Предателството на Борн

Първа глава

— Кога се появи този спомен, господин Борн? — попита доктор Съндърланд.

Джейсън Борн не можеше да седи спокойно и се разхождаше из изисканото, уютно помещение, което приличаше повече на работен кабинет в частен дом, отколкото като лекарски кабинет. Кремави стени, махагонова ламперия, великолепно бюро от тъмно дърво на птичи крака, два стола и малък диван. Стената зад бюрото на доктор Съндърланд бе запълнена с множеството му дипломи и с впечатляваща поредица от международни награди за новаторски терапевтични методи в психологията и психофармакологията, свързани с неговата специалност: паметта. Борн ги разгледа внимателно, след което погледна снимката в сребърна рамка на бюрото на лекаря.

— Как се казва? — попита Борн. — Жена ви.

— Катя — каза доктор Съндърланд след леко колебание.

Обикновено психиатрите избягват да говорят за личния си живот и за семействата си. В този случай обаче не е точно така, помисли си Борн…

Катя бе в ски екип. На главата си имаше плетена шапка с пискюл. Беше руса и много красива. Нещо в нея подсказваше, че се чувства комфортно пред фотоапарата. Тя се усмихваше в обектива, слънцето блестеше в очите й. Бръчиците около очите я правеха да изглежда особено уязвима.

Борн усети, че се просълзява. Някога би казал, че това са сълзите на Дейвид Уеб. Но двете враждуващи личности — Дейвид Уеб и Джейсън Борн, денят и нощта в душата му — най-после се бяха слели. Макар да бе вярно, че Дейвид Уеб, преподавател по лингвистика в Джорджтаунския университет, потъваше все по-дълбоко в сенките, бе толкова вярно и че Уеб бе смекчил най-параноичните и антисоциални ъгли на Борн. Борн не би могъл да живее в нормалния свят на Уеб, както и Уеб не би могъл да оцелее в жестокия, мрачен свят на Борн.

Гласът на доктор Съндърланд прекъсна мислите му.

— Моля, седнете, г-н Борн.

Борн го стори. Изпита някакво облекчение, когато откъсна поглед от снимката.

Лицето на доктор Съндърланд изразяваше искрено съчувствие.

— Проблясъците, господин Борн, са започнали след смъртта на жена ви, предполагам. Един такъв шок би…

— Не тогава, не — каза Джейсън Борн бързо. Но това бе лъжа. Късчетата спомени изплуваха отново през нощта, когато той видя Мари. Те го разбудиха — кошмарите се появяваха дори и под блясъка на лампите, които включваше.

Кръв. Кръв по ръцете му, кръв, покриваща гърдите му. Кръв по лицето на жената, която носи. Мари! Не, не беше Мари! Някоя друга, нежните извивки на шията й изглеждат още по-бледи заради стичащата се кръв. Животът й изтича покрай него, капейки по калдъръмената улица, докато бяга. Задъхва се в студената нощ. Къде е? Защо бяга? Боже мой, коя е тя?

Той бе скочил посред нощ, беше се облякъл, излязъл навън, тичайки през канадския провинциален пейзаж, докато не почувства болка отстрани. Мъртвешки бледата лунна светлина го следваше като окървавените му късчета спомени. Той не можеше да избяга нито от нея, нито от спомените си.

Сега беше в кабинета на този доктор. Той не му се доверяваше, макар че Мартин Линдрос, заместник-директорът на управлението и приятел на Борн, го насочи към него с впечатляващи препоръки. Линдрос бе взел името на Съндърланд от списък, изготвен от кабинета на директора на ЦРУ, а името на Ан Хелд в края на всяка страница потвърждаваше мнението му. Ан Хелд бе помощничката на директора, строгата му дясна ръка.

— Г-н Борн? — подкани го доктор Съндърланд.

Не че имаше значение. Той мярна лицето на Мари, бледа и бездиханна, почувства присъствието на Линдрос край себе си, докато слушаше английския с френско-канадски акцент на съдебния лекар.

— Вирусната пневмония беше много напреднала и положението беше неспасяемо. Можете да намерите утеха в това, че не е страдала. Тя заспа и повече не се събуди. — Лекарят бе отместил поглед от мъртвата жена към нейния съсипан от скръб съпруг и неговия приятел. — Да беше се върнала по-рано от тези ски.

Борн бе прехапал устни.

— Тя се грижеше за децата ни. Джейми си бе навехнал глезена при последното спускане. Алисън бе ужасно изплашена.

— Не е потърсила лекар? Глезенът сигурно е бил изкълчен или счупен.

— Вие не разбирате. Жена ми, цялото й семейство са хора, които обичат да са навън, фермери, издръжлива порода. Мари бе обучена от ранна възраст да се грижи за себе си сред природата. Тя не се страхуваше от нищо.

— Понякога — бе казал съдебният лекар — малко страх е полезен.

— Нямате право да я съдите! — бе изкрещял Борн с гняв и мъка.

— Прекарвате твърде много време с мъртвите — бе смъмрил Линдрос съдебния лекар. — Трябва да поработите върху социалните си умения.

— Извинявам се.

Борн си бе поел дъх, и обръщайки се към Линдрос, бе казал:

— Тя ми се обади, мислеше, че е просто настинка.

— Логично заключение — бе казал приятелят му. — При всяко положение мислите й са били насочени към сина и дъщеря й.

— И така, господин Борн, кога започнаха тези спомени?

Имаше далечен намек за румънски акцент в английския на доктор Съндърланд. Той бе мъж с високо и широко чело, със силна челюст и масивен нос, човек, който лесно внушаваше доверие. Носеше очила със стоманени рамки, а косата му бе сресана назад в причудлива, старомодна прическа. Той нямаше джобен компютър, не изпращаше текстови съобщения по време на сеанса. Не се занимаваше с няколко неща едновременно. Докторът носеше костюм с жилетка от плътен туид и папийонка на точки в бяло и червено.

— Така, така. — Доктор Съндърланд наклони голямата си глава и заприлича на сова. — Ще ми простите, но съм доста сигурен, че вие, как да се изразя, криете истината.

Борн настръхна.

— Крия…?

Доктор Съндърланд извади красив портфейл от крокодилска кожа, от който измъкна стодоларова банкнота. Вдигна я и каза:

— Готов съм да се обзаложа, че спомените са започнали веднага след като сте погребали жена си. Все пак този облог ще бъде невалиден, ако предпочетете да не кажете истината.

— Вие да не сте детектор на лъжата в човешки образ?

Доктор Съндърланд мъдро замълча.

— Вземете си парите — каза Борн най-накрая с въздишка. — Вие сте прав, разбира се. Спомените започнаха в деня, когато видях Мари за последен път.

— Какви бяха те?

Борн се поколеба.

— Гледах надолу към нея в погребалния дом. Сестра й и баща й вече я бяха идентифицирали и бяха взели тялото от съдебния лекар. Гледах надолу към нея — но не можех изобщо да я видя…

— Какво виждахте, господин Борн? — гласът на доктор Съндърланд бе мек и безпристрастен.

— Кръв. Видях кръв.

— И?

— Ами, всъщност нямаше кръв. Не и наистина. Това бе спомен, който изплува без предупреждение, без…

— Винаги става така, нали?

Борн кимна.

— Кръвта бе прясна, искреше, изглеждаше синкава на светлината на уличните лампи. Кръвта покриваше това лице…

— Чие лице?

— Не знам… на жена… но не беше Мари. Беше някоя друга.

— Можете ли да опишете тази жена? — попита доктор Съндърланд.

— За съжаление не мога. Не знам. И въпреки това я познавам. Знам, че я познавам.

Настъпи кратко мълчание, при което доктор Съндърланд вмъкна привидно несвързан с предишната тема въпрос.

— Кажете ми, господин Борн, коя дата сме днес?

— Нямам проблем с този вид памет.

Доктор Съндърланд наклони глава.

— Направете ми това удоволствие, моля.

— Четвъртък, трети февруари.

— Три месеца след погребението, откакто проблемът ви с паметта е започнал. Защо чакахте толкова дълго, преди да потърсите помощ?

Отново настъпи мълчание.

— Нещо стана миналата седмица — каза Борн най-накрая. — Видях… видях мой стар приятел.

Алекс Конклин, който вървеше надолу по улицата в стария град в Александрия1, където беше завел Джейми и Алисън на последната екскурзия. Те тъкмо бяха излезли от една сладоледена къща — „Баскин-Робинс“ — двамата носеха фунийки със сладолед, и там беше Конклин, огромният Алекс Конклин, неговият ментор, човекът зад самоличността на Джейсън Борн. Не можеше да си представи къде щеше да е без Конклин днес.

Доктор Съндърланд наведе глава.

— Не разбирам.

— Този приятел почина преди три години.

— Въпреки това вие го видяхте.

Борн кимна.

— Повиках го и когато той се обърна, държеше в ръцете си нещо… някого всъщност. Жена. Окървавена жена.

— Вашата окървавена жена.

— Да. В този момент си помислих, че полудявам.

Тогава той реши да изпрати децата при сестрата и бащата на Мари в Канада, където семейството имаше огромно ранчо. Така бе по-добре за тях, макар че Алисън и Джейми му липсваха ужасно. За тях не беше добре да са заедно сега.

Оттогава често сънуваше моментите, от които се страхуваше най-много: как се взира в бледото лице на Мари, взима вещите й от болницата, стои в тъмната стая в погребалното бюро, гледа надолу към тялото на Мари, лицето й е застинало, восъчно, гримирано така, както самата тя никога не би се гримирала. Той се навежда, протяга ръка и собственикът на погребалното бюро му предлага кърпичка, която Борн използва, за да изтрие червилото и ружа от лицето й. Той я целува, студенината на устните й преминава през него като електрически шок. Тя е мъртва, мъртва е. Това е краят, животът ми с нея свърши. С тих звук затваря капака на ковчега. Обръщайки се към собственика на погребалното бюро, казва: Промених мнението си. Не искам отворен ковчег. Не искам никой да я вижда така, особено децата.

— Въпреки това вие тръгнахте след него — настоя доктор Съндърланд. — Много странно. Като се има предвид вашата история, амнезията ви, травмата от преждевременната смърт на жена ви е отприщила някакъв особен спомен. Можете ли да се сетите по какъв начин починалият ви приятел е свързан с окървавената жена?

— Не.

Но, разбира се, това бе лъжа. Той подозираше, че преживява отново една стара мисия, на която Алекс Конклин го изпрати преди години.

Доктор Съндърланд събра пръстите си.

— Вашите проблясъци може да бъдат предизвикани от всичко, стига да е достатъчно ярко: нещо, което сте видели, помирисали, докоснали, като сън, който отново изплува. Само че за вас тези „сънища“ са реални. Това са вашите спомени; те наистина са се случили. — Той взе една златна писалка. — Без съмнение травма като тази, която сте преживели, би трябвало да е начело на този списък. И след това да повярвате, че сте видели някого, за когото знаете, че е мъртъв… Не е изненадващо, че проблясъците са станали по-чести.

Това бе вярно, но със засилването на спомените психическото му състояние ставаше все по-непоносимо. Този следобед в Джорджтаун бе изпратил децата си. Той изпитваше ужас, все още изпитваше ужас.

Мари я нямаше, бе изчезнала в един кошмарен, безсмислен миг. И сега не само споменът за нея го преследваше, но и тези древни мълчаливи улици, които го гледаха злобно, улици, които знаеха нещо за него, което той дори не подозираше. Това беше неговият кошмар: ще нахлуят спомените и той ще се къпе в студена пот. Ще лежи в мрака абсолютно сигурен, че никога няма да заспи. Той неминуемо заспиваше — дълбок, почти наркотичен сън, но когато излезеше от този ад, се обръщаше, все още в хватката на съня, търсейки както винаги топлото, апетитно тяло на Мари. И мисълта отново го връхлиташе като товарен влак, който се врязва в гърдите му.

Мари е мъртва. Мъртва, отишла си завинаги.

Сухият, ритмичен звук от драскането на доктор Съндърланд в бележника извади Борн от мрачната забрава.

— Тези проблясъци от спомени буквално ме побъркват.

— Нищо чудно. Вашето желание да откриете миналото си е всеобхватно. Аз бих го нарекъл дори натрапчиво. Една мания често лишава тези, които страдат от нея, от способността да живеят нормален живот, макар че аз мразя това понятие и го използвам рядко. Във всеки случай мисля, че мога да ви помогна.

Доктор Съндърланд разпери големите си мазолести ръце.

— Позволете ми да започна, като ви обясня същността на вашия проблем. Спомените възникват, когато електрически импулси карат синапсите в мозъка да отделят невротрансмитери или, с други думи, синапсите стрелят, както казваме ние. Това създава временна памет. За да стане тя постоянна, е необходимо да се извърши процес на затвърждаване. Не искам да ви отегчавам с подробни описания. Достатъчно е да кажем, че затвърждаването изисква синтез на нови протеини, следователно отнема много часове. През това време процесът може да бъде блокиран или възпрепятстван от множество неща — сериозна травма, например безсъзнание. Това се е случило с вас. Докато сте били в безсъзнание, вашата неестествена мозъчна активност е превърнала постоянните спомени във временни. Протеините, които създават временни спомени, се разпадат много бързо. За часове или дори за минути тези временни спомени изчезват.

— Но моите спомени се появяват отново от време на време.

— Това е заради травмата — физическа, емоционална или съчетание от двете, която може много бързо да залее определени синапси с невротрансмитери, тоест да възкреси, ако се изразим така, спомени, загубени преди.

Доктор Съндърланд се усмихна.

— Казвам ви всичко това, за да ви подготвя. Идеята за пълно изтриване на паметта, макар да е по-близка от когато и да било досега, е все още елемент на научната фантастика. Все пак като приложа най-новите процедури, мога да накарам паметта ви да се възстанови напълно. Ще трябва обаче да ми дадете две седмици.

— Давам ви днешния ден, докторе.

— Препоръчвам силно…

— Днес — каза Борн по-твърдо.

Доктор Съндърланд го изгледа изучаващо, потупвайки замислено със златната си писалка долната си устна.

— При тези обстоятелства… Смятам, че мога да потисна паметта ви. Това не е същото като изтриването.

— Разбирам.

— Добре — доктор Съндърланд удари с длани колената си и се изправи. — Елате в манипулационната и аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна. — Предупреждаващо вдигна показалец. — Предполагам, няма нужда да ви напомням, че паметта е ужасно изплъзващо се нещо.

— Няма никаква нужда — каза Борн и отново лошо предчувствие премина през него.

— Значи разбирате, че няма гаранции. Има отлични шансове моят метод да проработи, но за колко време…

Той сви рамене.

Борн кимна и последва доктор Съндърланд в съседното помещение. То бе малко по-голямо, подът бе постлан с типичния за лекарски кабинет линолеум на шарки, край стените бе наредено оборудване от неръждаема стомана, рафтове и шкафове. Единият ъгъл бе зает от малка мивка, под която се намираше червен пластмасов контейнер с етикет за опасни органични отпадъци, залепен на видно място върху него. В центъра на стаята имаше нещо като елегантен и футуристичен зъболекарски стол. Няколко подвижни манипулатора висяха от тавана и образуваха стегнат кръг около стола. Два медицински уреда с неизвестно предназначение бяха поставени върху колички с гумени колела. Стаята имаше подредения стерилен вид на операционна зала.

Борн седна на стола и изчака, докато доктор Съндърланд нагласи височината и наклона. След това докторът прикрепи осем електрода от една от подвижните колички към различни области по главата на Борн.

— Ще проведа две серии от тестове на вашите мозъчни вълни, веднъж, когато сте в съзнание, и втори път — в безсъзнание. Важно е, за да мога да оценя двете страни на мозъчната ви активност.

— И след това какво?

— Зависи от резултата — каза доктор Съндърланд. — Но лечението включва стимулирането на някои синапси в мозъка с определени сложни протеини. Виждате ли, ключът е в миниатюризацията. Това е една от моите специалности. Не можете да работите с протеини на такова миниатюрно ниво, без да сте специалист по миниатюризацията. Чували ли сте за нанотехтологията?

Борн кимна.

— Електронни компоненти с микроскопичен размер. На практика малки компютри.

— Точно така. — Очите на доктор Съндърланд блеснаха. Той изглеждаше много доволен от познанията на пациента си. — Тези сложни протеини — тези невротрансмитери — действат точно като наночастици, свързват й укрепват синапсите в областите на мозъка, към който ще ги насоча, за да блокират или да създават спомени.

Ненадейно Борн дръпна електрическите проводници, скочи и без да каже дума, излезе от кабинета. Той се затича по застлания с мрамор коридор, обувките му леко потракваха, сякаш някакво многокрако животно го преследваше. Защо ли позволяваше на някого да ровичка из мозъка му?

Двете врати за тоалетните бяха една до друга. Дръпна вратата, на която пишеше „Мъже“, втурна се вътре и опря ръце на бялата порцеланова мивка. Неговото лице, пребледняло, изглеждаше призрачно в огледалото. То отразяваше плочките зад него, като тези в погребалното бюро. Той видя Мари — лежаща неподвижно, с ръце, кръстосани върху стегнатия й корем. Тя се носеше, сякаш бе на лодка, сякаш плуваше в бърза река, която я отнасяше от него.

Той притисна чело в огледалото. Изведнъж сълзите му се отприщиха и се затъркаляха по бузите му. Спомни си Мари такава, каквато беше, косата й се развяваше на вятъра, кожата на тила й бе като сатен; когато се спускаха по Снейк Ривър, нейните силни, загорели на слънцето ръце въртяха греблото в пенещата се вода, безкрайното небе на Запада се отразяваше в очите й; когато той я помоли да се ожени за него в една от гранитните зали в Джорджтаунския университет, тя бе в черна тясна рокля под кожено палто, държаха си ръцете, смееха се по пътя към университетското коледно парти. Когато изрекоха клетвите си, техните ръце, вече с пръстени, се сляха, устните им се притиснаха, сърцата им биеха като едно. Той си спомняше, когато тя роди Алисън. Два дни преди Хелоуин тя седеше на шевната машина и шиеше костюм на призрачен пират за Джейми, когато водите й изтекоха. Раждането на Алисън бе трудно и мъчително. Накрая Мари започна да кърви. Той почти я бе изгубил, притискаше я в прегръдките си, молеше я да не го оставя. Сега я бе загубил завинаги…

Той плачеше и не можеше да спре.

И тогава, като призрак, който го преследваше, непознатото окървавено лице на жената отново изплува от дълбините на паметта му, заличавайки образа на любимата му Мари. Капеше кръв. Очите й гледаха невиждащо нагоре към него. Какво искаше тя? Защо го преследваше? Той отчаяно искаше да се измъкне оттук, от тази сграда, но знаеше, че няма да може. Не и след като собственият му мозък го атакуваше.

Доктор Съндърланд търпеливо чакаше със стиснати устни в кабинета си.

— Може ли да продължим?

Борн, чиито сетива все още бяха под впечатление на окървавеното лице, си пое дъх и кимна.

— Продължавайте.

Борн седна на стола и доктор Съндърланд отново прикачи електродите. Той завъртя един ключ на уреда върху подвижната количка и започна да наглася скали, някои от тях бързо, други бавно, трети почти предпазливо.

— Не се притеснявайте — каза доктор Съндърланд внимателно. — Няма да почувствате нищо.

Борн не почувства.

Когато доктор Съндърланд прецени, той натисна друг ключ и дълъг лист хартия, като онези, използвани в ЕКГ апаратите, излезе от един процеп. Доктор Съндърланд се взираше в разпечатката на мозъчните вълни на будния Борн.

Той не отбеляза нищо на разпечатката, но кимаше сам на себе си, веждите му се движеха като светкавици. Борн не можеше да каже дали това е добър или лош знак.

— Добре тогава — каза доктор Съндърланд най-накрая. Той изключи машината, отмести количката и я замени с другата.

Взе спринцовка от таблата на нейната блестяща метална повърхност. Борн успя да забележи, че тя е пълна с прозрачна течност.

— Инжекцията няма да ви накара да изпаднете напълно в безсъзнание, само ще заспите дълбоко, за да проверим делта-вълните, бавните мозъчни вълни. — В отговор на отработеното движение на палеца на лекаря малко от течността бликна от върха на иглата. — Трябва да видя дали има някакви необичайни пробиви в структурата на делта-вълните.

Борн кимна, а когато се събуди, сякаш не бе минало никакво време.

— Как се чувствате? — попита доктор Съндърланд.

— По-добре, мисля — каза Борн.

— Добре. — Доктор Съндърланд показа на Борн разпечатка. — Както предполагах, има аномалия в модела на делта-вълните. — Ето тук, виждате ли? И тук. — Той връчи на Борн втора разпечатка. — Това е моделът на вашите делта-вълни след лечението. Аномалията е намаляла значително. Съдейки по резултата, можем да предположим, че внезапните спомени ще изчезнат напълно в течение на следващите десет или горе-долу толкова дни. Макар че трябва да ви предупредя, че е възможно нещата да се влошат през следващите четиридесет и осем часа — времето, което е необходимо, за да се адаптират синапсите ви към лечението.

Краткият зимен здрач преливаше в нощ, когато Борн напусна сградата, където бе кабинетът на лекаря — голямо, облицовано с варовик здание в гръцки стил на „Кей Стрийт“. Леден вятър от Потомак, който лъхаше на фосфор и на гнило, омота полите на палтото около краката му.

Обърна се на другата страна, за да се предпази по-добре от праха и песъчинките, и видя отражението си във витрината на цветарски магазин, ярки букети цветя, изложени зад стъклото, като цветята на погребението на Мари.

Отдясно на него се отвори облицованата с месинг врата на магазина, отвътре излезе жена, прегърнала букет в ръцете си. Какъв беше ароматът, който се носеше от букета? Букет гардении, опаковани грижливо заради зимния мраз.

Сега той отново носеше в съзнанието си жената от неизвестното си минало, чувстваше кръвта й, гореща и пулсираща, върху дланите си. Тя бе по-млада, отколкото предположи, малко над двайсетте, не повече. Устните й се раздвижиха, карайки го да потръпне. Тя все още бе жива! Очите й го потърсиха. Кръвта се стичаше от полуотворената й уста. И думи, неясни, объркани. Той се опита да я чуе. Какво казваше? Опитваше ли се да му каже нещо? Коя бе тя?

При новия порив на силния вятър той се върна в мразовития вашингтонски здрач. Ужасяващият образ бе изчезнал. Дали уханието на гардениите бе извикало образа й в съзнанието му? Каква бе връзката?

Той се обърна с намерението да се върне при доктор Съндърланд, макар да бе предупреден, че известно време след лечението може да бъде измъчван от спомените си. Телефонът му иззвъня. За миг си помисли да не отговаря, но все пак отвори телефона и го приближи до ухото си.

Изненадан, чу гласа на Ан Хелд, помощничката на директора на ЦРУ. Представи си висока, слаба брюнетка на около трийсет години, с класически черти, розови устни и ледени сиви очи.

— Здравейте, господин Борн. Директорът иска да ви види. — Акцентът й бе „средноатлантически“, което означаваше нещо между нейната родна Британия и новата й родина Америка.

— Нямам желание да го виждам — възрази хладно Борн.

Ан Хелд въздъхна, явно обмисляйки отговора си.

— Господин Борн, освен самия Мартин Линдрос никой не знае по-добре от мен вашите антагонистични отношения със Стария и с ЦРУ като цяло. Бог ми е свидетел, че имате достатъчно причини: те ви използваха безброй пъти като примамка и после решиха, че сте се обърнали срещу тях. Но сега наистина трябва да дойдете.

— Звучи убедително. Но нищо на света няма да ме накара да си променя мнението. Ако директорът има да ми каже нещо, може да го направи чрез Мартин.

— Той иска да говори с вас именно за Мартин Линдрос.

Борн осъзна, че стиска силно телефона. Гласът му бе леденостуден, когато каза:

— Какво за Мартин?

— Това е. Не знам. Никой, освен Стария не знае. Той се е затворил в отдел „Сигнали“ още от сутринта. Дори и аз не съм го виждала. Преди три минути ми се обади и ми нареди да ви доведа.

— Какво точно каза?

— Точните му думи бяха: „Знам колко близки са Борн и Линдрос. Затова се нуждая от него.“ Господин Борн, умолявам ви да дойдете. Тук е обявен код „Меса“.

Код „Меса“ бе терминът, използван в ЦРУ за тревога от първа степен.

Докато Борн чакаше таксито, имаше време да помисли за Мартин Линдрос.

Колко пъти през последните години бяха говорили с Мартин за неговата съкровена, често болезнена тема за загубата на паметта? Едва ли Линдрос, заместник-директорът на ЦРУ, бе подходящ за довереник. Кой бе очаквал да станат приятели с Джейсън Борн? Не и самият Борн, чиято подозрителност и параноя бяха събудени, след като Линдрос се появи в кабинета на Уеб в университетското градче преди близо три години. Разбира се, Борн осъзна тогава, че той ще се опита отново да го вербува за ЦРУ. Това не беше чак толкова странно. В края на краищата Линдрос използваше новите си правомощия, за да превърне ЦРУ в по-стегната, по-чиста организация, която да е в състояние да се справи с глобалните заплахи на радикалния, фундаменталисткия ислям.

Една такава промяна би била просто немислима преди пет годни, когато Стария управляваше ЦРУ с желязна ръка. Но сега директорът наистина бе стар — в действителност и по име. Носеха се слухове, че вече не държи здраво юздите, че е време да се пенсионира с почести, преди да бъде уволнен. На Борн му се искаше да е така, но имаше вероятност слухът да е пуснат от самия директор, за да отстрани враговете, за които знаеше, че се крият в Белтуей2. Той бе хитро старо копеле, което бе по-добре свързано с мрежата от стари момчета, върху която се крепеше Вашингтон, отколкото всеки друг, когото Борн бе срещал.

Червено-бялото такси спря, Борн се качи и даде адреса на шофьора. Настанявайки се на задната седалка, той отново потъна в мислите си.

За негова пълна изненада изобщо не стана дума за вербуване. На вечеря Борн започна да вижда Линдрос в различна светлина от времето, когато бяха заедно на мисии. Самият факт, че той променяше ЦРУ отвътре, го превърна в самотник в собствената му организация. Той се ползваше с абсолютното, безрезервно доверие на Стария, който виждаше в Линдрос нещо от своето младежко аз, но шефовете на седемте отдела се страхуваха от него, тъй като знаеха, че държи бъдещето им в ръцете си.

Линдрос имаше приятелка на име Мойра и нямаше други близки. Затова съчувстваше напълно на Борн.

— Ти нямаш минало, което да си спомняш — бе казал той на тази първа от многото вечери. — Аз нямам минало, което да си спомням…

Може би несъзнателно ги привлече един към друг това, че и двамата бяха преживели своя дълбока, незаличима травма. Чувството им за празнота породи приятелство и доверие.

Най-после, преди седмица, той си взе отпуска по здравословни причини от Джорджтаунския университет. Позвъни на Линдрос, но той не се обаждаше. Никой не можеше да му каже къде е Линдрос. На Борн му липсваше неговият внимателен, рационален анализ на все по-нерационалното му умствено състояние. И сега приятелят му бе в центъра на една мистерия, която бе накарала ЦРУ да премине в извънреден режим.

Щом получи потвърждение, че Джейсън Борн е напуснал сградата, Костин Вейнтроп — мъжът, който се наричаше доктор Съндърланд, стегнато и бързо опакова оборудването си в разделеното на части външно отделение на черен кожен куфар. От куфара извади лаптоп. Вейнтроп, експерт по миниатюризацията, която бе допълнение към специалността му върху човешката памет, го бе сглобил сам. Включи дигитална камера с висока разделителна способност в компютъра и изкара четири уголемени снимки на помещението от различни ъгли. Сравни ги с това, което виждаше пред себе си, за да се увери, че всеки предмет бе така, както го бе намерил, когато влезе в кабинета петнадесет минути преди пристигането на Борн. Когато свърши, изгаси светлините и отиде в кабинета.

Вейнтроп махна снимките, които бе поставил, и спря поглед върху жената, която бе нарекъл своя съпруга. Тя наистина бе съпругата му, неговата Катя от Прибалтика, жена му. Добре обмислената му откровеност помогна да спечели доверието на Борн. Той бе човек, който вярваше в правдоподобността. Затова използва снимката на съпругата си, а не на непозната жена. Когато създаваше една легенда — нова идентичност, той знаеше, че е важно в нея да бъдат вплетени частици от нещата, в които самият вярваш. Особено при човек с опита на Джейсън Борн. Във всеки случай снимката на Катя имаше желания ефект върху Борн. За нещастие напомни и на Вейнтроп къде бе тя и защо не може да я види. Изведнъж пръстите му се свиха в юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Той обаче бързо се съвзе от нездравото си самосъжаление. Постави лаптопа на ъгъла на бюрото на истинския доктор Съндърланд и изкара на екрана увеличения на дигиталните снимки, които бе направил на тази стая. Както и преди, беше внимателен до педантичност, докато се увери, че всяка една подробност в кабинета е така, както я бе намерил. Не биваше да остане никаква следа от присъствието му, след като си тръгне.

Четирибандовият му мобилен телефон иззвъня и той го приближи до ухото си.

— Готово — каза Вейнтроп на румънски. Можеше да го каже и на арабски, майчиния език на неговия работодател, но бяха решили, че румънският би привлякъл по-малко внимание.

— Доволен ли си? — Това бе различен глас, някак по-дълбок, по-груб от покоряващия глас на мъжа, който го беше наел. Гласът принадлежеше на човек, който умееше да печели фанатични последователи.

— Определено. Доизгладих и усъвършенствах процедурата върху обектите за изследвания, които ми предоставихте. Всичко, за което се договорихме, е направено.

— Доказателството за това ще се прояви скоро.

В тона се долавяше подчертано нетърпение, съчетано с нотка на безпокойство.

— Имай вяра, приятелю — каза Вейнтроп и прекъсна връзката.

Той прибра лаптопа, дигиталната камера и кабела, след това облече балтона си от туид и нахлупи мека шапка.

Хвана куфарчето си в едната ръка и хвърли последен внимателен поглед наоколо. Нямаше място за грешка във високоспециализираната работа, която вършеше.

Удовлетворен, изгаси лампата и при пълен мрак се измъкна от кабинета. В коридора погледна часовника си. 16,46 ч. С три минути повече, но все пак във времевия толеранс, отпуснат от работодателя му. Беше четвъртък, 23 февруари, както бе казал Борн. В четвъртък доктор Съндърланд нямаше приемни часове.

Втора глава

На картата на града централата на ЦРУ, разположена на 23 улица, бе отбелязана като сграда на Министерството на селското стопанство. За да подсили тази илюзия, тя бе заобиколена от перфектно поддържани тревни площи, разпръснати наоколо, и с декоративни дървета, разделени от лъкатушещи пътеки, застлани с чакъл. Самата сграда бе безлична, доколкото бе възможно в един град с величествена монументална архитектура. На север граничеше с огромни здания, които приютяваха Държавния департамент и Института по медицина и хирургия към военноморските сили, а на изток с Националната академия на науките. От кабинета на директора се откриваше отрезвяваща гледка към Мемориала на ветераните от Виетнам, както и към част от блестящия, бял „Линкълн Мемориъл“.

Ан Хелд не бе преувеличила. Борн трябваше да премине най-малко през три отделни пропускателни пункта, преди да получи достъп до вътрешното преддверие. Те се извършваха в достъпното за граждани фоайе, защитено от бомбени атаки и от пожар, което всъщност представляваше бункер със скрити зад декоративни мраморни плочи и колони дебели две стъпки бетонни стени, подсилени с мрежа от стоманени пръти и кевлар. Нямаше стъкло, което да се строши, а лампите и електрическите вериги бяха солидно защитени. При първата проверка трябваше да повтори кодова фраза, която се променяше три пъти дневно, при втората да мине през скенер за пръстови отпечатъци. На третата той постави дясното си око пред лещите на зловеща матовочерна машина, която засне ретината му и дигитално я сравни с предишна негова снимка. Тези допълнителни високотехнологични мерки за сигурност бяха жизненоважни, тъй като сега бе възможно да се фалшифицират пръстови отпечатъци със силиконови парчета, поставени на върховете на пръстите. Борн би трябвало да знае това, беше го правил няколко пъти.

Имаше още една проверка пред асансьора и още една — временна мярка след въвеждането на код „Меса“ — пред кабинета на директора на петия етаж.

След като премина през дебелата стоманена, облицована с палисандрово дърво врата, той видя Ан Хелд. За разлика от друг път, я придружаваше блед мъж, чиито мускули играеха под сакото му.

Тя го посрещна с лека, напрегната усмивка.

— Видях директора преди малко, изглеждаше остарял с десет години.

— Не ме интересува — каза Борн. — Мартин Линдрос е единственият човек в ЦРУ, за когото ме е грижа и на когото вярвам. Къде е той?

— Той бе на мисия през последните три седмици, друго не се знае.

Ан бе облечена както винаги безукорно в черно-сив костюм на „Армани“, огненочервена блуза и обувки на „Маноло Бланик“ с осемсантиметрови токове.

— Но съм сигурна, че каквито и съобщения директорът да е получил днес, те са били причината за необичайното вълнение тук.

Бледият мъж ги придружи мълчаливо надолу по безкрайните коридори — умишлено объркан лабиринт, по който прекарваха посетителите всеки път по различен маршрут, — докато пристигнаха пред вратата на „светая светих“ на директора. Там неговият ескорт спря, но не си тръгна. Още един признак за код „Меса“, помисли си Борн, докато се усмихна леко на миниатюрното око на камерата за наблюдение.

Миг по-късно чу електрическата ключалка да се отключва дистанционно.

Директорът стоеше в отдалечения край на един кабинет, голям колкото футболно игрище. Той държеше папка в едната ръка, запалена цигара в другата, нарушавайки наложената от федералните власти забрана за пушене в сградата. Кога ли беше пропушил отново? До него стоеше друг мъж — висок, едър, с дълго навъсено лице, светла, късо подстригана коса, излъчващ смразяващо спокойствие.

— Аха, появи се най-после. — Стария се насочи към него, токовете на ръчно шитите му обувки тропаха по полирания паркет. Беше прегърбен, с приведени рамене, сякаш за да се предпази от лошото време. Когато се приближи, прожекторите отвън го осветиха и по лицето му затанцуваха сенки, спомени от минали подвизи.

Изглеждаше стар и уморен, лицето му бе набраздено от бръчки като планински пейзаж, очите му потънали в орбитите си, плътта под тях подпухнала и жълта, свещица, горяща твърде слабо. Той стисна цигарата между червеникавокафявите си устни и не подаде ръка.

Другият мъж го последва, като очевидно преднамерено вървеше със свое собствено темпо.

— Борн, това е Матю Лърнър, моят нов заместник-директор. Лърнър, Борн.

Двамата мъже си стиснаха припряно ръцете.

— Мислех, че Мартин е заместник-директор — каза Борн, озадачен.

— Сложно е. Ние… — подхвана Лърнър.

— Лърнър ще те уведоми след този разговор — прекъсна го Стария.

— Ако има нещо за уведомяване — намръщи се Борн разтревожен. — Какво става с Мартин?

Директорът се поколеба. Старата неприязън никога нямаше да изчезне. Борн знаеше това и го приемаше като даденост. Сегашната ситуация явно бе твърде неприятна, за да принуди Стария да превъзмогне онова, което се бе заклел никога да не прави: да помоли Джейсън Борн за помощ. От друга страна, директорът бе краен прагматик. Трябваше да е такъв, за да се задържи на поста си толкова дълго. Той вече бе развил имунитет към превратностите, произтичащи от трудните и често съмнителни от морална гледна точка компромиси. Просто такъв бе светът, в който той живееше. Ясно беше, че сега се нуждаеше от Борн, но това го вбесяваше.

— Мартин Линдрос е изчезнал от седем дни.

Изведнъж директорът сякаш се смали, костюмът му висеше на раменете.

Борн остана безмълвен. Нищо чудно, че Мартин не му се обади.

— Какво, по дяволите, е станало? — изведнъж почти изкрещя той.

Стария запали нова цигара от огънчето на предишната и загаси угарката в кристален пепелник. Ръката му трепереше леко.

— Мартин беше на мисия в Етиопия.

— Каква мисия? — попита Борн.

— И аз попитах същото — отговори Лърнър. — Но тога е негова собствена мисия.

— Хората на Мартин засякоха внезапно увеличаване на разговорите на определени честоти, използвани от терористите. — Директорът вдиша дълбоко дима и го изпусна с леко свистене. — Неговите анализатори са специалист и по отделянето на истината от дезинформацията, която кара антитерористичните отдели в другите агенции да се въртят в кръг и да вдигат лъжлива тревога.

Той вдигна очи към Борн. Погледите им се срещнаха.

— Той ни предостави достоверно доказателство, че разговорите са истински, че предстои атака срещу един от трите големи американски града — Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис. И още по-лошо, атаката включва ядрена бомба.

Директорът взе един пакет от бюфета наблизо и го подаде на Борн. Вътре имаше малък, продълговат метален предмет.

— Знаете ли какво е това? — попита Лърнър предизвикателно.

— Това е управляем искров разрядник. Използва се в промишлеността за включване на свръхмощни машини. — Борн го огледа отвсякъде. — Използва се и за взривяване на ядрени оръжия.

— Точно така. Особено този. — Лицето на директора помръкна, когато връчваше на Борн папка, маркирана с „ПСД“ — „Предназначено само за директора“. Тя съдържаше подробни описания на това устройство. — Обикновено искровите разрядници използват газове: въздух, аргон, кислород, SF6 или комбинация от тях. Този използва твърдо вещество.

— Тоест проектиран е така, че да бъде използван един-единствен път.

— Правилно. Това изключва промишлено приложение.

Борн завъртя разрядника между пръстите си.

— Единствената възможна употреба тогава би била в ядрено устройство.

— Ядрено устройство в ръцете на терористи — добави Лърнър мрачно.

Директорът взе разрядника от Борн, почуквайки го със съсухрения си показалец.

— Мартин вървеше по следата на една нелегална доставка на тези устройства, която го заведе в планините на Североизточна Етиопия, където според него те са били предадени на терористична група.

— Крайно предназначение?

— Неизвестно — каза директорът.

Борн бе дълбоко обезпокоен, но предпочете да запази чувствата си за себе си.

— Добре. Нека чуя подробностите.

— В 17,32 ч. местно време, преди шест дни, Мартин и петчленен екип на „Скорпиън-1“ бяха прехвърлени с хеликоптер високо на северния склон на Рас Дежен. — Лърнър подаде лист тънка хартия. — Ето точните координати.

