Предателството „Тристан“

1

Париж

Ноември 1940 година

В града на светлината цареше мрак.

Откакто преди шест месеца нацистите окупираха Франция, най-великият град в света опустя и придоби окаян вид. Кейовете край Сена обезлюдяха. Триумфалната арка, площадът „Етоал“ — тези величествени забележителности на града, които някога осветяваха нощното небе, сега изглеждаха мрачни и изоставени. От върха на Айфеловата кула, където някога се вееше френският национален трикольор, сега висеше нацисткото знаме със свастика.

Париж бе притихнал. По улиците почти не се движеха коли, нито дори таксита. В повечето от грандхотелите се бяха настанили нацисти. Нямаше ги вече пиршествата, смеха на уличните пешеходци, гуляйджиите. Нямаше ги и птиците, които станаха жертва на дима от горящия бензин в първите дни на германското нахлуване.

Повечето хора си стояха у дома през нощта, страхувайки се от окупаторите, комендантския час, новите закони, натрапени от войниците в зелени униформи на Вермахта, които патрулираха по улиците, размахвайки пушки с щикове и револвери. Гордия някага град беше обладан от отчаяние, глад и страх.

Дори аристократичното авеню „Фош“, най-широкото и най-оживеното в Париж, скрасиви белокаменни фасади от двете страни, изглеждаше като обрулено от вятъра и мрачно.

С едно изключение.

Само един хотел, разположен в частно имение, блестеше огрян в светлина. Отвътре се чуваше тиха музика: джажов оркестър свиреше суинг. Звън от порцелан и кристал, възбудени гласове, безгрижен смях. Беше привилегировано островче на великолепие, което блестеше още по-силно на фона на околния мрак.

„Отел дьо Шатле“ бе величествената резиденция на граф Морис Леон Филип дю Шатле и неговата съпруга, легендарната и щедра домакиня Мари-Елен. Граф дю Шатле бешеиндустриалец с огромно богатство и министър в колаборационисткото правителство във Виши. Но преди всичко той бе прочут с приемите, които организираше и които правеха париж поносим в мрачните дни на окупацията.

Покана за прием в „Отел дьо Шатле“ бе пичина за завист във висшето общество — нещо, към което всички се стремяха и жадуваха. Особено в това време на недостиг на храна и купони, когато беше почти невъзможно човек да се снабди с истинско кафе, масло или сирене и когато само хората с връзки можеха да си набавят месо и пресни зеленчуци. Поканата за прием в семейство Шатле гарантираше ядене до насита. Сред стените на този щедър дом човек забравяше, че живее при жестоки лишения.

Приемът бе в разгара си, когато един от гостите пристигна с огромно закъснение и бе въведен от слугата.

Гостът бе забележително красив млад мъж в края на двайсетте години с буйна черна коса, огромни кафяви очи, които гледаха палаво, и с орлов нос. Беше висок, с широки рамене и атлетично телосложение. Докато подаваше палтото си на иконома и метр д’отел, той кимна, усмихна се и каза:

— Бонсоар, мерси боку.

Казваше се Даниел Ейхен. Живееше в Париж от около две години, бе редовен посетител на приемите и бе известен като богат аржентинец, изключително привлекателна партия за женитба.

— О, даниел, любов моя — каза с напевен глас Мари-Елен дю Шатле, домакинята, когато Ейхен влезе в препълнената бална зала. Оркестърът свиреше нова песен, която той разпозна като „Колко е високо луната“. Мадам дю Шатле го мярна от средата на залата и веднага си проправи път към него с онзи изблик на чувства, който обикновено пазеше за най-богатите и най-влиятелни персони — като например херцога и херцогинята на Уинзор или германския военен губернатор на Париж. Домакинята, хубава жена в началото на петдесетте с дълга черна рокля на „Баленсиага“, която разкриваше пищния й бюст, очевидно бе лудо влюбена в младия гост.

Даниел Ейхен я целуна по двете бузи, а тя го придърпа още по-близо до себе си и му прошепна доверително на френски:

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш скъпи. Страхувах се, че може да не се появиш.

— Да пропусна прием в „Отел дьо Шатле“? — учуди се Ейхен. — Да не смятате, че съм си изгубил ума? — Иззад гърба си той извади малка кутийка в лъскава опаковка. — За вас, мадам. Последната унция, която бе останала в цяла Франция.

Домакинята засия, докато проемаше в ръката си кутийката, алчно разкъса хартиената опаковка и извади квадратен стъклен флакон с парфюм „Герлен“. Задиша тежко.

— Но… но „Вол дьо Нюи“ не може да се купи никъде!

— Напълно сте права — усмихна се Ейхен. — Не може да се купи.

— Даниел! Ти си толкова сладък, толкова внимателен. Как разбра, че е любимият ми парфюм?

Той вдигна скромно рамене.

— Имам собствено разузнаване.

Мадам дю Шатле се намръщи и размаха укорително пръст.

— И след всичко, което направи, за да ни снабдиш с „Дом Периньон“. Толкова си щедър. Както и да е, наистина се радвам, че си тук. Красивите млади мъже като теб са голяма рядкост в наши дни, любов моя. Трябва да извиниш някои от гостите ми, ако изпаднат в несвяст, като те видят. Имам предвид онези, които още не си покорил.

Тя отново снижи гласа си.

— Ивон Прентан е тук с Пиер Фресни, но ми се струва, че отново дебне за плячка, така че внимавай. — Тя имаше предвид прочутата звезда на водевили. — И Коко Шанел е тук с новия си любовник, онзи германец, с когото живее в „Риц“. Пак изнася тиради срещу евреите. Започна да става досадна.

Ейхен си взе чаша шампанско от сребърния поднос, който му подаде един от слугите. Огледа огромната бална зала с под от старинен паркет, както приляга на изискан замък, бели стени със златисти рамки, украсени с тъкани гоблени на равни разстояния, рисуван таван от същия художник, който бе изографисал по-късно таваните във Версай.

Но не декорът го интересуваше толкова, колкото гостите. Плъзна поглед из тълпата и забеляза не малко познати лица. Тук бяха редовните знаменитости: певицата Едит Пиаф, която изкарваше по двайсет хиляди франка на концерт, Морис Шевалие и още цяла сюрия прочути филмови звезди, които сега работеха за филмовата компания „Континентал“, собственост на германците, надзиравана лично от Гьобелс и произвеждаща филми по вкуса на нацистите. Обичайният асортимент от писатели, художници и музиканти, които никога не пропускаха рядката възможност да се нахранят и да пийнат на корем. Редовните френски и германски банкери и индустриалци, които правеха бизнес с нацистите и техните марионетки от режима във Виши.

И накрая, нацистките офицери, които в тези дни бяха много актуални в социалния живот. Всички носеха униформите си; мнозина използваха монокли и имаха малки мустачки като на фюрера. Военният губернатор генерал Ото фон Щюлпнагел. Германският посланик във Франция Ото Абец и младата му съпруга французойка. Комендантът на голям Париж, възстарият генерал Ернст фон Шаумбург, който заради обръснатата си глава и прусашки маниери бе наричан Бронзовата скала.

Ейхен се познаваше с всички. Редовно се срещаше с тях на приеми като този, но което бе по-важно, бе правил услуги на повечето. Нацистките господари на Париж не само толерираха черния пазар, ами се нуждаеха от него като всички останали. Как иначе можеха да осигурят помада или пудра за съпругите или любовниците си? Откъде другаде можеха да се снабдят с бутилка приличен „Арманяк“? Дори новите германски управници на Франция страдаха от лишенията на войната.

При това положение черноборсаджия като Даниел Ейхен бе много търсен.

Усети нечия ръка върху ръкава си. Веднага разпозна обсипаните с диаманти пръсти на бившата си любовница Агнес Виеяр. Побиха го тръпки от ужас, но когато се обърна към нея, лицето му грееше в усмивка. Не беше виждал жената от месеци.

Агнес бе дребна, привлекателна жена с искряща черна коса, чийто съпруг Дидие печелеше от търговия с оръжие и организиране на конни състезания. Даниел се запозна с чаровната, да не кажем изключително сексапилна Агнес на конните надбягвания в Лоншам, където тя разполагаше със собствена ложа. Съпругът й по същото време се намираше във Виши като съветник на марионетното правителство. Агнес се представи на красивия и богат аржентинец като „вдовица от войната“. Любовната им връзка, страстна и краткотрайна, продължи до връщането на съпруга й в Париж.

— Агнес, ма шери, къде се изгуби?

— Аз къде се изгубих? Не съм те виждала от онази вечер в „Максим“.

Тя се залюля доста пренебрежително в ритъма на джазираната версия на песента „Имаджинейшън“ (Фантазия), която оркестърът изпълняваше.

— О, спомням си много добре — отговори Даниел, макар да не си спомняше почти нищо. — Бях ужасно зает. Моите извинения.

— Зает? Та ти не работиш нищо, Даниел — укори го тя.

— Е, моят баща непрекъснато повтаря, че трябва да се заловя с нещо полезно. Но при положение, че цяла Франция е окупирана, казвам ти, това ме побърква.

Тя поклати глава и се нацупи, опитвайки се да прикрие неволната си усмивка. После се наведе към него.

— Дидие отново е във Виши. А тук е пълно с шваби. Защо не се измъкнем в жокейския клуб? В „Максим“ има твърде много фрицове. — После прошепна: — Според залепените в метрото обяви всеки, който нарича германците „шваби“, ще бъде застрелян.

Германците бяха твърде чувствителни към презрителното прозвище, с което французите ги наричаха.

— Да не ти пука от германците — каза й Даниел, опитвайки се да смени темата. — Те са отлични клиенти.

— Войниците, как ги наричаше, зелени фасулковци! Толкова са брутални! Невъзпитани! Налитат на жените на улицата и направо ги изнасилват.

— Имай малко милост към тях — каза Ейхен. — Горките германски войници имат самочувствието на покорители на света, а не могат да спрат погледа на нито едно френско момиче. Толкова е нечестно.

— Но как може да се отърве от тях човек?

— Просто им казваш, че си еврейка, сладка моя. Това ги отблъсква. Или се вторачваш в огромните им крака. Това винаги ги кара да се чувстват неудобно.

Агнес не успя да сдържи усмивката си.

— Толкова са смешни, като маршируват по „Шан-з-Елизе“.

— Да не мислиш, че е лесно да се марширува? — попита Даниел. — Опитай сама някой ден. Ще паднеш на дупето си.

Той огледа салона крадешком, търсейки начин да се откопчи от нея.

— Знаеш ли, онзи ден видях Гьоринг да излиза от колата си на „Рю дьо ла Пе“. Държеше онази смешна маршалска палка — обзалагам се, че спи с нея! Влезе в „Картие“, а после управителят на магазина ми довери, че е купил за жена си огърлица за осем милиона франка.

Тя притисна показалеца си в колосаната бяла риза на Даниел.

— Забележи, купува френско бижу за жена си, не германско. Швабите винаги са роптали срещу нашето разложение, но тук го обожават. Е, за хер Майер само най-доброто.

— Хер Майер! Какво искаш да кажеш? Гьоринг не е евреин.

— Нали си чувала изявлението му, че ако и една бомба падне над Берлин, ще се прекръсти от Херман Гьоринг на Майер.

Агнес се закикоти.

— По-тихо, Даниел — прошепна тя.

Ейхен я докосна за китката.

— Трябва да се видя с един джентълмен, сладкишче, нали ще ме извиниш?

— Искаш да кажеш, че някоя лейди ти е хванала окото — отговори Агнес укорително, усмихвайки се насила.

— Не, не — възрази Ейхен. — Наистина става дума за бизнес.

— Добре, Даниел, любов моя, надявам се поне да ми доставиш малко истинско кафе. Не понасям онзи ерзац от цикория и печени жълъди. Ще ми направиш тази услуга, нали, съкровище?

— Разбира се — каза той. — Веднага щом мога. Тия дни очаквам пратка.

В момента, в който се отдалечи от Агнес, го посрещна дебел мъжки глас:

— Хер Ейхен!

Точно зад гърба му имаше изправени малка група германски офицери, в центъра на която забеляза висок и внушителен щандартенфюрер от СС, полковник с прическа в стил „Помпадур“, очила с рамки от черупка на костенурка и малки мустачки, угодническа имитация на мустачките на фюрера. Щандартенфюрер Юрген Вегман беше уредил на Ейхен пропуск на държавен служител, който му позволяваше да кара частния си автомобил — един от малкото — по улиците на Париж. Транспортът бе ужасен проблем в тия времена. Тъй като само лекарите, пожарникарите и по неясни причини някои от водещите актьори и актриси имаха разрешение да се движат с частните си автомобили, метрото бе претъпкано, да не говорим, че половината спирки не функционираха. Поради дефицита на бензин не се движеше нито едно такси.

— Хер Ейхен, пурите, които ми доставихте, бяха стари.

— Съжалявам да чуя това, хер щандартенфюрер Вегман. Не ги ли прибрахте в кутия с овлажнител, както ви предупредих?

— Нямам кутия с овлажнител…

— Ще трябва да ви снабдя — отговори Ейхен.

Един от колегите му, пълен и с кръгло лице групенфюрер от СС, бригаден генерал на име Йоханес Колер, се кикотеше сподавено. Той показваше на другарите си ретуширани френски картички, които бързо пъхна в малкото джобче на куртката си, но не и преди Ейхен да забележи старомодните похотливи снимки на едра жена само по чорапи и колан с жартиери в сладострастни пози.

— Моля, моля. Бяха влажни, когато ми ги дадохте. Дори не съм сигурен, че са кубински.

— Кубински бяха, хер командант. Пренесени върху бедрото на кубинска девица. Ето, вземете си една от моите.

Младият мъж бръкна в джобчето на сакото си и извади кадифена кесийка с няколко увити в целофан пури.

— „Ромео и Жулиета“. Доколкото чувам, любимите на Чърчил.

Той подаде една на германеца, намигвайки му. До тях се приближи келнер със сребърен поднос с ордьоври.

— Гъши пастет, господа?

Колер бързо грабна две порции. Даниел си взе една.

— Без мен — уведоми Вагман с престорено отвращение келнера и мъжете наоколо. — Вече не ям месо.

— Трудно се намира в тия времена, а? — попита Ейхен.

— Не заради това. Когато човек одъртее, е по-добре да стане тревопасно, нали знаете.

— Да, вашият фюрер е вегетарианец, нали така?

— Точно така — отвърна гордо Вегман.

— Макар че понякога поглъща цели държави — добави Ейхен с по-тих глас.

Човекът от СС се озари.

— Вие винаги обръщате всичко наопаки, хер Ейхен. Вероятно можете да направите нещо с недостига на хартия в Париж?

— Да, вашите бюрократи сигурно са бесни. Няма проблем да попитам тук-там.

— Днес всичко е от много ниско качество — оплака се групенфюрерът Колер. — Този следобед изблизах цял лист пощенски марки, докато открия поне една годна за залепване върху плик.

— Вашите хора още ли използват марки с лика на Хитлер?

— Да, разбира се — отговори Колер с раздразнение.

— Вероятно ближете откъм грешната страна? — пошегува се Ейхен и му намигна.

Групенфюрерът от СС изпита неудобство, прочисти гърлото си, но преди да измисли как да отговори, Ейхен го изпревари.

— Вие сте напълно прав. Французите са далеч от стандартите на германското качество.

— Говорите като истински германец — отбеляза одобрително Вегман. — Нищо, че майка ви е испанка.

— Даниел — дочу той плътен женски глас и веднага се обърна, доволен от възможността да се отърве от нацистки те офицери.

Беше едра жена, навлязла в петдесетте, облечена в крещяща рокля на цветя, с която приличаше на танцуващ слон от цирка. Мадам Фонтенои имаше неестествено черна бухнала коса с бяла превръзка от кожа на скункс. Носеше огромни златни обеци. Даниел веднага разбра, че това бяха луидори, стари златни монети — всяка по двайсет и два карата, под чиято тежест ушите й се бяха разтеглили. Беше съпруга на дипломат от Виши, а тя самата бе прочута с гостоприемството си.

— Извинете ме — каза жената на германците. — Налага се да ви отнема младия Даниел.

Мадам Фонтенои беше прегърнала крехко момиче на около двайсет години в черна вечерна рокля с голи рамене, красавица с гарванова коса и искрящи сивозелени очи.

— Даниел — каза мадам Фонтенои, — искам да ти представя Женевиев дю Шатле, чаровната дъщеря на нашите домакини. Останах поразена, когато разбрах, че не сте се срещали. Вероятно тя е единствената жена в Париж, която не познаваш.

Момичето подаде своята крехка ръка с дълги пръсти, а в очите му за миг проблясна предупреждение. Погледът бе предназначен само за Даниел, който пое ръката й.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той и направи лек поклон.

Докато стискаше ръката на младата красавица, показалецът му се плъзна нежно по дланта й, което бе мълчаливо потвърждение, че е разбрал нейния знак.

— Господин Ейхен е от Буенос Айрес — уведоми важната дама младата жена, — но има апартамент на левия бряг.

— О, значи сте в Париж отдавна? — попита Женевиев дю Шатле разсеяно и без грам любопитство в погледа.

— Достатъчно дълго, за да е известен в обществото — намеси се мадам Фонтенои, сключвайки вежди.

— Разбирам — додаде Женевиев дю Шатле неопределено.

В този миг очите й сякаш разпознаха някого в салона.

— О, моята пралеля Беноат. Ще ме извините ли, мадам Фонтенои?

Преди да се отдалечи, момичето му хвърли искрящ поглед и се оттегли бързо в посока към едно от съседните помещения. Той кимна едва забележимо, давайки да се разбере, че е схванал намека.

След като побърбори още две минути за незначителни неща със знатната дама Фонтенои, Даниел й се извини на свой ред. Две минути — съвсем достатъчно време. Той си проправи път през тълпата от гости, усмихвайки се и кимайки на онези, които го заговаряха, показвайки им без думи, че не може да се спре при тях заради неотложни лични ангажименти.

Недалеч от огромния салон се намираше огромната библиотека. Стените и вградените лавици за книги бяха от лакирано червено дърво. Подредените върху тях томове бяха в кожени подвързии, личеше си, че са много стари и неотваряни никога. Вътре нямаше никой, какофонията от балната зала се долавяше като приглушен, далечен шум. В отсрещния край върху диван с кафявочервени възглавнички се бе разположила Женевиев, неустоима в черната рокля и с голите си рамене, чиято бледа кожа изглеждаше великолепна.

— О, слава Богу — прошепна тя, издавайки нетърпението си.

После се изправи на крака, втурна се към Даниел и го прегърна. Той я целуна дълго и страстно. След минутка тя се откопчи от него.

— Толкова се радвам, че дойде. Притеснявах се, че имаш други планове за вечерта.

— Как можа да го кажеш? — възрази Даниел. — Как си представяш, че ще пропусна шанса да те видя? Говориш небивалици.

— Това е, защото си толкова потаен, толкова внимаваш родителите ми да не разберат за нас. Но важното е, че си тук. Слава Богу. Всичките тези хора са толкова скучни, имах чувството, че ще умра. Единственото, за което говорят, е ядене, ядене, ядене.

Ейхен галеше кадифените рамене на своята любовница, пръстите му докосваха извивките на гърдите й. Усещаше аромата на парфюма „Шалимар“, който й бе подарил.

— Мили Боже, толкова ми липсваше — промърмори той.

— Мина цяла седмица — каза Женевиев. — Беше ли послушно малкото момче? Не, почакай, не ми отговаряй. Известна ми е всяка твоя стъпка, Даниел Ейхен.

— Ти можеш да виждаш през мен — каза й нежно той.

— Едва ли — отговори рязко Женевиев със стиснати устни. — Ти си човек от много пластове.

— А ще можеш ли да свалиш някои от тях? — попита Даниел.

Женевиев го погледна шокирано, но това се дължеше на нейната любов, и двамата го знаеха.

— Не тук, всеки миг някой може да влезе и да ни види.

— Не, ма шери, права си. Да отидем някъде, където няма да ни обезпокоят.

— Да. В салона на втория етаж. Никой не влиза там.

— Освен майка ти — напомни й Даниел Ейхен, клатейки глава. Току-що му бе хрумнала идея. — В кабинета на баща ти. Ще заключим вратата.

— Но татко ще ме убие, ако ни завари там.

Даниел кимна тъжно.

— Да, ма шери, права си. Най-добре да се върнем при останалите.

Женевиев го изгледа съкрушено.

— Не, не, не! — възрази тя. — Знам, знам къде са ключовете. Ела, да побързаме.

Излязоха от библиотеката и той я последва по коридора, който водеше към тясно стълбище за прислугата към втория етаж, после прекосиха тъмен вестибюл, докато тя спря пред малка ниша над мраморен бюст на генерал Петен. Сърцето на Даниел биеше лудо. Предстоеше да направи нещо опасно, а опасностите винаги го възбуждаха. Той обичаше да живее на ръба.

Женевиев се протегна и измъкна иззад гърба на статуята тънък ключ, с който отключи двукрилата врата на кабинета на баща си.

Хубавата малка Женевиев естествено нямаше представа, че Даниел беше влизал вече в кабинета на баща й и преди. Всъщност няколко пъти по време на тайните им срещи тук, в „Отел дьо Шатле“, посред нощ, когато тя вече бе заспала, родителите й бяха извън Париж, а прислугата имаше свободен ден.

Личният кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле беше изцяло мъжко помещение с мирис на тютюн за лула и кожа. Малка колекция от старинни бастуни, подредени едно до друго кресла от времето на Луи X, тапицирани в тъмнокафява кожа, масивно, богато украсено с резба бюро, покрито с купчини документи. Върху камината се мъдреше бронзов бюст на някой от представителите на рода.

Даниел заобиколи бюрото, докато Женевиев заключваше двойната врата, хвърли бърз поглед на документите, подбирайки най-интересните от личната и финансовата кореспонденция. Веднага забеляза телеграмите от Виши, съдържащи свръхсекретна военна информация.

Но преди да успее да набележи всичко, което го интересуваше, Женевиев заключи вратата и се втурна към него.

— Ето там — каза тя. — Коженият диван.

Ейхен обаче не искаше да се мести от бюрото. Притисна я внимателно към ръба, а ръцете му започнаха да опипват тялото й, тънкото кръстче, малкото стегнато дупе, където се задържаха и започнаха нежно да масажират плътта. Същевременно обсипваше с целувки шията, деколтето и върховете на гърдите й.

— О, Боже — пъшкаше тя. — Даниел!

Очите й бяха затворени.

Ейхен погали лекичко с върховете на пръстите си гладката като коприна цепка на дупето й, дразнейки нежно ерогенните зони, а тя така се захласна от възбуда, че въобще не забеляза как дясната му ръка се отдалечи от задничето й и внимателно отмести горния слой от едната купчина документи.

Не беше очаквал подобна възможност. Налагаше се да импровизира.

Безшумно пъхна документите във вътрешния джоб на смокинга си. След като те изчезнаха в копринения хастар, лявата му ръка посегна към ципа и го разкопча. Роклята се смъкна, откривайки гърдите й, а пърхащият му като пеперуда език се плъзна по кафявите зърна.

Документите, които бе скрил в хастара, издадоха шумолящ звук.

Той изведнъж замръзна на място и изправи глава.

— Какво има? — прошепна Женевиев и широко отвори очи.

— Чу ли нещо?

— Какво?

— Стъпки. Съвсем близо.

Даниел имаше необикновено остър слух, но сега бе особено нащрек, тъй като бе попаднал в двойно компрометираща ситуация.

— Не! — Тя се отдръпна и бързо нахлузи роклята, прикри вайки гърдите си. — Закопчай ми ципа, Даниел, моля те! Трябва да се махаме от тук! Ако ни открият…!

— Ш-ш-т — каза той, дочувайки стъпките не на един, а на двама души.

От кънтенето на обувките върху мраморния под на коридора разбра, че са двама мъже. Кънтенето се усилваше, докато те приближаваха. Когато Женевиев се втурна към заключената врата, той дочу гласовете им. Двама мъже, които говореха на френски, но единият имаше германски акцент. Гласът на французина беше нисък и дрезгав и той позна, че е на графа, бащата на Женевиев. Другият като че ли бе на генерал Фон Щюлпнагел, германския военен губернатор. Не беше сигурен. Женевиев грабна ключа, канейки се да направи възможно най-глупавото нещо — да отключи вратата точно когато баща й и германецът бяха стигнали до нея. Даниел докосна ръката й и я спря навреме, преди да завърти ключа, и го измъкна от ключалката.

