Предателството на Борн

Трийсет и трета глава

Сорая Мур стоеше в единия край на Седма улица в компанията на добре въоръжения Тайрон. Тя позвъни в централата на ЦРУ — от уличен телефон, не от мобилния си.

Когато Питър Маркс чу гласа й, зашепна:

— Боже Господи, какво, по дяволите, си направила?

— Не съм направила нищо, Питър.

— Тогава защо е издадена заповед до всички отдели да съобщават незабавно и директно на Линдрос, ако се появиш, ако се обадиш или въобще установиш някакъв контакт?

— Защото Линдрос не е Линдрос.

— Той е измамник, нали?

Сърцето на Сорая подскочи.

— Явно си разбрал.

— Знам само, че Линдрос свика среща, каза ни, че си се побъркала, че съвсем си откачила. Заради смъртта на Борн, нали? Както и да е, теорията му беше, че отправяш налудничави обвинения срещу него.

О, Господи, помисли си Сорая, той е настроил всички в ЦРУ срещу мен.

Тя чу неприкритото подозрение в гласа на Питър, но продължи решително:

— Той ви е излъгал. Истината е твърде сложна, за да ти я обяснявам сега, но трябва да ме изслушаш. Терористи са задействали план за взривяването на ЦРУ. — Съзнаваше, че говори развълнувано, дори може би налудничаво. — Моля те, умолявам те. Иди при Стария, кажи му, че ще стане по някое време днес.

— Стария и Ан са в Белия дом на среща с президента. Ще се забавят — според Линдрос.

— Тогава свържи се с някои от шефовете на отдели — или по-добре с всички. Без Линдрос.

— Чуй ме, ела тук. Предай се. Можем да ти помогнем.

— Не съм луда — каза Сорая, макар че вече самата тя не беше много сигурна в това.

— Тогава разговорът ни приключи.

Когато Катя се обърна към двамата пазачи пред лазарета, деликатните й пръсти разкопчаха горните две копчета на блузата й. Тя никога не носеше сутиен. Гърдите й бяха прекрасни и тя го знаеше.

Пазачите играеха една и съща игра всеки път, тя така и не можа да схване правилата. Разбира се, не залагаха пари. Това би я превърнало в хазарт, а той беше забранен от ислямските норми. Целта явно беше да оптимизират времето си за реакция.

За да отклони ума си от сегашното си положение, тя си спомни за забързания ритъм на предишния й живот — този, от който Костин бе настоял да се откаже. Когато пазачите я забелязаха, тя стоеше в профил, сякаш за снимка в „Пърфект Тен“, гърбът й — леко извит, гърдите — изнесени напред.

След това бавно, обезоръжаващо тя се обърна към тях. Очите им се впиха в тялото й.

Тя почувства болката в гръдната кост, където поиска Линдрос да я удари. Разтвори блузата си достатъчно, за да могат да видят натъртеното; личеше, че е съвсем отскоро, кожата бе зачервена и тепърва щеше да подпухва все повече.

— Вижте — каза тя, което всъщност не беше нужно. — Вижте какво ми причини това копеле.

При тези думи охранителите скочиха и хукнаха заедно с нея в лазарета. Завариха Линдрос да лежи по гръб, очите му бяха затворени. По лицето му имаше кръв. Изглежда, едва дишаше.

По-високият от пазачите се обърна към Катя, която стоеше точно зад него.

— Какво си му направила?

Точно в този момент Линдрос сви десния си крак, отвори очи и с все сила ритна в чатала по-ниския пазач. Онзи изсумтя от изненада и се прегъна одве.

По-високият беше по-бавен и кокалчетата на Линдрос се врязаха в гърлото му. Той се закашля, облещи очи, пръстите му се опитваха да напипат пистолета, който носеше на кръста си. Катя, според инструкциите на Линдрос, го ритна отзад в свивката на лявото коляно. Когато той залитна, юмрукът на Линдрос се заби в слепоочието му.

За няма и пет минути двамата пленници съблякоха пазачите, вързаха ги и им запушиха устата. Линдрос ги завлече един по един в килера и ги стовари до множеството боклуци вътре. После той и Катя се преоблякоха в техните дрехи, като тя взе тези на по-дребния, Линдрос — на по-високия.

Щом се приготвиха, той й се усмихна. Тя протегна ръка, изтри кръвта от убодения му пръст, която беше размазал по бузата си.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Имаме още много работа, преди да се измъкнем.

— Права си. — Линдрос събра оръжията на пазачите — пистолети и полуавтоматични пушки. — Знаеш ли как да използваш това?

— Знам как да натисна спусъка.

— Друго не ти трябва.

Той я хвана за ръката и двамата напуснаха лазарета.

Терористите не се отнасяха толкова грубо към Борн, колкото той бе очаквал. Всъщност, щом го измъкнаха от разбития самолет, въобще не проявиха сурово отношение. Всички бяха саудитци, цялата групировка. Той разбра не само по вида им, но и по арабския диалект, който използваха.

Още щом подметките му докоснаха обгорената повърхност на пистата, те го вдигнаха и го отнесоха на глинестата скала, където ги очакваха два бронирани военни всъдехода с маскировъчна окраска. Нищо чудно, че не беше успял да ги види от въздуха.

Отнесоха го до по-голямото от двете превозни средства, което отблизо приличаше на мобилен команден център. Задните врати се отвориха, две мощни ръце се протегнаха и той буквално бе издърпан нагоре и вътре. Металните врати се затвориха незабавно.

От непрогледния мрак се обади познат глас с школуван британски акцент.

— Здравей, Джейсън — каза мъжът.

Блеснаха червени крушки и Борн примижа, докато очите му се адаптират към необичайната светлина. Различи редици технически съоръжения, които мълчаливо изкарваха мистериозни разпечатки, като съобщения от друга планета. От едната страна брадат млад саудитец със слушалки на ушите седеше наведен над пулт и сегиз-тогиз записваше по някоя фраза.

Отляво, близо до Борн, стоеше мускулест здравеняк, навярно същият, който вмъкна Борн в мобилния команден център. Той гледаше новодошлия с напълно безстрастна физиономия. Със своята обръсната глава и ръце като канари, кръстосани на мускулестите гърди, той приличаше на евнух, охраняващ харема на някой султан.

На практика обаче охраняваше третия човек в камиона, който седеше пред командния пулт. Явно бе завъртял стола си, когато Борн бе издърпан вътре. Сега се хилеше широко, неподобаващо на царственото му поведение.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин, Джейсън. — Тъмночервените му устни се свиха. — Или може би е късмет, че го правим в най-подходящите моменти.

— По дяволите — изруга Борн, разпознал слабия, тъмноок мъж с нос като клюн. — Файед ас-Сауд!

Шефът на саудитската тайна полиция буквално скочи от стола си и се втурна да прегръща Борн, като го обсипваше с щастливи влажни целувки и по двете бузи.

— Приятелю, приятелю. Слава на Аллаха, че все още си жив! Нямахме представа, че ти си вътре. И как да се досетим? Та това е самолетът на Фади! — Той му се закани с пръст и продължи с престорен гняв: — Никога не ми казваш какво си намислил.

Борн и Файед ас-Сауд бяха стари познати. Бяха работили заедно в Исландия.

— До ушите ми стигна слух, че саудитците били по следите на Фади.

— Фади е саудитец — смени тона Файед ас-Сауд и лицето му стана сериозно. — Значи е саудитски проблем.

— Имаш предвид, че поставя саудитците в неудобна ситуация — каза Борн. — Страхувам се обаче, че вече се е превърнал в световен проблем.

И Борн се зае да уведоми приятели си за самоличността на Фади, за плановете на него и брат му Карим ал Джамил, включително инфилтрирането в ЦРУ.

— Може да си мислиш, че си открил главната база на „Дуджа“ — каза той в заключение, — но държа да те уверя, че грешиш. Тук някъде се намира ядреното съоръжение, в което се обогатява уранът и се произвежда адската машина, която смятат да взривят в САЩ.

Файед ас-Сауд кимна.

— Сега нещата започват да си идват на мястото. — Той се завъртя, извади тактическа пилотска карта на района, за да ориентира Борн. След това изкара поредица от сателитни снимки в едър план.

— Тези са направени миналата седмица през двеминутен интервал. Както ще забележиш, на първата виждаме Миран Шах такъв, какъвто е в момента — пуст, безлюден. Но тук, на втората снимка, се появяват две коли, може би джипове. Пътуват на северозапад. И какво виждаме на третата снимка? Миран Шах отново е пуст и безлюден. Няма хора, няма коли. Как е възможно да изчезнат за някакви си две минути? Не биха могли да излязат от обхвата на сателита. — Той се облегна назад. — Така че предвид твоите разузнавателни сведения какво трябва да е нашето заключение?

— Ядреното съоръжение на „Дуджа“ е под земята — каза Борн.

— Длъжни сме да приемем, че е така. Засякохме съобщения на терористите. Досега нямахме представа откъде се излъчват. Идват изпод скалите и пясъка. Интересното е, че са вътре в самия обект. Няма съобщения отвън през трите часа, откакто сме тук.

— Колко хора си довел със себе си? — попита Борн.

— Дванайсет, като броя и себе си. Както сам разбра, трябваше да се представяме за членове на „Дуджа“. Това е Северен Уазиристан, най-дълбоко консервативната от западните пакистански провинции. Местните пущунски племена имат дълбоки религиозни и етнически връзки с талибаните и заради това организации като „Ал Каида“ и „Дуджа“ са добре дошли тук. Не можех да си позволя да доведа повече хора, без да възникнат неудобни въпроси.

В този момент мъжът със слушалките откъсна горния лист хартия, върху който драскаше трескаво, и го подаде на шефа си.

— Нещо в скалите или може би в оловното покритие на съоръжението затруднява подслушването. — Файед ас-Сауд проучи бързо листа, след това го подаде на Борн. — Мисля, че е по-добре да погледнеш.

Борн прочете записа на арабски.

(?)двамата липсват. Намерихме пазачите в (?)килер.

Откога?

(?) двайсет минути. (?) не можем да кажем със сигурност.

Мобилизирайте (?), които можете да отделите. Изпратете (?) на входа. Намерете ги.

И после?

Убийте ги.

Линдрос и Катя тичаха през модерните катакомби под Миран Шах. Аларми гърмяха от високоговорители, закачени по стените на съоръжението. Тъкмо видяха входа, когато алармите се бяха включили, и Линдрос незабавно смени курса. Сега се насочваха към вътрешността на съоръжението.

От откъслечните подслушани разговори, както и от собствените си наблюдения, Линдрос беше стигнал до извода, че съоръжението на „Дуджа“ е на две нива. На горното бяха разположени жилищни помещения, кухни, комуникационни съоръжения и прочие. Лазаретът също бе на този етаж. Но операционните зали, където доктор Андърски бе взел дясното око на Линдрос, където бе променил лицето на Карим, бяха под тях, заедно с лабораториите: едно просторно помещение с центрофуги за обогатяване на уран, залата с двойно подсилени стени, където се извършваше синтезът, и т.н.

— Те знаят, че сме изчезнали — каза Катя. — Какво ще правим?

— План Б — отговори Линдрос. — Трябва да стигнем до комуникационната зала.

— Но тя е още по-далеч от входа. Никога няма да се измъкнем.

Те свиха зад един ъгъл и пред тях се ширна дълъг коридор, който вървеше надолу по оста на съоръжението. Всичко тук — стаите, коридорите, стълбищата, асансьорите — бе гигантско. Без значение къде се намира, човек се чувстваше незначителен. Имаше нещо ужасяващо в едно такова съоръжение, сякаш не бе направено за хора, а за армия от машини. Човешкото тук не означаваше нищо.

— Трябва да помислим първо за оцеляването си, след това за бягство — каза Линдрос. — Това означава да уведомя моите хора къде съм.

Макар да бе нервен, той забави крачка. Не му харесваше този дълъг, широк коридор, проснат пред него. Ако ги хванеха тук, нямаше да има къде да се скрият или да избягат.

Сякаш надушили най-големия му страх, двама мъже се появиха в далечния край на коридора. Видели плячката си, те извадиха оръжия. Един от тях тръгна по коридора, докато другият остана на място, като ги взе на мушка с полуавтоматичната си пушка.

— Трябва да намеря начин да предупредя всички в централата на ЦРУ — каза Сорая.

— Нали чу — мислят те за чалната — скастри я Тайрон. — Колкото и да се напъваш, никой няма да ги удари рамо.

— Но мога поне да опитам, нали така?

— Което си е право, право си е — кимна Тайрон.

Бяха се забили, както би казал Тайрон, в едно магазинче за тютюневи изделия, където стар салвадорец с прошарена коса свиваше на ръка евтин кубински тютюн собствено производство и го продаваше скъпо, под формата на първокласни „маркови“ пури, на разни ентусиасти по интернет. Тайрон беше собственикът на мястото, така че при него отиваше лъвският пай от печалбите. Иначе си беше най-обикновена мизерна дупка на Девета улица, но поне бизнесът беше законен.

Във всеки случай днес зацапаните му прозорци им осигуряваха що–годе добра видимост към линкълна, който Тайрон сви от двамата араби, след като им пръсна черепите на строежа. Беше го паркирал точно срещу магазина, където колата сега стоеше в очакване — като самите тях.

Те бяха стигнали заедно до идеята. Сорая вече не можеше просто да мине през вратите на централата на ЦРУ, не можеше дори да се обади, без опасност разговорът да бъде проследен, тя се нуждаеше от друг начин да установи контакт.

— Познавам колите, момиче — каза й Тайрон. — Това тук е истински звяр, специално разкрасяван. Скапаняците вече са загрели, че ония двамата отворковци са дали фира. Да не мислиш, че ще го зарежат просто така? Няма такъв филм. Ще дойдат да си го потърсят, а покрай него — и теб. Няма да те оставят току-така. Помни ми думата, че ще цъфнат ей тука в махалата, щото знаят, че за последно са те засекли точно тук.

Планът беше рискован, но при сегашната ситуация вършеше работа. Освен това самата Сорая не можеше да измисли нищо по-добро.

— Фади е взел затворници — каза Файед ас-Сауд.

— Може би познавам единия — приятелят ми Мартин Линдрос.

— Ах, да — кимна шефът на силите за сигурност. — Човекът, за когото се представя братът на Фади. Значи може би все още е жив. А другият?

— Нямам представа — каза Борн.

— Във всеки случай, трябва да побързаме, ако искаме да имаме шанс да ги спасим. — Той се намръщи. — Но все още нямаме представа как да проникнем вътре.

— Тези коли на сателитните снимки… Все някъде трябва да са отишли. Някъде в радиус от хиляда метра от мястото, където сме сега. — Борн посочи към екрана. — Можеш ли да разпечаташ това?

— Разбира се. — Файед ас-Сауд кимна, набра нещо на клавиатурата. Принтерът замърка тихо и след малко изплю лист хартия.

Борн излезе от мобилния команден център, следван от Файед ас-Сауд и огромния му бодигард, чието име, както се оказа, беше Абдула.

Той застана от югоизточната страна на пистата и огледа релефа, търсейки съответствията му върху сателитната карта.

— Проблемът е, че тук няма нищо. — Файед ас-Сауд бе опрял юмруци на хълбоците си. — Веднага щом пристигнахме, изпратих трима души на разузнаване. След един час се върнаха без успех.

— И въпреки това — каза Борн — тези автомобили трябва да са отишли някъде.

Той се запъти право напред по пистата. Отдясно бяха останките от соврина, който никога повече нямаше да лети. Началото на пистата беше вляво. В главата си той видя как совринът се приближава твърде косо.

Изведнъж си спомни думите на Мута ибн Азиз: Захождаш твърде ниско, ще удариш пистата твърде рано. Защо беше толкова развълнуван? Най-лошото, което можеше да се случи, бе колесниците на соврина да ударят настилката в по-близкия й край. Защо би трябвало да го притеснява това? Защо въобще би го интересувало?

Борн тръгна наляво по макадамовата настилка към началото й. Оглеждаше внимателно пистата. Сега се намираше точно на мястото, което Мута ибн Азиз толкова държеше да избегнат. От какво ли се е страхувал той? Когато самолет докоснеше повърхността, се случваха три неща — създаваше се голямо триене, горещина и тежест. Кое от трите го бе разтревожило?

Борн приклекна и опипа пистата с върховете на пръстите си. На вид беше като макадам, но имаше нещо различно.

— Пипни това — каза Борн. — Макадамът би трябвало да е нагорещен от силната слънчева светлина.

— Не е. — Файед ас–Сауд плъзна ръцете по настилката. — Въобще не е горещ.

— Което означава, че не е макадам.

— Какъв ли материал използва „Дуджа“?

Борн се изправи.

— Не забравяй, че те имат достъп до технологиите на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“.

Продължиха още нататък по пистата. Щом стигнаха там, където, по всичко личеше, самолетът е докоснал повърхността при приземяването си, Борн коленичи пак и постави ръка върху настилката. Веднага я дръпна.

— Горещо ли е? — попита саудитецът.

— Това е макадам.

— Тогава какво е онова там?

— Не знам, но мъжът, с когото бях, пратеникът на Фади, не искаше да се приземявам там.

Връщайки се в другия край на пистата, Борн я обходи на широчина. В главата му се заформяше план. Трябваше да проникнат в подземното съоръжение, да се доберат до Фади, преди неговите хора да са открили затворниците. Ако имаше някаква възможност единият от тях да е Линдрос…

Отново проучи топографската сателитна разпечатка, сравни я със спомените си от визуалното проучване, което бе направил на идване. Едно съоръжение за обогатяване на уран изискваше вода — много вода. А вода имаше там, където започваше потъналата в дълбока сянка, осеяна с камъни клисура. Той го бе забелязал от въздуха и това бе останало в ума му като сигнален фар.