Директорът каза:

— Рас Дежен е най-високият връх в планинската верига Семиан. Били сте там. Нещо повече, говорите езика на местните хора.

Лърнър продължи:

— В 18,04 ч. загубихме радиоконтакт със „Скорпиън-1“. В 11,06 ч. източно време наредих „Скорпиън-2“ да бъде на тези координати. — Той взе листа хартия от Борн. — В 10,46 ч. източно време днес получихме съобщение от Кен Джефрис, командир на „Скорпиън-2“. Екипът е намерил изгорелите останки от хеликоптера на малко плато на точните координати.

— Това е последното съобщение, което получихме от „Скорпиън-2“ — каза директорът. — Оттогава нямаме нищо нито от Линдрос, нито от някой друг от групата.

— „Скорпиън-3“ е разположен в Джибути и е готов да потегли — каза Лърнър, отбягвайки недоволния поглед на Стария.

Но Борн, без да обръща внимание на Лърнър, вече премисляше наум възможностите, което му помогна да потисне тревогата за съдбата на приятеля си.

— Случило се е едно от двете неща — каза той твърдо. — Или Мартин е мъртъв, или е заловен и подложен на разпит. Ясно е, че нов екип не е вариант.

— В екипите „Скорпиън“ влизат едни от нашите най-добри и опитни полеви агенти, закалени в битки в Сомалия, Афганистан и Иран — посочи Лърнър — Вие ще имате нужда от огнева мощ, повярвайте ми.

— Огневата мощ на двата екипа „Скорпиън“ не е успяла да се справи със ситуацията на Рас Дежен. Отивам сам или въобще не тръгвам.

Той ясно заяви позицията си, но новият заместник-директор не искаше да се съгласи.

— Там, където вие виждате „гъвкавост“, Борн, организацията вижда безотговорност, неприемлива опасност за хората около вас.

— Слушайте, вие ми се обадихте. Вие ме помолихте за услуга.

— Добре, забрави за „Скорпиън-3“ — каза Стария. — Знам, че работиш сам.

Лърнър затвори папката.

— В замяна ще получите данни от разузнаването, транспорт и подкрепа, от която се нуждаете.

Директорът направи една стъпка към Борн.

— Знам, че няма да пропуснеш възможността да потърсиш приятеля си.

— Напълно сте прав — Борн тръгна спокойно към вратата. — Правете каквото искате с хората под ваше командване. Що се отнася до мен, аз тръгвам след Мартин без ваша помощ.

— Чакай. — Гласът на Стария отекна в огромния кабинет. В него се долавяше нотка, напомняща свиренето на влак през тъмен и пустинен пейзаж. Тъга и цинизъм, съчетани в отровна смес. — Чакай, копеле.

Борн се обърна, без да бърза.

Директорът го гледаше с ожесточена враждебност.

— Как сте се сближили с Мартин, е проклета мистерия. — С ръце, стиснати зад гърба, той се приближи със стегната крачка към прозореца и се загледа навън към свежата морава и зад нея Мемориала на ветераните от Виетнам. Обърна се и втренчи остър поглед в Борн. — Твоята арогантност ме отвращава.

Борн срещна мълчаливо погледа му.

— Добре, действай самостоятелно — отсече директорът. Разтърсваше го едва потискан гняв. — Лърнър ще се увери, че имаш всичко, от което се нуждаеш. Но ти казвам, че за теб ще бъде много по-добре, ако се върнеш с Мартин.

Трета глава

Лърнър излезе с Борн от кабинета на директора и го поведе надолу по коридора към своя офис. Той седна зад бюрото си. Когато забеляза, че Борн е предпочел да остане прав, се облегна назад.

— Това, което ще ви кажа, не бива при никакви обстоятелства да излиза извън тази стая. Стария назначи Мартин за директор на агенция за секретни операции с кодово име „Тифон“, която да се занимава изключително с противодействие на мюсюлмански екстремистки терористични групи.

Борн си спомни, че Тифон бе име от гръцката митология: страховитият стоглав баща на смъртоносната Хидра.

— Ние вече имаме антитерористичен център.

— Центърът за борба с тероризма не знае нищо за „Тифон“ — каза Лърнър. — Всъщност дори и в ЦРУ за него знаят само онези, които е наложително.

— Значи „Тифон“ е двойно секретна организация за тайни операции.

Лърнър кимна.

— Знам какво си мислите: че не сме имали нищо такова от операция „Тредстоун“. Определени аспекти от дейността на „Тифон“ са, да кажем, извънредно спорни, особено що се отнася до някои влиятелни реакционери в правителството и Конгреса.

Той присви устни.

— Ще карам направо. Линдрос изгради „Тифон“ от самото начало. Първо, това не е отдел, а агенция в самата агенция. Линдрос настоя да бъде освободен от излишен правителствен контрол. Освен това агенцията по необходимост действа по целия свят. Той вече създаде екипи в Лондон, Париж, Истанбул, Саудитска Арабия и на три места на Африканския рог. Второ, намерението на Мартин бе да се инфилтрират в терористични групи, за да разрушат мрежите отвътре.

— Инфилтриране — каза Борн. Значи това имаше предвид Мартин, когато бе казал на Борн, че с изключение на директора, той е абсолютно сам в ЦРУ. — Това е Светият граал на антитероризма, но досега никоя антитерористична агенция не е успяла дори да се приближи до него.

— Тъй като за тях работят малко мюсюлмани и още по-малко арабисти. В цялото ФБР само тридесет и четирима от дванайсет хиляди владеят ограничено арабски и нито един от тях не работи в отделите, които се занимава с тероризма в границите ни. И има основание за това. Видни членове на правителството все още не са склонни да използват мюсюлмани и западни арабисти — просто им нямат доверие.

— Глупаво и недалновидно — каза Борн.

— Но тези хора ги има и Линдрос тихомълком ги вербуваше. — Лърнър се изправи. — Толкова за ориентация. Смятам следващата ви спирка да бъде самият „Тифон“.

Както подобава на свръхсекретна антитерористична агенция, „Тифон“ бе разположена в подземието на сградата на ЦРУ. То бе променено и преоборудвано от строителна фирма, работниците на която бяха преминали през интензивни проверки още преди да им бъде позволено да хвърлят поглед върху конфиденциалното споразумение, което щеше да им гарантира двадесетгодишна присъда във федерален затвор с максимална сигурност, ако бяха достатъчно глупави или алчни да се разприказват. Средствата, отпуснати за оборудването му, бяха отделени в анекс.

На път от кабинета на директора Борн се спря за малко във владенията на Ан Хелд. Въоръжен с имената на двамата служители, които бяха подслушали разговора, изпратен от Мартин Линдрос в другия край на света по следите на транспортираните разрядници, той взе личния асансьор, който се движеше между етажа на директора и приземието.

Когато асансьорът спря, в лявата половина на вратата се активира екран с течни кристали, електронно око, което сканира блестящия черен осмоъгълник, който Ан бе прикрепила към ревера на сакото му. Той съдържаше номер, видим само за скенера. Едва тогава стоманените врати се отвориха с плъзгане.

Мартин Линдрос бе превърнал приземието в огромно пространство, пълно с мобилни компютърни терминали, всеки от които със сноп кабели, извиващи се от тавана. Сноповете бяха на релси, така че можеха да се движат заедно с компютърните терминали и със служителите, докато те се местеха от една задача на друга. В далечния край имаше поредица от заседателни зали, отделени от основното пространство с редуващи се панели от матирано стъкло и стомана.

Както подхожда на агенция, наречена на чудовище с двеста очи, помещението на „Тифон“ бе пълно с монитори. Всъщност стените бяха мозайка от плоски плазмени екрани със зашеметяваща поредица от електронни образи: сателитни карти, кадри от затворени телевизионни системи на обществени места, транспортни възли като летища, автогари, железопътни гари, ъгли на улици, напречни разрези на виещи се магистрали и жп линии към предградията, перони на метрото в столици по цял свят — Борн разпозна метрата в Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва. Хора от всякакъв вид, размери, религии, етноси вървяха, обикаляха безсмислено, стояха нерешително, безделничеха, пушеха, слизаха и се качваха от превозни средства, говореха един с друг, не си обръщаха внимание, потънали в своите айподи, пазаруваха, хапваха набързо, целуваха се, прегръщаха се, разменяха си горчиви думи, без да го осъзнават, по мобилните телефони, притиснати до ушите им, четяха имейли или гледаха порно, отпуснати, прегърбени, пияни, замаяни, избухваха боеве, неловки положения на първа среща, дебнеха се, мърмореха си сами. Един завладяващ хаос от нередактирани видеоматериали, от които анализаторите трябваше да намерят определени модели, дигитални поличби, електронни предупредителни сигнали.

Лърнър вероятно бе уведомил служителите, които се занимаваха със случая, за пристигането му, тъй като той видя изумителна млада жена, която той определи на около трийсет, да се отделя от един екран и да идва към него.

Той веднага разбра, че тя беше или е била полеви агент. Крачките й не бяха нито твърде дълги, нито твърде къси, нито твърде бързи или твърде бавни. С други думи, походката й не правеше впечатление. Тъй като индивидуалната походка бе толкова отличителна, колкото отпечатъците, това бе един от най-добрите начини да се разпознае неприятелят в тълпа от пешеходци, дори такъв, чиято маскировка в друго отношение бе първокласна.

Тя имаше лице, което беше и силно, и гордо, великолепна осанка, а големите й тъмносини очи бяха като скъпоценни камъни върху канелената мургавина на арабското й лице.

— Вие сигурно сте Сорая Мур — каза той, — старши офицерът, който отговаря за случая.

За миг усмивка озари лицето й и бързо се скри зад облак на обърканост и внезапна студенина.

— Точно така, господин Борн. Оттук.

Тя го поведе през огромното, гъмжащо от хора пространство във втората заседателна зала отляво. Отвори вратата от матирано стъкло и го погледна със същото странно любопитство. Но като се имат предвид неговите неприязнени отношения с ЦРУ, може би не беше странно в края на краищата.

Вътре до овална стъклена заседателна маса седеше млад мъж, по-млад от Сорая поне с няколко години, и работеше на лаптоп. Той бе среден на ръст, атлетичен, с руса коса и гладка кожа. Екранът беше изпълнен с нещо, което изглеждаше като изключително трудна кръстословица.

Той вдигна поглед едва когато Сорая се прокашля.

— Тим Хитнър — каза той, без да се изправи.

Когато Борн седна между двамата служители, установи, че кръстословицата, която Хитнър се опитваше да реши, всъщност бе доста сложен шифър.

— Имам малко повече от пет часа до полета ми за Лондон — каза Борн. — Искрови разрядници — кажете ми какво трябва да знам.

— Наред с ядрените материали УИР са сред най-строго контролираните предмети в света — започна Хитнър. — За да бъда точен, те са под номер 2641 в правителствения списък с контролираните стоки.

— Значи сведенията, които са развълнували Линдрос толкова силно, че той не можа да се сдържи да не тръгне сам на мисия, са се отнасяли до доставка на УИР устройства.

Хитнър отново се върна към опитите си да разбие кода, така че Сорая пое инициативата.

— Всичко започна в Южна Африка. В Кейптаун, за да бъдем точни.

— Защо Кейптаун? — попита Борн.

— По време на апартейда страната стана убежище на контрабандисти. — Сорая говореше бързо, убедително, но безспорно дистанцирано. — Сега Южна Африка е в нашия „бял списък“ — за американските производители няма проблем да изнасят управляеми искрови разрядници там.

— И после те се „губят“ — вметна Хитнър, без да вдигне глава от буквите на екрана.

— „Губят“ е точната дума — кимна Сорая. — Контрабандистите са по-трудно унищожими и от хлебарките. Както можеш да си представиш, все още съществува мрежа от контрабандисти, които действат от Кейптаун, и са се усъвършенствали значително.

— А откъде е дошла информацията? — попита Борн.

Без да поглежда към него, Сорая му подаде компютърни разпечатки.

— Контрабандистите общуват чрез мобилни телефони. Те използват евтини апарати, които се продават във всеки квартален супермаркет с предплатени карти. Използват ги между ден и седмица, докато се сдобият с друга СИМ карта. След това ги изхвърлят и използват нов.

— Няма да повярвате, но на практика е невъзможно да бъдат проследени. — Хитнър изглеждаше крайно напрегнат. Той влагаше цялата си енергия в разбиването на кода на текста. — Но има един начин.

— Винаги има начин — каза Борн.

— Особено ако чичо ти работи в телефонната компания — ухили се Хитнър, като погледна Сорая.

Тя запази ледено спокойствие.

— Чичо Кингсли емигрира в Кейптаун преди 30 години. Каза, че Лондон бил твърде мрачен за него. Той се нуждаеше от място, което все още предлага много възможности. — Тя сви рамене. — Така или иначе, извадихме късмет. Засякохме разговор, отнасящ се точно до тази доставка. Преписът от разговора е на втория лист. Той казва на един от хората си, че товарът не може да мине по обичайните канали.

Борн забеляза, че Хитнър го гледа с любопитство.

— И това, което бе особено около тази „загубена“ доставка — каза Борн, — бе, че съвпада с конкретна заплаха за Съединените щати.

— Това и фактът, че арестувахме контрабандиста — допълни Хитнър.

Борн посочи с пръст втората страница от копието.

— Дали беше разумно да го задържате? Няма ли опасност да подплашите клиента му.

Сорая поклати глава.

— Едва ли. Тези хора използват по веднъж един канал на доставка, после го сменят.

— Значи знаете кой е купил устройствата.

— Да кажем, че имаме силно подозрение. Затова самият Линдрос отиде на място.

— Чували ли сте за „Дуджа“? — попита Хитнър.

Борн се зарови в паметта си.

— „Дуджа“ бяха обвинявани за поне дузина атаки в Йордания и Саудитска Арабия, последната, от които бе бомбеният атентат миналия месец, който уби 95 души в Голямата джамия в Ханакин, на 90 мили североизточно от Багдад. Спомням си, че се предполагаше, че са отговорни и за убийствата на двама членове на саудитската кралска фамилия, йорданския външен министър и шефа на службата за вътрешна сигурност в Ирак.

— Звучи невероятно, нали, че една група може да е отговорна за толкова много атаки? Но е вярно — допълни Сорая, като прибра копието. — Едно нещо свързва всички удари — саудитците. Имаше тайна бизнес среща в джамията, в която участваха високопоставени саудитски пратеници. Йорданският външен министър бе личен приятел на кралската фамилия, а шефът на иракската служба за сигурност бе явен привърженик на Съединените щати.

— Запознат съм със секретния доклад за случая — каза Борн. — Това бяха сложни, високотехнологични атаки. Повечето от тях не включваха атентатори самоубийци и нито един от организаторите не бе заловен. Кой е водачът на „Дуджа“?

Сорая постави копието в папката.

— Името му е Фади.

— Фади. Избавителят на арабски — каза Борн. — Сигурно е псевдоним.

— Истината е, че не знаем нищо друго за него, дори и истинското му име — каза Хитнър кисело.

— Но знаем някои неща — каза Борн. — От една страна, атаките на „Дуджа“ са толкова добре координирани и сложни, че можем да предположим, че Фади или е получил образование на Запад, или е имал значителен контакт със западната цивилизация. От друга, отрядът е необичайно добре въоръжен със съвременни оръжия, които обикновено не са свързвани с мюсюлмански фундаменталистки терористични групировки.

Сорая кимна.

— И ние стигнахме до този извод. „Дуджа“ е една от терористичните групи от ново поколение, които са обединили силите си с организираната престъпност, с наркотрафикантите от Южна Азия и Латинска Америка.

— Ако питате мен — подхвърли Хитнър, — директор Линдрос е успял да убеди Стария да одобри „Тифон“ толкова бързо, защото му е казал, че нашата първа задача ще бъде да открием кой е Фади, да го изкараме от убежището му и да го ликвидираме. — Той погледна нагоре. — С всяка година „Дуджа“ става по-силна и набира все по-голямо влияние сред мюсюлманските екстремисти. Нашето разузнаване сочи, че безпрецедентно много от тях се стичат при Фади.

— Досега нито една агенция не е успяла да постигне поне частичен успех в това отношение, дори и ние — каза Сорая.

— Но ние бяхме организирани едва наскоро — добави Хитнър.

— Свързахте ли се със саудитските тайни служби? — попита Борн.

Сорая се засмя горчиво.

— Един от нашите информатори се кълне, че саудитските тайни служби са по следите на „Дуджа“. Саудитците отричат.

Хитнър погледна нагоре.

— Те отричат и че петролните им залежи се изчерпват.

Сорая затвори папките и ги подреди внимателно.

— Знам, че има хора, наричани хамелеони заради легендарните им умения да се дегизират. Но Фади, който и да е той, е истински хамелеон. Макар да имаме потвърдени разузнавателни данни, че не само планира атаките, но и активно участва в много от тях, нямаме негова снимка.

— Нито дори фоторобот — каза Хитнър с очевидно недоволство.

— Какво ви кара да мислите, че именно „Дуджа“ са купили разрядниците от доставчика? — намръщи се Борн.

— Знаем, че той укрива важна информация. — Хитнър посочи към екрана на лаптопа си. — Намерихме този шифър в едно от копчетата на ризата му. „Дуджа“ е първата позната ни терористична група, която използва шифри от толкова сложно ниво.

— Искам да го разпитам.

— Сорая отговаря за случая — каза Хитнър. — Ще трябва да попитате нея.

Сорая се поколеба само за миг. След това стана и направи жест към вратата.

— Да вървим. Тим, запиши шифъра, дай ни петнайсет минути и след това ела да ни намериш.

Хитнър погледна нагоре, примижавайки, сякаш Борн бе на силна светлина.

— За петнайсет минути няма да успея да приключа доникъде.

— Ще успееш. — Борн отвори вратата. — Или най-малкото ще го представиш така.

До килиите се стигаше по къси, стръмни стоманени стълби с отвори в тях. В рязък контраст с ярко осветената оперативна зала на „Тифон“, това пространство бе малко, тясно, сякаш самата земя под Вашингтон не искаше да отстъпи нито крачка повече.

Борн я спря в долния край на стълбите.

— Обидил ли съм те по някакъв начин?

Сорая се вгледа в него изучаващо.

— Името му е Хирам Чевик — каза тя, умишлено пренебрегвайки въпроса на Борн. — На петдесет и едни години, женен, с три деца. Той е от турски произход, преместил се в Украйна, когато бил на осемнайсет години. Живял в Кейптаун през последните двайсет и три години. Притежава фирма за внос и износ. В по-голямата си част бизнесът е законен, но изглежда, че от време на време господин Чевик се занимава и с други неща. — Тя сви рамене. — Може би любовницата му си пада по диаманти, може би е заради залаганията му в интернет.

— Толкова е трудно в наше време човек да свърже двата края — съгласи се Борн.

Сорая го погледна, понечи да се засмее, но не го стори.

— Аз рядко правя нещата по книга — каза той. — Но каквото и да направя, каквото и да кажа, не подлежи на обсъждане. Ясно ли е?

За момент тя се взря дълбоко в очите му. Какво ли търсеше, зачуди се той.

— Запозната съм с методите ти — каза тя с леден тон.

Облегнат на стената в килията, Чевик пушеше цигара.

Когато видя Борн да се приближава заедно със Сорая, той издуха облак дим и каза:

— Вие спасителният отряд ли сте или инквизиторът?

Борн го разглеждаше, докато Сорая отключваше вратата на килията.

— Значи инквизиторът. — Чевик хвърли угарката и я настъпи с обувката си. — Трябва да ви кажа, че жена ми знае за залаганията ми в интернет. И за любовницата ми.

— Не съм тук, за да ви изнудвам.

Борн влезе в килията. Усещаше присъствието на Сорая, сякаш тя бе част от него. Усети и някакво изтръпване в областта на темето. Тя имаше оръжие и бе готова да го използва срещу затворника, преди ситуацията да излезе от контрол. Беше перфекционист. Борн бе доловил това нейно качество.

Чевик се отдели от стената и застана с ръце, отпуснати отстрани, с леко присвити пръсти. Той бе висок, с широки рамене на бивш ръгби играч и златисти котешки очи.

— Съдейки по отличната ви физическа форма, ще има физическо насилие.

Борн огледа килията с чувството, че знае какво означава да бъдеш затворен на такова място. Искрица от някакъв полуспомен, усещане за гадене под лъжичката.

— Това няма да ме доведе доникъде.

Думите го отърсиха от спомена.

— Това също е вярно.

Не беше самохвалство. Простите реплики му разкриха повече за Чевик, отколкото един час енергични разпити. Погледът на Борн се върна отново върху южноафриканеца.

— Как да решим тази дилема? — разпери Борн ръце. — Вие искате да излезете оттук. Аз се нуждая от информация. Толкова е просто.

Слаба усмивка пробяга по устните на Чевик.

— Ако беше толкова просто, приятелю, аз отдавна щях да съм си тръгнал.

— Казвам се Джейсън Борн. В момента говорите с мен. Аз не съм нито ваш тъмничар, нито ваш неприятел. — Борн спря. — Освен ако вие не поискате.

— Това не ме интересува особено — каза Чевик. — Чувал съм за вас.

Борн кимна към вратата.

— Разходете се с мен.

— Това не е добра идея. — Сорая застана между тях и външния свят.

Борн й направи кратък знак с ръка, на който тя умишлено не обърна внимание.

— Това е сериозно нарушение на мерките за сигурност.

— Опитах се да те предупредя — каза той. — Отдръпни се.

Тя доближи телефона си до ухото, когато той и Чевик минаха край нея. Звънеше на Тим Хитнър, не на Стария.

Макар да бе нощ, светлините от прожекторите превръщаха моравата и пътеките в сребристи оазиси сред многоръките сенки на голите дървета. Борн вървеше до Чевик. Сорая Мур ги следваше на пет крачки като предана гувернантка, на лицето й бе изписано неодобрение, а ръката й бе поставена върху прибраното в кобура оръжие.

Долу в подземията Борн бе завладян от внезапен натрапчив импулс, задействан от проблясък от спомен — една техника за разпит, която се използваше върху обекти, особено устойчиви на стандартните техники на мъчения и лишаване от усещания. Борн беше съвсем сигурен, че ако Чевик усети свежия въздух, почувства откритото пространство, след като е държан в килия, това бе най-сигурният начин да си представи какво може да спечели, ако отговори честно на въпросите на Борн. И всичко, каквото може да загуби.

— На кого продадохте УИР устройствата? — попита той.

— Вече казах на тази зад нас. Не знам. Беше само глас по телефона.

— Обичайно ли е за вас да продавате управляеми искрови разрядници по телефона? — недоверчиво попита Борн.

— За пет милиона, да.

Достоверно, но дали това беше истината?

— Мъж или жена? — каза Борн.

— Мъж.

— Акцент?

— Британски, както вече им казах.

— Можете и по-добре.

— Какво, не ми ли вярвате?

— Искам отново да си помислите, искам да си помислите по-внимателно. Не бързайте, после ми кажете какво си спомняте.

— Нищо, аз… Чевик спря в сенките на една ябълка. — Чакайте. Може би, само може би, имаше намек за някакъв акцент, нещо по-екзотично, може би източноевропейски.

— Вие сте живели доста години в Украйна, нали?

— Хванахте ме. — Чевик направи гримаса. — Бих казал, че вероятно бе славянин. Имаше някаква нотка, може би Южна Украйна. В Одеса, в северната част на черноморското крайбрежие, където прекарах известно време, диалектът е малко по-различен, както знаете.

Борн, разбира се, знаеше, но не каза нищо. В ума си той броеше минутите до момента, когато Том Хитнър ще пристигне с „декодирания“ шифър.

— Все още ме лъжете — каза Борн. — Трябва да сте видели купувача, когато е взел устройствата.

— Не, не съм. Сделката бе извършена чрез тайно скривалище.

— От глас по телефона? Стига, Чевик.

— Това е истината. Той ми даде конкретно време и конкретно място. Оставих половината от доставката и се върнах след един час за половината от петте милиона. На следващия ден финализирахме сделката. Не видях никого и повярвайте ми, като ви казвам, че и не исках да виждам.

Отново правдоподобно и умно обяснение, помисли си Борн. Ако беше вярно.

— Човешките същества са любопитни по рождение.

— Може и да са — каза Чевик, кимвайки. — Но аз нямам желание да умра. Този човек… неговите хора наблюдаваха скривалището. Те щяха да ме застрелят на място. Знаете това, Борн. Тази ситуация ви е позната.

Чевик изтръска една цигара от пакета, предложи на Борн и след това самият той си взе. Запали я от кутия с кибрит, която бе почти празна, проследи погледа на Борн.

— Нямаше нищо за горене в тази дупка, така че ми позволиха да я задържа.

Ехо отекна в съзнанието на Борн, сякаш някакъв глас му говореше от голямо разстояние.

— Тогава, може би, но сега… — каза той, вземайки кибрита от Чевик.

Чевик не направи никакво движение да се противопостави, вдиша дима в дробовете си и го изпусна с меко свистене. Отвъд тревните площи се чуваше звукът на минаващи коли.

Нищо за горене в тази дупка. Тези думи подскачаха в главата на Борн.

— Кажете ми, господин Борн, били ли сте някога затварян?

Нищо за горене в тази дупка. Фразата, веднъж събудена, продължаваше да се повтаря в опит да блокира мислите и разума му.

Със сумтене Борн побутна Чевик и те продължиха да се разхождат. Борн държеше да бъдат на светло. С ъгълчето на окото си видя Тим Хитнър да бърза към тях.

— Знаете ли какво означава да ти бъде отнета свободата? — Чевик махна парченце тютюн от долната си устна. — Да изживееш целия си живот в бедност. Да бъдеш беден е като да гледаш порнографски филми: започнеш ли веднъж, няма измъкване. Виждате ли, човек се пристрастява към този живот без надежда. Не сте съгласен?

Силно главоболие измъчваше Борн, той усещаше всяка дума като удар с чук от вътрешната страна на черепа си. С изключително усилие осъзна, че Чевик просто се опитва да си възвърне контрола до известна степен. Основно правило на разпитващия бе никога да не отговаря на въпрос. Направеше ли го, губеше абсолютната си власт.

Борн се намръщи. Искаше да каже нещо, но какво беше то?

— Не се заблуждавай. Ти си в ръцете ни.

— Аз ли? — Веждите на Чевик се вдигнаха. — Аз съм нищо, посредник, това е всичко. Трябва да откриете купувача ми. Какво искате от мен?

— Знаем, че можеш да ни заведеш до купувача.

— Не, не мога. Вече ви казах…

Хитнър се приближаваше през мастиленочерни сенки и ярки светлини. Защо Хитнър бе тук? През шума в главата си Борн едва успя да си спомни. Мисълта се изплъзна като риба, след това отново се появи.

— Шифърът, Чевик. Разбихме го.

Точно навреме Хитнър се появи, подаде хартията на Борн, който почти я изпусна, толкова бе съсредоточен върху звъненето в мозъка му.

— Този беше истинска гадост — каза Хитнър леко задъхано. — Но най-накрая го разбих. Петнадесетият алгоритъм, който използвах, се оказа…

Последната част от това, което смяташе да каже, се превърна в дрезгав вик на шок и болка, когато Чевик заби горящото огънче на цигарата си в лявото око на Хитнър. В същото време той завъртя агента пред себе си, притискайки гърлото му с лявата си ръка.

— Само една крачка към мен — каза той ниско — и ще му пречупя врата.

— Ще те застрелям. — Сорая се приближаваше, ръката й с пистолета бе протегната напред, а другата бе свита под дръжката, цевта търсеше мишената и изчакваше удобна възможност. — Ти не искаш да умреш, Чевик. Помисли за жена си и трите си деца.

Борн стоеше като зашеметен.

— Мисля си за петте милиона — озъби се Чевик.

Златистите му очи проблеснаха за миг. Но той вече се отдалечаваше, като пристъпваше назад и притискаше живия щит към гърдите си.

— Няма къде да отидеш — каза Сорая с възможни най-разумен тон. — При всичките агенти, които имаме наоколо. С него, който те забавя.

— Мисля си за петте милиона. — Той продължи да се отдалечава от тях, за да излезе от светлината на натриевите лампи. Насочваше се към 23 улица, където се издигаше Националната академия на науките.

Там имаше повече хора, най-вече туристи, които щяха да попречат на преследването на агентите.

— Никога вече няма да вляза в затвора. Нито ден повече.

Нищо за горене в тази дупка. Внезапен взрив от спомени заличи тези думи: той бягаше по стар калдъръм, остър вятър със солен аромат нахлуваше в ноздрите му. Тялото в ръцете му изведнъж натежа. Той погледна надолу, за да види Мари — не, това бе окървавеното лице на непознатата жена! Кръв бликаше отвсякъде от нея, макар той да се опитваше като обезумял да я спре.

— Не бъди идиот — извика Сорая на Чевик. — Кейптаун? Никога няма да успееш да се скриеш от нас. Там или където и да е другаде.

Чевик поклати глава.

— Но виж какво сторих с него.

— Той е ранен, не е мъртъв — каза тя през стиснати зъби.

— Пусни го.

— Ако ми дадеш оръжието си — каза Чевик с иронична усмивка. — Не? Виждаш ли? Аз вече съм мъртвец във вашите очи, нали, господин Борн?

Борн бавно се отърсваше от кошмара си. Той видя Чевик да стига до 23 улица, Хитнър се запъваше в бордюра като непослушно дете.

И когато Борн се хвърли към него, Чевик бутна Хитнър към тях.

След това всичко стана много бързо. Хитнър се олюля безпомощно. Спирачките на черен джип „Хамър“ изсвистяха съвсем наблизо. Зад него камион с ремарке с нови мотоциклети „Харли Дейвидсън“ сви, за да избегне сблъсъка. С вой на клаксон той удари червен лексус, който се завъртя и се заби в две други коли. На Борн му се стори, че Хитнър се е спънал в бордюра, но след това струя кръв бликна от гърдите му и той се завъртя от удара на куршума.

— О, Боже! — простена Сорая.

Черният хамър беше спрял с леко отворен преден прозорец, откъдето за кратко се мярна зловещият блясък на заглушител. Сорая даде два изстрела, преди ответният огън да накара нея и Борн да търсят прикритие. Задната врата на хамъра се отвори и Чевик се вмъкна вътре. Колата потегли бързо, още преди той да затвори вратата зад себе си.

Прибирайки пистолета в кобура си, Сорая се втурна към партньора си и залюля главата му в скута си.

Ехото на изстрела отекваше в паметта на Борн, той като че ли се измъкваше от някакъв затвор, където всичко наоколо беше приглушено и неясно. Хвърли се покрай Сорая и проснатото тяло на Хитнър, втурна се по 23 улица, без да изпуска от поглед хамъра и камиона с ремаркето. Шофьорът на камиона се бе окопитил, трансмисиите дрънчаха, докато той набираше скорост. Борн се втурна към задната част на камиона, сграбчи веригата около вдигнатата рампа и се изтегли отгоре.

Мисълта му препускаше, докато се катереше на платформата, на която мотоциклетите бяха подредени в спретнати прави редици. Мъждукащият пламък в тъмнината, блясъкът на клечката: Чевик бе запалил цигара с две цели. Първо, разбира се, за да се снабди с оръжие. Втората бе да даде сигнал. Черният хамър бе чакал в готовност. Бягството на Чевик бе грижливо планирано.

От кого? И как те можеха да знаят къде ще бъде той и кога?

Сега нямаше време да търси отговори. Борн видя хамъра точно отпред. Той нито бързаше, нито лъкатушеше в трафика, шофьорът му бе сигурен, че са успели да се измъкнат.

Борн откачи от веригата последния мотоциклет и се метна на седалката. Къде са ключовете? Той запали една клечка от кибритената кутия, която Чевик му бе подхвърлил, и се наведе, за да я предпази от вятъра. Пламъкът трепна само за секунда, но Борн успя да види, че ключовете са прикрепени от долната страна на блестящия черен резервоар.

Вкара ключа и запали двигателя „Twin Cam 88 В“. Той форсира мотора, измествайки тежестта си назад. Предната част на мотоциклета се вдигна, докато той се носеше към задния край на ремаркето.

Когато още летеше във въздуха, автомобилите зад камиона натиснаха спирачки, предниците им се завъртяха опасно. Борн удари настилката, наведе се напред, мотоциклетът подскочи веднъж, набирайки скорост, щом двете гуми стъпиха на пътя. В хаос от свистящи колела и разтопена гума той направи остър завой и се втурна след черния хамър.

След един дълъг, изпълнен с напрежение миг той го забеляза на претъпкания с автомобили площад, където 23 улица се пресичаше с „Конститюшън Авеню“, насочвайки се на юг към „Линкълн Мемориъл“.

Борн включи мотоциклета на по-висока скорост и подкара на зигзаг, врязвайки се в кръстовището, докато светофарът светеше жълто, което доведе до ново свистене на спирачки и гневни клаксони.

Той следваше хамъра, който описваше четвърт обиколка около осветения мемориал достатъчно бавно, така че Борн успя да скъси разстоянието между тях. Когато хамърът продължи към отклонението за „Арлингтън Мемориъл Бридж“, той даде газ и се блъсна в задната му броня. Колата не обърна внимание на маневрата на мотоциклета, сякаш бе слон, размазващ муха. Преди Борн да успее да изостане, шофьорът натисна рязко спирачките. Тежката задна част на колата се блъсна в мотоциклета, изхвърляйки го към мантинелата, под която течаха черните води на Потомак. Насреща му летеше един фолксваген, чийто клаксон свиреше, той почти успя да довърши работата, която хамърът бе започнал. Но в последния момент Борн успя да овладее мотора, заобиколи фолксвагена и отново се вля в трафика след ускоряващия хамър.

Над главата си чу издайническо туип-туип-туип, погледна нагоре и видя тъмно насекомо с блестящи очи: хеликоптер на ЦРУ. Сорая отново бе използвала телефона си.

Сякаш бе прочела мислите му, телефонът му иззвъня и той чу плътния й глас в ухото си.

— Точно над теб съм. Има кръстовище с кръгово движение в центъра на Кълъмбия Айлънд. Увери се, че хамърът ще стигне дотам.

Той задмина един миниван.

— Оцеля ли Хитнър?

— Тим е мъртъв заради теб, кучи сине.

Хеликоптерът се приземи на островчето на кръговото движение и ужасният шум секна внезапно, когато пилотът изгаси мотора. Черният хамър продължаваше да се движи, сякаш нищо не бе станало. Борн си проби път между колите и отново се доближи до хамъра.

Той видя Сорая и двама други агенти на ЦРУ да излизат от хеликоптера с полицейски каски на главите и огнестрелни оръжия в ръцете. Зави рязко и се изравни с хамъра. Със свития си лакът разби страничното стъкло на шофьора.

— Отбий! — изкрещя той. — Отбий на кръстовището или ще те застрелям!

Втори хеликоптер се появи над Потомак, приближавайки се бързо към тяхната позиция. Подкрепление на ЦРУ.

Хамърът не даваше признаци, че намалява. Без да сваля очи от пътя, Борн се протегна назад и отвори чантата с инструменти на седалката. Пръстите му напипаха гаечен ключ. Той знаеше, че ще има само една възможност. Изчислявайки курса и скоростта, той хвърли ключа, който се блъсна в задната гума откъм страната на шофьора. Колелото мина през гаечния ключ и го изхвърли с ужасна сила към задната ходова част.

Изведнъж хамърът се разтресе, което вкара ключа още по-дълбоко в ходовата част. След това нещо се счупи, може би ос, и колата намали скоростта, въртейки се почти неконтролируемо. Повече по инерция, той се заби в бордюра до кръстовището и спря, но моторът му потракваше като часовник.

Сорая и другите агенти се разпръснаха, за да се приближат към хамъра с извадени оръжия, насочени към купето. Когато скъси достатъчно разстоянието, Сорая простреля двете предни гуми. Друг агент стори същото със задните. Хамърът щеше да остане там, докато влекач на ЦРУ не го изтегли обратно в щабквартирата за криминологични експертизи.

— Всички вън от колата! Вън от колата веднага! — изкрещя Сорая.

Когато агентите заобиколиха хамъра, Борн видя, че те носят бронежилетки. След смъртта на Хитнър Сорая не искаше да поема никакви рискове.

Те бяха на десетина метра от хамъра, когато Борн усети, че настръхва. Нещо не беше наред, но той просто недоумяваше какво. Погледна отново, всичко изглеждаше наред — целта заобиколена, приближаващите се агенти, вторият хеликоптер, кръжащ отгоре, шумът, който се засилваше все повече…

И изведнъж разбра.

Боже мой!, помисли си Борн и рязко завъртя дръжките на мотоциклета, увеличавайки скоростта. Той изкрещя на агентите, но през шума на двата хеликоптера и на собствения му мотоциклет едва ли някой щеше да го чуе. Сорая се приближаваше към вратата на шофьора, докато другите, разпръснати зад нея, бяха готови да я прикрият с кръстосан огън, ако се наложи.

Сцената се разиграваше перфектно, но не беше така.

Борн се наведе напред, докато мотоциклетът се носеше през кръстовището. Трябваше да измине още стотина метра, което щеше да го изведе отляво на хамъра. Той свали дясната си ръка от дръжката на кормилото и започна да маха като обезумял, но агентите бяха съсредоточени върху целта си.

Той форсира двигателя и дълбокото му гърлено бучене най-после надви вибриращото туип-туип-туип на кръжащия хеликоптер. Един от агентите го забеляза как ръкомаха. Той извика на другия агент, който изгледа Борн, докато той профучаваше покрай хамъра.

Сцената се разиграваше като от учебник на ЦРУ, но не беше така, защото двигателят на хамъра потракваше, охлаждайки се, докато все още работеше.

Сорая беше на по-малко от пет метра от целта, движеше се напрегнато, полуприведена. Очите й се разшириха, когато го видя, но в този момент той я сграбчи с протегнатата си дясна ръка, преметна я зад себе си върху мотоциклета. Един от агентите, който лежеше на земята, алармира втория хеликоптер, тъй като той внезапно се издигна и се отдалечи в обсипаната със звезди нощ.

Тиктакането, което Борн бе чул, не можеше да идва от машината. То идваше от бомба с дистанционно задействане.

Експлозията разкъса хамъра, превръщайки частите му в димящи шрапнели, които свистяха зад тях. Борн, който засили мотоциклета до пределна скорост, усети как ръцете на Сорая обгръщат кръста му. Той се наведе ниско над кормилото, а тя се притисна с гърдите си към гърба му, докато се нагаждаше към неговата стойка. Бучащият въздух бе нажежен като в пещ, небето стана искрящо оранжево, след което се покри с мазен черен дим. Градушка от метални късове виеше и свистеше наоколо, разораваше земята, удряше настилката на пътя, съскаше в реката, изстивайки.

