Предателството „Тристан“

Москва, август 1991 г.

Посланик Стивън Меткалф се боеше от тази среща, както никога през живота си. Докосна пистолета, скрит в джоба на сакото му, усети металната хладина върху пръстите си. Докато правеше това, си спомни казаното от стария му руски приятел: Никой друг освен теб не може да стигне до него. Пазят го повече и от мен. Само ти можеш да се добереш.

Придружаван от своя стар руски приятел и обграден от охрана, Меткалф крачеше по тихия и тъмен коридор. Намираха се във вътрешността на Кремъл, епицентъра на съветската власт, място, което Меткалф беше посещавал десетки пъти. Но в обградената със стени крепост, наричана Кремъл, имаше много сгради, а точно в тази Меткалф никога не беше идвал. Тя беше разположена в североизточния ъгъл на комплекса и в нея се помещаваше Президиумът на Върховния съвет. Именно в тази неокласически стил постройка шефът на съветската тайна полиция Лаврентий Берия беше арестуван през 1953 година при опит за държавен преврат след смъртта на Сталин.

Подходяща е, помисли си Меткалф зловещо.

Тук, в тази сграда, е кабинетът на човека, когото повечето московски наблюдатели смятат за най-силния в Съветския съюз, по-силен и от Горбачов — или по-точно, отколкото Горбачов беше.

Благ човек със скромно поведение на име Степан Менилов. Мъж, за когото Меткалф само беше чувал. Менилов беше властта зад трона, апаратчик от кариерата, който държеше лостове на властта, за когото повечето хора дори не знаеха, че съществува. Всъщност той не само държеше лостовете, говореше се, че си служи с тях, все едно че свири на огромен църковен орган. В границите на своите владения той упражняваше своята власт, оркестрирайки сложното взаимодействие между инструментите с изкусността на виртуоз. Той беше Диригента.

Менилов беше секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и заместник-председател на всемогъщия Съвет за отбрана — орган, който контролираше КГБ, Външно министерство, Министерството на отбраната и на вътрешните работи. Председател беше Горбачов, но той в момента беше свален и задържан като затворник в луксозната си вила в Крим.

Старият приятел на Меткалф го беше информирал за Степан Менилов. Той беше на петдесет и седем години, хардлайнер, оръжеен експерт, отгледан от своята прабаба, а после от чичо в малко селце в Кузнецкия басейн. Изкачил се бързо по стълбата на съветската индустрия, станал секретар на ЦК, отговарящ за военнопромишления комплекс, носител на наградата „Ленин“ за вярна служба на родината.

Меткалф обаче не бе подготвен предварително за онова, което видя, когато вратата на кабинета на Менилов се отвори и на прага застана самият той — неговата външност. Беше висок, строен и изключително красив, а не с външност, която човек очаква от някого, който дърпа въжетата зад кулисите. Движеше се с необикновена елегантност и самоувереност, стисна силно ръката на Меткалф. Той помоли генерала да остане в антрето, тъй като желаеше да разговаря насаме с американеца.

Докато се настаняваше зад огромното, украсено с резба махагоново бюро на Диригента, с Меткалф се случи нещо необичайно — той сякаш онемя. Забеляза, че върху бюрото лежеше черното куфарче със съветските ядрени кодове.

— Виж ти, виж ти, виж ти — каза Степан Менилов, — легендарният Стивън Меткалф. Емисар на Белия дом, над нещата, над партийните пристрастия. Не се съмнявам, че носи послание от Овалния кабинет. Послание, което по-късно в случай на нужда може да се отрече. Разговор, какъвто не се е състоял. Много умно наистина — показва ниво на потайност, за което не съм подозирал, че вие, американците, сте способни — той разпери ръце, докато се облягаше на стола с висока облегалка. — Въпреки това ще ви изслушам. Но първо искам да ви предупредя. Само ще слушам и нищо повече.

— Това е, което ми трябва. Но не съм тук от името на Белия дом. Мисията ми не е официална. Само искам да поговоря открито при най-строга поверителност с човека, който единствен притежава властта да спре тази лудост.

— Лудост? — каза рязко Менилов. — Това, което виждате днес в Москва, е краят на лудостта. Връщане към стабилност.

— Краят на реформата, искате да кажете. Прекратяване на забележителните промени, които Горбачов предприе.

— Прекалената промяна е опасна. Тя носи само хаос.

— Промяната наистина може да е опасна — каза Меткалф.

— Но в случая с вашата велика нация много по-опасно би било да не се промени. Нали не желаете да се върнете към мракобесните дни на диктатурата? Свидетел съм на времената на Сталин, знам какво е терор. Не трябва да се допуска тия времена да се върнат.

— Посланик Меткалф, вие сте видна личност в собствената си страна. Лъв сред американските дипломатически среди и това е единствената причина да се съглася да ви приема. Но вие не можете да ни наставлявате как да дирижираме съдбата си.

— Съгласен съм. Но мога да ви кажа какви ще са последиците от този държавен преврат, който вие и вашите съмишленици оглавявате.

Степан Менилов сви веждите си в онова особено изражение на скептицизъм и инат, което бе толкова познато на Меткалф.

— Това заплаха ли е, г-н посланик?

— Ни най-малко. Това е прогноза, предупреждение. Говорим за връщане към оръжейната надпревара, която вече съсипа страната ви. За смъртта на стотици хиляди ваши сънародници в граждански войни по света. Не е изключено и ядрена катастрофа. Гарантирам ви, че Вашингтон ще направи всичко по силите си да ви изолира.

— Наистина — каза студено Диригента.

— Наистина. Ще бъдете изолирани. Търговският обмен, от който толкова много се нуждаете, ще намалее. Ще спрат продажбите на зърно и народът ви ще гладува, а бунтовете в резултат на всичко това ще хвърлят Русия в хаос, който не можете да си представите. Току-що разговарях със съветника по въпросите на националната сигурност на президента на САЩ, така че дори мисията ми тук да е неофициална, имам подкрепата на властите, уверявам ви.

Диригента седна по-напред и подпря ръцете си върху бюрото.

— Ако Америка смята, че може да се възползва от сегашните разногласия в съветското ръководство и да ни заплашва, допускате голяма грешка. В мига, в който предприемете някаква стъпка срещу нас, където и да било по света, няма да се поколебаем да използваме всичко, с което разполагаме, всяко оръжие от арсенала ни.

— Вие не ме разбирате — прекъсна го Меткалф.

— Не, сър, вие не ме разбирате. Не бъркайте вълненията в Москва със слабост.

Той посочи към ядреното куфарче.

— Не сме слаби и няма да се спрем пред нищо да защитим интересите си.

— Не се съмнявам в това, а и не е в наш интерес да проверяваме вашата решимост. Онова, което искам да кажа, е, че все още не е твърде късно да се отдръпнете от бездната и че само вие можете да го сторите. Предлагам ви да свикате членовете на вашия Извънреден комитет и да им кажете, че оттегляте подкрепата си за тях. Без вас техните планове ще пропаднат.

— А после какво, посланик Меткалф? Обратно в хаоса?

— Никога вече не можете да се върнете в миналото. Сега всичко е различно. Но можете да помогнете за истинска, мирна промяна. Чуйте, никой не може да седи върху трон с щикове.

Мъжът, известен като Диригента, се разсмя.

— Казвате, че познавате страната ми. Но явно не знаете, че в Русия най-опасен е хаосът. Липсата на ред е най-голямата заплаха за нашето благоденствие.

— Ще е нужен огромен кураж от ваша страна, ако оттеглите подкрепата си за тях — продължи да упорства Меткалф.

— Но ако го направите, можете да разчитате на нашата подкрепа. Ще ви предпазим — обещавам ви. Имате думата ми.

— Вашата дума! — присмя се Менилов. — И защо трябва да ви вярвам? Ние не значим нищо един за друг — ние сме две подводници, които се разминават в океана.

— Така изглежда на пръв поглед. Нека да ви разкажа една история.

— Мисля, че откакто сте тук, все това правите — разказвате ми истории. Всичките съм ги чувал, г-н посланик. Всички до една.

— Моите уважения — отговори Меткалф, — но точно тази не сте я чували.

32

Берн, Швейцария, ноември 1940 г.

Швейцарската столица, много по-тиха и не така космополитна като по-прочутите си посестрими Цюрих и Женева, беше построена върху стръмен нос от скали, естествена геологична крепост, заобиколена от три страни от заграждение с ров, чиято роля изпълняваше река Аар. Старата част на града, Алтщат, беше лабиринт от калдъръмени улички и тесни проходи. До „Казиноплац“ в Алтщат, се намираше улица „Херенгасе“. Номер 23 беше последната от дълга редица къщи от четиринайсети век, стара бюргерска къща, чийто заден двор стигаше до бреговете на Аар под формата на терасовидни лозя. Високо горе се виждаха бернските планини.

Именно там бе отседнал Алфред Коркоран. Беше новата му оперативна база сега, когато шпионажът във военно време набираше ход.

Пътуването на Меткалф през финландската граница беше мъчително. На гарата в Ленинград го посрещна възрастна семейна двойка, както Кундров обеща. Оставиха го в гората извън града. Двайсет минути по-късно спря камион, чийто шофьор поиска тлъста сума още преди да загаси мотора. Камионът беше натоварен с десетина резервоара за гореща вода, предназначени за Хелзинки: търговията продължаваше въпреки войната. Единият от резервоарите беше хитро преправен, с дупки, пробити на върха и в дъното, за да влиза въздух. Имаше и подвижен панел със същата цел, изрязан на върха с ножовка. На Меткалф му приличаше на ковчег. Но въпреки това, поверявайки живота си в ръцете на човек, когото не беше виждал и когото едва ли щеше да види до края на живота си, Меткалф влезе в празния метален резервоар.

Проверката на съветско-финландската граница мина през пръсти. Малко след това камионът спря и шофьорът му поиска допълнително сто рубли за прекарването през границата — „за притесненията“, както се изрази.

Меткалф плати.

От летището Малмьо в Хелзинки полетите за Берн, Швейцария, бяха съвсем малко, но богат бизнесмен с връзки, който беше готов да плати цената, винаги можеше да уреди нещо.

На „Деренгасе“ в старата част на Берн Меткалф изпълни инструкциите на Корки и стигна до задната врата на къщата, скрита сред асми. Видя, че посетителите могат да влизат и излизат незабелязано.

Натисна звънеца и зачака с мрачно предчувствие. С Корки се видяха за последен път в Париж само преди няколко седмици, но сякаш бяха минали години. Той замина за Москва като Даниел Ейхен, прикритие, което се бе превърнало в истинската му самоличност: обикновен плейбой, кавалер в личните си отношения, безгрижен въпреки войната. Но Даниел Ейхен вече го нямаше. Не само защото прикритието беше компрометирано, а и защото човекът вече не пасваше. Убийството на близък приятел, предателство към любимата — тези неща не можеха да не променят човек.

Отношението му към стария му наставник също се бе променило. Изпълняваше заповеди, намеси Лана в схемата на Корки, подведе я. Направи каквото му наредиха. Но вече не можеше да следва заповедите на Коркоран слепешката, без да мисли.

Вратата се отвори. Икономката го покани да влезе. Беше едра жена със свита на кок коса, швейцарка, както личеше от пръв поглед. Попита за името му, кимна, когато той й го съобщи, и после го въведе в просторна дневна с високи прозорци и две огромни камини. В едната гореше огън. До него седеше Корки в люлеещ се стол. Той се обърна при влизането на Меткалф.

Коркоран изглеждаше още по-блед, още по-съсухрен от предишния път. Дали стресът от войната, от операцията „ВОЛФСФАЛЕ“ го беше състарил? Или напрежението от загубата на агентите на терен, „перлите в короната“, както ги наричаше? Слуховете за здравословното му състояние май имаха основание. Корки наистина изглеждаше болен, при това само за няколко седмици състоянието му видимо се бе влошило.

— Стивън Абърнати Меткалф — обяви Корки с висок, но твърд глас. — Ти никога не преставаш да ме удивляваш.

Върху лицето на стария заигра призрачна усмивка, докато ставаше на крака. В пепелника до него гореше цигара, димът се виеше из въздуха.

— Това похвала ли е? — попита Меткалф, доближавайки, за да стисне ръката на Корки. — Или укор.

Миризмата на „Пепър Минт Лайфсейвърс“ се носеше от костюма от туид на Корки толкова силно, колкото и от запалената цигара.

Корки замълча за миг и се замисли.

— Мисля, че и двете. Не бях сигурен, че ще се справиш.

— Не беше никак лесно да се уреди полет от Хелзинки, трябва да призная — каза Меткалф и се настани в тапицирано в брокат кресло в другия край на камината.

— О, това бе последното нещо, за което се безпокоях. Говоря за Москва. Много неща се провалиха.

Корки се обърна към огъня отново, този път заровичка с ръжен. В огъня имаше нещо примитивно, нещо първично, което успокояваше Меткалф. Старият шпионин много си падаше по театъра, постановките. Меткалф не се съмняваше, че Корки е избрал тази къща с нейните камини, средновековна църковна архитектура и удобни мебели, с разположението й на калдъръмената уличка в Алтщат, тъй като тя караше посетителите да се чувстват спокойно, предразполагаше ги да изповядват греховете си.

— А много от нещата станаха, както бяха планирани — каза Меткалф, усещайки как у него се надига гняв. — Не че въобще си направи труда да ме уведомиш за плановете.

— Стивън — започна Коркоран предупредително.

— Налагаше ли се да ме излъжеш за причината, поради която ме изпрати в Москва? А после и за документите, които искаше Лана да предаде на Фон Шюслер? Или може би лъжата е втората природа за теб? Не можеш да устоиш.

— Знам, че ти е било тежко — каза Коркоран съвсем спокойно, взирайки се в огъня. — Онова, което е съществувало между вас, се върна, нали? Нещото, заради което ти беше толкова трудно, е същото нещо, което гарантираше, че тя ще направи онова, което поиска от нея. Искаш да знаеш защо те излъгах. За това, Стивън. Точно заради това.

— Говориш безсмислици.

Коркоран въздъхна.

— Ако знаеше, че ще я използваш по този начин, никога нямаше да можеш да я спечелиш отново. Само автентичността може да поддържа пламъка на любовта. Излъгах те, Стивън, така не ти се наложи ти да я лъжеш. Поне не отначало.

Меткалф замълча за миг, мислите му блуждаеха. Не знаеше какво да каже. Искаше да се освободи от гнева, който му пречеше да мисли ясно.

— Стивън, ти не си наясно и с половината от онова, което става. Нещата са много по-опасни, отколкото съзнаваш.

— Трудно ми е да повярвам, Корки. Аз бях там. Бях на проклетата „Лубянка“, за Бога!

— Знам.

— Знаеш? Откъде, по дяволите…? Само не ми казвай, че имаш източник в НКВД.

Корки подаде на Меткалф купчина листа. Беше разузнавателен доклад. Меткалф го прегледа. Прочете го бързо и се смути. Беше подробен доклад за разпитите на Меткалф на „Лубянка“, включително частична възстановка на разговора му със следователя от НКВД.

— Какво, по дяволите, е това, Корки? Имаш източник на „Лубянка“?

— Ще ми се да е вярно. Не, уви, имаме източник на една крачка от там.

— Какво означава това на „една крачка“?

— Шегувам се. Напоследък успяваме да прехващаме радиограмите на агенти от Абвера. Това в ръцете ти е дешифрирай текст на една от тях.

— Това означава ли, че Абверът има агент на „Лубянка“?

Корки кимна.

— Очевидно, при това много добър.

— Господи! — Меткалф се обърна и се вторачи в Корки. — Това означава ли, че знаят за връзката ни с Лана?

— Очевидно не. Нищо повече от обикновеното ти познанство с нея. Но не и за участието на момичето в измамата с документите. Без съмнение щяхме да го разберем. Има сериозни съмнения, свързани с документите от „ВОЛФСФАЛЕ“, но не по тази причина.

— Какво искаш да кажеш?

— Операцията виси на косъм, Стивън — Коркоран си дръпна силно от цигарата и се загледа в огъня. — Генералите на Хитлер са силно разединени по въпроса мъдро ли е да се напада Русия. Има такива, които винаги са го желаели, макар да са фанатизирано малцинство. Голяма част заеха тази позиция благодарение на документите от „ВОЛФСФАЛЕ“. Те настояват за нахлуване през май догодина, преди Червената армия да е в състояние да предприеме превантивна атака. Но има и такива в нацисткото върховно командване, които гледат на инвазия в Русия като на пълна лудост. Това са разумните генерали, онези, които се опитват да обуздаят налудничавостта на Хитлер. Те напомнят на колегите си за несполучливия опит на Наполеон да завземе Русия през 1812 година.

— Но ако Сталин се готви да нападне пръв, както предполагат нашите документи, как те оправдават бездействието си?

— Оправдават бездействието, като поставят под съмнение разузнавателните данни. Това е естественият отговор.

— Поставят под съмнение? Да не са разбрали, че документите са фалшиви?

Коркоран бавно поклати глава.

— Нямам такива данни. Документите са наистина първокласни фалшификати, трябва да призная. Никой в нацисткото ръководство, не и някой, за когото да знаем, няма причини да подозира, че документите са изработени от американци. Но те не изключват възможността самите руснаци да са ги подхвърлили.

— Няма логика. С каква цел? Да накарат нацистите да ги нападнат?

— Не забравяй, има елементи в съветското ръководство, чиято омраза към Сталин е толкова голяма, че се молят за нацистко нашествие. Те гледат на Хитлер като на своето спасение. Тези елементи са особено силни в Червената армия.

— Ще съсипят собствената си страна, за да се отърват от Сталин? Лудост!

— Въпросът, Стивън, е, че има сериозни причини да се поставят под съмнение истинността на документите от „ВОЛФСФАЛЕ“. Особено ако човек пожелае да се усъмни, ако смята, че едно нахлуване в Русия би било кошмар, което е самата истина. Така че се повдигат въпроси. Някои германски висши офицери възразяват, че след като в НКВД са толкова добри, как така не са хванали жената, дъщерята на генерала, която предава свръхсекретните документи на Фон Шюслер.

— Но докато документите изглеждат автентични…

— Съмненията остават — отговори Корки с непреклонен глас. — И тези съмнения в комбинация с основателни логистични възражения срещу блицкриг удар срещу Русия започват да надделяват. Времето е против нас. Освен ако не направим нещо повече — нещо, което да потвърди автентичността на документите, — планът ни е обречен.

— Но какво още може да се направи?

— Източникът трябва да е безукорен — каза Корки след известна пауза.

— Източникът…? Източникът е дъщеря на генерал от Червената армия, за когото нацистите знаят, че е таен конспиратор срещу Сталин.

— Таен конспиратор срещу Сталин — повтори Корки със саркастична нотка, — който случайно не е заловен и осъден.

— Но това е компроматът, с който Фон Шюслер държи Лана! Той разполага с доказателства.

— Шпионският бизнес, синко, е море от огледала. Научи го, преди да е станало късно. Огледала, които отразяват други огледала.

През април 1937 година Йосиф Сталин получава от Прага досие, съдържащо доказателства, че началникът на Генералния щаб маршал Тухачевски, както и други генерали подготвят с германското върховно командване преврат срещу Сталин.

— Очевидно. Въз основа на това досие бяха организирани процесите за измяна и масовите чистки, които последваха.

— Да. Трийсет и пет хиляди военни командири бяха разстреляни. Цялото ръководство на Червената армия в навечерието на война. Много удобно за нацистите, нали?

— Удобно…?

— Нали не си мислиш, че ние сме единствените, които могат да фалшифицират документи, Стивън. Шефът на разузнаването на Хитлер, Райнхард Хайдрих, е страховит противник. Изключително интелигентен. Той знаеше, че Сталин е параноик и ще повярва, че собствените му хора заговорничат срещу него.

— Искаш да кажеш, че уликите срещу Тухачевски са фалшиви?

— Хайдрих възложи на двама от заместниците си да организират измамата. Експертите му от СД подправиха трийсет и два документа — кореспонденцията между Тухачевски и други червеноармейски командири с висши офицери от Вермахта, търсещи тяхната помощ за свалянето на Сталин.

— Исусе! — ахна Меткалф. — Фалшифицирани?

— Хайдрих успя добре да пласира документите. Доктор Берендс ги отнесе в Прага и там ги продаде — забележи, продаде ги за милиони долари, на съветски агенти.

— Значи срещу Тухачевски обвинението е било скалъпено? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Революцията, подобно на Сатурн, изяжда своите деца. Искам да кажа, че Хайдрих знае истината, тъй като той измисли лъжата, с която накара Сталин да обезглави военната си машина. Той знае, че Тухачевски не е виновен и че генерал Михаил Баранов не е конспиратор.

Значи компроматът, с който Фон Шюслер държеше Лана, беше фалшив! Меткалф нямаше търпение да съобщи на Лана истината. Но въодушевлението му бързо се изпари, след като си даде сметка за усложненията от това разкритие.

— Значи данните за бащата на Лана са съмнителни — каза той.

— Всичко е съмнително — Корки издиша две струйки бял цигарен дим. — Включително съдбата на „ВОЛФСФАЛЕ“. Освен ако не жертваме агента си, жертва, която ще спаси операцията, както и, смея да твърдя, целия свят.

Кръвта се дръпна от лицето на Меткалф.

— Не разбирам.

— Мисля, че много добре разбираш — каза Корки с тих, едва доловим глас.

Той продължи да ровичка в огъня, избягвайки да погледне Меткалф в очите.

— Кажи ми точно — настоя Меткалф. — Не загрявам.

— Това е последното, което може да се каже за теб, Стивън, но явно искаш аз да произнеса думите на висок глас. Ако това е проблемът, готов съм да го направя. Светлана Баранова трябва да бъде заловена от НКВД. Да бъде арестувана. Само така нацистите ще се убедят, че документите, които тя предава, са истински.

Меткалф скочи и застана точно пред Корки. Размахвайки показалец пред лицето на своя наставник, той заговори с рязък тон:

— Не те ли е срам, Корки? А? Ако човешко същество се изпречи на пътя, превърне се в пречка, няма да се поколебаеш да го хвърлиш на вълците? Дори жена, която прояви толкова смелост, залагайки живота си…

— Спести ми тия проповеди. Говорим за оцеляването на Европа, на САЩ — оцеляването на демокрацията на планетата. Не искам лекции по оперативна етика.

Полузатворените очи на Коркоран бяха непроницаеми.

— Оперативна етика? Така ли го наричаш? — отвратен и останал без думи, Меткалф се върна на стола си и потъна в него. После се загледа в огъня. — Да позволим да я арестуват е лудост.

— Е, добре, както е казал лорд Литълтън: „Любовта намира надежда там, където разумът вижда отчаяние.“

Кехлибарената светлина от огъня сякаш беше очертала бръчките по лицето на старика.

— Какво знаеш ти за любовта?

— Аз съм шпионин, Стивън. Онова, което познавам, е отчаянието.

— Ами разума?

— Това също. Повярвай ми, разбирам, че жената е нещо крехко. Но знаеш ли какво? Световният мир също е нещо крехко. Да спасим планетата от фашистката военна машина. Истинска красота. Да попречим на Третия райх да заплаши цивилизацията.

— Престани! — викна Меткалф.

— Взе ми думата от устата — каза Коркоран, а очите му не мигваха.

— Ти никога не се променяш, нали, Корки?

Коркоран наклони главата си с няколко градуса.

— Имам чувството обаче, че ти си се променил.

Меткалф сви рамене.

— Наистина ли? А може би светът се е променил?

— Стивън, Стивън. Защо не искаш да разбереш? Светът не се е променил. Светът изобщо не се е променил. И няма да се промени — не и докато ние не го променим.