Това, което обмисляше, можеше да проработи, но знаеше, че на Файед ас-Сауд нямаше да му хареса. Ако не успееше да убеди приятеля си в плана, той нямаше да проработи. Може би нямаше да проработи дори и с помощта на шефа на саудитските сили за сигурност, но той не виждаше никаква друга алтернатива.

Като стигна до близката страна на пистата, отново коленичи и огледа ръба. След това каза на Абдула:

— Можеш ли да ми помогнеш?

Борн и Абдула се вкопчиха в настилката и с титанично усилие започнаха да я отделят.

— Тук се вижда ивица покривен материал — отбеляза Борн.

Файед ас-Сауд се приближи и се наведе. Оглеждаше материала, който беше около шест сантиметра дебел и дублираше цвета и структурата на макадама. Ясно беше обаче, че не е макадам. Нямаше как да определят какво точно е. Не че имаше някакво значение. Това, което представляваше специален интерес за тях, което всички те проучваха с възторг и триумф, лежеше под отделения слой.

Метален капак, голям като вратата на гараж за две коли, поставен наравно със земята.

Трийсет и четвърта глава

— Какво правите тук? — извика терористът, който вървеше отпред. Той очевидно бе превъзбуден, което означаваше, че всеки момент можеше да открие огън.

— Изпратиха ни в…

— Обърнете се към светлината! Вие не сте от нашите хора! Свалете оръжията веднага!

Линдрос веднага вдигна ръце. Да имаш полуавтоматична пушка, насочена към теб, беше заплаха, която трябва да приемаш много сериозно.

— Не стреляй! — каза той на арабски. — Не стреляй! — Той се обърна към Катя: — Върви пред мен. Прави точно каквото ти кажа. И за Бога, каквото и да стане, дръж си ръцете вдигнати.

Те тръгнаха към мъжа, който стоеше полуприведен. Без да го изпуска от поглед, Линдрос същевременно наблюдаваше прикрилия се мъж надолу по коридора. В момента той бе истинският им проблем.

— Спри! — каза терористът, когато бяха на няколко крачки от него. — Обърнете се!

Катя се подчини. Докато тя се обръщаше, Линдрос измъкна бутилка спирт, която бе взел от лазарета, отвори капачката и лисна съдържанието й в лицето на терориста.

— Залегни! — изкрещя той.

Линдрос прескочи Катя, щом тя се хвърли на пода. Втурвайки се към отскочилия назад терорист, той сграбчи полуавтоматичната пушка, натисна спусъка и изпълни коридора с куршуми. Няколко от тях улучиха прикрилия се мъж в ръката и в крака и го отхвърлиха назад към стената. Той отвърна на огъня, но стреляше напосоки. С кратък, точен откос Линдрос го свали.

— Хайде!

Той заби приклада на полуавтоматичното оръжие в скулата на терориста, който все още драскаше със свити пръсти по лицето си, след това претърси грубо дрехите му за други оръжия. Откри пистолет и нож с голямо острие. С Катя зад себе си, той се втурна по коридора, грабна полуавтоматичната пушка на другия терорист, подаде я на Катя.

Запътиха се към комуникационната зала, която според нея се намираше отляво в дъното на коридора.

В стаята имаше двама мъже, които се занимаваха с оборудването. Линдрос пристъпи зад десния, постави ръката си под брадичката му и когато тялото му се изопна от изненадата, рязко дръпна главата му нагоре и назад и му преряза гърлото. Когато другият мъж се обърна и се надигна от стола си, Линдрос хвърли ножа към гърдите му. Онзи изгъргори и клюмна назад — дробовете му вече се пълнеха с кръв. Щом се плъзна безжизнен на пода, Линдрос седна на мястото му и влезе в комуникационната система.

— Какво стоиш там и хленчиш! — извика той на Катя. — Пази вратата. Стреляй по всичко, което се движи — стреляш, докато не спре!

Слушалките на Файед ас-Сауд изпращяха. Вдигна ръка, за да ги притисне още по-силно към ухото си. След секунда кимна.

— Разбирам. — Обърна се към Борн: — Трябва да се върнем в командния център. Веднага.

Тримата мъже изминаха няколкостотинте метра до автомобила за броени минути. Вътре завариха свързочника да жестикулира разпалено. Когато ги видя, смъкна едната слушалка и остави другата, за да може да чува едновременно и тях, и това, което идваше по канала.

— Получаваме сигнал от съоръжението — каза той бързо на арабски. — Мъжът казва, че името му е Мартин Линдрос. Твърди, че…

Борн се наведе и изтръгна слушалките от главата му, веднага си ги сложи.

— Мартин? — каза той в микрофона. — Мартин, тук е Борн.

— Джейсън… жив…?

— Да, определено.

— Фади мисли… мъртъв.

— Аз го накарах да мисли така.

— … си?

— Точно тук, над теб.

… на Бога. Аз съм тук с една жена на име Катя.

Катя Вейнтроп?

Отсреща се чу кратко пращене, което можеше да мине за смях. Фади, който следеше разговора чрез спомагателната комуникационна система, даде знак на Абуд ибн Азиз, но не престана да слуша, сърцето му биеше учестено. Борн е жив! Жив е и е тук! О, сладко отмъщение. Какво по-хубаво от това?

Трябва да знам.

Мартин, как… ситуацията?

… неприятели убити. Ние сме добре въоръжени. Дотук добре.

Абуд ибн Азиз, както видя Фади, вече нареждаше на хората си да проникнат в комуникационната зала.

Мартин, слушай… идваме за теб.

Трябва да намерим веднага по-безопасно място.

… бре, но… дръж, докато вляза.

Дадено.

Мартин, централата не е… без теб. Мади продължава да пита… не си я забравил, нали?

Мади? Как да я забравя!

Добре. Дръж се. Край.

Фади докосна безжичния комуникатор в дясното си ухо, който го свързваше с водачите на отделните отряди.

— Сега знаем каква е съдбата на соврина — каза той на Абу бин Азиз. — Присъствието на Борн обяснява съобщението, което получих от нашите хора в Рияд. Два изтребителя били вдигнати над Северен Иран, след като самолет, отговарящ на сигнатурата на соврина, не е дал кода за прелитане. Оттогава няма следа от двата изтребителя.

Фади излезе в коридора.

— Всичко това означава, че Борн някак си е поел контрола на полета. Трябва да приемем, че е убил Мута ибн Азиз и пилота.

Той прегърна спътника си.

— Смелост, приятелю. Брат ти е загинал като мъченик — така както всички ние бихме искали да умрем. Той е герой.

Абуд ибн Азиз кимна спокойно.

— Ще ми липсва. — Той целуна Фади по двете бузи. — Планът за извънредни ситуации бе задействан. Когато самолетът не се идентифицира, самият аз натоварих ядреното устройство на хеликоптера. Вторият самолет чака в Мазари-Шариф. Уведомих брат ти. Сега, когато не можеш да излетиш директно от тук, е наложително да тръгнеш незабавно. Крайният срок е точно след 12 часа, когато Карим ал Джамил ще взриви зарядите с С4.

— Така е, наистина. Но аз не мога да пренебрегна факта, че Борн е жив. И че е тук.

— Тръгвай. Аз ще се погрижа за Борн. Ти имаш много по-важни задачи.

Сляп гняв закипя в цялото същество на Фади.

— Нима си въобразяваш, че ще позволя хладнокръвното убийство на сестра ми да остане неотмъстено? Борн трябва да умре от моите ръце — от моите, разбираш ли?

— Да, естествено.

Нещо в главата на Абуд ибн Азиз започна да жужи. Усещането, че най-лошите му страхове са се потвърдили: при Фади имаше разминаване между мисията на „Дуджа“ и личното отмъщение. От известно време мисълта, че самият той е в основата на този изкривен ход на събитията, не му даваше покой. Обвиняваше брат си, чийто глас все още чуваше — предупреждаваше го за лъжата, която бе изградил около смъртта на Сара ибн Ашеф.

Не изпитваше вътрешни противоречия. Важното сега беше да накара Фади да се съсредоточи върху финалната фаза — ядрената карта, която „Дуджа“ и само „Дуджа“ от всички терористични организации бе в състояние да изиграе. Времето, енергията, парите и връзките, които бяха изразходвали за този единствен резултат, бяха неизмерими. Беше недопустимо той да бъде застрашен от маниакалната нужда на Фади от лично отмъщение.

Внезапна градушка от полуавтоматична стрелба, изсипала се от вътрешността на съоръжението, ги накара да спрат рязко.

— Линдрос — Фади слушаше пукането в слушалката си, поставена в ухото му. — Още шестима мъже са мъртви. — Той стисна зъби от гняв. — Погрижи се за него и за жената на Вейнтроп.

Но вместо да се насочи назад, Абуд ибн Азиз се втурна към входната рампа. Ако не можеше да убеди Фади да се откаже от своята лудост, трябваше да отстрани причината за лудостта му. Трябваше да намери Джейсън Борн и да го убие.

— Ето ги — каза Тайрон.

Двамата със Сорая проследиха белия шевролет, който минаваше покрай линкълна за втори път. В другия край на пресечката той спря и паркира успоредно. От колата излязоха двама мъже. На Тайрон много му заприличаха по физиономия и телосложение на арабите, които беше очистил. Тези обаче бяха по-млади. И двамата носеха готини американски дрешки.

Единият остана по-назад, стиснал клечка за зъби между устните си, докато другият се приближи спокойно към линкълна. Извади тънко, плоско парче метал от джоба си и като застана плътно до автомобила, го вкара между прозореца на шофьора и външната метална част. Плъзна пластинката два-три пъти и вратата се отключи. С плавно движение той я отвори, вмъкна се зад волана.

— Добре — каза Тайрон. — Почваме купона.

— Някой идва — каза Катя.

Линдрос изтича, хвана я за ръката и двамата излетяха от комуникационната зала. Зад тях проехтяха изстрели.

— Продължавай — подтикна я той. — Чакай ме зад ъгъла.

— Какво правиш? Защо спираш?

— Джейсън ми даде кодиран сигнал. Това означава две неща. Първо: че е сигурен, че нашият разговор е бил подслушан. Второ: че има наум конкретен план. Трябва да му дам шанс да влезе тук. Най-важното сега е да отвлечем вниманието на врага.

Катя кимна, ококорена от страх. Когато тя се скри зад ъгъла, Линдрос се обърна и в този момент видя да се появява първият терорист. Той потисна желанието си да стреля, вместо това изчака, спокоен като камък. Когато цялата група навлезе в коридора, той откри огън, после, преди да са се окопитили, се обърна и се втурна след Катя. Щом го видя, на лицето й се разля очевидно облекчение.

— Ами сега накъде? — попита тя, докато тичаха към грубо бетонно стълбище.

— Далеч от местата, които те претърсват.

Вече бяха на долното ниво, където бяха разположени всички лаборатории и операционни зали. Всяка лаборатория, както установи той, бе с двойно подсилени стени. Операционните зали и ядрените лаборатории бяха разделени от две дебели врати.

— Трябва да намерим къде да се скрием.

Тъй като беше укрит добре, люкът нямаше нужда от ключалка.

Борн застана на ръба. Разбира се, Файед ас-Сауд не беше съгласен, но в края на краищата прие аргументите на Борн. Честно казано, Борн не му остави избор. Една мащабна открита атака с хората на Файед ас-Сауд би била равносилна на самоубийство. Но при плана на Борн… е, все пак имаше някакъв шанс.

Люкът представляваше напълно гладка повърхност. Нямаше дръжки или други видими начини да бъде отворен. Но за колите, които влизаха и излизаха, би трябвало да има някакво електронно устройство, което би могло да се задейства дистанционно от самите коли. Това означава, че сигурно имаше приемник, разположен върху или близо до люка.

Отне му съвсем кратко време, за да открие кутията, в която бе разположен приемникът.

Махна капака й и проследи веригите, откри тази, която му трябваше. Беше използван хидравличен механизъм. Люкът се плъзна нагоре гладко и тихо и под него се отвори изцапана с масло бетонна рампа — именно оттук, той бе сигурен, бяха изчезнали колите, засечени от сателита. Той измъкна полуавтоматичния си пистолет от кобура под мишницата си, държеше го готов, когато започна да се спуска.

Дневната светлина скоро намаля и вътре се възцари сумрак. Ако бе вярно предположението му, че Фади е подслушал разговора му с Мартин, значи някъде тук го очакваше клопка.

Тогава той чу стрелба и знаеше, че Линдрос е успял да отклони вниманието на похитителите си. Борн се хвърли върху бетона, изтъркаля се надолу до края на рампата.

Спря се в една стена и насочи полуавтоматичния си пистолет, докато проучваше слабо осветения коридор, който се простираше пред него. Не видя никого, съвсем никакво движение. Това не го изненада особено, но го подтикна да бъде още по-съсредоточен и нащрек.

Тръгна напред, прилепен до стената. В ниши над главата му мъждукаха слаби крушки, които осигуряваха достатъчно светлина, за да огледа пътя си.

Вдясно коридорът се разклони към входа на подземен гараж. Успя да различи смътно силуетите на множество джипове, подредени в спретнати редици, по военен маниер. Точно отпред имаше малко по-тесен коридор, който, изглежда, водеше към центъра на съоръжението.

Докато продължаваше да се придвижва напред, той зърна нещо с крайчеца на окото си. Слаба искрица, като че проблясване на метал от оръжие. Свърна по десния коридор и се скри между автомобилите.

В същия миг се посипа дъжд от куршуми и парченца от бетонния под се забиха в бузата му. Стреляше се откъм паркинга. Ослепиха го фарове, така че не можа да помръдне. Същевременно двигател избоботи мощно, изсвистяха гуми и един от джиповете се насочи с грохот към него.

Трийсет и пета глава

Борн се втурна право срещу идващата кола, отскочи и се приземи на капака й. Благодарение на инерцията на колата, съчетана със собствената му сила, успя да извие надолу рамото си, така че цялото му тяло се стовари върху предното стъкло.

Стъклото се разби от удара и Борн разчисти с лакът оставащите парчета. Вмъкна се през пролуката и се озова на седалката до шофьора, който толкова приличаше на Мута ибн Азиз, че можеше да е само брат му Абуд.

Абуд ибн Азиз държеше оръжието си готово за стрелба, но Борн се хвърли върху кормилото и го завъртя рязко надясно, при което самият той политна и се блъсна в терориста. Пистолетът произведе оглушителен изстрел, но куршумът отиде накриво и се заби отстрани на вратата. Абуд ибн Азиз стреля още два пъти, преди колата да се блъсне в бетонната стена.

Борн, който се подготви за удара, като се отпусна максимално, полетя напред, след това се стовари назад върху седалката. До него Абуд ибн Азиз се блъсна във волана и си разби челото, от което шурна кръв.

Борн измъкна пистолета от отпуснатите му пръсти и го зашлеви по бузата. Знаеше, че времето му е малко, но беше решен да разбули докрай мистерията около смъртта на Сара ибн Ашеф.

— Какво стана онази нощ в Одеса, Абуд?

Той умишлено не каза цялото му име — ясен знак за презрително отношение.

Главата на Абуд ибн Азиз се отпусна на облегалката. Кръвта се стичаше от няколко места.

— Какво имаш предвид?

— Ти си застрелял Сара ибн Ашеф.

— Ти си луд.

— Мута ми каза. Каза ми го направо. Ти си убил сестрата на Фади, не аз. Цялата вендета можеше да бъде избегната, ако беше казал истината.

— Истината? — Абуд изплю кръв. — В пустинята няма такова нещо като истината. Пясъкът се мени непрекъснато като истината.

— Защо излъга?

Той започна да кашля, кръв блъвна от устата му.

— Кажи ми защо излъга за смъртта на Сара ибн Ашеф.

Абуд ибн Азиз плю отново, почти задавен от собствената си кръв. Когато се съвзе достатъчно, той промълви:

— Защо да ти казвам каквото и да било?

— За теб това е краят, Абуд. Ти умираш. Но вече го знаеш, нали? Ако умреш при катастрофа, няма да отидеш на небето. Но ако аз те убия, ще имаш смърт на мъченик, изпълнена със слава.

Абуд извърна поглед, сякаш така можеше да избяга от надвисналата съдба.

— Излъгах Фади, защото така трябваше. Истината щеше да го унищожи.

— Времето ти изтича. — Борн опря нож до гърлото му. — Аз съм единственият, който може да ти помогне сега. След секунда ще бъде твърде късно. Ще си загубил шанса си за шахада17.

— Какво знаеш ти, невернико, за шахада?

— Знам, че без джихад18 не може да има мъченичество. Знам, че джихадът е всеобхватната битка за истината. Ако не признаеш истината, не може да има джихад, не може да има шахада за теб. Без моя помощ ти няма да можеш да се изправиш пред истината, която е Аллах. Следователно цялата ти свещена битка в името на Аллаха — цялото ти съществуване — ще бъде безсмислена.

Напълно сломен, Абуд ибн Азиз почувства сълзи да парят очите му. Врагът му бе прав. Той се нуждаеше от него сега. Аллах го бе изправил пред този ужасен последен избор: да каже истината или да бъде осъден на вечни мъки. Така в този момент той разбра, че Мута е бил прав. Плаващите пясъци на истината го бяха погребали. Де да беше казал истината веднага. За да умре като праведен, за да бъде чист пред Аллаха и пред всичко това, което той смяташе за свещено, той трябваше да предаде Фади.

Той затвори очите си за момент, цялата му съпротива се стопи. След това се вгледа в лицето на врага си.