Борн със Сорая, вкопчена здраво в него, ускори към светлините на величествения Вашингтон.

Четвърта глава

Джейкъб Силвър и брат му се появиха отвън около вечеря, когато дори такива градове като Вашингтон изглеждат опустели или най-малкото самотни, някаква мрачна меланхолия лишава улиците от живот. Когато двамата мъже влязоха в тихото фоайе на хотел „Конститюшън“ на северния ъгъл на 20 улица и „Еф Стрийт“, Томас, дежурният служител на рецепцията, напусна мястото си и побърза покрай релефните мраморни колони, по луксозните килими да ги посрещне.

Той имаше основание да бърза. Както и другите служители на рецепцията, беше получил шумоляща нова стодоларова банкнота от Лев Силвър, брата на Джейкъб Силвър, когато той се регистрира. Тези еврейски търговци на диаманти от Амстердам явно бяха заможни хора. Към двамата Силвър трябваше да се отнасят с най-голямо уважение и грижа, както подобаваше на високото им положение.

Томас, нисък мъж с потящи се ръце, който приличаше на мишка, забеляза, че лицето на Джейкъб Силвър бе зачервено и възбудено като при победа. Работата на Томас бе да предусеща нуждите на високопоставените си клиенти.

— Господин Силвър, казвам се Томас. За мен е удоволствие да се запознаем, сър — каза той. — Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Има, Томас — отговори Джейкъб Силвър. — Бутилка от най-доброто ви шампанско.

— И извикай пакистанеца — добави Лев Силвър, — как му беше името?

— Омар, мистър Силвър.

— О, да, Омар. Харесва ми. Нека той да донесе шампанското.

— Много добре. — Томас почти се прегъна от кръста в поклон. — Веднага, господин Силвър.

Той бързо се отдалечи, докато братята Силвър влязоха в облицованата с плюш кабина на асансьора, която ги качи безшумно на петия етаж.

— Как мина? — попита Лев Силвър.

— Перфектно — отговори Джейкъб Силвър.

В апартамента той съблече сакото и якето си и се насочи директно към банята, като запали всички светлини. Чу зад себе си във всекидневната да се включва телевизор. В банята свали пропитата си от пот риза.

В банята с розов мрамор всичко бе подготвено.

Джейкъб Силвър, гол до кръста, се наведе над мраморната мивка и махна златистите лещи. Висок, с телосложение на бивш ръгби играч, той бе в отлична форма на атлет: плосък корем, мускулести рамена, мощни крайници. Затвори пластмасовата кутия, в която внимателно постави лещите, и се погледна в огледалото. Зад отражението си той видя голяма част от апартамента в кремаво и сребристо. Чуваше ниското бръмчене на Си Ен Ен. След това каналът се превключи на „Фокс Нюз“, след това на Ем Ес Ен Би Си.

— Нищо. — Наситеният теноров глас на Мута ибн Азиз прозвуча от другата стая. Мута ибн Азиз сам бе избрал псевдонима си „Лев“. По никой от новинарските канали.

— Няма и да има — каза Джейкъб Силвър. — ЦРУ са изключително ефикасни в манипулирането на медиите.

Мута ибн Азиз се появи в огледалото, с едната си ръка се държеше за рамката на вратата към банята, другата бе скрита зад него. Тъмна коса и очи, класическо семитско лице, ревностна и неугасима решимост, той бе по-малкият брат на Абуд ибн Азиз.

Мута влачеше зад себе си стол, който намести срещу тоалетната чиния. Погледна се в огледалото и каза:

— Изглеждаме като голи без бради.

— Това е Америка. — Джейкъб направи рязък жест с глава. — Върви в стаята.

Останал отново сам, той последва хода на мислите на Фади. Отказа се от самоличността на Хирам Чевик в момента, в който заедно с Мута се измъкнаха от черния хамър. Мута, както бе инструктиран по-рано, бе оставил полуавтоматичния пистолет „Берета“ със зловещ заглушител на предната седалка, когато се блъснаха в тротоара. Той самият имаше сигурна ръка, но никога не се е съмнявал в точната стрелба на Мута ибн Азиз.

Те изскочиха, докато хамърът потегляше, шмугнаха се зад един ъгъл, преминаха бързо през 20 улица до „Еф Стрийт“ и изчезнаха като привидения в уютно осветената сграда на хотела.

Междувременно, на километър от тях, Ахмад със своя товар от експлозив С4, с който бе натъпкана предната част на купето на хамъра, вече бе станал мъченик, бе отишъл в рая. Герой за семейството си, за народа си.

Целта ти е да елиминираш възможно най-много от тях — му каза Фади, когато Ахмад доброволно пожела да стане мъченик. Всъщност имаше много доброволци, които не се различаваха особено един от друг. Всички бяха абсолютно надеждни. Фади избра Ахмад, защото му бе братовчед. Той, естествено, бе един от многото му братовчеди, но Фади дължеше на чичо си малка услуга, която върна по този начин.

Фади бръкна в устата си, извади порцелановите зъбни фасети, които използва, за да разшири челюстта на Хирам Чевик. Изми ги с вода и сапун и ги върна в куфарчето с твърди стени, което търговците използваха за транспортирането на скъпоценни камъни и бижута. Мута предвидливо го беше поставил на широкия ръб на ваната, така че всичко да е леснодостъпно: лабиринт от малки полички и отделения, напълнени с какви ли не театрални гримове, козметика за почистване, изкуствени венци, перуки, цветни контактни лещи и различни протези за носове, захапки, зъби и уши.

Изстиска разтворител върху голям памучен тампон и внимателно отстрани грима от лицето, врата и ръцете си. Естествената му, загоряла от слънцето кожа се показваше на ивици, свали цяло десетилетие от възрастта си, докато истинското лице на Фади не се появи изцяло. Кратко време, през което той бе самият себе си, ценно като скъпоценен камък, в центъра на вражеския лагер. След това той и Мута ибн Азиз щяха да изчезнат, издигайки се през облаците, към следващата им цел.

Той избърса лицето и ръцете си с хавлия, върна се във всекидневната на апартамента, където Мута гледаше „Семейство Сопрано“ по Ейч Би Оу.

— Отвратен съм от това създание Кармела, жената на водача им — каза той.

— Би трябвало. Погледни голите й ръце!

Кармела стоеше на отворената врата на нейната покварена огромна къща и гледаше как поквареният и огромен съпруг влиза в покварения огромен „Кадилак Ескалейд“.

— И дъщеря им прави секс преди брака. Защо Тони не я убие, както повелява законът? Убийство на честта, така че той и семейната чест да не бъдат потъпкани в калта.

В изблик на отвращение Мута ибн Азиз се приближи към телевизора и го изключи.

— Ние полагаме усилия да посветим нашите жени в мъдростта на Мохамед, на Корана, на истинската вяра, която да ги води — каза Фади. — Тази американка е неверница. Тя е едно нищо, нищожество.

На вратата се чу дискретно почукване.

— Омар — каза Мута. — Аз ще отворя.

Фади мълчаливо кимна, преди да влезе отново в банята.

Мута прекоси плюшения килим, разтвори широко вратата, за да може Омар да влезе. Той бе висок, широкоплещест мъж на не повече от 40 години, с бръсната глава, бързо появяваща се усмивка и склонност да разказва неразбираеми шеги. На рамото си беше подпрял сребърен поднос с бутилка в огромна кофа за лед, две чаши и плато от прясно нарязани плодове. Омар изпълваше вратата като Фади, помисли си той за двамата мъже, които бяха долу-горе на една височина и тегло.

— Шампанското — каза Омар, без да е нужно, и пресече стаята, за да остави товара си на стъклената масичка за коктейли. Ледът издаде звънтящ звук, когато той извади бутилката.

— Аз ще го отворя — каза Мута, грабвайки тежката бутилка с шампанско от ръцете на сервитьора.

Когато Омар подаде кожената папка със сметката, Мута извика:

— Джейкъб, шампанското е тук. Трябва да се подпишеш.

— Кажи на Омар да дойде в банята.

Омар погледна въпросително.

— Върви — усмихна се очарователно Мута ибн Азиз. — Уверявам те, че няма да те ухапе.

Мута върна бутилката в леглото й от ситно натрошен лед. Той нямаше представа колко струва шампанското и въобще не го интересуваше. Когато чу силен шум от банята, той включи отново телевизора и усили звука. Сменяше каналите, тъй като „Семейство Сопрано“ бе свършил, и се спря, когато разпозна лицето на Джак Никълсън. Гласът на актьора изпълни стаята.

— Джони е тук! — изграчи Никълсън през отвора във вратата на банята, който бе направил с брадва.

Омар бе завързан за стола в банята с ръце зад гърба. Големите му кафяви влажни очи гледаха към Фади. Мястото на челюстта му със следа от удар започваше да се подува.

— Ти не си евреин — каза Омар на урду. — Ти си мюсюлманин.

Фади не му обърна внимание, погълнат от работата си, която в момента бе смъртта.

— Ти си мюсюлманин като мен — повтори Омар. За негова голяма изненада той не изглеждаше уплашен. Сякаш бе изпаднал в състояние, подобно на сън, сякаш от момента на раждането си бе очаквал тази среща. — Как можете да правите това?

— След малко ти ще се превърнеш в мъченик за каузата — каза Фади на урду, който баща му се бе постарал той да научи като дете. — Защо се оплакваш?

— Това е вашата кауза — каза Омар спокойно. — Не моята.

Той призова от дълбините на своята същност всички скрити сили, защото по природа бе плашлив човек. Сега, осъзна той, имаше публиката, за която бе мечтал.

— Ислямът е религия на мира, а вие водите ужасна, кървава война, която унищожава семейства и цели поколения.

— Американските терористи не ни дадоха избор. Те смучат от нашия петрол, но това не е достатъчно за тях. Те искат да притежават петрола ни. Така че те измислят лъжи и ги използват като оправдание, за да нахлуят в нашата земя. Американският президент твърди — разбира се, лъже, — че неговият Бог му е проговорил. Американците съживиха епохата на кръстоносците. Те са най-големите неверници в света — там, накъдето тръгнат, Европа ги следва, независимо дали с желание или неохотно. Америка е като огромна машина, която се търкаля по целия свят, прегазвайки всичко по пътя си. Ако не ги спрем, те ще ни унищожат. Те искат точно това. Гърбовете ни са притиснати до стената. Ние бяхме въвлечени в тази война на оцеляване въпреки желанието ни. Те постоянно ни отнемаха мощта и достойнството. Сега искат да окупират целия Близък изток.

— Ти говориш с ужасна, разяждаща омраза.

— Дар от американците. Пречисти се от цялата западна поквара.

— Ще ти кажа, че докато си съсредоточен върху омразата, ти си обречен. Твоята омраза те е направила сляп за всяка друга възможност, освен за тази, създадена от теб.

Тръпка от едва сдържан гняв премина през него.

— Не съм създавал нищо! Аз защитавам онова, което трябва да бъде защитено! Не можеш ли да видиш, че целият ни живот виси на косъм.

— Ти си този, който не може да види. Има друг начин!

Фади дръпна главата му назад, думите му прозвучаха саркастично.

— Ах, да, сега ти ми отвори очите, Омар. Ще се откажа от народа си, от наследството си. Ще стана като теб слуга, обслужващ упадъчните прищевки на разглезени американци, зависещ от трохите, останали на масата им.

— Виждаш само това, което искаш да видиш — каза Омар тъжно. — Само трябва да погледнеш израелския модел, за да видиш какво може да бъде направено с упорит труд и…

— Израелците имат парите и военната мощ на Америка зад себе си — изсъска Фади в лицето му. — Те имат и ядрена бомба.

— Разбира се, това е, което ти виждаш. Но самите израелци са нобелови лауреати по физика, икономика, химия, литература, печелили са отличия в квантовата механика, термодинамиката на черните дупки, теорията на струните. Израелците са създатели на „Пакард Бел“, „Оракъл“, „Скан Диск“, „Акамай“, „Меркюри Интерактив“, „Чек Пойнт“, „Амдокс“, „Ай Си Кю“.

— Говориш безсмислици — каза Фади презрително.

— За теб, да. Защото знаеш само да унищожаваш. Тези хора са създали живот за самите себе си, за децата си, за децата на децата си. Това е моделът, който трябва да следваш. Обърнете се навътре, помагайте на своите хора, образовайте ги, позволете им да направят нещо за себе си.

— Ти си луд — каза Фади в бяс. — Никога. Свършено е. Край.

Дланта му разсече въздуха. Тя държеше блестящо острие, което преряза гърлото на Омар от край до край.

След като хвърли последен поглед към маниакално ухиленото лице на Никълсън, Мута ибн Азиз влезе в гротескната баня от розов мрамор, която му приличаше на плът с одрана кожа. Омар седеше на стола, който той бе поставил до ваната. Фади, наведен над него, изучаваше лицето му, сякаш искаше да го запомни. Сандъчето с гримове бе обърнато, сигурно Омар беше го съборил, докато е ритал в смъртните си гърчове. Малки бурканчета, счупени шишенца, протези бяха пръснати из цялото помещение.

— Изглежда толкова тъжен, свлечен на стола — каза Мута.

— Той е извън тъгата — каза Фади. — Извън всички болки и удоволствия.

Мута се взря в безжизнените очи на Омар, зениците му бяха застинали и разширени в смъртта.

Фади седна на ръба на ваната. След миг колебание Мута вдигна електрическа машинка за подстригване от пода. Беше закачил огледало на стената зад ваната с вакуумни закачалки. Фади се гледаше в него, следейки всяко движение, докато другарят му започна да стриже косата му.

Когато Мута свърши, Фади се изправи. Хвърли поглед в огледалото над мивката, а след това отново към Омар. Обърна се на една страна и Мута обърна главата на Омар, така че да се вижда същата страна. После другата страна.

— Още малко тук — Фади посочи мястото, където Омар беше оплешивял.

Когато остана доволен, той се изправи и започна да си оформя носа на Омар, леката му обратна захапка, удължените му ушни миди.

Задно съблякоха униформата на Омар, чорапите и обувките му. Фади не забрави бельото му, като облече първо него. Трябваше да бъде напълно автентичен.

— La ilaha ill Allah — ухили се Мута. — Изглеждаш точно като пакистанския слуга.

Фади кимна.

— Време е.

Минавайки през апартамента, той взе таблата, която Омар бе донесъл. В коридора взе асансьора за обслужващия персонал до мазето. На екрана на ръчно видеоустройство извади схемите на хотела. Отне му по-малко от три минути, за да локализира помещението, в което се намираха електрическите панели за вентилационната и отоплителната система, електричеството и системата за пръскачките в случай на пожар. Вътре той отстрани капака на панела за пръскачките, разкачи жиците за петия етаж. Цветовият код на жиците щеше да изглежда непокътнат на всеки, който провереше, но сега кабелите бяха дадени на късо, така че пръскачките на петия етаж да не работят.

Върна се на петия етаж по същия начин, както беше дошъл. Една камериерка влезе в асансьора на втория етаж и той я заговори, имитирайки гласа на Омар. Тя слезе на четвъртия етаж, без да заподозре нещо.

Върна се в апартамента на братя Силвър и влезе в банята. От долното чекмедже на куфара си извади малък спрей и два метални контейнера с въглероден дисулфид. Изпразни единия контейнер в скута на Омар, миризмата на развалени яйца се разнесе във въздуха. Във всекидневната изпразни втория контейнер под прозореца, където падаше подгъвът на плътните завеси. След това напръска завесите с вещество, което щеше да превърне материята от трудно горима в запалима.

Връщайки се в трапезарията, каза:

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Не съм забравил нищо, Фади.

Фади се вмъкна обратно в банята и запали катализатора в скута на Омар. От него нямаше да остане и следа, нито разпознаваема кост, нито парче плът щяха да оцелеят от ужасната, пъклена жарава, която катализаторът щеше да постигне. В това време Мута запали края на завесите и те заедно напуснаха апартамента. Разделиха се почти незабавно, Мута ибн Азиз към стълбите, Фади отново към асансьора за прислугата. Две минути по-късно той излезе през страничния изход, сякаш бе Омар, излязъл да изпуши една цигара. Тридесет и четири секунди по-късно Мута се присъедини към него.

Тъкмо бяха завили от 20 улица към „Ейч Стрийт“, защитени от грамадата на една от сградите на университета „Джордж Вашингтон“, когато с оглушително бучене огънят изби прозореца на петия етаж и лумна в трите стаи в апартамента на братя Силвър.

Те вървяха по улицата под звуците на викове и засилващ се вой на сирени. Трептящ червен пламък се издигна в нощта, сърцераздирателната светлина на унищожение и смърт.

Фади и Мута ибн Азиз знаеха това добре.

Отдалечен както от лукса, така и от международния тероризъм, Нортийст бе изпълнен със свои собствени, вътрешни трагедии, произтичащи от бедност, вражди и липса на граждански права — отровните елементи на едно съществуване, толкова познато на Фади и Мута ибн Азиз.

Банди владееха голяма част от територията, наркотрафикът и проституцията бяха бизнесът, от който се хранеха силните, лишените от морал. Ожесточени войни за територии, престрелки от преминаващи автомобили, бушуващи пожари се случваха почти всяка нощ. Нямаше нито един патрулиращ полицай от вашингтонската полиция, който би рискувал да навлезе пеша по тези улици без въоръжено подкрепление. Това се отнасяше и за патрулните коли, в които винаги имаше по две ченгета. Понякога при особено опасни нощи или при пълнолуние — по трима или четирима.

Борн и Сорая караха през нощта по тези бедняшки улици, когато той забеляза за втори път черно камаро зад тях.

— Имаме опашка — каза той през рамо.

— Това са агенти на „Тифон“ — отвърна Сорая, без да погледне назад.

— Откъде знаеш?

Сред свистенето на вятъра той чу особеното метално изщракване на автоматичен нож. След това острието опря в гърлото му.

— Отбий — каза тя в ухото му.

— Ти си полудяла. Хвърли ножа.

Тя притисна по-силно острието на ножа.

— Прави каквото ти казвам.

— Не знам какво.

Тя го блъсна в гърба.

— По дяволите! Отбий веднага!

Той послушно намали. Черното камаро се приближи, боботейки, от лявата му страна и го притисна до тротоара. Сорая наблюдаваше със задоволство, когато Борн внезапно натисна с палеца си нерва от вътрешната страна на китката й. Пръстите й се разтвориха инстинктивно и той хвана падащия автоматичен нож за дръжката, затвори го и го прибра в якето си.

Камарото стриктно следваше указанията и застана косо до бордюра точно пред него. Задната врата се отвори и един въоръжен агент изскочи оттам. Борн завъртя рязко дръжките на кормилото, двигателят на мотоциклета изрева и той зави надясно напряко през една поляна с изсъхнала трева, а после по тясна алея между две къщи.

Той чуваше викове зад себе си, блъскането на врата, гневното бучене на двигателя на камарото. Алеята обаче беше твърде тясна, за да може колата да последва мотоциклета. Можеше да се опитат да го засекат от другата страна, но той имаше решение и на това. Познаваше тази част на Вашингтон и бе готов да се обзаложи, че те не я познават.

Освен това трябваше да се справи със Сорая. Макар да й бе отнел ножа, тя можеше да използва всяка част от тялото си като оръжие. И тя го правеше с точни и ефективни движения. Забиваше ставите на пръстите си в бъбреците му, удряше го с лакът в ребрата, дори се опита да извади окото му с пръст, очевидно отмъщавайки за това, което бе станало с клетия Том Хитнър.

Борн изтърпя всички атаки с мрачен стоицизъм, опитвайки да се защити, доколкото може, докато мотоциклетът се носеше по тясната алея между мръсните стени на сградите от двете страни. Кофи за боклук и пияници в безсъзнание бяха най-честите препятствия, които му се налагаше да заобикаля.

Трима младежи се появиха в края на алеята. Двамата носеха бейзболни бухалки, които размахваха с неприкрита заплаха. Третият насочи към него евтин пистолет, когато мотоциклетът се приближи.

— Дръж се! — изкрещя той на Сорая и усещайки ръцете й да обгръщат здраво кръста му, се наклони назад, като измести рязко центъра на тежестта и същевременно форсира машината. Предното колело се отдели от земята. Мотоциклетът се втурна срещу бандитите, ревейки като лъв в атака. Чу се изстрел, но долната част на мотоциклета ги защити. Борн изтръгна бухалката от ръцете на бандита отляво, удари с нея китката на третия тийнейджър и изби оръжието.

Те стигнаха до края на алеята, той се наведе напред, връщайки обратно мотоциклета на две колела точно навреме преди един остър завой надясно, надолу по улица, осеяна с боклук и пълна с улични кучета, които се разлаяха при оглушителното преминаване на харлея.

Борн каза:

— Сега можем да оправим…

Той не успя довърши. Сорая бе притиснала със сгънатата си ръка трахеята му и оказваше смъртоносен натиск.

Пета глава

— Проклет да си, проклет да си, проклет да си! — повтаряше Сорая монотонно като екзорсист.

Борн едва я чуваше. Той бе твърде зает да остане жив. Мотоциклетът фучеше със сто километра в час надолу по улицата, по грешен път, докато всичко това се случваше. Успя да избегне един стар форд, който надуваше клаксона, а отвътре някой сипеше ругатни. Междувременно закачи странично един линкълн, паркиран на отсрещния тротоар. Мотоциклетът се удари, подскочи, оставяйки дълга неравна черта на предния калник на континентала. Трахеята на Борн, почти напълно блокирана от задушаващата хватка на Сорая, не пропускаше въздух в дробовете му. Звезди проблеснаха в периферното му зрение и за части от секундата той загуби съзнание.

Дори и тогава той забеляза, че линкълнът се раздвижва, прави остър обратен завой и започва да преследва с висока скорост мотоциклета, който го е одрал. Отпред камион се движеше с грохот към него, заел по-голямата част от улицата.

Линкълнът рязко увеличи скоростта, а когато се изравни с него, затъмнените му прозорци се смъкнаха, появи се кръгло черно лице, което гледаше намръщено и ругаеше. След това се показа изгладнялото дуло на оръжие с рязана цев.

— Т’ва да ти е за урок, копеле!

Преди кръглоликият да успее да дръпне спусъка, Сорая го ритна с левия си крак. Носът на ботуша й удари дулото на оръжието, то се отметна рязко нагоре и изстрелът се насочи към короните на дърветата, растящи край улицата. Борн се възползва от възможността, завъртя дръжките на кормилото и се понесе надолу по улицата право срещу огромния камион. Шофьорът видя самоубийствената им маневра и изпаднал в паника, завъртя остро волана, като същевременно натисна рязко и задържа спирачките. Камионът издаде виещ звук в знак на протест и се преобърна странично, препречвайки пътя.

Сорая видя смъртта да се приближава с бясна скорост, изкрещя на арабски и отпусна хватката си около врата на Борн, за да го обгърне отново през кръста.

Борн се закашля, вдишвайки живителна глътка въздух, наклони се изцяло надясно и изгаси мотора секунда преди да се врежат в камиона.

Викът на Сорая секна. Мотоциклетът падна настрани сред искри й пръски кръв от ожулената кожа на крака на Борн, докато те се плъзгаха към лудо въртящите се оси на камиона.

Борн включи двигателя, използвайки инерцията и тежестта на телата им, за да изправи отново мотоциклета.

Сорая, твърде замаяна, за да поднови незабавно атаката си, каза:

— Спри, моля те, спри веднага!

Борн не й обърна внимание. Той знаеше какво прави.

Директорът разговаряше с Матю Лърнър, който го осведомяваше за подробностите около бягството на Хирам Чевик и ужасяващото развитие на случая.

— С изключение на Хитнър — каза Лърнър, — щетите са леки. Двама агенти с порезни рани и ожулвания — единият от тях е и с мозъчно сътресение. Трети агент е изчезнал. Минимални щети на птичката на земята — той имаше предвид хеликоптера, — никакви на тази във въздуха.

— Това стана на обществено място — каза Стария. — Беше аматьорско изпълнение.

— Какво, по дяволите, си мислеше Борн, като изкара Чевик навън?

Директорът погледна към портрета на президента, който висеше на една от стените в заседателната зала. На другата пък имаше портрет на предишния директор на ЦРУ. Първо те изцеждат до капка, а после поръчват портрета ти, помисли си той с горчивина. Годините минаваха покрай него, но в някои дни — като днес например — той усещаше как всяка песъчинка в пясъчния часовник го затрупва бавно и безнадеждно. Атлант с приведени рамена.

Директорът порови в някакви документи и вдигна един лист към светлината.

— Шефът на вашингтонската полиция се обади, също и шибаното ФБР. — Той впи поглед в Лърнър. — Знаеш ли какво искаха, Матю? Искаха да знаят дали могат да помогнат. Можеш ли да си представиш? Е, аз мога. Президентът се обади да попита какво, по дяволите, става, дали сме атакувани от терористи, дали трябва да тръгва за Оз.

Това бе другото име на тайната правителствена резиденция, секретното място, от което президентът и екипът му можеха да управляват страната в случай на мащабен извънреден случай.

— Казах му, че всичко е под контрол. Сега ти задавам същия въпрос и, за Бога, по-добре е да получа отговора, който искам.

— В края на краищата се връщаме отново към Борн — каза Лърнър, докато четеше набързо приготвените бележки, които шефът на канцеларията му бе дал в последния момент преди началото на срещата. — Най-новата история на ЦРУ е изпълнена с обърквания и катастрофи, които по някакъв начин винаги са свързани с Джейсън Борн.

Неприятно ми е да ти кажа, че съм те предпазил, но цялата тази бъркотия можеше да бъде избегната, ако не бе позволил на Линдрос да тръгне. Знам, че някога е бил полеви агент, но това е било преди време. Реакциите бързо се притъпяват от административните задължения. Той трябваше да си управлява агенцията. Кой ще я ръководи, ако е мъртъв? Провалът с Чевик бе пряк резултат от това, че „Тифон“ нямаше ръководител.

— Всичко, което казваш, е вярно, по дяволите. Не биваше да позволявам на Мартин да ме въвлича в тази история. Катастрофа след катастрофа край Рас Дежен. Добре, поне този път Борн няма да се измъкне от контрол.

Лърнър поклати глава.

— Дали това е достатъчно?

— Какво имаш предвид?

— Все повече си мисля, че има реална възможност Борн да е замесен в бягството на Чевик.

Веждите на Стария се сключиха.

— Имаш ли доказателство за това?

— Работя по въпроса — каза Лърнър. — Но това е толкова логично. Бягството е било планирано предварително. Хората на Чевик имаха нужда той да излезе от килията и Борн свърши това доста ефикасно. Успяхме да се убедим в неговата ефективност.

Стария удари с ръка по масата.

— Ако той стои зад бягството на Чевик, кълна се, че ще го одера жив.

— Аз ще се погрижа за Борн.

— Търпение, Матю. За момента се нуждаем от него. Трябва да върнем Мартин Линдрос и сега Борн е единствената ни надежда. Отдел „Операции“ изпрати втория екип „Скорпиън“ да открие първия, загубихме и двата.

— Казах ти, че с моите контакти мога да събера малък екип от наемници, бивши сътрудници на Агенцията за национална сигурност, които сега са в частния сектор.

Директорът поклати глава.

— Тази идея бе мъртва от самото начало. Никога не бих позволил на група наемници, хора, които не познавам, които не са под мое командване, да участват в такава деликатна мисия.

— Но Борн… Проклятие, ти знаеш миналото му, и сега историята се повтаря. Той прави каквото си поиска, каквото му изнася и не му пука за никой друг.

— Всичко, което каза за Борн, е вярно. Лично аз презирам този човек. Той олицетворява това, което смятам за заплаха за организация като ЦРУ. Но знам нещо друго — той е лоялен към хората, с които е свързан. Мартин е един от тях. Ако някой може да го открие и измъкне, това е Борн.

В този момент вратата се отвори и се появи Ан Хелд.

— Сър, имаме вътрешен проблем. Достъпът ми до секретна информация е отменен. Обадих се на „Електронна сигурност“ и те казаха, че не е грешка.

— Точно така, Ан. Това е част от плана за реорганизация на Матю. Според него нямаш нужда от достъп до свръх-секретна информация, за да вършиш работата, която ти давам.

— Но, сър…

— Чиновническият персонал си има свое ниво на достъп до информация — каза Лърнър. — Оперативният има друго. Чисто и ясно, без двусмислици. — Той погледна към нея. — Все още ли има проблем, мис Хелд?

Ан бе бясна. Погледна към Стария, но веднага разбра, че е безсмислено да очаква помощ от него. Тя оцени мълчанието, съучастието му като предателство към една връзка, която толкова дълго и упорито бе градила. Почувства се в правото си да се защити, но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото.

Беше готова да затвори вратата, когато куриер от отдел „Операции“ се появи зад нея. Тя се обърна, взе лист хартия от него и се върна обратно.

— Току-що получихме доклад за изчезналия агент — каза тя.

През последните няколко минути директорът ставаше все по-мрачен.

— Кой е той? — рязко попита той.

— Сорая Мур — отговори Ан.

— Ето — каза Лърнър твърдо, — как да си върша работата, когато хора, върху които нямам контрол, правят каквото си искат? Това се дължи директно на Линдрос, сър. Ако ми поверите управлението на „Тифон“, поне докато той или бъде намерен, или бъде потвърдено, че е мъртъв…

— Сорая е с Борн — каза Ан Хелд на шефа си, преди Лърнър да успее да продължи.

— По дяволите! — избухна директорът. — Как се е случило това?

— Изглежда никой не знае — каза Ан.

Директорът се бе изправил, лицето му бе пламнало от гняв.

— Матю, смятам, че „Тифон“ се нуждае от изпълнителен директор. От този момент това си ти. Върви и веднага поеми работата.

— Спри мотоциклета — каза Сорая в ухото му.

Борн поклати глава.

— Все още сме твърде близо до…

— Веднага — Сорая опря острието на нож към гърлото му. — Сериозно ти говоря.

Борн свърна в една странична улица, качи мотоциклета на тротоара и пусна подвижната подпора. Когато двамата слязоха, той се обърна към нея и каза:

— За какво, по дяволите, бе всичко това?

В очите й блестеше зле сдържан гняв.

— Ти уби Тим, ти, кучи сине.

— Какво? Как можа дори да си помислиш…?

— Ти каза на хората на Чевик къде е той.

— Ти си полудяла.

— Така ли? Твоя беше идеята да го изведеш от затворническия блок. Опитах се да те спра, но…

— Не съм убил Хитнър.

— Тогава защо не реагира, докато стреляха по него?

Борн не й отговори, защото нямаше отговор. Спомни си момента, когато бе измъчван от звук и — той потри челото си — от омаломощаваща болка. Сорая бе права. Чевик избяга, Хитнър бе мъртъв. Как бе допуснал да се случи всичко това?

— Бягството на Чевик бе внимателно планирано, дори и по време. Но как? — казваше Сорая. — Откъде знаеха хората на Чевик къде е той? Откъде знаеха, ако ти не си им казал? — Тя поклати глава. — Трябваше да се вслушам по-внимателно в историите, че си излязъл извън всякакъв контрол. Имаше само двама души в цялото ЦРУ, които успя да заблудиш: единият е мъртъв, а другият изчезнал. Ясно е, че не може да ти се има доверие.

С известно усилие Борн успя да сложи ред в мислите си.

— Има и друга възможност.

— Трябва да си много убедителен.

— Не съм се обаждал на никого, докато бяхме долу в килиите или навън.

— Може да си дал знак с ръка и какво ли не друго.

— Права си за начина, но грешиш за помагача. Спомняш ли си, че Чевик запали клечка?

— Как бих могла да забравя? — каза тя горчиво.

— Това бе сигналът за чакащия хамър.

— Точно това е въпросът, хамърът вече чакаше. Ти знаеше, защото ти си го организирал.

— Ако аз го бях организирал, щях ли да ти кажа за него? Помисли си, Сорая! Ти се обади на Хитнър да му кажеш, че излизаме навън. Хитнър е бил този, който се е обадил на хората на Чевик.

Смехът й бе остър и ироничен.

— Какво, тогава значи един от хората на Чевик е застрелял Тим? За какъв дявол биха го сторили?

— За да прикрият напълно следите си. Ако Хитнър е мъртъв, не може да бъде заловен и да ги издаде.

Тя поклати упорито глава.

— Познавах Тим от дълго време, той не беше предател.

— Точно такива хора обикновено са предателите, Сорая!

— Млъкни!

— Може би не е бил предател по свое желание. Може би са го държали в ръцете си по някакъв начин.

— Не искам да чуя нито една дума повече срещу Тим. — Тя размаха заплашително ножа. — Просто се опитваш да спасиш собствената си кожа.

— Ти си абсолютно права, че бягството на Чевик е било планирано предварително. Но аз не знаех къде е държан Чевик — не знаех дори, че държите някого, докато ти не ми го каза десет минути преди да ме заведеш при Чевик.

Това я накара да млъкне. Тя го погледна странно, със същия поглед, който му направи впечатление, когато я видя за първи път в оперативния център на „Тифон“.

— Ако съм ти враг, защо те спасих от експлозията?

Тя потръпна леко.

— Не претендирам, че имам всички отговори.

Борн сви рамене.

— Ако вече си взела решение, може би не трябва да те обърквам с истината.

Тя пое въздух, ноздрите й се разшириха.

— Не знам в какво да вярвам. Откакто дойде в „Тифон“…

Той протегна светкавично ръка и я обезоръжи. Сорая го гледаше с широко отворени очи, когато той обърна ножа и й го подаде с дръжката към нея.

— Ако ти бях враг…

Взе ножа и го плъзна обратно в неопреновата кания отзад на кръста си.

— Добре, значи не си ти врагът. Но и Тим не е. Трябва да има друго обяснение.

— Тогава ще го намерим заедно — каза той. — Аз трябва да изчистя моето име, а ти това на Хитнър.

— Дай ми дясната си ръка — каза тя на Борн.

Хвана китката му и обърна ръката му с дланта нагоре. С другата си ръка тя допря острието на ножа до върха на показалеца му.

— Не мърдай.

С умело движение тя прокара острието по кожата му и отдели малко кръгче от полупрозрачен материал, толкова тънко, че Борн не го бе усетил или забелязал.

— Готово. — Тя го държеше под колебливата светлина на уличните лампи, за да може Борн да го разгледа. — Това е известно като НСУ. Наноелектронно следящо устройство според техниците от ДАРИА. — Тя имаше предвид Агенцията за изследователски проекти в сферата на отбраната към министерството на отбраната. — Използва нанотехнология — микроскопични сървъри. Затова те засякох толкова бързо с хеликоптера.

Борн наистина беше се учудил как хеликоптерът на ЦРУ го откри толкова бързо, но предположи, че са разпознали характерната форма на хамъра. Той се замисли за момент. Сега си спомни с поразителна яснота любопитния поглед на Тим Хитнър, докато четеше копието от телефонния разговор на Чевик: ето как му бяха прикачили устройството.

— Значи са смятали да ме следят по целия път до Рас Дежен, нали! — Той погледна Сорая, която прибра устройството в малка кръгла пластмасова кутийка и зави капачето.

Тя кимна.

— Заповед на директора.

— Толкова за обещанията да действам свободно — каза Борн горчиво.

— Сега си свободен.

— Благодаря.

— Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?

— За какво става дума?

— Позволи ми да ти помогна.

Той поклати глава.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че работя сам.

Сорая го погледна, сякаш искаше да каже нещо, после промени решението си.

— Както ти самият спомена, вече си имаш сериозни проблеми със Стария. Ще се нуждаеш от вътрешен човек. Някой, на когото можеш да се довериш напълно. — Тя направи стъпка назад към мотоциклета. — Знаеш толкова сигурно, колкото това, че двамата стоим тук, че Стария ще се опита да те прецака по всякакъв начин.

Шеста глава

Ким Лъвет беше уморена. Бързаше да се прибере вкъщи при съпруга си, с когото бяха женени от шест месеца. Той бе твърде отскоро във Вашингтон и бяха твърде отскоро заедно, за да са се примирили вече с непоносимата раздяла, което се дължеше на естеството на работата на жена му.

Ким беше винаги уморена. Вашингтонският отдел за разследване на пожари нямаше нормално работно време. Затова агенти като Ким, умни, опитни и кадърни, бяха като хирурзи на бойното поле.

Ким отговори на обаждането на противопожарната служба във Вашингтон по време на кратката пауза в изтощителната къртовска работа по попълването на документите за множеството разследвания за пожари. Това бе един от малкото моменти през последните дни, когато тя си бе позволила да помисли за съпруга си — за широките му рамене, силните му ръце, голото му тяло. Унесът не продължи дълго. Тя взе оборудването си и потегли към хотел „Конститюшън“.

Чу сирената, когато излезе навън. От „Върмънт Авеню“ и 11 улица до североизточния ъгъл на 20 улица и „Еф Стрийт“ беше не повече от седем минути. Хотелът бе заобиколен от полицейски коли и автомобили на пожарната, но огънят вече бе овладян. Водата се стичаше по фасадата от отворена рана в края на петия етаж. Колите на бърза помощ бяха си заминали, наоколо се усещаше острият, нервен мирис на пепел и пресъхващ адреналин, който бащата на Ким й бе описвал толкова добре.

Началник О’Грейди я чакаше. Тя излезе от колата, показа картата си и премина през полицейските заграждения.

— Лъвет — изсумтя О’Грейди.

Той бе едър, набит мъж с къса, но непокорна бяла коса и уши с размера и формата на дебела свинска пържола. Тъжните му воднисти очи я гледаха подозрително. Беше един от многото, които смятаха, че жени нямат място във вашингтонската противопожарна служба.

— Какво имаме тук?

— Експлозия и пожар. — О’Грейди вдигна поглед към зеещия отвор.

— Някой от нашите хора да е пострадал?

— Не е, но благодаря за вниманието. — О’Грейди избърса челото си с мръсна хартиена кърпичка. — Обаче има една жертва — вероятно обитателят на апартамента, но мога отсега да ти кажа, че от остатъците, които намерих, е невъзможно да се определи самоличността му. Освен това ченгетата казват, че един служител липсва. Голям късмет при такъв фойерверк.

— Ти предположи, че е бил гостът.

— Точно така. Пожарът беше необичайно силен и много трудно го угасихме. Затова повикахме отдела за разследване на пожари.

— Какво според теб е причинило експлозията? — попита тя.

— Е, не е бил проклетият бойлер — каза началникът кратко. Той се приближи до нея, миризмата на изгоряла гума и пепел се носеше от него на вълни. Когато отново проговори, гласът му бе тих, напрегнат. — Имаш един час, преди градската полиция да предаде всичко на тези от Вътрешна сигурност. А ти знаеш какво ще стане, когато тези момчета изпотъпчат всичко на местопрестъплението.