Меткалф обви главата си с ръце. Мислите в главата му шеметно се въртяха. Трябваше да има изход. След миг вдигна очи от огъня, по лицето му се бе изписало примирение.

— Какво ще правиш? — попита той безизразно.

— Утре следобед водещата балетна трупа от Болшой театър пристига в Берлин — приятелска делегация, изпратена от Москва. Ще играят в „Щаатсопер“. Сигурно са извадили изтърканото представление на „Лебедово езеро“ от нафталина за безкритичните германци.

— Лана ще е там.

— И нацисткият й любовник Фон Шюслер. Малко почивка, визита в старото имение, сигурен съм. Достатъчно е да се подшушне на НКВД и те ще я арестуват пред очите на германците. И тогава със света всичко ще е наред. Ужасно съжалявам, Стивън.

— И тя ще каже истината на НКВД.

— Мислиш ли? — попита Корки без интерес. — В този момент това наистина е без значение. Тя може да протестира колкото си ще, но след като във върховното командване на нацистите чуят, че е арестувана, планът „ВОЛФСФАЛЕ“ ще бъде спасен.

— Иска ти се да е толкова просто, нали? — каза Меткалф, внимателно контролирайки гласа си. — Изгарянето на Лана е много по-рисковано. Не знам какво ти съобщават твоите източници, но аз познавам жената, прекарах доста време с нея напоследък и случайно знам, че в сърцето й има едно нежно местенце за Фон Шюслер.

Корки остана като гръмнат.

— Ти никога не си споменавал за това.

— Сигурно си мислиш, че познаваш женското сърце по-добре от мен. Всичко, което знам, е онова, което мога да докосна. Мисля, че тя дори изпитва известно съжаление към германеца. А може да има и чувства, които да са по-дълбоки от това.

— Какво конкретно имаш предвид?

— Имам предвид, че има реална опасност Лана да провали мисията, да предупреди Фон Шюслер, че го е подвела. Това е достатъчно, за да отидат всичките ни усилия по дяволите.

— Не можем да позволим това да се случи — отвърна грубо Коркоран.

— Наистина. Ще направя всичко, което мога, да държа всичко в релси. Знам как да я контролирам.

Той погледна Коркоран с пламенна решимост. Беше жизненоважно Корки да му повярва. Толкова много зависеше от това.

— Какво предлагаш?

— Да ме изпратиш в Берлин и аз ще…

— Ще задърпаш отново конците на марионетката.

— Нещо такова.

Коркоран се вторачи в Меткалф за няколко секунди.

— Искаш да се сбогуваш с нея, нали?

— Дай ми тази възможност — призна Меткалф. — И ти обещавам да направя най-доброто.

— Нещата не опират до правене на най-доброто, Стивън. Става дума за това да гарантираме резултат.

— Разбирам — каза Меткалф. — Остави на мен.

Погледът на Коркоран проникваше като рентгенов лъч, той сякаш се опитваше да види душата на Меткалф. Накрая каза:

— Чип Нолън е отседнал в „Белвю Палас“. Може да ти достави необходимите документи.

Алфред Коркоран седеше пред камината, взираше се в огъня и пушеше. Той беше изненадан, да не кажем раздразнен донякъде, да открие, че Стивън Меткалф е още жив. Бяха убили Амос Хилиард, преди той да успее да елиминира риска за сигурността, която представляваше Меткалф.

Но Коркоран се гордееше с това, че е неизчерпаемо прагматичен човек. Той вярваше, че успешните операции изискват непрекъснати импровизации. Така да бъде. Преценката на Меткалф за руската балерина вероятно беше правилна. Нека отиде в Берлин и да се опита да спаси операция „ВОЛФСФАЛЕ“. Така дори нещата се нареждаха по-добре.

Прислужницата швейцарка влезе в стаята със сребърен поднос и му наля чаша горещ чай, който изпускаше пара.

— Благодаря, фрау Шибли — каза той.

Толкова много внимаваше с организацията на нещата в Берн, че дори поиска от Чип Нолън да провери биографията на клетата аусфрау. И все пак човек не можеше да е и прекалено внимателен.

Протегна се за телефона, набра „Белвю Палас“ и поиска да го свържат със стаята на Чип Нолън.

„Белвю Палас“ се намираше високо над реката Аар на „Кохергасе“, откъдето се откриваха просторни, великолепни гледки. Апартаментът на Нолън беше не по-малко просторен и великолепен — факт, който Меткалф не се поколеба да изтъкне пред човека на ФБР.

— Дж. Едгар Хувър явно ви плаща доста добре, момчета — подразни Меткалф дребното, чорлаво човече.

Чип го наблюдаваше внимателно, кафявите му очи сякаш гледаха лошо.

— Господин Хувър признава колко е важно разузнавателната дейност на Бюрото да се разрасне по целия свят… Джеймс. Така се казваш, нали? Джеймс?

За миг Меткалф се обърка, после се сети, че човекът на ФБР не беше изцяло в играта и че свещената за Корки херметизация диктуваше той да не знае истинската самоличност на агентите му.

— Нещо такова — отговори Меткалф.

— Нещо за пиене? — попита Нолън, отправяйки се към бара. — Уиски? Джин? Или предпочиташ водка след посещението си в Майка Русия, а?

Меткалф го погледна и забеляза циничната усмивка по лицето на агента от ФБР.

— За мен нищо, благодаря.

Нолън си наля скоч.

— Ходил си там и преди, нали?

— В Русия ли? — Меткалф сви рамене. — Няколко пъти.

— Това е добре, сега се сещам. Ти говориш руски, нали?

— Малко.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва, кое? Русия?

— Социалистическата утопия. Какво беше казал онзи тип: „Бях в бъдещето, всичко е наред.“

— Ако това е бъдещето — прекъсна го Меткалф, — чака ни беда.

Нолън се изхили, явно успокоен.

— Това, че го казваш, е добре. Но начинът, по който Корки говори за руснаците, понякога ме кара да си мисля, че е малко мекушав към тях.

— Едва ли. Мисля, че в момента той просто се страхува повече от нацистите.

— Да бе, този предполагаем страх напоследък направи доста американци червени.

— Никой, който е виждал Русия на Сталин отблизо, имам предвид на живо, който е виждал какво прави тази система с човешките същества, не би станал комунист.

— Браво — каза Нолън, сочейки с чашата си към Меткалф. — Кажи го на твоите приятелчета от социалния регистър.

— Кои например?

— Момчетата на Корки. Срещал съм неколцина от тях. Всичките се кахърят единствено за Хитлер и за нацистите, фашизма… А въобще не са си помислили какво би станало, ако чичо Джо загуби, а Кремъл победи. Тогава със сигурност няма да има социален регистър, повярвай ми. Тия дендита ще садят репички в Новосибирск.

Той остави чашата.

— Добре, трябва да стигнеш до Берлин, разбрах, а легендата ти от Париж прецака ли се?

— Предполагам. При всички случаи нямам намерение да проверявам.

— Берлин, а? Сега играеш с големите батковци.

— Какво те кара да говориш така?

— Мислиш си, че с НКВД е трудно. Почакай да разбереш как стоят нещата с Гестапо. Те въобще не си поплюват.

— Аз се оправях с тях в Париж.

— Париж е детска градина, Джеймс. Париж е нищо. В Берлин всичко е в ръцете на Гестапо. Позволи ми да те предупредя, че там трябва да си опичаш акъла и да си пазиш задника. Там няма да има ходене насам-натам и цуни-гуни с жени.

Меткалф сви рамене.

— Задачата ми е съвсем конкретна.

— Кое?

— Задачата ми.

— Не мога да ти помогна, ако не ми съобщиш някакви подробности.

— Нали не си забравил свещения принцип на Корки.

— Херметизацията само може да помогне да те убият, Джеймс. Виж колко много от момчетата на Корки гушнаха букета миналия месец само защото ги държеше изолирани, без свръзка. Аз често пътувам до Берлин, мога да ти бъда от полза там.

— Благодаря за предложението, но единствено ми трябват документи за самоличност.

— В твой стил. — Нолън отключи метална каса и измъкна от нея кожена папка. — Винаги съм казвал, че човек най-добре може да се скрие на открито. Добре, ти си американски банкер в Базел. Уилям Куилиган.

Той подаде на Меткалф американски паспорт с меки корици. Меткалф го разгърна и видя своята снимка в него, както и няколко страници с печати и марки, показващи чести презокеански пътувания между Ню Йорк и Швейцария.

— Ти си от „Банк ъф Интернешънъл Сетълмънтс“, нещо като международен консорциум, който прави бизнес с германците. „Райхсбанк“ е най-големият клиент на твоята банка. Вие вършите доста банкови услуги на Германия — превозване на златни кюлчета и прочие.

— Казваш, че банката пере пари за нацистка Германия.

Нолън погледна строго Меткалф.

— Всички операции са законни, извършвани по законите за неутралитет на Швейцария. Ей, президентът на банката е от Харвард като теб.

— Аз съм от Йейл всъщност.

— Йейл, Харвард, каква е разликата. Важното е, че типът пътува за Берлин много често, среща се с президента на „Райхсбанк“ Валтер Функ, но този път е възпрепятстван и ти ще изиграеш ролята на куриер. Ще предадеш на ръка някакви финансови инструменти, които трябва да подпишат, а ти да ги отнесеш обратно.

— Важното е да стигна до Берлин.

— Да, ами само мога да те посъветвам да не се мотаеш много-много. Няма да можеш да се правиш на Ерол Флинт повече.

Час и половина по-късно Меткалф пътуваше във влака от Берн към Базел на път за нацистка Германия.

33

Улиците на Берлин се огласяха от маршировката на войниците, подкованите им с налчета ботуши кънтяха силно; навсякъде се забелязваха също офицери от СС в черни униформи, кавалеристи в кафяви дрехи, членове на младежката организация на Хитлер изпъстряха тук-там на групички улиците в тъмносините си униформи и високи ботуши. Когато Меткалф мина за последен път през Берлин преди десетина години, в града цареше оживление, чуваше се смях. Сега берлинчани изглеждаха безжизнени и унили, добре облечени в своите широки палта, но някак безцветни. Жените, някога толкова красиви, се бяха превърнали в повлекани с памучните си чорапи, ниски обувки и без грим, който нацистите не препоръчваха.

Като цяло градът изглеждаше мрачен. И това не се дължеше на нормалното за тоя сезон мрачно време, нито на краткия ден в този период от зимата. Не, настроението беше мрачно и се съчетаваше с честото спиране на тока. Пристигна на тъмната жп гара преди около два часа и взе старо раздрънкано такси, карано от още по-стар шофьор, до хотел „Адлон“ на „Унтер ден Линден“. Уличните лампи не работеха, единственото осветление идваше от насрещния уличен трафик там, където се пресичаха „Унтер ден Линден“ и „Вилхелмщрасе“, както и от джобните фенерчета на случайни минувачи, които ги насочваха надолу, пускаха ги и ги загасяха като светулки. Трамваите и автобусите бяха осветени в призрачносиньо, а пътниците им приличаха на видения. Малкото леки коли, които минаваха, имаха капаци на фаровете си. Дори „Адлон“, който светеше ярко и примамливо, имаше тъмни завеси на входните си врати, които прикриваха силно осветеното фоайе.

Градът беше преживял промени след идването на нацистите на власт, които обаче трудно можеха да се определят като подобрения. Сградата на Министерството на ВВС на Херман Гьоринг на „Вилхелмщрасе“, Министерството на пропагандата на Йозеф Гьобелс — нацистката архитектура беше мрачна, внушителна и вдъхваща страх. Из града бяха издигнати огромни бетонни флактурмен или кули на немската противовъздушна артилерия. Берлин беше град под обсада, във война с останалия свят, а гражданите му като че ли не споделяха войнствения ентусиазъм на своите лидери.

Меткалф се изненада, когато регистраторът на хотела му подаде кочан с купони за храна, осигуряващи му такъв голям грамаж масло, хляб и месо. Той му обясни, че човек не може да се храни на ресторант без такива купони, без значение дали някой друг го е поканил на обяд или вечеря. В Берлин човек не можеше да се нахрани без купоните.

Меткалф си уреди чрез хотела билети за специалното балетно представление на Болшой театър вечерта в „Щаатсопер“ малко по-надолу на „Унтер ден Линден“. Докато си разопаковаше багажа в хотелската стая, телефонът звънна. Беше служител от „Райхсбанк“, който се свързваше с него точно както Чип Нолън го предупреди.

Срещнаха се във фоайето. Беше охранен мъж на средна възраст, с оскубани вежди и голо теме, което лъщеше. Казваше се Ернст Герлах. Носеше елегантно скроен сив костюм, на ревера му имаше голямо бяло копче с червена свастика. Беше чиновник от среден ранг в „Райхсбанк“, но се държеше с известна арогантност, с която сякаш искаше да подскаже, че смята Меткалф — Уилям Куилиган — за лакей, когото му бяха натресли да посрещне и да забавлява.

— Идвали ли сте друг път в Берлин, г-н Куилиган? — попита Герлах, след като двамата се настаниха в препълнения бар.

Меткалф помисли няколко секунди.

— Не, за първи път съм тук.

— Е, не е най-подходящото време за посещение. В момента, сигурно сте забелязали, германският народ преживява големи трудности. Но под ръководството на нашия фюрер и с помощта на финансови институции като вашата банка ще се справим. Ще пийнем ли?

— Само чаша кафе.

— Не ви го препоръчвам, г-н Куилиган. В наши дни кафе то е ерзац. Според рекламата националсоциалистическото кафеено зърно е здравословно, дава енергия, има добър вкус и не се различава по нищо от истинското. Но в рекламата е пропуснато най-важното — че не става за пиене. Какво ще кажете за чашка хубаво германско бренди?

— С удоволствие — Меткалф хлъзна през масата към банкера голям запечатан хартиен плик. Той искаше да приключи бързо с бизнеса, за да се отправи час по-скоро към „Щаатсопер“. Имаше далеч по-важни неща за вършене, отколкото да слуша тоя дебел, среден нацистки чиновник. — Всички финансови инструменти са вътре — каза Меткалф — заедно с подробните инструкции. Трябва да ги попълните и да ми ги върнете при първа възможност.

Герлах изглеждаше донякъде леко изненадан от припряността на Меткалф. Бизнесът обикновено се правеше, след като приключеха светските прояви. Да се премине така направо към сделките беше някак грубо. Но германецът бързо се окопити. Той се впусна в цветиста и донякъде наставническа проповед за трудностите пред бизнеса в тия военни времена.

— Само вашата банка и Швейцарската национална банка останаха непоколебими приятели на Германия — каза той. — И аз ви уверявам, че ние няма да забравим това, когато войната свърши.

Меткалф знаеше какво иска да каже Герлах. Всеки път, когато нацистите нахлуеха в някоя страна — от Полша и Чехословакия до Норвегия, Дания и Бенелюкс, — ограбваха хазната и нейните златни резерви. Единствените чужди банки, които сътрудничеха в тази огромна кражба, бяха „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ и Швейцарската народна банка. В замяна нацистите държаха хиляди тонове крадено злато като депозит в Берн и Базел. „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ (БИС) дори плащаше на Германия дивиденти за заграбеното злато и продаваше златни кюлчета срещу чужда валута, за да финансира нацистката военна машина. БИС беше толкова ценна за нацистите, че те никога нямаше да закрият базираната в Базел институция. Плячката на нацистите беше на сигурно място в Швейцария. Там не можеха да я конфискуват.

Беше истинско безчинство и Меткалф слушаше с растящо изумление, докато наглият и надут германец говореше за разсрочване на плащанията по лихвите при по-изгодни за „Райхсбанк“ условия, за кредитни писма, депозитарни разписки и белязано злато в Лондон, прехвърляно в Базел, за транзакции в швейцарски златни марки. Но Меткалф си играеше ролята, слушаше смирено, записваше си инструкциите на хер Герлах, обещавайки да ги предаде на когото трябва в Базел веднага сред прибирането си.

— Позволете ми да ви поканя на вечеря — каза Герлах, — но трябва да ви предупредя, че днес е айнтопфтаг — ден на едно ястие. За съжаление това означава, че във всички ресторанти, дори в „Хорхор“, най-добрия в Берлин, ще сервират само отвратителна яхния. Но ако сте готов да преглътнете подобна кулинарна обида…

— Звучи чудесно — каза Меткалф, но за съжаление имам планове за вечерта. Ще ходя на балет.

— А, Болшой. Да, разбира се. Руснаците ни изпратиха красивите си момичета да ни потанцуват с надеждата да ни спечелят. — Той се изкикоти. — Нека руснаците да подскачат за нас. И тяхното време ще дойде. В такъв случай ще отложим за друг път. Ако сте свободен за обяд или вечеря утре, ще ви заведа до „Хорхор“ или „Саварин“ да похапнем рак или други деликатеси без купони, хм?

— Чудесно — отвърна Меткалф. — Мога да почакам.

Трийсет минути по-късно, след като се отърва най-после от досадния нацистки банкер, Меткалф влезе в „Щаатсопер“. Един от най-големите оперни театри в света, тя бе построена през осемнайсети век при Фридрих Велики в класически прусашки стил, макар че е била замислена да прилича на коринтски храм. Тя беше една от поредицата архитектурни забележителности заедно с чудеса като „Пергамонмузеум“, „Дорлтесмузеум“ и „Щаатсбиблиотек“ и накрая Бранденбургската врата.

Интериорът беше късно рококо, с бляскаво фоайе, облицовано в черен и бял мрамор. Публиката не отстъпваше по блясък на театъра и се различаваше доста от обикновените берлинчани на улицата. Макар че официалната пропаганда отричаше вечерното облекло, любителите на опера бяха облечени официално — мъжете в костюми или униформи, жените в бални рокли, копринени чорапи, с грим по лицата и бляскави бижута. Носеше се ухание на френски парфюми — „Жьо Рьовиен“ и „Лер дю Тан“. Всичко френско, което не достигаше в Париж, тук беше в изобилие: плячката на войната.

Меткалф трябваше да се свърже с Лана по някакъв начин тази вечер. Не знаеше нищо за мерките за сигурност, до каква степен охраняваха трупата на Болшой. Кундров, нейният надзирател, вероятно беше тук. Той дори можеше да послужи като най-добър посредник. Кундров сигурно щеше да е сред публиката. Трябваше да огледа и да го потърси, освен ако Кундров не го откриеше пръв.

— Хер Куилиган — надменен глас, който позна веднага. Обърна се и видя Ернст Герлах, служителя на „Райхсбанк“. Меткалф веднага се досети. Герлах вероятно бе натоварен да държи под око Уилям Куилиган. Нацистите се отнасяха към чужденците толкова подозрително, колкото руснаците. След като Куилиган отказа поканата за вечеря, Герлах явно бе решил — или му бяха наредили — да отиде на представлението в „Щаатсопер“, за да го наблюдава. Правеше го, без да се крие, като при всяко държавно полицейско наблюдение.

Герлах беше дошъл толкова близо, че Меткалф долови в дъха му миризмата на сапун, на билковите таблетки за храносмилане „Ундерберг“.

— Я, хер Герлах, вие не споменахте, че имате билети за балета!

Надменността се изпари, когато Герлах се помъчи да измисли достоверно обяснение.

— Е, все пак удоволствието да наблюдаваш Болшой, страхувам се, е незначително утешение в сравнение с удоволствието от вашата компания — каза Герлах, а изражението му показваше, че изпитва неудобство.

— Много сте любезен и все пак нямах представа…

— Даниел! Даниел Ейхен! — женски глас.

Меткалф сякаш го удари електрически ток. Даниел Ейхен — псевдонимът му от Париж! О, Боже, едва ли бе учудващо, като се имаше предвид напливът на нацисти между Берлин и Париж, че някой, който го познаваше като плей-боя от Аржентина в Париж, можеше да се окаже тук.

Меткалф не се обърна, макар че гласът беше висок и ясен, за да бъде пренебрегнат. А и беше отправен пряко към него.

— Както казва нашият фюрер, дори най-прецизните планове понякога трябва да се адаптират към конкретните реалности — измънка Герлах, замазвайки нещата и опитвайки се да си върне достойнството.

Сега Меткалф трябваше да се отърве от банкера възможно най-бързо. Жената, която го познаваше като Даниел Ейхен, приближаваше, промъквайки се през навалицата с удивителна скорост, и вече бе само на няколко крачки от него. Вече нямаше как да се прави на разсеян, тази жена не можеше да се пренебрегне. Видя я с периферното си зрение и веднага я позна. Леко повяхналата красавица, облечена в хермелин, балдъзата на нацистки служител. Сети се и за името й: Ева Хауптман. Жена, с която се бе сближил и която вкара в леглото си, докато тя бе на гости при сестра си в Париж. Зетят беше отзован в Берлин и бе отвел със себе си цялата котерия, включително Ева Хауптман. Меткалф се бе надявал да не я вижда никога повече.

О, Боже! Силно напарфюмираната жена протегна обсипаната си с бижута ръка и го потупа по рамото. Нямаше как да я пренебрегне. Обърна се и я погледна безизразно. Тя беше със своя приятелка германка, която бе водила и в Париж. Приятелката се усмихваше свенливо, а очите й святкаха лакомо и Меткалф си даде сметка, че Ева Хауптман беше подшушнала на приятелката си всичко за аржентинския бизнесмен, с когото се бе сприятелила в Париж.

Меткалф погледна озадачено и се обърна към Герлах.

— Е, приятно ми е, че се срещнахме отново — каза той. — Трябва да заемем местата си.

— Даниел Ейхен! — сгълча го облечената в хермелин жена, блокирайки възможността да се измъкне. — Как смееш.

Герлах се ококори объркано, но в погледа му проблясваше също шеговитост.

— Тази жена говори на вас, хер… Куилиган.

Той не можеше да пренебрегне жената, тя беше прекалено настойчива и упорита. Той я погледна, присви очи, придаде си безизразен вид.

— Съжалявам, но, изглежда, ме бъркате с някого.

— Какво? — изкрещя жената. — Бъркам те с някого? Вероятно съм те помислила за джентълмен. Хер Ейхен, никой не се отнася с Ева Хауптман като с обикновена курва.

— Мадам — заяви Меткалф твърдо, — вие грешите. А сега ще ме извините ли?

Той поклати глава и изви очите си към банкера, който го гледаше объркан.

— Мисля, че е заради стандартното ми лице — каза той. — Често ми се случва. А сега, ако ме извините, ще посетя тоалетната. Първото действие е много дълго.

Меткалф се обърна и се шмугна в тълпата, все едно бързаше към мъжката тоалетна.

Откъм гърба му още долитаха виковете на възмутената жена.

— И ти наричаш себе си мъж.

Всъщност той беше забелязал изход към улицата. Трябваше да се измъкне от тук час по-скоро. Герлах не повярва на възраженията на Меткалф, а по всичко личеше, че и Ева Хауптман. Проблемът, разбира се, беше Герлах. Той щеше да докладва за подозренията си, че Уилям Куилиган не е този, за когото се представя. Само с една случайна среща Меткалф си прецака прикритието.

Трябваше да се маха бързо. Късно вечерта, след като представлението минеше, щеше да се върне и да потърси Кундров. Вратата се отваряше навън, страничен вход към театъра, който вероятно заключваха отвън. Той бутна вратата, излезе в студения нощен въздух и почувства прилив на облекчение.

Дочу шума част от секундата по-рано, преди да почувства хладното и твърдо желязо, притиснато към слепоочието му.

— Стой!

Руски. Той чу и усети зареждането на пистолета.

— Не мърдай — продължи руснакът. — Гледай право пред себе си.

— Какво става? — попита Меткалф.

— Не говори, Меткалф — изшътка руснакът. — Или Ейхен. Или както там се казваш, шпионе. Точно пред теб има кола. Ще слезеш бавно по стълбите точно до колата. Разбра ли?

