновните. — Леката усмивка изчезна от физиономията му. — Предполагам сте наясно, че е престъпление в Москва цивилен да носи оръжие.

— Нося пистолет за самозащита — каза Меткалф и вдигна Рамене. — Тук има доста много криминални елементи, доколкото знам. А ние, богатите чужди бизнесмени, сме лесна плячка.

— Това не е обикновен случай, г-н Меткалф. Само за това нарушение можете да лежите до живот в затвора. И повярвайте ми, няма да ви е приятно да прекарате живота си в съветски затвор. — Той се обърна и погледна към портретите на Сталин, Ленин и Дзержински, сякаш търсеше вдъхновение от тях. Без да се обръща, каза: — Г-н Меткалф, в тази организация работят хора — много по-висшестоящи от мен мъже, — които биха искали да бъдете екзекутиран. Разполагаме с предостатъчно доказателства за шпионската ви дейност. Спокойно можем да ви изпратим в гулаг до края на живота ви.

— Не знаех, че се нуждаете от доказателства, за да заточавате там хората.

Рубашов се вторачи в него с увеличените от очилата очи.

— Страхувате ли се от смъртта, г-н Меткалф?

— Да — отвърна Меткалф. — Но ако живеех в Москва, вероятно нямаше да ме е страх. Всъщност, щом разполагате с всичките тия доказателства, защо си губите времето да ме разпитвате?

— Защото искам да ви дам възможност. Да сключим сделка, така да се каже.

— Сделка.

— Да, г-н Меткалф. Ако ми предоставите информацията, която ме интересува — потвърждение за най-различни подробности около организацията, за която работите, целите, имената и прочие, — е, може и да се качите на следващия влак към къщи.

— Бих искал да ви помогна. Но нямам нищо за казване. Съжалявам.

Рубашов плесна с ръце.

— Е, каза той. — Аз съм този, който съжалява — той излезе иззад бюрото си и натисна едно копче. — Благодаря ви, че ми отделихте време, г-н Меткалф. Вероятно ще сте по-склонен да говорите на следващата ни среща.

Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлуха тримата надзиратели, сякаш бяха дебнали за своята плячка.

Незабавно го отведоха в друго крило на сградата, където коридорът беше целият в бяло и идеално осветен. Единият от пазачите натисна звънеца на една врата, на чиято табела пишеше стая за разпити номер три. Въоръжени войници на НКВД отвориха отвътре вратата към изцяло бяла стая с плочки на пода, по стените и дори на тавана. Меткалф забеляза, че петима надзиратели го очакваха с гумени палки в ръце. Вратата се затвори.

Петимата мъже се нахвърлиха върху него с гумените палки. Започнаха да го удрят по корема, бъбреците. Все едно, че го ритаха, само че болката бе десетократно по-силна. Свитки излязоха пред очите му. Той се съпротивляваше само дотолкова, че да предпази най-важните си органи от болезнените удари. Но не успя. Припадна на пода, погледът му се замъгли.

Продължиха да го удрят, но за щастие, той беше преминал границата на болката, която можеше да издържи.

Поляха го със студена вода, съживиха го, върнаха го към състоянието, при което отново усещаше непоносимата болка. После отново го биха. Плюеше кръв на пода. Кръв се стичаше в очите му, по бузите. Сега зрението му не беше замъглено, а странно накъсано, все едно пред очите му минаваха кадри от кинолента. Проблясъци от светлина се редуваха с получерни петна. Зачуди се дали ще умре тук, в тази искрящо бяла стая. Смъртта му щеше да бъде освидетелствана от анонимен съветски лекар, тялото му, хвърлено в общ гроб. Дори в делириума — умопомрачението и истерията, които облекчаваха периодично болката от ударите с палките — той мислеше за Лана. Безпокоеше се за нея, мислеше си дали е в безопасност, дали не са довели и нея за разпит. Дали щеше да дойде и нейното време да я въведат в тази стая с бели плочки и да потече кръв от черепа, носа и очите й?

Онова, което не можеше да понесе, бе мисълта, че Лана може да бъде подложена на мъките, които в момента той изживяваше. Не биваше да го допусне. Ако има и най-малката възможност, която е във властта ми, заповядваше си той трябва да я използвам, за да я предпазя, да не допусна да попадне на това кошмарно място. Ако умра тук, няма как да я спася.

Трябва да оживея по някакъв начин.

Трябва да говоря.

Той с мъка повдигна ръката си и изстена.