— Ясно — кимна Ким.

— Добре. Действай. Някакъв детектив Овъртън те чака.

Той се отдалечи със своята люлееща се, малко кривокрака походка.

Фоайето бе пълно с ченгета и пожарникари, които се въртяха наоколо. Полицаите разпитваха персонала и гостите на хотела, скупчени по ъглите като заговорнически групи. Пожарникарите мъкнеха оборудване по почернялата пътека на стълбището и мраморния под. Цареше нервност и обърканост като в блокирана мотриса на метрото в пиков час.

Ким взе асансьора и излезе в обгорелия и безлюден коридор на петия етаж. На входа на апартамента срещна Овъртън, прегърбен детектив с дълго, мрачно лице, който преглеждаше бележките си.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита тя, след като се представи. — Някакви предположения?

— Може би имам. — Детектив Овъртън отвори бележника си. — Обитателите на този ъглов апартамент са били Джейкъб и Лев Силвър. Братя. Търговци на диаманти от Амстердам. Дошли са някъде към 7,45 ч. Знаем, защото са разговаряли за кратко с един портиер — той отгърна една страница — на име Томас. Единият Силвър е поръчал бутилка шампанско, имали са някакъв празник. След това Томас не ги е виждал. Кълне се, че не са напускали хотела.

Те влязоха в апартамента.

— Можеш ли да ми дадеш някаква информация за причината на експлозията?

— Затова съм тук.

Тя надяна латексови ръкавици и се залови за работа. Бяха минали двадесет минути, когато откри епицентъра на експлозията и продължи, разширявайки периметъра на огледа около него. Обикновено взимаше проби от килима, защото ако е бил използван катализатор, той най-вероятно е силно запалима течност на основата на въглерода като терпентин, ацетон, нафта или подобни. Два издайнически знака: течността се просмуква в килима или дори под него. Можеше да използва и това, което обикновено се наричаше парофазен анализ — съкратено от газова хроматография с парофазен анализ, — който би могъл да улови следите от газовете, отделили се при запалването на катализатора. Тъй като всеки елемент имаше уникални характеристики, анализът не само можеше да определи дали е използван катализатор, но и какъв точно.

Тук обаче огънят е бил толкова силен, че бе унищожил килима и основата. Нищо чудно, че О’Грейди и хората му толкова трудно са го угасили.

Тя проучи всяко парче метал, всяка треска дърво, парче тъкан и купчина пепел. Отвори куфарчето с принадлежностите си и подложи части от тези вещества на безброй тестове. Останалото постави внимателно в стъклени контейнери, запечата ги с непропускащи въздух запушалки и постави всеки контейнер в дунапрена, с който бе подплатено куфарчето.

— Сега мога да ти кажа със сигурност, че е използван катализатор — каза тя, като продължаваше да събира доказателства. — Няма да знам какъв точно е бил, докато не се върна в лабораторията, но съм категорична: не е използван обикновен катализатор. Тази горещина, този мащаб на разрушение…

Детектив Овъртън я прекъсна.

— Но експлозията…

— Няма следа от остатъци от експлозив — поясни тя. — Катализаторите имат точка на запалване, която често причинява експлозии. Но отново не мога да бъда сигурна, докато не направя тестове в лабораторията.

През това време тя разширяваше кръговете около центъра на експлозията.

Изведнъж приклекна и попита:

— Открихте ли защо пръскачките не са се включили?

Овъртън прелисти бележките си.

— Когато е пламнал пожарът, пръскачките са се включили на всички етажи на хотела, освен на този. Долу в мазето открихме, че някой е бърникал из системата. Трябваше да се обадя на електротехник, за да го открием, но явно е, че пръскачките на този етаж са били изключени.

— Така че цялата ситуация е била умишлена.

— Джейкъб и Лев са били евреи. Сервитьорът, който им донесъл бутилката шампанско — този, който е изчезнал, — е пакистанец. Следователно мой дълг е да предам това копеле на Вътрешна сигурност.

Тя го погледна.

— Мислиш, че този сервитьор е терорист?

Овъртън сви рамене.

— Аз бих заложил на бизнес отмъщение срещу братята Силвър, но със сигурност искам да знам, преди от Вътрешна сигурност да научат.

Ким поклати глава.

— Организацията е твърде сложна за терористична атака.

— Диамантите са вечни.

Тя се изправи.

— Нека да видим тялото.

— Тяло е силно казано за това, което намерихме.

Той заведе Ким в банята и заедно се взряха в късчетата обгорени кости, пръснати край порцелановата вана.

— Няма дори скелет — Ким внимателно огледа помещението. — Това е или Джейкъб, или Лев Силвър. Но къде е другият брат?

— Може да е станал на пепел?

— При тази горещина определено е възможно — каза тя.

— Ще ми отнеме дни, ако не и седмици, да пресея останките за пепел от човешко тяло. Но може и да не открия нищо.

Ким знаеше, че той е преровил целия апартамент, но и тя сама мина по всяко ъгълче и кътче.

Овъртън погледна нервно часовника си, когато се върнаха в банята.

— Това много дълго ли ще продължи? Нямам време.

Ким влезе във ваната, осеяна с пепел и частици обгорени кости. — Какво става между теб и тези от Вътрешна сигурност?

— Нищо, аз само… — Той сви рамене. — Пет пъти се опитвах да стана агент на Вътрешна сигурност. И петте пъти ме отхвърляха. Това е залогът ми в този случай. Ако им покажа какво мога, ще трябва да ме вземат, когато пак кандидатствам.

Ким лазеше наоколо с оборудването си.

— Тук е имало катализатор, както и в другата стая. Както виждаш, порцеланът понася силната жега по-добре от всичко останало, дори от някои метали. — Тя продължи нататък. — Тъй като са тежки, катализаторите се просмукват. Затова ги търсим в основата на килима или между пукнатините на дървения под. Тук ще потърсим в най-ниската точка на ваната. Той би се просмукал в канала.

Тя взе проби от канала, като вкарваше все по-дълбоко тампоните, които вадеше от комплекта си с принадлежности. Изведнъж се спря. Измъкна тампона, постави го в плик и го сложи настрана. След това насочи ксеноновата светлина на малко фенерче в дупката.

— Я, какво имаме тук?

Тя вкара малки клещи в канала. Миг по-късно ги извади. Захванатото между стоманените издължени краища им изглеждаше доста познато.

Детектив Овъртън се надвеси над ваната.

— Два зъба на един от братята Силвър.

Ким ги проучваше внимателно на студената ярка светлина на фенерчето.

— Може би — мръщеше се тя. — А може би не — помисли си.

Боядисаната в маслиненозелено къща в самия край на 7 улица не се различаваше особено от съседите си — неприветлива, овехтяла, нуждаеща се от нова веранда. Дясната част от къщата все още се държеше, но останалата бе унищожена от пожар преди много време. Протърканата веранда в момента се обитаваше от група тийнейджъри, които слушаха силно хип-хоп от очукан касетофон. Осветяваше ги трепкащата светлина на развалената улична лампа.

Младежите пристъпиха като един напред, когато мотоциклетът спря на тротоара пред къщата, но Борн им даде знак да останат на място, докато той и Сорая слизаха от мотора.

Борн, без да обръща внимание на скъсания десен крачол и на кръвта, която се стичаше през него, махна с юмрук на най-високия от младежите. — Как вървят нещата, Тайрон?

— Вървят — каза Тайрон. — Знаеш как е.

— Това е Сорая Мур.

Тайрон погледна Сорая с големите си черни очи.

— Дерон ще побеснее. Никой не бива да идва тук, освен теб.

— Това е моя работа — каза Борн. — Аз ще се оправя с Дерон.

В това време входната врата на къщата се отвори. Висок, слаб, привлекателен мъж с кожа с цвят на светло какао излезе на входа.

— Джейсън, какво, по дяволите, става? — намръщен, Дерон се приближаваше към тях. Беше облечен в джинси и карирана работна риза с навити до лакътя ръкави. Изглежда, не усещаше студа. — Знаеш правилата. Самият ти и баща ми сте ги определили. Никой, освен теб не идва тук.

Борн застана между Дерон и Сорая.

— След около два часа трябва да хвана полета си за Лондон — каза Борн тихо. — Имам проблеми. Нуждая се от нейната помощ толкова, колкото и от твоята.

Дерон се приближи с дълги провлачени крачки. Сега той бе достатъчно близо до Сорая, за да види тя пистолета в ръката му. И то не какъв да е, а „Магнум 357“.

Когато тя несъзнателно понечи да отстъпи назад, Дерон произнесе с изискан британски акцент:

— Ах, кой е тук? Приятел или враг, кажи ми, друже: кой е победител, Йорк или Уорик? Но защо ли питам — туй тяло изпосечено, тез кърви, таз слабост, туй заглъхващо сърце ми казват, че след малко ще предам останките си тленни на пръстта, а на врага — честта от тази битка!

Сорая отговори:

— Виж кой е! Боят свършил е, така че и враг да е, бъди човечен с него!3

— Виждам, че познаваш Шекспир — каза Дерон.

— Хенри VI, трета глава, една от любимите ми книги в училище.

— Но дали битката наистина е свършила?

— Покажи му устройството — каза Борн.

Сорая му подаде малката овална кутия.

Дерон прибра магнума в колана на джинсите си и протегна деликатната си ръка с дълги пръсти на хирург или на джебчия, за да отвори кутията.

— О! — очите му светнаха, когато измъкна предавателя, за да го разгледа.

— Най-новото проследяващо устройство на ЦРУ — каза Борн. — Тя махна това малко дяволско нещо от мен.

— По проект на ДАРПА — каза Дерон. Той почти премлясна от удоволствие. Нищо не можеше да го впечатли повече от някоя нова технология.

Дерон не беше нито хирург, нито джебчия, информира Борн Сорая, когато го последваха в маслиненозелената къща. Той бе един от най-добрите фалшификатори в света. Картините на Вермеер бяха неговата специалност. Той боравеше много умело със светлината, но всъщност можеше да възпроизведе на практика всичко и често го правеше за астрономически суми. Всеки от клиентите му казваше, че работата му си струва цената. Той се гордееше с това, че клиентите му са доволни.

Дерон ги въведе в антрето и затвори входната врата зад тях. Неочакван кънтящ звук стресна Сорая. Това не беше обикновена врата, макар че не изглеждаше по-особено отвън. От вътрешната страна метална обшивка отразяваше топлата светлина на лампите.

Сорая се огледа удивена. Стояха пред вита дъбова стълба, отляво имаше коридор. Вдясно беше голяма всекидневна. Полираният дървен под бе застлан със скъпи персийски килими, по стените висяха великолепни шедьоври на изобразителното изкуство — Рембранд, Вермеер, Ван Гог, Моне, Дега, много други. Разбира се, това са фалшификати, нали? Тя се вгледа в тях отблизо и макар да не беше специалист, си помисли, че всички са брилянтни. Беше сигурна, че ако ги види в музей или на търг, няма да се усъмни в тяхната автентичност. Тя се взря по-внимателно. Освен ако някои наистина не са оригинали.

Обръщайки се, видя, че Дерон бе притиснал Борн в топла прегръдка.

— Нямах възможност да ти благодаря за това, че дойде на погребението — каза Борн. — Това означаваше много за мен. Знам колко си зает.

— Скъпи приятелю, в живота има неща, които са по-важни от бизнеса — каза Дерон с тъжна усмивка, — без значение колко неотложен или печеливш е той. — След това отстрани леко Борн. — Първо трябва да се погрижим за крака ти. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно. Знаеш какво да правиш. Измий се. Горе има и нови дрехи за теб. — Той се ухили. — При Дерон всичко е първо качество.

Сорая последва Дерон по един коридор с жълти плочки, през голяма кухня, в помещение, което някога е било едновременно умивалня и килер. Тук имаше високи до кръста шкафове с поцинковани плотове, върху които бяха струпани компютри, купчини от неизвестни електронни уреди и какво ли не още.

— Знам какво му е нужно — каза Дерон, сякаш Сорая не беше там. Той започна методично да отваря вратите и чекмеджетата на шкафовете, като вадеше някакви неща оттам.

Сорая гледаше смаяна през рамото му безбройните носове, уши и зъби. Протегна се и взе един нос, като го завъртя в ръката си.

— Не се притеснявай — каза Дерон. — Направени са от латекс и порцелан.

Той вдигна нещо, което изглеждаше като част от зъбен мост.

— Като истински са, нали? — Той й посочи един резец. — Всъщност няма особена разлика между тази протеза и истинските коронки, освен тук отвътре. Истинската коронка има малка вдлъбнатина, за да пасне върху изпиления зъб. А тази е просто порцеланова фасета, която се поставя върху нормален зъб.

Сорая не можа да се сдържи и сложи латексовия нос, което накара Дерон да се разсмее. Той порови в друго чекмедже и й подаде много по-малък нос, който й пасна по-добре, когато го закрепи с малко театрално лепило.

— Разбира се, при нужда трябва да използваш друг вид лепило и, естествено, грим, за да прикриеш ръбовете на протезата.

— Ами, ако се изпотиш или… да речем, трябва да плуваш?

— Това не е грим на Шанел — каза Дерон през смях. — Веднъж нанесеш ли го, ще можеш да го отстраниш със специален разтворител.

Борн се върна, когато Сорая сваляше фалшивия нос. Раната на крака му бе почистена и превързана, а той облечен в нови панталони и риза.

— Сорая, трябва да поговорим.

Тя го последва в кухнята. Застанаха срещу огромния фризер до стената, която бе най-отдалечена от лабораторията на Дерон.

— Приятно ли си прекарахте с Дерон, докато ме нямаше?

— Питаш дали се е опитал да изкопчи информация от мен?

— Имаш предвид дали съм го помолил да изкопчи информация от теб.

— Точно така.

— Всъщност не съм.

— Не се е опитвал.

Последва пауза.

— Трудно ми е да започна. — Борн изучаваше лицето й. — Ти и Тим близки ли бяхте?

Тя обърна глава настрани и прехапа устни.

— Какво те интересува? За теб той е предател.

— Сорая, изслушай ме, или е бил Тим Хитнър, или аз. Знам, че не съм аз.

Изражението й бе преднамерено враждебно.

— Кажи ми тогава защо изведе Чевик навън?

— Исках да усети вкуса на свободата, от която бе лишен.

— Това ли е? Не ти вярвам.

Борн се намръщи. Той не за пръв път след смъртта на Мари се замисли дали преживяната травма не бе изкривила по някакъв начин преценките му.

— Мисля си, че е вярно.

— Забрави дали ти вярвам или не — каза рязко тя. — Как според теб ще реагира Стария?

— Какво значение има? Стария мрази хора като мен, които според него застрашават останалите.

Тя се загледа в ботушите си и поклати глава. Пое въздух и го изпусна.

— Аз номинирах Тим за „Тифон“, сега той е мъртъв.

Борн не реагира. Той беше боец, какво очакваше тя?

Сълзи и съжаления? Не, но дали една малка проява на емоция щеше да нарани самочувствието му? Тя си спомни за скорошната смърт на жена му и се почувства засрамена.

Сорая прочисти гърлото си, но остана объркана.

— Ние бяхме съученици. Той бе едно от момчетата, на които момичетата се подиграваха.

— Но не и ти?

— Аз не бях като другите момичета. За мен той бе сладък и уязвим. Изпитах нещо. — Тя сви рамене. — Той обичаше да говори за детството си, бе израснал в провинцията, в Небраска. Сякаш слушах разкази за друга държава.

— Той не беше подходящ за „Тифон“ — каза Борн направо.

— Той не беше подходящ за полеви агент, това е истина — каза тя също толкова директно.

Борн пъхна ръце в джобовете си.

— И докъде ще ни доведе всичко това?

Тя трепна, сякаш я беше убол с върха на автоматичния й нож.

— Всичко това?

— Спасихме си взаимно живота, ти се опита да ме убиеш два пъти. Изводът е, че не си вярваме.

Очите й, големи и пълни със сълзи, се впиха в неговите.

— Аз ти дадох проследяващото устройство, ти ме доведе тук при Дерон. Какво е твоето определение за доверие?

— Ти направи снимки на Чевик, докато бе задържан — каза Борн.

Тя кимна, очаквайки продължението. Какво щеше да поиска от нея? Какво искаше тя от него? Тя знаеше, разбира се, но бе твърде болезнено да го признае пред себе си.

— Добре, обади се на „Тифон“. Накарай ги да качат снимките на твоя телефон. — Той започна да крачи по коридора, а тя го следваше стъпка след стъпка — След това да качат шифъра, който Хитнър взе от Чевик.

— Забравяш, че всичко в ЦРУ все още е блокирано. Това включва и трансфера на данни.

— Можеш да ми намериш това, което искам, Сорая. Вярвам в теб.

Любопитство се мярна отново в очите й, после изчезна, сякаш никога не го е имало. Тя вече се опитваше да се свърже с „Тифон“, когато влязоха в работното помещение на Дерон — Г-образно пространство, отделено от старата кухня и килера. Студиото бе на горния етаж, там, където имаше най-много светлина. А самият Дерон, надвесен над една работна маса, изучаваше проследяващото устройство.

Никой в „Тифон“ освен директора му нямаше право да изпраща класифицирана информация по време на блокирането на централата заради извънредна ситуация. Сорая знаеше, че ще трябва да потърси някъде другаде, за да получи това, от което Борн се нуждаеше.

Тя чу гласа на Ан Хелд.

— Слушай, Ан, нужна ми е помощта ти.

— Наистина ли? Дори не искаш да ми кажеш къде си.

— Това няма значение. Не съм в опасност.

— Добре, това е донякъде успокоително. Защо устройството престана да предава?

— Не знам. — Сорая внимаваше гласът й да не трепне. — Може да е дефектно.

— След като си все още с Борн, не е трудно да разбереш.

— Ти си луда. Не съм толкова близка с него.

— Но все пак се нуждаеш от услуга. Казвай.

Настъпи мълчание.

— Защо никога не ме молиш за нещо лесно?

— Мога да помоля други хора за такива неща.

— И това е вярно. Ако ме хванат…

— Ан, смятам, че имаме следа към Чевик, но имаме нужда от информация.

— Добре — каза Ан. — Но в замяна ще трябва да разбереш какво се е случило с проследяващото устройство. Ще трябва да обясня на Стария нещо, което да го задоволи. Той е решил, че ще хвърчат глави, и искам да съм сигурна, че няма да е моята.

Сорая се замисли, но не успя да предложи друг вариант. Тя просто ще трябва да даде на Ан някакво по-достоверно обяснение. — Добре. Смятам, че мога да измисля нещо.

— Между другото, Сорая, що се отнася до новия заместник-директор на управлението, на твое място бих си пазила гърба. Той не е настроен добре нито към Линдрос, нито към „Тифон“.

— Благодаря, Ан. Много благодаря.

— Готово — каза Сорая. — Данните са качени успешно.

Борн взе нейния телефон, даде го на Дерон, който се откъсна от играчката си, за да включи телефона в компютъра и да качи файловете.

Лицето на Чевик се появи на един от многото монитори.

— Разполагайте се.

Дерон се задълбочи отново в проучването на устройството.

Борн седна на един стол и дълго време разглеждаше снимките. Усещаше присъствието на Сорая, надвесена над лявото му рамо. В него изплува — какво? — призракът на някакъв спомен. Разтри слепоочията си, опитвайки се да върне спомена, но проблясъкът изчезна в мрака. Обзе го лека тревога, но снимките с лицето на Чевик отново погълнаха вниманието му.

Нещо в него го смущаваше — не някоя отделна черта, а цялостното изражение преминаваше през паметта му като сянка, но веднага му се изплъзваше. Борн увеличаваше една след друга частите от лицето на Чевик — уста, нос, вежди, слепоочия, уши. Но това само натика живия спомен още по-дълбоко в непознатите дълбини на съзнанието му. Стигна и до очите — златистите очи. Имаше нещо в лявото око. Увеличи образа и видя полумесец от светлина във външния край на ириса му. Увеличи го повече, но резолюцията го подведе и образът се замъгли. Намали го отново, докато светлият полумесец се проясни. Той бе наистина миниатюрен. Можеше да не означава нищо — просто отражение на осветлението в килията. Но защо бе в ъгъла на ириса му? Ако беше отражение, светлината щеше да е по-близо до центъра на окото, където очните ябълки са най-изпъкнали и следователно е най-вероятно да уловят светлината. Беше в края, където…

Борн се усмихна на мислите си.

Телефонът на Сорая иззвъня. Тя проведе кратък разговор, след което каза:

— Предварителните данни на криминолозите сочат, че хамърът е бил натъпкан с С4.

Той се обърна.

— Затова не реагираха.

— Чевик и хората му са били атентатори самоубийци.

— А може би не. — Той се обърна към снимката и посочи миниатюрния светъл полумесец. — Виждаш ли това? Това е отражение от ръба на контактна леща, която се е повдигнала леко над повърхността на ириса и е уловила светлината. Сега погледни към зеницата. Забележи малкото петънце от златистото, което е навлязло в дъгата на зеницата отляво. Това е възможно само ако Чевик е носил цветни лещи.

Борн я погледна изпитателно.

— Защо Чевик ще се дегизира, освен ако не е бил Чевик?

Той очакваше отговора й.

— Сорая?

— Мисля.

— Дегизировката, внимателното планиране, умишлената бомбена атака.

— В джунглата — каза тя — само хамелеон може да забележи друг хамелеон.

— Да — каза Борн, взирайки се в снимката. — Мисля, че това пред нас е Фади.

Отново пауза, този път по-кратка. Мозъкът й работеше трескаво.

— Значи е вероятно „Чевик“ да не е умрял при взрива — изрече тя най-сетне.

— Дори много вероятно. — Борн се замисли. — Той едва ли е имал много време да се измъкне от хамъра. Не беше пред погледа ми само докато подкарвах мотоциклета. Това означава преди пресечката на 23-та и „Конститюшън“.

— Може би го е чакала друга кола.

— Провери, но честно казано, съмнявам се — каза Борн. Сега той разбра защо Фади е използвал лесно разпознаваемия хамър. За да бъде проследен и в края на краищата обграден от агенти на ЦРУ. За да нанесе максимални поражения. — Няма начин да е предвидил къде точно трябва да се измъкне.

Сорая кимна.

— Ще го проследя от точката, когато Фади се качи в хамъра. — Тя вече звънеше на „Тифон“. — Ще изпратя веднага двата екипа, които да проверят. — Тя даде инструкции, изслуша мрачно това, което й говореха, след което прекъсна връзката. — Джейсън, трябва да ти кажа, че има все по-големи вътрешни разногласия. Директорът е страхотно разгневен заради провала с Чевик. И обвинява теб.

— Естествено — Борн поклати глава. — Ако не беше Мартин, аз нямаше да имам нищо общо с управлението или с „Тифон“. Но той е мой приятел — вярваше ми, бореше се за мен, когато агенцията ми беше вдигнала мерника. Аз няма да го изоставя. Но се кълна, че това ще бъде последната ми мисия за ЦРУ.

За Мартин Линдрос сенките се стопиха в облаци, отразяващи се в спокойните води на езерото. Имаше смътно усещане за болка, каквото човек изпитва на стола на зъболекаря, когато му лекуват зъб с упойка. Далечната болка не го смути. Той бе твърде съсредоточен върху това да измъкне пъстървата, закачена на края на въдицата му. Нави влакното, вдигна високо пръчката, която се изви като дъга, след това нави още. Както го беше учил баща му. Това бе начин да омаломощи рибата, дори и най-силната. С дисциплина и търпение всяка риба, хваната на въдицата, може да бъде измъкната.

Сенките се трупаха над него, закривайки слънцето. Засилващият се хлад го накара да се концентрира още повече върху рибата.

Бащата на Линдрос бе го научил и на много други неща. Мъж с безброй таланти, Оскар Линдрос бе основател на „Волтлайн“, най-добрата частна охранителна фирма в света. Клиенти на „Волтлайн“ бяха огромни концерни, чийто бизнес често отвеждаше служителите им в опасни части на света. Оскар Линдрос или някой от хората му, лично обучени от него, бяха винаги на място, за да ги защитят.

Линдрос се наведе от лодката, за да види проблясващата с всички цветове на дъгата сребриста кожа на пъстървата. Тази беше голяма. По-голяма от всяка друга, която бе хващал досега. Тя се мяташе, но Линдрос успя да разгледа триъгълната й глава, костеливата зяпаща уста. Той вдигна пръчката и пъстървата излезе наполовина от водата, опръсквайки го с капчици вода.

Още отрано Мартин Линдрос бе развил интерес към шпионажа. Излишно е да се споменава, че това желание поласка баща му. И така, Оскар Линдрос се постара да научи сина си на всичко, което знаеше за нелегалната дейност. Най-важното сред тези умения беше как да оцелее, ако бъде заловен или измъчван. Всичко е в ума, казваше Оскар Линдрос на сина си. Трябва да обучиш ума си да се изолира от външния свят. Трябва да го научиш да изолира онези части на мозъка, които предават болката. За да го сториш, трябва да си представиш конкретно време и място, трябва да направиш това място истинско — толкова истинско, че да го усещаш с петте си сетива. Трябва да отидеш там и да останеш, докато отмине. В противен случай или ще се пречупиш, или ще полудееш.

Това бе мястото, където се намираше Мартин Линдрос, откакто бе пленен от „Дуджа“, доведен тук, където тялото му сега лежеше потръпващо и кървящо.

Линдрос най-сетне успя да извади пъстървата от езерото. Тя пляскаше и дишаше с отворена уста на дъното на лодката, окото й се взираше в него, докато постепенно посивя. Той се наведе и откачи куката от твърдия хрущял около устата на пъстървата. Колко риба беше извадил, откакто бе излязъл с лодката? Не можеше да каже, тъй като рибите не се задържаха дълго след това. Те не му трябваха, след като веднъж ги бе хванал.

Той нагласи стръвта и метна въдицата в езерото. Трябваше да продължи да го прави, да продължи да лови риба. В противен случай болката, неясен облак на хоризонта, щеше да го връхлети с яростта на ураган.

Седнал в бизнес класата на нощния полет за Лондон, Борн постави табелката „Моля, не ме безпокойте“, извади джобната игрална конзола „Сони PSP3“, която Дерон му даде, с увеличена памет и екран със свръхвисока разделителна способност. Твърдият диск бе наблъскан с куп нови екстри, измислени от Дерон. Той може и да си изкарваше парите с фалшифициране на произведения на изкуството, но истинската му любов бе да измисля нови миниатюрни устройства. Оттам идваше и интересът му към проследяващото устройство, което сега Борн държеше скрито на сигурно място в куфарчето си.

Дерон бе осигурил на Борн три различни паспорта, освен собствения му дипломатически паспорт от ЦРУ. На всяка от снимките, които Дерон бе направил, Борн изглеждаше съвсем различен. Той носеше със себе си грим, цветни лещи и какво ли не още заедно с един от пистолетите от ново поколение на Дерон, направен от пластмаса с гумено покритие. Според Дерон облечените с кевлар гумени куршуми могат да повалят и слон, ако го улучат на точното място.

Борн извади снимката на „Хирам Чевик“ — Фади. Колко ли други самоличности е приемал този специалист в дегизирането през годините? Камери за наблюдение и затворени телевизионни системи на обществени места сигурно са записвали образа му, но той без съмнение е изглеждал различен всеки път. Борн поиска от Сорая да провери всички налични записи или снимки от обществените места точно преди и след атаките на „Дуджа“, да сравни лицата, заснети на тях, с тази снимка на Чевик, макар да не хранеше особени надежди, че тя ще открие нещо. През годините самият той бе сниман от камери за наблюдение, но това не го притесняваше, тъй като хамелеонът изглежда различно всеки път. Никой не би могъл да забележи някакви прилики, той бе абсолютно сигурен в това. Така бе и с Фади, Хамелеона.

Той дълго се взираше в лицето, но скоро умората надделя и той заспа…

… Мари върви към него покрай големи акациеви дървета по калдъръмена улица. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява като знаме.

Той й говори: Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.

В очите й има страх, но и смелост, и решителност. Тя ще направи каквото той иска въпреки опасността. Сигурен е. Кимва й за довиждане и тя изчезва…

Той се намира на същата улица с високите акации. Спуска се, носейки се във въздуха като с парашут. Тича по някакъв плаж през нощта. Отляво се ниже черна линия от павилиони. Той носи… нещо в ръцете си. Не, не нещо. Някого. Навсякъде кръв, вените му пулсират. Бледо лице, затворени очи, едната буза лежи на ръката му. Той тича по плажа, ужасно беззащитен. Нарушил е споразумението със самия себе си и заради това всички те ще умрат: той, фигурата в ръцете му… младата жена, потопена в кръв. Тя му казва нещо, но той не чува думите й. Тичащи стъпки зад него и мисълта, ясна като луната, носеща се ниско в небето: Предадени сме…

Когато Матю Лърнър влезе в секретарската стая пред кабинета на директора, Ан Хелд се забави, преди да вдигне поглед. Тя не работеше върху нищо особено. Всъщност нищо, което да изисква вниманието й, но беше важно Лърнър да си мисли така. В частни разговори Ан сравняваше секретарското помещение пред кабинета на Стария с крепостен ров около кулата на замък, а тя бе хищникът с дълги зъби, който плуваше в него.

Когато сметна, че Лърнър е чакал достатъчно дълго, тя вдигна поглед, усмихвайки се студено.

— Казахте, че директорът иска да ме види.

— Всъщност аз исках да ви видя. — Ан се изправи, прокарвайки ръце по бедрата си, за да изглади всяка гънка, която може да се е появила, докато е седяла. Нейният съвършен маникюр хвърляше перлени отблясъци. — Искате ли да изпием по кафе? — каза тя, докато прекосяваше стаята.

Лърнър свъси вежди.

— Мислех, че вие, британците, обичате чай.

Тя задържа вратата отворена, за да мине той.

— Само едно от многото погрешни мнения, които имате за мен.

В облицования с метал асансьор, който отиваше надолу към столовата на ЦРУ, се възцари мълчание. Ан гледаше право напред, докато Лърнър без съмнение се опитваше да разбере за какво е всичко това.

Столовата не приличаше на никоя друга в правителствените учреждения. Атмосферата бе приглушена, подовете застлани с дебели килими в „президентско синьо“. Стените бяха бели, пейките и столовете облицовани с червена кожа. Таванът бе изолиран с акустични плоскости, които заглушаваха всички звуци и по-специално гласове. Сервитьори с жилетки се носеха уверено и безшумно по широките пътеки между масите. Накратко, заведението напомняше по-скоро клуб за джентълмени, отколкото ведомствена столова.

Управителят веднага забеляза Ан и заведе двамата до кръглата ъглова маса на директора, заобиколена почти отвсякъде от пейки с високи облегалки. Кафето им бе сервирано и Ан и Лърнър бяха оставени дискретно сами.

Лърнър разбърка захарта в кафето си.

— Е, за какво става дума?

Тя отпи глътка от черното кафе, прокара течността през устата си, сякаш бе хубаво вино, след което, удовлетворена, преглътна и остави чашата си.

— Пийте, Матю. Това е етиопско кафе. Силно и гъсто.

— Още едно правило, което въведох, мис Хелд. Не се обръщаме един към друг на малки имена.

— Проблемът с някои силни кафета — каза тя, без да му обърне внимание — е, че могат да бъдат доста киселинни. Твърде много киселина ще обърне силата срещу самата нея, обърквайки цялата храносмилателна система. Дори може да прогори дупка в стомаха. Когато това стане, кафето трябва да бъде изхвърлено.

Той се облегна назад.

Какво означава това?

Той знаеше, че тя не говори за кафето.

Тя си позволи очите й да се спрат на лицето му за момент.

— Вие откога сте назначен за заместник-директор, отпреди шест месеца? Промяната е трудна за всички. Но има някои правила, които не могат…

— Преминете към същината.

Тя отпи още една глътка кафе.

— Не е добър тон, Матю, да злословите за Мартин Линдрос.

— Така ли? И какво го прави толкова специален?

— Ако бяхте на този пост по-дълго, нямаше да има нужда да питате.

— Защо говорим за Линдрос? Той по всяка вероятност е мъртъв.

— Не знаем това — каза Ан кратко.

— Всъщност ние не говорим за работата на Линдрос, нали, мис Хелд?

Тя неволно се изчерви.

— Нямахте основание да намалите нивото ми на достъп.

— Заблуждавате се, че постът ви позволява много, вие сте само обслужващ персонал.

— Аз съм дясната ръка на директора. Ако той се нуждае от сведения, аз му ги предоставям.

— Прехвърлям О’Райли от отдел „Операции“. Отсега нататък той ще отговаря за всички сведения, от които Стария се нуждае. — Лърнър въздъхна. — Виждам изражението на лицето ви. Не приемайте тези промени лично. Това е стандартна оперативна процедура. Освен това ако към вас има особено отношение, другият обслужващ персонал ще започне да негодува. Негодуванието поражда недоверие, а това е нещо, което не можем да толерираме.

Той отмести чашата си.

— Дали вярвате или не, мис Хелд, но ЦРУ е умираща институция. Тя е такава от години. Това, от което се нуждае най-много, е клизма. Това съм аз.

— Мартин Линдрос отговаряше за реформирането на ЦРУ — каза тя с леден глас.

Линдрос е слабото място на Стария. Неговият начин не е правилният. Моят е. — Той се усмихна, докато се изправяше. — О, и още нещо. Не си позволявайте никога да ме заблуждавате отново. Обслужващият персонал не трябва да губи времето на заместник-директора с кафе и лични мнения.

На „Върмънт Авеню“, в лабораторията в централата на Отдела за разследване на пожари, Ким Лъвет правеше най-важния от тестовете си. Тя прехвърляше твърдите вещества, които бе събрала в апартамента на петия етаж на хотел „Конститюшън“, от плътно затворените епруветки в апарата за газова хроматография. Тъй като всички известни катализатори са силно запалими течни въглеводороди, газовете, които съединенията отделяха, често можеха да се запазят часове по-късно. Целта бе да се уловят газовете, излъчвани от твърдия материал, който е бил пропит с катализатора: късчета обгоряло дърво, нишки от основата на килима, които тя бе издърпала със зъболекарски инструмент. След това тя щеше да направи хроматографски анализ на всеки от газовете въз основа на техните индивидуални точки на кипене. Така щеше да определи вида на катализатора.

Ким вкарваше дълги игли в капака на всеки контейнер, изтегляше газовете, които се бяха отделили над твърдия материал, инжектираше ги в цилиндъра на газовия хроматограф, без да имат досег с въздуха. След като се увери, че настройките са наред, натисна ключа, който щеше да започне процеса на разделяне и анализ.

Водеше си бележки за датата, времето и номера на пробата, когато чу вратата на лабораторията да се отваря шумно и видя детектив Овъртън да влиза. Той бе облечен в сив балтон и носеше две картонени чаши с кафе. Остави едната пред нея и тя му благодари.

Той изглеждаше по-навъсен от преди.

— Нещо ново?

Ким отпи от чашата и се наслади на сладкото парене на кафето в устата и гърлото си.

— Ще знаем след малко какъв катализатор е използван.

— Какво ще ми помогне това?

— Мислех, че предаваш случая на Вътрешна сигурност?

— Гадни копелета. Двама агенти дойдоха в кабинета на капитана ми тази сутрин и изискаха бележките ми — каза детектив Овъртън. — Не че не го очаквах. Направих две копия, тъй като смятам да реша случая и да им натрия носовете.

Прозвуча сигнал.

— Готово. — Ким се обърна към апарата. — Резултатите са готови. Тя погледна данните от хроматограмата. — Въглероден дисулфид. — Интересно. Обикновено не откриваме точно този катализатор в случаи на палежи.

— Тогава защо е бил избран тъкмо този?

— Предполагам, защото развива по-висока температура и има експлозивна граница с 50 процента по-висока от други катализатори. Спомни си, че намерих катализатор на две места — в банята и под прозорците. Това ме заинтригува и сега знам защо. Хроматограмата ми даде два отделни резултата. Това, което е използвано в банята, е въглероден дисулфид. Но на другото място, във всекидневната, близо до прозорците, намерих друго съединение, по-сложно и необичайно.

— Какво например?

— Не е експлозив. Нещо по-интересно. Трябва да проверя още някои неща, но открих, че това е въглеродно съединение, което противодейства на веществата, забавящи огъня. Това обяснява как завесите са се запалили и защо експлозията е разбила прозорците. Като се има предвид захранването на пламъците с кислород и изваждането от строя на пръскачките, на практика са били гарантирани максимални щети за минимално време.

— Затова не открихме нищо, нито скелет или комплект зъби, за да идентифицираме със сигурност тялото. — Той потърка наболата си брада. — Тези, които са го подготвили, са помислили за всичко, нали?

— Може би не за всичко. Ким вдигна двата порцеланови зъба, които бе извадила от канала на ваната. Тя ги бе почистила от пепелта, така че те блестяха с цвят на слонова кост.

— Опитваме се да намерим чрез нашите канали в Амстердам дали Джейкъб или Лев Силвър са имали мостове. Така поне ще успеем да идентифицираме със сигурност тялото.

— Ами въпросът е — каза Ким, — че аз съвсем не съм сигурна дали това е мост.

Овъртън го грабна от ръката й, огледа го под силната лампа. Доколкото той можеше да види, нямаше нищо необичайно.

— Какво друго би могло да бъде?

— Трябва да се обадя на една приятелка. Може би тя ще може да ни каже.

— Така ли? С какво се занимава?

Ким го погледна.

— Тя е таен агент.

Борн пропътува от Лондон до Адис Абеба и от Адис Абеба до Джибути. Той си почина съвсем малко, спа още по-малко. Бе твърде зает да чете разузнавателните доклади за известните етапи от придвижването на Линдрос, които Сорая му бе дала. За съжаление в много от тях липсваха подробности. Нищо чудно. Линдрос преследваше най-смъртоносната група терористи в света. Комуникации от всякакъв вид биха били изключително трудни и биха го изложили на опасност.

Когато не запаметяваше данните, Борн преглеждаше видеоинформацията, която Ан Хелд бе качила на мобилния телефон на Сорая и която сега бе прехвърлена в конзолата, по-точно опитите на Тим Хитнър да разбие шифъра, който служителите на „Тифон“ бяха открили у „Чевик“. Но сега Борн трябваше да обмисли въпроса за самия шифър: дали това бе автентично послание на „Дуджа“, или бе фалшиво, умишлено поставено по някаква причина, за да го открият и декодират от „Тифон“? Объркващ лабиринт от двойни игри се разкриваше пред него. Отсега нататък всяка стъпка, която предприемаше, беше изпълнена с ужасен риск. Една-единствена погрешна хипотеза можеше да го повлече като плаващи пясъци.