Меткалф не отговори. Гледаше право пред себе си. Руснакът знаеше името му. Явно беше от НКВД. Меткалф беше убеден в това.

— Отговори! — викна руснакът. — Не кимай.

— Да, разбрах.

— Добре. Движи се бавно. Ще държа пистолета до главата ти. Едно рязко движение и мозъкът ти ще се разпръсне по тротоара. Разбра ли?

— Да — отговори Меткалф.

Тялото му се изпълни с адреналин. Гледаше пред себе си към черния седан, паркиран до бордюра на около осем метра по-надолу. Опитваше се да прецени възможностите си. Май нямаше изход. Руснакът не отправяше голи заплахи. И най-малкото движение върху спусъка щеше да задейства пистолета.

— Ръцете отпред! Върху корема! Хвани ги! Сега!

Меткалф се подчини. Слизаше бавно по страничната стълба на „Щаатсопер“, гледайки пред себе си през всичкото време. С периферното си зрение улавяше само тъмна фигура и ръка, стиснала пистолет.

Може би, като стигне до колата, да опита да изтръгне пистолета от ръката на руснака? Или когато руснакът седне зад волана, освен ако не нареди на Меткалф да шофира, което би било нова възможност. Може би. Засега обаче можеше само да върви и да се надява, че ще се появи възможност за бягство… или да преговаря за свободата си. Какво искаха? Да го разпитат?

Или да го пленят и да го върнат в Москва. Обратно на „Лубянка“, този път завинаги? Продължаваше да върви, усещайки дулото, което притискаше болезнено слепоочието му. Чуваше стъпките на руснака, който го следваше плътно. Този път май нямаше да се измъкне. Шум върху настилката. От обувка. Изведнъж още един звук от падане на оръжие върху тротоара. Пистолетът вече не притискаше слепоочието му! Осмели се да обърне глава и видя похитителя си свлечен на земята, с отпусната назад глава, а от устата и носа му излизаше пяна. Очите на руснака бяха излезли от орбитите си, виждаше се само бялото. От гърлото му се чуваше давещ се звук, а през устните му продължаваше да извира пяна.

Нападателят му умираше пред очите му, но как?

Меткалф се обърна, за да разбере какво се е случило. Онова, което видя, обясни всичко.

Чип Нолън.

Човекът от ФБР стоеше зад него със спринцовка в ръка.

— О, като стария Майки Фин — каза Нолън. — Хлорхидрат. Инжектиран във врата, действа моментално и е смъртоносен. Това комунистическо копеле повече няма да може да ходи. Никога.

— Господи — въздъхна Меткалф. — Слава Богу, че си бил тук. Какво правиш в Берлин?

Нолън се подсмихна лекичко.

— Херметизация, нали помниш? Не ти ли казах да се пазиш?

— Предупреди ме за Гестапо. Но нищо не каза за НКВД.

— Не мислех, че е нужно да те предупреждавам за тия копелета. Смятах, че сам си се уверил на какво са способни. Те са болни гадини, най-общо казано. Нямах нищо против да пролея малко руска кръв на германска земя.

Той ритна тялото на руснака. Беше мъртъв, вдървен, лицето му сивосинкаво.

— Дължа ти едно, човече — каза Меткалф. — Няма да го забравя.

Чип скромно сведе глава.

— Просто не си навличай неприятности, Джеймс — отговори той, прибирайки спринцовката в джоба си. Гласът му едва се долавяше сред грохота на военните камиони, които превозваха артилерийски оръдия и снаряди по „Унтер ден Линден“ към Бранденбургската врата.

Меткалф се огледа, за да се ориентира. После забърза обратно към операта, отдалечавайки се от лежащия на улицата труп на руснака.

Забеляза фигура на стълбите, точно на мястото, където преди това човекът от НКВД се бе промъкнал зад гърба му и бе опрял пистолета си в главата му. Меткалф извади оръжието си.

После позна мъжа. Беше Кундров, с ледена усмивка на лицето си. Меткалф доближи и Кундров попита:

— Кой беше?

— Оня с пистолета ли? Мислех, че го познаваш, той ти е сънародник.

— Не, не шчелкунчика.

— Един от моите.

— Изглежда ми познат. Виждал съм някъде лицето му. Може би е в някой от нашите албуми. Ако не се беше появил, щеше да се наложи да ликвидирам втори шчелкунчик за една седмица. Не е добре за репутацията ми. В НКВД предпочитат да прочистват редиците си със свои методи.

— Да, предпочитат сами да извършват екзекуциите.

— Правилно. Дошъл си да се видиш отново с Лана. Не можеш без нея. Дори когато я заплашваш.

— Не съм дошъл за това. Нуждая се от твоята помощ.

Руснакът запали цигара — германска марка, забеляза Меткалф.

— Доверяваш ми се дотолкова, че да искаш помощта ми? — попита Кундров и изпусна две еднакви струйки дим през ноздрите си.

— Ти ми спаси живота. И живота на Лана.

— Госпожица Баранова е нещо съвсем различно.

— Знам. Чудя се дали съзнаваш, че всъщност си влюбен в нея?

— Знаеш руската поговорка, че любовта е зло. Може да се влюбваш в козел.

— Лана не е козел.

Руснакът се опитваше да избегне въпроса. Нека да го направи, помисли си Меткалф. Честността не винаги е най-добрата политика.

— Със сигурност не е. Тя е забележителна жена.

— Фраза, която съм използвал по неин адрес нееднократно. Аз се грижа за нея, Меткалф. Нищо повече. За съжаление близостта ми с нея прави служебните ми ангажименти по-трудни, но не храня никакви илюзии. Тя гледа на мен като на надзирател — по-образован, по-цивилизован от останалите, но така или иначе надзирател.

— Тя не е от жените, които можеш да държиш в клетка.

— Нито да притежаваш — отвърна на удара Кундров. — Помощта, която търсиш, трябва да е за госпожица Баранова.

— Точно така.

— Ще направя всичко за нея и ти го знаеш.

— Затова съм тук.

Кундров кимна, после дръпна от цигарата си.

— Глупав навик, но е много по-приятен, когато цигарата е немска, а не руска. Дори фашистите правят по-добри цигари от нас.

— Има много по-важни неща, по които се съди за една страна, от цигарите.

— Вярно е. Сигурно има много повече прилики, отколкото отлики между Германия и Русия днес.

Меткалф повдигна едната си вежда.

— Учуден съм да чуя подобно нещо от теб.

— Казах ти в Москва. Познавам системата отвътре. Знам слабостите й повече, отколкото можете да си представите. Затова не се учудвам, че ще искаш да помогна на госпожица Баранова да избяга.

Меткалф не успя да прикрие учудването си.

— Но не мисля, че тя ще се съгласи — каза Кундров. — Твърде много неща я обвързват с Русия. Донякъде жената може да се държи в клетка.

— Тя е споделяла с теб всичко това?

— Никога. Не е необходимо.

— Ти я разбираш.

— Разбирам, че е разкъсана на две.

— Разбираш желанието да избяга от Съветския съюз?

— Дали го разбирам? Самият аз изпитвам такова желание. Дори ще го поставя като условие.

— Условие?… За какво?

— Да ти помогна, да помогна на госпожица Баранова. Това е цената ми.

— Искаш да избягаш? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Имам информация, доста информация за ГРУ, за съветското разузнаване, която може да е от голяма полза за американското правителство. Или за когото ти работиш. Мога да съм от огромна полза и за теб самия…

Меткалф беше поразен. Но нищо в изражението на Кундров не намекваше дори, че печели време или изпитва Меткалф. Кундров говореше напълно сериозно.

— Защо? Защо искаш да бягаш?

— Сериозно ли питаш? — Кундров хвърли фаса на земята, извади нова цигара и запали с малка месингова запалка. Беше нервен. — Ти, който си свидетел какво стори нашият велик тиранин на една от най-великите страни в света, ме питаш защо искам да се махна? Ти, който си свидетел от първа ръка на терора, параноята, безчестието, жестокостта? Бих ти задал обратния въпрос: Как така не разбираш нуждата да избягаш от подобен затвор?

— Но ти си един от тъмничарите.

— Понякога и тъмничарите не са там доброволно — отговори Кундров почти шепнешком. — Когато бях двайсетгодишен, отведоха баща ми. Хвърлиха го в затвора. Не ме питай защо. Досега трябва да си разбрал, че често тия неща се правят без причини. Но аз тръгнах да го търся. Питах във всяка канцелария в Москва, докато накрая се озовах в ГРУ на Арбатския площад. Там ме затвориха, биха ме, измъчваха ме. — Той посочи избледнелия белег под устата си. Насмешката, която Меткалф беше забелязал върху лицето на Кундров, не беше всъщност насмешка, а деформация на устата му, тънък белег. — Накрая ме пуснаха, при условие че се съглася да работя за ГРУ. — Кундров кимна към Меткалф, забелязвайки невярващия му поглед. — Да, малцина от нас са „вербувани“ по този начин.

— Ами баща ти?

— Умря в затвора — отговори Кундров безцеремонно. — Казаха ми, че получил сърдечен удар. Така и не узнах истината.

— Боже мой — прошепна Меткалф.

Той предполагаше до този момент, че привилегированите слуги на съветската система не страдат от нейните жестокости. Но явно никого не щадяха.

— Едва ли е нужно да ти разказвам истории за мои приятели и колеги в ГРУ, за техните съдби. Назначават нов началник на ГРУ. Той си води свои лакеи, издига свои хора, а те в замяна започват да сипят обвинения срещу своите врагове, които после биват прочистени. Това е непрекъснат цикъл на произвол и жестокост, болестно състояние. Чувал си за древния гностичен символ на змията-дракон, която яде собствената си опашка, с която едновременно поддържа живота си, но все пак се самоизяжда. Това е тиранията на държавата. Революцията се самоизяжда. Руската революция роди Ленин, чудовището, което светът смята за спасител, което създаде гулаг, затворническите лагери, и роди друг вид чудовище — Сталин. Той няма да пропусне да създаде някое друго чудовище и цикълът ще продължава така до безкрайност. А машината на терора, която Сталин използва, за да се държи на власт, се самоизяжда, поглъща руския народ и така поддържа безкрайния цикъл на терора. Машината се храни с хората, които тероризира; тя изяжда себеподобните си също. Казваш, че съм от тъмничарите. Както ти споменах в Москва, аз съм само бурмичка от гилотината.

— Но ти ми помогна да избягам. Познаваш нелегалната мрежа от партизани, които измъкват хора, можеш да избягаш когато си пожелаеш.

— Така си мислиш. Уви, не. Когато обикновен руснак избяга, властите вдигат рамене. Не им пука много. Но когато избяга тьмничар, няма да се спрат пред нищо да го открият. Взводове на НКВД убиват всеки, който се осмели да избяга. Без покровител, без защита на западно правителство ще съм мъртъв до няколко дни. Както вече ти казах, мога да съм от голяма полза на работодателите ти.

Меткалф дълго не продума. Не беше уловка; Кундров беше напълно сериозен. Омразата му към Русия на Сталин беше истинска, нещо, за което бе мислил дълго и трудно в продължение на години. Накрая заговори:

— В Москва можеш да бъдеш от голяма полза за собствения си народ.

— Ако оцелея — отговори Кундров с иронична усмивка. — Но за мен е само въпрос на време да получа куршум в тила.

— Виж само колко дълго си оцелял, как си се издигнал в системата.

— Имам хамелеонските заложби да изглеждам предан на тираните, които ме наемат. Това е механизъм за оцеляване.

— Това е способност, която ще ти послужи.

— Това е способност, която унищожава душата, Меткалф.

— Вероятно, ако се използва само за оцеляване. Но ако се впрегне и с друга цел, може би не.

— Сега е мой ред да попитам какво искаш да кажеш.

— Не разбираш ли? Какво става в Русия, когато някой като теб я напусне? Какво става в света? Мъже като теб могат да променят системата отвътре, могат да попречат на Сталинова Русия да унищожи планетата.

— Казах ти, Меткалф, аз съм само бурмичка в гилотината.

— Днес може да си дребен функционер, но след пет години, десет години може да си един от лидерите. Един от хората, които ще помогнат в очертаването на пътя пред страната.

— Ако оцелея. Ако не ме застрелят.

— Никой не знае по-добре от теб как да оцелее в тази система. А и Йосиф Сталин не може да живее вечно, макар да му се иска. Все някога ще умре…

— И мястото му ще заеме друг Сталин.

— Друг лидер ще заеме мястото му. Дали ще е друг Сталин или реформатор, кой знае? Може да е някой като теб. Може да си ти! Искам да кажа, че ако избягаш, ако дойдеш в Америка или Великобритания или другаде в свободния свят, след като проклетата война свърши, ти просто ще си още един от стотиците хиляди руски имигранти. Но ако останеш в Москва, ако запазиш възгледите си, ако работиш вътре в системата, има шанс! Шанс да промениш историята. Възможност да не допуснеш машината на терора да унищожи планетата. Светът се нуждае от мъже като теб в Москва — добри мъже, достойни мъже, здравомислещи хора, мамка му! Спомняш ли си какво ми каза в Москва? Каза, че героите не достигат, че Русия се нуждае от тях.

Кундров се беше обърнал с лице към операта. Той мълчеше и Меткалф си помисли, че сигурно не го слуша, но после се обърна и Меткалф видя нещо различно върху лицето му. Неочаквана уязвимост бе сменила гордото, надменно изражение.

— Имам ли избор? — попита накрая той.

Меткалф кимна.

— Не бих отказал, ако поискаш това от мен.

— Нямам това предвид. Предполагам, че наистина нямам избор. Да избягам е за мен глупаво фантазьорство.

Меткалф разбра какво искаше да каже руснакът. Той бе слушал през всичкото време и беше взел решение.

— Кажи ми какво искаш да направя за г-ца Баранова — попита Кундров.

34

Ернст Герлах беше предан и всеотдаен служител на „Райхсбанк“, но нямаше доверие на ония полицейски офицери с високи ботуши, нито на Крипо и Гестапо, които ловяха мъжете с неговата сексуална ориентация и ги пращаха в концентрационни лагери. Той досега оцеля вероятно защото беше ценен, незаменим работник или защото имаше високопоставени покровители, а може би и поради двете. А нищо чудно просто да беше добър късмет. Във всеки случай, не обичаше да си насилва късмета. Но все пак се отклони от правилото да избягва да привлича вниманието на грубияните с високи ботуши.

И все пак беше в беда, и то от онзи вид беди, които може да ти се стоварят на главата, ако не си достатъчно внимателен. Тази жена, която изглеждаше напълно почтена германка, макар и малко понатруфена и прекалено гримирана, се обърна към хер Куилиган с друго име. Нарече го „Даниел Ейхен“. Куилиган отрече, настоя, че е станала грешка, но после избяга. Поведението му беше подозрително.

Герлах си спомни, че досега не намери време да прегледа документите, които му представи хер Куилиган. Ами ако ставаше дума за банкова измама? И още по-сериозно, ами ако този американец, който се представяше като Уилям Куилиган, беше всъщност американски агент, участващ в операция срещу „Райхсбанк“? Американците и британците вечно правеха опити да се доберат до банковите кодове и номерата на сметките и до всяка информация, с чиято помощ да сложат ръка на фондовете на „Райхсбанк“.

В операта тази вечер беше пълно с всякакви служители на Гестапо и полицията. Но той реши, че е най-добре да се обади на някой от началниците си в Министерството. Отиде до телефонната кабина във фоайето до гардероба. Беше твърде късно да звъни в кабинета и набра телефонния номер на прекия си шеф у дома му, но никой не отговори. Тогава звънна на шефа на своя шеф, Клаузенер, който беше една степен по-ниско от директора и който поддържаше тесни контакти с „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“. Клаузенер явно имаше гости за вечеря и побесня, че го прекъсват.

— Никога не съм чувал за служител на име Куилиган — кресна Клаузенер. — Защо, по дяволите, ми досаждаш? Обади се в Базел, звънни в полицията.

След като Клаузенер затвори телефона, Герлах измърмори на себе си: Слабоумник! Как да се обади в Базел толкова късно, а освен това международните телефонни разговори в тия времена се уреждаха много трудно.

Накрая доближи до един от офицерите в черни униформи от СС, които висяха пред входа на залата. Стомахът му се сви, докато доближаваше, но си напомни, че в сивия костюм и вратовръзката си изглежда респектиращо.

Мъжът от СС беше изцяло в черно — от главата до петите: черна куртка, черни кожени ботуши, черна вратовръзка, черен брич. Над десния му лакът бяха извезани със сърма буквите СС. Трите паралелни сребърни линии на пагоните му, както и значката върху яката на ризата му показваха, че е щурмбанфюрер от СС.

— Извинете за безпокойството, хер щурмбанфюрер, но се нуждая от помощта ви.

Фрау Ева Хауптман забеляза, че най-добрата й приятелка Мици-Моли Крюгер се държеше малко надменно. Ложата, в която седяха и която принадлежеше на Хауптманови, изглеждаше определено като пещера без съпрузите им. Може и затова обръщаше на Мици-Моли повече внимание от обикновено. Надменността на Мици-Моли я дразнеше, но най-лошото бе, че Ева не можеше да й каже нищо. Знаеше какво си мисли Мици-Моли, двете се познаваха много отдавна, откакто завършиха училището в Хановер. Мици-Моли злорадстваше заради унижението на Ева. Тя и бездруго вечно я ревнуваше — заради красотата на Ева, избора й на съпруг — и сега изпитваше удоволствие да види приятелката си в неудобно положение. Този мръсник се направи, че не я познава! Не можеше да я забрави. В Париж имаха кратка, но пламенна афера, а Ева Хауптман беше лъвица в леглото и мъжете не я забравяха.

Не, Даниел Ейхен не я бе забравил, разбира се, но защо се направи, че не я познава?

Да не би да беше тук с друга жена — това би обяснило всичко. Но тя така и не го видя в компанията на жена. Той разговаряше с някакъв досаден педераст и наоколо не се виждаше жена.

Ева започна да репетира наум как да обясни на Мици-Моли, че Даниел Ейхен има репутация на развратник. Ейхен, щеше да й каже тя, сигурно се е притеснил да ме види, имайки предвид страстната ни връзка. Той без съмнение още ме обича, но сигурно е дошъл на представлението с друга жена. Затова се държа толкова странно.

Тъкмо се канеше да се обърне към Мици-Моли и да й каже няколко думи за Ейхен съвсем небрежно, когато вратата на ложата се отвори. Жените се обърнаха и видяха на прага офицер от СС в черна униформа.

Хората от СС винаги я караха да се чувства неловко, макар че съпругът й бе високопоставен служител на райха. Те бяха нахални, опияняваха се от властта си и наистина не си знаеха мястото. Беше чувала твърде много истории за хора от добри семейства, с връзки в обществото, отведени в щаба на СС на „Принц Албрехтщрасе“, които след това никога не се бяха върнали.

Мъжът от СС посочи към нея и заговори грубо, без дори да се представи.

— Бихте ли дошли с мен, моля — каза той.

— Моля? — попита Ева с възможно най-високомерен тон.

— Трябва да изясним нещо.

— Балетът ще започне всеки момент — каза Ева. — Каквото и да желаете, може да почака.

— Въпросът е много спешен — настоя мъжът от СС. — Вие сте поздравили във фоайето някакъв мъж, американец.

— Той не е американец, а аржентинец. Е, и какво?

Нацистката служба за сигурност, Райхсзихерхайтшауп-тамт, се състоеше от седем самостоятелни отдела. Единият от тях, Четвърти отдел, отговарящ за външното разузнаване и контрашпионажа, беше толкова голям, че разполагаше със собствена сграда — модерна четириетажна постройка на „Беркерщрасе“ 32, на ъгъла на „Хоенцолерндам“.

По-малко от час след като щурмбанфюрерът от СС Ру-долф Дитрих позвъни спешно от специален телефонен пост на СС на „Унтер ден Линден“ пред операта, един от старши служителите потропа на вратата на шефа на Четвърти отдел и влезе в ъгловия кабинет. И двамата работеха дълги часове, но шефът на отдела оберфюрер Валтер Рап, трийсет и две годишен, най-младият ръководен кадър в цялата система на СС, сякаш никога не излизаше от кабинета си. Рап се гордееше с това, че отдаваше значение на всяка дребна подробност. Той четеше всички разузнавателни доклади, проверяваше всички разходи, дори ръководеше собствена агентурна мрежа. Говореше се, че има ухо във всяка стена.

По-младият, щандартенфюрер Херман Елерс, говореше бързо, тъй като знаеше, че шефът не обичаше да го безпокоят. Минута, не повече от две минути, откакто Елерс заговори, но Рап го прекъсна.

— Този американец, ако е бил разобличен от СД в Париж, как се е озовал в Москва?

— Лично проучих случая, господине, но не узнах много. Знам само, че е убил неколцина от нашите хора в Париж след елиминирането на шпионската мрежа.

— Истинското му име?

— Стивън Меткалф. Работи за американска шпионска организация, ръководена от някой си Коркоран.

— Чувал съм името Коркоран. — Рап се изправи и го погледна напрегнато. — Имам собствени канали, свързани с мрежата на Коркоран. Какво знаеш за мисията му в Москва?

— Много малко, но разполагам с доклада на нашия агент на „Лубянка“. От НКВД задържали Меткалф и го подложили на дълги разпити.

— И?

— Разпитите се провалили. Меткалф бил освободен.

— Защо?

— Мога само да чета между редовете. Явно е измамил следователя. Накарал го да повярва, че работи за Берия.

— А това истина ли е?

— Най-вероятно е лъжа, съчинена от него, тъй като никой не е посмял да се допита до Берия. Работата е там, че неговият случай е въпрос от личен интерес от генерал Хайдрих, въпрос от висш приоритет.

— Хайдрих? Откъде знаеш?

— Агентът от СД, който е натоварен да ликвидира Меткалф, е любимец на Хайдрих, негов колега цигулар, безмилостно копеле.

— Това трябва да е Клайст. Не може да е никой друг. И американецът е още жив?

— Отначало Хайдрих пожела американецът да бъде следен, а бизнесът му в Москва разследван. Сега обаче иска да бъде отстранен.

Оберфюрерът Рап се замисли за миг.

— Извикай го. Ако това, което чувам за Клайст, е вярно, имам чувството, че ще се радва да си изпълни задачата.

Меткалф поддържа ли тук някакви контакти?

— С един банкер. Педераст на име Герлах.

— Сексуална връзка?

— Не. Герлах е човекът, който ни уведоми за подозрения та си към Меткалф. Американецът е пристигнал в Берлин по-рано днес под прикритието на банкер от „Банк ъф Интърнешънъл Сетьлмънтс“ в Швейцария. Срещнал се е с Герлах преди няколко часа.

— Къде е отседнал?

— В „Адлон“. Вече претърсихме стаята му. Агенти на Гестапо в „Адлон“ го чакат вече да се върне.

Рап похвали Елерс за бързата работа.

— Ще се среща ли пак с Герлах?

— Вероятно. Герлах, разбира се, ще ни сътрудничи.

— Други установени контакти?

Елерс се поколеба за момент.

— Натъкнах се на нещо — каза той, прикривайки трудно гордостта си. — Името на Меткалф се споменава в едно друго досие. Някакъв дребен дипломат в Москва на име Фон Шюслер е подал доклад за рутинни срещи с чужденци. Срещал се е за кратко и е разменил няколко думи с Меткалф. Освен това Фон Шюслер е бил разпитван от Клайст в Москва.

— Наистина? Познавам Фон Шюслер или поне имението Фон Шюслер.

— Значи е богат?

— Много. Казваш, че е в Москва.

— Всъщност в момента е в отпуска за няколко дни в Берлин.

