Предателството на Борн

Дванайсета глава

В Одеса има павилион, един от многото на плажа на брега на Черно море. Той е очукан, сив като водата, която се блъска в брега. Борн разбива ключалката на страничната врата на павилиона и се вмъква вътре. Къде е човекът, когото носи? Той не си спомня, но забелязва, че ръцете му са изцапани с кръв. Край него витае усещането за насилствена смърт. Какво се е случило, недоумява той. Няма време, няма време! Някъде тиктака часовник. Трябва да продължи.

Павилионът, който би трябвало да е изпълнен с живот, е тих като гробница. В задната му част има остъклена кухня, ярко осветена от флуоресцентни лампи. Той вижда движение през стъклото и приведен, се промъква между касите с бира и сода, подредени една върху друга като колони в катедрала. Вижда силуета на мъжа, когото е изпратен да убие, но той е успял да го заблуди и да се измъкне.

Това няма да помогне.

Вече е близо до мишената си, когато движение отляво го кара да се обърне. Към него от сенките изплува жена. Мари! Какво прави тя в Одеса? Как е разбрала къде е той?

— Скъпи — казва тя. — Ела с мен, махни се от тук.

— Мари — паника стяга гърдите му. — Защо си тук? Твърде опасно е.

— Опасно беше да се омъжа за теб, скъпи, но това не ме спря.

Разнася се висок пронизителен звук и отеква в празното пространство вътре в него.

— Но сега си мъртва.

— Мъртва ли? Да, предполагам, че съм. — Гримаса за миг изкривява красивото й лице. — Защо не беше там, скъпи? Защо не защити мен и децата? Щях да съм жива сега, ако не беше в другия край на света, ако не беше с нея.

— С нея? — Сърцето на Борн блъска като механичен чук и паниката му нараства все повече.

— Можеш да излъжеш всеки, освен мен, скъпи.

— Какво имаш предвид?

— Виж ръцете си.

Той се взира надолу към кръвта, засъхваща в гънките на дланите му.

— Чия е тази кръв?

Търси отговор и поглежда нагоре. Но Мари си е отишла. Останала е само ярката светлина, заливаща пода като кръв от рана.

— Мари — вика той тихо. — Не ме изоставяй.

Мартин Линдрос и похитителите му пътуваха от дълго време. Отначало го качиха на хеликоптер, а после го прехвърлиха на малък самолет, който спря поне веднъж за презареждане. Той не беше сигурен, тъй като или бе заспал, или му бяха дали приспивателно. Не че имаше значение. Знаеше, че е напуснал Рас Дежен, напуснал е Североизточна Етиопия, напуснал е Африка изобщо.

Джейсън? Какво ли е станало с Джейсън? Жив ли е или мъртъв? Ясно бе, че Джейсън не е успял да го открие навреме. Той не можеше да допусне възможността Джейсън да е мъртъв. Не би повярвал дори ако самият Фади му бе казал. Познаваше Борн твърде добре. Той винаги имаше начин да разрови прясно изкопаната пръст и да се измъкне от гроба си. Джейсън бе жив, Линдрос беше сигурен.

Но той размишляваше дали и това има значение. Дали Джейсън подозира, че Карим ал Джамил е заел мястото на Линдрос? Ако е бил заблуден, дори да е оцелял при спасителната мисия на Рас Дежен, той е изоставил търсенето. Но друга, дори още по-зловеща възможност го накара да плувне в студена пот. Какво, ако Джейсън е намерил Карим ал Джамил и го е завел в централата на ЦРУ? Господи, какво планираше Фади?

Самолетът навлезе в зона на турбуленции. За да се закрепи, той се облегна на студената извита преграда, разделяща самолета. Опипа превръзката, която покриваше половината му лице. Под нея се намираше дупката, където е било дясното му око. Беше му станало навик. Главата му пулсираше от неописуема болка. Имаше чувството, сякаш окото му е в пламъци — само че то вече не беше негово. То принадлежеше на брата на Фади, Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Първоначално тази мисъл предизвикваше гадене у него. Повръщаше често и обилно, като наркоман в абстиненция. Сега се чувстваше силно потиснат.

Оскверняването на тялото му, отнемането на негов орган, докато бе още жив, бе ужас, от който никога нямаше да се възстанови. На няколко пъти, когато беше извън сребристото езеро, където ловеше пъстърва, мисълта да се самоубие му минаваше през ума, но всъщност той никога не я бе обмислял сериозно. Самоубийството бе начин за измъкване на страхливеца.

Освен това той много искаше да живее, дори и само за да отмъсти на Фади и Карим ал Джамил.

Борн се събуди и потръпна. Огледа се наоколо. Беше загубил ориентация за миг. Къде се намираше? Видя бюро, нощно шкафче, дръпнати завеси, през които не влизаше светлина. Безлични мебели, тежки и протрити. Хотелска стая. Къде?

Измъкна се от леглото, мина по пъстрия килим и дръпна дебелите завеси. Внезапен блясък заля лицето и гърдите му. Той примига под острите снопчета слънчева светлина, златни на фона на тъмносивата вода. Черно море. Той беше в Одеса.

Дали бе сънувал Одеса, или си беше спомнил Одеса?

Обърна се, умът му все още бе изпълнен със съня спомен. Мари в Одеса? Невъзможно! Тогава какво правеше тя в откъслеците от неговите спомени за…

Одеса!

Градът беше виновен за раждането на спомена му. Той е бил тук преди това. Бе изпратен да убие… някого. Кого? Нямаше представа.

Той седна отново на леглото и потърка очите си. Все още чуваше гласа на Мари.

Щях да съм жива сега, ако не беше в другия край на света, ако не беше с нея. Не обвинително. Тъжно.

Какво значение имаше къде е той и какво прави? Той не е бил с нея. Мари му се беше обадила по телефона. Тя мислеше, че само е настинала, нищо сериозно. След това дойде второто обаждане, което го накара да изпадне в лудост от мъка. И вина.

Той трябваше да бъде там, за да защити семейството си, също както трябваше да бъде там, за да защити първото си семейство. Историята се повтаряше, ако не точно, поне трагично близко. По ирония това място, толкова далеч от мястото на трагедията, го беше приближило до самия ръб на черната дупка, която зееше в него. Вглеждайки се в нея, той почувства онова старо, непреодолимо отчаяние, надигащо се в него — нуждата да накаже себе си или да накаже някого другиго.

Той се почувства ужасно самотен. За него това бе дълбоко обезпокоително състояние, сякаш бе излязъл от тялото си, както човек прави в съня си. Само че това не беше сън. Той бе буден. Не за първи път се чудеше дали преценките му не са изкривени от сегашния хаос в емоциите му. Той не можеше да намери друго логично обяснение за някои странности: за това, че е извел „Хирам Чевик“ от килията му в ЦРУ, че се е събудил тук и не знае къде е. Мислеше си дали смъртта на Мари не бе довела до пълно раздвояване на личността му, дали тънките нишки, които свързваха неговите многобройни идентичности, не бяха прекъснати. С други думи, чудеше се дали не полудява.

Телефонът му иззвъня. Беше Сорая.

— Джейсън, къде си?

— В Одеса — каза той глухо. Устата му сякаш беше пълна с памук.

Тя замълча, шокирана. След това попита:

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Линдрос ме изпрати тук. Вървя по една следа, която той ми даде. Той смята, че човек, на име Лермонтов, финансира „Дуджа“. Едор Владович Лермонтов. Престъпен картел — наркотици най-вероятно. Говори ли ти нещо това име?

— Не. Но ще проверя в базата данни на ЦРУ. — Тя му разказа накратко за инцидента в хотел „Конститюшън“. — Най-странното е, че е бил използван много необичаен катализатор — въглероден дисулфид. Според моята приятелка тя никога не се е сблъсквала с него преди това.

— За какво се използва той?

— Главно в производството на целулоза, карбонови влакна, всякакви видове серни съединения. Използва се и като препарат за борба с вредители, и като флотационен агент при преработката на минерали. В миналото е бил използван и в хладилници и пожарогасители. Според нея е бил използван заради ниската си точка на запалване.

— Което го превръща в експлозив — допълни Борн, докато гледаше към един петролен танкер, идващ празен от Истанбул.

— Много ефикасен при това. Отнесе целия апартамент. Истинска огнена буря. Ние извадихме късмет с протезите, които са се запазили в канала на ваната. Не е останало нищо друго, което би могло да представлява ценност, нищо от тялото за идентификация.

— Изглежда, че късметът на Фади е на път да отиде в канала — каза Борн с мрачен хумор.

— Следата към Лермонтов ме интересува — засмя се Сорая, — защото си спомних за старите хладилници и пожарогасители, които бяха забранени в САЩ, но вероятно не и на други места като Източна Европа, Украйна, Одеса.

— Това е идея, която си струва да бъде проследена — каза Борн, прекъсвайки връзката.

Макар и след полунощ, Мартин Линдрос бе на компютърния си терминал и вкарваше информация. ЦРУ все още беше в режим „Меса“. Имаше криза, всички отпуски бяха отменени. Сънят бе лукс, който никой не можеше да си позволи.

На вратата леко се почука и Сорая провря глава, като го погледна въпросително. Той й махна и тя затвори вратата зад себе си. Седна пред бюрото му и постави нещо върху него.

— Какво е това? — каза Линдрос.

— Това е протеза. Моя приятелка — специалист по палежи в Отдела за разследване на пожари, ми се обади, защото открила нещо в апартамента на братя Силвър в „Конститюшън“, което не можеше да обясни. Това. Използва се за изключително сложни маскировки.

Той взе протезата.

— Да. Джейсън ми показа веднъж нещо такова. Целта му е да промени външния вид.

Сорая кимна.

— Има достатъчно доказателства да заключим, че Джейкъб Силвър всъщност е бил Фади, че „брат“ му е бил друг терорист, че те са предизвикали пожара.

— Не откриха ли тяло в апартамента? Не беше ли на един от братята Силвър?

— И да, и не. Най-вероятно е тялото да е на един пакистански сервитьор. Там никога не е имало „братя Силвър“.

— Хитро — Линдрос се замисли, докато въртеше протезата между пръстите си. — Но засега няма особена полза за нас.

— Напротив. Сорая я взе обратно. — Ще видя какво мога да намеря за това кой я е произвел.

Линдрос бе потънал в мислите си.

— Борн ми се обади преди по-малко от час — продължи Сорая.

— Така ли?

— Искаше да изровя каквото мога за наркобарон на име Едор Владович Лермонтов.

Линдрос подпря лактите си на бюрото, събирайки пръстите си. Това бе ситуация, която можеше бързо да излезе от контрол, ако той го допуснеше. С неутрален глас той каза:

— И какво откри?

— Все още нищо. Исках първо да ти покажа протезата.

— Добре си направила.

— Благодаря, шефе. — Тя се изправи. — Сега ми предстоят часове усилено ровене.

— Забрави проучването. Аз не успях да намеря нищо за този кучи син. Който и да е той, е сигурно защитен. Точно типът, който „Дуджа“ би използвала за финансиране. — Линдрос вече се беше обърнал към екрана на компютъра си. — Искам да хванеш следващия самолет за Одеса. Искам да помогнеш на Борн.

Сорая явно се изненада.

— На него няма да му хареса.

— От него не се и иска да му хареса — каза Линдрос кратко.

Когато Сорая протегна ръка да вземе протезата, Линдрос я грабна от бюрото.

— Аз ще се погрижа за това.

— Сър, ако позволите да отбележа, вие си имате достатъчно работа в момента.

Линдрос се вгледа внимателно в лицето й.

— Сорая, искам аз да ти кажа това. Имахме къртица в „Тифон“.

Той забеляза как тя затаи дъх. Отвори едно чекмедже и извади тънко досие, което бе подготвил.

Сорая го взе и отгърна корицата. Зачете и усети как горещи сълзи опариха очите й. Беше Том Хитнър. Борн беше прав в края на краищата. Хитнър бе работил за „Дуджа“

Тя погледна към Линдрос.

— Защо?

Той сви рамене.

— За пари. Всичко е вътре. Електронната следа, която води до сметка на Кайманите. Хитнър бе роден в голяма бедност, нали? Баща му дълго време е бил в лечебно заведение, което застраховката му не можеше да покрие. Всеки си има слабости, Сорая. Дори и най-добрият ти приятел.

Той си прибра досието.

— Забрави за Хитнър, той е минало. Имаш много работа. Искам те в Одеса възможно най-скоро.

Когато вратата се затвори, Линдрос продължи да гледа след нея, сякаш я виждаше как се отдалечава. Да, наистина — помисли си той. — В Одеса ще бъдеш убита, преди да откриеш кой е направил тази протеза.

Тринайсета глава

Борн се регистрира в хотел „Самара“ — гигантска, по-скоро тромава сграда край пристанището срещу пътническия терминал, откъдето фериботи идваха и отпътуваха по график. Лъскавият хотел бе издигнат на масивния пристан след последното му идване тук. Изглеждаше му не на място, като костюм „Долче и Габана“ върху бездомник.

Обръснат, изкъпан и облечен, той се спусна в огромното безлюдно фоайе, натруфено като старомодна празнична шапка от деветнайсети век. Всъщност всичко в хотела напомняше за началото на деветнайсети век — от масивните протрити кадифени мебели до тапетите с флорални мотиви по стените.

Той закуси сред червендалести бизнесмени в слънчевата трапезария, която гледаше към пристанището. Миришеше на прегорено олио и бира. Когато сервитьорът му донесе сметката, той каза:

— По това време на годината къде може да отиде човек, за да си прекара добре?

Борн говореше на руски. Макар това да беше Украйна, руският бе официалният език в Одеса.

— „Ибиса“ е затворена — каза сервитьорът, — както и всички клубове в Аркадия. — Аркадия бе кварталът с плажовете, които през лятото бяха пълни с младежи, богати рускини и туристи, тръгнали на лов. — Зависи. Какво предпочитате — момче или момиче?

— Нито едното, нито другото — каза Борн. Той докосна с върха на пръста си носа, поемайки шумно въздух.

— А, този бизнес работи целогодишно — каза сервитьорът. Той беше слаб мъж, прегърбен, преждевременно остарял. — Колко ви трябва?

— Повече, отколкото можеш да ми набавиш. Аз съм в бизнеса с продажбите на едро.

— Това е съвсем друга история — каза сервитьорът предпазливо.

— Ето ти всичко, което трябва да знаеш. — Борн побутна пачка долари.

Без колебание сервитьорът грабна банкнотите.

— Знаете ли пазара „Привоз“?

— Ще го намеря.

— Редицата с яйцата, третият щанд от източния му край. Кажете на Евгений Фьодорович, че искате кафяви яйца, само кафяви.

„Самара“, като всичко в стара Одеса, бе построен в неокласически стил, което означаваше, че имитира френската архитектура. Това едва ли бе изненадващо, като се има предвид, че един от основателите на Одеса, херцог Дьо Ришельо, бе и главният градски архитект и дизайнер през единайсетте години, докато е бил губернатор на Одеса в началото на деветнайсети век. Руският поет Александър Пушкин, живял в изгнание тук, е казал, че може да усети аромата на Европа в магазините и кафенетата на Одеса.

На сенчестата улица „Приморская“, от двете страни на която растяха липи, студен, влажен въздух посрещна Борн, който биеше в лицето му и зачерви кожата му. Ниски облаци висяха навътре в морето, плътни и тъмни и изливаха леден дъжд върху настръхналата повърхност на вълните.

Соленият дъх от морето събуди спомена с неподозирана жестокост. Нощ в Одеса, кръв по ръцете му, живот, който виси на косъм, отчаяно търсене на мишената, което го отвежда до павилиона, където я беше открил.

Той поглежда към сушата, към терасираните хълмове, заобикалящи пристанището с форма на ятаган. Направи справка с картата, която му бе дал престарелият портиер на хотела, и скочи в един трамвай, който бе намалил скоростта си и щеше да го заведе до жп гарата на Италианския булевард.

Пазарът „Привоз“ за селскостопански продукти, на един хвърлей място от гарата, бе колосално сборище на живи животни и продукти под гофриран тенекиен покрив. Щандовете бяха поставени зад високи до кръста бетонни блокове, които накараха Борн да си спомни за антитерористичните блокади във Вашингтон. Временни бараки с подвижни легла заобикаляха пазара. Селяни идваха от близо и далеч и тези, които трябваше да пътуват на по-голямо разстояние, нощуваха тук.

На пазара цареше хаос от звуци, миризми, викове на различни езици — лош руски, украински, румънски, еврейски, грузински, арменски и турски. Миризмите на сирене се смесваха с тези на прясно месо, зеленчуци, пикантни подправки и оскубани птици. Борн видя огромни като страничен защитник забрадени жени с наядени от молци пуловери зад сергиите в Турския ред. За непосветения пазарът представляваше абсолютно объркващо струпване на щандове, върху които орди от яки купувачи облягаха внушителните си кореми.

След като попита за посоката няколко души, Борн се запъти през гълчавата и неразборията към редицата с яйцата. Насочи се към третия щанд от източния край, пред който имаше много хора, както навсякъде. Червендалеста жена и як мъж, вероятно Евгений Фьодорович, бяха заети с продажбата на яйцата. Той изчака опашката от страната на мъжа и когато му дойде редът, каза:

— Вие ли сте Евгений Фьодорович?

Мъжът му хвърли кос поглед.

— А защо се интересувате?

— Търся кафяви яйца, само кафяви. Казаха ми да дойда тук и да попитам за Евгений Фьодорович.

Евгений Фьодорович изсумтя, наведе се и каза нещо на жената до него. Тя кимна, без да прекъсне отработения ритъм на пакетиране на яйцата и прибиране на парите в огромните джобове на избелялата й рокля.

— Оттук — каза Евгений, сочейки с глава. Той извади овехтяло сако, излезе иззад бетонната бариера и поведе Борн към източната страна на пазара. Те прекосиха улица „Среднефонтанская“ и навлязоха в площад „Куликово поле“. Небето бе станало бяло, сякаш гигантски облак бе паднал отгоре и бе покрил града. Светлината, равномерна и без сенки, бе мечтата за всеки фотограф. Тя разкриваше всичко.

— Както виждаш, площадът е много съветски, много грозен, ретро, но не в добрия смисъл — каза Евгений Фьодорович иронично. — Той обаче служи, за да ни напомня за миналото — за глада и кланетата.

Мъжът продължи да върви, докато стигнаха до десетметрова статуя.

— Моето любимо място за правене на бизнес: в краката на Ленин. В старите дни комунистите организираха митинги тук. — Отпуснатите му рамене се повдигнаха и отново се приведоха. — Какво по-добро място, а? Сега Ленин ме гледа отгоре като проклет светец покровител, който, вярвам, е бил запратен в най-дълбоката огнена дупка на ада.

Очите му отново се присвиха. Миришеше така, както миришат бебетата, на пресечено мляко и захар. Имаше дебели вежди под ореол от кафява коса, която се къдреше навсякъде като използвана тел за почистване на съдове.

— Значи искаш кафяви яйца.

— Голямо количество — каза Борн. — И постоянна доставка.

— Така ли? — Евгений приседна на варовиковия пиедестал на статуята на Ленин и извади черна турска цигара. Запали с бавен, почти религиозен ритуал, вдишвайки дълбоко дима в дробовете си. След това я хвана като хипи, което се наслаждава на цигара със силна мексиканска марихуана. — Откъде да знам, че не си от Интерпол? — каза той, изпускайки въздух с меко свистене. — Или си агент под прикритие на ССУ?

Той имаше предвид Службата за сигурност на Украйна.

— Защото ти казвам, че не съм.

Евгений се засмя.

— Знаеш ли какво е ироничното в този град? Той е на брега на Черно море, но винаги е страдал от недостиг на питейна вода. Това всъщност не би било особено интересно, освен заради факта, че по този начин Одеса е получила името си. В императорския двор на Екатерина се говорело на френски и някакъв шегобиец предложил тя да нарече града Одеса, защото звучи като assez d’eau, произнесено наобратно. Достатъчно вода, нали? Такава шибана шега си направиха французите с нас.

— Ако сме свършили с урока по история — каза Борн, — бих искал да се срещна с Лермонтов.

Евгений погледна към него през острия дим.

— С кого?

— С Едор Владович Лермонтов. Той държи търговията тук.

Евгений се изправи, очите му гледаха някъде покрай Борн. Той го поведе покрай паметника.

Без да обръща глава, Борн видя с периферното си зрение мъж, който разхождаше голям доберман. Дългата тясна глава на кучето се въртеше, жълтите му очи се взираха в Евгений, сякаш можеше да усети страха му.

Когато стигнаха до другата страна на статуята на Ленин, Евгений каза:

— Сега докъде бяхме стигнали?

— Лермонтов — каза Борн. — Шефът ти.

— Твърдиш, че той е шефът ми?

— Ако работиш за някой друг, кажи ми сега — каза Борн кратко. — Аз искам да правя бизнес с Лермонтов.

Той усети как другият мъж се промъква зад него, но не помръдна, не даде никакъв признак пред Евгений Фьодорович, докато студеното дуло на пистолет не опря в главата му зад дясното ухо.

— Запознай се с Богдан Илич.

Евгений Фьодорович пристъпи напред и разкопча палтото на Борн.

— Сега ще разберем истината — товарищ.

С минимално усилие пръстите му измъкнаха портфейла и паспорта от вътрешния джоб. Той отстъпи назад и отвори първо паспорта.

— Молдовец, така ли? Илиас Вода. — Той се взря в снимката. — Да, добре, това си ти. — Бързо отгърна една страница. — Идваш право от Букурещ.

— Хората, които представлявам, са румънци — каза Борн.

Борн гледаше как Евгений Фьодорович рови с лапата си из портфейла, преглеждайки трите различни вида документи, включително шофьорската книжка и разрешителното за внос-износ. Това, последното, бе отлично хрумване, помисли си Борн. Трябваше да благодари на Дерон, когато се върне.

Най-накрая Евгений му върна портфейла и паспорта. Без да изпуска Борн от поглед, той извади сателитен телефон и набра местен номер.

— Нов бизнес — каза той лаконично. — Илиас Вода, твърди, че представлява румънски интереси. — Той за момент отдалечи телефона от ухото си, за да попита Борн: — Колко?

— Лермонтов ли е?

— Колко? — попита Евгений мрачно.

— Сто килограма сега.

Евгений се взря в него с възторг.

— Два пъти повече идния месец, ако всичко върви добре.

Евгений се отдалечи малко, обърна се с гръб към Борн, докато говореше по телефона. След малко се върна. Телефонът вече бе прибран в джоба му.

Друго движение на главата му накара Богдан Илич да махне пистолета от главата на Борн, да го прибере под дългото палто, което се увиваше около глезените му. Той бе дебеловрат мъж с много тъмна коса, която бе намазана с брилянтин от дясно на ляво на скалпа му по начин, който смътно напомняше любимата прическа на Хитлер. Очите му бяха като ахати, проблясващи мрачно на дъното на кладенец.

— Утре вечер.

Борн се вгледа в него. Той искаше да се заеме незабавно със задачата, времето бе от жизнена важност. Всеки ден, всеки час приближаваха Фади и хората му все по-близко до момента, когато щяха да активират ядреното оръжие. Но видя върху лицето на Евгений студеното изражение на опитен професионалист. Не беше разумно да се опитва да се срещне с Лермонтов по-скоро. Бяха го подложили на тест и Борн знаеше, че Лермонтов иска време, за да го наблюдава, преди да се види с него. Да протестира би било повече от дръзко. Това щеше да бъде възприето като слабост.

— Дай ми време и място — каза Борн.

— След вечеря. Бъди готов. Някой ще позвъни в стаята ти. Хотел „Самара“, нали?

Сервитьорът, който му беше дал името на Евгений, помисли си Борн.

— Тогава няма нужда да ти давам номера на стаята ми.

— Наистина няма.

Евгений Фьодорович протегна ръка. Когато Борн я хвана, той каза:

— Господин Вода, желая ви успех във вашето начинание. — Той не отпусна веднага здравата си хватка около ръката на Борн. — Сега вие сте на наша територия и сте или наш приятел, или враг. Моля ви да помните това, преди да се опитате да се свържете с някого по някакъв начин по някаква причина, освен ако не сте враг. Няма да има втори шанс. — Жълтите му зъби се показаха, когато устните му се разтвориха в ехидна усмивка. — За такова предателство никога няма да напуснете Одеса жив, мога да ви гарантирам това.

Четиринайсета глава

Мартин Линдрос с досиета в ръка вървеше към кабинета на Стария за спешно свикан брифинг, когато телефонът му иззвъня. Беше Ан Хелд.

— Добър ден, господин Линдрос. Има промяна в плана. Моля да се срещнете с директора долу, в тунела.

— Благодаря ти, Ан.

Линдрос прекъсна връзката с натискане на бутона. Тунелът бе подземен паркинг, където се прибираха и поддържаха служебните коли и където обслужващ персонал по одобрен от ЦРУ списък идваше и си отиваше под наблюдението на въоръжени агенти, носещи бронежилетки.

Той взе асансьора надолу до Тунела, където показа идентификационната си карта на дежурния агент. Мястото всъщност бе огромен подсилен стоманен бункер, защитен както срещу бомби, така и срещу пожари. Имаше само една рампа, която водеше до улицата, но можеше да бъде отцепена незабавно от двата края. Бронираният линкълн на Стария стоеше запален на площадката, задната му врата беше отворена. Линдрос се наведе, за да влезе, и седна до директора на луксозните кожени седалки. Вратата се затвори, без той да я докосва. Въоръженият шофьор му кимна, след което междинният прозорец се плъзна нагоре, изолирайки пътниците в обширното задно отделение. Прозорците в задната част бяха специално оцветени, така че никой не можеше да надникне вътре.

— Донесе ли двете досиета?

— Да, сър. — Линдрос кимна, като му подаде папките.

— Това беше добра работа, Мартин. — Стария направи недоволна физиономия. — Извикаха ме от ПОТУС8. — ПОТУС беше съкратеното название на „президента на Съединените щати“, което служителите на силите за сигурност във Вашингтон предпочитаха. — Съдейки по кризите, в които се намираме — вътрешна и външна, — въпросът е колко неприятен ще бъде този разговор.

Както се оказа, срещата наистина бе много неприятна. От една страна, Стария бе извикан не в Овалния кабинет, а във Военната зала, три етажа под земята. От друга страна, президентът не беше сам. Там имаше шест души, наредени около кръглата маса в центъра на укрепеното с бетон помещение. То се осветяваше единствено от огромни екрани на четирите стени, които показваха зашеметяваща поредица от сменящи се кадри от военни бази, разузнавателни авиомисии, дигитални военни симулации.

Стария познаваше някои от шестимата срещу него. Президентът го представи на останалите. От ляво на дясно групата започваше с Лутър Лавал, шефа на военното разузнаване, едър, непривлекателен мъж с набръчкано чело и рядка стърчаща металносива коса. От лявата си страна президентът представи Джон Мюлер, високопоставен представител на Министерството на вътрешната сигурност, тип с проницателни очи, чието абсолютно спокойствие подсказваше на директора колко опасен е той. Човекът отляво на него не се нуждаеше от представяне. Това бе Бъд Холидей, министърът на отбраната. След това идваше самият президент, слаб, подвижен мъж, с открито лице и остър ум. Отляво на него бе съветникът по националната сигурност, с тъмна коса, обли рамена, неспокойни и блестящи очи, както Стария винаги си мислеше, на голям гризач. Последният човек отдясно бе мъж с очила на име Гундарсън, който работеше в Международната комисия по ядрена енергия.

— Сега, когато всички сме се събрали — започна президентът без обичайния протоколен увод, — нека да преминем по същество. — Очите му се спряха върху директора. — Ние сме в разгара на криза с безпрецедентни размери. Всички сме уведомени за ситуацията, но тъй като нещата много бързо се променят, ще ни запознаеш с последните събития, нали, Кърт?

Стария кимна, отваряйки досието на „Дуджа“.

— Завръщането на заместник-директора Линдрос ни предостави допълнителни разузнавателни данни за движението на „Дуджа“, както и значително укрепи морала в агенцията. Сега имаме потвърждение, че базата на „Дуджа“ е в планинската верига Семиан в Североизточна Етиопия, че те транспортират уран, както и управляеми искрови разрядници, които се използват за задействането на ядрено устройство. Анализирайки последните телефонни разговори на „Дуджа“, ние сме на път да локализираме мястото, където според нас те обогатяват уран.

— Отлично — каза Лавал. — Веднага щом потвърдите действителните координати, ще наредим прецизен въздушен удар, който ще върне кучите синове обратно на нулата.

— Г-н директор — каза Гундарсън, — до каква степен сме сигурни, че „Дуджа“ е в състояние да обогатява уран? В края на краищата се изисква не само специална технология, но и съоръжение, снабдено наред с другото с хиляди центрофуги, за да се обогати уранът до степен, необходима дори за едно–единствено ядрено оръжие.

— Не сме сигурни — каза директорът хрипкаво, — но сега имаме личните свидетелства както на заместник-директора Линдрос, така и на агента, който го доведе у дома, че „Дуджа“ прехвърля уран и искрови разрядници.

— Това добре — каза Лавал — но всички ние знаем, че жълтият уранов концентрат се среща в големи количества и не е скъп. Има дълъг, дълъг път до обогатяването му до ниво, годно за оръжие.

— Съгласен съм. Проблемът е, че характеристиките на остатъчната радиация ни карат да смятаме, че „Дуджа“ прехвърля прахообразен уранов диоксид — каза директорът. — За разлика от жълтия концентрат, урановият диоксид е само на една стъпка от оръжейния уран. Той може да бъде превърнат в метал във всяка прилична лаборатория. Затова трябва да се отнасяме изключително сериозно към всичко, което „Дуджа“ планира.

— Ако всичко това не е дезинформация — каза Лавал упорито. Той бе човек, който често използваше неоспоримата си власт, за да вбеси някого. Нещо по-лошо, той явно се наслаждаваше на това.

Гундарсън прочисти гърлото си надуто.

— Съгласен съм с директора. Идеята за терористична мрежа, която притежава уранов диоксид, е плашеща. Когато се отнася до пряка заплаха от ядрено оръжие, не можем да си позволим да я отхвърлим като дезинформация. Той бръкна в куфарчето, поставено до него, извади сноп документи, които раздаде на всички. — Едно ядрено устройство, независимо дали е т.нар. мръсна бомба или не, има определен размер, спецификации и неизменни компоненти. Позволих си да изготвя списък, заедно с подробни рисунки, които показват размера, спецификациите и евентуалните маркери за засичане. Бих предложил тези документи да се разпространят до всички органи на реда във всички големи градове в Америка.

Президентът кимна.

— Кърт, искам ти да координираш разпространяването им.

— Веднага, сър — каза директорът.

— Само един момент, г-н директор — каза Лавал. — Искам да се върна към другия агент, който споменахте. Това вероятно е Джейсън Борн. Агентът, замесен в провала с избягалия терорист. Той беше този, които изкара вашия затворник от килията му без нужното разрешение, нали?

— Това е изцяло вътрешен въпрос, г-н Лавал.

— Смятам, че поне в тази стая необходимостта от откровеност надделява над всякакви вътрешни вражди — каза шефът на военното разузнаване. — Честно казано, аз се съмнявам дали може да се вярва на каквото и да е, което е казал Борн.

— Вие сте имали проблеми с него по-рано, нали, г-н директор? — Въпросът бе отправен от министър Холидей.

Директорът изглеждаше уморен, но мозъкът му работеше на пълни обороти. Той разбра, че моментът, който бе чакал, е настъпил. Беше подложен на внимателно координирана атака.

— Какво имате предвид?

Холидей се усмихна леко.

— При цялото ми уважение, г-н директор, смея да твърдя, че този човек е пречка за вашата агенция, за правителството, за всички нас. Той е позволил на важен заподозрян да избяга от ареста на ЦРУ и е изложил на опасност живота на стотици невинни граждани. Предполагам, че ще трябва да се погрижите за него, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Директорът отхвърли думите на министъра с махване на ръката.

— Можем ли да се върнем към належащия въпрос, г-н президент? „Дуджа“.

— Министър Холидей е прав — настоя Лавал. — Ние сме във война с „Дуджа“. Не можем да си позволим да изпуснем някой от техните хора. Тъй като случаят е точно такъв, любезно ви молим да ни кажете какви стъпки ще предприеме вашата агенция срещу Джейсън Борн.

— Позицията на г-н Лавал е обоснована — каза министър Холидей с най-добрата си тексаска имитация на Линдън Джонсън. — Този публичен провал на „Арлингтън Мемориъл Бридж“ е удар срещу всички нас и морален подтик за врага ни, когато най-малко можем да си го позволим. Като се има предвид и смъртта на един от вашите… — той събра пръстите си, — как му беше името?

— Тимъти Хитнър — уведоми го директорът.

— Точно така, Хитнър — продължи министърът, сякаш потвърждаваше отговора на директора. — При цялото ми уважение, г-н директор, на ваше място бих бил много по-загрижен за вътрешната сигурност.

Това бе моментът, който директорът очакваше. Той отвори по-тънкото от двете досиета, които Мартин Линдрос му предаде в тунела.

— Всъщност ние тъкмо приключихме вътрешното разследване по въпросите, които вие току-що повдигнахте, г-н министър. Това е нашето неоспоримо заключение.

Той побутна най-горния лист по повърхността на масата, а Холидей предпазливо го пое.

— Докато министърът на отбраната чете, аз ще обобщя заключенията за останалите. — Директорът сплете пръсти, наведе се напред като преподавател, който се обръща към своите студенти. — Разкрихме, че сме имали къртица в ЦРУ. Името му? Тимъти Хитнър. На него се обадила Сорая Мур, за да го информира, че затворникът е изведен от килията си. А той се е обадил на съучастниците на задържания, за да стане възможно бягството му. За негово нещастие един изстрел, предназначен за г-ца Мур, е улучил него.

Директорът местеше погледа си от лице на лице във Военната зала.

— Както казах, нашата вътрешна сигурност е под контрол. Сега можем да съсредоточим цялото си внимание към това, което е необходимо: да бъде спряна „Дуджа“, а членовете й да бъдат изправени пред съда.

Погледът му се спря върху министъра на отбраната и се задържа по-дълго. Той стоеше зад атаката, директорът бе сигурен. Беше предупреден, че Холидей и Лавал искат да навлязат в една сфера, традиционно контролирана от ЦРУ, и затова бе съчинил слуховете за самия себе си през последните шест месеца при срещи на Капитолия, по време на обеди и вечери както с колеги, така и с врагове, той положи големи усилия, за да имитира пристъпи на колебание, депресия, моментна дезориентация. Целта му бе да създаде впечатление, че напредналата му възраст си казва думата, че вече не е същият човек. Че той най-накрая е уязвим за политическа атака.

В отговор, както той се бе надявал, заговорниците най-после бяха излезли на светло. Притесняваше го обаче защо президентът не се намеси, за да прекрати атаката срещу него? Дали не се преструваше твърде добре? Дали заговорниците бяха убедили президента, че той не е достатъчно компетентен, за да остане на директорския пост?

Телефонът иззвъня 12 минути след полунощ. Борн вдигна слушалката, чу мъжки глас, който му каза да отиде на ъгъла на три пресечки от хотела. Имаше достатъчно време, за да се подготви. Той грабна палтото си и излезе навън.

Нощта беше мека, със слаб бриз. Малки облачета се носеха пред луната, която бе в третата си четвъртина. Луната беше много красива: много бяла, много ясна, сякаш гледана през телескоп.