— Аз застрелях Сара ибн Ашеф, не Мута ибн Азиз. — Трябваше да я застрелям. Шест седмици преди вечерта на смъртта й открих, че има любовна връзка. Аз я отведох настрана и говорих с нея. Тя не си направи труда да отрича. Казах й, че законът на пустинята изисква да се самоубие. Тя ми се изсмя. Аз й казах, че ако се самоубие, това ще освободи братята й от тежестта да я убият със собствените си ръце. Тя ми каза да се махам от очите й.

Абуд спря за момент. Очевидно повторното изживяване на случилото се изцеждаше оставащите му сили. След малко обаче се съвзе.

— Тази нощ тя закъсняваше, бързаше през града, за да се срещне с любовника си. Не беше обърнала внимание на думите ми. И продължаваше да извършва предателство към собственото си семейство. Аз бях шокиран, но не изненадан. Вече не си спомням колко пъти тя ми беше казвала, че сме изопачили исляма, че сме изкривили светите думи на Аллаха, за да тласнем напред собствената ни кауза, за да оправдаем нашите… как го нарече… ах, да, смъртоносни дела. Тя бе обърнала гръб на пустинята, на своето бедуинско наследство. Сега единственото, което би могла да донесе на семейството си, бе срам и унижение. Аз я застрелях. Гордея се с това. Това беше праведно убийство.

Борн, разтърсен, бе чул достатъчно. Без да каже дума, той прокара острието на ножа през гърлото на Абуд ибн Азиз и се измъкна от колата, докато бликналата кръв заливаше предната седалка.

В момента, в който Абуд ибн Азиз тръгна, нарушавайки заповедите, Фади измъкна пистолет и го насочи към гърба му. Всъщност ако не бяха проехтели изстрели, щеше да убие своя заместник. За него нямаше извинение за неподчинението. Заповедите трябва да бъдат изпълнявани без мислене и без въпроси. Това не е ООН. Тук няма място за лични мнения.

Докато тичаше към комуникационната зала, тази последна мисъл се въртеше в главата му, отекваше все по-силно, въпреки че той би предпочел да не я чува. По негово мнение братята Азиз се държаха странно от известно време. Техните словесни сблъсъци един с друг бяха станали легендарни. Те се бяха превърнали в практика и вече никой не им обръщаше внимание. По-късно обаче техните битки се пренесоха зад закрити врати. От този момент нататък никой от тях не говореше открито по темата, но Фади бе забелязал, че нарастващото напрежение помежду им започва да се отразява на работата им. Именно поради тази причина в този ключов момент реши да изпрати Мута ибн Азиз в Истанбул. Той трябваше да раздели братята, да им осигури пространство, за да се справят със своята враждебност. Сега Мута ибн Азиз бе мъртъв, а Абуд ибн Азиз не се бе подчинил на заповед. По една или друга причина Фади вече не можеше да разчита на нито един от двамата.

Видя касапницата в момента, в който сви зад ъгъла към комуникационната зала. Разгневен, пристъпваше между телата като нервен арабски жребец. Провери всяко тяло, както и самата зала. Общо осем мъже, всичките мъртви. Линдрос сигурно бе взел още оръжия.

Като изруга тихо, Фади понечи да тръгне към входната рампа, когато слушалката в ухото му изпращя.

— Засякохме бегълците — докладва един от хората му.

Фади се стегна.

— Къде?

— На долното ниво — каза мъжът. — Запътили са се към лабораториите за обогатяване на уран.

Ядрената бомба, помисли си Фади.

— Да ги обградим ли?

— Дръжте ги под око, но при никакви обстоятелства не влизайте в битка с тях, ясно ли е?

— Да, сър.

Този разговор бе прогонил всички мисли за отмъщение. Ако Линдрос откриеше ядрената бомба и хеликоптера, той щеше да държи всички карти в ръцете си. След цялото това време, всички жертви, цялата безкрайна работа и кръвопролития Фади щеше да остане с празни ръце.

Той се втурна надолу по коридора, зави наляво, след това още веднъж наляво. Отворената врата на един товарен асансьор зееше пред него. Скочи вътре, натисна най-долния бутон на панела. Вратите се затвориха и той започна да се спуска.

В определен момент, докато се придвижваха през лабиринта от лаборатории на долното ниво, Линдрос осъзна, че ги наблюдават. Това го разтревожи, разбира се, но и го уплаши. Защо не се приближаваха, както бе направила първата група?

Докато тичаха, той можеше да види, че Катя плаче. Насилието и смъртта, на които бе изложена, биха разтърсили всеки цивилен, несвикнал със затворничество и агресия. Но за нейна чест тя не изоставаше.

Изведнъж Катя се дръпна и отскочи встрани, след това се преви одве и повърна. Линдрос я прихвана с ръка, прикладът на полуавтоматичната му пушка опираше в другото му бедро. Случайно погледът му попадна в лабораторията, пред която се бяха озовали. Беше операционната зала, в която доктор Андърски извади окото му и където превърна Карим в негово ужасяващо копие. След като приключи с пъклената си работа, доктор Андърски доведе Линдрос да види творението му. Новият Мартин Линдрос бе пожелал истинският Мартин Линдрос да му предаде спомените си — поне част от тях, колкото да заблуди разпитващите от ЦРУ и Джейсън Борн. И тогава Линдрос измисли код, който се бе надявал, че ще стигне до Джейсън.

На пръв поглед операционната зала изглеждаше пуста, но после Линдрос съзря слабото, лукаво лице на доктор Андърски, спотаен зад двете операционни маси.

Сорая, вкопчила се с две ръце в мускулестото тяло на Тайрон, седеше зад него на кавазакито му. Мотоциклетът беше на Североизточна пета улица, следвайки линкълна, който арабите си прибраха, и белия шевролет. Насочиха се на северозапад по „Флорида Авеню“.

Тайрон бе великолепен шофьор, който — убеди се Сорая — познаваше цял Вашингтон, не само своя квартал. Влизаше и излизаше умело от трафика, в един момент бе на три коли зад тяхната плячка, в следващия — на пет. Но Сорая нито веднъж не почувства, че има опасност да изпуснат целта си.

На „Флорида Авеню“ те преминаха в северозападния квадрант на Вашингтон, завиха надясно към „Шърман Авеню“ и продължиха на север. На кръстовището на „Парк Роуд“ свърнаха наляво, към началото на улица „Ню Хемпшир“, почти веднага след това още веднъж наляво към „Спринг Роуд“, който от своя страна водеше към Северозападна шестнайсета улица, където направиха пак ляв завой.

Продължиха горе-долу успоредно на Рок Крийк Парк, заобиколиха североизточния му край и накрая двете коли спряха пред товарното отделение на голяма морга. Тайрон изгаси двигателя на мотоциклета и двамата със Сорая слязоха. Видяха как вътрешната стена отдясно на товарното помещение започна да се спуска.

Щом прекосиха улицата, локализираха системата за видеонаблюдение. Камерата бе на стойка на стената и се движеше бавно напред-назад, за да покрие целия район.

Двете коли се спуснаха бавно по бетонната рампа. Сорая, без да изпуска от поглед камерата, прецени, че ако влязат незабавно, камерата веднага ще ги засече. Тя се въртеше настрани, но бавно, много бавно. Бетонната стена бе започнала да се издига от отвора на пода.

Те се приближиха, после още малко. Тогава, когато стената бе наполовина вдигната, тя тупна Тайрон по гърба. Втурвайки се към изчезващия в стената процеп, те се хвърлиха през отвора в последния момент и се приземиха на бетонната рампа.

Стената зад тях се плъзна на мястото си, бяха обгърнати от тъмнина.

Файед ас-Сауд стоеше в югозападния край на каменистата клисура. Хората му бяха по местата си, зарядите бяха поставени. Колкото и невероятно да звучи, „Дуджа“ разполагаше с технология, позволяваща й да отклони подземната река. Хората му бяха открили три огромни тръби, с кранове очевидно вътре в самото съоръжение, които да регулират водния поток. Точно тези кранове трябваше да бъдат разрушени.

Той се придвижи няколкостотин метра назад и видя, че неговите великолепно обучени хора са обградили клисурата. Вдигна ръка и привлече вниманието на двама специалисти по експлозивите.

В жегата и абсолютната тишина умът му се върна обратно към мига, в който Джейсън Борн му бе описал плана си. Първоначално саудитецът беше скептичен. Каза на Борн, че планът му е лудост, и настоя да действат по традиционния начин — чрез фронтална атака.

— Ще обречеш хората си на сигурна смърт — увери го Борн. — Почти съм сигурен, че Фади подслушваше разговора ми с Линдрос, което би означавало, че е проследил и твоя разговор с разузнавателния ти екип по-рано.

— Но какво ще стане с теб? — попита Файед ас-Сауд. — Ще те очистят в момента, в който си покажеш носа в съоръжението.

— Точно тук грешиш — поклати глава Борн. — Фади иска да ме убие лично. За него няма друг вариант. Освен това слабото му място е, че се заблуждава, че е успял да проникне в ума ми. Той вярва, че е разгадал тактиката ми и че контролира ситуацията.

— И тук идваме ние — кимна Файед ас-Сауд. — Прав си. Планът е достатъчно необичаен, за да има шанс да проработи.

Той хвърли поглед на часовника си. Сега, когато вече беше убеден, нямаше търпение да започне. Но Борн настоя да се придържат към плана.

— Трябват ми петнайсет минути, за да свърша каквото трябва — предупреди го той.

Оставаха още деветдесет секунди.

Файед ас-Сауд погледна към каменистото дъно на клисурата, която, както се оказа, въобще не беше клисура. Борн бе прав: това бе пресъхнало речно корито, чието дъно бавно се срутваше в подземната река, която някога, преди много време, бе текла на повърхността. Подземната река бе мястото, откъдето съоръжението на „Дуджа“ черпеше необходимата вода за ядреното производство. Неговите хора бяха заложили зарядите в края на речното корито откъм съоръжението. Атаката щеше да изпълни две задачи: да удави и отнесе членовете на „Дуджа“ и предпази контейнерите с обогатен уран, докато екип от специалисти на ЦРУ и Саудитска Арабия поемеха окончателно контрол върху съоръжението.

Петнайсет секунди до началото. Файед ас-Сауд огледа последователно всеки от хората си. Те бяха уведомени, знаеха какви са залозите. Знаеха какво да правят.

Ръката му се спусна, детонаторите бяха задействани. Двата взрива избухнаха през няколко секунди, но за Файед ас-Сауд те прозвучаха като продължителна експлозия, мощен вятър, буря от каменни отломки и тогава дойде звукът, който всички очакваха: дълбокият подземен тътен на вода, втурнала се по коритото, издълбано в скалната основа.

Долу, в съоръжението на „Дуджа“, мощните взривове бяха почувствани като земни трусове. Всичко от лавиците на операционната зала се срина на пода. Вратички на шкафове политнаха отворени, парчета от стъкло, усукани ивици пластмаса, хаос от метални хирургически инструменти.

Катя, вкопчена в Линдрос и в рамката на вратата, избърса устата си и каза:

— Хайде! Трябва да се измъкнем оттук!

Линдрос знаеше, че е права. Те имаха много малко време, за да се доберат до безопасно място и да останат там, докато най-лошото свърши.

И въпреки това не можеше да помръдне. Очите му бяха приковани в лицето на доктор Андърски. Колко много пъти по време на възстановяването си от това хирургическо насилие той бе мечтал да убие този човек. Не просто да го убие. Боже Господи! Какви начини за умъртвяване му беше измислил! Имаше моменти, когато тези все по-обстойни фантазии бяха единственото, което запазваше разсъдъка му. Колко пъти се бе будил от кошмари, в които гарвани кълвяха плътта му и разкъсваха скелета му. Сънят му бе толкова подробен, толкова осезаем, толкова истински, че понякога не можеше да се освободи от усещането, че е прекосил границата на лудостта. В онези застинали моменти единственото нещо, което му оставаше, бе да си представя в най-живи детайли смъртта на човека, който го беше лишил от живот.

Дори сега, когато знаеше, че е належащо да се скрият на безопасно място, той бе наясно, че за него няма да има покой, докато Андърски е жив.

— Ти върви — каза той на Катя. — Приближи се възможно най-близо до ядрената лаборатория, след това се покачи в най-близката вентилационна шахта и стой там.

— Но ти идваш с мен. — Катя го задърпа за ръката. — Отиваме заедно.

— Не, Катя, има нещо, което трябва да свърша тук.

— Но ти ми обеща. Каза, че ще ми помогнеш.

Той се завъртя, взря се в нея с единственото си око.

— Аз ти помогнах, Катя. Но ти трябва да разбереш, че ако не остана тук и не направя това, ще бъда жив мъртвец.

Тя потръпна.

— Тогава ще остана с теб.

Цялото съоръжение потрепери силно, сякаш простена от ужасна болка. Някъде не толкова далеч той можеше да чуе писъка на стена, разкъсана на две.

— Не, изключено.

Тя претегли на ръка тежестта на полуавтоматичната пушка.

— Напротив.

Линдрос кимна. Какво друго му оставаше? Времето им изтичаше. Чу се далечен шум, който постепенно се усилваше. Вода!, помисли си той. Боже Господи, Джейсън наводнява съоръжението!

Без да каже дума, той влезе в операционната, Катя го последва, пушката й бе готова за стрелба. През последните няколко минути, откакто бяха напуснали комуникационната зала, тя бе наблюдавала Линдрос, мислейки си, че има само смътна представа как да използва това смъртоносно оръжие.

Линдрос се приближи до доктор Андърски, който през цялото време бе останал на същото място, свит зад масата, на която бе извадил окото на Линдрос. Очите му бяха приковани в Линдрос, приличаше на заек, който се свива парализиран, докато бухалът се спуска тихо надолу в здрача, за да го сграбчи в здравите си нокти.

Докато вървеше през операционната зала, Линдрос положи усилия да преодолее гаденето в стомаха си, да се пребори със спомена за ужаса от безпомощността и гнева, които го бяха парализирали, когато се събуди и разбра какво му е било отнето.

И ето тук, пред него, бе доктор Андърски.

— Здравейте, докторе — каза Линдрос.

— Не, моля те, недей. Аз не исках. Те ме накараха.

— Моля да ме осветлите, докторе. След всичките малки момчета, които ви доставяха, са ви принудили насила да извадите окото ми? Накарали са ви да го направите? Иначе щяха да ви спрат доставките?

— Мартин — извика Катя, ококорена от страх. — Нямаме време. Идвай веднага! Моля те, за Бога!

— Да, да, послушай я. Имай милост. — Андърски наистина плачеше, тялото му се тресеше в унисон с треперещите стени. — Ти не разбираш. Аз съм слаб.

— А аз — каза Линдрос — ставам все по-силен с всеки дъх, който поемам. — Той притегли Андърски към себе си. Сега нещата бяха различни. Краят щеше да е друг.

Черпейки сила от незнаен източник, Линдрос притисна палците си към очите на Андърски.

Докторът крещеше и размахваше ръце в отчаян опит да се измъкне. Но Линдрос го бе хванал в желязна хватка. Всяка фибра на съществото му бе насочена в една и съща посока. В някакъв възторжен полутранс той почувства меката, еластична тъкан на очните ябълки под възглавничките на палците си. Пое си въздух, изпусна го, докато забиваше палците си бавно и неумолимо в очните орбити на Андърски.

Хирургът нададе неистов писък, който секна внезапно, щом Линдрос заби палците си докрай. Андърски започна да се мята в гърчове, които постепенно затихваха, докато тялото, освободено от хватката на Линдрос, се свлече на пода, сякаш всичките му кости се бяха разпаднали.

Трийсет и шеста глава

Фади чу писъци от болка, видя пукнатини, пълзящи по подсиления бетон, сякаш бе ударила мълния. След това по коридорите се надигна тътен и той разбра, че водата идва. Тонове вода наводняваха лабораториите и сега единствената мисъл на саудитеца беше ядреното устройство.

Той се спусна по коридора покрай асансьора. Прелетя покрай объркани пазачи, които го изгледаха в очакване на някакви указания. Той им нареди да отидат към предния вход да намерят Борн, след това забрави за тях. Те и без това бяха само пушечно месо. Смъртта им нямаше никакво значение. На тяхно място идваше безкраен поток млади мъже, жадуващи да го последват, готови да умрат за него, да бъдат принесени в жертва за каузата, за мечтата, че един ден ще живеят в праведен свят, в свят без неверници.

Това, че този откровено брутален мироглед му бе наложен от враговете му, бе даденост, принцип, по който бе живял през целия си съзнателен живот. Той си го повтаряше по няколко пъти на ден, макар че никога не му се беше случвало да има нужда да се оправдава пред себе си, за което и да е от своите решения или действия. Неговият ум, неговото сърце и ръката му бяха ръководени от Аллах и той вярваше изцяло в това. Възможността техният план да не успее никога не му бе идвала наум. Сега тази мисъл надделяваше над всички други, дори над натрапчивата му нужда да отмъсти сам за осакатяването на баща му или за смъртта на сестра му.

Тичайки надолу по стълбите, установи, че долното ниво вече е потънало до средата на прасците във вода. Той измъкна своя „Глок 36“, провери патроните 45-и калибър, увери се, че оръжието е заредено. Водата се плискаше в краката му, нивото й нарастваше с всяка следваща стъпка. Той имаше чувството, че се движи срещу прилива. Това го подсети за пореден път за сблъсъка му с Борн под кея в Одеса. Как само съжаляваше, че тогава не го довърши. Ако не беше проклетото куче, беше сигурен, че би се справил.