— Много интересно съвпадение. Може и да е случайно, но все пак е нишка, по която да тръгнем. Ще те помоля да се обадиш на Клайст и да го изпратиш в дома на Фон Шюслер.

— Да, господине.

— Трябва да се подсигурим отвсякъде. Не е нужно да споменаваш, че щом нещо е от висш порядък за Хайдрих, следователно и за нас е от висш приоритет. Американецът няма да напусне Берлин.

35

Замъкът Фон Шюслер бе сгушен сред гъстите и тъмни борови гори на трийсетина километра северозападно от Берлин. Той се подаваше иззад планински връх и със своите бойници и конусовидни кули от древен камък, остър покрив от червен камък и белокаменни стени приличаше на замъка крепост от четиринадесети век, какъвто беше. От векове Фон Шюслер бяха свободни рицари на империята — статут, по-голям от всяка благородническа титла, макар че и титлата граф беше дарена на един от знаменитите предци на Рудолф фон Шюслер в началото на деветнайсети век. Имението беше на семейството от столетия и въпреки че не беше служило като истинска крепост след Средновековието, фортификационната му система стоеше непокътната.

Кундров даде указания на Меткалф за семейното имение на Фон Шюслер. Докато руснакът се захвана с предварителна подготовка, Меткалф купи колата на окаян германец на няколко улици от „Унтер ден Линден“. Германецът паркираше своя раздрънкай опел олимпия, когато Меткалф доближи до него и на възможно най-добрия немски, който говореше, му предложи близо хиляда райхсмарки, далеч повече, отколкото струваше возилото. В тия времена парите в Берлин не достигаха. Германецът изглеждаше смаян от щедростта на предложението и побърза да подаде ключовете. Едва когато потегли по планинския път към замъка на Фон Шюслер, Меткалф разбра защо германецът толкова бързо се съгласи да се отърве от своя опел. Колата не само беше с ниска мощност, но и имаше проблеми от всякакъв вид с предавките. Колата се тресеше и се давеше, докато изкачваше планината към замъка, и Меткалф дори се притесни дали ще успее.

По пътя успя да си купи бинокъл „Цайс“ за наблюдаване на птици, както и тиролски дрехи в зелено и сиво. Когато стигна до замъка и паркира опела сред дърветата, далеч от външни погледи, беше пременен като природолюбител, дошъл да наблюдава птиците. Беше ранна вечер обаче, не особено подходящо време за подобно занимание. Но по-добре лошо прикритие, отколкото никакво. Щеше да направи малък оглед и ако успееше да се вмъкне незабелязано в имението, да се скрие някъде и вечерта да се види с Лана.

Но след като обиколи околностите, установи, че мерките против проникване в имението бяха наистина впечатляващи. Каменните стени бяха високи и гладки, а зад тях се разхождаха немски овчарки. Укрепленията вероятно бяха въпрос на стил, а не толкова на необходимост. Точно така обичаха да живеят богатите германци — символична показност, която обаче беше от полза във време на война. Меткалф се опита да се изкачи по каменната стена и стигна донякъде, но кучетата го надушиха и се разлаяха. Меткалф бързо скочи и на бегом се върна в колата, за да не вдигне по тревога прислугата в замъка. Самият Фон Шюслер беше още в операта, но без съмнение имаше персонал в резиденцията си. Меткалф видя достатъчно, за да разбере, че щеше да е трудно, дори невъзможно да се прехвърли през стените. На главния вход към замъка имаше масивни железни решетки, а покрай тях щъкаха още немски овчарки и добермани. Те започнаха да ръмжат, когато той мина наблизо с колата. Само автомобили с разрешителни явно можеха да влизат. Недалеч от главната сграда в комплекса имаше каменен навес за коли, където беше паркиран красив даймлер. Той очевидно принадлежеше на господаря на замъка. Докато наблюдаваше иззад широк дъб, видя откъм страната на замъка да се появява някакъв мъж, облечен в ливрея, явно беше шофьор. Той спря за миг и се загледа към ръмжащите кучета.

Меткалф изпита напрежение. Шофьорът сигурно се беше разтревожил от олелията, която вдигаха кучетата. Ако тръгнеше да проверява наоколо, Меткалф трябваше да побегне през дърветата, за да не го види. Той обаче първо изчака, за да разбере какво ще предприеме шофьорът.

Мъжът в униформата извади малка сребърна свирка и я наду. Кучетата веднага спряха да ръмжат. Меткалф въздъхна с облекчение. Шофьорът бе решил, че някакво животно е раздразнило кучетата.

Малко по-късно Меткалф се върна в Берлин, шофирайки по „Унтер ден Линден“ към „Щаатсопер“, после спря зад сградата. Не се наложи да чака дълго преди близо до главния изход да се появи даймлерът на Фон Шюслер с цвят на слонова кост, гарниран с черно, с характерната висока решетка на радиатора, с кремава кожена тапицерия. След няколко минути шофьорът с ливреята, същият, който той видя да успокоява кучетата в имението, излезе от колата. Запали цигара. Облегна се на стената на сградата и зачака своя работодател и приятелката му.

Кундров, чиято работа беше да знае местонахождението на Лана по всяко време, уведоми Меткалф, че преди това шофьорът беше отнесъл багажа на Фон Шюслер и на Лана в имението. Кундров съобщи също, че Фон Шюслер е вътре в Щаатсопер и чака до гримьорните с букет макове в ръка. Това предизвика ревност у Меткалф. Беше смешно, разбира се, тя ненавиждаше германеца. И все пак…

Погледна си часовника. Балетът тъкмо бе свършил. Скоро Лана и Фон Шюслер щяха да се появят и да се качат на даймлера. Меткалф искаше по някакъв начин да привлече погледа й, без Фон Шюслер да го види. Трябваше да й предаде бележка, да си уредят среща. Хрумна му идеята да помоли шофьора да й предаде бележка, но бързо я отхвърли. Шофьорът работеше за Фон Шюслер и нищо чудно от лоялност да предаде бележката на работодателя си. Не, единственият начин да предаде бележка на Лана беше да я пъхне в ръката й лично, когато тя излиза от театъра.

Освен… Имаше и други начини. Момче за поръчки можеше да притича до нея и да й предаде букет от почитател със скрита вътре бележка. Да. Това беше възможност. Меткалф огледа наоколо и видя, че шофьорът върви към входа за сцената. Защо? Да посрещне Фон Шюслер. Да, но Меткалф не забеляза някой да излиза. Дали шофьорът беше видял нещо, което Меткалф не беше видял? После дочу шофьорът да разменя реплики с пазача на служебния вход. До ушите му долетяха откъслеци от разговор на немски.

— Ди Тойлет.

Меткалф погледна към оставения без надзор даймлер и взе светкавично решение.

Беше малко шантава идея, но ако сполучеше, щеше да реши проблема за срещата му с Лана.

Забърза към задната част на даймлера, натисна капака на багажника и го повдигна. Просторният багажник беше празен, постлан с килим и безупречно чист. Нямаше никакви чанти и куфари, тъй като Лана и Фон Шюслер ги бяха изпратили вече в замъка. Единственото нещо вътре бе сгънато одеяло.

Огледа се, не се забелязваше жива душа наоколо.

Ако възнамеряваше да прави това, трябваше да побърза… веднага.

Влезе в багажника, издърпа капака и го затвори. Ключалката щракна и изведнъж настана пълен мрак. Изтърколи се към страната на купето, протегна се към одеялото и се покри с него.

Ако всичко мине както трябва… ако… никой не отвори багажника, а нямаше причина да го правят, след като стигнат в имението, Меткалф щеше да се измъкне от багажника няколко минути след като Фон Шюслер, Лана и шофьорът слязат от колата. Беше дързък ход, а също опасен, но и най-добрият начин да стигне до Лана.

Ако всичко мине добре. Ако не отворят багажника. А ако го отворят? Имаше пистолет, с който го снабди Чип, и щеше да го използва, ако се наложи.

Той заопипва в тъмнината вътрешността на багажника, премести тялото си, докато стигна до най-горната част на капака, търсейки ръчката за отваряне. Но ръчка нямаше.

Само гладка емайлирана стомана. Няма механизъм за отваряне на капака отвътре? Обхвана го паника. Как по дяволите, щеше да се измъкне? Беше заключена отвътре.

Меткалф подушваше изгорелите газове от двигателя, газове, изпълващи пространството, където той беше закле-щен. Хората можеха да загубят съзнание, дори да умрат от изгорелите автомобилни газове.

Започна да опипва отново неистово вътрешността на багажника, търсейки отчаяно ръчка, копче, нещо, с което капакът да се отваря. Нямаше нищо — нищо друго освен гладка стомана. Исусе!

Беше в капан!

Цигуларят паркира колата си недалеч от отбивката към замъка и тръгна бавно пеша към имението, оглеждайки средновековната архитектура. Беше внушителна, но той бе виждал и по-изящни като стил.

Новината, че плячката му е в Берлин — беше дошъл в родния град на Клайст! — беше покана, провокация, на която не можеше да устои. Цигуларят мразеше да оставя работата си недовършена.

Натисна звънеца и белокос слуга отвори огромната дървена порта.

— Хер Клайст? Дарф их зи битен нахрер цу третен? — главният иконом, който бе предупреден да очаква агента от СД, го покани да влезе с пренебрежителния маниер, с който се кани доставчик. Клайст обаче не обърна внимание на умишлено пренебрежителното държане на иконома.

— Господарят ти тук ли е? — попита Клайст.

— Не, господине, както ви казах, вашият шеф…

— Той не ми е шеф. Кога очаквате Фон Шюслер?

— Граф Фон Шюслер ще си е у дома най-рано след два часа. Той е на опера в Берлин.

— Някой да е идвал?

— Не.

— Съпругата и децата на Фон Шюслер в имението ли са?

— Не — отвърна икономът намусено. — На почивка са в планината.

Цигуларят постоя за миг, вдишвайки влажния дъх на плесен на стария замък, миризмата на древен камък и на мухъл от гниеща органична материя. Долови също аромати от почистващи препарати, полир за сребърни прибори и паста за мебели, както и съвсем слаби следи от дамски парфюм. Единствените мъжки миризми бяха тази от иконома и миризмата на амоняк и пот на някой от работниците. Не от Фон Шюслер. Женските миризми не бяха силни, което показваше, че жените наистина ги нямаше от няколко дни.

Върна се в колата си след няколко минути, обезкуражен. Беше задънена улица. Вероятно американецът щеше да се опита да се свърже с Фон Шюслер по-късно или утре. Това бе възможно теоретично, разбира се.

После, докато отваряше вратата на колата, полъх на вятър довея до ноздрите му миризма, която прикова вниманието му.

Едва доловима.

Ноздрите му се разшириха. Някой е бил тук преди няколко часа. Някой облечен в чисто нови вълнени дрехи, чисто нова кожа, току-що купена от магазина. Не бяха много берлинчаните с нови дрехи. Хората носеха в тия времена онова, което имат. Обърна глава, за да долови още малко от миризмата. Мъж, беше сигурен. Не германец, тъй като липсваше характерният мирис на бира и картофи, който повечето германци излъчват. Усети още нещо характерно — аромат на сапун, не точно дезодориращ сапун, но на нещо чисто, чуждо.

Да, беше сигурен, че е от американеца. Носел е нови вълнени дрехи от варена вълна по-точно, и нови кожени обувки. Дъх на Алпи, вероятно тиролски дрехи.

Внимателно затвори вратата и се върна в замъка.

Слугата не се зарадва да го види отново.

— Не сте имали посетители, така ли? — попита Клайст.

— Вече ме питахте. Отговорих ви, че не.

Клайст кимна.

— Забелязах, че имате кучета пазачи в имота. Нещо да ги е обезпокоило тази вечер?

— Не… да, имаше нещо, но това не означава непременно, че…

— Имали сте посетител. Някой е бил в околността най-малкото. Неотдавна. И ще се върне.

Оберфюрерът от СС Валтер Рап, шеф на Четвърти отдел на службата за държавна сигурност, се вторачи в Херман Елерс.

— Клайст е сигурен, че Меткалф е бил там, така ли? — попита той по-младия мъж.

— Така казва.

— И слугите ли казват същото?

— Не.

— Тогава на какво основава убежденията си?

— Казва, че имало оставени следи.

— Следи — измърмори Рап и се протегна за телефона. — Е, ако не друго, то поне агентите на Гестапо са в изобилие. Не забавно сформирайте екип и го изпратете в имението.

Даймлерът потегли.

Две минути преди това дочу гласове съвсем близо. Единият беше на Лана. Сърцето му щеше да изскочи, когато го чу; той донякъде успокои и чувството за страх, което го обзе, след като установи, че е заключен в багажника.

После дойде звукът от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Той се подготви за онова, което можеше да последва: отварянето на багажника. Беше почти комично да разсъждава кое беше по-лошо: да остане заключен тук за непредвидим срок или шофьорът да го открие. Ако се стигнеше до второто, нямаше да има друг избор, освен да се нахвърли на шофьора и да го неутрализира, което щеше да означава беда.

Автомобилът ускори ход с дълбоко гърлено механично бръмчене, Лана и Фон Шюслер седяха само на няколко стъпки от него в отделението за пътници. Говореха си, но той не можеше да разбере нито една дума, а чуваше само шептене. Замисли се за онова, което щеше да й каже и да поиска от нея, и се зачуди как тя щеше да реагира. Беше смела жена, практична, но можеше да е и непредвидима. Онова, което щеше да й предложи, беше толкова нелепо, че стигаше до абсурд.

И опасно.

Но бе единственият начин да се спасят и „ВОЛФСФАЛЕ“, и Лана.

Двигателят на даймлера превключи на по-ниска скорост и колата започна да се изкачва по нанагорнище. Наближаваха замъка; най-вероятно бяха свърнали по стръмната отбивка пред портите на замъка. В този миг колата спря. Сигурно бяха пред вратите и очакваха да ги отворят. Дочуха се гласове, викове отблизо. Явно до портите имаше група мъже. Меткалф се зачуди какво става. Миг по-късно обаче колата отново потегли, по-бавно. Почти веднага спря и се отвори врата. Дочу неприятния стържещ глас на Фон Шюслер, после напевния, чувствен глас на Лана. Чу стъпките им върху каменната настилка и после вратата се затвори. Но двигателят продължи да работи. Колата измина още малко разстояние на бавна скорост, преди да спре, като този път двигателят загасна. Дали колата бе вкарана в гараж?

Чакаше сред тишината и мрака в багажника. Долови само немелодично подсвиркване с уста, докато вратите се отвориха и после отново се затвориха. Дали шофьорът не почистваше? След още няколко минути дочу стьрженето на обувките му върху асфалта и как той окачи ключовете. После настъпи тишина. Той зачака.

Пет минути, десет минути — не можеше да проследи точното време. Искаше да е сигурен, че шофьорът не е наблизо, преди да се размърда и да се опита да намери начин да се освободи от багажника, в който изпитваше клаустрофобия.

Най-накрая реши, че е минало достатъчно време. Опипа отново цялата повърхност на капака, но не откри ръчка или някакво копче за отваряне. Имаше кабели и жици в ъглите, но те не служеха за отваряне на капака.

Чувството за паника, което го обзе в началото, се върна с пълна сила. Сърцето му биеше ускорено, не му достигаше въздух, устата му пресъхна.

Все трябваше да има някакъв изход, по дяволите! Помисли си за Лана, която беше седяла толкова близо, че можеше да я докосне. И в този миг му хрумна идея. Толкова близо, че можеше да я докосне.

Продължи да опипва и най-после откри малко отделение с инструменти, които се използваха при смяна на гумите. Отвори го. Вътре имаше отвертки, крик, клещи и гаечни ключове. С помощта на отвертката отпра подплатата на багажника, докато се показа металът. Както беше очаквал, напипа няколко болта, с чиято помощ беше прикрепен подвижен панел. Работеше бързо. Най-накрая успя да разхлаби правоъгълния железен панел, да го дръпне встрани и да стигне до задните седалки. Те не бяха конструирани така, че към тях да има достъп откъм багажника, но Меткалф успя да разхлаби болтовете достатъчно, за да избута облегалката напред.

Двайсет минути по-късно беше на задната седалка на даймлера, най-после извън багажника.

Колата беше паркирана под някакъв навес, а не в закрит гараж. Беше груба тухлена постройка, открита в единия край, откъдето влизаше лунната светлина. Той излезе от колата бързо, вътрешната лампичка върху купето светна и изгасна за секунда-две. Дали наблизо имаше някой, който да види светлината? Спомни си за гласовете, които посрещнаха колата при влизането й в имението. Погледна през открития край на навеса и видя високата желязна ограда на неколкостотин метра надолу. Пред нея се очертаваха силуетите на мъже. Пазачи? Дочу потракването на ботушите им върху чакъла и скимтенето на кучетата при спъването на каишките, на които са вързани. Гърленото ръмжене на други кучета — немски овчарки и добермани, които видя по-рано днес, обикалящи неуморно покрай оградата и отправящи предупредително джавкане срещу мъжете и техните вързани кучета.

Един от пазачите драсна клечка кибрит, за да запали цигара, и Меткалф успя да разбере, че мъжете отвън не бяха пазачи.

По униформите им разбра, че са от Гестапо. Взвод от Гестапо патрулираше покрай главната порта.

Защо?

Преди това ги нямаше. Фон Шюслер, дребен служител във външното министерство, едва ли заслужаваше охраната, каквато се осигуряваше на високопоставен служител от райха. Защо бяха тук? Меткалф мислеше трескаво. Фон Шюслер току-що беше пристигнал в града, придружаван от Лана. Дали в СД знаеха, че и Меткалф е в Берлин? Дали знаеха за връзката му с Лана и дали подозираха, че ще дойде тук да я потърси?

Беше възможно — всичко беше възможно, но изглеждаше невероятно. Гестаповците бяха тук да следят кой влиза или кой излиза от имението. Кое от двете?

Стояха отвън, осъзна той. Те не претърсваха имението, следователно очакваха някой да дойде.

Мен — помисли си той. Възможно ли бе?

Трябваше да влезе в замъка, без да го видят гестаповците. Главната постройка се намираше на стотина метра от тук, а пътеката беше доста открита. Виждаше осветените прозорци на няколко стаи на горния етаж. Една от стаите светеше с розов оттенък и той веднага разбра, че там е Лана. Понякога тя обичаше да покрива с червен воал нощната си лампа.

Агентите на Гестапо следяха за пристигащи хора, а не се интересуваха от онези, които са вътре. Ако се придвижи безшумно в тъмнината…

Ами кучетата? Те се бяха събрали до портата и ръмжаха срещу кучетата на гестаповците. Вероятно бяха зле обучени или пък бяха обучени като човешките си събратя от Гестапо да следят само за нарушители отвън, а не онези, които са вътре.

Излезе тихичко изпод навеса. Забеляза ниската ограда от жив плет, която очертаваше алеята за автомобили, легна на земята и запълзя на ръце и крака по моравата. Когато оградата от жив плет свърши, той залази по тревата по корем. Бързо стигна до замъка. Сви към задната страна на сградата, за да потърси вход за прислугата.

Намери го без никакви проблеми — тясна дървена врата, която се оказа незаключена. Замъкът се охраняваше толкова добре, беше заобиколен от високи стени, а по портите пазеха кучета, че не беше необходимо да заключват вратата за прислугата. Отвори бавно вратата, като внимаваше и за най-малкия шум.

Не чу обаче кучешките лапи върху земята, докато не стана твърде късно.

Изведнъж се разнесе ужасяващо гърлено ръмжене и в следващия миг едър доберман се хвърли върху него, повали го на земята и заби зъбите си във вълненото му сако, разкъсвайки тъканта в неистов опит да захапе месото в горната част на ръката му. Остра болка прониза цялата му ръка, когато зъбите на звяра разкъсаха кожата.

Меткалф изрита жестокия звяр и заизвива тялото си, за да се освободи от чудовищните му челюсти. Вратата беше отворена наполовина. Той скочи вътре и същевременно бутна вратата, след което я блъсна няколко пъти, докато кучето освободи захапката си с яростен лай.

Втурна се по тъмния коридор, адреналинът му се покачваше. В далечния край на коридора под една от вратите се процеждаше тънка ивичка светлина. Трябваше да се измете оттук час по-скоро, докато някой слуга, разтревожен от лая на кучето, не дойдеше да провери какво става. По коридора задмина няколко врати, но не знаеше накъде водят. Пробва първата брава, после втората. Третата врата се отвори. Тя водеше към тясно стълбище. Затвори я след себе си и слезе по стълбите в тъмно мазе.

Въпреки мрака успя да забележи, че е заобиколен от рафтове със стотици бутилки вино. Беше винарската изба на Фон Шюслер. Разположи се в една ниша и зачака.

В следващите минути не се появи никой и той реши, че е в безопастност. Погледна часовника — оставаха двадесет минути до полунощ. Щеше да изчака още един час тук. Дотогава най-вероятно Лана и Фон Шуслер щяха да си легнат. След тях и слугите щяха дя се приберат да спят. Беше твърде рисковано да се лута из непозната къща.

Но минутите вървяха. Ако Кундров успееше да уреди своята част от уговорката, им оставаха не повече от шест часа.

За онова, което трябваше да се свърши, времето нямаше да стигне.

36

Час по-късно Меткалф се промъкна тихо през тъмния коридор до най-горния етаж на замъка.

Разположението беше типично за германски средновековен замък. Приземието се използваше от прислугата; на първия етаж имаше параклис и просторна зала с огромна маса, която служеше за трапезария; на втория етаж бяха покоите на господарите. Всеки етаж освен това беше разделен на няколко крила. Едно от крилата с тигрови кожи по подовете и ловни трофеи по стените явно принадлежеше на Рудолф фон Шуслер. Меткалф мина тихо през него, покрай спалнята, която по всичко личеше, че е на господаря. В края на коридора се намираше неговия кабинет: Меткалф мярна лавиците с книги и тежките мебели.

Следващото крило бе царството на децата. До него имаше друго, което ли личеше, че се използва по-рядко. Явно беше за гости.

Лана трябваше да е там.

От онова, което Меткалф бе разбрал за Фон Шуслер, беше логично да се предположи, че Лана ще бъде настанена да спи самостоятелно в това семейно имение. Самата тя със сигурност беше настояла за това.

Под една от полираните орехови врати се провиждаше тънка ивичка светлина. Червеникавият оттенък на светлината му подсказа, че това бе стаята на Лана. Тя беше вътре; нощната ламп с червения воал светеше; вероятно четеше.

Но дали наистина беше сама?

Пред вратата имаше поднос с ленена покривка, върху който се мъдреха намачкана салфетка, кристална чаша, сребърна кана за вода и висока чаша за шампанско.

Беше вътре, при това сама.

Завъртя месинговата топка и отвори бавно вратата.

Дочу гласа й:

— Руди? Ти ли си?

Меткалф не отговори, докато не влезе в стаята и не затвори вратата след себе си. Стаята беше богато украсена с резби, дървен таван и бродирани завеси. Лана беше седнала по средата на огромно легло с балдахин, обградена от възглавници. Тя сияеше така, както първия път, когато я видя на сцената. В копринената си нощница с цвят на праскова, с разпилените си гарвановочерни коси, падащи на вълни около лебедовата й шия, тя изглеждаше великолепно. Лицето й се озари, от гърдите й се изтръгна въздишка на изненада и тя разтвори обятията си, когато той се втурна към нея.

— Стива, золотой — викна тя. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — отговори Меткалф и я целуна по устата дълго и страстно.

Когато се отдръпна, забеляза, че тя плаче.

— Как успя да се промъкнеш тук? Как пристигна в Берлин? — после снижи гласа си до шепот. — Защо си тук?

— Разбрах, че ще танцуваш, а както знаеш, никога не изпускам представленията ти.