Той застана на ъгъла с отпуснати ръце. След срещата си с Евгений той посвети цялото си време да разглежда забележителностите. Обикаляше с часове, което му даде възможност да разбере кой го следи, колко са, колко често се сменят. Запомни лицата им, можеше да ги разпознае в тълпа от сто или хиляда души, ако беше необходимо. Имаше и предостатъчно време, за да наблюдава методологията им, както и навиците им. Можеше да имитира всеки от тях, ако беше нужно. С променено лице можеше да се превърне в един от тях. Но това щеше да отнеме време, а времето бе ограничено. Притесняваше го само, че в някои моменти, когато беше сигурен, че преследвачите му не са наоколо — или се сменяха, или за развлечение, за да минава времето, той им се изплъзваше, — изострените му животински инстинкти му подсказваха, че е наблюдаван от някой друг. Някой от охранителите на Лермонтов? Той не знаеше, тъй като никога не беше успял да го зърне.

Зад него се чу гърленото ръмжене на дизелов двигател. Той не се обърна. С ужасно скърцане една маршрутка спря пред него. Вратата се отвори отвътре и той се качи.

Озова се срещу ахатовите очи на Богдан Илич. Знаеше, че е по-добре да не го пита къде отиват.

Маршрутката ги остави в началото на Френския булевард. Те минаха по калдъръма, под извисяващите се акациеви дървета, които толкова добре си спомняше. И в края на калдъръмената улица се появи крайната станция на кабинков лифт, който отиваше надолу към плажа. Той е идвал тук преди, сигурен беше.

Богдан тръгна към станцията. Борн щеше да го последва, когато някакво шесто чувство го накара да се обърне. Той забеляза, че техният шофьор не си беше тръгнал. Седеше отпуснат на седалката, с мобилен телефон, опрян на бузата му. Очите му се озъртаха наляво и надясно, но нито веднъж не се спряха на Борн или Богдан.

Ярко оцветените двуместни гондоли на кабинковия лифт като в увеселителен парк висяха на скърцащ стоманен кабел. Кабелът бе опънат високо над дърветата и гъстите храсти, през които криволичеха тесни пътеки и стръмни стъпала, преди да излязат на плажа „Отрада“. В разгара на лятото плажът бе пълен със загорели любители на морето и слънцето, но по това време на годината, когато духащият по брега вятър раздвижваше влажния пясък, беше почти пуст. Борн надникна през металния парапет и видя едър кафеникав боксер, който лудуваше в бледозелената пяна, докато господарят му — слаб мъж с широкопола шапка, с ръце, пъхнати в огромните джобове на твърде широкото му палто — следваше кучето по брега. Взрив от хаотична руска поп песен избухна от две дрънчащи тонколони, след това внезапно спря.

— Обърни се. Ръцете на нивото на раменете.

Борн изпълни нареждането на Богдан. Усети как големите ръце на мъжа го претърсват за оръжие или микрофон, с който би могъл да запише сделката и да устрои капан на Лермонтов. Богдан изсумтя, отдръпна се и с безучастен вид запали цигара.

Докато влизаха в станцията на лифта, отвън спря черна кола. От нея излязоха четирима мъже. Бизнесмени, облечени в евтини източноевропейски костюми. Освен това явно не се чувстваха удобно в дрехите си. Те се оглеждаха, протягаха се и се прозяваха и поглеждаха към Борн. Още една тръпка, предизвикана от усещането за позната ситуация, премина през Борн. Това също се беше случвало преди.

Един от бизнесмените извади дигитален фотоапарат и започна да прави снимки. Избухна смях, примесен с мъжки закачки.

Докато бизнесмените се шегуваха и се правеха на туристи, Борн и Богдан чакаха яркожълтата гондола да приближи до бетонната станция. Борн стоеше с гръб към групичката мъже.

— Богдан Илич, следят ни.

— Разбира се, че ни следят. Само съм изненадан, че го споменаваш.

— Защо?

— Ти за глупак ли ме взимаш? — Богдан извади маузер и го насочи към Борн. — Това са твои хора. Беше предупреден. Няма втори шанс. Ето я гондолата. Качвай се, товарищ. Щом стигнем до горичката, ще те убия.

Директорът пристигна в библиотеката точно в 17,33 часа. Там го намери и Лърнър. Библиотеката беше голямо квадратно помещение с високи тавани. В нея обаче нямаше никакви книги. Нито един том. Всички данни, история, коментари, стратегия, тактика, с една дума, събраната мъдрост на бившите и настоящите директори и служители на ЦРУ, бяха прехвърлени в дигитален формат и качени на огромните свързани хард дискове на специален сървър. Шестнайсет компютъра бяха разположени по периферията на помещението.

Стария бе влязъл във файловете за Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, мисията, организирана от Алекс Конклин, единствената, която, доколкото знаеше директорът, Борн не бе успял да изпълни. Хамид бе собственик на международен холдинг, пречистващ петрол, произвеждащ химикали, желязо, мед, сребро, стомана и други подобни. Компанията „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ беше базирана в Лондон, където саудитецът емигрирал, когато се оженил за втори път за британка от висшето общество на име Холи Каргил, която му беше родила двама синове и една дъщеря.

ЦРУ и по-специално Конклин бяха обявили Хамид ибн Ашеф за мишена. Конклин бе изпратил Борн да го ликвидира. Борн го застигнал в Одеса, прострелял саудитеца, но не успял да го убие. С огромната мрежа от помощници, която имаше на разположение, Хамид ибн Ашеф бе изчезнал и Борн едва бе успял да се измъкне жив от Одеса.

Лърнър се покашля и Стария се обърна.

— А, Матю, седни.

Лърнър издърпа един стол и седна на него.

— Ровите в стари рани, сър?

— Случаят Хамид ибн Ашеф? Опитвах се да разбера какво е станало със семейството му. Дали старецът е жив или е мъртъв? Ако е жив, къде е? Скоро след като ударът в Одеса се провали, неговият по-малък син пое управлението на компанията. Известно време след това по-големият син Абу Гази Надир ал Джамух също изчезна, вероятно за да се грижи за Хамид ибн Ашеф.

— А дъщерята? — попита Лърнър.

— Сара ибн Ашеф. Тя е най-малката от децата. Със светско мислене като майка си, доколкото знаем. По очевидни причини никога не сме й отделяли специално внимание.

Лърнър се премести малко напред.

— Има ли причина да проучвате семейството сега?

— Една несигурна следа, която не мога да избия от ума си. Това е единственият провал на Борн и в светлината на скорошните събития често занимава мислите ми тези дни. — Той се облегна на стола и замислено се загледа някъде напред. — Казах на Линдрос да прекъсне всички връзки с Борн.

— Това е мъдро решение, сър.

— Наистина ли? — Директорът го погледна мрачно. — Според мен допуснах грешка. И искам ти да я поправиш. Мартин работи денонощно, за да мобилизира хората от „Тифон“ да открият Фади. Ти имаш друга мисия. Искам да намериш Борн и да го ликвидираш.

— Сър?

— Не ми се прави на срамежлив — каза остро директорът. — Гледах те как растеш в йерархията на ЦРУ. Знам колко ефективен си на мисия. Ти вече си изпълнявал мокри поръчки. Нещо по-важно, в състояние си да изтръгнеш сведения и от камък.

Лърнър не възрази, което беше своего рода съгласие. Мълчанието му не означаваше, че умът му не работи на бързи обороти. Значи това е истинската причина, заради която ме повиши помисли си той. — Стария не се интересува от реорганизирането на ЦРУ. Той иска моите специални умения. Търси външен човек да свърши тръсната работа, за която той не може да се довери на някои от своите хора.

— Да продължим тогава. — Стария размаха показалеца си. — До гуша ми е дошло от това нагло копеле. Той си има собствени приоритети от момента, в който дойде за първи път при нас. Понякога си мисля, че ние работим за него. Видя ли как изведе Чевик от килията? Обзалагам се, че е имал свои причини, но никога няма да разберем за тях. Също както не знаем нищо за това, което е станало в Одеса.

Лърнър беше стъписан. Той се чудеше дали не е подценил Стария.

— Сигурно нямате предвид, че Борн никога не е представял пълен доклад.

Директорът изглеждаше обиден.

— Разбира се, че докладва, както всички други. Но той твърдеше, че не помни нищо — абсолютно нищичко. Мартин му повярва, но не и аз.

— Само кажете. Мога да измъкна истината от него, сър.

— Не се заблуждавай, Лърнър. Борн ще се самоубие, преди да ни даде някакви сведения.

— От практиката съм научил, че всеки може да бъде пречупен.

— Не и Борн. Повярвай ми. Не, искам го мъртъв. Това ще е достатъчно, за да си изплатиш дълга към мен.

— Да, сър.

— Нито дума на никого, включително на Мартин. Той е спасявал Борн от екзекуция повече пъти, отколкото мога да преброя. Не и този път, по дяволите. Той каза, че е прекъснал връзките си с Борн. Сега отивай да го намериш.

— Разбирам. — Лърнър пъргаво се изправи.

Директорът вдигна глава.

— И, Матю, казвам ти го за твое добро. Не се връщай без добра новина.

Лърнър срещна погледа му, без да трепне.

— И когато го направя?

Стария разпознаваше предизвикателството по-добре от всеки друг. Той се облегна, събра пръстите си, допирайки възглавничките им сякаш в дълбоко съзерцание.

— Може да не получиш онова, което искаш — каза той. — Но може би ще получиш онова, от което се нуждаеш.

Борн се качи в тясната кабина и Богдан го последва плътно зад него. Гондолата напусна станцията и излезе над стръмно спускащата се варовикова скала.

— Предположих, че това са твои хора — каза Борн.

— Не ме разсмивай.

— Аз съм сам тук, Богдан Илич. Искам само да сключа сделка с Лермонтов.

Очите на двамата мъже се срещнаха. В тях се четеше враждебност, толкова силна, че се усещаше дори физически. Вълненото палто на Богдан миришеше на плесен и цигарен дим. Яката и реверите му бяха поръсени с пърхот.

Кабелът простена, когато стоманените колела над гондолата го изпънаха. В последния момент четиримата мъже скочиха в следващите две гондоли. Те продължаваха да вдигат много шум, сякаш бяха пияни.

— Няма да оцелееш, ако паднеш от тази височина — отбеляза Богдан равнодушно. — Едва ли някой би оцелял.

Борн наблюдаваше мъжете зад тях.

Морето беше неспокойно. Танкери се движеха тромаво из пристанището, а фериботите, които приличаха на чайки, стояха неподвижни. Навътре в морето лунната светлина хвърляше отблясъци върху вълните.

Боксерът на плажа не спираше да лудува. Докато тичаше по сивия пясък, той вдигна глава. Квадратната му муцуна бе опръскана с пяна, по него висяха водорасли. Той излая веднъж и получи заповед да млъкне от господаря си, който вървеше отстрани, докато се скриха под един дървен кей, чиито зеленикави подпори скърцаха от прилива. Отляво се издигаше лабиринт от дървени греди, които укрепваха брега, подкопан от морето. По-нататък имаше редица тъмни павилиони, барчета и ресторанти, които обслужваха летните тълпи. Надолу по леката извивка на плажа, може би на километър на юг, беше яхтклубът, чиито светлини напомняха малко село.

Четиримата мъже от лифта също бяха пристигнали на брега.

— Нещо трябва да се направи — каза Богдан.

Борн вече знаеше, че това е още едно изпитание. Погледна натам и видя, че мъжете са изчезнали. Но той знаеше също, че те все още са на плажа. Може би бяха зад дървеното скеле, което подпираше част от склона, или в един от павилионите.

Той протегна ръка.

— Дай ми маузера и ще тръгна след тях.

— Да не си въобразяваш, че ще ти поверя пистолет? Или пък ще ти повярвам, че наистина ще ги застреляш? — Богдан се изплю. — Ако ще има гонитба, ще го направим двамата.

— Бил съм тук преди, знам пътя. Просто ме следвай — подкани го Борн.

Те прекосиха пясъка, движейки се диагонално по-далеч от прибоя. Той се вмъкна в лабиринта, взе една летва, удари я в гредата, за да прецени здравината й. Погледна към Богдан, за да види дали спътникът му няма да протестира, но той само сви рамене. В края на краищата той държеше маузера.

Те се движеха в сенките на лабиринта, като се навеждаха на места, за да не ударят главите си в ниските греди.

— Колко близо сме до срещата ни с Лермонтов? — прошепна Борн.

Богдан се подсмихна. Подозрението не го напускаше.

Борн имаше усещането, че е бил в една от лодките, закотвени в яхтеното пристанище. Отново насочи вниманието си към сенките. Той знаеше, че там, в първия от павилионите, е бил и по-рано.

Те продължиха да се промъкват, Борн на една стъпка пред Богдан. Лунната светлина, отразяваща се в пясъка, протягаше бледи пръсти в този тайнствен свят на четвъртити греди, масивни подпори и свръзки. Борн вече знаеше, че вървят успоредно с кея, много близо до павилиона.

С периферното си зрение забеляза неясно движение. Той не смени посоката, не обърна глава, само погледът му се изостри. Отначало не видя нищо, освен объркана мрежа от сенки. Но после мярна дъга, която не пасваше на архитектурните елементи — извивка, която можеше да бъде само сянка на човек. Един, двама, трима. Той ги локализира. Мъжете ги очакваха, разположени идеално в паяжината от сенки.

Те знаеха, че се е запътил натам, сякаш четяха мислите му. Но как? Губеше ли разум? Изглежда, спомените го караха да прави погрешни стъпки, които водеха до грешки и опасност.

Какво би могъл да стори сега? Той се спря, за да отстъпи назад, но веднага усети отстрани дулото на Богдан, който го караше да продължи напред. Дали Богдан беше замесен? Дали украинецът бе част от заговора, който целеше да го вкара в клопка?

Изведнъж Борн се втурна наляво, към плажа. Докато тичаше, хвърли летвата към главата на Богдан, който я избягна лесно, но забави изстрела си и това позволи на Борн да се скрие зад една греда секунда преди куршум от маузера да натроши един от ъглите й.

Борн направи лъжлива маневра надясно, втурна се наляво, правейки по-дълги крачки с десния си крак, после с левия, за да попречи на Богдан да предвиди ритъма му. Още един изстрел, този път далеч от целта.

Трети изстрел направи неравна дупка в палтото му, развиващо се при тичането. Най-сетне той стигна първата колона на кея и се потопи в сенките.

Богдан Илич се задъхваше, преследвайки мъжа, който се наричаше Илиас Вода. Устните му бяха оголили зъбите, стиснати от усилието да тича по пясъка, който ставаше все по-мокър с приближаването му до кея. Обувките му бяха натъпкани с пясък, полите на палтото му също бяха целите в пясък.

Водата беше ледена. Не му се влизаше по-надълбоко, но изведнъж зърна плячката си и продължи напред. Водата стигна до коленете му, след това се блъсна в бедрата му. Приливът идваше и това значително забавяше придвижването му. Трябваше да полага големи усилия, за да…

Внезапен остър шум отляво го накара да се обърне. Но противната вода, просмукала се в дългото до глезените му вълнено палто, го забавяше, а надигащата се приливна вълна наруши равновесието му. Той се спъна и в момента, когато вече не можеше да контролира тялото си, осъзна защо Вода се бе втурнал насам. Целта му бе умишлено да го примами във водата, където палтото му би ограничавало движенията му.

От устата му се посипаха проклятия, но секнаха рязко, сякаш бе прехапал езика си. В лунната светлина видя тримата бизнесмени с извадени оръжия да тичат с всички сили към него.

Когато се опита да побегне, първият мъж се прицели и стреля.

Борн забеляза мъжете още преди Богдан. Той беше до украинеца, когато първият изстрел отчупи парче от най-близката колона. Богдан се обръщаше към него, когато се подхлъзна. Борн го издърпа и го завъртя така, че да застане между него и въоръжените мъже.

И вторият от тях се прицели и стреля. Куршумът се вряза в лявото рамо на Богдан, като тласна тялото му назад и наляво. Борн беше готов, беше застанал в стойката на състезател по бойни изкуства: краката разтворени, коленете леко присвити, тялото му отпуснато и следователно готово за следващото движение. Той издърпа тялото на Богдан, държейки го като щит. Тримата мъже вече бяха доста близо, почти на самия бряг, разпръснати в триъгълник. Борн ги виждаше много ясно под студената лунна светлина.

Още един куршум уцели украинеца в корема и той се преви почти на две. Борн го изтегли нагоре и насочи маузера на Богдан със собствената му ръка. Дръпна спусъка, поставил показалеца си върху този на Богдан. Мъжът отдясно, който бе най-близо до него, се преви и падна с главата напред. Трети куршум улучи Богдан в бедрото, но дотогава Борн бе дал нов изстрел. Мъжът в средата политна назад, с разперени встрани ръце.

Борн издърпа Богдан надясно. Още два куршума изсвистяха на сантиметри от главата на украинеца. Борн даде още един изстрел, но не улучи. Третият мъж се приближи на зигзаг, стреляйки, но навлязъл в по-силните вълни край брега, трудно запазваше равновесие. Това му пречеше да се прицели. Борн го застреля между очите.

В решителния финален сблъсък Борн усети леко движение и видя как Богдан изтегли втори пистолет, пристегнат под палтото му. Той бе загубил първия във водата, черна и набраздена със следи от собствената му кръв. Борн нанесе удар с ръба на ръката си, пистолетът излетя от ръката на украинеца и изчезна в неспокойното море.

Мъжът се протегна и със силата на обречения сключи ръце около врата на Борн. Идваща вълна повали Борн на колене. Докато Богдан се опитваше слепешком да намери гръкляна му, той заби пръсти в раната му. Богдан нададе ужасен вик и главата му се отметна назад.

Борн се изправи, олюлявайки се, и нанесе последен удар, който повали Богдан. Главата му се блъсна в една колона и от устата му бликна кръв.

Той погледна към Борн за миг. Устните му се извиха в лека усмивка.

— Лермонтов — каза той.

Сега нищо не нарушаваше тишината на брега, освен вълните, блъскащи се в колоните. Само боксерът изведнъж нададе скимтящ лай, сякаш бе в беда.

Откъм притихналия Богдан се разнесе бълбукащ смях.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно, Богдан Илич?

— Лермонтов. — Гласът на украинеца бе слаб, тих като въздух, изпускан от балон. Очите му се подбелваха, но той все още се опитваше да каже това последно нещо. — Лермонтов не съществува.

Борн отпусна тялото във водата и усети как някой се приближава бързо към него, излизайки от сенките. Той се обърна рязко наляво. Четвъртият мъж!

Твърде късно. Почувства тъпа болка отстрани, след това бликна нещо топло. Нападателят му завъртя ножа. Той блъсна мъжа с двете си ръце и ножът, забит отстрани в тялото му, изхвърли струя кръв.

— Знаеш ли, той беше прав — каза мъжът. — Лермонтов е призрак, който ние призовахме, за да тръгнеш след нас.

— Защо?

Нападателят му излезе напред. Лунната светлина, проникваща между дъските на кея, откри едно странно познато лице.

— Ти не ме разпознаваш, Борн — ухили се той с дива злоба.

Но Борн го позна, като си спомни лицето, което Мартин Линдрос му бе нарисувал.

— Фади — произнесе той.

Петнайсета глава

— Дълго време чаках този момент — каза Фади. Той държеше пистолет „Макаров“ в едната ръка и кървав извит нож в другата. — Дълго време, за да те погледна отново в очите.

Борн почувства приливната вълна да приижда и да се изтегля отново покрай бедрата му. Той държеше лявата си ръка притисната силно отстрани към тялото си в опит да спре кръвта.

— Дълго време, за да си отмъстя.

— Да си отмъстиш — повтори Борн. В устата си усещаше метален вкус и изведнъж изпита изгаряща жажда. — За какво?

— Не се прави, че не знаеш. Това не се забравя.

Прииждащите приливни вълни ставаха все по-силни и носеха със себе си все повече водорасли. Без да сваля очи от Фади, Борн потопи дясната си ръка във водата и загреба шепа от плаващите треволяци. Мълниеносно запокити мократа топка право в лицето на Фади. Фади стреля на сляпо почти в същия миг, когато водораслите облепиха лицето му.

Борн се опита да се измъкне, но приливът, който беше негов съюзник срещу Богдан и хората на Фади, сега го предаде. Силна вълна го блъсна косо. Той се препъна, прониза го болка, лявата му ръка, която притискаше раната, се отпусна и кръвта бликна отново.

Фади вече се беше окопитил. Държеше пистолета насочен към Борн и се приближаваше с бързи скокове през вълните, размахвайки ножа с извитото острие, с който очевидно смяташе да разсече Борн.

Борн се опита да се изправи, но още една вълна го блъсна силно в гърба.

В този момент той чу гърлено животинско ръмжене. Кафявият боксер бе скочил във водата и се блъскаше с мускулестото си тяло във Фади. Стъписан, Фади падна във водата, боксерът връхлетя отгоре му, щракайки с челюсти, притискайки го с предните си лапи.

— Ела, ела!

Борн чу шепнещ глас от мрака под кея. След това усети ръка, тънка, но силна, да го подхваща, избутвайки го наляво по една ветровита, потънала в сенките пътека между обраслите с мъх колони, навън към лунната светлина.

— Трябва да се върна обратно и… — изпъшка той.

— Не сега. — Макар и шептящ, гласът звучеше твърдо. Беше стройният мъж с широкополата шапка, когото бе видял на плажа — собственикът на боксера. Мъжът подсвирна и кучето се върна при тях, порейки водата.

И тогава Борн чу виенето на сирени, привлечени от многократните изстрели. Някой от близкия яхтклуб сигурно бе повикал милицията.

Той нямаше друг избор, освен да продължи напред, опрял се на ръката, която го подкрепяше, въпреки яростната болка, засилваща се с всяка стъпка, и чувството, сякаш някой върти острието на ножа в тялото му. И с всеки удар на сърцето той губеше все повече кръв.

Когато Фади, давейки се и плюейки, се показа на повърхността, първото нещо, което видя със зачервените си очи, бе Абуд ибн Азиз, наведен през ниския борд на лодка, движеща се без светлини. Лодката, леко наклонена настрани, бе използвала бриза откъм морето, за да се приближи максимално до брега.

Абуд ибн Азиз протегна силна, загоряла от слънцето ръка. На лицето му се четеше загриженост. Щом Фади се изкачи на борда, Абуд ибн Азиз извика. Спътникът му, който вече беше застанал на кърмата, завъртя платното и насочи платноходката навътре в морето.

Точно навреме. Когато се завъртяха, Фади успя да проумее причината за загрижеността на Абуд ибн Азиз. Три милиционерски катера завиваха покрай носа на север и бързаха към кея.

— Ще се насочим към яхтклуба — каза Абуд ибн Азиз в ухото на Фади. — Докато се приближат достатъчно, за да огледат района, ще сме пуснали безопасно котва.

Той не спомена за тримата мъже с Фади. Сякаш те не са били тук, сякаш изобщо не ги е имало. Те бяха мъртви.

— Борн? — попита той.

— Ранен, но все още жив.

— Колко тежко?

Фади легна по гръб, като избърса кръвта по лицето си. Това проклето куче го беше нахапало на три места, включително по десния бицепс, който сега го измъчваше с пареща болка. Очите му блестяха като на вълк на лунната светлина.

— Достатъчно тежко може би, за да свърши осакатен като баща ми.

— Справедлива съдба.

Светлините от яхтклуба се приближаваха бързо.

— Къде са документите?

Абуд ибн Азиз му връчи пакет, увит във водоустойчива мушама.

Фади взе пакета, обърна се настрани и се изплю във водата.

— Но дали това наистина е справедливо отмъщение? — Той завъртя глава, докато отговаряше на собствения си въпрос. — Не мисля така, не. Все още не.

— Оттук, оттук! — каза настоятелният глас в ухото на Борн. — Не се отпускай сега, не е далеч.

Не е далеч, помисли си той. След като всеки три стъпки, които правеше, му се струваха повече от километър. Задъхваше се и усещаше краката си като каменни колони. Все по-трудно ги движеше. Вълни от изтощение го заливаха и от време на време той губеше равновесие. Първия път изненада спътника си и падна по лице във водата. След това спътникът му не позволи това да се повтори.

Борн се опита да вдигне глава, за да види къде са и накъде го водят. Затрудняваше го движението във водата. Преследваше го мисълта, че познава своя придружител, че между тях има особена връзка, и това бе завладяло изцяло съзнанието му, без да може да разбере кой е този човек. Някой от миналото му. Някой…

— Кой си ти? — изпъшка той.

— Върви сега! — настоя шепнещият глас. — Трябва да продължим. Милицията е по петите ни.

Изведнъж видя светлини, танцуващи във водата. Той примигна. Не, не във водата, а върху водата. Размазаните отражения на електрически светлини по вълните. Някъде в мозъка му нещо просветна и той се досети, че това е яхтклубът.

Но неговият странно познат придружител го накара да завият, преди да стигнат до северния край на мрежата от вълноломи, пристани и дървени алеи. С огромно усилие те вървяха, залитайки във вълните на прибоя. Веднъж Борн падна на колене. Разгневен, понечи да се изправи сам, но придружителят му го накара да остане на място. Той усети как нещо меко се увива около тялото му толкова стегнато, че дъхът му почти секна. Отново и отново, докато загуби представа. Натискът си свърши работата. Той спря кървенето, но в момента, в който се изправи на крака и двамата продължиха косо към пясъка, се появи малко кърваво петно, което нарастваше бавно, просмуквайки се в превръзката. Все пак той нямаше да остави кървава следа на сушата. Който и да бе придружителят му, той беше не само смел, но и умен.

Боксерът, огромен кафяв мъжкар с великолепна, излъчваща благородство глава, ги следваше неотлъчно. Те минаха покрай редицата от павилиони. В края на плажа се извисяваше гола скала, мълчалива и мрачна. Точно пред тях се изпречи висок до гърдите дървен навес, боядисан в тъмнозелено, затворен и заключен с катинар, където бяха складирани плажни чадъри.

Боксерът издаде кратко, остро скимтене и задницата му започна да трепери.

— Бързо сега! Бързо!

Полуприведени, те продължиха напред. Откъм водата се чу боботенето на мощни двигатели на лодки и изведнъж плажът отдясно на тях се освети от острата светлина на прожектори от милиционерските катери. Лъчите шареха по плажа и се плъзнаха и към тях. Още миг и ще бъдат открити.

Те се строполиха зад навеса за чадъри, наведоха се и се притиснаха към него. Светлините се появиха, шарейки по пясъка. В един напрегнат миг малкият навес попадна под лъчите на прожекторите. След това светлините продължиха нататък.

От милиционерските катери се чуха викове и Борн успя да види, че друга милиционерска част навлизаше в яхтклуба. Мъжете носеха стоманени каски и защитни жилетки. Те бяха въоръжени с полуавтоматични пушки.

Спътникът му го дръпна настоятелно и те се втурнаха към основата на скалата. Борн се почувства гол и уязвим, докато пресичаха горната част на плажа. Знаеше, че няма сили да защити себе си, какво остава за двама им.

От ненадеен тласък в гърба той изгуби равновесие. Падна по лице в пясъка, спътникът му се просна до него, други снопове светлина се раздвижиха в нощта, перпендикулярно на търсещите светлини от морето. Няколко милиционери от яхтклуба претърсваха плажа с електрически фенери. Лъчите преминаха на двайсетина сантиметра край двете тела. С периферното си зрение Борн улови движение. Група милиционери скачаха от кейовете на пясъка. Те се насочваха към тях.

Действайки по мълчалив сигнал от спътника си, Борн изпълзя в сянката на голата скала, където кучето, легнало, ги очакваше. Той се обърна и видя, че спътникът му бе свалил палтото си и замиташе с полите му следите, които бяха оставили в пясъка.

Изправи се, дишайки тежко, олюлявайки се като борец, който е изиграл няколко рунда срещу превъзхождащ го противник.

Видя спътника си на колене, грабнал дебели железни пръчки, които явно бяха решетка на канализацията. Врявата се засили. Милицията се приближаваше.

Той се наведе, за да помогне, и заедно измъкнаха решетката. Някой вече беше махнал болтовете.

Спътникът му го бутна вътре и го последва, а боксерът подскачаше развълнувано наоколо. Докато мъжът се провираше, за да влезе вътре, широкополата му шапка падна. Той се обърна да я вземе и лунната светлина освети лицето му.

Борн си пое рязко въздух, от което изпита адска болка.

— Ти!

Мъжът, който го беше спасил, чиито маниери му бяха толкова познати, изобщо не беше мъж.

Беше Сорая Мур.

Шестнайсета глава

В 18,46 ч. електронният органайзер на Ан Хелд започна да вибрира. Това бе личният й органайзер, подарък от нейния Любовник, а не този, даден й от ЦРУ. Черната му повърхност бе топла от външната страна на бедрото й, където го беше закачила. На екрана се появи следното съобщение, сякаш изписано от някакъв дух:

Сърцето й заби по-бързо, кръвта й запя, защото съобщението бе от нейния Любовник. Любовникът й се беше върнал.

Тя каза на Стария, че има час при гинеколога си, което я накара да се засмее вътрешно. Във всеки случай той се хвана. Централата бе като спешно отделение в болницата: всички те работеха нонстоп, дори и след като централният компютър на ЦРУ бе заразен с вирус.

Тя излезе от сградата, спря такси, взе го за шест пресечки до „Дюпон Съркъл“. Оттам тръгна пеша. Високото безоблачно небе носеше режещ вятър, който засилваше студа. Ан вървеше с ръце в джобовете и чувстваше топлина отвътре въпреки времето.

Апартаментът бе на 20 улица, в четириетажна сграда от XIX век в колониален стил, проектирана от Станфорд Уайт. Тя мина през стъклената врата с дървена рамка. Прекоси облицован с ламперия вестибюл, който водеше през центъра на сградата. Той завършваше със задна стъклена врата, която гледаше към тясно пространство между сградите, използвано като частен паркинг.

Ан се спря пред редицата пощенски кутии, пръстите й минаха през вертикално разположената месингова вратичка, на която бе изписано: АП.401, МАРТИН ЛИНДРОС.

Качи се на четвъртия етаж и се спря пред кремавата врата, докосвайки с ръка дебелото дърво. Стори й се, че може да долови неуловима вибрация, сякаш в апартамента, толкова дълго празен, трептеше нов живот. Тялото на Любовника й, топло и притегателно, обитаваше стаите зад вратата, изпълвайки ги с енергия и с някаква топлина, като слънчева светлина през стъкло.

В съзнанието й се мярна мигът на последната им раздяла. Споменът предизвика същата болка, остра като дъх в мразовита нощ, която прониза гърдите й, наранявайки отново сърцето й. И все пак този път болката бе различна, защото тогава тя беше сигурна, че няма да го види поне девет месеца. Всъщност днес щяха да станат точно единайсет. Не беше само въпрос на време, което само по себе си бе достатъчно тягостно, но и мисълта за промените, които щяха да настъпят.

Разбира се, тя бе скрила този страх в най-далечния ъгъл на съзнанието си, но сега, пред вратата на апартамента, тя разбра, че той е бил бреме, което е носела като нежелано дете през всичките тези месеци.

Ан се наведе напред, притисна чело към боядисаното дърво и си припомни раздялата им.

Изглеждаш толкова притеснена — бе казал той. — Помолих те да не се тревожиш.

Как бих могла да не се тревожа? — бе отвърнала тя. — Това никога не е правено по-рано.

Винаги съм се смятал за нещо като пионер. Той се бе усмихнал окуражаващо. След това, виждайки, че това не помага, я беше взел в прегръдките си. — Изключителните времена изискват изключителни мерки. Кой по-добре от теб може да разбере това.

Да, да, разбира се. — Тя бе потръпнала. — Но въпреки това не мога да спра да се питам какво ще стане с нас от… другата страна.

Защо нещо трябва да се промени?

Тя се бе отдръпнала от него само колкото да може да го погледне в очите.

Знаеш защо — беше прошепнала тя.

Не, не знам. Аз ще бъда същият, същият вътрешно. Трябва да ми вярваш, Ан.

Сега двамата бяха от другата страна. Това бе мигът на истината, когато щеше да разбере какво се е променило в него през тези единайсет месеца. Тя му вярваше, но въпреки това страхът, с който бе живяла, сега я обзе цялата. Беше готова да пристъпи във великото неизвестно. Това беше безпрецедентно и тя изпитваше панически ужас, че ще го открие толкова променен, че той вече няма да бъде нейният Любовник.

Възмутена от себе си, тя завъртя месинговата дръжка на вратата и я отвори. Беше отключено заради нея. Влезе в антрето и се почувства като хиндуист, сякаш пътят й беше предопределен от дълго време, сякаш бе в хватката на съдба, която бе по-силна от нея, по-силна дори и от него. Отдавна бе пренебрегнала патриархалното възпитание, което родителите й натрапваха. Трябваше да благодари за това на Любовника си. Беше изминала сама част от пътя, това бе вярно, но нейното бунтарство бе безразсъдно. Той го бе култивирал, превръщайки го в насочен лъч. Тя нямаше от какво да се страхува.

Тъкмо се канеше да го повика, когато чу гласа му с монотонната напевност, която бе опознала толкова добре, да се носи към нея, сякаш по свое въздушно течение. Тя го намери в спалнята на един от килимите на Линдрос, защото той, разбира се, не можеше да си носи собствен.

Стоеше на колене, бос, главата му бе покрита с бяла кърпа, тялото му приведено така, че челото му опираше в килима. Той бе обърнат към Мека и се молеше.

Ан застана неподвижно, сякаш всяко движение щеше да го смути, докато арабският течеше покрай нея като нежен дъжд. Тя владееше отлично езика — включително и много диалекти, което привлече интереса му към нея, когато се срещнаха за първи път.

Най-после молитвата приключи. Той се изправи, видя я и се усмихна с лицето на Мартин Линдрос.

— Знам какво искаш да видиш първо — каза той меко на арабски, сваляйки ризата си през главата.

— Да, покажи ми всичко — отговори тя на същия език.

Това бе тялото, което тя познаваше толкова добре. Очите й се спряха на корема му, на гърдите му. Вървейки нагоре, те срещнаха очите му — неговото променено дясно око с новата му ретина. Лицето на Мартин Линдрос, допълнено с дясната ретина на Линдрос. Тя бе предоставила снимките, скенерите на ретината, които направиха възможна трансформацията. Сега тя изучваше лицето, както не можеше да го направи в службата при двата случая, когато той бе минал край нея на отиване и връщане от кабинета на Стария. Тогава те се поздравиха с кратко кимване, разменяйки си по едно „здравей“, както би направила с истинския Мартин Линдрос.

Ан беше смаяна. Лицето бе съвършено. Доктор Андърски бе свършил отлична работа. Беше обещал пълна трансформация и го беше постигнал.

Той вдигна ръце към лицето си и се засмя меко, докато докосваше синините, ожулените места и белезите си. Беше много доволен от себе си.

— Както виждаш, „грубото отношение“ на „похитителите“ ми към мен целеше да прикрие евентуални малки следи, оставени от скалпела на Андърски.

— Джамил — прошепна тя.

Името му бе Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Карим ал Джамил означаваше Карим Хубавия. Той позволяваше на Ан да го нарича Джамил, защото това й доставяше такова удоволствие. Никой друг дори не би си помислил да го нарече така, да не говорим да се осмели да го изрече.