— Натам — прошепна той, показвайки вратата в отсрещния край на кабинета. Последния път, когато влезе в това помещение, мина през същата врата. Вероятно Женевиев щеше да си помисли, че току-що я бе забелязал, макар че беше толкова паникьосана и едва ли разсъждаваше в този момент.

Тя кимна и побягна към другата врата. Когато стигна до нея, изгаси лампите в кабинета и двамата се озоваха в пълен мрак. Но Даниел се ориентира лесно в тъмнината, тъй като си спомняше разположението на мебелите в стаята и препятствията по пътя.

Тя се вцепени, когато спря пред вратата — беше заключена. Но Даниел бързо извади ключа. Беше го правил и преди. Нямаше време за губене, тъй като всеки момент щяха да ги заловят. Бързо отключи вратата, която леко изскърца при отварянето. Използваха я рядко. Избута Женевиев в тесния тъмен коридор, затвори бързо и реши да не заключва. Щеше да вдигне шум, който двамата мъже със сигурност щяха да доловят.

Чу отварянето на вратата. Мъжете влязоха вътре, разговаряйки.

Женевиев се вкопчи в Даниел, а острите й нокти се забиха в ръкава му. Дори да бе чула шумоленето от документите, едва ли бе обърнала внимание.

— Ами сега? — прошепна тя.

— Слизаш по стълбите до кухнята, а от там се връщаш при гостите.

— Ами слугите…

— Те няма да знаят откъде си се появила и защо. При всички случаи ще запазят дискретност.

— Но ако ти се появиш, макар и няколко минути по-късно…

— Не бива да го правя, разбира се. Веднага ще се досетяти тогава няма да ти се размине.

— Но къде ще отидеш? — попита тя шепнешком, но малко по-силно, отколкото трябваше.

— Не се безпокой за мен — отговори той. — Скоро ще се присъединя към теб. Ако майка ти попита къде съм изчезнал, ще й кажеш, че нямаш представа.

Даниел сметна, че трябва да я предупреди, тъй като Женевиев не бе най-умното момиче, което бе срещал.

— Но къде…? — започна тя отново.

Той сложи пръста си върху устите й.

— Тръгвай, ма шери.

Тя се обърна, за да се измъкне, когато той я докосна по рамото. Женевиев го погледна, а той я целуна по устните. После пооправи деколтето на роклята й и бързо пое нагоре по стълбището на прислугата. Подметките на обувките му бяха гумени, каквито в тия времена се намираха по-трудно и от кожени, и безшумни.

Умът му работеше трескаво, припомняйки си какво се бе случило и премисляйки как да се измъкне. Той бе наясно, че ще се види с Женевиев тази вечер, но не бе планирал възможността да попадне в кабинета на баща й — възможност, която със сигурност не би пропуснал. Но сега, с дебелото тесте документи, напъхани в смокинга му, не беше никак добра идеята да се върне на партито. Можеше да се сблъска с някого и да се чуе шумоленето на хартията.

И все пак трябваше да има някакъв начин. Можеше да отиде на гардероба, да си поиска връхното палто, под предлог че си търси запалката, и да премести документите в него. Но имаше риск някой да забележи. Вероятно гардеробната не беше празна.

А този риск бе нищо в сравнение с далеч по-сериозната възможност, ако се върне при гостите, някой да узнае, че е бил с Женевиев в кабинета на баща й. Стълбището за прислугата водеше право в кухнята и слугите щяха да го видят да влиза няколко минути след Женевиев и да съберат две и две. Слугите съвсем не бяха дискретни, както бе уверил Женевиев, а със сигурност и тя знаеше истината. Те живееха заради клюки от този род.

Не че на Ейхен му пукаше от клюки и слухове. Какво от това, ако Мари-Елен дю Шатле научеше, че тайно върти любов с дъщеря й? Не го притесняваше опасността да бъде разкрит. Рано или късно графът щеше да разбере, че липсват документи, отнасящи се до националната сигурност, и щеше веднага да разпита жена си и прислугата. Щяха да завалят обвинения. Някоя от готвачките например, за да защити персонала, можеше да съобщи, че е забелязала младия мъж да слиза по стълбището откъм кабинета.

И тогава, дори господарят на дома да не разполагаше с доказателства, че Даниел е отмъкнал документите, Ейхен щеше да е главният заподозрян. И прикритието му — най-ценното, с което разполагаше — щеше да отиде по дяволите. Не можеше да допусне да се случи подобно нещо.

Вярно, имаше и други начини да се измъкне от къщата. Можеше да се качи по служебното стълбище до третия или четвъртия етаж, да прекоси един от двата по-горни етажа, които без съмнение не бяха осветени, и да се добере до другото стълбище. От там да слезе до задния двор, който сега представляваше градина, а в миналото бе служил за прибиране на каляските. Портата беше заключена, но той можеше да се прехвърли през високата дървена ограда, само че щяха да го забележат от прозорците на балната зала, част от които гледаха натам. Мъж в смокинг, който бяга през задния двор и прескача оградата — не, веднага щяха да го забележат.

Имаше само един безопасен начин да се измъкне от „Отел дьо Шатле“.

Само след минута се намери на последния етаж, използван от прислугата. Таванът бе нисък и силно скосен, а подът, покрит не с мрамор или друга каменна настилка, а със старо скърцащо чамово дюшеме. Нямаше жива душа. Всички слуги бяха долу. Младият мъж бе разучил предварително всяка подробност — не защото бе очаквал неприятности, съвсем не, а защото бе в стила му винаги да има авариен изход. Това бе обичайният му начин на действие, който бе спасявал многократно живота му.

Знаеше, че все някак ще успее да се измъкне през покрива, тъй като гърбът на хотела опираше точно до редицата от жилищни сгради.

Покривът на „Отел дьо Шатле“ беше мансарден тип с множество арковидни остъклени капандури. От пръв поглед разбра, че всички прозорци към покрива бяха разположени в предната част на къщата, откъм стаите на прислугата и беше малко вероятно да са заключени. Все пак изпита облекчение, когато натисна дръжката на първата врата и тя се отвори веднага.

Оказа се тясна стаичка с оскъдни мебели освен единичното легло и дрешника. Осветяваше я бледата лунна светлина, която се процеждаше през мръсните стъкла. Тичешком стигна до прозореца, с приведена глава се промъкна през тясната капандура и грабна ръчката.

Явно рядко отваряха капаците, ако въобще ги отваряха, тъй като едва успя да ги отмести със сила — първо единия, после другия.

Когато студеният нощен въздух нахлу вътре, той се огледа наоколо. Потвърдиха се наблюденията му за сградата от предните няколко дни. Прозорецът се отваряше директно към стръмно наклонения намазан с катран покрив, който се спускаше отвесно към парапет. Парапетът, висока каменна балюстрада с орнаменти, щеше да го прикрие от погледите на минувачите на улицата. Съседните сгради, различни варианти на архитектурата от епохата на Втората империя, нямаха парапети. Е, щеше да използва някакво друго прикритие.

Катранът върху покрива се бе напукал и издул на места от десетилетията и жегите през лятото. Сега бе покрит със сняг, мръсотия и лед. Щеше да е опасно.

Слизането нямаше да е лесно, тъй като официалните дрехи затрудняваха движенията му, а гумените подметки на обувките, идеални за безшумно придвижване в къщата, не бяха предназначени за катерене и слизане по стръмно.

Даниел се хвана за рамката на прозореца и провеси краката си през отвора. В момента, в който обувките му стъпиха на катранения покрив, се подхлъзнаха от снега. Вместо да пусне ръцете си от вътрешната страна на прозореца, той остана да виси там, а половината от тялото му се полюшваше отвън. Междувременно с подметките на обувките си драскаше върху покрива напред-назад, докато изчегърта достатъчно от леда, така че повърхността да е достатъчно грапава, за да му осигури поле за маневриране.

Но не можеше да се довери на повърхността на покрива дотолкова, че да пусне ръцете си от рамката. На няколко стъпки вляво от прозореца имаше висок тухлен комин. Той освободи дясната си ръка, после залюля тялото си, използвайки лявото ходило като опорна точка, и така успя да се хване за комина, без да пуска другата си ръка от рамката на прозореца.

Тухлите бяха ледени и груби. Хоросанът между тях бе стар и ронлив, така че успя да пъхне пръсти дълбоко във фугите и да се залови здраво.

След като овладя тялото си в неподвижно положение, балансира го и се хвана здраво за комина, освободи лявата ръка от прозореца, замахна бързо и вече се държеше за комина с двете ръце.

Внимателно опипваше с крака заледения покрив, изстъргвайки с токовете си снега, за да си осигури надеждно място за подпиране. Сега бе достатъчно близо до комина, за да го прегърне плътно. Даниел имаше яко тяло и употреби цялата му сила, за да се изтласка нагоре към комина, плъзгайки краката си по катранената настилка, докато открие място, на което да се закрепи.

Беше чел, че през предишния век крадците често се придвижвали по този начин по покривите на къщите. Той самият го бе правил няколко пъти и знаеше, че е много по-трудно, отколкото изглежда отстрани. Но се съмняваше, че някой крадец е бил толкова ненормален, че да рискува живота си сред леда и снега на парижката зима.

Даниел се смъкна няколко стъпки надолу до комина, докато стигна до ниска тухлена стена, която отделяше покрива на хотела от съседния. Следващият покрив за негово облекчение не бе покрит с катран, а с цилиндрични керемиди. Върху тях също имаше сняг, но изпъкналата им част улесняваше закрепването. Установи, че с лекота може да се придвижва по керемидите. Билото на покрива не беше стръмно, а плоско, с бордюр, широк около две стъпки. След като стигна до бордюра, установи, че е безопасно да се ходи по него. Вървеше внимателно, балансирайки тялото си и поклащайки се така, сякаш ходеше по опънато въже.

Отдолу се намираше авеню „Фош“, тъмно и безлюдно. Уличното осветление не работеше в тия времена на недостиг на електричество. Беше наясно, че щом вижда улицата и самият той се вижда откъм улицата, тъй като нямаше парапет, зад който да се прикрие.

Имаше и други начини да го забележат. Всеки, който погледнеше през някой от прозорците на последните етажи на съседната сграда, щеше да го види. Хората бяха необичайно бдителни в тези дни, когато непрекъснато се говореше за саботьори и шпиони. Който и да забележеше човек, катерещ се по покрива, нямаше да се поколебае да звънне в Ла Мезон, префектурата на полицията. Беше времето на анонимните доноси и най-голямата опасност, която дебнеше французите, бе някой да ги наклепа в Комендатурата. Рискът Даниел да бъде разкрит бе реален.

Реши да побърза, увеличавайки скоростта, доколкото му позволяваше смелостта, и стигна до ниската тухлена стена, разделяща сградата от съседната. Покривът на следващата беше мансарден като на „Отел дьо Шатле“, но покрит с керемиди, също с плоско било и хоризонтален бордюр, макар че този бе по-тесен, не повече от трийсет-четирийсет сантиметра.

Напредваше внимателно, стъпка по стъпка. Погледна надолу към авенюто и за момент го изпълни страх. Но съсредоточи вниманието си върху важността на мисията и в следващия миг самообладанието му се върна.

След около трийсет секунди стигна до следващата разделителна стена. Тя бе дебела, от камък и от нея стърчаха глинени отдушници и похлупаци на комини. От няколко отдушника излизаше дим, което подсказваше, че обитателите на жилищната сграда бяха сред малцината привилегировани в Париж, които разполагаха с въглища да се топлят. Протегна се да се хване за една от вентилационните тръби, беше студена, после за другата до нея, наведе се леко напред и забеляза нещо любопитно.

Каменната стена стигаше доста навътре в двора на къщата. На около десет стъпки от корниза на покрива върху каменния зид бяха закрепени железни стъпала, които водеха от върха чак до долу в тъмния двор. Железните стъпала се използваха от коминочистачите за достъп до димоотводите.

За миг Даниел се поколеба. Железните стъпала бяха доста далеч. Щеше да е много трудно да се задържи върху стената и да маневрира между вентилационните тръби, зидът бе доста тесен на върха. Единственият начин да се добере до там бе, като се държи за глинените тръби с провиснали надолу крака откъм фасадата на стената, все едно бе маймуна. Вентилационните тръби бяха цилиндрични и не много широки, така че спокойно щеше да се държи за тях. По този начин успя да се добере до редицата железни стъпала за няколко минути. Хвана с ръце най-горното стъпало и пусна краката си върху следващото. Сега вече можеше да слезе по тях, отначало бавно, после по-бързо и най-накрая скочи на земята.

За миг застина на място в празния двор. Прозорците, които гледаха към него, бяха тъмни. Ако се съдеше от пушека през вентилационните тръби, сградата беше обитаема, но явно хората спяха. Тръгна бавно и безшумно по калдъръмената пътека. Вратата на високата дървена ограда бе заключена. В сравнение с онова, което току-що му се наложи да прави, това не можеше да се нарече никакво препятствие. Покатери се по оградата, прескочи я и излезе на алеята зад авеню „Фош“.

Даниел познаваше този район на града много добре. Той запристъпва бавно по алеята, устоявайки на изкушението да побегне, докато стигна до тясната странична уличка. Попипа смокинга, документите си бяха на мястото.

Улицата бе потънала в мрак и зловещо пуста.

Мина покрай тъмната витрина на книжарницата, която бе собственост на евреин, преди германците да си я присвоят. Върху голяма бяла табела с черни букви в готически стил между свастики се четеше: ФРОНТ БУХХАНДРУНГ. Някога елегантна книжарница за чужда литература, сега тя бе чужда по друг начин: вътре се продаваха само немски книги.

Германците бяха оставили следите си навсякъде, но по неясни причини те не посегнаха на нито една от знаковите сгради. Нацистите не се опитаха да унищожат Париж, какъвто той винаги е бил, а само искаха да го анексират, да си присвоят перлата на европейската корона. Но в начина, по който оставяха отпечатъка си, имаше нещо през куп за грош и нетрайно. Като бялата табела над книжарницата, която бе някак набързо поставена. Тя можеше по всяко време да се махне. Сякаш не желаеха да повреждат новопридобитата перла. Първото знаме със свастика, което закачиха на Айфеловата кула, бе отвяно от вятъра и се наложи да поставят ново. Дори Хитлер посети града набързо, само за няколко часа, като смутен турист. Той не преспа дори една нощ тук. Париж не ги желаеше и те го знаеха.

Все пак лепяха плакатите си навсякъде. Виждаше ги по стените на сградите, вдигнати нависоко, така че трудно се четяха, но за това си имаше причина: ако поставеха тъпите немски плакати на височината на очите, веднага щяха да ги свалят или обезобразят. Някои разгневени парижани дори пишеха „Смърт на швабите“ или „Господ да благослови Англия“.

Забеляза плакат с дебелата фигура на Уинстън Чърчил с пура в уста и ухилен. До него стоеше жена с измършавяло, плачещо бебе в ръце. „Ето какво причинява блокадата на вашите деца“ — гласеше лозунгът. Имаше се предвид британската блокада, но всеки знаеше, че това са глупости. Дори върху този плакат, закачен толкова високо, някой бе надраскал: „Ами нашите картофи?“ Всички бяха бесни: картофите, отглеждани от френските фермери, отиваха в Германия, това бе истината.

На друг плакат пишеше: „Etez-vous en regle?“ Редовни ли са документите ви? А можеше да означава също: Вие наред ли сте? Човек винаги трябваше да си носи документите, личната карта, в случай, че бъде спрян от френски жандармерист или от някой функционер — те бяха по-лоши и от германските войници.

Младият мъж винаги си носеше документите. Няколко комплекта всъщност. С различни имена и различни националности. Те му позволяваха да предприема бързи промени, каквито често му се налагаше да прави.

Най-после стигна там, закъдето се бе запътил: стара тухлена съборетина на безименна уличка. Върху скоба от ковано желязо висеше дървена табела, на която пишеше: „ЛЬО КАВО“. „Избата“. Беше бар, разположен под уличното равнище, до който се стигаше по очукано тухлено стълбище.

Върху единичния малък прозорец бяха спуснати щорите за затъмнение при въздушна тревога, но и от двете страни се процеждаше светлина.

Погледна си часовника. Минаваше полунощ. Тъкмо бе започнал комендантският час, който онези мосю — нацистите — бяха наложили в Париж.

Този бар обаче никога не пускаше кепенците. Жандармеристите и нацистите си затваряха очите и му позволяваха да работи. Разбира се, срещу тлъсти рушвети и безплатно пиене.

Слезе по стълбите и натисна старомодния звънец три пъти. Въпреки гълчавата успя да чуе звънеца.

След няколко секунди се появи светла точка в шпионката на масивната боядисана в черно дървена врата. Светлината замига, явно някой погледна през шпионката, и вратата се отвори.

Мястото наистина беше мазе с неравен и напукан циментов под, с петна от разсипани питиета, с криви тухлени стени. Беше много задимено и вонеше на пот и застояла миризма на тютюн, при това долнопробен, и евтино вино. От радиото се носеше музика. До дървения барплот със следи от чаши бяха седнали седмина грубовати работници и една жена, която приличаше на проститутка. Изгледаха го без особено любопитство, но донякъде враждебно.

Съдържателят, който му отвори, го поздрави.

— Мина дълго време, Даниел — каза Паскал, мършаво старче, извехтяло като бара си. — Винаги се радвам да те видя.

Той се усмихна, показвайки неравните си, пожълтели от тютюна зъби, както и два златни. Наведе по-близо сбръчканото си лице.

— Още ли не си намерил „Житан“?

— Очаквам пратка вдругиден.

— Отлично. Още ли са по сто франка?

— По-скъпи са — снижи гласа си. — За другите. За теб има специална отстъпка.

Съдържателят присви подозрително очи.

— Колко?

— Без пари.

Паскал се засмя от сърце с характерния дрезгав кикот на пушач. Ейхен не можеше дори да си представи какви боклуци пушеше обикновено съдържателят.

— Както кажеш — отговори той и се върна зад тезгяха. — Да ти предложа коктейл?

Даниел поклати глава.

— Скоч? Коняк? Или искаш да използваш телефона? — посочи към телефонната кабина в другия край на бара, чиито стъкла бяха счупени от самия Паскал като предупреждение към клиентите да си пазят езика зад зъбите. Дори тук, където не допускаха непознати, човек не можеше да е сигурен кой го подслушва.

— Не, благодаря. Само тоалетната.

Очите на Паскал го стрелнаха за момент, после той кимна. Макар и недодялан и заядлив тип, беше самата дискретност. Знаеше кой му плаща наема и мразеше германците не по-малко от другите. Но никога не говореше за политика. Вършеше си работата, сервираше напитки и нищо повече.

Докато вървеше към другия край на бара, някой му се озъби.

— Черноборсаджия.

Явно бе чул разговора между Ейхен и Паскал. Е, това не можеше да се избегне.

В края на дългото и тясно помещение, където бе такъв мрак, че Ейхен не виждаше почти нищо, имаше вход, водещ към дървено стълбище в окаяно състояние. Стълбите скърцаха издайнически, докато слизаше по тях. Носеше се силна смрад на урина и изпражнения, въпреки че вратата на още по-смрадливата без никакво съмнение тоалетна бе плътно затворена от предвидлив редовен клиент.

Ейхен обаче не влезе в тоалетната, а отвори вратата на килера за метли. Влезе вътре, стъпвайки върху парцали и покрай кофи и шишета с почистващ препарат. Върху стената бе закачена метла с къса дръжка. Той хвана дръжката и я завъртя в посока, обратна на часовниковата стрелка. После я бутна навътре и стената, която бе вход, се отвори.

Влезе в още по-тъмно помещение, около метър на метър, където миришеше на влага и прах. Чуваше се как горе в бара вървят хора. Точно пред него имаше желязна врата, боядисана скоро в черно.

Отвътре се чу рязък глас.

— Уи?

— Марсел е — отговори човекът, известен като Ейхен.

Гласът продължи на френски.

— Какво искаш?

— Имам стока, която може да те заинтересува.

— Каква?

— Мога да ти предложа масло.

— Откъде?

— От склад близо до Порт де Лила.

— Колко?

— Двайсет и два франка килото.

— Това е двайсет пъти повече от официалната цена.

— Да, но разликата е, че мога да ти го доставя.

— Разбирам.

След миг вратата се отвори с механично щракване, а после и пневматично съскане.

Дребен, спретнат младеж с румени бузи, черна коса на къдрици а ла Юлий Цезар и кръгли слънчеви очила му пусна широка усмивка.

— Виж ти, виж ти. Стивън Меткалф от плът и кръв — каза младежът с йоркширски акцент. — Какво ни носиш, приятел?

2

Стивън Меткалф — или Даниел Ейхен, или Николас Мендоса, или Едуардо Морети, или Робърт Уелън — затвори вратата след себе си, а после провери дали е заключена. Желязната врата имаше отвътре гумено уплътнение, шумозаглушителна мярка.

Цялото помещение, в което влезе, разбира се, също бе шумоизолирано чрез най-модерната налична технология. Всъщност представляваше стая в стая с двойни стени, монтирани върху метални пластини и със същата метална обшивка, и осемнайсетсантиметрови гумени уплътнения; дори въздухопроводите бяха изолирани с гума и фибростъкло. Таванът бе нисък, вътрешните стени имаха прясна мазилка, боядисана в характерния за американската армия сив цвят.

Съвсем малка част обаче от новобоядисаните лъскави стени се виждаше, тъй като по периметъра на цялото помещение беше наредена сложна апаратура. Дори Меткалф, който идваше тук поне веднъж седмично, не знаеше за какво служат поне половината от приборите. Част от съоръженията му бяха познати — късовълнови радиопредаватели „Марк XV“ и „Парасет“, телетипни машини, телефони със записващи устройства, шифровъчна машина М-209, магнетофони.

Пред апаратите седяха две млади момчета със слушалки и записваха нещо в бележници. Лицата им се къпеха в призрачнозелената светлина, която се излъчваше от катодните екрани. Имаха ръкавици и внимателно въртяха копчетата, калибрирайки честотите. Морзовите сигнали, които те следяха, се приемаха с помощта на антенни жици, които минаваха по цялата сграда, собственост на французин, който им симпатизираше, и стигаха чак до покрива.

Изумяваше се от сложните съоръжения всеки път, когато посещаваше Пещерата, каквото бе прозвището на тази нелегална станция — никой не си спомняше дали името имаше нещо общо с бара „Льо Каво“, или просто се дължеше на факта, че базата наистина приличаше на електронна пещера. Цялата апаратура беше доставена нелегално във Франция на части с кораби или по въздуха с парашути и естествено беше незаконна от гледна точка на нацистките окупатори. Достатъчно бе човек да притежава радиопредавател, за да бъде изправен пред наказателния взвод.

Стивън Меткалф бе част от малка група агенти, които работеха в Париж за една от съюзническите разузнавателни мрежи, чието съществуване бе известно на ограничен кръг хора във Вашингтон и в Лондон. Меткалф познаваше малцина от другите разузнавачи. Мрежата оперираше по този начин. Всеки от елементите действаше отделно от останалите, всяко нещо бе самостоятелно. Едното разклонение не знаеше докъде се простира другото. Процедурите се диктуваха от съображения за сигурност.

Тук, в Пещерата, трима млади радисти и шифровчици следяха и осъществяваха тайна радиовръзка с Лондон, Вашингтон и с широка мрежа разузнавачи, които действаха в Париж и други градове в окупираните райони на Франция и в цяла Европа. Мъжете — двама британци и един американец — бяха сред най-добре обучените от Свързочния кралски корпус близо до парка „Тейм“ край Оксфорд, а след това и в специалната тренировъчна школа 52. В тия времена квалифицираните радисти бяха рядкост, а британците изпреварваха американците по подготовка на персонал.

Радио, нагласено на Би Би Си, работеше тихичко. Следяха го за кодирани сигнали под формата на чудати „лични послания“ преди вечерната емисия новини. На малка сгъваема масичка в средата на помещението беше изоставена партия шах. Вечер имаха най-много работа, тъй като радиочестотите не бяха така претоварени и можеха да предават и приемат по-лесно.