— не — каза тя и поклати глава. — Нещо свързано с документите е, виждам го по очите ти. Сериозно е, нали, Стива? — гласът й стана настойчив, уплашен. — Какво става? Има ли някакъв проблем?

Меткалф не можеше да я лъже повече. Твърде много я бе лъгал.

— Дай рученьку — каза той и притисна една от нейните нежни, благоуханни ръце между дланите си. Седна на леглото до нея и й заговори тихо: — За теб не е безопасно да останеш в Москва. Искам да дойдеш с мен.

— Да избягам — очите й се бяха разширили и блестяха.

— Вероятно това е последният ти шанс. Едва ли ще ти позволят вече да излезеш извън страната.

— Стива, голубчик, казах ти вече. Русия е моята родина. Моето аз.

— Тя винаги ще си остане твоята родина. Винаги ще е част от теб. Ланушка, тя винаги ще е с теб. Това не може да се промени. Но поне ще си жива, свободна.

— Свобода — започна тя горчиво.

Меткалф я прекъсна:

— Не, Лана. Слушай. Ти не знаеш какво е свобода. Никой, който е роден и отраснал в затвор, не е наясно какво е затвор.

— Каменните стени не правят затвор, нито железните решетки — клетка, ако съм свободна в любовта си.

— Но ти не разполагаш със свобода в любовта си, Лана. Дори с това. — Моят баща…

— Това е лъжа, Лана.

— Какво говориш?

— Имало е заговор. Всичко това са изфабрикувани доказателства, подхвърлени от нацистите, за да обезвредят съветската армия. В СС са били наясно с параноята на Сталин по отношение на предателите и фалшифицирали документи, уличаващи висшите командири на Червената армия.

— Невъзможно.

— Няма нищо невъзможно, Лана. Твоят баща може тайно да ненавижда Сталин, както повечето здравомислещи хора, но никога не е заговорничил срещу него.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Тя се усмихна тъжно.

— Колко хубаво би било, ако той беше в безопасност.

— Не — каза Меткалф. — Всеки ден от живота му е подарен.

— Спомняш ли си пистолетите на баща ми за дуел?

— Онези, които някога са принадлежали на Пушкин?

— Да. Е, той веднъж ми каза, че в епохата на дуелите поне сто хиляди души са притежавали пистолети за дуели. И все пак по колко дуела са се случвали годишно? Хиляда? Идеята да притежаваш пистолети за дуели и да ги държиш на видно място е била да предупреждаваш потенциалните си врагове, че си готов да се биеш.

— Баща ти е готов да се бие?

— Готов е, но да умре — прошепна тя.

Меткалф кимна.

— Невинността никога не е била в състояние да предпази човека в работническия рай — каза той гневно. — Машината за терор насъсква невинните хора едни срещу други. Тя поставя информатор във всяка жилищна сграда, никой не знае кой е информаторът, така че никой на никого не вярва. Никой не вярва на своите съседи, приятели, дори любими.

— Но аз ти вярвам — прошепна тя. По лицето й се стичаха сълзи.

Меткалф не знаеше какво да отговори. Той я лъжеше и манипулираше и не заслужаваше нейното доверие, повдигаше му се от това. Нейното доверие, нейната доброта го караха да се чувства ужасно. Очите му се напълниха със сълзи: горещи, парещи сълзи на безсилие, гняв, състрадание.

— Не бива да ми вярваш — каза той със затворени очи.

— До тук ли си се докарал? Това ли е направил от теб твоят свят? Твоят свободен свят — да нямаш доверие на никого? Тогава с какво твоят „свободен“ свят е по-добър от моя затвор със златни решетки?

— Лана, милая, чуй ме. Чуй ме внимателно. Чуй какво ще ти кажа — искам да знаеш истината. Не ми пука какво ще си помислиш за мен после, не, не е вярно, пука ми какво мислиш за мен! Но ти трябва да узнаеш истината, а ако това разруши всичко, така да бъде. Дори да се провали операцията, а ти да не пожелаеш повече да ме виждаш, не мога да понасям тази лъжа да ми тежи на съвестта. Ти заслужаваш повече, много повече.

Тя вече не го наблюдаваше. Седеше до него на леглото, сякаш потънала дълбоко в себе си. Той още държеше ръката й, но тя бе станала студена и влажна. Нещо вътре в него също изстина, но това не беше студенината на човек, на когото не му пука от нищо. Това бе замръзналата вътрешна тундра на човек, който се чувства самотен, уплашен, като изгубено дете.

— Искам да ти разкажа за операцията, в която те въвлякох — каза той. Защо го правя — чудеше се той. Беше дошъл тук с единственото намерение да я убеди да избяга, да участва в една последна смела акция, която щеше да спаси едновременно и нея, и операцията „Вълчи капан“. Но сега… нещо вътре в него го подтикваше да каже истината на тази жена, без която не искаше да живее. — Документите, които ти давах и за които ти казвах, че ще убедят Хитлер в мирните на мерения на Русия…

— Знам — прекъсна го тя. Беше отворила очи, но гледаше към пода. — Знам истината, дорогой Стива. Знам какво пишеше в тия документи.

— Ти си ги чела?

— Разбира се. Ти ме подценяваш. Русия, която не представлява заплаха за Хитлер, е покана за Германия да нахлуе. Мъже като Хитлер и Сталин ненавиждат слабостта. Тя не ги успокоява. Провокира ги. Ако Хитлер вярваше, че Русия е слаба, щеше да изпрати войските си в Москва и Ленинград, отдавна щеше да ни е окупирал. Не, единственото, което го кара да стои настрани от Русия, е страхът му, че тя е силен враг. Знам това.

Беше шокиран. Искаше да я погледне в очите, но тя продължаваше да се взира в пода.

— Но вие искате Хитлер и Сталин да влязат във война. Това е истинската цел. Вашите документи подсказват на Хитлер, че Сталин планира да атакува Германия пръв. Хората на Хитлер, ако повярват на тези документи, няма да имат друг избор освен да започнат нападение.

Той се обърна и хвана лицето й с двете си ръце.

— Мили Боже, ти си знаела през всичкото време.

— И одобрявам, Стива. Мисля, че е опасно и дръзко, но гениално. Това е единствената надежда. Ако Хитлер ни нападне, вярвайки, че сме слаби, ще изкопае гроба си. Да, Стива. Знам това от самото начало.

— Ти си красива жена, най-красивата жена, която съм срещал. Но си и най-забележителната жена, която съм срещал някога.

— Сега ми кажи следното. Искам да знам истината.

— НКВД смятат ли, че аз предавам съветски военни тайни? За това ли дойде тук да ме предупредиш?

— Не. Не още, но е въпрос на време, преди НКВД да започне да те подозира. Абверът — германското военно разузнаване, има човек на „Лубянка“. Изтича информация и в двете посоки. Никоя тайна не е в безопасност.

— Човек?

— Шпионин. Някой, който работи за тях, информира ги.

— Шпионин сред шпионите.

Той кимна.

— Германците са започнали да подозират, че много лесно са се добрали до документите. Чудят се дали не е номер на Съветите.

— И ти смяташ, че техният човек на „Лубянка“ ще повдигне въпроси за мен?

— Възможно е. Винаги изтича информация. При всяка операция, в която участват повече от двама души. Винаги има риск.

— Но това е най-голямото ви опасение. Вие се опасявате, че операцията може да се провали.

— Колко ли безмилостен ти изглеждам.

— Аз не съм дете — скара му се тя и се обърна към него с широко отворени очи. — Смятах, че вече си разбрал това. И двамата знаем кое е важно. И двамата знаем, че съдбата на свободния свят е по-важна от живота на някаква си балерина.

Думите й бяха смразяващи.

— Може би искам твърде много — отговори той нежно, — но искам да те предпазя и в същото време да спася операцията.

— Как може да стане?

— Кундров.

— Кундров? Какво искаш да кажеш?

— Ако ни дадеш карт бланш, Лана, Кундров ще докладва за теб на своите началници.

— Да докладва за мен — повтори тя. — Не разбирам.

— Ще докладва подозренията си, че ти, дъщерята на известен съветски генерал, предаваш военни тайни на германски дипломат, който ти е любовник. Ще бъде като гръм от ясно небе в Москва. Ще се вдигне олелия до най-високите етажи. ГРУ ще поиска информация от НКВД и ще бъдат издадени заповеди.

Тя кимна, осъзнавайки ужасната истина.

— Когато ме арестуват, германците ще разберат чрез своя шпионин на „Лубянка“. Тогава Хитлер ще види, че не е съветски номер. Ще стигнат до заключението, че документите са автентични. — Тя сви рамене. Тонът й бе нормален, но не можеше да скрие страха и напрежението си. — Екзекутирането на една незначителна балерина наистина си струва, ако това ще означава края на Хитлер.

Меткалф я прегърна, обви лицето й с двете си ръце.

— Не! Аз няма да те жертвам!

— Аз обаче ще жертвам себе си — отвърна хладнокръвно Лана.

— Чуй ме. Те няма да те арестуват. Знаеш как стават тези неща. НКВД няма да те арестува на германска територия. Ще те примамят да се върнеш. У дома, ще ти кажат, че трябва да се върнеш веднага. Че е спешно. Вероятно нещо с баща ти. Ще използват някакъв претекст. Ще те качат на първия влак и след като стигнеш в Москва, ще те арестуват.

— Да, да — съгласи се тя. — Сигурно така ще постъпят.

— Но ти няма да се качиш на влака. Ще избягаш. Те ще си помислят, че си се досетила за истината и си предпочела да избягаш. Избрала си живота пред екзекуцията. Съвсем логично е.

— И как ще избягам?

— Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш да, Лана, и аз ще се обадя в Швейцария. Британските специални служби и Кралските военновъздушни сили разполагат с малки едномоторни самолети „Лисандър“, които се използват за спускане на агенти в окупираните от нацистите територии. Понякога те прибират и хора.

— Летят в германското въздушно пространство?

— Всичко е съобразено с възможността и обхвата на нацистката противовъздушна отбрана. Те летят ниско и достатъчно бързо и нацистите нямат време да реагират. Тези самолети са извършили десетки полети. Но времето е от изключително значение. Всичко изисква висока степен на координация. След като поръчаме самолета, трябва да сме готови да го посрещнем и да подадем сигнал предварително на уговорено място за среща извън Берлин. Ако всичко не бъде изпълнено с точност до секундата, самолетът дори няма да кацне. Ще се обърне и ще се върне обратно в базата си в Темпсфордфийлдс в Бедфордшър. И тогава всичко става на пух и прах.

— Всичко?

— След като Кундров предаде съобщението за теб в Москва, ще имаме само една възможност да се качим на самолета. Ако я изпуснем, НКВД ще те арестува. Не мога да го допусна.

— А Кундров?

— Вече говорихме за това. Той урежда своята част от уговорката. Аз трябва да се обадя в Берн и веднага щом разбера, че са изпратили „Лисандър“, Кундров ще докладва в Москва. Властите в Москва ще координират арестуването ти със своя човек тук. Механизмът ще се задейства. Няма да може да се спре. Няма да има връщане назад.

— Ти вярваш ли му?

— Той спаси и твоя, и моя живот — Меткалф си спомни изразеното от Кундров желание да избяга. — Имам и други причини да му вярвам. Но, Лана — всичко зависи от теб.

— Да.

— Искам от теб да си помислиш хубаво. Може да звучи ужасно рисковано, но аз смятам, че за тебе е още по-рисковано да се върнеш в Москва, където е само въпрос на време да те арестуват.

— Казах ти, че съм съгласна, Стива.

— Съзнаваш, че няма никаква гаранция и че нещата може да се провалят.

— Казах ти, че не съм дете. В живота нищо не може да се гарантира. Нищо в света, в който живеем, не е безопасно. Това, че ще изоставя баща си, ще ме съсипе, любими. Но аз му казах довиждане за последен път, както правя всяка сутрин. Така че отговорът ми е „да“.

Двамата млъкнаха за около минута-две.

— Трябва да се обадя на две места. Първо на Кундров, който очаква позвъняването ми. — Той извади лист хартия, на който бе написал номера на телефонна будка в центъра на Берлин. — След това трябва да звънна в Швейцария. Фон Шюслер е дипломат, следователно трябва да има телефонна линия с международен достъп.

— Има телефон в кабинета. Той звънна в посолството на Германия в Москва малко след като пристигнахме.

Погледна си часовника и си даде сметка, че тази вечер го правеше непрекъснато.

— Добре. Имаме на разположение пет часа, дори по-малко. Ако всичко се развие според уговорката, след като звънна на Кундров, той ще се обади в Москва. Колелото ще се завърти бързо. Кундров ще се погрижи. Час по-късно ще ти се обадят, някой от НКВД, само че ще се престори, че е от администрацията на Болшой театър, някой, за когото не си чувала. Ще ти каже, че баща ти е много болен и че пристигането ти в Москва е наложително. Ще те инструктират да вземеш от берлинската гара влака Брюксел-Москва, който тръгва от Брюксел в деветнайсет и трийсет и прави кратък престой в Берлин в 4,02 часа сутринта.

— А после?

— А после Кундров ще пристигне в имението и ще те отведе до мястото, където ще дойде самолетът. Това е изоставена филмова площадка край Берлин, която в момента се използва като примамка — фалшив град, който трябва да заблуди съюзническите сили и да отклони бомбените им рейдове от Берлин. Там има огромно поле, достатъчно голямо, за да се приземи на него самолет. Явно, откакто е било изоставено, това място е най-безопасното в радиус от шейсет километра около Берлин. За да може този план да сработи, самолетът не бива да влиза в германското въздушно пространство, преди да ти се обадят от НКВД, но трябва да е тук доста преди часа, в който се предполага, че ще се появиш на гарата. После без съмнение ще разследват фактите и всичко трябва да изглежда правдоподобно. Трябва да изглежда така, че след като са се обадили по телефона, ти си се усъмнила и си говорила с твоите шефове.

— Шефове?

— Хората, за които работиш. Извинявай. Това са термини от моя свят, не от твоя.

— А ти откъде си сигурен, че ще уредиш самолет за толкова кратко време?

— Хората, които познавам, имат огромно влияние. Ако се окаже, че е невъзможно за момента да се уреди самолет, ще изчакаме и ще отложим плана. Кундров няма да се обажда в Москва, докато не сме сигурни, че ще има самолет.

Тя замълча, сякаш обмисляше нещо.

— Ами ако самолетът бъде свален от германската противовъздушна отбрана? А през това време в НКВД вече са задвижени нещата за моето арестуване?

— Не бих искал да мисля за това, Лана — отговори Меткалф след кратка пауза.

— Човек трябва да е подготвен за най-лошото.

— Понякога нямаш избор. Надяваш се на най-доброто.

— Това е доста безотговорно отношение, когато става дума за нечий живот. Или дори за съдбата на света.

— Няма нищо безотговорно. Аз съм американец — следователно оптимист.

— А аз съм рускиня, следователно песимистка. Само един от нас може да е прав.

— Но скоро скъпа, самата ти ще бъдеш американка. Слушай, времето върви, а ние си бърборим. Трябва да действа ме бързо. Ако всичко мине добре, утре по това време ще сме на място, където няма да се налага да бързаме.

37

Меткалф застана до вратата, през която влезе в замъка, оглеждайки се за кучета. Не се виждаше нито едно наблизо. Вероятно се бяха върнали на обичайното си място до портите и каменните стени на имението. Нямаше ги и гестаповците. Явно ги бяха изтеглили, след като не бяха успели да заловят Меткалф. Той бързо пробяга разстоянието до навеса и без да се налага да пали осветлението, намери ключовете на Даймлера на кукичката.

Запали двигателя. Изкара бавно и тихо колата изпод навеса и потегли към главната желязна порта, която беше заключена. Спря. Няколко немски овчарки и добермани изскочиха от тъмницата и занадничаха в колата, очите им светеха като фарове. Те застанаха на място, някои започнаха да ръмжат, явно не знаеха как да реагират, след като познаха автомобила, но не и шофьора. Ако Меткалф обаче излезеше от колата, за да отвори портата, кучетата щяха да го подушат, да го идентифицират като нарушител и да се нахвърлят върху него. Дори да стреля срещу тях, щеше да се вдигне шум и слугите щяха да се събудят, а вероятно и Фон Шюслер.

Кучетата наобиколиха колата, скимтейки и ръмжейки. Изглеждаха озадачени от непознатия шофьор в познатата кола. Бяха пет или шест, всичките застанали нащрек и наблюдаващи свирепо.

Беше в задънена улица. Всеки миг някое от кучетата щеше да се разлае, после и останалите и прислугата на Фон Шюслер щеше да се събуди. За да отвори вратата, трябваше да излезе от колата. Друга възможност нямаше, а минутите минаваха. Нямаше време за губене.

Изведнъж окото му бе привлечено от нещо светещо. Тънка метална тръбичка на контролното табло. Протегна се, беше свирка. Свирка за кучета.

Спомни си, че шофьорът я използва, за да разгони кучетата преди няколко часа. Сложи я между устните си и я наду с всичка сила. Не се чу никакъв звук, свирката излъчваше на честоти, доловими само за кучетата.

Изведнъж ръмженето спря. Кучетата се оттеглиха на прилично разстояние от колата и седнаха на задниците си.

Той отвори внимателно вратата на автомобила, в едната си ръка държеше свирката, в случай че му дотрябва. Излезе, отиде до портата и с облекчение видя огромния железен ключ в ключалката. Нямаше да е проблем да се справи с нея, но току-що си спести пет минути. А всяка минута беше ценна.

Водейки се по картата на Берлин, която му предостави Чип Нолън, той караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи, без да привлича вниманието на пътната полиция.

Докато шофираше, си повтаряше наум разговорите, които беше провел с Корки и Кундров. Корки, който много трудно можеше да се развълнува, беше истински учуден, когато чу гласа на Меткалф по пряката линия от Берлин.

— Мили Боже, момче, да не се обаждаш от кабинета на фюрера?

Той посрещна искането на Меткалф с продължителна пауза. Меткалф очакваше, че Корки ще повдигне редица възражения срещу плана, но за негова изненада старецът не го направи. Дори не се оплака, че го е събудил посред нощ. Имаше само едно възражение.

— Това не е като да си извикаш такси, Стивън — застаряващият майстор на шпионажа остави телефона за няколко минути и когато отново вдигна слушалката каза: — „Лисандър“ ще излети всеки момент от базата на кралските ВВС в Тангмиър на английския бряг, пристигане в три часа след полунощ. Нямаш представа колко телефона трябваше да завъртя, за да уредя това.

Той даде точните координати на мястото, което бе избрал за кацането, и избоботи още серия инструкции.

След това Меткалф звънна на Кундров на телефона, който руснакът му беше дал. Говориха не повече от минута. И двамата знаеха какво да правят.

— Веднага ще се обадя в Москва — каза Кундров. — Но след като го направя, е необратимо. Няма връщане назад.

Докато доближаваше мястото, Меткалф се учудваше все повече. Корки го бе подготвил и все пак беше шокиращо.

Беше огромен комплекс от сгради, подредени под формата на подкова около широко поле, обрасло с трева. В центъра имаше голям бетонен хангар с тенекиен покрив. От двете му страни бяха наредени по-малки тухлени сгради. От многобройните им комини излизаше пушек. Сред сградите бяха разхвърляни контейнери за гориво и за отпадъци. Приличаше на индустриално предприятие, вероятно гигантски завод за боеприпаси.

Всъщност беше сценичен декор. Макар сградата в центъра да беше истинска, постройките от двете й страни бяха имитация, резервоарите, контейнерите и камионите вероятно също бяха фалшиви.

Беше изоставено филмово студио, иззето от нацистите и превърнато във фалшив обект за бомбардиране. Хората на Хитлер бяха издигнали десетки такива обекти из цяла Германия през последните няколко месеца — само край Берлин те бяха петнайсет. Нацистите се бяха вдъхновили от британците, които в неотдавнашната битка за Великобритания бяха издигнали петстотин бутафорни селища, — летища, корабостроителници и бази, построени в отдалечени райони от картон и ламарина, за да подмамят нацистите да бомбардират фалшивите инсталации вместо населени места. Стратегическата измама се оказа голям успех. Нацистите изгубиха ценно време и материали и така бяха намалени загубите в населените райони.

Древният китайски тактик Сун Цзу е казал, че военното изкуство се основава на измамата, и нацистите бяха възприели този принцип сериозно. В Берлин езерото Лайцензее между „Курфюрстендам“ и „Кайзердам“ беше полезен ориентировъчен знак за бомбардировачите, които идваха да бомбардират центъра на града, и за да обърка вражеските радари, Луфтвафе беше покрил езерото с огромни дървени плавени, които от въздуха приличаха на сгради. Бяха маскирали стълбовете на фенерите като иглолистни дървета и покрили с камуфлажна мрежа шосето „Шарлотенбергер“ от Тиргартен до Бранденбургската врата, изпъстрена с ивици зелен плат, за да прилича на гора.

Мними правителствени сгради бяха издигнати в околностите на Осткройц, за да се заблудят съюзническите разузнавателни самолети и да си помислят, че това е „Вилхелмщрасе“.

Но никой друг бутафорен обект в Германия не беше толкова прецизен като този.

Бранденбургското студио беше основано през 1921 година, когато германската филмова индустрия беше в апогея си и съперничеше на Холивуд. Там работеха такива легендарни звезди като Марлене Дитрих и Пола Негри, както и талантливи филмови продуценти като Фриц Ланг и Ернст Лубишч. След установяването на Третия райх, който пое контрола над филмовата индустрия, „неарийците“ бяха изгонени и Бранденбургското студио спря да функционира. Нацистите си присвоиха гигантската филмова площадка, която беше използвана за снимане на уестърни и библейски епоси. Огромното студио за озвучаване, разположено в бетонната сграда в центъра, беше натъпкано с декори, събирани по време на почти двайсетгодишната история на Бранденбургското студио. Зарязаха всичко ей така; декори, сред които бяха снимани толкова много класически немски филми, сега събираха прахоляк.

Но експертите по измама на Луфтвафе бяха създали от двете страни на звукозаписното студио серия от фалшиви тухлени сгради, превръщайки мястото в удивително копие на комплекс за производство на оръжия. Дори изкуственият дим, който излизаше от комините и чието предназначение беше да привлече вражеските самолети, беше убедителен. Оптическата измама беше гениална.

Този район на запад от Берлин беше идеално подбран за заблуда на британските бойни самолети, тъй като се намираше съвсем близо до много от оръжейните заводи. В съседство се намираха предприятия на „Сименс“, както и заводи на АЕГ, радиокомуникационни предприятия „Телефункен“, поточни линии за танкове „Алкет“ и заводи за двигатели „Майбах“.

Обектът беше изоставен, разбира се, като всички останали подобни бутафорни обекти. Това го правеше едно от най-безопасните места в Берлин за Меткалф, Лана и Кундров. Много по-важно беше откритото, засипано със сняг поле с площ неколкостотин квадратни метра, използвано някога от студиото като паркинг. Районът беше достатъчно голям за „Лисандър“ да се приземи и да излети. Малкият самолет се нуждаеше от не повече от двеста квадратни метра.

Луната светеше ярко на небето за късмет. Тя бе достатъчна за пилота да се ориентира, помисли си Меткалф. Кралските ВВС имаха подробни снимки на небето над Берлин. Този бутафорен обект беше добре известен на британското разузнаване. В края на краищата кралските ВВС бяха извършили най-малко четирийсет бойни полета над Берлин след август и с всеки рейд подобряваха точността си.