Без да сваля очи от лицето му, тя се освободи от палтото и сакото си, разкопча ризата си, свали ципа на полата. Също така умишлено бавно разкопча сутиена си и смъкна бикините. Стоеше на високи токчета, леко лъскави чорапи, дантелен колан за жартиери, сърцето й трепна, като видя как очите му я изпиват.

Пристъпи извън мекия куп от дрехи и тръгна към него.

— Липсваше ми — каза той.

Тя се отпусна в прегръдките му, намествайки голото си тяло спрямо неговото, стенейки гърлено, докато гърдите й се притискаха към гръдта му. Прокара дланите на ръцете си по изпъкналите му мускули, връхчетата на пръстите й проследяваха малките издутини и вдлъбнатини, които бе запомнила от първата нощ, която прекараха заедно в Лондон. Това продължи дълго. Той не я припираше, знаейки, че тя бе като слепец, който искаше да се увери, че е навлязъл в позната територия.

— Кажи ми какво стана. Как се чувстваше?

Карим ал Джамил затвори очи.

— В продължение на шест седмици беше ужасно болезнено. Най-големият страх на доктор Андърски бе от инфекция, докато заздравеят присадената кожа и мускули. Никой не можеше да ме вижда, освен него и екипа му. Те носеха гумени ръкавици, маски върху устите и носовете си. Тъпчеха ме с какви ли не антибиотици.

След смяната на ретината не можех да си отворя дясното око в продължение на много дни. Топка памук бе поставена върху спуснатия ми клепач, а върху нея имаше превръзка. Не биваше да се движа през първия ден, движенията ми бяха силно ограничени десет дни след това. Не можех да спя и ми даваха приспивателни: Загубих представа за времето. Каквото и да ми инжектираха във вените, болката не стихваше. Тя беше като второ сърце, което биеше заедно с моето. Лицето ми сякаш гореше. В дясното ми око беше забит шиш, който не можех да махна. Така се чувствах.

Тя вече се катереше по него като по дърво. Ръцете му се спуснаха надолу, за да поемат задните й части. Той я опря в стената и я притисна към нея, краката й го обгръщаха здраво, подпрени на хълбоците му. Разкопча опипом колана и свали панталоните си. Беше твърд до болка. Тя извика, когато той я ухапа, извика отново, когато тазът му се раздвижи, изтласквайки се нагоре.

В кухнята Ан, гола и приятно настръхнала, наливаше шампанско в две кристални чаши. Тя пусна по една ягода във всяка, наблюдавайки мехурчетата, които се пенеха под бледата зимна светлина. Кухнята бе в западната част на сградата и прозорците й гледаха към вътрешен двор.

Тя му подаде едната чаша.

— Все още мога да видя майка ти в цвета на кожата ти.

— Слава на Аллах. Без нейната английска кръв никога нямаше да мога да мина за Мартин Линдрос. Неговият прапрадядо е дошъл от град в Корнуол, на петдесетина километра от семейното имение на майка ми.

Ан се засмя.

— Това се казва ирония на съдбата.

Струваше й се, че след като толкова дълго бе лишена от усещането за плътта му, ръцете й сега можеха да го галят цяла вечност. Остави чашата си на гранитната маса, прегърна го и го избута игриво назад до прозореца.

— Не мога да повярвам, че сме тук заедно. Не мога да повярвам, че си в безопасност.

Карим ал Джамил я целуна по челото.

— А ти се съмняваше в плана ми.

— Знаеш, че имах съмнения и страхове. Изглеждаше ми толкова безразсъден, толкова трудно осъществим.

— Всичко е въпрос на възприятие. Трябва да мислиш за него като за часовник. Един часовник изпълнява проста функция, измервайки секундите и минутите. И когато удари кръгъл час, той бие. Просто, но надеждно. Това е, защото в него има безброй грижливо измислени части, изгладени и полирани, така че когато са приведени в действие, те се зацепват една за друга перфектно.

В този момент той видя погледа й да се измества зад него. Ужас се мярна в очите й.

Той се обърна и погледна през прозореца към паркинга между сградите. Два американски автомобила последен модел стояха един до друг, обърнати в противоположната посока. Обърнатата на север кола работеше на празен ход. Прозорците на двамата шофьори бяха свалени. Беше ясно, че двамата мъже си говорят.

— Какво е това?

— Двете коли — прошепна тя. — Това е полицейско подреждане.

— Или двама шофьори, които си говорят.

— Не, има нещо…

Ан рязко прекъсна изречението си. Един от мъжете се беше навел през прозореца достатъчно, за да може да го познае.

— Това е Матю Лърнър. По дяволите! — Тя потрепера. — Нямах възможност да ги кажа, но той проникна в къщата ми и остави клуп в гардероба ми, в който бяха пристегнати чифт мои бикини.

— Дали подозира нещо?

— Не. Той би отишъл при директора дори и при най-малкото съмнение. Явно иска да ме отстрани. Подозирам, че целта му е да заеме необезпокояван мястото на Стария.

Долу на паркинга двамата мъже бяха приключили с разговора. Лърнър потегли, оставяйки другия мъж зад волана на автомобила. Той не включи двигателя, а се пресегна да запали цигара.

Карим ал Джамил каза:

— Ясно е, че те е проследил. Убежището ни е разкрито.

— Той се обърна с гръб към прозореца. — Обличай се. Имаме работа.

В момента, в който платноходката стигна до яхтклуба, милиционерите скочиха на борда й и започнаха да се суетят. Капитанът и спътниците му, включително Абуд ибн Азиз, изглеждаха твърде уплашени, представяйки документите си за самоличност на досадния лейтенант. Тогава той се обърна към Фади.

Без да каже и дума, без да изглежда ни най-малко уплашен, Фади подаде документите, които Абуд ибн Азиз му беше дал. Те го идентифицираха като генерал-майор Виктор Романченко от контраразузнавателната служба ССУ, Заповедите, прикачени към документите, бяха подписани от генерал-полковник Игор П. Смешко, шеф на ССУ.

На Фади му стана забавно, като видя как това привлече вниманието на този самонадеян лейтенант. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Това бе мигновена трансформация: господарят бе станал слуга.

— Тук съм, за да проследя един убиец, важен беглец от правосъдието — каза Фади, прибирайки своите изкусно подправени документи. — Онези четирима мъже бяха убити от него, така че сам разбирате колко опасен и професионален убиец е той.

— Аз съм лейтенант Кове. Ние сме изцяло на ваше разположение, господин генерал.

Фади изкара набързо лейтенанта и хората му от лодката.

— Искам да ви предупредя — каза той през рамо. — Лично ще разстрелям всеки, който убие беглеца. Уведомете всичките си хора. Този престъпник е мой.

Детектив Бил Овъртън седеше в колата си и пушеше. Беше спокоен и по-щастлив, отколкото от една година насам. Нелегалната работа, която вършеше за Лърнър, бе благодат. Лърнър му обеща, че когато приключи, ще има поста във Вътрешна сигурност, за който толкова отчаяно копнееше. Овъртън знаеше, че Лърнър не говореше празни приказки. Той бе човек с голямо, макар и прикрито влияние. Казваше, каквото мислеше, и мислеше, каквото казваше. Трябваше само да изпълнява заповедите на Лърнър, без да пита защо и по каква причина. За него това бе лесно. Той не даваше и пукната пара какво планира Лърнър.

Интересуваше го само, че той държи билета му за Вътрешна сигурност.

Овъртън размишляваше, пушейки. Вътрешна сигурност означаваше всичко за него. Какво друго му оставаше? Жена, към която бе безразличен, майка с Алцхаймер, бивша съпруга, която мразеше, и две деца, която бяха отровени от нея да го презират. Като изключим работата, за него нямаше нищо ценно.

Което, както бе предположил, бе най-добрият вариант, ако работиш в органите на реда.

Докато пушеше и разсъждаваше, той не бе забравил задължението си. Оглеждаше обстановката на всеки 15 секунди по часовник. Бе застанал така, че имаше гледка към фоайето на сградата през стъклената задна врата чак до предния вход. Това бе прекрасно разположение, което той използваше максимално.

Той видя Ан Хелд да излиза от асансьора. Тя се обърна и прекоси фоайето към задната врата. Бързаше, на лицето й бе изписано мрачно изражение на загриженост. Той я наблюдаваше, докато тя се измъкна през задната врата. Изглеждаше, сякаш е плакала. Когато се приближи, видя, че лицето й бе зачервено и подпухнало. Какво бе станало с нея?

Не че му пукаше. Неговата задача бе да я проследи, където и да отива, като същевременно я уплаши — да закачи странично колата й, бърза атака на някоя пуста улица. Нещо, което нямаше да забрави скоро, му бе казал Лърнър. Коравосърдечно копеле, помисли си Овъртън. Той му се възхищаваше заради това.

Когато Ан мина край него, той излезе от колата си, хвърли цигарата си и с ръце в джобовете на палтото си я последва на безопасно разстояние. Между сградите беше безлюдно. Бяха само жената и той. Не би могъл да я загуби.

Тя сви на ъгъла към „Масачузетс Авеню“ и Овъртън забърза, за да не му се изплъзне.

Точно тогава усети удар отстрани, толкова силен, че загуби равновесие. Главата му се блъсна в тухлената стена на съседната сграда. Видя звезди посред бял ден. Дори и така, инстинктът му го накара да посегне към служебния пистолет. Но последва удар по дясната му китка и ръката му провисна безжизнено. Кръв се стичаше по лицето му. Едното му ухо бе почти откъснато. Той се обърна, видя фигура на мъж, който се бе надвесил над него. На ръце и колене се опита да стигне до пистолета си. Но силен ритник в ребрата му го обърна като костенурка в праха.

— Какво… какво?

Секунда по-късно нападателят му насочваше към него пистолет със заглушител.

— Не. — Той се взря в безжалостното лице на убиеца си. Почувства се засрамен, че не се притеснява да моли за милост. — Не, моля ви.

Звук изпълни ушите му, сякаш главата му бе потопена във вода. За околните звукът бе мек като дискретно покашляне. За него бе достатъчно силен, за да го накара да повярва, че светът се разпада. След това куршумът проникна в мозъка му и наоколо се разля ужасна, всепоглъщаща тишина.

— Проблемът сега е — каза Сорая, докато двамата с Борн нагласяха решетката на мястото й — как да те заведем на лекар.

Чуваха виковете на милиционерите откъм плажа. Бяха пристигнали нови служители. Може би милиционерските катери бяха закотвени в яхтклуба, така че екипажите им да могат да се присъединят към издирването. Мощни светлини претърсваха района, виждаха ги през решетката. На оскъдната светлина Сорая за пръв път разгледа раната му.

— Дълбока е, но не изглежда замърсена каза тя. — Ножът не е засегнал важен орган. Иначе нямаше да можеш да се движиш. — Въпросът, който я измъчваше и на който не можеше да си отговори, бе колко кръв беше изгубил той и следователно до каква степен бе засегната издръжливостта му. От друга страна, тя го беше виждала да дава всичко от себе си в продължение на ден и половина, при положение, че в рамото му имаше куршум.

— Беше Фади — каза той.

— Какво? Той е тук?

— Фади ме наръга. Боксерът…

— Олександър.

Чул името си, боксерът наостри уши.

— Ти насъска кучето срещу Фади.

Бяха сами, изолирани във вражеска обстановка, помисли си Сорая. Не стига плажът, пълен с украински милиционери, ами и Фади е по петите им.

— Какво прави Фади тук?

— Спомена нещо за отмъщение. Не знам точно какво имаше предвид. Не ми повярва, като му казах, че не си спомням.

Борн беше пребледнял и се потеше. Но тя беше ставала свидетел на дълбочината на неговата вътрешна сила, на решимостта му не само да оцелее, но и да успее на всяка цена. Тя черпеше сила от него. Водени само от тънката ивица бледа лунна светлина, която постепенно чезнеше, те бързаха, препъвайки се в тунела.

Въздухът бе прашен. Миришеше на мъртва змийска кожа. Всичко наоколо скрибуцаше и стенеше, сякаш измъчени духове се опитваха да привлекат внимание. Набита пръст бе запълнила пролуките, където пясъчникът беше отчасти раздробен или се беше разцепил под смазващата тежест отгоре. Масивни, грубо изработени греди, подсилени с желязо, черни от пръстта, тук-там нашарени с тъмночервена утайка, се издигаха на равни интервали, завинтени за напречни подпори и издатини в стената. Тунелите миришеха на гнило и разложено, сякаш земята, по която вървяха, умираше бавно.

Стомахът на Сорая се сви болезнено. Какво бе открила милицията? Какво бе забравила тя? Боже мой, дано да не е пропуснала нещо важно. Одеса бе мястото, където бе извършила най-кошмарната си грешка и тази мисъл я преследваше ден и нощ. Сега съдбата събра нея и Борн отново тук. Тя бе длъжна и решена да поправи стореното от нея.

Олександър вървеше пред тях, опрял муцуна в земята. Борн го следваше, без да се оплаква. Цялото му тяло сякаш гореше. Той трябваше да се припомни наученото, да поддържа бавни дълбоки вдишвания, дори да му се струваше изключително болезнено. Беше предположил, че Сорая е намерила изход към канализационната система на града, но тук не се усещаше нито вонята, нито влагата, които биха подсказали близостта до такава система. Освен това се спускаха под голям наклон. Тогава той си спомни, че голяма част от Одеса е изградена върху пластове пясъчник, в резултат от което се бе появила необятна мрежа от катакомби. По време на Втората световна война партизаните използвали катакомбите като база за атаки срещу настъпващите германски и румънски армии.

Сорая беше дошла подготвена и сега включи мощна ксенонова лампа на батерии, закачена на китката й. Борн не се почувства по-спокоен. Катакомбите бяха много стари. Нещо повече — бяха в много лошо състояние, отчаяно се нуждаеха от укрепване. На места бяха принудени да се катерят по срутени камъни и отломки, което забавяше значително напредъка им.

Някъде отзад чуха стържещ звук от удар на метал в метал, сякаш бе задействано огромно ръждясало колело. Заковаха се на място и се извърнаха.

— Намериха решетката — прошепна Сорая. Нямаше начин да върнем болтовете по местата им. Милиционерите са в тунела.

— Той е ченге. — Карим ал Джамил държеше отворения портфейл на Овъртън. — Детектив от вашингтонската полиция.

Ан закара колата на Овъртън до стената на сградата, където лежеше тялото му. Избелелите тухли бяха потъмнели от кръвта му.

— Ясно е, че е работел за Лърнър — каза Ан. — Може би именно той е проникнал в къщата ми. — Тя разглеждаше грубата му конска физиономия. — Готова съм да се обзаложа, че е бил той.

— Въпросът сега е колко души работят за Матю Лърнър — изправи се Карим ал Джамил.

Той кимна на Ан да отвори багажника. Наведе се и със сумтене вдигна Овъртън.

— Наблягал е на поничките и хамбургерите.

— Като всички американци — каза Ан, докато той хвърляше тялото в багажника и затваряше капака. Тя се измъкна иззад волана и отиде до стената, където бе окачен навит градински маркуч. Завъртя крана и насочи водната струя към стената, за да измие кръвта на Овъртън. Не чувстваше угризения заради смъртта му. Напротив, сега сякаш в гърдите й беше затуптяло второ сърце, изпълнено с омраза към западното общество, към покварата и егоизма на богатите, на привилегированите, на знаменитостите, които бяха толкова увлечени в своето самовъзпроизвеждане, че бяха глухи, неми и слепи за болките и нуждите на отчаяните и пренебрегваните по света. Това чувство навярно винаги е било живо в нея. Майка й, в края на краищата, бе започнала кариерата си като модел, след което беше станала редактор на „Таун & Кънтри“9; баща й произхождаше от богато и аристократично семейство. Нищо чудно, че Ан бе принудена да води живот, пълен с шофьори, икономи, лични асистенти, частни самолети, ски ваканции в Шамони, партита в Ибиса… всичко в границите, определени от бодигардовете, наети от родителите й. Около нея непрекъснато беше пълно с хора, готови да правят за нея онова, което би трябвало да прави сама. Всичко бе толкова изкуствено, толкова откъснато от реалността. Живот като затвор, от който тя нямаше търпение да избяга. Нейното подчертано бунтарство бе начинът да изрази тази омраза. Но беше нужен Джамил, за да накара мозъка й да разбере какво й казват чувствата. Дрехите, които носеше — скъпи дизайнерски тоалети, — бяха част от прикритието й. Под тях кожата я сърбеше, сякаш я бяха налазили мравки. През нощта се събличаше възможно най-бързо и никога не поглеждаше към дрехите си, докато не дойдеше време да ги надене отново на сутринта.

С тези мисли, бушуващи в главата й, тя се върна обратно в колата. Карим ал Джамил се вмъкна до нея. Тя потегли уверено по „Масачузетс Авеню“.

— Накъде? — попита го.

— Ти трябва да се връщаш в ЦРУ.

— Ти също — погледна го в очите тя. — Джамил, когато ме вербува, аз не бях идеалист, който копнее да започне война срещу неравенството и несправедливостта. Знам, че в началото си бил с такова впечатление, така е. Едва ли си осъзнавал, че мога да разсъждавам и сама. Надявам се, че сега го разбираш.

— Явно не го вярваш.

— Ортодоксалният ислям не признава жената. Мъже като теб са принуждавани да вярват, че една жена трябва да покрива главата и лицето си. Че не бива да получава образование, да мисли самостоятелно. Аллах да е на помощ на една жена, която започне да се възприема за независима личност.

— Аз не съм възпитан по този начин.

— Благодари на майка си за това, Джамил. Наистина. Тя бе тази, която те спаси от убеждението, че е нормално да убиеш с камъни една жена заради въображаем грях.

— Грехът на прелюбодеянието не е въображаем.

— Той е запазена територия за мъжете.

Той мълчеше, тя се засмя. Но това беше тъжен смях, обагрен с разочарование и разбити илюзии, извиращи от сърцевината на нейната същност.

— Дели ни нещо повече от един континент, Джамил. Чудно ли е тогава, че аз съм ужасена, когато двамата сме разделени?

Карим ал Джамил я погледна замислено. По някаква причина не можеше да й се разсърди.

— Не за пръв път водим този разговор.

— И няма да е последният.

— И въпреки това твърдиш, че ме обичаш.

— Защото наистина е така.

— Въпреки греховете, които ми приписваш.

— Не става въпрос за грехове, Джамил. Всички ние имаме слабости, дори ти.

— Ти си опасна — каза той и наистина го мислеше.

— Единствената разлика между мен и вашите ислямски жени е — сви рамене Ан, — че аз осъзнавам силата в мен.

— Точно това те прави опасна.

— Само по отношение на строго определените правила.

За момент настъпи мълчание. Никой досега не се бе осмелявал да тласне Карим ал Джамил толкова далеч. Но нямаше проблем. Тя никога не го бе занимавала с глупости като повечето хора, които се навъртаха около него, за да се сдобият с частица от влиянието и силата му. Понякога изпитваше желание да проникне в мозъка му, тъй като той никога не й казваше доброволно какво мисли. Този човек беше загадка, което отчасти я беше привлякло към него. Мъжете обикновено са толкова прозрачни. Но не и Джамил.

След известно време тя постави леко ръка върху неговата.

— Виждаш ли колко много прилича това на брак? За добро или за зло, ние сме заедно. До края.

Той се взря в нея за момент.

— Карай на североизток. Към Осма улица, между „Ел Стрийт“ и „Вирджиния Авеню“.

Фади би бил щастлив да пусне един куршум в главата на лейтенант Кове, но това би довело до усложнения, които той не можеше да си позволи. Вместо това се задоволи да изиграе ролята си докрай.

Нямаше да му е трудно — той бе роден актьор. Майка му, разпознала таланта му с безпогрешен майчински инстинкт, го бе записала в Кралската театрална академия, когато бе седемгодишен. До деветата си година той бе завършен актьор, което се оказа полезно, когато прие радикалния ислям. Да набира последователи — да печели сърцата и умовете на бедните, потиснатите, отритнатите, отчаяните, бе по същество въпрос на харизма. Фади разбираше какво е да си успешен лидер: без значение каква е философията ти, всичко, за което трябваше да се тревожиш, беше как по-добре да я продадеш. Не че Фади беше циник. Просто той бе усвоил важния урок за манипулирането на пазара.

Тези мисли предизвикаха лека усмивка върху пълните му устни, докато следваше подскачащите милиционерски светлини.

— Тези катакомби са дълги две хиляди километра — каза лейтенант Кове, опитвайки се да бъде полезен. — Мрежата се простира от тук чак до село Нерубайское, на половин час път с кола.

— Вероятно не всички тунели са проходими. — Фади се бе спуснал между напуканите и изгнили дървени греди, стени, които бяха деформирани притеснително на места, разклонения, блокирани от паднали останки.

— Не — каза лейтенант Кове. — Те стигат до музея в Нерубайское, но сред тези, които са се осмелили да се спуснат тук на свой риск, процентът на мъртвите и изчезналите е изключително висок.

Фади почувства нарастващия страх на тримата милиционери. Лейтенант Кове ги бе избрал да ги придружават. Фади осъзна, че Кове продължава да говори, за да заглуши собствената си нервност.

Всеки друг би се заразил от тревогата на околните, но Фади не бе способен да изпитва страх. Той подхождаше към новите и рисковани ситуации със стоманената самоувереност на алпинист. Възможността за провал никога не му идваше наум. И то не защото не ценеше живота си. Не и защото не се страхуваше от смъртта. За да се чувства жив, му бе необходимо да предизвиква себе си до краен предел.

— След като казвате, че този човек е ранен, значи не може да стигне далеч — каза лейтенант Кове. Не беше съвсем ясно дали думите му са предназначени за Фади или за нервните милиционери. — Имам известен опит на това място. Толкова близо до водата катакомбите са особено податливи на срутвания и пропадания. Трябва да се оглеждаме за влага. На места водата се просмуква толкова силно, че подкопава пода. Там е особено опасно, защото се получава нещо като плаващи пясъци. Човек може да бъде завлечен надолу за по-малко от минута.

Лейтенантът внезапно млъкна. Всички членове на групата бяха притаили дъх. Мъжът, който вървеше начело, стоеше полуобърнат към тях. Той им направи знак, че е чул нещо отпред. Те чакаха, обливайки се в пот.

След малко се чу същият мек стържещ звук — като простъргване на кожа върху камък. Дали бе от ток на ботуш?

Изражението на лейтенанта се беше променило. Сега приличаше на ловно куче, надушило плячката си. Той кимна и те мълчаливо продължиха напред.

Ан караше колата на детектив Овъртън през все по-бедни квартали, пресичайки кръстовища с изгорели светофари и мръсни, надраскани улични знаци. Сега беше тъмно, бледият зимен здрач падаше върху пътя, върху равните редици от къщи, празни улици, музеи и паметници. Това бе друг град на друга планета, но тук всичко бе до болка познато на Карим ал Джамил — тук той се чувстваше комфортно.

Движеха се по Осма улица до момента, когато Карим посочи голяма бетонна сграда, на която все още стоеше избеляла табела: Автосервиз „Ем енд Ен Бодиуърк“. По указание на Карим Ан сви към напукана циментова площадка и спря пред металните врати.

Той излезе от колата. Докато вървяха по площадката, Джамил се оглеждаше внимателно. Изпочупените улични лампи хвърляха дълбоки сенки. Само фаровете на автомобилите, които летяха от „Ел Стрийт“ на север към „Вирджиния Авеню“ на юг осветяваха на пресекулки пейзажа.

Имаше само две-три коли, паркирани на пресечката, никоя от тях не беше близо до мястото, където стояха те. Тротоарите бяха празни, прозорците на къщите — тъмни и пусти.

Джамил се пресегна към една пукнатина в асфалта и извади ключ, с който отключи огромния кофар. После избута вратата и направи знак на Ан.

Тя запали двигателя. Когато се изравни с него, свали прозореца.

— Последна възможност — каза той. — Ако искаш, можеш да си тръгнеш.

Ан не каза нищо, не помръдна.

Той потърси очите й на пресекливата светлина на минаващите коли. След това й махна да дойде в изоставения сервиз.

— Действай тогава. Да се хващаме за работа.

— Чувам ги — прошепна Сорая. — Но все още не мога да видя фенерите им. Това е добър знак.

— Фади знае, че съм ранен — каза Борн. — Той знае, че не мога да ги изпреваря.

— Но за мен не знае.

— Какво точно смяташ да правиш?

Тя погали кафявата козина на Олександър и той подуши коляното й. Бяха стигнали до разклонение, където проходимият тунел се разделяше на две. Без колебание тя ги поведе в лявото разклонение.

— Как ме намери?

— Така както бих проследила всяка мишена.

Значи явно бе усещал именно присъствието на Сорая.

— Освен това — продължи тя аз познавам този град отвън и отвътре.

— Тоест?

— Когато ти пристигна, аз бях резидент тук.

— Когато пристигнах…?

Внезапно в ума му се настани късче спомен.

… Мари идва към него на място с големи акации и калдъръмени улици. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява зад нея като знаме.

Той й говори:

— Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.

В очите й има страх, но и смелост, и решителност.

— Ще се върна скоро — казва тя. — Няма да те изоставя…

Борн залитна от удара на спомена. Акациите, калдъръмената улица: това бе входът към станцията на лифта. Лицето, гласът… не с Мари говореше той. Това беше…

— Сорая!

Тя го сграбчи, страхувайки се, че е загубил толкова много кръв, че не може да продължи.

— Ти си била! Когато бях в Одеса преди години… бях с теб!

— Аз бях резидентът. Ти не искаше да имаш нищо общо с мен, но в края на краищата нямаше избор. Този, който ни даваше сведенията, от когото се нуждаеше, за да стигнеш до мишената си, бе мой информатор.

— Спомням си, че говорих с теб под акациевите дървета на Френския булевард. Защо съм бил тук? Какво, по дяволите, стана? Това ме побърква.

— Аз ще запълня празнините.

Той се препъна. Със силна ръка тя го издърпа нагоре.

— Защо не ми каза, че сме работили заедно, когато за първи път влязох в оперативния център на „Тифон“?

— Исках да…

— Това изражение на лицето ти…

— Почти стигнахме.

— Къде?

— До мястото, където ти и аз се криехме преди.

Бяха изминали около хиляда метра по лявото разклонение. Обстановката изглеждаше доста зле. Пропукани греди, просмукала се в дълбочина вода. Самият тунел сякаш издаваше ужасен стенещ звук, сякаш някакви сили заплашваха да го разкъсат.

Борн видя, че тя го води към дупка в лявата стена. Не беше точно изход, а нещо като ниша, изровена от постоянно просмукващата се вода. Почти веднага попаднаха на срутени отломки, които запълваха пространството почти догоре.

Той гледаше как Сорая се катери по купчината и се промушва с пълзене в тясната пролука, останала между отломките и тавана. Борн я последва; всяка стъпка, всяко посягане напред му причиняваше нова пронизваща болка отстрани. Докато успее да се прехвърли от другата страна на купчината, цялото му тяло започна да пулсира с ритъма на сърцето му.

Сорая продължи напред, докато стигнаха в нещо като помещение. Вътре имаше скована дървена платформа вместо легло, отгоре бе метнато тънко одеяло. На отсрещната стена бе скована допотопна етажерка с три рафта, на които се виждаха няколко бутилки с вода и консерви.

— От последния път са — обясни Сорая, докато му помагаше да се настани на нара.

— Не мога да остана тук — запротестира Борн.

— Разбира се, че можеш. Нямаме антибиотици, а ти се нуждаеш от пълен курс на лечение — колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отида да взема каквото е нужно от лекарката на ЦРУ. Познавам я и й имам доверие.

— Не очаквай от мен просто да си лежа тук.

— Олександър ще остане с теб. — Тя погали боксера по лъскавата муцуна. — Той ще те пази с цената на собствения си живот, нали, миличък?

Кучето явно разбра, дойде и седна край Борн, тънкият розов край на езика му се показваше между предните му зъби.

— Това е лудост. — Борн прехвърли крака си отстрани на импровизираното легло. — Ще отидем заедно.

Сорая го погледна за момент.

— Добре. Да вървим.

Той се оттласна от дъските, изправи се на крака. Или поне се опита, коленете му се подгънаха още щом се пусна от нара. Сорая го хвана и го сложи обратно на леглото.

— Да оставим тази идея, а? — Тя погали разсеяно Олександър между триъгълните уши. — Ще се върна при разклонението. Трябва да хвана десния тунел, за да стигна до докторката. Но ще вдигна достатъчно шум, за да ме последват, като ги заблудя да мислят, че сме двамата. Така ще ги отклоня от теб.

— Твърде опасно е.

Тя изчака за момент.

— Някакви други идеи?

Той поклати глава.

— Добре. Няма да се бавя много, обещавам. Няма да те изоставя.

— Сорая?

Тя се изправи срещу него в профил, готова да върви.

— Защо не ми каза?

Тя се поколеба за част от секундата.

— Предположих, че ще е по-добре, ако не си спомняш колко лошо се издъних.

Той я изпрати с поглед, думите й ехтяха в главата му.

Труден петнайсетминутен преход ги изведе на кръстопът.

— Попаднахме на ключово разклонение — каза лейтенант Кове, докато светлините на фенерчетата им проучваха началото на двата тунела.

Фади не обичаше колебанието. За него нерешителността бе знак за слабост.

— Значи трябва да се опитаме да разберем накъде е тръгнал. — Очите му пронизаха милиционера. — Ти си специалистът, ти ми кажи.

В присъствието на Фади бе почти невъзможно да не се съгласиш или да не реагираш.

— Надясно. Натам бих тръгнал аз, ако бях в неговото положение.

— Много добре — каза Фади.

Те влязоха в десния тунел. И тогава чуха отново същия звук, като стържене на кожа по камък, този път по-отчетлив, повтарящ се на равни интервали. Нямаше никакво съмнение — това бяха стъпки, които отекваха в тунела. Доближаваха се до плячката си.

С мрачна решимост Кове призова хората си да побързат.

— Бързо. Всеки момент ще го настигнем.

— Един момент.

Бяха спрени от студения, авторитетен глас.

— Господин генерал?

Фади помисли за момент.

— Дайте ми едното фенерче. Вие продължете натам. Аз ще видя къде ще ме изведе лявото разклонение.

— Господин генерал, не мисля, че това е разумно. Както ви казах…

— Няма нужда да ми повтаряте — прекъсна го Фади. — Имаме си работа с изключително умен престъпник. Звуците може да са маневра, опит да ни отклонят от следата. Със сигурност след като е изгубил толкова много кръв, ще можете да го настигнете в дясното разклонение. Но аз не мога да не проверя и другата възможност.

Без да каже и дума повече, той взе фенерчето, което му предложи един от хората на Кове, и като се върна няколко стъпки назад до кръстопътя, пое по левия тунел. Миг по-късно вече стискаше в ръка ножа със закривено острие.

Седемнайсета глава

Карим ал Джамил, с дебела гумена престилка и тежки работни ръкавици, дръпна връвта и моторната резачка заработи.

— Цели десет години обмисляхме и планирахме нашата цел — да взривим ядрено устройство в голям американски град. — Използваше чудовищния шум за заглушаване. Не че се притесняваше да не го подслушват, но подготовката не му позволяваше да се отклони от строгите мерки за сигурност.

Приближи се до трупа на детектив Овъртън, проснат на поцинкована маса в мрачната, пуста вътрешност на автосервиза. Три червеникави флуоресцентни лампи пращяха над главите им.

— Но за да си гарантираме максимални шансове за успех — каза Ан Хелд, — трябваше Джейсън Борн да потвърди версията ни, когато ти се превърна в Мартин Линдрос. Разбира се, той никога нямаше да се съгласи да го направи доброволно, така че трябваше да намерим начин да го манипулираме и използваме. Откакто получих достъп до досието на Борн, успяхме да проучим единствената му слабост — спомените му, — както и многото му силни страни — лоялност, упоритост, изключителна интелигентност, параноичен ум.

Ан също носеше престилка и ръкавици. В едната си ръка стисна чук, в другата — длето с широко острие. Докато Карим ал Джамил се захвана със стъпалата и краката на детектив Овъртън, тя постави длетото в гънката от вътрешната страна на левия лакът, нанесе бърз, точен удар с чука върху длетото. В сервиза отново кипеше дейност, както в щастливите дни на разцвета му.

— Но какво отключи достъпа ви до слабото място на Борн? — попита тя.

Той й се усмихна накриво, без да откъсва поглед от зловещото си занимание.

— Проучването ми върху хора, страдащи от амнезия, ми даде отговора: те реагират най-силно на емоционални ситуации. Трябваше да осигурим на Борн ударно преживяване — нещо, което да разтърси паметта му.

— Това ли направи, когато ти казах, че жена му е починала внезапно?

Карим ал Джамил вдигна ръка, за да избърше кръвта, пръснала по лицето му.

— Както казваме ние, бедуините, животът е по волята на Аллаха. Борн бе обладан от такава мъка, че проблемите с паметта му заплашваха да го унищожат. Така че ти заповядах да му намериш лекарство.

— Сега разбирам. — От тялото изригна струйка газ и тя извърна глава за момент. — Естествено, човекът, който трябваше да му го даде, беше приятелят му Мартин Линдрос. И аз дадох на Линдрос името и адреса на доктор Алън Съндърланд.

— Но на практика той се обади на нас — продължи Карим. — Ние записахме на Борн час в четвъртък, когато Съндърланд и екипът му отсъстваха. И изпратихме нашия доктор Костин Вейнтроп, който се представи за Съндърланд.

— Брилянтно, скъпи! — Очите на Ан блестяха от възхищение.

Хвърляха разфасованите части в голяма овална вана от галванизирана стомана. Карим ал Джамил наглеждаше Ан, но тя нито потрепна, нито пребледня от това, което правеше. Вършеше си работата прагматично и това едновременно го зарадва и изненада. За едно беше права: беше я подценил. Наистина не бе очаквал, че една жена може да демонстрира мъжки качества. Имаше наблюдения върху сестра си, която бе кротка и покорна. Сара беше добро момиче, гордостта на всички вкъщи. Семейната чест се крепеше на крехкото й тяло. Не заслужаваше да умре млада. Заедно с нея в гроба потъна и семейната чест и сега единственият път към реабилитация бе отмъщението.

В културата на баща му жените бяха държани настрани от всички мъжки дела. Разбира се, майката на Карим ал Джамил бе изключение. Но тя не бе приела исляма. За учудване на Карим ал Джамил, баща му така и не се погрижи за това, нито я принуди да го направи. Изглежда, неговата светска съпруга му носеше огромна радост, макар да му бе спечелила ужасно много врагове сред имамите и правоверните. Още по-учудващото за Карим беше, че това явно също не интересуваше баща му. Майка му скърбеше по изгубената им дъщеря, а той, изнемощелият старец, обгърнат ден след ден от нейната мъка, също бе принуден да скърби.

— Какво точно направи Вейнтроп на Борн? — попита Ан.

Докато разкъсваше успешно една колянна връзка, Карим отговори:

— Вейнтроп е непризнат гений в областта на загубата на паметта. Точно с него се консултирах по отношение на амнезията на Борн. Той използва инжектирането на определени химически обработени протеини, които създаде, за да стимулира определени синапси в части от мозъка на Борн, фино променяйки тяхната структура и функция. Стимулирането действа като травма, която, както разкриха изследванията на Вейнтроп, може да променя спомените. Протеиновата инжекция на Вейнтроп може да засегне определени синапси, тоест да създаде нови спомени. Всеки отделен спомен може да бъде задействан в главата на Борн от определени външни стимули.