Борн осъзна, че е изправен пред интелигентен противник с изключителна воля, човек, който можеше да съперничи на неговия стар враг Карлос.

Той затвори очи за момент и образът на Мари веднага изплува пред него. Тя бе неговата опора, която му помогна да премине през мъките на миналото. Но Мари си бе отишла. С всеки изминал ден споменът за нея избледняваше. Той се опитваше да го задържи, но самоличността на Борн бе неумолима, нямате да му позволи да изпадне в сантименталност, съжаление или отчаяние. Всички тези емоции живееха в него, но те бяха сенки, притиснати до стената от изключителната концентрация на Борн и непреклонната нужда да реши смъртоносните пъзели, с които никой друг не би могъл да се справи. Той съзнаваше извора на тази своя способност, знаеше го още преди дори доктор Съндърланд да го обобщи толкова стегнато: той бе тласкан от изгарящата нужда да разкрие загадката кой е.

В Джибути го очакваше хеликоптер на ЦРУ. Той изтича по влажната писта под навъсеното небе, изпълнено с тъмни облаци, срещу завихрящия се вятър, и се качи в него. Бе утрото на третия ден, откакто бе потеглил от Вашингтон. Чувстваше крайниците си стегнати, мускулите си напрегнати. Беше готов за действие и не мислеше за едночасовия полет до Рас Дежен.

Закуската бе сервирана на метална табла и той порови в нея, докато хеликоптерът излиташе. Не усещаше вкуса на храната и не забелязваше нищо наоколо, беше се потопил изцяло в мислите си. За хиляден път прекарваше през съзнанието си шифъра на Фади, но гледаше на него като на нещо цяло, тъй като не бе стигнал доникъде, следвайки алгоритъма, който Тим Хитнър бе избрал. Ако Фади наистина бе вербувал Хитнър, а Борн не можеше да измисли никакво друго логично обяснение — Хитнър е нямал за цел наистина да разбие шифъра. Затова Борн поиска шифъра и работата на Хитнър. Ако установеше, че работата на Хитнър е била мнима, щеше да има доказателство за вината му. Но, разбира се, това нямаше да отговори на въпроса дали шифърът съдържа истинска информация или дезинформация, предназначена да обърка и подведе „Тифон“.

За съжаление той не се бе приближил до решаването на алгоритъма на шифъра или поне до това да разбере дали Хитнър е бил на прав път. Прекара две безсънни нощи, изпълнени не със сънища, а с откъси от спомени. Беше разочарован, че лечението на доктор Съндърланд е имало толкова краткотраен ефект, но не можеше да каже, че лекарят не го бе предупредил. Далеч по-лошо бе предчувствието за предстояща беда. Всички късчета от спомени се въртяха около високите дървета, соления дъх на водата, отчаяното бягство през пясъка. Отчаяно не само за него, но и за някой друг. Той бе нарушил едно от основните си правила и сега щеше да си плати. Нещо бе отприщило тези вериги от откъслечни спомени и той силно подозираше, че това бе ключът към разбирането какво се бе случило с него преди това. Беше кошмарно да нямаш или да имаш в най-добрия случай ограничен достъп до миналото си. Животът му бе бял лист, всеки ден бе като деня, в който се бе родил. Беше му отказано знание, важно знание. Как можеше да започне да се опознава, когато миналото му му бе отнето?

Хеликоптерът, кръжейки под тънкия облачен слой, се насочи на северозапад към планинската верига Семиан. След като приключи закуската, Борн облече парашутисткия костюм за екстремни условия и специално направените ботуши с удебелени подметки, подсилени с метални остриета, които да му осигурят допълнителна устойчивост на заледения и каменист терен.

Докато гледаше през кръглия прозорец, отново го обзеха спомени, този път свързани с приятеля му Мартин Линдрос. Той срещна Линдрос, когато старият му наставник Алекс Конклин бе намерен убит. Линдрос бе този, който застана зад Борн, когато Стария го обяви за международно издирване. Оттогава Линдрос беше негова вярна подкрепа в ЦРУ. Каквото и да е станало с Линдрос — жив или мъртъв — Борн бе решен да го върне у дома.

Час по-късно той пристигна на северния склон на Рас Дежен. Ослепителната слънчева светлина изостряше сенките върху планинския склон. В море от къдрави облаци, в топлите въздушни течения, около върха се рееха лешояди.

Борн стоеше зад дясното рамо на Дейвис, когато младият пилот му посочи долу останките от двата хеликоптера „Чинук“, посипани с пресен сняг, набразден от черни ивици разкъсан метал, гигантска консерва, разкъсана от зъл великан.

— Пораженията са като от ракети земя-въздух — каза Дейвис.

Значи Сорая беше права. Този вид боеприпаси бяха скъпи, висока цена, която само един съюз с организираната престъпност би могъл да плати. Борн се вгледа по-отблизо, когато приближиха мястото.

— Но има разлика. Този отляво…

— Това е хеликоптерът, носил „Скорпиън-1“.

— Погледни витлата. Този е бил улучен при излитане. Вторият е ударил земята с голяма сила. Вероятно е бил ударен, докато се е приземявал.

Дейвис кимна.

— Ясно. Врагът е добре въоръжен. Необичайно за такъв район.

Борн беше на същото мнение.

Той взе бинокъла и нареди на Дейвис да кръжи наоколо. В момента, в който нагласи мястото на фокус, той бе обзет от силно чувство за нещо познато. Той е идвал в тази част на Рас Дежен, беше сигурен в това. Но кога? И защо? Знаеше например къде да търси за криещи се врагове. Насочвайки пилота, той огледа всяко ъгълче и пукнатина, всяка сянка около мястото за приземяване.

Той знаеше и че Рас Дежен, най-високият връх в планинската верига Семиан, се намира на територията на амхарите — една от деветте етнически общности в Етиопия. Хората от този етнос съставляваха тридесет процента от населението на Етиопия. Амхарският бе официален език в Етиопия. Всъщност след арабския той бе най-разпространеният семитски език в света.

Борн познаваше амхарските планински племена. Никое от тях нямаше средствата — финансови или технически, — за да нанесе поражения от такъв мащаб.

— Който и да е бил, не е тук сега. Приземи се.

Дейвис приземи хеликоптера северно от отломките. Той се плъзна малко настрани по леда, засипан с пресен сняг, но пилотът го овладя. В момента, в който стъпиха на твърда земя, той връчи на Борн сателитен телефон „Турая“. Той бе малко по-голям от нормален мобилен телефон, но бе единственият, който можеше да работи в този планински терен, където нямаше нормален GSM сигнал.

— Остани тук — каза Борн, когато пилотът започна да разкопчава коланите. — Чакай ме, каквото и да стане. Ще се обаждам на всеки два часа. Ако минат шест часа без сигнал от мен, отлитай.

— Не мога да направя това, сър. Никога не съм изоставял човек.

— Този път е различно. — Борн хвана рамото му. — При никакви обстоятелства не тръгвай след мен, ясно?

Дейвис изглеждаше недоволен.

— Да, сър.

Борн взе автомата и отвори вратата на хеликоптера. Леденостуден въздух нахлу в машината.

— Покривай входа на онази пещера. Ако нещо непознато за теб помръдне или се появи, стреляй. По-късно ще задаваме въпроси.

Борн скочи. Беше ужасно студено. Високите места на Рас Дежен не бяха приятни през зимата. Снегът бе толкова сух, че неспирният вятър го отвяваше и трупаше високи дюни, подобни на сахарските. На други места платото бе оголено, разкривайки ивици от изсъхнала трева и неравномерно разположени камъни като прогнили зъби на старец.

Макар да бе огледал всичко от въздуха, Борн се приближи предпазливо до останките от двата хеликоптера. Мислеше си за пещерата. Оттам можеха да дойдат добри новини — ранени оцелели от някоя от катастрофите — или лоши новини — членове на групата, която бе елиминирала двата екипа „Скорпиън“.

Когато се изравни с хеликоптерите, той видя тела вътре — нищо повече от овъглени скелети, кичури обгорена коса. Той овладя подтика си да огледа останките за някаква следа от Линдрос. Първо трябваше да бъде обезопасено мястото.

Той стигна до пещерата безпрепятствено. Вятърът, който се плъзгаше между пролуките в скалите, издаваше зловещ, остър вой, сякаш измъчваха някого. Отворът на пещерата го гледаше злобно, предизвиквайки го да влезе. За миг се спря срещу смразяващия каменен склон, поемайки си дълбоко въздух. След това скочи и се претърколи в тъмнината.

Включи мощно фенерче и насочи лъча към нишите и ъглите, където някой можеше да се крие. Нишите бяха празни. Изправи се на крака, направи една крачка, след което, с разширени ноздри, внезапно спря.

Веднъж в Египет негов местен информатор го прекара през подземен лабиринт. Тогава той долови странен мирис — едновременно сладък и остър, нещо, което не беше усещал досега. Когато попита, водачът му включи фенер с батерии за десетина секунди и Борн видя телата, опънатата тъмна кожа, съхнеща, в очакване да бъде погребана.

— Това, което подушваш — каза водачът му, след като изгаси фенера — е човешка плът, след като всички телесни течности са изчезнали.

Точно такъв мирис се носеше сега в пещерата, прорязана в северния склон на Рас Дежен. Изсъхнала човешка плът и нещо друго: отвратителната воня на разложение, натрупала се в задната част на пещерата като блатен таз.

Опипвайки пътя си със силния светлинен лъч, той продължи напред. Изпод краката му се разнесе остър, хрущящ звук. Насочи лъча и видя, че подът е осеян с кости — животински, птичи, приличащи на човешки. Той продължи, докато не забеляза нещо да се подава от основата на скалата. Тяло в седнало положение, с гръб, опрян на задната стена.

Приклякайки, той застана на едно ниво с главата. Или това, което бе останало от нея. В центъра на лицето зееше дупка, която разпространяваше отровата си навън като вулкан, изхвърлящ лава, заличавайки първо носа, после очите и бузите, сваляйки кожата, изяждайки плътта отдолу. Сега дори части от скулите — самите кости, бяха разядени и осеяни с белези от същата сила, която бе разяла по-меките човешки тъкани.

Борн, чието сърце блъскаше силно в гърдите, едва сдържаше дъха си. Той бе виждал по-рано този вид гангрена. Имаше само едно нещо, което я причиняваше: радиация.

Това отговаряше на много въпроси: какво бе накарало Мартин Линдрос толкова внезапно, толкова решително да тръгне на мисия, защо районът беше толкова важен, че бе охраняван с ракети земя-въздух и само Бог знае още какво. Сърцето му подскочи. Всеки от „Скорпиън-1“ и „Скорпиън-2“ — включително Мартин, е трябвало да бъде убит, за да бъде защитена ужасната тайна. Някой прехвърляше нещо повече от управляеми искрови разрядници по този маршрут. Някой притежаваше уранова руда. От това бе умрял този човек: радиационно отравяне заради изтичане от контейнера с уран, който бе пренасял. Сама по себе си жълтата уранова руда не означаваше нищо: тя бе евтина, сравнително лесна за добиване и не можеше да бъде пречистена до обогатен уран извън съоръжение с размерите на площад със страни от половин миля, висок четири етажа, плюс неограничени средства.

Но урановата руда не би оставила такава радиационна следа. Не, това, с което „Дуджа“ се бяха сдобили някак, бе уранов диоксид, само на една стъпка от високообогатения уран, годен за производството на оръжия. Въпросът, който си задаваше сега, беше същият, който вероятно бе накарал Линдрос толкова необмислено да се изложи на риск: какво би правила терористична група с уранов диоксид и управляеми искрови разрядници — освен ако нямаше някъде съоръжение с персонала и възможностите за производство на ядрени бомби.

Което можеше да означава само едно: „Дуджа“ бе по-необикновена организация, отколкото „Тифон“ смяташе. Тя бе в центъра на тайна международна ядрена мрежа. Една такава мрежа бе разбита през 2004 г., когато пакистанският учен Абдул Кадир Хан призна, че е продал ядрени технологии на Иран, Северна Корея и Либия. Сега ужасяващият призрак отново се бе появил.

Замаян от това разкритие, Борн се изправи и се измъкна заднишком от пещерата. Той се обърна, пое няколко пъти дълбоко въздух, макар вятърът да прорязваше дробовете му, и потрепери. Давайки на Дейвис сигнал за отбой, той се върна на мястото на катастрофата. Не можеше да спре да мисли. Заплахата за Америка, която „Тифон“ беше засякъл, бе не само реална, тя бе с мащабите и последиците, които бяха абсолютно опустошителни. Той си спомни за искровите разрядници за еднократна употреба — основната следа в разследването на Мартин, и разбра, че ако не спре Фади, срещу голям американски град ще бъде извършена ядрена атака.

Седма глава

Ан Хелд успя да хване Сорая в момента, в който тя се появи обратно в централата на ЦРУ.

— В дамската тоалетна — каза тя шепнешком. — Сега.

Веднъж влезли в дамската тоалетна във фоайето, Ан провери кабинките една по една, за да се увери, че са сами.

— Ето моята част от сделката — започна Сорая. — НСУ, наноелектронното следящо устройство, влезе в контакт с огън и това унищожи половина от електрическите вериги.

— Е, това е информация, която ще заинтригува Стария — каза Ан. — Вдигнал е мерника на Борн — не само той, ами и Лърнър.

— Заради случилото се с Чевик. — Сорая се намръщи. — Но каква е ролята на Лърнър?

— Затова те повиках — каза Ан рязко. — Докато ти беше с Борн, Лърнър направи удар.

— Моля?

— Успя да убеди Стария да го назначи за директор на „Тифон“.

— Боже мили! — възкликна Сорая. — Сякаш нещата не са достатъчно зле и без това.

— Имам чувството, че все още не си видяла всичко. Той е твърдо решен да реорганизира изцяло ЦРУ и сега, когато се докопа до „Тифон“, ще промени драстично нещата и там.

Някой понечи да влезе, но Ан парира опита.

— Има наводнение — каза тя авторитетно. — Пробвайте на горния етаж.

Когато отново останаха сами, тя продължи:

— Лърнър ще преследва всеки, на когото няма доверие. И заради връзката ти с Борн мога да се обзаложа, че ти ще си начело в списъка. — Тя отиде към вратата. — Горе главата, сладур.

Борн седна, хванал главата си с ръце, опитвайки се да измисли начин да се измъкне от този все по-страшен кошмар. Проблемът беше, че нямаше достатъчно информация. Не му оставаше друго, освен да продължи, да се опита да открие Линдрос или — ако приятелят му бе вече мъртъв — да продължи мисията му, да разкрие Фади и „Дуджа“ и да осуети плановете им, преди да са изпълнили заплахата си.

Най-накрая се изправи. След като разгледа отвън хеликоптерите, подмина този, който бе по-близко до пещерата, и се качи в хеликоптера, който бе докарал Линдрос.

Вътре гледката беше сюрреалистична, като от картина на Дали: пластмаса, разтопена на локви, метал, споен с метал. Обгорено до неузнаваемост. Интересно. На тази височина нямаше достатъчно кислород, за да се поддържа дълго време буен огън — определено не толкова дълго, че да причини подобни щети. Огънят трябва да е дошъл от друг източник — огнехвъргачка.

Борн си представи лицето на Хирам Чевик. Зад това нападение стоеше Фади. Модерните оръжия, прецизната координация на атаките, отличната тактика, за да бъдат ликвидирани два опитни полеви екипа на ЦРУ: всички улики сочеха към него.

Но друг въпрос го гризеше — защо Фади позволи да бъде заловен от ЦРУ? Дойдоха му наум няколко отговора. Най-вероятният беше, че изпраща послание на управлението: мислите, че ме държите на мушка, но не знаете с кого си имате работа. До известна степен Борн бе наясно, че Фади е прав: наистина не знаеха почти нищо за него. Но точно тази проява на самохвалство от страна на терориста евентуално би осигурила на Борн подходяща възможност за действие. Успехът му като агент винаги се бе дължал на способността му да разгадава намеренията на хората. Опитът го беше научил, че това е невъзможно с човек, който остава в сенките. Сега обаче Фади бе излязъл на светло пред погледа на Борн. Беше показал лицето си. За пръв път Борн разполагаше със следа — макар и груба и неточна, — от която да започне преследването.

Пак се съсредоточи върху вътрешността на хеликоптера. Преброи четири скелета. Това беше важно — значи двама мъже липсваха. Възможно ли е да са живи? Дали Мартин не бе сред тях?

Екипите „Скорпиън“ на ЦРУ се ръководеха по военен образец. Всички в тях носеха лични знаци, които ги идентифицираха като членове на специална военна част, която всъщност не съществуваше. Възможно най-бързо той събра четирите метални табелки. Почисти снега, пепелта и саждите, за да прочете имената, които бе запомнил от разузнавателната информация, получена от „Тифон“. Мартин не беше сред тях! Пилотът Джейми Коуел също липсваше.

При огледа на лобното място на „Скорпиън-2“ откри шест скелета: на петчленния специален екип и пилота. Съдейки по пръснатите навсякъде кости, беше логично да предположи, че нито един от тях не е бил в оперативна готовност, когато хеликоптерът се е разбил. Били са лесни мишени. Борн порови да намери личните им знаци.

Изведнъж в сенките на вътрешността долови неясно движение, последвано от проблясване на очи, една глава се извъртя. Борн бръкна в дупката под пулта за управление. Преряза го остра болка в ръката, нещо се втурна към него и го блъсна назад.

Стъпил на крака, Борн последва фигурата извън останките от хеликоптера и я подгони, като през цялото време махаше към Дейвис да не стреля. Зърна кървавия полукръг от отпечатъци от зъби на опаката страна на ръката си едва когато фигурата се шмугна зад ниската каменна стена на североизточната страна на склона.

Борн скочи във въздуха, покатери се върху стената, огледа се за миг и се метна на гърба на фигурата.

Двамата се изтъркаляха, но Борн го стискаше здраво за косата и го дръпна рязко, за да види лицето му. Оказа се момче на не повече от единайсет години.

— Кой си ти? — попита Борн на местния амхарски диалект. — Какво правиш тук?

Момчето се изплю в лицето му, одра го, опитвайки се да избяга. Борн държеше здраво кръстосаните му китки зад гърба и го принуди да седне на завет край стената, далеч от виещия вятър. Момчето беше слабо като щека, костите му прозираха през бузите, рамената и бедрата.

— Кога яде за последен път?

Нямаше отговор. Поне хлапакът не го заплю отново, но може би защото устата му бе толкова суха, колкото снега, хрущящ под краката им. Със свободната си ръка Борн откачи манерка, отвори я със зъбите си.

— Искам да те пусна. Не искам да те нараня. Искаш ли малко вода?

Момчето отвори уста широко като пиленце в гнездо.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще отговориш на въпросите ми. Така честно ли е?

Момчето погледна към него за момент с черните си очи, след това кимна.

Борн пусна китките му и онзи посегна към манерката, отвори я и отпи от водата на големи, конвулсивни глътки.

През това време Борн се погрижи да натрупа сняг от двете им страни, за да не губят топлина. Взе манерката.

— Първи въпрос: знаеш ли какво е станало тук?

Момчето поклати глава.

— Трябва да си видял да проблясват оръжия, облаци дим да се носят над планината.

Кратко колебание.

— Видях ги, да. — Имаше тънък глас като на момиче.

— И, естествено, ти стана любопитно и дойде да видиш, нали?

Момчето погледна настрани, прехапа устни.

Така не ставаше. Борн знаеше, че трябва да намери друг начин да го накара да му се довери.

— Името ми е Джейсън. Ти как се казваш?

Отново това колебание.

— Алем.

— Алем, знаеш ли какво е да загубиш близък? Човек, на когото много държиш?

— Защо питаш? — изгледа го подозрително Алем.

— Защото аз загубих някого. Най-добрия ми приятел. Затова съм тук. Той беше в един от изгорелите хеликоптери. Трябва да знам дали си го виждал или дали знаеш какво е станало с него.

Алем вече клатеше глава.

— Името му е Мартин Линдрос. Чувал ли си някой да говори за него?

Алем прехапа отново устната си, която започна да трепери леко, но не от студ, помисли си Борн. Той поклати глава.

Борн се протегна надолу, загреба сняг и наложи ухапаната си ръка. Забеляза, че очите на момчето следят всяко негово движение.

— По-големият ми брат умря преди шест месеца — каза Алем след известно време.

Борн продължи да рови снега. Най-добре беше да се държи непринудено.

— Какво стана с него?

Алем придърпа коленете си към гърдите, кръстоса ръце върху тях.

— Беше затрупан от свлачище, което осакати баща ми.

— Съжалявам — каза Борн и наистина беше така. — Слушай, за моя приятел. Ами ако е жив? Искаш ли той да умре?

Алем прокарваше пръстите си между парчетата лед в основата на стената.

— Ти ще ме биеш — промърмори.

— Защо да го правя?

— Аз взех нещо. — Той посочи с глава мястото на катастрофата. — От там.

— Алем, всичко, което искам, е да намеря приятеля си.

Без да вдига очи, Алем извади пръстен. Борн го взе и го вдигна на слънчевата светлина. Разпозна щита с отворена книга — герба на университета „Браун“.

— Това е пръстенът на моя приятел. — Внимателно той го върна на Алем. — Ще ми покажеш ли къде го намери?

Алем го отведе зад стената, изгазиха в снега до едно място на няколкостотин метра от катастрофата. Той коленичи, Борн коленичи с него.

— Тук ли?

— Беше в снега, полузаровен — кимна Алем.

— Сякаш е бил хвърлен на земята нарочно — довърши Борн изречението му. — И ти си го намерил.

— Аз бях тук с баща ми. — Китките на Алем почиваха върху кокалестите му коленца. — Търсехме останки, които да използваме.

— Какво намери баща ти? — попита Борн, но Алем само сви рамене. — Ще ме заведеш ли при него?

Детето гледаше пръстена в мръсната си длан. Обви го с пръсти и го върна в джоба си. После вдигна очи към Борн.

— Няма да му казвам — каза Борн спокойно. — Обещавам.

Алем кимна и двамата се изправиха. Дейвис имаше аптечка и Борн проми и превърза раната на ръката си. След това момчето го поведе надолу по малката, гола алпийска поляна, по стръмна пътека, която се виеше покрай заледения каменист склон на Рас Дежен.

Ан не се шегуваше, че Лърнър се е настървил. Сорая излезе от асансьора на етажа, където се намираха офисите на „Тифон“, и видя насреща си двама намръщени агенти, които я чакаха. Знаеше, че за да бъдат изобщо тук, трябва да имат пропуск, издаден от „Тифон“. Лоши новини, които ставаха все по-лоши с всяка секунда.

— Директорът иска да говори с вас — каза този вляво.

— Трябва да дойдете с нас — додаде другият вдясно.

Тя използва най-обаятелния си глас, в който трептяха нотки на лек флирт.

— Нека първо се поосвежа, момчета?

— Заповедта на директора не търпи отлагане — каза този отляво, по-високият.

Стоици, евнуси или и двете. Сорая сви рамене и тръгна с тях. Всъщност нямаше какво друго да прави. Докато вървеше по коридорите между двете живи колони, се опита да не се тревожи. Най-доброто, което можеше да направи, бе да остане спокойна, докато другите наоколо изтърват нервите си. Лърнър без съмнение щеше да се опита да я предизвика, щеше да направи всичко възможно, за да я притисне до стената. Вече бе чувала истории за него, а той беше в ЦРУ от колко… от шест месеца. Навярно го бяха информирали, че тя негодува срещу него, и сега сигурно щеше да се опита да й въздейства.

В края на коридора тя се изправи пред ъгловия кабинет. По-високият агент почука отривисто върху вратата с мазолестите си кокалчета. След това отвори и й направи път да мине. Но двамата с двойника му не си тръгваха. Последваха я в кабинета, затвориха вратата и отстъпиха до стената, сякаш да я подпрат с мускулестите си рамене.

Сърцето на Сорая подскочи. За отрицателно време Лърнър бе окупирал кабинета на Линдрос, пращайки всичките му лични спомени кой знае къде. Снимките бяха свалени на земята и обърнати към стената, сякаш вече бяха в изгнание.

Временно назначеният директор седеше зад бюрото на Линдрос и прелистваше бледозелена папка с доклад за текущата работа, като същевременно отговаряше на обажданията за Линдрос, сякаш бяха за него. Те наистина са за него, припомни си Сорая и това я потисна. Тя искаше Линдрос да се върне, молеше се Борн да го открие и да го върне обратно жив. Каква друга надежда й оставаше?

— А, госпожа Мур. — Лърнър остави телефона. — Радвам се, че се върнахте при нас. — Той се усмихна, но не й предложи да седне. Беше от тези хора, забеляза тя, за които светът е просто купчина кутии — всичките един и същи размер, — в които можеш да напъхаш всичко и всеки, да намериш спретнато местенце на всяко нещо. Така се заблуждаваше, че би могъл да контролира хаоса на действителността.

— Утешавах майката и сестрата на Тим Хитнър в Мериленд.

— Има определени процедури — каза Лърнър твърдо. — Те съществуват с основание. Или това не се отнася за вас?

— Тим беше мой приятел.

— Вероятно вие предполагате, че ЦРУ не е в състояние да свърши това.

— Аз познавам семейството му. Беше по-добре аз да им го съобщя. За тях така бе по-лесно.

— Като ги излъжете, че Хитнър е бил герой, вместо да признаете, че се прояви като пълен некадърник и позволи да бъде използван от врага?

Сорая отчаяно се опитваше да запази самообладание. Мразеше се, задето изпитваше страх от този човек.

— Тим не бе оперативен агент. — Веднага осъзна тактическата си грешка.

Лърнър взе доклада.

— И все пак вашият писмен доклад твърди, че Хитнър е бил въвлечен в мисия директно от Джейсън Борн.

— Тим работеше върху декодирането на шифъра, намерен у Чевик — човекът, който сега е известен като Фади. Борн искаше да използва този факт, за да го накара да говори.

Лицето на Лърнър се изопна като кожа на барабан. Очите му й заприличаха на дупки от куршуми — черни, смъртоносни, готови да изригнат. Иначе той й изглеждаше съвсем обикновен. Можеше да бъде продавач на обувки, чиновник на средна възраст. Което, предположи тя, всъщност бе идеята. Един добър полеви агент трябва да бъде забравен почти веднага, след като бъде видян.

— Нека да говорим направо, госпожо Мур — вие защитавате ли Джейсън Борн?

— Борн разкри самоличността на Фади. Той ни даде отправна точка за…

— Любопитното е, че е разкрил тази така наречена самоличност, след като Хитнър бе убит… след като позволи на Чевик да избяга.

Сорая не можа да повярва на ушите си.

— Твърдите, че Чевик не е Фади?

— Твърдя, че всичко, с което разполагате, са уверенията на агент, който не подлежи на контрол и на чиято дума съвсем не може да се разчита. Дяволски опасно е да позволите на личните ви чувства да повлияят на професионалната ви оценка.

— Сигурна съм, че това не…

— От кого получихте разрешение за тази малка разходка до семейството на Хитнър?

Сорая се опита да запази самообладание въпреки внезапната смяна на темата.

— Нямаше от кого да получа разрешение.

— Сега вече има. — С рязък жест той затвори папката с доклада. — Нека ви посъветвам нещо, госпожо Мур. Не се отклонявайте от правилата отново. Ясно ли е?

— Напълно — отговори тя кратко.

— Съмнявам се. Виждате ли, вие не бяхте тук през последните няколко дни, затова пропуснахте важна среща на служителите. Искате ли да чуете най-важното от нея?

— Нямам търпение — каза тя през зъби.

— Казано съвсем накратко — продължи Лърнър мило, — аз променям мисията на „Тифон“.

— Моля?

— Виждате ли, госпожо Мур, това, от което агенцията се нуждае, са повече действия. Няма ни най-малко значение какво мислят или чувстват ислямските екстремисти. Те искат смъртта ни. Така че излизаме и им сритваме задниците в Червено море. Толкова е просто.

— Сър, ако разрешите да отбележа, в тази война няма нищо просто. Тя не е като други…

— Сега сте наясно с нещата, госпожо Мур — прекъсна я Лърнър остро.

Стомахът на Сорая се сви. Това сякаш не беше истина. Цялото планиране на Линдрос, цялата им съвместна упорита работа бе на път да отиде по дяволите. Къде е Линдрос, когато се нуждаят най-много от него? Дали поне е жив? Трябваше да вярва, че е жив. Но за момента това чудовище определяше правилата. Добре поне, че разпитът приключи.

Опрян на бюрото, Лърнър сключи пръстите си.

— Чудя се — подхвана той, като за пореден път рязко смени посоката на разговора — дали бихте могла да ми разясните един въпрос. — Клатеше папката с доклада нагоре-надолу. — Как, по дяволите, успяхте да прецакате нещата така мащабно?

Тя стоеше, изопната като струна, въпреки гнева, който бушуваше в нея. Значи Лърнър я накара да повярва, че разпитът е приключил. А всъщност чак сега започваше. Тя разбра, че той тепърва ще стигне до истинската причина, поради която я беше извикал.

— Позволихте на Борн да изведе Хирам Чевик от килията. Бяхте там, когато Чевик избяга. Вие наредихте на хеликоптерите да се включат в мисията. — Той пусна папката върху плота. — Има ли нещо, което да съм схванал погрешно дотук?

Сорая си помисли за момент да запази мълчание, но не искаше да му достави такова удоволствие.

— Не.

— Вие бяхте агентът, който отговаряше за Чевик.

— Да, аз бях — изправи рамене тя.

— Това са основания за уволнение, госпожо Мур, не е ли така?

— Не бих могла да знам.

— Точно това е проблемът. Вие би трябвало да знаете. Точно както би трябвало да сте знаела, че не биваше да пускате Чевик от килията му.

Без значение какво казваше тя, той намираше начин да го обърне срещу нея.

— Прощавайте, но аз получих недвусмислена заповед да помогна на Борн по всякакъв начин.

Лърнър се вгледа в нея за един дълъг момент. След това направи почти доброжелателен жест.

— Защо, по дяволите, стоите права?

Сорая седна срещу него.

— Бих казал, че по въпросите за Борн — очите му се впиха в нейните — явно сте нещо като експерт.

— Не бих казала.

— Според досието ви сте работила с него в Одеса.

— Предполагам, че това ви дава основания да мислите, че познавам Джейсън Борн по-добре от повечето агенти.

Лърнър се облегна назад.

— Вие, госпожо Мур, сигурно сте далеч от мисълта, че сте научила всичко, което трябва да се знае в този занаят.

— Така е, сър, далеч съм от тази мисъл.

— Тогава разчитам, че ще се сработим, че ще бъдете толкова лоялна към мен, колкото бяхте към Мартин Линдрос.

— Защо говорите, сякаш Линдрос е мъртъв?

Лърнър не й обърна внимание.

— В този случай обаче съм длъжен да реагирам. Вие сте била главният агент, отговарял за Чевик, така че провалът е ваша отговорност. Следователно нямам избор, освен да поискам оставката ви.

Сърцето на Сорая подскочи в гърлото й.

— Оставка ли? — едва успя да изрече тя.

Лърнър, чиито очи бяха като свредели, каза:

— Една оставка би изглеждала по-добре в досието ви. Дори вие би трябвало да сте в състояние да разберете това.

Сорая стана рязко. Той си бе играл с нея жестоко и умело, което я разгневи повече от всичко друго. Тя мразеше този човек и искаше той да го знае. В противен случай нямаше да остане нищо от самоуважението й.

— Кой, по дяволите, сте вие, та да идвате тук и да важничите?

— Това е, приключихме, госпожо Мур. Разчистете си нещата. Уволнена сте.

Осма глава

Толкова дълго вървяха по тясната, коварно покрита със сняг пътека, по която Алем го водеше надолу, че Борн вече се съмняваше, че някога ще стигнат. Изведнъж обаче тя все пак свърши, отдалечи се от зашеметяващия планински склон и изведе към алпийска ливада, многократно по-голяма от тази, на която бяха свалени двата хеликоптера. По-голямата част от нея обаче бе разчистена от снега.

Селото бе по-скоро сбирщина от порутени миниатюрни постройки. Вместо улици имаше пътеки от утъпкана пръст. Стадо кафяви кози вдигнаха удължените си муцуни, щом чуха стъпките им, но очевидно разпознаха Алем и продължиха да дъвчат вяло сухата кафява трева. Някъде в далечината изцвилиха коне, когато миризмата на двамата мъже стигна до тях.

— Къде е баща ти? — каза Борн.

— В кръчмата, както обикновено. — Алем го погледна. — Но аз няма да те заведа там. Ще отидеш сам. Дано да не разбере, че съм ровил из останките.

— Аз ти обещах, Алем — кимна Борн.

— Не е нужно дори да знае, че си ме срещал.

— Как да го позная?

— По крака — левият му крак е по-тънък и видимо по-къс от десния. Казва се Заим.

Борн тъкмо се канеше да тръгва, когато Алем постави пръстена на Линдрос в ръката му.

— Ти си го намерил, Алем…

— Но принадлежи на приятеля ти — каза момчето. — Ако ти го върна, може би той няма да е мъртъв.

Беше време за ядене. Пак. Можеш да се ограничаваш от всичко друго, бе казал Оскар Линдрос на сина си, но не можеш да откажеш да ядеш. Трябва да си пазиш силите. Разбира се, похитителите ти биха могли да те оставят да умреш от глад, но само ако искат да те убият, а случаят явно не беше такъв. Биха могли да поставят опиати в храната ти — което и бяха направили, след като изтезанията на Мартин Линдрос не дадоха резултат. Нямаше полза — нито от това, нито от притъпяването на сетивата му. Той капсулова разсъдъка си. Баща му се беше погрижил за това. Тиопенталнатрият например му оплете езика, но пак не каза нещо, което да им е полезно. Всичко, което искаха да знаят, бе заключено в трезора на ума му, недостъпно за тях.

Идваха по график, така че през повечето време беше сам. Хранеха го редовно, макар че понякога пазачите плюеха в чинията му. Единият отказваше да го измие, когато се изцапа. Щом вонята стана непоносима, донесоха някакъв маркуч. Леденостудената струя го събори на земята, блъсна го в каменната стена. Остана да лежи там с часове, кръв и вода се смесваха в розови вадички, а той седеше край спокойното езеро и ловеше пъстърва след пъстърва.

Но това беше преди седмици — или поне на него му се струваше така. Сега бе по-добре. Осигуриха му дори лекар, който заши най-лошите прорезни рани, превърза го, даде му антибиотици за треската, която бушуваше в тялото му.

Сега можеше да се отдалечава от езерото за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Имаше време да се огледа наоколо, осъзна, че се намира в пещера. Съдейки по студа и воя на вятъра във входа на пещерата, явно беше нависоко, вероятно все още някъде на Рас Дежен. Не бе виждал Фади лично, но от време на време се появяваше неговият заместник, когото чу да наричат Абуд ибн Азиз. Този мъж го разпитваше най-често, след като Фади не успя да го пречупи през първите дни от неговото пленничество.

Линдрос познаваше типажи като Абуд ибн Азиз — варварин по природа, този човек бе чужд на цивилизацията. И винаги щеше да бъде. Чувстваше се добре в девствената пустиня, където бе роден и израсъл. Това Линдрос успя да разбере по арабския му диалект — Абуд ибн Азиз беше бедуин. Неговите разбирания за добро и зло бяха категорично черно-бели, без нюанси. В това отношение той бе точно като Оскар Линдрос.

На Абуд ибн Азиз, изглежда, му доставяше удоволствие да разговаря с пленника. Може би го привличаше неговата безпомощност. Може би се заблуждаваше, че ако разговарят достатъчно дълго, Линдрос би могъл да види в него приятел; че може да се задейства стокхолмският синдром и Линдрос да започне да се идентифицира с похитителя си. А може пък просто да играеше „доброто ченге“, защото именно той подсушаваше с кърпа Линдрос след атаките с маркуча, той го преобличаше, когато Линдрос бе твърде слаб или не бе в състояние да го направи сам.

Линдрос обаче не се поддаваше на изкушението да протегне ръка от изолацията си, да се сприятели. Никога не се бе сприятелявал с лекота. Беше установил, че е далеч по-лесно да си самотник. Всъщност баща му го насърчаваше в това отношение. Да си самотник е предимство, ако искаш да си шпионин, казваше той. Тази особеност на характера му бе отбелязана и в личното досие на Линдрос, когато премина през изтощителната, продължила цял месец процедура по проучването му, въведена от садистичните специалисти психолози на ЦРУ точно преди приемането му в агенцията.

В момента той знаеше много добре какво иска Абуд ибн Азиз от него. Но донякъде му беше странно, че терористът търси информация за мисията, която ЦРУ бе организирала преди години срещу Хамид ибн Ашеф. Какво общо имаше Хамид ибн Ашеф с Абуд ибн Азиз?

Те искаха повече от него, разбира се. Много повече. Но въпреки очевидната праволинейност на Абуд ибн Азиз Линдрос бе забелязал с интерес, че разпитът за мисията на ЦРУ срещу Хамид ибн Ашеф се водеше само когато Абуд бе насаме с него.

От това той заключи, че точно тези въпроси са нещо лично, което няма нищо общо с причината за отвличането му.

— Как се чувстваш днес?

Абуд ибн Азиз стоеше пред него. Бе донесъл две еднакви чинии с храна. Постави едната в ръцете на Линдрос. Линдрос знаеше какво пише в Корана за храната. Всяка храна попадаше в една от двете категории — харам или халал, забранена или позволена. Храната тук, разбира се, беше само от позволената.

— Страхувам се, че днес няма кафе — каза Абуд. — Но фурмите и изварата са хубави.

Фурмите бяха малко сухи отвътре, а изварата имаше странен вкус. Това бяха подробности, но за човек като Линдрос те имаха значение. Фурмите бяха изсъхнали, а изварата бе започнала да прокисва и нямаше кафе. Явно доставките бяха спрели. Защо?

И двамата ядяха с дясната ръка, зъбите им се оголваха, щом ги впиваха в тъмната месеста част на фурмите. Умът на Линдрос препускаше бясно.

— Как е времето? — попита той най-накрая.

— Студено и постоянният вятър го прави още по-студено. — Абуд потрепери. — Идва нов студен фронт.

Линдрос знаеше, че Абуд ибн Азиз е свикнал на 40-градусови температури, пясък в храната, нажеженото бяло сияние на слънцето, благословения покой на хладната, обсипана със звезди нощ. Този непрекъснат суров студ и височината бяха непоносими за него. Костите и дробовете му сигурно протестираха като на старец. Линдрос го гледаше как прехвърли своята полуавтоматична пушка „Ругер“ в лявата си ръка.