Но имаше процедури, които трябваше да се следват, за да може да се гарантира успешно измъкване. Корки беше възложил на Чип Нолън да помогне на Меткалф за приземяването. Агентът на ФБР щеше да донесе нужните уреди, включително фенерчета, за изпращане на предварително съгласувани сигнали до пилота с морзовия код. Ако пилотът на „Лисандър“ не забележеше сигнализацията на земята, която да го уведомява, че е безопасно да се приземи, щеше само да прелети, без дори да снижи машината, и да се върне в Англия. Нолън щеше да донесе и прожектори от склад в Берлин на антинацистката нелегална съпротива. Три прожектора според инструкциите на Корки трябваше да се разположат върху полето под формата на буквата „Ел“, за да очертаят пътеката за приземяване. Пилотът щеше да кацне до първия прожектор, после да се придвижи около сто и петдесет метра между другите два. Щеше да остави двигателите включени, тъй като при самолетите „Лисандър“ нерядко двигателите палеха трудно. Самолетът щеше да остане не повече от три минути, ако всичко минеше добре.

Но това предположение изглеждаше все по-съмнително. Имаше толкова много неща, които можеха да се издънят, твърде много човешки фактори.

Около цялата бутафорна подредба имаше ниска телена ограда не като охранителна мярка, а за да личи добре от към въздуха. Меткалф влезе с даймлера през една от отворените врати и паркира пред звукозаписното студио.

Оглеждайки внимателно, за да се увери, че няма неочаквани посетители, той слезе от колата и доближи до студиото, пред което имаше среща с Чип. Мина покрай една от фалшивите тухлени сгради. Дори отблизо боядисаните тухли изглеждаха като истински. Няколкото редици прозорци, боядисани върху картонената фасада, подсилваха ефекта. Сградите имаха стени и покриви, а с изрязаните врати и прозорци — ефектът беше невероятно реалистичен.

Погледна си часовника. Чип трябваше да е дошъл вече.

Отиде до входа на звукозаписното студио, който гледаше към полето. Отвътре се чу някакъв глас — на Нолън.

Агентът на ФБР държеше дървен сандък, застанал пред изумително реалистично копие на берлинска улица, дълга редица фасади на сгради от деветнайсети век, покрай павирана улица, с улични фенери, пощенски кутии и кафене на открито. Меткалф веднага разпозна декора от класически филм с Марлене Дитрих.

— Хей, ето те и теб — викна Меткалф. — Точно навреме. Радвам се, че си тук. Няма да е лесно.

Той огледа вътрешността на сградата изумен. Пространството беше с размерите на европейска жп гара, но препълнена с декори в дълги редици, някои бяха паднали и струпани на купчини, голяма част бяха просто изоставени, сякаш снимките на десетки филми бяха прекъснати в един и същ момент. Виждаше се редица от разкривени къщи, все едно рисувани от експресионист, наклонени на всички страни, с прозорци на случайни места — нещо, което можеше да послужи като декор за класическия ням филм „Кабинетът на д-р Калигари“. Интериор на модерен апартамент в Манхатън. Миниатюрно швейцарско планинско селце на фона на рисунка на Алпите. Витрината на сладкарница, надписът „Кондиторай“ изрисуван върху табелка със позлатени готически букви, рафтовете пълни със сладкиши. Върховете на покривите в Лондон в почти естествени размери. Чип му се усмихна скромно.

— Е, знаеш ли какво казват в Бюрото? Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито тъмнината на нощта… Не, чакай малко — това е пощата.

Очите на Нолън бяха топли, но нащрек, докато оставяше сандъка.

— Все едно, радвам се, че си тук.

— Наистина ли? — Нолън се засмя. — Трябва да спазваш принципа на херметизацията и прочие. Но понякога да държиш колегите си на тъмно е най-опасното нещо на света.

Меткалф вдигна рамене.

— Възможно е.

— Знаеш ли, разбрах за срещата от моята служба преди час. И работата е там, че наистина съм обезпокоен за интегритета на операцията. Сигурността май е компрометирана на най-високо равнище.

— Искаш да кажеш, че току-що си разбрал? След като Корки вече загуби… — Меткалф се отдръпна. Старият майстор на шпионажа винаги беше склонен да поделя информацията в рамките на регистъра или без него. — Виж, има ли нещо, което трябва да ми кажеш? Тогава ми го кажи сега.

Погледна си часовника и се опита да изчисли над коя част от страната летеше в момента самолетът „Лисандър“. Нервите му бяха опънати.

— Не разбираш. Мисля, че ти имаш какво да ми кажеш.

— Не те разбирам.

— Мисля, че има много неща, които можем да съпоставим, ако си сверим бележките. Но ти трябва да сложиш картите си на масата. Като начало какво правиш в Берлин?

— Мисля, че знаеш — той показа с ръка наоколо. — Измъкване от страната.

— Да, но защо!

— Сложно е и не разполагам сега с време да навлизаме в подробности. Да кажем, че е свързано с наш агент от Русия.

— Руски агент, да. — Нолън пристъпи една крачка, лицето му беше ужасно напрегнато. — И ти използваш този руски агент?

Меткалф вдигна рамене неловко.

— Донякъде.

— Или руснаците те използват?

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— Искам да знам какво са ти казали, приятел. — Нолън говореше с равен тон.

— Не разбрах — Меткалф не си направи труда да прикрие учудването си.

Мъжът от ФБР го погледна смразяващо. Меткалф познаваше този поглед. Беше погледът на професионален следовател, който знае силата на напрегнатата тишина.

— Виж, видях ви с твоя приятел от ГРУ заедно. Кундров, така ли беше? Пред операта. Мислиш, че не знам, че работиш с него?

— Работя с него ли каза? Момче, много грешиш. Той работи с нас — помага ни, поемайки значителен риск за себе си.

Нолън се захили.

— Знаеш ли историята за оня тип, който намерил гърмяща змия на заснежен планински връх. Змията казала: „Замръзвам, умирам от глад. Заведи ме в долината и ти обещавам да не ти навредя. Аз не съм като другите.“ Момчето изпълнило молбата й. Скоро след като стигнали в долината, змията го ухапала за задника. Момчето казало: „Но ти ми обеща.“ Змията отвърнала: „Хей, ти много добре знаеше каква съм, когато ме взе със себе си.“

— Хей, благодаря за поучителната история от дивия свят. Ако не разположим прожекторите както трябва, при това веднага…

Нолън не обърна внимание на протестите му.

— Само искам да кажа, че не бива да вярваш на всичко, което ти казват. Всяко нещо има цел, а целта винаги е манипулация. Да всява раздор. Да обръща хората срещу истинските им приятели. — Нолън млъкна за миг. — И какво ти каза за мен?

— Какво? — изумлението на Меткалф отстъпи място на изблик на раздразнение. Той отново си погледна часовника.

— Въобще не сме говорили за теб. От какъв зор трябва да говорим за теб?

След миг обаче Меткалф си спомни, че всъщност Кундров го попита за Нолън. Някъде съм виждал лицето му. Може би в нашите албуми.

— Без причина — каза Нолън равнодушно. — Хей, аз съм като отворена книга. Поглеждаш и откриваш всичко.

— Ако мислиш, че съм предателят, си напълно откачил, разбра ли?

— Успокой се, хлапе. — Нолън продължи да наблюдава лицето на Меткалф и след няколко дълги мига намигна на младия мъж и му се усмихна, сякаш подозренията му бяха отпаднали. — Трябваше да се уверя.

— Слушай, ще ми помогнеш ли или няма да ми помогнеш? — попита Меткалф, предъвквайки думите.

— После, изкуството на шпионажа се състои в това да накараш хората да ти свършат мръсната работа, без да го осъзнаят дори. Руснаците са царе в това. Ето какво. През последните няколко седмици научих за тази шпионска мрежа. Много страховита и потайна. Оперира в цяла Европа и дори в САЩ и изцяло компрометира единството на американската външна политика. Един бомбардировач над Вашингтон не би могъл да нанесе повече щети.

— Господи, Чип, сигурен ли си?

— Сигурен като стрелба, приятел. Но ние напредваме срещу тях. Сгащваме копелетата едно по едно. Веднага щом науча някое име, действаме. Говоря за мрежа от високопоставени американци и европейци, повечето от стари, уважавани семейства, някои принадлежащи към вътрешните кръгове на властта.

— Но ако Съветите задействат тази мрежа…

— Не съм казал, че са го направили. Не е нужно да го правят. Спомни си другаря Ленин и любимия му въпрос: Кой печели? Когато печелиш от шпионска мрежа от тоя сорт, няма значение кой я ръководи.

— Как така Корки никога не е споменавал за нея?

— Може би защото е част от нея — Нолън намигна и направи една крачка към Меткалф. — Ти също си част от нея…

Кръвта нахлу в главата на Меткалф.

— Имаш ли представа колко ненормално звучиш? Няма време за твоите пароноични фантазии. И следващия път, когато ти се прииска да отправиш обвинения, те съветвам…

— Онова, което трябва да оцениш по достойнство, е, че следя радиосигналите ви. Знам модела. Повярвай ми, през всичкото време съм включен към вас по пет различни начина, дори не можеш да си ги представиш. Руското разузнава не разбива шифър, за който моите приятели в СД ме уверяват, че е неразбиваем, и изведнъж ГРУ изпраща свой човек в Берлин да ми види сметката. Следващото нещо, ти си на телефона и звъниш на Корки, който се свързва с мен и ми излиза с някакъв смешен претекст да се появя в изоставеното киностудио с прожектори. — Той поклати бавно глава, а върху лицето му имаше противна усмивка. — Извинявай, но се отказвам от глупостите на Корки. Да сме наясно с това, Джеймс или по-добре Стивън!

Меткалф беше като поразен от мълния. Моите приятели в СД. Изведнъж осъзна истината, връхлетя го като ураган. Нолън беше предателят.

— Мили Боже — викна Меткалф. — Ти си човекът, който ги предаде, всичките.

Пистолетът „Колт-45“ някак изникна в ръката на Нолън, преди Меткалф дори да го забележи. Беше насочен срещу челото му.

Телефонът иззвъня с пронизващ дразнещ звук.

Лана Баранова лежеше на леглото и го наблюдаваше как звъни, уплашена от обаждането. Знаейки за какво става дума, тя бе още по-ужасена.

След три извънявания някой вдигна слушалката, най-вероятно слуга. Последва тишина. Тя лежеше, треперейки, беше облечена и чакаше в готовност.

След няколко минути се почука на вратата.

— Да?

Вратата се отвори. Екберт, един от портиерите на Руди, застана на прага по халат и с разчорлена коса. Със странен поклон той каза:

— Извинете, мадам. Съжалявам за безпокойството, но ви търсят по телефона.

— Момчетата в парижката станция… Нацистите никога нямаше да проникват там без твоя помощ… Роджър Мартин… Амос Хилиард… Ти си бил.

Меткалф чуваше как сърцето му бие. Червендалестото лице на Чип блестеше от пот. Размитите му сиви очи изглеждаха мъртви.

— Ти ме надценяваш, приятел. Аз само подшушвам на СД правилната посока, съобщавам имената и местата. Те си имат хора, които почистват къщата.

— Почистват къщата… — повтори Меткалф. В главата мунахлу образът на Скуп Мартин, удушен. На Амос Хилиард. На Дерек Къмптън-Джоунс и на Джони Бетс в Париж… У него се надигна гняв. Погледна в дулото на пистолета, насочен срещу него. Беше като жестоко облещено черно око.

Погледна Чип в очите, които изглеждаха като още един комплект дула на пистолети.

— Свали оръжието, Чип — каза той.

— Виж, понякога патриотите трябва да правят гаден избор — каза Нолън. Пистолетът не помръдна. — Светът не е красиво място. Човек трябва да избира на чия страна е.

— Да избира на чия страна е… ти на чия страна си? На страната на фашистите? Нацистите? Адолф Хитлер?

— Аз съм на страната на реализма, приятел. На страната на по-силната Америка. А не на мекия социализъм в държавата на благоденствието, в каквато Рузвелт и неговите просъветски привърженици на новия курс се опитват да превърнат Америка. Виж, Меткалф, ако не беше толкова заслепен, можеше да видиш какво става наоколо, вероятно щеше да разбереш жестоката истина. Има хиляди комунисти на заплата във Вашингтон и Рузвелт го знае. И какво казва по този повод? Някои от най-добрите ми приятели са комунисти. Кой е най-близкият му съюзник?

— Хари Хопкинс. Свали пистолета, Чип.

— Правилно. Хари Хопкинс. Известен съветски агент. На практика живее в Белия дом. Повечето от мозъчния тръст на Рузвелт са членове на комунистическата партия с партийни книжки. Блюдолизци на своя „чичо Джо“. „Чичо Джо е добър човек“ — казват другарите. Кое е първото нещо, което Рузвелт направи, като встъпи в длъжност? Призна Съветския съюз — легитимира разбойниците, които ограбиха Русия, болшевиките, които дадоха да се разбере, че възнамеряват да разпространят комунизма в целия шибан свят. Рузвелт и неговите червени приятели искат да предадат света в ръцете на съветската робовладелска империя. Да установят едно-единствено правителство, което да управлява света от Москва. Разбираш ли, Меткалф?

— Разбирам, че си скапан фашист. — каза Меткалф спокойно.

— Това е само една дума — контрира го Чип. — Националсоциалисти, нацисти, фашисти — както искаш ги наричай, не ми пука. По-добре се моли бъдещето на света да е в техни ръце. Дали си съгласен с Хитлер или не, трябва да си глупак, ако не разбираш, че той пое една гнила, разкапана страна от ръцете на евреи и комунисти и я прочисти, превърна я в най-силната, най-могъщата нация в Европа.

— Тирания, ето в какво я превърна.

— Не, младежо. Тирания е онова, което славянските орди създават в Русия, с геноцида срещу бялата раса. Кажи ми нещо, Меткалф. Твоите богати родители как те отгледаха да си „розов“ или си се променил в Йейл? Меткалф се засмя.

— Значи това е, което си мислиш, че съм комунист.

— Не, ти не си комуняга, Меткалф. Знаеш ли какво си? Онова, което Ленин нарича „полезен идиот“. Така той наричаше всички безмозъчни просъветски апологети и блюдолизци в западните демокрации, които защитават Комунистическия интернационал, независимо колко е брутален. Сега всички вие полезни идиоти се опитвате да ни вкарате във война с нация, която не ни заплашва с нищо. Така милиони американски момчета може да умрат в чужбина, за да направят Европа безопасна за чичо Джо.

— Под нация, която не ни заплашва, имаш предвид нацистка Германия, така ли? Третият райх? Чиито танкове вече навлязоха във Франция и Полша, Норвегия и Дания, и Холандия…

— Лебенсраум. Наричам го пространство за дишане. Предполагам не си забелязал как твоят чичо Джо граби недвижими имоти наляво и надясно, но сме се вторачили в Хитлер, нали? Той вече нахлу във Финландия и Литва, Латвия и Естония, налапа големи парчета от Румъния, Полша… А войната едва е започнала.

Рузвелт и болшевишките господари искат да ни въвлекат в тази война. Това е титаничен световен конфликт, приятел, а Америка бива въвлечена на грешната страна. Белият дом и момченцата с гащи на райета в Държавния департамент блудстват заради чичо Джо, а Рузвелт и оня задник Алфред Коркоран пращат агенти по цял свят да се борят срещу Хитлер, единствения истински приятел, който имаме. Агенти като теб, Меткалф, са вредни. Ти си на терена, извършваш операции и това те прави истинска заплаха. Ако мъже като теб не бъдат спрени, вашите приятели в Москва скоро ще пометат Европа.

Меткалф само кимна.

— Сега разбирам. Затова се интересуваше за Кундров. Не беше сигурен дали съветското разузнаване не е по петите ти. Страхувал си се да не ти е провалил прикритието.

— А ти на чия страна си?

Нолън вдигна рамене.

— Имаше само един начин да съм сигурен. Трябваше да се срещна лично с теб и да те погледна в очите.

— Което означава, че сме сами — продължи Меткалф, мислейки почти на глас. — Никога не би се показал пред редовите. Не и ти. Ти май си най-високопоставеният шпионин на райха в разузнаването на САЩ. Твърде много са възможностите за разобличаване.

— Ти си прав, че не бих позволил да ме видят по този начин. Не, ако имам подкрепление, то ще е някой, на когото имам пълно доверие. Някой, с когото съм работил лично. Дискретността е естествено от огромно значение. Но ти знаеш какви сме ние от Гестапо. Вярваме в приятелството. Не като оня бърборко Коркоран с неговата херметизация. Какъв лъжец беше само. Проклет лъжец и заплаха.

— Беше? — каза Меткалф.

— А, да, минало свършено време. Точно така. Страхувам се, че мои приятели са го посетили преди няколко часа. И че вече не е между живите. Чух, че старецът напълнил гащите. Съжалявам също за икономката му фрау Шибли, то тя просто се изпречила на пътя.

— Ах ти, гадно копеле — изрева Меткалф.

Нолън пусна едната си ръка от пистолета и направи някакъв знак.

Меткалф долови някакво движение зад гърба си, като приглушен шум от нападаща змия, и изведнъж нещо го стисна около гърлото. Не можеше да диша! Някаква жица се бе врязала в гърлото му.

— Благодаря, хер Клайст — каза Нолън, направи нов жест с ръка и изведнъж жицата се разхлаби.

Меткалф се закашля. Болката върху гърлото му, където жицата се бе врязала, бе непоносима, пареше като огън.

— Моите германски приятели имат няколко въпроса към теб — каза Нолън. — Налага се да ти ги задам. И така още веднъж те питам какво правиш в Берлин?

— Пукни, гадно копеле — гласът на Меткалф беше дрезгав. Жицата беше наранила ларинкса му.

— След теб, хлапе — каза Нолън и му намигна отново гротескно. — След теб. Слушай, можеш да забравиш цялата игра. Благородни пориви? Надлежно забелязано. Ти изнасяш представление пред публика, която не е тук. Някога да си виждал теле, омотано в ограда, което бавно да се задушава? Предполагам не, не и там, откъдето идваш. Но е ужасна гледка. Има нещо изначално в нея. Все едно да се давиш бавно, да изпаднеш в паника, а това е най-гадното. Ужасен начин да умреш.

Само на ръка разстояние от Нолън жицата около врата му се затягаше все повече. Меткалф усещаше, че лицето му почервенява, все едно че изпомпваха кръв към главата му, но тя не можеше да излезе. Имаше усещането, че в скалпа му избухваха осколочни гранати на агонията.

Аз само насочвам СД в правилната посока… Те имат хора, които почистват къщите…

Това беше убиецът от Париж, от Москва! Човекът, който уби Роджър Мартин, Амос Хилиард, момчетата от парижката станция…

Гласът на Нолън звучеше отдалече, докато говореше неумолимо спокойно.

— Пусни ги да вървят по дяволите, Стивън — нареждаше той почти нежно. — Всичко, което си правил и което не си направил. Всички жени, които си чукал и които никога не си чукал, просто ги прати да пасат.

Още един сигнал. Жицата се разхлаби и агонията започна да изчезва.

— Започваш да разбираш какво ти говоря, нали? Разбери ме, мразя да правя подобни неща. Наистина мразя. Но както обичам да казвам, човек трябва да избере на чия страна е, а ти си избрал грешната. Сега ще се опиташ ли да поправиш грешката си? Не? — Погледна го съжалително. — Хер Клайст, бихте ли продължили, моля?

— Чакайте! — извика Меткалф.

— Съжалявам, Меткалф. Това въобще не ми доставя удоволствие. Но има много по-важни неща, за които човек трябва да помисли.

— Прав си — изпъшка Меткалф. — Бях използван. Бях инструмент.

Чип започна да го наблюдава с подозрение.

— Извинявай, ако се налага да добавяме по малко сол в раната.

— Истината е в главата ми от известно време — каза Меткалф. Говоренето му причиняваше болка, но той продължи: — Виж, човек не може да се самозаблуждава вечно. Аз не знаех в какво ме въвлече Корки. Той ме изпрати в Русия да привлека някои влиятелни правителствени служители в план за нападение срещу Германия. Но ти вече го знаеш, предполагам.

Нолън разучаваше внимателно лицето на Меткалф и от време на време кимаше.

— Продължавай.

— Над това работя. Господи, Чип, какво, по дяволите, знам аз? Бях колежанче със звезди в очите, мислех си, че ще спася света, и този стар покровител ме взе под крилото си. Господи. Бил съм сляп.

Сега Чип видимо проявяваше колебание. Той не свали пистолета, но Меткалф забеляза как съвсем мъничко мъжът от ФБР отслаби натиска на пръста си върху спусъка. Стръвта беше прекалено неустоима за Чип. Той не можеше да устои на изкушението.

— Разкажи ми за плана — каза той.

— Господи, направо е гениален. Искам да кажа, истински забавен — заяви Меткалф с доверителен тон. Той погледна на едната страна, после на другата, все едно да се увери, че никой не ги подслушва. Действието трябва да е два пъти по-бързо от противодействието — помисли си Меткалф. Внезапното, неочаквано движение. Това е единственият начин. И все пак къде беше убиецът зад гърба му? Ъгълът, под който затягаше примката около врата на Меткалф, под сказваше, че е на неговата височина. А фактът, че усещаше дъха на мъжа във врата си, говореше, че е на не повече от две стъпки назад.

— Тоя тип Кундров, с когото се срещнах по-рано днес, явно знаеш, че е от ГРУ?

Чип кимна.

Той в момента не се прицелва в мен, помисли си Меткалф. Той слуша внимателно, обръща внимание на онова, което му говоря: не може да се фокусира добре върху две неща.

— Е, сега следва най-умната част.

Той се наведе към Чип, естествен жест на човек, доверяващ тайна, и усети предупредително стягане около гърлото. Изведнъж, със скоростта на светкавица, сграбчи с дясната си ръка дулото на пистолета, близо до ударника, и го насочи нагоре. Същевременно блъсна с всичка сила с левия си лакът назад към мястото, където предполагаше, че е слънчевият сплит на неговия удушвач. Рязко изпускане на въздух му подсказа, че мощният му удар е бил точен. Сега измести бързо тялото си от линията на стрелбата, преди да се хвърли към Нолън. Колтът произведе изстрел, но куршумът се заби в ламаринения покрив точно когато Меткалф се отпусна с тежестта на тялото си върху Чип и го притисна към пода.

Свит върху пода, на няколко стъпки от него, лежеше красив мъж с аристократични черти.

— Ти, копеле — ръмжеше Чип, докато двамата мъже се мъчеха да докопат пистолета. С един последен напън ръката на Меткалф успя да издърпа колта от ръцете на Чип, но оръжието излетя във въздуха и се стовари с трясък върху циментовия под на около метър от тях. Чип се обърна, за да види къде е оръжието, и през това време Меткалф заби коляно в слабините му.

— Мръсен нацист — викна Меткалф, фрасна още едно коляно на Чип, за да подчертае думите си.

Чип изкрещя от болка и загуби съзнание. Меткалф се обърна към втория мъж — „хер Клайст“, както му викаше Нолън, който беше се надигнал на колене и неистово търсеше колта. Меткалф трябваше да го открие пръв. Изведнъж се втурна след него, очите му трескаво се оглеждаха. Къде ли беше? Оръжието не се виждаше никъде. А къде е германецът? И двамата сякаш бяха изчезнали.

Имаше твърде много места за криене, твърде много парчетии от машинарии, зад които можеше да се прикрие въоръжен убиец, а пистолетът му даваше предимство. Трябваше да изчезва веднага.

Меткалф затича покрай редица декори и после се шмугна в друга част от студиото. Той тичаше, краката му минаха дължина колкото половин футболно игрище. Трябваше да измисли план — да превърне себе си от плячка в хищник.

Последиците от един провал щяха да са огромни. Мястото за срещата се бе превърнало в лобно място, гарантиращо не само неговата смърт, но и смъртта на Лана.

Седна на пода до изрязан от картон алпийски връх, дишайки тежко. Сякаш двамата си бяха поделили студиото и се дебнеха. Но дали някой от тях го бе видял да влиза?