— Бих нарекла това промиване на мозъка — каза Ан.

— По същество да — кимна Карим. — Но в една изцяло нова сфера, която не включва физическо насилие, седмици на лишаване от усещания и непрекъснати мъчения.

Овалната вана бе почти пълна. Карим даде знак на Ан. Двамата оставиха инструментите си върху гърдите на детектив Овъртън — от него не бе останало почти нищо друго, освен гърдите и главата.

— Дай ми някакъв пример — каза тя.

Вдигнаха ваната за големите дръжки и я преместиха върху големия канал, който някога е бил използван за нелегално изхвърляне на използваното моторно масло.

— Видът на Хирам Чевик предизвика „допълнителен“ спомен в Борн — тактиката да се покаже на затворник свободата, която е загубил, с цел да бъде подтикнат да проговори. В противен случай никога не би извел Фади навън от килиите. Стореното от него постигна едновременно две неща: позволи на Фади да избяга и спечели на Борн подозрението на собствената му организация.

Те наклониха ваната и обърнаха съдържанието й, което изчезна в канала.

— Имах чувството, че един-единствен „допълнителен“ спомен няма да е достатъчен, за да въздейства на Борн — каза Карим, — така че накарах Вейнтроп да прибави и елемент на физически дискомфорт — омаломощаващо главоболие всеки път, когато бъде задействан такъв „допълнителен“ спомен.

— Дотук е ясно — каза Ан, докато носеха ваната обратно към масата. — Но не беше ли прекалено опасно Фади да позволи да бъде заловен в Кейптаун?

— Всичко, което планирам и правя, е по дефиниция опасно. Ние сме във война за сърцата, умовете и бъдещето на нашия народ. Рискът никога не е твърде голям. Що се отнася до Фади, първо, той се представяше за търговец на оръжие на име Хирам Чевик. Второ, знаеше, че сме уредили Борн да го измъкне, без да го осъзнава.

— Ами ако процедурата на доктор Вейнтроп не беше проработила или имаше някакви проблеми?

— Е, тогава имаме теб, скъпа. Щях да ти дам инструкции и брат ми пак щеше да бъде спасен. — Той включи моторната резачка и довърши остатъците, които също отидоха в канала. — За щастие никога не ни се наложи да прибегнем до тази част от плана.

— Предполагахме, че Сорая Мур ще се обади на директора, за да изясни искането на Борн да освободи Фади — каза Ан. — Вместо това тя позвъни на Тим Хитнър и му определи среща отвън на поляната. Каза къде точно ще бъде Фади. Тъй като следях всичките й разговори, ти успя да задействаш останалата част от плана за бягство.

Карим взе туба бензин, отви капачката, изля една трета от съдържанието й в канала.

— Аллах дори ни даде перфектната изкупителна жертва: Хитнър.

Развъртя резервоара на колата и сипа вътре още малко от бензина. Никой криминолог нямаше да може да открие каквито и да е следи. Карим заотстъпва към задния вход, като оставяше след себе си струя от запалителната течност.

Двамата застанаха до мивката, свалиха си ръкавиците и измиха кръвта от ръцете и лицата си. След това развързаха престилките си и ги хвърлиха на пода.

— Но въпросът с Лърнър чака да бъде разрешен — рече Ан, вече на вратата.

Карим ал Джамил кимна.

— Ще трябва да си пазиш гърба, докато реша как да се справя с него. Няма да стане като при Овъртън.

Той запали клечка кибрит и я пусна в краката си. Синият пламък изригна със свистене и се втурна стремително към колата.

Ан отвори вратата и те излязоха в тъмното гето.

Малко преди автосервизът да избухне в пламъци, Тайрон забеляза мъжа и жената. Сви се до една каменна стена, скрита под сенките на стар дъб, който простираше чворестите си клони като куполообразно гнездо на горгона Медуза. Носеше черен суичър с качулка, вдигната на главата. Висеше наоколо и чакаше Ди Джей Танк да му донесе ръкавици, защото, проклятие, си беше студено.

Тъкмо си духаше на ръцете, когато колата спря пред порутената сграда на сервиза. Той наблюдаваше мястото от месеци, защото се надяваше, че е изоставено, и искаше да го използва като база за хората си. Но преди шест седмици му бяха казали, че вътре кипи някаква дейност — късно през нощта, когато всеки законен бизнес е затворен, — та той бе взел със себе си Ди Джей Танк, за да огледат.

Вътре наистина имаше хора. Двама брадати мъже. Още по-интересното беше, че трети брадат мъж бе поставен на пост отвън. Когато онзи се извърна, Тайрон видя съвсем ясно проблясването на пистолет на кръста му. Знаеше кои ходят с такива бради: бяха или ортодоксални евреи, или арабски екстремисти.

Когато двамата с Ди Джей Танк се промъкнаха да надникнат през един мръсен прозорец, видяха мъжете да разтоварват кутии, инструменти и някакви уреди. Макар електричеството да бе пуснато, беше ясно, че не се планират никакви ремонти. Когато мъжете си тръгнаха, заключиха предната врата с огромен кофар — опитното око на Тайрон веднага разбра, че е неразбиваем.

От друга страна към близката алея отзад водеше задна врата — надали някой знаеше за нея. Тайрон обаче я знаеше. Това все пак беше неговата територия и едва ли имаше нещо, за което да не знае или да не може да получи информация за съвсем кратко време.

След като мъжете си тръгнаха, Тайрон разби ключалката на задната врата и двамата влязоха. Какво откриха? Бъркотия от инструменти, които не му подсказаха нищо за мъжете и техните намерения. Но кутиите — това беше съвсем друго нещо. Провери ги една по една: тринитротолуен, пентрит, въглероден дисулфид, октоген. Разбира се, знаеше какво е Ти Ен Ти, но за другите не беше и чувал. Звънна на Дерон, който му обясни. С изключение на въглеродния дисулфид, всички се оказаха мощни експлозиви. Пентритът се използваше като сърцевина за детонатори. Октогенът бе допълнен с полимер експлозив, твърд като С4. За разлика от Ти Ен Ти, той не реагираше на движение или вибрация.

Разкритията му тази нощ заседнаха в мозъка му и смутиха съня му като ревящо бебе. Тайрон искаше да разбере какво казва това бебе, затова постави под наблюдение сервиза и ето че бдителността му бе възнаградена.

Виж ти: труп върху поцинкованата маса в центъра на помещението. Мъж и жена в престилки и работни ръкавици, които разрязват проклетото нещо, сякаш разфасоват животински труп. Гледай с какво се занимавали някои хора! Тайрон поклати глава, докато двамата с Ди Джей Танк надзъртаха през мръсното стъкло на страничния прозорец. И тогава почувства как нещо го сграбчва отзад за тила — разпозна физиономията на човека, проснат на масата! Беше мъжът, който беше следил мис А. преди два дни; тя му обеща да се погрижи.

Тайрон следеше движенията на мъжа и жената, но след шока от разпознаването те не означаваха нищо за него. Реши да свърши нещо полезно и запамети лицата им. Помисли си, че мис А. ще остане доста заинтересувана от заниманията на тези двамата.

Малко по-късно нощта избухна, той почувства силна топлина на страните си, пламъци изригнаха от сградата.

Огънят, по-точно казано пожарищата, не бяха непознати за Тайрон, така че не можеше да каже, че е шокиран — по-скоро бе натъжен. Край с възможността да използва автосервиза. Но тогава през главата му мина една мисъл и той прошепна нещо на Ди Джей Танк.

Когато се промъкнаха вътре първия път, намериха всякакви експлозиви в огромни количества. Ако химикалите бяха още там, експлозията би помела цялата сграда, включително него и Ди Джей Танк.

Сега се запита — ако експлозивите не са били вътре, къде, по дяволите, са?

Министърът на отбраната „Бъд“ Холидей нямаше определени часове за хранене през деня или през нощта. Но освен ако не беше извикан при президента за политическо съвещание или за да провери настроенията в Сената, освен ако не обсъждаше нещо с вицепрезидента или Съвета на началник-щабовете, той се хранеше в лимузината си. С изключение на някои определени места, където трябваше да спира по необходимост, лимузината, като акула, никога не почиваше, а продължаваше да се носи по улиците и булевардите на Вашингтон необезпокоявана.

Матю Лърнър се радваше на определени привилегии в компанията на министъра, не на последно място да се храни с Бъд, както щеше да стори тази вечер. Във външния свят зад затъмнените стъкла бе рано за вечеря. Но това беше светът на министъра — беше точно време за вечеря.

След кратка молитва започнаха да се хранят. Менюто беше в стил тексаско барбекю — огромни телешки ребра, лъскави червени зърна печен боб с парченца лютиви чушлета в него и пържени картофи. Всичко това прокарваха с бира „Шайнър Блонд“, гордостта, както би казал Бъд, на Форт Уорт, Тексас.

Приключвайки за нула време, министърът избърса ръцете и устата си, грабна още една бутилка бира и се облегна назад.

— Значи, директорът те нае да му бъдеш личен наемен убиец.

— Така изглежда — каза Лърнър.

Бузите на министъра бяха зачервени и лъщяха като гланцирани.

— Какво мислиш за това?

— Никога не се отказвам нито от работа, нито от предизвикателства.

Бъд хвърли поглед надолу към листа хартия, който Лърнър му беше подал, когато се качи в лимузината. Вече го беше прочел, разбира се. Сега го направи за ефект — нещо, в което бе много добър.

— Струваше ми известни усилия, но открих Борн. Лицето му се появи в камерите на международното летище „Кенеди“. — Бъд вдигна поглед, изсмука парченце телешко измежду кътниците си. — Тази задача ще те отведе в Одеса. Това е доста далеч от централата на ЦРУ.

Лърнър разбра какво има предвид министърът — че това ще го отдалечи от основната му мисия, поставена от Бъд.

— Не съм убеден — каза той. — Правя това за Стария и той ми дължи голяма услуга. Той ще го знае и аз ще го знам. Мога да се възползвам от това.

— А какво за Хелд?

— Поверил съм я на някого, на когото се доверявам. — Лърнър отопи гъстия лютив сос с парче хляб. — Упорит кучи син е. Ще трябва да го убиеш, ако искаш да се откаже.

Борн отново сънуваше. Само че този път знаеше, че не е сън. Преживяваше отново късче спомен, поредната част от пъзела, който постепенно се подреждаше.

В мръсна уличка в Одеса Сорая коленичи над него. Той чува горчивото съжаление в гласа й.

— Това копеле Тарик ибн Саид ме е заблуждавал от самото начало — казва тя. — Той е синът на Хамид ибн Ашеф, Надир ал Джамух. Той ми даде информация, която ни вкара в тази клопка. Джейсън, издъних се.

Борн се изправя. Хамид ибн Ашеф. Той трябваше да открие мишената си, да го застреля. Заповеди от Конклин.

— Знаеш ли къде е сега Хамид ибн Ашеф?

— Да, и този път сведенията са истински — казва Сорая. — Той е на плажа „Отрада“.

Олександър се размърда и побутна Борн по бедрото с тъпата си черна муцуна. Борн, прогонвайки спомена, си опита да се концентрира върху настоящето. Вероятно бе заспал, макар да бе възнамерявал да остане буден. Олександър беше стоял нащрек вместо него.

Подпрян на нара в тясната подземна килия, Борн огледа злокобния мрак. Козината на врата на боксера настръхна. Някой идваше!

Без да обръща внимание на вълната от болка, Борн прехвърли краката си отстрани на леглото. Беше твърде рано за Сорая да се връща. Опрян на стената, той се изправи, застана неподвижен за момент, почувствал топлото мускулесто тяло на Олександър до себе си. Все още беше слаб, но вместо да си пропилее безцелно времето, го запълни с енергизираща медитация и дълбоко дишане. Макар да бе загубил доста кръв и силите му да бяха намалели, все още беше в състояние да контролира тялото си.

Светлината бе все още слаба, но сега можеше да потвърди, че не идва от лампа. Поклащаше се нагоре-надолу, което означаваше, че някой я държи в ръка и приближава към него по тунела.

Олександър, чиято козина стърчеше право нагоре, се облиза в очакване. Борн го погали между ушите, както бе виждал да прави Сорая. Коя е тя всъщност, запита се той. Какво бе означавала за него? Начинът, по който трепна, когато го видя да влиза за пръв път в „Тифон“, навремето му се беше сторил странен, но сега нещата се изясняваха. Явно бе очаквала той да я помни, да помни времето, което са прекарали заедно. Какво бяха направили? Защо е била изтеглена от мисия?

Светлината вече не беше безформена. Той нямаше повече време да мисли върху разпокъсания си спомен. Трябваше да действа. Но щом се размърда, му се зави свят и той залитна. Коленете му се подкосиха и той сграбчи каменната стена. Светлината стана по-ярка и той не можеше да стори нищо.

Фади се движеше по лявото разклонение, наострил слух да долови и най-слабия звук. Всеки път, когато чуеше нещо, насочваше светлината в съответната посока. Виждаше само плъхове с червени очи, които се разбягваха, поклащайки опашки. Глождеше го неприятното остро усещане за недовършена работа. Мисълта за баща му — неговия изключителен, здрав, силен баща, който се беше превърнал в лигава черупка, привързана за инвалиден стол, втренчен в една сива вечност — го изгаряше като огън. Борн беше виновен — Борн и онази жена. Баща му е бил на косъм от смъртта. Фади не хранеше никакви илюзии по отношение на Джейсън Борн. Този човек беше магьосник — променяше вида си, материализираше се сякаш от нищото, изчезваше мистериозно. Всъщност именно Борн го вдъхнови да разчита толкова на собствените си промени на самоличността.

Фокусът на живота му се измести в момента, в който куршумът, изстрелян от Борн, се заби в гръбначния стълб на баща му. Резултатът бе необратима парализа. Оттам нататък травмата бе довела до апоплектичен удар и бе отнела на баща му способността да говори или мисли свързано.

Фади пое по пътя на своята радикална философия. По отношение на сподвижниците му на пръв поглед нищо не се бе променило. Но дълбоко в себе си той знаеше, че не е съвсем така. След инцидента с баща му Фади имаше лични приоритети, а именно да подложи Джейсън Борн и Сорая Мур на възможно най-големите мъки, преди да ги убие. Бързата смърт не беше вариант за тях. Той го знаеше, знаеше го и брат му. Съдбата на баща им, който беше жив труп, ги бе сближила така, както нищо друго не би могло.

Двамата станаха един мозък в две тела; една мисъл, посветена на отмъщението. И така, напрегнаха целия си изумителен умствен капацитет за постигането на тази цел.

Фади, чието рождено име бе Абу Гази Надир ал Джамух ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, премина покрай дупка отляво в тунела. Пред него светлината освети разклонения наляво и надясно. Влезе няколко крачки навътре във всяко от тях, без да намери знак за нечие присъствие.

Решил, че в края на краищата е сгрешил, той се върна и пое към разклонението. Сега бързаше, за да настигне лейтенант Кове и хората му. Не можеше да пропусне екзекуцията. Винаги имаше възможност в разгара на битката изричните му заповеди Борн да бъде оставен жив да бъдат забравени.

Тъкмо беше подминал дупката в тунела, когато спря. Обърна се и проучи тъмнината с фенера си. Не видя нищо необичайно, но реши да провери все пак. Съвсем скоро стигна до срутването. Видя изкривените стени, големите пукнатини в камъка, скърцащите дървени греди. Цареше пълен хаос, без съмнение мястото бе опасно.

Насочвайки лъча светлина над отломките, той видя, че има малка дупка при тавана на помещението. Тъкмо мислеше дали е достатъчно широко, за да може човек да се промъкне през нея, когато чу престрелка, която ехтеше в катакомбите.

„Открили са го!“, помисли си. Завъртя се на пети и излезе в главния тунел, насочвайки се към разклонението в луд бяг.

Осемнайсета глава

Сорая, която се носеше по тунела, почувства край нея да свистят парчета камък, отчупени от рикошети. Един се заби в рамото й и тя едва се сдържа да не извика. Успя да го извади тичешком и го хвърли така, че преследвачите й да го видят. Беше решена да защити Борн, за да изкупи вината си за ужасната грешка в преценките, която бе допуснала предишния път, когато бяха в Одеса.

Изключила фенера си, вървеше само по памет, което съвсем не бе идеалният начин да се ориентира в тези катакомби. Тя обаче знаеше, че няма избор. Броеше крачките си. По нейни сметки, колкото и груби да бяха, бе на пет километра от разклонението. Още два километра до най-близкия изход към къщата на доктор Павлина.

Но първо трябваше да мине три завоя, още едно разклонение. Тя чу нещо. Секунда по-късно катакомбите зад нея бяха осветени за кратко, макар и слабо. Някой вървеше по следите й! Възползвайки се от преимуществото на светлината, за да се ориентира, тя се хвърли в един тунел отдясно. Тъмнина, звуците от преследване за момента заглъхнаха.

После носът на дясната й обувка удари нещо. Тя залитна и се просна напред на ръце и колене. Почувства как земята се издига неравномерно точно пред нея, и сърцето й подскочи. Това можеше да означава само, че има ново срутване. Но колко голямо? Налагаше се да рискува и да включи светлината, дори само за секунда или две.

Това и направи, тръгна да се катери, за да продължи напред. Вече не чуваше звуци от преследване. Бе напълно възможно да е заблудила милицията, но не можеше да разчита на това.

Продължи. Мина през втория завой наляво, след това третия. На около километър напред, тя знаеше, беше второто разклонение. След това щеше да е в безопасност.

Фади откри, че милиционерите не само са зърнали Борн, но и са стреляли по него. Без да иска разрешение от Кове, нанесе на виновния милиционер ужасен удар, който почти спука черепа му. Кове стоеше със зачервено лице и хапеше устни. Той не каза нищо дори когато Фади им нареди да продължат. Няколкостотин метра по-нататък Фади забеляза парче камък, блестящо от кръв под светлините на фенерчетата. Той го взе, сви юмрука си около него и бе окуражен.

Но сега, толкова далеч в катакомбите, той знаеше, че преследването в група няма смисъл.

— Колкото по-дълго остане той в катакомбите — каза на Кове, толкова по-голям е шансът да ни заблуди. Раздели хората си, нека да се разпръснат по един, като в гора на вражеска територия.

Вече усещаше, че хората на Кове все повече се изнервят, че заразата на страха се прехвърля и върху техния командир. Трябваше да ги накара да се раздвижат веднага, иначе никога нямаше да го направят.

Приближи се до Кове и прошепна в ухото на лейтенанта:

— Губим време. Дай заповедта сега или аз ще го направя.

Кове трепна, сякаш се бе допрял до оголена жица. Той отстъпи крачка назад, облиза устни. За момент изглеждаше като хипнотизиран от Фади. След това, след кратко потреперване, се обърна към хората си и им нареди да се разпръснат, по един човек в тунел или разклонение.

Сорая усети разклонението пред нея. Полъх на свеж въздух обърса бузата й като милувка на любим: изходът. Тъмнината бе зад нея. Беше много влажно. Тя можеше да усети плесента, тъй като подземните води разяждаха почвата и дървото, разлагаха ги малко по малко. Тя рискува да включи още веднъж за кратко светлината. Не обърна внимание на влажните стени, тъй като видя, че кръстопътят е на по-малко от двайсет метра право напред. Тук трябваше да поеме по лявото разклонение.

В този момент лъч светлина се появи в тунела зад нея. Тя рязко изгаси своя фенер. Пулсът биеше в слепоочията й, сърцето й препускаше. Дали нейният преследвач бе видял светлината пред себе си и бе разбрал, че е тя? Макар че трябваше да продължи, тя не можеше да позволи доктор Павлина да бъде разкрита. Лекарката бе агент на ЦРУ под дълбоко прикритие.

Сорая стоеше неподвижно, обърната с лице натам, откъдето бе дошла. Светлината я нямаше. Не, появи се отново, слаб проблясък в катранения мрак, по-ясен сега. Някой наистина приближаваше.

Бавно тя започна да отстъпва заднешком, отдалечавайки се от преследвача, като предпазливо се придвижваше към кръстовището, без да сваля очи от подскачащия лъч светлина. Без да спира, трескаво мислеше какво да прави. След това бе твърде късно.

Задният й крак пропадна в меката пръст. Тя се опита да изнесе тежестта си напред, но разпадащият се под я всмука назад и надолу. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успя. Вече бе потънала в калта до нивото на бедрата. Започна да се бори.

Ярка светлина внезапно направи тунела видим. Едно черно петно се превърна в позната фигура: украински милиционер, който изглеждаше внушителен в тясното пространство.

Той я видя, облещи очи и измъкна пистолета си.

Точно в 22,45 ч, компютърът на Карим ал Джамил зазвъня меко, припомняйки му, че вторият от двата ежедневни брифинга с директора е след 15 минути. Това не го интересуваше толкова, колкото мистериозното изчезване на Матю Лърнър. Пита Стария, но копелето каза само, че Лърнър е на задача. Това би могло да означава всичко. Като отличен стратег Карим ал Джамил мразеше недовършените неща, какъвто бе случаят с Матю Лърнър. Дори Ан не знаеше къде е той, което бе странно само по себе си. Би трябвало тя лично да е направила резервации за пътуването на Лърнър. Стария се бе захванал с нещо. Карим ал Джамил не можеше да отхвърли възможността внезапното изчезване на Лърнър да има нещо общо с Ан. Той трябваше да разбере какво става възможно най-скоро. Това означаваше да говори направо с директора.

Мониторът отново зазвъня, за да му каже, че е време да върви. Той грабна преводите на най-новите разговори на „Дуджа“, които екипът на „Тифон“ бе изготвил, взе още два документа на излизане от офиса си. Прочете ги по пътя към кабинета на директора.

Ан го чакаше, седнала зад бюрото си в обичайната си делова поза. Очите й просветнаха за една десета от секундата, когато той се появи.

— Той те очаква — каза след това тя.

Карим ал Джамил кимна, мина покрай нея. Тя го пусна в огромния кабинет, отваряйки вратата с натискане на един бутон. Директорът бе на телефона, но махна на Карим ал Джамил да влезе.

— Точно така. Всички служители да останат в максимална готовност.

Изглежда, говореше с шефа на отдел „Операции“.

— Директорът на Международната агенция по атомна енергия е бил уведомен вчера сутринта. — Заслуша за момент гласа от другия край на линията, после продължи: — Техните служители са мобилизирани и временно са под наша егида. Да. Главният проблем сега е да попречим на тези от Вътрешна сигурност да прецакат нещата. Не, наложили сме пълно информационно затъмнение за всичко това. Последното, от което се нуждаем, е медиите да всеят паника сред цивилното население. — Той кимна. — Добре. Дръж ме в течение, без значение през деня или нощта.

Затвори и направи жест към Карим ал Джамил да седне.

— Какво имаш за мен?

— Пробив най-после. — Карим ал Джамил му подаде единия лист, които бе взел на излизане от кабинета си. — Има необичайно раздвижване, което носи почерка на „Дуджа“, Йемен.

Директорът кимна, докато проучваше сведенията.

— По-конкретно Шабуах, на юг, както виждам.

— Шабуах е планински район, слабо населен — каза Карим ал Джамил. — Идеален за изграждането на секретен ядрен обект.

— Съгласен съм — каза Стария. — Да пратим екипи „Скорпиън“ там възможно най-скоро. Но този път искам сухопътна подкрепа. — Той сграбчи телефона. — Има два батальона морски пехотинци, разположени в Джибути. Ще ги накарам да изпратят една рота, която да се координира с нашите хора. — Очите му блестяха. — Добра работа, Мартин. Твоите хора може би ни предоставиха средствата, за да ликвидираме още в зародиш този кошмар.

— Благодаря ви, сър.

Карим ал Джамил се усмихна. Стария щеше да е прав, ако сведенията не бяха дезинформация, която неговите хора от „Дуджа“ бяха излъчили в ефира. Макар пустошта в Шабуах да беше отлично скривалище, което той и брат му някога да бяха обмисляли, истинското разположение на подземното ядрено съоръжение на „Дуджа“ всъщност съвсем не бе близо до Южен Йемен.

Сорая извади късмет в едно отношение, макар първоначално да не го осъзна: металните жилки в стените на катакомбите не позволяваха на милиционера да се свърже с останалите от групата му. Той бе сам.

Възвърнала си самообладанието, тя престана да се движи. Борбата й постигна само това, че тялото й потъна още по-дълбоко в калната дупка на пода на катакомбите. Вече беше до ханша в кал, а украинският милиционер бавно се приближаваше към нея.

Едва когато го видя пред себе си, тя осъзна колко изплашен беше той. Може да е загубил брат или дъщеря в катакомбите, кой знае? Във всеки случай бе очевидно, че е съвсем наясно с многобройните опасности, които дебнат зад всеки ъгъл на тунелите. И ето че сега я виждаше там, където си бе представял самия себе си още от момента, когато му наредиха да влезе в катакомбите.

— За бога, моля ви, помогнете ми!

Милиционерът дойде до ръба на дупката и насочи лъча светлина над нея. Едната й ръка беше отпред, другата — зад гърба й.

— Коя сте вие? Какво правите тук?

— Туристка съм. Загубих се тук долу. — Тя се разрида. — Страх ме е. Страх ме е, че ще потъна.

— Туристка, как не. Казаха ми коя сте. — Той поклати глава. — За вас и за приятеля ви е твърде късно. И двамата сте затънали твърде дълбоко. — Извади пистолета си и го насочи към нея. — Така или иначе, и двамата ще умрете тази нощ.

— Не бъди толкова сигурен — каза Сорая и го простреля в сърцето със своя „Валтер Р99 Компакт“.

Очите на милиционера се облещиха и той падна назад като картонена мишена на стрелбище. Изпусна фенера, който издрънча в пода и угасна.

— По дяволите — изруга тя тихо.

Тя прибра пистолета обратно в кобура, който висеше през раменете й. Успя да го изтегли в секундата, в която възстанови равновесието си и го държа зад гърба си, докато милиционерът се приближаваше. Сега първата й задача бе да се добере до крака му. Наклони горната част на тялото си в калта, опитвайки се да се наведе хоризонтално. Тази маневра целеше да я приближи до целта й.

— Не потъвай — помисли си тя. — По дяволите, не потъвай!

Отпусна крака, използва силата на горната половина на тялото си, за да се придвижи съвсем бавно, ръцете й протегнати максимално пред нея. Усещаше как калта я засмуква, вкопчена в краката и бедрата й. Тя се пребори с нова вълна от паника, концентрира се върху придвижването сантиметър по сантиметър. В тъмнината бе още по-трудно. Веднъж или два пъти си помисли, че е свършено с нея, че вече е мъртва.

След това пръстите й напипаха гума: подметка на ботуш! Успя да се протегне още мъничко напред и да сграбчи милиционера за крака. Пое дълбоко въздух, дръпна с всичка сила. Тя не помръдна, но успя да издърпа тялото му към себе си. Краката му увиснаха в дупката. И дотам — едрото му тяло не помръдна нито сантиметър повече.

Точно от това се нуждаеше. Използва тялото му като импровизирана рампа и бавно, но сигурно се изтегли нагоре по краката му, докато успя да се хване за широкия му колан с две ръце. Така бавно се измъкна изцяло от калната дупка.

За момент остана да лежи върху него, заслушана в блъскането на сърцето си, в дъха си, който влизаше и излизаше със свистене от дробовете й. След малко се претърколи върху влажния под на катакомбите и се изправи на крака.

Както и бе предположила, фенерът му бе фатално счупен. Дано поне нейният все още работеше. Слаб лъч проблесна, после изгасна, после пак се появи. Сега, когато имаше по-добра опора, успя да претърколи полицая в дупката. Опита се да зарие с пръст и отломки изтеклата от него кръв.

Понеже знаеше, че батериите на фенерчето са на привършване, се втурна в лявото разклонение и се насочи към изхода, който бе най-близко до дома на доктор Павлина.

При второто спиране за зареждане някой се качи на борда на самолета, превозващ Мартин Линдрос. Човекът седна до Линдрос и каза нещо на бедуинския диалект, на който говореше Абуд ибн Азиз.

— Ти не си Абуд ибн Азиз — каза Линдрос и завъртя глава като слепец. Той все още носеше черната платнена качулка.

— Не, не съм. Аз съм брат му — Мута ибн Азиз.

— И ти ли си толкова добър в осакатяването на човешки същества, колкото брат ти?

— Оставям такива неща на него. — В тона на Мута ибн Азиз имаше острота.

Линдрос, чийто слух се бе изострил заради отнетото му зрение, чу нотката. Помисли си, че би могъл да използва емоцията зад нея.

— Твоите ръце са чисти, предполагам. — Чувстваше как другият го изучаваше, сякаш току-що беше видял неизвестен вид бозайник.

— Съвестта ми е чиста.

Линдрос сви рамене.

— Това, че лъжеш, за мен е без значение.

Мута ибн Азиз го удари през лицето.

Линдрос усети вкуса на собствената си кръв. Почуди се дали е възможно устната му да се подуе повече.

— Виждам, че имаш повече общи черти с брат си, отколкото явно смяташ — избоботи той.

— Двамата с брат ми сме много различни.

След това настъпи неловко мълчание. Линдрос осъзна, че Мута бе разкрил нещо, за което съжаляваше. Зачуди се какъв ли спор разделя Абуд и Мута и дали има начин да го използва.

— Прекарах няколко седмици с Абуд ибн Азиз — каза Линдрос. — Той ме измъчваше и след като не постигна резултат, се опита да ми стане приятел.

— Ха!

— Това бе и моят отговор — каза Линдрос. — Всичко, което искаше, бе да разбере какво знам за стрелбата срещу Хамид ибн Ашеф.

Чу как тялото на Мута се премества, усети го да приближава. Когато заговори отново, гласът му едва се чуваше през бръмченето на двигателите.

— Защо се интересуваше от това? Не ти ли каза?

— Би било глупаво от негова страна. — Вътрешната антена на Линдрос бе насочена към случилото се току-що. Споменаването на инцидента с Хамид ибн Ашеф явно бе от изключително значение за двамата братя. Защо? — Абуд ибн Азиз каза много неща, но нито едно от тях не беше глупаво.

— Не, той не е глупав. — Гласът на Мута стана твърд като стомана. — Но дали е лъжец и измамник, това е друг въпрос.

Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, човекът, който през последните четирийсет и осем часа се представяше за Мартин Линдрос, беше на път да получи достъп до главния сървър на ЦРУ, където се съхраняваха всички секретни данни. Проблемът беше, че не знаеше кода за достъп, който би му отключил вратата. Истинският Мартин Линдрос не бе издал кода си за достъп. Това не беше изненадващо. Но той беше намерил алтернатива, която бе колкото елегантна, толкова и ефикасна. Да се опита да проникне в централния сървър на ЦРУ би било безсмислено. Хора по-талантливи от него в компютърните науки се бяха опитвали и се бяха провалили. Защитата на ЦРУ, известна като „Сентинел“, бе прочута с непробиваемостта си.

Проблемът сега беше как да проникне в защитен компютър, за който нямаше код за достъп. Знаеше, че ако успее да изключи централния сървър на ЦРУ, техническият персонал щеше да даде нов код за достъп на всеки, включително на него. Единственият начин да го стори беше да вкара компютърен вирус в системата. Тъй като това не можеше да бъде направено отвън заради „Сентинел“, трябваше да бъде сторено отвътре.

Затова се нуждаеше от абсолютно сигурен начин да вкара компютърен вирус в сградата на ЦРУ. Беше твърде опасно за него или за Ан да го внесат вътре нелегално. Същевременно имаше прекалено много предпазни мерки, за да го направят по друг начин. Не. Вирусът не би могъл да бъде вкаран в сградата дори от агент на ЦРУ. Това беше проблемът, върху който двамата с Фади месеци наред си бяха блъскали главите.

И ето какво бяха измислили: шифърът на копчето, което агентите на ЦРУ бяха намерили на ризата на Фади, въобще не беше шифър, което обясняваше защо Тим Хитнър не бе стигнал доникъде в опитите си да го разбие. Това беше подробна инструкция как да бъде пресъздаден вирусът, използвайки обикновен компютърен двоичен код — верига от базови команди, която работи на заден план, напълно невидима. Веднъж пресъздаден на компютър на ЦРУ, вирусът атакуваше операционната система — в този случай „Юникс“, като повреждаше нейните базови команди. Това щеше да причини огромно объркване и да блокира за по-малко от шест минути компютърните терминали на ЦРУ.

В инструкциите имаше предпазна мярка, така че дори и по някаква щастлива случайност Хитнър да беше разбрал, че това не е шифър, той нямаше да може по невнимание да задейства веригата от команди — защото те бяха в обърнат ред.

Той отвори файла, върху който Хитнър бе работил, написа двоичния код наобратно, запази го на друг файл. След това излезе от операционната система „Юникс“ и стартира компютърния език С++. Копирайки поредицата от инструкции, той получи стъпките, от които се нуждаеше, за да създаде вируса в С++.

Карим ал Джамил, като гледаше вируса, трябваше само да натисне един бутон, за да го активира. За части от секундата той щеше да се промъкне в оперативната система — не просто в основните канали, но и в страничните и пресечните. С други думи, щеше да затрудни, а след това да обърка потоците от информация, които влизаха и излизаха от централния сървър на ЦРУ, като по този начин заобиколи изцяло „Сентинел“. Това можеше да бъде направено само от компютър в мрежата вътре в ЦРУ, тъй като „Сентинел“ би обезвредил всяка външна атака, без значение колко умела е тя, още в зародиш.

Първо обаче имаше още един проблем, който изискваше вниманието му. На друг екран той отвори един личен файл, започна да му прикачва поредица от данни, включително шифъра, който използваше, за да създаде вируса.

Като свърши, принтира файла, постави листата в една папка на ЦРУ и я заключи в едно чекмедже. С едно докосване на върха на пръста си изчисти екрана, изкара програмата, която търпеливо очакваше раждането си. С лека въздишка на удовлетворение натисна клавиша.

Вирусът беше активиран.

Деветнайсета глава

Абуд ибн Азиз, сам с вълните и с все по-мрачните си мисли, бе първият, който видя Фади да се появява от дупката, където беше стояла решетката. Бяха минали повече от три часа, откакто той и групата милиционери бяха влезли вътре. Съдейки по изражението на лицето и езика на тялото на лидера си, той разбра веднага, че не са открили Борн. Това беше много лошо за него, защото беше много лошо за Фади. После милиционерите се измъкнаха със залитане, опитвайки се да си поемат дъх.

Абуд ибн Азиз чу жаловития глас на лейтенант Кове.

— Загубих един човек при тази операция.

— Аз загубих много повече, лейтенант — озъби се Фади.

— Вашият човек не успя да задържи моя обект. Той бе убит заради своята некомпетентност — справедливо наказание, бих казал. Вместо да ми хленчите, би трябвало да се поучите от този инцидент. Вашите хора не са достатъчно твърди, съвсем не.

Преди Кове да може да отговори, Фади се завъртя на пети, закрачи по плажа към кея, на който бе привързана платноходката.

— Да тръгваме — отсече той, когато се качи на борда.

Той бе в такова лошо настроение, че около него сякаш прехвърчаха искри. В този момент беше най-опасен, както Абуд ибн Азиз знаеше по-добре от всеки, с изключение може би на Карим ал Джамил. Точно за Карим ал Джамил той трябваше да поговори сега с водача си.