— Чакайте. Искам…

Биячите спряха по сигнал от мъжа, който, изглежда, беше старшият. Вторачиха се в него с очакване.

— Заведете ме при Рубашов — каза той. — Искам да говоря.

Преди да го отведат, го почистиха. Не можеха да допуснат да изцапат с кръв персийския килим на главния следовател. Разсъблякоха го и го мушнаха под душа, после му дадоха нова сива униформа да се облече. Едвам успяваше да движи ръцете си, болката го прерязваше като с нож.

Но, изглежда, Рубашов не бързаше да го приеме. Държаха го в коридора пред вратата на кабинета прав. Стори му се, че мина цяла вечност. Копнееше да седне. Трябваше да се насилва, за да се задържи на краката си. Меткалф знаеше, побоят в стаята за разпити беше само началото на останалите методи. Често караха затворниците да стоят прави до стената с дни, без да спят. Не след дълго затворниците започваха да си мечтаят да умрат. Само двама от надзирателите го придружаваха този път, което е косвено признание, че е твърде омаломощен, твърде безсилен, за да представлява физическа заплаха.

Най-накрая го въведоха вътре. Бледния, приличащ на призрак секретар го нямаше, явно работното му време бе изтекло. Мястото му бе заел друг, по-млад мъж, който изглеждаше още по-свит. Подписаха някакви документи, после вътрешната врата се отвори и Меткалф бе въведен в кабинета.

Когато и да разговаряше с групенфюрера от СС Райнхард Хайдрих, цигуларят не забравяше каква изключителна привилегия е да има такъв покровител. Хайдрих не беше само цигулар виртуоз, той беше гениален стратег. Това, че бе избрал лично Клайст за мисията, беше още едно доказателство за таланта му на убиец.

Затова се стараеше да не разочарова Хайдрих. Мина директно на въпроса веднага щом телефонната връзка бе установена и Хайдрих вдигна слушалката.

— Все още не съм разбрал какво точно прави американецът — каза той.

После му разказа набързо — тъй като Хайдрих нямаше търпение за подробности — как приятелят на американеца, британецът, отказа да говори въпреки натиска и трябваше да бъде ликвидиран. Докладва как дипломатът Амос Хи-лиард, когото проследи до мястото на срещата му с американеца, за нещастие го разпозна — вероятно от досието със снимки на Коркоран — и също трябваше да бъде елиминиран. А после при наличието на тялото като улика Клайст бързо трябваше да се измъкне.

— Действал си съвсем правилно — успокои го Хайдрих. — Дипломатът е щял да компрометира прикритието ти. Още повече, че всеки ликвидиран член на мрежата е победа в полза на Германия.

Цигуларят се усмихна, оглеждайки комуникационния център в посолството.

— Това повдига въпроса, господине, дали вече е време да елиминирам и американеца.

Клайст не посмя да сподели огромното чувство на безсилие, което изпитваше, поради това, че все още не бе получил позволение да приключи с американеца веднъж завинаги.

— Да — отговори веднага Хайдрих. — Мисля, че вече е време да приключим с тази шпионска мрежа. Но току-що ни уведомиха, че американецът е прибран на „Лубянка“ за разпит. Там почти със сигурност ще умре — руснаците ще свършат работата вместо нас.

— Значи друг рибар е хванал рибата — каза Клайст разочаровано. — Ами ако не изпълнят задачата?

— Тогава ще се наложи ти да се нагърбиш. Аз не се съмнявам ни най-малко, че ще успееш.

Този път Рубашов седеше зад огромното бюро, а главата му почти не се виждаше от натрупаните купчини папки, пишеше нещо. След няколко минути приключи, затвори писалката и вдигна очи.

— Разбрах, че искате да ми съобщите нещо, г-н Меткалф?

— Да — отвърна Меткалф.

— Добре. Знаех си, че сте разумен човек.

— Принудихте ме към това.

Рубашов го погледна втренчено, а очите му приличаха на рибешки през увеличителните стъкла.

— Ние смятаме това за убеждаване и то наистина е една от многото форми на убеждаване, които прилагаме.

Устата на Меткалф се напълни с кръв. Той се изплю върху килима. Очите на Рубашов заблестяха от гняв.

— Срам. Знаете ли, щеше да е по-добре за вас, много, много по-добре, да не чуете това, което ще ви кажа.

Когато си заплашен от властите, винаги им противопоставяй по-висшестояща власт. Ако не научиш друго от мен, запомни поне това. Алфред Коркоран.