Стените бяха отрупани с карти на Европа, на границите и крайбрежието на Франция, на всеки район в Париж. Имаше морски карти за навигация, топографски карти, за движението на кораби и товари в Марсилия, подробни карти на военноморски бази. И все пак в помещението не липсваха и чисто човешки нотки: сред картите беше залепена фотография на Рита Хейуърт от корицата на списание „Лайф“ и още една изрезка от списанието — на Бети Грейбъл по бански костюм.

Дерек Къмптън-Джоунс, мъжът с румените бузи, който му отвори вратата, стисна ръката на Меткалф и яко я раздруса.

— Радвам се да те видя жив и здрав, приятелю — каза той сериозно.

— Всеки път ме посрещаш с тия думи. Сякаш си разочарован — пошегува се Меткалф.

— По дяволите — запелтечи Къмптън-Джоунс. — Някой да ти е казал, че в момента се води война?

— Наистина? — отвърна Меткалф. — Като се замисля, навън наистина е фрашкано с военни униформи.

Единият от мъжете със слушалки, който седеше пред апарат в отсрещния край на помещението, се обърна, погледна уморено Къмптън-Джоунс и каза:

— Ако си държеше панталоните закопчани, сигурно ще ше да забележи какво става извън спалните, където прекарва по-голямата част от времето си.

Носовият глас с британски акцент, характерен за висшата класа, принадлежеше на Сирил Лангхорн, първокласен шифровчик.

Седналият до него Джони Бетс от Питсбърг, един от най-добрите радисти, се намеси:

— Точно така.

— Ха — продължи Лангхорн, — Стивън забелязва само нещата в рокля.

Къмптън-Джоунс се запревива от смях. Меткалф също се засмя добродушно и отговори:

— Мисля, че вие, спецове, се нуждаете от малко развлечения. Мога да ви заведа до едно-две-две.

Той имаше предвид прословутия бордей на улица „Прованс“ 122.

— Там съм като у дома си — похвали се Къмптън-Джоунс.

— Имам си постоянно момиче.

Той намигна към останалите и добави:

— Ще я видя по-късно тази вечер, след като ни докарат новата пратка резервни части.

— Да не би това да е представата ти за дълбоко проникване във Франция? — попита Лангхорн.

Къмптън-Джоунс поруменя още повече, а Меткалф се заля от смях. Харесваше мъжете, които работеха тук, особено Къмптън-Джоунс. Често наричаше Лангхорн и Бетс близнаците Бобси1, макар че двамата въобще не си приличаха. На свой ред те го смятаха за нещо като Ерол Флин2 и го гледаха със завист и страхопочитание.

Меткалф наостри уши и се заслуша в музиката, която се носеше от радиото.

— Харесва ми — каза той. — Добрата стара американска музика. Това е Глен Милър на живо от „Кафе Руж“ в Ню Йорк.

— Съжалявам, не позна — поправи го Къмптън-Джоунс. — Страхувам се, че е оркестърът на Джо Лос, приятел. От Лондон. В типичния си стил.

— Е, момчета, радвам се, че имате време да се разтакавате и да слушате музика, докато на някои им се налага да работят — каза Меткалф.

Той бръкна в смокинга и извади от хастара свитъка от документи. Вдигна ги нависоко и се усмихна гордо.

— Плановете на германската база при Сен Назер, включително подробности за убежищата на подводниците Ю, дори за заключващите системи под водата.

— Невероятно — удиви се Къмптън-Джоунс.

Лангхорн изглеждаше дълбоко впечатлен.

— Да не си измъкнал всичко това чрез малката ти германска сладурана?

— Не. От частния кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле.

— Оня задник от Виши? — попита Лангхорн.

— Същият.

— Направо ме уби! Как се промъкна в кабинета му?

Меткалф наведе глава.

— Един джентълмен никога не говори за онова, което прави в леглото, Сирил.

— С жена му? Боже мой, Стивън. Нямаш ли поне малко гордост? Та мадам е дърта кранта!

— Да, но мадмоазел е съвсем млада кобилка. А сега трябва да изнесем тайно чрез куриер тия неща възможно най-скоро, за да стигнат до Корки в Ню Йорк. Искам също от вас да шифровате основното съдържание на документите и да го излъчите по ефира за анализ.

Той, разбира се, имаше предвид Алфред „Корки“ Коркоран. Своя шеф. Невероятен майстор на шпионажа, който ръководеше частна агентурна мрежа, а Меткалф беше част от нея.

Частна мрежа: агентите докладваха на Коркоран, а не на някоя правителствена агенция или комисия. Но в това нямаше нищо незаконно, нито пък мрежата оперираше през главата на правителството. Тя действаше с благословията на президента Франклин Делано Рузвелт.

Америка се намираше в странно положение. Европа воюваше, но не и тя. Америка наблюдаваше и чакаше. Гласовете на изолационизма бяха влиятелни и високи. Каквито бяха и гласовете на онези, които страстно настояваха, че Съединените щати трябва да влязат във войната, да нападнат Хитлер и да защитят европейските си приятели, тъй като в противен случай цяла Европа щеше да бъде пометена от нацистка Германия, а тогава щеше да е късно. Силата щеше да е на страната на Хитлер.

Но така или иначе, не съществуваше централизирана разузнавателна агенция. Рузвелт отчаяно се нуждаеше от надеждна, безпристрастна информация за онова, което правеха нацистите, и за това колко силна е съпротивата срещу Хитлер. Щеше ли Великобритания да оцелее във войната? Рузвелт нямаше доверие на военното разузнаване, което в най-добрия случай бе аматьорско, и презираше Държавния департамент, където преобладаваха изолационистките настроения, както и заради склонността му да донася всичко на вестниците.

Така в края на 1939 година Франклин Рузвелт се обърна към свой стар приятел и състудент от Харвард. Алфред Коркоран бе служил във военното разузнаване Ге-2 по време на Първата световна война, после се прочу в строго секретния свят на МИ-8, известно като „Черната стая“, базираната в Ню Йорк шифровъчна служба, която през 20-те години успя да пробие кодовете на японските дипломати. След закриването на „Черната стая“ през 1929 година Коркоран играеше важна задкулисна роля в решаването на дипломатически кризи през 30-те години — от Манджурия до Мюнхен.

Франклин Делано Рузвелт знаеше, че Коркоран е най-добрият в занаята, и което бе по-важно, можеше да му се довери.

С подкрепата на президента и специални фондове от бюджета Корки създаде своята организация умишлено тайно от клюкарските коридори на властта във Вашингтон. Неговата свръхсекретна разузнавателна мрежа, която бе на пряко подчинение на Белия дом, разположи главната си квартира във Флатайън Билдинг в Ню Йорк под прикритието на външнотърговска фирма.

Коркоран разполагаше с пълна свобода да привлече най-добрите и най-интелигентните. Той се спря предимно на абсолвенти от колежите от „Бръшляновата лига“, млади мъже с добро възпитание, които щяха да се чувстват в свои води сред висшето общество в Европа. Толкова много от агентите му бяха подбрани от регистъра на висшето общество, че шегаджиите лепнаха на мрежата на Коркоран името „Регистъра“ и то се превърна в нейно прозвище. Един от първите, които той вербува, бе абсолвентът от Йейл на име Стивън Меткалф, син на милионер индустриалец, женен за рускиня — майката на Стивън произхождаше от аристократично семейство, напуснало Русия още преди революцията. Стивън бе пътувал много по света с родителите си и бе учил в Швейцария. Говореше немски, руски, френски и испански без никакъв акцент: семейство Меткалф притежаваха имоти и бизнес в Аржентина и от години прекарваха по-голямата част от зимата там. Меткалф търгуваха също с руското правителство.

Братът на Стивън Хауард — по-благонадеждният — пое ръководството на семейната бизнес империя след смъртта на баща им преди четири години. Стивън понякога помагаше на Хауард и го придружаваше при пътуванията му, но отказваше да се обвързва със сериозни отговорности в бизнеса.

Той бе безстрашен, бунтар по душа и обичаше забавленията до полуда — качества, които според Коркоран щяха да изиграят полезна роля в новото му прикритие на плейбой от Аржентина в Париж.

Дерек Къмптън-Джоунс прочисти нервно гърлото си.

— Няма нужда да пращаме куриер — каза той.

Лангхорн го погледна учудено и после се върна към заниманията си.

— Наистина ли? Разполагаш с по-бърз начин да ги изпратим в Манхатън? — попита Меткалф.

Точно в този миг се отвори вратата в далечния край на помещението.

Появи се лице, което той не бе очаквал да види: строгото, изпито лице на Алфред Коркоран.

3

Възрастният мъж бе облечен, както винаги, изискано. Вратовръзката му бе вързана с четворен възел. Тъмносиният му костюм подчертаваше елегантната фигура. Ухаеше на мента, както обикновено — беше пристрастен към ментови бонбони „Пепърминт Лайф Сейвърс“; пушеше цигара. Закашля се раздиращо.

Къмптьн-Джоунс веднага се върна към своята станция. В помещението се възцари тишина. Оживлението изведнъж спадна.

— Исусе, тия френски цигари са отврат! Привърших моите „Честърфийлд“ в самолета някъде над Нюфаундланд. Стивън, защо не се подмажеш на шефа си, като го снабдиш с американски цигари? Нали се предполага, че си проклет черноборсаджия.

Меткалф се запъна, докато се приближаваше до Корки, за да се здрависа. В лявата си ръка стискаше откраднатите документи.

— Разбира се, Корки… но какво правиш тук?

Коркоран съвсем не беше писарушка. Той често ходеше на терена. И все пак пътуването до окупиран Париж бе трудна, сложна и крайно рискована работа. Той не идваше често в Париж. Трябваше да има важна причина.

— Аз ли какво правя тук — започна Коркоран. — Истинският въпрос е ти какво правиш тук.

Той се обърна, тръгна към стаята, от която току-що се бе появил, и махна на Меткалф да го последва.

Меткалф затвори вратата след себе си. Явно старикът искаше да говорят насаме. У Корки се забелязваше някаква припряност, каквато Меткалф не бе виждал преди.

В съседната стая съхраняваха различна апаратура, включително пишеща машина на немски за издаване на пропуски и лични карти. Имаше също малка печатна преса, използвана за подправяне на обикновени документи — по-сложните се изработваха в Ню Йорк и Лондон, — най-често за разрешителни за пътуване из Франция или за работа. Върху една от масите се намираше колекция от печати, включително сполучливо копие на печата на германски цензор. В ъгъла, близо до закачалка с униформи, стоеше дъбово бюро с натрупани върху него купчини документи. Зелена настолна лампа очертаваше светъл кръг.

Коркоран седна на стола зад бюрото и махна на Меткалф да се настани някъде. Единственото място бе войнишко сгъваемо легло до стената. Меткалф седна нетърпеливо и сложи купчината откраднати документи до себе си върху леглото.

Известно време Коркоран го наблюдаваше мълчаливо. Очите му изглеждаха бледосини зад очилата с рогови рамки с телесен цвят.

— Безкрайно съм разочарован от теб, Стивън — каза Коркоран тихо. — Внедрих те тук с цената на огромни разходи от оскъдните ресурси, а ти какво правиш в замяна?

— Сър — започна Меткалф.

Коркоран обаче не търпеше да го прекъсват.

— Както знаем, цивилизацията изчезва в огромния търбух на Хитлер. Нацистите завладяха Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург и Франция. Принудиха британците да си подвият опашката при Дюнкерк. Бомбардират Лондон и го превръщат в развалини. Тоя човек слага ръка на всички ресурси. Мили Боже, младежо, това може да е краят на свободния свят. А ти — ти разкопчаваш сутиени, мамка му.

Той извади ролка „Пепърминт Лайф Сейвърс“ и лапна един бонбон.

Меткалф през това време вдигна документите от леглото и ги размаха пред своя шеф и наставник.

— Сър, успях да отмъкна плановете на германската стратегическа военноморска база на атлантическото крайбрежие при Сен Назер…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Коркоран и схруска ментовия бонбон. — Германските убежища за подводници. Вече съм ги виждал.

— Какво?

— Ти не си единственият ми агент, млади човече.

Меткалф поруменя, неспособен да прикрие възмущението си.

— Кой ви достави това? Искам да знам. Ако имате агенти, които покриват една и съща територия, има опасност да се препънем взаимно и да изпортим цялата работа.

Коркоран поклати бавно глава, цъкайки.

— Знаеш по-добре и от мен, че не бива да ми задаваш такива въпроси, Стивън. Моите агенти не знаят какво вършат останалите. Това е ненарушимо правило.

— Това е лудост… сър.

— Лудост? Не. Това е предпазливост. Всемогъщият принцип на херметизацията. Всеки от вас трябва да знае само онова, което се отнася до собствената му задача. Иначе е достатъчно един да бъде заловен и подложен на мъчения и тогава цялата мрежа ще бъде компрометирана.

— За това сте ни дали цианидните таблетки — възрази Меткалф.

— Да. Които вършат работа, ако разполагаш с време. Ами ако те пипнат ненадейно? Позволи ми да ти напомня нещо: един от хората ми, когото бях внедрил на важна позиция в „Компани Франсез де Петрол“, беше заловен от Гестапо преди седмица. Само Господ знае какво е станало с него. Този човек знае за съществуването на това място — Корки показа с ръце Пещерата. — Ами ако проговори? Представяш ли си, ако ни издаде? Това са въпроси, които непрестанно не ми дават мира и нарушават съня ми.

За миг се възцари тишина.

— Защо сте тук, сър?

Корки прехапа долната си устна.

— Псевдонимът ти е РОМЕО, нали така, Стивън?

Меткалф присви очи и поклати глава притеснено.

— Често се улавям, че съм изгубил всякаква надежда от твоята невъздържаност, когато стане дума за нежния пол — той се подсмихна под мустак и сдъвка бонбона си. — Но по някога оставените от теб разбити сърца са от полза за каузата ни.

— Как така?

— Имам предвид една жена, с която имаше връзка преди време.

Меткалф примигна. Това можеше да се каже за доста голям брой жени, а не му се щеше точно сега да гадае.

— Тази жена — твоя стара любов — в момента ходи с важен нацистки служител.

— Не знам за кого говориш.

— Вероятно шест години минаха оттогава. В Москва.

— Лана! — прошепна Меткалф.

Сякаш електрически ток мина по цялото му тяло само като чу името й, име, за което не бе и помислял, че ще чуе отново. Представи си я, тя бе все още жива в спомените му.

Лана — Светлана Баранова — беше изключителна жена, невероятно красива, магнетична, страстна. Тя бе първата голяма любов в живота му.

Москва през 1934 година бе мрачно, страшно и тайнствено място, когато Стивън Меткалф, току-що излязъл от Йейл, посети града за първи път. Семейство Меткалф имаха ограничен бизнес в Русия. През 20-те години старият Меткалф основа половин дузина смесени предприятия със съветското правителство, като се започне от фабрика за моливи в Новгород и се стигне до разработване на нефтени находища в Грузия. Когато възникнеше някаква трудност, както често се случваше със съветската бюрокрация, Меткалф-старши изпращаше двамата си синове да разрешат спора. Докато неговият упорит брат Хауард участваше в безкрайните срещи със съветските функционери, Стивън разучаваше града с омагьосан поглед. Особено силно го поразяваше Болшой театър със своята огромна колонада, която завършваше на върха с бронзова скулптура на Аполон в колесница. В тази величествена сграда от деветнадесети век той бе запленен от красивата млада балерина. На сцената тя сякаш плуваше и летеше, а нейната ефирност се подчертаваше от порцелановата й кожа, тъмните очи и копринената черна коса. Нощ след нощ той наблюдаваше удивителните й движения, без никакви усилия в „Червеният мак“, „Лебедово езеро“, „Борис Годунов“. А най-незабравимата й роля бе в постановката на Игор Мойсеев на „Тристан и Изолда“.

Когато накрая Меткалф си уреди среща с нея, руското момиче се почувства объркано от вниманието на богатия американец. То обаче нямаше представа колко объркан бе богатият американец от него, макар да се държеше въздържано и светски. След няколко месеца синовете на Меткалф приключиха работата си по семейния бизнес. Раздялата със Светлана Баранова бе ужасно болезнена за Стивън. Никога преди той не се бе чувствал толкова съкрушен. В нощния влак от Москва за Ленинград Стивън не мигна през цялата нощ, изпаднал в неутешима тъга. Брат му Хауард спа като къпан, а когато киселата възрастна жена, която разнасяше чая, го събуди на един час път от Ленинград, той започна да поднася по-малкия си брат и да си прави с него майтап. Хауард бе безчувствен и бездушен, както само един по-голям брат може да бъде.

— Хайде, забрави я — подканяше той Стивън. — Та тя една балерина, за Бога. Светът е пълен с красиви жени, тепърва ще разбереш.

Стивън само зяпаше с празен поглед през прозореца.

— Не мога да допусна, че си хлътнал сериозно. Не ми се мисли как ще реагира татко, като разбере, че си се срещал с балерина. Това е почти същото като актриса.

Меткалф въздъхна и продължи да зяпа през прозореца.

— Но трябва да призная, че момичето е наистина апетитно.

— В момента Светлана Баранова е прима балерина в Болшой театър — каза Алфред Коркоран. — През последните няколко месеца е метреса на високопоставен представител на германското министерство на външните работи в Москва.

Меткалф отметна глава, сякаш да се освободи от паяжина.

— Лана? — повтори той. — С нацист!

— Очевидно — отвърна Коркоран.

— И… как разбрахте, че съм… имал връзка с нея?

— Ако си спомняш, когато те привлякох, трябваше да по пълниш дълъг, подробен формуляр, около петдесет страници, в който да опишеш всичките си познанства в чужбина — приятели, роднини, любовни връзки, всичко. Ти изброи роднините си в Буенос Айрес, съучениците си в Люцерн, приятелите си в Лондон, в Испания. Но не спомена нищо за Москва, макар да я бе посочил като място, където си бил. Попитах те как е възможно да си прекарал месеци в Москва, без да се срещнеш с никоя. И ти накрая ми довери, че си имал любовна афера…

— Забравил съм.

— Както знаеш, екипът ми в Ню Йорк е малък, но печен. Много ги бива да правят връзка между имената. Преди време получих доклад за аташе в германското посолство в Москва, някой си Рудолф фон Шюслер, за когото се носели слухове, че не е изцяло верен на нацистите. Едно от моите момичета прояви достатъчно съобразителност да събере две и две. В доклада за Фон Шюслер пишеше, че имал връзка с балерина от Болшой театър на име Светлана Баранова. Тогава се сетих за теб.

— Лана се среща с германски дипломат? — изрече на глас мислите си Меткалф, по-скоро на себе си.

— Откакто Хитлер и Сталин сключиха пакта за ненападение миналата година, германската дипломатическа общност в Москва успя да се обвърже сравнително свободно с някои привилегировани руснаци. Разбира се, в германското външно министерство е пълно с представители на аристократичните кръгове и старите индустриални среди — социалният регистър не се ограничава само до нашата страна, както знаеш, — а част от тях не крият антипатията си към Хитлер и неговите фанатични нацисти. Предполагаме, че Фон Шюслер се числи към онези, които тайно се противопоставят на Хитлер. Но дали е вярно? И доколко е против него? Дотолкова, че да е склонен да помогне на съюзниците? Това искам от теб да разбереш.

Меткалф кимна, усещайки възбудата. Отново в Москва! И… Лана!

— Ето какво искам да направиш — продължи Коркоран. — В наши дни е доста трудно за чужденец да се добере до Русия. И преди не беше лесно, но сега е още по-трудно. Не мисля, че е невъзможно да се внедри агент под прикритие, но е крайно рисковано. А и не е необходимо. Ще заминеш там не под чужда самоличност, а като самия себе си. В края на краищата имаш съвсем основателна причина да отидеш в Москва. Семейството ти трябва да уреди някои парични трансфери, отнасящи се до старите смесени предприятия.

— Не разбирам за какво говориш.

— Е, все ще измислиш нещо. Съгласувай подробностите с брат си. Ще ви улесним. Повярвай ми, ако някой обещае да инвестира твърда валута, Съветите реагират мигновено и бързат да уредят контактите дори в наши дни, когато „Правда“ непрекъснато бълва срещу нас.

— Имаш предвид подкупи?

— Имам предвид всичко. Няма значение. Въпросът е руснаците да се съгласят да ти издадат виза, за да заминеш легално в Москва. А там „случайно“ ще се сблъскаш със старата си любов Светлана на прием в американското посолство.

— Е, и?

— Подробностите оставям на теб. Вероятно ще подновиш старата любовна връзка.

— Това е минало, Корки. Ние се разделихме.

— Но без да се карате, доколкото те познавам. Всичките ти бивши любовници те гледат с влажен поглед. Как го правиш, никога няма да разбера.

— Но защо?

— Това е изключително рядка възможност. Шанс за теб да установиш неофициално контакт на чисто лична основа, извън официалните кръгове, с много важен германски дипломат, който има директна връзка със самия Рибентроп, а следователно и с фюрера.

— И какво трябва да направя?

— Да го прецениш отблизо. Да видиш дали ще се потвърдят сведенията, които получаваме, че тайно мрази нацистите.

— Щом получавате сведения, значи чувствата му не са толкова тайни.

— Нашите дипломати имат опит в усещането на нюансите. Те докладват най-различни тънкости, смешните страни, неща от този род. Но това няма нищо общо с цялостния анализ, който може да направи обучен разузнавач. Ако Фон Шюслер наистина тайно се противопоставя на лудостта на Адолф Хитлер, може да успеем да се докопаме до един изключително ценен източник на информация.

— Искате от мен да го вербувам, така ли?

— Нека караме поред. Първо, подай молба за виза в съветското консулство на булевард „Ланс“. Дори при привилегирования статут на семейството ти пред Съветите издаването на визата ще отнеме няколко дни или дори седмица. Междувременно ще замразиш бизнеса си тук, в Париж, но без да гориш мостовете. Утре ще се срещнеш с един мой много опитен помощник, който е специалист по материята, с която ще се занимаваш в Москва.

Меткалф кимна. Перспективата да замине в Москва го изпълваше с възбуда, но това не бе нищо в сравнение с мисълта, че ще види отново Светлана Баранова, и то по толкова сериозен повод.

Коркоран се изправи.

— Действай, Стивън. Нямаме време за губене. С всеки изминал ден нацистите печелят нови победи. Нахлуват в нови страни. Бомбардират поредния град. Стават все по-силни, по-алчни, а ние седим отстрани и наблюдаваме. Много неща не достигат, както знаеш — захар, обувки, бензин, каучук, муниции. Но най-дефицитно е времето.

4

Цигуларят свиреше любимия си опус, „Кройцеровата соната“ на Бетовен, но не изпитваше никакво удоволствие. Причината за това бе ужасната пианистка. Тя бе старомодната съпруга на офицер от СС без грам талант: свиреше като пубер на училищен рецитал. Не беше музикант. Удряше клавишите без чувство за динамика, а на най-нежните пасажи напълно го заглушаваше. Освен това имаше досадния навик да нарушава акордите, натискайки с лявата ръка миг по-рано, отколкото с дясната.

Първата част, бурното алегро, мина горе-долу прилично. Но дъртата вещица нямаше никакво усещане за тънкостите на третата част, анданте кантабиле, и нейните виртуозни ритмични украси.

Нататък опусът бе труден дори за професионален музикант като него. Когато Бетовен изпратил партитурите на сонатата на великия парижки цигулар Рудолф Кройцер, комуто я посветил, самият Кройцер я обявил за неизпълнима и никога през живота си не я изсвирил пред публика.

А и акустиката в салона бе отвратителна. Това бе домът на прекия началник на цигуларя, щандартенфюрер Х. Й. Кефер, шефа в Париж на отдела за контрашпионаж на СД, тайната служба на нацистите. Стаята бе постлана от край до край с килими, на прозорците висяха дебели завеси, а по стените — имитации на гоблени, и звукът се губеше в тях. Пианото бе великолепен „Бехщайн“, но зле акордирано.

Клайст се чудеше на себе си защо въобще се нави да свири тази вечер. В края на краищата цигулката бе за него странично занимание за отвличане на вниманието.

Долови в ноздрите си характерен аромат. Позна уханието на бергамот, портокал и розмарин в комбинация с неролиол и мускус. Това беше германският одеколон 4711, произвеждан от германската парфюмерийна фирма „Мюлхенс“.