Изчака, докато отплуваха, платната се опънаха. Постепенно оставиха милиционерите зад гърба си, докато платноходката се носеше през черноморската нощ на път към едно пристанище, където Абуд ибн Азиз бе уредил кола да ги закара на летището. Той седеше с Фади в предната част на лодката, далеч от двучленния екипаж. Фади му предложи храна и вода. Известно време ядяха заедно. Чуваше се само шумът на водата, която носът на лодката пореше, и случайният писък на корабна сирена, печален като плач на изгубено дете.

— Докато те нямаше, получих обезпокоително обаждане от доктор Сенарз — каза Абуд ибн Азиз. — По негово мнение доктор Вейнтроп вече е готов за финалните процедури за довършване на ядреното устройство, макар Вейнтроп да го отрича.

— Доктор Вейнтроп се бави умишлено — каза Фади.

Абуд ибн Азиз кимна.

— Така твърди доктор Сенарз и аз съм склонен да му вярвам. Той е ядрен физик, в края на краищата. Така или иначе, това няма да е първият път, когато сме си имали проблем с Вейнтроп.

Фади помисли за момент.

— Добре. Обади се на брат ти. Нека да вземе Катя Вейнтроп и да я доведе в Мирам Шах, където ще се срещнем с него. Мисля, че щом доктор Вейнтроп види какво можем да сторим на жена му, ще стане отново сговорчив.

Абуд ибн Азиз погледна многозначително часовника си.

— Последният полет е излетял преди часове. Следващият няма да е по-рано от тази вечер.

Фади седеше сковано, взорът му бе неподвижен. Отново съзнанието му се бе върнало назад във времето, когато баща му бе прострелян — Абуд ибн Азиз беше сигурен. Той чувстваше огромна вина за инцидента. Много пъти Абуд ибн Азиз се бе опитвал да посъветва своя водач и приятел да пази ума и енергията си за настоящето. Но ситуацията бе усложнена от дълбоката болка заради едно предателство, едно убийство. Майката на Фади никога не му прости смъртта на единствената си дъщеря. Майката на Абуд ибн Азиз никога не би поставила такъв ужасен товар върху него — но тя беше мюсюлманка, докато майката на Фади бе християнка. В това беше разликата. Самият той се беше срещал със Сара ибн Ашеф безброй пъти, но никога не се беше замислял за нея до онази нощ в Одеса. Фади, от друга страна, бе наполовина англичанин. Кой би могъл да проумее какво мислеше или чувстваше към сестра си, или защо?

Абуд ибн Азиз почувства мускулите на корема му да се стягат. Той облиза устните си и започна речта, която бе упражнявал.

— Фади, този план на Карим ал Джамил започна да ме тревожи.

Фади все още не казваше нищо, погледът му бе неподвижен. Дали въобще бе чул думите на Абуд ибн Азиз? Абуд ибн Азиз трябваше да приеме, че ги е чул.

— Първо, секретността — продължи той. — Задавам ти въпроси, ти отказваш да отговориш. Опитвам се да проверя мерките за сигурност, но ти и брат ми ми пречите. Второ, планът е изключително опасен. Ако ни попречат, цялата мрежа на „Дуджа“ ще бъде заплашена, основният ни източник на финансиране — разкрит.

— Защо ми казваш това сега? — Фади не беше помръднал, не бе свалил взора си от миналото. Говореше като призрак и Абуд ибн Азиз потрепери.

— Мисля си го от самото начало. Но сега разкрих самоличността на жената, с която Карим ал Джамил се вижда.

— Любовницата му — каза Фади. — Какво за нея?

— Баща ти си взе неверница за любовница, Фади. Тя му стана жена.

Главата на Фади се завъртя. Тъмните му очи бяха като на мангуста, втренчена в кобра.

— Отиваш твърде далеч, Абуд ибн Азиз. Сега говориш за майка ми.

Абуд ибн Азиз не можа да се сдържи и потрепери пак.

— Говоря за исляма и за християнството. Фади, приятелю, ние живеем с християнската окупация на нашите страни, която е заплаха за начина ни на живот. Това е битка, която сме обещали да водим и да спечелим. На карта е заложена нашата културна идентичност, самата ни същност. Сега Карим ал Джамил спи с неверница, хвърля семето си в нея, доверява й се, кой знае какво още. Ако това се разбере от нашите хора, би могло да събуди гняв, те биха могли да поискат смъртта й.

Лицето на Фади помръкна.

— Това, което чувам от устата ти, заплаха ли е?

— Как можа да си помислиш такова нещо? Никога не бих го направил.

Фади се изправи и застана разкрачен, коляното му опираше отстрани в парапета, погледна надолу към заместника си.

— Значи ти душиш наоколо, шпионираш брат ми. А сега ми го казваш и ме заплашваш.

— Приятелю, искам само да те защитя от влиянието на безбожницата. Аз съм наясно, макар че другите не го знаят, че този план бе измислен от Карим ал Джамил. Брат ти общува с врага. Знам, защото самият ти ме изпрати в крепостта на врага. Знам колко много изкушения и поквара предлага западната култура. От миризмата им ми се повдига. Но има други, за които това може би не е така.

— Брат ми?

— Може би, Фади. Аз самият не мога да кажа, тъй като между него и мен има непреодолима стена.

Фади вдигна заплашително юмруци.

— А, ето че истината излиза наяве. Ти недоволстваш, че си държан в неведение, макар това да е желанието на брат ми. — Накланяйки се напред, той нанесе силен удар в лицето на заместника си. — Знам за какво е всичко това. Искаш да се издигнеш над другите. Ти копнееш за знание, защото знанието е сила, а повече сила е това, към което се стремиш.

Абуд ибн Азиз, треперейки отвътре, не помръдна, не се осмели да вдигне ръка към пламналото си лице. Той знаеше твърде добре, че Фади е напълно в състояние да го изрита през борда, да го остави да се удави без ни най-малко съжаление. Той обаче бе поел по определен път. Ако не стигнеше до края, никога нямаше да си прости.

— Фади, ако ти покажа шепа пясък, какво ще видиш?

— Сега ми задаваш гатанки?

— Аз виждам света. Виждам ръката на Аллах. — Абуд ибн Азиз продължи по-бързо: — Това е арабинът в мен. Аз съм роден и израсъл в пустинята. В чистата и великолепна пустиня. Двамата с Карим ал Джамил сте родени и израсли в западен метрополис. Да, трябва да познаваш врага си, за да го разгромиш, както правилно си ми казвал. Но, Фади, отговори ми на този въпрос: какво става, когато започваш да се идентифицираш с врага си? Не е ли възможно ти да станеш врагът?

Фади се люлееше на пети и стъпала. Той бе на път да избухне окончателно.

— Осмеляваш се да намекваш…

— Нищо не намеквам, Фади. Повярвай ми. Това е въпрос на доверие, на вяра. Ако не ми се доверяваш, ако нямаш вяра в мен, отпрати ме още сега. Ще си тръгна, без да кажа нито дума повече. Но ние сме се познавали през целия ни живот. Аз дължа всичко на теб. Както ти се стремиш да защитиш Карим ал Джамил, така и моето желание е да те защитя от всички опасности, вътре и извън „Дуджа“.

— Тогава тази твоя мания те е побъркала.

— Не е изключено. — Абуд ибн Азиз седна, както бе седял преди, без да се навежда или да трепери, което сигурно би накарало Фади да го ритне във водата. — Казвам само, че самоналожената изолация на Карим ал Джамил го превърна в сила сама за себе си. Не можеш да спориш по този въпрос. Може би това е единствено в твоя полза, както и двамата смятате. Но аз мисля, че връзката ви има един сериозен недостатък. Вие се храните един от друг. Няма посредник, няма трета страна, която да осигурява баланс. — Абуд ибн Азиз рискува да се изправи на краката си, бавно и внимателно. — Нека ти дам един пример. Моля те да се запиташ дали твоите мотиви и мотивите на Карим ал Джамил са чисти? Ти знаеш отговора: не са. Те са помрачени, изопачени от натрапчивото ви желание за мъст. Казвам ти, че ти и Карим ал Джамил трябва да забравите Джейсън Борн, трябва да забравите какво е станало с баща ви. Той бе велик човек, няма съмнение. Но неговите дни са отминали. Вашите са изгрели. Такъв е животът. Да се застане на пътя му е чиста арогантност. Рискуваш да бъдеш отнесен. Бъдещето трябва да е във фокуса, не миналото. Трябва да мислиш за твоите хора сега. Ти си нашият баща, нашият защитник, нашият спасител. Без теб ние сме прах във вятъра, ние сме нищо. Ти си нашата звезда. Но само ако мотивите ти отново станат чисти.

Дълго време след това нито един от двамата не издаде никакъв звук. За себе си Абуд ибн Азиз чувстваше, че огромна тежест се бе смъкнала от раменете му. Вярваше в аргументите си, във всяка дума от тях. Ако това трябваше да бъде краят му — така да бъде. Той щеше да умре, знаейки, че е изпълнил дълга си към своя водач и приятел.

Фади обаче вече не гледаше към него, не виждаше морето или светлините на Одеса, блещукащи в мрака. Взорът му отново бе обърнат навътре, същността му се бе насочила към дълбините, където, Абуд ибн Азиз подозираше — не, надяваше се с целия си ум, дори и на Карим ал Джамил не бе позволено да проникне.

С блокирането на всички компютри в ЦРУ адът се бе отприщил в централата. Всеки наличен служител на отдел „Сигнали и кодове“ получи заповед да работи върху проблема с компютърния вирус. Една трета от тях бяха изключили „Сентинел“ — защитната програма на ЦРУ — от мрежата, за да проведат серия от тестове: Останалите агенти използваха софтуер за откриване и унищожаване на вируси, за да минат по всяка вена и артерия от вътрешната мрежа на ЦРУ. Този софтуер, създаден от ДАРПА специално за управлението, използваше сложен евристичен алгоритъм, тоест се нагаждаше към решаването на отделните проблеми. Той се променяше, постепенно се адаптираше в зависимост от това с какъв вид вирус се сблъсква.

Сградите бяха напълно блокирани — никой не можеше да влиза или да излиза. Около полирана дървена маса в звукоизолираната овална заседателна зала срещу кабинета на Стария седяха девет мъже. Срещу всяко място имаше компютър и бутилки студена вода. Мъжът отляво на директора, шефът на отдел „Сигнали и кодове“, бе непрекъснато осведомяван за напредъка на своите трескаво работещи легиони.

Актуализираните сведения, които се появяваха на неговия монитор, биваха прочиствани, тоест направени разбираеми за неспециалистите в залата. Едва тогава излизаха на един от шестте плоски екрани, прикрепени към матовочерните, покрити с филц стени.

— Нищо не бива да излиза извън тази стая — каза директорът. Днес той чувстваше цялата тежест на своите шейсет и осем години. — Каквото става днес тук, си остава тук. — Годините го притискаха, сякаш носеше товара на Атлас на раменете си. Един ден, той знаеше, те щяха да пречупят гръбнака му. Но не и днес! Не и днес, по дяволите!

— Защитите на системата не са разбити — каза директорът на „Сигнали и кодове“. — Той продължаваше да проучва суровите данни, които минаваха на монитора пред него. — Този вирус, изглежда, не е дошъл отвън. Тестовете на „Сентинел“ са завършени. Защитата си върши работата, точно както е програмирана. Тя не е разбита. Повтарям, не е разбита.

— Тогава какво, по дяволите, стана? — излая директорът. Той вече благодареше на късмета си за това, че министърът на отбраната никога нямаше да научи нищо за тази пълна катастрофа.

Директорът на „Сигнали и кодове“ вдигна лъскавата си плешива глава.

— Доколкото можем да преценим на този етап, сме били атакувани отвътре.

— Отвътре? — възкликна недоверчиво Карим ал Джамил. Той седеше от дясната страна на Стария. — Нима твърдите, че имаме предател вътре в ЦРУ?

— Така изглежда — каза Роб Бат, шефът на отдел „Операции“ — най-влиятелният от седмината шефове на отдели.

— Роб, искам да проучиш това възможно най-скоро — каза Стария. — Потвърди го или ни увери, че сме чисти.

— Аз мога да се заема — каза Карим и веднага съжали.

Змийският поглед на Роб Бат се беше обърнал в негова посока.

— Нямаш ли си достатъчно работа, Мартин? — каза той меко.

Директорът прочисти гърлото си.

— Мартин, имам нужда ти да концентрираш всичките си усилия върху това да спрем „Дуджа“. — Последното нещо, от което се нуждаем сега, помисли си той кисело, бе вътрешна война. Обърна се към директора на „Сигнали и кодове“. — Трябва да знам ориентировъчно кога компютрите ще бъдат възстановени.

— Може да отнеме един ден или повече.

— Не става — каза рязко Стария. — Нужно ми е някакво решение, така че отново да заработим до два часа.

Директорът на „Сигнали и кодове“ почеса плешивата си глава.

— Можем да превключим на поддържащата мрежа. Но това ще изисква да раздадем нови кодове за достъп на всички в сгра…

— Направи го! — каза директорът остро. Той удари по масата с длан. — Добре, господа. Всички знаем какво трябва да правим. Нека да се измъкнем от тази кофти ситуация, преди да се е размирисала!

Борн, периодично губейки съзнание, отново бе посетен от събития от миналото му, които го преследваха от смъртта на Мари насам.

Той е в Одеса, тича. Нощ е, студеният солен вятър, който нахлува откъм Черно море, забавя движението му по калдъръмената улица. Тя е в ръцете му — младата жена, чиято кръв изтичаше светкавично. Той вижда раната, пробита от куршум, знае, че тя умира. В момента, в който той си го мисли, очите й се отварят. Те са избледнели, зениците са разширени от болка. Тя се опитва да го види в тъмнината, докато животът й си отива.

Той не може да стори нищо, нищо, освен да я отнесе от площада, където е простреляна. Устата й помръдва. Тя не може да издаде звук. Притиска ухо до отворената й уста, но само се изцапва с кръв.

Гласът й, крехък като стъкло, отеква в тъпанчетата му, но това, което чува, е звукът на морето, което приижда и се отдръпва. Дъхът й секва. Всичко, което остава, е неравномерният ритъм на ботушите му върху калдъръма…

Той залита, пада. Пълзи, докато гърбът му не опира в мръсна тухлена стена. Не може да я пусне. Коя е тя? Гледа надолу към нея, опитва се да се концентрира. Ако можеше да я върне към живота, ако можеше да я попита коя е. Можех да я спася, мисли си той отчаяно.

И сега, за миг, той държи Мари в ръцете си. Кръвта я няма, но животът не се е върнал. Мари е мъртва. Можех да я спася, мисли си той отчаяно.

Той се събужда, облян в сълзи за изгубената си любов, за изгубения си живот.

— Трябваше да те спася!

Изведнъж разбира защо фрагментът от спомена му го е върнал към момента на смъртта на Мари.

Това, което го парализира, е вина. Вина, че не е бил там, за да спаси Мари. Следователно е имал шанс да спаси окървавената жена, но не го е сторил.

— Мартин, само една дума.

Карим ал Джамил се обърна и видя, че Роб Бат го гледа. Директорът на отдел „Операции“ не бе напуснал като всички останали заседателната зала. Сега в затъмненото помещение останаха само той и Карим.

Карим го гледаше с умишлено неутрално изражение.

— Както ти самият каза, Роб, имам много работа за вършене.

Бат имаше ръце като сатъри. Дланите бяха неестествено тъмни, сякаш бяха постоянно изцапани с кръв. Сега той ги разпери. Това обичайно бе помирителен жест, но в тази демонстрация на сурова животинска сила имаше нещо неясно заплашително, сякаш той бе доминиращият мъжки в стадото и се подготвяше за атака.

— Направи ми това удоволствие. Ще отнеме само минута.

Карим се върна, седна на масата срещу него. Бат бе от хората, които с мъка понасят да са затворени в офис. Носеше костюма си, сякаш платът отвътре беше осеян с иглички. Неговото сурово, дълбоко набраздено, загоряло от слънцето лице можеше да е резултат както от каране на ски в Гщад, така и от убийства в афганистанските планини. Карим намираше всичко това за любопитно. Самият той прекара толкова време в изискани шивашки ателиета, докато го нагласят в елегантни западни дрехи, че костюмът му от „Севил Роу“ му прилягаше като бурнус.

Сключи пръсти и извика на лицето си нещо като усмивка.

— Какво мога да направя за теб, Роб?

— Честно казано, малко съм разтревожен. — Бат очевидно не се притесняваше да кара направо, но може би приказките не бяха силната му страна.

Карим, чийто пулс се бе ускорил, запази учтивия си тон.

— В какъв смисъл?

— Е, ти преживя доста труден период. Честно казано, мнението ми беше, че няма да е зле да си вземеш няколко седмици отпуска — да си отпочинеш, да те прегледат и други лекари.

— Психиатри, имаш предвид.

Бат продължи, сякаш не го бе чул.

— Но директорът беше на друго мнение. Според него работата ти била твърде ценна — особено в тази криза. — Устните му се разтеглиха в нещо, което при друг би могло да мине за усмивка. — Но ти току-що изяви желание да се включиш в моето разследване за това кой, по дяволите, е качил вируса. — Тези змийски очи, черни като вулканична лава, пронизаха Карим. — Никога досега не си навлизал в моя територия. Всъщност имахме споразумение да не се пречкаме един на друг.

Карим не каза нищо. Ами ако това изявление бе клопка? Ако Линдрос и Бат никога не са сключвали такова споразумение?

— Бих искал да знам защо наруши уговорката ни — каза Бат. — Бих искал да знам защо, в сегашното ти положение, би искал да поемеш дори още повече работа. — Гласът му се сниши и същевременно потече по-бавен, като изстуден мед. Ако беше животно, сега щеше да е тръгнал да обикаля около Карим в изчакване на сгоден момент.

— Извини ме. Просто исках да помогна, затова предложих. Нямаше…

Главата на Бат се наклони напред толкова рязко, че Карим едва потисна порива си да се отдръпне.

— Виждаш ли, Мартин, загрижен съм за теб. — Устните на Бат, и без това тънки, бяха стиснати в безкръвни линии. — Но за разлика от нашия несравним ръководител, който те обича като син, който ти прощава всичко, моята загриженост е по-скоро като на по-възрастен брат към по-млад.

Бат отпусна на масата между тях огромните си като сопи ръце, раздалечени една от друга.

— Ти живя с врага, Мартин. Врагът се опитваше да те прецака. Аз го знам и ти го знаеш. Знаеш ли откъде го знам? Знаеш ли?

— Сигурен съм, че резултатите от тестовете ми…

— Майната им на резултатите — прекъсна го Бат. — Резултатите от тестовете са за учени, каквито ти и аз със сигурност не сме. Тези момчета продължават да обсъждат и анализират резултатите и няма да се разберат до второ пришествие. Ние бяхме принудени да приемем мнението на Джейсън Борн — човек, меко казано, нестабилен и по-точно — заплаха за правилата и дисциплината на ЦРУ. Но единствен той те познава толкова добре. Каква ирония, не мислиш ли? — Той наклони глава. — Защо, по дяволите, поддържаш връзка с него?

— Хвърли един поглед върху досието му — каза Карим. — Борн е по-ценен за мен — за нас, — отколкото цял куп от вашите агенти.

Аз да пея оди за възхвала на Джейсън Борн — ето това се казва ирония, помисли си той.

Бат продължи, все едно не го е чул.

— Разбери, Мартин, това, което ме тревожи, е поведението ти. В някои отношения всичко е наред — държиш се така, както си се държал винаги. Но в някои по-скрити и неуловими аспекти… — Той поклати глава. — Добре, нека просто кажем, че нещо не ми се връзва. На всички е ясно, че винаги си бил доста саможив. „Това е супер за нас“, казват шефовете на другите отдели. Не и аз. Аз те познавам. Ти си резервоар за идеи. Ти нямаш нужда от празните приказки и клюките, които се разменят в тези коридори и минават за приятелство.

Карим се запита дали не е дошъл моментът — възможност, която той, разбира се, бе предвидил в своя план, — когато някой от колегите на Линдрос ще стане подозрителен. Все пак бе преценил подобна вероятност като малка, тъй като престоят му в ЦРУ беше въпрос на броени дни. Пък и както спомена и самият Бат, Линдрос винаги е бил особняк и самотник. Въпреки минималния шанс обаче ето че дойде моментът, когато бе изправен пред решението как да неутрализира един шеф на отдел.

— Ако си забелязал нещо нестабилно в поведението ми, съм сигурен, че то се дължи на стреса от сегашната ситуация. Ако наистина ме бива в нещо, то е да отделям различните етапи на живота си. Уверявам те, че миналото не е проблем.

За момент настъпи мълчание. Карим имаше усещането, че към него се приближава свиреп звяр; вече бе толкова близо, че можеше да усети миризмата на мускус.

— Тогава приключихме, Мартин — кимна Бат. Изправи се, протегна ръка. — Доволен съм, че си поговорихме от сърце.

Когато Карим излезе, бе благодарен, че е оставил убедително доказателство за самоличността на „предателя“, иначе зъбите на Бат сигурно щяха да се впият в неговия врат…

— Здравей, Олександър. Добро момче.

Сорая, с тежка чанта, прехвърлена през рамо, се върна в скривалището, където бе оставила Борн с ужасяващото убеждение, че ще го открие мъртъв. В светлината на бензиновата лампа тя намери Борн жив, но в безсъзнание от загубата на кръв. Боксерът седеше неподвижно до него. Неговите влажни кафяви очи я потърсиха, сякаш молеше за помощ.

— Не се тревожи — каза тя едновременно и на Борн, и на кучето. — Сега съм тук.

Тя извади от чантата купчината дреболии, които бе получила от доктор Павлина: пластмасови банки, пълни с различни течности. Докосна челото на Борн, за да се увери, че няма температура, повтори си наум указанията, дадени от доктор Павлина.

Разкъса найлонова опаковка, извади игла и я вкара във вена на лявата му ръка. Постави абокат и нагласи в отвора му края на тръбичката, водеща до първата банка с течност, в която имаше разтвор с два широкоспектърни антибиотика. После махна прогизналата от кръв импровизирана превръзка, проми раната обилно със стерилен физиологичен разтвор. Лекарката я бе предупредила, че антисептичното вещество само ще забави оздравяването.

След това, като приближи лампата, огледа мястото за чужди тела — конци, парченца плат и подобни. Не откри нищо, за нейно голямо облекчение. Но имаше малко мъртва тъкан по ръбовете, която трябваше да изреже с хирургически ножици.

Стиснала тънката, извита игла за дръжката, тя проби кожата и изтегли найлоновия конец през нея. Много внимателно събра двата края на раната и пристегна по начина, показан й от доктор Павлина. Увери се, че не е притиснала прекалено плътно краищата, понеже това би увеличило риска от инфекции. Когато свърши, върза последния шев и отряза остатъка от найлоновия конец. Най-накрая постави стерилен тампон върху произведението си и го уви с бинт няколко пъти, за да фиксира тампона на място.

Дотогава банката с антибиотиците вече бе изтекла; тя я откачи и включи абоката към банка с хидратиращи и хранителни течности.

След по-малко от час Борн вече спеше нормално. Още час по-късно започна да се съвзема.

Отвори очи. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли къде си?

— Ти се върна — прошепна той.

— Обещах ти, нали?

— Фади?

— Не знам. Убих един милиционер, но не видях други хора. Мисля, че всички са се отказали.

Очите му се затвориха за момент.

— Аз си спомних, Сорая. Спомних си.

— Почивай сега, ще говорим по-късно — поклати глава тя.

— Не. — На лицето му бе изписано изражение на мрачна концентрация. — Трябва да говорим. Сега.

Какво ставаше с него? Още със събуждането се чувстваше различно, сякаш умът му бе освободен от някакъв недъг. Сякаш се бе измъкнал от бездънна пропаст, в която е съжителствал с неясни гласове и натрапчиви импулси. Пулсиращата болка си бе отишла, както и повтарящите се фрази. Съвършено ясно помнеше какво му беше казал доктор Съндърланд за това как възникват спомените, как някаква неестествена мозъчна активност, предизвикана от травма или извънредни обстоятелства, би могла да засегне тяхното създаване и възкресяване.

— За пръв път осъзнавам каква глупост съм сторил, помисляйки си изобщо да изведа Чевик от килиите на „Тифон“ — каза той. — Имаше и други странни неща. За момент ослепяваща болка ме парализира, докато Фади бягаше.

— Когато Тим бе застрелян.

— Да. — Той се опита да седне, трепна от болка.

Сорая се приближи към него.

— Недей.

Вече беше невъзможно да го спре.

— Помогни ми да се изправя.

— Джейсън…

— Просто го направи.

Тя го обгърна с ръце и го издърпа нагоре, докато гърбът му опря в стената.

— Тази странни импулси ме вкараха в опасни ситуации — продължи той. — И при всички положения водеха до поведение, което бе в полза на Фади.

— Вероятно е съвпадение — каза тя.

Усмивката му бе почти болезнена.

— Сорая, ако животът ме е научил на нещо, това е, че съвпадението често е признак за заговор.

— Говориш като истински параноик — засмя се меко тя.

— Мога да те уверя, че именно параноята ме е запазила жив. — Борн се размърда. — Ами ако наистина съм попаднал на нещо?

— На какво например? — попита тя, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Да започнем от там — че причините за тези съвпадения, както ги наричаш, се коренят в заговор. Както казах, всичките ми действия носеха значителна изгода на Фади.

— Продължавай.

— Тези главоболия, повтарящите се фрази… всичко това започна след прегледа ми при онзи доктор Съндърланд, експерта по паметта, който Мартин ми препоръча.

Сорая се намръщи. Изведнъж установи, че в думите на Борн няма нищо смешно.

— Защо отиде при него?

— Тези откъслечни спомени за първото ми идване в Одеса направо ме побъркваха. Всъщност тогава дори не знаех, че това е Одеса, да не говорим, че съм бил там.

— Но как би могъл един спомен да е част от конспирацията, която описваш?

— Не знам.

— Струва ми се абсурдно. — Сорая осъзна, че се опитва да намери контрааргументи.

Борн махна с ръка.

— Да оставим това настрана. Когато връщах Мартин у дома, той ми каза, че трябва да дойда тук — на всяка цена — и да открия мъж на име Лермонтов. Представи ми го като банкер на „Дуджа“. Аргументите му бяха, че ако се справя с Лермонтов, парите на „Дуджа“ ще секнат.

— Добра логика — кимна Сорая.

— Сигурно би било така, ако Лермонтов съществуваше. Но той не съществува. — Изражението на Борн бе непроницаемо. — Не само това, но Фади знаеше за Лермонтов. Той знаеше, че Лермонтов е измислица!

— Така ли?

Борн се оттласна от стената, изправи се точно пред Сорая.

— Е, как е възможно Фади да е знаел за Лермонтов?

— Забравяш, че Линдрос е бил разпитван от „Дуджа“. Може би са го захранили с дезинформация.

— Това би било вариант, ако са знаели, че ще бъде спасен.

Сорая помисли за момент.

— Това за Лермонтов ме интересува. Линдрос ми спомена и на мен за него. Той е причината аз да съм тук. Но защо? Защо ни прати и двамата тук?

— За да гоним един призрак — каза Борн. — Преследването на Лермонтов бе просто уловка. Фади ни очакваше. Той знаеше, че идваме. Беше подготвен да ме убие — всъщност, доколкото мога да преценя, изпитваше необходимост да ме убие. Видях го в очите му, чух го в гласа му. Явно е чакал от дълго време да ме хване.

Сорая изглеждаше потресена.

— И още нещо — продължи Борн. — В самолета на връщане Мартин каза, че тези, които са го разпитвали, са питали много пъти за една мисия, чиято мишена е бил Хамид ибн Ашеф. Моя мисия. Той попита дали си я спомням.

— Джейсън, защо Линдрос е искал да научи за мисия, организирана от Алекс Конклин?

— Ти знаеш защо — каза Борн. — Фади и Мартин са свързани по някакъв начин.

— Моля?

— Както и доктор Съндърланд. — Имаше необорима логика в неговата теория. — Лечението на Съндърланд ми стори нещо, нещо, което ме накара да допускам грешки във важни моменти.

— Как е възможно това?

— Една от техниките за промиване на мозъка е да се използва цвят, звук, ключова дума или фраза, за да се предизвика определена реакция в субекта в по-късен момент.

Нищо за горене в тази дупка — тази фраза се беше въртяла в главата на Борн до побъркване.

Борн я каза на Сорая.

— Фади я използва. Тези думи отключваха главоболието. Фади знаеше задействащата фраза, която доктор Съндърланд бе поставил в моя мозък.

Мисията в Одеса за убийството на Хамид ибн Ашеф е ключът, Сорая. Всичко сочи към нея. — Кожата му бе сива, внезапно й се стори изтощен. — Заговорът е налице. Но каква е целта му?

— Няма начин да разберем как те са принудили Линдрос да им помогне.

— Не са. Познавам Мартин по-добре от всеки друг. Той не би могъл да бъде заставен да стане предател.

— Какво друго обяснение има?

— Ако човекът, когото спасих от „Дуджа“ и върнах в ЦРУ, ако човекът, за когото гарантирах, всъщност не е Мартин Линдрос?

— Окей, стига. — Вдигна ръце с дланите навън. — Току-що прекоси границата, която дели параноята от тежката психоза.

Той не й обърна внимание.

— Ако човекът, когото върнах у дома и който понастоящем ръководи „Тифон“, е измамник?

— Джейсън, това е невъзможно. Той изглежда като Линдрос, говори като Линдрос. За Бога, той премина през сканирането на ретината.

— Скенерът на ретината може да бъде измамен. Вярно, не е лесно да се направи — изисква имплантиране на ретина или на цяло око. Но ако този измамник си е направил труда да промени лицето си, имплантиране на ретина би било лесна работа.

Сорая поклати глава.

— Имаш ли представа какви последици би имало това, за което говориш? Един измамник в централата на ЦРУ, който контролира над хиляда агенти по цял свят. Казвам ти го пак — невъзможно е, чиста лудост.

— Точно затова е проработило. Ти, аз, всеки в „Тифон“ и в ЦРУ — всички ние сме били манипулирани, подведени. Това, в края на краищата, е бил планът. Докато ние сме търчали насам-натам по света, Фади е бил свободен да прехвърля нелегално свои хора в САЩ, да транспортира ядреното съоръжение — на части, без съмнение — до мястото, където смятат да го взривят.

— Това, което казваш, е чудовищно. — Сорая бе зашеметена, шокирана. — Никой няма да ти повярва. Главата ми дори не може да го побере. — Тя седна на ръба на нара. — Виж, ти загуби много кръв. Изтощен си, не разсъждаваш ясно. Трябва да поспиш и после…

— Има един сигурен начин да се уверим дали този Мартин Линдрос, когото върнах обратно, е истински или е измамник — продължи Борн, без да обръща внимание на думите й. — Трябва да намеря истинския Мартин Линдрос. Ако съм прав, значи той е все още жив. Измамникът има нужда от него жив. — Той започна: да се измъква от леглото. — Ние трябва да…

Внезапно зашеметен, той бе принуден да спре; нещо сякаш го блъсна назад към стената. Сорая го сложи да легне. Клепачите му натежаха от умора.

— Каквото и да решим да предприемем, точно сега имаш нужда от почивка. И двамата сме изтощени, а ти трябва да се лекуваш.

Секунда по-късно сънят го завладя. Сорая се просна на пода край нара. Тя разпери ръце, Олександър се сгуши до гърдите й. Беше изпълнена с тревога и лошо предчувствие. Ами ако Борн беше прав? Последствията от една такава схема биха били ужасяващи, немислими. Тази мисъл завладя съзнанието й изцяло.

— О, Олександър — прошепна. — Какво да правим?

Боксерът вдигна муцуната си към нея, облиза лицето й.

Тя затвори очи, започна да диша по-дълбоко. Постепенно, усещайки успокояващото равномерно туптене на сърцето на Олександър, тя се предаде на съня.

Двайсета глава

Матю Лърнър и Джон Мюлер се бяха запознали преди десет години случайно в един публичен дом в Банкок. Двамата мъже имаха много общо помежду си, освен ходенето по курви, пиенето и убиването. Както и Лърнър, Мюлер бе самотник, самороден гений в тактическите операции и стратегическите анализи. В момента, в който се срещнаха, те разпознаха нещо един в друг, което ги привлече, макар Лърнър да бе от ЦРУ, а Мюлер от АНС.

Лърнър, който вървеше към терминала на летището в Одеса, приближавайки се към мишената си, си мислеше за Джон Мюлер и за всичко, което Мюлер го бе научил. Точно тогава телефонът му иззвъня. Беше Уелър от вашингтонската полиция, където Лърнър имаше много сътрудници.

— Какво става? — попита Лърнър, щом разпозна гласа на сержанта.

— Реших, че би искал да знаеш. Овъртън е изчезнал.

Лърнър спря, подхвърлян от потока пристигащи и заминаващи пътници.

— Какво?

— Не се е явил за смяната си. Нито си вдига телефона. Не се е прибирал у дома. Потънал е вдън земя, Мат.

Мозъкът на Лърнър заработи трескаво, мярна двама минаващи милиционери. Те спряха за момент да поговорят със свой колега, който приближаваше отсреща, след това продължиха — погледите им бяха бдителни.

След продължителното мълчание Уелър рискува да каже още нещо.

— Овъртън работеше по твой случай, нали?

— Това беше преди известно време — каза Лърнър. Това, което Овъртън правеше за него, не бе работа на Уелър. — Хей, благодаря ти за сведенията.

— За това ми плашат — каза Уелър, преди да затвори слушалката.

Лърнър се вкопчи в дипломатическото си куфарче и продължи към терминала. Инстинктът му подсказваше, че Овъртън не просто е изчезнал той бе мъртъв. Въпросът, който си задаваше, е как Ан Хелд го е убила. Защото знаеше с категоричност — както че се намираше на терминала на одеското летище, — че именно Хелд стои зад смъртта на Овъртън.

Сега трябваше да обмисли вероятността да е подценил сериозно кучката. Ясно бе, че не се е уплашила от проникването на Овъртън в дома й. Както и че е решила да отвърне на удара. Лошото беше, че той е толкова далеч. Би му доставило удоволствие да премери сили с нея. Но за момента преследваше по-едра риба.

Извади телефона си и набра номер във Вашингтон, който не бе включен в телефонния му указател. Почака малко, докато обаждането премине през обичайните мерки за сигурност. След това чу познат глас:

— Здравей, Мат.

— Здрасти, Джон. Имам интересна задача за теб.

Джон Мюлер се засмя.

— При теб всички задачи са интересни, Мат.

Така си беше. Накратко Лърнър описа Ан Хелд, осведоми Мюлер за развитието на ситуацията досега.

— Усложненията те хванаха неподготвен, а?

— Подцених я — призна Лърнър. Двамата с Джон нямаха тайни един от друг. — Не прави същата грешка.

— Разбрано. Ще се погрижа за нея.

— Наистина го имай предвид, Джон. Тя е опасна кучка. Разполага с ресурси, за които дори не подозирам. Никога не съм си представял, че е способна да отстрани Овъртън. Но не прави нищо, преди да говориш с министъра. Играта си е негова, решението дали да действаме или не — също.