Рубашов погледна над очилата си без рамки.

— Не се съмнявам в това, г-н Меткалф — каза спокойно следователят. — Вие бихте предпочели да не ми казвате истината. Трудна работа, но вие сте смел човек.

— Разбирате ме погрешно, Рубашов. Това, което ще ви кажа, бихте предпочели да не го чувате. Знаете ли, че за бизнесмен като мен е трудно да работи в Русия. Налага се човек да се пригоди, да се подсигури, така да се каже, на най-високо равнище. Да подготви почвата тайно, запазвайки пълна дискретност — Меткалф трудно повдигна ръцете си и обходи с длани просторното помещение. — В този хубав кабинет вие си живеете блажено, без да подозирате какво става по-високо — на равнището на Политбюро, както и трябва да бъде. Държавните дела на най-високо равнище са само за държавниците, Рубашов. А държавниците са хора като всички останали. Те са човешки същества. Човешки същества с желания. Човешки същества, които също изпитват алчност, изкушения, нужди и желания, които в този работнически рай трябва да бъдат пазени в тайна. Нужди и желания, които трябва да се обслужват дискретно от хора с връзки. Именно тук е мястото на „Меткалф Индъстрис“.

Рубашов го гледаше втренчено, без да мига и без никаква видима реакция.

— И вие сигурно разбирате, че… удобствата, които моята компания осигурява на най-висшите представители на вашето ръководство, трябва да бъдат запазени в тайна. Така че няма да ви споменавам за западната битова техника, която доставихме в една къща в Тбилиси и на друго място в Абхазия — тези къщи принадлежат на майката на вашия шеф Лаврентий Павлович. — Той спомена името и презимето на Берия с фамилиарност. Беше малко известен факт, че Берия бе предоставил на своята майка две къщи в съветска Грузия и ги бе обзавел луксозно. Но Рубашов трябваше да знае. Меткалф не се съмняваше в това.

Рубашов бавно поклати глава, реакцията му бе безизразна. Меткалф продължи:

— Когато се отнася лично до него, вашият Лаврентий Павлович е доста по-екстравагантен. Въобще не сте чували от мен за картината на Тинторето от шестнайсети век, която виси в трапезарията в къщата му на улица „Никитская“. — Малцина знаеха къде живее Берия. Но Меткалф беше получил тази информация и сега успя да си припомни подробностите. — Някак си не мога да си представя, че някога са ви канили на вечеря в дома на Лаврентий Павлович, но дори да са ви канили, подозирам, че не сте успели да оцените величието на тази дребна скъпоценност. Председателят на НКВД е рафиниран мъж с изтънчен вкус, а вие сте мужик. Никога няма да чуете от моята уста как Лаврентий Павлович осигури парите за покупката, че продаде църковна утвар и икони в чужбина. Транзакцията беше извършена при пълна дискретност чрез „Меткалф Индъстрис“.

Следователят вече не поклащаше глава. Лицето му бе съвсем пребледняло.

— Г-н Меткалф — започна той, но Меткалф го прекъсна.

— Моля, попитайте лично Берия за това. Обадете му се по телефона веднага и го попитайте. Попитайте го също за иконите, които бяха свалени от църквата „Христос Спасителя“ в Москва. Обадете му се, ако обичате, и поискайте потвърждение.

Меткалф отвърна на погледа на Рубашов с безизразна физиономия. Руснакът протегна дясната си ръка към купчината телефони и вдигна слушалката на един от белите.

Меткалф се облегна на креслото и се засмя.

— Кажете ми, г-н Рубашов, ваша ли беше идеята да ме арестуват? Или сте изпълнявали заповеди отгоре?

Рубашов притисна телефонната слушалка към лицето си. Едва доловима, нервна усмивка заигра на устните му, но той не отговори. Телефонът, на който звънеше, също.

— Сега разбирам, че или вие заговорничите срещу Берия, или неговите врагове във вашата служба ви използват като оръдие, като инструмент. Кое от двете?

— Няма да търпя нахалството ви — избухна Рубашов все още със слушалка, опряна на ухото.

Гневът му — безсилен гняв, както се стори на Меткалф — беше добър знак.

Меткалф продължи, все едно че Рубашов не беше казал нищо.