Клайст знаеше, без дори да вдигне очи, че в стаята се е появил Мюлер. Мюлер, негова връзка в местното поделение на СД, бе един от малцината мъже в контрашпионажа, който ползваше афтършейв. Според повечето от колегите му подобни неща не говореха за мъжественост.

Мюлер не присъства на вечерята, нито на концерта, следователно е бил зает с нещо важно. Клайст реши да пропусне повторението и да мине веднага на четвъртата, заключителна част. Имаше работа за вършене.

Ръкоплясканията бяха ентусиазирани, от сърце и силни, като се имаше предвид, че в стаята присъстваха не повече от двайсет и пет души, повечето хора на СД със съпругите си. Клайст кимна в знак на благодарност и забърза към другия край на помещението, където го чакаше Мюлер.

— Получи се засечка — довери му Мюлер тихичко.

Клайст с цигулката в едната ръка и с лъка — в другата, кимна.

— Радиостанцията ли?

— Точно така. Миналата вечер към полунощ пуснаха с парашути апаратура в Турен. Няколко контейнера с комуникационни съоръжения. Информаторът ни предупреди за пратката. — Той добави самодоволно: — Нашият информатор никога не е грешал. Настоя, че пратката ще ни отведе до мрежата.

Така наричаха нелегалните шпионски групи.

— В Париж ли доставиха апаратурата? — попита Клайст.

Някой си проправи път към него явно да го поздрави за изпълнението. Клайст се обърна, видя непозната жена, кимна грубо и се върна и се върна към разговора си с Мюлер. Жената отмина.

— В апартамент на улица „Мазагран“, недалеч от пристанището Сен Дени.

— Това ли е адресът на станцията. Улица „Мазагран“.

Мюлер поклати глава.

— Само преходен пункт. Апартаментът е на дърта курва.

— Доставката стигна ли до там?

Мюлер се усмихна и бавно кимн.

— По-точно бе прибрана. От агент, за когото подозираме, че е британец, който живее тук под прикритие.

— Е? — попита Клайст нетърпеливо.

— Изпуснахме го.

— Какво? — Клайст въздъхна с отвращение. — Искаш да се завъртя при курвата?

— Не бих отлагал — отвърна Мюлер. — Между другото, изпълнението ти беше чудесно. Бах ли беше?

Проститутката чакаше клиенти в основата на голямата арка в края на улица „Фобур Сен Дени“, построена през седемнадесети век в чест на победите на Луи XIV над Фландрия и Райланд. Всъщност там чакаха пет проститутки. Бърбореха помежду си, извръщайки главите и телата си към минувачите, които бързаха да се приберат преди комендантския час. Можеше да е всяка от тях, помисли си Клайст.

Докато ги отминаваше в зелената си униформа на СД, забеляза, че трите бяха твърди млади и не отговаряха на описанието „дърта курва“, което Мюлер бе дал за притежателката на апаратурата, спусната в Турен от Кралските въздушни сили. Според казаното от Мюлер курвата бе около четиридесетгодишна и имаше извънбрачно роден син на двадесет и четири години, участник в Съпротивата. Тя често позволяваше на сина си да използва апартамента й за явки. Само две от проститутките тук бяха достатъчно възрастни да имат двадесет и четири годишни синове. Ноздрите му се разшириха. Долови безпогрешна смесица от аромати, които свързваше с френските проститутки — миризма на евтини цигари и ухание на скъп парфюм, какъвто те неизменно използваха по-скоро за прикриване на лошата си лична хигиена. Женската им миризма се усещаше силно заедно с остатъци от мъжки миризми, които не са били изцяло отмити. Пълна отврат, общо взето.

Жените веднага забелязаха униформата му, която си облече нарочно. Няколко се обърнаха след него, усмихвайки се похотливо, и го поздравиха с „добър вечер“ на лош немски. Двете, които не му обърнаха внимание, бяха дъртите, а това не го учуди. По-възрастните хора презираха немските окупатори по-открито най-малкото. Той се поспря, усмихна им се и свърна към тях. Мина съвсем близо до жените.

Когато се доближи достатъчно, подуши уплахата им. Беше мит, че само кучетата подушват страха у човека, Клайст го бе узнал още като студент по биология. Силните чувства, особено ужасът, стимулираха потните жлези под мишниците и около слабините. Секрецията се излъчваше чрез фоликулите на космите. Миризмата беше силна, мускусна и възкисела, веднага се разпознаваше.

Подуши нейния страх.

Курвата не само мразеше германците, тя се боеше от тях. Погледна униформата, позна, че е от Гестапо и остана ужасена, че участието й в Съпротивата може да е разкрито.

— Ти — каза Клайст, сочейки я.

Тя избягна погледа му, извръщайки очи. Това бе още едно потвърждение, макар че не се нуждаеше от потвърждение.

— Германски господин предпочита теб, жаклин — подразни я една от по-младите курви.

Тя се обърна с неохота да посрещне погледа му. Косата й бе зле изрусена с кислородна вода, при това доста отдавна.

— О, такъв привлекателен войник като теб може да си намери нещо много по-добро от мен — каза тя, опитвайки се да придаде на гласа си безгрижен тон.

Говореше дрезгаво от цигарите. Той долавяше ударите на сърцето й през треперещия й глас.

— Предпочитам зрели жени — отвърна Клайст. — С опит. Жени, които знаят това-онова.

Другите жени се кикотеха и дърдореха.

С огромно нежелание блондинката се съгласи.

— Къде ще отидем? — попита тя.

— Нямам жилище — отвърна Клайст. — Не съм на служба в града.

Курвата вдигна рамене, докато двамата се отдалечаваха.

— Наблизо има една алея…

— Не. Не върши работа за това, което съм си наумил.

— Щом нямаш квартира…

— Имаме нужда от легло и усамотяване. — Нежеланието й да го заведе у дома бе почти комично. Харесваше му да си играе на котка и мишка. — Не може да нямаш апартамент някъде наблизо. Няма да съжаляваш.

Сградата, в която се намираше квартирата й на улица „Мазагран“, бе мръсна и в окаяно състояние. Изкачиха четирите етажа мълчаливо. Тя дълго рови за ключовете в чантата си. Виждаше се, че е нервна. Накрая го покани вътре. Апартаментът бе учудващо просторен със съвсем малко мебели. Заведе го в спалнята си и посочи вратата на банята.

— Ако искаш да ползваш банята, моля.

Леглото бе голямо, матракът — на бабуни. Беше застлано с яркочервена покривка. Той седна в единия край, а тя — до него. Започна да разкопчава куртката му.

— Не — каза той. — Първо ти се съблечи.

Тя стана, отиде до банята и затвори вратата. Той се ослушваше да долови отваряне на чекмедже или зареждане на оръжие, но не чу нищо такова, само шуртенето на водата от крана. Тя се появи след няколко минути, загърната в тюркоазена хавлия. Започна да я разтваря бавно, показвайки голата си плът. Имаше учудващо стегнати гърди за жена на нейната възраст.

— Хавлията, ако обичаш — каза Клайст.

Тя се поколеба за няколко секунди, преди да пусне хавлията на пода, излагайки тялото си с неприкрита гордост.

После се доближи до него гола и започна да разкопчава куртката му.

— Настани се на леглото, ако обичаш — каза Клайст.

Тя се подчини и се вмъкна в леглото със заучена грациозност. Легна, все оше позирайки.

— Ти си скромен мъж — каза тя. — Предпочиташ да останеш с дрехите.

— Да — отговори срамежливо Клайст. — Освен това предпочитам да си поговорим първо.

Тя замълча за миг.

— Искаш да ти говоря мръсотии, нали?

— Ти си жена, която може да ме научи на много неща, обзалагам се. — Той подуши миризмата на влажен брезент, преди да мерне ъгълчето на брезентовия сак под леглото.

Чантата е била използвана за пренасяне на апаратурата, помисли си Клайст. Затова беше все още влажна. Вероятно е валяло в провинцията. — А, дъхът на вашата славна страна.

— Моля?

Той се протегна под леглото и измъкна брезентовия сак.

— Да, подушвам плодородната почва на долината на Лоара. Твърдата глина, варовиковия слой. Турен, нали?

За миг върху физиономията й се изписа уплаха, но тя бързо отпъди страха със свиване на раменете. Протегна се към него и сложи професионално ръка на чатала му.

— Вие, германските войници, имате толкова огромни пакети — промърмори тя. — Това винаги ми действа възбуждащо.

Органът на Клайст не реагира. Той хвана ръката й, която стискаше слабините му, и я отмести.

— Като стана дума за пакети, полето в Турен е много подходящо за пускане на пакети, нали — каза той.

— Не разбирам за какво говориш. Никога не съм била в Турен…

— Ти вероятно не, но синът ти Рене май е бил?

Курвата го изгледа така, сякаш й бе ударил плесница.

Цялата пламна.

— Нямам представа за какво говориш — викна тя. — Какво искаш от мен?

— Само малко информация. Ти си жена, която знае това-онова, нали? Искам от теб едно име.

Тя се отдръпна и прикри с ръце голите си гърди.

— Моля те, върви си. Имаш някаква грешка. Аз съм работеща жена. Това е всичко, което знам.

— Въобразяваш си, че предпазваш по този начин единствения си син? — каза й Клайст спокойно. — Но в действителност му вредиш. На него, на жена му и на сина им, твоя двегодишен внук. Защото, ако не науча от теб това, което ми трябва, ще бъдат разстреляни, преди да изгрее слънцето. Гарантирам ти го.

Курвата се разкрещя.

— Какво искаш!

— Едно име — отговори той. — Името на британеца, който прибра пратката. И как мога да го открия.

— Не знам нищо — продължи да настоява тя. — Те само използват апартамента ми.

Клайст се засмя. Много лесно я пречупи.

— Имаш простичък избор, мадмоазел. Не ме интересува с какво се занимава синът ти. Интересува ме само британецът. Даваш ми сведения за него и спасяваш сина си и внука си. Иначе ще са мъртви до час. Това е твоят избор.

Тя му съобщи всичко, което той поиска да узнае. Изстреля информацията като картечница.

— Благодаря — каза Клайст.

— Сега изчезвай, шваба — викна курвата и го заплю. — Махай се от къщата ми, гаден нацист.

Клайст не се смути ни най-малко от опита на проститутката да си върне поне част от достойнството. Тя му изпя всичко в края на краищата. Не това го притесняваше, а фактът, че тя щеше да уведоми със сигурност сина си за посещението на офицера от СД. Британецът можеше да узнае, преди да го заловят, а подобна възможност не му харесваше.

Той се наведе над нея и стисна гърдите й.

— Ти наистина не бива да говориш така. Ние не сме толкова лоши.

Тя настръхна от допира на ръцете му и извърна глава. Не забеляза как Клайст измъкна със светкавично движение струна от цигулка от джоба си и притисна с нея гърлото й. Когато усети, че се задушава, тя се опита да извика, но не излезе никакъв звук. Заедно с мириса на колофон от лъка на цигулката Клайст долови след секунди и вонята от изпражнения. Понякога невероятното му обоняние беше истинско бреме. След като тя издъхна, той измъкна струната и я прибра в джоба си. После си изми старателно ръцете, за да премахне зловонието, и напусна апартамента на курвата.

5

Наистина нямаше време за губене, както предупреди и Коркоран. Предстоеше да си уреди съветска виза. Това можеше да стане в съветското консулство в Париж на булевард „Ланс“. Германските окупатори на Париж сега бяха партньори на руснаците; Москва щеше да прояви отзивчивост. Още повече, че семейството на Меткалф все още поддържаше макар и ограничени бизнес отношения със съветското правителство. Така че представителите на фамилията би трябвало да бъдат възприемани като важни гости в Москва. Беше сигурен, че ще получи визата без проблеми.

Но се налагаше да се свърже с брат си Хауард в Ню Йорк. Тъй като Хауард ръководеше семейния бизнес, именно той трябваше да уреди чрез съветското правителство пътуването на брат си. Хауард без съмнение щеше да се озадачи от молбата му. Той знаеше, че Стивън сега работи за правителството под някакво прикритие, но от съображения за сигурност не го бе информирал по-подробно.

Когато Меткалф излезе от Пещерата, барът горе бе притихнал. До барплота имаше само няколко от най-върлите пияници, изпаднали в тъпа забрава. Само съдържателят Паскал го забеляза да се качва. Той се бе привел над сметалото, а до него имаше купчина сметки. Изчисляваше печалбата от вечерта. Паскал направи бърз жест с показалеца и средния пръст, имитирайки пушене. Не беше забравил за цигарите, които си поръча. Меткалф го потупа по рамото, минавайки безмълвно през бара, и излезе на улицата.

Погледна си часовника. Малко след един часа сутринта.

По това време на нощта по улиците на Париж не се мяркаше жива душа. Меткалф бе уморен и щеше да е добре да се наспи, но срещата с Корки го превъзбуди и повиши адреналина му. Колкото и да се нуждаеше от почивка, бе наясно, че точно в този момент няма да може да заспи.

Беше късно наистина, но не чак толкова. Познаваше една жена, един от най-важните му източници. Беше шифровчик… нощен бухал, обичаше да стои до късно вечер, макар че изискваха от нея да се явява в девет часа на работа.

Тя щеше да му се зарадва, нищо че бе толкова късно през нощта. Винаги реагираше по този начин. Е, тъкмо сега с посещението си в малките часове щеше да разбере дали наистина е така.

Флора Спинас беше доста обикновена жена, но много мила. Отначало се държеше боязливо и въздържано, но когато започна да се отпуска, стана игрива, а после страстна. Преди германската окупация, пет месеца по-рано, тя работеше като шифровчик в Главната дирекция за национална сигурност. След нахлуването на нацистите Гестапо сложи ръка на службата за сигурност и нейната централа на улица „Сосе“, точно зад ъгъла на Елисейския дворец, се превърна в главна квартира на Гестапо. След като се отърва от ненадеждните служители, Гестапо остави на работа мнозина французи, тъй като страдаше от недостиг на хора с френски език. Повечето от секретарките и деловодителките запазиха работните си места. Французойките не харесваха новите си шефове, но онези, които останаха на работа, бяха достатъчно умни да си държат устите затворени.

Всички имаха свой личен живот, семейна история. Флора Спинас също имаше житейска трагедия. Обичната й баба умря, когато нацистите нахлуха в Париж. Персоналът в Парижката болница, където по това време нейната баба се лекуваше, бързаше да избяга от Париж, но някои от пациентите бяха тежко болни и не можеха да ги местят. Поставиха им смъртоносни инжекции. Между тях бе и бабата на Флора. Тя страдаше мълчаливо, но гневът й от онова, което нацистите направиха с Париж и с нейната баба, продължаваше да гори с пълна сила вътре в нея.

Стивън знаеше всичко за Флора — мрежата на Корки беше свършила добра работа, съпоставяйки болничните регистри със списъците на служителите във важни служби в Париж — още преди да я срещне „случайно“ в парка „Монсо“. Тя бе поласкана и едновременно притеснена от вниманието на този красив и богат аржентинец. Забавляваха се с глупавите надписи, които германците бяха поставили из парка: „Лазен нихт третен“ — „Не газете тревата“. Преди окупацията жителите на Париж можеха да си организират пикници навсякъде в парка „Монсо“. Сега обаче действаха германските порядки.

В полунощ влизаше в сила комендантски час и хората с мозък в главите си по това време си седяха в къщи или поне не на открито. Нарушаването на комендантския час можеше да означава една нощ в затвора. Понякога караха нарушителите да лъскат ботушите на германските войници или да белят картофи във военните кухни.

Имаше доста път пеша до апартамента на Флора на улица „Боети“. Беше оставил старата и мощна кола „Хиспано-Суиса“ пред кооперацията си на улица „Риволи“. И добре постъпи. Ако беше отишъл на приема с автомобила, щеше да се наложи да го изостави на авеню „Фош“. Дочу бръмченето на кола — черен „Ситроен“ на Гестапо. Но явно пътниците му бяха твърде заети, за да спрат и да безпокоят самотен минувач, който трябваше по това време да си е у дома, а не да скита из улиците.

Стана студено, вятърът се усили. Ушите и пръстите на ръцете му се вкочаниха. Съжали, че не си взе връхната дреха, преди да изчезне от приема, но си даде сметка, че нямаше как да стане.

След минута или две край него профуча „Черна Мария“ — французите я наричаха салатиера, — натоварена със затворници. Меткалф почувства пристъп на параноя, после се досети, че повечето от автомобилите нощно време бяха на нацистите. Забелязвайки телефонна кабина, той пресече улицата. Докато приближаваше кабината, на която бе закачена табела „Забранено за евреи“, дочу вик и приближаващи стъпки.

— Хей! Ти! Спри!

Меткалф вдигна очи и видя френски полицай, който тичаше към него. Той продължи да крачи бавно към телефонната кабина.

— Хей! Ти! Покажи си документите!

Полицаят беше малко над двайсет години и си личеше, че още не се бръсне.

Меткалф вдигна рамене, усмихна му се приветливо и му подаде личната си карта на името на Даниел Ейхен, издадена от Префектурата на полицията.

Французинът я разгледа подозрително. След като разбра, че е спрял чужденец, изпъна още повече стойката си.

— Комендантският час е в сила от полунощ — нахока го младежът. — Не е позволено да сте навън, както знаете.

Меткалф посочи официалното си сако и му се усмихна накриво. Аз съм гнусен пияница, пропаднал тип, сякаш казваше с окаяната си усмивка. Беше благодарен, че не му остана време да се преоблече в обикновени дрехи. Смокингът му послужи като добро алиби, нещо като оправдание за това, че бе нарушил комендантския час.

— Никакви извинения — озъби му се грубо ченгето. — Комендантският час важи за всички. Вие сте в нарушение. Това остава у мен, а вие ще трябва да ме придружите до полицейския участък за разпит.

О, върхът — каза си Меткалф. — Голям късметлия съм.

Многократно бе спиран за нарушаване на комендантския час, но никога не го бяха задържали. Това бе истинска беда. Той имаше пълно основание да смята, че подправените документи за самоличност ще издържат на проверка отблизо. Освен това куп влиятелни хора можеха да се застъпят за него. Можеше да звънне на когото си пожелае в Париж и веднага щяха да го пуснат. Но ако нещата опрат до там. Ако този приятел задълбаеше навътре в регистрите… Меткалф не бе сигурен, че самоличността на Даниел Ейхен ще се потвърди. Можеше да не издържи по-задълбочена проверка.

Най-доброто оръжие против представителя на властта бе властта, знаеше Меткалф. Правило номер едно — казваше му често Корки: когато си заплашен от властите, винаги трябва да им противопоставиш по-висша власт. Ако не научиш нищо друго от мен, запомни поне това.

Доближи се до полицая навъсено и го попита на френски.

— Кой е номерът ти? Казвай бързо. Дидие като научи, ще получи удар.

— Дидие? — отговори подозрително младият полицай, смръщвайки вежди.

— Предполагам, че дори не знаеш името на своя шеф, Дидие Брасен, шефа на Префектурата на полицията — продължи Меткалф, клатейки невярващо глава. Той измъкна от джобчето на смокинга кадифената торбичка с пури. — Когато Дидие научи, че един от неговите хора, някакъв си патрул, се е опитал да попречи да получи доставката на пури „Ромео и Жулиета“ в дома си на „Ке де Орфевр“, а тези пури му трябват за спешна нощна среща, ще си изпатиш. Ако Дидие е в добро настроение, само ще те уволни. А сега, ако обичаш, ми кажи номера си.

Полицаят отстъпи няколко крачки. Изражението на лицето му се промени, усмихна се любезно и го удари на молба.

— Съжалявам, господине. Не се обиждайте. Може да продължите, господине. Моите извинения.

Меткалф поклати глава, обърна се и преди да продължи, каза:

— Внимавай да не се случва пак.

— Няма, господине. Беше грешка.

Меткалф закрачи бързо покрай телефонната кабина, решавайки да не се обажда. Щеше да изненада Флора Спинас.

Жилищната кооперация, в която се намираше апартаментът й на улица „Боети“, беше занемарена и в окаяно състояние. Малкото входно антре, като всички останали стени в сградата, беше боядисано в противно жълт цвят като на горчица, а боята се лющеше. Той си отвори и влезе — Флора му бе дала ключ от входната врата — и взе асансьора до петия етаж. Почука на вратата, използвайки тайния им код. Три бързи почуквания, последвани от две с интервал между тях. Отвътре се чу кучешки лай. Мина доста време, докато вратата се отвори. Флора се облещи, като го видя.

— Даниел? — каза тя. — Защо си дошъл? Кое време е?

Беше облечена в дълга памучна нощница, а косата й бе навита с ролки. Пуделът й Фифи тичаше около краката й, ръмжейки.

— Може ли да вляза, скъпа Флора?

— Защо си дошъл? Да, да, влез — мили Боже! Фифи, чиба!

Тя не изглеждаше много добре, малко жени можеха да изглеждат добре в този ранен час. Флора се смути, попипа с ръка ролките на главата си, после нощницата, без да знае кое да прикрие по-напред. Затвори бързо вратата след него.

— Даниел — опита се тя да каже нещо, но той я целуна по устата, а тя му отвърна със страст.

— Всичко наред ли е? — попита най-накрая Флора, след като се освободи от прегръдката му.

— Исках да те видя — отговори Меткалф.

— Но, Даниел, първо трябваше да звъннеш. Много добре ти е известно, че не можеш да нахълтваш в апартамента на жена, когато не се е приготвила.

— Флора, ти не се нуждаеш от подготовка. Нямаш нужда от грим. Изглеждаш най-добре в естествения си вид, както неведнъж съм ти казвал.

Тя се изчерви.

— Сигурно имаш неприятности, това трябва да е причината.

Той огледа малкия беден апартамент. Прозорците бяха покрити с черен сатен заради тревогите. Имаше тъмносиньо покривало дори за настолната лампа в ъгъла на дневната. Флора бе млада жена, която спазваше строго правилата. Най-голямото й прегрешение беше връзката й с чужденец и информацията, която му предоставяше. Това бе единственото непослушание в живота й, който иначе бе подреден изцяло по правилата. Но то не бе никак безобидно като нарушение.

Меткалф се бе убедил, че най-добрите агентки стават от невзрачните жени. На тях им обръщаха по-малко внимание, смятаха ги за предани и изпълнителни. Но тайно, дълбоко в душите им, мъжделееше пламъчето на бунта. По същия начин по-обикновените момичета бяха по-пламенни и неизто-щими любовници. Красавици като Женевиев, суетни и самовлюбени, обикновено бяха нервни и себични в леглото. Докато Флора, макар да не бе кралица на красотата, имаше ненаситен апетит за секс. Понякога Меткалф намираше желанията й за изтощителни.

Не, Флора със сигурност се радваше, че го вижда. Той бе сигурен в това.

— Тук е кучешки студ, скъпа — каза й той. — Как можеш да спиш?

— Имам въглища колкото да топля тази стая по няколко минути на ден. Пазя ги за сутрините. Свикнала съм да спя на студено.

— Мисля, че се нуждаеш от някой да те стопли в леглото.

— Даниел — каза тя учудена, но доволна.

Целуна я отново, бързо и страстно. Пуделът Фифи бе седнал на задните си лапи върху килима пред леглото и ги наблюдаваше с любопитство.

— Няма да е зле да ми осигуриш малко въглища — каза Флора. — Знам, че можеш. Погледни само какво горя.

Тя махна към камината, в която имаше полуизгорели хартиени топки от вестници и картонени кутии, дори книги, натопени във вода, докато се превърнат в каша, а после направени на топчета. В цял Париж французите използваха такива хартиени топчета, за да се топлят, тъй като никой не разполагаше с достатъчно въглища. Често горяха собствените си мебели.

— Моята приятелка Мери е щастлива. В тяхната кооперация се настани офицер от Гестапо. Сега всички получават достатъчно въглища.

— И ти ще имаш въглища, любима моя.

— Колко е часът? Трябва да е два. А утре сутринта, не тази сутрин, трябва да ходя на работа.

— Моите извинения, че те обезпокоих, Флора, но е важно.

Но ако предпочиташ, мога да си тръгна…

— Не, не — възрази тя. — Ясно е, че утре ще съм развалина на работа и сивите мишки ще ми се присмиват.

Така наричаха нацистките жени, които работеха за Гестапо, носеха сиви униформи и на човек му се струваше, че Щъкат навсякъде.