— Сигурно да си тук е болезнено за теб. — Въпросът на Линдрос не бе просто закачка.

Абуд сви рамене и пак потрепери.

— Не само пустинята ти липсва. — Линдрос остави настрана чинията си. Почти непрекъснатите побои в продължение на седмици бяха убили напълно апетита му. — Липса ти светът на дедите ти, нали?

— Западната цивилизация е мерзко нещо — каза Абуд. — Нейното влияние върху нашето общество е като силно заразна болест, която трябва да бъде изкоренена.

— Страхуваш се от западната цивилизация, защото не я разбираш.

Абуд изплю костилка от фурма, бяла като бебешко дупе.

— Бих казал същото за вас, американците.

— И няма да сгрешиш — кимна Линдрос. — Но докъде ще стигнем така?

— До края — вашия или нашия.

Борн разгледа вътрешността на кръчмата. Отвътре изглеждаше до голяма степен както и отвън. Стените бяха от камък и дърво, измазани с глина. Подът беше от пресован животински тор. Миришеше на ферментирало, както от алкохола, така и от хората. Огън, разпалван с тор, пукаше в каменното огнище, излъчвайки както топлина, така и специфичен мирис. Вътре имаше неколцина амхари, всички замаяни от опиум в различна степен. В противен случай появата на Борн на вратата би предизвикала не само вяло раздвижване. В момента обаче мъжете едва се помръднаха.

Той отиде към бара, оставяйки следи от сняг и парченца лед зад себе си. Поръча си бира, която за щастие се оказа в бутилка. Докато пиеше от слабата, странно солена течност, огледа мястото. Всъщност нямаше какво толкова да се види. Просто правоъгълна стая с пръснати груби маси и столове без облегалка, които приличаха повече на табуретки. Въпреки това той запечата всичко това в паметта си, като направи нещо като карта на мястото в главата си, в случай че се появеше опасност и се наложеше да се измъква бързо. Не след дълго забеляза мъжа с осакатения крак. Заим седеше сам в ъгъла, с бутилка евтин алкохол в едната ръка и мръсна чаша в другата. Беше навъсен, типичен планинец с обгоряло от слънцето грубовато лице. Погледна едва-едва към Борн, когато той се приближи до масата му.

Борн пъхна крак зад един от краката на табуретката, изтегли я и седна срещу бащата на Алем.

— Разкарай се, проклет турист — промърмори Заим.

— Не съм турист — отговори Борн на същия диалект.

Бащата на Алем се облещи, обърна глава и плю на пода.

— Въпреки това сигурно искаш нещо. Никой не смее да се изкачи на Рас Дежен през зимата.

Борн отпи дълга глътка от бирата си.

— Прав си, разбира се. — Забелязал, че бутилката на Заим е почти празна, той каза: — Какво пиеш?

— Прах — отговори бащата на Алем. — Това е единственото нещо за пиене тук. Прах и пепел.

Борн стана и му донесе нова бутилка, постави я върху масата. Когато посегна да напълни чашата, Заим спря ръката му.

— Няма да има време — промърмори тихо. — Не и ако си довел врага си със себе си.

— Не знаех, че имам враг. — Нямаше смисъл да казва на този човек истината.

— Идваш от Мястото на смъртта, нали? — Заим се взираше упорито в Борн с воднистите си очи. — Покатерил си се в металните скелети на птиците на войната, ровил си из костите на воините, погребани вътре. Не си прави труда да отричаш. Всеки, който го стори, събира врагове така, както труп привлича мухи. — Той замахна със свободната си ръка. Мазолестите му длани и пръсти бяха покрити с мръсотия, която бе толкова дълбоко проникнала в кожата му, че никога не би могъл да я измие. — Мога да го подуша по теб.

— В момента не знам кой е този враг.

Заим се ухили, показвайки много тъмни дупки между оределите си зъби. Дъхът му вонеше отвратително.

— Тогава сигурно съм ценен за теб. По-ценен вероятно от бутилка алкохол.

— Враговете ми се крият и наблюдават Мястото на смъртта?

— Колко си готов да дадеш — каза Заим, — за да ти покажа лицето на врага ти?

Борн плъзна пари по масата.

Заим ги взе с отработено движение на изкривените си пръсти.

— Врагът ти наблюдава Мястото денем и нощем. То е като паяжина, разбираш ли? Той иска да види какви насекоми привлича.

— Защо го интересува?

Заим сви рамене.

— Не го интересува особено.

— Значи някого друг го интересува.

Заим се наклони към него.

— Ние сме пионки, разбираш ли? Пионки по рождение. За какво друго ставаме? Как иначе можем да оцелеем? — Той отново вдигна рамене. — Не можеш обаче да държиш лошото настрана дълго време. Рано или късно скръбта идва, и то под такава форма, че най-много да те заболи.

Борн си помисли за сина на Заим, погребан жив под свлачище. Но той не можеше да каже нищо, беше обещал на Алем.

— Търся мой приятел — каза той меко. — Той е докаран на Рас Дежен с първата птица на войната. Тялото му не е на Мястото на смъртта. Затова мисля, че е жив. Какво знаеш за това?

— Аз? Аз не знам нищо. Освен разни подочути неща. — Заим почеса брадата си с изкривени мръсни нокти. — Но може би има някой, които може да помогне.

— Ще ме заведеш ли при него?

Заим се ухили.

— Това зависи изцяло от теб.

Борн побутна още една пачка банкноти през мръсната маса. Заим я взе, изсумтя, прибра я.

— От друга страна — каза той, — не можем да направим нищо, докато врагът ти бди. — Той сви устни замислено. — Окото на твоя враг се е разположило нашироко връз лявото ти рамо. Бих казал, че е редови войник, не висш военен.

— Вече си вътре — кимна към джоба с прибраните пари Борн.

Бащата на Алем сви рамене.

— Тази история не ме засяга. Аз познавам този човек. Познавам хората му. Нищо лошо няма да ми се случи заради това, че говоря с теб.

— Искам да го разкараш — каза Борн. — Искам окото да заспи.

— Разбира се, че искаш. — Заим потърка брадичката си. — Всичко може да бъде уредено, дори и такова трудно желание.

Борн плъзна още пари и Заим кимна, очевидно доволен поне за момента. Борн го оприличи на ротативка в игрална зала — нямаше да спре да гълта пари, докато Борн не си тръгне.

— Изчакай точно три минути — ни повече, ни по-малко, — след това ме последвай през предната врата. — Заим стана. — Върви сто крачки по главната улица, свърни наляво в пресечката, след това хвани първата вдясно. Разбира се, не мога да рискувам да ме видят, че ти помагам. Във всеки случай ти се доверявам, че ще знаеш какво да направиш. След това си тръгваш, без да се връщаш по същия път. Аз ще те намеря.

— Има съобщение за теб — каза Питър Маркс, когато Сорая се върна в „Тифон“, за да разчисти нещата си.

— Ти го поеми, Пит — каза тя мрачно. — Мен ме изритват оттук.

— Какво, по дяволите, става?

— Новият ни директор реши така.

— Той ще унищожи всичко, в което Линдрос се опитваше да превърне „Тифон“.

— Явно това е идеята.

Когато тя понечи да се обърне, той я хвана за ръката и я завъртя. Беше млад мъж, набит, с дълбоко хлътнали очи, коса с цвят на пшеница и носов изговор.

— Сорая, искам да ти кажа от мое име — всъщност от името на всички ни, сигурен съм, — че никой не те обвинява за станалото с Тим. Понякога се случват гадости. В този бизнес, за нещастие, това е факт.

Сорая пое дъх, изпусна го бавно.

— Благодаря, Пит. Оценявам го.

— Предположих, че ще обвиняваш себе си, задето си позволила на Борн да действа толкова грубо.

Тя замълча за момент, несигурна в чувствата си.

— Не беше виновен Борн, нито пък аз. Просто се случи, Пит. Това е всичко.

— Сигурно, добре. Имах предвид само, ти знаеш, че Борн е поредният външен човек, наложен ни от Стария. Като този кучи син Лърнър. Ако ме питаш, Стария губи контрол.

— Това вече не е моя грижа — каза Сорая, като се насочи към кабинета си.

— Но това съобщение…

— Стига, Пит. Оправяй се.

— Пише, че е спешно. — Той й го подаде. — От Ким Лъвет е.

След като Заим си тръгна, Борн отиде в тоалетната, която вонеше като в зоологическа градина. Обади се на Дейвис по сателитния телефон.

— Имам нови данни, че мястото се наблюдава. Така че бъди нащрек.

— Ти също — каза Дейвис. — Приближава атмосферен фронт.

— Знам. Това ще се отрази ли върху стратегията ни за измъкване?

— Не се безпокой — увери го Дейвис. — Това е моя грижа.

Борн излезе от мръсната дупка и плати сметката си на бара. Междувременно използва случая да се огледа за „окото на врага“, както Заим го нарече, и веднага разбра, че е амхар. Изобщо не си направи труда да сведе поглед. Зяпаше Борн с неприкрита враждебност. В края на краищата това бе негова територия. Беше самоуверен, тъй като се намираше на своя родна земя, и при нормални обстоятелства така и би трябвало да бъде.

Борн, който бе започнал да отброява наум три минути от момента, в който Заим бе излязъл, прецени, че е време да тръгва. Избра си маршрут директно покрай Окото. Със задоволство видя как мускулите на мъжа се напрегнаха, щом го доближи. Лявата му ръка тръгна към десния хълбок. Но каквото и оръжие да имаше там, бе извън полезрението на Борн. Тогава Борн разбра какво трябва да направи.

Излезе от бара. Докато мълчаливо отброяваше стоте крачки, усети, че Окото го следва. Ускори ход, така че да накара и преследвача да се забърза, за да не го изтърве. Стигна до ъгъла, зави рязко наляво и се озова в тясна уличка. Почти веднага видя следващата пресечка вдясно и свърна по нея с бързо темпо.

Беше направил само две крачки, когато се обърна, притиснат до ледената стена, и изчака, докато Окото се появи. Борн го сграбчи, блъсна го към ъгъла на сградата, така че зъбите му изтракаха. Удар по страничната част на главата го повали в безсъзнание.

Миг по-късно Заим се втурна в уличката.

— Бързо! Има още двама, които не бях предвидил.

Той отведе Борн до най-близката пресечка и зави наляво. Почти веднага се озоваха в покрайнините на селото. Снежната покривка бе дебела, кората й крехка. Заим имаше трудности с ориентирането, особено при скоростта, с която се движеха. Скоро стигнаха до порутена пристройка, зад която имаше три коня.

— Как си с язденето без седло? — попита амхарът.

— Ще се справя.

Борн постави ръка на муцуната на сивия кон, погледна го в окото, след това се метна на гърба му. Накланяйки се, сграбчи Заим над лакътя и му помогна да яхне кафявия. Двамата препуснаха в лек галоп срещу вятъра.

Духаше все по-силно. Не беше нужно Борн да е местен, за да разбере, че от северозапад приближава буря, съчетана с острото предчувствие за предстоящ сериозен снеговалеж. Дейвис щеше да има сериозни проблеми да измъкне хеликоптера. Трябваше да го направи, помисли си Борн, тъй като нямаше друг начин да се махнат бързо от планината.

Заим се бе насочил напряко към дърветата, но поглеждайки назад, Борн видя, че вече е късно. Ездачите, без съмнение двамата амхари, за които Заим се тревожеше, се носеха след тях, скъсявайки дистанцията.

След като набързо прецени ситуацията, Борн разбра, че амхарите ще са ги настигнали, преди те да успеят да се скрият в гората. Приведе се напред и пришпори животното с всички сили. Сивият кон дръпна напред и се понесе още по-бързо към гората. Заим направи същото със своя кон.

На половината път Борн осъзна, че няма да успеят. Притисна колене към хълбоците на животното и го насочи надясно. Без да забавя ход, започна да завива и преди преследвачите им да успеят да реагират, вече галопираше право към тях.

Двамата се разделиха, както и бе предвидил. Наклонен надясно, той протегна левия си крак и нанесе ритник. Ботушът му с дебела подметка се заби в гърдите на единия амхар и го свали от коня. По това време другият бе имал време да завие и бе извадил пистолет — стар, но смъртоносен деветмилиметров „Макаров“, който вече бе насочен към Борн.

Прозвуча изстрел, който изхвърли амхара от покритото му с одеяло седло. Борн се обърна и видя Заим да се появява с пистолет в ръката. Той размаха свободната си ръка и двамата препуснаха към еловата горичка, която се виждаше в гората.

Щом стъпиха между дърветата, проехтя изстрел и над главите им се посипаха елови клонки. Амхарът, когото Борн бе свалил от коня, го бе яхнал отново и идваше след тях.

Заим водеше, като се провираше между еловите дървета. Бе станало значително по-студено и по-влажно. Дори и тук, в прикритието на гората, леденият вятър минаваше през тях, събаряйки от време на време сняг от по-горните клони. Борн усещаше как преследвачът му диша във врата, но продължаваше да следва кафявия кон.

Теренът започна да става по-стръмен — отначало се издигна плавно, после по-рязко. Конете наведоха глави с пръхтене, сякаш за да усещат по-добре скритите от снега и заледени камъни.

Борн чу как зад гърба му нещо изпука и пришпори още по-бързо коня си. Щеше му се да попита Заим къде отиват и колко още им остава, но се опасяваше да не би гласът му да издаде местоположението им в лабиринта на гората. Докато си мислеше това, зърна пролука през дърветата, след това силния отблясък на ледена повърхност. Бяха стигнали до река, която се виеше покрай ливадите.

В този момент той чу изстрел и миг по-късно конят на Заим се срина под него. Амхарът се преметна и падна на земята. В последния момент Борн успя да се протегне и да го издърпа зад себе си.

Наближаваха брега на замръзналата река. Изтрещя поредният изстрел.

— Пистолетът ти! — извика Борн.

— Загубих го при падането.

— Ще ни отстрелят като патици.

Борн пусна Заим на земята, след това се смъкна от гърба на коня. Плесна го по задницата и животното се втурна през гората почти успоредно на реката.

— Ами сега? — попита Заим и посочи сакатия си крак. — Няма да мога да се справя.

— Да вървим. — Борн го сграбчи за дрехата и двамата се изтъркаляха по наклона към реката.

— Какво правиш? — Заим се беше облещил от страх.

Борн го сграбчи и почти го отлепи от земята миг преди да се ударят в леда. Инерцията на двете тела ги завъртя и те се плъзнаха по гладката повърхност, като Борн успяваше да контролира движенията им с шпорите на ботушите си. Набраха скорост по естествения наклон на реката.

Той взимаше умело завоите, но почти не можеше да контролира скоростта.

При следващия завой Заим издаде нечленоразделен вик. Секунда по-късно Борн разбра защо. На по-малко от километър напред по реката се спускаше отвесен водопад, сега замръзнал като на снимка.

— Колко е високо? — извика Борн през воя на вятъра в лицето му.

— Твърде високо — простена Заим в ужас. — О, твърде, твърде високо!

Девета глава

Борн се опита да свърне вляво или вдясно, но не успя. Носеше се по издълбан в леда коловоз и не можеше да излезе от него. Така или иначе, вече бе твърде късно. Наближаваха набраздената горна част на водопада и той направи единственото, което му хрумна: насочи се към средата на реката, където водата бе най-дълбока, а ледът най-тънък.

Врязаха се във водопада със скорост, която, съчетана с тежестта на двамата, разби тънката ледена кора, образувана над течащата вода. Гмурнаха се във водопада и започнаха да потъват, ледената вода преряза дъха им, вкочани телата им, като започна от крайниците.

Докато падаше, основната грижа на Борн беше да не загуби ориентация. Объркаше ли посоките, щеше или да премръзне до смърт, или да се удави, преди да е успял да разбие леда в основата на водопада. Имаше и още един проблем. Ако допуснеше да се отдалечи от основата твърде много, ледът щеше бързо да се удебели в слой, който той вероятно нямаше да може да разбие.

Светлина и сянка, синьо-черно, сиво и млечнобяло се завъртяха пред очите му, щом бушуващата вода го погълна. Рамото му се блъсна в оголена скала. Вълна от болка премина през тялото му като токов удар и когато летежът му внезапно секна, той започна да търси светлината в хаоса от мрак. Но светлина нямаше! Зави му се свят, не си чувстваше ръцете. Сърцето му се бореше да се справи както с физическата болка, така и с липсата на кислород.

Той размаха ръце. Изведнъж видя срещу себе си тялото на Заим и като го дръпна встрани, видя бледа светлина да проблясва зад него — така се ориентира в посоките. Заим като че беше в безсъзнание. Кръв се стичаше от едната страна на главата му и Борн предположи, че той също се е ударил в скала.

С една ръка около тялото на Заим, Борн със силни тласъци на краката се насочи към повърхността. Главата му се блъсна в леда по-скоро, отколкото очакваше. Твърдата повърхност не поддаде.

Главата му пулсираше, а струйките кръв от раната на Заим размътваха водата и му пречеха да вижда. Той заби нокти в леда, но не успя да намери опора. Плъзна се отдолу, търсейки пукнатина в ледената стена, която би могъл да използва. Но ледът бе по-дебел, отколкото си бе представял, че може да бъде в основата на водопада. Дробовете му горяха, а главоболието, причинено от липсата на кислород, бе станало почти непоносимо. Може би Заим вече бе мъртъв. Той самият навярно също нямаше да издържи много повече, ако не успееше да си пробие път нагоре.

Силен водовъртеж ги сграбчи, заплашвайки да ги прати на сигурна смърт в тъмнината, където леденият блок бе най-дебел. Докато се бореше, пръстите му се захванаха за нещо — не беше точно пролука, а по-скоро гънка, получена от натиска в леда. Успя да забележи, че в единия й край прониква повече светлина, и концентрира усилията си именно там. Но юмруците му, вкочанени и несръчни, не бяха от полза.

Оставаше му само една възможност. Пусна Заим, гмурна се надолу в мрака, докато не почувства дъното на реката. Завъртя се, сви крака и се изстреля нагоре по права линия. Главата му се блъсна в гънката, чу се пукот, след това ледът се взриви и той усети как дробовете му се изпълват с благодатен въздух. Вдиша дълбоко веднъж, два, три пъти. И веднага се гмурна обратно. Заим не беше там, където го беше оставил. Силният водовъртеж го бе подхванал и го отнасяше към мрака надолу.

Борн ритна, борейки се с течението, протегна се с цялата си дължина и сграбчи Заим за глезена. Бавно и сигурно го задърпа обратно към светлината, извади го през нащърбената дупка в леда и го стовари на замръзналия бряг на реката, след което на свой ред се измъкна от водата.

Оказаха се източно от водопада, край ивица от гъстата елова гора, която продължаваше на североизток.

За момент Борн приклекна в сенките на дърветата, за да си поеме дъх. Повече време не можеше да отдели. Провери жизнените показатели на Заим — пулс, дишане, зеници. Беше жив. Огледа раната на главата му и установи, че е повърхностна. Явно Заим имаше твърда глава.

Проблемът на Борн сега, освен да спре кръвта от раната на Заим, бе да го изсуши, така че да не замръзне до смърт. Самият Борн бе отчасти защитен от специалния си парашутистки костюм, макар сега да забеляза, че на няколко места платът бе лошо раздран. Водата вече замръзваше по кожата му. Откопча костюма си за момент, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната на Заим. После преметна мъжа, който все още бе в безсъзнание, през здравото си рамо и се запрепъва по хлъзгавия бряг към гората. Усещаше как студът бавно се просмуква в лактите и рамото му, където горният слой на екипа му беше раздран.

Заим му тежеше все повече, но Борн продължаваше, като държеше посока север-североизток, отдалечавайки се от реката. Връхлетя го неясен спомен — проблясък, подобен на този, който бе имал, когато за първи път се приземи на Рас Дежен, само че този път по-детайлен. Ако беше прав, на няколко мили от тях би трябвало да има друго село — по-голямо от това, в което откри Заим.

Изведнъж се закова на място, чул познат звук: пръхтенето на кон. След като внимателно подпря Заим на дънера на едно дърво, се насочи предпазливо към звука. На около петстотин метра напред попадна на малка поляна. Там стоеше сивият кон и ровеше с муцуната си под снега, търсейки нещо за ядене. Очевидно бе следвал коритото на реката и бе стигнал до тази ивица открито пространство: Борн се нуждаеше точно от него, за да се спасят двамата със Заим.

Тъкмо се канеше да излезе на поляната, когато жребецът вдигна глава и ноздрите му се разшириха. Какво беше подушил? Вятърът бе донесъл мирис на опасност.

Борн разбра и мълчаливо благодари на животното. Като се изтегли обратно сред елите, тръгна да се придвижва в кръг наляво. Държеше поляната под око, като същевременно внимаваше вятърът да е винаги срещу него. Бе изминал около четвърт от обиколката, когато мярна цветно петно и след това леко движение. Като се насочи предпазливо към мястото, различи амхара, когото бе свалил от коня. Явно именно той бе довел сивия жребец тук, за да подмами Борн и Заим, в случай че бяха оцелели след падането във водопада.

Борн се приведе и атакува светкавично откъм страната, откъдето онзи нямаше видимост. Амхарът падна със сумтене, освободи лявата си ръка, докато Борн го налагаше с юмруци, и измъкна извит нож. Острието се стрелна към откритата странична част от тялото на Борн, точно над бъбрека: Борн се претърколи и избегна удара. Същевременно сключи глезените си около врата на амхара. Завъртя се светкавично и му пречупи шийните прешлени.

Като се изправи, взе от трупа ножа с канията и 9-милиметровия „Макаров“. След това изтича на поляната и отведе сивия жребец към мястото, където лежеше Заим. Прехвърляйки другаря си върху здравия гръб на коня и след като на свой ред се метна отгоре му, пое между елите надолу под склона, за да открие близкото село.

Когато Сорая Мур влезе в лабораторията на Отдела за разследване на пожари, Ким Лъвет все още обсъждаше доказателствата с детектив Овъртън.

След като ги представи един на друг, Ким премина направо към същността, запознавайки Сорая с развитието на техния случай до момента. След това й подаде двата порцеланови зъба.

— Намерих ги в канала на ваната в апартамента — каза тя. — На пръв поглед прилича на зъбен мост, но лично аз не смятам така.

Сорая, като разгледа кухините във вътрешността на зъбите, осъзна, че е виждала нещо много подобно в лабораторията на Дерон. По-внимателният оглед показа висококачествена изработка, дело на специалист. Безспорно това бе част от арсенала на хамелеон от световна класа. Затова тя нямаше съмнения какво държи и на кого принадлежи то. Тъкмо си мислеше, че е приключила с цялата история, когато Лърнър я изрита от „Тифон“, но сега вече знаеше истината. А навярно е била наясно през цялото време. Не беше приключила с Фади. Съвсем не.

— Права си — каза Сорая. — Това е протеза.

— Протеза ли? — повтори детектив Овъртън. — Не разбирам.

— Обвивка, която се поставя не върху негоден, а върху съвсем здрав зъб. Целта й е да промени формата на устата и очертанията на бузите.

Тя си я пъхна в устата. Макар да бе твърде голяма за нея, протезата промени формата на устата и устните й дотолкова, че Ким и детектив Овъртън останаха изумени.

— Което означава, че онези ваши Джейкъб Силвър и брат му са използвали псевдоними — додаде тя, след като изплю зъбите. Обръщайки се към Ким, продължи: — Имаш ли нещо против да ги взема назаем?

— Става. Но ще трябва да го отбележа някъде.

— Нещо не ми се връзва — поклати глава детектив Овъртън.

— Напротив, има логика, стига да познавате всички факти. — Сорая им разказа за инцидента край централата на ЦРУ. — Мъжът, който се представяше за предприемач от Кейптаун на име Хирам Чевик, всъщност е саудитец, който се подвизава под името Фади — лидер на терористична организация с връзки на високо ниво, които явно му осигуряват големи пари. Нямаме представа как е истинското му име. Хамърът го взе и след няколко пресечки той изчезна. — Тя вдигна протезата: — Сега знаем къде е отишъл.

Ким се замисли над думите на Сорая.

— Тогава останките, които намерихме, не са и на брат му.

— Силно се съмнявам. Огънят ми прилича на начин да се отклони вниманието ни, докато той се измъкне от Вашингтон. Извън страната всъщност. — Сорая отиде към съдинката, където Ким бе поставила костите, намерени във ваната. — Според мен това е всичко, което е останало от Омар, сервитьора пакистанец.

— Исусе Христе! — възкликна Овъртън и си помисли: „Най-после някакъв напредък.“ — Тогава кой от братята Силвър е бил Фади?

— Джейкъб, без съмнение — обърна се към него Сорая. — В апартамента се е регистрирал Лев. Фади е бил в Кейптаун, а след това бе задържан от нас.

Овъртън бе обнадежден. Най-малкото, късметът най-сетне му се усмихна. Направо улучи десетката с тези двете. Много скоро щеше да има достатъчно информация, която да предостави на Вътрешна сигурност. С един удар щеше да стане най-новият им член и най-новият им герой.

Сорая се обърна отново към Ким.

— Какво друго открихте?

— Почти нищо. Само катализатора. — Ким вдигна тесте компютърни разпечатки: — Въглероден дисулфид. Не помня кога за последен път съм попадала на него. Подпалвачите обикновено използват ацетон, керосин… такива вещества, леснодостъпни. — Тя сви рамене. — От друга страна, в този случай използването на въглероден дисулфид ми се струва логично. Той е по-опасен от останалите заради ниската си температура на запалване и вероятността от експлозия, щом бъде подпален. Фади е искал прозорците да се разбият, така че пламъците да могат да бъдат захранвани от допълнителния кислород. Но трябва да си истински професионалист, за да знаеш какво съединение да използваш, без да се самовзривиш.

Сорая погледна към разпечатката, която Ким й бе дала.

— Фади е точно такъв. Откъде може да се сдобие човек с това вещество?

— Трябва да имаш достъп до завод или до някои от доставчиците им — каза Ким. — Използва се при производството на целулоза, въглероден тетрахлорид и други органични серни съединения.

— Мога ли да използвам компютъра ти?

— Заповядай — каза Ким.

Сорая седна на работното място на Ким и влезе в интернет. Потърси в „Гугъл“ въглероден дисулфид.

— Целулозата се използва при производството на изкуствена коприна и целофан — зачете на глас тя от екрана. — Въглеродният тетрахлорид е ключова съставка в пожарогасителите и хладилниците, макар по-късно да е изоставен заради токсичността си. Дитиокарбаматът, ксантатът се използват във флотацията4 при преработката на минерали. Използва се и за производството на метам-натрий-репарат за борба с вредителите в почвата.

— Едно е сигурно — каза Ким. — Не се продава в кварталния магазин. Ще са ви нужни повече усилия, за да се снабдите с него.

— И това предполага познаване на съединението и неговите особености — кимна Сорая. Тя нахвърли бързо няколко бележки в джобния си компютър и стана. — Добре, аз тръгвам.

— Имаш ли нещо против да те придружа? — попита инспектор Овъртън. — Без теб работата по случая изобщо не напредваше.

— Не мисля. — Погледът на Сорая се плъзна към Ким. — Смятах да ти кажа още като дойдох. Уволнена съм.

— Моля? — Ким бе потресена. — Защо?

— Новият директор не можа да оцени склонността ми към неподчинение. Смятам, че се опитва да наложи авторитета си. И днес реши да изхвърли мен.

Ким се приближи и я прегърна с разбиране.

— Ако мога да направя нещо…

Сорая се усмихна.

— Знам на кого да се обадя. Благодаря.

Тя бе твърде заета, за да забележи сянката на недоволство, което помрачи лицето на детектив Овъртън. Той нямаше да позволи да му бъде попречено — не и когато бе толкова близко до целта.

По времето, когато Борн и Заим стигнаха до селото, бе започнало да вали сняг. То бе там, сгушено в тясна долина като топка в свита длан, точно както си го спомняше Борн. Облаците, ниски и тежки, правеха пространството между планината и небето да изглежда малко и незначително, сякаш щеше да бъде смачкано в сблъсъка между титани. Камбанарията на църквата привлече погледа на Борн и той се отправи натам.

Заим се раздвижи и простена. Преди известно време той бе дошъл в съзнание и Борн го свали от коня точно навреме, за да го остави да повърне изобилно сред свистящите ели. Борн бе накарал другаря си да хапне малко сняг, за да не се обезводни. Заим беше замаян и слаб, но разбра всичко, когато Борн му разказа какво се е случило. Тяхната цел, по неговите думи, беше да стигнат до някакъв лагер точно до селото, което си спомняше Борн.

Ето че вече бяха в селото. Макар Борн по разбираеми причини да нямаше търпение да се свърже с човека, който според Заим щеше да го отведе до Линдрос, дрехите на Заим вече бяха втвърдени от лед и ако не се затоплеше скоро, щяха да се смъкнат заедно кожата му, щом направи опит да ги свали.

Когато стигнаха околностите на лагера, сивият кон, който Борн бе пришпорвал в галоп през високите до колената снежни преспи, беше на края на силите си. Трима амхари изникнаха сякаш от нищото, размахвайки закривени ножове като този, който Борн бе отнел от мъжа, чийто врат бе счупил.

Борн не се изненада. Не допускаше, че лагерът няма да има охрана. Остана спокоен на седлото на задъхващия се и пръхтящ сив кон, докато амхарите сваляха Заим на земята. Щом го разпознаха, един от тях се втурна към шатра в центъра на лагера. Две минути по-късно се върна — по всичко личеше — с вожда на племето.

— Какво е станало с теб, Заим? — попита амхарът.

— Той ми спаси живота — промърмори Заим.

— Както и той — моя — рече Борн, като се смъкна от коня.

— Бяхме нападнати по пътя насам.

Дори вождът да бе останал изненадан, че Борн говори амхарски, не даде да се разбере по никакъв начин.

— Като всички западняци ти си довел враговете със себе си.

— Донякъде си прав, но не съвсем — потръпна Борн. — Бяхме нападнати от трима бойци амхари.

— Знаеш кой им плаща — каза Заим със слаб глас.

Вождът кимна.

— Отведете ги на топло в моята шатра. Ще разпалваме огъня постепенно.

Абуд ибн Азиз стоеше, взрян в мрачното небе край северния склон на Рас Дежен, ослушвайки се да долови звук на перки, прорязващи редкия въздух.

Къде е Фади? Хеликоптерът му закъсняваше. Абуд ибн Азиз бе наблюдавал времето цяла сутрин. Заради приближаващия се атмосферен фронт той знаеше, че пилотът ще има съвсем малко време, за да се приземи.

Всъщност това, срещу което той мълчаливо се бунтуваше, не беше нито студът, нито редкият въздух. Вбесяваше го преди всичко фактът, че изобщо са тук. Планът. Той знаеше кой стои зад него. Само един човек можеше да измисли такава рискована, опасна схема: братът на Фади — Карим ал Джамил. Макар Фади да беше лицето на „Дуджа“, Абуд ибн Азиз единствен от множеството последователи на Фади знаеше, че Карим ал Джамил е сърцето на организацията. Той беше гросмайсторът, търпеливият паяк, който плетеше многобройни мрежи в бъдещето. При мисълта за това какво е способен да планира Карим ал Джамил, Абуд ибн Азизда усети как му призлява. Като Фади и Карим ал Джамил, самият той бе учил на Запад. Познаваше историята, политиката и икономиката на страните извън арабския свят. Това бе достатъчно, поне в очите на Фади и Карим ал Джамил, за да го поставят по-нагоре в йерархията.

Проблемът на Абуд ибн Азиз беше, че не се доверяваше напълно на Карим ал Джамил. От една страна, той бе самотник. От друга, доколкото му бе известно, Карим ал Джамил разговаряше само с Фади. Това, че може би нещата съвсем не стояха така, мисълта, че той може би знаеше по-малко, отколкото подозираше, за Карим ал Джамил, го караше да се чувства още по-неспокоен.

Това бе неговото предубеждение спрямо Карим ал Джамил — че той, заместникът на Фади, неговият най-близък другар, бе изключен от вътрешния кръг на „Дуджа“. Това му се струваше крайно несправедливо и макар той да бе напълно верен на Фади, все пак се дразнеше, че го държат настрани. Естествено, разбираше, че кръвта вода не става — всеки, роден в номадско племе, би го разбрал. Но Фади и Карим ал Джамил не бяха чистокръвни араби. Майка им бе англичанка. Двамата бяха родени в Лондон, след като баща им бе преместил седалището на компанията си там от Саудитска Арабия.

Абуд ибн Азиз бе измъчван от няколко въпроса, на които дълбоко в себе си не искаше да отговори. Защо Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб е напуснал Саудитска Арабия? Защо е харесал друговерка? Защо е задълбочил грешката си, като се е оженил за нея? Абуд ибн Азиз не можеше да намери абсолютно никаква причина един саудитец да стори такова нещо. Така че всъщност нито Фади, нито Карим ал Джамил бяха деца на пустинята като него. Те бяха израсли на Запад, бяха учили в непрестанно пулсиращия Лондон. Какво знаеха те за дълбоката тишина, за суровата красота, за чистите аромати на пустинята? Пустинята, където величието и мъдростта на Аллах можеха да бъдат открити във всяко нещо.

Фади, както подобава на по-голям брат, пазеше Карим ал Джамил. Това поне бе нещо, което Абуд ибн Азиз можеше да разбере. Самият той се отнасяше по същия начин с по-младите си братя. Но в случая с Карим ал Джамил от известно време се питаше към какви мрачни води насочва той „Дуджа“. Би ли искал Абуд ибн Азиз да отиде там? Безропотно би толкова път, защото бе верен на Фади. Именно Фади го въвлече във войната, която бяха принудени да водят след нахлуването на Запада в техните земи. Фади бе човекът, който го изпрати да се обучава в Европа — период от живота на Абуд ибн Азиз, който той презираше, макар да отчиташе ползите от него. Опознаеш ли врага си, му бе казвал Фади много пъти, ще можеш да го разгромиш.

Той дължеше на Фади всичко. И бе готов да го последва навсякъде. От друга страна, не беше глух, ням и сляп. И ако някога в бъдеще, когато натрупаше повече информация, почувстваше, че Карим ал Джамил води „Дуджа“, а следователно и Фади, към пропаст, щеше да надигне глас, независимо от последиците.

Остър, сух вятър обрули бузата му. Бръмченето на перките на хеликоптера достигна до него, сякаш изплувало от далечен сън. Беше време да се отърси от замаята си. Погледна нагоре и усети по бузите и миглите си първите снежинки.

На тъмносивия фон на небето се открои черна точка, която бързо се увеличаваше. Вдигнал ръце над главата си, той се отдалечи от площадката. Три минути по-късно хеликоптерът се бе приземил. Вратата се отвори и Мута ибн Азиз скочи на снега.

Абуд ибн Азиз очакваше след него да се появи и Фади, но брат му се запъти към него сам.

— Добре ли мина? — Той прегърна брат си вдървено, формално.

— Точно както беше планирано — каза Мута.

За известно време животът на двама им бе белязан от един спор. Като пукнатина, причинена от земетресение, разногласието помежду им ги беше отдалечило повече, отколкото всеки от тях бе готов да признае. Зейнаха гнойни язви, които сега, години по-късно, се бяха превърнали в шлака, в твърда и набръчкана като коричка на суха рана повърхност.

Мута се взря във вятъра.

— Братко, къде е Фади?

Абуд не успя да сдържи желанието си да му покаже, че стои по-високо в йерархията от него.

— Има си друга работа.

Мута се намръщи. Горчива жлъч — твърде познат вкус — изпълни устата му. Винаги става така. Абуд използва властта си, за да ме държи далеч от Фади и Карим ал Джамил — центровете на нашата вселена. Затова се държи все едно ми е шеф. Затова ме закле да пазя нашата тайна. Той е по-големият ми брат. Как да се изправя срещу него? Той стисна зъби. Както винаги ще трябва да му се подчинявам във всичко.

Мута потрепери от студ и се скри от вятъра, като застана на завет при една скала.

— Кажи ми, братко, какво става тук?

— Борн пристигна в Рас Дежен тази сутрин. Напредва.

— Значи трябва да преместим Линдрос на безопасно място — кимна Мута ибн Азиз.

— Вече е сторено — ледено отвърна Абуд.

Мута, чието сърце бе изпълнено с жлъч, кимна.

— Малко остана. До няколко дни Джейсън Борн вече няма да ни е нужен. — Той се усмихна сдържано. — Както Фади каза, отмъщението е сладко. Колко приятно ще му стане да види Джейсън Борн мъртъв!

Шатрата на вожда бе учудващо просторна и удобна, особено за жилище, което можеше да се пренася, ако се наложи. Подът бе застлан със застъпващи се черги. Кожи висяха по стените и така помагаха да се запази топлината на огъня, подхранван с изсушен тор.

Борн, увит в грубо вълнено одеяло, седеше с кръстосани крака край огъня, докато хората на вожда бавно и внимателно сваляха дрехите на Заим. Когато приключиха, увиха и него с одеяло и го сложиха да седне до Борн. Сетне им сервираха чаши с горещ, силен чай, от които излизаше пара.

Други мъже се погрижиха за раната на Заим, почистиха я, поставиха лапа от билки и отново я превързаха. През това време вождът седеше до Борн. Беше дребен човечец, единственото хубаво в него бяха черните му очи, които горяха като факли на лъскавото му, бронзово лице. Тялото му беше слабо и жилаво, но Борн нямаше да допусне да бъде заблуден. Този мъж вероятно притежаваше множество умения — както отбранителни, така и нападателни, — за да опази себе си и хората си живи.

— Името ми е Кабур — каза вождът. — Заим ми каза, че твоето е Борн. — Той го произнесе насечено.

Борн кимна.

— Дойдох в Рас Дежен да намеря приятеля си. Той пристигна с една от летящите птици, дето ги свалиха преди близо седмица. Знаеш ли нещо за това?

— Знам. — Ръката на Кабур се вдигна към гърдите му, където имаше сребриста плочка. Беше личният знак на пилота. — Той вече не се нуждае от това.

Сърцето на Борн подскочи.

— Мъртъв ли е?

— Почти.

— А моят приятел?

— Отведоха го заедно с този мъж.

Вождът предложи на Борн дървена паница яхния с много подправки, в която бе топнат комат безквасен хляб. Докато Борн загребваше с хляба като с лъжица, Кабур стана.

— Нямаме нищо общо, ти разбираш. Макар че както се убеди, някои са взимали пари от тях в замяна на услуги. — Той поклати глава. — Но това е лошо, това обвързва и има хора, които платиха твърде висока цена.

Борн засити глада си и остави паницата настрана.

— Кои са тези „те“?