— Сигурен съм, че си представяте как можете да направите така, че да изчезна, за да изчезнат и проблемите ви. Но се опасявам, че ме подценявате. Един от семейните ни адвокати в Ню Йорк държи някои документи в сейф, в готовност да ги предостави на медиите, в случай че не вляза във връзка с него до предварително уговорена дата. Скандалът, който ще последва, ще е огромен. Имената на хората в Москва, с които компанията „Меткалф Индъстрис“ е поддържала делови отношения през последните години. Хора, по-високо поставени и от председателя Берия, чиито имена вие едва ли бихте искали да бъдат очернени. Едно от тези имена е на човек, когото никой не би пожелал да дразни.

Меткалф обърна глава и се взря в портрета на Сталин на стената. Рубашов проследи погледа му, а върху пребледнялото му лице се изписа ужас. Такова изражение Меткалф никога не бе виждал върху физиономията на висш офицер от НКВД.

— Все едно, че подписвате смъртната си присъда — продължи Меткалф и вдигна рамене. — Не че за мен има някакво значение. В края на краищата вие ме принудихте да се разприказвам, или греша?

Рубашов натисна звънеца на бюрото си, за да повика охраната.

Берлин

Адмирал Вилхелм Канарис завърши доклада си, мъжете около заседателната маса сякаш бяха поразени от мълния. Те заседаваха в залата за конференции на новото канцлерство, проектирано по лична заръка на фюрера от любимия му архитект Алберт Шпеер. Навън вилнееше снежна виелица.

В нишата над главите им се издигаше мраморен бюст на Бисмарк. Никой от мъжете в стаята, дори Хитлер, не знаеше, че всъщност това бе копие на оригиналния бюст, който стоеше в старата сграда на канцлерството години наред. При преместването му в новопостроеното канцлерство бюстът беше изпуснат и се счупи при шията. Шпеер нареди тайно на скулптора да създаде идентично копие, което бе потопено в отвара от чай, за да изглежда пожълтял от времето. Архитектът смяташе, че случайното счупване на оригинала е лошо знамение.

Мъжете около масата бяха най-високопоставените лидери на райха. Те бяха дошли, за да преценят плюсовете и минусите от евентуално нахлуване в Съветския съюз, въпрос, който все още се обсъждаше. Възраженията против предприемането на атака срещу Русия бяха силни. Мъже като фелдмаршал Фридрих фон Паулус и фелдмаршал Вилхелм Кайтел, както и генерал Алфред Йодл предупреждаваха, че войските им са разгърнати на прекалено много бойни театри.

Те излязоха със старите аргументи, че не бива да се затъва в това блато, ами Русия да се неутрализира и да се държи на почетно разстояние, да не се допусне влизането й във войната.

Но разузнаването в Москва внесе объркване.

Атмосферата в залата беше наелектризирана.

Операция „Гроза“ промени всичко. Сталин тайно се готвеше да ги нападне. Те трябваше да го изпреварят.

Първото възражение дойде от шефа на главното управление по сигурността генерал от СС Райнхард Хайдрих.

— Откъде да сме сигурни, че тези разузнавателни данни не са нагласена работа? — попита той.

Адмирал Канарис наблюдаваше високия и злокобен на вид шеф по сигурността с дълъг кокалест нос и очи като на влечуго. Той добре познаваше Хайдрих. Срещаха се по светски прояви. Хайдрих, талантлив цигулар, често свиреше камерна музика в дома на Канарис заедно с фрау Канарис, която също беше цигуларка. Канарис беше наясно, че по-младият от него мъж беше див фанатик, комуто не можеше да се вярва. Възражение като това бе напълно в стила на Хайдрих. Той искаше да покаже пред фюрера превъзходството си в областта на шпионажа.

— Хората ми изследваха щателно документите и аз бих подканил вашия екип да направи същото — отговори му спокойно Канарис. — Ще откриете, че са автентични.

— Просто се питам как така НКВД не е открило изтичането на информация — настоя Хайдрих.

Фелдмаршал Фон Паулус също се обади:

— Но ние не сме попадали на други свидетелства, че Сталин планира подобна атака. Не се забелязва мобилизация, нито разполагане на войски. Защо руснаците ще искат да ни нападат?

— Защото Сталин иска да завладее цяла Европа — отговори Йодл. — Това е отдавнашното му желание. Но няма да му се уреди. Няма никакви съмнения вече, че трябва да предприемем превантивно нападение срещу Русия. С осемдесет или сто дивизии ще разгромим Русия за четири до шест седмици.