— Искаше ми се да имам истински чай да ти предложа. Да ти направя ли „Виандокс“?

На Меткалф му се повръщаше само при споменаването на „Виандокс“, нещо като телешки бульон, направен от неясен екстракт от месо, който се сервираше из цял Париж. За много хора в тия времена чаша „Виандокс“ и няколко бисквити бе основната храна.

— Не, благодаря, нищо не искам.

— Сигурна съм, че можеш да ми намериш истински чай, и то веднага.

— Ще се опитам.

Флора не спираше да проси от аржентинския си любовник стоки, които се намираха само на черния пазар. Тя нямаше милост, беше неуморима и той вече нямаше чувството, че я използва като източник на информация, а че тя използва него.

— Наистина, Даниел — скара му се Флора. — Що за идея да нахълташ при мен по този начин! Посред нощ! Не знам какво да кажа.

Тя влезе в банята и затвори вратата. Появи се след десетина минути в красива копринена нощница, без ролки на главата и с прическа, с червило на устните и лек грим. Макар да не беше красавица, сега изглеждаше почти хубава.

— Изглеждаш невероятно — каза Меткалф.

— Я, стига — отговори Флора, махна с ръка и се изчерви.

Меткалф знаеше, че й доставя удоволствие с ласкателствата си, тъй като тя не получаваше често комплименти. — Утре ще си направя студено къдрене.

— Нямаш нужда от къдрене, Флора.

— Какво разбирате вие, мъжете. Някои жени се къдрят всяка седмица. Нямам с какво да те почерпя. Направила съм шоколадов кейк по рецепта на една съседка — от фиде и малко шоколад, ужасен е. Искаш ли да го опиташ?

— Благодаря, няма нужда. Вече ти казах.

— Ех, ако имах истински шоколад…

— Няма проблем, скъпа, ще ти намеря.

— Наистина ли? О, би било чудесно. Вчера в бакалията всичко, което успях да купя, бе калъп сапун и пакет фиде.

Така че нямам масло за закуска.

— Ще ти донеса и масло, ако искаш.

— Масло? Наистина? Колко прекрасно. О, Даниел, нямаш представа колко ужасно е положението ми. Нямам с какво да храня Фифи. Няма пилета, няма дивеч. — Гласът й стана съвсем тих. — Знаеш ли, говори се, че някои хора изяждат собствените си кучета.

Фифи наостри уши и изръмжа.

— Хората ядат котешка яхния, Даниел! Онзи ден видях уважавана възрастна жена да прибира гълъб от парка, за да го сготви!

Меткалф изведнъж се сети за малкото плоско шишенце с парфюм на „Герлен Вол дьо Нюи“ в джобчето на смокинга. То беше от същата партида, която подари на мадам Дю Шатле. Беше предназначено за Женевиев, но забрави да й го даде. Той го извади от джобчето и го пъхна в ръцете на Флора.

— Това е за теб.

Очите на Флора се разшириха и тя издаде лек писък. Прегърна силно Меткалф. — Ти си чудо!

— Флора, слушай. Един приятел заминава за Москва тази седмица — току-що ме уведоми — и аз искам да му възложа да ми свърши малко работа там.

— Работа? В Москва?

— Германците там са също така алчни, както тук, както знаеш.

— О, германците. Те ни отмъкнаха всичко! Тази вечер някакъв фриц ми отстъпи мястото си в метрото, но аз отказах да го използвам.

— Флора, искам една малка услуга от теб.

Тя присви очи.

— Сивите мишки непрекъснато ме наблюдават. Опасно е. Трябва да внимавам.

— Разбира се. Ти винаги си била предпазлива. Слушай, скъпа. Трябва ми пълен списък на служителите в германското посолство в Москва. Можеш ли да ми го доставиш?

— Ами… ще опитам…

— Отлично, скъпа. Това ще ми е от огромна полза.

— В такъв случай ще поискам две услуги от теб.

— Разбира се.

— Можеш ли да ми осигуриш пропуск за неокупираната зона? Искам да посетя мама. Меткалф кимна.

— Познавам някои хора в префектурата.

— Чудесно! И още нещо.

— Разбира се! Какво е то?

— Съблечи ме, Даниел. Веднага.

Беше много рано сутринта, когато Меткалф най-после се прибра в апартамента си на петия етаж в сградата от Бел епок на улица „Риволи“. Беше огромен и луксозен апартамент, скъпо обзаведен, както подобаваше за международно известен плейбой. Неколцина от съседите му бяха нацистки офицери, заграбили апартаментите в сградата от собствениците им евреи. Те оценяваха по достойнство шанса да имат подръка богатия аржентинец, който им доставяше луксозни стоки, каквито липсваха на пазара, така че бяха оставили Даниел Ейхен на мира.

Тъкмо пъхна ключа във входната врата на апартамента си и замръзна. Нещо трепна у него, някакво предчувствие. Нещо му подсказа, че не всичко е наред.

Внимателно измъкна ключа, после се протегна и провери горния край на вратата, където преди да излезе, поставяше карфица. Нямаше я.

Някой беше влизал в апартамента му. Никой освен него нямаше ключ.

Макар да се чувстваше изтощен, тъй като цяла нощ бе на крака, инстинктите му се изостриха до краен предел. Отдръпна се от вратата, огледа тъмния и празен коридор, после допря ухото си до вратата и няколко секунди се ослушваше. Не дочу никакъв шум, което не изключваше възможността някой да се е вмъкнал вътре.

Откакто живееше в Париж, подобно нещо се случваше за първи път. Живееше под прикритие, ходеше на вечери и приеми, обядваше в „Максим“ или в „Ше Кариер“ на улица „Пиер Шарон“, вършеше си работата и събираше поверителна информация за нацистите. Досега не бе усетил и най-малкия признак, че го подозират. Никога не бяха претърсвали апартамента му; никога не го бяха прибирали за разпит. А може би бе притъпил вниманието си?

Нещо се бе променило. Доказателството за това бе липсата на карфицата в горния край на вратата. Нещо означаваше, беше сигурен.

Попипа кобура за глезен под панталона си, за да се увери, че пистолетът му „Колт“ 32-ри калибър си е на мястото, в готовност да бъде използван в случай на необходимост.

Имаше само един вход към апартамента, припомни си Меткалф. Не, не съвсем. Имаше една врата към апартамента.

Той тихичко изтича до края на коридора. Прозорците там рядко се отваряха, само в непоносимите жеги през лятото, но той ги бе пробвал и знаеше, че са в изправност. Винаги трябва да разполагаш с резервен изход — му набиваше непрекъснато в главата Корки по време на обучението във Фермата във Вирджиния.

Дървените капаци винаги стояха вдигнати, за да влиза светлината. Погледна през прозореца и потвърди спомените си, че аварийната стълба минава от тази страна на сградата и че достъпът към нея бе през този прозорец. На алеята не се виждаше никой, но той все пак трябваше да побърза. Слънцето вече бе изгряло; беше светло, ясно утро и имаше риск да го забележат.

Действайки бързо, той завъртя дръжката на бравата по средата между двете крила. Механизмът се завъртя с леко скърцане. Разтвори прозореца навътре, излезе на перваза и от там се прехвърли върху металната аварийна стълба.

Качвайки се внимателно, той стигна до прозореца, който гледаше към спалнята му. Беше, разбира се, затворен, но Меткалф винаги си носеше джобно ножче „Опинел“. След като се увери, че в спалнята няма никой, промуши острието на ножчето и разби затварящия механизъм, после отвори прозореца. Тихо — напомни си той. Пантите бяха смазани наскоро, така че можеше да действа, без да вдига голям шум, но не и безшумно. Надяваше се лекото скърцане от отварянето на прозореца да е било заглушено от шума на улицата. Прехвърли се в спалнята, падайки леко на краката си и прикляквайки, за да омекоти звука от удара. Сега бе вътре. Постоя, без да мърда, известно време, ослушвайки се. Нищо не чу.

После му се наби на очи нещо, което външен човек не би забелязал. Беше отражението от слънчевите лъчи върху махагоновото нощно шкафче.

Сутринта отгоре имаше тънък слой прах, не предната сутрин. Жената от Провансал, която почистваше два пъти седмично, щеше да дойде на следващия ден, а в този стар апартамент всичко прашасваше много бързо. Меткалф не беше бърсал, естествено. Някой друг бе почистил праха явно за да заличи следите от претърсването. Някой беше влизал тук, вече бе сигурен.

Но защо! Нацистите не разбиваха като правило апартаментите в Париж. Тайните прониквания не бяха в техен стил. Когато претърсваха къщите за престъпници или укриващи се британски войници, винаги го правеха посред нощ, но открито. И винаги с позоваване на закона. Вадеха документи, подписи и прочие. Тогава кой беше идвал тук? И дали нарушителят бе още вътре? Меткалф никога не бе убивал човек. Беше свикнал с оръжия още от времето, когато бе момче в имението в пампасите. В тренировъчната ферма във Вирджиния го бяха обучили на смъртоносни техники. Но досега не бе убивал човек и съвсем не търсеше такава възможност. Но ако се наложеше, щеше да го направи.

Трябваше много да внимава. Дори да имаше чужд човек в апартамента му, можеше да стреля само ако е заплашен животът му. Иначе биха изникнали много въпроси. Ако пък убиеше германец, въпросите нямаше да имат край. Прикритието му щеше да се провали.

Вратата на спалнята бе затворена. Това бе друг признак за чуждо присъствие. Той винаги я оставяше отворена. Живееше сам и когато не бе вкъщи, нямаше причини да затваря вратата на спалнята. Малките неща, дребните, незабележими навици. Те съставяха маскировъчната мрежа на нормалността, мозайката на всекидневието. Сега тази мозайка бе нарушена.

Отиде до вратата на спалнята, спря на място и се ослушва около минута. Мъчеше се да долови стъпките на чужд човек, който не знае къде паркетът скърца. Нищо: нито звук.

Заемайки позиция за стрелба пред прага, той завъртя лекичко топката на бравата и открехна вратата, после я отвори широко. Сърцето му биеше лудо. Надникна в дневната, очаквайки да зърне трепване на светлина или движение на сенки.

После обходи с поглед стаята, спирайки на местата, където някой можеше да се скрие, уверявайки се, че няма никой. Протегна ръка и измъкна пистолета от кобура.

С рязко движение пристъпи в стаята, насочи пистолета и извика: — Стой!

Оглеждайки се, освободи предпазителя, постави пръста си на спусъка и се приготви да стреля. Стаята беше празна.

Нямаше никой. Беше напълно сигурен. Не усещаше присъствието на чужд човек. Все още с оръжието в ръка, той се заобръща на всички страни, напредвайки покрай стената към вратата на малката библиотека.

Вратата беше отворена, както я бе оставил. Библиотеката, която всъщност бе още една, по-малка дневна, мебелирана с бюро, стол и рафтове с книги, беше празна. Виждаше всяка педя от стаята. Нямаше нито едно скришно място.

И все пак не биваше да бърза. Изтича до кухнята, бутна рязко двукрилата врата и влезе с насочен пистолет. В кухнята също нямаше никой.

Провери местата, където някой можеше да се скрие — трапезарията, пералното помещение, огромния дрешник, килера. Убеди се, че апартаментът е празен.

Отпусна се малко. Почувства се донякъде като глупак, но не можеше да рискува.

Върна се в дневната, където забеляза някои промени. Обикновено етикетът на бутилката с коняк на бара гледаше навън, сега бе навътре. Бутилката беше местена.

Отвори кутията за цигари от абаносово дърво и видя, че цигарите, разположени на два реда, също бяха разместени. Преди да излезе, липсваше третата цигара от края, сега бе празно мястото на петата. Някой бе вадил цигарите, за да провери дали под тях няма нещо скрито. Но какво? Документи? Ключове? Той не криеше нищо в кутията, но онзи, който бе влизал, не можеше да знае.

Други следи. Ключът на старинната бронзова нощна лампа беше отдясно, а не отляво, което показваше, че някой я бе вдигал, за да претърси основата й. Добро скривалище, което той не използваше. Телефонната слушалка бе поставена обратно, не както я бе оставил. Някой я беше вдигал, за да се обади? Или просто за да провери вътре в апарата? Часовникът със сложни орнаменти върху мраморната поставка над камината беше преместен с няколко сантиметра, виждаше се от следите върху тънкия слой прах. Личеше си, че претърсването е било доста щателно, тъй като някой бе разровил и пепелника — друго умно скривалище, което той не използваше.

Меткалф се отправи бързо към дрешника в нишата в спалнята му. Костюмите и ризите висяха в обичайния си ред, макар че разстоянията между закачалките бяха различни. Явно някой внимателно бе претърсил джобовете му.

Но той или те, слава Богу, не бяха забелязали сейфа, майсторски вграден и замаскиран на стената от хората на Корки. Премести фалшивата стена и видя, че ключалката на железния сейф все още бе на цифрата седем и че тънкият слой прахоляк не е нарушен. В сейфа имаше пари, кодирани телефонни номера и документи за самоличност на различни имена. Не бяха докосвани. Това бе голямо облекчение.

Който и да бе претърсвал апартамента му — при това с огромна вещина, — не бе открил сейфа му, единствената улика, че Даниел Ейхен е всъщност прикритието на американски шпионин. Не бяха разбрали истинската му самоличност. Не бяха намерили онова, което бяха търсили. Но… какво точно бяха търсили?

Преди да излезе от апартамента, той звънна на брат си Хауард в Ню Йорк.

Брат му остана изненадан, ако не доволен да го чуе. Още по-голяма изненада за него бе и проявеният неочаквано от Стивън интерес към семейната концесия за добив на манганова руда в съветска Грузия, която семейство Меткалф продължаваха да използват в сътрудничество със съветското Министерство на търговията. Бизнесът не беше голям и при характерните ограничения от съветска страна и таксите, които се налагаше да плащат, не носеше почти никаква печалба. Руснаците отдавна се опитваха да изкупят концесията от Меткалф. Стивън намекна, че това не е лоша идея и че би могъл да замине в Москва, да се срещне с някои хора и да обсъди предложението.

След дълга пауза, при която пращенето от трансатлантическата връзка се чуваше доста силно, Хауард разбра какво искаше от него брат му. Той веднага се съгласи да направи нужните постъпки.

— Нямам думи да изразя учудването си — каза му студено Хауард, — че моето малко братче е решило да поеме по-активна роля в семейния бизнес.

— Не е честно цялата тежест да пада върху теб.

— Изобщо не си мисля, че някаква балерина има нещо общо с възродения ти интерес към бизнеса.

— Защо се опитваш да поставиш под съмнение мотивите ми? — отвърна Меткалф, усмихвайки се.

Той бързо се преоблече с костюм и вратовръзка, които прилягаха на международен бизнесмен, на какъвто се правеше. За късмет на мода напоследък бяха широките панталони, които даваха отлична възможност за укриване на пистолета, който държеше в кобур на глезена си.

Излезе от жилищната сграда в ясното и студено утро, без да успее да потисне чувството си на страх.

Час по-късно седеше в мрачна църква на „Пигал“. През мръсните витражи на абсидата не проникваше почти никаква светлина. Единствените други посетители бяха няколко възрастни жени, които се помолиха и запалиха свещи. Мястото миришеше приятно на восък и тамян.

Тази малка църква бе доста запусната, но поне оцеля след нацисткото нашествие. Не че германците разрушиха или затвориха някоя църква. Съвсем не. Католическата църква сключи с нацистките окупатори споразумение, надявайки се, като приеме новите диктатори, да опази правата си. Отново провери дали пистолетът е на мястото си. В този миг Меткалф забеляза да влиза римокатолически свещеник в расо и качулка. Тънката му фигура бе почти изцяло скрита под широките черни дрехи. Отчето коленичи пред статуята на някакъв светец. Запали свещ и после се изправи на крака. Меткалф го последва към старинната врата, която водеше към криптата в подземието.

Малкото усойно помещение се осветяваше от електрическа крушка, която висеше от тавана. Коркоран махна качулката на расото и седна до малка кръгла маса до непознат мъж. Беше невзрачен нисък мъж с грубо, сбръчкано лице. Яката на ризата му бе прекалено стегната, вратовръзката му възкъса, сакото на костюма му бе евтино и му стоеше зле. До елегантния Корки той сякаш не си бе на мястото.

— Джеймс — каза Корки, сочейки към Меткалф. — Искам да ти представя Чип Нолън.

Любопитно: Корки го нарече с измислено име. Разбира се, той бе прочут със своята параноя, стараейки се едната ръка да не знае какво върши другата. Зачуди се дали „Чип Нолън“ беше истинското име на мъжа.

Меткалф се здрависа с непознатия, поемайки дребната му ръка.

— Радвам се да се запознаем — каза той.

Нолън стисна ръката му силно; ясните му очи го изучаваха подробно.

— Аз също. Работиш на терена за Корки, доколкото разбрах и това е всичко, което знам за теб. Но достатъчно, за да ме впечатли.

— Чип ни бе изпратен от ФБР като технически специалист по разните джаджи.

— Отиваш в Москва, а? — попита Нолън, след което вдигна от пода голям кожен куфар и го постави на масата. — Нямам идея каква е задачата ти и така ще си остане. Тук съм да те екипирам и да те снабдя с необходимите играчки. Торбата с магиите, както я наричаме — той прокара длан по износения куфар. — Това е за теб, между другото. Съветски модел куфар от Красногорск. — Той отвори капака. Вътре бяха подредени внимателно сгънати дрехи, включително костюм. Всичко бе увито в опаковъчна хартия. — Оригинални съветски дрехи — продължи Нолън. — Произведени в текстилната фабрика „Октомврийска революция“ и купени от ГУМ, съветски универсален магазин на Червения площад. Изкуствено овехтели и деформирани. Руские не си купуват често дрехи, така че си носят парцалите по-дълго от американците. Всичко е ушито по твоя мярка — Той разопакова чифт евтини кафяви обувки. — Тези неща също са оригинални. Повярвай ми, там няма откъде да си купиш елегантни обувка като на Запад. А първото нещо, което руснаците забелязват, са обувките, сам ще се убедиш. Така веднага разпознават чужденците.

Меткалф погледна към Корки, който се бе замислил, все едно не го интересуваше какво става тук.

— Всъщност аз няма да бъда инфилтриран в Русия под прикритието на местен — каза Меткалф. — Ще действам открито под истинската си самоличност.

Коркоран прочисти гърлото си.

— Ще пристигнеш без прикритие, Джеймс, това е вярно. Но човек никога не може да предвиди обстоятелствата. Винаги трябва да разполагаш с изход. Може пък да ти се наложи да се преобразиш в някой друг.

Меткалф кимна. Старикът както винаги беше прав.

Следващото, което Нолън извади, бе миниатюрна камера, която Меткалф разпозна като „Рига Минокс“. Той кимна: не бяха нужни обяснения. Човекът от ФБР измъкна след това колода карти за игра и ги разпиля на масата.

— Разгледай ги добре.

— Какво е това?

— Строго секретни карти на Москва и нейните околности. Нали не искаш да те хванат с карта там, иначе ще те пъхнат на „Лубянка“ и ще изхвърлят ключа. Между предната и задната страна на картите е скрит номериран сектор от картата. Просто изтъркваш допълнителния слой от лицевата страна. Може да се махне дори с нокът.

— Хитро — отговори Меткалф.

Човекът от ФБР извади също набор от различни оръжия, каквито Меткалф бе виждал и преди: пистолет за китката, колан, в чиято катарама беше вграден модифициран 22-ри калибър пистолет „Уебли“, който се задействаше с връвчица. После измъкна кутия за бръснарски принадлежности, разтвори ципа и измъкна отвътре самобръсначка и четка за бръснене. Нолън търкулна четката с дръжка от слонова кост на масата, Меткалф я пое и я разгледа. Опита се да отвърти дръжката, за я издърпа, но изглеждаше солидна.

— Можеш да я оставяш в хотелската си стая без притеснение — каза му Нолън. После грабна четката и завъртя дръжката в посока на часовниковата стрелка, откривайки кухина, от която измъкна навита на руло хартиена лента с еднократен код — система за кодиране на съобщения, която не можеше да се разбие. Меткалф кимна. Беше обучен да използва еднократни кодове. — Отпечатани са върху целулозен нитрат, лесно запалим, в случай че се наложи веднага да бъде унищожен, ако те пипнат.

Нолън му показа също тубичка с паста за зъби „Ипана“, от която изстиска бяла ивичка.

— Иван няма да прояви подозрителност от това, че е почти празна.

Той разтвори долния край на тубата от метално фолио и измъкна отвътре кутийка, в която имаше навит на руло копринен плат с гъсто изписани числа. Меткалф веднага разбра, че е списък с кодове, отпечатани върху коприна за по-лесно съхраняване. Той кимна.

— Още еднократни кодове. Пушиш ли? — Нолън му подаде пакет „Лъки Страйк“.

— Не често.

— Вече пушиш по-често. Тук има още кодове — Нолън му показа перодръжка. После постави нов куфар на масата. Този беше кожен „Хермес“.

— За случаите, когато ще пътуваш като американец.

— Имам си куфар, благодаря.

— В металните закопчалки на този, приятел, са вградени важни компоненти на радиопредавателя. Без тях предавателят няма да работи.

— Какъв радиопредавател?

— Този.

Нолън извади трети кожен куфар върху масата. Изглеждаше доста тежък. Той го разкопча. Вътре имаше черна метална кутия с неравна повърхност. — БП-3 — обяви Нолън гордо. — Най-мощният двустранен комуникатор, който някога е създаван.

— Това е първият прототип — намеси се Корки. — Създаден е от група полски емигранти, към които проявяваше интерес МИ-6, но аз успях пръв да ги вербувам. Не ме питай как. Този апарат прави всичко останало да изглежда старомодно като музейни реликви. Но моля те, пази го с цената на живота си. Теб можем да те заменим, но апарата — не.

— Вярно е — съгласи се Чип Нолън. — Това е красива модерна играчка. В Москва ще имаш нужда от нея. Доколкото знам, досега единственият начин за свръзка с базата е по нелегалните канали, нали?

Нолън погледна Корки, който само кимна.

— Но това трябва да се използва само при спешни случаи. Иначе използваш това или предаваш кодираните съобщения чрез посредници.

— Има ли такива? — попита Меткалф. — Имам предвид посредници, на които мога да се доверя?

— Има един — проговори най-накрая Корки. — Аташе в посолството ни. Ще ти съобщя по-късно името му и как да се свързваш с него. Един от моите хора е. Но те предупрежда вам, Джеймс. Там разчиташ изцяло на себе си. Никакво подкрепление.

— Ами ако нещо се издъни? — попита Меткалф. — Нали винаги повтаряш, че трябва да има авариен изход.

— Ако нещо се издъни — започна Коркоран, оправяйки расото си, — те отписваме. Ще трябва да се оправяш сам.

6

Няколко минути по-късно човекът от ФБР си тръгна. Коркоран извади от джоба си пакет „Голоаз“ и кутия кибрит, мръщейки се. Меткалф се усети, измъкна пакет „Лъки Страйк“ и го постави пред шефа си.

— „Честърфийлд“ не се намира на пазара в момента — оправда се Меткалф, — но мисля, че това е по-добро от нищо.

Корки разопакова пакета, без да продума, но лисата му усмивка подсказваше, че е доволен. Меткалф му разказа за проникването в апартамента му.

След дълга пауза Коркоран каза:

— Обезпокоително е.

— И още как.

— Може да не означава нищо, просто някой гестаповец фантазьор. Ти в края на краищата си известен пътуващ чужденец, което автоматично дава основание за подозрения. Но може да е признак за нещо по-сериозно.

— Изтичане.

Коркоран поклати леко глава.

— Или проникване. Въпреки старанието ми за пълна херметизация не се съмнявам, че пътищата все някъде се пресичат, някой казва нещо и сигурността се компрометира. За момента единственото, което можем да направим, е да увеличим бдителността. Мисля, че тази задача в Москва няма да е лесна за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Той извади цигара от пакета, щракна кибритена клечка и я запали.

— Тази жена, балерината, тя е важна за теб, нали?

— По онова време, да. Вече не.

— А, ясно — каза Коркоран, подсмихвайки се, след което дръпна продължително от цигарата. — Сега тя е част от миналите ти романтични истории, така ли?

— Нещо такова.

— С други думи, ако я видиш отново… в ръцете на друг мъж… няма да се развълнуваш?