Но нямаше време за обвинения, а и той не беше човек, свикнал да живее с фрази като „Ами ако…“. Беше прагматик, така че сега се насочи към хеликоптера, където се намираше най-важният товар. За съжаление тайният изход към замаскираната площадка за хеликоптери бе в дъното на долното ниво. Това разположение беше умишлено, така че изходът да е възможно най-близо до ядрените лаборатории в случай на евентуална атака.

Това, което не влизаше в сметките му, бе възможността нападателите да разкрият подземната река. Надяваше се, че водата няма да причини щети при хеликоптерната площадка, тъй като по целия й периметър имаше доста широки отвори за оттичане. Тази мисъл го занимаваше, докато тичаше покрай отворената врата на операционната зала, където видя Катя. Тя стискаше неумело с две ръце една от неговите собствени полуавтоматични пушки. Но не жената на Вейнтроп прикова вниманието му, а видът на Мартин Линдрос, който стоеше с окървавени ръце над тялото на човека, който го беше осакатил — доктор Андърски.

Напевният ритъм на арабски молитви се промъкваше в тъмнината под моргата. Хората на Джамил се молеха, приведени над земята, обърнати към Мека. От дъното на рампата светлината се издигаше нагоре като пръстите на ръка. Тайрон носеше кецове, но Сорая се бе събула, за да заглуши стъпките си.

Като се придвижиха внимателно към долния край на рампата, Сорая и Тайрон надникнаха в мазето. Първото, което Сорая видя, бяха двете коли: белият шевролет и линкълнът. Зад тях имаше нещо, което приличаше на блестяща черна лимузина. От лявата страна на линкълна четирима мъже бяха коленичили на молитвени килимчета и бяха притиснали чела в земята. Отдясно имаше стъклена врата. Сорая изпружи шия, но не можа да намери подходящ ъгъл, за да надникне през стъклото.

Те чакаха. Най-после молитвите свършиха. Мъжете се изправиха, навиха килимчетата си и ги прибраха. След това групата се разпръсна. Двама от мъжете изчезнаха по спираловидна стълба от неръждаема стомана към самата морга. Останалите двама надянаха латексови ръкавици, отвориха вратите на линкълна, започнаха да го оглеждат толкова внимателно и старателно, сякаш бяха професионални криминолози.

Сорая, любопитна да разбере какво има зад стъклената врата, даде знак на Тайрон да остане на място и да я прикрива, ако е необходимо. Той кимна, извади евтин пистолет, дръжката му бе увита в черен изолирбанд, отдръпна се назад в дълбоката сянка. Не за първи път през последните няколко часа Сорая се почувства успокоена, че той е с нея. Той бе израсъл на улицата, познаваше Вашингтон много по-добре от нея.

Наблюдавайки двамата мъже да оглеждат линкълна, тя изчака, докато се обърнат с гръб към отвора на рампата, след това тихо изтича до вратата. Натисна дръжката, отвори вратата и се плъзна вътре.

Веднага я лъхна студ, който идваше от хладилните помещения, където държаха труповете. Пред нея имаше къс, широк коридор с шест отворени врати. Тя надникна през първата и видя телата на двамата мъже, която я бяха нападнали на строителната площадка. Съгласно строгата саудитска ислямска традиция бяха поставени на груби дървени маси и облечени в най-прости роби.

Сърцето й подскочи. Телата бяха първото неопровержимо доказателство, че Карим работи с група терористи от „Дуджа“ вътре във Вашингтон. Как бяха пропуснали тази спяща клетка на „Дуджа“ точно под носа им? Свръхмодерното оборудване за наблюдение бе добро, но дори и най-съвършената електронна система не можеше да следи всяко човешко същество, което се промъкваше през границите на Америка.

Втората и третата стая, в които влезе, бяха празни, но в четвъртата мъж с тъмна кожа, който беше обърнат с гръб към нея, се беше навел над маса за балсамиране. Той носеше латексови ръкавици и използваше уред, за да напълни тялото, поставено върху масата, с противна розова балсамираща течност. Той спираше начесто, оставяше настрани сондата и разтриваше с ръце рибешки бледата плът, за да може течността да проникне равномерно във всички вени и артерии на тялото.

Когато онзи се премести от дясната страна на тялото към лявата, Сорая можа да зърне главата, а след това и лицето на мъртвия. Веднага щом умът й преодоля шока и тя бе в състояние да осмисли видяното, й се наложи да прехапе устната си, за да не изкрещи.

„Не!“, помисли си тя. Страх и паника се бореха за надмощие в нея. Не може да бъде.

Но явно беше възможно.

Тук, в моргата, притежавана и управлявана от „Дуджа“, лежеше тялото на директора на ЦРУ. Стария бе мъртъв, в сърцето му зееше дупка от куршум.

В момента, в който запамети схемата на съоръжението, закачена на стената, Борн се втурна навън от паркинга. Почти веднага видя група въоръжени мъже от „Дуджа“ да тичат към него. Отскочи назад, за да избегне куршумите им, и се покатери на най-малкия джип. За щастие ключовете си бяха на мястото. Нямаше да се наложи да губи време, за да пали двигателя с жици.

Той изфорсира мотора и като натисна газта докрай, изстреля превозното средство напред, сякаш бе стрела от арбалет. Джипът се вряза в групата терористи, някои бяха смазани под колелата, други успяха да отскочат встрани. Той се носеше надолу по оста на съоръжението, докато не стигна до товарния асансьор.

Когато вратите се отвориха, вкара колата вътре, като пътьом премаза още четирима въоръжени мъже. Измъкна се от колата и натисна бутона за по-долното ниво. Грабна една полуавтоматична пушка, докато огромната кабина започна да се спуска надолу.

Асансьорът стигна до нужното ниво и спря, но вратите отказаха да се отворят. Коридорът бе пълен с вода. Борн натисна бутона за ръчно освобождаване на вратите, но и той не работеше.

Покатери се на покрива на джипа и блъсна малкия квадратен отвор на покрива на кабината с приклада на полуавтоматичната пушка. Панелът най-после поддаде. Борн се пъхна в отвора и като преметна оръжието си на гръб, се покатери горе. На покрива на кабината коленичи край правоъгълна контролна кутия и я отвори. Вътре намери електрическата верига, която задействаше вратите. Извади жиците и ги пренасочи към захранващия източник на повдигащия механизъм. Вратите веднага се отвориха и в асансьора нахлу голямо количество вода.

Като скочи обратно долу, Борн седна зад кормилото на джипа, запали двигателя и с пронизителен звук излезе в коридора на залятото с вода долно ниво. Насочи се към ядрените лаборатории, като форсираше двигателя, докато нивото на водата се покачваше. В един момент тя щеше да залее мотора, да го повреди и Борн да остане без предимството на джипа.

Но както се оказа след секунда, машината така или иначе му стана непотребна. Точно пред себе си видя Фади, застанал в средата на коридора, за да блокира пътя му. Силната му лява ръка стискаше Мартин Линдрос, докато в дясната се виждаше „Глок 36“, дулото на който бе притиснато до слепоочието на Мартин.

— Най-после си в ръцете ми, Борн! — изкрещя Фади през бученето на прииждащата вода и шума от двигателя на джипа. — Изключи мотора! Излез от колата! Веднага!

Борн го послуша. Сега, вече по-близо, видя нещо в дясното ухо на Фади. Безжична слушалка. Ето как арабинът бе следил комуникациите им.

— Хвърли пушката! Всички оръжия! Сега дръж ръцете си така, че да ги виждам, и тръгни много бавно към мен.

Борн тръгна, като шляпаше през водата, приковал поглед в нараненото лице на Мартин. В единственото око на приятеля му блестеше свирепа гордост. Борн интуитивно разбра, че Линдрос е намислил нещо и се опитва да го предупреди. Борн имаше собствен план как да се справи с Фади. Но Линдрос винаги бе искал да бъде герой.

В лявата ръка на Мартин се появи скалпел. Когато той го заби в бедрото на Фади, саудитецът произведе изстрел с глока. Беше се прицелил в главата на Линдрос, но болката от внезапното пробождане предизвика инстинктивен спазъм и куршумът прониза челюстта на Линдрос. Но все пак това бе 45-и калибър. Тялото на Мартин бе изхвърлено през вратата и падна в операционната зала зад нея.

Борн скочи и успя да удари Фади в слънчевия сплит, докато терористът се опитваше да извади скалпела от мускула си. И двамата паднаха назад във водата, която вече стигаше до коленете им. Борн хвана ръката му, която държеше пистолета, и я избута нагоре, така че Фади стреля във въздуха, без да улучи никого. В същия момент Фади измъкна скалпела от бедрото си и замахна към лявата част на тялото на Борн.

Борн беше готов. Той вдигна глока заедно с дясната ръка на Фади, така че острието се плъзна по дебелата цев на пистолета. Фади осъзна, че пистолетът е безполезен във вода, пусна го и като сграби Борн за ризата, го преметна по гръб. С помощта на десния си лакът натисна главата на Борн под водата, като същевременно продължи да мушка отново и отново с върха на скалпела.

Като се въртеше и гърчеше, Борн се опита да се предпази от наточеното острие. Същевременно се протегна и ръцете му се озоваха извън водата. Събрал цялата си сила, той блъсна дланите си в ушите на Фади. Терористът се огъна назад, ръцете му се вкопчиха в дясното му ухо. Ударът на Борн бе вкарал безжичната слушалка през тъпанчето му и го бе разкъсал.

Фади изпусна скалпела и загуби равновесие. Борн, усетил колебанието на противника си, посегна към Фади и в същия миг чу ужасен шум надолу по коридора. Саудитецът се опитваше да преодолее болката от пробитото си тъпанче, кръв шуртеше от дясното му ухо. Борн се протегна към него и в същия миг извитият нож на Фади проби дланта му.

Борн успя да омотае юмрука си с колана, който издърпа от панталоните си, и така да парира мушканията на Фади. Неминуемо обаче нарязаната кожа започна да се къса. Още една секунда и щеше да бъде беззащитен.

Бученето се засили. Какво ставаше? Фади, видял предимството си, поднови атаката си с прецизни удари, като черпеше неестествена сила от отчаянието си. Борн бе принуден да се отдръпне към операционната зала.

След това с ъгълчето на окото си видя размазано движение. Някой се беше втурнал през вратата на залата. Жена: Катя. Сълзи се стичаха по лицето й. Ръцете й бяха червени от кръв — кръвта на Мартин. Тя бе жената, която се беше опитала да избяга с него. Но след това Фади ги беше открил. Защо Мартин не я е отвел на някое безопасно място, както Борн го предупреди? Сега вече беше твърде късно.

— Погледни какво са му сторили! — простена Катя.

Борн видя нещо метално да проблясва в ръката й.

Газейки през коридора, Катя се приближи към него. В този момент тътенът стигна до трескава височина. Катя обърна глава, за да погледне надолу по коридора. Борн проследи погледа й, видя водна стена да изпълва коридора от пода до тавана, насочвайки се към тях.

Ножът на Фади мина през импровизирания му щит за последен път, след което всички слоеве се разпаднаха, разкривайки окървавените му кокалчета.

— Назад! — извика той към Катя. — Скрий се!

Вместо това тя продължи да гази към него. Но сега водата бе висока до кръста, течението й бе толкова силно, че тя не можеше да напредне повече към него. Фади се опита да нанесе смъртоносен удар, но Борн ритна през бушуващата вода, извади го от равновесие. Острието се завъртя, наранената ръка на Борн удари плоската му част и го изхвърли нагоре и надалеч.

Катя, осъзнала, че пътят й е препречен, хвърли металния предмет към Борн.

Той се протегна и го улови — двайсет и два сантиметров нож за ампутация. С плавно движение той го завъртя, заби първокласното острие в меката плът в основата на гърлото на Фади, след това го прокара през ключицата към гърдите.

Фади гледаше към него с отворена уста. В момента на смъртта си беше почти парализиран, безпомощен, без никаква мисъл. Замръзнал във времето. Очите му, които бяха започнали да се изцъклят, разкриваха, че се опитва да проумее нещо. Но не успя.

Бушуващата водна стена бе почти до тях. Борн не можеше да направи нищо друго, освен да се покатери върху разпорения труп на Фади. Той се вкопчи във вентилационната решетка, набра се нагоре. След това се протегна назад за Катя. По-късно така и не можа да си отговори на въпроса дали тя е могла да стигне до него. Тя стоеше там, гледайки в нищото, докато той й крещеше.

Борн понечи да се върне за нея, но тогава водата го блъсна със силата на гигантски юмрук и го остави без въздух. Водната стихия надигна глас, по-силен от воя на демоните на Рас Дежен, и тялото на Фади, заедно с Катя, бяха увлечени в бушуващия казан. Водата бучеше и се пенеше, помитайки всичко по пътя.

Трийсет и седма глава

В смелото сърце на Файед ас-Сауд живееше все по-силното убеждение, че един ден — не скоро, може би не дори докато е жив — войната срещу хората, които възнамеряваха да подпалят света, за да унищожат страната му, ще бъде спечелена. Това можеше да изисква големи жертви, твърда убеденост, желязна воля, както и неконвенционални съюзи с неверници като Джейсън Борн, който се бе докоснал до арабския начин на мислене. Най-вече това щеше да изисква търпение и постоянство по време на неизбежните временни неуспехи. Но наградата щеше да дойде в дни като този.

Използвайки втори комплект заряди С4, за да отклонят подземната река, неговите хора нахлуха в съоръжението на „Дуджа“ през дупката от взрива. Той стоеше в края на замаскираната хеликоптерна площадка, която изглеждаше като дъно на кладенец с равна повърхност. Над него бе отворът в стената, който се разширяваше с приближаването си към повърхността. Беше покрит със специално проектиран маскировъчен материал, който го правеше неразличим от скалата около него.

Водата се бе оттеглила, всмукана от огромните канали, прорязващи по-долното ниво на съоръжението.

Точно пред Файед ас-Сауд, на една издигната площадка, която не бе пострадала от наводнението, стоеше хеликоптерът, който, той бе сигурен, трябваше да отведе Фади на уреченото място заедно с ядреното устройство. Един от неговите хора охраняваше пилота.

Макар много да му се искаше да разбере дали Борн е оцелял, по разбираеми причини не желаеше да остави устройството под грижите на някой друг. Освен това фактът, че стои тук, вместо да гледа как хеликоптерът се издига, докато Фади бяга, говореше красноречиво, че Борн бе победил. Въпреки това бе изпратил някои от хората си да открият приятеля му. Той много искаше да сподели този миг с него.

Човекът, когото доведоха, бе по-възрастен мъж с високо, широко чело, издаден нос, очила със стоманени рамки, едното стъкло на които бе пукнато.

— Аз ви пращам за Джейсън Борн, а вие ми водите този. — Раздразнението на Файед ас-Сауд прикриваше тревогата му. Къде ли е Джейсън? Дали не лежи някъде в пометените от водата вътрешности на тази дяволска дупка? Дали е още жив?

— Човекът казва, че името му е Костин Вейнтроп — каза водачът на групата.

Чул името си сред неясните арабски звуци, новодошлият каза:

— Доктор Вейнтроп.

След това изрече нещо на такъв лош арабски, че беше неразбираемо.

— Говорете на английски, моля — каза Файед ас-Сауд на своя безупречен британски английски.

— Слава богу, че сте тук. Двамата с жена ми бяхме държани като затворници.

Файед ас-Сауд гледаше към него, мълчалив като сфинкс.

Вейнтроп се прокашля.

— Моля ви, пуснете ме. Трябва да намеря жена си.

— Вие твърдите, че сте доктор Костин Вейнтроп. Казвате ми, че двамата с жена ви сте държани като затворници тук. — Нарастващото притеснение на Файед ас-Сауд за съдбата на приятеля му го караше да бъде още по-раздразнителен. — Знам, че друг човек е бил държан като затворник тук.

Вейнтроп, вече доста уплашен, се обърна към мъжа, който го беше довел.

— Жена ми, Катя, е в съоръжението. Можете ли да ми кажете дали сте я намерили?

Водачът на групата, като взе пример от шефа си, го изгледа мълчаливо, с каменно лице.

— О, Господи — простена Вейнтроп и в притеснението си премина на родния си румънски: — Боже мой!

Напълно равнодушен, Файед ас-Сауд го погледна с пренебрежение, преди да се обърне при звука на движение зад него.

— Джейсън!

При вида на приятеля си той се втурна към входа на хеликоптерната площадка. С Борн беше и друг човек от екипа на саудитеца. Те подкрепяха висок, строен мъж, чието лице и глава изглеждаха, сякаш са били прокарани през месомелачка.

— Аллах! — извика Файед ас-Сауд. — Фади мъртъв ли е?

— Да — отвърна Борн.

— Кой е този човек, Джейсън?

— Моят приятел, Мартин Линдрос.

— О, не! — Шефът на силите за сигурност незабавно извика лекаря на екипа си. — Джейсън, ядреното устройство е в хеликоптера. Невероятно, но е побрано в малко черно куфарче. Как Фади е успял да постигне това?

Борн погледна заплашително Вейнтроп за момент.

— Здравейте, доктор Съндърланд… или би трябвало да кажа Костин Вейнтроп?

Вейнтроп трепна.

Файед ас-Сауд повдигна вежди.

— Познаваш ли този човек?

— Срещали сме се веднъж. Докторът е изключително талантлив учен с множество специалности. Включително миниатюризация.

— Значи той е създал веригите, позволили на ядрената бомба да се побере в куфарчето. — Изражението на Файед ас-Сауд бе мрачно. — Той твърдеше, че двамата с жена му са държани за затворници.

— Истина е — настоя Вейнтроп. — Вие не разбирате, аз…

— Сега знаеш кой е той — прекъсна го Борн. — Що се отнася до жена му…

— Къде е тя? — задъхано попита Вейнтроп. — Знаете ли къде е? Искам моята Катя!