31

Улиците бяха тъмни, покрити с току-що паднал сняг. Почти нямаше движение в този час на нощта, шумовете бяха приглушени. Уличен часовник показа на Меткалф, че е един часа след полунощ. Точно пред него се намираха Кримският кей и внушителният Кримски мост, който свързваше двата бряга на река Москва, най-дългият висящ мост в Европа, построен само преди две години.

Меткалф наближи и забеляза самотна фигура в средата на моста на тротоара за пешеходци. Фигура на жена, облечена в палто и със забрадка на главата. Беше Лана без никакво съмнение. Сърцето му заби силно, не можеше да се овладее. Ускори ход в мразовитата нощ, но не можеше да тича, не още. Краката и гръдният му кош боляха ужасно. Пораженията от побоя едва сега бяха започнали да утихват. Вятърът го пронизваше през разпраните съсипани дрехи, които приличаха на дрипи.

Главният следовател Рубашов нареди да го освободят незабавно и да унищожат всички документи. Върнаха му вещите с изключение на пистолета. Но Меткалф не се чувстваше победител, чувстваше единствено празнота и вцепененост.

Река Москва беше неподвижна и спокойна. Луната разпръскваше по повърхността й милиони късчета светлина. Лунната светлина се отразяваше от сребърните вериги и железните подпори на моста. Много рядко по него минаваше кола или камион и той се разтрисаше.

Пътят пеша му се видя безкраен. Тя му се струваше толкова далеч, а той едва движеше крайниците си. Лана стоеше с гръб към него и гледаше към водата, унесена в мислите си. Около час по-рано той й звънна в Болшой от уличен телефон. Когато чу гласа му, тя ахна, а после извика: — Миличкият ми, скъпи мой, къде беше? Размениха си лаконични кодирани фрази, определиха си среща, без да споменават точното място, за всеки случай, ако някой ги подслушваше.

Срамуваше се, че в миг на слабост я заподозря, че има пръст в арестуването му. Беше невъзможно. Ако го беше предала, как тогава той можеше да вярва в неизменните физични закони на света? Как можеше да вярва на закона за гравитацията, в съществуването на слънцето и луната?

Тя се обърна, видя го да върви с мъка по моста и се затича към него. Когато го доближи и видя лицето му, нададе писък и го прегърна. Той изохка.

— Ей, внимателно.

— Какво са направили с теб? — Тя разхлаби прегръдката си, попипа нежно пропитото му от болка тяло. Целуна го и доста дълго той остана в ръцете й, които го бяха обгърнали. Усещаше уханието на парфюма й, топлината на устните й. Чувстваше се по странен начин сигурен, макар да знаеше, че няма нищо сигурно в това да бъде с любимата си в Москва.

— Лицето ти… — ридания разтърсиха тялото й — Стива, те са те пребили.

— Наричат го убеждаване. Предупредиха ме, че „Лубянка“ не е курорт, и аз се убедих, че казват истината. Но можеше да е и по-зле. Бях късметлия… че оцелях.

— Бил си на „Лубянка“. Не знаех къде изчезна. Попитах Иля, той ми каза, че са го спрели и че милицията е претърсила камиона и те открила. Изглеждаше толкова уплашен. Толкова зле се почувствах заради него. Мои приятели ходиха в милицията и питаха какво се е случило с теб. Но там отговаряли, че не разбират за какво става дума. След три дни една приятелка ми направи услугата да провери в затвора в Лефортово, а те казали, че нямат такъв затворник. Но тук всички лъжат. Не можех да разбера, да открия истината. Ти липсва цели пет дни. Помислих си, че са те заточили, дори екзекутирали.

— Твоят асистент е стукач — каза Меткалф, използвайки думата за информатор.

Очите й се разшириха и дълго тя не можа да пророни нито дума.

— Никога не бих заподозряла нещо такова, иначе нямаше да му позволя да се доближи до теб, Стива, трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Толкова много въпроси през годините, толкова много странни дребни подробности сега ми стават ясни. Неща, които съм пренебрегвала. Понякога той продаваше навън билети незаконно, а като че ли не се притесняваше ни най-малко от това. Толкова много маловажни неща съм пропуснала, а е трябвало да ги приема като показателни.

— Няма как да знаеш. Откога работи при теб?