Той задържа дима в дробовете си дълго.

— Възлагал си ми далеч по-трудни задачи.

— Но никога толкова важна — накрая той издиша дима. — Стивън, разбираш ли тежестта на онова, което предстои да направиш?

— Ако поставим по този начин въпроса, не, предполагам, че не — отговори Меткалф. — Дори Фон Шюслер да се окаже наистина настроен срещу Хитлер и да пожелае да измени на правителството си, което е повече, отколкото можем да се надяваме, той просто ще се превърне в поредния източник на информация. Убеден съм, че имаме и други.

Коркоран поклати бавно глава. Старикът изглеждаше още по-изтощен от последния път, когато Меткалф го видя в Ню Йорк.

— Ако ударим джакпота и ти успееш да го вербуваш, Стивън, той ще бъде един от най-важните ни канали за достъп до германското Върховно командване. Той е близък с посланика на Германия в Москва граф Вернер фон Шуленбург. Произхожда от аристократично семейство и има невероятни връзки. Знаеш какво означава това — той се подсмихна иронично. — Тези господа си запушват носовете в присъствието на хора, издигнали се от низините, като военното парвеню Адолф Хитлер. Всичките се отнасят с презрение към фюрера. Но същевременно са германски патриоти. Доста заплетено.

— Ако Фон Шюслер е германски патриот, както предполагаш, едва ли ще стане предател на страната си в разгара на войната. С фюрера или без фюрера.

— Неговата преданост може да се окаже по-сложен проблем, отколкото изглежда на повърхността. Но няма да разберем, докато не опитаме. А ако ние — ти — успеем, информацията, която той може да ни доставя, е наистина удивителна.

— Информация за какво? Дори да е високопоставен дипломат във външното министерство, едва ли е посветен във военната стратегия на Хитлер и неговото близко обкръжение — възрази Меткалф. — Той не би могъл да знае плановете на нацистите за нахлуване във Великобритания.

— Правилно. Но ще е добре информиран за състоянието на отношенията между Германия и Съветския съюз. Всъщност това е нещото, на което се надяваме най-много.

Меткалф поклати неразбиращо глава.

— Те са съюзници. От миналата година Хитлер и Сталин са съюзници в тази проклета война. Какво повече можем да узнаем?

Коркоран го погледна тъжно, сякаш бе разочарован.

— Те подписаха лист хартия. Договор. Но един договор е като огледало, Стивън. Всеки вижда в него онова, което желае да види.

— Не те разбирам, Корки.

— Хитлер предлага на Сталин лист хартия за подпис, лист хартия, на който пише: ние сме приятели, интересите ни съвпадат, ще си партнираме. Но Сталин вижда върху този лист онова, което иска да види: отражение на неговите амбиции, надежди, аспирации. А това, което Сталин вижда в договора, не е непременно същото, което Хитлер вижда. Хитлер може да вижда напълно различни неща. А ние, страничните наблюдатели, останалата част на света, може да предпочетем да видим в това огледало отражението на пакт между двама злодеи, които са решили да мародерстват заедно, или игра на надлъгване. Защо огледалото отразява наопаки ляво и дясно, но не горе и долу?

— Нали знаеш, че не ме бива много по твоите загадки, Корки?

Коркоран въздъхна от раздразнение.

— Всъщност, Стивън, огледалото не размества ляво и дясно, а отразява онова, което е пред него.

Меткалф отново кимна.

— Искаш да знаеш какво руснаците мислят за германците и какво германците мислят за руснаците. Това е истината, която те интересува, нали?

Коркоран се усмихна.

— Истината е счупено огледало, раздробено на безброй парченца. Всеки вярва, че неговото парченце е цялата истина. Ако позволиш да парафразирам версията на сър Ричард Франсис Бъртьн за стиховете от „Касида“ на Хаджи Абду.

— Позволявам ти — отговори Меткалф.

Корки често рецитираше строфи от този персийски панегирик.

— Съюзът между тези двама тирани — каза той — е най-голямата мистерия на тази война. Той е от решаващо значение. Спомняш ли си Пелопонеската война, Стивън?

— Страхувам се, че се е случила малко преди да се родя, старче. Ти също трябва да си бил с къси панталонки по това време.

Коркоран се засмя.

— Атина оцелява само заради разногласията между двата й най-ужасни врага.

— Да не искаш да кажеш, че между Германия и Русия има някакви разногласия?

— Казвам, че искам да разбера дали има. Това ще е наистина ценна информация. И единствената ни надежда впрочем.

Смръщеното чело на Меткалф подсказа на неговия наставник, че не разбира съвсем думите му. Коркоран продължи:

— Докато Хитлер бе ангажиран с битка срещу Великобритания и Франция, руснаците му изпращаха желязо и гума, зърно и добитък. Руснаците хранеха войниците на Хитлер и снабдяваха армията му. Забележи, собственият народ на Сталин гладуваше, докато той продаваше на Хитлер хиляди тонове зърно! Тия двама тирани си поделяха Европа, сега планират да си поделят Британската империя и заедно да управляват света.

— Стига, Корки. Едва ли ще успеят да разделят Британската империя. Чърчил ми се струва твърдо решен да я опази.

— Той е твърдо решен, както се полага на един лидер. Но какво може да направи пред лицето на един враг, който го превъзхожда, като нацистите. Когато заявява, че няма какводруго да предложи освен кръв, сълзи, мъки и пот — вярвам му. Англия не разполага с нищо друго. Самото й оцеляване е под въпрос.

— Но ти смяташ, че Сталин наистина има доверие на Хитлер? — възрази Меткалф. — Тези двама откачени са като скорпиони в бутилка!

— Така е, но се нуждаят един от друг — каза Коркоран, издишайки цигарения дим през ноздрите си с видима наслада.

— Те много си приличат. И двамата са тоталитаристи. И на двамата не им пука за личната свобода. Съюзът между тях бе гениално хрумване. При това не за пръв път. Спомни си какво стана при предишната война, Стивън. Когато Русия усети, че ще загуби от Германия, подписа с нея отделен мирен договор в Брест-Литовск. После в следващото десетилетие тайно превъоръжаваше Германия в нарушение на Версайския договор. Благодарение на Русия сега сме изправени пред толкова ужасяващ враг.

— Нали не мислиш, че Хитлер само чака изгоден момент да нападне Русия? Винаги съм смятал, че Хитлер ненавижда славяните. Виж само какво пише в „Моята борба“…

— Знаем, че не планира атака. Разполагаме с разузнавателни сведения, откъслечни, но надеждни, от вътрешното обкръжение на Хитлер, които потвърждават това. Хитлер не е глупак. За него да започне война срещу Русия, докато воюва с останалия свят, ще е повече от лудост, смъртоносен удар върху нацистката кауза. За нас би било добре дошло. Ще споделя с теб нещо друго, което наистина ме вълнува в момента. Върху мен се оказва огромен натиск на домашния фронт от хора във военните и разузнавателните среди, които смятат, че Хитлер в действителност не е основният ни враг.

— Какво искаш да кажеш?

— Те смятат болшевиките за истинската заплаха и гледат на Хитлер като на важна защитна стена срещу тях.

— Но как, как е възможно някой да смята, че Хитлер е не що повече от кръвожаден тиранин? — попита Меткалф.

— Много хора предпочитат удобната лъжа — отговори Коркоран. Върху устните му заигра язвителна усмивка. — Научих този урок твърде рано, когато бях дете и когато леля ми умря. Казаха ми, че е отишла на по-добро място.

— Откъде разбра, че са те излъгали? — подразни Меткалф стария майстор разузнавач.

— Ако познаваше леля ми, щеше да разбереш — отвърна Коркоран.

Меткалф оцени по достойнство заядливото остроумие на старика, и то в такъв напрегнат момент.

— Добре — каза той, — какъв е планът?

— Искам да тръгнеш от Париж утре — веднага отговори Коркоран. — Направи ми услугата да си спестиш разделите със своите любовници. Никой не бива да знае къде отиваш. Чувствай се свободен да изпращаш пощенски картички, които ние ще препращаме от Канарските острови или Ибиса. Нека си мислят, че загадъчният и чаровен г-н Ейхен е бил извикан спешно по неотложна работа.

Меткалф кимна. Той, разбира се, беше прав. По-добре да си спести обясненията. Утре! Това означаваше, че няма да има време да посети Флора Спинас и да вземе от нея списъка с германския персонал в посолството в Москва: загуба, но не непоправима.

— Ще пътуваш със Северните железници от Гар дьо Нордо Берлин, а от там — за Варшава. Резервирано е място в първа класа на името на Николас Мендоса. Във Варшава ще се отдалечиш от централната гара и ще се върнеш след два часа и четвърт, за да се качиш на влака за Москва под името Стивън Меткалф. Ще си наемеш стая в „Метропол“.

Меткалф кимна.

— Документи?

— Тук имаш контакти. Няма време хората ми да ги изработят и да ги изпратят от САЩ.

— Нямаш проблеми.

— Ще работиш сам. Залогът е изключително висок. Никакви лудории. Има доста голяма вероятност нещо да се издъни.

— Отново те питам: ако нещо се издъни?

Коркоран си нагласи филона.

— Ако нещо се издъни, Стивън, те съветвам да се молиш.

7

Цигуларят чакаше в апартамента на мъжа. От СД се бяха добрали до адреса му чрез телефон, който им даде курвата. Клайст все още не знаеше местоположението на станцията — курвата естествено също нямаше представа. И информаторът, който ги предупреди за пратката по въздуха, не го знаеше: информацията бе строго херметизирана. Докато чакаше британският агент да се завърне, той внимателно претърси апартамента му. Сега знаеше истинската самоличност на британеца, което бе добро начало. Разбра също, че той работи нощем, а денем спи.

Клайст само трябваше да почака.

Малко след седем часа сутринта той чу превъртането на ключа в ключалката. Британецът си тананикаше, докато се суетеше насам-натам. Сложи вода за чай и отиде до спалнята да си облече пижамата. Отвори вратата на дрешника и тъкмо да размести закачалката, не успя дори да извика, преди Клайст да изскочи от дрешника и да го хване за гърлото, поваляйки го на пода.

Британецът започна да се дави, лицето му почервеня.

— Какво по…

Но Клайст заби коляното си в слабините на мъжа толкова силно, че можа да чуе как опашната кост изпука.

Сега британецът стенеше. От очите му рукнаха сълзи. Плачеше като момиче.

— Единственото, което ме интересува, е къде се намира станцията — каза Клайст, чийто английски бе със силен немски акцент; той бе учил английски доста късно.

Клайст пусна едната си ръка от гърлото на мъжа.

— Мамка ти — каза британецът с гърлен глас.

Британецът вероятно си помисли, че Клайст пусна ръката си от гърлото му, за да му даде възможност да говори. Само че Клайст бръкна в джоба си за струната за цигулка. Той я прехвърли през гърлото на мъжа за секунди, точно над ларинкса и под подвижната подезична кост. Мястото бе много уязвимо. Притискайки едновременно гръкляна и каротидната артерия, той видя как очите на британеца изскочиха.

Младият мъж, по всичко личеше, не бе много стриктен в личната хигиена, осъзна Клайст. Вероятно не се бе къпал няколко дни. Вярно, топлата вода не достигаше, но това не беше никакво извинение.

— Отново те питам — заповяда бавно Клайст — Искам да разбера местоположението на станцията, където работиш. Това е всичко. Ако ми отговориш, ще съм си свършил работата и веднага ще си тръгна. Ще те оставя жив. Не е нужно да се правиш на смел.

Британецът се опита да каже нещо. Клайст разхлаби примката.

— Добре — задъха се британецът. — Добре, ще ти кажа!

— Лъжлив отговор ще гарантира не само твоята смърт, но и смъртта на всичките ти колеги.

Клайст бе научил от дългогодишното водене на разпити и мъчения, че само заплаха за смърт не е ефективна. Онова, което помагаше най-много, бе чувството за вина, инстинктът да съхраниш живота на своите приятели и колеги. И болката. Болката най-лесно развързваше езика. Затова бе сложил примката точно на това място. За да предизвика най-силна болка.

— Ще ти кажа — разтрепери се британецът.

И го направи.

След като научи всичко, което искаше да знае, Клайст рязко стегна струната от цигулката върху меката част от гърлото на британеца. На физиономията му се изписа учудване и възмущение. Аз спазих своя ангажимент от сделката — сякаш казваха очите му. — Защо ти не спази твоя?

Клайст винаги недоумяваше защо жертвите му си въобразяваха, че могат да сключват с него сделки? Каква полза от сделка, след като силата е на страната на единия?

След като британецът издъхна, Клайст се изправи и с отвращение изми от ръцете си гнусната смрад.

8

В Париж живееше един фалшификатор, когото Меткалф познаваше от няколко години и комуто вярваше, доколкото можеше да си позволи да вярва на когото и да било в живота си под прикритие. Ален Дюкроа не беше обикновен фалшификатор, разбира се, но нацистката окупация го промени, както промени мнозина други. Ветеран от Първата световна война, осакатен от битката при Сома, Дюкроа притежаваше много таланти: поет, собственик на известна книжарница и издател. Издателство „Дюкроа“ бе специализирано в публикуването на книжки с анекдоти, приказки и фолклор, красиво оформени поредици от творби на известни и не толкова известни поети. Печатната преса, която се намираше в студио зад книжарницата, Ален Дюкроа използваше за още нещо — прецизна изработка на карти за самоличност, шофьорски книжки, разрешителни на СД, германски паспорти и всичко друго, от което се нуждаеше малобройната армия от смели бойци на Съпротивата. Беше добър човек и вършеше много ценна работа.

Под прикритието на Даниел Ейхен Меткалф беше търсил услугите на Дюкроа за някои документи за себе си и за свои приятели. Меткалф не разкри истинската си самоличност не само заради собствената си безопастност, но и заради сигурността на самия Дюкроа. Възрастният фалшификаторзнаеше, че Ейхен е черноборсаджия, полезен за него и за колегите му от съпротивата. Ейхен не се занимаваше с политика, както Дюкроа отдавна се убеди, но симпатизираше на каузата му или най-малкото можеше да се разчита на него.

Меткалф се нуждаеше от помощта на Дюкроа. Тъй като щеше да напусне Франция с влак под името Николас Мендоса, му трябваха документи, издадени от правителството във Виши. А Дюкроа бе единствения в цял Париж, който имаше нужните формуляри и бе в състояние да подправи безпогрешно правителствените печати и подписи.

„Либрери Дюкроа“ се намираше на „Авеню дьо л’Опера“. Витрините на книжарницата бяха елегантно аранжирани, излагайки изумително красивите книги, които Ален Дюкроа печаташе и подвързваше на ръка. Минувачите често спираха да се любуват на томовете, подвързани в тъмночервен марокен с релефни извивки отзад и ръчно изрисувани златни листа. Някои имаха подвързия от телешка кожа или велен, с листа с мраморни жилки ръчна изработка и златни ръбове, а предните и задните корици украсени със златни, червени и черни орнаменти.

Единственото дразнещо нещо във витрината бе малък портрет в рамка на маршал Петен с надпис под него: „Вандю“ („Продаден“). Беше каламбур, горчива шега: Петен беше продал цяла Франция. Не беше много мъдро да държиш подобно нещо във витрина, помисли си Меткалф. Трябваше да се скара на Дюкроа. Имайки предвид важната секретна работа, която вършеше, беше по-здравословно да прикрива политическите си пристрастия.

Меткалф отвори вратата. Камбанките, закачени пред входа, зазвъняха, когато той влезе. В книжарницата, препълнена с рафтове и маси с наредени върху тях томове. Поезия и литературни есета, някои писани от самия Дюкроа, нямаше никой.

Всъщност не съвсем.

— О, даниел! — прозвуча плътен баритон откъм задния край на дюкяна. — Къде се загуби?

Дюкроа, хубав здрав мъж в шейсетте години с къдрава бяла коса, се появи върху инвалидната си количка. Макар да бе парализиран от времето на предишната война, той изглеждаше силен и атлетичен. Ръцете му бяха огромни, загрубели и мускулести.

Дюкроа се здрависа с Меткалф, стискайки ръката му яко.

— Сигурно си дошъл да си купиш новото издание на „Цветята на злото“, а? Добър избор. Корицата е от черен марокен с червен хастар и форзац с мраморни жилки, ръчно оцветен. Красив том, макар че не аз трябва да го казвам. Да не говорим за печатарското изпълнение…

— Тази снимка на Патен на витрината — прекъсна го Меткалф.

— Да — изкиска се Дюкроа. — Героят от Вердюн, но аз плюя на него.

— По-добре да плюеш насаме. На твое място бих махнал тази малка закачка от витрината.

Дюкроа сви рамене.

— Съгласен съм — каза той. После добави шепнешком. — Да поговорим отзад.

Меткалф последва Дюкроа през магазина, минаха през няколко двойни врати и се озоваха в приличащата на пещера стая с каменен под, където се помещаваха ръчната печатарска преса, букволеярницата, която се използваше за изливане на печатарски букви от разтопено олово, и работните маси, на които Дюкроа подвързваше книгите.

Меткалф обясни от какво има нужда. Дюкроа кимна и се замисли с притворени очи.

— Да, да — отговори най-накрая той. — Мисля, че имам няколко формуляра. Ще проверя. Много е трудно да се снабди човек с тях. Трябваше да се свържа с шефа на една от големите печатарски фирми в Париж, мой стар приятел. Той работи за правителството и има запаси от празни формуляри. Печатът на външното министерство съм изработил сам от олово. Но ще се наложи да набера текста на линотип, тъй като всичко трябва да е изрядно. Граничарите са тъпи, общо взето, но веднъж можеш да попаднеш на някой с набито око, а ние искаме да избегнем катастрофа, нали?

— Точно така — съгласи се Меткалф.

— Напоследък чета прекалено много поезията на Бодлер и разсъждавам върху онова, което казва: „Изкуството се постига с много работа.“ Не че съм велик художник, но за да изработиш нещо такова като хората, се изисква известна артистичност и голяма концентрация. Е, добре!

Той се завъртя, протегна се към масата зад него и измъкна тънка книжка от една купчина. Подаде я на Меткалф.

— Това, мон шер, е подарък за теб. „Федра“ на Расин. Може да почетеш, докато чакаш. Разположи се удобно в магазина. Подвързията не е съвсем изсъхнала, така че внимавай. Красива е, нали? Адски трудно е да се намери телешка кожа в наши дни. Германците изпращат всичките ни крави в Германия.

— Красива е — каза Меткалф. — Ще почета с удоволствие.

— Ако изчакаш няколко минути, ще проверя какво мога да направя. Ще те уведомя дали изработката на документа ще ми отнеме един или дванадесет часа. Спешно ли ти трябват?

— Спешно, скъпи Ален.

— Ще се постарая. Излез отпред и пази магазина, докато поогледам тук. Ако Расин не ти допадне, чувствай се свободен да претършуваш книжарницата. Можеш да откриеш истински бижута, уверявам те. Как се бе изразил Ламартин? „Сред боклука човек може да открие скъпоценни камъни.“

Меткалф се върна в книжарницата и заразглежда рафтовете без особено любопитство. Той не посещаваше често книжарници, а точно в този момент му липсваше търпение. Беше напрегнат, безпокоеше се, че въвлича своя приятел.

Фалшифицирането на визи не беше провинение от същия калибър като печатането на фалшиви купони за храна или нещо подобно. Ако разкриеха Меткалф, можеше да пострада Дюкроа. Тази мисъл го накара да потрепери от ужас. Меткалф доброволно се бе съгласил да работи под прикритие. Но Дюкроа беше интелектуалец, собственик на книжарница, литератор. Не шпионин. Беше смел и даваше своя принос в съпротивата, трябваше на всяка цена да го предпази.

Няколко минути по-късно мислите му бяха прекъснати от звъненето на вратата. Влезе клиент, около четиридесетгодишен мъж. Меткалф бе обхванат от притеснение, от натрапчивото усещане, че нещо около този мъж не бе наред. В това време на лишения той изглеждаше добре нахранен. Беше със загладен косъм и издаваше привилегированост в елегантно ушития си костюм. Косата му бе късо подстригана като на военен и носеше очила без рамки. Дали не беше германец? Обувките му изглеждаха скъпи, бяха идеално лъснати и кожени. Французите вече не се обличаха по този начин.

Меткалф се направи, че разглежда издание на Корней върху един от рафтовете на равнището на очите му, като в същото време тайно изучаваше току-що влезлия мъж. Дървеният под скърцаше, докато той разглеждаше наоколо. Явно търсеше нещо или някого.

Меткалф наблюдаваше мълчаливо. Когато мъжът се извърна малко настрани, той забеляза леката издутина над китката му: пистолет в кобур.

— Мили Боже — помисли си Меткалф. — Проследили са ме.

Минута по-късно чу да спира кола до тротоара пред книжарницата. Позна модела по звука на мощния двигател, преди да види черния ситроен. Беше автомобил на Гестапо. Шофьорът носеше гестаповска униформа. От задната седалка се измъкна някакъв човек — още един цивилен агент в елегантен костюм.

Меткалф усети прилив на адреналин при влизането на втория агент на Гестапо в магазина. Явно са ме следили — осъзна той с ужас.

Бързо прецени наум ситуацията. Разполагаше с оръжие, прибрано над глезена, където не се забелязваше. На теория бе разкрит, но това не означаваше още, че трябва да извади пистолета и да стреля. Беше крайна мярка. Не биваше да рискува да убие агент на Гестапо, особено преди отпътуването от Париж. Това щеше да усложни нещата.

В случай че можеше да избяга, разбира се. Имаше двама души, които вероятно имаха заповед да арестуват, а не да убиват.

Но кого възнамеряваха да арестуват?

Дюкроа беше най-уязвим. В края на краищата Меткалф не правеше нищо друго, освен да разглежда книгите. Ако се оставеше да го отведат в Гестапо, нямаше да се случи нищо. Но ако нахлуеха в задната стая, докато Дюкроа вършеше нелегалната си работа, французина със сигурност го чакаше екзекуция.

Трябваше да предпази Дюкроа. Да го предупреди на първо време.

Тихичко Меткалф прокара пръст през редица от книги, сякаш търсеше конкретно заглавие, и внимателно се премести на съседния стелаж. Движеше се бавно, съсредоточено, с търпението на читател, изцяло погълнат от книгите.

Първият агент на Гестапо вдигна очи, наблюдавайки внимателно движенията на Меткалф. Вместо да побърза, Меткалф нарочно се забави, за да разсее подозренията на германеца. Той спря, измъкна една книга от рафта, разтвори я и се зачете. После поклати глава, върна я на мястото й и продължи към задната част на книжарницата. Изплъзвайки се от полезрението на двамата германци, скрити зад дългия и висок стелаж, той ускори крачки, като внимаваше да не вдига шум.

Накрая стигна до двойната врата, която водеше към работилницата.

Бутна я леко, за да не изскърца.

Дюкроа говореше по телефона. Меткалф се успокои, че наоколо не се виждаха никакви изобличителни улики, нямаше и печати на Вермахта, нито формуляри за документи, нищо такова.

Дюкроа се обърна и се усмихна на Меткалф.

— Имаш нужда от мен в магазина? Някой клиент иска да плати сигурно?

— Гестапо — отвърна Меткалф шепнешком — Двама. Ако си извадил нещо, веднага го прибери. Бързо!

Дюкроа го погледна учудено. Меткалф продължи:

— Има ли заден изход?

Винаги си осигурявай авариен изход — гласеше първата заповед на Корки. Меткалф обаче бе пропуснал да се подсигури.

— Забравих да ти дам обложката на Расин — протестира Дюкроа.

Той вдигна покрита с плат кутия от тезгяха и се обърна към Меткалф.

— По дяволите, нямаме време за това — каза задъхано Меткалф. Той огледа работилницата, търсейки изход. — Ти не разбираш. Дошли са хора от Гестапо. Трябва да изчезвам оттук, ти…

— Трябва да си изпълня дълга — прекъсна го Дюкроа с учудващо спокоен глас. Обложката падна на пода, разкривайки огромен „Лугер“, насочен в гръдния кош на Меткалф. Дюкроа държеше огромното оръжие с две ръце, а лактите му бяха опрени плътно върху ръкохватките на инвалидната количка. Меткалф се облещи срещу дулото на пистолета.