Доктор Павлина го чакаше точно зад линията на гишетата на служба „Митници и имиграция“. Лърнър не се бе замислял, но по името й би трябвало да е разбрал, че е жена. Сега тя бе резидентът на ЦРУ в Одеса. Жена. Лърнър си отбеляза наум да направи нещо по въпроса, когато се върне обратно във Вашингтон.

Доктор Павлина бе привлекателна жена, висока, едрогърда, внушителна, гъстата й тъмна коса бе посребряла, макар по лицето й да не личеше да е на повече от четирийсет години.

Прекосиха терминала и излязоха навън в следобеда, който се оказа по-горещ, отколкото си бе представял. За пръв път идваше в Одеса. Беше очаквал по-скоро московско време, каквото на няколко пъти му се бе налагало да изтърпи с мъка.

— Вие сте късметлия, господин Лърнър — каза доктор Павлина, докато прекосяваха улицата към паркинга. — Попаднах на този Борн, когото търсите. Не директно, но разбрах, че е ранен. Наръган е с нож отстрани на торса. Не са засегнати важни органи, но раната е доста дълбока. Загубил е много кръв.

— Откъде знаете всичко това, щом не сте влязла в директен контакт с него?

— За щастие, той не е сам, а с човек от нашите. Сорая Мур. Позвъни на вратата ми снощи. Борн бил зле и не могъл да я придружи, така ми каза. Дадох й антибиотици, медицински конци и такива неща.

— Къде са двамата сега?

— Не ми каза и аз не питах. Стандартна процедура.

— Жалко — каза Лърнър и наистина съжаляваше. Интересно, какво, по дяволите, прави Сорая тук? Как е разбрала къде е Борн, освен ако Мартин Линдрос не я е изпратил? Но защо би го сторил? Всички знаеха, че Борн работи сам. Задачата нямаше смисъл. Лърнър би предпочел да се обади на Линдрос и да го пита за решението му, но, разбира се, не можеше. Пътуването му до тук беше тайна и това бе ясно обяснено на доктор Павлина, когато Стария й бе позвънил.

Те спряха пред нова сребриста шкода „Октавия RS“ — малка, но спретната спортна кола. Доктор Павлина я отключи и двамата се качиха.

— Лично директорът ми нареди да ви окажа цялата помощ, която бих могла да организирам. — Доктор Павлина тръгна да напуска паркинга, като на изхода плати талона за престой. — Има някои новини. Изглежда, милицията издирва Борн за убийството на четирима души.

— Това означава, че е принуден да се измъкне от Одеса възможно най-бързо и безшумно.

— На негово място бих го направила. — Тя изчака пролука в трафика и потегли.

Опитното око на Лърнър оглеждаше всичко наоколо.

— Градът е относително голям. Сигурен съм, че има много начини за измъкване.

— Естествено — кимна доктор Павлина. — Но той ще може да използва много малко от тях. Например на летището има засилено наблюдение. Този вариант отпада.

— Не бъдете толкова сигурна. Този човек е дяволски добър хамелеон.

Доктор Павлина мина в лявото платно и ускори.

— Забравяте, че е ранен доста зле. Милицията също е научила някак си за това. Би било твърде рисковано.

— Тогава какво остава? — попита Лърнър. — Влак, кола?

— Нито едно от двете. Железопътната система няма да го изведе от Украйна, а шофирането ще отнеме твърде много време и ще носи твърде много рискове — милиционерски блокади и подобни.

— Значи остава вариантът по море.

Доктор Павлина кимна.

— Има пътнически ферибот от Одеса за Истанбул, но само веднъж седмично. Борн ще трябва да се крие четири дни, преди следващият да отплува. — Тя помисли за момент, докато увеличаваше още скоростта. — Основният източник на доходи за Одеса е търговията. По няколко пъти на ден от пристанището тръгват товарни и железопътни фериботи с различни дестинации: България, Грузия, Турция, Кипър, Египет. Мерките за сигурност са относително хлабави. Според мен това е най-добрият вариант за него.

— Тогава по-добре ни откарайте първо там — каза Лърнър — или със сигурност ще го изтървем.

Евгений Фьодорович влезе устремено в пазара за селскостопански продукти „Привоз“. Той се запъти директно към щандовете за яйца, без да спре на обичайните си места, за да попуши и да побъбри с приятелчетата си. Тази сутрин нямаше време за тях, нямаше време за нищо друго, освен да се измъкне от Одеса.

Магда, съсобственичката на павилиона, вече бе там. Яйцата се произвеждаха в личното й стопанство. Парите осигуряваше той.

— Идвал ли е някой да пита за мен? — попита я, щом заобиколи зад щанда.

Тя вадеше яйцата от кошовете, разделяйки ги по цвят и размер.

— Не, тихо е като в гробище.

— Защо използва тази фраза?

Нещо в тона му я накара да спре работата си и да го погледне.

— Евгений Фьодорович, станало ли е нещо?

— Нищо. — Той бе зает да събира личните си вещи.

— Хм. Изглеждаш сякаш си видял слънцето посред нощ. — Тя опря юмруци на широките си хълбоци. — И накъде си се запътил? Днес е сряда, ще бъдем затрупани с работа от сутринта до залез-слънце.

— Трябва да реша един бизнес въпрос — каза той бързо.

Тя му препречи пътя.

— Хич не си и помисляй да ме зарежеш просто така. Имаме споразумение.

— Извикай брат си да ти помага.

— Брат ми е идиот — изпъчи гърди Магда.

— Значи е идеален за тази работа.

Той я избута грубо от пътя си, докато лицето й все още се наливаше с кръв. Обръщайки гръб на цялата сцена, закрачи бързо, без да обръща внимание на нейните възмутени крясъци и на погледите на съседните продавачи.

Тази сутрин на път за пазара го застигна смразяващата новина, че Богдан Илич е бил застрелян, докато водел молдовеца Илиас Вода в клопката, поставена му от терориста Фади. На Евгений бяха платили добре, за да бъде примамката, която да доведе мишената — в този случай Вода — до мястото на срещата. Докато не бе получил обаждане тази сутрин от приятелите си в милицията, Евгений Фьодорович нямаше представа какво иска Фади от Илиас Вода, нито пък че ще се стигне до няколко убийства. Сега Богдан Илич бе мъртъв, заедно с трима от хората на Фади, и което бе най-лошото, един милиционер.

Евгений знаеше, че ако се стигне до арести, той ще е първият в списъка. Той бе последният човек в Одеса, който би могъл да издържи подробно разследване. Начинът му на живот — самият му живот — зависеше от това да е анонимен, да се крие в сенките. Излезеше ли на светло — край с него.

Затова сега бягаше, затова трябваше незабавно да прекъсне връзките с миналото си и да се премести, до възможност извън Украйна. Разбира се, първата му мисъл беше Истанбул. Човекът, който го бе наел за тази благодатна работа, беше в Истанбул. Тъй като Евгений бе единственият измъкнал се жив от това фиаско, може би онзи щеше да му даде работа. Да отиде при някой от сегашните си доставчици на дрога бе изключено. Сега цялата верига бе в опасност. Най-добре да прекрати отношения с тях и да започне наново. В списъка на Евгений Истанбул бе по-гостоприемно място от много други, за които можеше да се сети, особено по-близките.

Той бързаше през тълпите от хора, които бяха започнали да задръстват изходите. Косъмчетата по тила му го подбутваха да ускорява крачка — сякаш вече бе на мушката на неизвестен убиец.

Тъкмо минаваше покрай редица кафези, в които пилетата се щураха, сякаш вече бяха загубили главите си, когато мярна двама милиционери да си пробиват път през минувачите. Нямаше нужда да разпитва защо са там.

Аха да се скрие, когато измежду два кафеза изскочи една жена. Вече на ръба на паниката, Евгений неволно отстъпи назад, пръстите му се свиха около дръжката на пистолета.

— Милицията е тук, устроили са клопка — каза жената.

В нея имаше арабско излъчване, но това би могло да означава всичко. В жилите на половината от познатите му течеше и арабска кръв.

Тя направи настоятелен жест.

— Ела с мен. Мога да те измъкна от тук.

— Разсмиваш ме. Сигурно работиш за ССУ.

Той тръгна да се отдалечава от нея, в обратна посока на двамата милиционери, които бе видял.

— Те те чакат там — поклати глава Сорая.

— Не ти вярвам — продължи той.

Тя тръгна с него, като си пробиваше път през плътния поток от хора, докато успя да го изпревари. Изведнъж се закова на място и му направи знак с глава. Евгений усети как коремът му се свива на топка.

— Казах ти, че е капан, Евгений Фьодорович.

— Откъде знаеш името ми? Откъде знаеш, че милицията ме издирва?

— Моля те. Няма време. — Тя го дръпна за ръкава. — Оттук, бързо! Това е единствената ти надежда да се измъкнеш от тях.

Той кимна. Какво друго му оставаше? Тя го отведе обратно при кафезите с пилета, след това се шмугна между тях. Беше толкова тясно, че се наложи да се придвижват странично. Но пък редиците кафези, които се извисяваха едно ниво над главите им, ги правеха невидими за милиционерите, плъпнали из пазара.

Накрая се озоваха на улицата и пресякоха с бърз ход. Той забеляза, че се насочват към стара, очукана шкода.

— Моля те, седни отзад — каза му тя рязко, като се плъзна зад волана.

Обзет от сляпа паника, Евгений Фьодорович я послуша, качи се на задната седалка и затръшна вратата, а колата потегли. Тогава той осъзна, че някой седи неподвижно до него.

— Илиас Вода! — Гласът му прозвуча слабо.

— Този път яко си загазил. — Борн му взе пистолета и ножа.

— Какво? — Евгений Фьодорович, в шок от това, че е останал невъоръжен, успя дори в това си състояние да види колко пребледнял и измъчен изглежда Вода.

— В този град ти си тотално прецакан, товарищ — обърна се към него Борн.

Дерон често бе казвал, че понякога Тайрон е упорит като куче с кокал. В главата му идваха някакви идеи и той не можеше — или не искаше — да ги забрави, докато проблемът не бъде разрешен. Точно това стана, когато видя двамата души да насичат тялото, след това да изгарят автосервиза. Той проследи неизбежното развитие на нещата като най-заклетия фен на „Мюзик Айдъл“. Пожарната дойде, след това и ченгетата. Но нищо не бе останало вътре в бетонната сграда, освен пепел и въглени. Нещо повече, това бе североизточен Вашингтон, което означаваше, че на никого наистина не му пукаше. До един час полицаите се бяха отказали и с колективен израз на облекчение си бяха плюли на петите и бяха отпрашили към безопасните „бели“ квартали на града.

Но Тайрон знаеше какво бе станало. Не че някой го бе попитал. Не че той би им казал нещо, ако си бяха направили труда да говорят с него. Всъщност той не каза дори на Дерон, който току-що се бе завърнал от Флорида.

В неговия свят отнемаш ножа на противника си, след което го размазваш от бой, задето е проявил неуважение към теб или към сестра ти, или към гаджето ти, без значение. Така че на десет-единайсет години вече си си спечелил известно уважение, което нараства рязко, щом твоят покровител ти шитне евтин пистолет с увита в тиксо дръжка и заличени серийни номера.

Тогава, разбира се, ти трябва да го използваш, тъй като не искаш да бъдеш единственият смотаняк, с когото никой няма да ще да движи, или по-лошо — когото смятат за малоумен. Не е чак толкова трудно всъщност, защото нали вече си натрупал известен опит с компютърни екшън игри, така че знаеш какво е да гръмнеш някого в главата. И наистина, оказа се, че и на практика не е много по-различно. Само дето трябва да бъдеш предпазлив след това, да не би убийството да сложи край на кариерата ти.

И все пак вътре в него имаше нещо, някакво дразнещо чувство, че нещата биха могли да бъдат и по-различни. Това чувство тлееше и у Дерон, разбира се, който бе роден и отрасъл в квартала. Но той имаше нормална майка и баща, който го беше обичал, Тайрон не можеше съвсем да го разбере, камо ли да го изрази, но по някакъв начин подозираше, че тези неща имат значение. Защото Дерон бе отишъл да получи образование в света на белите и всички в квартала — включително Тайрон — веднага го бяха намразили заради смелостта му. Но когато той се върна, му простиха всичко, защото видяха, че не ги е изоставил, както се бяха опасявали. Заради това те го обичаха още повече и се навъртаха наоколо, за да го защитават.

Сега Тайрон, седейки под дървото срещу изгорелите останки от автосервиза, бе изправен едновременно пред рухването на мечтата си да превърне това място в своя база, и пред потискащата мисъл, че в края на краищата тази мечта не е била това, което е искал. Той се взираше в пустата, почерняла стена на овъглената сграда и тя му напомняше донякъде за собствения му живот.

Извади телефона си. Нямаше номера на мис А. Как да се свърже с нея, как да я уведоми, че има… как го беше нарекъл Дерон… да, разузнавателни данни за нея? Той и само той. Само да можеше да се срещне с нея, да повървят пак заедно. Той се застави да повярва, че това е всичко, което иска от нея. Все още не можеше да се изправи пред истината.

Позвъни на 411. Единственият включен в указателя номер на ЦРУ беше на т.нар. Служба за връзки с обществеността. Тайрон знаеше, че това не е сериозно, но въпреки това го набра. Още веднъж животът бе отказал да му даде право на избор.

— Да, моля, какво обичате? — попита делово младежкият глас на бял мъж.

— Опитвам се да намеря един агент, с когото говорих преди два дни — каза Тайрон, изведнъж почувствал смущение от акцента си от гетото.

— Името на агента?

— Сорая Мур.

— Изчакайте един момент, моля.

Тайрон чу някакво прещракване и изведнъж го обзе параноя. Стана от мястото си и тръгна надолу по улицата.

— Сър? Бихте ли ми дали името и телефона си, моля?

Параноята го обхвана с пълна сила. Ускори крачка, сякаш така би могъл да избегне разпита.

— Искам само да поговоря…

— Ако ми дадете името и номера си, ще се постарая агент Мур да получи съобщението ви.

В този момент Тайрон се почувства притиснат от всички страни в един свят, който му бе съвсем непознат.

— Само й кажете, че знам нещо за оня, дето й се беше лепнал.

— Извинете, сър, не ви разбрах — какво точно знаете?

Тайрон усети, че допусна да използват собственото му невежество като оръжие и той бе безсилен срещу това. По дефиниция неговият свят бе скрит от останалия, по-голям свят. Някога той се гордееше с това. Сега изведнъж разбра, че е слабост.

Той повтори казаното и затвори. Отвратен, хвърли телефона в канала, отбелязвайки си наум да накара Ди Джей Танк да му донесе нов апарат. Старият току-що беше станал твърде напечен.

— Кой си ти наистина? — попита Евгений Фьодорович вяло.

— Какво значение има? — каза Борн.

— Предполагам, че няма — Евгений гледаше през прозореца, докато минаваха през града. Всеки път, когато виждаше милиционерска кола или милиционер, мускулите му се стягаха. — Ти дори не си молдовец, нали?

— Аверът ти, Богдан Илич, се опита да ме убие. — Борн, вторачен внимателно в лицето на другия, каза: — Изглеждаш изненадан.

— Днес — отвърна Евгений Фьодорович — нищо не може да ме изненада.

— Кой те нае? — попита Борн остро.

Евгений извърна глава.

— Не очакваш да ти кажа, нали?

— Саудитецът ли беше — Фади?

— Не познавам никакъв Фади.

— Но познаваше Едор Владовйч Лермонтов — измисления наркобарон.

— Всъщност никога не съм ти казвал, че го познавам. — Евгений Фьодорович се огледа. Съдейки по слънцето, явно се бяха насочили на югозапад. — Къде отиваме?

— На гробищата.

Евгени остана равнодушен.

— Значи е време да си кажа молитвите.

— Непременно.

Сорая караше уверено и бързо, но без да превишава разрешената скорост. Последното, от което се нуждаеха, бе да привлекат вниманието на някоя патрулка на пътната милиция. Постепенно оставиха зад гърба си градската част на Одеса и навлязоха сред редици огромни фабрики, складове и разпределителни станции.

След известно време линията на заводите прекъсваше за около три–четири километра. В празнината бе изникнало село, магазините и къщите в него изглеждаха миниатюрни и неуместни на фона на гигантските структури от двете му страни. В края на селото Сорая свърна по странична уличка, край която растяха дървета — някои естествени, други наскоро посадени от хората.

Олександър ги чакаше в предния двор на своя собственик и треньор — приятел на Сорая, — който в момента не се виждаше никъде. Боксерът вдигна глава, когато очуканата шкода сви в уличката. Дачата зад него бе средна по големина, построена в плитка долчинка, защитена околовръст от гъста ограда от ели и кипариси.

Когато Сорая спря, Олександър се изправи и се затича да ги посрещне. Той излая за поздрав, като видя Сорая да се показва от колата.

— Господи, какъв огромен звяр — възкликна тихо Евгений Фьодорович.

Борн му се усмихна.

— Добре дошъл на гробищата. — Той сграбчи украинеца за яката и го измъкна от задната седалка на двора.

Олександър, видял непознато лице, наостри уши, седна и изръмжа ниско и гърлено, оголил зъби.

— Нека ти представя твоя екзекутор. — Борн бутна Евгений към кучето.

Украинецът изглеждаше зашеметен.

— Кучето?

— Олександър наръфа лицето на Фади. И оттогава не е ял.

Евгений Фьодорович потръпна и затвори очи.

— Всичко, което искам, е да се махна оттук.

— Не е ли така с всички ни? — каза Борн и наистина го мислеше. — Просто ми кажи кой те нае.

Евгений Фьодорович избърса запотеното си лице.

— Той ще ме убие, сигурен съм.

Борн протегна ръка към боксера.

— Най-малкото, с него ще имаш по-голям шанс да оцелееш.

В този момент, както го бяха планирали, Сорая даде на Олександър знак с ръка. Изведнъж кучето скочи напред, носейки се директно към Евгений, който нададе висок, почти комичен писък.

В последния момент Борн се протегна и сграбчи животното за каишката. Движението му струваше повече, отколкото бе очаквал, и изпрати вълни от болка от раната отстрани на тялото му. Съумя да не даде външен израз на страданието си. Въпреки това видя очите на Сорая да четат по лицето му, сякаш бе отворена книга.

— Евгений Фьодорович — каза Борн, възстановил равновесието си, — както току-що можахте ясно да видите, Олександър е голям и силен. Ръцете ми се изморяват. Имате пет секунди, преди да го пусна.

Евгений, чийто мозък бе блокирал от ужас, взе решение след три секунди.

— Добре, дръжте това куче далеч от мен.

Борн тръгна към него, влачен от дърпащия се Олександър. Той видя очите на Евгений да се отварят достатъчно широко, така че се видя цялото им бяло.

— Кой ви нае, Евгений Фьодорович?

— Човек на име Несим Хатун. — Украинецът не сваляше поглед от боксера. — Той работи в Истанбул — квартал „Султанахмет“.

— Къде в „Султанахмет“?

Евгений се сви по-далеч от Олександър, на който Борн бе позволил да се вдигне на задните си крака. Така изправен, беше висок колкото украинеца.

— Не знам — проплака Евгений. — Кълна се. Казах ви всичко.

В момента, в който Борн пусна каишката на Олександър, боксерът изхвърча напред като стрела от обтегнат лък. Евгений Фьодорович изпищя. Бе повален на земята, а отпред на панталоните му изби петно.

Секунда по-късно Олександър седеше на гърдите му и го ближеше по лицето.

— Що се отнася до товарните пристанища, вариантите са, общо взето, два — каза доктор Павлина. — Одеса или Иличовск, който се намира на около седем километра югозападно.

— Какво е вашето предположение? — попита Матю Лърнър. Те бяха в нейната кола и пътуваха към северния край на Одеса, където бяха разположени корабостроителниците.

— Одеса, разбира се, е по-близо, но милицията сигурно го наблюдава. Иличовск изглежда привлекателен вариант просто защото е далеч от центъра на преследването. Сигурно ще има по-слабо милиционерско присъствие, ако въобще има някакво. Освен това пристанището е по-голямо и по-натоварено, фериботите отпътуват по-редовно.

— Иличовск тогава.

Тя се престрои, готова да направи завой, така че да могат да се насочат на юг.

— Единственият проблем за тях ще бъдат милиционерските блокади.

Изоставила главния път, Сорая караше по задни улички, дори по алеи, през които шкодата можеше да се промъкне.

— Дори и така — каза Борн — не бих изключил вероятността да попаднем на блокада по пътя за Иличовск.

Оставиха Евгений Фьодорович в предния двор на приятеля на Сорая, охраняван засега от Олександър. След три часа, когато освобождаването му щеше да бъде без значение за тях, приятелят на Сорая щеше да го пусне.

— Как се чувстваш? — Сорая караше по тесни улички със складове, наредени от двете страни. Виждаха портала и плаващите кранове на пристанището в Иличовск, които се извисяваха като вратове на динозаври. По този маршрут беше по-бавно, но и по-сигурно, отколкото по главния път.

— Добре съм — отвърна той, но тя можеше да усети, че лъже. Лицето му все още бе бледо, белязано от болка, дишането му беше накъсано, по-плитко от нормалното.

— Радвам се да го чуя — каза тя със силна ирония. — Тъй като независимо дали ти харесва или не, ние ще стигнем до онази блокада след около три минути.

Той погледна напред. Имаше няколко спрени коли и камиони, които чакаха на опашка, за да минат през пролука между две бронирани милиционерски коли, паркирани перпендикулярно на улицата. Двама милиционери в снаряжение за спецакции разпитваха пътуващите в колите, надничаха в багажниците им и проверяваха товарните отделения на камионите и надничаха под каросериите. Бяха сериозни, работеха бавно, методично, старателно. Беше ясно, че не оставят нищо на случайността.

Сорая поклати глава.

— Не можем да се измъкнем от тук, няма друг път, който да хвана. Водата ни е отдясно, главната магистрала отляво. — Тя погледна в страничното си огледало към колоната от превозни средства, образувала се зад нея. Имаше още една милиционерска кола. — Не мога дори да обърна, без да рискувам да ме спрат.

— Време е за план Б — каза Борн мрачно. — Ти наблюдавай ченгетата зад нас. Аз ще държа под око тези отпред.

Валерий Петровия, който току-що бе пуснал една вода срещу каменната стена на една страда, се връщаше на поста си. Двамата с партньора му бяха изпратени да се уверят, че нито едно превозно средство на опашката пред блокадата няма да се опита да направи обратен завой. Той си мислеше с известно отвращение за тази мизерна задача, тревожеше се, че са му я дали, тъй като бе ядосал сержанта си, защото — което си беше факт — го биеше на зарове и на карти и всеки път му измъкваше по 600 рубли. Освен това беше вярно, че сержантът наистина беше отмъстително копеле. Ето, като се замисли човек какво стори с бедния Михаил Арканович, задето клетият Михаил погрешка му беше изял пирогите — отвратителни между другото, по думите на самия Михаил Арканович, силно вкиснат от цялата история.

Валерий Петрович обмисляше различни начини как да поправи нещата, които се скапваха все повече и повече, когато видя някой да се измъква от една очукана шкода на седем коли от началото на опашката. С разпалено любопитство Валерий Петрович тръгна покрай фасадите на складовете, без да изпуска от очи фигурата. Тъкмо различи, че човекът е мъж, когато онзи се вмъкна в зарината с боклуци уличка между две сгради. Като хвърли поглед напред-назад, Валерий Петрович осъзна, че никой друг не е забелязал мъжа.

За частица от секундата се поколеба дали да не използва радиостанцията си и да уведоми партньора си за подозрителната фигура. Още толкова време му отне, докато осъзнае, че това е билетът му да си възвърне благоразположението на сержанта. Стигнал до този извод, той със сигурност нямаше да пропусне възможността да се изплъзне измежду пръстите му, като позволи на някой друг да залови подозрителния тип, който беше много вероятно да се окаже търсеният беглец. Валерий нямаше намерение да се превърне в следващия Михаил Арканович, така че, извадил пистолет, облизвайки устните си като вълк, който се готви да разкъса неподозиращата плячка, продължи с бърза крачка, изпълнен с нетърпение.

Като се огледа набързо зад линията на складовете, Борн вече бе измислил най-добрия маршрут да заобиколи блокадата. При нормални обстоятелства това не би било проблем. Трудността беше, че сега обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Разбира се, той бе раняван и по-рано на мисии — всъщност много пъти. Но рядко толкова сериозно. След пътуването с колата до дома на дресьора на кучето той почувства, че го втриса. Сега усети студени вълни да минават през тялото му. Челото му бе горещо, устата му — суха. Нуждаеше се не само от почивка, но и от още антибиотици — пълен курс, — за да се възстанови напълно от слабостта, причинена му от раната с нож.

Почивката, разбира се, бе немислима. Набавянето на антибиотици беше проблематично. Ако не се налагаше спешно да се измъкне от Одеса, би могъл да отиде при лекаря на ЦРУ. Но това също бе немислимо за момента.

Сега се намираше в откритото пространство зад складовете. Широк павиран път водеше до редицата товарни докове. Тук-там бяха пръснати хладилни камиони и машини с ремаркета. Те или бяха паркирани край доковете, или изтеглени от далечната страна на пътя, където стояха, очаквайки завръщането на шофьорите си.

Докато се придвижваше към района отляво, успореден на блокадата от другата страна на сградите, той мина покрай два вилкови мотокара, трябваше да заобиколи още няколко, натоварени с големи контейнери, които бяха прехвърляни от един товарен док на друг.

Забеляза преследвача си — милиционер — като отражение в единия от мотокарите. Без да намали крачка, се изкатери с мъка на един от товарните докове, премина между две купчини кашони във вътрешността на един склад. Забеляза, че всички мъже носят табелки на пристанищни служители.

Стигна до съблекалнята. Смяната вече беше започнала и в облицованото с плочки помещение нямаше никого. Борн мина покрай редиците с шкафчета, като дърпаше произволни ключалки. Третото гардеробче му даде това, което търсеше: униформа на служител по поддръжката. Той я облече, през цялото време обливан от парещи вълни от болка, извиращи от раната в тялото му. Претърси униформата щателно, но не откри табелка с име. Знаеше как да реши този проблем. На излизане закачи един мъж, който влизаше в съблекалнята, и смотолеви някакво извинение. Докато бързаше обратно към товарния док, си сложи табелката, с която се беше сдобил на разминаване.

Огледа се, но не откри никаква следа от преследвача си. Тръгна покрай празните стоманени кабини на камионите, разтоварени на бетонните докове, където всяка клетка, варел или контейнер бяха проверявани за митическа декларация или фактура за товара.

— Стой! — се чу глас зад него. — Спри на място! — Той видя милиционера зад волана на един от празните мотокари. Милиционерът запали двигателя и се насочи право към него.

Макар че мотокарът не беше бърз, Борн бе в неизгодно положение. Той беше блокиран в относително тясно пространство, граничещо от едната страна с паркираните камиони, а от другата с ивица бетонни сгради с вид на бункери, където се помещаваха офисите на компаниите, собственици на складовете.

За момента всички наоколо бяха съсредоточени върху ангажиментите си; работата им беше твърде натоварена, за да забележат своенравния мотокар и неговата жертва, но това можеше да се промени всеки момент.

Борн се обърна и хукна. С всяка крачка мотокарът се приближаваше все повече към него не защото се движеше бързо, а защото Борн изпитваше парализираща болка. Той избегна мотокара веднъж, два пъти, върховете на вилките изпуснаха дъжд от искри, когато се остъргаха в една бетонна стена.

Наближаваше края на товарните докове, които бяха най-близко до блокадата. Видя огромен камион с ремарке, паркиран край последната платформа. Единственият шанс на Борн беше да се затича директно към страничната част на кабината и да се шмугне под нея в последния момент. Той би могъл да го стори, но едва ли не в последния момент претоварените мускули на левия му крак поддадоха от болка.

Борн залитна, блъсна се странично в кабината. Миг по-късно краищата на вилките пробиха боядисаната стомана от двете му страни и го приковаваха на място. Той се опита да се мушне отдолу, но не успя. Беше хванат здраво между двете вилки.

Опита се да се окопити, да забрави за болката, толкова омаломощаваща, че блокираше всичките му мисли. После милиционерът натисна газта и мотокарът тръгна напред. Остриетата се забиха още по-дълбоко в страничната част на кабината. Още секунда и Борн щеше да бъде смазан между мотокара и камиона.

Двайсет и първа глава

Борн изпусна въздуха си и се извърна. Същевременно притисна ръцете си към хоризонталните вилки, повдигна горната част на тялото си, после краката си над нивото на остриетата. Стъпи с разтворени крака върху металния праг отпред на кабината и се прехвърли върху предния капак.

Милиционерът включи мотокара на заден в опит да събори Борн, но вилките бяха пробили кабината и сега нещо там ги държеше здраво.

Видял удобна възможност, Борн се хвърли към пролуката. Милиционерът изтегли пистолета си, прицели се, но преди да успее да дръпне спусъка, Борн го изрита, носът на обувката му закачи лицето на милиционера и му счупи челюстта.

Борн грабна пистолета и нанесе още един удар в слънчевия сплит на мъжа, при което онзи се преви одве. Борн се обърна, скочи на земята и усети как отляво го пронизва остра болка.

Щом успя да се окопити, прескочи блокадата и се втурна през малка горичка, като за нула време излезе от другата й страна. Докато стигне до пътя, на няколко километра извън милиционерския обръч, беше задъхан и изтощен. Но там го посрещна очуканата шкода с отворени врати, вътре седеше Сорая и го гледаше с притеснение. Тя не го изпускаше от очи, докато той влезе вътре и затръшна вратата след себе си. Сорая включи на скорост и шкодата подскочи напред.

— Добре ли си? — попита го, докато очите й се местеха от него към пътя пред тях. — Какво, по дяволите, стана?

— Трябваше да премина към план В. А след това и към план Г.

— Нямаше такива варианти.

Борн се облегна назад.

— Именно.

С пристигането си в Иличовск, в чието небе започваха да се събират мрачни облаци, Лърнър пожела да отидат на кея при фериботите.

— Искам да проверя първия заминаващ ферибот, защото той се е насочил натам.

— Не ми се вярва. — Доктор Павлина управляваше колата през страничните улици към пристанището с увереността на човек, който го е правил много пъти преди това. — Пристанището си има поликлиника. Повярвайте ми, Борн има нужда от грижи, каквито би могъл да получи само в болница.

На Лърнър, който никога не бе получавал заповед от жена, не му се понрави идеята да приеме предложението на доктор Павлина. Всъщност не му се нравеше и това тя да го вози. Но за момента беше оправдано. Това обаче не означаваше, че нейната компетентност не го беше хвърлила в мрачно настроение.

Иличовск представляваше огромен градски пейзаж от ниски, равни, грозни сгради, огромни складове и силози, хладилни складове, терминали за контейнери и чудовищно високи кранове „Такраф“, носещи се из пристанището. На запад риболовни траулери стояха закотвени за разтоварване или за ремонт. Пристанището беше построено като дъга около естествен залив на Черно море. Състоеше се от седем комплекса за обработване на товари. Пет от тях бяха специализирани в области като стомана и чугун, тропически масла, дървесина, зеленчуци и течни масла. Един бе огромен силоз за зърно. Седмият бе за фериботи и „ро-ро“ съдове10. Ро-ро бе съкращение от „roll on-roll off“ което означаваше, че в централното пространство се помещаваха огромни контейнери от железопътни композиции и от влекачи, които бяха докарвани на ферибота и трупани във вътрешността му. Над това пространство бе отделението, което приютяваше пътниците, капитана и голяма част от екипажа. Основният недостатък в дизайна на ферибота бе неговата нестабилност. Два-три сантиметра вода в товарното отделение бяха достатъчни, за да започне да се клати и да потъне. Въпреки това никой друг морски съд не изпълняваше функциите му толкова ефективно, така че ро-ро съдовете продължаваха да бъдат използвани в цяла Азия и Близкия изток.

Поликлиниката се намираше някъде по средата между терминали 3 и 6. Тя бе в обикновена триетажна страда със строго утилитарни линии. Доктор Павлина паркира колата отстрани на поликлиниката и изгаси двигателя.

Тя се обърна към Лърнър.

— Ще отида сама. Така охраната няма да ми задава въпроси.

Когато посегна да отвори вратата, Лърнър я сграбчи за ръката.

— Мисля, че би било по-добре, ако дойда с вас.

Тя погледна надолу към ръката му за секунда, преди да каже:

— Усложнявате нещата. Нека аз се заема с това. Познавам хората тук.

Лърнър затегна хватката си и усмивката му разкри набор от много едри зъби.

— Щом познавате хората, докторе, значи охраната няма да ни задава въпроси, нали?

Тя му хвърли дълъг изпитателен поглед, сякаш го виждаше за първи път.

— Има ли проблем?

— Не и от моя страна.

Доктор Павлина измъкна ръката си от хватката му.

— Защото ако е така, би трябвало да го решим сега. Ние сме на мисия…

— Знам точно къде сме, докторе.

— … където недоразуменията и неразбирателствата могат да доведат до фатални грешки.

Лърнър излезе от колата, насочи се към предния вход на поликлиниката. Секунда по-късно той чу обувките на доктор Павлина да хрущят по чакъла, преди тя да го настигне на макадамовата настилка.

— Вие може да сте изпратен от директора, но аз съм резидентът тук.

— Засега — каза той небрежно.

— Това заплаха ли е? — Доктор Павлина не се поколеба. Мъже от един или друг тип се бяха опитвали да я сплашат още откакто бе малко момиче. Тя беше понесла удари, преди да се научи как да се бори със своя арсенал от оръжия.

— Вие сте под мое командване. Би трябвало да разбирате това.

Той спря за момент пред вратата.

— Разбирам, че ще имам проблеми с вас, докато съм тук.

— Лърнър, били ли сте женен?

— Женен и разведен. Щастливо.

— Защо ли не съм изненадана. — Когато тя се опита да мине покрай него, той отново я сграбчи.

Вие не харесвате много жените, нали? — каза доктор Павлина.

— Не и онези, които се мислят за мъже.

Като й показа ясно мнението си, той дръпна ръка.

Тя отвори вратата, но за момент препречи пътя му с тялото си.

— За Бога, дръжте си устата затворена, иначе ще застрашите прикритието ми. — Тя се дръпна настрана. — Дори недодялан човек като вас може да го разбере.

Под претекст, че иска да докладва за последните новини около мисията, Карим ал Джамил си издейства покана за закуска със Стария. Не че нямаше нови данни, но мисията бе тъпотия, така че и всичко, което той имаше да каже за нея, беше тъпотия. От друга страна, му доставяше удоволствие да сервира тъпотии на директора за закуска. Той обаче имаше да обмисля свои собствени разузнавателни данни. Спомените, имплантирани от доктор Вейнтроп, бяха довели Борн до мястото на засадата. Някак си обаче Борн се бе възстановил достатъчно, за да застреля четирима души и да се измъкне от Фади. Но не и преди Фади да го рани с нож отстрани. Дали Борн беше жив или мъртъв? Ако на Карим ал Джамил бе позволено да залага, той щеше да заложи на това, че е жив.

Но сега, когато той стигна до най-високия етаж на централата на ЦРУ, той принуди ума си да се върне към ролята на Мартин Линдрос.

Дори по време на криза Стария се хранеше там, където винаги го бе правил.