— Катя е мъртва. — Борн изрече това направо, жестоко. Той не можеше да изпитва съчувствие към мъжа, заговорничил с Фади и Карим за неговото унищожение. — Дължа й живота си. Опитах се да я спася, но водната стихия я отнесе.

— Това е лъжа! — крещеше Вейнтроп, пребледнял. — Тя е при вас! Скрили сте я!

Борн го сграбчи и го замъкна в близка стая. След наводнението саудитският екип бе събрал намерените трупове. До мъртвия Фади лежеше тялото на Катя. Главата й бе килната под неестествен ъгъл спрямо тялото.

Вейнтроп издаде нисък стон, почти нечовешки. Борн, докато го наблюдаваше как се свлича на колене, бе пронизан от силна болка за красивата млада жена, която се бе пожертвала, за да може той да убие Фади. Изглежда, че тя бе искала смъртта на Фади толкова силно, колкото и той.

Погледът му се плъзна към Фади. Очите на саудитеца, все още отворени, сякаш гледаха към Борн с омраза и гняв. Борн се наведе и произведе няколко изстрела в лицето на Фади. После се изправи и повлече Вейнтроп обратно към хеликоптерната площадка.

— Има ли пилот в хеликоптера? — обърна се Борн към Файед ас-Сауд.

Шефът на силите за сигурност кимна.

— Под охрана е. А тук е куфарчето.

— Сигурен ли си, че това е устройството? — попита Вейнтроп.

Файед ас-Сауд погледна към своя специалист, който кимна.

— Отворих го. Да, това е атомна бомба.

— Добре — продължи Вейнтроп със странна звънлива нотка в гласа, — но на ваше място аз бих го отворил още веднъж. Може би не сте видели всичко вътре.

Файед ас-Сауд погледна Борн, който кимна.

— Отвори го — каза шефът на саудитските сили за сигурност към своя човек.

Мъжът остави внимателно куфарчето на бетонния под и го отключи.

— Погледни от лявата страна — каза Вейнтроп. — Не, по-назад.

Саудитецът изви врат, след това се дръпна инстинктивно.

— Задействан е таймер.

— Станало е, когато сте отворили куфарчето, без да използвате кода.

Борн разпозна нотката в гласа му: беше триумф.

— Колко време имаме? — попита Файед ас-Сауд.

— Четири минути и трийсет и седем секунди.

— Аз създадох веригата — каза Вейнтроп — Аз мога да я изключа. — Той погледна от единия мъж към другия. — В замяна искам свободата си. Без преследване. Без условия. Нов живот, напълно финансово обезпечен.

— Това ли е всичко? — Борн го удари толкова силно, че Вейнтроп се блъсна в стената. — Нож — заповяда Борн.

Файед ас-Сауд знаеше какво се иска от него. Той подаде един автоматичен нож на Борн.

Борн го грабна и заби острието точно над капачката на коляното на Вейнтроп.

Румънецът изкрещя.

— Какво направихте? — След това започна да хлипа неконтролируемо.

— Не, докторе, вие го направихте. — Борн се наведе до него, държейки кървавия нож на нивото на очите му. — Имате по-малко от четири минути, за да изключите таймера.

Вейнтроп, като стискаше раненото си коляно, се залюля назад–напред.

— Ами… моите условия?

— Това са моите условия. — Борн завъртя острието и Вейнтроп изкрещя отново.

— Добре, добре!

— Дайте му куфарчето — заповяда Борн. Когато това бе сторено, продължи: — На ваше разположение е, докторе. Но бъдете сигурен, че ще наблюдавам всяко ваше движение.

Борн се изправи, видя Файед ас-Сауд да го наблюдава, свил плътните си устни.

Борн гледаше, докато Вейнтроп работеше върху таймера. Отне му малко повече от две минути, според ръчния часовник на Борн. След това докторът се отпусна назад, притиснал коляното си.

Файед ас-Сауд даде знак на неговия човек да хвърли един поглед.

— Жиците са прекъснати — каза онзи. — Таймерът не работи. Детонацията е невъзможна.

Вейнтроп продължаваше да се поклаща насам-натам.

— Имам нужда от обезболяващо — простена той.

Файед ас-Сауд извика лекаря си, след това отиде да вземе ядреното устройство. Борн го изпревари.

— Това ще ми трябва, за да се добера до Карим.

Шефът на силите за сигурност се намръщи.

— Не разбирам.

— Ще поема по маршрута, по който Фади щеше да тръгне за Вашингтон — каза Борн с тон, който не търпеше възражения.

— Мислиш ли, че това е мъдро решение, Джейсън? — попита Файед ас-Сауд.

— Страхувам се, че при тези обстоятелства няма място за мъдрост — отговори Борн. — Карим се е поставил в такава силна позиция в централата на ЦРУ, че е почти недосегаем. Трябва да намеря друг начин.

— Тогава предполагам, че имаш план.

— Винаги имам план.

— Добре. Лекарят ми ще се погрижи за приятеля ти.

— Не — каза Борн. — Мартин идва с мен.

Файед ас-Сауд отново разпозна стоманената нотка в гласа на Борн.

— Тогава поне ще ви придружи.

— Благодаря ти — каза Борн.

Саудитецът помогна на приятеля си да качи Мартин Линдрос в хеликоптера. Докато Борн обясняваше с нетърпящ възражение тон ситуацията на пилота на Фади, шефът на силите за сигурност отпрати своя човек от хеликоптера, след това коленичи, за да помогне на лекаря да настани Линдрос възможно най-удобно.

— Колко му остава? — попита меко Файед ас-Сауд, сякаш от само себе си бе ясно, че Линдрос умира.

— Един час — плюс–минус — сви рамене онзи.

След като приключи разговора си с пилота, Борн се обърна към Файед ас-Сауд.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Всичко, което поискаш, приятелю — отвърна онзи.

— Първо, нуждая се от телефон. Моят е повреден.

След като получи апарата и сложи в него личната си карта с всичките му телефонни номера, Борн продължи:

— Благодаря. Сега искам да се обадиш на познатите си в американското правителство. Кажи им, че самолетът, който ще използвам, изпълнява саудитска дипломатическа мисия. Веднага щом говоря с пилота, ще ти изпратя летателния план. Не искам никакви проблеми с митниците и имиграционните служби.

— Смятай го за уредено.

— След това се свържи с ЦРУ и им повтори същото. Само че измести очакваното време на пристигане с 40 минути след това, което ще ти дам.

— Обаждането ми в ЦРУ ще вдигне на крак измамника.

— Да — каза Борн. — Така ще стане.

Лицето на Файед ас-Сауд бе изкривено от тревога.

— Играеш ужасно опасна игра, Джейсън.

След като отправи това предупреждение, той прегърна топло своя приятел.

— Аллах те е закрилял досега. Нека той да те защитава в мисията ти.

Целуна Борн по двете бузи и като се наведе, слезе от хеликоптера. Пилотът натисна един ключ, прибра маскировъчното покритие над хеликоптерната площадка. Когато се убеди, че целият наземен персонал е далеч от перките, запали мотора.

Борн коленичи до Линдрос и го стисна за ръка. Единственото око на Линдрос трепна и се отвори. Той погледна Борн, дупката, в която се бе превърнала устата му, наподоби нещо като усмивка, ръката му стисна по-здраво ръката на Борн.

Борн почувства сълзи да напират в очите му. С усилия той ги спря.

— Фади е мъртъв, Мартин — надвика той шума. — Стана това, което искаше. Ти си герой.

Трийсет и осма глава

Карим умишлено закъсняваше за административната среща на управлението. Той искаше всички седем шефове на отдели да са около масата, когато той влезе. Заседателната зала бе разположена до кабинета на директора. Всъщност имаше свързваща врата от офиса на Стария към заседателната зала. Точно през тази врата влезе Карим. Той искаше да припомни на седмината къде стои спрямо тях в йерархията на ЦРУ — нещо, което те вътрешно вече знаеха.

— Директорът съжалява, че не може да присъства — каза той енергично, настанявайки се на мястото на Стария около масата. — Ан, която е с него, ми каза, че той все още разговаря на четири очи с президента и със Съвета на началник-щабовете.

Карим отвори дебела папка, само първите пет страници, от която бяха истински — ако може да се нарече истинска дезинформацията, която бе носил в главата си от месеци.

— Сега, когато непосредствената заплаха от „Дуджа“ бе елиминирана, когато самата „Дуджа“ не е нищо повече от сянка на самата себе си, е време да преминем към други въпроси.

— Един момент, Мартин — прекъсна го стоманеният глас на Роб Бат, шефа на отдел „Операции“. — Ако ми позволите, преди да приключим този въпрос, все още трябва да имаме предвид проблема със самия Фади.

Карим се облегна назад, въртейки химикалка между пръстите си. Най-лошото нещо, което можеше да направи, знаеше той, бе да прекрати тази насока на разговора. Както бе показала срещата преди няколко дни, Бат му беше вдигнал мерника. Той не искаше да прави каквото и да било, което да засили недоверието на Бат.

— Разбира се — каза Карим, — нека да обсъдим как да се справим с Фади.

— Съгласен съм с Роб — каза Дик Симс, шефът на отдел „Разузнаване“. — Аз подкрепям идеята да отделим значителен процент от нашите служители за залавянето му.

Имаше кимвания от няколко от другите шефове, събрали се около масата.

Пред лицето на тази надигаща се вълна Карим каза:

— В отсъствието на Стария ние, разбира се, ще направим това, което мнозинството смята за най-добро. Все пак аз бих искал да посоча няколко неща. Първо, унищожавайки най-важната оперативна база на „Дуджа“, ние нямаме идея дали Фади е жив или мъртъв. Ако е бил в или край съоръжението в Южен Йемен, няма съмнение, че е бил превърнат в пепел заедно с всички останали. Второ, ако е бил някъде другаде по време на атаката, нямаме представа къде може да е той. Той със сигурност ще се укрие. Предлагам да оставим да мине известно време, да видим какво можем да открием за мрежата на „Дуджа“. Нека да оставим на терористичния свят да повярва, че сме насочили вниманието си другаде. Ако Фади е жив, той ще започне да се раздвижва и ние ще попаднем по следите му.

Карим огледа лицата едно по едно. Никой не се намръщи, не поклати глава в несъгласие.

— Трето, и може би най-важно: трябва да подредим собствената си къща — продължи той. — Мога да потвърдя слуховете, че Стария е атакуван от министъра на отбраната Холидей и лакея му в Пентагона Лутър Лавал. Холидей знаеше за нашата къртица, знаеше за атаката на компютърния вирус. Излиза, че покойният Матю Лърнър също е бил човек на Холидей.

Присъстващите около масата се размърдаха. Карим разпери ръце.

— Знам, знам, всички видяхме какъв смут причини опитът на Лърнър да преустрои ЦРУ. И сега знаем защо промените ни бяха толкова чужди — те са били по нареждане на Холидей и неговите подмазвачи в АНС. Е, Лърнър е мъртъв. Каквото и скрито влияние да е имал министърът на отбраната тук, с него е свършено. И сега, когато къртицата бе отстранена, сме свободни да направим това, което трябваше да бъде направено преди години. Трябва да превърнем ЦРУ в агенция, която да е по-пригодена от всеки друг за война срещу глобалния тероризъм.

Ето защо моето първо предложение е да наемем изключително квалифицираните араби и мюсюлмани, изхвърлени от различните агенции след 11 септември. Ако искаме да имаме шанс да спечелим тази нова война, трябва да разберем разнородните терористични групи, които представляват нашия враг. Трябва да спрем да бъркаме араби с мюсюлмани, саудитци със сирийци, азербайджанци с афганистанци, сунити с шиити.

— По този въпрос трудно може да се спори — каза Симс.

— Въпреки това все още можем да гласуваме по предложението на Роб — каза Карим спокойно.

Когато всички очи се обърнаха към шефа на отдел „Операции“, Бат каза:

— Няма да е необходимо. Оттеглям предложението си в полза на това на Мартин.

Борн седеше на пода на хеликоптера, обърнат с лице към саудитския лекар и голямата му черна чанта. Между тях лежеше окървавеното тяло на Мартин Линдрос. Лекарят продължаваше да дава на Мартин болкоуспокояващи.

— Най-доброто, което мога да сторя — каза докторът, докато се отдалечаваха от Миран Шах, — е да облекча, доколкото мога, страданията му.

Борн гледаше надолу към съсипаното лице на Линдрос, извиквайки във въображението си образа на приятеля си такъв, какъвто беше. Успя само отчасти. Четирийсет и петкалибровият куршум от пистолета на Фади бе избухнал в дясната част на главата му, унищожавайки очната орбита и почти половината му лице. Хирургът успя да спре кървенето, но тъй като пистолетът стреля от упор, пораженията бяха достатъчно сериозни, за да изцедят до край жизненоважните органи на Мартин. Според доктора каскадният ефект бе напреднал достатъчно, за да направи безплоден всеки опит да бъде спасен животът на Мартин.

В момента Мартин бе потънал в неспокоен сън. Гледайки го, Борн почувства едновременно гняв и отчаяние. Защо това се беше случило с Мартин? Защо той не бе успял да го запази жив? Той знаеше, че страданието му идва от неговата безпомощност. Това бе същото чувство, което изпита, когато бе видял Мари за последен път. Безпомощността бе единственото чувство, на което Борн не можеше да се противопостави. Тя влизаше под кожата му, промъкваше се в ума му като подигравателен глас, който не можеше да накара да замълчи.

С ръмжене той извърна глава настрани. Те бяха се изкачили на достатъчна височина, за да не пречат планините на сигнала, така че той отвори мобилния си телефон, опита се отново да се свърже със Сорая. Телефонът иззвъня, което бе добър знак. Но тя пак не отговори, което не беше добър знак. Този път той остави кратко съобщение на гласовата поща, в което намекваше за Одеса. То щеше да бъде загадка за всеки, освен за самата Сорая.

След това той се обади на Дерон, който все още бе във Флорида.

— Имам проблем, който само ти можеш да решиш — каза му без предисловия.

— Казвай.

Те бяха свикнали да общуват по този начин — кратко и ясно.

— Нуждая се от пълно оборудване.

— Няма проблем. Къде си?

— На около осем часа от Вашингтон.

— Добре. Тайрон ще ти достави всичко. На кое летище „Дълес“ или „Рейгън Интернешънъл“?

— На нито едно от двете. Ще се приземим на около осемнайсет километра южно от Анандейл — каза Борн, като даде на Дерон координатите във Вирджиния, които беше получил от пилота. — Това е в източния край на имота на „Систейн Лабс“ — „Систейн Лабс“ бе, разбира се, филиал на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“. — Благодаря, Дерон.

— Няма проблем, мой човек. Само ми се ще самият аз да бях там.

Когато Борн прекъсна, Мартин се размърда.

— Джейсън.

Слабият шепот на Мартин го накара да приближи главата си до тази на своя приятел. Миризмата на разкъсана плът, на предстояща смърт бе отблъскваща.

— Тук съм, Мартин.

— Човекът, който зае мястото ми…

— Карим. Братът на Фади, знам. Знам всичко, Мартин. Започна с мисията в Одеса, която Конклин ми даде. Аз бях със Сорая на срещата с нейния информатор. Млада жена се приближи, тичайки към нас. Това беше Сара ибн Ашеф, сестрата на Карим и Фади. Аз стрелях към нея, но не съм я улучил, — както мислех. Прострелял я е един от хората на Фади. Искал е да я убие, защото имала любовна връзка.

Единственото око на Мартин, зачервено, все още бе пълно с живот.

— Карим… него трябва… да хванеш, Джейсън. — Той хриптеше, дъхът му излизаше на пресекулки, заедно с розова слуз и кръв. Той е умникът… шахматистът… паякът, седящ в центъра на… Исусе… на мрежата.

Очите му бяха отворени широко, вътре бе събрана цялата болка, която го разтърсваше.

— Фади… Фади бе само… фасадата… сплотяващата фигура. Карим е… наистина… опасният.

— Мартин, чух всичко, което каза, и сега е време да почиваш.

— Не, не… — Линдрос изглеждаше обладан от странен бяс. — Много време… за почивка, когато… умра.

Той бе започнал да кърви отново. Докторът се наведе и попи кръвта с марля, която съвсем скоро подгизна.

— За Карим целта не е… просто Америка, Джейсън. А самото ЦРУ. Той ни мрази — всички нас с… всяка фибра на… тялото си. Затова… затова той… е готов да… заложи… всичко, целия си… живот и душата си, за да… проникне… вътре.

— Какво смята да прави? Мартин, какво смята да прави?

— Да унищожи ЦРУ. — Мартин погледна нагоре към Борн. — Ще ми се да знаех повече. Господи, Джейсън, как се провалих.

— Не беше твоя вината, Мартин. — Изражението на Борн бе твърдо. — Ако обвиняваш себе си, за каквато и да е част от това, ще ме ядосаш много.

Линдрос се опита да се усмихне, но не успя съвсем.

— Не можем да позволим това, нали?

Борн му избърса устата.

Като мигновено прекъсване на тока в електрическа мрежа нещо пробяга по лицето на Линдрос — прозорец към тъмно, студено място. Той започна да трепери.

— Джейсън, слушай, когато всичко… свърши… искам да изпратиш дузина червени рози на Мойра. Ще намериш адреса й в… мобилния ми телефон у дома. Кремирай тялото ми. Отнеси пепелта ми в „Дъ Клайстърс“19 в Ню Йорк.

Борн почувства парене в очите.

— Разбира се, ще направя каквото искаш.

— Радвам се, че си… тук.