Той мръдна едната си ръка, за да измъкне собственото си оръжие, но Дюкроа изкрещя:

— Не мърдай! Или ще стрелям!

Зад гърба на Меткалф се чуха стъпки. Той се обърна и видя двамата агенти на Гестапо да влизат с насочени пистолети.

— Ален — процеди през зъби Меткалф. — Какви ги вършиш, по дяволите?

— Съветвам те да не правиш резки движения — каза Дюкроа. — В противен случай няма да се поколебаем да те убием. Тези господа искат само да си поговорят с теб и аз те съветвам да проявиш отзивчивост. Виж, пистолетът е насочен точно срещу гръбначния ти стълб. Мръднеш ли, стрелям и воала, ето виж. Прекарваш остатъка от живота си в инвалидна количка като мен. Ако оцелееш, разбира се. Нищо под кръста надолу не функционира. Но се отразява великолепно на ума. Няма да има повече тичане след жените. Да не говорим за мазолите, които излизат по дланите. Но не се безпокой… Какво казваше онзи английски поет? „Хората винаги ще са любезни към теб…“ Ще се молиш да умреш, повярвай ми.

— Отлична работа — се чу глас иззад Меткалф.

— Стремежът ми е да се харесвам — каза Дюкроа, свивайки рамене, като същевременно стискаше здраво оръжието, сякаш не бе минало много време от дните му на фронта.

Меткалф мислеше трескаво, адреналинът му се покачи.

Беше в капан.

Стоеше неподвижно, но погледна през рамото си. Двамата цивилни агенти на Гестапо бяха насочили оръжията си срещу него. Бяха на около три метра и пристъпваха по-близо. Три пистолета бяха насочени срещу него. Превъзхождаха го. И най-малкото рязко движение щеше да му коства живота за секунди. Нямаше никакво съмнение.

Как и защо се случи това, не разбираше. Беше такава бъркотия. Не беше за вярване. Какъв натиск бяха упражнили над Дюкроа? Какви заплахи? Какъв подкуп му бяха предложили?

А да не би Дюкроа да е бил в комбина с нацистите от самото начало?

Докато Меткалф се опитваше да разбере логиката на всичко това, другата част от мозъка му изчисляваше какъв е рискът, ако се хвърли срещу Дюкроа… Нямаше смисъл. Той беше в ръцете им.

Но защо? Какво знаеха за него? Дали са разбрали за прикритието му? Или просто Дюкроа го бе издал заради опита му да се сдобие с фалшиви документи. Това обаче не поставяше ли Дюкроа в опасност?

— Майн Херен — каза Меткалф с почуда в гласа. — Не смятате ли, че прекалявате?

— Ръцете до тялото — изкомандва единият агент.

Меткалф бавно свали ръцете си и ги прибра към тялото си. Поклати бавно глава с изражение на недоумение и съжаление.

— Може ли най-после някой да ми обясни какво означава всичко това?

— Хер Ейхен, ще поговорим по-късно. Приготвили сме за целта стаята за разпити. За момента ще дойдете с нас и няма да правите никакви излишни движения, тъй като имаме заповед да стреляме.

Заповед. Тези двамата значи действаха по нечия заповед от горе, от по-висши офицери. Те бяха роботи, улични агенти от нисък ранг, а това бе добре, сметна Меткалф. Не действаха по своя инициатива, а по заповед от горе.

Меткалф се усмихна и хвърли поглед към Дюкроа. Очите на французина обаче бяха ледени, ръцете му все още бяха в позиция за стрелба. Не предизвика у него никакво съчувствие, никакво признание за старото им приятелство. Той изглеждаше напълно чужд човек — безмилостен, непоколебим.

— Господа — каза Меткалф, — не трябва ли поне да ме уведомите защо ме отвеждате?

Той чу звънтенето на камбанките на входната врата.

— Обърнете се, ако обичате — каза единият германец. — Тръгнете към вратата. С прибрани ръце.

— Не, през задния изход, моля — намеси се Дюкроа. — Никой не бива да го вижда да излиза през магазина ми.

Той посочи с пистолета си дъното на работилницата, където Меткалф бе забелязал, че има врата. Тя вероятно водеше към алеята.

— Има ли нещо общо с документите? Документите, които използвам, за да доставям на Герхард Маунтнер коняк, цигари, хайвер? Или на фрау Маунтнер копринени чорапи и парфюми? Господа, наистина, това не може да е сериозно.

Замесвайки името на човека номер две в щаба на Гестапо в Париж, негов клиент, Меткалф изстреля най-тежките си патрони. Тези улични агенти, покорни до мозъка на костите си, едва ли щяха да направят нещо против желанията на толкова високопоставен началник като Маунтнер.

— Напълно сериозни сме — отвърна кротко вторият германец с нотка на огромно удоволствие в гласа. — Върху заповедта за арест стои подписът именно на Герхард Маунтнер. Изпълняваме личната заповед на групенфюрер Маунтнер. Тръгвайте, моля.

Блъфът му не успя! Хитростта му бе разобличена. Сега не оставаше нищо друго, освен да тръгне с агентите. Отново погледна Дюкроа, който все още не бе променил позата за стрелба, макар че по челото му бяха избили капки пот. На устните на фалшификатора се четеше тънка усмивка. Любителят на поезия оценяваше иронията, възхищаваше се на представлението, в което разказвачът се оплита в мрежата на собствените си измислици.

— Добре — каза Меткалф. — Сигурно има някаква ужасна грешка, но всичко ще се изясни на улица „Сосе“.

Той тръгна към дъното на работилницата, покрай линотипната машина. Единият от агентите го следваше плътно, държейки го за лакета. В другата си ръка носеше насочения револвер. Вторият агент вървеше отзад.

Меткалф забеляза с периферното си зрение, че Дкжроа бе свалил пистолета най-после и се насочваше с количката към магазина, явно за да обслужи клиента, който влезе, още повече, че кризата отмина. Остана само с двамата агенти на Гестапо, но те все още го превъзхождаха.

Както крачеше, той наведе засрамено глава и започна да трепери от страх.

— О, Боже — мърмореше Меткалф. — Това е ужасяващо. Отдавна се страхувах, че може да се случи.

Коленете на Меткалф се подгънаха и той падна на пода, ридаейки силно. Беше трепереща развалина, обхваната от страх. Агентът до него отпусна ръката му мигновено под тежестта на свличащото се тяло на Меткалф. Падайки на пода, Меткалф повлече германеца със себе си, после се обърна светкавично и блъсна главата му в каменния под. Чу се как черепът на гестаповеца се пукна от удара в камъка. Очите му изскочиха от орбитите си, виждаше се само бялото.

За части от секундата Меткалф скочи на крака с валтера на изпадналия в безсъзнание германец. Скри се зад металната преса и стреля срещу другия германец.

— Пусни оръжието или ще умреш — викна германецът, но върху флегматичната му преди това физиономия се четеше страх. Той стреля срещу Меткалф, но куршумите отскочиха от металния корпус на линотипната машина. Прикрит зад нея, Меткалф промуши дулото на откраднатия пистолет в един от процепите на машината, внимателно се прицели, докато нов откос от куршуми издрънчаха върху метала. Гестаповецът се втурна към Меткалф, стреляйки, но изстрелите рикошираха от метала.

Изведнъж Меткалф усети остра болка в бедрото си. Един куршум бе облизал плътта, разкъсвайки плата на панталоните му. Стисна зъби и стреля отново, улучвайки германеца в гърлото. Мъжът извика от болка и падна. Той притискаше ръката, от която бликаше яркочервена артериална кръв. Дясната му ръка натисна още веднъж спусъка на пистолета, който сочеше към циментовия таван. Агентът се отпусна на пода, ревейки като животно. Надничайки иззад пресата, Меткалф видя, че изстрелът му е бил смъртоносен. Мъжът още не бе издъхнал, но постепенно губеше съзнание. Ревът му се превърна в немощно хъркане.

Меткалф се обърна и побягна към задната врата. През десния му крак премина спазъм от болка. Дочу шум от тът-рене и се обърна да разбере откъде идва. Беше първият гестаповец, когото удари. Лежейки на едната си страна, той протегна напред ръцете си, сякаш се опитваше да се прицели. Явно не осъзнаваше, че Меткалф му бе взел оръжието.

Меткалф стреля, улучвайки го в корема. Германецът се отпусна моментално на пода. Този път ако не бе мъртъв, най-малкото беше сериозно ранен.

— Значи, най-накрая убих човек — помисли си тъжно Меткалф и въздъхна с облекчение. Изведнъж отекна нов изстрел. Той се притисна плътно към стената, до дълъг дървен стелаж, който стърчеше достатъчно навън, за да му послужи за прикритие.

На светлината откъм книжарницата се очерта силуетът на Дюкроа в инвалидната количка. Французинът стреляше срещу Меткалф с отмерени движения и смъртоносна точност. Куршум след куршум разцепваха дървените рафтове на сантиметри от главата на Меткалф. Чекмедже, пълно с оловни отливки, падна на пода с трясък, разпилявайки съдържанието си.

Меткалф стреля. Единият от куршумите се удари в металната седалка на инвалидната количка, друг — в едно от колената, а трети се заби в челото на Дюкроа.

Гледката бе ужасна. Парче от челото на Дюкроа излетя заедно със силна струя кръв и фалшификаторът се отпусна върху количката.

Меткалф замръзна за миг на място, онемял, после си заповяда да се спасява.

Втурна се към телата на агентите от Гестапо, претърси джобовете им и извади всички документи, значки и карти за самоличност. Можеха да му послужат.

Притича до задната врата, сграбчи топката на бравата, отвори и изскочи на затъналата в боклуци алея.

9

Можеше да отиде само на едно място. Тайната къща. Пещерата. Трябваше да се свърже с Корки и да го предупреди за случилото се и за предателството на Дюкроа. Коркоран щеше да се вбеси от това, че Меткалф е компрометиран, нямаше две мнения по въпроса, но той бе длъжен да го информира за издънката. Вероятно Корки разполагаше с обяснение защо фалшификаторът така неочаквано се обърна срещу тях — или по-вероятно го бяха принудили.

Меткалф трябваше да влезе във връзка с Корки веднага, а единственият начин бе чрез свръзките му в Пещерата. Тази система бе наложена от Коркоран, това бяха неговите средства за гарантиране на сигурността.

Започна да тича. Раната върху бедрото му пулсираше. После реши, че е по-добре да върви. Не само заради раната, тя бе по-маловажната причина. Дерек Къмптън-Джоунс, радистьт от Пещерата, беше обучен да дава първа помощ и щеше да се справи. Не, беше важно да изглежда невинен, спокоен и важен мъж, тръгнал по важна работа. Ако някой го спреше, можеше да извади документите на някой от мъртвите агенти на Гестапо. Вярно, не приличаше на никоя от фотографиите, но ще се оправи някак, ако ножът опре до кокала.

Беше късен следобед и парижани бързаха по улиците. Той още не можеше да се опомни от избягнатия на косъм арест, от касапницата. Никога преди не бе отнемал човешки живот, а сега уби трима души. Чувстваше се вцепенен, ужасен от кървавата баня, макар да съзнаваше, че ако не бе убил онези мъже, сега самият той щеше да лежи мъртъв.

Докато стигна до паянтовата тухлена сграда, на чийто партер беше барът „Льо Каво“, а под него — станцията, болката в бедрото му сякаш отмина и вече куцукаше почти незабележимо. Слезе по стълбите в бара, позвъни три пъти и зачака Паскал да отмести капачето на шпионката, за да провери кой е.

Мина цяла минута и отново звънна три пъти. Паскал, който обикновено бързо отваряше, сигурно нещо бе зает, помисли си той. И все пак беше още следобед, а по това време посетителите не бяха много, главно пияниците и пройдохите.

Мина още една минута и никакъв отговор. Опита отново. Странно, помисли си Меткалф. Възможно ли бе барът да е затворен? Имаше още един, по-сложен начин да се стигне до станцията в мазето. Трябваше да влезе в съседния вход на жилищната кооперация, да вземе асансьора до мазето и да отключи залостената метална врата, която водеше към задния двор на сградата. Този вход обаче се използваше само при аварийни ситуации. Обитателите на съседната кооперация можеха да го видят и да станат подозрителни.

Меткалф опита топката на бравата и остана поразен, когато тя се завъртя и вратата се отвори. Предполагаше се, че е заключена.

Вътре нямаше признаци на жива душа, което бе учудващо. Наистина нямаше никой. Но вратата бе отключена, нямаше логика?

След като очите му привикнаха с мрака и сенките и силуетите можеха да се различават, като например дългия барплот и високите столове до него, Меткалф видя нещо, от което кръвта му се смрази.

Няколко от столовете бяха бутнати на пода. Витрината в задната част на бара беше счупена, чашите за вино и коктейли обърнати и изпотрошени. Нещо се бе случило тук, нещо, свързано с насилие.

Пристъпи към по-затъмнената част на бара и видя, че чекмеджето на старовремския касов апарат на Паскал бе измъкнато и празно.

Крадец?

Кражби и обири все още ставаха в Париж въпреки наложената от германците полицейщина. Но хаосът подсказваше за нещо повече от кражба. Това бяха следите от борба.

Но защо нямаше никой? Нито Паскал, нито редовните му клиенти?

Какво ли се бе случило?

Станцията!

Меткалф се втурна през бара, прескачайки катурнатите столове и счупените стъкла. Тръгна надолу по стълбището към мазето, налучквайки пътя в тъмнината до килера. Бутна вратата.

Бързо хвана дръжката на метлата, завъртя я в посока, обратна на часовниковата стрелка. Тайният вход към радиостанцията се отвори. Боядисаната в черно метална врата бе точно пред него. С разтуптяно сърце той звънна два пъти и после още веднъж.

Моля те, Господи! Нека да са тук!

Чакаше сред ужасяваща тишина. Вече знаеше какво се е случило. По някакъв начин нацистите — Гестапо или СД — бяха разбрали за свръхсекретното местоположение. Барманът Паскал? Възможно ли бе?

Или някой от агентите на Корки, онзи, който бе заловен от Гестапо? Но как бяха успели да се доберат до въпросния агент? Някъде от мрежата бе изтекла информация.

О, Господи, не! Какво да прави сега? Ами ако момчетата от базата са били избити наведнъж? Как ще се свърже с Корки?

Не, трябваше да има някакъв начин! Той имаше инструкции за действие в извънредни ситуации, шифровани и отпечатани с миниатюрни знаци зад етикетите на дрехите си. Винаги имаше изход. Корки се бе погрижил за това.

Отново позвъни със същия уговорен сигнал — две къси, последвани от едно продължително натискане на звънеца.

Никой не отговори.

Нещо се бе случило с тях, вече беше сигурен. Бяха ги арестували. Мрежата бе фатално компрометирана.

Но ако бяха арестувани, нямаше ли германците да заложат капан за всеки агент, който се опита да се свърже с базата? До този момент нямаше признаци за подобен капан, но той трябваше да бъде нащрек.

Извади от джоба си връзка с ключове. Ключодържателят представляваше кожен кръг. Той го притисна в единия край и той се отвори. Вътре се намираше малко стоманено ключе, което отваряше тази врата.

Отключи с него три последователни ключалки по периметъра на вратата. След като превъртя третата ключалка, — вратата се отвори с щракване и скърцащия звук на гумени уплътнители.

Поколеба се, преди да каже нещо, ослушвайки се, в случай че някой го причакваше вътре.

Видя зеленикавата светлина откъм редицата приемници. Апаратурата бе на мястото си, което бе добър знак: ако нацистите бяха открили по някакъв начин местоположението на Пещерата и бяха направили хайка, със сигурност щяха да приберат оборудването.

Но къде беше персоналът? Защо пред апаратурата нямаше дежурни?

В същия миг Меткалф съзря фигура, седнала пред една от конзолите. Позна по гърба Джони Бетс, американския телеграфист. Викна му.

— Джони? Не чухте ли?

После Меткалф забеляза, че Джони е със слушалки, което обясняваше защо не е чул шума. Меткалф го доближи и го потупа по рамото.

Изведнъж Джони се килна на една страна. Очите му бяха облещени. Лицето синкавочервено, езикът надебелен странно.

Кръвта нахлу в главата на Меткалф. Той извика ужасен и след това прошепна:

— Мили Боже, не!

Отначало му се стори, че гърлото на Джони Бетс е прерязано, но после Меткалф осъзна, че онова, което изглеждаше като дълбок разрез, бе всъщност белег от връв с охлузвания.

Бетс беше удушен, по-точно обесен с тънка корда или жица.

Джони Бетс беше убит!

Меткалф се заобръща наоколо, оглеждайки се за останалите — за Сирил Лангхорн, за Дерек Къмптън-Джоунс. Не видя никого от тях. Втурна се към съседното помещение, отвори вратата и погледна. Беше празно. Къде бяха останалите?

Забърза към антрето, което водеше към аварийния изход към съседната сграда. Там до металната врата, която бе леко открехната, намери тялото на Сирил Лангхорн с дупка от куршум в челото.

Някой бе проникнал в станцията откъм аварийния вход. Лангхорн бе отишъл до желязната врата да провери кой е и е бил застрелян мигновено, най-вероятно с пистолет със заглушител. Бетс, който е бил със слушалките и е приемал сигнали, не е чул нищо. По някаква причина — да не се вдига шум? — не са го застреляли, а е бил удушен. Някой се е промъкнал зад гърба му — без съмнение нападателите са били неколцина — и е затегнал кордата или жицата през врата му, отнемайки живота на американеца.

Исусе, как се бе случило всичко това? А къде ли бе отишъл Дерек? Той беше единственият член от екипа, който липсваше. Дали си е бил у дома? Може би? Моля те, Господи, дано работният график да е спасил живота на Дерек.

Шум. Изсвистяване на гуми и звук от спирачки отвън. Откъм улицата. Обичайният шум от трафика не се чуваше в тази шумоизолирана камера. Но желязната врата бе открехната и пропускаше шума от улицата горе.

Само нацист би могъл да пристигне с такъв грохот. Някакво подкрепление? Втора група? Бяха дошли за него.

Меткалф прескочи трупа на Лангхорн, измъкна се през отворената врата и се втурна нагоре по стълбите към съседната сграда. Докато бягаше, мярна през прозорчето на мазето три или четири черни ситроена, паркирани на улицата. Явно Гестапо стоеше зад всичко това.

Този път обаче имаше резервен изход. Измъкна се на покрива на сградата и измина известно разстояние, после скочи в една от тесните улички зад авенюто.

Едва дишаше, но продължи да тича. Трябваше да стигне до апартамента на Дерек Къмптън-Джоунс, да го предупреди да не отива в станцията, а също така да разбере какво се бе случило, ако Дерек имаше представа. В случай, че Дерек беше избягал.

Не беше там; поне не успя да открие никъде тялото му. Къмптън-Джоунс работеше главно нощем, а през деня спеше; останалите бяха имали лошия късмет да поемат ранните дежурства. Може би — моля те, Господи — Дерек бе жив? А дали Корки знаеше за този кошмар? Меткалф намали темпото чак когато доближи кооперацията на Дерек. Въпреки строгите правила на Корки за хер-метизация Меткалф знаеше къде живее Дерек; екипът в Париж беше малък и те бяха приятели в края на краищата. Застана на отсрещния тротоар, правейки се, че разглежда витрините, но напрягаше зрението си да долови отраженията в стъклото. След няколко минути се успокои, че няма нищо подозрително около сградата; нито чакащи автомобили, нито мотаещи се минувачи. Бързо пресече улицата, влезе в сградата и се изкачи пеша до апартамента на Дерек. Пред вратата се ослуша, после почука. Никакъв отговор. Отново почука и извика. — Дерек?

Ако Дерек беше вътре и се страхуваше да отвори, щеше да разпознае гласа му. Минаха няколко минути и нищо.

Огледа се и не видя никого. Извади от портфейла си дълга и тънка метална пластинка със закривен край. Беше примитивен шперц, с който бе обучен да работи. Вмъкна пластинката и започна да я движи навътре и навън, нагоре и надолу, после завъртя надясно. Не след дълго ключалката поддаде. Тези старовремски френски ключалки не бяха никак сложни, каза си Меткалф и въздъхна с облекчение.

Беше идвал в дома на Къмптън-Джоунс няколко пъти да пийнат уиски, докато Дерек слушаше запленен разказите на Меткалф за работата му на терен… както и за любовните му подвизи. За младия британски шифровчик Меткалф олицетворяваше всичко вълнуващо, свързано с нелегалната работа. Чрез Меткалф Дерек успяваше да усети нейната тръпка.

Меткалф се огледа, после се обади за всеки случай, ако Дерек още спеше. После почука на вратата на спалнята. След като никой не отговори, Меткалф отвори вратата.

Първото нещо, което го връхлетя, бе острата, метална миризма на кръв, както мирише метална монета върху езика. Сърцето му биеше лудо, докато влизаше в стаята. Няколко секунди по-късно видя тялото на Къмптън-Джоунс и не можа да се сдържи да не извика.

Дерек лежеше по гръб на пода близо до дрешника. Лицето му бе моравочервено, какъвто е цветът на стара рана, очите му бяха изскочили от орбитите си, както на Джони Бетс. Устата му бе леко отворена. Върху гръкляна му имаше тънка и вдлъбната навътре ивица като панделка от съсирена кръв.

Той също бе удушен.

Меткалф потрепери. Очите му се напълниха със сълзи. Падна на пода, попипа врата на Дерек за пулс, но знаеше, че няма да усети нищо. Дерек беше убит.

— Кой е направил това? — каза Меткалф с тих, но свиреп глас. — Кой, по дяволите, ти стори това?

Сигурно бе глупаво да си мисли, че някои убийци са по-жестоки от други — убийството си беше убийство, но Меткалф смяташе, че да удушиш някого по този начин е ненужна бруталност. После отново си даде сметка, че в удушаването имаше тактическо предимство. Това бе безшумен начин за убийство, най-безшумният. Отнемайки способността на жертвата да издава звуци и прекъсвайки кръвоснабдяването на мозъка, убиецът изключваше възможността от силен вик. И все пак малцина биха прибягнали до удушаване. Убиецът не само бе опитен; той беше психически разстроен човек.

Удушаването бе неговият подпис.

Меткалф успя да се изправи на крака. Олюлявайки се, на ръба на припадъка, той стигна до входната врата на апартамента точно когато тя се отваряше.

Вътре се появи германец. Мъж на средна възраст в гестаповска униформа, с пагони на щандартенфюрер.

Полковникът държеше в ръка своя валтер.

— На място — излая той, насочвайки пистолета си към Меткалф се протегна за пистолета на глезена си.

— Ако обичате, не вадете оръжие — продължи германецът. — Няма да имам друг избор, освен да стрелям.

Меткалф прецени, че щандартенфюрерът имаше предимство от няколко секунди и че изваждането на оръжието бе равносилно на самоубийство. Гестаповският офицер изглеждаше напълно сериозен и готов да стреля. Нямаше избор.

Меткалф се вторачи надменно в германеца и бавно прибра ръцете си.

— Ръцете до тялото — заповяда германецът.

Меткалф се подчини безмълвно. Но продължи да зяпа високомерно.

Накрая проговори на немски.

— Свършихте ли, щандартенфюрер! Достатъчно ли ви е?

Очите му гледаха ледено, но изражението му бе флегматично, надменно. Меткалф бе научил немски още в детските си години и го говореше перфектно и ако имаше някакъв акцент, той бе от хохдойч, изискания език, който говореха аристократичните му преподаватели по немски в пансиона му в Швейцария. Германците бяха изключително чувствителни на тема класов произход и Меткалф знаеше, че този агент на Гестапо щеше да се притесни.

— Извинете? — каза гестаповският полковник, а тонът му рязко се промени. Сега не звучеше заповеднически, а притеснено.

— Думкопф! — повиши глас Меткалф. — Кой, по дяволите, заповяда британецът да бъде убит? Ти ли?

— Господине?

— Това е нетърпимо. Дадох изрична заповед британецът да бъде заловен жив и отведен за разпит. Некадърни глупаци! Идиоти! Ще наредя да се направи разследване. Всичко оплескахте.

По лицето на германеца се изписаха последователно объркване, тревога и страх. Той извади портфейла си и показа служебната карта от Гестапо.

— Цимерман — прочете Меткалф върху картата, сякаш се опитваше да запомни името. — Вие, хер щандартенфюрер Цимерман, ще бъдете държан лично отговорен за тази каша! Вие ли наредихте да убият британеца?