— Да бъде прикован на едно и също бюро, гледайки в един и същи монитор всеки ден, е достатъчно, за да се побърка човек — каза той, когато Карим ал Джамил седна срещу него. Етажът бе разделен на две. Западното крило бе заето от първокласен гимнастически салон и плувен басейн с олимпийски размери. Източното крило, където бяха сега, отделено със стена от другото, приютяваше помещения, до които нямаше достъп никой друг, освен Стария.

Там беше стаята, в която седмината шефове на дирекции бяха канени от време на време. Тя приличаше на оранжерия, с дебел теракотен под и високо ниво на влажност, за да се чувстват добре голямото разнообразие от тропически растения и орхидеи. Кой се грижеше за тях, бе обект на много спекулации и причудливи легенди. Основният проблем беше, че никой не знаеше кой обитава — ако въобще някой обитаваше — десетте или дванайсетте заключени помещения в източното крило, забранени за посещения.

Това, разбира се, беше първото посещение на Карим ал Джамил в Джербилския обръч, както го наричаха вътре в ЦРУ. Защо ли? Защото директорът държеше три джербила11 в разположени една до друга клетки. Във всяка клетка имаше по един джербил, привързан за колело, на което той се въртеше до безкрайност, подобно на агентите на ЦРУ.

Малцината директори на отдели, които бяха говорили на закуска със Стария, твърдяха, че той намира за успокояващо да наблюдава действията на джербилите, нещо като да гледа риба в аквариум. Сред агентите обаче имаше хипотеза, че директорът перверзно обича да си спомня, че като древногръцкия Сизиф работата на ЦРУ е без почести и без край.

— От друга страна — казваше Стария сега, — самата работа може да побърка човек.

Масата бе спретната с колосана бяла покривка, два комплекта от китайски костен порцелан, кошничка с кроасани и кифлички, две кани, едната със силно, прясно сварено кафе, другата с чай „Ърл Грей“, любимия на Стария.

Карим ал Джамил си сипа черно кафе, отпи. Директорът харесваше чая си с мляко и захар. Нямаше признаци за сервитьор, но метална количка стоеше край масата, а съдържанието й се поддържаше топло за хранещите се.

Като извади документите, Карим ал Джамил каза:

— Да започна ли с доклада сега или да изчакам Лърнър?

— Лърнър няма да се присъедини към нас — каза директорът загадъчно.

— Екипите „Скорпиън“ са на три четвърти от пътя до тяхната дестинация в района Шабуах, Южен Йемен — започна Карим ал Джамил. — Морските пехотинци бяха изпратени от Джибути. — Той хвърли поглед към часовника си. — Преди около двайсет минути те бяха на място в Шабуах, в очакване на заповеди от командирите на нашите екипи „Скорпиън“.

— Отлично. — Директорът си наля втора чаша чай, разбърка вътре сметана и захар. — Докъде стигнахме с локализирането на конкретното место на предаванията?

— Наредих на два отделни екипа от „Тифон“ да направят разбор на различни пакети от данни. В момента сме сигурни, че съоръжението на „Дуджа“ е някъде в радиус до 50 мили.

Директорът гледаше към клетките на тичащите джербили.

— Не можем ли да го засечем по-точно?

— Главният проблем са планините. Те объркват и отразяват сигналите. Но работим върху това.

Стария кимна отсъстващо.

— Сър, ако мога да попитам, за какво мислите?

За момент изглеждаше, че по-възрастният мъж не е чул. После главата на директора се завъртя, проницателните му очи срещнаха тези на Карим ал Джамил.

— Не знам, но чувствам, че пропускам нещо… нещо важно.

Карим ал Джамил продължи да диша равномерно, на лицето му се изписа изражение на внимателна загриженост.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, сър? Може би Лърнър…

— Никога не сме говорили за това, че той зае поста ми в „Тифон“.

— Теб те нямаше. „Тифон“ беше без ръководител.

— И вие поставихте външен човек на свободното място?

Директорът остави чашата си с грубо дрънчене.

— Съмняваш се в преценките ми, а, Мартин?

— Разбира се, че не. — Бъди внимателен, помисли си Карим ал Джамил. — Но беше изключително странно да го видя в моя стол, като се върнах.

Стария се намръщи.

— Да, мога да си представя.

— И сега, в разгара на тази огромна криза, той не може да бъде открит никъде.

— Вземи си за ядене, Мартин — каза директорът. — Аз съм гладен.

Карим ал Джамил отвори количката за храна, извади две чинии с пържени яйца и бекон. Той положи големи усилия, за да не повърне. Така и не можа да свикне със свински продукти или, в този случай, с яйца, пържени в масло. Когато постави една чиния пред директора, той каза:

— Ако има все още известно недоверие след моите изпитания, аз, естествено, разбирам.

— Не е това — каза Стария, отново прекалено остро.

Карим ал Джамил постави собствената си чиния на масата.

— Тогава какво е? Аз бих бил благодарен да разбера. Тези мистериозни случки с Матю Лърнър ме карат да се чувствам, сякаш съм изолиран.

— Виждайки колко много означава това за теб, Мартин, ще ти направя едно предложение.

Стария направи пауза, за да сдъвче една хапка бекон и яйца, преглътна и избърса лъщящите си устни в имитация на джентълменски маниери.

Карим ал Джамил почти почувства съжаление към истинския Мартин, който е трябвало да търпи подобно обидно поведение. И те наричат нас варвари.

— Знам, че имаш много задачи в момента — продължи най-после директорът. — Но ако би могъл да намериш начин да направиш някои дискретни проучвания за мен…

— За кого или какво?

Директорът си отряза парче от яйцата, постави спретнато отгоре една трета от парче бекон.

— В последно време до мен достигна чрез някои скрити канали, че имам вътрешен враг.

— След всичките тези години — отбеляза Карим ал Джамил — сигурно сте си създали някои врагове.

— Разбира се, че съм. Но един е специален. Трябва да те предупредя да бъдеш крайно предпазлив. Той е изключително влиятелен.

— Надявам се, че не е президентът — пошегува се Карим ал Джамил.

— Но, но си доста близо. — Стария бе напълно сериозен.

— Министърът на отбраната Ървин Рейнълд Холидей, известен като Бъд за всеки, който му целува задника. Аз много се съмнявам, че той контактува с хора, които имат изобщо някакво сходство с истински приятели.

— Че кой има истински приятели в този град!

Директорът се подсмихна разсеяно.

— Така си е. — Той натъпка вилицата с храна в устата си, прехвърли я в едната си буза, за да продължи да говори. — Но двамата с теб, Мартин, сме приятели. Близки при това. Така че това малко споразумение е между нас.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Знам, че мога, Мартин. Най-доброто нещо, което съм направил през последното десетилетие, е да ти помогна да се изкачиш на върха на йерархията в ЦРУ.

— Оценявам това, че ми вярвате, сър.

Директорът не даде признак, че е чул забележката на другия.

— След като Холидей и верния му питбул Лавал се опитаха да ме атакуват от засада във Военната зала, направих някои проучвания и това, което открих, беше, че двамата тихомълком създават паралелни разузнавателни структури. Те навлизат в наша територия.

— Което означава, че трябва да ги спрем.

Стария притвори очи.

— Да, така е, Мартин. И за съжаление те предприемат публичната си атака във възможно най-лошия момент: когато „Дуджа“ планира голямо нападение.

— Може би е умишлено, сър.

Директорът си помисли за атаката във Военната зала. Нямаше съмнение, че Холидей и Лавал се опитват да го злепоставят през президента. Той отново си помисли за президента, който седеше и наблюдаваше атаката и гарирането. Дали той вече бе на страната на министъра? Дали искаше ЦРУ да бъде поставено под контрола на Пентагона? Той потръпна при мисълта военни да контролират разузнаването. Не можеше да се предвиди какви правомощия щяха да получат Лавал и Холидей с новопридобитата си власт. Това бе основателна причина за разпределение на властта между Пентагона и ЦРУ. Без нея полицейската държава бе просто на една крачка разстояние.

— Какво търсите?

— Кирливи ризи. — Директорът преглътна. — Колкото повече, толкова по-весело.

Карим ал Джамил кимна.

— Ще имам нужда от някого.

— Който кажеш. Само посочи името.

— Ан Хелд.

Директорът бе слисан.

— Моята Ан Хелд? — Той поклати глава. — Избери си друг.

— Вие казахте да бъде дискретно. Не мога да използвам агент. Или Ан, или нищо.

Директорът се вгледа в него, сякаш се опитваше да разбере дали блъфира. Очевидно не успя.

— Добре — отстъпи той.

— Сега ми разкажете за Матю Лърнър.

Стария го погледна в очите.

— Става дума за Борн.

Последва дълъг, неловък момент, през който всичко, което можеше да се чуе, бе бръмченето на колелата, задвижвани от дванайсет крачета на джербили.

— Какво общо има Джейсън Борн с Матю Лърнър? — попита спокойно Карим ал Джамил.

Директорът остави вилицата и ножа си.

— Знам какво означава Борн за теб, Мартин. Ти имаш специална, макар и необяснима връзка с него. Но няма какво да се лъжем — той наистина трови ЦРУ по най-безобразен начин. Затова изпратих Матю Лърнър да го ликвидира.

За секунда Карим ал Джамил не можеше да повярва на ушите си. Директорът бе изпратил убиец да ликвидира Борн? Да отнеме на него и на брат му удовлетворението от едно дълго чакано и щателно планирано отмъщение? Не. Това нямаше да стане.

Убийственият гняв, който баща му наричаше Пустинен вятър, завладя сърцето му, разпали го, накара го да запламти, докато не се превърна в наточено острие. Единственият външен белег на това бурно вътрешно вълнение бе мимолетно разширяване на ноздрите, което неговият събеседник, зает с приборите си за хранене, пропусна да забележи.

Карим ал Джамил отряза хапка от яйцата и проследи с поглед как жълтъците се разтичат. Едно от тях имаше кърваво петно на гладката си повърхност.

— Взели сте радикално решение — каза той, щом почувства, че е овладял напълно емоциите си. — Нали ви казах, че нещата с него са под контрол.

— Замислих се и реших, че не е достатъчно.

— Трябваше да ми кажете.

— Ти само щеше да се опиташ да ме разубедиш — побърза да каже директорът. — Личеше си, че е доволен от това как добре се е справил с една сложна ситуация. — Сега е твърде късно. Не можеш да го спреш, Мартин, така че дори не се опитвай. — Той избърса устните си. — Доброто на групата е по-важно от желанията на отделния човек. Знаеш го не по-зле от всеки друг.

Карим ал Джамил се замисли над изключителната опасност, която водеше след себе си решението на директора. Освен че бе заплаха за тяхното лично отмъщение, присъствието на Лърнър в Одеса бе извънреден фактор, който той и Фади не бяха взели предвид. Промененият сценарий заплашваше изпълнението на плана. Той бе научил от Фади по кодиран канал, който вървеше успоредно с комуникациите на ЦРУ, че е ранил Борн. Ако не вземеха мерки, Лърнър би могъл да разбере това. Той, естествено, би се заинтересувал да открие самоличността на човека, сторил това. Ако пък установеше, че Борн вече е мъртъв, щеше да поиска да разбере кой е неговият убиец. И в двата случая това би довело до опасни усложнения.

— А взехте ли предвид възможността Борн да убие Лърнър? — рече Карим ал Джамил, като се дръпна от масата.

— Изпратих Лърнър заради репутацията му. — Стария вдигна чашата си, установи, че чаят е изстинал, и я остави обратно. — Вече няма мъже като него. Той е роден убиец.

Също като Борн, помисли си Карим ал Джамил с горчивина, която го изгаряше като киселина.

Сорая забеляза капките прясна кръв по седалката на колата.

— Явно си разкъсал някой шев — каза му. — Няма да минеш без незабавна медицинска помощ.

— Забрави — отсече Борн. — И двамата трябва да се измъкнем от тук. Милиционерският кордон около нас само ще се затяга. — Той погледна към пристанището. — Пък и откъде ще получа медицинска помощ тук?

— На пристанището има поликлиника.

Сорая прекоси Иличовск и паркира пред триетажна сграда до новичка шкода октавия. Тя видя как той потрепери на излизане от колата.

— По-добре да използваме страничния вход.

— Охраната не е проблем — успокои я той.

Като отвори хастара на палтото си, той извади малък пакет във вакуумирана опаковка. Разкъса го и извади тесте документи за самоличност. Прегледа ги набързо, макар че докато летеше насам, бе запомнил всички документи, които Дерон бе фалшифицирал за него.

— Казвам се Микола Петрович Таз. Генерал-лейтенант от Департамента за защита на националната държавност и борба с тероризма към ССУ. — Той се приближи към нея, хвана я за ръка. — Его какъв е сценарият: ти си моя затворничка, чеченска терористка.

— Добре, тогава ще си сложа поне кърпата на главата — каза Сорая.

— Никой дори няма да те погледне, камо ли да ти задава въпроси. Ще бъдат уплашени до смърт от теб.

Той отвори вратата, блъсна я грубо пред себе си. Почти веднага дежурният извика един охранител.

Борн извади документите си от ДЗНД.

— Генерал-лейтенант Туз. Ранен съм с нож и се нуждая от лекар. — Той видя очите на охранителя да се плъзгат към Сорая. — Тя е мой затворник. Чеченска терористка камикадзе.

Охранителят, с побледняло лице, кимна.

— Оттук, господин генерал.

Той каза нещо по радиостанцията си и ги преведе през няколко коридора, в гола стая за прегледи, типична за спешно отделение на болница.

— Свързах се с управителя на поликлиниката. — Той посочи към масата за прегледи. — Настанявайте се, господин генерал. — Очевидно нервен както от състоянието на Борн, така и от присъствието на Сорая, той извади пистолета си и го насочи към нея. — Застани там, така че генерал-лейтенантът да те вижда.

Борн пусна ръката на Сорая с почти недоловимо кимване. Тя отиде в ъгъла на стаята, седна на един стол с метални крака, а охранителят се опитваше да я държи под око, без да я гледа открито.

— Генерал-лейтенант от ССУ — каза управителят на поликлиниката иззад бюрото си. — Не може да е вашият човек.

— Ние ще решим това — каза Матю Лърнър на сносен руски.

Доктор Павлина му хвърли зъл поглед, преди да се обърне към управителя.

— Казахте, че има рана от нож.

— Така ме уведомиха — кимна управителят.

Доктор Павлина се изправи.

— Тогава смятам, че трябва да го видя.

— Двамата ще отидем — каза Лърнър. Той стоеше до вратата и от цялото му същество струеше на вълни невидима енергия. Приличаше на състезателен кон на старта.

— Не ми се струва разумно. — Доктор Павлина го каза преднамерено, специално за Лърнър.

— Съгласен съм. — Управителят се изправи, излезе иззад бюрото си. — Защото ако този пациент наистина е този, за когото се представя, аз ще го отнеса за нарушаване на протокола.

— Въпреки това — каза Лърнър — настоявам да придружа докторката.

— Ще ме принудите да извикам охраната — не отстъпи управителят. — Генерал-лейтенантът не ви знае какви сте и какво търсите тук. Всъщност той е в правото си да нареди да ви задържат или дори да ви застрелят. Не искам подобни инциденти в моята болница.

— Остани тук — каза доктор Павлина. — Ще ти се обадя веднага щом разбера самоличността му.

Лърнър не каза нищо, когато доктор Павлина и управителят излязоха от кабинета, но нямаше никакво намерение да стои безучастно, докато докторката поема инициативата. Тя нямаше представа защо той е в Одеса, защо преследва Борн. Той не се беше усъмнил нито за миг, че пациентът с прободната рана е точно Джейсън Борн. Генерал-лейтенант от ССУ с рана от нож в хълбока? Как пък не!

Нямаше да допусне доктор Павлина да прецака нещата. Първото, което тя щеше да каже на Борн, беше, че Лърнър е изпратен от Вашингтон по дирите му. Това щеше веднага да задейства предупредителен сигнал в главата на Джейсън. И преди Лърнър да стигне до него, щеше да се изпари без следа. И този път щеше да е далеч по-трудно да го открие.

За момента проблемът му беше, че нямаше представа къде е приет пациентът. Излезе в коридора, спря първия служител на болницата, когото срещна, и го попита къде лекуват генерал=лейтенанта. Младата жена го упъти. Той й благодари и закрачи толкова съсредоточен, че не забеляза как тя грабва слушалката на вътрешния телефон от стената, за да се свърже с управителя.

— Добър ден, генерале. Аз съм доктор Павлина — каза тя, щом влезе в амбулаторията. После додаде към управителя: — Не е нашият човек.

Борн, седнал на масата за прегледи, не видя в очите й нищо, което да му подскаже, че тя лъже, но засече погледа й към Сорая.

— Стойте далеч от пленничката ми, докторе — предупреди я. — Тя е опасна.

— Моля, легнете, генерале. — Борн я послуша и доктор Павлина надяна хирургически ръкавици, разряза окървавената му риза и започна да маха кървавата превръзка.

— Тя ли ви рани?

— Да — каза Борн.

Тя палпира около раната, за да прецени интензивността на болката.

— Този, който ви е зашил, е свършил първокласна работа. — Тя го погледна в очите. — За съжаление сте се движили прекалено активно. Има отворен участък, който трябва да зашия отново.

Управителят отключи един шкаф с лекарства. Тя взе кутия от втората лавица, отброи 14 таблетки, уви ги в твърда хартия.

— Вземете. Два пъти дневно по една таблетка в продължение на седмица. Това е силен широкоспектърен антибиотик, който ще ви предпази от инфекция. Моля ви да ги изпиете всичките.

Борн прибра пакетчето.

Доктор Павлина постави на масата шишенце риванол, марля, игла и медицински конец. Напълни една спринцовка.

— Какво е това? — поинтересува се Борн.

— Упойка. — Тя вкара иглата и натисна буталото на спринцовката. Погледът й отново се стрелна към очите на Борн. — Не се притеснявайте, генерале, това е само местна упойка. Ще тушира болката, без по никакъв начин да засегне вашите физически или умствени способности.

Когато тя започна процедурата, телефонът на стената иззвъня дискретно. Управителят вдигна, послуша за момент.

— Добре, разбрах. Благодаря ви, сестра. — Върна слушалката на мястото й.

— Доктор Павлина — каза той, — изглежда, вашият приятел не е могъл да сдържи нетърпението си. Идва насам. — Той отиде към вратата. — Аз ще се погрижа за него.

— Какъв приятел? — попита Борн.

— Няма защо да се притеснявате, генерале — каза доктор Павлина. И му хвърли още един многозначителен поглед.

— Ваш приятел от централата.

На път към амбулаторията, където бе приет пациентът, Лърнър премина през три подобни стаи, като надникна във всяка от тях. Установил, че са еднакви, запомни разположението на мебелите вътре: маса за прегледи, столове, шкафове, мивка и т.н. Доколкото познаваше Борн, се съмняваше, че ще има повече от една възможност да му пръсне черепа.

Извади своя „Глок“ и нави заглушителя в края на дулото. Би предпочел да не го използва, тъй като той намаляваше както обсега, така и точността на изстрела. Но в тази обстановка нямаше друг избор. Ако искаше да изпълни мисията си и да напусне сградата жив, трябваше да убие Борн по най-бързия начин. От момента, в който директорът му възложи тази задача, той знаеше, че няма смисъл да се опитва да изтръгне с мъчения сведения от Борн. Най-добрият начин да го елиминира беше да го убие възможно най-бързо, без да му дава възможност за ответен удар.

В този момент управителят се появи иззад ъгъла, на лицето му бе изписано неодобрение.

— Извинете, но уговорката ни бе да останете в моя кабинет, докато не ви се обадят. Трябва да ви помоля да се върнете…

Куршумът мина през заглушителя и го улучи в лявото слепоочие, запращайки го на пода в бездиханна купчина. Лърнър го хвана отзад за колана, изтегли го в една от празните амбулатории и го скри зад вратата.

Без да му мисли повече, се върна в коридора и измина останалата част от пътя до целта си без други инциденти. Застанал пред затворената врата, настрои мисълта си за предстоящото и се потопи в покоя, предхождащ убийството. Стисна дръжката на вратата със свободната си ръка и бавно я натисна. Цялото му същество бе готово за смъртоносния изстрел.

Пусна дръжката, ритна вратата и като прекрачи прага, стреля три пъти в тялото, проснато на масата за прегледи.

Двайсет и втора глава

На Лърнър му отне секунда, докато осъзнае какво виждат очите му. Различи рулата бинт на масата за прегледи и понечи да се обърне.

Но това забавяне между осъзнаване и реакция бе достатъчно, за да позволи на Борн, който стоеше отстрани, да вкара спринцовката с упойка във врата му. Лърнър обаче не се даваше. Той имаше телосложението на бик и решимостта на прокълнат. Като пречупи иглата, преди Борн да успее да вкара пълната доза, той блъсна тялото си в неговото.

Борн му нанесе два удара. Междувременно Лърнър произведе изстрел, който прониза охранителя в гърдите.

— Какво правиш? — изкрещя доктор Павлина. — Нали каза…

Лърнър заби лакът в кървавата рана на Борн и застреля лекарката в главата. Тялото й политна назад в ръцете на Сорая.

Борн падна на колене, болката отслабваше всеки негов мускул, изгаряше всяко нервно окончание. Щом Лърнър го сграбчи за врата, Сорая се надигна, грабна стола, на който седеше, и го метна към главата му. Смъртоносната хватка около гърлото на Борн се отпусна и Лърнър залитна назад, като продължи да стреля безразборно. Сорая видя пистолета на охранителя в другия край на стаята и се поколеба за момент дали да не се втурне да го вземе, но Лърнър, възстановил се неочаквано бързо, осуети плановете й.

Вместо това тя се втурна към Борн, изправи го на крака и го измъкна от стаята. В стената до лакътя й се забиха куршуми, чието свистене бе притъпено от заглушител, Сорая и Борн се втурнаха надолу по коридора, завиха зад ъгъла и се озоваха при страничния вход.

Вече навън, тя къде блъсна, къде натъпка Борн на предната дясна седалка на разбитата шкода, плъзна се зад волана, запали двигателя и като включи на задна, даде мръсна газ, при което колата изхвърча сред фонтан от чакъл.

Опирайки се на масата за прегледи, Лърнър се изправи, като едва се държеше на крака. Тръсна глава в опит да проясни мислите си, но уви. Протегна ръка и издърпа иглата на спринцовката, която продължаваше да стърчи от врата му. Какво, по дяволите, му инжектира Борн?

Постоя за момент, клатушкайки се като неопитен моряк в бурно море. Вкопчи се в плота, за да се стабилизира. Замаяно отиде към мивката и наплиска лицето си със студена вода. Единственият резултат беше, че гледката пред очите му се размаза още повече. Установи, че му е трудно да диша.

Като приплъзна ръката си по плота, напипа стъклено шишенце с гумена запушалка от онези, през които минават иглите. Взе го и го вдигна на нивото на очите си. Отне му известно време, докато фокусира ситния надпис. „Мидазолам“ — това пишеше. Краткотрайна упойка, причиняваща междинно състояние на нечувствителност към болката, без да се губи съзнание. Разбрал това, той вече знаеше как да противостои на въздействието на лекарството.

Претърси шкафовете, докато намери шишенце с епинефрин, основната съставка на адреналина. Открил и спринцовките, напълни една, пръсна малко от течността през върха на иглата, за да обезвъздуши контейнера, след което си я инжектира.

Това прекрати ефекта от мидазолама. Вече не се чувстваше като опакован в памук, мисълта му се избистри. Можеше отново да диша. Коленичи над тялото на мъртвата доктор Павлина и измъкна връзката й с ключове.

Минути по-късно, намерил пътя към страничния вход, излезе от поликлиниката. Докато се приближаваше до колата на доктор Павлина, видя в чакъла следи от гумите на друга кола, която явно е била паркирана в съседство. Шофьорът бе бързал и по настилката се виждаха пресни дири. Лърнър се вмъкна в шкодата. Следите водеха към кея, където спираха фериботите.

Осведомен подробно за разположението на Иличовск от доктор Павлина, Лърнър знаеше накъде точно се е запътил Борн. Отпред видя да товарят огромен кораб. Примижа. Как му беше името? „Иркутск“.

Той се ухили свирепо. Изглежда, в края на краищата щеше да има втори шанс да застреля Борн.

Капитанът на кораба „Иркутск“ бе крайно доволен да приюти генерал-лейтенант М. П. Туз от Департамента за защита на националната държавност и неговата асистентка. Всъщност дори им даде самостоятелна каюта за високопоставени гости с прозорци и собствена баня. Стените бяха бели, извити по релефа на кораба. Дюшемето бе протрито. Легло, малко бюро, два стола, врата, зад която бе скътан тесен гардероб, банята.

Като смъкна палтото си, Борн седна на леглото.

— Добре ли си? — попита той Сорая.

— Легни. — Тя хвърли своето палто на единия стол, извади извита игла и конец. — Чака ме работа.

Борн с благодарност се подчини. Цялото му тяло гореше. С умението на професионален садист, Лърнър бе нанесъл удара отстрани, така че да причини максимално силна болка. Борн изпъшка, щом тя започна да зашива раната.

— Лърнър наистина те е подредил добре — каза Сорая, без да вдига глава. — Какво прави той тук? И какво иска от теб, по дяволите?

Борн се взря в ниския таван. Вече беше свикнал от ЦРУ да го предават и да се опитват да го ликвидират, беше се научил да не обръща внимание на обмислената бруталност на агенцията. Но дълбоко в себе си не можеше да проумее как е възможно да съществува такова двуличие. Директорът не се колебаеше да го използва, когато нямаше избор, но отношението му към Борн бе неотменно враждебно.

— Лърнър е личният питбул на Стария — каза Борн. — Мога само да предполагам, че е бил изпратен със заповед да ме ликвидира.

— Как можеш да го кажеш толкова спокойно? — погледна го Сорая.

Борн трепна, щом иглата проникна в плътта му, Сорая изтегли конеца.

— За да преценя ситуацията, трябва да съм спокоен.

— Но собствената ти агенция…

— Сорая, разбери, никога не съм считал ЦРУ за „моята“ агенция. Вкараха ме вътре чрез един екип за свръхсекретни операции. Тогава работех директно с човека, който ме обучаваше, не със Стария или с когото и да било друг в ЦРУ. Същото се отнася и за Мартин. Но според строгите правила на управлението аз съм отцепник, човек, на когото не може да се има доверие.

Тя го остави за момент, за да отиде до банята. Секунди по-късно се върна с кърпа, напоена с гореща вода. Притисна я върху прясно зашитата рана и я задържа така, в очакване кървенето да спре.

— Джейсън, погледни ме. Защо не ме поглеждаш?

— Защото, когато те погледна — подхвана той, взрян в красивите й големи очи, — не виждам теб, а Мари.

Сорая помръкна и седна на ръба на леглото.

— Толкова ли си приличаме?

Той пак се зае да проучва тавана на каютата.

— Напротив. Ти не приличаш по нищо на нея.

— Защо тогава…?

Плътният глас на сирената на кораба изпълни каютата. Миг по-късно те почувстваха лек тласък, след това корабът леко се разтърси. Отплуваха от пристанището на път през Черно море за Истанбул.

— Мисля, че ми дължиш обяснение — каза тя меко.

— Двамата с теб… имам предвид, преди…?

— Не. Никога не бих го поискала от теб.

— А аз? Аз искал ли съм го от теб?

— О, Джейсън, все едно не се познаваш.

— Не би трябвало и да извеждам Фади от килията му. Не би трябвало да се оставя да ме вкарат в капан на плажа. — Погледът му се плъзна към нейното лице, на което бе изписано търпеливо очакване. — Да ти се губят моменти е само по себе си достатъчно неприятно. — Спомените му бяха натрошени на миниатюрни парченца — помнеше себе си… и още някой. — Но да имаш спомени, които те подвеждат…

— Как така? В какъв смисъл?

— Доктор Съндъряанд вкара протеини в мозъчните ми синапси. — Борн се опита да седне, като махна с ръка, за да й покаже, че може и сам. — Съндърланд и Фади са комбина. Тази процедура влизаше в плана на Фади.

— Джейсън, вече говорихме — това е лудост. От една страна, как Фади би могъл да знае, че ще се нуждаеш от специалист по паметта? От друга, как би могъл да предвиди при кого точно ще отидеш?

— Много уместни въпроси. За нещастие, не знам отговорите. Но помисли си: Фади имаше достатъчно информация за ЦРУ, за да знае кой е Линдрос. Той знаеше за „Тифон“. Информацията му бе толкова мащабна, толкова подробна, че му позволи да създаде измамник, който заблуди всички, дори и мен, дори и сложното устройство за сканиране на ретината на ЦРУ.

— И той ли участва в заговора? В заговора на Фади?

— Може би ме смяташ за параноик. Но вече започвам да вярвам, че всички тези инциденти — лечението на Съндърланд, отвличането и заменянето на Мартин, отмъщението на Фади срещу мен — са свързани и са елементи от брилянтно измислен и изпълнен заговор за унищожаването ми, заедно с цялото ЦРУ.

— Но как да сме сигурни, че си прав? Как бихме могли да намерим някаква логика във всички тези неща?

Той се вгледа в Сорая за момент.

— Трябва да се върнем към самото начало — към първото ми идване в Одеса. Но за да го сторим, ще е необходимо ти да запълниш липсващите части от паметта ми.

Сорая се изправи, отиде до прозореца, взря се в разширяващата се водна ивица, в извитото, обвито в лека мараня крайбрежие на Одеса, което оставяха зад себе си.

Скован от болка, той спусна крака и се надигна предпазливо. Ефектът от местната упойка отминаваше и през тялото му пулсираше все по-дълбока болка. Истинските измерения на пораженията, които му бе нанесъл премисленият удар на Лърнър, го връхлетяха като товарен влак.

Той се олюля, политна назад към леглото, но се стегна. Започна да диша по-дълбоко, по-бавно. Постепенно болката намаля до поносимо ниво. Борн прекоси каютата и застана до Сорая.

— Трябва да лежиш — каза му тя с отсъстващ глас.

— Защо ти е толкова трудно да ми кажеш какво е станало?

Тя помълча, после промълви:

— Мислех, че ще загърбя всичко. Че никога няма да ми се наложи да мисля за това.

Той я хвана за раменете и я завъртя.

— За Бога, какво е станало?

Очите й, черни и блестящи, бяха плувнали в сълзи.

— Ние убихме човек, Джейсън. Двамата с теб. Цивилен човек, невинен. Млада жена, почти момиче.

Той тича надолу по улицата, стиснал някого в прегръдките си. Ръцете му са облени в кръв. Нейната кръв…

— Коя е тя? Кого убихме?

Сорая трепереше, сякаш вкочанена от студ.

— Казваше се Сара.

— Сара чия?

— Това е всичко, което знам. — Сълзите й преляха. — Знам името й, защото ти ми го каза. Каза ми, че това са били последните й думи: „Казвам се Сара. Не ме забравяйте.“

Къде съм?, почуди се Мартин. Когато го изведоха от самолета, все още с качулка, почувства горещината, песъчливия прах по кожата си. Но не бе изложен нито на горещината, нито на праха за много дълго. Прехвърлиха го на кола — джип или може би малък камион, — която го откара нанякъде по странно равен път. После попадна в прохладна сграда и вървя може би хиляда метра. Чу да се вдига резе, една врата се отвори, след това го бутнаха през прага. Вратата се затръшна, резето се върна на мястото му; той постоя така, като се стараеше да не прави нищо друго, освен да диша дълбоко и равномерно. После протегна ръка и свали качулката от главата си.

Стоеше горе-долу в центъра на помещение, широко десетина метра, чиито стени изглеждаха солидни, но изградени грубо. Вътре имаше доста поочукана лекарска маса за прегледи, малка мивка от неръждаема стомана, редица ниски шкафове, върху всеки от които бяха спретнато подредени кутии с латексови ръкавици, памучни тампони, шишета с дезинфектанти и други течности и прибори.

Амбулаторията нямаше прозорци, което не го изненада, понеже явно се намираше под земята. Но къде? Климатът определено наподобяваше пустинен, но не беше точно пустиня, понеже в такива условия няма начин да се построи каквото и да било под земята. Значи остава да е гореща планинска страна. Съдейки по кънтенето, докато той и охранителите му приближаваха към помещението, мястото явно не бе никак малко. Значи сигурно е разположено далеч от любопитни очи. Успя да се сети за пет-шест подобни района, но отхвърли повечето — като Сомалия например, — тъй като бяха твърде близо до Рас Дежен. Обиколи стаята по посока на часовниковата стрелка и обратно, за да може да разгледа по-добре с лявото си око. Ако трябваше да гадае, би казал, че е някъде на границата между Афганистан и Пакистан.

Сурова ивица земя, в която цареше пълно беззаконие. Регион, контролиран изцяло от етнически племена, които получаваха заповеди от някои от най-опасните терористи в света.

На драго сърце би попитал Мута ибн Азиз, но братът на Абуд слезе от самолета няколко часа преди да кацнат тук.

Чул резето да се плъзга и вратата да се отваря, той се обърна. В стаята влезе слаб мъж с очила, зле поддържана кожа и отвратителна пясъчносива коса. Мартин изръмжа гърлено и се втурна към него, но онзи отскочи встрани и пленникът едва не се блъсна в двамата пазачи. Присъствието им не можа да обуздае пристъпа му на гняв, но прикладите на полуавтоматичните им пушки го събориха на пода.

— Не те обвинявам за това, че искаш да ме нараниш — каза доктор Андърски от своето по-високо положение, стоейки в безопасност над проснатото тяло на Линдрос. — Може би щях да се чувствам по същия начин, ако бях на твое място.

— Де да беше.

Отговорът накара доктор Андърски да се усмихне неискрено.

— Дойдох тук да се погрижа за здравето ти.

— Това ли правеше, когато ми взе дясното око? — извика Линдрос.

Един от пазачите притисна дулото на пушката си към гърдите на Линдрос.

Доктор Андърски изглеждаше невъзмутим.

— Както добре знаеш, се нуждаех от окото ти, нуждаех се от ретина, за да я трансплантирам в окото на Карим ал Джамил. Без тази част от теб той никога нямаше да заблуди скенера на ретината на ЦРУ. Той никога нямаше да мине за теб, без значение колко добра работа съм свършил върху лицето му.

Линдрос блъсна настрани дулото на оръжието, седна.

— В устата ти звучи толкова банално.

— Науката е банална — посочи доктор Андърски. — Сега защо не отидеш на масата за прегледи, за да погледна как заздравява окото ти.

Линдрос се изправи, отиде назад, легна на масата. Доктор Андърски, заобиколен от пазачите, извади чифт хирургически ръкавици, разряза мръсните превръзки около дясното око на Линдрос. Той говореше нещо на себе си, докато гледаше във все още възпалената дупка на мястото на дясното око на Линдрос.

— Можеха да се справят и по-добре — промърмори ясно доктор Андърски. — Свърших такава прекрасна работа…

Той се изми, надяна чифт латексови ръкавици и се зае да почисти раната. Линдрос не усещаше нищо повече от тъпата болка, с която бе свикнал. Тя беше като гостенин, който се появява неочаквано една нощ и никога вече не си тръгва. Сега, независимо дали му харесваше или не, болката бе нещо постоянно.

— Предполагам, че вече си свикнал да гледаш с едно око. — Както обикновено, доктор Андърски работеше бързо и ефикасно. Той знаеше какво и как трябва да се направи.

— Да, започнах да свиквам — каза Линдрос. — Защо не извадиш дясното око на Фади и не ми го дадеш?