Слаб шум, после по-силен, послужи вместо отговор. Дочу стъпки и веднага разпозна тежката походка на Нолън.

Трябваше да се махне оттук незабелязано. В мрака мярна очертанията на дървена врата на около сто метра. Бързо, без да вдига шум, стигна до нея и хвана топката. Тя остана в ръката му.

Вратата беше фалшива. Не беше нищо повече от нарисувана дървена рамка и врата от тънък не повече от четвърт сантиметър шперплат, прикрепен с лепило към нея. Меткалф я побутна, но вероятно беше подсилена отвън. След това чу стъпките на Чип по-близо, видя го да тича по пътеката към него, отново с колта в ръка. Петдесет стъпки, трийсет стъпки…

Меткалф беше в капан.

Вляво от него имаше голям метален контейнер за боклук около метър висок и метър и половина дълъг. Беше нащърбен и ръждив, но все пак металът щеше да послужи като щит срещу куршумите от колта. Точно когато Чип застана пред него на един изстрел разстояние, Меткалф се мушна зад контейнера. Последва тишина. Вероятно Чип сменяше позицията си, за да се опита да стигне до него без металното прикритие по средата.

Меткалф се възползва от суматохата и зареди своя пистолет „Смит и Уесън“. Изведнъж последва стрелба и Меткалф усети пронизване като от игла в дясното рамо. Куршумът заседна точно над ключицата. Едва дишаше, болката беше непоносима. Как можа да се случи? Докато топлата кръв капеше върху дрехите му, осъзна с ужас, че това въобще не беше метален контейнер, а коприна, опъната върху дървена рамка. Куршумът лесно беше пробил плата, преди да се забие в тялото му.

Претьрколи тялото си по циментовия под, надявайки се, че поне промяната в позицията ще го спаси от нов залп куршуми. Още един изстрел и после още един проникнаха в декора, без да го улучат. Меткалф залази на колене по пода, декорът сега му служеше като завеса да го скрие от погледа на Чип.

Нова пауза. Дали Чип заемаше друга позиция, приближавайки се плътно? Защо просто не стреля? В края на краищата беше на не повече от десет-петнайсет стъпки от него?

В този миг Меткалф чу прещракване на метал и позна звука от смяната на пълнителите. Чип презареждаше. Меткалф скочи на крака и побягна по съседната пътека, без да смее да се обърне назад. За миг увеличи разстоянието си от Чип на трийсет или четирийсет стъпки. Знаеше, че може да разчита на неточността на оръжието на Чип на разстояние над двайсет стъпки. Започна да тича зигзагообразно, все едно че беше пиян, но имаше логика. Знаеше, че е трудно да се улучи мишена, която се движи в непредвидима посока, особено от голямо разстояние. Погледна назад и видя Нолън, който бе заел позиция за стрелба и се целеше ту напред, ту назад в бягащата мишена.

Чип разбра какво прави Меткалф и свали оръжието, после се затича след него. След миг Меткалф видя пред себе си модел на замък висок около три метра — любимия замък на лудия крал Лудвиг. Беше твърде близо. Нямаше как да спре навреме, преди да се бутне в него. Картонът се разкъса, наоколо се разпиля мазилка, един от шпиловете литна. С продължителен скърцащ звук замъкът се срина пред Чип. Меткалф си спечели няколко ценни секунди. Той се извърна към Чип и произведе внимателно премерен изстрел. Металическо кънтене, последвано от дълбок вик, му подсказа, че е улучил!

Отново натисна спусъка, но нищо.

Пистолетът беше празен!

Бръкна в джоба да извади патрони, но не намери нито един. Сигурно ги е загубил. Нямаше повече боеприпаси.

Не му оставаше нищо друго, освен да продължи да тича. Огледа се за някакъв изход и забеляза един на няколко пътеки по-надолу. Метална врата: беше сигурен, че е истинска, а дали въобще можеше да е сигурен.

Дълга редица от дървени сандъци отделяше тази пътека от съседната. Сандъците бяха твърде високи, за да скочи над тях, но пред всеки имаше дървена работна маса, достатъчно ниска, за да стъпи на нея и да я прескочи. Скочи върху една от масите — тя падна. Мамка му. Беше фалшива чуплива маса, още един декор, останал от някоя сладникава комедия.

Падна на колене върху циментовия под. Болката заля цялото му тяло от коленете до ключиците. Дишаше тежко, едва успяваше да си поеме дъх. Усещаше, че ризата му е подгизнала от кръв, доста кръв, която бе загубил.

Някой извика: гласът на Чип.

— Чух това — каза той, също дишайки тежко. — Нямаш амоняк. Кофти късмет, хлапе. Винаги трябва да си подготвен. Един от уроците, който обикновено научаваш прекалено късно, а?

Меткалф не отговори.

— Днес ще умреш, Меткалф. Но го погледни откъм светлата страна. Ще е най-ценното нещо, което някога си правил. Планетата ще е много по-безопасно място без тебе.

Докато Меткалф се изправяше на крака, очите му бяха привлечени от един сандък, на няколко сантиметра от главата му.

Беше пълен с оръжия.

Имаше древни пушки, повечето смешни и остарели. Няколко МС-34, няколко МР-43 и няколко револвера МР-38. Древни ръчни гранати и по-малки с формата на яйце. Всички бяха оръжия от времето на Първата световна война, използвани от бранденбургското студио за филмовите продукции за войната.

Тихичко Меткалф стигна до сандъка и извади от него полуавтоматичен пистолет „Лугър“, 9-милиметров „Парабе-лум“, Р-38. Също приблизително от времето на Великата война. Той обаче беше като истински. Не можеше да стреля, но изглеждаше автентичен. Поглеждайки наляво, той видя краката на Чип, който се опитваше да се освободи от рухналия замък. Пъхна лугъра в джоба на сакото си, после продължи да тича по пътеката, докато стигна до модел на апартамент от Манхатън с роял от слонова кост и огромен полюлей. Полилеят висеше ниско над пода, явно за да е в обектива на камерата, но беше закачен на грозно въж, привързано към нещо, което приличаше на висока желязна мачта на кораб, а друга част от мачтата стърчеше напред. Явно беше рамо за микрофон. Меткалф бутна желязната мачта и я насочи към мястото, където Чип тъкмо ставаше на крака. Не успя да го уцели, но препречи пътя му.

Той бутна бариерата от дървени сандъци, няколко поддадоха. Успя да мине през тях на съседната пътека. После побягна към металната врата.

Беше истинска, забеляза той с облекчение.

Отвори я и видя, че не води навън. Имаше тъмно стълбище, което се виеше надолу, вероятно към мазе, и нагоре. Нагоре накъде? Към покрива?

Покривът изглеждаше по-безопасна възможност от мазето, където можеше да попадне в капан. Побегна нагоре по стълбището, опитвайки се да не мисли за болката в рамото, която постоянно се усилваше, както и за тъпата болка в коленете. Скоро стигна до друга метална врата, отвори я и видя, че води към покрива на сградата. Плосък, покрит с чакъл и катран покрив. Лунната светлина осигуряваше достатъчно видимост и му позволяваше да тича по дължината на покрива. Когато наближи ръба, осъзна, че до земята имаше около три метра — достатъчни, за да се нарани така, че да не може да се движи. Една от фалшивите тухлени сгради обаче беше близо, на не повече от метър и половина. Четирите й комина бълваха пушек. Ако се засилеше, щеше да скочи върху нея. Беше прескачал далеч по-големи разстояния между покривите в Париж.

Тежко топуркане му подсказа, че Чип го е последвал до горе. Няколко секунди по-късно чип изкочи от вратата.

— Хайде, скачай, задник! — викна той. — По един или друг начин си мъртъв. Не ми пука как ще стане.

Той напредваше по настилката на покрива бавно, с насочен пистолет.

Меткалф се отдалечи няколко крачки, затича се и после скочи във въздуха с прибрани към тялото крака, подготвяйки се да омекоти падането.

После сякаш всичко се случи за миг. Той бе подхванат от въздушната струя и се приземи върху покрива от син камък на тухлената сграда точно когато Чип изкрещя:

— Умри, копеле!

Миг по-късно Чип стреля. Меткалф видя, че човекът от ФБР се прицели хладнокръвно и внимателно, и беше сигурен, че куршумът ще го улучи.

Но преди още крясъкът на Чип да свърши, Меткалф усети как краката му пробиха покрива от син камък, сякаш беше направен от марципан. Докато падаше надолу, усети минаването на куршума толкова близо до себе си, че чак въздухът се разклати.

В следващия миг Меткалф падна на нещо твърдо. Подът на сградата? Не, беше пръст, мека земя, скоро разорана. Той изстена и се зачуди дали не си счупи крак. Провери, почувства и двата си крака. Не бяха счупени. Усети остра болка. — Господи, още по-голяма болка, — но крайниците му не бяха пострадали.

Той знаеше, че тухлената сграда бе фалшива, но не знаеше колко е крехка. Явно за покрив служеше някакъв плат, боядисан така, че да прилича на син камък. Беше го скъсал, но все пак платът омекоти падането му и така не остана инвалид за цял живот.

Сега Меткалф се огледа с удивление. „Сградата“ не беше нищо повече от огромна кутия, скована от греди и напречни дъски, арматура, около която беше опънат брезент, нарисуван отвън така, че да изглежда като тухли. Когато очите му привикнаха към тъмнината, забеляза с ужас неколцина мъже, които стояха до един от прозорците на равнището на земята. После осъзна, че бяха манекени — кукли в човешки ръст, облечени в мъжки дрехи, които трябваше да минават за работници край изрязаните от брезента прозорци. На земята бяха подредени четири метални кутии, всяка свързана чрез къса тръба към високи двесталитрови варели за бензин. От всеки уред излизаше дълъг и широк маркуч, който стигаше до четирите фалшиви комина.

Той веднага се досети за какво служеха. Това бяха генераторите за механичния пушек, който излизаше през комините.

На бойното поле ги използваха обикновено върху танкове, за да генерират пушек над голям район за тактическа измама, да прикриват войските и за разузнавателните и наблюдателните мисии. Британците използваха груба версия на този механизъм, наречена димки, за да крият денем завода за двигатели „Воксхол“ в Лутън от вражеските бомбардировачи. Германците използваха хиляди от тези по-съвършени средства, за да замаскират петролните рафинерии, които завзеха в Плоещ, Румъния.

Машините работеха с дизелово гориво, което течеше от прикачените към тях варели. По този начин се затвърждаваше още една измама. Те създаваха илюзията за работеща фабрика.

Дочу стъпки, два чифта вече! Явно германският партньор на Нолън, убиецът от СД, бе чул шума и също бе дотичал.

Огледа наоколо и видя, че има само един вход. Нямаше да е безопасно да мине през него, тъй като преследвачът му — или преследвачите — явно щеше да влезе от там. Скри се зад някакъв склад точно когато избоботи гласът на Нолън.

— Ти си плъх, затиснат в ъгъла, Меткалф. Няма къде да избягаш. Хвърли оръжието, вдигни ръце и можем да поговорим.

Вероятно да обсъдим подробностите около погребението ми — помисли си Меткалф. Един от генераторите на пушека минаваше наблизо, свързан посредством маркучи към варела и комина точно над него.

Протегна ръка и отвъртя крана за пушека. Изведнъж бял дим започна да излиза от затвореното пространство и образува нисък бял облак.

Но Чип беше стигнал до другия край на склада. Меткалф го виждаше през една от цепките на склада. Човекът от ФБР куцукаше. Чип беше прострелян в крака, но концентрацията му явно не беше засегната. Оглеждаше се от всички страни, съобразявайки очевидно в каква посока да тръгне.

Меткалф не искаше да му даде предимство за избор.

Той извади своя фалшив лугър и ненадейно изскочи, опирайки оръжието в лицето на Чип. Чип се отдръпна и също насочи оръжието си.

Помещението се изпълваше с мъгла, която бе стигнала до равнището на коленете им.

— Казах ти, Стивън, че днес ще умреш — викна Чип.

— След теб, задник — отвърна Меткалф. — Изглежда ми като шикалкавене.

Очите на Чип се вторачиха в очите на Меткалф, но лицето му издаваше несигурност. Фалшивият пистолет си бе свършил работата. Не бе нужно човек да стреля, за да има ефект.

Меткалф продължи да се перчи, сякаш пистолетът му бе пълен с 9-милиметрови пълнители.

— Е, какъв ще е филмът, Чип? Кой ще победи?

— Зависи чии топки са по-големи — отговори Чип, опитвайки се да се усмихне.

Меткалф забеляза с периферното си зрение как германският убиец влиза вътре през входа.

— Или поне на кой му стиска да умре? — каза Меткалф. — Аз съм малка рибка, нали? Един от многото оперативни агенти, които се опитват да участват в битката. Докато ти си голямото зъбчато колело в машината. Един от любимите на нацистите ренегати. Ако бъдеш убит, ще е голяма загуба за фашисткия свят, нали?

Цигуларят пристъпваше тихо през дебелата бяла мъгла. Не виждаше нищо. По-лошото бе, че не усещаше никаква миризма. Парливият пушек беше блокирал деликатните носови мембрани, осигуряващи обонятелните му способности, неговото най-добро оръжие.

Без него беше загубен. Чувстваше странна дезориентация, граничеща с паника. Вървеше внимателно през мъглата с протегнати ръце, а в лявата ръка стискаше струната от цигулката.

Стори му се, че чу нещо.

По-бърз и от гърмяща змия, той нападна. Стискайки единия край на струната, за да направи примка, той я хвърли около врата на жертвата.

После осъзна, че души нещо твърдо, нещо от дърво.

Манекен.

Отвратен, разхлаби струната и продължи напред през облака.

Без обонянието си цигуларят знаеше, че е инвалид. Но това нямаше да го спре да извърши убийството.

Димът беше достигнал вече до раменете им. Беше зловещо усещане, сякаш бяха потопени в облак и само главите им стърчаха отгоре. Димът, още по-гъст и по-непроницаем от всяка естествена мъгла, замъгли очите на Меткалф. Къде беше вторият мъж, когото Нолън нарече хер Клайст? Трябваше да внимава да не допусне другият да се промъкне към него, докато е ангажиран с Чип.

— Всъщност днес не планирам да бъда убит. На теб обаче — Чип се поколеба, поглеждайки към оръжието на Меткалф — не съм ти давал лугър.

Меткалф вдигна рамене.

— Ти не си моят единствен източник за осигуряване на оръжие.

— Германски пистолет, а?

— Странно — заяви Меткалф в същия речовит стил. Дойчовците май само се правят, че имат оръжия, а? Можеш ли да се справиш с този?

— Това е антика.

— Вземаш онова, което ти предлагат. Военновременни доставки и прочие.

— Това е, Господи, това е… мамка му, фалшиво Проклетият отвор на цевта е запушен…!

Меткалф не изчака реакцията на Чип. Той се хвърли срещу Чип с цялата си тежест, сваляйки го на земята. И двамата бяха обгърнати от бензиновия пушек. Очите на Меткалф лютяха, докато се бореше с Чип за пистолета.

Цялото тяло го болеше, а това намаляваше значително силата му. Но Чип изглеждаше също толкова омаломощен. Все пак се изправи с огромни усилия, ръмжейки от гняв, не пускаше оръжието, въпреки че Меткалф беше успял да го обърне и то сега сочеше срещу самия Чип.

— Хей, момченце от Йейл, всичко ще стане на пух и прах Накрая.

Чип Нолън пъхтеше тежко, с подигравателна усмивка на устните си, дясната му ръка с оръжието трепереше от напъването, докато Меткалф се опитваше със сила да насочи пистолета в ръката на Нолън към самия него. Беше някакъв свиреп вариант на борба за отнемане на оръжието.

— Ти ще станеш на пух и прах.

Пистолетът, който твърдо бе в ръката на агента от ФБР, сочеше първоначално към Меткалф, после отново срещу Чип и така непрекъснато сменяше посоката си като в някаква детска игра. С внезапен неистов порив на сила Чип насочи пистолета срещу Меткалф и натисна спусъка. Ръката му трепереше. Пистолетът се разклати силно. Но Чип се беше надценил и не успя да устои на противодействието на Меткалф. В същия миг, в който Чип натисна спусъка, китката му се огъна назад, сочейки към очите му, които се разшириха от ужас, съзнавайки какво предстои да се случи.

Експлозията проглуши Меткалф, докато наблюдаваше ужасяващата сцена, при която част от главата на Чип се отдели и кръв заля лицето му. Той падна на земята, изцяло изтощен. Белият пушек го обгърна изцяло. Беше сляп: обездвижен от болката, мъчеше се да си поеме въздух. Дочу шум от тътрене на крака. Шептящ, плъзгащ се шум като от змия на пясъка. Някакъв първичен инстинкт го накара да дръпне назад ръката си. Почувства, че нещо докосна врата му, нещо студено и метално и изведнъж се стегна на гърлото. Някой го душеше, при това с десет пъти по-голяма сила отпреди. Той се изправи нагоре, после заизвива тялото си на едната и на другата страна. Впрегна резерви от сила, за които не подозираше, че притежава. Опита се да извика, но всичко, което се получи, бе бълбукане.

Няколко пръста на дясната му ръка бяха притиснати от жицата или каквото бе там, правейки цялата ръка безполезна. Заудря с лявата си ръка, свита в юмрук, наоколо, докато най-накрая напипа нападателя си.

Те имат хора, които почистват къщата. Това бе човекът, който почистваше къщата.

Убиецът от СД щеше да изпълни задачата си. Злокоб-ният убиец, който удуши момчетата в Париж, Амос Хи-лиард и неговия добър приятел Роджър Мартин… И който възнамеряваше да удуши Меткалф. Образите на умрелите мъже нахлуха в съзнанието му, докато металната жица разрязваше врата му. С пръстите на дясната ръка успяваше да опази сънната си артерия, докато жицата режеше деликатната плът на врата му. Не виждаше, очите му бяха замъглени от гъстия дим, всичко около него беше замъглено. Беше обграден от непрогледен бял дим, не виждаше по-далеч от няколко сантиметра пред себе си. Изви гърба си, извръщайки се яростно, ритайки в посока на своя убиец, опитвайки се да се докопа до тялото му. Но този път удушвачът беше застанал съвсем близо, за да могат ударите да имат някаква сила. Жицата го пристегна още повече, прекъсвайки притока на въздух, докато Меткалф усети главата си лека, а пред очите му пробляснаха мълнии сред непрогледния бял дим. Не можеше да диша!

Не, нямаше да се даде на убиеца, не можеше да позволи на човека от СД да успее да го надвие. Ами Лана, тя ще пристигне всеки момент с кола, шофирана от Кундров, а няколко минути след това ще се приземи британският „Лисандър“, двамата с Лана ще се качат на него и ще заминат в Англия в безопасност. Лана ще се спаси, ще е свободна и работата, която те свършиха, документите, които предадоха на Фон Шюслер, ще бъдат легитимирани. Нацистите ще повярват в тях.

Лана ще е в безопасност, а нацистката военна машина въвлечена в конфликт, който не можеше да спечели, и ще бъде победена. Трябваше да се случи, щеше да се случи. Всичко сега зависеше от това Лана да пристигне, двамата да се качат на онзи „Лисандър“ и да полетят към безопасността. Съдбата на двама души зависеше от това; съдбата на милиони също зависеше от това.

Не можеха да го убият точно сега!

Със свободната си ръка той успя да хване едната ръка на нападателя си, ръката, която стягаше примката неописуемо около гърлото на Меткалф. Извивайки отново тялото си и напъвайки всичките си сили, той докопа няколко пръста от ръцете на убиеца и успя да ги отдели от желязната хватка, дърпайки ги с всичка сила. Сега убиецът затягаше още по-силно примката около врата му, по-силно, отколкото Меткалф си представяше, че е възможно. Той беше на границата на припадъка. Притиснатата му дясна ръка беше безполезна в борбата, макар че в същото време го спасяваше, тъй като ако не бяха пръстите му, вратът му вече щеше да е прерязан.

Цялото тяло на Меткалф трепереше, побиваха го тръпки от усилие. Той не отслабваше нито за миг натиска върху пръстите на убиеца. Накрая успя да хване всичките му пръсти, изви ги назад, докато чу пукване. Беше счупил пръстите му. Убиецът изкрещя от болка и гняв и хватката му се разхлаби. Меткалф си пое дъх. Краката му се удариха в нещо, твърд предмет, който той не можеше да види, но осъзна, че е един от двесталитровите варели с гориво.

Да! Гориво! Дизелът!

Само ако можеше да пробие варела, за да изтече лепкавото му съдържание.

Хвана с двете си стъпала като с ножица варела, наклони се на една страна, макар така примката да го стягаше по-силно, и го изблъска. Той се обърна, маркучът се откъсна от отвора и течността започна да се излива наоколо свободно.

Но не беше дизел, а бензин! Не беше лепкава течност, нямаше да свърши работа!

Изведнъж жицата около врата му се отпусна. Убиецът крещеше, докато бензинът му влизаше в очите, ослепявайки го временно. Германецът отскочи назад, освобождавайки пътя. Меткалф, напълно свободен, залитна напред. Спъна се в твърд предмет, обвит целият в непрогледната мъгла. Един от генераторите за пушек. Виждаше синия пламък в основата му, все още догарящ бензина, който бе останал. Меткалф хвърли уреда към германеца. Той се удари в него и падна шумно на пода до краката му.

После проблясна светлина.

Оранжев отблясък, който за части от секундата експло-дира в огромна горяща точка. Дочу рев на ранено животно и видя кълбата от огън да доближават към него.

Болката беше неизмерима, невероятна, непоносима. Цигуларят съзнаваше, че гори жив. Виеше с всяка фибра от тялото си, сякаш виенето можеше да намали агонията, която бе нетърпима.

Но не толкова нетърпима като мисълта, че няма да изпълни задачата си да убие американеца.

Виеше, докато накрая гласните му струни спряха да издават звук, тъй като пламъците поглъщаха тялото му. Знаеше, че умира. Не беше в състояние да загаси пламъците, като се овъргаля в земята. Пожарът беше твърде голям, а и той вече не можеше да се движи.

В този миг обаче с удоволствие забеляза, че способността му да подушва миризми се завърна. Ноздрите му доловиха характерния мирис на горяща плът. Неговата собствена плът.

През светлия кръг около огъня Меткалф видя как крайниците на мъжа се стопиха. Крясъкът беше по-скоро писък, свръхестествено висок, ужасяващо виене, животински вик. След още няколко секунди огненото кълбо спря; избуча, разпръсквайки пламъци високо във въздуха, облизвайки дървената рамка на фалшивата сграда, която неизбежно също бе обхваната от пожар.

Меткалф се обърна и побягна точно когато цялата постройка избухна в пламъци.

Той не спря да тича, докато не стигна до уличната настилка и тогава рухна на земята. Структурата от шперплат и брезент се превърна в бушуващ огън. Той усещаше топлината дори от стотина метра разстояние.

Убиецът беше мъртъв.

И двамата убийци бяха мъртви. Но къде е Лана? Къде е Кундров? Погледна си часовника. Самолетът трябваше да кацне в този момент, а той дори не беше запалил прожекторите. Ако пилотът не видеше прожектори, можеше да си помисли, че срещата няма да се състои, и дори да не кацне.

Докато тичаше към пистата, която сега бе осветена от оранжевия огън на горящата сграда, чу изскърцване на спирачки. Обърна се и видя Кундров зад волана на черния автомобил. Вратата се отвори и Кундров изскочи отвътре.

— Боже мой — извика руснакът. — Пожар! — Дойде по-близо. — Ти си ранен! Какво стана?

— Къде е тя? — попита Меткалф.

Кундров тъжно поклати глава.

Меткалф го сграбчи за реверите.