— От няколко месеца е мой гримьор и асистент, макар да се познаваме от години. Винаги е бил приятелски настроен. Преди четири-пет месеца започна да се навърта по-дълго около мен, помагаше ми, правеше ми услуги. Един ден ми каза, че би искал да го преназначат като мой асистент за представленията, ако нямам нищо против, и аз естествено…

— Това след началото на връзката ти с Фон Шюслер ли стана?

— Ами да, точно след, но… Да, разбира се, може и да не е съвпадение. Властите са искали да ме държат под око и са ми прикачили Иля.

— Фон Шюслер е германски дипломат, важен потенциален източник на разузнавателна информация, а ти си балерина от национален мащаб. Рисковете и възможностите са били твърде големи за НКВД да не прикрепи някого към теб.

— Ами Кундров…

— Той е от ГРУ, военното разузнаване — съперническа служба. Всички се стремят към собствени източници. Всички работят по различен начин, НКВД по-потайно. Но, Лана, слушай. Искам да те попитам още веднъж. Искам да си помислиш много сериозно, тъй като става дума за съдбоносно решение. Ще дойдеш ли с мен?

— Не, Стива. Не мога да направя такова нещо. Говорихме вече за това. Никога няма да го направя. Няма да изоставя баща си, да напусна Русия. Не мога! Трябва да ме разбереш!

— Лана, тук никога няма да си в безопасност.

— Това е домът ми, това ужасно място, което обичам.

— Ако сега не дойдеш с мен, никога няма да те пуснат.

— Не, Стива. Това не е вярно. Само след няколко дни изпращат трупата ни в Берлин на приятелско турне. Ще танцуваме за нацисткото ръководство. На нас винаги ни позволяват да пътуваме извън страната.

— Там също ще си в затвор. Берлин не е по-малък затвор от Москва, Лана.

Прозвуча щракване, звукът от освобождаването на предпазител на оръжие, който трудно можеше да се сбърка. Меткалф се втурна в посока на източника му. Дори в мрака бледите очи и русата коса му се видяха до болка познати, забеляза победоносната физиономия на агента от НКВД, които сочеше пистолета си срещу Меткалф. Беше се промъкнал незабелязано, стъпките му се бяха изгубили в шума от движещите се макар и рядко коли по моста, а и двамата влюбени бяха изцяло погълнати един от друг.

Меткалф инстиктивно се протегна за своя пистолет, но веднага си спомни, че го конфискуваха на „Лубянка“.

— Ръцете горе — каза мъжът от НКВД. — И двамата.

Меткалф се усмихна.

— Вие явно не сте запознат със случая. Никой не си е направил труда да ви осведоми. Може би ще поговорите с началниците си, преди да се направите на идиот. С Рубашов например.

— Тихо — изкрещя агентът. — вашите лъжи за Берия може да са уплашили страхливец и кариерист като Рубашов, но аз за радост съм подчинен директно на кабинета на Берия. А сега, горе ръцете!

Меткалф и Лана се подчиниха.

— Значи наистина сте решили да се направите на идиот — каза Меткалф. — не спирате да упорствате, приели сте задачата си като лична, отказвате да признаете грешката. Явно забравяте, че сте само един уличен агент. Не сте запознат с нещата над вас. Вече не съсипвате само кариерата си с вашето упорство. Сега съсипвате и живота си.

Русият се изплю в знак на присмех и враждебност.

— Вие лъжете нагло, но краката на лъжата са къси. Аз съм онзи, който откри радиостанцията ви. Заровена в гората югозападно от Москва, близо до дачата на американското посолство.

Изражението на Меткалф беше беизразно и издаваше само лек скептицизъм, но вътрешно му се зави свят. Рубашов не спомена за радиостанцията. Ако знаеше, нямаше да пропусне. Защо?

— Да, продължи да говори сивоокият агент. — Малка подробност, която спестих от доклада до Рубашов. Факт, оставен в резерв за по-късна употреба. Никога не съм вярвал на тоя гъзолизец и свиня. Но радиостанцията беше проучена от нашия специален технически отдел и аз прочетох изводите. Създадена от британските тайни служби за работа на терен, а не нещо, което се използва от бизнесмени. — Той премести пистолета си към гърдите на Лана. — Но изключително удобна за предавания на военни сведения, получени от дъщерята на генерал от Червената армия.

— Не е вярно — разплака се Лана. — Това е лъжа. Никога не съм заговорничела срещу своето правителство.

— Отстъпете един от друг! Този път и двамата ще си излезете от „Лубянка“ само в дървени ковчези — каза мъжът от НКВД.