— Ти си най-добрият ми приятел. Единственият ми приятел.

— Това е тъжно и… за двама ни. — Линдрос се опита да се усмихне отново, предаде се, изтощен. — Знаеш… ли какво… има между нас, Джейсън… какво ни свързва? Ти… не можеш да си спомниш твоето минало, а… аз не мога… да понеса да си спомням… своето.

Моментът дойде и Борн го почувства. Преди миг единственото око на Мартин Го гледаше разумно; сега бе вторачено в неизвестното, взрян в нещо, което Борн бе усещал много пъти, но никога не бе виждал.

Сорая, ужасена не само от това, което видя, но и от последиците от него, стоеше като гръмната, взирайки се в наполовина балсамираното тяло на Стария. Беше все едно да видиш баща си мъртъв, помисли си тя. Знаеш, че ще се случи някой ден, но когато този ден дойде, не можеш да го проумееш. За нея, както и за всеки друг в ЦРУ, той изглеждаше неунищожим и непобедим. Той винаги бе играл ролята на морален компас, бе им давал сила от толкова дълго време, че сега, когато беше мъртъв, тя се почувства ужасно уязвима.

След първоначалния шок я обзе студена паника. След като Стария бе мъртъв, кой управляваше ЦРУ? Разбира се, имаше шефове на отдели, но всеки, от най-високите етажи в йерархията до най-ниските, знаеше, че Мартин Линдрос е миропомазаният наследник на директора.

Това означаваше, че фалшивият Линдрос управлява ЦРУ. Боже Господи, помисли си тя. Той ще унищожи ЦРУ — това е част от плана му. Какъв удар ще бъде за Фади и „Дуджа“ да могат да унищожат най-ефективната шпионска агенция на Америка, точно преди да взривят ядрена бомба на американска земя.

Миг по-късно тя разбра всичко. Контейнерите с С4, които Тайрон бе видял, бяха предназначени за централата на ЦРУ. Но как, за Бога „Дуджа“ щеше да вкара експлозивите през мерките за сигурност? Тя знаеше, че Фади е намерил начин да го направи. Може би сега, когато фалшивият Линдрос бе извършил преврат, щеше да е лесно.

Внезапно Сорая се върна светкавично в реалността. Като се има предвид убийството на Стария, неотложната й задача бе да получи достъп до централата на ЦРУ. Тя трябваше да уведоми шефовете на отдели за истината, нейната собствена безопасност можеше да върви по дяволите. Но как? Фалшивият Линдрос щеше да я засече в момента, в който тя покаже картата си на охраната на ЦРУ. А нямаше абсолютно никакъв начин да се промъкне незабелязана в централата.

Когато хеликоптерът се снижи през облаците към частната бетонна писта в Мазари-Шариф, Борн седеше до Линдрос с наведена глава. В главата му се блъскаха спомени, разпокъсани от неща, за които не можеше да се сети. Свързващите нишки в мозъка му бяха нещо, на което той много разчиташе. Но ето че една ключова връзка бе изчезнала. Едва сега, впоследствие, Борн разбра колко важен е бил Мартин за него. Амнезията можеше да породи много неща в ума му, не на последно място лудост — или нещо подобно на лудост.

Това, че бе успял да се свърже с Мартин след убийството на Конклин, се бе оказало спасителен пояс. Сега Мартин беше мъртъв. Мари също нямаше да се върне у дома.

Когато пилотът приземи хеликоптера на пистата, той взе куфарчето.

— Идваш с мен — каза му Борн. — Имам нужда още малко от твоята помощ.

Пилотът се изправи, заедно с Борн вдигнаха тялото на Линдрос. С известно усилие го измъкнаха от хеликоптера. Още един „Соврин“ стоеше на пистата, зареден с гориво и готов. Двамата мъже прехвърлиха тялото, след това Борн поговори с пилота на самолета. После нареди на пилота на хеликоптера да върне хирурга обратно в Миран Шах. Борн го предупреди, че екипът на Файед ас-Сауд ще следи както полета, така и комуникациите му.

Десет минути по-късно, с двамата мъже и тялото на борда, самолетът пое по пистата. Набирайки скорост, совринът се издигна в тъмносивите облаци, предвещаващи предстояща буря.

Откакто получи обаждане от Сорая, за Питър Маркс бе невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Кодираните съобщения от „Дуджа“ сякаш бяха на марсиански. Като се престори, че го боли главата, той най-накрая успя да ги прехвърли на свой колега.

За известно време седя на бюрото си, размишлявайки. Не можеше да направи нищо друго, освен да обмисли всеки аспект от това обаждане, както и своя отговор. Първо, трябваше да преодолее гнева си. Как се осмеляваше Сорая да го въвлича в кашата, която сама бе забъркала. Това бе моментът, в който той почти бе на път да вдигна телефона и да набере вътрешния номер на Линдрос, за да съобщи за обаждането.

Но посегнал към слушалката, се спря. Защо? На пръв поглед историята на Сорая бе толкова странна, че дори не си струваше обмислянето. Първо, всички знаеха, че ядрената заплаха от „Дуджа“ е предотвратена. Второ, самият Линдрос бе предупредил всички, че Сорая е откачила заради смъртта на Джейсън Борн. И тя определено звучеше безумно по телефона.

Но съществуваше и нейното предупреждение за заплахата срещу централата на ЦРУ. След всичките тези години обучение за него би било проява на небрежност да пренебрегне тази част от историята й. За втори път той почти набра номера на Линдрос. Това, което го спря, бе пролуката в доводите му. А именно, защо една част от нейната история да бъде вярна, а друга — измислена? Той не можеше да се довери на никого — най-малко на самата Сорая, ако тя е толкова откачила.

Което означаваше, че се беше върнал в изходна позиция. Какво да прави с обаждането й? Пръстите му барабаняха някаква мелодия върху бюрото. Разбира се, той можеше да не стори нищо, просто да забрави, че този разговор въобще се е състоял. Но тогава, ако нещо се случеше на централата, той никога нямаше да си прости. Ако се допуснеше, разбира се, че все още беше жив, за да почувства непоносимата вина.

Преди да се разколебае отново, той сграбчи слушалката, набра номера на своя познат в Белия дом.

— Здрасти, Кен. Питър е. Получих спешно обаждане за директора. Можеш ли да го намериш — заради мен? Той е при вас.

— Съжалявам, Питър, не мисля, че е тук!

Сърцето на Питър подскочи.

— Кога си тръгна?

— Изчакай, ще вляза в системата. — Секунда по-късно Кен каза: — Сигурен ли си в сведенията си? Директорът ви не е бил тук днес, не е включен в графика за срещи.

— Благодаря ти, Кен. Моя грешка.

О, Боже Господи, помисли си той, Сорая е луда, ама и аз не съм добре. Той погледна през отворената врата на своята работна кабина. Оттам се виждаше ъгълът на кабинета на Линдрос._Ако това не е Линдрос, кой, по дяволите, управлява „Тифон“?_

Той се разтършува за мобилния си телефон. Веднага щом успя да накара пръстите си да заработят, набра номера на Сорая.

Трийсет и девета глава

Тайрон изчака търпеливо Сорая да се покаже през стъклената врата. Усетил мобилния й телефон да вибрира, той й даде сигнал и тя се плъзна безшумно в сенките край входа на рампата.

— Двамата скапаняци приключиха — прошепна той. — Сега са горе с техните хора.

— По-добре да тръгваме — каза Сорая.

Но преди да поемат обратно по рампата, той я хвана за ръката.

— Не сме свършили тук, момиче. — Той посочи. — Видя ли това до линкълна?

— Какво е? — Тя проточи врат. — Лимузина?

— Не просто някаква си лимузина. Тази е с правителствени номера.

— С правителствени номера?

— Не само, това са номерата на ЦРУ.

Улавяйки напрегнатия й поглед, той поясни:

— Дерон ме научи да гледам за такива. — Той кимна натам. — Чат си, нали, провери сама.

Сорая се промъкна покрай линкълна. Тя ахна, като видя не само че това бяха номера на ЦРУ, но че беше лимузината на Стария. Изведнъж тя разбра защо си правеха труда да балсамират Стария. Те се нуждаеха от тялото, което означаваше две неща: то трябваше да може да се огъва и да не мирише.

Телефонът й отново завибрира. Тя го извади и погледна екрана. Беше Питър Маркс. Какво, по дяволите, искаше той? Провирайки се обратно към Тайрон, тя каза:

— Те са убили директора на ЦРУ. Това е неговата лимузина.

— Добре, ама какво ще правят с нея?

— Може би са го убили тук.

— Може би. — Тайрон почеса брадичката си. — Ама аз ги видях да ровичкат нещо вътре.

За трети път телефонът й завибрира. Този път беше Борн. Тя изпитваше отчаяна нужда да му каже какво става, но не биваше да рискува с дълъг разговор.

— Трябва да се измъкнем от тук веднага, Тайрон.

— Ти може би — каза той, очите му бяха приковани в лимузината. — Ама аз ще остана още малко.

— Твърде опасно е — каза Сорая. — Тръгваме веднага и двамата.

Тайрон вдигна пистолета си.

— Няма да ми заповядваш. Ще ти кажа какво ще направя, пък ти сама ще решиш.

Сорая поклати глава.

— Няма да те оставя тук. Не искам да се замесваш повече.

— Аз убих двама мъже заради теб, момиче, чат ли си. Колко още мога да се замеся?

Сорая трябваше да признае, че той е прав.

— Само едно не разбирам, защо изобщо се набърка в тая работа.

Тайран се ухили, защото знаеше, че тя се е отказала да спори с него.

— Имаш предвид какво ми пука? В квартала, дето аз и Дерон сме израсли, местните вършат нещо само по две причини: да изкарат пари или да прецакат някого. По възможност и двете. Аз наблюдавах Дерон от известно време. Той се измъкна от лайната, сам се измъкна. Аз много му се кефя, но винаги съм си мислил, че това е за него, не за мен. Сега, в цялата тази лайняна гадост, виждам, че и аз имам шанс за някакво бъдеще!

— Имаш и шанс да те убият.

Тайрон сви рамене.

— Не повече, отколкото всеки ден в квартала, чат ли си.

В този момент той измъкна един палмтоп.

— Не знаех, че имаш и друго, освен телефон за еднократна употреба — каза тя, намеквайки за очуканите мобилни телефони, които носеше.

— Само един човек знае за този ПЕТ. Онзи, дето ми го даде.

— ПЕТ ли?

— Да. Персонален електронен транс-нещо си.

Той провери устройството, очевидно четейки имейл.

— Мамка му. — Изруга и вдигна поглед към нея. — Какво чакаме? Да се измъкваме оттука.

Те се изкачиха на рампата до панела, който бяха открили и който контролираше светлините и механизма за отваряне на автоматичната врата.

— Какво те накара да размислиш?

На лицето на Тайрон се изписа недоволно изражение.

— Дерон казва, че трябва да дигам гълъбите веднага. Трябва да помогна на твоя човек Борн.

Питър Маркс, скрит в коридора близо до асансьора, улови погледа на Роб Бат, когато седмината директори на отдели се появиха от заседателната зала. Маркс бе работил за Бат, преди да бъде избран от Мартин Линдрос за „Тифон“. Всъщност той беше се ошлайфал като агент по системата на Бат и все още смяташе директора на отдел „Операции“ за свой гуру в ЦРУ.

Така че нищо чудно, че Маркс, който бе успял да улови погледа на по-възрастния мъж, незабавно привлече вниманието му. Бат се отдели от другите и сви в коридора, където стоеше Маркс.

— Какво правиш тук, Питър?

— Чакам ви. — Маркс се огледа нервно наоколо. — Трябва да поговорим.

— Не търпи ли отлагане?

— Не, сър.

Бат се намръщи.

— Добре, в кабинета ми.

— Навън ще бъде по-добре, сър.

Шефът на отдел „Операции“ го изгледа с любопитство и сви рамене.

Те слязоха с асансьора, минаха през фоайето и излязоха навън. В източната част на централата имаше розова градина, накъдето се упътиха. Когато бяха на достатъчно безопасно разстояние от сградата, той предаде на Бат дума по дума казаното от Сорая.

— Аз също не повярвах, сър — поясни той в отговор на скептичното изражение на Бат. — Но тогава се обадих на един приятел в Белия дом. Стария не е там и изобщо не е ходил там днес.

Бат потърка синкавата си брадичка.

— Къде може да е тогава?

— Тъкмо това е странното, сър. — Достатъчно притеснен, Маркс ставаше все по-нервен. — Прекарах последните 40 минути на телефона. Не знам къде е и никой не знае.

— А Ан?

— Също е изчезнала безследно.

— Господи.

Маркс отново се огледа наоколо.

— Сър, колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, но смятам, че трябва да вземем на сериозно историята на Сорая.

— Невероятно е точната дума, Питър. Да не говорим за „налудничаво“. Не ми казвай, че вярваш в това. — Бат поклати глава, сякаш не можеше да намери нужните думи. — Къде, по дяволите, е тя?

— Това не знам, сър — призна Маркс. — Звънях й няколко пъти на мобилния телефон, но тя не вдигна. Тя е наплашена, че Линдрос ще я открие.

— Да се надяваме, че е наплашена. Трябва незабавно да я докараме тук и да й избием от главата тези глупости, преди да създадем паника в агенцията.

— Ако тя греши, тогава къде са Стария и Ан?

Бат се обърна и си тръгна от розовата градина.

— Това смятам да разбера — каза той през рамо.

— А за Сорая…?

— Ако ти се обади, убеди я, че си на нейна страна и я докарай тук веднага.

Когато шефът на отдел „Операции“ влезе в сградата на централата, телефонът на Маркс иззвъня. Той провери обаждането. Натисна бутона и каза:

— Здрасти, Сорая. Мислех си за това, което каза, и проверих в Белия дом. И Стария, и Ан липсват.

— Разбира се, че липсват — чу той гласа й в ухото си. — Току-що видях Стария. Той лежи на дисекционната маса в една морга с дупка от куршум в сърцето.

Заедно със седмината шефове на отдели Карим седеше в заседателната зала, съседна на кабинета на Стария. Всички слушаха съобщението от саудитските тайни служби, които ги информираха за превземането на ядреното съоръжение на „Дуджа“ в Мирам Шах. За разлика от останалите обаче той слушаше комюникето еднакво объркан и обезпокоен. Дали това бе маневра на брат му заради обявеното повишено ниво на терористична заплаха или нещо ужасно се беше объркало?

Той знаеше, че има само един начин да разбере. Излезе от заседателната зала, но по пътя към асансьора с периферното си зрение мярна Питър Маркс. За втори път го забелязваше тук, където той нямаше работа. Предупредителен сигнал се задейства в главата му и вместо да влезе в асансьора, той сви наляво. Ъгълът, зад който стоеше, му позволяваше да вижда вратата на заседателната зала. Когато Роб Бат излезе, Маркс се приближи към него и му каза нещо. Бат спокоен кимна и двамата се върнаха в заседателната зала.

Карим се насочи стремително към кабинета на директора и мина покрай бюрото, където млад мъж от отдел „Сигнали“ седеше на мястото на Ан. Мъжът му кимна и той влезе в кабинета на Стария.

Вътре той натисна един бутон зад бюрото. Два гласа прозвучаха от заседателната зала.

… от Сорая — казваше Маркс. — Тя твърди, че е видяла тялото на директора в една морга с дупка от куршум в сърцето.

Какво й става на тая жена? Аз говорих с Мартин. Той се е чул със Стария.

Къде е той?

По лична работа заедно с Ан — каза Бат и се чу нещо като прозявка.

Сорая също се е чула с Борн. Борн не е мъртъв.

Не е. Открил е истинското ядрено съоръжение. То е в Мирам Шах, на границата с…

Знам къде е Мирам Шах, Питър — каза рязко Бат. — Каква е тази глупост?

Каза, че Файед ас-Сауд може да потвърди всичко.

Точно от това имам нужда, да се помоля на шефа на саудитските сили за сигурност, за да потвърди нашите собствени разузнавателни данни.

Тя каза също, че Борн е убил Фади. Той лети насам със самолета на Фади.

Разговорът продължи, но Карим бе чул достатъчно. Стори му се сякаш по кожата му пъплят мравки. Идеше му да крещи, да се разкъса на части.

Излетя от кабинета и слезе с асансьора долу. Но вместо да вземе кола на ЦРУ от паркинга в приземието, за която трябваше да се разпише, той се втурна към изхода навън.

Над Вашингтон се спускаше вечерта. Ниското небе, прихлупено с мрачни облаци, сякаш поглъщаше дребните светлинки от града. Гигантски сенки се издигаха наоколо.

Той спря на ъгъла на 21 улица и „Конститюшън“ и повика такси. След седем мъчителни минути таксито се появи и той се качи.

Половин час по-късно той слезе пред офиса на фирмата за коли под наем „Авис“. Когато таксито замина, влезе в офиса на „Авис“, нае кола, използвайки фалшива самоличност. Плати в брой, получи колата, попита за пътя до летище „Дълес“ и потегли.

Всъщност той нямаше път към „Дълес“. Целта му бе летището на „Систейн Лабс“, южно от Анандейл.

Совринът зави ниско над Ококуан Бей и пое на север, към пистата на полуострова, който приличаше на юмрук. Пилотът, следвайки светлините, приземи гладко самолета. Докато се движеха по пистата, намалявайки скоростта, Борн видя Тайрон, възседнал своята „Нинджа“. Черна кожена чанта бе преметната на гърба му. Той погледна часовника си. Бяха точно навреме, което означаваше, че имаше около 35 минути, за да се подготви за Карим.