— Изненадан съм — кил на глава Кабур. — Очаквах да знаеш за тях далеч повече от мен. Те идват при нас отвъд Аденския залив. От Йемен, мисля. Но не са йеменци, не. Един бог знае откъде точно набират членовете си. Някои са египтяни, други саудитци, има и афганистанци.

— А водачът им?

— А, Фади. Той е саудитец. Свирепите черни очи на вожда бяха станали непроницаема. — Всички ние, до последния човек, се страхуваме от Фади.

— Защо?

— Защо? Защото е силен, защото е по-жесток, отколкото можеш да си представиш. Защото носи смърт в дланта на ръката си.

Борн си помисли за доставките с уран.

— Виждали сте доказателство за смъртта, която носи.

— Със собствените си очи — кимна вождът. Един от синовете на Заим…

— Момчето в пещерата?

Кабур се обърна към Заим, в чиито очи се виждаше море от болка.

— Непокорен син, който не се вслушваше в съветите. Сега не можем да го докоснем, не можем дори да го погребем.

— Аз бих могъл — каза Борн. Сега той разбра защо Алем се криеше в хеликоптера, който бе по-близо до пещерата: искаше да бъде близо до брат си. — Мога да го погреба там, близо до върха.

Вождът запази мълчание. Но очите на Заим бяха влажни, когато отново срещнаха очите на Борн.

— Това би било истинска благословия — за него, за мен, за семейството ми.

— Ще бъде сторено, кълна се — каза Борн. Той се обърна към Кабур. — Ще ми помогнеш ли да намеря приятеля си?

Вождът се поколеба за момент, поглеждайки към Заим. Най-накрая той въздъхна.

— Дали откриването на приятеля ти ще засегне Фади?

— Да — каза Борн. — Ще го засегне много лошо.

— Това, за което ни молиш, е много трудно пътуване. Но заради моя приятел, заради връзката му с теб, заради твоето обещание към него честта ме задължава да изпълня молбата ти.

Той вдигна дясната си ръка и един човек донесе нещо, подобно на наргиле.

— Ще пушим заедно, за да подпечатаме споразумението, което сключихме.

Сорая възнамеряваше да се прибере у дома, но някак си изведнъж установи, че кара из Нортийст. Едва когато зави по 7 улица, осъзна защо идва тук. След още един завой пристигна пред къщата на Дерон.

За момент остана седнала, вслушана в шума на мотора. Пет-шест здравеняци от бандата стояха на площадката пред къщата отляво, но макар да я наблюдаваха зорко, не направиха никакъв опит да я спрат, когато тя слезе от колата и тръгна по стълбите към входната врата на Дерон.

Почука няколко пъти на вратата. Почака, след това почука пак. Нямаше отговор. Чу някой да се приближава и се обърна, очаквайки да види Дерон. Вместо това се сблъска с висок, слаб младеж.

— Здрасти, госпожо Агент, аз съм Тайрон. Каква работа имаш тука?

— Знаеш ли къде е Дерон?

Тайрон запази неутрално изражение.

— Вместо с него би могла да поговориш с мен, госпожо А.

— Бих могла, Тайрон — отвърна тя предпазливо, — стига да можеш да ми обясниш за какво се използва въглеродния дисулфид.

— Ха, вземаш ме за безполезно негро, а?

— Честно да ти кажа, нямам никаква представа какъв си.

— Ела с мене — рече й той с все същото безстрастно изражение.

Сорая кимна. Инстинктивно усещаше, че поколебае ли се, последиците за нея ще са доста неприятни.

Двамата тръгнаха, завиха надясно, подминаха площадката, където бандата се беше събрала като ято гарвани.

— Дерон отпраши с баща си. Няма да го има няколко дни.

— Не ме лъжеш, нали?

— Честно ти редя. Е, да ти разправям ли за мен? За майка ми, наркоманката? Или пък за тате, дето е в затвора? За сестра ми, дето вместо да ходи да зубри, гледа бебе? Или за по-големия ми брат, дето бачка супермизерно като ватман в метрото? Тия драми, направо да ти скъсат сърцето, трябва да си ги чувала, та какво да ти ги раздувам пак.

— Това е твоят живот — каза Сорая, — което означава, че е по-различен от всяка друга история, която съм чувала.

Тайрон изсумтя, но по погледа му успя да познае, че е поласкан.

— Може да съм расъл на улицата, ама съм роден с пипе на инженер. Да те светна ли що? — Той сви рамене и посочи в далечината. — Ей там, по „Флорида Авеню“ вдигат адски висока сграда, зверски туч. И ги дебна, все гледам да видя как става хавата, кое как що…?

Сорая срещна погледа му за секунда.

— Ще ти прозвучи ли твърде глупаво, ако ти кажа, че има начини да се възползваш от ума си.

— Приказвай за себе си. — На лицето му се плъзна бавна усмивка — изражение, което подхождаше на значително по-възрастен човек. — Тука ми е затворът на мене, малката.

Сорая помисли да му отговори, но прецени, че му е достатъчно засега.

— Ще тръгвам.

Тайрон стисна устни.

— Хубаво, ама да ти кажа. За колата, дето те проследи дотук.

— Кажи ми, че се майтапиш — закова се на място Сорая.

Той завъртя глава и я погледна, както кобра се взира надолу към плячката си.

— Да пукна, честно.

Сорая беше бясна на себе си. Допусна собствените й мисли дотолкова да я обвият в мъгла, че изобщо не й хрумна, че някой може да я следи. Пропусна да провери, а уж й беше втора природа. Очевидно уволнението й от онова копеле Лърнър я бе разстроило повече, отколкото си даваше сметка. Сега трябваше да плати цената заради липсата си на бдителност.

— Тайрон, задължена съм ти.

— Нали Дерон ми плаща баш за това — сви рамене той. — Да плащаш на някой да те пази си е кинти, ама верни хора хич не се намират лесно.

Тя го погледна така, все едно го виждаше за първи път.

— Къде е? Кой ме следи?

Продължиха нататък.

— Отсреща, на ъгъла с Осма. Далече е, та шофьорът да вижда добре какви ги вършиш. — Той сви рамене. — Моите хора ще се погрижат.

— Недей, Тайрон, Оценявам предложението ти. — Тя го погледна сериозно. — Но аз го доведох. Значи е моя грижа.

— Окей, както кажеш. — Той спря и застана срещу нея за момент. Гледаше я също толкова сериозно, с мрачна решителност. — Ама имай предвид, че трябва да стане, преди да се е светнал за Дерон. Че после жална му майка, няма кой да го спаси. Даже ти.

— Веднага ще се погрижа. — Тя наведе глава, внезапно притеснена. — Благодаря.

Тайрон кимна и се отправи обратно към хората си. Сорая си пое дълбоко въздух и продължи надолу към ъгъла с Осма улица, където детектив Овъртън седеше в колата си и си драскаше нещо върху лист хартия.

Тя почука по стъклото. Той погледна нагоре и бързо натъпка листа в джоба на ризата си.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — кресна му тя, щом прозорецът се отвори.

— Искам да се уверя, че няма да пострадаш — прибра химикала си Овъртън. — Кварталът е кофти.

— Мога да се грижа за себе си, много ти благодаря.

— Слушай, знам, че си по следите на нещо — нещо важно. От Вътрешна сигурност си нямат идея за какво става въпрос. Тази информация ми е важна.

Тя погледна надолу към него.

— Важно е да си тръгнеш. Веднага.

Изведнъж лицето му се превърна в каменна маска.

— Искам да разбирам всичко, до което си стигнала, веднага щом го научиш.

Сорая почувства как бузите й пламват от гняв.

— В противен случай?

Той изненадващо отвори вратата и я блъсна в корема. Тя се свлече на колене, задъхвайки се.

Детектив Овъртън бавно излезе от колата и се изправи над нея.

— Не се занасяй с мен, госпожичке. По-стар съм от теб. И не го карам по правилата. Повечето от номерата вече съм ги забравил, а ти може и никога да не ги научиш.

Сорая затвори очи за момент, за да му покаже, че се опитва да възстанови както дъха, така и самообладанието си. Междувременно лявата й ръка бе измъкнала малък пистолет от кобура на кръста й и тя го насочи към Овъртън.

— Зареден е. От толкова близо куршумът най-вероятно ще те разкъса на две. — Тя си пое дълбоко въздух, после още веднъж. Ръката, с която държеше оръжието, бе стабилна. — Изчезвай. Веднага.

Той бавно отстъпи назад и седна зад волана, без да сваля очи от нея. Извади цигара, постави я между бледите си устни, запали я с мудно движение и дръпна.

— Разбрах.

Гласът му бе равен. Цялата злост бе събрана в погледа му. Затвори вратата с трясък. Проследи я как се изправя на крака, после запали двигателя и потегли. В огледалата за обратно виждане я видя да държи насочен пистолета към задното му стъкло, докато колата не изчезна в трафика.

След като я изгуби от поглед, детектив Овъртън извади мобилния си телефон и натисна бутон за бързо набиране. След малко чу гласа на Матю Лърнър.

— Бяхте прав, господин Лърнър. Сорая Мур продължава да души наоколо и, честно казано, току-що се превърна в явна опасност.

Кабур ги насочи към селската църква, чиято кула бе упътила Борн до селото. Тя, като всички други в страната, беше етиопски православен храм. Над трийсет и шест милиона души изповядваха тази древна религия и това я правеше най-голямата източноправославна църква в света. Всъщност това бе единствената предколониална християнска църква в тази част на Африка.

По едно време, докато вървяха в бледите сенки на сградата, Борн си помисли, че Кабур го прави на глупак. Може би не само разяденият от радиацията син на Заим, но и самият вожд работеше за Фади и сега го водеше в капан. Той извади пистолета „Макаров“. Сенките и ивиците светлина се разтвориха и видя фигура, която му кимна мълчаливо.

— Това е отец Михрет — прошепна Заим. — Познавам го.

Заим, макар все още да не се бе възстановил от нараняването, бе настоял да дойде. Сега той бе свързан с Борн. Те си бяха спасили взаимно живота.

— Синове мои — посрещна ги кротко отец Михрет, — страхувам се, че идвате твърде късно.

— Търся пилота — каза Борн. — Моля ви, заведете ме при него. — Докато бързаха през църквата, додаде: — Жив ли е все още?

— Едва се държи. — Свещеникът бе висок и слаб като вейка. Имаше големи очи и съсухрен вид, досущ аскет. — Направихме каквото бе по силите ни за него.

— Как се озова при вас, отче? — попита Заим.

— Намериха го пастири в покрайнините на селото, в една елова горичка край реката. Дойдоха да ми кажат и по моя заръка го пренесоха тук, но се страхувам, че не успяхме да му помогнем много.

— Мога да повикам хеликоптер — каза Борн. — Ще уредя да го пренесат в болница.

Отец Михрет поклати глава.

— Вратът и гръбначният му стълб са натрошени. Няма начин да му бъде поставена шина. Не би преживял още едно преместване.

Пилотът, Джейми Коуел, лежеше в кревата на отец Михрет. За него се грижеха две жени — едната мажеше с мехлем повърхностните наранявания по кожата му, другата изстискваше капки вода от парче плат в полуотворените му устни. В очите на Коуел нещо трепна, когато Борн застана на линията на погледа му.

— Може ли да говори? — попита той свещеника, извърнал лице от ранения.

— Почти не — отвърна отчето. — И при най-незначителното движение болката е мъчителна.

Борн застана над леглото, така че лицето му да е точно на линията на погледа на Коуел.

— Дойдох да те отведа у дома, Джейми. Разбра ли ме?

Устните на Коуел се раздвижиха, мек съскащ звук излезе измежду тях.

— Виж, ще говоря направо — продължи Борн. — Трябва да намеря Мартин Линдрос. Вие двамата сте единствените оцелели. Жив ли е Линдрос?

Борн трябваше да се наведе така, че ухото му почти да докосне устните на Коуел.

— Беше… когато… го видях… последно. — Гласът на Коуел беше като пясък, плъзгащ се по дюна.

Сърцето на Борн се сви. Зловонието, което бълваше от тялото, бе непоносимо. Свещеникът бе прав: смъртта вече беше проникнала в стаята.

— Джейми, много е важно. Знаеш ли къде е Линдрос?

Борн се наведе и пак го блъсна същото зловоние.

— Три километра… запад-югозапад… през… реката. — Коуел се потеше от усилието и от болката. — Лагер… защитен.

Борн понечи да се отдръпне, но стържещият шепот на Коуел го спря. Гърдите на нещастника се задвижиха нагоре-надолу с неестествена бързина, започнаха да потръпват, сякаш вече преуморените му мускули бяха обхванати от спазми. Очите на Коуел се затвориха, сълзи се стичаха под клепачите.

— Спокойно — каза Борн. — Почини си сега.

— Не! О, Господи!

Коуел се облещи и когато погледът му попадна върху Борн, сякаш тъмната бездна се бе приближила.

— Този човек… водачът.

— Фади — подсказа му Борн.

— Измъчва… измъчва Линдрос.

Стомахът на Борн се превърна в топка лед.

— Линдрос държи ли се? Коуел! Коуел, можеш ли да ми отговориш?

— Той е отвъд всички въпроси сега. — Отец Михрет пристъпи, постави ръката си върху плувналото в пот чело на Коуел. — Бог му даде благословията си и го избави от мъките му.

Канеха се да го местят. Мартин Линдрос го разбра, понеже чуваше Абуд ибн Азиз да издава множество заповеди с лаещ глас, организирайки транспортирането им от пещерата. Долови тропот на ботуши, дрънчене на оръжия, сумтене на мъже, вдигащи тежки товари. След това и тракащия двигател на камион, който се приближаваше към отвора на пещерата.

Секунда по-късно самият Абуд ибн Азиз дойде, за да му завърже очите.

— Не се притеснявай — успокои го, приклекнал край Линдрос.

— Нямам и намерение — отвърна пленникът с дрезгав глас, който едва разпозна като своя собствен.

— Сега е моментът да ми кажеш каквото знаеш за атентата срещу Хамид ибн Ашеф — рече Абуд ибн Азиз, докато въртеше в ръцете си черна качулка без дупки за очите.

— Казах ти вече много пъти — не знам нищо. Ти обаче не ми вярваш.

— Така е. — Постави качулката на главата му. — Не ти вярвам.

След това неочаквано ръката му за кратко се озова на рамото на Линдрос.

Това пък какво е, зачуди се Линдрос — проява на съчувствие? Стори му се странно и някак необяснимо. Погледна на случилото се така, както възприемаше всичко напоследък — беше издигнал между себе си и света невидимо бронирано стъкло. И наблюдаваше през него. След престоя във вътрешния изолатор на сърцето си живееше в замаяно състояние, сякаш не можеше напълно да насели тялото си. Нещата, които това тяло правеше — ядене, спане, ходене по нужда, сегиз-тогиз разходки и дори някоя и друга дума, разменена с Абуд ибн Азиз, — сякаш се случваха на друг човек. Направо не му се вярваше, че е бил пленен. Отстранеността от собственото му тяло, като неизбежна последица от затварянето му със седмици в този умствен изолатор, му се струваше като неясен сън. Все едно щеше да прекара остатъка от дните си в този затвор — живуркащ, но истински жив.

Някой го дръпна грубо и го изправи на крака и той се почувства като герой от многократно повтарял се сън. Защо го местеха толкова припряно? Да не би някой да бе открил местоположението му? Не му се вярваше да е ЦРУ. От откъслечните разговори, които успя да дочуе, разбра, че „Дуджа“ са елиминирали и втория хеликоптер със спасителния екип, изпратен да го търси. Не, имаше само един човек с нужните познания, упоритост и умения да се изкачи невредим чак до върха на Рас Дежен. Джейсън Борн! Джейсън бе дошъл да го намери и да го върне у дома!

Матю Лърнър седеше в „Златната гъска“. Макар да се намираше в Китайския квартал, ресторантчето фигурираше в много от пътеводителите на Вашингтон, тоест беше посещавано редовно от туристи и отбягвано от местните, включително от членовете на особената тайна Лърнърова задруга от шпиони и правителствени агенти. Това, разбира се, го устройваше идеално. Разполагаше с поне пет-шест явки около Вашингтон, определяйки на случаен принцип местата на разговорите си с информатори и с други хора, чиито услуги намираше за полезни.

Заведението, мрачно и опушено, миришеше на сусамово олио, подправки и врящото съдържание на фритюрник, от който периодично се вадеха яйчени рулца и хапки панирано пиле.

Беше си поръчал китайска бира и пиеше направо от бутилката, защото мазните петна по чашите му се струваха доста гнусни. В интерес на истината, би предпочел едно джони с черен етикет — но не му беше сега времето. Не и на тази среща.

Мобилният му телефон изписука и като отвори капака, видя съобщение: „ПРЕЗ ЗАДНАТА ВРАТА НА СЕДМА УЛИЦА. ПЕТ МИНУТИ.“

Изтри го, прибра си телефона и се върна към бирата си. Допи бутилката, хвърли няколко банкноти на масата, взе си палтото и отиде отзад в мъжката тоалетна. Разбира се, беше запознат с разположението на ресторанта — не само на този, но и на всичките си други места за срещи. Пусна една вода, сви надясно от мъжката тоалетна, премина през кухня, обвита в пара, покрай крещящи китайци и гневно цвърчащ над открити пламъци огромен железен тиган.

Отвори задната врата и се измъкна на Седма улица. Новичкият форд бе, доколкото е възможно, ненатрапчив, при положение че във Вашингтон всички държавни агенции бяха задължени да купуват за транспортните си нужди само американски коли. Като се огледа бързо в двете посоки, отвори задната врата и скочи вътре. Фордът потегли.

— Франк — поздрави Лърнър, докато се настаняваше на седалката.

— Здравейте, господин Лърнър — каза шофьорът. — Как вървят нещата?

— Вървят — бе суховатият отговор. — Както обикновено.

— Ясно — кимна Франк. Беше набит мъж с бичи врат, който приличаше на човек, трениращ до откат във фитнес залата.

— Как е министърът днес?

— Сещате се. — Франк щракна с пръсти. — Как беше думата?

— Гневен? Побеснял? Готов да убие човек?

Франк му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Нещо такова.

Минаха по „Джордж Мейсън Мемориъл Бридж“, завиха на югоизток към булевард „Вашингтон Мемориъл“. Всичко във Вашингтон, отбеляза си наум Лърнър, изглежда, съдържаше думата „мемориален“ в названието си. Отношения от типа „аз на тебе — ти на мене“ в най-пошлия им вид. Точно от такива простотии се вбесяваше министърът.

Издължената лимузина го чакаше край товарния терминал на вашингтонското летище, нейният гигантски двигател мъркаше като самолет, готов да излети. Когато Франк спря форда, Лърнър излезе и се прехвърли в другата кола, както бе правил толкова много пъти през последните години.

Вътре колата нямаше аналог — освен може би президентския самолет „Еър Форс 1“. При нужда, като в случая, прозорците се скриваха зад панели от полирано дърво. Орехово бюро, уникален свръхмодерен комуникационен център, плюшен диван, който ставаше и на легло, двойка еднакви плюшени въртящи се столове, малък хладилник — това допълваше картината.

Зад бюрото седеше изискан мъж на около седемдесет години с ореол от ниско подстригана сребриста коса; пръстите му бягаха по клавиатурата на лаптоп. Големите му, леко изпъкнали очи бяха точно толкова будни и съсредоточени, колкото и в младостта му — категорично опровержение на хлътналите му бузи, бледата плът и увисналата гуша.

— Господин министър — каза Лърнър със смесица от силен респект и страхопочитание.

— Седни, Матю. — Овладеният тексаски акцент на министъра на отбраната Холидей издаваше човек, роден и отрасъл в градските джунгли на Далас. — Ще ти обърна внимание след миг.

Когато Лърнър зае един от столовете, лимузината потегли. Бъд Холидей се изнервяше, когато останеше за по-дълго на едно място. Лърнър бе впечатлен най-много от това, че Холидей се беше издигнал съвсем сам, израсъл далеч от нефтените находища, благодарение на които се бяха утвърдили доста от познайниците на Лърнър. Министърът беше натрупал милионите си по старомодния начин, което го правеше независим. Той не бе задължен никому, дори и на президента. Сделките, които бе подкрепил от името на своите избиратели и на самия себе си, бяха толкова умни и политически ловки, че неизменно бяха увеличавали влиянието му, като същевременно много рядко бе оставал задължен към някого от колегите си.

Приключвайки работата си, министър Холидей вдигна глава, опита се да се усмихне, но не успя съвсем. Единственото доказателство за микроинфаркта, който бе прекарал преди десетина години, бе левият ъгъл на устата му, който невинаги функционираше, както той би искал.

— Дотук добре, Матю. Когато дойде при мен с новината, че директорът ти е предложил поста, просто не можех да повярвам на късмета си. По един или друг начин се опитвам да получа контрол върху ЦРУ по втория начин от няколко години. Директорът е динозавър, последното останало „старо момче“, което все още е на служба. Но сега вече е наистина стар и остарява с всяка минута. Чух слухове, че е започнал да изтървава юздите. Искам да нанеса удар сега, когато е обкръжен от всички страни. Няма да го нападам публично. Има други динозаври, макар и пенсионирани, които все още имат голямо влияние в политическите среди. Затова ви наех двамата с Мюлер. Трябва да стоя на разстояние. Да мога да направя правдоподобно опровержение, когато бъдат извадени кирливите ризи.

Преди всичко основното е, че той трябва да си отиде. Агенцията му се нуждае от внимателно прочистване. Те винаги са били водещи в т.нар. проучване на хората — така обикновено наричат шпионирането. Пентагонът, който е под мой контрол, и Агенцията за национална сигурност, която Пентагонът контролира, винаги са били на заден план. Ние отговаряме за сателитите, за подслушването, подготвяйки бойното поле, както Лутър Лавал, моята силна дясна ръка в Пентагона, обича да казва.

Но тъй като в момента сме във война, аз твърдо вярвам, че Пентагонът трябва да поеме контрола и върху проучването на хората. Искам да контролирам цялото разузнаване, така че да станем по-ефикасна машина за ликвидирането на всяка проклета терористична мрежа и клетка, която работи за нашето унищожение в и извън нашите граници.

Лърнър гледаше министъра в лицето, макар дългогодишната им и тясна връзка да бе такава, че той можеше да предвиди какво предстои. Всеки друг би бил доволен от напредъка му, но не и Холидей. Лърнър се стегна вътрешно, защото знаеше, че получи ли комплимент от министъра, ще последва искане за нещо почти невъзможно. Не че на Холидей му пукаше. Той бе отрасъл в суровата земя на Линдън Джонсън — жилав кучи син.

— Какво точно имате предвид?

Холидей го стрелна с очи.

— Сега, след като ти лично потвърди подозренията ми, че в ЦРУ е пълно с араби и мюсюлмани, първата ти работа, след като махнем директора, ще е да ги прочистиш.

— Кого по-точно? — попита Лърнър. — Имате ли списък?

— Списък ли? Хич не ми трябва никакъв списък. Когато казвам прочистване, имам предвид тотално. До крак.

Лърнър едва се сдържа да не трепне.

— Ще отнеме известно време, господин министър. Независимо дали ви харесва или не, живеем във времена на религиозна толерантност.

— Не ми се слушат простотии, Матю. Това ме гложди вече десет години… нали знаеш кое?

— Да, сър — религиозната толерантност.

— Дяволски си прав. Ние сме във война с проклетите мюсюлмани. Аз няма да позволя някакъв си арабин да подкопава нашите служби за сигурност отвътре, разбра ли ме?

— Да, сър.

Водеха този разговор не за пръв път, макар Лърнър да се съмняваше, че министърът би го признал.

— Като говорихме за проблеми, се сещам за Ан Хелд.

Лърнър знаеше, че истинското шоу тепърва започва. Това дотук беше само прелюдията.

— Какво за нея?

Министърът измъкна кафява папка от бюрото и я хвърли в ръцете на Лърнър, който я прелисти набързо. После вдигна поглед.

— Точна така, приятелю — кимна Холидей. — Ан Хелд е започнала свое собствено разследване за миналото ти.

— Тази кучка. Мислех, че съм я озаптил.

— Тя е изключително умна, Матю, и също толкова вярна на директора. Което означава, че никога няма да допусне да се изкачиш в йерархията на ЦРУ. Сега тя е явна заплаха за нас. Факт.

— Не мога просто да я ликвидирам. Дори да се постарая да прилича на обир или на инцидент…

— Забрави. Евентуален инцидент би бил разследван толкова щателно, че ръцете ти ще бъдат вързани до второ пришествие. — Холидей опря в устните си писалка, така че капачето й да щракне. — Затова ти предлагам да намериш начин да я отстраниш — но да бъде максимално унизителен и болезнен за нея и за него. Още едно унижение по веригата. Лишен от вярната си дясна ръка, директорът ще бъде още по-уязвим. Звездата ти ще изгрее дори по-бързо, а динозавърът ще се гътне. Аз ще се погрижа за това.

Десета глава

Щом прекосиха замръзналата река, насочвайки се на юг-югоизток, тъмната сянка на стръмния планински склон ги застигна. Борн и Заим бяха придружавани от трима от бойците на Кабур, които познаваха терена по-добре от Заим.

За Борн бе трудно да пътува в голяма — по неговите разбирания — група. Той разчиташе на незабележимото придвижване и дискретността. И едното, и другото бяха изключително трудни при сегашните обстоятелства. Все пак, докато се движеха пъргаво, Борн трябваше да признае, че хората на Кабур бяха мълчаливи и концентрирани върху мисията си, която бе да заведат него и Заим живи до лагера на Фади.

След като се издигаше плавно над източния бряг на реката, теренът вървя равен известно време, което означаваше, че са се изкачили на гористо плато. Планината надвисна дори още по-заплашително: почти отвесна стена, — висока трийсет метра, която постепенно преминаваше в масивна скална козирка.

Обилният доскоро сняг бе намалял до лек снеговалеж, който не възпрепятстваше придвижването им. Изминаха първите два километра и половина без инциденти. По едно време човек на Кабур им даде знак да спрат и прати другаря си на разузнаване. Те чакаха, приведени сред шумолящите ели, докато снегът продължаваше да вали върху тях. Ужасяваща тишина се бе възцарила наоколо с началото на бурята, сякаш масивната козирка бе изсмукала всякакъв звук от планинския склон.

Амхарът се върна, давайки знак, че всичко отпред е чисто, и те продължиха, стъпвайки тежко през снега, наострили очи и уши. Когато наближиха козирката, пътят стана едновременно по-каменист и по-гъсто залесен. За Борн бе абсолютно логично Фади да е построил лагера си някъде на по-високо.

След още половин километър водачът на групата на Кабур нареди отново да спрат и пак изпрати един от спътниците си на разузнаване. Този път онзи се забави по-дълго, а щом се върна, шепнешком проведе разгорещен разговор с водача си. Човекът на Кабур се отдели и се приближи до Борн и Заим.

— Имаме потвърждение за враг пред нас — двама са, източно.

— Вероятно сме близо до лагера им — предположи Борн.

— Това не са часови. Просто претърсват гората и идват насам. — Командирът се намръщи. — Чудя се дали не са разбрали някак за нас.

— Няма как да узнаем — каза Заим. — Така или иначе, трябва да ги убием.

Командирът се намръщи още повече.

— Това са хора на Фади. Ще има последствия.

— Забрави — сряза го Борн. — Двамата със Заим ще продължим сами.

— Ти какво, за страхливец ли ме мислиш? — Командирът поклати глава. — Нашата задача е да ви отведем в лагера на Фади. Което и ще сторим.

Той даде знак на хората си и те се отдалечиха на изток.

— Тримата ще продължим по първоначалния курс. Нека братята ми си свършат работата.

Сега те се катереха не на шега, планината се протягаше нагоре, сякаш се опитваше да достигне масивната козирка. За момента бе спряло да вали и слънцето надзърна иззад пролука в движещите се облаци.

Изведнъж отекна хаотична канонада от изстрели. Тримата спряха, приведени между дърветата. Чу се втора канонада, после всичко утихна.

— Трябва да побързаме — каза водачът и те се изправиха, за да продължат на изток-югоизток.

След секунди чуха да пее птичка. Малко по-късно двамата бойци се присъединиха към тях. Единият бе ранен, но не тежко. Продължиха в мрачна, стегната група, водени от разузнавача.

Почти веднага след това наклонът започна да намалява, дърветата оредяха. Когато разузнавачът падна на колене, изглеждаше сякаш се е спънал в камък или корен. После кръв плисна върху снега, когато вторият боец бе прострелян в главата. Останалите от групата се прикриха. Не са подготвени, помисли си Борн, тъй като изстрелите дойдоха от запад. Двамата разузнавачи от изток бяха примамка, част от скрита обграждаща маневра от изток и от запад. Сега Борн разбра още нещо за Фади. Той бе готов да жертва двама от хората си, за да устрои засада на цялата група.

Чуха се още изстрели, истинска канонада, така че бе невъзможно да се определи колко от хората на Фади бяха срещу тях. Борн се отдели от Заим и водача, които отвръщаха на огъня иззад прикритията си. Насочвайки се надясно, той се изкачи по стръмен склон, достатъчно неравен, за да намери опора в снега за краката и ръцете си. Съзнаваше, че допусна грешка, като позволи на хората на Кабур да дойдат — самият той не желаеше дори помощта на Заим, — но обичаите не му позволиха да откаже тези дарове.

Достигна едно високо място и излази до далечния му край, където скалите рязко се снижаваха. От удобната си позиция видя четирима мъже. Бяха въоръжени с пушки и пистолети. Дори и от това разстояние не бе възможно да бъдат объркани с амхари. Те бяха част от терористичната група на Фади.

Проблемът сега беше какво да прави. Въоръжен само с пистолети, Борн беше в неизгодна позиция при голямо разстояние спрямо враг с пушка. Единственият начин да бъде ефективен бе да се приближи. Планът криеше своите рискове, но това беше неизбежно.

Борн се приближи към тях изотзад. Много скоро осъзна, че обикновена атака в гръб нямаше да свърши работа. Терористите се бяха погрижили някой да им пази гърба. Мъжът седеше на една скала, която бе почистил от снега. В ръцете му имаше немски 7,62-милиметров снайпер „Маузер SP66“ с прецизен телескопичен мерник „Цайс-Диавари“. Всички тези подробности бяха от жизненоважно значение за следващото действие на Борн. Макар маузерът да беше великолепно оръжие за поразяване на цел на голямо разстояние, той бе с тежка цев и се зареждаше ръчно. Не беше добро оръжие, ако трябва да стреляш с него бързо.

Той пропълзя на петдесетина крачки от мъжа и извади закривения нож, който бе отнел от амхара. Изскачайки иззад прикритието си, се изправи в цял ръст пред терориста, който скочи от скалата, осигурявайки максимално голяма мишена на Борн. Маузерът се насочи към Борн, но той хвърли ножа, който разсече въздуха със свистене. Острието се вряза в тялото на терориста точно под гръдната кост и потъна до дръжката. Извитото острие се плъзна през тъкани и органи. Още преди терористът да падне на снега, той почна да се дави в собствената си кръв.

Борн изтегли ножа си, изправяйки се над тялото, избърса острието в снега, плъзна го в канията му. След това взе маузера и отиде да търси прикритие.

Чуваше изстрели на кратки и дълги откоси, сякаш морзов код, който уведомяваше за смъртта на сражаващите се. Той се втурна към позицията на терористите, но те бяха започнали да се местят. Хвърли маузера, изтегли пистолета „Макаров“.

Като излезе на хребета, видя точно под себе си водача на групата, проснат на снега сред локва кръв. После, докато се придвижваше сантиметър по сантиметър, пред погледа му изскочиха двама терористи. Простреля единия в сърцето откъм гърба. Вторият се обърна и стреля в отговор. Борн се хвърли зад една скала.

Последваха нови изстрели, откоси, буря от звуци, отразени от козирката, които отекнаха в ушите на Борн. Той се изправи на колене, в камъка до него изтрещяха три изстрела, от които се вдигнаха искри.

Направи лъжливо движение надясно, привличайки нови изстрели, след това се плъзна по корем наляво, докато рамото на един от терористите не се появи в полезрението му. Борн стреля два пъти, чу се стенание от болка. Той се престори, че се изправя, придвижвайки се напред, и когато терористът се показа, пистолетът „Макаров“ бе насочен точно към него. Борн го застреля между очите.

Продължи, като търсеше третия терорист. Откри го, свит на снега, едната му ръка притискаше корема. Очите му проблеснаха, когато видя Борн, странна сянка на усмивка пробяга през лицето му. След това от устата му в последен спазъм изригна кръв и очите му потъмняха.

Борн се затича. На няма и стотина метра откри Заим. Амхарът бе на колене, прострелян два пъти в гърдите. Очите му бяха пълни с болка.

— Остави ме — успя да пророни, щом Борн се приближи.

— Свършено е с мен.

— Заим…

— Върви. Намери приятеля си. Върни го у дома.

— Не мога да те оставя.

Заим с усилие наподоби усмивка.

— Ти все още не разбираш. Не съжалявам. С твоя помощ синът ми ще бъде погребан. Това е всичко, което искам.

С дълга, предсмъртна въздишка той падна на една страна и не помръдна повече.

Борн се приближи и коленичейки, затвори очите му. След това продължи към лагера на Фади. Петнайсет минути по-късно, докато се движеше между все по-гъстите ели, го видя: палатки във военен ред, разположени на просторна поляна, която явно е била прочистена специално, съдейки по изровените пънове.

Като приклекна зад ствола на едно дърво, Борн се зае да проучи лагера: девет палатки, три огнища за готвене, тоалетна. Проблемът беше, че не се виждаха хора. Мястото изглеждаше изоставено.

Той се изправи и тръгна по периферията, разузнавайки обстановката. Още щом напусна убежището на надвисналите клони, в снега край него се забиха куршуми. Успя да зърне поне пет-шест мъже.

Борн се втурна да бяга.

— Тук горе! Насам! Бързо!

Вдигна глава и видя Алем да надзърта над издадения ръб на покрита със сняг канара. Борн намери опора и се прехвърли върху скалния перваз. Алем се плъзна назад по скалата до Борн, който лежеше по корем и гледаше как хората на Фади се разпръсват, за да го търсят.

Борн последва Алем и когато двамата се отдалечиха достатъчно, за да се изправят на крака, Алем каза:

— Преместиха приятеля ти. Има пещери под скалната козирка. Там го отведоха.

— Какво правиш тук? — попита Борн, когато тръгнаха да се катерят.

— Къде е баща ми? Защо не е с теб?

— Съжалявам, Алем. Убиха го.

Борн протегна ръка към момчето, но Алем се отдръпна, затворил се в себе си.

— Не се даде лесно, ако това има някакво значение. — Борн приклекна до Алем. — Сега почива в мир. Обещах да погреба брат ти.

— Можеш ли да го направиш?

— Така мисля. Да — кимна Борн.

Тъмните очи на Алем бродеха по лицето на Борн. След това той кимна и мълчаливо продължиха изкачването си. Беше заваляло пак — плътна бяла завеса, която ги изолираше от останалата част на света. Освен това приглушаваше всички звуци, което бе и добре, и лошо за тях — щеше да прикрие звуците от тяхното придвижване, но наред с това те самите трудно биха доловили приближаването на преследвачите си.

Въпреки това Алем го водеше смело и уверено, без да се препъва. Вървяха в улей, който прорязваше диагонално изпъкналата част на козирката. След няма и четвърт час стигнаха билото и се изкатериха по неравната повърхност.

— Има процепи, които стигат до пещерите долу — каза Алем. — Много пъти сме играли на криеница тук с брат ми. Знам по кой процеп можем да стигнем до приятеля ти.

Дори през снега Борн можеше да види, че по козирката има хлътвания, които подсказваха наличие на вертикални процепи.

Като се наведе над един от тях, Борн разчисти натрупания сняг и погледна надолу. Не можа да види до дъното, но пропастта бе поне неколкостотин метра дълбока.

— Враговете ти наблюдаваха Мястото — прекъсна мислите му Алем.

— Баща ти ми го каза.

Алем кимна. Явно не остана изненадан.

— Приятелят ти беше преместен от лагера, за да не можеш да го намериш.

Борн седна, взирайки се в момчето.

— Дори да е така, защо реши да ми го кажеш сега?

— Те убиха баща ми. Сега си мисля, че винаги са възнамерявали да го направят. Какво ги интересуваме ние, какво ги е грижа колко от нас ще бъдат убити или осакатени — важното е да получат каквото искат. Но те ме увериха, че ще бъде в безопасност и защитен, а аз бях достатъчно глупав, за да им повярвам. Така че сега да вървят по дяволите. Ще ти помогна да спасиш приятеля си.

Борн не каза нищо, не помръдна.

— Знам, че трябва да се докажа пред теб, така че ще сляза пръв в процепа. Ако е капан, ако подозренията ти са верни, ако подозират, че се опитваш да проникнеш оттук, ще застрелят мен. А ти ще бъдеш в безопасност.

— Без значение какво си направил, Алем, аз не искам да пострадаш.

Объркване пробяга по лицето на младежа. Очевидно за пръв път чужд човек се интересуваше от благополучието му.

— Аз не те лъжа, терористите не знаят за тези процепи.

— Има и други начини да докажеш лоялността си към мен и към твоя баща — каза след миг колебание Борн и като бръкна в джоба си, извади малък осмоъгълен предмет от тъмносив каучук и пластмаса, в центъра на който имаше два бутона — един черен и един червен. Подаде го на Алем.

— Трябва да се върнеш обратно надолу по козирката — каза му. — Несъмнено ще се натъкнеш на хората на Фади. Щом ги видиш, натисни черния бутон. После, щом приближиш на около сто метра, натисни червения и хвърли устройството с все сили. Разбра ли всичко?

Момчето погледна осмоъгълния предмет.

— Това експлозив ли е?

— Да, както знаеш.

— Можеш да разчиташ на мен — обеща тържествено Алем.

— Добре. Няма да предприема нищо, докато не чуя експлозията. След това ще сляза в процепа.

— Експлозията ще привлече вниманието им. — Алем се изправи, готов да тръгва. — На две трети от пътя надолу процепът се разклонява. Хвани десния ръкав. Щом стигнеш края, поеми пак надясно. Ще се окажеш на петдесетина метра от мястото, където държат приятеля ти.

Борн изпрати с поглед момчето, докато се изкатери по горната част на козирката и изчезна в снежния вихър. После отиде откъм южната страна и веднага се обади на Дейвис по сателитния телефон.

— Позицията ти е разкрита — каза му. — Имаше ли някакво раздвижване? Каквото и да било?

— Тихо е като в гроб — отвърна пилотът. — Имаш ли представа кога приблизително ще пристигнете? От северозапад се оформя адски атмосферен фронт.