— Тя е моя — обади се друг глас. Меткалф се обърна и видя червенокосия човек от ГРУ.

— Кундров — викна Лана. Тя изглеждаше облекчена, че вижда надзирателя си от ГРУ. — Ти ме следваш навсякъде, познаваш ме. Това чудовище ми отправи ужасни обвинения.

— Да — отвърна спокойно Кудров, обръщайки се към агента на НКВД. — Познавам тази жена. Прикрепен съм към нея. Знаете процедурите, Иванов. Този арст е в компетенциите на ГРУ като оперативна служба.

Русолявият от НКВД отново насочи пистолета си към Меткалф, а леденото изражение върху жестоката му физиономия не беше мръднало.

— Ти арестуваш тази жена — отговори той. — Аз ще се заема с американския шпионин.

Кундров също беше извадил пистолет и го държеше срещу Лана и Меткалф.

— По-добре да ги отведеш и двамата — каза той студено. — Докато се установи коя от двете служби ще се заеме с разследването.

— Съгласен съм — отговори Иванов, мъжът от НКВД. — Ще са нужни ресурсите на двете служби, за да се разследва заговорът. Американският шпионин е в прерогативите на НКВД, но изтичането на важни военни тайни е от компетенцията на военното разузнаване.

— Почакай — промърмори Кундров. — Този американец е голям хитрец, твърде умел лъжец. Законовите процедури ще са само загуба на време.

Другият руснак погледна Кундров и разбираща усмивка се появи на лицето му.

— Загуба на време, да.

— Нашите правила определят какви процедури да се следват, когато арестуваният се опита да избяга.

— Не! — извика Лана, осъзнавайки какво има предвид Кундров.

— Да — усмихна се отново агентът на НКВД. — Американецът успя да се измъкне от ареста.

Изражението на Кундров излъчваше пълна решимост, докато спускаше ударника на своя „Токарев“, изражение на човек, който би направил каквото трябва, без да му мигне окото. Петолъчката на бакелитовата дръжка светеше на лунната светлина.

— Да свършваме с тоя нарушител — каза той и натисна спусъка.

Лана изписка, а Меткалф наклони тялото си на една страна, хвърли се към нея и двамата паднаха върху металната повърхност на моста извън линията за стрелба на човека от ГРУ.

Два гърмежа се чуха от оръжието на Кундров, два бързи изстрела, но пропуснаха! Легнал над Лана, прикривайки я с тялото си, Меткалф наблюдаваше, без да разбира, как агентът от НКВД се смъкна върху ниския парапет на моста и как безжизненото му тяло се катурна през него. После се чу плясък от падането на тялото във водата. Кундров застреля своя колега от НКВД! И двата изстрела се забиха в гърдите на другия руснак. Как беше възможно?

Меткалф се вторачи в Кундров и веднага разбра от погледа му, че не беше случайно! Той не ги застреля нарочно. Той се целеше в Иванов.

— Нямах избор — каза Кундров, прибирайки пистолета си в кобура. — Той щеше да замеси и твоето име в доклада си, Светлана. Теб и баща ти.

Писъците на Лана затихнаха до приглушено хълцане, докато тя също гледаше вторачено своя надзирател.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Едно убийство може да бъде акт на симпатия — отговори той. — А сега тръгвай! Веднага изчезвай от тук, Светлана Михайловна, преди да са пристигнали останалите и положението да излезе изпод контрол. Бързо. Изстрелите ще доведат другите. Прибирай се вкъщи.

В гласа на мъжа от ГРУ имаше нежност и едновременно твърдост.

Меткалф се изправи бавно, Лана направи същото.

— Но, Стива, моят Стива… Какво ще правите с него?

— Трябва да напусне Русия — отговори Кундров — Мнозина го преследват и вече не може да се върне. Слушайте сега. Изчезвайте. Бягайте! Не бива да оставате повече тук.

Лана погледна Меткалф объркана.

— Да — потвърди той. — Трябва веднага да тръгваш, душа моя. Моля те. — Той я прегърна, притисна я, целуна я нежно по устните. После се отдръпна. — Пак ще се видим. Но не в Москва. Сега бягай, скъпа, бягай.

Все още шашнат, Меткалф седна на седалката до шофьора в седана М-1 на човека от ГРУ. С жестоките си уста и як нос Кундров беше олицетворение на арогантност, докато караше по улиците на града. Но тонът в гласа му говореше, че у него има някаква цивилизованост, дори човечност.