— Къде е тя? — повтори той. Очите на Кундров бяха за червени. — Трябваше да я вземеш от замъка и да я доведеш. Какво стана? Какво си й сторил?

Кундров отново поклати глава.

— Тя не беше там.

— Какво искаш да кажеш?

— Там беше Фон Шюслер. Тя си бе заминала.

— Заминала? Какво, по дяволите, разбираш под заминала! Че от НКВД са те изпреварили и са я отвели, това ли искаш да ми кажеш? По дяволите, те я бяха отвели, нали? Как е могло да се случи?

— Не — кресна Кундров. — Тя казала на Фон Шюслер, че има спешна работа в Москва и че веднага трябва да се върне. Поискала да я откарат на гарата.

— Но нали това бе уловката, тя го разбра много добре?

Кундров говореше бавно и монотонно, сякаш беше хипнотизиран. Бавно поклати глава.

— Фон Шюслер бил против, но тя настояла веднага да я откарат на гарата. Той се съгласил накрая шофьорът му да я откара на Остбанхоф. Шофьорът видял, че даймлерът липсва — сега разбирам къде е отишъл — и я откарал с друга кола.

— Отвлякоха ли я?

— Съмнявам се. Тя отиде доброволно.

— Но защо? — кресна Меткалф. — Защо го е направила?

— Позволи ми да ти кажа нещо. Аз съм събрал вероятно две хиляди страници досиета за тази жена. Наблюденията ми над нея са може би най-подробните, които са правени по отношение на съветски гражданин. Наблюдавам я отблизо, интимно, от години. Но не мога да твърдя, че я познавам.

Меткалф погледна към осветеното от луната небе. Слабото жужене в далечината, което едва се долавяше преди около минута, се бе превърнало в отчетливо бръмчене на „Лисандър“. Той се появи на хоризонта.

— Прожекторите — викна Меткалф.

— За какво? — попита Кундров. — Без нея какъв е смисълът?

— Господи.

Двамата мъже останаха на място, загледани в небето, и видяха как лисандърът направи лек завой над полето и после изчезна.

Меткалф отново си погледна часовника.

— След по-малко от половин час влакът спира на Остбанхоф. Ако шофираш с максимална скорост, ще стигнем.

Пристигнаха на гарата, която приличаше на готическа катедрала. Зловещата й фасада беше неосветена. Жълта светлина се процеждаше само през високите прозорци. Гарата беше безлюдна; стъпките им отекваха, докато тичаха през нея, спирайки се само пред таблото с разписанията на влаковете, за да установят къде се намира указаният перон.

Перонът беше празен. Влакът чакаше; спящи пътници се виждаха през тъмните прозорци. Тъкмо прозвуча последният сигнал, когато пристигнаха до перона.

В края му имаше група мъже в тъмни костюми. Те бяха единствените, които се качваха на влака. Меткалф тичаше с такава бързина, с каквато никога не бе тичал през живота си. Чувстваше само болката, а пред очите му беше лицето на Лана. Но мъжете се бяха качили на влака, докато той успя да стигне до тях. Не видя да водят със себе си жена.

Дали наистина беше тук? Беше ли вече във влака?

Къде е тя? Искаше му се да извика името й, то звучеше вътре в него. Сърцето му биеше силно, страх завладя цялото му тяло. Къде ли е тя?

Кундров го настигна, пъхтейки.

— Тези мъже бяха от НКВД. Познавам този тип много добре. Тя сигурно е във влака. Те я придружават, следят я.

Меткалф кимна. Той се загледа във вагона, в който току-що влязоха мъжете, вървейки бавно, оглеждайки всяко купе отчаяно, ужасено.

Лана!

Той изкимтя тихичко.

— Лана! Лана!

С пневматично свистене на спирачките влакът се заклатушка и потегли. Той тичаше покрай него, гледайки в прозорците и викайки я по име.

— Моля те, Лана! Мили Боже!

И тогава я видя.

Тя седеше в купе, а от двете й страни бяха насядали мъжете с тъмните костюми. Очите им се срещнаха.

— лана! — извика той, но гласът му прокънтя глухо из цялата гара.

Тя носеше забрадка на главата си. Обърна глава.

— Лана! — викна още веднъж той.

Тя отново погледна към него, очите им се срещнаха, но този път Меткалф видя нещо в красивите й очи, което го вцепени. Това бе пробождащ поглед, който казваше: „Знам какво правя. Взех своето решение. Върни се.“

Това е моят живот, сякаш казваше изражението на очите й. — Смъртта също. Нищо няма да ме разколебае.

Той отново извика, този път въпросително.

— Лана?

Видя примирението и решимостта на лицето й. Тя поклати почти незабележимо глава и после отклони погледа си.

— Не — изкрещя той, а гласът му издаваше безкрайна агония.

Сега тя погледна напред с мрачна, желязна решимост. В озареното й лице имаше ужас и непоколебимост и колкото и да е любопитно, спокойствието на човек, който е взел своето решение.

38

Москва, „Лубянка“

Дребничкият светлокос и призрачно блед мъж се обърна и излезе от камерата за екзекуции. При всичките екзекуции, на които бе присъствал от името на своя шеф, главния следовател Рубашов, той продължаваше да ги намира за ужасяващи. Въобще всичко, което в НКВД правеха, бе отблъскващо за него и той се чувстваше щастлив, че преди година му се отвори възможност да работи тайно за германците. Беше готов на всичко, за да разруши съветската машина за терор. За нацистите знаеше малко; единственото, което му трябваше да знае, за което му пукаше, бе фактът, че Хитлер беше решил да победи омразната съветска държава. Ако информацията, която тайно предоставяше на Берлин, можеше да ускори падането на Сталин, той щеше да смята себе си за щастлив човек.

Бледият мъж мислено запечата в съзнанието си часа на свъртта. Абверът щеше да иска да разбере всички подробности за смъртта. Те щяха да искат също протоколите от разпитите на жената. Тя беше изключително красива жена, една от най-великите балерини на Русия. Оказа се, че също е била агент на Берлин. Мъченията, които преживя, бяха ужасни, но накрая тя призна, че е откраднала свръхсекретни военни документи от своя баща генерал и ги е предала на своя любовник германски дипломат.

За светлокосия мъж балерината беше героиня. Таен враг на Кремъл и шпионин на Берлин точно като него. Но тя бе подложена на жестоки мъчения в продължение на часове, преди да си признае. Той се чудеше дали притежава силата и куража, които тази жена показа, преди накрая да се предаде и да си каже всичко, както в крайна сметка ставаше с всички.

Мушамата, която послаха на пода на камерата за екзекуции, беше изцапана с кръвта на красивата жена, образ, който остана в съзнанието му и щеше да остане там завинаги.

Скоро щяха да отнесат тялото, после чистачката щеше да измие. Всички подробности за екзекуцията на Светлана Баранова щяха да бъдат погребани от НКВД, смъртта й щеше да остане анонимна.

Но той щеше да се погрижи смъртта на тази смела жена да не бъде напразна.

Довечера, когато се върне у дома, ще напише своя доклад и ще го прати в Абвера. Там ще разкаже всичко, което знае за службата на жената в интерес на нацистите.

Берлин

Адмирал Канарис трябваше да признае, че изпитваше наслада от онова, което предстоеше да каже. Той адресира думите си към Райнхард Хайдрих, който през всичкото време поставяше въпроса за автентичността на източника в Москва.

— Нашият човек на „Лубянка“ току-що потвърди многобройните съобщения, които получихме от втора ръка, че източникът, който ни снабдяваше с толкова много и ценна информация за операцията на Сталин „Вълчи капан“, е бил екзекутиран.

— Значи петролопроводът пресъхна — извика фелдмаршал Вилхелм Кайтел. — Това е истинско бедствие.

Канарис наблюдаваше очите на Хайдрих, които бяха като на влечуго. Хайдрих беше зъл човек, но също много умен. Като Канарис той разбираше какво означава това. Но Хайдрих не каза нищо. Неговата кампания за подкопаване на Канарис и Абвера току-що бе сразена.

— Жалко — каза спокойно Канарис. — Твърде неприятна случка. Наистина е трагедия, че тази жена си даде живота за нашата кауза.

Не беше нужно да изрича онова, което почти всички осъзнаха; фактът, че източникът беше екзекутиран, потвърждаваше неговата автентичност.

Последва дълга тишина, след като изявлението на Канарис беше асимилирано. После Хитлер скочи на крака.

— Млада жена заплати с живота си цената за това, че ние трябваше да узнаем — предателството на Сталин. Да почетем нейната смелост. Трябва да дадем началото на т.нар. операция „Барбароса“ и да нахлуем в Съветския съюз. Тя ще започне и няма да има връщане назад. Някой около тази маса да е на друго мнение?

Някои поклатиха глави, но никой не поиска думата.

— Повярвайте ми — продължи фюрерът, — ние само трябва да ритнем вратата и цялата гнила сграда ще се разпадне.

— Чувате ли! Чувате ли! — извика Кайтел.

Към него се присъединиха още няколко души.

Широка усмивка озари лицето на фюрера.

— Нашата кампания срещу Русия ще е като детска игра на пясъка.

Ялта, Кримски полуостров, февруари 1945 г.

Разгромът на нацистите бе неизбежен. Официално Берлин не беше капитулирал, но всеки знаеше, че беше въпрос на време, вероятно месец или два. Самолетът на президента Рузвелт се приземи на летището в Крим няколко минути след обед. Сред многото помощници на борда се намираше млад мъж на име Стивън Меткалф, съветник на президента. След смъртта на Алфред Коркоран Регистърът се разпадна. Това бе добре дошло, тъй като Меткалф така или иначе след екзекутирането на Лана Баранова от НКВД щеше да напусне. Той знаеше, че е извършил нещо голямо, но цената бе твърде висока, за да я понесе. Беше оставил единствената жена, която бе обичал през живота си, в ръцете на злото и то се бе възползвало.

Меткалф се върна във Вашингтон отчаян и напълно съкрушен от вина човек.

За няколко месеца се усамоти в „Хей-Адамс“ и се наливаше с алкохол, не излизаше и не виждаше никого. Животът му бе свършил.

Но накрая многото му приятели се намесиха и го посъветваха да си намери работа. Семейният бизнес вървеше добре и без него, така че брат му Хауард му даде да разбере, че не се нуждае от помощта на Стивън. Меткалф не се нуждаеше от пари, а от смисъл. Един ден получи в хотелската си стая послание от човек, който бе най-важният член на Регистъра на Корки — президента Франклин Делано Рузвелт. Рузвелт искаше от Меткалф да посети Белия дом за кратък разговор.

До края на следващия ден Рузвелт го беше наел за младши помощник в Белия дом и Меткалф отново имаше цел.

Президентският кортеж измина разстоянието от летището до двореца в Ливадия в планините, където някога е била лятната резиденция на царя, за пет часа, като по целия път войници от двете страни на шосето поздравяваха с типичното съветско козируване.

Разрушенията, причинени от нацистите на съветска земя, рухналите сгради и развалините бяха впечатляващи. Когато пристигнаха в двореца, бе паднала вечерта. Германците бяха лишили двореца в Ливадия от всичко, което можеха — от арматурата на чешмите до дръжките на бравите, но руснаците възстановиха сградата навреме за конференцията на тримата големи — Сталин, Чърчил и Рузвелт, — които се надяваха да изгладят повечето от противоречията си и да изработят план за света след войната.

Едва на третата вечер Меткалф бе в състояние най-после да се разходи наоколо. Той беше доста унил заради всичко, което се случваше. Президентът беше сериозно болен и трудно се концентрираше. Публичните му изявления бяха несвързани. Нямаше да живее дълго, но малцина го знаеха. Главният му съветник Хари Хопкинс също беше сериозно болен. Рузвелт преследваше две цели: да убеди Сталин да се присъедини към последната битка на войната срещу Япония и да създаде международна организация, наречена Обединени нации.

Всичко останало бледнееше пред тези цели и в резултат на това президентът много лесно отстъпваше пред исканията на Сталин. Рузвелт поля Чърчил с леден душ, когато отказа да изслуша аргументите на британския премиер. Той настояваше да наричат Сталин „чичо Джо“, което показваше неговия наивитет във връзка със злото, което Сталин бе в действителност. Меткалф се мъчеше да изложи своите виждания, но бе прекалено млад. Никой не го слушаше, чувството му за безсилие растеше с всеки изминал ден.

Поне докато бях шпионин, успях да постигна нещо — мислеше си той. — Тук не съм нещо повече от чиновник.

Забеляза силуета на фигура, която се промъкваше към него откъм сенките. Старият му инстинкт заработи и той спря, адреналинът му се покачи. Но въздъхна с облекчение, когато видя, че беше еднокрак човек или по-точно човек с един дървен крак, който не можеше да му стори зло.

— Меткалф — извика еднокракият, доближавайки.

Меткалф онемя, когато забеляза пламтящата червена коса и гордата, почти арогантна уста.

— Лейтенант Кундров!

— Полковник Кундров вече.

— Боже мой — Меткалф разтърси ръката на Кундров. — И ти си бил тук? Какво се е случило с…?

— Случи се Сталинград. Битката за Сталинград. Бях късметлия, загубих само един крак. Повечето от моите другари си изгубиха живота. Но ние оцеляхме. Нахлуването на Хитлер в Съветския съюз беше най-голямата му грешка.

— Именно заради това загуби войната — съгласи се Меткалф с кимване.

— Ти беше прав — като че ли забеляза леко трепване в очите на Кундров.

— Сигурен съм, че разбираш за какво говоря.

— Наистина. Тези неща никога не бива да се изричат на глас. Тайната история на войната не бива да се разказва.

Меткалф пренебрегна забележката на Кундров.

— Чух, че Рудолф фон Шюслер бил екзекутиран като предател по заповед на Хитлер след Сталинградската битка.

— За нещастие.

— Но онова, което винаги ме е учудвало, е защо Червената армия не беше подготвена. Сталин трябва да е бил предупреждаван, че Хитлер планира нападение.

Изражението на Кундров стана официално.

— Мнозина се опитаха да предупредят Сталин. Чърчил го предупреди. Дори аз изпратих няколко телеграми с предупреждения до Кремъл, до самия Сталин, макар да се съмнявам, че са стигнали до него. Но предупреждения имаше. Изглежда, Сталин не е повярвал, че Хитлер може да извърши предателство спрямо него.

— Или че Хитлер ще направи нещо толкова глупаво от стратегическа гледна точка.

— Никога няма да узнаем, но е голям срам — замълча за миг. — Доколкото разбрах, сега работиш за Белия дом?

— Всеки човек трябва да работи нещо.

— А президентът вслушва ли се в мнението ти?

— Само от разстояние. Твърде млад съм, а президентът слуша само най-старшите си съветници, както трябва да бъде.

— За нещастие е така. Макар че ти разбираш Русия по-добре от тях.

— Вероятно. Знам, че мразя вашето правителство, но обичам руския народ.

Кундров не отговори, но Меткалф смяташе, че знае какво си мисли руснакът. Никой от двамата не спомена за опита на Кундров да избяга. Това също бе тайна, която беше по-добре да остане погребана.

— Какво съвпадение, че и двамата сме решили да се поразходим тъкмо тази вечер — каза Меткалф с хитра усмивка.

— Вашият президент умира — отговори Кундров. — Хопкинс също умира. И затова вероятно раздават сергията, как то се изразявате вие, американците.

— Какво имаш предвид? — попита Меткалф разтревожен.

— Позволявате на Сталин да получи в Берлин каквото си поиска. Оставяте ни Полша. Кремъл ще наложи контрол над цяла Източна Европа в резултат на вашето безхаберие — тук, можеш да ме цитираш, ако искаш. Вашият президент не се доверява на Чърчил и затова той е винаги в кисело настроение. Това само насърчава Сталин.

— Откъде знаеш за частните разговори на Чърчил с Рузвелт.

— Защо смяташ, че съм тук? Нашите разузнавачи работят по цяла нощ, записват частните разговори на Рузвелт, превеждат ги на руски и ги носят на Сталин на закуска.

— Подслушвате частния апартамент на президента?

— Сигурен съм, че не си толкова наивен, Меткалф. Ти много добре знаеш как работим. Всяка дума, която президентът ви изрича, се записва чрез подслушвателно устройство. Знам го, защото командвам тази операция.

Меткалф се усмихна.

— Иронията е, че съм безсилен да направя каквото и да било. Дори да предупредя Рузвелт, той няма да ми повярва.

— Точно както бяха пренебрегнати моите предупреждения до Сталин. Ние сме малки бурмички в огромна машина, нали така? Вероятно един ден и двамата ще имаме властта да влияем върху политиката на своите правителства. Дотогава трябва да правим каквото можем. И никога да не забравяме доброто, което сме сторили.

— Нито лошото!

Кундров се усмихна тъжно на Меткалф, но нищо не каза. Той извади от джоба си сгънат лист груба хартия.

— Точно преди да екзекутират мис Баранова, от НКВД й позволиха да напише едно писмо.

Той го подаде на Меткалф. Беше изписано с дребния почерк на Лана, макар че на места мастилото бе избледняло.

Кундров, виждайки повдигнатите вежди на Меткалф, каза тихо:

— Сълзите й са изтрили на места мастилото.

Меткалф го прочете на бледата лунна светлина, ръцете му трепереха, собствените му сълзи се стичаха от очите му. Когато приключи с четенето, прошепна:

— Боже мой! Колко смела жена.

— Тя знаеше, че планът, който измислихме, беше половинчата мярка. Той едва ли щеше да заблуди германците. Беше убедена, че само ако я екзекутират, Хитлер ще се увери, че е истински шпионин.

— Но тя можеше да живее! — викна Меткалф. — Можеше да дойде с мен в Америка…

Той не успя да продължи… Не можеше да изрече думите. Кундров поклати глава.

— Тя знаеше, че нейният дом е в Русия и искаше там да бъде погребана. Обичаше те дълбоко, но знаеше, че само със саможертвата си може да спаси плана ти. Направи го не само за Русия, но и за теб.

Меткалф усети, че краката му се подкосяват. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Сякаш силите го бяха напуснали.

— Трябва да се върнем в голямата бална зала — каза Кундров.

Докато влизаха, и двамата получиха по чаша от най-хубавия арменски коняк. Всеки момент явно щеше да започне поредната безсмислена серия от безкрайни тостове. Кундров вдигна чашата и каза тихичко на Меткалф:

— Саможертвата й беше много по-голяма, отколкото сме очаквали.

Меткалф кимна.

— И нейният подарък за теб — подаръка на любовта — бе по-голям, отколкото може да осъзнаеш.

— Не е вярно — каза Меткалф:

Но Кундров млъкна.

— Може би един ден ще научиш повече за това. Но дотогава нека и двамата пием за най-изключителната жена, която някога ще познаваме.

Меткалф се чукна с Кундров.

— За Лана — каза той.

Дълго двамата мъже не проговориха нито дума.

— За Лана, моята единствена любов — каза отново Меткалф, този път на себе си. — За Лана!

Москва, август 1991 година

Посланик Стивън Меткалф започна да разказва своята история на Степан Менилов, историята на млад американски бизнесмен, който се влюбва в красива руска балерина преди половин век.

Менилов слушаше с учудване и леко раздразнение. Скоро обаче разказът привлече вниманието му. Той не откъсваше очи от Меткалф.

Преди Меткалф да завърши, Диригента се разгорещи.

— Това трябва да е някакъв номер! Някаква тактика, измислена от американските психолози. Е, няма да успее.

С треперещи ръце Меткалф извади пистолета от джоба на сакото си.

Менилов се вторачи в него, сякаш го удари гръм.

— Боже мой — прошепна той.

Меткалф почувства пристъп на тъга, докато гледаше богато украсената дръжка на пистолета за дуел. Никога нямаше да забрави деня, в който, докато беше пиян в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон, след като научи вестта за екзекутирането на Лана, получи тежкия пакет, изпратен по куриер от съветското посолство и получен от Москва чрез дипломатическата поща. В пакета, увит надлежно, беше античният пистолет с орнаментирана дръжка и дуло с гравирани пламъци. Веднага позна, че това бе единият от двойката пистолети за дуел, които Лана му бе показала. Те бяха принадлежали на нейния баща, спомни си той. От неподписаната бележка — от Кундров без никакво съмнение — той научи, че тя го е предала за него в последното писмо, което й позволили да напише на „Лубянка“. Беше развълнуван от този безценен последен жест, знаеше, че той означава, че баща й е убит.

Учуди се, че му беше изпратила само единия от двойката пистолети. Това винаги го изпълваше с дълбока тъга.

— Вземи го — нареди Меткалф.

Вместо това Менилов отвори едно чекмедже на бюрото си и извади от него идентичен пистолет за дуел, чиято дръжка от орех бе гравирана с листа от акант, а осмоъгълният стоманен барабан бе инкрустирай с пламъци.

— Липсващият пистолет от комплекта — каза руснакът.

— Майка ти ми каза, че те някога са принадлежали на Пушкин — отговори Меткалф.

Лицето на Менилов се озари. Той заговори бавно, с дълги прекъсвания.

— Никога не съм те познавал — каза той. — Майка ми те наричаше Стива — само Стива. Но ме е кръстила на теб. — Прозвуча така, сякаш бе изпаднал в транс. — Моята баба ми разказа, че мама не се учудила, когато чекистите дошли да я приберат, знаеш ли. Тръгнала с тях без съпротива. Каза, че нейният Стива я обича и това й стига. И че каквато и само жертва да в принудена да направи, я прави с гордост.

— Трябва да си бил на не повече от шест годинки — каза Меткалф накрая. В Русия на Сталин едно дете, чийто баща е американски бизнесмен, е гражданин от втора ръка, дори по-лошо. Той винаги ще бъде подозиран. Лана сигурно е знаела това и за да предпази детето си, не беше казала за него на Меткалф.

— Да, спомням си я съвсем смътно. Но имаше снимки и нейната баба — която аз наричах бабушка — винаги ми разказваше разни неща за нея, за да запазя спомена за майка си жив. Знам, че е била много смела жена.

Меткалф кимна.

— Смела колкото никой друг и аз съм убеден, че е предала своята смелост на теб. Историята на нашите две страни е пълна с толкова погрешни стъпки, толкова ужасни грешки. Имаш възможността да сложиш нещата в ред, да вземеш вярното решение, да направиш вярната стъпка. И аз съм убеден, че ще го направиш.

Лимузината на посланик Стивън Меткалф спря на летище „Шереметево“ край Москва. Нямаше фотографи да го чакат, нямаше телевизионни камери, никакви журналисти. По негово настояване. Той беше пристигнал в Москва незабелязано и искаше да напусне по същия начин. Нека другите дават интервюта и си приписват заслуги.

Един от най-взривоопасните моменти на двайсети век, век, изпълнен с взривоопасни моменти, беше отминал. Опитът за преврат се провали. Без подкрепата на човека, известен като Диригента, заговорниците не можеха да продължат. Статуите на старите тирани бяха свалени, улиците се изпълниха с радост.

Историята беше направена. Не беше нужно на когото и да било да знае кой я беше направил. Светът нямаше идея за ролята му, която промени историята, преди половин век. Нямаше да узнае и за ролята, която току-що изигра. Единствените, които знаеха, бяха синът му, когото той не познаваше, и старият приятел на Меткалф, червенокосият лейтенант от ГРУ на име Кундров, който сега бе побелял генерал с три звезди.

Пехотинецът, изпратен от посолството на САЩ, му помогна за багажа. Младежът се отнасяше с уважение към Меткалф и се притесняваше от присъствието на толкова важна клечка.

Меткалф се държеше сърдечно, но умът му бе другаде.

Специален подарък — беше казала Лана. Подаръкът на любовта.

И за първи път от осем десетилетия Стивън Меткалф разбра, че някои подаръци нямат цена.