По пътя той бе говорил със Сорая няколко пъти. Разказаха си новините, които бяха едновременно и шокиращи, и приятни. Фади бе мъртъв, ядрената опасност на „Дуджа“ бе предотвратена, но Карим бе убил Стария, заздравявайки властта си в ЦРУ. Сега той планираше да унищожи централата на ЦРУ и всички в нея, координирайки разрушителната атака с взривяването на ядрената бомба. Сорая имаше един съюзник в ЦРУ, това беше агентът на „Тифон“ Питър Маркс, но Маркс не беше бунтовник по природа и тя не знаеше до каква степен щеше да рискува положението си заради нея.

Що се отнася до смъртта на Стария, Борн изпитваше смесени чувства. Той беше като блудния, своенравен внук, който, завръщайки се у дома, понася яростното негодувание на дядо си. Неведнъж директорът се бе опитвал да го убие. Но той никога не можа да разбере Борн и затова изпитваше дълбок страх от него. Той можеше да обвини Стария за много неща, но не и за това. Борн никога не бе пасвал в схемата на ЦРУ — той бе вкаран насила в една агенция, която презираше отделните личности. Той никога не бе молил за приятелството на Мартин, но ето че го имаше. Или по-скоро, го беше имал.

Сега той насочи вниманието си към Карим.

Совринът бе спрял на пистата, двигателите заглъхваха.

Борн взе пилота със себе си, мина по пътеката, отвори вратата и свали стълбата за Тайрон, който бе дошъл с мотоциклета си до самолета.

Тайрон се качи по стълбата и хвърли черно кожено куфарче в краката на Борн.

— Здрасти, Тайрон. Благодаря.

— Ехе, тука има нужда от малко светлина. Нищо не се вижда.

— Това е целта.

Тайрон се взря в него.

— Изглеждаш като шибан арабин.

Борн се засмя. Той вдигна куфарчето и го отвори върху двете обърнати една срещу друга седалки. Сега Тайрон забеляза пилота, тъмнокож, брадат мъж, който го гледаше намръщено, полуотбранително, полууплашено.

— Какво, по дяволите, е това?

— Терорист — каза просто Борн. Той спря да измъква нещата от чантата за известно време, за да се наслади на ситуацията. — Искаш ли да опиташ какво е усещането?

Тайрон се засмя.

— Убих двама от тях заради мис А.

— Коя е тази мис А.?

В тъмните очи на Тайрон проблесна гняв.

— Знам, че с Дерон сте си близки, но не ме пързаляй.

— Не те пързалям, Тайрон. Извини ме за това, но нямам време.

Борн включи светлината над седалките, отвори телефона си и извади снимките, които бе направил на лицето на Фади. След това захвана да отваря малки кутии, буркани, тубички и да вади различни странно оформени протези.

— Би ли ми казал за какво говориш?

Тайрон се поколеба за миг, за да види дали Борн все още се занася с него.

— Говоря за мис А. За Сорая.

Борн поглеждаше снимките на Фади, намести няколко протези в устата и раздвижи челюстите си.

— Тогава ти дължа благодарност.

— Ей, какво, по дяволите, стана с гласа ти, човече?

Борн каза:

— Както виждаш, ставам нов човек.

Той продължи с трансформацията си, откри гъста брада сред купчината в куфарчето, оформи я с ножици досущ като тази на Фади. Нагласи брадата и се погледна в увеличителното огледало, което измъкна от куфарчето.

Той подаде телефона си на Тайрон.

— Би ли ми направил една услуга? Приличам ли на човека на тези снимки?

Тайрон примигна, сякаш не можеше да повярва на молбата на Борн. След това разгледа снимките една по една. Преди да премине към всяка следваща, той оглеждаше лицето на Борн.

— Да пукна — каза той най-накрая. — Как го направи, бе, човече?

— Това е дарба — отвърна Борн и наистина го мислеше. — Имам нужда да ми направиш още една услуга. — Той погледна часовника си. — След десетина минути ще пристигне това копеле, което Сорая преследваше. Искам да се махнеш оттук. Искам да се погрижиш за нещо заради мен. Нещо важно. Тук е моят приятел Мартин Линдрос. Той е мъртъв. Искам да се свържеш с един погребален дом. Останките му трябва да бъдат кремирани. Става ли? Ще направиш ли това за мен?

— Докарах си мотора, така че ще го метна на него, окей?

Борн кимна.

— Отнасяй се с него с уважение, Тайрон, става ли? Сега тръгвай. И не минавай главния вход.

— Никога не го правя.

Борн се засмя.

— Ще се видим от другата страна.

Тайрон го погледна.

— Другата страна на какво?

Четирийсета глава

Докато шофираше из Вирджиния, Карим се обади на Абд ал Малик в моргата.

— Имам нужда от трима души в „Систейн Лабс“ веднага.

— Тогава тук ще останем с малко хора.

— Направи го — каза Карим кратко.

— Един момент, сър. — След кратка пауза: — Потеглиха.

— Тялото на директора готово ли е?

— След 40 минути, може би малко повече, сър. Това не е нормално балсамиране.

— Как изглежда той? Това е най-важното.

— Така е, сър. Бузите му са розови. — Абд ал Малик издаде доволен звук от задната част на гърлото си. — Повярвайте ми, охраната ще бъде убедена, че той все още е жив.

— Добре, веднага щом свършиш, го вкарай в лимузината. Графикът е ускорен. Фади иска сградата на ЦРУ да бъде унищожена възможно най-скоро. Обади ми се, като си на позиция.

— Ще бъде сторено — каза Абд ал Малик.

Карим знаеше, че ще бъде. При Абд ал Малик, най-подготвения член на неговата „спяща клетка“ във Вашингтон и неин лидер, никога нямаше провал.

Трафикът бе спокоен. Отне му 38 минути, за да пристигне на главния вход от западната страна на имота на „Систейн Лабс“. Беше неделя и нямаше хора. Той трябваше да овладее гнева си на два пъти — веднъж, когато едно хлапе в мощна кола го засече, и после, когато един шофьор на камион се бе доближил зад него, натискайки клаксона. И двата пъти той измъкна своя глок и беше готов да натисне спусъка, но се удържа.

Той искаше да убие Борн, а не тези нещастни глупаци. Гневът му — Пустинният вятър, който бе наследил от дядо си — ставаше все по-силен, правейки го свръхчувствителен към външни дразнения. Но това не бе пустинята, той не беше сред бедуините, които не биха го предизвиквали.

Проблемът беше Борн; винаги Борн. Борн бе убил невинната Сара, гордостта на семейството. Карим бе й простил неблагочестивите възгледи, необяснимите отсъствия, стремежа й към независимост, обяснявайки тези неща със същата английска кръв, която течеше и в неговите вени. Той бе преодолял западната си кръв и затова трябваше да я върне отново към обичаите на пустинята, на саудитските нрави, които бяха нейното истинско наследство.

Сега Борн бе убил Фади, водача, който бе лицето на организацията. Фади, който разчиташе толкова много на планирането и финансирането от по-малкия си брат, както Карим бе разчитал на по-големия си брат да го защити. Той бе простил на Фади горещата му кръв, крайностите му, защото тези черти бяха жизненоважни за един лидер, който привличаше правоверните както с огнените си слова, така и с вдъхновяващите си подвизи.

Сега и двамата бяха мъртви — невинната и командирът, едната — бастион на моралната сила, другият — бастион на физическата сила. Оставаше само той от всички деца на Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Жив, но сам. От всичко бяха останали само спомените, които пазеше за Фади и Сара ибн Ашеф. Същите спомени като на баща му, осакатен, парализиран, безпомощен, прикован към леглото, нуждаещ се от специални колани, за да се качи на инвалидната количка, която презираше.

Това ще е краят на Борн, обеща си той. Това ще е краят на всички неверници.

Той премина по дългия лъкатушещ път, покрай ниските, лъскави лаборатории от зелено стъкло и черни тухли. Последният завой му разкри летището. Зад спрелия соврин се простираше широкият сиво-зелен полумесец на водата край Ококуан Бей.

Приближавайки се до пистата, той намали и огледа внимателно района. Совринът стоеше самотен в далечния край на пистата. Нямаше нито коли, нито някоя лодка да пори студените води на Белмънт Бей, нито хеликоптер да кръжи над околността. Фади беше мъртъв, а Борн седеше в соврина на негово място. За разлика от него обаче, Борн не можеше да разчита на подкрепление. Той отби колата, далеч от самолета, запали цигара и зачака. Скоро черният форд с неговите хора спря до него.

Той излезе и им даде инструкции. После се облегна на предната решетка на колата и продължи да пуши, докато фордът потегли по пистата.

Когато той стигна до самолета, вратата се отвори отвътре и стълбата се спусна. Двама от тримата мъже излязоха от колата и се качиха по стълбата.

Карим изплю угарката и я смачка с тока на обувката си. След това се качи на колата и пое по пътя към сградата на лабораторията, отделена от останалите в северния край на имота, точно срещу мястото, където се изхвърляше шлаката.

— Мога да ти помогна, Сорая — каза Питър Маркс, притиснал телефона си до ухото, — но мисля, че трябва да се срещнем.

— Защо? Ти трябва да бъдеш моите очи и уши в централата. Имам нужда да следиш измамника.

— Не знам къде е Линдрос — каза Питър. — Не е в кабинета си. Всъщност той не е в сградата. Не е уведомил и асистента си. Това да не е някаква епидемия?

Той чу как Сорая рязко си поема дъх.

— Добре — каза Сорая, — ще се срещнем, но аз избирам мястото.

— Както искаш.

Тя му даде адреса на моргата в североизточния край на Рок Крийк Парк.

— Бъди там — каза тя — колкото може най-скоро.

Маркс взе кола на ЦРУ и пристигна за рекордно кратко време. Спря откъм задната страна на моргата и остана в колата, както му беше заръчала Сорая. Преди да напусне централата, той си помисли да се свърже с Роб Бат, за да получи разрешение да вземе няколко агенти със себе си, но поради спешността на срещата се отказа да губи време да убеждава Бат.

Сорая почука по стъклото и това го накара да подскочи. Толкова беше потънал в мислите си, че не я видя да се приближава. Това още повече го изнерви, тъй като тя имаше огромно предимство пред него. Той през цялата си кариера е бил просто един чиновник, което сигурно бе истинската причина да не поиска да вземе никого със себе си. Той трябваше да продължава да се доказва пред своя гуру.

Маркс отключи вратите и Сорая се вмъкна на задната седалка. Определено не приличаше на умопобъркана.

— Исках да дойдеш тук — каза тя леко задъхано, — тъй като това е моргата, където е Стария.

Маркс я изслуша, сякаш му разказваше някакъв сън. Той стискаше пистолета си, докато тя отваряше вратата, но сега имаше чувството, сякаш самият той сънува, докато насочваше пистолета към главата й с думите:

— Съжалявам, Сорая, но идваш с мен в централата.

Двамата терористи, които се качиха на соврина, примижаха в полумрака. Те изглеждаха шокирани, когато го разпознаха.

— Фади! — каза по-високият. — Къде е Джейсън Борн?

— Борн е мъртъв — каза Борн. — Убих го в Мирам Шах.

— Но Карим ал Джамил каза, че той ще бъде на борда.

Борн вдигна куфарчето с ядреното устройство.

— Какво виждате, той е сгрешил. Има промяна в плана. Трябва да видя брат си.

— Веднага, Фади.

Те не претърсиха самолета и не видяха пилота, когото Борн беше завързал.

Когато поведоха Борн към черния форд, високият каза:

— Брат ти е наблизо.

Всички те влязоха във форда, заедно с един от мъжете Борн седна на задната седалка. Той държеше лицето си извърнато настрани от лампите на пистата, единственият източник на светлина. Докато държеше лицето си в полусянка, всичко щеше да бъде наред. Тези мъже реагираха на познат глас, познат език на тялото. Това бяха най-силните оръжия на имитацията. Трябва да убедиш ума, а не очите.

Колата напусна летището, зави на север, спря край една сграда от черни тухли, отделена на известно разстояние от останалите. Отвори се огромна врата от вълнообразна ламарина и пуснаха Борн вътре.

Помещението бе огромно и празно. Нямаше вътрешни стени. От мазните петна по бетонния под личеше, че това всъщност е хангар за самолети. Светлина идваше през вратата, както и през високи квадратни прозорци, но скоро изчезна в огромното пространство, погълната от огромни ивици сянка.

— Карим ал Джамил — извика високият. — В самолета намерихме брат ти, не Джейсън Борн. Той е с нас и носи устройството.

Една фигура се появи от сенките.

— Брат ми е мъртъв — каза Карим.

— Няма да ходя никъде с теб — каза Сорая.

Маркс понечи да отговори, когато стената в задната част на товарното отделение на моргата се спусна надолу.

— Какво, по дяволите, става? — каза той.

Сорая се възползва от изненадата му и изскочи от колата. Маркс беше готов да се втурне след нея, когато се появи лимузината на директора, пое по улицата и се отдалечи. Той забрави за Сорая. Запали двигателя и потегли след лимузината. Сигурно Стария е някъде по лична работа. Какво правеше тук?

Докато подкарваше след лимузината, чу смътно Сорая да му крещи да се върне. Той не й обърна внимание. Какво друго можеше да каже. Тя беше сигурна, че Стария е мъртъв.

Пред него лимузината спря на червен светофар. Той също спря до нея и свали прозореца.

— Ей! — извика той. Питър Маркс, ЦРУ! Отворете!

Прозорецът на шофьора остана затворен. Маркс изгаси двигателя, излезе и почука силно на прозореца, като показваше и картата си.

— Отворете, по дяволите! Отворете!

Прозорецът се плъзна надолу. Той зърна за миг Стария, седнал изпънат на задната седалка. След това шофьорът насочи един лугер към лицето му и дръпна спусъка.

Взривът спука тъпанчетата му. Той политна назад с разперени ръце, мъртъв още преди да е паднал на паважа.

Прозорецът на лимузината се вдигна и когато светофарът даде зелена светлина, колата продължи бързо надолу по улицата.

Карим стоеше, взирайки се в Борн.

— Не може да бъде. Братко, казаха ми, че си мъртъв.

Борн вдигна куфарчето.

— И все пак… — каза той с гласа на Фади — съм тук и нося със себе си унищожението.

— Тежко и горко на неверниците!

— Наистина. — Макар Борн да знаеше, че гледа Карим, беше непоносимо да стои пред този мъж, който бе същински двойник на мъртвия му приятел. — Ние отново сме заедно, братко!

Мартин го бе предупредил, че Карим е опасният. Той е шахматистът — бе казал Мартин, — паякът в центъра на мрежата. Борн не хранеше илюзии. Щом Карим му зададе личен въпрос, на който само брат му може да отговори, маскарадът ще свърши. Това едва ли щеше да трае дълго.

Карим кимна.

— Ела на светло, братко, така че да мога отново да те погледна след толкова много месеци.

Борн направи стъпка напред. Светлина заля лицето му.

Карим стоеше неподвижен като истукан. Главата му се тресеше като при парализа.

— Ти си толкова добър хамелеон, колкото Фади беше.

— Братко, донесох ти устройството. Как би могъл да не ме познаеш?

— Подслушах това, което един агент каза…

— Само да не е Питър Маркс. — Борн стреля напосоки, защото това бе единственото, което му оставаше. Маркс бе единственият в ЦРУ, с когото Сорая се беше свързала.

Отново объркан, Карим се намръщи.

— Какво за него?

— Маркс е човек на Сорая. Той повтаря дезинформацията, която й дадохме.

Карим се озъби като вълк, съмнението изчезна от очите му.

— Грешен отговор. ЦРУ вярва, че брат ми е убит при операцията срещу фалшивата база на „Дуджа“ в Южен Йемен. Но ти не знаеше това, нали, Борн?

Той даде знак и тримата мъже зад Борн го сграбчиха и притиснаха ръцете му към тялото. Без да отмества поглед от Борн, Карим пристъпи напред и дръпна куфарчето от ръката му.

Сорая тичаше към мястото, където Питър Маркс лежеше мъртъв с разперени ръце и крака, когато чу дълбокото гърлено ръмжене на мотоциклет, приближаващ се към нея отзад. Измъквайки пистолета си, тя се обърна и видя Тайрон на неговата „Нинджа“, който току-що бе оставил тялото на Линдрос в погребалния дом.

Той намали и й даде възможност да се качи, след това потегли.

— Ти видя какво стана. Те убиха Питър.

— Трябва да ги спрем.

Тайрон мина на червено.

— Ако подредим всичките късчета — експлозивите С4, дубликатът на лимузината на шефа ти, самият ти шеф, лежащ на масата за балсамиране, какво ще се получи?

— Ето как ще влязат вътре! — каза Сорая. — Охраната ще види Стария на задната седалка и ще махне на лимузината да влезе в подземния паркинг.

— Където са основите на сградата.

Тайрон се наведе ниско върху дръжките на „Нинджата“ и даде рязко газ.

— Не можем да стреляме по лимузината — каза Сорая, — без да рискуваме да взривим експлозивите С4 и да убием кой знае колко минувачи.

— Но не можем също да им позволим да влязат в централата на ЦРУ — каза Тайрон. — Така че какво ще правим?

Те получиха отговор, когато един от задните прозорци на лимузината се плъзна надолу и някой започна да стреля по тях.

Борн стоеше, без да помръдва. Той се опитваше да изчисти съзнанието си от образа на съсипаното лице на Линдрос, но всъщност откри, че не го иска. Мартин бе с него, говореше му, настояваше за възмездие за това, което му бе сторено. Борн го чувстваше; Борн го чуваше.

Търпение — промълви той безгласно.

Концентрирайки се, той си представи разположението на всеки от тримата мъже спрямо него. После каза:

— Съжалявам само, че не довърших това, което започнах в Одеса. Баща ти все още е жив.