— Дано никой да не е видял тялото на Иванов в река Москва — каза той, — но се съмнявам. Остава ни само да се надяваме, че който и да е наблюдавал, ще си държи езика зад зъбите. Страхът от властите и от непредвидими последици обикновено кара хората да гледат само собствената си работа.

— Защо? — прекъсна го Меткалф.

Кундров знаеше какво означава въпросът.

— Защо направих това? Вероятно защото ми пука за госпожица Баранова повече, отколкото трябва.

— Можехте да се спазарите с Иванов да я пусне.

— Никога няма да я оставят на мира. Затова ги наричаме шчелкунчики — лешникотрошачки. Попаднеш ли в лапите им, няма измъкване.

— И при вас не е по-различно. При вашите хора. Това не е достатъчно обяснение.

— Как беше американският израз: „На харизан кон зъбите не се гледат.“ Това е харизан кон.

— Ние използваме друг израз: „Не вярвайте на гърците, когато ви носят подаръци.“

— Но вие не сте от Троя, а аз не съм грък. Вие смятате, че съм ви враг, защото работя в ГРУ.

— Това е действителността.

— Действителност, каквато вероятно вие виждате. Като американски агент в Москва вие естествено гледате на нещата в черно-бели краски.

— Както щете ме наричайте. Вие най-добре си знаете.

Меткалф забеляза, че паркираха близо до Ленинградската гара.

— Знам повече, отколкото предполагате, но нямаме време да спорим. Вие си представяте, че всички, които работят в съветското разузнаване, са слепи и не виждат какво става. Че виждаме по-малко от вас. Подобно нахалство ме забавлява, но вие сте слепците. Ние, които работим в тъмното сърце на системата, знаем истината по-добре от всеки друг. Знаех какво става. Вижте, аз нямам никакви илюзии. Знам, че съм бурмичка в огромна гилотина. Моята майка често ми казваше стара руска максима: „Съдбата поставя искания от плът и кръв. И какво най-често иска? Плът и кръв.“ Не го забравяйте. Може би някой ден ще ви разкажа историята си. Но сега нямаме време.

Кундров спря двигателя и се обърна към Меткалф. Очите му блестяха, както червената му коса.

— Когато се върна в централата на ГРУ, ще подам рапорт, че съм стрелял във вас и съм ви ранил, докато сте се измъквали. Всички знаят, че когато нещата опират до чужденец, убийството е последната мярка. Затова сте избягали някъде. Мога да забавя доклада си с няколко часа, но след като изтекат, името ви ще бъде в списъците с издирвани лица по граничните пунктове. Това е максимумът, който мога да направя за вас. Иначе ще се изложа на голям риск.

— Онова, което сторихте вече, е значително — отвърна Меткалф тихо.

Кундров си погледна часовника.

— Ще си купите билет за влака за Ленинград. Когато пристигнете там, ще ви посрещнат мъж и жена, които изглеждат като най-обикновени селяни. Те ще ви попитат дали сте братовчедът им Руслан. Ще ги поздравите сдържано, като се ръкувате, а те ще ви качат в камиона си. Няма да искат да разговарят с вас, а вие трябва да се съобразите с тяхната сдържаност.

— Кои са те?

— Част от нелегална организация. Добри хора, които работят в колхоз и си имат лични мотиви да се занимават с това.

— И какво е то?

— От време на време служат като посредници в контрабанден канал — контрабандисти не на стоки, а на хора. Хора, които трябва да избягат от Съветския съюз бързо и безопасно. Ще ви откарат до село близо до границата, където ще ви поемат други. Моля, разберете: те рискуват живота си, за да спасят вашия. Отнасяйте се с тях добре, съблюдавайте пълна дискретност, правете каквото ви кажат. Не им създавайте главоболия.

— Вие познавате ли тези хора?

— Знам за тях. Неотдавна се натъкнах на тях; научих за тяхната дейност и бях изправен пред избор. Или да добавя още няколко трупа към милионите екзекутирани, или да се погрижа за тях, да ги пусна, да позволя на смелите да вършат смелите си дела.

— Да се борят срещу системата, която вие отбранявате — изсумтя Меткалф.

— Аз не браня системата — сопна се Кундров. — В Съветския съюз има недостиг на герои и те намаляват с всеки изминал ден. Нужни са повече такива хора, не по-малко. Сега трябва да тръгвате веднага, иначе ще изпуснете влака. И тогава за вас няма да има спасение.