— Звучиш съвсем като в Стария завет. — Доктор Андърски смени превръзката. — Но ти си сам, Линдрос. Тук няма кой да ти помогне. — Свърши и свали ръкавиците си. — За теб няма изход от тази дяволска дупка.

Джон Мюлер хвана министъра на отбраната Холидей, докато излизаше от Пентагона. Холидей, разбира се, не беше сам. Придружаваха го двама от съветниците му, охранител и няколко нагаждачи — генерал-лейтенанти, които искаха да се подмажат на великия мъж.

Холидей видя Мюлер с периферното си зрение, направи му жест с ръка, който Джон познаваше добре. Той застана в подножието на стълбите и успя в последния момент да се вмъкне в свитата на министъра, докато той влизаше в лимузината си. Не размениха нито дума, докато колата не остави двамата съветници близо до министерството. Едва тогава разделителното стъкло между пътниците, шофьора и охранителите бе спуснато и Мюлер уведоми Холидей за последните събития.

Буреносни облаци на недоволство се носеха по широкото чело на министъра.

— Лърнър ме увери, че всичко е под контрол.

— Мат допусна грешката да повери работата на друг. Аз ще се погрижа за Хелд сам.

— Добре — кимна министърът. — Но те предупреждавам, Джон: не бива да има следи, които водят към мен, разбра ли? Ако нещо се обърка, няма да си мръдна и пръста. Всъщност може точно аз да започна съдебно преследване срещу теб. От този момент действаш на своя отговорност.

— Не се притеснявайте, господин министър — ухили се Мюлер. — Аз действам на своя отговорност от край време. Това ми е дълбоко вкоренено.

— Сара. Само Сара. Не се ли опита да разбереш коя е?

— Нямаше как. Не можах да си спомня дори лицето й. Беше нощ, всичко стана толкова бързо. И тогава ти беше прострелян. Трябваше да бягаме, преследваха ни. Скрихме се в катакомбите, излязохме. След всичко това ми остана едно име. Няма официални данни за смъртта й. Сякаш никога не сме били в Одеса — Сорая наведе глава. — Но дори да имаше някакъв начин, истината е, че аз… не можех. Исках да я забравя, да забравя дори че смъртта й се е случила.

— Но аз си спомням как тичам до калдъръмена улица, държа я в ръцете си, всичко е в кръв, нейната кръв.

Сорая кимна. Лицето й бе изпълнено с болка.

— Тя помръдна и ти я видя. Грабна я. И тогава беше прострелян. Аз отвърнах на огъня и изведнъж се изсипа градушка от изстрели. Разделихме се. Ти продължи след мишената — Хамид ибн Ашеф. По-късно, когато се срещнахме в катакомбите, ми каза, че си го открил, прострелял си го, но не беше сигурен дали си го убил.

— А Сара?

— По това време вече е била мъртва. Оставил си я, когато си хукнал след Хамид ибн Ашеф.

В каютата настъпи продължително мълчание. Борн се обърна, отиде до каната с вода, наля си половин чаша. Отвори хартиеното пакетче, което му бе дала доктор Павлина, глътна едно от хапчетата. Водата имаше застоял вкус, нагарчаше.

— Как се случи? — Той беше с гръб към Сорая. Не искаше да я гледа в лицето, когато му каже.

— Момичето се появи на мястото, където се срещнахме с моя информатор. Той ни каза къде е Хамид ибн Ашеф. В замяна му дадохме парите, които поиска. Приключвахме сделката, която я видяхме. Тя тичаше. Не знам защо. Тя отвори уста, сякаш викаше нещо. Но информаторът също викаше. Помислихме, че ни е предал — както и се оказа. Стреляхме по нея. И двамата. Тя падна.

Борн, внезапно уморен, седна на леглото.

Сорая направи една крачка към него.

— Добре ли си?

Борн кимна, пое си дълбоко въздух.

— Било е грешка — каза той.

— Мислиш ли, че за нея има значение?

— Ти може дори да не си я улучила.

— А може и да съм. Във всеки случай, дали това би ме освободило от отговорност?

— Ти се давиш в собствената си вина.

Тя му се усмихна тъжно.

— Тогава предполагам, че важи и за двамата.

Те се гледаха през тясната каюта. Корабната сирена отново прозвуча — приглушена, печална. Поклащаха се леко, докато се носеха на юг през Черно море, но в каютата бе толкова тихо, че Сорая имаше чувството, че чува как умът му чегърта да разгадае една дълбока и заплетена мистерия.

— Сорая, чуй ме. Мисля, че смъртта на Сара е ключът към всичко, което стана; към всичко, което се случва сега.

— Не може да го мислиш сериозно. — Но от изражението на лицето му разбра, че е точно така, и съжали за думите си. — Продължавай.

— Смятам, че Сара е от основно значение. Смятам, че смъртта й е задействала всичко.

— Планът на „Дуджа“ да взриви ядрена бомба в голям американски град? Това е прекалено.

— Не планът сам по себе си. Не се съмнявам, че той вече е бил обсъждан — каза Борн. — Но смятам, че времето на изпълнението му е променено. Смятам, че смъртта на Сара е запалила фитила.

— Това би означавало, че Сара е свързана с първоначалната ти мисия да ликвидираш Хамид ибн Ашеф.

— И аз бих предположил това — кимна той. — Не смятам, че тя се е озовала случайно на мястото на срещата.

— Но как е попаднала там? Как е разбрала?

— Примерно от твоя информатор. Той ни е предал на хората на Хамид ибн Ашеф. А защо е била там — нямам представа.

— Но каква е връзката между Хамид ибн Ашеф и Фади? — намръщи се Сорая.

— Мислех върху сведенията, които получи от твоята приятелка — криминоложката от Отдела за разследване на пожари.

— Въглероден дисулфид — катализаторът, използван от Фади в хотел „Конститюшън“.

— Точно така. Едно от приложенията на въглеродния дисулфид е флотацията — метод за отделяне на смеси. Флотацията се развива в края на XX век в промишлен мащаб, като се прилага главно при преработката на сребро.

Очите на Сорая светнаха.

— Преработката на сребро е сред отраслите, в които работи „Интегрейтид Въртикал Текнолъджис“. Фирмата е собственост на Хамид ибн Ашеф.

— Мисля, че това е законно действащата компания, която е финансирала „Дуджа“ през всичките тези години.

— Но Сара…

— Що се отнася до Сара, не можем да направим нищо, преди да се доберем до Истанбул и да влезем в интернет. В момента мобилните ни телефони са безполезни.

Сорая се изправи.

— В такъв случай ще отида да потърся нещо за ядене. Не знам за теб, но аз умирам от глад.

— Ще отидем заедно.

Той понечи да се изправи, но тя го побутна обратно на леглото.

— Ти трябва да почиваш, Джейсън. Аз ще донеса храна.

Тя му се усмихна, после се обърна и излезе.

Борн легна за момент, опитвайки да си спомни повече за неуспешната мисия да ликвидира Хамид ибн Ашеф. Той си представи младата жена Сара, видя я как тича по площада с отворена уста. Какво викаше? На кого викаше? Усети я в ръцете си, опита се да чуе отслабващия й глас.

Единственото, което чу, бяха думите на Фади, отекващи на кея в Одеса:

Отдавна чакам този момент. Отдавна искам да те погледна отново в лицето. Дълго време чаках, за да си отмъстя.

Явно Фади бе движен от сериозни лични подбуди. Този човек го преследваше неотклонно и успя да го вкара умело в опасната паяжина на конспирация с безпрецедентни мащаби. Не друг, а Борн тръгна да спасява онзи, който се представяше за Линдрос; пак той потвърди самоличността на измамника в Студения дом — това също влизаше в плана. Фади го бе използвал, за да проникне в ЦРУ на най-високо ниво.

Борн не можеше да лежи спокойно, надигна се, но скован от болка. Разкърши се, доколкото можа, после отиде в банята: ламаринена душ-кабина, протъркани хавлии, две големи продълговати парчета сапун, вероятно предимно луга.

Протегна се и пусна душа, изчака водата да се постопли и влезе под струята.

Избледняващият следобед бе станал сив, слънцето се бе скрило зад тъмни облаци, от които скоро можеше да се изсипе проливен дъжд. С преждевременната тъмнина влажен вятър бе излязъл от югозапад, носейки със себе въображаеми следи от острите миризми на смрадлика и сушен риган от турския бряг.

Матю Лърнър стоеше насред „Иркутск“, край парапета на десния борд и пушеше цигара, когато видя Сорая Мур да излиза от една от двете каюти за високопоставени гости на горната палуба.

Той я проследи да слиза по металната стълба към долната палуба и едва сдържа импулса си да тръгне след нея и да забие шиша за лед, който носеше, в тила й. Лично на него би му доставило удоволствие, но от професионална, гледна точка си беше самоубийство — все едно да започне да стреля в затворената среда на кораба. Целта му беше Борн. Убийството на Сорая Мур би усложнило една ситуация, която и бездруго беше излязла от контрол. Трябваше да импровизира, което не беше най-добрият сценарий, но пък на мисия това бе почти неизбежно.

Успя да се завърти и да застане с лице към надигащите се вълни в момента, в който тя стъпи на междинната площадка и погледна за миг в неговата посока. Той дръпна от острата турска цигара и изхвърли угарката през борда.

Обърна се. Сорая Мур бе изчезнала. Цветовете тук бледнееха. Морето бе оловносиво, самият кораб беше в черно и бяло. Като закрачи енергично по палубата, Лърнър се качи по стълбата към горната палуба и каютата за важни гости.

Борн се сапунисваше, като внимаваше да не засегне раната си. Заедно със слоевете пот и мръсотия сякаш отмиваше и болките, и напрежението в мускулите си. На драго сърце би останал още под топлата струя, но все пак бе на товарен кораб, а не на луксозен лайнер — студената вода дойде твърде бързо, после, преди да успее да отмие сапуна от кожата си, душът съвсем спря.

Почти в същия момент мярна неясно петно от движение с ъгълчето на окото си. Обръщайки се, се наведе. Рефлексите му и хлъзгавата кожа го спасиха от шиша за лед в ръката на Лърнър, който не уцели врата му. Борн връхлетя върху задната стена на душ-кабината, съборен от нападателя.

Лърнър стовари грубия си юмрук в стомаха на Борн. Целта му беше да го извади от строя, за да може отново да атакува с шиша. Борн парира трети удар и като се подпря в душ-кабината, заби лявата си пета в гърдите на Лърнър точно когато той пристъпваше вътре. Вместо да се опита да притисне Борн в кабината, Лърнър се отдръпна назад и се подхлъзна на плочките в банята.

Борн изскочи светкавично от душ-кабината. Сграбчи нов калъп сапун и го постави в средата на хавлиената кърпа, стисна я за двата края и започна да навива, докато пристегна плътно сапуна. После премести хавлията в дясната си ръка и я залюля напред-назад. С лявата си ръка блокира коварен удар на Лърнър, който тъкмо бе замахнал нагоре и напред. Съзрял пролуката, Борн нанесе удар в областта на корема с импровизираното си оръжие.

Увитият в хавлия калъп сапун се оказа неочаквано ефикасно оръжие, което хвана Лърнър неподготвен и той залитна назад в каютата. Това обаче забави само за момент Лърнър, който беше във върхова форма. Първоначално изненадан, сега той чакаше Борн да влезе в обсега му. Вместо това Борн удари ниско с оръжието си, което накара Лърнър да замахне към него с шиша за лед.

Борн настъпи с левия си крак дясната китка на Лърнър и я притисна към килима на каютата. Но Борн беше бос. Нещо повече, кракът му бе все още мокър и до известна степен хлъзгав, така че Лърнър успя да издърпа китката си. Лърнър замахна нагоре с шиша, за малко не прониза крака на Борн. Той направи лъжливо движение надясно, заби дясното си коляно отляво в ребрата на Борн.

Болката разтърси Борн, лицето му се разкриви в гримаса. Твърдите като желязо кокалчета на юмрука на Лърнър го пронизаха в другото рамо. Той се изви и в този момент Лърнър захвана с пети глезена му, събаряйки го на земята.

Той се нахвърли върху Борн, който нанесе удар нагоре. Кръв пръскаше от двамата, когато Борн удари Лърнър по носа и го счупи. Докато Лърнър изтриваше кръвта от очите си, Борн го преобърна и впи пръсти между ребрата му, а той изсумтя от изненада и болка, почувствал две от ребрата му да поддават.

Лърнър изрева и нанесе порой от силни удари, така че дори и двете ръце на Борн да бяха свободни, пак не би могъл да се защити. Този последен ход отслаби и без това намалелите му сили.

Без да разбере как, Борн се озова с масивната ръка на Лърнър около гърлото си. Притиснат на пода, той видя върха на шиша за лед да се носи към дясното му око.

Щеше да има само една възможност. Извика инстинктивно самоличността си на убиец. Без мисъл, без страх. Стовари ръцете си с разперени длани върху ушите на Лърнър. Двойният удар не само дезориентира Лърнър, но създаде нещо като въздушна камера, така че когато Борн дръпна ръце, възникналото налягане проби тъпанчетата му.

Шишът спря на половината път и потръпна във внезапно парализираната ръка на Лърнър. Борн го отклони, сграбчи другия за ризата му и го дръпна надолу, като същевременно вдигна глава. Черепът му се вряза в лицето на Лърнър, точно там, където основата на носа му се съединяваше с челото му.

Лърнър се дръпна назад и подбели очи. Продължаваше да стиска шиша за лед. На ръба да изпадне в несвяст, той задейства изключително развития си инстинкт за оцеляване. Дясната му ръка замахна надолу, шишът одраска кожата от външната част на ръката на Борн.

Тогава Борн нанесе удар с две ръце в сънната артерия от дясната страна на врата на Лърнър. Лърнър, на колене, залитна назад. Събрал пръстите си в здрав клин, Борн заби върховете им в мекото място под челюстта на Лърнър и почувства разкъсването на кожа, мускули, органи.

Каютата се обагри в червено.

Борн усети как му причернява. Изведнъж силите го напуснаха и се отдръпнаха като отлив. Той потрепери и се срина в безсъзнание.

Двайсет и трета глава

Пръстите на Мута ибн Азиз се бяха вкопчили в изваяната ръка на Катя Вейнтроп. Двамата слизаха с подсиления стоманен асансьор към ядреното бомбоубежище на „Дуджа“ в Миран Шах.

— Сега вече ще видя ли съпруга си? — попита Катя.

— Ще го видиш, но нито ти, нито той ще остане доволен от срещата ви — това ти го обещавам.

Вратата на асансьора се отвори. Катя потрепери, когато излязоха.

— Имам чувството, че съм попаднала в сърцето на ада — каза тя, докато оглеждаше голите бетонни коридори.

Оскъдното осветление не успяваше да обезобрази красотата й, която Мута ибн Азиз, като всеки добър арабин, бе направил всичко възможно да прикрие максимално. Тя бе висока, стройна, с пищен бюст и руси коси, светлоока. Безупречната й кожа лъщеше, сякаш наскоро полирана. Малко съзвездие от лунички потрепваше в основата на носа й. Но тези й достойнства не впечатляваха Мута ибн Азиз, който я възприемаше с абсолютното безразличие на човек, отрасъл в пустинята.

По време на монотонното осемчасово пътуване през прахоляците с лендроувъра до Миран Шах умът му бе насочен към други проблеми. От първото му идване в Миран Шах бяха минали три години. Тогава дойде с брат си, Абуд ибн Азиз, и гениалния, но опърничав доктор Костин Вейнтроп. Двамата братя бяха изпратени от Фади да придружат Вейнтроп от лабораторията му в Букурещ до Миран Шах, защото добрият доктор изглеждаше неспособен да се справи сам с пътуването.

Тогава Вейнтроп беше крайно потиснат и в лошо настроение, тъй като наскоро го бяха изхвърлили от „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ за престъпления, които твърдеше, че не е извършил. И беше прав, но това не бе най-важното. Отправените му обвинения бяха достатъчни, за да му попречат да си намери работа във всяка законна корпорация, университет или програма за финансиране, за която кандидатстваше.

И тогава се появи Фади със своята съблазнителна оферта. Арабинът не си направи труда да прикрие намеренията си — не би имало смисъл. Докторът скоро щеше да разбере всичко. Вейнтроп, естествено, бе заслепен от парите. Но както се оказа, освен гениален ум той притежаваше и скрупули. Така че Фади бе принуден да му покаже дебелия край. А там се оказа Катя. Фади съвсем скоро разбра, че Вейнтроп е готов на всичко, само и само да запази живота на жена си.

— С мен съпругата ви е в безопасност, докторе — каза му Фади, когато Мута ибн Азиз и брат му се появиха в Миран Шах, влачейки Вейнтроп след себе си. — В по-голяма безопасност откъдето и да било на тази планета. — И за да го докаже, показа на Вейнтроп видеозапис на Катя, направен преди броени дни. — Катя плачеше и молеше съпруга си да дойде да я вземе. Вейнтроп не сдържа сълзите си. След това избърса очи и прие предложението на Фади. Но в погледа му остана да виси неясна сянка.

След като доктор Сенарз отведе Вейнтроп, за да започне работата си в лабораториите на Миран Шах, Фади се обърна към братята Азиз.

— Как мислите, ще направи ли това, което искаме от него?

Двамата бяха единодушни.

— Ще направи всичко, което поискаме от него.

Но това бе последният проблем, по който постигнаха съгласие по време на четиридневното пребиваване в каменния град, вкопан дълбоко под голата планинска пустош на границата между Западен Пакистан и Афганистан. Из тези планински проходи човек можеше спокойно да се пребие — както и ставаше на практика, и това важеше и за най-добре обучените и тежковъоръжени войници. Миран Шах бе смъртоносна земя, в която никой представител на пакистанското правителство и на армията не смееше да навлезе. Талибани, „Ал Каида“, „Световен джихад“, мюсюлмански фундаменталисти от всякакъв вид — Миран Шах гъмжеше от терористи, много от тях враждебно настроени един към друг. Една от най-успешните американски лъжи беше, че всички терористични групи са координирани, че са контролирани от един или двама, дори шепа мъже. Това беше нелепо, имаше толкова много стари вражди между отделните религиозни общности, толкова много различни цели, които си противоречаха. Въпреки това митът остана. Фади, който бе получил образованието си на Запад и беше специалист по проблемите на масовата комуникация, използва лъжата на американците срещу самите тях, за да издигне репутацията на „Дуджа“, наред със своята собствена.

Докато Мута ибн Азиз водеше Катя по коридорите, за да я отведе на срещата с Фади и съпруга й, мислите му бяха насочени изцяло към фундаменталния разрив, разделил него и брат му. Двамата се бяха разминали още преди три години и времето само бе задълбочило позициите им. Разривът си имаше име: Сара ибн Ашеф, единствената сестра на Фади и Карим ал Джамил. Убийството й бе променило целия им живот, бе породило тайни, лъжи и враждебност, които не бяха съществували дотогава. Смъртта на Сара съсипа две семейства — както по очевидни, така и по прикрити начини. След тази нощ в Одеса, когато ръцете й отскочиха във въздуха и тя се строполи на калдъръмения площад, с живота на Мута ибн Азиз и брат му беше свършено. Външно те действаха, сякаш нищо не се е случило, но вътрешно мислите им никога повече не тръгнаха в една посока. Те бяха загубени един за друг.

Мута ибн Азиз свърна зад поредния ъгъл и видя брат си да се показва на прага на една стая и да го вика с ръка. Мута мразеше този жест — все едно учител вика ученик, който предстои да бъде смъмрен.

— А, ето те — каза Абуд ибн Азиз, сякаш брат му бе свил на погрешен завой и сега закъсняваше.

Мута ибн Азиз се изхитри да не обръща внимание на Абуд ибн Азиз и мина покрай него, като побутна Катя през прага.

Стаята бе голяма, макар и по необходимост с нисък таван. Тя бе мебелирана само с най-необходимото: шест пластмасови стола, поцинкована маса, шкафове по лявата стена, плюс мивка и един-единствен електрически котлон.

Фади стоеше, обърнат към тях. Ръцете му бяха върху раменете на доктор Вейнтроп, който седеше, очевидно не по своя воля, на един от столовете.

— Катя! — извика докторът, като я видя. Лицето му светна, но искрата в очите му бързо угасна, когато се опита и не успя да отиде при нея.

Фади оказа нужния натиск върху Вейнтроп и го задържа на място, после кимна на Мута ибн Азиз, който пусна младата жена. Тя се втурна към съпруга си с неразбираем вик и коленичи пред него.

Вейнтроп я погали по косата и лицето, пръстите му обходиха всяка нейна черта, сякаш имаше нужда да се увери, че тя не е мираж, че не е двойник. Беше видял какво стори доктор Андърски с лицето на Карим ал Джамил. Защо да не направи същото и с друга рускиня, превръщайки я в Катя, готова да го излъже по тяхна заповед?

Откакто Фади го „вербува“, Вейнтроп разви подчертана склонност към параноя. Всичко се въртеше около заговора да бъде тотално подчинен — в това отношение параноичните му страхове не бяха далеч от истината.

— Сега, когато отново сте заедно… повече или по-малко — обърна се Фади към доктор Вейнтроп, — бих искал да спреш да протакаш. Имаме си график и твоето умишлено протакане не в наша полза.

— Не протакам — каза Вейнтроп. — Микроциклите… — Той спря и потрепери, усетил как Фади усилва натиска върху раменете му.

Фади кимна на Абуд ибн Азиз, който излезе от стаята и се върна с доктор Сенарз, ядрения физик.

— Доктор Сенарз — започна Фади, — моля ви, обяснете ми защо ядреното устройство, което наредих да създадете, все още не е готово.

Доктор Сенарз гледаше директно към Вейнтроп. Той бе обучен от известния пакистански ядрен учен Абдул Кадир Хан.

— Моята работа е приключена — каза той. — Урановият диоксид, който ми доставихте, е превърнат в метала, необходим за бойна глава. С други думи, ние имаме ядрения материал. Обвивката също е готова. Чакаме само доктор Вейнтроп. Неговата работа е от жизненоважно значение, както знаете. Без нея няма да получите съоръжението, което поискахте.

— Така че, Костин, тук стигаме до трудната част. — Гласът на Фади бе тих, мек, неутрален. — С твоя помощ моят план ще успее, без твоята помощ планът ми е обречен. Уравнение, колкото просто, толкова и елегантно, за да го кажем с научни понятия. Защо не ми помагаш?

— Процесът е по-труден, отколкото предполагах. — Вейнтроп не можеше да откъсне очи от жена си.

— Доктор Сенарз? — обърна се към новодошлия Фади.

— Работата на доктор Вейнтроп по миниатюризацията е приключила още преди дни.

— Какво разбира той от миниатюризация? — сопна се Вейнтроп. — Не е вярно!

— Не ви искам мнението, доктор Вейнтроп — също тъй остро каза Фади.

Когато Сенарз извади малък бележник с червено-черна кожена корица, Вейнтроп несъзнателно изстена. Катя, притеснена, го хвана по-здраво.

Доктор Сенарз подаде бележника.

— Това са личните бележки на доктор Вейнтроп.

— Нямате право! — извика Вейнтроп.

— Всъщност имам. — Фади взе бележника от доктор Сенарз. — Ти ми принадлежиш, Вейнтроп. Всичко, което правиш, всичко, което мислиш, пишеш или сънуваш, ми принадлежи.

— Костин, какво си направил? — изстена Катя.

— Продадох душата си на дявола — каза тихо Вейнтроп.

Абуд ибн Азиз явно получи мълчалив знак от Фади, защото потупа доктор Сенарз по рамото и го изведе от стаята. Шумът на затворената зад гърба му врата накара Вейнтроп да подскочи.

— Е, добре — каза Фади С най-милия си глас.

Изведнъж Мута ибн Азиз сграбчи Катя за яката и за кръста, дръпна я рязко от съпруга й. Същевременно Фади сграбчи доктора за раменете и го прилепи за стола, от който се опитваше да стане.

— Няма да те питам отново — каза Фади със същия благ глас, като баща към любимото си дете, което е сгрешило.

Мута ибн Азиз нанесе ужасен удар по тила на Катя.

— Не! — изкрещя Вейнтроп, когато тя се просна по лице на пода.

Никой не му обърна ни най-малко внимание. Мута ибн Азиз я издърпа да седне, приближи се и я удари толкова силно, че счупи съвършения й нос. Бликна кръв, която опръска и двамата.

— Не! — изкрещя Вейнтроп.

Като я сграбчи за русата коса отзад, Мута ибн Азиз заби кокалчетата си в красивата й лява скула. Сълзи потекоха по подпухналото лице на Катя и тя се разрида.

— Спрете! — извика Вейнтроп. — За бога, спрете! Умолявам ви!

Мута ибн Азиз дръпна окървавения си юмрук.

— Не ме карай да те моля отново — каза Фади в ухото на доктора. — Не ме карай да загубя доверието си в теб, Костин.

— Не… добре. — Самият Вейнтроп хлипаше. Сърцето му бе разбито на хиляди парченца, които никога нямаше да може да събере отново. — Ще направя каквото искаш. Ще приключа миниатюризацията след два дни.

— Два дни, Костин. — Фади го сграбчи за косата и издърпа главата му назад, така че очите му гледаха директно в тези на мъчителя му. — Нито секунда повече. Разбра ли?

— Да!

— В противен случай това, което ще се случи на Катя, дори доктор Андърски няма да може да оправи.

Мута ибн Азиз намери брат си в операционната на доктор Андърски. Тук Карим ал Джамил бе получил лицето на Мартин Линдрос. Тук бе получил нов ирис, зеница, и най-важното — ретина, за да може да докаже пред скенерите на ЦРУ, че е Линдрос.

За облекчение на Мута ибн Азиз в момента операционната беше празна, вътре беше само Абуд ибн Азиз.

— Сега трябва да кажем истината на Фади. — Гласът на Мута ибн Азиз бе нисък, настоятелен.

Абуд ибн Азиз се вторачи в множеството блестящи инструменти.

— За нищо друго ли не мислиш? — попита той. — Точно това ми каза и преди три години.

— Обстоятелствата се промениха радикално. Наш дълг е да му кажем.

— Абсолютно не съм съгласен, както не бях и тогава — отвърна Абуд ибн Азиз. — Всъщност е наш дълг да крием истината от Фади и Карим ал Джамил.

— Сега в твоя аргумент няма логика.

— Наистина ли? Основният въпрос сега е такъв, какъвто беше и в началото. Със смъртта на Сара ибн Ашеф те понесоха тежка загуба. Трябва ли да им причиняваме още по-страшно страдание? Сара ибн Ашеф беше цвете на Аллаха, съкровищница на семейната чест, красива и невинна, предопределена за щастлив живот. Жизненоважно е паметта й да бъде опазена свята. Наш дълг е да предпазим Фади и Карим ал Джамил от външни дразнители.

— Дразнители! — извика Мута ибн Азиз. — Ти наричаш истината за тяхната сестра дразнител?

— Ти как би я нарекъл?

— Абсолютна трагедия, нечуван позор…

— И ти ли ще бъдеш този, който ще съобщи ужасната истина на Фади? С каква цел? Какво би искал да постигнеш?

— Преди години отговорих на този въпрос, като казах, че искам просто да кажа истината — каза Мута ибн Азиз. — Сега планът им включва да си отмъстят на Джейсън Борн.

— Не виждам причина да ги спираме. Борн е заплаха за нас — включително за теб. Ти беше там онази нощ, както и аз.

— Тяхната мания да отмъстят за смъртта на сестра си е изкривила мисленето и на двамата. Ами ако са се надценили?

— С един човек? — засмя се Абуд ибн Азиз.

— Ти беше с Фади два пъти в Одеса. Кажи ми, братко, той успя ли да убие Борн?

Абуд ибн Азиз реагира на ледения тон на брат си.

— Борн беше ранен много тежко. Фади го преследва в катакомбите под града. Сериозно се съмнявам, че е оцелял. Но всъщност това няма значение. Той е извън строя, не може да ни навреди. Такава е волята на Аллаха. Станалото — станало. Каквото ще става, ще става.

— А аз казвам, че докато има най-малка възможност Борн да е жив, нито един от тях няма да намери покой. Борн ще продължи да отвлича вниманието им. От друга страна, ако им кажем…

— Мълчи! Такава е волята на Аллаха!

Абуд ибн Азиз никога не беше говорил на по-младия си брат с такава злъч. Между тях, Мута ибн Азиз го знаеше, лежеше смъртта на Сара ибн Ашеф — въпрос, за който и двамата мислеха, но никога не говореха. Мълчанието е лошо нещо, знаеше Мута ибн Азиз, отрова за тяхната братска връзка. Той бе силно убеден, че един ден това умишлено наложено мълчание ще унищожи него и по-големия му брат.

Не за първи път той почувства вълна от отчаяние да минава през него. В тези моменти му се струваше, че е в клопка; без значение по кой път поемеше, без значение какви действия предприемеше, той и брат му бяха обречени на адския огън, запазен за грешниците. Няма друг Бог, освен Аллах! Дано Аллах ни опази от адския огън!

Сякаш за да подчертае мрачните мисли на Мута, Абуд повтори позицията, която бе заемал от нощта на нейната смърт.

— По въпроса за Сара ибн Ашеф ще се придържаме към плана ни — каза той решително. — Ти ще ми се подчиняваш безпрекословно — така както винаги си правил. Така както си длъжен да правиш. Ние не сме отделни личности, ние сме брънки в семейната верига. Няма друг Бог, освен Аллах! Съдбата на един е съдба на всички ни!

Мъжът, който седеше по турски в единия край на ниска дървена маса, отрупана с дребни предмети, заби единственото си око във Фади с явна неприязън. Зейналият черен кратер на другото — дясното — бе закрит от превръзка.

Фади ритна обувките си встрани и прекоси бетонния под. Всички подове, стени и тавани в Миран Шах бяха бетонни и изглеждаха съвсем еднакви. Той седна с кръстосани крака отстрани на мъжа.

Извади шепа прясно изпечено кафе на зърна от стъклен буркан, сложи ги хаванче и ги смля с чукалото. Върху газовия котлон наблизо имаше медно джезве. Фади го напълни с вода и запали котлона. Около дъното на съда затрептя син пламък.

— Отдавна не сме се виждали — подхвана Фади.

— Наистина ли очакваш да пия кафе с теб? — попита истинският Мартин Линдрос.

— Очаквам да се държиш като цивилизовано човешко същество.

Линдрос се засмя горчиво и докосна превръзката на окото си.

— Май ще съм единственият.

— Вземи си фурма — каза Фади и побутна към него овална чиния, пълна със сушени плодове. — Най-вкусни са, натопени в козе масло.

Водата завря и Фади сипа смляното кафе в джезвето. Взе една купичка, от която ухаеше на прясно смлени зърна кардамон. Сега цялото му внимание бе съсредоточено върху надигащото се кафе. Секунда преди то да прелее, свали джезвето от котлона и поръси горещата напитка с щипка кардамон, после я преля в малък чайник, в чийто чучур, вместо цедка, бе пъхнато парче палмово влакно. Като остави джезвето настрани, Фади наля арабското кафе в две малки чашки без дръжки. Сервира най-напред на уважавания гост, в случая — Линдрос, както повеляваше бедуинската традиция. Макар че никой бедуин не бе седял по турски в подобна „палатка“ — огромна, бетонна, вкопана дълбоко под земята.

— Как е брат ти? Надявам се, че като гледа през моето око, ще придобие различна перспектива. Може би вече няма да се стреми толкова настървено към унищожението на Запада.

— Наистина ли искаш да говорим за унищожение, Мартин? Ами тогава би трябвало да обсъдим насилственото налагане на една култура, която прикрива упадъка на своето преситено население, забравило значението на думата жертва. Да поговорим за американската окупация в Близкия изток, за умишленото унищожаване на древни традиции.

— Тези традиции явно включват взривяването на религиозни статуи, ако си припомним какво направиха талибаните в Афганистан. Както и убиването с камъни на жени, извършили прелюбодеяние, докато техните любовници се измъкват безнаказано.

— Аз, който съм саудитец бедуин, имам толкова общо с талибаните, колкото и ти. А що се отнася до прелюбодейките, ислямският закон трябва да се спазва. Ние не сме отделни личности, Мартин, а част от една семейна общност. Честта на нашите семейства живее в нашите дъщери. Ако нашите сестри са посрамени, тогава срамът се разпростира върху всички в семейството, докато жената не бъде премахната.

— Да убиваш собствената си плът и кръв? Това е нечовешко.

— Защото вие не го практикувате. — Фади кимна. — Пий.

Линдрос вдигна чашата до устните си и пресуши кафето на една глътка.

— Трябва да го сърбаш, Мартин. — Фади напълни отново чашата на Линдрос, след което изпи своята на кафето с три малки, сладостни сръбвания. С дясната ръка си взе фурма, потопи я в ароматното масло и я мушна в устата си. Дъвчеше бавно, замислено, после изплю продълговатата гладка костилка. — Опитай, няма да сбъркаш. Фурмите са не само вкусни, но и питателни. Знаеш ли, че Мохамед обичал да разнообразява постите си с фурми? Така правим и ние, защото това ни доближава до неговите идеали.

Линдрос го наблюдаваше спокойно и мълчаливо, все едно беше на бдение.

Фади избърса дясната си ръка с малка кърпа.

— Знаеш ли, баща ми правеше кафе от сутрин до късно вечерта. Това е най-големият комплимент, който бих могъл да му направя — на него или на който и да е бедуин. Това означава, че е щедър мъж. — Той напълни отново чашата си с кафе. — Баща ми обаче вече не може да прави кафе. Всъщност вече не може да прави нищо, освен да гледа втренчено в пространството. Майка ми му говори, но той не може да отвърне. Знаеш ли защо, Мартин? Защото името му е Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб.

При това единственото око на Линдрос потрепна леко.

— Да, така е — каза Фади. — Хамид ибн Ашеф. Мъжът, когото Джейсън Борн по твоя заповед бе изпратен да убие.

— Значи затова ме залови.

— Така ли си мислиш?

— Това не беше моя мисия, глупако. По това време аз дори не познавах Джейсън Борн. Тогава шеф му беше Алекс Конклин, а Конклин е мъртъв. — Линдрос започна да се смее.

Без никакво предупреждение Фади скочи през масата и го сграбчи за ризата. Разтърси го толкова силно, че зъбите на Линдрос изтракаха.

— Мислиш се за много умен, Мартин. Но сега ще си платиш за това. Двамата с Борн ще си платите.

Фади сграбчи Линдрос за гърлото, сякаш имаше намерение да му извади гръкляна. Очевидно се наслаждаваше на усилията на Линдрос да си поеме дъх.

— Борн е все още жив, както ми казаха, но е на ръба. Аз обаче знам, че той ще прекоси земята и небето, за да те открие, особено ако смята, че аз също ще бъда тук.

— Какво… какво смяташ да правиш? — Линдрос едва успя да изрече думите.

— Ще му дам информацията, от която се нуждае, за да те намери тук, в Миран Шах. И когато го направи, аз ще те изкормя пред очите му. След това ще се заема с него.

Фади застана лице в лице срещу Линдрос, взирайки се в лявото му око, сякаш за да открие всички неща, които другият криеше от него.

— Накрая Борн ще иска да умре, Мартин. Не се съмнявай в това. Но за него смъртта няма да дойде бързо. Преди да издъхне, ще се уверя, че ще види ядреното унищожение на американската столица.