— И аз така чух. Слушай, трябва да се махнеш оттам. Минах покрай една алпийска ливада на тринайсет-четиринайсет километра северозападно от сегашната ти позиция. Тръгни нататък. Но първо искам да погребеш тялото в пещерата. Няма да успееш да изкопаеш дупка в земята, така че използвай камъни. Направи паметник от камъни. Кажи молитва. А, да, и още едно нещо — използвай защитния костюм за радиация, който видях в кабината.

Борн се върна към задачата си. Нямаше друг избор, освен да приеме, че сега Алем му казва истината. И все пак трябваше да вземе предпазни мерки, в случай че момчето допусне грешка. Вместо да чака детонацията, както бе казал на Алем, веднага се спусна в процепа. В този момент момчето може би даваше гранатата на някои от хората на Фади. Най-малкото Борн нямаше да бъде там, където Алем си мислеше, че ще е.

Борн се спускаше в скалния комин, като се опираше на колене, глезени и лакти. Единствено натискът на крайниците му го спираше да не полети надолу в бездната и да се стовари на каменния под долу.

Точно както Алем бе казал, на около две трети от пътя процепът се разклоняваше. Борн се замисли за момент, опитвайки се да предвиди непредвидимото. Или трябваше да повярва на Алем, или не — нещата бяха толкова прости. Но, разбира се, на практика съвсем не беше толкова просто. Когато става дума за човешки мотиви и подбуди, нищо не беше просто.

Борн пое по дясното отклонение. Не след дълго пътят се стесни леко, така че на места той едва се промъкваше. На едно място се наложи да се завърти на 45 градуса, за да провре раменете си. Накрая се озова в пещерата. С пистолет в ръка, той се огледа в двете посоки. Нямаше терористи, скрити в засада. Но от пода се издигаше висок метър и половина сталагмит.

Борн го изрита и го откърти малко над основата. Като стисна парчето със свободната си ръка, се насочи надясно в пещерата. Не след дълго пътят зави наляво. Борн забави крачка, после се приведе ниско. Надзърна зад ъгъла и видя един терорист, застанал на пост с полуавтоматична пушка „Ругер“, опряна в бедрото. Борн чакаше, дишайки бавно и дълбоко. Онзи се раздвижи и Борн видя Мартин Линдрос. Вързан и със запушена уста, той бе опрян върху някаква раница. Сърцето на Борн заби силно в гърдите му. Мартин е жив!

Нямаше време да прецени напълно състоянието на приятеля си, защото в този момент ехо от взрив рикошира в пещерата. Алем бе доказал лоялността си, бе хвърлил гранатата на Дерон, както беше обещал.

Терористът отново се раздвижи, закривайки Линдрос от погледа на Борн. Сега забеляза още двама терористи — дойдоха да се съвещават с първия, който междувременно бе извадил мобилен телефон и говореше припряно нещо на арабски, явно търсейки решение какво да правят. Значи Фади бе оставил трима мъже да пазят затворника му. Това беше важна информация.

След като взеха решение, тримата мъже се разпръснаха в триъгълна отбранителна формация. Единият остана на място, край отвора на пещерата, другите двама се подредиха зад Линдрос, близо до мястото, където Борн стоеше приведен.

Борн прибра пистолета „Макаров“. Не можеше да си позволи да използва огнестрелно оръжие. Шумът сигурно щеше да докара всички останали терористи на бегом в пещерата. Изправи се, застанал стабилно на краката си. Стиснал сталагмита в едната си ръка, с другата изтегли ножа с извито острие. Хвърли го с премерен жест и той се заби до дръжката в гърба на задния пазач, който бе обърнат наляво. Когато другият се завъртя, Борн хвърли сталагмита като копие и прониза терориста в гърлото. Онзи направи няколко трескави движения с ръце към врата си, докато падаше. След това се срина върху другаря си.

Третият вече се бе обърнал, насочвайки своя „Ругер“ към Борн, който веднага вдигна ръце и тръгна към него.

Терористът му каза да спре на арабски.

Но Борн вече се беше втурнал в спринт. В следващия миг вече беше при ококорения от изненада мъж и избутваше дулото на ругера настрана. Фрасна го с длан в носа, при което се разхвърча кръв и парчета хрущяли. Следващият удар на Борн беше по ключицата на мъжа, която също стана на парчета. Терористът се свлече на колене, олюлявайки се. Борн изби оръжието от ръцете му и го фрасна с приклада в слепоочието. Онзи падна тежко и повече не помръдна.

Борн вече вървеше към Линдрос и в следващия миг преряза въжетата, които връзваха ръката и глезена му. Изправи приятеля си на крака и махна превръзката от устата му.

— Беше лесно — каза той. — Добре ли си?

Линдрос кимна.

— Окей. Да изчезваме оттук.

Докато побутваше Линдрос обратно по пътя, по който бе дошъл, Борн отвърза китките му. Лицето на Мартин бе подпухнало и бледо, най-явните следи от мъченията му. На какви мъки на тялото и ума го беше подложил Фади? Борн неведнъж бе изтезаван и знаеше, че някои хора издържат повече от други.

Заобиколиха отчупения сталагмит и стигнаха до процепа.

— Ще трябва да се катерим — каза му Борн. — Това е единственият път навън.

— Ще се справя.

— Не се притеснявай, аз ще ти помагам.

Понечи да тръгва, но Линдрос го хвана за ръката.

— Джейсън, нито за миг не загубих надежда. Знаех, че ще ме намериш. Задължен съм ти и не знам дали някога ще мога да ти се отплатя напълно.

Борн го стисна за ръката.

— Трябва да вървим. Следвай ме.

Изкачването отне повече време от спускането. От една страна, катеренето бе много по-трудно и уморително. От друга, проблемът бе Линдрос. На няколко пъти Борн трябваше да спира, да се връща метър или два, за да помогне на приятеля си да премине през някое особено трудно място в пукнатината. А за да преминат през една от теснините, буквално се наложи да извлачи Линдрос.

Но най-после, след мъчителни трийсет минути, излязоха на козирката. Докато Мартин възстановяваше дишането си, Борн се изправи, за да прецени какво време ги очаква. Вятърът бе променил посоката си. Сега духаше от юг, но слабо. От небето падаше лек снежец. Древните демони на Рас Дежен бяха милостиви този път. Фронтът се беше отклонил.

Борн изправи Линдрос на крака и двамата започнаха мъчителното си пътуване към чакащия хеликоптер.

Единайсета глава

Ан Хелд живееше в двуетажна тухлена сграда на един хвърлей от Дъмбъртън Оукс в Джорджтаун. Зданието имаше черни кепенци, тъмносив покрив и спретнат жив плет отпред. Къщата бе собственост на покойната й сестра. Двамата със съпруга й Питър бяха загинали преди три години, когато техният малък самолет се бе разбил поради гъста мъгла, докато пътуваха към Мартас Винярд5. Ан наследи къщата, която иначе никога нямаше да може да си позволи.

Обикновено, прибирайки се късно нощем от ЦРУ, тя не усещаше липсата на Любовника си. Първо, директорът винаги й намираше предостатъчно работа в службата. По принцип той си беше работохолик, а откакто жена му го напусна преди две години, нямаше абсолютно никаква причина да си тръгва от офиса. И второ, щом се прибереше у дома, Ан все си намираше какво да довърши, докато накрая вземеше таблетка сънотворно, пъхаше се под завивката и изгасяше нощната лампа.

Все пак имаше и по-различни нощи — като тази, когато не можеше да спре да мисли за Любовника си. Липсваше й миризмата на тялото му, усещането за мускулестите му ръце и крака, движението на стегнатия му корем, опрян в нейния, невероятното усещане, когато се любеха. Празнотата в нея, причинена от неговото отсъствие, бе като физическа болка. Единственият лек за тази болка беше още повече работа или мъртвешки сън с помощта на хапчета.

Нейният Любовник. Той си имаше име, разбира се. Както и хиляди нежни названия, с които го бе наричала през годините. Но в ума й, в мечтите й той си оставаше нейният Любовник. Запознаха се в Лондон, на парти в посолството — посланикът на някоя си държава празнуваше седемдесет и петия си рожден ден и бе поканил всичките си познати, близки и далечни, около шестстотин човека, сред които и Ан. Тогава тя работеше за директора на МИ-6 — стар и доверен приятел на директора на ЦРУ.

Внезапно се почувства зашеметена и малко уплашена. Зашеметена от близостта с него, уплашена от силното въздействие, който й оказа той. Тогава тя беше на двайсетина години, имаше известен опит с противоположния пол, но той бе само с незрели момчета. А нейният Любовник бе мъж. Сега той й липсваше до болка, която усещаше като възел в гърдите си.

Гърлото й бе пресъхнало. Опря се на вратата и тръгна към кухнята. Прекоси антрето и влезе в библиотеката, от едната страна на която бе коридорът към кухнята. Тя не бе направила повече от три или четири крачки в стаята, когато замръзна на място.

Нищо не беше така, както го беше оставила. Гледката я изтръгна от емоционалната дупка, в която беше попаднала. Без да сваля очи от стаята, отвори ръчната си чанта и извади своята „Берета 84“. Тя бе добър стрелец. Упражняваше се два пъти месечно на стрелбището на ЦРУ. Не че си падаше много по огнестрелни оръжия, но обучението бе задължително за целия персонал.

Така въоръжена, се огледа по-внимателно наоколо. Не приличаше на набег на крадци, които са проникнали в дома й и са го ограбили. Тук бе пипано прецизно и внимателно. Всъщност, ако нямаше толкова силна памет, може би изобщо нямаше да забележи промените — повечето бяха наистина съвсем, съвсем дребни. Книжата по бюрото й не бяха точно толкова спретнато подредени, колкото преди, старомодният хромиран телбод беше малко по-накриво, отколкото го беше оставила, цветните й моливи бяха леко разбъркани, а книгите по лавиците не бяха подравнени със същата педантичност.

Първото, което стори, бе да обиколи всички стаи и помещения, за да се убеди, че е сама. След това провери всички врати и прозорци. Нито един не беше разбит или повреден по някакъв начин. Което означаваше, че някой или е имал ключове, или е преодолял ключалката. Второто изглеждаше много по-вероятно.

След това се върна в библиотеката и бавно и методично проучи всеки предмет. За нея бе важно да придобие представа за човека, проникнал в дома й. Докато се местеше от лавица на лавица, си представяше как той я дебне, ровичка, тършува из най-интимните й тайни.

В известен смисъл, предвид работата й, подобно нещо като че ли бе неизбежно да се случи. Но това, че го осъзнаваше, не смекчи ужаса, който изпита от нахлуването в личния й свят. Разбира се, бе добре защитена. И бе точно толкова изключително предпазлива тук, колкото и в офиса. Който и да е бил, не е намерил нищо ценно, в това тя беше сигурна. Тормозеше я самият факт, че се е случило. Бяха я нападнали. Защо? Кой? Въпроси, на които не можеше да си отговори веднага.

Май ще пропусна водата, рече си. Вместо това си сипа силно малцово уиски и като отпиваше пътьом от него, се качи в спалнята си. Седна на леглото и изрита обувките си. Но адреналинът, който все още бушуваше в тялото й, нямаше да й позволи да се отпусне. Стана, отиде до скрина и остави стъклената чаша. Застанала пред огледалото, разкопча блузата си, метна я настрана. Отиде в дрешника, избута един ред с други блузи, за да стигне до свободната закачалка. Протегна се и се сепна насред движението. Сърцето й заби като механичен чук и тя почувства как й се повдига.

На хромираната пръчка за закачалките се полюшваше миниатюрна примка. Пъхнати в нея, сякаш притегнати през врата, висяха чифт нейни бикини.

— Разпитваха какво знам. Искаха да разберат защо ги преследвам. — Мартин Линдрос седеше в самолета, облегнат назад на седалката, очите му бяха полузатворени. — Сам съм си виновен. Засекли са ме в Замбия. Този, който ме разпитваше, ми каза. Нямах представа.

— Няма смисъл да се самоизмъчваш — успокои го Борн.

— Не си свикнал с полевата работа.

— Нямам извинение — поклати глава Линдрос.

— Мартин — подхвана той внимателно, — какво е станало с гласа ти?

— Сигурно съм крещял с дни — трепна Линдрос. — Не помня. — Опита се да се отърси от спомена. — Така и не разбрах какво е ставало.

Приятелят му все още бе в шок след спасяването му, Борн бе наясно с това. Линдрос на два пъти го попита какво е станало с пилота, Джейми Коуел, сякаш не беше чул Борн първия път или не бе в състояние да асимилира новината. Борн предпочете да не му казва за втория хеликоптер: щеше да има време за това по-късно.

Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, че не успяха да си кажат почти нищо. Щом излетяха от Рас Дежен, Дейвис се свърза с летището „Амбули“ в Джибути и поиска помощта на лекар на ЦРУ. Линдрос прекара друсащия полет, проснат на носилка, като ту се събуждаше, ту се унасяше в накъсан сън. Борн никога не го беше виждал толкова слаб, лицето му беше изпито и сиво. Брадата променяше лицето му по странен начин: изглеждаше като някой от похитителите си.

Дейвис, който бе отличен пилот, едва бе успял да вдигне хеликоптера във въздуха, като го прокара през иглено ухо: пролука в бушуващия вятър по периферията на фронта. Той умело се бе впуснал във въздушния процеп покрай планинския силует, устремен към ясното време. Бяха поставили Линдрос да легне, беше пребледнял, с кислородна маска, здраво закрепена на лицето му.

По време на рискования полет Борн се бе опитал да не мисли за опустошеното разядено до неузнаваемост лице на брата на Алем. Де да можеше да погребе сам момчето. Но се бе оказало невъзможно, така че направи каквото можа. Представяйки си каменната пирамида, натрупана от Дейвис, бе изрекъл наум молитва за мъртвия, както бе сторил преди месеци над гроба на Мари.

В Джибути лекарят на ЦРУ бе скочил в хеликоптера в момента, в който докоснаха земята. Беше млад мъж със строго изражение и преждевременно посребрена коса. След обстоен преглед, продължил близо час, двамата с Борн бяха слезли от хеликоптера, за да поговорят.

— Определено е бил сериозно малтретиран — бе мнението на доктора. — Натъртвания, контузии, пукнато ребро. И, разбира се, дехидратация. Добрата новина е, че няма признаци за вътрешен кръвоизлив. Влях му физиологичен разтвор и антибиотични капки, така че през следващия час не може да бъде местен. Измийте се, хапнете нещо, най-добре белтъчна храна.

Той се бе усмихнал на Борн едва забележимо.

— Физически ще се възстанови. Това, което не мога да определя, е какво му е сторено в умствено и емоционално отношение. Официално становище ще мога да дам едва щом се върнем във Вашингтон, но междувременно можете да направите нещо за него. Ангажирайте ума му, доколкото ви е възможно, по време на обратното пътуване. Разбирам, че двамата сте добри приятели. Поговорете си за миналите времена, вижте дали ще можете да придобиете представа за евентуални настъпили промени.

— Кой те разпитваше? — обърна се Борн към Линдрос, докато седяха един до друг в самолета на ЦРУ.

Преди да отговори, приятелят му затвори очи.

— Водачът им, Фади.

— Значи самият Фади е бил на Рас Дежен.

— Да. — Лека тръпка премина през Линдрос като повей на вятър. — Тази пратка бе твърде важна, за да я оставят в ръцете на някой по-нисшестоящ.

— Значи си знаел още преди да те заловят.

— Разбрах, че е уран, да. Разполагах с детектори за радиация. — Погледът на Линдрос се плъзна навън към виещия мрак зад прозореца на самолета. — Първо помислих, че „Дуджа“ иска да се сдобие с УИР устройства. Но всъщност нямаше логика. Така де, защо биха се нуждаели от управляеми искрови разрядници, освен ако… — Тялото му бе разтърсено от поредния слаб спазъм. — Трябва да приемем, че си имат всичко необходимо, Джейсън. Не само разрядниците, ами и цялата технология за обогатяване на уран. Трябва да приемем, че създават ядрена бомба.

— Това бе и моето заключение.

— И тук не става дума за детска играчка, която ще гръмне като фишек. Това е сериозно, достатъчно мощно оръжие, което може да опустоши голям град, да облъчи цяла област. За Бога, говорим за живота на милиони хора!

Линдрос бе прав. В Джибути Борн се бе обадил на Стария, докато лекарят преценяваше състоянието на Линдрос. Осведоми го за положението и най-вече какво бяха открили за заплахата на „Дуджа“ и за вероятността тя да се осъществи. Засега обаче единственото, което можеше да направи, бе да се опита да прецени психическото състояние на приятеля си. — Разкажи ми за пленничеството си.

— Няма какво толкова да ти разказвам, наистина. По-голямата част от времето бях с качулка на главата. Вярваш или не, изпитвах ужас, когато я махаха, защото тогава започваха разпитите на Фади.

Борн усещаше, че върви по тънък лед. Но трябваше да разбере истината, дори и да не му харесаше това, което ще чуе.

— Беше ли наясно, че си от ЦРУ?

— Не.

— Ти каза ли му?

— Казах му, че съм от АНС, и той ми повярва. Нямаше причина да не го направи. Тези хора не правят разлика между американските шпионски служби.

— Искаше ли информация за разположението на служители на АНС или за цели на мисии?

Линдрос поклати глава.

— Както казах, интересуваше го само как съм го проследил и какво точно знам.

Борн се поколеба за момент.

— И получи ли информация по този въпрос?

— Знам какво целиш, Джейсън. Бях убеден, че ако се пречупя, ще ме убие.

Борн реши, че за момента е достатъчно. Дишането на Линдрос се бе учестило, студена пот избиваше по челото му. Лекарят го беше предупредил, че ако отиде твърде далече, ако прибърза, Линдрос може да реагира.

— Да повикам ли лекар?

— Дай ми една минута — поклати глава Линдрос. — Ще се оправя.

Борн отиде отзад в кухненското помещение на самолета и приготви нещо за хапване за двама им. Нямаше стюарди на борда, само лекарят, един пилот на ЦРУ и един въоръжен втори пилот. Връщайки се на мястото си, подаде чинията на своя приятел и седна, като сложи другата пред себе си. Известно време яде мълчаливо! Не след дълго установи, че Линдрос се е успокоил достатъчно, за да започне да се храни.

— Кажи ми какво ново, докато ме нямаше.

— Ще ми се да имах добри новини. Всъщност твоите хора заловиха онзи търговец от Кейптаун, дето продаде управляемите искрови разрядници на „Дуджа“.

— Хирам Чевик, да.

Борн извади компютърната конзола, показа на монитора снимката на Хирам Чевик, за да я види Линдрос.

— Той ли е?

— Не — каза Линдрос. — Защо?

— Това е човекът, заловен в Кейптаун и прехвърлен във Вашингтон. Той избяга, но преди това един от неговите хора простреля Тим Хитнър.

— По дяволите. Хитнър бе добър човек. — Линдрос докосна монитора — Тогава кой е това?

— Мисля, че е Фади.

Линдрос не беше убеден.

— Значи сме го хванали и сме го изтървали?

— Страхувам се, че да. От друга страна, за пръв път попадаме на снимка, за която има подозрения, че е на Фади.

— Дай да видя. — Линдрос се взря пак и след доста подробно вглеждане възкликна: — Боже, това наистина е Фади!

— Сигурен ли си?

— Той беше там, когато ни свалиха — кимна Линдрос. — Тук е доста гримиран, но разпознавам формата на лицето му. И тези очи. — Той кимна пак. — Да, Фади е.

— Можеш ли да ми нарисуваш негов портрет?

Линдрос се съгласи и Борн му донесе подложка с листа и шепа моливи, които успя да набави от втория пилот.

Когато Мартин се залови за работа, Борн реши да подхване друга тема.

— Мартин, струва ми се, че има още нещо, което искаш да ми кажеш.

Линдрос вдигна глава от рисунката.

— Вероятно няма значение, но… — Той поклати глава. — Когато бях насаме с един от другите, които ме разпитваха… казва се Абуд ибн Азиз и, между другото, е дясната ръка на Фади… та той често споменаваше едно име — Хамид ибн Ашеф.

— Не го познавам.

— Наистина ли? Ако не се лъжа, мярнах името му в досието ти.

— Ами тогава сигурно е било покрай някоя от мисиите, организирани от Алекс Конклин. Но и да съм участвал, не си спомням.

— Просто се питах защо Абуд ибн Азиз разпитваше точно за тази мисия. Сигурно никога няма да разбера. — Линдрос отпи голяма глътка вода. Следваше нарежданията на лекаря да си почива и да поема течности. — Джейсън, може би все още не съм напълно адекватен, но вече излизам от шока. Знам, че шефовете ще ме подложат на един куп тестове, за да определят моята пригодност.

— Ще се върнеш на служба, Мартин.

— Надявам се съзнаваш, че ще играеш важна роля във взимането на това решение. В края на краищата, ти ме познаваш най-добре. ЦРУ би трябвало да се ръководи от твоето мнение.

Борн не можа да сдържи усмивката си.

— Това би било сериозна промяна.

Линдрос си пое дълбоко дъх, издиша, при което леко простена от болка.

— Независимо от всичко това, искам да ми обещаеш нещо.

Борн се вгледа в помръкналото му лице, за да открие някакъв знак за онова, което шефовете му — знаеше го — щяха да търсят: дали са му промили мозъка, дали е превърнат в бомба със закъснител, в човешко оръжие, което да бъде използвано срещу ЦРУ. Тази мисъл не даваше мира на Борн, докато търсеше приятеля си. Кое би било по-лошо, питаше се — да намери приятеля си мъртъв или да установи, че е бил превърнат във враг?

— Строгата организация на „Дуджа“, която е почти като бизнес структура, непрекъснатите доставки на модерни оръжия, това, че Фади очевидно е получил образование на Запад — съвкупността от всички тези фактори прави групировката различна от всяка друга терористична мрежа, срещу която сме се изправяли досега — продължи Линдрос. — Изграждането на завод за обогатяване на уран е изключително скъпо начинание. Кой разполага с толкова пари? Предполагам, че е престъпен картел. Пари от маковите насаждения в Афганистан или Колумбия. Затвори това кранче — хората с парите, и ще лишиш „Дуджа“ от възможността да обогатява уран, да получи още нови оръжия. Няма по-сигурен начин да бъдат върнати в изходна позиция. — Снижи глас. — В Ботсуана, струва ми се, попаднах на следа към парите на „Дуджа“, която води към Одеса. Разполагам с едно име: Лермонтов. Едор Владович Лермонтов. Разузнавателните данни, които събрах в Уганда, сочат, че базата на Лермонтов е там.

Очите му блестяха, старото вълнение се връщаше.

— Помисли, Джейсън! Досега единственият реален начин да унищожим една ислямска терористична мрежа бе да проникнем в структурите й. Една тактика, която е толкова трудна, че досега така и не се увенча с успех. За първи път имаме друг вариант. Реални средства, за да унищожим най-смъртоносната терористична мрежа в света отвън навътре.

Мога да се погрижа това да стане. Но що се отнася до човека с парите, не се доверявам на никого така, както вярвам на теб. Трябва да стигнеш до Одеса възможно най-скоро, да проследиш Лермонтов и да го унищожиш.

Каменната къща бе построена преди повече от сто години. Оттогава тя бе имала предостатъчно време да се впише удобно в хълмовете на Вирджиния. Имаше капандури, покрит с каменни плочи покрив, висока стена около имота, охранявана от железни порти, които се отваряха електронно. Съседи твърдяха, че имотът е собственост на възрастен писател отшелник, който, ако някой си направеше труда да погледне копие от нотариалния акт в сградата на общината на петдесетина километра от там, бе купил сградата преди двайсет и две години за сумата от 240 000 долара, след като местните власти закрили дома за душевноболни, който се намирал там. Твърдеше се, че въпросният писател бил параноик. Защо иначе по стената му би вървял ток? Защо двойката жилести и непрекъснато гладни добермани биха скитали из имота, душейки и ръмжейки заплашително?

Всъщност имотът бе собственост на ЦРУ. Агенти ветерани, които бяха наясно, го бяха кръстили Студеният дом6, защото там бе мястото, където ЦРУ провеждаше официалните си разпити. Те се шегуваха мрачно за него, тъй като самото му съществуване ги изпълваше със страх. Това бе мястото, където бяха откарани Борн и Линдрос в едно безрадостно зимно утро след пристигането им на летище „Дълес“ във Вашингтон.

— Поставете главата си там. Точно така.

Агентът на ЦРУ допря ръката си на тила на Линдрос, както малко преди това бе сторил с Джейсън Борн.

— Гледайте направо, моля — продължи агентът, — и се опитайте да не мигате.

— Правил съм го хиляди пъти промърмори Линдрос.

Агентът не му обърна внимание, включи четящото ретинално устройство и се вторачи в разпечатката, докато сканираше централната част на дясното око на Линдрос. Правейки снимката, четецът автоматично сравняваше модела на ретината с този на файла. Съвпадението бе пълно.

— Добре дошли, господин заместник-директор. — Агентът се ухили и протегна ръка. — Имате разрешение да влезете в Студения дом. Втората врата вляво. Господин Борн, вие сте за третата врата вдясно.

Той кимна към асансьора, който беше инсталиран, когато ЦРУ купи имота. Тъй като го контролираше дистанционно, вратите бяха отворени и кабината ги чакаше търпеливо. В блестящата стоманена кабина нямаше нужда от цифри или бутони, които да бъдат натискани. Този асансьор отиваше единствено до приземието, където лабиринтът от неприветливи бетонни коридори, стаи без прозорци и мистериозни лаборатории, пълни с истински легион от медицински експерти и специалисти по психология, чакаше като средновековна зала на ужасите.

Всеки в ЦРУ се страхуваше да бъде отведен в Студения дом, защото това означаваше, че нещо се е прецакало ужасно. Това бе временният дом на дезертьори, двойни агенти, некомпетентни и предатели.

След това никой вече не чуваше за тези хора; съдбата им бе източник на безкрайни зловещи слухове в агенцията.

Борн и Линдрос стигнаха до приземието и излязоха в коридора, който миришеше слабо на почистващ препарат и киселина. Те застанаха, гледайки се един друг за момент. Стиснаха си ръцете като гладиатори, на които им предстои да излязат на кървавата арена, и се разделиха.

В стаята зад третата врата вдясно Борн седеше на тапициран с кожа метален стол, завинтен към бетонния под. Дългите флуоресцентни тръби на лампите над главата му, покрити със стоманена решетка, жужаха като конска муха срещу стъкло на прозорец. Имаше тоалетна чиния от неръждаема стомана в един ъгъл, подобно на тези в затвора, и малка мивка. Иначе стаята бе гола, с изключение на огледало на една от стените, през което той можеше да бъде наблюдаван от онези, на които бе възложено да го разпитат.

От два часа той чакаше само в компанията на гневното жужене на лампите. След това внезапно вратата се отвори. Един агент влезе в стаята, седна от другата страна на масата. Той извади малък касетофон и го включи, отвори папка върху масата и разпитът му започна.

— Разкажете ми всички подробности, които си спомняте, за станалото от момента, в който сте пристигнали на северния склон на Рас Дежен, до момента, когато излетяхте с обекта на борда.

Докато Борн говореше, разпитващият не изпускаше нито за миг от поглед лицето му. Той бе мъж на средна възраст, средно висок, с високо извито чело и тънка, оредяваща коса. Имаше вдадена навътре брадичка, но очите му бяха като на лисица. Нито веднъж не погледна Борн директно, но го проучваше с ъгълчетата на очите си, сякаш по този начин можеше да проникне в главата му или поне да го изплаши.

— Какво беше състоянието на обекта, когато го намерихте?

Разпитващият искаше Борн да повтори това, което вече беше казал. Това беше стандартна процедура, начин да се отсеят лъжите от истината. Ако разпитваният лъжеше, историята му щеше да се промени рано или късно.

— Той бе вързан и със запушена уста. Изглеждаше много слаб, сякаш похитителите му бяха давали минимално количество храна.

— Вероятно е имал сериозни трудности да се изкачи обратно до хеликоптера.

— Началото беше най-трудно за него. Мислех, че ще се наложи да го нося. Мускулите му бяха отслабнали, а издръжливостта му бе на практика нулева. Дадох му две протеинови блокчета и това помогна. В рамките на един час вървеше по-стабилно.

— Какво беше първото нещо, което каза? — поинтересува се разпитващият с фалшива благост.

Борн знаеше, че колкото по-случаен изглежда задаваният въпрос, толкова по-важен е той за разпитващия.

— Ще сторя каквото трябва.

Разпитващият поклати глава.

— Имам предвид, когато ви видя за първи път. Когато махнахте превръзката на устата му.

— Попитах го дали е добре.

Разпитващият погледна тавана, сякаш бе отегчен.

— И какво точно каза той?

Борн запази каменното си изражение.

— Кимна. Не каза нищо.

Разпитващият изглеждаше озадачен, сигурен знак, че се опитва да подведе Борн.

— Защо? Близко е до ума след седмица в плен да кажеш все нещо.

— Беше опасно. Колкото по-малко говорехме в момента, толкова по-добре. Той го знаеше.

Разпитващият отново го погледна с крайчеца на очите си.

— Така че първите му думи към вас бяха…

— Казах му, че трябва да се изкачим по процепа в скалата, за да се измъкнем, и той каза: „Ще сторя каквото трябва“.

Разпитващият явно не беше убеден.

— Добре, да оставим това. Според вас какво бе умственото му състояние по това време?

— Изглеждаше наред. Облекчен. Искаше да се махне от там.

— Не е бил дезориентиран, не е показвал признаци, че му се губят моменти? Не е ли казал нещо странно, не на място?

— Не — нито едно от тези неща.

— Изглеждате много уверен в себе си, господин Борн. Вие самият нямате ли проблем с паметта?

Борн знаеше, че се опитват да му поставят капан, и се успокои вътрешно. Това бе последното средство, когато всички други начини да се опровергае една история са се изчерпали.

— Само що се касае до събития от миналото ми. Спомените ми от вчера, от миналата седмица или миналия месец са кристално ясни.

— Дали мозъкът на субекта е бил промит, дали той е преминал към врага? — попита след секундно колебание разпитващият.

— Човекът в отсрещната стая е Мартин Линдрос — такъв, какъвто винаги е бил. По време на обратния полет говорихме за неща, известни само на него и на мен.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Той потвърди самоличността на терориста Фади. Нарисува ми негов портрет — това е огромен пробив за нас. Дотогава Фади бе загадка. Мартин ми даде и името на дясната ръка на Фади — Абуд ибн Азиз.

Разпитващият му зададе още десетина въпроса, много от които се повтаряха, но бяха формулирани по друг начин. Борн търпеливо отговори на всички. Нищо не можеше да смути спокойствието му.

Разпитът свърши така внезапно, както бе започнал. Без да даде знак или обяснение, разпитващият изключи касетофона, взе го заедно с бележките си и напусна стаята.

Борн бе оставен да чака, само по едно време се появи друг агент, по-млад, за да донесе табла с храна. Той излезе, без да каже нито дума.

Часовникът на Борн показваше малко след шест вечерта — един цял ден, прекаран в разпити. Вратата най-после се отвори пак.

Борн, който мислеше, че е подготвен за всичко, остана много изненадан да види на прага директора, който втренчи немигащ поглед в него. По лицето на Стария Борн разчете противоречиви емоции. В края на краищата, му бе струвало много да дойде и сега това, което бе дошъл да каже, беше заседнало в гърлото му като рибена кост.

— Ти изпълни обещанието си — рече най-накрая. — Доведе Мартин у дома.

— Мартин ми е приятел. Не можех да го изоставя.

— Знаеш, Борн, не е тайна, че бих предпочел никога да не съм те срещал. — Стария поклати глава. — Но истината е, че си ми пълна загадка.

— И за самия себе си съм загадка.

Директорът примигна няколко пъти. След това се завъртя на пети и излезе, като остави вратата отворена. Борн предположи, че е свободен да си върви. И че това важи и за Мартин. Само това имаше значение. Мартин бе преминал през изтощителна серия от физически и психологически тестове. И двамата бяха преживели изпитанията в Студения дом.

Матю Лърнър, седнал на стола на директора на агенцията с кодово наименование „Тифон“, зад директорското бюро на „Тифон“, разбра, че нещо не е наред, в момента, в който чу ръкоплясканията. Извърна глава от компютъра, където разработваше нова система за каталогизиране на електронните файлове на „Тифон“.

Изправи се, прекоси кабинета на директора и отвори вратата. Там бе посрещнат от Мартин Линдрос, заобиколен от служители на „Тифон“, които се усмихваха, смееха, стискаха ентусиазирано ръката му и го аплодираха насърчително.

Лърнър едва можа да повярва на очите си. „Ето, идва Цезар“7, помисли си той горчиво. „Защо директорът не сметна за необходимо да ми каже, че се е върнал?“ Със смесица от неприязън и завист той гледаше „блудния“ шеф на „Тифон“ да се приближава бавно, триумфално към него. „Защо си тук? Защо не си мъртъв?“

С немалко усилие той изобрази усмивка на лицето си и протегна ръка.

— Всички славят завърналия се герой.

Линдрос отвърна на усмивката със същата облечена в стомана ирония.

— Благодаря, задето ми пазеше мястото, Матю.

Мина покрай Лърнър и влезе в кабинета си. Там, застанал неподвижно, се огледа.

— Какво, нима не сте пребоядисали? — Когато Лърнър го последва вътре, той добави: — Преди да се качиш горе, бих искал да получа кратък устен доклад за състоянието на нещата.

Лърнър направи, каквото поискаха от него, докато се захвана с неприятната задача да си събере личните вещи.

— Бих бил благодарен да намеря кабинета такъв, какъвто го оставих, Матю — рече Линдрос, след като го изслуша.

Лърнър се взря в него за частица от секундата, след което внимателно върна по местата им всички снимки, гравюри и спомени, които беше махнал с надеждата да не ги види никога повече. Като добър командир той знаеше кога да напусне бойното поле. Това определено беше началото на нова война.

Три минути след като Лърнър бе напуснал офисите на „Тифон“, телефонът на Линдрос иззвъня. Беше Стария.

— Обзалагам се, че се чувстваш добре зад това бюро.

— Нямаш си представа колко — каза Линдрос.

— Добре дошъл у дома, Мартин. И ти го казвам съвсем искрено. Потвърждението за намеренията на „Дуджа“, което си получил, е безценно…

— Да, сър. Вече изготвих поетапен план как да им попречим.

— Браво — каза директорът. — Събери екипа си и се заеми с мисията, Мартин. Докато кризата не приключи, твоята мисия е мисия на цялото ЦРУ. От този момент имаш неограничен достъп до всички ресурси на ЦРУ.

— Ще го сторя, сър.

— Разчитам на теб, Мартин — каза директорът. — Ще можеш да ми представиш първия си доклад на вечеря днес. Точно в осем.

— С нетърпение, сър.

Директорът прочисти гърлото си.

— А сега какво предлагаш за Борн?

— Не разбирам, сър.

— Не си играй игрички с мен, Мартин. Този човек е заплаха, и двамата го знаем.

— Той ме върна у дома, сър. Съмнявам се, че някой друг можеше да се справи.

Стария пренебрегна думите на Линдрос.

— Ние сме в разгара на национална криза от безпрецедентен мащаб и сериозност. Последното, от което се нуждаем, е агент, който не подлежи на контрол. Искам да се отървеш от него.

Линдрос се размърда в стола си, взря се през прозореца към сребърните капки на студения дъжд. Той си отбеляза наум да провери дали полетът на Борн няма да има закъснение.

— Ще се нуждая от официално разрешение за това — каза след продължително мълчание.

— О, не, не, нищо подобно. Така или иначе, този човек има девет живота. — Директорът замълча за момент. — Знам, че вие двамата имате някаква връзка, но тя е нездравословна. Повярвай ми, знам го. Припомни си, че погребахме Алекс Конклин преди три години. За всеки е опасно да се приближава твърде близко до него.

— Но, сър…

— Ако това ще помогне, смятай го за последно изпитание за лоялност, Мартин. Твоето оставане в „Тифон“ зависи от това. Не е нужно да ти напомням, че има някой, който ти диша във врата. От този момент трябва да прекъснеш всички връзки с Джейсън Борн. Той няма да получава информация — абсолютно никаква, от твоя кабинет или от друго място в сградата. Ясно ли е?

— Да, сър. — Линдрос прекъсна разговора.

Носейки безжичния телефон, той се изправи и застана до прозореца, опря бузата си в стъклото, усещайки студените струйки. Болките, които все още усещаше чак до мозъка на костите си, заедно с едно главоболие, което бе пропуснал да спомене пред лекарите на ЦРУ и което никога не изчезваше напълно, бяха живо напомняне за това, което се беше случило с него, колко дълго бе неговото пътуване дотук.

Набирайки един номер, той опря слушалката до ухото си.

— Полетът на Борн навреме ли е? — Кимна при отговора. — Добре. Той е на летището във Вашингтон? Видяхте ли го? Отлично, прибирайте се. Точно така. — Той прекъсна връзката. Каквото и да се случваше тук, Борн бе на път за Одеса.

Връщайки се на бюрото, той включи интеркома, каза на секретаря си да свика незабавен телефонен конферентен разговор с всички агенти на „Тифон“ в чужбина. Когато това бе сторено, той включи говорителя в заседателната зала, където беше свикал спешна среща на целия персонал на „Тифон“ във Вашингтон. Там той им разказа подробностите, които знаеше за заплахата, след това изложи плана си. Разделяйки хората си на екипи от по четирима души, разпредели задачите, чието изпълнение, както им каза, трябваше да започне незабавно.

— От този момент всички други мисии са замразени — каза им той. — Да се открие и да се спре „Дуджа“ е нашият пръв и единствен приоритет. Докато това не бъде направено, всички отпуски са отменени. Свиквайте с този режим, момчета. Преминаваме на извънреден денонощен график.

След като се убеди, че заповедите му се изпълняват както иска, излезе и се запъти към апартамента на Сорая, за да поправи това, което Матю Лърнър бе прецакал с нея. В колата той отвори четирибандовия си мобилен телефон, набра номер в Одеса. Когато познатият мъжки глас отговори, той каза:

— Готово. Борн ще пристигне утре следобед в 16,40 ч. местно време от Мюнхен. — Той премина на червено, след което зави надясно. Жилищната сграда на Сорая бе на три пресечки оттам. — Ще го следиш отблизо, както говорихме… Не, искам просто да се уверя, че не си решил да направиш някакви промени в плана междувременно. Добре тогава. Той ще стигне до павилиона, защото смята, че там е щабът на Лермонтов. Преди да успее да открие истината, ти ще го убиеш.