— Само ти би нарекъл такова съществуване живот — излая Карим. — Всеки път, когато го видя, си обещавам отново, че ще те накарам да си платиш за това, което му причини.

— Много жалко, че той не може да те види сега — каза Борн. — Щеше да вземе пистолет и да те застреля със собствените си ръце.

— Аз те разбирам, Борн, по-добре, отколкото си мислиш. — Карим стоеше само на една крачка от Борн. — Погледни се. За всеки, освен за нас, ти си Фади, а аз съм Линдрос. Ние живеем в нашите два отделни свята, заключени в кръга на нашето отмъщение. Не е ли това, за което мислиш? Не го ли планира по този начин? Не се ли направи да изглеждаш като брат ми заради това?

Той прехвърли куфарчето от едната ръка в другата.

— Затова се опитваш да ме хванеш на въдицата. Защото е по-лесно да бъде победен един гневен човек, не е ли това философията на Борн? Но всъщност с тази последна хамелеонска проява ти ми направи неоценима услуга — засмя се той. — Мислиш, че ще те застрелям тук и сега. Колко грешиш! След като взривя ядреното устройство, след като унищожа централата, ще те заведа да видиш каквото е останало от ЦРУ. Ще те застрелям там. И така, убивайки Фади, най-известния терорист в света, Мартин Линдрос ще стане национален герой. Сега, когато убих директора, кого мислиш благодарният президент ще издигне за директор на ЦРУ?

Той се засмя отново.

— Аз ще управлявам агенцията, Борн. Аз ще съм в състояние да я променя според собствените си разбирания. Не е ли ирония на съдбата това?

При споменаването на централата на ЦРУ Борн почувства гласът на Мартин да се надига в него.

Още не — помисли си той. — Още не.

— Намирам за иронично — каза той — това, което стана със Сара ибн Ашеф.

Огън пламна в очите на Карим. Той удари Борн по лицето с опакото на ръката си.

— Ти, който уби сестра ми, не си достоен да изговаряш името й!

— Не съм я убил — каза Борн бавно и отчетливо.

Карим се изплю в лицето му.

— Не бих могъл да я убия. Аз и Сорая бяхме твърде далеч. И двамата стреляхме с пистолети Глок. Сара бе от другата страна на площада, когато я застреляха. Както добре знаеш, глокът е точен до двадесет и пет ярда. Сестра ти беше поне на петдесет ярда от нас. Аз не осъзнах това тогава, всичко стана твърде бързо.

С лице като напрегната маска Карим отново се опита да удари Борн. Но той очакваше удара и успя да го избегне.

— Мута ибн Азиз опресни обаче паметта ми. Той и брат му бяха на подходящата позиция онази нощ. Те бяха на подходящото разстояние.

Карим хвана Борн за гърлото.

— Осмеляваш се да се подиграваш със смъртта на сестра ми. — Той се тресеше от гняв. — Братята бяха като част от семейството. Дори намек…

— Точно защото бяха част от семейството, Абуд бин Азиз застреля сестра ти.

— Ще те убия заради това — изкрещя Карим и се хвърли да души Борн. — Ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!

Тайрон караше на зигзаг мотоциклета по улиците, следвайки лимузината. Чуваше куршумите, които свистяха покрай тях. Знаеше какво означава да стрелят по теб. Познаваше чувството твой любим човек да е прострелян от минаващ автомобил. Единствената му защита бе знанието. Той познаваше куршумите по начина, по който неговите хора познаваха „гангста“ — рапърите или порнозвездите. Познаваше характеристиките на всеки калибър, всеки пистолет, всеки куршум. Собственият му валтер бе зареден с експанзивни куршуми с челна кухина. При сблъсък с мека мишена — човешка плът например, те се разширяваха до точката на разпад, като изстрел с автомат. Излишно е да се казва, че вътрешните поражения бяха огромни.

Мъжът стреляше с 45-и калибър по тях, но обхватът му беше ограничен, а точността ниска. Въпреки това Тайрон знаеше, че трябва да намери начин да прекрати стрелбата.

— Погледни напред — каза Сорая напрегнато в ухото му. — Виждаш ли сградата от черно стъкло на шест пресечки? Това е централата на ЦРУ.

Увеличавайки скоростта, той премина с „Нинджата“ много бързо покрай лявата страна на лимузината. Това ги вкара в обхвата на лугера, но и те можеха да извлекат полза от съкратената дистанция.

Сорая изтегли своя „Валтер“, прицели се и стреля с едно движение. Кухото ядро улучи терориста в лицето. Кръв и кости се взривиха през отворения прозорец.

— Те убиха Сара ибн Ашеф и прикриха своето съучастие — успя да процеди Борн. — Те го сториха, за да защитят теб и Фади. Защото сладката, невинна Сара бин Ашеф имаше гореща любовна афера.

— Лъжец!

Борн едва дишаше, но трябваше да продължи да говори. Той знаеше, че психологията бе най-доброто му оръжие срещу човек като Карим, единственото, които можеше да му осигури победа.

— Тя мразеше това, в което се бяхте превърнали ти и Фади. Тя взе решение и обърна гръб на своето бедуинско наследство.

Някакво ново чувство се плъзна по лицето на Карим.

— Млъкни! — изкрещя той. — Това бе най-отвратителната от лъжите ти! Това, разбира се, са лъжи!

Но Борн усещаше, че той се опитва безуспешно да убеди самия себе си. Най-после беше подредил всички парченца за смъртта на Сара и това го съсипваше.

— Сестра ми бе моралното ядро на семейството ни! Ядро, което ти унищожи! Убийството й тласна мен и брат ми по този път. Ти си виновен за нейната и за собствената си смърт!

Борн се впусна в действие. Той отстъпи назад и заби силно петата си в стъпалото на мъжа, който стоеше точно зад него. В същото време изви тялото си и се изтръгна от хватката на мъжа вдясно. Заби лакът в слънчевия сплит на мъжа отляво и зашлеви третия по врата.

Чу се как изпука гръбначният стълб на мъжа и той падна. Другият зад Борн бе увил ръцете си около него и го притискаше здраво. Борн се преви в кръста и го запрати през глава срещу Карим.

Мъжът отляво все още стоеше приведен, опитвайки се да си поеме дъх. Борн грабна един лугер, който беше паднал на пода, и го блъсна с приклада в темето. Мъжът, когото беше преметнал върху Карим, извади пистолета си. Борн го простреля и той се срина в краката им.

Остана Карим. Той стоеше на колене, хванал дипломатическото куфарче. Очите му бяха зачервени от някаква лудост, която накара Борн да потръпне. Един или два пъти по-рано Борн бе виждал човек на ръба на безумието и знаеше, че Карим е способен на всичко.

Докато мислеше за това, Карим измъкна малък четириъгълник от неръждаема стомана. Борн го разпозна веднага, това беше дистанционен детонатор.

Карим държеше устройството вдигнато нагоре, пръстът му беше поставен върху един черен бутон.

— Познавам те, Борн. И познавайки те, аз имам власт над теб. Ти няма да ме застреляш, докато мога да взривя 20 килограма С4 в паркинга на централата на ЦРУ.

Нямаше време за мислене, време за колебания. Борн чу призрачния шепот на Мартин в главата си. Той насочи лугера. И простреля Карим в гърлото. Куршумът премина през меката тъкан, след това улучи гръбначния стълб. Парализираща болка стовари Карим на земята. Той се взираше в Борн, без да може да повярва. Опита се да накара пръстите си да проработят, но те не реагираха.

Очите му, в които светлината угасваше, се спряха върху кокалчетата на един от неговите мъртви хора. Борн разбра какво ще стане и се втурна към него, но с едно последно движение Карим се прекатури.

Детонаторът се блъсна в оголените кокалчета.

Най-сетне Борн се беше отървал от Карим. Най-сетне гласът на Мартин в главата му бе замлъкнал. Борн гледаше надолу в дясното око на Карим — окото на Мартин — и си мислеше за мъртвия си приятел. Съвсем скоро той ще изпрати дузина червени рози на Мойра, ще отнесе праха на Мартин в „Дъ Клайстърс“ в Ню Йорк.

Само една мисъл дълбаеше като свредел съзнанието му. Защо Карим не се опита да взриви ядреното устройство, когато имаше възможност? Защо беше нужна лимузината, която щеше да има далеч по-ограничен ефект?

Той се обърна и видя дипломатическото куфарче на бетонния под. Закопчалките бяха отворени. Дали Карим го беше отворил с напразната надежда да включи таймера? Той коленичи и почти беше готов да затвори закопчалките, когато го прониза студена тръпка, от която зъбите му затракаха.

Борн отвори куфарчето. Надникна вътре, потърси таймера, който наистина не беше активен. Дисплеят бе тъмен, жиците бяха разкачени. Какво тогава…?

Провери още веднъж под снопа от жици, погледна по-отблизо и видя нещо, което го смрази до кости. Втори таймер, който Вейнтроп бе инсталирал, но умишлено беше премълчал.

Борн клекна, вадички пот се стичаха по гърба му. Изглежда, че „Дуджа“ — и докторът най-накрая щяха да си отмъстят.

Четирийсет и първа глава

Според цифрите на допълнителния таймер на Борн му оставаха 4,01 минути.

Той затвори очи и си представи ръцете на Вейнтроп, работещи върху таймера. Виждаше всяко движение на доктора, всяко завъртане на китката или свиване на пръстите. Можеше да се справи и без инструменти. Разполагаше с шест жици: червена, бяла, черна, жълта, синя, зелена.

Борн си спомни къде бяха закачени на основния таймер и в какъв ред Вейнтроп ги бе разкачил. Вейнтроп бе свързал черната жица два пъти — първо към клемата, на която бе захваната бялата жица, след това към клемата с червената.

Без проблеми си спомни какво бе направил докторът. Борн забеляза, че както основният, така и допълнителният таймер бяха захранвани от друг комплект жици, две, от които с различен цвят. И затова нито една от клемите, към които бяха закачени жиците, не бе на същото място.

Борн извади мобилния си телефон и набра номера на Файед ас-Сауд с надеждата, че той би могъл да накара Вейнтроп да му довери начина за деактивиране на допълнителния таймер. Нямаше отговор. Борн не бе изненадан. В планините на Миран Шах обхватът напълно се губеше. Въпреки това си струваше да опита.

3,01.

Вейнтроп бе започнал със синята жица, след това със зелената. Борн хвана синята жица и започна да я изтегля от клемата. Но в миг се поколеба. Защо, запита се той, допълнителният таймер се деактивира по същия начин като основния? Вейнтроп бе измайсторил хитра клопка. Допълнителният таймер би се задействал само ако основният е деактивиран. Следователно нямаше смисъл той да бъде проектиран така, че да се обезврежда по същия начин.

2,01.

Въпросът не бе как да се деактивира таймерът, а какво беше скроил сатанинският ум на Вейнтроп. Ако основният таймер е бил деактивиран, значи някой е знаел по какъв начин да разкачи жиците. При допълнителния таймер редът, по който жиците трябваше да бъдат откачени, можеше да е обратен или произволен — съществуваха всякакви комбинации и на практика беше невъзможно да се налучка правилната, а рискът да се взриви ядреното устройство бе огромен.

1,19.

Минутите за предположения бяха изтекли. Борн трябваше да вземе решение, и то правилното. Реши да обърне последователността. Сграбчи червената жица и малко преди да я измъкне, острият му поглед забеляза нещо. Той се наведе по-близо, като огледа допълнителния таймер под различен ъгъл. Измествайки настрани снопа от цветни жици, той откри, че таймерът е свързан към основната част на устройството по съвсем различен начин от основния.

0,49.

Борн измъкна основния таймер от нишата му, за да провери какво стои отдолу. После го отдели от детонатора, към който бе прикачен с една-единствена жица. Сега забеляза, че вторият таймер не бе свързан с никакви жици, а поставен директно върху детонатора. Проблемът беше, че Борн не можеше да открие къде бяха свързани двете устройства.

0,27.

Той отмести жиците, като внимаваше да не ги разкачи. С нокът повдигна десния край на допълнителния таймер от детонатора. Нищо не се случи.

0,18.

Той плъзна нокътя си под левия ъгъл. Нищо не помръдна. Натисна по-силно и бавно го повдигна. И отдолу Борн зърна жицата, намотана като малка змия. Докосна я с пръст, отмести я внимателно и тя се размота спираловидно. Не можеше да повярва на очите си.

Жицата не бе закачена за детонатора!

0,10.

Борн чу гласа на доктор Вейнтроп:

— Аз бях затворник — бе казал той. — Вие не разбирате, аз…

Борн не му беше позволил да довърши мисълта си. Трябваше да разгадае коварния план на Вейнтроп. Той бе от хората, които се наслаждават на мисловните игри, изследванията му също го доказваха. Ако Фади го беше държал против волята му, ако Фади бе използвал Катя срещу него, Вейнтроп би се опитал да отмъсти.

Борн повдигна таймера и провери жицата, висяща от него. Изолацията бе непокътната, но оголеното медно ядро в края бе хлабаво. То остана между пръстите му, малко парченце, не по-дълго от два сантиметра. Жицата бе фалшива. Той отдръпна ръце от устройството, облегна се назад, впервайки поглед в последните секунди, които отброяваше таймерът. Сърцето му блъскаше в гърдите. Ами ако грешеше…

0,00.

Но не грешеше. Нищо не произлезе. Нямаше взрив, нито ядрен холокост. Последва само тишина. Вейнтроп бе отмъстил на похитителите си. Под носа на Фади той тайно бе обезвредил устройството.

Борн се разсмя. Вейнтроп бе монтирал акуратно основния таймер, но с допълнителния някак ловко бе изиграл Фади и другите учени на „Дуджа“. Той затвори дипломатическото куфарче, взе го и се изправи на крака. Смя се през цялото време, докато излизаше от сградата.

Четирийсет и втора глава

След експлозията на С4 Сорая използва документите си от ЦРУ. Околните сгради, масивни, тромави правителствени здания, бяха понесли повърхности щети. Положението с улицата обаче бе катастрофално. На нея зееше огромна дупка, в която обгорените останки на лимузината изглеждаха като паднал пламтящ метеорит. Единственото утешително нещо беше, че по това време на вечерта нямаше пешеходци в цялата околност.

Десетки полицейски коли, пожарни, линейки на Бърза помощ, различни служители от служби за реагиране при извънредни ситуации и от комунални фирми се тълпяха в района, който бе отцепен. Токът бе спрял в радиус около една квадратна миля, а най-близките райони бяха без вода, тъй като водопроводите бяха прекъснати.

Сорая и Тайрон бяха дали показания пред полицията, но сега тя видя Роб Бат и Дик Райли, шефът на отдел „Сигурност“, да поемат контрола. Бат я зърна, кимна й „дръж се“, докато говореше с капитана от полицията, който формално отговаряше за ситуацията.

— Цялата тази официална простотия ме изнервя като свещеник с гонорея — каза Тайрон.

Сорая се засмя.

— Не се притеснявай. Аз съм тук, за да те защитя.

Тайрон изсумтя подигравателно, но остана до нея. Виковете на работниците, местещи оборудването, провиквайки се един през друг, шумът на колите, които спираха, всичко това ги обвиваше в мрежа от звуци.

Над тях кръжеше един новинарски хеликоптер. Скоро към него се присъедини още един. С боботене над тях прелетяха ниско самолети на „Еър Форс“ вдигнати по тревога и въоръжени. Краищата на крилата им се поклащаха, след това изчезнаха в ясното синьо небе.

Ню Йорк бе обвит в мъгла сутринта, когато Борн пристигна на портите на „Дъ Клайстърс“. Той премина през тях, притискайки до гърдите си бронзовата урна, в която бяха останките на Мартин Линдрос. Беше изпратил дузина рози на Мойра, а когато тя му се обади, й каза, че те са знак на мълчаливото прощаване на Мартин с нея.

Борн не се познаваше с Мойра. Мартин я беше споменал веднъж, когато той и Борн бяха много, много пияни.

Борн я видя сега за пръв път. Стройна, добре сложена фигура се очерта в мъглата, тъмна коса обрамчваше лицето й. Тя стоеше, където беше казала, пред дървото до оградата. Била в чужбина по работа, била се върнала, както му каза, само часове преди обаждането му. Изглежда, че е плакала за Мартин, докато е била насаме.

Със сухи очи тя му кимна и заедно се приближиха към южния парапет. Под тях имаше дървета. Отдясно се простираше гладката повърхност на Хъдсън. Реката изглеждаше мрачна и ленива, сякаш бе змия, която си сменяше кожата.

— Всеки от нас го познаваше по различен начин.

Мойра каза това предпазливо, сякаш се страхуваше да не издаде твърде много от това, което ги свързваше с Мартин.

Борн каза:

— Ако изобщо можеш да познаваш някого.

Очите й бяха подпухнали. Сигурно беше прекарала последните няколко дни в плач. Лицето й бе силно, с остри черти, тъмнокафявите й очи бяха раздалечени и интелигентни. Излъчваше необичайно спокойствие, сякаш бе жена в мир със себе си. Тя сигурно е била много подходяща за Мартин, помисли си Борн.

Той отвори капака на урната. Вътре имаше пластмасова торбичка с въглероден прах, материята на живота. С дългите си, деликатни пръсти Мойра отвори торбичката. Заедно те вдигнаха урната над парапета, обърнаха я, наблюдавайки как сивото вещество се разпръсва и се слива с мъглата.

Мойра се взираше в неясните сенки под тях.

— Важното е, че и двамата го обичахме.

Борн се замисли, че това е най-подходящата епитафия, която носеше успокоение и на трима им.