— Не, господине, не съм аз — отговори гестаповецът, уплашен от арогантността на Меткалф. — Казаха ми, че американецът се е появил тук, сър, и аз грешно предположих, че това сте вие. Беше логично предположение.

— Позор! И защо са забавихте толкова много? Чакам от петнайсет минути! Това е просто нетърпимо!

Меткалф бръкна в джоба на сакото си и извади пакета цигари, който отмъкна от единия от гестаповците в книжарницата. Беше „Астра“, популярна нацистка марка. Той взе една цигара и запали с противовятьрен кибрит „Щурмстрайххьолцер“. Сигналите, които даде, бяха непоклатими: той бе германски офицер.

Изпускайки дима през ноздрите си, Меткалф каза:

— Сега изнесете това тяло оттук.

После се наведе да извади пистолета си, клатейки глава с погнуса, и тръгна към вратата.

— Извинете — викна ненадейно германецът.

В тона му имаше промяна, която Меткалф намери за обезпокоителна.

Меткалф се обърна начумерено и забеляза объркване върху лицето на гестаповеца. Германецът сочеше с пистолета си към десния крак на Меткалф.

Меткалф погледна надолу и видя онова, към което сочеше германецът. Крачолът на панталона му бе подгизнал от кръв. Раната му, макар и недълбока, кървеше обилно.

Моментната изненада на Меткалф затвърди подозрението на полковника. Нещо не е наред — мислеше си гестаповецът и това съвсем ясно личеше по напрегнатото му изражение.

— Господине, имам право да ви поискам документите за проверка — каза германецът. — Искам да се уверя, че вие наистина…

Меткалф не го дочака да си завърши мисълта. Той измъкна пистолета и стреля. Куршумът уцели гърдите на германеца и той се свлече на пода. Меткалф стреля още веднъж, прицелвайки се на същото място. Вече бе сигурен, че нацистът е мъртъв.

Да, мъжът бе умрял, но всичко се промени. Гестапо го издирваше, независимо дали знаеха истинското му име. Това означаваше, че не може да рискува да се появи на гарата. Не можеше да вземе влака от Париж и да изпълни инструкциите на Корки. Налагаше се промяна в плановете и Корки трябваше да бъде уведомен.

Меткалф знаеше, че сега е белязан. Не можеше вече да се движи свободно из улиците.

Доближи се бавно до мъртвия германец, провери пулса на гърлото му. Нямаше. Видя двете малки дупки от куршуми в средата на гърдите му. Макар куршумите да бяха проникнали през куртката, дупките бяха съвсем малки и незабележими.

Действайки бързо, той съблече униформата на полковника от Гестапо. Свали собствените си дрехи, прехвърли портфейлите, документите, ключовете и паспорта в гестаповската униформа. Събра дрехите си на вързоп и ги хвърли в банята, после навлече гестаповската униформа. Кройката не беше лоша, макар да се чувстваше странно скован, притеснен като в скафандър. Нагласи черната вратовръзка така, че да прикрие дупчиците от куршумите, и я фиксира с нацистката значка, която агентът бе използвал като игла за вратовръзка. Взе документите на полковника и пистолета му, които можеха да послужат. В аптечката на Дерек намери марля и лейкопласт. Бързо превърза раната на бедрото си и излезе от апартамента на Дерек, за да открие единствения човек, който можеше да го изведе бързо от Париж.

— Исусе! — викна Чип Нолън. — Всички са мъртви?

— Всички освен човека, когото познаваш като Джеймс — отвърна Корки с напрегнато изражение.

Той току-що бе влязъл в скромния апартамент в Осми район, който Бюрото използваше като една от няколкото тайни квартири в Париж.

— Мили Боже! — занарежда Нолън с покруса. — Кой го е направил? Кои копелета?

Коркоран отиде до прозореца и надникна на улицата.

— Затова се нуждая от помощта ти. Единият е застрелян. Но другите двама са удушени.

— Удушени?

— По същия начин като белгийския библиотекар миналата седмица, който също бе член на организацията ми. Предполагам, че е дело на един и същ убиец от СД. Но ми трябва потвърждение, пълна съдебна експертиза.

Нолън кимна.

— Опасно е, но ще опитам. Копелета!

Коркоран се дръпна от прозореца и бавно поклати глава.

— Това е тежък удар за дейността ни.

— Удар? Мили Боже, Корки, не мога да разбера как го правиш. Ти гледаш на света като на голяма шахматна дъска. За Бога, та това са човешки същества. Имат майки, бащи, вероятно братя и сестри. Имат имена. Нищо ли не означава за теб загубата на човешки живот?

— Абсолютно не — тросна се Корки. — Загубата на човешки живот из цяла Европа и САЩ. Нямам време за сантименталности във връзка със съдбата на шепа анонимни мъже, които са били наясно с рисковете, преди да се захванат с това. Аз съм загрижен за опазването на свободата на планетата. Индивидът винаги е подчинен на общото благо.

— Тези думи може със същия успех да бъдат изречени и от устата на Джо Сталин — каза Нолън. — Диктаторите говорят точно по този начин. Момче, ти наистина пикаеш лед. Наистина си безсърдечно копеле.

— Само когато го изисква работата.

— И кога е това?

— През цялото време, приятел. През цялото време.

10

Испанският дипломат беше бесен.

Хосе Феликс Антонио Мария ди Лигори-и-Ортис, министър на външните работи на военната хунта на испанския генералисимус Франсиско Франко, пристигна от Париж за поредица от тайни срещи с адмирал Жан Франсоа Дарлан, командващ въоръжените сили на режима във Виши. Частният му самолет по график трябваше да излети от летище „Орли“ след четвърт час, а лимузината му все още бе блокирана на южната магистрала по средата между Порт д’Орлеан и „Орли“.

При това колата направи засечка не другаде, а в тунел! Лъскавата черна лимузина „Ситроен“ Траксион Аван 11N просто спря, двигателят й угасна и сега шофьорът се бе навел под вдигнатия капак, опитвайки се да запали мотора.

Погледна часовника си и нервно докосна екстравагантните си мустаци.

— Мадре де Диос! — възкликна министърът. — Карай! Какво, по дяволите, става?

— Моите извинения, ваше превъзходителство! — викна шофьорът. — Изглежда, е предавката. Правя каквото мога.

— Самолетът ми излита след петнайсет минути! — припомни му испанецът. — Побързай!

— Да, господине, разбира се — каза шофьорът. След което промърмори на себе си на френски. — Проклетият самолет няма да тръгне без него.

В испанската делегация имаше още трима членове, а те чакаха в другата кола зад тях. Така че всички щяха да закъснеят. Много важно!

Шофьорът, който се казваше Анри Корбие, напсува надутия испански фашист със смешни мустачки. Откакто преди два дни пристигна в Париж, Ортис раздаваше заповеди наляво и надясно. Той наистина бе непоносим.

Днес шофьорът трябваше да виси осем часа в студа пред някаква шибана правителствена сграда, докато Ортис разговаряше с неколцина задници от правителството във Виши и с пасмина нацистки генерали. Испанецът не му разреши да отиде до кафенето. Не, трябвало да седи в студа и да чака. А при оскъдния бензин не можеше да си позволи да остави двигателя включен.

Така че, когато един от неговите приятели, който споделяше ненавистта му към швабите заради разрухата, която причиниха на Париж, помоли Анри за дребна услуга, той не само се съгласи, ами го направи с охота. Не искам нищо незаконно, увери го приятелят му. Само ще забавиш лимузината на път към летището. Нека шибаният испански фашист да закъснее. Така нашите хора на „Орли“ ще имат време да направят каквото е необходимо с фашисткия самолет „Юнкерс-52“. Не ти трябва да знаеш какво означава това. Незнанието е най-добрата защита. Никой няма да може да докаже, че двигателят на автомобила е бил в изправност.

Анри беше готов да направи това без пари, но когато му обещаха вкусна и тлъста коледна шунка, ако изпълни патриотичния си дълг, сърцето му се разтуптя. Да получиш една от най-ценните стоки — шунка, която въобще не се намираше, за нещо, което така или иначе си навит да направиш, какъв късмет.

— Защо се бавиш толкова — кресна министърът.

Анри бърникаше в двигателя, правейки се, че наглася един от цилиндрите.

— Скоро ще е готово. Мисля, че напипах повредата. — А наум добави: — Мръсна курва.

Старото рено спря до караулката, която блокираше достъпа до шосето към летище „Орли“. Двама германци полицаи веднага изскочиха отвътре.

Меткалф, облечен в откраднатата гестаповска униформа, свали стъклото.

— Хайл Хитлер! — викна той и показа значката на Гестапо с властно изражение.

Военните полицаи го поздравиха, отговаряйки „Хайл Хитлер!“ и махнаха на колата да продължи.

Стана така, както Меткалф очакваше. Въобще не провериха значката, не зададоха нито един въпрос. Никой полицай не би рискувал службата си или главата си да създава затруднения на офицер от Гестапо, който явно бе тръгнал по работа.

— Добре се справи — каза другият пътник в колата, който бе и нейният собственик.

Роджър „Скуп“ Мартин бе висок и едър като планина мъж с червена къдрава коса, преждевременно оредяла. Той беше на двайсет и осем години, колкото Меткалф. Лицето му имаше жълтеникав тен и белези от акне. Мартин бе ас от Кралските военновъздушни сили, току-що прикрепен към британската Служба за специални операции, създадена от Уинстън Чърчил няколко месеца по-рано за извършване на саботажи и диверсионни операции. Той живееше в Париж и за прикритие работеше като главен лекар на Войнишкия център, който се грижеше за прехраната на военнопленниците и посещаваше ранените в болниците. В качеството си на хуманитарен служител бе един от малцината в Париж, който разполагаше с разрешително да кара частния си автомобил.

— Това бе най-лесната част — каза Меткалф.

Очите му заоглеждаха асфалтирания паркинг. Откакто завладяха Франция, нацистите превърнаха „Орли“ от гражданско летище във военна база. Сега тук кацаха и излитаха единствено военни самолети и понякога самолети на високопоставени правителствени лица. Войници на Вермахта патрулираха из района с леки картечници МО-34, 9-милиметрови шмайзери или полуавтоматични пушки МР-38. Цялото поле бе задръстено от военни транспортни автомобили — камиони „Шкода“ и „Щаер“, както и тритонни камиони „Опел Блиц“

— Ето я — каза Роджър, сочейки към вратата в телената ограда, която пазеше пистите и хангарите.

Меткалф кимна и завъртя волана.

— Много мило от твоя страна, че правиш това за мен, Скуп — каза той.

— Да не би да имах избор? — измърмори Мартин. — Коркоран се обади на сър Франк и той веднага ме изстреля да летя до проклетата Силезия.

— Правиш го заради мен — отговори Меткалф с лукава усмивка.

Роджър използва каналите на Службата за специални операции, за да предаде на Коркоран спешно послание от Меткалф за кошмарната касапница в Пещерата, както и да го уведоми за промяната в плана. Сега Коркоран трябваше да уреди престой за двама души в Москва.

— Хм-м. И приятелството си има граници — отвърна начумерено пилотът.

Меткалф познаваше добре своя приятел и неговото тънко чувство за хумор. Роджър Мартин често се правеше на мъченик, оплакваше се от лошия си късмет в живота, но това бе поза. Играеше покер по същия начин, мрънкаше колко лоши карти са му се паднали точно преди да извади флош роял.

Беше роден и учил в Коняк в семейството на майка французойка и баща ирландец. Предците на Роджър бяха производители на коняк във Франция още от осемнадесети век. Имаше двойно гражданство, говореше френски като местен, но смяташе себе си за британец. Още първия път, когато видял безмоторен самолет да кръжи в небесата над Па дьо Кале, започнал да мечтае да лети. Семейният бизнес бил за него безинтересен и той станал пилот на „Ер Франс“, после служил във Френските военновъздушни сили в Сирия. След нахлуването на нацистите във Франция се присъединил към доброволния резерв на Кралските ВВС и след курс на обучение станал пилот за специални поръчения в „лунните ескадрили“ на Кралските ВВС. Базиран в Тангмър, на южния английски бряг, той летял на „Лиси“, малък едномоторен самолет „Уестланд Лисандър“, по време на евакуацията на Дюнкерк, пращайки доставки по въздуха на войските, отбраняващи Кале. Много самолети „Лисандър“ бяха свалени, но не и този на Скуп. Той бе навъртял хиляди часове нощни полети, изпълнявайки нелегални мисии в Европа по спускане или евакуиране на британски агенти. Никой не бе по-добър от Роджър Мартин в излитане или приземяване на неравни и кални терени във френски ферми под носа на врага, осветени само с факли. Но за Скуп беше типично да скромничи по отношение на невероятните си умения.

— Всеки хладнокръвен глупак може да спуска Джоевци над Франция — сподели той веднъж с Меткалф. — Но да ги измъкнеш е малко по-трудно.

Роджър бе прочут с това, че правеше и невъзможното, за да измъква агенти от най-трудните терени. Командирът на неговата ескадрила му измисли прякора Скуп Греблото и той много му отиваше.

— Не знам, по дяволите, как смяташ да измъкнеш това нещо — мърмореше Скуп, докато слизаха от реното. От едната страна на бронята бяха изрисувани логото на Войнишкия център и емблемата на „Червения кръст“.

— Всичко, което искам от теб, е да си държиш устата затворена — отговори Меткалф. — Това го можеш, мон виьо.

Скуп изсумтя.

— Ти си моят пилот. Останалото е моя работа.

Двамата доближиха до следващия контролно-пропускателен пункт, където военен полицай бдеше до вратата. Той поздрави Меткалф веднага щом го зърна и кимна, след като Меткалф му показа значката. Полицаят им отвори вратата.

— В кой хангар трябва да отидем? — прошепна Меткалф.

— Да пукна, ако знам! — отвърна Скуп. — Знаем номера от опашката на самолета и точния час на излитане.

Той млъкна в момента, в който стигнаха до друг контролно-пропускателен пункт. Този път Меткалф само махна с ръка за поздрав и полицаят му отвърна със същото.

След като преминаха през пункта и навлязоха в тревната площ край асфалтираната писта, Скуп продължи:

— Предлагам да спрем пред първия хангар и да попитаме. Ще се направя на пилот, повикан спешно за някаква задача, без да му дадат допълнителни разяснения.

Той снижи глас, докато минаваха покрай група германски офицери, които пушеха и се заливаха от смях. Те се любуваха на няколко френски картички, които групенфюрер от СС с топчесто лице държеше разперени като ветрило в пухкавите си ръце. Меткалф изтръпна от ужас, когато позна мъжа от СС. Беше един от многобройните му познати нацисти, възпълният бригаден генерал Иоханес Колер.

Меткалф бързо обърна лицето си, правейки се, че шепне нещо на Скуп. Той бе наясно, че е въпрос на време да се сблъска с някого, когото познава — но не сега, не тук!

Скуп забеляза притесненото изражение на Меткалф. Изглеждаше озадачен, но не каза нищо.

Не беше изключено групенфюрерът, който бе зает да показва своите картички, да не е забелязал Меткалф. Дори да бе мярнал лицето на Меткалф, гестаповската униформа щеше да го обърка; тъй като нямаше да е сигурен, вероятно Щеше да си затрае.

Най-после стигнаха до последния контролно-пропуска-телен пункт, който представляваше открита будка точно до чакълестата настилка, в която седяха двама полицаи. Щом я отминаха, оставаше само да открият хангара, който им трябваше. Меткалф се чувстваше напрегнат. Ако полицаите пожелаеха да проверят откраднатата значка или документите, всичко щеше да се провали. На снимката мъртвият гестаповски агент ни най-малко не приличаше на него.

Но единият от полицаите само им махна за поздрав и ги пусна да продължат. Меткалф въздъхна безшумно с облекчение, но точно в същия миг долови с крайчеца на окото си някакво движение. Беше Колер, вървеше бързо към него, другите офицери го следваха.

Меткалф ускори ход.

— Побързай — прошепна той на Скуп.

— Какво?

— Тичай напред. Ти си пилот, закъсняващ за полета си.

Аз не мога да тичам — ще изглежда подозрително.

— Ти си луд…

— Прави каквото ти казвам. Ще те настигна.

Скуп вдигна рамене, поклати глава в недоумение и забърза напред, полувървейки, полутичайки като човек, който закъснява. Меткалф продължи да върви с равномерни крачки.

— Извинете! Извинете!

Меткалф се обърна и видя полицая, който току-що им махна да минат. До полицая стоеше Колер и сочеше към него.

Меткалф вдигна рамене, погледна неразбиращо и не се помръдна. Наведе глава, правейки се, че търси нещо в джоба си. Трябва да крия лицето си колкото мога! Меткалф погледна през рамо, видя Скуп да влиза в един от хангарите и си помисли дали да не побегне. Но нямаше смисъл, просто щяха да ги хванат и двамата със Скуп. При всички случаи беше късно. Колер и полицаят приближаваха.

— Познавам този човек! — викаше групенфюрерът. Той е мошеник.

— Това да не е някаква шега? — отговори Меткалф със силен, решителен глас. — Побързайте. Имам много важна работа.

Двамата мъже стигнаха до него.

— Да, това е Ейхен! Даниел Ейхен, познавам го.

— Вашите документи, господине — повтори полицаят.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Ейхен? — каза Колер, вторачвайки се в него. — Твоите престъпни деяния са…

— Млъкни, глупак такъв — изкрещя Меткалф.

Той се наклони към групенфюрера и измъкна от джоба на куртката му неприличните картички. Размаха ги във въздуха. После изсумтя силно в лицето на германеца.

— Погледнете само как си прекарва времето този дегенерат — озъби се той на немски, обръщайки се към часовия. — И само му помиришете дъха на пиянде.

Лицето на Колер почервеня.

— Как смееш…

— Дали е някаква тъпа шега или обикновен саботаж, помислете само кой е източникът! Пиян дегенерат, който се опитва да забави дела, свързани с райха. — Той посочи към Колер. — Ти, който и да си и каквито и да са намеренията ти, нямаш право да се намесваш в работа от най-висш порядък! Както казва нашият фюрер, бъдещето принадлежи на бдителните. — Той поклати глава с отвращение. — Гот им Химел! Ти позориш всички ни.

След това Меткалф се обърна на токовете си и се отдалечи в посока към хангара, където бе видял да влиза Скуп. Но наостри уши, за да чуе евентуални викове, тичащи стъпки, въобще всякакъв знак, че хитростта му не е сполучила. Чуваше как Йоханес Колер продължава да спори с охраната, повишавайки тон, докато накрая се разкрещя от гняв. Контраударът на Меткалф бе проработил, но вероятно му бе спечелил не повече от минута-две.

Това бе по-добро от нищо. Понякога границата между успеха и провала може да се измери с няколко секунди.

Меткалф се затича. Хангарът пред него бе огромна сграда с формата на варел, построена от железобетонен. В отдавнашните времена тя бе служила за прибиране на дирижабли. Сега приютяваше самолета „Юнкерс Ju-52/3“, с който в този момент трябваше да отлети испанският министър на външните работи.

Но ел министро беше неочаквано възпрепятстван, а неговият пилот, както Меткалф забеляза, лежеше проснат на земята, чернокос мъж в кожено яке. Какво ли бе сторил Скуп на човека? Дали го бе убил? Скуп бе пилот, а не оперативен, но ако се наложеше да отнеме живот, щеше да го направи.

Когато Меткалф наближи, дочу рева на трите мощни двигателя на самолета. Грозната, издължена машина се раздруса и потегли напред. Скуп седеше в кабината, виждаше се ясно през люка от плексиглас, махаше му енергично да се качва и викаше, но ревът на моторите заглушаваше думите. Самолетът бе с дължина около двайсет метра и почти шест метра висок. Върху нагънатата му обвивка от лека сплав бяха изписани думите „ИБЕРИЯ-ЛИНЕАС АЕРЕАС ЕСПАНЬОЛАС“. Самолетът бе произведен в Германия по поръчка на испанския национален въздушен превозвач, вероятно останал от времето на Испанската гражданска война. Пълна лудост! Скуп очакваше от него да скочи в движещ се самолет. Нямаше друг избор; Меткалф забеляза няколко полицаи да тичат към него, размахвайки оръжията си. Предпазвайки се от гигантските остриета на перките, той се втурна с пълна скорост край ниските, носещи крила и се хвана за вратата на кабината, която стоеше отворена. Нямаше никаква рампа, а и не бе необходима. Той се повдигна, мушна се в кабината, докато самолетът набираше скорост по чакълестата настилка, затвори вратата и я заключи.

Чуваше експлозиите от куршумите, които удряха обшивката от дуралуминий. Самолетът беше леко блиндиран и можеше да устои на обикновена стрелба, но само толкова. Двигателите виеха, увеличавайки оборотите. През малкото прозорче от плексиглас наблюдаваше как пистата лети под тях. В предната част имаше дванадесет седалки и за стандартите на повечето самолети „Юнкерс“ интериорът беше почти луксозен. Меткалф тръгна напред, но внезапно залитна и се строполи на пода. Лазейки, най-накрая той стигна до пилотската кабина.

— Закопчай се! — викна му Скуп, след като Меткалф скочи в седалката на втория пилот.

Нов залп от картечен огън засипа кожуха на мотора. За късмет пилотската кабина сочеше нагоре и се оказа извън периметъра на стрелбата. През плексигласа той виждаше ясно източника на преградния огън: трима от четиримата военни полицаи стреляха с картечници от около триста метра разстояние.

Внезапно Меткалф осъзна, че самолетът се носеше точно срещу часовите. Скуп най-вероятно се целеше в тях. Тъкмо фучащата машина ги достигаше, когато полицаите побягнаха и се хвърлиха на земята встрани. Нямаха никакво желание да рискуват живота си с безразсъден опит да спрат самолет с тежина най-малко седем тона.

Докато Меткалф си закопчаваше коланите, чуваше как Скуп говори в микрофона, но не успя да разчлени думите. Ревът на двигателите стана още по-силен, тъй като машината набираше скорост и дроселът се отвори напълно. Скуп издърпа управляващия лост, за да осигури максимална въздушна тяга и подходящ ъгъл на издигане. Последва нов картечен огън по фюзелажа, някъде в задната част, след което самолетът се издигна.

Ревът на двигателите понамаля.

— Всесилни Боже! Меткалф, в какво, по дяволите, ме набута?

— Ти сам се набута, Скуп.

— Едва ли.

— Ти го направи. Имаме ли разрешение за излитане, между другото?

Скуп вдигна рамене.

— Полетът е разрешен, но се наложи да тръгнем малко по-рано. За известно време не би трябвало да имаме проблеми.

— За известно време!

— Не очаквам въздушният контрол на Луфтвафе да нареди да ни свалят. Твърде много са неизвестните. Испански самолет с разрешение за излитане, съобщенията ще са противоречиви…

— Не очакваш?

— Искаш или не искаш, Меткалф, ние сме във време на война. За щастие опознавателните ни знаци са граждански, така че моите приятелчета от Кралските ВВС няма да ни гръмнат. Притесняват ме повече нацистите. Летим в откраднат самолет през въздушно пространство, контролирано от германците. Знаеш ли какво може да се случи?

Меткалф предпочете да пренебрегне предупреждението. В края на краищата в този момент не можеше да се направи нищо. Всичко, което им оставаше, бе да се уповават на изключителните умения на Скуп.

— И преди си летял на такъв самолет, нали?

— Разбира се, „Танте ДО“. Набръчканият ковчег. Всъщност не съм летял точно с такъв, но с нещо подобно.

— Господи — изпъшка Меткалф. — Докъде може да ни отведе това чудо?

Скуп замълча за миг. Все още набираха височина.

— Осемстотин мили или нещо такова, заедно с резервното горивно.

— Тъкмо ще ни стигне до Силезия.

— Едвам.

— Ако предположим, че се доберем до там по живо по здраво и успеем да презаредим, пак ще е рисковано.

— Какви ги дрънкаш?

— Оттам ще ни останат още осемстотин мили. Почти същото разстояние.

— Осемстотин мили докъде? Мислех, че Силезия е крайната дестинация?

— Не — отговори Меткалф. — Имам среща. Със старо гадже.

— За слабоумен ли ме вземаш, Меткалф?

— Не. Ще ни отведеш до Москва.